Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Островът с 30-те ковчега
(Най-голямото приключение на Арсен Люпен)

 
ВЪВЕДЕНИЕ
 
Войната причини такива промени, че днес съвсем малко хора си спомнят това, което стана преди няколко години, а именно скандала Ержемон.
Да предадем фактите с няколко думи: През юни 1902 г. г-н Антоан д'Ержемон, чиито изследвания върху келтските паметници в Бретан бяха оценени 1 навремето си, се разхождаше из Булонския лес с дъщеря си Вероника.Той бе нападнат от четирима непознати мъже, които с един удар от бастун по главата го повалиха на земята.
След къса борба Вероника, въпреки отчаяните си усилия, хубавата Вероника, както я наричаха нейните приятелки, бе довлечена до един автомобил, който свидетелите на тази сцена видяха бързо да се отдалечава по посока към Сен Клу.
Едно просто отвличане. На другата сутрин вече се, знаеше истината. Граф Алекси Ворски, млад полски благородник с твърде лоша репутация, но с голямо богатство, за когото се мълвеше, че е от царски род, обичаше Вероника д'Ержемон, а и Вероника също го обичаше. Отблъснат от баща й и даже няколко пъти обиден от него, Ворски бе устроил тази акция без знанието на Вероника.
Aнтоан д'Ержемон, който беше буен, но мълчалив - както личеше от няколко негови писма - и който чрез своя жесток егоизъм и невиждано скъперничество бе направил дъщеря си нещастна, се закле да отмъсти по какъвто и да е начин.
Той даде съгласието си за сватбата, която стана два месеца по-късно в Ница. Но на следната година рукна цяла серия сензационни факти. Верен на клетвата си, г-н д'Ер-Жемон грабна на свой ред детето, родено от брака на неговата дъщеря с Ворски и избяга с една наскоро купена от него яхта.
Морето бе бурно. Яхтата се отдалечи от италианските брегове. Тя бе разбита от вълните. Четиримата моряци, които я управляваха, бяха прибрани от една рибарска лодка и според техните думи д'Ержемон и детето бяха изчезнали сред вълните.
Когато Вероника научи за тяхната смърт, тя стана монахиня.
Тези са фактите. Те причиниха след четиринадесет години най-чудната, необикновената авантюра, но все пак автентична, макар и на пръв поглед да изглежда странна.
Войната усложни още повече събитията и фактите, които съставляват тази драма, и й придаде нещо ненормално, нелогично, а в отделни моменти даже чудно. Необходима е цялата блестяща светлина на истината, за да направи тези факти прости, реални...
 

Глава първа
Изоставената колиба
 
 През една майска сутрин живописното селце Фауе, разположено в Самото сърце на Бретан, бе свидетел на пристигането на една дама, чието сиво облекло и воалът, който покриваше лицето й, не можеха да скрият нейната красота и грациозност.
Тази дама закуси набързо в най-голямата гостилница в селото. Към пладне тя помоли гостилничаря да й пази за малко чантата, събра някои сведения за околността и след това продължи пътя си по-нататък.
Вън от селото пътят се раздвояваше: единият водеше към Кимперле, а другият към Кимпер. Тя взе последния и се спусна в низината на една долина. Изкачи се по гърба на хълма и се озова надясно от един селски път, пред който стърчеше стълб с надпис "Локриф 3 км".
- Ето мястото - каза тя. Обаче като хвърли един поглед наоколо, се изненада, понеже не намери това, което търсеше. Зле ли беше разбрала указанията, които и бяха дадени?
Наоколо нямаше никой. Додето окото можеше да вижда се простираха само ливади и тук-там някои групи дървета, пръснати по ниските Хълмове. Един малък чифлик, изникнал между свежата пролетна зеленина, показваше своята сива фасада, на която всички прозорци бяха затворени с капаци. Часовникът от селото би пладне. После настана мълчание. Тогава дамата седна върху меката трева и извади от чантата си едно писмо, чиито много листа тя бавно разгъна. Първата страница носеше този надпис:
"Agence Duirellis Cabinet de Consultations Renseignements Confidentiels, Discretion1"
А по-долу беше адресът: "За г-жа Вероника Мод, Безансон" Тя прочете:
"Госпожо,
Не можете да повярвате с какво удоволствие се заех с двойната мисия, с която вие благоволихте да ме натоварите чрез вашето писмо от месец май 1917 година.
Никога няма да забравя условията, в които ми бе възможно преди четиринадесет години да ви укажа моето съдействие, вън от обстоя-
 
1. Агенция "Дюйлери" - кабинет за консултации, поверителни сведения, гарантирана дискретност
 
телствата, които застрашаваха вашето съществувание. Действително, аз можех да узная всичко възможно за смъртта на вашия скъп баща, г-н Антоан д'Ержемон и на вашия обичан син Франсоа.
Не забравяйте също, че аз, виждайки колко е полезно да ви изтръгна от омразата, и бих казал, и от любовта на вашия съпруг, направих нужните постъпки за приемането ви в манастира; виждайки, че вашето оттегляне в манастир е противно на вашата природа, аз ви настаних като скромна модистка в Безансон далеч от мястото, гдето беше преминало вашето детство и първите седмици от вашия брак. Вие имахте вкус, бяхте трюдолюбива и трябваше да успеете. И вие успяхте.
А сега да дойдем до същността на проблемите.
По първия въпрос: Какво стана с вашия съпруг, г-н Алекси Ворски, поляк по рождение и царски син според мълвата?
Ще бъда кратък. Заподозрян в шпионаж, той бе затворен още в началото на войната във военния лагер близо до Карпентре. Ворски избяга, премина в Швейцария, върна се във Франция, бе арестуван, обвинен в шпионаж и уличен, че е помагал на германците. Тогава за втори път, когато неизбежно го очакваше смъртно наказание, той успя да избяга и изчезна в гората при Фонтебло и в края на краищата, графът бе убит с кама неизвестно от кого.
Аз проследявам всичко това съвсем набързо, госпожо, понеже зная какво признание храните към този човек, който тъй ужасно ви изложи, а освен това и понеже предполагам, че вие знаете за станалото от вестниците, без обаче да мога да удостоверя тяхната автентичност. Въпреки че доказателствата са налице. Аз ги четох. Няма никакво съмнение. Алекси Ворски е погребан във Фонтебло.
Аз си позволявам, госпожо, да спра вниманието ви върху странността на тази смърт. Сигурно си спомняте любопитното пророчество, за което сте ми говорили, че смущавало Ворски. Този човек, чиято висока интелигентност и рядка енергия, смущавани от прекалена горделивост, станал жертва на халюцинации и ужаси, бе под силното впечатление на това предсказание, което тежеше над неговия живот, внушено му от много хора в окултни сеанси. "Ворски, царски син, ти ще умреш от ръката на един приятел, а твоята съпруга ще служи Богу..." Аз се смея, госпожо, като пиша тези няколко думи ... Ще служи Богу! Наистина това е странно наказание, но аз съм спокоен в това отношение. Но какво мислите за удара с кама, който Ворски е получил съгласно законите на съдбата?
Но стига размишления. Касае се за..."
Вероника изпусна за момент писмото. Усуканите фрази и фамилиарните шеги на г-н Дютрейли нараняваха нейната деликатност и при това трагичният образ на Алекси Ворски оживяваше пред очите й.
Едно скръбно, мъчително потреперване премина по тялото й при ужасния спомен за този човек. Обаче тя се овладя и продължи:
"Касае се за втората поръчка, по-важна може би във вашите очи, понеже другото е вече минало.
Преди три седмици, един четвъртък вечерта, когато бяхте завели вашите чиновници на кино, една необяснима подробност ви порази. Главният филм, озаглавен "Бретонска легенда", представляваше сцена, която се разиграваше на края на някакъв път, пред една малка изоставена колиба, която обаче нямаше никаква роля в действието. Очевидно сцената случайно бе снета пред нея. Но нещо наистина чудно ви привлече вниманието: върху накатранените дъски на старата врата бяха написани с ръка тези три букви " VD'H ", които бяха чисто и просто вашите инициали, подписът, с който някога се подписвахте във вашите интимни писма, но с който вие не сте се подписвали от 14 години. Вероника д'Ержемон! Не бе възможна никаква грешка! Две главни букви, отделени с едно малко "D" апострофирано. И при това чертичката на буквата "Н" бе изтеглена под трите букви точно тъй, както вие го правехте навремето!
Госпожо, зная, че учудването, предизвикано във вас от това удивително съвпадение, ви накара да подирите моето съдействие.
То ви бе указано предварително. И вие предварително знаехте, че то ще е ефикасно.
Както вие предвиждахте това, госпожо, аз успях.
Ще бъда кратък, според навика си.
Госпожо, вземете вечерния експрес, който ще ви доведе на другата сутрин в Кимперле. Оттам има кола до Фауе. Ако имате време, преди или след закуска, посетете любопитния параклис Сент-Барби, кацнал сред живописната местност, която бе послужила за обстановка на филма. Оттам тръгнете пеша по пътя за Кимпер. След като се изкачите по първата стръмнинка, малко преди да достигнете до един междуселски път, който води за Локраф, ще видите напуснатата колиба, носеща надписа, заобиколена с храсталак. Нищо забележително не я характеризира. Вътрешността й е празна. Няма даже под. Една изгнила дъска служи за скамейка. Вместо покрив има едни изпроядени от червеи дъски, през които тече. Вън от всяко съмнение е, че случаят я е хвърлил в зрителното поле на оператора. Ще добавя, че филмът "Бретонска легенда" е бил снет през месец септември, което доказва, че надписът е от преди осем месеца поне.
Ето че двойната поръчка е изпълнена, госпожо. Ще бъда много искрен, ако ви кажа чрез какви направо гениални средства успях в краткото време, с което разполагах, да открия това, и няма да ви се вижда голяма сумата от 500 франка, която следва да ми изплатите.
Приемете, госпожо, моите най-искрени чувства."
Вероника сгъна писмото и се предаде на впечатленията, които и навя то, впечатления болезнени, както всички, свързани с нейния брак.
Едно впечатление обаче, също така силно, както и по времето, когато тя бе решила да иде в манастир, за да се освободи от него, доминираше в нея. Това бе впечатлението, по-скоро сигурността, че всички нещастия като смъртта на баща й и кончината на нейния син, произлизаха от това, че тя бе обичала Ворски. Наистина, тя се бе противила на тази любов и се бе решила да се омъжи за Ворски, само защото мислеше, че по този начин ще възпре жаждата за мъст у баща си. Но въпреки това тя бе обичала този човек. Въпреки това в началото тя бе побледняла под неговия поглед и ето защо сега чувствуваше едно угризение, което времето не бе могло да смекчи.
- Хайде - си каза тя - доста помечтах. Не съм дошла тук, за да плача. Нуждата от информация, която я бе накарала да напусне Безансон, я оживи и тя стана, решена да действува.
"Малко преди да стигнете до един междуселски път, който води за Локриф, ще видите нещастната колиба, носеща надписа, заобиколена с храсталак", казваше писмото. Тя беше отминала това място. Бързо се върна по стъпките и действително съзря вдясно храсталака, който скриваше колибата. Когато се приближи, тя видя и самата колиба.
Това бе един вид хижа за овчар или за кантонер, която бе оставена да се руши от стихиите.
Вероника се приближи и констатира, че надписът, изтрит от дъжда и слънцето, беше много по-смътен, отколкото на филма. Но трите букви бяха видими и тя отличи даже над тях нещо, което г-н Дютрейли не беше забелязал: рисунката на една стряха и един номер: 9".
Вълнението й нарастваше. Това бе нейният почерк. Кой би могъл да остави тази следа върху една изоставена колиба в Бретан, където тя стъпваше за пръв път?
Вероника не познаваше никой, който би могъл да го направи. По едно стечение на обстоятелствата цялото й минало, тъй да се каже, бе разбито след смъртта на тези, които тя бе обичала.
Тогава, как би било възможно споменът за този неин подпис да живее в нея? И при това, защо именно тук, на това място? Какво означаваше това?
Вероника обиколи постройката. Никакъв друг белег нито по колибата, нито по заобикалящите я дървета не можеше да се забележи. Тя си спомни, че г-н Дютрейли бе влизал вътре и също нищо не бе забелязал. Но при все това пожела да се увери да не би той да се е излъгал.
Вратата бе затворена само с едно малко дървено резе, което се въртеше около една ос. Тя го повдигна и нещо наистина стана, което тя не успя да си обясни: трябваше да направи едно усилие - не физическо, а морално, едно волево усилие, за да потегли тази врата към себе си. Струваше й се, че с този малък жест тя щеше да проникне в една област, която инстинктивно отбягваше. Дръпна рязко вратата.
Вик на ужас се изтръгна из гърдите й. В колибата имаше мъжки труп. В същото време, точно в момента, в който тя зърна трупа, забеляза, че едната му ръка липсва.
Това бе старец, чиято прошарена брада се разстилаше като ветрило, а дългите му, почти бели коси, се спускаха до врата му.
Почернелите му устни, които имаха цвета на подпухнала плът, накараха Вероника отначало да помисли, че е бил отровен, понеже никаква следа от рана не се виждаше по него, освен раната на ръката му, отрязана с един удар точно над китката вероятно преди няколко дни. Дрехите му бяха като на бретонски селянин, чисти, но доста износени. Трупът беше прострян на земята, с глава опряна на скамейката, а краката му бяха сгърчени от конвулсии.
Това можа да забележи Вероника в едно почти безсъзнателно състояние, което по-сетне често си спомняше, защото в този момент бе застинала цяла разтреперана, с втренчен поглед, мълвейки:
- Един труп... труп...
Изведнъж тя си помисли, че може би се лъже, че човекът може би не е още мъртъв. Но след като докосна челото му, тя потрепера при съприкосновението с ледения хлад на трупа.
При все това, движението я изкара от вцепенението й. Тя реши да действува и понеже нямаше никой наоколо в полето, реши да се завърне във Фауе и да предупреди полицията. Обаче преди да извърши това, тя провери трупа, за да види дали някоя следа не би могла да я осведоми за самоличността на убития.
Джобовете му бяха празни. Облеклото и бельото му не носеха никаква марка. Но тъй като тя беше поразбутала малко трупа, за да извърши докрай своето разследване, случи се, че главата се наклони напред и повлече тялото, което се сгромоляса от скамейката, като по този начин откри част от нея.
Върху тази скамейка тя забеляза свитък хартия, съставен от листа, изпълнени със ситни рисунки.
Тя взе свитъка и го разгъна. Но едва бе направила това движение, ръцете й се разтрепераха и тя промълви:
- Ах, Боже мой, Боже мой!
С цялата си енергия тя поиска да си наложи необходимото спокойствие и да гледа с очи, които могат да виждат, и да разсъждава с ум,  който може да разбира.
Но при все това, й беше невъзможно да остане спокойна в продължение на няколко секунди. И в продължение на тези няколко секунди като че ли през мъгла, която ставаше все по-гъста и по-гъста и която й се струваше, че замъглява очите й, тя успя да различи една червена рисунка, която представляваше четири жени, приковани върху четири дървени трупа.
И в началото на тази рисунка първата жена, централният образ, със сгърчено тяло, с лице, обезобразено от ужаса на най-страшните страдания, но лице, което можеше да се познае, тази прикована жена бе тя! Не се съмнявяше, това бе самата тя, Вероника д'Ержемон!
Впрочем, над главата й върхът на кръста носеше според древния обичай, едно парче хартия с грубо написан надпис.
Този надпис се състоеше от трите начални букви на нейното име: "VD'H". Именно Вероника д'Ержемон.
Конвулсия я разтресе от глава до пети. Тя се изправи, обърна се и като се измъкна от колибата, припадна, свличайки се на тревата.
 
* * *
 
Вероника бе здрава, едра, силна, добре развита и тежките изпитания никога не бяха нарушавали нейното нравствено здраве и чудната й физическа хармония. Нужни бяха изключителни и непредвидими обстоятелства, каквото беше това, прибавени към умората от двунощното пътуване, за да предизвикат подобен стрес.
Впрочем, това не трая повече от две или три минути, след което тя възвърна хладнокръвието си и нейният разсъдък стана отново бистър и храбър.
Тя се повдигна, върна се в колибата, хвана свитъка с една неопределена мъка, но този път с проницателен поглед и с бистър ум, започна да го разглежда.Подробностите, преди всичко тези подробности, които отначало изглеждаха незначителни или значението, на които тя не разбираше.
Вляво имаше една тясна колона от петнадесетина реда не написани, но съставени от безразборно наредени букви и все едни и същи завъртулки и които очевидно служеха само да попълнят колоната. Обаче на отделни места някои думи можеха да се прочетат.
И Вероника успя да прочете: "четири приковани жени..." по-нататък "30 ковчега"... И най-после последният ред беше този: "Камъкът-Бог, който причинява смърт или дава живот."
Цялата колона беше заобиколена от една рамка, съставена от две линии, едната очертана с черно, а другата - с червено мастило. Над линията с червено мастило бяха изрисувани два сърпа, свързани чрез едно клонче бял имел2.
 
2. Бял имел - растение, символ на неразделна любов (Бел.ред.)
 
Над тази група беше изрисуван силуетът на един ковчег.
Дясната част на листа беше много по-важна и бе изпълнена. От една рисунка, рисувана с кръв, заемаща цялата страница и съседната й обяснителна колона, и от една фигура, наподобяваща лист, или по-скоро едно копие от лист - от някоя голяма книга със стари картини, книга, която разрешава въпроси по най-примитивен начин, с едно пълно незнание на граматичните правила.
И след това следваха четирите приковани жени.
Три от тях изчезваха някъде в хоризонта, все по-малки и по-малки, облечени по бретонски. На главите си носеха също бретонски шапки, но по един особен начин съгласно местния обичай.
Посред страницата имаше нещо ужасяващо, от което Вероника не можеше да отдели вцепенения си от страх поглед.
В центъра на рисунката се издигаше висок кръст, стеблото на едно дърво, клоните на което бяха изкастрени и по продължение, на което отдясно и отляво се спускаха двете ръце на жената. Ръцете и краката й не бяха заковани, а завързани с въжета, които я обвиваха от рамената до петите на краката й. Вместо бретонската носия, на жертвата бе наметнат саван, който допираше почти до земята и придаваше на тънкия и силует внушението за тяло, отслабнало от мъчения.
Изразът на лицето беше сърцераздирателен. Това беше израз на помирение със смъртта и на тиха благодарност. А такова беше именно лицето на Вероника, такова, каквото беше, когато тя бе на двайсет години и такова, каквото Вероника си спомняше, че беше видяла, когато гледаше в огледалото своето лице и сълзите, които капеха от очите й.
Около главата й имаше къдрици от същите буйни коси, които тогава се спускаха чак до кръста й.
И над всичко това надпис: "V. D' H".
 * * *
Вероника остана замислена дълго време, загледана в миналото, търсейки да свърже в сянката сегашните факти със спомените от своето детинство. Но никаква светлина, не просия по нейното лице. Думите, които тя четеше, рисунката, която гледаше, нищо от всичко това, което виждаше, нямаше за нея ни най-малък смисъл и не се поддаваше на никакво обяснение.
Няколко пъти тя разглежда листа, а след това бавно, без да престава да размишлява, го скъса на малки парченца, които вятърът отнесе. Когато последното от тях отлетя, тя бе взела вече решение. Отстрани трупа, затвори вратата и се отдалечи бързо към селото, за да съобщи на полицейските власти сведенията, нужни им за разбулването на мистерията.
Но когато след един час тя се върна, последвана от кмета на Фауе, полския пазач и цяла тълпа любопитни, привлечени от нейния разказ, колибата бе празна!...
Трупът бе изчезнал...
Всичко това бе тъй странно, че Вероника прекрасно разбра, че й беше невъзможно да отговаря на въпросите, които й бяха зададени, че не може да разпръсне съмнението, което можеше да падне върху нея, да разсее подозрението върху правдоподобността и истината на нейните показания и да обясни причините за своето държане.
Тя попита кое е най-близкото село и най-близката железопътна станция, откъдето би могла да се завърне в Париж. Запомни тези две имена: Скаер и Ропорден. Нае файтон и замина под закрилата на своята елегантност и очарователна хубост.
Замина, тъй да се каже, случайно. Пътят беше дълъг. Но тя толкова бързаше да приключи с тези неразбираеми неща и да се върне отново към тишината и покоя, че вървеше с едри крачки, без даже да помисли, че беше безполезно.
Тя изкачи хълма, премина долината, без да мисли нищо и без да се опитва да търси разрешението на толкова ужасните загадки, с които току-що се бе сблъскала. Миналото изплуваше на повърхността на нейния живот, а тя ужасно се боеше от това минало, което започваше от грабването й от Ворски до смъртта на баща й и детето й. Тя искаше да мисли само за краткото и щастливо пребиваване в Безансон. Там нямаше нито скръб, нито мечти, ни спомени. И тя не се съмняваше, че всред дневните грижи, които я заобикаляхя, тя ще забрави изоставената колиба, осакатения човешки труп и ужасната рисунка, която носеше мистериозния надпис.
Но малко преди малкото градче Скаер тя видя, при разклонението на пътя, който води към Ропорден, остатък от една полуразрушена къщна стена. И върху тази стена с бял тебешир бе изрисуван един сърп номер десет, а над него фаталният надпис "V d' H"!...
 

Глава втора
На брега на океана
 
Душевното състояние на Вероника внезапно се промени. Колкото и да се стараеше да избягва гибелната заплаха, която бе изникнала заради нейното минало, толкова беше решена да отиде до края на ужасния път, който се разтваряше пред нея.
Връщането на смелостта на Вероника се дължеше на една бледа светлина в мрака. Внезапно тя разбра това съвсем просто нещо, а именно, че стрелата означава някакво направление и че числото десет сигурно беше десетото от цяла серия числа, които означаваха изминат път от една постоянна точка до друга подобна точка.
Беше ли това знак, поставен от някого, предназначен да се направляват стъпките на друго лице?
Важеше. Същественото беше, че вече имаше една нишка, която би могла да доведе Вероника до разрешаването на проблема, който я интересуваше: как нейният момински почерк се появяваше всред зигзага на толкова различни събития, хора и места?
Файтонът, поръчан във Фауе, я настигна. Тя се качи и поръча на файтонджията да кара бавно към Ропорден.
Пристигна там към обяд. Предвижданията й не я бяха излъгали: на два пъти видя по клоните на дърветата картон, от който я гледаше нейният подпис, придружен от цифрите единадесет и дванадесет.
Вероника пренощува в Ропорден и още на другата сутрин се зае с разследването, с разгадаването на тази мистерия.
Цифрата 12, която тя намери върху стената на една гробница, я насочи към пътя за Ронкарно, където пристигна, без да съгледа други надписи.
Тя помисли, че се е излъгала, върна се по стъпките си, и изгуби цял ден в безполезни издирвания. Едва на другия ден числото 13 полуизтрито посочи направлението към Хуеснан.
След това тя изостави това направление, за да продължи по указанията на знаците из полските пътища, където неведнъж се заблуждава.
Най-после, четири дена след като беше напуснала Фауе, достигна до брега на океана, на плажа Бек-Мейл. Прекара цели две нощи в селото, без да получи ни най-малък отговор на въпросите, които й бяха зададени. Най-после, една сутрин, след като се беше скитала из стърчащите над водата остри скали, които се намираха близо до брега и по ниската, покрита с храсти равнина, тя откри между две оголени дъбови дървета бедна хижа от пръст и сухи клони, която по всяка вероятност някога бе служила на митничарите.
Един голям камък се беше изпречил пред входа. На него имаше същия надпис, последван от цифрата 17. Никаква стрелка. Само една точка се намираше под надписа. В тази хижа имаше само три строшени бутилки и няколко празни сарделени кутийки.
- Това е сигурно краят - си каза Вероника. - Тука сигурно хората идат да обядват. Ето провизии, поставени нарочно за това.
В този момент тя забеляза, че недалече от нея, на брега на малко заливче, което се врязваше навътре между скалите, една малка лодка се клатушкаше, една моторна лодка, чийто мотор издаваше глух шум.
Дочуха се и гласове, които идеха откъм селото, един женски и един мъжки. От мястото, на което се намираше, отначало не й беше възможно да забележи друго, освен един възрастен мъж, носещ в ръце половин дузина торби с провизии, хляб, зеленчуци, плодове, които сложи на земята с думите:
- Едно хубаво пътуваше направихме, нали госпожа Хонори?
- Да, отлично пътуване!
- Къде именно бяхте?
- В Париж, Боже мой, осем дни отсъствах... и всичко това за господаря...
- Доволна ли сте, че се завърнахте?
- Да.
- Вижте, госпожа Хонори, вие ще намерите вашия параход на същото място. Всеки ден го наобикалях. Днес дойдох, за да му взема платната.
- Чудесно!
- И освен това, вие отлично го управлявате! Ха, госпожо! Кой би казал, че ще изучите тъй добре занаята!
- Заради тази война!... Всички младежи тръгнаха на война от нашия остров. И, следователно, няма вече служба по корабите, всеки петнадесет дни, както преди. Тогава по неволя аз поемам работата!
- А нафта?...
- Имаме достатъчно. Въобще не се безпокоя за това!
- Е, добре тогава, добре, госпожа Хонори! Да ви помогна ли да приготвите платната?
- Няма защо, и без това бързате!
- Е, добре, хубаво тогава! - повтори старият човек. - Довиждане, госпожа Хонори, до следния път. Ще ви приготвя тогава провизиите предварително.
И той се отдалечи, като викаше с все сила:
-Внимавайте, госпожо, пазете се от подводните скали, които заобикалят острова ви! Не напразно името му е Островът с тридесетте ковчега! Добра сполука, госпожа Хонори!
И мъжът изчезна, завивайки зад една скала.
Вероника потрепера. Тридесет ковчега! Същите думи, които тя беше прочела над рисунката!
Тя се наведе. Жената впрочем се беше приближила на няколко крачки до моторната лодка и след като постави в нея провизиите, се завърна да вземе други.
Вероника можа тогава да види лицето й. Беше облечена в бретонска носия, а над забрадката се подаваха по обичая двете кадифени черни крила.
- Ах! - прошепна Вероника - забрадката на рисунката! Забрадката на трите приковани на кръст жени!...
Бретонката бе на около четиридесет години. Нейното лице беше енергично, обгорено от слънцето и от студа, с остри, груби черти, но оживено от две големи черни очи, с разумен и доброжелателен поглед. Една хубава златна верижка висеше на гърдите й. Кадифеният й корсет стягаше талията й.
Тя тананикаше с нисък глас, докато носеше пакетите с провизии, и товарейки ги, беше приклекнала на един голям камък, до който беше закрепила лодката. Когато свърши, погледна хоризонта, където се трупаха черни облаци. Обаче не изглеждаше, че се безпокои от това и като отвърза въжето, продължаваше да си пее, но с по-висок глас, който позволи на Вероника да чуе няколко думи. Беше една монотонна песен, от тези, които пеят за приспиване на децата:
  "И казваше майката,
  като люлееше детето си;
  Не плачи, защото ако плачеш,
  Дева Мария и тя плаче...
  Децата трябва да се смеят и да пеят,
  за да се усмихва Дева Мария...
  Скръсти ръце и се помоли
  на света Дева Мария..."
Тя не довърши. Вероника беше застанала пред нея с бледно и неспокойно лице.
Слисана, жената промърмори:
- Какво има?
И Вероника отговори с треперещ глас:
- Кой ви научи на тази песен? Откъде я знаете? Това е същата песен, която пееше майка ми... Една песен от нейния край, в Савоя! И от смъртта на майка ми не съм я чувала, никога, никога... И тъй, аз искам...
Тя млъкна. Бретонката мълчаливо я гледаше слисана, като че ли и тя се готвеше да запита нещо. Вероника повтори: Кой ви научи?
- Никой... там... - отговори най-подир тази, която бяха нарекли г-жа Хонори.
- Някой оттам?
- Да, от моя остров... Вероника добави:
- Островът с тридесетте ковчега?
- Това е едно име, с което го наричат. Но той се казва остров Сарек. И те продължаваха да се гледат една друга с поглед, в който имаше и недоверие, и любопитство, смесено с голямото желание да си говорят и да узнаят повече неща. В същото време и двете почувстваха, че не бяха неприятелки.
Вероника поде:
- Извинете, но виждате, има тъй неопределени неща... Бретонката кимна одобрително с глава и Вероника продължи:
- Толкова неизвестни, и така ужасни... И така, знаете ли защо съм на този бряг? Трябва да ви го кажа. Вие сама може би бихте могли да ми обясните. Ето!... Случаят... дребният случай, ме повика в Бретан за пръв път и ми показа вратата на една изоставена колиба, близо до пътя... И моите начални букви на моминското ми име, име, с което аз съм си служила преди четиринадесет или петнадесет години, бяха там. Продължавайки да вървя, срещнах още много пъти този надпис, с една винаги различна цифра. Така дойдох на този бряг, което беше следствие на един обмислен и предначертан от някого път... Но от кого? Аз самата не зная!...
- Вашият подпис там? - каза живо Хонори. - На кое място?
- На този камък, под нас, при входа на хижата.
- Аз не виждам нищо оттук. Какви са буквите?
- "V. D' H".
Бретонката остана потресена. Строгото й лице издаваше дълбокото й вълнение и тя процеди през зъби:
- Вероника... Вероника д'Ержемон.
- Ах! - възкликна младата жена. - Вие знаете и името ми! Вие знаете!...
Хонори я хвана за ръцете и ги задържа между своите. Грубото й лице грейна в усмивка. Сълзи напълниха очите й и тя заповтаря:
- Госпожица Вероника... Госпожа Вероника, та нима това сте вие! Ах, Боже мой, но възможно ли е това! Бъди благословена, Света Дева Марио!
Вероника остана смутена:
- Та вие знаете името ми... Вие знаете коя съм... Тогава вие бихте могли да обясните загадката?...
След кратко мълчание Хонори отговори:
- Аз не мога нищо да ви обясня... И аз самата не разбирам нищо... Но ние заедно ще търсим... Да видим, кое беше това бретанско село?
- Фауе.
- Фауе... Зная го! И тази изоставена колиба се намира?...
- На два километра оттам.
- Вие влязохте в нея?
- Да. И това беше най-ужасното. В тази колиба имаше...
- Говорете! Какво имаше?
- Преди всичко, труп на един мъж, вече старец, в местен костюм, с дълги бели коси и със сива брада. Ах, този смъртник! Никога не ще го забравя... Той сигурно беше убит... Или отровен... не зная!
Хонори слушаше, но това престъпление изглежда не й показваше никаква следа и тя каза:
- Кой беше убитият? Направиха ли анкета?
- Когато се завърнах с полиция към Фауе, трупът бе изчезнал.
- Изчезнал? Но кой го е вдигнал тогава?
- Не зная.
- Така че вие нищо не знаете?
- Нищо. Обаче първия път намерих една рисунка, която после скъсах, но споменът за нея остава в мен като кошмар, който ме преследва... Не мога да го прогоня!... Слушайте! Това бе един свитък «хартия, на лист от който, вероятно бяха прекопирали една стара рисунка. Представляваше... ох!... ужасно нещо... ужасно... четири приковани на кръст жени! И една от тези жени бях аз, с моето име... А другите имаха забрадки, подобни на вашата...
Хонори й беше хванала ръцете с неподозирана сила:
- Какво казвате? - се провикна бретонката. - Какво разправяте? Четири жени приковани на кръст?
- Да, и там беше замесено и името на вашия остров, Островът с  тридесетте ковчега.
Бретонката постави пръст на устните си:
- Мълчете! Мълчете! Не трябва да се говори за това... Не, не, не трябва! Тук дяволът е замесен... Да не говорим за това. По-после ще видим! По-после, после...
И тя изглеждаше потресена от ужас, като от ураган, който шиба клончетата на дърветата и разтърсва всичко наоколо. Изведнъж тя падна на колене на скалата и дълго се моли, прегъната на две, с глава измежду ръцете, така съсредоточена, че Вероника не я разпитва през това време.
Най-после тя се обърна и след минута повтори:
- Да, всичко това е ужасно, но аз не намирам, че нашият дълг е променен и че е възможно някакво колебание.
И тя допълни сериозно:
- Трябва да дойдете с мене.
- Там, на острова ли? - повтори Вероника, без да скрива вътрешното си задоволство.
Хонори й хвана ръцете и продължи, все с този, малко плашещ тон, който се струваше на Вероника, че е пълен с тайни помисли и мистериозни загадки.
- Вие се наричате Вероника д'Ержемон?
- Да.
- Вашият баща се казваше?...
- Антоан д'Ержемон.
- Вие се омъжихте за един поляк, наречен Ворски?
- Да, Алекси Ворски.
- Вие се омъжихте за него след скандал около вашето отвличане и след скарване с баща ви?...
- Да.
- Имахте от него едно дете?
- Да, син, Франсоа.
- Когото вие, вероятно, не познавате, защото ви бе отнет от баща ви?
- Да.
- И двамата, баща ви и синът ви, са изчезнали след корабокрушение?
- Да, те са загинали.
- Откъде знаете?
Вероника изглежда много се учуди на този въпрос. Тя отговори:
- Анкетата, която бяха почнали, и издирването, което полицията извърши, се основават върху неоспоримите показания на четиримата моряци.
- А кое ви уверява, че те не лъжат?
- Но защо пък да лъжат?- каза Вероника учудено.
- Техните показания може би са били купени. Може би някой им ги е продиктувал предварително.
- Но кой?
- Вашият баща.
- Какъв смисъл има това? И после защо? Моят баща е мъртъв.
- Аз ви повтарям: Откъде знаете?
Този път Вероника изглеждаше слисана.
- Но какво искате да направя? - промълви тя.
- Един момент. Знаете ли имената на тези четирима матроси?
- Знаех ги. Но сега не си ги спомням.
- А спомняте ли си дали тези имена не бяха бретонски?
- Да, наистина. Но аз не намирам, че...
- Ако вие никога не сте били в Бретан, то вашият баща твърде често е идвал тук, за да събира сведения за съчиненията, които пишеше. Той даже е идвал тук още докато майка ви бе жива. При тези обстоятелства той сигурно е влязъл в контакт с някои бретонски моряци. Да допуснем, че той отдавна е познавал тези четирима моряци и че тези хора, предани на него или подкупени от него, са били ангажирани, специално за тази авантюра... Да допуснем, че те са оставили вашия баща и вашия син на някое малко италианско пристанище и след това самите те, и четиримата добри плувци, потопили яхтата в морето, близо до брега. Да допуснем...
- Но тези хора са още живи! - каза Вероника живо. - Биха могли да бъдат разпитани!
- Двама от тях са вече мъртви от няколко години. Третият се казва Магенок, един старец, когото вие може да намерите в Сарек. Колкото за четвъртия, може би преди малко сте го видели. С парите, които той е спечелил от тази авантюра, си е купил една бакалничка в Бек-Мейл.
- Значи може веднага да говорим с него - каза Вероника. - Да го потърсим.
- Но защо? Аз може би зная това, което и той знае.
- Вие знаете... вие знаете...
- Аз зная всичко, което вие не знаете. Аз бих могла да отговоря на всички ваши въпроси. Питайте ме!
Но Вероника не се осмеляваше да й зададе никакъв въпрос. Започна да се страхува от истината, истина, която тя смътно прозираше и със заекващ глас изрече:
- Не разбирам... Не разбирам защо баща ми би действувал по този начин? Защо той би пожелал да го считат за умрял, както него, тъй и моето нещастно дете?
- Може би защото вашият баща се е заклел да отмъсти...
- На Ворски - да, но на мен?... Неговата дъщеря... И едно подобно отмъщение!...
- Вие обичате вашия съпруг. Попаднала под негова власт, вместо да избягате, вие се омъжихте за него. И освен това, обидата към вашия баща бе публична... Вие познавате баща си, неговия сприхав характер, неговата природа... малко... малко неуравновесена, както той се изразяваше.
- Но откога!...
- Откога! Откога!... Угризенията на съвестта са дошли с възрастта и нежността, която той хранеше към детето. И той ви търси навсякъде. Аз пътувах също с него, като почнете от Кармелит дьо Шартр. Но вие бяхте заминала оттам... И къде? Къде да ви намери?
- Едно обявление във вестниците...
- Да, той даде обявление във вестниците, но твърде кратко, заради причина на скандала. Някой отговори. Определена бе среща. И знаете ли кой дойде на нея? Ворски. Ворски, който също ви търсеше, който ви обичаше и мразеше едновременно. Вашият баща се уплаши и не се реши да действува открито.
Вероника мълчеше. Съвсем сломена, тя бе седнала върху един камък и бе навела глава. След малко промълви:
- Вие говорите за моя баща, като че ли той е жив и сега...
- Той е жив.
- И като че ли вие често го виждате...
- Всеки ден.
- И при това... - Вероника понижи гласа си. - И при това вие не казвате нито дума за моя син... Много се боя за него... Той може би отдавна не е жив? Затова ли не споменавате нищо за него?
И с едно усилие тя повдигна глава. Хонори се смееше.
- Ах, аз ви моля - настоя Вероника, - кажете ми истината... Ужасно се живее в неизвестност... И аз ви моля...
Хонори я прегърна.
- Но нещастна госпожо, бих ли ви разказала всичко това, ако той не бе жив, малкият Франсоа?
- Той е жив, той е жив! - възкликна младата жена развълнувана.
- Но да! И е добре! Ах! Той е едно здраво хлапе и аз съм горда, че съм отгледала вашия Франсоа.
Жената разбра, че Вероника ще заплаче от чувствата, които -я вълнуваха, и в които имаше толкова страдания, колкото и радост, и й каза:
- Поплачете, госпожо, от това ще ви олекне. Плачете, за да може миналото нещастие да изчезне. Колкото за мен, аз ще се върна в селото. Имате ли някаква чанта в гостилницата? Там ме познават. Ще ви я донеса и ще тръгнем.
*   *   *
Когато след половин час бретонката се завърна, тя забеляза Вероника изправена, правейки знак да бърза докато й викаше:
- По-бързо, Боже мой, по-скоро... Минута нямате за губене.
Хонори обаче не ускори хода си, а и не отговори. Никаква усмивка не осветяваше лицето й.
- Е, ще тръгваме ли? - попита Вероника, като се качваше в лодката. - Не сме ли закъснели? Няма ли някакво препятствие? Какво? Човек би казал, че вие не сте същата както по-преди...
- Не, не...
- Тогава да побързаме...
С нейната помощ Хонори натовари чантите и провизиите. След това, като се изправи изведнъж пред Вероника, тя й каза:
- И така, вие сте сигурна, че една от прикованите жени, изобразени върху рисунката, бяхте вие?
- Напълно. Впрочем, началните букви на името ми над главата...
- Това е странно, промълви бретонката - и доста страшно.
- Защо? Някой, който ме познава и който е поискал да се забавлява... Едно съвпадение, което възкресява минали неща.
- О, миналото не ме плаши, бъдещето ме плаши повече.
- Бъдещето?
- Спомнете си предсказанието...
- Не разбирам...
- Да, да. Това предсказание, направено на Ворски за вас.
- А, вие знаете?
- Да, зная. Толкова ужасно е да се мисли за тази рисунка и за много други още по-ужасни неща.
Вероника прихна да се смее.
- Как! Затова ли се колебаете да ме заведете там?
- Не се смейте. Човек не трябва да се смее, когато вижда самия ад. Бретонката произнесе тези думи със затворени очи и като се прекръсти, поде:
- Безспорно... вие се подигравате с мене... Вие мислите, че аз съм "една суеверна селянка, която вярва в духове и в блуждаещи огньове... Аз съвсем не казвам не. Но там... там има истини, които могат да ви заслепят!... Вие ще говорите за това с Магенок, ако имате доверие в него.
- Магенок?
- Да, един от четиримата моряци. Това е стар приятел на вашия син. Той го е отгледал. Магенок разбира тези работи повече от всички учени на света, повече от вашия баща даже!... И при все това...
- И при все това...
- При все това Магенок пожела да изиграе съдбата и да проникне зад това, което човек има право да узнае.
- Какво направи?
- Пожела да докосне с ръка... вие разбирате... със собствената си ръка (сам той го призна) в дъното на мрака.
- Е, и? - каза Вероника, без да ще развълнувано.
- Е, неговата ръка бе изгорена от пламъците. Една ужасна рана, която той ни показа, една ужасна рана, която аз видях със собствените си очи, една рана, подобна на такава от рак... Той тъй страдаше от тази рана!...
- Страдаше?
- Толкова, че беше принуден да вземе с лявата си ръка една брадва и сам да отсече дясната си ръка...
Вероника си спомни за трупа във Фауе и промълви:
- Дясната си ръка? Вие казвате, че Магенок е отсякъл дясната си ръка?
- Преди десет дни, с една брадва, ден преди моето заминаване... Аз го наглеждах... Защо ме питате?
- Защото - каза Вероника с променен глас, - защото мъртвият мъж, старецът, който намерих в изоставената колиба, трупът, който тъй мистериозно бе изчезнал, беше със скоро отсечена дясна ръка.
Хонори подскочи уплашена и смутена:
- Сигурна ли сте? Да, да, това е... това е той... Магенок... Един старец с дълги бели коси, нали?... И с брада до гърдите, нали?... Ах, какъв ужас!
Тя се сдържа и погледна около себе си, обезпокоена, че говори толкова високо. Отново се прекръсти и бавно промълви, едва чуто.
- Той е първият от тези, които трябваше да умрат. Той ми го бе казал... Старият Магенок имаше очи, които можеха да четат в книгата на миналото тъй добре, както в книгата на бъдещето. Той ясно виждаше това, което другите не виждаха! "Първата жертва ще бъда аз, Хонори. И когато служителят замине, няколко дена след това ще дойде ред на неговия господар..."
- И неговият господар беше?... - отрони полугласно Вероника. Хонори стана и гневно стисна юмруци.
- Аз не ще допусна това - заяви тя, - аз ще спася вашия баща, той не ще бъде втората жертва!... Не... Не!... Аз ще пристигна навреме. Оставете ме да замина!
- Ще заминем заедно - каза твърдо Вероника.
- Моля ви - каза Хонори. - Не настоявайте! Оставете ме сама да свърша това. Тази вечер преди вечеря ще доведа баща ви и вашия син тука...
- Но защо?
- Там е твърде опасно за баща ви, още повече за вас... Спомнете си четирите кръста, те ще бъдат там изправени... О! По никой начин не трябва вие да ходите там!... Този остров е проклет!
- А моят син?
- Ще го видите днес, след няколко часа.
Вероника внезапно се засмя:
- След няколко часа ли? Но това е лудост! Как? Четиринадесет години откак не съм виждала сина си. И изведнъж научавам, че той е жив, а вие ме карате да чакам до вечерта! Ни час даже! Бих предпочела да се изложа на хиляди опасности, даже на смърт, за да го видя по-скоро.
Хонори погледна и сигурно разбра, че решението на Вероника беше такова, че беше безполезно да се настоява повече. За трети път тя се прекръсти и каза:
- Да бъде Божията воля!
И двете се настаниха всред денковете, които изпълваха тясната лодка. Хонори запали мотора, хвана кормилото и с голяма сръчност и ловкост поведе лодката между острите скали, които стърчаха над водата.
 

Глава трета
Синът на Ворски
 
Седнала на носа на лодката и обърната към Хонори, Вероника се усмихваше. Усмивката й, още неспокойна, нерешителна, но красива, грееше на устните й като слънчев лъч, който се показва зад последните облац"и на урагана, една щастлива майчина усмивка.
Изглеждаше, че щастието е завладяло очарователното й лице с отпечатък на благородство и на този особен свян, който дава на някои жени, засегнати от големи нещастия, или лишени от любов, характерния израз на чертите.
Тя имаше матовия оттенък на южна жена и големи сини очи, погледът на които беше обикновено тъмен като зимен ден. Беше едра, с широки рамена и висок бюст. Нейният звучен, малко мъжки глас, ставаше лек и весел, когато говореше за своя отново намерен син. Вероника не можеше да говори за нищо друго, освен за него. Напразно бретонката се опитваше да я заговори по въпросите, които я измъчваха, изричайки:
- Има две неща, които не мога да си обясня: от кого е оставена тази следа, която ви е довела от Фауе в Сарек? И после, от друга страна, как Магенок е напуснал острова? Доброволно ли? Или неговият труп е бил изнесен оттам? В такъв случай, по какъв начин?
- Та това ли е трудно? - възрази Вероника.
- Да! Помислете само! Освен мен, която ходя всеки две седмици за провизии с лодката било в Бек-Мейл, било в Пон л'абе, само двама рибари имат лодки, които достигат винаги по-далече от брега, чак до Одиерн, където продават уловената риба. Тогава, как би могъл да премине Магенок? И освен това, дали сам не си е причинил смъртта? Но тогава защо би изчезнал трупът му?
Вероника запротестира:
- Моля ви, засега това не е важно. Всичко ще се изясни. Да говорим за Франсоа. Та вие казвате, че той бил ходил в Сарек?
Хонори отстъпи пред молбите на младата жена.
- Беше при бедния Магенок няколко дена след като ви го бяха отнели. Магенок, за когото г-н д'Ержемон беше научил, разказа, че една чужденка му поверила едно дете, като му поръчала да отгледа и неговата дъщеря, която по-късно умря. Тогава отсъствах. След като бях прекарала цели десет години в Париж, когато се върнах, детето беше вече станало един красив здравеняк, едно хубаво момченце, което тичаше по брега на морето. И тогава постъпих на служба при вашия баща, който се беше вече установил в Сарек. Когато дъщерята на Магенок умря, детето прибрахме ние.
- Но под какво име?
- Под името Франсоа. Г-н д'Ержемон искаше да го наричаме г-н Антоан. А детето наричаше д'Ержемон "дядо". И никой не каза нищо за това.
- А какъв характер има детето? - попита Вероника с известна мъка.
- Чудесен - отговори Хонори. - Нищо наследено от бащата... нищо от дядото, както г-н д'Ержемон казва това. Едно мило дете, кротко, послушно. Никога не се сърдеше... никога доброто настроение не го напускаше. Именно затова то плени своя дядо и именно така г-н д'Ержемон се сближи с нас, толкова неговото внуче му напомняше дъщерята, от която той се бе отрекъл. "Всичко добро то е наследило от майка си - казваше той. - Вероника беше също като него нежна и ласкава." И оттогава той започна да ви търси заедно с мен и лека полека ми доверяваше своите тайни.
Вероника просия от радост. Нейният син приличаше на майка си! Нейният син беше мил и добър!
- Но - каза тя, - той дали ще ме познае? Знае ли той, че майка му е жива!
- Знае ли! Г-н д'Ержемон отначало искаше да не му съобщава това, но аз му разказах всичко.
- Всичко?
- Той знае, че баща му е умрял при корабокрушението, където д'Ержемон и той, Франсоа, изчезнали сред вълните, а вие сте отишла в манастир и никой не може да ви намери. И колко е любопитен... Когато се връщам отнякъде, той все ме разпитва. Надява се, че ще ви намери. А колкото за майка си, той силно я обича... Пееше тази песничка, която вие чухте, която го беше научил дядо му.
- Моят Франсоа!... Моят мил малък Франсоа!...
- Да, той ви обича - продължи бретонката - и за да ви намери, много иска да порасне по-скоро, по-скоро да свърши образованието си.
- Образованието си? Той учи?...
- Да, с дядо си, от две години насам учи заедно с едно добро момче Стефан Мару, което доведох от Париж. Нещастното, то беше инвалид от войната. Франсоа се привърза към него с цялото си сърце.
Моторната лодка се плъзгаше леко по тихото море и след нея оставаше къдрава бразда от бяла пяна. Облаците се бяха разпръснали.Тихата и величествена морска нощ настъпваше.
- Още, разказвайте ми още за него - настояваше Вероника, без да се умори да слуша. - Разкажете ми как се облича моят син.
- С къси панталони и широка моряшка блуза със златни копчета и с моряшка баретка.
- Има ли си други приятели освен Мару?
- Да, той дружи с всичките хлапета на острова, но с изключение на три-четири юнги, останалите, откакто бащите им са на война, напуснаха острова и вършат полска работа на сушата, помагайки на майките си. Ние сме всичко около тридесет души на острова.
- Тогава с кого играе Франсоа? С кого се разхожда?
- А, колкото за това, има хубава компания.
- С кои други?
- С едно малко кученце, което Магенок му бе подарил.
- Кученце ли?
- Да, едно малко, хубаво кученце, мелез от фокс и пудел, което се обажда на име Ту ва биен.
- Тувабиен3?
- Франсоа тъй го нарича и никое друго име не би му подхождало по-добре. То има винаги весел вид... доста е свободно и по- някога се губи по цели часове, а даже и дни, но винаги е при нас, когато има нужда от него - когато сме тъжни и когато не ни върви добре. Тувабиен не обича сълзи, мъмрения, кавги. Щом види, че някой плаче, или стига само да се престори, че плаче, то сяда на задните си крака насреща му, скимти, затваря едното си око, полуотваря другото и тъй добре подражава смеха със скимтенето си, че човек скоро без да ще, сам се разсмива. И когато ни утеши, Тувабиен важно се отдалечава. Неговото задължение е изпълнено.
Вероника се смееше и плачеше едновременно. Дълго след това тя мълча, ставайки все по-мрачна и едно отчаяние, което изплуваше над нейните радостни мечти, я завладяваше. Тя мислеше за всичко, което беше загубила: за дългото четиринадесетгодишно отсъствие, през което тя бе останала без син, носейки траур за един син, който бе жив. Всички грижи, които човек посвещава на съществото, което е създал, цялата нежност, с която човек заобикаля това, което получава от това същество, огромната радост, която човек изпитва, като го вижда да расте и като го учи да говори - всичко, което радва една майка и разтуптява нейното сърце, всичко това досега не й бе познато.
- Ние сме на половината на пътя...
Те плаваха срещу Гленанските острови. Надясно от тях върхът Пенмарх, чиито склонове се виждаха поне от петнадесет левги разстояние, очертаваше една по тъмна линия, която почти не се различаваше на хоризонта.
Вероника мислеше за своето тъжно минало, за майка си, за която тя смътно си спомняше, за нерадостното си детство, прекарано с един
 
3. Tout va bien - всичко е наред. (Бел. р.)
 
сприхав баща; мислеше и за сватбата си... ах, да, най-вече за сватбата си! И тя си спомни първата си среща с Ворски, тогава, когато беше на седемнадесет години. Как веднага след това почувства един особен страх от този човек, бидейки понякога под неговото влияние, както всеки човек на тази възраст е под влиянието на нещо мистериозно и загадъчно!
После тя си спомни за паметния ден на нейното отвличане и за всичките други дни, които последваха, спомни си седмиците, през които той я бе държал затворена, като я заплашваше с цялата сила на страховития си дух. Той беше изтръгнал от нея обещание за брак, срещу което тя възставаше инстинктивно и с цялата си воля на младо момиче, но за който брак тя предчувстваше, че нещо ще се случи, щом нейният баща се съгласи на това.
- Стига сте мечтали, госпожо - сепна я Хонори.
- Има и друго освен мечтите и спомените - отговори тя. - Това са угризенията на съвестта.
- Угризения на съвестта? Вие, Вероника, чийто живот е бил само едно мъчение?
- Едно мъчение, което беше за мене наказание!
- Но всичко това е минало, госпожо, щом намерихте сина си и баща си. Хайде, мислете само за щастието си...
- Щастлива? Мога ли да бъда още щастлива?
- Можете ли да бъдете щастлива!... Вие сега ще видите, че сте щастлива. Погледнете! Ето Сарек!
Хонори потърси под скамейката в едно сандъче черупката на един вид морски охлюв, прилична на фуния, с която си послужи като с говорна тръба, както моряците често правят. Като я нагласи на устните и наду бузите си, тя издаде няколко мощни звука, подобни на рев на разярен бик.
Вероника я запита с поглед.
- Аз го викам - обясни Хонори.
- Кого? Франсоа ли? Него ли викате?
- Да, както правя това винаги, когато се завръщам. Той слиза от скалите, където живеем и идва да ме посрещне.
- Значи аз ще го видя веднага! - каза Вероника, побледняла от вълнение.
- Да, сега ще го видите. Но спуснете воала върху лицето си, за да не може Франсоа да ви познае. Аз ще ви говоря като на чужденка, дошла да посети острова.
Сега вече ясно се различаваше островът, но ниският скалист бряг беше скрит от пяната на разбиващите се вълни.
- Ах, тези проклети скали! Нищо не може да се види от тях... - каза Хонори, която бе загасила мотора и си служеше с двете къси гребла.
- Вижте, морето допреди малко бе тихо. А сега?
Наистина, хиляди малки вълни се настигаха, разбиваха се върху брега и го покриваха с пяна. Моторната лодка плаваше, като че ли влачена от някакво крайбрежно течение. Никъде не можеше да се намери спокойно, синьо море сред бясното кипене на пяната. Само морски водорасли, преплетени между подводните скали от време на време се издигаха и спускаха от вълните.
- И около целия остров е такова - подзе Хонори, - така че Сарек едва ли може да се достигне с лодка.
Гласът й се заглушаваше. С колебливо движение на ръката, като че ли се боеше, тя посочи няколко скали, които стърчаха от водата и приличаха на клекнали животни, на сфинксови глави или на група неправилни пирамиди. Всичко това бе от черен, напръскан с червено гранит, като че ли опръскан с кръв.
Тя промълви:
- Ах, те пазят острова от векове, тези скали, и го пазят също като диви зверове, които причиняват само злини и смърт на хората. По-добре е да не се говори, нито да се мисли за тях! Това са тридесет диви звяра... да госпожо, тридесет... Те са тридесет...
Тя се прекръсти и после спокойно промълви:
- Те са тридесет. Баща ви казва, че наричат Сарек островът на тридесетте ковчега, защото народът е смесил двете думи: скали и ковчези4. Може би, очевидно, но въпреки това те наистина са същински ковчези, госпожо, и ако можеше да се отворят, в тях щяха да бъдат открити много човешки скелети; Господин д'Ержемон казва, че "Сарек произлиза от думата "саркофаг", което е, според неговите думи, научната форма на думата ковчег. И после, по-добре е...
Хонори спря и като че ли помисли изведнъж за друго нещо, после като посочи една скала, довърши:
- Вижте, госпожо, зад тази голяма скала, която ни препречва пътя, вие ще видите нашето малко пристанище и на кея червената баретка на Франсоа.
Вероника изслуша с разсеян поглед всички обяснения на Хонори. Тя се надвеси, за да може да види по-добре своя син, докато бретонката продължаваше:
- Има нещо друго. Остров Сарек, а именно заради това вашият баща го е избрал за своя резиденция, съдържа много келтски паметници, които нямат нищо забележително, но които имат тази особеност, че всички си приличат един на друг. И знаете ли колко има такива?
 
4. Ecueil (скала) и Cercueil (ковчег). Поради сходството на тези думи наричат острова "Островът на тридесетте ковчега". (Бел. .р.)
 
Тридесет! Тридесет, точно толкова, колкото и ковчези има. И те са разположени около острова на морския бряг точно срещу тридесетте ковчега и всеки от тях носи името на ковчега, срещу който стои. Какво ще кажете за това?
Тя произнесе тези думи със същия боязлив глас, с който тя говореше за всичките тези неща и като че ли се боеше да не би тези скали, които тя одухотворяваше с един свещен страх, да я чуят.
- Какво ще кажете за всичко това, госпожо? Ах! Във всичко това има някаква ужасна мистерия и по-добре е да не се приказва повече. Аз ще ви разкажа за това, когато ние тръгнем, когато сме далече от острова, когато вашият мил Франсоа бъде във вашите прегръдки и когато вие ще бъдете при вашия баща...
Вероника мълчеше, гледайки вдясно, там, където бе посочила бретонката. Като обърна гръб на своята спътница, тя се взря внимателно там, в тази посока тя щеше да види своя син и тя не искаше да загуби нито една секунда от момента, в който би забелязала Франсоа.
Те стигнаха скалата. Една от лопатите на Хонори докосна брега. Те вървяха известно време успоредно с брега и стигнаха до края на скалата.
- Ах, каза тъжно Вероника. Няма го там.
- Франсоа не е там? Не е възможно! Не е възможно! - извика Хонори. Но на свой ред и тя видя, че на триста метра пред тях, върху кея имаше само три жени, едно момиче и двама моряци, които чакаха лодката.
Никакво момче, никаква червена баретка.
- Странно - произнесе ниско Хонори. - За пръв път не е дошъл да ме посрещне.
- Може би е болен - предположи колебливо Вероника.
- Не, Франсоа никога не боледува.
- Тогава?
- Тогава?
- Но не се ли боите от нещо?- попита Вероника сподавено.
- За него не,... но за баща ви... Магенок добре ме съветваше да не го оставям сам. Сигурно сега е в опасност.
- Но Франсоа е там и той ще защити баща ми, също и Мару, неговия другар. Какво предполагате, че се е случило?
След известно мълчание Хонори сви рамене.
- Глупости! Предполагам невъзможни работи. Да, невъзможни. Не ми се сърдете за това. Но при все това, аз съм бретонка. Само няколко години съм живяла вън от тази населена с легенди, мистериозна бретонска атмосфера. Да не говорим повече за това.
Островът Сарек им се представи като едно продълговато доста неравно плато, покрито със стари дървета, оградено с невисоки скали, най-разнообразните, които човек може да види. Те са разположени около острова като дантелена корона, непрестанно атакувана от дъжд, вятър, слънце, сняг, мраз, мъгла и въобще от всичко, което пада от небето във вид на вода.
Едничкото достъпно пристанище бе разположено на източния бряг, където няколко рибарски къщи, изоставени откак бе започнала войната, образуват селото. Един криволичещ път почва оттам.
В пристанището морето е винаги спокойно. Само две малки лодки бяха привързани в него.
Когато слязоха на брега, Хонори направи последен опит.
- Ето, госпожо, пристигнаме. Ще слезете, нали? Или по-добре останете тук. След два часа ще доведа тук баща ви и вашия син и ще обядваме в Бек-Мейл или в Пон л'Абе? Може, нали?
Вероника се бе надигнала. Без да продума, тя скочи на земята.
- Хей, вие, там! - запита Хонори, която се присъедини към Вероника, без да настоява повече. - Не е ли идвал насам малкият Франсоа?
 - Видяхме го по обяд - каза една жена. - Но той мислеше, че ще пристигнете утре.
 - Да, наистина... Но сигурно е чул моите сигнали... И докато й помагаха да спали куфарите, тя каза:
 - Недейте отнася това в Приоре, нито кошниците... Само ако... Ако аз не се върна до пет часа, пратете ги по някое хлапе.
 - Не, аз сам ще ги донеса - кача един моряк.
 - А, ти ли си, Корежу. Кажи ми нещо за Магенок.
 - Магенок замина. Аз го доведох до Пон л'Абе.
 - Кога бе това, Корежу?
 - Бога ми, на другия ден след вашето заминаване, госпожа Хонори.
 - А какво ще -прави там?
 - Каза ни, че отива... не си спомням точно къде, заради своята отрязана ръка... някакво поклонение...
 - Поклонение ли? Във Фауе, може би? В черквата Сент Барб?
 - А, да, там... В черквата Сент Барб. Нещо такова спомена. Хонори не го разпитва повече. Как още да се съмнява в смъртта на Магенок? Тя се отдалечи, придружена от Вероника, която бе спуснала воала, и те двете поеха по една скалиста пътечка, на която бяха издълбани стъпала и която минаваше през една гора от дъбови дървета и извеждаше към северната част на острова.
 - След всичко това - каза Хонори, - не съм сигурна, че г-н д'Ержемон ще се съгласи да тръгне. Той се шегува с моя страх от всичките тези тайнствени неща, но самият той понякога се чуди на тях.
 - Далече ли е жилището му? - каза Вероника.
 - Четиридесет минути път. То е на почти един остров, както ще видите, но съединен с първия; там именно бенедектинците изградиха своето абатство.
 - Но баща ми сам ли е на този остров? Няма ли друг при него, освен Франсоа и Мару?
 - Преди войната с него живееха още двама души. След това Магенок и аз вършехме цялата къщна работа, с готвачката Мари ле Гоф.
 - А тя при него ли беше през вашето отсъствие?
 - Навярно да.
 Те се изкачиха на платото. Пътеката, която следваше брега, се качваше и слизаше по стръмни склонове. Навсякъде ги заобикаляха вековни стари дъбове, между които се виждаше океан, сиво-зелен, обгръщащ отвсякъде острова.
 Вероника поде:
 - Какво е вашето намерение, Хонори?
 - Аз ще вляза сама и ще говоря на баща ви. След това ще се върна да ви потърся при входа на градината, за Франсоа вие ще минете за някаква приятелка на неговата майка. Той малко по малко ще се досети.
 - А вярвате ли, че баща ми ще ме приеме добре?
 - Той ще ви посрещне с отворени обятия, госпожо Вероника -провикна се бретонката, - и ние ще бъдем щастливи, дано само... само нищо лошо не се е случило. Толкова е странно, дето Франсоа не дойде. Отвсякъде в острова той би забелязал нашата лодка... би чул моя зов!...
 Те продължиха пътя си в мълчание. Вероника беше нетърпелива и неспокойна.
 Внезапно Хонори се прекръсти.
 - Направете също като мене, госпожо Вероника - каза тя. Монасите са направили това място свято, но от старо време си е останало лошо предание, което носи нещастие. А особено в тази гора, в гората Гран-Шен.
Наистина, те навлязоха в една гора, където дъбовете, отдалечени един от друг, изправени до огромни покрити с мъх камъни, приличаха на древни богове, всеки при своя олтар, със своя мистериозен култ и тайнствена мощ.
Вероника се прекръсти заедно с бретонката и не можа да се задържи да не забележи, треперейки:
- Колко тъжно е тук! Нито едно полско цвете не краси това пусто място!
- Има градини, но не по тези места. Ще видите градините на Магенок на края на острова, вдясно от Долмен-о-фе... едно място, наречено Калвер-Флиери.
 - Хубави ли са градините?
 - Прекрасни. Само че Магенок сам е подготвил почвата. Той я е обработил. Смесил е разни видове цветя с особени листа, на които познава действието...
И тя процеди през зъби:
- Вие ще видите цветята на Магенок... Такива цветя няма никъде... чудни цветя...
При завоя на един хълм пътят внезапно стана полегат. Една огромна долина разделяше острова на две части, от които втората се виждаше насреща, малко по-нависоко, и с малко по-малки размери от първата част.
- Това е Приоре, тъй се нарича тази част - каза бретонката. Същият неравен бряг заобикаляше островчето, като стените на крепост. И тази естествена стена беше скачена с главния остров с един висок насип, дълъг около петдесет метра, чийто връх изглеждаше остър като острието на брадва.
 Върху този насип никакъв път не беше възможен, освен една бразда, която го разделяше на две.
 Те тръгнаха по тази бразда една след друга, изложени на силния вятър, защото тя беше доста тясна и не беше безопасно да се върви по нея.
 - Вижте там, самият връх на островчето - каза Хонори, - там се вижда един ъгъл на Приоре.
Пътеката, която водеше затам, пресичаше ливадите, осеяни с малки борчета. Друга пътека водеше надясно и се губеше всред гъстите храсти.
 Вероника не изпускаше от погледа си върха на Приоре, чиято ниска фасада малко по-малко се удължаваше, когато бретонката, след няколко минути се спря изведнъж, обърната надясно към храсталаците, и извика:
- Господин Стефан!
- Кого викате, Мару ли? - попита Вероника.
- Да, приятеля на Франсоа. Той тичаше нанякъде... Видях го... Господин Стефан!... Но защо не се обажда? Вие видяхте ли един силует?
- Не.
- А аз го видях много добре, беше с бялата си шапка. Да почакаме!...
- Но защо да чакаме? Ако има опасност, там, в Приоре?
- Да, вярно, да побързаме!...
И те забързаха, обзети от предчувствия. След това без причина започнаха да тичат, толкова техните страхове се увеличаваха с приближаването на Приоре.
Островчето отново се стесняваше, обградено с ниска стена, която разграничаваше владението Приоре. В този момент се чуха викове, които идеха откъм жилището.
Хонори забеляза задъхано:
- Някой вика! Чухте ли? Женски викове... Готвачката!... Мари ле Гоф!
Бретонката се впусна към вратата на градината, сграби бравата, но вратата беше заключена!
- През цепнатината! - каза тя. Надясно!...
Те се хвърлиха надясно, преминаха стената и влязоха в големия двор, в който пътеката се губеше между ниски храсталаци.
- Ето! Ето! - каза Хонори. - Ние пристигнахме! И тя продължи смутена:
- Не се чува нищо! Това е ужасно!... Ах! Бедната Мари ле Гоф!"
Тя хвана Вероника за ръка.
- Да заобиколим, входът е от другата страна... От тази страна вратите са винаги затворени и капаците на прозорците винаги спуснати.
Но Вероника се оплете в някакви корени, спъна се и падна на коленете си. Когато се повдигна, бретонката я беше напуснала и заобикаляше лявото крило на зданието.
Вместо да я следва, Вероника несъзнателно сви надясно, изкачи се на входната площадка и започна да тропа по затворената врата.
Мисълта да заобиколи, както Хонори беше направила, й се струваше загуба на време. Обаче при неуспеха на усилията си, тъкмо решила да се върне, нови викове се чуха отвътре и над нея. Този път гласът беше мъжки и на Вероника се стори, че познава гласа на баща си. Тя отстъпи няколко крачки. Внезапно на първия етаж един прозорец се отвори и тя забеляза господин д'Ержемон, с разкривено от неизразим ужас лице. Той викаше:
- На помощ! На помощ! Ах!... Чудовището... На помощ!...
- Татко! Татко! - отчаяно изпищя Вероника. Ида, татко!
Той за минута наведе глава, но не изглеждаше, че забеляза дъщеря си и бързо се опита да прекрачи балкона. Но зад него изтрещя револвер и едно от стъклата на прозореца се разби на парчета.
- Убиец! Убиец! - извика той, докато влизаше в стаята. Вероника,   ужасена, безпомощна, се огледа наоколо. Как да се притече на помощ на баща си? Стената беше висока, на нея нямаше нищо, по което да се изкачи. Изведнъж тя забеляза на двадесет метра, при подножието на стената, една стълба. С внезапна воля и енергия тя успя, макар и стълбата да беше доста тежка, да я домъкне и да я изправи под отворения прозорец.
В най-трагичните минути на живота, когато духът е в безпорядък и смутен, когато цялото тяло се движи от импулсите на болката, има някаква сила, която прави мисълта бърза и оперативна. Вероника се запита защо не се чуваше повече гласът на д'Ержемон .
Тя мислеше също и за Франсоа. Къде ли беше Франсоа? Дали той беше последвал Стефан Мару в неговото необяснимо бягство? Дали е тръгнал да търси подкрепа? И после, кой беше този, който д'Ержемон нарече чудовище и убиец?
Стълбата не достигна до прозореца и Вероника веднага си даде сметка за усилието, което трябваше да направи, за да прекрачи балкона. Обаче тя не се поколеба. Там горе, може би, се биеха, битка, смесена с приглушените викове, които баща й издаваше. Вероника се качи. След малко тя се улови за желязната преграда на балкона. Един тясен корниз й позволи да стъпи върху него и да наблюдава драмата, която се разиграваше в стаята.
В този момент г-н д'Ержемон отново беше отстъпил към прозореца, така че беше близо до нея. Той не помръдваше, погледът му блуждаеше, ръцете му бяха протегнати в неопределено движение, като че ли в очакване на нещо ужасно, което всеки момент щеше да се случи.
Той викаше:
- Убиец... Убиец! Бъди проклет! Франсоа, Франсоа!
Без съмнение, той викаше внука си на помощ и без съмнение Франсоа също се бореше, а може би беше вече мъртъв!
Вероника събра последните си сили и успя да стъпи здраво върху корниза.
- Ето ме!... Идвам!... - искаше да каже тя.
Но гласът замря в гърлото й! Тя беше видяла!... Тя виждаше! Срещу нейния баща, на няколко крачки от него, до срещуположната стена на стаята, стоеше един човек с револвер в ръка, който бавно се приближаваше до д'Ержемон. И този човек... Ужас!... Вероника разпозна червената барета, за която Хонори й беше говорила, блузата със златни копчета!... В това младо лице, изкривено от жестоки намерения, беше изписано онова изражение на Ворски в часовете, когато гневът и омразата го обхващаха всецяло.
Синът й не я забеляза. Неговите очи не се отделяха от целта, която искаше да достигне, и той изглеждаше, че изпитва някаква дива радост в забавянето на фаталния жест.
Вероника мълчеше. Думите, виковете, не можеха да предотвратят гибелта. Трябваше да се хвърли между баща си и сина си. Тя се приближи и прекрачи прозореца.
Късно. Револверът изтрещя отново. д'Ержемон рухна на пода с болезнено стенание.
И в същото време, в същата секунда, докато синът държеше димящия револвер в ръката си, една врата се отвори. Хонори се появи и ужасното зрелище я порази. - Франсоа!... Ти...ти!...
Франсоа се хвърли към нея. Бретонката се опита да се противи. Но той отстъпи крачка, вдигна оръжието и стреля.
Хонори със сгънати колене се свлече напреки върху прага. И докато той, прескачайки трупа й, побягна, тя продължаваше да шепне:
- Франсоа!... Франсоа!... Не, това е невъзможно!... Ах!... Франсоа!... Един груб смях й отговори отвън. Вероника чу този ужасен смях, подобен на смеха на Ворски,и всичко това й причини такава болка, че тя си спомни някогашните страдания, съпроводени от все така демонския смях на Ворски.
Тя не се спусна след убиеца. Не го повика.
До нея един слаб глас прошепна-нейното име:
- Вероника, Вероника...
Г-н д'Ержемон лежеше на пода и я гледаше с поглед, който скоро щеше да угасне.
Тя коленичи до него и се опита да разкопчее жилетката и окървавената му риза, за да превърже раната му, но той отблъсна бавно ръката й. Тя разбра, че грижите й бяха излишни и че той иска да й говори. Тя се наведе повече.
- Вероника... прощавай... Вероника... - И това беше изразът на угасващата му мисъл.
Тя целуна челото му с плач:
- Не говори, татко, не се уморявай...
Но той имаше нещо да й каже, неговата уста мълвеше напразно несвързани срички, които не образуваха никакви думи и които тя отчаяно слушаше.
Животът му си отиваше. Вероника долепи ухото си до неговите устни, които се мърдаха още, и тя долови думите:
- Внимавай... внимавай... камъкът Бог...
Внезапно той се полуизправи. Очите му се напълниха отново с живот, като че ли разпалени от върховната животворна сила, която угасваше. Вероника помисли, че баща й, като я гледаше, разбира значението на нейното присъствие и забелязва опасностите, които я заобикаляха. Той промълви със пресекващ и дрезгав, но доста ясен глас:
- Не стой тук, тук смъртта те чака! Бягай от този остров... Махни се!...
Главата му отново клюмна. Той промълви още няколко думи, които поразиха Вероника:
- Ах! Кръстът!... Четирите кръста на Сарек!... Вероника, Вероника... кръстът! Смъртта на кръста!
И това беше всичко.
Дълбока тишина настъпи, една ужасна тишина, която младата жена почувствува да тежи върху нея като огромен товар, чието тегло се увеличаваше с всяка минута.
- Бягай от този остров!... - повтори един глас... - Махай се! Вашият баща ви заповяда това, госпожа Вероника.
Хонори беше пред нея, държаща кървава кърпа на гърдите си.
- Но аз трябва да се погрижа за вас! - каза Вероника... - Почакайте!
- После... по-после ще се занимавате с мен... - продума бретонката... - Ах, чудовището... ако бях пристигнала навреме! Но долната врата беше заключена!...
Вероника я помоли:
- Оставете да ви превържа! Чуйте!...
- Сега... но преди всичко... Готвачката Мари ле Гоф, тя също е ранена... Може би е умряла вече... Идете при нея.
Вероника излезе през вратата, през която синът й беше побягнал. Имаше един малък коридор. На първите стъпала на стълбата агонизираше Мари ле Гоф.
Тя почти веднага умря, без да дойде на себе си, третата жертва на мистериозната драма.
А според предсказанието на стария Магенок, г-н д'Ержемон беше
втората жертва...
 

Глава четвърта
     Нещастните жители на Сарек
 
Когато Вероника превърза раната на Хонори - рана немного дълбока, която не беше опасна за живота на бретонката - и тя пренесе тялото на Мари ле Гоф в първата стая, мебелирана като работен кабинет, където почиваше нейният баща, тя затвори очите на г-н д'Ержемон, покри го с една дреха и започна да се моли. Но думите на молитва не можаха да се изтръгнат от нея и нейният ум не се спираше върху никаква мисъл. Тя беше вцепенена от ударите на съдбата. Остана така близо час, седнала с глава между ръцете, докато Хонори спеше дълбок, трескав сън.
С всичките си сили Вероника оттласкваше от себе си образа на своя син, както някога тя отблъскваше образа на Ворски. Но тези два образа се смесваха, бродеха около нея, мяркаха се пред нейните затворени очи, като две светлини, които минават и заминават, умножават се и се сливат в едно в пурпурния мрак на затворените клепки. И винаги едно и също лице й се явяваше, жестоко, зловещо, сгърчено, омразно.
Тя страдаше не тъй както страда една майка, която плаче над трупа на своя син. Нейният син бе мъртъв от петнадесет години, а този, който току-що наново бе възкръснал за нея, този, за когото всички майчини грижи бяха готови да избликнат, той именно стана чужд за нея. Даже нещо по-лошо, той стана за нея синът на Ворски! Как би могла да страда за него? Каква ирония на ужасната съдба! Нейният син убива нейния баща , в момента, в който след тъй дълга раздяла и скръб тя щеше да прегърне единия и другия и да заживее отново тихо и спокойно. Нейният син  убиец! Нейният син насочва неумолимо своето оръжие и върши убийство, без да му мигне окото!
Причините, които биха могли да обяснят тези негови постъпки, тя не искаше и да ги знае. Защо нейният син направи всичко това? Защо неговият другар Стефан Мару, без съмнение негов съучастник, бе избягал преди да се разиграе тази страшна, кървава драма? Тези въпроси тя не мислеше да разрешава. В ума й трескаво стоеше само страшната сцена на убийството, на смъртта. И тя се питаше дали Смъртта не би била едничкото нейно спасение и едничката развръзка на тази драма.
- Госпожо - обади се бретонката.
- Какво има? - попита младата жена, стресната от вцепенението, в което беше изпаднала.
- Не чувате ли?
- Какво?
- Звъни се. Навярно носят куфарите ви. Тя стана пъргаво.
- Какво да им кажа? Как да обясня?... Ако обвиня своя син...
- Ни дума, моля ви. Оставете аз да се разправя...
- Но вие сте доста слаба, бедна Хонорн.
- Не, не, така ще бъде по-добре.
Вероника слезе долу. Наистина беше един от моряците.
- Чуках на кухнята, - каза мъжът, - но Мари ле Гоф не се обади. Къде е Хонорн?
- Горе е и иска да поговори с вас.
Морякът я погледна и я последва, без да изрече нито дума.
- А, ти ли си, Корежу?... Чуй... И без да разправяш наляво, надясно, нали?
- Какво има, госпожо? Та вие сте ранена? Какво има? Тя отвори вратата и каза, сочейки двата трупа:
- Г-н Антоан и Мари ле Гоф... и двамата убити. Лицето на моряка се измени. Той промълви:
- Убити... Възможно ли е това?... От кого?
- Не знам, ние дойдохме след като са били убити.
- Но... Франсоа?... Стефан Мару?
- Изчезнаха... може би са убити.
- Но... Но... Магенок?
- Магенок?... Защо питаш за него Корежу?
- Аз питам за него,... защото ако Магенок беше жив... всичко това... друго нещо е това... Магенок винаги казваше, че той ще бъде първият. А той говореше само това, в което бе сигурен.
Хонори се позамисли и после каза:
- Магенок е също убит.
Този път Корежу загуби хладнокръвие и на неговото лице се изписа такъв ужас, какъвто Вероника беше забелязала по-преди в Хонори. Той се прекръсти и промълви полугласно:
- Тогава... тогава... то се случи... Още тогава в лодката той ми каза: "Това не ще закъснее да ми се случи..."
И внезапно морякът се обърна и побягна по стълбата.
- Стой тук, Корежу, помоли Хонори.
- Трябва да си ходя. Магенок ми каза още, че всички трябва да напуснем този остров.
- Стой тук - повтори Хонори. И тъй като морякът се спря нерешително, тя продължи: - Съгласни сме. Трябва да тръгнем. И ние ще тръгнем утре привечер, но преди това трябва да се погрижим за г-н Антоан и за Мари ле Гоф. Ти иди потърси сестрите Аршина да прекарат нощта при мъртвите. Те са зли жени, но са свикнали на това. От трите две нека дойдат.
- А след това, госпожо?
- Ти ще се погрижиш за ковчег и на разсъмване ще ги погребем в черковните гробища.
- А след това, госпожо?
- След това ти си свободен, другите също. Ще си приготвите лодките и ще отплавате от острова.
- А вие, госпожо?
- Аз имам моторна лодка. Но достатъчно говорихме. Съгласни сме, нали?
- Съгласни сме. Предполагам, че до утре нищо ново няма да се случи?...
- Не, не... Хайде, Корежу, побързай. И не казвай на другите, че Магенок е умрял.
- Обещавам, госпожо. Морякът бързо тръгна.
Един час след това дойдоха две от сестрите Аршина, стари, сухи, костеливи създания, които приличаха на врачки, и чиито черни кадифени забрадки бяха мръсни и мазни. Хонори бе пренесена в нейната стая, в дъното на лявото крило на постройката на същия етаж.
Бдението над мъртвите започна.
 *   *   *
Тази нощ Вероника прекара отначало при своя баща, а след това край леглото на Хонори, чието състояние не беше добро. Най-после тя задряма, но бе събудена от бретонката, която й каза в един от тези промеждутъци на треската, когато съзнанието не губи своята прозорливост:
- Франсоа сигурно се крие, също и Стефан Мару... Сигурно имат скривалища, показани им от Магенок. Впрочем няма вече да ги видим и нищо не ще узнаем за тях.
- Сигурна ли сте?
- Да, сигурна съм...Тогава ето какво... Утре, когато всички ще напуснат Сарек, когато ще останем на острова само ние двете, аз ще му дам знак с тръбата и той ще дойде тук.
Вероника се възпротиви.
- Но аз не искам да го видя... Аз се ужасявам от него!... Както баща ми, тъй и аз го проклинам... Но помислете само, той уби моя баща пред очите ми, той уби Мари ле Гоф... Той сигурно всички ни би убил. Не, не, аз изпитвам само омраза и отвращение към това чудовище.
Хонори й стисна ръката с един свойски жест и промълви:
- Не го осъждайте още... Може би той не е знаел какво върши.
- Какво говорите! Не е знаел какво прави? Но аз видях в неговите очи очите на Ворски...
- Той не е знаел... Той е бил луд.
- Луд ли? Хайде де!
- Да, госпожо. Аз добре го познавам, няма равен нему по добрина. Ако той е извършил това, то е било в момент на припадък, на лудост...Също и Стефан Мару. Навярно сега те плачат от отчаяние.
- Но това е недопустимо... не мога да повярвам...
- Вие не можете да повярвате, понеже не знаете какво става... И това, което ще стане... Но вие бихте узнали... Ах, стават ужасни неща!
Нейният глас бе едва доловим.
Тя млъкна; очите й останаха отворени, а устните и продължаваха да мърдат, без да издават звук.
Нищо не се случи до заранта. Към пет часа Вероника чу да коват ковчезите и почти тутакси вратата на нейната стая се отвори и сестрите Аршина се втурнаха силно развълнувани.
Те бяха разбрали истината от Корежу, който, за да се развесели, бе пийнал малко повечко, та сега плашеше наляво и надясно.
- Магенок е умрял! - викаха те. - Магенок е умрял, а вие нищо не ни казвате! Ние тръгваме! По-скоро бройте ни парите...
Когато им платиха, те побягнаха колкото им краката държат, а след час и други жени, предупредени от тях, се разтичаха, решили да избягат с мъжете си, които бяха на работа. Всички повтаряха едно и също.
- Трябва да бягаме! Всичко трябва да приготвим... По-бързо - иначе - късно ще бъде. Двете лодки могат всички ни да поберат.
Хонори трябваше да употреби целия си авторитет, а Вероника да раздава парите. И погребението стана набързо. Недалеч имаше една стара черква, поддържана от грижите на д'Ержемон, където всеки месец един свещеник от Пол л'Абе идваше да отслужи литургия. Близо до тази черква се намираха стари гробища. Двете тела бяха погребани там и един старец, който обикновено изпълняваше службата на клисар, избърбори няколко молитви.
Всички тези хора изглеждаха обезумели. Гласовете и движенията им бяха неестествени. Те имаха идея фикс да избягат колкото може по-скоро и не се занимаваха с Вероника, която плачеше и се молеше в един кът.
До осем часа всичко бе свършено. Мъже и жени кръстосваха острова. Вероника остана под впечатлението на някакъв ужасен кошмар, когато всичко ставаше извън законите на логиката и без всякаква връзка. Тя се върна при Хонори, която не бе дошла на погребението на господаря си, поради слабостта си.
- Сега съм по-добре - каза бретонката. - Ние ще тръгнем днес - утре, ще тръгнем с Франсоа.
И тъй като Вероника се намръщи, тя повтори:
- Да, с Франсоа и с Мару, и то колкото се може ло-скоро.
Аз също искам да тръгна... да отведа оттук както вас, така и Франсоа... защото смърт ни чака; тя е господарка на този остров... Трябва да й оставим само Сарек..., а ние всички да избягаме.
Вероника не искаше да й противоречи. Но към девет часа отново се зачуха бързи стъпки. Това бе Корежу, който идеше от селото, и още от входа извика:
- Вашата моторна лодка е изчезнала, госпожо!
- Невъзможно! - замръзна бретонката. Запъхтеният моряк потвърди:
- Да, лодката е изчезнала. Тази сутрин се сетих за нещо... Само че бях сръбнал малко повече, та не помислих за това. Освен това и други са видели, че лодката липсва. Въжето, с което тя е била привързана, е срязано...
Двете жени се спогледаха и една и съща мисъл им хрумна. Франсоа и Мару бяха побягнали.
Хонори промълви през зъби:
- Да, да, тъй е... "той" знае да я управлява.
Може би Вероника почувствува известно облекчение, като научи, че нейният син бе избягал и не щеше да го види вече. Но Хонори, обзета от страх, извика:
- Тогава... тогава какво да правим?...
- Трябва да заминем веднага, Хонори. Лодките са готови. В единадесет часа никой не трябва да остане на острова.
Вероника възрази:
- Хонори не е в състояние да отпътува.
- Съвсем не, сега съм по-добре - заяви бретонката.
- Не, това би било лудост. Да почакаме един два дни. Елате пак вдруги ден, Корежу!
Тя изпрати моряка до вратата, който впрочем това й чакаше.
- Добре, значи така. Вдруг ден ще дойда... И без това всичко не може да се пренесе наведнъж... Ще трябва няколко пъти да се завръщаме, за да подредим нещата... Погрижете се добре за това,госпожо Вероника.
Той се втурна навън.
- Корежу!... Корежу!... Хонори се беше приповдигнала на леглото и отчаяно го викаше:
- Не!... Не!... Не си отивай още, Корежу! Отнеси ме в лодката.
Тя се ослуша и тъй като морякът не се връщаше, се опита да стане.
- Страх ме е... Не искам да оставам сама... Вероника я спря.
- Не ще бъдете сама, Хонори, аз ще съм с вас.
Между тези две жени пламна истинска борба и Хонори, отново рухнала в леглото, застена:
- Страх ме е... Страх ме е... Този остров е омагьосан... Да останем тука, значи да се изложим на явна гибел. Смъртта на Магенок е предупреждение... Страх ме е...!
Тя бълнуваше, но при все това от време на време изпадаше в онова полусъзнание, което й позволяваше да смесва някои ясни и разумни думи с несвързаните слова, в които просветваше нейната суеверна бретонска душа.
Тя хвана Вероника за раменете и изрече:
- Аз ви казвам... Островът е омагьосан. Магенок веднъж ми каза това: "Сарек е една от вратите на Ада; тази врата е затворена сега, но ако тя се отвори, хиляди нещастия ще се струпат над жителите му."
По настояванията на Вероника тя се поуспокои малко и с тих, отслабващ глас продължи:
- Той много обичаше острова... обаче... както ние всичките. Той говореше за него по един неразбираем за мене начин: "Вратата е двойна, Хонори, тя води също и за Рая." Да, да, островът беше удобен за живеене. Ние го обичахме. Магенок садеше цветя... Ах, тези цветя... те са огромни. Три пъти по-високи... и по-хубави...
Няколко тежки минути изтекоха. Стаята беше в крайното крило на къщата и нейните прозорци бяха разположени към острова и разкриваха една великолепна гледка към скалите и морето.
Унесена, бретонката мърмореше:
- Казват, че вратата била един камък и че този камък бил дошъл отдалече, от една чужда страна... Този камък се нарича камъка Бог!... казват също, че този камък бил скъпоценен... че той бил смес от злато и сребро. Камък-Бог! - Камъкът, който носи живот или смърт. Магенок го е виждал, той е отварял вратата, пъхвал е вътре ръката си и неговата ръка станала на въглен.
Вероника се чувствуваше зле. Страхът я обземаше. Ужасните събития, на които тя беше свидетелка от няколко дена, я смущаваха. Тя очакваше. Не се съмняваше, че ще настъпят и други събития, които ще увеличат ужасните атаки на ожесточената съдба срещу нея.
*   *   *
- Виждате ли лодките - попита Хонори. Вероника каза:
- Не могат да се видят оттук.
- Напротив, този е пътят, който те сигурно ще хванат. Лодките им са широки, хей там, в тази посока, има един по-широк проход.
Наистина, след малко Вероника видя една лодка да завива покрай скалата. Лодката потъваше дълбоко във водата, защото беше натоварена, цялата изпълнена със столове, с бохчи, върху които бяха насядали жени и деца. Четирима мъже гребяха здравата.
- Това е лодката на Корежу - каза Хонори, която беше скочила полуоблечена от леглото си. - Ето и една друга лодка, вижте!
Втората лодка, също така натоварена, не закъсня да се покаже. Трима мъже и една жена гребяха. Лодките бяха твърде далече - може би на седем или осемстотин метра - за да могат да се различат лицата. Но никакъв човешки глас не излизаше от тези тежки черупки, натоварени с нещастници, бягащи пред смъртта.
- Господи Боже... - простена Хонори, - дано да успеят да се спасят от беда.
- Защо се боите, Хонори? Нищо не ги заплашва...
- Напротив, заплашва ги това, че те не са напуснали още острова.
- Но те го напускат!...
- Околностите на острова - това е все едно самия остров. Там именно дебнат ковчезите.
- Но морето е спокойно!
- Има друго нещо, освен морето. Не е морето неприятелят...
- А какво тогава?
- Не знам... не знам.
Двете лодки бяха достигнали северния край на острова. Два протока се откриваха пред тях: "Дяволската канара" и "Зъбът на Сарек", както ги нарече бретонката.
Почти веднага те видяха, че Корежу избра "Дяволската канара".
- Бретонката почти злобно се изсмя:
- Ах! Те ще изиграят дявола, госпожо, и аз силно вярвам, че ние,а и всичките жители на Сарек ще бъдем спасени.
Хонори трепереше от треската. Тя процеди:
- Страх ме е... страх ме е...
- Не - заяви Вероника. - Това е абсурдно. Откъде може да се появи опасност?
- Ах! - извика бретонката. - Какво е това, какво значи това...
- Кое, какво има?
И двете бяха прилепили челата си до прозореца и втренчено гледаха. Там долу нещо беше се появило в протока "Зъбът на Сарек". Почти веднага те познаха моторната лодка, с която си бяха послужили миналия ден и за изчезването на която Корежу им беше говорил.
- Франсоа!... Франсоа!...- промълви Хонори, - Франсоа и Мару!... Вероника позна сина си. Той стоеше прав на носа на лодката и даваше някакви знаци на мъжете в лодките. Последните му отговориха като махаха с греблата си, а жените зажестикулираха. Въпреки разстоянието, Хонори отвори и двете крила на прозореца и те чуха гласове, които се смесиха с шума на морето, така че не можеха да доловят нито дума.
- Какво значи това? - повтори бретонката...- Франсоа и Мару... Защо не слязат на брега?...
- Може би се страхуват да не бъдат забелязани и разпитани - предположи Вероника.
- Не, всички ги познават, особено Франсоа, който доста често ме придружава. Вън от това, документите им са в лодката. Не., не... те чакат нещо, скрити зад скалата.
- Но, Хонори, ако се крият, защо се показват сега?
- Ах, ето... ето... Не разбирам, това ми изглежда смешно. Но какво ли мислят Корежу и другите?
Двете лодки, от които втората плаваше няколко метра зад първата, почти бяха спрели. Всички пътници се бяха обърнали към моторната лодка, която бързо се движеше към тях и забави своя ход, едва когато застигна втората лодка. По такъв начин моторната лодка се движеше успоредно с двете лодки, на петдесет метра от тях.
- Не разбирам... не разбирам... - промълви пак бретонката. Моторът бе угасен и лодката бавно премина разстоянието,което я разделяше от другите две. Внезапно двете жени видяха, че Франсоа се наведе, след това се изправи и замахна с ръка, като че ли за да хвърли нещо.
В същото време и Мару направи същото. Нещо ужасно се случи.
- Ах - изхлипа Вероника.
Тя закри за момент очите си, но след това веднага вдигна глава и ужасно зрелище се разкри пред нея.
Два предмета бяха хвърлени; единият от Франсоа, другият от Мару.
В същия миг два огнени снопа блеснаха в двете лодки и гъст дим покри всичко...
Последваха два трясъка. Известно време нищо не можеше да се различи в този черен облак. После димът, отнесен навътре, се разпръсна и Вероника и бретонката видяха потъващата лодка, докато останалите живи хора от лодките скачаха в морето.
Зрелището, това адско зрелище, не продължи дълго. Те забелязха една жена, която държеше своето малко дете в ръце; то не мърдаше. След това забелязаха множество неподвижни тела, без съмнение, засегнати от взрива. Видяха двама мъже, които се сбиха, те бяха сигурно полудели. Скоро всичко това изчезна заедно с лодките.
Няколко остатъка, няколко черни точки, които изплаваха на повърхността.
И това бе всичко!
Хонори и Вероника, неми от ужас, не бяха промълвили нито дума. Това, което се случи, надмина тяхното въображение.
Най-после Хонори попипа с ръка челото си и каза с глух глас: -Главата ми се пръска... Ах... Нещастните жители на Сарек!... Те всички ми бяха приятели... Мои приятели от детство... Никога не ще ги видя вече!... Морето никога не връща жертвите си, то ги пази... То има готови ковчези за тях... Хиляди, хиляди ковчези... Аз, главата ми се пръска... аз полудявам... Полудявам като Франсоа, моя нещастен Франсоа!
Вероника не отговори. Тя беше бледа. Сграбчила със свити пръсти перилата на балкона, тя гледаше, както се гледа в дъното на пропаст, в която човек иска да се хвърли. Какво щеше още да направи синът й? Щеше ли да спаси тези хора, чиито отчаяни викове сега ясно се дочуваха?
Лодката се беше оттеглиха настрана, за да не бъде повлечена от вълнението.
Франсоа и Мару, чиито червени баретки ясно се различаваха, бяха в същото положение, както и по-преди и държаха в ръцете си... Двете жени не можеха да различат добре какво поради разстоянието. То приличаше на тояги, само че малко по-дълги.
- Това са сигурно спасителни куки... - промълви Вероника.
- Или пък пушки - отвърна Хонори.
Черните точки плуваха. Те бяха девет, деветте глави на останалите живи, чийто ръце от време на време се виждаха да се свалят и повдигат равномерно, и чийто гласове от време на време смътно се долавяха.
Някои от тях бързо се отдалечаваха от моторната лодка, но четири се приближаваха до нея, а и други двама нямаше да се забавят да я достигнат.
И внезапно Франсоа и Мару направиха едно и също движение. Движение, което прави стрелецът, когато слага пушката до бузата си, за да се прицели.
Звукът от два изстрела се сля в един.
Главите на двама плувци изчезнаха.
- Ах! Чудовищата...- заекна Вероника, която, изнемощяла, рухна на колене.
До нея Хонори почна да вика с всичката си сила:
- Франсоа!... Франсоа!...
Но гласът не излезе от гърлото й, твърде слабо, бе той,а и вятърът духаше срещу тях. Но въпреки това бретонката продължи:
- Франсоа!... Франсоа!...
И тя затърча през стаята, след това в коридорите, като че ли търсеше нещо. Върна се към прозореца, без да престава да вика! -Франсоа!... Франсоа!...
Най-после тя намери това, което търсеше! Тръбата, с която му даваше сигнал за пристигането си. Но след като я долепи на устните си, не можа да я надуе. Само някакви глухи и неясни звуци се получиха.
- Ах, проклятие! - избъбра тя като захвърли тръбата. - Нямам вече сили. Франсоа!... Франсоа!...
Тя беше страшна с разплетените си коси, със студена пот по лицето си. Вероника я помоли:
- Хонори, успокойте се, моля ви.
- Но гледайте, гледайте!
Там, в протока, моторната лодка още стоеше, двамата стрелци бяха на местата си, с готово за стрелба оръжие.
Останалите живи хора от експлозията, които продължаваха да се виждат на повърхността се разбягаха, но двама от тях изостанаха.
Франсоа се прицели в тези двама... Главите им изчезнаха...
- Но гледайте, гледайте, - продължаваше бретонката с остър глас...-Това е лов!... Като че ли те бият не хора, а дивеч!... Ах, нещастните жители на Сарек!...
Още един изстрел и още една черна точка изчезна в глъбините на океана.
Вероника се тресеше в отчаяние.
- Ворски!... Ворски!... - стенеше тя... Това е синът на Ворски! Внезапно тя почувства, че някой я хваща за гърлото и тя забеляза близо до лицето си неузнаваемото лице на Хонори.
- Това е синът ти - говореше бретонката - бъди проклета... Ти си майката на това чудовище... Ти ще бъдеш наказана...
И бретонката избухна в смях, тъпчейки с крака, в една ужасна криза, която постепенно я обземаше.
- Кръстът! Да, кръстът, ти ще бъдеш прикована на кръста... С гвоздеи на ръцете... Какво наказание! Гвоздеи на ръцете и краката...
Тя беше луда.
Вероника се освободи и се опита да я постави на кревата, но Хонори, с една злобна ярост я отблъсна и отведнъж се озова на балкона. Тя отново започна да вика:
- Франсоа!... Франсоа!...
От тази страна на къщата етажът не беше много висок. Бретонката стъпи от балкона на алеята, премина я, прескочи големите камъни, които я обрамчваха, и изтърча към пропастта.
За момент тя спря, извика три пъти името на момчето, което беше отгледала, и с главата надолу се хвърли в пропастта.
В протока избиването беше свършило.
Една по една черните точки изчезваха.
Тогава моторната лодка, в която бяха Франсоа и Мару, побягна към бретанския бряг, към плажа на Бек-Мейл и към Лонкарно. Вероника остана сама на острова с тридесетте ковчега...
 

Глава пета
Четирите приковани жени
Вероника остана сама на Острова на тридесетте ковчега. Тя не търсеше обяснения за всичко това, нито пък градеше хипотези, които можеха да хвърлят светлина върху тази мистерия. Тя допускаше, че Франсоа и Мару са луди, не можеше другояче да си обясни техните постъпки. И вярвайки, че двамата убийци бяха луди, тя не допускаше, че у тях може да остане воля за някакви по-нататъшни действия.
Лудостта на Хонори впрочем, на чието проявяване тя бе свидетелка, я караше да мисли, че всички тези събития се дължаха на една умствена неуравновесеност, която бе обхванала всички жители на Сарек. Даже самата тя в известни моменти чувствуваше, че мислите й се объркват, изпаряват се в мъглата, която я заобикаля, и че около нея бродят невидими фантоми.
Тя заспа. Нейният сън бе смущаван от различни видения и тя бе тъй нещастна, че заплака.
Стори й се, че дочува лек шум, който разстроеното й въображение възприе като нещо, предвещаващо зло. Неприятелите се приближиха. Тя отвори очи. На три крачки пред нея, седнало на задните си крака, стоеше едно чудно животно със сиво-кафява козина, чиито предни крака бяха скръстени като ръце.
Това бе куче и тя си спомни за кучето на Франсоа, за което Хонори й бе разказала, предано, умно и смешно куче. Тя даже си спомни неговото име Тувабиен.
Като произнесе полугласно това име, без да знае защо, тя се нервира и вече щеше да изгони животното, което имаше такова чудновато име - Тувабиен! Спомни си за всички жертви, за всички убийства в Сарек, за смъртта на баща си, за самоубийството на Хонори и за полудяването на Франсоа. Тувабиен!
Обаче кучето не избяга. То се преструваше на радостно, както Хонори го беше описала, с глава, наклонена малко наляво, с дясното око затворено, а ъглите на устата му достигаха чак до ушите му - и наистина сякаш някаква усмивка играеше на муцуната му.
Сега Вероника си спомни. Това бе неговият начин за изразяване на симпатия към страдащите. Тувабиен не можеше да търпи сълзи. Когато някой плачеше, то скачаше радостно около него, докато плачещият на свой ред се усмихне и го погали.
Обаче Вероника не се усмихна; не, тя го привлече към себе си и му каза:
- Не, мое бедно животно, всичко не върви на добре... Напротив, всичко отива зле. Но трябва да се живее, нали? И не бива да полудяваме както другите...
Необходимостта да съществува й наложи нуждата да действува. Тя слезе в кухнята, намери там провизии и даде на кучето да яде. След това се върна в стаята си. Нощта бе настъпила. Тя отвори на първия етаж вратата на една стая, която сигурно не бе обитавана дотогава. Смъртната умора, причинена от толкова усилия и душевни вълнения, я бе налегнала. Тя почти веднага заспа. Тувабиен бдеше до кревата й.
На следния ден тя се събуди късно, чувствувайки някакво особено спокойствие. Струваше й се, че сегашният й живот прилича на тихия и спокоен живот в Безансон. Няколкото ужасни дни, които беше прекарала, сега й се струваха нещо отдавна минало, от което тя не трябваше да се безпокои. Хората, които бяха загинали при експлозията, бяха за нея чужди хора, които тя никога не бе срещала, а и никога няма вече да види. Скръбта не я засягаше повече.
В нея настъпи един неочакван душевен покой. Това й се стори тъй добре, че когато съгледа един параход, плаващ в злокобното място, тя не му даде знак.
Без съмнение бяха чули гърма от експлозията и пушечните гърмежи.
Тя видя как една лодка се отдели от парахода и си помисли, че моряците слизат на острова, за да научат за станалото. Опасяваше се, че една анкета можеше да намери нейния син за виновен; при това тя не искаше да я открият, да я разпитват, да узнаят името, личността и миналото й и да я накарат да заживее отново в този адски кръг, от който тя току-що беше излязла. Предпочиташе да чака една-две седмици, докато някакъв случай докара до острова някоя рибарска лодка, за да я прибере.
Но до Приоре никой не дойде. Параходът се отдалечи и нищо не наруши самотата на младата жена.
Тъй тя остана още три дни. Съдбата като че ли се бе отказала да й нанася нови удари.
Сега бе сама господарка на себе си. Но Тувабиен, чието присъствие я облекчаваше донякъде, изчезна. Владението Приоре се намираше на самия край на острова, на мястото на едно старо бенедиктинско абатство, напуснато още през петнадесети век, което столетията бяха изличили.
Къщата бе построена три века по-късно с материалите на старата абатска сграда от един богат бретонец, който притежаваше много кораби. Имаше и една малка черквица. Постройката не представляваше нищо особено нито по архитектура, нито по вътрешна мебелировка.
Впрочем, Вероника не се осмели да влезе в стаите. Споменът за баща й и за сина й я възпираше.
Но на втория ден, един топъл пролетен ден, тя обиколи парка. Той се простираше чак до края на острова. Както той, тъй и моравата, която беше пред зданието, бяха осеяни с развалини и обраснали с бръшлян. Вероника забеляза, че всички алеи водеха към скалистия нос, обрасъл с група вековни дъбове. Когато тя излезе на брега, забеляза, че дъбовете заграждаха една полянка, която приличаше на полумесец, обърнат към морето.
В средата на тази полянка се намираше подпрян на две скалисти подпорки един праисторически надгробен камък.
- Долмен-о-Фе*, същият, за който говореше Хонори. - Значи, не се намирам далеч от Калвер-Фльори и от цветята на Магенок.
Тя заобиколи една полуразрушена стена. На вътрешната част на стената бяха издълбани няколко непонятни знака. Но на цвете й външни страни, които гледаха към морето и приличаха на две плочи, които образуват ъгъл, имаше един надпис, който я накара да потръпне от ужас.
Вдясно имаше груба рисунка, дълбоко издълбана, представляваща четири кръста, на които се гърчеха четири женски фигури. Вляво имаше редица думи, чийто букви, недостатъчно добре издълбани в скалата, бяха почти изтрити от природните стихии, или пък бяха нарочно заличени от човешка ръка.
Обаче няколко думи още се четяха - същите думи, които Вероника бе намерила до трупа на Магенок: "Четири жени... 30 ковчега... Камък-Бог, който дава живот или носи смърт".
Вероника, бледа от вълнение, се отдалечи. Мистерията бе винаги пред нея, като че ли по целия остров, и тя реши да я отбягва дотогава, докато не бъде далеч от злокобното място.
Една пътека тръгваше от полянката и минаваше покрай един дъб, поразен от гръм без съмнение, понеже от него бяха останали само няколко сухи клони.
По-нататък тя слезе по няколко каменни стъпала, премина през малка полянка, където имаше четири реда надгробни камъни, останали от келтско време. Спря внезапно, издавайки глух вик, вик, който човек неволно издава пред някакво необикновено зрелище, което се разкрива пред очите му.
- Цветята на Магенок - промълви тя. Двата последни камъка от централната алея, по която вървеше, се изправяха като гредите на чудна врата, отворена пред най-величествената гледка.
 
*Dolmen eaux fees - (фр.) - надгробният камък на феите (Бел.ред.)
 
Една четириъгълна полянка, дълга около петдесетина метра, към която се слизаше по четири стъпала.
Няколко камъка, раздалечени малко един от друг, образуваха нещо като старинен храм, чийто под бе покрит с неправилни гранитни плочи. В средата - един квадрат с ограничен размер - около каменната статуя на Христос бяха изникнали много цветя. Но какви цветя! Невъобразими цветя, цветя фантастични.
Най-чудното беше, че тези цветя, които обикновено цъфтят рядко и в различните годишни сезони, сега бяха нацъфтели всички заедно. И над всичките тях - о, какво вълнение изпита младата жена - над всичките тези цветя, посадени върху една тясна леха, която заобикаляше статуята на Спасителя, се издигаха няколко стръка вероники3.
Тя се задъхваше от вълнение. Като се приближи, прочете простите думи, написани на една дъсчица:"Цветята на мама".
*    *    *
Вероника не вярваше на очите си. Тя коленичи всред тези цветя, които й принасяха в дар своя аромат.
На следващия ден тя пак дойде в Калвер-Флиери. Този път тайната, която я заобикаляше отвсякъде, й се стори приятна, а нейният син й даваше възможност да мечтае за него пред тези цъфтящи вероники, да мисли за него без омраза и отчаяние.
Но на петия ден тя забеляза, че провизиите се привършваха и към пладне реши да слезе в селото.
*     *     *
В селото тя забеляза, че повечето от къщите бяха отворени - до такава степен техните стопани имаха надежда да се върнат повторно и да отнесат завинаги всичко необходимо.
Със свито сърце, тя не посмя да прекрачи прага на никоя къща. По прозорците имаше здравец. Големите часовници с медни махала продължаваха да мерят времето в празните стаи. Но под един навес недалеч от пристанището тя забеляза провизиите, които бяха донесли с Хонори.
- Значи - каза си тя - няма да умра от глад. Има храна за цяла седмица.
Тя взе една кутия какао, малко бисквити, няколко кутии с консерви, кибрит, ориз и тъкмо щеше да тръгне за Приоре, хрумна й да се разходи до другия край на острова.
Вероника3 беше поела назад, когато изведнъж нещо я накара да спре. Стори й се, че чу някаква въздишка. Тя се ослуша и отново същия звук,
 
3. Вероника - вид градинско цвете (Бел.ред.)
 
но сега вече по-ясно, се повтори. Той бе придружен с други плачещи гласове и женски викове. Нима всички жители не са напуснали острова? Тя изпита радост, примесена с известна тъга, като узна, че не беше сама в Сарек. Обзе я мисълта, че събитията можеха да я доведат в царството на смъртта и на ужасите.
Доколкото Вероника можа да разбере, стоновете не идеха от къщата, а някъде от близката барака, някъде вдясно на двора. Този двор се заграждаше от една полусъборена врата, която изскърца, щом Вероника я бутна. Тутакси стенанията се удвоиха. Вероника побърза.
Докато покривът на бараката бе отнесен, околните стени бяха здрави и непокътнати, със здрави, обковани с желязо, врати. На една от тях Вероника потропа и виковете ставаха по-близки.
- На помощ!... На помощ!
Но вътре като че ли се сбиха и един по-мек глас изръмжа:
- Мълчи, Клеманс, може би ония идат...
- Не, не, Гертруда, не са те, не са ония. Не можеш ги чу тях. Отключи, ключът е на вратата.
Наистина, Вероника, която търсеше начин да влезе, видя един голям ръждясал ключ в бравата. Трябваше само да го обърне и да се отвори вратата.
Тя веднага позна сестрите Аршина, мършави, полуоблечени, подобни на зли вещици. Те се намираха в една пералня, цялата затрупана с различни прибори и в дъното Вероника забеляза трета жена, която стенеше върху сламата и беше сигурно третата сестра.
В този момент една от двете жени падна изнемощяла, а другата, чиито очи горяха от треска, сграби ръката на Вероника и й заговори, без да си поема дъха:
- Нали ги видяхте? Там ли са... Как не са ви убили... Откак всички избягаха, те станаха господари на острова... А сега е наш ред... Ето вече цели шест дни, откак сме затворени тук... От онази сутрин, когато се готвеха да бягат... Тъкмо бяхме свързали и ние бохчите и бяхме дошли в пералнята да приберем дрехите, които съхнеха, и те дойдоха. Ние не ги чухме... Човек никога не може да ги чуе... А после изведнъж вратата се затвори... Едно само скръцване, едно обръщане на ключа -и това беше. Имахме малко хляб, ябълки и повечко ракия. Не се мъчихме много... но... дали щяха да се завърнат и да ни убият... Нашият ред беше ли дошъл? Ах, милостива госпожо, как се ослушвахме, как треперехме от страх!... По-голямата ни сестра полудя... Слушайте! Тя бълнува... Другата - Клеманс, и тя е изнемощяла. А аз, а аз, Гертруда...
Тя още имаше сили, защото стисна ръцете на Вероника.
- Корежу? Той се завърна, нали? И след това пак замина? А защо не ни потърсиха? Поне това не беше трудно... Всички знаят къде живеем... И при най-малкия шум ние викахме... Тогава?...
Вероника не отговори. Но защо да крие истината?
- Тя заяви:
- Двете лодки потънаха!
- Какво?
- Двете лодки потънаха пред Сарек. И всички, които бяха в тях, се издавиха... Това се случи точно срещу Приоре... При изхода на Дяволския проток.
Вероника не каза нищо повече, защото не искаше да споменава името на Франсоа и на неговия приятел и ролята, която те изиграха. Но Клеманс беше станала. Лицето й беше изкривено от ужас. Гертруда промълви:
- А Хонори?
- Умря?...
- Умря ли?
Двете сестри произнесоха тези думи заедно, след това млъкнаха и се спогледаха. Ужасът върху техните лица растеше.
Гертруда продума съвсем ниско, като гледаше Вероника в очите:
- Ето... ето... такава е сметката... знаете ли колко души бяха на лодките без сестра ми и мене? Знаете ли? Двадесет... тогава смятайте... двадесет и плюс това Магенок, който беше първата жертва, и г-н Антоан, който също умря, и после Франсоа и Мару, които пък са изчезнали или сигурно са мъртви, после Хонори и Мари ле Гоф, които също са мъртви... Тогава пресметнете: всичко прави двадесет и шест... двадесет и шест... сметката е вярна, нали?... Тридесетте ковчега трябва да се запълнят... Тогава тридесет без двадесет и шест... остават четири, нали, нали?
Тя не можеше да говори повече, езикът й се преплиташе. Ужасните срички обаче успяха да излязат от устата й... Вероника я чу да бърбори:
- Разбирате, нали?... Остават тъкмо четири... Това сме ние! Тези четири... Трите сестри Аршина, които са били затворени, и вие... Така ли?... Четирите кръста... Знаете, нали?... Четирите приковани кръста значи?... Сметката ми е точна!... Това сме, прочее, ние четирите!... Само ние сме на острова... Четири жени...
Вероника мълчеливо я слушаше. Пот я изби. Тя повдигна раменете си:
- Е, после? Щом като сме само ние четирите на острова, от какво се боите?
- Ами "те"..."те"... Вероника загуби търпение:
- Но щом всички са заминали?... Гертруда забеляза:
- Говорете тихо! Може да ви чуят!...
- Но кой може да ни чуе?
- Те... те...
- Да, тези, които, за да угодят на своите идоли, избиват беззащитните мъже и жени.
- Но всичко свърши!... Искате да кажете да угодят на друидите* ?
- Говорете тихо... тихо! Те може би са още тук... тези зли гении...
- Духовете ли? - попита Вероника, заразена от тяхното суеверие.
- Да, духове от плът и кръв... с ръце, които могат да ви затворят някъде... Духове, които потопяват лодки и които погубиха г-н Антоан, Мари ле Гоф и другите... Които убиха двадесет и шест души...
Вероника не отговори. Нямаше и какво да им възрази. Тя знаеше кой бе убил д'Ержемон, Мари ле Гоф, кой бе потопил двете лодки. Само попита:
- Кога ви затвориха в тази пералня?
- В десет и половина... точно тогава, когато трябваше да отидем да се срещнем с Корежу в селото.
Вероника размисли. По никакъв начин Франсоа и Мару не биха имали време да бъдат в десет и половина на това място, където нападнаха двете лодки. Тогава трябваше да се допусне, че Франсоа и Мару имаха съучастници на острова.
Тя каза:
- Във всеки случай, ние трябва да решим нещо. Вие не можете да останете повече в тази обстановка. Трябва да си починете, да се подкрепите...
Втората сестра също бе станала и със същия глух глас каза:
- Преди всичко трябва да се скрием, а след това да се погрижим да се запазим от тях.
- Как - настръхна Вероника, която въпреки всичко изпитваше нужда от сигурно скривалище срещу неприятелите.
- Как ли?... Ето: за това нещо, от което жителите на острова тъй много се бояха, Магенок беше наредил, щото при първо нападение от тяхна страна, всички да избягаме в Приоре.
- В Приоре ли? А защо пък там?
- Защото там можем да се защищаваме. Стръмните скали ни пазят отвсякъде.
- А мостът?
- Магенок и Хонори бяха предвидили всичко. Те бяха складирали голямо количество бензин и други експлозиви в една пещерка под насипа. Само един фитил... Една кибритена клечка... и експлозията ще вдигне моста във въздуха. Всякакво съобщение с останалата част на острова е невъзможно... никакво нападение...
 
* Друиди - келтски езически жреци (Бел.ред.)
 
- Тогава защо жителите на острова не се скриха в Приоре, а избягаха с лодките?
- Направиха го от предпазливост, но сега ние не можем да избираме.
- Тогава да тръгваме към Приоре!
- Да, веднага. Още е светло и по-добре е да побързаме да тръгнем, преди да е настъпила нощта!
- Но сестра ви, която е на легло!
- Имаме една ръчна количка, и ще я возим. Знам един пряк път за Приоре, без да става нужда да минаваме през селото.
Вероника трудно се съгласи да живее в компанията на трите сестри. Но тя отстъпи под тежестта на един страх, който не можеше да надвие!
- Добре - каза тя. - Да тръгваме. Аз ще ви отведа до Приоре, а след това ще се завърна в селото, за да взема провизии.
- Ах! Но не се бавете дълго - каза една от сестрите. - Щом вдигнем моста във въздуха, ще запалим сигнали, огньове върху хълма "Дол-мен-о-фе" и сигурно някой параход ще ни забележи.
Вероника не възрази, тя бе съгласна да напусне Сарек, даже ако това би причинило анкета, която би разкрила нейното име.
Те тръгнаха след като двете сестри сръбнаха по чашка ракия. Клекнала в количката, лудата тихо се смееше и се обръщаше към Вероника, като че ли искаше да я разсмее.
- Още не сме ги срещали... Те се крият...
- Мълчи, лудо! - сряза я Гертруда. - Ще ни докараш някоя беля на главата.
- Да, да, ще се забавляваме... ще бъде смешно... аз имам едно златно кръстче на шията... и още едно друго в ръката... погледнете... навсякъде кръстове... човек трябва, сигурно, добре да се чувства на кръста... Сигурно добре се спи на кръста.
- Ще млъкнеш ли, мари лудо - изсъска Гертруда, като я перна през лицето.
- Разбира се... разбира се... Но те ще те набият, ето, аз ги виждам, те се крият.
Стръмната пътека достигна до хоризонталното плато, образувано от западните бегове. Дърветата бяха нарядко и огромните дъбове се клатеха от силния вятър.
- Приближаваме до Ландите, които се наричат "Черните Ланди", каза Клеманс Аршина. - Те обитават по тези места...
- Откъде знаете ? - попита Вероника.
- Ние знаем повече от другите. Нас ни наричат магьосници... и има защо... Даже самият Магенок се допитваше до нас за някои билки, за някои талисмани, които носят щастие. Ние знаем всичко това, което се разправя от векове; често казват, че тука някога имало цял град с улиците си и още имало... Аз сама съм го виждала... Аз, която ви говоря това.
Вероника не й отговори.
- Аз и сестрите ми сме виждали много странни неща... Два пъти, в шестия ден след юнското пълнолуние, аз го видях; той беше облечен в бяло, катереше се по Гран-Шен и събираше бял имел... Той го събираше с един златен нож... Златото блестеше на лунната светлина... Аз го видях, със собствените си очи го видях... па и други са го виждали... Той не е сам... Те са няколко, останали от онова време, за да пазят съкровището... Да, да... добре се изразих... Съкровището... Казват, че това съкровище било един камък, който прави чудеса, умъртвява човек, който би се доближил до него, а съживява този, който легне под този камък... всичко това е истина... истина... Камъкът-Бог...
- Четири приковани на кръст жени... - измърмори лудата.
- И това не ще закъснее да се случи... Шестият ден след юнското пълнолуние наближава. Трябва да се скрием преди той да се покачи на Гран-Шен да бере бял имел. Вижте, ето Гран- Шен, той се вижда оттук всред гората, близо до моста.
- Те са се скрили там, обади се пак лудата, като гледаше в тази посока - те ни чакат...
- Стига, стига си се мърдала... нали виждаш Гран-Шен, там в далечината... После... после.
Тя изтърва дръжките на количката, без да довърши. Клеманс й каза:
- Какво после? Но какво има?
- Видях нещо - промълви Гертруда, - нещо бяло, което се движи...
- Нещо ли? Какво е то?
- Та нали не се показват посред бял ден? Лъжеш се!...
Те погледнаха нататък за момент и после пак тръгнаха, навлязоха в гората, която се намираше пред моста. След момент нарастващото вълнение на сестрите Аршина накара Вероника да разбере, че се приближават до Гран-Шен и скоро тя наистина го забеляза. Беше невъзможно да не допусне, че няколко души могат да се скрият зад този масивен дъб. Може би те вече се бяха скрили...
Въпреки страха си, сестрите бяха ускорили хода си и не поглеждаха даже към гибелното дърво.
Отминаха го. Вероника свободно си отдъхна. Всяка опасност бе минала. Тъкмо щеше да се присмее на сестрите Аршина за техния страх, когато една от тях, Клеманс, се завъртя и се строполяса, стенейки.
В същото време нещо падна на земята; беше брадва, която беше ударила Клеманс в гърба! Една брадва, една каменна брадва!...
След миг тя вдигна глава, навярно помислила, че брадвата е паднала от небето.
Но в този момент лудата, която беше напуснала количката, подскочи и падна с лице към земята. Друго нещо избръмча във въздуха. Лудата се гърчеше от болки. Гертруда и Вероника забелязаха една стрела, която се беше забила в рамото й, продължавайки още да трепти. Тогава Гертруда избяга като крещеше.
Вероника се колебаеше. Клеманс и лудата се гърчеха на земята. Лудата крещеше:
- Те са зад дъба... аз ги видях!... Клеманс стенеше:
- На помощ, помогнете ми, вдигнете ме оттук, страх ме е! Още една стрела избръмча и се изгуби в далечината.
Вероника също избяга през гората и се спусна по стръмнината, която водеше към моста.
Тя тичаше отчаяна, гонена не от страха, който впрочем беше основателен, а повече от желание да намери оръжие и да се защищава. Спомни си, че в кабинета на баща й имаше шкаф с пушки и револвери и на този шкаф бе окачен надписът: "заредени". Именно едно от тези оръжия искаше да вземе, за да излезе срещу неприятеля. Тя даже не се обръщаше. Не чувствуваше нужда да провери дали някой я гони или не. Тичаше право към целта, към единствената спасителна цел.
Тъй като Вероника бе по-лека и по-пъргава от Гертруда, тя я настигна.
Гертруда се задъхваше.
- Моста... трябва да го унищожим... Бензинът е там... Вероника не отговори. Вдигането на моста във въздуха беше нещо второстепенно за нея; при това то щеше да попречи на нейния план.
Но когато тя достигна до моста, Гертруда подскочи и насмалко щеше да падне в бездната.
Една стрела се беше забила в слабините й.
- Помощ!... На помощ!... - изпищя тя. - Не ме изоставяйте!
- Сега се връщам - извика Вероника, която не беше видяла стрелата, и мислеше, че Гертруда само се е подхлъзнала. - Сега ще се върна и ще донеса две пушки... вие ще ме настигнете.
Тя мислеше, че като се въоръжат с пушките, те могат да се върнат в гората и да освободят двете сестри. Бързо премина моста, влезе в сградата и отвори кабинета на баща си. Взе две пушки, но тъй беше се запъхтяла, че едва се държеше на краката си.
Тя се учуди, че не срещна и не видя никъде Гертруда. Повика я. Никакъв отговор. Едва тогава й мина през ума, че и бретонката може би е била ранена както и сестрите й.
Отново тръгна. Но когато достигна до моста, долови отчаяни стенания и като погледна склона, който се издигаше до дъбовата гора, видя...
Това, което тя видя, я вкамени: Гертруда, повалена на земята се бореше отчаяно със съдбата. Тя се стараеше да се залови за най-малките издатини на почвата, за най-малките коренчета, впиваше окървавените си пръсти в тревата, защото нещо я влачеше бавно нагоре по склона.
Вероника разбра, че нещастницата бе вързана за ръцете и кръста с едно въже, една безпомощна жертва, и някаква мощна ръка бавно теглеше нагоре тази жертва.
Вероника взе пушката, но какъв неприятел да цели? С кого да се сражава? Кой се криеше зад дънерите на дърветата, които покриваха склона?
Гертруда изчезна между дънерите и камънаците, без да издаде глас. Бе изгубила съзнание.
Боеше от тези невидими същества, от тези фантоми; тя изпитваше един инстинктивен, подсъзнателен страх, както Хонори, както сестрите Аршина и като всичките жертви на тази ужасна ръка.
Вероника се наведе, за да не може да се вижда от Гран-Шен, и възползвайки се от ниските храсти и трънаци, достигна до една малка колиба, която се намираше вляво от нея.
Тази колиба беше служила по-рано за павилион, но сега бе изоставена и беше до половината пълна с дамаджни с бензин.
Оттам тя можеше да наблюдава, без да бъде видяна, но никой не слезе по стръмнината.
Нощта, една мъглива нощ, едва осветена от сиянието на лунния сърп, настъпи.
Вероника едва забелязваше отсрещния склон.
След един час тя излезе с една дамаджана бензин, която изля по сухите греди на моста. Повтори този курс десетина пъти, винаги нащрек, ослушвайки се при най-малкия шум. Тя разливаше бензина бързешком, обаче се стараеше да полива с него най-изгнилите греди. Имаше в себе си кутия кибрит - единствената, която бе могла да намери в къщата. Тя извади една клечка, но спря при мисълта за голямата светлина, която щеше да освети околността.
- Ами ако от склона забележат ясно това, което става тук? Но нищо, тази мъгла... - помисли тя.
Рязко драсна клечката и запали едно парче хартия, напоено с бензин. Цялата околност пламна.
- Те знаят къде съм. Сигурно сега виждат къде съм - мислеше Вероника, без да сваля очи от Гран-Шен.
Никакъв глас, никакъв шепот не се долови. Тези, които се криеха, не се показваха вън от своите скривалища.
След няколко минути половината от моста се сгромоляса всред рой от искри. Но другата част бавно догаряше и всяка минута някоя пламнала греда падаше в пропастта и я осветяваше. При всяко падане Вероника чувствуваше облекчение. Нейните опънати нерви се отпускаха. Чувство на сигурност я обземаше. То се усилваше все повече и повече, колкото повече пропастта между нея и неприятелите й ставаше по-голяма. Обаче тя остана в павилиончето да дочака зората, за да се увери за лишен път, че между нея и неприятелите й няма вече никаква връзка.
Спусна се мъгла. Мрак обви всичко. Към полунощ й се стори, че чу слаб шум откъм другата страна на хълма - доколкото можеше да съди за това. Това беше шум, който произвеждат дърварите, когато секат дърво. Брадвата периодично се забиваше в дънера на дървото, което най-после изпращя и се повали на земята.
Вероника си помисли, че те се опитват да построят временен мост и яко стисна пушката. След един час й се стори, че чува стенания и даже един приглушен глас; дочу също шумолене на клони и стъпки, които се лутаха нагоре-нодолу. Най-после и това утихна. Наново настъпи мълчание.
Умората и гладът започнаха да измъчват Вероника. Тя ясно си спомняше, че не бе донесла никакви провизии от селото и нямаше какво да яде.Но тя забрави глада, като реши да запали голям огън от храсти и бензин щом мъглата се пръсна. Размисли, че най-добре бе да се оттегли на края на острова, там, където се издигаше един надгробен камък.
Но внезапно си спомни, че бе хвърлила кутията с кибрита при подпалването на моста. Пребърка се, но всичко бе напразно. Това съвсем не я смути. Мисълта, че бе премахнала връзката между себе си и неприятелите заемаше целия й ум и изтикваше всичко друго.
Бледа светлина се показа на изток. Нещата излязоха от сянката и приеха своята реална форма. Тогава Вероника видя, че целият мост бе станал на пепел. Петдесетметрова пропаст разделяше двата острова.
Тя бе спасена.
Но като вдигна очи насреща, тя видя една гледка, която я накара да нададе вик на ужас. Три от най-големите дървета на гората бяха окастрени от техните клони. Трите сестри Аршина с ръце извити назад, целите омотани с въжета, с бледни, полускрити от разплетените им коси лица, бяха приковани върху големите стебла на трите дървета.
 

Глава шеста
Тувабиен
 
Вероника се върна в Приоре. Само една цел, само една надеждя я поддържаше: да напусне остров Сарек. Тя беше се наситила на ужаси. Беше видяла три трупа, три застреляни, удушени или обесени жени, приковани на дърветата. Това беше твърде много.
Мислеше за себе си, четвърта и последна жертва. Как да не трепне от ужас? Как може да не вижда предупреждението, отправено към нея чрез смъртта на сестрите Аршина?
Тя се опитваше да се успокои.
- Всичко ще се изясни... В основата на тези ужасни мистерии има навярно съвършено прости причини. Тези действия, които на пръв поглед са фантастички, в действителност са дело на човешки същества, които постъпват тъй, за да изпълнят своя престъпен план.
Това е последица от войната. Войната създаде едно особено положение, в което могат да се развиват подобни човешки наклонности. Тъй че няма нищо необикновено, няма нищо неподчинено на правилата на реалния живот.
Безполезни думи! Кои са тези невидими същества, които я преследват? Кой имаше за задача да напълни тридесетте ковчега на Сарек? Кой се подиграваше с нещастните жители на малкия остров? Кой се криеше в пещерите, кой береше бял имел и разни други,билки в потайна доба? Кой си служеше с брадви и стрели, кой приковаваше жени по дърветата? От какви въображаеми планове се ръководеше той? Какви бяха тези мрачни духове, тези гении на злото, тези свещеници на някаква мъртва религия, които принасяха в жертва на своите богове мъже, жени, деца!...
- Стига, стига, ще полудея - изрече тя високо. - Да се махна оттук, нека да нямам друга мисъл, освен да се махна от този ад.
Но човек би помислил, че съдбата се забавляваше да я измъчва. Когато търсеше в бюрото на баща си кибрит, тя внезапно съгледа късче хартия, забодено с четири карфици на стената. То представляваше същата рисунка, която Вероника бе намерила в изоставената колиба при трупа на Магенок.
На една поличка тя видя папка за рисунки. Отвори я. Папката съдържаше същата сцена, скицирана също с кръв; всяка скица носеше надписа "VD'H". Едната рисунка бе подписана "Антоан д'Ержемон".
Значи нейният баща бе рисувал скицата, намерена при трупа на Магенок! Значи тук, на този блок, нейният баща се бе опитал да докара известна прилика между неговата дъщеря и рисунката при трупа на Магенок?
- Стига, стига - повтори Вероника. - Не искам повече да мисля по този въпрос!
Отслабнала, тя продължи да търси и намери нещо да си утоли глада. Не можа да намери кибрит, за да запали огън на върха на острова. Мъглата се беше вдигнала и сигналите й сигурно щяха да бъдат забелязани от някой кораб.
Тя се опита да добие огън чрез търкане на две трески, но беше отслабнала и не успя.
Три дни живя само с вода и диви ягоди. Трескава, изнемощяла, често си спомняше за Тувабиен и й се искаше да разкъса това невинно животно, което носеше такова абсурдно име. Доброто животно често я спохождаше в самотията и когато я виждаше, че плаче, то се стараеше да я разсмее.
Най-малкият шум караше Вероника да трепери. Какво правеха онези при Гран-Шен? Откъде се канеха да я нападнат?
На четвъртия ден една надежда я съживи - намерила бе в забутано чекмедже голяма лупа. С нея тя запали чрез силното слънце малко късче хартия, а чрез него - една свещ.
Помисли, че е спасена. Беше намерила голям запас от свещи, което й позволи да поддържа скъпия за нея пламък. Към полунощ се доближи до павилиончето с фенер в ръка, с намерение да го подпали. Времето беше ясно и димът щеше да се види далеко в морето.
Като се боеше да не погледне сестрите Аршина, зловещо осветени от лунния сърп, тя взе друга пътечка. Вървеше неспокойно и избягваше да вдига шум понеже беше отслабнала от глад. Тя се умори и седна да си почине пред павилиончето.
Главата й бръмчеше. Струваше й се, че сърцето й ще престане да тупти.
Оттук тя не можеше да види сестрите Аршина. Но когато случайно обърна очи към хълма, стори й се, че някакъв бял силует бе помръднал в тъмнината. Силуетът отново премина, този път осветен от луната. Вероника видя, въпреки голямото разстояние, че силуетът беше облечен в бяла роба и бе застанал до едно изолирано високо дърво.
Тя си спомни за думите на сестрите Аршина: "Шестият ден след юнското пълнолуние наближава. Те ще се покачат по Гран-Шен да берат бял имел."
Тя си спомни за това, което беше чела в книгите, за това, което помнеше от баща си, и й се стори, че присъства на тайнствена друидическа церемония, която я бе поразила още като дете. Но в този момент тя бе тъй слаба, че не можеше да стане и не беше сигурна дали това видение беше реално. Четири други бели силуета се събраха около дървото с вдигнати ръце, като че ли за да поемат готовите да паднат клони.
Там горе блесна светлина. Златният сърп беше отрязъл едно стръкче бял имел.
След това той слезе от дъба, петте силуета се изгубиха в гората и след малко се показаха на върха на хълма.
Вероника, която не можеше да отдели втренчените си очи от тях, вдигна глава и видя трите трупа, окачени на кошмарните стълбове. Черните коси на жертвите отдалече приличаха на гарвани. Като стигнаха до жертвите, силуетите се спряха, като че ли за да извършат някакъв непонятен обред. След това един от тях се отдели от групата и със стръкче бял имел в ръка се спусна по стръмния хълм, като се отправи към мястото, където по-рано започваше мостът.
Вероника потрепера. Нейният блуждаещ поглед беше втренчен в блясъка на сърпа, който се люлееше върху гърдите на този странен жрец с дълга бяла брада. Какво мислеше да прави той? Макар че мостът не съществуваше, Вероника почувствува страх. Нейните крака не я държеха повече. Тя се отпусна на земята, с поглед вперен в страшната гледка.
На брега на пропастта жрецът се спря отново за няколко секунди. После протегна ръка, в която държеше клонче бял имел и като че ли воден от свещеното растение, като от някой талисман, който можеше да подчинява природните закони, той направи една стъпка над пропастта.
Премина тъй над бездната, целият в бяло, осветен от луната.
- Да избягам от Сарек или да умра, все ми е едно... Но трябва да се махна от тука...
Шум от листа я накара да си отвори очите. Пламъкът на свещта изгасваше. Тувабиен беше седнал зад фенера на задните си крака, а с предните си махаше във въздуха.
Вероника видя, че той носеше една кутия бисквити, завързана за шията му.
*   *   *
- Кажи ми къде си ходило, бедно мое животно! - казваше Вероника, след една хубава почивка в спалнята си. - Защото аз не вярвам, че ти съзнателно си ми донесъл храна. Случайно, нали? Ти си се скитал по тези места, чул си моя плач и си дошъл. Но кой пък ти завърза тези бисквити на шията? Значи тук, в Сарек, имаме приятел, който мисли за нас? Защо не се показва той? Кажи ми, Тувабиен!...
Тя прегръщаше умното животно и продължаваше да му говори:
- За кого са тези бисквити? За твоя господар Франсоа ли? Или за Хонори? Не! Тогава?... Може би за Мару?
Кучето завъртя опашка и се отправи към вратата. Изглеждаше, че то бе разбрало. Вероника го последва до стаята на Мару. Тувабиен се мушна под кревата на Мару.
Под кревата имаше кутии с бисквити, две таблети шоколад, две кутии с консерви. Всичките тези пакети бяха свързани с канап. Пакетите имаха по една широка примка, в която Тувабиен можеше да си провре главата.
- Какво значи това? - попита Вероника изумена. - Ти ли ми носиш тези неща? Но кой ги е оставил тук? Значи, който ни познава, който познава и Мару! Можеш ли да ме заведеш при този приятел? Той сигурно живее в тази част на острова, защото нямаме вече мост, който да свързва двата острова, иначе ти не би могъл да преминеш отсреща.
Вероника размишляваше. Но между провизиите под кревата тя съгледа една малка платнена чанта. Чудеше се какво би могло да накара Мару да скрие тук тази чанта. Тя се реши да я отвори, за да намери някакви следи за ролята, която играеше Мару, за неговия характер, за неговото минало, а може би да научи и нещо за отношенията му с г-н д'Ержемон и Франсоа.
- Да - каза тя - аз имам право да отворя тази чанта, даже това е и мое право.
Без повече да се колебае, тя я отвори. В нея имаше само един дневник, стегнат с ластик. На първата страница имаше един неин портрет като момиче, подписан с нейния собствен подпис. До него беше следният надпис: "На моя приятел Стефан".
- Не разбирам... не разбирам...- промълви тя. - Аз си спомням тази фотография. Тогава бях на шестнадесет години. Но защо съм му я дала? Познавала ли съм го?
Като искаше да узнае нещо повече, тя прочете следната страница: " Вероника, аз искам да живея пред вашите очи. Ако аз се заемам с възпитанието на вашия син, когото трябва да мразя, защото той е чужд за мене, но когото обичам, само защото той е ваш син, правя това само, за да има пълно съгласие с тайното чувство, което отдавна храня в себе си. Един ден, аз не се съмнявам в това, вие отново ще заемете своето място като майка. Този ден вие ще се гордеете с Франсоа. Аз ще залича в него всичко лошо, наследено от баща му, и ще развия всички благородни и достойни качества, които той е наследил от вас. Това е една голяма задача, на която аз тялом и духом се отдавам. Правя това с радост. Вашата усмивка ще бъде награда за мене."
Едно особено чувство обзе Вероника. Нейният живот се осветляваше от една нова светлина и тази нова мистерия, която не я учудваше повече от другите, беше поне тъй приятна, като тази на цветята на Магенок.
Като прелистваше страниците, тя проследи ден след ден възпитанието на нейния син. Крачка след крачка узна за неговия напредък в науките и методите на неговия учител. Ученикът беше интелигентен, прилежен, чувствителен, нежен, с добра воля и желания. Учителят беше съвестен, търпелив и въодушевен от дълбоко чувство, което изпъкваше на всеки ред.
Малко по малко възхищението й растеше и се изразяваше във все по-необуздана радост.
- Франсоа, мили мой сине, аз мога вече да те наричам така, нали, Франсоа, твоята майка живее в тебе. Твоите чисти очи имат яснотата на майчините ти очи. Твоята душа е скромна и дълбока като нейната. Ти не познаваш злото и човек би могъл да каже, че ти не познаваш и доброто, толкова последното се намира в твоя кротък характер..."
На някои места в дневника се говореше за голямата нежност и за чувството на дълг към майка си, които детето е хранило в своята крехка душа. То е имало надеждата, че ще намери своята майка, когато и да е.
"Ние ще я намерим, Франсоа, беше прибавил Мару, и тогава тч ще видиш нейната хубост, нейната святост, нейния чар и нейната радост да те гледа и да ти се възхищава."
После имаше някои анекдоти за Вероника, някои малки подробности, които самата тя не си спомняше:
"... Един ден в Боплери - тогава тя беше на шестнадесет години -Вероника бе заобиколена от кръг приятелки... те всички я гледаха и се възхищаваха от хубостта й. Всички бяха весели..."
"... Ти ще разгледаш дясната й ръка, Франсоа. Ще забележиш на дясната й длан един продълговат белег. Още като дете тя се бе наранила с едно остро желязо..."
Последните страници не бяха написани за Франсоа и сигурно той не ги бе чел.
Любовта на Мару не се криеше зад фразите, но явно се показваше пламенна, силна, болезнена, безнадежна.
Вероника затвори дневника. Тя не можеше повече да чете.
- Да, да, признавам, Тувабиен - промълви тя, докато кучето й се радваше. - Да, моите очи са пълни със сълзи. Колкото малко и да съм жена, аз казвам на тебе това, което не бих казала никому - аз съм силно развълнувана. Да, аз искам да си припомня непознатото лице на този, който тъй силно ме обича...
Изминаха няколко спокойни часа. Вероника не беше вече съвсем сама. Настоящето не я плашеше толкова и тя вярваше в бъдещето. На следния ден каза на Тувабиен, който беше останал при нея:
- Сега ти ще ме водиш. Къде? При непознатия приятел, който праща провизии на Мару. Хайде да вървим.
Тувабиен не дочака позволението на Вероника. Той се затича по пътечката, която водеше в Долмен-о-фе и на средата на пътя се спря. Вероника го настигна. То тръгна надясно по една пътечка, която минаваше покрай множество равнини и извеждаше до края на скалата. Тувабиен отново се спря.
- Тука ли е? - попита Вероника. Кучето клекна. Пред нея имаше в основата два каменни блока, обраснали с бръшлян, подпрени един срещу друг. Един малък проход, приличен на заешка дупка. Тувабиен се промъкна през тази дупка, изчезна, а след това се върна да търси Вероника, която се беше върнала в Приоре да вземе някои инструменти, за да изсече бръшляна и тръните.
Най-после, след половин час тя успя да слезе по изтрити стъпала, които я заведоха в един дълъг тунел, издълбан в скалата, осветяван от малки отверстия, пробити в нея. Тя надникна и погледна през едно прозорче. Морето се виждаше.
Десет минути тя вървя по този тунел и слезе по нови стъпала. Проходът се стесни. Прозорчетата, обърнати към небето, за да не могат да се виждат отстрани, осветяваха тунела от двете страни. Едва сега Вероника разбра как Тувабиен можеше да се свързва с другата част на острова.
Проходът следваше тясната ивица земя, която свързваше Приоре с остров Сарек.
След това пътеката се изкачи под хълма Гран-Шен. Там тунелът се раздвояваше. Тувабиен взе десния клон, който следваше брега на океана.
Там, вляво, имаше два други тъмни прохода. Островът сигурно бе подкопан от тези невидими подземия и Вероника помисли с ужас, че тя приближава там, където сестрите Аршина бяха приковани към дърветата.
Тувабиен тичаше пред нея, като се обръщаше от време на време, сякаш да се увери, че я следва.
Тунелът сега навсякъде беше равномерно широк, издълбан в скалата, с валчест свод, с гранитен под, достатъчно проветряван от малките прозорчета. По стените нямаше никакъв белег, никаква следа. От време на време се срещаше само някоя издадена скала.
- Тука ли е - каза Вероника на Тувабиен, който се беше спрял.
Тунелът не продължаваше по-нататък; той бе разширочен в едно помещение, където слабата светлина проникваше едва през едно тясно прозорче.
Тувабиен изглеждаше несигурен. Той се ослушваше с наострени уши, с крака, опрени на крайната стена на тунела.
Вероника забеляза, че стената на това място не се състои по цялото си продължение от същински гранит, а от струпване на неравни каменни блокове, зазидани с цимент. Тази зидария очевидно датираше от едно по-скорошно време, без съмнение. Една истинска стена запушваше подземието, което сигурно извеждаше на другата страна.
- Тука, нали? - Вероника не продума ни дума повече. Тя бе дочула един задавен глас.
Приближи се до стената и след миг потрепера. Гласът се бе усилил. Звуците станаха по-ясни, някой пееше, някакво дете. Тя долови думите: "И казваше майката, като люлееше детето си: Не плачи. Когато плачеш, Дева Мария и тя плаче..." Вероника промълви:
- Песента, песента!...
Това беше действително същата песен, която Хонори си бе тананикала в Бек-Мейл. Кой можеше - да я пее сега? Някакво дете? Тук, на острова? Някакъв приятел на Франсоа?
Гласът продължаваше:
"Детето трябва да пее и да се смее,
за да се смее и Дева Мария.
Скръсти ръце и се помоли
на Света Дева Мария..."
Последният куплет бе последван от мълчание, което трая няколко минути. Тувабиен се вслушваше с нарастващо внимание, като че нещо познато нему щеше да се случи.
Наистина, на същото място, където кучето стоеше, се дочу шум, като от камъни, размествани внимателно от лякого. Тувабиен бързо завъртя опашка и залая, тъй да се каже, радостно. Изведнъж един камък се отмести, като че ли дръпнат навътре и една доста широка дупка се отвори. С един скок Тувабиен скочи в тази дупка, протегна се, и като си помагаше със задните си крака, изчезна във вътрешността.
- Ах! Ето го, г-н Тувабиен - каза детският глас. - Как си, г-н Тувабиен, защо не дойде вчера, да посетиш господаря си? Имаше важна работа ли? Някаква разходка с Хонори? Ах! Ако би могъл да говориш, колко много неща щеше да ми разкажеш? Е! Хайде!
Цяла трепереща, Вероника беше коленичила до стената. Не беше ли това гласът на сина й? Не беше ли това Франсоа, който се беше върнал и се криеше? Напразно се опитваше да го види. Не виждаше кой говори, но колко ясно достигаше до ушите й всяка произнесена сричка, всеки тон!
- Хайде! - каза детето. - Защо Хонори не идва да ме освободи? Защо не я доведеш тук? Ти добре ме намери... И дядо сигурно се безпокои от моето отсъствие! Какво чудно приключение, наистина! Но ти не си изменяш мнението, нали? Всичко върви добре, нали? Всичко върви от хубаво на по-хубаво, нали?
Вероника не разбираше. Тя не можеше да се съмнява вече, че това е Франсоа - нейният син говореше така, като че ли не знаеше нищо от това, което се беше случило. Дали го беше забравил? Паметта му беше ли задържала поне някаква следа от всичко това; което е извършил през лудостта си?
- Да, той е бил луд тогава - мислеше Вероника. - Да, той е бил луд. Хонори не се беше излъгала. Той беше луд. И сега умът му се е възвърнал. Ах! Франсоа... Франсоа!...
Тя слушаше с цялата си душа, трепереща и развълнувана, думите, които можеха да й причинят радост или да й донесат най-горчивото отчаяние.
Мракът застрашаваше да я обвие още по-тъмен и по-тежък, отколкото някога, но същевременно пък щастлива светлина можеше да я огрее и.да разсее мрака.
- Но да - продължаваше момчето, - ние сме съгласни, нали, Тувабиен? Всичко върви добре, нали? Само че, ето, аз щях да съм особено доволен, ако ти би могъл да ми докажеш това с необорими доказателства. От една страна, ти не ми носиш новини от дядо, нито от Хонори, въпреки че те натоварих с това. От друга страна, никакви новини от Стефан Мару, а това най-много ме безпокои. Къде е той? Къде са го затворили него? Не умира ли от глад някъде? Хайде, Тувабиен, кажи, къде занесе бисквитите?... Но какво ти стана? Какво ти е? Какво гледаш натам? Искаш да си ходиш ли? Не? Е, какво тогава?
Момчето се прекъсна. След момент то продължи, но с по-нисък глас:
- Ти си дошъл с някого?... Има някой зад стената?
Кучето излая, като че ли да потвърди това. След това настъпи дълбока тишина и Франсоа се вслуша.
Вълнението на Вероника бе тъй силно, че й се струваше, че Франсоа чува как тупти сърцето й.
Той промълви:
- Ти ли си, Хонори?
След късо мълчание пак се обади:
- Да, ти си, сигурен съм... Но защо не отговаряш?
Внезапно Вероника тръгна към дупката. Известни съмнения я бяха осенили, откак знаеше, че Мару е затворен, без съмнение, и че и той е жертва на неприятелите. А освен това можеше ли да не се отзове на зова на своя собствен син?
Тя изрече:
- Франсоа!... Франсоа...
- Ах! - каза той...- Аз знаех... това си ти, Хонори, нали?
- Не, Франсоа - изхлипа жената.
- А тогава!
- Една приятелка на Хонори.
- Познавам ли ви? Той се поколеба.
- Защо Хонори не ви придружи?
Вероника не очакваше този въпрос, но тя веднага разбра, че ако предположенията, които й бяха хрумнали са точни, истината не трябва да се каже на детето. Тя заяви:
- Хонори се завърна от пътуването, но после замина отново.
- Да ме търси ли?
- Да, да те търси - живо отговори Вероника. - Тя помисли, че са те задигнали от Сарек, също както и твоя наставник Мару.
- Но дядо ми?
- Също тръгна, заедно с всички жители на острова.
- Ах! Заради историите с ковчезите и кръстовете?
- Именно. Те предположиха, че твоето изчезване е начало на катастрофата и страхът ги прогони.
- Но вие, госпожо?
 
- Аз познавах Хонори отдавна. Дойдох от Париж, за да живея в Сарек. Не намирам причина да напускам острова. Суеверията не ме плашат...
Момчето мълчеше. Неправдоподобността и непълнотата на тези отговори сигурно му бяха направили впечатление и недоверието му се увеличи. Той откровено призна.
- Чуйте, госпожо, трябва да ви кажа нещо. Ето вече цели десет дни съм затворен тук. През първите дни на пленничеството ми нито чух, нито видях някого. Но от завчера всяка заран малката вратичка се отваря и една женска ръка се подава и подновява моите припаси. Една женска ръка...
- Вие ме питате дали аз не съм била тази жена? - кой знае защо премина на ви Вероника.
- Да, искам да ви попитам.
- Бихте ли познали ръката на тази жена?
- О, да! Тя е суха и слаба, с жълтеникав цвят.
- Ето моята ръка - каза Вероника.
И тя повдигна ръкава си и си провря лесно ръката.
- О - каза тутакси Франсоа, - не беше тази ръка... И той добави едва чуто:
- Колко хубава е тази ръка!
И внезапно Вероника почувства, че с едно бързо движение той сграби ръката и се провикна:
- О! Възможно ли е! Възможно ли е!
Беше разгледал ръката и беше открил белега на дланта.
- Белегът... да, ето го... белега!
Смущение обзе Вероника. Тя си спомни за дневника, воден от Мару, и за някои подробности за нея, които Франсоа беше прочел. Една от тези подробности беше и този белег, който й напомни една някогашна рана.
Тя усети устните на момчето да се докосват до ръката й, отначало леко, а после с една гореща обич, докато ръката й се обля от топлите му сълзи и тя го чу да хълца:
- О! Майка ми... Милата ми, скъпата ми майка!...
 

Глава седма
Франсоа и Стефан
 
Дълго време стояха така майката и синът, коленичили до стената, която ги делеше, но при все това близо един до друг, като можеха да се гледат в очите и да смесват целувките и сълзите си.
Те говореха едновременно и се питаха и отговаряха все така в един глас. Бяха опиянени от радост. Животът на всеки се сливаше с живота на другия. Никаква сила в света не можеше да ги раздели, между тях искряха само най-нежни и най-мили чувства, които могат да вълнуват майка и син.
Нищо не остана вече в ума на Вероника от ужасните зрелища, на които бе свидетелка. Нейният син-убиец, нейният син-убиец... Тя не го допускаше. Не допускаше дори да е бил луд. Сега всичко се обясняваше по друг начин, който тя не бързаше да узнае. Мислеше само за сина си. А той беше тук. Неговите очи я гледаха. Неговото сърце биеше до нейното. Той, значи, беше мило, приятно и тихо момче, такова, за каквото нейното въображение беше мечтало.
- Синко, синко! - повтаряше тя безспирно, като че ли никога друг път не беше изричала тези луди думи - Моят син... това си ти! Аз те мислех за мъртъв, хиляди пъти умрял... А ти си жив! И ти си тука, и аз те виждам. Ах! Боже мой, възможно ли е? Аз имам син... и той е жив.
А той говореше от своя страна със същата гореща обич:
- Мамо, мамо... аз толкова дълго време те чаках! За мене ти не беше мъртва, но беше толкова тъжно да нямам майка!... Аз те чаках цяла година!...
В продължение на цял час те си говориха така - за приключенията си, за миналото, за настоящето, за хиляди неща, които им изглеждаха най-важни на света, а и които тутакси забравяха, за да си зададат други въпроси, да се постараят да се опознаят повече и да проникнат повече в тайните на своя живот и в най-закътаните кътчета на душите си.
Франсоа пръв поиска да постави ред в разговора.
- Слушай, мамо, ние имаме толкова неща да си кажем, че трябва да зарежем мисълта да си обясним всичко днес. Ще ни бъдат нужни цели дни, засега да говорим за това, което е най-близко и то в няколко думи, защото не разполагаме с достатъчно време.
- Как! - стресна се Вероника, внезапно обезпокоена. - Но аз няма да те напусна!
- За да не ме напуснеш, мамо, трябва по-напред да сме заедно. Впрочем, има доста препятствия, които трябва да преодолеем, защото не само тази стена ни пречи да бъдем наедно. Наблюдават ме много внимателно и може би ще бъда принуден да те отпратя, както опращам Тувабиен при най-малкия шум от приближаващи стъпки.
- Кой те наблюдава?
- Тези, които се нахвърлиха върху Стефан и върху мен в този ден, когато открихме входа на този тунел.
- Ти виждал ли си тези, които са ви затворили?
- Не, беше тъмно, когато ни нападнаха.
- Но кои са те?
- Не знам.
- Не подозираш ли някого?
- Друидите ли? - отговори той през смях. Някогашните легендарни същества?... Бога ми, не. Духове? Също не подозирам. Това бяха хора, истински Хора, от кръв и плът.
- И те ли живеят вътре?
- Вероятно.
- И вие ги изненадахте?
- Не, напротив. Те изглежда ни очакваха и ни дебнеха. Бяхме слезли по три каменни стъпала и вървяхме по един дълъг коридор, по който бяха разположени двадесет и четири клетки, вратите на които гледаха към морето. На връщане, когато изкачвахме стъпалата, бяхме сграбчени в тъмнината, свързани с кърпа на очите. Това трая само минута. Аз отгатнах, че ни носят към края на дългия коридор. Когато успях да се освободя от въжетата, се намирах в една от тези клетки, без съмнение, в последната килия на коридора. Тук съм от десет дни.
- Ах, бедно дете, колко си страдало!
- Не, мамо, и във всеки случай, поне от глад и от жажда не съм страдал! В един ъгъл имаше винаги провизии, в другия слама, на която спях. И така, аз чаках тихо.
- Кого?
- Няма да се смееш, нали, мамо?
- За какво да се смея?
- За това, което ще ти кажа...?
- Защо мислиш, че ще се смея?
- Е, по добре да го разкажа! Аз чаках някой, който е подочул да се говори за всички истории в Сарек и който е обещал на дядо ми да дойде.
- Но кой е този? Детето се колебаеше:
- Не, ти няма да ми се подиграваш, нали, мамо? По-късно ще ти го кажа. Впрочем, той не дойде... макар че аз вярвах...Да, аз бях успял да изкопая една малка дупка в стената, като вдигнах два камъка от нея, с които я запушвах, и чаках шум...
- Тувабиен идваше ли?
- Да, доста често, по срещуположния път. Само че най-много ме учуди това, гдето никой не дохождаше с него, ни Хонори, нито дядо ми. Аз нямах нито молив, нито хартия, за да им пиша, но те трябваше само да тръгнат след кучето, за да ме намерят.
- Невъзможно - каза Вероника, - понеже те предполагаха, че си далеч от Сарек, а и защото твоят дядо,беше заминал.
- Но защо мислеха, че съм заминал? Дядо ми знаеше, според един документ открит наскоро, къде бяхме, защото той ни посочи входа на подземието. Та той не ти ли е споменавал за това?
Вероника щастлива слушаше разказа на сина си. Понеже беше затворен, значи не беше той ужасното чудовище, което уби д'Ержемон, Мари ле Гоф, Хонори и Корежу с неговите спътници! Франсоа не беше виновен! Някой друг беше облякъл неговите дрехи и минаваше за него, също някой друг играеше ролята на Стефан Мару.
Тя не се осмели да му разкаже нещо от това, което бе станало, за да не помрачи радостта му. Само каза:
- Не, аз не съм виждала дядо ти. Хонори искаше да го предизвести за моето пристигане, но събитията я превариха...
- И ти сега си сама на острова? Надяваше се да ме намериш?
- Да - отрони тя след известно колебание.
- Ти си сама, само с Тувабиен?
- Да, през първите дни не му обръщах внимание, но тази сутрин ми хрумна да го проследя.
- А откъде минава пътят, който ви доведе дотук?
- Едно подземие, изходът, на което е скрит между два камъка, недалеч от градината на Магенок.
- Как! Та нима двата острова са съединени с това подземие!
- Да. Подземието минава под моста, който аз вдигнах във въздуха...
- Странно! Нито Стефан, нито аз, нито някой друг се досети... с изключение на Тувабиен... Но, да не говорим за това. Трябва да побързаме.
- Какво трябва да направя аз?
- Нещо много лесно, мамо. Като запушвах дупката, която бях направил, забелязах, че тя може преспокойно да се разшири, стига само да се отместят още два или три камъка. Но тези два или три камъка, съседни на дупката, са много здрави... Ще ми трябва някакъв подходящ инструмент.
- Е, добре, аз ще намеря...
- Да, тъкмо това искам да ти кажа, мамо, върни се в Приоре. Там има, вляво от къщата нещо като ателие, където Магенок прибираше инструментите си. Там ще намериш един търнокоп с къса дръжка. Донеси ми го. Ще работя през нощта и утре сутринта аз ще мога да те прегърна, мамо!
- Ах, дано да стане...
- Да, ще стане! И след това не ще ни остане нищо друго, освен да освободим Стефан.
- Твоят учител ли? Знаеш ли къде е затворен той?
- Приблизително. Според упътванията, които дядо ми беше дал, подземията имат по два етажа един върху друг и последната килия от всеки етаж служи за затвор. Аз заемам едната. Стефан навярно е в другата под мен. Това, което най-много ме измъчва...
- Какво те измъчва?
- Това, че според дядо, тези две килии някога са били наказателни стаи, "стаите на мъките", както сам дядо се изрази.
- Какво казваш? Това е ужасно!
- Не се плаши, мамо. Ти виждаш, че сега никой не мисли да ме измъчва. Но за всеки случай, понеже не знаех дали същата участ е определена и за Стефан, аз му изпращах храна, по Тувабиен, който сигурно е намерил някакъв вход за другия етаж.
- Не - каза тя, - Тувабиен, не те е разбрал.
- Откъде знаеш, мамо?
- Тувабиен е мислил, че ти изпращаш в стаята на Стефан Мару, в Приоре храната, и той е натрупал всичко под леглото му.
- Трябва да побързаме, мамо, ако искаме да спасим Стефан, а и да се спасим и ние.
Вероника не се забави дълго. Тя намери нужния инструмент. Четиридесет минути след това успя да го промъкне в килията.
- Никой не е идвал още - каза Франсоа, - но те няма да се забавят, и за предпочитане е да не стоим тук. Ще работя цялата нощ, така че, чакам те утре, в седем часа. А! Колкото за Стефан, известни шумове, които чух, потвърждават, че той е долу. Прозорчето, което осветява моята килия, е много тясно, и не мога да премина през него. В това място, където си ти сега, има ли някакъв по-широк прозорец?
- Не, но твоят прозорец може да се разшири, като махнем част от камъните...
- Много добре. Ще намериш в ателието на Магенок една бамбукова стълба, с железни куки в краищата и ще ми я донесеш утре. Вземи също и провизии.
- Но за какво ти е всичко това?
- Ще видиш. Имам план. Довиждане, мамо, почини си добре, защото утре денят ще бъде тежък.
Вероника изпълни съвета на сина си. На следния ден, пълна с надежда, тя тръгна към килията. Този път обаче не беше придружена от Тувабиен.
- По-тихо, мамо - посрещна я Франсоа тъй тихо, че тя едвам го чу. Пазят ме отблизо, като че ли се разхождат в коридора. Впрочем, всичко е почти готово, успях да извадя камъните. След два часа всичко ще бъде наред. Взе ли стълбата?
- Да.
- Вдигни камъните от прозореца. Страхувам се за Стефан... Внимавай да не шумолиш.
Вероника се отдалечи.
Прозорецът се намираше на метър височина над земята и камъните, както предполагаше, не бяха здраво слепени. След като разшири прозореца, тя вкара вътре стълбата, която беше донесла, и я закачи на железните й куки. Стълбата увисна.
Тя изпитваше в този момент такава нужда да действа, едно такова желание да покаже своята нежност на дело, че без да размишлява се реши и прескочи стената, обърна се, облегна се здраво на скалата, погледна надолу и стъпи на едно от стъпалата. Цялата трепереше. Сърцето й силно туптеше. Обаче намери смелост да се хване за стълбата и да започне да слиза.
Не трая дълго. Стълбата имаше двадесет стъпала, добре го знаеше. Преброи ги. Стигнала на двадесетото стъпало, тя погледна вляво и с нескривана радост промълви:
- О, Франсоа, мили мой...
Беше забелязала на един метър под себе си в скалата една кухина, която сигурно беше вход в някоя пещера, издълбана в самата скала.
- Стефан!... Стефан. - Но с тъй слаб глас, че даже ако Стефан Мару би бил там, той нямаше да я чуе. Опирайки се на някои издатини в скалата, тя успя да измести малко стълбата и с риск да се откачи, като по чудо, се докопа до един издаден от скалата камък и да стъпи в пещерата. С една неподозирана енергия тя направи едно последно усилие и със скок, който й възвърна равновесието, влезе.
Веднага съгледа някакъв човек, целия овързан с въжета, легнал върху купчина слама.
Пещерата беше ниска, особено в по-горната си част, по-скоро обърната към небето, отколкото към морето и отдалече изглеждаше като просто хлътване на скалата. Светлината проникваше вътре безпрепятствено.
Вероника приближи до човека. Той не помръдваше, спеше.
Наведе се над него и макар че не го позна изведнъж, стори й се, че някакъв тъмен спомен възкръсна от нейното минало. Образът на този мъж й беше смътно познат - приятно лице, правилни черти, руси коси, широко бледно чело, женствено лице, което й напомняше очарователното лице на една нейна другарка от манастира, починала преди войната.
С една бързо движение тя развърза двете му ръце.
- Но аз не съм гладен, и още не е мръкнало.
Тези негови думи съвсем го разсъниха. Той отвори очц и веднага се полуизправи, за да види по-добре човека, застанал пред него, очевидно за пръв път дошъл.
Той не остана твърде учуден, защото може би не успя бързо да схване действителността. Може би мислеше, че още сънува, затова каза полугласно.
- Вероника... Вероника.
Малко смутена от погледа на Стефан, тя най-после развърза въжетата, които го стягаха, и когато той почувства върху своите ръце нежните ръце на младата жена, чак тогава се увери; че това не бе сън. Изрече с променен глас:
- Вие... Вие... Възможно ли е това? О, кажете ми една дума... Само една... Възможно ли е това да сте вие?
Почти на себе си добави:
- Това е тя... Това е тя... Ето я...
Вероника прекъсна настаналото след възклицанието му мълчание.
- Франсоа ще бъде свободен... ще видите... Станаха неща, които не мога да си обясня... Вие преди малко произнесохте името ми. Вие ме познавате, нали? Даже струва ми се, че... Да, вие приличате много на една моя покойна приятелка.
- Мадлена Феран?
- Да, Мадлена Феран.
- Аз ви напомням сигурно брата на вашата приятелка, един ваш съученик, който често идваше във вашата занимателна зала и ви наблюдаваше отдалече.
- Да, да - потвърди тя. - Действително си спомням! Ние даже често разговаряхме.. Вие се изчервявахте тогава... Да, да, името ви беше Стефан... Но презимето ви Мару?
- Мадлена и аз не сме от един и същ баща. И тя му протегна ръка:
- Е, добре, понеже сме стари приятели и понеже сега отново се запознахме, ще оставим спомените от детството за по-после. Сега трябва да вървим. Имате ли сили за това?
- Сили? Да, не съм страдал много... Но как да избягаме оттук?
- По същия път, по който дойдох аз... По стълба, която свързва тази пещера с горния коридор...
Той беше станал.
- Вие имахте смелостта?...
- Да - кимна бързешком Вероника, - следвайте ме!
Тя се приближи до края на бездната и се надвеси над нея.
- Дръжте ме за ръката - каза тя, - за да не загубя равновесие. Тя се обърна, прилепи се до стената и я опипа със свободната си ръка. Понеже не достигна стълбата, тя се наклони малко.
Стълбата я нямаше. Без съмнение, когато Вероника беше стъпила в пещерата, някоя от куките се бе откачила и цялата стълба се бе залюляла като махало. Долният й край не можеше да се достигне.
 

Глава осма
Мъчения
 
- Стълбата се е отместила, не... не можем да я достигнем - каза тя. Стефан я погледна с удивление.
- В такъв случай... в такъв случай, вие сте изгубена.
- Защо да сме загубени? - попита тя, като се усмихваше.
- Няма никаква възможност за бягство оттук.
- Но защо? Напротив, Франсоа!...
- Франсоа?
- Но разбира се. Най-много след час Франсоа ще избяга и виждайки начина, по който дойдох дотук, той ще ни повика. Ние лесно ще го чуем. Трябва само малко търпение.
- Търпение? - изрече той с ужас. - Да чакаме един час, но през този час те ще дойдат... Те винаги бдят над мен...
- Добре, тогава ще мълчим.
Тя посочи вратата, на която имаше издълбано прозорче.
- Това прозорче се отваря всеки път, когато те идват. Те ще ни видят през решетката.
- Но прозорчето е с капак. Да го затворим.
- Ще ни чуят.
- Тогава да не го затваряме, а да имаме вяра в себе си.
- Но аз се боя за вас...
- Не трябва да се страхувате нито за мен, нито за вас. Напротив, бъдете смел. Ние сме в състояние да се борим - каза тя, като му показа един револвер, който беше взела от колекцията на баща си.
- Ах! - каза той, - страх ме е, че даже не ще имаме възможност да се защитим. Те имат други средства.
- Какви?
Той не отговори. Погледът му беше прикован в пода и това накара Вероника да разгледа странната изработка на този под.
Неравният и грапав гранит, с който килията беше отвсякъде заобиколена, образуваше кръгове по дължината на стените. Но на гранитния под беше поместен голям квадрат, на който се виждаха четирите страни и фугите, които го отделяха от гранита. Този квадрат беше съставен от стари, кухи и полуизгнили греди, които макар на места да бяха разцепени, бяха все още масивни и здрави. Четвъртата страна на квадрата се опираше до брега на пропастта. Около двадесет сантиметра я деляха оттам.
- Това врата ли е? - попита Вероника.
- Не зная. Но сигурно не ще да е нищо друго, освен останка от нещо, което сега не се употребява повече. При все това...
- При все това?
- Тази нощ... по-скоро тази сутрин, аз дочух някакви скърцания оттам. Би помислил човек, че те отново като че ли искаха да си служат с него. Но не, те сигурно се увериха, че това не може да им послужи.
- Но кои са тези "те"? И без да дочака отговор, тя продължи:
- Слушайте, Стефан, ние имаме няколко минути на разположение, може би даже и повече, отколкото предполагаме. Всяка минута очаквам Франсоа да се освободи, а веднъж свободен, той сигурно ще ни дойде на помощ. Да се възползваме от това време, за да обмислим добре какво да правим, ако нещо се случи дотогава. Преди всичко да се успокоим. Засега никаква опасност не ни заплашва.
След това тя седна на една издатина на скалата, която образуваше нещо като скамейка, и разказа на Стефан Мару събитията, на които тя беше не само свидетел, но и участваше в някои от тях, откак нейните издирвания я бяха довели до изоставената колиба, където лежеше трупът на Магенок.
Стефан изслуша ужасния разказ, без да я прекъсне, но с един ужас, който извикваше отчаяние на лицето му. Смъртта на г-н д'Ержемон, а особено самоубийството на Хонори, му причиниха болка.
- Ето - каза Вероника, когато сподели всичко, което беше преживяла след убийството на сестрите Аршина - това е всичко, което мога да ви разкажа. Всичко, което скрих от Франсоа, но вие трябва да знаете, за да можем успешно да се борим с неприятелите.
Той вдигна глава:
- Какви неприятели? Аз от моя страна след вашите обяснения, ви поставям същия въпрос, който и вие ми зададохте. Имам предубеждението, че сме хвърлени в някаква необяснима мистерия, която води началото си от векове, и в която ние сме намесени тъкмо в момента на развръзката й, тъкмо, когато наближава ужасна катастрофа, подготвяна от поколения... Може би се лъжа... Може би се касае просто за серия от несвързани злокобни събития, от абсурдни съвпадения между които сме замесени, без да ни бъде възможно да си обясним това по друг начин , освен чрез собствената си фантазия. В действителност, аз не зная нищо повече от вас. Цялата тази работа е някаква лудост, необикновени обрати на съдбата, дивашки престъпления...
Вероника потвърди:
- Да, дивашки престъпления, и това именно най-много ме безпокои! Каква връзка има между миналото и настоящето, между нашите днешни преследвачи и хората, които са живели някога в тези пещери, и чието дело достига до нас по един тъй непонятен начин! За какво се отнасят всичките тези легенди, които впрочем, аз и не познавам добре; тези легенди, за които бълнуваха сестрите Аршина и госпожа Хонори?
Те говореха тихо като се ослушваха постоянно. Стефан се ослушваше, а Вероника гледаше през устата на пещерата, с надеждата да улови някакъв знак от Франсоа.
- Сложни, объркани легенди - каза Стефан, - тъмни предания, в които трудно може да се открие кое е истина и кое е суеверие. От това множество заплетени истории е сложно да се разбере кое се отнася за предсказанието за тридесетте ковчега и кое за съществуването на някакво съкровище, или на някакъв скъпоценен камък.
- Значи тези няколко думи, които прочетох на рисунката при трупа на Магенок, се считат за предание? - попита Вероника.
- Да, едно предание, което води началото си от далечна и неопределена епоха, от векове, което е вплетено в историята и в целия живот на Сарек. Още от старо време жителите на Сарек са вярвали, че ще дойде ден, когато в продължение на една година тридесетте главни скали, които ограждат острова и които се наричат "тридесетте ковчега", ще приберат своите тридесет жертви, умрели чрез насилствена смърт. От тези тридесет жертви щяло да има четири жени, които ще умрат на кръст. Това е преданието, което се предава от син на син и в което всички вярват. То е изразено в това полустишие, записано на плочата при Долмен-о-фе.
"За тридесетте ковчега, тридесет жертви. Четири жени, приковани на кръст."
- Добре, но защо този страх избликна внезапно, и то именно тази година?
- Това се дължи много на Магенок. Той беше един доста странен, тайнствен човек, и магьосник, и шарлатанин, познаваше пътищата на звездите, целебните свойства на билките, и с когото всички се съветваха на драго сърце, както за нещата от най-далечното минало, така и за бъдещето. Магенок предсказваше преди да умре, че годината 1917 ще бъде фатална.
- А защо?
- По предчувствие, по откровение, или може би неоснователно -изберете си обяснение по ваш вкус. За Магенок не беше трудно да ви предскаже бъдещето по летенето на птиците или по червата на заклана кокошка!... Обаче неговото пророчество се облягаше върху нещо по-сериозно. Той твърдеше, а това доказват и спомените на старите хора от Сарек, че в началото на миналия век последният ред от надписа при Долмен-о-фе не бил още изтрит, и че могло още да се чете следващият стих, който се римува с последния:
"На остров Сарек, през годината четиринадесет и три."
Годината четиринадесет и три - това е 1917 година. И това бе потвърдено впоследствие, а това, което произведе силно впечатление на Магенок и на неговите приятели, беше, че цялото число се разделяше на две числа, и че войната се обяви точно в 1914 година. От този ден Магенок придоби едно нарастващо влияние между жителите на Сарек, като стана все по-сигурен и по-сигурен в предсказанията си, а също и все повече и повече обезпокоен. Той даже предсказа собствената си смърт, която щяла да бъде последвана от смъртта на г-н д'Ержемон, щяла да стане знак за настъпващите ужапни катастрофи. 1917 година дойде и предизвика истински ужас между жителите на Сарек. Събитията наближаваха.
- Обаче... Обаче забеляза Вероника - всичко това е абсурдно.
- Абсурдно, наистина, но всичко доби особено значение в деня, когато Магенок разтълкува думите на предсказанието, издълбани върху Долмен. Той успя да ги разгадае.
Да, той откри под развалините на някогашното абатство всред куп камъни, които бяха образували наоколо нещо като стаичка, един стар требник, употребяван, разпокъсан, но с няколко листа запазени в добро състояние - един лист особено - този, който вие видяхте, или по-скоро чието копие сте видели в изоставената колиба.
- Копие, снето от моя баща?
- Да, от вашия баща, както всички скици, които са в папката, затворена в бюрото му. Г-н д'Ержемон, спомнете си, обича да рисува с водни бои. Той откъсна въпросната страница, но от предсказанието, което придружаваше рисунката, той възпроизведе само думите, които са написани върху Долмен-о-фе.
- А как ще си обясните приликата между скицата на прикованата жена и мен?
- Аз никога не съм виждал оригинала, който Магенок бе дал на г-н д'Ержемон и който последният старателно пазеше в своята стая. Но г-н д'Ержемон казваше, че съществува разлика между скицата и вас. Във всеки случай той увеличи тази прилика на листа почти несъзнателно, когато един ден мислеше за вас. "Това е моя грешка", казваше той.
- А може би той - промълви Вероника, - си е припомнил за някое друго предсказание, адресирано някога към Ворски: "Ти ще загинеш от ръката на твой приятел, а жена ти ще умре на кръст." Тогава това странно съвпадение го е поразило до такава степен, че той несъзнателно е написал моите инициали  V. D' H...
Тя добави по-високо:
- И всичко стана според думите на предсказанието...
Те млъкнаха. Как досега не бяха мислили за самите думи, написани отпреди много векове на листа на молитвеника и върху Долмен-о-фе? Ако досега съдбата бе поставила в тридесетте ковчега на Сарек само двадесет и седем мъртъвци, останалите три не бяха ли те, затворени в този каменен гроб, напълно в ръцете на съдбата? И ако досега при Гран-Шен стърчаха само три кръста, четвъртият не щеше ли скоро да се появи до тях?
- Франсоа много се забави - промълви Вероника след малко.
Тя се приближи до бездната. Стълбата не беше променила своето положение. Тя бе недосегаема. Стефан каза:
- Те идват през вратичката. Чудно е защо още не са дошли... Вероника поде тихо:
- А съкровището? Камъкът-Бог?
- Тази загадка е също тъй тъмна - каза Стефан - и тя се основава само на последния стих от предсказанието:
"Камъкът-Бог, който носи живот или смърт..."
- Що за камък е този Камък-Бог? Традицията казва, че това е един камък, притежаващ чудодейни свойства и според г-н д'Ержемон това вярване води началото си от една твърде далечна епоха. Едва ли не от Адамово време в Сарек вярват, че съществува някакъв камък, способен да извършва чудеса. През средните векове майки са довеждали своите болнави и хилави деца и след като са ги оставяли да престоят легнали известно време върху този камък, са ги отвеждали здрави и дори силни. Бездетните жени употребявали с успех същото лекарство. То помагало на стари, сакати, ранени и прокажени. Само че после това поклонническо място се преместило някъде другаде и даже според някои камъкът се изгубил. Даже до осемнадесети век суеверните селяни носели скрофулозни деца и ги поставяли върху Долмен-о-фе, по липса на Камъка-Бог.
- Но - каза Вероника - камъкът е притежавал и зловредни качества, щом е носел и смърт.
- Да, когато някой се докоснел до него без знанието на тези, които са го пазили. Но в този си пункт преданието се усложнява, забърква, защото се говори и за някакъв друг скъпоценен камък, за някакво фантастично съкровище, което изпускало пламъци, изгаряло тези, които се допират до него и им причинявало адски мъки.
- Сигурно това е изгорило ръката на Магенок - забеляза Вероника.
- Да - кимна Стефан. - Но с това се връщаме вече в настоящето. Досега аз ви говорих за забуленото в тайнственост минало, за двете легенди за предсказанието и за Камъка-Бог. Случката с Магенок отваря вратата на настоящето, което впрочем едва ли е по-малко мрачно от миналото. Какво се е случило на Магенок? Без съмнение, ние никога не ще узнаем това.
Един ден, след като беше прекарал десетина дни, без да работи или да се среща с някого, той се втурна в кабинета на г-н д'Ержемон, викайки:
- Аз го пипнах... загубен съм... Аз го докоснах... Аз го взех в ръка... Той ме изгори като огън... Аз исках да го задържа... Ах, ето осем дни ужасни болки разяждат ръката ми... Това е ад...
Той ни показа дланта си, цяла изгорена сякаш от огън или разядена от рак. Поискаха да му превържат раната. Но той като че ли съвършено бе полудял и изкрещя:
- Аз съм първата жертва... Огънят ще пропълзи чак до сърцето ми... След мене иде ред на другите.
Същата вечер той си отсече ръката с брадвата. Седмица след като произведе уплахата в Сарек, той замина.
- Къде замина?
- На поклонение, в параклиса при Фауе. Близо до мястото, където сте го намерили мъртъв.
- Според вас кой го е убил?
- Безпорно, едно от тези същества, които са поставяли знаци по пътищата, тези, които живеят в подземията на скалите.
- Значи тези, които облечени в дрехите, които бяха съблекли от нас, изиграха ужасния си театър.
- С каква цел?
- За да проникнат по-лесно в Приоре.
- Но вие не сте ли ги виждали още?
- Видях, или по-скоро усетих една жена. Тя идва нощем. Отвързва ми ръцете и ми дава да ям и да пия. След два часа пак се завръща.
- Говори ли с вас?
- Само веднъж, първата нощ, и то с нисък, променен глас, за да ми съобщи, че ако викам или се опитвам да бягам, Франсоа ще си изпати заради мен.
- Но в момента на нападението не можахте ли да различите...
- По този въпрос знам толкова, колкото знае и Франсоа.
- И това нападение не можеше да се предвиди по никакъв начин?
- Не. Сутринта г-н д'Ержемон получи три важни писма, отнасящи се за анкетата, която той бе предприел. Едно от тези писма, писано от един стар бретонски благородник, известен със своите роялистки убеждения, беше придружено с един любопитен документ, намерен от него в книжата на неговия последен дядо: това бе планът на подземния коридор, в който се намираме сега. Очевидно, това са същите жилища на друидите, за които говорят легендите.
Входът бе означен при Ланд Ноар и всеки коридор свършваше с една стая за изтезаване. Аз и Франсоа бяхме тръгнали да разгледаме това подземие и на връщане ни нападнаха.
- И оттогава насам не сте открили нищо ново?
- Нищо.
- Обаче Франсоа ми говори за някаква помощ... Някой обещал своята помощ...
- Ах, детинщини! Франсоа говори за второто писмо, което г-н д'Ержемон получи същата сутрин.
- За какво се говореше в това писмо?
Стефан не отговори веднага. Стори му се, че някой ги подслушва. Той стана, пристъпи към посоката, откъдето идеше подозираната опасност, но не видя нищо обезпокоително.
- Ах - каза той, - ако някой иска да ни помогне, нека побърза! Всяка минута те могат да дойдат.
- Значи има надежда за помощ?
- Не трябва да й придаваме голяма важност, но все пак - това е доста чудно. Знаете, че Сарек често е бил посещаван от офицери и учени, дошли тук да търсят място, удобно за пристанище за подводници.
Напоследък идвал и специален пратеник от Париж, а именно капитан Патрис Велвал, инвалид от войната. Той влязъл във връзка с г-н д'Ержемон, който му разказал легендата на Сарек. Този разказ живо заинтересува капитан Белвал, който обеща да го разкаже на един свой приятел в Париж, някой си испански или португалски благородник дон Луис Перена, един необикновен човек, както изглежда е способен да разбулва и най-забърканите мистерии и да извежда на добър край всяко дело, в което взима участие. Няколко дни след заминаването на капитан Велвал, г-н д'Ержемон получи от този дон Луис Перена писмото, за което ви говорих. За нещастие, аз чух само началото му.
"Господине, аз смятам случката с Магенок за твърде важна и ви моля при първия обезпокоителен признак да телеграфирате на Патрис Белвал. Според известни симптоми, които долових, вие се намирате на брега на една пропаст. Но даже ако вие попаднете на дъното на тази пропаст, няма защо да се боите, стига само да ме предизвестите навреме. От този момент нататък аз отговарям за онова, което ще се случи, даже и тогава, когато всичко изглежда изгубено. Колкото се касае за енигмата на Камъка-Бог, тя е наистина детинщина и аз силно се учудвам, че с предостатъчните обяснения, които сте дали на Белвал, вие не сте могли досега да обясните мистерията.
Ето в няколко думи това, което е плашило толкова поколения."
- Е? - попита любопитно Вероника.
- Както казах, г-н д'Ержемон не ни съобщи края на писмото, той го прочете пред нас твърде учуден, мърморейки си: "Възможно ли е?... Да, да тъй е... Какво чудо!..." Като го попитахме за това, той отговори:
- Ще ви го разкажа тази вечер, деца мои, след като се върнете от разходка. Знайте само, че този човек, този наистина необикновен човек... не мога да употребя друга дума, открива без много-много издирвания секрета на Камъка-Бог и точното място, където той сега се намира. И всичко това е тъй логично, че никакво колебание не е възможно.
- А вечерта?
- Вечерта аз и Франсоа бяхме отвлечени, а г-н д'Ержемон след това убит.
Вероника мислеше.
- Кой знае - каза тя, - дали не са го убили, за да вземат това важно писмо? Защото кражбата на Камъка-Бог изглежда да е единствената причина на всичко, което сега преживяваме.
- И аз мисля така, но г-н д'Ержемон по препоръката на дон Луис Перена скъса писмото още пред нас.
- Тъй че, в края на краищата, този дон Луис Перена не е бил предизвестен?
- Не.
- Обаче Франсоа ми говори за помощ...
- Франсоа не знае за смъртта на дядо си и не се съмнява, че дядо му, като се научи за изчезването ни, ще предупреди дон Луис Перена, който в такъв случай не би закъснял. Ето защо Франсоа очаква помощ.
- Сериозно?
- Но Франсоа е още дете. Той е чел много детективски романи, които са възбудили въображението му. Капитан Белвал му е разказвал много интересни работи за дон Луис Перена и му е обрисувал дон Луис, че Франсоа е убеден, че въпросният дон Луис Перена не е никой друг, а Арсен Люпен. Оттук произлиза това абсолютно доверие и увереност, че в случай на опасност неговата намеса ще бъде тъкмо в необходимата за това минута.
Вероника не можа да сдържи усмивката си...
- Той е дете, наистина, но децата понякога имат предчувствия, които не трябва да се пренебрегват. А после, това му вдъхва кураж и добро настроение. Как би могъл да понесе тези изпитания, в тази крехка възраст, ако не хранеше тази надежда?
Тъгата на Вероника се увеличи. Тя тихо каза с дълбока болка в гласа:
- Не е важно откъде ще дойде спасението, стига само то да дойде и Франсоа да не стане жертва на тези чудовища.
След кратко мълчание тя продължи:
- Ах, ако Франсоа беше тук, щяхме тримата да се борим! Какво ли му се е случило? Какво го спира? Каква непредвидена спънка?...
Беше ред на Стефан да я утеши:
- Пречка? Защо мислите така? Няма никаква пречка... Само работата е множко.
- Да, да, имате право... Работата е много и е трудна. Но аз съм сигурна, че той няма да се отчая! Какво хубаво настроение! Какво доверие! "Една майка и един син, които след дълга раздяла са се намерили, не могат да се разделят", ми каза той. "Могат да ни преследват колкото си щат, но да ни разделят - никога. В края на краищата ние ще излезем победители." Той говори истината, нали, Стефан? Нали аз не съм намерила своя син, за да го загубя?... Не, не това би било твърде жестоко. Това е недопустимо...
Стефан, учуден, че тя спря, я погледна. Вероника се ослушваше.
- Какво има? - попита Стефан.
- Шум...- отрони полугласно тя. Той също се ослуша.
- Да, да, наистина...
- Това е може би Франсоа, когото чакаме. Той е може би горе... -предположи колебливо Вероника.
Щеше да стане, но Стефан я задържа.
- Не, това са стъпки в коридора.
- Тогава?... Тогава?...
Те се гледаха един друг, без да се решат на нещо, не знаейки какво да правят.
Шумът приближаваше. Неприятелят вървеше с уверени крачки. Той не се стараеше да заглушава шума на стъпките си. Стефан бавно каза:
- Не трябва да ме виждат прав... ще отида да си легна на мястото. Нагласете ми въжетата криво-ляво...
Те застинаха безмълвни, като че ли се надяваха, че опасността ще изчезне от само себе си. Вероника първа се събуди от това вцепенение, което я парализираше, и каза:
- Бързо... Ето ги... Чувате ли?
Той се раздвижи. За няколко секунди тя му намести въжетата около тялото, тъй както бяха по-рано, но без да ги завързва.
- Обърнете се към скалата - каза тя. - Скрийте си ръцете, те ще ви издадат.
- А вие?
- Не се бойте за мен.
Тя се наведе и се приближи до вратата. Запреченото с железа прозорче образуваше с една издатина нещо като тъмно скривалище, в което Вероника се скри.
В същия момент отвън неприятелят спря. Въпреки дебелината на вратата, Вероника чу шумоленето на рокля, после някой се надвеси.
Ужасна минута! Най-малкото помръдване можеше да я издаде.
- Ах - помисли си Вероника, - защо стои там? Дали не се е досетила за моето присъствие? Дали не е забелязала моите дрехи?
Помисли, че неприятелят по-скоро трябваше да обърне внимание на Стефан, чието положение изглеждаше неестествено и връзките му едва ли имаха естествения си вид.
Изведнъж нещо помръдна навън и се дочу леко двойно подсвиркане.
Тогава в далечината на коридора се разнесе друг шум от стъпки, който се усилваше в гробната тишина и който престана, когато стъпките стигнаха до вратата. Няколко души бяха. Съветваха се.
С едно леко движение Вероника беше бръкнала в джоба си. Тя извади револвера и постави пръста си на спусъка му. Ако някой влезеше, тя щеше да се изправи и да стреля последователно, без да се колебае. И най-малкото колебание би значело гибелта на Франсоа...
 
Глава девета
Залата на смъртта
 
Вероника не се излъга. Неприятелите се готвеха да отворят вратата. Вероника се огледа около себе си и забеляза, че въпреки нейните очаквания, вратата бе снабдена с масивно резе. Дали да си послужи с него?
Тя няма време да мисли за преимуществата или недостатъците на това намерение. Бе дочула дрънкането на ключове и почти в същото време и звука на ключ, който се превъртва в бравата.
Вероника твърде ясно предвиди това, което щеше да се случи. При нахълтването на неприятелите Вероника, уплашена и смутена от обстоятелствата, не би могла да се прицели точно и изстрелите едва ли щяха да постигнат целта си. В такъв случай, неприятелите щяха да затворят вратата и без да се бавят повече, щяха да отърчат към килията на Франсоа.
Тази мисъл я ужаси и действието, което тя извърши, беше инстинктивно и бързо. С едно движение тя тикна резето отвътре. Със следващото движение тя се полуизправи, спусна железния капак върху прозорчето. Отвъд не можеха нито да влязат, нито да погледнат.
Тя веднага разбра абсурдността на това действие, което не беше пречка за неприятелите. Стефан, който беше скочил на крака, каза:
- Боже мой, какво направихте? Те видяха, че аз не мърдам и сега знаят, че не съм сам.
- Тъкмо това мислех и аз - каза тя, като се готвеше да се защитава. - Те ще се опитат да изкъртят тази врата, а това ще ни даде време, необходимо за...
- Време необходимо за?
- За да избягаме!
- Как!
- Франсоа ще ни повика... Франсоа.
Тя не довърши. Ясно се чуваше тропотът на стъпките, които бързо се отдалечаваха към дъното на коридора. Никакво съмнение, враговете, без да се грижат повече за Стефан, бягството на който им се струваше невъзможно, се отправяха към горния коридор. Не допускаха ли те впрочем, че има споразумение между двамата приятели и че Франсоа, който се намираше в килията на Стефан, беше барикадирал вратата?
Вероника си представляваше как непознатите врагове влизат в килията му и го изненадват тъкмо в момента, когато той се кани да бяга. Тя рухна на камъка.
Бледото й лице бе променено.
- Смъртта ни заобикаля - изохка тя. Той се опита да се усмихне:
- Вие говорите тъй, както някога говореха жителите на Сарек. Вие изпитвате същия техен страх...
- Те са имали основание да се страхуват. Пък и вие самият добре чувствувате ужаса, който ни заобикаля...
Тя стана, насочи се към вратата, отмести  резето и се опита да я отвори. Но какво можеше да направи на тази масивна врата? Стефан я хвана за ръката.
- Шт!... Слушайте... Някой тропа!...
- Да - каза тя. - Горе, над нас в килийката на Франсоа...
- Не, не, ослушайте се добре.
Настана мъртва тишина, всред която се дочуваха само тъпи удари. Действително, те идеха от горния коридор.
- Същите удари чух и тази сутрин - каза Стефан... Същата работа, за която ви говорих. Ах, разбирам...
- Какво? Какво разбирате? Кажете...
Ударите следваха през равни интервали. Не след дълго те спряха. Един глух шум ги последва, прекъсван от остри скърцания и внезапни пращения. Този шум сякаш излизаше от някоя разнебитена машина, която пускат в ход, приличаше на звуците, които издават криковете, с който повдигат повредените параходи в пристанището, за да ги поправят.
Вероника очакваше това, което щеше да се случи, стараейки се да отгатне какво става. Гледайки втренчено в очите на Стефан, изправен срещу нея, тя разбра погледа му - този отчаян поглед, с който човек гледа своята любима в момента, когато тя загива.
Внезапно Вероника политна и се подпря с едната си ръка на стената. Цялата пещера се заклати и се помести малко в пространството,
- Ах - изрече тя. - Защо треперя тъй? Защо губя равновесие? Тя рязко хвана Стефан за ръцете и му каза:
- Кажете ми... аз искам да зная...
Той не отговори. В неговите влажни очи не се четеше никакъв страх. Само една безгранична любов, едно страшно отчаяние. Той мислеше само за нея.
Впрочем, имаше ли нужда да й обяснява какво става? След няколко минути самата действителност щеше да направи това.
Квадратът, образуван от големите удари на пода на пещерата бе започнал да се повдига около една неподвижна ос, намираща се точно на самото отвърстие на пещерата. Неговото движение беше почти неуловимо, подобно на капака на изба, който бавно повдигат. Този капак се бе вече слабо наклонил от вътрешността на пещерата към бездната навън.
В първия момент Вероника помисли, че невидимите врагове искат да смажат своите жертви между пода и каменния свод на пещерата. Но почти веднага след това тя разбра, че ужасната машина, повдигайки капака на този адски кръг, имаше за цел да ги хвърли в бездната. Развръзката беше ужасна, срещу нея човек не можеше да се бори. Каквито и усилия да употребяха, за да се задържат на скалата, щеше да настъпи един момент, когато подът на пещерата, въртящ се около тази дяволска ос, щеше да стане вертикален и да се слее с околните скали, като изтласка двамата нещастници в бездната и затвори входа на пещерата.
- Това е ужасно... това е ужасно... - пошушна тя. Ръцете им бяха вплетени. Стефан тихо плачеше.
- Нищо не можем да направим, нали?
- Абсолютно нищо - изхълца той.
- Но тези малки сегменти, които остават от кръглия под, когато се вдигне квадратът?
- Те са твърде малки, за да може човек да се задържи на тях. Всичко е пресметнато. Мислих за това отзарана.
- Тогава?
- Тогава ще трябва да чакаме...
- Какво? Кого?
- Франсоа.
- Ах, Франсоа - изрече тя с въздишка, - може би и той сега се мъчи... Или може би търсейки ни, е попаднал на някой капан, устроен от тях. Във всеки случай, аз вече няма да го видя... Той не ще узнае нищо... Не ще може даже да ме види, преди да умра...
Тя силно стисна ръцете на младия човек и му каза:
- Стефан, ако някому от нас е съдено да се избави, аз чувствувам, че това ще бъдете вие...
- Това ще бъдете вие... - изрече пламенно той. - Враговете даже не знаят, че сте тук...
- Наистина, това ме учудва. За мен е предназначено друго наказание... от съдбата, но малко ме интересува... Няма да мога да видя моя син. Стефан, аз ви го поверявам. Зная вече всичко, което сте направили за него.
Подът продължаваше да се повдига твърде бавно с неравномерни леки подрусвания. Наклонът се увеличаваше. Още няколко минути и те нямаше да могат да се държат без усилия на краката си и да говорят свободно.
Стефан каза:
- Ако аз остана жив, заклевам ви се да отмъстя. Заклевам се в спомена...
- В спомена за мене - каза твърдо тя. - В името на Вероника, която вие някога сте познавали... и която вие сте обичали.
Той я погледна с благодарност.
- Значи вие знаете...?
- Да, и аз откровено ви го казвам. Четох вашия дневник... Аз познавам вашата любов... И аз приемам...
Тя тъжно се усмихна.
- Нещастна любов, която вие сте предлагали на тази, която не сте виждали и която сега е осъдена на смърт.
- Не, не - запротестира той, - не вярвайте на това... Спасението е близо, може би... Аз го предчувствувам... Любовта ми съставлява част от бъдещето, а не от миналото...
Той понечи да й целуне ръцете.
- Прегърнете ме - каза тя, - като се приближи до него.
И двамата трябваше да стъпят на самият край на пропастта върху тясната гранитна ивица, която оставаше между едната страна на квадрата и бездната. Те се прегърнаха.
- Дръжте ме здраво - помоли Вероника.
Тя се надвеси колкото й беше възможно и като вдигна глава нагоре към прозорчето започна да вика:
- Франсоа... Франсоа...
Но никой не се показа на горното прозорче. Стълбата още стоеше увиснала на една от куките си, без да може да се достигне.
Вероника погледна към морето. На това място скалите имаха по-малко неравности и тя видя между подмолите, покрити с пяна, едно малко спокойно езерце, толкова дълбоко, че дъното му не се виждаше.
Тя си помисли, че смъртта може би била по приятна там, отколкото на острите скали и каза на Стефан в едно внезапно желание да свърши веднъж завинаги с бавната мъчителна агония.
- Защо да чакаме края? По-добре е да умрем бързо, отколкото в тези мъчения.
- Не, не - извика той при мисълта, че може да загуби Вероника.
- Значи вие още се надявате?
- До последния момент, щом се касае за вашия живот.
- А аз не се надявам вече - промълви тя.
Никаква надежда не го крепеше повече, но той имаше тъй силно желание да облекчи мъките на Вероника и да запази себе си от тежката ръка на съдбата!...
Подът се изправяше. Трептението му беше престанало и той беше достигнал вече до височината на горното прозорче.
Но изведнъж подът рязко се повдигна и на Вероника и Стефан им беше вече невъзможно да стоят прави.
Те се наклониха по посока на наклона. Стъпиха на тясната гранитна ивица.
На два пъти още подът се заклати, като се приближаваше все повече и повече към отвесното си положение. Горната част на свода беше почти засегнат от пода. Огромната машина малко по-малко издигаше капака към отвора на пещерата. Твърде ясно се виждаше, че подът плътно прилепна към отвърстието на пещерата и по този начин започна херметически да го затваря. Скалата беше тъй издялана, че не оставаше никаква възможност за случайно спасение.
Те не произнесоха нито дума. Бяха се примирили с участта си. Смъртта им се струваше вече едно неминуемо събитие, предначертано им от съдбата. Тази машина, построена преди векове, след това ремонтирана, без съмнение, беше причинила смъртта на грешници, на престъпници, на невинни, на гали, на французи, навярно и на чужденци. Военни пленници, фанатици, монаси, преследвани селяни и войници на Революцията - всички тези хора бяха хвърлени от това чудовище в бездната.
Днес беше дошъл редът на Стефан и Вероника.
Те даже не изпитваха това горчиво облекчение, което човек изпитва в омразата или в яростта. Кого да мразят? Те умираха всред мистериозни обстоятелства, всред дълбок мрак, без да могат да различат в него лицето на своя враг. Умираха, за да изпълнят някакво задължение, което те дори не знаеха, да участват в изпълнението на някакви си глупави пророчества, глупави заповеди, оставени през столетията от някакви езически богове или от фанатизирани монаси. Нещо странно, те бяха принасяни в някакво жертвоприношение, ставаха жертва, за да бъде умилостивено някакво странно божество.
Подът, между това, се изправяше. Още няколко минути и той щеше да стане съвсем отвесен. Краят приближаваше.
Няколко пъти Стефан трябваше да задържи Вероника. Един нарастващ ужас обхващаше младата жена. Тя искаше да се хвърли в бездната...
- Моля ви се, оставете ме - мълвеше тя... - Аз страдам ужасно. Тя не би видяла никога своя син, ако не би овладяла чувствата си.
Но образът на Франсоа я измъчваше. Детето сигурно беше хванато. Сигурно и то беше измъчвано, както и неговата майка, върху олтара на тези отвратителни божества.
- Не, не, той ще дойде - уверяваше Стефан - Аз съм сигурен в това... Тя отговори разсеяно:
- Но той е затворен също както нас... И него сигурно го измъчват... Горят го с нажежено желязо... Мушкат го със стрели... Разкъсват месата му... Ах, бедни ми Франсоа!...
- Той ще дойде, Вероника... Той ви е казал, че нищо не може да раздели сина от майката, които са се намерили след дългогодишна раздяла...
- След смъртта ние ще се срещнем. Смъртта ще ни съедини. Нека това да стане веднага... Аз не искам той да страда...
Скръбта й беше неописуема. С едно усилие тя се освободи от прегръдките на Стефан и направи рязко движение, за да се хвърли в бездната, но в същия момент се отдръпна и извика изумена.
Нещо беше преминало пред очите й и след това бе изчезнало.
- Стълбата... стълбата... това е стълбата, нали? - промълви Стефан.
- Да, това е Франсоа - изхриптя Вероника, задъхана от радост и надежда. - Той е спасен, той ни идва на помощ...
В този момент подът беше вече почти вертикален. Той потреперваше под техните рамене. Зад тях нямаше вече никаква пещера. Те принадлежаха на бездната, застанали на един съвсем тесен корниз.
Вероника отново се наведе. Стълбата се помести и след това застана неподвижна, подпряна здраво на двете си железни куки.
Горе, на прозорчето, се показа лицето на Франсоа, който се усмихваше и жестикулираше.
- Мамо... мамо, бързо!...
Гласът му беше развълнуван. Той протягаше ръцете си към майка си и към Стефан.
Вероника въздъхна.
- Ах, ти ли си, ти ли си, Франсоа...
- Бързо... бързо... Мамо, аз държа стълбата... Бързо... бързо... Няма никаква опасност...
- Идвам, миличък, ето ме...
Тя се бе вкопчила вече в стълбата. Подкрепяна здраво от Стефан, тя стъпи здраво на стъпалото. Обърна се към него:
- А вие, Стефан, ще ме последвате, нали?
- Има време - каза той,- побързайте!
- Не, не, обещайте ми...
Тя се изкачи на четвъртото стъпало и се обърна отново към Стефан:
- Идвате, нали, Стефан?
Той се беше вече добрал до стълбата с лявата си ръка и беше поставил крака си на най-долното стъпало.
Той също бе спасен...
С каква радост Вероника се заизкачва! Че под краката й имаше пропаст, тя не искаше и да знае за това! Нали нейният син беше горе и я чакаше, нали най-после щеше да го прегърне!
Ето ме... Идвам... Ето...
Тя достигна до прозорчето. Франсоа я подхвана за ръцете и я привлече вътре. Най-после тя беше при сина си. Те се прегърнаха.
- Ах!... Мамо... Мамо... Възможно ли е?
Но тя не беше още прегърнала, както трябва детето си, когато то се отдръпна назад. Защо? Тя не знаеше. Едно необяснимо смущение я възпираше.
- Ела, ела - извика тя, като го привличаше до прозореца. - Ела да те погледна...
Детето се остави. Тя го гледа две или три секунди и изведнъж като отскочи назад, изкрещя ужасено:
- Та това си ти, убиецът!
Ужас! Пред нея бе същото лице на чудовището, което бе стреляло срещу д'Ержемон, Хонори!...
- Позна ли ме най-после? - злобно се усмихна той.
И по гласа Вероника разбра заблуждението си. Това не беше Франсоа, а другият, който, облечен в неговите дрехи, беше изиграл адската си роля.
Той се усмихна отново.
- А! Ти започваш да се сещаш, госпожо? Нали? Позна ли ме? Лицето й се изкриви от ужас.
- Ворски!... Ворски!... изпищя тя. - Ти си Ворски!
Той избухна в смях.
- Защо не? Смяташе, че ще се откажа от името си, както ти се отказа от твоя баща...
- Синът на Ворски, неговият син - повтаряше Вероника.
- Боже мой, но да, неговият син. Какво искаш повече? Нима Ворски може да има само един син? А защо пък не два? Аз съм първият му син, а добрият Франсоа - вторият.
- Синът на Ворски! - каза още веднъж Вероника.
- И при това един здравеняк син, госпожо. Достоен наследник на баща си, възпитан по неговите принципи. Аз вече ти го доказах, ха? Но още не сме свършили... Ние сме още в началото... Виж, искаш ли още едно доказателство? Погледни този глупав Мару!...
С един скок той се намери при прозореца. Главата на Стефан се беше показала вече в него. Момчето взе един камък и с всичка сила го хвърли върху главата на Мару.
Вероника, която се беше поколебала в първия момент и не подозираше опасността, се хвърли и хвана ръката на момчето...
Твърде късно!...
Главата на Стефан се скри. Куките на стълбата се изплъзнаха. Чу се един шум, а след малко шумът на тяло, падащо от голяма височина във вода.
Вероника бързо изтича до прозореца и погледна навън. Стълбата плуваше над водата, но нищо не посочваше мястото, където Стефан беше паднал. Никакво вълнение на водата! Тя извика:
- Стефан!... Стефан!... Никакъв отговор...
Отговори й само гробното мълчание на бездната, на стихналия вятър, на спокойното море.
- Ах!... Ах!... Нещастнико, какво направи? - извика Вероника.
- Не плачи, госпожо! Господин Стефан Мару възпитаваше сина ти така зле... Хе... хе... Колко ме е смях!... Хайде да се посмеем... Ами ако се прегърнехме?... Искаш ли, искаш ли? Я гледай, ти не искаш?... Та нима ме мразиш?
Той се приближаваше към нея с разтворени обятия. Тя решително насочи револвера си към него.
- Махай се!... Махни се!... Или ще те затрелям като куче!... Махни се!...
Лицето на момчето доби още по-злобно изражение. То се отдръпна като ръмжеше:
- Ах... Ти ще ми платиш за това, госпожо! И още как! Аз идвам да те прегърна, а ти?... Аз съм пълен с добри чувства... А ти? Ти искаш да стреляш по мен! Ще заплатиш това с кръвта си! С твоята хубава, алена кръв... С кръв... С кръв...
Човек би помислил, че думата "кръв" му доставяше някакво удоволствие.
Той я повтори няколко пъти, след това отново злобно се засмя и избяга към тунела като викаше:
- Кръвта на твоя син, Вероника! Кръвта на обичния ти Франсоа!...
 

Глава десета
Спасението
 
Трепереща, нерешителна, Вероника се ослушва дотогава, докогато последната стъпка заглъхна в коридора. Какво да прави? Убийството на Мару за момент бе отклонило мисълта й от Франсоа, но ето че сега мъките отново я обзеха. Какво се бе случило с нейния син! Трябваше ли да отиде в Приоре и да го защищава от опасностите, които го заплашват?
- Хайде! Стига толкова мислене - каза тя. - Ето че почнах да се забърквам... Как? Какво? Да помисля малко!... Преди няколко часа Франсоа говореше с мен през малкото отвърстие на неговия затвор... Тогава наистина беше той... Той, Франсоа, моят син, който сграбчи моята ръка, ръката на майка си и я покри с целувки... Една майка никога не може да се излъже. Аз трепнах тогава от нежност и любов. Но оттогава... от тази заран... дали е успял да избяга от затвора си?
Тя остана замислена и след това бавно произнесе:
- Да, така... ето какво се е случило... Там, в другия коридор, аз разговарях със Стефан. Той, чудовището, синът на Ворски, се е качил в горното подземие, за да наблюдава Франсоа, и когато е забелязал направеното отвърстие в стената, е допълзял дотук. Да, така е... Ако не, по какъв друг път би дошъл? Един път добрал се дотука, му е дошло на ума да изтича на прозореца, предполагайки че този прозорец, понеже гледаше към морето, е послужил на Франсоа да избяга. Той веднага е забелязал стълбата. След това, като е погледнал надолу, ме е видял, познал ме е и ме е повикал... А сега... Сега, той бърза за Приоре, където без друго ще намери Франсоа.
Въпреки това, Вероника не мърдаше. Тя имаше предчувствието, че опасността не иде откъм Приоре, а оттук, от това подземие. Питаше се дали действително Франсоа е могъл да избяга и преди да успее да се укрие, "другият" да го е срещнал.
Ужасни съмнения. Тя се наведе и забелязвайки, че прозорецът е бил някога разширяван, се опита да се промъкне през него и тя. Но изходът, достатъчно широк, за да може да се провре през него едно дете, беше доста тесен за нея и тя не можа да премине. Въпреки това направи отчаян опит да мине и скъса корсажа си, одраска ръката си на една остра скала, но най-после, след дълго търпение, успя да се провре.
Стаичката беше празна, но вратата за отсрещния коридор бе отворена и Вероника имаше предчувствието - само предчувствието, защото коридорът се осветяваше само от една слаба светлина, - че някой излезе от килията през тази отворена врата. Тя беше уверена, че смътният силует беше на жена, която се криеше там, в коридора; една жена, изненадана от нейното внезапно появяване.
- Това е сигурно някоя съучастничка - помисли Вероника. - Тя се е качила с момчето, което уби Стефан, и без съмнение, тя е отвлякла Франсоа... А може би Франсоа е още тук, близо до мен, сега, в този момент?
Обаче очите на Вероника свикнаха с мрака и тя видя ясно, че на вратата, която се отваряше навътре, имаше една женска ръка, която я затваряше бавно.
- Защо не затваря изведнъж - се попита Вероника, - защо щом иска да постави преграда между нас?
Вероника узна отговора, когато чу поместването на един камък, който сигурно препречваше нещо. Когато препятствието бъде отместено, вратата ще се затвори. Без да се колебае повече, Вероника се приближи, хвана вратата за една масивна желязна халка и започна да я притегля към себе си.
Ръката изчезна, но вратата продължаваше да бъде дърпана от противника. Без съмнение, подобна дръжка имаше и от другата страна.
Внезапно едно изсвирване процепи въздуха. Жената искаше помощ. Почти в същото време в коридора, недалеч от жената,един друг вик процепи въздуха.
- Мамо, мамо!...
Ах, този вик, какво вълнение развихри в душата на Вероника! Нейният син, нейният истински син я викаше, нейният син, който беше пленник, но още беше жив! Каква свръхчовешка радост!
- Ето, ида, миличък!
- По-скоро, мамо, те са ме вързали. Изсвирването - това е техният сигнал,... Те сега ще дойдат...
- Ето ме... Аз ще те спася!
Тя не се съмняваше в това. Струваше й се, че има безгранични сили и че нищо не може да попречи на силното й желание да освободи сина си. Впрочем, противникът отслабваше и лека полека отстъпваше.
Вратата се отваряше все повече и повече. Внезапно борбата се прекрати. Вероника мина през вратата.
Жената беше избягала към коридора и теглеше детето с едно въже, за да го накара да върви, въпреки че беше вързано и трудно се движеше.
Напразно! Тя скоро се отказа от това намерение. Вероника се приближи до нея с револвер в ръка.
Жената остави детето и се изправи. Светлината от прозорчетата я обля. Беше облечена в бели вълнени дрехи, препасана с едно въже, вместо пояс. Ръцете й бяха полуголи. Лицето й беше още младо, но похабено, измършавяло и сбръчкано. Косите й бяха бели. В очите й блестеше грозна ярост.
Двете жени се гледаха, без да продумат, като две неприятелки, когато са си премерили силите и между които всеки миг ще почне борба. Тържествуваща, Вероника почти се усмихваше с една подигравателна усмивка.
Най-после тя каза:
- Ако докоснете моя син само с върха на пръста си, ще ви застрелям! Но жената не се уплаши. Тя като че ли мислеше нещо и се ослушваше дано долови отнейде признак на помощ. Нищо не се чуваше. Тогава тя наведе очи към Франсоа и направи един жест да сграби отново своята плячка.
- Не го докосвай - изхриптя Вероника яростно, - не го пипай, защото ще стрелям!
Жената вдигна рамене и се усмихна:
- Без заплахи! Ако исках да убия сина ти, досега щях да му светя маслото. Но неговият час още не е дошъл и не от моите ръце трябва да загине.
Въпреки усилието си, Вероника произнесе треперяща:
- А от кого трябва да умре той?
- От моя син. Ти знаеш... Този, който ти преди малко видя...
- Значи... убиецът... Чудовището... Това е твоят син.
- Това е синът на...
- Млъкни... Млъкни... - заповяда Вероника, като разбра, че тази жена е била метреса на Ворски, изплашена се страхуваше, да не заговори нещо пред Франсоа. - Мълчи, това име не трябва да се произнася.
- И това ще стане, когато му дойде редът - усмихна се злобно жената. - Ах, колко много страдах заради теб, Вероника! Но сега е вече твоят ред... Ти си още в началото на мъките!...
- Махай се! - кресна Вероника с насочен в гърдите й револвер.
- Без заплахи, още веднъж ти го казвам!
- Махай се, или ще стрелям. Кълна се в сина си, ще стрелям! Жената неспокойно отстъпи. Но един нов пристъп на ярост я обзе.
Безсилна, тя сви ръце в юмруци и се закани с рязък и остър глас:
- Ще си отмъстя... Ще видиш... Кръстът... Разбираш ли? Кръстът е изправен... Ти си четвъртата... Какво сладко отмъщение!...
Нейните сухи, жилести юмруци трепереха. Тя добави:
- Ах! Да знаеш колко те мразя! Петнадесет години омраза! Но кръстът ще си отмъсти заради мене... Аз самата ще те прикова там... Кръстът е изправен, ти ще видиш...
Тя бавно се отдалечи, гордо вирнала глава, макар и под заплахата на револвера.
- Мамо, ти не я уби, нали? - промълви Франсоа, който отгатна борбата, която се водеше в душата на майка му.
Събудена като че ли от дълбок сън, Вероника отговори:
- Не... не... не я убих, но не ме е страх! Но може би трябваше...
- Ах! Моля ти се, мамо, остави я и да си вървим!
Тя взе Франсоа в прегръдките си, притисна го до сърцето си и го отнесе чак в стаята, като че ли той не беше по-тежък от бебе.
- Мамо... мамо... - повтаряше той.
- Да, мое миличко... твоята майка е тук и никой не ще те изтръгне от обятията ми, кълна ти се!...
Без да обръща внимание на раните, които камъните й бяха причинили, тя се промъкна почти отведнъж през отвора, който Франсоа беше пробил в стената. След това притегли и детето, и чак тогава се залови да му развърже въжетата.
- Няма опасност тука... - каза тя, - поне в този момент. Щом не могат да ме нападнат само през това малко отвърстие, аз храбно ще се защищавам!...
Никаква пречка не делеше сега техните устни и техните ръце. Те бяха един до друг, гледаха се, радваха се.
- Боже мой, колко си хубав, Франсоа - хлипаше Вероника.
Тя не намираше никаква прилика между Франсоа и оня убиец, никаква прилика, която бе накарала Хонори да го вземе за другия. Не се уморяваше да се възхищава от неговото откровено, кротко и благородно лице.
- Ах, мамо - казваше той, - можеш ли да си представиш, че аз не съм знаел, че имам такава хубава майка. Никога! Даже на сън не успявах да те видя така красива, тогава, когато ти ми се явяваше като чудна фея. Стефан често ми е разказвал за теб...
Тя го прекъсна:
- Да побързаме, миличък. Трябва да се скрием от преследването им. Трябва да бягаме!
- Да - каза той. - И най-вече, да избягаме от Сарек! Аз съм съставил един план за бягство, който сигурно ще успее.
- Но преди всичко... Стефан... какво стана с него?... Аз чух от моята килия един шум... и се боя да не би...
Без да отговаря на въпроса му, тя го хвана за ръка и му каза:
- Имам много неща да ти разправям, много тъжни неща, които не трябва да крия повече от тебе. Но сега... сега за сега трябва да избягаме в Приоре. Тази жена ще извика помощ и може би ще ни преследват.
- Но тя не беше сама, мамо, когато влезе в моята килия, където ме завари да дълбая стената. Някой я придружаваше.
- Едно дете, нали? Едно дете на твоята възраст?
- Не го видях. Те се хвърлиха върху мене, жената и той, завързаха ме и ме занесоха в коридора, а след това жената се отдалечи за момент, а той се завърна в стаичката. Значи той познава този тунел и пътя, който води за Приоре.
- Да, зная, но ние лесно ще намерим този път.
- Но мостът, който свързва двата острова? - забеляза Франсоа.
- Аз го хвърлих във въздуха. Приоре е съвършено изолиран.
Те вървяха бързо и Вероника все ускоряваше хода си, Франсоа стана неспокоен от думите на майка си.
- Да - казваше той. - Аз сега разбирам, че са станали много неща, които не знаех, а ти си скрил от мене, за да не ме плашиш. Тъй че, мостът ти си го хвърлила въе въздуха? С бензина, приготвен за лодката, нали? Както бе решил да направи и Магенок в случай на опасност. Значи ти си била в опасност? И после, тези няколко думи, които тази жена произнесе с толкова голяма омраза!... После... И после... Какво стана със Стефан? Преди малко те говориха тихо за него в моята стая... Всичко това ме измъчва... Пък и не виждам стълбата, която ни беше донесла...
- Моля ти се, миличък, да не губим време. Жената сигурно е намерила другите и сега те са по следите ни...
Детето рязко се спря.
- Мамо...
- Какво? Да не би да си чул нещо?
- Някой върви.
- Сигурен ли си?
- Да срещу нас.
- Ах! - промълви тя глухо. - Това е убиецът, който се връща от Приоре.
Готова за всичко, тя извади револвера си. Бързо избута Франсоа в един тъмен ъгъл. Прислони се до него и тя.
- Да - прошепна. - Тук ще бъдем добре и той няма да ни забележи. Шумът приближаваше.
- Свий се - каза тя - и не мърдай... Детето промълви:
- Какво държиш в ръката си? Револвер ли? Ах! Мамо! Ти ще стреляш?...
- Трябва... Трябва... - каза Вероника. - Той е чудовище. Прилича на баща си. Аз трябваше... ще съжаляваме, може би...
Без да съзнава, тя се изпусна:
- Той уби твоя дядо...
- Ах... Ах!...
Тя го задържа да не падне, защото детето се беше разплакало и шепнеше:
- Нищо... Ти недей стреля, мамо!...
- Ето го... миличко... мълчи, мълчи... ето го... погледни го. Другият мина. Той вървеше бавно, малко прегърбен, винаги нащрек.
Беше почти толкова висок, колкото и Франсоа. И този път, когато тя се взря по-внимателно в него, не й се видя чудно, че Хонори и г-н д'Ержемон се бяха излъгали, защото действително съществуваше известна прилика, която се усилваше от червената барета на Франсоа. Той се отдалечи.
- Познаваш ли го - попита Вероника.
- Не, мамо.
- Сигурен ли си, че никога не си го виждал?
- Да, сигурен съм.
- Той същият ли е, който се хвърли върху тебе?
- Не се съмнявам, мамо. Без никаква причина той тогава ме удари с омраза по лицето.
- Ах, изхлипа тя, - всичко това е кошмарно, кога най-после ще избягаме от този ужас?
- Хайде, мамо, да побързаме, докато пътят е свободен...
Под слабата светлина на прозорчетата тя видя, че лицето на Франсоа беше бледно. Почувства неговата студена ръка в своята. Обаче той се усмихваше щастлив и доволен.
Те тръгнаха отново. И скоро след като преминаха надземния коридор, който свързваше двата острова, се изкачиха по стълбите, които ги изведоха наоткрито, вдясно от градините на Магенок. Беше започнало да се мръква.
- Ние сме спасени - каза Вероника.
- Да - забеляза детето, - но при условие, че те няма да тръгнат след нас и не ни настигнат по същия път. Трябва да им попречим.
- Но как?
- Чакай, аз ще отида да потърся някой инструмент в Приоре.
- Ах, не, да не се разделяме, Франсоа.
- Тогава да идем заедно, мамо.
- Но ако неприятелите дойдат в това време? Не, трябва да пазим този изход.
- Тогава помогни ми, мамо!
Една проверка, направена набързо, им показа, че един от двата камъка, които образуваха дъгата над входа, не беше здраво зазидан. Не им оставаше нищо друго, освен да го разклатят и след това да го изкъртят. Камъкът падна напреки върху стълбата и веднага беше последван от множество дребни камъни и отломки от мазилка, които направиха изхода, ако не непроходим, поне труден за преодоляване.
- Да стоим тук - каза Франсоа, - докато приведем в изпълнение нашия план. Той е добър и не сме далеч от целта.
Обаче преди всичко двамата разбираха, че им е необходима почивка. И Вероника, и Франсоа бяха еднакво изтощени.
- Почакай тук, мамо, тук върху тази издадена скала има една мъхова постеля - същинско легло; ти ще си починеш на него направо царски на чист въздух.
- Миличък мой, миличък мой - промълви Вероника щастливо. Беше дошло време да си кажат много неща, което Вероника не се
и поколеба да направи. Скръбта на детето, когато то научи за смъртта на всички негови познати, замъгли радостта, която изпитваше от намирането на майка си.
Тя говори, без да скрие нещо от него, като го милваше нежно и бършеше сълзите му. Чувствуваше, че само тя е способна да облекчи в този момент неговите страдания.
- Но ти сигурна ли си? - изведнъж запита момчето. - Сигурна ли си, че Стефан е мъртъв? Защото, нищо не ни доказва, че той се е удавил. Стефан плува прекрасно... А тогава? Но да, да, мамо, не трябва да се отчайваме. Напротив... Ето един приятел, който идва винаги в най-опасните часове, за да ни докаже, че всичко още не е загубено. Ти виждаш, мамо, че Тувабиен е на нашето мнение. Нищо не е загубено... Но наистина, моето хубаво куче, ти имаш силно обоняние. А? Какво би казал, ако напуснехме острова без тебе?
Вероника погледна своя син:
- Да напуснем острова?
- Разбира се, и то колкото може по-скоро. Това е моето предложение. Какво ще кажеш?
- Но как ще избягаме? - С лодка.
- Има ли тук някаква лодка?
- Да, моята. - Къде е тя?
- Съвсем близо...
- Може ли да се отиде дотам?
- Тази местност се нарича Ла Потерн. Това име ни заинтересува със Стефан. Значи подземен изход, нали? Това показва, че тук има и подземие. Впрочем, най-после научихме, че в средните векове островчето Приоре е било заградено със стени. Лесно можеше да се предположи, че е имало някакво подземие с изход до морето. И наистина след няколко експедиции, които направихме с Магенок, открихме на самия бряг на морето нещо като пукнатина, една вдлъбнатина, изпълнена с пясък и на места поддържана от истински стени. Една пътека води към стената, със стъпала и прозорци към малко заливче. Там свършва изходът на подземието. Там именно съм скрил моята лодка.
- Но тогава ние сме спасени - възкликна жената.
- Без съмнение.
- А врагове не могат ли да дойдат там?
- Как?
- Те имат моторна лодка.
- Тъй като досега не са, те сигурно не познават нито това заливче, нито входа на подземието, които трудно се различават отдалеч. И при това са пазени от множество подмоли.
- А какво ни пречи да тръгнем веднага?
- Нощта, мамо. Колкото и добър моряк да съм, колкото и да познавам всичките протоци около Сарек, аз не гарантирам, че няма да заседнем на някоя скала. Не, трябва да дочакаме деня.
- Колко е дълга нощта!
- Няколко часа търпение, мамо и... и ние сме заедно. Щом се съмне, ще се качим в лодката и ще следваме брега, докато стигнем под стаичките в скалата. Там ще приберем Стефан, който сигурно ни чака на брега и ще отпътуваме и четиримата. Нали, Тувабиен? Към обяд ще бъдем към Пон-л'Абе. Ето моя план.
Вероника сияеше от радост и възхищение. Тя се чудеше, как едно дете може да покаже подобно хладнокръвие.
- Отлично, мило дете. Ти си способен на всичко. Аз се надявам, че щастието ще ни помогне...
Нощта изтече без инциденти. Впрочем, една тревога от шума под развалините, които заграждаха подземието, и един светъл лъч, който блясна от една далечина, ги хвърли в безпокойство. Но доброто им настроение не ги напусна.
- Да, да - казваше Франсоа, - аз съм спокоен. От минутата, когато те намерих отново, почувствувах, че това ще бъде завинаги. Впрочем, остава ни още една надежда. Стефан ти е говорил за нея, нали? И сигурно това те е накарало да се смееш, нали? Това доверие в един спасител, който аз никога не съм виждал. Добре, но аз ти казвам, че даже и тогава, когато видя дори нож, издигнат над мен, аз ще бъда сигурен, съвършено сигурен, чуваш ли, че една ръка ще спре удара. Той ще дойде. Той няма нужда да знае за опасността. Просто ще дойде. И той... обещай ми, че каквото и да се случи, ти ще имаш доверие в него...
- Ще имам доверие, миличък, обещавам ти.
- И добре ще направиш - кимна момчето, като се усмихна щастливо! - Защото аз вече съм началника. И какъв началник! Аз, мамо, още снощи реших, че за да изведем благополучно тази работа, за да не гладува моята мила майка, в случай, че би трябвало да отплаваме с лодка, са ни потребни провизии и одеяла. Добре, това ще ни послужи за тази нощ, щом като предпазливостта не ни позволява да напуснем този пост, и да прекараме нощта в Приоре. - Момчето се огледа. И тъй, къде остави пакета, който носехме, мамо?
И двамата се нахраниха весело и с апетит. След това Франсоа настани майка си, зави я с одеялото и двамата заспаха безгрижно, притиснати един до друг.
Когато свежият утринен въздух събуди Вероника, розова ивица гореше в небето на изток.
Франсоа спеше със спокоен, укрепителен сън, несмущаван от никакви лоши сънища. Вероника дълго го гледа, без да свали очи от него.
Слънцето вече беше високо на хоризонта, а тя още го гледаше.
- На работа, мамо - бяха първите му думи, когато се събуди и целуна майка си. - Нищо ли подозрително няма откъм подземието. Тогава имаме достатъчно време, за да избягаме.
Те занесоха покривките и провизиите към склона Ла Потерн, на самия край на острова. На този край скалите се струпваха в невъобразим хаос, където морето, сега тихо, тихо се плискаше в брега.
- Дано лодката ти да е на мястото си - каза Вероника.
- Наведи се малко, мамо, виждаш ли я там зад онази скала? Достатъчно е само да я изтеглим и да я пуснем в морето. Всичко е добре обмислено, мила мамо... Няма от какво да се боим... Само... Само...
Той се беше спрял и размишляваше.
- Какво? Какво има? - попита стреснато Вероника.
- Нищо...
- Но как нищо!
Той започна да се смее:
- Наистина, за един началник на експедиция, признавам, съм малко разсеян. Представи си, аз забравих нещо, а може би и най-важното, греблата! Те са в Приоре!
- Но това е ужасно!- сепна се Вероника.
- Защо? Ще изтичам в Приоре и след десет минути съм тук. Всички страхове на Вероника се възвръщаха.
- Ами ако през това време другите успеят да освободят изхода на подземието?
- Хайде, хайде, мамо - каза синът, като се засмя. - Ти ми обеща да имаш доверие в мен. За да отпушат прохода, им трябва поне час работа, а при това щяхме да ги чуем. Аз сега ще отида.
Той се затича.
- Франсоа!... Франсоа!... Не отговори.
- Ах! - помисли си тя, отново обзета от странни предчувствия. - Бях се заклела да не се разделям от него нито за миг.
Тя го последва отдалече и се спря на малко възвишенийце между Долмен-о-фе и Калвер Ойери. Оттам тя можеше да вижда и изхода на тунела, и своя син, който се приближаваше към замъка.
Той влезе най-напред в работилницата. Но без съмнение, греблата не бяха там, защото той почти веднага излезе, отправи се към главната врата, отвори я, и изчезна вътре.
- Една минута му е достатъчна - си каза Вероника. - Греблата сигурно ще са в коридора на първия етаж... най-много две минути... не повече...
Тя изчака да изминат двете минути, но вратата не се отвори. Целият кураж на Вероника се изпари. Тя помисли, че беше лудост от нейна страна, дето не придружи сина си и че не трябваше по никакъв начин да се подчинява на волята на едно дете. Без да мисли за опасностите откъм подземието, тя се запъти към Приоре. Беше овладяна от това ужасно чувство, което човек изпитва насън, когато краката му са парализирани, в момента, когато някой неприятел го преследва.
Като пристигна в Долмен, тя видя странно зрелище, чието значение не можа веднага да разбере. Почвата при подножието на дъбовете, които заграждаха полукръга отдясно, беше покрита с клони, наскоро отсечени, чиито листа бяха още зелени.
Тя вдигна очи и остана изненадана и ужасена.
Само един дъб беше окастрен, и върху грамадния, оголен на една височина от четири до пет метра ствол на дъба имаше забодена с една стрела хартия с надписа: "V. d' H"
- Четвъртият кръст - промълви Вероника. - Кръстът, предназначен за мен!
Тя събра всичките си сили. Затича се към Приоре.
- Франсоа!... Франсоа!... Франсоа!...
Тя го викаше със сърцераздирателен глас. Със силни викове известяваше своето приближаване и така достигна до Приоре.
Едно от крилата на вратата беше полуотворено. Тя го блъсна и се намери във вестибюла.
- Франсоа!... Франсоа!... Франсоа!...
Гласът и се разнесе отгоре до долу из цялата къща, но остана без отговор.
- Франсоа!... Франсоа!... Франсоа!...
Тя се изкачи гго стълбата, отвори вратата и изтича в стаята на сина си, в тази на Стефан, в стаята на Хсгнори. Никого!
— Франсоа!... Франсоа!... Франсоа!... Не ме ли чуваш? Може би ти мълчиш?... О, Франсоа!... Моля ти се...
И тя достигна до стълбата.
Срещу нея беше бюрото на г-н д'Ержемон.
Тя се хвърли към вратата, но се върна веднага, като че ли уплашена от някакво видение, излязло от самия ад.
Един мъж, прав, със скръстени ръце, я чакаше.
Тя изрече с неописуем ужас:
- Ворски!... Ворски!...
 

Глава единадесета
Чудовището
 
Ворски! Ужасното същество, чийто спомен я изпълваше с ужас и срам, чудовището Ворски, не бе умрял. Убийството на шпионина от един негов приятал, погребението във Фонтебло, всичко това е било игра и заблуда! Само едно беше истина: Ворски беше жив!
Ворски - символ на никога незадоволената алчност и злоба, на безграничната диващина, на безумието и жаждата за престъпления. И този човек я обичаше... Тя внезапно се изчерви. Ворски впи похотливите очи в разголените й рамене и ръце и ги гледаше като плячка, която никой не може да му отнеме. Вероника не помръдна. Тя нямаше нищо под ръка, за да прикрие голотата си.
Внезапно тя изкрещя:
- Моят син! Франсоа? Къде е той? Искам да го видя. Той я изгледа със злобен присмех:
- Нашият син е за мене скъп, свещен, госпожо. Той няма защо да се бои от баща си.
- Искам да го видя!
Той вдигна ръка в знак на клетва.
- Ще го видите, заклевам ви се.
- Мъртъв може би!... - изрече глухо тя.
- Не, жив, както сме ние с вас, госпожо. Отново настъпи тишина.
Той отпусна ръце, приближи се бавно и се наведе към Вероника.
- Разговорът, който трябва да проведем госпожо, ще бъде дълъг и може би мъчителен. Не бихте ли седнала?
Той изчака един момент и като не получи отговор поде:
- Всичко, което ви е нужно, за да се подкрепите след толкова умора, се намира на тази масичка. И няколко бисквити, чаша шампанско или друго старо вино ще ви бъдат твърде полезни ...
Тя сви рамене и не наруши мълчанието.
- Добре - каза той. - Но в такъв случай вие ме задължавате да остана прав както е прието при благовъзпитаните хора. Ще очаквам да благоволите да ме извините, загдето ви се представям в подобно неугледно облекло. Условията на живот в Сарек не са благоприятни за честа смяна на облеклото.
Наистина, той беше със стари, закърпени панталони и вълнена червена жилетка. Но върху нея беше навлякъл бяла вълнена куртка, полузакопчана и стегната с едно коланче.
Доволен от встъплението, той закрачи из стаята с ръце отзад, като човек, който не бърза, и който е способен да размишлява в най-сериозни и тежки обстоятелства.
После той спря и изрече бавно:
- Аз мисля, госпожо, че ние ще спечелим време, ако отделим няколко минути за едно завръщане към съвместния ни живот. Нали и вие сте на същото мнение?
Вероника не отговори.
Той продължи със същия сериозен глас:
- Когато ме обичахте...
Тя направи движение на отвращение. Той продължи:
- Обаче, Вероника...
- А! - обади се тя с отвращение...- Аз ви забранявам... Името ми, произнесено от вас... Забранявам ви...
Той се усмихна и продължи подигравателно:
- Не ми се сърдете за това, госпожо! Както и да ви наричам, моето уважение ще ви бъде винаги засвидетелствано. Впрочем, аз започвам. Когато вие ме обичахте, аз бях, трябва да си го призная, един безсърдечен авантюрист, един пропаднал човек, но комуто не липсваше неизчерпаема енергия, така че винаги насилвах нещата до тяхната крайност. Тези качества навярно бих ги преодолял лесно под вашето влияние, понеже ви обичах лудо. У вас виждах една чистота, която ме очароваше, една наивност, един чар, каквито у никоя друга жена не бях срещал. От ваша страна трябваше само малко търпение, едно малко усилие, за да ме преобразите. За нещастие, още след първия час след сватбата, която впрочем беше доста мрачна, вие започнахте да мислите за баща си, и още от този първи час между нас настъпи дълбок разрив. Вие приехте брака ни не по ваше желание. Оттогава още започнахте да чувствате към съпруга си отвращение... Толкова по-зле! Ворски е един от тези, които действат според инстинктите и страстите си. Неговите инстинкти и страсти не ви харесваха... Е, и?. Просто се освободих от вас и заживях отново като преди. Само че...
Няколко секунди той мълча, сякаш събираше мислите си,после продължи:
- Само че аз ви обичам. И когато една година по-късно нещата се усложниха, когато загубата на вашия син ви накара да се оттеглите в манастир, аз продължих да храня към вас все същата гореща, неугасима и измъчваща любов. Вие можете да се досетите какво беше тогава съществуването ми: редица развратни приключения, в които напразно се опитвах да ви забравя... След това внезапните обрати на съдбата, с нейните непонятни знаци, след които безразсъдно се впуснах, за да достигна винаги до неуспех, до обезкуражаване, до самота. Е, така намерих баща ви и сина ви. Узнах за тяхното усамотение тука, на острова, и започнах да ги дебна сам или чрез помощта на мои предани хора. Стремях се да ви намеря, едничка цел в моя живот, на моите усилия, на моите дела. И изведнъж тогава се обяви войната. След една седмица, понеже не можах да премина границата, бях пленен...
Той спря. Строгото му лице стана още по-коравосърдечно, после продължи:
- О! Всред какъв ад живях тогава! Ворски, Ворски! Царският син редом с гамени и простаци! Ворски пленник, опозорен и ненавиждан от всички! Ворски мръсник и предател! Ах, Боже мой, колко страдах! Но да продължа по-нататък. Това, което направих, за да се измъкна от този ад, имах право да го сторя. Ако някой друг на мое място е бил пронизан от ножа, ако някой друг, вместо мене, е бил погребан под мойто име в някой ъгъл на Франция, аз не го съжалявам. Него или мен - трябваше да се избира. И аз избрах. А може би извърших това и воден от упоритата си любов, която продължавах да питая към вас, а може би поради някаква друга причина, някаква светлина, която беше озарила мрака на моята душа и която вече ме заслепяваше с величието си. Но това е моя тайна. Ще си говорим по-късно за това. Засега...
Пред тази реч, произнасяна с надутостта и пустословието на бездарен актьор, който сам се възхищава и аплодира красноречието си, Вероника беше запазила безстрастното изражение на лицето си. Нито едно от тези фалшиви изявления не можеше да я трогне. Тя слушаше разсеяно.
Той се приближи по-близо до нея, за да я накара да внимава, и поде по-високо:
- Вие, изглежда, не подозирате, госпожо, че моите думи са напълно сероизни и искрени. Да, те са напълно истински и това, което ще ви кажа, е от край до край вярно. Но преди да ви говоря за най-страшното, все още с надежда да не се наложи да ви говоря за това, аз апелирам не за одобряване понеже то е невъзможно, а към вашия разсъдък, защото, предполагам, вие не може да не оценявате сегашното си положение и положението на вашия син...
Тя не го слушаше и той беше убеден в това. Без съмнение, отдадена всецяло на мисълта за сина си, тя чуваше само думи, които нямаха ни най-малко значение за нея. Разгневен, зле скриващ нетърпението си, той продължи:
- Моето предложение е просто и аз искам да вярвам, че вие не ще го отхвърлите. В името на Франсоа и в името на хуманните чувства, които ме вълнуват, аз ви моля да свържете миналото с настоящето. От юридическа гледна точка бракът, който ни е съединил, не е разтрогнат. Вие винаги сте живели според закона...
Той замълча, стрелна с поглед Вероника за миг, след това, като я сграби със силната си ръка за рамото, изръмжа гневно:
- Слушай, проклетнице! Ворски ти говори!
Вероника изгуби равновесие, облегна се на облегалото на едно канапе и отново, със скръстени ръце, с поглед, пълен с презрение, се изправи срещу него.
Ворски все още се владееше. Това, което той направи, беше в изблик на ярост и против желанието му. Гласът му, обаче запази своя повелителен оттенък.
- Аз ви повтарям, че миналото съществува. И дали го желаете или не, госпожо, вие сте съпругата на Ворски.. И на основание на този неоспорим факт аз ви питам дали не ви е угодно да се считате такава и днес. Да се разберем: ако аз не претендирам да спечеля вашата любов, нито пък вашето приятелство, то аз не приемам и да се върнем отново към по-ранните ни враждебни отношения. Не желая повече съпруга, която да ме презира и да ме мрази... Аз искам... аз искам жена, която да ми се подчинява... Която да ми бъде предана другарка, внимателна, вярна.
- И робиня - прошепна Вероника.
- Да - кресна изведнъж той, - вие го казахте. Робиня! А защо пък не? Ако робинята разбира дълга си, който е да се подчинява сляпо на господаря си. Тази роля харесва ли ви? Искате ли да ми принадлежите тялом и духом? Защото аз искам... И вие знаете добре това, което искам, нали?... Това, което искам, е да бъда такъв, какъвто никога не съм бил. Ваш мъж? Хе, хе, хе! Но аз някога бях ваш мъж. Ако поровя в дъното на моя живот, във водовъртежа на чувствата и на радостите ми, аз не ще намеря нито едно едничко възпоминание, което да ми напомня за друго, освен за борбата между нас двамата. Аз ви гледам и виждам във вас една чужденка; чужденка както в миналото, така и в бъдещето ми. Е, добре, но понеже шансът сега е на моя страна, аз най-после ви пипнах. Аз съм господарят, когото вие незабавно трябва да приемете. Приемате ли го?
Той не дочака отговора й.Като повиши гласа си, продължи:
- Приемате ли го? Не желая лъжливи обещания. Приемате ли го? Ако го приемате, коленичете, прекръстете се, и кажете: "Приемам. Ще ви бъда съпруга. Ще се подчиняват на всички ваши заповеди и на всичките ви капризи. Вие сте ми господар."
Тя сви рамене и не отговори. Ворски подскочи. Вената на гнева се изду на челото му. При все това той се удържа.
- Добре! Впрочем, аз го очаквах. Но последствията от вашия отказ ще бъдат толкова тежки за вас, че аз искам да бпитам последното средство. Може би след всичко този отказ е поради това, че сега съм беглец, бедняк, какъвто изглеждам, но може би истината ще промени решението ви. А тази истина е блестяща и чудна. Както ви казах, една неочаквана светлина озари моята душа и Ворски, царският син, е осветен от лъчи...
Той имаше този маниер да говори за себе си в трето лице, маниер, който Вероника познаваше добре и който беше израз на неговото нетърпимо тщестлавие. Тя забеляза също в погледа му нещо особено, което той винаги показваше в моменти на въодушевление - един особен блясък, който вероятно беше следствие на многото пиянства. Той заговори и този път Вероника заслуша:
- Бях оставил тук по време на войната едно лице, което ми беше предано и което следеше вашия баща. Случаят ни беше открил съществуването на подземията на келтите и един от входовете на тези подземия. И именно в това сигурно убежище се скрих след последното ми бягство, и именно там бях поставен в течение, чрез няколко тайни писма за издирванията на вашия баща върху тайните на Сарек и върху разкритията, които той беше направил. Вие се сещате, че моето внимание се удвои. Толкова повече, че аз откривах в тази история, колкото повече се оплиташе, най-странни съвпадения и сходства с някои подробни от моя живот. Скоро съмнението не беше вече възможно. Рисунката ми беше изпратена там, за да извърша нещо, което само аз бях способен да доведа до успешен край. Разбирате ли ме? Отпреди векове Ворски беше посочен - Ворски беше избраник на съдбата. Името на Ворски беше написано в книгата на времето. Ворски имаше необходимите качества, необходимите средства. Аз бях готов. Започнах да действувам, без да се бавя, като се осведомявах винаги за заповедите на съдбата. Без колебания следвах пътя. Накрая фарът беше запален. Аз само следвах предначертания ми предварително път. И днес Ворски може вече да получи наградата за своите усилия. Ворски трябва само да си протегне ръката за това. Под властта на тази ръка се намира щастието, могъществото, блясъкът. След няколко часа Ворски - царският син, ще стане сам цар на света. И това царство той ще предложи вам...
Той все повече и повече се увличаше като декламираше като комедиант, самомнително и гордо.
В един момент се наведе към Вероника:
- Искате ли да бъдете царица, императрица...Да се издигнете над всички останали жени, както Ворски се издигна над мъжете? Царица на златото и на могъществото, както вие сте сега царица на хубостта, искате ли да станете робиня на Ворски, но в също време господарка на всички, над които Ворски ще заповядва... Желаете ли го? Разберете ме добре: не се касае да изберете това едно единствено решение...Има два варианта, между които трябва да избирате. Или царството, което ви предлагам, или...
Той направи къса пауза и после с рязък глас, довърши:
- Или кръста!
Вероника изтръпна. Сега тя знаеше името на непознатия палач!
- Да, кръста - повтори той с жестока усмивка на задоволство. - Вие трябва да избирате. От една страна всички радости и почести на живота. А от друга - смъртта, и то най-ужасната, най-варварската смърт. Избирайте. Това или онова. И забележете добре, че от моя страна липсва каквато и да е жестокост, не! Аз ще бъда само изпълнител. Заповедта иде от по-високо... тя иде от съдбата. За да се изпълнят божествените желания, трябва да умре Вероника д'Ержемон, да умре на кръст. Това е категорично. Не може нищо да се направи срещу съдбата. Никой нищо не може да направи, освен Ворски...Аз предлагам спасението на моята съпруга, смъртта на моята неприятелка. Коя сте вие? Съпругата или неприятелката? Кое избирате? Живота с всички радости и почести, или...или смъртта?
- Смъртта - отговори решително Вероника. Той направи едно заплашително движение.
- Но то ще бъде нещо повече от смъртта, ще бъде мъчение... Той замълча, може би очаквайки отговор, поне колебание, после злобно продължи:
- Но вие не сте сама... Размислете, имате и вашия син. Ако вие изчезнете, ще остане той. И ако вие умрете, той остава сираче. Даже нещо по-лошо. Ако вие умрете, ще го оставите на мен. Аз съм му баща. Аз имам всички права върху него. Затова пак ви питам - кое избирате?
- Смъртта - изрече още веднаж тя. Той продължи:
- Смъртта за вас, може би. Но ако аз убия и него! Ако аз ви го доведа тук, вашия Франсоа, и ако допра ножа до гърлото и ако ви попитам тогава за последен път, какво ще отговорите?
Вероника затвори очи. Никога не беше страдала толкова, Ворски бе избрал добре болното място.
При все това, тя промълви:
- Искам да умра!
Гневът на Ворски избухна, той закрещя:
- Ах! Омразнице! Толкова ли ме ненавиждаш! Всичко, всичко, тя приема всичко, даже и смъртта на нейния любим син. Тя не е съгласна! Майка, която убива сина си! Да, вие убивате сина си, за да не ми принадлежите. Каква омраза! Не, не, това е невъзможно, аз не вярвам, че можете толкова да ме мразите. И омразата има граници. Една майка като вас Не, не,... Има нещо друго...Някаква любов може би. Не, Вероника не обича никого. Тогава! Ах! Колко зле ме познавате! Ворски да се умилостиви! Ворски да има слабости! При това, вие сте ме видели на работа... Нали аз съм призваният за изпълнението на ужасното... Сарек не бе ли унищожен според предсказанието... Лодките не потънаха ли, хората не се ли издавиха! Сестрите Аршина не бяха ли приковани на кръста? Аз ли да се омилостивя? Чуйте, когато бях дете, с тези две ръце одирах живи яретата, скубех перата на кокошките още преди да умрат. Ах! Милост? Знаете ли как ме наричаше майка ми? "Атила" и тя често ми казваше: "Атила Ворски, бичът на човечеството, ти ще бъдеш оръдие на провидението. Ти ще бъдеш върхът на камата, острието на ножа, куршумът на пушката, възелът на въжето." Бичът за човечеството! Бичът за човечеството! Твоето име е написано с големи букви в книгата на времето. Твоето име свети между другите, както слънцето между звездите. Бичът за човечеството... Бичът за човечеството!... А сега вие се надявате, че очите ми ще се измокрят от сълзи? Хайде де! Може ли палачът да плаче? Аз обичам само злото и върша само злини. Вие ще умрете, Вероника, а аз ще се смея, когато гледам как се мъчите на кръста!...
Той вече се смееше, разхождайки се с големи крачки из стаята. След като направи още няколко стъпки, се приближи към нея и каза със сдържан, но заплашителен глас:
- На колене, Вероника, и измолете моята любов. Само това може да ви спаси. Ворски не познава нито милост, нито страх. Но той ви обича, а неговата любов не отстъпва пред нищо! Използвайте я, Вероника! Спомнете си миналото. Станете отново послушното дете, каквото някога бяхте, и може би някой ден аз ще се влача на колене пред нас... Вероника, не ме отблъсквайте... Един човек като мене не се отблъсква... Не трябва да се мрази този, който ви обича... както аз ви обичам... Вероника... както аз те обичам!...
От гърдите й се изтръгна вик на изненада, на отвращение, на ужас - тя усети върху голата си ръка неговите горещи устни. Поиска да се отърве, но по-силен от нея, той не я изпускаше и продължаваше със задъхващ глас:
- Не ме отблъсквай... това е абсурдно... това е лудост... Аз съм способен на всичко, ти добре знаеш това... Тогава?... Кръстът... това е ужасно... Смъртта на сина ти, пред твоите очи... това ли искаш?... Приеми неизбежното...Ворски ще те спаси!.. Ворски ще ти направи хубав живота... Ах, как ме мразиш!.. Но аз обичам и твоята мразеща ме душа...
Той млъкна. Неумолима борба започна между тях. Ръцете на Вероника напразно се съпротивляваха на неговите. Тя отслабваше, немощна и безсилна да се бори повече. Коленете й отмаляваха. Срещу нея, близо до нея, очите на Ворски изглеждаха налети с кръв и тя усети дъха на чудовището.
Тогава, ужасена, тя го захапа със зъби и като се възползва от моментното ме замайване, се освободи с едно последно усилие, отстъпи крачка назад, извади револвера си и последователно натисна два пъти спусъка. Двата куршума изсвираха край ушите на Ворски и се забиха в стената зад него. Беше стреляла набързо, без да се прицели добре.
- Ах, проклетнице! - изрева той. - Още малко и щяха да ме засегнат в главата!
Той вече я държеше здраво, вдигна я, обърна я на гърба си и я хвърли на един диван. След това измъкна въже от джоба си, овърза я здраво и грубо. Минута на затишие и почивка. Ворски изтри покритото си с пот чело, наля си голяма чаша вино и го гаврътна наведнъж.
- Така, сега е добре - каза той, като сложи коляно върху жертвата си. - Сега вече не се смееш. Сега вече започваш да разбираш, че работата е сериозна. О! Не бой се, проклетнице, Ворски не е от тези, които злоупотребяват с една вързана жена. Не, не, не си играй повече с огъня, Вероника. Не бъди толкова глупава! Как мога да те забравя? Едничкото нещо, което може да ме накара да те забравя, това е твоята смърт. А твоята смърт не зависи напълно от тебе. Защото ти искаш да умреш, нали?
- Да - изрече тя със същия здрав дух.
- И ти искаш синът ти също да умре?
- Да! - заяви тя. Той потърка ръце:
- Отлично, ние сме съгласни, а и времето за празни приказки мина. Досега твоите хубави очи често са плакали, но отсега нататък ще плачат с кървави сълзи. Какво искаш? Ворски не е жесток, разбери! Той само заповядва и съдбата се ожесточава против теб. Сълзите ти? Глупости! Ти трябва да плачеш хиляди пъти повече, отколкото някоя друга. Смъртта ти? Глупости! Ти трябва да умираш хиляди пъти повече от другите. Твоето сърце трябва да се къса от мъка, както досега не се е късало никога сърцето на жена, на майка или на съпруга. Готова ли си, Вероника? Ти ще чуеш много жестоки думи. А! Съдбата не те закриля вече, хубавице!...
И той изпи по същия лаком начин втора чаша с вино. След това седна до нея и като се наведе, изрече почти в ухото й:
- Слушай, мила, аз трябва да ти се изповядам. Преди да те срещна за пръв път в живота си, бях вече женен... О, не се сърди! За една съпруга има по-ужасни неща, за един мъж има по-ужасни престъпления, отколкото двубрачието. Впрочем, от тази първа жена имам син... Един син, който ти познаваш, и, доколкото зная, с когото разменихте няколко любезни думи в подземието... Един истински вагабонтин, между нас казано този чудесен Райнолд е един нехранимайко от най-качество и... аз се гордея с него. Той е наследил от мен в голямо количество някои мои най-хубави инстинкти, а също и някои от най-хубавите ми качества. "Той е втори Ворски, даже го надминава вече и в известни моменти ми вдъхва страх. Какъв демон! На неговата възраст - малко повече от петнадесет години - аз бях цвете пред него. Прочее, този нехранимайко трябва да се бори с моя втори син, с нашия скъп Франсоа. Да, такава е волята на съдбата, която за лишен път, заповядва това мое посредничество. Разбира се, не се касае за една дълга и уморителна борба. Напротив, нещо късо, но буйно, един двубой, например. Да, двубой, двубой! Един дуел, разбираш ли, един сериозен дуел. Необикновен бой с юмруци, който свършва само с разбити носове... Не, не, това ще бъде дуел на живот и смърт, един смъртен дуел, както го наричат, защото от двамата сина само за един има място на земята. Трябва да има един победител и един победен, или накратко, един, който ще остане жив, и друг, който ще умре..
Вероника беше извърнала глава и видя, че той се усмихваше. Никога още не бе почувствала тъй ясно лудостта на този човек, който се смееше при мисълта за една смъртоносна борба, и то между две деца, и двете негови синове... Всичко това бе тъй странно, че Вероника вече почти не страдаше. Всичко това ставаше вече вън от границите на всякакво страдание.
- А още по-добре ще бъде, Вероника - продължи Ворски, - още по-добре ще е, ако ти самата присъствуваш на този дуел. Много добре! Ти, майчицата на Франсоа, ти трябва да го видиш как се сражава. Искаш ли? Искаш ли да ти въздам милостта - тази неочаквана от мене милост, - бих казал даже несправедлива, защото ако Райнолд е по-силен и по-трениран от Франсоа, тогава каква смелост и сили ще намери в себе си твоят син, когато види, че се бие пред очите на майка си! Той ще употреби всичките си старания, за да победи. Защото неговата победа ще спаси майка му. Наистина, шансът ти е голям и можеш да ми благодариш, Вероника, ако този дуел, в което не съм сигурен, не ти причини нови мъки...
Само ако, само ако аз не изпълня докрай програмата си... А! Тогава? И той я прихвана отново и като я изправи пред себе си лице в лице, й каза в един нов порив на ярост:
- Въпреки всичко, не отстъпваш ли?
- Не, не - кресна тя.
- Никога ли не ще отстъпиш?
- Никога! Никога! Никога!
- Ти ме мразиш повече от всичко?
- Да, мразя те! Аз те мразя! Нека синът ми умре пред очите ми, нека да присъствам на агонията му, нека изпитам всичко, но само ужасът от твоето присъствие - не! Аз те мразя...Ти уби баща ми! Ти си отвратителен убиец!...Ти си един отвратителен луд!... Варварин, манияк!... Аз те мразя!...
Той я повдигна, занесе я към прозореца и я пусна на пода със злобен крясък:
- На колене! На колене! Наказанието започва! Ти се подиграваш с мене, проклетнице! Е, ти сега ще видиш...
И той я накара да застане на колене, след това я блъсна към стената и като отвори прозореца, я върза за железата на балкона. След това пъхна една кърпа в устата й.
- Сега гледай! Завесата ще се вдигне... Франсоа ще поиграе малко пред тебе. А ти ме мразиш!... А! Ти предпочиташ ада пред една целувка на Ворски. Е, добре, госпожо, ти сега ще вкусиш от адските мъки... Аз ще ти предложа едно малко развлечение, цялото по мой вкус, стъкмено от мене, което на всичко отгоре не е и банално... И след това ти знаеш! Съдбата е неумолима! Ти напразно ще ме молиш за прошка...Твърде късно ще бъде! Дуелът, след това кръстът - ето всичко! Помоли се, Вероника, повикай за помощ небето, ако това ти харесва. Виж, аз знам и твоето очакване за спасителя ти, някой си дон Луис Перена, някакъв си професионалист, търсач на приключения, някой си Дон Кихот! Нека дойде... Ворски ще го посрещне както заслужава. Нека дойде! Толкова по-добре! Ще се посмея малко! И даже ако самите богове вземат твоята страна, ако и те те защищават, аз ще се подиграя и с тях! Това не е тяхна работа! Не става дума вече за Сарек, за съкровището, за тайните и за чудесата на Камъка-Бог! Касае се за мене! Ти се подигра с Ворски и Ворски отмъщава!
Той се разхождаше из стаята, тупаше с крак по пода, блъскаше столовете. Блуждаещият му поглед търсеше да унищожава. Внезапно той пожела да удуши жертвата си, да насити жаждата си за кръв, да задоволи инстинктите си. Извади револвера си и глупаво, безразсъдно, започна да стреля по огледалата, по картините...
Жестикулиращ, скачайки, злокобен и мрачен, той отвори вратата и се отдалечи,а зад него все се носеше:
- Ворски си отмъщава! ...Ворски си отмъщава!
 
Глава дванадесета
Пътят към Голгота
 
Изминаха двадесетина минути. Вероника беше останала сама. Въжетата се впиваха в тялото й и й причиняваха силни болки. Кърпата, натикана в устата й, за да не вика, я задушаваше. Краката й, свити в колената, едва удържаха изнемощялото й тяло. Нетърпимо положение, жестоко мъчение...Тя нямаше ясна представа за това, което ставаше с нея. Нейното физическо страдание беше вън от съзнанието й. Тя бе изтърпяла такива морални страдания, че това физическо мъчение й се струваше нищожно.
Тя не мислеше за нищо. Понякога си казваше: "Аз ще умра!" и чувстваше предварително спокойствието на смъртта, както когато човек, който се намира всред бурното море предусеща спокойствието на пристанището. Само мисълта за нейния син смътно й се появяваше в съзнанието и бързо изчезваше.
Мисълта, че само чудо може да я спаси, й се натрапваше. Щеше ли това наистина да се случи? Неспособно за никаква милост, чудовището щеше ли да се спре пред най-гнусните насилия? Та нали един баща не е в състояние да убие сина си... Ворски нямаше нищо срещу това невинно дете, което мразеше от дъното на сърцето си. Тази надежда за някакво чудо я понасяше. Обикновеният домашен шум я караше да мисли, че това е някакъв особен сигнал, който съобщава, че жестоките планове на Ворски са провалени. Нейният мил Франсоа не беше ли казал, че нищо не е в състояние да ги раздели и че даже когато се намират пред прага на смъртта, те не трябва да губят надежда?
- Мили мой, Франсоа - стенеше тя, - мили мой Франсоа, ти няма да умреш. Ние пак ще се видим, нали?
Небето беше синьо, но няколко дъждовни облака покриваха част от хоризонта. Пред нея, на зелената полянка, която се простираше пред къщата, имаше малка площадка, нещо като арена. Това ли е мястото, където щеше да се бие нейният син? Сърцето й болезнено се сви при тази мисъл.
- Ах, мой мили Франсоа, прости ми, прости ми. Всичко това е наказание за грешки, които съм извършила някога... Синът загива заради майка си... Прости, прости...
В този момент вратата на първия етаж се отвори и се зачуха нечии гласове. Тя позна гласа на Ворски.
- Хайде - казваше той, - разбрано, нали? Вие ще се настаните вляво, а аз вдясно. Вие тръгнете с единия хлапак, а аз с другия. Вие ще бъдете нещо като секунданти на единия, а аз на другия - за да се изпълни необходимата церемония.
Вероника затвори очи, защото не искаше да гледа това ужасно зрелище, което щеше да се разиграе пред очите й. Тя различи шума от стъпките на двама души по алеите. Ворски се смееше.
Групите застанаха една срещу друга.
- Не се приближавайте повече - заповяда Ворски. - Двамата противници да заемат местата си. Спрете се там! Добре. Нито дума! Този, който проговори, ще яде бой! Готови ли сте?
Значи ужасът започваше. Според желанието на Ворски, дуелът щеше да стане пред очите на Вероника, пред нейните очи щеше да се бие синът й. Как нямаше да гледа! Тя отвори очи.
Видя ги, че се бореха. Но тя не можа да познае кой от двамата беше Франсоа и кой Райнолд.
- Ах, - промълви тя, - това е жестоко. Не, аз се лъжа... Не е възможно...
Но тя не се лъжеше. Двете момчета бяха съвършено еднакво облечени. Същите къси панталони, същите бели ризи, същите кожени колани. И двамата имаха плетени копринени шапки, които покриваха цялото им лице, като бяха изрязани само две дупки за очите им.
Кой беше Франсоа? Кой беше Райнолд?
Тя си спомни заканата на Ворски. Не само че синът се биеще пред очите на майка си, но тя не знаеше и кой е нейният син. Сам Ворски го бе казал.
Нямаше вече друга скръб, която би могла да се прибави към скръбта на Вероника.
Обаче мисълта за "чудото" беше още в нея. Тя беше сигурна, че синът й няма да умре. Искаше да го запази от коварството и ударите на неприятеля. Искаше да отклони камата на смъртта от обожаваното същество. Мечтаеше да му вдъхне неукротима енергия, нападателост, сила, ловкост и сръчност...Но сега, когато и двамата бяха маскирани, на кого да внуши всичко това? За кого да се моли?
Едното от момчетата беше по-високо,-по-слабо, по-гъвкаво. Това ли беше Франсоа? Другото беше по-здраво, по-набито, по-широко. Райнолд ли беше? Тя не би могла да каже. Само това успя да долови. Но как да свали тези непроницаеми маски?
Борбата, все по-мъчителна за Вероника, продължи.
- Браво - извика по едно време Ворски.
Той следеше двубоя като познавач с безпристрастието на наблюдател, който се възхищава от сполучливите удари. Но един от двамата му синове щеше да умре...
Отстрани бяха застинали съучастниците, със зверски лица, с длъгнести, голи, черни, големи носове, а върху тях очила, единият направо кльощав, а другият също слаб, но с голям корем. Те не аплодираха, а просто стояха безразлични пред зрелището.
- Отлично - одобряваше Ворски. - Отлична схватка! Ах, та вие и двамата сте големи здравеняци и не знам на кого ще се падне палмата на първенството...
Ворски се въртеше около борещите се и ги дразнеше с рязък глас. Този глас напомняше на Вероника кошмарни сцени от миналото, глас, който показваше действието на алкохола. Нещастницата се опита да простре вързаните си ръце към него и изстена.
- Милост, милост... Не мога повече..Смилете се...! Невъзможно й беше да понася повече подобно изтезание.
Сърцето й биеше тъй силно, че тя цялата трепереше. Щеше да изгуби съзнание, ако един инцидент не я стресна. Едно от момчетата с ловко движение отскочи назад и набързо превърза ранения си юмрук със синя кърпичка, която Вероника като че ли бе виждала в своя син.
- Това е Франсоа - промълви тя. - Да, това е той... Ти си, нали миличък мой?... Аз те познах... Другият е тежък и недодялан...Това си ти... Ах, мой Франсоа, мой мили Франсоа...
Действително, ако допуснем, че и двете се биеха със стръвно ожесточение, това момче употребяваше по-малко диви удари, по-пестеливо разходваше силите си. На Вероника се струваше, че това момче искаше повече да нарани, а не да убие своя противник. Тя зашепна през кърпата, която й запушваше устата, като че ли Франсоа можеше да я чуе.
- Не го щади, миличък! Той е цяло чудовище...Ах, Боже мой, ако си благороден, ще загинеш! Франсоа, Франсоа, внимавай!...
Камата беше блеснала над главата на този, когото тя наричаше неин син, и тя понечи да извика, за да го предупреди. Когато Франсоа избягна удара, Вероника бе убедена, че нейният вик, макар и нечут, бе все пак достигнал до него, и тя инстинктивно почна да го предпазва и съветва.
- Почини си малко... Поеми си въздух... Главно не го изпускай от погледа си... Ах, той ти говори нещо... Той ще се хвърли върху теб... Той се хвърля! Ах, сине мой, той те нарани леко по врата... Пази се от него, той е подъл... Всички хитрости му са присъщи...
Но нещастната майка чувствуваше, че този, когото наричаше свой син, бе започнал да отслабва. Известни белези показваха това, а другият - напротив, се ожесточаваше и още по-яростно нападаше. Франсоа отстъпваше; той достигна границите на арената.
- Ей, ти, хлапако мръсен - изръмжа Ворски, - да не искаш да драснеш нанякъде? Спомни си условията!...
Детето се хвърли с нова сила и сега другият трябваше да отстъпи. Ворски изръкопляска.
Вероника си помисли:
- За мене той жертва своя живот. Чудовището навярно му е казало: "Съдбата на майка ти зависи от тебе. Ако победиш, тя ще бъде спасена." И той се е заклел, че ще победи. Знае, че аз го гледам. Той отгатва моето присъствие. Той ме чака. Бъди благословен, сине мой!
Настъпи последната фаза на двубоя. Вероника трепереше от вълнение и от рязката смяна на скръбта с надеждата. Още веднъж нейният син отстъпи! При отчаяното усилие, което направи да се реваншира, той изгуби равновесие и падна по такъв начин, че дясната му ръка остана затисната под тялото му.
Неприятелят му тутакси го затисна с коляно върху гърдите и си вдигна ръката..Камата блесна.
- Помощ!... На помощ...- напрегна се да извика Вероника, но кърпата задави нейния глас и се дочу само един див хрип.
Тя се гърчеше като змия, без да обръща внимание на въжетата, които все повече се впиваха в тялото й. Пот я бе избила и тя чувствуваше, че ще умре заедно със своя син. Ворски се приближи, но остана безстрастен.
Двадесет секунди, тридесет секунди. С лявата си ръка Франсоа задържаше усилието на неприятеля. Но ръката на победителя се свеждаше все повече и върхът на камата беше вече само на няколко сантиметра от гърдите на Франсоа.
Ворски се приведе. В този момент той се намираше зад Райнолд, но така, че той не се виждаше ни от него, нито от Франсоа, и гледаше с напрегнато внимание, като че ли искаше да се намеси в последния момент. Но да се намеси в чия полза? Искаше ли той да спаси Франсоа?
Вероника, между живота и смъртта, с широко отворени очи, не дишаше.
Върхът на камата достигна до врата на Франсоа.
Ворски още повече се приведе. Той не изпускаше из очи убийствения връх. Внезапно извади от джоба си малко ножче, отвори го и зачака. Изминаха още няколко секунди. Камата продължаваше да потъва. Тогава той рязко заби ножчето си в гърба на Райнолд.
Детето издаде къс болезнен вик. Изведнъж то изостави Франсоа, който в същия момент освободи дясната си ръка, приповдигна се и поднови нападенията си, без да вижда Ворски и без да знае какво се бе случило. С инстинктивен порив на цялото свое същество избягнало смъртта, той удари Райнолд право в лицето, който на свой ред рухна като чувал с картофи.
Всичко това не трая повече от десетина секунди. Но този театрален ефект бе тъй непредвиден и тъй развълнува Вероника, че нещастната не разбра нищо и не знаеше дали трябва да се радва или да плаче, съмнявайки се, че може би се е излъгала и истинският Франооа е убит от Ворски. Тя сведе глава и изгуби съзнание...
*    *    *
Измина известно време. Лека-полека хладна мъка обхвана Вероника. Тя чу, че часовникът бие четири пъти и си каза:
- Ето вече два часа, откак Франсоа е мъртъв. Защото сигурно той умря.
Тя не се съмняваше, че двубоят можеше да е свършил по друг начин. Ворски никога не би допуснал Франсоа да излезе победител. Значи, своето дете тя бе проклинала и се бе молила за онова чудовище!
- Франсоа е мъртъв - повтори тя. - Ворски го уби...
В този момент някой бутна вратата и гласът на Ворски се зачу. Той влезе с несигурни стъпки.
- Хиляди извинения, госпожо, но на Ворски страшно му се спи. И то по вина на вашия баща, Вероника! Той скрил в мазата едно старо Самурско винце, което тези глупаци Ото и Конрад намериха, та то ми завъртя главата. Но не плачете, ще наваксаме изгубеното време... Впрочем, трябва до полунощ всичко да бъде свършено. Тогава...
Той се бе приближил плътно до нея. - Как? Та този разбойник Ворски ви е вързал? Какъв звяр! Колко трябва да ви е неудобно... Боже, колко сте бледа! Да не би да сте умряла? Само това ни трябваше...
Той взе ръката на Вероника, която бързо я дръпна.
- Туй то! Още ли го мразиш този Ворски? Тогава има цяр и на това. Ти ще отидеш до края...
Той наостри уши.
- Кой ме вика? Ти ли си, Ото? Ела тука! Какво има? Аз дремя, знаеш... това винце...
Ото, един от двамата съучастници, влезе. Беше оня с големия корем.
- Какво ново ли? - извика той. - Видях някакъв мъж на острова. Ворски се изсмя.
- Ти си пиян, Ото...Това винце...
- Конрад също го видял.
- А - каза Ворски този път по-сериозно, - щом и Конрад го е видял... Какво видяхте?
- Една бяла сянка, която изчезна при моето приближаване.
- Къде беше това?
- Между гората и Лаидите - в една малка кестенова горичка.
- Значи от другата страна на острова?
- Да.
- Отлично. Ще вземем мерки.
- Как? Те може би са няколко души.
- И десет да са, все толкова. Къде е Конрад?
- При временния мост, който построихме вместо изгорелия. Той пази там.
- Конрад е глупак. Опожаряването на моста ни задържа на другата страна, същото може да стане и сега. Вероника, струва ми се, че ти идва помощ... Очакваното чудо. Една очаквана намеса. Но много късно, миличка.
Той отвърза връзките, които я стягаха, и я отнесе на канапето, като отпуши малко устата й.
- Почини миличка, почини си колкото искаш. Ти си само на половината път за Голгота, а другата половина ще бъде трудна.
Той се отдалечи, като се шегуваше, и Вероника долови някои фрази, които двамата мъже си размениха. От чутото Вероника заключи, че Ото и Конрад не бяха посветени в адските замисли на Ворски.
- Коя е тази нещастница, която тъй измъчвате? - попита Ото.
- Не е твоя работа.
- Обаче аз и Конрад бихме искали да знаем за тая работа...
- Защо, за Бога?
- Ей така, да знаем...
- Вие с Конрад сте идиоти!- отговори Ворски.- Когато ви взех при мен, аз ви казах всичко, което можеше да ви се каже...
- Ако не...
- Ако ли не, мисли за последствията! Не обичам изменниците... Още няколко часа се изминаха. Нищо не можеше да извади Вероника от душевното състояние, в което се намираше. Тя не вярваше в появяването на нови хора, за които спомена Ото. Всъщност тя даже и не мислеше за това. Нейният син беше мъртъв и сега за нея нямаше друга цел, освен да го намери там горе, при Бога, та макар смъртта й да бъде предшествана от най-жестоки мъчения.
Изнемощяла, разплакана, разбита, изпаднала в нервно сътресение, което я правеше безразлична към всичко, тя заспа.
Не се събуди даже когато Ворски се върна. Той трябваше да я разтърси, за да я събуди.
- Часът наближи, миличка... прочети си молитвата...
Говореше тихо, за да не могат да го чуят Ото и Конрад. Наведен над нея, той говореше разни глупости, незначителни случки от миналото с провлечен глас и най-после изрече високо:
- Още е много светло. Ото, иди ми донеси нещичко да похапна. Огладнях.
Но почти веднага се обърна към Вероника. Не ме гледай така, миличка. Твоят поглед ме смущава...Какво искащ? Най-после, човек има съвест, която може да бъде спокойна, когато е сам, но се вълнува, когато един дълбок поглед като твоя прониква в нея... Затвори очите си, моя хубавице...
Той завърза една кърпа на очите й. Но и това не му се видя достатъчно, та откачи едно перде от прозореца и с него обви цялата й глава. След това седна да се храни.
Ворски говореше тихо с Конрад и Ото, но не споменаваше нищо за предстоящето пътуване из острова, нито пък за следобедния двубой. Впрочем, тия подробности малко интересуваха Вероника и даже ако тя би чула нещо, пак не би се развълнувала. Всичко й беше станало чуждо. Думите достигаха до ухото й, но не навлизаха в съзнанието й. Тя мислеше само за смъртта.
Когато нощта настана, Ворски даде знак за тръгване.
- Значи вие не сте се отказали от намерението си? - попита Ото с един доста враждебен тон.
- Никак. Но защо е този въпрос!
- Така... Все пак...
- Все пак?
- Е, добре, право да си кажа, тази работа никак не ми харесва.
- Не е възможно. Спомняш ли си какво приказваше, когато мъчехме сестрите Аршина?
- Аз бях пиян тогава. Вие ни бяхте дали да пием...
- Хайде, хайде, глътни си няколко глътки коняк. Напълни си търбуха и да бъде мир... Конрад, направи ли носилката?
Той се обърна към жертвата си.
- Внимавай, миличка... Това са две стари кокили на твоя хлапак... свързани помежду си с ремъци. Практично и дори комфортно...
Към осем и половина злокобното шествие потегли. Ворски вървеше напред с фенер в мрака. Участниците носеха носилката.
Облаците, които през деня се бяха показали на хоризонта, сега бяха покрили небето. Идеше буря. Гъст мрак покриваше всичко. Силният вятър люлееше пламъка на фенера.
- Брр...- продума Ворски. - Тъмно... Истинска нощ за Голгота. Той отскочи изведнъж, стреснат от една тъмна маса, която се
преметна през краката му.
- Какво е това? Я погледни! Стори ми се, че е куче.
- Това е кучето на момчето - поясни Ото.
- Ах, да Тувабиен... Да, знам. Наистина всичко върви на добре...Чакай, малко проклето животно...
Той ритна кучето. Тувабиен избяга настрана и пак продължи да следва шествието, като от време на време глухо излайваше.
Изкачването беше трудно и всеки момент носещите носилката се спъваха в гъстия бръшлян.
- Стой - заповяда Ворски. - Поотдъхнете си малко. Ото, подай ми манерката. Изморих се.
Той глътна няколко глътки.
- Хайде, сръбни си и ти Ото... Как, отказваш? Защо?
- Все си мисля, че на острова има хора, които ни следят.
- Да, продължават да ни следят!
- Ами ако са дошли с кораб и сега се качват по стръмната пътека, откъдето жената и детето искаха да избягат тази сутрин?
- Можем да се страхуваме само от нападение по суша, а не откъм морето. Но и временният мост изгорихме. Тъй че няма от какво да се боим.
- Само дано не открият входа в подземието при Черните Лаиди и да дойдат по него чак до Приоре, а оттам по следите ни дотук!
- Дали могат да намерят този вход?
- Не знам.
- Е, добре, даже да допуснем, че са открили входа, не запушихме ли изхода ка тунела, не обърнахме ли всичко наопаки? За да отпушат изхода и да излязат, им трябва точно половин ден. А до полунощ ние ще свършим и на разсъмване ще бъдем далеч от Сарек.
- Ще свършим, да... ще свършим... това значи, че още едно престъпление ще тежи на съвестта ни... Но..
- Но какво?
- Съкровището?
- А, съкровището! Това ли ти е на ума, разбойнико? Успокой се, имаш го в кърпа вързано...
- Сигурно?
- Иска ли питане? Да не мислиш, че стоя тук заради черните ти очи и си губя времето?
Тръгнаха отново. След четвърт час запръска. Някъде падна гръм. Бурята не бе далеч. Най-после те се изкачиха на върха на хълма. Ворски трябваше да помага сам на носачите.
- Най-после - каза той, - пристигнахме! Ото, подай ми манерката. Мерси.
Те бяха положили жертвата в подножието на дъба. Светла ивица, отправена от фенера на Ворски, освети надписа "V. d' H". Ворски вдигна от земята едно въже, останало от по-рано и изправи една стълба по стъблото на дървото.
- Ще направим същото, както със сестрите Аршина - каза той. - Аз ще преметна въжето през единствения гладък клон, който оставихме. Това ще послужи вместо макара.
Той млъкна и отскочи настрана, като че нещо неестествено се случи. Ворски каза:
- Чухте ли? Нещо избръмча.
- Да - каза Конрад, - покрай ухото ми мина. Като че ли беше куршум.
- Ти си луд!
- И аз също - каза Ото, - чух, че нещо избръмча и ми се струва, че се заби в дървото.
- Но не се чу никакъв гърмеж.
- Тогава трябва да е камък.
- Лесно ще се уверим - каза Ворски. - Той насочи светлината към стъблото на дъба и изпсува.
- Дявол да го вземе, погледнете... под надписа...
Те погледнаха. Една стрела, още трепереща, се бе забила в дъба.
- Стрела - продума Конрад. - Възможно ли е? Стрела? Ото процеди:
- Изгубени сме. Нас са целили.
- Този, който се е целил в нас, не е далече - забеляза Ворски. - Отваряйте си очите. Да го потърсим.
Той насочи светлината на фенера наоколо. И тримата се взираха.
- Стой! - каза Конрад. - Малко надясно. Виждаш ли?
- Да... да, наистина, виждам.
На четиридесет крачки от тях забелязаха нещо бяло, което се скри зад поразения от мълния дъб.
- Нито дума! - заповяда Ворски...- Нищо да не го накара да мисли, че сме го открили. Конрад, ела с мен. Ото, ти остани тук с револвер в ръка и хубаво си отваряй очите. Ако искат да отнесат "дамата", два изстрела и ние сме тук. Разбрано?
Ворски остави фенера и последван от Конрад се промъкна към белия силует, като избираше най-тъмните места.
Но той не закъсня да забележи, че бялата сянка, която изглеждаше неподвижна, всъщност се движеше така, че разстоянието между нея и Ворски оставаше все едно и също. Ворски също забеляза, че призракът беше придружен от някаква черна топка, която също се движеше.
- Ах, тази мръсна гадина, кучето - изръмжа Ворски.
Той тръгна по-бързо. Разстоянието не намаля. Затича се, призракът също тичаше. И нещо странно, никакъв шум от листа или стъпки нс се чуваше от вървенето на мистериозния призрак.
- По дяволите - извика Ворски, - той се подиграва с нас. Ако стреляме по него? А, Конрад, какво ще кажеш?
- Далечко е. Куршумите надали ще го достигнат.
- Тогава какво?
Непознатият ги водеше към края на острова, след това слезна до изхода на подземието, мина покрай Приоре, и достигна до мостчето, което още димеше тук-там. След това призракът се отклони от пътеката и се изгуби в далечината. От време на време кучето весело излайваше.
- Стой! Стой, ако в тебе има още някаква доблест!...Какво искаш? Да ни изработиш някой номер? Защо? "Дамата" ли искаш да спасиш? Не си струва труда. Ах, проклет призрако... Само ако мога да те пипна!
Внезапно Конрад го хвана за дрехата.
- Какво има Конрад?
- Погледнете! Той не мърда.
Наистина, бялата сянка беше ясно изрязана в мрака. Тя не мърдаше. Ясно се различаваше позата, която бе заела. Ръцете й бяха полуотворени, тялото й малко прегърбено, краката като че ли преплетени.
- Трябва да е паднал - предположи Конрад. Ворски се беше приближил и извика:
- Да стрелям ли, чудовище? Пръстът ми е на спусъка на револвера. Горе ръцете или стрелям! Никакво движение.
- Толкова по-зле за тебе! Ако упорстваш, за главата ти е. Ще броя до три и ще стрелям...
Той приближи на двадесет метра до призрака и с протегната ръка започна: - Едно... две... Готов ли си Конрад? Хайде заедно...три! Два изстрела се чуха едновременно.
Един отчаян вик се зачу. Призракът се срина. Ворски и Конрад подскочиха от радост.
- Ах, ето най-после, разбойнико! Сега ще узнаеш на колко години е Ворски. Доста се поизпотих, докато те хвана, но сега ще си уредим сметките.
Като приближи на няколко крачки до призрака, Ворски се спря, защото се боеше от изненада. Непознатият не мърдаше и Ворски успя да различи, че отблизо призракът имаше безформения вид на труп. Най-после Ворски скочи върху му.
- Добър лов, Конрад, хайде сега да приберем дивеча!...
Но той много се учуди, че "прибирайки дивеча", беше хванал... само една бяла дреха, в която нямаше никой. Притежателят на тази дреха бе намерил за уместно да се изпари, като окачи своята дреха на трънаците... И кучето беше изчезнало.
- Хиляди дяволи! Той ни изигра, разбойникът!... Но как?... Каква е тая работа?
Прикривайки несръчно бясната си ярост, той мачкаше парчето плат между ръцете си.
- Защо? Но дявол да го вземе...Аз си казвах... Някой капан...Да ни отдалечат от Вероника, за да нападнат Ото. Ах, какъв съм идиот!
Той се затича към дъба и когато наближи, извика:
- Ото!...Ото!...
- Стой! Кой е там? - отговори рязко Ото.
- Аз съм. За Бога, не стреляй.
- Кой си ти? А, вие?...
- Та аз съм, глупако, не ме ли познаваш?
- Но двата изстрела?
- Нищо. Грешка. Ще ти разкажа после.
Той се бе приближил до дъба и бе отправил светлината на фенера върху жертвата. Тя не беше мръднала.
- Ах, отдъхнах си! Дявол го взел, колко ме беше страх!
- От какво?
- Да не би да са я грабнали!
- А, ами аз нали съм тук?
- Голяма работа...Ти... да те беше някой нападнал, ще видиш...
- Щях да стрелям. Вие щяхте да чуете.
- Кой знае! И нищо ли не се случи?
- Абсолютно нищо.
- Госпожата мърдаше ли?
- Да, малко, отначало. Пъшкаше и стенеше и аз по едно време бях изгубил търпение...
- А после?
- А, голяма работа... с един юмрук я накарах да млъкне...
- Ах, звяр такъв! - изкряска Ворски. - Само да си я убил... Той живо се надвеси над гърдите на младата жена.
- Не - успокои се той след един момент. - Сърцето й още бие... Но надали ще е за дълго. На работа, другари! За десет минути всичко ще свърши!...
 

Глава тринадесета
"Ели, ели, лама Сабахтани!" *
 
* Последните думи на Исус Христос, преди да издъхне на кръста: "Господи, Господи, и ти ли си ме оставил?" (Бел. ред.)
 
Приготовленията не бяха дълги и Ворски сам помагаше на съучастниците си. Той подпря стълбата на дънера на дървото, прекара въжето през тялото на жертвата си и прехвърли другия му край през горния му клон, качи се на най-горното стъпало, и каза на съучастниците си:
- Вие само ще теглите. Изправете я и нека един от вас я поддържа в равновесие.
Той почака един момент. Ото и Конрад разговаряха тихо. Ворски им извика:
- Хайде още ли се бавите!... Или искате да остана тука за прицел и да ни изпратят някой куршум или стрела... Тъй ли?...
Дватама съучастници не отговориха
- Хайде, какво има още! Ото, Конрад! Той скочи на земята и ги изруга.
- Какви магарета сте и двамата! Ако я карате така, няма и до утре заран да я свършим!...Всичко ще пропуснем... Но хайде, де, Ото!
Той отправи светлината на фенера в лицето му.
- Я да видим, какво... Ще отказваш ли? А ти, Конрад? Значи правите стачка!
Ото поклати глава.
- Стачка...Много силно е казано. Но Конрад и аз няма да се разсърдим, ако ни дадете няколко обяснения.
- Обяснения... За какво?...За жената, която екзекутираме?...За децата?...
- Безполезно е да настоявате, приятели!... Когато ви предложих работата, аз ви казах: Вървете със затворени очи. Ще имаме да извършим една трудна работа, много кръв ще трябва да пролеем. Но на края...добри парички ще паднат...
- Та там е работата, я! - каза Ото. - Точно тъй! И вие искате да се спазват условията на договора ни?
- Кои са тези условия?
 
- Знаете ги по-добре от мене.
- Именно, за да ви ги припомня, аз ви моля да ги повторите!
- Паметта ми е добра: съкровището за мене, а от него - една част от двеста хиляди франка, която вие ще си разделите.
- Да, именно, тъй беше! Именно така! Да поговорим за това прочуто съкровище. Ето вече цели седмици откак се излагаме на опасности, откак живеем всред кръвопролития и се намираме под кошмара на всякакъв вид престъпления, а не ни се споменава нищо за възнаграждението!
Ворски сви рамене.
- От глупаво по-глупаво, Ото. Ти добре знаеш, че първо трябва да свършим няколко работи. Свършихме всичките, с изключение на една. След няколко минути и нея ще свършим и съкровището ще ни принадлежи.
- Откъде да знам?...
- Вярваш ли, че бих направил всичко това, без да бъда сигурен в резултата? Всички събития, предварително определени, се изпълниха с математическа точност. Оттука следва, че и последното ще се извърши в уречения час и вратата ще ми се отвори.
- Вратата на ада ли? - каза Ото. - Тъй както Магенок я наричаше?
- Кой както ще да я нарича, но тя води към съкровището, което имам намерение да завладея.
- Тъй да бъде! - каза Ото, който беше под влияние на думите на Ворски. Иска ми се да вярвам, че ще стане. Но откъде да бъдем сигурни, че ще имаме нашата част от съкровището? После, вие започнахте да ни ограбвате по един най-безсрамен начин. И вие не зачитате нито една от точките на договора...
- А? Какво ми дрънкаш? Знаеш ли с кого говориш?
- С тебе, Ворски.
Ворски улови съучастника си за врата.
- Какво е това? Ти се осмеляваш да ме обиждаш? Да ми говориш на ти? Мен.. мен...
Ворски се сдържа и продължи с разтреперан глас: - Говори, и внимавай какво говориш, защото играеш опасна игра!...Говори!
- Ето - каза Ото, - извън съкровището, освен нашите двеста хиляди франка, между нас бе уговорено - ти даже се закле в това - че всяка друга сума, намерена от един от нас, ще бъде разделена на две: половината за тебе, а другата половина за Конрад и мен. Това истина ли е?
- Да, истина е.
- Тогава дай! - изрече Ото, като протегна ръка.
- Какво да ти дам? Нищо не съм намерил.
- Лъжеш! Ти намери в корсета на една от сестрите Аршина пачка банкноти, които те не бяха успели да скрият в къщата си.
- Ето ти други глупости! - каза уж обиден Ворски.
- Това е самата истина...
- Докажи я!
- А какъв е този малък пакет, забоден от вътрешната страна на ризата ти?
Ото пипна с пръст гърдите на Ворски като прибави:
- Извади пакетчето, извади пакетчето и дай петдесет хиляди франка. Ворски не отговори. Той беше смаян, като човек, който не разбира нищо от това, което става, и напразно се мъчи да узнае как неговият неприятел се е сдобил с факти срещу него.
- Признаваш ли? - попита Ото.
- Защо не? - отвърна той. - Аз имах намерение да уредя сметките ни после, когато пипнем и другите суми...
- Уреди я веднага. За предпочитане е.
- А ако откажа?
- В такъв случай, пази се!
- От какво да ме е страх? Вие сте само двама.
- Ние сме трима.
- Къде е третият?
- Третият е един господин, който съвсем не прилича на обикновен човек... Накратко, този, който преди малко ни изработи онзи номер, човекът със стрелата и с бялата дреха...
- И ти ще го повикаш?
- И още как!
Ворски почувства, че играта става опасна. Двамата му съучастници го заобиколиха заплашително. Трябваше да отстъпи.
- Дръж, разбойнико, дръж, на ти, бандит!- извика той, като извади пакета.
- Няма нужда да ги броим - каза Ото, който внезапно дръпна парите. - Да, така. Половина за Конрад, половината за мене.
- Ах! Звяр! Крадец с крадец! Ти ще ми заплатиш за всичко това. Не ми е за парите! Но да ме ограбите по този начин! Ах! Не бих искал да бъда на твое място, разбойнико!
 Той продължаваше да го ругае, а след това внезапно избухна в зъл и жесток смях:
- Бога ми, добре го изиграхте, Ото....Но как и откъде узна за парите? Ще ми разкажеш, нали? А сега, нито минута да не губим! За всичко сме в съгласие, нали? И ще се подчинявате, нали?
- Без да се караме, понеже вие тъй добре разрешихте проблема! -каза Ото.
И Съучастникът добави с прекалено любезен тон:
- И при това, имате вид на голям господар..., Ворски Първи!
- А ти на един добре платен слуга. Хайде, бързай, работата е спешна!
 
*    *    *
Работата, както казваше Ворски, беше свършена бързо. Като се качи на стълбата, той повтори заповедта си и сега Ото и Конрад с готовност се подчиниха.
 Те изправиха жертвата, като я придържаха отстрани. Започнаха да теглят въжето. Ворски подхвана нещастницата и понеже колената й бяха сгънати, той грубо се опита да ги изправи. Така поставена на дървото, с рокля плътно прилепнала о тялото, с увиснали ръце, тя беше привързана през кръста и под раменете. Тя не беше се събудила от безразличното състояние, в което беше изпаднала. Главата й се орони върху гърдите.
Той слезе долу и попита:
- Ракия?... Носиш ли манерката.
- Време е - забеляза Конрад. Ворски отпи няколко глътки и каза:
- Време е ...
За какво...? Да я освободим ли? Слушай, Конрад. По-скоро аз ще заема нейното място, отколкото да я освободя. Да зарежем нашето дело? Това показва, че ти не ме познаваш и не знаеш моята цел. Без което...
Той пак пи:
- Отлична ракия, но за да придобия по-голям кураж, бих предпочел ром. Нямаш ли, Конрад?
- Имам още малко в една бутилка.
- Дай го.
Те бяха прикрили фенера, за да не ги издава светлината и седнаха около дървото, решени да мълчат. Но тази нова доза алкохол им замая главата и Ворски възбуден започна да говори надуто:
- От обяснения нямате нужда. Името на тази умираща няма да узнаете. Достатъчно е да знаете, че тя е четвъртата от жените, които трябваше да умрат на кръст, и съдбата именно нея е избрала. Но нещо все пак трябва да ви кажа и то в този час, когато Ворски тържествува пред вашите очи. Аз се гордея да ви го съобщя, защото ако събитията дотук зависеха от мен и от моята воля, това, което сега ще стане, зависи от волята на по-могъщи от мен фактори, работещи в моя полза. Ворски, царски син Ворски, избраника на съдбата, бъди готов. Твоят час настъпи! Или ти си последният авантюрист, най-престъпният от всички велики престъпници, които са опетнили своите ръце с чужда кръв, или си славният пророк, който боговете увенчават със слава. Свръхчовек или разбойник - това е решението на съдбата. Туптящото сърце на жертвата, която се принася на боговете, отмерва тези върховни секунди. Слушайте тези последни удари на сърцето, вие двамата, които сте тук.
Като се покачи на стълбата, той реши да долови тези последни удари на изтощеното майчино сърце. Но главата й, наклонена наляво, му пречеше да прилепи ухото си до гърдите й, а той не смееше да отмести красивата глава. Само рязкото и нервно дишане на жертвата нарушаваше тишината. Той й каза полугласно: - Вероника, Вероника, чуваш ли ме, Вероника?
 След късо колебание продължи:
 - Трябва да знаеш, че това ужасява и мен самия. Но такава е съдбата...Спомняш си предсказанието, нали? "Жена ти ще умре на кръст." Спомни си, че света Вероника изтри лицето на Христа с една кърпа и образът на Спасителя остана отпечатан върху тази кърпа. Вероника, чуваш ли, Вероника?
 Той слезе набързо, дръпна бутилката ром от ръцете на Конрад и я изпразни на един дъх.
 Тогава той започна сякаш да бълнува, което го накара да бъбри думи, които неговите другари не разбираха. Започна да предизвиква невидимия си неприятел, Бога, да го замерва с ругатни и укори.
- Ворски е най-силен... Ворски владее всичко. Трябва могъщите стихии и природните тайни да му се подчиняват. Всичко ще стане тъй, както Ворски иска и голямата тайна ще му бъде известена по един мистериозен начин, според предсказанията на съдбата. Ворски е очакван като пророк. Ворски ще бъде посрещан навсякъде с радост и някой,който още не познавам, а само отгатвам, ще застане пред него и ще го благослови. Нека Ворски се приготви. Нека излезе от мрака и изчезне в ада. Ето, това е Ворски! При звъна на камбаните и при песента на жреците фаталното предсказание ще се изпълни. А земята ще се разтвори и ще изригне огън.
Той млъкна, като че ли беше наистина съгледал това,което предсказваше. Горе Вероника агонизираше. Бурята бушуваше и светкавици раздираха скупчените облаци. Човек би казал, че цялата природа се включваше в драмата.
Възбудата на Ворски бе безгранична. Краят приближаваше. Изтощена от мъчението, жертвата агонизираше.
Съвсем тихо, за да не бъде чут от другите, Ворски поде:
- Вероника...Вероника! Твоят живот свърши... Ти си накрая... Блазе ти!... Ти допринасяш за моя триумф... Слушай!... Чуваш ме, нали? Краят ти приближава... Неприятелите ми са победени... никаква помощ не можеш да очакваш... Ето, последните удари на сърцето ти... Ето твоето последно оплакване... Ели, ели, лама сабахтани...Боже мой,защо ме изостави...
Той се смееше като луд, като че ли това беше някаква извънредно смешна случка... След това настана мълчание. Гръмотевиците престанаха. Внезапно Ворски извика от стълбата:
- Ели, ели, лама сабахтани ... Боговете са я изоставили... Смъртта извърши своето дело. Последната от четирите жени е мъртва...Вероника е мъртва.
Той млъкна отново и след това изрева:
- Вероника умря!...Вероника умря!... Отново настъпи тишина.
Изведнъж почвата потрепера, не от трясъка от гръмотевицата, а от някаква вътрешна причина, дошла сякаш от недрата на земята. Един глух тътен ечеше през горите и хълмовете. Почти в същото време, съвсем близо до тях, един огнен сноп избухна и се отправи към небето, образуван от червени, жълти и виолетови пламъци.
Ворски не проговори нито дума. Неговите съучастници стояха замаяни. Най-после един от тях избъбри:
- Този пламък излезе из стария дъб, удареният от гръмотевицата. Наистина, макар и пламъкът да изчезна почти веднага, те и тримата видяха с очите си стария дъб, целият обгърнат от пламъци, прозрачен, бълващ още жар и многоцветни пари.
- Тука е входът, който води за Камъка-Бог - каза сериозно Ворски. - Съдбата проговори, както ви предсказах и проговори, тъй както го очаквах... Както говори един слуга, който се обръща към господаря си; а господарят му - това съм аз!
Той пристъпи напред с фенера в ръка. Неговите съучастници го последваха. Те се учудиха при вида на дървото, по което нямаше никаква следа от огън, и чиито сухи листа бяха се подпалили.
- Ето още едно чудо!- каза Ворски. - Впрочем, всичко това е непонятно чудо.
- Какво ще правим сега? - попита Конрад.
- Трябва да проникнем в отвора, който ни бе посочен. Донеси стълбата, Конрад, и бръкни с ръка в сухите листа. Дървото е кухо и ние лесно ще намерим...
- Колкото кухо и да е дървото, все пак то има корени, а аз не мога да допусна, че съществува някакъв проход между корените му.
- Ще видим! Отмести листата, Конрад вдигни ги!
- Не, не искам - отвърна изведнъж рязко Конрад.
- Как, не искаш ли? Защо?
- Спомняте ли си Магенок? Спомняте ли си, че той искаше да докосне Камъка-Бог и заради това си отсече ръката!
- Камъкът-Бог не е тук - отвърна Ворски.
- Откъде знаете? Магенок често е говорил за вратата на Ада. Не е ли точно това място, което той търсеше?
Ворски сви рамене.
- И тебе ли те е страх, Ото?
Ото не отговори, пък и самият Ворски, понеже не искаше да рискува да опита, каза:
- Бога ми, нищо не ни гони, та да бързаме толкова! Да почакаме до разсъмване! Ще съборим с брадва дървото и тогава ще видим с кого имаме работа и с какво трябва да действаме!
И Ворски сам беше убеден в това. Но тъй като може би огънят е бил видян и от други, те решиха да се настанят точно срещу дървото, под убежището, което им предлагаше Долмен-о-фе.
- Ото - нареди Ворски, иди ми донеси от Приоре нещо за пиене, брадва, въжета, и всичко друго, което ще ни бъде необходимо.
Заваля дъжд. Те се настаниха под Долмен-о-фе на сухо и се разпределиха така, че да има един на пост, докато другите спят.
Никакъв инцидент не се случи тази нощ. Бурята бушуваше с голяма ярост. Чуваше се ревът на вълните. После всичко утихна. На разсъмване те обиколиха дъба и скоро го повалиха на земята.
Забелязаха, че още от дънера на кухия дъб водеше един канал, който продължаваше през корените и се губеше надолу в земята.
С помощта на една мотика те разчистиха земята около дъба. Показаха се стъпала и те скоро видяха една стълба, покрай отвесна стена, която се спускаше в мрака. Светлината на фенера осветяваше вътрешността. Една пещера се отвори под тях. Ворски пръв се осмели да влезе. Другите предпазливо го последваха.
В пещерата, в която влизаха, нямаше нищо особено, тя приличаше на вестибюл. Продължаваше в своеобразни катакомби, с валчести сводове, чиито стени бяха грубо иззидани от камъни.
Наоколо стърчаха подобно на статуи, дванадесет островърхи камъка, върху които, на всеки един, беше набучен по един конски череп.
Ворски докосна един от тях и той се разпадна на прах.
- Отпреди повече от двадесет века никой не е влизал тук. Ние сме първите хора, които стъпваме на тази земя и първите, които гледат следите от миналото....
Той прибави с нарастваща гордост:
- Това е стаята на умрелия вожд. Заедно с него са били погребани неговите любими коне, също и неговите оръжия. Вижте, ето брадвите и кремъчните ножове...Сигурно ще открием и някои надгробни жертвоприношения. Ето, като това парче въглен и тези кости.
Един тесен коридор ги отведе в друго помещение, откъдето те преминаха в една трета гробница. Ворски не смееше да влезе в нея, не поради страх, а заради смущението, породено от голямото тщеславие, което изпитваше.
- Аз ще узная - заяви той. - Ворски узнава всичко и той трябва само да си протегне ръката, за да бъде награден царски за всичките си усилия. Камъкът-Бог е там. В продължение на цели векове хората са искали да открият тайната на острова, но никой не е успял. Ворски успя и Камъкът-Бог му принадлежи. Аз съм Ворски!
И той влезе.
Тази четвърта зала беше по-голяма. В средата под свода й имаше малка купчинка камъни, наредени един срещу друг. И от тази купчинка стърчеше металическа пръчка.
Ворски не изпускаше из погледа си металическата пръчка. Чудно нещо! Този метал блестеше, като че ли ей току-що е бил изтрит от прахта. Ворски протегна ръка. Беше оловен скиптър, наистина грубо изработен, но със запазени следи на опит за обработка. Върху тоягата се виеше една змия, ту издълбана в оловото, ту релефно изпъкнала. Главата й, голяма и несъответстваща с тялото, образуваше нещо прилично на топка и беше покрита като кожата на таралеж със сребърни гвоздеи и малки прозрачни зелени камъчета.
- Това ли е Камъкът-Бог? - се питаше Ворски.
Той премяташе предмета в ръцете си и го гледаше от всички страни със страхопочитание. След малко забеляза, че главата на змията леко се поклащаше. Той обърна змията надясно, после наляво и най-после тя се раздели на две.
Във вътрешността й имаше кухина. В нея лежеше един камък, малко червено прозрачно камъче с жълти жилки, които напомняха златни нишки.
- Това е камъкът! Да, това е камъкът! - изрече Ворски развълнуван.
- Не пипайте! Не го докосвайте! - изстена Конрад ужасен.
- Това, което е - изгорило Магенок, няма да изгори Ворски - каза надуто шефът. - Но нека ме изгори, съгласен съм! Нека се впие в плътта ми, аз ще бъде щастлив!
Конрад се прекръсти и сложи пръст върху устата си.
- Какво има? - попита Ворски. - Да не си чул нещо?
- Да - отговори другият.
- И аз също! - потвърди Ото.
Наистина, чуваше се някакъв равномерен неопределен звук, който ту се усилваше, ту отслабваше.
- Но това е съвсем близо - промълви Ворски... - Човек би казал, че е в самата стая.
- Бога ми, това е хъркане... Значи тука има някой?
- Шумът иде от тази страна - определи Ото, - от тази страна, която е в мрака.
Ворски я освети с фенера си и тутакси изпусна вик на учудване.
- Някой... да... има някой... погледнете...
Двамата му съучастници се приближиха. Върху един камък, който се намираше в отделечения ъгъл, спеше старец с дълга бяла брада и с бели коси.
Една вълнена закърпена туника го покриваше чак до краката. Близо до него лежеше хубава каменна брадва, изпъстрена с непонятни знаци. Старецът продължаваше да хърка. Ворски промърмори:
- Чудото продължава... Това е някакъв жрец... от времето на друидите.
Конрад направи едно предложение:
- Предлагам да му строшим главата с тази брадва.
Ворски се ядоса:
- Само ако свалиш един косъм от главата му, ти си загинал. Той се наведе и докосна леко ръката на стареца с думите:
- Събудете се... аз съм...
Никакъв отговор. Мъжът не се събуди. Ворски повтори опита си. Старецът се обърна върху каменното си легло, измърмори нещо и пак заспа.
Ворски, малко обезпокоен, поднови опита си, но с по-висок глас:
- Е, хайде, събудете се. Не можем да се бавим повече тук. Хайде! Той разтърси по-здраво стареца. Тогава последният направи един гневен жест, с който отблъсна нахалника. После ядосано се обърна и с гневен тон изрече:
- Брадвата...
 

Глава четиринадесета
Старият друид
 
Двамата съучастници не се излъгаха нито за момент за истинското значение на това неочаквано възклицание. Те останаха смаяни. Ворски запита Конрад и Ото.
- А? Какво каза той?
- Да, да, вие сам чухте... това...- отговори Ото.
Най-после Ворски направи нов опит върху рамото на неизвестния, който се обърна отново, протегна се, прозина се, изглеждаше, че ще заспи отново, но внезапно събуден, извика, като се полуизправи:
- Не може ли човек да си почине в тази кутия?
Един лъч светлина го заслепи и той изплашен примърмори:
- Какво е това? Какво искате? После погледна събеседника си, успокои се малко, даже лицето му прие спокойно изражение, почти се усмихна и като протегна ръка, се провикна:
- Ах! Ти ли си бил, Ворски? Как си, стара лисицо? Ворски се намръщи.
- Кой сте вие? Защо сте тука? Как сте дошли дотука?
- Кой съм аз ли? - отговори старецът. - Кой съм аз ли? - повтори. - Баща на Тетатес, бог на галите. Та ти ли ме питаш това? Как така, не ме ли познаваш? Хайде де, я си спомни!... Добрия Сеженакс, а? Спомняш ли си? Бащата на Веледа? Този добър Сеженакс, този почетен жрец на редоните, за който Шатобриан говори в първия том на "Мъченици"? Ах! Виждам, че паметта ти се освежава.
- Какво дрънкаш! - свъси вежди Ворски.
- Обяснявам моето присъствие и тъжните събития, които ме доведоха някога тука - запази спокойствие въпреки грубостта старецът. - Отвратен от скандалното поведение на Веледа, която беше прегрешила със злокобния Едор, аз влязох както някой би казал това днес, в затвора, тоест, минах с моята друидска лодка и дойдох дотук на почивка, както виждаш... като пазач на Камъка-Бог... един твърде престижен пост, нали?
Смущението и безпокойството на Ворски се увеличаваше при всяка дума на друида. Ворски се посъветва с другарите си.
- Да му строшим главата! - повтаряше Конрад. - Аз настоявам, това е моята идея.
- А ти, Ото?
- Аз казвам, че трябва да не се доверяваме...
Но старият друид чу какво предложи Ото. Като се повдигна с помощта на един бастун, върху който се опря, той се провикна:
- Какво значи това? Да не ми се доверявате! На кого... на мене? Колко глупаво! Та не видяхте ли брадвата ми и върху дръжката на брадвата ми рисунката на кръста? А? Кръстът, какво означава това? А това? А това? И той показваше броеницата си. - А? Какво е това? Това са змийски яйца. Самият Плин казва това! А Плин не е лъжец, нали? Да не се доверите на мене, който имам всички дипломи... всички подписани от Плин и Шатобриан. Не, наистина, ти не ще намериш друг друид като мен, от тази епоха, когато имаше много други друиди, с големи бради... Аз да ви лъжа? Аз, който притежавам толкова свидетелства? Искаш ли да ти поиграя същия танц, който танцувах пред Юлий Цезар? Искаш ли?
И без да дочака отговор, старецът, като захвърли бастуна си, взе да се криви и да крачи с фантастични движения и с една необикновена гъвкавост. Той представляваше смешно зрелище, с превит гръб, размахани ръце, с крака, разлюлени наляво-надясно... Дрезгавият му глас се чуваше от време на време:
- Танцът на стария друид, или удоволствието на Юлий Цезар... Танцът на свещения жрец... Валсът на змийските яйца, с музиката на Плин... на Плин..на Плин... Ворски, или танцът на тридесетте ковчега!...Химнът на червения пророк!...Слава на пророка!
Няколко минути още продължи дяволският му танц, после, изведнъж, той застана пред Ворски и му каза със сериозен глас:
- Стига сме бъбрали! Да говорим сериозно! Аз съм натоварен да ти връча Камъка-Бог. Сега готов ли си да си го прибереш?
Двамата съучастници и Ворски бяха съвсем смаяни. Ворски не знаеше какво да прави, неспособен да разбере що за личност беше този старец.
- Е - провикна се той гневно. - Какво искаш? Каква е целта ти?...
- Как, целта ли? Но аз ти я казах: да ти връча Камъка-Бог.
- Но с какво право? Старият друид поклати глава:
- Да, аз очаквах това... но не така, както мислех. Но нали ти си дошъл тук щастлив и горд, че си изпълнил делото си, нали? Помисли малко... тридесет жертви за ковчезите, четирите жени, приковани на кръста, корабокрушение, кръвопролития, престъпления... Всичко това не е дребна работа и ти очакваш добра награда, нали? Награда, която да ти бъде връчена с церемонии, официално, величествено, с жертвоприношения, с галски игри!... А вместо това, един беден старец-друид, който намираш захъркал в един ъгъл, който ти предлага съвсем грубо стоката. Какво падение, господа! Но какво искаш, Ворски? Всеки прави това, което може и действа според възможностите си. Аз не съм много богат, а вече съм похарчил, освен за от белите дрехи, тринадесет франка и четиридесет сантима за бенгалски огньове, за пламъци и за нощни земетресения...
Ворски го разбра, и му викна внезапно:
- Какво ми дрънкаш? Как? Значи снощният човек, облечен в бяло... Бях аз. А кой искаш да бъде? Свети Августин ли? Смяташ,че на острова боговете са се погрижили да ти изпратят някой дух, облечен в бяло, за да те заведе до кухия дъб!
Ворски сви юмруци. И така, човекът, облечен в бялата дреха, който бяха проследили снощи, беше същият този старец!...
- По дяволите! - изръмжа Ворски. - Никак не обичам да се подиграват с мене.
- Но кой се подиграва! - учуди се старецът. - Ти си малко глупав, Ворски. Кой ме взе вчера за дивеч и стреля по мене? Кой продупчи бялата ми дреха, моята бяла дреха? И таз хубава! Та аз дивеч ли съм?
- Достатъчно, достатъчно - извика Ворски. -Достатъчно! За последен път питам: Какво искаш от мене?
- Сега ще ти кажа. Аз съм натоварен да ти връча Камъка-Бог.
- А! За това и аз самият не знам много нещо. Живял съм винаги с мисълта, че някой си Ворски ще завладее някога Сарек, ще убие тридесетте му жители и на този именно мъж ще трябва да дам знак, когато неговата тридесета жертва издъхне. Тогава купих от един аптекар в Брест два бенгалски огъня, по три франка шестдесет и пет сантима парчето, след това няколко избухливи вещества и на уречения час се настаних в наблюдателницата си с готов кибрит в ръка. Когато ти обяви от височината на стълбата: "Тя умря! Тя умря", помислих, че моментът е удобен и запалих бенгалските огньове, а с избухливите вещества, като ги възпламених, разтърсих околността. И това е всичко.
Ворски се приближи с вдигнат юмрук. Тези думи, тази флегматичност, този дрезгав, но спокоен глас, всичко това го караше да побеснее.
- Още една дума и ще те ударя! - изсъска той. - Стига!
- Казваш ли се Ворски? -Да.
- Германски принц ли си?
- Да,да...
- Уби ли тридесет души?
- Да!Да!Да!
- Е, тогава ти си моят човек. Трябва да ти връча Камъка-Бог и аз ще ти го връча, каквото ще да стане. Ти трябва непременно да го имаш.
- Но аз се подигравам с тебе и с твоя проклет камък. Аз нямам от никого нужда! Камъкът-Бог! Но аз го притежавам!- изкрещя Ворски.
- Дай да видя!
- А това какво е това? - каза Ворски и извади от джоба си камъка, който беше намерил в главата на змията.
- Това ли? - попита старецът с изненадан вид. - Откъде си прибрал този боклук?
- От главата на змията, на скиптъра, която ми хрумна да разтворя.
- И какво е това?
- Един отломък от Камъка-Бог.
- Ти си луд!
- Тогава, какво е според теб?
- Копче от долни гащи.
- Каквооо?
- Копче от долни гащи.
- Доказателството?
- Едно копче от долни гащи, малко донатъкмено, едно от тези хопчета, които ползват негрите от Сахара. Аз имам много такива.
- Доказателството, дявол да го вземе!
- Аз го поставих там.
- Защо?
- За да заместя скъпоценния камък, който Магенок поиска да вземе, когато се изгори от него и бе принуден да отсече ръката си.
Ворски млъкна. Не знаеше вече какво да реши и какво поведение да има пред този чуден старец.
Старият друид се приближи до него и му каза бавно, с бащински тон:
- Не, не, виждаш ли, Ворски, ти не ще имаш камъка без мен. Само аз имам ключа от сандъка и зная тайната му. Защо се колебаеш?
- Не те познавам.
- Но какво ти трябва, неверни Ворски? Някакво чудо, може би? Защо не каза по-рано? Чудеса ли искаш, аз имам по тринадесет на дузина. Всяка заран сътворявам по едно чудо. Помисли си само! Един друид! Чудеса? Но самият аз съм едно чудо. Аз не зная вече къде да ги дяна. Какво чудо искаш? Да ти възкреся нещо ли? Да ти съобщя нещо от миналото ти? От бъдещето? Избери си сам. Виж, в колко часа твоята тридесета жертва издъхна!
- Откъде да знам!
- Единадесет часа и петдесет и две минути и тридесет секунди. Твоето вълнение беше тъй голямо, че часовникът ти спря. Погледни го!
Неволно Ворски извади часовника си; той показваше точно единадесет часа, петдесет и две минути и тридесет секунди. Ворски се опита да го навие, но машината му беше развалена.
Старият друид, без да го остави да си поеме дъх, продължи:
- Това те учудва, нали? Нищо по-просто, обаче, и по-лесно за един друид, да види невидимото. Ворски, искаш ли да видиш това, което не съществува! Кое е твоето име! Аз не говоря за името ти Ворски, а за твоето истинско име, името на баща ти?
- Тишина! - заповяда Ворски. - Това е тайна, която никому не съм разкрил.
- Тогава защо си я написал?
- Никога и никъде не съм я писал.
- Ворски, името на баща ти е написано с червен молив на четиринадесетата страница на тефтерчето, което носиш винаги със събе си. Погледни!
Машинално, като автомат, чийто движения са направлявани от чужда воля, Ворски извади от вътрешния джоб на жилетката си един портфейл, в който се намираше тефтерчето му. Той прелисти листата му до четиринадесетата страница, след това измърмори с неизразим ужас:
- Но възможно ли е? Кой е написал това? А знаеш ли какво е записано там?
- Искаш ли да го кажа?
- Тихо! Забранявам ...
- Както искаш. За мене е важно да те уверя. А това ми е тъй лесно! Когато започна да правя чудеса, вече не мога да спра. Още едно чудо, и то смешно. Ти носиш на врата си, под ризата, на една златна верижка, медалион, нали?
- Да - кимна Ворски, чиито очи трескаво горяха.
- Този медалион е кръгъл, а фотографията, която някога се намираше в него, сега липсва.
- Да,да...един Портрет, който представляваше...
- На майката ти, зная, но този потрет ти изгуби...
- Да, миналата година...
- По-скоро ти мислиш, че си го изгубил...
- Хайде де, медалионът е празен!
- Ти мислиш, че е празен. Погледни в него сега, в този момент. Портретът е вътре. Погледни!
Пак със същото машинално движение, с облещени очи, Ворски разкопча ризата си и извади верижката. Медалионът се показа. В златното му кръгче имаше един женски портрет.
- Да, това е тя... Това е тя...- мърмореше смутен той.
- Няма измама, нали?
- Не.
- Тогава какво ще кажеш за всичко това, а! Това току-тъй, не е лъжа, нали! Старият друид е голям чудотворец, нали? Ти ще го последваш, без съмнение, нали?
- Да!...
Ворски беше победен. Този човек си играеше с него. Неговите суеверни инстинкти, неговите вярвания в невероятните неща, неговата неуравновесена, безпокойна природа, всичко това му налагаше абсолютно подчинение. Недоверието му изчезваше и той беше готов да се подчинява. Той запита:
- Далече ли е?
- Не. Близо е, в съседния голям салон.
Ото и Конрад бяха слушали диалога между Ворски и друида и бяха свидетели на чудесата. Конрад се опита да възрази нещо. Но Ворски му запуши устата:
- Ако те е страх, махай се! Но и без това - той прибави със страх тези думи, - и без това ние вървим с готов за стрелба револвер. При най-малкото недоразумение, стреляме.
- Ще стреляте по мене? - захили се старият друид.
- Ще стреляме по всеки наш неприятел.
- Е, мини тогава напред, Ворски!
И понеже Ворски не се решаваше да мине пръв, той избухна в смях.
- Ворски...Револверът, Ворски! Колко смешно е това! А! Не е, впрочем. Само че трябва да се позабавляваме! Е, какво, няма ли да минеш?
Той ги заведе до края на катакомбата, в една плътна сянка, където фенерът им показа една цепнатина, издълбана в подножието на скалата. Тя водеше към коридор.
След известно колебание Ворски премина. Той трябваше да пълзи на колене и на ръце в този коридор, тесен и покрит с остри камъни. Една минута по-късно коридорът го отведе до прага на голяма зала.
Другите го настигнаха. Старият друид величествено заяви:
- Залата на Камъка-Бог!
Тя беше дълбока и величествена, подобна по размер и по форма на всички други. Същият брой изправени остри камъни, които приличаха на колоните на храм, се изправяха на същите места и носеха същите украшения - конските черепи. Почвата беше покрита с едри плочи, върху които се очертаваха падащи отгоре и на еднакво разстояние един от друг, кръгове от блестяща светлина.
В средата, под градината на Магенок, се издигаше ешафод от камъни, висок около пет метра. Върху ешафода се намираше нещо като гранитна масичка с елипсовидна форма.
- Това ли е залата? - попита Ворски задавено.
Без да му отговори направо, старият друид произнесе:
- Какво казваш? Те умееха много да строят, нашите деди. Какъв вкус! Каква предпазливост от любопитните хорски погледи.. Знаеш ли откъде идва тази светлина? Ние сме в средата на острова и тази зала няма прозорци. Светлината идва отгоре от един канал, който разпространява светлината навсякъде. Към пладне, когато слънцето е високо, гледката е феерична. Ти, който сам си артист, ще се възхитиш.
- Но това залата на Камъка-Бог ли е? - повтори Ворски.
- Във всеки случай, тази зала е една от най-хубавите, - потвърди старият друид, - защото в тази зала ставаха подземните жертвоприношения, най-важните от всички. Но има една друга зала под тази, която ти не можеш да видиш от тука, и в нея също се извършваха жертвоприношения. Кръвта изтичаше от този ешафод и по тези плочи се оттичаше към морето...
Ворски, възбуден го прекъсна:
- Но тази ли е залата на Камъка-Бог?
- Няма нужда да се нервираш - изрече старецът с невъзмутимо спокойствие, - не е тази залата с Камъка-Бог. Има една трета зала, и за да я видите, трябва да се повдигнете малко.
- Сигурен ли си? - запита нетърпеливо Ворски.
- Погледни добре, дявол да го вземе... Над гранитната маса... Да, в самата дъга, която образува покривът и прилича на голяма плоча, нали? Ти я виждаш оттука? Една плоча, която много прилича на масата...Човек би казал, че там има същата маса... И действително, и там има една хубава маса...
Ворски беше разочарован. Той очакваше по-сложно представянето на камъка, в някакво тайно скривалище.
- Камъкът-Бог това ли е? - каза той. - Но той няма нищо особено!
- Отдалече да, но отблизо да го видиш!... Има златни жилки, безценни зърна...Но впрочем, той е ценен не толкова заради материята, от която е изработен, а поради чудесните си свойства.
- Какви свойства? - запита Ворски.
- Той причинява смърт или живот, както знаеш, но той има още и други свойства.
- Какви?
- Дявол да го вземе! Ти много ме разпитваш! Аз не зная нищо!
- Как! Не знаеш...
Стария друид се наведе до него:
- Слушай, Ворски, да ти призная, похвалих се доста, а моята роля, макар че е от голяма важност - пазач на Камъка-Бог, един първостепенен пост, - но моята роля е ограничена от друга по-могъща, която е над мене.
- Коя е тя?
- Това е романът на Веледа.
Ворски го погледна с безпокойство.
- Или поне на тази, която аз наричам Веледа, последната друидка, чието истинско име не зная.
- Къде се намира тя?
- Тук.
- Тук?
- Да, върху жертвения камък. Тя спи.
- Как? Спи ли?
- Спи от векове. Аз съм я виждал само когато спи, в един дълбок и мирен сън. Както хубавицата, заспала в гората, Веледа чака този, когото боговете са избрали, за да я събуди...
- Кой е той!
- Ти, Ворски!
Ворски се намръщи. Що за невероятна история беше това? Откъде и как бяха дошли тук тези загадъчни хора? Старият Друид продължи:
- Това ти се вижда чудно, а? Но това не е причина да не станеш чаровен принц, щом ръцете ти са червени от кръвта, и щом на гърба ти тежат тридесет пълни ковчега. Ти си много скромен, драги. Веледа е рядка хубавица, но с една свръхчовешка хубост. Ах! Не вярваш ли?
Ворски се колебаеше. Той чувствуваше наистина, че някаква опасност го заобикаля отвсякъде. Но старецът продължаваше:
- Още една дума, Ворски и аз ще ти я кажа тихо, за да не чуят приятелите ти. Когато ти обви в савана майка си, ти постави на показалеца - според последното й желание, един пръстен, от който тя не се беше отделяла никога... Един великолепен пръстен едър тюркоаз, заобиколен от кръг малки други скъпоценни камъни, между които имаше и зрънца злато. Лъжа ли се?
- Не - отговори Ворски смутен - не, но тогава аз бях сам и това е една тайна, която никому не съм поверявал.
- Ворски, ако този пръстен се намира върху показалеца на Веледа, ще повярваш ли, че от гроба си майка ти е пожелала да призове Веледа, за да те приеме и да ти връчи тя самата чудния камък?
Ворски вървеше към жертвения камък. Той се изкачи бързо на стъпалата. Главата му се появи на платформата.
-Ах! - възкликна той, като залиташе. Пръстенът... пръстенът е на показалеца й!..
Върху жертвения камък, простряна, покрита до краката е една чиста роба, друидката почиваше. Гърдите и лицето й бяха обърнати към другата страна, и един воал, спуснат от челото й, скриваше нейното лице. Ръката й, почти гола, беше отпусната по дължината на масата. Показалецът й носеше пръстен с тюркоаз.
- Нали това е пръстенът на майка ти - сепна го старият друид.
- Да, без съмнение.
Ворски беше преминал разстоянието, което го делеше от пръстена, и наведен, почти коленичил, той разглеждаше тюркоаза.
- Същият...един от камъните беше малко попукан... един друг беше полускрит в едно златно листенце...
- Не се пази толкова - каза старецът, - тя не чува, твоят глас не може да я разбуди. Стани и потъркай с ръка челото й! Това е магическата милувка, която може да я разбуди.
Ворски се повдигна. Обаче той се колебаеше дали да се допре до жената. Тя му вдъхваше страх и някакво непреодолимо почитание.
- Не се приближавайте вие двамата - нареди старецът на Ото и на Конрад. - Очите на Веледа, когато се отворят, трябва да видят само Ворски, а не някакви други мъже. Е, хайде де, Ворски, нима те е страх!
- Не ме е страх.
- Само че нещо не ти е съвсем наред. По-лесно ти е да убиваш, отколкото да възкресяваш, нали? Хайде, погали я! Дръпни воала и погали челото й! Камъкът-Бог ще стане твой. Хайде, действай и ще станеш господар на света.
Ворски се реши. Изправен пред олтара на жертвеника, той се наведе над спящата друидка. Бялата й дреха се повдигаше в ритъма на дишането. С нерешителна ръка той дръпна воала, след това се наклони още повече, за да докосне с другата ръка челото й.
Но в този момент ръката му остана във въздуха, той целият се вкамени от смущение, като човек, който напразно се опитва да разбере нещо.
- Е, какво, какво ти стана - извика друидът, - какво се уплаши пак? Нещо не ти върви, а? Трябва ли да ти дойда на помощ?
Ворски не отговори. Той гледаше слисан, с изражение на ужас, който премина малко по-малко в лудост. Капки пот започнаха да капят отчелото му. Блуждаещите му очи наблюдаваха най-ужасното зрелище.
Старецът избухна в смях.
- Боже мой, но какъв си глупак! Дано само друидката не вдигне клепките си и не види лицето ти. Спи, Веледа. Спи в твоя чист, без сънища покой!
Ворски мърмореше несвързани думи, от които личеше яростта му. Като светкавица истината го порази. Една дума му идваше на устните, като че ли той се страхуваше да я произнесе, да назове едно същество, което не беше живо вече. Но тази умряла жена, да, мъртва, макар че тя дишаше... но тя не можеше да не е мъртва, понеже той я беше убил. Най-сетне, въпреки желанието му, той произнесе на срички:
- Ве...ро...ни...ка... Ве..ро...ни...ка...
- Ти намираш, че те си приличат? - избухна в смях старият друид. - Бога ми, може би имаш право! Те като че ли много си приличат. А ако ти не беше приковал на кръста другата със собствените си ръце, и ако не беше доловил сам последната й въздишка, аз бих бил готов да се хвана на бас, че тези две жени всъщност са една и съща, и че Вероника д'Ержемон е жива, и че тя даже не е ранена... даже и няма белег от рана... даже ги няма и следите от въжета около тялото...Но погледни, Ворски, какво красиво лице! Какво величествено спокойствие! Честна дума, почвам да мисля, че ти си се излъгал и си приковал на кръста някоя друга жена. Помисли си... Хайде де! Ето че ми се заканваш! На помощ, на помощ! Пророкът ще ме убие!..
Ворски се беше изправил и беше застанал срещу стария друид. Лицето му, изкривено от омраза и гняв, никога не изразяваше такава злоба... Старият друид беше не просто човекът, който до преди един час си играеше с него като с дете, той беше човекът, който е извършил най-чудното нещо и който му се явяваше като неприятел, най-опасен и най-неумолим. Той трябваше незабавно да се избави от този човек.
- Помощ! На помощ! Убийство! Ах! Тези железни пръсти ще ме удушат. Или той ще ме убие с нож! Или с въже! Не, с револвер! Предпочитам това, по-чисто е! Хайде, Алекси! От седем куршума, два вече пробиха моята бяла дреха. Остават пет. Хайде, Алекси!
Всяка негова дума увеличаваше гнева на Ворски. Той бързаше да свърши с него, и заповяда.
- Ото... Конрад... Хайде!
Протегна ръка. Двамата спътници хванаха оръжието си. На четири крачки пред тях, старецът се смееше и молеше.
- Моля ви се, добри ми хора, смилете се над мен!... Няма вече... Ще бъда разумен... съжалете се...
Ворски повтори:
- Ото, Конрад... внимание! Ще броя... Едно... две... три... Стреляйте! Трите изстрела екнаха заедно.
Друидът подскочи и извика с трагичен глас!
- Улучихте ме! Надупчихте ме... Ах, аз нещастният! Гибелен край... Ах, нещастният стар друид!
- Стреляйте! - изрева Ворски. – Но стреляйте, идиоти с идиоти! Стреляйте!
- Стреляйте, стреляйте! - повтаряше друидът. - Пак! Пак! Пак! Пак! Хайде, Ото! Защо не стреляш? А ти, Конрад? Имам вече три куршума в сърцето.
Изстрелите се сипеха върху нещастника и ечаха в голямата злокобна зала. Съучастниците се въртяха около него, смаяни, и разгневени, докато неуязвимият старец крачеше и си тананикаше, ту клекнал, ту скачайки с чудна ловкост.
- Дявол да го вземе, колко ми е смешно и колко си глупав, Ворски! Пророк ли си или какво? Свиня си! Та как по друг начин може да хукнеш подир бенгалските огньове, да повярваш в земетресението и да се излъжеш в копчето от долни гащи! И после пръстенът на майка ти! Теле! Глупак!
Ворски спря. Той разбра, че и трите револвера са били предварително изпразнени, но как? По какво нечувано чудо? Какво имаше, най-после, всъщност в това приключение? Кой беше този демон, който се беше изправил пред него?
Той захвърли безполезното си оръжие и го изгледа. Да го хване ли? Да го удуши ли? Погледна също и жената, готов да се хвърли върху нея. Но по всяка вероятност, той не се чувстваше способен да докосне тези две чудни същества, които бяха сякаш извън действителния свят.
Тогава той се обърна бързо и като повика съучастниците си, се завърна по същия път, по който бяха дошли, изпратен от подигравките на друида:
- А! Ето че той бяга! А Камъка-Бог, какво искаш да го направя? Не, не, той бяга! Кой те гони? Ей, пророко, чакай, стой!
 
Глава петнадесета
Залата за подземни жертвоприношения
 
Никога през живота си Ворски не беше изпитвал страх, а сега, след като избяга, той се подчини на това непознато чувство. Не знаеше какво върши. Пламналият му мозък беше обхванат от множество несвързани противоречиви мисли, сред които изпъкваше идеята за безвъзвратно изгубеното.
Понеже вярваше в разни чудеса и суеверия, той остана с мисълта, че някакъв човек като Ворски беше заменен с един нов избраник на съдбата. Две чудновати сили една срещу друга - едната излизаща от него, а другата - от старият друид, се бореха; и втората неизменно побеждаваше първата. Възкресението на Вероника, личността на стария друид, неговите думи, шеги, чудеса, дела, неговата неуязвимост - всичко това му се струваше свръхестествено и създаваше сред тази варварска амалгама от факти и чувства една особена атмосфера, която го задушаваше.
Той бързаше да излезе над земята. Искаше да диша свободно. Това, което желаеше неистово, бе да види окастреното дърво, на което се мъчи Вероника, докато издъхне.
- Наистина, тя умря - изръмжа той, като скачаше от камък на камък из тесния коридор, който съединяваше подземните помещения. - Тя умря... Аз познавам смъртта... Толкова често съм имал работа с нея и никога не се лъжа. Но как успя да я възкреси този демон?
Той спря в първата стая, откъдето беше взел Камъка-Бог. Само ако - каза той.
Конрад, който го следваше, го подтикна: - Побързайте, стига приказки.
Ворски се остави на Конрад, който го поведе по-бързо, но продължи да говори:
- Искаш ли да ти кажа какво мисля, Конрад? Добре, жената, която той ни показа, не беше "тя". Но тази жена жива ли беше? Този стар дявол е способен на всичко. Той е направил някаква восъчна кукла..
- Вие не сте с всичкия си - прекъсна го Конрад.
- С всичкия съм си!... Тази жена не беше жива. Тази, която измъчвахме на дървото, умря. Главата да ми отрежат, ако не я намерим там! Чудеса - да, разбирам, но подобно чудо?...
Понеже бяха загубили фенера, често се блъскаха в стените. Стъпките им кънтяха. Конрад не преставаше да мърмори.
- Аз ви предупредих, трябваше да му разбием главата... Ото мълчеше, задъхваше се от недостатъчния въздух.
Така те пристигнаха до коридора, който предшестуваше входната пещера, и останаха учудени, когато видяха, че тя беше тъмна, макар че отвърстието, което бяха отворили на мястото на изгорелия дъб, трябваше да осветява поне слабо подземието.
- Чудно - каза Конрад.
Ха - присъедини се Ото и продължи. - Трябва само да намерим стълбата. Ето я. Ето едно стъпало. Ето и друго. Да, това е стълбата. Той се заизкачва по нея, но скоро спря.
-Невъзможно е да се върви нагоре - каза Ото. - Има нещо,което е затрупало отвора.
- Не може да бъде - изръмжа Ворски. Впрочем, почакай... Забравих... Аз имам запалка.
Той запали и един общ гневен вик излезе от гърдите и на тримата.
Цялата горна част на стълбата и отвърстието бяха затрупани с купчина от камъни и пясък. Тук беше и дънерът на отсечения дъб. Никаква надежда за бягство не им оставаше. Ворски отпадна духом и се подпря на стълбата.
- Ние сме загубени... Оня проклетник е направил това. А това показва, че не е сам...
Ворски се смути напълно. Почувства се безсилен да продължава тази неравна борба. Конрад се разсърди:
- Аз не съм свикнал да ви виждам в такова положение.
- Нищо не можем да направим срещу оня...
- Нищо ли не можем? Преди всичко можем, както вече поне двайсет пъти ви казах, да му пръснем черепа. Ако вие не ме бяхте спрели...
- Но ти нямаше да го удариш. Дори и куршумите не можаха да го засегнат...
- Нашите куршуми... нашите куршуми... -  бъбреше Конрад. - Тази работа е доста странна, но я ми подайте запалката! Аз имах един револвер, който собственоръчна напълних вчера сутринта. Чакай да го прегледам.
Той прегледа оръжието и забеляза, че седемте патрона, с които беше напълнил револвера, бяха сменени с други седем без олово, които естествено само вдигаха шум.
- Ето цялото обяснение - каза той. - Старият друид не е никакъв магьосник. Ако нашите револвери бяха пълни с истинки патрони, щяхме да го пребием като куче.
Но обяснението на Конрад удвои ужаса на Ворски.
- А как е успял да смени патроните? Как е успял да извади револверите от джобовете ни и след като ги обезвреди, да ни ги върне пак? Аз не съм оставял моя револвер никъде нито за минута.
- И аз също - каза Конрад.
- И аз - присъедини се Ото.
- Аз пък не вярвам, че някой може да ми бърка в джоба, без да го усетя. Тогава... Тогава... Не е ли това ясно доказателство, че този демон е ужасно могъщ. Как? Трябва да виждаме нещата такива, каквито са си. Този човек владее много тайни. И разполага още със средства... със средства...
Конрад сви рамене.
- Ворски, това нещо много ви отчая... Вие бяхте близо до целта, а при първата пречка зарязахте всичко. Вие сте човек съвсем без воля. Добре, но аз не се отказвам от моето като вас. Загубени сме били! Защо? Ако той рече да ни преследва, ние сме трима.
- Той няма да ни преследва. Той ще ни остави тук живи погребани.
- Ако той не се върне да ни потърси, аз сам ще го направя. Ножът е в ръцете ми. Той ми стига.
- Грешка имаш, Конрад.
- Защо да имам грешка? Да се боя от някакъв старик и от една заспала жена?
- Конрад, този старец не е като всичките хора и тази също... Пази се от тях!
- Пазя се аз, но... все пак, решавам се да го потърся.
- Решаваш се... решаваш се..., но какъв е твоят план?
- Нямам план. Или по-скоро, моят план е да очистя този старец.
- При все това, внимавай! ...Не го нападай открито, а се постарай да го издебнеш...
- По дяволите - кипла Конрад. - Та аз не съм тъй глупав, та да му се напъхам в ръцете. Бъдете спокойни.
Смелостта на Конрад поокуражи Ворски.
Тъй измина четвърт час. Ворски се съвземаше от първия страх.
- Хайде, Ото, това е краят на нашето пътешествие. Трябва да се очисти един старец - това е всичко. Имаш ли кама? Безполезно е впрочем. Моите две ръце ми стигат.
- Ами ако този друид има приятели?
- Ще огледаме по-напред...
Ворски се върна по същия път, като напредваше внимателно през тесните коридори, които свързваха гробниците. Никакъв звук не се долавяше.
Светлината на последната гробница ги ръководеше.
- Конрад сигурно е успял - каза Ворски, - иначе щеше да се върне при нас.
Ото потвърди:
- Очевидно, това е един добър признак. Старият друид трябва да е прекарал един хубав четвърт час. Конрад си знае работата.
Те влязоха в последната гробница. Всичко беше на мястото си. Но когато Ворски хвърли поглед към тъмния кът, където преди тяхното пристигане спеше друидът, той изумен забеляза пак стареца, но не на същото място, а между тъмния кът и изхода на коридора.
- По дяволите! Какво прави тук? - промърмори Ворски, малко смутен от неговото присъствие. Човек би помислил, че спи.
Действително, старият друид като че ли спеше. Само че за какъв дявол спеше той в такова странно положение, легнал по корем, с разперени ръце и нос забит в камъка?
Един човек, когото дебнат, който очаква врагове, тъй ли се излага на ударите на неприятеля? И защо? Погледът на Ворски, полека-лека, свиквайки с полумрака, различи нещо като червени петна по бялата дреха на друида... никакво съмнение нямаше. Защо...
Ото изрече шепнещком: - Каква смешна поза е заел!..
Същата мисъл се бе загнездила и в ума на Ворски. Той потвърди:
- Да, поза на мъртвец.
- Поза на мъртвец - съгласи се Ото. - Думата е на място. След един момент Ворски отстъпи една крачка:
- Ах - каза той - невероятно!
- Какво? - попита Ото.
- Между рамената му... Погледни...
- Какво има?
- Камата.
- Чия кама?
- Тази на Конрад... камата на Конрад... аз я познавам... забита точно между двете му рамена...
И той добави:
- Червените петна са от кръв... От кръвта, която тече от тази рана.
- В такъв случай - забеляза Ото, - значи той е умрял?
- Да, мъртъв е. Старият друид е мъртъв... Конрад го е издебнал и го е убил...
Ворски застана безмълвен пред този труп, готов да се хвърли върху него и на свой ред да забие камата в плътта му. Но той се боеше да го докосне мъртъв повече, отколкото жив, затова има смелостта само да извади камата от раната му.
- Ах, разбойнико! Ти получи това, което заслужаваше. Конрад е причината за това. Конрад, аз няма да забравя тази услуга...
- Но къде може да бъде Конрад? Ах, Ото, искам да намеря и онази жена и да й видя сметката и на нея.
- Вярваш ли, че тази жена беше жива? - попита Ото.
- И още как! Както и старият друид. Този магьосник беше дърт шарлатанин, който нямаше никаква реална власт над нея... Ето доказателство за това!
- Добре, нека бъде шарлатанин. Но въпреки това той ви посочи това място чрез своите огньове. С каква цел? И какво правеше той тук? Знаеше ли той наистина тайната на Камъка-Бог и начина да го завладее?
- Толкова мистерии, ти имаш право - каза Ворски, който предпочиташе да не обръща внимание на подробностите. - Толкова мистерии, които сами ще се разбудят. Не искам да разяснявам предварително нещата на такъв дърдорко като тебе.
За трети път те преминаха тясното коридорче и влязоха в голямото помещение. Ворски влезе като победител, с вирната глава и горд поглед. Никаква пречка, никакъв неприятел. В намирането на Камъка-Бог Ворски не се и съмняваше; оставаше да се разбули тайната на онази мистериозна жена, която приличаше на Вероника, но не беше тя, понеже Ворски я бе оставил мъртва на дървото.
- Дано да е още тука - промълви той. - Но нещо ми казва, че я няма. Тази жена е играела някаква тъмна роля в съучастничеството на друида, но сега, когато вече е мъртъв...
Той пристъпи напред. Жената още беше там.
Тя лежеше на камъка, простряна върху камъка, покрита с воал, както преди. Но ръката й не висеше вече. На пръста и грееше същият пръстен с тюркоази.
Ото каза:
- Тя не е мръднала, още спи.
- Наистина, може би спи. Чакай да поразгледам. Не ме закачай. Той се приближи. Не беше още оставил камата на Конрад и това го подлуди да я убие, защото той погледна оръжието, после и жената.
Когато приближи на три крачки до нея, видя, че нейната китка, открита китка беше цялата покрита със сини петна, които произлизаха сигурно от въжета, но преди един час друидът му обърна вниманието, че китките й нямаха никаква следа от насилие!
Тази подробност отново смути Ворски, първо, защото му доказа, че тази жена беше същата, която той беше измъчвал на дървото, и второ, че той отново навлиза в сферата на чудесата.
Ръката на Вероника му изглеждаше ту здрава, жива, нежна женеха ръка, ту като ръката на измъчвана жертва..
Неговата треперяща ръка стисна камата, като че ли тя беше оръжието, което щеше да го избави от целия ужас.
В размътения му мозък за лишен път пламна идеята да нанесе един удар на тази жена - не за да я убие, защото очевидно тя бе мъртва, а за да срази своя неприятел.
Той вдигна ръка. Избираше мястото. Лицето му се разкриви в диво изражение и светна от радостта на престъплението.
Рязко и със злоба той нанесе десет, петнадесет, двадесет, удара с камата, обзет от лудостта на низката подлост.
- Умри!...Умри... - съскаше той. - Умри, та да се свърши веднъж завинаги!... Ти си злият гений, който ми се противопоставя... И аз те унищожавам... Умри, за да бъда свободен! Умри, за да бъда аз единственият господар!...
Той се спря, за да си поеме дъх. Докато неговите втренчени очи гледаха без Да виждат ужасното зрелище на надупченото тяло, стори му се, че някаква сянка се изпречва между него и светлината, която идеше от тясното отвърстие на тавана.
- Знаеш ли на кого ми напомняш, Ворски? Ти ми напомняш на биковете в моето отечество - нека ти е известно, че аз съм испанец и голям любител на борбите с бикове. Тези животни, когато убият някое животно, се връщат от време на време при трупа му, обръщат го, мушкат го пак със рогата си, докато го направят на пита. Ти си като тях, Ворски. Ти виждаш само червеното. За да се запазиш от живия неприятел, ти нападаш един труп и искаш да убиеш смъртта. На какъв звяр приличаш!
Ворски вдигна глава.
Един човек беше застанал пред него, облегнат о стената. Този мъж, със среден ръст, слаб, но добре развит, изглеждаше още млад, въпреки белите коси по слепите му очи. Той беше облечен в синя моряшка блуза със златни копчета и имаше моряшка шапка с черна козирка.
- Няма нужда да си спомняш - каза морякът. - Ти не ме познаваш. Аз съм дон Луис Перена, испански благородник, господар на много владения и принц на Сарек. Да, не се учудвай, принц на Сарек върху тази титла имам известно право.
Ворски го гледаше, без да разбира. Мъжът продължи:
- Ти не ми изглеждаш добре запознат с испанските благородници. Впрочем, припомни си... Аз съм човекът, който трябваше да дойде на помощ на семейството д'Ержемон и на жителите на Сарек... Този, който твоят син Франсоа очакваше с такава вяра... А? Досети ли се? Може би твоят верен другар Ото си спомни това по-скоро от теб. Но може би моето друго име ще те подсети... то е много прочуто... Люпен? Арсен Люпен...
Ворски го гледаше с нарастващ ужас и с едно съмнение, което изчезваше при всяка дума и движение на неговия противник.
- Всичко е възможно, даже и това, което ти сега мислиш -продължи дон Луис Перена. - Но - повтарям ти - на какво смешно животно приличаш! Как имитираш голям бандит, авантюрист, а се оплиташ даже в най-простите престъпления. Когато се касаеше да убиеш една жена, ти вървеше право по пътя си. Но при първия камък се спъваш, губиш ориентира си! Ворски убива. Но кого убива? И той сам не знае. Вероника д'Ержемон жива ли е или мъртва? Стои ли още на дъба, където я беше вързал? Или е простряна тук, на този жертвеник? Горе ли я уби ти, или в тази стая? Или не си я убил? Тайна. Тебе даже не ти дойде на ума да погледнеш кого убиваш. Същественото за тебе е да забиваш камата, да се опиваш от вида и миризмата на кръвта, на живата плът. Но отвори си очите, идиот! Когато човек убива някого, той поне поглежда лицето на жертвата си. Погледни, идиот!
Сам той се наведе над трупа и махна воала от лицето на жертвата.
Ворски беше стиснал очи. Коленичил, той стоеше със затворени очи до краката на мъртвата.
- Какво има, а? - изкиска се дон Луис. - Ако те е страх да погледнеш, поне можеш да отгатнеш, нали? Нали твоят патешки мозък е още в състояние да си даде сметка за останалото? В Сарек имаше само две жени, Вероника и "онази". Онази, която се казваше Елфрида? Нали? Ако се не лъжа, Елфрида и Вероника... двете ти жени... Едната майка на Франсоа, другата - на Райнолд. Тогава, ако ти не си убил на дървото майката на Франсоа, то сега ти уби майката на Райнолд. Ако тази жена с посинели от въжетата китки, не е Вероника, тя е Елфрида. Друга не може да бъде.. Елфрида... твоята съпруга и съучастница... И ти не смееш да погледнеш... да видиш лицето на твоята съучастница, убита от теб, а предпочиташ да вярваш на думите ми!...Страхливец!...
Наистина Ворски беше скрил главата си в ръцете си. Той не плачеше! Ворски не умееше да плаче. Но неговите рамена бяха често разтърсвани и в неговото положение се четеше едно жестоко отчаяние.
Това трая доста дълго време. След малко Ворски престана да си разтърсва рамената. Той не мърдаше.
- Наистина, жал ми е за теб - подзе дон Луис. - Толкова ли ти беше необходима тази Елфрида?... Привичка, нали?... Един кумир? Както искаш, но хората пък не са толкова глупави... научават се тези работи... Разсъждават.. А пък ти се оплете като пате в кълчища! Старият друид жив ли е или мъртъв? Конрад заби ли камата в гърба му или аз играя ролята на този дяволски индивид? Накъсо, съществува ли някакъв друид и някакъв испански благородник или тези две личности са едно и също? Всичко това за теб, мой мили, е непонятно. Трябва да ти се обясни.
Ако Ворски беше поразсъждавал поне малко, би му било лесно да види в какво отчаяно положение се намира. Сега той беше готов на всякакви обяснения с дон Луис, но с кама в ръка и с непоколебимото желание да си послужи с нея. Бавно, с втренчени в дон Луис очи, без да прикрива намерението си, Ворски беше измъкнал камата и се изправяше.
- Не си прави труд - каза дон Луис. - Камата ти е в същото състояние, както и револвера. Тя е от станиол...
Безполезни шеги. Нищо не можеше да възпре устрема на Ворски. Той заобиколи трупа на жената и застана пред дон Луиз.
- Ти ли се осмеляваш да пречиш на моите планове отпреди няколко дни?
- Преди едно денонощие дойдох в Сарек.
- И си решил да отидеш до края?
- Даже по-далеч, ако е възможно.
- Защо?
- Така, като любител. И защото ти си ми отвратителен.
- Значи между нас не може да се уреди никакво споразумение? - Никакво.
- Ти отказваш да вземеш участие в моята работа.
- Какво говориш?
- Ще делим по равно.
- Аз искам всичко.
- Значи искаш Камъка-Бог?
- Камъка-Бог ми принадлежи.
Всякакви други преговори бяха безполезни. Един противник като този трябва да бъде премахнат, ако не, той ще ви премахне. Трябваше да избере едно от двете. Трето нямаше.
Дон Луис остана спокоен, подпрян о колоната. Ворски изглеждаше по-едър, по-мускулест и във всяко отношение по-силен от него. При тези обстоятелства как би се стърпял Ворски да не се хвърли върху му? При това беше почти невероятно дон Луис да се опита да се защитава, преди да бъде забита камата в гърдите му. Прочее, дон Луис не помръдваше. Ворски се нахвърли върху него и със сигурна ръка замахна да забие камата в гърдите му. Обаче - това стана тъй бързо и по един тъй необясним начин, че Ворски не можа да си даде сметка за станалото - три секунди по-късно той бе прострян на земята, обезоръжен, победен, с крака като че ли строшени с желязна тояга и с неподвижна смазана ръка, която му причиняваше ужасни болки и го караше да вика.
Дон Луис не си даде труд даже да го върже. Той ритна това безпомощно тяло и изрече:
- Засега да няма повече приказки. Ти добре видя, че аз познавам нещата от игла до конец, следователно, много повече от тебе. Само една тъмна точка трябва да ми осветлиш: "Къде е твоят син Франсоа д'Ержемон?
Тъй като дон Луис не получи никакъв отговор той повтори:
- Къде е Франсоа д'Ержемон?
Без съмнение Ворски почувствува, че съдбата му дава друг, непредвиден коз и че партията може би още не е изгубена, затова запази упорито мълчание.
- Не искаш да отговаряш? - попита дон Луис. - Едно... две., три... отказваш - отлично.
Той леко свирна.
Четири души изкочиха от един тъмен ъгъл на помещението. Те имаха мургав цвят и приличаха на араби или мароканци. Също като дон Луис и те носеха моряшки блузи и фуражки с козирки.
Скоро се появи и пето лице, един френски офицер инвалид.
- Ах, ти ли си, Патрис!- каза дон Луис. Той ги запозна според етикета...
- Капитан Патрис Белван, най-добрият ми приятел. Г-н Ворски, полски благородник". След това продължи:
- Нещо ново, капитане? Не намерихте ли Франсоа?
- Не.
- След един час трябва да го намерим и да отплаваме. Нашите хора на парахода ли са?
-Да.
- И всичко е наред там?
- Да.
Дон Луис заповяда на четиримата мароканци:
- Вземете този джентълмен и го отнесете навън. Безполезно е да го връзвате. Той не може да помръдне. Ах, един момент.
Той се наведе над Ворски.
- Преди да тръгнем, погледни нагоре! Виж Камъка-Бог. Старият друид не те излъга... Това е чудотворният камък, когото всички търсят от години. Аз го намерих... тъй, отдалеч... чрез писма... Хайде кажи му сбогом, Ворски. Ти не ще го видиш никога вече... -
Той направи повелителен знак.
Четиримата мароканци грабнаха Ворски и го отнесоха. Дон Луис се обърна към Ото, който беше присъствувал, без да продума нито дума:
- Виждам, че ти си разумен момък, Ото, и че ти разбираш положението. Ти няма да ми се бъркаш, нали?
- Никак.
- Тогава бъди спокоен. Можеш да ни последваш без страх.
Дон Луис хвана капитан Белван под ръка и те двамата тръгнаха, разговаряйки.
Излязоха навън и се намериха на една криволичеща пътечка, която водеше на същото място, където Франсоа и Вероника прекараха миналата нощ. Виждаше се лодката, с която искаха да избягат. Недалеч, в едно малко заливче, се различаваше силуетът на една подводница.
Като минаха покрай брега, дон Луис и Патрис продължиха пътя си към Долмен-о-фе. Мароканците вече ги чакаха там. Те бяха поставили Ворски при дънера на същото дърво, където беше умряла неговата последна жертва. Като възпоминание за това стоеше само картончето с надписа "V. d' H".
- Не си ли уморен, Ворски? Краката ти по-добре ли са? - Ворски презрително сви рамене.
- Да, знам - продължи дон Луис, - ти вярваш в последната си карта. Обаче трябва да знаеш, че и аз имам няколко хубави карти, няколко коза, и умея много майсторски да играя. Дървото, което е зад гърба ти, доказва това. Искаш ли друг пример? Докато ти се оплиташе в своите престъпления, без да знаеш броя на жертвите си, аз ги възкресявам... Погледни този, който идва насам. Виждаш ли го? Той е облечен като мене с матроска блуза. Една от жертвите ти, а? Ти го беше затворил в една пещера, а после го хвърли в морето пред очите на Вероника и твоя син... този Райнолд... Спомняш ли си? Стефан Ма-ру?...Той умря, нали?...Съвсем не. Аз го възкресих с моята магическа пръчка. Ето го. Аз му подавам ръка. И му говоря...
Наистина, той беше се доближил до новодошлия и му казваше, стискайки му ръката:
- Видяхте ли, Стефан, нали аз ви казвах, че точно на пладне всичко ще бъде свършено и ще се срещнем при Долмен-о-фе? Сега е точно 12 часа.
- Стефан...Мару?..
- Точно тъй - кимна дон Луис. - Какво се чудиш? Та ти не можеш и едно убийство да свършиш като хората...
Дон Луис спокойно се обърна към мароканците:
- Хайде, деца...
С една точност в движенията, които като че ли са били разделени на части и многократно повтаряни, с една точност, която издаваше войнишка дисциплина, мароканците поеха Ворски, преметнаха въжето, което висеше през тялото му, и без викове и гюрултии го вързаха за дървото, тъй както той бе вързвал по-рано своите жертви.
- Говори, драги мой, ако искаш - изрече спокойно дон Луис, - говори колкото искаш. Говори, ако това ти доставя удоволствие. Но за Бога, колко си грозен! Каква гримаса!
Той се отдалечи на няколко крачки, за да може да вижда по-добре.
- Чудесно! Правиш отлично впечатление тъй, с картончето на главата "V. d' H".: Ворски де Хохенцолерн! А сега, Ворски, ти трябва да изслушаш малката реч, която ти бях обещал.
Ворски се гърчеше и се напъваше да скъса въжетата. Но когато видя, че всяко усилие увеличава само болките му, той остана мирен, като се опита да избълва своя гняв срещу дон Луис чрез ужасни псувни:
- Крадец! Убиец! Ти си убиец! Ти осъждаш Франсоа на смърт! Франсоа е ранен, раната му е сериозна и може да се инфектира...
Стефан и Патрис погледнаха дон Луис. Стефан се страхуваше за Франсоа.
- Кой знае - каза той. - С подобно чудовище... всичко е възможно. Ако детето е болно?
- Празни приказки! Шантаж! - каза дон Луис. - Детето е здраво.
- Сигурен ли сте?
- Детето е добре, може да почака един час.
Дотогава негова милост ще проговори. Мъчението ще му развърже езика..
- Но ако той не проговори...
- Не, ще проговори. Само за един час от тази минута нататък той ще проговори. Точно толкова време, колкото ми е потребно да развия темата си...
Въпреки волята си Патрис се засмя:
- Значи вие имате и тема да развивате, някаква сказка ли да очакваме, прочувствена реч?...
- И то каква реч! - възкликна дон Луис. - Цялата одисея за Камъка-Бог. Един исторически трактат, един общ поглед върху събитията, които ни интересуват от предисторическо време до днес!
Дон Луис застана пред Ворски.
- Ще проговориш и хоро ще играеш. Когато решиш да си отвориш устата, само ми се обади. Веднага ще изпратя да проверят и ако не си излъгал, Ото ще те развърже и ти ще избягаш с лодката на Франсоа. Разбрахме се, нали?
Той се обърна към Мару и Патрис.
- Седнете, приятели, защото ще бъде малко дълго, да не се уморите... За да бъда по-красноречив, трябва да имам слушатели... слушатели, които ще бъдат и съдии същевременно.
- Но ние сме само двама, каза Патрис.
- Трима сме.
- С кого?
- Ето третия. Беше Тувабйен.
Той приближи до Стефан, завъртя опашка пред дон Луис, като че искаше да му каже "Ние се познаваме с тебе, стари приятели сме" ...и седна на задните си крака с вид на важна персона.
- Отлично, Тувабйен - кимна дон Луис, - вярвам, че и ти изпитваш желание да се осведомиш по този въпрос. Тази любопитна работа те интересува и, надявам се, ти ще останеш доволен от моята реч.
Дон Луис беше очарован. Той имаше аудитория, имаше си трибуна. Оставаше му само да почне. Ворски се гърчеше на дървото.
Дон Луис стана, леко се поклони на публиката, извади си часовника, направи жест сякаш поднася чашата с вода до устата си, после подпря двете си ръце на някаква въображаема маса и започна с тържествен глас:
- Госпожи и господа,"На двадесет и пети юли седемстотин и тридесет и втора година преди Христа...
 

Глава шестнадесета
Плочата на бохемските царе
 
След като произнесе началната фраза на речта си, дон Луис прекъсна, като че ли искаше да провери дали думите му бяха произвели нужния ефект. Капитан Белвал, който познаваше своя приятел, от все сърце се смееше. Стефан беше сериозен. Тувабйен сй стоеше спокойно.
Дон Луис Перена продължи:
- Историята, която ще ви разкажа, започва в една част на Европа, която днес наричат Бохемия, на същото място, където днес се издига малкият индустриален град Жонхмистал. Ето това мога точно да го потвърдя.
И тъй, сутринта на оня ден голямо оживление царуваше сред едно келтско племе, което населяваше местата от Дунав до изворите на Елба, между Херсинеинските гори.
Вождовете на племето се разхождаха и бдяха върху най-малката къща. Нямаше нито безпорядък, нито смут. Бяха тръгнали всички рано към един от притоците на Елба, Егер, където пристигнаха към края на същия ден. Там ги чакаха лодки. Те се качиха на тридесет лодки - запомнете цифрата тридесет, която показваше не друго, а броя на семействата на това племе - и в продължение на цели седмици и месеци те се скитаха от бряг на бряг. Слизаха на Скандинавския полуостров, пропъдиха ги оттам, посетиха саксите и от там ги изтласкаха и така дълго време те плаваха.
Най-после намериха един почти див остров, запазен от тридесет непристъпни скали, остров, на чийто бряг бдяха тридесет гранитни паметника. Тридесет! Фаталното число! Как да не виждате в него един зов на тайните божествени Сили! Тридесетте лодки бяха отново пуснати в морето и започна нов поход.
Този поход беше успешен. Те превзеха с присъп острова Сарек. След това прогониха местното население. Племето се настани и надгробният камък на бохемските царе беше поставен в скривалището... на същото място, където е и днес, и камъкът, който аз показах на Ворски. Тук, в скоби казано, следват няколко исторически бележки. Това ще бъде накъсо.
И с един тон на професор, дон Луис Перена обясни: "Остров Сарек, също като цяла Франция и цяла Западна Европа, беше населен от хиляди години от тези, които днес наричат лигурийци, потомци на пещерния човек, на когото те бяха запазили една част от нравите и обичаите. Добри строители, тези лигурийци бяха направили чудните си помещения, издълбани в самия гранит, под земята.
Това именно търсеше нашето племе, и това то приспособи за нуждите си тъй добре, че образува нещо като цяла система пещери и естествени катакомби, издълбани от търпеливата човешка ръка, постави в тях и една група грамадни паметници, които поразяваха мистичното и суеверно въображение на келтите.
Камъкът-Бог е бил в залата за подземните жертвоприношения. Тогава този камък е бил достатъчен за всички. И ето, там са се приютявали и са възвръщали здравето си, болни, сакати, слаби деца... Именно върху тази плоча безплодните жени са добивали способността да раждат, а немощните старци отново възвръщали мъжката си сила.
За мене този камък господствува над цялото легендарно и чудно минало на Бретан. Този камък е центърът, от който изхождът суеверието, надеждата, вярванията и безпокойствата на бретонските жители. Този камък е навсякъде, във всички загадки и в сърцето на всички символи. Това е мистерията и светлината, същевременно загадката и разрешението...
Църквата, наистина, не можела да търпи този бретонски живот. Щом като взела властта в ръцете си, тя трябвало да се бори с този чудотворен камък, който привличал толкова верующи и продължавал езическата религия. Борбата била ожесточена и миналото било победено. Долменът бил пренесен там, където си е сега, а плочата на бохемските царе била погребана под земята. Днес само един камък се издига на мястото, където ставали чудесата.
Хората не знаели след време къде се намира той. Даже не знаели какво представлява... Но те не преставали да говорят за него и да вярват в съществуването на нещо, наречено Камък-Бог. От уста на уста, от поколение на поколение, хората предавали ужасни разкази, които все повече и повече се отклонявали от действителността и създавали една все по-смътна легенда.
Логично е, тъй като това предание оставало живо в бита на една страна, от време на време някой любопитен да се опита да възстанови чудната истина. Двама от тези любопитни, братът Тома, който бил от съсловието на бенедектинците, към средата на шестнадесетия век, и Магенок, в наши дни, са изиграли значителна роля.
Братът Тома е бил прет, за когото имаме малко сведения, един слаб поет, ако съдим по стиховете му, но един наивен и не без талант художник, който е съставил нещо като требник, където възпява пребиваването си в Сарек и където е нарисувал тридесет скали от острова, всичко това придружено с религиозни цитати и с предсказания. Този именно требник, открит от Магенок, съдържал прочутата страница с прикованите на кръста жени и пророчеството за Сарек; този именно требник аз намерих и прелистих тази нощ в къщата на Магенок.
Чудна личност е този Магенок, някакъв правнук на някогашните магьосници, и както аз подозирам, е играл ролята на предшествениците си. Бъдете сигурни, че друидът с бялата дреха, който хората твърдяха, че са видели на шестия ден след юнското пълнолуние да бере бял имел, не е бил друг, а Магенок. Като познавач на рецептите, билките и начина, по който е обработвал земята си, ни доказва това. Едно е сигурно - че той е изследвал катакомбите и залата за подземните жертвоприношения, че е пипал камъка, затворен в скиптъра, и той е влизал в подземните зали през входа, през който ние сега излязохме. Все той е съобщил на г-н д'Ержемон всички тайни и му е предал страницата от требника. Сега малко ни интересува, какво е узнал г-н Д'Ержемон и дали Магенок му е поверил резултата от последните си изследвания. Едно друго лице се появява, което занапред ще играе важна роля в откриването на тайната, и което се мислело, че е изпратено от съдбата, за да разреши вековната тайна и да сложи в джоба си Камъка-Бог. Този човек е Ворски...
Дон Луис Перена изпи трета невидима чаша вода и като се обърна към съучастника на мнимия пророк, каза:
- Ото, дай му да пие, ако е жаден. Жаден ли си, Ворски? Окачен на дървото си, Ворски изглеждаше изтощен, на края на всички усилия и упорства. Стефан и Патрис се намесиха отново, понеже се бояха да не умре скоро.
- Не, не - възпротиви се дон Луис на предложението им да бъдат облекчени страданията му, - той е издръжлив и ще се държи, докато свърша речта си, защото сам той се интересува от нея. Нали, Ворски?
- Крадец, убиец! - избърбори нещастникът.
- На добър час! Следователно, продължаваш да отказваш да ни посочиш къде е Франсоа?
- Убиец...бандит...
- Тогава ще си стоиш така. Малко страдания, нищо по-полезно за здравето от това. Още повече, че ти си причинявал толкова страдания на другите, каналия!...
Дон Луис произнесе тези думи остро гневно. После поде отново: Изминали са доста години, откак една жена с вълнуваща хубост пристигнала от Бохемия, но с унгарски произход, придобила голяма известност като врачка, гледачка на карти и други подобни работи. Тя привлякла върху себе си вниманието на Луи II, приятеля на Вагнер, един вид коронован луд, прочут със странната си фантазия. Връзките между този луд крал и врачката продължили няколко години - буйна, яростна дружба, прекъсвана често от капризите на владетеля, и свършила трагично през една загадъчна нощ, когато Луи II Баварски се хвърлил от лодката в езерото Старнберг. Дали това е било, както твърди официалното съобщение за смъртта му, извършено в припадък на лудост, или самоубийство... Или пък престъпление, както някои твърдят... А защо пък самоубийство? Въпроси, които нямат и не ще имат някога отговор. Но един факт си остава: бохемката придружавала Луи и в неговата разходка по езерото, а на следния ден, малтретирана и обрана, тя била отведена зад граница.
От това приключение тя се сдобила с едно младо чудовище, което нарекла Алекси Ворски, и което младо чудовище живяло с майка си недалече от селото Жохмистал, в Бохемия, а по-късно то било посветено от нея във всички тайни на внушението, на ясновидството, на измамата и на обирджийството. С нечуван буен характер, но със слаб дух и скромни умствени способности, плячка на кошмари и на халюцинации, вярващ в гадания, в предсказания на сънища, в тайни окултни сили, той възприемал легендите за чиста истина, а лъжите за действителност. Особено една странна планинска легенда го поразила: легендата за баснословната власт на някакъв камък, който една нощ бил откраднат от зли духове и който трябвало да бъде върнат някога от някакъв царски син.
"Ти си царския син", казвала майка му. И ако ти намериш скрития камък, ще избегнеш ножа, който ще те заплашва, и ще станеш цар."
Това глупаво предсказание и още едно, не по-малко смешно, чрез което бохемката втълпявала на сина си, че жената на нейния син трябвало да загине прикована на кръст, и че той сам трябвало да умре от ръката на един свой приятел - тези именно две предсказания повлияха най-много на Ворски, когато уреченият от съдбата час удари. И аз преминавам направо на този час, без да споменавам повече за онова, което ни бе открито явно и на тримата на нашия вчерашен разговор. Защо наистина да разказвам в подробности разказа, който предадохме на Вероника д'Ержемон и на Стефан, в неговата килия? Защо да ви поставям в течение на неща, известни вам, като например сватбата ти, Ворски - или по-скоро двете ти сватби, с Елфрида отначало, и с Вероника д'Ержемон по-после - както и отнемането на Франсоа от неговия дядо; както изчезването на Вероника; както търсенията, които предприе, за да я намериш; както и поведението ти в момента на обявяването на войната, за пленяването ти в лагера? Ворски е затворен като пленник в един лагер, близо до Понтиви, посред Бретан. Той не се казваше тогава Ворски, а Лаутербах. Петнадесет месеца по-рано, след първото му бягство, в момента, когато военнополевият съд щеше да го осъди на смърт за шпионаж, той се изплъзна, живя известно време в гората на Фонтенбло, намери един от бившите си други, наречен Лаутербах, германец, и също беглец като него, уби го, преоблече се с дрехите му, гримира го, така че заприлича на него, Ворски. Военнополевият съд, измамен, разпореди да погребат фалшивия Ворски във Фонтенбло. Колкото до истинския Ворски, той има неуспеха да бъде арестуван отново, но този път под новото си име Лаутербах.
Ето всичко за Ворски. От друга страна, Елфрида, първата му жена, съучастничка в почти всичките му престъпления, също немкиня (аз притежавам за нея и за нейното минало няколко подробности, които сега малко ни интересуват, и които намирам за излишно да ви разказвам), Елфрида, казвам, съучастничката му, беше скрита с техния син Райнолд в килиите на Сарек. Той я остави тук със заповед да шпионира г-н д'Ержемон и да узнае чрез него нещо за Вероника д'Ержемон.
Тя е изтърпяла най-страшното наказание: живя три години под земята, без да излиза денем, крадейки храна за себе си и за сина си.
Със сигурност зная, че бягството на Ворски е било подготвено дълго време. Всички подробности са били обмислени, всички мерки са били взети. На 14 септември миналата година Ворски избяга, заедно с двама съучастници, с които се беше споразумял през време на пленничеството си, и тези съучастници бяха господин Ото и господин Конрад.
Бягството не създаде проблеми. На всеки кръстопът имаше по една стрела, придружена с номер по ред и с картонче с инициалите "H. d' V". (инициали, вероятно избрани от Ворски), които им сочеха пътя. С течение на времето бегълците стигнаха до една изоставена колиба, в която под един издълбан камък имаше провизии. Тогава те минаха през Гемене, Фауе, Роспорден и стрелите ги доведоха до брега на Бек-Мейл.
Там през нощта Елфрида и Райнолд дойдоха да посрещнат тримата бегълци с една моторна лодка (вероятно тази на г-жа Хонори) и ги доведоха в подземните килии под Черните Лаиди. Те се установиха в тях. Жилищата им бяха готови, както сами видяхме, и доста удобни. Зимата отмина и от ден на ден смътният план на Ворски все по-ясно се очертаваше в ума му.
Чудно нещо, от първото си пребиваване в Сарек, още преди войната, той не беше чул да говорят за тайната на острова. Елфрида му разказа легендата за Камъка-Бог. Можете да се сетите за ефекта, който произведе това предание върху Ворски. Камъкът-Бог, не беше ли чудотворния камък, който трябваше да бъде открит от един царски син, за да му даде могъщество и царство? Всичко това, което той научи по-късно, потвърди убежденията му. Но един факт от голяма важност облада всецяло неговото подземно съществуване в Сарек. Този факт беше откриването на пророческия требник на брат Тома. От това пророчество, което узна, когато една вечер се беше притаил до прозорците на колибите и слушаше разговора на селяните, той научи, че жителите на Сарек се страхуват от някакви ужасни събития, отнасящи се до откриването на тайнствения камък. Ставаше винаги въпрос за корабокрушения и за разпънати на кръст жени. И, впрочем, така Ворски узна за надписа върху Долмен-о-фе ... за тридесет жертви, обещани за тридесетте ковчега, за смъртното наказание на четири жени, за Камъка-Бог, който причинява смърт или носи живот. Колко съвпадения, които размътиха и без това неуравновесения му ум!
Но пророчеството, намерено от Магенок в требника, ето същественото в цялата драма. Да си припомним, че Магенок беше откъснал прочутата страница и че г-н д'Ержемон, който обичаше да рисува, я беше прекопирал много пъти и винаги, без да иска, беше придавал израза на лицето на дъщеря си Вероника на главната жертва. Ворски се научи и се запозна със самия оригинал и с едно от копията една нощ, котато беше забелязал Магенок да ги разглежда на светлината на лампата си. Тутакси, в тъмнината Ворски написа на тефтерчето и петнадесетте стиха на неоценимия документ. Сега той разбираше и знаеше всичко. Никакво съмнение: това пророчество го засягаше! Той беше осъществителят на това пророчество!
От този момент един фар освети пътя на Ворски. Пророчеството, това беше един неоспорим факт за него. Това беше за него нещо като свят закон, нещо като Библията. И при това каква глупост, каква неизмерима глупост, бяха тези стихове, наредени случайно, само и само да образуват рима!Нито една фраза, която да носи някакво вдъхновение! Нищо! Само срички и рими.Нищо друго!
На остров Сарек, в година четиридесет и трета,
ще станат корабокрушения, скърби и престъпления.
Стрели, отрова, въздишки, изстъпления,
стаи за смърт, на кръст приковани четири жени,
И за тридесет ковчега, тридесет души.
Пред майка си Авел ще убие брата си.
Бащата тогава, от германски произход,
жесток принц, подчинен на съдбата си,
чрез бавна смърт и в бавна агония
ще убие жена си през една юнска вечер
Огън и пламък ще бликне от земята
от тайното място, където лежи съкровището.
И човекът най-после ще намери камъка,
откраднат някога от северните варвари,
Камъка-Бог, който причинява смърт или живот.
Дон Луис Перена беше почнал да чете напевно, за да покаже глупостта на думите и баналността на римите. Той завърщи глухо, с глас без живот, който продължи в мъчителна тишина. Цялата авантюра се появяваше пред очите на всички с целия си ужас. Ораторът продължи:
- В петнадесети век един беден монах с болно въображение , с посещаван от привидения ум, изразява кошмарите си в едно пророчество, което не почива на нито едно положително сведение, пророчество, всяка подробност от което е въведена от необходимостта за римуване, и което, сигурно, във въображението на поета, и от гледна точка на реалността, няма никаква стойност. Историята на Камъка-Бог, преданията и легендите, нищо от това не му дава повод за предсказание. Това предсказание си го е измислил сам-самичък, без да мисли зло, чисто и просто, за да напише нещо за дяволската рисунка, която е нарисувал. И е останал тъй доволен, че се погрижил да издълбае, с помощта на един инструмент, някои от тези стихове върху една от плочите на Долмен-о-фе.
И така, четири века по-късно пророческата страница попада в ръцете на един човек, маниак за престъпления, суетен и умствено неуравновесен. Какво видя този човек в това пророчество? Някаква забавна и детинска шега ли? Или някаква незначителна приказка? Не, съвсем не! Той видя в него един много интересен документ, един от тези документи, които могат да подлудяват хора като него. За него това беше Стария и Нов Завет, Свещеното Писание, които обясняват и коментират закона на Сарек! Това бе за него Евангелието на Камъка-Бог! И това Евангелие го определя, него, Ворски, като Месия, натоварен да изпълни волята на съдбата.
Не беше ли той царски син, сиреч, германския принц, за който вече споменах? Не идваше ли той от същата страна, където Камъкът-Бог бе откраднат от "северните варвари"? Нали за неговата жена беше предсказано, че ще умре на кръста? Нали той имаше двама сина, от които единият кротък и нежен като Авел, а другият зъл, груб и неукротим като Каин?
Тези доказателства му бяха достатъчни. Занапред боговете му бяха определили точката, към която той ще се стреми. И той тръгна към нея. На пътя си срещна няколко живи хора. Толкова по-добре! Това съставя част от програмата му! Той чака до момента, когато всички тези хора ще бъдат избити, и избити по посочения в требника начин, когато той ще свърши всичката си работа, когато Камъкът-Бог ще бъде освободен и когато Ворски, оръдието на съдбата, ще стане цар. Прочее, той реши да запретне ръкавите си, да вземе касапския си нож и - на работа! Ворски ще осъществи кошмарите на брат Тома в реалния живот!
 

Глава седемнадесета
Жестокият принц, подчинен на съдбата
 
Дон Луис отново се обърна към Ворски:
- Съгласни сме, нали, приятелю? Всичко, което ти казвам, е самата истина, нали?
Ворски беше затворил очи; главата му остана наведена; вените по слепите му очи бяха силно изпъкнали. За да го накара да говори, дон Луис каза:
- Ще говориш ли, приятелю? Какво? Болките стават сериозни? Но спомни си: само един знак и... аз прекъсвам речта си. Не искаш ? Толкова по-зле. А вие, Стефан, не се страхувайте никак за Франсоа. Аз отговарям за всичко. Та ти не искаш да ми кажеш нещо, Ворски така ли? Още ли не си "узрял"? Няма милост за такова чудовище като тебе. Не, хиляди пъти не! Да не забравяме неговите дяволски планове. Но аз се увличам. Безполезно е.
Дон Луис разгъна листчето, където Ворски беше написал предсказанието, и без да сваля очи от него продължи:
"Това, което ми остава да кажа, не е тъй важно - изложението на главните факти го сторих. Обаче добре ще бъде да се впусна в някои подробности, да разглобя механизма на машината на Ворски и накрая да дойда до ролята, играна от симпатичния друид... Тъй, ето ни в месец юни. Това е определеният месец за убийството на тридесетте жертви. Очевидно, това време е било определено от брат Тома, защото "юний" се римува с "Кайн" и съдба 1, тъй както годината "четиринадесет и три" се римува с Ужаси и кръст 2 .
Брат Тома е определил само тридесет жертви, защото на острова има тридесет скали при брега на Сарек. Но за Ворски това е цяла заповед, предсказание. На 17 юни са били нужни тридесет жертви - добре, ще ги има... Ще ги има, но при условие, че жителите на Сарек ще стоят в Сарек и ще чакат да ги избият... Но ето че внезапно Ворски научава за отпътуването на Магенок и Хонори. Хубаво. Хонори ще се
 
1. Juin, ain, destin (фр.)- Юни, Каин, съдба.(Бел. ред.)
2. L'an quatorze et trois; effrois et croix (фр.) - годината четиринадесет и трета; ужаси и кръст.(Бел. ред.)
 
върне навреме, но Магенок? Ворски не му мисли много-много. Пуска по следите им Елфрида и Конрад със заповед да го убият, където им се удаде. Още повече, че както беше подочул оттук-оттам, Магенок бил задигнал чудотворния камък, "който не трябва да се бара и трябва да си стои в своя оловен калъф", както се изразяваше Магенок.
И тъй, Елфрида и Конрад тръгват. Една сутрин в една кръчма Елфрида слага отрова в кафето на Магенок. (Предсказанието не споменава ли нещо за отравяне?)
Магенок тръгва. Но след известно време непоносими страдания го обхващат и той умира почти моментално. Елфрида и Конрад го претърсват и не намират Камъка-Бог. Надеждите на Ворски не се осъществяват. И при това един труп. Какво да го правят? Хвърлят го временно в една полуразрушена колиба, която Ворски и другарите му са видели преди няколко месеца, когато са минавали оттук. Там именно Вероника открива трупа. Един час по-късно - трупът го няма. Елфрида и Конрад, които следят какво става, го вдигат и укриват пак временно в избата на един близък изоставен замък.
Между другото нека отбележа, че предсказанието на Магенок относно реда, по който ще умират жертвите - започвайки от него, не почива на нищо съществено. Пророчеството не говори за това. Но във всеки случай, Ворски има донякъде щастие. Той отвлича Франсоа и Мару, а след това от предпазливост и за да не привлече внимание и да може по-лесно да проникне в Приоре, той облича дрехите на Стефан, а Райнолд тези на Франсоа. От тук нататък работата е вече лесна. В къщата има само един старец - г-н д'Ержемон, и една жена - Мари ле Гоф. Когато те бъдат премахнати, ще преровят стайте, а най-важно тази на Магенок. "Кой знае, се пита Ворски, който още не знае какво е станало с Елфрида и Конрад, кой знае, може Магенок да е оставил чудотворния камък в Приоре."
Първата жертва - това е готвачката, Мари ле Гоф, която Ворски хваща за гърлото и я убива с нож. Но случва се, че една струя кръв изплисква лицето на убиеца. Обзет от страх, жертва на една от онези кризи, които често го обхващат, той избягва, след като оставя Райнолд да се разправя с г-н д"Ержемон.
Борбата между детето и стареца е дълга. По една случайност, убийството на д'Ержемон става пред очите на Вероника. В този момент пристига Хонори. И тя пада. Това е четвъртата жертва.
Събитията се разнасят по целия остров. Паниката започва още през нощта. Жителите на Сарек, виждайки, че предсказанията на Магенок се сбъдват и че часът на катастрофата, която ги заплашва тъй отдавна, е близък, решават да напуснат острова. Тъкмо това чакат Ворски и неговият син. Застанали на моторната лодка, която са откраднали, нахвърлят се върху нещастните бегълци и стихът на брат Тома
"Ще има корабокрушения, траур и престъпления"
се потвърждава.
Г-жа Хонори, която присъства на тази гледка, полудява и се хвърля в морето.
След това настъпва кратко спокойствие, през което Вероника, без да бъде обезпокоявана, разглежда острова и Приоре. Всъщност, бащата и синът след сполучливото избиване на двадесет и шест нещастници напускат острова и отиват да търсят Елфрида и Конрад, за да донесат тялото на Магенок в неговото определено място между тридесетте ковчега. През това време на острова от престъпниците остава единствен само Ото, който прекарва времето си само в пиене в подземието.
Ворски се връща в Сарек. Стефан и Франсоа са пленници. Остават още четирите жени, които трябва да умрат на кръст, три от които три са сестрите Аршина, затворени в пералнята. Идва техният ред. Вероника се опитва да ги освободи, но е вече твърде късно.
Дебнати от бандата, сестрите Аршина са повалени от стрели (според предсказанието), от Райнолд, който е добър стрелец с лък. Още същата вечер са разпнати на дърветата, като предварително Ворски им задига петдесетте хиляди франка. Резултат: двадесет и девет жертви. Коя ще бъде тридесетата?"
Дон Луис спря за малко и после пак поде:
"По този въпрос предсказанието е много ясно. На две места се казва същото:
..."Пред своята майка Каин ще убие Авел" Също и малко по-долу:
..."След като убие съпругата си един юнски ден"...
Щом като нашият "избраника на съдбата" се сдобие с документа, той си обясни двата стиха посвоему. Като не можеше да разполага в този момент с Вероника, която бе търсил по цяла Франция, той промени малко заповедите на съдбата. Четвъртата жена трябва на всяка цена да бъде негова съпруга - неговата първа съпруга Елфрида. Това не е съвсем съгласно с предсказанието, защото майката на Каин и на Авел трябва да е една и съща, ама нейсе... Да отбележа, че другото предсказание, което беше направено лично нему, не определяше ясно коя жена трябва да умре: "Жената на Ворски ще умре на кръст". Коя жена – Вероника, шом я няма - Елфрида.
И тъй, милата, предана съучастничка, трябваше да умре. Голяма работа! Нали трябва да се изпълняват заповедите на предсказанието!
И ако Ворски, за да изпълни своя план, се е решил да жертва единия си син, защо да не пожертва Елфрида? Така поне всичко се подрежда.
Но изведнъж - един театрален ефект! Докато той гони сестрите Аршина, вижда и познава Вероника д'Ержемон!
Как може един човек като Ворски да не се възползва от случая? Жената, която той търси, се появява точно в момента, когато трябва да изиграе своята роля в тази мрачна драма! Каквъв шанс! Ворски изгубва ума си от радост. Той още повече вярва, че е Месия, "Избраникът", човекът, "който трябва да изпълни това, което съдбата е определила". Причислява се към жреците, пазители на Камъка-Бог. Той е друид, архидруид и като такъв през нощта, когато Вероника изгаряла моста, той се покачва на едно дърво и бере бял имел със златен сърп!...
Обсадата на Приоре започва. Вероника ви е говорила за това, Стефан, и вие сигурно знаете нейните страдания, ролята, която изиграва Тувабйен за откриването на подземието, борбата около вас, Стефан, когото Ворски бе затворил в една подземна зала, пещера, наречена в предсказанието "Стая на смъртта". Младият престъпник Райнолд иска да ви хвърли в морето с Вероника. Обаче Стефан и Вероника му се изплъзват. Но за нещастие в това време Ворски и бандата му отиват в Приоре и хващат Франсоа. Вероника също е заловена. После... после следват трагически сцени, мъчения, срещата на Ворски с Вероника, дуелът между братята, между Каин и Авел, който става пред очите на Вероника... Нали пророчеството казва:
"Пред своята майка Каин ще убие Авел"
Пророчеството изисква майката да страда ужасно, а Ворски да бъде един рафиниран престъпник.
"Жестокият принц" слага маски на двамата си сина и когато Авел е победен и ще умре, той ранява Каин, за да се изпълни пророчеството - Каин да бъде убитият.
Злодеят е луд. Той е луд и пиян. Развръзката приближава. Той пие, пие, защото тази вечер ще бъде притежател на Камъка-Бог, след като чрез хиляди мъчения и бавна агония, ще "Убие своята съпруга..."
Хилядите мъчения Вероника ги понесе, и агонията ще бъде бавна. Часът приближава. Вечерят, правят приготовленията, изправят стълбата, завързват въжетата и хоп... старият друид се явява на сцената.
При произнасянето на тези думи дон Луис прихна да се смее.
- Ах, дявол да го вземе, смях ме е! От този момент нататък драмата става комедия. Комичният елемент се смесва с един мъртвешки култ...Ах, този дяволски друид... Ами револверите?... За вас, Стефан и Патрис, които бяхте зад кулисите, това не представлява особен интерес. Но за Ворски... Какви сензации!... Ото, я изправи стълбата, за да може твоят господар да си постави краката на най-горното стъпало. Така. Какво? Стана ли ти по-леко? Ворски, отбележи, че не го правя от някакво абсурдно чувство на милост към теб. Не. Страх ме е да не склопиш очи, пък още...за да бъдеш в по-удобно положение да слушаш изповедта на стария друид...
Ново избухване на смях. Без съмнение, спомена за стария друид разсмиваше дон Луис.
- Старият друид, мога да го нарека дон Луис Перена или Арсен Люпен - това е все едно, не знаеше много нещо за тези неща, когато перископът на неговата подводница докара пред очите му бреговете на Сарек вчера по обяд.
- Не знаехте за тези неща? - каза Мару.
- Да, нищичко - потвърди дон Луис.
- Как? Но всичките тези подробности върху миналото на Ворски, всички подробности за това, което той е вършил в Сарек, за неговите планове, за Елфрида, за отравянето на Магенок?
- Всичко това - заяви дон Луис, - научих тук вчера.
- Но от кого? Ние не сме ви напускали?
- Вярвайте ми, че старият друид, когато слезе на острова, не знаеше нищичко. Но и старият друид има претенцията да бъде поне толкова, колкото Ворски, надарен от боговете. И наистина още веднага той има късмета да съгледа върху един отдалечен бряг приятеля Стефан, който за свой късмет беше имал щастието да падне в доста дълбоко място и по този начин да избегне съдбата, която баща и син му бяха приготвили. Ние поговорихме малко с него. За половин час старият друид беше осведомен за всичко. И на часа той започна да действува... Лесно откри килиите, където в твоята килия, Ворски, намери една хубава бяла дреха за целта; след това на една малка хартийка съзря и бързо прочете един препис, направен от теб, от пророчеството. Чудесно! Старият друид се запозна с плана на неприятеля.
Най-напред той тръгна по тунела, през който избягаха Франсоа и неговата майка, но не можа да мине през него поради затрупването. Върна се по стъпките си и излезе под Черните Лаиди. Разгледа острова. Срещаме се с Ото и Конрад. Неприятелят изгорил моста. Часът е шест след пладне. Как да се достигне до Приоре? По стръмнината на Поаерн, казва Стефан. Старият друид отново влиза в подводницата. Обикаля острова под водачеството на Стефан, който познава всички протоци, а и без това се е настанил е една дисциплинирана подводница, която се провира навсякъде, и която старият друид беше поръчал да построят според неговите собствени планове. Най-после стигат мястото, където е лодката на Франсоа. Там се срещат с Тувабйен, който спи под самата лодка. Представят го на стария друид. Веднага завързваме приятелство. Тръгваме. Но на половината път Тувабйен се отделя. На това място, покрито с пясъчници, има една дупка, направена от Магенок за съществуването на която старият друид узнава по-късно. Влиза в подземието. И така, този стар друид застава в сърцето на цялата тази драма, превръща се за няколко часа в господар на положението. Само че часът е вече осем вечерта. За Франсоа няма основание да се бои. Предсказанието гласи: "Авел ще убие Каин".
Но Вероника д'Ержемон, която трябва да загине през "една юнска нощ", дали вече е изтърпяла наказанието? Моето пристигане не бе ли твърде закъсняло?
Дон Луис се обърна към Стефан:
- Спомняте си вероятно Стефан, мъките, които изпитахме с вас, и пашата радост, когато намерихме дървото с надписа "V.D'Н". Върху това дърво още нямаше никаква жертва.
А между това, чува се един шум от гласове, които идат от Приоре. Това беше злокобната процесия. Тя наближава бавно и скоро се различава в мрака. Фенерът се движи. Спират се. Ворски говори нещо. Краят наближава. Скоро щяхме да нападнем бандитите и да освободим Вероника.
Но тук се случва един инцидент, който ще те развлече малко, Ворски... Да, едно странно откритие, което ние направихме. Открихме една жена, която се луташе в тъмнината. Тя се криеше от нас. Ние я уловихме. При светлината на електрическото ми фенерче, Стефан я позна. Сещаш ли се коя е тя, Ворски? Елфрида! Да, Елфрида съучастничката ти, същата, която ти поиска да убиеш. Интересно, нали? Твърде възбудена, почти полудяла, тя ни разказа, че е дала съгласието си за двубоя между двете деца, но при твоето обещание, че нейният син ще победи и ще убие сина на Вероника. Но още от заранта ти я затвори и вечерта, когато успя да избяга, тя открива трупа на собствения си син - Райнолд. Тя беше дошла да присъствува на смъртта на своята съперница и да те убие, за да си отмъсти.
Отлично, старият друид е съгласен и докато ти се приближаваш към Долмен-о-фе и докато Стефан те дебне, друидът разпитва Елфрида. Но ето че тя внезапно се възпротиви, когато чу твоя глас. Гласът на нейния съпруг разпали нейната ревност. Тя поиска да те види, да те предупреди за опасността, която те заплашва, да те спаси и изведнъж, ето я, че се хвърля върху стария друид с нож в ръка. Последният е принуден да действува малко неделикатно и той се решава да се възползва от случая. В един миг престъпното създание е вързано. Ти сам ще трябва да я накажеш, Ворски, и тя ще претърпи наистина участта, която по-рано ти й бе определил. Старият друид дава тогава дрехата си на Стефан, упътва го, хвърля една стрела и докато ти тичаш подир дрехата, той се възползва от гюрултията и заменя Вероника с Елфрида - втората съпруга с първата... Как? Това не е важно за тебе. За мен обаче е важно, че успях да те изиграя, а ти знаеш доколко успях".
Дон Луис си пое дъх. Човек би казал, наистина, по неговия фамилиарен тон, че той разказва на Ворски някаква шеговита история, от която Ворски пръв трябваше да се разсмее.
"Това не е всичко, продължи дон Луис. Патрис Белвал и няколко от моите мароканци - за да те пипна, аз имам осемнадесет от тях работиха в подземните стаи. Пророчеството нали е категорично? Щом твоята жертва предаде Богу дух,
"Огън и пламък ще бликнат от земята, над същото място дето стои голямото съкровище."
Разбира се, брат Тома никога не е знаел къде е това съкровище. Но старият друид узна и пожела Ворски да види неговия сигнал и сам да му влезе в устата. За тази цел трябваше един отвор, който да бъде близо до Долмен-о-фе. Капитан Белвал търси и намира изход. Сам Магенок още е почнал да го работи. Откриваме една стара стълба, която води началото си от хралупата на дъба. От подводницата взехме няколко динамитни патрони и няколко сигнални ракети. И когато от върха на стълбата ти се провикна като герой: "Тя умря, и четвъртата жена се пресели във вечността"... Изведнъж...так!...так...так!... Огън, пламъци, земетресения. Ти се увери, че си действително избраника на съдбата и едно благородно желание да грабнеш Камъка-Бог те обзе. Мили мой, струва ми се, че моята реч ти дотегна и че ти предпочиташ веднага да ми кажеш къде е Франсоа, отколкото да се измъчваш повече, усмихна се мило дон Луис, като остави настрана стария друид и заговори от свое име:
- Защо пренесох Вероника д'Ержемон на това място, след като я изтръгнах от ноктите ти? Отговорът е прост. Къде искаш да я пренеса? В подводницата? Но там приливът ще люлее Вероника, а тя има нужда от абсолютен покой. Имаше само едно място за завет от твоите удари, а именно залата за жертвоприношения. Ето защо аз я донесох там и ти я видя да спи спокойно под действието на солидна доза приспивателно. Трябва да призная, че удоволствието да ти доставя този малък спектакъл имаше свои причини.
Спомни си само каква физиономия направи!
"Ужасно зрелище! Вероника възкръснала! Мъртвата оживяла! Видение тъй жестоко, че ти си обираш крушите... Но аз си знам работата. Ти намираш изхода затрупан. Конрад се връща и ме напада, тъкмо когато пренасях Вероника в подводницата, Един от моите мароканци нанася един "некрасив" удар на Конрад. Това е вторият комичен елемент. Конрад е облечен в бялата туника на друида и положен на камъка. Естествено, твоята първа задача е да се хвърлиш върху него и да го доубиеш... Когато пък забелязваш трупа на Елфрида, който е заменил Вероника, ти се хвърляш върху нея и я направяш на решето...Тогава и развръзката е комична... Ти си окачен на едно дърво и аз те довършвам с тази моя реч, макар даже ако ти би взел Камъка-Бог с цената на тридесет жертви, аз сега съм негов владетел с цената на моите собствени усилия... Прочее, аз очаквам отговор на въпроса, който ти зададох. Хайде, изпей си арията...Какво? Ти мълвиш нещо? Тъй те искам!
Дон Луис се беше покачил на няколко стъпала. Стефан и Патрис се бяха приближили. Очевидно беше, че Ворски искаше да говори.
- Малко по-високо - изиска дон Луис. - Не чувам. Къде е Франсоа д'Ержемон?
Ворски пошепна:
- Ще бъда ли освободен
- Честна дума! При това всички ще заминем оттук, само Ото ще остане да те развърже.
- Франсоа е вързан в лодката.
- Тази, която е на брега?
- Да.
- Три пъти идиот!.... Не се обиждай, Ворски, на себе си говоря. Да, отдавна трябваше да се сетя за това! Нали Тувабйен отиваше да спи там като добро куче, което спи при своя господар? Нали Тувабйен доведе Стефан до лодката, когато го бяха пуснали по следите на Франсоа? Наистина, по някой път и най-умните постъпват като същински магарета. И ти, Ворски, имаше намерение да избягаш с лодката?
- Да.
- Добре тогава, аз ще ти я оставя... щом като толкова искаш да избягате с Ото. Стефан!
Но Стефан вече тичаше към лодката, последван от Тувабйен.
- Отвържи Франсоа, Стефан, и го доведи тук! - извика след двамата дон Луис. - А вие, другите, му помогнете. И подгответе подводницата. След десет минути тръгваме.
Той се обърна към Ворски:
- Сбогом, скъпи мой приятелю. Ах, още една дума. Във всяка подобна авантюра има една любовна интрига. Аз бих казал, че нашата авантюра е лишена от това, защото се съмнявам в чувствата ти към Вероника. Но трябва да отбележа, че тука има една съвсем чиста и съвсем благородна любов. Ти видя с каква добра воля Стефан отиде на помощ на Франсоа. Очевидно, той обича своя другар и възпитаник, но още повече обича неговата майка. Тъй като всичко това, което е приятно за Вероника д'Ержемон, може да ти достави само удоволствие, аз ще ти заява, че и тя не е безразлична към него и неговата възхитителна любов е трогнала нейното женско сърце. Тази сутрин тя срещна Стефан с истинска радост и всичко това ще се свърши вероятно с една сватба... след като Вероника остане вдовица, разбира се. Разбираш ме, нали? Единствената пречка на тяхното щастие си ти. Тогава, понеже ти си един съвършен джентълмен, не би искал... Няма да говоря по-нататък... Надявам се, че ти ще успееш да умреш колкото е възможно по-скоро... Сбогом, драги мой! Не ти подавам ръка, но сърцето ми искрено ти казва: Сбогом!
Дон Луис направи предвзет поклон, после се обърна към съучастника на злодея:
- Ото, след десет минути развържи господаря си. Ще намерите лодката на брега. Добър успех, приятели...
Беше свършено. Сражението между дон Луис и Ворски приключи.
Когато те стигнаха до пясъчния бряг, лодката на Франсоа беше вече пуста. По-далеч вдясно блестеше подводницата.
Франсоа се втурна да ги посрещне, но рязко се спря пред дон Луис, като го разглеждаше втренчено.
- Вие ли сте? - промълви той, - вие ли сте този, когото чаках?
- Бога ми - каза дон Луис, смеейки се, - не зная дали си ме чакал, но съм сигурен, че...
- Вие! Вие сте! Дон Луис Перена...значи...
- Пет! Никакво друго име! Перена стига.. И после, да не говорим много-много за мен, искаш ли? Аз съм случаят. А ти си... Дявол да те вземе, та ти си облечен като... Но в лодката ли прекара нощта?
- Да, под платното, което покрива лодката, здраво вързан. След дуела и докато другите се занимаваха с моя противник, той ме доведе тук, казвайки, че ще избягаме с мама...След това, като доближихме до лодката, той ме върза, без да ми каже нито думица.
- Познаваш ли този човек?
- Нищо не знам за него. Знам само, че ни преследва с мама.
- За причини, които ще ти разкажа по-късно, Франсоа. Сега вече няма защо да се боиш от него.
Вдясно край една верига скали подводницата леко се поклащаше върху тихите води. На палубата й се щураха десетина мароканци. Двама от тях хвърлиха въжена стълба, по която дон Луис и Франсоа се качиха.
В една кабина, превърната в салон, Вероника почиваше, излетната на едно канапе. Нейното бледо лице още носеше белега на неописуемите страдания, които беше претърпяла. Изглеждаше твърде слаба, твърде уморена, но нейните пълни със сълзи очи блестяха от радост.
Франсоа се хвърли в прегръдките й. Тя се разхълца, без да може да каже нито дума.
Срещу тях Тувабиен, седнал на задницата си, въртеше радостно опашка.
- Мамо - каза Франсоа, - дон Луис е тук.
Вероника хвана ръката на дон Луис и нежно я целуна, а Франсоа промълви:
- Вие сте спасили мама... Вие сте ни спасили... Дон Луис го прекъсна:
- Искаш ли да ми доставиш удоволствие, мой малки Франсоа? Не ми благодари. Ако чувстваш нужда да благодариш някому, благодари на твоя приятел Тувабиен. Той няма вид на някой, който е играл голяма роля в тази драма, но съпоставен със злия гений, който ви преследваше, той е добрият гений, скромен, искрен, мълчалив.
- И вие също сте такъв!
- Ах, аз не съм нито скромен, нито мълчалив и ето защо се възхищавам от Тувабиен. Хайде, Тувабиен, ела с мен. Иначе ще останеш тук през нощта, а майката и синът нека поплачат заедно... този път от радост.
 

Глава осемнадесета
Камъкът-Бог
 
Подводницата леко се плъзгаше по гладката морска повърхност. Дон Луис, заобиколен от Стефан, Патрис и Тувабиен, им говореше.
- Каква мерзка душа е този Ворски - казваше той. - Аз често съм виждал такива чудовища, но никога от такъв калибър.
- Тогава... в този случай... - възрази Патрис Велвал, - аз ще повторя това, което и по-рано съм ви казвал: Вие държахте в ръцете си едно чудовище и го пуснахте на свобода! Без да си давате сметка, че това не е морално... Помислете си за всичките злини, които той би могъл да причини като е на свобода... Вие поемате върху себе си цялата отговорност за престъпленията, които той извърши.
- Но каква друга участ бихте искали да има Ворски?
- Смъртта...
Дон Луис свирна с една капитанска свирка. Един мароканец застана пред него.
- Два далекогледа, Хаджи.
Когато донесоха далекогледите, дон Луис ги подаде на Стефан и на Патрис.
- Ние сме само на една миля от Сарек. Поледнете към носа. Лодката трябва да е тръгнала.
- Да - каза Патрис след миг.
- Да, само че...
- Само че?
- Има само един човек в лодката.
- Наистина, един човек - потвърди и Стефан. Те свалиха далекогледите и Патрис каза:
- Един само бяга. Ворски, без съмнение. Той е убил своя съучастник Ото.
Дон Луис се засмя:
- Ако Ото го е убил!...
- Защо?
- Но припомнете си предсказанието, направено на Ворски: "Жена ти ще умре на кръст, а ти ще бъдеш убит от един приятел."
- Да, но...струва ми се, че едно предсказание не е достатъчно....
- Ах, но аз имам и други доказателства!
- Какви?
- Приятели, това е последната част на проблема, който трябва да разрешим заедно. Но да видим - например, как мислите, че замених Вероника с Елфрида.
Стефан поклати глава.
- Признавам, че не разбирам.
- Но това е тъй просто! Когато в някой салон някой господин прави разни магии и фокуси, вие какво си казвате? Този приятел има съучастник, който му съобщава всичко и му помага във фокусите.
- Как? Вие сте имали съучастник?
- Ото.
- Ото? Но вие не сте ни говорили за него.
- Как бих могъл да успея без неговото съучастничество? В действителност, аз имах двама съучастници: Ото и Елфрида, които предадоха Ворски било за отмъщение, било от страх. Докато Стефан отвличаше Ворски далеч от лобното място, аз си побъбрих с Ото. Съглашението бе бързо сключено, с помощта на няколко банкноти и обещанието, че Ото ще излезе здрав и читав от тази авантюра. При това, аз му казах, че Ворски е обсебил петдесетте хиляди франка на Аршина.
- Но как узнахте за тях?
- От моя втори съучастник, от Елфрида, която разпитвах, докато вие дебнехте Ворски, и която ми съобщи и това-онова от миналото на Ворски.
- Но вие сте видели Ото всичко на всичко един път!
- Два часа след смъртта на Елфрида и за втори път при Долмен-о-фе. Ворски, упоен от алкохола, спеше, а Ото пазеше. Аз се възползвах от случая да си подредя работата. След това Ото изпразни револверите на Ворски и на Конрад, или по-скоро, извади оловото на патроните, като остави вътре само барута. След това той ми достави часовника и тефтерчето на Ворски, който Ото беше докопал от шефа си още преди няколко месеца. Всичките тези неща ми послужиха на другия ден, за да си поиграя като магьосник с тъй наречения Ворски в гробницата, където Гой ме намери. Ето как Ото ми оказа своето съдействие.
- Да - каза Патрис, - но вие не сте му казали да убие Ворски, нали?
- Разбира се, не.
- В такъв случай, какво ни доказва, че...
- Вярвате ли, че Ворски не е отгатнал в края на краищата това сътрудничество, което е една от главните причини за неговото поражение? И вярвате ли също, че Ото не е предвидил това? Бъдете уверени, че няма никакво съмнение в това. Ворски, отвързан от дървото, би убил съучастника си, за да си отмъсти за измяната, а и за да си възвърне петдесетте хиляди франка на сестрите Аршина. Ото обаче го е изпреварил. Той е убил Ворски, който беше безсилен, неподвижно овързан за дървото. Даже ще отида по-далеч: Ото, който също е един подлец, не го е даже и убил, а го е оставил да си виси на дървото, тъй че наказанието на Ворски е напълно заслужено. Доволни ли сте сега, приятели? И вашето чувство на справедливост задоволено ли е?
- И ти си моят трети съдия нали, Тувабйен? Ти, който си тъй чувствителен към сълзите. И аз съм също като него, приятели. Изобщо всички ние не сме от тези хора, които осъждат на смърт, но все пак, помислете си, що за човек беше този Ворски, помислете за неговите тридесет жертви, за неговата извънредна жестокост и ме поздравете, задето съм избрал безпристрастната сляпа съдба за отговорен палач в лицето на Ото. Нека се изпълни волята на съдбата!...
Бреговете на Сарек се губеха зад хоризонта. Те скоро се сляха с мъглата и изчезнаха сред необятната водна стихия.
Тримата приятели мълчаха. Те всичките мислеха за този пуст, мъртъв остров, опустошен от лудостта на един човек, където не след дълго време може би някой турист ще открие следите от тази драма, изходите на подземията, килиите, с техните «стаи на смъртта», залата с Камъка-Бог, погребалните катакомби, трупа на Конрад, трупа на Елфрида, скелетите на сестрите Аршина и най-накрая, до Долмен-о-фе, където беше написано пророчеството за тридесетте ковчега и четирите разпнати жени, едрото тяло на Ворски, самотно, ръзкъсано от нощните птици...
 
*     *     *
Те стигнаха до селото Муло, във вилата, близо до Аркахоп.
Вероника седна в градината на вилата. Една седмица почивка и радост й възвърнаха свежестта на лицето и замъглиха кошмарните спомени. Тя поглеждаше с усмивка сина си, който малко по-далеч от нея, слушаше и разпитваше дон Луис Перена. Тя поглеждаше също Стефан и техните погледи се срещаха.
Усещаше се, че между тях сред чувствата, които носеха от детството си, има и нещо друго, което ги свързва един с друг. Неведнъж Стефан си спомняше признанията, които й беше направил в килиите под Черните Лаиди. И Вероника не ги забрави и към дълбоката признателност, която хранеше към възпитателя на нейния син, се примеси едно особено чувство, едно смущение, приятността на което тя вкусва с все по-голямо удоволствие.
Дон Луис Перена, който вечерта, след като подводницата ги доведе до вилата на селото Муло, се качи в експреса за Париж, неочаквано се появи на закуската на Вероника, придружен от Патрис Велвал. Вече час те бяха в градината, удобно седнали на люлеещите се столове, докато Франсоа с порозовяло лице не преставаше да задава въпроси на спасителя си.
- И тогава как направихте... Как можахте да узнаете?... А кой ви посочи пътя към Сарек?
- Франсоа - забеляза Вероника, - не мислиш ли, че няма да отегчиш дон Луис?
- Не, госпожо - отговаря дон Луис, който стана, приближи се до Вероника, поговори й нещо, но така, че Франсоа да не го чуе. - Не, Франсоа не ме отегчава и даже искам да отговоря на въпросите му, но признавам, че той ме затруднява малко и се боя от някаква несръчност от моя страна. Да видим какво знае Франсоа точно за цялата драма?
- Това, което зная и аз, с изключение разбира се, името на Ворски.
- Но знае ли той ролята на Ворски?
- Да, но отчасти. Ворски е един избягал пленник, който е узнал легендите за Сарек, и който, за да придобие Камъка-Бог, е започнал да изпълнява пророчеството, което го засягаше - пророчеството, на което аз съм скрила няколко стиха.
- А ролята на Елфрида? Нейната омраза към него и към вас? Заплахите, с които тя ви обсипваше?
- Казах на Франсоа, че това са луди, безсмислени думи, които и аз не разбирам.
Дон Луис се усмихна.
- Обяснението е доста повърхностно - каза той - и мисля, че Франсоа разбира много добре, че някои работи от пророчеството трябва да останат непознати нему. Същественото, нали? Той не знае, че Ворски беше баща му?
- Той не знае и не ще узнае никога.
- В такъв случай именно това исках да ви кажа - как ще се нарича той?
- Какво искате да кажете?
- За чий син ще се мисли? Защото, вие знаете това също тъй, както и аз, реалната действителност не ще закъснее да му се представи. Франсоа Ворски е умрял в едно корабокрушение, също тъй и неговият дядо преди четиринадесет години. И Ворски е умрял преди година, убит от един свой съучастник. Според закона, не съществува нито единият, нито другият, а в такъв случай...
Вероника, усмихната поклати глава.
- В такъв случай, не знам... .Положението ми се струва наистина безизходно... но все някак ще се подреди.
- Защо?
- Защото вие сте тука.
Той се усмихна на свой ред.
- Аз нямам вече полза от това, което върша, и от мерките, които вземам. Всичко се подрежда. Защо да се мъчим сега? Нали имам право? - Жената го гледаше с надежда.
- Да - каза той сериозно. - Тази, която страда толкова, не трябва да се отегчава и от най-малката грижа. И нищо не ще я отегчи в бъдеще, кълна ви се! Между другото, ето какво ви предлагам. Вие някога сте се омъжили за един ваш далечен братовчед, който умрял, след като ви оставил един син, Франсоа. Но вашата сватба е станала против волята на баща ви, който, за да си отмъсти, е отнесъл детето ви в Сарек. След това, като умира баща ви, името д'Ержемон изчезва и нищо не може да припомни последствията от сватбата ви.
- Но моето име остава. Според закона аз съм записана в гражданския списък под името Вероника д'Ержемон.
- Но вашето моминско име изчезва след като се омъжите.
- Моето име Ворски?
- Не, понеже преди да се омъжите за Ворски, вие сте се венчали с един ваш братовчед, който се казваше...
- Който се казваше?
- Жан Мару. Ето един препис от вашия сватбен акт с Жан Мару,сватба, която е записана където трябва, както твърди този друг препис.
Вероника погледна учудено дон Луис.
- Но защо пък!...Защо това име?
- Защо ли? За да не се нарича вашият син Ворски, нито Д'Ержемон. Ето неговото кръщелно свидетелство, Франсоа Мару.
Тя повтори, смутена:
- Но защо точно това име избрахте?
- Стори ми се удобно за Франсоа. Това е презимето на Стефан, с когото Франсоа ще продължава дълго време още да живее. Ще може да се каже, че Стефан е роднина на вашия мъж и вашето приятелство ще бъде обяснимо за всички. Такъв е моят съвет. Вие не се излагате, бъдете уверена в това, на никаква възможна опасност. Когато човек се намира в едно такова положение, като вашето например, трябва да се употребяват особени срества и да се прибегне до извънредни, и признавам , не дотам законни мерки. Вие ги одобрявате, нали?
Вероника кимна с глава. - Да, каза тя, да! Той се надигна.
- Впрочем - добави той, - ако се срещнат известни неудобства, бъдещето ще се опита, без съмнение да ги подреди. Например, достатъчно би било - не съм дискретен, нали? - достатъчно би било да се отзовете на чувствата, които Стефан питае към вас, и тогава колко хубаво ще се уреди с презимето на Франсоа! Как бързо ще се забравят ужасите на миналото, както от вас, тъй и от Франсоа... втрува ми се, че тези мотиви са твърде важни. Щастлив ще бъда, ако споделяте моето мнение.
Дон Луис Перена поздрави Вероника и без да настоява повече, без да даде вид, че е забелязал нейното смущение, той се обърна към Франсоа:
- Сега, мой мили, аз съм на твое разположение. И понеже ти не желаеш да остане нищо, което да не ти е известно, да се върнем към Камъка-Бог и към бандита, който искаше да си го присвои. О, да, за бандита - повтори дон Луис, мислейки, че няма причини да не говори за Ворски съвсем открито. За бандита, най-опасния от всички бандити, които съм срещал, защото той вярваше в съдбата си... накъсо един болен, един полуумен човек.
- И така - започна нетърпеливо Франсоа, - едно нещо не разбирам преди всичко, а именно, защо вие чакахте цяла нощ, за да го хванете, а не направихте това тогава, докато той и съучастниците му спяха до Долмен-о-фе?
- Много добре, скъпи мой - кимна дон Луис като се смееше, - ти постави пръстта си на една доста слаба точка. Ако аз бях действал така, драмата щеше да свърши четиринадесет или петнадесет часа по-рано. Само че щеше ли да бъдеш ти свободен? Бандитът щеше ли да заговори и да ни разкрие убежището ти? Аз мисля, че нямаше да го направи. За да му развържем езика, трябваше да го приготвим. Трябваше да го обезумим, да го направим да полудее от мъка и от безпокойство, трябваше да го накараме да разбере чрез хиляди доказателства, че той е претърпял поражение в борбата си с мен, и то едно безвъзвратно поражение. Без това нещо той щеше да мълчи, а ние може би нямаше да те, намерим... И после, в този момент моят план не беше напълно ясен, аз не знаех с положителност как ще завърши... После, сетих се по-късно да изтръгна това, което знаеше той за тебе не с големи мъчения - аз съм неспособен за такова нещо, - а да го привържа на това дърво, на което той искаше да разпие майка ти. Така че, затруднен, разколебан, аз просто отстъпих на нуждата, наистина не съвсем безопасна, да отида до края на пророчеството, да видя как ще се отнесе "избраникът на съдбата" към стария друид - накратко, да се позабавлявам малко. Какво искаш, авантюрата беше тъй мрачна, че ми се струваше, че малко веселост ще е необходима. И аз хубаво се насмях. Ето моята грешка. Аз се обвинявам и се извинявам, задето я сторих.
Детето също се смееше. Дон Луис, който го държеше изправено между колената си, го прегърна и повтори:
- Ти ме извиняваш, нали?..
- Да, но при условие, че ще ми отговаряте още. Остават само два въпроса: първият е маловажен...
- Кажи го!
- Касае се за пръстена. Откъде се взе този пръстен, който вие поставихте отначало на пръста на майка ми и после на пръста на Елфрида?.
- Изкалъпих го същата нощ за няколко минути - с една стара халка и няколко фалшиви цветни камъка.
- Но бандитът го позна и каза, че е същият като този на майка му.
- Той помисли, че е същият и поради това, че пръстенът беше много подобен на другия.
- Но как и откъде узнахте тази история?
- От самия него.
- Възможно ли е?
- Боже мой, да! Думите му ги изтръгнах, докато той спеше до Долмен-о-фе... един пиянски сън... той в бълнуването си изломоти цялата история на майка си, за която, впрочем, Елфрида знаеше също нещо. Ти виждаш колко просто е това! И как ни благоприятства случаят!
- Но загадката на Камъка-Бог не е проста! - извика възбудено Франсоа, - а вие я разгадахте! Цели векове хората са се мъчили да я разгадаят, а вие направихте това за няколко часа...
- Не, за няколко минути, по-точно! Достатъчно ми беше да прочета писмото, което г-н д'Ержемон написа до капитан Патрис Белвал. И аз предизвестих твоя дядо за мястото и за природата на чудния Камък-Бог.
- Е добре, дон Луис - не преставаше детето, - аз искам да ми обясните. Ето моя последен въпрос, обещавам ви. Откъде накъде хората вярваха в могъществото на Камъка-Бог? И в какво точно се състоеше могъществото му?
Стефан и Патрис приближиха столовете си. Вероника се полуизправи и се заслуша. Те всички разбираха, че дон Луис търси удобен момент да им разкрие цялата мистерия.
Дон Луис избухна в смях.
- Не очаквайте нищо сензационно - каза той. - Една мистерия е ценна, докато е забулена в мрак и понеже ние разкъсахме този мрак, не остава друго, освен фактът в своята гола действителност. Но фактът е доста странен и действителността не е лишена от известно величие.
- Да, така трябва да е - вметна Патрис Велвал, - понеже тази действителност е оставила в острова Сарек, па даже и в целия Бретан, една такава легенда.
- Наистина - кимна дон Луис. - И то една легенда тъй странна, че продължава да влияе още и върху самите нас... и никой от нас още не се е освободил от влиянието й.
- Как? - запротестира капитанът, - но аз не вярвам на чудеса.
- Нито пък аз - последва го детето.
- Но не, вие вярвате, вие допускате чудото като нещо възможно. В противен случай вие щяхте да схванете отдавна цялата истина...
- Как така?
Дон Луис откъсна една хубава роза от близкия храст, чиито клончета се свеждаха над него, и попита Франсоа:
- Възможно ли е да видоизменя тази роза, чиито размери са такива, каквито една роза може рядко да достигне, в едно цвете два пъти по-голямо, а този розов храст на едно дръвце два пъти по-голямо?
- Разбира се, че не - обяви Франсоа.
- А тогава ти защо допусна, защо всички допуснахте, че Магенок може да достигне до този резултат само като посади няколко рози на определено място на острова и в определени часове. Това е едно чудо и вие го приехте, без да се колебаете...
Стефан забелязва:
- Ние приехме това, на което бяхме свидетели.
- Но вие го приехте като чудо, сиреч като феномен, който Магенок произвеждаше чрез специални свръхестествени, според вас, средства. Докато аз, като четох за тази подробност в писмото на г-н д'Ержемон, тутакси аз.. как да кажа... аз го налучках...Веднага съпоставих тези чудовищни цветя и името, което носеше Калвер Флиери. И моето заключение беше незабавно извадено: Не, Магенок не е магьосник. Той просто е премахнал най-горния слой почва, след това е донесъл малко чернозем и ненормалните цветя са поникнали. Камъкът-Бог е някъде под тях; Камъкът-Бог, който през средните векове е правел да растат същите ненормални цветя; Камъкът-Бог, който през епохата на друидите изцерявал болните и укрепвал децата.
- И следователно - забеляза Патрис, - пак е имало чудо.
- Има чудо, ако се приемат свръхестествените обяснения за това. Има природен феномен, ако човек потърси и намери физичните причини, способни да обяснят чудото.
- Но такива физични причини не съществуват...
- Те съществуват, защото вие сами видяхте чудовищните цветя.
- Тогава - не без ирония попита Патрис, - тогава следователно, съществуват и камъни, които могат да лекуват и да укрепват здравето. И един от тези камъни, това е Камъкът Бог?
- Отделни такива камъни няма. Но има скали, блокове, хълмове и планини от камъни, които съдържат някои метали, като например уран, сребро, олово, мед, никел и тъй нататък или пък техни окиси, между които има такива, които излъчват едни или други лъчения, наричани
 
1. Calvaire Fleuri (фр.) - цветната Голгота. (Бел.ред.)
 
най-общо радиоактивност. Такива именно залежи се намират близо до градеца Жохминстал, в Бохемия... И сред тях...
- Радий - прекъсна го Франсоа.
- Да, именно радий скъпи мой. Няма съмнение например, че радиевите лъчи упражняват известно влияние върху растителността. Възбуждането на хранителната среда прави по-лесно смилаеми елементите, нужни за растението в неговия растеж.
- Така че - каза Стефан, - вие считате Камъка-Бог... за радиоактивен минерал. Аз знаех отдавна бохемската легенда, която говори за някакъв чудотворен камък, изкопан някога от един хълм и през едно мое пътуване видях мястото, оставено от този камък. Това място отговаря точно на размерите на Камъка-Бог.
- Но - забеляза Стефан - радият не се съдържа в скалите, освен в извънредно много ситни частици. Помислете си само - при извличането и обработването на една маса от четиринадесет хиляди килограма скала се получава един грам радий. И вие отдавате едно чудно могъщество на Камъка-Бог, който тежи най-малко два тона...
- Но който съдържа, вероятно, радий в доста голямо количество... Стефан изглеждаше убеден. Обаче той каза:
- Една последна точка. Освен от Камъка-Бог има един малък отломък от камък, който Магенок е намерил в оловния скиптър, и до който всеки, който се е докоснал, е изгорил ръката си. Според вас, този отломък е целият от радий?
- Безспорно. Великият физик Анри Бекерел, след като държал една туба с радиева сол в джоба си, получил рана на кожата си. След няколко дена Кюри повторила опита: същият резултат.
Случаят с Магенок трябва да е бил по-сериозен. Образувала се е рана, нещо като болестта рак. Ужасен от всичко това, което сам знаел, и от всичко, което сам беше казал за Камъка-Бог, че гори като адски пламък и че "дава смърт или живот", той си отсякъл ръката.
- Така да е - кимна Стефан, - но откъде е дошло това чисто радиево зрънце? Това не може да бъде отломък от Камъка-Бог, защото колкото и богат да е той, радият е разпръснат по него във вид на зърна, съединен с минерала, и само чрез редица операции може да се отдели радият от известен минерал. Всичко това изисква специално обработване, лаборатории, учени мъже... Накратко - известна степен на цивилизация, която, признайте, не може да се сравнява с варварството, в което нашите деди - келтите, са тънели.
Дон Луис се усмихна и потупа младия човек по рамото.
- Много добре, Стефан, аз съм щастлив да видя, че, учителят и приятелят на Франсоа е един логично мислещ човек. Забележката ви е справедлива. Аз бих могъл да й отговоря с няколко напълно законни хипотези, да предположа някакъв прост начин за извличане на радий, да си въобразя, че в дъното на един гранитен блок, съдържащ радиево съединение, се е отворила някаква дупка, през която водите бавно са се стичали и са завличали със себе си безкрайно малки частици радий. Че тези води, така радиоактивни, дълго време са текли в някакъв тесен коридор, и там са се сгъстявали, концентрирали и след векове и векове, изцеждайки се на малки капчици, от които радият се изпарява веднага, образуват тънък сталактит, твърде богат откъм радий, на който някой келтски военачалник е отчупил върха... Но има ли нужда да отиваме толкова далеч и да прибягваме до такива далечни предположения?... Не може ли човек да прибегне към гения и към неизчерпаемите средства на природата? Какво е за природата да извлече радий от една радиоактивна скала! Какво ще кажеш, мой мили Франсоа? Съгласни ли сме?
- Ние винаги сме съгласни - отговори възторжено детето.
- И така, ти не съжаляваш много за чудото на Камъка-Бог!
- Но все пак то си съществува, това чудо!
- Имаш право, Франсоа, то си съществува, и сто пъти по-хубаво и по-блестящо. Науката не убива чудесата, тя ги облагородява и пречиства. Каква беше тази капризна, зла, неразбираема, скрита сила на камъка, която действаше надясно и наляво, според невежата фантазия на един варварски началник, или на един друид! Какво беше тя, в сравнение благородната, ясна, чиста сила, която днес ни се явява чрез радия!
Дон Луис внезапно прекъсна и почна да се смее.
- Хайде де, ето че аз почнах да възпявам науката. Извинете, госпожо - прибави той, като стана и се приближи до Вероника, - кажете ми. не съм ли ви отегчил много с моите обяснения? Не, нали, не много? Впрочем, те свършиха...или почти свършиха. Има само една точка още да изясня, едно решение да взема.
И той седна до нея.
- Е добре, ето. Сега, след като завладяхме Камъка-Бог, тоест едно истинско съкровище, какво ще правим с него!
Вероника помисли.
- О, за това и дума да не става. Аз не искам нищо, което произхожда от Сарек, нищо от това, което се е намирало в Приоре.
- Обаче Приоре ви принадлежи.
- Не, не, Вероника д'Ержемон не съществува вече, а Приоре не принадлежи вече на никого. Нека да го продадем на търг! Аз не искам нищо, нищо от онова проклето минало.
- А как ще живеете?
- Както живеех, от работата си. И съм сигурна, че Франсоа е съгласен с мен, нали Франсоа!
И с едно неволно движение, като се обърна към Стефан, като че ли тя се допитваше и до него, добави:
- И вие също, вие сте съгласен с мене, нали?
- Напълно - каза той. Тя продължи:
- Впрочем, ако аз не се съмнявам в чувствата на моя баща, но нямам доказателства за неговата воля по отношение на мене.
- А може би аз имам такива доказателства - каза дон Луис.
- Как?
- Патрис и аз се завърнахме в Сарек. В едно чекмедже в стаята на Магенок, в дъното на едно тайно сандъче, намерихме плик, но без адрес. Отворихме го. Този плик съдържаше едно свидетелство за двадесет хиляди франка рента и тези думи, написани на едно листче:
"След смъртта ми Магенок да връчи това свидетелство на Стефан Мару, на когото аз поверявам моя внук Франсоа. Когато Франсоа навърши осемнадесет години, свидетелството ще му принадлежи. Аз искам да вярвам, че той ще потърси майка си, която да благослови от мое име."
- Ето свидетелството - каза дон Луис - Ето писмото. То има дата април, тази година...
Вероника беше смаяна. Тя погледна дон Луис й хрумна да не би всичко това да беше стъкмено от този странен човек, за да осигури нея и сина й. Но тази мисъл беше мимолетна. Действието на г-н д'Ержемон беше много естествено и, предвиждайки трудностите, с които неговата дъщеря щеше да се сблъска след смъртта му, беше прав, задето е помислил за внука си. Тя прошепна:
- Нямам право да откажа...
- Вие нямата право, толкова повече, че тази работа не засяга вас, и че волята на баща ви се отнася за Франсоа и Стефан. Между другото ние сме съгласни с това. Остава Камъка-Бог, и аз отново поставям въпроса си. Какво ще правим с него? Кому ще принадлежи той?
- На вас - изведнъж заяви Вероника.
- На мен?
- Да, на вас, който го открихте, на вас, който му дадохте истинското значение.
Дон Луис забеляза:
- Аз трябва да ви напомня, че този камък има огромна стойност. Колкото и големи да са чудесата, извършени от природата, благодарение само на една чудна случайност, на обстоятелствата, той е могъл да извърши чудото да натрупа такава голяма скъпоценна материя в толкова малък обем. Там има, трябва да го знаете, цели съкровища.
- Толкова по-добре - заяви решително Вероника, - вие ще съумеете да го използвате по-добре, от който и да е друг.
Дон Луис помисли и каза, като се усмихна:
- Вие имате право и аз ви признавам, че очаквах това. Преди всичко, защото моето право върху Камъка-Бог ми се струва, че е достатъчно основателно. Освен това, аз имам нужда от този гранитен блок. Боже мой, да, надгробната плоча на бохемските царе не е изчерпала своята магическа сила и има още хора, върху които тази сила може да действува със същата целебност, както върху нашите деди галите. И наистина, аз намирам, че една такава помощ ми е необходима. След няколко години, когато ще привърша лекуването си, аз ще донеса Камъка-Бог във Франция, и възнамерявам да основа една народна лечебница. И така, науката ще се възползва от злото, което Камъкът-Бог би могъл да направи. По този начин злото от авантюрата на Сарек може би ще бъде откупено. Съгласна ли сте, госпожо?
Тя протегна ръката си.
- От все сърце.
Настъпи мълчение. След това дон Луис Перена поде:
- О, да, неприятна авантюра... и даже ужасна. Аз зная странни истории, даже и такива, които са ми оставяли доста мъчителен спомен. Но тази надминава всичките. Тази беше нелогична, защото беше дело на безумец. И защото се разви в едно време на умопомрачение и ужас. Войната е причина за това. В мирно време чудовищата нямат време да изпълняват глупавите си планове. Днес в този изолиран остров героят на изключенията намери особени ненормални условия...
- Да не говорим за това - прошепна Вероника с треперещ глас. Дон Луис целуна ръката на младата жена, след това взе Тувабйен
и го повдигна с ръцете си.
- Имате право, да не говорим за това. Иначе, ето сълзите на сцената и Тувабйен ще се натъжи. Но въпреки това, да си спомним някои епизоди, които бяха хубави и смешни. Нали, Тувабйен, градината с огромните цветя на Магенок, и ти си спомняш за нея? И легендата за Камъка-Бог, епопеята на келтското племе, скитащо с надгробната плоча... Нали, Тувабйен, това е интересно! Само че, виждаш ли, Тувабйен, ако аз бях поет и бях натоварен да разкажа историята на острова с тридесетте ковчега, аз щях да се погрижа малко за ужасната истина и бих ти дал по-значителна роля. Ти щеше да се бориш срещу ужасното чудовище, ти щеше да го уплетеш в примката си, Все ти, не крия, благодарение на чудния си инстинкт, щеше да накажеш порока, за да възтържествува добродетелта. И така щеше да бъде много по-добре, защото нищо по-хубаво от тебе, Тувабйен, не би могло да ни покаже чрез хиляди доказателства, едно от друго по-убедителни, че всичко в живота се подрежда и отива добре...

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Островът с 30-те ковчега от Морис Льоблан - Книги онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!