Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Кен Фолет
Опасно богатство

 
Пролог
1866
 
I
 
В деня, когато се случи трагедията, момчетата от училище «Уиндфийлд» бяха наказани по стаите си.
Беше гореща майска събота и при нормални обстоятелства те щяха да прекарат следобеда в полето на юг от сградата — някои щяха да играят крикет, а други да ги наблюдават от сенчестите покрайнини на Епископска гора. Само че бе извършено престъпление. От бюрото на господин Офъртън, учителя по латински език, бяха откраднати шест златни суверена, и цялото училище се намираше под подозрение. Всички момчета щяха да стоят затворени, докато крадецът не бъдеше заловен.
Мики Миранда седеше на маса, в която бяха издълбани инициалите на поколения скучаещи ученици. В ръка държеше един справочник, издание на правителството — «Снаряжение на пехотата». По принцип картинките на мечове, мускети и пушки го очароваха, но в момента му бе твърде горещо, за да се съсредоточи. От другата страна на масата бе седнал Едуард Пиластър, момчето, с което делеше една стая. Сега той вдигна поглед от тетрадката си по латински, в която преписваше направения от Мики превод на една страница от Плутарх, посочи нещо с пръста си, изцапан с мастило, и заяви:
— Не мога да разчета тази дума.
Мики погледна: «deapitated».
— Обезглавен — обясни. — Същата е и на латински, deapitare.
За Мики латинският език бе лесен, може би защото много от думите си приличаха с тези в испанския, който бе родният му език.
Химикалката на Едуард продължи да скърца по хартията. Мики, който вече не можеше да седи на едно място, стана и отиде до отворения прозорец. Не се усещаше дори слаб полъх на вятъра. Загледа се, изпълнен с копнеж, към гората оттатък двора на конюшнята. В северния край на Епископска гора имаше една сенчеста, пълна с вода изоставена каменоломна, в която можеше да се плува. Водата бе прохладна и дълбока…
— Хайде да отидем да поплуваме — предложи той неочаквано.
— Не можем — отвърна Едуард.
— Можем да излезем през синагогата.
«Синагогата» бе стаята до тяхната, в която живееха три еврейски момчета. В училище «Уиндфийлд» се преподаваше теология, но без излишен догматизъм. Освен това имаше търпимост към религиозните различия, заради което бе харесвано от родителите евреи, от методисткото семейство на Едуард и от бащата на Мики, който бе католик. Независимо от официалната политика на училището обаче, отношението към евреите в него не бе твърде добро.
Мики продължи:
— Можем да минем през техния прозорец и да скочим на покрива на пералното помещение, да се смъкнем от онази страна на конюшнята, която не се вижда и незабелязано да стигнем гората.
Едуард се уплаши:
— Очаква ни Бастуна, ако ни пипнат.
Ставаше дума за бастуна от ясеново дърво на директора, доктор Полсън. Наказанието за нарушаване на забраната за излизане бяха дванайсет изключително болезнени удара. Доктор Полсън вече бе налагал веднъж Мики — за игра на комар — и момчето още потръпваше, когато се сетеше за боя. Само че вероятността да ги хванат бе твърде малка, а идеята да се съблече и да се потопи гол във водоема — съвсем непосредствена. Толкова бе близка, че почти усещаше допира на студената вода върху потната си кожа.
Хвърли поглед на другото момче. Едуард не бе особено харесван в училището: твърде мързелив бе, за да се учи добре, твърде непохватен, за да има успехи в спорта, а и прекалено егоистичен, за да се сприятелява лесно. Всъщност Мики бе единственият му приятел и Едуард не обичаше Мики да прекарва времето си с други момчета.
— Ще питам Пилкингтън дали иска да дойде с мен — каза Мики и тръгна към вратата.
— Не, недей — спря го разтревоженият Едуард.
— Не виждам причина да не го правя — заяви Мики. — Тебе твърде много те е страх.
— Не ме е страх — неубедително каза Едуард, — трябва да си свърша упражнението по латински.
— Ами добре, упражнявай се, а аз междувременно ще отида да плувам с Пилкингтън.
Едуард продължи да упорства още малко, после се предаде:
— Добре де. Ще дойда — с неохота произнесе той.
Мики открехна вратата. От останалата част от сградата се чуваше ниско буботене, но в коридора не се забелязваха учители. Той се втурна в съседната стая. Едуард го последва.
— Здравейте, юдеи! — поздрави Мики.
Две от момчетата играеха карти на масата. Те вдигнаха очи към него, после продължиха играта, без да казват нищо. Третото, Дебелака Грийнборн, ядеше торта. Майка му непрекъснато му изпращаше храна.
— Здрасти и на двама ви — дружелюбно им отвърна той. — Искате ли торта?
— За бога, Грийнборн, плюскаш като прасе — бе коментарът на Мики.
Дебелака сви рамене и продължи да се тъпче. Често му се подиграваха, защото бе хем пълен, хем евреин. Той обаче не обръщаше внимание на обидните имена, с които го наричаха. За баща му се говореше, че е най-богатият човек на света; може би заради това оставаше глух за подигравките, помисли си Мики.
Мики отиде до прозореца, отвори го и се огледа. Дворът на конюшнята бе напълно пуст.
Дебелака запита:
— Какво ще правите?
— Отиваме да поплуваме — отвърна Мики.
— Ще ви накажат.
Едуард се съгласи с жален тон:
— Знам.
Мики седна на широкия външен перваз, претърколи се по корем и започна да пълзи заднишком. След миг тупна върху наклонения покрив на пералното помещение, който се намираше само на десетина сантиметра по-долу. Стори му се, че е чул счупването на керемида, но покривът издържа тежестта му. Вдигна поглед и забеляза Едуард, който разтревожено се бе надвесил през прозореца.
— Хайде! — повика го Мики.
Плъзна се надолу по покрива и използва един удобно разположен улук, за да се спусне на земята. Минутка по-късно Едуард се приземи до него.
Мики надникна иззад ъгъла на пералнята. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да се колебае повече, той хукна през двора на конюшнята и навлезе сред дърветата. Спря да тича, едва когато прецени, че вече не могат да го видят от сградата на училището. Едуард го настигна.
— Успяхме! — възкликна Мики. — Никой не ни забеляза.
— Вероятно ще ни спипат на връщане — мрачно предрече Едуард.
Мики му се усмихна. Едуард имаше външен вид типичен за англичанин: светла права коса, сини очи и нос като нож с широко острие. Той бе едро момче с широки рамене, силно, но с некоординирани движения. Липсваше му усет за стил и дрехите му винаги бяха съчетани неподходящо. Двамата с Мики бяха на една и съща възраст — шестнайсет години — но в почти всичко останало силно се различаваха: Мики имаше чуплива тъмна коса и тъмни очи, освен това много държеше на външния си вид и на това всяка част от облеклото му да си е на мястото и да е чиста.
— Имай ми доверие, Пиластър — заяви Мики. — Не ти ли казах, че винаги ще се грижа за теб?
Едуард се усмихна широко, вече по-спокоен:
— Добре, да вървим.
Придвижваха се през гората по една едва забележима пътека. Под короните на буковете и брястовете бе малко по-прохладно и Мики се почувства по-добре.
— Какво ще правиш през лятото? — запита той Едуард.
— Обикновено през август отиваме в Шотландия.
— Ловна хижа ли имат там вашите? — Мики бе възприел жаргона на висшата английска класа и знаеше, че «ловна хижа» е правилният израз — дори в действителност да става дума за замък с петдесет стаи.
— Ами, наемат една — обясни Едуард, — обаче не ходим на лов. Баща ми не се занимава много със спорт, нали разбираш.
Мики чу отбранителната нотка в тона на Едуард и се зачуди какво точно е значението й. Знаеше, че английската аристокрация обича да стреля по птици през август и да ходи на лов за лисици през цялата зима. Знаеше също така, че аристократите не изпращат синовете си в това училище. Бащите на момчетата от «Уиндфийлд» бяха търговци и инженери, не графове и епископи — а такива хора нямат време за губене в лов и стрелба. Пиластър бяха банкери; с думите «Баща ми не се занимава много със спорт» Едуард всъщност признаваше, че семейството му не стои на най-високата обществена стълбица.
Мики намираше за забавен факта, че англичаните уважават безделниците повече от хората, които работят. В неговата страна уважение не се оказваше нито на ленивите аристократи, нито на работливите търговци. Народът на Мики уважаваше само силата. Ако човек разполагаше с власт над другите — ако можеше да ги нахрани или да ги остави да умрат от глад, да ги затвори в тъмница или да ги освободи, да ги убие или да им позволи да живеят — нима му бе нужно друго?
— Ами ти? — поинтересува се Едуард. — Ти как ще прекараш лятото?
Мики се бе надявал да чуе този въпрос.
— Тук — отговори. — В училище.
— Пак ли ще останеш тук през цялата ваканция?
— Налага се. Няма как да се прибера у дома. Само в едната посока се пътува шест седмици — още преди да съм пристигнал, ще трябва да тръгвам обратно.
— Дявол го взел, това е наистина неприятно.
В действителност Мики не изпитваше особено желание да се връща. Откакто майка му бе починала, той ненавиждаше дома си. В момента там имаше само мъже: баща му, по-големият му брат Пауло, няколко чичовци и братовчеди — и четиристотин каубои. Папа бе герой за хората си и непознат за Мики: студен, недостъпен, нетърпелив. Истинският проблем обаче бе братът на Мики. Пауло бе глупав, но силен. Мразеше Мики, който бе по-умен, и обичаше да го унижава. Никога не пропускаше случай да покаже на всички, че Мики не умее да върти ласо и да залавя младите кастрирани говеда, да обяздва коне или да простреля змия право в главата. Любимият му номер бе да стресне коня на Мики. Животното подскачаше и се стрелваше в луд галоп, а Мики стисваше очи и уплашен до смърт, се бореше да се задържи на седлото, докато животното не се изтощеше от препускане из пампасите. Не, Мики определено не искаше да се връща в къщи за ваканцията. Но не желаеше и да остава в училище. В действителност искаше да го поканят да прекара лятото със семейство Пиластър.
Обаче Едуард не му го предложи веднага, така че Мики остави темата засега. Сигурен бе, че ще бъде повдигната отново.
Прехвърлиха се през една полуизгнила ограда от дървени колове и започнаха да се изкачват по ниския хълм отвъд нея. Когато превалиха хребета, пред очите им се показа водоемът. Каменните стени на някогашната кариера бяха стръмни и опасни, но гъвкавите момчета си намираха начини да се смъкнат по тях. На дъното й имаше дълбок вир с тъмнозелена вода, обитавана от разни видове жаби и дори по някоя водна змия.
За изненада на Мики, в момента вътре имаше и три момчета.
Присви очи срещу проблясващата от слънчевите лъчи водна повърхност и се взря в голите фигури. И трите момчета бяха от долните класове на «Уиндфийлд».
Купчината гъста коса с морковен цвят принадлежеше на Антонио Силва, който, независимо от тена си, бе сънародник на Мики. Бащата на Тонио притежаваше по-малко земя от този на Мики, но семейство Силва живееше в столицата и имаше влиятелни приятели. Също като Мики, Тонио не можеше да се прибере за ваканциите, но за свой късмет имаше приятели в посолството на Кордоба в Лондон, така че не му се налагаше да стои в училището през цялото лято.
Второто момче бе Хю Пиластър, един от братовчедите на Едуард. Между двамата нямаше никаква прилика: Хю имаше черна коса и дребни, фини черти. На лицето му обикновено играеше дяволита усмивка. Едуард мразеше Хю, защото той се справеше добре с учението и заради него самият Едуард изглеждаше като тъпака на семейството.
Другият бе Питър Мидълтън, кротко и боязливо момче, което не се отделяше от значително по-уверения Хю. И тримата бяха на по тринайсет години и имаха бели, безкосмени тела със слабички ръце и крака.
После Мики видя и четвърто момче. То плуваше само в другия край на вира. Изглеждаше по-голямо от другите три и като че ли не бе с тях. Мики не виждаше достатъчно добре лицето му, за да го разпознае.
Едуард се усмихваше злобно: видял бе възможност за пакостлива шега. Постави пръст на устните си в знак, че трябва да пазят тишина, след което започна да се спуска по стената на каменоломната. Мики го последва.
Стигнаха издатината, където по-малките момчета бяха оставили дрехите си. Тонио и Хю се гмуркаха — явно изследваха нещо под повърхността — а Питър кротко плуваше напред-назад. Той първи забеляза новодошлите:
— О, не! — възкликна.
— Така, така — произнесе Едуард. — Ходите по забранени места, а, момчета?
В този момент и Хю Пиластър съзря братовчед си и извика в отговор:
— И вие също!
— Най-добре ще е да се върнете, преди да ви хванат — заяви Едуард, после взе чифт панталони от земята. — Ама не си мокрете дрехите, че всички ще разберат къде сте били!
След което метна панталоните в средата на водоема и започна да се залива от смях.
— Гадняр такъв! — изкрещя Питър и се впусна към панталоните, които се носеха по повърхността.
Мики се усмихна; забавляваше се.
Едуард взе една обувка и я хвърли.
Малките момчета започнаха да се паникьосват. Едуард вдигна втори чифт панталони и метна и тях във водата. Гледката на трите жертви, които викаха и се гмуркаха за дрехите си, бе изключително смешна. Мики се разхили на глас.
Докато Едуард продължаваше да хвърля обувки и дрехи във водата, Хю Пиластър се измъкна от вира. Мики очакваше момчето да побегне. Вместо това то неочаквано се втурна право към Едуард. Преди Едуард да успее да се обърне, Хю силно го бутна. Макар че Едуард бе много по-едър, изненадващият сблъсък го извади от равновесие. Той залитна към ръба на издатината, прекатури се през него и цамбурна във водата със страхотен плясък.
Това се случи за секунди, след което Хю грабна част от дрехите и започна пъргаво като маймуна да се катери по стръмната стена на кариерата. Питър и Тонио се разпищяха и избухнаха в подигравателен кикот.
Мики подгони Хю, но скоро се отказа, защото нямаше начин да хване по-малкото и пъргаво момче. Обърна се, за да провери дали с Едуард всичко е наред. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява. Едуард бе изплувал на повърхността. Докопа се до Питър Мидълтън и започна да натиска главата му под водата, отново и отново. Наказваше го заради присмеха отпреди малко.
Тонио плуваше към ръба на вира, стиснал наръч прогизнали дрехи. Когато го достигна, се обърна назад:
— Остави го на мира, тъпак такъв! — кресна той на Едуард.
Тонио винаги бе проявявал безразсъдство; Мики се зачуди какво ще направи сега. Тонио продължи да се придвижва покрай стената, после се обърна с камък в ръка. Мики извика на Едуард да се пази, обаче закъсня. Тонио хвърли камъка с учудваща точност и улучи главата на Едуард, от чието чело бликна струя яркочервена кръв.
Едуард изкрещя силно от болка, заряза Питър и се впусна през вира подир Тонио.
 

II
 
Хю тичаше гол през гората към училището, здраво стиснал онази част от дрехите си, която бе успял да спаси. Стараеше се да не обръща внимание на болката от допира на босите си стъпала в неравната почва. Стигна до мястото, където пътеката пресичаше втора, сви рязко в ляво, продължи да бяга още малко, след което се гмурна в храстите и се спотаи.
Чакаше, като се опитваше да успокои накъсаното си дишане и се вслушваше внимателно. Братовчед му Едуард и най-близкият му приятел, Мики Миранда, бяха най-бруталните зверове в цялото училище: мързеливци, които не спортуваха и само тормозеха другите. Човек можеше единствено да се пази от тях и да се дръпне от пътя им, ако ги видеше. Той обаче бе сигурен, че сега Едуард ще го погне. И без това винаги го бе мразил.
Бащите им също се бяха карали. Бащата на Хю, Тоби, бе отделил личния си капитал от семейния бизнес и бе започнал собствена търговия: продаваше бои за текстилната индустрия. Дори тринайсетгодишният Хю знаеше, че най-голямото престъпление за семейство Пиластър бе да изтеглиш парите си от семейната банка. Джоузеф, бащата на Едуард, така и никога не прости на брат си Тоби.
Хю се зачуди какво се е случило с приятелите му. Преди да дойдат Мики и Едуард, във вира плуваха четири момчета: Тонио, Питър и Хю се плискаха в единия край, а в другия плуваше сам по-големият Албърт Камъл.
По принцип Тонио бе смел до безразсъдство, но Мики Миранда го ужасяваше. И двамата идваха от едно и също място, държавата Кордоба в Южна Америка, и Тонио твърдеше, че семейството на Мики е могъщо и жестоко. Хю не разбираше какво означава това в действителност, но резултатът бе смайващ: макар Тонио да се държеше доста нагло с останалите по-големи ученици, с Мики бе винаги учтив, дори раболепен.
Питър със сигурност бе изплашен до смърт, по принцип той се страхуваше и от собствената си сянка. Хю се надяваше да се е измъкнал от двамата грубияни.
Албърт Камъл, по прякор Гърбушкото, не бе дошъл с Хю и приятелите му и дрехите му бяха оставени на друго място, така че вероятно се бе измъкнал.
Самият Хю също бе успял да избяга, но това не значеше, че е избегнал проблема. Загубил бе бельото си, чорапите и обувките. Налагаше се да се прокрадне в училището само по подгизналите си риза и панталони и да се моли да не го забележи някой учител или момче от горните класове. При тази мисъл простена високо. «Защо винаги ми се случват такива неща?», помисли си нещастно.
Откакто бе постъпил в «Уиндфийлд» преди осемнайсет месеца, непрекъснато му се случваха неприятности. Нямаше проблеми със самото учене: залягаше здраво над книгите и на всеки тест бе първи в класа си. Глупавите и дребнави правила обаче извънмерно го дразнеха. Трябваше да си ляга всяка вечер в десет без петнайсет, но той винаги си намираше някаква причина да остане буден до десет и петнайсет. Всички забранени места го привличаха неудържимо; умираше от желание да изследва цветната градина на свещеника и овощната на директора, мазето, в което държаха въглищата и избата за бира. Тичаше на местата, където би трябвало да ходи, четеше тогава, когато би трябвало да спи, и приказваше по време на общите молитви. И в крайна сметка винаги се озоваваше в тази ситуация — гузен и уплашен, замислен над мрачния въпрос: защо винаги си докарвам такива нещастия?
В продължение на няколко минути гората бе мълчалив свидетел на тъжните му разсъждения относно собствената му съдба. Хю се чудеше дали накрая няма да бъде отритнат от обществото или дори да свърши като престъпник — да го затворят, да го откарат окован в Австралия или даже да го обесят.
Най-после реши, че Едуард не е тръгнал след него. Изправи се и нахлузи мокрите си панталони и риза. После чу нечий плач.
Внимателно надникна иззад храстите — и съзря ярката морковенооранжева коса на Тонио. Приятелят му бавно вървеше по пътеката, гол и мокър. Носеше в ръце дрехите си и хлипаше.
— Какво стана? — попита го Хю. — Къде е Питър?
Изведнъж Тонио избухна.
— Никога няма да кажа, никога! — отсече ожесточено. — Те ще ме убият!
— Добре, недей да ми казваш — съгласи се Хю.
Както винаги, Тонио бе ужасен от Мики. Каквото и да се бе случило, нямаше да му разкрие нищо.
— Най-добре се облечи — добави практично Хю.
Тонио безизразно се вгледа в мокрите дрехи, които държеше. Изглежда бе изпаднал в шок и не можеше да ги подреди и да намери онова, което му бе нужно. Хю пое подгизналата купчинка от ръцете му. В нея имаше обувки, панталони и един чорап, но не и риза. Хю помогна на Тонио да облече наличното, след което двамата поеха към училището.
Тонио спря да плаче, макар все още да изглеждаше разтърсен. Хю се надяваше, че онези грубияни не са причинили нещо наистина лошо на Питър. Сега обаче трябваше да помисли за спасяването на собствената си кожа.
— Ако успеем да влезем в общежитието, можем да си сменим дрехите и да си обуем резервните обувки — обмисли на глас той следващите им ходове. — После, когато вдигнат забраната за напускане на училището, ще отидем до града и ще си купим нови дрехи на кредит в «Бакстедс».
Тонио кимна:
— Добре — отвърна унило.
Докато се промъкваха през дърветата, Хю продължи да се чуди защо Тонио е толкова обезпокоен и разстроен. В крайна сметка, тормозът не бе нещо необичайно в «Уиндфийлд». Какво бе станало при водоема, след като Хю бе избягал от там? Обаче Тонио не каза нищо повече по време на целия път обратно.
Училището се състоеше от шест сгради, които някога бяха представлявали сърцето на голям чифлик. Общежитието им се помещаваше в някогашния краварник, близо до параклиса. За да стигнат до него, трябваше да прескочат една каменна ограда и да прекосят двора на горните класове. Покатериха се на оградата и надникнаха над нея. На двора не се виждаше никой, както и бе очаквал Хю. Въпреки това той се колебаеше. Мисълта за Бастуна и болезнените резки, които оставяше по гърба, го караше да потръпва. Само че нямаше друг избор. Трябваше да се върне в училището и да си облече сухи дрехи.
— Чисто е — прошепна. — Да вървим!
Прескочиха заедно оградата и хукнаха през двора към прохладната сянка на изградения от масивни камъни параклис. Дотук добре. После пропълзяха покрай източния ъгъл на постройката, плътно прилепени към стената. Оставаше им съвсем кратка отсечка: трябваше само да притичат през алеята и щяха да се озоват в собствената си сграда. Хю спря. Все още не се виждаше никой.
— Сега! — каза.
Двете момчета хукнаха през пътя. А после, тъкмо когато стигнаха вратата, се случи бедата. Чу се познат, свикнал да заповядва глас:
— Малки Пиластър! Ти ли си? — и Хю разбра, че играта е свършила.
Сърцето му потъна в петите. Спря и се обърна. Господин Офъртън бе избрал именно този момент за излизането си от параклиса и сега стоеше на сянка на верандата: висока мрачна фигура с академична тога и шапка. Хю потисна стона си. От всички учители, най-малко вероятно бе да дочака милосърдие от господин Офъртън, чиито пари бяха откраднати. Със сигурност ги очакваше Бастуна. Мускулите на задника му неволно се свиха.
— Ела тук, Пиластър — повика го господин Офъртън.
Хю се повлече към него. Тонио го следваше по петите. «Защо поемам такива рискове?», запита се отчаяно Хю.
— В кабинета на директора, веднага! — нареди господин Офъртън.
— Да, сър — нещастно отвърна Хю.
Ставаше все по-зле и по-зле. Когато директорът видеше как е облечен, сигурно щеше да го изключи от училището. А как щеше да обясни това на майка си?
— Хайде, тръгвай! — нетърпеливо го подкани учителят.
Двете момчета се обърнаха, но господин Офъртън спря едното:
— Ти не, Силва.
Хю и Тонио си размениха кратки озадачени погледи. Защо да наказват само Хю, но не и Тонио? Те обаче не можеха да поставят под въпрос нарежданията на учителите, така че Тонио побърза да влезе в общежитието. Хю тръгна към къщата на директора.
Вече усещаше Бастуна върху себе си. Знаеше, че ще се разплаче. Това бе дори по-лошо от болката, защото смяташе, че на тринайсет години е твърде голям за сълзи.
Домът на директора бе чак в другия край на училищната територия, а пък Хю вървеше съвсем бавно, но въпреки това стигна прекалено бързо. Прислужницата му отвори вратата само секунда след като позвъни.
Срещна доктор Полсън още в преддверието. Директорът бе плешив мъж с лице като на булдог, който в момента поради някаква причина изобщо не изглеждаше толкова вбесен, колкото би трябвало да е. Вместо да изиска обяснение на факта, че Хю е напуснал стаята си и от него се стича вода, той само отвори вратата към кабинета си и тихо каза:
— Влез тук, млади Пиластър. — Без съмнение пестеше гнева си за боя с Бастуна.
Хю влезе в помещението с лудо биещо сърце.
Изуми се, защото вътре бе седнала майка му.
И което бе по-зле, тя плачеше.
— Ама аз само отидох да поплувам! — изтърси Хю.
Вратата се затвори зад гърба му и той схвана, че директорът не го бе последвал в стаята.
А после започна да осъзнава, че случващото се няма нищо общо с нарушаването на забраната за излизане и с плуването, нито пък със загубата на дрехите му и че го бяха хванали да се разхожда полугол.
Изпитваше ужасното усещане, че става дума за нещо много по-лошо.
— Майко, какво има? — попита. — Защо си дошла?
— О, Хю! — изплака тя. — Баща ти е мъртъв.
 

III
 
За Мейзи Робинсън съботата бе най-хубавият ден от седмицата. В събота на папа му плащаха. Днес щяха да имат месо за вечеря, както и нов хляб.
Тя седна на предните стъпала заедно с брат си Дани и двамата зачакаха папа да се прибере от работа. Дани бе на тринайсет, с две години по-голям от Мейзи, и тя смяташе, че е чудесен, макар невинаги да се държеше добре с нея.
Къщата им бе едно от влажните, задушни жилища в квартала край доковете на малък град на североизточното крайбрежие на Англия. Тя принадлежеше на вдовицата госпожа Макнийл. Хазяйката им живееше на първия етаж, в стаята отпред. Семейство Робинсън обитаваше задната стая, а на горния етаж имаше още едно семейство. Когато наближеше моментът папа да се прибере, госпожа Макнийл щеше да излезе на стълбището и да го изчака, за да прибере наема.
Мейзи беше гладна. Предния ден бе изпросила няколко разтрошени кокала от месаря, а папа купи една ряпа и направи яхния; тогава Мейзи бе яла за последно. Обаче днес бе събота.
Опита се да не мисли за вечеря, защото това усилваше болката в стомаха й. За да откъсне мислите си от храната, тя се обърна към Дани:
— Папа изруга тази сутрин.
— Какво каза?
— Каза, че госпожа Макнийл е paskudniak.
Дани се изкикоти. Думата означаваше «торба с лайна». И двете деца свободно говореха английски език след една година в новата си страна, но не бяха забравили родния си идиш.
Името им в действителност не бе Робинсън, а Рабиновиц. Госпожа Макнийл ги мразеше, откакто бе открила, че са евреи. Тя никога не бе срещала евреи преди. Когато им даде под наем стаята в къщата си, смяташе, че са французи. В целия град нямаше други евреи. Семейство Робинсън нямаха намерение да идват тук: бяха си платили да ги откарат до място, наречено Манчестър, където живееха много евреи. Капитанът на кораба им каза, че това е Манчестър, обаче ги бе излъгал. Когато разбраха, че са на неправилното място, папа реши да съберат достатъчно пари и да се преместят в Манчестър, обаче после мама се разболя. Тя още бе болна, а те още си стояха тук.
Папа работеше на брега, в един голям склад, над чийто вход с големи букви пишеше: «Тобайъс Пиластър и Ко». Мейзи често се чудеше кой е въпросният «Ко». Папа работеше като деловодител — записваше бройката на варелите с боя, които влизаха и излизаха от сградата. Той бе внимателен човек, който старателно си водеше бележки и правеше списъци. Мама бе негова пълна противоположност. Винаги тя бе смелата, винаги тя поемаше рискове. Именно тя бе искала да дойдат в Англия. Мама обичаше да организира празненства, да пътува, да се среща с нови хора, да се облича хубаво и да играе на разни игри. Мейзи смяташе, че това е и причината папа толкова да я обича: защото бе такава, какъвто той никога не би могъл да бъде.
Сега обаче тя не бе нито енергична, нито дръзка. По цял ден лежеше на стария дюшек, ту заспиваше, ту се пробуждаше, бледото й лице лъщеше от потта, а дъхът й бе горещ и миришеше лошо. Докторът бе казал, че трябва да възстанови силата си, за което е нужно да яде множество пресни яйца и сметана, както и говеждо всеки ден, а после папа му плати с парите за вечерята този ден. Сега обаче Мейзи изпитваше вина при всяко ядене, защото знаеше, че отнема на майка си храната, която може да спаси живота й.
Мейзи и Дани се бяха научили да крадат. В пазарни дни отиваха до центъра на града и отмъкваха картофи и ябълки от сергиите на площада. Търговците следяха зорко стоката си, но все пак от време на време се разсейваха — било с разправия заради рестото, кучешки бой или питие — а междувременно децата грабваха, каквото успееха да докопат. Когато имаха късмет, срещаха някое богато хлапе на своята възраст. Набележеха ли някое, го причакваха и го ограбваха. Такива деца често носеха портокал или кесия сладкиши в джоба си, както и няколко пенита. Мейзи се страхуваше да не ги хванат, защото знаеше колко би се срамувала мама; само че беше и гладна.
Вдигна поглед и забеляза някакви мъже, които вървяха заедно в плътна група. Зачуди се кои са. Все още бе твърде рано да се прибират работниците от доковете. Те гневно говореха на висок глас и размахваха ръце, свити в юмруци. Когато се приближиха, тя разпозна господин Рос, който живееше на горния етаж и работеше заедно с папа за Пиластър. Защо не бе на работа? Да не би да ги бяха уволнили? Той изглеждаше много ядосан и може би именно това бе отговорът. Лицето му бе цялото почервеняло, той кълнеше и разправяше нещо за гадни тъпаци, скапани мръсници и лъжливи копелета. Когато групичката се изравни с къщата, господин Рос рязко се отдели от останалите и с тежки стъпки влезе вътре, а Мейзи и Дани трябваше да се отдръпнат пъргаво от пътя му, за да не ги сгази с подкованите си обувки.
Когато Мейзи отново вдигна очи, видя папа. Слаб мъж с черна брада и меки кафяви очи, той вървеше след другите на известно разстояние. Главата му бе сведена и изглеждаше така обезсърчен и нещастен, че на Мейзи й се прииска да заплаче.
— Папа, какво е станало? — попита го. — Защо се прибираш толкова рано?
— Влезте вътре — каза той с толкова тих глас, че Мейзи едва го чу.
Двете деца го последваха в задната част на къщата. Той коленичи до дюшека и целуна устните на мама. Тя се събуди и му се усмихна. Папа обаче не й се усмихна в отговор.
— С компанията е свършено — каза той на идиш. — Тоби Пиластър се разори.
Мейзи не бе съвсем сигурна какво значи това, обаче от тона на папа изглежда ставаше дума за истинско нещастие. Стрелна с поглед Дани, който сви рамене. И той не разбираше.
— Но защо? — попита го мама.
— Имаше финансов срив — отвърна папа. — Вчера една голяма банка в Лондон фалира.
Мама се намръщи в опит да се съсредоточи:
— Ама тук не е Лондон — каза. — Какво общо има Лондон с нас?
— Не знам подробностите.
— Така че ти вече нямаш работа?
— Нямам работа, нито заплата.
— Но нали днес са ви платили?
Папа сведе глава.
— Не, не ни платиха.
Мейзи отново погледна Дани. Това го разбираха и двамата. Ако нямаше пари, нямаше да има храна за никой от тях. Дани изглеждаше уплашен. На Мейзи й се искаше да заплаче.
— Трябва да ти платят — прошепна мама. — Работил си цяла седмица, трябва да ти платят!
— Нямат пари — каза папа. — Това означава «разорен». Значи, че дължиш пари на хората и не можеш да им платиш.
— Но нали господин Пиластър е добър човек, ти самият винаги си го казвал!
— Тоби Пиластър е мъртъв. Обесил се е миналата нощ, в кабинета си в Лондон. Имал син на възрастта на Дани.
— А ние как ще изхраним децата си?
— Не зная — отвърна папа и за ужас на Мейзи започна да плаче. — Съжалявам, Сара! — промълви, а сълзите се стичаха и мокреха брадата му. — Доведох ви в това ужасно място, където няма евреи и няма кой да ни помогне. Не мога да платя на доктора, не мога да купя лекарства, не мога да нахраня децата ни. Провалих се и те предадох. Съжалявам, съжалявам! — Наведе се напред и зарови мокрото си лице в гърдите на мама. Тя погали косата му с трепереща ръка.
Мейзи се ужаси. Папа никога не плачеше. Това като че означаваше края на всяка надежда. Може би сега всички щяха да умрат.
Дани се изправи, погледна Мейзи и кимна рязко към вратата. Тя също стана и двамата на пръсти излязоха от стаята. Мейзи седна на стъпалата отпред и започна да плаче.
— Какво ще правим? — изхлипа тя.
— Ще трябва да избягаме — отвърна Дани.
След думите на Дани в гърдите й се загнезди ледена топка.
— Не можем — каза.
— Трябва. Няма ядене. Ако останем, ще умрем.
Мейзи не се интересуваше дали ще умре, но се сети за нещо друго: мама със сигурност щеше да гладува, само и само да нахрани децата си. Ако останеха, тя щеше да умре. Трябваше да избягат, за да я спасят.
— Прав си — обърна се към Дани. — Ако се махнем, може би папа ще успее да намери достатъчно храна за мама. Трябва да се махнем, заради нея.
Сега, когато чу думите, които излязоха от собствената й уста, остана поразена от онова, което се случваше със семейството й. Днес бе по-ужасно от деня, когато напуснаха Вискис, оставиха къщите в селото да догарят зад гърбовете им и се качиха на ледения влак — всичките им принадлежности бяха събрани в две брезентови торби — защото тогава знаеше, че папа винаги ще се грижи за нея, независимо от всичко, което би могло да се случи. Сега обаче трябваше сама да се погрижи за себе си.
— Къде ще отидем? — прошепна му.
— Аз заминавам за Америка.
— Америка! Как?
— В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата.
— Ще се качиш незабелязано? — попита го тя със страх и възхищение в гласа.
— Точно така.
Докато гледаше брат си, за първи път забеляза, че над горната му устна са се появили наченки на мустак. Превръщаше се в мъж. Някой ден щеше да има голяма черна брада, също като папа.
— Колко време се пътува до Америка? — запита Мейзи.
Той се поколеба, после я изгледа глуповато и отвърна:
— Не знам.
Тя осъзна, че не е включена в плановете му. Почувства се нещастна и уплашена.
— Значи няма да заминем заедно — произнесе тъжно.
Той я погледна виновно, но не оспори думите й.
— Ще ти кажа какво да направиш — предложи вместо това. — Отиди в Нюкасъл. Пеша можеш да стигнеш до там за около четири дни. Това е голям град, по-голям е от Гданск — в него никой няма да те забележи. Отрежи си косата, открадни чифт панталони и се престори на момче. Отиди в някоя голяма конюшня и помагай с конете — винаги си се справяла добре с конете. Ако там те харесат, ще получаваш бакшиши, а след известно време може и истинска работа да ти дадат.
Мейзи не можеше да си представи да остане напълно сама.
— По-добре да дойда с теб — каза му.
— Не можеш. И без това ще е достатъчно трудно да се крия на кораба, да крада храна и така нататък. Няма как да се грижа и за теб.
— Няма да ти се налага. Ще бъда тиха като мишка!
— Ще се тревожа за теб.
— А няма да се тревожиш, ако ме оставиш тук съвсем сама?
— Трябва да се погрижим за себе си! — скастри я ядосано той.
Тя осъзна, че е решението му е твърдо. Никога не бе успявала да го разубеди, след като е решил нещо. Със свито от страх сърце го запита:
— Кога да тръгнем? Сутринта ли?
Дани поклати глава.
— Сега. Трябва да се кача на кораба веднага, щом се стъмни.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
И сякаш, за да й го докаже, се изправи.
Тя също стана.
— Ще вземем ли нещо?
— Какво?
Мейзи сви рамене. Тя нямаше резервни дрехи, нито лични вещи, всъщност не притежаваше нищо. Не можеха да вземат нито храна, нито пари, защото такива нямаше.
— Искам да целуна мама за сбогом — промълви.
— Недей! — рязко отсече Дани. — Ако го направиш, ще останеш.
Вярно беше. Ако сега видеше мама, щеше да се пречупи и да й разкаже всичко. Преглътна с усилие.
— Добре — каза, като се бореше със сълзите. — Готова съм.
И двамата тръгнаха заедно, рамо до рамо.
Когато стигнаха края на улицата, на Мейзи й се прииска да спре и да погледне къщата за последно. Боеше се обаче, че направи ли го, ще се разколебае; затова продължи да върви и повече не погледна назад.
 

IV
 
От «Таймс»:
 
За характера на английския ученик
«Вчера в «Стейшън хотел», Уиндфийлд, заместник-следователят на Аштън, господин Х. С. Уасбъро, проведе следствие относно тялото на Питър Джеймс Сейнт Джон Мидълтън, тринайсетгодишен, ученик. Момчето плувало във водоем в изоставена каменоломна в близост до училище «Уиндфийлд», когато две по-големи забелязали, че е изпаднал в затруднено положение, както бе съобщено на съда. Едно от по-възрастните момчета, Мигел Миранда, поданик на Кордоба, свидетелства, че спътникът му, Едуард Пиластър, шестнайсетгодишен, съблякъл горните си дрехи и се гмурнал в опит да спаси по-малкото момче, но безуспешно. Директорът на училище «Уиндфийлд», доктор Хърбърт Полсън, даде показания в смисъл, че каменоломната е била забранена за ученици, но той самият е бил наясно, че забраната невинаги се спазва. Журито излезе с решение, че смъртта е резултат на нещастен случай и е възникнала вследствие на удавяне. След това заместник-следователят насочи вниманието към смелостта на Едуард Пиластър, който се опитал да спаси живота на приятеля си и заяви, че характерът на английските ученици, формиран от институции като «Уиндфийлд» е нещо, с което можем с право да се гордеем.»
 
 
 
V
 
Мики Миранда бе очарован от майката на Едуард. Огъста Пиластър бе висока жена на трийсет и няколко години с изваяно тяло. Тя имаше черна коса, черни вежди и надменно лице с високи скули, прав остър нос и силна брадичка. Не беше точно красавица и определено не бе хубавка, но по един особен начин това гордо лице бе изключително запленяващо. По време на следствието бе облечена с черно палто и носеше черна шапка, които я правеха още по-впечатляваща. Но онова, което наистина омагьоса Мики, бе непогрешимото усещане, че строгото официално облекло обвива разкошно, сладострастно тяло, а високомерното и властно поведение прикрива страстна натура. Мики не можеше да откъсне очите си от госпожа Пиластър.
До нея бе седнал съпругът й Джоузеф, бащата на Едуард — грозен мъж с кисела физиономия, приблизително на четирийсет години. Той имаше същия грамаден нос като на Едуард и същата светла кожа, но русата му коса бе силно оредяла, а бузите му бяха почти напълно скрити от дългите рошави бакенбарди, чиято цел сякаш бе да компенсират плешивостта му. Мики се зачуди какво е накарало подобна великолепна жена да се омъжи за него. Впрочем, той бе много богат — може би това бе причината.
В момента пътуваха обратно към училището. В наетата от «Стейшън хотел» карета седяха господин и госпожа Пиластър, Едуард и Мики, както и директорът, доктор Полсън. Мики се развесели, когато забеляза, че директорът също се е прехласнал по Огъста Пиластър. Дъртият Пол я бе обсипал с въпроси — дали следствието не я е уморило, дали се чувства удобно в каретата; после нареди на кочияша да кара по-бавно и веднага след края на пътуването изскочи забързано, за да си осигури тръпката да придържа ръката й, докато дамата слиза по стълбицата. Грубото му като на булдог лице никога не бе изглеждало така оживено.
Следствието бе протекло добре. Мики излезе с най-откритото си и честно изражение и разказа историята, която двамата с Едуард бяха измислили. Вътрешно обаче бе уплашен. Британците държаха извънредно много на истината и той можеше сериозно да загази, ако го хванеха. Но съдебните заседатели бяха така погълнати от разказа за героизма на ученика, че не се и сетиха да го поставят под съмнение. Едуард бе нервен и заекваше, докато даваше показанията си, но следователят го извини с предположението, че е прекалено разстроен от неуспеха си да спаси Питър, и настояваше да не се самообвинява.
Нито едно от другите момчета не бе извикано за следствието. Заради смъртта на баща си Хю бе отведен от училището в деня, когато се бе удавил Питър. Никой не бе поискал от Тонио да даде показания, защото никой не знаеше, че е станал свидетел на смъртта: Мики го бе уплашил и го бе принудил да си мълчи. Другият свидетел, неизвестното момче, което бе плувало в далечния край на водоема, не се бе появило да разкаже за видяното.
Родителите на Питър Мидълтън бяха твърде покрусени и не присъстваха. Изпратили бяха адвоката си, възрастен мъж със сънлив поглед, чиято единствена цел бе цялата история да приключи възможно най-бързо и с възможно най-малко шум. По-големият брат на Питър, Дейвид, бе дошъл; той се разтревожи и превъзбуди, след като адвокатът отказа да зададе на Мики или на Едуард каквито и да било въпроси. За облекчение на Мики обаче, възрастният човек само махна с ръка и отхвърли изразения му шепнешком протест. Мики изпитваше истинска благодарност заради леността му. Той самият бе готов за кръстосан разпит, но Едуард може би щеше да се пречупи.
В прашния салон в дома на директора, госпожа Пиластър прегърна Едуард и целуна раната на челото му, където го бе улучил хвърленият от Тонио камък.
— Бедното ми, скъпо дете! — промълви тя.
Мики и Едуард не бяха споменали за камъка пред никого, защото иначе щеше да им се наложи да обясняват защо го е метнал Тонио. Вместо това казаха, че Едуард си е ударил главата, докато се е гмуркал да спаси Питър.
Докато пиеха чай, Мики стана свидетел на една непозната страна на Едуард. Майка му, която бе седнала на кушетката до него, непрекъснато го докосваше и го наричаше «Теди». Вместо да се чувства засрамен, както би се случило с повечето момчета, той явно се наслаждаваше на това и не спираше да й се усмихва чаровно. Мики никога не го бе виждал такъв. «Тя е луда по него», помисли си Мики, «и на него му харесва».
След няколко минути банални приказки, госпожа Пиластър рязко се изправи и стресна мъжете, които също станаха.
— Сигурна съм, че ви се пуши, доктор Полсън — заяви. Не дочака отговора му, а направо продължи: — Господин Пиластър ще се разходи из градината с вас. Теди, скъпи, върви с баща си. Искам да прекарам няколко минути на спокойствие в параклиса. Може би Мики ще ми покаже как да стигна до него?
— Разбира се, разбира се, разбира се — започна да повтаря директорът, който очевидно изгаряше от желание да се подчини на серията заповеди. — Тръгвай, Миранда!
Мики бе впечатлен. Колко бързо и без никакво усилие бе накарала всички да изпълняват онова, което тя искаше! Задържа вратата пред нея и я последва в преддверието, където учтиво каза:
— Бихте ли желали чадърче, госпожо Пиластър? Слънцето е много силно.
— Не, благодаря.
Излязоха навън. Пред къщата на директора се мотаеха много момчета. Мики предположи, че се е разнесъл слух за невероятната майка на Пиластър и всички са дошли да я видят. Доволен, че именно той върви до нея, Мики я преведе през няколко свързани вътрешни дворове до вратата на училищния параклис.
— Да ви почакам ли отвън? — предложи й.
— Влез вътре. Искам да поговоря с теб.
Той започна да изпитва нервност. Удоволствието, че е съпроводил една великолепна зряла жена из територията на училището, започваше да избледнява. Сега се зачуди защо ли иска да разговаря насаме с него.
В параклиса нямаше никого. Тя седна на една пейка на последната редица и го покани да заеме мястото до нея. После го погледна право в очите и нареди:
— А сега ми кажи истината.
 

Огъста забеляза изненадата и страха, които проблеснаха в погледа на момчето и се увери, че е била права.
Мики обаче възстанови почти мигновено равновесието си:
— Вече ви казах истината — заяви.
Тя поклати глава.
— Не е вярно.
Той се усмихна.
Усмивката му я свари неподготвена. Хванала го бе в лъжа; знаеше, че е застанал в отбранителна позиция — и въпреки това имаше сили да й се усмихва. Малко мъже успяваха да устоят на натиска на волята й, но изглежда той бе нещо изключително, независимо от младостта си.
— На колко си години? — попита го.
— На шестнайсет.
Вгледа се внимателно в него. Изглеждаше невероятно добре с чупливата си тъмнокестенява коса и гладка кожа, макар че пълните устни и тежките клепачи да придаваха упадъчен блясък на красотата му. Със спокойната си самоувереност и привлекателния външен вид й напомняше малко на граф Странг… Усети да я пробожда съвестта и избута тази мисъл в едно далечно ъгълче на съзнанието си.
— Питър Мидълтън не е бил «в затруднено положение», когато сте стигнали до вира — каза тя. — Плувал си е спокойно и доволно.
— Какво ви кара да смятате така? — хладно попита Мики.
Долавяше уплахата му, но той запазваше спокойствие. Бе наистина удивително зрял. Огъста установи, че несъзнателно му разкрива повече от онова, което бе възнамерявала.
— Забравяш, че и Хю Пиластър е бил там — обясни. — Той ми е племенник. Миналата седмица баща му сложи край на живота си, както вероятно си чул, затова Хю не е тук в момента. Той обаче е разговарял с майка си, а тя ми е етърва.
— И какво е казал?
Огъста се намръщи.
— Че Едуард е хвърлил дрехите на Питър във водата — призна с нежелание. Наистина не разбираше защо Теди би направил нещо подобно.
— А после?
Огъста се усмихна. Това момче започваше да овладява и насочва разговора. Предполагаше се, че тя ще го разпитва, а вместо това се случваше обратното.
— Просто ми разкажи какво стана в действителност — подкани го.
Той кимна.
— Много добре.
Когато чу отговора му, Огъста изпита облекчение, но и се разтревожи. Искаше да узнае истината, но и се страхуваше от нея. Горкият Теди — като бебе едва не бе умрял, защото нещо не бе наред с кърмата на Огъста. За малко да си замине, докато докторите открият какъв точно е проблемът и предложат да го кърми дойка. Оттогава си бе такъв — уязвим. Тя трябваше винаги да го закриля и да полага специални грижи за него. Ако бе успяла да се наложи, той изобщо нямаше да отиде в пансион, но баща му си остана непреклонен по този въпрос…
Насочи отново вниманието си към Мики.
— Едуард не искаше да стори нищо лошо — започна момчето. — Само да се пошегува. Хвърли дрехите на другите момчета във водата, за да им погоди номер.
Огъста кимна. Според нея това звучеше нормално: момчета, които се закачат едни други. Бедничкият Теди сигурно сам неведнъж бе страдал от подобни неща.
— А после Хю бутна Едуард вътре.
— Малкият Хю винаги се забърква в неприятности — отбеляза Огъста. — Същият е като баща си!
«И също като баща си вероятно ще свърши зле», помисли си.
— Другите момчета започнаха да се смеят и Едуард натисна главата на Питър под водата, за да му даде урок. Хю избяга. После Тонио хвърли камък по Едуард.
Огъста се ужаси:
— Можело е да изпадне в безсъзнание и да се удави!
— Да, но не стана така. Той се впусна да преследва Тонио, а аз ги наблюдавах; никой не гледаше към Питър Мидълтън. Най-накрая Тонио се изплъзна от Едуард. Едва тогава забелязахме, че Питър е стихнал. В действителност не знаем какво точно е станало с него: може би се е изтощил, докато Едуард му натискаше главата, и не е имал достатъчно сили и въздух, за да се измъкне от вира. Така или иначе, носеше се по повърхността с лицето надолу. Веднага го извадихме от водата, обаче вече беше мъртъв.
Не може да се каже, че Едуард има вина, реши Огъста. Момчетата винаги се държаха грубо едно с друго. Независимо от това, тя бе изключително благодарна, че тази история не бе излязла наяве по време на следствието. Мики бе покрил Едуард, слава богу.
— Ами другите момчета? — попита. — Те сигурно знаят какво е станало.
— Голям късмет е, че Хю напусна училище същия ден.
— Ами второто… Тони ли го нарече?
— Антонио Силва. Тонио за по-кратко. Не се безпокойте за него. Той идва от моята страна. Ще направи, каквото му кажа.
— Откъде си сигурен?
— Знае, че ако ми създаде неприятности, семейството му в родината ще пострада.
В гласа на момчето се долавяше ледена нотка, от която Огъста я побиха тръпки.
— Да ви донеса ли шала? — загрижено предложи Мики.
Огъста поклати глава.
— Никой друг ли не видя какво стана? Други момчета имаше ли?
Мики се намръщи.
— Когато пристигнахме на мястото, във вира плуваше още едно момче.
— Кое?
Той поклати глава.
— Не успях да видя лицето му, а и не знаех, че ще бъде от значение.
— То видя ли какво се случи?
— Нямам представа. Не съм сигурен точно кога си е тръгнало.
— Но вече го е нямало, когато сте измъкнали тялото от водата?
— Точно така.
— Ще ми се да знаехме кое е било това момче — напрегнато каза Огъста.
— Възможно е дори да не е ученик в «Уиндфийлд» — отбеляза Мики. — Може да е от града. Както и да е. Независимо от причината, той не се яви като свидетел, така че, предполагам, не представлява опасност за нас.
Не представлява опасност за нас. На Огъста й направи впечатление как това момче я замесва — заедно със себе си — в нещо непочтено, а може би дори незаконно. Тази ситуация никак не й харесваше. Озовала се бе в нея, без дори да усети, и сега се намираше в капан. Изгледа го твърдо и отсече:
— Какво искаш?
За първи път успя да го хване неподготвен. Той я погледна объркано:
— Какво имате предвид?
— Прикрил си истината, за да помогнеш на сина ми. Днес лъжесвидетелства под клетва. — Забеляза, че го е извадила от равновесие. Това й достави удоволствие: отново контролираше разговора. — Не вярвам, че си поел този риск само от добро сърце. Смятам, че искаш нещо в замяна. Защо просто не ми кажеш какво е?
Видя, че погледът му се насочва към деколтето й и за миг се замисли, че ще й отправи някакво неприлично предложение. А после той каза:
— Искам да прекарам лятото с вас.
Не бе очаквала подобно нещо.
— Защо?
— Пътуването до дома ми отнема шест седмици. Налага се да остана в училището през ваканцията. Тази идея е ужасна — тук е скучно и самотно. Искам да ме поканите да прекарам лятото с Едуард.
Изведнъж отново се превърна в ученик. Тя бе предположила, че ще иска пари или може би работа в банка «Пиластър». Това обаче бе такава незначителна, почти детинска молба. Но за него явно съвсем не бе маловажна. «В крайна сметка», помисли си тя, «той е само на шестнайсет».
— Заповядай да прекараш лятото с нас, добре си дошъл — каза му.
Мисълта не й бе неприятна. В някои отношения той бе наистина плашещ млад мъж, но обноските му бяха безупречни и изглеждаше извънредно добре: гостуването му нямаше да създаде проблеми. Освен това можеше да окаже положително влияние върху Едуард. Единственото нещо, което би могло да се сметне за недостатък на Теди, бе липсата му на цел. Мики бе пълна негова противоположност. Може би щеше да предаде част от решителността и целенасочеността си на нейния Теди.
Мики се усмихна и разкри белите си зъби:
— Благодаря ви! — И наистина изглеждаше искрено въодушевен.
Тя изпита внезапно желание да остане насаме и да обмисли чутото.
— Можеш да тръгваш — каза му. — И сама ще намеря пътя до дома на директора.
Той стана от пейката.
— Много съм ви благодарен! — подаде й ръка.
Тя я пое.
— Не, аз съм ти благодарна за това, че си предпазил Теди.
Той се наведе, сякаш се канеше да целуне ръката й, след което — за нейно най-голямо изумление — я целуна по устата. Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време да се извърне. Зачуди се как да изрази протеста си, докато той се изправяше, но не успя да намери подходящи думи. Само след миг Мики вече бе изчезнал.
Това бе нечувано! Изобщо не би трябвало да я целува, още по-малко пък — по устните! За кого се смяташе?! Първата й мисъл бе да отмени поканата за лятото. Само че не можеше да го направи.
«А защо не?», запита се. Защо да не може да отмени покана, която бе отправила на един обикновен ученик? Държал се бе нагло и непристойно, затова не би трябвало да идва с тях.
Но мисълта да се отметне от обещанието си не й допадаше. Осъзна, че я възпира не само фактът, че Мики бе спасил Теди от позора. Ставаше дума за нещо по-лошо. Тя бе влязла в престъпен заговор с него, а това я правеше уязвима.
Остана в прохладния параклис дълго време, загледана в голите стени. Чудеше се, обзета от смътно неприятно предчувствие, как това хубаво, будно момче ще използва властта си над нея.
 

Първа част
1873
 
Първа глава
Май
 
I
 
Когато Мики Миранда бе на двадесет и три, баща му дойде в Лондон, за да купи пушки. Сеньор Карлос Раул Хавиер Миранда, познат като Папа, бе нисък мъж с широки рамене. Чертите на загорялото му лице бяха всечени дълбоко и показваха агресия и жестокост. Когато носеше кожени панталони и широкопола шапка и бе яхнал някой червеникавокафяв жребец, той представляваше елегантна и внушителна фигура. Тук обаче, в Хайд парк, облечен с редингот и с цилиндър на главата, се чувстваше глупаво, а това го правеше опасно избухлив.
Изобщо не си приличаха. Мики беше висок, слаб, с правилни черти и постигаше целите си по-скоро с усмивка, отколкото с мръщене. Бе дълбоко привързан към удобствата и изискаността на живота в Лондон — красиви дрехи, учтиво поведение, ленени чаршафи и вътрешни водопроводи. Най-големият му страх бе Папа да не го отведе обратно в Кордоба. Нямаше да понесе да се върне към дните, прекарани на седлото и нощите, в които спеше върху твърдата земя.
Още по-лоша бе перспективата да се подчинява на по-големия си брат Пауло, който беше копие на Папа. Мики вероятно щеше да се върне у дома някой ден, но като самостоятелен и важен човек, а не като малкия син на Папа Миранда. Междувременно трябваше да убеди баща си, че е по-полезен тук в Лондон, отколкото у дома в Кордоба.
Един слънчев съботен следобед вървяха по «Саут Керидж драйв». В парка бе пълно с добре облечени лондончани, които пеш, на коне или в карети се наслаждаваха на топлото време. Папа обаче не се забавляваше особено.
— Трябва да имам тези пушки! — измърмори си той на испански, след което го повтори два пъти.
Мики отвърна на същия език.
— Можеш да ги купиш и у дома — заяви предпазливо.
— Две хиляди? — отвърна Папа. — Вероятно бих могъл, но ще бъде такава голяма покупка, че всички ще разберат.
Значи искаше да го запази в тайна. Мики нямаше ни най-малка представа какви бяха плановете на Папа. Две хиляди пушки и мунициите за тях вероятно щяха да изчерпят напълно наличните пари в брой на семейството. Защо Папа изведнъж се нуждаеше от такава артилерия? В Кордоба не бе имало война от легендарния днес Марш на каубоите, когато Папа бе повел хората си през Андите, за да освободят провинция Санта Мария от испанските й господари. За кого бяха пушките? Ако сметнеш каубоите на Папа, роднините, разните служители, навлеци и подмазвачи край него, се събираха не повече от хиляда човека. Папа вероятно планираше да събере още. С кого ли щяха да се бият? Папа не му обясни, а Мики се страхуваше да попита.
Вместо това каза:
— Както и да е. Вероятно не можеш да намериш толкова висококачествени оръжия у дома.
— Вярно е — съгласи се Папа, — «Уесли-Ричардс» е най-добрата пушка, която някога съм виждал.
Мики бе успял да помогне на Папа за избора на пушките. Той винаги се бе увличал по оръжия от всякакъв тип и редовно се информираше за последните технически разработки. Папа се нуждаеше от пушки с къса цев, които щяха да бъдат сравнително удобни за ездачи. Мики бе отвел Папа до фабрика в Бирмингам и му бе показал карабина «Уесли-Ричардс» със задно зареждане, на която заради извития ударник бе измислен прякорът «Маймунската опашка».
— А и ги правят много бързо — отбеляза Мики.
— Мислех, че ще чакам шест месеца за производството на оръжията, но те могат да са готови за няколко дни!
— Това е заради американските машини, които използват.
В миналото, когато оръжията се сглобявали на ръка от майсторите, на принципа проба-грешка, производството на две хиляди пушки наистина би отнело шест месеца. Съвременните машини обаче бяха толкова прецизни, че частите на всяко едно оръжие пасваха на частите на всяко друго от същия модел, а една добре оборудвана фабрика можеше да произведе стотици абсолютно еднакви пушки само за ден.
— Ами машината, която прави двеста хиляди патрона дневно! — възкликна Папа и поклати удивено глава. После настроението му отново се промени и той продължи сърдито: — Но как може да искат парите, преди пушките да са доставени?
Той не разбираше нищо от международна търговия. Бе си внушил, че производителят ще достави пушките в Кордоба, където ще му бъде платено. Само че се бе оказало обратното: изискваше се плащането да бъде направено, преди оръжията да напуснат фабриката в Бирмингам.
Папа обаче не бе склонен да превозва през Атлантическия океан сребърни монети в бурета. И което бе по-лошо, нямаше да предаде цялото семейно богатство, преди оръжията да бъдат успешно доставени.
— Ще решим този проблем, Папа — успокоително каза Мики. — За това служат търговските банки.
— Обясни го отново — нареди Папа. — Искам да съм сигурен, че съм схванал правилно.
Мики бе доволен от възможността да разясни нещо на Папа.
— Банката ще плати на производителя в Бирмингам. Ще уреди оръжията да бъдат транспортирани до Кордоба и ще ги застрахова за времето на пътуването. Когато пристигнат, банката ще приеме плащането от теб в офиса си в Кордоба.
— Но после ще трябва да превози среброто до Англия.
— Не е задължително. Може да плати с него товар солено говеждо, което отива от Кордоба за Лондон.
— А от какво печелят?
— Получават част от всичко. Ще платят на производителя по цени с отстъпка, ще вземат комисиона от транспорта и застраховката и ще те таксуват допълнително за оръжията.
Папа кимна. Опитваше се да не го показва, но бе впечатлен, а това направи Мики щастлив.
Излязоха от парка и продължиха по «Кенсингтън Гор» към дома на Джоузеф и Огъста Пиластър.
През седемте години, след като Питър Мидълтън се удави, Мики бе прекарвал всяка ваканция в дома на Пиластър. След като завършиха училище, в продължение на една година двамата с Едуард обикаляха Европа. Бяха съквартиранти през трите години на следването си в «Оксфорд»; заедно пиеха, играеха комар и се забъркваха в неприятности, като през повечето време дори не се преструваха, че учат.
Мики никога повече не целуна Огъста. Искаше му се. Всъщност имаше желание да направи и нещо повече. Освен това усещаше, че тя може и да му позволи. Сигурен бе, че под маската на ледена арогантност се крие горещото сърце на страстна и чувствена жена. Сдържал се бе от благоразумие. Постигнал бе нещо безценно — в едно от най-богатите семейства в Англия го приемаха почти като син. Би било истинска лудост да застраши тази така важна позиция, като съблазни съпругата на Джоузеф Пиластър. Въпреки това не можеше да спре да мечтае за това.
Наскоро родителите на Едуард се бяха пренесли в нов дом. На юг покрай «Кенсингтън Гор» — до неотдавна провинциален път, водещ от Мейфеър през полята до селцето Кенсингтън — сега се редяха великолепни къщи. На север от улицата се простираха Хайд парк и градините на двореца «Кенсингтън». Идеалното място за дом на богато търговско семейство.
Мики не беше толкова сигурен какво мисли за архитектурата на къщата.
Без съмнение, тя бе удивителна. Изградена бе от червени тухли и бели камъни и имаше големи прозорци с оловни рамки на първия и втория етаж. Над първия етаж започваше голям фронтон, в който имаше три реда прозорци — първо шест, после четири, а под върха на триъгълника още два. Това бяха спални, вероятно за безбройните роднини, гости и слуги. Страните на фронтона бяха стъпаловидни, а на стъпалата бяха кацнали каменни животни, лъвове, дракони и маймуни. На самия му връх се виждаше кораб с опънати платна. Той може би изобразяваше робския кораб, който според семейната легенда сложил началото на пиластровото богатство.
— Убеден съм, че няма друга такава къща в Лондон — каза Мики, докато двамата с баща му стояха отвън и се взираха в нея.
Папа му отговори на испански:
— Без съмнение, точно това е било намерението на дамата.
Мики кимна. Папа все още не се бе срещал с Огъста, но вече я бе преценил.
Сградата имаше и голям сутерен. Към верандата и входната врата пък бе прехвърлен мост. Вратата бе отворена и те влязоха.
Огъста бе организирала следобедно чаено парти, за да се похвали с къщата си. В облицованото с дъбови плоскости фоайе гъмжеше от хора и прислуга. Мики и баща му предадоха шапките си на един лакей, след което започнаха да си проправят път през тълпата към големия салон в задната част на къщата. Френските прозорци бяха отворени и голяма част от хората излизаха навън, на оградената с парапет каменна тераса и оттам — в просторната градина.
Мики нарочно бе избрал да представи баща си в многолюдна обстановка. Обноските на Папа понякога не отговаряха на лондонските стандарти и бе по-добре семейство Пиластър да го опознаят постепенно. Дори според разбиранията в Кордоба, Папа не обръщаше особено внимание на куртоазията, а да го придружава човек из Лондон бе като да развеждаш лъв на каишка. Той настоя да не се разделя с пистолета си и непрекъснато го носеше под палтото си.
Не се наложи Мики да му посочва Огъста.
Тя бе застанала в средата на стаята, облечена в кралскосиня копринена рокля с дълбоко квадратно деколте, щедро разкриващо бюста й. Когато Папа стисна ръката й, тя го погледна с хипнотичните си тъмни очи и каза с нисък, кадифен глас:
— Сеньор Миранда… удоволствие е най-накрая да ви срещна!
Папа бе запленен мигновено. Поклони се ниско над ръката й.
— Никога не ще се отплатя за добрината ви към Мигел — каза той на неуверен английски.
Мики я изучаваше, докато бе заета да омайва баща му. Тя почти не се бе променила от деня, когато я целуна в параклиса на училище «Уиндфийлд». Няколкото бръчици около очите й само усилваха очарованието им. Среброто в косите й сякаш подсилваше черния цвят на останалите кичури. Малкото килограми, които бе качила, правеха тялото й още по-пищно и чувствено.
— Мики много ми е говорил за чудесното ви ранчо — тъкмо казваше тя на Папа.
Папа снижи глас:
— Някой ден трябва да ни посетите.
«Боже опази!», помисли си Мики. Огъста в Кордоба би била толкова не на място, колкото и фламинго във въгледобивна мина.
— Вероятно трябва — отвърна Огъста. — Колко далеч е?
— С новите, бързи кораби — само месец.
Все още държеше ръката й, забеляза Мики, а гласът му бе станал дрезгав. Вече бе омагьосан от нея. Мики усети остра ревност. Ако изобщо някой щеше да флиртува с Огъста, това би трябвало да е самият той, а не Папа.
— Чух, че Кордоба е красива страна — каза Огъста.
Мики се молеше Папа да не направи нещо, с което да го засрами. Той обаче можеше да се държи очарователно, когато му изнасяше; в момента играеше ролята на романтичен южноамерикански благородник, за да спечели благоразположението на Огъста.
— Мога да ви обещая, че ще ви посрещнем като кралица, каквато сте в действителност — каза той с нисък глас и сега вече стана очевидно, че се опитва да я предразположи чрез ласкателства.
Огъста обаче не падаше по-долу.
— Какво изключително изкушаващо предложение — заяви тя с безсрамно лицемерие, което Папа въобще не забеляза.
После, без да се забави и секунда, тя измъкна длан от неговата, погледна към някого зад гърба му и се провикна:
— О, капитан Тилътсън, колко мило от ваша страна, че дойдохте! — и се обърна да поздрави новодошлите.
Папа бе съкрушен. Мина известно време, преди да си възвърне присъствието на духа. После изведнъж рязко нареди:
— Отведи ме при началника на банката!
— Разбира се — нервно отговори Мики.
Огледа се, търсеше стария Сет. Целият клан Пиластър бе тук, включително неомъжените лели, племенниците и племенничките, роднините по сватовство и вторите братовчеди. Разпозна двама членове на парламента и неколцина дребни благородници. Мики прецени, че повечето други гости са делови партньори — а също и конкуренти, помисли си, когато забеляза слабата, изпъната като струна фигура на Бен Грийнборн, собственикът на банка «Грийнборн». За него се говореше, че е най-богатият мъж на света. Бен беше баща на Соломон — момчето, което Мики познаваше като «Дебелака Грийнборн». След училище бяха изгубили връзка: Дебелака не бе отишъл в университет, нито на пътешествие из Европа, а бе постъпил направо в банката на баща си.
По принцип сред аристокрацията разговорите за пари се смятаха за просташки. Тази групичка обаче нямаше подобни задръжки, затова Мики непрекъснато чуваше думата «крах». Във вестниците понякога я изписваха на немски, защото процесът бе започнал в Австрия. Според Едуард, който наскоро бе започнал работа в семейната банка, стойността на ценните книжа спадаше, а лихвените нива се покачваха. Някои хора бяха силно разтревожени, но в семейство Пиластър смятаха, че Лондон няма да бъде повлечен надолу заедно с Виена.
Мики изведе Папа през френските прозорци навън, на покритата с плочи тераса, където в сянката на няколко раирани тенти бяха разположени дървени пейки. Там откриха стария Сет, който седеше с увито около коленете си одеяло, независимо от топлото пролетно време. Той страдаше от някаква неустановена болест и изглеждаше крехък като яйчена черупка, но пък притежаваше пиластровия нос, онова грамадно извито острие, което все още му придаваше страховито излъчване.
При стареца имаше една гостенка, която тъкмо казваше разпалено:
— Срамота е, че не се чувствахте достатъчно добре и не дойдохте на кралския прием, господин Пиластър!
Мики би могъл да й обясни, че това не е правилният начин да говориш на един Пиластър.
— Напротив, радвам се, че имах това извинение! — Сет прочисти гръмко гърлото си. — Не разбирам защо трябва да коленича пред хора, които през живота си не са изкарали сами дори и пени!
— Но принцът на Уелс… такава чест!
Сет не бе в настроение да търпи да му противоречат — всъщност той рядко позволяваше подобно нещо — и сега отсече:
— Млада госпожо, името Пиластър е познато като гаранция за честна търговия в кътчета на земното кълбо, където никога не са и чували за принца на Уелс!
— Ама, господин Пиластър, човек може да си помисли, че не одобрявате кралското семейство! — настоя жената с насилено игрив тон.
Сет не се бе държал игриво през последните седемдесет години:
— Не одобрявам безделието — отвърна той. — В Библията е казано: «Ако не иска някой да работи, той нито да яде». Това го е написал свети Павел във второто си послание до солунците, глава трета, стих десет. Той обаче никъде не споменава, че думите му не важат за кралски особи.
Жената смутено се оттегли.
Мики потисна усмивката си и каза:
— Господин Пиластър, позволете да ви представя баща си, сеньор Карлос Миранда, който идва на посещение от Кордоба.
Сет разтърси ръката на Папа.
— Кордоба, а? Банката ми има офис в столицата ви, Палма.
— Много рядко ходя до столицата — спомена Папа. — Имам ранчо в провинция Санта Мария.
— Значи сте в бизнеса с говеждо.
— Да.
— Проучете замразяването.
Папа се обърка и Мики му обясни:
— Някакъв човек е изобретил машина, която поддържа месото студено. Ако намерят начин да я монтират на корабите, ще можем да превозваме прясно месо по цял свят, без да се налага да го осоляваме.
Папа са намръщи:
— Това може да ни се отрази зле. Аз имам голяма фабрика за сол.
— Затворете я — каза Сет. — Насочете се към замразяването.
Папа никак не обичаше да му нареждат какво да прави и Мики леко се разтревожи. В този миг забеляза с периферното си зрение Едуард.
— Папа, искам да те запозная с най-добрия си приятел. — Успя да отдалечи баща си от Сет. — Позволи ми да ти представя Едуард Пиластър.
Папа измери Едуард със студен, проницателен поглед. Едуард не бе особено привлекателен — метнал се бе на баща си, не на майка си — но приличаше на здраво фермерско момче, беше мускулест и имаше светла кожа. Гуляите до късно и големите количества вино не му се бяха отразили, поне засега. Папа поклати глава и подметна:
— Вие двамата сте приятели от много години.
— Сродни души сме — заяви Едуард.
Папа се намръщи, защото не разбираше.
Мики се намеси:
— Може ли да поговорим малко по работа?
Слязоха от терасата и отидоха на оформената наскоро поляна. Лехите по края бяха засадени само преди дни и все още представляваха просто разкопана пръст и мънички храсти.
— Папа направи някои много големи покупки тук. Сега трябва да организира превоза и финансирането им — продължи Мики.
— Това може да е първата сделка, първият ти скромен принос в семейната банка.
Едуард се заинтригува:
— С удоволствие ще ви свърша работа — обърна се той към Папа. — Искате ли да дойдете в банката утре сутринта, за да договорим всичко необходимо?
— Ще дойда — отвърна Папа.
Мики се намеси:
— Я ми кажи, какво ще стане, ако корабът потъне? Кой губи — ние или банката?
— Никой — обясни самодоволно Едуард. — Товарът ще бъде застрахован в «Лойд». Можем просто да приберем парите от застраховката и да ви изпратим стоката отново. Вие не плащате, преди да си получите пратката. А какъв е товарът, впрочем?
— Пушки.
Лицето на Едуард помръкна.
— О! В такъв случай не можем да ви помогнем.
Мики се озадачи.
— Защо?
— Заради стария Сет. Той е методист, както знаеш. Е, цялото семейство е такова, обаче старият Сет е много по-набожен от останалите. Както и да е. Той няма да финансира продажби на оръжие, а пък като старши партньор именно той налага политиката на банката.
— Мътните да го вземат! — изруга Мики и притеснено стрелна с очи баща си. За щастие, Папа не бе разбрал разговора им.
Сърцето на Мики се сви. Нямаше начин планът му да се провали заради нещо толкова глупаво като религиозните убеждения на Сет — нали?
— Проклетият лицемер е на практика мъртъв, защо ще се меси?
— Кани се да се пенсионира — отбеляза Едуард. — Обаче си мисля, че ще го замести чичо Самюъл, а пък той е същият като него, нали знаеш?
Все по-зле и по-зле. Самюъл бе синът на Сет, петдесет и три годишен ерген в прекрасно здраве.
— В такъв случай ще се наложи да се обърнем към друга търговска банка — заяви Мики.
Едуард отвърна:
— Това не би трябвало да е проблем, стига да предоставите поне две солидни делови препоръки.
— Препоръки ли? Че защо?
— Ами, банката винаги поема риск, защото купувачът може и да се отметне от сделката, а така тя ще се окаже притежател на товар нежелани стоки на другия край на света. Затова всички банки искат някакъв вид гаранция, че си имат работа с почтен търговец.
Само че Едуард не осъзнаваше, че понятието «почтен търговец» в Южна Америка все още не съществуваше. Папа бе audillo — провинциален земевладелец, който разполагаше със стотици хиляди акри земя сред пампасите и с множество каубои, изпълняващи и ролята на частна армия. Той използваше силата си по начин, с който англичаните не се бяха сблъсквали от Средновековието насам. Все едно да искаш препоръки от Уилям Завоевателя.
Мики се престори на невъзмутим.
— Без съмнение, можем да предоставим нещо такова — заяви.
В действителност се бе оказал в много затруднено положение. Ако искаше обаче да остане в Лондон, трябваше да осъществи тази сделка.
Обърнаха се и тръгнаха бавно към претъпканата с хора тераса. Мики се стараеше да скрие тревогата си. Папа все още не бе разбрал с каква сериозна пречка са се сблъскали, но по-късно щеше да се наложи да му обясни — а тогава наистина щеше да си има проблеми. Папа не толерираше провалите, а гневът му бе ужасяващ.
Огъста се появи на терасата и се обърна към Едуард:
— Намери ми Хастед, Теди, скъпи — помоли го. Хастед бе раболепният й главен прислужник от Уелс. — Освежителните напитки свършиха, а тоя проклетник изчезна някъде!
Едуард пое да изпълни задачата.
Огъста отправи на Папа топла, интимна усмивка:
— Приятно ли ви е скромното ни събиране, сеньор Миранда?
— Много, благодаря ви — отвърна Папа.
— Трябва да пийнете чаша чай или нещо ободрително.
Папа би предпочел текила, както знаеше Мики, но на методистките чаени партита не се сервираше твърд алкохол.
Огъста хвърли поглед към Мики. Тя винаги бързо долавяше настроенията на хората. Този случай не бе изключение.
— Виждам, че не се забавляваш особено. Какъв е проблемът?
Той не се поколеба и веднага сподели:
— Надявах се Папа да помогне на Едуард да спечели една сделка за банката, само че става дума за пушки и муниции. Едуард току-що ми обясни, че чичо Сет няма да финансира продажбата на оръжия.
— Сет няма още дълго да е старши партньор — отбеляза Огъста.
— Очевидно Самюъл разсъждава по същия начин като баща си.
— Така ли? — изви лукаво глас Огъста. — А кой е казал, че Самюъл ще бъде следващият старши партньор?
 

II
 
Хю Пиластър носеше нова, небесносиня вратовръзка фишу, която бе прикрепена с игла, за да седи леко бухнала. В действителност би трябвало да е облечен с нов фрак, обаче печелеше само 68 лири годишно, така че се налагаше да освежава старите си дрехи с нова вратовръзка. Този тип фишу бе последен писък на модата, а небесносиньото бе много смел избор на цвят. Хвърли поглед в огромното огледало над камината в салона на леля си Огъста и установи, че синята вратовръзка и черният костюм много подхождат на сините му очи и черната коса. Надяваше се, че тя ще му придаде изтънчен и привлекателен вид — или поне в очите на Флорънс Столуърти. Започнал бе да проявява интерес към дрехите и модата, след като се запозна с нея.
Донякъде бе неловко и дори леко срамно — да живееш с Огъста, а да си толкова беден. В банка «Пиластър» обаче имаше такава традиция: на служителите се плащаше толкова, колкото заслужават, независимо дали са членове на семейството или не. Според една друга традиция всички започваха от дъното. В училище Хю бе много добър ученик и ако не се бе забърквал в толкова неприятности, вероятно щяха да го изберат за първенец на випуска. В банката обаче образованието му нямаше голямо значение. Работеше като стажант-чиновник и получаваше заплата в съответствие с длъжността си. Леля му и чичо му никога не бяха предлагали да го подпомогнат финансово и следователно трябваше да се примирят с леко износените му дрехи.
Него, разбира се, не го бе особено грижа какво мислят за външния му вид. Притесняваше се единствено от мнението на Флорънс Столуърти. Тя бе бледо, красиво момиче, дъщеря на граф Столуърти. Най-важното обаче бе, че се интересуваше от Хю Пиластър. Честно казано, Хю би бил очарован от всяко момиче, което си направеше труда да разговаря с него. Това го безпокоеше, защото означаваше, че чувствата му не са особено дълбоки. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Достатъчно бе само някое момиче случайно да го докосне, и устата му пресъхваше. Непрекъснато го измъчваше любопитство — какво ли представляваха краката им под всички тези пластове от фусти? Понякога чак го болеше от желание, като от физическа рана. Сега бе на двайсет години, чувстваше се така от петнайсетгодишен, а през тези пет години не бе целувал друг човек, освен майка си.
Празненства като събирането на Огъста за него представляваха изтънчено мъчение. Целта бе да се забавляват, затова всички се стараеха да са мили и приятни, да намират теми за разговор и да демонстрират интерес един към друг. Момичетата изглеждаха чудесно, непрекъснато се усмихваха и от време на време (съвсем дискретно), флиртуваха. В къщата имаше толкова много хора, че бе неизбежно поне няколко от тези момичета да се докоснат до Хю, да се блъснат случайно в него, докато се обръщат, да блъснат ръката му или дори да притиснат гърдите си към гърба му, докато се опитват да се разминат в тълпата. След този ден го очакваше поне седмица неспокойни нощи.
Много от присъстващите (и това също бе неизбежно), му бяха роднини. Баща му Тобайъс и бащата на Едуард, Джоузеф, бяха братя. Само че бащата на Хю бе изтеглил капитала си от семейния бизнес, започнал бе собствен, после се бе разорил и се бе самоубил. Това бе причината Хю да напусне скъпото частно училище «Уиндфийлд» и да посещава академия «Фолкстън» и макар новото училище също да бе пансион, той не спеше в него; това бе причината да започне работа на деветнайсет години, вместо да отиде на пътешествие из Европа и да изгуби няколко години в университета; пак това бе причината да живее с леля си; и най-сетне, поради тази причина нямаше нови дрехи, които да облече за събирането. Той бе роднина, но беден; срам за едно семейство, чиято гордост, увереност и положение в обществото се градяха на богатството му.
На никой от тях при никакви обстоятелства не би му хрумнало да разреши проблема, като му даде пари. Бедността бе наказанието за несправяне в бизнеса; а ако започнеха да облекчават болката от провалите с пари — ами, какъв стимул би имал тогава човек да се справи добре с работата си? «Със същия успех можеш да раздадеш на затворниците пухени завивки», казваха те всеки път, когато някой предложеше да помогнат на губещите в живота.
Баща му бе станал жертва на финансова криза, но за тях това не променяше нещата. Той бе фалирал на 11-ти май 1866 г.; датата бе позната сред банкерите като «Черния петък».
На този ден голямата финансова къща «Овъренд и Гърни ООД», която търгуваше с менителници, бе банкрутирала със загуби от пет милиона лири. Тя повлече със себе си много фирми, включително Обединената лондонска стокова банка, строителната компания на сър Самюъл Пито и «Тобайъс Пиластър и Ко». Само че в бизнеса не се приемаха оправдания или поне не според философията на семейство Пиластър. В момента също имаше финансова криза и със сигурност една-две фирми щяха да фалират; банка «Пиластър» обаче ревностно отбраняваше позициите си, освобождаваше се от по-слабите си клиенти, налагаше по-строго кредитната си политика и безмилостно отхвърляше всеки нов бизнес, освен онзи, за който имаше железни гаранции. Пиластър вярваха, че самосъхранението е най-висшата повеля и задължение на всеки банкер.
«Е, аз също съм Пиластър», помисли си Хю. «Може и да не притежавам пиластровия нос, но разбирам принципа на самосъхранението.» Понякога в гърдите му пламваше истинска ярост, когато се замислеше за случилото се с баща му, и тя го караше да се зарича още по-решително да се превърне в най-богатия и уважаван човек от цялата проклета шайка. Евтиното му училище го бе научило на полезни неща като аритметика, докато богатият му братовчед Едуард се бореше с латински и старогръцки език; това пък, че не бе следвал в университет, му бе дало ранен старт в професията. Никога не се бе изкушавал да последва някакъв различен път в живота, например да стане художник, член на парламента или свещеник. Финансите бяха в кръвта му. Можеше да изрецитира настоящия лихвен процент на банката по-бързо, отколкото да отговори дали навън вали. Решен бе никога да не става самодоволен и лицемерен като по-възрастните си роднини — но при всички положения щеше да е банкер.
Същевременно обаче не разсъждаваше много върху това. През повечето време мислеше за момичета.
Излезе от салона на терасата и видя Огъста, която се бе насочила право към него. Плътно зад нея вървеше една девойка.
— Скъпи Хю — обърна се тя към него, — ето я приятелката ти, госпожица Бодуин.
Хю изстена наум. Рейчъл Бодуин бе висока интелектуалка с малко крайни мнения по доста въпроси. Тя не беше красива — имаше кафява коса без блясък и светли очи, разположени твърде близо едно до друго — но бе жизнерадостна и интересна, винаги бликаше от радикални подривни идеи и Хю много я бе харесал в началото, след като дойде в Лондон да работи в банката. Само че Огъста бе решила, че той трябва да се ожени за Рейчъл, а това бе съсипало взаимоотношенията им. Преди спореха жарко и без задръжки на тема разводите, религията, бедността и правото на гласуване на жените. Само че откакто Огъста започна кампанията си, чиято крайна цел бе да ги събере, двамата само си стояха и неловко си разменяха банални приказки.
— Изглеждате чудесно, госпожице Бодуин — автоматично каза той.
— Много сте мил — отвърна му тя отегчено.
Точно преди да се обърне, Огъста забеляза вратовръзката на Хю.
— Мили боже! — възкликна тя. — Какво е това нещо? Приличаш на кръчмар!
Хю почервеня като рак. Ако можеше да се сети за подходящ отговор, щеше да рискува да си навлече гнева й, обаче не му хрумваше нищо. Измърмори единствено:
— Просто нова вратовръзка. На този модел му казват «фишу».
— Утре да я дадеш на ваксаджийчето — нареди тя и се извърна.
В гърдите на Хю се разпали негодувание срещу съдбата, която го принуждаваше да живее със своята твърде надменна леля.
— Жените не би трябвало да коментират мъжкото облекло — заяви раздразнено. — Не е подходящо за една дама.
Рейчъл отвърна:
— Аз пък смятам, че жените трябва да коментират всичко, което ги интересува. Затова ще кажа, че харесвам вратовръзката ти — подхожда ти на очите.
Хю й се усмихна, чувстваше се по-добре. В крайна сметка тя бе наистина много мила. Не това обаче бе причината Огъста да иска той да се ожени за Рейчъл. Рейчъл бе дъщеря на адвокат, който се бе специализирал в търговски договори. Семейството й не разполагаше с други средства, освен професионалните приходи на бащата; на социалната стълбица те се намираха на няколко стъпала под семейство Пиластър. Със сигурност нямаше да присъстват на партито, ако работата на господин Бодуин не бе полезна за банката. Рейчъл бе момиче със сравнително ниско обществено положение. Ако се оженеше за нея, Хю само щеше да затвърди статуса си на «второкачествен» Пиластър — а именно това искаше Огъста.
Не можеше да се каже, че той категорично се противопоставя на мисълта да предложи брак на Рейчъл. Огъста бе намекнала, че ще му даде много щедър сватбен подарък, ако си вземе съпруга по неин вкус. Изкушаваше го обаче не сватбеният подарък, а мисълта, че всяка вечер ще може да си ляга с жена, да повдига нощницата й нагоре, над глезените и коленете й, по бедрата й…
— Не ме гледай така — хапливо го скастри Рейчъл. — Само казах, че ми харесва вратовръзката ти.
Хю отново се изчерви. Нямаше начин да се е досетила какво му се върти в ума, нали? Мислите му за момичета бяха така отвратително физически, че той почти непрекъснато изпитваше срам от самия себе си.
— Извинявай — измърмори.
— Леле, колко много Пиластрови има тук! — възкликна тя весело, като се оглеждаше. — Как се оправяш с всичките?
Хю също се огледа — и видя Флорънс Столуърти, която тъкмо влизаше. Тя бе изключително красива със светлите си къдрици, които падаха върху крехките й рамене, с розовата си рокля, поръбена с дантела и украсена с копринени панделки и с шапката с щраусови пера. Девойката срещна погледа на Хю и му се усмихна от другия край на стаята.
— Виждам, че изгуби интерес към мен — каза Рейчъл с присъщата си прямота, която граничеше с грубост.
— Изключително много се извинявам — отвърна Хю.
Рейчъл докосна ръката му.
— Хю, скъпи, чуй ме за миг. Харесвам те. Ти си сред малкото хора от лондонското общество, които не са неописуемо тъпи и скучни. Обаче не те обичам и никога няма да се омъжа за теб, независимо колко ни бута леля ти един към друг.
Хю се стресна.
— Бих казал, че… — започна.
Тя обаче не бе приключила:
— И зная, че и ти изпитваш същото към мен, така че, моля те, не се прави на съкрушен.
След няколко секунди мълчаливо изумление, Хю се усмихна широко. Именно тази прямота харесваше у нея. Вероятно обаче тя бе права: «харесвам» не беше същото като «обичам». Все още не бе сигурен какво представлява любовта, но Рейчъл като че ли знаеше.
— Значи ли това, че можем пак да спорим за избирателните права на жените? — попита жизнерадостно.
— Да, но нека не е днес. Отивам да си поговоря със стария ти приятел от училище, сеньор Миранда.
Хю се намръщи.
— Мики не може дори да напише «избирателни права» без грешка, и със сигурност няма представа какво значи този израз.
— Независимо от това, половината дебютантки в Лондон припадат, като го видят.
— Не мога да си представя причината за това.
— Ами, той е мъжкият вариант на Флорънс Столуърти — заяви Рейчъл и го изостави.
Хю се намръщи, докато обмисляше думите й. Мики знаеше, че Хю е беден роднина и се държеше с него по съответния начин, затова на Хю му беше трудно да го прецени обективно. Мики бе много представителен и винаги се обличаше прекрасно. Напомняше на котка: грациозна, чувствена и с лъскава козина. Не бе съвсем нормално да обръщаш толкова внимание на външността си, затова мъжете казваха, че не е особено мъжествен. На жените обаче явно не им пречеше.
Хю проследи с поглед Рейчъл, която мина през салона и отиде до мястото, където Мики и баща му разговаряха със сестрата на Едуард, Клемънтайн, леля Маделин и младата леля Биатрис. Сега Мики се обърна към Рейчъл и й посвети цялото си внимание: стисна ръката й и й каза нещо, което я разсмя. Мики винаги разговаряше с три-четири жени.
Въпреки това Хю изобщо не харесваше идеята, че Флорънс по нещо прилича на Мики. Тя бе привлекателна и, също като него, се радваше на много внимание, но у Мики имаше нещо вулгарно или поне така смяташе Хю.
Той се приближи към Флорънс, едновременно развълнуван и нервен.
— Лейди Флорънс, как сте?
Тя се усмихна ослепително.
— Каква невероятна къща!
— Харесва ли ви?
— Не съм съвсем сигурна.
— Повечето хора така казват.
Тя се разсмя, сякаш забележката му бе особено остроумна, и той изпита безкрайно задоволство. След миг Хю продължи:
— Много е модерна, нали знаете. Има пет бани! А един грамаден парен котел в мазето подгрява цялата къща с помощта на специални тръби, по които минава гореща вода.
— Може би каменният кораб на върха на фронтона вече е прекален.
Хю снижи гласа си:
— И аз така мисля. Напомня ми за кравешка глава, закачена пред месарски магазин.
Тя отново се разсмя. Хю бе много доволен, че е в състояние да я разсмее. Реши, че би било хубаво да я отдалечи от тълпата.
— Елате да разгледаме градината — предложи й.
— Ах, прекрасно!
Съвсем не бе прекрасно, като се има предвид, че градината току-що бе насадена, но това нямаше никакво значение. Поведе я към терасата, но там го причакваше Огъста, която го стрелна с неодобрителен поглед и каза:
— Лейди Флорънс, колко мило от ваша страна, че се отбихте! Едуард ще ви покаже градината.
Сграбчи ръката на стоящия наблизо Едуард и го отпрати заедно с Флорънс, преди Хю да успее да каже каквото и да било. Той стисна зъби безсилно и се закле, че няма да остави нещата така.
— Хю, скъпи, знам, че искаш да си поговориш с Рейчъл — заяви тя.
После го хвана под ръка и го поведе обратно в салона, а той не можеше да направи нищо. Нямаше как да й се противопостави, освен ако не издърпаше ръка си и не направеше сцена. Рейчъл бе застанала при Мики Миранда и баща му.
— Мики, искам баща ти да се запознае с братовчеда на съпруга ми, господин Самюъл Пиластър.
И след тези думи отведе Мики и баща му нанякъде, оставяйки Хю отново с Рейчъл.
Рейчъл се разсмя:
— Не можеш да спориш с нея.
— Да, все едно да спориш с движещ се с пълна пара локомотив — изфуча Хю. През прозореца виждаше турнюра на роклята на Флорънс, който се полюшваше до Едуард, докато двамата навлизаха в градината.
Рейчъл проследи погледа му и го подкани:
— Върви след нея.
Той се усмихна.
— Благодаря! — и побърза да ги последва.
Когато ги настигна, му хрумна една пакостлива идея. Защо да не се включи в играта на леля си и да отдели Едуард от Флорънс? Огъста щеше да побеснее от яд, когато разбереше — обаче си струваше да понесе гнева й, за да прекара няколко минути насаме в градината с Флорънс. «Да върви по дяволите!», помисли си.
— О, Едуард — обърна се към братовчед си, — майка ти ме помоли да те изпратя при нея. Тя е във фоайето.
Едуард не се усъмни в думите му: свикнал бе майка му неочаквано да променя решенията си. Затова само каза:
— Моля, извинете ме, лейди Флорънс — остави ги и влезе в къщата.
Флорънс попита:
— Тя наистина ли ви изпрати да го повикате?
— Не.
— Толкова сте лош! — възкликна девойката, но се усмихваше.
Той се вгледа в очите й, потопи се в благотворните лъчи на одобрението й. По-късно щеше да си плати скъпо и прескъпо, но би изтърпял и много повече за една такава усмивка.
— Елате да разгледаме овощната градина — предложи й.
 

Май 1873
 
III
 
Огъста искрено се забавляваше с Папа Миранда. Такъв нисък, набит селянин! Той бе толкова различен от гъвкавия си елегантен син. Огъста беше много привързана към Мики Миранда. В негово присъствие тя винаги се чувстваше по-женствена, въпреки че бе толкова млад. Той я гледаше по един особен начин — сякаш е най-желаното нещо, което някога е виждал. Имаше моменти, когато й се искаше той да направи нещо повече. Това бе глупаво желание, разбира се, но независимо от това понякога го изпитваше.
Беше се разтревожила от разговора им за Сет. Мики предполагаше, че когато стария Сет умре или се пенсионира, синът му Самюъл ще поеме длъжността старши партньор в банка «Пиластър». Мики едва ли би измислил подобно нещо сам, следователно трябва да го бе чул от някой в семейството. Огъста не желаеше Самюъл да поеме поста. Тя искаше работата за съпруга си Джоузеф, който бе племенник на Сет.
Хвърли поглед през прозореца на салона и видя четиримата партньори в банка «Пиластър», застанали заедно на терасата. Трима от тях носеха фамилията Пиластър: Сет, Самюъл и Джоузеф (методистите от началото на деветнадесети век харесвали библейските имена). Старият Сет изглеждаше като инвалид, какъвто си и беше — седеше с покрити с одеяло крака, отдавна надживял полезността си. До него стоеше синът му. Самюъл не бе така представителен като баща си, не притежаваше неговите отличителни черти. Имаше същия клюновиден нос, но устата под него бе слабохарактерна, а и зъбите му не бяха хубави. По традиция той би трябвало да наследи поста, защото бе най-старият сред партньорите след Сет. В този момент Джоузеф обясняваше нещо на чичо си и братовчед си, като подчертаваше мисълта си с кратки резки движения на ръка — един типичен нетърпелив жест. Той също имаше пиластровия нос, но останалите му черти бяха доста неправилни, а и оплешивяваше. Четвъртият партньор стоеше леко встрани и слушаше със скръстени ръце. Това бе майор Джордж Хартшорн, съпругът на сестрата на Джоузеф, Маделин. Той бе бивш военен и имаше изпъкнал белег на челото от рана, получена преди двадесет години по време на Кримската война. Въпреки това, съвсем не беше герой: парен локомотив бе подплашил коня му, в резултат на което майорът бе паднал и си бе ударил главата в колелото на кухненския вагон. Пенсионира се от армията и постъпи в банката, когато се ожени за Маделин. Той бе дружелюбен човек, който следваше чуждото водачество и не бе достатъчно умен, за да ръководи бизнеса. Освен това никога не бе имало старши съдружник, който да не носи името Пиластър. Единствените сериозни кандидати бяха Самюъл и Джоузеф.
Технически, решението се взимаше чрез гласуване на партньорите. По традиция семейството трябваше да постигне консенсус. В действителност Огъста бе решена да постигне своето, само че това нямаше да бъде лесно.
Старшият партньор на банка «Пиластър» бе един от най-важните хора на света. Решението му да даде заем би могло да спаси някой монарх, а отказът — да предизвика революция. Задно с неколцина други — Дж. П. Морган, семейство Ротшилд, Бен Грийнборн — той държеше благополучието на цели нации в ръцете си. Държавните глави го ласкаеха, премиерите се съветваха с него, дипломатите го ухажваха, а на съпругата му се умилкваха всички.
Джоузеф искаше работата, но му липсваха необходимите ловкост и лукавство. Огъста се ужасяваше при мисълта, че той би допуснал шансът да се изплъзне измежду пръстите му. Ако оставеше на него, би могъл просто да заяви, че иска да обмислят кандидатурата му, а после да позволи на семейството да решава. Възможно бе дори да не му хрумне, че трябва да направи нещо повече, за да си подсигури победа в надпреварата. Той например никога не би злепоставил умишлено съперника си.
Огъста трябваше да намери начин да изпълни това вместо него.
Тя без проблем откри кое е слабото място на Самюъл. Той беше вече на петдесет и три години, но все още бе ерген и живееше с млад мъж, когото безгрижно наричаха негов «секретар». Досега семейството не бе обръщало внимание на начина, по който Самюъл бе организирал домакинството си, но Огъста се чудеше дали не може да промени това.
Със Самюъл трябваше да се справи много внимателно. Той бе суетен, дребнав човек, от онзи тип, който би сменил всичките си дрехи, защото върху коляното на панталоните му е попаднала капка вино. Същевременно обаче съвсем не бе слабохарактерен и не можеше да бъде сплашен лесно. В неговия случай директната атака не бе подходящ метод.
Тя нямаше да съжалява, ако му причинеше истински неприятности. Никога не го бе харесвала. Понякога той се държеше, сякаш я намира за смешна; освен това си имаше начини да покаже, че не приема думите и действията й за чиста монета, което изключително много я дразнеше.
Докато се движеше сред гостите, тя прогони от ума си дразнещото нежелание на племенника си Хю да ухажва едно идеално подхождащо му младо момиче. Само че този клон на семейното дърво винаги бе създавал неприятности и тя нямаше да позволи това да я разсее от по-важния проблем, за който я бе предупредил Мики — заплахата Самюъл.
После забеляза зълва си Маделин Хартшорн в салона. Горката Маделин, лесно се познаваше, че е сестра на Джоузеф — тя също имаше пиластровия нос. У някои от мъжете той изглеждаше внушително, но никоя жена не би могла да бъде красива с такъв огромен клюн. В най-добрия случай можеше да се нарече «обикновена».
Някога Маделин и Огъста бяха съпернички. Преди години, когато Огъста се омъжи за Джоузеф, Маделин се бе възмутила от начина, по който цялото семейство започна да се върти около нея — макар да не притежаваше нито магнетизма, нито енергията на Огъста, която уреждаше сватби и погребения, сватосваше, потушаваше раздори, организираше помощ за болните, бременните и загубилите близък. Тогава поведението на Маделин почти доведе до разрив в семейството. А после тя връчи оръжие в ръцете на Огъста. Един следобед Огъста бе влязла в много скъп и изискан магазин за сребърни изделия на «Бонд стрийт» — точно навреме, за да види Маделин, която се промъкна към задната част на помещението. Огъста се бе забавила известно време, като се преструваше, че се колебае пред поставка за препечени филийки; а след това видя красив млад мъж да минава по същия път. Бе чувала, че стаите над подобни магазини понякога се използват за романтични срещи, затова бе почти сигурна, че Маделин има любовна афера. Една банкнота от пет лири бе убедила собственичката на магазина, г-жа Бакстър, да разкрие името на младия мъж — виконт Тримейн.
Огъста бе искрено шокирана, но всъщност първата й мисъл бе, че щом Маделин бе успяла да го направи с виконт Тримейн, тя би могла да стори същото с Мики Миранда. Но разбира се, за това не можеше да става и дума. А пък и, щом бе толкова лесно да разкрие Маделин, същото би могло да се случи и със самата нея.
Това би сринало общественото положение на Маделин. Мъж с любовна афера се смяташе за порочен, но романтичен; жена в същото положение бе курва. Ако тайната й излезеше наяве, тя щеше да бъде отхвърлена от обществото, а семейството й — да се срамува от нея. Огъста обмисли дали да не заплаши Маделин, че ще разкрие научената скандална тайна, и така да я контролира. По този начин обаче щеше да я превърне в свой враг до гроб. Глупаво бе да увеличаваш ненужно бройката на враговете си. Сигурно имаше начин да обезоръжи Маделин и в същото време да я направи своя съюзница. След дълги размисли, тя си състави план. Вместо да заплашва Маделин с информацията, тя се бе престорила, че я подкрепя.
— Един съвет, скъпа Маделин, без да се впускам в излишни подробности — беше прошепнала. — На г-жа Бакстър не може да се вярва. Кажи на своя виконт да намери по-дискретно място за срещи.
Маделин я бе умолявала да запази тайната и бе обзета от патетична благодарност, когато Огъста охотно обеща да мълчи завинаги. Оттогава между тях съперничество нямаше.
Сега Огъста взе ръката на Маделин и каза:
— Ела да видиш стаята ми. Мисля, че ще ти хареса.
На втория етаж на къщата се намираха нейната спалня и гардеробна, спалнята и гардеробната на Джоузеф, както и един кабинет. Тя въведе Маделин в спалнята си, затвори вратата и зачака реакцията й.
Бе обзавела стаята по последен писък на модата, в така наречения «японски» стил: с покрити с дърворезба столове, тапети на подобни на паунови пера шарки и декоративни порцеланови съдове, изложени на лавицата над камината. Имаше огромен гардероб с изрисувани японски мотиви, а мястото за сядане пред еркерния прозорец беше частично скрито от перде на водни кончета.
— Огъста, колко смело! — възкликна Маделин.
— Благодаря. — Огъста беше почти доволна от ефекта. — Исках по-добра тъкан за пердетата, но в «Либъртис» бе свършила. Ела да видиш стаята на Джоузеф.
Преведе Маделин през междинната врата. Спалнята на Джоузеф бе обзаведена в същия стил, макар и използван по-умерено: на стените имаше тъмни тапети, имитиращи кожа, а прозорците бяха закрити с тежки брокатени пердета. Огъста особено се гордееше с витрината, покрита с японски лак, в която бе изложена колекцията му от кутийки за енфие.
— Джоузеф е толкова ексцентричен — каза Маделин, загледана в инкрустираните със скъпоценни камъни кутийки.
Огъста се усмихна. По принцип съпругът й изобщо не бе ексцентричен, но наистина бе странно, че един практичен методист и делови човек колекционираше нещо толкова лекомислено и изящно. Цялото семейство намираше хобито му за извънредно забавно.
— Твърди, че това е инвестиция — обясни тя.
Според нея, една диамантена огърлица би била също толкова добра инвестиция, но той никога не й купуваше подобни неща. Методистите смятаха бижутата за ненужно прахосничество.
— Мъжът трябва да има хоби — каза Маделин. — Така не се забърква в неприятности.
Имаше предвид, че не ходи по публични домове. Намекът за характерните за мъжете прегрешения припомни на Огъста първоначалната й цел. Много меко тя каза сякаш на себе си:
— Маделин, мила, какво ще правим с братовчеда Самюъл и «секретаря» му?
Маделин се озадачи:
— Трябва ли да правим нещо?
— Ако Самюъл стане старшият партньор, ще се наложи.
— Защо?
— Скъпа моя, старшият партньор на Пиластър се среща с посланици, държавни глави, дори кралски особи… Личният му живот трябва да бъде наистина безупречен.
Маделин проумя за какво говори и се изчерви.
— Нали не твърдиш, че Самюъл е по някакъв начин… извратен?
Огъста намекваше точно това, но не искаше да го казва направо. Страхуваше се, че така би накарала Маделин да защити братовчед си.
— Вярвам, че никога не ще разбера със сигурност — каза уклончиво. — По-важно е обаче какво смятат другите.
Маделин не бе убедена.
— Наистина ли допускаш, че хората мислят… така?
Огъста се насили да прояви търпение към прекалено деликатната Маделин.
— Мила моя, и двете сме омъжени жени и добре знаем какви са мъжете. Те имат животински желания. Светът приема за грях, ако неженен петдесет и три годишен мъж живее с красиво младо момче. И, Бог ми е свидетел, вероятно в повечето случаи светът е прав!
Маделин се намръщи разтревожено, но не успя да добави нищо, защото на вратата се почука и в стаята влезе Едуард.
— Какво има, майко? — попита.
Огъста беше подразнена от прекъсването, а и нямаше представа за какво говори той.
— Какво имаш предвид?
— Изпратила си да ме повикат.
— Определено не съм го правила. Казах ти да разведеш лейди Флорънс из градината.
Едуард се засегна.
— Хю каза, че искаш да ме видиш!
Огъста разбра.
— Така ли каза? И предполагам, че в момента той показва на лейди Флорънс градината?
Едуард схвана подтекста в думите й.
— Мисля, че да — отвърна той наскърбено. — Не ми се сърди, майко, моля те!
Огъста омекна моментално.
— Не се тревожи, Теди, скъпи — каза тя. — Хю е толкова лукаво момче.
Но беше и глупак, ако смяташе, че може да надхитри леля си Огъста.
Разсейването я бе раздразнило, но след кратък размисъл прецени, че вече е казала достатъчно на Маделин по повод братовчеда Самюъл. На този етап целта й бе само да посее съмнение. Ако направеше нещо повече, това би могло да се изтълкува като твърде груба намеса. Реши засега да остави нещата така. Изведе зълва си и сина си от стаята с думите:
— Сега трябва да се върна при гостите си.
Слязоха на долния етаж. Събирането вървеше добре, ако можеше да се съди по шумната смесица от разговори, смях и звънтенето на стотици чаени лъжички, които тракаха по чинийките от костен порцелан. Огъста огледа набързо трапезарията, където прислужниците й разнасяха салата от омари, плодова торта и студени напитки. Мина през залата, като разменяше по някоя дума с гостите, върху които се спираше погледът й. Търсеше обаче една конкретна жена — майката на Флорънс, лейди Столуърти.
Тревожеше я възможността Хю да се ожени за Флорънс. Той вече се справяше твърде добре в банката. Притежаваше пъргавия търговски ум на уличен продавач и очарователните маниери на професионален измамник на карти. Дори Джоузеф говореше одобрително за него, без да осъзнава каква заплаха представлява за собствения им син. Бракът с дъщеря на граф щеше да добави социален статус към природния талант на Хю, а тогава той щеше да се превърне в опасен съперник за Едуард. Горкият Теди не притежаваше повърхностния чар на Хю или познанията му за цифрите, затова се нуждаеше от цялата помощ, която Огъста можеше да му предостави.
Откри лейди Столуърти, застанала пред еркерния прозорец в салона. Тя бе красива жена на средна възраст, облечена в розова рокля. На главата си носеше малка сламена шапка, украсена с копринени цветя. Огъста се замисли неспокойно на какво ли мнение ще бъде тя за Хю и Флорънс. Хю не бе идеалната партия за брак, но от гледна точка на лейди Столуърти не бе и твърде лош избор. Флорънс бе най-малката от три дъщери, а другите две имаха добри бракове, така че лейди Столуърти можеше да прояви снизхождение. Огъста трябваше да го предотврати. Само че как?
Приближи се към лейди Столуърти и видя, че тя наблюдава застаналите в градината Хю и Флорънс. Хю обясняваше нещо, а Флорънс слушаше и очите й блестяха от удоволствие.
— Безгрижното щастие на младостта — отбеляза Огъста.
— Хю изглежда приятно момче — сподели лейди Столуърти.
Огъста я погледна мрачно за момент. На лицето на лейди Столуърти играеше замечтана усмивка. «Някога е била красива като дъщеря си», предположи Огъста. Сега си припомняше собствената си младост. Трябваше да я свали обратно на земята.
— Колко бързо отминават тези безгрижни дни.
— Но пък са така прекрасни, докато са тук!
Настъпил бе моментът за отровата.
— Бащата на Хю почина, както знаете — започна Огъста. — Майка му живее много скромно във Фолкстън, затова с Джоузеф се почувствахме длъжни да проявим родителска грижа към него. — Тя замълча за миг. — Едва ли е нужно да изтъквам, че съюз с вашето семейство би бил забележителен скок за Хю.
— Колко мило от ваша страна — каза лейди Столуърти, сякаш й бе направен прекрасен комплимент. — Семейство Пиластър също е много изтъкнато.
— Благодаря ви. Ако Хю работи здраво, един ден ще може да живее сравнително прилично.
Лейди Столуърти сякаш се сепна.
— В такъв случай баща му не му е оставил нищо, така ли?
— Не. — Огъста трябваше да й даде да разбере, че Хю няма да получи пари от чичовците си, когато се ожени. После добави: — Ще трябва сам да си проправя път в йерархията на банката и да разчита на заплатата си.
— А, да — каза лейди Столуърти, а на лицето й се мерна леко разочарование. — За щастие, Флорънс разполага с известна самостоятелност.
Сърцето на Огъста се сви. Значи Флорънс имаше собствени пари. Това бе лоша новина. Огъста се зачуди колко ли бяха. Семейство Столуърти не беше богато като Пиластрови — малко хора можеха да се мерят с тях — но все пак бе сравнително заможно, или поне така смяташе тя. И все пак, бедността на Хю не бе достатъчна, за да настрои лейди Столуърти против него. Щеше да се наложи да предприеме по-драстични мерки.
— Скъпата Флорънс ще окаже много добро влияние на Хю… Ще му помогне да се уравновеси, сигурна съм.
— Да — произнесе лейди Столуърти разсеяно, а след това се намръщи. — Да се уравновеси ли?
Огъста се поколеба. Подобни неща бяха опасни, но трябваше да поеме този риск.
— Никога не се вслушвам в клюките, а съм сигурна, че и вие не го правите — заяви тя. — Тобайъс бе наистина достоен за съжаление, но у Хю почти няма признаци да е наследил слабостта му.
— Добре — бе коментарът на лейди Столуърти, но на лицето й се изписа дълбока загриженост.
— Разбира се, двамата с Джоузеф бихме били много щастливи да го видим женен за такова здравомислещо момиче като Флорънс. Човек усеща, че тя ще се държи твърдо с него, ако… — Огъста не довърши мисълта си.
— Аз… — Лейди Столуърти преглътна. — Изглежда не си спомням каква точно е била слабостта на баща му.
— Е, в действителност не е точно така…
— Разбира се, ще си остане между нас.
— Вероятно не трябваше да го споменавам.
— Но за доброто на дъщеря ми, аз трябва да знам всичко. Сигурна съм, че разбирате.
— Хазарт — снижи глас Огъста. Не искаше други да я чуят, защото имаше хора, които щяха да разберат, че лъже. — Това го тласна да отнеме живота си. Знаете, срамът…
Пламенно се молеше семейство Столуърти да не си направят труда да проверяват истинността на думите й.
— Мислех, че компанията му се е провалила.
— И това също.
— Колко трагично.
— Трябва да призная, че на Джоузеф един-два пъти му се налагаше да плаща дълговете на Хю. Той обаче поговори много строго с момчето и вярваме, че няма да се случва занапред.
— Това е успокоително — каза лейди Столуърти, но лицето й казваше друго.
Огъста реши, че вероятно е казала достатъчно. Преструвката й, че подкрепя този брак, започваше опасно да прозира. Хвърли отново поглед през прозореца. Флорънс се смееше на нещо, което Хю казваше, отмяташе главата си назад и показваше зъбите си по начин, който бе особено… непристоен. Той пък буквално я изпиваше с очи. Всеки на партито можеше да види, че изпитват привличане един към друг.
— Смятам, че не след дълго въпросът ще стане належащ — заяви Огъста.
— Те май разговаряха достатъчно за един ден — произнесе лейди Столуърти с разтревожено изражение. — Най-добре да се намеся. Извинете ме.
— Разбира се.
Лейди Столуърти се насочи стремглаво към градината.
Огъста изпита облекчение. Бе провела още един деликатен разговор. Сега лейди Столуърти имаше съмнения относно Хю, а когато една майка започне да се съмнява в даден ухажор, тя рядко допуска той да бъде избраният.
Огледа се и забеляза етърва си Биатрис Пиластър. Джоузеф имаше двама братя. Единият беше Тобайъс — бащата на Хю, а другият — Уилям, когото винаги наричаха «Младия Уилям», защото бе роден двадесет и три години след Джоузеф. Сега той бе на двадесет и пет и все още не бе партньор в банката. Биатрис бе негова съпруга. Тя напомняше голямо пале, щастлива, непохватна и нетърпелива да се сприятели с всички. Огъста реши да поговори и с нея за Самюъл и секретаря му. Отиде при нея и я попита:
— Биатрис, скъпа, би ли желала да видиш спалнята ми?
 

IV
 
Мики и баща му си тръгнаха от събирането и поеха пеша към квартирата си. Маршрутът им минаваше изцяло през паркове — първо бе Хайд парк, после Грийн парк, а след това — Сейнт Джеймс парк, докато накрая стигнаха до реката. Спряха по средата на Уестминстър бридж да си починат за малко и да се насладят на гледката.
На северния бряг на реката се простираше най-великият град на света. Нагоре по течението се намираше Сградата на парламента, построена като модерна имитация на издигащото се в съседство Уестминстърско абатство от тринайсети век. Надолу пък се разкриваше гледка към градините на Уайтхол, двореца на херцозите Бъклу и голямата тухлена сграда на гарата «Чаринг крос».
Доковете не се виждаха, а и големите кораби не се качваха чак до тук, но по реката имаше множество малки плавателни съдове, както и шлепове и екскурзионни лодки. Окъпаният в лъчите на късното слънце пейзаж бе истинска наслада за очите.
Южният бряг пък сякаш се намираше в друга държава. На това място, в Ламбет, се произвеждаха керамични изделия. Сред полета от глинеста кал, осеяни с разнебитени работилнички, тълпи от мъже със сиви лица и облечени в дрипи жени все още работеха: варяха кости, разпределяха боклук, палеха и поддържаха огъня в пещите и наливаха готовата, омесена глина в калъпи, за да изработят водопроводните тръби и цилиндричните димоотводи, необходими за бързо разрастващия се град. Миризмата бе толкова силна, че се усещаше дори на моста, на четиристотин метра от мястото. Схлупените колиби, в които живееха, бяха скупчени край стените на двореца Ламбет, лондонската резиденция на архиепископа на Кентърбъри. Напомняха на мръсотията, която остава на брега след отлив. Независимо от близостта на архиепископския дворец, предградието бе познато под името «Земята на дявола», вероятно защото множеството огньове и пушека, сновящите насам-натам работници и отвратителната воня караха хората да си мислят за ада.
Квартирата на Мики се намираше в Камбъруел, почтен и хубав квартал, разположен след фабриките за керамика. Той и баща му обаче се поколебаха на моста, защото нямаха особено желание да навлизат в Земята на дявола. Мики все още проклинаше скрупулите на стария Сет Пиластър, чиито методистки убеждения пречеха на плановете му.
— Ще разрешим проблема с превоза на пушките, Папа — увери го. — Не се притеснявай за това.
Папа сви рамене.
— Кой стои на пътя ни? — попита.
Въпросът бе съвсем прост, но в семейство Миранда смисълът му бе много по-дълбок. Когато някой Миранда се сблъскаше с непреодолим проблем, питаше: «Кой стои на пътя ни?». Това в действителност означаваше: «Кого трябва да убием, за да бъде свършена работата?». Този въпрос връщаше Мики към варварския живот в провинция Санта Мария и отвратителните, зловещи легенди, които предпочиташе да забрави: историята за начина, по който Папа наказал любовницата си за изневярата й — вкарал в нея дулото на пушката си и дръпнал спусъка; за еврейското семейство, което отворило магазин до неговия в столицата на провинцията, а той го подпалил и изгорил живи мъжа, жената и децата им; разказа за джуджето, преоблечено като Папа по време на карнавала, което разсмивало всички със съвършеното подражание на наперената му походка — обаче Папа отишъл при него, съвсем спокойно извадил пистолета си и му отнесъл главата.
Дори за Кордоба това не бе нормално, но там безразсъдната му жестокост му бе спечелила страховита слава и хората се бояха от него. Тук, в Англия, за подобно нещо биха го вкарали в затвора.
— Не смятам, че ще възникне необходимост от драстични мерки — заяви Мики, като се опитваше да прикрие нервността си зад маската на равнодушие.
— Поне засега няма нужда да бързаме — каза Папа. — У дома започва зимата. До лятото боеве няма да има. — После изгледа твърдо Мики. — Обаче пушките ми трябват преди края на октомври.
От този поглед на Мики му се подкосиха краката. Облегна се на каменния парапет, за да си възвърне равновесието.
— Ще се погрижа за това, Папа, не се безпокой — повтори тревожно.
Папа кимна, сякаш по въпроса нямаше никакви съмнения. Двамата запазиха мълчание в продължение на минута, след което Папа неочаквано нареди:
— Искам да останеш в Лондон.
Мики усети как раменете му се отпускат от облекчение. Именно на това се бе надявал. Явно бе направил нещо както трябва.
— Струва ми се добра идея, Папа — отвърна, като се опитваше да не покаже колко е силно желанието му да стане така.
А после Папа пусна бомбата:
— Само че ще ти спрем издръжката.
— Какво?
— Семейството повече не може да те издържа. Ще трябва сам да си изкарваш прехраната.
Мики се ужаси. Подлостта на Папа бе легендарна, колкото и свирепостта му, но това наистина бе неочаквано. Семейство Миранда бе богато. Папа имаше хиляди глави добитък, еднолично се разпореждаше с всички сделки с коне в една огромна територия, даваше земя под аренда на множество дребни земеделци и притежаваше повечето магазини в провинция Санта Мария.
Вярно бе, че с парите им в Англия не можеше да се купи кой знае какво. У дома срещу един сребърен кордовски долар човек можеше да получи първокласна вечеря, бутилка ром и курва, която да му прави компания през цялата нощ; тук надали щеше да стигне и за едно оскъдно ядене и чаша слаба бира. Това бе истински проблем за Мики, докато посещаваше училище «Уиндфийлд». Той бе допълвал издръжката си с игра на карти, но въпреки това едва бе свързвал двата края, преди да се сприятели с Едуард. Дори сега Едуард плащаше всички скъпи забавления, на които се наслаждаваха заедно: посещенията в операта, хиподрума, лова и проститутките. Мики обаче имаше нужда от някакви основни доходи, за да плаща наема си, сметките при шивача, членския внос за частните мъжки клубове, които бяха важна и неразделна част от лондонския социален живот, както и за бакшиши за прислугата. Откъде очакваше Папа да ги вземе? Да започне работа? Това бе немислимо. Никой член на семейство Миранда не работеше срещу надница.
Тъкмо се канеше да запита как се очаква да живее без пари, когато Папа рязко смени темата:
— Сега ще ти обясня защо ми трябват пушките. Ще превземем пустинята.
Мики не разбираше. Семейство Миранда притежаваше голяма част от територията на провинция Санта Мария. Земите им граничеха с тези на семейство Делабарка, които не бяха така обширни. Територията на север от двата имота бе толкова суха и неплодородна, че нито Папа, нито съседът му някога бяха предявявали претенции към нея.
— Че за какво ни е пустинята? — попита Мики.
— Под прахоляка и пясъка има залежи на минерал, наречен нитрат. От него се изработва тор, който е много по-добър от оборския. Може да се изпраща до всички точки на света и да се продава на високи цени. Затова искам да останеш в Лондон — за да се погрижиш за продажбата му.
— А откъде знаем, че наистина е там?
— Делабарка е започнал добива му. Семейството му забогатя.
Мики се развълнува. Това можеше да промени бъдещето на семейството му. Не на мига, естествено; не достатъчно бързо, за да разреши настоящия му проблем, а именно как щеше да живее без издръжката си. В дългосрочен план обаче…
— Трябва да действаме бързо — заяви Папа. — Богатството е сила, а семейство Делабарка скоро ще бъде по-силно от нас. Преди да се случи това, трябва да ги унищожим.
 

Втора глава
Юни
 
I
 

Уайтхейвън хаус, Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
2-ри юни 1873 г.
«Скъпа моя, Флорънс,
Къде си? Надявах се да те видя на бала у госпожа Брайдуел, после в Ричмънд, а после и в събота у семейство Мънкастър… обаче ти не дойде нито веднъж! Напиши ми поне ред, да знам, че си жива.»
Твой предан, Хю Пиластър
 
 
 
Парк лейн №23, Западен Лондон
3-ти юни 1873 г.
До: господин Хю Пиластър
«Сър, ще ви бъда признателен, ако повече не контактувате с дъщеря ми при никакви обстоятелства и по никакъв повод.»
Столуърти
 
 
 
Уайтхейвън хаус, Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
6-ти юни 1873 г.
«Скъпа Флорънс,
Най-после открих доверен човек, който незабелязано да ти предаде бележката ми. Защо са те скрили така от мен? Да не би да съм обидил родителите ти по някакъв начин? Или пък — да не дава господ — теб самата? Братовчедка ти Джейн ще ми донесе отговора ти. Моля те, пиши ми бързо!»
С най-топли чувства, Хю
 
 
 
Имението Столуърти
Столуърти, Бъкингамшир
7-ми юни 1873 г.
«Скъпи Хю,
Забранено ми е да се срещам с теб, защото си комарджия като баща си. Искрено съжалявам, но трябва да вярвам, че родителите ми знаят кое е най-добре за мен.»
С прискърбие, Флорънс
 
 
 
Уайтхейвън хаус, Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
8-ми юни 1873 г.
«Скъпа майко,
Една млада дама отхвърли ухажването ми, защото баща ми бил комарджия. Вярно ли е? Моля те, отговори ми веднага. Трябва да узная!»
Твой любящ син, Хю
 
 
 
Уелингтън Вилас №2
Фолкстън, Кент
9-ти юни 1873 г.
«Скъпи синко,
Аз не знам баща ти някога да е играл комар. Не мога да си представя кой би казал подобно ужасно нещо за него. Той изгуби състоянието си, когато компанията му фалира, както вече ти бе казано. Няма друга причина.
Надявам се, че си добре и си щастлив, скъпи мой, и че твоята любима ще те приеме. При мен всичко е постарому. Сестра ти Дороти ти изпраща обичта си, както и аз, твоята майка.»
 
 
 
Уайтхейвън хаус, Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
10-ти юни 1873 г.
«Скъпа Флорънс,
Смятам, че някой ти е съобщил невярна информация за баща ми. Бизнесът му се провали, това е истина. Вината не бе негова: голяма компания на име «Овъренд и Гърни ООД» фалира със загуби от пет милиона лири и много от кредиторите й банкрутираха с нея. Същия ден той отне живота си. Обаче никога не е играл комар; нито пък аз.
Вярвам, че ако обясниш всичко това на благородния си баща, графа, всичко ще бъде наред.»
Твой предан, Хю
 
 
 
Имението Столуърти
Столуърти, Бъкингамшир
11-ти юни 1873 г.
«Хю,
С тези си лъжи няма да постигнеш нищо. Сега със сигурност зная, че съветът на родителите ми е правилен и трябва да те забравя.»
Флорънс
 
 
 
Уайтхейвън хаус, Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
12-ти юни 1873 г.
«Скъпа Флорънс,
Трябва да ми повярваш! Възможно е да не им е била казана истината за баща ми — макар че не бих посмял да се усъмня в думите на майка си — но за самия себе си със сигурност знам истината! Когато бях на четиринайсет години, заложих един шилинг на конните надбягвания и го изгубих; от тогава не виждам никакъв смисъл да залагам. Когато се видим, ще ти се закълна в каквото поискаш!»
Оставам с надежда, Хю
 
 
 
Фолджам и Мериуедър, адвокати
Адвокатска колегия «Грей», Кенсингтън Гор
Югозападен Лондон
13-ти юни 1873 г.
До: господин Хю Пиластър
«Сър,
Клиентът ни, граф Столуърти, ни инструктира да поискаме от вас да престанете да поддържате какъвто и да било контакт с дъщеря му.
Моля да имате предвид, че благородният граф ще предприеме всички необходими мерки, включително заповед от Върховния съд, за да наложи волята си в случая, освен ако вие не отстъпите доброволно и то веднага.»
От името на господата Фолджам и Мериуедър, Албърт К. Мериуедър
 
 
 
«Хю,
Тя показа последното ти писмо на майка си, моята леля. Отведоха я в Париж, където ще остане до края на лондонския сезон, а после ще отидат в Йоркшир. Няма смисъл — тя вече не се интересува от теб. Съжалявам…»
Джейн
 
 
 
II
 
«Аргайл Румс» беше най-популярното място за забавления в Лондон, обаче Хю досега не бе ходил там. На него никога не би му хрумнало да отиде на такова място: макар да не беше точно публичен дом, репутацията му не бе добра. Въпреки това, няколко дни след като Флорънс Столуърти окончателно го отхвърли, Едуард небрежно го покани за една «вечер на разврат» с него и Мики, и Хю прие.
Той не прекарваше много време с братовчед си. Едуард открай време бе разглезен и мързелив нехранимайко, който тормозеше другите и ги караше да вършат работата му. Хю пък отдавна бе нарочен за черната овца на семейството, също като баща си преди това. Двамата с Едуард нямаха почти нищо общо. Независимо от това, Хю реши да се развлече с малко покварени удоволствия. Долнопробните кръчми и ходенето по проститутки бяха начин за живот за хиляди англичани от висшата класа. Може би тези мъже бяха прави: може би тъкмо това, а не истинската любов, бе пътят към щастието.
В действителност не бе напълно сигурен дали бе изпитвал истинска любов към Флорънс. Ядосан бе, защото родителите й я бяха обърнали срещу него, а още по-силно го гневеше поводът, онази гнусна лъжа срещу баща му. Откри обаче (с известна доза срам), че не се чувства съкрушен. Често мислеше за Флорънс, но това не му пречеше да спи добре, да се храни с апетит и без проблем да се съсредоточава върху работата си. Дали това значеше, че никога не я бе обичал? Момичето, което най-много харесваше на този свят, освен шестгодишната си сестричка Доти, бе Рейчъл Бодуин. Дори си бе поиграл за известно време с мисълта да се ожени за нея. Дали това бе любов? Нямаше представа. Може би бе твърде млад, за да разбира любовта. Или пък просто все още не се бе влюбвал истински.
«Аргайл Румс» се намираше в съседство с една църква на «Грейт Уиндмил стрийт», веднага след Пикадили Съркъс. Едуард плати входната такса от един шилинг за всеки от тях и тримата влязоха вътре. Носеха вечерно облекло: черни фракове с копринени ревери, черни панталони с копринени ширити, силно изрязани бели елеци, бели ризи и бели папионки. Костюмът на Едуард бе нов и скъп; този на Мики бе доста по-евтин, но имаше модерна кройка; а дрехите на Хю някога бяха принадлежали на баща му.
Салонът за танци бе екстравагантно помещение, осветено от газени лампи, с огромни огледала в позлатени рамки, които допълнително усилваха светлината. На дансинга имаше множество двойки, а оркестърът, скрит отчасти зад изкусно изработен златист параван, свиреше енергично жизнерадостна полка. Някои от мъжете също бяха във вечерно облекло — знак, че принадлежат към висшата класа и са излезли, за да споделят за кратко забавленията на простолюдието. Повечето обаче носеха благоприлични черни ежедневни костюми и следователно бяха обикновени чиновници и дребни търговци.
Над салона за танци имаше една сумрачна галерия. Едуард я посочи на Хю:
— Ако се сприятелиш с някоя проститутка, можеш да платиш още шилинг и да я отведеш там: плюшена тапицерия, приглушено осветление и невиждащи сервитьори.
Хю бе като заслепен, и то не само от светлините, а и от всички тези възможности. Навсякъде край него бе пълно с момичета, които бяха тук с една-единствена цел: да флиртуват! Някои бяха с мъже, но други бяха дошли сами и възнамеряваха да танцуват с напълно непознати. Освен това всичките бяха облечени великолепно, с вечерни рокли с турнюри (повечето с много дълбоки деколтета), и носеха най-невероятните шапки. Забеляза обаче, че на дансинга всички проявяваха скромност и не сваляха пелерините си. А и Мики и Едуард го бяха уверили, че не са проститутки, а най-обикновени момичета, продавачки в магазини, домашни прислужници и шивачки.
— А как да се запознае човек с тях? — попита Хю. — Едва ли просто отиваш и ги заговаряш, както би направил с някоя уличница.
В отговор Едуард му посочи един висок, достолепен мъж с фрак и бяла вратовръзка, който носеше някаква значка и очевидно наблюдаваше танците.
— Това е церемониалмайсторът. Ако му дадеш бакшиш, той ще ви запознае.
Хю установи, че атмосферата е любопитна и вълнуваща смесица от порядъчност и разпуснати нрави.
Полката свърши и част от танцуващите се върнаха по масите си. Едуард посочи към някого и извика:
— Ей, проклет да съм, ако това не е Дебелака Грийнборн!
Хю проследи с поглед показалеца му и наистина видя някогашния им съученик, който бе по-едър от всякога. Толкова бе дебел, че преливаше от белия си елек. На ръцете му бе увиснало изумително красиво момиче. Дебелака и партньорката му седнаха на една маса, а Мики подхвърли тихичко:
— Защо не отидем за малко при тях?
Хю изпитваше силно желание да види по-отблизо момичето, затова с готовност се съгласи. Тримата млади мъже започнаха да се придвижват през масите.
— Добър вечер, Дебелак! — весело поздрави Едуард.
— Привет и на вас — отвърна той. — Напоследък хората ми викат «Соли» — добави дружелюбно.
Хю неведнъж бе засичал Соли в Сити, финансовия район на Лондон. Соли от години бе в главния клон на семейната банка, която се намираше съвсем близо до тази на Пиластрови. За разлика от Хю, Едуард работеше в Сити само от няколко седмици и затова не бе срещал Соли.
— Решихме да се присъединим към вас — небрежно подхвърли Едуард и се вгледа в момичето.
Соли се обърна към придружителката си:
— Госпожице Робинсън, може ли да ви представя трима стари училищни другари: Едуард Пиластър, Хю Пиластър и Мики Миранда.
Реакцията на госпожица Робинсън бе поразителна. Тя пребледня като платно под слоя руж и попита:
— Пиластър? Нали не става дума за семейството на Тобайъс Пиластър?
— Баща ми се казваше Тобайъс Пиластър — заяви Хю. — Откъде ви е познато това име?
Тя бързо си възвърна присъствие на духа.
— Баща ми някога работеше за «Тобайъс Пиластър и Ко». Като дете се чудех кой е този Ко.
Разсмяха се и моментното напрежение се разсея. После момичето ги покани:
— Искате ли да седнете, момчета?
На масата имаше бутилка шампанско. Соли наля от нея на госпожица Робинсън и помоли да им донесат още чаши.
— Ей, това е истинско събиране на стари другари от «Уиндфийлд» — каза после. — Познайте кой още е тук! Тонио Силва.
— Къде е? — бързо попита Мики.
Като че ли не му стана приятно да чуе, че Тонио е наблизо. Хю се зачуди каква ли е причината. Припомни си, че докато учеха, Тонио винаги се страхуваше от Мики.
— На дансинга е — отвърна Соли. — Там е с приятелката на госпожица Робинсън, госпожица Ейприл Тилзли.
Госпожица Робинсън се намеси:
— Може да ми казвате Мейзи. Не държа на формалностите — и намигна сладострастно на Соли.
Един сервитьор донесе чиния, на която имаше омар и я постави пред Соли. Дебелака подпъхна салфетка в яката на ризата си и започна да се храни.
— Мислех, че вие, евреите, не ядете мекотели и ракообразни — произнесе Мики с лениво безочие.
Както винаги, Соли не обръщаше внимание на подобни забележки.
— Спазвам кашер само у дома — отвърна той.
Мейзи Робинсън стрелна Мики със злобен поглед.
— А пък ние, еврейките, ядем каквото си поискаме — отсече и си взе късче месо от чинията на Соли.
Хю бе изненадан от новината, че е еврейка. Винаги бе вярвал, че всички евреи са мургави и тъмнокоси. Сега се вгледа внимателно в нея. Тя бе доста ниска, но умело бе добавила близо трийсет сантиметра към височината си, като бе вдигнала светлокестенявата си коса на кок с помощта на подплънки и бе сложила отгоре му голяма шапка, украсена с изкуствени листа и плодове. Под шапката се виждаше малко лице с дръзки, безсрамни черти. В зелените й очи проблясваше дяволито пламъче. Дълбокото деколте на червеникавокафявата й рокля разкриваше поразително голяма част от напръсканата й с лунички гръд. По принцип луничките не бяха смятани за особено привлекателни, но Хю не успяваше да откъсне очи от тях. След известно време Мейзи усети погледа му и му отвърна. Той се извърна настрани с извинителна усмивка.
Започна да оглежда групичката на масата и така отклони мислите си от гърдите й. Забеляза как са се променили за изминалите седем години хората, с които някога бе учил в «Уиндфийлд». Соли Грийнборн бе възмъжал. Макар че все още бе дебел и се усмихваше все така лесно и безгрижно, на двайсет и няколко вече бе придобил властно излъчване. Това може би се дължеше на огромното му богатство; от друга страна, Едуард също бе богат, но нямаше такава аура. Соли вече си бе спечелил репутация и в Сити го уважаваха. Макар да бе естествено да те уважават, когато си наследник на банка «Грийнборн», на тази позиция един млад глупак бързо би се превърнал в посмешище за всички.
За разлика от Соли, макар да бе остарял, Едуард не бе съзрял особено. За него най-важното бе да си играе, все едно беше още дете. Не беше глупав, обаче му бе трудно да се съсредоточи върху работата си в банката, защото предпочиташе да бъде някъде другаде — да танцува, да пие и да играе карти.
Мики се бе превърнал в един красив дявол, с тъмни очи, черни вежди и чуплива коса, пусната съвсем малко по-дълга, отколкото бе прието. Вечерното му облекло съответстваше на нормата, но въпреки това бе твърде смело: яката и маншетите на сакото му бяха от кадифе, а ризата му бе с волани. Вече бе привлякъл възхитени и подканващи погледи от няколко момичета, седнали на съседните маси, както бе забелязал Хю. Мейзи Робинсън обаче не го бе харесала и Хю подозираше, че това не се дължи само на забележката за евреите. У Мики имаше нещо злокобно. Той бе изнервящо тих, наблюдателен и сдържан. Прикриваше се, не бе откровен и рядко демонстрираше колебание, несигурност или уязвимост; освен това никога не показваше каквато и да било част от душата си — ако изобщо притежаваше такава. Хю му нямаше доверие.
Следващият танц завърши и Тонио Силва дойде на масата заедно с госпожица Ейприл Тилзли. Хю няколко пъти бе срещал Тонио, след като завършиха училище, но дори да не го бе виждал от години, пак щеше да го разпознае заради крещящия морковен цвят на косата му. Двамата бяха първи приятели — до онзи ужасен ден през 1866 г., когато майката на Хю бе дошла да му съобщи, че баща му е мъртъв и да го отведе от училището. До онзи момент двамата бяха лошите момчета от долните класове — винаги се забъркваха в неприятности — но пък се наслаждаваха на живота, независимо от наказанията за лудориите си.
През годините Хю често се бе чудил какво в действителност се бе случило онзи ден на водоема. Изобщо не повярва на историята във вестника, описваща как Едуард се опитал да спаси Питър Мидълтън. На Едуард просто не му стигаше смелост за подобно нещо. Тонио обаче все още отказваше да говори за случката, а единственият друг свидетел, Албърт Камъл «Гърбушкото», бе отишъл да живее в колония Кейп.
Докато Тонио се здрависваше с Мики, Хю внимателно се вгледа в лицето му. Тонио като че ли все още изпитваше страхопочитание към Мики.
— Как си, Миранда? — запита съвсем нормално, но изражението му разкриваше смесица от боязън и възхищение. Такова отношение има човек към боксов шампион, известен с избухливостта си.
Партньорката на Тонио, Ейприл, бе малко по-възрастна от приятелката си Мейзи, прецени Хю. Освен това изглеждаше някак измъчена, чертите й бяха изострени и изпити и заради това бе по-малко привлекателна. Тонио обаче очевидно се наслаждаваше на компанията й, непрекъснато докосваше ръката й, шепнеше в ухото й и я разсмиваше.
Хю се обърна отново към Мейзи. Тя бе разговорлива и жизнена, гласът й бе весел и в него се долавяше следа от акцента, характерен за североизточна Англия, където някога бяха складовете на Тобайъс Пиластър. На лицето й не спираха да се сменят очарователни изражения — тя се усмихваше, мръщеше, цупеше, бърчеше чипото си носле и вдигаше вежди. Миглите й бяха светли, забеляза той, а по носа й бяха пръснати лунички. Красотата й не отговаряше на традиционните разбирания, но никой не би могъл да отрече, че е най-хубавата жена в помещението.
Хю не можеше да се отърси от мисълта, че след като бе дошла в Аргайл Румс, вероятно бе склонна да се целува, прегръща и може би дори да стигне докрай тази нощ с един от мъжете на масата. Хю си представяше сексуални отношения с почти всяко момиче, което срещнеше — срамуваше се от факта колко често и силно си мечтае за това — но по принцип то би могло да се случи само след определен период на ухажване, годеж и после брак. Докато Мейзи може би щеше да го направи още тази вечер!
Тя отново улови погледа му и той се почувства неудобно. Понякога така се засрамваше в присъствието на Рейчъл Бодуин, защото имаше чувството, че тя знае за какво си мисли. Отчаяно се опита да намери тема за разговор и накрая изтърси:
— Винаги ли сте живяла в Лондон, госпожице Робинсън?
— Тук съм само от три дни — отвърна тя.
Тази тема може и да бе банална и глупава, реши той, но поне разговаряха.
— Толкова скоро! — каза. — А преди това къде сте били?
— Пътувах — отговори му Мейзи, обърна се и започна да си приказва със Соли.
— А! — възкликна Хю. Това явно бе краят на разговора и той усети разочарование. Мейзи се държеше почти като човек, който му има зъб за нещо.
Ейприл обаче се смили над него и обясни:
— Мейзи е обикаляла с един цирк в продължение на четири години.
— Мили боже! И какво е правила в него?
Мейзи отново се извърна към Хю.
— Яздех кон без седло — отвърна. — Изправях се на гърба на коня, скачах от един кон на друг, всички тези номера.
Ейприл добави:
— Облечена в трико, естествено.
Мисълта за Мейзи, облечена в плътно прилепнало трико, бе непоносимо възбуждаща. Той кръстоса крака и попита:
— А как започнахте да се занимавате с това?
Тя се поколеба, после като че ли взе решение за нещо. Завъртя се на стола си, така че да застане лице в лице с Хю, а в очите й проблесна опасно пламъче.
— Ами, ето как стана — каза. — Баща ми работеше за «Тобайъс Пиластър и Ко». Твоят баща измами моя, не му даде надницата за една седмица. По онова време майка ми беше болна. Без пари, или аз нямаше да имам какво да ям, или тя — да умре. Затова избягах от вкъщи. Тогава бях на единайсет години.
Хю усети как лицето му пламва.
— Не вярвам, че баща ми е измамил когото и да било — заяви. — А ако си била на единайсет, едва ли си разбрала какво наистина е станало.
— Много добре разбирах глада и студа!
— Може би вината е била на баща ти — настоя Хю, макар да знаеше, че не постъпва много мъдро. — Не е трябвало да има деца, след като не е можел да ги изхрани!
— Можеше и успяваше да ни храни! — избухна Мейзи. — Работеше като роб… а после вие му отмъкнахте парите!
— Баща ми се разори, но никога от никого не е откраднал.
— Едно и също е, когато ти си губещият!
— Не е едно и също, и от твоя страна е глупаво и нагло да се преструваш, че е така!
Явно останалите решиха, че е отишъл твърде далеч. Няколко души се обадиха едновременно. Тонио каза:
— Нека да не се караме за нещо, случило се толкова отдавна.
Хю разбираше, че трябва да млъкне, но все още бе ядосан.
— От тринайсетгодишен слушам как семейство Пиластър критикуват баща ми и очернят името му, но няма да търпя това и от някаква си циркова ездачка!
Мейзи се изправи. Очите й блестяха като шлифовани изумруди. За момент Хю си помисли, че ще му зашлеви шамар. После тя каза:
— Танцувай с мен, Соли. Може би, когато музиката спре, невъзпитаният ти приятел ще си е отишъл.
 

III
 
Караницата на Хю и Мейзи им развали настроението и всички се разотидоха. Соли и Мейзи поеха заедно нанякъде, а останалите решиха да отидат на бой с плъхове. Борбите с плъхове бяха незаконни, но на пет минути разстояние от Пикадили Съркъс имаше поне пет-шест места, където се провеждаха редовно — а Мики Миранда ги знаеше всичките.
Когато излязоха от «Аргайл» и тръгнаха из квартала, познат като «Вавилон», вече бе съвсем тъмно. Тук, невидим за обитателите на палатите в квартал «Мейфеър», но в удобна близост до частните клубове в «Сейнт Джеймс», се разпростираше лабиринт от тесни улички, посветени на хазарта, кървавите спортове, пушенето на опиум, порнографията и, най-вече, проституцията. Нощта бе гореща и въздухът бе напоен с тежката миризма на пот, готвено, бира и канали. Мики и приятелите му бавно се придвижваха по средата на многолюдната улица. Само през първата минута един старец с износен и смачкан цилиндър поиска да му продаде книга с мръсни стихчета, млад мъж с руж по бузите му намигна, добре облечена жена на неговата възраст бързо разтвори жакета си и му показа красивите си голи гърди, а една дрипава старица му предложи секс с момиченце на около десет години с ангелско личице. Сградите (повечето бяха кръчми, салони за танци, бордеи и къщи с евтини квартири) имаха мръсни тъмни стени и малки, мърляви прозорци. През тях от време на време мяркаха сцени на осветени от газени лампи гуляи. По улицата се движеха контета с бели елеци като самия Мики, чиновници и дребни търговци с бомбета на главите, опулени селяни, войници със закопчани догоре мундири, моряци, чиито джобове временно бяха пълни с пари, както и изненадващо голям брой от порядъчни на вид двойки от средната класа, които се разхождаха ръка за ръка.
Мики се забавляваше. Тази вечер за първи път от седмици успя да се измъкне от непрекъснатия надзор на Папа. В момента чакаха Сет Пиластър да умре, за да могат да сключат сделката за пушките, обаче старецът се бе вкопчил в живота като мида в скала. Изобщо не бе приятно да ходиш по танцови и музикални салони и по бордеите с баща си. Освен това Папа се държеше с него като със слуга, понякога дори му нареждаше да изчака навън, докато е при проститутката. Тази вечер бе блажено облекчение.
Радваше се, че отново е срещнал Соли Грийнборн. Семейството на Грийнборн бе по-богато дори от това на Пиластър, и някой ден Соли можеше да се окаже полезен.
Никак не бе доволен, че се е видял отново с Тонио Силва. Тонио знаеше прекалено много за смъртта на Питър Мидълтън преди седем години. По онова време Тонио бе ужасен от Мики. Все още се държеше предпазливо и все още му се възхищаваше, но това не бе същото като страха. Мики се притесняваше от него, но в момента не знаеше какво може да направи по въпроса.
От «Уиндмил стрийт» сви по една съвсем тясна алея. От купчините боклук наоколо срещу него просветваха очите на бездомни котки. Провери дали останалите още вървят след него и влезе в някаква долнопробна кръчма. Мина покрай бара и излезе през задната врата, прекоси някакъв заден двор, където една проститутка бе коленичила пред клиент под лунната светлина, накрая отвори вратата на разнебитена дървена постройка, която приличаше на конюшня.
Мъж с мръсно лице и дълго омазнено палто им поиска по четири пенса за вход. Едуард плати и влязоха.
Помещението бе ярко осветено, макар и изпълнено с дим. В него се смесваха отвратителните миризми на кръв и екскременти. Около една кръгла яма бяха застанали четирийсет-петдесет мъже и няколко жени. Мъжете бяха от всички класи, някои носеха тежки вълнени костюми и шалчета на точки около врата (очевидно служители с добра заплата), други бяха облечени в рединготи или вечерно облекло. Жените обаче до една бяха като Ейприл, със съмнителна репутация. Няколко от мъжете имаха кучета със себе си — носеха ги на ръце или ги бяха вързали за краката на столовете си.
Мики посочи един брадат мъж с кепе от туид, който държеше здравата верига на куче с намордник. Някои от зрителите внимателно изучаваха кучето. То бе ниско и набито, мускулесто животно с едра глава и мощна челюст. Изглеждаше гневно и неспокойно.
— Той ще е следващият — посочи им Мики.
Едуард отиде да купи питиета от жена, която държеше поднос с напитки. Мики се обърна към Тонио, говореше на испански. Това бе неспазване на етикета пред Хю и Ейприл, които не разбираха. Обаче Хю бе никой, а Ейприл бе дори по-малко от него, така че нямаше значение.
— С какво се занимаваш напоследък? — попита го.
— Аташе съм на посланика на Кордоба в Лондон — отговори Тонио.
— Наистина ли? — заинтригува се Мики.
Повечето държави в Южна Америка не виждаха смисъл да поддържат посолство в Лондон, обаче Кордоба от десет години имаше дипломатическа мисия тук. Без съмнение Тонио бе получил поста чрез семейството си, Силва, което имаше стабилни връзки в столицата Палма. За разлика от тях, Папа бе само провинциален барон, който не можеше да задейства такива връзки.
— И в какво се състои работата ти?
— Отговарям на писма от британски фирми, които искат да търгуват с Кордоба. Разпитват ме за климата, за валутата ни, за транспорта във вътрешността, за хотелите и всякакви други неща.
— По цял ден ли работиш?
— Не се случва често. — Тонио снижи глас. — Недей да казваш на никого, но през повечето дни ми се налага да напиша само две-три писма.
— А плащат ли ти? — Много дипломати разполагаха със собствени средства и работеха без пари.
— Не, обаче имам стая в посолството, в него и ям; освен това получавам пари за дрехи. Плащат ми и абонамента за клубовете.
Мики бе очарован. Тъкмо такава служба би му подхождала, затова изпитваше завист. Безплатна квартира и храна, при това му покриваха основните нужди, каквито имаше всеки млад мъж, обичащ удоволствията — в замяна на един час работа всяка сутрин. Мики се зачуди дали няма някакъв начин да го «освободи» без много шум от поста му.
Едуард се върна с пет малки чашки бренди и раздаде на всички. Мики изпи своята на една глътка. Питието бе евтино и от него вътрешностите му пламнаха.
Изведнъж кучето започна да ръмжи и да тича в кръг като полудяло, да опъва веригата си. Козината на врата му настръхна. Мики се огледа и забеляза двама мъже, които тъкмо влизаха. Те носеха клетка, пълна с огромни плъхове, които бяха дори по-възбудени и обезумели от кучето — търчаха напред-назад, минаваха един под друг и се прескачаха, без да спират ужасено да пищят. Всички кучета в помещението започнаха да лаят и за известно време настъпи ужасна какофония, докато собствениците им се опитваха да ги укротят с крясъци.
Заключиха входа и залостиха отвътре вратата. Мъжът с омазненото палто започна да събира залозите.
Хю Пиластър отбеляза:
— За бога, никога не съм виждал толкова големи плъхове. Откъде ги намират?!
Отговори му Едуард:
— Специално ги отглеждат за целта — обясни той и се обърна да говори с един от мъжете, които се грижеха за тях. — Колко са за този кръг?
— Шест дузини — отвърна му човекът.
Едуард обясни:
— Това значи, че в ямата ще има седемдесет и два плъха.
Тонио попита:
— Как се правят залозите?
— Можеш да заложиш на кучето или на плъховете. А пък ако смяташ, че плъховете ще победят, можеш да се обзаложиш колко от тях ще са все още живи, когато кучето умре.
Мърлявият мъж подвикваше залозите и прибираше парите в замяна на парченца хартия, на които надраскваше числата с плътен молив.
Едуард заложи един суверен на кучето, а Мики — шилинг на шест оживели плъха, за което залозите бяха пет към едно. Хю отказа да залага, какъвто си беше тъп дръвник, забеляза Мики.
Ямата бе дълбока около метър и двайсет и бе заобиколена с дървена ограда със същата височина. По протежението й бяха разположени груби свещници, които хвърляха ярка светлина в дупката. Свалиха намордника на кучето и го пуснаха на арената през една дървена портичка, която веднага след това затвориха и залостиха. То застана с изпънати, сякаш забити в пода крака, изправена козина на врата и втренчен поглед: чакаше плъховете. Мъжете, които се занимаваха с тях, взеха клетката. Настъпи момент на мълчаливо очакване.
Изведнъж Тонио каза:
— Десет гвинеи на кучето.
Мики се изненада. Тонио бе говорил за работата си и страничните си доходи като човек, който трябва да е много внимателен с харченето на пари. Излъгал ли го беше? Или просто правеше залози, които не можеше да си позволи?
Букмейкърът се поколеба. Залогът и за него бе твърде висок. В крайна сметка, след миг размисъл, той написа фиш, подаде го на Тонио и прибра в джоба си парите му.
Двамата мъже люшнаха клетката назад и после напред, сякаш се канеха да я метнат цялата в дупката. В последния момент обаче на предната й страна се отвори един капак на панти и плъховете се изсипаха, пищящи от ужас, във въздуха. Ейприл се сепна и извика от изненада, а Мики се засмя.
Кучето се захвана за работа със смъртоносна концентрация. Челюстите му ритмично щракаха, докато плъховете валяха върху него. Сграбчваше някой, прекършваше му гръбнака с едно тръсване на голямата си глава, пускаше го на пода и посягаше към следващия.
Миризмата на кръв се усили, на човек му прилошаваше от нея. Всички кучета в стаята лаеха неистово, а и зрителите допринасяха за усилването на шума — жените пищяха от вида на кървавото меле, а мъжете крещяха окуражително към кучето или плъховете. Мики не спираше да се смее.
Измина известно време, преди плъховете да разберат, че в дупката са като в капан. Някои започнаха да тичат покрай стената и да търсят изход; други подскачаха в безуспешни опити да се захванат за отвесните стени; трети се скупчиха на едно място. В продължение на няколко секунди кучето правеше каквото си поиска и изби повече от дузина.
А после плъховете се обърнаха като един, все едно бяха чули призивен сигнал. Започнаха да се хвърлят към кучето, да хапят краката му, хълбоците му и късата му опашка. Някои се покачиха на гърба му и впиха острите си зъби във врата и ушите му, а един захапа долната му устна и увисна на нея. Люлееше се наляво-надясно, като по този начин избягваше смъртоносните челюсти, докато кучето започна да вие от ярост и го удари в пода. Едва тогава плъхът пусна раздраната и окървавена плът.
Кучето продължи да се върти шеметно в кръг. Хващаше плъх подир плъх и ги убиваше, но зад него винаги изникваха още и още. Когато то започна да се уморява, половината плъхове вече бяха мъртви. Хората, които бяха заложили на трийсет и шест живи плъха (защото коефициентът бе най-висок), независимо от малката вероятност за такъв резултат, сега скъсаха фишовете си. Онези пък, които бяха заложили на по-малък брой плъхове, започнаха да викат още по-силно.
Кучето кървеше от двайсет или дори трийсет отворени рани. Подът стана хлъзгав от кръвта му и влажните трупове на плъховете. То все още размахваше едрата си глава, все още чупеше гръбнаците им с ужасяващата си челюст, но сега се движеше малко по-бавно, а краката му не стъпваха така сигурно по размекнатата лепкава земя. «Сега», помисли си Мики, «започва да става интересно».
Плъховете усетиха, че кучето е уморено и станаха по-смели. Когато захапеше някой от тях, друг скачаше към гърлото му. Притичваха между краката му и под корема му и се хвърляха към меките части на тялото му. Една особено голяма гадина впи зъби в задния му крак и отказа да се пусне. То се обърна и посегна да го захапе, но в този момент друг плъх се хвърли към муцуната му и го разсея. А после кракът на кучето отказа — Мики реши, че плъхът е прегризал сухожилието му — и то започна да куца.
Сега се обръщаше много по-бавно. Десетината плъха, които все още бяха живи, сякаш разбраха това и като по команда го нападнаха отзад. То ги захапваше уморено, още по-уморено трошеше гръбнаците им и уморено пускаше труповете на окървавения под. Долната половина на тялото му обаче се бе превърнала в кървава каша, то не можеше да издържи още дълго. Мики си помисли, че е проявил проницателност и вероятно ще има точно шест живи плъха, когато псето умре.
После то сякаш получи внезапен прилив на енергия. Завъртя се на три крака и уби още четири плъха в рамките на четири секунди. Това обаче бе последното му усилие. Пусна четвъртия плъх, а краката му се подкосиха. Обърна глава още веднъж и хлопна челюсти, но този път не успя да докопа нито един плъх. Главата му клюмна.
Плъховете започнаха да се хранят.
Мики ги преброи: останали бяха шест.
Погледна спътниците си. На Хю като че ли му бе станало лошо. Едуард подметна:
— Твърде силно за твоя стомах, а?
— Кучето и плъховете правят само онова, което им налага природата — отвърна Хю. — Отвращават ме не те, а хората.
Едуард изсумтя и отиде да купи още пиене.
Ейприл се обърна с блеснали очи към Тонио — мъж, който (както тя си мислеше) можеше да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане. Мики обаче се вгледа по-внимателно в лицето му и забеляза белезите на паника. «Не вярвам, че може да си позволи да изгуби десет гвинеи», помисли си.
След това Мики прибра от букмейкъра печалбата си: пет шилинга. Тази вечер вече бе спечелил пари. Имаше обаче чувството, че онова, което бе научил за Тонио, в крайна сметка ще му донесе много повече.
 

IV
 
Хю бе най-силно отвратен от Мики. По време на целия бой Мики не бе спрял да се смее истерично. Първоначално Хю не успя да се сети защо от този смях го побиват тръпки и му звучи така зловещо познат. После си припомни, че Мики се бе смял по същия начин, докато Едуард мяташе дрехите на Питър Мидълтън в басейна в изоставената кариера. Това бе неприятно напомняне за едно много мрачно събитие.
Едуард се върна с питиетата и предложи:
— Хайде да отидем при Нели.
Глътнаха брендито си и излязоха на улицата. Отвън Тонио и Ейприл се сбогуваха и хлътнаха в една сграда, която приличаше на евтин хотел. Хю предположи, че ще си наемат стая за един час или може би за цялата нощ. Чудеше се дали да продължи нататък с Едуард и Мики. Не се забавляваше особено, но изпитваше любопитство — искаше да разбере какво точно се случва в «При Нели». В крайна сметка си каза, че след като е решил да опита насладите на покварения живот, ще е най-добре да довърши вечерта, а не да се отказва по средата.
«При Нели» се намираше на «Принцес стрийт», малко след «Лестър скуеър». На вратата бяха застанали двама униформени портиери. Когато тримата млади мъже пристигнаха, портиерите тъкмо отпращаха един мъж на средна възраст, който носеше бомбе.
— Само с вечерно облекло — пресече един от тях възраженията на посетителя.
Те очевидно познаваха Едуард и Мики, защото първият докосна шапката си в знак на поздрав, а вторият им отвори вратата. Младежите тръгнаха по един дълъг коридор, който водеше до друга врата. След като бяха внимателно огледани през шпионката, вратата се отвори пред тях.
Вътрешността малко напомняше на салон за гости в скъпа лондонска къща. Зад металните решетки на две големи камини горяха огньове, навсякъде имаше дивани, столове и малки масички, а стаята бе пълна с мъже и жени във вечерно облекло.
На човек му стигаше обаче само миг, за да разбере, че това не е обикновена приемна. Повечето мъже не бяха свалили шапките си. Приблизително половината от тях пушеха — нещо, което не се позволяваше в изисканите салони за гости — освен това някои бяха свалили палтата и вратовръзките си. Повечето жени бяха напълно облечени, но няколко като че ли носеха само бельо. Част от тях седяха в скутовете на мъжете или се целуваха с тях, а една-две позволяваха и доста по-интимни ласки.
За първи път в живота си Хю попадаше в публичен дом.
Беше доста шумно, тъй като мъжете подвикваха шеги и закачки, жените се смееха, а някъде невидим цигулар свиреше валс. Хю последва Мики и Едуард, които прекосиха помещението. По стените бяха закачени картини на голи жени и съвкупяващи се двойки и Хю започна да усеща възбуда. В другия край на стаята, под огромна маслена картина, изобразяваща оргия на открито, седеше най-дебелата личност, която Хю бе виждал през живота си. Това бе една силно гримирана жена с огромен бюст, облечена в лилава рокля с размерите на палатка. Тя се бе разположила на грамаден стол, приличен на кралски трон, и бе заобиколена от момичета. Зад нея се виждаше широко стълбище, застлано с червен килим, което вероятно водеше към спалните на горния етаж.
Едуард и Мики се приближиха към трона и се поклониха, а Хю отново последва примера им.
Едуард каза:
— Нел, мила моя, позволи ми да ти представя братовчед си, господин Хю Пиластър.
— Добре дошли, момчета — поздрави ги Нел. — Елате и позабавлявайте тези прекрасни момичета.
— Малко по-късно, Нел. Тази вечер играе ли се?
— При Нели винаги се играе — отвърна му тя и махна с ръка към една странична врата.
Едуард се поклони отново и заяви:
— Ще се върнем.
— Да не забравите, момчета!
Продължиха нататък.
— Държи се като кралица! — измърмори Хю.
Едуард се засмя.
— Това е най-добрият публичен дом в Лондон. Някои от мъжете, които й се кланят тази вечер, утре сутринта ще се поклонят на кралицата.
Отидоха в съседната зала, където дванайсет или петнайсет мъже бяха седнали около две маси за «Бакара». На около трийсет сантиметра от ръба на всяка маса с тебешир бе очертана бяла линия, през която играчите побутваха чиповете, които залагаха. Пред почти всички присъстващи имаше питиета, а въздухът бе изпълнен с цигарен дим.
Край едната от масите имаше няколко свободни стола и Едуард и Мики веднага заеха два от тях. Нарочен сервитьор им донесе чипове, за които всеки от тях му подписа разписка.
Хю тихо запита Едуард:
— Какви са залозите?
— Най-ниският е една лира.
На Хю му хрумна мисълта, че ако играе и спечели, би могъл да си позволи някоя от жените в предишната стая. Той нямаше цяла лира в джобовете си, но очевидно кредитът на Едуард тук бе добър. После обаче си спомни как Тонио изгуби десет гвинеи на боя с плъхове.
— Няма да играя — отсече.
Мики отвърна провлачено:
— Не сме си и представяли, че ще го направиш.
Хю се почувства неловко. Зачуди се дали да не помоли някой сервитьор да му донесе питие, после обаче размисли. Вероятно цената на една чаша бе колкото седмичната му надница. Играчът, у когото бе банката, раздаде карти (вадеше ги от една обувка) и Мики и Едуард заложиха. Хю реши да се измъкне оттук.
Върна се в централния салон. Сега, като се вгледа по-внимателно в мебелите, установи, че не са в добро състояние: по кадифената тапицерия имаше лекета и дупки от цигари, лакирания под също бе изгорен на места, а килимите бяха износени и прокъсани. Близо до него един пиян мъж бе коленичил и пееше на някаква проститутка, докато двама от приятелите му го наблюдаваха и гръмогласно се смееха. На съседния диван мъж и жена се целуваха с отворени усти. Хю бе чувал, че някои хора го правят, но никога не го бе виждал със собствените си очи. Сега гледаше като хипнотизиран как мъжът разкопчава предницата на роклята на жената и започва да гали гърдите й. Те бяха бели и провиснали, с големи тъмночервени ареоли. Цялата сцена едновременно възбуждаше и отблъскваше Хю. Независимо от отвращението му обаче, членът му се втвърди. Мъжът на кушетката сведе глава над гърдите на жената и започна да ги целува. Хю направо не вярваше на очите си. Жената погледна над главата на мъжа, срещна погледа на Хю и му намигна.
Един глас каза в ухото му:
— Можеш да направиш същото с мен, ако искаш.
Хю рязко се завъртя на пети. Изпитваше вина, сякаш го бяха хванали да върши нещо срамно. До него бе застанало тъмнокосо момиче, приблизително на неговата възраст, което си бе сложило твърде много руж. Не можа да се възпре и хвърли поглед към гърдите й. После веднага отклони очи, засрамен.
— Не се стеснявай — каза му младата жена. — Гледай, колкото искаш. Те са за твое забавление.
За свой ужас Хю усети ръката й върху слабините си. Тя намери твърдия му член и го стисна.
— О-о! Боже, ама ти си възбуден! — отбеляза.
Хю преживяваше изтънчено мъчение. Имаше чувството, че всеки миг ще избухне. Момичето повдигна глава и целуна устните му, като същевременно търкаше члена му.
Това вече бе прекалено. Хю не бе в състояние да се сдържа повече и еякулира в бельото си.
Момичето усети, че е свършил. За миг изглеждаше изненада, но после избухна в смях:
— Мили боже, ама ти имаш още мляко около устата! — възкликна на висок глас.
Хю се почувства унижен. Момичето се огледа и каза на най-близката проститутка:
— Само го докоснах, и той се омаза целия!
Няколко души избухнаха в смях.
Хю се обърна и тръгна към изхода. Смехът като че го следваше, докато прекосяваше помещението. Едва се въздържа да не побегне. Най-после стигна вратата. Миг по-късно вече бе на улицата.
Нощта бе станала малко по-прохладна. Той си пое дълбоко въздух и спря, за да се поуспокои. Ако това бе пример за разгулни развлечения, на него не му харесваха. Онази пропаднала жена, Мейзи, бе говорила грубо за баща му; боят с плъхове бе отвратителен; проститутките му се бяха присмели. Всичките можеха да вървят по дяволите!
Един от портиерите го погледна със съчувствие.
— Решихте да си тръгнете рано ли, сър?
— Чудесна идея — отвърна Хю и наистина си тръгна.
 

Мики губеше. Той можеше да мами на бакара, ако банката бе у него. Тази вечер обаче банката изобщо не идваше при него, затова тайно изпита облекчение, когато Едуард предложи:
— Хайде да си вземем две момичета.
— Ти върви — каза, като се преструваше на безразличен. — Аз ще продължа да играя.
В очите на Едуард проблесна паника.
— Става късно.
— Опитвам се да си върна загубеното — упорито заяви Мики.
Едуард снижи глас:
— Аз ще ти дам пари за чиповете.
Мики се престори, че се колебае, после се «предаде»:
— Ох, добре.
Едуард се усмихна.
След това плати, каквото дължаха и двамата отидоха в главната зала. Почти веднага към Едуард се приближи една блондинка с голям бюст. Той постави ръка върху голите й рамене, а тя притисна гърдите си към неговите.
Мики огледа момичетата. Вниманието му бе привлечено от малко по-възрастна жена с приятно развратен поглед. Усмихна й се и тя дойде при него. Допря длан до нагръдника на ризата му, зарови нокти в гръдта му, изправи се на пръсти и нежно ухапа долната му устна.
Той видя, че Едуард го наблюдава, зачервен от възбуда. Мики започна да изпитва нетърпение. Погледна жената до себе си.
— Как се казваш? — попита я.
— Алис.
— Да се качим горе, Алис — предложи.
Всички заедно се качиха на горния етаж. На площадката имаше мраморна статуя на кентавър с огромен пенис в ерекция, който Алис потърка, докато минаваше покрай него. До статуята мъж и жена правеха секс в изправено положение, без да обръщат внимание на пияния, който седеше на пода и ги зяпаше.
Жените се насочиха към две отделни стаи, но Едуард ги побутна да влязат в една, обща.
— Всички заедно нощес, а, момчета? — подметна Алис.
— Така пестим пари — отвърна Мики, а Едуард се засмя.
— Били сте заедно на училище, нъл тъй? — разбиращо кимна тя и затвори вратата зад тях. — Обслужвахте се един друг, а?
— Млъквай! — нареди Мики и я прегърна.
Докато Мики целуваше Алис, Едуард застана зад нея, обгърна я с ръце и пое в дланите си гърдите й. Тя сякаш леко се изненада, но не възрази. Мики усети как ръцете на Едуард се плъзгат между собственото му тяло и това на жената и разбра, че Едуард се трие в задника й.
След малко другото момиче попита:
— А аз какво да правя? Нещо не ми обръщате много внимание.
— Сваляй си гащите — каза й Едуард. — После е твой ред.
 

Трета глава
Юли
 
I
 
Когато бе малък, Хю смяташе, че банка «Пиластър» е собственост на разносвачите. Тези хора всъщност бяха нисши служители, които изпълняваха ролята на куриери и прислужници; обаче до един имаха представителна външност, ежедневното им официално облекло бе безукорно, от джобовете на елеците им висяха сребърни верижки за часовници; освен това крачеха из банката с такова достойнство и тежест, че на едно дете му изглеждаха като най-важните хора в нея.
Хю дойде тук за първи път, когато бе на десет години. Доведе го дядо му, братът на стария Сет. Залата на първия етаж с мраморните си стени му бе заприличала на вътрешността на църква: просторна, елегантна, тиха. Място, където отбрани свещенослужители извършваха неразбираеми ритуали в служба на божество, наречено Пари. Дядо му го бе развел навсякъде — на третия етаж, където меките килими на пода заглушаваха всеки звук и където се намираха партньорите в банката и чиновниците, отговарящи за кореспонденцията им (там, в стаята на партньорите, Хю получи чаша шери и чиния с бисквити); беше и на четвъртия етаж, където обиколи седналите на масите си старши чиновници (всичките — много напрегнати и с очила), заобиколени от купчинки документи, вързани с панделки като подаръци; отиде и при младшите чиновници на последния етаж, които седяха на високите си бюра, подредени в редица като войничетата играчки на Хю, и записваха котировки в счетоводните книги с изцапаните си с мастило пръсти. Най-хубаво обаче, или поне за Хю, бе в мазето, където в специални трезори се пазеха договори, по-стари и от дядо му, където имаше хиляди пощенски марки, които чакаха някой да ги оближе и залепи на пликове, а освен това в отделна стая бе складирано мастило в огромни стъклени буркани. Той разсъждаваше над процеса с удивление и интерес: мастилото влизаше в банката, после чиновниците го изразходваха, за да пишат върху хартията, а накрая готовите документи биваха връщани в мазето, където се пазеха за вечни времена. И по някакъв начин в резултат на този процес се правеха пари.
Сега вече тайнствеността си бе отишла. Днес знаеше, че грамадните счетоводни книги, подвързани с кожа, не са загадъчни древни текстове, а най-обикновени списъци на финансови операции, съставяни с много труд и старателно поддържани и осъвременявани; собствените му пръсти се бяха изкривили и бяха винаги изцапани с мастило от дългото писане в тези книги. Менителницата вече не бе магическо заклинание, а просто обещание да се платят пари на някаква определена бъдеща дата, записано на лист хартия и гарантирано от банката. Оказа се, че сконтирането (като дете бе смятал, че това означава да преброиш отзад напред от сто до едно) всъщност е практиката да се купуват менителници на малко по-ниска от номиналната им стойност, задържането им до датата на падежа и после осребряването им с минимална печалба.
Хю бе общ помощник на Джонас Мълбъри, главния чиновник. Мълбъри бе плешив мъж на около четирийсет години, добродушен, но леко кисел. Той винаги отделяше от времето си, за да обясни всичко подробно, но и много бързо откриваше грешките и отправяше критики, ако Хю проявеше дори най-малкото невнимание и прибързаност. Хю работеше под прякото му ръководство от една година, и вчера бе направил сериозна грешка. Загубил бе товарителницата за една пратка Брадфордски платове, предназначени за Ню Йорк. Производителят на платове от Брадфорд бе дошъл долу, в банковата зала и си бе поискал парите. Само че Мълбъри трябваше първо да погледне товарителницата, преди да одобри изплащането, а пък Хю не успя да намери документа. Принудиха се да помолят фабриканта да дойде пак на другата сутрин.
В крайна сметка Хю откри товарителницата, обаче цяла нощ се бе притеснявал заради нея. Тази сутрин вече бе измислил нова система, според която да разпределя документите за Мълбъри.
На масата пред него имаше две евтини дървени таблички, две правоъгълни картончета, писалка с перо и мастилница. На едното картонче написа бавно и четливо:
На вниманието на главния чиновник
На второто картонче пък изписа:
Вече разгледани от главния чиновник
Внимателно попи текстовете, след което прикрепи с кабарчета по едно картонче на всяка от табличките. Накрая ги постави на бюрото на Джонас Мълбъри и се отдръпна назад, за да огледа резултата от работата си. В този момент влезе самият господин Мълбъри.
— Добро утро, господин Хю — каза му.
В банката се обръщаха по този начин към всички членове на семейството, защото иначе щеше да настане объркване заради твърде многото хора с фамилия Пиластър.
— Добро утро, господин Мълбъри.
— А какво, по дяволите, е това? — попита раздразнено Мълбъри, загледан в таблите.
— Ами — започна Хю, — намерих онази товарителница.
— И къде беше?
— Попаднала бе сред няколко писма, които вече бяхте разписали.
Мълбъри присви очи.
— Да не би да намекваш, че вината е моя?
— Не — бързо отвърна Хю. — Мое задължение е да подреждам документите ви. Именно затова измислих тази система с таблите. Така документите, които вече сте разгледали, няма да се смесват с онези, на които още не сте обърнали внимание.
Мълбъри изсумтя, не беше убеден. Закачи бомбето си на една кука зад вратата и седна на бюрото си. Най-после продума:
— Ще опитаме — може да се окаже сполучливо. Следващият път обаче се надявам първо да се консултираш с мен, преди да прилагаш находчивите си идеи. В крайна сметка, това е моята стая и аз съм главният чиновник.
— Непременно — увери го Хю. — Съжалявам.
Знаеше, че първо е трябвало да помоли Мълбъри за разрешение. Само че новата му идея толкова му бе допаднала, че не бе имал търпение да чака.
— Вчера приключи закритото предлагане от емисията за руския заем — продължи Мълбъри. — Искам да слезеш до стаята за пощата и да организираш броенето на заявленията, подадени чрез писма.
— Разбира се.
Банката набираше два милиона лири в заем за правителството на Русия. Издала бе емисия от облигации на стойност сто лири всяка, които имаха по пет лири годишна лихва; банката обаче продаваше облигациите по 93 лири, тоест истинският лихвен коефициент бе над 5 и 3/8 процента. Повечето от облигациите бяха изкупени от други банки в Лондон и Париж, но известно количество бяха предложени и за частно пласиране, чрез подписка и сега получените заявления от частни лица и компании трябваше да се преброят.
— Да се надяваме, че ще има повече заявления, отколкото можем да изпълним — заяви Мълбъри.
— Защо?
Защото по този начин онези заявители, които не са имали късмет, ще се опитат да купят облигации утре, на откритото предлагане, а това може да вдигне цената и до 95 лири. И тогава, всичките ни клиенти ще си кажат, че са направили много добра сделка.
Хю кимна.
— А какво ще стане, ако сме получили твърде малко заявления?
— Тогава банката, като поръчител, трябва да изкупи остатъка на цена 93 лири за облигация. А утре цената може да се смъкне на 92 или 91 лири и ние ще бъдем на загуба.
— Разбирам.
— Хайде, тръгвай.
Хю излезе от кабинета на Мълбъри, който бе на четвъртия етаж, и хукна по стълбите. Щастлив бе, че Мълбъри е приел идеята му за табличките и че не си е навлякъл по-сериозни неприятности заради изгубената товарителница. Когато стигна третия етаж, където бяха стаите на партньорите, видя Самюъл Пиластър, много елегантен в сребристосивия си редингот и тъмносинята сатенена вратовръзка.
— Добро утро, чичо Самюъл — поздрави Хю.
— Добро да е, Хю. С какво си се захванал? — Той проявяваше повече интерес към Хю от останалите партньори.
— Отивам да преброя заявленията за руския заем.
Самюъл се усмихна и разкри кривите си зъби.
— Нямам представа как може да си толкова жизнерадостен, когато те очаква нещо подобно.
Хю продължи надолу по стълбището. Сред членовете на семейството с приглушени гласове вече се говореше за чичо Самюъл и секретаря му. Хю не намираше за шокиращ факта, че Самюъл е, както казваха хората, «женствен». Жените и свещениците може и да се преструваха, че сексът между мъже е извратен, но той се случваше непрекъснато в училища като «Уиндфийлд» и на никого не бе навредил.
Стигна първия етаж и влезе във внушителната банкова зала. Часът бе едва девет и половина и десетките чиновници, които работеха за семейство Пиластър, все още се точеха през грамадната предна врата. С тях влизаше миризмата на бекона, с който бяха закусвали и на подземната железница, с която бяха пътували. Хю кимна за поздрав на госпожица Грийнграс, единствената жена сред чиновниците. Преди година, когато я бяха наели, в банката бе възникнал спор дали една жена е в състояние да върши тази работа. В крайна сметка тя бе решила въпроса по категоричен начин, тъй като доказа, че е невероятно способна. Хю предполагаше, че в бъдеще ще се наемат още повече жени.
Слезе по задното стълбище до мазето и отиде до стаята, където държаха пощата. Двама куриери разпределяха писмата, а заявленията за руския заем вече бяха изпълнили една голяма торба. Хю реши, че ще накара двама от младшите чиновници да сметнат бройката на заявленията, а след това той ще провери изчисленията им.
Работата му отне по-голямата част от деня. Оставаха само няколко минути до четири следобед, когато провери за втори път последния вързоп и добави последната колонка цифри. Емисията не бе изкупена чрез подписката: не бяха продадени облигации на стойност малко повече от сто хиляди лири. Дефицитът не бе кой знае колко голям, ако го съпоставиш с общата стойност на заема, два милиона лири. Само че между малко непродадени облигации и продадени малко повече имаше сериозна разлика от психологическа гледна точка, и партньорите щяха да се разочароват. Записа окончателните резултати на чист лист хартия и тръгна да намери Мълбъри. Сега банковата зала бе утихнала. Пред дългото, гладко полирано гише бяха застанали няколко клиенти. От другата страна на гишето чиновниците качваха и сваляха от лавиците големите счетоводни книги. В «Пиластър» нямаше много сметки на частни лица. Това бе търговска банка, която отпускаше заеми на предприемачите да финансират бизнеса си. Както би казал старият Сет, Пиластрови не се интересуваха от мазните пенита на бакалина, нито искаха да броят парцаливите банкноти на шивача — в това нямаше достатъчно печалба. Обаче всички членове на семейството имаха сметки в банката, а услугата се предлагаше и на малък брой извънредно богати клиенти. Сега Хю забеляза един от тях: сър Джон Камъл. Хю се бе запознал със сина му в «Уиндфийлд». Сър Джон бе слаб и плешив мъж, който получаваше огромни приходи от въгледобивните мини и пристанищата, разположени в земите му в Йоркшир. В момента той крачеше по мраморния под, нетърпелив и раздразнен.
Хю се обърна към него:
— Добър ден, сър Джон, надявам се, че са се погрижили за вас?
— Не, всъщност не, млади момко. Тук никой ли не работи?!
Хю бързо се огледа, но не видя никой от партньорите или старшите чиновници. Реши да поеме сам инициативата.
— Искате ли да дойдете с мен до стаята на партньорите, сър? Сигурен съм, че те ще пожелаят да ви видят.
— Добре.
Хю го поведе нагоре по стълбите. Всички партньори работеха заедно в една голяма зала — за да могат да се наблюдават един друг, както повеляваше традицията. Помещението бе обзаведено като стая за четене в изискан мъжки клуб: с кожени дивани, библиотечни шкафове и голяма маса в центъра, на която имаше най-различни вестници. На стените бяха закачени поставените в рамки портрети на мъжете от поколения Пиластър, които гледаха своите наследници отвисоко над подобните си на клюнове носове.
Залата обаче бе празна.
— Някой от тях ще се върне всеки момент, сигурен съм — каза Хю. — Мога ли да ви предложа чаша «Мадейра»?
Отиде до бюфета и наля щедро от виното, докато сър Джон се настаняваше на едно от кожените кресла.
— Аз съм Хю Пиластър, между другото.
— О, така ли? — Сър Джон като че ли се умилостиви, след като разбра, че говори с един Пиластър, а не с обикновен служител. — А в «Уиндфийлд» учил ли си?
— Да, сър. Бях там заедно със сина ви Албърт. Наричахме го «Гърбушкото».
— На всички от семейство Камъл им викат така.
— Не съм го виждал от… оттогава.
— Отиде в колония Кейп. Там му хареса толкова, че не се е връщал изобщо. Сега отглежда коне.
Албърт Камъл бе във водоема през онзи съдбоносен ден през 1866 г. Хю никога не бе чувал неговата версия за това как се бе удавил Питър Мидълтън.
— Бих искал да му пиша — каза Хю.
— Смея да кажа, че ще се зарадва на писмо от стар училищен приятел. Ще ти дам адреса му. — Сър Джон се приближи до масата, потопи една писалка в мастилницата и надраска нещо на лист хартия. — Заповядай.
— Благодаря ви. — Сър Джон напълно се бе укротил, забеляза Хю със задоволство. — Мога ли да направя нещо друго за вас, докато чакате?
— Ами, можеш да се погрижиш за това — и извади от джоба си един чек.
Хю го разгледа внимателно. Чекът бе на стойност сто и десет хиляди лири — най-големият личен чек, с който Хю се бе занимавал.
— Тъкмо продадох една мина на съседа — обясни сър Джон.
— Мога да ви го депозирам.
— Каква лихва ще получа?
— Към момента е четири процента.
— Ами, предполагам, че става.
Хю се поколеба. Хрумна му, че ако убедеше сър Джон да си купи руски облигации, емисията за заема щеше да се покрие. Вече нямаше да бъде с малък дефицит, а щеше да има известен излишък. Дали да го спомене? Вече бе излязъл извън правомощията на поста си, защото бе довел гост в стаята на партньорите. Въпреки това реши да рискува.
— Може да получите пет и три осми, ако закупите руски облигации.
Сър Джон присви очи.
— Мога ли наистина да го направя — сега?
— Подписката за емисията приключи вчера, но за вас…
— Сигурни ли са?
— Колкото е сигурно руското правителство.
— Ще си помисля.
Хю обаче се бе въодушевил и искаше да извърши сделката.
— Лихвеният процент утре може да не е същият, нали знаете. Когато облигациите бъдат пуснати за публична продажба, цената може да се покачи или да намалее. — После усети, че разкрива твърде силното си желание, затова спря да настоява. — Веднага ще внеса тази сума в сметката ви, а ако желаете, можете да говорите с някой от чичовците ми за облигациите.
— Добре, млади Пиластър — хайде, върви.
Хю излезе от помещението, а в коридора срещна чичо си Самюъл.
— Чичо, сър Джон Камъл е вътре — съобщи му. — Срещнах го в банковата зала, изглеждаше доста нервиран, затова му предложих чаша «Мадейра». Надявам се да съм постъпил правилно.
— Сигурен съм в това — отвърна Самюъл. — Аз ще се погрижа за него.
— Донесе този чек за сто и десет хиляди. Споменах му за руския заем — имаме дефицит от сто хиляди.
Самюъл повдигна вежди.
— Това е било прибързано.
— Казах само, че може да поговори с някой от партньорите по въпроса, ако иска по-висока лихва.
— Добре. Идеята не е лоша.
Хю се върна в банковата зала, извади счетоводната книга на сър Джон и нанесе депозита в нея, после отнесе чека на чиновника, който отговаряше за клиринга. След това се качи на четвъртия етаж, в кабинета на Мълбъри. Предаде му листа с резултатите от броенето на заявленията, спомена, че сър Джон може да изкупи разликата, и седна на собственото си бюро.
Влезе един разносвач с поднос, на който имаше чай и филии с масло. Тази лека закуска се сервираше на всички чиновници, които оставаха в банката след четири и половина следобед. Когато нямаше много работа, повечето хора си тръгваха в четири. Банковите служители бяха елитът сред чиновниците и често биваха обект на завист. Деловодителите, които работеха за различни търговци и предприемачи, редовно стояха до късно на работа, а понякога оставаха дори и през нощта.
Малко по-късно дойде Самюъл и даде някакви документи на Мълбъри.
— Сър Джон купи облигациите — каза той на Хю. — Добра работа! Чудесно си се възползвал от възможността.
— Благодаря.
Самюъл забеляза дървените табли с етикетите на бюрото на Мълбъри.
— Какво е това? — попита развеселено. — «На вниманието на главния чиновник»… «Вече разгледани от главния чиновник»…
Отговори му Мълбъри:
— Целта е да не се смесват входящите и изходящите документи. Така се избягват грешки.
— Много добър метод! Мисля и аз да опитам.
— В действителност, господин Самюъл, идеята бе на младия господин Хю.
Самюъл обърна веселия си поглед към Хю.
— Много си прилежен, скъпо момче.
На Хю понякога му казваха, че е твърде самонадеян и дързък, затова сега се престори на скромен:
— Знам, че имам още много да уча.
— Хей, хей — без фалшива скромност. Кажи ми нещо. Ако вече не си помощник на господин Мълбъри, с какво би искал да се занимаваш след това?
На Хю не му се налагаше да обмисля отговора си. Най-желаната позиция бе тази на отговорника по кореспонденцията. Повечето чиновници виждаха само малка част от сделката — тази, която лично вписваха в счетоводните книги. Онзи обаче, който пишеше черновите на писмата за клиентите, имаше поглед върху целия процес. Това бе най-добрата позиция, от която да научиш занаята, както и най-хубавата от гледна точка на бъдещо повишение. А чиновникът, който водеше кореспонденцията на чичо Самюъл, Бил Роуз, скоро щеше да се пенсионира.
Така че Хю отвърна без никакво колебание:
— Бих искал да водя кореспонденцията ти.
— Така ли? Сега? След като си работил само година в банката?
— Когато господин Роуз се пенсионира, ще са станали вече осемнайсет месеца.
— Ах, така ли. — На Самюъл като че ли още му бе смешно, обаче не отказа направо. — Ще видим, ще видим — добави и излезе от стаята.
Мълбъри се обърна към Хю:
— Ти ли посъветва сър Джон Камъл да купи остатъка от руските облигации?
— Само му споменах за тази възможност — отвърна Хю.
— Бре, бре, бре — измърмори Мълбъри. — А-ха, а-ха.
И в продължение на няколко минути след това само замислено гледаше Хю.
 

II
 
Беше слънчев неделен следобед и цял Лондон бе излязъл на разходка с най-хубавите си дрехи за неделни срещи. По широката улица «Пикадили» нямаше никакво движение, защото само инвалид не би вървял пеша в почивния ден. Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли се разхождаха по «Пикадили», зяпаха внушителните като палати къщи на богатите и се опитваха да привлекат вниманието на някой мъж.
Двете живееха в Сохо, деляха стая в една порутена къща на «Карнаби стрийт», близо до приюта «Сейнт Джеймс». Ставаха около обяд, обличаха се внимателно и излизаха на улицата. До вечерта обикновено бяха открили двама мъже, които да им платят вечерята. Ако не успееха пък, оставаха гладни. Почти не разполагаха с пари, но и не се нуждаеха от кой знае какво. Когато дойдеше време да се плаща наемът, Ейприл молеше някой от мъжете за «заем». Мейзи ходеше все с едни и същи дрехи и переше бельото си всяка вечер. Тия дни някой щеше да й вземе нова рокля. Надяваше се, че рано или късно един от мъжете, който й купуваше вечеря, щеше или да се ожени за нея, или да я уреди като своя любовница.
Ейприл все още се вълнуваше заради латиноамериканеца, когото бе срещнала, Тонио Силва.
— Само си помисли, може да си позволи да загуби десет гвинеи на едно залагане! — палеше се тя. — А и аз винаги съм харесвала червена коса.
— Аз обаче не харесах другия латиноамериканец, мургавия — каза Мейзи.
— Мики ли? Ама той е страхотен!
— Да, но в него има нещо твърде потайно. Така ми се стори.
В този миг Ейприл посочи една голяма къща.
— Това е домът на бащата на Соли.
Сградата бе разположена навътре, сравнително далеч от улицата, и пред нея имаше алея, описваща полукръг. Самата къща приличаше на старогръцки храм с редицата колони отпред, които стигаха чак до покрива. На голямата входна врата проблясваше месинг, а прозорците бяха закрити с червени кадифени завеси.
Ейприл подметна:
— Само си помисли — може един ден да живееш там.
Мейзи поклати глава.
— Няма начин.
— И преди се е случвало — заяви Ейприл. — Само трябва да си малко по-разтропана и възбуждаща от ония богаташки момичета, а това не е особено трудно. След като се ожениш, за нула време ще се научиш да им имитираш акцента и всичко останало. И без това си говориш много добре, освен като се ядосаш. А и Соли е добро момче.
— Добро дебело момче — намръщи се Мейзи.
— Ама е толкова богат! Хората твърдят, че баща му си държи симфоничен оркестър в провинциалния имот — в случай, че му се прииска да чуе малко музика след вечеря!
Мейзи въздъхна. Не искаше да мисли за Соли.
— Вие къде отидохте, след като се разкрещях на тоя Хю?
— Да гледаме бой с плъхове. А после аз и Тонио влязохме в хотела на Бат.
— Направи ли го с него?
— Естествено! Че защо иначе да ходим в хотела?
— Да играете вист?
Двете се разкикотиха.
След миг Ейприл я изгледа подозрително.
— Ама и ти го направи със Соли, нали?
— Доставих му удоволствие — отвърна Мейзи.
— Какво значи това?
Мейзи направи многозначителен жест с главата си и двете отново се разсмяха.
Ейприл се поинтересува:
— Само си го накарала да свърши? И защо?
Мейзи сви рамене.
— Е, може и да си права — каза Ейприл. — Понякога е най-добре да не им позволяваш всичко още на първата среща. Ако ги подмамиш и ги оставиш леко разочаровани в началото, това може да ги накара да те искат повече.
Мейзи смени темата.
— Срещата с хора с името Пиластър ме накара да си припомня разни неприятни неща от миналото — каза тя.
Ейприл кимна.
— Началници! Мамка му, мразя ги и в червата! — възкликна тя с неочаквана злоба. Езикът, който Ейприл използваше, бе по-вулгарен и от онзи, с който Мейзи бе свикнала в цирка. — Никога няма да бачкам за някакъв си шеф. Затуй го работя това. Сама си слагам цената и ми плащат предварително!
— Аз и брат ми напуснахме дома си в деня, когато Тобайъс Пиластър банкрутира — каза Мейзи и се усмихна печално. — Може да се каже, че днес съм тук заради семейство Пиластър.
— А какво направи, след кат' избяга от къщи? Веднага ли отиде в цирка?
— Не. — Сърцето на Мейзи се сви, когато си припомни колко уплашена и самотна се бе чувствала тогава. — Брат ми се промъкна на един кораб, който отиваше за Бостън. Оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала. Спах на едно сметище в продължение на седмица. Благодаря на Господ, че времето бе меко, това стана през май. Валя само една нощ. Покрих се с някакви парцали, а после години наред не можах да се отърва от бълхите… Спомням си погребението.
— Чие?
— На Тобайъс Пиластър. Погребалното шествие мина по улиците. Той бе голяма клечка в града. Спомням си едно малко момче, не беше много по-голямо от мен, което носеше черно палто и черен цилиндър и държеше майка си за ръката. Сигурно е бил Хю.
— Да, сигурно — съгласи се Ейприл.
— След това вървях пеша до Нюкасъл. Преоблякох се като момче и започнах да помагам в една конюшня. Даваха ми да спя в сламата, при конете. Останах там три години.
— А защо си тръгна?
— Пораснаха ми тези — отвърна Мейзи и разлюля гърдите си. Един минувач на средна възраст я видя и очите му за малко да изхвръкнат от орбитите си. — Когато главният коняр разбра, че съм момиче, се опита да ме изнасили. Ударих го през лицето с един камшик за езда и това бе краят на работата ми там.
— Надявам се добре да си го подредила — заяви Ейприл.
— Определено му охладих страстите.
— Трябвало е да му цапнеш оная работа.
— Като нищо щеше да му хареса!
— А после къде отиде?
— Тогава вече отидох в цирка. Започнах като конярче, а след известно време се присъединих към ездачите. — Въздъхна с носталгия. — Харесваше ми циркът. Там хората са много дружелюбни.
— Явно са били прекалено дружелюбни.
Мейзи кимна.
— Не се разбирах добре с ръководителя на представленията и когато ми каза да го «оправя», разбрах, че е време да се махам. Реших, че ако ще трябва да духам, за да си изкарвам прехраната, искам по-добри пари за това. И ето ме тук. — Тя винаги възприемаше начина на говорене на събеседника си и сега бе започнала да използва вулгарните изрази на Ейприл.
Ейприл я изгледа проницателно.
— И колко точно свирки направи оттогава?
— Нито една, ако трябва да съм честна. — Мейзи изпитваше срам. — Не мога да те лъжа, Ейприл — не съм сигурна, че ставам за тая работа.
— Идеална си за нея! — възрази Ейприл. — Имаш ония искрици в очите, дето мъжете не могат да им устоят. Слушай сега. Стой със Соли Грийнборн и действай все така. Всеки път му давай малко повече. Да ти опипа оная работа следващия път, после му се покажи гола… Само след три седмици ще ти се моли с изплезен език. И някоя нощ, като си му свалила панталоните и инструмента му ти е в устата, му кажи: «Ако ми купиш малка къщичка в Челси, можем да правим това всеки път, като ти се прииска». Кълна ти се, Мейзи, ако Соли каже «не», отивам в манастир!
Мейзи знаеше, че е права, обаче душата й се противеше. Не беше сигурна каква е причината. Донякъде може би се дължеше на факта, че не изпитва привличане към Соли. Колкото и да бе странно, спираше я и добрината му. Не можеше да се застави да го манипулира така безсърдечно. Най-лошото обаче бе друго: имаше чувството, че така се отказва от всяка надежда да открие истинска любов, да има реален брак с мъж, към когото изпитва истинска страст. От друга страна, все някак трябваше да живее. А пък тя бе решила да не живее като родителите си — да чака цяла седмица за мизерната си надница и винаги да я заплашва риска да остане без работа заради някаква финансова криза на стотици километри от самата нея.
В този миг Ейприл я попита:
— Ами какво ще кажеш за останалите? Можеше да си избереш някой от тях.
— Хю ми хареса, обаче го обидих.
— Той така или иначе няма пари.
— Едуард е свиня, Мики ме плаши, а пък Тонио си е твой.
— В такъв случай Соли е твоят човек.
— Не зная, да ти кажа.
— Аз пък знам. Ако го оставиш да ти се изплъзне, цял живот ще вървиш напред-назад по «Пикадили» и ще си мислиш: «Можеше сега да живея в тая къща!».
— Да, може би.
— А и, ако не е Соли, кой тогаз? Може да свършиш с някой гнусен дърт бакалин, който не ти дава почти никакви пари и иска сама да си переш чаршафите.
Мейзи мрачно разсъждаваше над тази възможност, докато вървяха към западния край на улицата и после свиха на север и навлязоха в «Мейфеър». Вероятно можеше да накара Соли да се ожени за нея, ако си го поставеше за цел. А и можеше да изиграе ролята на благородна дама без особени трудности. Ако докараше говора, половината битка бе спечелена — а пък тя от край време бе добра в имитацията. Само че й се повдигаше от мисълта да хване милия Соли в капана на брак без любов.
Тъкмо прекосяваха уличка, на която имаше частни конюшни. Мейзи отново си припомни цирка и изпита носталгия, затова спря при една от тях да погали едър червеникавокафяв жребец. Конят мигновено навря муцуна в ръката й.
Разнесе се мъжки глас:
— Редбой хич не дава непознати да го пипат.
Мейзи се обърна и видя мъж на средна възраст с черен фрак и жълт елек под него. Официалното му облекло никак не подхождаше на грубото му, обветрено лице и простоватия говор. Тя предположи, че е бивш коняр, който е започнал собствен бизнес и е имал успех. Усмихна се и отвърна:
— Няма нищо против мен обаче. Нали, Редбой?
— Ама сигур' не можете го язди, нъл' тъй?
— Да го яздя ли? Да, бих могла, при това без седло. А също и да се изправя на гърба му. Ваш ли е?
Мъжът се поклони леко и се представи:
— Джордж Самълс, на ваш'те услуги, дами. Собственик, както пише ей там. — И посочи към горната част над вратата, където с боя бе изписано името му.
Мейзи продължи:
— Не би трябвало да се хваля, господин Самълс, обаче прекарах последните четири години в един цирк, тъй че сигурно бих могла да яздя всяко животно в конюшните ви.
— Туй верно ли е? — замислено отбеляза той. — Бре, бре!
Намеси се и Ейприл.
— За какво си мислите, господин Самълс?
Той се поколеба, после отвърна:
— Туй може да е малко ненадейно, 'ма се чудех дали таз' лейди ша прояви интерес към едно делово предложение.
Мейзи се запита какво ли следва. До този момент бе смятала, че просто си разменят банални, нищо незначещи шеги.
— Продължавайте.
Ейприл пък каза окуражително:
— Винаги проявяваме интерес към предложения за работа.
На Мейзи обаче й се стори, че Самълс няма предвид онова, за което си мислеше Ейприл.
— Ами, Редбой е за продан, нал' разбирате — започна мъжът. — Ама човек не може да си продаде коня, ако го държи само вътре. Ама ако млада дама кат' вас — хубава кат' картинка, ако ми позволите дързостта — го поязди из парка за час само, ша привлече много погледи. И има много шансове рано или късно някой да ви пита колко искате за коня.
Мейзи се зачуди дали с подобно нещо може да се изкарат пари. Дали й се предоставяше възможност да си плаща наема, без да продава тялото или душата си за това? Обаче не зададе въпросите, които й се въртяха в ума. Вместо това каза:
— А пък аз ще му река: «Идете при господин Самълс в конюшнята на улица «Кързън», щото крантата е негова». Туй ли имахте предвид?
— Баш тъй! Само, ако може, да не казвате на Редбой «кранта», ами примерно «туй великолепно създание» или пък «тоз чудесен представител на конския род».
— Може би — отвърна Мейзи, но си помисли, че няма да използва думите на Самълс, а свои собствени. — Добре, хайде да говорим по същество. — Повече не можеше да се преструва, че парите не я интересуват. — Колко ще ми плащате?
— Вий колко мислите, че струва?
Мейзи назова безумна сума:
— Една лира на ден.
— Твърде много — незабавно отговори той. — Ще ви дам половината.
Тя не можеше да повярва на късмета си. Десет шилинга дневно бе невероятна надница: момичетата на нейната възраст, които работеха като домашни прислужници, получаваха най-много шилинг на ден. Сърцето й ускори хода си.
— Дадено! — отсече забързано, преди да е променил решението си. — Кога започвам?
— Елате утре в десет и половина.
— Ще дойда.
Двамата си стиснаха ръцете и момичетата продължиха нататък.
Самълс подвикна подире й:
— И си сложете пак таз рокля, дето сте днес с нея — много е хубава!
— Не се безпокойте! — отвърна Мейзи.
Това бе единствената й рокля, само че не го каза на Самълс.
 

III
 

Задръстването в парка
До редактора на вестник «Таймс»
«Сър,
Забелязахме, че напоследък в Хайд парк, около единайсет и половина всяка сутрин, се струпват множество карети. Задръстването е така голямо, че не може да се мине в продължение на близо час. Предложени бяха множество обяснения: например, че твърде много хора от провинцията идват в града за сезона или че Лондон е тъй процъфтял, че днес дори жените на търговците си имат карети и обикалят с тях из парка; обаче никъде и никой не споменава истината. Вината е на една дама, чието име не е известно, но която хората наричат «Лъвицата» — без съмнение, заради буйната й светлокестенява грива; едно очарователно създание, облечено в прекрасни дрехи, което язди с лекота и завидна смелост коне, от които много мъже биха се уплашили; освен това управлява — с не по-малко сръчност и стил — карета, теглена от съвършено подхождаща си двойка коне. Красотата и уменията й с конете са придобили такава слава, че цял Лондон отива в парка, когато дойде времето за появяването й; а веднъж озовали се там, хората не могат повече да се помръднат. Сър, дали не бихте могли вие, чиято работа е да знаете всичко и да познавате всеки (и съответно е възможно да знаете истинската самоличност на Лъвицата), да й наложите да спре да прави това — така че паркът да стане пак какъвто беше, тихо и спокойно кътче, през което лесно се минава?»
Оставам, сър, ваш покорен слуга: Един наблюдател
 
«Това писмо сигурно е някаква шега», помисли си Хю и остави вестника. Лъвицата обаче бе съвсем истинска — чул бе чиновниците в банката да говорят за нея — макар не тя да бе причината за задръстванията с каретите. Въпреки това бе заинтригуван. Хвърли поглед през прозорците на «Уайтхейвън хаус» към парка. Днес бе почивен ден. Слънцето грееше и навън вече имаше много хора, които се разхождаха, возеха се или караха карети. Хю си каза, че може просто да отиде в парка и да се надява, че ще успее лично да види за какво е целият този шум.
Леля Огъста също смяташе да посети парка. Нейният лек файтон в момента бе изкаран пред къщата. Кочияшът носеше перуката си, а лакеят бе облечен в ливрея и готов да се качи на стъпенката отзад. Огъста се возеше из парка почти всяка сутрин по това време, както постъпваха и всички жени от висшата класа и мъжете, които не работеха. Казваха, че го правят, за да се раздвижат и да глътнат чист въздух, но по-важното бе, че паркът е място, където да те видят и ти да видиш другите. Истинската причина за задръстването бяха всички тези хора, които спираха каретите си, за да клюкарстват — и препречваха пътя.
Хю чу гласа на леля си. Стана от масата за закуска и отиде във фоайето. Както винаги, леля Огъста бе облечена великолепно. Днес тя носеше лилава дневна рокля с къс втален жакет, под който се диплеха метри плат. Шапката й обаче бе грешка: миниатюрна сламена капела, не повече от десет сантиметра в диаметър, кацнала отпред на сложната й прическа. Това бе последната мода и хубавите девойки изглеждаха много сладки с такава шапчица; у Огъста обаче нямаше нищо сладко, затова на нея й седеше нелепо. Тя рядко правеше подобни грешки, а когато сбъркаше, причината обикновено бе твърде сляпото й следване на модата.
В момента леля му говореше с чичо Джоузеф, който изглеждаше раздразнен — това често му се случваше, когато разговаряше с нея. Чичо му бе застанал пред съпругата си, извърнат леко настрани, и нетърпеливо гладеше с длан бакенбардите си. Хю се зачуди дали между тях съществуват някакви топли чувства. Трябва да бе имало привързаност навремето, защото все някак бяха заченали Едуард и Клемънтайн, или поне така разсъждаваше Хю. Днес те рядко я показваха, но от време на време Огъста проявяваше грижовност към Джоузеф. В крайна сметка той отсъди, че вероятно все още се обичат.
Огъста продължи да говори, сякаш Хю го нямаше (това бе обичайно за нея).
— Цялото семейство се притеснява — настояваше тя, сякаш чичо Джоузеф твърдеше обратното. — Може да избухне скандал.
— Обаче тази ситуация — каквато и да е точно — е една и съща от години. И досега никой не я е смятал за скандална.
— Защото Самюъл не е старшият партньор. Един обикновен човек може да си позволи да прави много неща, без да привлече вниманието на хората. Само че старшият партньор на банка «Пиластър» е публична фигура.
— Е, въпросът може би не е спешен. Чичо Сет е все още жив и всъщност показва признаци, че ще остане с нас завинаги.
— Зная — отвърна Огъста, а гласът й издайнически потрепна, вероятно от разочарование. — Понякога ми се иска… — Замълча, преди да е разкрила твърде много. — Рано или късно ще предаде юздите на управлението. Може да се случи още утре. Братовчедът Самюъл не може да се преструва, че няма причина за притеснение.
— Може би — заяви Джоузеф. — Ако наистина обаче се преструва, че е така, не виждам какво може да се направи.
— На Сет трябва да му се каже за този проблем.
Хю се зачуди какво и колко е известно на стария Сет за живота на сина му. В сърцето си вероятно бе наясно с истината, но може би никога не я бе признавал искрено, дори и пред себе си.
Джоузеф се смути.
— Боже опази!
— Да, със сигурност би било много неприятно — отговори Огъста бързо и лицемерно. — Само че трябва да накараш Самюъл да разбере, че ако не се оттегли, ще се наложи да се намеси баща му. А ако това се случи, Сет трябва да знае всички факти.
Хю не можеше да не се възхити на лукавството и безпощадността й. Тя изпращаше послание на Самюъл: или се откажи от секретаря си, или ще принудим баща ти да се изправи очи в очи с реалността, че синът му е, така да се каже, женен за мъж.
В действителност на нея изобщо не й пукаше за Самюъл и секретаря му. Тя просто искаше за него да бъде невъзможно да стане старшият партньор — така постът щеше да се падне на съпруга й. Това бе много подло и Хю се зачуди дали Джоузеф разбира напълно какво точно прави Огъста.
Сега Джоузеф каза неловко:
— Иска ми се да разрешим въпроса, без да стигаме до такива драстични мерки.
Огъста сниши глас и заговори с нисък, интимен тон. На Хю винаги му се бе струвало, че когато прави това, неискреността й е съвсем явна — като на дракон, който се опитва да мърка.
— Сигурна съм, че ще намериш начин да го направиш — каза му и се усмихна умолително. — Ще дойдеш ли с мен на разходка днес? Много ще се радвам на компанията ти.
Той обаче поклати глава.
— Трябва да отида до банката.
— Колко жалко — да си затворен в прашния кабинет в такъв прекрасен ден!
— В Болоня е настъпила паника.
Това възбуди любопитството на Хю. След краха във Виена, в различни части на Европа фалираха няколко банки и отделни компании. Това обаче бе първият случай на «паника». Поне засега, Лондон не бе понесъл сериозни щети. През юни лихвеното ниво на банките, което бе като барометър за финансовия свят, се бе вдигнало до седем процента — тоест, не бе опасно високо — но вече се бе смъкнало на шест процента. Въпреки това, днес можеше да има известни сътресения.
Огъста отсече:
— Вярвам, че паниката няма да ни засегне.
— Стига да сме внимателни, няма — съгласи се Джоузеф.
— Днес обаче е почивен ден. В банката няма да има кой да ти направи чая!
— Осмелявам се да допусна, че един ден мога да оцелея и без чай.
— След час ще ти изпратя Сара. Тя е приготвила черешова торта, любимата ти — ще ти донесе от нея и ще ти направи чай.
Хю усети, че му се отваря възможност и опита:
— Да дойда ли с теб, чичо? Може да ти потрябва помощник.
Джоузеф поклати глава.
— Няма да се нуждая от теб.
Огъста се намеси:
— Може да ти свърши някои дребни задачи и поръчки, скъпи.
Хю каза с усмивка:
— А може пък да се нуждае от съвета ми.
Джоузеф не оцени шегата.
— Смятам само да прочета телеграфните съобщения и да реша какво трябва да се свърши утре сутрин, когато отвори борсата.
Макар да бе глупаво от негова страна, Хю продължи да настоява:
— Бих искал да дойда, па макар и само от любопитство.
Винаги бе грешка да дразниш с упорството си Джоузеф.
— Казах ти вече, че нямам нужда от теб! — изнервено отсече той. — Върви в парка с леля си, трябва да я съпроводи някой.
И след тези думи си сложи шапката и излезе.
Огъста отбеляза:
— Имаш таланта абсолютно ненужно да нервираш хората, Хю. Вземи си шапката, аз съм готова за тръгване.
Хю нямаше особено желание да излиза на разходка с Огъста, но чичо му бе наредил да го направи. Освен това искаше да види Лъвицата, така че предпочете да не спори.
Появи се дъщерята на Огъста, Клемънтайн. Тя също бе облечена и готова за излизане. Хю си бе играл с братовчедка си, когато бяха деца, и открай време знаеше, че е порта. Когато бе на седем, тя помоли Хю да й покаже «малкия Хю», а после каза на майка си какво бе направил и той изяде голям пердах. На двайсет години Клемънтайн приличаше на майка си, само че надменното излъчване на Огъста у нея бе заменена с лукавство.
Излязоха и кочияшът им помогна да се качат във файтона, който бе съвсем нов и боядисан в ярък син цвят. Теглеха го двойка великолепни сиви скопени жребци — екипаж, подходящ за съпругата на голям банкер. Огъста и Клемънтайн седнаха с лице по посока на движението, а Хю се настани срещу тях. Гюрукът бе свален, за да се насладят на прекрасното слънце, но дамите отвориха чадърчетата си. Кочияшът размаха камшик и потеглиха.
Няколко минути по-късно вече бяха на «Саут Керидж драйв». Наистина имаше страшно много движение, както твърдеше авторът на онова писмо до «Таймс». Виждаха се стотици ездачи — мъже с цилиндри и жени, седнали настрани на дамските си седла; десетки карета от всякакъв вид — отворени и затворени, с две колела и с четири; имаше много деца на понита, двойки, които вървяха пеша, бавачки и дойки с бебешки колички и хора, разхождащи кучетата си. Каретите блестяха, наскоро боядисани, конете бяха сресани и натимарени, мъжете носеха официално ежедневно облекло, а жените се кипреха в ярките цветове, на които можеха да се радват благодарение на новите химически бои. Всички се движеха бавно, за да имат възможност да огледат конете и каретите, роклите и шапките. Огъста приказваше с дъщеря си и разговорът им не изискваше участие от страна на Хю. Той само показваше съгласието си от време на време.
— Ето я лейди Сейнт Ан с широкопола шапка с цветя! — възкликна Клемънтайн.
— Шапките в стил «Доли Вардън» излязоха от мода преди година — отбеляза Огъста.
— Бре, бре — бе коментарът на Хю.
Застигна ги друга карета и Хю видя леля си Маделин Хартшорн. Помисли си, че ако леля Маделин имаше бакенбарди, щеше да изглежда точно като брат си Джоузеф. Тя бе най-близката приятелка на Огъста сред членовете на семейството. Заедно двете контролираха социалния живот на Пиластрови. Огъста бе движещата му сила, но Маделин бе нейна вярна последователка.
Каретите спряха и дамите си размениха поздрави. Задръстваха движението и две-три други карета спряха зад тях.
Огъста предложи:
— Ела с нас, Маделин, искам да говоря с теб.
Кочияшът на Маделин й помогна да слезе от каретата си и да се качи във файтона на Огъста, след което отново потеглиха.
— Те заплашват да кажат на стария Сет за секретаря на Самюъл — заяви Огъста.
— О, не! — притесни се Маделин. — Не бива да го правят!
— Говорих с Джоузеф, обаче те няма да спрат — продължи Огъста.
На Хю буквално му секна дъхът заради искрената загриженост, която се долавяше в гласа й. Как го правеше? Може би успяваше да убеди себе си, че истината е онова, което на нея й бе изгодно да каже в даден момент.
— Ще говоря с Джордж — заяви Маделин. — Подобен удар би могъл да убие скъпия чичо Сет.
Хю си поигра с идеята да предаде този разговор на чичо си. Каза си, че Джоузеф със сигурност ще се ужаси, като чуе как той и останалите партньори са манипулирани от съпругите си. Само че те нямаше да повярват на Хю. Той не бе никой — и затова Огъста не се притесняваше какво казва в негово присъствие.
Файтонът им намали толкова много хода си, че почти спря. Пред тях се бяха скупчили коне и карети.
Огъста попита изнервено:
— Каква е причината за това?
— Сигурно е Лъвицата! — възбудено възкликна Клемънтайн.
Хю нетърпеливо огледа тълпата, но не можа да разбере на какво се дължи забавянето. Виждаха се няколко разнообразни карети, девет или десет коня и известен брой пешеходци.
Огъста пак запита:
— Каква лъвица? За какво става дума?
— О, майко, тя е много прочута!
Когато файтонът на Огъста се приближи още малко към мястото, от тълпата изскочи една елегантна двуместна карета, в която бяха запрегнати две пъргави понита. Управляваше я жена.
— Това е Лъвицата! — изписка Клемънтайн.
Хю хвърли поглед към жената в леката карета и се удиви, когато я позна.
Тя бе Мейзи Робинсън!
Жената размаха камшик и понитата увеличиха скоростта си. Тя носеше кафяв костюм от мериносова вълна, украсен с копринени волани, а на гърлото си имаше бежова папионка. На главата й бе кацнал малък, закачлив цилиндър с извита периферия.
Хю усети, че отново го обзема гняв заради онова, което бе казала за баща му. Тя не знаеше нищо за финансовия свят и нямаше право с такава лекота да обвинява хората в безчестие. Независимо от това, не можеше да спре да си мисли колко невероятно изглежда. Всичко у нея бе неустоимо очарователно — и начинът, по който държеше дребното си, стегнато тяло на седалката, и леко наклонената шапка на главата й, дори движенията й, когато размахваше камшика и дърпаше юздите.
Значи Лъвицата бе Мейзи Робинсън! Обаче откъде се бе сдобила така неочаквано с коне и карети? Да не би да бе намерила пари? С какво се бе захванала?
Докато Хю все още се чудеше на това, се случи злополука.
Покрай файтона на Огъста мина един нервен чистокръвен кон, който се подплаши от лая на дребен, но вдигащ много шум териер. Породистото животно се втурна напред, ездачът му полетя към земята — и падна точно пред малката карета на Мейзи.
Тя светкавично смени посоката, при което демонстрира завидни умения в управлението на конете и возилото. Когато зави обаче, се озова точно пред впряга на Огъста, чийто кочияш бе принуден рязко да дръпне юздите. Мъжът изруга.
Мейзи спря каретата си отстрани. Всички погледи се насочиха към хвърления на земята ездач. Той, изглежда, не бе наранен. Изправи се на крака без чужда помощ, изтупа се и тръгна с проклятия на уста да хване коня си.
Мейзи разпозна Хю.
— И това ако не е Хю Пиластър! — извика.
Той се изчерви.
— Добро утро — поздрави я, но нямаше представа какво да стори след това.
От гледна точка на етикета бе направил сериозна грешка. Не би трябвало да показва, че познава Мейзи, докато е с лелите си, защото нямаше начин да им представи подобна личност. Вместо това би трябвало да я пренебрегне.
Мейзи обаче не направи опит да заговори дамите.
— Харесват ли ти понитата? — попита го.
Изглежда бе забравила скарването им.
Хю бе поразен и напълно объркан от тази красива, изненадваща жена, уменията й да управлява карета и безгрижното й поведение.
— Много са хубави — отвърна, без да ги поглежда наистина.
— Продават се.
В този миг леля Огъста отсече с леден тон:
— Хю, ако обичаш, кажи на тази личност да ни пусне да минем!
Мейзи я погледна за първи път.
— Я си затваряй плювалника, дърта кучка такава — каза нехайно.
Клемънтайн ахна, а леля Маделин тихо изпищя от ужас. Хю зяпна. Великолепните дрехи и скъпият екипаж на Мейзи го бяха накарали да забрави, че тя всъщност е хлапе от бедняшките квартали. Думите й бяха така съвършено вулгарни, че за миг Огъста не знаеше как да отвърне. Никой никога не се осмеляваше да й говори по този начин.
Мейзи обаче не й остави време да си възвърне равновесието. Обърна се към Хю и му подвикна:
— Кажи на братовчед си Едуард, че трябва да купи понитата ми! — А после замахна с камшика си и отпраши нататък.
Огъста избухна:
— Как се осмеляваш да допускаш подобна личност да се приближи до мен! — клокочеше тя. — Как смееш да си сваляш шапката в поздрав към нея!
Хю наблюдаваше стройния гръб и веселия цилиндър на Мейзи, докато тя се отдалечаваше по алеята.
Леля Маделин се присъедини:
— Как е възможно да я познаваш, Хю? — попита. — Нито един благовъзпитан младеж не би трябвало да се познава с такава като нея! На всичкото отгоре, както изглежда, си я представил и на Едуард!
В действителност бе обратното, Едуард бе представил Мейзи на братовчед си, обаче Хю нямаше намерение да се опитва да стовари вината върху Едуард. И без това нямаше да му повярват.
— Всъщност не я познавам особено добре — оправда се.
На Клемънтайн й стана интересно.
— А къде, за бога, я срещна?
— В едно място, наречено «Аргайл Румс».
Огъста се намръщи на дъщеря си и заяви:
— Не искам да слушам за подобни неща. Хю, кажи на Бакстър да кара към вкъщи!
Хю каза:
— Мисля да се поразходя пеша — и отвори вратата на файтона.
— Отиваш след онази жена! — викна Огъста. — Забранявам ти!
— Карай, Бакстър — нареди Хю и слезе.
Кочияшът замахна с юздите, колелата се завъртяха, а Хю учтиво свали шапката си, докато ядосаните му лели се отдалечаваха.
Въпросът определено не бе приключен. По-късно със сигурност щеше да си има проблеми. Чичо Джоузеф щеше да научи, а много скоро и на останалите партньори щяха да им съобщят, че Хю общува с пропаднали жени.
Само че днес бе почивен ден, слънцето грееше, а паркът бе пълен с хора, които се забавляваха и радваха на чудесното време. Хю нямаше намерение да се притеснява от гнева на леля си, не точно сега.
Тръгна с леко сърце по алеята. Насочи се в посока, обратна на онази, в която бе поела Мейзи. Хората често описваха кръгове в парка, така че може би щеше отново да я срещне.
Искаше пак да разговаря с нея. Много държеше да й разкаже истината за баща си. Колкото и да бе странно, вече не й бе ядосан за онова, което бе казала. «Тя просто се е объркала», помисли си, «ще разбере, ако й обясня както трябва». Но и самата идея за разговор с нея бе вълнуваща.
Стигна «Хайд Парк Корнър» и сви на север по «Парк лейн». Сваляше шапка за поздрав на безброй роднини и познати: Младия Уилям и Биатрис в лека закрита четириколка, чичо Самюъл на червеникавокафява кобила, господин Мълбъри със съпругата и децата си. Мейзи може би бе спряла в другия край или пък вече си бе тръгнала. Започна да се притеснява, че няма да я види отново.
Обаче я срещна.
Тя тъкмо си тръгваше, пресичаше «Парк лейн». Без съмнение бе Мейзи, с тази бежова копринена папионка на врата. Само че тя не го забеляза.
Подтикван от моментна приумица, той я последва и прекоси пътя, навлезе в «Мейфеър» и тръгна по малките улички, на които бяха разположени множество частни конюшни. Наложи му се да се затича, за да не я изпусне от очи. Тя спря каретата си пред една конюшня и скочи от нея. Отвътре излезе някакъв мъж и започна да й помага с конете.
Хю се приближи до нея, като дишаше тежко. Запита се защо ли бе хукнал след нея.
— Здравейте, госпожице Робинсън — каза.
— Здравей отново.
— Последвах ви — ненужно обясни той.
Тя го изгледа прямо.
— Защо?
Без да се замисля, Хю изтърси:
— Чудех се дали някоя вечер няма да излезете с мен.
Тя наклони глава и леко се намръщи, докато обмисляше предложението му. Изражението й бе приятелско, сякаш идеята й допадаше. За миг той си помисли, че ще приеме. Изглежда обаче някакви практически съображения се бореха със склонността й да го стори. Мейзи отклони очи и на челото й се появи малка бръчка; после като че ли взе решение.
— Не можеш да си позволиш да бъдеш с мен — заяви категорично, обърна му гръб и влезе в конюшнята.
 

IV
 

Камъл Фарм
Колония Кейп
Южна Африка
14-ти юли 1873 г.
«Скъпи Хю,
Страшно се радвам, че ми писа! Човек се чувства много изолиран тук и не можеш да си представиш какво удоволствие е да получиш дълго и изпълнено с новини писмо от дома. Госпожа Камъл, която бе позната като достопочтената Амилия Клапам, преди да се омъжи за мен, бе особено впечатлена от разказа ти за Лъвицата…
Зная, че сега е прекалено късно да ти го казвам, но бях наистина шокиран от кончината на баща ти. Учениците не пишат съболезнователни писма. А и твоята лична трагедия бе някак засенчена от смъртта на Питър Мидълтън, който се удави същия ден. Обаче можеш да ми вярваш, много от нас си мислеха за теб и говореха за теб, след като така внезапно те отведоха от училището…
Радвам се, че ме питаш за Питър. Не съм спирал да изпитвам вина от онзи ден насам. Не станах свидетел на самата смърт на горкото момче, но видях достатъчно, за да се досетя за останалото.
Братовчед ти Едуард бе, както ти така красноречиво си написал, «по-разложен от умряла котка». Ти успя да грабнеш повечето от дрехите си от водата и да офейкаш, но Питър и Тонио не бяха така бързи.
Аз бях на другия край на вира, но не смятам, че Едуард и Мики изобщо ме забелязаха. Или пък може би не са ме разпознали. Независимо от причината, те никога не са говорили за инцидента.
Както и да е, след като ти избяга, Едуард продължи да измъчва Питър, при това още по-жестоко — натискаше му главата под водата и му заливаше лицето, докато горкото момче се бореше да се добере до дрехите си.
Виждах, че нещата излизат извън контрол, обаче се боя, че се проявих като пълен страхливец. Трябваше да се притека на помощ на Питър, но аз самият не бях много по-едър от него и определено не можех да се меря с Едуард и Мики Миранда; освен това не исках и моите дрехи да бъдат хвърлени във водата. Нали си спомняш наказанието за нарушаване на забраната да се ходи до кариерата? Дванайсет удара с Бастуна. Не ме е срам да си призная, че се страхувах повече от него, отколкото от каквото и да било друго. Както и да е, тогава грабнах дрехите си и се измъкнах предпазливо, без да привличам вниманието на когото и да било.
Хвърлих поглед назад само веднъж, от ръба на каменоломната. Не знам какво се бе случило междувременно, но в онзи миг Тонио се катереше по стената на кариерата, гол и стиснал в ръце вързоп подгизнали дрехи, а пък Едуард плуваше през вира към него, след като бе зарязал Питър да плюе и да се бори за въздух в средата.
Смятах, че с Питър всичко ще е наред, обаче очевидно сгреших. Той сигурно е бил на края на силите си. Докато Едуард е преследвал Тонио, а Мики ги е наблюдавал, Питър се е удавил, без никой да забележи.
Аз научих за това много по-късно, разбира се. Тогава просто се върнах в училището и се промъкнах в стаята си. Когато учителите започнаха да задават въпроси, се заклех, че съм бил в нея през целия следобед. Когато започна да се разбулва цялата ужасна история, нямах смелостта дори да си призная, че съм видял какво се е случило.
Това не е нещо, с което се гордея, Хю. Сега обаче, когато най-после разказах истината, се почувствах поне малко по-добре…»
 
Хю остави настрани писмото на Албърт Камъл и се загледа навън през прозореца на спалнята си. Писмото разкриваше едновременно повече и по-малко от онова, което си представяше Камъл.
То обясняваше, например, как точно Мики Миранда бе успял да се вмъкне и разположи в семейство Пиластър така непоклатимо, че прекарваше всяка ваканция с Едуард, а всичките му разноски се плащаха от родителите на Едуард. Без съмнение Мики бе казал на Огъста, че Едуард буквално е убил Питър. В съда обаче бе заявил друго — че Едуард се е опитал да спаси давещото се момче. Чрез тази своя лъжа Мики бе спасил семейство Пиластър от публично опозоряване. Огъста със сигурност му бе изключително благодарна — а може би също така се страхуваше, че някой ден Мики би могъл да се обърне срещу тях и да разкаже истината. При тази мисъл стомахът на Хю се сви от страх. Албърт Камъл му бе разкрил, макар и несъзнателно, че връзката на Огъста с Мики бе дълбока, мрачна и покварена.
Оставаше обаче и друга загадка, защото Хю знаеше нещо за Питър Мидълтън, с което почти никой друг не бе наясно. Питър бе слабичък и болнав и всички момчета му се подиграваха за това. Понеже го бе срам от слабостта му, той се бе захванал да тренира — и основното упражнение от програмата му бе плуването. Кръстосваше онзи вир час подир час, като се опитваше да заздрави мускулите си и да развие физиката си. Това не бе подействало: едно тринайсетгодишно момче не би могло изведнъж да се сдобие с широки рамене и масивни гърди; това ставаше, едва когато се превърнеш в мъж и не можеше да се ускори чрез упражнения.
Единственият резултат от усилията му бе придобитото умение да плува. Във водата той бе като риба: можеше да се гмурка чак до дъното, да задържа дъха си в продължение на няколко минути, да се носи по повърхността, легнал по гръб, както и да гледа под водата. Такъв като Едуард Пиластър не бе в състояние да го удави.
Защо тогава бе умрял?
Албърт Камъл бе написал истината — такава, каквато я знаеше. Хю бе сигурен в това. Само че трябваше да има и още нещо. Нещо друго се бе случило през онзи горещ следобед в Епископска гора. С един лош плувец би могла да стане злополука, да се удави, изтощен от твърде грубото боричкане с Едуард. Подобно нещо обаче не би могло да убие Питър. А ако смъртта му не бе случайна, значи бе преднамерена.
А пък това бе убийство.
Хю потрепери.
В онзи момент там бе имало само трима души: Едуард, Мики и Питър. Питър трябва да бе убит или от Едуард, или от Мики.
Или от двамата.
 

V
 
На Огъста вече й бе омръзнал японският стил на обзавеждането. Салонът бе пълен с ориенталски паравани, ъгловати мебели с вретеновидни крачета и японски ветрила и вази, изложени в покрити с черен японски лак шкафове със стъклени вратички. Всички тези предмети бяха много скъпи, но в магазините на «Оксфорд стрийт» сега се появяваха евтини имитации и японският стил вече не бе запазена марка само на най-хубавите къщи. За нещастие, Джоузеф нямаше да й позволи толкова скоро да обзавежда наново салона. Огъста щеше да е принудена да търпи тези все по-масови и обикновени мебели в продължение на няколко години.
А именно в салона всеки седмичен ден Огъста канеше гости на чай. Жените обикновено идваха първи: зълва й Маделин, етърва й Биатрис, както и дъщеря й Клемънтайн. Партньорите пристигаха от банката обикновено към пет часа: Джоузеф, старият Сет, съпругът на Маделин Джордж Хартшорн, а понякога и Самюъл. Ако нямаше много работа, момчетата също се появяваха: Едуард, Хю и Младия Уилям. Единственият редовен посетител, който не бе от семейството, бе Мики Миранда, макар от време на време да наминаваше някой методистки свещеник или пък мисионер, който се опитваше да набере средства за обръщането на езичниците от Южните морета, Малайзия и отскоро отворената за християнството Япония, в правата вяра.
Огъста много се стараеше да поддържа постоянен поток от гости. Всички в семейство Пиластър обичаха сладкото, затова тя осигуряваше вкусни кифли и торти, както и най-добрия чай от Асам и Цейлон. По време на тези събирания се планираха големите семейни ваканции и сватбите, затова всеки, който спреше да ги посещава, скоро щеше да изгуби връзка със случващото се в живота на фамилията.
Независимо от това, все на някой от време на време му хрумваше, че иска да е независим. Най-скорошният пример бе съпругата на Младия Уилям, Биатрис. Това се случи преди приблизително една година, след твърде упоритото настояване на Огъста, че платът за рокля, който си бе избрала Биатрис, изобщо не й подхожда. Когато ставаше нещо подобно, Огъста оставяше човека на мира за известно време, а после го спечелваше отново с някакъв извънредно щедър жест. В случая с Биатрис, Огъста бе организирала разточително празненство за рождения ден на възрастната й майка, която бе съвсем грохнала и изкуфяла и рядко се появяваше в обществото. Биатрис й бе така благодарна, че бе забравила напълно за роклята — точно каквото бе намерението на Огъста.
Тук, по време на тези събирания, Огъста научаваше какво става в семейството и в банката. В момента тя бе притеснена заради Сет. Стараеше се внимателно да настрои семейството и да внуши на членовете му, че Самюъл не бива да бъде следващият старши партньор. Сет обаче сякаш нямаше никакви намерения да се оттегля, независимо от разклатеното си здраве. Тя се вбесяваше от мисълта, че внимателно замислените й планове се бавеха заради ината на един старец.
Сега бе краят на юли и в Лондон ставаше все по-тихо. По това време на годината аристокрацията се изнасяше от града — отиваше към яхтите си в Каус* или към ловните си хижи в Шотландия. Благородниците оставаха в провинцията — избиваха птици, гонеха лисици и преследваха сърни — чак до седмиците след Коледа. Между февруари и Великден започваха бавно да се завръщат и през май лондонският светски «сезон» вече бе в разгара си.
Семейство Пиластър не следваше тази общоприета програма. Макар че бяха много по-богати от повечето аристократи, те бяха делови хора и не си и помисляха да прекарат половината година в мързелива гонитба на глупави животни из провинцията. Въпреки това партньорите обикновено можеха да бъдат убедени да се отдадат на почивка през почти целия август, стига във финансовия свят да нямаше непредвидени сътресения.
Тази година цяло лято не бяха сигурни дали ще могат да си позволят ваканцията — заради мощната, макар и далечна буря, надвиснала заплашително над финансовите столици на Европа. Сега обаче най-лошото като че бе отминало, лихвените нива бяха спаднали до три процента, така че Огъста бе наела един малък замък в Шотландия. Тя и Маделин смятаха да заминат след около седмица, а мъжете щяха да ги последват един-два дни по-късно.
Няколко минути преди четири часа, докато стоеше права в салона си и недоволно размишляваше за мебелировката му и упоритостта на стария Сет, влезе Самюъл.
«Всички Пиластрови са грозни, обаче Самюъл е най-зле», помисли си Огъста. Той също притежаваше грамадния, подобен на клюн нос, но освен това имаше слабоволева, женствена уста и неправилни зъби. Той бе суетен и дребнав мъж, изключително придирчив по отношение на облеклото и храната си, който обичаше котките и мразеше кучетата.
Истинската причина за неприязънта на Огъста обаче бе фактът, че от всички мъже в семейството той най-трудно се поддаваше на убеждение. Тя можеше да очарова стария Сет, който обръщаше внимание на привлекателните жени дори на тази напреднала възраст; с Джоузеф се справяше, като му досаждаше, докато изгуби търпение; Джордж Хартшорн се подчиняваше за всичко на Маделин и можеше да бъде контролиран чрез нея; а останалите бяха твърде млади и лесно се оставяха да ги сплашат, макар че Хю понякога й създаваше проблеми.
Само че при Самюъл нито една от тактиките й не действаше — и най-малко женският й чар. Той имаше навика да се смее ужасно дразнещо в случаите, когато Огъста смяташе, че е проявила находчивост и хитрост. Държеше се, сякаш няма нужда да я взима на сериозно, а това страхотно я обиждаше и вбесяваше. Всъщност се засягаше много повече от кротките подигравки на Самюъл, отколкото когато онази уличница в парка я нарече «дърта кучка».
Днес обаче на лицето на Самюъл не играеше онази весела, скептична усмивка. Той изглеждаше ядосан — толкова разгневен, че за миг Огъста се разтревожи. Очевидно бе дошъл по-рано, за да я завари сама. Хрумна й мисълта, че от два месеца заговорничи, за да го съсипе, а някои хора бяха губили живота си и за по-малко от това. Той не стисна ръката й, а само застана пред нея. Носеше перленосив фрак и тъмночервена вратовръзка; край него се разнасяше лека миризма на одеколон. Огъста вдигна ръце отбранително.
Самюъл се разсмя (в звука нямаше каквото и да било веселие) и се отдръпна.
— Няма да те ударя, Огъста — заяви. — Макар че небето ми е свидетел, заслужаваш да те набият с камшик!
Естествено, че нямаше да я докосне. Той бе благ човек, който отказваше да финансира износа на пушки. Увереността на Огъста се завърна и тя възкликна с отвращение:
— Как смееш да ме критикуваш!
— Да те критикувам ли?! — възкликна Самюъл и гневът се върна в очите му. — Не падам толкова ниско, че да те критикувам.
Замълча за миг, след което добави със сдържана ярост в гласа:
— Презирам те!
Огъста нямаше да позволи да я сплашат за втори път.
— Дошъл си да ми съобщиш, че ще се откажеш от порочния си начин на живот ли? — попита звънко.
— Порочният ми начин — повтори той. — Ти искаш да разрушиш щастието на баща ми и да съсипеш собствения ми живот, само заради амбицията си — но въпреки това ми говориш за моите пороци! Вярвам, че така си потънала в зло, че си забравила какво представлява то в действителност!
Бе така убеден и толкова разпален, че за миг Огъста се зачуди дали не постъпва твърде отвратително, като го заплашва. После обаче осъзна, че той се опитва да предизвика съчувствието й и по този начин да разколебае решителността й.
— Притеснявам се единствено за банката — каза студено.
— Това ли ти е извинението? Това ли ще кажеш на Всевишния в Деня на страшния съд, когато те попита защо си ме изнудила?
— Само изпълнявам дълга си.
Сега отново усещаше, че контролира ситуацията и пак се зачуди защо е дошъл тук. Дали искаше да признае поражението си — или пък щеше да й се противопостави? Ако се предадеше, тя можеше спокойно да приеме, че скоро ще бъде съпругата на старшия партньор. Другата възможност обаче я притесняваше толкова, че й се искаше да започне да си гризе ноктите. Ако той се изправеше срещу нея, я чакаше дълга и трудна битка с несигурен изход.
Самюъл отиде до прозореца и се загледа в градината.
— Помня какво хубаво малко момиче беше — каза замислено.
Огъста изсумтя нетърпеливо.
— Идваше на църква, облечена в бяла рокличка, а в косите ти бяха вързани бели панделки — продължи той. — Тези панделки не заблуждаваха никого. Ти бе истински деспот, още тогава. Всички се разхождахме в парка след службата. Другите деца се страхуваха от теб, но си играеха с теб, защото ти организираше игрите. Тероризираше дори собствените си родители. Ако не получеше, каквото бе пожелала, правеше такава сцена, че хората спираха каретите си, за да разберат какво става. Баща ти, Бог да се смили над душата му, винаги гледаше измъчено, сякаш се чудеше как е довел такова малко чудовище на света.
Думите му бяха твърде близо до истината и тя се почувства неудобно.
— Това беше преди много години — измърмори и отклони погледа си.
Той продължи, сякаш Огъста не бе казала нищо.
— Не се тревожа за себе си. Иска ми се да съм старши партньор, но мога да мина и без това. Бих се справил добре на този пост — може би няма да съм толкова енергичен и деен като баща си; може би ще предпочета да работя в сътрудничество с повече хора. Обаче Джоузеф не става за тази работа. Той е импулсивен и избухлив, взима лоши решения; а ти влошаваш нещата, защото подхранваш амбицията му и замъгляваш трезвия му поглед. Той се справя добре, когато е в група и има кой да го направлява и възпира. Но не може да бъде водачът, преценките му не са достатъчно добри. В дългосрочен план ще навреди на банката. Не те ли е грижа за това?
За момент Огъста се запита дали не е прав. Дали не застрашаваше гъската, която снасяше златните яйца? Но в банката имаше толкова много пари — никога не биха могли да ги изхарчат, дори никой от тях повече да не работеше и ден през живота си. А и бе направо смешно да твърди, че Джоузеф ще навреди на банката. Работата на партньорите не бе кой знае колко трудна: те отиваха в банката, четяха финансовите страници на вестниците, даваха пари на заем на хората и събираха лихвите. Джоузеф можеше да се справи не по-зле от който и да било от тях.
— Вие, мъжете, винаги се преструвате, че банкерството е много сложно и тайнствено — отсече, — но не можете да ме заблудите! — После осъзна, че тонът й е отбранителен. — Ще се оправдавам пред Господ, не пред теб! — заяви.
— Наистина ли ще отидеш при баща ми, както си заплашила? — попита Самюъл. — Знаеш, че това би могло да го убие.
Тя се поколеба само за секунда. После твърдо отвърна:
— Няма друг начин.
Той се взираше в нея в продължение на дълго време.
— Дяволско създание такова! Вярвам ти — каза накрая.
Огъста затаи дъх. Дали щеше да се предаде? Усещаше победата, която бе почти в ръцете й. Въображението й рисуваше картина — някой казваше почтително: «Позволете да ви представя госпожа Джоузеф Пиластър — съпругата на старшия партньор в банка «Пиластър»…».
Той се подвоуми, след което каза с неприкрито отвращение:
— Много добре. Ще кажа на останалите, че не искам да ставам старши партньор, когато баща ми се оттегли.
Огъста потисна триумфалната си усмивка. Беше спечелила. Обърна му гръб, за да скрие въодушевлението си.
— Наслаждавай се на победата си — с горчивина я посъветва Самюъл, — но помни, Огъста, че всички имаме тайни. Дори и ти. И един ден някой ще използва тайните ти срещу теб по същия начин, и тогава ще си спомниш какво си ми причинила.
Огъста се смути. Какво имаше предвид? Без никаква логична причина се сети за Мики Миранда, но веднага прогони мисълта за него.
— Нямам тайни, от които да се срамувам — отвърна.
— Наистина ли?
— Не! — отсече тя, но увереността му я безпокоеше.
Той я изгледа особено.
— Вчера дойде да ме види един млад адвокат на име Дейвид Мидълтън.
В продължение на няколко секунди тя не можеше да направи връзката.
— Предполага ли се, че трябва да знам кой е?
Всъщност името звучеше обезпокоително познато.
— Срещала си го веднъж, преди седем години, по времето на едно следствие.
Изведнъж Огъста се смрази. Мидълтън: това бе името на момчето, което се бе удавило.
Самюъл каза:
— Дейвид Мидълтън смята, че брат му Питър е бил убит — от Едуард.
Огъста отчаяно искаше да седне някъде, но не желаеше Самюъл да разбере колко се е разстроила.
— Защо, за бога, се опитва да ни създава проблеми сега, седем години по-късно?
— Каза ми, че никога не е бил доволен от резултатите от следствието. Запазил мълчание, защото се притеснявал, че така само ще усили страданието на родителите си. Само че майка му починала скоро след Питър, а тази година се споминал и баща му.
— А защо е дошъл при теб, вместо при мен?
— Членуваме в един и същи клуб. Както и да е. Той е прочел отново протоколите от делото и казва, че е имало няколко очевидци, които никога не са били викани да дадат показания.
«Да, наистина е имало», тревожно си помисли Огъста. Онзи пакостник Хю Пиластър, бе единият; едно момче от Южна Америка — Тони или нещо подобно; както и трето, чиято самоличност така и не бяха узнали. Ако Дейвид Мидълтън се добереше до някой от тях, цялата история можеше да излезе наяве.
Самюъл говореше замислено:
— От твоята гледна точка вероятно е било жалко, че следователят е направил забележките за героизма на Едуард. Те са възбудили подозрения. Хората биха повярвали, че Едуард е стоял на ръба и е гледал, без да знае какво да предприеме, докато момчето се е давело. Само че който го е срещал е наясно, че той не би пресякъл и улицата, за да помогне някому, камо ли да се гмурне във водоем, за да спаси давещо се момче.
Тези приказки бяха пълни глупости, при това много обидни.
— Как се осмеляваш! — възкликна Огъста, но сега не говореше с обичайните си убедителност и властност.
Самюъл не й обърна внимание.
— Учениците не са повярвали на тази история. Дейвид е посещавал същото училище, при това неотдавна. Познавал е много от по-големите момчета. След разговорите с тях подозренията му се усилили.
— Цялата идея е нелепа!
— Мидълтън е доста упорита и свадлива личност, както, впрочем, и всички други адвокати — заяви Самюъл, без да обръща внимание на възраженията й. — Той няма да остави нещата така.
— Изобщо не може да ме уплаши!
— Това е добре, защото съм сигурен, че много скоро можеш да очакваш посещение от него. — Тръгна към вратата. — Няма да остана за чая. Приятен ден, Огъста.
Огъста тежко се отпусна на дивана. Не бе успяла да предвиди това — а и как би могла? Триумфът й над Самюъл бе помрачен. Тази стара история бе изплувала отново, седем години по-късно, макар че вече би трябвало да е напълно забравена! Ужасно се страхуваше за Едуард. Ако му се случеше нещо лошо, тя не би го понесла. Стисна главата си с ръце, сякаш така щеше да спре пулсиращата болка в нея. Какво можеше да направи?
В този миг влезе Хастед, главният й прислужник. Следваха го две прислужнички с подноси с чай и сладкиши.
— Ако позволите, мадам? — произнесе той с уелския си акцент.
Очите на Хастед сякаш винаги гледаха в две различни посоки и хората не бяха сигурни в коя от тях да насочат вниманието си. Това бе много объркващо в началото, но Огъста бе свикнала. Сега само кимна в отговор.
— Благодаря ви, мадам — каза той и тримата започнаха да подреждат порцелана.
Понякога Огъста се успокояваше от раболепните маниери на Хастед и вида на слугите, които изпълняваха безропотно нарежданията й. Днес обаче това не й действаше. Стана и отиде до отворените френски прозорци. Слънчевата градина също не й действаше умиротворително. Как щеше да спре Дейвид Мидълтън?
Все още се измъчваше с този проблем, когато пристигна Мики Миранда.
Радваше се да го види. Той бе привлекателен, както винаги — с черен фрак и раирани панталони, с безупречна бяла яка и бяла сатенена вратовръзка. Забеляза, че е разстроена, и веднага прояви състрадание. Прекоси стаята с грациозността и бързината на пантера. Гласът му бе като милувка:
— Госпожо Пиластър, какво, за бога, ви е обезпокоило така?
Доволна бе, че именно той е дошъл първи. Сграбчи ръцете му.
— Случи се нещо ужасно!
Дланите му бяха отпуснати върху кръста й, сякаш двамата танцуваха. Когато пръстите му се притиснаха към хълбоците й, през тялото й премина тръпка от удоволствие.
— Не се тормозете — успокоително промълви той. — Разкажете ми какво е станало.
Тя започна да си възвръща равновесието. В такива моменти наистина много харесваше Мики. Това й напомняше какво бе изпитвала към младия граф Странг като момиче. Мики много й приличаше на Странг с елегантните си жестове, красивите дрехи и най-вече с плавните си движения, гъвкавостта на крайниците си и грациозното си тяло, което работеше като добре смазан механизъм. Странг бе светъл англичанин, а Мики — мургав латиноамериканец, но и двамата притежаваха умението да я карат да се чувства изключително женствена. Искаше й се да притегли тялото му към себе си и да отпусне буза на рамото му…
Видя как я зяпат прислужниците и осъзна, че позата, в която са застанали — Мики бе съвсем близо и бе сложил ръце на бедрата й — не е твърде прилична. Откъсна се от него, хвана го за ръката и го поведе през френските прозорци към градината, където любопитните слуги нямаше да ги чуват. Въздухът бе топъл и благоуханен. Седнаха съвсем близо един до друг на една дървена пейка, разположена на сянка. Огъста се обърна с лице към него и го погледна. Копнееше да не пуска ръката му — обаче това би било непристойно.
Той каза:
— Видях Самюъл да си тръгва от тук — това има ли нещо общо?
Огъста говореше съвсем тихо и Мики се приведе ниско над нея, за да я чува. Лицето му бе толкова близо, че би могла да го целуне, почти без да помръдва.
— Дойде да ми каже, че няма да преследва поста на старши партньор.
— Добри новини!
— Да. Това означава, че съпругът ми със сигурност ще получи мястото.
— А Папа ще има пушките си.
— Веднага, щом Сет се пенсионира.
— Вбесяващо е, че дъртият Сет още се държи! — възкликна Мики. — Папа непрекъснато ме пита кога ще стане.
Огъста знаеше защо Мики е толкова притеснен: страхуваше се, че баща му ще го изпрати обратно в Кордоба.
— Не смятам, че Сет ще издържи още дълго — каза тя, за да го утеши.
Той се вгледа в очите й.
— Обаче не това ви е разстроило.
— Не. Става дума за онова проклето момче, което се удави във вашето училище — Питър Мидълтън. Самюъл ми съобщи, че братът на Питър, който е адвокат, е започнал да задава въпроси.
Изражението на Мики стана мрачно.
— След всичките тези години?
— Очевидно си е мълчал заради родителите си, но те вече са мъртви.
Мики се намръщи.
— Колко сериозен е проблемът?
— Ти вероятно знаеш по-добре от мен. — Огъста се поколеба. Този въпрос трябваше да бъде зададен, обаче тя се страхуваше от отговора. Накрая събра смелост: — Мики… Смяташ ли, че Едуард има вина за смъртта на момчето?
— Ами…
— Отговори ми с «да» или «не»! — нареди тя.
Мики мълча в продължение на няколко секунди, а накрая отвърна:
— Да.
Огъста затвори очи. «Скъпи Теди», помисли си, «защо го направи?!».
Мики тихо произнесе:
— Питър не беше добър плувец. Едуард не го удави, но го изтощи. Питър беше жив, когато Едуард го остави и се втурна към Тонио. Смятам обаче, че е бил твърде слаб, не е могъл да доплува до стената на каменоломната и се е удавил, докато никой не го е гледал.
— Теди не е искал да го убива.
— Разбира се, че не!
— Било е просто боричкане между момчета.
— Едуард само се шегуваше, не искаше наистина да го нарани.
— Следователно не е убийство.
— Страхувам се, че е — заяви мрачно Мики и сърцето на Огъста пропусна един удар. — Ако някой крадец блъсне жертвата си на земята, а човекът получи сърдечен удар и умре, крадецът се счита за виновен в убийство, макар да не е имал намерение да го убие, а само да го ограби.
— Откъде знаеш това?
— Попитах един адвокат още преди години.
— Защо?
— Исках да знам в каква ситуация се намира Едуард.
Огъста зарови лице в дланите си. Беше по-лошо, отколкото си бе представяла.
Мики отмести ръцете от лицето й и последователно целуна всяка длан. Жестът бе толкова нежен и мил, че й се прииска да се разплаче. Без да я пуска, той каза:
— Никой здравомислещ човек не би тръгнал да преследва Едуард заради нещо, което е направил като дете.
— Дали обаче Дейвид Мидълтън е достатъчно разумен? — проплака Огъста.
— Може и да не е. Явно има тази натрапчива идея от много години. Господ да не дава упорството му да го отведе до истината!
Огъста си представи възможните последствия и потръпна. Щеше да има скандал; в жълтите парцали да пише «Срамната тайна на един банков наследник»; полицията щеше да се намеси; горкичкият й скъп Теди може би щеше да бъде съден; а ако го признаеха за виновен…
— Мики, ужасно е дори да си го помисля! — прошепна тя.
— В такъв случай трябва да направим нещо.
Огъста стисна ръцете му, после ги пусна и мислено направи обобщение. Беше наясно със сериозността на проблема. Видяла бе сянката на бесилото да пада върху единствения й син. Време бе да спре да се тормози и да започне да действа. Слава богу, в лицето на Мики Едуард имаше истински приятел.
— Трябва да се уверим, че търсенията на Мидълтън няма да го отведат до никъде. Колко хора знаят истината?
— Шестима — незабавно отговори Мики. — Едуард, вие и аз; това прави трима, обаче ние няма да му кажем нищо. После идва Хю.
— Той не е бил там, когато момчето е умряло.
— Не, но видя достатъчно, за да знае, че разказът ни пред следователя не е верен. А пък фактът, че сме излъгали, ни кара да изглеждаме виновни.
— В такъв случай Хю е проблем. А останалите?
— Тонио Силва видя всичко.
— Обаче не каза нищо.
— По онова време бе твърде уплашен от мен. Само че не съм сигурен, че и сега се страхува.
— Ами шестият?
— Така и не разбрахме кой е бил. През онзи ден не видях лицето му, а и той никога не съобщи за случилото се. Страхувам се, че по отношение на него не можем да направим нищо. Все пак предполагам, че щом никой не знае кой е бил, едва ли представлява заплаха за нас.
Огъста усети, че отново я обзема страх: изобщо не бе сигурна, че Мики е прав. Винаги съществуваше опасност неизвестният свидетел да разкрие самоличността си. За другото обаче бе съгласна с Мики. Нищо не можеха да направят.
— В такъв случай има двама души, с които можем да се справим. Хю и Тонио.
В последвалото мълчание и двамата се замислиха.
Огъста реши, че повече не може да приема Хю за незначителен досадник. Нахаканото му поведение му печелеше все повече доверие и влияние в банката, а в сравнение с него Теди изглеждаше направо муден. Огъста бе успяла да осуети зараждащата се любовна връзка между Хю и лейди Флорънс Столуърти. Сега обаче Хю заплашваше Теди по един много по-опасен начин. Трябваше да направят нещо с него. Само че какво? Той бе Пиластър, макар и не от най-добрите. Тя си блъскаше главата, но не успяваше да измисли нищо.
Мики внимателно каза:
— Тонио има слабост.
— А, така ли?
— Проблеми с хазарта. Залага повече, отколкото може да си позволи — и губи.
— Може би ще успееш да му уредиш някоя игра?
— Може би.
През ума на Огъста мина мисълта, че е възможно Мики да знае как се лъже на карти. Само че нямаше начин да го попита: самото предположение би било смъртна обида за всеки джентълмен.
Мики продължи:
— Вероятно ще се окаже скъпо начинание. Ще ми предоставите ли средствата?
— Колко ще ти трябват?
— Сто лири, страхувам се.
Огъста не се поколеба: животът на Теди бе заложен на карта.
— Така да бъде — съгласи се тя.
После в къщата се разнесоха гласове, сигурно останалите гости бяха започнали да пристигат.
Огъста се изправи.
— Не съм сигурна как да постъпя с Хю — сподели обезпокоено. — Ще трябва да си помисля. А сега да влизаме вътре.
Зълва й Маделин вече бе дошла и започна да говори в мига, в който прекрачиха прага:
— Този шивач ще ме накара да се пропия — два часа за един подгъв, нямам търпение да изпия чаша чай, а, да, дали случайно имаш още от онази божествена бадемова торта, о, боже! — не е ли твърде горещо днес?
Огъста съзаклятнически стисна ръката на Мики и се настани на масата, за да им налее чай.
 

Четвърта глава
Август
 
I
 
В Лондон бе горещо и влажно, а населението копнееше за свеж въздух и открити пространства. През първия ден на август всички отидоха на конните надбягвания в Гудууд.
Пътуваха със специални влакове от гара «Виктория» в южен Лондон. Отделните класи на британското общество бяха грижливо отразени в организацията на пътуването: висшата пътуваше в луксозно мебелираната първа класа, дребните търговци и учителите — малко посбутани, но все пак комфортно настанени във втора класа, а работниците във фабрики и домашните прислужници бяха натъпкани на твърди дървени пейки в трета.
Когато слязоха от влака, аристокрацията се качи на карети, средната класа се насочи към омнибусите, а работническата тръгна пеша. Провизиите за пикник на богатите бяха изпратени с по-ранни влакове: млади, яки слуги носеха на раменете си огромен брой плетени кошници, пълни с порцеланови съдове и ленени покривки, печени пилета и краставици, шампанско и оранжерийни праскови. За не толкова богатите имаше сергии, където се продаваха наденички, миди и раци, и бира. Бедните носеха със себе си хляб и сирене, увити в носни кърпички.
Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли дойдоха със Соли Грийнборн и Тонио Силва. Тяхната позиция в обществената йерархия не бе съвсем ясна. Соли и Тонио несъмнено принадлежаха към първа класа, докато Мейзи и Ейприл би трябвало да отидат в трета. Соли направи компромис, като купи билети за втора класа, след което се качиха на омнибуса, за да прекосят хълмовете и да отидат до хиподрума.
Соли обаче твърде много държеше на храната, за да се задоволи с обяд от някоя сергия, затова предварително бе изпратил четирима слуги с обилно количество студена сьомга и бяло вино, поставени в лед. Постлаха снежнобяла покривка на земята и седнаха край нея върху свежата, гъвкава трева. Мейзи хранеше Соли с отбрани хапки. Тя все повече се привързваше към него. Той бе мил с всички, винаги бе забавен и интересен събеседник. Лакомията бе единственият му порок. Тя все още не му се бе отдала напълно, но изглежда, че колкото повече му се дърпаше, толкова повече я харесваше той.
Надбягванията започнаха след обяда. Пред една будка наблизо бе застанал букмейкър, който извикваше залозите. Облечен бе в крещящ кариран костюм, носеше широка копринена вратовръзка, голяма китка цветя на ревера си и бяла шапка. На рамото му бе преметната грамадна кожена чанта с пари. Застанал бе под плакат с надпис: «Уил, Тъкър, «Кингс Хед», Чичестър».
Тонио и Соли залагаха на всяко надбягване. Мейзи се отегчи: всички надбягвания бяха еднакви, ако не залагаш. Ейприл не искаше да остави Тонио, но Мейзи реши да се отдели от останалите за малко и да разгледа наоколо.
Конете не бяха единствената атракция. На хълмовете около хиподрума имаше множество палатки, сергии и колички със стоки. Имаше бараки за хазартни игри, представления с уроди, а мургави циганки с ярки тюрбани предсказваха бъдещето. Разни хора продаваха джин, ябълково вино, пайове с месо, портокали и библии. Латернаджии и оркестри се съревноваваха, а през тълпите се скитаха фокусници, жонгльори и акробати и просеха по някое пени. Имаше танцуващи кучета, джуджета, гиганти и мъже на кокили. Шумната и весела карнавална атмосфера силно напомняше на Мейзи за цирка и тя усети пристъп на носталгия и съжаление за живота, който бе изоставила. Артистите бяха дошли, за да измъкнат пари от публиката по всеки възможен начин и фактът, че успяваха, стопляше сърцето й.
Тя знаеше, че би могла да получи повече от Соли. Бе лудост да излиза с един от най-богатите мъже в света и да живее в единична стая в Сохо. Досега би трябвало да е облечена в кожи, да носи диаманти и да си е избрала малка къща в предградията Сейнт Джонс Уд или Клапам. Работата й при Самълс, чиито коне яздеше, нямаше да продължи още дълго. Сезонът в Лондон беше към края си и хората, които можеха да си позволят да си купят кон, вече поемаха към провинцията. Въпреки това тя не позволяваше на Соли да й подарява друго, освен цветя. Това вбесяваше Ейприл.
Мина покрай някаква голяма палатка. Отвън стояха две момичета, облечени като букмейкъри и мъж в черен костюм, който крещеше: «Единственото сигурно нещо на надбягванията в Гудууд днес е, че Денят на Страшния съд идва! Заложете вярата си на Исус, а отплатата е вечен живот!». Вътрешността на палатката изглеждаше прохладна и сенчеста, и подтикната от внезапен порив, тя влезе вътре. Повечето хора по пейките сякаш вече бяха прегърнали правата вяра. Мейзи седна близо до изхода и вдигна една книга с църковни химни.
Разбираше защо хората влизат в църкви и се молят по време на конни надбягвания. По този начин имаха чувството, че принадлежат към нещо. Именно чувството за принадлежност бе истинското изкушение, което Соли й предлагаше. Привличаха я не толкова диамантите и кожите, колкото перспективата да бъде любовницата на Соли Грийнборн, с приличен покрив над главата, редовен доход и точно определено място в света. Тази позиция не носеше уважение, нито пък бе постоянна — споразумението им щеше да приключи в момента, в който Соли се отегчеше от нея — но бе много повече, отколкото имаше в момента.
Богомолците се изправиха, за да изпеят химн. В него ставаше дума само за «измиване в кръвта на агнето» и на Мейзи й стана лошо. Излезе навън.
Премина покрай куклено представление, което тъкмо бе стигнало кулминационната си точка: сприхавият господин Пънч прелита през малката сцена, след като съпругата му го е цапардосала с една тояга. Мейзи огледа навалицата с обиграно око. Представленията за Пънч и Джуди не носеха много пари, ако се провеждаха честно. По-голяма част от публиката се измъкваше, без да плати, а останалите даваха по половин пени. Имаше обаче други начини да се оскубят зрителите. Няколко минути по-късно в задната част на тълпата тя забеляза момченце да обира мъж с цилиндър. Всички, освен Мейзи гледаха шоуто и никой не видя малките, мръсни ръчички, които се плъзнаха в джоба на елека му.
Мейзи не възнамеряваше да предприеме нещо. Тя смяташе, че богатите и прекалено безгрижни млади мъже заслужават да загубят джобните си часовници, а смелите крадци — да получат плячката си. Но когато се вгледа по-внимателно в жертвата, разпозна черната коса и сините очи на Хю Пиластър. Спомни си думите на Ейприл, че Хю няма пари. Не можеше да си позволи да загуби часовника си. Импулсивно тя реши да го спаси от собственото му невнимание.
Тя бързо заобиколи тълпата и стигна задната й част. Джебчията бе дрипаво русоляво момче на около единадесет години — същата възраст, на която Мейзи избяга от къщи. То внимателно издърпваше верижката на часовника от джоба на Хю. Публиката избухна в гръмогласен смях и в този момент крадецът се измъкна, стиснал в ръка часовника. Мейзи го хвана за китката.
Хлапето извика страхливо и се опита да се освободи, но тя бе прекалено силна за него.
— Дай ми го и няма да кажа нищо — изсъска му.
То се поколеба за момент. Мейзи видя страх и алчност да се борят на мръсното му лице. Накрая нещо подобно на изтощено примирение взе превес и джебчийчето пусна часовника на земята.
— Марш оттука — върви вземи нечий друг часовник! — нареди му. После освободи ръката му и то изчезна като светкавица.
Тя вдигна часовника. Беше златен, с капаче. Отвори го и провери колко е часът: три и десет. На гърба на часовника бе гравирано:
 
«Тобайъс Пиластър
от любящата ти съпруга Лидия
23 май 1851 г.»
 
Часовникът е бил подарък от майката на Хю за баща му. Мейзи бе доволна, че го е спасила. Затвори капачето и потупа Хю по рамото.
Той се обърна, подразнен, че някой му отклонява вниманието от представлението, но после ярките му сини очи се разшириха от изненада.
— Госпожице Робинсън!
— Колко е часът? — попита го.
Той автоматично посегна към часовника си, но откри, че джобът му е празен.
— Това е странно… — Огледа се, сякаш можеше да го е изпуснал. — Надявам се, че не съм…
Тя вдигна високо търсения предмет.
— Дявол го взел! — възкликна той — Как, за бога, го намерихте?
— Видях да те обират и го спасих.
— Къде е крадецът?
— Пуснах го. Беше просто едно малко момче.
— Но… — Той бе смаян.
— Бих го оставила да вземе часовника, но знам, че ти не би могъл да си позволиш нов.
— Не го мислите в действителност!
— Мисля го. Някога, когато бях дете, аз също крадях — всеки път, когато смятах, че ще ми се размине.
— Това е ужасно!
Мейзи отново изпита раздразнение към него. Според нейния начин на мислене, в поведението му имаше нещо лицемерно. Обърна се към него.
— Спомням си погребението на баща ти. Беше студен ден и валеше. Когато твоят баща си отиде, дължеше пари на моя. И все пак в онзи ден ти имаше палто, а аз — не. Нима това е честно?
— Не знам — отвърна той с внезапен гняв. — Бях на тринайсет години, когато баща ми банкрутира. Значи ли това, че трябва цял живот да си затварям очите за всяка низост или престъпление?
Мейзи се слиса. Не се случваше често мъж да й кресне, а Хю правеше това за втори път. Тя обаче не искаше да се кара с него отново. Докосна ръката му.
— Съжалявам — промълви. — Не исках да критикувам баща ти. Просто исках да разбереш защо едно дете би откраднало.
Той моментално омекна.
— А аз не ви благодарих, че спасихте часовника ми. Той е бил сватбеният подарък от майка ми за баща ми, затова е много по-ценен от реалната си стойност.
— А пък хлапето ще намери друг глупак, когото да обере.
Той се засмя и се отпусна.
— Никога не съм срещал друга като теб! — възкликна. — Какво ще кажеш да изпием по чаша бира? Толкова е горещо.
Всъщност, точно това й се искаше.
— Да, моля.
На няколко метра от тях имаше тежка четириколка, натоварена с големи бъчви. Хю купи две керамични халби топла малцова бира. Мейзи отпи стабилна глътка, беше много ожадняла. На вкус бирата бе по-хубава от френското вино на Соли. На количката имаше табела, на която с тебешир и разкривени главни букви бе изписано: «ТРЪГНИ СИ С ХАЛБАТА И ЩЕ ТИ Я СТРОШИМ В ТИКВАТА!».
На обичайно веселото лице на Хю се появи замислено изражение и след известно време той попита:
— Осъзнаваш ли, че и двамата сме жертви на една и съща катастрофа?
Тя не схвана.
— Какво искаш да кажеш?
— През 1866 г. имаше финансова криза. Когато това се случи, фалират и напълно почтени компании… Както когато падне единият от конете във впряга и повлече и останалите. Компанията на баща ми фалира, защото други хора му дължаха пари и не му плащаха; а пък той бе толкова съсипан, че отне собствения си живот и остави майка ми вдовица, а мен — сирак на тринайсет години. Баща ти не е бил в състояние да ви храни, защото други хора са му дължали пари, но не са можели да му платят. Затова ти си избягала, когато си била на единайсет.
Мейзи виждаше логиката в думите му, но сърцето не й позволяваше да се съгласи. Твърде дълго бе мразила Тобайъс Пиластър.
— Не е същото — възрази тя. — Работниците не могат да контролират тези неща. Те само правят онова, което им се каже. Властта е у началниците им. Тяхна е и вината, когато нещо се обърка.
Хю се замисли.
— Не знам, възможно е да си права. Началниците определено взимат лъвския пай от печалбата. В едно обаче съм сигурен. Независимо дали става въпрос за началници или за работници, децата им нямат вина.
Мейзи се усмихна.
— Трудно е за вярване, но за това май сме на едно мнение.
Допиха си бирите, върнаха халбите на бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от една въртележка с дървени кончета.
— Искаш ли да се повозим? — попита Хю.
Мейзи се усмихна отново.
— Не.
— Сама ли си дошла?
— Не, тук съм с… приятели. — Поради някаква причина не искаше той да узнава, че Соли я е довел. — Ами ти? С ужасната си леля ли дойде?
Хю се намръщи.
— Не. Методистите не одобряват конните надбягвания. Тя би се ужасила, ако узнаеше, че съм тук.
— Привързана ли е към теб?
— Ни най-малко.
— Защо тогава ти позволява да живееш при тях?
— Защото обича всички да са й под ръка, така че да може да ги контролира.
— А теб контролира ли те?
— Опитва се. — Той се ухили широко. — Понякога успявам да й се изплъзна.
— Сигурно е трудно да живееш с нея.
— Не мога да си позволя да живея самостоятелно. Трябва да съм търпелив и да работя здраво в банката. В крайна сметка ще ме повишат и ще стана независим. — Усмихна се отново. — И тогава ще й кажа да си затваря плювалника, както направи ти.
— Надявам се, че не съм ти навлякла неприятности.
— Напротив — обаче си заслужаваше, само за да видя изражението на лицето й. Тогава започнах да те харесвам.
— Затова ли ме покани на вечеря?
— Да. Ти защо ми отказа?
— Защото Ейприл ме светна, че нямаш пари.
— Имам достатъчно за две пържоли и сливов пудинг.
— Кое момиче би устояло на подобно предложение? — пошегува се тя.
Той се разсмя.
— Ела с мен днес вечерта. Ще отидем до «Креморн Гардънс» и ще потанцуваме.
Тя се изкушаваше, но се сети за Соли и изпита вина.
— Не, благодаря.
— И защо?
Тя си задаваше същия въпрос. Не беше влюбена в Соли, нито получаваше пари от него: защо тогава се пазеше за него? «Аз съм на осемнайсет години», помисли си, «и ако не мога да отида на танци с някое момче, което ми допада, какъв изобщо е смисълът на живота?».
— Добре, тогава.
— Ще дойдеш ли?
— Дааа.
Той се усмихна широко. Щастлив бе от решението й.
— Да мина ли да те взема?
Мейзи не искаше той да вижда порутената сграда в Сохо, където бе стаята им с Ейприл.
— Не, нека се срещнем някъде.
— Добре. Да идем до Уестминстърския кей и да се качим на парахода за Челси.
— Да! — възкликна тя. Толкова въодушевена не се бе чувствала от месеци. — В колко часа?
— В осем добре ли е?
Тя започна бързо да изчислява: Соли и Тонио щяха да пожелаят да останат до последното надбягване. След това щяха да се качат на влака за Лондон. Щеше да си вземе довиждане със Соли на гара «Виктория» и да върви пеша до Уестминстър. Реши, че може да се справи.
— Обаче ако закъснея, ще ме чакаш ли?
— И цялата нощ, ако трябва!
Всеки път, като се сетеше за Соли, я пронизваше чувство за вина.
— Сега трябва да се върна при приятелите си.
— Ще повървя с теб — разпалено предложи той.
Мейзи обаче не искаше.
— Най-добре ще е да не го правиш.
— Както кажеш.
Протегна му ръка и Хю я стисна. Жестът изглеждаше странно официален и не на място.
— До довечера! — изпрати го тя.
— Ще бъда там.
Обърна се и се отдалечи. Усещаше погледа му върху гърба си. «Добре сега, това защо го направих?», запита се. «Искам ли да излизам с него? Харесвам ли го наистина? При първата ни среща се скарахме така, че развалихме настроението на всички. Днес той пак бе готов да се разправя с мен и сигурно щеше да стане същото, ако не бях успокоила нещата. Ние наистина не се разбираме. Няма начин да танцуваме заедно! Може и да не отида довечера.»
Само че той имаше такива хубави сини очи!
Реши повече да не мисли за това. Съгласила се бе да се срещнат и щеше да удържи на думата си. Може би щеше да й хареса, а може би не; но да се безпокои предварително бе безсмислено, така нищо нямаше да постигне.
Трябваше да си измисли повод, за да не излезе със Соли. Той смяташе, че ще я води на вечеря днес. Както и да е, Соли никога не се усъмняваше в нея. Щеше да приеме извинението й, колкото и неправдоподобна да бе изтъкнатата причина. Въпреки това тя щеше да се постарае да измисли нещо убедително, защото изпитваше угризения да злоупотребява така грубо с доверчивата му, добродушна природа.
Откри останалите на същото място, където ги бе оставила. Целият следобед бяха кръстосвали между оградата на пистата и букмейкъра в карирания костюм. Очите на Ейприл и Тонио горяха триумфално. Веднага щом Ейприл видя Мейзи, побърза да й съобщи:
— Спечелихме сто и десет лири — не е ли невероятно?!
Мейзи се радваше за Ейприл. Това бяха страшно много пари, получени срещу нищо. Докато ги поздравяваше, се появи Мики Миранда — разхождаше се бавно, а палците му бяха пъхнати в джобовете на гълъбовосивия му елек. Тя не се учуди, че го вижда тук. Всички идваха в Гудууд.
Въпреки че Мики бе изключително привлекателен, Мейзи не го харесваше. Той й напомняше на управителя на цирка, който смяташе, че всички жени би трябвало да приветстват с бурна радост предложенията от негова страна и ако някоя му откажеше, го приемаше за страхотна обида. Както винаги, Едуард Пиластър вървеше плътно зад Мики. Мейзи се чудеше какви точно са взаимоотношенията им. Двамата бяха толкова различни: Мики беше строен, уверен, обличаше се безукорно — а Едуард бе едър, непохватен и груб. Защо тогава не се отделяха един от друг? Повечето хора обаче бяха като омагьосани от Мики. Тонио се отнасяше с него едновременно с безпокойство и благоговение, както някое пале би гледало жестокия си господар.
Зад тях имаше един по-възрастен мъж и по-млада жена. Мики представи мъжа, който се оказа баща му. Мейзи се вгледа любопитно в него. Той изобщо не приличаше на Мики. Беше нисък, с криви крака, много широки рамене и обветрено, загрубяло лице. За разлика от сина си, на него изглежда не му бе удобно с твърда яка около врата и цилиндър на главата. Жената се притискаше към него, сякаш бяха любовници, но вероятно бе по-млада с поне трийсет години. Мики я представи като госпожица Кокс.
Всички говореха за печалбите си. И Едуард, и Тонио бяха спечелили доста, след като бяха заложили на кон, наречен «Принц Чарли». Соли бе спечелил, после бе изгубил, но очевидно и двете му харесваха еднакво. Мики не спомена нищо и Мейзи предположи, че не е заложил колкото останалите. Той изглеждаше като предпазлив човек, прекалено пресметлив и внимателен, за да рискува толкова.
Мики обаче я изненада още със следващите си думи. Обърна се към Соли:
— Довечера организираме сериозна игра, Грийнборн — входен залог поне една лира. Искаш ли да участваш?
Сепна я мисълта, че ленивата поза на Мики всъщност прикрива силното му напрежение. Той притежаваше неподозирана дълбочина.
Соли бе склонен да приема всичко.
— Ще се включа — заяви и сега.
После Мики попита Тонио:
— А ти искаш ли да се присъединиш?
Тонът му внушаваше, че това е «единствен по рода си шанс». Според Мейзи в него имаше нещо фалшиво.
— Разчитай на мен! — въодушевено отвърна Тонио. — Ще дойда със сигурност!
На Ейприл като че ли не й стана особено приятно.
— Тонио, не тази вечер — ти ми обеща!
Мейзи подозираше, че Тонио не може да си позволи да играе при минимален залог една лира.
— Какво съм обещал? — направи се, че не разбира той и намигна на приятелите си.
Ейприл прошепна нещо в ухото му. Мъжете се разсмяха.
Мики продължи:
— Това ще е последната важна игра за сезона, Силва. Ще съжаляваш, ако я пропуснеш.
Мейзи се изненада. В «Аргайл Румс» бе останала с впечатлението, че Мики не харесва особено Тонио. Защо сега се опитваше да го убеди да участва в играта на карти?
Тонио отвърна:
— Днес имам късмет — виж само колко спечелих на конните надбягвания! Да, довечера ще играя.
Мики стрелна Едуард с поглед и Мейзи забеляза облекчението, което проблесна в очите и на двамата. Едуард предложи:
— Да вечеряме ли довечера всички в клуба?
Соли погледна Мейзи и тя осъзна, че й се е предоставило готово извинение да не прекара вечерта с него.
— Вечеряй с момчетата, Соли — каза му. — Нямам нищо против.
— Сигурна ли си?
— Да. Днес си прекарах чудесно. Иди довечера в клуба си.
— В такъв случай всичко е уредено — заключи Мики.
След малко той, баща му, госпожица Кокс и Едуард си тръгнаха.
Тонио и Ейприл отидоха да заложат на следващия кръг от надбягванията. Соли предложи ръката си на Мейзи и попита:
— Да се поразходим ли малко?
Двамата тръгнаха бавно покрай боядисания в бяло парапет, който ограждаше пистата. Слънцето напичаше приятно, провинциалният въздух ухаеше хубаво. След известно време Соли се обърна към нея.
— Мейзи, харесваш ли ме?
Тя спря, изправи се на пръсти и го целуна по бузата.
— Много те харесвам.
Той се взря в очите й, а тя се смая, когато забеляза сълзи зад очилата му.
— Соли, скъпи, какво има? — попита го.
— Аз също те харесвам — отвърна й той, — повече от всяка друга, която съм срещал.
— Благодаря ти.
Наистина бе трогната. За Соли бе много необичайно да показва чувства, по-силни от лек ентусиазъм.
Последвалият въпрос я свари неподготвена:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Мейзи се слиса. Такова нещо изобщо не бе очаквала. Мъжете от класата на Соли не предлагаха на момичета като нея. Те ги прелъстяваха, даваха им пари, държаха ги като свои любовници и дори им правеха деца, но не се женеха за тях. Тя изгуби и ума, и дума.
Соли продължи:
— Ще ти дам, каквото поискаш. Моля те, кажи ми «да»!
Брак със Соли! Мейзи щеше да бъде невероятно богата — при това до края на дните си. Меко легло всяка нощ, разпалена камина във всяка стая на къщата и толкова масло, колкото бе в състояние да изяде. Щеше да става, когато поиска, а не когато й се налагаше. Никога повече нямаше да изпитва студ, никога нямаше да гладува, нито да носи дрипи, никога нямаше да се преуморява.
Думичката «Да!» трептеше на върха на езика й.
Представи си миниатюрната стаичка на Ейприл в Сохо и гнездото, което си бяха свили мишките в една от стените й; сети се как вонеше клозета в по-топлите дни; помисли си за нощите, когато си лягаха, без да са вечеряли; припомни си как я боляха краката, след като цял ден бе обикаляла улиците.
Погледна Соли. Че колко трудно можеше да е — да се омъжи за този човек?
Той промълви:
— Обичам те толкова много! Искам те отчаяно!
И наистина я обичаше, личеше му.
Само че точно това бе проблемът.
Тя не го обичаше.
Той заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше съпруга, която наистина го обича, а не коравосърдечна златотърсачка, израснала на улицата. Ако се омъжеше за него, щеше да го измами. А пък той бе твърде добър, за да му го причини.
Имаше чувството, че всеки миг ще се разплаче. Каза му:
— Ти си най-милият, най-благородният мъж, когото съм срещала…
— Не казвай «не», моля те! — прекъсна я той. — Ако не можеш да отвърнеш с «да», не казвай нищо. Помисли си, първо помисли поне един ден или може би повече.
Мейзи въздъхна. Знаеше, че ще му откаже и че би било по-лесно да го направи веднага. Обаче той я умоляваше.
— Ще си помисля — отговори.
Соли грейна.
— Благодаря ти!
Тя поклати печално глава.
— Каквото и да стане, Соли, убедена съм, че никога няма да получа предложение за брак от мъж, по-достоен от теб.
 

II
 
На парахода Хю и Мейзи платиха по едно пени, за да ги превозят от Уестминстърския кей до Челси. Вечерта бе светла и топла, а по калната река се носеха множество малки лодки, шлепове и фериботи. Коминът на техния плавателен съд изпускаше пара, докато плаваха нагоре по течението. Минаха под новия железопътен мост, който водеше към гара «Виктория». Кралската болница в Челси, проектирана от сър Кристофър Рен, остана зад гърба им на северния бряг; на южния пък се виждаха покритите с цветя «Батърси Фийлдс», мястото, където по традиция се провеждаха дуелите в Лондон. Мостът «Батърси» бе една разнебитена дървена конструкция, която сякаш всеки момент щеше да се срути. В южния му край имаше химически фабрики, но на срещуположния бряг край Старата църква на Челси се гушеха множество кокетни къщички и голи дечица играеха в плитчините.
Изминаха по-малко от километър и половина след моста и акостираха. Слязоха и тръгнаха по пристана към великолепната позлатена порта на «Креморн Гардънс». Градините представляваха дванайсет акра горички, изкуствени пещери, ливади и лехи с цветя, туфи с папрати и отделни дръвчета, разположени между реката и «Кингс роуд». Когато пристигнаха, вече се здрачаваше и по дърветата висяха китайски фенери, а криволичещите пътеки бяха осветени от газени. Пълно беше с хора: много от младежите, които бяха отишли на надбягванията, бяха решили да завършат деня тук. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и се разхождаха бавно из Градините, смееха се и флиртуваха. Повечето момичета бяха по две, младите мъже — на по-големи групи, а двойките вървяха ръка за ръка.
Цял ден времето бе чудесно, слънчево и топло, но сега настъпваше гореща нощ, разкъсвана от гръмотевици. Вероятно бе надвиснала буря. Хю изведнъж се почувства силно въодушевен, но и нервен. Прекрасно бе да усеща ръката на Мейзи на лакътя си, но изпитваше и несигурност. Струваше му се, че не знае правилата на играта, която бе започнал. Какво очакваше тя? Дали щеше да му позволи да я целуне? Щеше ли да го остави да прави, каквото си поиска? Копнееше да докосне тялото й, но не знаеше откъде да започне. Дали тя очакваше да стигне докрай? Той искаше да го направи, но нямаше никакъв опит и го беше страх да не изглежда като глупак. Другите чиновници в банката често говореха за блудните жени, какво правят и какво отказват, но Хю подозираше, че голяма част от приказките им са само празни хвалби. А и не можеше да се отнася с Мейзи като с уличница. Тя бе много по-сложна.
Освен това малко се безпокоеше, че може да го види някой познат. Семейството му изобщо не би одобрило онова, което правеше. «Креморн Гардънс» не беше просто долнопробно място за забавление на простолюдието; според методистите то насърчаваше разврата. Ако го хванеха, Огъста със сигурност щеше да използва идването му тук срещу него. Когато Едуард водеше разпътни жени по заведения с лоша репутация, това бе едно: той бе синът и наследникът. По съвсем различен начин стоеше въпросът с Хю, който нямаше пари, не бе добре образован и от когото очакваха да се провали като баща си. За него щяха да кажат, че тези места на порочните удоволствия са естественото му обиталище, както и че ще се чувства в свои води сред нисшите чиновници, занаятчиите и момичетата като Мейзи.
Хю бе стигнал повратна точка в своята кариера. Имаше вероятност скоро да го повишат в чиновник, отговарящ за кореспонденцията, с годишна заплата от 150 лири, което бе над два пъти повече от сегашната му. Само че повишението му щеше да бъде застрашено, ако го обвиняха в разпуснато поведение.
Нервно погледна към другите мъже, които се разхождаха по пътеките, криволичещи между лехите с цветя. Боеше се, че някой ще го разпознае. Имаше съвсем малко представители на висшата класа, като някои бяха дошли с момичета. Всички те обаче внимателно отбягваха погледа на Хю и той осъзна, че също като него се опасяват да не бъдат забелязани тук. Реши, че и да види познати в Градините, те надали ще искат да разгласяват срещата им. Това го успокои.
Беше горд от вида на Мейзи. Тя носеше синьо-зелена рокля с дълбоко деколте и турнюр, а върху вдигнатата й в небрежен кок коса бе кацнало жизнерадостно моряшко кепе. Много хора й хвърляха възхитени погледи.
Минаха покрай зала за балетни представления, ориенталски цирк, затревено игрище за игра на кегли и няколко стрелбища, после влязоха да вечерят в един ресторант. За Хю това бе ново преживяване. Макар напоследък ресторантите да бяха придобили популярност, те все още се използваха основно от средната класа. Хората от висшата класа не харесваха особено идеята да ядат на публично място. Младите мъже като Едуард и Мики често се хранеха навън, но те самите го възприемаха като белег за разкрепостеност, като «посещение при простолюдието». Освен това го правеха единствено в случаите, когато си търсеха лека жена или вече бяха намерили такава за вечерта.
През цялото време, докато траеше вечерята, Хю се опитваше да не мисли за гърдите на Мейзи. Горната им част сладострастно се показваше над ръба на деколтето; кожата им бе много светла и покрита с лунички. Само веднъж бе виждал голи женски гърди, преди няколко седмици в «При Нели». Никога обаче не бе докосвал. Дали бяха твърди като мускули, или меки и отпуснати? Когато жената свалеше корсета си, дали се мърдаха при всяка крачка, или оставаха неподвижни? Ако ги пипнеш, дали хлътваха под натиска, или бяха твърди и оказваха съпротива като капачката на коляно? Дали щеше да му позволи да ги докосне? Понякога дори си представяше как ги целува — както бе сторил онзи мъж в бордея с гърдите на проститутката — но това бе тайно желание, от което се срамуваше. Всъщност, той изпитваше някакъв неопределен срам от всички тези чувства. Струваше му се, че само някой истински скот би могъл да седи с жена и през цялото време да си мисли за голото й тяло, сякаш тя самата изобщо не го интересува и иска единствено да я използва. Въпреки това не можеше да се възпре, особено с Мейзи, която бе така съблазнителна.
Докато вечеряха, в друга част на Градините избухнаха фойерверки. Гърмежите и ярките проблясъци разстроиха лъвовете и тигрите в менажерията, които започнаха силно да ръмжат в протест. Хю си спомни, че Мейзи е работила в цирк и я попита как е било там.
— Човек опознава много добре останалите, когато живее в такава близост с тях — замислено произнесе тя. — От една страна това е добре, а от друга — никак. Хората си помагат през цялото време. Имат любовни връзки, много се карат, понякога дори се бият… За четирите години, които прекарах с цирка, имаше две убийства.
— Мили боже!
— Освен това парите са несигурни.
— Защо?
— Когато хората трябва да затягат коланите, забавленията са първото нещо, от което се отказват.
— Никога не съм разсъждавал над това. Трябва да запомня да не инвестирам парите на банката в нищо, свързано със забавления.
Тя се усмихна.
— Непрекъснато ли мислиш за финанси?
«Не», каза си Хю, «непрекъснато мисля за гърдите ти». На глас обаче произнесе:
— Трябва да разбереш. Аз съм синът на черната овца в семейството. Зная за банкерството много повече от останалите младежи с фамилия Пиластър, обаче трябва да работя двойно повече от тях, за да се докажа.
— А защо е толкова важно да се докажеш?
Хю си помисли, че това е добър въпрос. Известно време разсъждаваше върху него. След около минута отговори:
— Май винаги съм бил такъв. В училище задължително трябваше да съм първенец в класа. След банкрута на баща ми положението се влоши: всички смятат, че ще бъда като него, а пък аз трябва да им покажа, че грешат.
— Знаеш ли, и аз донякъде се чувствам така. Никога няма да живея като майка си, постоянно на ръба на нищетата. Ще имам пари, без значение какво трябва да направя, за да ги получа!
Хю я попита възможно най-внимателно.
— Затова ли излизаш със Соли?
Мейзи се намръщи и за момент той се уплаши, че ще му се ядоса. Мигът обаче отмина и тя се усмихна подигравателно.
— Предполагам, че въпросът ти е честен. Ако наистина държиш да научиш истината, не се гордея с връзката си със Соли. Подведох го, като му дадох известни… надежди.
Той се изненада. Дали това означаваше, че не е стигнала докрай със Соли?
— Той като че ли те харесва.
— И аз го харесвам. Само че той не желае просто приятелство, никога не е искал само това, и аз го знаех през цялото време.
— Разбирам какво имаш предвид.
Хю реши, че наистина не е стигнала докрай със Соли. Следователно може би нямаше да пожелае да го направи и със самия него. Изпитваше едновременно разочарование и облекчение. Разочарование, защото я желаеше много силно, а облекчение — защото бе прекалено нервен да направи каквото и да било.
— Ти май си доволен от нещо — отбеляза Мейзи.
— Предполагам се зарадвах от новината, че ти и Соли сте само приятели.
Тя като че ли се натъжи леко и Хю се запита дали не е казал нещо лошо.
Плати вечерята им, която бе доста скъпа. Той обаче бе взел парите, които пестеше за нов костюм — деветнайсет шилинга — така че имаше достатъчно. След излизането си от ресторанта забелязаха, че хората из Градините са много по-шумни и буйни отпреди. Без съмнение това се дължеше на факта, че междувременно са погълнали значителни количества бира и джин.
Стигнаха до една танцувална площадка. Хю бе уверен в танцовите си способности: това бе единственият предмет, който се преподаваше добре в академията «Фолкстън».
Той изведе Мейзи на дансинга и за първи път я взе в ръцете си. Пръстите му сякаш изтръпнаха, когато постави дясната си длан в основата на гърба й, точно над турнюра на роклята. Усещаше топлината на тялото й през дрехите. С лявата си ръка пък хвана нейната, а Мейзи лекичко стисна пръстите му. Той се изпълни с трепет.
След като първият танц свърши, Хю й се усмихна със задоволство. За негова изненада тя се пресегна и докосна устните му с показалеца си.
— Харесва ми, когато се усмихваш — каза. — Приличаш на момче.
Момчешкото излъчване не беше точно онова, към което се стремеше Хю. За момента обаче му стигаше тя да е доволна.
Танцуваха отново. Бяха добри партньори: макар Мейзи да бе ниска, Хю не бе много по-висок, освен това и двамата се носеха леко и грациозно. Той бе танцувал с десетки момичета, ако не и със стотици, но никога не се бе наслаждавал толкова на танца. Имаше чувството, че едва сега открива невероятно сладостното усещане да държиш някое момиче в обятията си, да се плъзгате и полюшвате в такт с музиката, да изпълнявате сложните стъпки в прекрасен синхрон.
— Уморена ли си? — попита я в края на танца.
— Съвсем определено не!
Танцуваха още веднъж.
На официалните балове, организирани във висшето общество, се считаше за проява на лош вкус да танцуваш повече от два пъти с едно и също момиче. Трябваше да я отведеш от дансинга и да предложиш да й донесеш чаша шампанско или шербет. Хю винаги се бе дразнил от подобни правила и ограничения, затова сега се чувстваше чудесно, анонимен сред тълпата забавляващи се и танцуващи хора.
Останаха на дансинга чак до полунощ, когато музиката спря.
Двойките напуснаха танцувалната площадка и поеха по алеите на Градините. Хю забеляза, че много от мъжете продължават да прегръщат партньорките си, макар че вече не танцуваха. Затова, макар да изпитваше известно безпокойство, той направи същото. Мейзи като че ли нямаше нищо против.
Веселието ставаше все по-неконтролируемо. От време на време край пътеките се мяркаха неголеми къщички, прилични на ложите в операта, където хората сядаха да вечерят и междувременно наблюдаваха преминаващото множество. Част от тези «ложи» бяха наети от групички студенти, които вече се бяха напили. Те на шега бутнаха цилиндъра от главата на един мъж, който вървеше пред Хю, а пък самият Хю трябваше рязко да се наведе, за да избегне хвърчащото към него парче хляб. Придърпа Мейзи по-близо до себе си, за да я предпази. За негово удоволствие, тя обви ръка около кръста му и също го притисна към себе си.
От основната алея се отклоняваха безброй пътечки, които водеха към малки горички, беседки и затулени кътчета. Хю виждаше множество двойки, седнали по пейките, но силуетите им бяха неясни и не можеше да е сигурен дали се прегръщат или само седят един до друг. Сепна се, когато двойката пред тях спря и страстно се целуна по средата на пътеката. Преведе Мейзи покрай тях; чувстваше се неловко, докато ги заобикаляха. След малко обаче се отърси от смущението си и започна да изпитва възбуда. Няколко минути по-късно минаха край друга прегърната двойка. Хю улови погледа на Мейзи и тя му се усмихна. Той бе убеден, че го окуражава, обаче не успя да събере смелост и да я целуне просто ей така.
В Градините бе станало още по-шумно и нещата загрубяваха. Наложи им се да се отклонят, за да заобиколят отдалече схватката между шест или седем млади мъже, които крещяха пиянски, размахваха юмруци и се събаряха на земята. Хю забеляза известен брой жени, които вървяха сами и се зачуди дали са проститутки. В атмосферата имаше нещо заплашително и той почувства, че трябва да предпази Мейзи.
А после се появи тълпа от трийсет или дори четирийсет млади мъже, които се втурнаха срещу хората, събаряха шапките от главите им, блъскаха жените настрана, а мъжете — на земята. Нямаше как да им се изплъзне човек: те вървяха не само по пътеката, но и през поляните от двете й страни. Хю реагира бързо. Застана пред Мейзи, с гръб към приближаващата се опасност, после свали шапката си и силно прегърна момичето с две ръце. Тълпата пияни младежи ги връхлетя и подмина. Някой силно блъсна Хю с лакът по гърба и той се олюля, но успя да остане изправен. Все така не изпускаше Мейзи от прегръдката си. От едната му страна някакво момиче бе съборено на земята, а от другата млад мъж получи юмрук в лицето. После хулиганите се изгубиха.
Хю отпусна леко ръце и погледна към Мейзи. Тя вдигна очите си, в които се четеше очакване. Хю се наведе колебливо и я целуна. Устните й бяха възхитително меки и подвижни. Той затвори очи. Чакал бе години за това: тази целувка бе първата в живота му. И бе прекрасна, също като в мечтите му. Вдъхна дълбоко уханието й. Устните й нежно се движеха, допрени в неговите. Той не искаше никога да спират.
Тя се отдръпна първа. Изгледа го строго, после силно го прегърна и притегли тялото му към себе си.
— Можеш да провалиш всичките ми планове — тихо промълви.
Хю не бе сигурен какво иска да каже.
Погледна встрани и съзря едно уединено кътче със свободна пейка. Събра всичкия си кураж и попита:
— Искаш ли да седнем?
— Добре.
Проправиха си път в тъмното и се настаниха на дървената пейка. Хю отново целуна Мейзи.
Този път се чувстваше съвсем малко по-уверен. Обви с ръка раменете й и я придърпа към тялото си, а с другата си ръка повдигна брадичката й. А после я целуна много по-страстно от преди, като притискаше силно устните си към нейните. Тя му отвърна със страст, изви тялото си и гърдите й се притиснаха в него. Хю се изненада от готовността й, макар в действителност да не знаеше причина, поради която момичетата да не харесват целуването толкова, колкото и мъжете. Охотата й направи изживяването двойно по-възбуждащо.
Погали бузата и врата й, после ръката му легна върху рамото й. Искаше му се да докосне гърдите й, но се страхуваше, че ще се обиди, затова се поколеба. Тя притисна устни към ухото му и едновременно го целуна и му прошепна:
— Можеш да ги докоснеш.
Стресна се от способността й да чете мислите му, но поканата й го възбуди дотолкова, че почти не успяваше да се сдържа — не само защото проявяваше желание, но и защото бе споделила желанието си на глас. «Можеш да ги докоснеш.» Възглавничките на пръстите му се спуснаха по рамото й, минаха ключицата, достигнаха гърдите й и той докосна извивките им, които се подаваха над ръба на деколтето. Кожата й бе нежна и топла. Не беше сигурен какво да стори след това. Дали да се опита да бръкне под плата?
Мейзи даде отговор на незададения му въпрос. Хвана ръката му и я притисна към роклята си, точно под деколтето.
— Стисни ги, но лекичко — прошепна.
Той го направи. Откри, че не са като мускули или като капачка на коляно, ами по-податливи — с изключение на твърдите зърна. Ръката му се прехвърляше от едната върху другата, галеше ги и ги притискаше. Дъхът на Мейзи изгаряше врата му. Хю имаше чувството, че може да прави това цяла нощ, обаче спря и отново я целуна по устните. Този път тя отвърна на целувката му за кратко, а после се отдръпна. Целуна го и се дръпна назад, а после пак и пак — и това бе дори по-вълнуващо. Той осъзна, че има много начини да се целуваш.
Изведнъж тя застина.
— Слушай! — подкани го.
Хю бе долавял, макар и не особено ясно, че шумотевицата и хаосът в Градините се усилват. Сега вече се чуваха трясъци и викове. Хвърли поглед към алеята и забеляза, че всички се разбягват в различни посоки.
— Сигурно има сбиване — предположи.
После обаче чу полицейска свирка.
— Проклятие! — изруга. — Сега ще стане лошо.
— Най-добре ще е да се махаме — предложи Мейзи.
— Хайде да се промъкне до входа откъм «Кингс роуд» и да видим дали можем да си хванем файтон.
— Хубаво.
Той се забави още малко, не искаше да си тръгват.
— Още една целувка.
— Да…
Целуна я отново, а тя силно го прегърна.
— Хю — каза му, — радвам се, че те срещнах.
Хю си помисли, че това е най-хубавото нещо, което някой някога му е казвал.
Върнаха се обратно на пътеката и забързано се отправиха на север. Миг по-късно ги застигнаха двама гонещи се младежи. Първият се сблъска с Хю, който полетя към земята. Когато успя да се изправи, залитайки, те вече бяха изчезнали.
Мейзи загрижено се обърна към него.
— Добре ли си?
Той се отупа и вдигна от земята шапката си.
— Нямам поражения — отвърна, — но не бих искал да ти се случи същото. Хайде да минем през полянките — от там може би ще е по-безопасно.
В мига, в който напуснаха пътеката, газените фенери угаснаха.
Продължиха напред, обгърнати от мрак. В момента отвсякъде долитаха мъжки викове и женски писъци, прекъсвани от време на време от пронизителните полицейски свирки. На Хю внезапно му хрумна, че могат да го арестуват. Ако това се случеше, всички щяха да разберат с какво се е занимавал тук. Огъста щеше да заяви, че е прекалено разпуснат и не може да му се повери отговорен пост в банката. Простена. После обаче си спомни усещането, докато бе докосвал гърдите на Мейзи и реши, че не му пука какво може да каже Огъста.
Избягваха пътеките и откритите пространства. Внимателно избираха пътя си между дървета и храсталаци. Хю знаеше, че от речния бряг теренът започва леко да се издига. Следователно, щом се изкачваха, значи вървяха в правилната посока.
В далечината мерна проблясващите светлини на фенери и се насочи към тях. Скоро започнаха да застигат и други двойки, които отиваха натам. Хю се надяваше, че ако се движат в група от очевидно почтени и трезви хора, ще има по-малка вероятност от проблеми с полицията.
Точно когато се приближиха към портата обаче, през нея влезе отряд от трийсет-четирийсет полицаи. Те грубо си проправяха път през тълпата, като удряха с палките си наред, без да правят разлика между мъже и жени. Хората се обърнаха и хукнаха в обратна посока.
Хю отново съобрази бързо.
— Позволи ми да те понося — каза на Мейзи.
Тя се изненада, но отвърна:
— Добре.
Той се наведе и я вдигна. Едната му ръка придържаше раменете й, а другата — коленете.
— Престори се, че си припаднала — нареди й.
Тя затвори очи и се отпусна. Хю тръгна напред, право срещу натиска от скупчените хора, като викаше: «Сторете път! Сторете път!» с възможно най-авторитетния си тон. Когато виждаха жената, на която очевидно не й бе добре, дори бягащите се опитваха да се отдръпнат и да го пропуснат. Стигна до напредващите полицаи, които се стреснаха също като обикновените хора.
— Дръпнете се, полицай! Пуснете дамата да мине! — извика на един от тях.
Мъжът изглеждаше враждебно настроен и за миг Хю си помисли, че измамата му ще бъде разкрита. После обаче се намеси сержантът.
— Пуснете господина!
Хю тръгна през групата полицаи — и изведнъж се озова на свобода, в безопасност.
Мейзи отвори очи и той й се усмихна. Харесваше му да я носи и не бързаше да се отърве от товара си.
— Добре ли си? — попита я.
Тя кимна. Изражението й подсказваше, че може всеки миг да се разплаче.
— Пусни ме на земята.
Той внимателно я остави да стъпи, след което я прегърна.
— Хей, недей да плачеш — каза. — Вече всичко свърши.
Мейзи само поклати глава.
— Не е заради това — обясни. — И преди съм виждала сбивания. Обаче сега за първи път някой се погрижи за мен. През целия си живот сама съм се грижила за себе си. Това е ново преживяване за мен.
Хю не знаеше какво да й каже. Всички момичета, които бе срещал, приемаха за даденост мъжете да се грижат за тях. Общуването му с Мейзи бе като едно непрестанно откровение.
Хю се огледа за такси. Наоколо не се виждаше нито един файтон.
— Страхувам се, че ще се наложи да повървим.
— Когато бях на единайсет години, за четири дни стигнах пеша до Нюкасъл — заяви тя. — Мисля, че мога да вървя от Челси до Сохо.
 

III
 
Мики Миранда бе започнал да лъже на карти, докато учеше в «Уиндфийлд» — така допълваше недостатъчната издръжка, която му изпращаха от дома. Изобретеният от него метод бе груб, но даваше задоволителни резултати срещу съучениците му. След това, по време на дългото презокеанско пътуване към дома, което бе предприел след завършването на училището и преди да влезе в университета, се опита да «оскубе» един от спътниците си. Само че мъжът се оказа професионален картоиграч-измамник. Той се развесели от опита на Мики и го взе под крилото си, научи го на всички основни принципи на занаята.
Маменето бе най-опасно, когато залозите бяха високи. Когато хората играеха за някакви си пенита, никога не им хрумваше, че могат да ги лъжат. Подозрителността обаче нарастваше заедно с размера на залозите.
Ако го хванеха тази вечер, това нямаше да означава само провал на плана му да съсипе Тонио. Маменето на карти бе най-тежкият грях, който един английски джентълмен би могъл да извърши. Щяха да го помолят да напусне клубовете си, приятелите му никога нямаше да са си вкъщи, когато ги търсеше, никой нямаше да разговаря с него, ако се срещнеше случайно на улицата. Беше чувал съвсем малко истории за англичани, които лъжат на карти, но всички те свършваха по един и същи начин: провинилият се напускаше страната и отиваше да започне «на чисто» в някоя дива и нецивилизована територия като Малайзия или Хъдсън Бей. Съдбата на Мики щеше да е да се върне в Кордоба, където да понася подигравките на по-големия си брат, и да прекара остатъка от живота си в отглеждане на говеда. От самата мисъл му се повдигаше.
Тази вечер обаче възможната печалба бе не по-малка от риска.
Не го правеше единствено за да достави удоволствие на Огъста. Само по себе си това бе достатъчна причина: тя бе пропускът му за обществото на богатите и влиятелни хора в Лондон. Той обаче искаше и работата на Тонио.
Папа бе казал, че Мики ще трябва сам да си заработва прехраната в Лондон — от вкъщи повече нямаше да му изпращат пари. Постът на Тонио бе идеален за целта. Той щеше да позволи на Мики да живее като истински джентълмен, без да върши почти никаква реална работа. Освен това щеше да е стъпка нагоре по социалната стълбица. Някой ден Мики може би щеше да стане посланик. А тогава вече щеше да си държи главата гордо изправена, в каквато и компания да се намираше. Дори брат му нямаше да е в състояние да се подсмихва подигравателно на това.
Мики, Едуард, Соли и Тонио вечеряха рано в «Каус» — клуба, който и четиримата предпочитаха. В десет вечерта вече бяха в игралната зала. На масата за «Бакара» към тях се присъединиха други двама комарджии, които бяха чули за високите залози: капитан Картър и виконт Монтан. Монтан бе глупак, но Картър беше здравомислещ и упорит и на Мики щеше да му се наложи да внимава с него.
На около двайсет и пет — трийсет сантиметра от ръба на масата бе начертана бяла линия. Всеки от играчите имаше купчинка златни суверени пред себе си, поставена извън белия квадрат. Залогът се считаше за направен, когато парите прекосяха тебеширената линия.
През целия ден Мики се преструваше, че пие. На обяд само си бе наквасил устните с шампанско, след което тайно го изсипа на тревата. Във влака, докато пътуваха обратно към Лондон, на няколко пъти бе приел предложената от Едуард плоска бутилка, но всеки път запречваше гърлото й с език. Отстрани изглеждаше, че отпива голяма глътка. На вечеря си бе налял малка чаша кларет, след което два пъти си долива, без дори да го е опитал. Сега пък съвсем тихо си поръча джинджифилова бира**, която приличаше на бренди със сода. Трябваше да е напълно трезвен, за да извърши незабелязано фините манипулации, с помощта на които щеше да измами и разори Тонио Силва.
Облиза нервно устните си, усети се и се опита да се успокои.
От всички игри на карти, професионалните измамници обичаха най-много бакара. «Тя сигурно е била измислена», каза си Мики, «за да могат умните да крадат от богатите».
На първо място, в тази игра се разчиташе единствено на късмета, уменията и стратегията нямаха никакво значение. Играчът получаваше две карти и събираше стойността им: тройка и четворка правеха седем, двойка и шестица — осем. Ако сборът възлизаше на число, по-голямо от девет, се броеше само последната цифра, тоест петнайсет бе равно на пет, двайсет бе нула, а най-високият възможен резултат бе девет.
Играч, на когото се бяха паднали две карти с нисък сбор, можеше да изтегли и трета. Тя се поставяше с лицето нагоре, така че всички да я виждат.
Така нареченият «банкер» раздаваше само три ръце: една вляво, една вдясно и една на себе си. Играчите залагаха или на лявата, или на дясната ръка. Банкерът изплащаше всички ръце, по-високи от неговата.
Второто голямо предимство на бакарата — от гледна точка на измамника — бе фактът, че тя се играе с поне три тестета едновременно. Това означаваше, че мошеникът спокойно може да използва четвърто тесте и да измъкне необходимата му карта от ръкава си, без да се притеснява, че тя вече е попаднала у друг играч.
Докато другите все още се настаняваха и палеха пури, той помоли един сервитьор да донесе три нови тестета. Когато мъжът се върна, естествено, подаде картите на Мики.
За да контролира успешно играта, Мики трябваше да раздава. Следователно първото предизвикателство бе да си осигури банката. За целта щеше да използва два трика: да неутрализира цепенето и да раздава само втората карта. И двата бяха сравнително прости, обаче той почти се бе вцепенил от напрежение, а това можеше да провали и най-елементарния номер.
Разкъса запечатаните опаковки. Картите винаги се пакетираха по един и същи начин, най-отгоре бяха джокерите, а най-отдолу — асо пика. Мики махна джокерите и размеси картите, като се наслаждаваше на приятното усещане от гладката им, нова повърхност. Най-лесното нещо бе да премести най-отгоре асото от долната част на тестето; след това обаче трябваше да позволи на някой от другите играчи да цепи картите, а същевременно да не допуска асото да отиде някъде другаде. То трябваше да остане първата карта отгоре.
Подаде колодата на Соли, който седеше вдясно от него. Докато му я предаваше, сви съвсем леко ръка, така че горната карта — асото пика — остана скрито в дланта му. Соли цепи. Мики пое тестето от него, като през цялото време държеше ръката си обърната надолу, така че картата да не се вижда. В мига, в който пое колодата, постави скритото досега асо най-отгоре. Успял бе да «обезвреди» цепенето.
— Най-високата карта получава банката? — попита, като се насилваше да демонстрира безразличие към отговора им.
Разнесе се мърморене, което изразяваше съгласие. Здраво стиснал тестето, той плъзна съвсем леко горната карта назад и започна бързо да раздава. През цялото време придържаше асото назад и даваше втората карта, докато не стигна до себе си. Тогава най-накрая раздаде и него. Всички обърнаха картите си. Само Мики имаше асо, затова той стана «банкер».
Успя да изобрази небрежна усмивка.
— Тази вечер май ще имам късмет — заяви.
Никой не коментира.
Той малко се успокои.
Прикри облекчението си и раздаде първата ръка.
Тонио играеше вляво от него, заедно с Едуард и виконт Монтан. Вдясно пък седяха Соли и капитан Картър. Мики не искаше да спечели: не това бе целта му днес. Той само искаше Тонио да изгуби.
Известно време игра честно и позволи да му приберат част от парите на Огъста. Останалите се отпуснаха и си поръчаха напитки за втори път. Когато сметна, че е настъпил подходящият момент, Мики запали пура.
Във вътрешния джоб на фрака му, точно до табакерата, бе скрито още едно тесте карти, купено от книжарницата на «Сейнт Джеймс стрийт». Клубът също набавяше картите си от това място, така че тестетата бяха еднакви.
Разделил бе допълнителната колода на печеливши двойки, всичките със сбор девет, най-високият възможен: четворка с петица, деветка с десетка, деветка с вале и така нататък. Оставащите карти, които бяха само десетки и оньори, бе оставил вкъщи.
Докато прибираше табакерата обратно в джоба си, пое в ръка това допълнително тесте, а с другата взе истинското от масата. После незабелязано пъхна новите карти под старите. Докато останалите си приготвяха напитките — смесваха бренди с газирана вода — той разбъркваше колодата, като много внимателно подреждаше отгоре, както следва: една карта от дъното, две случайни, пак една от дъното, и още две случайни. Накрая, като раздаваше първо вляво, после вдясно, а накрая и на себе си, у него се озова печеливша двойка.
Следващия път даде печелившата ръка вдясно, където седеше Соли. Това продължи известно време — Тонио губеше, Соли печелеше. По този начин парите, които губеше страната на Тонио, се изплащаха на страната на Соли. Върху Мики не падаше никакво подозрение, защото купчинката златни суверени пред него си оставаше почти същата.
Тонио бе започнал, като сложи на масата почти всички пари, спечелени на надбягванията — приблизително сто лири. Когато тази сума намаля до петдесет, той се изправи и заяви:
— Това място носи лош късмет — отивам да седна до Соли.
И се премести от другата страна на масата.
«Това няма да ти помогне», помисли си Мики. За него не представляваше трудност да направи така, че от тук нататък лявата страна да печели, а дясната — да губи. Само че започна да изпитва нервност, като чу Тонио да говори за лош късмет. Искаше Тонио да продължи да мисли, че днес има късмет, дори когато губеше пари.
От време на време Тонио разнообразяваше стила си на игра и залагаше пет или десет суверена на някоя ръка, вместо два или три. Когато това ставаше, Мики му раздаваше печеливша ръка. Тонио загребваше доволно печалбата си и щастливо обявяваше:
— Днеска имам късмет, сигурен съм! — Макар че купчинката монети пред него постепенно намаляваше.
Сега Мики се чувстваше по-спокоен. Изучаваше внимателно душевното състояние и нагласата на жертвата си, като същевременно плавно манипулираше картите. Не му стигаше да изхвърли Тонио от играта. Мики искаше той да играе с пари, които не притежава, да заложи взети назаем суми и да не успее да върне дълговете си. Само в такъв случай щеше да бъде напълно опозорен.
Мики чакаше, изпълнен с трепет, докато Тонио губеше все повече и повече пари. Тонио изпитваше нещо, близко до благоговение към Мики и по принцип би сторил всичко, което му предлага той. Не беше обаче и пълен глупак и все още имаше възможност да се осъзнае и да се оттегли, а така щеше да се спаси от разорението.
Когато парите на Тонио почти бяха свършили, Мики предприе следващия си ход. Извади отново табакерата си.
— Тези са от вкъщи, Тонио — каза му. — Пробвай ги.
За негово облекчение, Тонио прие. Пурите бяха дълги и изпушването на една от тях щеше да отнеме поне половин час. Тонио нямаше да пожелае да си тръгне, преди да свърши пурата си.
Когато запалиха, Мики се подготви да нанесе последния удар.
След още няколко раздавания Тонио бе напълно разорен.
— Е, това бе всичко, което спечелих днес следобед в Гудууд — каза унило той.
— Трябва да ти дадем шанс да си го върнеш — заяви Мики. — Сигурен съм, че Пиластър ще ти заеме сто лири.
Едуард като че ли се стресна леко, но щеше да изглежда като скръндза, ако откажеше сега, с тази купчина пари, които бе спечелил. Затова той побърза да се съгласи:
— Разбира се.
В този миг се намеси Соли:
— Може би сега е моментът да се оттеглиш, Силва — когато можеш да си благодарен, че си залагал цял ден, но не си изгубил нищо.
Мики безмълвно изруга Соли, че е такъв добряк и препъникамък. Ако Тонио се подчинеше на разума и стореше правилното нещо, целият внимателен замисъл на Мики щеше да бъде съсипан.
Тонио се поколеба.
Мики затаи дъх.
Само че благоразумието не прилягаше на Тонио, особено когато ставаше дума за хазарт. Той (точно както бе преценил и Мики) не можеше да устои на изкушението. Искаше да продължи.
— Добре — отсече сега. — Спокойно мога да поиграя, докато си свърша пурата.
Мики тайно въздъхна с облекчение.
Тонио махна с ръка на един сервитьор и поръча да му донесат химикалка, хартия и мастило. Едуард отброи сто суверена, а Тонио му написа разписка. Мики знаеше, че ако Тонио изгуби тези пари, никога няма да успее да си върне дълга.
Играта продължи. Мики усети, че започва да се поти, докато внимателно поддържаше финото равновесие, така че Тонио да губи постоянно и равномерно. От време на време му позволяваше да спечели с някой по-голям залог, за да не изгуби напълно надежда. Този път обаче, когато му останаха петдесет лири, Тонио заяви:
— Печеля единствено, когато играя на едро. Залагам всичко на следващата ръка!
Това бе висок залог дори за клуб «Каус». Ако Тонио изгубеше сега, с него бе свършено. Един-двама от членовете видяха размера на залога и застанаха в близост до масата да наблюдават играта.
Мики раздаде картите.
Хвърли поглед вляво, към Едуард, който поклати глава в знак, че не иска друга карта.
Отдясно Соли стори същото.
Мики обърна собствените си карти. Беше си раздал осмица и асо, което правеше девет.
Едуард обърна ръката вляво. Мики нямаше представа какви са картите там: знаеше предварително какво ще получи той самият, но останалите се падаха на случаен принцип. Едуард имаше пет и две, а това бе седем. Той и капитан Картър бяха изгубили парите си.
Соли обърна с лицето нагоре своите карти — ръката, на която Тонио бе заложил бъдещето си.
Имаше деветка и десетка. Това правеше деветнайсет, което се броеше за девет. По този начин той и банката имаха еднакви резултати. Играта бе равна, нямаше загубил и печеливш, а пък Тонио си запазваше петдесетте лири.
Мики изруга под нос.
Искаше Тонио да остави тези петдесет суверена на масата, при това веднага. Бързо събра картите и подхвърли подигравателно:
— Е, ще си намалиш ли залога, Силва?
— Определено не! — отвърна Тонио. — Раздавай!
Мики благодари на щастливата си звезда и раздаде (той самият, естествено, получи печеливша ръка).
Този път Едуард почука леко с картите си, което бе знак, че иска трета. Мики му подаде четворка спатия и насочи вниманието си към Соли. Соли пасува.
Мики обърна собствените си карти и ги показа: петица и четворка. Едуард имаше една четворка, а сега отвори и първите две: безполезен поп и втора четворка. Резултатът му ставаше осем. Неговата страна бе изгубила.
Соли обърна двойка и четворка, тоест шест. Дясната страна също бе изгубила от банката.
А Тонио бе разорен.
Той пребледня и сякаш му прилоша. Измърмори нещо — Мики осъзна, че проклина на испански.
Мики потисна триумфалната си усмивка и придърпа печалбата към себе си… но видя нещо, от което му секна дъхът. Сърцето му почти спря да бие от ужас.
На масата имаше четири четворки спатия.
Предполагаше се, че играят с три колоди карти. Всеки, който забележеше четирите еднакви четворки, моментално щеше да разбере, че към тестетата е добавено още едно.
Това бе рискът, който човек поемаше с този конкретен начин на мамене; шансът да се случи подобно нещо беше приблизително едно на сто хиляди.
Ако някой видеше това несъответствие, не Тонио, а Мики щеше да бъде съсипан.
До момента никой не бе установил аномалията. В тази игра боята на картите нямаше значение, затова и спатиите не се набиваха на очи. Мики бързо грабна картите. Сърцето му лудо биеше. Тъкмо благодареше отново на звездите, че му се е разминало, когато Едуард каза:
— Я чакайте малко… на масата имаше четири четворки спатия.
Мики го наруга наум, задето бе направил такъв гаф. Едуард само разсъждаваше на глас — той, естествено, нямаше никаква представа за замисъла на Мики.
— Не е възможно — заяви виконт Монтан. — Играем с три тестета карти, следователно има само три четворки спатия.
— Точно така — продължи да упорства Едуард.
Мики издуха дима от пурата си.
— Ти си пиян, Пиластър. Едната беше четворка пика.
— О, съжалявам.
Виконт Монтан отбеляза:
— По това време на нощта кой може да забележи разлика между пики и спатии?
За втори път Мики реши, че му се е разминало — и отново се оказа, че е избързал да се радва.
Тонио предложи с войнствен тон:
— Хайде да разгледаме картите.
Сърцето на Мики замря. Картите от последната ръка бяха сложени на купчинката, която се размесваше и влизаше отново в играта, когато тестето у «банкера» свършеше. Ако сега обърнеха тези използвани вече карти, неминуемо щяха да открият четирите еднакви четворки — а това означаваше края на Мики.
Той каза отчаяно:
— Надявам се, че не поставяш под съмнение думата ми?
Това бе много сериозно предизвикателство, особено когато човек го отправяше в клуб за джентълмени. Не бяха изминали много години от времето, когато подобни думи водеха до дуел. Хората на съседните маси започнаха да следят случващото се. Всички очакваха отговора на Тонио.
Мики съобразяваше бързо. Беше казал, че една от четворките е била пика, а не спатия. Ако можеше да измъкне четворка пика от горната част на купчината «изчистени» карти, тя щеше да докаже твърдението му и с малко повече късмет, никой нямаше да проверява останалите.
Първо обаче трябваше да открие четворка пика. Със сигурност имаше поне три такива. Някоя от тях може да бе попаднала в купчинката вече минали карти на масата, но имаше голям шанс поне една да е сред онези, с които играеха — и които в момента бяха в ръцете му.
Това бе единствената му надежда.
Докато всички погледи бяха приковани в Тонио, Мики обърна тестето в ръцете си към него. С пестеливи движения на палеца си обърна един по един ръбовете на всяка карта. Не откъсваше очи от Тонио, но същевременно държеше картите така, че да вижда символите и буквите или цифрите в ъгълчетата им.
Тонио упорстваше:
— Да разгледаме и изчистените!
Останалите се обърнаха към Мики. Той не трябваше да си изпуска нервите в никакъв случай. Продължи да върти тестето в ръцете си, като се молеше за четворка пика. В разгара на подобна драма никой не обръщаше внимание на действията му. Картите, които бяха под въпрос, се намираха на купчинка на масата, така че не би трябвало да има значение какво прави с онези в ръката си. Човек би трябвало да се загледа наистина внимателно, за да разбере, че Мики оглежда скритата в дланите му колода. Дори и в такъв случай наблюдателят надали би осъзнал веднага, че заниманието му е съмнително.
Не можеше обаче да се уповава на честта си до безкрайност. Рано или късно някой от тях щеше да изгуби търпение, да зареже учтивостите и да вземе купчината «изчистени» карти. С цел да спечели няколко ценни секунди, отбеляза:
— Ако не можеш да губиш като мъж, може би ще е по-добре да не играеш изобщо!
Усети, че по челото му избиват капчици пот. Чудеше се дали в бързината не е пропуснал някоя четворка пика.
Соли каза кротко:
— Нищо няма да ни стане, ако погледнем, нали така?
«Проклет да си, Соли! Винаги си толкова благоразумен — гади ми се от теб!», отчаяно си помисли Мики. А после най-сетне откри четворка пика. Скри я в дланта си.
— Уф, добре де! — отсече с престорено равнодушие, което бе тъкмо обратното на истинските му чувства.
Всички застинаха, притихнали.
Мики остави тестето, което тайно разглеждаше. Четворката пика остана в дланта му. Протегна се и вдигна купчината «изчистени» карти, като незабелязано пусна четворката най-отгоре. Постави ги пред Соли и заяви:
— Гарантирам ви, че тук ще има четворка пика!
Соли обърна горната карта — и всички видяха, че наистина е четворка пика.
Почти веднага разговорите в цялата стая се възобновиха; всички се отпуснаха.
Мики все още бе ужасен от перспективата някой да обърне още карти и да установи, че под пиката има четири четворки спатия.
Виконт Монтан заяви:
— Смятам, че това урежда въпроса. Освен това ви поднасям извиненията си, ако случката по някакъв начин е засегнала доверието в думите ви.
— Благодаря ви за тези думи — отвърна Мики.
Всички погледнаха към Тонио. Той се изправи с разкривено лице.
— Вървете всички по дяволите тогава! — възкликна и излезе.
Мики смете картите от масата и ги прибра. Сега никой нямаше да научи истината.
Дланите му бяха влажни от пот. Избърса ги скришом в панталоните си.
— Извинявам се заради поведението на съотечественика си — произнесе. — Наистина мразя хора, които не могат да играят карти по подобаващ за един джентълмен начин!
 

IV
 
В ранните сутрешни часове Мейзи и Хю вървяха на север през новите и все още неуредени предградия Фулъм и Саут Кенсингтън. Нощта ставаше все по-топла, а звездите изчезнаха. Двамата се държаха за ръце, макар че дланите им бяха влажни заради жегата. Мейзи бе объркана, но щастлива.
Тази вечер се бе случило нещо странно. Тя не го разбираше, но то й допадаше. В миналото, когато някой мъж я целуваше и докосваше гърдите й, го бе възприемала като част от сделката — така им се отплащаше за онова, което искаше от тях. Тази вечер обаче бе различно. Тя имаше желание Хю да я докосва — а пък той бе твърде учтив, за да стори каквото и да било, ако не го помолеше!
Всичко бе започнало, докато танцуваха. До онзи момент не бе наясно, че вечерта ще е много по-различна от предишните, които бе прекарала с други млади мъже от висшата класа. Хю бе по-чаровен от повечето от тях, освен това изгледаше добре с белия си елек и копринената вратовръзка, но пак бе просто едно симпатично момче. След това обаче, на дансинга, започна да си мисли колко приятно би било да го целуне. Това усещане се бе засилило, докато се разхождаха из Градините след танците и забелязваха всички онези ухажващи се двойки. Колебанието му бе очарователно. Другите мъже смятаха вечерята и разговора за нещо като досадно задължение, предхождащо основното събитие за вечерта. Те едва изчакваха да им се отдаде възможност да я отведат в някое затулено и тъмно кътче, където веднага започваха да я опипват. Хю обаче бе стеснителен.
В много други отношения изобщо не бе срамежлив. По време на хаоса в Градините и последвалия сблъсък с полицията бе проявил безстрашие и хладнокръвие. От мига, в който го блъснаха на земята, се грижеше единствено на нея да не й се случи същото. У Хю имаше много повече, отколкото у обикновените градски младежи, които търсеха само удоволствие.
Когато най-после бе успяла да му покаже, че иска да я целуне, изживяването бе прекрасно. По нищо не напомняше на предишните й целувки. Същевременно той не бе нито умел, нито обигран. Тъкмо обратното — оказа се, че е наивен и несигурен. Защо тогава толкова й бе харесало? И защо внезапно бе закопняла да почувства ръцете му върху гърдите си?
Тези въпроси не я измъчваха, просто беше любопитна. Доволна бе, че върви в мрака през Лондон заедно с Хю. От време на време усещаше капки дъжд, но порой не се разрази, независимо от заплашителните гръмотевици по-рано вечерта. Започна да си мисли, че би било хубаво, ако скоро я целуне отново.
Стигнаха «Кенсингтън Гор» и свиха вдясно, покрай южната част на парка. Насочиха се към центъра на града, където живееше Мейзи. Хю спря пред една грамадна къща, чиято фасада бе осветена от два газени фенера.
— Това е домът на леля ми Огъста — обясни той. — Тук живея.
Тя обгърна кръста му с ръка и се вгледа в постройката. Чудеше се какво ли е усещането да живееш в такава грамадна къща. Трудно й бе да си представи какво правят собствениците с толкова много стаи. В крайна сметка, човек се нуждаеше само от място за спане и помещение, в което да готви — може би и от още една стая, в която да забавлява гостите си, но това си беше лукс. Нямаше никакъв смисъл да разполагаш с две кухни и две всекидневни: не бе възможно да си и в двете едновременно. Тази мисъл й припомни факта, че тя и Хю живееха на различни «острови» в обществото, разделени от океан от пари и привилегии. Това я притесняваше.
— Родена съм в едностайна колиба — сподели.
— Някъде на североизток ли?
— Не. В Русия.
— Наистина ли? «Мейзи Робинсън» не звучи като руско име.
— Рожденото ми име е Мириам Рабиновиц. Всички си променихме имената, когато дойдохме тук.
— Мириам — меко произнесе той. — Харесва ми.
Придърпа я към себе си и я целуна. Безпокойството й се изпари. Тя се предаде на усещането. Сега и Хю не бе така нерешителен: знаеше какво му харесва. Тя пиеше жадно целувките му — както се пие студена вода в много топъл ден. Надяваше се, че отново ще докосне гърдите й.
Той не я разочарова. Миг по-късно Мейзи усети ръката му нежно да обхваща лявата й гърда. Зърното й се втвърди моментално, а после пръстите на младежа го докоснаха през тънката коприна на роклята й. Тя се засрами, че желанието й е така очевидно, но това сякаш възпламени Хю още повече.
След известно време тя поиска да почувства тялото му. Протегна ръка, пъхна я под фрака му и прокара длан нагоре-надолу по гърба му. Усещаше горещата му кожа през фината памучна материя на ризата. «Държа се като мъж», помисли си. Запита се дали той има нещо против. Само че й харесваше твърде много, за да спре.
А след това започна да вали.
Не стана постепенно. Пороят се изсипа изведнъж. Блесна светкавица, удари гръм, а след секунда — потоп. Когато отделиха устни един от друг, лицата им вече бяха мокри. Хю стисна ръката й и я дръпна.
— Хайде да се подслоним в къщата! — предложи.
Притичаха през улицата. Хю я поведе надолу по стълбището. Минаха покрай една табела с надпис: «Вход за търговци» и стигнаха приземния етаж. Когато спряха на прага, Мейзи вече бе измокрена до кости. Хю отключи вратата. После повдигна показалец към устните си — знак да пази тишина — и я насочи към вътрешността на къщата.
За част от секундата тя се поколеба — чудеше се дали не трябва да го попита какви точно са намеренията му. Но почти веднага мисълта се изплъзна и Мейзи пристъпи вътре.
Прекосиха на пръсти кухня с размерите на малка църква и стигнаха до тясно стълбище. Хю приближи устни до ухото й и прошепна:
— Горе ще има чисти кърпи. Ще се качим по задните стълби.
Тя изкачи след него три дълги стълбища, после минаха през поредната врата и се озоваха на една площадка. Хю хвърли поглед в някаква отворена спалня, където гореше запалена лампа. След това обясни, вече без да снижава глас:
— Едуард още не се е прибрал. На този етаж няма други хора. Стаите на леля и чичо са на долния, а на прислугата — на горния. Ела.
Въведе я в спалнята си и запали газената лампа.
— Ще донеса кърпи — каза и отново излезе.
Тя свали шапката си и огледа стаята, която бе неочаквано малка и сравнително скромно обзаведена. В нея имаше единично легло, скрин, съвсем обикновен гардероб и малко бюро. Мейзи очакваше нещо много по-луксозно — само че Хю бе просто беден роднина и стаята му отразяваше този факт.
Разгледа с интерес вещите му. Той притежаваше чифт четки за коса със сребърни дръжки, на които бяха гравирани инициалите «Т. П.» — още едно наследство от баща му. Четеше книга, озаглавена «Наръчник на добрите търговски практики». На бюрото му се виждаше фотография в рамка на жена и момиченце на около шест години. Мейзи отвори чекмеджето на нощното му шкафче и откри вътре библия, а под нея — втора книга. Отмести библията и прочете заглавието на скритата отдолу книга: «Херцогинята на Содом». Осъзна, че любопитството й е проява на неучтивост. Смутена и гузна, побърза да затвори чекмеджето.
Хю се върна с купчина сгънати кърпи и тя си взе една. Кърпата бе топла, вероятно току-що бе извадена от сушилното помещение. Мейзи зарови лице в нея, изпълнена с благодарност. «Ето това означава да си богат», помисли си, «купища топли кърпи — винаги, когато имаш нужда от такова нещо». Изсуши голите си ръце и пазвата си.
— Кои са тези на снимката? — попита.
— Майка ми и сестра ми. Сестра ми се роди след смъртта на баща ми.
— Как се казва?
— Дороти. Наричам я, «Доти» и много я обичам.
— А къде живеят?
— Във Фолкстън, край морето.
Мейзи се запита дали някога ще се запознае с тях.
Хю издърпа стола пред бюрото и я накара да седне. Коленичи пред нея, събу й обувките и изсуши краката й с друга кърпа. Тя затвори очи. Докосването на меката, топла материя до стъпалата й бе изключително приятно.
Роклята й бе подгизнала и Мейзи започна да трепери. Хю свали палтото и обувките си. Мейзи бе наясно, че не може да се изсуши, ако не съблече роклята си. Долните й дрехи бяха съвсем благоприлични. Не носеше кюлоти — само богатите жени ги ползваха — но имаше дълга до петите фуста, както и долна риза. Подтиквана от импулсивно решение, тя се изправи, обърна се с гръб към Хю и помоли:
— Ще ме разкопчаеш ли?
Усещаше треперенето на ръцете му, докато той непохватно се бореше с кукичките на телените копчета. Мейзи също бе нервна, но вече не можеше да се откаже. Когато той приключи, му благодари и се измъкна от роклята. После се обърна да го погледне.
На лицето му бе изписана затрогваща смесица от смущение и желание. Стоеше и я гледаше, все едно е Али Баба, изправен пред съкровището на разбойниците. Мейзи бе имала смътното намерение да се изсуши с кърпата и да си облече отново роклята, когато изсъхне. Сега обаче осъзна, че няма да стане така. И беше доволна.
Хвана лицето му в дланите си, придърпа главата му надолу и го целуна. Този път отвори уста и очакваше и той да го направи, но той не последва примера й. Мейзи предположи, че никога не се е целувал по този начин. Подразни устните му с връхчето на езика си. Усети, че е шокиран — но и възбуден. Само след миг той също разтвори леко устни и срамежливо й отвърна със собствения си език. Започна да диша по-тежко.
След известно време той престана да я целува, посегна към ризата й и се опита да разкопчае копчето. Бори се с него в продължение на няколко секунди, после сграбчи дрехата с две ръце и я разкъса. Разхвърчаха се копчета. Той положи ръце върху оголените й гърди, затвори очи и простена. Тя имаше чувството, че се разтапя отвътре. Искаше още, веднага… завинаги.
— Мейзи — промълви той.
Тя го погледна.
— Искам да…
Усмихна му се.
— И аз.
Едва когато произнесе думите, се зачуди какво ги е предизвикало. Каза ги, без да се замисли. Но не изпитваше съмнения. Искаше го — повече от всичко, което бе желала през живота си.
Хю погали косата й.
— Никога не съм го правил — призна.
— Нито пък аз.
Погледът му бе изненадан.
— Ама аз мислех, че… — Млъкна рязко.
Прониза я гняв, но след миг се овладя. Вината си бе нейна, ако я бе сметнал за развратница.
— Да легнем — предложи.
Той въздъхна щастливо, после попита:
— Сигурна ли си?
— Дали съм сигурна? — повтори тя.
Направо не можеше да повярва. Не познаваше друг мъж, който би задал този въпрос. Другите мъже никога не разсъждаваха за нейните чувства и желания. Взе ръката му в своите и целуна дланта.
— Дори и да съм се съмнявала преди, сега съм сигурна.
Легна на тясното легло. Матракът беше твърд, а чаршафите — прохладни. Хю се отпусна до нея и се зачуди:
— А сега какво?
Скоро щяха да напуснат познатите й територии, но все пак следващата стъпка й бе известна.
— Почувствай ме — му каза.
Той я докосна колебливо през дрехите. Изведнъж тя изгуби търпение. Вдигна нагоре фустата си — под нея не носеше нищо — и притисна ръката му към венериния си хълм.
Той я погали и започна да целува лицето й. Дишането му бе накъсано, дъхът му пареше кожата й. Мейзи знаеше, че би трябвало да се страхува от възможността да забременее, но в момента не можеше да се съсредоточи върху нея. Вече не се контролираше: изпитваше твърде силно удоволствие и не бе в състояние да мисли. Никога преди не бе стигала по-далеч с друг мъж, но знаеше чудесно какво иска в момента. Притисна устни към ухото му и измърмори:
— Пъхни пръста си вътре.
Той го направи.
— Влажно е! — отбеляза удивено.
— Това е, за да ти е по-лесно.
Той нежно я изследваше с пръст.
— Изглежда толкова… тясно!
— Трябва да бъдеш внимателен — каза му, макар че част от нея искаше да я вземе веднага, необуздано и грубо.
— Да го направим ли сега?
Мейзи не можеше да чака повече.
— Да, моля те, побързай!
Разбра, че се мъчи да свали панталоните си. След миг се настани между краката й. Тя беше уплашена — разказвали й бяха колко боли първия път — но освен това бе обзета от неистово желание да го има.
Усети, когато влезе в нея. След миг се сблъска с преграда. Натисна леко и я заболя.
— Спри! — нареди му.
Той я погледна разтревожено.
— Съжалявам…
— Всичко ще бъде наред. Целуни ме!
Той сведе лице към нейното и докосна устните й — първоначално внимателно, после с нарастваща страст. Тя постави ръце на кръста му, повдигна леко бедра, а след това го придърпа към себе си. Последва болка, достатъчно силна, за да я накара да извика. Нещо в нея поддаде и тя изпита огромно облекчение, натискът изчезна. Спря да го целува и впери поглед в него.
— Добре ли си? — попита той.
Мейзи кимна.
— Вдигнах ли шум?
— Да, но не смятам, че някой е чул.
— Не спирай — нареди тя.
Хю се подвоуми. Изминаха няколко секунди.
— Мейзи — измърмори накрая, — сън ли е това?
— Ако е сън, дай да не се събуждаме още.
Движеше се под него и го насочваше, поставила длани на бедрата му. Той следваше движенията й. Това й напомни как бяха танцували само преди няколко часа. Тя се отдаде на усещането. Хю започна да се задъхва.
През пелената на желанието и тежкото им дишане тя чу далечно отваряне на врата.
Толкова бе обсебена от собствените си изживявания и тялото на Хю, че не успя да възприеме звука като сигнал за тревога.
Изведнъж един рязък глас развали магията — както хвърлен камък разпилява на парчета прозорец.
— Бре, бре, Хю — какво означава това?
Мейзи застина.
Хю простена отчаяно, а тя усети как топлото му семе се излива в нея.
Искаше й се да се разплаче. Подигравателният глас се разнесе отново:
— Да не би да си мислите, че тази къща е публичен дом?
Мейзи прошепна:
— Хю — слез от мен!
Той се отдръпна и се претърколи от леглото. Мейзи видя братовчед му Едуард, който бе застанал на прага. Пушеше пура и ги зяпаше втренчено. Хю бързо я покри с една голяма кърпа. Тя седна с изпънат гръб, придърпа я нагоре и се загърна чак до врата.
Едуард се ухили противно.
— Е, ако си свършил, може и аз да я пробвам.
Хю уви друга кърпа около кръста си. После каза, като контролираше гнева си с видимо усилие:
— Пиян си, Едуард — върви си в стаята, преди да си казал нещо непростимо.
Едуард пренебрегна думите му и се приближи към леглото.
— Ха, и това ако не е курвата на Грийнборн! Аз обаче няма да му казвам — стига да си мила с мен.
Мейзи осъзна, че той говори сериозно и потрепери от отвращение и ненавист. Знаеше, че някои мъже се възбуждат при вида на жена, която току-що е била с друг мъж — Ейприл й бе казала как се нарича жена в такова състояние, «кифла с масло» — и интуитивно осъзна, че Едуард е именно такъв мъж.
Хю се вбеси.
— Изчезвай оттук, проклет глупак такъв!
— Е, стига де, дай и на мен — настоя Едуард. — Какво толкова, просто една скапана уличница!
След което се протегна и издърпа кърпата от ръцете на Мейзи. Тя скочи от леглото и се измъкна от другия край на леглото, като се прикриваше с ръце. От това обаче нямаше нужда. Хю прекоси малката стая само с две крачки и стовари юмрука си в носа на Едуард. Ударът бе силен, рукна кръв. Едуард нададе агонизиращ вой.
Той вече не представляваше опасност, но Хю все още бе ядосан, затова го удари отново.
Едуард изкрещя от страх и болка и се втурна слепешком към вратата. Хю го последва, като го удряше с юмруци по тила. Едуард започна да вика:
— Остави ме, спри, моля те!
После падна от другата страна на прага. Мейзи излезе след тях от стаята. Едуард се бе проснал на пода, а Хю бе седнал отгоре му и продължаваше да го бие. Тя изпищя:
— Хю, престани, ще го убиеш!
Опита се да сграбчи ръцете му, но той бе побеснял от гняв и беше твърде трудно да го удържи.
След миг Мейзи забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вдигна поглед и видя лелята на Хю, Огъста. Тя бе застанала в горния край на стълбището, облечена в черен копринен пеньоар, и се взираше в нея. На потрепващата светлина на газената лампа приличаше на сладострастен призрак.
В очите на Огъста имаше нещо странно. Първоначално Мейзи не успя да схване какво означава изражението й. След малко обаче разбра и изтръпна от страх.
Погледът й изразяваше триумф.
 

V
 
Още щом забеляза голото момиче, Огъста осъзна, че това е шансът й веднъж завинаги да се отърве от Хю. Позна веднага младата жена — тя бе пропадналата уличница, която я бе обидила в парка. Онази, която наричаха «Лъвицата». Още тогава през ума й бе минала мисълта, че тази малка никаквица някой ден може да забърка Хю в сериозни неприятности: в начина, по който виреше гордо глава и в бляскавия й поглед имаше нещо арогантно и неотстъпчиво. Дори сега, когато би трябвало да е засрамена до смърт, стоеше чисто гола и хладнокръвно отвръщаше на погледа й. Имаше великолепно тяло, дребно, но добре оформено, със закръглени млечнобели гърди и буйно, тъмнорусо окосмяване на слабините. Гледаше така надменно и дръзко, като че ли Огъста, а не тя, бе натрапницата. Обаче именно тя щеше да предизвика падението на Хю.
В съзнанието на Огъста вече се оформяше план, когато ненадейно забеляза проснатия на земята Едуард, чието лице бе обляно в кръв.
Всичките й някогашни страхове се надигнаха с пълна сила. Тя сякаш се върна двайсет и три години назад, по времето, когато той за малко да умре като бебе. Заля я вълна от сляпа паника.
— Теди! — изпищя. — Какво е станало с Теди?! — Падна на колене до него. — Кажи нещо, кажи ми нещо! — викаше.
Обзе я непоносим ужас. Точно така се чувстваше, докато наблюдаваше безпомощно как бебето й слабее с всеки изминал ден, а лекарите не можеха да открият причината.
Едуард седна и изстена.
— Кажи нещо! — примоли му се.
— Не ми викай Теди! — отвърна той.
Ужасът й се уталожи, макар и съвсем леко. Синът й бе в съзнание и можеше да говори. Само че гласът му бе твърде глух, а носът му бе подут и безформен.
— Какво стана? — запита тя.
— Сварих Хю с курвата му, а той просто откачи! — отвърна Едуард.
Огъста потисна гнева и опасенията си, протегна ръка и нежно докосна носа му. Той изскимтя високо, но й позволи внимателно да го натисне. «Няма нищо счупено», помисли тя с облекчение. «Само се подува.»
В този миг чу гласа на съпруга си:
— Какво, по дяволите, става тук?
Изправи се.
— Хю е нападнал Едуард — обясни.
— Момчето добре ли е?
— Така мисля.
Джоузеф се обърна към Хю.
— Мътните да го вземат, сър, какво означава това?
— Глупакът си го просеше! — отбранително заяви Хю.
«Точно така, Хю, продължавай да влошаваш нещата!», подкани го наум Огъста. «Каквото и да правиш, само не се извинявай. Искам чичо ти да ти се ядоса хубаво и да не му минава!»
Само че вниманието на Джоузеф бе разкъсано между двете момчета и жената. Погледът му непрестанно отскачаше към голото й тяло. За миг Огъста усети как я пробожда ревност.
Това я успокои още повече. С Едуард не се бе случило нищо кой знае колко лошо. Започна бързо да разсъждава. Как най-добре можеше да използва ситуацията? В момента Хю бе напълно уязвим: можеше да му стори, каквото пожелае. Веднага се сети за разговора си с Мики Миранда. Трябваше да запуши устата на Хю, защото той знаеше прекалено много за смъртта на Питър Мидълтън. Сега бе моментът да нанесе решителния удар.
Първо трябваше да го отдели от момичето.
В подножието на задното стълбище се бяха появили няколко слуги по нощни ризи, които наблюдаваха ужасени, но и очаровани сцената на площадката пред стаята на Хю. Огъста видя главния си прислужник, Хастед, наметнат със стария жълт копринен халат, който Джоузеф бе престанал да носи преди няколко години, както и Уилямс, един от лакеите, облечен в мъжка нощна риза на райета.
— Хастед и Уилямс, помогнете на господин Едуард да си легне, ако обичате. — Двамата мъже се втурнаха напред и изправиха Теди на крака.
После Огъста се обърна към икономката си:
— Госпожо Мъртън, покрийте това момиче с чаршаф или нещо подобно, отведете я в моята стая и я облечете с нещо.
Госпожа Мъртън свали собствения си халат и го наметна на раменете на момичето. То придърпа краищата му и прикри голотата си, но с нищо не показа, че смята да тръгне с икономката.
Огъста нареди:
— Хю, тичай до къщата на доктор Хъмболд на «Нърч стрийт». Няма да е зле да прегледа носа на бедничкия Едуард.
— Няма да оставя Мейзи — отвърна Хю.
Огъста каза остро:
— След като ти си му го причинил, най-малкото можеш да доведеш доктора!
Мейзи се намеси:
— Нищо няма да ми стане, Хю. Върви доведи доктора. Ще бъда тук, като се върнеш.
Въпреки това Хю не отстъпваше.
Госпожа Мъртън махна с ръка към стълбите зад себе си:
— Оттук, моля!
Мейзи обаче заяви:
— О, мисля да използваме главното стълбище!
После прекоси площадката с походката на кралица и тръгна надолу по него. Госпожа Мъртън я последва.
— Хю? — отново насочи вниманието си към него Огъста. Виждаше, че той все още няма желание да отиде, но явно не можеше и да се сети и за смислена причина за отказ. След малко най-после склони:
— Ще си обуя обувките.
Огъста прикри облекчението си. Бе ги разделила успешно. Сега, ако късметът не й изневереше, щеше да предреши съдбата на Хю. Обърна се към съпруга си:
— Ела. Да идем в твоята стая и да обсъдим това.
Слязоха по стълбището и отидоха в неговата спалня. Веднага щом вратата се затвори зад гърбовете им, Джоузеф я грабна в прегръдките си и я целуна. Тя осъзна, че иска да се любят.
Това бе необичайно. Правеха любов веднъж или два пъти седмично, но винаги по нейна инициатива: тя отиваше в стаята му и в леглото му. Смяташе, че в съпружеските й задължения влиза да го задоволява, но обичаше да владее ситуацията, затова го възпираше да посещава стаята й. В началото на брака им бе по-трудно да го контролира. Той настояваше да я обладава, когато си реши и в продължение на известно време бе принудена да се съобразява с желанията му. Накрая обаче бе приел нейния начин. После пък имаше период, през който я бе притеснявал с наистина непристойни намеци — например, че трябва да правят любов на запалени лампи, че тя трябва да се покачи връз него и дори, че трябвало да му направи някакви отвратителни, невъобразими неща с устата си. Огъста обаче твърдо му бе отказвала, така че той отдавна бе спрял да изразява подобни идеи.
Сега обаче нарушаваше възприетия модел. Тя бе наясно с причината: възбудила го бе гледката на голото тяло на Мейзи, с онези стегнати млади гърди и храстчето тъмноруси косми. От тази мисъл в устата й загорча и тя го отблъсна.
Той като че ли се засегна. Огъста обаче искаше да се ядосва на Хю, а не на нея, затова го докосна по ръката в знак на помирение.
— По-късно — обеща. — После ще дойда при теб.
Той го прие.
— Лоша кръв има у Хю — отбеляза. — Наследил я е от брат ми.
— Не може повече да живее тук след случилото се — заяви Огъста с тон, който не оставяше място за спорове.
Джоузеф обаче нямаше намерение да оспорва тази точка.
— Не, определено не.
— Трябва да го уволниш от банката — продължи тя.
В погледа на Джоузеф проблесна упорство.
— Моля те да не правиш изявления за нещата, които трябва да се случват в банката.
— Джоузеф, той току-що ти нанесе непростимо оскърбление: доведе вкъщи една окаяна жена! — Използваше евфемизма за «проститутка».
Джоузеф отиде при писалището си и седна.
— Знам какво направи. Просто те моля да не смесваш онова, което се случва у дома, с нещата, които стават в банката.
Тя реши да се оттегли за момента.
— Добре. Сигурна съм, че ти знаеш най-добре.
Винаги го обезоръжаваше, когато се «предадеше» така неочаквано.
— Предполагам, че най-добре ще е да го уволня — каза той след малко. — Вероятно след това ще се върне при майка си във Фолкстън.
Огъста не бе толкова сигурна. Все още не бе завършила напълно стратегията си; мислеше в хода на действието.
— А с какво ще се препитава?
— Нямам представа.
Огъста осъзна, че е направила грешка. Хю щеше да бъде още по-опасен, ако се скиташе безработен и изпълнен с негодувание. Дейвид Мидълтън все още не го бе потърсил — възможно бе дори да не знае, че Хю е бил при водоема в онзи съдбоносен ден — но рано или късно щеше да го направи. Тя се разтревожи. Искаше й се е да е обмислила по-добре действията си, преди да предложи на съпруга си да уволни Хю. Ядоса се на самата себе си.
Дали можеше да накара Джоузеф отново да промени решението си?
Длъжна бе да опита.
— Може би прибързваме — промълви.
Той повдигна вежди, изненадан от тази неочаквана проява на снизходителност.
Огъста продължи:
— Е, ти нали все разправяш, че има страхотен потенциал като банкер. Може би няма да е много мъдро да се лишаваме от него.
Джоузеф започна да се дразни.
— Огъста, я реши какво точно искаш!
Тя седна на едно ниско столче близо до бюрото му. Нарочно остави нощницата да се набере нагоре, после протегна крака. Краката й все още бяха хубави. Той се загледа в тях и изражението му омекна.
След като бе успяла да го разсее временно, тя започна да си блъска главата над проблема. Изведнъж получи вдъхновение.
— Изпрати го в чужбина — предложи.
— А?
Колкото повече обмисляше идеята си, толкова повече й допадаше. По този начин Дейвид Мидълтън нямаше да може да се добере до Хю, а същевременно Огъста щеше да запази влиянието си над него.
— В Далечния изток, или в Южна Америка — продължи тя, като все повече се запалваше. — Някъде, където лошото му поведение няма да се отразява директно върху къщата ми!
Джоузеф забрави за раздразнението си.
— Идеята не е лоша — каза замислено. — В Съединените щати се открива работно място. На старото момче, което управлява клона в Бостън, му трябва помощник.
«Америка е идеална за целта», помисли си Огъста. Доволна бе от собствената си съобразителност.
Засега обаче Джоузеф само си играеше с тази идея, а тя искаше да я приеме безусловно и напълно.
— Нека Хю замине възможно най-скоро — настоя. — Не го искам и ден повече в къщата!
— Може да си запази билет утре сутрин — отвърна Джоузеф. — А пък после няма нужда да стои в Лондон. Може да отиде във Фолкстън да се сбогува с майка си и да остане там до отплаването на кораба.
«А след това няма да види Дейвид Мидълтън в продължение на години», каза си Огъста със задоволство.
— Чудесно. Значи решихме проблема.
Дали имаше и други подводни камъни? Сети се за Мейзи. Дали Хю държеше на нея? Това бе малко вероятно, но все пак всичко бе възможно. Можеше да откаже да се раздели с нея. Ситуацията бе неясна, а Огъста се притесняваше от такива неразрешени въпроси. Не бе възможно Хю да вземе някаква си уличница в Бостън със себе си; от друга страна, можеше да откаже да напусне Лондон без нея. Огъста се зачуди дали не би могла да унищожи любовната им история още в зародиш — просто като предпазна мярка.
Изправи се и тръгна към вратата, която свързваше спалнята на Джоузеф с нейната собствена. Съпругът й изглеждаше разочарован.
— Трябва да се отърва от онова момиче — обясни тя.
— Аз мога ли да направя нещо?
Въпросът му я изненада. За него не бе типично да отправя такива неуточнени предложения за помощ. «Иска още веднъж да огледа уличницата», помисли си кисело. После поклати глава:
— Ще се върна. Лягай си.
— Добре — неохотно се съгласи той.
Тя влезе в собствената си спалня и решително затвори вратата зад себе си.
Мейзи вече бе облечена и тъкмо прикрепяше с помощта на игли шапката върху косата си. Госпожа Мъртън пък сгъваше една бляскава синьо-зелена рокля и я пъхаше в евтина торба.
— Заех й една своя рокля, защото нейната е съвсем мокра, госпожо — обясни икономката.
Това даваше обяснение на дребния въпрос, който тормозеше Огъста. Беше си помислила, че няма начин Хю да стори нещо толкова очебийно глупаво, като да доведе курва в дома си. Сега Огъста разбираше как бе станало всичко. Бурята ги бе сварила неочаквано и Хю бе вкарал жената в къщата, за да се подсуши… а след това едното бе довело до другото.
— Как се казваш? — запита тя момичето.
— Мейзи Робинсън. А твоето име го знам.
Огъста осъзна, че е намразила Мейзи Робинсън. Нямаше представа защо; това момиче не заслужаваше подобни силни чувства. Вероятно бе свързано с начина, по който изглеждаше гола — така горда, така чувствена и толкова независима.
— Предполагам, че искаш пари — каза презрително.
— Ти, лицемерна крава такава! — отвърна веднага Мейзи. — Не е като да си се омъжила за богатия си грозен съпруг по любов.
Това бе вярно и на Огъста й секна дъхът. Беше подценила момичето. Започнала бе по лош начин, а сега трябваше да се откопае от дупката, в която сама се бе зарила. От този миг нататък трябваше да подходи към Мейзи много внимателно. Тази възможност сякаш й бе паднала от небето; не биваше да я проваля в никакъв случай.
Преглътна с усилие и се насили да звучи спокойно.
— Ще седнеш ли за малко? — Махна с ръка към един стол.
Мейзи като че ли се изненада, но след секунда колебание се отпусна на стола.
Огъста седна срещу нея.
Младата жена трябваше да е луда, за да се откаже от Хю. Тя се бе държала презрително, когато й намекна за пари. Огъста не желаеше да повтаря предложението си: усещаше, че не може да я подкупи така. Същевременно Мейзи нямаше да се остави да я тормозят и да й се налагат.
Огъста трябваше да я убеди, че раздялата е най-доброто разрешение и за нея самата, и за Хю. Най-добрият вариант за това бе Мейзи да сметне, че идеята да се откаже от Хю е била нейна. Може би щеше да го постигне, ако започнеше да й предлага доводи в полза на противното. Така, това бе добра идея…
И Огъста заяви:
— Ако искаш да се омъжиш за него, не мога да те спра.
Момичето се сепна и Огъста се поздрави наум, задето го бе хванала неподготвено.
— А какво те кара да смяташ, че искам да се омъжвам за него? — попита Мейзи.
Огъста едва се сдържа да не се разсмее. Искаше й се да отвърне: «Фактът, че си една пресметлива малка златотърсачка, примерно!». Вместо това, на глас каза:
— Че кое момиче не би искало да се омъжи за него? Той е хубав и представителен, а и произлиза от чудесно семейство. Няма пари, но перспективите му са отлични.
Мейзи присви очи и отсече:
— Почти мога да повярвам, че искаш да се омъжа за него!
Огъста искаше да създаде именно това впечатление, но трябваше да стъпва предпазливо. Мейзи бе изпълнена с подозрения, а и изглеждаше твърде умна, за да се остави лесно да я заблудят.
— Хайде да не се отдаваме прекалено на фантазиите, Мейзи — каза сега. — Прости ми, че го казвам, но никоя жена от моята класа не би пожелала който и да било мъж от семейството й да сключи брак с жена, която стои толкова по-долу от него.
Мейзи не показа да се е засегнала.
— Може и да поиска — ако го мрази достатъчно.
Огъста се окуражи и продължи да я подвежда:
— Но аз не мразя Хю! — заяви. — Откъде ти е хрумнала тази идея?
— От него. Той ми каза, че се държиш с него като с беден роднина и се грижиш и всички останали да постъпват така.
— Колко неблагодарни могат да бъдат хората! Но защо ми е да му съсипвам кариерата?
— Защото превъзхожда тоя задник, сина ти Едуард.
Огъста бе обхваната от силна ярост. Мейзи отново се бе озовала опасно близо до истината. Вярно бе, че на Едуард му липсваше долното лукавство и низката изобретателност на Хю, но Едуард бе един чудесен, приятен млад мъж, за разлика от зле възпитания Хю.
— Най-добре ще е да се въздържаш от споменаване на сина ми — предупреди тихо.
Мейзи се усмихна.
— Май улучих болно място, а? — Веднага обаче пак стана мрачна и сериозна. — Значи, това е играта ти. Е, аз няма да я играя!
— Какво имаш предвид? — попита Огъста.
Изведнъж очите на Мейзи се напълниха със сълзи.
— Харесвам Хю твърде много, за да го съсипя.
Огъста се изненада приятно от силата на страстта й. Нещата се нареждаха идеално, независимо от лошото начало.
— И какво ще правиш? — попита.
Мейзи с огромно усилие се сдържаше да не заплаче.
— Повече няма да се виждам с него. Ти може пак да успееш да го унищожиш, но няма да е с моята помощ.
— Възможно е да тръгне да те търси.
— Ще изчезна. Той не знае къде живея. Ще отбягвам местата, където би могъл да ме потърси.
«Планът е добър», помисли си Огъста. «Трябва да го спазваш за съвсем кратко време, а след това Хю ще отиде в чужбина и няма да се върне в продължение на години, а може би и никога.» Но на глас не каза нищо. Отвела бе Мейзи до очевидното заключение и нямаше нужда да помага повече.
Мейзи обърса лице с ръкава си.
— Най-добре ще е да тръгвам, преди да се е върнал с доктора. — Изправи се. — Благодаря за роклята, госпожо Мъртън.
Икономката й отвори вратата.
— Ще те изпратя.
— Нека този път да минем по задното стълбище — помоли Мейзи. — Не искам… — Спря за миг, преглътна мъчително и добави почти шепнешком: — Не искам пак да видя Хю.
След тези думи излезе.
Госпожа Мъртън я последва и затвори вратата.
Огъста си пое дълбоко въздух и издиша. Беше успяла! Спряла бе кариерата на Хю, обезвредила бе Мейзи Робинсън и бе избегнала заплахата от страна на Дейвид Мидълтън — всичко, само за една нощ! Мейзи се бе оказала страховит противник, но в крайна сметка излезе прекалено емоционална.
Огъста се наслади на триумфа си в продължение на няколко минути, след което отиде в стаята на Едуард.
Той седеше на леглото си и пиеше бренди на малки глътки. Носът му бе посинял и край него имаше засъхнала кръв, а пък Едуард, изглежда, бе обзет от самосъжаление.
— Бедното ми момче — промълви Огъста.
Отиде до нощното му шкафче, навлажни края на една кърпа, после седна на ръба на леглото и изтри кръвта над горната му устна. Синът й трепна.
— Съжалявам — извини му се тя.
Той й се усмихна.
— Всичко е наред, майко — каза. — Продължавай, моля те. Много ме облекчава.
Докато го почистваше, влезе доктор Хъмболд, следван по петите от Хю.
— Да не би да си се бил, млади момко? — жизнерадостно запита докторът.
Огъста мигновено възрази:
— Определено не е! — сряза го ядосано. — Беше нападнат.
С няколко думи Хъмболд бе сразен.
— Разбира се, разбира се — измърмори той.
Хю се намеси:
— Къде е Мейзи?
Огъста не искаше да разговарят за Мейзи пред доктора. Изправи се и изведе Хю от стаята.
— Тръгна си.
— Ти ли я изпъди? — настоя да узнае той.
На Огъста й се искаше да му нареди да не й говори с такъв тон, но реши, че няма да спечели нищо, ако го разгневи. И без това победата й над него вече бе пълна, макар Хю още да не знаеше. Затова каза помирително:
— Не смяташ ли, че ако я бях изхвърлила, щеше да те чака на улицата да ти го съобщи? Не, тръгна си по собствено желание и заяви, че ще ти пише утре.
— Ама тя каза, че ще ме изчака тук, докато се върна с доктора!
— Явно е променила решението си. Не знаеш ли колко често го правят момичетата на нейната възраст?
Хю очевидно се озадачи, обаче не знаеше какво повече да каже.
Огъста добави:
— Без съмнение е искала възможно най-бързо да се измъкне от неудобното положение, в което я бе поставил.
На него това му прозвуча логично.
— Предполагам си я накарала да се чувства така неловко, че не е искала да остане дори миг повече в къщата.
— И така може да се каже — заяви строго тя. — Нямам никакво желание да слушам какво мислиш по въпроса. Чичо ти Джоузеф ще говори с теб. Това ще му е първата работа утре сутринта, преди да тръгне за банката. А сега — лека нощ.
За миг изглеждаше, сякаш той се кани да възрази. В действителност обаче нямаше какво да добави.
— Хубаво — измърмори накрая и влезе в стаята си.
Огъста се върна в спалнята на Едуард. Докторът тъкмо затваряше чантата си.
— Няма сериозни поражения — отбеляза той. — Няколко дни ще го боли носът, а утре окото му вероятно ще посинее от удара, но е млад и съвсем скоро ще се възстанови.
— Благодаря ви, докторе. Хастед ще ви изпрати.
— Лека нощ.
Огъста се приведе над леглото и целуна Едуард.
— Лека нощ, скъпи Теди. Заспивай сега.
— Добре, майко. Лека нощ.
Нея я чакаше още една задача.
Спусна се по стълбите и влезе в стаята на Джоузеф. Надяваше се да е заспал, докато я чака, но той бе седнал в леглото си и четеше «Пол Мол Газет». Щом я видя, остави вестника и повдигна завивката, за да може тя да се вмъкне под нея. Прегърна я веднага.
В спалнята бе много светло: утринта бе настъпила, без Огъста да забележи. Тя затвори очи.
Джоузеф бързо влезе в нея. Огъста обгърна тялото му с ръце и отвърна на движенията му. Представяше си самата себе си — шестнайсетгодишна, облечена в малиноворозова рокля и със сламена шапка на главата. Лежеше на брега на реката, а младият граф Странг я целуваше. Единствената разлика с действително случилото се тогава бе тази, че графът не се задоволи само с целувките, а повдигна полите й и я люби там, на ярката слънчева светлина, край плискащата се в краката им река…
Когато всичко свърши, известно време тя лежа до Джоузеф, като размишляваше за победата си.
— Това бе необикновена нощ — сънливо измърмори той.
— Да — съгласи се Огъста. — Онова ужасно момиче.
— Хммм — изсумтя съпругът й. — Изглеждаше забележително… така надменна и упорита… и си мисли, че не е по-лоша от другите… великолепна фигура… точно като теб на тази възраст.
За Огъста това бе равносилно на смъртна обида.
— Джоузеф! — възкликна тя. — Как можа да кажеш такова отвратително нещо?
Той обаче не й отговори и тя осъзна, че е заспал.
Разярена отхвърли одеялото, надигна се от леглото и излезе от спалнята, без изобщо да му пази тишина.
През тази нощ не заспа повече.
 

VI
 
Квартирата на Мики Миранда в Камбъруел се състоеше от две стаи в къщата на една вдовица с вече пораснал син. Никой от приятелите му от висшата класа не го бе посещавал тук, не бе идвал дори Едуард Пиластър. Мики играеше ролята на млад търсач на удоволствия със силно ограничен бюджет, и елегантното жилище бе едно от нещата, от които спокойно можеше да се лиши.
Всяка сутрин точно в девет хазяйката носеше кафе и топли кифлички за него и Папа. По време на закуската Мики разказа на баща си как е станал причината Тонио Силва да изгуби сто лири, с които не разполага. Не очакваше Папа да започне да сипе хвалебствия, но се надяваше да получи поне някакво признание за находчивостта си, ако ще да е и неясно изръмжаване. Обаче Папа не се впечатли изобщо. Той духна няколко пъти над горещото си кафе и сръбна шумно.
— Е, и какво — той върна ли се в Кордоба?
— Все още не е, но ще го направи.
— Надяваш се. Толкова работа — а все още само се надяваш, че ще си тръгне!
Мики се засегна.
— Днес ще подпечатам присъдата му! — възрази.
— Когато бях на твоите години…
— Да, ти би му прерязал гърлото, наясно съм. Само че това е Лондон, а не провинция Санта Мария. Ако започна да режа гърлата на хората, ще ме обесят за нула време!
— В някои случаи човек няма избор.
— Обаче има други, в които е най-добре да си предпазлив, Папа. Сети се за Самюъл Пиластър и как не искаше да се занимава с оръжия. Отървах се от него и неговата глупава сантименталност, без да проливам кръв, нали?
В действителност това бе дело на Огъста, но Мики не бе споделил тази подробност с баща си.
— Не знам — упорито отсече Папа. — Кога ще си получа пушките?
Това бе проблемният въпрос. Старият Сет бе още жив и все още бе старши партньор в банка «Пиластър». Сега бе август. През септември зимният сняг в планините на Санта Мария щеше да започне да се топи. Папа искаше да се прибере вкъщи — с оръжията. Веднага щом Джоузеф станеше старши партньор, Едуард щеше да придвижи сделката и пушките да бъдат натоварени. Само че старият Сет се бе вкопчил в поста и в живота си с вбесяваща упоритост.
— Скоро ще си ги получиш, Папа — увери го Мики. — Сет няма да издържи още дълго.
— Хубаво — отбеляза Папа със самодоволното изражение на човек, спечелил спор.
Мики намаза с масло една кифличка. Винаги ставаше така. Никога не успяваше да угоди на баща си, колкото и да се стараеше.
Насочи мислите си към предстоящия ден. Сега Тонио дължеше пари, които нямаше да успее да върне. Следващата стъпка бе да превърне този проблем в истинска криза. Искаше Едуард и Тонио да се скарат публично. Ако това се случеше, позорът на Тонио щеше да стане известен на всички. Той щеше да се принуди да напусне работата си и да се върне у дома в Кордоба. Така щеше да се озове и извън полезрението на Дейвид Мидълтън.
Мики искаше да постигне това, без да превръща Тонио в свой враг. Той имаше друга цел: искаше работата на Тонио. А ако решеше, Тонио би могъл да му създаде затруднения — можеше да злепостави и оклевети Мики пред посланика. Целта на Мики бе вместо това да го убеди да му разчисти пътя.
Цялата ситуация бе силно усложнена от миналите му взаимоотношения с Тонио. В училище Тонио го мразеше и се страхуваше от него; в последно време пък му се възхищаваше. Сега Мики трябваше да се превърне в най-добрия приятел на Тонио — и то, докато същевременно разрушаваше живота му.
Докато Мики обмисляше изпълнения с коварни ситуации ден, който му предстоеше, на вратата се почука. Хазяйката обяви, че е пристигнал неочакван посетител. Миг по-късно в стаята влезе Тонио.
Мики бе планирал да го потърси след закуската. Това посещение му спестяваше разкарването.
— Седни, пийни кафе — покани го жизнерадостно. — Какъв лош късмет имаше снощи! Макар че, такива са картите — ту губиш, ту печелиш.
Тонио се поклони на Папа и седна. Лицето му издаваше, че вероятно въобще не е спал.
— Изгубих повече, отколкото мога да си позволя — заяви той.
Папа изсумтя изнервено. Той не проявяваше търпение към хора, които се самосъжаляват, а и поначало презираше семейство Силва. Смяташе ги за малодушни градски обитатели, които се прехранват благодарение на чуждо покровителство и корупция.
Мики се престори, че е изпълнен със съчувствие и каза сериозно:
— Искрено съжалявам да го чуя.
— Ти знаеш какво значи това. В тази страна мъж, който не си плаща дълговете от комар, не се смята за джентълмен. А пък мъж, който не е джентълмен, не може да бъде дипломат. Възможно е да ми се наложи да подам оставка и да се прибера вкъщи.
«Точно така», помисли си Мики, но на глас каза опечалено:
— Схващам проблема ти.
Тонио продължи:
— Знаеш как се държат хората в подобни случаи — ако не платиш още на следващия ден, вече те подозират. Обаче на мен ще ми отнеме години, за да платя сто лири. Затова дойдох при теб.
— Не разбирам — заяви Мики, макар да разбираше прекрасно.
— Ще ми дадеш ли парите? — умолително попита Тонио. — Ти си от Кордоба, не си като тези англичани. Няма да заклеймиш някого само заради една грешка. А и аз ще ти платя някой ден.
— Ако имах парите, щях да ти ги дам веднага — увери го Мики. — Ще ми се да бях толкова богат.
Тонио погледна Папа, който го изгледа студено и само отсече:
— Не.
Тонио увеси глава.
— Такъв съм глупак, като стане дума за хазарт — каза глухо. — Не знам какво ще правя сега. Ако се върна вкъщи опозорен, не ще мога да се изправя пред семейството си.
Мики произнесе замислено:
— А може би ще успея да ти помогна с нещо друго.
Тонио грейна.
— О, моля те, каквото и да е!
— Едуард и аз сме добри приятели, както знаеш. Бих могъл да говоря с него, да му обясня как стоят нещата и да го помоля да прояви снизходителност към теб — да ми направи лична услуга.
— Би ли го сторил? — Лицето на Тонио буквално сияеше от надежда.
— Ще го помоля да изчака известно време за парите си, а и да не казва на никого. Имай предвид, че не мога да обещая съгласието му. Семейство Пиластър е ужасно богато, обаче всичките му членове са страшно практични и твърдоглави. Във всеки случай, ще опитам.
Тонио сграбчи ръката на Мики.
— Не знам как да ти се отблагодаря! — каза пламенно. — Никога няма да го забравя!
— Недей да се надяваш твърде много…
— Нищо не мога да направя! Изпаднал бях в отчаяние, а ти ми даде причина да продължа. — Замълча за миг, след което добави засрамено: — Тази сутрин обмислях самоубийство. Вървях по «Лондон Бридж» и се канех да се хвърля в реката.
Папа тихо изсумтя. Явно смяташе, че това би било най-доброто решение.
Мики побърза да се намеси:
— Слава богу, че си се отказал! А сега най-добре да ида до банка «Пиластър» и да поговоря с Едуард.
— Кога може да се видим?
— Ще дойдеш ли в клуба по обед?
— Разбира се, стига да кажеш.
— Тогава ела и ще се видим там.
— Добре. — Тонио се изправи. — Ще ви оставя да довършите закуската си. И…
— Не ми благодари — вдигна ръка Мики, за да го прекъсне. — Това не носи добър късмет. Чакай и се надявай.
— Да. Добре. — Тонио отново се поклони на Папа. — Довиждане, сеньор Миранда.
После излезе.
— Глупаво момче — измърмори Папа.
— Пълен глупак — съгласи се Мики.
След това Мики отиде в съседната стая и се премени в официално сутрешно облекло: бяла риза с твърда яка и колосани маншети, светлобежови панталони, черна сатенена вратовръзка, която той завърза съвършено, както и черен двуреден редингот. Обувките му бяха лъснати с восък, а косата му проблясваше от втритото в нея специално масло. Той винаги се обличаше елегантно, но консервативно. Никога не би си позволил да носи модерните обърнати яки, нито пък монокъл — като някое повърхностно конте. Англичаните лесно заклеймяваха чужденците като простаци, а той нямаше намерение да им дава излишни поводи за това.
Остави Папа сам да намери с какво да запълни времето си и излезе. Мина по моста и навлезе във финансовия район, наричан «Сити», защото бе разположен приблизително на същото място, което бе заемал древният римски град и обхващаше около една квадратна миля от античния Лондон. Движението около катедралата «Свети Павел» бе напълно замряло: карети, омнибуси, талиги, натоварени с бурета бира, файтони-таксита и подвижните сергии на най-различни амбулантни търговци се бореха да преодолеят огромно стадо овце, подкарано към пазара за месо в Смитфийлд.
Банка «Пиластър» бе нова сграда с дълга класическа фасада и внушителен вход, от двете страни на който се издигаха две масивни колони с канелюри. Няколко минути след дванайсет по обед Мики влезе през двойните врати в банковата зала. Макар че Едуард рядко отиваше на работа преди десет, по принцип бе склонен да излезе за обяд по всяко време след дванайсет.
Мики се приближи към един от «разносвачите» и му каза:
— Бъди така добър да предадеш на господин Едуард Пиластър, че господин Миранда го търси.
— Разбира се, сър.
Мики завиждаше на семейство Пиластър най-силно именно когато бе тук. Всяка подробност бе доказателство за богатството и властта им: лъскавият мраморен под, изисканата ламперия, снижените гласове, скрибуцането на писалките в големите счетоводни книги, и може би най-много от всичко — тези прекалено охранени и твърде богато облечени куриери. Цялото това пространство и всички тези хора на практика бяха подчинени на задачата да броят парите на семейство Пиластър. Никой тук не отглеждаше добитък, не добиваше нитрат, нито строеше железници: тази работа се вършеше от други, някъде далеч. Пиластрови само наблюдаваха как се множат парите. На Мики това му изглеждаше като най-прекрасния начин на живот сега, след като робството бе премахнато.
В атмосферата имаше и някакъв фалш. Тя бе прекалено тържествена, изпълнена с твърде много достойнство — както подобава на църква, на резиденцията на президент или на музей. Те бяха просто лихвари, но се държаха така, сякаш даването на пари в заем и с лихва бе благородно призвание, като например това на свещениците.
След няколко минути се появи и Едуард — с голяма синка на окото и подпухнал, посинен нос. Мики повдигна вежди.
— Скъпи ми приятелю, какво е станало с теб?
— Сбих се с Хю.
— И за какво?
— Скастрих го, задето бе довел курва в дома ни, а той избухна.
На Мики му хрумна, че това може би е предоставило на Огъста търсената възможност да се отърве от Хю.
— А какво се случи с Хю?
— Няма да го видиш в продължение на доста дълго време. Изпратиха го в Бостън.
«Добра работа, Огъста!», поздрави я мислено Мики. И наистина щеше да е много добре, ако успееха да се разправят и с Хю, и с Тонио в един и същи ден. На глас каза:
— Струва ми се, че ще ти се отрази добре бутилка шампанско и приличен обяд.
— Прекрасна идея!
Излязоха от банката и тръгнаха на запад. Нямаше смисъл да спират файтон, защото улиците все още бяха запречени от овцете и такситата не можеха да се измъкнат от задръстването. Прекосиха пазара за месо, накъдето откарваха животните. Вонята от кланиците бе отвратителна, направо непоносима. Овцете биваха хвърляни от улицата през един отвор направо в подземната скотобойна. При падането си чупеха краката и повече не можеха да се движат, което бе достатъчно, за да може колачът да им пререже гърлата.
— Тази гледка е в състояние да те откаже от овнешкото за цял живот — отбеляза Едуард и двамата покриха лица с носните си кърпи.
Мики си помисли, че само нещо значително по-страшно от това е в състояние да откаже Едуард от обяда му.
След като излязоха от Сити, си наеха файтон и дадоха указания на кочияша да кара към «Пол Мол». Веднага щом потеглиха, Мики започна речта, която бе репетирал. Първите му думи бяха:
— Мразя хора, които разпространяват клюки за лошото поведение на другите.
— Да — съгласи се неопределено Едуард.
— Но когато засяга приятелите ти, си длъжен да кажеш нещо.
— Хмм. — Едуард очевидно нямаше представа за какво говори.
— А и би ми било много неприятно, ако решиш, че съм си мълчал, защото става дума за мой сънародник.
Последва кратко мълчание, след което Едуард заяви:
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
— Говоря за Тонио Силва.
— А, да. Предполагам, че няма как да ми върне парите, които ми дължи.
— Пълни глупости! Познавам семейството му. То е почти толкова богато, колкото и твоето!
Мики не се притесняваше, че казва подобна безобразна лъжа: хората в Лондон нямаха представа колко богато би могло да бъде едно семейство от Южна Америка.
Едуард се изненада.
— Мили боже! Смятах, че е тъкмо обратното.
— Нищо подобно. Съвсем спокойно може да ти върне парите. Именно това прави нещата още по-лоши.
— Какво? Кои неща?
Мики въздъхна тежко.
— Страхувам се, че той няма никакво намерение да ти се издължи. Освен това обикаля насам-натам и се хвали с това. Твърди, че не си истински мъж и не ти стиска достатъчно, за да го накараш да си плати.
Едуард почервеня.
— Така ли говори, мътните го взели. Че не ми стиска? Ще видим тая работа!
— Предупредих го да не те подценява. Казах му, че се страхувам, че може да не изтърпиш да те прави на глупак. Той обаче предпочете да не ме послуша.
— Този негодник! Е, щом не иска да слуша мъдри съвети, може би ще трябва да научи истината по трудния начин.
— Да, срамота е — бе коментарът на Мики.
Едуард беснееше мълчаливо.
Мики нетърпеливо се въртеше, докато файтонът пълзеше по «Странд». Тонио би трябвало вече да е в клуба. Едуард бе в подходящо настроение за кавга. Всичко се подреждаше съвършено.
Най-после файтонът спря пред клуба. Мики изчака Едуард да плати на кочияша, след което влязоха вътре. В гардеробната, сред тълпата мъже, които си закачаха шапките, срещнаха Тонио.
Мики се напрегна. Вече бе подредил всичко, сега можеше само да кръстоса пръсти и да се надява, че драмата ще се разиграе така, както я бе планирал.
Тонио срещна погледа на Едуард, смути се и неловко каза:
— Божичко… добро утро и на двама ви.
Мики стрелна с очи Едуард. Лицето му бе порозовяло, а очите му заплашваха да изскочат.
— Виж какво, Силва — каза.
Тонио го гледаше уплашено.
— Какво има, Пиластър?
Едуард произнесе високо:
— Онези сто лири.
Изведнъж помещението притихна. Няколко човека се огледаха, а двама мъже, които се канеха да излязат, спряха на прага и се обърнаха да видят по-добре. Приказките за пари бяха проява на лош вкус; един джентълмен би направил подобно нещо само при наистина извънредни обстоятелства. Всички знаеха, че Едуард Пиластър разполага с толкова много пари, че не знае какво да ги прави — следователно имаше някаква друга причина да споменава публично дълга на Тонио. Присъстващите, случайно станали свидетели на случката, надушваха скандал.
Тонио пребледня.
— Да?
Едуард заяви жестоко:
— Можеш да ми ги дадеш днес, ако ти е удобно.
Поканата бе отправена, макар да приличаше на предизвикателство. Много хора знаеха, че дългът е истински, така че нямаше смисъл да го отрича. Като джентълмен, Тонио имаше само един избор. Можеше да отвърне единствено «Разбира се! Ако е важно, веднага ще си получиш парите. Да се качим горе и ще ти напиша чек — или ако трябва, да отидем до ъгъла, където е банката ми?». Ако не постъпеше така, всички щяха да разберат, че не може да плати. Щеше да бъде отлъчен от обществото.
Мики наблюдаваше сцената с интерес, предизвикващ отвращение. Първоначално по лицето на Тонио пробяга паника и Мики се зачуди за миг дали няма да извърши някоя лудост. После страхът бе изместен от гняв; той отвори уста, сякаш искаше да възрази, но не намери думи. Вместо това разпери ръце в умолителен жест. Скоро обаче изостави и това. Накрая лицето му се сгърчи като лицето на дете, което се кани да заплаче. В този момент вече се обърна и побягна. Двамата мъже на вратата отскочиха от пътя му и той се втурна през фоайето на улицата без шапката си.
Мики ликуваше: всичко се бе развило идеално, точно според плана.
Мъжете в гардеробната се разкашляха и започнаха да се въртят неловко, за да прикрият смущението. Един от по-възрастните членове измърмори:
— Това беше малко прекалено, Пиластър.
Мики побърза да се намеси:
— Той си го заслужаваше.
— Несъмнено, несъмнено — отвърна възрастният мъж.
Едуард заяви:
— Трябва да пийна нещо.
Мики помоли:
— Ще ми поръчаш ли едно бренди, ако обичаш? Най-добре да ида след Силва и да се уверя, че няма да се хвърли под колелата на някой омнибус — и с тези думи хукна навън.
Това бе най-сложната и фина част от плана му: сега трябваше да убеди човека, когато бе съсипал, че е най-добрият му приятел.
Тонио бързаше към квартал «Сейнт Джеймс», без да гледа къде върви. Блъскаше се в хората непрекъснато. Мики се затича и скоро го настигна.
— Честно, Силва, ужасно съжалявам — каза.
Тонио спря. По бузите му се стичаха сълзи.
— Край с мен — проплака. — Всичко свърши.
— Пиластър направо ме отряза — обясни Мики. — Наистина се постарах да го убедя.
— Знам. Благодаря ти.
— Недей да ми благодариш. Провалих се.
— Обаче опита. Иска ми се да можех да сторя нещо, за да изразя благодарността си.
Мики се поколеба за миг, като си мислеше: «Смея ли да му поискам работата — още тук, на място?». Реши да прояви кураж.
— В действителност, има такова нещо… Но ще е по-добре да го обсъдим друг път.
— Не, кажи ми сега.
— Ще се почувствам зле. Нека го оставим за друг ден.
— Нямам представа още колко време ще бъда тук. За какво става въпрос?
— Ами… — Мики се престори, че е обзет от смущение. — Предполагам, че след известно време на кордовския посланик ще му трябва някой да те замести.
— Да, ще му е нужен заместник, и то веднага. — После на обляното му със сълзи лице се появи разбиране. — Естествено — ти трябва да получиш работата! Ще бъдеш идеален!
— Ако кажеш някоя добра дума…
— Ще сторя нещо повече. Ще му разкажа колко си ми помогнал и как си се опитал да ме измъкнеш от кашата, в която се забърках. Сигурен съм, че ще поиска да те назначи.
— Ще ми се да не се възползвах от твоите проблеми — сподели Мики. — Имам чувството, че се държа като предател.
— Нищо подобно! — Тонио сграбчи с две ръце ръката на Мики. — Ти си истински приятел!
 

Пета глава
Септември
 
I
 
Шестгодишната сестричка на Хю сгъваше ризите му и ги прибираше в куфара му. Той бе наясно, че веднага щом Дороти заспи, ще трябва да ги извади и отново да ги сгъне, защото тя се справяше безнадеждно зле със задачата. В момента обаче Хю се преструваше, че е много добра и отново я окуражи.
— Разкажи ми пак за Америка — помоли момиченцето.
— Америка е толкова далеч, че сутрин на слънцето му трябват четири часа, за да се добере до там.
— Хората там цялата сутрин в леглото ли прекарват?
— Да. Стават към обяд и тогава закусват.
Сестра му звънко се разсмя.
— Значи са мързеливи!
— Не наистина. Разбираш ли, там не се стъмва преди полунощ, затова те трябва да работят през цялата вечер.
— И после си лягат късно! Аз обичам да си лягам късно. И Америка ми харесва. Защо не можем да дойдем с теб?
— Иска ми се да бе възможно, Доти. — Хю наистина копнееше за това.
В продължение на години нямаше да види сестричката си. Тя щеше много да се е променила, когато той се завърне. Вече щеше да разбира какво представляват часовите пояси.
Септемврийският дъжд барабанеше по прозорците, а долу в залива вятърът разгневено люшкаше вълните, но тук в камината гореше весел огън, а на пода пред нея имаше мек килим. Хю прибра няколко книги: «Съвременни методи на търговията», «Успешният търговски чиновник», «Богатството на народите», «Робинзон Крузо». По-възрастните чиновници в банка «Пиластър» се отнасяха с презрение към онова, което наричаха «книжни познания». Те често твърдяха, че най-добрият учител е опитът — обаче грешаха. Хю бе успял да разбере как функционират различните отдели много по-бързо, именно защото бе изучил първо теорията.
Отиваше в Америка по време на криза. В началото на 70-те години на осемнайсети век няколко банки бяха отпуснали големи заеми срещу обезпечение със спекулативни акции на железопътни компании. И когато изграждането на железниците се сблъска със сериозни затруднения в средата на 1873 г., тези банки започнаха да проявяват признаци на нестабилност. Преди няколко дни «Джей Кук енд Ко», банката посредник на американското правителство, беше банкрутирала. Повлече със себе си и «Първа Вашингтонска национална банка» — новините стигнаха до Лондон още същия ден, благодарение на трансатлантическия телеграфен кабел. В момента пет нюйоркски банки бяха преустановили дейността си, включително «Обединена тръстова компания» (една много голяма банка), както и отдавна установената и солидна «Занаятчийска банкова асоциация». Фондовата борса бе затворена. Много компании щяха да фалират, хиляди хора щяха да останат без работа, бизнесът щеше да пострада, а банка «Пиластър» щеше да действа много по-предпазливо и с по-малки мащаби в Америка — поради тази причина на Хю щеше да му е по-трудно да направи нещо, с което да си заслужи признание.
До момента кризата се бе отразила сравнително слабо в Лондон. Лихвените нива се бяха покачили с един пункт — на четири процента — и една малка лондонска банка с тесни връзки с Америка бе фалирала, но паника нямаше. Независимо от това, старият Сет настояваше, че предстоят проблеми. Сега той бе много слаб. Преместил се бе в дома на Огъста и през повечето време лежеше, но същевременно упорито отказваше да се оттегли, докато не е превел «Пиластър» през бурята.
Хю започна да сгъва дрехите си. От банката му бяха дали пари за два нови костюма; подозираше, че майка му е убедила дядо му да разпореди отпускането на необходимата сума. Старият Сет бе точно толкова стиснат, колкото и останалите от семейството, но бе привързан към майката на Хю. Всъщност, през всичките тези години тя преживяваше благодарение на малката издръжка, която й отпускаше Сет.
Майка му също така бе настояла да му позволят да остане няколко седмици преди отпътуването си, за да има повече време да се подготви и да се сбогува. Тя почти не го бе виждала, откакто започна работа в банката — Хю не можеше да си позволява твърде често да пътува с влака до Фолкстън — а пък искаше да прекара известно време с него, преди да е напуснал страната. По-голямата част от август прекараха тук, край морето, а пък Огъста и семейството й отидоха на почивка в Шотландия. Сега ваканцията бе свършила, дошло бе време да замине и Хю се сбогуваше с майка си.
Точно си помисли за нея — и тя влезе в стаята. Вдовица бе от почти осем години, но все още се обличаше в черно. Изглежда, нямаше желание да се омъжи отново, макар че лесно би могла да го стори, тъй като бе още красива с ведрите си сиви очи и гъстата руса коса.
Той знаеше колко тъгува, задето нямаше да го види в продължение на години. Тя обаче не бе споменала нищо за мъката си; напротив, споделяше въодушевлението и трепетите му пред предизвикателствата на онази нова страна.
— Почти е време за лягане, Дороти — каза сега. — Върви си облечи нощницата.
Веднага щом Доти излезе от стаята, майка му започна наново да сгъва ризите.
Хю искаше да поговори с нея за Мейзи, но се притесняваше. Знаеше, че Огъста й е писала. Възможно бе да е получила писма и от други членове на семейството, или дори да се е видяла с тях по време на някое от редките си пътувания до Лондон (понякога ходеше да пазарува там). Историята, която бе чула, вероятно бе много далеч от истината. След минута той се обърна към нея.
— Майко…
— Какво има, скъпи?
— Леля Огъста невинаги казва изцяло верни неща.
— Няма нужда да проявяваш такава учтивост — усмихна се горчиво тя. — Огъста разправя лъжи за баща ти от години.
Хю се сепна от прямотата й.
— Как мислиш, дали тя е казала на родителите на Флорънс Столуърти, че е бил комарджия?
— За нещастие съм почти убедена в това.
— Защо се държи така?
Майка му остави ризата, която сгъваше, и се замисли за известно време.
— Огъста беше много красиво момиче — отвърна тя след малко. — Семейството й посещаваше методистката църква в Кенсингтън, така се запознахме с тях. Тя бе единствено дете, много разглезено и своенравно. Родителите й не бяха нищо особено: баща й бе бивш продавач в магазин, който започнал собствен бизнес и в крайна сметка се сдобил с три малки бакалници в западните предградия на Лондон. Огъста обаче очевидно бе предопределена за по-велики неща.
Спря да разказва за миг и отиде до мокрия от дъжда прозорец. Гледаше навън, но очевидно не виждаше бурния Английски канал, ами миналото.
— Когато тя бе на седемнайсет, в нея се влюби граф Странг. Той бе чудесно момче — хубаво, симпатично, от благороден произход и богато. Естествено, родителите му бяха ужасени от перспективата да се ожени за дъщерята на един бакалин. От друга страна, тя бе изключително красива, а и още тогава, макар да бе съвсем млада, излъчваше достойнство и можеше да се представи добре в обществото при почти всяка ситуация.
— Сгодиха ли се? — попита Хю.
— Не и официално. Всички обаче приемаха въпроса за решен. А после се разрази ужасен скандал. Баща й бе обвинен, че лъже в грамажите на стоките, при това системно, а не по изключение. Един уволнен служител съобщил за това в Министерство на търговията. Твърдеше се, че е мамил дори църквата — тя купуваше от магазините му чай за събиранията за изучаване на Библията, които се провеждаха всеки вторник вечерта. Имаше опасност дори да влезе в затвора. Той отрече категорично всичко, и в крайна сметка нищо не бе доказано. Обаче Странг изостави Огъста.
— Сигурно й е разбил сърцето.
— Не — отвърна майка му. — Не й разби сърцето. Тя полудя от гняв. През целия си живот всички й бяха угаждали и беше ставало нейното. В онзи миг искаше Странг повече от всичко друго на света — само че не можеше да го има.
— И се е омъжила за чичо Джоузеф под влияние на разочарованието си, както се казва.
— По-скоро бих казала, че се омъжи за него в пристъп на яд. Той бе със седем години по-възрастен от нея, а това е доста, когато си на седемнайсет. Освен това не изглеждаше кой знае колко по-добре от сега. Но пък беше много богат, по-богат дори и от Странг. Всъщност, не може да й се отрече, че се постара да му бъде добра съпруга. Той обаче никога няма да бъде Странг, а тя все още се ядосва заради това.
— А какво стана със Странг?
— Ожени се за една френска графиня и загина при ловна злополука.
— Почти изпитвам съжаление към Огъста.
— Независимо какво има, тя винаги иска още: повече пари, по-важна служба за съпруга си, по-високо социално положение за себе си. Причината да проявява такава амбициозност — по отношение на Джоузеф, на Едуард и на самата себе си — е, че все още копнее за нещата, които можеше да получи от Странг. Титлата, родовото имение, живот, посветен на бездействието, богатство без работа. В действителност обаче Странг не й предлагаше това. Предложи й любов. Именно любовта изгуби тя. А това не може да бъде компенсирано с нищо.
Хю никога не бе водил толкова съкровен и искрен разговор с майка си. Окуражи се и реши да й разкрие сърцето си.
— Майко — започна той, — за Мейзи…
Тя го погледна объркано.
— Мейзи?
— Момичето… заради което стана целият проблем. Мейзи Робинсън.
Лицето й се проясни.
— Огъста така и не съобщи името й на никого.
Той се поколеба, след което изтърси, без да смекчава думите си:
— Тя не е «окаяна» жена.
Майка му се засрами: мъжете никога не говореха за неща като проституцията с майките си.
— Разбирам — каза и отклони погледа си.
Хю продължи:
— Вярно е, че е от нисшата класа. Освен това е еврейка. — Стрелна с очи лицето й и забеляза, че се е стреснала, но все пак не е ужасена. — Но не е нищо повече, не е по-лоша. В действителност…
Замълча за мига; притесняваше се.
Тя го подкани:
— Продължавай.
— Всъщност, тя беше девица.
Майка му се изчерви.
— Съжалявам, че ти говоря за тези неща, майко — извини се той. — Но ако не го направя, ще знаеш само версията на леля Огъста.
Тя преглътна.
— Привързан ли бе към нея, Хю?
— Много. — Усети, че очите му се изпълват със сълзи. — Не разбирам защо изчезна така. Нямам представа къде е отишла. Така и не узнах адреса й. Разпитах в конюшнята, където работеше, както и в «Аргайл Румс», където я срещнах за първи път. Соли Грийнборн също я харесваше, но той е не по-малко озадачен от мен самия. Тонио Силва познаваше приятелката й Ейприл, обаче Тонио се върна в Южна Америка, а аз не мога да намеря Ейприл.
— Колко тайнствено.
— Сигурен съм, че леля Огъста го е уредила по някакъв начин.
— Не се и съмнявам. Не мога да си представя как точно, но тя е ужасно лукава и прикрита. Ти обаче трябва да насочиш усилията си към бъдещето, Хю. Бостън ще бъде голяма възможност за теб. Трябва да работиш упорито и добросъвестно.
— Мейзи наистина е изключително момиче, майко.
Виждаше се, че тя не му вярва. Каза му:
— Обаче ще я забравиш.
— Съмнявам се, че някога ще успея.
Майка му го целуна по челото.
— Ще успееш. Обещавам ти.
 

II
 
На стената на таванската стаичка, която Мейзи делеше с Ейприл, имаше само една картина: твърде ярък цирков плакат, на който бе изобразена Мейзи в отрупано с пайети трико, застанала на гърба на галопиращ кон. Отдолу с червени букви бе изписано: «Поразителната Мейзи». Картината не отговаряше особено точно на действителността — в цирка всъщност нямаше бели коне, а и краката на Мейзи не бяха толкова дълги. Въпреки това тя много обичаше плаката, който бе единственият й сувенир от онези дни.
Освен него в стаята имаше само тясно легло, умивалник, един стол и табуретка с три крачета. Дрехите на момичетата висяха на пирони, забити в стената. Мръсотията по стъклото на прозореца заместваше пердетата. Опитваха се да поддържат мястото чисто, но бе невъзможно. От комина падаха сажди, през процепите между дъските на пода излизаха мишки, а от пукнатините между черчевето и тухлената стена нахлуваха прахоляк и всякакви насекоми. Днес валеше и от перваза и една пролука на тавана капеше вода.
В момента Мейзи се обличаше. Днес бе Рош Ашана, денят, когато се отваряше Книгата на живота. По това време на годината тя винаги се чудеше какво ли ще бъде записано за нея в Книгата. Не се молеше истински, но усещаше тържествеността и изпитваше надежда, че на нейната страница има нещо хубаво.
Ейприл бе отишла да приготви чай в общата кухня, но сега се върна обратно в стаята. Нахлу с вестник в ръката.
— Това си ти, Мейзи, това си ти! — възкликна.
— Какво?
— В «Лойдс уикли нюз»! Чуй това: «Госпожица Мейзи Робинсън, преди това позната като Мириам Рабиновиц. Ако госпожица Робинсън се свърже с господата Голдман и Джей, адвокати, в адвокатска колегия «Грей», ще научи нещо благоприятно». Трябва да си ти!
Сърцето на Мейзи започна да бие по-бързо, но изражението й бе сурово, а гласът й — студен.
— Това е Хю — заяви. — Няма да отида!
Ейприл като че ли се разочарова.
— Може да си наследила пари от някой отдавна забравен роднина.
— Може и да съм кралицата на Монголия, но няма да извървя пеша целия път до «Грей», за да проверя нещо толкова малко вероятно.
Тонът й бе пренебрежителен, но сърцето я болеше. Мислеше за Хю всеки ден и всяка нощ, и се чувстваше ужасно. Едва го познаваше — но бе невъзможно да го забрави.
Независимо от това, бе решена да опита. Знаеше, че я е издирвал. Ходеше в «Аргайл Румс» всяка вечер, не оставяше на мира собственика на конюшнята, Самълс, а освен това я бе търсил в половината къщи, предлагащи евтини квартири в Лондон. После обаче изведнъж бе престанал. Мейзи реши, че се е отказал. В момента обаче й се струваше, че просто е променил тактиката си и се опитва да се свърже с нея чрез обяви във вестника. Много бе трудно да го отбягва, когато той я диреше така упорито, а пък тя толкова силно искаше да го види отново. Мейзи обаче бе взела решението си. Обичаше го твърде силно, за да го съсипе.
Пъхна ръце в корсета си.
— Помогни ми с това — помоли тя.
Ейприл започна да пристяга връзките на корсета.
— Името ми никога не е било във вестника — завистливо каза тя. — А твоето вече два пъти, ако броим и «Лъвицата» за име.
— И да не би да имам някаква полза от това? Божичко, надебелявам!
Ейприл върза връзките и й помогна да облече роклята си. Тази вечер щяха да излизат. Ейприл имаше нов любовник, един редактор на списание на средна възраст, който имаше съпруга и шест деца в Клапам. Тази вечер той и приятелят му щяха да водят Ейприл и Мейзи на вариететно шоу.
Докато дойдеше време за това, щяха да се разхождат по «Бонд стрийт» и да зяпат по витрините на модните магазини. Нямаше да купуват нищо. За да се скрие от Хю, Мейзи се принуди да напусне работата си при Самълс (за голямо съжаление на последния, защото бе продала пет от конете му, както и една двуколка заедно с понито, което я теглеше) и парите, които бе спестила, бързо привършваха. Само че трябваше да излязат от тук, независимо от времето. Твърде тягостно бе да седят в стаята.
Роклята й стягаше на гърдите и тя се намръщи на Ейприл, която тъкмо приключваше закопчаването. Ейприл я погледна любопитно и попита:
— Зърната болят ли те?
— Да, наистина… чудя се защо?
— Мейзи — обезпокоено продължи Ейприл, — кога за последно те споходи «проклятието»?
— Никога не съм следила.
Мейзи се замисли за миг, след което по гърба й пробяга тръпка.
— О, мили боже! — промълви.
— Кога?
— Мисля, че беше преди да отидем на надбягванията в Гудууд. Смяташ ли, че съм бременна?
— Кръстът ти е по-широк, зърната те болят и не си получавала «проклятието» от два месеца — да, бременна си! — отсече изнервено Ейприл. — Не мога да повярвам, че си направила такава глупост! Кой беше?
— Хю, разбира се. Ама ние го направихме само веднъж. Възможно ли е да забременееш от едно чукане?!
— Винаги се забременява от едно чукане.
— О, боже!
Мейзи имаше чувството, че я е блъснал влак. Шокирана, объркана и уплашена, тя седна на леглото и започна да плаче.
— Какво ще правя сега? — прошепна безпомощно.
— Като за начало, можем да отидем в кантората на оня адвокат.
 

Изведнъж всичко се промени.
Първоначално Мейзи бе уплашена и ядосана. После осъзна, че сега просто е длъжна да се свърже с Хю — в името на детето, което носеше. А когато призна това пред себе си, вече се чувстваше по-скоро доволна, отколкото уплашена. Копнееше да го види отново. Втълпила си бе, че е неправилно. Но сега бебето променяше всичко. Сега бе неин дълг да намери Хю. При самата мисъл й прималяваше от облекчение.
Независимо от това, изпитваше нервност, когато заедно с Ейприл изкачи стръмното стълбище към стаите на адвоката в «Грей». Възможно бе обявата да не е пусната от Хю. Не би било особено учудващо, ако се бе отказал да я издирва. Тя се бе постарала много усърдно да го обезкуражи, а пък никой мъж не би преследвал безкрайно жена, която упорито го отбягва и не отговаря на чувствата му. Може би обявлението бе свързано с родителите й, ако бяха още живи. Може би най-сетне им бе потръгнало и сега разполагаха с пари да я потърсят. Не бе съвсем сигурна какви чувства буди у нея тази мисъл. Неведнъж бе копняла да види отново мама и папа, но се страхуваше, че ще ги е срам от начина й на живот.
Стигнаха горния край на стълбището и влязоха в приемната. Писарят на адвоката бе млад мъж с жълтеникав елек и снизходителна усмивка. Момичетата бяха измокрени, кални и раздърпани, но това не му попречи да флиртува с тях.
— Дами! — приветства ги. — Как е възможно подобни богини да се нуждаят от услугите на господата Голдман и Джей? Какво мога да направя за вас?
Ейприл реагира подобаващо.
— Можете да свалите този елек, той е обида за очите ми! — сряза го тя.
Днес Мейзи не бе в настроение да търпи подобни безсмислени любезности.
— Казвам се Мейзи Робинсън — заяви.
— А-ха! Обявата. По щастливо стечение на обстоятелствата, въпросният джентълмен в момента е с господин Джей.
Мейзи усети, че й призлява от безпокойство.
— Кажете ми нещо — колебливо се обърна към него тя. — Дали въпросният джентълмен… Дали по една случайност не е господин Хю Пиластър?
После умолително се вгледа в писаря.
Той обаче не забеляза изражението й и поривисто отвърна:
— Мили боже, не!
Надеждите на Мейзи отново се сринаха. Тя седна на твърдата дървена пейка до вратата, като се бореше със сълзите си.
— Не е той — промълви.
— Не — каза отново писарят. — Всъщност, аз познавам Хю Пиластър — заедно учихме във Фолкстън. Той замина за Америка.
Мейзи се дръпна рязко назад, сякаш някой я беше ударил.
— Америка? — прошепна.
— Бостън, Масачузетс. Качи се на кораба преди две седмици. Значи сте го познавали, а?
Мейзи не обърна внимание на въпроса му. Сърцето й сякаш се бе превърнало в камък, толкова бе тежко и студено. Заминал за Америка. А детето му растеше в нея. Беше твърде ужасена дори да плаче.
Ейприл попита войнствено:
— Кой тогава е тоя?
Усещаше се, че писарят вече не се чувства в свои води. Не му бе останало високомерие. Вместо това нервно предложи:
— Най-добре ще е да ви обясни той самият. Извинете ме за момент. — И изчезна през свързващата врата.
Мейзи се взираше безизразно в кашоните с документи, струпани покрай стената. Четеше надписите отстрани: «Имението «Бленкинсоп»», «Кралицата срещу мелничарите от Уилтшир», «Великата южна железопътна линия», «Госпожа Стенли Еванс (починала)». Помисли си, че всичко, което се случваше в тази кантора, за някого бе истинска трагедия: смърт, банкрути, разводи, съдебни дела.
А после вратата се отвори отново и през нея мина друг мъж — един мъж с поразителен външен вид. Той не бе много по-възрастен от Мейзи; лицето му бе като на библейски пророк, с тъмни очи, които се взираха напрегнато изпод черните вежди, голям нос с широки ноздри и гъста брада. Изглеждаше й познат и след миг тя реши, че й напомня малко на баща й, макар че папа никога не бе изглеждал така свиреп.
— Мейзи? — попита мъжът. — Мейзи Робинсън?
Дрехите му бяха малко странни, сякаш ги бе купил от друга държава, а акцентът му бе американски.
— Да, аз съм Мейзи Робинсън — отвърна тя. — А вие кой сте, по дяволите?
— Не ме ли позна?
И изведнъж тя си припомни едно тънко като струна момче, босоного и облечено в дрипи, над чиято горна устна се бяха появили първите мъхчета на бъдещ мустак, а в очите му проблясваше твърда решителност, сякаш казваше «Направи го или умри!».
— О, боже мой! — изскимтя тя. — Дани!
Забрави за миг проблемите си и се хвърли в прегръдките му.
— Дани, ти ли си наистина?!
Той я прегърна толкова силно, че я заболя.
— Разбира се, че съм аз — отвърна.
— Кой? — попита Ейприл. — Кой е той?
— Брат ми! — обясни развълнувано Мейзи. — Онзи, дето избяга в Америка! Върна се!
Дани се измъкна от ръцете й и се отдръпна леко, за да я огледа.
— И как си станала толкова красива? — зачуди се. — Ти беше такова кльощаво малко същество!
Тя докосна брадата му.
— Можеше и да те позная, ако мутрата ти не беше обрасла с всичката тая козина!
Иззад Дани се разнесе дискретно покашляне и когато Мейзи вдигна поглед, забеляза един възрастен мъж, застанал на прага. Лицето му като че ли изразяваше леко презрение.
— Очевидно сме постигнали успех — заяви той.
Дани отвърна:
— Господин Джей, мога ли да ви представя сестра си, госпожица Робинсън.
— Ваш покорен слуга, госпожице Робинсън. Може ли да направя едно предложение?
— Защо не? — бе отговорът на Дани.
— На «Тиоболд роуд» има едно кафене, само на няколко крачки оттук. Сигурно имате много неща, за които да си говорите.
Очевидно искаше да излязат от кантората му, но Дани не се интересуваше от желанията на господин Джей. Каквото и да му се беше случило, той не се бе научил на почтителност.
— Какво ще кажете, момичета? Тук ли искате да поговорим, или да отидем да пием кафе?
— Да вървим — подкани го Мейзи.
Господин Джей добави:
— И може би ще се върнете по-късно да уредите сметката си тук, господин Робинсън?
— Няма да забравя. Хайде, момичета.
Излязоха от кантората и тръгнаха надолу по стълбището. Мейзи изгаряше от нетърпение да му зададе куп въпроси, но положи усилие да потисне любопитството си. Едва когато откриха кафенето и се настаниха на една маса, тя подхвърли:
— Какво прави през последните седем години?
— Строях железници — отговори й той. — Оказа се, че съм дошъл в подходящо време. Войната между щатите тъкмо бе свършила и започваше бумът на железопътните линии. Така отчаяно се нуждаеха от работници, че ги докарваха с кораби от Европа. Дори едно кльощаво тринайсетгодишно хлапе можеше да си намери работа. В началото участвах в строежа на първия стоманен мост, онзи над Мисисипи при Сейнт Луис. После се включих в изграждането на железопътната линия на «Юниън Пасифик» в Юта. На деветнайсет вече бях бригадир — това е работа за млади мъже. После се присъединих към професионалния съюз и застанах начело на стачка.
— Защо се върна?
— Имаше срив на фондовата борса. Железопътните компании свършиха парите и банките, които ги финансираха, фалираха. В момента хиляди мъже — не, стотици хиляди — си търсят работа. Реших да се прибера и да поставя ново начало.
— С какво ще се занимаваш — и тук ли ще строиш железопътни линии?
Той поклати глава.
— Имам друга идея. Виждаш ли, вече два пъти животът ми бе разбит от финансова криза. Мъжете, които притежават банките, са най-тъпите хора на света. Те никога не се научават, затова правят едни и същи грешки отново и отново. А в крайна сметка страдат работниците. Никой не им помага — и никога няма да го направи. Те трябва да си помогнат сами.
Ейприл се намеси:
— Хората никога не си помагат. Всеки е сам за себе си на света. Трябва да бъдеш егоист.
Мейзи си спомни, че тя често използва тези думи, макар че в действителност беше щедра и бе готова да стори всичко за приятелите си.
Дани продължи:
— Ще създам клуб за работници. Ще плащат шест пенса на седмица, а ако ги изхвърлят от работа, но не по тяхна вина, клубът ще им изплаща по една лира седмично, докато си търсят нова работа.
Мейзи се вгледа в брат си с възхищение. Планът му бе ужасяващо амбициозен — обаче тя си бе помислила същото и когато на тринайсет години й бе заявил: «В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата». Тогава бе удържал на думата си и вероятно щеше да го стори и сега. Казал бе, че в Бостън е бил начело на стачка. Изглеждаше като човек, когото другите биха последвали.
— Ами Папа и Мама? — попита той в този миг. — Поддържаш ли връзка с тях?
Мейзи поклати глава и после, за голяма своя изненада, се разплака. Изведнъж изпита болката от загубата на семейството си с пълната й острота. Това бе болка, която бе отказвала да признае през всичките тези години.
Дани положи ръка на рамото й.
— Ще се върна на север и ще видя дали мога да ги открия.
— Надявам се да ги намериш — през сълзи каза тя. — Толкова ми липсват!
После срещна погледа на Ейприл, която я зяпаше удивена.
— Толкова ме е страх, че ще се срамуват от мен!
— И защо да ги е срам? — попита брат й.
— Бременна съм.
Лицето му почервеня.
— И не си омъжена?
— Не.
— А ще се омъжиш ли?
— Не.
Дани се вбеси.
— Тази свиня! Кой е той?
Мейзи повиши глас:
— Ако обичаш, спести ми представлението с възмутения брат!
— Ще му счупя врата…
— Млъквай, Дани! — ядоса се и Мейзи. — Остави ме сама преди седем години и нямаш право да се връщаш и да се държиш, все едно ме притежаваш!
Той се сконфузи, затова сестра му продължи малко по-кротко:
— Няма значение. Предполагам, че щеше да се ожени за мен, обаче аз не искам да го прави, така че забрави за него. И без това е заминал за Америка.
Дани се поуспокои.
— Ако не ти бях брат, аз самият щях да се оженя за тебе. Достатъчно си хубава! Както и да е. Вземи парите, които ми останаха, колкото и да са малко.
— Не ги искам. — Знаеше, че се държи грубо, но нищо не можеше да направи. — Няма нужда ти да носиш отговорност за мен, Дани. Използвай парите за този работнически клуб, който си замислил. Аз ще се погрижа за себе си. Успях да го направя, когато бях на единайсет и предполагам, че и сега ще се справя.
 

III
 
Мики Миранда и Папа се намираха в една малка гостилница в Сохо. Обядваха яхния от стриди — най-евтиното ястие от менюто — и пиеха силна бира. Ресторантчето се намираше на няколко минути път от посолството на Кордоба на «Портланд Плейс», където Мики прекарваше на писалището си по един-два часа всяка сутрин, докато се занимаваше с пощата на посланика. За днес бе свършил и се видя с Папа за обяд. Седяха един срещу друг на твърдите пейки с високи облегалки. Подът бе застлан с дървени стърготини, а ниският таван бе потъмнял от полепналите по него през годините мръсотия и мазнина. Мики мразеше да се храни на подобни места, но въпреки това често го правеше, за да пести пари. В клуб «Каус» ядеше единствено в случаите, когато плащаше Едуард. Освен това щеше да се подложи на твърде голямо напрежение, ако заведеше Папа в клуба: непрестанно щеше да се страхува, че възрастният мъж ще се сбие, ще измъкне пистолета си или ще се изплюе на килима. Папа обра купата си с парче хляб и я бутна встрани.
— Трябва да ти обясня нещо — заяви той.
Мики остави лъжицата си.
Папа каза:
— Трябват ми пушки, за да се преборя със семейство Делабарка. След като ги унищожа, ще завзема мините им за нитрат. Тези мини ще направят семейството ни богато.
Мики кимна безмълвно. Вече неведнъж бе чувал това, но не смееше да каже нищо.
— Нитратните мини са само началото, първата стъпка — продължи Папа. — Когато имаме повече пари, ще купим още пушки. Различните членове на семейството ще се превърнат във важни личности в нашата провинция.
Мики наостри уши. Това бе ново.
— Братовчед ти Хорхе ще стане полковник в армията. Брат ти Пауло ще бъде началник на полицията в провинция Санта Мария.
«Тоест, вече ще може да тормози хората професионално, а няма да е само аматьор», помисли си Мики.
А Папа добави:
— И тогава аз ще стана губернатор на провинцията.
Губернатор! Мики не бе осъзнал, че Папа се цели толкова високо.
Баща му обаче не бе приключил.
— Когато поемем контрола над Санта Мария, ще обърнем поглед към нацията. Ще бъдем ревностни поддръжници на президента Гарсия. Ти ще си неговият дипломатически представител в Лондон. Брат ти вероятно ще стане министър на правосъдието. Чичовците ти ще бъдат генерали. А твоят полубрат Доминик, свещеникът, ще стане архиепископ на Палма.
Мики се изуми: никога не бе знаел, че има природен брат. Но не каза нищо, защото не искаше да прекъсва баща си.
— А пък после — заяви Папа, — когато му дойде времето, ще изместим семейство Гарсия и ще заемем тяхното място.
— Имаш предвид, че ще поемем контрола над правителството? — попита Мики с разширени очи.
Направо бе сразен от дързостта и увереността на Папа.
— Да. След двайсет години, сине, или аз ще бъда президент на Кордоба… или ти.
Мики се опита да възприеме казаното. Конституцията на Кордоба гарантираше демократични избори, но досега такива не бяха провеждани. Президентът Гарсия бе завзел властта чрез държавен преврат преди десет години; преди това бе служил като главнокомандващ на въоръжените сили на президента Лопес, който бе водил въстанието срещу испанското владичество — онова, в което се бяха били и Папа, и каубоите му.
Сега Папа учуди Мики с лукавството и изкусната си стратегия: първо да стане пламенен поддръжник на настоящия управник, а след това да го предаде. Каква обаче бе ролята на самия Мики? Той трябваше да стане посланик на Кордоба в Лондон. Вече бе предприел първата стъпка, като прогони Тонио Силва и зае поста му. Трябваше да намери начин да стори същото и с посланика.
А след това какво? Ако баща му бе президент, Мики можеше да стане министър на външните работи и да пътува по целия свят като представител на страната си. Папа обаче бе казал, че самият Мики може да бъде президент — не Пауло, не чичо Рико, ами Мики. Възможно ли бе наистина?
А защо не? Мики бе умен, безскрупулен и имаше добри връзки. Какво друго му трябваше? Представата, че може да управлява цяла държава, направо го опияни. Всички щяха да му се кланят; щеше да избира сред най-красивите жени в страната, независимо дали го искаха или не; щеше да бъде богат като семейство Пиластър.
— Президент — замечтано произнесе той. — Харесва ми.
Папа се пресегна небрежно и го шамароса през лицето.
Възрастният мъж имаше мощна ръка с мазолеста длан; шамарът разтърси Мики. Той извика, стреснат и възмутен, и скочи на крака. В устата си усещаше вкуса на кръв. Гостилницата притихна и всички погледи се обърнаха към тях.
— Сядай — нареди Папа.
Бавно и неохотно Мики се подчини.
Папа се протегна през масата и го сграбчи с две ръце за реверите. Гласът му тегнеше от презрение:
— Целият план е застрашен, защото ти се провали напълно в простичката и съвсем лесна задача, която ти бе възложена!
Мики се плашеше до смърт, когато баща му изпаднеше в това настроение.
— Папа, ще си получиш пушките! — увери го той.
— Само след месец в Кордоба ще бъде пролет. Трябва да завземем мините на Делабарка през този сезон — догодина ще бъде прекалено късно. Купих си билет за един товарен кораб, който заминава за Панама. Подкупил съм капитана да ме остави заедно с оръжията на атлантическия бряг на Санта Мария.
Папа стана и повлече и Мики да се изправи на крака. От силата, с която стискаше ризата му, платът се разкъса.
— Корабът отплава след пет дни — произнесе с такъв тон, че Мики потръпна от страх. — Сега изчезвай оттук и върви да ми купиш пушките!
 

Сервилният главен прислужник на Огъста Пиластър, Хастед, пое мокрото палто на Мики и го окачи близо до запалената камина. Мики не му благодари. Двамата не се харесваха. Хастед ревнуваше всички, които допадаха на Огъста, а пък Мики го презираше заради раболепието му. Освен това никога не можеше да разбере накъде гледа Хастед, което силно го изнервяше.
Сега Мики влезе в салона и откри Огъста, която бе сама. Тя очевидно се зарадва, като го видя. Хвана ръката му в своите и промълви:
— Замръзнал си.
— Дойдох пеша през парка.
— Глупаво момче! Трябвало е да вземеш файтон.
Мики не можеше да си позволи да наема файтони, но Огъста не бе наясно с този факт. Тя притисна ръката му към гърдите си и се усмихна. Действието й напомняше на сексуална покана, но жената се държеше, сякаш просто невинно затопля студените му пръсти.
Тя често правеше подобни неща, когато двамата бяха сами — и обикновено на Мики му харесваше. Хващаше дланта му и допираше бедрото му, а пък той докосваше ръката или рамото й и се вглеждаше в очите й. Снижаваха глас, докато разговаряха, все едно бяха любовници. Никога не признаваха, че флиртуват. За него бе вълнуващо, както и за нея. Днес обаче той бе прекалено разтревожен и твърде близо до отчаянието, за да си губи времето с нея.
— Как е старият Сет? — попита направо с надеждата да научи за внезапна криза и завръщане на болестта му.
Огъста усети настроението му и пусна ръката му без възражения, макар да изглеждаше разочарована.
— Ела по-близо до огъня — предложи му, после седна на кушетката и потупа мястото до себе си. — Сет е много по-добре.
Сърцето на Мики се сви.
Тя продължи:
— Може би няма да ни напусне още дълги години. — Не успяваше да прикрие раздразнението в гласа си. Нямаше търпение съпругът й да поеме ръководството на банката. — Нали знаеш, че в момента живее тук? Ще го посетиш, след като пийнеш чай.
— Сигурно трябва скоро да се пенсионира? — попита Мики.
— За съжаление няма признаци за нищо такова. Тази сутрин например забрани да се издава нова емисия акции на руската железница. — Потупа леко коляното му. — Бъди търпелив. Накрая твоят Папа ще си получи пушките.
— Само че не може да чака още дълго — притеснено обясни Мики. — Трябва да замине следващата седмица.
— Значи затова си толкова напрегнат — отбеляза тя. — Горкото момче. Иска ми се да можех да направя нещо, за да ти помогна.
— Не познавате баща ми — заяви Мики, а в гласа му се промъкна отчаяние. — Пред вас той се преструва на културен, цивилизован човек. В действителност е варварин. Само Господ знае какво ще ми направи, ако се проваля!
В преддверието се разнесоха гласове.
— Трябва да ти кажа нещо, преди да влязат останалите — забързано произнесе Огъста. — Най-после се срещнах с господин Дейвид Мидълтън.
Мики кимна.
— И какво каза той?
— Беше учтив, но откровен. Спомена, че не вярва, че е била разказана цялата истина за смъртта на брат му и ме попита дали мога да го свържа с Хю Пиластър или с Антонио Силва. Отговорих му, че и двамата са в чужбина и че си губи времето.
— Иска ми се да можехме да разрешим проблема със стария Сет толкова гладко, колкото се справихме с този — заяви Мики, точно когато вратата се отвори.
Първо влезе Едуард, а после и сестра му Клемънтайн. Клемънтайн приличаше на Огъста, но не притежаваше силата на характера й, нито чувствената й привлекателност. Огъста наля чай. Мики водеше безцелен и непоследователен разговор с Едуард на тема плановете им за вечерта. През септември нямаше балове, нямаше празненства: аристокрацията не се връщаше в Лондон, преди да мине Коледа. В момента в града бяха само политиците и съпругите им. Не липсваха обаче забавления за средната класа и Едуард бе купил билети за някаква пиеса. Мики се престрои, че с нетърпение очаква представлението, но мислите му бяха заети с Папа.
Хастед внесе горещи кексчета с масло. Едуард изяде няколко, но Мики нямаше апетит. Пристигнаха и други членове на семейството. Братът на Джоузеф, Младия Уилям; грозната сестра на Джоузеф, Маделин; както и съпругът на Маделин, майор Хартшорн с белега на челото. Всички те говореха за финансовата криза, но Мики виждаше, че не се страхуват: старият Сет я бе предвидил и се бе погрижил банка «Пиластър» да не пострада. Високорисковите ценни книжа бяха загубили стойността си — египетските, перуанските и турските облигации се бяха сринали — но ценните книжа на английското правителство и акциите на английските железопътни компании бяха спаднали съвсем леко.
Един по един всички се изредиха да видят Сет; после един по един се върнаха и заявиха, че е изумителен човек. Мики изчака и последния. Най-сетне дойде и неговият ред да се качи, в пет и половина следобед.
Сет бе в някогашната стая на Хю. Пред открехнатата врата седеше медицинска сестра в случай, че на стареца му потрябва нещо и я повика. Мики влезе и затвори вратата.
Сет бе седнал в леглото си и четеше «Икономист». Мики поздрави:
— Добър ден, господин Пиластър. Как се чувствате?
Сет остави списанието си с очевидно нежелание.
— Чувствам се добре, благодаря. Как е баща ви?
— Няма търпение да се завърне у дома.
Мики се вгледа в крехкия възрастен човек, разположен на белите чаршафи. Кожата на лицето му бе прозрачна, а извитото острие на пиластровия нос изглеждаше по-остро от всякога, но в очите му блестяха жизненост и пъргав ум. Оставяше впечатлението, че спокойно може да живее и да управлява банката още десет години.
Мики сякаш чу гласа на баща си да нашепва в ухото му: «Кой стои на пътя ни?».
Старецът бе слаб и безпомощен, а в момента в стаята бяха само той и Мики — и сестрата отвън.
Мики осъзна, че трябва да убие Сет.
Гласът на баща му заповяда: «Направи го веднага!».
Можеше да го задуши с възглавница и нямаше да остави никакви следи. Всички щяха да решат, че старецът си е заминал от естествена смърт.
Сърцето на Мики се изпълни с ненавист. Стана му зле.
— Какво има? — попита Сет. — Изглеждате по-болен от мен.
— Удобно ли ви е, сър? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. — Нека ви наглася възглавниците.
— Моля, не си правете труда. Добре са си — каза Сет, но Мики се пресегна зад гърба му и измъкна една голяма пухена възглавница.
После хвърли поглед към възрастния мъж и се поколеба.
В очите на Сет проблесна страх; той отвори уста да извика.
Преди обаче да издаде звук, Мики затисна лицето му с възглавницата и бутна главата му назад.
За нещастие, ръцете на Сет се намираха над чаршафите и сега той стисна китките на Мики с изненадваща сила. Мики с ужас наблюдаваше впилите се в ръкавите му старчески нокти, но продължи да натиска. Сет отчаяно драскаше по ръцете му, но младият мъж бе по-силен.
След като не успя по този начин, Сет започна да рита и да се извива. Не можеше да се измъкне от хватката на Мики, но леглото на Хю бе старо и скърцаше. Мики се уплаши, че сестрата може да чуе тези звуци и да влезе да провери какво става. Сети се само за един начин, по който да накара стареца да престане: да легне отгоре му. Без да смъква възглавницата от лицето му, Мики се покачи на леглото и се разположи върху гърчещото се тяло. Обезумял си помисли, че сцената гротескно напомня на секса с жена, която не иска да се отдаде. Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните му. Сет продължаваше да се бори, но тежестта на Мики ограничаваше движенията му, а леглото бе престанало да скърца. Мики продължи да натиска безжалостно.
Най-после всички движения замряха. Мики остана на мястото си толкова дълго, колкото се осмели — просто за да е сигурен. После внимателно отмести възглавницата и се вгледа в бялото, застинало лице. Очите бяха затворени, но чертите му бяха спокойни. Старият Сет изглеждаше мъртъв. Мики трябваше да провери дали има пулс. Бавно и боязливо сведе глава към гърдите му.
Изведнъж очите на стареца се отвориха широко и той си пое въздух дълбоко и шумно.
Малко оставаше Мики да изпищи от ужас. Миг по-късно обаче дойде на себе си и отново притисна възглавницата върху лицето на Сет. Усети, че трепери от страх и отвращение, но повече съпротива нямаше.
Знаеше, че трябва да задържи така възглавницата поне още няколко минути, за да е напълно сигурен, че този път старецът наистина е умрял. Само че се притесняваше заради сестрата. Можеше да й направи впечатление колко е тихо. Трябваше да говори, за да създаде илюзия, че всичко е нормално. Само че не можеше да се сети какво да каже на един покойник. «Приказвай нещо», заповяда си, «няма значение какво е, стига тя да чува някакво мънкане».
— Много съм добре — измърмори отчаяно. — Много добре, много добре. Ами вие? Хубаво, хубаво. Радвам се да чуя, че се чувствате по-добре. Просто чудесно, господин Пиластър! Много се радвам, че изглеждате толкова добре, така чудесно, просто прекрасно, о, боже мили, повече не мога, много добре, чудесно, чудесно…
Наистина не издържаше повече. Спря да натиска възглавницата. Намръщи се с отвращение и положи длан на гърдите на Сет — там, където смяташе, че се намира сърцето. Тук-таме от бледата кожа на стареца стърчаха бели косми. Тялото под нощната риза бе топло, но не се долавяше сърдечен ритъм. «Наистина ли си мъртъв този път?», попита наум. А после сякаш отново чу гласа на Папа, гневен и нетърпелив: «Да, глупак такъв, мъртъв е, а сега се махай оттам!». Остави възглавницата върху лицето на мъртвеца, претърколи се от трупа и се изправи.
Започна да му се гади. Чувстваше слабост, беше му лошо и се наложи да сграбчи колоната на голямото старинно легло, за да се задържи прав. «Убих го!», каза си. «Убих го.»
На площадката отвън се чу говор.
Мики хвърли поглед към тялото на леглото. Възглавницата все още бе върху лицето на Сет. Грабна я от там. Очите на стареца бяха широко отворени и втренчени.
Вратата се отвори.
Влезе Огъста.
Тя застана на прага, загледана в разтуреното легло, спокойното лице на Сет с втренчените невиждащи очи и възглавницата в ръцете на Мики. Кръвта се оттече от бузите й.
Мики я гледаше, безмълвен и безпомощен, в очакване да проговори.
Тя само стоеше и местеше очи между Сет и Мики. Това продължи доста дълго.
А после, бавно и съвсем безшумно, затвори вратата.
Взе възглавницата от Мики. Повдигна безжизнената глава на Сет и върна възглавницата на мястото й, след това оправи чаршафите. Вдигна списанието от пода, положи го на гърдите на мъртвия и намести ръцете му отгоре, сякаш бе заспал, докато го е преглеждал.
Накрая склопи очите му.
Приближи се към Мики.
— Трепериш — каза му.
Пое лицето му в длани и го целуна по устните.
За миг той бе прекалено изненадан и не можеше да реагира. После — само за част от секундата — предишният ужас бе заменен от желание. Протегна ръце и я прегърна. Гърдите й се притиснаха към неговите. Огъста отвори уста и езиците им се срещнаха. Мики сграбчи гърдите й с две ръце и силно ги стисна. Тя изпъшка. Той моментално усети, че се възбужда. Огъста започна да трие таза си в него, да притиска слабините си към мощната му ерекция. И двамата дишаха тежко, като след дълго тичане. Огъста хвана ръката му, приближи я към устата си и я захапа, за да не извика на глас. После стисна очи и потрепери. Мики осъзна, че е стигнала до оргазъм. Възбуди се толкова силно, че след секунди също стигна до кулминацията си.
Всичко бе продължило само няколко минути. След края двамата продължиха да се притискат един към друг задъхани още известно време. Мики бе твърде объркан, за да разсъждава.
Когато Огъста възстанови дишането си, се измъкна от ръцете му.
— Отивам си в стаята — промълви тихо. — Ти трябва веднага да напуснеш къщата.
— Огъста…
— Наричай ме «госпожо Пиластър»!
— Добре…
— Това никога не се е случвало — яростно прошепна тя. — Разбираш ли ме? Нищичко не се е случило, изобщо!
— Добре — отново се съгласи Мики.
Огъста приглади предницата на роклята си и нагласи прическата си. Той я наблюдаваше безпомощно. Не можеше да помръдне — бе като закован на мястото си от силата на волята й. Тя се обърна и отиде до вратата. Мики машинално я отвори и задържа пред нея. Последва я навън.
Сестрата ги изгледа въпросително. Огъста допря пръст до устните си в знак, че трябва да се пази тишина.
— Тъкмо заспа — каза съвсем тихо.
Мики бе удивен и ужасен от хладнокръвието й.
— Това е най-добре за него — отбеляза сестрата. — Ще го оставя на спокойствие за час-два.
Огъста изрази с кимване съгласието си.
— И аз така бих направила на ваше място. Повярвайте ми, в момента му е много удобно.
 

Втора част
1879
 
Първа глава
Януари
 
I
 
Хю се върна в Лондон след шест години. За това време семейство Пиластър бе удвоило богатството си — за което Хю също имаше заслуга.
В Бостън той се бе справил удивително добре, много по-добре, отколкото можеше дори да мечтае. Съединените щати вече се възстановяваха след Гражданската война и презокеанската търговия процъфтяваше, а пък Хю се бе погрижил банка «Пиластър» да финансира сериозен дял от този бизнес.
После пък бе насочвал партньорите при издаването на серия много доходни емисии на северноамерикански акции и облигации. След войната правителството и фирмите имаха нужда от пари в брой; банка «Пиластър» се погрижи да ги набере.
И накрая бе станал истински експерт по отношение на хаотичния пазар за акции на железопътни компании. Научил се бе да определя кои железници ще донесат много пари и кои линии няма да прекосят и първата планинска верига. Първоначално чичо Джоузеф проявяваше предпазливост — той добре помнеше финансовия срив в Ню Йорк през 1873 г. Хю обаче бе наследил характерния за семейство Пиластър консерватизъм, внимаваше много и препоръчваше само наистина качествени ценни книжа, а същевременно отбягваше всичко, в което се забелязваше дори бегъл намек за показност и спекулативност. Доказал бе, че преценките му са правилни. Сега банката бе световен лидер в бизнеса с набиране на капитал за промишленото развитие на Северна Америка. Хю получаваше хиляда лири годишно — и знаеше, че заслужава и повече.
Когато акостира в Ливърпул, го посрещна главният чиновник от местния клон на банка «Пиластър». Двамата бяха разменяли телеграми поне веднъж седмично, откакто Хю отиде в Бостън. Никога не се бяха срещали лично, затова когато се запознаха, чиновникът възкликна:
— О, боже! Не знаех, че сте толкова млад, сър!
На Хю това му достави удоволствие, защото тъкмо тази сутрин бе открил един сребърен косъм в иначе катраненочерната си коса. Беше на двайсет и шест години.
Отиде с влака направо във Фолкстън, без да спира в Лондон. Партньорите в банка «Пиластър» може и да смятаха, че трябва първо да им се обади, преди да отиде при майка си; той обаче бе на противоположното мнение. Отдал им бе последните шест години от живота си и считаше, че дължи на майка си поне един ден.
Завари я по-спокойна и прекрасна от всякога, макар че още се обличаше в черно в памет на баща му. Сестричката му Доти, сега дванайсетгодишна, почти не си го спомняше и се държеше много срамежливо, преди да я сложи на коляното си и да й припомни колко зле бе сгънала ризите му.
Помоли горещо майка си да се премести в по-голяма къща — спокойно можеше да си позволи да й плаща наема. Тя не се съгласи. Каза му вместо това да пести парите си и да трупа капитал. Все пак успя да я убеди да наеме още една прислужница, която да помага на госпожа Билт, застаряващата икономка.
На следващия ден се качи на влака по линия Лондон-Чатъм-Доувър и пристигна в Лондон на гара «Холбърн Вайъдъкт». Един грамаден хотел бе построен точно на гарата от предприемачи, които вероятно смятаха, че много хора ще използват Холбърн за спирка и престой на път към Ница или Санкт Петербург. Хю не би вложил пари в това начинание: предполагаше, че гарата ще служи най-вече на работници от града, които живееха в разрастващите се предградия на югоизточен Лондон.
Беше ярка пролетна утрин. Тръгна пеша към банка «Пиластър». Забравил бе колко задимен е Лондон — въздухът тук бе много по-лош от този в Бостън или Ню Йорк. Спря за миг пред банката и се загледа във внушителната й фасада.
Казал бе на партньорите, че иска да излезе в отпуск, да се върне и да види майка си и сестра си и старата родина. Само че имаше и друга причина за прибирането си в Лондон.
Канеше се да пусне истинска бомба.
Пристигнал бе с предложение за сливане между северноамериканската дейност на «Пиластър» с нюйоркската банка «Мадлър и Бел» и образуване на ново партньорство под името «Мадлър, Бел и Пиластър». Това щеше да донесе много пари на банката; да се превърне в собственото му върхово постижение в Съединените щати; и най-после, да му даде възможност да се върне в Лондон и от обикновен помощник да израсне до служител, който взима решения. Щеше да означава също така край на заточението му.
Той оправи нервно вратовръзката си и влезе вътре.
Банковата зала, която преди години така го бе впечатлила с мраморния си под и представителните «разносвачи», сега излъчваше единствено сериозност и тежест. Когато започна да се изкачва по стълбите, срещна Джонас Мълбъри, някогашния си наставник. Мълбъри едновременно се изненада и зарадва, че го вижда.
— Господин Хю! — възкликна той, като същевременно разтърсваше енергично ръката му. — За постоянно ли се връщате?
— Така се надявам. Как е госпожа Мълбъри?
— Много добре, благодаря ви.
— Предайте й моите поздрави. Ами трите ви дечица?
— Сега са пет. Всичките са в чудесно здраве, благодаря на Бога!
На Хю му хрумна идеята, че главният чиновник може би знае отговора на един въпрос, който го вълнуваше.
— Мълбъри, вие тук ли бяхте, когато господин Джоузеф бе избран за партньор?
— По онова време тъкмо бях станал младши чиновник. През юни ще станат двайсет и пет години оттогава.
— В такъв случай господин Джоузеф трябва да е бил на…
— Двайсет и девет.
— Благодаря ви.
Хю се качи в стаята на партньорите, почука на вратата и влезе. И четиримата партньори бяха вътре: чичо Джоузеф, седнал на бюрото за старшия партньор (изглеждаше по-възрастен, по-плешив и повече приличаше на стария Сет); съпругът на леля Маделин, майор Хартшорн, който четеше «Таймс» на топло край огъня (носът му бе станал съвсем червен, сякаш за да подхожда по цвят на белега на челото му); чичо Самюъл, както винаги — прекрасно облечен (носеше тъмносив двуреден фрак, а под него перленосив елек), който се мръщеше над някакъв договор; и накрая най-младият партньор, Младия Уилям (сега на трийсет и една години), който седеше на бюрото си и записваше нещо в един тефтер.
Самюъл първи поздрави Хю.
— Скъпо мое момче! — обърна се към него той, стана и разтърси ръката му. — Колко добре изглеждаш!
Хю стисна ръцете на всички и прие подадената му чаша шери. Разгледа портретите на предишните старши партньори, закачени на стените.
— Преди шест години в тази стая продадох на сър Джон Камъл облигации на руското правителство на стойност сто хиляди лири — припомни си той.
— Така е — отбеляза Самюъл.
— Комисионата на «Пиластър» от тази продажба, при пет процента, все още се равнява на сума, по-голяма от онази, която съм получил за всичките осем години, откакто работя в банката — произнесе Хю с усмивка.
— Надявам се, че не си дошъл да молиш за увеличение на заплатата — докачливо подметна Джоузеф. — Твоята заплата и в момента е най-високата в цялата фирма.
— С изключение на тези на партньорите — заяви Хю.
— Естествено! — избухна Джоузеф.
Хю осъзна, че е поставил лошо начало. «Твърде нетърпелив си, както винаги», каза си. «Намали малко скоростта!»
— Не говоря за повишение — обясни. — Но пък имам едно предложение към партньорите.
Самюъл подхвърли:
— Най-добре да седнеш и да ни разправиш за него.
Хю остави чашата, от която изобщо не бе отпил, и се постара да събере мислите си. Отчаяно искаше да се съгласят с предложението му. То бе едновременно връхната точка на досегашната му кариера и доказателството за победата му над злополучието. С един удар щеше да донесе на банката повече работа и сделки, отколкото голяма част от партньори привличаха за цяла година. И ако приемеха, щяха да имат известно задължение към него, да са принудени да го направят партньор.
— Бостън вече не е финансовият център на Съединените щати — започна той. — Сега това е Ню Йорк. Наистина трябва да си преместим офиса. Само че има една пречка. При голяма част от сделките, които сключвах през последните шест години, работих заедно с «Мадлър и Бел» от Ню Йорк. Може да се каже, че Сидни Мадлър ме взе под крилото си, когато бях напълно неопитен. А ако се преместим в Ню Йорк, ще им станем конкуренти.
— Няма нищо лошо в конкуренцията, където е уместно, разбира се — заяви Хартшорн. Той рядко допринасяше с нещо наистина стойностно към разговора, но вместо да си замълчи, редовно казваше някаква очевидна истина, сякаш е изключително важен постулат.
— Може и така да е. Аз обаче имам по-добра идея. Защо да не слеем северноамериканския си клон с «Мадлър и Бел»?
— Да ги слеем ли? — запита Хартшорн. — Какво имаш предвид?
— Да създадем съвместно предприятие. Ще го наречем «Мадлър, Бел и Пиластър». Ще има клонове в Ню Йорк и Бостън.
— А как ще действа?
— Новата финансова къща ще се занимава с финансирането на всички вносно-износни сделки, които досега са били предмет на двете банки поотделно, а печалбите ще се делят. «Пиластър» ще има възможност да участва във всички нови емисии на акции и облигации, които издава «Мадлър и Бел». Аз ще движа работата от Лондон.
— Не ми допада — отсече Джоузеф. — Направо предаваме бизнеса си да го контролира някой друг!
— Не сте чули най-хубавата част — заяви Хю. — Всички сделки на «Мадлър и Бел» в Европа, които в момента са разпределени между няколко лондонски банки, ще бъдат предадени на банка «Пиластър».
Джоузеф чак изсумтя от изненада.
— Това сигурно възлиза на…
— Повече от петдесет хиляди лири на година под формата на комисиони.
Хартшорн възкликна:
— Мили боже!
Всички бяха слисани. Никога не бяха участвали в съвместно предприятие, а и не очакваха подобно новаторско предложение от човек, който все още не бе дори партньор. Но перспективата за петдесет хиляди лири годишно от комисиони бе неустоима.
— Ти очевидно си го обсъждал с тях — отбеляза Самюъл.
— Да. Мадлър е много запален от идеята, както и партньорът му, Джон Джеймс Бел.
Младия Уилям подметна:
— И ти ще ръководиш това съвместно предприятие от Лондон, така ли?
Хю разбра, че Уилям го смята за съперник, който би представлявал значително по-малка опасност, ако е отдалечен на пет хиляди километра.
— А защо не? — поинтересува се. — В крайна сметка, именно в Лондон се набират парите.
— А в качеството на какъв ще го правиш?
Хю би предпочел да не му се налага да отговаря толкова скоро точно на този въпрос. Уилям се заяждаше — беше попитал, само за да го постави в неудобно положение. Сега се налагаше Хю да се примири.
— Смятам, че господин Мадлър и господин Бел ще очакват да работят с партньор.
— Твърде млад си, за да бъдеш партньор! — незабавно го сряза Джоузеф.
— На двайсет и шест съм, чичо — отвърна Хю. — Теб самият са те направили партньор, когато си бил на двайсет и девет.
— Три години са дълго време.
— А петдесет хиляди лири са много пари.
Хю осъзна, че проявява нахалство и прекалена самонадеяност — този недостатък по принцип бе характерен за него. Знаеше, че ако ги притисне в ъгъла, ще му откажат само заради консерватизма си. Затова побърза да отстъпи.
— Но трябва, разбира се, да се преценят много неща. Наясно съм, че ще искате да го обсъдите. Може би трябва да ви оставя насаме?
Самюъл му кимна едва забележимо и Хю тръгна към вратата.
Самюъл каза:
— Хю, независимо дали това предприятие се осъществи, трябва да те поздравим за обещаващото доходност предложение. Сигурен съм, че всички сме на едно мнение. — Вгледа се въпросително в партньорите си и те кимнаха в знак на съгласие.
— Точно така, точно така — измърмори чичо Джоузеф.
Хю не знаеше дали да се нервира, защото не бяха приели плана му, или пък да се радва, че не са го отхвърлили направо. Изпита едно много обезсърчаващо усещане, точно обратното на прежния му триумф — все едно бе преживял отчайващ провал. Но не можеше да стори нищо повече.
— Благодаря — отвърна и излезе.
В четири часа същия следобед бе застанал пред огромната натруфена къща на Огъста на «Кенсингтън Гор».
След като шест години бяха излагани на лондонската мръсотия и сажди, червените тухли и белите камъни бяха потъмнели и зацапани. Статуите на птици и зверове по стъпаловидния фронтон обаче още си седяха, както и корабът с разперени платна на върха на покрива. «А казват, че американците си падат по показността!», помисли си Хю.
Научил бе от писмата на майка си, че Джоузеф и Огъста са похарчили част от своето непрекъснато увеличаващо се богатство за две други къщи — замък в Шотландия и провинциално имение в Бъкингамшир. Огъста бе пожелала да продадат тази на «Кенсингтън» и да си купят нова в Мейфеър, но Джоузеф бе тропнал с крак: тук му харесваше.
Къщата бе сравнително нова, когато Хю я напусна, но независимо от това за него бе свързана с много спомени. Тук бе страдал от тормоза на Огъста, тук бе ухажвал Флорънс Столуърти, ударил Едуард — и любил Мейзи Робинсън. Най-остър и мъчителен бе споменът за Мейзи. Той не мислеше толкова за унижението и позора, а за страстта и радостното вълнение. От онази нощ не бе чувал нищо за Мейзи, обаче все още мислеше за нея всеки ден.
Семейството щеше да запомни скандала от преразказа на Огъста, според който поквареният син на Тобайъс Пиластър бе довел в дома си проститутка; след като го бяха заловили на местопрестъплението, ожесточено бе нападнал горкичкия Едуард, който нямал никаква вина. Така да бъде! Можеха да си мислят, каквото си искат, но трябваше да му признаят качествата като Пиластър и като банкер. И скоро, с малко повече късмет, щяха да са принудени да го направят партньор.
Чудеше се колко ли се е променило семейството за шест години. Майка му го бе осведомявала за събитията в рода в писмата, които му пишеше всеки месец. Братовчедка му Клемънтайн бе сгодена и скоро щеше да се жени; Едуард не беше — независимо от упоритите усилия на Огъста в тази насока; Младия Уилям и Биатрис си имаха момиченце. Майка му обаче не бе споменала нищо за другите, не толкова явни промени. Дали чичо Самюъл все още живееше със «секретаря» си? Дали Огъста бе все така безмилостна, или с възрастта бе започнала да омеква? Беше ли съзрял и поумнял Едуард, бе ли спрял да върши глупости? А дали Мики Миранда най-после се бе оженил за някое от множеството момичета, които хлътваха по него всеки сезон?
Време бе да се изправи срещу всички тях. Прекоси улицата и почука на вратата.
Отвори му подмазвачът Хастед, главният прислужник на Огъста. Той като че ли не се бе променил — очите му все още гледаха в различни посоки.
— Добър ден, господин Хю — поздрави той, но гласът му с уелско произношение бе леден. Очевидно Хю все още бе в немилост в тази къща. Приветствените думи на Хастед винаги бяха точен барометър за настроението на Огъста.
Прекоси преддверието и стигна до малко по-широкото фоайе. Там, като комитет по посрещането, бяха застанали трите брантии на семейство Пиластър: Огъста, зълва й Маделин и дъщеря й Клемънтайн. На четирийсет и седем години Огъста изглеждаше великолепно, както винаги: лицето й бе все така класически красиво с тъмните си вежди и горделивия поглед; качила бе няколко килограма през изминалите шест години, но бе достатъчно висока и можеше да си го позволи. Клемънтайн бе като нейно по-слабо копие, но не притежаваше неукротимия дух и излъчването на майка си, затова не изглеждаше красива. Леля Маделин пък бе типичната Пиластър от главата до петите — от извития като клюн нос през слабата кокалеста фигура, чак до скъпата дантела, с която бяха украсени подгъвите на синята й като лед рокля.
Хю стисна зъби и целуна и трите.
Огъста подхвърли:
— Е, Хю, вярвам, че след придобития в чужбина опит вече си значително по-мъдър, отколкото бе преди. Нали?
Тя явно нямаше намерение да позволи на когото и да било да забрави, че заминаването му е било помрачено от скандал.
Хю отговори:
— Смятам, че всички помъдряваме с възрастта, скъпа лельо.
И със задоволство забеляза, че лицето й потъмня от гняв.
— Така е, наистина! — хладно отвърна тя.
Намеси се Клемънтайн.
— Хю, позволи ми да ти представя годеника си, сър Хари Тонкс.
Хю му стисна ръката. Хари бе прекалено млад, за да е бил удостоен с рицарско звание за заслуги. Следователно това «сър» означаваше, че е баронет — нещо като втора ръка аристократ, защото това бе най-нисшата наследствена титла. Хю не му завиждаше, че ще се жени за Клемънтайн. Тя не бе така лоша като майка си, но винаги бе притежавала известна подлост.
Хари запита Хю:
— Как мина пътуването ви?
— Много бързо — отвърна Хю. — Дойдох с един от новите витлови параходи. Отне ми само седем дни.
— Божичко! Великолепно, великолепно.
— От коя част на Англия сте, сър Хари? — поинтересува се Хю, който искаше да разбере нещо повече за произхода му.
— Имам имение в Дорсетшир. Повечето от арендаторите ми отглеждат хмел.
Хю заключи, че става дума за дребен земевладелец. Ако имаше поне малко акъл, щеше да продаде стопанствата си и да вложи парите в банка «Пиластър». В действителност Хари не изглеждаше особено умен, но бе възможно да е достатъчно покорен.
Жените от семейство Пиластър обичаха да се омъжват за мъже, които правят, каквото им се каже. Хари приличаше на по-млада версия на съпруга на Маделин, Джордж. С възрастта тези мъже ставаха раздразнителни и кисели, но рядко се бунтуваха истински.
— Ела в салона — нареди Огъста в този миг. — Всички чакат да се видят с теб.
Последва я, но на прага спря. Познатото просторно помещение, с голямата камина в единия край и френските прозорци, които водеха към градината, бе силно променено. Изчезнали бяха всички мебели и материи в японски стил; новото обзавеждане бе решено в смели, ярки цветове и десени. Когато се вгледа по-внимателно, Хю забеляза, че всички шарки всъщност изобразяват цветя: килимът бе обсипан с едри жълти маргаритки, на тапетите имаше червени рози, пълзящи по декоративна градинска решетка; макове красяха пердетата; по копринената драперия, която закриваше краката на столовете, рамките на огледалата, някои маси и пианото, се виждаха розови хризантеми.
— Променила си стаята, лельо — напълно излишно отбеляза очевидното той.
Клемънтайн обясни:
— Всичко е от новия магазин на Уилям Морис на «Оксфорд стрийт». Това е последната мода.
Огъста добави:
— Обаче трябва да сменя килима. Цветът не е подходящ.
Хю си припомни и това: Огъста никога не бе доволна, никога не й стигаше.
По-голямата част от семейството бе тук. Всички бяха любопитни относно Хю и това бе съвсем естествено. Той бе заминал опозорен и вероятно бяха смятали, че никога няма да го видят отново, но го бяха подценили. Сега се бе завърнал, и то като герой и победител, затова всички изгаряха от нетърпение да го видят отново.
Първият човек, чиято ръка стисна, бе на братовчед му Едуард. Той бе на двайсет и девет, но изглеждаше по-възрастен, защото вече бе започнал да наедрява, а лицето му на чревоугодник лъщеше от издайническа руменина.
— Е, значи се върна — бяха думите му.
Опита се да се усмихне, но успя единствено да изкриви устни в презрителна гримаса. Хю не можеше да го обвинява. Хората винаги сравняваха двамата братовчеди. Сега собственият му успех привличаше вниманието към липсата на постижения на Едуард в банката.
До Едуард бе застанал Мики Миранда. Той все още бе красив и се обличаше с вкус. Всъщност, изглеждаше дори по-самоуверен и самодоволен.
Хю се обърна към него.
— Здрасти, Миранда. Още ли работиш за посланика на Кордоба?
— Аз съм посланикът на Кордоба.
Хю не бе особено изненадан.
Зарадва се, когато видя старата си приятелка Рейчъл Бодуин.
— Здрасти, Рейчъл, как си? — погледна я.
Рейчъл никога не се бе отличавала с особена красота, но сега се превръщаше в привлекателна жена, осъзна той. Ъгловатите й черти и близо разположените очи, които преди шест години му се бяха стрували обикновени, сега бяха неочаквано интригуващи.
— С какво си запълваш времето напоследък?
— Водя кампания за реформиране на закона за собствеността на жените — отвърна му. После се усмихна и добави: — За голям срам на родителите ми, които биха предпочели да проведа кампания за откриване на съпруг.
Хю си припомни и друго — че винаги бе стряскала с откровеността си. Той лично смяташе това й качество за интересно, но подозираше, че много от подходящите кандидати ще се подразнят от него. По принцип мъжете предпочитаха срамежливи и не прекалено умни жени.
Докато водеха неангажиращ разговор, той се зачуди дали Огъста все още иска да го сватоса с Рейчъл. Това нямаше кой знае какво значение: единственият мъж, към когото Рейчъл някога бе проявявала истински интерес, бе Мики Миранда. Дори сега тя се стараеше да включи Мики в разговора си с Хю. Той така и не бе разбрал защо момичетата смятат Мики за неустоим, но Рейчъл го озадачаваше повече и от останалите. Тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнава, че Мики е просто един мазен негодник. В действителност обаче тази му черта сякаш му придаваше още по-голямо очарование.
Продължи нататък и се здрависа с Младия Уилям и съпругата му. Биатрис го поздрави сърдечно и Хю реши, че Огъста няма такова влияние върху нея, както върху останалите жени от семейството.
Хастед ги прекъсна, за да подаде на Хю някакъв плик.
— Пристигна току-що по куриер — обясни той.
В плика имаше бележка. Според Хю почеркът принадлежеше на секретарка.
 
Пикадили №123
Западен Лондон
Вторник
«Госпожа Соломон Грийнборн се надява да се наслади на вашата компания по време на вечеря днес.»
 
Отдолу с познати, разкривени драскулки бе написано:
 
«Добре дошъл у дома!»
Соли
 
Стана му приятно. Соли бе голям добряк и винаги се държеше приятелски. Зачуди се защо никой от семейство Пиластър не бе така безгрижен и спокоен. Дали методистите бяха по природа по-напрегнати от евреите? Възможно бе обаче в семейство Грийнборн да съществува напрежение, за което той не знае.
— Пратеникът чака отговор, господин Хю — подсети го Хастед.
Хю отвърна:
— Нека предаде почитанията ми на госпожа Грийнборн, а също — че с удоволствие ще се присъединя към тях за вечеря.
Хастед се поклони и се оттегли.
Биатрис отбеляза:
— Божичко, нима ще вечеряш със семейството на Соломон Грийнборн? Това е прекрасно!
Хю се изненада.
— Не очаквам да е прекрасно — отвърна той. — Навремето със Соли бяхме в едно училище и винаги съм го харесвал, но покана за вечеря с него никога не е била кой знае каква привилегия.
— Да, обаче сега е — заяви Биатрис.
— Соли се ожени за истинска фъртуна — обясни Уилям. — Госпожа Грийнборн обожава да организира забавления. Нейните приеми са най-добрите в Лондон.
— Те са част от кръга «Марлборо». — Тонът на Биатрис бе изпълнен със страхопочитание. — Приятели са с принца на Уелс!
Годеникът на Клемънтайн, Хари, дочу разговора им и отсече възмутено:
— Не мога да си представя накъде отива английското общество, щом наследникът на трона предпочита евреи пред християни!
— Така ли? — запита Хю. — Аз пък трябва да призная, че никога не съм разбирал защо хората не харесват евреи.
— Не мога да ги понасям! — заяви Хари.
— Е, жените се в семейство на банкери, така че ще срещате страшно много евреи занапред.
Хари като че ли леко се засегна.
Намеси се Уилям:
— Огъста не одобрява целия кръг «Марлборо» — и евреите, и останалите. Очевидно моралът им не е такъв, какъвто би трябвало да бъде.
Хю подметна:
— И се обзалагам, че не канят Огъста на забавите си.
Биатрис се разкикоти, а Уилям отвърна:
— Определено не!
— Е — завърши Хю, — нямам търпение да се срещна с госпожа Грийнборн.
 

На улица «Пикадили» се редяха предимно дворци. В осем часа в мразовитата януарска вечер там имаше много движение — по улицата трескаво се носеха карети и файтони-таксита, а по осветените от газени фенери тротоари вървяха тълпи мъже, облечени като Хю — с фракове и бели папионки, жени с кадифени пелерини и кожени яки и силно гримирани проститутки от двата пола.
Хю крачеше, дълбоко замислен. Огъста се бе държала непреклонно и враждебно с него — както винаги. Той бе хранил слаба надежда, че е възможно да е омекнала малко, но това не се бе случило. Освен това тя все още бе матриархът, следователно да бъдеш неин враг означаваше да си в лоши отношения и със семейството.
Ситуацията в банката бе по-добра. Работата принуждаваше мъжете да са по-обективни. Огъста неминуемо щеше да опита да попречи на напредъка му там, но на онази територия той имаше повече шансове да се защити. Тя знаеше как да манипулира хората, но бе напълно безпомощна в невежеството си по отношение на банкерството.
Като направи равносметка, прецени, че днешният ден не бе протекъл зле. Сега очакваше с нетърпение една спокойна вечер с приятели.
Когато Хю замина за Америка, Соли Грийнборн живееше с баща си Бен в една грамадна къща с гледка към «Грийн парк». Сега Соли имаше собствено жилище, малко по-надолу по същата улица, почти толкова внушително като дома на баща му. Хю влезе през величествената входна врата и се озова в просторно фоайе, облицовано със зелен мрамор. Спря да разгледа по-внимателно широкото екстравагантно стълбище от оранжево-черен мрамор. Госпожа Грийнборн очевидно имаше нещо общо с Огъста: нито една от двете не вярваше в излишната сдържаност.
Във фоайето го посрещнаха главният прислужник и двама лакеи. Главният прислужник пое шапката му, след което веднага я предаде на единия лакей, а вторият поведе Хю нагоре по стълбището. Когато се озова на площадката на върха на стълбите, хвърли поглед през една отворена врата и видя бална зала с гладък полиран паркет и дълга редица закрити със завеси прозорци. После бе въведен в салона.
Хю не бе кой знае какъв специалист на тема обзавеждане, но веднага разпозна бляскавия разточителен стил Луи XVI. Таванът бе богато украсен с гипсови орнаменти, в стените бяха вградени панели, покрити с най-фини текстилни тапети на релефни шарки, а позлатените крака на масите и столовете бяха толкова тънки, че сякаш всеки момент щяха да се прекършат. Стаята бе решена в жълто, оранжево-червено, златисто и зелено. Хю предполагаше, че по-старомодните и държащи на благоприличието хора биха казали, че е твърде просташка. Това обаче би било само прикритие за завистта им. В действителност помещението имаше чувствено излъчване. То бе място, в което невероятно богати хора правеха каквото си поискат.
Няколко други гости вече бяха пристигнали и се бяха пръснали из стаята — пиеха шампанско и пушеха цигари. За Хю това бе новост: той никога не бе виждал да се пуши в салон. В този миг Соли го забеляза и се отдели от групичката смеещи се гости. Дойде при него и го поздрави:
— Пиластър, колко мило от твоя страна, че дойде! Как си, за бога?
Хю реши, че Соли е станал още по-общителен. Все още бе дебел и носеше очила, а на белия му елек вече имаше някакво петно, но бе дори по-весел от обичайното и — веднага го долови — по-щастлив отпреди.
— Много съм добре, благодаря, Грийнборн — отвърна.
— Знаех си! Наблюдавах как се развиваш. Иска ми се банката ни да имаше някой като теб в Америка. Надявам се, че от «Пиластър» ти плащат истинско състояние — напълно го заслужаваш.
— А пък за теб казват, че си се превърнал в истински паркетен лъв.
— Заслугата не е моя. Нали знаеш, че се ожених?
Обърна се и потупа голото бяло рамо на една дребна жена в красива рокля в светлокремаво и зелено. Тя гледаше в обратна посока, но гърбът й бе странно познат на Хю. Обзе го усещане за дежавю, от което му стана необяснимо тъжно. Соли я запита:
— Скъпа моя, помниш ли стария ми приятел Хю Пиластър?
Тя се забави още малко, за да довърши разговора със събеседниците си, а Хю си помисли: «Защо ли останах без дъх при вида й?».
А после жената бавно се обърна, като врата, която се отваря към миналото — и когато съзря лицето й, сърцето му спря.
— Разбира се, че го помня — отвърна тя. — Как сте, господин Пиластър?
Хю се взираше, загубил и ума, и дума, в госпожа Соломон Грийнборн. Това бе Мейзи.
 

II
 
Огъста седеше пред тоалетката си и си слагаше колието от един ред перли, което винаги носеше на вечерни събирания. То бе най-скъпото й бижу. Методистите не одобряваха скъпите украшения и стиснатият й съпруг Джоузеф използваше това като оправдание, за да не й купува бижута. Той щеше да се радва, ако жена му престанеше да променя обзавеждането на къщата толкова често, но тя го правеше, без да го пита: ако се съобразяваше с неговите предпочитания, щяха да живеят като служителите му. Джоузеф приемаше, макар и с мръщене, смяната на обзавеждането. Настояваше единствено да не пипа неговата спалня.
Огъста извади от отворената кутия за бижута пръстена, който Странг й бе подарил преди трийсет години. Той бе във формата на златна змия с диамантена глава и рубинени очи. Постави го на пръста си и — както бе правила хиляди пъти преди — потърка вдигнатата главичка по устните си, обзета от спомени.
Майка й я бе посъветвала:
— Върни му пръстена и се опитай да го забравиш.
Седемнайсетгодишната Огъста бе отвърнала:
— Вече му го върнах. И ще го забравя.
Това обаче бе лъжа. Пазеше пръстена, скрит в кухината под обложката на библията си — и никога не забрави Странг. Закле се, че ако не може да има любовта му, някой ден ще се сдобие с всички други неща, които той би могъл да й даде.
Още отдавна бе приела, че не може да стане графиня Странг, но бе твърдо решена да получи титла. И тъй като Джоузеф нямаше такава, се налагаше да му издейства.
От дълги години обмисляше проблема и изучаваше начините един мъж да се сдобие с титла. Вложила бе в стратегията си множество безсънни нощи, през които бе планирала и копняла за това. Сега бе готова, а и моментът бе подходящ.
Тази нощ, по време на вечерята, щеше да започне кампанията си. Сред гостите й имаше трима души, които щяха да изиграят съществена роля, за да стане Джоузеф граф.
Реши, че може да приеме титлата «граф на Уайтхейвън». Уайтхейвън бе пристанищният град, в който семейство Пиластър бе започнало да развива бизнеса си преди четири поколения. Прапрадядото на Джоузеф, Еймъс Пиластър, бе направил състоянието си чрез една изключително рискована операция, която се бе превърнала в легенда: вложил бе всичките си пари в натоварен с роби кораб. После обаче се бе заел с не така опасни сделки — изкупувал платове, основно шевиот и щамповано хасе от текстилните фабрики в Ланкашир и ги откарвал с кораби до двете Америки. Домът им в Лондон вече носеше името «Уайтхейвън хаус» в знак на почит към мястото, където се бе зародил бизнесът им. Ако планът на Огъста сработеше, тя щеше да бъде графиня Уайтхейвън.
Представи си как тя и Джоузеф влизат във великолепен салон за гости, а главният прислужник обявява: «Граф и графиня Уайтхейвън!». Мисълта за тази сцена извика усмивка на устните й. В ума си видя как Джоузеф прави първата си реч пред Камарата на Лордовете — на някаква тема, свързана с крупни и сложни финансови операции, а останалите перове го слушат с почтително внимание. Продавачите в магазините щяха да я наричат на висок глас «лейди Уайтхейвън», а другите клиенти — да се обръщат, за да видят коя е.
Каза си обаче, че най-много иска титлата заради Едуард. Някой ден той щеше да я наследи от баща си, а дотогава на визитните му картички щеше да пише «почитаемият Едуард Пиластър».
Знаеше точно какво трябва да стори, но въпреки това бе неспокойна. Да се сдобиеш с благородническа титла не бе същото като да си купиш нов килим — човек не можеше просто да отиде при търговеца и да му каже: «Този ми харесва, колко струва?». Всичко трябваше да се прави завоалирано, само чрез намеци. Тази вечер трябваше да стъпва много уверено; не й бяха позволени никакви грешки. Ако предприемеше погрешен ход, внимателно замислените й планове можеха много бързо да се сринат. Ако бе преценила неправилно хората си, бе загубена.
Една прислужница почука на вратата и съобщи:
— Господин Хобс пристигна, госпожо.
«Ще трябва да ме нарича «милейди» съвсем скоро», каза си Огъста.
Остави пръстена на Странг, изправи се и влезе през свързващата врата в спалнята на Джоузеф. Съпругът й бе облечен и готов за вечерята. Седеше пред шкафа със стъклени вратички, в който бе изложена колекцията му от украсени със скъпоценни камъни кутийки за енфие и разглеждаше една от тях на светлината на газената лампа. Огъста се зачуди дали сега е подходящото време да му спомене за Хю.
Хю продължаваше да й създава неприятности. Смяташе, че преди шест години веднъж и завинаги се е справила с него, но в момента той отново заплашваше да засенчи Едуард. Говореше се, че могат да го направят партньор. Огъста нямаше да позволи подобно нещо. Твърдо бе решила, че някой ден Едуард ще бъде старшият партньор и не можеше да допусне Хю да получи преднина.
Дали имаше основание да се безпокои толкова? Може би щеше да е добра идея да остави Хю да ръководи бизнеса. Едуард пък можеше да се заеме с друго, да стане политик, например. Само че банката бе сърцето на това семейство. Хората, които я напускаха, като бащата на Хю, Тобайъс, накрая винаги се проваляха. Банката бе мястото, където се правеха парите и се упражняваше властта. «Пиластър» бе в състояние да свали монарх от трона му, ако му откажеше заем. Малко политици можеха да сторят същото. Ужасяваше се от мисълта, че Хю може да стане старши партньор, да приема на гости посланици, да пие кафе с министъра на финансите, да сяда на почетното място на семейните събирания и да се разпорежда с Огъста и нейната част от рода.
Този път обаче нямаше да е лесно да се отърве от Хю. Той бе по-възрастен, по-умен и имаше установено, солидно място в банката. Проклетото момче бе работило търпеливо и здраво в продължение на шест години, за да възстанови накърнената си репутация. Дали щеше да успее да провали усилията му?
Реши, че сега не е най-точният момент да повдига въпроса пред Джоузеф. Възможно бе темата за Хю да предизвика разногласие, а тя искаше съпругът й да е в добро настроение за партито.
— Остани тук още няколко минути, ако искаш — предложи му. — Засега само Арнолд Хобс е пристигнал.
— Така и ще направя, стига ти да нямаш нищо против — отвърна той.
Тя предпочиташе да прекара известно време насаме с Хобс. Хобс бе редакторът на едно политическо списание, «Форум». По принцип то защитаваше позицията на консерваторите, които бяха на страната на аристокрацията и църквата — и се противопоставяше на либералите, партията на предприемачите и търговците и на методистите. Пиластрови бяха едновременно делови хора и методисти, само че на власт бяха консерваторите.
Срещала се бе само веднъж или два пъти с Хобс и предположи, че сигурно е бил изненадан, когато е получил поканата й. Въпреки това бе сигурна, че ще приеме. Едва ли получаваше покани за много приеми в домове, богати като този на Огъста.
Хобс бе в интересна позиция. Той разполагаше с власт, защото списанието му се четеше от много хора и бе уважавано; същевременно беше беден, защото от издаването му не печелеше много. Това съчетание го поставяше в неловко положение — и същевременно бе идеално за целите на Огъста. Той разполагаше със средствата да й помогне и можеше да бъде купен.
Съществуваше само една евентуална спънка. Огъста се надяваше Хобс да не държи на високоморални принципи — това би го направило безполезен за нея. Ако обаче го бе преценила правилно, той щеше да е склонен да се продаде.
Огъста бе нервна и напрегната. Остана за миг пред вратата на салона, като си повтаряше: «Успокой се, госпожо Пиластър, добра си в това!». След минута се поотпусна и влезе.
Хобс нетърпеливо се изправи да я посрещне. Той бе неспокоен, схватлив мъж, с нервни и насечени като на птица движения. Огъста прецени, че фракът му е на поне десет години. Тя поведе госта си към уютното кътче за сядане край еркерния прозорец. Искаше да създаде у него усещане за близост, макар да не бяха стари приятели.
— Кажете ми каква пакост сторихте днес — попита закачливо. — Смъмрихте господин Гладстоун? Разнищихте политиката ни в Индия? Критикувахте католиците?
Той се вгледа в нея през зацапаните си очила.
— Писах за Градската банка на Глазгоу — отвърна той.
Огъста се намръщи.
— Това е банката, която фалира наскоро.
— Същата. Както знаете, много от шотландските професионални съюзи са напълно разорени.
— Май си спомням, че чух нещо по въпроса — отбеляза тя. — Съпругът ми спомена, че за «Глазгоу» от години се знае, че не е особено стабилна.
— Не го разбирам — възбудено заяви той. — Хората знаят, че някоя банка не е сигурна, и въпреки това й се позволява да продължи дейността си, докато фалира и хиляди хора загубят всичките си спестявания!
Огъста също не разбираше причината за това. Всъщност тя не знаеше нищо за бизнеса. Имаше обаче други способности и сега видя възможност да насочи разговора натам, накъдето искаше.
— Може би просто световете на търговията и управлението са твърде отдалечени един от друг — отбеляза.
— Сигурно е така. Ако имаше по-добра комуникация между деловите хора и държавниците, подобни катастрофи нямаше да се случват.
— Чудя се… — Огъста замълча, сякаш разсъждаваше над идея, която току-що й е хрумнала. — Чудя се дали човек като вас би обмислил възможността да стане директор на една-две компании.
Той отвърна учудено:
— Да, бих го направил.
— Нали разбирате… малко непосредствен личен опит в ръководенето на някое бизнес предприятие би ви помогнало, когато пишете статиите си за света на търговията.
— Несъмнено.
— Печалбата не е значителна — сто или двеста лири на година, в най-добрия случай. — Видя, че очите му светват. За него това бяха много пари. — Но пък и задълженията са съвсем скромни.
— Това е наистина много интересна идея — отбеляза Хобс.
Огъста забеляза какви усилия полага, за да прикрие въодушевлението си.
— Съпругът ми би могъл да го уреди, ако действително ви интересува. Непрекъснато му се налага да препоръчва членове за управителните съвети на разни компании, към които проявява интерес. Обмислете го и ми кажете, ако желаете да му спомена няколко думи.
— Добре, така и ще направя.
«Дотук добре», помисли си Огъста. Размахването на примамката обаче бе лесната част. Сега трябваше да го закачи на кукичката. След миг подхвърли замислено:
— А и светът на бизнеса би трябвало да отвърне по същия начин, естествено. Би трябвало повече предприемачи да служат на страната си в Камарата на лордовете, така смятам.
Очите му леко се присвиха и тя предположи, че е започнал да проумява каква точно сделка му се предлага.
— Несъмнено — уклончиво отвърна мъжът.
Огъста продължи да развива тезата си:
— Струва ми се, че и двете Камари на парламента биха имали полза от познанията и мъдростта на доказаните лидери в бизнеса — особено когато се обсъжда бюджета на нацията. Същевременно съществува едно странно предубеждение срещу самата идея някой предприемач или търговец да получи благородническа титла и да стане част от аристокрацията.
— Така е наистина, което е доста нелогично — призна Хобс. — Нашите търговци, производители и банкери са хората, на които нацията дължи благополучието си, при това в много по-голяма степен, отколкото на земевладелците и духовенството. Същевременно именно последните получават благороднически титли за заслугите си към страната, а хората, които в действителност правят всичко, се пренебрегват.
— Трябва да напишете статия по този проблем. Именно на такива каузи бе посветено списанието ви в миналото — каузи като модернизирането на твърде остарелите и закостенели обичаи.
Отправи му най-сърдечната си и топла усмивка. Свалила бе картите на масата. Нямаше как Хобс да не разбере, че тази кампания в списанието е цената за директорските постове, които бе споменала. Дали щеше да се напрегне, да се обиди и да заяви, че греши по отношение на него? Дали нямаше да си тръгне, оскърбен? Или пък щеше да й се усмихне и учтиво да й откаже? Ако стореше нещо подобно, тя щеше да се принуди да започне отначало с друг.
Настъпи дълго мълчание, след което той заяви:
— Може би сте права.
Огъста се отпусна.
— Може би трябва да се заемем с това — продължи Хобс. — Да създадем по-тесни връзки между бизнеса и правителството.
— Благороднически звания за предприемачите — уточни Огъста.
— И директорски постове за журналистите — добави той.
Огъста долови, че са стигнали възможно най-далеч в откровеността си един към друг и е време да се оттегли. Ако признаеше на глас, че го подкупва, имаше вероятност той да се почувства унижен и да откаже. Напълно бе доволна от това, което бе постигнала до момента. Тъкмо се канеше да промени темата, когато пристигнаха следващите гости и й спестиха усилието да търси нова.
Другата част от поканените дойдоха заедно, а и Джоузеф се появи едновременно с тях. След няколко минути влезе Хастед и обяви:
— Вечерята е сервирана, сър.
Огъста копнееше да чуе «милорд», вместо «сър».
Минаха от салона през фоайето в трапезарията. На Огъста не й допадаше фактът, че разстоянието е твърде кратко. В аристократичните къщи това много често отнемаше доста по-дълго време, а разходката през елегантните помещения и коридори до мястото за вечеря бе една от кулминационните точки на събитието и нещо като ритуал. Членовете на семейство Пиластър по принцип отхвърляха с презрение идеята да имитират поведението и обичаите на висшата класа, но Огъста бе на друго мнение. За нея тази къща бе безнадеждно неподходяща и еснафска — само че не бе успяла да убеди Джоузеф да се преместят.
Тази вечер тя бе уредила Едуард да върви към трапезарията с Емили Мейпъл — стеснително, красиво момиче на деветнайсет години, което бе дошло с баща си, методистки свещеник и с майка си. Те бяха буквално смазани от къщата и компанията, в която се намираха, а и изобщо не се вписваха, но Огъста започваше да се отчайва в опитите си да открие подходяща булка за Едуард. Момчето бе вече на двайсет и девет години и не бе показало абсолютно никакъв интерес към което и да било подходящо момиче, за голямо раздразнение на майка си. Беше невъзможно да сметне Емили за непривлекателна: тя имаше големи сини очи и много хубава усмивка. Родителите й вероятно щяха да изпаднат във възторг от такъв съюз. Колкото до самата девойка, тя щеше да стори, каквото й наредят. Едуард обаче може би се нуждаеше от известен натиск. Проблемът бе, че той не виждаше смисъл да се жени. Наслаждаваше се на живота си заедно с приятелите си, ходеше с момчетата от клуб в клуб и така нататък. Мисълта да сключи брак и да се установи изобщо не го привличаше. За известно време тя безгрижно приемаше, че това е просто нормална фаза в живота на един млад мъж; само че този период продължаваше вече твърде дълго и напоследък Огъста бе започнала да се притеснява дали синът й изобщо ще излезе от него. Щеше да се наложи да го притисне.
На масата от лявата си страна бе настанила Майкъл Фортескю — представителен млад мъж с амбиции в политиката. За него се говореше, че е близък с министър-председателя Бенджамин Дизраели, който бе получил благородническа титла и сега се наричаше лорд Бийкънсфийлд. Фортескю бе вторият от тримата, от чиято помощ се нуждаеше Огъста, за да издейства титла на Джоузеф. Той не бе така умен като Хобс, но бе по-изискан и самоуверен. Огъста бе подчинила Хобс на волята си, предизвиквайки у него нещо близко до страхопочитание, но с Фортескю трябваше да приложи различна тактика. Налагаше се да го очарова и съблазни.
Дякон Мейпъл каза молитвата и Хастед наля вино. Нито Огъста, нито Джоузеф пиеха вино, но на гостите си предлагаха. Докато сервираха бульона, Огъста се усмихна сърдечно на Фортескю и попита с тих, задушевен тон:
— Кога ще ви видим в парламента?
— Иска ми се да знаех — отвърна той.
— Всички казват, че сте чудесен млад мъж с блестящи перспективи, както сигурно знаете.
Той бе доволен от ласкателството й, но се и засрами.
— Не, не мисля, че съм чувал подобно нещо.
— Освен това изглеждате много добре, което винаги е от полза.
Той направо се стресна. Не бе очаквал домакинята да флиртува с него — но очевидно нямаше нищо против.
— Не би трябвало да чакате общите избори — продължи тя. — Защо не участвате в извънредните избори за заместници? Едва ли ще е трудно да го уредите — твърди се, че премиерът се вслушва в думите ви.
— Много сте любезна… Но извънредните избори са нещо твърде скъпо, госпожо Пиластър.
Точно на такъв отговор се бе надявала, но не му позволи да се досети.
— Наистина ли? — запита вместо това.
— А пък аз не съм особено заможен.
— Не знаех — излъга Огъста. — В такъв случай трябва да си намерите спонсор.
— Някой банкер, може би? — отвърна той. Тонът му бе отчасти игрив, но в него се долавяше и копнеж.
— Не е невъзможно. Господин Пиластър проявява желание да се включи по-активно в управлението на страната. — Или щеше да прояви, ако му се предложеше титла. — Освен това не смята, че всички делови хора са длъжни да бъдат либерали. Между нас казано, той много често е по-съгласен с мнението на младите консерватори.
Тонът, с който му повери тази «тайна», го окуражи да бъде откровен — точно каквото бе и нейното намерение — и той направо я попита:
— По какъв начин би искал да служи на нацията господин Пиластър — освен да спонсорира един кандидат на извънредните избори?
Това бе коварен въпрос. Дали да му отговори направо, или да продължи да увърта? Огъста реши да бъде открита като него.
— Може би в Камарата на лордовете. Смятате ли, че е възможно?
Наслаждаваше се на тази игра, както и той.
— Дали е възможно? Определено. А дали има сериозна вероятност, вече е друг въпрос. Да го проуча ли?
Огъста не бе очаквала чак такава прямота.
— Бихте ли го направили — съвсем дискретно, разбира се?
Той се поколеба за миг.
— Да, мисля, че мога.
— Това би било изключително любезно от ваша страна — каза тя със задоволство. Превърнала го бе в свой съучастник.
— Ще ви осведомя какво съм научил.
— А ако се зададе подходящ извънреден избор за заместник…
— Много сте мила.
Огъста докосна ръката му. Помисли си, че Фортескю е един наистина много привлекателен млад мъж. Харесваше й да съзаклятничи с него.
— Вярвам, че се разбираме прекрасно — промърмори. После забеляза, че той има необичайно големи ръце. Задържа ръката си върху неговата, като известно време го гледаше право в очите, след това се обърна настрани.
Чувстваше се добре. Справила се бе с двама от тримата ключови за плана й хора и не се бе подхлъзнала нито веднъж. По време на следващото ястие проведе безсмислен, изпълнен с банални любезности разговор с лорд Морт, който седеше вдясно от нея. В действителност искаше да въздейства на съпругата му, а за целта трябваше да изчака да приключи вечерята.
Мъжете останаха да пушат в трапезарията, а Огъста отведе дамите на горния етаж, в своята стая. Там успя да се усамоти с лейди Морт за известно време. Хариет Морт бе петнайсет години по-възрастна от Огъста, имаше стоманеносива коса и надменно поведение. Тя бе придворна дама на кралица Виктория и също като Арнолд Хобс и Майкъл Фортескю, разполагаше с влияние. Огъста се надяваше, че си прилича с тях и по друго — че ще се окаже подкупна. Хобс и Фортескю бяха уязвими заради бедността си. Лорд и лейди Морт не бяха бедни, но прахосваха твърде нехайно. Имаха много пари, но харчеха повече, отколкото имаха. Роклите и бижутата на лейди Морт бяха великолепни, а пък лорд Морт вярваше (независимо от четирийсетте години доказателства за противното), че има набито око за победителите в конни надбягвания.
Огъста се притесняваше повече заради лейди Морт, отколкото заради мъжете по-рано. С жените бе по-трудно. Те не приемаха нищо за чиста монета, не и направо; освен това разбираха веднага, ако някой се опиташе да ги манипулира. Трийсетте години опит като придворна дама сигурно бяха изострили чувствителността на лейди Морт до такава степен, че нищо не й убягваше.
Огъста започна с думите:
— Господин Пиластър и аз сме големи почитатели на скъпата ни кралица.
Лейди Морт кимна, сякаш казваше «Естествено!». Само че в това нямаше нищо естествено, тъй като голяма част от населението не обичаше кралица Виктория, която бе твърде необщителна, сериозна и затворена в себе си, а освен това не проявяваше никаква гъвкавост.
Огъста продължи:
— Двамата ще бъдем безкрайно очаровани, ако има нещо, с което можем да ви помогнем за изпълнението на благородните ви задължения.
— Много мило от ваша страна. — Лейди Морт сякаш се озадачи. Поколеба се за миг, след което реши все пак да попита: — Но какво всъщност бихте могли да сторите?
— Че какво правят банкерите? Дават заеми. — Огъста сниши глас. — Дворцовият живот сигурно е ужасяващо скъп, мога да си го представя.
Лейди Морт застина. В нейната класа съществуваше такова табу: за пари не се говореше. В момента Огъста го нарушаваше по един скандален начин.
Огъста обаче имаше цел и я преследваше.
— Ако си отворите сметка в банка «Пиластър», никога повече няма да имате каквито и да било подобни проблеми…
Лейди Морт се подразни, а може би и засегна. От друга страна, предлагаше й се забележителната привилегия да разполага с неограничен кредит в една от най-големите банки на света. Инстинктите й заповядваха да откаже високомерно, но алчността й я възпираше. Огъста ясно забеляза как се борят двете чувства на лицето й.
Не й предостави достатъчно време за размисъл.
— Моля, простете ми, задето съм така безобразно откровена — добави. — Просто исках да съм ви полезна.
Лейди Морт едва ли щеше да й повярва, но щеше да реши, че Огъста иска единствено да се подмаже на приближените на кралското семейство. Засега нямаше да прояви интерес към конкретните й подбуди, а Огъста също нямаше да й подсказва повече, не и тази вечер.
Лейди Морт се подвоуми още миг, след което заяви:
— Много сте мила.
Госпожа Мейпъл, майката на Емили, се върна от тоалетната и лейди Морт на свой ред тръгна натам. Когато излезе, на лицето й бе застинало леко смутено изражение, явно й бе неловко. Огъста знаеше, че докато пътуват с каретата към дома си, двамата с лорд Морт ще се съгласят, че търговците са хора прости и с ужасни маниери, граничещи с вулгарност; един ден обаче — при това съвсем скоро — той щеше да изгуби хиляда гвинеи на някой кон, а по същото време нейната шивачка щеше да поиска да й се плати сметка отпреди шест месеца, на стойност триста лири. И тогава двамата щяха да си припомнят предложението на Огъста и да решат, че търговците, макар и пълни простаци, понякога може да са полезни.
Огъста бе преодоляла и третото препятствие. Ако я бе преценила правилно, до шест месеца лейди Морт щеше да е затънала в дългове към банка «Пиластър». Тогава щеше да научи какво точно иска Огъста от нея.
Дамите се събраха отново в салона на първия етаж и си взеха кафе. Лейди Морт се бе затворила в себе си, но необщителността й не прерастваше в грубост. След няколко минути мъжете се присъединиха към тях. Джоузеф отведе дякон Мейпъл на горния етаж, за да му покаже колекцията си. Огъста изпита задоволство: съпругът й постъпваше така единствено с хора, които харесваше. Емили започна да свири на пианото. Госпожа Мейпъл я помоли да изпее нещо, но тя се извини, че има настинка и твърдо продължи да отказва, въпреки молбите на майка си. Упорството й притесни Огъста — възможно бе момичето съвсем да не е толкова покорно, колкото изглеждаше.
Самата Огъста бе свършила работата си за вечерта; сега искаше всички да се разотидат, за да си припомни всичко, което се бе случило и да прецени какво точно е постигнала. В действителност не харесваше никого от присъстващите, с изключение на Майкъл Фортескю. Въпреки това се насили да прояви учтивост и да разговаря с тях още цял час. Реши, че Хобс е захапал въдицата; Фортескю бе сключил сделка и щеше да изпълни своята част; лейди Морт бе съзряла хлъзгавия гибелен склон и бе въпрос единствено на време да се плъзне надолу по него. Огъста изпитваше облекчение и дълбоко задоволство.
Когато гостите най-подир си тръгнаха, Едуард бе готов веднага да хукне към клуба си, но майка му го спря.
— Седни и ме изслушай за момент — каза му тя. — Искам да поговоря с теб и баща ти.
Джоузеф, който бе тръгнал към спалнята си, се върна и седна отново. Тя се обърна първо към него:
— Кога ще направиш Едуард партньор в банката?
Джоузеф мигновено се ядоса.
— Когато стане по-възрастен.
— Аз обаче чух, че е възможно Хю да стане партньор, а пък той е три години по-млад от Едуард.
Макар Огъста да нямаше представа как се правят пари, винаги знаеше какво се случва в банката, поне що се отнася до личния напредък (или обратното) на членовете на семейството. Мъжете обикновено не обсъждаха работата си пред дами, но Огъста им измъкваше всичко, което я интересуваше, когато идваха да пият чай в дома й.
— Старшинството по възраст е само един от начините за определяне дали даден човек е квалифициран за партньор — раздразнено отвърна Джоузеф. — Друг такъв начин е способността да привличаш клиенти, която Хю притежава в много по-голяма степен от всички останали младежи, които съм виждал. Критерии могат да бъдат също голямо капиталовложение в банката, висок социален статус или пък политическо влияние. Страхувам се, че към момента Едуард не покрива нито един от тях.
— Но е твой син.
— Банката е работа, това не ти е вечерна забава! — отсече Джоузеф, който все повече се ядосваше. Мразеше да оспорват думите му. — Постът в нея не е просто въпрос на ред или старшинство. Способността да правиш пари е определящото.
Огъста се поколеба за миг, обзета от съмнение. Дали трябваше да настоява за повишението на Едуард, ако той действително не бе способен? Но не, това бяха глупости. Той си беше съвсем наред. Може и да не бе в състояние да събира колонки с цифри толкова бързо като Хю, но в крайна сметка образованието и възпитанието му щяха да си кажат думата. Затова заяви:
— Едуард би могъл да си направи голям влог в банката, ако ти го решиш. Можеш да му отпуснеш средства винаги, стига да благоволиш.
На лицето на Джоузеф се изписа онова упорито изражение, което Огъста познаваше толкова добре: същото изражение, с което й отказваше да се преместят в друга къща или й забраняваше да смени обзавеждането на спалнята му.
— Не и преди да се ожени! — заяви категорично той, след което излезе от стаята.
— Ядоса го — отбеляза Едуард.
— Всичко е заради теб, Теди, скъпи.
— Ама ти само влоши нещата!
— Не, не съм. — Огъста въздъхна. — Понякога твърде великодушната ти природа ти пречи да разбереш какво се случва в действителност. Твоят папа може и да вярва, че е заел твърда позиция. Ако обаче обмислиш внимателно думите му, ще осъзнаеш, че той всъщност ти обеща голяма сума пари, както и да те направи партньор — веднага, щом се ожениш.
— Божичко! Май точно това направи — изненадано каза Едуард. — Въобще не се сетих, че може да се тълкува така.
— Това ти е проблемът, скъпи. Липсва ти лукавство, за разлика от Хю.
— Хю просто имаше късмет в Америка.
— Разбира се, миличък. Ти искаш да се ожениш, нали?
Той седна до нея и хвана ръката й.
— Защо ми е, след като си имам теб и ти така добре се грижиш за мен?
— Само че кой ще го прави, когато мен вече ме няма? Хареса ли ти малката Емили Мейпъл? На мен ми се стори очарователна.
— Каза ми, че ловът е жестокост към лисиците — процеди отвратено Едуард.
— Баща ти ще ти даде поне сто хиляди — а може и повече. Може би дори четвърт милион.
Едуард не се впечатли особено.
— Имам всичко, което искам, а и ми харесва да живея с теб.
— И на мен ми харесва да си край мен — отвърна майка му. — Обаче искам да те видя щастливо женен, с чудесна жена и твое собствено състояние, както и партньорство в банката. Обещай ми, че ще си помислиш.
— Ще си помисля. — Целуна я по бузата. — А сега наистина трябва да тръгвам, мамо. Обещах да се срещна с едни приятели, трябваше да съм там преди половин час.
— Върви тогава.
Той се изправи и тръгна. На вратата се обърна за миг.
— Лека нощ, мамо.
— Лека нощ — пожела му и тя. — Помисли си за Емили!
 

III
 
Кингсбридж Менър бе една от най-големите къщи в Англия. Мейзи бе отсядала в нея три-четири пъти, но досега не бе разгледала и половината. Тук имаше двайсет главни спални, без да се броят стаите на петдесетината прислужници. Сградата се отопляваше с камини с въглища, осветлението идваше от свещи и имаше само една баня. Липсата на съвременни удобства обаче бе компенсирана от старомодния лукс: кралски легла с четири колони и тежки копринени балдахини, прекрасни стари вина от огромните изби под земята, коне, пушки, книги и игри — безкрай.
Някога младият херцог Кингсбридж бе собственик на сто хиляди акра от най-хубавата обработваема земя в Уилтшир, но по съвет на Соли бе продал половината и с парите бе купил голяма част от «Саут Кенсингтън». Съответно последвалата селскостопанска депресия, заради която множество благородни семейства обедняха, изобщо не се отрази на «Кинго». Той все още бе в състояние да забавлява приятелите си в типичния разточителен стил, с който бе свикнал.
През първата седмица с тях бе и уелският принц. Соли, Кинго и принцът споделяха една и съща любов към буйните забавления и смелите шеги, и Мейзи се бе постарала да им ги осигури. Сменила бе битата сметана върху десерта на Кинго със сапунена пяна; разкопча тирантите на Соли, докато той дремеше в библиотеката, и когато се надигна, панталоните му се смъкнаха; освен това бе залепила страниците на «Таймс» една за друга, така че да не могат да се разгърнат. По една случайност самият принц първи бе взел вестника и се бе опитал да го отвори. Известно време шумолеше със страниците и за кратко всички бяха обзети от напрежение, докато се чудеха как ще реагира (тъй като, макар наследникът на трона да обичаше шегите, те всъщност никога не бяха за негова сметка). После обаче, когато осъзна какво е станало, той започна да се смее и след миг останалите също избухнаха в смях — както от веселие, така и от облекчение.
Принцът си бе тръгнал, след което бе пристигнал Хю Пиластър. И тогава започнаха проблемите.
Идеята да поканят Хю тук бе на Соли, който го харесваше. Мейзи не можа да се сети за логична и правдоподобна причина, поради която да се противопостави. Отново Соли бе инициаторът на поканата за вечеря в Лондон.
Онази нощ той бързо бе възстановил равновесието си и изпълняваше чудесно ролята си на гостенин на вечерна забава. Е, може би маниерите му не бяха така изискани, каквито щяха да бъдат, ако бе прекарал последните шест години из салоните на богатите къщи в Лондон, вместо да обикаля складовете в Бостън. Естественият му чар обаче компенсираше дребните недостатъци. През двата дни, които прекара в «Кингсбридж», той ги забавляваше с разказите си за живота в Америка — място, което никой от тях не бе посещавал.
Ирония на съдбата бе, че днес тя намираше обноските на Хю за леко недодялани. Преди шест години бе обратното. Да, обаче Мейзи се учеше бързо. Без проблем бе усвоила начина на говорене и произношението на висшата класа. За граматиката й бе необходимо малко повече време. Най-трудни се оказаха фините детайли на поведението, тънкостите, които бяха белег за социално превъзходство: начина, по който минаваха през някоя врата, по който говореха на домашния любимец, променяха темата на даден разговор или подминаваха пияниците. Тя обаче бе учила много и упорито, и сега правеше всичко това съвсем естествено.
Хю се бе възстановил от шока от срещата им, но не и Мейзи. Никога нямаше да забрави изражението му, когато я съзря за първи път. Тя бе подготвена, но за Хю срещата им бе пълна изненада. Тази изненада бе разкрила напълно чувствата му, лишени от маски и преструвки. Мейзи се слиса, като видя болката в очите му. Беше го наранила много дълбоко преди шест години — и той все още не го бе преодолял.
Оттогава изражението му я преследваше. Разстрои се, когато научи, че той ще дойде тук. Не искаше да го вижда. Не искаше да възкресява миналото. Сега бе женена за Соли, който бе добър съпруг. Не би понесла мисълта да го нарани. А и си имаше Бърти, който бе смисълът на живота й.
Детето им се казваше Хюбърт, но го наричаха Бърти, както казваха и на уелския принц. Бърти Грийнборн щеше да стане на пет години на първи май, но това бе тайна: празнуваха рождения му ден през септември, за да скрият факта, че е роден само шест месеца след сватбата. Семейството на Соли знаеше истината, но никой друг нямаше представа — Бърти се роди в Швейцария, по време на околосветското пътуване, което предприеха наместо меден месец. Оттогава Мейзи бе щастлива.
Родителите на Соли не бяха приветствали Мейзи с отворени обятия. Те бяха високомерни немски евреи, сноби до мозъка на костите си. Живееха в Англия от поколения и гледаха отвисоко на говорещите идиш руски евреи, пристигнали «току-що с кораба», както се казва. Фактът, че носи дете от друг мъж, според тях само доказваше колко са правилни предубежденията им и им даваше основание да я отхвърлят. Въпреки това, сестрата на Соли, Кейт, която бе приблизително на нейната възраст и имаше седемгодишна дъщеря, се държеше мило с Мейзи, когато родителите й не бяха наоколо.
Соли я обичаше, а обичаше и Бърти, макар да не знаеше чие дете е. И това бе достатъчно за Мейзи преди Хю да се върне.
Стана рано, както винаги, и отиде до детското крило на голямата къща. Бърти закусваше в детската трапезария заедно с децата на Кинго, Ан и Алфред. Три бавачки ги наглеждаха. Тя целуна лепкавото лице на сина си и попита:
— Какво закусваш?
— Овесена каша с мед. — Той говореше с провлеченото произношение на висшата класа, което Мейзи бе усвоила с толкова усилия и за което понякога все още забравяше.
— Вкусно ли е?
— Медът е вкусен.
— Мисля и аз да хапна малко — заяви Мейзи и седна. Определено щеше да се отрази по-добре на стомаха й от пушената херинга и пикантните агнешки бъбреци с подправки, с които закусваха възрастните.
Бърти не приличаше на Хю. Като бебе бе напомнял на Соли, защото всички бебета приличаха на Соли, а сега изглеждаше като бащата на Мейзи, с тъмна коса и кафяви очи. От време на време Мейзи забелязваше у него нещо, което напомняше за Хю, особено когато се усмихнеше дяволито. За щастие обаче липсваше неоспорима прилика.
Една бавачка донесе на Мейзи порция овесена каша с мед и младата жена я опита.
— Харесва ли ти, мамо? — попита я Бърти.
Ан каза:
— Недей да говориш с пълна уста, Бърти! — Ан Кингсбридж бе на седем години и не пропускаше случай да наложи превъзходството си над Бърти и петгодишния си брат Фреди.
— Много е вкусно — отговори Мейзи.
Друга бавачка предложи:
— Ще желаете ли препечени филийки с масло, деца? — и тримата в хор отвърнаха «Да!».
В началото Мейзи бе смятала, че е неестествено едно дете да отрасне, заобиколено от прислуга. Страхуваше се, че ще се разглези твърде много. После обаче бе разбрала, че богатите деца си играят в калта, катерят се по стени и се бият не по-малко от бедните. Основната разлика бе, че на хората, които разтребваха след тях, им се плащаше.
Искаше й се да има още деца — децата на Соли — но нещо в нея се бе повредило при раждането на Бърти и швейцарските лекари, които се грижеха за нея казаха, че повече няма да е в състояние да зачене. Оказали се бяха прави, защото от пет години спеше със Соли, но «проклятието» не бе пропускало да я споходи нито веднъж. Бърти бе единственото дете, което щеше да роди. Тя горчиво съжаляваше заради Соли, който никога нямаше да има собствени деца, макар той да твърдеше, че вече е получил повече щастие, отколкото заслужава който и да било мъж.
Съпругата на Кинго, херцогинята, позната на приятелите си като «Лиз», дойде в детската трапезария почти веднага след Мейзи. Докато миеха ръцете и лицата на децата си, Лиз подхвърли:
— Знаеш ли, майка ми никога не би се занимавала с това. Тя ни виждаше едва след като ни бяха изтъркали, подсушили и облекли. Това е толкова противоестествено!
Мейзи се усмихна. Лиз се смяташе за непресторена и непретенциозна, защото миеше лицата на собствените си деца.
Останаха в детската стая до десет часа, когато пристигна гувернантката и започна урокът им по рисуване. Мейзи и Лиз се върнаха в стаите си. Днес бе спокоен ден, нямаше да се ходи на лов. Част от мъжете щяха да отидат за риба, а пък други да обикалят из гората с кучетата и може би да застрелят по някой заек. Дамите, както и мъжете, които предпочитаха дамската компания пред тази на кучетата, щяха да се разходят в парка преди обяда.
Соли бе закусил и се приготвяше да излезе. Облечен бе в кафяв ежедневен костюм от туид с късо сако. Мейзи го целуна и му помогна да обуе високите си до глезена боти. Ако не бе дошла, щеше да му се наложи да извика камериера си, защото не можеше да се наведе достатъчно, за да си завърже сам връзките. Тя си сложи кожено палто и шапка, а Соли навлече тежкото си широко палто с прикрепена към раменете къса пелерина и подходящо бомбе, след което двамата слязоха във фоайето да се срещнат с останалите.
Утринта бе светла и мразовита, много приятна, но само ако имаш кожено палто, иначе бе истинско мъчение, ако живееш в порутена къща, в която вее през всички пролуки, а и трябва да ходиш бос. Мейзи обичаше да си припомня лишенията от детството си: по този начин се увеличаваше удоволствието й от факта, че е омъжена за един от най-богатите мъже на света.
Вървеше с Кинго от едната й страна и Соли — от другата. Хю бе зад тях заедно с Лиз. Макар че Мейзи не го виждаше, усещаше присъствието му. Чуваше го да разговаря с Лиз — караше я да се смее — и си представяше искрицата в сините му очи. След приблизително осемстотин метра стигнаха до главната порта. Когато завиха, за да се разходят из овощната градина, Мейзи забеляза една позната, висока фигура с черна брада, която се приближаваше откъм селото. За миг си помисли, че вижда баща си, но после разпозна брат си Дани.
Преди шест години Дани се бе върнал в града, в който живееха като деца. Там разбра, че родителите им вече са напуснали старата къща и не са оставили новия си адрес. Разочарован бе продължил пътешествието си още по-нататък, на север до Глазгоу, където бе основал «Асоциация за благополучието на работниците», която не само осигуряваше членовете си срещу безработица, но и се бореше за правото им да членуват в професионални съюзи, за мерки за безопасност във фабриките и за финансова регулация на корпорациите. Името му бе започнало да се появява във вестниците — там бе Дан Робинсън, не Дани, защото сега бе твърде страховит и огромен, за да го наричат Дани. Баща им бе прочел за него във вестника, дойде в кантората му и последва радостна среща след дългата раздяла.
Оказа се, че скоро след бягството на Мейзи и Дани, Папа и Мама най-после срещнали други евреи. Заели от тях пари, за да се преместят в Манчестър, където Папа си намерил нова работа. Никога повече не затънали така. Мама бе преодоляла болестта и сега се радваше на чудесно здраве.
Когато семейството най-сетне се събра отново, Мейзи вече бе омъжена за Соли. Соли с удоволствие би предоставил на Папа къща и доживотна издръжка, но Папа не искаше да се пенсионира и вместо това помоли Соли да му заеме пари, за да си отвори магазин. Сега Мама и Папа продаваха хайвер и други деликатеси на заможните жители на Манчестър. Когато Мейзи им ходеше на гости, сваляше диамантите си, слагаше престилка и обслужваше клиентите на касата — уверена, че няма особена вероятност някой от кръга «Марлборо» да дойде в Манчестър, а и да го направеше, надали щеше лично да отиде на пазар.
Сега, като видя Дани в Кингсбридж, Мейзи веднага се уплаши, че нещо лошо се е случило с родителите им и хукна към него. Още преди да го е стигнала, с натежало сърце му извика:
— Дани! Какво има? С Мама ли е станало нещо?
— Папа и Мама се чувстват чудесно, както и останалите — успокои я той с американския си акцент.
— Слава богу! Как разбра, че съм тук?
— Нали ми писа?
— А, да.
Дани приличаше на турски воин с буйната си къдрава брада и проблясващи очи, но бе облечен като чиновник, в доста износен черен костюм и бомбе; освен това явно бе вървял доста дълго, тъй като обувките му бяха изкаляни, а изражението — уморено. Кинго го изгледа подозрително, но Соли, с типичната си изисканост, знаеше как да се държи във всяка ситуация. Той стисна ръката на Дани и каза:
— Как сте, Робинсън? Това е приятелят ми, херцог Кингсбридж. Кинго, позволи ми да ти представя шурея си Дан Робинсън, главен секретар на «Асоциацията за благополучието на работниците».
Много хора биха загубили и ума, и дума, ако ги представят на някой херцог, но не и Дани.
— Как сте, господин херцог? — подхвърли той с непринудена учтивост.
Кинго предпазливо му стисна ръка. Мейзи предполагаше какво си мисли — че в някакви граници любезността към нисшите класи е приемлива, но не бива да се отива твърде далеч.
Соли продължи:
— А това е приятелят ни, Хю Пиластър.
Мейзи се напрегна. Водена от тревогата си за Мама и Папа, напълно бе забравила, че Хю е зад нея. Дани знаеше някои тайни за Хю — тайни, които Мейзи никога не бе споделяла със съпруга си. Знаеше, че Хю е бащата на Бърти. Преди години бе казал, че иска да му счупи врата. Никога не се бяха срещали, но Дани със сигурност не бе забравил. Какво ли щеше да направи?
От друга страна, сега бе с шест години по-възрастен. Измери Хю със студен поглед, но вежливо се здрависа и с него.
Хю, който не знаеше, че е баща и дори не предполагаше за съществуването на тези скрити подводни течения, приятелски се обърна към Дани:
— Вие ли сте онзи брат, който избягал от къщи и отишъл в Бостън?
— Да, точно така.
Соли възкликна:
— Ха! Представете си само — Хю знае това!
Соли нямаше никаква представа колко знаят Хю и Мейзи един за друг; той не бе наясно с факта, че са прекарали една нощ заедно и са си разказали житейските си истории.
Мейзи се смути заради този разговор, който се плъзгаше по повърхността на твърде много тайни. Ледът бе тънък. Побърза да се върне на твърда земя.
— Дани, защо си тук?
На умореното му лице се изписа горчивина.
— Вече не съм секретар на «Асоциацията за благополучието на работниците» — каза. — Разорен съм. За трети път през живота си съм съсипан от некадърни банкери!
— Дани, моля те! — възкликна в протест Мейзи. Брат й много добре знаеше, че и Соли, и Хю са банкери.
Хю обаче отвърна:
— Не се притеснявайте! И ние не обичаме некадърните банкери. Те са заплаха за всички. Но какво точно се е случило, господин Робинсън?
— Пет години градих асоциацията — започна Дани. — Тя имаше грандиозен успех. Всяка седмица изплащахме стотици лири под формата на помощи, а събирахме хиляди от членския внос. Какво обаче можехме да направим с остатъка?
Соли се намеси:
— Предполагам, че сте ги отделили някъде в случай, че ви споходят лоши времена.
— И къде смятате, че ги сложихме?
— В някоя банка, най-вероятно.
— По-точно, в банка «Глазгоу».
— О, боже! — промълви Соли.
— Не разбирам — намеси се Мейзи.
Соли й обясни:
— «Градска банка на Глазгоу» фалира.
— О, не! — извика тя. Идеше й да се разплаче.
Дани кимна:
— Всички тези шилинги, платени от съвестните, бедни работници — изгубени от онези глупаци с цилиндри. А после се чудят защо се говори за революция! — Въздъхна. — Откакто това стана, се опитвам да спася асоциацията, но работата е безнадеждна. Затова се отказах.
Кинго внезапно взе думата:
— Господин Робинсън, съжалявам за вас и членовете на асоциацията ви. Бихте ли искали да се подкрепите? Вървели сте пеша цели единайсет километра, ако идвате от гарата.
— Да, ще приема — и ви благодаря.
Мейзи се обърна към останалите:
— Ще заведа Дани вътре, а вие си довършете разходката.
Усещаше, че брат й е силно засегнат и искаше да остане насаме с него, за да разбере какво може да стори, за да облекчи болката му.
Другите очевидно също разбираха размерите на трагедията. Кинго предложи:
— Ще останете ли през нощта, господин Робинсън?
Мейзи трепна. Кинго проявяваше прекалено великодушие. Едно бе да размени няколко любезни думи с Дани тук, в парка; ако брат й останеше за през нощта, Кинго и приятелите му, посветили живота си на преследването на удоволствия, скоро щяха да се отегчат от грубите му дрехи и работническите тревоги. Тогава щяха да го пренебрегнат и да се държат високомерно с него, а той щеше да се почувства още по-силно наранен.
Дани обаче отвърна:
— Довечера трябва да се върна в Лондон. Дойдох само да прекарам няколко часа със сестра си.
Кинго продължи:
— В такъв случай, позволете да ви изпратя до гарата с моята карета, когато решите, че сте готов.
— Това би било много мило от ваша страна.
Мейзи хвана брат си за ръката.
— Ела с мен и ще поискам да ти дадат обяд.
 

След като Дани потегли за Лондон, Мейзи се присъедини към Соли за кратка следобедна дрямка.
Соли лежеше на леглото, облечен в червен копринен халат, и я наблюдаваше как се съблича.
— Не мога да спася асоциацията на Дан — каза той. — Дори и да ми звучеше смислено от финансова гледна точка — а това не е така — не бих могъл да убедя останалите партньори.
Мейзи изведнъж изпита силна привързаност и благодарност към него. Не го беше молила да помага на Дани.
— Ти си толкова добър — отрони. После се приближи, разгърна халата му и целуна големия му корем. — Вече направи толкова много за семейството ми и няма никаква причина да се извиняваш. Освен това Дани не би взел нищо от теб, както знаеш. Прекалено е горд.
— Но какво ще прави?
Тя смъкна фустите си, прекрачи ги и нави надолу чорапите си.
— Утре има среща с Обединеното дружество на инженерите. Иска да стане член на парламента и се надява, че те ще го спонсорират.
— И предполагам, че ще настоява за по-строги банкови регулации.
— Ти против това ли си?
— Не обичаме особено правителството да ни нарежда какво да правим. Вярно е, че има твърде много кризи, сривове и фалити, но сигурно ще са още повече, ако политиците управляват банките. — Той се претърколи на една страна и подпря главата си на свитата си ръка, за да я вижда по-добре, докато тя събличаше бельото си. — Иска ми се да не те оставях тази вечер.
На Мейзи й се искаше същото. Част от нея изпитваше въодушевление заради перспективата да бъде с Хю, когато Соли го няма, но това я караше да се чувства още по-виновна.
— Нямам нищо против — каза му.
— Толкова се срамувам от семейството си.
— А не би трябвало.
Беше еврейската Пасха и Соли отиваше да празнува ритуала седер заедно с родителите си. Мейзи не бе поканена. Тя разбираше защо Бен Грийнборн не я харесва и отчасти смяташе, че си е заслужила отношението му, но Соли много се разстройваше от него. Той сигурно би се скарал с баща си, ако Мейзи му бе позволила. Тя обаче не желаеше и това да й тежи на съвестта, затова настоя да продължава да се вижда с родителите си и да се държи нормално.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против — разтревожено я попита той.
— Напълно. Виж, ако държах толкова на празника, можеше да отида в Манчестър и да прекарам Пасха с родителите си. — Замисли се за миг. — Всъщност аз отдавна не се чувствам свързана с тези еврейски неща, не и откакто напуснахме Русия. Когато пристигнахме в Англия, в града нямаше други евреи. Хората в цирка пък като цяло не принадлежат към никоя религия. Макар че се омъжих за евреин, семейството ти ме кара да се чувствам нежелана. Съдбата ми е винаги да бъда външен човек и да гледам отстрани, но честно да ти кажа, това не ми пречи. Господ никога не е правил нищо за мен. — Усмихна му се. — Мама казва, че Господ те е пратил при мен, но това са глупости. Спечелих те съвсем сама.
Той се поуспокои.
— Ще ми липсваш довечера.
Тя седна на ръба на леглото и се приведе към него, за да може да зарови лице в гърдите й.
— И ти ще ми липсваш.
— Ммм…
След известно време те легнаха един до друг; главата на всеки от тях бе обърната към петите на другия. Той я галеше между краката, а пък тя го целуваше и ближеше, а после засмука пениса му. Той обожаваше да правят това следобед и сега извика тихичко, когато свърши в устата й.
Тя промени позицията на тялото си и сгуши глава в люлката на ръката му.
— На какво има вкус? — сънливо се поинтересува Соли.
Тя млясна с устни.
— На хайвер.
Той се изхили и затвори очи.
Мейзи започна да се гали. Съвсем скоро той хъркаше. Когато и тя свърши, съпругът й не се размърда.
 

— Мъжете, които са управлявали банка «Глазгоу», трябва да отидат в затвора! — заяви Мейзи малко преди вечеря.
— Трудно би могло да стане — отвърна Хю.
Направи й впечатление колко самодоволно прозвуча забележката му.
— Трудно ли? — раздразнено възкликна тя. — Едва ли ще е толкова трудно, колкото случилото се с онези работници, чиито пари са изгубили!
— Въпреки това, никой не е съвършен. Дори и онези работници не са — настояваше Хю. — Ако един дърводелец направи грешка и после къщата се срути, трябва ли той да отиде в затвора?
— Не е същото!
— Защо да не е?
— Защото дърводелецът получава по трийсет шилинга на седмица и е длъжен да изпълнява нарежданията на майстора, а банкерът получава хиляди и оправдава заплатата си с това, че носи голяма отговорност.
— Това е вярно. Обаче и банкерът е човек, и той трябва да издържа жена и деца.
— Би могло да се каже същото и за убийците, обаче ние ги бесим, независимо от съдбата на осиротелите им деца!
— Само че, ако убиеш някого случайно — ако например, докато стреляш по заек, улучиш човек, скрит в храстите — няма да отидеш в затвора. Защо тогава да ходят в затвора банкерите, които са изгубили чужди пари?
— За да бъдат останалите банкери по-внимателни!
— По същата логика бихме могли да обесим ловеца, който е стрелял по заек, за да бъдат останалите по-предпазливи!
— Хю, правиш го от чист инат!
— Не, не упорствам без логика. Защо да се отнасяме с невнимателните банкери по-сурово, отколкото с невнимателните ловци на зайци?
— Разликата е, че невнимателните стрелци не обричат на мизерия хиляди работници на всеки няколко години, за разлика от невнимателните банкери.
В този момент се намеси Кинго с апатичния си, провлачен говор.
— Директорите на банка «Глазгоу» вероятно ще влязат в затвора, както и управителя — така чух.
— Да, и аз съм убеден в това — заяви Хю.
На Мейзи й се прииска да изкрещи, толкова се подразни.
— А защо тогава така упорито ми противоречеше?
Той се усмихна широко.
— За да разбера дали можеш да защитиш мнението си.
Мейзи си припомни, че Хю от край време притежава тази способност — винаги успяваше да я предизвика. Спря думите, които напираха на върха на езика й. Избухливият й характер бе част от привлекателната й сила за кръга «Марлборо», една от причините да я приемат, независимо от произхода й. Те обаче щяха бързо да се отегчат, ако избухванията й траеха прекалено дълго. Настроението й се промени за секунди.
— Сър, вие ме оскърбихте! — извика театрално. — Предизвиквам ви на дуел!
— И с какви оръжия се дуелират дамите? — разсмя се Хю.
— С куки за плетене — на разсъмване!
Всички се разсмяха на думите й, след което влезе един прислужник и обяви, че вечерята е сервирана.
Край дългата маса винаги се събираха осемнайсет-двайсет души. Мейзи много обичаше гледката на искрящите от белота ленени покривки и финия порцелан, стотиците свещи, които се отразяваха в блестящите чаши, безукорното черно-бяло вечерно облекло на мъжете и великолепните ярки рокли и безценните бижута на жените. Всяка нощ се лееше шампанско, но от него страдаше талията на Мейзи, затова тя си позволяваше само по една-две глътки.
Установи, че мястото й е до Хю. Херцогинята обикновено я настаняваше до Кинго, защото той обичаше красиви жени, а съпругата му бе много търпелива и свободомислеща; тази вечер обаче явно бе решила да разнообрази подредбата. Никой не каза молитва преди хранене, защото в кръга религията се пазеше единствено за неделите. Сервираха супата и Мейзи започна весело да си бъбри с мъжете от двете й страни. Умът й обаче бе другаде: с брат й. Горкият Дани! Толкова умен, така отдаден, такъв прекрасен водач — и с толкова лош късмет. Чудеше се дали ще успее да осъществи новата си амбиция и да стане член на парламента. Надяваше се да се справи. Папа щеше толкова да се гордее с него!
Днес бе станало нещо необичайно. Произходът й — това се случваше рядко — се бе натрапил по един очевиден начин в новия й живот. Странно бе, че това не променя особено нещата. Също като нея, Дани сякаш не принадлежеше към някоя конкретна обществена прослойка. Представляваше работниците; обличаше се като човек от средната класа; същевременно имаше уверените, дори леко арогантни обноски на Кинго и приятелите му. Не бе никак лесно да се разбере дали е момче от висшата класа, което е избрало мъченичество сред работниците, или момче от работническата, което се е издигнало в живота.
И за Мейзи можеше да се каже нещо подобно. Всеки с поне малка представа за класовите различия веднага щеше да разбере, че не е дама по рождение. Същевременно тя играеше ролята си толкова добре, а освен това бе така хубава и очарователна, че някак отказваха да приемат упорито носещия се слух, че Соли я е забърсал в салон за танци. Всъщност, ако имаше някакви въпроси относно приемането й от лондонското висше общество, те бяха получили отговора си, когато уелският принц — синът на кралица Виктория и бъдещ крал — призна, че е бил «запленен» от нея и за доказателство й подари златна табакера с диамантена закопчалка.
С напредването на вечерта Мейзи все по-силно усещаше присъствието на Хю до себе си. Тя положи големи усилия да води лек, непринуден разговор, както и да приказва с мъжа от другата си страна поне толкова, колкото с Хю. Само че миналото сякаш дебнеше зад гърба й, настояваше да го признае и да му обърне внимание — като уморен, но търпелив просител.
Тя и Хю се бяха срещали три-четири пъти след завръщането му в Лондон, а сега бяха прекарали четирийсет и осем часа в една и съща къща, но никога не бяха разговаряли за случилото се преди шест години. Хю знаеше единствено, че е изчезнала без следа, а после се е появила ненадейно като госпожа Соломон Грийнборн. Рано или късно щеше да й се наложи да му даде някакво обяснение. Мейзи се страхуваше, че разговорът за онова време ще възкреси отминалите чувства и у двама им. Само че все някога трябваше да го проведат и може би сега бе най-подходящото време, докато Соли го нямаше.
Дойде момент, когато няколко души край тях говореха едновременно и доста шумно. Мейзи реши, че може да му каже сега. Обърна се към Хю и изведнъж бе обхваната от силни емоции. Три или четири пъти се опита да проговори, но не успяваше да каже нищо. Най-сетне успя да продума:
— Нали знаеш, че щях да проваля кариерата ти.
А после вече й костваше такова усилие да сдържа сълзите си, че не успя да продължи.
Той моментално разбра за какво говори.
— И кой ти каза, че ще провалиш кариерата ми?
Ако бе проявил съчувствие, тя сигурно щеше да се срине. За щастие обаче той я нападаше, а това й даде сили да отговори:
— Леля ти Огъста.
— Подозирах, че е замесена по някакъв начин.
— Обаче беше права.
— Не вярвам в това — отсече той и още повече се разгневи. — Не си попречила особено на кариерата на Соли.
— Успокой се. Соли, за разлика от теб, не беше черната овца на семейството. Макар че и така беше много трудно. Семейството му все още ме мрази.
— Макар че си еврейка?
— Да. Евреите са не по-малки сноби от другите.
Той никога нямаше да узнае истинската причина — а именно, че Бърти не е дете на Соли.
— Защо просто не ми каза какво правиш и защо?
— Не можех. — Когато си припомни онези ужасни дни, сълзите я задавиха отново и й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Беше ми много трудно да се откъсна така от теб; това разби сърцето ми. Не бих могла да го направя, ако трябваше да се оправдавам и пред теб.
Той все още не показваше намерение да й прости.
— Можеше да ми изпратиш бележка.
Гласът на Мейзи се снижи почти до шепот:
— Не бях в състояние да я напиша.
Най-после той като че ли омекна. Отпи от виното си и извърна очи от нея.
— Беше ужасно. Не разбирах нищо, не знаех дори дали си жива! — Говореше рязко, но тя виждаше болката от спомена в очите му.
— Съжалявам — промълви безсилно. — Толкова съжалявам, че те нараних! Не го исках. Исках да те предпазя от нещастие. Направих го от любов.
Веднага щом произнесе думата «любов» съжали, че го е направила.
Той се хвана именно за нея.
— А сега Соли ли обичаш? — попита я рязко.
— Да.
— Двамата изглежда добре сте се устроили.
— С начина ни на живот… не е трудно да се чувстваш доволен.
Той обаче още не бе престанал да й се сърди.
— Получи онова, което винаги си искала!
Това бе малко грубо, но Мейзи имаше чувството, че може би го заслужава, затова само кимна.
— Какво стана с Ейприл?
Мейзи се поколеба. Той отиваше твърде далеч.
— Значи смяташ, че съм като Ейприл, така ли? — попита обидено.
Тези думи някак укротиха гнева му. Той се усмихна печално и отвърна:
— Не, никога не си била като Ейприл. Знам. Въпреки това, просто исках да разбера какво е станало с нея. Виждате ли се все още?
— Да — но тайно.
Ейприл бе неутрална тема. Ако говореха за нея, щяха да се измъкнат от това опасно, осеяно с емоционални мини поле. Мейзи реши да задоволи любопитството му.
— Известно ли ти е онова място, на което казват «При Нели»?
Хю снижи глас:
— Това е бардак.
Тя не можа да се сдържи:
— Ходил ли си някога там?
Очевидно бе, че се е засрамил.
— Да, веднъж. Беше пълен провал.
Това не я учуди особено: много добре си спомняше колко наивен и неопитен бе двайсетгодишният Хю.
— Ами, сега Ейприл е собственичката.
— Божичко! И как се стигна до там?
— Първо стана любовница на един известен романист и известно време живееше в прекрасна къщичка в Клапам. Той се умори от нея горе-долу по времето, когато Нел се замисли за пенсиониране. Затова Ейприл продаде къщичката и купи заведението от Нел.
— Ама че работа! — възкликна Хю. — Никога няма да забравя Нел. Тя беше най-дебелата жена, която съм виждал някога.
Разговорите край масата изведнъж бяха стихнали и няколко души чуха последните му думи. Всички се разсмяха и някой се поинтересува:
— И коя беше тази дебелана?
Хю само се усмихна и не отговори.
След това отбягваха опасните теми, но Мейзи се чувстваше потисната и някак крехка — все едно бе паднала и се бе натъртила.
Когато вечерята приключи и мъжете изпушиха пурите си, Кинго заяви, че иска да танцува. Слугите навиха килима в салона и бе повикан един лакей, който можеше да свири полка на пианото.
Мейзи танцуваше с всички, освен с Хю. После започна да става твърде очевидно, че го отбягва, така че танцува и с него. Все едно шестте години се бяха изпарили и двамата отново бяха в «Креморн Гардънс». Той почти не я водеше: изглеждаше сякаш инстинктивно правят едни и същи стъпки. Мейзи не успя да потисне предателската мисъл, че Соли танцува много непохватно.
След Хю я пое друг партньор, но после мъжете престанаха да я канят. Десет часа отмина, стана единайсет и донесоха брендито; условностите на благоприличието малко или много бяха забравени. Мъжете разхлабиха папионките и вратовръзките, някои жени захвърлиха обувките си, а пък Мейзи се въртеше единствено в ръцете на Хю. Знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, обаче не я биваше особено да изпитва вина. В момента се забавляваше и нямаше намерение да спира.
Когато лакеят, който свиреше на пианото, се изтощи, херцогинята настоя всички да си поемат дъх. Изпрати прислужнички да донесат палтата им, за да могат да се разходят в градината. Когато се озоваха навън, скрити в мрака, Мейзи хвана ръката на Хю.
— Целият свят знае с какво се занимавам през последните шест години. Ами ти какво си правил?
— Харесва ми Америка — каза той. — Там няма класова система. Има богати и бедни, но не и аристокрация. Липсват тия глупости за положение в обществото, за протокол и правила на етикецията. Това, което си сторила ти, като си се омъжила за Соли и си се сприятелила с най-големите благородници в страната, тук е много необичайно. Обзалагам се, че дори сега никога не разкриваш истината за произхода си…
— Мисля, че подозират нещо, но, да — прав си. Не съм си признавала.
— В Америка щеше да се хвалиш със скромния си старт в живота по същия начин, по който Кинго се гордее, че предците му са участвали в битката при Агинкорт.
Тя обаче се интересуваше от Хю, не от Америка.
— Не си се оженил?
— Не.
— В Бостън… Харесваше ли някое момиче в Бостън?
— Опитах, Мейзи — отвърна той.
Изведнъж й се прииска да не го е питала, защото имаше ужасното предчувствие, че отговорът му ще разруши щастието. Само че бе прекалено късно; въпросът бе зададен, а Хю вече говореше:
— В Бостън имаше множество хубави момичета, както и приятни, и интелигентни, и момичета, от които биха излезли чудесни съпруги и майки. Обръщах внимание на някои от тях, а те като че ли ме харесваха. Но когато настъпваше мигът да им направя предложение или да се оттегля, всеки път осъзнавах, че чувствата ми не са достатъчно силни. Нямаха нищо общо с онова, което изпитвах към теб. Не бяха любов.
Беше го казал!
— Престани — прошепна Мейзи.
— Две-три майки много ми се ядосаха, после започна да ми се носи такава слава и момичетата станаха предпазливи. Държаха се мило с мен, но знаеха, че нещо не ми е наред. Че не съм сериозен, не съм от онези, които сключват брак. Хю Пиластър, английският банкер и разбивач на сърца. А пък ако някоя девойка ме харесаше въпреки репутацията ми, аз се постаравах да я обезсърча. Не обичам да разбивам сърцата на хората. Твърде добре знам какво е.
Лицето й бе мокро от сълзи; тя изпитваше благодарност към благосклонния мрак.
— Съжалявам — каза му, но шепотът й бе толкова тих, че и сама едва успя да го чуе.
— Както и да е. Сега знам какво не ми е наред. Предполагам, че винаги съм бил наясно, но последните два дни премахнаха всички съмнения.
Изостанали бяха на известно разстояние след другите, а сега Хю спря и се обърна с лице към нея.
Тя му се примоли:
— Не го казвай, Хю, моля те!
— Все още те обичам. Това е.
Думите бяха произнесени — и всичко бе съсипано.
— Също така смятам, че и ти ме обичаш — продължи той безмилостно. — Нали?
Вдигна поглед към него. В очите му виждаше отразени светлините, идващи от къщата от другата страна на поляната, но самото му лице бе в сянка. Той сведе глава и я целуна по устните, а пък тя не се отдръпна, нито извърна своята.
— Солени сълзи — каза след минута. — Наистина ме обичаш. Знаех си!
Извади една сгъната носна кърпа от джоба си и нежно започна да попива сълзите от бузите й. Трябваше да сложи край на това.
— Трябва да настигнем останалите — подкани го. — Хората ще започнат да говорят.
После се обърна и тръгна, за да го принуди или да пусне ръката й, или да я последва. Той предпочете второто.
— Изненадан съм, че се притесняваш от приказките им — заяви след малко. — Всеизвестен факт е, обкръжението ти не се интересува от подобни неща.
В действителност тя не се безпокоеше особено от мнението на другите. Боеше се от самата себе си. Накара го да върви по-бързо, докато стигнаха при останалата част от компанията. Веднага след това пусна ръката му и отиде да си говори с херцогинята.
Неизвестно защо, но я притесняваше и намекът му, че кръгът «Марлборо» е известен със свободомислието си. Това бе вярно, но тя би предпочела да не е казвал нищо подобно. Наистина не бе наясно с причината.
Когато влязоха отново в къщата, високият часовник във фоайето тъкмо отмерваше полунощ. Мейзи внезапно усети, че е напълно изтощена от вълненията през деня.
— Ще си лягам — обяви.
Видя как херцогинята инстинктивно поглежда към Хю, а после отново към нея, и потисна усмивката си. Осъзна, че всички смятат, че Хю ще прекара нощта при нея.
Дамите се качиха заедно на горния етаж, оставяйки мъжете да играят билярд и да изпият последното си питие преди лягане. Когато жените я целуваха за лека нощ, Мейзи забеляза един и същи блясък в очите им: поглед, който разкриваше известно въодушевление, примесено със завист.
Върна се в стаята си и затвори вратата. В камината весело горяха въглища, а на лавицата над нея и на тоалетката имаше запалени свещи. На нощното шкафче, както винаги, бе оставен поднос със сандвичи и бутилка шери — в случай, че огладнее през нощта. Тя никога не ги докосваше, но добре обучената прислуга на «Кингсбридж Менър» се грижеше край всяко легло нощем да има такъв поднос.
Започна да се разсъблича. Може би всички грешаха. Може би Хю нямаше да дойде при нея нощес. Мисълта предизвика у нея пронизваща болка. Копнееше той да прекрачи прага, за да може да го вземе в прегръдките си и да го целуне, наистина да го целуне — не виновно, както бе сторила в градината, а жадно и безсрамно. Това усещане извика в паметта й съкрушителния спомен за нощта след надбягванията в Гудууд преди шест години, тясното легло в къщата на леля му и изражението на лицето му, когато свали роклята си.
Огледа тялото си във високото огледало. Хю щеше да забележи колко се е променило. Преди шест години имаше малки, хлътнали розови зърна, които приличаха на трапчинки. Сега обаче, след като бе кърмила Бърти, се бяха уголемили значително; бяха станали тъмнорозови, почти червени на цвят — и стърчаха предизвикателно. Като момиче не се нуждаеше от корсет — имаше талията на оса — но след бременността никога не си бе възстановила напълно фигурата и тънкия кръст.
Чу, че мъжете се изкачват по стълбите с тежки стъпки; смееха се на някакъв виц. Хю се бе оказал прав. Никой от тях нямаше да се шокира особено от малка забежка по време на гостуването в провинциалното имение. «Нима не смятат, че предават приятеля си Соли?», насмешливо се зачуди тя. Но после осъзна, че всъщност тя би трябвало да се чувства като предателка и това й подейства като плесница през лицето.
По време на цялата вечер съзнателно бе изтласкала Соли от ума си, но сега сякаш духът му се върна при нея: безобидния, дружелюбен Соли, милия, щедър Соли; мъжът, който я обичаше до полуда, който бе привързан и се грижеше за Бърти, макар да знаеше, че е дете на друг мъж. Само часове, след като той бе напуснал къщата, Мейзи се канеше да пусне друг мъж в леглото си. «Що за жена съм?», запита се.
Подтиквана от внезапен импулс, тя отиде до вратата и я заключи.
Сега разбра защо толкова малко й се бе понравил коментарът на Хю, който бе казал нещо от рода на «Хората около теб са известни с това, че нямат нищо против подобни работи». С тези си думи принизяваше чувствата й към него до нещо банално, просто един от многото флиртове, афери и изневери, които служеха единствено като повод за клюки между дамите от висшето общество. Соли не заслужаваше да бъде предаден заради някаква си банална афера.
«Обаче аз желая Хю», каза си Мейзи.
Мисълта да се откаже от тази нощ с него я докара почти до плач. Представи си момчешката му усмивка и кокалестата му гръд, сините му очи и гладката светла кожа; припомни си изражението му, докато гледаше тялото й — изражение, което изразяваше удивление и щастие, желание и възхищение; толкова бе трудно да се откаже от всичко това!
На вратата се почука съвсем тихо.
Тя стоеше в средата на стаята — гола, парализирана, занемяла.
Дръжката се завъртя и някой бутна вратата навътре, но тя, естествено, не се отвори.
Чу името си, произнесено съвсем тихо.
Отиде до вратата и дланта й легна върху ключа.
— Мейзи! — повика я меко той. — Аз съм, Хю.
Толкова силно копнееше за него, че при звука на гласа му усети, че се овлажнява. Постави показалеца в устата си и здраво стисна зъби, но болката от ухапването не заличи желанието й.
Той отново похлопа на вратата.
— Мейзи! Пусни ме да вляза!
Тя облегна гърба си на стената и сълзите започнаха да се стичат по лицето й и да капят от брадичката върху гърдите й.
— Нека поне поговорим!
Тя знаеше, че ако отвори вратата, няма да говорят — щеше да го прегърне моментално и щяха да се озоват на пода, полудели от желание.
— Кажи нещо. Там ли си? Зная, че си там!
Тя остана неподвижна. Плачеше безшумно през цялото време.
— Моля те? — промълви той. — Моля те?
След известно време си тръгна.
 

Мейзи спа неспокойно и се събуди много рано, но когато настъпи утрото на новия ден, това леко повдигна духа й. Както обикновено, преди останалите гости да са станали, отиде в детското крило. Пред вратата на детската трапезария изведнъж спря. Оказа се, че все пак не се е събудила първа. Отвътре се чуваше мъжки глас. Заслуша се и позна Хю.
Той тъкмо казваше:
— И в този момент великанът се събудил.
Разнесе се детски писък, едновременно ужасен и изпълнен с удоволствие. Мейзи осъзна, че е чула сина си Бърти.
Хю продължи:
— Джак се спуснал по бобеното стъбло толкова бързо, колкото го държали краката — но великанът тръгнал след него!
Дъщерята на Кинго, Ан, заяви с превъзходството на седемгодишните, които разбират всичко:
— Бърти се скри зад стола си, защото се страхува. Аз не се страхувам!
Мейзи искаше да се скрие като Бърти. Обърна се и тръгна обратно към стаята си, но почти веднага спря отново. По някое време днес така или иначе щеше да й се наложи да се срещне с Хю. Може би тук, в детската, щеше да й е най-лесно. Взе се в ръце и влезе.
Хю напълно бе запленил трите деца. Бърти сякаш дори не разбра, че майка му е дошла. Хю вдигна към нея поглед, изпълнен с обида и болка.
— Не спирай — каза му Мейзи, после седна до Бърти и го прегърна.
Хю отново насочи вниманието си към децата.
— И как мислите, какво направил Джак след това?
— Аз знам! — заяви Ан. — Взел брадва!
— Точно така.
Мейзи седеше и гушкаше Бърти, който се взираше с разширени очи в истинския си баща. «Ако успея да понеса това», помисли си тя, «значи мога да се справя с всичко».
Хю продължи:
— И докато великанът все още бил по средата на бобеното стъбло, Джак го отсякъл! И великанът полетял надолу, паднал на земята… и умрял. А Джак и майка му живели щастливо до края на дните си.
Бърти възкликна:
— Разкажи я пак!
 

IV
 
В посолството на Кордоба кипеше трескава работа. Утре бе Денят на независимостта на Кордоба и следобед щеше да има голям прием за членовете на парламента, длъжностни лица от английското Министерство на външните работи, дипломати и журналисти. Тази сутрин, сякаш му бяха малко другите проблеми, Мики Миранда бе получил суха бележка от британския външен министър по повод двама английски туристи, убити, докато изследвали Андите. Когато обаче го потърси Едуард Пиластър, Мики Миранда заряза всичко. Онова, за което трябваше да говори с Едуард, бе много по-важно и от приема, и от писмото. Трябваха му половин милион лири и се надяваше да ги получи от Едуард.
Мики бе посланик на Кордоба от една година. Наложило се бе да вложи цялото си лукавство и хитрост, за да получи този пост; освен това семейството му бе изхарчило цяло състояние у дома под формата на подкупи, за да му го издейства. Обещал бе на Папа, че семейството ще си получи обратно парите — и сега трябваше да изпълни обещанието си. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова баща си.
Въведе Едуард в кабинета на посланика — грамадно помещение на първия етаж, в което се открояваше голямото официално знаме на Кордоба. Отиде до масивното писалище и разтвори отгоре му една карта на Кордоба. Затисна краищата й с табакерата си, гарафата за шери, една чаша и сивия цилиндър на Едуард. После се подвоуми. За първи път през живота си искаше половин милион лири от някого.
— Това е провинция Санта Мария, в северната част на страната — започна след миг.
— Познавам географията на Кордоба — сприхаво отбеляза Едуард.
— Разбира се, така е — съгласи се Мики с успокоителен тон.
Вярно беше. Банка «Пиластър» сключваше много сделки с Кордоба — финансираше износа на нитрат, осолено говеждо и сребро, както и вноса на минно оборудване, оръжие и луксозни стоки. Едуард отговаряше за всичко това — благодарение на Мики, който първо като аташе, а след това и като посланик, бе вгорчил живота на всички, които не желаеха да използват «Пиластър» за посредник. В резултат, сега Едуард бе смятан за водещия експерт в Лондон по отношение на Кордоба.
— Разбира се, че знаеш — повтори Мики. — Също така знаеш, че целият нитрат, който добива баща ми, се транспортира чрез теглени от мулета вагони от Санта Мария до Палма. Има обаче нещо, което може би не знаеш: че по този маршрут е съвсем възможно да се построи железопътна линия.
— Откъде си толкова сигурен? Железниците са сложно нещо.
Мики взе някакво подвързано томче от бюрото си.
— Защото наетият от баща ми шотландски инженер Гордън Халфпени е провел проучване. Всички подробности са тук, включително пълната стойност на строежа. Погледни ги.
— Колко? — попита Едуард.
— Петстотин хиляди лири.
Едуард започна да разгръща доклада.
— Ами политиците?
Мики хвърли поглед към големия портрет на президента Гарсия, облечен в униформата на главнокомандващ. Всеки път, когато Мики погледнеше картината, се заклеваше, че един ден собственият му портрет ще заема това място на стената.
— Президентът подкрепя идеята. Смята, че по този начин ще засили военния си контрол над провинциите.
Гарсия вярваше на Папа. Откакто Папа бе станал губернатор на провинция Санта Мария — с помощта на две хиляди късоцевни пушки «Уесли-Ричардс», изработени в Бирмингам — семейство Миранда бе сред най-ревностните поддръжници и съюзници на президента. Гарсия изобщо не подозираше истинските причини Папа да иска железопътна линия до Палма: тя би позволила на семейство Миранда да атакува столицата в рамките на два дни, вместо за две седмици.
— А как ще се плати за нея? — попита отново Едуард.
— Ще наберем парите на лондонската борса — нехайно отвърна Мики. — Всъщност, помислих си, че банка «Пиластър» ще иска да поеме сделката.
Постара се да диша бавно и нормално. Това бе кулминационната точка на дългия и свързан с толкова усилия процес по «обработването» на семейство Пиластър: това трябваше да бъде наградата му за годините упорита подготовка.
Едуард обаче поклати глава и заяви:
— Не смятам така.
Мики се слиса и ужаси. Убеден бе, че в най-лошия случай Едуард ще се съгласи да си помисли.
— Ама вие през цялото време набирате средства за железници — реших, че ще се зарадваш на тази възможност!
— Кордоба не е нито Канада, нито Русия — отвърна Едуард. — На инвеститорите не им харесва политическото ви устройство, факта, че всеки провинциален audillo може да има собствена армия. Все едно е Средновековието.
Мики не бе предвидил това.
— Нали набрахте пари за мината за сребро на Папа?
Това бе станало преди три години и Папа бе получил сто хиляди лири, които му свършиха добра работа.
— Именно! Тя се оказа единствената сребърна мина в Южна Америка, която не може да излезе на печалба!
В действителност мината беше много богата, но Папа обираше печалбата и не оставяше нищо за акционерите. Поне да бе оставил една малка сума — колкото да им замаже очите! Но Папа никога не се вслушваше в подобни съвети.
Мики потисна зараждащия се пристъп на паника, но чувствата му вероятно се бяха изписали на лицето му, защото Едуард обезпокоено подхвърли:
— Слушай, стари приятелю, толкова ли е важно? Изглеждаш разстроен.
— Честно да ти кажа, това би означавало много за моето семейство — призна Мики. Усети, че Едуард вероятно е в състояние да събере заема, ако наистина иска. Със сигурност имаше начин. — Разбира се, ако толкова престижна банка като «Пиластър» подкрепи проекта, хората ще заключат, че Кордоба е едно добро място за инвестиции.
— Да, имаш основания — замисли се Едуард. — Ако някой от партньорите предложи тази идея и наистина иска да я прокара, вероятно може да се направи. Само че аз не съм партньор.
Мики очевидно бе подценил трудностите за набиране на половин милион лири. Той обаче не бе победен. Щеше да намери начин.
— Ще трябва да го обмисля отново — каза, като се насилваше да звучи жизнерадостно.
Едуард пресуши чашата си с шери и се изправи.
— Да идем на обяд?
 

Същата вечер Мики и семейство Пиластър отидоха да гледат «Корабът Пинафор» в «Опера Комик». Мики пристигна няколко минути по-рано. Докато чакаше във фоайето, попадна на семейство Бодуин, храненици на Пиластрови. Албърт Бодуин бе адвокат, който вършеше доста работа за банката, а преди години Огъста много упорито се бе опитала да омъжи дъщерята, Рейчъл Бодуин, за Хю.
Умът на Мики бе зает с проблема с набирането на парите, но той по навик започна да флиртува с Рейчъл Бодуин, както правеше с всички момичета и голяма част от омъжените жени.
— И как е напоследък движението за еманципация на жените, госпожице Бодуин?
Майка й се изчерви и каза:
— Бих се радвала, ако не говорите за това, сеньор Миранда.
— В такъв случай няма да го правя, госпожо Бодуин, защото вашите желания са закон за мен.
Обърна се отново към Рейчъл. Тя не бе точно красива — очите й бяха разположени твърде близко — но имаше много хубава фигура: дълги крака, тясна талия и голям бюст. За миг в ума му се мерна картина — представи си я със завързани за таблата на леглото ръце и разтворени широко голи крака — и тази фантазия много му допадна. Когато вдигна поглед от цепката между гърдите й, срещна нейния. Повечето момичета биха се изчервили и биха отклонили очи, но тя го изгледа забележително смело и прямо и в крайна сметка засраменият се оказа той. Като се чудеше каква тема за разговор да измисли, той подхвърли:
— Знаете ли, че старият ни приятел Хю Пиластър се е върнал от колониите?
— Да, видях го в «Уайтхейвън хаус». Вие също бяхте там.
— Ах, да. Забравих.
— Винаги съм харесвала Хю.
«Обаче не искаше да се жениш за него», помисли си Мики. Рейчъл от години бе на пазара за булки и вече започваше да прилича на застояла, преоценена стока. Въпреки това инстинктите му подсказваха, че тя е изключително сексуална личност. Без съмнение, единственият й проблем бе страховитото й излъчване. Тя плашеше мъжете с поведението си. Сигурно вече бе започнала да се отчайва. Наближаваше трийсет години, а още не се бе омъжила; нищо чудно вече да се питаше дали не е обречена цял живот да си остане стара мома. Някои жени вероятно приемаха подобна възможност хладнокръвно, но Мики усещаше, че Рейчъл не е от тях.
Знаеше, че я привлича, но това важеше и за почти всички останали — млади и стари, мъже и жени. На Мики му харесваше, когато богати и влиятелни хора се интересуваха от него, защото това му даваше власт. Рейчъл обаче не бе никоя и чувствата й не му бяха от полза.
Семейство Пиластър пристигна и Мики насочи вниманието си към Огъста. Тя носеше поразителна вечерна рокля в наситено цикламенорозово — цвета на зрели малини.
— Изглеждате… вкусна, госпожо Пиластър — произнесе той с нисък, дълбок глас, а тя се усмихна от удоволствие.
Двете групички побъбриха няколко минути, след което дойде време да заемат местата си.
Семейство Бодуин бяха на партера, но Пиластрови имаха ложа. Когато се разделиха, Рейчъл се усмихна топло на Мики и тихичко промълви:
— Може би по-късно пак ще се видим, сеньор Миранда.
Баща й дочу думите й и с неодобрително изражение я хвана под ръка и побърза да я отведе; госпожа Бодуин обаче се усмихна на Мики на тръгване. «Господин Бодуин не иска дъщеря му да избере чужденец», каза си Мики, «но госпожа Бодуин вече не е така придирчива».
По време на цялото първо действие той се безпокоеше за заема за железницата. Изобщо не му бе хрумвало, че примитивното политическо устройство на Кордоба — което на практика бе позволило на семейство Миранда да си извоюват с оръжие власт и богатство — за потенциалните инвеститори може да изглежда твърде рисковано. Това вероятно означаваше, че и никоя друга банка няма да приеме да финансира железопътния му проект. Единственият начин да събере парите, бе да използва вътрешното си влияние в «Пиластър». А единствените хора, на които можеше да окаже някакво въздействие, бяха Едуард и Огъста.
По време на първия антракт, за няколко минути се оказа насаме в ложата с Огъста. Веднага повдигна темата, защото знаеше, че тя предпочита директния подход.
— Едуард кога ще стане партньор в банката?
— Това е болезнен въпрос — отвърна тя огорчено. — Защо питаш?
Разказа й накратко за железопътната линия, като пропусна да спомене дългосрочния план на баща си за нападение над столицата.
— Не мога да получа парите от друга банка, защото никоя от тях не е запозната с Кордоба. Аз ги държах в неведение, за да защитя интересите на Едуард. — Това не беше истинската причина, но Огъста нямаше откъде да знае, тъй като не разбираше нищо от бизнес. — Обаче планът ще успее, ако Едуард го прокара.
Огъста кимна.
— Съпругът ми обеща да направи Едуард партньор, веднага щом се ожени — каза му.
Мики се изненада. Едуард да се ожени! Идеята бе потресаваща… а всъщност, какво толкова?
Огъста продължи:
— Дори постигнахме съгласие за булката: Емили Мейпъл, дъщерята на дякон Мейпъл.
— Какво представлява?
— Красива, млада — само на деветнайсет е — и чувствителна. Родителите й одобряват женитбата.
Да, като че ли бе подходяща за Едуард: той харесваше хубави момичета, а и му бе нужна жена, която да може да контролира.
— И какъв е проблемът?
Огъста се намръщи.
— Просто не знам. Едуард някак… Той изобщо не стига до предложение.
Това не учудваше особено Мики. Не можеше да си представи Едуард да сключи брак, колкото и подходящо да е момичето. Какво можеше да получи от един брак? Нямаше желание да се сдобие с наследници. Сега обаче се бе появил стимул: възможността да стане партньор. Едуард може и да не се интересуваше от нея, но за Мики бе тъкмо обратното.
— Какво можем да сторим, за да го поощрим?
Огъста му хвърли остър, буден поглед и заяви:
— Имам странното усещане, че може да прегърне идеята, ако ти самият се ожениш.
Мики отклони поглед. Наистина, много проницателно от нейна страна. Тя нямаше представа какво се случва зад затворените врати в публичния дом на Нели, но притежаваше майчина интуиция. Той самият смяташе, че ако първи сключи брак, Едуард вероятно ще прояви по-голяма охота.
— Аз да се оженя? — разсмя се леко.
Естествено, рано или късно щеше да сключи брак — всички постъпваха така — но все още не виждаше причина да го прави.
И все пак, ако това бе цената за финансирането на железопътната линия…
«Не става дума само за железницата», разсъждаваше той. Един успешно получен заем щеше да доведе до втори. Страни като Русия и Канада всяка година набираха нов заем на лондонската борса — за железопътни линии, пристанища, водоснабдителни компании и средства за правителството като цяло. Не виждаше причина и Кордоба да не може да стори същото. Мики щеше да вземе комисиона — независимо дали официално или не — за всяко получено пени. По-важното обаче бе, че парите ще отидат право при семейството му вкъщи, в подкрепа на техните интереси в Кордоба. Семейство Миранда щеше да стане още по-богато и могъщо.
А пък алтернативата бе немислима. Ако разочароваше баща си този път, прошка нямаше да има. За да избегне гнева на баща си, би се оженил и три пъти, щом трябва.
Погледна отново Огъста. Никога не бяха разговаряли за случилото се в спалнята на стария Сет през септември 1873 г., но нямаше начин да е забравила. Това бе секс, но без проникване; извънбрачна връзка — без изневяра; и нещо, и нищо. И двамата бяха напълно облечени, а и всичко бе свършило след няколко секунди. За него обаче преживяването бе по-страстно, по-вълнуващо и незабравимо от всичко, изпитано с проститутките в бордея на Нели. Убеден бе, че и за Огъста случката е била от голямо значение. Какво ли мислеше в действителност за възможността Мики да се ожени? Половината жени в Лондон щяха да ревнуват, но бе толкова трудно да разбереш какви чувства се таят в сърцето на Огъста! Затова реши директно да я попита. Погледна я в очите.
— Искате ли да се оженя?
Тя се поколеба. За миг в очите й се мерна съжаление. После обаче изражението й отново стана твърдо и тя отсече решително:
— Да.
Вгледа се в нея настойчиво. Тя издържа на погледа му. Мики разбра, че наистина говори сериозно. Обзе го странно разочарование.
Огъста продължи:
— Въпросът трябва да се уреди съвсем скоро. Емили Мейпъл и родителите й не могат да бъдат държани в неведение до безкрайност.
«С други думи, най-добре ще е набързо да се оженя», каза си Мики. «Ами тогава ще го направя. Така да бъде!»
Джоузеф и Едуард се върнаха в ложата и разговорът се насочи към други теми.
По време на цялото следващо действие Мики си мислеше за Едуард. Бяха приятели вече петнайсет години. Едуард бе слаб и несигурен, стараеше се да се хареса, но не притежаваше инициативност, нито мотивация. Целта на живота му бе да накара хората да го насърчават и подкрепят; самият Мики задоволяваше тези му нужди още от времето, когато започна да му пише домашното по латински в училище. Сега Едуард трябваше да бъде подтикнат да сключи брак, който бе необходим за кариерата му — както и за тази на Мики.
По време на втория антракт Мики подхвърли на Огъста:
— На Едуард му трябва някой да му помага в банката — някой умен чиновник, който ще му бъде верен и ще се грижи за интересите му.
Огъста помисли за миг.
— Да, това наистина е добра идея — каза. — Някой, когото познаваме и двамата с теб и на когото вярваме.
— Точно така.
Тя го попита:
— Имаш ли някого предвид?
— Един мой братовчед, който работи при мен в посолството. Казва се Саймън Оливър. Името му беше «Оливера», но той го промени, за да звучи като английско. Схватливо момче е и може да му се има пълно доверие.
— Доведи го на чай — нареди Огъста. — Ако ми хареса, ще поговоря с Джоузеф.
— Добре.
Започна последното действие. Мики се замисли. Той и Огъста често разсъждаваха сходно. Би трябвало да се ожени именно за нея: заедно биха покорили света. Изхвърли тази невъзможна идея от главата си. Въпросът сега бе — за коя щеше да се ожени? Не биваше да е някоя наследница, защото не можеше да предложи нищо на такова момиче. Имаше няколко наследници, които лесно би могъл да заплени. Спечелването на сърцата им обаче бе само първата стъпка. Щеше да последва дълга битка с родителите им, без никаква гаранция за крайния резултат. Не, трябваше му някое момиче със скромен произход; момиче, което вече го харесваше и щеше да го приеме с готовност. Погледът му безцелно се зарея към партера и дългите скамейки там — и попадна на Рейчъл Бодуин.
Тя отговаряше идеално на изискванията. Вече бе наполовина влюбена в него. Почти отчаяно си търсеше съпруг. Баща й не го харесваше особено, но пък майка й бе благосклонна към него. Двете с дъщеря й бързо щяха да сломят съпротивата на бащата.
Но, което бе най-важното, тя го възбуждаше.
Щеше да е девствена, невинна и възприемчива. Той щеше да прави с нея неща, които щяха да я смущават и отвращават. Може би щеше да се съпротивлява, което щеше да му хареса още повече. В крайна сметка, съпругата трябваше да се подчинява на сексуалните изисквания на съпруга си, независимо колко странни и противни са те, защото нямаше на кого да се оплаче. Още веднъж си я представи завързана за леглото, само че сега се гърчеше — или от болка, или от желание, а може би и от двете…
Представлението свърши. Когато излизаха от театъра, Мики потърси с поглед семейство Бодуин. Срещнаха се на тротоара, докато Пиластрови чакаха каретата си, а пък Албърт Бодуин се опитваше да спре файтон.
Мики се усмихна очарователно на госпожа Бодуин и попита:
— Ще позволите ли честта да ви посетя утре следобед?
Тя буквално се слиса.
— Честта ще е изцяло моя, сеньор Миранда.
— Много сте мила. — Стисна ръката на Рейчъл, погледна я в очите и заяви: — До утре, тогава.
— Ще го очаквам с нетърпение — бе отговорът.
Каретата на Огъста пристигна и Мики отвори вратата.
— Какво мислите за нея? — промърмори.
— Очите й са твърде близко едно до друго — заяви Огъста, докато се качваше. Настани се на мястото си, след което му подхвърли през отворената врата: — Като изключим това, прилича на мен. — След което тресна вратичката и каретата потегли.
 

Час по-късно Мики и Едуард вечеряха в една от частните стаи в публичния дом на Нели. Освен масата, в помещението имаше кушетка, гардероб, умивалник и голямо легло. Ейприл Тилзли бе обзавела наново цялото място. В тази стая сега имаше модерни тъкани «Уилям Морис» и няколко поставени в рамки картини, на които бяха изобразени хора, извършващи сексуални действия с разнообразни плодове и зеленчуци. Само че — заради самото естество на бизнеса — хората се напиваха и се държаха непорядъчно, затова тапетът вече бе скъсан, килимът бе раздран, а по пердетата се виждаха петна. Но светлината на свещите скриваше недостатъците и пораженията в помещението, както и немалко години от възрастта на жените тук.
Мъжете бяха обслужвани от две от любимите си момичета, Мюриъл и Лили, които носеха червени копринени пантофки и грамадни натруфени шапки… и нищо друго. Отвън се чуваше дрезгаво пеене и разгорещена караница, но вътре в стаята цареше спокойствие, нарушавано единствено от пращенето на огъня в камината и тихите думи на момичетата, които поднасяха вечерята. Атмосферата помогна на Мики да се отпусне и той вече не се тревожеше толкова заради заема за железницата. Поне вече имаше план. Сега можеше само да го изпробва. Хвърли поглед към седналия от другата страна на масата Едуард. Каза си, че имаха много плодотворно приятелство. В определени моменти дори му се струваше, че е привързан към Едуард. Зависимостта му от Мики бе уморителна, но именно тя даваше на Мики власт над него. Той бе помагал на Едуард и Едуард му беше помагал, а двамата заедно се бяха насладили на всички покварени удоволствия на най-префинения град на света.
Когато приключиха с вечерята, Мики наля още една чаша вино и обяви:
— Ще се оженя за Рейчъл Бодуин.
Мюриъл и Лили се разкикотиха.
Едуард се вгледа продължително в него, след което отсече:
— Не вярвам!
Мики сви рамене.
— Вярвай или не, твоя воля. Въпреки всичко е истина.
— Сериозно ли си решил да го направиш?
— Да.
— Свиня такава!
Мики зяпна изненадано приятеля си.
— Какво? Че защо да не се оженя?
Едуард се изправи и се надвеси над масата, все едно се канеше да го нападне.
— Ти си проклета свиня, Миранда — само това ще ти кажа!
Мики не бе очаквал подобна реакция.
— Какво ти става, по дяволите? — попита той. — Ти няма ли да се ожениш за Емили Мейпъл?
— Това пък кой ти го каза?!
— Майка ти.
— Е, няма да се женя за никого!
— И защо не? Ти си на двайсет и девет години. На толкова съм и аз. На тази възраст един мъж трябва да се сдобие поне с някакво подобие на порядъчно семейство и дом.
— Да върви по дяволите порядъчното семейство! — изръмжа Едуард и обърна масата.
Мики рязко отскочи. Съдовете се натрошиха на парчета, виното се разля. Двете голи жени уплашено се свиха.
— Успокой се! — извика Мики.
— След всичките тези години! — беснееше Едуард. — След всичко, което направих за теб!
Мики наистина бе изумен от яростта на Едуард. Трябваше да го успокои по някакъв начин. Една такава сцена можеше още повече да го настрои срещу идеята за брак, а това бе тъкмо обратното на желанието на Мики.
— Не е болка за умиране — обърна се към него, като се стараеше да говори разумно. — Нищо няма да се промени за нас.
— Естествено, че ще се промени!
— Не, не е така. Пак ще идваме тук.
Едуард го измери с подозрителен поглед. След миг, вече значително по-тихо, попита:
— Наистина ли?
— Да. И пак ще ходим в клуба. Нали за това са клубовете? Мъжете ходят в клубове, за да се отърват от съпругите си.
— Да, предполагам.
Вратата се отвори и в стаята се плъзна Ейприл.
— За какво е целият шум? — запита рязко. — Едуард, ти ли ми изпотроши порцелана?
— Съжалявам, Ейприл. Ще го платя.
Мики й разказа:
— Тъкмо обяснявах на Едуард, че все още може да идва тук, дори и след като се ожени.
— Мили боже, оставаше и да не е така! — възкликна Ейприл. — Ако женените не идваха тук, щеше да се наложи да затворя. — После се обърна към вратата и подвикна: — Сид! Донеси метла!
Едуард бързо си възвръщаше равновесието, за голямо облекчение на Мики, който подметна:
— В началото, когато току-що сме се оженили, вероятно ще трябва да прекараме няколко вечери у дома, да дадем няколко приема. Но само да мине малко време — и всичко ще си бъде постарому.
Едуард се намръщи.
— Ама дали съпругите ще го приемат нормално?
Мики сви рамене.
— Че на кой му пука? Какво може да направи една жена?
— Ако е недоволна, сигурно ще изтормози мъжа си.
Мики осъзна, че Едуард смята майка си за типична съпруга. За щастие, малко жени бяха така умни и имаха толкова силна воля като Огъста.
— Номерът е да не си прекалено добър с тях — заяви Мики. Беше си извадил този извод след дълги наблюдения над женените членове на клуб «Каус». — Ако си добър с жена си, тя ще иска да си седиш при нея. Дръж се грубо с нея и ще бъде много доволна, че всяка вечер ходиш в клуба си и я оставяш на мира.
Мюриъл обви ръце около врата на Едуард.
— Ще си бъде съвсем същото, след като се ожениш, Едуард. Обещавам ти — увери го. — Ще ти смуча оная работа, докато ти гледаш как Мики чука Лили. Точно както обичаш.
— Наистина ли? — усмихна се той глуповато.
— Разбира се!
— Значи всъщност нищо няма да се промени — повтори той, като гледаше към Мики.
— О, не — отвърна Мики. — Нещо ще се промени. Вече ще бъдеш партньор в банката.
 

Втора глава
Април
 
I
 
В музикалния театър бе горещо като в турска баня. Въздухът миришеше на бира, стриди и немити тела. На сцената една млада жена в парцалив театрален костюм бе застанала пред декор, изобразяващ вътрешността на кръчма. Тя държеше кукла, която трябваше да представлява новороденото й бебе и оплакваше с песен участта си — как е била прелъстена и после изоставена. Хората от публиката, седнали на дългите пейки край поставените на дървени магарета маси, се хванаха за ръце и заедно подкараха припева:
P
«И бе достатъчна една-едничка капка джин!»
P$
Хю пееше с цяло гърло. Чувстваше се добре. Изял бе цяла порция морски охлюви и бе изпил няколко чаши топла малцова бира, а сега бе притиснат към Нора Демпстър, което в никакъв случай не му бе неприятно. Тя имаше меко, закръглено тяло и примамлива усмивка; освен това вероятно на нея дължеше живота си.
След посещението в «Кингсбридж Менър» бе изпаднал в дълбока депресия. Срещата с Мейзи бе събудила стари призраци, а след като тя отново го отхвърли, призраците го преследваха непрестанно.
Успяваше някак да се справи през деня, защото в службата се сблъскваше с много предизвикателства и проблеми, които отвличаха ума му от скръбта: зает бе да организира съвместното предприятие с Мадлър и Бел, за което партньорите от «Пиластър» най-после бяха дали съгласието си. Той самият скоро щеше да стане партньор — нещо, за което мечтаеше отдавна. Вечер обаче нямаше настроение за нищо. Канеха го на много приеми и забави, балове и соарета, защото (заради приятелството си със Соли), сега бе част от кръга «Марлборо». Често приемаше поканите, но ако Мейзи не присъстваше, се отегчаваше; ако пък беше там, се чувстваше нещастен. Затова повечето време прекарваше в стаята си, обзет от мисли за нея, или обикаляше по улиците, като се надяваше — противно на всяка логика — да я срещне случайно.
Именно там, на улицата, се бе запознал с Нора. Отишъл бе до магазина на Питър Робинсън на «Оксфорд стрийт» — някога тук се бяха продавали ленени платове, но сега го наричаха «универсален магазин» — за да купи подарък за сестра си Доти. Възнамеряваше веднага след това да се качи на влака за Фолкстън. Само че се чувстваше толкова отвратително, че не знаеше как ще застане пред семейството си. Обзе го някаква парализа, не бе в състояние дори да избере подаръка. Излезе си с празни ръце, а вече се стъмваше. Тъкмо тогава Нора буквално се сблъска с него: спъна се, а той я улови, за да не падне.
Никога нямаше да забрави усещането, когато се озова в прегръдките му. Макар че цялата бе увита в дрехи, тялото й бе меко и податливо. Миришеше на нежен парфюм и топла кожа. За кратък миг студената тъмна лондонска улица изчезна и той се озова в един изолиран свят, изпълнен с неочаквана наслада. А после тя изтърва покупката си, керамична ваза, която се разби на паважа. Възкликна слисано и лицето й се изкриви, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Естествено, Хю настоя да възстанови счупената ваза.
Тя бе една-две години по-млада от него, на двайсет и четири или двайсет и пет. Имаше красиво обло лице, под бонето й се подаваха пясъчноруси къдрици, а дрехите й бяха евтини, но хубави: розова вълнена рокля с избродирани цветя, отзад с турнюр, и плътно прилепнал тъмносин кадифен жакет, поръбен със заешка кожа. Говореше с провлачен кокни акцент.
Докато купуваха вазата, Хю мимоходом спомена, че не може да избере подарък за сестра си. Нора му предложи да вземе хубав, пъстър чадър, след което настоя да му помогне при избора.
Накрая я откара до дома й с наетия файтон. Тя му каза, че живее с баща си — пътуващ търговец на «патентовани лекове». Майка й бе починала. Кварталът, в който живееше, съвсем не бе толкова хубав, както бе предполагал — обитателите му бяха по-скоро от бедната работническа класа, отколкото от средната.
Предположи, че повече няма да я срещне и в неделя, докато бе във Фолкстън, през целия ден разсъждаваше мрачно за Мейзи. В понеделник в банката получи бележка от Нора. Благодареше му за добрината му. Почеркът й бе дребен, прилежен и женствен (както забеляза, преди да смачка писъмцето на топка и да го пусне в кошчето за боклук).
На другия ден, когато по обяд излезе от банката, за да си поръча порция агнешки котлети в близкото бистро, я видя да се задава срещу него по улицата. Първоначално не я разпозна, просто си помисли, че има хубаво личице, а после му се усмихна и той си припомни коя е. Свали шапката си за поздрав, а пък Нора спря да си поговорят. Разказа му, изчервена, че работи като помощничка на един майстор на корсети; в момента се връщаше в ателието след посещение при клиентка. Воден от неочакван импулс, той я покани да отиде на танци с него същата вечер.
Тя отговори, че би дошла с удоволствие, но няма достатъчно хубава шапка, затова той я заведе в магазин за шапки, купи й една и така въпросът бе решен.
Връзката им се развиваше главно докато пазаруваха. Нора никога не бе притежавала много и изобщо не я бе срам да показва колко е доволна от богатството на Хю. На него пък му харесваше да й купува ръкавици, обувки, палто, гривни и въобще всичко, което тя пожелаеше. Сестра му, с цялата мъдрост на дванайсетте си години, бе заявила, че Нора го харесва само заради парите му.
Той се разсмя и отвърна.
— Че кой би ме обичал заради външността ми?
Мейзи не изчезна от ума му — той на практика мислеше за нея всеки ден — но спомените вече не го потапяха в отчаяние. Сега бе намерил нещо, което да очаква с нетърпение: следващата си среща с Нора. Само за няколко седмици тя му бе върнала joie de vivre, радостта от живота.
По време на една от пазарните им обиколки, в магазин за кожени облекла на «Бонд стрийт» срещнаха Мейзи. Хю бе обзет от стеснителност, но представи двете жени една на друга. Нора напълно се слиса, че се е запознала с госпожа Соломон Грийнборн. Мейзи ги покани на чай в къщата на улица «Пикадили». Същата вечер Хю отново срещна Мейзи на един бал. За негова изненада, Мейзи се изказа доста нелюбезно за Нора. «Съжалявам, но не я харесвам», беше казала. «Според мен е коравосърдечна и алчна и не вярвам, че изобщо те обича. За бога, не се жени за нея!»
Хю се почувства и наранен, и обиден. В крайна сметка реши, че Мейзи просто ревнува. А и в крайна сметка, той не мислеше за брак.
Когато представлението свърши, излязоха навън в мъглата, която бе много гъста и имаше вкус на сажди. Обвиха шалове около вратовете и устите си и поеха към дома на Нора в Камдън Таун.
Все едно се намираха под вода. Звуците бяха приглушени, а хора и предмети изникваха от мъглата неочаквано и без предупреждение: проститутка се опитваше да привлече клиенти, застанала под уличен фенер; някакъв пияница с препъване излезе от кръчмата; полицай правеше обичайните си обиколки; уличен метач мина пред тях; по пътя пропълзя карета, на чиято капра висеше фенер; от канавката ги изгледа мокро куче, а в една малка уличка пробяга котка с блестящи очи. Хю и Нора се държаха за ръце и от време на време спираха на най-тъмните местенца, за да придърпат надолу шаловете си и да се целунат. Устните на Нора бяха меки и податливи, освен това тя му позволяваше да мушне ръка под палтото й и да погали гърдите й. Заради мъглата всичко изглеждаше тайнствено, прикрито и романтично.
Обикновено я оставяше на ъгъла на улицата й, но тази вечер заради мъглата я изпрати чак до входната врата. Там отново му се прииска да я целуне, но се страхуваше, че баща й може да отвори вратата и да ги види. Нора обаче го изненада с предложението:
— Искаш ли да влезеш?
Никога не бе влизал в къщата й.
— Какво ще си помисли баща ти?
— Той отиде в Хъдърсфийлд — обясни тя и отвори вратата.
Когато Хю прекрачи прага, сърцето му биеше много бързо. Не знаеше какво ще стане сега, но бе уверен, че ще бъде вълнуващо. Помогна на Нора да си свали пелерината и изпълненият му с копнеж поглед се спря върху заоблените форми под небесносинята й рокля.
Къщичката бе миниатюрна, по-малка дори от дома на майка му във Фолкстън. Стълбището заемаше по-голямата част от тясното антре, в което имаше две врати. Вероятно едната водеше към всекидневна в предната част на къщата, а втората — към кухня в задната. На горния етаж сигурно имаше две спални. В кухнята щеше да намери метална вана, а тоалетната бе в задния двор.
Хю остави шапката и палтото си на закачалката. От кухнята се разнесе лай на куче. Нора отвори вратата и пусна в помещението малък черен шотландски териер с вързана около врата синя панделка. Кучето я поздрави възторжено, след което започна предпазливо да обикаля около Хю.
— Блеки ме пази, когато татко го няма — обясни Нора, а на Хю му направи впечатление, че думите й могат да се тълкуват по два начина.
Последва Нора във всекидневната. Мебелите бяха стари и захабени, но Нора бе освежила стаята с предмети, които бяха купували заедно: весели възглавнички, пъстър килим и картина, на която бе изобразен замъкът Балморал. Сега запали една свещ и дръпна пердетата.
Хю стоеше в средата на стаята и се чудеше къде да се дене. След малко Нора го извади от затруднението му с молбата:
— Виж дали можеш да разпалиш огъня.
В камината имаше жар. Хю прибави подпалки и с помощта на неголямото духало съживи въглените.
Когато след малко се обърна, тя се бе настанила на кушетката. Свалила бе шапката си, а косите й бяха разпуснати. Потупа мястото до себе си и той покорно седна. Блеки го гледаше ревниво и Хю се зачуди как да разкара кучето от стаята.
Държаха се за ръце и се взираха в огъня. Хю изпитваше спокойствие. Не можеше да си представи, че би искал да прави каквото и да било друго, до края на живота си. След известно време отново я целуна. Внимателно докосна гърдата й. Тя бе топла и изпълни дланта му. Стисна я нежно, а Нора силно въздъхна. Хю не се бе чувствал толкова добре от години, но искаше повече. Целуна я по-силно, без да спира да докосва гърдите й.
Малко по малко тя се отпускаше назад, докато в един момент Хю почти бе легнал отгоре й. И двамата се задъхаха. Той бе сигурен, че Нора усеща твърдия му член, притиснат към заобленото й бедро. Далечното гласче на съвестта му настояваше, че в момента се възползва от момичето, чийто баща отсъства; но гласчето бе съвсем слабо и не можеше да победи желанието, което се надигаше в него като изригващ вулкан.
Копнееше да докосне най-интимните й места. Плъзна ръка между краката й. Тя моментално замръзна, а кучето започна да лае, усетило напрежението. Хю леко се отдръпна и предложи:
— Хайде да изкараме кучето отвън.
Нора изглеждаше притеснена.
— Може би трябва да престанем.
Хю не би могъл да понесе дори самата мисъл за спиране. Същевременно изразът «може би» го окуражи.
— Не мога да спра сега — отвърна. — Изкарай кучето.
— Но… ние не сме дори сгодени, нито нищо.
— Може да се сгодим — заяви той, без изобщо да помисли.
Нора леко пребледня.
— Сериозно ли говориш?
Той си задаваше същия въпрос. Още от самото начало разглеждаше взаимоотношенията им само като флирт, а не сериозно ухажване; същевременно, само преди няколко минути си мислеше, че би бил щастлив да прекара остатъка от живота си пред камината, хванал ръцете на Нора. Дали действително искаше да се ожени за нея? Осъзна, че е така, всъщност идеята много му допадаше. Щеше да има проблеми, естествено. Семейството му щеше да каже, че сключва неравностоен брак с жена с много по-нисък социален статус. Можеха да вървят по дяволите. Той бе на двайсет и шест години, печелеше хиляда лири годишно и съвсем скоро щеше да стане партньор в една от най-престижните банки в света: можеше да се ожени, за която поиска! Майка му щеше да се обезпокои, но пак щеше да го подкрепи, тъй като мечтаеше да види сина си щастлив. А останалите да приказват, каквото си искат. И без това никога не бяха направили нищо за него.
Погледна към Нора — розова, хубава и мила — която лежеше по гръб на старата кушетка с разпиляна около раменете коса. Желаеше я много силно, при това веднага, по възможно най-бързия начин. Останал бе сам прекалено дълго. Мейзи очевидно се бе установила добре със Соли и това бе окончателното й решение. Тя никога нямаше да стане негова. Време бе да си намери някоя сърдечна, мека и топла жена, която да споделя леглото и живота му. Какво пречеше да е Нора?
Щракна с пръсти на кучето.
— Ела тук, Блеки!
То се приближи, макар и все още нащрек. Хю го погали по главата, после сграбчи панделката около врата му.
— Ела да пазиш антрето — каза и го изнесе отвън.
Затвори вратата. Кучето излая два пъти, после се умълча и укроти.
Той седна до Нора и взе ръката й в своята. Тя го погледна предпазливо. Хю я попита:
— Нора, ще се омъжиш ли за мен?
Цялото й лице пламна.
— Да.
Наведе се и я целуна. Нора отвори уста и го целуна страстно в отговор. Хю докосна коляното й. Тя хвана ръката му и я насочи под полите на роклята си, нагоре по краката си, до мястото, където се събираха бедрата й. През бархетната материя на бельото й усещаше грубите косми и нежната плът на венериния й хълм. Устните й се плъзнаха по бузата му, спряха до ухото му и Нора прошепна:
— Хю, скъпи, вземи ме, направи ме своя! Тази нощ, веднага!
— Да — дрезгаво отвърна той. — Да.
 

II
 
Балът с маски на херцогиня Тенби бе първото голямо събитие от лондонския сезон през 1879 г. От седмици всички говореха само за него. Харчеха се състояния за великолепни облекла, а хората бяха готови на невероятни неща, за да получат покана.
Огъста и Джоузеф Пиластър не бяха поканени. Това не бе особено изненадващо, тъй като те не принадлежаха към най-висшите кръгове на лондонското общество. Обаче Огъста искаше да отиде, затова просто реши, че ще го направи.
Веднага щом чу за бала, спомена за него пред Хариет Морт, на която очевидно й стана неловко, но не каза нищо. Като придворна дама на кралицата лейди Морт имаше голяма власт в обществото; освен това бе далечна братовчедка на херцогиня Тенби. Тя обаче не предложи на Огъста да й издейства покана.
Огъста провери сметката на лорд Морт в банка «Пиластър» и установи, че бе надхвърлил кредита си с хиляда лири. На следващия ден той получи бележка, в която го питаха кога смята да възстанови разликата.
Огъста посети лейди Морт още същия ден. Извини се и обясни, че писмото е изпратено погрешка и отговорният за това служител е уволнен. После отново спомена бала.
Обикновено невъзмутимото лице на лейди Морт за миг се оживи, а в погледа й проблесна чиста омраза. Разбрала бе сделката, която й се предлагаше. Огъста запази хладнокръвие. Не искаше да я харесват, искаше само да използва лейди Морт. А пък благородничката бе изправена пред простичък избор: да използва влиянието си, за да издейства покана на Огъста за бала, или да намери хиляда лири, за да плати надвишения кредит. Тя избра по-лесния вариант — и поканите пристигнаха на другия ден.
Огъста се дразнеше, че лейди Морт не й е помогнала доброволно. Обидно бе, че се бе наложило да я принуждава. Изпълнена със злост, Огъста я накара да вземе покана и за Едуард.
Огъста щеше да се маскира като кралица Елизабет, а Джоузеф — като граф Лестър. В нощта на самия бал вечеряха у дома, след което се преоблякоха. Когато бе готова, Огъста отиде в стаята на съпруга си да му помогне с костюма и да поговорят за племенника му Хю.
Тя бе ужасно ядосана, че се канят да направят Хю партньор в банката едновременно с Едуард. И което бе по-лошото, всички бяха наясно, че Едуард става партньор, само защото се е оженил и е получил 250 000 лири, които да инвестира в банката — докато Хю получаваше поста, защото бе сключил забележително доходоносна сделка с «Мадлър и Бел» от Ню Йорк. Хората вече говореха за Хю като за потенциалния бъдещ старши партньор. Самата мисъл караше Огъста да скърца със зъби.
Трябваше да ги повишат в края на април, когато официално се подновяваха едногодишните договори на партньорите. По-рано същия месец обаче, за голямо задоволство на Огъста, Хю бе направил изключително глупавата грешка да се ожени за едно закръглено момиче от работническата класа, живеещо в Камдън Таун.
Епизодът с Мейзи отпреди шест години бе показал, че Хю има слабост към момичета от долен произход, но Огъста не бе дори и сънувала, че ще се ожени за някое от тях. Той бе свършил работата тайничко, във Фолкстън. На сватбата бяха присъствали само майка му, сестра му и бащата на булката. Накрая семейство Пиластър бе поставено пред свършен факт.
Докато нагласяше твърдата елизабетинска яка около врата на Джоузеф, Огъста подхвърли:
— Предполагам, че ще трябва пак да помислите дали Хю да стане партньор — сега, след като се ожени за прислужница.
— Не е прислужница, а прави корсети. Или по-скоро е правила. Сега е госпожа Пиластър.
— Няма значение, един партньор в банка «Пиластър» не може да има за съпруга някаква си продавачка.
— Държа да отбележа, че според мен може да се жени, за която му харесва.
Огъста се бе притеснявала, че той ще заеме именно тази позиция.
— Нямаше да го кажеш, ако беше грозна, кльощава и кисела — с отровен тон зави тя. — Проявяваш такава търпимост, само защото е хубава и флиртува.
— Не виждам какъв е проблемът.
— Партньорите се срещат с министри, дипломати, големи предприемачи. Тя няма да знае как да се държи. Може да го злепостави във всеки един момент.
— Ще се научи. — Джоузеф се поколеба за миг, след което добави: — Струва ми се, че понякога забравяш собствения си произход, скъпа моя.
Огъста се изпъна цялата и възрази разпалено:
— Баща ми притежаваше три магазина! Как смееш да ме сравняваш с тази малка никаквица!
Той моментално отстъпи.
— Добре, добре. Съжалявам.
Огъста продължаваше да беснее:
— Да не говорим, че никога не съм работила в магазините. Бях възпитана като дама!
— Вече се извиних, нека не продължаваме. Време е да тръгваме.
Огъста затвори уста, но отвътре все още кипеше.
Едуард и Емили ги чакаха във фоайето, облечени като Хенри II и Елеонор Аквитанска. Едуард се бе затруднил с поставянето на церемониалния колан и златния акселбант през гърдите си, затова предложи:
— Вие вървете, майко, а след това върнете каретата за нас.
Емили обаче бързо се намеси:
— О, не, искам да тръгнем сега. Ще си наместваш ширитите по пътя!
Емили имаше големи сини очи и красиво като на малко момиче лице. Изглеждаше очарователно в покритата с бродерия рокля в стила от дванайсети век, с дълга пелерина и със специалното покривало на главата. Огъста обаче вече бе разбрала, че съвсем не е така плаха и покорна, както подсказваше видът й. Още по време на подготовката за сватбата бе станало ясно, че Емили има собствена воля. С удоволствие остави Огъста да се занимава с празничната закуска, но бе настояла (доста упорито при това), сама да избере роклята си и шаферките.
Когато се качиха в каретата и потеглиха, Огъста смътно си припомни, че бракът на Хенри II и Елеонор бе протекъл бурно. Надяваше се Емили да не създава много проблеми на Едуард. От сватбата насам Едуард бе раздразнителен и често изпадаше в лошо настроение и майка му подозираше, че нещо не е наред. Опитала се бе да разбере какво точно, но Едуард не отговори на нито един от деликатните й въпроси.
Всъщност, най-важното бе, че сега е женен и е партньор в банката. Вече бе улегнал. Всичко останало можеше да се оправи впоследствие.
Балът започваше в десет и трийсет. Пиластрови пристигнаха навреме. Всички прозорци на «Тенби хаус» грееха. Отвън вече се бе събрала тълпа зяпачи, а на «Парк лейн» се точеше редица карети, които чакаха, за да влязат в двора на къщата. Публиката аплодираше всеки костюм, когато гостите слизаха от превозните си средства и се качваха по стъпалата. Огъста забеляза няколко двойки, преоблечени като Антоний и Клеопатра, известен брой парламентаристи и противниците им — роялистите, две старогръцки богини и трима Наполеоновци.
Най-после каретата им стигна входа и те също влязоха. Вътре в къщата имаше втора опашка — от фоайето нагоре по витото стълбище до площадката на върха му, където херцог и херцогиня Тенби, маскирани като Соломон и Савската царица, посрещаха гостите си. Във фоайето бе пълно с цветя, а групичка музиканти забавляваше новопристигналите, докато чакат.
Четиримата от семейство Пиластър бяха последвани от Мики Миранда (той бе поканен заради поста си на дипломат) и Рейчъл, отскоро — негова съпруга. Мики изглеждаше дори по-ослепително от обичайното, облечен в червена коприна като кардинал Уолси* и сърцето на Огъста трепна за миг. Тя огледа с критично око съпругата му, която доста изненадващо бе решила да се маскира като робиня. Огъста бе насърчила Мики да се ожени, но не можеше да потисне чувството на неприязън към това съвсем обикновено момиче, което бе спечелило ръката му. Рейчъл хладно отвърна на втренчения й поглед и собственически хвана Мики, след като той бе целунал ръката на Огъста.
Докато се качваха бавно по стълбите, Мики нареди на Рейчъл:
— Испанският посланик е тук — дръж се мило с него.
— Ти се дръж мило с него! — решително му отвърна тя. — Аз го смятам за плужек.
Мики се намръщи, но не каза нищо повече. С крайните си възгледи и енергичното си поведение Рейчъл вероятно би била подходяща съпруга за някой по-радикален член на парламента или пък за ревностен журналист, подел кампания в подкрепа на подобни на нейните идеи. Огъста смяташе, че Мики заслужава някоя не така ексцентрична и значително по-хубава жена.
Напред в редицата Огъста забеляза друга двойка младоженци, Хю и Нора. Благодарение на приятелството си със семейство Грийнборн, Хю бе член на кръга «Марлборо» и за огромно нейно неудоволствие го канеха навсякъде. Маскиран бе като индийски раджа, а Нора май се бе облякла като змиеукротителка — с дълга, покрита с пайети рокля, с цепка в средата, под която се виждаха шалвари. Около краката и ръцете й бяха увити изкуствени змии, а пък една бе положила главата си от папиемаше върху щедрото деколте на Нора. Огъста потрепери.
— Жената на Хю наистина е ужасно проста — промърмори тя на Джоузеф.
Той обаче бе склонен да прояви снизхождение.
— В крайна сметка, това е бал с маски.
— Никоя от другите жени не си е показала така невъзпитано краката!
— Не виждам особена разлика между широки панталони и рокля.
Огъста отвратено реши, че сигурно му харесва гледката на краката на Нора. Толкова бе лесно за подобна жена да изкриви преценката на мъжете!
— Просто не смятам, че е подходяща за съпруга на един партньор в банка «Пиластър».
— Нора няма да взима финансови решения.
На Огъста й идеше да изпищи от раздразнение. Очевидно, не бе достатъчен фактът, че Нора е момиче от работническата класа. Тя трябваше да стори нещо непростимо, за да се обърнат Джоузеф и партньорите му срещу Хю.
Ето това бе добра идея!
Гневът на Огъста утихна толкова бързо, колкото се бе разгорял. Помисли си, че може би има начин да забърка Нора в някакви неприятности. Вдигна отново поглед към горната част на стълбището и внимателно се вгледа в жертвата си.
Нора и Хю разговаряха с унгарското аташе, граф Де Тьокьоли — човек със съмнителен морал, облечен съвсем подходящо като Хенри VIII. Огъста злъчно си каза, че Нора е точно от онзи тип момичета, които графът би харесал. Почтените дами отиваха в другия край на помещението, когато го видеха, за да избегнат разговора с него; същевременно той бе канен навсякъде, защото бе високопоставен дипломат. Хю наблюдаваше как съпругата му пърха с мигли пред дъртия развратник. Не личеше да изпитва неодобрение. Всъщност, на лицето му бе изписано единствено обожание. Той бе влюбен твърде силно, за да види каквито и да било недостатъци. Това нямаше да продължи дълго.
— Нора разговаря с Де Тьокьоли — прошепна отново на Джоузеф. — Няма да е зле да внимава за репутацията си.
— Не бъди груба с него — безцеремонно я сряза съпругът й. — Надяваме се да поемем набирането на два милиона лири заем за неговото правителство.
Огъста ни най-малко не се интересуваше от Де Тьокьоли. Продължи мрачно да размишлява за Нора. Младата жена бе най-уязвима в момента, когато всичко й бе непознато и още не бе успяла да научи порядките и обноските на висшата класа. Ако тази вечер се изложеше по някакъв начин, за предпочитане в присъствието на уелския принц…
И тъкмо когато си помисли за принца, отвън се разнесоха ликуващи приветствия и ръкопляскане: кралската особа бе пристигнала.
Миг по-късно влязоха принцът и принцеса Александра, облечени като крал Артур и кралица Гуиневир. Следваше ги антуражът им в ролята на средновековни дами и рицари в бойни доспехи. Музикантите рязко прекъснаха валса от Щраус, който изпълняваха и започнаха да свирят националния химн. Всички гости във фоайето се поклониха или направиха реверанс, а чакащите на стълбището се разделиха като Червено море пред кралската двойка. «Принцът става все по-дебел с всяка изминала година», помисли си Огъста, докато правеше реверанс. Не бе сигурна дали в брадата му са се появили сиви косми, но темето му бързо оплешивяваше. Винаги бе съжалявала красивата принцеса, която трябваше да понася толкова много от съпруга си — прахосник, гуляйджия и любител на флиртовете.
Херцогът и херцогинята, застанали на върха на стълбището, приветстваха гостите си и ги въведоха в балната зала. Хората, които бяха на стълбището, побързаха да тръгнат след тях.
Край стените на просторната бална зала бяха наредени купища цветя от оранжерията в провинциалното имение на Тенби. Светлината на хиляди свещи се отразяваше във високите огледала, разположени между прозорците. Лакеите, които разнасяха чаши с шампанско, бяха облечени като придворни от Елизабетинската епоха — с плътно прилепнали панталони и къси отворени жакети. Принцът и принцесата бяха отведени към подиум в единия край на помещението. За тях бе организирано нещо като демонстрация: част от хората с по-интересни и красиви костюми щяха да минат пред височайшата двойка, за да им ги покажат. Първата групичка дойде от салона, веднага щом двамата заеха местата си. В близост до подиума се струпаха доста хора и изведнъж Огъста се озова плътно притисната до граф Де Тьокьоли.
— Какво прекрасно момиче е съпругата на племенника ви, госпожо Пиластър — отбеляза той.
Огъста му се усмихна ледено.
— Много великодушно от ваша страна, графе.
Той повдигна едната си вежда.
— Дали усещам неодобрителна нотка? Несъмнено вие бихте предпочели Хю да бе избрал невеста от собствената си класа.
— Знаете отговора ми и без да ви го казвам.
— Да, но чарът й е неустоим.
— Безспорно.
— По-късно сигурно ще я поканя на танц. Как мислите, дали ще приеме?
Огъста не можа да се сдържи и отвърна с отрова в гласа:
— Сигурна съм в това. Тя не е твърде придирчива.
Обърна му гръб. Е, сигурно искаше твърде много. Не можеше да се надява, че Нора ще се въвлече в някакво скандално произшествие с графа…
Изведнъж получи вдъхновение.
Графът бе критичният фактор, катализаторът. Ако го събереше с Нора, това би била взривоопасна комбинация.
Мислите й бясно препускаха. Тази вечер бе идеалната възможност. Трябваше да го направи сега.
Леко задъхана от вълнение, Огъста се огледа. Забеляза Мики и отиде при него.
— Искам да направиш нещо за мен — сега, бързо! — каза му.
Мики я погледна разбиращо.
— Каквото пожелаете — отвърна приглушено.
Тя пренебрегна намека му.
— Познаваш ли граф Де Тьокьоли?
— Разбира се. Всички дипломати се познават помежду си.
— Кажи му, че Нора е точно такава, каквато изглежда.
Устните на Мики се извиха в половинчата усмивка.
— Само това ли?
— Можеш да поукрасиш, ако искаш.
— Дали да намекна, че знам за тази липса на класа от… ами, от личен опит?
Този разговор вече излизаше извън границите на благоприличието, но идеята на Мики бе добра, така че Огъста кимна.
— Още по-добре.
— Нали знаете как ще постъпи той? — попита я Мики.
— Сигурна съм, че ще й отправи неприлично предложение.
— Ако това искате…
— Да.
Мики кимна.
— Аз съм ваш роб — и за това, и за всичко останало.
Огъста нетърпеливо махна с ръка: беше прекалено напрегната, за да слуша комплименти. Потърси с поглед Нора и я откри да наблюдава удивено разточителното обзавеждане, пищната украса и екстравагантните костюми. Момичето никога не бе виждало нещо подобно. В момента бе изоставило всяка предпазливост. Огъста също загърби по-нататъшните размишления и бързо си проправи път към Нора.
След миг прошепна в ухото й:
— Един съвет.
— Сигурна съм, че ще ми е много полезен — отвърна Нора.
Вероятно Хю, воден от желанието си да си отмъсти, й бе описал характера на Огъста в много черни краски. Нора обаче не бе настроена враждебно, което определено говореше в нейна полза. Изглежда все още не си бе извадила изводи по отношение на Огъста и не се държеше нито сърдечно, нито студено с нея.
По-възрастната жена каза:
— Забелязах, че говориш с граф Де Тьокьоли.
— Дърт мръсник — веднага отсече Нора.
Огъста потръпна заради просташкия израз, но имаше цел, затова продължи:
— Внимавай с него, ако си цениш доброто име.
— Да внимавам? — почуди се Нора. — Какво точно имате предвид?
— Бъди учтива, разбира се. Но, каквото и да се случи, не му позволявай никакви волности. И най-лекото поощрение му стига, а ако не бъде веднага сложен на мястото му, може да предизвика много неловка ситуация.
Нора кимна с разбиране.
— Не се безпокойте, знам как да се справям с подобни типове.
Хю бе застанал наблизо и говореше с херцог Кингсбридж. Сега забеляза Огъста, на лицето му се изписа подозрение и той побърза да дойде при съпругата си. Само че Огъста вече бе казала всичко, което искаше да каже, така че се извърна да наблюдава шествието от маскирани гости. Свършила си бе работата: семената бяха засети. Сега трябваше да чака, изпълнена с напрежение — и да се надява на най-добрия възможен резултат.
В момента пред принца се показваше част от кръга «Марлборо», включително херцог и херцогиня Кингсбридж, както и Соли и Мейзи Грийнборн. Всички те бяха облечени като източни владетели — шахове, паши и султани — и вместо да му се кланят и да правят реверанси, коленичеха и правеха теманета, което накара едрия принц да се разсмее и предизвика бурни аплодисменти от тълпата наоколо. Огъста мразеше Мейзи Грийнборн, но сега едва я забеляза. В ума си трескаво прехвърляше варианти. Имаше стотици възможности замисълът й да се обърка: Де Тьокьоли да хареса друго хубавичко момиче; Нора да се справи с него по елегантен начин; Хю да не се отдели от жена си и Де Тьокьоли да не успее да се приближи и да стори нещо обидно. С известна доза късмет обаче малката драма, която бе планирала, щеше да се случи — и тогава със сигурност щеше да се вдигне врява.
Шествието пред принца почти бе приключило, когато — за слисване и ужас на Огъста — тя забеляза Дейвид Мидълтън, който си пробиваше път през тълпата. Идваше в нейната посока.
Не го бе виждала от шест години, когато я бе разпитвал за смъртта на брат си Питър в училището «Уиндфийлд». Тогава му бе казала, че и двамата свидетели, Хю Пиластър и Антонио Силва, са заминали в чужбина. Но сега Хю се бе върнал, а ето, че и Мидълтън се бе появил. Как бе възможно някакъв си най-обикновен адвокат да получи покана за подобно грандиозно събитие? После в паметта й се промъкна неясен спомен — Мидълтън бе далечен роднина на херцог Тенби. Не би могла да предвиди, че ще се случи нещо подобно. Това бе потенциална катастрофа. «Не мога да се сещам за всичко!», почти обезумяла си помисли тя.
За неин ужас, Мидълтън се насочи право към Хю. Огъста се придвижи малко по-наблизо през стълпилите се край подиума хора. Чу Мидълтън да казва:
— Здравейте, Пиластър, разбрах, че сте се върнали в Англия. Помните ли ме? Аз съм братът на Питър Мидълтън.
Огъста се обърна с гръб, за да не я забележи. После напрегна слух, за да долови думите им през глъчката наоколо.
— Спомням си — вие бяхте на разпита по време на следствието — отвърна Хю. — Позволете ми да ви представя съпругата си.
— Здравейте, госпожо Пиластър — поздрави Мидълтън незаинтересовано и побърза да се обърне отново към Хю. — Сигурно знаете, че аз изобщо не бях доволен от резултатите от онова разследване.
Огъста изстина. Мидълтън сигурно си бе изгубил ума. Напълно бе вманиачен, щом така грубо и директно повдигаше подобна тема насред бал с маски. Това бе нетърпимо! Нима горкичкият Теди никога нямаше да се освободи от тежестта на онова старо подозрение?
Не успя да чуе отговора на Хю, но тонът му бе внимателно преценен и неутрален.
Гласът на Мидълтън се извиси и тя чу следващата му реплика:
— Трябва да знаете, че цялото училище се съмнява в разказа на Едуард как се опитал да спаси брат ми от удавяне.
Огъста се напрегна от ужас в очакване на отговора на Хю. Той обаче продължаваше да се държи благоразумно и предпазливо. Не спомена нищо за случилото се преди толкова години.
Изведнъж до нея се появи Мики. Лицето му като маска — спокойно, с вежливо изражение. Тя обаче забеляза как са се стегнали раменете му и осъзна, че е напрегнат.
— Това е онзи тип Мидълтън, нали? — промърмори Мики в ухото й.
Тя само кимна.
— Стори ми се, че го познах.
— Шшт, слушай! — подкани го тя.
Мидълтън бе започнал да се държи леко агресивно.
— Смятам, че знаете истината за случилото се! — предизвикателно заяви той.
— Така ли? — Гласът на Хю също бе станал по-силен, а и тонът му не бе така приятелски.
— Простете ми, задето съм така безцеремонен, Пиластър. Той бе мой брат. От години се чудя какво точно е станало. Не смятате ли, че имам правото да науча?
Настъпи мълчание. Огъста добре знаеше, че подобен призив към чувството за правда и неправда е в състояние да трогне водения от лицемерна справедливост Хю. Искаше да се намеси, да ги накара да млъкнат, да промени темата или просто да разпръсне групичката, но това щеше да е равносилно на признание. Все едно със собствената си уста да заяви, че има нещо за криене. Затова остана като прикована на мястото си, безпомощна и ужасена, и продължи да напряга слух, за да чува думите им сред околните разговори.
Най-после Хю отговори:
— Не видях смъртта на Питър, Мидълтън. Не мога да ви разкажа какво се е случило. Не зная със сигурност, следователно не би било правилно да разсъждавам и да си вадя изводи.
— В такъв случай имате своите подозрения, така ли? Можете да предположите как е станало?
— Няма място за предположения в случаи като този. Това би било безотговорно. Казвате, че искате да научите истината. С две ръце съм «за». Ако знаех истината, щях да се чувствам длъжен да я разкрия. Обаче тя не ми е известна.
— Смятам, че прикривате братовчед си!
Хю се засегна.
— По дяволите, Мидълтън, прекалявате! Разбирам, че сте разстроен и това е нормално. Но недейте да хвърляте съмнения върху честността ми!
— Е, все някой определено лъже — грубо заяви Мидълтън и след тези думи се отдалечи.
Огъста успя отново да си поеме дъх. От облекчение краката й се подкосиха и тя скришом се облегна на Мики, за да се задържи права. Безценните принципи на Хю този път бяха действали в нейна полза. Той подозираше, че Едуард е допринесъл за смъртта на Питър, но не би го споменал, защото това бяха само подозрения. А сега Мидълтън наистина бе разгневил Хю и го бе накарал от тук нататък упорито да му се противопоставя. Основната характеристика на джентълмена бе, че никога не лъже. За младите мъже като Хю предположението, че може би не казват истината, бе сериозна обида. Мидълтън и Хю едва ли щяха да разговарят повече.
Кризата се бе разразила неочаквано, като яростна лятна буря — и сериозно я бе уплашила. Но бе отминала също така бързо и сега Огъста, макар и силно изтощена, се чувстваше в безопасност.
Шествието пред височайшата двойка приключи. Музикантите подхванаха кадрил. Принцът поведе херцогинята към дансинга, а херцогът пое принцесата, за да оформят първата четворка. Бързо ги последваха и други групички. Танцът вървеше много спокойно, почти мудно, вероятно заради тежките костюми и прически на голяма част от гостите.
Огъста се обърна към Мики.
— Може би господин Мидълтън вече не представлява заплаха за нас.
— Не и ако Хю продължава да си държи устата затворена.
— И докато приятелят ти Силва си стои в Кордоба.
— Влиянието на семейството му намалява с всяка изминала година. Не смятам, че отново ще го видим в Европа.
— Хубаво. — Мислите на Огъста се върнаха към плана й. — Говори ли с Де Тьокьоли?
— Да.
— Добре.
— Само се надявам, че знаете какво правите.
Тя го изгледа укорително.
— Колко глупаво от моя страна! — заяви Мики. — Вие винаги знаете какво правите.
Вторият танц бе валс и Мики я покани учтиво да му «достави това удоволствие». Когато Огъста бе още момиче, валсът се смяташе за неприличен, защото партньорите бяха твърде близко един до друг, а ръката на мъжа обгръщаше целия кръст на дамата му. Напоследък обаче дори кралските особи танцуваха валс.
Още щом Мики я взе в прегръдките си, тя усети промяна у себе си. Имаше чувството, че отново е на седемнайсет години и танцува със Странг. Когато Странг танцуваше, се грижеше за партньорката си, а не за собствените си крака. Мики притежаваше същия талант. С него Огъста се чувстваше млада, красива и напълно безгрижна. Долавяше отчетливо колко е гладка кожата на ръцете му, попиваше мъжкия му аромат, съчетание от тютюн и масло за коса, усещаше горещината на тялото му, което се притискаше в нейното. Изпита остра ревност към Рейчъл, която споделяше леглото му. Спомни си за миг сцената в спалнята на стария Сет отпреди шест години. Тя обаче изглеждаше нереална, като отдавна забравен сън и Огъста така и никога не бе повярвала напълно, че се е случила в действителност.
Немалко жени в нейната позиция биха започнали т