Българска търсачка и начална страница

 

Топлото вино

 

В сравнение с пренаселената крайбрежна ивица на Кънетикът този плаж бе доста безлюден, до него се достигаше по тясно асфалтирано шосе, зле поддържано и осеяно с необясними отклонения, завои и криволици. На най-неясните извивки пътя сочеха малки потъмнели дървени табелки, на които се четеше дългото индианско име на плажа; някои от тях бяха паднали в тревата, затова първия път, когато двамата решиха да се срещнат тук през един идиличен, необичайно мек за сезона мартенски ден, Джери се заблуди и закъсня с половин час.
И днес Сали бе пристигнала преди него. Той се забави да купува бутилка вино, а освен това напразно търси навсякъде тирбушон. Графитеносивият «Сааб» на Сали стоеше самотен в един отдалечен край на паркинга, Джери доближи своя автомобил, стар «Мъркюри» с подвижен покрив, бавно до нейния с надеждата да я зърне зад кормилото, цялата в очакване и слух, тъй като в този момент от радиото в колата му се разнесе «Роден да страда» на Рей Чарлз:

 

Всяка мечта
ми донася само болка…

 

Тя често му тананикаше тази песен и той дори си беше намислил думите, с които ще я повика в колата да слушат заедно: «Хей, здравей! Ела по-скоро да чуеш една сладичка песен.» Двамата си бяха избрали някакъв младежки начин на говорене, нещо средно между жаргона и едносричните думи на влюбени деца. Веднъж, на път за една от срещите си с нея, той откри нов дълбок смисъл в песните по радиото. Искаше да сподели това с нея, но двамата рядко биваха заедно в една и съща кола и така седмица по седмица пролетта се изниза и песните умряха във въздуха като еднодневки.
Нейният «Сааб» беше празен, а Сали не се виждаше наблизо. Сигурно беше някъде из дюните. Плажът, може би половин миля дълъг, имаше необичайната форма на дъга от гладко натрупан пясък, която граничеше в двата края с грамади скали с жълти ивици, а малко след най-близките от тях започваха дюни, боклуци от морето и лъкатушни пътеки и всичко това образуваше един огромен природен хотел със стотици пясъчни ивици за гостите. Това царство от падини и хребети беше сложно и объркано. Ето защо двамата все не можеха да открият идеалното място, на което са били предишния път.
Той се покатери бегом по стръмната дюна пред него, без дори да си свали обувките и чорапите. След усилието спря да се наслади на учестеното си дишане. Отново усещаше вкуса на възвърналата се младост, на възвърнатия смисъл на: живота. Откакто започна тяхната връзка, той все бързаше, бягаше и откриваше време там, където преди изобщо не бе възможно; надбягваше се с часовниковата стрелка, успя да подчини свободните си мигове и да си изплете от тях невероятен и непредполагаем втори живот. Беше оставил цигарите, защото не искаше да разваля с тях вкуса на целувките.
Джери се появи сред планините-дюни и се уплаши, защото тя не беше там. Наоколо не се виждаше жива душа. Освен техните две коли около десетина други бяха пръснати из обширния паркинг. След месец той сигурно щеше да бъде претъпкан, постройката със стаи за преспиване, снек-бар и баня щеше да се оживи от бронзови тела и касетофонна музика, а дюните щяха да се окажат твърде тесни. Днес те все още създаваха впечатлението за девствена и грейнала от чистота природа, останало от зимата. Когато тя му извика, викът й прозвуча в хладния въздух като птичи писък:
— Джери?
Това беше въпрос и макар че от мястото си тя не можеше да го види, знаеше, че е той.
— Джери? Хей?
Той се обърна и я видя по бикини на върха на една дюна; слизаше, забила поглед в пясъка, за да не убоде босите си крака от тревата по дюните, руса, покрита с лунички и чиста като някакво свенливо създание, излязло от пясъците, в които се е крило до този момент. Тя чувствуваше ръцете и гърдите си топли, а извивката на гърба хладна. До този момент се беше пекла. Лицето й с широки скули и заострена брадичка бе порозовяло.
— Хей? Радвам се, че дойде? — Тя се задъхваше леко и гласът й възбудено превръщаше всяка фраза във въпрос. — Чаках те на тази дюна, заобиколена от ужасни полуголи момчета, които през цялото време ми свиркаха и подвикваха. Много се уплаших.
Думите й бяха пронизани от стаено безпокойство, затова той изостави жаргона и заговори нежно:
— Горкото ми храбро момиче, на какви опасности те излагам. Извинявай, че закъснях, но трябваше да купя виното, после поисках да купя тирбушон, а тия кръгли идиоти, тия гадни типове, все едно, че Норман Рокуел ги е рисувал, се опитаха да ми пробутат в един скапан селски магазин свредел вместо тирбушон.
— Свредел?
— Да, свредел. Все едно налъм, на който липсва дървената част.
— Сигурно ти е хладно.
— А ти си се пекла. Къде лежеше?
— Там горе? Ела.
Преди да я последва, Джери клекна и си свали обувките и чорапите. Той все още беше е костюм и вратовръзка, а бутилката носеше в книжен плик като търговски пътник, който се връща в къщи. Сали беше постлала своето одеяло на червени и жълти карета на дъното на една по-широка падинка, където се виждаха само нейните стъпки. Джери се огледа за момчетата и ги видя зад няколко дюни да наблюдават нервно с по едно око като гларуси. Той ги погледна невъзмутимо и подхвърли на Сали:
— Малки са и ми изглеждат безопасни. Но все пак искаш ли да се преместим по-нататък?
Зад рамото си почувствува нейното кимане като някаква дума, която само тя би могла да произнесе, едно извънредно бързо и напрегнато пърхане на главата й — да-да-да-да; това беше един от особените й жестове, които се улавяше, че имитира в нейно отсъствие. Той вдигна одеялото, плетената й плажна торба и книгата, която четеше (от А. Моравия), и ги сложи в топлите й ръце. Двамата се заизкачваха по склона на съседната дюна, той грабна голия й кръст, за да я успокои, и се обърна да се увери, че момчетата са забелязали този жест на притежание. Сконфузени, те вече дюдюкаха в друга посока.
Както обикновено Джери и Сали се залутаха по разни неравни пътеки, сред бодливи храсти, и се заизкачваха по хлъзгави склонове, като се заливаха от смях при всяко усилие в търсене на идеалното място, мястото, на което са били предишния път. Както обикновено те не можаха да го открият и накрая, без много да избират разстлаха одеялото в една вдлъбнатина от чист пясък, която без колебание обявиха за съвършена.
Той застана прав пред нея и се съблече. Сакото, вратовръзката, ризата, панталоните.
— О — възкликна тя, — преди не носеше плувки.
— През цялата скапана сутрин — каза той, — при всяко врязване на ластика на плувките в търбуха ми си мислех: «Днес ще видя Сали. Когато я видя, непременно трябва да съм с плувки.»
С кожата си той се наслаждаваше на въздуха и застанал прав, изучаваше околността; мястото беше скрито, въпреки това от него можеше да се види паркингът в ниското и омайващата ръка на морето, здраво протегната от този бряг до Лонг Айлънд, както и ослепително белите зайчета на вълните, които бързаха да се разбият безшумно в пъстрите скали.
— Хей! — обади се тя от одеялото. — Ела при мен с твоите плувки.
Да, да, допирът, плътният допир на кожата по цялата повърхност на телата им сред свежия въздух и под слънчевите лъчи. В затворените му очи слънцето танцуваше в червено; нейният хълбок и рамото й се затоплиха, а устата й започна бавно да отмалява. Те не бързаха. И може би това беше най-сигурното доказателство, че те — Джери и Сали — са първият мъж и първата жена, именно това, че не бързаха, че не толкова се възбуждаха, колкото проникваха един в друг, мъжът в жената, и си почиваха. С равномерността на същински растеж техните тела се стремяха да станат по-големи и по-съвършени. Нейната разпусната коса кичур след кичур се разливаше по лицето му. Усещането, че се отпуска, че най-после е достигнал дълго бленувания център на покоя, го изпълваше с някаква особена сънливост дори когато стъпалата му напрегнато притискаха вътрешната страна на краката й. «Но това е невероятно» — каза си той. Вдигна лице и като я видя слята със слънцето, клепачите му се обляха с червенина.
Устните й шепнеха върху врата му, където падаше хладна и изпъстрена с песъчинки сянка. Той също чувствуваше сянката, макар че усещането беше нейно.
— Нистина си заслужава — каза тя, — ето кое е най-учудващото. Заслужава си цялото това чакане, всичките препятствия, лъжи и търчане — когато най-после достигнеш целта, виждаш, че наистина си е заслужавало. — С всяка дума гласът й ставаше по-тих.
Той опита да отвори очи и бе заслепен от един кръг със съвършена форма, по-малък от луната.
— Замисляла ли си се някога — попита той с клепачи, притиснати до едно пулсиращо виолетово ехо — за болката, която ще причиним?
Думите му й подействуваха като парализиращ газ; нейното тяло остана все така неподвижно долепено до неговото, но по различен начин. После нейните извити стъпала се отлепиха от неговите.
— Хей — извика тя, — какво става с виното? Много се сгорещих. — Изтърколи се от обятията му, седна и започна да разчесва косата си назад, като мигаше и избутваше с език пясъка от устата си. — Донесла съм картонени чашки, бях сигурна, че ти няма да се сетиш. Зарадвана от своята предвидливост за дребните неща, тя се усмихна с влажни устни.
— Така е. Аз нямам дори тирбушон Всъщност, мойто момиче, вече знам какво имам.
— Имаш себе си. То е повече от това, което имам аз.
— Не, ти също имаш мене.
Обзет от нервност, той допълзя на, колене до мястото, където беше скътал дрехите си, и измъкна бутилката от книжния плик. Виното беше розе.
— Ще трябва да счупя гърлото.
— Иди ей там до онази скала.
— Така ли? И бутилката да се пръсне в лапите ми?
— Внимавай — каза тя.
Той удари гърлото на бутилката о ръба на потъмнялата петниста скала, но нищо не стана. Удари отново, този път по-силно: бутилката изтрака, а той почувствува как се изчервява. «Хайде, мой човек — подкани се той, — дай да пръснем това гърло.»
Замахна уверено, а в очите му проблеснаха парчета от бутилката още преди да се чуе звукът на счупено стъкло, учуденият му поглед се гмурна през назъбеното искрящо отверстие и потъна в дълбокото и тясно ъгловато море от развълнувано вино. Тя бе пропълзяла по колене до него и възкликна:
— М-м-м! — също като него леко изненадана от голямото количество вино, разкрило се в счупената бутилка. — Изглежда бижу — добави тя.
— Къде са чашите?
— Разкарай тези чаши — каза тя, взе от него бутилката, ловко долепи назъбеното стъкло до своето дребно лице, отметна глава и пи.
Той усети, че сърцето му се разтуптява като при някаква опасност, но когато тя свали бутилката, лицето й беше доволно и непокътнато.
— Да — обясни тя, — така вкусът му не е хартиен, а чисто негов.
— Само дето е топло — каза той.
— Не — възрази тя, — топлото вино е хубаво.
— Е, да, по-добре, отколкото нищо.
— Казах, че е хубаво, Джери. Защо никога не си съгласен?
— Винаги съм бил съгласен, ако искаш да знаеш.
Той взе бутилката и се опита да пие от нея; когато отметна глава, червенината на слънцето се смеси с тази на виното.
— Ще си порежеш носа! — извика тя. Докосна носа му и после показа розова капка кръв на бледия връх на пръста си: — Отсега нататък, когато те видя извън нашите срещи, само аз ще зная как си получил тази драскотина на носа.
Върнаха се на одеялото и пиха от картонените чаши. После всеки пи от устата на другия; той наля малко вино в пъпа й и го излочи. След малко свенливо я запита:
— Искаш ли да вляза в тебе?
— Да? Много? Завинаги? — Гласът й пак превръщаше всичко във въпроси.
— Няма никой, тук сме съвсем скрити.
— По-бързо?
Когато коленичи в краката й, за да свали долната част на жълтия й бански, изведнъж се сети за продавачите на обувки. Като дете съчувствуваше на хората, които изкарват хляба си с коленичене и човъркане из чуждите крака, и много се чудеше как тези хора не се чувствуват унизени.
Въпреки че Сали бе омъжена вече десет години, а преди това освен Джери бе имала и други любовници, начинът, по който правеше любов, беше възхитително жив и прост като на девственица. С жена си Джери имаше порочното усещане за рутина и напрегнатост, а със Сали, въпреки че бе правила това много пъти, той изпитваше безценното усещане, че всеки път я обхваща непресторена радост. Нейното лице, луничаво и унесено, с изпотена от слънцето и повдигната горна устна, с блеснали зъби, му изглеждаше не като образ на жив човек, а по-скоро като огледало, поставено на няколко сантиметра под неговото собствено лице, като някакво изпотено огледало. По едно време се запита кой ли е този насреща и в ума му внезапно проблесна: «Божичко, та това е Сали!» Затвори очи и се опита да съгласува своето дишане с нейните импулсивни въздишки. Когато и двамата успокоиха дъха си, каза:
— Нали е по-добре на открито? Има повече кислород.
Почувствува нейното пърхащо кимане на рамото си.
— А сега ме остави — каза тя и се заизвива, за да навлече долната част на банския, а той лежеше до нея и й изневеряваше с мисълта за една цигара.
Така би подхождала на доволството, на блаженството, на небесния простор, на мириса на морето. Засрамен, че отново се подхлъзва към своето старо мръсно «аз», той наля останалото вино в чашите и заби празната бутилка в пясъка с гърлото нагоре като паметник.
Тя сведе очи към празния паркинг и запита:
— Джери, как ще живея без тебе?
— Така, както аз живея без тебе. Просто повечето време няма да живееш.
— Да не говорим за това. Да не си разваляме деня.
— О'кей.
Той взе романа, който бе чела, и запита:
— Падаш ли си по тоя приятел?
— Да, а ти не си падаш.
— Наистина не много. И то не защото е неубедителен, а — Джери размаха книгата и я захвърли встрани — точно за такива неща ли трябва да пише?
— Според мене пише хубаво.
— Според тебе много неща са хубави. Според тебе Моравия пише хубаво, топлото вино е хубаво, да правиш любов, е хубаво.
Тя го погледна строго:
— Това пречи ли ти?
— Напротив, страшно ми харесва.
— Не, ти просто понякога не ми вярваш. Не можеш да повярваш, че съм толкова непосредствена. Приличам на — Сали трудно намираше сравнения, защото инстинктивно възприемаше нещата, каквито са, — на тази счупена бутилка. Нямам никакви тайни.
— Тази бутилка е много красива. Виж само как се отразява слънцето в ръбовете на стъклото. Също като панаирджийско влакче, все в кръг.
Отново му се прииска цигара, която да размахва. Винаги когато назрееше опасността да се раздалечат, тя извикваше:
— Хей?
— Здравей — казваше той сериозно.
— Здравей — отвръщаше тя.
— Мила, защо изобщо се омъжи за него?
И тя му разказваше, разказваше безкрайно дълго, с колене, притиснати до гърдите, отпиваше от виното и със своя нежен и безгрижен глас му разкриваше историята на своя съвременен брак така чаровно, че той се смееше непрекъснато и я целуваше по голия кръст, както беше наведена напред.
— И така аз продължих да вземам уроци по езда и пак абортирах. Тогава той ме прати да се изследвам и проклетият психоаналитик (той би ти допаднал, Джери, защото също беше много етичен) ми каза — впрочем, Джери, не знам какво ми има, но винаги правя онова, което поискат мъжете, това е моята ужасна слабост, — каза ми: «Този път трябва да го износите.» Е, добре, износих го. Сигурно съм била страшно объркана, тъй като си помислих, че детето е от психоаналитика. Но не беше от него. Беше от Ричард. И след като вече родих едно, струваше ми се, че трябва да родя още няколко, за да узаконя първото. Но и това не помогна.
— Искаш ли да знаеш защо имам толкова деца? — попита той. — Самият аз не го бях разбрал до нощта, в която Рут ми обясни. Знаеш ли, тя се оказа голям привърженик на естественото раждане. Раждането на Джоана бе доста болезнено за нея и в края на краищата трябваше на всяка цена да имаме още две деца, за да може жена ми да си усъвършенствува техниката.
Той очакваше Сали да се разсмее и не се излъга — във внезапен изблик на взаимност те размениха всичките си тъжни тайни, които можаха да открият по джобовете си, срещу звънките монети на смеха. Тя притежаваше повече тайни от него. Това неравенство в размяната го натъжи и когато дюните почнаха да хвърлят по-дълги сенки върху тяхната долчинка, той целуна китките й и си призна в отчаян опит да облекчи взаимното им нещастие:
— Направих ужасна грешка, като се ожених за Рут. Всъщност много по-ужасна, отколкото ако се бях оженил по сметка. Ожених се за нея, защото смятах, че ще бъде добра съпруга. И тя стана точно такава. Господи, как съжалявам! Само как съжалявам, Сали!
— Не се натъжавай, аз те обичам.
— Знам, знам, и аз те обичам. Но как да не бъда тъжен? Какво можем да направим с тебе?
— Не знам — каза тя. — Може би да продължим още малко така?
— Не иска да спре. — Той размаха ръце към небето и се опули към него, сякаш искаше да се ослепи. — Това шантаво слънце не иска да спре.
— Не разигравай мелодрами! — каза тя.
Застанали на колене, двамата засъбираха нещата си, като прехвърляха наум крехките лъжи, които щяха да занесат в къщи. Тя изглеждаше така тиха и кротка на песъчливата светлина, неговата Сали с разпиляната коса, наведена над някаква дреболия от плажните вещи — тяхната единствена покъщнина. И задушаван от гняв, той я прегърна за последен път през този ден. Те винаги имаха чувството, че всяка прегръдка е последна. Тя почти лениво коленичи пред него, притисна тялото си до неговото и сключи ръце на гърба му. Рамото й имаше топъл вкус, а устните му обхождаха кожата й.
— Бейби, не мога да ти се наситя — каза той, а нейното пърхащо кимане накара телата им да затрептят ведно.
— Знам. Знам. Хей, Джери? Зад рамото ти виждам залива и там има една малка платноходка и някакъв далечен град, вълните се бият в скалите и е така слънчево, така прекрасно. Не, не се обръщай да провериш. Вярвай ми.

 

Чакането

 

— Довиждане?
— Джери, не ми казвай тази дума, моля те.
От дългото стискане на слушалката Сали почувствува болка в китката и ръката й от лакътя надолу почна да трепери. Стиснала слушалката между рамото и ухото, тя взе да закопчава панталона на Питър с освободените си ръце. През последните няколко месеца той се бе научил да се облича сам, само не можеше да се закопчава, а Сали със своя хаос на чувствата не се сещаше как да го поощри. Горкото дете вече десет минути стоеше и чакаше майка му да свърши разговора, чакаше и слушаше, чакаше и гледаше с такъв буден и напрегнат израз, че в един момент тя се просълзи. Сякаш изведнъж й се повдигна, стисна зъби да не се разхлипа по телефона.
— Хей? Недей така. — Джери се засмя смутено, глухо и отдалече. — Ще бъде само за два дни.
— Млъкни, дяволите те взели. Не ме интересува, млъкни. «Сигурно съм откачила — помисли си тя, — откачила съм и той ще ме намрази.» Мисълта, че може да я намрази, след като му е дала толкова много от себе си, я изпълни с възмущение. — Ако само ще ми се присмиваш, по-добре да си кажем довиждане завинаги.
— Господи! Не ти се присмивам. Обичам те. И много съжалявам, че не съм при тебе, за да те успокоя.
Питър се примъкна по-близо до нея, за да му закопчае и другото копче, и я лъхна на портокал.
— Откъде измъкна този бонбон? Знаеш, че сутрин бонбони не се ядат.
— Кой е до тебе? — попита Джери.
— Никой. Само Питър.
— Боби ми го даде — каза Питър и напрегнатото му изражение насмалко да избие в страх.
— Бягай да намериш Боби и му кажи, че искам да говоря с него. Хайде, миличко. Намери го и му кажи. Маминка ще свърши само след минута.
— Горкият Питър — каза Джери в ухото й, — не го пъди!
Как можеше да говори така, след като й беше ограбил цялата радост от децата? И все пак, точно защото можеше да говори по този начин, тя го обичаше така безнадеждно. Той не желаеше да се вмести в стандартната роля на любовника, която Сали очакваше от него. Една съвсем ненужна доброта напираше да разчупи черупката му. Сълзи опариха страните й и тя замълча, за да прикрие своя просмукан от влага глас. Чувствуваше физическа болка в корема и ръцете. Боже мой, дали нарочно говореше така?
— Хей? Здравей?
— Здравей — отвърна тя.
— Добре ли си? — Да.
— Докато ме няма, иди в Гардън Клъб, заведи децата на плажа, чети Моравия…
— Сега чета Камю.
— Страшно си интелигентна.
— Няма ли да изпуснеш самолета си?
— Вземи Питър на плажа, играй с бебето, печи се на слънцето и бъди добра с Ричард…
— Не мога. Не мога да бъда добра с Ричард. Ти си виновен, задето той вече не ме интересува.
— Не съм го искал.
— Знам, знам.
Вината на Джери, неговата жестока вина беше, че се държи с нея като съпруг вместо като любовник. Тя никога не беше имала съпруг. Откакто се залюбиха с Джери, все й се струваше, че през десетте години брачен живот собственият й мъж се е старал да й бъде единствено любовник, запазвайки помежду им онази дистанция, която само любовниците трябва да преодоляват. Ричард непрекъснато я критикуваше и анализираше. Като беше по-млада, това я ласкаеше, но сега й се струваше гадно. Когато не бяха в леглото, той все се мъчеше да я разсъблече до някаква нейна изкривена същност, да изкара на показ някакъв тъмен неин порив. Джери, напротив, се стараеше да я покрие с дрехи, отрупвайки я с тъжните парцалчета на удобствата и съветите. В нея той виждаше оголеното страдание.
— Слушай — каза той, — обичам те. Много бих се радвал да дойдеш при мен във Вашингтон. Само че е невъзможно. Първият път имахме късмет, че се отървахме. Но сега Ричард знае нещичко. Също и Рут.
— Рут? Знае ли?
— Жлезите й…
— Жлезите й какво?
— Знаят. Хайде, не се тревожи. Втория път няма да бъде така хубаво. А сега всяка секунда ще ми липсваш, вечер в леглото няма да затварям очи и само ще чувам вентилатора: уууш, уууш.
— Рут също ще ти липсва.
— Не толкова.
— Така ли? Хей, обичам те заради това «не толкова». Един истински любовник би казал «изобщо няма».
— Такъв съм аз — един неистински любовник — засмя се той.
— Тогава защо не мога да се откъсна от тебе? Джери, изпитвам болка, физическа болка. Дори Ричард ме съжалява и ми дава от своите приспивателни таблетки.
— Любов най-възвишена: да дадеш на ближния от своите приспивателни таблетки.
Той говореше от една телефонна кабина на летището «Ла Гуардиа». Самолетът, с който искаше да пътува, беше пълен и с този разговор Джери убиваше времето до следващия. «Ако беше успял да си намери място в първия самолет — помисли си тя, — нямаше да ми се обади.»
Той очакваше тя да се засмее или да се съгласи; Сали не се досети кое точно.
— Обичам те — каза тя унило.
— Хей, това ли ще кажеш в пощата, когато плащаш сметката за телефона? Ако знаех, че ще говорим толкова, нямаше да го поръчам за твоя сметка.
— О, ще кажа… все нещо ще кажа. Например: «Той изобщо не ме слуша, когато му говоря.»
Понякога Сали се питаше колко от обвиненията й към Ричард са несправедливи. Нейният разговор беше избуял като запусната градина, в която всеки ден се появяват неочаквани бурени.
— Вече се качват. Довиждане.
— Довиждане, скъпи.
— Ще ти се обадя в сряда сутринта.
— Хубаво.
Той долови укор в гласа й и попита:
— Да ти се обадя ли от Вашингтон например утре сутринта?
— Недей, сигурно ще бъдеш много зает. Гледай си добре работата. Само мъничко се сещай и за мене.
Той се засмя:
— Много ми е мъчно, че става така, но… — Почака малко и после каза: — Ти си ми единствената.
Изпрати й лека целувчица и затвори. Сали веднага пусна слушалката върху вилката, сякаш да запуши шишето, от което Джери може да се изпари като дух.
С несресана коса и развяна хавлия тя излезе и се провикна към гората:
— Момчета-а! На плажа-а!
Дърветата, които закриваха съседните къщи една от друга, миришеха силно на лято, но не с обичайния за Кънетикът тънък дъх на пръснати шубраци и трева, а с дълбокия и топъл аромат на напластени гниещи листа и дънери, също като миризмата на летните ваканции, които детето Сали от Сиатъл беше прекарвало в северната верига на Сиера Невада. Тя се качи на горния етаж да се преоблече; носталгичното папратово ухание, което напираше през прозореца на спалнята, се примеси със слабия гнил лъх на солената морска вода от банския й. Сали прибра и забоде косата си. Беше сама в банята: въображението й повика Джери и надари всяко кътче с неговото присъствие. Когато правеха любов, той винаги най-напред махаше фибите от косата й.
Тя приготви термос с лимонада, накара момчетата да си сложат плувките и се качи в колата. Напоследък «Саабът» проявяваше явно нежелание да пали, затова тя го паркираше на един склон и използуваше инерцията. Щом колата се заспуска, Сали видя Джоузи, която буташе с усилие бебешката количка нагоре по същата алея, а под краката на Теодора бе закрепила мрежа с покупки. Когато Сали натисна амбриажа, Джоузи се бе изравнила с колата. В този напрегнат момент двете жени можаха само да си разменят уплашени погледи, после се получи искрата и двигателят запали. Сали почувствува, че Джоузи иска да я пита нещо, сигурно за храненето и съня, но Джоузи сама знаеше тези работи добре, даже по-добре от Сали, защото не беше толкова разсеяна и беше минала вече възрастта на любовта.
Под успокояващото юнско слънце заливът се беше превърнал в плоскост, която излъчваше забраната «Не отивай!» Тя поведе Питър и Боби навътре към плажа. Стори й се, че зърна Рут сред групата майки на другия край. Боби каза:
— Искам да играя с Чарли Конънт.
— Чакай първо да седнем някъде — каза Сали и почувствува, че отново плаче; не беше забелязала това, докато не усети влагата по страните си.
— Не отивай!
Всички бяха единодушни — песъчинките, хорът от плаващи върху водата предмети, напрегнатите погледи на синовете й, далечният плисък и виковете, които, както бе легнала със затворени очи, достигаха до нея като равномерното тракане на някаква невидима шевна машина.
— Не отивай, не можеш да отидеш, трябва да останеш!
Удивително единогласие. Той не искаше тя да отиде, мислеше, че една нощ с нея е нищо, казал беше, че това ще е безсмислена жертва, че втория път няма да е така хубаво. Обзе я яд. Чувствуваше дъха си, угнетен от слънцето; грубият му допир примамваше кожата на корема й и я свличаше. Тя отвори очи, готова да закрещи. Питър й беше донесъл щипка от рак, суха и воняща. «Мамо, не отивай!», помоли се той, като държеше пред очите й своя крехък мъртъв подарък. Сигурно така й се счуваше.
— Много е красива, миличък. Не, само не я слагай в устата си. Хайде бягай да си играеш с Боби.
— Той ме мрази.
— Не ставай глупав, миличък. Напротив, много те обича. Просто не умее да го покаже. Хайде, бягай при него и остави мама малко сама.
Не трябва да ходи, разбира се. Както каза Джери, първия път само късметът ги спаси. Тогава Ричард беше заминал на една от своите командировки. Джери я чакаше на летището «Нешънъл» и двамата отидоха с такси до Вашингтон. Шофьорът — внушителен мъж с чаеножълтеникави коси — караше таксито със самочувствието на собственик; той забеляза тяхното мълчание и ги попита дали не искат да ги заведе в парка край отливната ивица, за да видят черешовите дървета. Джери отговори утвърдително. Дърветата бяха разцъфнали — в розово, бледомораво, червеникавооранжево, бяло. Джери въртеше трескаво халката на пръста й. На една сенчеста поляна негърка бавачка играеше на топка с няколко момченца; най-малкото протегна ръце и топката тупна, недокосната в краката му. Фоайето на хотела беше застлано с тъмен килим и гъмжеше от южни говори. С едно свеждане на очите администраторът я прие за мисис Конънт. Вероятно лицето й е било твърде лъчезарно. Стаята им имаше бели стени и снимки на цветя в рамки и гледаше към вентилационната шахта. Джери се бръснеше с четка и легенче, нещо, което тя не можеше да предложи. Мислеше, че всички мъже използуват електрически самобръсначки като Ричард. Нито пък би могла да предвиди, че докато първата вечер си рисуваше очите в банята, а той гледаше по телевизията как Арнълд Палмър пропуска решаващия удар на голф, Джери ще изпадне в депресия и тя самата ще трябва да го прегръща на леглото петнадесет минути, а в същото време той ще гледа бялата стена и ще мърмори нещо за болката и греха, докато най-после събере кураж да закопчее ризата си, да облече сакото си и я заведе на ресторант. Пролетният вятър брулеше лицата им, когато отминаваха пресечка след пресечка и търсеха ресторант. Встрани от осветените паметници и фасади Вашингтон изглеждаше тъмен и тайнствен като кулисите на сцена. Профучаваха лимузини с напевен самотен звук, който можеше да се чуе в Манхатън само късно през нощта. Тя почувствува как проклятието бавно напуска ума на Джери. Държанието му стана нескрито маниерно. Прескочи колонката за таксуване на един паркинг, а в ресторанта — заведение за скара с невероятно високи цени, любимо място на тексасци, прие ролята на конгресмен, който придружава кралицата на млечния щат Минесота. Скъпа, мога да ти поръчам мексикански чушки. Келнерът, който ги подслушваше, се бе настроил за голям бакшиш и явно остана разочарован. Странно с каква нежност си спомняше тя всички тези притеснителни моменти. В едно тясно магазинче за подаръци Джери се запали да купува играчки за своите деца, а продавачката все се обръщаше към нея за мнение, сякаш беше тяхна майка, и оставаше озадачена от мълчанието й. Последната сутрин, когато отиваха да закусят, главната камериерка я попита до асансьора дали да почисти стаята и тя отговори утвърдително. Това беше първият човек, който се отнесе към нея без искрица съмнение, че не е жена на Джери. Когато се върнаха по обед, щорите бяха махнати от прозореца, леглото оголено и изтикано до бюрото, а един разплут негър чистеше килима с пяна от тихо бръмчаща машина. Джери и Сали напуснаха хотела с такси и взеха различни самолети, а когато пристигнаха в къщи, откриха, че съвпадението в отсъствията им не е било разкрито. Тяхната краткотрайна сватба с хвърлени през борда халки потъваше във все по-зелената патина на миналото, докато накрая се превърна в невъзвратим миг. Каквото и да се случеше занапред, точно такова никога нямаше да се случи, никога нямаше да бъде същото до края на живота им. Затова сега щеше да бъде глупаво, идиотско да рискува всичко и отиде при него. Щорите на тяхната връзка вече бяха ако не напълно вдигнати, то поне разобличаващо открехнати: Джоузи се изчервяваше и рязко излизаше от кухнята, когато телефонът иззвъняваше в десет часа за обичайния разговор с Джери, Ричард пиеше по цели нощи, опрял замислено език в бузата си, а будното и напрегнато изражение почти никога не слизаше от лицето на Питър. Дори бебето, което се учеше да ходи, като че ли се срамуваше от нея и предпочиташе да търси опора във въздуха. Може би това бяха фантазии, но понякога Сали наистина се плашеше за разсъдъка си.
Тя стана. Шевът между морето и небето, прокаран от тънката бежова черта на острова, сякаш напълно изключваше възможността да се измъкне оттук. Сали се уплаши.
— Момчета-а! — извика тя. — Време е да тръгваме-е!
Боби се изпъна и се тръшна на пясъка ядосан:
— Нали сега пристигнахме, ама че си тъпа!
— Никога не наричай хората така — каза тя. — Ако си груб, никой няма да разбере, че си добро момченце.
Това беше една от теориите на Джери, според която, ако непрестанно доказваш на някого колко е добър, той наистина става добър. В случая това донякъде свърши работа. Питър дойде при нея, а Боби се уплаши да не го оставят и начумерен се отправи към сааба. «Не отивай!»
Не, тази забрана нямаше тежест, абсолютно никаква тежест, и макар Сали да я прочете в няколкото знамения, които блеснаха край нея, докато се обличаше, докато лъжеше на излизане от къщи, докато отиваше с колата към летището, докато си купуваше билет за самолета — все пак забраната си остана без тежест, забрана, която плуваше над бездната от увереност, че трябва да отиде, че това е единственото решение, единствено правилното. Някакво добродетелно течение я понесе над плитчините на изненаданата Джоузи, над вдигнатите към нея лица на децата, помогна й да се справи с лудешкото бързане при преобличането и зловещото давене на двигателя на сааба, пришпори я надолу по витите алеи на Мерит и осеяните с метални частици булеварди на Купинз и уталожи нервността й при чакането в Ла Гуардиа, докато компанията й търсеше място в някой самолет за Вашингтон. После Сали полетя, превърна се в птичка, героиня. Пое върху крилете си небето, спокойно и равно над прерията от настръхнали, лъчисти, неподвижни облаци, и затаи дъх над двадесетте страници от Камю, докато струята на вентилатора шепнеше в косата й. Самолетът напяваше над едно море от глинести ферми, където препускаха коне като точици. Акри пастелни къщи се извиваха в криви редици, после дойде град с диагонални улици и миниатюрни паметници. На едно разширение, там беше централният градски парк, паметникът на Вашингтон за момент се изравни с кубето на Капитолия. Самолетът се плъзна по вода, издумтя, превключи двигателите си, потрепера и с поклащане на корпуса спря. Пистата беше в локви от дъжда, който бе скоро валял. Следобедното слънце изтръгваше влажна топлина от цимента, по-тропическа от топлината на плажа, от който идваше Сали. Беше три часът. На аерогарата хората си пробиваха път сред смесения аромат на паркетин и кренвирши. Тя намери свободна телефонна кабина. Ръката й потрепера, като слагаше монетата. Върхът на показалеца я болеше, като набираше номера.

 

Джери работеше като художник-аниматор на телевизионни рекламни предавания и Държавният департамент беше ангажирал неговата компания да направи серия предавания от по тридесет секунди за развиващите се страни, които да рекламират свободата; сценарият беше възложен на него. От първото им пътуване Сали запомни отдела в Държавния департамент, където можеше евентуално да го открие.
— Той не е на редовна работа тук — обясни тя. — Дошъл е само за два дни.
— Открихме го, мис. За кого да съобщим?
— Сали Матиас.
— Мистър Конънт, говорете с мис Сали Матиас.
Намесиха се някакви електрически шумове. Тя чу неговия дрезгав смях:
— Здравей, откачена мис Матиас.
— Откачена? Май наистина съм откачена. Понякога, като се преценявам трезво, си казвам: «Ти си една голяма патка.»
— Откъде се обаждаш, от къщи ли?
— Миличък, нима не се сещаш? Аз съм тук, на летището.
— Господи, значи, наистина дойде! Но това е лудост!
— Ти май ми се сърдиш.
Той се засмя, отлагайки опровержението. Когато отново заговори, я отрупа с въпроси:
— Как мога да ти се сърдя, когато те обичам? Какво смяташ да правиш?
— Не трябваше ли да идвам? Ще направя, каквото ми кажеш. Искаш ли да си замина обратно?
Тя усети, че той пресмята. Едно пуерториканче на възрастта на Питър, явно изоставено, стоеше на лъснатия под пред телефонната кабина. Очите на детето се свиха, малката му заострена брадичка затрепера и то заплака.
— Може ли да се поразходиш малко? — попита най-после Джери. — Ще се обадя в хотела и ще кажа, че жена ми е решила да дойде. Вземи такси, помотай се час-два в Смитсоновия институт или някъде другаде, а към пет и половина ще се срещнем на Четиринайсета улица при Ню Йорк Авеню.
Вратата на съседната кабина се отвори и един кестеняв мъж с риза на цветя ядосано помъкна детето.
— Ами ако се разминем?
— Дори и в ада ще те открия. — Тя се плашеше, когато Джери казваше «ад», защото той имаше предвид точно същото място. Ако се загубиш, иди на площад Лафайет — парка зад Белия дом — и застани под предните копита на коня.
— Хей? Джери? Не ме мрази.
— О, господи, нима тогава нямаше да ми е по-добре? Кажи ми как си облечена.
— В черен летен костюм.
— Същия, с който беше на приема у Колинсови? Чудесно. В приземния етаж има няколко страхотни стари влакове. Гледай да не пропуснеш самолета за Линдберг. Ще се видим към пет и половина.
— Джери! Обичам те.
— И аз.
«По-лесно ще му е да ме мрази» — помисли си тя, излезе и взе такси. Шофьорът попита до кой Смитсонов институт да я закара, стария или новия, и Сали каза новия. През вратата на крепостта от червеникав камък тя обаче се отказа. За нея миналото беше един зацапан пиедестал, издигнат в чест на нейното сегашно съществуване. Тръгна из парка Мол под слънчевите лъчи. Гаснещият следобед, изпъстреният със сенки и семки тротоар, продавачите по Попсайкъл, туристическите автобуси с нашарени стъкла и претъпкани с американци в ярки дрехи, ятата деца, приказният пръстен от плющящи знамена в червено, бяло и синьо, забити около основата на огромния обелиск, дребните индийки, облечени в сари, с брамински точки на челата и бисери на ноздрите, понесли ярки черджета и куфари — всички тези неща бяха за нея отломки от панаир; в далечината куполът на Капитолия, по-чист от сивите му крила, блестеше като парче марципан. Когато мина покрай природонаучния музей по Дванадесета улица, през мрачната колонада на Министерството на съобщенията, по Пенсилвания Авеню към оградата на Белия дом, слънчевата светлина, изпъстрена навсякъде с образите на известни хора, й заприлича на банкнота. Почувствува се лека, свободна. Правителствените сгради, фантастично изваяни от майсторски ръце и застинали, плуваха край нея; тяхното величие и нереалност се предадоха на настроението й. В пролуките между оградата и зеленината се мяркаше Белият дом, построен от някакъв лъскав изкуствен материал, също като разбити белтъци. Тя се замисли за младия ирландец с изпъкналите очи, който управляваше тук, запита се дали е добър в леглото и си отговори, че не вижда как може да е добър, след като е президент. После сви по Четиринадесета улица, забързана към своя жребий.
В чантичката си Сали носеше четка за зъби и това беше целият й багаж. От баща си беше наследила склонността да пътува с празни ръце. Свободна и уверена в своя черен ленен костюм, тя си представяше, че е елегантна млада вдовица през юни на връщане от погребението на своя стар, алчен, груб съпруг. Всъщност Ричард, който в последните десетина години доста понапълня, все още изглеждаше привлекателен, макар че главата му сякаш бе понатежала върху раменете, а жестовете му бяха станали по-меки и лениви поради онова, което със своята небрежна и пълна с негодувание интонация той наричаше «свои задължения». Като младоженци живееха в Манхатън и в бедността най-голяма радост им доставяше да се разхождат с часове. Тя усети присъствието на Ричард зад рамото си и си спомни страшното чувство да вървиш с мъж, да имаш мъж. Бе мразила училищата, тези предвзети учреждения за заточение. Ричард я беше изтръгнал от Барнард и я беше направил жена. Къде отиде нейната благодарност? Беше ли подла? Не й се щеше да повярва, все още в повишено настроение от полета. По плочите под краката й блещукаше слюда, а ноздрите й се разширяваха от парливия мирис на асфалт. Ивиците на зебрите бяха избледнели и сплъстени от лятната жега, която размекваше всичко. На широките тротоари Сали задминаваше с дългата си крачка разхождащите се южняци. Биеха черковни камбани, камбаните на лимоненожълтия «Сент Джон». Беше пет. Тя сви на запад по Първа улица. Правителствени чиновници в разкопчани летни костюми й хвърляха бегли погледи и мислеха за жените си и своето мартини, които ги чакаха в Мериленд. Тълпа жени се изля на улицата. Като летящо златно украшение слънцето обхождаше остъклените здания отляво, неговите лъчи затоплиха лицето й и я върнаха към действителността. Тя осъзна, че се мръщи, когато търси Джери сред непознатите лица.
Само как ще се ухили! Въпреки всичките си скрупули и предчувствия, щом я види, ще се ухили както винаги; единствено тя бе способна да извиква усмивка на лицето му. Макар само с няколко месеца по-възрастен от нея и удивително непокварен за човек на тридесет години, той я караше да се чувствува като негова дъщеря, чиито лудории са признак на жизненост и се приемат с любов. Сали усети, че лицето й е застинало в широка усмивка, отговор на очакваната негова.
Лицата на другите хора таяха опасност. Стори й се, че позна един човек, който тъкмо завиваше зад сградата на БОАК (Британска отвъдморска авиотранспортна компания) откъм застиналата в жест статуя на Фарагът. Той бе млад потомък на Уолстрийт, когото Ричард доведе веднъж у тях. Казваше се Уигълзуърт, с два инициала пред името, които тя не можа да запомни. Неговото безизразно лице зави зад ъгъла и изчезна. Сигурно се беше припознала — има милиони мъже и само няколко типа, а мъжете, които не се вместват в никой тип, са малко. Все пак от страх да не я познаят, сведе поглед и както очакваше, Джери я откри, макар и не чак в ада.
— Сали!
Той стоеше на сенчестата страна на Първа улица гологлав, с вдигната като за такси ръка. В своя ежедневен костюм изглеждаше смущаващо еднакъв с всички наоколо и докато чакаше на кръстовището електрическия сигнал за преминаване, тя почувствува как стомахът й се свива, сякаш се е събудила неочаквано на двеста мили от дома. Запита се: «Кой е този човек?» Сигналът каза: «ПРЕМИНИ!» Когато го видя начело на група преминаващи, сърцето й се разтуптя. Тя остана безпомощно на тротоара, докато разстоянието между тях се стопи и тялото й, цялото й опустошено тяло, позна неговите треперещи протегнати ръце, неговия гърбав нос, който никога не хващаше тен, а все изгаряше от слънцето, неговите тъжни очи с неопределен цвят, неговите криви, ликуващи зъби. Той се ухили гордо и нервно, застана за миг нерешително, докосна лакътя й и я целуна по бузата.
— Господи, изглеждаш бижу — каза той, — с тази твоя походка на селско момиче, което криви големите си крака на високи токове.
Сърцето й се успокои. Само той можеше да я види такава. Тя беше от Сиатъл, затова му изглежда като селско момиче. Което си е истина, на Изток винаги се бе чувствувала неудобно. Имаше един тип източни жени, като Рут например, които никога не се гримираха и не се впускаха в явни флиртове; до тях Сали се чувствуваше направо тромава. Ричард беше забелязал това и се бе опитал да анализира нейната неувереност, Джери също го бе забелязал и я бе нарекъл «моето момиче с басмената рокличка». Едва след смъртта на баща й при едно пътуване до Сан Франциско тя за първи път почувствува онова, което навярно чувствуват всички деца — да приличаш на себе си във всяка дреболия — и това откритие я хвърли във възторг.
— За бога, как успя да се измъкнеш?
— Просто им казах довиждане, запалих сааба и отидох на летището.
— Чудесно е да познаваш жена, която наистина може да се възползува от двайсетия век. — Една от неговите приумици беше, че е нелепо и комично да живеят в този век. Когато правеха любов, понякога я наричаше «моята индианка». Тя чувствуваше, че му доставя удоволствие деликатно да й намеква и вечно да й напомня за абсурдите, които ги обграждат отвсякъде. Самата му нежност беше доказателство, че тяхната любов е непозволена и обречена.
Той я повлече по улицата. Попита:
— Ричард ще си бъде ли в къщи довечера?
— Не.
Той спря.
— Боже мили! Какво се е случило? Да не сте се разделили? Можеш ли да се върнеш?
Гласът му се извиси рязко при този въпрос. Нейният отговор прозвуча в ушите й дрезгаво и вяло:
— Не се тревожи за това, скъпи. Аз съм тук, при тебе, и всичко останало е много далече.
— Разкажи ми. Не ме карай да се упреквам. Кажи ми какво се е случило.
И тя му разказа, като съживи в паметта си случилото се и изживя повторно страха: плажа, своя страх, децата, Джоузи, самолета, разходката, намерението да се обади в къщи след един час и да каже, че е в Манхатън и саабът не ще да пали, и че семейство Фич я е поканило да преспи у тях, тъй като на следващата сутрин тя трябва да отиде в музея Метрополитен на курса по изучаване на изкуството.
— Миличка, няма да ти повярват — каза той. — Хайде да бъдем разумни. Ако сега те кача на самолета, все още можеш да си стигнеш в къщи до осем.
— Това ли искаш?
— Не, ти знаеш, че искам да бъдем винаги заедно.
И въпреки всички доказателства за противното тя му повярва. Тя му беше жена. Този странен факт, известен само на тях двамата, правеше неправилното правилно, глупавото — мъдро. Тя, Сали, беше жена на Джери и тяхното първо непозволено пътуване бе незаменимо с това, че през онези два дни тя почувствува потвърждението на тази истина, почувствува, че той се разтоварва. През първата нощ той не мигна. На няколко пъти тя се стряскаше насън, когато той се измъкваше от леглото, изпиваше чаша вода, регулираше климатичната инсталация, тършуваше в куфара си.
— Какво търсиш?
— Пижамата си.
— Студено ли ти е?
— Малко. Спи.
— Не мога. Ти не си щастлив.
— Много съм щастлив. Обичам те.
— Аз не те топля.
— Да, ти си малко по-студена от Рут.
— Наистина ли?
Гласът й, изглежда, беше издал болката от това неочаквано сравнение, защото той се опита да си вземе думите назад.
— Не, не си. Забрави това. Спи, моля те.
— Утре си тръгвам. Няма да остана утре вечер, ако заради мене ще страдаш от безсъние.
— Не ставай толкова чувствителна. Моето безсъние не е заради тебе. Господ ми праща безсъние.
— Защото спиш с мене.
— Виж какво, аз обичам безсънието. То ми напомня, че съм жив.
— Моля те, Джери, ела в леглото. — Тя се притисна до него и се помъчи да го успокои, после също се унесе в сън, витаеща между земята и небето, което светлееше със заревото на утрото в тухлената вентилационна шахта зад щорите. През втората нощ той спа по-добре, макар че пак се будеше, а през тази, третата — три месеца по-късно, когато пролетта се беше укротила в лято, дишането му се успокои и стана по-ритмично, докато нейното сърце продължаваше да тупти припряно. Тя се почувствува поласкана от неговото доверие. След като бе спала под тежестта на някакво смътно усещане за загуба, на сутринта се събуди с ясното чувство, че е изоставена. Стаята беше по-различна. Хотелът беше същият, но стените бяха жълти, не бели, както в предишната стая, и вместо репродукциите с цветя на стената висяха два избледнели портрета от Холбайн. Зад щорите се беше развиделяло достатъчно, за да могат да се различат образите — така мъгляви, че изглеждаха като истински — с капризни лица и тънки устни. Кой знае колко сладострастни пияни двойки са били принудени да изтърпят? Долу по авенюто зашумоля автомобилът за почистване на уличното платно. Предишната стая гледаше към вентилационната шахта, а тази, пет етажа по-високо — към някакъв площад. Някъде долу в лабиринта на столицата зави сирената на боклукчийска кола и затракаха кофи. Сали си представи как сега млекарят прекосява верандата, за да остави звънтящите бутилки в нейния изоставен дом. Джери лежеше напреко, свил чаршафа на топка до врата си, с отвити крака. Тя го побутна, за да се събуди, и го погали предразполагащо. В разгара на интимността, все още сънен, той я нарече Рут. Само след секунда, осъзнал грешката си, каза:
— О, извинявай! Не можах да те позная.
— Аз съм Сали Матиас, една откачена жена.
— Да, разбира се. При това много красива.
— И малко студена в сравнение с някои други.
— Никога ли няма да забравиш това?
— Никога.
Тази мисъл я преследваше; у дома, когато влизаше във ваната, тя докосваше за миг кожата си, сякаш за да изненада този хлад, за който говореше Джери, а веднъж на сбогуване след една вечеря тя пое ръката на Рут и я задържа, опитвайки се да отгатне дребното предимство в калориите, което тази жена със студено изражение имаше пред нея. Беше забелязала, че мършавото тяло на Джери има трескав вид. Когато за пръв път лежа с него, в реакциите му тя разпозна обичайните движения на неговата жена; в обятията на този чужд мъж тя ревниво се бореше с образа на другата. От своя страна Сали носеше отпечатъка на Ричардовия сексуален стил, така че в началото четирима души се състезаваха на канапето или пясъка и Сали цялата беше обхваната от някаква смътна полулезбийска възбуда. Сега тези граници бяха заличени. В развиделяващото се начало на дългия юнски ден, който последва третата им нощ заедно, Джери и Сали се обичаха непорочно, както са се обичали Адам и Ева по времето, когато човечеството е било разделено на две ясни половини. Тя погледна лицето му и неволно извика, сепната от своето откритие:
— Джери, очите ти са ужасно тъжни!
Усмивката му с кривите зъби изглеждаше сатанинска:
— Как така тъжни, след като съм толкова щастлив? — Те са ужасно тъжни, Джери.
— Когато правиш любов, не бива да гледаш хората в очите.
— Така ми харесва.
— Тогава ще ги затворя.
О, Сали, моя единствена изгубена Сали, искам да ти кажа сега, преди и двамата да сме забравили, преди да е угаснала искрата над водопада, че те обичам, че твоят образ кара очите ми да горят от срам. Ти беше едно царство, в което проникнах на пръсти, за да открадна вълшебно огледало. Ти беше принцеса, омъжена за дракон. Аз тръгнах насреща ти, за да те посрещна като рицар, да те освободя и да заема мястото на дракона, да те очаровам. Ти ме помисли за скъпоценен камък, макар че аз бях от най-обикновена глина. Спомняш ли си как в банята до нашата стая през втората нощ аз ти изтърках лицето така старателно, както миех своите деца? Тогава се опитах да ти го кажа — аз бях баща. Нашата любов към децата предполага тяхната загуба. Какво чудесно лениво голо дете беше ти, моя любима, моя краткотрайна съпруго; клепачите ти се свеждаха, страните ти почиваха в димящата водна стена на д`уша. Макар че моята вечна обител е Небето с колесниците, чиито колела са всевиждащи очи, които славят бога, нима мога да забравя как те видях да излизаш от ваната, как тялото ти се превърна в един мимолетен водопад? Ти уви кърпа около своите женски бедра като някой мъж и ме накара да нагазя във водата, омагьосана от сребърната непрозрачност на своята плът. Аз станах твое дете. С влажна кърпа ти, моя майка, моя робиня, не пропусна да изсушиш ушните ми раковини, твоето обтриване ме изпълни с нежност. Потънах в забрава. После пресушихме капките по гърбовете си и си легнахме, за да заспим веднага, две хрисими деца, унесени в мечти под ниска палатка, над която плющи силен дъжд.
Мина пладне, сянката на Сали се скъси. Краката й, подути от жегата, я заболяха. Тя тръгна безцелно на север от хотела, покрай застинали административни сгради на авиокомпании и тревни площи, където военни в жълтозелени дрехи на коне й махаха да им обърне внимание. В един часа имаше среща с Джери в Националната галерия. Времето се движеше напред или назад в зависимост от часовника, покрай който минеше. В суетнята на тръгване си беше забравила ръчния часовник, На мястото на каишката му имаше светла ивица, незасегната от слънцето.
Железните мангали, каменните вази и азиатските ножове за рязане на хартия от витрините на антикварните магазини я гледаха глупаво, когато тя се мъчеше да открие себе си в тях. Преди обичаше такива неща, преди й харесваше да бъде сама в някой голям град, а когато съзерцаваше стоките и платовете на витрините, все едно, че ги притежаваше. Сега търсеше себе си в бронза, коприната и порцелана и разбираше, че няма нищо общо с тях. Когато се разхождаше с Джери, тя все пак откриваше нещо, но то не беше вече само нейно, а тяхно общо: тя му обясняваше и той на нея, двамата споделяха впечатления от живота и поглъщаха частици от огромния урок, натрупан през годините, преди да се срещнат. Всяко нещо възприемаше само като впечатление, което трябва да сподели с него, в негово отсъствие то се превръщаше в нищо. Той беше ограбил нейната наслада от реалния свят. Внезапно тя се изпълни със злоба към него. Как смее да я моли да не идва, а когато все пак дойде, да я привлече в леглото! А след това с ей такива тъжни очи да й насажда чувството за вина! Как смее да я обсеби, нея, свободната, когато тя може да се предложи на стотици честни мъже по това авеню — на онзи например. Един служител във Външното министерство със снежнобели ръкавели и екстравагантна прическа с бял кичур мина наперен по нагорещения тротоар откъм Министерството на правосъдието. Измерваше я с поглед. Тя беше красива. Тази истина цяла сутрин бе кръжала наоколо и сега заседна в нея. Тя беше красива. Хората се обръщаха след нея. Тя беше висока, руса и с голямо сърце, създадено да дава и получава любов. Когато изкачи стълбите на музея, огромните размери на ротондата не й се сториха потискащи, а по-скоро човечни — вътрешният простор в човека има нужда от дворци. Спря пред статуята на Чарлз V, създадена от Леоне Леони, и в изцъклените й очи се почувствува кралица.
— Моля те — Джери я хвана за лакътя изотзад. — Моля те, не се прави на толкова красива и горда. Ще ме убиеш. Ще се строполя без дъх в нозете ти, а после как ще върнеш тялото ми на Рут?
Рут, Рут — тя не му излизаше от ума.
— Страшно съм възмутена от тебе.
— Зная. Личи си.
— Ти ме мислиш за прочетена книга, нали? Мислиш ме за своя собственост.
— Не ми е минавало през ума. Ти принадлежиш на себе си.
— Не, Джери, аз съм твоя собственост. Извинявай, ако ме чувствуваш като тежест.
— Не се извинявай — каза той. — Точно тежест ми трябва.
Очите му се вглеждаха изпитателно в лицето й и търсеха признаци на някаква промяна.
— Ще разглеждаме ли? — запита той плахо. — Или ще хапнем?
— Хайде да разглеждаме. Стомахът ми нещо не е в ред.
В галериите тя се озоваваше в свят на картини, на живи очи, които я гледаха от портретите, на хора съзерцаващи, наклонени напред, отдръпнати назад и позиращи в един унесен и пъстър театър! Джери беше маниак на тема музеи, в себе си беше, съживил всички стари школи по живопис. Неговият ентусиазъм я притегляше от зала в зала. Ръцете му обясняваха, отдалеч се плъзгаха жадно по контурите на притихналите шедьоври. Хората се взираха в картините, покорни на лекторския глас, който бяха напъхали в ушите си. Отстрани тя сигурно приличаше на негова няма студентка. Джери намери онова, което търсеше — една стена с три картини на Вермеер.
— О, боже — простена той. — Погледни рисунъка; хората не разбират колко много рисунък има в един Вермеер. Виж как са влажни устните на тази жена. Какви прекрасни шапки. А онази, погледни как са осветени ръцете, златните бижута, бисерите. Тази мазка, знаеш ли, това е двойна мазка — верният цвят на точното място. — Той я погледна и се усмихна. — Ние с тебе сме във верните цветове, но, изглежда, не на точното място.
— Хайде да не говорим за това — каза Сали. — Твърде съм уморена, за да се потискам още повече. Краката ме болят. Тази сутрин навъртях доста километри. Искаш ли да седнем някъде да похапнем?
По стените на кафе-ресторанта бяха окачени репродукции на картини от Одюбон. Погълнатата насила храна легна като камък в стомаха на Сали. В момента тя нямаше никакъв апетит, а това не беше типично за нея. Може би от недоспиването, може би от притеснението, че времето напредва. В същото време Джери ядеше бързо, за да не разговаря или защото беше доволен, че още едно сладострастно приключение е завършило благополучно. Тя почувствува, че и двамата са научили огромния урок, който имаха да споделят един с друг.
— Не зная. Сигурно цялата работа е там, че сме ужасно себични и алчни — въздъхна тя.
Той не се съгласи, макар че тя каза това, за да му направи удоволствие.
— Мислиш ли? В края на краищата Ричард и Рут не бяха кой знае колко щедри към нас. Защо ние с тебе да мрем, само и само да им осигурим приятно съществуване? Не потискай духа, нали така беше казал апостол Павел.
— Може би всичко е хубаво, защото все още е ново. Но един ден ще се уморим. Аз вече се уморих.
— Да ме понасяш ли?
— Не, да понасям всичко това.
— Знам, знам. Не се страхувай. Ще ти помогна да се върнеш благополучно.
— Аз не се плаша от това. На Ричард му е все едно.
— А не би трябвало.
— Напротив.
— Според мен и Рут не би се трогнала, ако научеше.
Тя знаеше, че Джери казва това единствено, за да й угоди; въпреки всичко не се сдържа и почна да настоява:
— Искаш ли да не се връщам? Да избягаме?
— Ще загубиш децата си.
— Нищо.
— Сега говориш така, но само след седмица ще започнат да ти липсват и ще ме намразиш, задето ги няма.
— Толкова си умен, Джери!
— Но това не ме грее. Горката ми женичка. Ти имаш нужда от един добър човек за съпруг и един лош за любовник, а сега е точно обратното.
— Ричард не е чак толкова лош.
— Окей. Извинявай. Той е принц.
— Много ми харесва, когато се сърдиш.
— Знам, че ти харесва. Защото на мене не. Аз те обичам. Ако имаш сили да се бориш, върни се в къщи.
Тя започна да разглежда масите — студентите по изкуство, професорите с очила с дебели рамки, пълните жени, скрили се от жегата, птиците с напълно мъртъв вид по стените.
— Натам съм тръгнала — каза тя.
— Да, време е вече. Трябва да се отбия някъде да купя нещо за моите проклети хлапета.
— Много ги глезиш, Джери. Един ден те няма и вече подаръци…
— Те очакват подаръци.
Той стана и двамата влязоха през вратата на приземния етаж. Неговата дълга, устремна крачка я пришпори край продавачите до Попсайкъл и туристическите автобуси, и тя не смогваше да си поеме дъх. Той я съжали и хвана ръката й, но допирът беше потен и те разбраха, че са твърде остарели, за да си държат ръцете. На вратата на дръгстора, в който бяха изложени обичайните евтини сувенири — прасенца-спестовни касички, знаменца, досадни до втръсване изображения на Кенеди във всички възможни форми, — тя се уплаши и отказа да влезе.
— Защо? — попита той. — Ела да изберем заедно.
— Не, не мога.
— Сали…
— Избери сам. Те са твои деца — твои и на Рут.
Лицето му побледня, никога не я беше виждал такава. Тя се опита да заглади нещата:
— Аз ще отида в хотела да подредя куфара ти. Не се тревожи. Моля те, само не ме карай да купуваме играчки заедно.
— Чакай, аз те обичам… — Той се опита да хване ръката й.
— Не ме разстройвай, Джери. Пречим на хората да минават.
Сали тръгна сама по Четиринадесета улица; слюдата от тротоара бодеше очите й и тя се разплака, но проумя, че това няма значение, тъй като никой не я гледа, никой от потока хора.

 

Напуснаха хотела заедно и взеха такси. Прекосиха Потомак и минаха покрай една странно катастрофирала кола на булеварда към паметника на Вашингтон. Стар син «Додж» с червен номер от Охайо, кой знае как, се беше обърнал като костенурка в средата на пътя. Друга кола, изглежда, не бе замесена. Превиващи се от смях полицаи отклоняваха огрените от слънце коли. Две дебели жени с разрошени коси се бяха прегърнали на междинната ивица, а пътят блестеше, посипан с прах от счупено стъкло. Джери стисна ръката й. Катастрофата остана зад тях, потокът коли се разшири и ускори, шофьорът на таксито спря да мърмори и колата се понесе през осморките на «детелините» към северната аерогара.
Чакалнята беше необичайно претъпкана за делничен следобед. По лицата, които ги гледаха, Сали прочете преценката за тях двамата — хубава двойка, едновременно стандартна и шокираща, той в сиво, а тя в черно, той с куфар, тя с книга на Камю в меки корици. Представи си как цял живот ще се влачат по ж.п. гари, кейове, аерогари и фоайета на хотели; знаеше, че винаги ще изглеждат така — стройни, млади и малко повече от необходимото притиснати един до друг. Искаше й се Джери да престане да я докосва; това разваляше илюзията, че са женени. Но той, изглежда, не си правеше труда да поддържа тази илюзия. Джери сложи багажа си на земята, стана и се нареди на една опашка, а Сали, смутена и изчервена, застана на съседната. Опашката беше дълга и бавна, Сали започна лека-полека да осъзнава, че веселата възбуда в чакалнята не е заради нейното смущение. Тя се стресна като човек, който при събуждането си открива, че мебелите в стаята са абсолютно същите, както в съня, и проумя, че на този свят съществуват и други хора, други проблеми. Един пълен зачервен мъж в измачкан костюм застана зад нея на опашката и в истински пристъп на вълнение на няколко пъти блъсна в краката й куфарчето си. «До 7,00 часа трябва на всяка цена да бъда в Нюарк», обясняваше той. Загриженото му лице не хармонираше с преднамерената изисканост на загатнатите мустачки. Преди време Ричард си беше пуснал такива мустачки и тя се питаше дали затова сега горната му устна й се струваше в профил така гола и уязвима.
Когато двете опашки се заклатиха, почти допирайки се, Джери хвана ръката й и каза:
— Тази блъсканица явно е заради стачката в Източните линии. Не се сетихме да направим резервация. Кога трябва да се прибереш?
— Между пет и шест. Недей гледа така загрижено, Джери.
— Не съм загрижен за себе си. Рут няма да ме посрещне преди девет. Чакай да пресметна. Сега е три и пет. Ако изпуснем самолета в три и четвърт, значи, трябва да вземеш този в четири и четвърт, а колата ти е на Ла Гуардиа.
— Тя не може да пали.
Каза го на шега. Той обаче не се засмя. Лицето му бе напрегнато, загубило бръчиците от смеха, които му придаваха вид на човек все пак зрял и преминал разни препятствия. Ричард често подхвърляше, че Джери никога не е страдал. Сали тълкуваше тази забележка в смисъл, че Джери плува там, където Ричард се рови, или пък че с Рут се живее по-лесно, отколкото с нея самата. Тази мисъл я преследваше и тя се питаше дали Джери не я допусна в живота си само за да научи нещо повече за страданието.
Той каза:
— В случай че не запали, ти ще си бъдеш в къщи малко след шест, като вземем пред вид натовареното движение. Добре ли е така?
— Всичко е добре, стига да е осъществимо — каза тя рязко. От техния разговор мъжът зад нея позабрави собствените си неприятности.
Джери дръпна парите от ръката й и раздразнено й направи знак да излезе от опашката:
— Мога и сам да купя тези скапани билети. Не зная какво толкова умуваме.
После погледна право в лицето мъжа, който пътуваше за Ню Йорк, и издекламира:
— По въздуха пътувай и безкрайно псувай.
Това безочие беше точно в неговия стил; правеше му удоволствие да виждат хората, че е с любовница.
Всичките пластмасови столове бяха заети. Един млад моряк китаец стана и й предложи своя стол и тя прескочи пътната му чанта, за да седне. Обикновено не обичаше да я третират като слаба, но сега жадуваше това. Жадуваше да се махне. Седна и се задълбочи в Камю. Пушката в ръката, ослепителната светлина. Арабинът в работен комбинезон. Изстрелът като камшик. Нереалността.
Джери дойде при нея с два жълти билета и каза:
— Що за бъркотия? Оказва се, че до довечера няма никакви резервации за Ню Йорк, всички тези хора са без места. Очаква се обаче потвърждение за някакви извънредни полети. Сигурен съм, че ще успееш да се прибереш до шест.
— Ш-ш-ш-т. Говориш твърде високо.
— Твърде високо за кого?
— О, стига, няма значение.
— Взех тези номерирани бордови пропуски — каза той по-спокойно.
— Чие име написа?
— Моето. О'кей?
Тя трябваше да се усмихне.
— Струва ми се незаконно — каза тя, защото той явно очакваше да чуе това.
Свърши песента «Великденско шествие», след което високоговорителят забоботи неразбираемо. Нова вълна от уморени пътници се спусна по наклонената пътека и се струпа край гишетата, където служителките в сини униформи изглеждаха твърде млади и уплашени. Те перфорираха билетите прекалено грижливо и отговаряха на въпросите отчетливо, което напомни на Сали за собствените й лъжи пред Ричард. «Ти лъжеш като мъж — каза й той един път, — подхващаш някаква невероятна история и я повтаряш до втръсване.» И така Ричард знаеше за нея нещо, за което Джери нямаше представа. Тя никога не лъжеше Джери. И поради този факт той изглеждаше безнадеждно непокварен и беззащитен. Тя отиде до гишето, като пререди цялата опашка от мъже.
Момичето, което даваше билетите, беше толкова младо, че бе имало смелостта да си направи косата бяла. Сали почувствува превъзходството си над него, жената над момичето. Това дете нямаше деца и би могло да се омъжи за всеки свой женен любовник. То сякаш на шега беше направило косата си белоснежна.
— Трябва да си бъда в къщи до шест часа — каза Сали. Гласът й обаче прозвуча несигурно и плахо, докато отговорът на момичето отекна с професионална твърдост.
— Много съжалявам, мис — каза то — Следващият самолет за Ла Гуардиа излита в четири и петнайсет. Всички чакат на двайсет и седми изход с бордови пропуски.
— Дали ще успеем да се качим? — попита Сали.
— Следващият полет за Ла Гуардиа е в четири и петнайсет — повтори момичето и перфорира един билет.
— Казаха ни, че ще има извънредни полети — обади се Джери отзад.
— Чакаме потвърждение, сър — каза момичето. Неговите кукленски очи, изкуствено увеличени с помощта на служебния грим на компанията, вместиха в обхвата си Джери и Сали, но не промениха своя израз. Сали се почуди дали да каже «ние» или «аз». Хората, подушили някакво предпочитание, взеха да се трупат зад тях.
— Спазвайте опашката — извиси глас момичето. Моля, не нарушавайте реда.
Внезапно Сали изпита съчувствие към нея: докато тя и Джери са правили любов, децата са били принудени да поемат сериозни задължения. И сега, когато възрастните се завръщаха от своето егоистично уединение в леглото, гневно откриваха, че светът се е разпаднал. Каква алчност, каква агресивност! Засрамена, Сали затвори очи и поиска отново да е дете, преди баща й да тръгне на онова пътуване, от което не се завърна. Тя разбра, че при всяко пътуване има вероятност да не се завърнеш.
— Жадна съм — каза тя.
— Какво ти се пие? — попита Джери. — Нещо истинско или каквото и да е.
— Каквото и да е. От истинското още повече ще ми се завърти главата. — Част от нея още живееше на плажа с Мьорсо и арабина.
Пред бюфета за топли кренвирши имаше твърде голяма тълпа, но стотина стъпала надолу по коридора, към централната сграда, намериха бар, широко открит от едната си страна като сцена, а в един отдалечен ъгъл имаше свободна маса. Джери настани Сали там и отиде до мръсния оазис от автомати за сода с бълбукаща в тях оцветена вода, за да вземе две пликчета мляко с форма на палатчици от восъчна хартия. Върна се при нея на масата и закрепи едното пликче на главата си. Взе да размахва пред лицето й сламка, обвита в бяла хартия, като магическа пръчица. Сали беше Пепеляшка.
— Не се опитвай да бъдеш интересен — каза тя.
— Така обичам — каза той. — Открих, че като личност съм отвратителен. Не виждам какво толкова намираш в мене.
Тя откъсна пунктирания ъгъл, вкара сламката и засмука; по израза на лицето му разбра, че се готви да говори.
— Хайде да анализираме това — каза той. — Какво намираш в мене? Може би защото ме виждаш за броени мигове, мигове, за които трябва да се бориш и които заради това ти се виждат толкова ценни. И така, ако се оженим, ако прегазя жена си и се устремя към тебе, зашляпал в кръвта на децата си…
— Това е чудовищно, не говори така, Джери!
— Аз така виждам нещата. Ако постъпя по този начин, за тебе повече няма да бъда човек, когото обичаш. Ще стана човек, изоставил жена си и трите си деца. Ще се презирам, а доста скоро и ти ще започнеш да ме презираш.
— Не съм толкова сигурна, че ще стане точно така — каза тя.
— От друга страна — продължи той, грациозно извивайки китката си (от всички хора, които тя познаваше, той най-много се наслаждаваше на ръцете си) — да ти кажа ли защо те обичам? Ти си хубава, което личи веднага. И то дотолкова, че всеки, който те види, се влюбва. Когато те срещнах за първи път, веднага се влюбих в тебе, а тогава ти беше бременна в осмия месец с Питър.
— Грешиш. Много малко хора ме обичат.
Той се замисли за миг, сякаш проверяваше чувствата на техните общи познати, и после каза със своя убийствено равен тон.
— Сигурно си права.
— Ти си единственият човек, който вижда в мене нещо изключително. — Като казваше това, брадичката й потрепера; Сали почувствува, че се привързва още по-силно към него.
— Другите хора са глупави — отсече той. — Впрочем в допълнение към твоя безспорен чар ти си и нещастна. Ти имаш нужда от мене, а аз не мога да бъда твой. Желая те, но не мога да те притежавам. Ти си като едно златно стълбище, по което се изкачвам безкрайно. Погледна ли надолу, виждам земята като малко синьо облаче. Погледна ли нагоре, виждам онова сияние, което никога не мога да достигна. В това е твоят невероятен чар и ако се оженя за тебе, ще го погубя.
— Не забравяй, Джери, че бракът все пак създава нещо. Той не само руши илюзии.
— Знам. Напълно ми е ясно. Това именно ме убива. Освен всичко аз искам да те изградя наново, да те пресъздам. Чувствувам, че мога. С Рут нямам това чувство. Тя е някак си завършена и най-доброто, което мога да направя, е да живея с нея — пръстите му илюстрираха думите във въздуха — успоредно.
— Нека говорим открито, Джери. Ти все още малко я обичаш.
— Факт, че не я мразя наистина. О, само да можех. Щеше да ми бъде по-леко.
Нейната сламка засмука въздух от дъното на пликчето.
— Ще ставаме ли, за да хванем самолета в четири и петнайсет?
— Моля те, не бързай да ме прекъсваш. Слушай, всичко ми е напълно ясно. Ние с тебе, мила, имаме една идеална любов. Идеална, защото не е реализирана. Земята се върти, но ние с тебе не съществуваме. Ние никога не сме правили любов, никога не сме били заедно във Вашингтон — нас ни няма. Затова всеки опит да започнем, да съществуваме, да се изтръгнем от страданието, би ни убил. О, ние лесно можем да развалим всичко, можем да се оженим, да скърпим някакъв съвместен живот — всеки ден във вестниците пишат за подобни неща, — но ще погубим онова, което, имаме сега. Разбира се, печалният факт е, че, така или иначе, един ден ще го загубим. Напрежението е твърде голямо за тебе. Един ден ти ще ме намразиш. — Той изглеждаше много доволен от това блестящо заключение.
— Или ти мене — каза тя, ставайки. Мястото не й харесваше. Някакви дечурлига, които се боричкаха на една съседна маса, я накараха да почувствува липсата на нейните собствени деца. Майката, макар не по-стара от Сали, имаше вид на уморена за цял живот.
Заслизаха по облепения с реклами коридор, едната стена на който беше боядисана в синьо, а другата в кремаво, чак до цзходите. Сали се почувствува слаба под потока на думите му — някак си беззащитна и осмяна.
— Джери, нашият брак ще бъде като всеки друг. Няма да бъде идеален през цялото време, но това не значи, че няма да е добър.
— О, моля те — простена той; очите му изгубиха цвят. Мигаше често-често. — Моля те, не ме карай да страдам. Разбира се, че ще е добър. Боже мой, разбира се, че ти ще бъдеш по-добра съпруга от Рут. Дори и само заради животинските си инстинкти.
Животински! Тази дума болеше, но защо? Хората бяха животни, — бели животни, които се гърчат от жажда за светлина. На двадесет и седми изход животните носеха костюми, но се бяха скупчили като добитък в кланица, обхванати от паника. За пръв път Сали почувствува безсмисленоста на цялата тази ситуация. Десетки хора бяха пристигнали преди тях. Илюзията за ред, поддържана от младите делови билетопродавачки в просторната чакалня, се разпадаше тук, сред ярките реклами за Бермудските острови и за мюзиклите в Ню Йорк с дълга умопомрачаващи заглавия. Не се виждаше никакъв служител на авиокомпанията. Стоманената врата на двадесет и седми изход беше плътно затворена, като газова камера. Бетонният под беше наклонен, сякаш за да се оттича кръвта. Джери постави куфара си до вълнообразната стена и направи знак на Сали да седне на него, после стана и отиде да поговори с хората в челото на тълпата. Когато се върна, каза:
— Ха, двама от тези приятелчета чакат от обяд.
— Къде са онези номерирани пропуски? — попита тя.
Той прерови смутено и несръчно всичките си джобове по два пъти преди да ги намери, след това ги размаха като фокусник. Невидим високоговорител залая. Негър с големи сини слънчеви очила и шапка-пилотка отвори стоманената врата от другата страна. Блед дребен теснолик касиер се гушеше зад него. Високоговорителят съобщи, че на двадесет и седми изход се е приземил самолетът, който ще отлети в четири и петнадесет за Ла Гуардиа, и по коридора се зададе тържествено шествие от леки куфари, добре облечени деца и шапки с цветя. Това бяха хората с резервации. Останалите, чакащите, се бяха скупчили от другата страна на стоманения парапет. Един по един хората с резервациите бяха проверени на гишето и изчезнаха. Крешчендо от жалостив вой откъм тълпата чакащи се издигна заплашително към негъра със сините слънчеви очила. Той спря да къса билети, вдигна поглед и се озъби мигновено и ликуващо, една широка усмивка, заслепяваща със своето бездънно задоволство, своята отмъстителност, своето разбиране, своя ангелски укор.
— Спокойно, момчета — каза той. — Дайте време на жените да се отърват от мъжете си!
Неравен смях последва тази реплика. Джери също се смя, но когато се вгледа внимателно в Сали, видя, че тя беше отвратена. С този смях те се подмазваха на негъра. Разчитаха да им обърне внимание и да ги пусне да минат. Изходът се беше превърнал в нещо срамно, за което трябва да подкупват и да молят. Когато и последната резервация беше проверена, на гишето започна консултация и бяха прочетени два номера, които нямаха нищо общо с тези на Джери и Сали. Двама мъже, загадъчните избраници, които по вид и облекло с нищо не се различаваха от останалите, се отделиха от множеството и минаха. Негърът вдигна сините слънчеви очила и бавно се вгледа в останалите лица. Очите му бяха кръвясали. Те се спряха за миг на Сали, която се беше надигнала.
— Това е, приятелчета — каза той.
Понесе се гърлен стон на протест. «Какво става с извънредните полети?», извика един мъж. Негърът сякаш не го чу. Той се отмести и стоманената врата със звън се затвори след него. Фаланга пътници, изникнали в дъното на коридора, нахлу сред тях; всички трябваше отново да влязат в чакалнята, която извъднъж стана по-малка. Сали чувствуваше болка в петите, гърлото й отново пресъхна, а мъжът до нея й се стори фалшив и чужд, едновременно близък и далечен, като момче в ролята на съпруг от училищна пиеса. Тя подушваше неговия нарастващ страх и това я обиждаше.
— Джери, ти не виждаш смешната страна.
— Да опитаме ли с «Америкън»?
— Нямам пари за друг билет.
— Господи, и аз! Трябва да презаверим тези.
Той чака петнадесет минути на скупчената, протестираща опашка и когато билетите бяха презаверени, двамата хукнаха по дългите тесни коридори и стълбища, които свързваха северната с главната сграда. Представителството на аеролиниите «Америкън» беше на другия край. То бе по-просторно и по-осветено, но лъскавата фасада също носеше белезите на смута. От билетните гишета се връщаха няколко познати физиономии, други ветерани на чакането. «Не бутат, деца», подхвърли им весело един мъж. Значи, те бяха известни. Сигурно биеха на очи; нима имаха толкова незаконен вид? Нима толкова лъхаха на любов?
Билетният представител на «Америкън» с глас като от магнетофонен запис потвърди лошата новина — никакви полети на север до утре сутринта. Джери се извърна, устата му се нацупи под белеещия се нос. Сали попита:
— Дали ще ни върнат обратно билетите от «Юнайтид»? Нали пазим пропуските.
— Съмнявам се. Впрочем откъде да знам? По-добра си намери някой пилот за любовник.
Хукнаха обратно, пришките на петите й адски боляха при всяка стъпка, Джери пак се нареди на опашката и момичето с изкуствено бялата коса, гримасничейки, отказа да завери билетите. Той се върна при Сали.
— Тя каза, че нямало смисъл да се мъчим да хванем този в пет и петнайсет, очаквали до шест да има извънредни полети. Ричард ще се върне ли дотогава?
— Предполагам, Джери, и не гледай така отчаяно. Нищо не може да се направи. Нека просто приемем тези няколко непредвидени часа заедно.
Ръцете му увиснаха уморено. Той хвана нейната ръка:
— Хайде да се поразходим.
Минаха край автомати за шоколад и бонбони, бутнаха някаква зацапана двойна врата и излязоха на чист въздух. Тя свали обувките си и взе по една в двете си ръце. После хвана Джери за ръката, а той сложи едната обувка в джоба на сакото си. Озоваха се на дълъг тротоар пред някакви невзрачни тухлени постройки, където явно никой дотогава не беше се разхождал, и тръгнаха по него. Циментът пареше краката й, обути в найлонови чорапи. Джери въздъхна и седна на едно циментово стъпало между две ивици повехнала трева, която се нуждаеше от косене. Тя седна до него. Погледнаха към необработената ничия земя, където самотен булдозер си почиваше наклонен на една страна, сякаш зарязан по средата на маха, с който е завършвал работния ден. Над тези разровени акри витаеше мирна атмосфера. По-нататък изтъняващият в далечината като жица мост мълчаливо проблясваше от преминаващите коли. Виждаха се дървета, няколко реда червеникави държавни жилищни сгради, парцел обработена земя на нисък синкав хребет и едно огромно меко небе, което се преливаше в зелено над смълчания хоризонт. Това беше пейзаж на неочаквано благоволение. Свалила обувките, тя почувствува пръстите на краката си хладни, а мъжът до нея възвърна своята реалност сред въздуха и тревата.
— Виждам се заедно с тебе — каза той, протегнал ръка към далечината — в Уайоминг, с твоите деца, един кон, студено малко езеро, в което ще плуваме, и градинка, която ще засадим край къщата.
Тя се засмя. Веднъж беше споменала, че винаги е желала да се върне на запад, да се махне от крайбрежието, и той беше изградил цялото тяхно бъдеще върху тези думи. «Уайоминг» — самата дума й звучеше широко и волно.
— Не ме дразни — каза тя.
— Да те дразня? Далече съм от тази мисъл. Казах тези неща, защото ги чувствувам и ги желая. Извинявай. Не ми вдъхваш много сили. Сигурно трябва да се преструвам, че всичко това няма да е прекрасно. Но то ще бъде прекрасно, само веднъж да преглътна чувството си за вина. Целия първи месец ще правим любов и ще събираме впечатления. Когато стигнем там, ще сме много уморени и ще започнем да разглеждаме света наново, ще започнем да го изграждаме наново, като тръгнем от малките камъчета.
— Това ли смяташ да правим? — засмя се тя.
Той, изглежда, се обиди:
— А защо не? Не ти се струва разумно ли? Винаги след като сме правили любов, имам нужда от земя. Тази сутрин, като те бях хванал за ръка на улицата, видях едно малко цвете на витрината на един магазин и то страшно живо се запечата в паметта ми. Всяко листче, всяка жилка. По този начин гледах на нещата в художественото училище. В Уайоминг. Бих се захванал отново с живопис, бих рисувал тостери за някоя рекламна фирма в Каспър.
— Разкажи ми за художественото училище, Джери.
— Няма нищо особено за разказване. Отидох там, срещнах Рут. Тя рисуваше доста добре по свой, женски маниер, баща й беше пастор и аз се ожених за нея. Не съжалявам. Това беше хубаво време.
— Знаеш ли, тя май ще ти липсва.
— Може би. Нищо чудно и на тебе Ричард да ти липсва.
— Не казвай «нищо чудно», Джери. Понякога ме караш да мисля, че вината е изцяло в мене. Ти и Рут си живеете щастливо…
— Не.
— … и изведнъж се появи тази нещастница, която се преструваше, че има нужда от любовник, а всъщност искаше единствено да те направи свой съпруг.
— Но аз не те искам за любовница, твоят и моят живот не са устроени така. Любовниците са за европейските романи. Тук не съществува друга институция освен брака. Брака и баскетболния мач в петък вечер. Ти не би могла да понасяш това безкрайно, ти си мислиш, че би могла, но аз зная, че не би могла.
Над тях, във все още светлото небе, макар че по земята тъмнееше, висеше самолет като кръст, сребърен и ням. Джери обви леко раменете й с ръка и я погледна като че променен. На лицето му разцъфна бащинска усмивка — опрощаваща, обгръщаща. Той каза:
— Хей — и погледна коленете си. — Знаеш ли, мога да си седя тук с тебе и да разговарям за загубата, за това как ще те загубя, как ние ще изгубим нашата любов, но мога да говоря така само защото си при мене, защото не ми се струва сериозно. Когато обаче наистина те загубя, когато няма да сме вече заедно, болката ни ще бъде страхотна. Направо страхотна. И всичко, което ми пречи да се събера с тебе, ще са празни приказки.
— Но това не са празни приказки.
— Не са. Или поне не съвсем. Може би нашето, нещастие е там, че живеем в здрача на стария морал, който има с какво да ни тормози, но няма с какво да ни задържи.
Гласът му, помрачен от някаква гъста тъма, я смрази. Измъкна се изпод ръката му, застина за миг, пое въздух и съзнанието й обхвана гледката наоколо.
— Какъв прекрасен дълъг ден! — възкликна тя, опитвайки се да задържи удоволствието, че откриха това място.
— Почти най-дългият в годината — каза той и стана с престорено самоуверен вид, който си придаваше, щом го срежеха. — Не си спомням дали дните вече се скъсяват, или все още се увеличават. — Погледна я, помисли, че тя не го разбра, и обясни: — Слънцестоенето. — И двамата се разсмяха, защото той беше обяснил явното.
Огромната безнадеждност на тяхното положение се стовари върху нея и за пръв път от обед насам на Сали й се доплака. Джери се обърна към нея и каза:
— Не се тревожи. Ще ти помогна да се прибереш в къщи. Искаш ли да наемем кола?
— Целия този път зад кормилото? Джери, нима мислиш, че сме в състояние?
— А не ти ли се струва, че се изтормозихме с тези самолети?
Тя кимна и сълзи опариха гърлото й, усети вкус като при повръщане. Джери буквално побягна; кожата на петите й сякаш се свличаше, когато се опитваше да го догони по коридора. Бюрата за наемане на коли бяха далече, три самотни острова един до друг.
Момичето на «Хърц» беше в жълто, момичето на «Ейвис» — в червено, а това на «Нешънъл» — в зелено. Джери имаше абонаментна карта за «Хърц», но момичето в жълто каза:
— Съжалявам, всичките ни коли са заети. Всеки иска да стигне до Ню Йорк.
Писано им беше да закъснеят. Навсякъде, където отидеха, преди тях се бяха образували тълпи. Джери протестираше без полза; всъщност като че му ставаше по-леко да отхвърли още една възможност, да намери още едно извинение за своето бездействие. Ричард всякак би намерил начин да се оправи; за него не представляваше трудност да лавира, лавирането му носеше чувствено удоволствие. Фигурата на Ричард, едра, но пъргава, се движеше в крайчеца на окото й. Един мъж дойде при тях и каза:
— Вие ли споменахте Ню Йорк? Ще се радвам да си поделим таксата. — Това беше мъжът, който трябваше да бъде в Нюарк до седем часа. Сега беше вече седем без двадесет.
Момичето на «Хърц» се провикна през пътеката към момичето на «Ейвис»:
— Джина, имате ли свободни коли за Ню Йорк?
— Не вярвам, но чакай все пак да проверя.
Джина набра номера, като притискаше слушалката между ухото и рамото си. Сали се улови, че се пита дали Джина е била някога влюбена. Тя беше младо момиче, но лицето й излъчваше онзи инертен израз на ситост и неудовлетвореност, който според Сали италианките получават от твърде дългото притискане към гръдта на своите угрижени майки. Сали беше побягнала от своята угрижена майка още при първата възможност, побягна към училището, после дойде бракът и може би затова всяка споходила я грижа за нея бе нова, грапава, свежа и неочаквана, помисли си, че ако всички жени на света носят тази болка, как продължава той да съществува? Как въобще се създава нещо?
— Защо всички се натискат толкова за Ню Йорк? Какво има там? — запита високото момиче в зелено зад бюрото на «Нешънъл».
— Камбаната на свободата — отговори Джери.
— Ако бях на ваше място — каза му тя, — бих взела такси до гарата и бих отишла на някой филм.
— Дават ли нещо хубаво? — попита Джери.
— Моят приятел хареса «Миналото лято в Мариенбад» — каза момичето на «Хърц». — Но според мен е ужасен. Храстите не хвърлят сянка. И това наричат изкуство, казах му аз, а той отвърна: «Това е изкуство.»
Момичето на «Ейвис» се провикна от другата страна:
— В центъра на града дават един нов с Дорис Дей и Рок Хъдзън и всички казват, че е хубав.
— Аз обичам Дорис Дей. В Холивуд трябва да й дават повече да пее — каза Джери.
На Сали й стана неприятно, че той така лесно подхваща разговор с жени, с всякакви жени.
— Алис, току-що пристигна една, която е свободна — обясни Джина, като затвори телефона.
И Алис, сладката Алис без брадичката и с непретенциозния приятел, се усмихна до кътниците и каза:
— Ето, виждате ли, сър? Тя ще се погрижи за вас.
— Забравихте за мене — каза мъжът, който трябваше да пътува за Нюарк.
Джери се обърна към него, изчерви се и обясни:
— Двамата с жена ми бихме предпочели да пътуваме сами.
Мъжът пристъпи и раздруса ръката на Джери:
— Казвам се Фанчър. Живея в Елизъбът, щата Ню Джърси, и работя в системата на химическите прибавки. Не искам да ви притеснявам, но ще ми направите голяма услуга, ако ме вземете с вас.
Джери потупа грациозно темето си с дългата си ръка и каза:
— Добре, ще помислим. Нека първо вземем колата.
Той пусна картата от «Хърц» върху бюрото на Джина и тя обясни, че тъй като това е кола на «Ейвис», ще трябва да депозират двадесет и пет долара.
— Но ние нямаме двайсет и пет долара, а? — Джери попита Сали.
— Билетите — каза тя.
— Търсите двайсет и пет долара? — пристъпи Фанчър.
Тя и Джери се спогледаха и си представиха колко романтично би било да пътуват сами в кола около полунощ на лунна светлина, а съдбата им да виси между тях като цветно стъкло.
— Ще си върнем парите от билетите — реши той. — Ще накарам косата на онова момиче наистина да побелее. — На Джина каза: — Ще се върна след десет минути. — А на Сали: — Чакай тук и пази колата. — Намигна на Фанчър извинително и изхвърча.
Минутите се нижеха бавно. Мистър Фанчър стоеше безмълвен до Сали, дърпаше мустаците си и я пазеше, а тя от своя страна пазеше колата-фантом. В затишието, обгърнало техните островчета, трите момичета бъбреха непрестанно за гаджета и бански костюми. На Сали й се зави свят. В гърлото й се надигаше кисел вкус, повръщаше й се от любов. Любовта, любовта беше задръстила света, любовта не позволяваше на самолетите да излитат, любовта криеше децата й от нея, любовта бе придала на мъжа й старчески профил. Фанчър се въртеше около нея; той работеше в системата на химическите прибавки и трябваше да пътува за Нюарк, но тя беше дала клетва да обича онзи мъж и да му се подчинява, докато ги раздели смъртта. Божичко, да става, каквото ще. Стоеше вдървена, без да мърда, питаше се дали няма да повърне. Циментовият под беше изпъстрен с цигарени филтри и следи от токчета. В този момент зеленото момиче от «Нешънъл» разправяше, че няма подходяща фигура за бикини, защото е висока, но веднъж приятелят й купил едни на майтап и сега тя не можела да носи нищо друго, толкова свободно се чувствувала в тях.
Джери се появи зачервен от бягане, Джери с неговия обелен от слънцето нос, загадъчни очи и грейнало от радост лице.
— Отказахме се — обяви той, като вдигна ръце в триумфално «V» и побра четирите жени в своята символична прегръдка. На Фанчър каза: — Можете да вземете колата. Всичко хубаво в Нюарк. — Докосна ръката на Сали и обясни: — Момичето от «Юнайтид» каза, че ще има извънредни полети, и ми даде името на един човек, с когото трябва да говоря. — Той й показа късче хартия, върху което женска ръка бе надраскала набързо думата «Кардъмън».
— Срещна ли се с него?
— Не, нямаше го в момента. Хайде да се върнем и да го потърсим.
— Джери, куфарът ти.
— О, вярно. За всичко се сещаш, Сали.
— Казвате, че ще има извънредни полети? — обади се Фанчър. — Тогава и аз се отказвам от колата. — Той се шмугна край тях и с учудваща за един пълен човек бързина ги следва плътно чак до чакалнята.
Тук потоците хора сякаш бяха обхванати от някакъв инстинкт за движение, почти всички се отправиха към изходите за излизане. Джери и Сали разтревожени ги последваха навън по коридора. Беше се събрала голяма тълпа. Носеше се странен възглас; Сали като че чу: «Булката, булката!» Помисли си, че пак има халюцинации, но се оказа, че скандират точно това. В центъра на тълпата негърът със сините слънчеви очила разговаряше със светлокос мъж в служебен костюм и с папка. До тях полукръг от блестящо облечени хора на средна възраст, които говореха със силен южен акцент, тикаха напред едно момиче с шапка с цветя и бляскава рокля от жълта коприна. Сали разбра: това беше булката, която или трябваше да се качи на самолета, или да изтърве своята сватба; а може би се връщаше от нея? Скандирането се усили. Джери се присъедини: «Булката, булката!» Възмущението се впи в стомаха на Сали и напорът на сълзите заля очите й. Неправдата се състоеше в това, че момичето дори не беше хубаво. То имаше белег с ягодов цвят до носа си и напрегната набръчкана глупава усмивка. Светлият мъж кимна на негъра, той пусна широката си иронична усмивка и пое билета на булката. Понесе се възторжен възглас. Момичето мина през вратата и тя се тресна със звън. Самолетът за Ню Йорк от седем и петнадесет излетя.
Когато се върнаха в чакалнята, Джери остави Сали и тръгна да търси мистър Кардъмън. Както стоеше сама до избелялата синя стена, един висок мъж се приближи и я запита учтиво:
— Извинете, не сте ли Сали Матиас?
Насреща й стоеше Два Инициала Уигълзуърт. Тя изведнъж си спомни двата инициала: А. Д. Той попита:
— С Дик ли сте тук?
Говореше с кадифена мекота; имаше добра фигура и зализана коса и беше толкова богат, че няколкото пъти, когато той идва у тях, Ричард щеше да се скъса от внимание.
— Не, сама съм — каза тя. — Доста често пътувам така. Майка ми живее в Джорджтаун. До Ню Йорк ли се опитвате да се доберете?
— Не, пътувам за Сейнт Луис. Самолетът ми излита след половин час. Ще пийнете ли нещо?
— Благодаря много — каза Сали. Нямам билет и мисля, че ще е по-добре да стоя тук. Очакваме извънредните полети. — Тя поправи множественото число. Тук съм от три часа. Страшна бъркотия.
— И все пак мисля, че можете да пийнете нещо. — Той се усмихна като голям мъркащ котарак, когото галят; беше съвършено красив и съвършено отблъскващ и той го съзнаваше под безупречното си лустро.
— И аз мисля, че мога да пийна — каза тя, като погледна встрани за Джери. Той не се виждаше никакъв.
Уигълзуърт изтълкува погледа й като съгласие и хвана ръката й. Сали го отблъсна. Не бе предполагала, че е толкова напрегната.
— Извинете ме — каза тя. — Искрено казано, малко остава да се разплача; Ричард ще ме чака да се върна за вечеря.
— Всичко това ни кара да чувствуваме липсата на добрите стари влакове, нали? — каза той успокоително, но засегнат.
— Какво ще правите в Сейнт Луис? — попита тя. Почувствува как плътната маска на съблазнителка прилепва към лицето й, как неудържимо се впуска във флирт.
— О, скучна работа. Банков бизнес, уедряване на железопътните акции. Отчаян ход. Ненавиждам Средния Запад.
— Наистина ли?
— Кажете, как се справя Дик с въпроса за канадския петрол? Тогава бях във възторг, но не успях да заинтригувам татко.
— Не съм чувала въобще за това. Той никога не споделя с мене. Как е Беа? — Тя се беше мъчила да се сети за името на жена му, от която си спомняше само восъчното лице на балерина и че името й също беше нещо като инициал.
— Много добре. Вече си имаме две деца.
— Наистина ли? Това е прекрасно. И второто ли е момиче?
— И второто е момиче. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо с мене?
— Изкушавате ме — каза Сали.
— Чухте ли за Джейми Бабсън? Той се ожени повторно — за една фантастична индонезийка. Тя е симултанен преводач към ООН.
Уигълзуърт погледна над главата й и каза:
— Кого виждам, Джери Конънт?
— Къде? Познавате ли Джери?
— Разбира се. Не живее ли съвсем близо до вас?
Той сведе поглед към нея, а неговите безупречни вежди (дали ги скубеше?) се повдигнаха при нейното смущение. — Познавам го покрай Рут — обясни той. — Родителите ми посещаваха черквата на баща й. Всички я смятаха за голяма красавица.
— Все още е такава.
— Никой не разбра защо се омъжи за Джери.
Ето го и самия него! Тя го усети с периферното си зрение още когато беше далече; връщаше се от билетните гишета. Почувствува как той се колебае, преди да се реши да приближи. Гласът му близо до ухото й дрезгаво обясни:
— Безсмъртният Уигълзуърт, непоклатим и вечен!
— Джери! И ти ли си заседнал тук?
— Както виждаш. Търсех някакъв митичен мъж на име Кардъмън, който евентуално ще ни подреди.
— Тебе и мисис Матиас?
— Да. И двамата с мисис Матиас сме забъркани в една и съща каша. — Той погледна ръката си, която държеше два билета. Издигна ги високо. — Преговарям вместо нея. А ти с резервация ли си?
— Да.
— Имаш ли нещо против да я отстъпиш на Сали?
— С удоволствие, но пътувам за Сейнт Луис.
Джери се обърна към Сали и каза:
— Може би и ние трябва да отидем до Сейнт Луис. Оттам ще вземем сал надолу по Мисисипи.
— Тя се разсмя възмутена. Как си позволява да я дразни точно сега, когато над тях е надвиснала опасност!
Усмивката на Уигълзуърт беше застинала и от подчертаното спокойствие, изписано по лицата на двамата мъже, тя разбра, че се е превърнала в обект, в някакъв предмет, застанал между тях.
— Току-що разправях на Сали — каза Уигълзуърт, — че Джейми Бабсън се ожени за индонезийка.
— Чудесно — каза Джери. — Кръстосването на расите е единственото трайно разрешение на световните проблеми. И Кенеди знае това.
— Джери — обади се другият мъж, — ти кога се захвана с религия? Аз мислех, че вършиш черна работа в Държавния департамент.
Те се бореха за нея. Болезненият страх на Сали се възвърна, искаше й се да заспи; представи си как Ричард седи сам озадачен, разтревожен за нея и пие второто си мартини; закопня да припадне, да се отпусне върху изпотъпкания мръсен под, на островчетата между цигарените филтри и да се събуди в краката на Ричард. Мъжете продължаваха да говорят, разменяйки си гневни остроти пред замаяния й поглед, докато най-после Уигълзуърт, разгромен от превъзхождащата грубост на Джери, каза:
— Мисля, че вече е време да се качвам. Всичко най-хубаво на двама ви.
И в неговите думи, в начина, по който приведе своето вдървено тяло, имаше нещо наистина благо, почти като благословия. Само едно надуто нищожество би могло да го постигне.
Джери беше мрачен и непроницаем. Дали вече я мразеше? Тя го попита:
— Намери ли Кардъмън?
— Не. Той не съществува. Не ти ли се струва като божество? Кардъмън, прочетено отзад напред, е Нъм-ъ-драк.
Съобщиха за самолета в осем часа за Сейнт Луис и Уигълзуърт, с поглед, вперен напред, и вирната брадичка, бе понесен от чакалнята върху потока куфари. Джери хвана ръцете на Сали:
— Ти трепериш.
— Малко. Пр итесних се.
— Виждат ли се често е Ричард?
— Почти никога. Той презира Ричард.
— Няма да каже нищо. Не би получил процент от това. Ще го запази за удобен случай с тебе.
— Той е прав, нали? Искам да кажа, че ме взе за такава, каквато съм наистина.
— За каква те взе?
— Не ме карай да го произнасям, Джери.
Джери обмисляше как да й възрази.
— Всъщност — каза той — с него щеше да ти бъде по-добре. Той щеше да намери начин да те качи на някой проклет самолет, знам това.
— Джери.
— Мм?
— Не се обвинявай. Ти ми каза да не идвам.
— Но аз исках да дойдеш. И ти го знаеше. Ето защо дойде.
— Дойдох и заради себе си.
— О, Сали! — въздъхна той. — Толкова си мила с мене. — Видя билетите в ръката си, сложи ги във външния джоб на сакото и я погледна унило. Едва забележима усмивка на разкаяние просветли лицето му. — Хей?
— Здравей.
— Ожени се за мен!
— Моля те, Джери.
— Наистина. По дяволите всичко. Не можем да се върнем в къщи. Това е знак от бога.
— Не вярвам да говориш сериозно.
Гласът му беше безизразен:
— Не, напълно сериозно. Аз те чувствувам като съпруга. За мене ти си мисис Конънт.
— Но аз не съм, Джери. Бих желала да бъда.
— О'кей. Значи, приемаш предложението ми. Не виждам какво друго ни остава, освен да се върнем в хотела, да телефонираме на Рут и Ричард и евентуално да се оженим. Само това мога да измисля. Сега съм уморен, но, струва ми се, занапред ще бъда много щастлив.
— Ще се постарая да те направя щастлив.
— Мисля, че ще можем да вземем децата ти. В съда вече не се интересуват кой точно е извършил прелюбодеянието.
— Сигурен ли си, че искаш тъкмо това?
— Разбира се. Не си го представях точно така, но се радвам, че стана.
Той все още не помръдваше. Тя чакаше, а сърцето й туптеше празно. Радост и скръб, страх и надежда — всичко, което преди се трупаше в нея, сега се бе разпръснало. Дори около тях вече беше празно. Хората викаха и жестикулираха, но тя чуваше само тишината. Усети, че е жадна и че я болят пришките на петите. В хотелската стая щеше да си свали обувките. После щяха да пийнат нещо в бара.
Момичето с неестествено бялата коса се появи в празното пространство около тях:
— Мистър и мисис. Конънт? Намерих мистър Кардъмън. — Следваше я светъл мъж с униформеното сако на авиолиниите и с папка. Сали го беше виждала преди, но кога?
Джери се отдалечи раздразнено от нея. Извади билетите. Бяха омачкани и имаха вид на ненужни хартийки. Той обясни със заекване:
— От три часа следобед се мъчим да вземем самолет за Ню Йорк и отказахме една кола, защото ни съобщиха, че ще има извънредни полети.
— Бихте ли ми показали номерираните си пропуски? — попита мистър Кардъмън. Докато ги разглеждаше, той търкаше основата на носа си с кокалчето на един пръст. После изследва лицата им, като пръстите му постоянно се връщаха към носа. Сали почувствува, че двете с белокосото момиче стоят като на тръни. От врата на Джери я лъхна мек, много далечен мирис на пот. Мистър Кардъмън написа на папката, като си говореше: «Конънт, две места.» После вдигна младата си глава със светла къдрава коса и показа на Сали, че очите му са сиви, с цвят на алуминий. Той беше разбрал. Каза на Джери:
— Мис Марч ще прикрепи бордови пропуски към билетите ви.
— Искате да кажете, че има самолет? — попита Джери.
— Ще излети след трийсет минути от двайсет и осми изход — каза Кардъмън, като погледна часовника си.
— И ние ще бъдем в него? Боже мили, благодаря ви. Благодаря ви. Точно бяхме решили да се връщаме в хотела. — И тъй като не можеше достатъчно да изрази благодарността си към мистър Кардъмън, който вече се беше обърнал с гръб, Джери се извърна към момичето и се разбъбра: — Знаете ли, влюбих се в косата ви. Никога не й променяйте цвета.
Тръгна нанякъде с нея и се върна с две сини картончета, прикрепени към билетите им, вдигна куфара си, в който имаше играчки за децата, и пое със Сали по коридора. Тя беше научила всички реклами наизуст. Представления, които нямаше да види, острови, които нямаше да посети. Бдителна тълпа, подушила спасението, се беше събрала на двадесет и осми изход; след време се появи негърът, сложил слънчевите очила в джоба на ризата си, и бавно, с наслада, зачете списъка с имената. Тяхното беше последно. Конънт. Те минаха през изхода; като погледна назад, на Сали й се стори, че сред тъпканицата на оставащите вижда угрижената мустаката физиономия, която трябваше да стигне до Нюарк.
Самолетът беше малък «ДС—3» със стръмна стълба: Вътре всички мъже свалиха саката си и прибрали багажа под седалките, се смееха.
— Питам се от кой ли таван са измъкнали това чудо — обади се един мъж.
Джери се засмя и потупа Сали по задника. Радостта и облекчението му бяха така явни, че тя се опита да ги сподели, но й бяха останали твърде малко сили. Сали седна до корпуса и през кръглия прозорец загледа механиците, размахващи фенерчета, а в същото време Джери я галеше по ръцете и искаше да го похвалят за това, че е намерил самолет. Тя си помисли за Камю в чантата си и затвори очи. Изхлузи мъчителните обувки. Зад себе си чуваше говора на стюардесата, а под своя прозорец скимтенето на някаква машина. В самолета беше хладно, сякаш току-що е слязъл от огромна височина, където цари страшен студ. Джери я наметна с нещо — сакото от костюма си. Яката търкаше брадичката й. Той я погали по целите ръце и Сали почувствува как железният обръч се затваря около нея; мъжете говореха нещо, тя беше единствената жена в самолета, сакото на Джери слабо намирисваше на него самия; тя почти заспа, преди самолетът да тръгне.
О, Сали, какво прекрасно пътуване беше това! Помниш ли как ниско летяхме? Как нашият малък самолет, подобно на крехка лодчица, която потрепва леко от случайно течение, се носеше в пространството, изпъстрено със съзвездия над нас и с градове под нас? Край ореола на твоята сънна коса виждах как светещото колело на столицата със своите блестящи спици се разширява, после се накланя и пак се разширява: Данте не би могъл и да мечтае за такава розетка. Нашият «ДС—3», измъкнат бог знае откъде, за да ни откара в къщи, беше студен, неотоплен, неуплътнен; ние направо вдишвахме ефира. Двата двигателя се тресяха и ние плувахме на съвсем малка височина над Балтимор, над залива Чесъпийк, над Ню Доюърси с неговите тъмни ферми. От малко по-високо не бихме виждали всяка кола, която се прибира в къщи, всеки дом, разположен в своето гнездо от светлина. Всеки мост беше двоен наниз от диаманти, всяка крайпътна сграда — изгубен рубин, всеки град — огърлица от бисери. А звездите на височината на самолетните прозорци плуваха неподвижно и ни правеха компания.
Там беше ти с твоята красота. Бях проникнал в тебе и чрез тебе опознал небесната твърд. Заспала до мене сред охраната от мъже, които шумяха с вестници и си поръчваха кафе, ти ми приличаше на нещо, но на какво? Ти не беше моя съпруга, моя сестра, мое дете. Аз галех ръцете ти, за да ти кажа дори в съня, че съм до тебе. Ръцете ти изглеждаха възхитително дълги, Сали; така както спеше до мен, аз много се гордеех с твоето едро тяло. Как се гордеех, че съм твой закрилник през този час и няколко минути, докато пилотът пришпорваше нашия чудноват самолет от звезда на звезда! Никога дотогава, никога след това не съм закрилял така сигурно. Ако ти паднеше, ако загинеше, щях да те последвам и двамата заедно щяхме да влезем в онова митично царство, ти, наметната с моето сако и все още топла от моята прегръдка. Два запенени коня ни теглеха и люшкаха на север, нагоре по смълчания черен хълм на ефира. Изпаднала в забрава, ти беше моя. Обичах кръга черно небе до лицето ти. Обичах студа, който сведе главата ти върху рамото ми. Обичах острите кокалчета на пръстите ти, мъха по ръцете ти, начина, по който се гушеше в сакото ми.
После те оставих. Двигателите забоботиха в по-ниска октава, Манхатън зашумя под нас, океанът се надигна да ни погълне, колелата целунаха звучно пистата и нашият миг отмина, ние не загинахме. Мразех пропуснатата възможност да загинем. Мразех припряността, с която вдигнах от тебе сакото си, измъкнах куфара изпод седалката и започнах да си пробивам път по пътечката, за да сляза пръв. Рут щеше да ме посрещне; минаваше десет часът. Напуснах те полузаспала, отмятайки косата от устните си, изоставена, плячка за алчни очи. Чувствувах как ме гледаш да бягам подло по цимента, а фигурата ми се смалява и трепка сред танцуващите светлини. Вече бях забелязал лицето на Рут сред тълпата зад стъклената врата. Почувствувах как ме губиш от погледа си. Рут овладя съзнанието ми.

 

Когато на следващата сутрин в десет часа телефонът иззвъня, Джоузи се изчерви от яд и излезе от кухнята. Сали вдигна слушалката по бански; Питър я чакаше от половин час, за да отидат на плажа.
— Здравей — каза тя. Ако се обаждаше някой друг, тонът й би прозвучал като занасяне.
— Здравей — каза Джери. Гласът му издаваше уплаха. — Какво стана?
— Нищо — каза Сали. — Върнах се преди полунощ и той беше заспал. Тази сутрин, преди да излезе, ме попита как са Фич, аз казах добре и това беше всичко.
— Шегуваш се. Той оигурно знае нещо.
— Не вярвам, Джери. Просто нашите отношения са стигнали дотам, че той изобщо не се интересува от мене.
— Не, интересува се.
— Как мина с Рут?
— Чудесно. Бъркотията със самолетите ни даде тема за разговор, като естествено не споменах за тебе. Разказах й за момичетата от автомобилните служби, за Фанчър и Уигълзуърт. Стана ми криво, като я гледах как ми се радва. Била почти загубила надежда.
Слънчевите лъчи падаха точно върху солницата на перваза. Сали се запита разсеяно дали солта ще се стопи.
— Видях я, когато те посрещаше — каза тя.
— Така ли? Не знаех, че си гледала.
— Ти така я изблъска от чакалнята, че сякаш искаше да я арестуваш.
— Да — засмя се той, — и тя ми каза: «Добре де, за къде сме се забързали?» Всъщност беше доста разтревожена. Джефри си счупил ключицата, докато ме нямало.
— Не думай, Джери! Ключицата?
— Доколкото разбирам, не е чак толкова страшно. Чарли го бутнал на тревата и той цял ден плакал, а ръката му увиснала, затова тя го завела в болницата и там само го бинтовали през раменете, за да не мърда. Сега крета като малък старец и не позволява да го докоснеш.
Питър влезе в кухнята и започна да рита яростно голите й крака.
— Ела, мамо, ела-а! — Мекото му превито телце се гърчеше от раздразнение.
— Питър е станал ужасен — каза тя на Джери. — А Джоузи демонстрира един от своите пристъпи във всекидневната, затова по-добре да свършваме.
— Разбира се. Аз пък след минута трябва да почна да разтягам големите локуми, с които ме заредиха във Вашингтон във връзка с прелъстяването на Третия свят. Съжалявам за Джоузи. Ако се оженим, ще трябва ли да живее при нас?
— Ние няма да се оженим, Джери.
— Не казвай това. Мене ме крепи единствено тази мисъл. Не вярваш ли, че ще се оженим?
Той искаше да знае, искаше да му каже, че вярва.
— Не винаги — каза тя.
Той замълча, после каза:
— Добре.
— Утре цял ден ще размишлявам, така че не ме търси до петък. Сега известно време не трябва да бързаме, затова не зная кога ще се видим отново.
— Да. Не трябва да си насилваме късмета.
Тя се бе надявала, че той ще спори, ще настоява да се видят в най-скоро време.
— Питър! — сопна се Сали. — Искаш мама да те напляска ли?
— Не се сърди на Питър — каза Джери в ухото й. — Той се тревожи за тебе.
— Трябва да свършваме. Довиждане?
— Довиждане. Обичам те. И не ставай прекалено чаровна за другите.
— Приятна работа, Джери.
Затвори бързо, защото знаеше, че така можеха да продължават до безкрайност, без тя да се умори да го слуша как говори неща, в които самият едва ли вярваше. И не ставай прекалено чаровна за другите — той обичаше да повтаря, че тя ще тръгне с друг. За каква я мислеше? Сали почувствува вълна от омраза към него и остана права, отчаяна, красива в банския си костюм; топъл слънчев лъч галеше краката й. Подла ли беше или луда? Как имаше смелостта да отнема този мъж от неговата безупречна жена и невръстните му дечица? Макар че Питър беснееше от нетърпение, тя остана още миг така в очакване на обяснението.

 

Как реагира Рут

 

Две снимки, навити на руло в една кутия. Едната, цветната, показва семейство Конънт, което се е върнало от църква на Цветница — студената Цветница през 1961 година. Джефри, двегодишно детенце, току-що е бил кръстен; в косата му личи мокро петно. Рут, по бяло сако, е клекнала в изсъхналата трева пред тяхната къща между Чарли и Джефри, които изглеждат пълнички и притеснени в еднаквите си къси сиви панталонки, папионки и сини блейзъри. Джоана е застанала зад майка си, по това време седемгодишна, с премрежен умен поглед и зелена барета. Рут е погледнала нагоре и в усмивката й има нещо дяволито; колената й са осветени от слънцето, а шапката изкривена. Шапката е взета назаем от Линда Колинз. Като изключим нагласената за снимка усмивка, тя Има уморен и измъчен вид. Същата онази сутрин семейство Конънт се бяха прибрали в два часа от вечеря у семейство Матиас. Над главата на Рут, до рамото на Джоана, като размазан жълтеникав молец или падаща звезда се вижда първият минзухар за годината. Той се е разтворил рано от топлината, отразена от белите дъски, с които е облицована къщата, и Джери го е хванал в снимката.
Самият Джери присъствува само като морава сянка в долния ляв ъгъл на снимката. Това, което не се вижда, е как Джоана, когато родителите й се върнаха на скамейката във високата бяла конгрегационалистка църква, се протяга и учудено докосва мокрото място на главата на брат си. Или как Рут, която следобеда се опита да подремне, докато Джери разхождаше децата по плажа, изведнъж избухна в сълзи, убедена, че е излъгала надеждите на баща си и се е погубила като личност.
Тя беше дъщеря на унитариански пастор. Когато срещна и взе за мъж лютеранин, Джери Конънт от Охайо, религията не пречеше на никого от двамата. Те бяха студенти в художествена академия във Филаделфия, наивно отдадени на култа към точния цвят, към характерната линия. Обожаваха безмълните богове на храма-музей, който плуваше над града. Когато за пръв път се зърнаха голи, всеки сякаш видя в другия нов модел за своята палитра и това странно отчуждение продължи и в брака им, в който имаше повече взаимно възхищение, отколкото взаимно притежание. Всеки се възхищаваше от таланта на другия. Рут, чиято перспектива беше винаги несполучлива, а линията смътна, така че дори бутилката и чинията в нейните натюрморти имаха мекотата на плодове, показваше завиден усет към цветовете. Нейните платна бяха забележително смели. Кадмиевожълтото танцуваше безстрашно по нейните круши, небето й беше в наситено плътно синьо, което въпреки това създаваше усещане за ефирност, а сенките й бяха обагрени в един цвят без име, просто цвят, самата сянка, която излъчваше светлина, защото е минала през ума. Гласът на истината звучеше от гъмжилото на спокойните й прави щрихи, положени нито небрежно, нито внимателно, талантът й порази Джери, тъй като неговият беше в съвсем друга насока. Той имаше дарба за линия, за контур. Всеки обект, с който се захващаше, се превръщаше в някакъв свръхоживял дух, при който изразителният, енергично «изработен» детайл заместваше наситения и спокоен живот на материята. Макар че той работеше много над цветовете, учейки се от самобитната прямота на Рут, сравнени с нейните платна, неговите въпреки целия жар на техния рисунък веднага биха попаднали от едната или от другата страна на тънката преграда между яркото и неясното. През последната година в художествената академия техните стативи бяха винаги един до друг. Така че, ако някой разглеждаше платната им, сигурно би заключил, подобно на тях двамата, че те взаимно се допълват.
Техният съюз беше може би твърде непринуден, твърде естетичен. Когато художествената академия остана зад гърба им, Джери се превърна в неуспял карикатурист, а след това в преуспяващ аниматор на телевизионни търговски реклами, докато Рут стана домакиня и майка, твърде угрижена, за да отваря кутията с боите и да приготвя палитрата, над тях се сгъстиха неочаквани сенки, които изостриха несъответствията, дотогава пренебрегвани при идеалната възвишена светлина, с помощта на която бяха рисували. Кръщаването на децата се превърна в болна тема. Първото, Джоана, беше кръстено от бащата на Рут в тяхното първо жилище на Дванадесета западна улица. Джери бе потресен от церемонията на причастието – тя му се стори чиста пародия: неговият тъст, човек със светски разбирания, вземащ дейно участие в междурасовите съвещания в Пъкипси, където живееше, се шегуваше за «светената вода», която наливал от чешмата в кухнята. И така следващото дете, момче, беше кръстено като лютеранин в мрачната селска църквица, ухаеща на ябълков цвят и мухлясало кадифе, където Джери бе получил първото си причастие. След този изравнен резултат третото дете вися две години над бездната на небитието, докато всеки от родителите му се бореше да наложи над него своята църква. Рут беше изненадана от това настървение; тя винаги бе смятала, че е над религията. В същото време Джери, неосъществил амбицията си да създаде име в областта на карикатурата, а след преместването им в Грийнуд затънал в конюнктурата, посредствеността и семейните проблеми, внезапно почувствува страх от смъртта. Само религията щеше да му помогне. Започна да чете книги по теология, учеше децата да казват молитви преди лягане. Всяка неделя водеше Джоана и Чарли в неделното училище на близката конгрегационалистка църква, сядаше, изслушваше проповедта и се връщаше в къщи самоуверен, готов да се бори. Некръстеното дете го измъчваше, напомняше му за неговата собствена гибел. Рут го съжали и отстъпи. Джефри бе кръстен в ръцете на баща си, докато тя стоеше отстрани с взетата назаем шапка, заричаше се никога повече да не стъпи в църква и едва сдържаше сълзите си.
Другата снимка, черно-бяла, направена няколко години по-рано, през 1958 или 1959, доказва как Джери, чийто мършав гръден кош блести като метален под угасващото слънце, стои потопен до кръста във водата, а на главата си крепи лъскава кофа. Той носи миди към лодката, от която Сали Матиас го снима. Рут тогава беше удивена, че тази жена може да борави с фотоапарат. И двете семейства бяха отскоро в града, с малки деца и къщи, които им се струваха като огромни театри; Матиасови бяха поканили Конънтови да отидат с тяхната лодка за миди. Поканили бяха още една двойка, която не можа да дойде. Конънтови се поколебаха дали да приемат; малкото, което знаеха за Матиасови, не им вдъхваше доверие. Сали, пищна блондинка със скъпи дрехи, пред очите на всички мъкнеше от супермаркета бутилки мляко по един галон, за да си спести разноските по доставката в къщи, а в същото време у тях се изпиваха цели каси вино. Имаше нещо необикновено у тези Матиасови, нещо едновременно щедро и алчно, бурно и противоречиво. Ричард беше едър възпълен мъж с остра тъмна коса, която имаше нужда от подстригване, с дълбок глас, който с всяка надута сричка изразяваше неговата самонадеяност, и с едно сляпо око, резултат от нещастен случай през детството. Недостатъкът проличаваше при леко загриженото и по-втренчено наклоняване на лъвската му глава. А ако се осмелите да се вгледате по-внимателно, ще откриете, че зеницата, която би трябвало да бъде черна, е покрита като с мокър скреж. Вероятно от мъка той пиеше много, пушеше много, караше своя «Мерцедес» и философствуваше много, но какво всъщност работеше? Имаше пари, които бяха свързани с неговите пътувания. Покойният му баща притежавал магазин за спиртни напитки в Кенънпорт, а когато малкият град се разраснал и се слял с предградията на Ню Йорк, на базата на този магазин той открил още няколко други на оживени търговски улици. За разлика от повечето младежи от Грийнуд Ричард остана верен на своя роден край. Той обичаше морето и храната, която то дарява на хората. Учи две години в Иейл, след което напусна, сякаш половин образование стигаше на човек с едно око. Ожени се млад; жена му беше ефектна, необикновено жизнена и с много привлекателни форми. И двамата, изглежда, бяха решили да се наслаждават на живота, а този непоклатим хедонизъм беше богохулство за Джери и простащина за Рут. Въпреки това денят, който Конънтови се бяха старали да избягнат, се превърна в истинска идилия. Слънцето искреше, виното и думите се лееха. Джери, момче от вътрешността на страната, нервно, със страх от водата, склони Ричард да го учи и събра кураж да потопи лицето си и да изтръгне от подводните скали гроздове миди, морави и живи. Горд със своя улов, той зашляпа към лодката с пълна кофа.
Лицето му е затъмнено и учудващб свирепо. Очите му са хлътнали, носът хвърля сянка, устните разтеглени в усмивка. Напомня мършав роб, замислен и жесток. Над лявото му рамо краката на Ричард, леко размазани, обути в мокри гуменки, са се закрепили върху една хлъзгава скала. Петното между краката му сигурно е остров Грейс.
През времето, изтекло след този замръзнал миг, те откараха лодката до малкото скалисто заливче на остров Грейс. Четиримата събраха дърва, запалиха огън и свариха мидите. Ричард носеше масло, сол и чесън. Бяха наловили толкова много, че започнаха да се хранят един друг — на игра. Със затворени очи Джери не можеше да различи пръстите на Рут от тези на Сали в устата си. Когато мракът наоколо взе да се сгъстява, играха на думи, на индианска борба, а като свършиха виното, се съблякоха и отидоха да поплуват. Голите им фигури непорочно се мержелееха в шумолящия влажен полумрак. Джери се учуди колко по-топла и по-безопасна изглежда водата, когато си гол. Като се събраха отново край огъня, Ричард и Джери навлякоха панталоните върху мокрите си крака, а жените обвиха кърпи около телата си. Капчиците вода по раменете на Рут и Сали заблестяха с алени връхчета, отразени от огъня. Колко красиво, помисли си Рут. Но лекомислено и суетно. Когато Сали си оправяше кърпата, Рут зърна гърдите й; завидя й, че са толкова малки, наперени и стегнати. От тринадесетгодишна Рут имаше усещането, че гърдите й са твърде големи. Струваше й се, че не е израснала достатъчно вътрешно, за да ги носи, и това усещане не я напусна; животът й бързаше пред нея, като издаваше жената още недостатъчно зряла, за да бъде разбулена. От другата страна на огъня, седнал до по-едрия отпуснат и леко пийнал като всички тях мъж, Джери й се струваше някак непознат, самодоволен. Идилията обаче не се повтори. През останалата част от лятото Матиасови отиваха за миди с други двойки, а през зимата се скараха — още една проява на крайност, помислиха си Конънтови, още една показна екстравагантност — заради някаква история в Кенънпорт, дирижирана явно от Ричард. Когато през пролетта се сдобриха и Ричард се върна в Грийнуд, лодката вече беше продадена чрез една от неговите загадъчни финансови машинации.

 

Доставяше му удоволствие да се прави на загадъчен. Тръгваше да пътува без определена цел, често за две седмици, а проектите му за печелене на пари — местно кафене, издателство, профилирано за ориенталска еротика, фирма за претапициране на автомобили с плат, използуван за модерните куфари «а ла пътни чанти» — все стигаха само донякъде. В разговор с жени той се преструваше, че не разбира и най-простите твърдения, а здравото му око се навлажняваше от съчувствие към сляпото, от съчувствие към мъката, която са му изповядали. Този маниер караше Рут да се изчервява, сякаш са й отнели някаква тайна, а след това се изчервяваше от яд, задето Ричард се държи като нахален глупак. Но не само заради това. Тя може би наистина издаваше своята тайна, която беше опазила от Джери през осемте години брачен живот. Тази тайна беше безмълвна, тоест Рут не търсеше думи да я формулира. Рут харесваше миризмата на Ричард — на тютюн, алкохол и дъх на стара кожа, която й напомняше кабинета на баща й след уморителното писане на някоя от съботните му проповеди; харесваше покровителствения маниер, с който той шушукаше и се сближаваше с хората на приемите, като винаги, рано или късно, намираше начин да я заговори. Джери забеляза това; той мразеше Ричард. Ричард беше един от малкото хора, които той през своя тридесетгодишен живот в тази материалистична Америка беше чувал да признават, че са атеисти. Когато Рут веднъж спомена пред Ричард, че Джери много настоява децата да ходят на неделно училище, гъстите му вежди се вдигнаха високо, живото око се разшири и той се разсмя недоверчиво:
— Но защо, за бога?
— Защото това е важно за него — каза лоялно Рут, макар че подобна умишлена лоялност всъщност може би беше нелоялност.
След това Ричард рядко пропускаше случай да «кодоши» Джери, както сам се изразяваше. Един летен следобед, когато седяха на страничната поляна в двора на Матиасови, Ричард измъкна някаква пластмасова кукла Христос, която бяха получили по погрешка по пощата, и започна да си чисти ноктите с върха на вдигнатата за благословия ръка.
— Виж, Сали — каза той. — Христос може да бъде чудесна нокточистачка. — Сали, която, както Рут разбра, беше отраснала в семейство на католици, дръпна малката кукла от ръцете на Ричард и каза нещо в смисъл, че не знае вярва ли, или не, но Ричард наистина… Джери пребледня на слънцето. По-късно той винаги използуваше този инцидент, за да илюстрира какъв садист е този негодник Матиас към жена си.
А в действителност Ричард беше много добър със Сали. Когато гласът й се извисеше от ъгъла на някоя разхвърляла стая или откъм вътрешния двор, където се бяха събрали гостите, той трепваше, но държеше устата си здраво затворена заради техния договор, според който трябваше да плаща за нейните извънредно привлекателни форми. Той беше грижовен съпруг и баща — качество, което липсваше на Джери. До колкото и часа да пиеше през нощта, сутрин ставаше рано и често приготвяше закуска за жената и децата, докато Джери се излежаваше до момента, в който децата бъдат нахранени и изведени от къщи и му останат броени минути до влака в осем и седемнадесет. Въпреки че Джери се подиграваше на неговата липса на призвание, Ричард вършеше много неща: сковаваше библиотеки, ремонтираше мебели, отглеждаше домати, марули и тикви, ходеше за миди. Помагаше на Сали да превърнат старата фермерска къща в колониален стил в последна дума на модата; десетки неща у тях беше измайсторил сам. Често оставаше в къщи по цял ден и обсъждаше със Сали проблемите на домакинството, за което Рут й завиждаше. Той четеше, макар че това беше напрежение за окото му, четеше книги, каквито жените обичат да четат — романи, биографии, психология. Считаше отглеждането на децата за проблем, докато Джери не виждаше тук никакъв проблем: той е матрицата, а децата са репродукции, създадени от бога, за да се пръснат след време по света. Джери обичаше дубликатите и уредите за тяхното получаване — фотоапарати, печатарски преси, — но нима и Рут беше такъв уред? Ричард, полуслепият. Ричард четеше в душата й тайната, която не бе успял да прочете никой освен Марта, дебелата негърка, която тъща му нае да готви и чисти в къщи, когато родителите на Рут държаха енорията на Бъфало. През царуването на Марта кухнята стана за Рут убежище, хранилище на всичко онова, което тя с тих шепот бе признавала единствено пред себе си. «Рути — въздъхваше Марта, — ти си чародейка, но животът ще те надвие. Ти не се боиш от нещата, от които би трябвало да се боиш.» Колкото по-мрачни бяха предсказанията, толкоз по-обичана се чувствуваше Рут. Ричард също виждаше в нея някаква обреченост. Рут пък прозря в него истината, че Сали се държи лошо, че го кара да плаща за красотата й; със своя хладен поглед на художник тя го наблюдаваше как се прави на клоун, на глупак, как се налива с алкохол. И в един миг прозря, че би могла да облекчи страданието му, както никой дотогава, макар че Матиасови си приличаха по слабостта към компаниите и вещите, които могат да се купят с пари, както и по известната незрелост, отразена също така в децата им, които гледаха родителите си с лица, подобни на празни, чисти чинийки. И все пак Ричард можеше да разговаря с Рут за Пиаже, Спок и Ана Фройд, за Айрис Мърдок и Джулия Чайлд, за мебели, готвене и стил. Той забелязваше дрехите й понякога с комплимент, понякога с обида. Протестира, когато тя си отряза косата; направила го бе по молба на Джери, който я искаше дори с още по-къса, «за да си открие челото».
Защо ще я насилва да си открие челото? Когато танцуваше с нея на някоя забава, Ричард не я потупваше отзад, а я галеше по бедрата и й казваше, че винаги е считал нейния задник за най-секси в целия град. «Говорим си като жена с жена», отговаряше Рут на Джери, когато той се оплакваше, че отделяла твърде много време на Ричард по забавите; тя го казваше със съзнанието, че за пръв път в брачния си живот лъже преднамерено. На една друга забава Ричард я покани да обядват заедно и дори определи заведението — някакъв китайски ресторант близо до Кенънпорт. Тя му благодари и отказа. По-късно се питаше дали е било редно да му благодари. Да благодариш, значи наполовина да се съгласиш. След като сподели с него (защо?), че е разтревожена от «религиозната криза» на Джери, Ричард отново й предложи да се срещнат, за да обсъдят това по-подробно. «Той говори адски невротично, чел съм някои книги по този въпрос.» Тя се извини, мислела, че е по-добре да не се срещат. Той не беше настоятелен. Това й харесваше. Предложенията му бяха повече като плоска шега, която става смешна, като се повтаря; на забавите започна да очаква с нетърпение момента, в който Ричард, леко стиснал тънките си устли в мъничка резка, сериозен до официалност и с наклонена глава недъгав бог, ще й постави баналния въпрос.
Но през останалото време, в часовете на внезапна самота и тайнствено уединение, тя се събуждаше посред нощ, сякаш в отговор на някакъв вик. Ричард се превърна в някакъв зъл дух за нея. Тя го усещаше как рови и напира към тайната й, чието разкриване щеше да бъде болезнено за нея. Неприятният скреж в окото му, на мястото, където другите имаха черна, жива за светлината точка, я караше да потръпва; като средство за самоотбрана шеметно се извиси крепостта на любовта й към Джери. Тя бурно прегръщаше отпуснатото тяло на мъжа си, което се размърдваше, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше. Сънят им беше различен: Джери страдаше от безсъние и заспиваше късно и дълбоко, а Рут се унасяше в сън бързо и се събуждаше много рано.
Ако съществува някакъв върховен унитариански девиз, той сигурно е: Гледай нещата в очите. «Изясняване на нещата» беше израз на баща й, когато се връщаше след полунощ от някое вселенско междурасово стълкновение в Пъкипси. През един скучен зимен следобед, когато двете деца бяха на училище, Джефри спеше и цялата къща тиктакаше като часовник, пещта дъхтеше жарко, дъските на пода се разсъхваха, а навън снегът блестеше ослепително, на вратата се появи Ричард. Когато чу звънеца и тръгна да отвори, тя видя неговия светлокафяв «Мерцедес» през прозореца на всекидневната и се досети, че е той. Вратата беше заяла и трясъкът, с който се отвори, стресна и двамата. Застанал на прага с шлифер и карирана риза, разкопчана на врата, той й заприлича на голямо тъжно привидение. Като предлог й беше донесъл една книга, за която бяха говорили, новата книга на Мърдок. Предлогът беше доста случаен; инстинктът му беше подсказал, че няма да му потрябва нов за в бъдеще.
Тя се примири е него, както зимата се примирява с пролетта.
Той се смяташе за учител, учител по житейските въпроси. През пролетта и лятото на 1961 година се срещаха по-често да разговарят, отколкото да правят любов. Рут, която знаеше презрението на Джери към Ричард и гордата му загриженост към себе си, се чувствуваше най-невярна не когато разголваше своето тяло — тя беше в правото си да разполага с него, защото беше нейно, — а когато разголваше интимния ужас на Джери, който той споделяше само с нея.
— Мъжът ми казва, че вижда смърт навсякъде — във вестниците, в тревата. Като погледне децата, започва да разправя, че изсмукали живота му. Казва, че са твърде много.
— Ходил ли е на психиатър? — Ричард захвана парче кестен с пръчиците си и го поднесе към устата си. Бяха в китайския ресторант през един чудесен юлски ден. Всички завеси бяха спуснати по обяд и вътре цареше кехлибарен здрач, сякаш отвън бе вечер.
— Той презира психиатрията. Не дава и дума да се издума, че в състоянието му има нещо ненормално. Когато спомена, че не се страхувам от смъртта, той казва, че съм духовен инвалид. Разправя, че не съм се страхувала, защото ми липсва въображение. Предполагам, че иска да каже душа.
Ричард отпи от своето мартини, третото поред, и изтри устата си с ръка:
— Никога не съм подозирал, че това момче е такъв невротик. Бих го класифицирал като обикновен маниак с депресивен профил, но този страх от смъртта ми звучи доста ненормално. Не е ли дало отражение върху работатата му?
— Казва, че все още може да я върши, макар че му отнема два пъти повече време. Сега предимно ходи на конференции и обмисля разни идеи, които други осъществяват. Вече не рисува в къщи и това ми липсва. Дори когато му връщаха всичко по пощата, аз се радвах, че го виждам да работи. Все се примъкваше до радиото; казваше, че му помагало да се съсредоточи.
— Да, той никога не е бил Ал Кап.
— И никога не се е стремял да бъде.
— Харесва ми твоята лоялност — каза Ричард; в тона му имаше огромна доза бездушен егоизъм — егоизма на Матиасови.
Дъхът й спря и тя погледна чинията си, твърде далече от мисълта, че прави ужасна грешка.
— Която не е достатъчно голяма — каза тя. — Сега имам чувството, че двамата с тебе сме се просмукали в неговия мозък и само влошаваме състоянието му. Той казва, че ме нямало.
— Къде те нямало?
— Там. Някъде. При него, нали разбираш?
— Искаш да кажеш, че се чувствуваш моя жена, а не негова?
Тя се сдържа да не издаде пред Ричард колко й беше противна тази идея и тази терминология.
— Май не съм ничия жена. Изглежда, там е бедата ми.
На долната му устна висеше зрънце ориз като личинка.
— Опитай се да ми опишеш — каза той — какво значи това да те няма. Имаш пред вид леглото?
— В леглото се чувствувам по-добре, благодаря. Но не в това е работата. Миналата нощ ме събуди към три часа сутринта и ме попита дали го обичам. Явно беше се разхождал из къщата, беше чел Библията и гледал филм на ужасите по телевизията. Той има припадъци, при които лежи и не може да диша. Имаш ориз на устната.
Той го махна с ожесточение, което й се видя комично.
— Откога има тези затруднения с дишането? — запита той.
— От преди да започна с тебе. И не се е подобрило. Надявах се, че ще се подобри. Не ме питай защо.
— Така. Значи, съм лягал с тебе само за да излекувам астмата на Джери. — Горчивият смях на Ричард не беше от най-убедителните му средства за въздействие.
— Не изопачавай думите ми.
— Не ги изопачавам. Съвсем ми е ясно какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че съм някакъв особен род мухльо. Не се извинявай. През всичките години съм бил мухльо за Сали, защо да не бъда и за тебе.
Той я молеше да му каже, че го обича. Тя не можеше да намери точните думи. Винаги си беше мислила, че отношенията й с Ричард нямат бъдеще, но сега разбра, че и тяхното настояще е съвсем краткотрайно. На кехлибарената светлина главата му изглеждаше огромна — като фалшива, ненормална, нахлузена върху истинската, чиито думи й звучаха кухо.
— Аз съм болна — каза Рут неочаквано. — Не съм създадена за любовни авантюри. През цялото лято имах чревни смущения, след всяка среща с теб се чувствувам ужасно потисната. Той дори не слуша лъжите ми. Все се питам дали щеше да поиска развод, ако знаеше?
— Никога — каза Ричард, като пусна нетърпеливо пръчиците, които изтракаха в празната чиния. — Той никога няма да се разведе с тебе, ти си му майка. Хората не се развеждат с майките си, за бога. — Тези думи прозвучаха толкова обезсърчително, че й се доплака; той, изглежда, долови това, защото тонът му омекна: — Как ти се видя кльопането? Този китайски буламач имаше вкус на консерва.
— На мене ми хареса — категорично изрече Рут.
Той сложи длани върху ръцете й. Тя беше поразена от сходството в размера: ръцете му бяха твърде малки за ръста му, а нейните — твърде големи.
— Ти си твърд характер — каза той. Това сякаш беше наполовина комплимент, наполовина сбогуване.

 

Тя скъса с него окончателно през септември. Беше се уплашила, когато веднъж Джери чу края на един неин разговор с Ричард по телефона. Мислеше, че той почиства задния двор. Джери се появи в кухнята и попита:
— Кой беше?
Тя изпадна в паника:
— О, никой. Една жена от неделното училище ме пита дали ще запишем Джоана и Чарли.
— Онези там са станали страшно настъпателни. Какво им отговори?
— Казах «разбира се».
— Но аз чух, че каза «не». — Ричард я беше питал дали ще обядва с него следващата седмица.
— Тя ме попита дали ще запишем и Джефри.
— Разбира се, че няма — каза Джери. — Той няма още три години. — После седна и запрелиства съботния вестник. Винаги го отваряше първо на комиксите, сякаш очакваше да се види там. — Знаеш ли — каза той, без да вдига поглед — нещо не ти вярвам.
— Защо? Какво чу?
— Нищо, просто тона на гласа ти.
— Наистина ли? Какъв беше? — Искаше й се да се закикоти.
Той се загледа в пространството, сякаш намира в него естетически проблем. Изглеждаше уморен, млад и слаб. Беше подстриган твърде високо.
— Някак различен — каза той, — по-топъл. Женски глас.
— Че нали съм жена.
— Когато говориш с мене — каза той, — гласът ти звучи съвсем момичешки. — Тя се закикоти и зачака да й нанесат по-дълбок удар. Но Джери отново се беше вдълбочил в комиксите. Почувствува желание да го прегърне заради невежеството му. — Съвсем ясен, хладен и девически — добави той. Желанието й премина.
Един ден през другата седмица тя отиде на пазар в търговската част на Грийнуд. Витрините бяха пълни с ученически дрехи, а откъм магазините на Гристийд се носеше силен аромат на ябълки. Въздухът над телефонните жици сякаш беше изпран и сменен. Полицаите отново бяха с дълги ръкави. Дръгсторът беше свалил брезентовия си навес. Когато пресичаше улицата към своя «Фолкън», стиснала два книжни плика с покупки, тя видя мерцедеса на Ричард, паркиран пред бръснарницата. Поколеба се пред отворената врата, където миришеше на брилянтин, излят на тротоара, и го видя на един от столовете за чакащите, издул своята карирана риза. Сърцето й полетя към него; не искаше той да се подстригва. Ричард я забеляза, остави списанието, запази си реда и излезе.
— Какво ще кажеш за една малка разходка?
Думата «малка» й прозвуча като обвинение. Тя го беше отбягвала. Примигвайки на слънцето, той й се видя беззащитен, неуверен в следващия си ход — призрак, останал единствен пред очите след прекъснатия сън. Колко странно, помисли ои Рут, че можем да спим с някого и после да го приемаме просто като някой, нищо повече. Тя го съжали и се съгласи, настани пликовете с продуктите на предната седалка като тежки шумолящи наставници. Миризмата в колата й беше позната — на немска кожа, бонбони и разлято вино; беше се надишала на този аромат веднъж, като правеха любов. Излязоха от центъра на града, минаха край къщите, сгушени сред гъст и прикриващ ги зелен килим, и стигнаха до резерват от редки горички, в края на града и далече от морето.
— Липсваш ми — каза той.
— Ти също ми липсваш — почувствува се задължена да каже Рут.
— Тогава какво има? Какво няма, по-точно казано? Какво съм сгрешил?
Когато се задрусаха по неремонтирания път, водещ към езерото, където през зимата децата караха кънки, Рут забеляза, че тук-там някои от дърветата — сухите и умиращите — бяха започнали, да се превиват.
— Нищо — отвърна тя. — Нямам пред вид нищо конкретно, просто ще бъда по-заета, лятото свърши. Всички животинки се прибират в своите бърлоги.
Той зави по черния път — следи от две автомобилни гуми в тревата, които водеха към езерото. Пътят се преграждаше от верига и той паркира. Пликовете с продуктите стояха на предната седалка между тях. От другата страна на езерото самотен рибар разговаряше с отражението си. Беше сутрин; децата, които се събираха тук цяло лято, сега бяха на училище, тя беше оставила човека, който изстъргваше тапетите във всекидневната, да наглежда Джефри, като обеща, че ще се върне след половин час. Всичко това й мина през ума, докато чакаше Ричард да направи нещо.
— Имаш ли някой друг? — попита той.
— Освен Джери? Друга история? Не ставай гаден. Ако поне малко ме познаваше, нямаше да питаш.
— Може би не те познавам. Ти се бориш да останеш непозната.
Щом я мисли за борбена натура, тогава наистина ще се бори.
— Ричард — каза тя, — ще те помоля да не ми се обаждаш повече в къщи. Джери чу част от последния ни разговор и каза някои ужасни неща.
Лицето му, което се обърна към нея със здравото око, изрази тревога; Рут се учуди на своето задоволство.
— Какви неща?
— Нищо конкретно. Нищо във връзка с тебе. И все пак мисля, че знае.
— Кажи ми, какво точно каза?
— Нищо, няма значение. Теб не те засяга.
Бе престанало да го засяга още преди миг, когато си помисли с тревога, че Джери знае. Ако я обичаше, щеше да бъде доволен, щеше да гори от нетърпение да се бори.
— Добре.
Ричард измъкна цигара от пакета в джоба на ризата си. Провеси цигарата в уста, запали я и пусна плътна струя дим към тавана на колата. Долната му устна се издаде напред като долната част от чучура на чайник. Усещаше в себе си някаква празнота. Тя почувствува как той търси отговор, от който не би му станало неловко.
— Ще ми благодариш ли — каза Ричард най-после — за хубавата разходка?
— Беше направо чудесна.
Далечният рибар помръдна пръст и птичките по дърветата го обсипаха с дъжд от коментари. Пликовете с продуктите до лакътя на Рут изшумоляха — сладоледът се топеше, консервите със замразен портокалов сок се размразяваха. Любовните авантюри, помисли си Рут, както всички други неща, изискват твърде много. Всички си вдигаме фантастично цената само: заради факта, че сме на този свят. Рут видя с крайчеца на разсеяния си поглед как Ричард посегна рязко напред; тя трепна в очакване да я удари. Той ядосано, с престорена решителност изгаси цигарата в пепелника на арматурното табло.
— Хайде, скъпа — въздъхна той, — това не ни е в стила. Хайде да вървим. Не ме гледай така, няма да те удуша. — Мина й през ума, че той има някаква ясновидска дарба.
Тя си спомни как после тръгнаха надолу по една пътечка с дупки от червеи, през рояци мушици, кръжащи над тях на слънчевите отсечки. Скрити зад блатните кленове от погледа на рибаря, те се целунаха. Краката й изстинаха от влагата на тревата, която се просмукваше в платнените й обувки. Чувствуваше неговото туловище върху себе си като някакво странно, топло дърво, което е прегърнала, защото трябва да жуми в игра на криеница. Тук, сред природата, тя си обясни загадката на целувката; беше нещо, което правят с нея: така именно майка й я на сапунисваше в кухнята на умивалника с големия бронзов кран, така продавачът в Гристийд й тикна рестото в ръката преди половин час. Ръцете на Ричард се бавеха унило на кръста й.
— Моля те, прости ми — каза Рут.
— Никога ли вече няма да спим заедно?
Тя се засмя на думите му, след което го помоли:
— Пусни ме. Отслабнала съм.
— Останало е още нещо — каза той, стискайки кръста й, сякаш за да провери.
Вероятно са продължили да разговарят, но казаното остана извън съзнанието на Рут, остана скрито зад подвижните воали на мушиците, студа в краката й, рибаря, присъствуващ на тяхната раздяла отдалече, неговата въдица и отражението й, които бяха като двете дъги на някаква трептяща арка. Макар че през някои по-свободни утрини й се щеше телефонът да иззвъни, беше благодарна на Ричард, че е взел пред вид думите й и че на забавите продължаваше да се примъква до нея, сякаш тя все още криеше тайната си от него. Общо взето, остана доволна от цялата история и когато вдигаше циповете на якетата на децата или слагаше печеното във фурната, си мислеше за тази сгушена в нейното минало авантюра с известно задоволство. Осъзна, че е станала по-съвършена, по-задълбочена, почти каквато трябва: не трепна пред опасността и преживяното я направи по-мъдра, по-съвършена и по-поносима. Имала е всичко в живота си — приятели в младостта, съпруг, любовник; вече може да се успокои.

 

Тя не възнамеряваше да крие вечно от Джери. С течение на времето у нея се затвърждаваше убеждението, че е направила това не толкова за себе си, колкото заради Джери; нейното отдаване на един чужд мъж започна да й се струва като някакво мъченичество, мъченичество без свидетели. Докато траеше тази връзка, Рут си беше представяла, че ако Джери я разкрие, тя ще подействува като гръмотевица, като трясък и всепроникваща светлина, като пречистващо унищожение. Вместо това бракът й остана на мястото си, подобен на запуснат храм, и когато тя се върна към него — търкаше с чувство на вина подовете, препокри дивана със син брезент, готвеше с нови подправки, изчиташе уроците на децата, сякаш бяха пасажи от евангелието — Джери не даде никакъв знак, че е забелязал нейното отсъствие. Мисълта за Ричард, плътският спомен за него, плътското очакване на следващата среща бяха проникнали във всяка нейна фибра; трепереща, преливаща от чувства, тя се беше изправила пред огледалото на техния брак, и в замяна не получи нищо — усещането й беше познато. Баща й живееше погълнат от любов към ближния, а майка й — от любов към баща й, и Рут бе отраснала със съзнанието, че е пренебрегвана. Тя беше унитарианка, а това не означаваше ли, че душата й е едно цяло, изтръгнато от мястото, на което никога не е съществувала?
Незабележимото й възвръщане към съпружеската вярност ставаше в един свят на промени. Чарли влезе в първи клас на началното училище в Грийнуд; Джоана стана самоуверена третокласничка. Това дете нямаше да изпита шок, когато стане жена; основната тежест на студентската любов на нейните родители се беше стоварила върху нея — тяхното първо създание от плът и кръв. Постепенно Рут си възвърна килограмите, които беше загубила през лятото поради нервния си стомах. Зимата подействува като превръзка на парещия срам от падението. През тази година, първа за президента Кенеди, реките и езерата замръзнаха рано, с черна гладка повърхност, идеална за кънки. Рут летеше, като караше кънки, а като летеше, се чувствуваше волна. Колата караше твърде бързо, пишеше твърде много, пързаляше се на кънки нагоре по реката, далече от Джери и децата — с широка, стремителна крачка, между смълчаните стени от тънки сребърни дръвчета. Желанието да лети я беше обзело след неуспеха с Ричард, защото това беше неуспех — всеки роман, който не завършва с женитба, е неуспех.
Религиозната криза на Джери заглъхна. През пролетта рафтът с книги по теология стоеше занемарен, а листчетата хартия показваха докъде беше чел всяка една. Страхът го направи необуздан. Той се увлече от туиста и на събиранията им неговата изкривена, изпаднала в екстаз, потяща се фигура беше сякаш фигурата на някакъв неин загадъчен син, с когото тя можеше само да се гордее заради неизчерпаемата му енергия. Отказа се от цигарите и започна да си купува плочи с поп-музика, които слушаше сам, докато научеше наизуст текстовете: «Роден да губя, живях напразно на света.» Можеше да изглежда жалко за един човек на трийсет години, ако по някакъв свой налудничав начин не изглежда щастлив. Джери си беше възвърнал едно качество, което Рут помнеше от периода, когато я ухажваше — необузданата енергия; тя не можеше да си спомни кога за последен път той й се бе сторил красив, но сега, щом се обърнеше към нея, чувствуваше как я пронизва острието на блестящата му външност. Лицето му имаше по-свеж цвят, зелените очи гледаха закачливо. Страхът и апатията му я бяха карали да се чувствува беззащитна и виновна, затова сега Рут се радваше на тази възродена жизненост, макар че тя носеше в себе си искрица враждебност и неясна закана към нея самата. Вярно, вечерта, когато окачваше панталоните от костюма му, а той играеше на двора с децата на сляпа баба, тя се изненада от тихия, напевен звук на пясъка, който се изсипа на пода от маншетите му. О, да, обясни той след вечеря, отбил се на плажа, не този край Грийнуд, а другия с индианското име, онзи ден, когато беше ужасно топло, отскочил на връщане от гарата, като хванал по-ранния влак. Защо? Защото беше хубав майски ден — нужна ли е друга причина? А тя какво е — съпруга или следовател? Обхванат от желанието да диша солен въздух, той тръгнал край водата и седнал за минута на пясъка, а наоколо нямало никого, само някаква малка платноходка в залива. Било чудесно.
— Децата щяха да се радват, ако ги беше взел.
— Имаш цял следобед на разположение, заведи ги ти.
Когато я погледна, очите му бяха много зелени в своята смелост, а една малка драскотина на носа му придаваше изражение на развратник, и тогава тя изведнъж проумя причината за наглото му държание; той знаеше. Беше научил. Как? Ричард сигурно се беше разбъбрал. Дали всички знаеха? Не. Джери беше единственият, който я интересуваше, и това, че е узнал без гръмотевици, за нея беше облекчение. През цялата вечер, докато около нея се въртяха деца, чинии и лицето на Джери, тя съчиняваше признания и обяснения. Какво щеше да му каже? Най-много, че е направила това, за да стане по-добра като жена, следователно по-добра като съпруга. Че тази история е била с мярка. И че не е оставила отпечатък върху нея самата. Тези истини, както и вероятността да ги изрече, я уплашиха и Рут се унесе в сън, за да избяга от страха, а Джери разлистваше «Арт нюз» и нищо не казваше. Тя се видя отново изправена пред огледалото.
До прозореца на спалнята им край пътя растеше гигантски бряст, един от малкото оцелели в Грийнуд, Новите жълтеникави листа се накъдряха в момента, в който се разтваряха пъпките — един воал, все още недостатъчно плътен, за да скрие анатомията на клоните. Те бяха извити, масивни, здрави, нескончаема радост за нейните очи. От всички достъпни за зрението на Рут неща брястът й даваше най-пълна представа за доброто във вселената. Ако й кажеха да нарисува бог, тя би нарисувала това дърво. Върху широките най-долни клони се разхождаха гълъби като граждани в катедрала; високо във въздуха като мустачки на лоза висяха вейки, бездушно алчни, пиещи светлина, лениви като пръсти, потопени зад някое кану. Рут разбра, че не е толкова страшно човек да умре. Тя се беше покрила с пухена завивка с надеждата да подремне.
Енергични стъпки кръстосваха долния етаж, а после се заизкачваха по стълбите. Неканен, Джери се промъкна под завивката й. Тя се надяваше, че той няма да пожелае да правят любов; Джери постави ръка около кръста й и попита:
— Щастлива ли си?
— Не знам.
— Уморена ли си?
— Да.
— Хайде да спиш.
— Да ме тормозиш ли дойде?
— Напротив. Дойдох, защото напоследък си тъжна.
Извитите форми на дървото, стабилни като скала и произволни като вятър, й се сториха далечни, като прошепната дума.
— Не съм тъжна — каза тя.
Джери се намъкна по-надолу под завивката и притисна отворената си уста към рамото й. Когато заговори, езикът му започна да я гъделичка.
— Кажи ми кого харесваш — каза той.
— Харесвам тебе — каза тя, — харесвам гълъбите на това дърво, всички кучета в града освен онези, които обръщат кофите ни за боклук, всички котараци освен онзи, от който забременя Лулу. Харесвам спасителите на плажа, полицаите в града освен онзи, който ме наруга заради обратния завой, най-после харесвам и някои от нашите ужасни приятели, особено когато съм пияна…
— Как ти се струва Дик Матиас?
— Нямам нищо против него.
— Знам, че нямаш. Това ти прави чест. Той е голям дебелоглавец. Главата му е буквално дебела. И онова око. Не те ли побиват тръпки, като те погледне?
Рут почувствува, че заради своето достойнство, заради своята тайна е длъжна да не казва нищо, да остави Джери сам да го каже. Със свито сърце чакаше. Той се опря на лакът; тя затвори очи и си го представи, че държи нож в ръката. От времето, когато беше бременна с Джефри, по горещините я боляха краката. Присъствието на Джери усилваше болката. Тя си пое дълбоко въздух.
Това, което той каза, беше нищо в сравнение с онова, което очакваше, макар че разговорът се завъртя около болната тема.
— Какво мислиш за Сали? Кажи ми нещо за Сали.
— Сали — засмя се Рут, сякаш я докосна по незащитено място.
— Обичаш ли я?
— Разбира се, че не — засмя се отново тя.
— Харесваш ли я?
— Не особено.
— Бейби, ти трябва най-малкото да я харесваш. Тя те харесва.
— Не мисля, че ме харесва особено. Искам да кажа, че ме харесва само като още една местна женска, която може да засенчи по хубост…
— Не те засенчва. Тя не мисли така. Тя те смята за красива.
— Не ставай глупав. Аз изглеждам добре само ако светлината е умерена и не съм подтисната. А тя е почти чудо.
— Обясни ми това «почти». Съгласен съм. Тя е забележително красива, но при нея нещо липсва. Какво е то?
На Рут й беше трудно да фокусира вниманието си върху Сали, която все се сливаше с образа на Ричард. Разбра, че любовното изживяване й е дало сили да не мисли за жена му, макар че когато за пръв път дойдоха в Грийнуд, тя й беше направила поразително впечатление — русата й коса, която се спускаше по широкия гръб, мъжката й походка и учуденият поглед, жадната усмивка, изкривена в единия ъгъл.
— Мисля — каза Рут, — че Сали никога не е била щастлива. Двамата с Дик не си подхождат по всички линии. Те имат лице за пред обществото, но може би не си помагат. — Тя искаше да продължи «като нас двамата», но срамежливостта я възпря.
— Боже господи, та кой ли би бил подходящ за Ричард? Той е чудовище — подхвана любимата си тема Джери.
— Не е. И на тебе това ти е добре известно. Много жени биха били подходящи за него. Например една отпусната предизвикателна жена без амбиции…
— Сали амбициозна?
— Извънредно.
— За какво?
— За всичко. За живота. Също като тебе.
— При това яе е привлекателна.
Рут си сопомни думите на Ричард за Сали. Когато отвръщаше на Джери, тя си каза, че не трябва да говори с маниера на Ричард.
— Моето впечатление е — обясни тя, — че не е особено топла и състрадателна. В чувствата ои не минава границата, отвъд която би се усещала подтисната. Но със секса не зная как е. Впрочем какъв е този внезапен интерес?
— Нищо особено — каза той. — Просто любов към съседа. — Той се намъкна още по-близо до нея и се сгуши още по-дълбоко под завивката, така че само върхът на главата му се показваше; в косата му имаше неочаквано много бели косми. Той започна да мърка — това беше негов трик; до ушите й стигнаха вибрации дълбоко от гърлото му. Това беше сигнал, ако желае, да се обърне към него; но тя остана по гръб, макар че Джери беше прогонил цялата й дрямка.
— Струва ми се — чу се гласът му изпод завивката, — че вие със Сали имате много повече общо, отколкото предполагате. А ти била ли си някога щастлива?
— Разбира се, че съм била. Аз съм щастлива през по-голямата част от времето, там е бедата. Всички очакват да бъда спокойна и удовлетворена и, по дяволите, аз съм. Сега обаче не ми е ясно защо съм така подтисната.
— Да не би да си бременна? Да не би да си се срещала с котарака на Лулу?
— Сигурна съм, че не.
— Тогава е ясно. Урочасана си.
— Понякога чувствувам — продължи тя — истинско желание да закрилям Сали, истинска симпатия. Тя е повърхностна и себична и знам, че ако застана някога на пътя й, ще ме прегази, и все пак в тази нейна показност има нещо наистина щедро, някакво желание да даде нещо на света. Когато на ски-пистата си сложи онази смешна шапка с пискюла и започне да флиртува със ски-инструктора, на моменти просто ми се иска да я прегърна, толкова сладко се прави на глупачка. А когато ходихме за миди, тя беше направо чудесна. Но аз не изпитвам тази симпатия, когато танцува с тебе туист, ако питаш за това.
Той беше започнал да я хапе леко през комбинезона и след мъркането тя почувствува като страшно незавидна участта да бъде изядена. Оттласна го, дръпна завивката от лицето му и каза:
— За това ли ме питаш?
Той скри лицето си в рамото й, големият му нос беше студен, и затвори очи. Сякаш искаше да се унесе в съня, който й беше отнел. Една нарастваща усмивка гъделичкаше кожата на ръката й.
— Обичам те — въздъхна той. — Ти виждаш нещата толкова ясно.

 

По-късно тя се удивляваше как е могла да бъде толкова сляпа, и то така дълго. Сигналите бяха многобройни: пясъкът, необяснимите заминавания и завръщания, отказването от цигарите, неговото тържествено приповдигнато настроение, когато Сали беше на същата забава, нежният съпружески жест (той жегна на времето Рут и се запечата в паметта й), с който веднъж Сали хвана китката ма Джери, за да го покани на танц. През предната пролет ужасът на Джери от смъртта бе й изглеждал така нелеп, така неосъществим, че тя прие като друга негова тайнствена приумица и новото му поведение: новия тембър и самочувствие, изблиците на гняв към децата, проявите на нежност към нея самата, жадния умозрителен тон, с който изпълваше техните разговори, безсънието му, разредените им съпружески контакти, новия му хладен и властен маниер в леглото, заради който на моменти имаше чувството, че е отново с Ричард. Как е могла да бъде толкова сляпа? Отначало си каза, че тъй като толкова дълго се бе взирала в собствената си вина, по погрешка бе взела за послеобраз онова, което всъщност е било началото на едно развитие. По-късно призна пред себе си това, което никога не би могла да признае пред Джери — че не го е смятала способен на такова нещо.
Джери поиска развод в неделята след двата дни във Вашингтон, когато се завърна при нея, рискувайки живота си, с един късен самолет. Тогава имаше закъснение, страшен хаос в полетите и тя посрещаше на Ла Гуардиа самолет след самолет. Когато най-после познатият силует с къса коса и тесни рамене прекоси мъждивите светлини на пистата и се устреми към нея, сърцето й за нейно учудване се изпълни с раболепно задоволство. Ако беше куче, щеше да скочи и да започне да ближе лицето му; но тя беше само съпруга, затова се остави да я целунат и го заведе до колата, като слушаше описанието на пътуването му — Държавния департамент, припряното посещение в Националната галерия, за да види картините на Вермеер, безсънието в хотела, неподходящите подаръци за децата от един дръгстор, подлудяващото чакане на аерогарата. Когато градската суетня се стопи зад тях, тя се предаде на обаянието на неговия профил, който говореше в топлата вътрешност на колата, а когато спряха със скърцане пред къщата и двамата почувствуваха умората, ядоха пилешка супа, пиха царевично уиски и се навряха в студеното легло. След време това негово завръщане щеше да й се стори омагьосано, неин прощален поглед към твърдата земя, преди да се впусне в морето на кошмарите, което щеше да стане нейно обиталище.
Сутринта тя отиде с децата на плажа. Джери искаше да иде на църква. Службата през лятото започваше в девет и половина и свършваше в десет и половина. Тя мислеше, че не е честно да карат децата да чакат толкова дълго, особено след като летните дни преминаваха по следната схема: ясно време на зазоряване и облачно по обед. Затова те го закараха до църквата, облечен в официалния си костюм, и продължиха нататък.
Облаците се струпаха по-рано от обикновено; в началото малки спретнати пухчета, като тези от пушека на локомотив на хоризонта, после по-тъмни и с по-сложна форма — крепости, континенти, които нарастваха над главата й и скриваха слънцето. Майките по плажа си играеха на чакане на слънцето между облаците. Облаците се движеха на изток, затова очите им се взираха на запад, където откос от напиращо злато щеше да запали първо покривите на къщите по Джейкъбз Пойнт; после щеше да се облее в светлина голямата зелена водна кула, която снабдяваше с вода къщите, и, металното яйце върху нейния връх щеше да заблести като пристигнал от Марс космически кораб, сетне като разлюляна нива с неземно жито светлината щеше да се изтърколи на равномерни потръпвания, сякаш крачки по милята пясък, над главите им слънцето щеше да се разгори, освободено от внезапните филизи по ръба на облаците, и небесни нишки с цветовете на дъгата щяха да се вплетат в миглите на майките. През тази неделна сутрин пространствата между облаците се затваряха по-бързо от обикновено и в единайсет и половина замириса определено на дъжд. Рут и децата се върнаха в къщи. Свариха Джери да чете неделния вестник във всекидневната. Беше си свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката, но косата му, прясно намокрена и пригладена, се стори на Рут някак странна, изглеждаше разсеян, уязвим, враждебен; държеше се така, сякаш лично бяха развалили малкото хубави часове в този ден. Но той по начало се връщаше раздразнен от църква.
Тя извади печеното от печката и всички освен Джери седнаха на неделната трапеза по бански. Това беше единственото ядене през седмицата, когато Джери казваше молитвата. Когато започна «Отче наш», Джефри, който знаеше молитвата преди лягане, каза високо: «Мили боже…», а Джоана и Чарли се закикотиха. Джери претупа своята благословия след това прекъсване, а Джефри със здраво стиснати очи и пълни ръчички, притиснали чинията, се опита да повтаря безуспешно след него.
— Не мога да я кажа — захленчи Джефри.
— Амин — каза Джери и с опъната, длан плесна Джефри отгоре по главата. — Млъкни.
Момчето си беше счупило ключицата тази седмица. Раменете му бяха стегнати в бинт; изобщо имаше доста измъчен вид.
— Ти я каза много бързо! — запротестира Джефри, като преглътна сълзите си.
— Колко си глупав. Тази молитва не трябва да се повтаря след татко — обясни Джоана.
— Чарли се извърна и от небцето му се отдели ликуващо-подигравателен звук, «к-к-к».
Обидите следваха твърде бързо, за да ги преглътне Джефри; чашата преля. Лицето му се размаза, сгърчи и той заплака.
— Джери, ти ме учудваш — каза Рут. — Как можа да направиш това?
Джери хвана вилицата и я хвърли към нея, без да цели да я удари, и тя профуча над главата й пред отворената врата в кухнята. Джоана и Чарли се спогледаха и издули бузи, избухнаха едновременно в неудържим смях.
— По дяволите — каза Джери. — По-добре да бях казал «Отче наш» в някой клозет. Седите тука всички, както майка ви е родила.
— Детето искаше да се прояви — каза Рут. — То не знае разликата между «Отче наш» и другите молитви.
— Тогава защо не му я кажеш, мама му стара! Ако в майка му имаше поне капка християнско благоприличие, детето щеше да знае, че не е хубаво да се прекъсват хората. Джефри — обърна се Джери към него, — престани да плачеш, ще те заболи ключицата.
Детето си беше изкарало акъла от невъздържания ядосан тон на баща си и се опита да каже нещо:
— А-а-а…
— А-а-а… — подигра го Джоана.
Джефри писна като прободен.
Джери стана и се опита да стигне Джоана, за да я плесне. Тя се прикри с ръце, преобръщайки стола си. Нещо в нейното ужасно изражение разсмя Джери. И този груб смях сякаш отприщи всички зли духове около масата. Чарли се обърна, каза «ревльо» и ощипа Джефри по ръката, като го удари по ключицата. Преди той да успее да реагира, майка му изпищя вместо него; Чарли извика: «Забравих, забравих!» Побесняла от желанието да пресече този порой от пакости в самия му източник, Рут, все още стискайки черпака, стана от мястото си и заобиколи масата така бързо, че имаше чувството, сякаш се пързаля. Замахна с ръка към лицето на Джери. Той видя това и скри лице в ръцете си, насочвайки към нея кичура на върха на главата'си, с неговото беззащитно множество бели косми. Черепът му беше по-твърд от ръката й; тя си навехна палеца; пред очите й притъмня от болка. Налагаше сляпо отново и отново упоритата снишена глава; не успяваше с една ръка (другата все още стиснала черпака) да достигне с нокти очите му, отровната му уста. Когато замахна за четвърти път, той стана, хвана китката й в момента на удара и я стисна така силно, че кокалите изхрущяха.
— Разчувствувана фригидна безсрамница — каза с равен глас. — Не ме докосвай! — Той наблягаше с еднаква тежест на всяка дума, а най-после откритото му лице, макар и зачервено, изразяваше мъртвешки безизразно спокойствие; това бе гримираното лице на покойник. Кошмарът беше започнал.
Двете по-големи деца се бяха смълчали. Плачът на Джефри се лееше без почивка, безпощадно. Двойната еластична превръзка стягаше голите му рамене така, че пухкавите му ръчички висяха безпомощно като на маймуна. Джери седна и взе ръката на Джефри.
— Ти си добро момче — каза той, — защото искаше да кажеш «Отче наш» заедно с мене. Но трябва да знаеш, че двама души едновременно не могат да казват «Отче наш». Тази седмица може да научим с теб молитвата и следващата неделя ти ще я кажеш вместо татко, о'кей?
— О-о-о… — опита се да се съгласи детето, още хлипайки.
— О-о-о… — прошепна Джоана на Чарли, който се изхили, погледна под око Рут и отново се изхили.
— Ти си добро момче — каза Джери на Джефри. — А сега стига вече плака и си изяж боба. Деца, вижте каква добра майчица имаме, само какъв хубав боб ни е сготвила! А сега татко ще разреже вкусното печено. Къде е този дяволски нож? Извинявам се на всички. Джефри, млъкни най-сетне.
Но Джефри не спираше да се тресе; в главата му се въртяха събитията от последните няколко минути. Рут откри, че също трепери и не може да произнесе нито дума. Неспособна да влезе в тон с Джефри, който развеселяваше децата с шеги и сееше любов в сърцата им, тя се почувствува изолирана. В кухнята, като миеше чиниите, се разплака. През прозореца, по който чукаха първите капки на дъжда, гледаше как Джоана и Чарли заедно с две съседски деца ритат и гонят голяма зелена топка под тъмновиолетовото небе. Сложила беше Джефри да спи на горния етаж. Джери влезе в кухнята, вдигна вилицата от пода, взе една кърпа и застана безмълвно до нея, започна да трие чиниите. Преди доста време, спомни си Рут, той беше предложил да й помага за чиниите. Сега предложението му излъчваше заплаха и тя почувствува как сълзите й напират.
— Обясни ми какво точно става? — попита той.
Гърлото я болеше твърде много, за да говори.
— Извинявай — каза той — за това избухване. Тези дни съм много напрегнат.
— От какво?
— О, куп неща. Смъртта ли? Престанах да мисля за смъртта, щом започнах да се приближавам до нея. Виж ми косата.
— Чудесна е. Разхубавяваш се.
— Най-после, а? А и в работата. Колкото по-малко рисувам, толкова повече ме харесват. Обичат Да им говоря. Ал е просто очарован от мене.
— Можеш да напуснеш.
— А тези дечурлига?
— Стига вече си бърсал чинии. Тези остави да се отцедят.
— Защо децата са вън на дъжда?
— Все още не е заваляло силно.
— Смятам да ги заведа да играем кегли.
— Много ще се зарадват.
— Разхубавил съм се. Кое те накара да се омъжиш за такова грозно пате?
— Това ли те тревожи?
— Не.
— Кое тогава?
— Струва ли си да чоплим?
— Защо не? — попита тя.
— Старахувам се, че веднъж почнем ли да обсъждаме, никога няма да спрем.
— Хайде, изплюй камъчето!
Тази заповед го засегна, лицето му се сгърчи; наблюдавайки го през мъглата от сълзи, тя доби чувството, че тялото му се разширява неограничено, подобно на облаците на плажа. «Ела с мене» — каза той и от кухнята, през всекидневната покрай огромната стара камина я поведе към предните прозорци, които гледаха към бряста. В ъгъла на единия прозорец, където се събираха рамките, имаше малка кафява купчинка монети, едно оранжево мънисто от индианския гердан, който Джоана беше правила в училище, един потъмнял бронзов ключ за нещо, което никога нямаше да бъде отворено — някой куфар, сандък или детска касичка. Джери се заигра с тези предмети, докато разговаряха, сякаш се мъчеше да извлече от тях някакъв непоклатим порядък, някакво окончателно подреждане.
— Смятала ли си някога, че е възможно — попита той с настойчиво-педантичен глас, с който четеше на глас пред децата — да сме направили грешка?
— Кога?
— Когато се оженихме.
— Нали се обичахме?
— Убедена ли си?
— Така поне си мислех.
— И аз така си мислех. — Той зачака.
— Да, считала съм, че е възможно да сме направили грешка — отговори тя.
— Но не и напоследък.
— Вярно е. Мислех, че нещата се оправят.
— В леглото ли?
— Това ли е темата на нашия разговор?
— Донякъде. Рут, изкушавала ли си се някога да се махнеш точно когато живеем най-добре?
— Джери, как можеш да ми говориш така?
— Бейби, просто искам да те попитам дали няма да направим ужасна грешка, ако поддържаме докрай този брак.
Дъхът й спря; тя почувствува кожата на лицето си като едната стена на херметически затворена стая, оградена от кафявата рамка с купчинката монети, от ниските виолетови облаци, на чийто фон брястовите вейки изглеждаха бледи от стъкления правоъгълник, върху който плющеше дъждът. Чу гласа на Джери:
— Хей?
— Какво?
— Не се разстройвай — каза той. — Това е само предложение. Идея.
— Идея да ме изоставиш?
— Да се изоставим взаимно. Ти можеш да се върнеш в големия град и отново да започнеш да рисуваш. Не си рисувала от години. Това е истинско похабяване.
— А какво ще стане с децата?
— Мисля си, не бихме ли могли някак да ги поделим? Ще могат да се виждат едно друго, нас също, всичко, каквото пожелаят; няма да е лошо, ако и двамата го поискаме.
— Какво да искаме?
— Това, за което говорим. Ти ще можеш да рисуваш, да ходиш боса, отново да станеш бохем.
— Бохем на средна възраст с бръчки, разширени вени и коремче.
— Не ставай глупава. Ти си млада. Сега изглеждаш по-добре, отколкото когато те срещнах за пръв път.
— Колко мило!
— Можеш да вземеш Чарли. Момчетата ще си поделим, а аз ще задържа и Джоана да ми върти домакинството.
— Те не могат един без друг, а аз не мога без тях. Без всички тях. А ние не можем без теб.
— Не говори така. Ти можеш без мен. Ти можеш. Животът ти с мен не е пълноценен, аз не съм мъжът, който ти трябва. И никога не съм бил. Аз бях просто един занимателен твой колега. Ти имаш нужда от друг мъж. Ти имаш нужда да се махнеш от Грийнуд.
Стана й противно, когато гласът му се извиси накрая.
— Значи, вземаш и града. Ще ме набуташ в някой таван, а в къщата ще остане за тебе? Не, благодаря. Ти работиш във Вашингтон, ти живей във Вашингтон.
Дъждът се беше усилил и децата — техните и двете на съседите Кантинели — нахлуха отвън.
— Ще ги заведа да играем кегли — предложи Джери. Изведнъж се превърна в самата деловитост и й занарежда бързо: — Виж какво. Повече няма да разискваме. Не мисли въобще за това. Намери жена, която да седи при детето довечера, и ще те заведа да вечеряме на едно място, където приготвят морски ястия. Моля те, не плачи и не се тревожи. — После се обърна към децата: — Ко-о-й иска да играе кегли?
Техният хор я бомбардира със своето «аз». Дъждът плющеше върху студените стъкла. Джери изглеждаше възбуден от нейната безпомощност.
— Джоана и Чарли, Роуз и Франки — викна той, — влизайте в колата. — Помогна на малкия Франки, който беше на години между Чарли и Джефри, да си обуе гуменките. Сякаш тя вече си бе отишла и Джери бе поел грижите за децата и къщата. Главата започна да я цепи, преди да успее да свърже всичко това с някакъв външен звук: Джефри беше слязъл отгоре, стиснал в ръце одеялото си, и плачеше. И той искаше да отиде.
— Миличко — каза Рут и от гласа си почувствува болка в гърлото, — ти не можеш да отидеш. Имаш счупена ключица и не можеш да хвърляш топката.
Плачът му затвори плътно очите й; другите деца едно след друго затръшваха вратата на излизане, докато тя преброи до четири. «Ти не можеш да отидеш, не можеш», казваше Джери в главата й; слухът й долови нещо странно и тя отвори очи. Той беше коленичил на пода и здраво притискаше детето.
— Ангелчето ми, горкото ми малко ангелче — казваше Джери.
Лицето му над рамото на Джефри, както се стори на Рут, беше сгърчено от пресилена скръб. Той се опита да се изправи, люлеейки в ръцете си детето, сякаш е бебе. Обиден и почувствувал болка, Джефри се изхлузи и се притисна към Рут; сълзите по страните му намокриха бедрата й. Тя беше в стария си цял черен бански от Блумингдейл; още преди години му беше махнала банелите, тъй като си мислеше, че прави гърдите твърде остри. Усмихвайки се, Джери избърса очите си.
— Господи, това е ужасно — каза той весело, целуна я бързо и я остави сама със звука на поройния дъжд.

 

Мястото, където приготвяха морски ястия и което Джери толкова харесваше, беше ресторант в стария център на града, до някакви гниещи докове — една преправена капитанска къща, чиито няколко малки трапезарии имаха самостоятелни камини; през този сезон пепелта беше изчистена и между пиростиите бяха наредени стръкове божури. Покривките на масите бяха на червени карета, малки свещници осветяваха лицата на посетителите, както и крепостта «Де Ла Тур». Джери се настани и се разбъбра над джина с тоник, тя не го прекъсна. Тяхната поръчка — мидена супа — пристигна; гласът му промени тембъра си, стана по-сериозен, по-мек.
— Тази рокля е хубава — каза той. — Защо не я носиш по-често?
— Купих е веднага след Джефри. Доста ми е широка в талията.
— Горкото момче.
— Той не разбира за ключицата.
— От трите деца той най-малко прилича на нас. Защо е така?
— Той е по-малкото братче. Ти си бил едно дете, а аз по-голямата сестра. Готов ли си да ми кажеш?
— А ти готова ли си да чуеш?
— О, разбира се.
— Да ти кажа — мисля, че съм влюбен.
— Коя е щастливката?
— Ти знаещ. Трябва да си се досетила.
— Може би. Все пак кажи ми.
Той искаше, но не можеше да го каже; свел очи, гребна от супата. Този разговор не можеше да бъде сериозен.
— Ако не позная, може да те обидя — каза Рут закачливо.
— Сали — каза той. Когато тя не отговори, той запита бързо: — Коя друга би могла да бъде?
Една муха кацна на устните й и я стресна, засърбя я непоносимо; тя си представи как изглежда на мухата — една жива планина, вулкан, издишващ воня на миди.
— Разбира се, че само тя — отговори Рут, като искаше да бъде деликатна, да сподели с Джери своята увереност, че Сали е очевидната, неизбежната жена.
— Винаги съм харесвал Сали — каза той, за да се оправдае.
— А тя как е към тебе?
— Обича ме.
— Сигурен ли си?
— Опасявам се, че е точно така, Рут.
— Спиш ли с нея?
— Да, разбира се.
— Извинявай, но често ли?
— Над двайсет пъти досега.
— Над двайсет! Че кога успя?
Най-после тя се учуди на нещо и той се успокои. Дори се осмели да й се усмихне:
— Има ли значение?
— Разбира се, че има, все още не ми звучи реално.
— Рут, аз я обичам. И не говоря това само за да си чешем езиците. Срещаме се на разни места. По плажовете. В нейната къща. В града. Тази пролет бяхме заедно във Вашингтон.
— Боже мой, Джери. Във Вашингтон? — Започна да става реално.
— Моля те, не ме карай да съжалявам, че не съм ти казал. Просто ми беше трудно да те гледам как нищо не подозираш.
— А миналата седмица? Когато се върна късно и аз те посрещнах на Ла Гуардиа, беше ли тя тогава с тебе? Беше ли в самолета? Беше.
— Не, повече нищо няма да ти кажа. Аз обичам Сали. Това ти стига. Сали Матиас. Дори само като произнасям името й, целият се ичпълвам с щастие.
— Беше ли тя на онзи-самолет?
— Рут, не говорим за това.
— Кажи ми.
— Добре. Да. Беше. Беше.
— Добре — усмихна се тя. — Обясненията са излишни. Значи, когато се приближи и ме целуна и изглеждаше толкова щастлив, че ме виждаш, ти си идвал на право от нея. Току-що си я бил целунал за довиждане в самолета.
— Не си спомням дори да съм я целунал, толкова бързах. Аз бях щастлив, че те виждам, колкото и странно да ти звучи.
— Колкото и странно да ми звучи.
— Този път не исках тя да идва; дойде изцяло по свое желание. Трябваше да лъжа в хотела, да излизам бегом от Държавния департамент, въобще хиляди неудобства. След това самолетите не излитаха или по-точно излитаха, без да сме в тях. Ричард си помислил, че е останала да спи в града. Тя се обадила и казала, че колата се е повредила. Лъжите й са фантастични, а този идиот веднага ги налапва.
— Ричард знае ли?
— Не вярвам. — Джери я загледа, откривайки в нейно лице съюзник и съветник. — Сигурен съм, че не. Щеше ли иначе да стои със скръстени ръце?
Сервитьорката взе празните супени чинии и сложи пред Рут нейните стриди на скара, а пред Джери — пържената писия. Рут с изненада откри, че може, дори желае да яде. Може би си мислеше, че ако яде така, сякаш всичко е нормално, то наистина ще стане нормално. Новината на Джери й се стори като враг, който е направил пробив във фронта й, но е имал време да раеме само един малък участък.
— Може би ще трябва аз да поговоря с Ричард предложи тя. — За да водя как ще реагира.
— По-добре не. Ако му кажеш и той се разведе с нея заради мене, аз ще се чувствувам задължен да се оженя за нея, не мислиш ли?
Тя го погледна и като видя на светлината от свещта неговата изпита сияеща физиономия, разбра, че всичко това го забавлява. Бяха излезли да вечерят набързо двамата сами и всичко в тази атмосфера на опасност, на взаимно дебнене му напомняше изпълнена с вълнения любовна среща. Рут си помисли със задоволство, че в крайна сметка владее положението; загубата на един участък беше активизирала останалите.
— Не мисля така — каза тя. — Може би Ричард няма да поиска развод. Той също е имал свои любовни истории, сигурно и тя. Може би уговорката им е това да влиза в семейния им живот.
Джери отмина с безразличие думите й за историите на Ричард. Можеше да говори само за Сали:
— Тя е спала с други мъже преди, но никога не се е влюбвала.
— С какви е спала?
— С разни. Когато са живеели разделени. Никога не съм я питал дали е спала с някой от съседите, които познавам. Не е ли странно? Предполагам, че се страхувам да узная.
— Трябва да я питаш.
— Благодаря, и сам зная как да говоря със Сали.
— Искаш ли да чуеш едно признание от мене? — попита Рут.
— Какво признание?
— Не увисвай така нос. Вярно, че не може да се сравнява е твоето пищно романтично изживяване, но и аз ои имам свое.
— Наистина ли? Рут, това е чудесно! С кого?
Тя бе имала намерение да му каже, но сега знаеше, че той ще се изсмее. Неговото презрение към Ричард я обля и тя се изчерви.
— Няма да ти кажа. Беше преди известно време и свърши, когато осъзнах, че обичам теб, а не него. Никога не съм се съмнявала, че той ме обича.
— Оигурна ли си?
— Съвсем.
— И този мъж няма да се върне при теб, ако се разведеш?
— Никога.
Това може би беше истината, но кръвта й закипя, сякаш беше лъжа.
— Защо не искаш да ми кажеш името му?
— Може да използуваш това срещу мене.
— А ако ти обещая, че няма?
— Какво значение има обещанието ти, когато знам, че обичаш друга?
Той млъкна, за да сдъвче и преглътне храната.
— Вие жените сигурно гледате на това като на война?
— А ти как гледаш?
— Като на бъркотия. Аз обичам децата, обичах и тебе. Предполагам, че донякъде все още те обичам.
— Нека не те обърква — каза тя. — Това беше една глупава авантюра и аз се радвам, че свърши. Тогава бях нещастна, затова още съм благодарна на този човек и не ме карай да го предам. Това не засяга вас със Сали.
— Напротив, засяга ме. Кара ме да ревнувам. Защо не ми го кажеш?
— Ако ти го кажа, може би няма да ревнуваш.
— Беше Скип, нали? — засмя се доволно той.
— Не.
— Тогава сигурно Дейвид.
— Не ми се играе на отгатване.
— Дейвид е бил. Затова, значи, се държеше така враждебно с Хариет. Той е.
— Няма да ти кажа сега. Може би по-късно. Трябва да помисля. Казах ти за тази история, защото вече е свършила. Те свършват, Джери. Може да е хубаво, красиво, най-хубавото нещо на света; но не продължава дълго, и заради Сали — мене ме остави настрана, ако така ще ти е по-добре, — заради Сали, заради твоите и нейните деца и дори заради Ричард дай време на тази история да заглъхне.
— Аз вече съм й дал време. Започна рано напролет, а преди това я обичах няколко години. Не трябваше вепременно да спя с нея, за да я обикна. Макар че помогна. Рут, слушай. Не се мъчи да презираш тази жена. Тя не е глупава и съвсем не е лоша. Никога не е казала нищо лошо по твой адрес; дори много се тревожи за теб. Когато стана ясно, че сме затънали дълбока, тя се опита да скъса с мене, но аз не й позволих. Аз бях този, който настояваше. Тя е моя. Тя ми принадлежи по един начин, който ти не можеш да си представиш. Трудно мога да ти го опиша, но когато съм с нея, аз се чувствувам отгоре. Когато съм с тебе, съм наравно.
Той илюстрира «наравно» с два протегнати пръста.
Защо беше нужно да я измъчва с всичко това? Защо просто не си отидеше? Защо трябваше да се мъчи да я накара да му каже да си отиде? Тя отказваше. Мълчанието беше нейният отказ. Дръж се като мъж, както подобава на един мъж. Гледай нещата в очите.
— Ще желаете ли кафе или десерт?
Рут се запита откога ли сервитьорката стои там, Жилава жена, облегната сякаш да облекчи болката в краката си, тя ги гледаше отгоре като отегчена майка.
— Нито във вашия разговор не е ново, намекваше нейната поза.
— Само кафе, ако обичате — каза Джери, взе кърпата от скута си и я сгъна до чашата със странно гальовни движения; той се беше разтоварил. В товара, който беше прехвърлил върху нея, стърчаха, няколко остри ръба, които й убиваха.
— Втория път дойде във Вашингтон, без да си я викал, така ли?
— Ъхъ. — Лицето му издаваше колко много е поласкан. — Молих я да не прави това. Заради нейната безопасност.
— Курва.
Сега той застана нащрек:
— Какво искаш да кажеш?
— Това е! Винаги съм я смятала за такава. Никоя свястна жена не би преследвала така един мъж с три деца.
— Преследване не е точната дума. Това беше битка. Тя не е курва, миличка, тя е добра жена, която не разбира защо трябва да бъде нещастна. Тя е като тебе. В много отношения е също като тебе.
— Благодаря. Предполагам, че за тебе това е комплимент.
— Ако е комплимент, съветвам те да го приемеш.
— Аз ще говоря с нея.
— Господи, защо? — Джери премести кърпата си от другата страна на чинията. — Какво ще й кажеш?
— Нямам понятие. Ще измисля нещо.
— Каквото и да й кажеш, тя вече си го е казала.
— Може би ще й е приятно да го чуе и от нечии други уста.
— Слушай. Аз ще защищавам тази жена. Ако трябва, ще се оженя за нея, за да я защитя. Това ли искаш да предизвикаш?
— Не, не искам да се ожениш за нея. Ти самият обаче искаш, не е ли истина?
— Истина е — отговори бавно той.
Неговото колебание й позволи да докосне ръката му, която не се отдръпна. Двата пръста, които бяха стискали флумастъра, имаха мастилени мазоли.
— Позволи ми да говоря с нея — каза тя. — Няма да казвам на Ричард. Няма да пищя и да викам. Много е важно. Жените могат да си кажат някои неща, които мъжете не могат. Знам, че не е курва. Тя ми харесва. Уважавам твоите чувства към нея. Знам, че ти отиде ири нея заради мои грешки.
Макар че ръката му се отдръпна, тя почувствува как той се размекна, облегна се назад, доволен от възможността тя и Сали да уредят всичко и да го освободят от необходимостта да решава. Кафето беше пристигнало; чак сега забелязаха, че навсякъде край тях разговорите не спираха; светът съществуваше благодарение на такива разговори. Двамата с Джери, след като години наред бяха живели заедно като деца с невидими родители, вече бяха започнали да разговарят помежду си като възрастни. Преди да тръгнат, Джери я иопита меко, сякаш формално:
— Искаш ли да напусна довечера?
Отговорът дойде на устните й толкова бързо, толкова инстинктивно, че тя не почувствува своето, решение:
— Разбира се, че не.
— Сигурна ли си? Така нещата ще се изяснят. Не мога нищо да ти обещая.
— Къде ще отидеш?
— И аз това си мисля. Може би в града.
— Знаеш, че не можеш да спиш по хотели. Не правй глупости. Ти не искаш да ме напуснеш довечера, нали?
— Да. Явно не искам — каза той, след като се замисли.
— Тя може би е отишла някъде с Ричард и няма как да дойде при тебе.
— Аз няма да я викам. Първо трябва да те напусна.
— Добре, ти ще обясниш на децата, Не ти завиждам.
Той заразглежда каретата на покривката, сякаш нишките можеха да му подскажат отговора. Продължи да очертава едно от каретата със средния пръст на лявата си ръка. Когато се ожениха, Джери отказа да носи халка, защото щял непрекъснато да я човърка.
— Хайде да се разходим по плажа.
Платиха, усмихнаха се на отегчената сервитьорка, излязоха и се качиха в неговата кола — «Мъркюри» с подвижен покрив. Небето над плажа беше жълто след дъжда. Звездите изглеждаха бледи, но луната в третата си четвърт хвърляше такава ясна светлина върху пясъка, че зад двамата се провличаха сенки. Заливът сякаш беше забоден към хоризонта от светлините на остров Грейс в обратна посока на къщите на Джейкъбз Пойнт. Рут не можеше да повярва, че преди по-малко от дванайсет часа е лежала тук и е гледала как слънцето напредва с бързи крачки към нея; приливът беше изличил всички следи от деня. Сега през нощта голите й нозе оставяха гладки студени отпечатъци, а вълните, фосфоресциращи, се плискаха и отдръпваха. Джери се спря, прегърна я и целуна шията й, бузите, клепачите.
— Не знам какво да правя — каза той. Не мога да се откажа от нито една от двете ви.
— Недей да решаваш сега — каза тя. — Още не съм готова.
— Ти никога няма да бъдеш готова!
— Не бъди толкова сигурен. Аз мога да се подготвя. Само ми обещай, че няма да правиш нищо до края на лятото.
— Добре — каза той.
— Ще можеш ли да издържиш?
Тя се почувствува виновна от тази лесна победа.
Сали и Джери: тяхната увереност, че се обичат, й изглеждаше трогателна. Рут си ги представи и толкова ги надрасна, че в един момент й се стори, че ще припадне. Бляскавата нощ около нея се разгръщаше като атмосферата на картина от Шагал; Рут се беше притиснала до Джери от съжаление.
— Какво да издържа? — попита той.
— Да не се виждаш със Сали — каза тя.
— И това ли влиза в обещанието?
— Трябва да се опиташ да поживееш с мене — каза му Рут — до края на лятото. Иначе какъв е смисълът?
— Смисълът на кое?
— Да опитаме.
— А после?
— После ще решим.
— Боже — каза Джери, — ти си една чудесна съпруга.

 

На следващия ден, понеделник, тя се обади на Сали.
— Сали, обажда се Рут.
— Здравей. Как си? — Преди време Сали беше работила като секретарка и гласът й звучеше овладян и богат по телефона, професионално качество, за което човек забравяше веднага, щом я види как писука и флиртува по забавите.
— Не особено добре.
— О, съжалявам.
— Обаждам се да те питам дали мога да намина на чашка кафе.
— Разби-и-ра се. — Думите на Сали бяха много внимателно подбрани. — Удобно ли ти е днес привечер? Ще пийнем нещо. Няма ли да ходиш на плажа? Вчера беше така мрачно.
— Наистина няма да стоя дълго.
— Ако искаш, вземи и децата.
— Да — Рут се стресна от собствения ои извинителен смях, — но вече съм ангажирала жена да ги гледа.
— Ричард помъкна Боби да разглеждат някакво имение, но Питър и бебето са при мене. Искаш ли… имаш ли нещо против да бъдат с нас?
— Разбира се, че не. Глупаво беше от моя страна да викам тази жена.
— Зависи — осмели се да каже Сали. — Би могла да доведеш Джефри да прави компания на моите.
Рут почувствува, че другата жена нещо я мотае, макар все още да беше в неведение.
— Да, това може. — Джефри мразеше Питър, който го блъскаше. — Ще видя.
— Чудесно — каза Сали и пропя: — Ще те чакаме. — После затвори.
Рут беснееше, че краката на Джефри не влизат в гуменките. Когато бавачката пристигна, той се развика, че не иска да ходи, а Джоана и Чарли се заоплакваха, че не ги вземат.
През зимните снежни уикенди хората водеха децата; си да се пързалят с шейни по хълма на Матиасови; Ричард и Сали поднасяха сладки и разтопен шоколад на децата и чай с ром на възрастните. Тяхната алея се виеше нагоре и Рут, макар и изпълнена с раздразнение, възмущение и страх, си спомни, по познатото занасяне на своя «Фолкън», за гостоприемството, което всеки сезон я очакваше на върха: пързаляне с шейна, летни увеселения на открито, вечери, игра на думи, рисуване на обяви, кръжок по тъкане, сбирки на малки дружества, чиято цел беше да направят Грийнуд нещо повече от рай.
Сали чакаше на страничната врата. Слънцето беше на изток и меката плетеница от сянката на дървото, която падаше върху червените дъски на къщата, падаше и върху Сали, подчертавайки нейната животинска нямота и изпъстряйки я като сърна. Тя беше с бели прилепнали панталони с ниска талия в стил «Сан-Тропе» и жарсена блуза с кръгло деколте на широки кехлибарени ивици. Дългите й ходила бяха голи, а лакът на ноктите на краката й се нуждаеше от подменяне; пепеляворусата й коса се спускаше надолу като на орисница. Лицето й с остра брадичка беше бледо, сякаш бе загубила половин литър кръв или пък току-що бе родила.
— Ей сега се обади Джери — съобщи тя.
— Така ли? — Рут държеше отворена вратата на колата, за да може да се измъкне Джефри — предпазлив и напрегнат.
— Искаше да ме предупреди.
Сали се усмихна и както винаги Рут не можа да се сдържи да не й отвърне с усмивка. Питър Матиас и бебето, едно мъничко момиченце със смешно име, се бяха скупчили около краката на майка си. Как беше това име, нещо варварско, императрица, не Клеопатра — да, Теодора.
— Идете да покажете люлката на Джефри! — извика Сали със своя силен напевен глас и макар че децата още се помайваха срамежливо, Цезар, едроглавото куче на Матиасови, се провря между краката им и ги поведе към задния двор, където люлката се криеше в сянката на дърветата.
Сали се обърна; Рут я последва в къщата и видя познатия интериор през очите на Джери — канапетата с четвъртитите облегалки за ръцете, грапавите абстрактни килими, стъклените масички, извитите лампиони, гравюрите в рамки от посредствени автори като Бюфе и Уайът. Това би му харесало много, би му говорило за пари и светлина. Сали имаше талант за светлината: с бяло боядисаните стени и саксиите с цветя тя умееше да покани слънцето през прозорците и да го задържи. Кухнята беше най-светлата стая; светлината се разбиваше върху первазите и падаше на дълги ивици по всяка дървена повърхност, полирана от енергичната Сали. Миналата нощ, когато Рут и Джери разговаряха и се мятаха в, леглото си, когато като деца пред Коледа не ги ловеше сън и май наистина се бяха вдетинили, тогава той се оплака, че Сали е по-добра домакиня от нея. Рут отговори, че на Сали й помага Джоузи, но знаеше, че този аргумент е слаб. Нея просто не я беше грижа; считаше домакинството за второразредна страст.
— Сложих кафето, но сигурно още не е готово — каза Сали.
Рут седна на масата за закуска — тежка орехова антикварна вещ, която Ричард беше купил наскоро от Торонто; тя си спомни как се гордееше той с всяка материална придобивка.
— Къде е Джоузи? — попита тя.
— Горе. Не се притеснявай. Няма да ни безпокои.
— Аз не се притеснявам. Просто не исках ти да си напрегната.
— Много мило от твоя страна. — Застанала до печката, Сали отметна косата си назад с глава; имаше малка глава. — Съжалявам, че Джери ти е казал. Мислех, че е твърде рано.
— Твърде рано за какво? — Когато Сали не отговори, Рут продължи: — Недей да съжаляваш. За мене е по-добре да знам какво става. Цяло лято бях нещастна, без да знам защо.
— Аз не Мислех толкова — каза Сали натъртено, като сложи чашата кафе пред нея — за тебе.
— Все някога трябваше да излезе наяве — вдигна рамене Рут. — Джери просто ще се пръсне от гордост.
— Той ми каза, че си обещала да не казваш на Ричард.
— Ако му кажа, щял да избяга с тебе.
— Освен това, Рут, той спомена за някаква твоя любовна авантюра. Каза ми го, за да не се чувствувам като уличница пред тебе. Но никога не ми е издал името на мъжа.
— Той не го знае.
— Дейвид Колинз ли беше?
— Не. То стана отдавна, освен това никога, никога не ми е минало през ума да напусна Джери. Приключих тази история, а онзи мъж се държи много добре, учудващо добре. Не вярвам и той да е бил хлътнал много.
— Имала си голям късмет — каза Сали.
— Защо?
— Не си се влюбила в него.
— Не, малко се влюбих. Стомахът ми месеци наред се бунтуваше. Отслабнах с пет кила.
Тя вдигна чашата към устните, но й се видя твърде гореща, затова я постави обратно на чинийката, където й заприлича на чаша от картина на Бойар, гледана отгоре, размазана от светлината.
Сали плъзна ръце по голата маса, сякаш оправяше невидима покривка с треперещите си пръсти, Рут докосна своята чаша и после, когато се опитваше да еи спомни този разговор, първият образ, който изплуваше в съзнанието й, бяха техните четири ръце, треперещи и човъркащи огряното от слънце полирано орехово дърво.
— Знаеш ли — каза Сали, ти си отблъснала Джери.
— Не съм го направила нарочно. Не съм искала. Може би той ме е отблъснал.
— Вие не живеете добре.
— Така ли?
— Моля те, Рут, недей с този тон. Години наред ние с Ричард се възхищавахме от вас като от една идеална съпружеска двойка. Ние винаги сме имали проблеми, затова ви завиждахме — вие изглеждахте така сигурни един в друг, така близки. Но миналата година нещо се случи с тебе и Джери, аз почувствувах как той се осмели да надникне навън — към мене, към другите жени. Разбрах, че му трябва някоя, и си казах: защо пък да не бъда аз?
Когато разказваше това, брадичката й беше почервеняла; тя се усмихна рязко, за да прикрие треперене то на устните си.
Толкова щеше да е лесно, помисли си Рут, да легне и да умре, да се пренесе в жертва на жизнеността на другата жена. Сали не изпитваше съмнение относно правото си да живее. Рут я попита:
— Отдавна ли имаш чувства към Джери?
Сали закима, да, да, да, и се опита да отпие от кафето си, намери го твърде горещо и отмахна косата си от устните и от мокрите си бузи.
— Винаги — каза.
— Наистина ли? — Това й се видя преувеличено и тя се почувствува оскърбена. — Така ли щеше да бъде, ако не беше нещастна с Ричард?
Тези думи прозвучаха тромаво; Сали се наостри при това посегателство.
— Не бях чак толкова нещастна, докато го нямаше Джери. Но сега е направо ужасно. Чувам своя вътрешен глас, който го вика непрестанно, и не мога да направя нищо. Иска ми се да унищожа този човек. — Сълзите й отново потекоха. — Той е едно говно.
Рут се засмя, познала стила на Ричард.
Докато Рут се отпускаше, Сали ставаше все по-напрегната и невъздържана.
— Недей само да седиш и да се забавляваш. Трябва да се чувствуваш отговорна за своите постъпки. Не може да умориш един мъж от емоционален глад и когато той се затича след някоя друга, да дръпнеш връвчицата и да си го върнеш. Джери има нужда от жена, която да му дава обич; аз мога да му я дам. Аз му я давам, да, давам му я. Той самият ми каза, че заслужавам да бъда негова. Да, заслужавам. Заслужавам да бъда негова и той заслужава да бъде мой.
Рут долови колко накъсана е речта на Сали, сякаш в момента свързваше изразите, които предварително си беше намислила; поради това Рут можеше да отговори само на част от думите й.
— Слушай какво, Сали — каза тя, — не си мисли, че много ми харесва моята роля в тая история. Нямаше да съм тук, ако не беше заради тези три деца. Толкова е унизително всичко това.
— Ти не можеш да градиш брака си единствено върху децата.
— Не мисля, че само на тях съм го градила. Ти говориш — каза Рут, — ти говориш така, сякаш Джери има нужда само от тебе. Сигурна ли си? Снощи ми каза, че има нужда и от двете ни. Не се съмнявам, че те обича, но той обича и мене.
По лицето на Сали, наведено надолу, се плъзна тъжна изкривена усмивка на безгранично превъзходство. Рут твърдоглаво продължи:
— Той ме мамеше за връзката си с тебе, може би и тебе е измамил за нашите отношения. Снощи правихме любов.
— След всичко? — каза Сали, като вдигна поглед.
— Да, след като разговаряхме. Това ми се видя напълно в реда на нещата.
— Ти го убиваш, Рут. Ти задушаваш до смърт този човек.
— Не, не съм аз. От пролетта астмата му се влоши и сега той се буди всяка нощ. Мислех, че е от цветния прашец, но причината си била ти. Ти го убиваш, като го караш да те отърве тебе и трите ти деца, на които не е баща, от несполучливия брак, който сама си създала. Твърде много искаш от него. Намери си някой друг. Намери някой по-твърд мъж за тази работа.
— Защо все за моя брак пееш?
— Нали си омъжена? И то доста сполучливо, ако питаш мене. Защо не си гледаш Ричард? Ако беше проявила повече търпение с него, нямаше да вгорчаваш сега нашия живот.
— Аз не искам да вгорчавам ничий живот. Единственото, което винаги съм искала от Джери, е да вземе решение.
— В твоя полза. Той обаче има нужда от мене. Той има нужда от своите собствени деца. Децата са много важни за Джери. Той е бил нещастно самотно дете, затова се радва на своите деца, радва се, че може да им дава всичко и да ги отглежда, както той самият не бил отгледан.
— Те пак ще бъдат негови.
— Те няма да бъдат негови — каза Рут. Собствената й разпаленост я разтревожи. — Хайде да разсъдим трезво. Ти би ли могла да споделиш бедността с него? Аз самата я споделих и с радост бих я споделяла отново. Аз мразя нашите пари, начина, по който той трябва да ги изкарва. Не се страхувам да се лиша от тях. Ти обаче се страхуваш.
— Не мисля, че ти си човекът, който може да прецени това.
Колкото по-сдържана ставаше Сали, толкова повече се разгорещяваше Рут. Страните й горяха.
— Ти се страхуваш от всичко — каза тя, — от това, че може да не получиш всичко. Твоята алчност е твоят чар. Затова всички ние те обичаме.
— Как можеш да ме обичаш и ти? — попита Сали.
Тя се изправи, сякаш я нападнаха; Рут откри, че също стои права и с порива на отчаяно дете, което е едновременно и майка в някакъв сън, прегърна другата жена до ъгъла на масата, където кафените чашки образуваха кръгове в кръговете. Тялото на Сали беше особено, твърдо, широко. Те се пуснаха, открили в прегръдката, че са врагове.
Лакът, бялата боя, металът и слънцето в кухнята на Сали бяха издигнали камите си над Рут, когато тя се опита да обясни:
— Твоите нужди са много по-големи от нашите. На теб ти трябват твоите нови мебели, твоите дрехи, твоите пътувания до Карибско море и Мон Тремблан. Само ако знаеше колко нестабилен е сега Джери… Той мрази работата си. Непрекъснато му повтарям, че трябва да я напусне. Той не е като Ричард, Ричард може да прави каквито си ще глупости, но винаги е имал пари.
Застанала до масата, Сали проследи с пръст една от жилките на ореховото дърво, после отново и отново.
— Не мисля, че ни познаваш толкова добре — каза й тя с равен глас.
— Познавам ви по-добре, отколкото предполагаш. Знам, че Ричард няма да се покаже особено великодушен.
Клепачите на Сали бяха все още розови; тя приличаше на голямо изящно дете, което всеки миг ще се разплаче.
— Казах на Джери — обади се Сали, — че да се опитва да издържа две жени, е равно на самоубийство…
— Той би схванал това като предизвикателство. Всякакви подобни фрази го карат да подивява от желанието да се изяви.
— Много си снизходителна към Джери.
— Познавам го отблизо само от няколко месеца.
— Виж какво, Рут, безсмислено е ние с тебе да се караме. Това, което мислим една за друга, няма значение. Просто Джери трябва да реши.
— Но той няма да го направи. Докато ни има нас двете, няма да го направи. Ние трябва да решим.
— А ще можем ли?
Въпросът на Сали изглеждаше така искрен, така безнадежден и същевременно изпълнен с надежда, че Рут й каза отговора плавно като края на проповед:
— Откажи се от него засега. Не го виждай и, за бога, спри да звъниш по телефона. До края на лятото му дай право на малко личен живот. През септември, ако все още те иска, нека те вземе. Да върви всичко по дяволите.
Сериозно ли говориш?
— А защо не? Никой от нас няма да живее вечно; аз не съм толкова, сантиментална, колкото ме мислите вие с Джери. Всъщност вярвам, че ако се стигне до развод, ще се справя доста добре.
— По дяволите, вие с Джери наистина правите само това, което ви отърва. — Бледото лице на Сали порозовя. — Според мене и двамата сте крайно незрели.
— Ще му предам това. Благодаря за кафето.
Когато на излизане мина през всекидневната, Рут забеляза, че четвъртитите облегалки на бялото канапе са излющени, а гравюрата на Уайът виси накриво. Навън на тревата, която се нуждаеше от подстригване, Цезар току-що бе съборил Джефри. Детето пищеше, не толкова от болка, прецени Рут, колкото от страх, че ключицата му отново ще се размести. «Цезар!» — изкрещя Сали, а Рут й каза:
— Не се тревожи. На Джефри много му се събра тази седмица.
— Да, чух — каза Сали.
Рут погледна Сали за потвърждение, че сцената в кухнята не се е случвала; другата жейа й се усмихна в отговор. Когато Рут влезе в колата с хленчещия Джефри отзад, Сали коленичи в тревата по белите си панталони, с разпусната коса и прегърна в класическа поза децата си, по едно от всяка страна, а кучето застана като допълнителна стража от другата страна на Теодора. Отблъснатият Нашественик — това си помисли Рут за тяхната поза, когато колата запали и бензинът и инерцията я засилиха надолу по алеята.

 

В къщи тя плати на бавачката, която нахранила Джоана и Чарли и ги зърнала да запрашват към съседните дворове, а после се настанила в люлеещия се стол и задрямала. Рут си наля малко вермут във водна чаша и потърси Джери в службата по телефона. Линията беше заета. В продължение на двадесет минути се опита четири пъти, докато накрая сигналът за заето изчезна и се чу гласът му.
— С кого говореше толкова дълго? — попита тя.
— Със Сали. Тя ми се обади.
— Това е предателство от нейна страна.
— Защо? Беше разстроена. На кой друг би могла да се обади?
— Но аз току-що я помолих да не прави това.
— И тя обеща ли?
— Всъщност не. Каза, че ни смята с тебе за малко незрели.
— Да, тя спомена, че ти ще ми съобщиш това.
— Какво друго ти каза?
— Казала си й, че още те обичам.
— Ти какво й отговори?
— Забравих вече. Сигурно, че още те обичам малко. Не виждам защо това трябва да я разстройва, тя малко или повече вече трябва да е приела положението. То е явно.
— Защо си толкова сигурен? Ти си й казал, че я обичаш, правил си любов с нея, накарал си я да мисли, че аз не съществувам за тебе.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, мили. Не се показвай такъв наивник или садист, или всичко друго, на което се правиш. Накарал си я да мисли, че я обичаш.
— Да, така е, но също е вярно, че не е задължително моите чувства към нея да премахнат чувствата ми към другите хора.
— О, несъмнено.
— И двете сте полудели. Всичко е безнадеждно. Защо не вземете да ме застреляте и да се ожените една за друга?
— Не се искаме. Направихме опит да се прегърнем еестрински, но се отдръпнахме като две мокри котки.
— Ти си й казала да не се вижда с мене.
— До края на лятото. Нали така се разбрахме с тебе?
— Сериозно?
— Не, усмихнато.
— Все пак не вярвах, че ще отидеш и ще й го изтърсиш.
— Нищо не съм й изтърсила. Щях направо, да се поболея от тактичност.
— Каза ли ти нещо за Ричард?
— Нито дума.
— Какво мисли за децата?
— Изглежда, според нея те не играят особено важна роля в тази история. Смята, че ние ги използуваме просто като предлог.
— Каза ли това?
— Намекна го.
— Друго какво?
Неговият глас за думите на Сали й заприлича на нещо бездънно, което тя беше длъжна да засища вечно.
— Чакай да се сетя — каза Рут. — Да. Беше много заинтригувана от моя любовник и попита дали не е Дейвид.
— Миличка, прости ми, че й казах. Мислех, че по този начин ще разговаряте от равни позиции.
Рут се засмя през сълзите и вермута, представяйки си Джери, благоразумния съдия на конното състезание, което сам бе организирал.
— Кое ти е толкова смешно?
— Ти.
— Защо се правиш на Макиавели? Какво друго каза Сали? Подписа ли този договор за ненамеса, който й поднесе?
— Изобщо нямаше намерение. Само повтаряше: ти трябва да решиш.
— Ти, в смисъл ти или аз?
— Ти. Мъжът. Господи, направо ми се драйфаше от начина, по който тази жена произнасяше «мъж», сякаш това е най-свещената дума в езика.
— Нима съм в състояние да реша? Аз не знам достатъчно. Не знам дали ти ме обичаш, или не; казваш, че ме обичяш, но аз не го чувствувам. Може би искаш да ти дам развод, но си твърде възпитана да ми го кажеш направо. Може би това ще бъде най-доброто решение за тебе.
— Съмнявам се, че искам — каза бавно Рут, опитвайки се да се види разведена, сама, босонога, побеляваща. Но Джери продължи бързо:
— Не знам дали децата ще го изживеят тежко, или не. Не знам дали Сали, след като ме напъха в чувала, няма да ме намери твърде скучен. Понякога си мисля, че може би я привличам единствено с гова, че още не съм в чувала. Може би й харесват само тези неща, които не притежава. Може би всички ние сме като нея.
— Възможно е — каза Рут, без да следи мисълта му.
— А не мислиш ли — изтъкна Джери, сякаш тя твърдеше противното, — че е глупаво да разпердушиним две домакинства, които малко или повече вършат работа, и да пратим по дяволите половин дузина дечурлига? От друга страна, има нещо изградено при мен и Сали. Нещо някак много солидно.
— Не искам и да чуя за това.
— Не искаш? Добре. Кажи ми тогава нещо за себе си. Как се чувствуваш? Щастлива? Чакаш с четири очи развод?
— Не съм щастлива и не чакам с четири очи развод.
— Тогава си тъжна.
— Подтисната. Удавена във вермута. Разговорът със Сали едва сега започва да ме скапва.
— Толкова ли беше неприятен? Не се ли учуди, колко чисто държи в къщата си? Все така е, когато и да отидеш — денем или нощем. И не ти ли се видя по-чувствителна, отколкото очакваше?
— По-малко.
— По-малко?
— Много по-малко. Кога ще си дойдеш?
— Не знам. Нормално. Може би малко по-късно.
— Имаш среща с нея?
— Не ти ли е приятно?
— Не.
— Правя го за добро.
Джери изглеждаше изненадан. Гласът й звучеше съвсем обезумял.
— Ще й стане още по-зле, като те види.
— Защо? Аз й харесвам. Винаги я развеселявам.
— Ричард може да се е върнал.
— Може да се-срещнем на някой плаж.
— Кани се да вали.
— По обяд винаги е така — каза Джери.
— Сигурно ще правите любов — изтърси тя.
Гласът на Джери се отдръпна, разпадна се на компонентите на слушалката — метал и кристал.
— Не ставай смешна — каза той. — Това е вече минало. Благодарение на тебе. Моите поздравления. — После затвори.
Тя се почувствува наказана; беше прекрачила допустимите граници. В тази мистерия съществуваха правила, като стълбите в крепост; тя беше почукала по погрешка на вратата, зад която лордът и неговата лейди правеха любов. Пред тази врата тя се почувствува като дете — нищожна и засрамена, отблъсната и очарована. Рут забеляза, че докато лявата й ръка беше стиснала слушалката, дясната беше драскала по гърба на един плик квадрат, пресечени с други квадрати. Местата на застъпване бяха изпълнени със сенки; между светлината и сянката имаше баланс, макар че беше ги нахвърляла в състояние на душевно неравновесие. Тя заразглежда своята абстракция, питайки се дали, ако Джери я напусне, ще може най-после да се реализира като художник.

 

Денят беше горещ и децата крещяха да отидат на плажа. Те не разбираха колко много би й коствувало да им подари днешния ден. В тяхната врява сякаш се прокрадваха пипалата на страха. Рут почувствува, че трябва да остане тук, да бъде тук, когато се случи онова, което неизбежно щеше да се случи. Тя не можеше да го назове точно, но предположи, че във всеки случай Джери ще има нужда от нея. От мисълта за тази предполагаема нужда я присви стомахът, В това време Джефри спеше, а двете по-големи деца се бяха пръснали из съседите. Те са радваха, че са се махнали от нея. Тя седна пред пианото, но музиката се оказа безсилна; бароковите извивки на Бах останаха някак накъсани. Рут отиде до телефона, обади се в службата на Джери й оттам й казаха, че току-що си е тръгнал. Когато той се прибра, минаваше пет; тя се беше качила горе да провери дали Джефри спи. Продължителността на неговия сън й се беше сторила неестествена; може би, помисли си тя, след като го събори онова ужасно куче у Матиасови, как му беше името?…
Външната врата се отвори. Рут чу Джери да вика; стъпките му отекнаха по най-долните стъпала. «Не се качвай» — извика Рут. Когато тя влезе във всекидневната, той оглеждаше мебелите, сякаш търсеше нещо, и пушеше. Запалената цигара изглеждаше като неща мръсно в ръката му, макар че само три месеца бяха минали, откакто беше отказал пушенето.
— Защо пушиш? — попита тя.
— Купих един пакет на връщане — каза той. — Бях ги отказал, за да усетя вкуса на целувките й. Сега съм зажаднял да ме хване рак.
— Какво стана?
Той оправи едно килимче и подреди няколко книги.
— Нищо — каза той. — Нищо особено. Плака. Казах й, че не мога да отида при нея, ако ти не ми дадеш свобода, а тя отвърна: «Да, това си и очаквах.» Аз казах, че ще е нечестно по друг начин. Тя се съгласи и ми благодари, че в миналото съм я карал да се чувствува обичана. От своя страна й благодарих, че също съм се чувствувал обичан. Всичко беше много разумно до момента, в който заплака. — Той смукна дълбоко от цигарата, с досаден драматизъм; беше я налапал, сякаш никога нямаше да я пусне. — Господи — продължи той, — не съм свикнал с тези работи. Направо ми призлява. — Отиде до масата в ъгъла и оправи абажура. — Тя каза, че не била очаквала да ти се предам толкова скоро.
— И след това, предполагам, я взе в обятията си и й каза, че ти трябват само няколко дни, за да придумаш тази дърта дропла да ти даде развод.
— Не, не беше така. Не казах точно това. Трябваше ти да бъдеш там, за да измислиш нещо по-добро от мене. Аз не говорих дълго. В същност държах се доста глупаво. — Той смукна отново, залитна леко и се тръшна на детското кресло така силно, че крехката му рамка изпука; след това сякаш някаква вълна се надигна зад главата му и го блъсна напред; Рут си помисли, че ще се закашля, но той заплака. Хълцането му беше примесено с високи въздишки, като свистенето на камионни спирачки, и с откъслечни думи, когато се опитваше да продължи разговора.
— Най на края… тя ми каза… да бъда добър с теб… да не те измъчвам заради нея.
— Но ти правиш тъкмо обратното.
— Нямам намерение. Слушай, не искам нашият въшлив брак да стане по-добър от това, че тя ме е научила как се прави любов, а тебе — че аз заслужавам да бъда обичан.
— Никога не съм твърдяла, че не заслужаваш да бъдеш обичан.
— Никога не ти се е налагало… винаги съм чувствувал това. Ти се ожени за мене, защото… можех да рисувам. Аз да очертавам контурите… а ти да ги запълваш… с цветове.
— Това са глупости. Виж какво, Джери, не ми трябваш, ако смяташ да продължаваш по този начин, пред очите ми. Заради онази фуста. Съжалявам, но не е по силите ми. Освен това не мога да го приема сериозно.
— Тогава кажи ми… да си отида. Кажи го веднага.
Когато получаваше своите астматични пристъпи, той се събуждаше посред нощ от повърхностното си дишане. Отиваше в банята за чаша вода или заради облекчението, което получаваше от раздвижването, и се връщаше прегърбен в леглото, където тя обикновено лелееше будна. Джери описваше усещането като някаква стена в дробовете си или като под, който непрекъснато се издига и той не може да поеме достатъчно въздух; колкото повече се напъвал, толкова по-твърда ставала стената, след което се обливаше в пот, викаше, че това е смъртта, и питаше Рут защо го души, защо му е народила толкова деца, защо не чисти праха, защо не вярва в Христос, във възкресението на Лазар, в безсмъртието на душата — безгранична беше грамадата от обвинения срещу Рут и тя не възразяваше, защото знаеше, че докато намира в себе си глас да ги изрича, той все още не се задушава. Най-подир след около час Джери се уморяваше да обижда нея и нейния бог, отпускаше се и заспиваше, похърквайки доверчиво, а тя лежеше до него, забила поглед в мрака. Рут не можеше да разбере как, след като знае, че само страхът и паниката ограничават широкия достъп на кислород до дробовете му, той не може да прояви воля и да се освободи от тези пристъпи; но ето сега Рут започна да се самоанализира и откри в себе си нещо подобно на тази странна вътрешна стена — въображението й беше безсилно да си представи необходимостта да се лиши от Джери. Рут разбра, че той е решил да я накаже, ако не го пусне, и че запазването на собственото й достойнство изисква незабавното жертвуване на техния брак. Това жертвуване щеше да бъде просто, смело, чисто, естетично. То щеше да я отърве от тези малодушни хора, тези грийнудски прелюбодейци. Тя дори усети зад стената в себе си един простор от свобода и мечти. Рут обаче не можеше да пробие стената. Един непорочен мъж и една алчна жена се бяха впуснали в разврат; Рут не можеше да си създава илюзии, че връзката им е нещо повече от разврат. Те и двамата преувеличаваха и макар Рут да разбираше, че красотата е подвластна на преувеличението, все пак някой трябваше да държи на истината. А истината беше, че е по-добре Сали и Джери да бъдат женени съответно за Ричард и нея, отколкото един за друг.
— Бих ти казала — отвърна тя на Джери. — Още утре бих се срещнала с адвоката, ако Сали беше'жена, достойна за уважение.
— Жената, достойна за твоето уважение — отвърна Джери бързо, — трябва сигурно да е твое копие.
Той беше престанал да плаче.
— Това не е вярно. Аз не изпитвам особено възхищение към собствената си персона. Но Сали — тя е глупава, Джери.
— Както и аз.
— Не си чак толкова. Ти ще я намразиш за една година.
— Мислиш ли?
Той беше заинтригуван.
— Сигурна съм. Виждала съм ви двамата — вие, сте нервни, когато сте заедно.
— Не сме.
— И двамата се държите като ненормални.
— Така ли?
— Стига. Дръж се сериозно. Помисли малко. Дали искаш да отидеш при Сали, или искаш да напуснеш мене? Дали не я използуваш като претекст да се махнеш от семейството си? Да се махнеш от децата и работата си.
— Вярваш ли, че искам да се махна?
— Не знам. Просто не мога да повярвам, че Сали е моят истински съперник. Аз мисля, че се боря с някаква твоя мания за свобода. Отсега мога да ти кажа, че като съпруга Сали ще проявява ужасно чувство за собственост.
— Знам това. И тя го знае.
Джери вдигна ръка — да си избърше очите, помисли си Рут, но вместо това се зачеса по главата. Този разговор го пресушаваше.
— В известен смисъл — каза той — изглежда безразсъдно да се втурнеш от една моногамия към друга.
— Безразсъдно и скъпо.
— Може би.
— А ако се подхлъзнеш по някоя друга, мислиш ли, че ще мине много време, преди тя да ти го върне тъпкано?
— Не много.
— Именно. Сега да я оставим настрана за известно време и да помислим какво точно търсиш — точно тази блондинка или…
— Или?
— Или много жени.
— Ти ли ми предлагаш много жени? — усмихна се Джери.
— Не съвсем. Изобщо не. Аз ти описвам как стоят нещата в действителност.
— Едно му е хубавото на това унитарианство — че не те обременява прекалено много с буржоазен морал.
— Същото може да се каже и за лютеранството.
— Така е. Ние живеем единствено от вярата. Както и да е.
— Както и да е, аз ще очаквам няколко мъже в замяна.
Това го изненада:
— Какви мъже?
— Ще ти съобщя, като му дойде времето.
Тя направи няколко стъпки, несъзнателно имитирайки началото на един танц, и огледалото със златна рамка между двата прозореца най-неочаквано я отрази като някакъв правоъгълник — с изпъкнал задник, вирнати лакти и свита уста, сякаш бе захапала някакъв кисел плод. Докато стоеше, прикована от своя образ, Джери се приближи изотзад и я прегърна.
— Може би си мислиш — каза той, — че трябва да се отдадеш на разврат.
Неговата прегръдка я отврати; съжалението към другата жена, забравената, накара Рут да не се зарадва на своя успех. Тя се изтръгна от ръцете му и каза:
— Трябва да отида на плажа. Цял следобед обещавам на децата. Ще дойдеш ли и ти, или ще си ходиш?
— Не, ще дойда. Нямам къде да отида.
— Банският ги е вън на въжето.
Младите брачни двойки от Грийнуд, след като жените престанеха да раждат, постоянно си намираха поводи за събиране и това се беше превърнало в традиционна нужда от контакти. Плаж, танци, състезания по тенис, сбирки на комитети, плюс волейболния мач в неделя следобед. При това сноване насам-натам нямаше начин Конънтови да не се срещнат с Матиасови. Сали, която цяло лято беше носила бледи цветове (бели панталони, жарсени блузи без ръкави с цвят на слонова кост и бански костюм, чието жълто беше избеляло от слънцето до цвета на лимонада), се струваше на Рут като замръзнала, сякаш беше станала страшно крехка, а погледите й към Джери бяха пълни със страхопочитание и възхищение. Рут се чудеше как е възможно съпругът й да предизвиква такива чувства. Вятърът, който беше прекършил тази жена като дърво в снежна буря, минаваше край нея самата понякога, без дори да трепне лист, и Рут естествено се питаше дали въобще живее. От дълбините на нейната загриженост в нея се породи подозрението, че близките й майка, баща, сестра — са били въвлечени в някаква конспирация, конспирация, наречена живот, от която тя самата е била изключена. Нощем, когато лежеше до Джери, си мислеше за бягство, за започване на работа, за нов любовник, за възвръщане към Ричард, за самоубийство: все пътища, по които ще се хвърли срещу невидимата съпротива и ще покаже чрез своята слаба експлозия, чрез цветето на болката, че съществува. Най-неприятното бе, че тя трябваше сама да се застави да повярва; някак си не можеше съвсем да повярва в Джери, а той, чувствувайки това безсилие, го окуражаваше, защото то беше изходът, през който би могъл да избяга. Той подхранваше нейната илюзия, че съществува друг свят, в който тя никога не се е раждала.
В неделя вечер домът, в който Конънтови се завръщаха след волейболния мач, беше като разнищен — пълна бъркотия, неоправени легла, счупени играчки и разхвърляни мръсни възглавници. Джери сядаше на някой стол и излъчваше мъка. Неговият волейболен стил включваше хвърляне на земята, гмуркане и падане, а по игрището на Колинсови, останало без трева от утъпкване, се търкаляха разни стари боклуци, тапи и парчета от счупени бутилки, та затова той често се порязваше; и така, седеше си на стола по своите раздърпани шорти в цвят каки, с кървящо коляно, като паднало от велосипед момче, и Рут виждаше как на унилото му лице се събира капка вода на носа, пада и се събира нова.
— За бога, Джери. Стегни се.
— Опитвам се. Опитвам се. По-добре наистина да не я виждам. Все си мисля за миналото.
— Добре, тогава да не ходим на волейбол.
— Трябва, заради децата.
Децата спяха или може би бяха погълнати от бръмченето на телевизора.
— Децата, дрън-дрън! Боже мой, как само ги използуваш! Трябва да ходим, за да можете с нея да си разменяте тъжни, мили погледчета под мрежата.
— Това не са тъжни мили погледчета. Сега очите й са много студени.
— Винаги са били такива.
— Сега тя ме мрази. Аз загубих нейната любов и това е чудесно. Нали това искахме, то ме освобождава от задължението да решавам; не знам защо трябва да продължавам да се тормозя. Моите извинения.
— Не ставай глупав, ти изобщо не си загубил любовта й. Тя просто прави това, което искаш от нея, и според мене го прави доста добре.
— Тя прави това, което ти искаш от нея.
— Глупости! Тя не дава — следващият израз я изненада със своята чудатост (той беше любим на баща й) — пукната пара за мене, както и ти. В тази история аз съм едно нищо, всичко се решава между нея и децата, така че не ме карай да се чувствувам виновна. Аз не мога да те задържа тук; ставай и върви при нея. Върви.
— Съжалявам — каза Джери и наистина даде вид, че съжалява. — Днешният израз на лицето й се запечата в мозъка ми; в такова унизително положение съм я поставил.
— Но тя сама си го изпроси, мили. Жените играят хазартно, с ясното съзнание, че не винаги могат да печелят. Аз мисля, че тя се държи доста храбро и стегнато, така че защо не престанеш да се преструваш на бебе? Не й правиш голяма услуга с този цирк всяка неделя.
Всички знаеха. Докато юли се изнизваше, всичките им приятели разбраха. Рут чувствуваше това на волейбола, чувствуваше допира на техните разбиращи погледи; когато скачаше или се смееше, или падаше, тя чувствуваше тънката мрежа, с която я обграждаха тези погледи. На забавите мъжете започнаха да й обръщат внимание. През всичките изминали години в Грийнуд единствен Ричард я беше канил на обяд; сега само за една седмица тя получи две покани, едната на някаква забава, а другата по телефона. Отклони и двете, но откри, че й костува усилия да отказва. Защо отказваше? Джери я молеше да му помогне, като му изневери и го напусне. Тя отказваше да се втурне към друг мъж. Мъже, които виждаше за пръв път, с радост биха я приели. Със своята незаангажираност и чистота тя беше ценна за тях. Те можеха да почакат.
Жените също започнаха да й обръщат внимание; след една твърде нещастна неделя в понеделник Рут беше споделила с Линда Колинз на чашка кафе, че двамата с Джери изживяват «критичен период»; след това група майки на плажа я поздравяваха особено енергично и някоя от тях заставаше мълчаливо до нея, в случай че тя желае да си поговорят. Озова се в някакво тайно общество на сестри-мъченици. Рут се питаше откога съществува това общество и каква доза състрадание не й е достигала досега, за да я приемат в него. Сега разбра, че Сали е стар негов член. Сали обаче напоследък рядко ходеше на плажа, а когато отидеше, две групи майки се оформяха забележимо около всяка една от тях — трагичните кралици на това лято. Рут, която в новата си роля подражаваше на Сали, след своето смътно признание пред Линда се загърна в плащеницата на сдържаността, като говореше малко и не отричаше нищо.
Нямаше желание да разговаря и с родителите си, които дойдоха от Пъкипси да я видят. Очилатото благо набожно лице на баща й възроди стария й гняв към неговата непроницаема обществена доброта, към неговия разсеян и все по-затвърдяващ се с годините навик да гледа на личните си проблеми през очите на обществото. Не, тя няма да позволи да бъде съветвана като една от многото енориаши, като картата жена-рогоноска от колодата на човешките тревоги. Рут знаеше, че със своя отмерен маниер той ще се опита да й се притече на помощ и ще я посъветва така, както би посъветвал всеки друг — не се безпокой, остави нещата да се развиват нормалко, запази достойнството си, мисли за децата; тя се почувствува гузна, че като му отнема възможността да й чете нравоучения (извън семейството му всички го имаха за мъдър съветник и по времето, когато Рут се сгоди, той й отправи меко предупреждение относно Джери, че «изглежда по-млад, отколкото е»), в същност му отнема единствената радост, която би могла да му даде — доверието на порасналата дъщеря. Но той я беше пренебрегнал, наранил я бе в мрачните стаи на техния енорийски дом, показвайки явното си предпочитание към майка й, облягайки се на нея, което завинаги бе притъпило чувствата му към неговите дъщери. От смътно уважение към техния женски пол той се беше преобличал в кабинета си, считали го бяха за свещено присъствие, беше се крил. Той беше вложил в Рут последиците на неуспеха, инстинктивното му очакване, което, когато Джери преметна крак над нея като малко момче, възсядащо своя нестабилен велосипед, затвърди някакво упорство в кръвта й. Тя отпрати стария човек необезпокоен в Пъкипси.
Никога не й мина през ума да каже на майка си. Майка й беше родена да бъде съпруга. Би се ужасила.
Рут си Помисли да се обърне към Ричард. Но Сали беше негова жена. По начина, по който той примигваше, хилеше се и се потеше здравата на забавите дори когато Джери и Сали прекаляваха, Рут виждаше, че в морето на разбиращите погледи той е самотен остров. Освен това не можеше да се предположи как би реагирал. Последствията биха могли да бъдат опасни за нея и това възпираше импулса да хване познатата ръка и под прикритието на шума от забавата да го заведе някъде, където да са сами. И накрая нейната интуиция й казваше, че той или дори по-лошо — Джери — би могъл да стане за смях.
И така поради липса на друг тя можеше да споделя само с Джери; нейният убиец беше нейният единствен довереник. Докато го изучаваше, опознаваше го като любовник на друга, а вероятностите, които при първоначалния шок беше отминала, взеха да се избистрят в съзнанието й. Имаше вероятност Сали да не го обича, имаше вероятност скоро да го загуби. Започнаха все по-добре да си допадат в леглото.
— Небеса — каза една нощ Джери, — защо беше така хубаво, Рут? Какво става с тебе напоследък?
— Не знам; просто си казвам — защо пък не? Нямам какво повече да губя. Всеки път си представям, че е последен и че мой естетически дълг е да го изживея най-пълно.
— Това ме натъжава. Толкова ли си уверена, че ще те напусна?
Тя почувствува, че той иска да е уверена и по този начин да постави своето решение в миналото, в царството на неизбежното.
— Не, не съм уверена. Мисля, че ще бъде глупаво от твоя страна да си тръгнеш сега, когато показвам такъв напредък в леглото.
— Може би съм решил, че не трябва да те напускам, докато не добиеш достатъчно рутина в леглото, за да хванеш следващия мъж.
— Не се безпокой, ще се справя някак.
— Но как? Аз не мога да си представя. За кого би могла да се омъжиш след мене?
— О… за някой идиот.
— Именно. Той ще бъде идиот. Той няма да е достоен за тебе.
— Тогава не ме напускай.
— Но Ричард не е мъж за Сали.
— Той е идеален. Те са създадени един за друг. Остави ги на мира.
— Не мога.
— Мислех, че ще можеш.
— Заблуждавал съм се. Това е ужасна отговорност — да бъдеш единственият достоен човек за някого.
Следващия път, когато се обади на Джери и чу заето, а после набра номера на Сали и чу същия сигнал, беше през едно делнично утро в единайсет без четвърт и децата играеха у съседите. Рут се обади на момичето, което понякога гледаше децата, но то беше отишло на плажа. Следващата възможност, мисис О, гледаше децата на Линда Колинз, която беше отишла на пазар в града. А мис Мърдок, каквато си беше грозничка, отишла на козметичен салон. После заваля и Рут се успокои, загледана в капките, които падаха през ситото на бряста. Каквото ще да става, реши тя. Да става, каквото ще.
Но внезапната лятна буря върна от плажа момичето, което гледаше децата, и то се обади по телефона на Рут. Тя го помоли да дойде следобед. Защо? Първоначалният й гняв се беше разсеял. Ако в сегашното си състояние отидеше при Сали, щеше да бъде объркана и глупава. Може би ще е по-добре да поговори с Ричард. Ще се изразява неясно, никого няма да изложи и все пак ще получи някакъв умен съвет. Той държеше кантора в Кенънпорт, над първия магазин за спиртни напитки на баща си; Рут беше ходила там, бяха правили любов на едно лепкаво канапе от изкуствена кожа, под илюстрацията на диви патици в полет, докато секретарката на «Недвижими имоти» в съседната стая блъскаше машината си, а апаратите в близкото предприятие за химическо чистене съскаха и тракаха. На нея й харесваха шумовете, които не можеха да я докоснат, харесваше й да стои гола зад матовото стъкло на заключената отвътре врата. Кенънпорт беше на двайсет минути оттук — петнайсет, ако натисне повече газта. Сложи си тънка пола и по-скромна блуза, така че да има приличен вид за Кенънпорт и все пак да не е прекалено официална, в случай че реши да посети Сали.
Нейният «Фолкън» изглеждаше лекомислен под допира на пръстите й в пропитата с влага бледа слънчева атмосфера, която последва бурята. Дърветата край пътя бяха в наситено зелено, тя ги беше виждала и преди, в едно платно на Моне или може би на Писаро? Червеникаворозовите петна по брезовите стволове бяха на Сезан. На мястото, където можеше да намали и да завие по стръмната алея за Сали, Рут увеличи скоростта. Пътят за Кенънпорт лижеше гумите й с нетърпелив шум. После един по един галерия от образи започнаха да я теглят към Грийнуд. Прашното бюро на Ричард във войнишко зелено: той беше мързелив и имаше малка вероятност да го намери в кантората. Да предположим — тя си представи техните голи тела на канапето: невъзможно, но какво друго би могъл да си помисли той? Облите уязвими глави на децата й: те ще се цупят и ще се чудят защо я няма, защо ги е оставила сами в къщата, над която плющи дъждът. Умореният маниер, с който баща й вдигаше рамене и навличаше палтото си, с брадичка, забита в шала, и отиваше посред нощ на двучасово заседание: гледай нещата в очите. Тя зави вляво по един страничен път, за да излезе на Орчърд Роуд, който по един малко заобиколен път щеше да я отведе обратно в Грийнуд при децата, Джери и Сали. Върна се към първоначалното си намерение да се види със Сали; по това време на деня ще могат да пийнат вермут вместо кафе — това можеше да помогне. Няколкото мили по посока на Ричард бяха грешно пилеене на време, грешка, която трябваше да бъде бързо заличена; тя препускаше така, сякащ Сали я чакаше. По-късно си даде сметка, че вероятно е превишила четирийсет мили.
Колата на Рут се занесе на завоя точно след табелата на Ротъри—Лайънз—Киуейнис, която поздравляваше дошлите в Грийнуд; на това място ставаше средно по една злополука на месец. Не само защото преминаващите коли оставяха маслени петна, които ставаха хлъзгави при дъжд, но и защото самото трасе беше построено погрешно. Често предлаганото изправяне на пътя беше неминуемо свързано с отрязването на една малка част от имението на Ван Хютен, което бе стояло непокътнато век и половина; сегашният мистър Ван Хютен, елегантен, патриотично настроен, отдавна разведен седемдесетгодишен джентълмен с въгленочерна коса и с всички предни зъби, се противопоставяше на посегателствата. Тъй като Рут беше участвувала в групата граждани, която помогна на мистър Ван Хютен да спечели изборите преди две години, тя не можеше по принцип да го обвинява, дори и когато смъртта изскочи пред нея на пътя.
С лек кънкьорски отскок колата се плъзна наляво като платноходка с изтеглен подвижен кил, Рут завъртя кормилото надясно и с изненада разбра, че то не й се подчинява; сякаш се оглеждаше в огледало, което се оказа прозрачно. После, в един по-късен отрязък от същия този разтеглен момент, нейният опит за контрол чудовищно се изопачи; колата се изви тежко надясно и пропускайки да натисне спирачките, тя видя, че се насочва към стената. Това беше ниска каменна стена, която отделяше платното от по-ниската редица дървета зад него — брястове, кленове и блатни дъбове. С мек удар колата прехвърли стената и продължи със залитане, късайки снопове листак от обвити в зеленина прави стволове. През първите метри от своето плъзгане Рут караше между дърветата; когато обаче броят им се размножи безнадеждно, тя се сниши на седалката и затвори очи. Колата спря наклонена напред. Рут затърси по пода запалената цигара, която беше държала преди малко. Беше изчезнала. Наблизо необичайно високо пееше птичка. Рут отвори вратата, която се опита да заяде, и излезе, като я затвори внимателно. Дъждът се беше превърнал в нежен полъх от влага. Синкавокафяв дим се изливаше равномерно от задницата на колата, а предното ляво колело се беше изкривило и застанало под странен ъгъл спрямо оста; Рут се сети за ключицата на Джефри. Двигателят тиктакаше обидено във влажната зелена тишина; Рут си помисли, че колата може да експлодира и ще е добре да спаси чантата си, В нея беще шофьорската й книжка.
Когато отвори отново вратата на колата и се протегна към предната седалка за чантата, по милувката на въздуха върху ръката й и крайно ясните очертания на листата Рут за пръв път забеляза, че предното стъкло на дясната седалка е счупено. Беше направо разбито. Парчетата, които висяха от рамката, бяха фино нарязани като тантела, а предната седалка беше изпъстрена с частици като груби бледи конфети. Когато докосна косата си, откри полепнал свъклен прах.
Чантата върху седалката беше отворена и пълна със счупени стъкла. Рут понечи да я изправи, но й мина през ума, че би могла да послужи за веществено доказателство. Измъкна портмонето си, изтърси стъкълцата от кожата му и провери дали ключът е в контакта. Възхитена от собственото си самообладание, тя се отдалечи от колата. По пътя я шибаха мокри клони. Всяко жилчесто листо и чаталеста клонка й се струваха очебийно изкуствени в това прозрачно пространство, сякаш ги гледаше през стереоскоп, неестествено свежи и чисти; по важното свистене на гумите и шума от профучаването на някоя невидима и невиждаща кола по пътя Рут обаче заключи, че не е мъртва и че това не е раят.
Разбра, че е навлязла в чуждо имение; трябва да се махне от скъпоценната земя на Ван Хютен. Беше повредила стената и дърветата му. Шубраците се завъртяха около нея със застиналото движение на сцена, нарисувана върху платнището на панаирджийска въртележка. Направи още няколко крачки с прогизналите си обувки с висок ток и обраслата с папрат земя й се стори странна. Самият факт, че можеше да ходи, й подсказа, че няма счупена кост. Погледна надолу, оправи полата си отпред и забеляза, че и двете й колена са ожулени — не можеше да си представи как. Кървяха слабо и тя беше доволна, че не е обула дълги чорапи, тъй като щеше да ги скъса. Дясната й китка беше схваната. Заразглежда ръцете си и колкото по-дълго ги държеше пред очите си, толкова повече трепереха. Зад нея тиктакането на мотора се сливаше със звука на капките дъжд и затормозващо повтарящата се птича песен. Изпъна рамене и пое въздух; ситният дъжд гъделичкаше лицето й с нежната си коса. Опита се да каже някоя молитва, но това желание се разби във възбудената преграда на ума й. Хвана се за един нисък клон и се изтегли на шосето. Сплъстените окапали листа образуваха хлъзгав тор, а подобният на сюнгер мъх пленяваше острите й токчета. Изкачила се на нивото на пътя, Рут намери пролука, където с помощта на един изгнил прът и разклатен камък успя да прескочи стената. Здрава и невредима, погледна назад към колата, с радост, примесена със скръб — към стоте си коня, към своята независимост, така странно и кротко паркирана дълбоко и ниско между дърветата. Приличаше й на картина от Русо; педантично нарисуваните клонки и листа, атмосферата на статично доброжелателство, мирното чудовище, хрупащо зеленина до забрава, сред папрат и меки бурени. Тя сякаш чуваше смеха на Джери и в нея се зароди срамежливата мисъл, че той ще бъде горд, задето се е осмелила на това и задето е оцеляла — нещо, което я правеше безразсъдна и великолепна като Сали.
Докато Рут стоеше встрани от пътя, минаха три коли. Хората в едната от тях — някакво «Комби» — се намръщиха възмутено, когато им замаха. Помислиха я за проститутка. После спря един камион, устремил се към Грийнуд, и хората само като погледнаха разранените й колена, разрошената коса и повредената стена, разбраха всичко. Подкараха я към полицейския участък. Седна между двама мъже, които продължиха да разговарят за някакъв скандал във връзка с кмета на града, който настоявал да канализират собствената му улица в противоречие с градоустройствения план, сякаш тя самата участвуваше в разговора им. Камионът мрънкаше, боботеше, припомняше: преди години, през лятото, преди да отиде в художествената академия, тя имаше приятел, шофьор на камион в една ферма. Били имаше клепнали уши, красив гръб, когато работеше гол до кръста, и малки амбиции, което беше ядосало баща й. Той я обичаше по своя простоват, удобен начин. Тогава всичко им беше удобно — целувките, мълчанието — и той беше дружелюбен, но безсърдечен относно общото им бъдеще; тя «пробиваше», надрастваше го. Той се беше опитвал да спори, но излизаше самонадеяно, а после се оказа твърде късно — лятото бе свършило. Сега, когато се лашкаше напред-назад, така че тялото й докосваше ту единия, ту другия от тези мъже на средна възраст, солидни, потънали в мислите си, уравновесени, Рут се почувствува така бодра, както не се беше чувствувала от седмици. Щеше да сподели с Джери.
В полицейския участък я изслуша един висок рус полицай. Рут го познаваше бегло; той имаше полско име и когато стоеше на училищното кръстовище с висок калпак с черни наушници, приличаше на заточен принц посред зима. Никога не беше говорила с него. Рут обясни:
— Карах си напълно нормално, когато колата си втълпи, че трябва да излезе от шосето и да прескочи стената.
Прозорците бяха отворени за светлината, която се оттегляше с угасването на следобеда, а полицаят пишеше много бавно и химикалката късаше хартията. Рут описа как колата се плъзнала първо насам, после натам, как меко преминала през стената и сама се запровирала между сплетените дървета, докато накрая по собствено желание спряла. Тя не си спомняше да е натискала спирачките. Предполагала, че няма да е правилно; нали така съветват хората при подхлъзване? Излязла от колата със стъкла в косата. Изпод колата излизал пушек и тя проверила дали е изключила двигателя. Предното колело изглеждало безнадеждно изкривено, иначе би се опитала да я извади от горичката. Полицаят попита с каква скорост е карала. Тя каза, че сигурно с четирийсет мили, не повече от четири йсет.
— След като трийсет и пет — каза той, записвайки бавно — е ограничението за този завой, нека приемем, че сте карали с тридесет и пет.
Елегантността на тази плоска маневра я плени. През цялото лято се беше борила с несъответствия като това, между ограничението на скоростта и своята действителна скорост, а този полски принц й бе показал как да ги премахне, как да направи реалното идеално. При опита да изрази своята благодарност Рут се изчерви — почувствува как не само лицето й гори, но гърлото, гърдите, бедрата. Полицаят каза, че докато тя телефонира на съпруга си, той ще се обади да изтеглят колата й.
— Но той работи в Ню Йорк. Мога ли да стигна пеша до къщи? Няма и миля.
— Не — каза младият полицай с безразличието на светофар.
— Но на мен наистина нищо ми няма — настоя тя, сигурна в мнението му, че е пострадала при злополуката.
— Вие сте в шоково състояние — каза той. — Имате ли някой в града, на когото можете да се обадите да ви вземат? Някоя приятелка?
Аз нямам приятелки: Рут почувствува, че той ще се ужаси, ако тя му каже това. Затова каза:
— Добре, ще се обадя. Но не съм сигурна дали ще мога да се свържа с него.
Ричард обаче отговори веднага от Кенънпорт. Той беше стоял там и чакал края на мълчанието й.
— Дик? Здравей. Аз съм Рут. Не исках да те безпокоя, но току-що излязох с колата извън пътя, а Джери е в града и няма да ме пуснат от полицейския участък, ако не дойде да ме вземе някой. Казват, че съм имала шок.
— Лек шок — вметна полицаят.
— Бейби — каза Ричард. — Това е фантастично, отново ти чувам гласа. Целият треперя от вълнение.
— Недей да трепериш — каза тя. — Въпросът е чисто практически, Свободен ли си, или заместницата ми в момента е на работа?
Тя знаеше, че полицаят слуша, и въпреки това не я беше грижа какво говори, сякаш като бе счупила стената на Ван Хютен, беше излязла на зелен простор.
— Няма заместница, няма заместница — говореше Ричард със своя подлудяващ маниер да се прави на много делови. — Ти си в грийнудския кокошарник, така ли? Идвам веднага.
— Много си мил, Двайсет минути?
— Десет.
— Не препускай! Моля те. Една катастрофа на ден е достатъчна.
— Слушай, това шосе го зная като петте си пръста.
Когато окачваше слушалката, Рут си помисли, че сама го е заслужила. Какво я беше прихванало да му се обажда? Гневът, предположи тя. Съжали, че не Джери, нито Сали, а Ричард трябваше да й бъде жертва в този случай. Но човек в края на краищата си избира жертви, с които може да се справи, по свой ръст, А и каква жертва беше това да помоли своя стар любовник да измине осем мили, за да я откара на още една миля? Полицаят й предложи чаша кафе и каза, че от пътна помощ се обадили и обяснили, че няма да могат да измъкнат колата й до утре сутринта. Полицейското радио пращеше в един ъгъл, полицаите се въртяха с купища листове в ръцете и тя се почувствува изместена от центъра на вниманието им. С удоволствие се остави да я забравят. Слава богу, че зад стените на къщата й съществува друг свят, където мъже полагат грижи за нея и получават пари за това. Непременно трябва да сподели с Джери колко щастлива се е чувствувала в полицията.
Когато Ричард влезе, той обяви своето присъствие с думите:
— Дошъл съм да взема мацката от пандиза.
— Мистър Конънт? — запита младият полицай, без да се усмихва.
— Матиас — каза Ричард. — Аз го замествам. Как е тя?
— Младата дама е родена е голям късмет — каз му полицаят. После се обърна към Рут: — Човекът о пътна помощ огледа колата и каза, че няма да может повече да я карате. Напълно е разбита.
Опитвайки се да влезе в тържествения тон на полицая, Ричард запита:
— Да я заведа ли на лекар?
— На ваше място така бих постъпил.
— Не ставай глупав — каза Рут на Ричард, раздразнена вероятно от начина, по който й отнемат полицая. Неговото аристократично безразличие се бе заменило с благоразумна тъпота; той й подаде доклада за произшествието. В около 13,45 ч… тъмносиният «Форд» комби с четири врати, управляван от мисис Джерълд Конънт… със скорост тридесет и пет мили в час… водачът е получил явно незначителни наранявания… превозното средство е напълно негодно за управление. Почеркът му беше недодялан. Тя подписа и излезе с Ричард. Беше забравила колко по-едър е той от Джери. Учуди се на себе си, когато хвана ръката му.
— Какво има? — попита той, когато седна зад волана на любимия си стар «Мерцедес».
Тя беше забравила и тази любопитна вдлъбнатина на горната му устна, увисналата долна устна, уязвимите размери на неговата малодушна лъвска глава.
— Какво имаш пред вид?
Нещо страшно ставаше в гърлото на Рут; в него се беше появила сребриста паяжина, също и в синусите, в очните дъна, във всички дупки на черепа й.
Устата на Ричард трепна нетърпеливо:
— Напразно си се подплашила.
— Такъв инцидент може да се случи на всекиго. Пътят.
— Майната му на инцидента. Цялото лято се държиш истерично. Пак ли ти къса нервите Джери, дето не можеш да прогониш оная с косата?
— Не, Джери не говори вече за смъртта.
— Тогава сигурно у вас цари мир.
— Не съвсем. А у вас как е?
Той не разбра намека. Дъгата от скреж покриваше роговицата на окото му като шапчица.
— Добре — каза той мрачно, — не искаш да говорим…
— Аз искам да говорим, Ричард. Но…
— Но жената на онзи другия би могла да надуши нещо, ако сега изплюеш камъчето, нали?
— Коя жена на онзи другия?
— На моя заместник, неговата булка, мацка, фльорца, женска — каквото ти измъти мозъкът. Пак ли си правите игрички? Дейви Колинз, щастливецът? Той има вид на голям сваляч на волейбола. Господи, Рути, кога най-сетне ще си дадеш почивка и ще смениш тази невротична таратайка, за която си омъжена? Така ти просто се скапваш. Все едно, че казваш на стария барон фон Мазох: «Ела ме изяж.»
— Продължавай, Ричард. Ти ме ласкаеш с предположението си, че съм си намерила нов любовник. Но аз не съм. Освен това не мисля, че Джери е половин мъж. Може би аз съм половин жена.
— Жена и половина, доколкото си спомням. Но както и да е. Аз съм дете-идиотче. Превъртяла ми е шайбата. Изпрати ме по дяволите! Но и ти върви по дяволите. За какъв ме вземаш — за някакво такси веднъж в годината ли?
— Къде отиваме?
Той я извеждаше извън града — към дърветата, проядената от червеи пътека, езерото, където неподвижният рибар не улавяше нищо. Паяжината в главата й се скъса и тя започна да плаче; сълзите бързо обляха цялото й лице, тя се тресеше и се опитваше да пищи. Пред очите й непрестанно бяха онези дървета и как тя плава с колата между тях. Сълзите се примесиха с думи и вече нямаше спиране.
— Не, закарай ме в къщи. Закарай ме в моя дом и ме остави. Това те помолих, това обеща, не искам да се натискаме, не искам интимни разговори, просто искам да си отида в къщи и да умра, Ричард. Моля те. Прости ми, но не мога повече. Ти си безкрайно прав и безкрайно неправ и това ме убива. Убива ме. Ти си единственият човек, с когото мога да говоря, и възможно най-неподходящият. Прости ми. Беше хубаво. Дори много хубаво. Не си виновен ти. Аз те харесвам, Ричард. Не прави тази глупава, обидена муцка. Не си виновен ти. Виновно е… всичко.
— Успокой се, успокой се — говореше той уплашен, като се опитваше да свърне в една твърде тясна алея, където хората бяха боядисали камъните и поставили цяло семейство от пластмасови патки на поляната пред къщата.
— Не мога наново, не мога да се върна пак към онова, към нас двамата; моля те. Прости ми, че те повиках; тогава не разсъждавах. Трябваше да повикам Линда, Беше чудесно. Ти си някак си така дяволски чудесен. Прекрасен си.
— Говори по същество — каза той, като гримасничеше и се бореше с волана. — Картината ми е ясна.
— Не ти е яона, там е работата — каза Рут. — И именно това ме убива.
Той спря под бряста, за да слезе тя.
— Сигурна ли си, че не искаш да извикам лекар? Тези контузии са много коварни.
Вън от колата, тя се наведе и го целуна по устата. Той целуваше добре, твърдо, но не жадно, както Джери. Сълзите й пресъхнаха; чувствуваше главата си като прежулена.
— Ти си чудесен — каза тя и прибави с присъщата си ненужна любов към истината, — колкото и да е странно.
— Господи — каза той. — Благодаря ти. И така, можеш да разчиташ на мене. Обади ми се при следващата катастрофа.
— Ти ще бъдеш първият, на когото ще се обадя — каза му тя.
Сигналът за заето престана; тя се свърза с Джери в службата и му разказа за произшествието. Той се върна половин час по-рано от обикновено и пожела да види колата преди вечеря. Когато се отправиха по Орчърд Роуд, крайпътни камъни, веранди, зелени поляни, деца и дървета се сливаха от скоростта и Рут го помоли:
— Не карай толкова бързо.
— Карам само с трийсет.
— Струва ми се по-бързо.
— Искаш ли да караш?
— Не, благодаря.
— Искам да кажа въобще някога. Нервите ти са доста разнебитени, не мислиш ли?
— Не. Все пак ми се струва невероятно, че отново се возя на кола.
— Как се върна от полицията?
— Един полицай ме докара.
— Да се обадим ли на лекар? Как са ти вътрешностите? Много ли ги разлашка?
— Всичко мина много леко и гладко. Ужасното беше само дето не натиснах спирачките. Просто не се сетих.
Тя описа смущението и паниката си, сигнала заето, жените, които бе търсила за децата, подминаваното на алеята за Сали и внезапното лудешко връщане обратно. Не спомена нищо за Ричард. С всеки нов разказ станалото се запечатваше в нея като при повторение на филм — подхлъзването към едната страна, след това към другата, стената, притихналите дървета, райската красота на дърветата и наситеността на капките, изцеждащи се от клоните, когато излезе от спрялата димяща кола. Всеки път, щом си припомняше тези образи, те ставаха все по-ярки; сега, когато двамата с Джери се отправяха към сцената на катастрофата от противоположната посока, те се преплетоха причудливо със сегашната действителност. Той паркира колата на банкета, излезе и понечи да пресече шосето. Рут каза, че не иска да отиде и че ще го чака в колата. Той вдигна вежди и тя промени решението си. Джери очакваше от нея да разсъждава трезво. Заедно прекосиха асфалта. Тези следи от нейните гуми ли бяха? Не беше сигурно, а тук имаше толкова много следи. Но тук, където две прекъснати бразди минаваха през мекия банкет и половин дузина камъни бяха съборени от върха на стената, оттук тя беше скочила. Кората на едно дърво беше смъкната отвисоко; по-нататък видяха огънатата и обелена на ивици кленова фиданка. Колата се бе опитала да се изкатери по нея и я бе стъпкала. В паметта си Рут не можеше да свърже своя нежен полет с тези груби белези. По-нататък в горичката имаше още обелени дървета, а следите от гумите личаха като рани от огромни пръсти, прорязали меката земя, покрита с гниещи листа и млада папрат. Джери се удиви колко далече беше отишла колата, между дърветата, които би трябвало да я спрат, преди нейният устрем да попадне в плен на калта и шубраците.
— Навлязла си стотина фута.
— Всичко ми се струваше така абстрактно. — Рут се запита дали той не я подканва да се гордее с това.
Джери слезе от колата, отвори вратата, извади географските карти и регистрационния талон от нишата за документи и няколко кърпи и плажни играчки от задната седалка. Още веднъж обиколи колата, като се усмихваше, а от другата страна — онази, която Рут не виждаше — се разсмя. Върна се при нея, прескочи стената и каза:
— Цялата дясна страна е хлътнала. Прилича на станиол.
— Може ли да се поправи?
— Край. Веднъж огънеш ли рамката, гледай по-бързо да вземеш застраховката. Такива неща не се поправят.
— Горката ми стара кола. — В нея сякаш се нагъна метал и даде форма на мъката й. — Безсърдечно е да я оставим така край пътя.
— Хората от пътна помощ ще дойдат и ще я извлекат. Хайде. Да влизаме.
Вътре в неговия стар «Мъркюри» с подвижен покрив изведнъж я лъхна на Сали. Рут се сепна.
— Да тръгваме — каза той. — Имаме деца.
— Най-после да се сетиш — каза тя.
— Никога не съм забравял. Ами ти? Ако се беше сетила за тях, щеше ли да тръгнеш да правиш автофокуси?
Той отпусна рязко амбриажа, «горена гума», както казваха младежите. Не трябваше да й говори така; беше грозно.
— Това беше случайно произшествие — каза тя, решила да запази спокойствие.
— Това беше фокус — каза Джери. — Преднамерен фокус. Домакинята, която предизвиква смъртта, с нейното огромно влечение към смъртта. Ти дори не си натиснала спирачките.
— Мислех, че при поднасяне не трябва. По-важно е да се овладее воланът.
— Да се овладее воланът! Но как е било възможно, как, по дяволите, си можела да овладееш волана?
— Ти си вън от кожата си — каза тя, преценявайки внимателно всяка дума, като стълба с прогнили стъпала, — че се разминах.
— Със смъртта?
— Да.
— Не е точно така — каза той, като се замисли. — Очаквах бог да даде знак и ето го. С това той иска да каже, че нищо няма да се случи. Освен ако ние двамата с тебе сами не го накараме да се случи.
— Чуваш ли се какво говориш? Излиза, че желаеш смъртта ми.
— Така ли? — усмихна се той спокойно. — Това са само твои фантазии.
Той престана да се усмихва и тържествено я потупа по бедрото:
— Искаш ли нещо да се случи?
— Не.
— Добре, тогава отпусни се. Ти си неуязвима. Нищо няма да се случи.

 

В деня след злополуката Сали се приближи на плажа до Рут с нагласена усмивка и премрежени от сълзи очи и я увери колко се радва, че не е пострадала. Рут й повярва и съжали, че поради изненадата си не успя да й отвърне с повече от едно кимване.
Когато се отдалечаваше, Сали й се видя отслабнала; по бедрата й отзад имаше отпуснати гънки. Когато всички те бяха по-млади, тялото на Сали изглеждаше гладко като на манекен, като машина. Двете жълти петна на нейните бикини избледняха и се сляха с общия фон на тълпата по плажа. На следващия ден Сали се качила с трите си деца на един самолет и отлетяла за Флорида, където брат й живеел с втората си жена в портокаловите горички край Лейк Уейлз. Рут научи това от Джери, който явно я бе поощрил да замине.
— Защо?
— Беше станало непоносимо за нея; пълна безизходица.
— Каква безизходица? Какво всъщност разбираш под безизходица?
— Безизходица е, когато липсва алтернатива. Животът е безизходица. Невъзможно е да живееш вечно, невъзможно е да умреш. Невъзможно е да се оженя за Сали, невъзможно е и да живея без нея. Ти не знаещ какво е безизходица, защото невъзможното не те интересува. Очите ти не го забелязват.
— Каква е целта на това заминаване? — попита тя. — Предполага ли се, че и ти ще отидеш при нея?
— Я гледай, не бях се сетил за това. Никога не съм ходил във Флорида.
— Не ставай смешен.
— През септември ли цъфтят портокалите?
— Ако заминеш, повече да не си стъпил в този дом.
— Как си представяш да замина? Разсъждавай трезво. Тя е там, за да си почине — от Ричард, от мене, от тебе, от всичко. Тя е изтощена. Това лято на чакане беше най-жестокото нещо, което можа да измислиш. Така я убиваме ти, аз и как му беше името. Досега тя се крепеше само с лекарства и в момента е отчаяна.
— Лекарства — лигавщини. Всяка жена умее да се доведе до такъв вид отчаяние, когато иска да получи нещо. Тя иска да избягате заедно.
Той се замисли върху тази възможност и лицето му доби проницателен израз и остри черти — сякаш сам се бе нарисувал, — израз, който тя си спомняше от дните, когато двамата заедно се съсредоточаваха върху модела, поставили стативите си един до друг.
— Не вярвам това да е най-подходящият начин — каза той. — Мисля, че ако някога стане, трябва да има адвокати; съдебни поделби, покрусени родители, хлипащи дечица и тям подобни. Представи си как само биха се чувствували нашите деца, ако сега изчезнех с мисиз Матиас, Боби, Питър и мъничката Теодора? С тези ужасни деца — те всичките приличат на Ричард. Всичките са грубияни.
Децата, особено Чарли, растяха неспокойни. Преди Джери обичаше след работа да играе с тях на гоненица в задния двор или да ги води и трите да поплуват вечер в басейна на Хорнънгови, а сега не правеше нищо в къщи, само седеше, гледаше втренчено, пиеше джин с тоник, слушаше плочи на Рей Чарлз и говореше с Рут, опитвайки се по-умерено да подреди думите и душевните им състояния в такава комбинация, която би намерила ключ за това положение и би освободила сърцето му. На трапезата погледът му беше отнесен; виждаше Сали. Минаха дни, седмица, десет дни и нито Джери, нито Ричард знаеха кога смята да се върне Сали. Пъстра птичка, чуждоземна по своето оперение, тя беше отлетяла за тропиците; оттам, далечна, но незабравима, отправяше песента си към тях — сигналът за заето в работата на Джери беше нейната песен. В пристъпи на гняв и отчаяние Рут съжаляваше мъжа си, той изглеждаше така «разнебитен». Неговите пъстри ириси бяха като разкъсани и вън от къщи държеше главата си странно наклонена, сякаш слушаше сигнал или като Исак очакваше удар свише.
— Моля те, реши се — настоя Рут. — Ние ще преживеем някак, само ти реши какво искаш и престани да мислиш за нас.
— Не мога — каза той. — Това, което искам, твърде много засяга всички останали. То е нещо като уравнение само от променливи величини. Аз не мога да го реша. Не мога. Тя плаче по телефона. Искам да сдържа сълзите си. Държи се смешно и храбро. Казва, че там е сто и десет градуса по Фаренхайт и снаха й се разхожда съвсем гола.
— Кога се връща?
— Опасява се, че ще трябва да е скоро. Тя и децата запълнили къщата и почнали да ги гледат накриво.
Докато всекидневието на Рут беше запълнено с грижи за децата и домакинството, в сънищата й нахлу някаква необичайна жестокост. Насилие, рязане на крайници и бясно препускане хвърляха в един и същ куп сцени и лица от най-отдалечените ъгълчета на нейния живот. В едни и същи сънища тя пътуваше с кола по Върмънтското шосе към мястото, което наемаха за почивка през лятото. Най-вероятно това беше отсечката под изоставената дъскорезница, където коловозите бяха най-дълбоки, защото слънцето никога не проникваше през нависналите клони, за да изсуши калта. Те препускаха. Отпред, в дълга черна открита двуместна кола, баща й, Дейвид Колинз и дребната стара лейди от издателство «Бейбър» седяха с изправени гърбове един до друг; караше баща й и това я уплаши, защото той беше толкова безразсъден, колкото могат да бъдат само свещениците, а напоследък поради своята засилваща се глухота не забелязваше колите отстрани и отзад. Рут и Джефри бяха зад тях в една странна ниска талига без всякакви видими движещи я сили. Летяха плавно и все пак колелата докосваха набраздения път, Тя чувствуваше безпокойството на сина си като свое, внезапно колата отпред спря като на застинал филм. Дейвид и татко се държаха отстрани, но старата лейди между тях нямаше за какво да се хване и мигновено изчезна от погледа й. Всички се скупчиха над нея. Тя лежеше встрани от пътя на прашната трева — една малка сгърчена купчинка кости. Ударът беше скъсил тялото й в черната рокля, а краката й бяха гадно потрошени и стърчаха от тялото като крака на паяк. Лицето й, жълто и забулено от разпиляната коса, беше наклонено назад, а когато отвори уста, зъбите й, удължени протези, се изплъзнаха надолу като падаща желязна врата. Тя умираше премазана. Опитваше се да каже нещо. Рут се наведе да я чуе и сънят се пренесе в едно морско царство, царството на синьозелената вода, с алкален блясък от кораловия пясък върху бялото дъно — водата на Карибско море, на Сент Джон, където бяха ходили с Джери веднъж преди години, когато тя беше бременна с Джефри. Може би се бе опитала да си представи Флорида.

 

В събота Джери каза, че отива в града по работа; след час й се обади по телефона.
— Рут — каза той с глас, два тона по-нисък от нормалния. — Мога ли да дойда да си поговорим?
— Естествено.
Коленете й се разтрепераха.
— Кои от децата са в къщи?
— Само Чарли. Джоана заведе Джефри на разпродажбата при гаража на Кантинели.
Тя отиде в кухнята, напълни си една водна чаша с вермут и я изпи, сякаш беше вода, вода с вкус на огън. Все още беше в кухнята, когато той влезе през задната врата; заедно с него влязоха песните на щурците и сухата футболна миризма от края на лятото.
— Говорих със Сали — каза той. — Тя трябва да се връща от Флорида. Децата й нервничат. Училището започва след седмица.
— Добре. Е, и? — Джери явно не се беше доизказал. Тя попита: — И всичко това си казахте по онзи телефон в дръгстора?
— Използувах другия, на гърба на Тексако. Тя иска да знае дали ще замина веднага при нея. Лятото свършва.
— Все още не е дошъл Денят на труда.
— Вече е септември.
Треперенето се беше предало от краката в корема и тя почувствува там паренето на вермута като нож, забит толкова здраво, че плътта около него не мюже да кърви.
— Недей да пребледняваш — изтърси Джери.
По лицето му беше изписано неясното съчувствие, с което би извадил треска или трън от ръката й, или от крака на някое от децата.
Тя запита със самообладание, което той трябваше да оцени:
— Къде имате среща?
Той вдигна рамене и се засмя заговорнически:
— Не знам. Вашингтон? Уайоминг? Тя ще бъде с проклетите си деца, разбира се. Неудобно е, но все пак някак ще се справим. И други са се справяли.
— Не са много.
Той се втренчи в изтъркания линолеум на пода.
— Искаш ли да отидеш? — попита тя.
— Страх ме е, но искам. Искам да отида, кажи ми да отида.
Тя вдигна рамене, облегната на мивката, като държеше малката чаша с нейния наклонен остатък от алкохол.
— Щом е така, върви.
— Ще имаш ли нужда от нещо? Имаме над хиляда в чековата книжка и може би около осем хиляди и петстотин в банката. — Той сякаш направи опит да я докосне, като вдигна двете си ръце едновременно; тялото му й заприлича на тежка машина, която се движи със сляпа решителност, а беззащитният прегазен пешеходец пищи отзад.
— Ще се оправя — каза тя, пресуши последната глътка от чашата и в допълнение я хвърли на пода.
Парченцата и капките се разлетяха и застинаха във вид на звезда над мраморните шарки на стария зелен линолеум.
При шума Чарли се втурна в кухнята; Рут беше забравила, че той е в къщата. Беше слабичък и дребен за възрастта си, с будно изящно лице и с близнат кичур като на Джери, който все не можеше да бъде сресан.
— Защо направи това? — попита той усмихнат готов да чуе, че е било шега.
От трите деца той разсъждаваше най-логично, възгледите му за «шегите» спокойно биха могли да надхвърлят неговия детски свят. Той стоеше в очакване, малък и усмихнат. Беше на седем години. В къси панталонки с цвят каки, а голите му гърди бяха загорели от лятното слънце.
Рут избухна: почувствува как от очите й избликва солена вода като извор. Каза на детето:
— Защото татко иска да ни напусне и да отиде да живее с мисиз Матиас!
С пъргавината на ударена котка Чарли побягна от кухнята; Джери го последва и през рамката на вратата Рут ги видя като в жанрова картина на холандски майстор — детето, седнало на креслото с високи облегалки, голите му крака изпъкнали, главата упорита и лъчезарна, а бащата, обут в новите си джинси «Ливайс» и гуменки, коленичил, се опитва да го прегърне. Чарли не се даваше лесно да бъде хванат. Брястът на Рут при бави към сцената един прозорец в жълто и зелено.
— Не плачи — молеше го Джери. — Защо плачеш?
— Мама каза… Мама каза, че искаш да живееш… — сподавено хлипане разшири гърдите му — с онези деца.
— Не, не искам. Искам да живея с вас.
Рут не можеше да ги наблюдава повече. Внимателно, защото беше боса, събра счупените стъкла. Парченцата — някои от които бяха фини като прах — се изсипаха със звън в кошчето за отпадъци. Прахът става прах. Когато свърши, Чарли зашляпа към нея по чистия под и каза:
— Татко излезе. Каза, че ще се върне.
Той предаде това послание, изпълнен с достойнството на парламентьор.
Джери се върна, когато Рут слагаше сандвичите със сирене във фурната да се препичат за обяд. Беше задъхан, олекнал, втренчен и приличаше на плашило. Някаква кола изписка на шосето.
— Обадих се на Сали.
Тя затвори вратичката на фурната, провери ключовете и каза:
— Е, и?
— Казах й, че не мога да отида. Описах й случката с Чарли и казах, че просто не мога да отида. Тя се връща при Ричард утре. Каза, че не е особено изненадана. Много се ядоса, задето си използувала децата, но аз й казах, че не си го направила нарочно. Звучеше доста раздразнено.
— Кой би могъл да я обвини в това нейно състояние?
— Аз например — каза Джери. — Аз обичах тази жена и тя не трябва да насилва нещата.
Устата му беше свита, а гласът студен, отегчен от страстта, както лятото е отегчено от слънцето.
Рут се попита дали има смелост да съжалява Сали; двете заедно бяха живели в този мъж и прогонването на другата жена й изглеждаше твърде своеволно и жестоко. Рут искаше да научи още, да чуе всяка дума, която е казала Сали, да чуе нейните писъци; но Джери държеше плътно затворено своето съкровище. Джоана доведе Джефри от разпродажбата — бяха купили един пепелник с форма на пиленце — и разговорите стихнаха.

 

На следващия ден Сали дойде на волейбол. Беше септември, неделя, с леки сиви облаци, не толкова студено, колкото ветровито, сякаш някъде във времето беше забравена открехната врата. Сали, която през юли идваше по жълтия си бански под някоя риза на Ричард, завързала краищата й на корема си, се беше върнала към белите панталони и жарсената блуза с извито деколте, които бе носила в началото на лятото. Кожата на лицето й изглеждаше загрубяла; загарът от Флорида беше надиплил бели бръчици в ъгълчетата на очите й. От всички страни я поздравяваха, сякаш завръщането й беше някакво драматично избавление. Ричард, по бермуди, беше по-любезен, отколкото в деня, в който нахълта в полицейския участък. Рут се чудеше какво толкова бяха правили двамата със Сали, за да изглежда така дружелюбно замаян. Без да се вдълбочава в играта, той продължаваше да забива лесни топки в мрежата и да залита към хората. Веднъж се блъсна в Рут и й лъхна на джин. След това Джери извика: «Сали!», за да спаси една топка, посрещната лошо от него и политнала към нея; тя се изпъна в опита си да скочи, но топката падна недокосната между нея и мрежата. Неговият вик, молба да бъде спасен, дълго вися във въздуха, недокоснат от мълчанието на другите. Цялото им минало беше потънало под повърхността на играта, изхвърляйки на брега Джеривия накъсан, отчаян стил на игра. Той скачаше, гмуркаше се, падаше в мръсотията сред счупените стъкла, за да спаси невъзможни топки — приличаше на луд, откъснат от реалността, като риба на сухо. Всичко това беше заради Сали; но нейното загрубяло от слънцето сърцевидно лице беше мъртво като него. За последен път Джери отрови неделната вечер със скръбта, която следваше волейболните мачове; следващият ден беше Денят на труда. Волейболът, лятото, любовните авантюри бяха свършили. Децата отново тръгнаха на училище; случайните срещи на някоя поляна или край морето уж заради децата, приключиха. Минаха седмици, без Конънтови и Матиасови да се срещнат…
Рут се чувствуваше измамена. Въпреки слабите си и редки опити за съпротива тя се бе настроила за поражение, което й бе отнето от нейните собствени сълзи и сълзите на сина й — на кои точни везни детските сълзи тежат повече от мъжките? Джери си подби цената със своето държане, което не съответствуваше на нещастието му. Рут намери в колата му брошура «Децата след развода». Той се опитваше да определи цената на една неопределима постъпка; ако всяко дете — Джоана, Чарли и Джефри — изплаче по един литър сълзи, той ще остане, а ако е само по половин — ще напусне. Ако шансовете Рут да се омъжи отново са седемдесет на сто, той ще напусне; ако са по-малко от петдесет — ще остане. Това беше унизително; един мъж не трябва да остава при една жена от съжаление или ако го направи, то не трябва да й казва. Джери нито й казваше това, нито твърдеше противното или по-точно, казваше и двете по различно време. Това, което говореше, нямаше никаква конкретна стойност; Рут почти не го слушаше, като долавяше само по мелодията на думите му, че нещата още не са уредени, че не е дошла кулминацията, че той не се е отказал, че още е влюбен, че макар и да е загубил Сали, образът й живее в него по-жив от всякога, че нищо не е приключено, че той се чувствува неудовлетворен, че жена му го измамила, като се е показала несръчна и не е успяла да умре, вината е изцяло нейна, тя никога няма да се чувствува спокойна.
Рут беше престанала да разбира себе си; границата между това, което виждаше, и онова, което самата представляваше, беше загубила ясните си очертания. Когато септември се изниза, огнярят дойде и пусна парното, а в хладните нощи то се включваше и изключваше само. Будна в леглото, Рут се стряскаше от необичайното ромолене, неуверена дали е истинско, и ако е, дали идва от парното под нея, или от някой прелитащ самолет, или пък от стълба с трансформаторите срещу прозореца на спалнята. Някъде в живота й препускаше един двигател, но къде точно? Тя беше сигурна, че Джери и Сали са се наранили един друг до такава степен, че не могат да се съберат отново, но освен това чувствуваше как съдбата напира, как от тъмните сенки в собствения й мозък се оформя една схема на външните събития. Светът е изграден така, както ние си го представяме, това, което очакваме, се случва, а очакваме всъщност онова, което желаем. Както негативът има нужда от проявяване, така и тя самата бе имала нужда от Сали. Иначе защо би било това нетърпение, с което Рут оглеждаше несъвършенствата в красотата на тази жена — горчивата бръчка в единия ъгъл на устата й, прекалената сочност на устните й. Тя искаше Сали да бъде съвършена така, както искаше Джери да бъде решителен. Рут не харесваше религиозното удовлетворение, което той изпитваше от своето раздвоение; с това той обичаше да доказва, че единствено разграничаването на душата от тялото е способно да спаси човешкия род от гибел. Звярът на неговата любов твърде лесно бе направляван от сигналите на нейния мозък. Само едно пожелаване при пълнолуние бе нужно, за да остане три месеца при нея, и беше изчезнал напълно при едно друго нейно слабо махване с ръка — при проблясъка на сълзите на Чарли. Твърде лесно, твърде странно. Рут подозираше, че през лятото все още е имало остатък от заряд, който сега, когато нощите се бяха изравнили с дните, трябваше да бъде унищожен чрез някаква последна проява на волята й. Тя беше затворничка; пукнатината между нейния мозък и света, над която бе прехвърлен мостът на хилядите нишки на възприятието, сега съвсем се беше притворила, оставяйки Рут така неподвижно притихнала, както е белият еднорог, затворен в тъканта на гоблените.

 

В последния петък от месеца Колинзови ги убедиха да отидат на гръцки танци в Кенънпорт. В стария Кенънпорт, закрепен за морето чрез скърцащи докове и плачещи чайки. Танците бяха в сутерена на сградата на ветераните от войните — една голяма облицована с дърво постройка с квадратна кула, разположена на склона на хълм с четириетажни, покрити с шинди къщи. Морската вода изглеждаше черна в подножието на улицата. Матовите прозорци на сутерена горяха с млечния пламък на оживената пещера зад тях; музиката проникваше през стените, Джери, Рут, Дейвид и Линда заслизаха по бетонните стъпала на един от входовете, някакъв човек — така ослепително плешив, че личаха шевовете на черепа му — им подаде аленочервени билети. Вътре ги посрещна светлина, задух и шум, и ужасна тъпканица от хора — седнали, прави, пиещи бира, танцуващи в сбити извити редици, с блеснали лица, глупави и дяволити. Матиасови бяха тук с Хорнънгови.
— Бях им споменала, но не очаквах, че ще дойдат — каза бързо Линда на Рут, когато Ричард приближи, следван от Сали.
Ричард имаше пиян овчи вид; Рут разбра, че флиртува или се готви да флиртува с Джанет Хорнънг. Сали беше с оранжева рокля в наситен и приятен нюанс. Рут почувствува болка в слепоочията. Ричард я хвана за ръка и двамата се включиха в спиралата на танцуващите, която я повлече и сля с множеството.
Докато танцуваше, оранжевата рокля се забиваше в ъгълчетата на очите й. На моменти двете се оказваха една срещу друга в редиците. Лицето на Сали беше наведено, тялото й сякаш не докосваше хората наоколо, докато Рут усещаше, че я притискат, дърпат, че не е в такт. Разни ръце се сплитаха в нейните. Меките пръсти на Ричард постоянно шаваха, опипваха. Един непознат мъж — подскачащ, гърчещ се, с косми, които извираха от ръкавите му — я хвана за китката и й метна кривозъба многозначителна усмивка. Някои ръце бяха дебели като козунак, други — отпуснати като тесто. Известно време Рут танцува до една тантуреста гръцка матрона в черно, с гърбав нос и торбички под очите, ръката й беше като малка плоска птичка, която пърхаше с ужасен нечовешки пулс. Когато танцът свърши, Рут освободи ръката си и се вгледа смаяна в обикновеното уморено и глупаво лице на жената. Със същото смайване погледна към Сали и си представи, че тя често се е срещала с Джери, облечена в тази рокля, че Джери често я е свалял, за да правят любов. Бузукито и кларнетът се втурнаха в друга мелодия; болката в главата на Рут се усили. Джери дойде и се улови до нея. Държеше я толкова слабо, че постоянно изпускаше ръката й; той се опитваше отново да я хване, а краката на Рут — да хванат стъпката. Мах напред с левия крак, левият зад десния, стъпка обратно, да, двата крака събрани, един такт на пети. Мах. Оранжевото затрептя в десния ъгъл на очите й, а за секунда след това — в левия. Ръката на Джери се изплъзна от нейната, Ричард се усмихна пресилено на разминаване, ударните инструменти увеличиха темпото, Джери отново улови ръката й. Музиката спря. Таванът на залата представляваше мрежа от тръби в отровнозелено; Рут го почувствува ниско над себе си.
— Хайде, отпусни се. Танцуваш, сякаш имаш камъче в обувката — каза й Джери.
— Имам главоболие.
— Защото много мислиш. Ще ти донеса нещо за пиене.
Но уискито само я замая и сега, независимо дали Рут танцуваше, или стоеше, залата се въртеше, а светлото петно на Сали със своята подигравателна отсянка от енергия я пронизваше ту от едната, ту от другата страна, правеше я все по-малка, докато тя се превърна в купчинка, купчинка от болка. Прилошаваше й от светлината. Ръководителят на оркестъра се изправи с електрическа китара, извика «Йъп» и засвири туист. Шумът се стори на Рут като нещо плътно, с което оркестърът натъпкваше най-отдалечените ъгли на залата, прашните загадъчни пространства между тръбите и тавана. Джери поведе Сали към дансинга. Рут не беше изненадана. Забеляза, че когато се преместиха в центъра на залата, Джери и Сали събраха погледите на всички върху себе си; имаше нещо показно в тях като двойка, нещо юношеско и пресилено, нещо леко комично и драматично натрапващо, както актьорите се натрапват на публиката. Без да се докосват, лице срещу лице те зачупиха ъгловати фигури в ритъма на танца; около тях се образува пръстен от хора и ги скри от погледа на Рут. Дейвид Колинз се приближи до нея, вгледа се в лицето й и се отдалечи; тя усети, че е уплашен. Почувствува се заразена, противна, прокълната, болката, която цепеше отпред главата й, сякаш показваше, че е на път да роди някакво подобно на себе си чудовище. Когато туистът най-после свърши, отиде при Джери и му каза:
— Моля те, заведи ме в къщи. Не ми е приятно.
От зачервеното му лице я погледнаха учудени очи.
— Моля те.
Джери погледна над главата й към Сали и я попита:
— Ще можеш ли да вземеш Колинзови в твоята кола? Ние явно трябва да си тръгваме.
— Разбира се. Съжалявам, че не се чувствуваш добре, Рут.
Това беше гласът на Сали в най-мелодичната му, леко провлечена интонация, без всякакъв упрек.
— Ти ме излъга — обърна се Рут, решила да бъде откровена, макар че страхът и гаденето я изпълваха цялата.
Мускулите по лицето на Сали се изопнаха, а очите й потъмняха така, че очните кухини сякаш хлътнаха. Тя каза в отговор:
— Съжалявам, Рут — сякаш не беше чула нищо.
Нищо. Сънят сега се развиваше без нейно участие.
Джери я откара в Грийнуд с бясна скорост; и двамата можеха да бъдат убити, но Рут не посмя да промълви нито дума, за да не трепне зад волана. Опасността ги свърза, и то с взаимна изгода: Джери отправяше предизвикателство към смъртта, а скоростта премахваше главоболието на Рут. Тя чувствуваше как болката се разискря и се отделя малко по малко от черепа й, както снегът пада от покрива на някоя кола. Не говореха, но се чуваше неговото тежко астматично дишане. Беше полунощ, когато стигнаха в къщи, и стана още по-късно, докато Джери отведе в къщи бавачката. Рут се беше преоблякла в нощница и мъхест пеньоар и се беше съвзела след чаша мляко. Джери се появи на вратата на кухнята; жестикулираше. По мокрите му подметки се бяха залепили мъртви листа.
— Скъпа — каза той, като изпъна ръце с дланите нагоре. — Трябва да те напусна. Тя е твърде красива. Не мога да я оставя.
— Първо спри да ръкомахаш така възбудено и говори по-тихо. Чувам те много добре.
Той говореше трескаво и крачеше напред-назад по линолеума.
— Снощи ми се яви пределно ясно. Откровението. Чаках го отдавна и ето най-после дойде. Трябва да отида при нея. Трябва да отида при тази оранжева фуста, да се гмурна и да изчезна. Не ме интересува дали ще се убия, не ме интересува дали ще убия тебе. Всичко, което застава на пътя ми — децата, парите, моите и твоите родители, Ричард, — всичко е без значение. Това са просто глупости, долнопробни глупости. Гадни глупости. Глупости без капка вяра. На мен просто ми липсваше вяра, колкото и да е смешно — вяра в тебе. Аз не те считах за личност отделно от себе си. Но ти си личност. Господи, Рут, как съжалявам, как само съжалявам! Ще бъде по-ужасно, отколкото мога да си го представя, знам това. Но аз съм уверен. Напълно уверен. Това е голямо облекчение за мене. Много съм благодарен. Сега съм скован от страх, но доволен. Бъди и ти доволна. Моля те! Така аз просто се разкъсвах до смърт.
Тя почувствува как пръстите й сякаш стават огромни върху студената чаша с мляко, издължават се и се сливат като звук на гонг.
— Добре — каза Рут. — Щом си решил окончателно, аз ще ти помогна, обещах ти. Как смяташ да стане? Кога ще кажеш на децата?
— Нека още да не им казвам. Само ми позволи да не спя тази вечер тук. Не ме убеждавай. Сигурно ще успееш, но недей. Позволи ми да отида някъде другаде. У Колинзови. В някой мотел.
— Какво да им кажа сутринта? На децата.
— Кажи им истината. Кажи им, че съм отишъл някъде, че ще се върна следобед, ще ги изкъпя и ще ги сложа да спят. Няма да си отида, докато не заспят.
— Сигурно и тя ще бъде с тебе.
— Не. В никакъв случай. Не искам тя да узнае. Не искам да узнае, докато всичко не се реши окончателно, защо да се разстройва.
— Искаш да кажеш, че още не е окончателно?
Той се поколеба, вперил очи в нея.
— Трябва да видя как ти и децата ще го приемете.
— Каквото и да е, ще го приемем. Нали това искаш?
— Не ставай язвителна. Ти обеща да ми помогнеш! Вдъхни ми самочувствие, за да се справя.
— Прави каквото щеш. — Рут вдигна рамене и когато доближи млякото до устните си, то й замириса на прокиснало. Видя, че се е пресякло, и се отказа да го пие.
— Ако ни поканят някъде, какво да кажа?
— Засега приемай. Ще идвам с тебе.
— Значи, единствената разлика е, че няма да спим заедно.
— Нима тази разлика не е основното? Това е началото. И то правилното. Каквото и да стане, това е правилно.
— О, колко любопитно!
Рут си изми зъбите в банята на децата, за да не се срещне с Джери. Използува четката за зъби на Чарли, която беше твърда и остра, явно рядко употребявана; трябва да му се скара. Легна си с пеньоара. Отчаяна, измръзнала, тя смачка на топка двете възглавници под главата си и си подгъна завивките, сви се в своята половина на леглото. Вътре в моравото пространство, обсипано със странни проблясъци под клепачите й, гъделът на собствената й коса върху бузата и устните й приличаше на чуждо докосване. Заслуша се в далечното тракане и шумолене на Джери, който си опаковаше багажа. Стъпките на мъжа й се приближиха, светлината от отворената врата на спалнята избели моравото под клепачите й до прозрачно яркорозово, той ровеше в чекмеджето до главата й.
— Трябва да си взема лекарството — каза той.
Гласът му беше писклив, дишаше учестено, до задъхване.
— Ако всичко е толкова правилно — попита тя, — защо пак имаш пристъп?
— Астмата ми — каза той — се проявява при умора, при влага. Тя няма нищо общо с тебе и Сали, нито с това кое е правилно или кое не, нито с бог. — Той се надвеси над нея, отметна кичура коса от бузата й и я целуна. — Да чакам ли, докато заспиш?
— Не. Сама ще се оправя. Вече съм добре. Тръгвай.
Той се подчини. Тя слушаше стъпките му из къщата, той се спираше при всяко от децата, правеше равносметка на съвместния им живот, решително отваряше и затваряше вратите; стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите, като на човек прегърбен под някакъв товар. Външната врата се отвори широко. На верандата отвън се чу как внимателно слага някакъв предмет. Стори й се, че той се поколеба; тя зачака вратата пак да се отвори и той да се върне, стъпките му да заизкачват стълбите с онова типично негово потракване на токовете. Но беше изтълкувала грешно тишината. Отвори се врата на кола и се затръшна. Стартерът запя, двигателят загърмя в ушите й. Той си отиде.
Леглото й се стори огромно. Рут се изпъна в бялата равнина. Караше ски и правеше бавен завой по един широк, гол заснежен склон, като се стремеше да разпредели правилно тежестта си напред и върху ските. Под снежната покривка се показваше ивица кафява огрева, но Рут се плъзна леко върху нея и заби щеката на завой. Излезе добре и въпреки че скоростта не беше голяма, Рут се заизкачва плавно, може би защото я нямаше рохкавата пръст, която да задържи ските й.

 

Когато се събуди в събота сутринта, Джефри лежеше в леглото до нея. С несъзнателния егоизъм на малкото си телце той беше заел средата на леглото и я беше избутал към ръба; с Джери, който беше по-тежък, Рут се изтъркулваше в центъра. Лицето на детето, отпуснато и притихнало, беше като издялано от някакъв плътен блед мрамор, в който светлината проникваше на милиметър. Тържествеността на това лице, липсата на каквото и да е чувство за хумор и съвършенството, с което бяха изваяни веждите, клепачите, извивките на пълничките ноздри и ушите, я уплашиха, сякаш през нощта в леглото й е бил оставен някакъв откраднат шедьовър. Тя потисна страха си.
Джоана влезе в спалнята нацупена, със зачервени от търкане очи и попита къде е татко.
— Татко излезе рано. Имаше важна работа.
Децата приеха това обяснение доверчиво и без особен интерес. Рут стана и отиде в банята, където предметите имаха нереалния блясък на коледна украса. В кухнята тя отново провери датата в календара и видя, че закъснява с три дни. След като нахрани децата, помъкна прахосмукачката надолу по стълбите. Джери се обади около десет.
— Добре ли спа?
— Горе-долу. Джефри по някое време се пъхнал в леглото при мене, а аз дори не съм се събудила.
— Виждаш ли? Аз ти казвах, че ще ти хареса да се разполагаш сама в цялото легло.
Но тя не беше се разполагала сама, както вече му каза. Потисна желанието си да спори и го попита:
— А ти как спа?
— Ужасно. Автоматът за лед в мотела непрекъснато се включваше и изключваше пред вратата ми. Жената на регистрацията не можа да повярва, че съм спал без жена. Мисля си за тази нощ, родителите на Нед Хорнънг имат вила на Джейкъбз Пойнт, а са се преместили в Ню Йорк, може би ще мога да остана там. Ще им се обадя. — Той говореше бързо, но развеселен, че има интересно изживяване. Тя затвори очи. Най-после се сети да попита: — Децата разстроиха ли се?
— Не, приеха го съвсем спокойно. Поне засега.
— Прекрасно. Просто не е за вярване. Ще си дойда към четири часа.
— Толкова късно? Денят се очертава чудесен за разходка по плажа.
— Рут, моля те, остави това. С удоволствие, но нека направим опит да се почувствуваме малко разделени. Може би Чарли и Джоана ще искат да отидат на футболния мач в университета.
— Толкова е неудобно да се започва през уикенда. Защо не си дойдеш в къщи за довечера и неделя и в понеделник да започнеш този режим?
— По дяволите, не мога, просто не мога. Няма да имам смелост да изляза повторно. Беше ужасно да слизам по стълбите с този куфар. Кога ще се разберем за децата? — Без да дочака отговор, Джери добави: — Трябва да говоря с Хорнънгови за тази вила.
Тя остана безмълвна, удивена от пукнатините, които се разширяваха в твърдта на ежедневието. А гласът на Джери звучеше щастливо.
Денят беше ясен и чист, небето светло — само да излезе човек, макар че още бе рано да се събират листата. Боса, по дочени панталони и една сива фланела на Джери, Рут се зае да коси тревата пред къщата; почувствува земята под петите си леко свита, започнала да се втърдява, да се оттегля. Тревата едва ли имаше нужда от косене, но Рут искаше да работи нещо. Усилието можеше да ускори идването на мензиса. Точно такава работа трябваше да се научи да върши в бъдеще. Тази работа обаче бе тъжна; фланелата твърде много й напомняше за Джери, а тревата, досадният живовляк и цикорията, които се подчиняваха на древния закон на растежа, й напомняха за нея самата. Баща й обичаше да повтаря от своя амвон, че човек е трева за изгаряне в пещта, и това твърдение беше по-вярно, отколкото самият той съзнаваше, той, който с такава увереност бе очаквал да получи любов и я бе получавал.
Както се беше хванала за дръжката на косачката, Рут се почувствува увиснала над земята, земята, този възел от незначително съществуване и жалка смърт на безброй хора, и отдалече този възел й се видя като поляна, но погледнат отблизо, той бе нещо непоносимо объркано и жестоко. Гледай нещата в очите. Ние остаряваме и ни изхвърлят. Ние отслабваме и ни изяждат. Гласовете на нейните деца, които си граеха с децата на Кантинели, се забиваха в съзнанието й. Чарли взе да блъска Джефри, който беше стиснал топката като кукла — само негова придобивка; той не разбираше играта; падна, удари се и се разплака. Рут изтича при тях. Ключицата му не беше счупена отново, но Рут плесна с цяла длан Чарли, който с обърнато нагоре лице й отправяше една от онези предизвикателни лукави полуусмивчици на Джери. Чарли се разплака така сърцераздирателно, че Джефри от учудване спря да плаче, но после отново наду гайдата от съчувствие към брат си.
— Той не искаше! — хълцаше детето.
Замаяна, ужасена от себе си, Рут остави децата и влезе в къщата. В кухнята си наля малко, вермут. Заразхожда се из стаите на долния етаж, като се удивляваше на мебелите, които двамата с Джери бяха натрупали, сякаш тези най-обикновени вещи бяха чудати образования, резултат от ерозията в някоя пещера. Пощата беше дошла; писмата лежаха там, където бяха паднали, в антрето. Джери би ги вдигнал. Ако се наведе, дали ще й призлее? Тя се заслуша, дано чуе някакъв глас, и се запита дали вътрешно не се моли. Телефонът иззвъня много силно. Беше Джери.
— Здравей. Имам добри новини. — Гласът му звучеше далечен, уплашен, затворен в някаква телефонна кабина, глас на перчещ се беглец. — Хорнънгови ще се радват да се настаня във вилата на родителите им. Тя е била ограбвана два пъти миналата есен и те ще са доволни да има човек там. Дадоха ми ключовете заедно с кафе и съболезнования за нас. Казах им, че това е просто един експеримент. Няма парно, но има електрическа печка и телефонът още не е откачен. Казаха, че всичко в тази къща било скапано освен гледката. Аз отговорих, че много си падам по гледките. Да ти дам ли телефонния номер?
Рут вдигна един голям плик от пощата и записа номера на гърба му. Попита:
— Можеш ли да си дойдеш за обяд?
— Вече ти казах, че ще си дойда в четири. Защо никога не вземаш думите ми сериозно?
— Аз имам желание да се разходя по плажа — каза тя. — А децата не искат да ходят на футболния мач. Имаме нужда от тебе.
— Но ние сме разделени, по дяволите!
— Имам нещо да ти казвам.
— Какво е то?
— Не мога да ти го кажа по телефона.
— Защо? Лошо ли е?
— Лошо стана сега. Може би би било хубаво, преди време. Впрочем нищо определено. Може да послужи като предупреждение.
— Кажи какво е?
— Помъчи се да се досетиш.
— Нещо със Сали?
— Не, за бога. Твоят мозък е досадно еднопосочен, Джери. Помисли и за нас, за разнообразие.
— Идвам след малко.
Тя зачака на прозореца. Нейният бряст, нейният свещен бряст наводняваше шосето със златни листа и отново възприемаше голотата си, в която се разкриваха всичките му фантастични извивки и фигури, водещи окото нагоре и навътре, към някакъв единен принцип на стремление. Старият тъмночервен «Мъркюри» на Джери със свален дрипав гюрук, сякаш за да отпразнува бягството на своя притежател, се появи и заскриптя по тяхната алея; в същия момент мина бавно мерцедесът на Ричард и продължи нататък. Джери влезе ухилен:
— Това копеле щеше да спре, ако аз не бях дошъл. Как успя толкова бързо да надуши гювеча?
Рут се затича към него в антрето и се хвърли в обятията му. Чувствуваше се замаяна, възбудена. Той изглеждаше доволен, макар че се отдръпна назад и я докосна като за самоотбрана.
— Какво става, пиленце? Как можа толкова бързо да се затъжиш за мене? — Джери я захапа за гърба през своята фланела.
— Заведи ме на плажа — помоли се тя. — Заведи ни всичките на плажа.
Лонг Айлънд беше в такова синьо, което никога не би могло да се нарисува — един цвят, който поглъщаше всички други цветове, туба след туба; синьо, по-тъмно от индигото и по-светло от титановобяло. Високите есенни вълни бяха помели боклуците, изхвърлени от морето към дюните; една масивна греда от кил беше изхвърлена от буря и под нейния заслон бяха палени огньове, оставили черни следи. Децата припкаха напред, а в далечината едно отвързано куче бягаше в широки кръгове и лаят му достигаше до тях със закъснение. Когато водата обхвана глезените на Рут, тя сякаш потрепера от щастие. Облегна се на Джери, пое ръката му и му съобщи, загледана в главите на децата, крито пресичаха кръговете на кучето, че мензисът й закъснява с три-четири дни, но че той не бива да се тревожи за това.
Той я попита защо.
Тя му каза, че ще направи аборт.
Той затвори очи и както вървяха, обърна лице нагоре, макар че слънцето беше твърде ниско, за да добие тен. Каза, че това му звучи грозно.
Тя се съгласи, но от алтернативите, пред които бе изправена, тази й изглеждаше най-малко грозна. Смятала, че не е редно да се даде живот на едно дете, без то да има баща.
Той заръкомаха към децата, които танцуваха в далечината като слънчеви зайчета, и каза, че това ще бъде все едно да убие някое от тях. Кое би си избрала — Джоана, Чарли или Джефри?

 

Джери довърши подстригването на тревата и седна да вечеря рано с тях. Докато Рут миеше чиниите, той изкъпа и преоблече децата и им почете приказки преди лягане. Когато Джоана заспа, минаваше осем и той се разбърза да си ходи. Вероятно беше уредил нещо със Сали; Рут се съмняваше в изявленията му, че въобще не се вижда с нея. Помоли го да остане още малко, но той отказа — трябвало да бъдат твърди. Той събра някои дреболии, които беше забравил предния ден, взе и две одеяла, защото във вилата било студено, и излезе, клатушкайки се като претоварен скитник. Веднага, щом излезе, Рут изпита желание да му телефонира, да сподели с него колко абсурдно и се вижда всичко това. Беше като някоя от онези случайности — някоя заблудена стрела, летящо късче метал, — при които хората загубват едното си око: само сантиметър встрани, и не би имало никаква вреда.
Въздържа се, не му се обади, макар че телефонният му номер я гледаше втренчено от гърба на неразпечатаното съобщение върху телефонната масичка. Обиколи стаите, събра играчките, изсипа една наполовина изпита чаша вермут в умивалника, изкъпа се с толкова гореща вода, че почувствува болка, и се зачете разсеяно в «Децата след развода». Затвори книгата. Брястът беше възглавница от сянка, опряна до очите й. Затвори очи. Картините от сънищата — верига от глупости — се занатрупваха в мрака дълбоко в нея, когато Джери се обади отново. Гласът му звучеше дрезгаво и занесено. Предварително си беше намислил какво да каже.
— Не искам да правиш аборт. Това ще бъде явна грешка, В този живот човек трябва да се придържа ясно или към доброто, или към злото, не може и към двете едновременно. Ако си бременна, аз ще се върна при теб и ще бъда твой съпруг, а със Сали ще скъсаме.
— Не е този начинът да се реши положението.
— Знам, но, моля те, приеми го. Аз чаках знак от бога и ето го знака. Въобще избий си от главата този аборт.
— Много мило и благородно от твоя страна, Джери, но аз смятам да направя аборта при всяко положение. Дори и да се разделите с тази жена, ние не можем да си позволим да имаме още едно дете.
— Добре, друг път ще спорим. Сега исках да ти кажа само това. Лека нощ и розови сънища. Ти си много храбра, Рут. Ти си една прекрасна унитарианка.
В гласа му пролича, че му беше олекнало от нейната непреклонност. Когато слушалката заглъхна в ръката й, Рут разбра, че неговото облекчение е било двойнствено. Ако е бременна — няма да я напусне; ако не е бременна — ще я напусне.
В неделя сутрин, при първия светлик, преди още да се събудят децата и камбаните на католическата църква да подканят целия град за първото богослужение, Рут откри, че всичко е свършено. В банята тя се взря в парчето тоалетна хартия в ръката си със съвсем ясно възприятие, че хартията, кръвта, утринните лъчи, усилени от плочките, и нейната собствена прорязана от вени ръка са взаимно преплетени. Сякаш някаква снимка беше проявена през нощта. Животът в близкото минало, всичките й стремежи и тревоги се бяха свели до тази червена точка на бял фон, до това най-обикновено петно. Едно писмо от тялото й, неадресирано до никого, една абсолютна проява на празнотата. В стила на абстрактната живопис това, което държеше в ръката си, не беше йероглиф или символ на личността й, а беше самата тя, онова, до което се беше свела, собственият й неизличим образ. Хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата.

 

Как реагира Ричард

 

— Здравей?
Беше гласът на Ричард.
Джери тъкмо се канеше да излиза. Минаваше девет и беше станало време да се връща във вилата за третата нощ. Телефонът бе иззвънял неочаквано; без да се замисли, той бе вдигнал слушалката. Сега държеше дълбокия, глух, надут, ужасен глас на. Ричард в ръката си.
— Здравей — отвърна той.
— Джери — каза Ричард, — мисля, че ще е добре ние четиримата да си поговорим малко.
— Защо?
— Мисля, че знаеш защо.
— Сигурен ли си? — Гласът беше в ухото му, нямаше как да го откъсне, нямаше начин да отклони или да заприщи този поток, който сякаш отнасяше една след друга хлъзгавите му присвиващи се вътрешности. Беше загубил контрол над себе си.
— Така ли смяташ да играеш, Джери? — попита Ричард.
— Какво да играя?
— О, стига — хайде да се държим като възрастни. Сали ми каза, че си й любовник от шест месеца, както и тя на тебе.
Джери се поколеба и във водовъртежа на мълчанието си зададе въпроса, отново и отново, дали е правилно да се нарече една жена. «любовник».
— Е? — попита Ричард. — Излъгала ли ме е?
Това беше вилица с коня. Когато всички те за пръв път се заселиха в града, двамата с Ричард често играеха шах, докато Джери взе да отклонява поканите. Не защото не си подхождаха като партньори — подхождаха си, колкото и странно да звучи, — а защото Джери се тормозеше ужасно от страха да не загуби. За него не съществуваше никакво удовлетворение след загубата на шах, никаква наслада от умствената гимнастика, нито дори удоволствие от риска — само неприятен никотинов вкус, натежал късен час и чувството, че е бил надигран. При вилица с коня една фигура трябва да се пожертвува.
Рут, бледа от умора, оживено му правеше знаци до камината и мърдаше беззвучно устни с кого говориш?
Джери въздъхна с чувство на облекчение от това, че няма каиво друго да направи, освен да се покори на съдбата, да остави всичко в ръцете на съдбата.
— Не — каза той на Ричард. — Не те е излъгала.
Сега Рут разбра кой се обажда. Фигурата й в крайчеца на окото на Джери застина като във фриз.
— Добре — каза Ричард. Сега вече стигнахме донякъде.
— Донякъде? — засмя се Джери.
— Там е въпросът — каза Ричард с някакво комично задоволство, като бележеше точка в невидима за Джери игра. — Докъде в същност? Докъдето ни закараш, момчето ми. Двамата със Сали сме много любопитни докъде.
— Зависи — каза Джери със запъване.
Той се чувствуваше измамен. Сали някак си го беше заблудила, че Ричард е без значение. Той обаче имаше огромно значение; след като вече знаеше, нещата се променяха коренно. Тя го беше измамила.
— Можете ли да дойдете двамата сега? — питаше Ричард.
Сякаш отново се бяха върнали старите дни, преди отказите на Джери и Рут по взаимна уговорка, когато Ричард или Сали им се обаждаха внезапно и ги канеха на кино в петък вечер или на чашка в неделя.
Отговорът на Джери го върна в онези дни.
— Твърде късно е да търсим жена за децата. — После в ума му изплува това, което отчаяно се мъчеше да забрави — конкретната ситуация. — Не можете ли вие двамата да наминете към нас? Джоузи ще гледа децата.
— Днес е свободната вечер на Джоузи. Не знаеш ли нашия график?
— Не ми е твърде ясен, право да си кажа. Какво ще кажеш за утре вечер? Може ли да го отложим, докато си съберем мислите?
— Аз нямам нужда да си събирам мислите — каза Ричард гладко. Той сякаш четеше от сценарий, докато Джери импровизираше. — Аз съм само външен наблюдател в тази история. Никой не ме е питал за съвет, никой не е проявявал интерес към моето мнение.
— Нима е било възможно? Какво бихме могли да кажем?
Гласът на Ричард продължи да се излива мазно — многозначителен и мазен, сякаш изстискан от туба:
— Нямам понятие, никакво понятие. Искам да кажеш какво мислиш ти, Джери. Моето впечатление е, че сегашното положение не е никак нормално.
— Явно, че не е.
Джери почувствува, че се домогва до някаква опорна точка на върха на унижението; той изпитваше желание да се унижава, да говори глупости, да се моли, да легне с Рут в леглото, да се покрие презглава и да хихика.
Но в този момент нетърпението и чувството за превъзходство образуваха бучки в мазния глас:
— Защо не ме попиташ как е Сали? Тя сигурно ти разправя, че я малтретирам. Не мислиш ли, че ако наистина съм се държал така, то сега вече имам оправдание?
Нали е по-добре на открито? Има повече кислород.
А сега ме остави.
— Как е тя?
— Непокътната каза Ричард. — Идвате ли, или не?
— Почакай малко. Да попитам Рут. — На Рут той каза: — Край. Ричард знае.
— Как?… — недоизказано, с половин уста.
— Явно Сали му е съобщила. Можем ли да повикаме мисиз О?
— Не обичам да й досаждам каза Рут, Дай ми да говоря с Ричард.
Той й подаде слушалката и тя каза със срамежлив и странно спокоен глас:
— Здравей. Аз съм. Другата жена. — На Джери му се стори, че докато е слушала, тя едва се е сдържпла да не се разсмее. — Съжалявам — каза тя. — Исках, на няколко пъти бях почти готова, но не знаех как ще реагираш. Страхувах се, че ще ги накараш да избягат заедно… — Докато слушаше, шията й, а после страните се обляха в розово. — Аз гледам реалистично. — Рут се засмя при отговора на един от въпросите. — Вермут и уиски. Като тебе.
После сложи слушалката усмихната.
— Какво каза той?
— Каза ми: «Скъпа, трябваше да ми кажеш по-рано. Аз съм едно голямо дете.»
— Никога не се е досещал? Това звучи фантастично.
— Минавало му през ума, че може да си има някого, но никога не бил подозирал, че си ти. Освен веднъж на волейбола — когато уловил погледа, който сте си разменили. Но ако искаш да знаеш неласкавата истина, той не подозирал, че си способен на това.
— Копеле. Защо да не съм способен?
— Освен това каза, че според него аз не съм подходила правилно. Трябвало било да ти кажа да си отидеш и сто процента щяло да ти се дръпне говното, както той се изрази.
— Какво друго?
— Тя му казала, че сте спали заедно цялото лято и целия месец май без прекъсване. Вярно ли е?
— Донякъде, предполагам.
— Колко често?
— Не знам. Веднъж седмично. По-малко. Виждали сме се само два пъти, откакто тя замина за Флорида. — Лицето му гореше, сякаш го притискаха все по-натясно.
— А тази уговорка — каза Рут, — уговорката, която сключихме на плажа, никога ли не си имал намерение да я спазваш? Просто реши да си поиграеш с мене?
Това не е право, нали?
Да. Ние сме прави, но това не е.
Не се съгласявай с мене, Джери. Караш ме да се чувствувам ужасна грешница.
— Разбира се, че имах намерение да я спазвам. Но след една седмица тя ми се стори глупава. Как бих могъл да избирам между двете ви, ако никога не се виждам с нея? Недей да плачеш. Ричард вече знае. Вече не си сама.
Мисиз О беше изминала пеш четвъртината миля надолу по пътя към тяхната къща и пристигна леко задъхана, с развълнувана гръд под избеляла памучиа рокля и с десен като рокля от детските й години, сякаш се бе разширявала и бе остарявала заедно с нея самата. С влизането й в къщата нахлу ароматът на есен и ябълки. Конънтови я настаниха пред телевизора с уверението, че всички деца спят.
— Толкова сте добра, дето ни прмагате — каза й Рут. — Ще гледаме да се върнем преди полунощ. Едни наши приятели са закъсали нещо.
Джери се стресна; той не знаеше, че Рут може да лъже. Но в края на краищата това не беше лъжа. В колата — те взеха новата кола на Рут, едно тиквено-жълто «Волво» — той я попита:
— Той каза ли защо Сали се е раздрънкала?
— Не. Каза само, че веднъж като се отприщила, вече не могъл да я спре. Говорели от цяла вечност.
— Просто не мога да повярвам, че е казала. Но може да е за добро.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам. Зависи какво ще направи Ричард. Мислиш ли, че ще ме застреля?
— Съмнявам се. И той самият в края на краищата си е похождал.
Той спря колата пред гаража в края на алеята. Показа се Цезар, втурна се и ги залая от тъмната полянка встрани; кучето се укроти, когато подуши Джери. Близна с език познатата ръка. Трите раздалечени звезди от пояса на Орион блестяха ясни и чисти над дърветата по хълма. Матиасови бяха запалили лампата над задната врата, но ги оставиха да се блъскат сами, докато търсят пътя по неравните плочи, покрай сплетените астри и рози, избягали от дървените скари. Богородички, все още цъфтящи, ограждаха един стар воденичен камък — гранитната площадка на Сали. От един малък прозорец високо в осветената от луната къща Теодора се разплака, събудена от лаенето на Цезар. Джери си спомни: Обикновено по това време ли спи Теодора?
Не, но тя изобщо обича да си поспива. Също като мене — мързелива.
Ти не си мързелива. Ти си прекрасна.
Ти просто харесваш дрехата ми.
Всяко едно от децата ми в този момент би ми досаждало.
Вие с Рут не дисциплинирате децата си.
Така ли мислят всички?
Така мисля аз.
— Джери, момчето ми! — Ричард се появи от антрето и Джери трепна в самоотбрана, но по-едрият мъж просто стисна раменете му, сякаш за да изтръгне нещо, което би му помогнало в оценката на обстановката. Острата му тъмна коса беше разрошена, което уголемяваше и без това голямата му глава. — Скъпа Рут — той целуна ръката й, един важен мрачен шут в тъмното антре в колониален стил.
— Благодаря — каза тя просто. — Как си, Ричард?
— О, чудесно — обади се Сали невидимо и пронизително някъде извън антрето. — От векове не е бил така щастлив. Погледнете го, само погледнете! — Това беше истина; когато влязоха в светлата всекидневна, Джери видя, че Ричард, лъснал от пот, подскачаше и ситнеше с неестествено свободни движения като мечок на летни кънки.
Красотата на Сали плени погледа на Джери. В промеждутъците, когато не се срещаха, независимо колко кратки бяха те, той просто забравяше как го изпълва тя. На волейбола сред движението и блъсканицата всеки път, когато погледнеше лицето й през мрежата и прахоляка, той се зареждаше наново с енергия, но изгубеше ли я от поглед, няколко капки от чувството му за ориентация се изпаряваха на секундата. Тя седеше с изправен гръб на стола с висока облегалка — онзи, тапицирания с жълт габардин. Беше преметнала крак връз крак така, че единият й пищял блестеше в цяла дължина, а дългите й ръце лежаха кръстосани в скута. Изглеждаше висока на стола. Джери винаги забравяше, че висока, че е широка в ханша, сякаш не можеше да повярва, че неговата нематериална нужда от любов е била дарена с такова тяло. Той й каза меко:
— Здравей.
— Здравей — отвърна тя като ехо.
После тя направи гримасата, която той обичаше, комичното и уплашено «Ами сега?», което обикновено следваше някое признание.
Но защо, кажи ми?
Исках да го знаеш, искам да ме опознаеш по-добре. Ако се влюбим, искам да ме обикнеш такава, каквато съм. Такава, каквато съм била.
Колко бяха?
Ние живеехме разделени, Джери. Не ми се струва чак толкова много. Отначало така се гордеех със себе си, че цял месец изкарах без мъж.
— Какво ще пием? — попита Ричард. Той беше с мръсни панталони и риза на райета, ръкавите беше навил над лактите. Гърбът на ризата беше потъмнял от пот, сякаш още живееше с отминалото лято. — Аз вече съм пил — продължи той, обръщайки се предимно към Рут. — Дори повече от една чашка. Празнува ми се имам чувството, че отново съм станал баша. Станал съм гордият татко на две нежни млади рогца. Вярно че малките дяволчета са вече по на шест месеца, но аз отсъствувах по работа, когато са се родили, затова някак си са израснали без мене, просто са се промушили и подали.
— Виждаш ли? — каза Сали на Джери. — Той го е взел на шега. Хич не го е еня за мене и много му е смешно.
Джери вдигна рамене.
— Тази нощ е негова — каза й той.
Ричард се обърна с удивителна лекота за своите килограми, подпрял на рамото си по селски маниер кана с калифорнийски сотерн, и както винаги наклонил глава.
— Благодаря ти, Джери, — каза той. — Това ми харесва. Моята нощ. Това е моята нощ. Ти си имала твоята нощ — той се поклони на Рут — и вие двамата сте имали вашата нощ… вашите нощи. А сега тази е моя. И така, всеки си има своя нощ. Джери, погледни. — С ръката, която не държеше каната, той имитира рога на челото си. — Моят рогат син. Никой не иска да се смее.
— Защо ни повика тук? — попита Рут. — Погледни кое време е.
— Рут — каза той, — ти си права. Ти винаги си права. Бих искал да станем приятели.
— Ние сме приятели — каза тя.
— Искаш ли да се омъжиш за мене?
Рут се изчерви и отклони това предложение така меко, сякаш беше отправено сериозно.
— Благодаря — каза тя и завъртя кокетно глава по начин, който Джери не можеше да познае. — Не вярвам обаче ти да искаш това, както не вярвам и аз да го искам. — Ричард стоеше, без да мърда, и примигваше, а каната се поклащаше на рамото му. — Но иначе като идея е добре — добави тя.
— Аз просто се опитвам да отгатна какво се очаква да направя — каза Ричард. — Късно бях включен в играта; простете, ако ви изглеждам глупав.
Джери, винаги нетърпелив и груб гост у Матиасови, посочи каната и попита:
— Това ли ще пием?
Ричард изглеждаше изненадан и каза бавно:
— Не, Джери. Не е достатъчно хубаво, нали? Това пият децата от колежите на пикник край морето, а ние, струва ми се, сме минали тази възраст. Твърде сме зрели за това, както някои от нас са по-зрели от другите. Не е ли така?
Той зачака и Джери трябваше да каже:
— Така е.
— Най-добре ще е вино, нали, момчето ми? Специално за този случай. Бяло, нали? Бяло като невинността? За двете ни целомъдрени невести? Имам чилийско, но може би е малко претенциозно. Ти си най-претенциозната личност тук, ще дам правото на избор на теб. Не чилийско. Бордо. Не, не подхожда за след вечеря. Предполагам, че и двамата сте вечеряли.
— Разбира се — каза Джери.
Както и Рут преди малко, той почувствува, че Ричард говори искрено. Бе очаквал да го заклеймят, а вместо това щяха да го нагостят. Рут го гледаше, за да привлече вниманието му, а извитата й нагоре уста му намекваше да престане да се усмихва.
Ричард ровеше с трясък сред бутилките в своя претъпкан алкохолен склад. Това беше самостоятелно килерче с малък умивалник и разположени на гъсто рафтове с многобройни бутилки. Гърбът с тъмното петно се изпъна, когато измъкна за гърлото една жълта бутилка, малко повече от половин литър, с жълт етикет.
— Рицина — обяви той. — Един гръцки елексир! Гърците знаят как да посрещат своя жребий.
От друг рафт свали четири винени чаши с форма на лале, издуха ги от праха и внимателно ги подреди в правоъгълник върху облицованата с плочки масичка за кафе. Помисли за момент, пренареди ги в правоъгълник, погледна крадешком към Джери и се приготви сякаш да прихне и да го плесне по гърба. Но смехът излезе безшумен, а ръката се спря, преди да докосне Джери, който вече се беше дръпнал. Ричард отпуши бутилката, наля вино, занесе една чаша на жена си и друга на Рут, подаде една на Джери и вдигна своята на нивото на очите си, пред окото, което виждаше. Той изучаваше течността сякаш за утайка и каза бавно:
— Бих искал да вдигна тост, но след като никой от вас тримата не ми е приятел, оставам само аз. Затова вдигам тост за себе си. За мене.
Той отпи и другите щяха да го последват, но свали чашата си, преди те да са вдишали своите.
— Никой не пие — каза той. — Колко грубо. Колко неучтиво. Мога ли да опитам отново? Друг тост, Момент, да си помисля. За щастието? Това е глупаво. За кралицата? Тазпъккояе! Аха. За нашите деца! За хитрите малки дяволчета, за всичките — колко бяха твоите, Джери? Забравих.
— Три.
— Три. Браво. Ти си добър баща. Винаги съм те считал за добър баща. Едно готино татенце. И така. За половината дузина дяволчета, бъдещето на Америка, бог да ги поживи всичките.
Сали покорно пи; Рут и Джери я последваха. Рицината миришеше на изгорен лак и имаше вкус на лекарство. Едновременно вдигнатите чаши ги свързаха в ритуал, чиято основна загадка тепърва предстоеше да бъде разкрита.
Когато влязоха, Рут бе заела първия стол до вратата, един стол с кожена облегалка и тръстикова седалка, довлечен тук от трапезарията. Джери се бе разположил в центъра на канапето от гъши пух, така че двете жени — Рут до вратата и Сали на стола с висока облегалка до камината — се намираха на еднакво разстояние от него. Беше преметнал крак връз крак и разперил ръце на облегалката на канапето. Сега, когато Ричард се отпусна тежко на изтърканото кожено; кресло до Рут — Джери знаеше, че Сали мрази този стол, — равновесието в стаята натежа към ъгъла на Рут.
Защо мразиш това кресло?
То е също като него, Не е ли ужасно, че говоря така, искам да кажа.
Разнебитено и излющено, това е било креслото на баща му. Когато потънеше в мрачната маса на старата кожа, Ричард се превръщаше в търговски наследник на баща си. Той отпуснато потърка с ръка челото си и гласът му прозвуча с измамна мъртвешка умора:
— Джери, Сали твърди, че си бил голямо коце. Откровено казано, аз съм изненадан.
Джери отпи отново и каза:
— Сигурен ли си, че тази течност е безопасна?
— Постепенно ще ти хареса — обеща му Ричард. — Вътре има смола. Продавам дузина каси от него месечно. Само двадесет градуса е. Та исках да кажа, че ти, момчето ми, не си се държал така, както се очаква от едно човешко същество.
— В какъв смисъл?
— Но за бога, Джери, ти или е трябвало да скъсаш, или да избягаш с нея. Ти превърна живота на тази жена в ад. Ти превърна живота на… моята съпруга в ад. — Той плесна три пъти по облегалката на креслото за по-голяма убедителност.
— Аз също имам съпруга — вдигна рамене Джеря.
— Добре, трябва, значи, да избираш. В нашето общество човек трябва да избира.
— Не го карай! — извика внезапно Рут. — Не му е сега времето.
Ричард се извърна лениво към нея:
— Дрънкаш глупости, Рут. Шест месеца. Те са правили опити да скъсат. Щом е продължило шест месеца, значи, че ще продължи завинаги.
Това прозвуча чудесно за Джери. Той почувствува, че най-после с Ричард са стигнали до твърда почва.
— Повече от шест — каза той. — Аз винаги съм обичал Сали.
— Идеално — каза Ричард. — И така, решено. Саленце, донеси ми писалка и лист.
— Рут скочи:
— Какво каза, Джери? Не. Не. Аз не мога да остана повече тук.
Тя избяга бързо през вратата. Джери я догони в антрето между кухнята и външната врата.
— Рут — почна той, — знаеш как стоят сега нещата. Знаеш, че помежду ни няма вече нищо. Остави ни. Моля те, остави ни.
Дъхът на жена му беше горещ, влажен и трепкащ:
— Тя е кучка. Тя ще те убие. Ще те убие, както почти е убила него.
— Глупаво е да мразиш Сали. Тя е беззащитна.
— Беззащитна, казваш? А кой, мислиш, ни събра всичките тук? Ние тропаме на нейната сватба.
— Не си отивай. Не си отивай.
— Защо да оставам — да гледам как тези два лешояда те разкъсват? Как късат от тебе твоите деца, твоя талант, твоите пари…
— Пари?
— Защо, мислиш, Ричард иска лист и молив? Той е щастлив. Нима не виждаш, Джери? Той е щастлив, че се отървава от нея.
— Той е пиян.
— Пусни ме да си ходя. Пази си любовното изкуство за пред други.
— Извинявай. — Той я беше пристиснал до стената, обхванал здраво раменете й, задържаше я насила. Когато я пусна, тя не тръгна към вратата, а остана нацупена и леко задъхана, от кожата й лъхаше познатата топлина на негова съпруга. — Ела при тях да си поговорим — помоли се той.
— Ще дойда — каза тя, — за да се боря за тебе. И то не защото си ми симпатичен, а защото онези хора не са ми симпатични.
Ричард беше намерил лист и писалка и беше седнал на ръба на стола, за да може да пише на масичката за кафе. Сали не беше помръднала, а очите на сърцевидното й подуто лице бяха затворени. Горе бебето, което бяха събудили, когато дойдоха, още плачеше.
— Сали — каза Ричард, — детето ти плаче.
С установения рефлекс на своя беззащитно-показен маниер, който я отличаваше от всички добри жени в Кънетикът, Сали стана, приглади косата си и с дълги крачки излезе от стаята.
Джери се обърна към Ричард:
— Ти, изглежда, приемаш всичко това доста философски.
— О, вътрешно кипя, Джери. Кипя.
— Защо не го извикаш навън — предложи Рут — и да го натупаш?
— Сигурен съм, че ще победиш — каза Джери, — ти тежиш двайсет фунта повече. Ще бъде мач между Листън и Патерсън.
— Не действувам по този начин — обясни Ричард. Това, което бих могъл да направя, а то наистина е идея, е да наежа някой да те натупа. Едно съм научил от акохолния бизнес — къде са свърталищата на убийците. Налей си още вино.
— Благодаря. Прав си, че постепенно започва да ми харесва.
— Рути?
— Само капка. Един от нас трябва да се върне, за да заведе жената в къщи.
— Но вие току-що пристигнахте — каза Ричард, като напълни чашата й до ръба. — Всъщност ние почти не сме се виждали със семейство Конънт това лято и аз се чувствувам много обиден. Чувствувам се пренебрегнат.
— Знам — каза Рут. Извинявай, това беше една от причините, заради, които исках да не разкажа всичко. Самата аз бях до гуша в тревоги, а на това отгоре се безпокоях, че накърняваме приятелските ти чувства. Но просто нямах желание да виждам Сали повече, отколкото трябва. Волейболът беше достатъчен ад за мене.
— А знаеш ли, че цялото лято са се таковали?
— Не, смятах, че са престанали. Разчитах на обещанието на Джери. И така, аз се оказах дори по-тъпа от тебе.
— Наистина — каза Ричард. Аз пък смятах Джери за импотентен, не знам.
— Много си мил — каза Джери.
— Впрочем как разбра?
— Телефонните сметки. Прегледах ги за цялата година. Имаше един разговор за наша сметка с Ню Йорк, какъвто изобщо не си спомням, но нейсе, казах си аз. Всъщност те са били внимателни до август. След август много разговори с телефонния номер на службата му в Ню Йорк, а най-тъпото нещо е, че тя е прехвърлила два техни разговора от Флорида за наша сметка.
— Може би е искала да разбереш — каза Рут. — Била е сърдита на Джери, че не е отишъл във Флорида.
Джери каза:
— Не ми беше сърдита. Той е изтръгнал истината от нея с бой. Той е побойник. Нали го чу? Той е един голям наежен побойник от магазин за алкохол, сигурно е наел някой да я набие.
— Внимавай, Джери — каза му Ричард. — Има такова нещо като клевета; Никога не съм бил Сали, това е една от нейните фантазии. Може би сама си вярва; господи, не предполагах, че е отишла толкова далече. Пратили са те за зелен хайвер, момчето ми.
— Видях синините по нея.
— Джери. Има ли смисъл? — каза Рут.
— Остави го, Рут, нека си каже всичко. Остави го да си повири опашката. Аз съм виждал своята истинска любов гола. Това ли искаш да кажеш? Виждал съм красотата гола.
— Веднъж си я ударил отстрани по главата така силно — каза Джери, — че тя цяла седмица не чуваше с едното ухо.
— А? Какви ги плещиш? Ти чувал ли си за самоотбрана? Вдигнах ръка да си защитя очите и тя се наниза точно на нея. Искаш ли да видиш моите синини?
Изпотен и вдъхновен, Ричард стана и се приготви сякаш да разкопчае колана си. Сали с Теодора на ръце влезе в стаята; тя мина с презрително достойнство през компанията, която беше укрепнала в нейно отсъствие. Седна на стола с високата облегалка и залюля разплаканото дете на коляното си. Двете заприличаха на Джери на лъскави кукли.
— Сали — каза Ричард, — нашето другарче Джери се чуди защо си доносничила.
— Снаха ми му е казала — обясни Сали на Джери и Рут.
— Глупости — каза Ричард. — Тя ми каза, че имаш любовник, който ти се обажда във Флорида всеки ден, но не знае кой е той, а на мен през цялото лято до болка ми беше ясно, че имаш любовник — по гадния начин, по който се отнасяше с мене. Малко остана да ме принудиш отново да се лекувам. Не можах да разбера — продължи той. — Нищо не бях направил. Карахме се, както всички, но после се одобрявахме. Значи, аз съм си виновен — аз, старата конска фъшкия, мухльото в очите на всички.
— Хайде стига — каза Рут.
Нейната сестринска прямота беше нещо ново за Джери; той почувствува, че четиримата сега образуват едно семейство и че той, израсъл като единствено дете, най-после има брат и сестра. Беше щастлив и възбуден. Искаше никога да не се разделят.
— Тази жена — Ричард пюсочи театрално към Сали и върху пухкавото уплашено лице на Теодора изгря усмивка — превърна живота ми в ад.
Сали се изпъна, потрепера й извика:
— Говориш, сякаш съм направила всичко нарочпо. Аз мразя моята любов. О, само ако можех да не обичам Джери. Не искам да страдаш ти, не искам да страдат Рут и децата.
— Не плачи за мен — каза Рут. — Твърде късно.
— Достатъчно много съм плакала за тебе. Мъчно ми става за всяка жена, която е толкова себична, толкова слаба, че задържа един мъж, когато той иска да си отиде.
— Аз исках само да задържа бащата на своите деца. Това ли ти е толкова противно?
— Да!
— Ти можеш да говориш така, защото третираш своите собствени деца като багаж, като малки дрънкулки, които излагаш на показ, когато ти изнася.
— Аз обичам децата си, но освен това уважавам мъжа си, уважавам го дотолкова, че ако реши нещо, бих го оставила да го осъществи.
— Джери никога не е решавал нищо.
— Той е твърде добър. Ти се подигра с тази доброта. Ти я използува. Ти не можеш да му дадеш това, което мога да му дам аз, ти не го обичаш. Ако го обичаше, нямаше да се впуснеш в онази история, за която непрекъснато чуваме.
— Момичета, момичета — каза Ричард.
— Той ме тласна към това — извика Рут, като се наведе на стола си, сякаш се пречупи, — мислех, че това ще ме направи по-добра съпруга.
Сълзите я бяха накарали да се наклони в жалка поза; Джери имаше чувството, че мъката и унижението сякаш ще отнесат тялото й. Изложена, тя почервеня като роза и загриза пръстите си от срам. Джери заговори, за да я защити. Каза внимателно на Сали:
— Нима не чу? Всичко е решено, излишно е повече да се бориш. Аз те моля да се ожениш за мене.
Скована в движенията си от облегалките на стола и от детето в скута си, Сали се обърна с лице към него; гняв се таеше във веждите и в гласа й:
— Струва ми се малко вероятно да го направиш…
Изречението й се стопи недовършено в бавна влажна усмивка, дълбока усмивка, която изпълни лицето под гневната арка на веждите и се протегна към него, за да му покаже как е сега и как е било преди; в нея имаше прошка, прошка за това, което бяха извършили, за онова, което вършеха, и дори за това, което щяха да извършат, имаше и молба в тази същата тъжна усмивка, молба той също да й прости.
Ричард доближи писалката към бележника, в който всеки лист беше означен с фирмата на кенънпортския магазин за спиртни напитки, както и с малкия щемпел с фасадата на магазина.
— Да изясним някои факти. В кой хотел я заведе във Вашингтон?
В този хотел Джери беше лежал до Сали със свито сърце да не би Ричард да почука на вратата; сега наистина той почука и Джери нямаше желание да го пусне в тази стая на спомените си.
— Не виждам какво значение има.
— Не искаш да ми кажеш. Много добре. Сали, кой беше хотелът?
Той не й даде време да отговори, защото веднага попита:
— Рут?
— Нямам понятие. Защо толкова настояваш да знаеш?
— Кой беше хотелът? — каза Ричард, без да се обръща към никого конкретно.
Никой не му отговори.
— Добре тогава. Искате да играете грубо. Много добре. Много добре. И аз мога да играя грубо. Баща ми играеше грубо и аз ще играя грубо.
— Наистина, защо не — каза Джери. — Ти не ми дължиш нищо.
— По дяволите, Джери.
— Екс! Чин-чин.
— Нещастен глупак, не мога да се ядосам. Мъча се, но ти не ми позволяваш.
— Взе да става ужасен — каза Рут.
— Как ще играеш грубо? — попита Джери.
Ричард започна да драска по бележника.
— Например мога да откажа да дам развод на Сали. Това означава, че няма да може да се омъжи повторно.
Сали се изправи още повече на стола си и стисна устни; Джери разбра, че е готова да се бори с Ричард, че иска да се бори.
— Да — каза тя рязко. — И твоите деца няма да имат баща. Защо искаш собствените ти деца да страдат?
— Кое те кара да мислиш, че ще ти дам децата?
— До болка ми е ясно, че ти не ги искаш. Никога не си ги искал. Ние имаме деца само защото психоаналитикът твърдеше, че е добре за здравето, ти.
Репликите им един към друг бяха толкова бързи и от това Джери разбра, че темата им е позната.
Ричард се усмихна и продължи да чертае. Джери се запита как ли се вижда с едно око. Затвори едното си око и огледа стаята — столовете, жените, чашите незабелязано загубиха едно измерение. Точно такива бяха нещата — плоски и нищо повече; такъв е светът, помисли си той, видян без идеята за бога, която придава обемна значимост на нещата. Това беше ужасно. Той винаги беше мразил външността на Ричард, наклонената замислена глава, мазната неуверена уста, идиотската липса в очната кухина. Беше ли така, защото съществуваше вероятност собственото му лице да загуби едното си око? Той го отвори и обемността избликна вибриращо около предметите; Ричард вдигаше глава и казваше на Сали:
— Ти си права. Моят адвокат ще ме разубеди да върша каквото и да било. Нека бъдем разумни. Нека опитаме с общи усилия да се справим с тези зеленооки дяволчета. Джери, аз съм сигурен, че ще бъдеш добър баща на моите деца. Виждал съм те с твоите, ти си добър баща.
— Не е — каза Рут. — Той е садист. Тормози ги.
— Е, не е съвършен, но може да се справи, Рути — продължи да кима Ричард. — Не е съвсем зрял, но кой ли пък е зрял?
— Той ги кара да ходят в неделното училище продължи Рут, — без те да искат.
— Децата имат нужда — провлече Ричард, като продължи да драска в пиянския си транс, — децата имат нужда от някаква основа за живота, колкото и идиотска да е тя. Джери, аз ще плащам за образованието и дрехите им.
— Да, за образованието на всяка цена.
— Значи, се споразумяхме.
Ричард сега драскаше цифри. В тишината някаква огромна безплътна тежест се отгърна като тънък лист на библия и разкри детайлите на една демонична гравюра.
— Но какво ще стане с моите деца?
— Това си е твоя работа — каза Ричард, изтрезнявайки моментално.
Джери се обърна към Рут:
— Дай ми едно от тях. Което и да е. Чарли или Джефри; ти знаеш как го малтретира Чарли, Трябва да бъдат разделени.
Рут плачеше; говореше като в треска.
— Те не могат един без друг. Ние всички не можем един без друг.
— Моля те. Чарли. Дай ми Чарли.
Сали каза отривисто:
— Защо не му ги даваш? Те са толкова твои, колкото и негови.
Рут се извърна на стола с кожената облегалка:
— Бих му го дала, ако се касаеше за някоя друга жена — каза тя, — но не и на тебе. Не бих ти поверила своите деца. Не мисля, че ти си подходяща майка за тях.
— Как можеш да говориш така, Рут? — укори я Джери. — Погледни я само! — Но в момента, в който изрече това, той разбра, че може би само на него тя му се струва нечовешки добра; лицето й преливаше от доброта — това лице, което той беше виждал потопено — със затворени очи и открехнати устни, в страстта, трептящо под неговото собствено лице като отражение в езеро. След толкова взиране той все едно, че беше сляп; може би само Ричард и Рут можеха да я видят в истинската й светлина.
— И така, Саленце, моите поздравления — каза рязко Ричард. — Моите поздравления, момичето ми, ти постигна своето. Беше хвърлила око на Джери Конънт от години.
— Разбира се — каза му Рут. — На всички беше ясно. И ни поставяше в неудобно положение.
— Наистина ли? — попита Джери.
— Недей да разваляш всичко, Рут — каза Ричард. — Това може да е дългоочакваната, истинската amour de coeur. Да пожелаем на децата щастие. Джери, поне в едно съм сигурен — че няма да ти доскучае. Сали е неспокойна душа. Тя има многобройни хубави качества: готви добре, облича се добре и самата тя е добра… да, доста добра… в леглото. Но не е спокойна.
— Не говорехме ли за нещо друго? — попита Джери.
— За образованието на децата — каза Рут и стана. — Аз си отивам. Не мога да понеса това.
— Трябва да ти кажа — каза Джери с проблясък от старото си желание да дразни Ричард, — че аз съм привърженик на безплатните държавни училища.
— Аз също, момчето ми — каза Ричард. — Сали е тази, която настоява децата да се блъскат по автобусите, за да ходят на онова снобско училище.
— Тези деца са мои — каза предвзето Сали. — И аз искам те да получат възможно най-доброто образование. Мои.
Джери бе разбрал, че тази дума има неоспорима красота за нея; тя никога не поставяше под въпрос стойността на тази дума-бисер.
— Според мене две много хубави семейства се разтурят заради една ужасна грешка… заради възможно най-алчната страст — каза Рут, като стана отново. — Но тук никой, не е съгласен с мен, затова аз се махам.
— И така, решено? — попита Джери.
— Нима още не е?
— Както кажеш. Как да го направим? Не можем да се върнем по домовете си. Сали, тази нощ ти ще спиш при Рут у нас.
— Не — беше простият и уплашен отговор на Сали.
— Няма да те изяде. Имай ни доверие. Моля те, това е единственото място, за което се сещам. Ти ще отидеш при нея, а аз ще остана при Ричард.
— Не. Аз няма да оставя децата си.
— Само за една нощ? Аз ще бъда тук, двамата с Ричард можем да им приготвим закуска. Не виждам никакви проблеми.
— Той ще ми вземе децата и ще каже, че съм ги изоставила.
— Не говориш сериозно, Сали. Ти добре познаваш своя съпруг. Ричард, ти не би постъпил така, нали?
— Разбира се, че не — каза Ричард и на лицето му Джери прочете непозната загриженост към Сали.
Джери я молеше, умоляваше:
— Нали чу? Той няма да ти отвлече депата. Той те обича наравно с тях. Не го мисли за чудовище. — Той се обърна към Ричард: — Можем да играем шах. Помниш ли преди как играехме!
— Мисля, че не е правилно да отивам — каза Сали и обви с ръце Теодора като трофей.
— Е, не мога да накарам Ричард да отиде в къщи при Рут.
Всички се засмяха и това ядоса Джери; този пазарлък на ръба на пропастта му се видя твърде недостоен, а тази негова жонгльорска роля — лоша отплата за жертвата и фаталния скок, на който най-сетне се беше решил.
— Сали, обещавам, че няма да отвлека децата — каза Ричард.
— Но ако те оставя с нея, ти ще я набиеш — каза Джери.
— Господи, Джери, започвам да те мразя и в червата. Тя все още не е твоя съпруга и аз мога да си я бия, когато поискам, за да си направя удоволствие. Това е моята къща и аз няма да се махна от нея само защото жена ми е станала курва.
— Който ще тръгва, да тръгва — каза Рут. — Джери, мисля, че тук вече не сме желани.
— Ще ти бъде ли добре тук? — Джери попита Сали.
— Да. Ще ми бъде.
— Мислиш ли, че така е най-правилно?
— Да.
За пръв път тази вечер очите им се срещнаха.
Джери, очите ти са ужасно тъжни!
Как така тъжни, когато съм толкова щастлив?
Те са ужасно тъжни, Джери.
Когато, правиш любов, не бива да гледаш хората в очите.
Така ми Харесва.
Тогава ще ги затворя.
— Ние сме прекарали толкова нощи заедно — въздъхна Джери, — че още една няма да ни убие. Телефонирай ми — каза той на Сали, — ако имаш нужда от мене.
— Благодаря ти, Джери. Сигурно няма да се наложи. Спи спокойно. — Тя се усмихна и погледът й се насочи другаде. — Рут?…
Рут беше вече слязла в антрето.
— Недей слиза — иввика тя в отговор на Сали. — Всички сме толкова уморени.
Джери се почувствува измърсен; още в началото, когато четиримата бяха новодошли в града, гостуването у Матиасови, сред техните скъпи вещи, го караше да се чувствува недодялан и нечист. Сега му се ходеше по малка нужда, но мълчанието на Ричард се издигаше застрашително като обществена нетърпимост и той не посмя да се отбие в тоалетната на долния етаж. Навън трите раздалечени звезди от пояса на Орион се бяха изплъзнали по-надолу отвъд дърветата, а луната пътуваше и пръскаше светлина по небето с цвят на пушена скумрия. Конънтови чуха Цезар да скимти и драще в гаража, без да лае. Шумът на техния двигател замърси нощта. Когато се спускаха по извитата алея, Рут запали цигара. Джери щракна с пръсти. Рут му я подаде да си дръпне.
— Най-страшното е — каза тя, — че се чувствувам като след една обикновена вечер у Сали и Ричард. Поне не ми доскуча. Ричард не отвори дума за акции и облигации.
— Да, не се показа така ужасен, както друг път. Всъщност от време на време беше наистина неотразим. Почувствувах се направо смазан. Как изглеждах? Надигран?
— Естествен — каза Рут.
Покрай многобройни мрачни къщи те пристигнаха в собствения си дом; всички лампи светеха. Мисис О, макар и мила с децата, никога не си правеше труда да премести някоя чиния или да загаси крушка. Когато й платиха, тя им каза:
— Една жена от конгрегационалистката църква се обади за някакви обяви.
— О, господи — каза Рут. — Бях забравила. Трябваше да бъдат готови за събота.
— Тези хора започват да стават тирани — каза Джери и попита мисис О: — Не носехте ли палто?
Жената поклати мълчаливо глава: лицето й беше зачервено и когато излезе на верандата, избърса очите си, Рут затвори вратата и каза:
— Горката женица. Чудя се дали знае.
— Откъде може да знае?
— Тя е от града, Джери. Целият град знае, че ние имаме неприятности. Забелязах го това лято по лицата на момчетата в Гристийдз.
— Никога не съм си мислил, че ние имаме неприятности. Аз имам и ти имаш, но не и ние.
— Хайде да си лягаме. Или ще ходиш в онази вила?
— Няма да мога. Искаш ли малко мляко?
— А ти?
— Ако препечеш хляб.
— Разбира се. По дяволите, колко мислиш, че е часът?
— Един и десет.
— Толкова рано? Направо изумително. Струва ми се, че сме стояли там цяла вечност.
Той чувствуваше нужда да говори за Сали, за отминалата вечер с нейните заплетени сделки; имаше нужда да сподели подробностите гласно и да чуе тълкуването на Рут. Тя обаче се качи горе, отказвайки да разисква. Горе в студената стая несподеленото сви дробовете му и дишането му стана тежко.
— По дяволите — задъхваше се той, — лекарството ми остана във вилата.
— Успокой се — каза Рут с далечен напевен глас. — Отпусни се, недей мисли за нищо.
— Студено е… тук — продължи той. — Защо живеем в… такава въшлива къща?
— Пъхни се под завивките — каза тя. — И се стопли хубавичко, дишай по-леко, не мисли за дробовете си.
— Горките ми… дечица — проплака той.
Когато се пъхна в леглото, то му заприлича на капан, в който щеше да се задуши с лице надолу. Рут изгаси светлината, последната светлина, която гореше в къщата. През прозореца, през нежната тантела на бряста се виждаха пролуки, които сякаш отново му позволяваха да диша. Рут се примъкна от другата страна на леглото и се сгуши до Джери, като преметна едната си ръка през кръста му. Обгърнат от бавно нарастващата топлина, топлина, която той вкусваше за последен път във вечността, Джери почувствува как гърдите му се разширяват, крайниците му се отпускат, а стената в дробовете му, промушвана от всяко вдишване, се руши. Тялото на Рут до неговото му се стори солидно, плътно, сънено.
— Съжалявам — произнесе той. — Но сигурно така трябва.
Това изречение с неговата интонация сякаш се повтаряше до безконечност, като образи в двойно огледало, като слънчев кръговрат, като дишане. Той отвори очи. Кръстовете на прозорците, като сурова благословия, стояха на пост в нощта; една безкрайна шир от лекота и спокойствие се разля в дробовете му. Той лениво и спокойно се зае да изследва това свое сладостно владение.

 

Този понеделник Рут беше станала рано и по странно пречупените слънчеви лъчи Джери почувствува, че няма да му попречат да се изпъне в средата на леглото и да дремне минутка още, преди Рут, както обикновено, да го събуди за влака в осем и седемнайсет. Спомни си част от съня си. Изглежда, беше след някакъв прием в една огромна хотелска стая с висок таван. Сали беше заспала на канапето и както често правеше с Рут, той потърси да я покрие с нещо. Намери някакъв мръсен шлифер с карирана подплата, метнат върху богато украсен стол. Подпъхна шлифера под раменете на Сали, но дългите й крака останаха да стърчат; беше се оказал твърде малък. Детско, шлиферче, миниатюрно. Това беше всичко, което си спомняше от съня. Стана, избръсна се и слезе долу. Децата по пижами му заприличаха на крехки пеперуди, кръжащи около свещи от мляко. Джоана го поздрави с лукава широка усмивка, която разтегли луничките й.
— Татко спа в къщи тази нощ — каза тя.
— Татко винаги спи в къщи — каза Джефри.
Чарли се протегна през масата и с опитен жест плесна брат си по главата:
— Не е вярно. Двамата с мама много се карат.
Потокът от щастие взе бавно да се отдръпва от застиналото в блаженство изражение на Джефри и лицето му се сгърчи в плач.
— Чарли, това не ти прави чест — каза Джери. — Нито пък отговаря на истината.
— Той е глупав — оправда се Чарли.
— Чарли все повтаря, че Джефри е глупав — захихика Джоана. — Той се мисли за важна клечка.
— Не е вярно — каза Чарли на баща си, а чертите му се заостриха с фанатичен блясък. После се обърна към Джоана и каза: — Ти си важна клечка. Джоана се мисли за важна клечка, защото си има гадже.
— Нямам. Мамо, той винаги разправя, че си имам гадже, а това не е вярно. Той винаги лъже. Лъжец. Важна клечка. Лъжец.
— Джери, кажи им нещо — каза Рут, понесла към масата пълна чиния филии с масло.
— Той… той… той… — задъхваше се Джефри към баща си — той ме обиди.
— Той е глупав — изтъкна Чарли делово този неоспорим факт, а устните му заблестяха от маслото.
— Знаете ли какъв е този разговор? — обърна се Джери към всички и сам си отговори: — Куку. — Всички деца, дори Джефри, се засмяха, когато чуха дума от своя речник. Лицата им се обърнаха сияещи към Джери с желание за още смях. — Знаете ли на какво ми заприличахте? — попита той. — На група… хапльовци.
Те се кискаха и подскачаха.
— И пикльовци… пиш-пиш — добави Чарли, огледа се дали е доловил общия тон и получи потвърждение от вълната мръсен смях.
Джефри каза, като се превиваше:
— И диария.
— И повърнато — пропя Джоана, сякаш съчиняваше песничка за скачане на въже.
— И изцъкано — добави Чарли в общия куп и предизвика такъв изблик на порочна радост, че Джеря спря да се смее с тях, защото не знаеше какво е «изцъкано», а това, което предположи, му се стори невероятно.
— Мисля, че това не е особено подходящ разговор за закуска — обади се Рут. — Джоана и Чарли, вие имате седем минути да се приготвите за училище. Чарли, ти пак трябва да облечеш ризата на квадрати, нямах време да изгладя бялата, извинявай. — Нейното ударение изпревари разочарованото му скимтене. — Джефри, вземи филията и иди в стаята с телевизора. Седни на пода и не искам трохи между възглавниците ва канапето. — Рут и Джери останаха сами в кухнята. — Кое те накара да станеш толкова рано? — попита тя. Беше седем и тридесет и пет; той беше по фланелка и панталоните от един сив работен костюм.
— Чувството за вина — отговори той. — И страхът. Мислиш ли, че днес трябва да ходя на работа?
— Чака ли те нещо спешно? — попита Рут.
Тя наля недопития сок от децата в една чиста чаша и му я подаде.
— Не съвсем. Тези предавания за третия свят все повече замират, кредитите на агенцията намаляват. — От сока и от мисълта, че днес е по-различен ден, че всеки ден от днес нататък ще бъде по-различен, стомахът го сви. — Мисля, че ще е по-добре да остана тук, да поддържам зенитния огън.
— Много благородно от твоя страна — каза му Рут. Лицето й беше напрегнато и каменно. И тя като Джери едва осъзнаваше положението си. — Ще те помоля за една услуга.
— Каква?
Сърцето му, замряло дотогава, подскочи от благодарност, когато разбра, че тя все още се нуждае от помощта му.
— Тези гадни обяви, които обещах за благотворителния, базар. Преди да излезеш някъде, би ли ги нарисувал? Обещах й да направя пет. Ще ти отнемат десет минути и ще ги направиш по-хубаво от мене, дори и да не бях така разстроена.
— Струва ми се, че вече си се овладяла — укори я той.
— Взех успокоително. Казах си, че не мога да си позволя да се напия, затова намерих старите хапчета, които вземах след раждането на Джефри. Не зная какво ми става; чувствувам се много отнесена и леко ми се гади.
— Повръщане, диария или пиш-пиш?
— Това беше дивотия. Децата подушват, че нещо не е наред, нали? Биха могли да изпотрошат всички чинии на масата, без да ми направи ни най-малко впечатление. Моля те, можеш ли да се оправиш с тези обяви? Не ми стигат другите тревоги, ами и тази беля на главата…
— Разбира се.
— Ще потърся текста. Мисля, че е горе при картона, който купих. Никога вече няма да се захващам с тези жени от конгрегационалистката църква. Защо са така настъпателни?
— Ентусиазъм — каза той. — Съжалявам, че те натопих в техните истории.
Горе Чарли започна да пищи за майка си и Рут със спокойствие на луна, която плува сред облаците, се понесе през кухнята, за да му отиде на помощ. Джери размачка малко варено жито в една купичка, сипа млякото и се сети за вестника, който сигурно беше още на верандата. Когато стигна до външната врата, чу да се звъни; отвори вратата в момента, в който някакъв мъж вдигаше сгънатия вестник, а темето му показваше през сплетената твърда черна коса първите признаци на оплешивяването. Ричард се изправи; измъченото му лице се беше зачервило от усилието, когато подаде вестника на Джери.
— Благодаря — каза той. — Влизай. Много рано си станал.
— Въобще не съм си лягал. Тук ли е Рут? Надявам се, че е тук.
— Ру-у-т — извика Джери, но тя вече слизаше по стълбите.
Джоана и Чарли, облечени за училище, се суетяха и бъбреха зад нея.
— Добро утро — каза тя спокойно. — Ричард, само за момент, да им дам пари за обяд. Джери, имаш ли два долара и половина?
— Портфейлът ми е на бюрото — каза той и понечи да отиде.
— Нищо, няма нужда — каза тя. — Портмонето ми е в кухнята. Чарли, бягай да донесеш два долара. Всъщност центовете са проблем, все някой ги краде.
— Ето ти петдесет.
Ричард бръкна в джоба си и й подаде парите.
— Чудесно — каза Джери. — Значи, ще ти бъдем длъжници.
Среброто беше хладно, когато го пое от ръката му. Ричард цяла нощ бе стоял навън.
— Мамо, няма никакво портмоне — извика Чарли.
Джефри, дочул трополенето, се появи в оживеното антре и за учудване на всички навря главата си между коленете на Ричард. Преди месеци на плажа, когато техният живот течеше външно спокойно, Ричард беше позволил на двете момчета — на Джефри и на собствения си син Питър — да го бутат насам-натам из плитчините, отпуснат във водата като голяма ленива лодка; сега, спомняйки си доброто старо време, Джефри предлагаше отново да играят и Ричард беше принуден да се изправи — в противен случай щеше да бъде съборен на земята.
— По-спокойно, капитане — каза той, като разрошваше с напрегнато изражение рунтавата кръгла глава, която се блъскаше в краката му.
Джери взе да преглежда неспокойно заглавията във вестника. Негър допуснат е университета в Мисисипи. Трима убити в студентски вълнения. Хрушчов кани Кенеди в Москва. Джоу се разгорещява в спор със съветски представители. «Джайънтс» и «Доджърз» ще се срещнат за купата.
— Татко голф ли ще играе? — попита Чарли, който въпреки всичко се завърна със зеленото портмоне на Рут.
Той не можеше да си представи друга причина човек да дойде толкова рано сутринта, макар че Ричард със своето гангстерско спортно сако на карета, розова риза и раирана връзка със стегнат възел не беше в най-подходящото облекло за голф.
— Глупчо — каза Джоана. — Мистър Матиас не играе голф, само мистър Колинз играе.
— Мистър Матиас е дошъл по работа — каза Рут, като размени парите срещу целувките на децата и се протегна край рамото на Ричард, за да отвори вратата.
Джоана и Чарли затрополиха надолу по стълбите, без да се обръщат, и пресякоха шосето. «Какъв сериозен вид имат само» — помисли си Джери, когато вдигна очи от вестника, за да ги види през прозореца как се нареждат на опашката под бряста в очакване на училищния автобус. Без да ги е грижа за огромния ръст на бряста, пред който изглеждаха като джуджета, те подритваха окапалите листа. Около всяко листо на асфалта имаше мокро петно като от целувка.
— Ще пиеш ли кафе? — Рут попита Ричард.
— Ако не ви затруднява. — Страдащият и потящ се клоун от предната нощ се беше изпарил, за да отстъпи място на едно плещесто, настойчиво присъствие, което в образа на този мъж заплашваше техния дом. — Бих желал да кажа нещо на Джери, щом е тук, а също някои неща и на тебе, Рут. С тебе имам да разменя няколко думи — каза той на Джери. — Къде можем да разговаряме? — Джефри все още стоеше залепен за краката на Ричард.
— Най-добре в задния двор — каза Джери.
Думите сякаш увиснаха извън устата му; той се почувствува като уплашен актьор, който рецитира лошо заучени стихове.
— Ще отида да стопля кафето — каза Рут. — Джеф, бягай да гледаш телевизия. Дават Бозо.
Джери поведе Ричард през кухнята към двора. Застанаха под един клон; на един от клоните Джери беше окачил люлка. Земята около люлката беше оголена и утъпкана; иначе тревата на поляната имаше нужда от подстригване, тази повехнала занемарена есенна трева, която умира през август, но се възражда от септемврийските дъждове.
— Наистина ли цяла нощ си бил навън? — попита Джери. — Какво прави?
Но Ричард не се оставяше да го размекнат. Стоеше прав, така че инчът, с който беше по-висок от Джери, се увеличаваше от наклона на двора.
— Отидох с колата в Кенънпорт и се разхождах из улиците. Пийнах на едно-две места и наблюдавах как слънцето изплува от кея. Ходих като замаян.
— И аз съм така — вдигна рамене Джери.
— Закусвах с моя адвокат — продължи Ричард. — В процеса на разговора се очертаха две — не, три неща, които сега искам да споделя с теб.
Джери отново вдигна рамене; почувствува, че трябва да каже нещо, но не се сети какво точно.
— Първо — започна Ричард, — идвам направо от моя дом, от моя бивш дом, където оставих. Сали в отлично физическо състояние.
— Добре.
— Въобще не съм я измъчвал. Взех един душ, избръснах се и й описах своите планове, доколкото те я засягат.
— Можа ли най-после да заспи?
Ричард запремигва, леко шокиран от намека, че Джери знае повече от него самия:
— Спеше като бебе. Едва успях да я събудя. Свикнала е да става късно. Моето намерение, що се отнася до къщата, е да остана да живея в нея. Предполагам, че нямате нищо против във възможно най-скоро време да се изнесете на друго място; дотогава двамата с нея ще живеем заедно, но не като мъж и жена, така да се каже.
— Така да се каже. Това един от изразите на адвоката ли е?
— Говорим сериозно, Джери.
— Наистина.
Джери погледна нагоре, изучавайки внимателно небето; то имаше цвят на избеляло синьо кадифе, но от запад нахлуваха мрачни сиви облаци.
— Второ, аз ще се разведа със Сали при положение, че ти се ожениш за нея.
— При положение? Мисля, че вече казах.
Гласът му задращи, за да се противопостави на съмнението в думите на Ричард.
— Разводът ще се гледа извън този щат при условията, върху които се споразумеят нейният и моят адвокат, Няма да предявявам претенции върху децата, макар че, естествено, ще очаквам да ми се осигури съответната възможност да ги виждам, както и да ми се запазят родителските права при тяхното отглеждане.
— Разбира се. Аз не мога да те заместя, що се касае до децата. Ще трябва с общи усилия да им осигурим нормален живот.
— Именно — каза Ричард, присвивайки устни в нещо като беззъбо ухапване. — И, трето, ако ти не се ожениш за Сали, ще те съдя за нематериални щети.
Това приличаше на удар с възглавница, тоест с нещо, което по-скоро би те прикрило, отколкото наранило; Джери беше разсеян, усилено мислеше за двора, за неокосената трева, за хартиите и играчките, които трябва да се съберат, за малките издатини и купчинки от семенца и клечки — доказателство за съществуването на мравешки градове със собствена йерархия, всекидневни занимания, търговски маршрути, кралици и петгодишни планове. Джери каза:
— Не знам какво точно означава нематериални щети. Сигурно ще трябва да намеря някой адвокат да ми го обясни. Все пак грешиш, като смяташ, че привличането между нас не е взаимно.
Ричард каза с внезапно омекнал тон:
— Джери, ти знаеш така добре, както и аз, че в тази история Сали беше толкова агресивна, колкото и ти самият, а може би дори повече. Но пред лицето на закона тя не е свободен човек, а роб. Пред лицето на закона, като си настроил собствената ми съпруга срещу мене, ти си ми причинил душевни страдания, душевни и до известна степен телесни, за което аз съм в правото си да получа парично обезщетение. Тя ме замери по главата с бронзова поставка за книги, която би могла да причини смъртта ми; това се нарича телесна повреда. В сегашното си положение бих бил принуден да се обърна към проститутки, за да задоволя своите сексуални потребности — ето ти още телесни повреди. Тези адвокати са коварен народ, момчето ми.
— Идиотщини — каза Джери. — Първо на първо, тя не би дошла при мен, ако ти не беше я настроил срещу себе си. Тя е твоя съпруга и само ти си могъл да я задържиш. Сега заради тебе моите деца ще израснат с изкривена психика. Заради това, че ти си глупак, жена ми сега иска да сложи край на живота си.
— Достатъчно. Не си вдигай акциите относно Рут; тя и без тебе може да се оправи, И внимавай къде използуваш тази дума «глупак». Не ме ядосвай, момчето ми. Сега участвуваш в игра за възрастни.
— Имам един въпрос.
— Слушам те.
— Имам пред вид тези нематериални щети, под които разбираш охлаждането на Сали към тебе. Ако мене ме нямаше, мислиш ли, че тях нямаше да ги има?
Лицето на Ричард рязко се сгърчи, сякаш бяха прескочени няколко кадъра от филмова лента; Ричард каза бавно:
— Ако изоставиш Сали, аз ще постъпя с нея, както намеря за добре. Изхождам от предположението, че ти ще се ожениш за нея. Прав ли съм?
— Това не е право, нали?
— Прав ли съм? Да или не, Джери?
— Сега ще ти пратя Рут. Предполагам, че ми каза всичко.
— Засега — да.
Вътре в къщата Рут го попита:
— Какво ти каза?
— Нищо. Глупости. Ако не съм се оженел за Сали, щял да ме съди.
— За какво? За това, че спиш с нея?
— Казвало се нематериални щети.
— Но тя го прави по собствено желание.
— Това е блъф, Рут. Тъпото копеле не иска да говори направо, затова блъфира.
— Не забравяй, че той е засегнат. Той е уязвим.
— Кой от нас не е?
— Не трябва да го караме да чака прав като кон в двора. Изключи водата за кафето, когато засвири.
През прозореца на кухнята Джери гледаше как Рут и Ричард разговарят. Успокоен от нейната компания, Ричард направи нещо странно хрисимо — седна на люлката и се залюля уморено напред-назад. После по някакви знаци на Рут стана, свали карираното сако и го простря на тревата, за да могат да седнат близо до навеса, където държаха велосипедите, стълбата и градинските инструменти. Седнали рамо до рамо, те запушиха от една цигара. Когато Ричард всмукна, долната му устна се изкриви от някакъв стар белег; думи и дим излизаха от устата му, Рут кимаше, лицето й беше порозовяло, а вниманието й беше заострено почти до сексуален интерес, както в художествената академия, когато преподавателят спираше до нейния статив. Облаците от запад донесоха със себе си вятър; листа политнаха уплашено и се завъртяха около унесената в разговор двойка, а Джери изпита желание те да останат завинаги така в задния двор — като градински статуи, полубогове на стража. Водата за кафето засвири и той изключи котлона. Някъде зад него Джефри недоволствуваше; правеше опит да се облече сам и не можеше да си закопчае копчетата. Джери закопча кадифения му гащиризон, телефонира в службата и каза, че се е събудил с ужасна настинка. Това беше самата истина, защото гърлото му дращеше, а носът му течеше от недоспиването. Намери картона зад бюрото на Рут и няколко изсъхнали туби с тъмна боя в детската стая, а втърдилата се четка изми на кухненския умивалник. Когато Рут и Ричард най-после влязоха в къщата, намериха Джери седнал на пода във всекидневната да рисува обявите за конгрегационалистката църква. «Браво», каза Рут и сервира кафето, Ричард седна на канапето, като гледаше недоверчиво как Джери с плавни уверени махове изписа БЛАГОТВОРИТЕЛНА РАЗПРОДАЖБА с големи весели Дисниеви букви, отбеляза датата и мястото и нарисува карикатурна смачкана лампа, празна рамка от картина и чифт смешно закърпени чорапи. Рут отиде на телефона.
— На кого ще се обаждаш? — попита Джери.
Той беше очаквал тя да седи притихнала от възхищение към творческия му процес.
— Пак на мисис О. — каза тя. — Ричард мисли, че трябва да говоря с неговия адвокат в Кенънпорт.
— Защо с неговия адвокат?
— Той ще ми намери мой адвокат.
— Според мене Рут трябва да има свой адвокат — каза Ричард.
— Сигурно — каза Джери, като потопи четката във водата и после в моравия цвят.
— Ако беше имала свой адвокат преди шест месеца, щяхме да си спестим голяма част от мъките, а раните по всички нас щяха вече да заздравяват.
Моравото продължи да се маже мазно.
Мъжете млъкнаха, когато Рут уреждаше мисис О. да дойде след половин час. Когато затвори, Ричард й каза:
— Той те чака. До обяд ще успееш ли да отидеш?
— Разбира се. Трябва да се върна до три часа, за да изпратя Джоана на урок по пиано.
— Ще му се обадя да кажа, че ще отидеш. Дадох ти неговия адрес.
— Добре, Ричард, добре. Не съм идиот. Току-що ми го даде.
— Господи, така съм уморен, че ми се иска да легна и да откъртя. И поддържай връзка с мен. — Ричард се надигна тежко от канапето и усилието при изправянето сякаш го задължи да направи изявление. — Днешният ден е мрачен, но може би ни очакват по-светли дни в бъдеще.
— Джери вдигна поглед и смътно почувствува позата си на пода като преимущество. Без да става, каза:
— Ричард, искам да ти благодаря за твоята помощ към Рут, както и за това, че реагираш така мъжки и делово на всичко.
— Благодаря ти — каза Ричард мрачно.
Джери разбра това, което семейната близост на откровенията от предната вечер беше скрило — че Ричард беше излязъл от този тъмен тунел с рана, от която в тежките дни на бъдещето смяташе да извлече някаква полза.
Когато стъпките му заглъхнаха по стълбите на верандата, Джери попита Рут:
— Какво, по дяволите, тя разправяше толкова дълго?
— О… Глупости. Каза ми, че съм млада и красива и имало много неща, за които си струвало да живея. Че ти не си единственият мъж на този свят и че носиш отговорност пред закона за мене и за тези деца.
— Никога не съм отричал това.
— Каза, че цяло лято съм те била молела да останеш и сега трябвало да опитам нещо друго. Трябвало да се съглася на развод. Да съм престанела да мисля за тебе и да съм започнела да мисля за себе си, за това какво аз самата искам.
— Звучи ми като Министерство на търговията.
— Все пак има смисъл.
— Какво каза за децата?
— Децата били важни, но не трябвало да стоят в основата на решението. С други думи, не каза нищо, което да не ни е известно вече, но някак по-друго си е, когато го чуеш от страничен човек.
— Веселият парясник. Аз ще бъда заклеймен. Добре, кога ще се заловиш с тия смахнати обяви?
— Не ми се сърди, в момента просто не мога да ги направя. Мисис О. идва след петнадесет минути. Ти вече направи едната, при това много хубаво; направи още четири по същия начин. Не се мъчи да бъдеш оригинален и ще ги свършиш за пет минути. Какво друго смяташ да правиш днес? Ще ходиш ли да я видиш?
— Вероятно ще се наложи.
— Направи само обявите, това е последната услуга, която искам от тебе.
— «И поддържай връзка»… това мазно говедо ще казва на жена ми да поддържа връзка с него.
— Джери, вече трябва да се обличам.
Сякаш той я задържаше. Така ли беше наистина? Макар че ръката му трепереше, а подът под картона се люлееше като палубата на кораб, той се постара да направи всяка следваща обява по-хубава от предишната — по-смешна, по-изразителна, по-подканваща към благотворителност. Отнеха му повече от пет минути; Рут взе един душ, преоблече се и когато слезе долу, той още работеше. Беше си сложила обикновената черна рокля, която той харесваше; кройката стесняваше бедрата й, а черният цвят подчертаваше гъвкавостта на бледата й плът. Тя го целуна за довиждане. Ръцете му бяха изцапани с боя и той не можеше да я докосне. Попита я:
— Според Ричард така ли трябва да са облечени дамите, които отиват при своя адвокат?
— Не изглеждам ли добре? Предполагам, че трябва да си сложа и шапка с воал като за църква, но нямам. Бих могла отново да взема назаем онази на Линда. Мислиш ли, че той още сега ще отвори дума за пари?
— Вероятно, Ричард колко ти каза да искаш?
— Петнадесет. Това ми изглежда страшно много. Баща ми през целия си живот едва ли е спечелил толкова пари.
— Гледай да измъкнеш колкото можеш: сигурен съм, че адвокатът на Ричард е пълен с добри идеи.
— Ти откачен ли си? Нима нямам право? Искам да кажа нима сега имам някакъв избор?
— Разбира се, че не съм откачен. Просто съм натъжен. Според мен ти си една много решителна жена и изглеждаш бомба. Дай ми още една целувка.
Той се наведе напред, с разперени назад ръце. Носът й беше хладен, а езикът — топъл. Стълбите на верандата отекнаха. Мисис О. беше пристигнала. Рут излезе, като ровеше в портмонето и си говореше: «Ключовете от колата, ключовете от колата.»
Той завърши обявите, когато мисис О. даваше на Джефри втора закуска. Останал най-сетне насаме с един съвършено добър човек, Джефри се разбъбра, Джери чу неговото мърморене и осъзна, че когато слуша децата си с мисълта, че ще ги напусне, в главата му се появява някакъв тон, някакво затормозващо усилване, което променя гласовете им — също както окото би се подразнило от една безупречна рисунка, в която обаче не е спазена перспективата по отношение на средно далечна сграда, чийто покрив е невъзможно изкривен и придава на цялата атмосфера някаква неяснота, някакъв нежелан резонанс. Цяло лято от съседните стаи, от асфалтовите площадки и поляните Джери беше чувал този звук; той още повече подсилваше смущението му от странното притъпено усещане, което получаваше всяка сутрин, когато се събуждаше от някой сън, изпълнен с планове и желания относно Сали, а първото нещо, което виждаше, беше леко усмихнатият автопортрет, нарисуван с изящно точни цветове, но по линия и щрих без ни най-малка прилика, с Рут, подарен му от нея самата (цялата изчервена) на неговия тридесети рожден ден миналата зима. С този жест, продиктуван от сърцето й, тя беше подарила себе си на Джери.
Чак когато обявите бяха завършени и наредени една до друга на канапето, за да изсъхнат, а четката измита и боите занесени в детската стая, Джери се почувствува задължен да се обади на Сали. Мисис О. беше извела Джефри на разходка до лавката сред листата и Джери беше останал сам в цялата къща. Стори му се странно, че набира нейния номер от своя дом. Сгреши шест със седем, бързо пусна слушалката, сякаш за да запуши нечия готова да закрещи уста, и набра отново.
— Ало — гласът й вече не превръщаше думите във въпроси.
— Здравей, откачена мис Матиас. Аз съм. Как се чувствуваш?
— До-бре.
Гласът й провлече думата в две срички.
— Ричард, спи ли?
— Не, пак излезе, страшно е възбуден. Винаги е така, когато има работа с адвокати. Ти как си?
— Сам в цялата къща. Рут отиде да се срещне с адвоката на твоя мъж, а Джефри излезе на разходка с жената, която го гледа.
— Каза ли вече на децата?
— О, за бога, не още! Всичко е така объркано. Ричард беше тук, раздаваше ултиматуми и сипеще съвети.
— Той каза, че си изглеждал уплашен.
— Не го слушай. Беше влязъл в ролята на грубиян.
— Страшно много му се събра, Джери.
— Хей, искаш ли да намина към теб?
— Стига да имаш желание, ще ми бъде приятно.
— Разбира се, че имам желание. Защо да нямам? — Когато тя не отговори, той добави: — Говориш някак натъртено.
— Да, точно така. Натъртена съм.
— Добре, не се блъскай повече в мебелите, просто си стой в средата на стаята. Идвам веднага.
— Обичам те.
Той трябваше да се приготви моментално, в противен случай щеше да се откаже. Обу платнените си обувки, но не ги завърза, и хукна към задния двор, а връзките подскачаха и се развяваха по пътя. По погрешка изтегли смукача на своя «Мъркюри», сякаш беше през зимата, и полузадавена, колата отказа да запали. Форсира двигателя и колата затрещя покрай пощенски кутии, гаражи с разтворени врати, купчини изоставени гниещи листа, празни дворове. Целият град сякаш беше евакуиран, той си представи, че е обявена атомна война, и погледна към небето за потвърждение. Облаците обаче отразяваха единствено монотонната празнота. Къщата на Матиасови имаше силует на развалина, на замряла вятърна мелница. Цезар се заклати откъм храстите и залая, но някак без желание; до вратата на кухнята богородичките, предната нощ погълнати от мрака, сега хвърляха червеникавокафяви сенки. Зад вратата Сали срамежливо се вмъкна в прегръдките му. Беше негова. Той се изненада, че тялото й е така реално, солидно, голямо и твърдо; тя вдървено склони чело на врата му и Джери почувствува сухата топлина на лицето й. Притисна я силно до себе си; тя го беше очаквала. Теодора изщъпурка в антрето и се втренчи в тях. Веждите й бяха като на Сали, с високи дъги и по-тъмни към носа, а обичайното им изражение говореше ако не за гняв, то за напрегнатостта на диво животно, живеещо под постоянна заплаха. В долната част на лицето на детето се открояваше малката птича уста на Ричард. Големите й немигащи очи отразяваха живата прозрачност на всичко около тях; те бяха изложени на погледи — той и Сали — в тази висока къща. Джери се обади:
— Хей?
Вместо отговор Сали притисна още по-здраво гърба му; сякаш за да му предаде собствената си вцепененост. Беше с жарсена блуза на кехлибарени райета и белите панталони в стил «Сан-Тропе» — нейната закачлива моряшка униформа.
Той отново почувствува тежестта на лицето й до врата си и я чу да пита:
— Искаш ли?
Дали му предлагаше — не повярва той на ушите си — да правят любов тук, пред очите на всички? За да й напомни, че детето е тук, той го попита през рамото й:
— Не ти ли се спи, Теодора?
— Тя вече не трябва да спи сутрин — каза Сали.
Опита се да се притисне до него — нещо, което преди не бе я затруднявало, после се отдръпна леко, като наруши плътния допир на телата им, но продължи да държи главата си наведена, сякаш се страхуваше Джери да не види лицето й. Свела поглед, тя се засмя:
— Забравил си да си завържеш обувките.
— Да, освен това си забравих и цигарите.
— Мисля, че Ричард остави някакви във всекидневната. Къде искаш да седнем?
— Където и да е.
Къде?
Бихме могли да пием кафе някой път, стига да имаш желание. Някъде извън Грийнуд. Нередно ли е това?
Не. Всъщност да. Нередно, но правилно. Кога? Кога, мила Сали? Не ме измъчвай.
Ти си този, който ме измъчва, Джери.
— Колко кафета изпи тази сутрин? — усмйхна се Сали съучастнически.
— Не много. Две — каза той и го доядя, че е излъгал очакванията й, като не е изпил повече.
Тя не беше мигнала, беше се удавила в кафета, докато той беше плувал в топлината на жена си и рисувал на пода като дете.
Той седеше в нейната светла кухня, в която блясъкът на ножовете, ръбовете на шкафовете и съдовете от време на време се загубваше, когато облаците поглъщаха слънцето, и говореше за Ричард и Рут; беше им трудно да говорят за себе си. Тяхната любов, тяхната връзка беше добила огромни неудобни размери, грапави и грозни. Джери се засрами от своето нежелание да я докосне; искаше да й обясни, че промяната не е в нея самата, а в света наоколо. Откакто Ричард бе узнал, всичко бе пометено и оголено; дърветата бяха съблечени, къщата лъсната и чиста като витрина, хълмовете щръкнали като скелети от камъни, така че Джери и Сали дори на земята да легнеха прегърнати, пак нямаше да могат да се скрият. Неговата сдържаност я правеше отблъскваща, нищо повече; същата тази сдържаност обаче не му позволяваше да изтъкне това като извинение, задето не я докосва. Смути се, когато се оказа затворен с нея в ситуация, която изисква такт. Тя стоеше права, той стоеше прав; и двамата сякаш бяха бомбардирани застрашително от светлината. Джери изпита желание да заглуши този блясък, защото той крещеше, издаваше — през загадъчната прозрачност наоколо — тяхната поза в момента, в който имаха най-голяма нужда да се скрият.
Не чуха колата на Ричард по алеята. Той ги завари прави в кухнята, сякаш току-що се бяха докоснали. Устните му бяха свити като устните на старец.
— Хайде, хайде — каза той. — Стига толкова.
В желанието си да се смали Джери седна на един твърд кухненски стол. Сали остана права и каза:
— Имаме да говорим. Къде можем да отидем?
Ричард все още беше по сакото и връзката със стегнатия възел, сякаш след усилените консултации сам се бе превърнал в адвокат.
— Разбира се, разбира се — съгласи се той. Маниерът да повтаря по два пъти нещата придаваше на речта му убедителността на юрист. — Вие имате да говорите, да разисквате. Простете ми, човек не винаги може да бъде делови, но сега ще се постараем, ще се постараем. Дойдох да взема някои документи — банкови книжа и застрахователни полици; Сали, ти знаеш папката. Мога ли да помоля за твоето разрешение да се кача в това, което някога беше наша спалня?
— Говорехме за тебе — каза Сали. — Много сме загрижени.
— Много мило от ваша страна. Така и предполагах — че и двамата сте много загрижени за моето благополучие.
— О, Ричард, успокой топката — каза Сали. — Все пак хора сме.
— Това ме радва. Това ме радва. Доколкото ми е известно, никога не съм отричал, че страните, замесени в тези преговори, са хора. Джери, тези цигари, които пушиш, твои ли са, или мои?
— Твои.
— Така си и мислех.
— Заповядай, ето ти двайсет и осем цента.
— Задръж си парите, ще ти потрябват. Чувствувай се като у дома си, Джери, моето момче. Саленце, погрижи се да приготвиш един хубав обяд за Джери. Съжалявам, но няма да имам възможност да ви правя компания, макар да знам, че ще ме молите.
Джери стана:
— Аз си тръгвам.
— Недей — заповяда му Сали.
— Това не е моят дом — каза й Джери, — а неговият. Той е прав. Моето място не е тук.
Ричард пристъпи към него, мечешки го прегърна с една ръка и го притисна; дъхът му отблизо ухаеше на уиски — една тежка, безпомощна миризма на сепия.
— Разбира се, че е, Джери. Господи, разбира се, че е. Ще ми простиш ли, а? Когато влязох, за миг изтъпях, но сега съм добре. Моето е и твое, а? Успя ли вече да й го сложиш? — Той стегна още повече прегръдката си и Джери се опита да потисне твърде живата самоизмама, че е малко дете, което може да бъде мачкано, повдигано и премятано. Дланите започнаха да го сърбят, а устата му пресъхна. Ричард го увещаваше: Яденето ще ти хареса. Това е нещо, което не може да се отрече на Сали — готви чудесно. Може да се е държала свински с мене, но ястията тупваха точно навреме, моето момче, три пъти на ден, бам, бам, бам! Тя е добро дете, Джери, и ти си щастливо копеле.
— Тя никога не е преставала да те харесва — каза Джери. Сърцето му биеше, опитвайки се да спечели одобрението и прошката на Ричард. — До снощи не знаех — продължи Гой, — че те харесва толкова много.
— Лайна — каза Ричард. — Merde. Саса. Махай я по-скоро от погледа ми, откровено казано, гади ми се, като я гледам. Желая ти щастие, приятелче. Давам ви най-много три години, кръвопийци такива.
— Остави го на мира — каза Сали на Ричард. — Не виждаш ли, че му се е подпалила главата за собствените му деца?
— Мъчно ми е за неговите деца — каза Ричард. — Мъчно ми е и за моите. Мъчно ми е и за всички освен за тебе, Саленце. Ти забърка тая каша.
— Джери може да си отиде винаги, когато пожелае — каза Сали, а брадичката й гордо се вирна. — Аз нямам претенции към него. Аз искам един мъж да ме иска.
Но Ричард вече се беше качил горе, вземайки по три стъпала наведнъж. Извика:
— Къде ми е хавлията?
Сали отиде до стълбите и изкрещя свирепо:
— Не бъркай в гардероба ми!
Тежките стъпки на Ричард се провличаха над тях ту насам, ту натам и скоро го видяха да слиза с един куфар; заклати се към двора, без дори да хвърли поглед към тях, макар че го чакаха в антрето като слуги, готови да получат разпорежданията му.
Сали приглади дългата си коса зад ушите и въздъхна:
— Всички са станали така мелодраматични.
— Ти не трябва да оставаш тук — каза Джери. Аз няма да мога да идвам, Ричард все ще влиза и излиза. Каза ми, че щял да живее тук.
— Къщата е колкото негова, толкова и моя — каза Сали.
— Не съвсем, след като не Ричард, а ти си тази, която иска развод.
Тя го загледа; очите й се разшириха с присмехулен израз на невинност:
— Само аз! Аз пък си мислех, че всички искаме развод.
— Да, но някои повече от другите.
— Снощи може би съм разбрала грешно — настояваше Сали. — Стори ми се, ти каза, че искаш да се ожениш за мене.
— Да, казах. Но не искам да оставаш тук. Чувствувам, че тук си в опасност.
— О, Ричард ли имаш пред вид? — каза тя меко и отново приглади косата си. — Аз мога да се оправя с него. — С това натъртване на него пред Джери се разкриха непознати територии. Имаше нещо, което той за малко щеше да зърне, ако Сали престанеше да изпречва пред очите му себе си и своите големи безпокойства, своята отчаяна деловитост.
— Как да обясня на моите деца защо ги напускам?
Тя прие този въпрос сериозно.
— Просто им кажи, че вие с мама се обичате много, но ще бъдете по-щастливи, ако живеете разделени. Че ги обичаш извънредно много и че ще ги виждаш често и ще им даваш цялата закрила, на която си способен.
— Закрила. Това е любимата ти дума, нали?
— Така ли? — каза тя с помръкнал поглед.
— Не исках да те обидя. Всеки трябва да си има своя дума. Моята е вяра. Или може би страх. Думата на Рут, колкото и да е смешно, е свобода. Когато излизаше тази сутрин, имаше вид на щастлива. Сякаш се развеждаше с всичко.
— Ти доста я изтормози.
— Заради тебе.
— Не, не съм съгласна. Изтормози я, защото така ти харесваше. А и мене измъчи.
— Не съм го направил нарочно.
Тя се усмихна кисело, след това по-естествено:
— Не гледай с такива тъжни очи, човече. Знаем, че не е нарочно.
Тя късаше малките листа на една маруля за сандвичи. Той се подразни от разхитителния й навик да изрязва първо сърцето. Сали беше пълна с малки безпомощни кухненски трикове като този. Всичко в нейната кухня блестеше и светеше, докато тяхната кухня беше мрачна и студена дори през лятото.
Сали подаде на Теодора филия с масло и попита:
— Коя е думата на Ричард?
Джери почувствува облекчение при споменаването на Ричард, от това, че отново го викат в къщата.
— Ричард? Едва ли има своя дума. Снощи бях поразен от неговото чувство за отговорност. Искам да кажа, че той моментално виждаше всяко нещо в социалното му обкръжение — адвокати, училища за децата.
— Мисля, че не го познаваш добре — каза Сали.
— Какво би направил, ако… впрочем няма значение.
— Кажи, кажи.
— Какво би направил, ако аз се откажа?
— Нищо.
— Нищо?
— Да, той няма да направи нищо, Джери. Може би ще се поцупи и ще ме накара да лазя по корем няколко седмици, но иначе няма да направи нищо, и то не защото много обича семейството си. Просто защото един развод ще му струва много пари, а той не обича да харчи. Така че това да не те спира.
— Да ме спира? Че аз тръгнал ли съм нанякъде?
— Да, струва ми се — каза Сали, като изключи супата, която беше започнала да ври.
Питър се върна; Джанет Хорнънг караше общата школска кола и Джери, макар изобличен от присъствието на своя «Мъркюри» на алеята, се скри в кухнята, когато Сали се провикна весело към Джанет вън до вратата и до богородичките, все още разцъфнали. Питър влезе бегом в кухнята, спря и загледа тържествено Джери. От трите деца на Сали той най-малко приличаше на Ричард. Този факт не успокои Джери, а точно обратното — Питър беше детето, което би могло да бъде плод на неговата връзка със Сали; в бъдеще той щеше да остави в сянка другите деца, поглъщайки цялата му любов, която сега беше пръсната и неясна. Нежните, дребни черти на детето — покрити, дори ушите и носът, с видим на слънчевите лъчи прозрачен мъх — бяха пренесли напрегнато-изваяната красота на Сали върху мъжко лице, където тази красота поставяше един твърде рязък въпрос. Джери не откри следи от надутостта и тъпата упоритост, които другите деца на Ричард бяха наследили.
— Здравей, Питър — каза Джери. — Аз съм. Как върви училището?
— Добре — усмихна се детето.
— Какво научи днес?
— Нищо.
— Майка ти казва, че вече сам можеш да се закопчаваш.
Питър кимна отново с онова странно тъжио и будно изражение.
— Не мога да си връзвам обувките — говореше с твърде неестествена отчетливост, както Сали във Вашингтон, когато беше разговаряла с администраторите в хотела и хората на летището.
— Трудно е — каза Джери. — Трудно се връзват обувки. А след като научиш това, ще трябва да се научиш да правиш възел на вратовръзка и да се бръснеш.
Детето кимна, очаровано, но предпазливо, сякаш усещаше, че в лицето на този познат говорещ човек, най-изненадващо дошъл тук посред бял ден без децата си, се среща с източника на всички нещастия, нахлули внезапно и изпълнили цялата къща. За да покаже, че не иска да му причини нищо лошо, Джери седна на един кухненски стол. Теодора дойде от антрето и с лъснала от филията с масло уста се опита да се покатери в скута на Джери. Несвикнал с нейните движения и нагласа, той не се сети как да й помогне; тялото й, по-кокалесто от това на Джефри, седеше неудобно и му убиваше в скута. Влезе Сали, която беше изпратила другата майка надолу по алеята, и първата й мисъл бе да отдели Джери от децата. Настани Теодора и Питър на масата, върху чиято жилеста плоскост падаше тъмна сянка, и им сложи мляко и пилешка супа, а на Джери приготви сандвич и вино във всекидневната, където слънцето се показа отново и се отрази с непоносим за очите блясък в облицованата с плочки повърхност на масичката за кафе. Виното не беше като онова от предната нощ, а сухо бордо — толкова бледо, че избиваше на зелено, сякаш в двете чаши с тънки столчета се беше стаил духът на лозята. Сандвичът със салам и маруля запълни устата му като оправдание: лютива смес от извинения и обещания. Джери нямаше апетит, но се опита да дъвче.
Седна на мръсното старо кожено кресло на Ричард, а на нея остави цялото бяло канапе. Тя обаче не седна, нито пожела да хапне нещо, а се заразхожда край прозореца, хванала чашата за столчето; белите й панталони направиха няколко дълги безшумни крачки, а косата й почти се развя.
— Колко е хубаво всичко — каза той.
— Защо ме плашиш? — попита тя. — Защо не ми го кажеш направо?
— Какво да ти кажа?
— Попитай ме защо му изпях всичко. Кажи ми, че съм ти оказала натиск.
— Ти имаш право да ми окажеш малко натиск. Ти заслужи това право. Аз бях този, който нямаше право, нямаше право да те желае. Не е правилно човек да желае някого така, както би желал… някоя хубава вещ. Скъпа къща или място в планината.
— Сигурно е така — каза тя небрежно, сякаш мислите й бяха с децата в кухнята или със самолета, който гърмеше високо над главите им.
— Някаква гадна мътилка се е събрала в мене — той усети, че трябва да й обясни — и все се надига и ми вгорчава вкуса на виното.
Тя бързо дойде при него с някакъв стаен гняв; с рязък жест събра косата си, която беше паднала отстрани на лицето, и я обхвана в юмрук на тила. Погледна надолу към него и попита с припрян укор:
— Ще престанеш ли най-после да се чувствуваш така потиснат?
Той вдигна поглед, представи си, че е на смъртно легло, и се запита: «Това ли е лицето, което бих искал да видя?»
Отговорът се съдържаше в самия въпрос: лицето й надвисна над очите му като щит; в него той не видя следа от съчувствие, никакво желание да му помогне при това уморително пътуване — само егоистичен страх, толкова голям, че няколкото лунички изглеждаха изпъкнали върху кожата, опъната от ръката на тила й.
Джери се протегна да я прегърне, но тя не пожела да се наведе, а ръката й отказа да пусне косата отзад. Когато той затвори очи, мракът между тях стана червен и топъл и продължи да се разпростира отвъд тях двамата; в съзнанието си Джери успя да види себе си и Сали от огромна височина, прегърнати на някакъв сал по средата на безкраен кървавочервен океан. Самолетът огласи небето и постепенно заглъхна.
Децата влязоха нахранени; Джери бързо прошепна:
— Изгубих самообладание.
Сали остана права, хвърли поглед надолу, пусна косата си, тя падна и бавно се разстла по гърба й като разплетено въже.
— Хайде да отидем на разходка с колата — каза тя. — Такъв хубав ден не бива да се изпуска.
Той се изправи вдървено с неадресираната благодарност на инвалид:
— Добре. Хайде. Може би, ако изляза от тази къща, ще видя някакъв изход.
Обичам тази къща.
Щом обичаш къщата ми, обичаш и мене.
Къщата — това си ти. Сали се грижи за мене — казва тя. Ти се грижиш за безброй дреболии.
Дребнава съм.
Не, ти си като растение с кратък период на растене, което е принудено да прокара многобройни коренчета.
Това ми звучи трагично, Джери.
Не исках да прозвучи така. Всички ние имаме някакъв критичен период.
Облаците, които Джери мислеше, че ще донесат буря, вместо това изтъняха и се пръснаха; беше един часът, но би могло да бъде късен следобед в средата на лятото. Четиримата се отправиха с колата не към грийнудския плаж, а към друг, на няколко мили по-нататък една пясъчна дъга с масивни струпвания от жилести скали от двете страни. Няколко платноходки като залепнали листа пунктираха залива. Когато слязоха и извървяха половината миля до скалите в далечината и вече се връщаха, на едно място Джери възкликна:
— Господи! Това е най-красивото кътче, което съм виждал през живота си.
Вълните, зайчетата по гребените им, жълтеникавите жилести скали притежаваха за него особена религиозна красота, защото, докато се разхождаха, двамата решаваха да не се оженят. Или по-точно, Джери откриваше това.
Неочаквано, след като рязко врътна глава и бързо бъзмълвно кимна, Сали се разсмя и каза:
— Е, Джери, трябва да ти кажа, че ти слагаш оръжие, когато си спечелил битката.
Беше поруменяла от разходката.
— Не знаех, честно ти казвам, преди не знаех — отвърна той. — Страхувах се да не загубя единственото нещо, което съставляваше смисълът на живота ми.
— Къде отиде всичко, Джери?
— О, не е загубено още. Скрито е. Но не е загубено. — Мълчанието й му беше неприятно, затова добави: — Защо не се бориш?
Тя поклати глава, загледана в босите си нозе, които стъпваха върху пясъчните хребети по ничията земя, оградена от лъкатушната линия на изсушените от слънцето водорасли.
— Не, Джери. Аз няма да се боря. Моята позиция не е да се боря. Това трябва да бъде твоя позиция.
Теодора изоставаше все повече и накрая седна в отчаяние на мокрия пясък. Когато стигнаха скалите, двамата се обърнаха, Джери взе детето и го носи през целия път до колата. Най-тъжното беше, че телцето на Теодора започваше да не му се струва толкова неудобно; то все по-доверчиво се отпускаше в ръцете му. Паркингът беше празен, като през май, и високите дюни бяха възвърнали дивата си непорочност. Когато се качиха в колата, Сали каза:
— Деца, благодарете на добрия чичко за разходката на плажа.
— Но ние стояхме много малко — оплака се Питър.
— Утре пак ще ви доведа — каза му Сали.
Джери ги откара у тях и почака в антрето, докато Сали донесе отгоре кафявия плик с писмата, прочувствените рисунчици и лошите стихчета, които се бяха натрупали като отломки от корабокрушение през месеците на тяхната връзка и които Сали старателно бе съхранила.
— Мисля, че са всичките — каза тя. — Непрекъснато съм треперила да не ги открие Ричард.
— Ако все пак той поиска развод…
— Не. И дума да не става. Няма да поиска.
— Хей…
— Недей да плачеш. И двамата знаехме, че ще свърши. Аз поне знаех.
— Прощавай, но никак не мога да повярвам, че това е краят, не мога да се реша. Сега, когато ти вече не ми принадлежиш, цялата ми предишна любов ме заля като порой. Ти си прекрасна.
— Моля те, върви си. Мисля, че вече реши. Бъди добър с Рут и не я наказвай за своето решение.
— Ще си намериш ли някой друг?
— Не — отвърна тя бързо. Докосна бузите му с пръсти. — Никой друг не може да ми даде такова… — тя се поколеба, търсейки фразата, и се усмихна, когато я намери — хубаво изживяване.
— Никога не съм се чувствувал добре — каза й Джери, — през целия си живот, просто не знам как да го изразя, освен когато съм бил с тебе. Никога не съм се чувствувал така свободен, както в часовете с тебе.
Лицето й взе да добива изражението, което тя приемаше, когато някой започнеше (по нейните думи) «да прави мелодрами». Вдигна рамене и каза:
— Радвам се, че съм ти дала нещо хубаво.
— Ще ми се обадиш, ако почувствуваш нужда от мене? Да си поговорим?
— Не, няма смисъл. Това трябва да бъде краят — абсолютният ирай. В противен случай хората ще си помислят, че ни хлопа дъската. Благодаря ти, Джери.
Той поиска да я целуне, но тя отказа.
Сали беше изчезнала в коридора, преди той да затвори вратата.
Вън на алеята срещна Ричард. Той погледна лицето му и плика, който държеше, и извика:
— Не ти стигна кураж, а, Джери?
Като си представи, че ще трябва да разговарят дълго, Джери стисна здраво издутия плик и каза:
— Едно нещо е да имаш кураж за себе си и съвсем друго — за децата си.
— Да, разбира се, Джери, момчето ми… само че трябваше да се сетиш за това малко по-рано. А сега ще трябва да ми платиш за това, приятелче. Аз го приех надълбоко, а в нашето общество хората трябва да заплащат за болката, която са причинили.
— Какво смяташ да правиш с нея?
Ричард запали цигара и взе да изучава невидимата шахматна дъска, където неговият партньор беше направил смела рокада.
— Не знам, Джери — каза той, като пусна дима от ъгълчето на устата си, а едното му око — здравото или може би повреденото — се затвори от спарването на дима. — Не съм си доспал и не мога да разсъждавам трезво.
— Тя е твоя жена — каза му Джери. — Последните няколко часа бях с нея и тя се държа като твоя жена, И децата са твои, и къщата е твоя.
— Много ти благодаря — каза Ричард.
Той хвърли цигарата, която току-що бе запалил и я размаза на тревата, после влезе в къщата и тръшна вратата. Джери заслуша, неподвижен като крадец. Къщата беше тиха, сдобряването им беше тихо, не се чуваше никакъв звук освен дращенето на ноктите на Цезар върху камъните по алеята, когато се връщаше от някакъв безцелен лов сред дърветата към своето обичайно леговище в гаража.

 

В своя «Мъркюри» със свален гюрук Джери пътуваше свободен към дома си. При скоростта червени и златни листа изскачаха от зеленината и политаха обратно към дърветата. Сякаш злокобната природа от детството му се беше възродила; във въздуха се долавяше остатъчният вкус на унижението и позора, който, за учудване, е вкус и на вечността. В задния двор видя Джефри и малкия Кантинели, които се опитваха да играят бейзбол с изкривена пластмасова бухалка и ожулена стара топка. Той подхвърли толката няколко пъти на сина си, преди да влезе в къщата; тези малки момчета — варианти на неговото собствено презряно аз — му бяха телохранителите. Изпита желание завинаги да остане в този уютен миг, на тази твърда есенна поляна сред малките мръсни личица, изчистени от всякакви обвинения — лицето на сина му, изпълнено с любов и вяра, и това на съседското момче, което още повече затвърждаваше неподправеното уважение към по-голямата му възраст и ръст. Но той не можеше да остане; трябваше да се махне, да се скрие; чакаше го много работа. Каза на мисис О. Тя кимна и от гърдите й се изтръгна някакво гукане, което означаваше едновременно примирение, надежда, че Рут ще се върне, и вяра в доброто бъдеще на децата. Джери се качи горе и си облече сакото на костюма, чиито панталони беше носил тази сутрин. В кухнята написа с цветен молив на гърба на един плик: ВСИЧКО СВЪРШИ. БЪДИ МОЯ. Подписа се с ХХ. Подкара колата бързо към Ню Йорк срещу следобедния поток от коли.
О, Джери, няма смисъл да бързаме, изживей най-пълно всяка секунда, защото аз знам, знам всеки път, когато те видя, че това си ти, трябва да си ти, и наистина се оказваш ти. Не е от голямо значение какво решаваш и дали изобщо решаваш, ние не сме важни, имам пред вид нас двамата като хора, нашата любов е важна, това, което чувствуваме един към друг, това именно трябва да запазим, това не трябва да позволяваме на света да ни отнеме.
Искам да се кача при тебе.
Ела, ако можеш. Самата мисъл, че те обичам, ме прави щастлива дори когато не идваш при мен.
Сега говориш така, но то няма да е винаги вярно.
Защо никога не ми вярваш?
В службата му казаха, че без него, без неговите идеи и аииматорски скици, които беше обещал, съвещанието за кучешка храна се разтурило. Той седна зад бюрото си, а бърборенето и суетенето на секретарките, които си тръгваха, изпълниха цялата стая; опита се да нахвърли скици на кучета, които ходят изправени и говорят. Телефонът върху стоманеното бюро иззвъня.
— Мили, какво стана?
— Не знам — каза той на Рут. — Нищо определено. Искаш ли да се върна? Или нямаш желание? Мога да остана известно време във вилата.
— Разбира се, че искам да се върнеш. А та искаш ли да ме видиш?
— Явно искам. Не можех да съсредоточа вниманието си върху горката Сали, толкова бях погълнат от начина, по който ти си сложи черната рокля и ме напусна.
— Тя беше ли разстроена?
— Не, ужасно спокойна и сдържана. Разбрах, че тя иска същото. Все Ричард й беше в главата. Внезапно и двамата загубихме всичко.
— Ричард беше ли там?
— Беше и не беше. Видях го на края и той ми каза, че не ми стигал кураж.
След пауза Рут каза:
— Каква низост!
— Как ти се видя адвокатът? — попита той.
— О, чаровен! Евреин, на възрастта на баща ми, много любезен и чаровен. Говорихме само най-общо; според него Алабама не било най-подходящото място, но от думите на Ричард считал, че едва ли ще се стигне до това.
— Така ли? — Беше страшно и унизително да разбереш, че ходът ти е разчетен.
— Защо си в Ню Йорк?
— Нямаше начин. Не мога да си позволя на всичко отгоре да загубя работата си. Тук се чувствувам на сигурно място.
— Чакаш ли тя да ти се обади?
— Не, за бога, най-малко нея чакам да се обади. Ще се оправиш ли сама още един-два часа?
— Разбира се.
— Нахрани децата, аз ще се върна за вечеря около осем. Обичам те.
— Не мога да повярвам — каза Рут, — че свърши. Толкова пъти си мислех, че е свършило, а всъщност не беше.
— Сега свърши. Моля те, успокой се и ела на себе си.
— Как? Коя съм аз?
— Ти най-добре знаеш.
Тя затвори, а той разбра, че не може да рисува. Ръката му трепереше; светлините отвъд прозореца се размножаваха, градът се потапяше в нощта като огромен, примигващ, бавно потъващ кораб. Минаваше шест; тук нямаше никаква работа. Взе скицника й отиде на паркинга, който беше до един гигантски изкоп; когато подкара колата към Грийнуд през застрашителния килим от фарове и сигнали, с порозовели от соления бриз страни, клепачи и брадичка, тя го беше попитала, все още невярваща в неговото оттегляне:
Не можем ли да бъдем щастливи?
Никога.
Даваш ли си сметка какво ми казваш сега?
Казвам, че никога няма да бъдем щастливи. Никой от нас няма да е щастлив след всичко това, нито аз с Рут, нито ти с Ричард.
Моите деца ли са причината? Тях ли не можеш да понасяш?
Аз ги обичам. Единственото нещо, което имам против тях, е, че ми напомнят за моите собствени.
Трябваше да ме оставиш да си отида, когато аз исках и когато имах сили.
Аз те обичах. Все още те обичам. Ако искаш да живееш с мене, остани. Ето ме — опакован и доставен със съгласието на Ричард Матиас.
Не искам да остана, ако ще се държиш така. Нямам нужда от един нещастен човек.
О, аз пак ще стана щастлив!
Не. Всичко свърши. Усещам го.
Нима? Защото аз пък нищо не усещам.
Питър, престани да досаждаш на мистър Конънт. Той не е настроен за игра.
Той иска да ми покаже една черупка. Чиста е, Питър. Имаш ли къде да я сложиш?
Ще чакаме ли Теодора?
Тя крачи като тебе, не мислиш ли?
Никога не съм забелязала.
Искаш ли да отидем до скалите, да видим какво има там?
Сигурно трябва вече да се връщаш?
Мога да се позабавя малко.
Джери…
Кажи.
Съжалявам, че се държах глупаво, съжалявам, че снощи не можах да говоря, и ми се струва, че и сега не говоря както трябва…
Ти се дърока добре. Ти си това, което си.
Не, знам, че днес се държа лошо с теб, но няма да е винаги така. Знам, че можем да бъдем щастливи заедно.
И аз го знам. Не си виновна ти, Сали. Виновни са обстоятелствата. Ние не можем да ги променим. Ти не можеш да ги промениш заради мене. Аз не мога да ги променя заради тебе. Бих искал, но не мога.
Добре. Щом не можеш, не можеш…
Сигурна ли си, че не мога?
Ти си този, който е сигурен.
Господи! Това е най-красивото кътче, което съм виждал през живота си.
В негово отсъствие явно се бе разиграла някаква драма. Рут го посрещна с думите:
— Къде беше досега? Всички се бяхме отчаяли, че няма да те открием.
— Всички!
— Да. Те двамата бяха тук. С момиченцето. Отидоха си преди малко и току-що сложих на децата да вечерят. Ела тук да си поговорим. — Той се подчини безропотно на тази заповед. Рут го поведе към кабинета и затвори вратата. — Първо дойде тя. Каза, че идва да ми съобщи за какъв човек съм се омъжила, но ясно беше, че търси тебе. Все се оглеждаше и ослушваше към горния етаж. Казах й, че изобщо не съм те виждала, само съм зърнала бележката ти и съм говорила с теб в службата ти. Не можа да повярва, че си отишъл в Ню Йорк. Каза, че сте спали заедно, кога беше — в събота вечер, вечерта преди скандала. Вярно ли е?
— Да.
— Е, това е последната капка в чашата.
— Мила, твърде късно е за последната капка. Нещо друго неприятно каза ли ти?
— О, не мога да ти опиша. Много неща, безспир. Беше направо бясна. Беше като актриса, която внезапно открива, че не е вече звездата на представлението. Каза, че си се бил държал ужасно и към двете ни и че ако съм имала гордост, не трябвало да те приемам обратно. Че ти си бил дяволът и че тя щяла да се пържи в ада за това, което била направила на Ричард. Точно така каза. И не пускаше от ръцете си Теодора, а само стискаше това нещастно объркано дете и ме караше да му давам да яде.
Джери се разсмя с чувство на облекчение, когато научи, че Сали е глупачка. Облекчение и от това, че все още е жива: нейният живот му принадлежеше завинаги.
— А кога се появи Ричард?
— Тя беше стояла около половин час (макар че ми се видя повече), когато той дойде да я прибере. «Прибере» е най-точната дума. Момчетата бяха в колата. Имаше много уморен вид.
— Как се държа с нея?
— Направо нежно. Благо. Каза й, че е истеричка. Когато се появи на вратата, тя нададе вик на радост и се опита да падне на колене. Мисля, че му каза да я набие. Беше неописуемо.
— Бедната ми сърничка.
— Слушай какво, ако искаш да живеем заедно, не ми говори подобни глупости. Ти вече си имаш своята бедна сърничка.
— Съгласен съм. Нещо друго? Той пита ли за мене?
— Каза, че не иска да те вижда, в момента не можел да понася физиономията ти, но имал да ти казва нещо по телефона.
— И после си я заведе у тях.
— Вероятно. Беше пил. Тя беше бясна, че той въобще говори с мене. Представи си, изтърси, че съм целяла да притежавам всички мъже по света. Наистина беше откачила.
— Е, може би само откачените жени знаят как да правят любов.
— Можеш да си спестиш тази забележка. Стана ми мъчно за нея. Може да те обичам, Джери, не знам, но в момента много малко те уважавам.
— Щеше ли да ме уважаваш повече, ако си бях взел шапката и те бях оставил с децата?
— Може би да. Не децата обаче те безпокоят.
— Точно децата.
— Безпокои те безсмъртната ти душа или някаква подобна дивотия.
— Аз не казвам, че е безсмъртна, твърдя само, че трябва да бъде.
— Както и да е, в едно съм сигурна.
— Какво е то?
— Вие скъсахте. Тя каза някои толкова жестоки неща, че дори Ричард се опита да те защити.
Тя го погледна как ще приеме това. Той каза:
— Добре.
Когато си пиеха кафето и нощта вън бе черна като кафето, телефонът иззвъня. Джери се вцепени от уплаха и това принуди Рут да се обади; във всекидневната тя вдигна слушалката, заслуша се и каза:
— Тук е — носле извика приглушено към кухнята: — Джери, Ричард те търси.
Той се надигна от масата и се отправи през ивиците сянка към кухнята. Рут, която слушаше, обиколи всекидневната и запали лампите.
— Да, Ричард — каза Джери иронично, уморено, примирително.
Гласът на Ричард беше по-уравновесен, експанзивността му бе изчезнала.
— Джери, днес следобед не говорихме дълго, затова може да не съм разбрал нещо както трябва. И така, правилно ли съм схванал, че ако се разведа със Сали, ти няма да се застъпиш за нея? Отговори, няма ли?
Старата вилица с коня.
Джери би могъл да замърка с гласа на здравия разум (който обаче се оказваше безполезен срещу грубияни) и да започне да спори, че животът, за разлика от щахматната дъска, не е само в черно и бяло. Вместо това той обаче каза:
— Правилно си разбрал. Няма да се застъпя за нея.
Ричард го почака да се доуточни, но след като той не направи това, каза:
— Така си и мислех, но, откровено казано, Джери не можех да повярвам. Не можех да повярвам, че няма да проявиш никакво съчувствие, макар Сали да ме уверяваше, че си точно такъв. И така, няма да се застъпиш, каквото и да стане?
По театрално ясната дикция на Ричард Джери се досети, че Сали слуша от деривата на горния етаж, и въздъхна:
— Ти се застъпи. Тя е твоя жена. Аз си имам жена.
— Не знам, Джери, момчето ми, просто не знам. След всичко, което тя ми поднесе, просто не знам дали ще остане моя жена.
— Ти ще решиш. Това си е твоя работа.
— Ще те накарам да ми платиш за това, Джери, момчето ми. Ще те накарам да страдаш така, както ти ни накара да страдаме. Ти си невероятен човек. Невероятно жесток.
Джери се върна мислено на плажа с дюните, жълтия бански, топлото вино, мириса на кожа и попита с искрен интерес:
— Наистина ли?
Ричард затвори.
— За какво те търсеше?
— Мисля, че просто искаше да участвувам в някакъв театър пред Сали. Тя беше на деривата.
— Тя каза ли нещо? Чу ли дишането й?
— Не.
— Тогава откъде знаеш, че е слушала?
Джери се обърна и изкрещя:
— Защото тя е навсякъде!
Рут го погледна уплашено. Макар да беше запалила всички лампи върху масичките край стените, в средата на голямата стая бе останала мрачна сърцевина, и там стоеше тя.
— Ричард се сърди — обясни Джери, — защото трябва да вземе решение, а това, както и на мене, не му е особено приятно; мъжете не обичат да вземат решения, те предпочитат жените или бог да правят това вместо тях.
— Някои мъже — каза Рут.
Тя отиде в кухнята, а Джери се приближи до прозореца. Зад хладното стъкло вън в мрака се криеше Ричард; ръцете на бряста пълзяха и се разлагаха на някаква безбожна материя, която беше същността на неговия враг. Ричард изпълваше целия свят. Ще те накарам да ми платиш за това, Джери. Някаква кола, която е била спряла на пътя, забръмча и приближи. Джери трепна, когато видя силуета си в стъклото. Гумите изсвириха, колата отмина — някакви младежи, никой; нямаше никаква стрелба. Джери се усмихна. Ти си невероятен човек. Невероятно жесток. Никога до този момент не го бяха мразили. Не бяха го харесвали, бяха го пренебрегвали, но никога не бяха го мразили; той разбра, че да бъдеш мразен, означава да бъдеш жив. Погледни, Сали, не става ли от Христос една чудесна нокточистачка? Когато се вгледа през полуогледалното черно стъкло, което му заприлича на студената повърхност на собствения му мозък, Джери изпита радост, че е нанесъл на своя враг — мрака — незарастваща рана. С меча на своята плът той бе разгромил присмехулниците. Христос бе отмъстен.

 

Уайоминг

 

Джери и Сали кацнаха в Чайен. Когато слизаха някак вдървено по кънтящите стоманени стъпала, Джери пое въздух и разбра, че си е у дома; чудесният западен въздух освободи дробовете му от вечната заплаха от задушаване. Изпълнен с благодарност, любопитен да узнае дали и Сали усеща вкуса на блаженството, той се обърна към нея; тя беше над него, хванала за ръка по едно от момчетата, докато той носеше Теодора и найлоновия плик, натъпкан с играчки и книжки. Отново и все още видът на Сали го изпълни с радост. Тя беше в ленен костюм на тесни райета, като ръкавите на сакото се спускаха до средата на дългите й пухкави ръце, а хоризонталните гънки отпред на полата, образувани от дългото седене, очертаваха красивите размери на бедрата й. Тя се усмихна и каза:
— Чудесно, нали?
— Виж небето — каза той. — Фантастично. — Обгръщаше ги възможно най-бледото синьо, прашно и строго; то кипеше, кипеше от буреносни облаци с лъчезарни корени и корени в такова неподправено чисто бяло, че окото гравираше масата им с фин черен контур по ръба. Въпреки че изобилствуваха от форми, тези облаци не носеха в себе си никакъв товар от дъжд; Джери почувствува, че и най-малката промяна в атмосферата, най-малкото изменение във вкуса на въздуха би ги изпарило без остатък.
Западът беше назъбен от планини — виолетови и леко поръсени с тебешир или най-вероятно — със сняг; в ясния въздух тези далечни върхове изглеждаха по-близки и все пак нереални, необитаеми — като потрепващото изображение при стеснената перспектива на телескоп. В светлокафявия среден план препускаше кон, явно без ездач, а редицата дървета, навярно тополи, издаваше наличието на вода. В равнината се бе ширнало младежко, сребристо, аристократично зелено — пелин, помисли си Джери. Съзвездието от далечни скали се превърна в стадо овце. На преден план се виждаха езера, игрище за голф и червен «Форд». Непосредствено под тях като ослепително черен лист лежеше макадамът на самолетната писта, щампосан с ивици, маслени петна, числа, стрелки и многоцветни капаци на подземни резервоари — знаци в тромавия език, използуван от световната раса късогледи гиганти. Когато стъпи на твърда земя, Джери вдигна очи и каза:
— Здравей?
— Здравей — каза Сали отстрани зад него. — Чувствуваш ли се свободен?
— Мислиш ли, че сме свободни?
— От някои неща. — Когато каза това, тя отметна косата си назад и направи дълга крачка. Беше уморена. На Боби и Теодора им беше прилошало над карираната плоскост на средните щати. Тъй като Боби най-много приличаше на баща си, Джери се усети, че му обръща подчертано внимание — дали не се опитваше да преодолее някаква инстинктивна антипатия, или пък дето му напомняше за онази отвратителна властност, която бе почувствувал у Ричард — Джери не можеше да каже точно. Той го попита:
— Как е, капитане?
— Боли ме гърло — каза Боби, като скри лице зад бедрото на майка си.
— Сигурно си жаден — каза му Джери. — Ще пиеш кока-кола на летището.
— Искам гроздов сок — каза Боби.
— Къде са каубоите? — попита Питър. Колкото и да бе малък, той вече сякаш бе поел върху плещите си задачата да посредничи между брат си и втория си баща и да отвлича вниманието им от тягостните неща, върху които никога нямаше да се споразумеят.
— Аз видях двадесет каубои — каза Боби презрително и това беше истина: дори механиците на пистата носеха шапки с обем десет галона.
Вътре в сградата на летището имаше толкова много каубои, че приличаха на танцова трупа, с театрално прилепнали джинси «Ливайс», мръсни ботуши, разкопчани елеци и тесни вратовръзки, трупа, която чака обратния самолет за Ню Йорк. Но не, тези мъже бяха действителни, консервирани и деформирани, за да влязат в костюмите си, които на свой ред навлизаха из цялата страна. С очи, присвити от вятъра, с израз на нещо като безсърдечна скука, със странни ириси, от които небето беше изгребало всякакъв цвят, каубоите изучаваха Сали и нейната басмена красота. Джери докосна китката й, за да покаже правото си на собственост и да отрече предположенията за импотентност, защото му се струваше твърде очебийно, че трите деца не са от него. Сали се стресна от допира му и с явен страх в погледа се обърна и каза рязко:
— Дай ми Теодора, а ти иди да донесеш багажа.
— Не е зле да вземеш кока-кола на Боби от онзи автомат. Може да има и гроздов сок.
— Ако взема една, ще трябва да взема още две. Да пие вода от чешмата. В самолета повръщаше, затова сега го боли гърлото.
— Обещах на детето кока-кола.
— Ти го глезиш, Джери.
Той се попита дали поради някакъв неосъзнат мотив не се стреми да спечели любовта на това дете и да го откъсне от майка му, която се държеше грубо с него. В поведението на Джери се бяха появили чудатости, които той едва сега забелязваше; изведнъж цялото положение, с което трябваше да се справи, дори само донасянето на багажа, който несъмнено беше техен, му се видя трудно осъществимо като при клаустрофобия — неуместно, безбожно. Беше се надценил. Видя му се невъзможно: да придвижи тази разнопосочна купчина от разхвърляни чанти към изхода и чистия въздух.
Сали усети нещо в държанието му и попита:
— Радваш ли се, че сме тук?
— Да, защото съм с тебе.
— Ще те науча да яздиш. Ще изглеждаш чудесно на кон.
— Най-много да си строша врата.
— Виж, ето го нашия багаж. Теодора, стига вече. — Детето, оставено да спи на пода сред врявата на системата високоговорители и сновящите пътници, се бе разплакало. — Новият ти татко ще помисли, че си лошо момиче.
— Иска кола — каза тя.
— Заповядай. — Джери каза на Сали: — Ето ти трийсет цента.
След като веднъж багажът бе получен, носачът подкупен и таксито осигурено, стремежът към приключения (заповедта «Рискувай!», която ни отправят притчите) отново ги сплоти. Боби седна до шофьора, а Джери и Сали с двете по-малки деца — отзад. Таксито беше широк стар «Понтиак», а шофьорът — индианец. Гласът, с който ги попита накъде да кара, беше дълбок и внимателен, сякаш всяка дума биваше намерена след дълго търсене или преведена мислено от някакъв език, по-стар от английския. Боби зяпаше очарован мазната му черна коса, бузата с цвят на обработена кожа и манистените фетиши, окачени на огледалото, а Джери си отдъхна, укротил за момент това пакостливо дете — собствената му нова съвест. Шосето, което при излизане от летището минаваше през предградия без нито едно дърво, с вълнообразни участъци на кръстовищата за убиване на скоростта, сега се устреми към равнината и първоначалното впечатление на Джери — за щедър простор се възвърна. Подготвен от пътеводителите, той очакваше да види ниската бизонска трева на запада, метеорите и дивите зюмбюли; в мирните пространства между гъстите насаждения от пелин обаче нямаше никаква друга растителност. Радостта му бе твърде голяма, за да я запази само за себе си, затова простря едната си ръка зад гърбовете на децата и сключи пръстите си с пръстите на Сали. Тя гледаше втренчено и зашеметено монотонната земя. Допирът й беше кокалест и напрегнат, със съзнанието, че е угодила на Джери. Макар че пръстите й отвърнаха на неговия плах натиск, който й предлагаше закрила, ъгълчето на устата й се изкриви от частично съжаление, сякаш Сали признаваше, че не може повече да дава безвъзмездно това, което, веднъж завоювано от Джери, й бе наложено като нейно задължение. Сякаш бе пуснат парализиращ газ. Въздухът се промени леко, но достатъчно, за да се наруши нестабилният баланс на тяхната обща илюзия. Миризмата, на пелин натежа; скоростта се бе увеличила; бледозелените стебла прибягваха така бързо, че добиваха синкав оттенък. Главите на децата с фини черни очертания приличаха на замръзнали. Джери извика «Хей?», но Сали не отговори; пустинята заедно с тях самите се изпари, изчезна, никога не бе съществувала.

 

Джери и Рут кръжаха над Ница. Когато самолетът направи вираж, искрящото Средиземноморие подскочи към тях; пилотът беше сгрешил — за малко фатално. В последния момент като карта, измъкната от дъното на колода, под тях беше подхвърлена земя; колесникът я докосна с потръпване и звук на счупваща се подпора; всичко се залюля, двигателите превключиха сърдито; бяха се приземили. Чарли се засмя. Докато самолетът намаляваше скоростта си, покрай тях като товарна влакова композиция бавно се занизаха керемидените покриви на Лазурния бряг. Надписът «Attachez vos ceintures» угасна, след това и «Deffense de fumer». Грабнаха си палтата и зачакаха прави; по мърморещите гласове около тях Джери разбра, че самолетът — така синтетичен, сивосин и американски на летището «Айдълуайлд» — сега бе във владение на Франция. Всички говореха френски, език, който Джери не разбираше. «Au revoir», каза стюардесата и те заслизаха по металните стъпала. Въздухът беше мек, чист и някак раздробен, кубистично нарязан и разместен от полегатите лъчи на едно възтопло слънце. Очакваха ги нови светове, но очите на Джери бяха неми — загубата ги беше притъпила; Рут и децата привлякоха погледа му, когато се заклатушкаха по изпъстрената с шифрограми писта през калейдоскоп от накъсани впечатления. Сред бърборенето при показването на паспортите той чу служителя със синя униформа да повтаря с раздразнен и учуден тон: «Три деца?!». Рут заговори на френски с него и Джери се запита каква е тази странна жена до него, която може да държи цял един език затворен в себе си. На изхода сред нереалната и чужда за него суматоха стоеше Марлена Дитрих по три четвърти панталони и обувки с високи токчета и пушеше цигара от дълго перлено цигаре. Децата, опиянени от свободата и безгрижието, се спуснаха пред очите й и този дух, това създание от светлина и сянка от детството на Джери ги загледа с искрен интерес и добронамереност — неочаквани за едно привидение.
Марлена Дитрих изглеждаше млада зад назъбената крепост на багажа си. Джери видя в нея потвърждение на истината, че пътуването е едно предугаждане, един начин да се купи живот с мили. Той пътуваше, защото адвокатът на Ричард го беше посъветвал да отиде някъде другаде известно време. Беше си взел отпуск от агенцията и имаше намерение да започне да рисува. Двамата с Рут отново щяха да рисуват един до друг. Мина през стъклената врата и излезе на открито, където чакаха редица таксита с разнообразни по шрифт надписи ТАКСИ.
— За Ница? — попита шофьорът със синя куртка, каквато Джери беше виждал само на картина.
— Да, за Ница, ако обичате…  — отговори Рут и се изчерви, когато назова хотела, сякаш имаше вероятност техният туристически агент да ги е измамил. — Достатъчно ли ви е голяма колата за три деца?
— Разбира се, мадам, децата ви са малки.
Чарли седна до шофьора, останалите четирима — отзад. Джефри замърка, че му е тясно.
— На всички ни е тясно — каза Джери, който се бореше да предотврати натрупването в белите си дробове — те бяха започнали да реагират болезнено на нервните му състояния.
— Погледнете насам, през моя прозорец: също като на картина — каза Рут.
Отстрани на пътя, далече от морето, една млада земя съжителствуваше с древна селскостопанска техника; скъперническото усърдие беше парцелирало на ливади и тераси зелените планини, които, в сравнение с изтощените могили на Кънетикът, сякаш току-що бяха издигнати; по хълмовете се изкачваха градове и придаваха средновековна перспектива на пейзажа. Европа беше чиста на цвят и пренаселена на щрих. Сивозеленото на хълмовете, като почти безцветното блещукане, което пробягва през косата на някоя жена, когато се сресва, сигурно бяха маслинови дървета От другата страна ниската ивица тъмен пясък, не по-широка от шосето, прорязана от липите на боклуците от морето и осеяна с бетонни препятствия, по нищо не се приближаваше до представата на Джери за плаж, трябваше да й измислят друго име. Една зелена табелка показваше названието: Plage.
Притисната между него и прозореца, Джоана каза с тържествено-прехласнат глас:
— Върху всички знаци по пътя има малки рисунчици.
Джери почувствува, че тя се обръща не толкова към него и Рут, колкото към някакви идеални родители от прогимназиалните учебници — някакви същества безрасови, щастливи и механично изпадащи във възторг от чудесата на света.
В желанието си да продължи нишката на мислите й, Джери й отговори:
— Това е така, за да не се загубят глупаците като нас. Навсякъде по пътищата има табелки, знаци, упътвания. Само у нас няма никакви.
— Защо са толкова много тези стъклени къщи?
— Оранжериите ли?
— Да.
— В тях се отглеждат цветя за парфюмерийната промишленост.
— Наистина ли?
— Така мисля.
Една руса жена с развяна от вятъра коса ги задмина с мотоциклета си. Беше с панталони в стил «Сан-Тропе» и жарсена блуза на райета; Джери натисна с крак пода на колата, за да задмине жената и да види лицето й, но таксито продължи да се движи със същата скорост. Рут се беше обърнала към него и видя на лицето му изражението, което като повторено между две огледала се отрази в нейното лице и обратно в неговото и запълни тясното пространство на колата с напрегнато мълчание.
— Странно — обърна се той към Рут.
— Аз я видях по-добре — каза Рут. — Не приличаше на нея.
— Жалко — каза той.
Тя извърна лице; той почувствува как тя губи настроение, а неговото в замяна на това се покачва. Взе Джефри на коленете си, стисна го и попита:
— Как е, капитане?
— Добре е. Детето винаги казваше тази дума тъжно, като провличаше «е»-то.
— Още ли ти е тясно?
— Не толкова.
Чарли, който до този момент беше гледал с възхищение шофьора, се обърна и луничавото му лице светна пакостливо:
— Той винаги се оплаква, защото е бебе.
Долната устна на Джефри потрецера, а коремът му се надигна под пръстите на Джери, когато си пое дъх да се разплаче. Джери каза бързо:
— Гледайте! Влизаме в един град, чието име само показва, че е хубав.
Влизаха в Ница; имаха чувството, че влизат в призма. Високи бели хотели се къпеха в слънчевите лъчи, а корнизите и навесите по фасадите им хвърляха сини сенки под точен ъгъл от четиридесет и пет градуса. Под палмите край кръглите стъклени маси седяха мъже и жени с палта. По Английския булевард се разхождаха хора, разделени от светлината и сянката на две ясни половини като луна от календар. Джери сякаш гледаше през монокъл. Видя една жена с палто от чинчила да купува голям букет от планински виолетки в кесия от вестник, а два сиви пудела симетрично увиваха ремъците си около краката й. Отвъд зеления парапет на булеварда в далечината се виеше плаж, където някаква постройка като форт в нежнорозово бе надвиснала над блестящата стомана на морето; плажът бе изцяло от камъчета, малки и заоблени камъчета, сред които в миниатюрните пещери и пукнатини, океанът въздишаше напевно, сякаш през тръбите на орган. На плажа сред тази музика се люлееха слънчеви лъчи, искри, цветове, чадъри. Джери каза на Рут, просто за да сподели с някого:
— Прекрасно е. Може би това е мястото, където трябва да живея.
Рут прие думите му като естетическо превъзнасяне и го засече загледана през своя прозорец:
— Не е ли това мястото, на което идват всички заточени крале?
Таксито зави към Кея на Съединените щати и после нагоре по една странична улица покрай ръждясалия навес за цветя и Magasin с железни украсени с филигран балкони. «Пристигнахме, деца мои » обяви шофьорът и се обърна, за да обгърне всички с нащърбената си усмивка с тютюневи зъби. «Ний… вече… дошъл!» Портиерът и двама пиколо излязоха от хотела да ги поздравят — алчно, радостно, защото по това време на годината гостите не бяха многобройни. Беше началото на ноември. Взеха багажа им и всички се отправиха към хотела; Рут водеше; заизкачваха безкрайните стъпала към фасадата като сватбена торта — студени стъпала от сивозелен мрамор.
Джери слезе в Санта Крус. Свежият и мек като струя на пулверизатор тропически въздух, който беше поздравил лицето му на зазоряване в Сан Хуан, тук беше по-сух. Чувствуваше тялото си леко, а сетивата си — понятно притъпени; беше спал два часа по време на нощния полет от Айдълуайлд, който бе предприел съвсем спонтанно, за да избегне една астматична атака. Тежестта бе освободила дробовете му. Аерогарата бе построена наскоро, без врати, така че единствено сянката показваше границата между вън и вътре. В сградата нахлуваше бриз с мирис на земя и цветя. Извън сянката през мъглата от ритмичната дъждовална машина и мрежата на оградата на летището вихърът от витлата на самолета на карибската авиокомпания, с който Джери беше дошъл, вдигаше облак прах, в който чернокожите разтоварачи на багаж висяха без крака. Върху нисък мрачнозелен хълм, сякаш е цвят, пропит в лошо грундирано платно, се крепеше някакъв коничен обект, за който Джери предположи, че някога е бил захарна мелница. Земята имаше едновременно изтощен и девствен вид. Явно това бе мястото, което бе търсил.
На таксиметровата пиаца един негър с цигари зад двете уши го попита къде иска да отиде. Кръсчънстед или Фредерикстед. Друг избор според него не съществуваше.
— Кой от двата бихте ми препоръчали?
Негърът вдигна деликатно рамене:
— Вий сам реши. Единият насам, другият — натам.
— Значи, не мога да отида и в двата едновременно? — направи опит да се пошегува Джери.
Мълчание посрещна този въпрос-отговор; Джери дишаше леко, като усещаше и започваше да харесва тропическия стил всичко да се изчаква. Каза:
— Изискванията ми са само да има стая и плаж.
Бяха му казали, че хотелите през март са празни.
Негърът се загледа над рамото на Джери, после се обърна, внимателно отвори вратата на таксито и каза:
— Хубаво вас устроим.
Джери влезе и когато очакваше да тръгнат, други двама негри, а после още един, излязоха от сянката на сградата и влязоха в колата — единият отпред до шофьора, а двамата отзад до него. Отзад стана тясно и той седеше притиснат в края на седалката. Негрите, всичките възрастни мъже, се хилеха и бъбреха неразбрано; разговаряха на някакъв техен семеен език от бързи промърморвания и недовършени фрази, език, който макар и английски, беше неразгадаем. Шофьорът караше с голяма скорост от лявата страна на правото шосе, обградено от двете страни със стена от захарна тръстика; насреща им се появи друго такси, което също се движеше по обратната страна на пътя — като трик с огледало — и профуча, без да стане злополука. Отминаха каменни конструкции, в които личаха дупките за осите на липсващи воденични камъни, после колиби от пластове ламарина и нови, някак американски по стил къщи с бяла гипсова украса, прозорци с дървени капаци, пълзящ бръшлян и дренаж. На едно кръстовище се появи стрелка с надпис «Upper love», таксито опря и единият от негрите слезе. Шофьорът попита високо с различен глас, за да го разбере Джери:
— Искате ли вас заведе към планина?
— Разбира се — каза той. Подчини се! Забрави!
Изкачиха се в местност с неравни пасбища и огромни дървета с избелели увиснали неподвижно шушулки — като листа, изсъхнали посред лято. Все по-високо пред тях се разкриваше и закриваше гледката на тюркоазния океан, премрежена от лавандулови стебла. Изведнъж се видяха пленени от гора, чиито мъхнати клони се потапяха в облаци хибискус, а отстрани на пътя корени на махагонови дървета се извиваха по земята и образуваха пещери с размерите на гробници. Някакво тяло като живак се стрелна под колелата, разговорът се оживи и шофьорът поясни на Джери: «Мангуста.» След известно лашкане по нещастния издълбан път излязоха от гората и когато ги посрещна небето, спряха. Двамата негри се отдалечиха от колата, без да се обръщат, забързани към някакъв невидим дом. Джери разбра, че никога няма да види техните домове. Когато се премести от другата страна на празната седалка, той видя огърлицата на плажа, нишката на автострадата и пръснатите червени покриви, от същата височина, от която преди месец бе гледал сивите покриви на Куийнс, натъпкани един до друг като картонени кутии в склад.
Двигателите забоботиха в по-ниска гама, черният океан се издигна към тях, децата замълчаха. Рут стисна ръката му. Колелата целунаха пистата, огромното сивосиньо туловище се залюля и заоплаква, мигът отмина. Бяха у дома.

 

От прозореца на спалнята в къщата, която бяха наели в О-дьо-Кан, Джери дишаше тежко в леглото до Рут, която спеше съня на праведните, и през стръмната долинка, където Модилиани някога бе живял с любовницата си, гледаше съзвездието Орион. То сякаш бе неразделно от морето, а формата му удължена и мъжествена — като че представляваше някакъв залог, който го успокояваше безкрайно много и облекчаваше дишането му. Когато се върна в Америка, той трудно успяваше да открие съзвездието, закрито от въздесъщите дървеса, надвито от изкуствените светлини и леко изместено в звездното полукълбо. А когато от някоя широка поляна зърнеше своята утеха в заточението, Орион загубваше дружелюбната си аура, подкрепяна може би от телесната близост на средиземноморската шир неговата облечена в лунни дрехи приятелка, — над чийто обгърнат в кротко шумолене сън убитият ловец, подпрян на лакът, сякаш зорко бдеше.
В Грийнуд не срещна никъде Сали, макар че Ричард, който караше нова кола — едно бяло «Порше» с гюрук — се мяркаше из града през уикендите; веднъж в сумрака на един необикновено мек мартенски ден на едно сравнително глухо шосе Джери видя Ричард с Джанет Хорнънг в «Порше»-то със свален гюрук; имаха вид на деца, изненадани заедно във ваната.
Шофьорът измъкна цигара иззад ухото си и я запали; слизаха надолу към плажа и града. Групата скали върху хълма се превърна в стадо овце. Имаше къщи, но нямаше хора.
Хей, Сали?
Да, Джери?
Как беше? Много ли беше лошо?
Понякога. Все пак ти беше прав и аз разбрах това. Ти се показа много проницателен тогава, щом разбра какво точно искам, след като аз самата мислех, че искам точно обратното.
Бих желал да не съм толкова проницателен. Само ако можеше наистина да ме обичаш.
Аз те обичах и сега те обичам. Имам нужда от теб така, както морето има нужда от Орион.
Но те са богове, а ние сме твърде обикновени, както ти самата каза веднъж. Ние загубихме, защото сме хора. Основната причина бяха децата.
Иска ми се да вярвам това, но не е истина. Много мило, че искаш да го повярвам. Но ако не бяха децата, щеше да бъде нещо друго. Щеше да бъде Рут. А ако Рут не беше реагирала така, ти щеше да измислиш друго. Ти искаше да ме запазиш чиста.
Така е. Ти винаги ще останеш чиста за мене.
Не винаги, любими — ти не обичаш да те наричам «любими», нали? Ти считаш тази дума за предвзета. Аз никога не съм знаела как да те наричам и когато ти ме изпълваше цялата, така ми се искаше да намеря най-подходящото обръщение, че не казвах нищо.
Трябвало е да казваш нещо. Нещо.
Срамувах се.
Ти?
Да, аз.
А сега как се чувствуваш? Аз съм направо изтерзан.
И аз още не мога да дойда на себе си, но вече е по-добре. Вече не съм твоя. Ти трябва да знаеш това. След известно време сигурно ще се озлобя срещу тебе и ще те намразя, защото си ме унижавал, а после дори това няма да изпитвам и въобще няма да ме засягаш. Ти ще си моят бивш любовник и дори ще можем да бъдем приятели.
Звучи ужасно. Ужасно.
Жените се опитват да бъдат като мъжете, Джери, и да си представят бъдещето; в края на краищата ние всички ставаме практични — ние трябва да бъдем практични. Ти трябва да продължиш сам.
Не, не ти вярвам. Аз те обичах, защото ти вярваше в това, в което аз вярвах. Ти ме заведе на едно чудмо място, само за нас двамата.
Всяка жена в леглото би те завела яа това място. Няма никакво друго място, любими, освен това тук в настоящия момент с Ричард и Рут. Обичай Рут, Джери. Отсега нататък не трябва да разговарям с теб, защото хората ще ме помислят за уличница.
Този измислен разтвор между него и Сали, запечатан в съзнанието му, свърши с думи, които тя наистина бе казала. Бяха на приема у Колинзови преди младежкия бал през февруари. Когато влезе в претъпканата стая, той зърна Сали и изпита чувството, че я прилепя до очите си, притиска я към матрицата, която целият му живот (включително месеците във Франция) беше изготвил. Бяха се върнали с Рут от Франция, защото на децата им беше домъчняло за дома и трябваше да ходят на училище. Линда Колинз им беше писала, че Ричард няма да направи нищо лошо, че Сали го била укротила. Не му беше потръгнало с рисуването; времето беше твърде студено за рисуване сред природата, а веднъж дори бе валял сняг, който попари кактусите в двора им. И така, въпреки че отпускът му от рекламната фирма беше шест месеца, във Франция прекараха по-малко от три. В къщи той рисуваше карикатури и това му доставяше голямо удоволствие, макар че всичките му ги връщаха обратно по пощата. На приема след кратка размяна на реплики (през дима от цигарите му) относно здравето, ските и децата, Сали бе казала: «Отсега нататък не трябва да разговарям с теб, защото хората ще ме помислят за уличница», а след това се беше отдалечила. В хотела във Вашингтон тя се бе обърнала с гръб, за да заспи, докато той бе лежал измъчван от бъзсъние. Докато той се бе щурал като луд от скръб сред хората на приема, тя бе стояла, плътно до рамото на Ричард. Ричард бе понапълнял, поотпуснат с възрастта, а косата му бе станала толкова дълга, че се навиваше на врата; може би за да бъде по-оригинален, на приема той беше с черна превръзка през повреденото око. Изглеждаше героичен и грамаден. Под закрилата на неговото рамо гласът на Сали, звънлив и пронизителен, проникваше във всяко кътче на веселбата. Рут се приближи до Джери и му прошепна, че Сали отново е предишната. Той се съгласи, да, и се попита дали не би искал (погрешно) да промени истинското й «аз».
— Вий на почивка тръгнал в Санта Крус?
Да, просто така.
Влизаха в някакъв град. Избелели от слънцето дървени къщи със стара тантелена резба се нижеха разредени сюрреалистично по протежението на празна права улица. Някакъв негър без сянка пробягна изкривен на една страна пред колата им. Отдясно млечнозеленото море потрепваше и искреше, а един тъмносив товарен кораб стоеше на котва. В края на улицата имаше форт с наклонени стени, боядисани в червено като пролетна картичка.
— Къде се намираме? — попита Джери.
— Фредерикстед — отвърна шофьорът.
— На изток или на запад?
— Запад, сър. Краят на острова. Вий искал изток?
— Не, тук е добре. Великолепно. Ще мога ли да отседна някъде?
— Почти стигнали. Не губете търпение.
Джери бе свалил прозореца си, нетърпелив най-сетне да се почувствува свободен, да се изгуби сред раздалечените къщи, нерадостните и търпеливи магазини, лютеранската църква, оставена от датчаните, форта — сред всичко, което лежеше в тихата розова сянка на високото зелено море. Пое дълбоко въздух. Това беше мястото, което бе търсил, най-хубавото. Той й беше казал, че има такова място и сега го беше открил, беше удържал на обещанието си и я беше довел тук. Беше безкрайно, неизмеримо щастлив. Беше доволен, че такова място съществува, че е успял да се издигне до висота, от която — на този или на следващия прием — ще може да застане плах и възторжен над сведения поглед на благото, тъжно лице на Сали и да й каже: «Искаш ли да се оженим?»