Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Сюзън Луис
Ограбен живот



Предговор

Лицето му беше необикновено изискано, телосложението му — съвършено, а италианските му тъмни очи гледаха изкусително и хипнотизиращо. Носът му бе дълъг и прав, имаше широка уста и тънки устни. Това бе той — техният водач.
Когато Серджо повдигна великолепната си глава, ръката му направи движение, също като полет на птица във въздуха. Сребристото острие проблесна. Пещерата беше тъмна, осветена само от една-единствена свещ и от слънчевите лъчи, процеждащи се през клоните, които маскираха входа. На камъните пред тях беше проснато тялото на младо момиче — голо и безжизнено. Арсенио вдигна очи и стрелна с поглед останалите две жени и четирима мъже. Бяха се събрали около един мраморен къс, който той — Арсенио Тарало, беше довлякъл от планината преди три дни. Щеше да послужи, когато погребат тялото й.
Водачът се извърна от свещта и бавно тръгна към мраморната плоча. За част от секундата очите му се срещнаха с тези на Арсенио и Тарало наведе глава. Ясно му беше, че още му нямат доверие. Но Арсенио Тарало разбираше, че само времето щеше да докаже доколко е предан на каузата и доколко вярва в делото им.
Затвори очи и се потопи във влажната миризма на пръстта, изду ноздри и пое дълбоко въздух. Водачът прошепна нещо на жената до себе си и тя отстъпи крачка назад. Арсенио се досети какво й е казал и очите му се спряха върху лицето на момичето, което лежеше пред него.
Не! Нервите му се обтегнаха. Мускулите му се изпънаха, тялото му се подготви за скок. Но той знаеше, че няма да го направи. Нито пък щеше да извика.
Преди две нощи тя беше дошла при него. Той я беше очаквал, но когато я видя, дъхът му секна. Галеше русата й коса, нежна като коприна, докато тя събличаше палтото си, и почти ахна от красотата на голото й тяло. Тя се бе обърнала, лицето й стоеше по-ниско от неговото, устните й бяха бледи, а сините й очи — сериозни като на Мадона. Нейно задължение беше да се отдаде на някого от групата. Беше избрала него. Любиха се прекрасно, след като знаеха, че ще им е за пръв и последен път.
Фините косъмчета на ръцете й щръкнаха, когато лекият ветрец повя в пещерата. Пламъкът на свещта потрепна. Арсенио настръхна. Острието разцепи въздуха и Арсенио падна на колене, повтаряйки думите на водача си: «Да живее жената. Да живее новият Ренесанс».
Чу се ужасно стенание. Арсенио рязко вдигна глава. Отвори уста, но писъкът само загъргори в гърлото му и той се изтърколи на пода със заслепени от кръв очи.


Първа глава

Мадлен се втурна с кикот нагоре по тясната стълба. От пазарската чанта, която притискаше към гърдите си, се разпиляха пуканки и воловани. Мариан се опитваше да я хване отзад за глезените и да я спъне.
— Никога не съм се притеснявала толкова — извика Мариан. — Само почакай, докато те хвана!
Мадлен изписка, когато ръката на Мариан докопа глезена й, и се залюля към стената. Покупките се пръснаха, но Мариан успя да улови един флакон, който се бе търкулнал надолу по стъпалата.
— Недей! — кресна Мадлен, но Мариан натисна силно с пръст дюзата и цял водопад от коледен сняг се посипа върху русата коса на Мадлен. — На ти! Така ти се пада! — заяви Мадлен и като грабна един волован, разтроши го в ръката си и размаза мазните трохи по лицето на Мариан.
Мариан изплю трохите, задъха се, но не спря да натиска спрея от сняг, който се сипеше върху братовчедка й, по стълбите, върху покупките и върху самата нея.
На долната площадка се отвори една врата и Памела Робинс — помощник-продуцентка на филми, излезе от апартамента си. Настъпи моментно примирие, двете престанаха да палуват и се обърнаха, за да видят как съседката им заключи вратата си и прехвърлила чанта през рамо, изтрополи надолу по стълбите, без дори и да погледне към тях.
Щом чуха, че външната врата се затвори, те избухнаха в смях.
— Дърта снобка! — изсъска Мадлен. После сниши глас и като обърна очи, каза: — Сигурно отива да снима филм.
— Не вярвам, че си имала намерение да я поканиш довечера! — отбеляза Мариан и започна да чисти разпиляното.
— В никакъв случай.
— Но всъщност ти си в състояние да спреш и непознати на улицата — каза Мариан, като я сръчка — и да ги поканиш.
— Ами че те бяха страхотни — поне ниският беше точно колкото теб.
— Търсиш си белята! — поклати глава Мариан.
Покритото със сняг лице на Мадлен изглеждаше даже още по-смешно, когато тя изви ъгълчетата на устата си и ококори очи.
— Просто ти правя услуга — възрази тя. — Какъв е смисълът да правим парти, ако няма да има някой, когото харесваш.
— Това значи — започна Мариан, докато вадеше ключовете си и отваряше вратата на апартамента на върха на мрачното стълбище, — че ще има някой, когото ти харесваш.
— Смяташ ли, че ще дойде? — попита Мадлен, като се изправи на крака и последва Мариан в тъмния апартамент.
Мариан се обърна и я изгледа с ирония.
— Не съм чувала досега мъж да ти е отказвал нещо.
Мадлен се прегърна с две ръце, замечтана, представяйки си възможността Пол О'Конъл да дойде на новогодишното им парти тази вечер. В продължение на седмици тя се опитваше да се запознае с него, но досега той все й се изплъзваше.
— С какво ли ще дойде облечен? — започна да размишлява тя. — Тъкмо стана дума — ти какво ще си сложиш? В никакъв случай никакви такива стари боклуци, за които говорихме вчера. Това е маскарадна дреха, Мариан — промъкна се тя в антрето при братовчедка си. — Сега имаш възможност да се покажеш щура, привлекателна и дръзка!
Мариан изохка, когато Мадлен я боцна с пръсти отстрани.
— На тебе ти върви да си дръзка — изсмя се тя. — Аз ще стоя настрани и ще наблюдавам как покоряваш всеки мъж, който се появи, а междувременно ще се чудя откъде да намерим пари, за да платим за всичко това.
Мадлен отметна глава и нададе вой от безсилие.
— Очаквам от теб промяна през Новата година, мадам. Трябва да престанеш да бъдеш разумна.
Мариан хвърли палтото си върху единствения изкорубен фотьойл.
— Вече го направих преди три години, когато се съгласих да дойдеш при мен в Бристол.
— Съгласи се, че хубаво си живеем тук. — Мадлен се завъртя към вратата и влезе в кухнята, за да остави покупките.
— Да, като си помисли човек — промърмори Мариан на себе си и огледа бедно мебелираната стая, а после се обърна към газовата камина.
Преместиха се в тази мансарда на «Клифтънс Уест Мол» преди три месеца, след като Силия, майката на Мариан, им изпрати достатъчно пари, за да се върнат от Родос. Нямаха намерение да превърнат този гръцки остров в последна спирка от обиколката им из Европа, но след като пиляха безразборно в Париж и Рим, след като осъмваха в нощните заведения в Амстердам, Ница и Хамбург, похарчиха и последното пени от парите, които получиха от апартамента на «Стоукс Крофт» — още нещо, което Силия беше финансирала. Мариан все още се чувстваше гузна, че изхарчи оскъдния капитал на майка си, особено като знаеше, че той идваше главно от застраховката, която Силия получи след смъртта на бащата на Мариан, загинал при пожар в хартиената фабрика в Девън. Същата година Мариан бе приета в Бристолския университет. Мадлен изживя толкова зле смъртта на чичо си, че Мариан за малко да се откаже от учението и да се върне в Девън, но Силия — горда до немай-къде от успеха на дъщеря си, се намеси и заяви, че ако Мадлен си намери работа в Бристол, би могла да замине при нея. Мариан беше доволна от това решение. Мадлен живееше при тях от осемгодишна възраст. Тогава Мариан беше на десет, така че двете бяха по-скоро сестри, отколкото братовчедки.
Когато пристигна при Мариан в Бристол, Мадлен беше навършила осемнайсет години и се бе превърнала в изключително красива жена. Изплъзнала се от будното око на Силия, при възможностите, които предлагаше такъв голям град като Бристол, който тя се чувстваше длъжна да покори, лудориите й и репутацията й скоро станаха легендарни. Състудентите на Мариан се отнасяха с неодобрение към нея, което прерасна в презрение особено когато Мадлен стана стриптийзьорка в нощен клуб оттатък «Блекбой Хил». Там тя работи почти година с надеждата, че някой ще оцени таланта й и ще я отведе в Лондон, но никой не го направи, затова тя напусна заведението и стана стриптийзьорка по поръчка.
Мадлен обичаше да се съблича. Нищо друго не й доставяше такова пълно удоволствие, както това да й се възхищават, когато разкриваше тялото си с цвят на мед, дългите си крака и пълните си гърди. Това я възбуждаше много повече от секса, макар че редовно спеше с мъже, които понякога си харесваше в местната кръчма, но по-често го правеше с такива, които й даваха дума, че ще й помогнат да стане модел или актриса. Тя лекомислено им вярваше поради огромния си копнеж за слава, а после, когато те не изпълняваха обещанията си, налагаше се Мариан да бърше сълзите й. Ако Мадлен беше достатъчно умна да се държи по начин, който би бил поне приемлив за обществото, ако не вярваше толкова твърдо, че сексуалността й не бива само да се загатва, а да се демонстрира, тогава пътят й към върха щеше да бъде сигурен. Но полите й бяха твърде къси, блузите й — с прекалено дълбоки деколтета, слагаше си много грим, гласът й беше груб, а държанието — нахално. Но дори тези недостатъци не можеха да заличат ефекта от красивите й виолетови очи, от плътните устни и от неповторимата фигура. Притежаваше чувственото лице на Бриджит Бардо и сладострастното тяло на Мерилин Монро — зашеметяваща комбинация, която ако попаднеше в способни ръце, би й осигурила място на върха на славата. По всички стандарти красотата й беше изключителна и тя си го знаеше.
Мариан беше свикнала с безсрамието на Мадлен. След като й бяха пораснали гърдите, братовчедка й ги показваше на всяко момче, готово да си плати, за да ги види. Но това, че Мариан беше свикнала с леконравието й, не означаваше, че го одобрява. Отрицанието си обаче тя изразяваше само пред Мадлен и то когато бяха сами и много се оскърбяваше, ако някой друг направеше на братовчедка й критична забележка. Така една вечер в заведението «Коронейшън Тер» чу своя приятелка да нарича Мадлен най-обикновена проститутка и така се нахвърли върху момичето, че после с пълно право смяташе, че приятелите й ще я изоставят. Но всъщност започнаха да се отнасят към нея с по-голям респект, като към човек, когото дотогава са смятали за затворен и свит, а той изведнъж се е проявил като буен и разпален. На Мариан й беше забавно да наблюдава смаяното уважение, което проявяваха към нея, но дълбоко в себе си знаеше, че надали скоро пак щеше да избухне по този начин. Би могла да го направи единствено заради Мадлен.
Въпреки безкрайния поток от мъже в апартамента им на «Стоукс Крофт» и буйните веселби, които продължаваха до ранните часове на неделните сутрини, Мариан успя да си вземе дипломата по философия. За да го отпразнуват, Мадлен предложи да продадат апартамента и да направят обиколка на Европа. Все още замаяна от успеха, Мариан захвърли свойствената си предпазливост и се съгласи. Върнаха се в Бристол четири месеца по-късно само със сто лири. Сумата използваха като капаро за наемане на едностайната мансарда.
Мадлен се върна на работа като стриптийзьорка по поръчка, а Мариан си намери временно място като секретарка към агенцията «Сю Шепърд» на Парк стрийт. Казваше си, че някой ден ще си помисли какво точно възнамерява да прави, но за момента единственото, което имаше значение, бе да печелят достатъчно, за да могат да си плащат сметките.
В осем часа те все още украсяваха жилището с гирлянди, което не бяха направили за Коледа, тъй като бяха я прекарали в Девън със Силия, когато неочаквано няколко души от тайфата на Мадлен от винарната «Замъка» се изсипаха, донесоха кашони с вино, тромпети и сериентини. Музиката се носеше от касетофона, който Мариан бе купила на Мадлен за Коледа. Като се превиваше от смях заради абсурдните костюми на мъжете, Мадлен накара гостите да танцуват. Докато играеше рок и се въртеше сред тях, тя наблюдаваше отражението си в напуканото огледало над камината.
— Ще трябва да се върнете в «Замъка» — каза им тя десетина минути по-късно. — Партито започва чак в девет, а освен това Мариан и аз още не сме готови.
Подаде на един от тях чек за виното, макар да знаеше, че той е без покритие. Мариан потрепери.
— Имаш ли нещо под роклята, Мади? — попита един от мъжете.
Мариан видя как Мадлен нацупи устни и го изгледа изпитателно с присвити очи. После прокара ръка през русата си коса и устните й бавно се разтегнаха в усмивка.
— Нищо — отговори тя и ги избута през вратата.
Щом се обърна, Мариан вече я чакаше.
— Казах ти: никакви Еви! — извика тя. — Ако имаш намерение да се развяваш без дрехи, ще отменя партито.
— Хайде, не се заяждай. — Мадлен леко изприпка покрай нея и изчезна в спалнята. Мариан я последва.
— Нали няма да имаш нищо против да спиш на дивана, ако успея да хвана Пол О'Конъл? — каза Мадлен и се просна върху леглото.
— Как ще се облечеш? — настояваше Мариан.
— Изчакай и ще видиш. Няма да е като Ева — каза Мадлен, когато Мариан понечи да й възрази. — А ти? Какъв е твоят костюм?
— Имай търпение и ще разбереш — отговори Мариан и се отдалечи да налее вино.
— Взех ти една перука от «Динглъс» — каза й Мадлен, когато тя се върна с чашите. — Да скриеш тази ужасна твоя коса.
— Очарователно от твоя страна — отвърна Мариан.
— Не те питам с какво си я платила, но можеш да си я навреш в задника. Коя първа ще се къпе?
— Ти беше вчера, значи днес е мой ред.
— Добре, но не изразходвай всичката топла вода, както обикновено — правиш извика Мариан след нея.


Два часа по-късно апартаментът се изпълни със странно облечени хора. От музиката стените се тресяха и множество крака се плъзгаха по протъркания кафяв килим. Мъгла от дим се виеше около затъмнените лампи, червено и бяло вино се лееше навсякъде, дори върху мебелите. Мариан стоеше в ъгъла до оскъдния бюфет, наблюдаваше движещата се тълпа, очите й прескачаха от една физиономия към друга. Гирляндите бяха свалени от стените и навити около вратовете на присъстващите, тапи от шампанско гърмяха, чупеха се чаши. Мариан хапеше устни и се чудеше как ли щяха да платят за всички повреди.
Повечето гости бяха приятели на Мадлен — момичета от агенцията за стриптийзьорки по поръчка, стари и настоящи гаджета, както и редовните посетители на «Замъка». Мариан си бе запазила връзка с някои от състудентите си, като книжния червей Роб и еманципираната Мери, и те бяха благоволили да посетят това декадентско парти, преди следващата седмица да отлетят до някоя неизвестна част на света. Бяха довели със себе си свои приятели от Америка, пристигнали за коледните празници, и спорът в кухнята за достойнствата на будизма беше в пълен контраст на гърченията и щуротиите, които се разиграваха във всекидневната.
— Къде е тази Мадлен? — провикна се някой. — Да дойде и да поразтърси тяло.
— Защо, моето не е ли достатъчно добро? — отговори му една блондинка и се притисна към мъжа, маскиран като Мадона.
Нададоха се писъци и крясъци, когато момичето стисна изкуствените му гърди. Държейки бутилка с вино, Мариан със срамежлива усмивка тръгна сред тълпата да досипва чашите. Никой не й обръщаше внимание, но тя нямаше нищо против, беше свикнала е това. Музиката се смени и Уитни Хюстън запя «Искам да танцувам с някого».
— Извинявайте — каза Мариан на Антоний и Клеопатра, като се промъкна покрай тях и се измъкна в коридора. Когато понечи да отвори вратата на спалнята, тя се захлопна пред лицето й.
— Мадлен! — извика тя. — Пусни ме да вляза!
Вратата се отвори малко и Мадлен подаде глава.
— Дойде ли вече? — После изразът й се промени, виждайки костюма на Мариан. — Като каква, по дяволите, си се маскирала? Какво е това на главата ти?
— Готвачка съм — отвърна Мариан, нагласяйки бялото боне, което беше купила в магазина за стари дрехи.
— Господи! А тъкмо ти се славиш с голямо въображение! Както и да е, той пристигна ли?
Мариан завъртя очи.
— Още не. Слушай, а ако не дойде? Не можеш да стоиш тук цяла вечер. Всички питат за теб.
— Давам му още десет минути — заяви Мадлен, — след това ще се появя независимо дали е дошъл, или не.
— По-добре си облечи нещо — каза Мариан.
— О, я се разкарай — сряза я Мадлен, грабна бутилката с вино и затвори вратата, преди Мариан да успее да изрече още нещо. Мариан си проправи път до антрето, взе друга бутилка с вино и я отнесе в кухнята.
— Лейбъристката партия не е нищо повече от лайно, което тачъристите не могат да измият докрай — умуваше Рой. — За нас няма надежди там, човече. Огромната язва — капитализмът, разяжда съзнанието и морала в тази страна. Съмнявам се дали Мери и аз ще се върнем някога от Тибет. Мариан, има ли още от тази противна течност?
Наклони дългото си сериозно лице настрани, докато Мариан му сипваше.
— Защо не дойдеш до Тибет с нас? — попита я той.
— Ти не си създадена за повърхностни неща в живота. Би трябвало да пишеш, казвал съм ти го стотици пъти. В тибетските планини ще можеш да се отдадеш на сериозни размишления, ще направиш обстоен анализ на душата си, ще си отговориш на хиляди въпроси.
— И сериозно ще вегетирам — отвърна Мариан и намигна на единия от американците. След като той не й отвърна, тя се изчерви. — Извинявай — рече тя и се усмихна на Роб. — Какво да изследвам?
Той я изгледа. Болка се четеше в очите му.
— Защо съществува всичко, Мариан. Защо е слънцето, луната, звездите, защо живеем.
— Там ще се забавляваме ли? — поинтересува се тя.
Мълчаливите американци раздвижиха обутите си в римски сандали крака и изгледаха съчувствено Роб.
— Какво значи да се забавляваме? — намеси се Мери. — Можеш да напишеш цяла книга как наистина човек се забавлява. Като начало бих искала да ти кажа, че онова, което е забавление за един, за друг представлява огромна досада…
— На мен и това ми стига — каза Мариан.
— Точно така! — обяви Роб. — Само вземи хората тук тази вечер, Мариан. Те могат да станат обект на изследването ти. Напрегни се докрай, открий защо празноглавците предпочитат евтино вино, леснодостъпен секс и нови дрехи и това ги изпълва. Стигни до корените, Мариан, открий какво ги е привлякло към съвременната паяжина на Пенелопа. Постави под микроскоп покварата им…
— Дрън-дрън!
Гласът прозвуча весело и петимата едновременно обърнаха глави към вратата. В сърцето си Мариан усети странно усещане, а устата й се разтегна в усмивка. Фигурата на Пол О'Конъл изпълни рамката на вратата. Гъстата му руса коса беше в силен контраст с черните му вежди, а очите му преливаха от смях.
— На всяко парти ще се намерят и такива. — Подаде ръка на Мариан. — Пол О'Конъл — представи се той.
— Да, познах ви — смънка тя. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Да ви закача ли палтото?
Той се съблече, но точно когато щеше да подаде палтото си, извърна се и рече:
— Не, недейте. Аз ще го закача отзад на вратата. И какво казвахте — покварата на живота да се сложи под микроскоп?
— Роб се опитваше да накара Мариан да стигне до дъното на упадъка на обществото — отговори Мери. — Да обясни губенето на време, несъстоятелността на твърдението на онези оттатък, че се забавляват. — По лекото потрепване на гласа й си личеше, че присъствието на Пол О'Конъл й бе въздействало толкова силно, колкото и на Мариан.
— Пубертетска реторика — кимна Пол.
— Точно обратното — възрази Роб, който се почувства не на място с дрехите си на строителен работник.
— Философски дебат между университетски дипломанти.
— От Бристол ли? — поинтересува се Пол. — Аз съм завършил «Кеймбридж». Преди седем години.
— С какво се занимавате сега? — попита го Роб.
— Писател съм. А вие?
— Той ръководи изследването на мотивацията — изчурулика Мери, а после се изкикоти от промяната в израза на Пол.
— Какво пишете? — обърна се към него един от американците и стресна Мариан, която вече си мислеше дали те не са дали обет за вечно мълчание.
— Романи — отговори Пол.
Тъкмо тогава от съседната стая се чу истеричен смях, той изгледа язвително събеседниците си и тръгна натам.
Мариан измери с поглед високото тяло на Роб, облечено в работнически дрехи, и се засмя.
— Защо не се опиташ да се държиш нормално? — каза тя и последва Пол във всекидневната.
В центъра на стаята Мадлен поглъщаше жадно вниманието, породено от костюма й. Мариан спря на прага, поклати глава и се усмихна — поне си беше сложила някаква дреха!
— Аз съм Марлен Дитрих — мъркаше Мадлен с акцент, който си бе въобразила, че е немски. С черните си обувки на висок ток тя се извисяваше над повечето присъстващи. Поглади ръце около ханша си, стегнат с корсет, отметна глава, вдигна дългия си тънък крак и го облегна на ръкохватката на дивана. — Кой ще ми запали цигарата? — попита тя и постави дълго черно цигаре между устните си, като огледа близкостоящите със замечтани, премрежени очи. Изникнаха няколко запалки, но маскираният като Лейди Една се оказа пръв и плъзна ръката си под черния й жартиер. Мадлен издиша облак дим в лицето му.
— Истинско представление.
Мариан стрелна с очи Пол, но погледът му, както и на всички останали, беше прикован към Мадлен. Дори и Мадлен се наблюдаваше, докато крачеше бавно към огледалото. Тялото й имаше един-единствен недостатък, който обаче тя смяташе, че е най-ценното й качество — гърдите й преливаха от сутиена и меката плът леко се поклащаше при движението й. Докато Мариан сякаш се сливаше с тапетите. С дългата си рядка коса, с малките си очи и тънки устни тя беше толкова обикновена, колкото Мадлен беше красива. Пред хората, освен пред онези, които я познаваха, тя беше срамежлива, докато Мадлен бе самоуверена. Но тя не се дразнеше от факта, че никой не я забелязва, стигаше й Мади да беше около нея. Дори би се почувствала изключително неудобно, ако попаднеше в центъра на вниманието. Слава богу, че беше Мадлен, мислеше си тя, защото без нея животът й щеше да бъде съвсем празен. Засмя се тихичко, като си представи какво би казал Роб на това. Тъй като музиката отново гръмна, тя се върна в кухнята. Мадлен танцуваше с един от шефовете си от агенцията. Отметнала глава назад, разперила ръце, тя въртеше задните си части в чувствения ритъм, който практикуваше почти всяка вечер. Шефът й пошушна, че ще повиши заплатата й, ако прекарат насаме няколко часа, а в отговор тя го изгледа с присвити очи и облиза устни като Мерилин Монро. Точно в този момент Мадлен забеляза Пол, застанал до коледната елха, да разговаря с нейната колежка и най-голяма съперница — Фелисити. Сърцето й подскочи до небесата и тя незабавно изостави шефа си. Само като гледаше Пол О'Конъл, тя изпитваше нещо, което не беше чувствала към никой друг мъж. Изпълнена с очакване, тя си проправи път сред множеството извиващи се тела. Безцеремонно съобщи на Фелисити, че не е зле да изчисти червеното петно на костюма си, който представляваше мис Пиги, и й се ухили, а Фелисити изсъска, че всъщност е Розовата пантера, и тръгна към банята.
Мадлен я проследи как се отдалечава, после обърна зноен поглед към Пол.
— Бях започнала да мисля, че няма да дойдете — каза тя и го стрелна с копнеж. — Нали знаете, че се налага да платите глоба, защото не сте костюмиран?
Той повдигна вежди и й се усмихна разбиращо. Прихвана я, след като една лудееща двойка се блъсна в тях, а усмивката му стана по-широка, понеже тя не направи опит да се отдръпне.
— Кажете ми каква е глобата и ще видим дали ще мога да я платя.
Преди да отговори, очите й обходиха лицето му.
— Сигурна съм, че до края на вечерта ще измисля каква да бъде — измърка кокетно тя.
— Надявам се — рече той. — А сега ще ме извините, но трябва да поздравя един познат.
Не му убягна киселия й поглед, когато я отстрани леко, но му бяха омръзнали жени, които сами му се навираха в ръцете.
Тя го видя отново едва когато започнаха да броят минутите до Новата година. Откри го в кухнята с Мариан и интелектуалците.
— Господи, цяла нощ ли ще се разправяте тук — обърна се намусено към Роб, който пушеше цигара с марихуана. — Хайде — подкани тя Мариан, — сега ще обявят Новата година.
Говореше силно и се опитваше да вдъхне малко оживление в заспалата атмосфера, хвана Пол и Мариан за ръце и ги повлече към всекидневната. Отмериха последните секунди и Новата година бе приветствана с гръмогласен вик. Мадлен веднага прегърна Пол и плъзна езика си в устата му. Той не я отблъсна, но и не й отговори. Тя го пусна и целуна Мариан. Всички се хванаха за ръце и запяха весело в хор.
— Хайде, Джери! — извика Мадлен, когато пуснаха ръцете си.
Джери натисна кончето на касетофона и Мариан зарови лице в шепите си, щом чу мелодията. Парчето се наричаше «Стриптийзьорката».
Незабавно направиха място и всички запляскаха с ръце в ритъм с музиката, докато Мадлен започна да сваля малкото дрехи, които имаше върху себе си. Мариан помисли, че братовчедка й ще спре пред микроскопичното парче дантела, което носеше около ханша си, но при последните звуци на песента то също бе свалено. Пристъпвайки назад на високите си токове, Мадлен разпери ръце. Присъстващите я аплодираха.
Музиката премина в мека коледна мелодия. Мадлен се обърна да открие Пол. Лицето й беше зачервено от възбуда. Зад нея стоеше Мариан и докато Мадлен обхождаше стаята с очи, братовчедка й поклати глава.
— Отиде си — прошепна тя.
— Как така? Какво искаш да кажеш с това?
Мариан сви рамене.
— Просто каза, че си тръгва, и изчезна.
— Ти не се ли опита да го спреш?
— Как бих могла? Какво трябваше да му кажа? — Знаеше, че предстои гневно избухване, и за пръв път си отдъхна, когато две едри ръце обгърнаха Мадлен и притиснаха гърдите й. Беше шефът й.
— Мисля, че това е моят танц — каза той и дръпна Мадлен към средата на стаята.
Гостите се разотидоха към два часа, но настроението вече бе спаднало поради разочарованието на Мадлен и поради откритото неодобрение на Мариан от голотата й. Мадлен щеше да се облече, но тъй като обвиняваше братовчедка си за това, че Пол си е тръгнал рано, искаше да я накара да страда.


Минаваше обяд, когато Мадлен най-после се измъкна от леглото. Завари Мариан във всекидневната. Опитваше се да изчисти петната от червено вино върху Дамаската на дивана.
— Само си губиш времето — заяви Мадлен, отпускайки се на фотьойла. — Червено вино не се чисти. Пък и какво те интересува, след като мебелите не са наши.
Мариан се изправи и сложи ръце на пълните си хълбоци.
— Налагаше ли се да преспиш с този ужасен мъж? — попита тя.
Мадлен я изгледа неодобрително и въздъхна.
— Ето че пак се започва.
— Е?
— Не! Не се налагаше, но добре, че го направих. Нали все се тревожиш как ще си плащаме сметките, сега ще повишат заплатата ми. Доволна ли си?
— Не ставай смешна! Разбира се, че не съм доволна.
— Нито пък аз, но не е в това работата, нали?
— Да знаеш колко мразя да постъпваш така необмислено. Знаеш ли какво чух някой да казва снощи? «Само й кажи, че познаваш фотограф, и краката й се отварят като вратата на пещерата на Али Баба.» Всички ти се смеят, да знаеш.
— И какво от това? Нали не очакваш да ме е грижа за град, пълен с тъпанари? На мен ми се смеели, а на теб? Ти би трябвало да се срамуваш. На двайсет и две си и още си девствена. Затова престани да ми четеш конско и помни, че не съм единствената, която е използвала кредитните карти. Те са на твое име, затова се смятай щастлива, че все пак и аз нося по нещичко. А ти какво правиш? Сигурно пак си купила билет от томболата. Или този път си попълнила футболно тото?
— Подигравай ми се ти, но поне не се държа като уличница.
— Може, но ти непрекъснато затъваш в дългове и очакваш аз да ги плащам. Е, ще ти кажа, че съвсем скоро ще изляза оттук и тогава да видим как ще се справяш без уличницата.
Завъртя се и се втурна към спалнята.
Мариан тръгна след нея.
— Чуй, извинявай — каза тя. — Не трябваше да те наричам така. Но…
— Никакво «но»! Махай се! Ненавиждам проклетата ти самоувереност.
Мариан гледаше безпомощно как Мадлен се пени.
— Нали ти си образованата? — сряза я Мадлен заядливо. — И какво, по дяволите, си постигнала? Доколкото виждам, не е кой знае какво много. Добре поне, че се научи да пишеш на машина. И тези твои досадни задници, които наричаш приятели.
— Роб ми предложи билет до Тибет — каза й Мариан.
— Ами отивай! Хайде, върви, да видим дали ще ми мигне окото. Нямам нужда от теб. — Грабна една четка и започна яростно да реши косата си.
Сърцето на Мариан се сви от обидните думи на братовчедка й.
— Да, знам — изрече тихо. — Но аз имам нужда от теб.
Мадлен се отпусна върху един стол и се разплака.
— Извинявай — изхълца тя. — Такава крава съм! Не си виновна, че той си отиде. Защо не остана, Мариан? Защо не ме харесва? Защо никой не ме иска?
Мариан се приближи до нея и я прегърна.
— Аз те искам, Мади. Знам, че не е същото, но не бива да мислиш, че никой не те обича, защото не е вярно. Ти си най-известната сред тайфата ти. — Усмихна се. — Всъщност мен никой не ме иска, но не плача, нали? Докато сме заедно, ще бъда щастлива.
— О, Мариан. Теб обичам най-много на света. Само че искам да си имам приятел. Истински, а не като тези идиоти, които само ме използват. Ако си имах някой толкова умен и хубав като Пол О'Конъл, знаеш, че щях да съм друга.
— И това ще стане — увери я Мариан. — Само почакай и ще видиш. Ще станеш много по-известна, отколкото даже мечтаеш.
Мадлен й се усмихна през сълзи.
— Наистина ли така мислиш?
— Сигурна съм.
— Нали няма да тръгнеш за Тибет, а?
Мариан тържествено поклати глава.
— Не смятам, че бих понесла толкова голямо забавление.
Мадлен се усмихна, после погали Мариан по бузата.
— Петстотин хиляди лири — изрече тя.
Поемайки намека за любимата им игра, Мариан каза:
— Яхта в Южна Франция с едри мускулести мъже, които да обслужват всичките ти желания.
— И някой кокалест дребен умник за теб.
Мариан се намръщи при това допълнение.
— Много фотографи и телевизионни камери те очакват на пристанището, защото известната Мадлен Дийкън ще пристигне всяка минута.
— И апартамент в Кан?
Мариан поклати глава.
— Вила в Монако. И още една в Тоскана. Шофьор, готвач и иконом. И Пол О'Конъл, който се моли на вратата да го приемеш.
— Да го приема ли?
— Още не знам. Но онова, в което съм сигурна, е, че видяхме сметката на повече от петстотин хиляди лири само в няколко кратки изречения. Какво ще кажеш да похарчим последните останали десет лири, като отидем във «Винения бар»?
Докато се обличаха, а Мадлен бъбреше за партито предишната вечер, Мариан я слушаше с едно ухо. Предложението на Роб за Тибет ни най-малко не й се нравеше, но то я накара да се замисли върху вероятността един ден тя и Мадлен да тръгнат по различни пътища. Мадлен щеше да стане звезда — в това беше сигурна. Щеше да се появява на трета страница на вестник «Сън» — сегашната й амбиция, и най-накрая Пол О'Конъл щеше да се предаде, защото няма мъж, който би устоял на Мадлен. Така че когато дойдеше моментът, Мариан знаеше, че ще трябва да се раздели с нея. Тази мисъл я ужасяваше. Макар че Мадлен беше две години по-малка от нея, откакто се помнеше, Мариан живееше в нейната сянка. Сега й беше съвсем ясно, че без Мадлен тя трябваше да живее с горчивата истина какво представлява в действителност — грозна, скучна и най-лошото — страхлива.


Първата седмица на Новата година Мадлен беше много заета със сбирки във фирми и ресторанти из Бристол по случай Нова година. По това време на годината тя се радваше на работата си, тъй като страстите се разгаряха и валяха щедри бакшиши.
Но тази вечер бе особено възбудена, тъй като веднага след като направи стриптийз на полицайка в един ресторант за спагети, трябваше да отиде в местната телевизия и да направи френски стриптийз за рождения ден на някого си.
Целият й престой в заведението беше половин час. Шофьорът й я чакаше отвън. Мадлен се преоблече в колата с черна пола, сложи си сутиен с банели, тясна тениска и шалче на точки. Черните чорапи и жартиерите останаха от облеклото на полицайката.
Мъж на име Джими чакаше Мадлен в студийния комплекс и я заведе в барчето — малко, но препълнено с хора помещение във формата на буквата Г, където рожденикът седеше до прозореца, заобиколен от особено шумна група. Мадлен подаде палтото си на Джими и докато носеше касетофона си към бара, огледа се дали сред присъстващите няма да открие някой известен човек. Не я интересуваха артисти, тя търсеше продуценти и режисьори.
Джими плесна с ръце и се възцари тишина. Когато всички глави се обърнаха, за да погледнат Мадлен, спареният и задимен въздух като че се изпълни с очакване. Както винаги, напрежението я стимулира и тя съжали, че правилата й забраняваха да свали още нещо, освен сутиена си. Бузите й се бяха зачервили от виното, което изпи в ресторанта за спагети. Като нахлупи баретата си, тя прекара език по пълните си устни и бавно обходи с очи лицата едно след друго. Беше сигурна, че нейният Свенгали* е тук някъде, в тази зала.
[* Свенгали — музикант, герой от роман от Жорж дьо Морие. Той упражнява такова хипнотично въздействие върху героинята Трилби, че тя се научава да пее и става известна актриса. Оттук името «Свенгали» олицетворява онзи, който има почти магическо въздействие върху друг чрез силата на волята си. — Б.пр.]
— Невероятна е — чу да прошепва някой зад гърба й. Тя вирна брадичка и разтърси рамене, сякаш някой я беше погалил по гърба.
Преди да пусне музиката, Мадлен прочете краткото стихотворение, което шефът й беше измислил, спря, когато всички започнаха да се смеят, и отговори безсрамно на жадните погледи на рожденика Стив. После му подаде листчето, натисна копчето на касетофона и съблазнителната мелодия на «Je t'aime» изпълни бара.
Всички присъстващи се вкамениха като омагьосани, когато Мадлен поклати бедра, плъзна елегантните си дълги пръсти около гърдите си и бавно свали ципа на полата. Мъжете стиснаха чашите си, когато тя прескочи полата си и тогава излязоха на показ края на чорапите й, жартиерите и малките пликчета. Хвана ластиците с пръсти, дръпна ги нагоре и се завъртя, за да покаже почти голите си задни части. Потанцува още малко и на точно определен такт от музиката свали баретата, хвърли я към публиката, после вдигна тениската над главата си и също я запрати към залата. Обърна се към Стив, облегна се с ръце на масата пред него и завъртя ханш. Лицето му стана аленочервено — гърдите й преливаха от сутиена. Тя мушна средния си пръст в цепката, а после го пъхна в устата си и го засмука. Чуваше се тежкото дишане на певицата, което се сливаше с това на присъстващите. Мадлен седна на един стол, вдигна тънкия си крак върху масата, отпусна глава назад, а гърдите й се вдигаха и спадаха от учестеното й дишане. Ръцете й се плъзнаха по тялото, тя изви нагоре гръб и когато песента стигна до кулминацията, разкопча сутиена си и го пусна на пода. Общото ахване приличаше на стенание. Развълнувана от силата, с която възбудата на мъжете винаги я изпълваше, тя пое едрите си гърди в ръце и закрачи бавно към Стив. Застана над него, поклати бедра и изпъчи гърдите си. В съзнанието й нямаше нищо друго, освен чистия екстаз от онова, което правеше. Искаше й се музиката да не спира. Най-накрая мелодията свърши и тя седна в скута му.
— По дяволите! — чу как някой прошепна в тишината, после изведнъж залата гръмна от аплодисменти. Засмя се, упоена от собственото си представление. Зърната на гърдите й започнаха да туптят и за малко да се разтопи, когато Стив ги стисна с пръсти. Всички се засмяха.
Барманът й донесе чаша, а Стив мръдна, за да й направи място да седне между него и един друг мъж. Около масата им бързо се събра цяла тълпа. Мадлен се разтопи от вниманието, разтърси коса над раменете си и стрелна мъжете с блестящите си виолетови очи.
— Е, кой от вас е директор? — попита тя, когато вече беше на половината на втората си чаша вино. — Хайде, няма ли кой да ме направи известна?
— Ето, Стив е продуцент — подметна един от насъбралите се. — Това харесва ли ти?
Мадлен облещи очи и се обърна към Стив.
— Сериозно? — попита тя.
Той кимна, а малките му зелени очички шареха между гърдите и лицето й. Кестенявата му коса беше сресана на път, по зачервените му бузи личаха белези от шарка, беше небръснат.
— Беше дълъг ден — обясни той и прокара ръка по брадата си, когато забеляза, че тя го гледа недоверчиво.
Някой допълни чашата й и тя отпи, преди да продължи:
— Знаеш ли, винаги съм искала да стана актриса. Или модел. Смяташ ли, че имам талант?
— Разбира се, че имаш — изломоти той, докато пиеше бирата си. — Имаш точно…
— У теб има голям потенциал — прекъсна го един мъж от другата му страна. — Следващата седмица ще правим проби за ново представление и може да се намери място и за теб.
— Наистина ли? — ахна Мадлен. — Да не се шегуваш? Смяташ ли, че бих могла да получа роля? Каква е тя?
— Точно в момента търсим стриптийзьорка. Можеш ли да играеш? — каза Стив, като схвана накъде бие колегата му.
— Хайде, Мади, време е да си вървиш. — Мадлен вдигна очи и видя, че Стюарт, шофьорът й, се е изправил над нея.
— О, още не — изохка тя. — Седни, пийни нещо. Тази вечер нямаме други участия, така че се отпусни.
— Ние ще я отведем вкъщи, приятелче.
В отговор Стюарт поклати глава.
— Не, тя е с мен.
Знаеше, че ще си има големи разправии с шефа, ако не я изведе, но му бе известно и колко решителна може да бъде Мадлен. Той изохка наум, когато тя се изправи и прошепна на ухото му:
— Няма да те издам — и се изкикоти, защото някой я опипа по задника. — Всички ще знаят, че след телевизията си ме закарал направо вкъщи. Хайде, не ми разваляй случая — този с червената коса е продуцент!
Стюарт обърна очи.
— Да не би да си падаш по него? — попита я той, но Мадлен вече не го слушаше.
— Разбира се, че оставам — увери тя Стив и приятелите му. После се обърна отново към Стюарт: — Върви си — изсъска му тя. — Ако искаш, ще ти позвъня, когато се прибера, за да си сигурен, че съм вкъщи на безопасно място.
— Добре — отвърна той, погледна заплашително мъжете около нея и си тръгна.
Мадлен допи виното си и се заслуша с жаден интерес, докато Стив й разказваше за телевизията — за дългите часове усилен труд, за актрисите, които нямат сили да издържат на напрежението.
— Свят, пълен с трудности — каза той, — но ще трябва да го приемеш.
— Смяташ ли? — запита го тя.
— Определено. Изненадан съм, че никой не те е грабнал досега. Каква находка, а, Джон? — обърна се той към колегата си, който поклати одобрително глава.
— Джон ще бъде режисьорът на това представление — уведоми я Стив, — така че на твое място бих се държал особено любезно с него.
Мадлен се отмести и хвърли на Джон най-омайната си усмивка.
Но в този момент се втрещи, защото полата, тениската, сутиенът и баретата й полетяха право към лицето й.
Вдигна очи и видя пред себе си една жена. Независимо от презрението, което излъчваха очите й, Мадлен не можа да не забележи колко поразително красива беше тя. Висока и слаба, небрежно-елегантна, за което Мадлен би могла само да си мечтае. Кестенявата й коса, луничките и розовите устни бяха само допълнение към безупречния й шик.
— Май са ваши — сряза я жената. — Такива като вас създават лошо име на жените. — Погледът й се плъзна покрай мъжете от двете страни на Мадлен. — Не ви ли е срам? — укори ги тя. После се обърна и излезе от бара.
— Коя, по дяволите, е тая? — попита Мадлен и се обърна към Стив, който като че малко бе изтрезнял.
— Стефани Райдър — отговори той. — Една надута продуцентка от Лондон.
Мадлен погледна смаяно към вратата. Никога не й бе хрумвало, че продуценти могат да бъдат и жени и че те могат да се държат по този начин. Отново се обърна към Стив, който се притесняваше, че появата на Стефани Райдър можеше да развали вечерта им.
— Не й обръщай внимание — каза той. — Тя просто ревнува.
Тези думи помогнаха на Мадлен да се съвземе.
— Глупава дърта крава — отсече тя, но го каза някак насила и макар че отпи голяма глътка от виното, за да възстанови самоувереността си, някак си настроението й бе вече скършено.
— Вие да не би да ме метнахте, че сте продуцент и директор? — запита тя ухажорите си по пътя към дома, докато Джон заобикаляше триъгълника «Клифтън» и се понесе нагоре по улицата.
— Обади ни се утре в студиото — обади се Стив и се обърна да я изгледа. — Ще ти уредим прослушване.
Мадлен не беше напълно убедена в думите им, но каквито и да бяха двамата мъже, явно работеха в телевизията, така че биха могли да й помогнат.
— Разбира се — вметна Джон, — има още много момичета, които трябва да прослушаме, така че не можем да ти обещаем нищо.
Лицето на Мадлен помръкна.
— Обаче има и други начини да прескочиш бариерата — каза Стив. — Нещо, което можеш да направиш, за да си осигуриш ролята.
— Какво например? — поинтересува се Мадлен.
Стив и Джон се спогледаха, а после Джон й отговори:
— Чувала ли си за Ложето за разпределяне на роли?
Мадлен поклати глава.
— Не. Какво е това?
Стив ококори очи от изумление.
— Ще ти кажа, понеже ти разнообрази рождения ми ден и смятам, че заслужаваш някакво предимство. Какво ще кажеш, Джон?
Джон кимна.
— Кажи й.
— Ще ни поканиш на кафе и ние ще ти обясним какво е Ложето за разпределяне на роли. Така ще се окажеш с няколко глави пред другите момичета.


Тази вечер Мадлен бе сама, тъй като Мариан беше отишла в Девън, за да моли майка си за пари.
«Отсъствието на Мариан е добре дошло», помисли си тя, когато на другата сутрин се събуди с тежък махмурлук — Мариан направо би полудяла, ако разбере, че бе спала с двама мъже за една нощ.
Но когато два дни по-късно Мариан се върна с достатъчно пари, за да си платят наема, Мадлен беше толкова нещастна от развоя на нещата в телевизията, че не представляваше никаква трудност да се изкопчи от нея какво се бе случило. Мадлен бе научила, че Стив и Джон са реквизитори. Беше се уверила, че нямаше да помогнат на кариерата й, тъй като бяха заминали за три месеца на снимки.
Мариан сполучливо прикри раздразнението си, макар че не й спести лекцията, но тъй като и по-рано Мадлен беше чувала подобни наставления, не й обърна голямо внимание. След като се наговори и по този начин се разтовари, тя определено се почувства по-добре, а Стефани Райдър — истинската причина за нещастието й, бе наречена просто една писклива стара мома и вече бе забравена.
— Тази вечер свършвам по-рано — каза в петък Мадлен. Пробваше ново розово червило и се мъчеше да си представи как ли би изглеждала с лунички. — Хайде да се срещнем в «Замъка», Мариан. Всички ще бъдат там.
— Няма да стане — отговори Мариан. Беше седнала пред очуканата маса с купчина сметки пред себе си и плик, който съдържаше петдесет и пет лири — всичко, което беше получила през седмицата.
— Хайде, стига — настоя Мадлен. — Остави това, така само още повече ще се натъжиш. Хайде да отидем и да се напием, а сметките, както и мъжете, да вървят по дяволите.
Думите й накараха Мариан да се реши. Щом Мадлен възнамеряваше да се напие, тогава по-добре да бъде около нея, за да е сигурна, че нищо няма да й се случи.
В девет часа я чакаше пред винарната. Няколко от приятелите на Мадлен минаха покрай нея и влязоха, но никой не я заговори — дори не я забелязаха. Най-после в девет и петнайсет Мадлен се появи по джинси и дантелена блуза, която Мариан не беше виждала.
— Преди да кажеш каквото и да било, взех я на заем от Джеки — излъга Мадлен. — Какво правиш тук отвън? Защо не влезе вътре да чакаш, всички са вътре — каза тя, поглеждайки пред стъклото.
Мариан не й отговори, но последва мрачно Мадлен. Тъй като не гледаше къде върви, тя се блъсна в Мадлен и като вдигна очи, разбра защо бе спряла братовчедка й. Пол О'Конъл беше застанал пред тях. Мариан се изуми, че Мадлен навири нос и продължи да върви. Мариан погледна извинително Пол, а той се ухили. Белите му равни зъби и втренченият му поглед обърнаха сърцето й наопаки.
— Как сте? — обърна се той към нея. — Как продължи партито, след като си тръгнах?
Мариан сви рамене, а бузите й пламнаха.
— Ами не беше лошо — смънка тя. — Разотидоха се към два.
— Приятелите ви вече заминаха ли за Тибет?
— Вчера.
Той кимна.
— Значи решихте, че компанията на ламите не е за вас?
Тя се усмихна на сериозната му физиономия. Пол се засмя. Тя отново сви рамене и тръгна след Мадлен.
— Какво каза? — поиска да узнае Мадлен.
— Попита за партито.
— Задник такъв! — Мадлен го стрелна ядно. — Каза ли нещо за мен?
Мариан поклати глава.
— А ти защо го подмина така?
— Защото го заслужава. Освен това вече знае, че не ме интересува, и се обзалагам, че ще ми обърне внимание. Стой и гледай.
Мадлен замълча. Преценката на Мадлен за човешките характери не беше най-силната й черта.
Но за голяма изненада на Мариан, когато следващият понеделник телефонът звънна, беше Пол.
— Утре вечер в музея има лекция за италианския Ренесанс — съобщи той. — Мислех си дали бихте могли да дойдете.
Мариан замръзна, погледна слушалката, сякаш тя й играеше някакви номера. С болка от разочарованието, тя се досети, че той я е сбъркал с Мадлен.
— Мариан е на телефона — каза тя и вече почти се смееше, като си представи Мадлен на такава лекция, макар че за Пол О'Конъл би се прежалила. — Сигурно ме бъркате с Мадлен — високата, с русата коса. Тя ще се върне всеки момент. Излезе за малко…
— Знам с кого говоря — прекъсна я той — и каня вас, ако, разбира се, искате да дойдете на лекцията.
Мариан отново погледна слушалката.
— Да, би било много хубаво — каза тя, но едва изговаряше думите. Всичко в нея се бе преобърнало.
— Добре. Началото е в седем. Да дойда ли да ви взема?
— Не! Няма нужда, ще се видим пред музея.
— Окей. До утре.
Когато Мадлен се прибра след десет минути, Мариан все още беше развълнувана. За щастие, Мадлен се бе зачела в една статия, ядеше шоколад и дори подаде на Мариан да си отчупи. Мариан поклати глава и влезе в банята.
Половин час стоя пред огледалото. Беше тъй изумена, че стоеше като парализирана. Естествено тази покана нищо не означава, просто беше приятелски жест. Беше само покана за лекция. Но защо канеше именно нея? Нямаше да се намери жена в Бристол, която да не е готова да продаде и душата си за една вечер с Пол О'Конъл. Вече си представяше изумлението по лицата на всички, когато открият, че Мариан Дийкън, скучната, трътлеста братовчедка на Мадлен Дийкън, има среща с Пол О'Конъл. Изведнъж се разсмя. Защо трябваше да я е грижа какво мислят приятелите на Мадлен? Може да е досадна и пълна, но скоро ще я видят в друга светлина, ако наистина започне да излиза с Пол О'Конъл.
Очите й престанаха да блуждаят и тя погледна лицето си в огледалото. Стори й се, че замечтаният израз й придаваше вид на пор. Стисна ужасена устни. Приятелка на Пол О'Конъл! Звучеше й като вълшебна приказка. Все пак няма нищо лошо в това веднъж да отпусне въображението си, освен това реалността скоро щеше да сложи в ред нещата. Вдигна рядката си провиснала коса високо на главата, както правеше Мадлен. Резултатът беше толкова абсурден, че избухна в смях. Лицето й беше твърде тясно, ханшът й — твърде широк, а гърдите й — толкова малки, че нямаше защо да ги споменава. И въпреки това именно нея бе поканил и сега тя трябваше само да реши с какво да се облече. Със сигурност сред старите й дрехи не би се намерило нищо, затова трябваше да купи някоя нова дрешка. Вече бе прехвърлила лимита на кредитната си карта, но имаше петдесет лири встъпителна вноска, така че щеше да ги използва.
През следващите двайсет и четири часа няколко пъти се опита да съобщи новината на Мадлен, но думите никак не й идваха. Когато се облече в банята, взе палтото със себе си, за да скрие новата пола и блуза, купени, на януарската разпродажба на С&А. Щом стана време да тръгва, тя погледна към преддверието и видя, че Мадлен лакира ноктите си във всекидневната и гледа новините по местната телевизионна станция. Мариан й извика, че излиза и ще се забави, тогава Мадлен стана и отиде при нея в антрето.
— Къде отиваш? — попита тя, забелязвайки червило на устните на Мариан.
— На една лекция в музея — отвърна весело Мариан.
Мадлен направи физиономия.
— Мислех да идем на кино — каза тя. — Дават «Бяло зло». Нали го харесваш?
Мариан кимна.
— Зарежи лекцията. Мисля, че си чула такива предостатъчно през живота си.
— Всъщност имам среща.
Изведнъж Мадлен прикова цялото си внимание върху нея.
— Така ли? С кого? — попита тя.
Мариан я погледна безпомощно, после се изчерви. Мадлен се разсмя.
— С мъж, нали? Затова така си се издокарала. — Леко подскочи от вълнение. — Мариан! Ти имаш среща! Потайница такава! Защо не ми каза? Хайде, кажи с кого?
Мариан разбра, че не може да се измъкне, налагаше се да й го каже направо.
— С Пол О'Конъл — изрече тя с равен глас и смаяно видя как смехът угасна на устните на Мадлен, а лицето й се изкриви в кисела физиономия.
— Не е толкова смешно — отбеляза Мадлен. — Щом не искаш да ми довериш с кого, можеш да ми кажеш да си гледам работата. — Завъртя се и се втурна обратно във всекидневната.
Мариан я изчака да седне, после отиде и застана пред нея.
— Мади — започна тихо, — това е само лекция. Аз не бих ти се присмяла по този начин, знаеш, че не бих го направила. Някой се е отказал да отиде с него и той ме покани на негово място. — Така наистина си обясняваше тя нещата. — Но ако това те разстройва, няма да отида.
Мадлен вдигна поглед към нея — очите и бяха изцъклени, а устните — свити.
— Кога успя да го уредиш?
Мариан се стегна.
— Той позвъни вчера следобед, докато ти беше по магазините.
— Обадил се вчера, а ми казваш едва сега. Той разбра ли, че говори с теб? Искам да кажа дали не е разменил имената ни и като отидеш тази вечер, да падне от изумление, а?
Мариан се обърна и тръгна към вратата.
— Не знам кога ще се върна — каза тя, — затова не ме чакай.
Затвори вратата със свит стомах, а сърцето й щеше да се пръсне. Едва стигна до «Виктория Румс». Тогава за малко да се обърне и да се върне, но някак си се насили да продължи.
Когато пристигна в музея, той беше вече там, скрит под козирката от дъжда, който току-що бе завалял.
— Здравейте — поздрави Мариан срамежливо. — Нали не съм закъсняла?
— Не. — Той се усмихна, а сърцето й направи акробатичен скок. — Просто пристигнах по-рано, отколкото очаквах. Ще влезем ли? Запазил съм хубави места отпред.
Двучасовата лекция за Мариан мина като в мъгла, в която се мяркаха Рафаел, Тициан, Леонардо да Винчи и независимо колко обстойно лекторът обясняваше за цветовете, на нея всичко й изглеждаше розово. Няколко пъти се ядоса на собствената си сантименталност, изпъваше гръб и се опитваше да съсредоточи вниманието си, но всичко се оказа безрезултатно.
— Наблизо има кафене — каза Пол, когато лекцията свърши и малката тълпа ги избута на улицата. — Ако не бързате, бихме могли да изпием по едно кафе, а вие да споделите вашата представа за Ренесанса, както и впечатленията си от лекцията на стария Джъд.
Мариан изтръпна. Боеше се, че не си спомня и дума от лекцията. Пък и можеше ли спокойно да изрази мислите си пред мъж като него? Беше толкова объркана, че чувстваше как затъва в собственото си безразсъдство. Въобще не биваше да идва.
Схващайки ситуацията идеално, Пол я хвана под ръка и я поведе по улицата. Шегуваше се за лекцията, разказа й истории за Микеланджело и Ботичели и я порази с познанията си за Медичите. Стараеше се да не я постави в положение да му отговаря с повече от усмивка или въпрос, защото усети, че в момента тя се стеснява и не би могла да изрази мнението си. Няколкото пъти, когато я беше виждал, обикновено в «Замъка» с братовчедка й и нейните приятели, тя винаги стоеше настрани и много усърдно се опитваше да не даде вид, че й е скучно, но невинаги успяваше. Първо ясните й интелигентни очи бяха привлекли вниманието му, макар че навремето само я бе мярнал. Мадлен не знаеше, че тъкмо интересът й към него предизвика неговия към Мариан. Момичета като Мадлен с лопата да ги ринеш — може би не толкова красиви и не толкова суетни, но всички те бяха предсказуеми, празноглави и общо взето твърде обикновени. Ако Мадлен не беше демонстрирала интереса си към него тъй очебийно, той не би обърнал никакво внимание на Мариан. Но на Пол не му убягна смущението й в случаите, когато Мадлен флиртуваше с него, а беше забелязал и безплодните й опити да участва в безсъдържателните разговори на компанията и в просташкия им смях.
Тъкмо заради Мариан отиде на новогодишното парти — у нея беше усетил нещо различно, необикновено. Никога не беше имал нищо общо с някое толкова невзрачно момиче, но видът не беше от значение за него. За него интерес представляваха умът й и игривото й чувство за хумор, което беше усетил в новогодишната нощ. Възхищаваше се на скромността й, макар и да бе прекалена, на явната й любов към Мадлен, а също и на начина, но който тъй незабелязано се опитваше да я закриля. Всичко това го очароваше. Чувстваше, че би могъл да я използва като прототип, чийто характер да изследва и да опише в роман, стига да се окажеше, че се поддава на влияние. Ако ли не, тогава известно време би могъл да преживее с нея нещо по-различно.
Един час по-късно, седнали край бара, той каза:
— Сега е ваш ред. Знаете всичко за мен, а самата вие не сте много разговорлива.
Мариан се засмя, защото се канеше да каже същото.
— Не съм посещавала «Хароу» като някои. — Стрелна го с поглед и той й намигна. — Нито пък съм от север. Никога не съм пътувала с Конкорд, не съм писала книга, нито пък съм танцувала боса с принца на Уелс.
— Някой да е споменавал принца на Уелс?
— Аз.
Той се засмя.
— Какво сте учили?
— Завърших философия, но въобще не знам какво ще правя с дипломата си. Научих се да пиша на машина, но и това не ми помага да си намеря работа. Събират се толкова сметки, колкото пъпки излизат на тийнейджърите, и освен вълнението и разнообразието от някоя лекция, животът ми е съвсем скучен. Струва ми се, че някой ден направо ще изчезна заедно с една огромна прозявка.
Надяваше се, че Пол отново ще се засмее, но той й рече сериозно:
— Е, не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, че с братовчедка като Мадлен животът поне е по-интересен.
— Вярно е — съгласи се Мариан. — Но се чувствам малко като аутсайдер, който взима нещата много навътре. Сигурно сте забелязали това. Понякога си мисля, че е безхарактерно да живея чрез Мадлен, но се страхувам, че съм прекалено затворена, за да живея сама. Хората не се трупат пред вратата ми и не ме молят да си поприказваме, нито пък настояват да отида на някое парти, както става с Мадлен. Да, с Мадлен животът е по-вълнуващ, това е факт. Не мога да си представя да живея без нея. Но някой ден всичко ще се промени и ще бъда принудена да взема някои решения за себе си. Да ви кажа право, боя се от този момент, тъй като по начало нямам представа с какво бих искала да се занимавам, но ще мисля за това, когато му дойде времето. Дотогава Мадлен и кариерата й трябва да бъдат на първо място.
Спря, внезапно замаяна от факта, че е говорила толкова дълго.
— Защо да трябва? — попита той. Когато Мариан само го погледна, той продължи: — Струва ми се, че братовчедка ви е способна сама да се грижи за себе си.
— Точно тук грешите. Но някога и това ще стане.
— А вие? Вие в състояние ли сте да се грижите за себе си?
Мариан се засмя.
— Съмнявам се. Но докато Мадлен не постигне мечтата си, не мога да мисля за нищо друго. Лошото е, че съм слаба и страхлива, и ако не е тя, въобще няма да имам приятели. Особено сега, след като Роб и Мери заминаха за Тибет.
— Защо казвате, че сте слаба и страхлива?
— Много просто — усмихна се тя. — Защото съм такава. Не се гордея с това, но когато човек знае какво може и какво не, осъзнава недостатъците си, дори до известна степен може да ги преодолява. Не смятате ли така?
Той кимна замислен. И двамата замълчаха. Мариан усети, че стомахът й се сви и й прилоша от смущение. Не можеше да разбере защо му говори за всичко това. По-рано на никого не беше доверявала най-съкровените си чувства. Той сигурно се е изумил и отвратил от онова, което му разказа. Ръката й потрепери, когато бутна настрани кафето, чашката подскочи, но той успя да я хване.
— Да, сигурно сте права. Добре е, че си давате сметка за недостатъците си — каза той, а черните му очи като че я пронизаха. — Това би могло да ви помогне да ги преодолеете. Но грешите, че ги познавате. Вие не сте страхливка, Мариан, нито пък сте слаба. Вие просто се страхувате да останете сама, чувствате се гузна от това, че изпитвате нужда да обичате някого. Ако това е недостатък, то той е разпространен сред цялата човешка раса. Разкажете ми за приятелите си.
Мариан застина и бързо дръпна ръката си. Не го гледаше в лицето, докато му отговаряше, а се беше втренчила в минувачите навън, без дори да ги вижда.
— Никога не съм имала приятел — отговори тя откровено и леко тръсна глава. — Моля, не се правете на изненадан — напълно осъзнавам външния си вид.
— Вие май наистина не се харесвате много, а? — изсмя се Пол. — Ще ви издам една тайна. Аз ви харесвам.
Сивите очи на Мариан се разшириха и докато се взираше в красивото му лице, помещението като че се завъртя преде очите й. Изведнъж й призля.
— Всъщност защо вдигате толкова шум около Мадлен? — попита той. — Истината.
Тя преглътна с трудност, опитвайки се да се съвземе.
— Истината е точно тази, която току-що ви казах.
— Аха — поклати глава той. — Има още нещо, което се е случило в миналото.
— Какво ви кара да мислите така?
— Защото се явявате като нейна закрилница. Знаете слабостите й по-добре от всеки друг, ясно ви е, че тя не би могла да се мери с вас по интелигентност, вътрешно ненавиждате ексхибиционизма й и все пак я търпите. Защо?
Изразът на Мариан стана твърд.
— Защото родителите й — моят чичо й леля, я изоставиха, когато беше само на осем години. Заминаха за Америка й обещаха, че ще се върнат, но това не стана. А когато Мади стана на десет, те загинаха в самолетна катастрофа. Тя никога не е показвала, че страда, и тъкмо затова майка ми и аз толкова треперим над нея. Също и баща ми, докато беше жив. Не бива да съдите Мадлен твърде строго. Може да ви изглежда лекомислена и капризна, но и тя има чувства като всеки от нас и притежава най-щедрата душа, която познавам.
— И вероятно най-егоистичната. Моля ви, не ме гледайте така. Вярно е — тя изсмуква всяка капчица самоуважение от вас, а вие не го усещате.
— Не е истина — разгорещено отвърна Мариан. — Аз участвам във всичко, което тя върши. Освен това не би трябвало да съдите за хора, който не познавате, и за ситуации, които не можете да проумеете.
Лицето на Пол комично изразяваше разкаяние и след малко Мариан, ще не ще, му се усмихна.
— Смятате, че имате нужда от нея — каза той, — но е точно обратното. Тя е родена с невероятен късмет, че има братовчедка като вас, която тъй се грижи за нея. Но съвсем скоро именно вие ще се издигнете, а не Мадлен. Тогава се чудя тя какво ще прави.
Мариан се почувства поласкана, че той гледа в далечна перспектива, но замълча.
Пол облегна брадичка на дланта си и я изгледа.
— На колко години сте?
— На двайсет и две. Мадлен е на двайсет.
— Така ли? Аз пък съм на трийсет. Ако не смятате, че съм твърде стар за вас, бих искал да ви ухажвам, Мариан. Какво ще отвърнете на подобно старомодно предложение?
Тя примигна, като че се опитваше да се събуди. Очите му се смееха. Когато осъзна, че е зяпнала, веднага затвори уста.
Той направи знак на келнера за сметката, после бръкна в джоба на шлифера и извади портфейла си.
— Бих могъл да го покажа с цветя и шоколади — каза той. — Или пък с разходки. Бихме могли да отидем на театър, на кино, да чуем още лекции. Даже да пийнем в «Замъка», стига това да ви харесва. Имаме възможност да опитаме всичко. — Извади писалка от вътрешния си джоб и надраска нещо върху една визитка.
— Виждам, че в момента не сте готова да ми дадете отговор, затова ето телефонният ми номер. Обадете ми се, когато сте готова. А сега мога ли да ви изпратя до вкъщи?
Мариан се изправи. Изблик на радост, недоверчивост, на истинско смайване заплашваше да я погълне, но тя успя да се овладее. Боеше се. Ако сега се поддаде, животът й напълно щеше да се промени. Винаги бе предполагала, че ще дойде край на спокойната неизвестност, че вратата ще се захлопне след шаблонния й всекидневен живот и тя ще пристъпи в по-шумен и вълнуващ свят, който досега познаваше само когато се намираше близо до Мадлен. Сега Пол О'Конъл щеше да й бъде приятел, щеше да прекарва времето си с нея, щеше да научи тайните му, да сподели желанията и стремежите му. Щеше да го опознае повече от когото и да било. Представи си картини от съвместния им живот, които минаваха пред очите й с луда скорост. Най-накрая ще бъде някой, Мариан Дийкън си има приятел и той е Пол О'Конъл. А как щеше да се справи с всичко това? Защо да не може? Изведнъж избухна в смях. Шокът, в който бе изпаднала, толкова разтърси съзнанието й, че бе породил невероятна бъркотия от мелодраматични преживявания и трепетно очакване.
Той не я попита защо се смее, но я хвана под ръка й я поведе. Колкото и точни да бяха инстинктите й, сега тя нямаше ни най-малка представа колко права беше, когато се сети за думата мелодрама, тъй като тогава още нямаше начин да предположи какъв разтърсващ ефект щеше да окаже този Пол О'Конъл върху нейния живот и върху живота на Мадлен.


Втора глава

Ръката на Мадлен изплющя като камшик върху бузата на Мариан.
— Подла потайна кучка! — изкрещя тя. — Не знам как имаш наглостта да седиш тук и да ми разказваш всичко това. — Тя имитира гласа на Мариан: «Пол О'Конъл иска да ме ухажва!». Да те ухажва. Какво е това? Много добре знаеш, че от седмици наред се опитвам да го хвана, така че какви, по дяволите, са тези твои игри? Какво му каза за мен? Какво си му споделила, та то е отровило мозъка му?
Мариан търкаше бузата си и примигваше от потеклите от болка сълзи.
— Отивам да си легна — каза тя, обърна се и понечи да тръгне към стаята. Но Мадлен я сграбчи и я завъртя.
— Какво му каза?
— Нищо не съм споменавала за теб — спокойно отвърна Мариан. — Поне нищо лошо.
— Лъжкиня! Ще ти направя една услуга, като ти кажа, че няма да е за дълго. Той само те използва, за да ме накара да ревнувам.
— Може би — съгласи се Мариан.
Мадлен й се присмя.
— Знаела! Ти въобще нищо не разбираш, Мариан. Харесва ти, защото аз го искам, това е съвсем типично за теб. Искаш всичко, което аз имам. Винаги си била такава.
Мариан пое дълбоко дъх.
— Мади, лягам си. Бихме могли да поговорим за това по-разумно сутринта, когато се успокоиш.
— Я не ми играй тези номера!
— Извинявай. Но ти наистина не мислиш нещата, които ми говориш, така че няма нужда да продължаваме.
За нейна изненада Мадлен я пусна, но Мариан знаеше, че с това няма да се сложи край на историята.
На следващата сутрин, докато се обличаше, за да отиде на работа във фирмата «Западно строително общество», усети, че Мадлен е будна, но прецени, че е по-добре да не я закача. Тръгна с намерението да й се обади по телефона по-късно. Щом позвъни обаче, Мадлен затвори, а когато се върна вкъщи в шест часа, Мадлен вече бе отишла на работа и не й беше оставила бележка. Сърцето й се сви. Явно братовчедка й все още беше сърдита и тя потръпна при мисълта, че може да се разрази още една сцена, подобна на онази от предишната вечер.
Отиде в кухнята, запали газта и сложи чайника, за да изпере купчината дрехи, които Мадлен беше оставила. Би било глупаво да допусне този разрив между тях, все пак Пол беше чужд човек. Вероятно Мадлен е права, сигурно историята им няма да продължи дълго, така че какъв е смисълът да си създава всички тези неприятности. Но в сърцето си знаеше, че иска отново да го види, и очите й се напълниха със сълзи, когато я обзе познатата нерешителност. Пол отрече, че е слаба, но ако сега я зърнеше, би променил мнението си. Тя нямаше смелостта да каже на Мадлен, че ще продължи да се вижда с него, нито пък да позвъни на Пол и да му съобщи, че няма повече да се срещат. Само Мади да можеше да проумее колко хубаво би било за нея да има някого, с когото да разговаря като човек. Вече се увери, че с Пол би могла да обсъжда всичко, включително чувствата и несигурността си. Но Мадлен не би разбрала това. Би я попитала защо не обсъжда тези неща с нея, нали все пак й е братовчедка. Ако се опита да обясни на Мадлен, значи да я наскърби, а Мариан не можеше да го направи, независимо колко силно желаеше да се вижда с Пол.
Мадлен се прибра малко след полунощ, но Мариан вече беше легнала. Никоя от тях не продума, когато Мадлен запали нощната лампа и започна да си тананика, докато се събличаше. Държеше се така, сякаш е сама в стаята.
— Добре ли прекара вечерта? — попита Мариан.
Без да й обръща внимание, Мадлен продължи да се занимава се тоалета си. След няколко минути взе едно списание и легна.
— Може ли да поговорим?
Мадлен въздъхна и прехвърли една страница.
— Ако ти кажа, че съм решила да не и го виждам повече, ще престанеш ли да се държиш детински?
— Това, което си решила или не си решила, вече няма никакво значение — надменно отвърна Мадлен. — Явно си го настроила срещу мен и е твърде късно сега да започваш да ми се мазниш.
— Не ти се мазня — сряза я Мариан. — Опитвам се да обсъдим нещо като големи хора. Но е трудно, когато си решила да се държиш като егоистично, разглезено дете.
— Я си гледай работата — отвърна Мадлен.
— Така ли трябва да отговаряш на всичко?
— За онова, което се отнася за теб — да.
— Добре. Щом имаш такова отношение, тогава може и да го видя. Не виждам какво бих могла да загубя.
— Направи го. Но после да не ми дойдеш и да ми ревеш, когато те зареже.


Следващия ден беше още по-труден. Бяха двете вкъщи, а Мадлен се държеше така, сякаш Мариан я нямаше. Дойдоха нейни приятели и изпиха бутилка вино, без да предложат на Мариан. Колкото и пъти да се опитваше да влезе в разговора, настъпваше неприязнено мълчание, а после те продължаваха, като че ли тя въобще не се беше обаждала. Когато позвъниха от агенцията «Шепърд», Мадлен отговори и им каза, че не е и чувала за Мариан Дийкън, а щом Мариан набра номера на агенцията, Мадлен така наду стереото, че тя не можа да чуе нищо. Затова облече палтото си и отиде до автомат. След като получи ангажимент за следващия ден, тя се разхожда около час и се върна в апартамента чак когато беше сигурна, че Мадлен е отишла на работа.
«Ето, това е — помисли си тя, почиствайки бъркотията, която Мадлен беше оставила — доказателството за страхливостта ми.»
— Не би трябвало да я оставям да се измъкне току-така — каза тя на Пол, когато той дойде малко по-късно, — но просто не знам какво да правя.
— Знаеш — отвърна той. — Всъщност вече го направи.
Мариан се смръщи.
— Така ли?
Той се усмихна.
— Обади ми се. Което, разбирам, си искала да направиш.
Мариан го погледна стеснително и му предложи още една чаша чай. Той сбърчи нос, отиде в антрето и извади бутилка червено вино от джоба на шлифера си.
— Не би трябвало да споделям с теб всичко това — каза тя, когато бяха в кухнята и търсеха тирбушона. — Тя ме обвини, че те отнемам от нея, и не греши, нали?
— Мариан — рече той, — както знаеш, никога не съм свалял Мадлен. Така че престани да се самообвиняваш и ми подай тирбушона.
Мариан гледаше ръцете му, докато наливаше виното, а после преглътна с мъка, когато му подаде чашата.
— Мадлен направо ще се разяри, ако те завари тук, когато се върне — каза тя.
— Отдавна ще съм си тръгнал, ако желаеш това. Но ако тя те попита, няма защо да отричаш, че си ме видяла. Освен ако не се срамуваш от това, разбира се.
Тя се усмихна и го поведе обратно към всекидневната. Той отново седна на дивана, а щом тя се упъти към фотьойла, я хвана за ръката и я дръпна към себе си.
— И ако още веднъж те удари, тогава аз ще й кажа нещо, независимо дали това ти харесва, или не. Хайде сега да сменим темата.
Независимо от бушуващите чувства в гърдите й, Мариан не можа да се стърпи да не го подразни.
— Да не би случайно да се опитваш да ми подскажеш, че разговорът досега ти е бил досаден?
— Да се опитвам ли? Искаш да кажеш, че не съм успял ли?
Мариан се засмя.
— Може би ще ми досадиш, като ми разкажеш на каква тема е книгата ти.
— Ей сега наистина ще стане скучно. За възмъжаването.
Мариан се прозина.
— Ммм, доста скучно. — Разсмя се, когато той сложи ръка пред устата й и я изгледа предупредително. Седна, подгънала крака под себе си, и се заслуша.
Няколко пъти мислите й се отклоняваха, но това не беше от скука. Още не можеше да осъзнае факта, че той наистина е при нея и тя му отговаря съвсем естествено и непринудено. Даже успя да му възрази на някои неща, които той спомена. Пол я изслушваше, обмисляше предложенията й и често признаваше, че сигурно тя има право. Краката му почиваха върху дървения сандък, който използваха за масичка за кафето, а на Мариан й беше трудно да свали очи от мускулестите му крака. Харесваше й как от време на време прокарваше ръка през косата си, харесваше и искрите от смях, които изскачаха от очите му, когато сравняваше момчето от книгата със себе си като тийнейджър.
В девет часа отидоха до Китайския ресторант, за да си вземат храна, и докато вечеряха, тя му разказа за майка си, за баща си, за ученическите си години и за малката къща, в която живееха.
— А ти? — попита Мариан. — Къде са родителите ти?
— Умряха още докато бях малък. Леля ми пое грижата за мен, но за съжаление тя също почина.
— О! — Лицето на Мариан придоби загрижен израз.
— Никакви ли роднини нямаш?
Той поклати глава.
— Никакви роднини, никакви корени. Всъщност няма защо да говорим за това.
— Но как се издържаш?
Когато й отговаряше, очите му се смееха.
— Подписвам се под документ също като другите хора. — Засмя се, когато тя се стресна. — Нарочно направих този избор — продължи той. — Исках да пиша, а това не е възможно, ако работя половин ден.
Тя погледна дрехите му и забеляза, че са скъпи.
— А преди това какво си правил?
— Занимавах се с бизнес, спечелих много пари и всичките ги изхарчих.
— Наистина ли?
— Нали затова са парите.
— За какво ги похарчи?
— Главно по жени.
Мариан погледна настрани, но той се пресегна и обърна лицето й отново към себе си.
— Сега, след като те срещнах, вече съм просяк. Но при някои случаи и с някои хора парите нямат значение, не си ли съгласна? Сигурно ти е ясно, че онова, което мога да ти дам, ако ми позволиш, разбира се, не би могло да се сравни с никакви пари на света.
Мариан го изгледа с малките си сиви очи. Беше си глътнала езика от притеснение. Прекрасните му думи накараха кръвта й да закипи и тя се изчерви.
Той се усмихна. Мариан се загледа в белите му зъби, а после в тъмната сянка на брадата му. Очите му я наблюдаваха изпод черните вежди. Тя искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Пол погледна часовника си и се изправи.
— Ако искаш да си тръгна, преди Мадлен да се е върнала, май че е време да си вървя.
Тя го последва в антрето. Все още не можеше да изрече каквото и да било. В известен смисъл беше доволна, че си тръгва — искаше да се наслади на момента сама, без свидетели.
Когато отвори вратата, той се обърна и я изгледа.
— Може ли да ти се обадя утре?
Тя кимна.
— Около седем?
Мариан пак кимна и с усмивка, от чиято интимност тя се разтопи, той си тръгна.
Втурна се в спалнята, за да се огледа. Изуми се от онова, което видя, и се ощипа, за да е сигурна, че не е сън. Опита се да спре да се смее, но беше невъзможно. Очите й никога не бяха блестели така, а кожата й бе порозовяла. Чувстваше се сякаш лети. Как може само няколко думи да произведат подобен ефект?
Тази вечер Мадлен не се прибра и вътрешно Мариан беше доволна. Тя никога не успяваше да прикрие чувствата си, а точно сега не би искала Мадлен да развали щастието й.


Започнаха да се виждат всеки ден — обикновено вечер, но ако Мариан нямаше ангажимент за работа, обличаха се топло и правеха дълги разходки из околните хълмове, ходеха в зоологическата градина или пък зяпаха по витрините неща, които не биха могли да си купят. Сърцето й наподобяваше на вулкан, от който изригваше щастие и любов, от които тя така грееше, че дори Мадлен го забеляза. Даже нейното заядливо неодобрение не можеше да попречи на въодушевлението й.
— Класически случай, нали? — каза той един ден, когато бяха застанали пред един бижутерски магазин на «Броудмед». — Тъкмо сега, когато има за кого да харча пари, не ги притежавам.
Прииска й се да се хвърли на врата му и да му каже, че това няма никакво значение за нея, но не бяха стигнали чак дотам да се прегръщат, а тя бе твърде стеснителна, за да направи първата крачка. Понякога, докато вървяха, той я хващаше за ръка, или пък се облягаше на рамото й, но никога не се опита да я целуне. Тя си казваше, че това няма значение, но въпреки че беше весела и чувстваше лекота, когато е с него, а от време на време дори проявяваше безразсъдство и го разсмиваше, тя успяваше да се освободи от усещането за паника, което понякога я обхващаше, щом останеше сама. Посред нощ се взираше в тъмнината и си мислеше, че някой ден, и то съвсем скоро, той би могъл да срещне друга. Някоя, която би поискал да целуне, с която да се люби. Но сутрин, когато й се обаждаше да й каже, че ще я чака след работа или че ще отидат до Бат или до Уесътжигър-Мер за цял ден, всичките й страхове се изпаряваха.


Един следобед, когато се кикотеха в библиотеката, им направиха забележка, че шумят. Тогава той й каза, че една седмица няма да се виждат.
Сърцето й се разтуптя и тя разбра, че денят, от който се страхуваше, бе настъпил.
— Разбирам — прошепна тя. После се усмихна насила, преди да сведе поглед към книгата пред себе си.
— Няма ли да ме попиташ защо? — поинтересува се той.
С наведени очи, тя поклати глава.
— Както и да е, смятам да ти кажа. Ще нося ръкописа си на един издател. Говорих с него по телефона и той би искал да се видим, а докато съм в Лондон, ще използвам възможността да уредя някои дела.
Тя предположи, че другите дела означават жена, и когато на другия ден го изпрати на гарата, макар и да се усмихваше смело, а вулканът в гърдите й да бе стихнал, сърцето й тежеше като парче олово.


Същата вечер Мадлен се върна рано от работа и намери Мариан разплакана.
— Изостави те, а? — запита я кисело тя.
Мариан вдигна очи. Лицето й беше подпухнало.
— Така мисля — прошепна тя.
Мадлен метна чантата върху леглото си, отиде и седна до Мариан.
— Не ми казвай, че не съм те предупредила. Щом си се хванала на хорото, трябва да очакваш и да загубиш.
— Не бъде лоша, Мади — каза Мариан.
Мадлен погледна лицето на братовчедка си и като видя колко е разстроена, започна да омеква.
— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза тя. — Това е положението, ако засега ти стигам.
Мариан седна и прегърна Мадлен.
— Понякога правя най-ужасните и чудовищни неща, но за мен ти си по-важна, отколкото всичко друго на света.
Мадлен преглътна буцата в гърлото си.
— Съжалявам за последните няколко седмици — прошепна тя. — Всичко обаче свърши, да го забравим!
Мариан кимна с желанието да можеше да го направи.
— Ако искаш, можеш да ми разкажеш за него — предложи Мадлен, като се пъхна в леглото. — Как е? Помага ли ти да свършиш? Обзалагам се, че има фантастично тяло. Ти си късметлийка. Представям си такъв като него да ти е първият! — Въздъхна и леко потрепери от желание. — Направи го, нали? — попита тя отново, след като Мариан продължаваше да мълчи.
Мариан седеше в леглото и пиеше какаото, което Мадлен й беше направила.
— Не — отвърна тихо тя. — Ако искаш да знаеш истината, дори не ме е целунал.
— Какво! Тогава какво, по дяволите, правехте?
— Говорехме си.
— Говорили! За какво?
— За всичко.
— Невероятно — промърмори Мадлен. После сви рамене, много доволна, че братовчедка й не е успяла там, където и тя се беше провалила. — Къде живее?
Мариан сведе очи към чашата.
— Не знам. Никога не ми е казвал.
— Ти не го ли пита?
— Питах го, но той винаги по някакъв начин успяваше да отклони въпроса.
— Така ли? — каза Мадлен с разбиране. — Ясно е, нали? Женен е.
Мариан бе сразена, тъй като предположенията й се потвърдиха. Остави чашата и след като изгаси нощната си лампа, каза:
— Не ме интересува. Не искам повече да говорим за него.


В седем часа на другата сутрин той позвъни. Също и в седем вечерта. Обажданията му продължиха в този ред до следващия понеделник, когато помоли Мариан да го посрещне на гарата във вторник сутринта. Тя беше толкова радостна, че не можа да мигне цяла нощ. Изплези се на Мадлен, когато тя й каза:
— Нямаш ли гордост? Той само щрака с пръсти и тя тича като вярно куче. Той не те иска — кресна на Мариан, докато тя обличаше палтото си. — Разбери, даже не се възбужда от теб.
Влакът бе пристигнал по-рано и той вече я чакаше пред гарата, когато тя пристигна. Копнееше той да я прегърне и да я завърти, както показваха по филмите, но трябваше да се задоволи само с широка усмивка. Пол леко обгърна с ръка раменете й, докато вървяха към спирката на автобуса.
— Мадлен мисли, че си женен — каза му тя, докато пресичаха центъра на града.
Той се изсмя гръмогласно.
— Съвсем подходящо за Мадлен. А ти какво смяташ?
— Надявам се да не си.
— Целта ми е да осъществя всичките ти надежди и мечти.
— Това означава ли, че не си женен?
Той поклати глава, а лицето му грееше от смях.
— Не, не съм — отвърна той. После се взря в очите й и добави: — Поне не още.
Сърцето й подскочи от невероятно щастие и тя затвори очи.
— Не ме попита какво е станало в Лондон — отбеляза Пол.
Тя се обърна и го изгледа.
— Е, и?
— Още не мога да ти кажа. Редакторът, с когото се срещнах, ще ми се обади през следващата седмица, след като прочете ръкописа. Дадох му твоя телефонен номер — надявам се, че нямаш нищо против.
— Не, съвсем не. Но естественото любопитство ме кара да те попитам защо.
— Защото, мила моя, нямам къде да живея. Вчера се обадих на хазяйката ми и тя ми каза, че мога да остана само до петък.
— О, не! — зяпна от изненада Мариан. — Какво ще правиш?
Той сви рамене.
— В момента не знам. Но съм сигурен, че ще измисля нещо.
Щом автобусът приближи тяхната спирка, той се изправи и натисна копчето. Мариан забеляза, че двете момичета, седнали зад тях, го гледаха с открито възхищение, и почти се замая от гордост.
Когато стигнаха в апартамента, Мадлен беше там с приятелките си Джеки и Шарън. Те изгледаха Пол, който се появи след Мариан, а в очите им се четеше похотливо възхищение и открита кокетност. От това стомахът на Мариан се сви. Тя отиде да направи кафе, докато Мадлен се ръкува с Пол и го накара да седне. В кухнята не се чуваше какво го питат, но от честите викове и смях предположи, че той е пуснал чара си в действие.
Когато се присъедини към тях, се почувства още по-неловко, тъй като за нея нямаше къде да седне, затова се извини и отиде в спалнята. След няколко минути на вратата се почука и Пол влезе.
— Нали не ревнуваш? — пошегува се той, като забеляза начумерената й физиономия.
— Отново позна — отвърна тя с кисела усмивка. Беше седнала до тоалетната масичка. Той се приближи и застана зад нея, гледайки отражението й в огледалото. Тя се обърна, защото й стана неудобно от яркия контраст между неговата красота и нейната невзрачност. Стана от стола.
Той я наблюдаваше, когато тя мина покрай него, и щом стигна до вратата, я попита:
— Страхуваш ли се от мен?
Мариан се обърна, а лицето й не изрази особена изненада от въпроса му.
— Понякога — отвърна тя искрено.
Той протегна ръка и когато тя я пое, поведе я към леглото и я накара да седне.
— Защо? — попита той и се настани до нея.
— Откровено?
— Разбира се.
— По същата причина, поради която се страхувам от всички.
— А каква е тя?
— Не смятам, че отговорът много ще ти се понрави — усмихна се Мариан, а той, забелязвайки тъгата в очите й, стисна ръката й и я отърка в лицето си. — Защото хората са особено жестоки към такива като мен. Тъй като не сме красиви, нито привлекателни, на нас не ни се дава правото да имаме чувства. Би се удивил от репликите, които съм чувала за себе си, макар че повечето пъти никой не ми обръща внимание. Без значение колко често се случва, все още не мога да свикна с това и макар че почти винаги го очаквам, то ми се стоварва съвсем неочаквано. Страхувам се от теб, от хората изобщо, защото съм грозна и защото не бих искала да ме наскърбяват.
Беше свела поглед към преплетените им ръце и се сепна, когато една сълза падна на китката му. Когато той вдигна лицето й, тя се опита да го извърне, но той не й позволи и се взря право в очите й. Щом започна да се приближава към нея, устните й потрепнаха. Устните му бяха меки, нежни, леко раздалечени. Тя затвори очи и усети как той я прегръща и я притиска към себе си. Целуна я, погали устните й със своите и проследи линията на челюстта й с палец, а пръстите му се пъхнаха в косата й.
— Мариан — прошепна той, държейки я все още прилепена към себе си. — Ти наистина не знаеш колко си красива! Хубостта сияе от очите ти, когато говориш. Тя се съдържа в твоята искреност и скромност. Тя живее в теб като светлина, която никога няма да угасне, до деня, в който напуснеш този свят.
Отвън се чу кикот и Мариан скочи на крака. Вратата се отвори.
— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — каза Мадлен, — но трябва да се преоблека за работа.
Пол хвана ръката на Мариан и обръщайки се така, че другите да не видят, й намигна.
— Почти ни хванахте — изрече той. — Казах ти да почакаш. — Отново се извърна към другите. — Не ме пуска за повече от две минути. Но и аз също.
Преди Мариан да успее да му попречи, той я хвърли на леглото и покри тялото й със своето.
След секунди чуха вратата да се затваря. Вдигайки се на лакти, Пол се взря в лицето на Мариан. Изразът й го разсмя, тя го удари и го бутна на земята.
— Не съм те пускала за повече от две минути! — извика тя, а гласът й бълбукаше от смях. — Какво ли ще си кажат?
— Има ли значение? — попита той, гледайки я от пода.
— Ни най-малко!
— Ако продължаваш да се държиш така предизвикателно, пак ще те целуна — предупреди я той и се засмя, когато тя се изчерви. — Братовчедка ти наистина знае кога да влезе. Аз тъкмо се опитвах да направя нещо романтично. Съвсем искрено ти го казвам. А ти престани да се подценяваш и да се самосъжаляваш.
— Да се самосъжалявам ли! — викна тя възмутено.
— Всъщност смятам, че го направи само за да те целуна.
Искри от обида и смях проблясваха в очите й.
— Да, продължавай — каза той. — Какво се опитваш да ми кажеш?
Тя се хвърли към него със смях.
— Мислех си — сподели тя по-късно, докато разстилаше лъжица боб върху филия хляб — какво ли би казал да дойдеш да живееш тук с Мадлен и мен. Искам да кажа, докато си намериш нещо друго — побърза да уточни тя, за да не я сметне за нахална. — Можеш да спиш на дивана. По-добре е, отколкото на улицата.
Обърна се и го погледна. Пол тъкмо сипваше чай в чайника. Сърцето й подскочи от удоволствие от създадената домашна атмосфера.
— Какво ли би отговорила Мадлен на това неуместно предложение? — попита той. Когато вдигна глава, очите им се срещнаха и те прихнаха да се смеят.


— Какво? Да живея с вас двамата! — разгневи се Мадлен, когато по-късно Мариан й каза. — Сериозно ли говориш? Защото ако е така, по-добре иди да се прегледаш!
— Няма да е за дълго — помоли Мариан. — Освен това ще ни помага с наема. Отново сме закъснели с плащанията, а получих и много неприятно писмо от банката. Не споменавам другите сметки, които не сме в състояние да платим. А така ще можем да се справим с парите. Мади, ще ми направиш голям жест, ако се съгласиш.
— Сигурно. Е, не съм съгласна, така че не си прави труда да ме питаш отново.
Мариан не повтори, но нямаше намерение да се предаде тъй лесно. Беше решена да успее. Когато Мадлен се върна в един и половина сутринта, тя я чакаше.
— Искам пак да поговорим за възможността Пол да се пренесе тук — каза тя, когато Мадлен се отпусна на един стол.
— Е, добре — отговори Мадлен. — Размислих, права си. Ще ни помогне с парите, затова му кажи, че съм съгласна.
— Сериозно? — възкликна Мариан. Не можеше да повярва на ушите си.
— Разбира се — отвърна Мадлен. — Стигнах до заключението, че се държа детински, и искам да ти кажа искрено, че дълбоко в себе си съм щастлива заради теб. Всички виждат, че е влюбен до уши в теб, така че няма да ти преча!
Мариан бе поразена.
— Искаш да кажеш, че вече наистина нямаш нищо против нас?
Мадлен поклати глава, а Мариан се отпусна върху дивана.
— Слава богу — прошепна тя. — Господи! Копнеех да поговоря с теб за него, да ти споделя. Толкова ми липсваше, Мади. Значи ли това, че пак ще бъдем приятелки?
— И аз се надявам да е така, защото и ти ми липсваше.
— Да си направим ли какао, за да го отпразнуваме? — захили се Мариан.
— Не, ще пийнем вино. И цяла нощ ще си говорим за него и за чувствата ти.
Докато изчакваше Мариан да донесе чаши от кухнята, Мадлен разсъждаваше върху думите на приятелката си Джеки: «Ще сглупиш, ако кажеш «не» — беше казала тя на Мадлен. — Ако той е тук и сте под един и същ покрив, тогава няма да имаш никакъв проблем да го привлечеш. И още нещо — ако накараш Мариан да ти довери всичко, което той харесва, би могла да се възползваш от това и след месец той ти е в кърпа вързан. Щом не спи с нея, ако прекара две седмици в твоята компания, след това ще дойде да те моли». «Така ли мислиш?» — беше отговорила Мадлен. «Сигурна съм. Но във всеки случай, отнасяй се добре към Мариан. Това ще му покаже колко си човечна. Почакай и ще видиш: той ще ти смъкне гащите, преди да го помолиш за това.»
Джеки беше права, разбира се. Сега, като разсъждаваше, Мадлен не можеше да повярва, че сама не го бе проумяла.


Трета глава

Пол вдигна очи от пишещата машина и погледна Мариан през масата. Тя се беше втренчила в тапетите на ромбове и почукваше химикалката о зъбите си.
— Какво, по дяволите, правиш? — запита я той.
— Опитвам се да измисля някакъв лозунг за това състезание — весело му отвърна тя.
Той поклати глава и като се облакъти върху масата, попита:
— Каква е печалбата?
— Лека кола. Бих могла да я продам и да платя с парите всичките ни борчове.
— Разбирам. Не искаш ли кафе?
Мариан веднага остави химикалката.
— Не, недей — възрази той, когато тя понечи да стане. — Аз ще го направя. И без това си заета със сериозна задача и както си се унесла, не бих искал да те прекъсвам.
Тя захвърли химикалката по него, докато той вървеше към кухнята.
— Може ли да прочета какво си написал тази сутрин? — извика след него.
— Да.
Тя се наведе над масата, завъртя валяка и извади листа от машината. Докато той се върне с кафето, тя беше прочела четирите абзаца пет-шест пъти.
— Благодаря — каза Мариан, когато той постави чашата пред нея. Наклонила глава настрани, тя го наблюдаваше как потъна във фотьойла и взе вестника.
Живееше с тях почти две седмици, но колкото повече го опознаваше, толкова по-загадъчен й се струваше той. Тя го ревнуваше от миналото му, от времето, което прекарваше пред пишещата си машина. Той усещаше настроението й. Споделяше с нея работата си, искаше мнението й, оспорваше идеите й, дори я караше да записва мислите и изживяванията си, за да може да ги използва. За главни героини на новата си книга използваше нея и Мадлен. Наставаше голяма глъчка и мятане на възглавници, когато тя прочиташе нещо, което беше някаква интерпретация на това, което бяха казали или направили двете с Мадлен. Случваха се и неудобни моменти, когато той се опитваше да прозре дълбочината на чувствата й към него. Тогава тя винаги проявяваше сдържаност. Макар че не настояваше, Пол обикновено написваше каквото той мисли, а после я питаше дали правилно е схванал чувствата й. Обикновено го постигаше, но неизменният й отговор беше:
— Работата е там, че аз знам, а ти трябва да гадаеш.
Естествено, че беше влюбена в него и нямаше нищо против той да го знае, но държеше да го накара сам да го каже.
Сега тя се размърда на стола, обезпокоена от посоката на мислите си. Независимо от факта, че от една страна се бяха сближили повече, отколкото си бе мечтала, а от друга — по отношение на любовта разстоянието помежду им си оставаше същото, положението се влошаваше още повече от упоритото му мълчание по въпросите, които тя не спираше да си задава.
— Действително ли за теб има значение колко приятелки съм имал? — казваше той. — Или пък кои са, как са изглеждали или къде са сега?
— Да — отвръщаше тя, — има значение. Не мога да ти каза защо, но има.
— Няма. Ти попадаш в типичния женски капан — втълпяваш си, че крия нещо, докато аз само те предпазвам от неща, които не е необходимо да знаеш. Разбира се, че е имало и други жени, но сега съм с теб и нито една от тях не е означавала и наполовина от това, което си ти за мен.
Тя знаеше, че такъв тип отговор би трябвало да я задоволи, но вероятно ако покажеше някакво желание за нещо повече от целувка, измъчващите я представи на Пол с други жени биха могли и да изчезнат. Вероятно ако нямаше братовчедка като Мадлен, липсата на сексуален живот може би нямаше да й изглежда толкова странна или пък толкова важна, но някакво съмнение я гризеше отвътре и тя търсеше доказателства то да излезе невярно.
— Изглеждаш много тъжна — каза той, като вдигна очи от листа. — За какво си мислиш?
— За теб — призна тя.
— Какво за мен?
— Бих искала да ми разкажеш за Флоренция.
— Нали току-що прочете тази част?
— Да, но то е в роман. Веднъж спомена, че си ходел там всяка пролет. Разкажи ми.
— Наистина няма какво много да ти разказвам за Флоренция — отговори той. — Освен че я намразих. Влачеха ме по църкви, художествени галерии и дворци, а за малко момче това не е никак забавно. Но майка ми бе запленена от италианската култура, затова баща ми я водеше във Флоренция всяка година, дори мисля, че са прекарали медения си месец там. — Очите му се смееха — знаеше, че напоследък тя си го представя там все по-често и то с друга жена. Не му убягна успокоения й вид, който тя се опита да прикрие. — Но трябва да ти призная, че много обичах сладоледа — продължи той.
— Майка ми имаше стотици снимки с мен с изпоцапано лице. Опитвала ли си някога истински италиански сладолед?
— Не знам.
— Не мога да ти го опиша. Някой ден, когато на някой редактор му дойде акъла в главата и приеме ръкописа ми, ще те заведа там, ще седнеш на Пиаца Синьория и ще ядеш сладолед с дълга лъжичка.
Сърцето й трепна както обикновено при каквото и да е споменаване на общо бъдеще.
— По-добре да те заведа в Рим, а не във Флоренция. Храната е по-добра, културата е съвсем различна и смятам, че ще ти хареса повече. Винаги съм смятал, че във Флоренция всичко върви малко мудно, като че ли от четиристотин години времето е спряло да тече, докато в Рим миналото все още е живо. Той е много по-вълнуващ в двайсетия век, но в същото време се чувства и духът на Цезар, Микеланджело и Пучини.
— Разбирам — каза тя замечтано. Пред нея изникна прекрасната картина как заедно се разхождат по павираните улици на Рим. — Бяхме там с Мадлен миналото лято. Останахме само няколко дни, но на мен много ми хареса, макар че не успях да видя нещо повече отвъд Виа Кондоти. Искаше ми се да останем по-дълго, но Мадлен настоя да отидем на гръцките острови и да се печем на слънце.
— Представям си — рече той сухо. — Някой ден заедно ще разгледаме града.
Като че ли в думите му откриваше осезаеми неща, които повече от всичко на света й се искаше да се сбъднат. Малко преди да даде воля на фантазията си, тя попита:
— Тази сутрин обади ли се пак на издателя?
Той кимна и въздъхна.
— Щял да даде ръкописа да го чете някой друг и каза, че ще ми позвъни веднага щом има някаква вест.
— Поне отговорът не е отрицателен — отбеляза Мариан. Като забеляза колко обезверен изглежда, тя отиде и седна на коленете му. — Не знам какво да направя, за да ти вдъхна вяра — въздъхна тя.
— За мен е достатъчно, че си при мен — усмихна се той и я целуна.
— Пак ли си играете на влюбени птички? — оплака се Мадлен, влизайки от спалнята. Прозя се и се изпъна, Пол и Мариан вдигнаха очи, а тя се огледа в огледалото и се отпусна на дивана. Докато кръстосваше крака, Мариан зърна окосмената й част. — Господи, каква вечер беше снощи — оплака се Мадлен. — Прибрах се чак след три.
— Искаш ли закуска? — предложи Мариан.
— Дали искам ли? Бих изяла цял вол, но ще се задоволя с препечена филийка и кафе.
— Страхувам се, че няма масло — обади се Пол.
— Не се безпокой, ще изтичам да купя — каза Мариан и се изправи.
Когато тя излезе от стаята, Мадлен вдигна крака на дивана и се изтегна.
— Удобно ли ти е да спиш тук? — попита тя Пол.
— Добре ми е — отговори той, като леко развеселен я наблюдаваше.
Умът й работеше бързо. Дотогавашните й опити да го съблазни, като оставяше отворена вратата на банята, когато се къпеше, или като се прибираше от работа с много малко дрехи под палтото си, което захвърляше във всекидневната, докато Мариан спокойно спеше, бяха пропаднали. Сподели проблема си с Джеки и Шарън, които й казаха, че първото, което трябва да направи, е да отстрани Мариан. Може би те нямаха предвид да я изпрати някъде по магазините, но Мадлен беше готова да използва всяка възможност. Да открадне Пол О'Конъл от братовчедка си бе не само решение, то се беше превърнало в натрапчива идея. Той беше единственият мъж, който бе в състояние да й устои и тя не можеше да приеме тая мисъл. Не й идваше на ум за последиците от онова, което се опитваше да извърши, единственото, което имаше значение, бе да го вкара в леглото. Съветът на Джеки бе, че някак си трябва да го принуди да признае, че няма секс с Мариан и тогава тя да се впусне в действие.
— Ако искаш — започна Мадлен, — бихме могли да приближим леглата едно до друго и вие двамата да спите там. Аз нямам нищо против да спя на дивана.
— Много щедро от твоя страна — усмихна се той. — Може би все пак да попиташ Мариан.
— Добре, ще го направя — каза тя, но отговорът му не й хареса особено. — А ти? Не искаш ли да спиш с нея?
— Когато тя е готова.
— Дълго ще почакаш — сряза го Мадлен. — Предполагам знаеш, че е девствена.
Той кимна.
— Смешно, нали? На нейната възраст. Нямаше късмет да си намери приятел.
— Тя е била в сянката на красивата си братовчедка.
Мадлен си позволи за малко да се порадва на комплимента. Нацупи устни и примигна с ресници.
— Не знам — рече скромно. — Аз пък трябва да ти призная, че съм имала много приятели, но Мариан е доста умна, знаеш, някои мъже си падат и по това. Единствената беда е в това, че не е много практична. Тя няма никаква представа от мъжете.
— Каквато ти имаш, разбира се.
Мадлен протегна дългите си крака, после изрази престорена изненада, че нощницата й се е разтворила.
— Имам една хубава идея — каза тя, докато бавно я закопчаваше.
— Не се и съмнявам.
Пол се изправи и се върна при пишещата машина.
За миг Мадлен се обърка. Разговорът бе поел нужната посока. Тогава за какво той пъхаше лист в проклетата си машина?
— Сигурно доста трудно го понасяш.
— Кое?
— Целомъдрието на Мариан.
След като той не отговори, тя стана. Изгледа профила му — дългия прав нос, тъмните мигли и вежди, неустоимата красота на устните му. Беше сплел ръце под брадичката си и коремът й се сви, когато си представи как тези дълги пръсти изследват тялото й. Досега никой мъж не я беше отхвърлял по този начин. Тя го желаеше — върху себе си, под себе си, в себе си. И след милион години нямаше да признае, че не бе преживявала оргазъм и имаше нужда от него толкова, колкото желаеше Пол, тъй като някакво шесто чувство й подсказваше, че той би могъл да й го даде.
— Ако искаш — каза тя, като тръгна към него и прокара пръсти по раменете му, — бих могла да ти помогна…
— Не, благодаря, Мадлен.
— Не, благодаря! Дори не знаеше какво исках да кажа.
— Мисля, че знам.
Тя отдръпна ръката си.
— Щях да ти предложа да ме любиш.
— Аз пък се опитах да спестя неудобното положение и на двама ни.
За миг Мадлен се скова от изумление. Неприятен израз се появи на лицето й, а той се усмихна, когато с ъгълчето на окото си забеляза как тя сви плесници. Ако го удареше, той щеше да й отвърне със същото и тогава тя как щеше да постъпи? Но тя не го направи и той леко се разочарова, когато Мадлен излезе от стаята и затръшна вратата.
Той се обърна към пишещата машина и веднага изхвърли момичето от съзнанието си. Не че предложението й не му направи впечатление. Точно обратното, тя вероятно имаше най-чувственото тяло, което бе виждал. Но Мариан със стеснителната си усмивка, с чудатия си хумор и явната обич към двамата вече означаваше много за него и той не бе готов да постави в опасност отношенията им за едно търкаляне с Мадлен.
Мадлен се хвърли върху леглото извън себе си от ярост и унижение. Пред очите й се мярна нощната лампа на Мариан — тази, която майка й беше подарила за Коледа, грабна я и се канеше да я запрати към стената, но се спря. На това копеле нямаше да му достави такова удоволствие. И той го искаше толкова, колкото и тя, но си играеше с нея така, че тя най-накрая да го моли на колене. Е, той трябва да се откаже от тази идея, тя никого не моли. Мъжете я молеха. А колкото до отношенията му с Мариан, тя скоро щеше да сложи край на този фарс. Ще направи така, че да спят в една стая, а после за кратко време целомъдрената малка кучка щеше да му омръзне.
След половин час го чу да се разхожда из коридора. Когато той почука на вратата, тя му извика да влезе, а после нехайно продължи да се занимава с грима си.
Беше седнала до тоалетната масичка. Пригладената й коса блестеше при движението на главата й, а мургавата й кожа лъщеше на зимната светлина. Беше облечена с джинси и впит около тялото й пуловер. Не се извърна, защото нямаше нужда — той виждаше отражението й в огледалото. Изражението му беше загадъчно. Той спря за миг и се полюбува на невероятната й хубост, която беше в контраст с грубата й нарцистична личност.
— Да не би да си променил решението си? — запита тя дръзко.
Усмивка се появи на устните му, преди да й отговори.
— Обезпокоих се за Мариан. Забави се повече от половин час.
Лицето на Мадлен се сви.
— Е, и?
— Смятам да отида и да я потърся.
Тя се извърна и подигравателно изрече:
— Да не би да искаш разрешението ми?
Той сви рамене.
— Мислех си дали нямаш някаква представа къде може да бъде.
— От къде на къде? Каза, че отива по магазините и предполагам, че е там.
Той тръгна към коридора и взе палтото си от закачалката.
— Ако се върне, кажи й, че съм излязъл да я търся.
— Добре, ако още съм тук.
Той не й припомни, че Мариан е излязла да купи масло заради нея — стана му ясно, че това момиче няма съвест.
Нямаше и пет минути, след като излезе, когато външната врата се отвори и влезе Мариан. Лицето й беше зачервено от възбуда. Тя съблече палтото си, а после вдигна торбата, която бе оставила на пода.
— Мади — прошепна тя, когато Мадлен се появи пред нея.
Мадлен я изгледа особено злъчно — наистина напоследък Мариан изглеждаше много по-добре, дори дългата й никаква коса като че ли блестеше.
— Ако е нещо, което не искаш Пол да чуе — каза тя, — не се безпокой. Той излезе.
Мариан застана на място, а лъчистият й поглед помръкна.
— Така ли? Каза ли къде отива?
Мадлен въздъхна.
— Отиде да те търси. Къде беше?
— Да ме търси ли?
Усмивката й раздразни Мадлен и тя разтърси глава нетърпеливо.
— Просто не мога да повярвам как се безпокои за мен — засмя се Мариан. — Мади, толкова го обичам. Откакто го познавам, чувствам се съвсем различно.
— Не съм забелязала — отвърна Мадлен. — Както и да е, имам изненада за теб.
— Нека аз да ти кажа първо! — настоя Мариан. — Имам новина и изненада. Първо новината. — Избута Мадлен обратно в спалнята и затвори вратата. — Бях долу с Памела Робинс. Другата седмица заминава на снимки за три месеца и оставя апартамента си на режисьор, който в Бристол ще прави филм за четвърти канал. — Както си мислеше, това веднага привлече интереса на Мадлен. — Никога няма да познаеш кой е — продължи Мариан. — Матю Корнуол!
Лицето на Мадлен не изразяваше нищо.
— Кой е той?
— Мади! Той е може би най-известният режисьор в страната и е страхотен. Нали онзи ден чете нещо за него в едно от твоите списания.
— Така ли? — рече Мадлен. — Не мога да си спомня. Кога ще се нанесе?
— Очевидно следващия понеделник. Мади, представи си Матю Корнуол в нашата къща. Това би могло да бъде много хубаво за теб.
— Наистина — отговори Мадлен, но в действителност си мислеше друго — нов мъж ще се появи на сцената, а тъкмо от това имаше нужда, за да накара Пол да прояви ревност. — Ще трябва да го поканим да пийне с нас.
— Както искаш. А каква е твоята изненада?
— Изчакай и ще разбереш. А твоята?
— И ти ще трябва да почакаш — Мариан се засмя, — но ако успея, ще бъде направо фантастично. — Извади пакет масло от чантата и го подаде на Мадлен. — Сега иди, сложи чайника и направи чай за двете и препечени филии.
Почака, докато Мадлен тръгне, отвори вратата на гардероба и пъхна торбата на дъното.
Когато Пол се върна, намери ги седнали на пода да ядат филии и да прелистват стари списания, опитвайки се да намерят статията за Матю Корнуол. Щом го видя, Мариан скочи и го прегърна.
— Разтревожих се за теб — усмихна й се той, докато тя го целуваше. — Къде се забави?
— Планирах изненада — отвърна тя — и поприказвах със съседката отдолу.
— Каква изненада?
Тя въздъхна недоволно.
— Ако ви кажа, няма да е изненада, нали?
— Много е тайнствена — прозина се Мадлен.
— Говори само за себе си — отвърна й Мариан. — Някой да иска филия?
Пол кимна и щом Мариан излезе от стаята, той впи очи в Мадлен, докато тя не отвърна поглед. Макар и да не искаше да прави каквото и да било, на него му правеше удоволствие да я дразни. Тя седеше с кръстосани крака на пода и го стрелна пронизващо, после се обърна и включи телевизора, като така удари копчето, че му даде да разбере как с голямо удоволствие би направила същото и с него.
— Защо пусна телевизора? — попита Мариан, когато влезе с поднос с препечени филии и кафе. Никой не й отговори, затова тя остави подноса върху масата и обърна китката на Пол, за да види колко е часът. — Обедните новини са на другия канал. Ще ги гледаме ли? — каза тя, като се обърна към Мадлен. Мадлен само сви рамене и започна да върти копчето, за да получи по-добър образ на Би-Би-Си.
— Спри! — неочаквано викна Мариан. — Върни! Върни!
Мариан си поигра с копчето, докато попадне на мъглявата картина, която току-що бе подминала.
— Това ли? — попита тя.
Мадлен се загледа в екрана. Изненадана от напрегнатото, почти сърдито изражение на лицето й, Мариан също се обърна към телевизора.
«Не съм съвсем сигурна, че «сполучлив» е точният израз — обясняваше Стефани Райдър на интервюиращия, — но естествено моят партньор и аз сме доволни, че ние получихме правата.»
«Оливия Хейстингс изчезна преди около пет години — чу се гласът на интервюиращия. — Почти всичко, което се знае за изчезването й, е публикувано в пресата, излъчено е по телевизията и е написано в книгата на Дебора Формън. Вие ще представите ли нещо ново? Нови свидетелства, нови теории за онова, което се е случило в Италия?»
Стефани се усмихна.
«Страхувам се, че ще трябва да изчакате филмът да ви даде този отговор.»
— Оливия Хейстингс ли? — повтори замислено Мариан. — Това не е ли момичето…
— Шшшт! — Мадлен я плесна по ръката.
«Филмът първо тук ли ще бъде показан, или в Америка?» — поиска да узнае интервюиращият.
«В Америка. Надявам се да го направя с английски екип, но финансирането е изцяло американско. Нали Оливия беше американка.»
Мадлен изсумтя.
— Боже, ама е надута дърта крава, а?
Изненадана от внезапното й избухване, Мариан се обърна и я изгледа.
— Кой? — попита тя.
Мадлен скочи на крака.
— Ей тая там! Тая глупава кучка продуцентка — Стефани Еди-коя си. За какво ли се мисли, като я интервюират по телевизията? Някой трябва да й каже, че прилича на прасе.
— Но тя е изумителна — възрази й Мариан, докато Мадлен плачеше разгневена. — Какво й стана? — обърна се тя към Пол.
— Откъде да знам.
Разтревожена, че една непозната жена така бе ядосала братовчедка й, Мариан я последва в спалнята. Мадлен седеше пред огледалото и яростно решеше косата си.
— Какво се е случило? — запита я Мариан.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, малко е странно, че…
— Я млъкни, Мариан!
— Няма. Искам да знам защо кипна така.
Мадлен се обърна с лице към братовчедка си.
— Защото тая дърта курва ми хвърли дрехите в лицето в барчето на телевизията. Доволна ли си сега! Ако кажеш на Пол, ще те убия.
Усещайки, че устните й се разтреперват, Мариан сметна, че е по-разумно, да излезе от стаята, преди Мадлен да е забелязала нещо. Когато се върна във всекидневната, тя погледна Стефани Райдър, чието интервю вече свършваше. Нищо чудно, че Мадлен така се разстрои. Стефани Райдър беше не само продуцентка, но беше и красива. Мадлен никога не й бе споменавала за този случай. Като се вземе предвид самоуверения и изискан вид на Стефани, нищо чудно, че Мадлен се чувстваше тъй смачкана и унизена.


Тази вечер Мадлен не беше на работа, така че след като се успокои, тримата събраха каквито пари имат и отидоха във винарната. Нито Мариан, нито Мадлен бяха в особено добро настроение, защото преди да дойдат, се бяха скарали за това, че Мадлен хвърля много пари за козметика и тоалети, с които можеха да платят някоя и друга сметка. Мадлен се защити с твърдението, че трябва да изглежда много добре, ако Матю Корнуол пристигне следващата седмица, и колкото и да не й се щеше, Мариан се съгласи с нея.
Приятелите на Мадлен както обикновено се бяха събрали около задния бар. След няколко чаши Мадлен се развесели много. Тя се опитваше да покаже на Пол с каква известност се ползва, но той седеше на една маса с Мариан, задълбочен в разговор за екзистенциализма и въобще не обръщаше внимание как Мадлен флиртува с всеки мъж, който й се изпречеше пред очите.
В единайсет часа Мадлен вече беше готова да се разплаче. Джеки и Шарън се убедиха колко са привързани един към друг Мариан и Пол и двете с неудоволствие признаха, че Мадлен едва ли щеше да спечели.
— Виж само как я гледа — отбеляза Шарън. — На никого друг не обръща внимание.
— В известен смисъл едва ли можеш да го обвиняваш — намеси се Джеки. — Почти не мога да я позная. Разбира се, тя никога няма да стане красавица — добави бързо тя, — но нали виждаш какво става с влюбената жена. Казвам ти, че никога не съм забелязвала такова преобразяване. Отслабнала ли е?
— Бог знае — отвърна Мадлен през зъби.
— Смятам, че този път благородно ще трябва да отстъпиш — рече Шарън.
— В никакъв случай — изсъска Мадлен, изпълнена с решителност повече от всякога. — В ръкава си държа още една карта и тя ще ми донесе късмет.
— Какво стана? — поинтересува се Мариан, когато те си тръгнаха. Мадлен още се смееше, защото Джеки й подхвърли нещо за трик с три карти.
— Нищо — отвърна Мадлен. — Хайде да се приберем по-бързо. Имам за теб изненада, ако все още си спомняш.
— Е? — каза Мариан, когато стигнаха входната врата. — Каква е?
Пол проследи как Мадлен хвърли палтото си върху един стол и изтича към огледалото, за да провери как се е отразило пиенето на кожата й. Беше отвратен от безсрамието, с което се движеше из бара, за да хване някой мъж, от силния й смях и похотливите й погледи, макар че му беше интересно докъде щеше да отиде, за да постигне целта си.
— Мадлен! — извика Мариан разтревожена.
Мадлен стрелна Пол, но той се бе извърнал към газовата камина.
— Реших — заяви Мадлен, като отлепи очи от него и ги премести към Мариан — отсега нататък да спя на дивана. Така че двамата можете да останете в спалнята.
Пол се завъртя учуден и сви устни. Трябваше да очаква подобен номер, ядоса се на себе си, че не беше предвидил да постави Мариан в такова положение.
— Мадлен! — преглътна Мариан. Всичко се надигна у нея и тонът й издаде, че се чувства унижена. — Не смяташ ли, че би трябвало да си поговорим за това? Искаш ли да дойдеш в стаята?
Пол хвана за ръка Мадлен, когато тя тръгна, и я дръпна назад.
— Не, Мариан — рече той, — ти и аз ще си поговорим. — Пусна Мадлен, хвана ръката на Мариан и я поведе по коридора. — Седни — каза той, след като затвори вратата на спалнята.
Тя го послуша, но преди той да заговори, веднага започна да търси извинение за нетактичността на Мадлен.
— Не съм я карала да го прави — започна Мадлен.
— За мен беше същинска изненада…
Спря, когато Пол сложи пръст върху устните й. Той седна и взе ръцете й в своите.
— Приемам предложението на Мадлен — каза той.
Мариан се ококори, бледото й лице се изчерви.
— Ако имаш нещо против тази идея — продължи той — тогава, разбира се, ще се откажем. Или пък ако държиш, ще оставим леглата разделени и ти обещавам, че няма да те безпокоя. — Погледът й бавно се избистряше. — Смятам, че е разумно да се съгласиш. Ако не друго, поне Мадлен ще спре да те заяжда на тази тема. Защото, ако има възможност, съм сигурен, че ще го направи.
— Тя не иска да каже нищо с това — каза Мариан, съзнавайки, че се опитва да замаже нещата. — Просто чувството й за хумор е такова.
— Не съм сигурен, че хумор е точната дума — измърмори той. — Но Мадлен не ме интересува. Искам да чуя твоя отговор.
Мариан наведе глава. Сърцето й биеше лудо, тя съзнаваше, че от погледа му не убягва как ръцете и треперят. Най-накрая кимна, а той я взе в прегръдките си.
— Струва ми се, че това означава «да» — прошепна той. — Но не трябваше да става по този начин. Ще съединим леглата, но аз няма да прескачам в твоето, докато ти не ми съобщиш, че си готова за нещо повече. Дотогава смятам, че ще е по-добре, ако оставиш Мадлен с впечатлението, че се любим. Ти остани тук, а аз ще отида да й кажа да дойде и да си вземе нещата. Мадам ще иска ли една чашка преди лягане?
— Ще иска. — Думите се изплъзнаха с такава лекота, че тя се учуди на собствения си глас.
Но когато Мадлен връхлетя в стаята, затвори вратата и я прегърна, тя се усмихваше.
— Мариан, наистина се радвам, че се съгласи — извика Мадлен, почти задавена от яд. — Ще ти помогна да бутнем леглата едно до друго и ще ти дам няколко съвета. — Пусна Мариан, влезе между леглата и вдигна малкото шкафче, което ги разделяше. Мариан я гледаше, все още замаяна от събитията от последните няколко минути, за да каже нещо смислено.
— Да предположим, че вече си гола — започна Мадлен, докато отнасяше шкафчето към прозореца. Хвърли бегъл поглед на братовчедка си и доволна от обърканото изражение на Мариан, добави: — Трябва да оставиш лампата да свети — мъжете винаги предпочитат така, а когато те целува… Всъщност с език ли те целува?
Мариан поклати глава.
Мадлен скри учудването си и продължи:
— Е, когато дойде моментът, той ще пъхне езика си в устата ти. Това се смята за първата стъпка към предварителната подготовка. Ти ще трябва да направиш същото. После сигурно ще те целуне по врата, после по гърдите. Когато ръката му стигне долу…
— Спри, Мадлен.
— Защо? Какво има?
Мариан сви рамене.
— Това е нещо интимно.
— Мислех, че имаш нужда от съвет.
— Да, имах, но…
— Слушай, след като си толкова стеснителна с мен, как, по дяволите, ще бъдеш с мъж? Това е напълно естествено, всички го правят, всички, с изключение на теб. Пол го е правил стотици пъти по-рано, всичко му е ясно, затова ще изглеждаш безкрайно глупава, ако легнеш като мумия, нали?
— Няма да бъда като мумия!
— Тогава какво ще правиш? Хайде, кажи ми! Виждаш ли, че не знаеш, а? А ако те накара да сложиш нещото му в устата си?
Мариан я погледна ужасена.
— Няма да поиска…
— О, за бога, разбира се, че ще го направи. На теб няма да ти е приятно, на никого не му е, особено ако те накара да глътнеш спермата му, но по-добре да свикнеш с тази мисъл, защото мъжете просто обожават оралния секс. Накарай го да направи и на теб същото, фантастично е.
— Повече няма да те слушам — извика Мариан. — Ти си се побъркала, ако си мислиш, че мога да поискам от него подобно нещо.
— Как така? Та ти даже не знаеш какво прави един мъж, когато си пъхне главата там, нали?
— Не съвсем, но и не искам да знам.
— Добре! Добре! Забрави го. Но каквото и да правиш, ще трябва да поиграеш с топките му.
Без да иска, Мариан се разсмя.
— Честна дума, Мадлен!
— Дръж ги в ръка известно време и щом се увериш, че нещото му е твърдо като камък, тогава стисни силно. Казвам ти, направо ще му вземеш акъла.
Мариан явно се съмняваше.
— Досега си мислех, че това е болезнено за мъжете.
Мадлен обърна нагоре очи.
— Боже, колко имаш да учиш. Затова ти казах да се увериш, че е много твърд. Тогава не боли.
Мариан се отпусна върху леглото.
— Всичко ще объркам, сигурна съм — изохка тя, забравила за миг, че тази нощ това нямаше да се случи.
— Няма да объркаш — увери я Мадлен. — Прави каквото ти казвам и гледай да имаш няколко кърпички под ръка, за да не изцапаш с кръв.
— Кръв ли? А, да, кръв.
Мариан усети, че потъва в униние, и си отдъхна, когато си спомни какво й беше казал Пол — че няма да направят нищо, докато тя не е готова.
Съблече се в банята. Прииска й се да облече нещо по-привлекателно от бархетната си нощница. Когато зърна отражението си в огледалото, се изуми, че лицето, което я гледаше оттам, беше много спокойно. Едва дишаше от нерви, но й беше леко от въодушевлението. Копнееше той да я докосне на някои интимни места, които сега бяха изтръпнали и пареха, но тази мисъл я плашеше и тревожеше.
Той вече си бе легнал, когато тя влезе в спалнята. За малко да ахне, когато видя голите му гърди. Не че не го бе виждала разголен и по-рано, но тази нощ кой знае защо й изглеждаше по-различно. Потръпна цялата и бързо се извърна.
Той вдигна очи от книгата, която четеше.
— Вече е мой ред за банята — каза Пол, като отхвърли завивките. — Чашката ти е на нощната масичка.
— Благодаря. — Гласът й беше дрезгав, коленете й се подгъваха. Гледаше настрани, в случай че е гол, но зърна отражението му в огледалото, докато вървеше към вратата, и като видя, че е по слип, не знаеше дали да съжалява, или да се радва. Тъмните косми по бедрата му й направиха толкова силно впечатление, че краката й съвсем омекнаха и тя седна, стиснала в разтрепераните си ръце чашата с коняк.
Той се появи, носейки със себе си миризмата на паста за зъби, и отново си легна. Отхвърли завивките и й каза:
— Хайде, ела, там ще замръзнеш. Както ти обещах, няма да те безпокоя.
Тя се мушна бързо в леглото. В целия си живот не се бе чувствала толкова особено.
Пол взе ръката й и я целуна.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна! След няколко секунди прошепна името му. Той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Какво има?
Тя го гледа дълго, без да знае какво искаше да му каже, освен да изрази радостта си, че той е тук. Но й се стори прекалено банално, затова тя затвори очи и поклати глава.
Той се наведе и я целуна леко. Отметна чаршафите си й каза:
— Ела при мен. Нека те прегърна.
Тя продължаваше да се взира в него с объркани, изцъклени очи. Той се усмихна.
— Няма да извърша нищо, което ти не би искала — обеща й отново Пол. — Бих искал да се чувстваш в безопасност.
Тя несръчно се придвижи, кракът й се заплете в подгъва на нощницата й и тя се стовари върху него. Прииска й се да извика от унижение. Но той се засмя и като я обърна, положи главата й върху рамото си.
— Помисли си само — започна той и целуна върха на носа й, — сега можем да кажем на всички, че буквално си паднала в моето легло.
Тя се почувства толкова щастлива, че го прегърна и вдигна лице, за да го целуне.
— Не предизвиквай съдбата — предупреди я той и отви ръцете й от врата си. — Все пак съм от кръв и плът. С всяка минута започвам все повече да те желая.
Той изгаси лампата. Мариан лежеше на рамото му, въздишайки гласно, докато напрежението й спадне. Засега беше достатъчно да е с него и да знае, че когато се престраши и му съобщи, че е готова, той също ще бъде.
Мадлен лежеше във всекидневната и се взираше в тавана, едва дишайки от яд. Засега единственото й утешение беше, че ако Мариан се придържа към инструкциите й, всеки момент щеше да чуе вика от болка на Пол О'Конъл.
Но това не стана. След като светлината изчезна изпод вратата, тя не чу нито звук. Това до известна степен я поуспокои, но все пак мина много време, докато заспи.
На следващата сутрин завари Мариан в кухнята да прави закуската, тананикайки си заедно с радиото. Притичваше от тостера към чайника. Един поглед към лицето й беше достатъчен на Мадлен да реши, че предишната вечер нещо се бе случило между Мариан и Пол. Излезе от кухнята, мърморейки, че няма да закусва. Отиде направо в спалнята, спомняйки си твърде късно, че Пол все още е там.
Той стоеше до гардероба, но се извърна, когато тя нахлу. Не направи нищо, за да прикрие голотата си. Лицето му изрази само слаба изненада, Пол се усмихна тихо, когато очите и се стрелнаха към пениса му и към мускулестите му бедра, към окосмената му част и стегнатите мускули на корема.
— Съжалявам — смотолеви тя, но когато понечи да затвори вратата, той се обади:
— Какво има, Мадлен? Виждала си гол мъж и друг път, тогава защо бягаш?
— Не бягам — изсъска тя. — Въобще няма да ме интересува, ако и по цял ден се разхождаш гол.
Той се захили.
— Сигурно ще ти хареса, нали?
— Все ми е едно какво правиш.
— Какво има, да не би да си нервирана? Ако нямаш нищо против, защо не хвърлиш още един поглед, за да видиш, че ме възбуждаш.
Без да иска, тя сведе очи към втвърдяващия му се пенис. Под погледа й той се издължи още повече, а тя доволно се усмихна. Отново го погледна в очите и каза:
— Е, сега вече знаеш кой ти го вдига, нали? — И излезе от стаята.
Гръмогласният му смях я раздразни, но за нея по-важно бе, че той получи ерекция от нея. И то първата сутрин, след като беше спал с Мариан! Така че хитрият й план да ги накара да спят заедно все пак бе успял. Явно Мариан не бе могла да го задоволи. Е, ако си мисли, че сега ще й свали гащите, да има да взима. Ще трябва малко да потича след нея, преди тя да се предаде, а защо и да не го принуди да я помоли за това.
До следващия уикенд настроението на Мадлен варираше от депресия до въодушевление. След случилото се в спалнята Пол се държеше така, сякаш нищо не се е случило, като че не я забелязваше. Понякога успяваше да се убеди, че това е защото Мариан беше винаги с тях, а той само отлага момента. Когато беше ядосана, мразеше братовчедка си толкова много, че не можеше да се държи възпитано с нея.


В понеделник пристигна Матю Корнуол. Разбраха това, тъй като дойде пратка за него — донесоха я на ръка и Мариан я занесе до стаята му на другия етаж. Мъжът, който отвори, й каза, че Матю в момента говори по телефона, затова той ще приеме пакета.
Въодушевена, в желанието си да развесели братовчедка си, тя не забеляза колко е измъчено лицето на Мадлен. Пол седеше до пишещата си машина, както го беше оставила. Тя го целуна по косата, обърна се и хвана ръцете на Мадлен.
— Пристигнал е! — извика. — Вече е долу.
— Кой? — попита Пол и вдигна очи.
— Матю Корнуол, разбира се. Качих му един пакет. Веднага щях да го поканя да пийнем по чашка, но той беше на телефона, когато почуках. Успях обаче да го зърна. Наистина е хубав, Мади! Какво мислиш? Да му напишем ли бележка?
Мадлен вдигна поглед към Пол, който се смееше на ентусиазма на Мариан.
— Оставете човека на спокойствие — каза той. — Щом току-що е пристигнал…
— Не се тревожи за мен — извика Мариан. — Трябва да го направим заради Мадлен. Сетих се — слез и го покани… Пол! — изохка тя, когато той вдигна ръце и поклати глава.
— Аз нямам нищо общо с тази конспирация — рече той и като хвана Мариан през кръста, я накара да седне на коленете му. — Хайде сега, дай ми една истинска целувка — поиска той.
Мариан стрелна Мадлен. Напоследък не й убягваше помръкналия, даже злобен поглед на братовчедка й, когато Пол я целуваше. Но Мадлен вече се беше обърнала и вървеше към вратата. Едва тогава Мариан си даде сметка, че Мадлен не беше проговорила и дума, откакто се бе върнала. Обърна се към Пол.
— Какво има? Да не би да сте се скарали, докато ме нямаше?
— Не — отвърна той. Преди тя да успее да попита още нещо, той скъса част от листа на машината и й го поднесе, за да го прочете.
Пол намери Мадлен в кухнята.
— Е? — обърна се към нея, докато пълнеше чайника.
— Пристигнал е. Сега какво ще правиш?
— Това е моя работа.
— Няма и десет минути, откакто ме заплашваше, че ще спиш с него, за да ме накараш да ревнувам.
— Ще те накарам ли?
Той се обърна и я изгледа, изненадан от неуверения й тон. А само малко преди Мариан да се върне, тя подигравателно му бе съобщила, че той ще се побърка само като си помисли какво ще направи тя с Матю Корнуол. Сега прекрасните й виолетови очи гледаха тъжно и Пол разбра, че май е отишъл твърде далеч със закачките си. Той преглътна саркастичната забележка, която бе на езика му, и каза:
— Би могла да ме накараш.
Беше лъжа, но той знаеше, че за Мадлен е важно непрекъснато да получава потвърждение за сексуалността си.
Неочаквано за него тя се усмихна презрително.
— Надявам се да умреш от ревност — каза Мадлен и като се изпъчи, бързо излезе от кухнята.
Тъй като не знаеше какво да направи, тя реши да се консултира с Джеки и Шарън. Срещнаха се в апартамента на Шарън на «Хенлийз».
— Ако бях на твое място, бих го направила — заяви Джеки. — Какво имаш да губиш? Малко цуни-гуни с Матю Корнуол и всичките ти проблеми ще бъдат разрешени.
— Как?
— Първо — би могъл да ти даде роля във филма, който сега прави, а второ и в най-лошия случай — да те свърже с някои влиятелни хора. Пол е признал, че ще прояви ревност. Ти това искаше, нали?
— Да — проточено отвърна Мадлен. — Но това, че ще ме ревнува, още не значи, че ще остави Мариан.
— Ако влезеш в прилични взаимоотношения с Матю Корнуол — обади се Шарън, — или още по-добре, ако те избере за филма си, тогава Пол О'Конъл ще ти оближе подметките.
— Как да го изработя?
— За Пол кое е най-важното? Писането му. Ако станеш известна, ти би могла да му отвориш всички врати, а той ще се погрижи за нула време да отстрани Матю Корнуол.
Мадлен не беше съвсем сигурна в това, през последните няколко седмици самоувереността й бе значително спаднала. Мъжете непрекъснато я търсеха. Щом влезеше някъде, всички глави моментално се обръщаха към нея, пък ето и Пол получи ерекция заради нея. Но нищо от това нямаше значение, тъй като все още не беше успяла да го откъсне от Мариан. А щом Пол успяваше да й устои, какво да кажем за Матю Корнуол, който би могъл да направи същото, нали?
Тя не сподели възраженията си, а се прибра вкъщи да размишлява насаме. Но когато стигна до горната площадка, Мариан на бегом я настигна, размахвайки плик.
— Получих го! Получих го! — извика тя.
— Какво си получила? — попита Мадлен, изследвайки лицето на Мариан, а сърцето й се преобърна от болезненото съчетание от завист, любов и недоверчивост. Наистина тези дни Мариан изглеждаше много по-добре, но какво виждаше у нея мъж като Пол?
— Изненадата, за която ти бях споменала — отговори Мариан и я изпревари, като й каза да побърза, ако иска да разбере за какво се отнася.
— Добре, готови ли сте? — попита Мариан след пет минути.
Тримата бяха вече във всекидневната — Пол — до пишещата машина, Мадлен, подпряла се на ръкохватката на дивана, а Мариан — до масата. Очите й блестяха и когато погледна Пол, той се засмя и я привлече в скута си.
— Какво имаш да ни кажеш? — измърмори той, притисна я и поглади устни в косата й.
Мадлен се изкашля силно, а после каза:
— Ако нямате нищо против, в стаята има и други хора. Аз вече чакам цяла седмица, за да узная каква е изненадата, така че хайде да се върнем на въпроса.
Всъщност тя съвсем беше забравила за тази изненада, но сега се бе изпълнила с достатъчно любопитство, за да не мисли в момента за проблемите си или поне докато не узнае какво е решила Мариан.
— Извинявай — каза Мариан и се обърна към нея. После, като си спомни, че искаше да види лицето на Пол, когато съобщава новината, тя направи няколко крачки и застана пред камината.
Мадлен и Пол я наблюдаваха как отваря плика, който държеше, и как с театрален жест извади от него три самолетни билета.
— Заминаваме за Рим! — обяви Мариан.
Мадлен и Пол я зяпнаха онемели, а тя се разсмя. Мадлен първа дойде на себе си и попита:
— Откъде, по дяволите, взе парите?
В очите на Мариан проблесна искра от неудобство.
— Осребрих една застрахователна полица — излъга тя. Не искаше да им каже как, след като й отказаха заем в банката и я накараха да предаде чековата си карта, тя отиде във финансовата компания на «Хорфилд» и успя да изкрънка парите от тях. — Получих хиляда и петстотин лири и си помислих: «Да вървят по дяволите сметките, можем да си позволим ваканция». Така че, скъпи мои, отиваме на дълъг уикенд в Рим.
Пол поклати глава, знаеше, че го е направила заради него. Отиде до нея и взе лицето й в дланите си. Очите му се взряха в нейните и той прошепна:
— Обичам те, Мариан Дийкън.
— И аз те обичам — прошепна тя и сълзите й изведнъж рукнаха.
— Боже мой! — измърмори Мадлен, но успя да се въздържи и да не каже нищо повече. Но докато гледаше как пръстите на Пол се вплитат в косата на Мариан, сърцето й се разтуптя силно, тя изкрещя и излезе от стаята.
Като се откъсна от Пол, Мариан се втурна след нея.
— Мади! Мади! Какво има? — извика Мариан, но Мадлен затръшна вратата на банята в лицето й. — За бога, пусни ме! — настояваше Мариан и започна да чука по вратата.
Мадлен не отговаряше. Гласът й се заглушаваше от ридания и сълзи на отчаяние се стичаха по лицето й. «Защо?», плачеше сърцето й. «Защо не ме обича той?»
Мариан отново започна да чука, докато Пол не дойде да я прибере.
— Остави я — каза той. — Ще излезе, когато е готова.
Мариан го изгледа объркано, но докато стигнат до кухнята, тя вече се беше сетила какво всъщност е станало.
— Не бива да я правим свидетелка на подобни неща — изрече тихо тя. — Повече от всичко на света Мадлен иска да си има приятел, някой, който наистина да я обича. Никога няма да го признае, но това за нея означава повече, отколкото да стане известна. Самотна е и държанието й с мъжете е само начин да прикрие самотата си. Тя винаги се ужасява, когато някой не й обръща внимание. Затова взех билет и за нея. Не бих могла да я оставя. Нали нямаш нищо против?
— Разбира се, че не.
— Ти си прекрасен — прошепна Мариан. — Искам и тя да си намери някой.
Пол сви рамене.
— Кой знае, може този Матю Корнуол да се окаже отговора на молитвите й. А сега — за Рим.
Мариан вдигна ръка.
— Не, знам какво ще кажеш — че е много щедро от моя страна, че ще ми бъдеш благодарен до края на живота си, но че не можеш да приемеш.
Той кимна.
— Точно затова купих билети, които не могат да се върнат, така че ще трябва да дойдеш, независимо дали това ти харесва, или не.
Пол отметна глава, разсмя се, после я прегърна и я завъртя във въздуха.
— Харесва ми — каза той. Когато я остави на земята, забеляза, че бузите й са пламнали и че отбягва погледа му. — Какво има?
Лицето й се изчерви още повече и тя усърдно започна да бърше поставката за изцеждане на чинии. Пол се усмихна, защото се досети какво си бе помислила, но не бе намерила смелост да му го каже.
— Като меден месец, нали? — подхвърли той, а тя обърна глава настрани и срамежливо се усмихна.
Той хвана лицето й и го извърна към себе си, наведе се напред и докосна устните й. В началото целувката беше толкова нежна, че тя чувстваше почти само дъха му, но после ръцете му бавно я обгърнаха и той плъзна езика си в устата й. Когато Пол се отдръпна, Мариан все още стоеше прилепена до него — усещаше, че краката й треперят, и се страхуваше, че не ще може да направи дори крачка.
— Нещо ми подсказва, че това особено ти хареса — прошепна той. Гледаше я закачливо. — Да можех да ти купя чеиз — мечтаеше той, като все още я държеше здраво до себе си и отстрани косата от лицето й. — Тая твоя бархетна нощница направо ме изкарва от кожата!
Той изохка, когато Мариан го ритна. Тя се отскубна от ръцете му и каза:
— Добре, ти ще спиш в единичната стая, а ние с Мадлен — в двойната.
— Ще видим. Сега отивам в библиотеката и ще ви дам възможност да си поговорите с Мадлен.
— Прекалено си съвършен, за да може човек да те опише с думи — поостроумничи Мариан. Докато му помагаше да се облече, прииска й се пак да му каже, че го обича, но се страхуваше да не прекали. Изпрати го чак до долу с извинението, че иска да види дали няма следобедна поща, но всъщност се надяваше, че би могъл отново да я притисне до себе си. Но той само леко я целуна по устните и я остави със сметката за телефона в ръка.
Когато се качи, тя с изненада завари Мадлен в кухнята и тъй като не знаеше как да постъпи, затутка се около вратата. Видя как Мадлен наля вино в две чаши, как се обърна и й подаде едната.
— Съжалявам, Мариан. Не знам какво ми стана. Може би е от мисълта, че ще те загубя.
— Няма да ме загубиш — отвърна Мариан, поемайки чашата, и последва Мадлен във всекидневната. — Нищо няма да се промени. Тримата ще живеем заедно и когато ти си намериш някого… Е, тогава ще станем четирима.
Мадлен се облегна на дивана.
— Не мога да дойда в Рим, Мариан. Аз…
— Съжалявам, но ще трябва — прекъсна я Мариан. — Както казах и на Пол, билетите не могат да се върнат, а освен това искам и ти да дойдеш. Скрих брошурата в спалнята, така че хайде да видим в какъв хотел ще спим. Имам още една идея. Защо не си открием сметка в магазините «Дебънам» или в «Джон Луис» и не си купим някои дрехи?
Лицето на Мадлен изразяваше смесица от въодушевление и мъка.
— Явно, че нищо не е в състояние да те спре — заключи тя, а Мариан се разсмя. После очите й светнаха. — Десет хиляди лири!
— Само десет? — сгълча я Мариан. — Двеста хиляди лири!
Тя изкрещя от възбуда, Мадлен я ощипа и извика:
— Спортен мерцедес за мен и някоя таратайка за теб!
— За мен голяма къща и барака в градината за теб — отвърна й Мадлен.
— Тропически остров за мен и един акър от Тихия океан за теб.
— Какво ще го правя? — извика Мадлен.
— Не знам. Някое приятно пътешествие за теб и Матю Корнуол?
Мадлен се замисли, а после каза:
— Добре, защо не? Сега иди и донеси брошурата, а утре ще отидем в «Дебънам» и ще харчим, ще харчим…
Когато Пол се върна, Мадлен вече беше готова за нова бутилка вино. Докато Мариан беше замаяна, Мадлен беше «пияна като задник», както му съобщи самата тя.
— А сега — заяви Мади, като едва успя да се изправи на крака, — слизам долу, за да се представя на Матю Корнуол.
— Боже, недей, Мади! — извика Мариан. — Не сега. Всичко ще провалиш.
— Глупости! — заяви Мадлен. — Ако действа както трябва, може да прави каквото иска с мен, само да ми даде роля във филма си и да ме направи богата и известна. — Изгледа Пол, но очите й бяха твърде замъглени, за да разчете израза на лицето му.
Мариан се разсмя.
— Пол, спри я — помоли го тя, но Пол само отстъпи и се загледа как Мадлен се олюлява по коридора и дори някак си успя да свали сутиена си изпод пуловера, как се обърна, изсмя се и го хвърли към него.
— Трябва да я настигна и да я спра — предложи Мариан.
Пол я хвана за ръката.
— Остави я да върви. В състоянието, в което е, само ще се ядоса, ако й попречиш.
— Прав си — въздъхна Мариан. — Дано той има късмета да не си е вкъщи.


Мадлен тръгна предпазливо надолу по стъпалата. Щом стигна долната площадка, почука силно на вратата на Корнуол. Не чака дълго, за да й отворят. Когато вратата се открехна, примигна няколко пъти от изненада. Не бяха успели да намерят снимката му във вестниците, но Мариан й беше казала, че е страхотен. Е, наистина не беше лош, но очакваше да е някой по-висок и не чак толкова хилав. Все пак лицето му беше красиво, независимо от очилата, а и тя много си падаше по тъмнокосите мъже.
— Здравейте — изломоти тя. — Аз съм Мадлен. Живея отгоре.
Той се усмихна.
— Здравейте.
— Мислех си дали не искате да пийнем.
— Ами, това не е…
— Бих ви поканила горе в моя апартамент, но там е братовчедка ми и приятелят й. Бихме могли да пийнем при вас.
— Исках да ви кажа, че този апартамент не е мой.
— Знам, на Памела е, но тя няма да има нищо против. Ние винаги пием тук, при нея. — Мадлен мина покрай него. — Хайде, ще ви покажа кое къде е.
Матю Корнуол се дръпна и зяпна как Мадлен тръгна по коридора. После пое дълбоко въздух, затвори вратата и я последва в спалнята.
— Съжалявам! Каква съм глупачка! — изкикоти се тя.
— Погрешно взех завоя. — Тръгна назад и стигна до кухнята. — Хайде сега да видим къде държи виното — каза тя, като се оглеждаше.
— Имам отворена бутилка — съобщи й той.
— Чудесно. Заведи ме при нея.
Той я въведе във всекидневната и внимателно я настани на един стол.
— Значи живеете отгоре? — По израза на слабото му лице личеше, че се забавлява.
— С братовчедка ми, която мразя. Е, не точно мразя, но не мога да я понасям.
— Така ли? С какво се занимавате, Мадлен?
— С какво се занимавам ли? — Лицето на Мадлен придоби объркан вид. — А, да. Стриптийзьорка по поръчка съм! Знаеш ли какво е това?
— Мисля, че ми е известно — усмихна се той.
— Можеш ли да ми сипеш?
— Разбира се. — Той отиде до масата встрани и наля чаша вино.
— Всъщност — започна тя, като се опитваше да използва най-добрия си тембър, — затова слязох тук. Разбираш ли, искам да стана модел и си помислих, че би могъл… Искам да кажа, че искам да стана актриса и се надявах, че би ми дал роля във филма си. — Отпи от виното, а после непохватно остави чашата върху малката маса до себе си.
— Разбирам — каза той. — Е, не че…
— Знам всичко за Ложето за разпределяне на ролите — прекъсна го тя, — но бих желала да мина на истинско прослушване. За да докажа какво мога да правя.
Той прикри усмивката си с ръка.
— Вярвам, че би могло…
— Но ако искаш да го направим, нямам нищо против, защото в такъв случай Пол ще ме ревнува. Но само ако ми обещаеш да ме прослушаш.
Той високо вдигна веждите на оплешивяващото си чело и този път истински се разсмя.
— Кой е Пол? — попита той.
— Приятелят на братовчедка ми.
— Разбирам. — Замисли се за миг, а после продължи: — Значи какво ми казахте — ако ви обещая прослушване, вие… — поколеба се той, твърде несигурен, за да може да довърши изречението.
— Ще ти позволя да ме чукаш — подсказа му тя, облегна се назад и кръстоса крака.
Той се смая от откровеността й, но все пак се засмя.
— Много щедро от ваша страна, Мадлен, но смятам, че би трябвало… — Спря отново, защото тя ненадейно свали пуловера си.
През всичките години, докато бе работил в киното, Матю Корнуол беше срещал десетки жени, които показваха, че са на разположение — пияни или трезви. Мадлен не правеше изключение. Но онова, което я отличаваше от останалите, бе не само размерът на бюста й — винаги му беше трудно да устоява на големи гърди, а и очите й. Никога не бе виждал толкова еротичен поглед.
Тя се изправи и тръгна към него.
— Харесват ли ти циците ми? — попита Мадлен.
— Много — изломоти той, като ги наблюдаваше как се полюшват.
— Всички харесват циците ми — заяви тя и ги пое в ръце. Потърка пъпките си с пръсти, докато се зачервиха и щръкнаха. — Ако искаш да ги пипнеш, трябва да ми обещаеш каквото ти искам.
— Окей.
— Но аз не искам прослушване, искам роля.
Той сви рамене.
— Добре.
Тя леко докосна предната част на панталона му и като усети ерекцията, изстена. От седмици не беше имала секс и през цялото това време тялото й гореше за Пол. Сега само при допира с Корнуол силно желание мина по жилите й, тя затвори очи и започна да скимти от възбуда. Казваше си, че устните, които се бяха впили в пъпките й, са устните на Пол, че ръката, която, притискаше в чатала, е ръката на Пол, че панталонът, който тя сваляше, е панталонът на Пол.
Той свали джинсите й, бутна я на пода и раздалечи краката й. И когато влезе в нея, все едно че беше Пол. Тя го обгърна с крака, отвръщаше страстно на целувките му, подръпваше косата му и му викаше да бърза. Почувства, че слабините й пламнаха, мускулите й около пениса му се свиха, тя изгуби контрол и впи пръсти в задните му части, пришпорвайки го да я доведе до края.
Тъкмо тогава бедрата му забавиха движение, той ги опря в нея и изпъшка «О, Господи!», после пое дъх и пръсна изгарящ поток сперма, която се изля от тялото му.
Той лежеше върху нея, по кожата му се стичаше пот, продължаваше да диша на пресекулки. Тя се обърна към него и примигна. За миг се зачуди кой ли беше, но после си спомни и устните й се изкривиха в кисела усмивка. Щом можеше да е толкова хубаво само като си представяше, че това е Пол, какво ли би било ако наистина бе с него. Но точно сега Матю Корнуол беше по-важен.
— Искаш ли да се запознаеш с Пол и Мариан? — попита Мадлен, докато се обличаха.
Той погледна часовника си.
— Налага ми се да изляза. Може би някой друг път.
— Но ще изпълниш обещанието си, нали?
Той кимна.
— Разбира се.
— Каква е ролята?
Той я погледна с недоумяващ поглед.
— Каза, че ще ми дадеш роля във филма си.
— Да, естествено. Тъкмо търсим изпълнители на второстепенни роли. Стана хубаво, че те срещнах.
Лицето й засия.
— Искаш да кажеш, че наистина ще имаш роля за мен?
Той отиде до масата и надраска някакъв номер.
— Ето — подаде й го той. — Обади се на този номер утре сутрин. Искай да говориш с Дороти и тя ще ти каже кога да отидеш.
Мадлен грабна парчето хартия, прегърна Матю отривисто, пъхна дълбоко и чувствено езика си в устата му, а после изтича на горния етаж.


Мариан и Пол седяха на дивана и гледаха телевизия, когато чуха, че външната врата се затръшва. Мадлен се втурна по коридора.
— Невероятен удар! — изкряска тя, като размаха парчето хартия и се разтанцува из стаята. — Ще получа роля.
Пол и Мариан се спогледаха.
— Браво на теб — каза Мариан, като дори и не направи опит да прикрие изненадата си. — Каква е?
— Още не знам. Утре трябва да се обадя на този номер и Дороти ще ми каже кога да отида.
— Значи ще има прослушване?
— Не, той направо ме избра за ролята. — Вдигна Мариан от дивана и я завъртя. — Ще ме снимат във филм!
След онова, което се беше случило с реквизиторите в местната телевизионна станция, Мариан беше много скептично настроена към подобно раздаване на роли. Но не й каза нищо. На следващата сутрин, когато Мадлен се обади на Дороти, тя й съобщи следващия вторник да бъде в седем часа сутринта в «Холидей Ин», откъдето щяло да има транспорт, който да ги отведе до мястото на снимките. Мариан въздъхна с облекчение и тръгна към бристолския Хиподрум, където имаше полудневен ангажимент като машинописка.
— Какво трябваше да направиш, за да получиш ролята? — попита Пол на връщане, след като беше изпратил Мариан.
Мадлен четеше хороскопа си и даже и не вдигна поглед от него, докато му отговаряше.
— Ти какво си мислиш?
Пол седна до масата, облегна се на стола и се захили.
— Значи си го начукала.
— Не се прави на толкова изненадан. Намират се и такива, които се държат като истински мъже, а не като някои други, които бих могла да ти спомена.
— Мен ли имаш предвид?
Тя вдигна очи и арогантна усмивка цъфна на устните й.
— Е, да погледнем истината в очите: освен че го вдигна пред мен, в продължение на месеци не си правил нищо друго.
Гръмогласният му смях я жегна, тя му хвърли поглед, пълен с омраза, и понечи да се изправи.
— Само да ти кажа нещо, преди да тръгнеш — каза той. — Вече не би могла да накараш някого да те ревнува, като спиш с други мъже. Човек само ще се страхува какво ли би хванал от тебе.
Той сграбчи ръката й, преди тя да му лепне шамар, и я изви зад гърба й.
— Копеле! — изсъска тя.
Пол кимна.
— Може да ме наричаш както си искаш, Мадлен, но се чудя, ако Мариан знаеше какво ти се иска да направиш, как ли би те нарекла.
Пусна я и подсвирквайки си, тръгна по коридора, откачи палтото си от закачалката и излезе.


Четвърта глава

Пътуването до Рим бе ознаменувано с едно-единствено нещо. Мариан почувства неразположение още сутринта, когато тръгваха. Пол се бе засмял на това, но Мариан бе много нещастна, затова се наложи той да пусне в действие целия си запас от ласки, за да я убеди, че това няма значение. За него действително това беше така. Смятайки, че ненавременното явление ще провали уикенда, Мадлен едва сдържаше радостта си. Но я болеше, когато гледаше как Пол храни Мариан със сладолед на Пиаца Навона, все едно че бяха любовници, които само до преди час са се любили, как хвърляха монети във фонтаните «Треви» и се разхождаха с часове из базиликата «Свети Петър» и в Сикстинската капела, та чак вратовете им се изкривиха, докато зяпаха тези скучни рисунки по стените и таваните, от които на човек направо му се повдигаше.
Тя чакаше само да се прибере у дома, за да се подготви за вторник сутрин. Вече беше решила, че за нея филмът на Матю Корнуол щеше да бъде повратна точка в живота й. Никога не бе играла, но пък достатъчно беше ходила на кино, беше гледала премного филми по телевизията, за да се успокои, че няма да й е трудно. Вече тайничко се упражняваше пред огледалото, като си измисляше някакъв текст и беше много доволна от резултата. Щеше да покаже на Матю Корнуол, че всъщност не е много лесно един мъж да легне с нея. Макар и да беше добра в леглото, наистина щеше да работи усилено, а след като направи този филм и преди той да си тръгне от Бристол, щеше да му позволи отново да я свали, този път заради обещанието за друга работа или поне за приличен договор в Лондон. После някак си, без значение как, щеше да обърне и третата страница. А като се държи за Матю Корнуол, може да има късмет и да стане едновременно и модел, и актриса. Даваше си сметка, че планът й страда от недостатъци, но щеше да се справи и с тях, когато стане богата и известна. Пол О'Конъл и проклетата й братовчедка щяха да дойдат да я молят, но тогава тя ще ги прати по дяволите.
Стоеше пред олтара на някаква църква, на която не можеше да си спомни името. Думата «дяволите» я накара да почувства леко неудобство, затова веднага затвори очи, поиска прошка от Бога и Му благодари, че е изпратил Матю Корнуол в Бристол.
В неделя вечеряха в «При Алфредо», където сервираха фетучините на Мариан със златна лъжица. Пол й купи шест червени рози от една селянка, която мина край тях с кошница. На Мадлен й направиха серенада с китара и тя също получи рози, но когато келнерът й каза, че са от възрастния човек, седнал на една маса в ъгъла, грозен като смъртта, наложи се Мариан да отиде и да му благодари, а Пол да ги изнесе от ресторанта.
Беше последната им вечер в хотел «Юлий Цезар» на Виа дели Сципиони. Независимо че беше заета главно със себе си, Мадлен не можеше да не забележи колко е щастлива Мариан. Тя вече предполагаше, че двамата с Пол все пак го правят, иначе как биха имали такъв лъчезарен вид. След като Мариан бе събрала смелост да попита Пол, той й показа как би могла да го задоволи, но я предупреди да не прави онова, което беше дочул, че Мадлен я подучва. От голямо значение за Мариан беше да види как един мъж достига до върха на екстаза и да знае, че би могла да даде такова удоволствие на някого, когото обича. Това я караше да иска да го прави отново и отново. Тя се възхищаваше на тялото му, а Пол с удивление откри каква добра ученичка е и все по-често ставаха случаите, когато трябваше да се овладява, за да не я обърне по гръб и да я люби.
— Защо не влезе заедно с мен? — попита я той, когато тя седна на ръба на ваната, за да го насапуниса. — И аз бих искал да те изкъпя.
Тя поклати глава и се опита да му обясни, че й е достатъчно само да го гледа.
— Другата седмица по това време няма да го казваш — захили се той, а после изскимтя, когато тя го плесна.
Беше седем и половина в неделя вечерта, когато пристигнаха обратно в Бристол. Под ръмящия дъжд се потътриха от спирката на автобуса към «Уест Мол». Пол отвори вратата, а Мариан изохка, когато видя писмото от банката и сметката за газта. Мадлен тръгна бавно нагоре по стълбите и спря малко преди първата площадка, за да пусне някого да мине. Човекът мина покрай нея, като едва я погледна, а Мадлен се обърна и го изгледа как тича надолу по стъпалата. Мариан го поздрави и макар че той й отговори учтиво, не показа никакъв признак, че я познава. По намръщената му физиономия разбра, че е сърдит, което си пролича и по това, че тресна вратата след себе си. Мариан вдигна поглед нагоре към Мадлен.
Мадлен беше ококорила очи, втренчена във вратата.
— Кой беше това? — попита тя тихо.
Мариан я изгледа озадачено.
— Матю Корнуол. Що за въпрос?
Мадлен погледна Мариан и зяпна.
— Какво?
— Боже мой — прошепна Мариан, връчи пощата на Пол и се втурна към братовчедка си.
Мадлен се отпусна на стъпалата. Вдигна очи към Мариан и изкрещя:
— Не ти вярвам! Лъжеш!
Но когато Мариан само примигна срещу нея, тя зарови лице в дланите си и избухна в плач.
— Мариан — завайка се тя, — защо все така ми се случва?
Мариан погледна надолу по стълбите към Пол, а той само сви рамене. Като се обърна отново към Мадлен, тя каза:
— Значи мъжът, който току-що излезе, не е онзи… когото си видяла в апартамента на Памела.
— Не — изхълца Мадлен.
— Сигурна ли си?
— Смяташ, че бих могла да забравя някого като този? — изръмжа Мадлен, като посочи към външната врата. — Мариан, този път си мислех, че всичко ще потръгне. Всичко бях планирала, щях да работя много във филма. Щях да докажа на всички, че мога да постигна нещо, щях да се справя. А сега…
— Ще го направиш — успокои я Мариан, седна до нея и я прегърна. — Нали имаш роля? Казали са ти кога и къде да отидеш и който и да е бил той, има нещо общо с филма, иначе…
— Откъде да знам? — сряза я Мадлен. — Може да е бил и някой проклет водопроводчик.
— Сигурно е онзи, на когото дадох пакета — припомни си Мариан. — Нали говори с Дороти?
— А коя е тя? Никога не съм я виждала.
— Може ли да изкажа предположение — обади се Пол, вървейки по стълбите, — че Дороти е чиновничка. Мъжът, с когото спа Мадлен, е главният асистент-режисьор на Матю Корнуол. Казва се Филип Форестър, викат му Уди.
Лицето на Мадлен побледня, когато вдигна към него очи.
— Откъде знаеш? — прошепна тя.
— Срещнах го по стълбите сутринта, след твоето… прослушване.
— Копеле такова! — изсъска злобно тя. — През цялото време си знаел и не си ми казал. — Спусна се към него, но Мариан я хвана, а Пол отстъпи. — Мразя те! — изкрещя Мадлен. — Подлец…
— Мадлен, престани! — извика Мариан. — Пол, помогни ми да я качим по стълбите.
Когато минаваха край апартамента на Памела, Мадлен изкрещя «Онанист». Но дали се отнасяше за Уди, или за Пол, никой не разбра.
— Е? — започна Мариан, след като влязоха в апартамента. Накара Мадлен да седне на дивана и се обърна към Пол: — Какво става тук? Казваш, че си се срещнал с този Уди. Какво ти каза той?
Пол сви рамене.
— Че живея със страхотно момиче и че нямал търпение да види и другата братовчедка. Между другото, ако и ти искаш да играеш второстепенна роля, за теб също ще се намери място.
Мариан още повече се намръщи.
— Но за Мади има ли роля?
— Разбира се. Допълнителна.
— Какво?
— Допълнителна — повтори той. — Нали знаеш — в масовката — минувачка, пазаруваща в супермаркет, нещо подобно. Вървят, но не говорят. Това наричат те допълнителна роля.
— Не! Лъже! — изрева Мадлен. — Нарочно го прави, Мариан, опитва се да ме изкара глупачка.
Мариан отиде до нея, обърна се към Пол и му нареди:
— Направи чай.
Трудно убеди Мадлен да приеме, че е много вероятно Пол да казва истината.
— Нали никой не ти е пратил сценарий? — изтъкна Пол. — Всъщност ти не си се срещнала с режисьора, а той е човекът, който решава кой да участва във филма.
— Какво искаш да кажеш? — смънка Мадлен. — Че този Уди лъже ли?
— Не. — Пол се появи на вратата. — Обикновено първият помощник-режисьор избира участниците в масовката, така че Матю Корнуол вероятно не знае нищо за теб. — Мариан го стрелна с поглед, а той продължи:
— Само се опитвам да ти кажа, че ако Корнуол не знае коя си, тогава може да опиташ отново. Ако те изберат, дори и в масовка, той едва ли не би забелязал момиче като теб, нали? — Сви рамене. — Останалото зависи от теб. Участие в масовката и в случай че направиш впечатление на режисьора, по някакъв начин може да те изберат и за главна роля.
Мариан се обърна към Мадлен.
— Какво смяташ, Мади?
Мадлен премести очи от Мариан към Пол и отново към Мариан.
— Казвам ти, иди във вторник — настоя Пол. — Няма какво да губиш. Освен, разбира се, ако Уди съобщи на Матю Корнуол за станалото, но дори и тогава…
Мадлен затвори очи и отпусна глава назад.
— Не мога да го направя, Мариан — изрече тя. — Няма да отида.
— Но защо? Пол е прав, ти си…
— Помисли си само. Ако този Уди е толкова глупав, че е казал на Пол, когото не познава, няма начин да не е споделил с Матю, нали? Обзалагам се, че се е раздрънкал пред всички и всички ще ми се смеят и ще започнат да ме сочат с пръст още от мига, в който се появя.
Мариан трябваше да признае, че това е напълно възможно, и най-накрая се съгласи да се обади на Дороти и да й съобщи, че Мадлен няма да отиде на снимките. Реши да го направи още в понеделник сутрин, но още като вдигна слушалката, разбра, че телефонът им е откачен.
Като се връщаше от телефонния автомат, Мариан се отби да купи вестник на Пол, тъй като не го бяха донесли сутринта.
— Добър ден, мистър Бигс — поздрави весело тя, когато влезе в магазинчето. — Тази седмица не спечелих от лотарията, а вие?
— Никакъв късмет — отвърна той, докато подаваше рестото на клиента си.
— Няма значение — рече съчувствено Мариан, — ще продължим опитите, нали? В четвъртък ще донеса фиша. Сега ще взема «Индипендънт».
Бигс кимна на помощника си, после заобиколи тезгяха и направи знак на Мариан да се приближи, за да не чуят останалите клиенти.
— На кредит ли взимате вестника? — попита я тихо той.
Вътрешно Мариан се смръзна, но успя да се усмихне и да каже:
— Ако е възможно. Но ако предпочитате, и сега мога да ви го платя.
— За препоръчване е — каза той, а добрите му очи я гледаха с неудобство.
Мариан отвори портмонето си, извади монета от петдесет пенса и му я подаде.
Той я взе и каза:
— Кога смятате, че ще сте в състояние да платите сметката си? Вижте, вече надвишава четирийсет и пет лири и обикновено…
— Какво! — зяпна Мариан. — Колко казахте?
Той я изгледа безпомощно.
— Заради списанията, които малката Мадлен взима, а сега те са много скъпи — обясни й той.
Мариан сведе очи, тъй като не искаше той да забележи колко беше ядосана.
— Разбира се — смотолеви тя. — Ще е възможно ли да платя в края на седмицата?
— Разбира се. Вземете вестника, а аз ще ви върна рестото.
Когато излезе от магазина, хладният вятър беше като балсам за пламналото й лице. Знаеше, че не би могла да каже нищо на Мадлен. След изживяния шок с Уди и Матю Корнуол, тя беше достатъчно разстроена и Мариан не искаше да я натъжава още повече, като й се развика за няколко списания. Но си оставаше въпросът как, по дяволите, щяха да платят на мистър Бигс в края на седмицата?
Едно беше сигурно — за момента телефонът ще остане откачен. Но тогава се сети за Пол, който не беше изгубил надежда да получи отговор от издателя. А и как биха живели и без електричество? Мадлен никога не би го понесла — нямаше да гледа телевизия, нямаше да се суши със сешоар, светлината нямаше да е достатъчна, за да си слага грим. Нямаше да ходи на процедури за разкрасяване, известно време нямаше да излиза вечер. Тогава си спомни за сметките за газта и за писмото от банката. Сърцето й се разтуптя и главата й забуча. Трябваше да се прибере и да направи сметка точно колко са задлъжнели. Но докато тичаше към къщата, изведнъж се сети за заема, който взе от финансовата компания. Трябваше да изплаща по сто лири на месец. Как въобще си е мислила, че ще го погасява?
Бавно заизкачва стъпалата, прилоша й от свитата топка в стомаха. Искаше да отидат в Рим, за да направи Пол щастлив, а също и Мадлен, но сега й беше трудно да повярва каква безотговорност е проявила. Дори не можеше да ги помоли да помогнат с изплащането, защото им беше казала, че е получила парите от застрахователна полица. Боже мили, как е могла да бъде толкова глупава? Как е могла да изпусне нещата до такава степен?
Когато стигна до площадката на четвъртия етаж, спря пред вратата на Памела. Загледа се за миг, после, без да мисли, почука на вратата. Имаше някаква смътна идея, че трябва да обясни на Матю Корнуол за Мадлен, само че какво точно щеше да му каже, нямаше представа. Съществуваше някаква възможност Уди да не му е казал нищо и ако е така, пък дори и да е казал, нямаше причина Матю Корнуол поне да не се види с Мадлен.
Докато чакаше, вътре се чуха гласове. Сякаш се пробуди от сън и изведнъж си даде сметка, че щеше страшно да се изложи. Обърна се, за да избяга бързо по стълбите, но вече беше късно.
— С какво мога да ви помогна?
Мариан се обърна, изненадана от женския глас. Жената беше около трийсетгодишна, обута с джинси, с анорак и с голям лек индийски шал върху раменете. Тя се усмихваше, но от държанието й Мариан разбра, че бърза.
— Не, не — заекна Мариан. — Всъщност бих искала да говоря с мистър Корнуол.
— Съжалявам — каза жената, — в момента имаме продуцентска сбирка и той е зает. Мога ли да му предам кой го търси?
Мариан се изчерви.
— Ами, казвам се Мариан Дийкън. Живея на горния етаж.
— Добре — усмихна се тя. — Ще му предам. — Облегна се на вратата и се загледа в прозореца на площадката. — Проклет дъжд. Целият ни план се провали заради него, затова сигурно срещата ни ще продължи целия ден, а ако успеем да се организираме, ще имаме нощни снимки. Така че ако искате да се срещнете с Матю, по-добре е да изчакате до края на седмицата.
— Добре — отговори Мариан. — Благодаря.
Понечи да тръгне, когато жената изрече:
— Мариан Дийкън ли казахте?
От начина, по който произнесе името й, сърцето на Мариан се сви. Значи всички знаят за Мадлен.
— Да — отговори тихо тя.
— И живеете на горния етаж?
Мариан унило кимна.
Жената я изгледа особено, после бързо хвърли поглед през рамо и започна тихо:
— Между нас да си остане, имали сте късмет, че онази вечер се е случило с Уди. Разбира се, и той не би могъл да бъде извинен как се е възползвал от вас и ви е оставил с впечатлението, че той е Матю, но по начина, по който го разказва, вие сте си била пийнала и не сте му дали възможност да си отвори устата. Както и да е, ако Матю беше тук и се бяхте опитали по този начин да го свалите… — Тя потрепери. — Матю разбира от жени, които… Но това е друг разговор. Работата е там, че ние наистина имаме нужда от участници в масовката, така че ако все още се интересувате…
— Всъщност, говорите не с когото трябва. Не бях аз, а братовчедка ми, Мад… — Спря се, тъй като се почувства предателка.
— Мадлен! Точно така. Мислех…
— Матю Корнуол знае ли какво се е случило?
Жената кимна.
— В такъв случай ще имате ли нещо против, ако не му казвате, че съм го търсила? Смятам, че е по-добре да забравим за станалото.
Жената сви рамене.
— Щом така искате.
Когато Мариан влезе в апартамента, Мадлен беше в банята, а Пол спеше. През последните няколко дни той проявяваше всички симптоми на сериозна настинка, която според Мариан прерастваше в грип. Влезе на пръсти в спалнята и сложи ръка на челото му. Той се размърда.
— Как се чувстваш? — попита го тя.
Пол примигна и се опита да стане, но усилието беше твърде голямо за него и отново затвори очи.
— Ужасно — изграчи той.
— Струва ми се, че имаш температура — каза му Мариан. — Да извикам ли доктор?
Той поклати глава и като го целуна нежно по бузата, Мариан отиде да съблече палтото си.
— Свърза ли се с Дороти? — извика Мадлен от банята.
Мариан бутна вратата и седна на края на тоалетната чиния.
— Съвсем нормално мина. Очевидно планът им се е променил, така че днес няма да има нищо. Как си сега?
Мадлен сви рамене.
— Как мислиш? Като човек, на когото въобще не му върви. А когато видях Матю Корнуол… — Въздъхна.
— Нямаше да е толкова лошо, ако не беше толкова ужасно красив. Боже, наистина този път загубих. Искам да кажа, че до него даже и Пол… Смяташ ли, че наистина съм провалила шансовете си?
— Май да — трябваше да признае Мариан. — Освен това външният вид не е най-важното. Може Корнуел да е ужасен човек. Или пък да има щастлив брак.
Мадлен извади дългия си крак от пенестата вода и го заоглежда оценяващо.
— Не мислиш ли, че напълнявам? — попита тя.
— Не — отвърна Мариан. След като Мадлен провери и другия си крак, каза: — Мади, трябва да си поговорим за пари.
Мадлен изохка и се потопи във водата.
Мариан я изчака да се покаже.
— Смяташ ли, че ще можеш да ходиш по-често на работа през седмицата? Струва ми се, че сме загазили повече, отколкото предполагах.
— Ако е така, чия е вината?
— И аз имам вина. Ти също.
— Какво мислиш да правиш?
— Да се обърна и към други агенции и да си потърся работа на непълен работен ден в някой универсален магазин. От банката ми взеха чековата книжка и ми казаха да не издавам повече чекове, докато не се възстанови преразхода.
Последва плясък на вода и Мадлен седна.
— Не говориш сериозно, нали? Кога стана това?
— Миналата седмица — отвърна Мариан. — Колко пари имаш?
— В банката — нищо. Всичките ми пари са в чантата.
— Добре, когато свършиш, по-добре да седнем и да прегледаме всичко.
— А Пол?
— Струва ми се, че е болен. Освен това парите му са у мен.
— Като истинска съпруга! Подай ми кърпата и ако можем да си го позволим, не бих имала нищо против чаша чай.
Положението им беше много по-лошо, отколкото се страхуваше Мариан. Всичките им ресурси възлизаха на малко повече от сто лири. Трябваха им хиляда и сто лири, за да изплатят сметките си.
— Не е нужно да покриваме разходите по кредитните карти наведнъж — каза Мадлен. — Можем да правим месечни вноски.
— Да, но какво ще кажеш за газта и електричеството? И за двете трябва да платим веднага, а обещах и на мистър Бигс да се разплатим с него до края на седмицата. Освен това трябва храна, нея с какво ще вземем? Другата седмица идва ред на наема.
— Боже мой! — изохка Мадлен. — Както я караме, ще свършим на улицата. Има само един изход.
Стрелна Мариан с очи, но тя като забеляза погледа й, поклати глава.
— Не. Не мога пак да искам от мама. Няма да е честно. Ние вече похарчихме практически всичко, което тя получи.
— Добре, какво друго ни остава?
— Не знам.
Следващите три седмици бяха истински кошмар. Мариан отиде до Управлението на електрическата компания и уреди да платят задължението си на части. Мадлен направи същото с газовата компания. Не обърнаха внимание на съобщението за наема, избягваха мистър Бигс и изпратиха по десет лири за погасяване дълга по кредитните си карти. Макар и да не казваше на другите, Мариан продължаваше да попълва фишове за тотото и изпращаше парите със запис с почти напразната надежда, че може да стане чудо.
След една седмица Пол оздравя от грипа, но тогава пък Мариан се разболя. Когато тя се оправи, Мадлен легна, така че колкото пари имаха, те постепенно се стопиха поради невъзможността им да ходят на работа. Мариан не мигваше нощем и като знаеше, че е просрочила първата вноска за заема, изстиваше от ужас.
Реши, че трябва да каже на някого всичко. Цял ден се измъчва върху въпроса дали да сподели с Мадлен, или с Пол, но взе решението, когато Пол се върна от пощата и я завари да плаче.
— Няма какво друго да се прави — заяви той, когато тя му разказа. — Ще трябва да си намеря работа.
— А какво ще стане с писането ти?
— Ще почака. Не — спря я Пол, когато тя започна да протестира, — ти си взела заема заради мен и аз трябва да го платя. Освен това достатъчно дълго живях на ваш гръб.
— Не е вярно! — извика Мариан. — Всяка седмица ми даваш пари и те са два пъти повече, отколкото аз печеля.
— Въпреки всичко трябва да намеря работа. — Прегърна я и я притисна силно. — Ти си такова идиотче — да попаднеш в цялата тази каша заради мен. Но аз те обичам и щом Мадлен оздравее и излезе от спалнята, ще ти го докажа.


— Сто хиляди лири — повтори Мариан, опитвайки се с много усилие да придаде весела нотка на гласа си.
Мадлен вдигна плътно начернените си мигли и изгледа Мариан с цялото презрение, което виолетовите й очи можеха да изразят.
— Млъкни! — кипна тя, обърна се и нарисува едно кръгче по изпотения прозорец на кафенето. Отвън минаваха хора, свити под чадърите, които силният вятър обръщаше. Те прехвърляха тежките чанти с покупки от една ръка в друга.
Мариан гледаше тревожно лицето на Мадлен, все още бледо от грипа, което сега бе застинало в презрителна гримаса. Явно, че този път детинската им игра нямаше да помогне.
Огледа влажното претъпкано кафене. Няколко мъже гледаха към Мадлен, но тя беше твърде разстроена, за да ги забележи. Тя започна да почуква с лъжичка по захарницата.
— Пари, пари, пари! — извика Мариан и навря лицето си в Марианиното. — Нищо чудно, че седим тук като последни отрепки, след като нямаме нищо. Не ме гледай така — глупавите ти малки очички направо ми действат на нервите.
— Нещо друго да желаете?
Мадлен вдигна очи и видя келнера, застанал с тефтер и химикалка пред тях, но тъкмо да поклати отрицателно глава, Мариан се намеси.
— Още едно кафе, моля.
Преди да тръгне, келнерът отнесе използваните чаши и избърса с влажна кърпа мушамата. Мадлен изчака, взирайки се в Мариан, но братовчедка й гледаше втренчено през прозореца.
— Какво, по дяволите, ти става? — избухна Мадлен, щом келнерът се отдалечи. — Много добре знаеш, че нямаме пари да го платим.
— Иначе ще ни изхвърлят, а навън вали. Пол още го няма.
— Мариан, бяхме пресметнали всичко до последното пени. Една порция ядене и две кафета. Това прави пет лири, а ние имаме точно толкова. Откъде мислиш, че ще вземем тези осемдесет пенса? — След като Мариан не й отговори, Мадлен грабна чантата си и се изправи. — Тръгвам си — изрече твърдо. — Сама се оправяй.
— Мади, седни.
— Ако откажеш кафето.
Мариан сведе очи към ръцете си, които бяха хванали пластмасовата солница.
— Няма смисъл — изрече тихо. — Няма с какво да платим и яденето, така че още едно кафе няма да промени нещата.
Мадлен бавно седна отново.
— Купи го, нали? — изсъска тя.
Мариан кимна безмълвно.
— Тъпа крава! — Мариан трепна от обидата, но Мадлен продължи. — Телефонът ни е прекъснат, нямаме пари за наема, затрупани сме от сметки, не можем да си позволим да ядем, а ти отиваш и даваш последните ни пет лири за някакъв тъп лотариен билет!
Мариан вдигна поглед.
— Може да спечеля — оправда се тя с глупаво оптимистична усмивка.
Мадлен замахна, но Мариан се отдръпна и ръката на Мадлен остана във въздуха.
— Да спечелиш! — присмя й се тя. — Някога да си печелила? Цял живот само губиш, затова какво, по дяволите, те кара да мислиш, че този път ще спечелиш?
Очите на Мариан се напълниха със сълзи. Намираха се в толкова затруднено положение, че правеше отчаяни неща. Лотарийният билет беше нещо като израз на защита и той наистина й донесе моментна радост, но сега горчиво се разкайваше за неразумността.
Раздразнението на Мадлен отмина с шумна въздишка.
— Съжалявам. Хайде, не плачи. И двете сме в тая каша. Освен това знаеш, че не го мисля.
— Какво не мислиш?
Нито една от двете не видя, че Пол се приближава. Беше застанал над тях, а от русата му коса върху яката на якето му се стичаха капки дъжд, черните му вежди бяха събрани навъсено. Сърцето на Мадлен се обърна, когато той се усмихна и прибра косата на Мариан зад ухото й. Като забеляза сълзите й, той веднага седна.
— Как мина? — попита Мариан, преди той да се поинтересува защо плаче.
Той сви рамене и избърса мокрото си лице с хартиена салфетка.
— Секретарката не можа да намери ръкописа, а монетите ми свършиха, преди тя да се върне на телефона.
Говореше с лекота, но Мариан разбра какво разочарование изпитваше той. Повече от два месеца, откакто беше занесъл ръкописа в Лондон, а все още нямаше отговор. Тя понечи да каже нещо, но той сложи пръст върху устните й и поклати глава.
— Така че последните ми пари отидоха за безплоден телефонен разговор — въздъхна той. — Вече можете да кажете, че съм просяк. А вие? Има ли някаква възможност за кафе?
— Мариан е изхарчила парите ни, за да купи лотариен билет — издрънка Мадлен.
Мариан цялата се изопна от нерви. Помоли се Пол да не й се сърди. Той се усмихна и хвана ръцете й.
— Какво да правя с теб? — засмя се, а лицето му грейна от любов. Наведе се и прошепна нещо в ухото й.
На Мадлен й идеше да изкрещи. Когато лицето на Мариан стана червено като изкуствената покривка на масата, тя скочи на крака, стиснала чантата към гърдите си.
— Е, докато вие двамата седите тук и се държите, сякаш не ви е грижа за света, аз ще отида да уредя сметката. А ти, Мариан Дийкън, тръгваш още утре за Девън да изпросиш малко пари от майка си.
Лъчезарният вид на Мариан помръкна.
— А пари за път? — меко възрази тя.
— Ще напишеш чек и ще кажеш, че си изгубила картата си. Не се връщай, докато…
Мариан се обърна към Пол.
— Мога да използвам телефона тук! — извика тя. — Ще се обадя на издателя, за да разбера какво е станало.
С презрително сумтене Мадлен излезе от кафенето. С ъгълчето на окото си Пол я гледаше как върви. Знаеше как тя ще плати сметката. Чудеше се само дали съдържателят ще се задоволи само с един поглед към великолепните й гърди.


Пета глава

Мариан гледаше майка си с трогателна смесица от съчувствие и любов. Дребното й набръчкано лице щастливо се усмихваше, докато наливаше чай от най-хубавия им порцеланов чайник и разказваше за работата си на чистачка, която бе успяла да намери в училището.
— Нали помниш учителката си мисис Уеб? — Остави чайника и отряза две филии домашен кейк. — Редовно пита за теб и Мадлен.
Мариан взе парчето кейк и усети как една буца стегна гърлото й. Знаеше, че майка й рядко прави нещо, тъй като вече нямаше за кого.
— Как е мисис Уеб? — попита тя.
— Оплаква се от крака си. — Сивите очи на Силия проблеснаха. — И от гърба, стомаха и вратните шипове.
Мариан се усмихна виновно, после се намести в ъгъла на дивана до фотьойла на баща си, където винаги сядаше като малка. Гризеше я вината, че е забравила майка си, след като срещна Пол, и затова й беше трудно да говори. А като знаеше, че на Мадлен й бяха нужни две седмици, за да я накара да замине за Девън, това още повече усложняваше нещата.
Стаята, в която седяха, не бе променена от години — малка и претрупана, с тапети на рози, бюфет с орнаменти, сувенири, снимки. Старият фотьойл на баща й все още стоеше до камината, възглавничките бяха оправени, а на ръкохватките имаше покривчици, плетени на една кука, сякаш той ей сега щеше да се върне и да седне. Видя как по навик майка й извади кърпа за прах от джоба на престилката си и я прокара над решетката. Вече наближаваше шейсет и макар че годините й личаха, тя все още се поддържаше, всеки петък ходеше на фризьор за миене и изсушаване, винаги обличаше спретната рокля за играта на бинго някъде до Британския легион, където ходеше два пъти седмично. Почувства толкова силен прилив на обич към майка си, че се наложи да отмести очи, иначе щеше да се разплаче. Тя беше най-добрата и мила жена, която би направила всичко за всекиго, без да очаква каквото и да е в замяна. Не беше особено добре образована, всъщност нито един от родителите на Мариан не беше… «По онова време нямаше пари и възможности», винаги казваше баща й.
След чая Мариан и Силия, хванати ръка за ръка, отидоха до църквата Мариан да сложи цветя на гроба на баща си. На връщане мисис Купър беше излязла пред портата си и те спряха да побъбрят. Тя искаше да знае какво правят момичетата на мисис Дийкън в Бристол, Мариан беше ли си намерила хубава работа. Мариан трябваше да признае, че не е успяла, нито пък Мадлен. Мисис Купър не изрази изненада относно Мадлен.
— Все пак тя не е ходила в университет, нали?
Мисис Купър никога не бе имала добро мнение за Мадлен, откакто Мадлен я бе нарекла любопитна, дърта брантия, която вре носа си в чужди работи. Тогава Мадлен беше тринайсетгодишна. Мисис Купър беше изтичала при мисис Дийкън, за да й съобщи, че е видяла Мадлен на полето с едно от момчетата от фермата Дъндридж.
По онова време хората непрекъснато се оплакваха от Мадлен, но нито Мариан, майка й или баща й вярваха на приказките им. Вярно, че беше малко буйна — Силия беше готова да го признае, но на момичето не му ли стигаше, че бе изоставено от родителите си, и то когато беше само на осем години.
Никой не можеше да твърди, че Мадлен е страдала от липса на любов. От деня, в който дойде да живее в малката им къща точно до Трънто, всеки я гледаше като зеницата на окото си, особено чичо й. Мариан беше сигурна, че неговата любов бе причината Мадлен сега да е такава. Братовчедка й рядко говореше за него, но Мариан знаеше, че Мадлен много тъжи за загубата на чичо си и копнее за някой, който да я закриля и да я обича като него. Тези мисли подсетиха Мариан за първия път, когато Пол й каза, че я обича. Сърцето й се сви от болка. Вече й липсваше.
— Мислиш си за онзи твой млад мъж, нали? — обади се майка й.
Мариан вдигна очи, когато майка й влезе в стаята, бършейки ръцете си с кърпа.
— Кога ще ме запознаеш с него? — поинтересува се Силия.
— Имам негови снимки — каза Мариан и отвори чантата си. — Направихме ги в Рим.
— Да, бях забравила, че тримата ходихте в Рим. Дай да ги видя. — Бавно разгледа първите снимки и вдигна глава. Лека червенина покри напудрените й бузи и стеснителната усмивка й придаде още по-измъчен вид. — Това е Рим, нали?
Мариан се усмихна.
Майка й се замисли.
— Италия. Хубаво е. Изглежда неподдържано с влажните петна по стените и рушащите се покриви. Мариан, това ли е твоят млад човек?
Мариан погледна майка си през рамо.
— Да, това е — отговори гордо тя.
— Какво ли би казал татко ти, ако го видеше?! Много е хубав. На колко години е?
— На трийсет.
Силия се намръщи.
— Малко възрастен, а?
Мариан се разсмя.
— Това лято ще навърша двайсет и три, мамо.
— Е, да. Сериозно ли ходите?
— Ами…
— Не сте ли говорили за сватба?
Мариан сви рамене.
— Ще видим — отговори тя.
Силия отново погледна снимката.
— Защо не го доведе със себе си?
Мариан стрелна с очи майка си, а после се усмихна.
— Да му се обадя ли? Би могъл още утре да вземе първия влак.
Очите на Силия светнаха.
— Обади му се. Ще дадем материал на мисис Купър да поклюкарства, ако доведеш приятеля си, нали? Ще отида да сложа пържолите, докато ти му позвъниш.
Мариан тръгна по коридора, но се сети, че телефонът им в Бристол е прекъснат. Пол нямаше пари, за да си плати билета за влака, а и трябваше най-сетне да открие на майка си истинската причина за посещението си. Седна на стълбата и оклюма глава. В каква ужасна каша се забърка! Не можеше да си намери работа, Мадлен се възстановяваше след грипа, а през последните две седмици се хранеха само с оскъдните средства на Пол.
Когато тя влезе в стаята, Силия Дийкън бе пъхнала ръце в джобовете на престилката си и ласкавите й невинни сиви очи се взираха в камината. Сърцето на Мариан се сви от нетърпението в очите на майка й.
— Не мога да се обадя, мамо. Телефонът ни е прекъснат.
Силия я изгледа неразбиращо.
— Прекъснат ли?
— Не можахме да си платим таксата.
— О!
След малко Силия се усмихна и се изправи.
Потупа Мариан по рамото.
— Глупаво момиче, трябваше да ми кажеш по-рано. Сигурно за това си дошла, не е ли така? Сега да видим какво може да се направи.
Тя дръпна едно чекмедже от страничната маса и извади чантата си.
— Не, мамо. — Мариан хвана ръцете на майка си. — Не е само телефонът. Много по-лошо е.
Докато дъщеря й разказваше за дълговете към банката и за кредитните карти, за заема от финансовата компания, за неплатените сметки за газта и електричеството и за заплашителните писма от банката, Силвия отначало се смая, но постепенно, лека-полека се оживи.
— Вече седем седмици не сме си плащали наема. Нямаме нито пени — довърши Мариан.
Силия клатеше глава.
— В хубава каша си се забъркала — каза тя. — И то при твоето образование. Няма какво друго да се прави — утре сутрин ще се наложи да отидем до пощата и да изтеглим малко пари. Мила моя, какво би казал бедният ти баща?
Мариан много добре знаеше какво би казал баща й. «Защо искаш пари от майка си на нейната възраст? И без това получи по-голямата част от застраховката, останалото е нейно, а не твое.» Тя много добре чуваше гласа на баща си и бе съгласна с всяка негова дума. «Тя няма за какво да ги харчи.» — Това бяха думите на Мадлен, когато седмица по-рано Мариан й изтъкна почти същите доводи като на баща си. «С радост ни ги дава, знаеш го много добре. За нея това е доказателство, че някой има нужда от нея» — настояваше Мадлен.
Когато на другата сутрин излязоха от пощата, Силия подаде един плик на дъщеря си.
— Оставих десет лири — прошепна й тя. — Не исках да затварям сметката. Но това е всичко, което остана, Мариан, така че отсега нататък, вие, момичета, ще трябва да разчитате само на себе си.
Мариан едва преглътна чувството си за вина. Докато се взираше в плика, разбра, че няма да може да го направи. Просто не можеше да вземе последните пари на майка си и да я остави без нищо. Пъхна плика обратно в ръцете на Силия.
— Не мога — каза тя. — Не бива да го взимам, мамо.
— Хайде, не бъди толкова глупава. Явно, че сте изпаднали в беда. Ще трябва да излезете от това положение. Не можете ли да си намерите работа? Мадлен още ли разнася поздравления за рождени дни? — Без да гледа майка си в очите, Мариан кимна. — Тогава двете ще трябва да се научите да живеете според доходите си. Щом се прибереш, кажи на Мадлен да ми се обади от автомат, искам да си поговоря с нея. Тя не ми звъни често. Нито пък ти. Хайде да се приберем и да изпием по чаша хубав чай, преди да тръгнеш.
Очите на Мариан бяха пълни със сълзи.
— Знаеш ли, ти си най-добрата майка на света.
— Хайде, мила, стегни се.
— Мога ли да остана още една вечер? — каза Мариан, докато вървяха към входната врата.
— Разбира се, че можеш. Няма защо да ме питаш, това е твой дом. Сега ще отида да обеля картофи за вечеря, а ти се качи и сложи парите в куфара си. И ако останат, разделете си ги с Мадлен.
— Разбира се — отговори Мариан. Тъкмо щеше да тръгне нагоре по стълбите, когато се обърна. Майка й гледаше след нея. Изведнъж всички съпротивителни сили я напуснаха, тя се хвърли към нея, прегърна я и се разрида.
— Обичам те, мамо — изхълца Мариан.
— Знам, мила — каза Силия и я потупа по гърба.


Очите на Мадлен се насочиха към огледалото, за да видят отражението на Пол. Той седеше в леглото, един чаршаф едва покриваше голотата му.
— Искаш да кажеш да го откраднем? — прошепна тя.
Единственият му отговор беше една любезна усмивка, докато слагаше ръце на тила си.
Мадлен се завъртя на столчето пред тоалетната масичка, забравила за липсата на осветителна крушка, и се обърна към него. Беше прехапал долната си устна, очите му бяха притворени, на лицето му грееше полугальовна усмивка, която обикновено пазеше за Мариан. Мадлен почувства тръпки — дали защото я гледаше тъй съблазнително, или предложението му беше толкова безсрамно — не можеше да каже.
Изкикоти се.
— Не говориш сериозно, нали?
Той взе чека от леглото до себе си и прочете:

«Да се изплати на мис М. Дийкън сумата от седемстотин и петдесет хиляди лири.»

Мадлен се взираше в него. Откакто двамата мъже от лотарията пристигнаха вкъщи предния ден, дали и на него не му се въртеше същата мисъл, както и на нея?
— Вие ли сте мис Дийкън? — беше попитал единият от тях.
Естествено, тя потвърди, защото наистина бе така. Едва когато ги покани вътре и й обясниха защо са дошли, тя разбра, че всъщност търсят Мариан. Разбира се, че трябваше веднага да им изясни объркването, но тя ги остави да говорят. Казаха й, че молбата й да не се дава гласност ще бъде удовлетворена и че някакъв финансов съветник щял да се отбие, за да се види с нея през следващите няколко дни. Мадлен изслуша всичко — твърде смаяна бе, за да проговори. Единствената й мисъл бе, че ако не беше изпратила Мариан в Девън… Но по-далеч в мислите си не отиваше.
Забеляза, че Пол все още я наблюдава. Чу как Матю Корнуол затвори прозореца на долния етаж, но повече мисли не му отдели. Ако правилно четеше израза на лицето на Пол, повече нямаше да има нужда от такива като Матю Корнуол. Но не беше възможно Пол да има такова ужасно намерение. Твърде… прекалено беше. Не можеха да вземат чека и да изчезнат, без да кажат и дума на Мариан. Не можеха ли? Как щеше да узнае Мариан?
Пол се прозина. Знаеше, че тя се бори със съвестта си.
— Тя би ги поделила с нас — каза Мадлен.
— Вярно е.
Очите й се впериха в чека, а после бавно се преместиха към Пол. Докато го наблюдаваше, си спомни всичко, което бяха правили през последните четирийсет и осем часа и изпита толкова силно желание и победоносно чувство, че се изсмя рязко. Той ще бъде неин, тя ще вземе парите, ще има всичко!
Като видя как са щръкнали пъпките й, Пол отхвърли чаршафа и й направи знак да отиде до леглото. Тя се изправи, но преди да се приближи до него, поиска да се увери.
— Какво ще й кажеш? — попита го тя.
Той сви рамене.
— Какво има за казване?
— Тя мисли, че я обичаш.
— Знам.
— А ти обичаш ли я?
Той я изгледа изпитателно, напрегнатият му поглед се плъзна от краката до върха на главата й. Спорно бе кой бе по-красив от двамата — тя или Пол, но в случай че беше забравил колко е съвършена нейната хубост, Мадлен разкопча пеньоара си и го пусна на пода.
— Чакаш да ти кажа, че съм влюбен в теб ли? — попита я той.
— А не си ли?
— Не.
— Влюбен си, знаеш много добре. Аз съм мис М. Дийкън.
Той присви очи само за част от секундата и след това се разсмя.
— Седни тук — каза той и й посочи ерекцията си.
Тя послушно се качи върху леглото. Щом се настани върху него, той хвана гърдите й и се поизправи, за да пъхне езика си в устата й. Тя отвърна на целувката му, засмука устните и езика му, а в това време пенисът му се вдигна от корема му. Тя бавно се наведе към него и изпъшка, усещайки дължината на целия му пенис, който я изпълни. Той я отдалечи, за да я погледне с разрошена над лицето коса и влажни раздалечени устни.
— Раздвижи се — каза й Пол. После навлезе рязко в нея и изръмжа: — Хайде, чукай ме.
Очите й се помрачиха и той се засмя.
— Чукай ме — повтори той и лекичко я плесна по гърдите. — След това ще ти кажа колко много те обичам.
— И че ме обожаваш — измърмори тя, като се облегна на ръце от двете страни на възглавницата.
— Боготворя те. — Пъхна лице между гърдите й и стисна пъпките й.
— Да, точно така — изохка тя, като въртеше задните си части. Когато започна да се движи все по-бързо, гърдите й се разлюляха тежко и той се отпусна назад в леглото, за да ги наблюдава, ръцете му бяха обхванали кръста й, а тазът му се движеше нагоре-надолу. Когато тя започна да губи контрол, наведе глава и извика: «Помогни ми! Помогни ми!». Той я погали по бедрата, но пръстите му спряха преди да стигне мястото, където краката й се съединяваха. «Помогни ми!» — изпищя тя. Той отстрани косата от лицето й и я придърпа напред. Тя отвори широко очи и изведнъж той почувства как като мощна вълна семенната му течност се изсмуква от тялото му. Никога не беше изпитвал подобно нещо — силата, незадоволеният й копнеж, похотливостта на погледа й като че обезоръжи самообладанието му и като че цялото му тяло експлодира.
— Чукай ме! — изкрещя той, като започна бързо да я удря с бедра и пъхна пръсти между краката й.
— Боже мой! — прошепна тя. — Да, точно така. — Очите й пламтяха, вторачени в неговите, горещина се разля в слабините й.
— Хайде! — извика той. — Ела! Сега! — При всяка дума спермата му се изливаше в нея. Той я стисна, когато усети как мускулите й се свиват около него и виковете й изпълниха стаята с оглушително ехо.
Едва след два часа най-накрая успяха по-спокойно да разменят по някоя дума. Мадлен вече беше облечена и го чакаше във всекидневната, където само половин час по-рано се бяха любили на стола. Наведе се напред и отново погледна чека, сложен върху кашона, който служеше за тоалетна масичка. Сърцето й бе обхванато от яростна алчност, която изгаряше тялото й, тя не успя да издържи на напрежението, стана и отиде до прозореца. Имаше го. Беше неин, както и седемстотин и петдесет хиляди лирички!
Беше взела вече решение. Обмисли го грижливо, изчаквайки чувството й за благоприличие да вземе връх и да разбие на парченца мечтата й. Но това не се случи. В съзнанието й бъдещето нямаше определени контури, макар че географски се пренасяше с лекота и блясък от континент на континент. Едва когато се опита да си представи как тръгва от Бристол и как навлиза в пълния с обещания нов живот, тя се обърка и развълнува. Изпълни я такова въодушевено очакване, каквото не беше изпитвала никога. Отсега нататък щяха да бъдат само тримата — Пол и Мадлен, и печалбата на мис М. Дийкън — на мис Мариан Дийкън.
Пол имаше замислен вид, когато влезе в стаята. Отиде до пишещата си машина и пъхна лист хартия. Отстъпи назад и каза:
— На твое разположение е. Предполагам, че ще й оставиш бележка.
— Ти си писателят.
— Ти си от семейството й.
— Тя е влюбена в теб.
Той като че се обърка, после седна и покри лицето си с длани.
— Какво има? — нервно попита Мадлен, след като няколко минути го наблюдава как стои така.
Той вдигна очи и тя забеляза, че е сърдит и нещо повече — че изпитва болка.
— Мадлен, поне един път си представи, че има и някой друг, освен теб. Погледни ме! Не разбираш ли какво ми коства това? Господи, толкова си красива, че направо разкъсваш сърцето ми. Но не разбираш ли как ненавиждам слабостта си към теб? Как се мразя, че не мога да спра да те желая! Не знам какво се случи в мига, в който легнах с теб, но сега ме хвана, Мадлен. Ти това искаше, нали?
Думите му изпълниха пространството около тях. Тя пое дълбоко дъх. Задържа го, сякаш чакаше думите му да попият в тялото й, да се наслади на декларацията му, че е неин.
— Исках го. — Опита се да прикрие ликуването си, но тържеството й звучеше в гласа. — Желая много повече от това.


— Върнах се — извика Мариан.
Затвори вратата след себе си, пусна чантата на пода и съблече палтото си. След като забеляза, че то висеше единствено на закачалката, я заболя, че няма кой да я посрещне.
Вдигна чантата си и я занесе в спалнята, а след това влезе във всекидневната. Потръпна. Сигурно цяла сутрин не е имало никой, защото студът в стаята показваше, че камината не е горяла. После й хрумна, че газта също може да е спряна, и бързо отиде да провери. Огънят лумна, тя се усмихна и за миг се успокои.
Отиде в кухнята и се замисли какво да им купи от супермаркета, за да ги изненада с почерпка. Нещо привлече погледа й към масата. Намръщи се. Имаше някаква промяна. Върху масата нямаше нищо. Дръпна стола, за да провери дали Пол не е преместил някъде другаде пишещата си машина. Но защо да го прави? Очите й обходиха стаята.
Сърцебиенето й се ускори и ръцете й започнаха да треперят, когато установи, че страниците от новия му ръкопис също липсват. Веднага се обърна към полицата над телевизора и се стресна, когато видя, че книгите му също ги нямаше. Въпреки ужасния страх, който пропълзя по гърба й, тя изтича в спалнята и отвори вратата на гардероба. Празните закачалки издрънчаха.
Тя отстъпи смаяна, с изцъклени от ужас и изненада очи. Ушите й забучаха, гърлото й се стегна, езикът й пресъхна. Усети как една буца заседна на гърлото й. Препъвайки се, стигна до банята, където Пол държеше самобръсначката и четката си за зъби, но тях също ги нямаше.
— Пол — прошепна тя. Обърна се и тъй като още не можеше да възприеме станалото, се върна обратно във всекидневната. Втренчи се в масата, като че ли с волята си можеше да върне пишещата машина. Затвори очи и ги покри с ръце, в тъмните дълбини на съзнанието й изплува образът му.
— Пол — изрече тихо. — ПОЛ!
Викът й отпуши страха, който се събираше в душата й, и тя се отпусна на колене, заровила глава в ръце, сякаш искаше да се защити от силната болка.
— Не! — изхълца тя. — Моля те, Господи, не!
Опря се на дивана и когато вдигна глава, лицето й бе сиво, а очите — широко отворени, с тъмни кръгове под тях. Загледа се във възглавниците, килима, огъня и към тъмния екран на телевизора. Стори й се, че чува смеха му, и се стрелна към коридора. В мрачното помещение имаше ивица светлина, която се отразяваше от вратата на спалнята. Нищо не помръдваше. Гърдите й се надигнаха и тя почувства раздираща болка. Стисна главата си с две ръце, щом жуженето в ушите й започна отново.
— Не, не може да е вярно. Не е вярно — извика тя. — Мади! О, Мади, къде си?
Минаваше час след час, а тя все още седеше на пода и чакаше. От време на време по някоя сълза се стичаше по лицето й, болката се усилваше много повече, когато плачеше. Минаваше среднощ, когато се изправи на крака. Отиде до прозореца. Нощното небе бе черно и на него не се виждаше нищо. Стоеше, загледана в него, поиска да се раздвижи, но я беше страх. Боеше се да мисли, да отпусне чувствата си, да проумее.
Най-накрая се насили. Като в транс стигна до спалнята. Запали лампата и примигна, защото светлината като че прониза очите й. Предпазливо се придвижи до гардероба и отвори другата врата. Тогава цялата и ужасна истина й се изясни.
Цели две денонощия нито яде, нито спа. Просто седеше на ръба на леглото, без да може да стане. Щом речеше да го направи, стягаше я толкова силна и режеща болка, че единственото, което искаше, бе да умре. Всякакво движение отвън привличаше погледа й към вратата, но никой не идваше. Претърси апартамента с надеждата, че ще намери бележка, но не откри нищо. Не пристигна и писмо.
На третия ден се изми, облече се и отиде да плати телефона. Отново почака, но никой не позвъни. От библиотеката се обади в агенцията за стриптийзьорки по поръчка, даже отиде във винарната. Никой не ги беше виждал.
Докато крачките я отнасяха обратно към Клифтън, мина покрай музея. Постоя навън около час. Беше затворила очи и си мечтаеше да може да върне времето назад. Когато отново ги отвори, се стъписа от живота, който продължаваше около нея. Сърцето й изпомпваше самотата във вените.
Отиде до банката и плати дълговете. От супермаркета си купи кутия с боб и малко хляб. Попълни си фиша за тотото и купи вестник «Индипендънт».
Няколко дни ходи на работа, след това се разхождаше с часове. Страх я беше да се върне в студения и празен апартамент. Постепенно парите, които майка й беше дала, започнаха да привършват и тя разбра, че ще трябва да се стегне.
Срещна Джейни в «Замъка». Джеки и Шарън й я представиха — Джейни отчаяно търсела съквартирантка.
— Може да ти стане по-леко, ако има някой край теб — мило й каза Джеки. — Защо не я вземеш при себе си за известно време?
— Наистина ли не знаете къде е Мади? — попита Мариан.
Джеки поклати глава, после преглътна буцата, заседнала на гърлото й. Никога не беше виждала такава мъка в очите на човек.
Когато Мариан излезе от бара с Джейни, Шарън се обърна към Джеки.
— Смяташ ли, че някога ще се оправи?
— Не знам. Но съм сигурна, че трябва да я държим под око.
— Защо?
— Струва ми се, че би могла да направи нещо, за което после горчиво ще съжаляваме.
— Какво искаш да кажеш?
Джеки погледна Шарън право в очите.
— За нея те бяха целият живот, Шарън, и ако не се върнат, смятам, че ще се самоубие.
Мариан въведе Джейни във всекидневната. Джейни започна да рови в обемистата си брезентова торба и извади портмоне.
— Двеста лири капаро. Достатъчно ли е?
Мариан кимна.
— Искаш ли кафе? — предложи тя.
— Да, защо не? Ако искаш, аз ще го направя. Трябва да се сприятеля с новата съквартирантка, нали?
Мариан се взря в нея. За секунда си представи, че вижда лицето на Мадлен, но после то отново се превърна в Джейниното.
— Аз ще го направя — смънка тя. Когато отиде в кухнята и включи чайника, очите й се напълниха със сълзи. Чуваше как Джейни се движи в съседната стая. Стана й толкова зле, че трябваше да се хване за ръба на мивката, вдигна рамене и започна да диша на пресекулки.
— Моля те, Господи, не ми позволявай да рухна — прошепна тя.
— Каза ли нещо? — каза Джейни, когато влезе в кухнята.
Мариан бързо се извърна и поклати глава.
— Искаш ли захар? — подсмръкна тя.
— Не. Но обичам музиката. А ти, Мариан? Обичаш ли музика?
Изведнъж целият апартамент оживя.


Шеста глава

Беше седем и петнайсет сутринта. Матю Корнуол отхвърли завивките, ритна обувките да не му пречат и с трясък затвори прозореца. За мъж с отскоро придобита свобода, която доведе до нови навици, той бе по-сърдит, отколкото би трябвало. Тези дни, докато не снимаше, обичаше да се отпуска и денем се разтакаваше. А онова, което му харесваше още повече, бе да държи прозореца на спалнята си отворен — лукс, който му бе отказван по време на брака. В продължение на часове лежеше буден от повтарящия се кошмар — музика, която пулсираше през стените на стаята, отекваше в съзнанието му, докато това най-накрая го доведе до състояние, близко до кататония. Сега единствената разлика с предишния му живот беше, че шумът идваше от горния апартамент, а не от съседната спалня. Пред последните двайсет години не беше ли живял сред дандания? Не му ли стигаше досега нахалството на хората? Мразеше ги, наистина ги ненавиждаше, поне тази сутрин, както не беше успял да си почине и нервите му бяха опънати. Тресна прозореца с всичка сила с надеждата, че по този начин насъбраната ярост ще излезе.
Рамката на прозореца се разтресе и той почака да види дали стъклото няма да се счупи. После усмихвайки се на безплодността на намерението си, той се обърна отново към стаята. Потрепна. Приличаше на заведение за сладолед — всичко беше покрито с розови и бели дантели. Завесите бяха привързани с широки сатенени панделки и всичко беше направено в преминал модата си стил, създаден от Лора Ашли. Пухеният юрган си отиваше със завесите, тапетите, с вратите на гардероба, с абажура на лампата и с рамките на картините. На тоалетната масичка часовникът му лежеше сред шишета с парфюм и топчета памук за почистване на лицето, а още по-ненамясто беше голото му мъжко тяло сред морето от женственост. Но не биваше да е недоволен. Беше хубаво от страна на тази продуцентка да му предостави апартамента си, докато тя снима в Унгария.
Беше тук точно от два месеца, но все още не можеше да свикне, че е сам. Не че не му харесваше. Всъщност ако не беше несъобразителността на съседите му отгоре, даже щеше да му е приятно да си представи, че е единственият жив човек на тази планета — поне по няколко часа на ден.
Нуждата му от усамотеност се дължеше на шумния му, притесняващ и непрекъснато дразнещ го брак. «Ей това е да си женен», беше му казал брат му със смях. Матю си представи издутото му шкембе на гънки — резултат от годините, прекарани със собствената му буйна съпруга.
Не можеше да си спомни кога точно Катлийн стана за него непоносима. А може би той я е бе направил такава. Единственото, което знаеше, бе как един ден установи, че не може да я понася повече. Силният й диалектен акцент бе започнал да дращи мозъка му. Не си спомняше да е било така, когато се ожениха, но той и не се сещаше почти нищо от онова време. Спомняше си, че искаше да стане музикант и че на деветнайсет години щеше да започне да готви първата си плоча. Имаше намерение цяла година да пее в Германия. Тогава Катлийн забременя и преди да разбере какво става, сватбата бе уредена, той се намери пред олтара и веднага заминаха на меден месец в Испания. Сбогом, Германия, сбогом, пеене! Поне имаше нещо, за което не съжаляваше — ако беше продължил да се занимава с музика, никога нямаше да стане режисьор.
Това бе преди почти двайсет години. Задържа се при нея единствено заради децата и защото за толкова зает и амбициозен мъж, какъвто бе, за него беше по-лесно да отстъпва на Катлийн, отколкото да се бори с нея. Беше имал интимни връзки, но методът на Катлийн да се справя с тях — поне с онези, за които научаваше, беше твърде ужасен, за да си го спомня сега. После дойде и денят, когато осъзна, че децата, които винаги беше обожавал, се бяха превърнали в беснеещи чудовища. В къщата вече никой не говореше нормално, всички викаха или крещяха, смееха се или ревяха с пълно гърло. Стържещите песни без никаква мелодия, телевизорите, моторите и таратайките — всичко, което създаваха пищящите ненормалници, в каквито децата му и приятелите им се бяха преобразили, пискливата му, матроноподобна, размахваща тръбата на прахосмукачка «Хувър», съпруга, го принудиха да признае, че до дън душа мрази собственото си семейство.
Напусна я преди шест месеца, точно преди трийсет и деветия си рожден ден. По онова време снимаше филм в Лондон, недалеч от дома си. Катлийн не обърна никакво внимание, че той е напуснал къщата и продължаваше да идва на снимките заедно с майка си, като носеше термоси с гореща супа и последните новини от дома. Двете толкова го дразнеха, че направо се ужасяваше от присъствието им. Онова, което никога не можа да разбере, бе начинът, но който артистите и целият екип правеха всичко възможно, за да им създават всякакви удобства.
Но всъщност какво толкова имаше за разбиране — явно бе заобиколен и хванат в клещите на угодничеството.
Цинично.
Засмя се, разтърка с ръка мургавото си лице, което с годините ставаше все по-хубаво, и влезе в банята. Не, не беше циничен, а само уморен. А днес му предстоеше най-тежката среща, която бе имал от много години.
Имаше още един недостатък да си режисьор — продуцентът притежаваше истинската власт, да не говорим, че за него нямаше никакви материални спирачки. На този продуцент, който идваше в Бристол специално да се види с него, докато снимаше тук филм за четвърти канал, се чувстваше длъжен. И то много. По тази причина за него нямаше никакво съмнение, че Стефани Райдър — продуцентката, която притежаваше правата за «Изчезването», ще има намерение да го накара да прави каквото й скимнеше. Чудеше се дали едно от условията й няма да бъде той отново да я вкара в леглото си. Не, стилът на Стефани не е такъв.
Телефонът звънна. От цялото му тяло се стичаше вода, когато стигна до апарата.
— Матю, там ли си?
— Не, Уди. На майната си.
— Страхотно! Кога се връщаш? За да намеря някой да те посрещне официално.
— Остроумията ти вече не минават, така че карай нататък, Уди.
— Възникна проблем. Само ти би могъл да го разрешиш, шефе. Ъ-ъ…
— За Санди ли се отнася? Добре, какво има пак?
— Даже не можеш да предположиш.
— Май че се сещам, имам някаква смътна надежда, че веднъж поне няма да са пак някакви доводи.
— Съжалявам, че ще те разочаровам, но си прав. Можеш ли да дойдеш?
Матю обърна ръка, за да погледне часовника, който не беше на китката му.
— Сега е седем и четирийсет и пет — осведоми го Уди, — а ти току-що си излязъл от душа, за да отговориш на телефона, и се чудиш дали ще можеш да прескочиш дотук, преди да отидеш на срещата в Хилтън. Така ли е?
— Точно така, умнико. Ще мога ли?
— Не.
— Тогава защо ме питаш?
— Защото обещах и някой ще сметне, че не изпълнявам задълженията си, ако не докладвам на режисьора всички капризи на нашата звезда.
— Което означава, че ако не дойда, тя заплашва да надигне бутилката, така ли? По дяволите, защо всички са еднакви?
— Позна.
— Предай й, че съм й казал «наздраве».
От другата страна на линията се чу смях.
— Сериозно ли говориш?
— Да. На екрана показваме нейната тъпа мутра и ако тя няма чувство за отговорност, не виждам защо ние да го проявяваме.
— И да й кажа, че Стефани Райдър ти е взела акъла?
— И че си много досаден. Кажи на Санди, че ще дойда навреме, за да я заведа на обяд. Накарай Джан да запази маса в «Харви». Боже мой, не може ли да се порадваме на почивния си ден?
— Ричард Колинс пристига около обяд със самолет. Той ще обядва ли с вас?
— Ако беше толкова умен, за какъвто се мислиш, нямаше да ми задаваш подобен въпрос. Запази самостоятелна зала в «Холидей Ин» за три часа. Дотогава гледай той да не ми се мярка пред очите. Уреди стачка на авиодиспечерите или нещо подобно.
— С диспечерите ще успея да се справя, но залата ще ми отнеме повече време.
В това време музиката от горния етаж отново гръмна и Матю изкрещя:
— Гледай да не ми се мяркат до три часа, само това искам. Боже мой! Двама продуценти за един ден, а можеше да мина и без нито един.
— Да се обадя ли на жена ти да дойде и да ти вдъхне малко смелост?
— Само още едно подобно предложение и ще се наложи да се отбиеш в най-близкото бюро за безработни.
— Тръгвам.
— Не, недей още. Остави Санди в ръцете на онзи никаквец — фризьора й, и ела да ме вземеш. Ще ме закараш до «Хилтън».
— Готово.


Точно в осем и трийсет по време на едно случайно спиране на музиката, отвън се чу изсвирване на клаксон. Матю беше облечен. Джинси, маратонки, тъмносин памучен пуловер върху бялата риза, черно кожено яке. Тъмната му коса още беше влажна и се нуждаеше от подстригване. Е, Стефани го е виждала и в много по-лошо състояние и да е проклет, ако по някакъв начин й покаже, че специално за нея е направил някакво усилие.
Отвори вратата и преди да я затвори, провери в джобовете си за ключовете. Уди отново натисна клаксона, а Матю се спусна надолу по стълбите. Как успя да не се изтърколи с главата надолу, така и не разбра, но с коляното си цапардоса в главата фигурата, която му се изпречи.
— Какво, по дяволите!… Защо сте седнали тук, за бога? Щях да си счупя врата.
Мариан хвана тила си с ръка, но не се обърна.
— Съжалявам — каза тя и се пресегна към перилото, за да се изправи.
— Добре ли сте? — рязко я попита Матю, като се изравни с нея и продължи да слиза надолу.
— Да, добре съм. Всичко е наред.
Като свали ръката си, отпуснатата й коса, рядка като миша опашка, се раздели и той видя чифт подути зачервени очи, бели бузи, ако се пропуснеха червените петна, както и прехапани устни, които трепереха под заплахата сълзите й отново да потекат.
Матю въздъхна и като си наложи да не я гледа много изпитателно, пристъпи към нея.
— Вие не сте ли момичето, което живее на горния етаж?
Мариан кимна.
— Знам, че ще се оплачете от шума. Оплачете се. Ако можете да я накарате да спре музиката, ще ви бъда много благодарна.
Чу се отново клаксонът. Матю погледна през рамо и бързо размисли. Не му се искаше да остави момичето в това състояние, но от друга страна не беше в настроение да седне да я успокоява.
— Вижте какво, сега бързам — каза той, — но тази музика… Трябва да направим нещо и да уредим този въпрос. Ще се върна около шест. Тогава елате и ще поговорим.
Под подутите си клепачи Мариан го изгледа с такава благодарност, че той вече съжали за поканата.
— Сигурен ли сте? — попита тя. — Искам да кажа…
— Около шест — прекъсна я Матю и излетя.


Уди, способният и верен първи помощник на Матю, спря поршето на паважа пред бристолския хотел «Хилтън». Матю излезе, даде му още няколко нареждания как да запълни деня си и като се разсмя от отговора на Уди, заизкачва стъпалата на хотела.
При появата му чиновничките на рецепцията, облечени с колосани униформи, се раздвижиха. От предишната година, всъщност след като Британската Асоциация на филмовите дейци пусна филма му «Мосю и мадмоазел», пресата го превърна в един вид секс символ. Цялата тази работа караше Матю да се притеснява, но неудобството от това, че го превъзнасят толкова, дори грубото му отношение към журналистите, които го връхлитаха на улицата, като че ли само усилваше притегателната му сила. Основният им интерес се съсредоточаваше върху сексуалния им живот, но тъй като беше изключително потаен човек, успяваше да запази тайните си. Въпреки всичко пресата продължаваше да съчинява измислени истории. Ако притежаваше поне половината от издръжливостта, която му приписваха, би отишъл да работи в цирк — поне така каза на Катлийн, когато му се обади, за да му се оплаче.
Старшата на рецепцията, използвайки привилегията, която рангът й даваше, го поведе през фоайето и докато крачеше, около нея се носеше облак от парфюм. По пътя му говореше с обичайния бристолски акцент. Когато стигнаха до врата, на която нямаше надпис, мис Картър — прочете името й на картончето на гърдите й, отстъпи, за да мине той, а после му се усмихна многозначително, докато й благодареше. Той се изчерви.
В залата нямаше никой, но това не го изненада. Беше типичен продуцентски номер, но той обичаше да е първи и да не я кара да го чака. Изненадващи бяха размерите на помещението. Беше истинска конферентна зала с маса, столове, бележници, кани с вода и чаши. Огледа се и откри видеоуредба. Шкафчето под нея беше отворено и там лежаха няколко касети. Взе една, но тя бе означена с някакъв код.
Той закрачи из стаята с ръце в джобовете.
Продължаваше да недоумява — защо конферентна зала? Доколкото знаеше, щяха да бъдат само двамата. Изведнъж си представи как пред масата е изправен пред импровизиран съд от инвеститори, продуценти, сценаристи и постановчици и им показва как смята да снима филма, а после пада на колене, за да ги моли да му го дадат. Видеото. А ако последния път, когато бяха заедно със Стефани, имаше скрита камера? Тя дали щеше да му го върне кадър по кадър, за да стане безстрастен наблюдател на заличаването на достойнството му? Господи, от години не се бе сещал за тази последна нощ. Тръпки го побиха, после се разсмя и бързо превъртя лентата в съзнанието си.
Най-после отвън се чуха стъпки. Извърна се, когато вратата се отвори и тя се показа. Стефани Райдър. Първият помощник-продуцент, с когото бе работил, и съвместната им работа бе продължила, докато…
Тя се усмихна.
— Здравей, Матю.
Затвори вратата зад себе си и тръгна към него. Червеникавата й коса беше прибрана на нисък кок — нова прическа, която й отиваше повече от накъдрената коса от времето, когато се запозна с нея. Носеше малко грим и вече не се опитваше да скрие луничките си, но издължените й зелени очи и пълни устни бяха все така примамливи. Тя остави куфарчето си върху масата и съблече шлифера си. Беше облечена с тъмносин костюм на райета, с панталон, с бяла блуза, закопчана до врата, където бе забодена брошка от изкуствени диаманти. Този стил бе нов за него.
Когато се обърна, той понечи да й подаде ръка, но тя вече се бе вдигнала на пръсти и го целуна по бузата.
— Радвам се да те видя — каза тя и се засмя. — Ти какво очакваше да ти кажа? Наистина се радвам. Изглеждаш много… как да кажа… небрежен. Как си?
— Преживявам. А ти? — Гледаше я право в очите, но тя не отмести поглед.
— И аз.
Подтекстът беше очевиден и само с нечовешко усилие се овладя да не я награби. За бога, не беше го очаквал. Не знаеше на какво да се надява, но му дойде изневиделица откритието, че след толкова време, тя все още…
— Да седнем ли?
Той сви рамене.
— Разбира се. Чакаме ли някого?
— Да чакаме ли? А, залата ли имаш предвид? Само тя беше свободна. Трябва да свършим до единайсет, единайсет и половина най-късно. Имаме достатъчно време, нали?
Той отново сви рамене.
— Ти си шефът.
Тя се обърна и отвори куфарчето си. Докато я наблюдаваше — беше толкова близо до него, че почти я докосваше, той се замисли. Спомни си бледата й гладка кожа, допира на устните й, жизнеността и енергията й, които някога бяха на негово разположение, за да ги люби.
— Разсеян си, Матю.
Той отвърна поглед и потри брадичката си с ръка — поне да беше натискал малко повече със самобръсначката.
— Е, как си? Имаш успехи. Непрекъснато слушам за теб. Гледал съм всичко, което си направила или почти всичко. Добро е. Няколко постановки по Би-Би-Си… Не беше ли написала едната от тях?
Тя кимна.
— Със съдружничката ми Бронуен.
Изглеждаше по-възрастна, но за разлика от повечето жени, това й отиваше. Колко ли годишна трябва да е? Трийсет и осем? Не, сигурно трийсет и девет. Рожденият й ден беше десет дни след неговия. Беше му изпратила картичка веднага след като се разделиха. Той й пропусна рождения й ден, смятайки, че колкото е по-чиста раздялата, толкова по-лесно ще бъде, както за нея, така и за него. Но на нито един от двамата не беше леко. Налагаше се да работят заедно още три седмици след тази последна вечер, а после, когато тя си тръгна и опразни кабинета, едва тогава започна истинската раздяла.
Дано да й е направил услуга с тази раздяла. Тогава тя го обичаше толкова много, че би направила какво ли не за него, би пожертвала всичко. И ако не беше Катлийн, той все още щеше да е със Стефани.
— Да поговорим ли, или предпочиташ да забравим станалото?
Типично за нея. Винаги му четеше мислите. Нито един мъж на земята не заслужава такава жена. Странна мисъл. Досега никога не бе смятал Стефани за еталон.
— Ти какво ще кажеш? — попита я той. — Искаш ли да поговорим?
— Всъщност не. Няма смисъл. Или поне не сега.
Той наведе глава. Стефани го чакаше. Време имаше предостатъчно. Беше чакала шест години за подобна среща.
— Как получи правата? — поинтересува се той.
Смяната на темата я стресна, но тя не се издаде.
— От Дебора Формън ли?
Той кимна.
— Как я убеди да ти ги продаде? Мислех, че никога няма да го направи.
— Решението не беше нейно. Тя наистина е написала книгата, но правата принадлежат на семейство Хейстингс, така че отидох да разговарям с тях.
Бавна усмивка се разля по лицето на Матю.
— Трябва да те поздравя, Стефани.
Тя наклони глава и седна.
— Е — започна той и придърпа един стол. — Няма да минеш само с това. Как се добра до тях? Доколкото знам, те винаги отказват да говорят публично за изчезването на момичето.
— Свързах се с тях чрез Деби. — Тя замълча. — Виж какво, Матю, това да си остане между нас — семейство Хейстингс крие нещо за Оливия.
— Какъв е смисълът? Когато изчезна, направиха разследване, което отстъпва единствено на Уотъргейт. Ако е имало нещо съмнително, тогава все нещо щеше да изскочи.
— Хайде де! Американците са царе на прикриванията.
— Тогава защо Хейстингс се съгласиха да бъде направен филмът?
Тя сви рамене.
— Не знам. Но преди две години, тъкмо след като излезе книгата на Дебора, беше намерено ново доказателство.
— Знаеш ли какво е то?
Тя кимна.
— Ще ми го кажеш ли? — попита той, след като тя мълча достатъчно дълго време.
— Не. Поне не сега.
Ясно. Щеше да му го довери, ако реши, че той ще снима филма.
— Каквото и да е, сигурно е една от причините да се прави филмът.
Стефани въздъхна.
— Пак ти казвам — не съм сигурна. Много са тайнствени. Франк Хейстингс финансира целия проект.
На Матю това му направи впечатление.
— Хубаво е да си толкова богат. А защо ти ще си продуцентката?
— Харесали са ме. — Тя се захили. — Или поне Дебора ми казва така. Но според мен истинската причина е, че не искат да бъде направен холивудски филм. Затова решиха да е британски.
Последва дълго мълчание. Най-после той реши да го прекъсне.
— Кой ти каза, че искам да правя филма?
— Говори се.
— Затова ли се захвана с него? За да ми станеш шефка?
Стефани се смя дълго.
— Не те помня толкова арогантен, Матю. Да, запалих се, защото знаех, че ще го искаш. И като всички хора, ми е любопитно. Дъщерята на един от най-богатите хора в Америка, която на двайсет и една годишна възраст бързо става известна художничка, на която всеки мъж на света би поискал ръката й, а дневникът й за срещи многократно надминава този на принцеса Дайана, с други думи, която има всички основания да си поживее — избягва от нюйоркската сцена, появява се в Италия и оттам изчезва безследно. На кого няма да му е интересно? Ще стане много добър филм, ако се направи както трябва. Сега ще се хванем ли за работа? Кажи ми какво мислиш.
— Преди да започна, искам да бъда сигурен, че с всичко това не целиш някакво отмъщение.
— Не.
Той направи учудена гримаса, а после се захили, изтегна дългите си крака и се настани по-удобно на стола. Бръкна в джоба на якето си и извади измачкано копие на първия вариант на сценария, който секретарката й му беше изпратила преди няколко седмици.
— Това не става — заяви той и го хвърли върху масата.
— Знам. Продължавай.
Последва бърза размяна на идеи, несъгласия, ентусиазъм, смях от буквалното тълкуване на текста, размяна на грубости, заплахи и старото познато чувство на пестеливо изразявано взаимно възхищение.
Срещата продължи до единайсет и десет, когато стана ясно, че няма какво повече да си кажат. Стефани събра нещата си и педантично ги подреди в куфарчето си.
— Благодаря ти, че дойде — каза му тя. — Имаш интересни идеи. Радвам се, че се видяхме.
Беше станала, докато говореше, преметнала шлифера на ръката си.
— Това ли е всичко?
— Да, смятам, че обсъдихме всичко.
— Освен най-важното.
— Ще си помисля, след като се срещна с още няколко режисьори. До края на следващата седмица ще ти се обадя.
Той бавно се изправи.
— Разбирам.
По ледения израз на лицето му тя разбра, че се е разсърдил.
— Сигурна ли си, че искаш да играеш по този начин, Стефани?
— Въобще не играя, Матю. Но искам да ти кажа, че след теб съм работила с много други режисьори. Добри режисьори, които също могат да правят филми. А в договорите им не са включени куп условия, както е при теб. Готов ли си да приемеш моите условия?
Той повдигна вежди. Значи все пак щеше да го накара да си плати за онази нощ.
— Зависи какви са — изрече той.
— Смятам, че знаеш, Матю. Докато още не си взел решение, бих искала да ти кажа нещо. Аз съм се променила. Продуцент съм, с отговорности към изпълнители, инвеститори, сценаристи и целия състав. Няма да се съглася с непрофесионализъм. Семейният товар, който пренасяш от един филм в друг, бързо се превръща в тема за смях в бранша. Успяваш да го превъзмогваш само защото си добър. Няма да позволя да се подиграват с човек от моя екип. Не бих могла да ти го кажа по-просто.
— Няма нужда.
Стефани забеляза, че очите му хвърлят опасни искри.
— Ако беше малко по-добре информирана, отколкото твърдиш, че си, щеше да знаеш, че напуснах Катлийн. Преди шест месеца — тоест шест години по-късно, откогато трябваше. Това устройва ли те? Нещо друго да искаш да чуеш?
Суровият й израз изчезна, червенина обагри лицето й. Изведнъж цялата й стратегия, премисляна в течение на години, стана на пух и прах. Трябваше да остане сама, защото ако онова, което й каза, беше вярно, то тогава променяше всичко.
— Не знаех — успя да смънка тя.
— Е, сега вече знаеш. Това означава ли, че условие номер едно е изпълнено? Какво е второто условие?
Язвителният му тон веднага я върна към действителността.
— Ласкаеш се, Матю Корнуол. Условие номер две ще научиш, когато съм готова. Що се отнася до първото, ще си помисля и ще те уведомя, ако това е достатъчно. Но би могло и да не стане. А сега, ако ме извиниш, ще си тръгна, а секретарката ми ще се свърже с теб.
Той изчака, докато тя стигне до вратата.
— Ако те описвам, никога не бих използвал качества като огорчена и ексцентрична, Стефани. Не се опитвай да спазваш договора повече, отколкото е необходимо.
При последната му дума вратата се затръшна.
Когато Стефани стигна до колата си, паркирана зад хотела, тя вече се опитваше да се успокои. Само с Божията помощ в най-важния момент успя да не кипне пред него. Какъв провал! Какво щеше да стане, ако не бе въздържала нервите си? Но и кога ли пък е могла да се контролира в присъствието с Матю Корнуол!
Потупа волана с ръка. Само като го видя, беше забравила какво й беше причинил. А това, че без него тя нямаше да е онова, което е сега, само още повече я ядоса. Той беше повярвал в нея, беше й вдъхнал увереност, за да се възползва от шанса си, когато той изникне. Ако беше бил близо до нея, за да стане свидетел на успехите й, тогава нещата щяха да бъдат съвсем различни. Тя се беше борила да стигне до върха с една-единствена цел — да попаднат двамата в такава ситуация, в каквото се намериха тази сутрин. Той веднага го прозря, естествено, и сега отплатата й изглеждаше твърде дребнава и обикновена. Тя го желаеше, но през всичките тези години не можеше да му прости унижението, което преживя.
Преди шест години той й обещаваше всичко. Тогава тя беше помощник-продуцент и негова любовница. Той поставяше началото на своя компания, в която тя щеше да бъде продуцентка. Двамата мечтаеха да превземат света. Щяха да зарежат традиционната телевизия и да се заемат с видеозаписи на поп звезди, с реклами, понякога щяха да правят по някой и друг игрален филм. Щяха да бъдат партньори, партньори във всичко. До онази нощ, която все още я преследваше и изникваше в съзнанието й всеки път, когато помислеше за него. Нощта, в която всичко рухна.
Бяха ходили на вечеря, за да отпразнуват регистрацията на новата компания. Дотогава не бяха споменавали той да напусне Катлийн, но то се подразбираше от всичко, за което говореха. Той се канеше да стане голям човек и не можеше да позволи жена му да се разхожда по снимачната площадка и да нарежда на хората му, да мърмори, че сценарият бил ужасен, че художникът по костюмите не си бил свършил добре работата. А още по-малко — огромната чанта, която Катлийн винаги влачеше със себе си, пълна с гореща супа през зимата и със студена лимонада през лятото, както и със сандвичи, наденички, сладки, или с последното произведение, излязло от фурната на тъща му.
Когато напуснаха ресторанта, те се разходиха из парка «Уок» в квартала «Челси», навеждаха глави под клоните, натежали от цвят, от време на време се спираха под тях, за да се целунат. Тази нощ се любиха с особено желание, не можеха да се наситят един на друг.
Лежаха прегърнати, шепнеха си и се смееха тихичко, когато един глас изведнъж се разкрещя: «Копеле такова!». Катлийн с целия си ръст от метър и седемдесет и седем се беше появила в стаята.
Матю скочи от леглото, грабна дрехите си, но Катлийн го погна и започна да го удря с юмруци по гърба. Събори го на пода. Преди Стефани да се окопити, Катлийн вече разкъсваше чаршафа от леглото.
— Уличница! — изкрещя тя. — Не можеш да си намериш мъж, та затова крадеш чуждите! Е, този няма да го получиш!
Катлийн се хвърли на леглото. Стефани само успя да се изтърколи настрани и да избяга в другия край на стаята.
Все още гол, Матю се опита да озапти жена си.
— Престани! — викна й той. — Катлийн! Престани!
Но тя го отхвърли и се насочи към Стефани.
— Ще те убия, курво!
Стефани се беше свила в един ъгъл, грабнала най-близкото, което й попадна — едно порцеланово прасе, пълно с монети.
— Недей!
Матю се хвърли на леглото. Порцелановото прасе се разби на пода и Катлийн сграбчи Стефани за косата.
Стефани изпищя, а Катлийн продължи да й крещи обидни думи, удряше и дращеше голото й тяло. Борбата щеше да продължи дълго, ако Матю не бе успял да хване жена си. Извика на Стефани да излезе от стаята.
— Не мога да те оставя тук с нея, тя е луда! — извика му в отговор Стефани.
Катлийн отново се спусна към нея. Но този път Матю я хвана здраво, завъртя я и я хвърли върху леглото.
— Как можа?! — изсъска Катлийн, като ги гледаше двамата. — Как можа да го направиш, копеле такова! Дъщеря ти лежи болна вкъщи и плаче за баща си, а ти се чукаш тук с тая малка никаквица! Винаги съм си знаела, че не струваш нищо, кучка такава! Казах му…
— Млъкни! — изрева Матю. — Какво искаш да кажеш — че Саманта е болна? Какво й има?
— Откъде, по дяволите, да знам! Даже докторът не знае. А теб какво те е грижа? — Обърна лице към възглавницата и се разхълца.
Той погледна Стефани.
— Трябва да си вървя — изрече тихо.
— Не! — изрева Катлийн. — Остани тук. Стой с нея.
— Щом Саманта е болна, ще се прибера — каза Матю.
— Единственият начин да се върнеш в къщата си, е ако сега ми дадеш дума, че никога вече няма да се видиш с тая курва. — Стана от леглото. — Хайде, закълни се! Защото ако не го направиш, Матю Корнуол, можеш да забравиш скъпоценната си компания и всичко останало, защото ще изцедя и последното пени от джоба ти. Освен това няма да видиш и децата си.
Матю побледня и погледна напрегнато Стефани.
— Закълни се! — изкрещя Катлийн. — Нека да те чуе. Кажи й да знае, че тя е една от многото. Защото, скъпи, това е самата истина. Хайде, кажи й!
— Докара ли колата? — сряза я Матю.
— Закълни се! — Катлийн почти изпадна в истерия. — Кажи й, че тя е поредната проститутка.
— Попитах те, докара ли колата?
— Трябва да избираш, Матю. Дъщеря ти и компанията или тя!
— Нямам избор — изсъска той — и ти го знаеш.
Очите на Катлийн светнаха победоносно.
— Чу ли? — злобно изрече към Стефани. — Няма избор. Така че можеш да се сбогуваш с удобното си бъдеще, което си планирала. Нищо няма да излезе. Ще те чакам само пет минути — обърна се тя към Матю. Излезе по същия начин, по който беше влязла — през прозореца, оставен отворен от Матю.
Докато той се обличаше, Стефани стоеше в ъгъла и го наблюдаваше. Никой от тях не смееше да продума. Когато Матю се облече, тя направи нещо, което никога, дори и в най-лошите си кошмари не бе сънувала, че може да извърши, и което никога нямаше да си го прости. Хвърли се на пода, прегърна го през коленете и го помоли да остане.
— Не си отивай — изхълца тя. — Моля те, Матю, не ме напускай.
Той се опита да освободи краката си, но тя не го пускаше.
— Тя те накара да избереш между мен и Саманта. Не е честно, Матю. Просто не е честно.
— Стефани, моля те, престани — изохка той. — Моля те, изправи се.
— Не мога! Няма да се изправя, докато не ми кажеш, че аз съм по-важна за теб от Саманта. Че това, което е между нас, е повече от семейството ти. — Тя изчака, притиснала буза към коленете му, по бузите й се стичаха сълзи. — Моля те! — извика тя, когато той се опита да отстрани ръцете й. — Моля те, Матю, кажи ми! Обещай ми, че ще се върнеш. Кажи ми, че ме обичаш! — Вдигна очи към лицето му, но той не я погледна. — Матю, Матю, моля те! — хленчеше тя, но той бавно се обърна и тръгна към вратата. — Тя те лъже, Матю! Не разбираш ли? Саманта не е болна, нищо й няма. Само е разглезена и затова реве, за да й угодите. Матю, моля те, не ме напускай.
Той й се обади на следващата вечер и й съобщи, че Саманта е в болницата със съмнения за менингит. И двамата мълчаха дълго, докато накрая тя прошепна:
— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което казах, Матю. Смяташ ли, че можеш да ми простиш?
— Разбира се.
Тогава Стефани се стегна и се насили да го попита:
— А какво ще стане с нас?
Доста дълго чака, докато чуе думите, които разкъсаха сърцето й:
— Съжалявам, Стефани. Невъзможно е да сме заедно.
Като си спомни тези думи сега, голямата, огромната болка от онази нощ отново изби. Обичаше го много и затова дълго време страдаше много. Само убеждението, че един ден той пак ще се върне при нея, й помагаше да устои. Сега е напуснал Катлийн. Шест години по-късно, откогато трябваше. Това го беше казал той. Стефани се отпусна изтощена и затвори очи. Пътят, по който толкова дълго беше вървял, завиваше нанякъде, но тя вече не знаеше накъде и защо.


Седма глава

— … И когато се върнах, тях ги нямаше. Дори не бяха оставили бележка.
Като установи, че се е разбъбрила, Мариан пое дълбоко въздух и хвърли поглед към Матю.
— Както и да е, няма нужда да ви разказвам повече. Много е просто — след като останах сама, парите пак започнаха да се топят и щом Джейни ми предложи двеста лири като капаро, не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.
Леко докосна очите си и млъкна. За пръв път, откакто Мадлен и Пол бяха заминали, говореше с някого за това. Но защо точно с този човек, след като нейният случай изобщо не го интересуваше? Внезапно закопня за Пол и още повече се почувства смазана.
— Как можаха да ме напуснат по този начин? — прошепна тя. Усети, че го е казала на глас, и смутена извърна глава.
Матю я гледаше и се срамуваше от онова, за което си мислеше. Тя изглеждаше толкова зле, че и той самият би си тръгнал. Освен това седмицата му беше кошмарна и поради тази причина я повика чак тази вечер. Дори и днес нямаше да го стори, ако музиката не го влуди отново.
— Не можете ли да я накарате да я намали? — попита той неуверено.
— Да не мислите, че не съм опитвала. Тя само ми се изсмива.
— Тогава я изгонете.
— Няма да си тръгне.
Той въздъхна и стана, за да отговори на телефона. Нямаше да си даде труд да се занимава с нея, ако филмът не се бе проточил. В бристолското пристанище се бяха озовали три фрегати, което доведе до алкохолния транс на звездата му. Тя можеше да се открие в леглото, в бара, даже и в реката, навсякъде другаде, но не и пред камерата. Затова на Матю се налагаше да остане в града поне още една седмица.
Обаждаше се Уди. Матю го изчака, докато свърши, а после каза:
— Уди, не ме интересува… — Трепна, когато Мариан издуха носа си, а после се разсмя. — Уди, справи се сам. Затова ти се плаша. Знам, знам, но днес няма да идвам пак. Само я осигури утре сутринта в осем. — Заслуша се, а после изохка. — Уди, защо никой не е проверил времето на отлива по-рано? В такъв случай ти ще трябва да обясниш на Ричард Колинс защо сме изгубили още половин ден за снимки. — След тези думи тресна телефонната слушалка.
Мариан едва се изправи на крака.
— Съжалявам. Вие сте зает… По-добре да си вървя… Поне сега знаете защо…
— Седнете! — излая Матю. Когато се обърна, за малко да избухне в смях при вида от ужасеното лице на Мариан. — Извинявайте. Работата е там, че в момента нещата не вървят много добре. И какво казвахте?
— Всъщност аз свърших.
— Аха.
Последва неловко мълчание.
Мариан подсмръкна.
— Предполагам, че не сте се видели с Пол, преди той да тръгне?
— Не.
— А с Мадлен?
Матю поклати глава.
— Нямате ли някаква представа къде може да са отишли? — Тя го проследи с очи, докато той сядаше.
— Смятате, че са заминали някъде заедно? Е, не мога да си представя, че са… Заедно са, нали? Видели сте ги. Кажете ми, няма да направя сцена, обещавам.
— Не, не съм ги видял. Но според мен е съвсем явно, че са избягали заедно. Обратното би било твърде голямо съвпадение.
Устните на Мариан се разтрепериха.
— Боже, толкова е ужасно, че тези дни просто не мога да спра да плача.
Спасен от звънеца, Матю скочи от мястото си и затвори вратата след себе си.
— Здравей, Матю.
Беше Стефани.
— Така ли ще останеш да зяпаш, или все пак мога да вляза? — попита тя.
На Матю рядко му се случваше да не знае как да постъпи, но моментът беше точно такъв. След като последния път видя Стефани, той мисли за нея много и се почувства по-объркан, отколкото би признал. Истината беше, че искаше да я види толкова много пак, колкото и да направи филма. Но присъствието на измаменото от любов момиче в апартамента му правеше момента неподходящ.
— Ако не е удобно, мога да си тръгна и по-късно пак да дойда — каза Стефани със свито гърло.
— Не, не. Влез — покани я Матю и като отвори широко вратата, се остави в ръцете на бога, отстъпи и я пусна да мине.
Когато влязоха в стаята, Мариан вдигна очи. Лицето й беше разстроено. Стефани спря и се обърна към Матю, който беше притворил очи.
— Явно ви прекъсвам — каза язвително тя. — Затова, ако нямате нищо против…
— Стефани… — Матю спря съвсем навреме. Щеше да й каже: «Погледни я». — Би ли ме изслушала?
— Не, благодаря. Не знам в какво си се забъркал напоследък, Матю, но ако ме питаш, ще ти кажа, че само объркваш живота на жените.
— Стой! — Хвана я за ръката и я извърна към Мариан. — Стефани, това е Мариан. Мариан, запознайте се със Стефани. Мариан, бихте ли обяснили на Стефани защо сте тук, а в това време аз ще сипя на тримата по нещо за пиене.
Бутна Стефани на един стол и избяга в кухнята.
Остави ги сами цели десет минути, а през това време успя да премисли всякакви възможни причини за идването на Стефани. Най-накрая се отказа: Сигурно тя сама ще му каже, щом успее да се отърве от момичето от горния етаж.
— Просто да не бяха тръгвали така, без да ми оставят и бележка — казваше Мариан, когато той отново влезе в стаята. — Какво трябва да направя? Как да ги намеря?
— Не смятам, че биха искали да ги намерите — вмъкна се Матю. — Ако беше така, досега да са ви се обадили.
— Матю! — Стефани го гледаше втренчено. Той извърна очи и й подаде чаша. — За бога, нямаш ли сърце? Не виждаш ли колко е разстроено момичето?
Той развеселено мръдна устни, когато Стефани се обърна към Мариан:
— Мисля, че е по-добре първо да се заемем с най-належащия проблем — как да изпъдите тази Джейни от апартамента си.
Матю я изгледа с неудържим ентусиазъм.
— Точно така — съгласи се той.
— Ти би могъл да го направиш, Матю.
— Аз ли?
— Ами ти си мъж. Теб може да послуша. Ако не, вземи й нещата и ги изхвърли навън.
— А хазаинът? Той не може ли да го направи?
— Дотогава ще мине много време. Не, ти можеш да се справиш с шумната квартирантка. Върни й двестате лири. Не ме гледай така, това можеш да си го позволиш, дай й парите и я прати да си ходи. Аз ще се оправя с останалото.
— Аха. — Той скръсти ръце. — Ще изчакам да видя само колко ще ти струва тази спасителна операция.
Стефани го стрелна с очи и се обърна към Мариан.
— Казахте, че нямате работа. Точно в момента се нуждая от секретарка.
— Нали си имаш?
Без да обръща внимание на Матю, Стефани продължи:
— Можете ли да пишете на машина?
Мариан я гледаше като хипнотизирана.
— Е, можете ли?
Мариан кимна.
— Стенография?
Мариан пак кимна.
— Хубаво, уреди се работата. Заплатата е петнайсет хиляди плюс за извънреден труд и други разноски. Ще върнете парите на Матю веднага щом стъпите на крака. Давам ви пробен период от шест седмици. Ако не се окажете подходяща, или ако решите, че не ви харесва филмовият свят, тогава ще бъдем квит. Как ви звучи това?
— Филмовият свят! — зяпна Мариан и в този миг се сети къде беше виждала по-рано Стефани. — Вие сте Стефани Райдър, нали? — възкликна с благоговение.
— Точно така! — ухили се Матю.
Стефани отново му хвърли поглед, преди да продължи.
— Разбира се, ще трябва да се преместите в Лондон. Това ще ви хареса ли?
Мариан следеше с очи ту единия, ту другия, ужасена от себе си, че е седнала да изплаква сърцето си пред такива хора. Но Стефани се усмихна и тя се усети някак особено.
— Извинете ме — промълви Мариан, но се задави и преди да изпадне в още по-унизително положение, избяга от стаята.
Седна на ръба на ваната, обгърнала здраво тялото си с ръце, и се опита да подреди мислите си. На полицата над мивката видя самобръсначката на Матю — тя сякаш й се присмиваше, напомняше й всичко, което загуби. Сълзите, които се опитваше да задържи, изпълниха очите й. Беше сама вече пет седмици и с всеки ден чувстваше как отново се превръща в същата личност, към която смяташе, че никога няма да се върне. Но сега беше още по-лошо. Никога не се бе чувствала толкова самотна и боязлива. Измамата им я бе унизила жестоко. Чувството й за достойнство беше изчезнало, мразеше се със същата страст, която по-рано подбуждаше любовта й към Пол. Никога нямаше да се върнат, знаеше го дълбоко в сърцето си, но не можеше да се примири да се раздели с апартамента, в който бе изживяла толкова щастливи мигове.
След известно време на вратата се почука и влезе Стефани.
— Сега как си? — попита тя.
Мариан трябваше да преглътне шумно, преди да й отговори, но дори и след това гласът й прозвуча дрезгаво.
— По-добре, благодаря. Съжалявам, че се изложих толкова много.
Стефани седна до нея и я прегърна през раменете.
— Всички сме го преживели — каза тя. — Ще ти мине само по един начин — като продължиш да живееш.
Мариан кимна.
— Опитвам се — усмихна се тя, — само че понякога…
— Познато ми е — призна Стефани. — Ако дойдеш в Лондон, ще се почувстваш по-добре, обещавам ти. Тук всичко ти напомня за миналото и е почти невъзможно да го забравиш. Трябва да се откъснеш. Сигурно думите ми ти причиняват болка, но повярвай ми — няма друг начин. Ти си млада, пак ще се влюбиш. — Когато Мариан се обърна, за да я погледне, тя се засмя. — Знам, че не искаш. И аз не исках, когато ми се случи.
— И с вас ли стана така?
Стефани пое дълбоко въздух.
— Да, когато бях на твоите години. Първият мъж, с когото спах, ме остави. Струваше ми се, че е дошъл краят на света. Пол е бил първият ти приятел, нали?
Мариан кимна.
— Но ние никога всъщност… — Сведе очи към ръцете си и прошепна: — Девствена съм.
— О, милата ми — каза Стефани, — сега не знаеш колко доволна ще бъдеш от това някой ден. Знам, че сега го обичаш, но се опитай да го видиш в истинската му светлина. Щом е могъл да ти причини това, само си помисли какво може да стори на Мадлен.
— Да, но не искам Мади да страда така. Не го пожелавам и на най-злия си враг.
— Може би тя е много щастлива, щом има кой да я обича така. А сега искаш ли да се постегнеш и да дойдеш на вечеря с нас с Матю?
— О, не! Много мило от ваша страна, но не мога.
— Можеш. Ако решиш да поемеш работата, която ти предложих, тримата ще работим заедно върху «Изчезването». Така че това е възможност да се опознаем. — Изправи се и накара Мариан да се изправи. — Качи се, пооправи се, ако искаш, и ще тръгнем след петнайсет минути. Мариан — обърна се към нея, докато излизаха от банята, — винаги нещата се оправят, тъй да знаеш. Но трябва да мине време.
— Ти си много интересна жена, знаеш ли? — каза Матю, докато той и Стефани чакаха да чуят как на горния етаж Мариан затваря вратата. Стефани му се усмихна лукаво и го последва в апартамента. — Нещо за пийване? — предложи той.
— Само кафе.
Тя се облегна на кухненската врата и мълчаливо изслуша възраженията му срещу непрекъснатия разговор за мъката на Мариан и то къде — в ресторант. Недоволството му се изрази в тракане на чашки и чинийки и в трите му разходки до хладилника, който отваряше, но не вадеше нищо от него.
— Мляко — каза най-накрая Стефани. — Стори ми се, че търсиш млякото.
— Благодаря — измърмори той с известна ирония.
— Както и да е, казвах, че тя е добро момиче, до известна степен ми напомня на дъщеря ми. Не е толкова хубава като Саманта, разбира се, все пак Саманта прилича на баща си. — Засмя се в очакване на реакцията й, но тя само повдигна вежди. — Според мен не трябваше да й предлагаш работа, както и моите пари!
— Не бъди стиснат. Предложих й работата, защото наистина имам нужда от секретарка. Таня напуска в края на месеца и честно казано, не ми се иска да взема някое от онези млади момичета, които се перчат из Сохо — плашат ме, защото пушат марихуана и се гримират като таласъми. Мариан би могла да бъде точно това, което търся, а тъй като не е изискана, само би могла да ни освежи.
— Не е изискана ли? — Той се разсмя. — Не съм срещал млад човек, толкова зелен на нейната възраст. Ако ме питаш…
— Което не го правя…
— … това момиче внася нови измерения на значението наивност.
Пол вдигна подноса и тя го последва във всекидневната. Докато сипваше кафето, Стефани събу обувките си и сви краката си на дивана.
Бяха прекарали по-голямата част от вечерта в разисквания върху Марианината съдба. Стефани остана с впечатлението, че е много мила — как само се ободри момичето, след като размисли какво ли би казала Мадлен, ако узнаеше, че ще се мести в Лондон. Матю успя да преглътне неудоволствието си и няколко пъти се опита да насочи разговора към «Изчезването». Не постигна голям успех, освен че поговориха с какво ще се занимава Мариан. После изникна въпросът къде щеше да живее. Той се уплаши, че Стефани ще предложи Мариан да отиде при него. Вече бе затаил дъх, за да възрази, когато осъзна, че Стефани много опитно го будалкаше. Поне в началото Мариан щеше да заеме свободната стая у Стефани. Матю вдигна ръце — Стефани всичко ли беше готова да направи за това момиче?
— Диплома по философия — кой би помислил! — разсъждаваше Стефани.
— Аз например. Ей към такива безполезни неща си падат децата в наше време. Е, не е постигнала кой знае какво, нали? — добави той в отговор на погледа на Стефани.
— Чудя се какво ли е станало с този неин приятел и с братовчедка й? — разсъждаваше тя. — Е, не е наша работа. Ако питаш мен, много по-добре ще й е без тях. Струва ми се, че са много съмнителна двойка. Не мислиш ли? — Тя вдигна очи. Той се беше изправил над нея и сърцето й трепна, когато забеляза блясъка в очите му. — Така ли ще стоиш цяла вечер и ще си държиш чашата с кафето? — попита тя притеснено.
Устните му се разтегнаха в усмивка, когато се отпусна на дивана до нея и остави чашата си с кафе на масичката.
— Хайде, покажи ми сега колко си доволен, че ще правиш «Изчезването» — подкани го тя.
— Един малък реверанс ще ти стигне ли?
— Да. Ще ми бъде достатъчен.
Той се развика, после каза: «Не може човек да се измъкне». Стефани се засмя.
— Какво те накара да се решиш да вземеш мен? — попита я той. — А посещението? Оказваш ми голяма чест.
— Исках да ти го съобщя лично — отговори тя, като пропусна първия въпрос, — за да можем да го отпразнуваме. Помислих си, че това е една възможност да разчупим леда, да заровим томахавката и да започнем отново.
— И затова каниш Мариан Дийкън с нас?
— Не бъди лош. Тя беше нещастна и изплашена, сигурна съм, че и ти си го забелязал. А в случай че си забравил, да ти напомня, че и аз бях в нейното положение.
Той я стрелна с очи, задържа погледа си върху нея, после поклати глава и се засмя.
— Господи, колко бавно загрявам. Ние сме от Клуба на разбитите сърца, нали? Затова толкова й помагаш. А аз, като изтъкнат член на противния пол, трябва да съм благодарен, че оставям цял-целеничък.
— Какво искаш да кажеш, Матю?
— Нищо. Може би трябва да променим темата.
Стефани отпи от кафето си. Все още се чувстваше като уловена в капан, макар че той й беше посочил начин да се измъкне. Но капакът на тяхната кутия на Пандора беше вече отворен и независимо че се боеше да продължи, тя не можа да спре потока от думи, който заплашваше да се излее.
— Много мислих, след като се срещнахме последния път — престраши се най-накрая тя. Надяваше се, че би могъл да й помогне, като я попита за какво е разсъждавала, но той замълча. — Онази последна нощ направих и казах много неща, за които сега тъй се срамувам, че не знам откъде да започна…
— Недей — прекъсна я той. А когато тя се обърна към него, изрече: — Вече е минало, Стеф.
— Но ние трябва да говорим за това. Ако ще работим заедно, не можем да се правим, че нищо не се е случило. Искам да ти кажа колко ужасно се чувствах заради всичко, което ти наприказвах, за начина, по който се държах. Още докато го изричах, усещах, че не бива да говоря така за Саманта. Но, Матю, тогава бях толкова отчаяна, че просто не знаех какво говоря.
— Знам. Аз съм виновен, Стефани, не ти.
Тя се изсмя сухо.
— И аз те обвинявах. Обещаваше ми толкова много неща, бях изградила целия си живот върху тях. Затова когато си отиде, ти взе всичко със себе си. Всичко. Заяви ми, че няма бъдеще за нас, после въобще не се обади, не ми и писа, нито пък отговори на писмата ми. Господи, как те мразех тогава.
Той се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Очите му бяха вперени в пода.
— Налагаше се да постъпя така, Стеф. Нямаше друг начин. Въпросът дали Саманта ще оживее висеше на косъм, а Катлийн непрекъснато ме заплашваше. Няма да се впускам в подробности да ти обяснявам колко силно изживях вината си за онова, което ти причиних, и то заради тях двете. — Обърна се и я погледна. — Писмото, което ми изпрати, онова с картичката за рождения ми ден, за него ли говореше?
Стефани кимна.
— Дотогава не бях осъзнал колко много те обичам. Най-непоносимият факт в живота ми беше, че те оставих.
Тя въздъхна и едва-едва се усмихна.
— Да бях знаела, сигурно щеше да ми бъде по-леко, колкото и ужасно да звучи това. Но твоята реакция ми е била необходима, за да ми подскаже, че съм значела нещо за теб. Беше ми много тежко, защото не знаех как приемаш раздялата.
Матю хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.
— Съжалявам.
Тя се втренчи в ръцете им, усети почти забравена топлота. Дълго време не си позволяваше да си спомня това ужасно чувство на обърканост и липса на смисъл в живота си, когато той си отиде. Едва на другия ден бе успяла да попълни празнината, или поне така си мислеше. Рязко изтегли ръката си от неговата.
— Само слушай какво си говорим — изсмя се тя. — А обвиняваше Мариан, че преживява твърде тежко.
— Моля те, недей отново — изохка той и бързо се сви, когато тя понечи да го удари.
И двамата съжалиха, че прекъснаха момента, защото знаеха, че има още много какво да си кажат, но Стефани промени темата към филма «Изчезването» и мислите им се насочиха натам. Започнаха да обсъждат коя актриса ще е подходяща за ролята на Оливия Хейстингс, колко време щяха да снимат в Ню Йорк, кога ще е най-удобно да заминат за Италия. Неизбежно стигнаха до въпроса какво в действителност се бе случило с Оливия. През цялото време, докато говореха, старите рани се разтвориха, отдавна потисканите чувства излизаха на повърхността, прокрадваха се в усмивките им, стигаха до сърцата им, бушуваха в гърдите им като заспали дяволчета, пробудени към нов живот.
— Ще ми кажеш ли какво е новото доказателство, отнасящо се до Оливия? — обърна се той към нея, преглъщайки онова, което в действителност искаше да й каже.
— Очаквах да ме попиташ — отвърна тя и погледна часовника си. — Ще прочетеш бележката, когато дойдеш в Лондон. Била е изпратена преди около година на Франк Хейстингс.
Умът му препускаше. Разбра, че тя се готви да тръгне, но още не искаше да я пуска.
— Кога ще се срещна с него?
— След някой и друг месец. Ще отидем до Ню Йорк. Вероятно когато филмът, който сега правиш, е на стадий дублаж. — Искаше й се да го поразпита повече за него, за да продължи разговора, но в същото време имаше нужда да остане сама и да събере мислите си.
— На стадий дублаж ли? — повтори той. — Не се знае кога ще бъде.
— Ще измислим нещо. — Погледна го, а той не отмести очи от нейните.
— А какво ще стане с нас, Стеф? — Най-накрая събра кураж да я попита. — Ще измислим ли нещо и за нас?
Тя се скова цялата, а когато заговори, гласът й беше дрезгав.
— Веднъж вече каза, че за нас няма бъдеще.
— Сгрешил съм.
— Наистина ли?
— Стефани, ти си единствената жена, която…
— Моля те, недей.
Обърна я към себе си.
— Не можеш да избягаш от това, Стефани.
— Не! Не мога да мина отново през всичко това — заяви тя сърдито. — Моля те, не ме докосвай. Много е рано, Матю. Не, Матю, моля те… — изхълца тя, щом устните му се долепиха до нейните.
Когато я пусна, тя цялата трепереше. Матю се усмихна, виждайки колко е объркана.
— Моля те, не ми се смей така — каза тя.
— Съжалявам. Не знам друг начин.
Тя отново извърна глава.
— Боже, Матю, само да знаеш колко често съм мечтала за тази усмивка, за начина, по който…
— По който какво? — разсмя се той.
Тя го отблъсна.
— Не съм готова за това, Матю. Изживях шок, когато те видях отново, и като разбрах…
— Шок ли? Но ти призна, че си купила правата върху книгата, защото си знаела, че ще искам да направя филма. Още тогава трябва да си знаела…
— Не! Грешиш! Тогава нищо не знаех. Освен че може би ще ти го покажа и ще ти го измъкна изпод носа.
— За да ми отмъстиш ли?
Тя кимна.
— Защо не го направи? Защото…
— Защото чувствата ми към теб не са се променили! — извика тя. — Това ли искаш да чуеш? Добре, вярно е, не са се променили. Най-лошото е, че те видях отново. За бога, защо винаги така ми действаш? Даже не знам какво говоря!
— Защо се сърдиш толкова?
Тя скочи на крака и започна да обува обувките си.
— За теб е много лесно, нали? През тези шест години не си страдал като мен. А сега ми съобщаваш, че си оставил жена си, и очакваш да се втурна към теб. Е, няма да го направя, Матю. Заявявам ти, няма!
— Добре, добре. — Той се засмя и вдигна ръце.
— Моля те, не ми се смей, достатъчно унизена се чувствам. — Взе чантата си. — Ако ще работим заедно, смятам, че е по-добре да не си спомняме какво е било. Отношенията ни ще бъдат чисто професионални и очаквам да се отнасяш към мен с почтителност като продуцент, а аз ще те уважавам като режисьор. Разбрахме ли се? — Вече беше на вратата и след като той не отговори, тя се обърна. — Казах «Разбрано», нали?
Той отметна черната си коса.
— Щом така искаш, Стефани, тогава «Разбрано». Чисто професионални отношения.
— Точно така. Моля те, обади ми се, когато се прибереш в Лондон. Тогава Бронуен — партньорката ми, ще иска да се запознае с теб. Предполагам, че ще вземеш Уди за първи помощник-режисьор, а Боб Феърли — за оператор?
Той кимна.
— Лека нощ тогава. Надявам се, че ще можеш да заспиш на този ужасен шум — каза тя, като имаше предвид музиката, от която таванът се тресеше. Тръгна си, изпълнена с омраза към него, за това че прие условията й, но най-вече с омраза към себе си за това, че се бе държала по такъв начин.


Докато стоеше до прозореца на горния етаж и гледаше как Стефани потегля с колата, Мариан чувстваше как съдбата кръжи над нея. Тя обгърна още по-силно раменете си, като че искаше да се защити. Сега, след като първоначалното въодушевление от срещата със Стефани мина и се разбра, че вече има кой да се грижи за нея, тя отново потъна в самотата си. Всичко, което бе постигнала в живота си, го бе направила заедно с Мадлен и сега се боеше дори да си помисли, че след няколко седмици ще започне нов живот без нея.
Но беше решена да го направи, ако не по друга причина, поне поради това, че не можеше да издържа повече да се гледа в огледалото и да вижда как вътрешно трепери от страх от поражението си. Защото безкрайно много й липсваха, защото без тях като че ли животът й нямаше цел. Тя отново беше погрозняла, косата й висеше отпусната, а порите на лицето й сякаш се бяха свили от мъка. Докато няколко кратки месеца беше жизнена, цъфтяща и щастлива — тогава не изпитваше страх, чувстваше се силна, защото Пол я обичаше и…
Дъхът й спря, тя се извърна от прозореца и докато бавно вървеше към леглото, сълзите безшумно се стекоха по лицето й.
— Къде сте? — прошепна в тъмнината. — Пол, Мади, къде сте?


Осма глава

Дългото тихичко подсвирване се чу от някаква дупка в земята. Като погледна надолу, Мадлен видя двама работници, които надзъртаха изпод козирките на каските си и разглеждаха одобрително краката й. Тя се засмя и им махна, а после пресече голямото движение по «Найтсбидж», за да стигне до магазините от другата страна на улицата. Поглеждайки към листчето, което държеше в ръката си, тя провери адреса, после видя отражението си във витрината на един магазин и продължи по «Бромптън Роуд». Най-накрая стигна до някакви стъклени врати, които имаше два реда звънци за домофон. Агенцията «Краб» се намираше на третия етаж. Тя съобщи името си и вратата се отвори. Нехайно заизкачва стълбите, но стомахът й бе свит от напрежение.
Стигна до третия етаж и бутна летящата врата. Момичето на рецепцията вдигна очи, но преди някоя от двете да проговори, една намръщена жена излезе от кабинета и се представи като секретарка на Диъдри Краб.
— Ако обичате, елате отсам — каза тя и отстъпи. Мадлен й се усмихна с благодарност, но лицето на жената остана студено, докато я въвеждаше в малкия кабинет. На отсрещната стена имаше друга врата, която секретарката отвори, без да чука.
— Мадлен Дийкън — обяви тя и се обърна, за да погледне Мадлен, а сребърните и златни гривни издрънкаха на китката й, когато вдигна ръка, за да отметне кичури коса от очите си.
Диъдри Краб отмести очи от екрана на компютъра и се изправи. Тъмнокестенява накъдрена коса падаше по раменете й. Беше толкова гъста и пухкава, че тялото й изглеждаше по-слабо, отколкото бе в действителност, и омекотяваше чертите на лицето й.
— А, Мадлен — усмихна се тя и с протегнати ръце тръгна към нея. — Влезте, влезте. — По-висока от Мадлен, тя я прегърна и я поведе към двете черни кожени кресла в ъгъла на стаята. Хвърляйки поглед назад, кимна на Ан, която излезе и затвори вратата след себе си.
— Чудесно — напевно произнесе Диъдри. — Очаквах да се видим след разговора ни по телефона. — Гласът й беше нисък и мелодичен и когато се усмихна, Мадлен усети, че топлотата, която той излъчваше, я предразполага.
— И аз също — весело й отговори тя. Диъдри й предложи да седне на фотьойла. — Оказахте ми чест, че ме приехте. Казаха ми, че много трудно ще се добера до вас.
Диъдри присви котешките си очи и погледна искреното, обърнато към нея лице. Значи това момиче предлага десет хиляди лири на онзи, който е готов да й даде възможност да се изяви. Засмя се.
— Истина е, че не приемам всяко момиче, което се обажда, защото не разполагам с толкова време. Има други хора в агенцията, които се занимават с тази работа, и по-нормално би било, ако се бяхте свързали първо с тях.
Мадлен наблюдаваше Диъдри, докато тя се движеше около масичката за кафе, а после се отпусна в отсрещния фотьойл. Кръстоса слабите си крака и дръпна ръкавите на костюма си с цвят на горчица. После, облегнала глава на ръката си, каза:
— Значи искате да станете модел, Мадлен? — Засмя се. — Естествено, защо иначе ще сте тук?
Мадлен се изкикоти и забелязвайки известно одобрение в очите на Диъдри, почувства доверие към нея. В усмивката й се прокрадна самоувереност.
Диъдри наклони глава, впечатлена от тази бърза и значителна промяна в израза на момичето.
— Работили ли сте като модел? — поинтересува се тя.
На другите интервюта Мадлен беше лъгала, но у Диъдри имаше нещо, което й подсказа, че това не е необходимо.
— Не — отвърна тя.
Диъдри кимна.
— Не смятам, че това е голям проблем. Предполагам, че под целия този грим сте забележително красива млада жена. Бихте ли извърнали лицето си към светлината?
Без да обръща внимание на забележката относно грима си, Мадлен вдигна лице така, че жълтата светлина на лампата до нея да го огрее. Досега беше ходила в четири други агенции и макар в началото да изглеждаше, че всички проявяват интерес, накрая и от четирите места й отказаха. Разбира се, нямаше никаква представа, че зад отказите стои Диъдри Краб, защото не знаеше каква сила притежава Диъдри Краб в този свят на блясъка. Но у Диъдри имаше нещо, което накара Мадлен да се стреми да й направи впечатление — нещо й подсказа, че ако успее, мис Краб би могла да промени живота й. При мисълта за тази перспектива пулсът й се ускори и тя усети наелектризиращи тръпки по тялото си. От възбудата бузите й се зачервиха, устните й потръпнаха, когато ги облиза с език. Помисли си за Пол и изведнъж се разгорещи, огнени искри започнаха да изскачат от дълбочините на виолетовите й очи. Диъдри се наведе напред като хипнотизирана. В погледа на Мадлен имаше толкова силна еротика, че агентката усети как възбудата се предава и на нея. Никога, през всичките години, докато бе работила с момичета, не беше виждала такъв поглед.
— Боже мой! — прошепна тя.
Усмихната, Мадлен наведе глава. Лицето й беше пламнало, а кожата й — все още настръхнала. Явно не бе усетила изключителния ефект, който предизвика у Диъдри.
Макар че Диъдри бе все още развълнувана, тя се държеше напълно спокойно.
— Имате изключително телосложение, Мадлен. А имали ли сте някога пъпки?
— Не, никога — отвърна Мадлен.
Диъдри вдигна ръка.
— На много момичета им излизат, макар после и да не се познава. А как е кожата на тялото ви? Някакви белези, родилни петна, бенки…
— Бенки ли! Да не би да се шегувате? Само възрастните хора ги имат, нали?
Диъдри се развесели и бавно поклати глава. Момичето се оказа най-фантастичния парадокс, който бе срещала — в един момент — потънала в еротична чувственост, а в другия — неописуемо наивна.
— Е, нямам — каза Мадлен намусено. — Ако желаете, ще си сваля дрехите, за да ви го докажа.
— Не, наистина не е необходимо — засмя се Диъдри. — Освен ако не искате да позирате гола, разбира се.
Лицето на Мадлен светна.
— Защо не? — разпали се тя. — Искам да бъда на трета страница в списанията за мъже.
— Сериозно? — Диъдри искрено се изненада. Тази подробност за Мадлен Дийкън не бе стигнала до нея. — Да, всъщност няма причина да не искате. Интересувате ли се от мода?
Мадлен сви рамене.
— Ами, мисля, че да. — А после добави по-уверено: — Да, разбира се. Искате да кажете за тези, които вървят по пътечката, нали?
— Да, появяват се и в списания, в реклами на козметика, парфюми, лосиони за почерняване, коли, безалкохолни напитки — списъкът е безкраен. Въпросът е да се свържете с ужасните фотографи, режисьори, а също и с клиентите, които имат нужда от реклама… Ние се движим изпреварващо. На колко години сте, Мадлен?
— На двайсет — отвърна вяло Мадлен. Мъчеше се да осмисли всичко, което Диъдри току-що й каза.
— Хм, малко е късно за…
— Късно ли?
— … за начало, но отново ви казвам — за мен това не е проблем. Някои момичета на вашата възраст са стигнали до тавана. Вие, вярвам, също искате да стигнете до върха?
— Да — потвърди Мадлен. — Винаги съм искала да стана известна.
Диъдри се трогна от простодушната й искреност.
— Тогава трябва да видим какво можем да направим, нали така? — усмихна се тя.
Мадлен примигна няколко пъти. Диъдри стана и отиде до машината за кафе.
— Малко ме притеснява желанието ви да се видите на трета страница — каза тя. — Давали ли сте си някога сметка защо точно там? Мляко, захар?
Мадлен поклати глава.
— Не, благодаря. Какво искате да кажете — защо точно там?
Диъдри въздъхна дълбоко, приближи се с две чаши кафе, усмихна се и подаде едната на Мадлен.
— Ами двете средни страници на да кажем, «Пентхаус» или «Плейбой» носят много повече престиж, отколкото трета страница на вестник «Сън», не смятате ли?
Мадлен сви рамене. Според нея нямаше никаква разлика, освен че в единия случай се показваш цялата, а в другия — само горната част. Тя така и отговори.
— От друга страна — добави тя, — много повече хора купуват «Сън».
— Безспорно.
Мадлен остави чашата си с кафе и се наведе напред заговорнически.
— Винаги съм си мечтала да бъда на трета страница — изрече важно тя. — Още откакто видях, че има такава.
Диъдри отново въздъхна.
— Щом като желанието ви е такова…
Отиде до бюрото си, взе тефтер и химикалка и писа няколко минути. По дрънченето на гривните на Мадлен разбра, че тя се е размърдала. Когато се обърна, облещи очи и за миг не можа да си поеме дъх.
— Виждате ли — никакви брадавици — заяви Мадлен.
— Мили боже — прошепна Диъдри, а после се наложи да се обърне настрани, защото я напуши смях. — Е — каза тя, щом успя да дойде на себе си, — сега разбирам защо толкова настоявате да ви снимат гола. Тялото ви няма грешка, мила. Идете до прозореца, обърнете се бавно и тръгнете насам.
— Добре — щастливо отвърна Мадлен.
Докато се разхождаше из големия кабинет, тя огледа афишите от първи страници на списания. Стори й се, че празните погледи на сниманите жени излъчват завист, и тя им се усмихна надменно. Не можеше да схване, че погледът, който беше демонстрирала на Диъдри, беше напълно достатъчен, за да определи съдбата й. Мадлен продължаваше да си мисли, че магията се дължи на тялото й. Сега, когато го беше разголила, за нея нямаше значение нищо друго, освен върховното удоволствие да разкрие интимния си чар. Сведе очи към гърдите си и докосна с ръце гладката кожа на задните си части. Съществуваше само едно-единствено нещо на света, което надминаваше удоволствието да гледа тялото си и то беше, когато Пол я любеше. Като си спомни за него в този момент, някаква тъпа, пулсираща болка премина през слабините й и тя го пожела толкова силно, че забрави къде е и започна да гали пъпките си. Тогава вдигна поглед и забеляза, че е стигнала до прозореца. Погледна към улицата и изведнъж й се прииска тази среща вече да е свършила. Искаше да се върне при него, да легне под него и да усети бедрата му до своите, да го пипне и да почувства колко е твърд, той да проникне дълбоко в нея, да усети как пулсира в нея, докато изтръгне от тялото й оргазъм, това, което никой мъж не беше успявал да постигне. Нищо друго нямаше значение, освен той.
Кратко почукване на вратата я върна към действителността, но докато се обръщаше, искрата в погледа й отново блесна.
— О, Рой — обади се Диъдри засмяно, когато забеляза израза на лицето му. — Запознай се с Мадлен Дийкън. Мадлен, това е един от партньорите ми — Рой Уеланд. Той отговаря за пресата и за рекламата на агенцията. Мадлен тъкмо разкриваше талантите си — обясни тя на Рой.
Рой се втренчи в Мадлен. Усещайки, че Диъдри го наблюдава, той се опита да отмести поглед, но момичето излъчваше такова сияние, сякаш го приковаваше.
При всичките си четирийсет и четири години никога не беше изпитвал подобно желание и безпомощност. Но трескавата светлина в очите й изчезна, сякаш магията се развали. Той стрелна Диъдри с очи, най-после успя да се усмихне и протегна ръка към Мадлен тъй естествено, сякаш цял живот се бе запознавал с голи жени.
— Как сте? — изрече дрезгаво. Прочисти гърлото си и се опита да каже още нещо.
Диъдри усещаше, че ще избухне в смях, и затова започна да рови из бюрото си, за да се овладее. Рой и Мадлен се обърнаха към нея и чакаха да каже нещо. Най-накрая слабото лице на Рой с белези от шарка се разтегна в усмивка. Той вдигна едната ръка на Мадлен и каза:
— Ако можете понякога да пускате тоя поглед, тогава светът ще е в краката ви. — Погледна Диъдри през рамо. — Ти какво ще кажеш?
— Ами да, абсолютно си прав — съгласи се Диъдри, едва сдържайки се да не се изкикоти.
Мадлен изгледа първо единия, после другия, тъй като не беше съвсем сигурна дали говорят сериозно. После сви рамене, изсмя се и каза:
— Е, ще ме вземете ли?
— Несъмнено — отвърна Рой.
Мадлен се обърна към Диъдри, която поясни:
— Сега ни остава само да убедим фотографите.
Рой пое дъх и поклати глава.
— Е, това е нещо съвсем различно. Чудя се…
— Имам малко пари — прекъсна го Мадлен. — Не знам дали ще са необходими, но разполагам с десет хиляди лири, с които можете да ми дадете начален тласък.
Диъдри изду бузата си с език — премисляше положението. Досега изчакваше кога Мадлен ще направи предложението си, въпреки че още като я видя, знаеше, че ще я наеме, независимо дали има, или няма пари. Внезапно скочи на крака и каза:
— Облечи се, мила. Ще настинеш.
Като отбягваше погледа на Рой, тя изчака, докато Мадлен нахлузи дрехите си, а после отиде до вратата.
— Остави чека на секретарката ми — каза тя. — Ще ти се обадя след няколко дни.
Мадлен тъкмо завързваше шала около врата си, но при тези думи ръцете й се смръзнаха около врата й.
— Не съм толкова глупава — заяви тя.
Диъдри се усмихна, едновременно обидено и учудено.
— Какво искаш да кажеш, Мадлен?
Мадлен се изчерви.
— А, разбирам — засмя се Диъдри. — Смяташ, че ще завлечем парите ти.
— Не — бързо отвърна Мадлен. — Исках да кажа…
Диъдри погледна Рой и обгърна с ръка раменете на Мадлен.
— Искам да ти кажа нещо, Мадлен — засмяно започна тя. — От тази наша първа среща вече ми е ясно, че притежаваш някои изключително редки качества. Рой и аз имаме още един партньор — Дарио. Той е фотограф и тримата заедно се наемаме да подчертаем качествата ти и да те издигнем до върха. Давам ти дума. Ще ти се обадя веднага щом изникне нещо за теб.
— Кога смятате, че ще бъде това? — осмели се да попита Мадлен.
— Много скоро. — Диъдри отвори вратата и застана отстрани, за да може Мадлен да мине. — Мадлен…
Мадлен спря.
— За голите снимки. Да сложим ли някакъв срок? Да речем един месец?
— Един месец? — зяпна Мадлен и с върховно усилие си наложи да не изкрещи от радост.
Диъдри кимна, после проследи как Мадлен подаде чека на секретарката й. Усмихна се, когато Мадлен се обърна да каже «довиждане», и затвори вратата.
Зелените й очи гледаха весело, когато се обърна към Рой.
— Да можеше само да видиш физиономията си! — изсмя се тя.
Рой се усмихна кисело и поклати глава.
— От много години гола жена не ми е взимала акъла — призна той. — Ти видя ли погледа й?
— Да, забелязах го — отговори Диъдри, отиде до прозореца и погледна надолу към «Бромптън Роуд». — И какво мислиш?
Той се отпусна във фотьойла и качи краката си върху масичката.
— Много услужливо от нейна страна, че ни финансира.
Диъдри отметна назад глава и се засмя. Разпери ръце и каза:
— Колко ще ни улесни! Кажи, колко известна ще я направим?
— Ако продължава да ни дава толкова пари, колкото ти кажеш.
Диъдри погледна три етажа надолу и видя как Мадлен излиза от сградата. Когато се обърна, очите й искряха като на котка.
Двамата се извърнаха, тъй като вратата се отвори, и Ан, секретарката на Диъдри, влезе.
— Какво разбра? — попита Диъдри.
Секретарката кимна, после отвори бележника си и каза:
— Отседнала е в хотел «Блейк» заедно с приятеля си. Името му е Пол О'Конъл — писател. Досега нищо не му е отпечатано.
Диъдри погледна въпросително Рой и той кимна.
— Дошли са от западна Англия преди пет седмици — продължи Ан. — В Бристол е работила в агенция за стриптийзьорки по поръчка и е живеела заедно с братовчедка си. Леля й я отгледала от осемгодишна възраст, а родителите й са загинали при самолетна катастрофа, когато била на десет години.
Диъдри се намръщи.
— Бедната Мадлен! — промърмори тя.
— А парите? — попита Рой.
Ан поклати глава.
— Може да са на приятеля й, все още проверяваме. — Обърна се към Диъдри. — Да запиша ли всичко за нея?
— Да — кимна Диъдри. — Смятам, че трябва да съобщим на Дарио. Той в студиото ли е?
— Доколкото знам, да — отвърна Ан. — Да ви го изпратя ли?
— Не, аз ще му се обадя.
Щом Ан излезе, Диъдри седна до бюрото и взе прекия телефон. Рой внимателно я наблюдаваше. Когато тя го погледна, зелените й очи се усмихваха, също както неговите.


В хотел «Блейк» в района «Саут Кенсингтън» отсядаха само много богати и известни хора — Мадлен беше чела за него в списание «Ел». Преди пет седмици пристигнаха в него направо от гара Падингтън.
Четирийсет и осем часа се любиха в апартамента «Манхатън» и фантазираха как ще похарчат парите. Щом се съвзеха на третия ден, първото, което направиха, бе да ги внесат в банка «Коутс» на улица «Странд», защото Мадлен беше чела някъде, че кралицата използвала тази банка. Пол я остави сама да се оправя, но след като се увери, че сметката е на името на двамата. Не че имаше намерение да открадне от парите, но знаеше също, както и изумените касиери, че сума от три четвърти милион не може да остане на текуща сметка. През последните седмици, докато Мадлен пазаруваше и се опитваше да си намери агент, Пол заедно със счетоводителите си редовно ходеше в банката. Мадлен сигурно никога нямаше да узнае колко умно са вложени парите. Направиха така, че ако текущата сметка падне под уговорения минимум от две хиляди лири, да бъдат продавани акции, за да може сметката отново да стане пълна. И така щеше да продължи, докато Мадлен похарчи всичко, а Пол не се съмняваше, че тя ще постигне това.
Първо, преустроената от бивша конюшня къща в Холънд Парк щеше да й струва триста и петдесет хиляди. Тази сума можеше да бъде и надхвърлена, след като се свърши с раздаването на подкупи на агенти по недвижими имоти и потенциални измамници. Той се забавляваше от начина, по който тя използваше парите си, за да преодолява бюрократичните спънки, и се очароваше от това колко лесно убеждава хората да ги приемат. Нямаше никакъв смисъл да й се повтаря, че повечето пъти това не бе необходимо, но тя просто си беше наумила, че всичко трябва да бъде купено. Би дал много, за да види изражението на лицето на Диъдри Краб, когато Мадлен й е направила предложение. Защото, за разлика от Мадлен той беше чувал името на Диъдри Краб и знаеше, че тя се занимава само с най-добрите модели и манекени. Той предполагаше, че Диъдри ще й посочи вратата, а Мадлен ще се унизи още повече, като се разкрещи и започне да сипе обидни думи. Известно време разсъждава какво точно би казала, но после му омръзна и продължи да прелиства «Наръчник на писателя».
Пол О'Конъл беше единствен син на Хамънд О'Конъл — финансист, хотелиер и меценат. Човек би могъл да го определи като прекалено облагодетелствано дете. Родителите му — четирийсетгодишни при раждането му, изпълняваха всяка негова прищявка, а след смъртта им леля му продължи по същия начин. Сега тя също беше покойница и общият доход от наследените от него имения би му бил напълно достатъчен, стига да речеше да се възползва от него. Но през последните две години той не го беше докосвал. Това, че е богат, го знаеше твърде отдавна, но искаше да опита нещо друго. Беше двайсет и осемгодишен, когато замина за Бристол със спортен сак и петдесет лири.
Живял бе с няколко жени, преди Мариан Дийкън да го спаси, след като бе изхвърлен на улицата — поне тя така си мислеше. Всъщност той се бе приютил при една жена на улица «Сейнт Джордж», докато мъжът й бе на работа в Близкия изток. Уговорката напълно го задоволяваше, докато жената не хлътна по него. Когато той й позвъни от Лондон и тя му съобщи, че е поискала развод от съпруга си, разбра, че е крайно време да се измита. Тъкмо тогава много умно изманипулира Мариан да го покани да живее с нея и Мадлен.
Отначало си бе поставил задача Мариан да го обикне, тъй като вярваше, че след като му е благодарна и го обожава, а и той нея — също, ще му служи като писателско изследване. Известно време нещата вървяха точно така. Още повече, че той се привърза към нея, и дори смяташе, че тя го стимулира, докато Мадлен и пристигането на чека не му поднесоха материал за друго изключително проучване на човешкия характер, на което той не успя да устои. Писателското му въображение се възбуждаше най-много в моментите, когато хората излизаха от собствената си натура. В това отношение той надминаваше много творци, като хвърляше себе си и околните в неочаквани и неестествени ситуации, а в същото време седеше отстрани и безучастно наблюдаваше индивидуалните реакции на шок, тъга или радост. Владееше прекрасно способността да се откъсва от собствените си чувства, удаваше му се и да манипулира хората. Понякога се чудеше докъде ли е готов да стигне заради това си умение.
Захвърли книгата на пода. Винаги е имал всичко, което е желаел, абсолютно всичко. Но се оказа, че изобщо не е лесно да му издадат книга, дори е доста трудничко.
Телефонът иззвъня. Бяха се разбрали с Мадлен само тя да се обажда и тъй като нея я нямаше, той не отговори. Това бе предпазна мярка от страна на Мадлен, в случай че Мариан открие местонахождението им. Когато телефонът спря да звъни, той съжали, че не вдигна. Ако беше Мариан, би искал да си поговори с нея. Какво ли би казала Мадлен на това?
Разсмя се на глас. Примитивната Мадлен. Толкова се поддава на влияние, толкова е суетна. Колко лесно, почти разочароващо лесно бе да я накара да открадне парите заедно с приятеля на братовчедка й. Ако се замислеше задълбочено, предполагаше, че би трябвало да съжалява за Мариан, но всичко това беше част от живота. Един ден, когато настъпеше моментът, дори би могъл да се върне при нея.
След няколко минути Мадлен влезе в апартамента.
— Вече имам агент — каза тя, пусна чантата си върху леглото и се завъртя. — Не друг, а самата Диъдри Краб.
Тъй като знаеше, че ще й направи удоволствие, той не скри изненадата си.
— Какво ти казах! — продължи тя. — Всеки си има цена, дори и Диъдри Краб. Нещо да ми кажеш?
Той се изправи от дивана и тръгна към леглото. Мадлен се обърна, когато я подмина.
— Няма ли да ми кажеш нещо? — повтори тя, когато той легна.
Пол сложи ръце на тила си и се втренчи в тавана.
— Когато преди малко звънна от фоайето, май че ме изпитваше?
Една искра на недоволство просветна в погледа й.
— А, това ли? Само това ли ще ми кажеш?
Той кимна, а после се обърна и я погледна.
— Сега, след като издържах теста, може би ще ми обясниш защо ти трябваше толкова време, за да се качиш с асансьора.
Недоволството на Мадлен се стопи и тя се разсмя. Бавно тръгна към тоалетната масичка и се облегна на края й. Пол разбираше, че й трябва време да размисли. През последните пет седмици я наблюдаваше внимателно и анализираше всичко, което тя правеше, опитвайки се да открие какво стоеше в дъното на постъпките й. Отговорът му отбягваше, докато най-накрая се сети — нямаше отговор, тъй като Мадлен беше нищо. Напомняше му на красива руска матрьошка — щом отвориш едната, отдолу изниква друга, съвсем същата, но по-малка и все по-малка, докато най-накрая не остава нищо. Без това лице и тяло Мадлен би престанала да съществува. Сега матрьошката беше негова и той можеше да постъпва с нея както си иска, освен това знаеше какво влияние и власт има над нея, независимо дали е край него, или е сама. Само той можеше да предизвика този поглед в очите й, погледът, който почти му взе ума, когато я видя за пръв път.
Тя бавно разкопчаваше блузата си, облизвайки устните си с език.
— Виждаш ли тези копчета тук? — изрече тихо тя. — Разкопчах всички, ей така.
Смъкна ризата и сакото си едновременно и точно както той очакваше, отдолу не носеше нищо.
— Кой беше с теб в асансьора? — попита той, леко очарован от ефекта, който великолепните й гърди все още упражняваха върху него.
— Само операторът.
— Той гледаше ли те?
Тя кимна.
— Разбира се.
— А ти какво направи?
Мадлен приближи до леглото и взе ръката му.
— Направих така — каза тя, като я сложи върху гърдата си.
— На него хареса ли му?
— Май че да.
— Той толкова ли беше възбуден? — Разтвори хавлията си.
— Повече.
Започна да диша шумно, когато дългите му пръсти започнаха бавно да си играят със зърната на гърдите й.
— Продължавай.
Тя се отдръпна и се загледа в огледалото как сваля дрехите си.
— Застанах пред него ей така.
Когато се обърна към него, той се изхлузи от хавлията си.
— Ето тук — прошепна тя. — Направи го тук, пред огледалото.
Той прекоси стаята и като сложи ръка на рамото й и я завъртя на другата страна, натисна я да застане на ръце и колене. Коленичи над нея и каза:
— После това ли стана?
— Да — изхленчи тя, а той влезе в нея и се раздвижи назад-напред.
Наблюдавайки отраженията им, тя се плъзна малко по-напред, докато той я хвана за кръста и започна да прави бързи движения. Мадлен едва си поемаше дъх, но той изобщо не я слушаше.
После, както лежаха на пода, Пол се сети за оператора от асансьора. Беше сигурен, че нито една нейна дума не отговаря на истината, но му действаше възбуждащо да слуша как му разказва измислици. Не че не би го направила, но просто и двамата знаеха, че асансьорът в хотел «Блейк» не е с оператор, а с копчета.
— А ти? — попита го тя по-късно, когато беше вече във ваната. — Не ми каза какво си правил днес. Провървя ли ти с агента?
Той вдигна бръснача от бузата си и поклати глава.
— Продължавам да действам в тази област. Какъв ще бъде първият ти ангажимент?
— Още нямам представа — отвърна Мадлен, извади единия си крак от водата и се загледа в меките бели мехурчета върху бронзовата си кожа. — Тя ще ми се обади след няколко дни.
— Значи десетте ти хиляди няма да пропаднат, а?
— Вярвам й, Пол. Тя ми обеща. Каза, че съм имала специални качества, които ще ме отведат направо на върха.
— Сигурно така ти е казала. За десет хиляди ще ти обещае всичко. Какъв модел ще бъдеш?
— Всякакъв. Във вестника ще се появя най-късно до месец.
За един кратък миг лицето му остана сериозно. Тогава изрече:
— Когато отидеш там и започнат да те оглеждат всички онези мъже, помни, че ми принадлежиш.
Тя затвори очи и отпусна глава назад. Той хвана ръцете й, когато тя ги извади от водата.
— Чу ли ме? — изръмжа той.
— Чух — измърка тя. — Само че го кажи отново.
Той поглади ръцете й с устните си.
— Ти си ме уловила, Мадлен Дийкън. Досега не съм имал представа какво е да усещаш жена по този начин. Обожавам те.
Тя лежеше неподвижно, думите му й действаха като милувка.
— Ние двамата — прошепна тя — ще представляваме голямата любов — голямата красавица и големия писател. Ще ни показват по всички канали на телевизията, ще отпечатват снимките ни във всеки вестник, във всяка книжарница по света ще продават твои книги. — «А оная глупава кучка Мариан нека се пукне от яд», помисли си тя. Неочаквано той пусна ръцете й и тя отвори очи. — Какво има? — попита тя и изведнъж се уплаши, че може да е изговорила мисълта си на глас.
Той й се усмихна.
— Човек не може да отрече красотата ти, Мади, но какво ще стане, ако аз не успея? Ако не се споразумея с някой издател…
Тя изскочи от водата и го прегърна.
— Ще го направиш, ще видиш. Тези неща искат време.
— Но понякога въобще не се случват. Не, млъкни, искам да си помислиш за това. Не мога да ти опиша как ми действат думите ти, че искаш толкова много за нас двамата. Аз също желая да извървя целия път с теб, но винаги съществува възможност това да не стане. А ти трябва да си зададеш въпроса дали един нереализиран писател ще те задоволи.
Целуна върха на носа й и се изплъзна от прегръдката й. Би си тръгнал, но като забеляза как го гледа, целуна я нежно по устните.
Беше решил да продължи играта докрай. Беше направил първите стъпки и сега сцената беше готова за… Изведнъж въображението му се развихри като птица, пусната от клетка — сцената беше готова за всичко. Мадлен щеше да бъде инструментът, а той — свирачът, и щеше да свири на този инструмент, докато той се изтощи, щеше да го пази ревниво. Тя щеше да стане роб на мелодията му, докато музиката свърши.


Девета глава

Диъдри Краб слезе от влака на Централна гара във Флоренция, но там никой не я очакваше. Майското слънце вече припичаше, но й бе приятно, затова реши да повърви. По пътя често спираше, за да си припомни града, който толкова обичаше.
В «Джакоза» на Виа Торнабуони изпи едно негрони и пофлиртува с Дженаро. Възрастният човек се зарадва да я види, изслуша я внимателно. От «Джакоза» пое по обиколен път, разходи се по павираните улички, извиващи около олющени и порутени сгради с фасади от червеникав пясъчник, стигна до катедралата и тогава пое по Пиаца делла Република. Там тя отново спря, заслуша се във веселия разговор на келнерите от кафенетата по тротоара, които си подвикваха един на друг, носейки подноси с капучино и бира за туристите. Един от тях й предложи да седне, но вече беше се забавила достатъчно, а той сигурно я чакаше.
Когато стигна до сградата на левия бряг на река Арно, видя, че капаците бяха затворени — когато вдигна поглед към железните балкони, където в саксии цъфтеше здравец, те й се видяха като очи на слепец. Отвори вратата със собствения си ключ и се изкачи по прашното стълбище до третия етаж. Апартаментът беше тъмен, а въздухът — спарен, затова отвори прозореца към «Палацо Ториджани» и реката отвъд него. Шумът от Флоренция нахлу, а слънцето освети стаята, отрупана с картините на художника. Докато се оглеждаше, усмихна се доволна и горда. Повечето картини бяха нови за нея, макар че разпозна всяка една от тях. Бяха изумителни, със завършени детайли, взети от творбите на Белини, Джорджоне, Карпачо и безброй други италиански художници от Ренесанса. Имаше и рисунки с въглен, а също и с молив. По миризмата разбра, че неотдавна е размивал бои.
В спалнята нямаше никой, леглото не беше оправено. Тя въздъхна. Вероятно щеше да се наложи дълго да го чака.
Той се върна едва по обяд на следващия ден. Диъдри беше в банята, переше дрехите му и ги простираше на терасата да съхнат.
Той въздъхна, когато я видя.
— Скъпа, съсипваш се за мен, а аз забравих, че ще дойдеш.
— Къде беше? — попита го тя, след като той я целуна. Беше небръснат и черният му костюм тип «Армани» беше измачкан и покрит с мраморен прах.
— В Бърлогата. Имах страшно много работа. — Вдигна брадичката й с пръст и я погледна в очите. — Нали ме разбираш?
Да, разбираше го.
— Сигурно си гладен — каза тя. — Да ти направя спагети, а?
Той се засмя, но когато тя се отдръпна, я привлече заднишком към себе си.
— Липсваше ми, мила моя. Може би първо да се любим, а?
По-късно, докато Серджо спеше, Диъдри се взря в него — очите й се порадваха на мускулестото му тяло. На четирийсет години беше красив, мургав и по-вълнуващ от когато и да било. Любовта й към него винаги й носеше болка, но знаеше, че тя бе нищо в сравнение със страданието, в случай че го загуби. Преди седем години Рой и Дарио я бяха завели за пръв път във Флоренция, за да я запознаят с него, но сега й беше трудно да си припомни времето отпреди животът й да се изпълни с любовта й към него. Ако беше поискал, тя щеше да захвърли всичко, за да дойде и да живее с него. Но той отказваше. Рой й обясни, че Серджо не е като останалите мъже и ако го желае, трябва да го приеме такъв, какъвто е. Условието му беше никога да не се женят, да не живеят заедно в продължение на повече от три седмици и да нямат деца. Ще й остане верен, но тя никога не трябва да търси любовта му, иначе ще я унищожи.
Винаги си беше давала сметка, че любовта си има цена, а тя бе висока за нея. Но го обичаше толкова много, че беше готова да я плати, без значение колко голяма бе тя.
Остави го да спи и отиде да приготви спагетите. Когато бяха готови, го събуди и му ги сервира на поднос, после седна до него на възглавниците. Докато той ядеше и бършеше устните си със салфетка, тя се смееше, а той й се мръщеше.
— Изглеждаш щастлива, скъпа — отбеляза той.
— Наистина съм щастлива.
— Заради Мадлен ли?
— Знаеш ли за Мадлен?
— Дарио ми каза.
Тя се изпъна на леглото и като облегна брадичка на ръцете си, се взря в него.
— Щастлива съм заради теб, Серджо. Защото те обичам и защото съм с теб.
— Докога ще останеш?
— Завинаги, ако ми позволиш.
Тъмна сянка затъмни радостта в очите му и тя веднага съжали за грешката си.
— Но трябва да се върна след няколко дни — бързо добави тя.
Оставяйки чинията си настрани, той се наведе напред и прекара пръсти през косата си.
— Защо не ми разкажеш за Мадлен? — подхвърли усмихнат той и черните му вълнуващи очи се впиха в нейните така, сякаш проникнаха в душата й.
Тя пое дъх на пресекулки и се обърна по гръб, тъй като не можа да понесе напрегнатия му поглед. Но и тя като него можеше да се преструва, затова отмести очи от жилестите му рамене и бедра, докато той излизаше от стаята. Изчака го да се върне. Докато той екипираше, тя му разказа за Мадлен.
— Приятна е — въздъхна тя, отпускайки се от смеха му, след като му описа как Мадлен бе свалила всичките си дрехи. — Ако я срещнеш на улицата, просто би я взел за едно хубаво момиче. Не, всъщност би я погледнал повторно, защото у нея има нещо, което те кара да го направиш. Като че е малко надута, но й е приятно, когато я гледаш с възхищение… Знаеш ли, сякаш се удивлява, че току-що си проумял красотата й. Всъщност много рядко съм виждала момиче, толкова доволно от вида си.
Тъй като знаеше, че той я слуша с едно ухо, тя спря за миг и прокара пръст по крака му. Той не реагира, тъй като се беше вглъбил в работата си.
— Но е толкова необикновена, за колкото се смята, а може би дори и повече. Трудно бих определила защо, но има мигове, когато ти се струва, че сексуалността прелива от очите й. Искам да ти призная, че когато я видях за първи път, даже на мен ми подейства. — Хвана твърдия мускул на прасеца му и леко започна да го масажира. — Ако не беше тоя неин поглед, би изглеждала вулгарна. Всъщност започнахме да работим върху това. Не мога да реша дали да поупражним и гласа й. Може би ще е нужно, защото звучи провинциално просташки. Да имаше поне капчица интелигентност, но за мой късмет, не притежава такава.
— Защо за твой късмет, скъпа?
— Плаща ни, за да я издигнем. Тя и без друго ще стигне на върха, но парите ще ускорят нещата. Ще бъде истинско предизвикателство — в последната минута списанията ще сменят снимката на средната двойна страница, а също и кориците си, но с парите на Мадлен това ще си заслужава. Рой смята, че ако внимателно подхванем всичко, до лятото или в най-лошия случай до края на годината тя ще добие име в международен мащаб.
Серджо спря да рисува и се отдръпна, за да огледа работата си.
— Ще бъде голямо постижение, нали?
— Да, така е.
Той отново започна да движи молива върху листа, а Диъдри се прозина доволна.
— Знаеш ли, това, което не мога съвсем да проумея, е приятелят й. Разучихме го, главно защото искахме да знаем откъде идват парите на Мадлен. Излезе, че го познавам. Е, преувеличавам малко — моето семейство го е познавало — преди петнайсет или двайсет години. Доколкото си спомням, имаше някакъв скандал около смъртта на родителите му, но всичко беше потушено, вече дори не си спомням за какво беше. Както и да е, още като малък той наследи цяло състояние и когато и леля му почина, тя също му остави всичко, което притежаваше. Трябва да има милиони. Там е смешното. Той не харчи от своите пари, освен за поддръжката на имението си, разбира се, но напълно се е откъснал от него и не взима и пени оттам. Така че не той финансира Мадлен, а точно обратното — тя го издържа. Той е писател.
— Това би било добре за имиджа й, нали?
— Абсолютно, но само ако издаваха произведенията му. Рой се захвана с тоя въпрос. Успяхме да включим и двамата в клюкарските колонки и трябва да ти кажа, че той ще вдигне толкова пушилка, колкото и тя. Ако бях десет години по-млада и не те обичах до полуда, сърцето ми без никакво усилие би се разтуптяло по Пол О'Конъл.
Ръката на Серджо замръзна и нанесе петно върху лицето на Мадоната.
— Как каза, че се казва?
Диъдри се обърна по корем, ритна с крака във въздуха и се засмя.
— Пол О'Конъл. Защо? Само не ми казвай, че ме ревнуваш, защото няма да го повярвам!
Той гледаше надолу към рисунката си със спуснати клепачи, но тя забеляза, че ръката му трепери.
— Серджо? — прошепна тя. Когато най-после той вдигна очи, върху изключително красивото му лице сякаш беше паднала маска и то изглеждаше напълно безизразно. Очите му започнаха да помръкват, сякаш в душата му ставаше нещо страшно. — Серджо — повика го тихо пак и след като той не отговори, по гърба си усети ледена тръпка.
Той слезе от леглото и тя усети, че тялото му е като вдървено, сякаш бе изпаднал в смъртен транс.
— Ще си взема душ — каза той, — а после ще се разходим на слънце.
Очите й го следваха, докато той прекосяваше стаята.
— Серджо! — отново изрече тя.
Той се обърна и като видя колко е разтревожена, лицето му омекна и странният израз изчезна от лицето му.
— Да не би да страдаш, скъпа, защото те ревнувам? Вярно е, знаеш го, но нямам право на това. — Усмихна се и пак се върна до леглото. — Косата ти се е пръснала около лицето и изглеждаш толкова възбуждаща — като Пандора на Росети. Когато не си тук, си те представям така.
Тя вдигна ръце към него и като че с това движение белите й дробове изпуснаха всичкия си въздух. Той си оставаше толкова тайнствен за нея, колкото преди седем години, но досега никога не го бе виждала такъв. Някакъв инстинкт й подсказа да не го разпитва повече. Той я прегърна и тя се отпусна в ръцете му.
Остана още три дни, без да споменават отново Мадлен или Пол. Когато си тръгна, той я заведе до гарата.
— Серджо — обърна се тя към него, когато се отдалечаваха от билетната каса, — познаваш ли Пол О'Конъл?
— Дали познавам кого? — попита той.
— Пол, приятелят на Мадлен.
— Как бих могъл, скъпа?
Тя сви рамене.
— Не знам. Но когато онзи ден споменах името му, реакцията ти беше… странна.
— Така ли? Не си спомням. Нали знаеш как сме ние — художниците, проявяваме странности.
— Да, така е — отвърна тя, а той я целуна.
Едва когато се качи на влака за летището в Пиза, си даде сметка, че той нито потвърди, нито отрече, че познава Пол.


— Но защо това да има значение? — запита Рой, когато тя сподели с него.
— Не знам — отговори тя, разглеждайки снимките на Мадлен, които Дарио бе оставил върху бюрото й. — Само се обезпокоих, че той реагира по тоя начин.
— По кой начин?
— Не знам — пак повтори тя. — Но трябва да ти кажа, че за миг, само за част от секундата ме изплаши.
— Изплашил те? За бога, Диъдри, май че драматизираш нещата.
— Сигурно — съгласи се тя, като вдигна една от снимките към светлината. След като я изследва известно време, тя отново я върна в купчината и обърна очи към Рой. — Но когато отново ме погледна, имаше нещо неуловимо у него. Сякаш в тялото му нямаше никой. Изглеждаше… като мъртъв.
— Мъртъв ли? — избухна в смях Рой, а Диъдри нацупи устни и продължи да разглежда снимките.
— Стигнах до отговор — каза Рой, след като се насмя достатъчно. — Пол О'Конъл е двойник на Серджо Рамбалди. Как ти звучи?
— Не говори глупости — сопна му се Диъдри и се усмихна въпреки желанието си. — Все пак ти си виждал Пол. Как изглежда?
— Доста приличен вид има, направо ми хареса. Говори като интелектуалец, когато Мадлен я няма, но за такова нещо не можеш да намразиш човек. Но може да не ти хареса.
— Дарио — измърмори тя. — Снимките са великолепни, но не е успял да улови погледа й.
— Направил го е — каза Рой. — Хвърли поглед на онези в другия плик.
Тя го послуша и веднага се оживи.
— По дяволите! Как го постига? — Остави ги веднага. — Ако ги погледам още малко, сигурно ще се наложи да те помоля да ме проснеш на дивана и да направиш с мен каквото поискаш. — Засмя се.
— С най-голямо удоволствие. Но да се върнем на Пол. Свързах се с един твой приятел — Филип Хоувс. Той ще организира среща с Мадлен и Пол ужким случайно. И тогава ще видим какво мисли Пол.
— Какво мисли ли? Ти не му ли предложи…
— Направих го. Той се съгласи и вече може да се сметне, че си има агент. Сега какво правиш?
— Обаждам се на Мадлен да й съобщя, че следващия четвъртък ще я фотографират за «Сън».
— Вече го направихме.
— Тогава ще й позвъня, за да й кажа, че съм се върнала.
— Тъкмо можеш да попиташ Пол дали не познава Серджо.
— Защо?
— Нали само преди пет минути се беше загрижила?
— Така ли? — сви рамене тя. — Вече не ме интересува. Освен това какво значение има дали се познават?
Рой я зяпна с отворена уста, а после поклати глава, като измърмори нещо за жените, и излезе от стаята.


Откакто Мадлен беше взета под крилото на агенцията «Краб», тя и Пол излизаха почти всяка вечер. Вечеряха в известни ресторанти, танцуваха в луксозни клубове и играеха хазарт до малките часове нощем. Навсякъде, където ходеха, имаше фотографи, а плисираното мини на Мадлен и чорапите над коляното направиха цяла сензация, когато един фотограф я беше снимал как се върти на дансинга и как се виждат чак микроскопичните й бикини. Тъй като танцуваше с далечен роднина на кралското семейство, на следващия ден снимката беше отпечатана във всички вестници и благодарение на приятелите на Рой и Дарио името й вече се появяваше в колоните за клюки.
— Ето ме! Ето ме! — провикваше се тя, когато отваряше някой вестник. — Какво мислиш, Пол? Добре ли изглеждам тук? Не, предпочитам снимката от вчерашния вестник, там косата ми беше по-добре. Гледай! И ти си тук. Къде ли сме? Сигурно излизаме от онзи ресторант. Как се казваше? С кого сме? Спомняш ли си имената им? Ама това не е ли двойката, която ни покани… Всъщност къде ли ни покани? Пол!
Пол ставаше неохотно от пишещата машина, поглеждаше снимката за миг, казваше й, че изглежда прекрасно, припомняше й къде са били поканени, после я целуваше и тръгваше полекичка към машината си.
Мадлен беше изпаднала в екстаз от новия си живот. Почти не си спомняше за Мариан и леля си — те принадлежаха към миналото, което бе толкова смътно и далечно, че й изглеждаше като сън. В редките случаи, когато те успяваха да проникнат в съзнанието й, тя просто ги изтикваше някъде по-навътре и се връщаше към огледалото. Една вечер Пол я извлече от един нощен бар и й удари един шамар за това, че бе позволила на някаква рок звезда — приятел на Рой, да я опипа, докато танцуват. След случилото се Пол я отведе, но тя толкова се възбуди от силната му проява на ревност, че за малко не се любиха на задната седалка на таксито. Когато стигнаха до хотела, тя откри, че той все още е ядосан.
— Поведението ти е като на най-обикновена уличница! — озъби й се той, след като захлопна вратата на апартамента след себе си. — Държиш се така, защото си такава. Мариан никога не би и помислила да стане за смях като теб.
Мадлен тъй се смая от неочаквания скандал, че просто се втрещи пред Пол. Мислеше, че като се приберат, ще продължат оттам, докъдето бяха стигнали в таксито. Той захвърли ключа от вратата върху тоалетната масичка и й каза да се маха от очите му, преди да я е ударил отново. Тя избяга в банята и се разплака.
Остана в банята повече от половин час, решена да не му говори повече, замислена как да го накара да страда. Но гневът й постепенно премина в притеснение, тъй като той не направи никакъв опит да я изкара оттам. След известно време Мадлен отключи вратата, но той все още не идваше. Най-накрая с разтуптяно от страх сърце, че може да си е тръгнал, тя се върна тихо в стаята. Той седеше на леглото, хванал главата си с ръце.
— Пол? — изрече тихо тя.
Той не вдигна очи, но протегна ръка към нея. Тя я сграбчи и падна на колене пред него.
— Съжалявам! — изплака, покривайки ръката му с целувки. — Не биваше да го правя. Съжалявам.
Той я дръпна в прегръдките си.
— Аз съм този, който трябва да се извини. Но бях обладан от такава ревност, че не можех да се спра. — Взе лицето й между дланите си и я целуна силно по устните. — Може да те гледат, Мадлен, но, за бога, не им позволявай да те докосват.
— Няма, няма — изхълца тя. — Няма. Никога повече.
— Ако там случайно имаше фотограф, тогава снимката как онзи пъха ръка под полата ти щеше да бъде във всички утрешни вестници. Можеш ли да си представиш на какъв глупак щях да изглеждам?
Тя кимна и подсмръкна.
Той я притисна.
— За никого на света не бих напуснал Мариан, с изключение на теб. Не ме карай да се върна при нея.
Очите й се разшириха от ужас и тя се хвърли към него.
— Не! Недей! Не го казвай! Обичам те, Пол. Никога повече няма да го правя, обещавам.
— Добре — каза той, като я държеше до себе си и галеше косата й. — Всичко е наред. Обичам те и съм до теб. Не трябваше да те удрям. Съжалявам, скъпа, но ще го компенсирам. Утре вечер ще те изведа на вечеря и ще бъдем само двамата. — Засмя се. — Ще отпразнуваме завършека на първата ни караница.
Тя се изкикоти и като избърса сълзите си с ръка, видя как той пуска ципа на панталона си.
— Сега ще ми се отплатиш — измърмори той и като я дръпна към себе си, насочи ерекцията си към устата й.


Сутринта, след като се преместиха в Холънд парк, той се събуди с ужасно главоболие. Осъзнаваше, че по този начин не могат да празнуват всяка дреболия — така никога нямаше да завърши втората си книга. Обаче насладата, която изпитваше с Мадлен, беше надминала очакванията му. Тя му предоставяше напълно задоволителен суров материал за писане.
Мадлен даваше нареждания на носачите, които внасяха гардероби за спалнята. Беше платила триста и петдесет хиляди лири за къщата, а я обзавеждаше с най-обикновени мебели! Поне се бе облякла, което все пак бе нещо. Предишната вечер й хрумна да се любят в банята на незаключена врата, докато гостите бяха още там — ако някой влезел, щяло да стане още по-добре.
За щастие, сега явно беше забравила Пол. Хубаво, че поне не го влачеше със себе си, докато търсеше къща. Но той беше доволен, че му дава материал за истинско изследване.
Мадлен подаде глава през вратата. Както си беше вдигнала косата, без грим и с развлечена тениска, която се беше изхлузила и едното й рамо се виждаше, тя пак изглеждаше възбуждащо.
— Ще отскоча до магазина. Дръж хората под око.
Пол затвори очи, вдигна ръка, за да й махне, и изчака да чуе тръгването на колата. Беше взета под наем, докато пристигнат автомобилите, които беше купила предишната седмица. Слава богу, че отиде с нея на това разточително харчене из автосалоните, иначе щеше да се върне я с порше или още по-лошо — с ролс-ройс. Даде сто хиляди лири за рейндж ровър за него и мазерати за себе си. С покупката на колите бе отпразнуван фактът, че тя е получила първия си ангажимент като модел, а той — че вече се бе сдобил с агент. Вече не можеше да си спомни преди колко време точно Мадлен беше поканила Филип Хоувс в хотел «Блейк» и му го бе представила като приятел на Диъдри. Може и да е приятел на Диъдри, но Пол знаеше много добре, че този човек е най-известният независим литературен агент в страната. Е, колкото и отдавна да беше, още не беше изтръгнал отговор от някой издател.
Пол не мръдна от леглото до шест вечерта. Мадлен седеше пред току-що инсталираната газова камина, в която се виждаха дънери, ровеше сред свои снимки и в същото време отговаряше на въображаем журналист. Това го правеше, откакто Диъдри й спомена, че ще има появи и по телевизията. Той огледа стаята, намръщи се и отново затвори очи. Този път болката не идваше от махмурлука, а от вида на всички тези дрънкулки. Месингови коне висяха до камината, порцеланови дами с издути поли украсяваха страничните масички от талашит, забеляза и стъклени вази, пълни с изкуствени цветя, и картини на деца със сълзи в очите.
Изправи се и тръгна да вземе цигарите си, сложени на полицата над камината. Извика, защото настъпи нещо, и като сведе очи, видя, че е смачкал едно кученце, което кимаше с глава.
— Идиот такъв! — извика Мадлен и взе кучето в скута си.
— Ами какво, по дяволите, правеше там?
— Сложих го тук, за да ми напомни да го сложа в колата, когато я докарат — добави намусено тя.
Това му дойде твърде много. Той запали цигара.
— Мадлен, по-късно ще си поговорим за вкуса ти. Къде са работниците?
— Отидоха си. Искаш ли да огледаш?
— Не съм сигурен дали съм готов, но няма да пропусна тази стая.
— Какво й има?
— Какво ли не. Ходи ли в банката?
Тя поклати глава.
— Изгубих се и когато стигнах «Странд», не намерих къде да паркирам.
Той не си даде труда да я попита защо не е взела такси, както й бе наредил.
— Колко бакшиш даде на хората?
Някаква светлинка проблесна в очите й и той вътрешно трепна. Позволила им е да пипнат гърдите й или поне така щеше да му каже. Но тъй като я познаваше, беше съвсем сигурен, че им ги е показала, а тя щеше да добави и че са я погалили, за да го насъска още повече. Но сега не му беше до секс.
— Отивам да си взема душ.
Пристъпи в банята и веднага изскочи обратно. Златната батерия и други приспособления би понесъл, дори и найлоновата завеса на розови точки, но не и снимката на кралицата. Това никога!
— Веднага ела тук! — изкрещя Пол.
— Не ми говори по този начин — измърмори тя, докато вървеше по коридора.
— Избирай, Мадлен. Снимката или мен. Това се отнася за всеки кич, с който си напълнила къщата.
— Как можеш да казваш, че кралицата е кич?
— Кич е там, където си я сложила. В тройната зала. Това си помисли, нали?
— Стори ми се остроумно. По една случайност харесвам кралицата — изрече тя рязко. — Тя ще остане.
Погледна я и за малко не се разсмя на буреносното й изражение. Борба на желания. Може да не е съвсем готов за нея, но поне щеше да направи всичко възможно, за да се позабавлява. Свали дъската на тоалетната и седна. Тя изчака, докато той се огледа.
— Даже Мариан има повече стил — присмя се той, защото знаеше, че забележката му ще я нервира.
— Не споменавай името й! Непрекъснато го правиш. Каза го снощи заедно с всички глупости от дървената ти философия.
Той се захили.
— Метемпсихоза. Трансмиграция — прераждане на душата. Мариан би разбрала за какво й говоря.
— Да, щеше, нали? Тя е толкова скучна.
Гневът й се засилваше и тя се опитваше да измисли да каже още нещо. Пол разбираше, че е жестоко да се присмива на липсата й на интелект, но пък тя толкова лесно се поддаваше на предизвикателства, а и понякога отговорите й го забавляваха много.
— И тя нямаше да разбира от стил — продължи Мадлен. — Ходеше с ония размъкнати рокли на Лора Ашли, опитвайки се да прикрие дебелия си задник. Господи, нея въобще не я тревожи това, че е грозна…
— Достатъчно. Освен това…
— А, така ли? Някога да си виждал да скубе веждите си или да лакира ноктите си? У нея има нещо сбъркано. Тя може да говори само за тия досадни философски неща, а ти я насърчаваше. Ако малко поне приличаше на мен, сега нямаше да чезне от скръб, нали? Наперена кучка! Винаги трябва да съобщава на хората, че е ходила в университет само защото аз не съм. Трябваше да разправя наляво и надясно колко прекрасни са майка й и баща й, като винаги използва дълги думи, които никой не знае какво означават, само и само за да се опита да ме обезличи. Тя е пълно нищожество и такава ще си остане, но точно това и заслужава. Защо, по дяволите, трябва да ми е жал за нея?
Пол направи учудена гримаса.
— Значи съвестта те безпокои, Мадлен. Каква изненада!
— За какво ми говориш? — сряза го тя.
Той се усмихна.
— Твоята братовчедка Мариан заслужава много повече, отколкото ти си мислиш. Красотата не е единственото, тъй да знаеш.
— Единственото е, а останалото са парите. А ти само помни кой плаща сметките тук. И престани да говориш за Мариан.
Тя захлопна вратата и изтича в спалнята на горния етаж. Ако не й натякваше непрекъснато за Мариан, въобще нямаше да се чувства виновна. За бога, Мариан е човек, който винаги губи и дори той знаеше това. Никога не е успявала да постигне каквото и да е. Тъкмо тя, Мадлен, трябваше да ходи по кръчмите и да прави стриптийз, за да имат някакви пари, защото Мариан имаше диплома, която не беше необходима никому. Какво от това, че сега е сама, нека веднъж сама да се оправя. Ако не успее, какво общо имаше тя с нея? Не може цял живот да тича подир Мариан, имаше си и свой живот. Сега всичко се нареждаше фантастично — във всички вестници я наричаха великолепна и блестяща, имаше и Пол, което бе най-важно. Така че какво я интересува Мариан?
Един час по-късно, изкъпан и облечен, Пол влезе в спалнята и я завари да плаче през огледалото. Седна на леглото и я притегли в скута си.
— Съжалявам — прошепна той. — Не исках да те наскърбя.
— Тогава защо трябваше да започваш пак за Мариан? Каза ми, че тя вече не те интересува.
— Вярно е. Хайде, спри да плачеш. Утре е големият ти ден и не искаш да бъдеш с подути очи, нали?
Това, че той се интересува как тя ще изглежда на представлението, беше повече от достатъчно, за да я успокои. Изгледа го с пълно обожание, Пол я целуна нежно по устните.
— А сега — каза той, — ще ми покажеш ли някои пози, с които смяташ, че ще им вземеш акъла?
Тя поклати глава.
— Искам да ми обясниш за транс… емиграцията… Нали разбираш, онова, за душата.
Той се разсмя.
— Добре, но само след като ми кажеш как точно възнагради работниците.


На другата сутрин Мадлен стана рано. В студиото трябваше да бъде едва в три, така че имаше време да отиде на кварц. Пол искаше да я заведе да обядват рано. Тя обичаше да правят каквото и да е заедно и изпитваше тръпки на възбуда, когато той й казваше колко специални са отношенията им. Това й напомняше, че най-после има някой, когото може да нарече свой приятел. Някой, който да я обича заради самата нея, а не от съжаление като леля й и Мариан. Никога не позволяваше да я завладява за дълго страхът, че Пол би могъл да я изостави — както постъпиха родителите й. А и тя правеше всичко възможно, за да учи, и да му докаже, че неговата кариера означава за нея толкова много, колкото и нейната, че дори и повече.
Когато се върна от фитнес центъра, той й беше оставил бележка да се срещнат във винарната «Джули». Разочарова се, защото искаше той да види тена й, преди тя да тръгне за «Уембли», но щом прочете и останалата част от посланието му, подскочи от радост. Издателството «Фримантъл» проявило интерес към книгата му.
Отиде рано в «Джули» и седна да чака, разглеждайки вестник, който някой беше оставил. Не обръщаше голямо внимание на онова, което четеше, а непрекъснато се озърташе, за да види дали някой я гледа.
В мига, в който Пол влезе, тя веднага разбра, че е в много лошо настроение. Даже не я целуна, а се отпусна на стола и започна да й разправя с гръмки фрази за характеризация, убеждение в мотивацията, структура — все думи, които Мадлен не разбираше.
— Във всеки случай — изръмжа той, — ако превърна Джим Пен в богат младеж, за да могат читателките да си мечтаят за него, тогава биха я издали.
— Идеално! — Протегна ръце към него. — Казах ли ти, че щом веднъж попаднем във вестниците, ще си намериш издател.
Той освободи ръката си.
— Не ме слушаш. Проклетият редактор иска промени.
— Кажи му, че няма да ги направиш.
— Тогава няма да я издаде.
— О!
— Филип Хоувс ще дойде всеки момент. Ще му кажа как този Хари Фримантъл ме е отрязал.
— Не можеш да направиш такова нещо.
— Как не. Книгата си е моя. В таксито насам мислих и го реших. За бога, няма ли да престанеш да четеш този вестник!
— Не ме притеснявай, Пол. — Мадлен се опита да го издърпа от ръцете му. — Още не съм прочела хороскопа си.
— За бога! — избухна той.
— Не искаш ли да научиш и твоя? — предложи тя с надеждата, че това ще го успокои. — Може да казват нещо за…
Той скочи на крака, а тя се втурна след него, хвана го за ръката и го дръпна. Пол изтръгна ръката си от нейната. Тогава тя забеляза, че Филип Хоувс е пристигнал. Двамата мъже се ръкуваха, Мадлен, леко смутена, целуна агента по бузата, а после и тримата се качиха в ресторанта на горния етаж.
Мадлен с всички сили се стараеше да участва в разговора. Като знаеше колко е важно всичко това за Пол, тя се опита да изрази някаква подкрепа, но никой не обърна внимание на усилията й. По-късно, точно след като почистиха масата и поднесоха кафето, Пол изведнъж удари с длан върху масата и заяви, че тя е отговорът на проблема. Филип погледна с неудобство и поклати глава, а Пол се държеше тъй, сякаш е намерил разрешението на «Параграф 22». Мадлен нямаше и най-малка представа за какво става дума и тъй като наближаваше два часът, тя се изправи, за да тръгне. Пол стана и я изпрати до колата.
— Тръшни ги на земята — каза й той, когато затваряше вратата на колата й. Тя свали стъклото, а той се наведе, за да я целуне. — Кажи ми, че ме обичаш — измърмори той.
Тя го направи и добави:
— След този сеанс всички ще видят тялото ми, но то принадлежи на теб, както и всичко, което имам.
— Запомни го — измърмори той, като леко погали гърдите й. — Ще те чакам вкъщи.
Когато пристигна в студиото «Мармът», пъпчиво младо момче преведе Мадлен през плетеница от коридори. Преди да каже каквото и да било, то все се ухилваше. Тя попита какво означават червените светлини над вратите, а то й отговори, че тогава в студиото се работи. Мадлен се поинтересува дали не могат да погледнат.
— Не е възможно — изхихика той. — Фотографите не обичат някой да ги гледа.
— И моделите ли? — запита тя намусено.
Той набръчка нос и я огледа от горе до долу.
— Вие модел ли сте?
— А ти какво си мислиш?
Той се почеса по главата и погледна в списъка, който носеше.
— Не сте ли Сандра Търнъм от Сейнт Айвъл?
Мадлен се закова на място.
— Не, не съм!
Той отново погледна списъка.
— Тогава коя сте?
— Казвам се Мадлен Дийкън.
Тоя я зяпна, после се плесна по главата и се изкикоти.
— Ама, разбира се. Вие сте от страница трета, нали?
— Пъхна списъка под мишница и се обърна на пети. — Тръгнали сме в погрешна посока. Хърби Просър снима днес за «Сън». Той е в студио 6. В момента се занимава с Фей Броуд, затова ще ви заведа направо в гримьорната.
Мадлен го последва отново по коридора, после по някакви стълби, докато най-после преминаха през врата с надпис «Само за персонала».
Стаята беше ослепително бяла — бели плочки, бели столове, бели лампи, бели прозорци. Там вече имаше три момичета, две седяха пред огледала и сваляха грима си, а едно втриваше мазило за изкуствено почерняване в тялото си. Всички бяха голи и нито една не се обърна, когато пъпчивото момче извика:
— Криси!
Едно от момичетата се изправи и тръгна към умивалника. Докато минаваше, изгледа Мадлен от главата до петите. Мадлен й се усмихна, но лицето на момичето остана каменно.
— Криси! — отново извика момчето.
— Отиде да вземе кафе — отвърна момичето, което се мажеше.
— Така ли? — изкикоти се той. Хвърли поглед на Мадлен, сви рамене и каза: — Тогава ще ви оставя тук. Ще ви извикам, когато Хърби е готов. — Погледна часовника си. — Сигурно след половин час, а може би и повечко. Готова ли си, Дон?
Дон остави мазилото и откачи един халат от закачалката на вратата, която според Мадлен водеше към офиса на Криси. Докато излизаше от гримьорната, момичето даже и не погледна към Мадлен.
Последното, което Мадлен очакваше, беше да се притесни, но стомахът й се сви на топка, когато вратата се затвори и тя отново се обърна към стаята. Какво трябва да прави сега?
Момичето, което седеше до огледалото, й се притече на помощ.
— Здравей — каза то, гледайки в огледалото отражението на Мадлен. — Нова ли си?
Мадлен кимна.
Момичето беше индийка и имаше най-великолепната черна коса, която Мадлен беше виждала. Обърна се към нея.
— И аз така си мислех. Името ми е Шамир. В кабинета на Криси има гардеробчета, закачи там дрехите си. Можеш още отсега да се съблечеш и да си готова, когато тя се върне. Между другото, как се казваш?
— Мадлен.
— За какво си тук?
— За страница трета — отговори Мадлен, опитвайки се да прозвучи скромно.
Шамир кимна.
— На кой вестник?
— За «Борса и пазар». — Момичето до умивалника избухна в смях, докато го казваше.
Мадлен се обърна.
— За «Сън» — изрече провлечено тя.
— О-о-о! Предполага се, че трябва да се изненадаме ли?
— Не й обръщай внимание — прошепна й Шамир, — така се държи с всички. Щом ще правиш «Сън», това означава, че ще си с Хърби, така че всичко е наред. Той е Бог. Късметлийка, попадаш на него още от първия път. Май ти е за пръв път, а?
Мадлен сви рамене.
— Горе-долу. Преди няколко седмици имах снимки, но ги прави партньорът на агентката ми в студиото й. Не бяха определени специално за някъде. — Искаше й се да сподели колко развълнувана беше Диъдри, когато видя резултатите, но реши, че ще прозвучи много надуто.
— Коя ти е агентка?
— Диъдри Краб.
Шамир като че се озадачи за миг, но после красивото й лице просветна.
— Тя е и моя агентка. Не знаех, че представлява момичета като… — Спря се, понеже се усети, че може да изрече нещо обидно. — Чу ли, Вера? — извика тя. — Имаме една и съща агентка. — А после каза по-тихичко: — Казва се Лин, но ние я наричаме Вера и това я дразни.
Другото момиче не си направи и труда да отговори. Като видя, че Шамир се смее, Мадлен също се захили. Влезе в офиса, за да се съблече.
Щом отново влезе в гримьорната, Шамир вече беше на мивката и миеше косата си. Вера я нямаше.
Мадлен отиде до един стол и седна.
— А ти какво правиш? — попита тя Шамир.
— Вече свърших — извика в отговор Шамир. — Дюбоне на тропически плаж в слънчевия Уембли с Ранди Роджър, но, слава богу, клиентът беше тук.
Изплакна косата си и тъкмо когато я върза с кърпа, вратата се отвори и закръглена приятна жена влезе в стаята с кафета върху поднос.
Щом се обърна и видя Мадлен, тя се стресна и разля малко от кафетата.
— Боже мой — извика тя, — ти трябва да си Мадлен. Съжалявам, че толкова се забавих, но не можах да намеря мляко. Съблякла си се, браво. Аз съм Криси. Ще звънна на Мървин и ще му кажа, че вече си тук. Искаш ли едно кафенце, докато чакаш?
— Мървин ли? — попита Мадлен.
— За костюма. Малко ще те пооблекат. Ето ти кафето. — Подаде на Мадлен пластмасова чашка. — Захар?
Мадлен поклати глава и се загледа как Криси разкъсва обвивката на един шоколад и захапва от него.
— Ей така е по-добре — въздъхна тя, докато още дъвчеше. — Чувствах, че умирам от глад. О, Шамир, не те видях. Дон слезе ли долу?
— Преди десет минути — отвърна Шамир. Като хвърли поглед на Мадлен, тя изсвири проточено с уста.
— Охо! — възкликна тя. — Стани да те разгледам.
Мадлен остави чашката си, изпъна гръб и грациозно стана от стола.
— Обърни се — нареди Шамир. — Криси, погледни краката й. И циците. Боже мой, мразя те, Мадлен. — Обърна се към Криси, която дояждаше шоколада си. — Съвършена е, нали?
— Фантастична — потвърди Криси. — Хайде сега да викнем Мървин.
Двайсет минути по-късно, силно гримирана, Мадлен беше облечена с дрехи от черна кожа. Момичета влизаха и излизаха от гримьорната, но или не я поглеждаха, или полугласно коментираха какво внимание й се отделя. Мадлен навири нос и се разходи из стаята, за да може Мървин да я огледа. Той беше нисък мъж с къдрава сива коса и добре оформена брадичка. Наблюдаваше Мадлен с отпусната дясна ръка, а лявата бе облегнал на кръста си.
— Добре — каза той. — Започни да сваляш всичко едно по едно, да видим какво ще се получи. Криси, следиш ли?
— Следя! — извика тя от кабинета си. След това се появи на вратата.
— Така, Морийн…
— Мадлен — прекъсна го Мадлен.
— Извинявай. Точно така, Мадлен, вдигни ципа на полата и изпъчи задник.
Мадлен изпълни поръчката.
Мървин кимна.
— Дотук добре. Сега хвани чашките на сутиена. Не, за краищата, точно под мишниците ти. Е, това е. Сега дръпни… По-силно!
Мадлен дръпна тънката материя, чу се шум от късане на плат, тя слисано сведе очи и видя, че чашките са останали в ръцете й.
— Точно така — изпищя Мървин. — Гений съм! Тъкмо работа за Хърби — той колко ги обича отвън. Кажи му, че на чашките има дупки, може и да ги закърпим, ако предпочита. Хайде сега да видим дали можем да ги сложим отново. Свали сутиена, мила, така ще е по-лесно.
Мадлен разкопча сутиена и му го подаде. Тъкмо се готвеше да се оплаче, че ботушите й стягат, когато Криси се обади:
— Смятам, че е по-добре да се подстрижеш.
Мадлен рязко вдигна ръка и започна да отстъпва.
— Не — каза тя и енергично поклати глава, — няма да пипате косата ми.
В този момент момчето с пъпчивото лице влезе в стаята.
— Чакат те, Мадлен.
— Две минутки, Дерек — отвърна Криси и като хвана с двете си ръце подгъва на кожената поличка на Мадлен, вдигна я над задника й. — Краката — малко раздалечени — каза тя и бръкна в джоба си за ножици.
— Само едно порване. Това е. Много по-добре. Хайде сега, преди да тръгнем, пак да погледнем лицето.
След последната проверка Мадлен отново сложи сутиена, повдигна поличката и последва Дерек и Мървин навън от стаята. Криси тръгна след нея с халата. Тя наметна раменете й и каза:
— Идвам с теб, защото ти е за първи път. Обикновено някой от помощниците ми отива в студиото, но до пет часа никой от тях няма да дойде.
Когато влязоха, студиото беше тъмно, само един кръг светлина обливаше подиума в дъното му. Щом очите й привикнаха, Мадлен установи, че в помещението има няколко души, които се движеха безшумно. Един мъж пристъпи зад екрана и тръгна към тях.
— Мадлен? — попита той, поглеждайки я.
Мадлен кимна.
— Това е Хърби Просър — ухили се Дерек. — Фотографът.
Вдигна ококорени очи към Хърби, но Хърби не му обърна внимание и подаде ръка на Мадлен.
— Радвам се да се запознаем — каза той. — Няма да продължи дълго. Ще действаме просто, няма да правим кой знае какви измислици. Я сега да видим какво е направил Мървин.
Криси дръпна халата от раменете на Мадлен, а Хърби отстъпи, за да огледа костюма. Само след три секунди неочаквано се обърна и отсече:
— Свали го!
Мадлен погледна Мървин, Мървин — Мадлен и двамата се обърнаха към Хърби. Той крачеше из студиото.
— Ама Хърби! Хърби! — извика предвзето Мървин.
— Толкова ми струваше да направя това…
— Сваляй го! — повтори Хърби. — Цици и дупе — те само това искат.
С вид на сритано куче, Мървин се обърна и тъжно кимна на Мадлен. Двамата с Криси й помогнаха да съблече полата и сутиена и тя си отдъхна, като изрита и ботушите.
— Обуй ботушите — извика Хърби. — С тях е страхотно.
Мадлен направи гримаса, въздъхна и отново ги нахлузи.
— Добре, хайде да започваме — подхвърли някой.
Криси хвана Мадлен за ръката й я поведе към светлините.
След един-два пробни полароида, които си ги подаваха от ръка на ръка в стаята, Хърби изчака помощника си, за да зареди фотоапарата, после пристъпи към триножника и притисна око към визьора.
— Ръцете — на кръста — излая той, — главата назад, левият крак — нагоре. Така. Сега друга. Главата още назад, погледни към тавана, извърти лявото си рамо към апарата. Това е. Още една. Разтвори пръсти, сложи ги на пъпките. Това е. Вдигни левия крак по-високо.
Така продължиха няколко минути. После Хърби се отдалечи от апарата, докато го презареждаха.
— Отпусни се — каза той на Мадлен. А после с дебел глас извика: — Кой, по дяволите, непрекъснато ходи насам-натам?
Никой не отговори и Хърби намръщен се обърна отново към Мадлен. Тя се беше облегнала на края на подиума, хавлиеният халат отново бе на раменете й. Криси се бе навела над нея и подръпваше косата й. Хърби се приближи до тях, седна до Мадлен и каза на Кристи да изчезва.
— Всъщност — прошепна той на ухото на Мадлен — аз съм просто едно меко старо меченце с прегракнал глас. Никой не се плаши от мен, само ме разсмиват, като се правят на уплашени.
Мадлен явно се отпусна — пролича й по начина, по който се засмя.
— Това беше само за начало — каза Хърби. — Сега ще се съсредоточа върху лицето. Погледът. Чувал съм за него от Дарио. Смяташ ли, че ще можеш и мен да погледнеш така?
— Вероятно — отговори Мадлен, макар че не беше съвсем сигурна за какъв «поглед» се отнася. Беше чувала от хората да говорят често за него. Тя просто се вгледа в камерата и си спомни за какво Дарио й беше казал да мисли.
— Представи си тоя твой мъж как се е качил върху теб — каза й Хърби. — Как му беше името? Пол, нали?
— Да.
— Свършваш ли с него? Искам да кажа истински.
— Да — засмя се свенливо Мадлен.
— Тогава си помисли за него — какво прави, когато свършваш, представи си, че той е тук с теб, а после погледни право в обектива.
Както Хърби очакваше, тя направи точно това. Едва половин час по-късно, когато той даде край на сеанса, Мадлен си даде сметка, че никой не беше продумал по време на снимките. Огледа стаята, леко изплашена от морето от лица, за които беше сигурна, че по-рано ги нямаше. Всички я наблюдаваха като в транс. Тя отмести неуверено очи към Хърби, който въздъхна дълбоко и се засмя.
— Уау! — извика той, тръгна към нея и я прегърна през раменете. — Сега разбирам за какво е този шум. Даже успя да ме възбудиш, а от години жена не го е постигала. Този твой мъж трябва да е невероятен.
— Вие знаете за…
— Дарио ми каза. Сега се загърни с нещо, да не би някой от тези тук да не се удържи.
Когато стигна отново в гримьорната, там беше пълно с голи тела. Криси я поведе през тълпата, но един глас изсъска:
— Тя е! — И сякаш по нечий знак, всички разговори в стаята прекъснаха.
Мадлен огледа лицата едно след друго. В началото беше смутена, после се изпълни с подозрения, а когато разбра — изпъчи се безсрамно презрително. Те всички са били там и са я гледали и всяка от тях направо се пукаше от завист.


Десета глава

Малкият апартамент с офиси точно до Дийн стрийт в Сохо обикновено кипеше от живот. Хора донасяха съобщения и си отиваха, идваха монтажисти, гримьори, художници на костюми, артисти. Мариан посрещаше всички, тъй като трябваше да минат първо през нейната стая, където седеше зад бюрото, сортираше пощата, работеше с факса и копирната машина и се опитваше да се справи с текстообработващата програма на компютъра, която по желание на Стефани беше инсталирана точно след пристигането й. Всички телефонни повиквания минаваха през Мариан и тя ги прехвърляше на Стефани, която беше в кабинета си с Матю, ако той бе дошъл. Партньорката на Стефани — Бронуен Евънс, в момента беше в Америка, затова Мариан още не се бе запознала с нея, но двете бяха разговаряли по телефона. Нейният глас беше един от малкото приятелски гласове, които беше чувала през четирите седмици, откакто Стефани пристигна в Бристол, взе я с малкото й личен багаж и я закара в Лондон.
Още не можеше да свикне с това, че хората тук отделяха много малко време един за друг. Метрото й се стори кошмарно, затова отиваше в бюрото с автобус номер четиринайсет, който минаваше покрай «Херъдс», хотел «Риц» и «Пикадили съркъс» — този маршрут и ярките светлини на театрите на Шафтсбъри авеню, беше единственото, което бе видяла до този момент от Лондон. Пътуваше сама и прекарваше вечерите си сама. Апартаментът на Стефани в Челси беше малък, но тъй като Стефани рядко прекарваше времето си там, това нямаше значение. Мариан копнееше за компания. Мадлен все повече й липсваше. Всеки път, когато си спомняше за Пол, изпитваше толкова силна скръб, че искаше да се скрие от света, за да се предпази от някаква още по-силна болка. Самочувствието й беше паднало по-ниско, отколкото преди да срещне Пол и макар че с всички сили се стремеше да се бори с усещането за неприспособимост, всеки път, щом видеше в огледалото същото бледо лице с покрусено изражение, струваше й се, че то й се присмива. Да, тя беше отхвърлена. Сърцето й с мъка се питаше защо го бе направил. Позвъни на майка си под претекст да й каже с кои артисти се е запознала, докато всъщност искаше да разбере дали няма някаква вест от Мадлен. Майка й повтаряше едно и също: «Нашата Мадлен още не ми се е обаждала. Какво смята тя? Намери ли си работа вече?». Отговорите на Мариан бяха мъгляви. Майка й живееше с впечатлението, че двете заедно са заминали за Лондон.
Мисълта за майка й разстрои Мариан. Изведнъж гърлото й се сви от скръб. Хвърли обяда си в кошчето и отново се обърна към вестника. Слава богу, че майка й не четеше «Сън», иначе сърцето й щеше да се скъса, ако видеше как Мадлен се разголва. Но Мариан знаеше, че е само въпрос на време някой услужлив съсед да й го покаже. За втори път се появяваше снимка на Мадлен, имаше я и в изданието от предишния вторник.
— Това не е ли братовчедка ти? — попита я Уди, като разтвори вестника върху бюрото й. Той минаваше през офиса по пътя към банката и се бе отбил за едно кафе.
Преди още да разтвори вестника, Мариан се питаше как да постъпи. Разбира се, че ще е Мадлен, нали това беше вечната й мечта. Но когато се вгледа в лицето, което й се усмихваше от страницата, тя се намръщи.
— Не. Прилича на нея. Но…
— Мадлен! Нали така се казва? — Уди й сочеше с пръст името, заградено в каре.
— Ти би трябвало да знаеш.
Двамата вдигнаха очи, когато Матю влезе в офиса. Бузите на Мариан станаха алени. Беше облечен с черно кожено яке и джинси и Мариан не можеше да разбере дали защото е небръснат, или защото е в лошо настроение, лицето му изглежда толкова мрачно. Той изгледа двамата с кафявите си очи, подпрян на лакът на шкафа до него. Когато влезеше в офиса, винаги ставаше едно и също — присъствието му така й действаше, че езикът й се връзваше, лицето й или побледняваше, или пък силно почервеняваше, а дланите на ръцете й се изпотяваха. Ако я заговореше, което ставаше рядко, тя направо не можеше да си поеме дъх, а мозъчната й дейност напълно замираше. Чудеше се дали видът му я кара да реагира така — макар че Пол също беше хубав, никога, дори и в самото начало, не я сковаваше. Но Пол не беше толкова свиреп като Матю.
— Добър ден, шефе — кисело изрече Уди.
Мариан видя как лицето на Матю бавно се разтегна в усмивка. Журналистката, която беше писала за него в «Международен екран» предната седмица, сигурно имаше право, като го наричаше «унищожителен». Дори на Пол усмивката не беше толкова привлекателна както тази на Матю.
— У теб ли е още сценарият ми за бристолския филм? — попита той Уди. — Или си го изхвърлил?
— Как ще го изхвърля! — възмути се Уди. — Шефе, според теб мога ли да направя подобно нещо?
Ироничната гримаса на Матю разсмя Мариан.
— Тогава сигурно няма да имаш нищо против да го изпратиш на «Де Лейн Лиа», където Тревър се мъчи с грубия монтаж.
— Дадено.
Матю беше тръгнал да излиза от стаята, когато изведнъж се обърна.
— Между другото, другата седмица ще снимам една реклама на Бе-Ем-Ве в Шотландия. От компанията свързаха ли се с теб?
Уди поклати глава.
— Не мога да ти помогна, шефе, другият петък излизам в отпуск.
— Замини в събота.
— Дадено, сър! — изкозирува Уди, щом той си тръгна. После се обърна към Мариан и измърмори: — Поне да беше казал «моля».
— Прави ли го някога? — попита Мариан, като осъзна с тъга, че както обикновено Матю не й беше продумал.
— Не, винаги е премного зает. Докъде бяхме стигнали? А да, говорехме за прелестната ти братовчедка. Казвам ти, че е тя.
Мариан кимна.
— Само дето изглежда малко различна. Може да е от грима.
Уди нагласи очилата на носа си и погледна към страницата. На върха на езика му беше да каже, че не би имал нищо против още един малък сеанс с Мадлен Дийкън, но осъзна, че не бива да го споменава пред Мариан. Вместо това заключи:
— Във всеки случай поне имаш някаква представа къде е сега. Обади се във вестника. Да видим дали това ще помогне.
Но когато позвъни в «Сън», мъжът от другата страна на линията обясни, че не може да й даде подробности за моделите. Съгласи се само да предаде съобщение. Мариан остави телефонните номера вкъщи и в службата. Мина седмица, но Мадлен не се обади.
Снимката й пак се появи във вестника и тъй като в момента нямаше работа, Мариан се размисли дали пак да не позвъни в редакцията. Беше набрала половината номер, когато затвори слушалката. Страхуваше се да не разсърди човека, не й се искаше някой отново да се отнесе нелюбезно с нея. Но никой не те обижда, обади се някакъв вътрешен глас. Ти си страхливка. Опита се да отхвърли тази мисъл, но гласът продължи: Веднъж направи нещо дръзко, вдигни телефона. Не, няма, надали Мадлен иска да я види. Може и да е така, но все пак си страхливка — само виж как Матю се отнася с теб, а ти никога не му се противопостави. Как може да се опъне на такъв като него? За бога, та той е режисьор. Освен това Матю Корнуол е най-малкият проблем. Наистина ли? Да. Тогава защо ти е толкова неприятно, че не ти обръща внимание! Не ти е приятно, а защо не се стегнеш и не му покажеш, че имаш характер? Никога в живота си не е проявявала характер. Имаш го, използвай го сега. Как? Като начало отнасяй се честно към самата себе си. Ето че отново бягаш. Животът продължава, Мариан, престани да му се съпротивляваш.
— Да можех, бих го направила — изрече тя гласно, като удари с юмруци по бюрото. През последните няколко седмици животът й се беше променил толкова драматично и тъй зашеметяващо, че най-безопасно и естествено й се струваше да потърси спасение в самата себе си. По-късно обаче подсъзнанието й започна да я измъчва и да я кара да погледне нещата, от които се боеше, в истинската им светлина, задаваше й въпроси относно слабостта й и твърдо настояваше, че е личност, за каквато тя едва ли се смяташе. Да вземем онзи ден например, когато накара Стефани да прихне от смях, като имитираше Уди. По-късно почти не можеше да повярва, че тя е направила това, не знаеше, че притежава такъв артистичен талант, а това, че го демонстрира пред други хора я удиви повече, отколкото Стефани. Не можеше да отрече тръпката, когато видя как Стефани се смее. Тя обожаваше Стефани не само заради онова, което направи за нея, а и защото, когато беше близо до Стефани, не се боеше какво биха си помислили другите за нея.
На таблото блесна светлинка и тя вдигна слушалката.
— Мариан? Бронуен е. Как си, мила?
— Бронуен! — оживи се изведнъж Мариан. — Добре съм. Ти как си? Върна ли се в Ню Йорк?
— Не, все още съм в колежа «Бенингтън» във Върмънт. Довечера летя за Манхатън.
— Имам много съобщения за теб.
Наложи се няколко минути Мариан да й прочете всичко бавно, за да може Бронуен да си запише телефонните номера, които й предаваше. Щом стигна до края на списъка, тя се изсмя на това как Бронуен изпъшка от умора.
— Почти свършваме — каза Мариан. — Вчера се обади съпругът ти и поръча да се обадиш в къщата ви в Уелс… А, ти си говорила с него. Добре. Ходих в апартамента ти, взех пощата. Предадох я на Стефани, тя иска непременно да говори с теб.
— Добре, скъпа, свържи ме. После пак ще побъбрим.
— В момента тя не е тук, но мога…
— Имаш ли представа за какво съм й?
— Матю иска пълна преработка на сценария на «Изчезването».
— Кой не го иска? Той говорил ли е с Дебора Формън? Тя е сценаристката, а не аз.
— Мисля, че не. Смятам, че идеята е ти да говориш с нея.
— Да, голям късмет извадих — сухо отвърна Бронуен. — Това по телепатия ли да го направя, или Матю ще ми обясни?
— Тази седмица той снима реклама, утре заминава за Шотландия. Но следобед ще си е вкъщи. Стефани каза, че иска да разговаря с теб, преди той да говори с теб.
— Така ли? Това може да означава само, че Матю е толкова взискателен, колкото се говори за него. Ще видиш, че ще бъде много интересно да се работи с мистър Корнуол. Нали? Както и да е, вместо да губим време с презокеански телефонни разговори, накарай ги предвидливо да ти издиктуват всичко, каквото им хрумне, и ти да го донесеш, когато идваш.
Мариан примигна.
— Когато идвам ли? — невярващо попита Мариан.
— Да. Затова исках да говоря с теб. Някой трябва да ми помага в изследователската работа. Няма смисъл да карам това да прави Дебора Формън — тя е твърде близка със семейство Хейстингс, а аз също като Стефани съм убедена, че всички те крият нещо за Оливия. Затова съм решила да открия какво е то. Дали ще го използваме във филма, разбира се, е съвсем друга работа. Ще го решим, след като Франк Хейстингс финансира всичко. Сега той и жена му са във Флорида, така че няма да се срещнете, но когато се запознаете, направо ще се влюбиш в тях. Всички ги обичат. Ти напомни на Стефани, че си и моя секретарка, а не само нейна, а точно сега аз имам по-голяма нужда от теб. Можеш ли да тръгнеш утре? Е, не, сигурно е твърде скоро за теб. Ела вдругиден. Позвъни ми, за да ми кажеш с кой полет, и аз ще те посрещна на летище «Джон Кенеди». Вземи си топли дрехи — в Ню Йорк е много студено. Сега трябва да бързам, за да хвана самолета. Ще се видим в четвъртък, мила.
Щом Бронуен затвори, Мариан се огледа в офиса и с леко учудване установи, че той си е все същият: отвън валеше, едно чекмедже беше полуотворено, сандвичът й беше все още в кошчето. Преглътна, защото иначе щеше да изкрещи. Ню Йорк! На другия ден! Щеше да се качи на самолет за Съединените американски щати, а когато стигне там… Дойде й твърде много, за да го преглътне тихомълком, затова грабна телефона и се обади на Стефани.
Стефани затвори и извика:
— Беше Мариан! Бронуен се е обадила. — След като не чу отговор, тя отвори вратата на банята. — Казах…
— Чух. — Матю сушеше косата си с кърпа.
Стефани се облегна на рамката на вратата и се загледа в него.
— Настоява Мариан да отлети за Ню Йорк.
— Така ли? — Той остави кърпата и взе гребена от мивката. Като забеляза отражението й в огледалото, той се засмя. — В какво си се загледала така, Стефани Райдър?
— В краката ти.
Той се обърна и я прегърна. Силната мъжественост на тялото му неизменно предизвикваше прилив на любов у нея. Усмихната, тя се облегна на гърдите му и вдигна устни за целувка. Намираха се в неговия апартамент в Чизуик, където през последните шест седмици почти се беше пренесла да живее. От деня, в който си тръгна от жилището му в Бристол, тя разбра, че е безсмислено да продължава да се самозалъгва, затова го изчака да се върне в Лондон и започна да го съблазнява — така поне той се изрази. Всъщност тя отиде с колата до жилището му, почука на вратата и когато той отвори, му каза, че го обича.
— В такъв случай по-добре влез — беше й предложил той.
Стефани никога нямаше да забрави тази нощ и нежността, с която я люби. Сякаш се опитваше да заличи причинената от него болка. Щеше да запомни и розите, които й изпрати на следващия ден, както и открехнатата му врата, когато вечерта пак отиде при него. Влезе и го намери да чете вестник, седнал на дивана, на масичката за кафе бе поставена бутилка с шампанско и две чаши, а на седалката до него — четка за зъби. Погледна часовника си с тази ужасна и обожавана от нея ирония, каза й, че е закъсняла, и продължи да чете вестника си.
Беше толкова явно щастлива, че когато и да се погледнеше в огледалото, се чувстваше като стара картина, реставрирана с любов. Понякога чувстваше, че любовта прелива в гърдите й. Независимо къде се намираха или какво правеха, тя му казваше това, той се засмиваше и я прегръщаше. Болката и раздялата през последните шест години сякаш не бяха съществували.
Той охлаби прегръдката си и като се взря в лицето й, прошепна:
— Обичам те, Стеф.
Сърцето й трепна. Докато беше жива, никога нямаше да й омръзне да го чува.
— И аз те обичам. Но ако продължаваме така, ще трябва пак да се върнем в спалнята, а този следобед имаме да вършим работа.
Когато по-късно Матю отиде при нея във всекидневната, тя беше направила кафе и драскаше бележки върху второто копие на сценария. Стефани най-много се гордееше с тази част от взаимоотношенията им — как в един момент се любеха, а в следващия — обсъждаха сценария. Днес предстоеше да се занимаят с избора на изпълнителите и макар че не напредваха бързо, бяха свършили най-важната и най-трудна част. Договорът с Елеонора Брей за ролята на Оливия беше много сполучлив удар — Оскарът, който получи за последния си филм, бе дошъл след номинирането й в две последователни години за най-добра изпълнителка на второстепенна роля.
Докато се ровеха в «Спотлайт» и правеха списъци, които най-накрая щяха да предадат на помощник-режисьора, Стефани забеляза, че Матю е разсеян.
— Мисля си за цялостната интерпретация — отговори й той, когато тя го попита. — Добре, Елеонора Брей е познавала Оливия, това явно ще й помогне. Но аз не съм я познавал. Боже, дори не знам дали да говоря за нея в минало или в сегашно време. Знаем само, че около година е била известна личност в Ню Йорк. Богати еврейки-американки с кош да ги ринеш в този град, но какво е било особеното у Оливия? Не е била нито актриса, нито певица, нито пък модел, не е била писателка. Всъщност, доколкото разбирам, тя въобще не е работила.
— Била е художничка. Рисувала е добре.
Матю я стрелна с ъгълчето на окото си.
— Дали татенцето не е помогнало за успеха й?
Стефани сви рамене.
— Кой знае.
— Сигурно някой знае.
— Има ли някаква връзка?
— Стефани!
— Добре, добре, знам. Всичко е взаимосвързано. Нещо крият. Но какво? Чудя се дали Бронуен напредва с разследването. Утре ще се е върнала в «Дорсет» и аз ще… — Тя спря, тъй като телефонът иззвъня и Матю стана да отговори.
В продължение на няколко минути той мълчеше, само слушаше. Стефани взе снимката на Оливия. Беше я изучавала стотина пъти, но сега пак я побиха тръпки. Изящният овал на лицето й бе неописуемо красив, но в израза й имаше някакво коравосърдечие, от което кръвта в жилите на Стефани се смрази. На снимката Оливия беше едва на двайсет и две години, но имаше светски вид като на двойно по-възрастна жена. Понякога, докато се взираше в нея, Стефани оставаше с впечатлението, че момичето й се подиграва, дразни я или й се присмива. Никога не би казала подобно нещо за някого, но знаеше, че Бронуен изпитва същото.
— Ненавиждам я, защото тя ме мрази — бе казала веднъж Бронуен.
Защо толкова младо момиче, към което всички са имали слабост, е било изпълнено с такава злоба? Къде е то сега? Какво се е случило с него?
Вдигна очи, когато Матю започна да говори.
— Добре, ще проверя — каза той. — Не, недей… Кажи й… Ще ме изслушаш ли? Виж… — Линията прекъсна, а той известно време се взира в слушалката, преди да я затвори. Когато се върна, изразът му беше напрегнат. Стефани забеляза, че е сърдит.
Той въздъхна дълбоко и прекара пръсти през косата си.
— Дъщеря ми — поясни той. — Явно издръжката за месеца още не е пристигнала и Кат… майка й е побесняла. — Отиде до дивана и седна. — Докъде бяхме стигнали?
Стефани го изгледа продължително, преди да отговори. Реши, че той наистина има нужда от смяна на темата.
— Нахвърляхме хипотези. Теоретизирахме. Както искаш го наречи. Сигурно би трябвало да престанем за малко, поне докато се обадя на Бронуен. Между другото, тя иска да издиктуваме «предвидливо всичко, което ни хрумне» на Мариан и Мариан да й занесе бележките ни в Щатите.
— Къде е онази бележка, която Хейстингс беше получил? — Започна да рови по масата, после откри смачкано листче хартия и прочете на глас: «Мистър Хейстингс, знам, че дъщеря ви не е умряла. Моля, намерете я. А.». — Вдигна очи. — Това означава ли, че вече е? Кой е «А»? Предполагам Хейстингс е убеден, че това не е номер.
— Не. Как би могъл?
Матю поклати глава и зарови лице в ръцете си.
— По дяволите! Още не мога да си представя през какви мъки минава тоя човек. Дъщеря му. Единственото му дете. Ако беше Саманта, направо щях да се побъркам.
Стефани се наведе напред и започна да масажира леко раменете му.
— Липсва ти, нали? Кога я видя за последен път?
— Преди един месец. — Удари с юмрук по масата. — Озлобена е като Катлийн, по дяволите! Катлийн прави всичко възможно, за да влоши нещата още повече.
— А синът ти?
— Той е студент. Или може би вече завърши? Както и да е, обажда се. Боже, каква бъркотия.
Дълго мълча, докато най-после се обърна към нея. Взе ръцете й в своите и като забеляза мрачния му поглед, сърцето й се сви.
— Стеф, има нещо, което трябва да ти кажа — започна той тихо и тя застина. — Катлийн знае, че отново сме заедно. Не ме питай откъде е научила, но фактът си е факт. Моля се на бога да не предизвика някоя сцена като онази. Но… ти познаваш Катлийн. Каквото и да направи или да каже, искам да знаеш, че между нея и мен е свършено. Така беше и преди шест години, когато те срещнах.
Стефани се отпусна с облекчение. Мили боже, някога ще престане ли да живее с ужаса да не го загуби пак!
— Смяташ ли, че ти би издържала? — попита я Матю. — Ако Катлийн отново опита някоя от щуротиите си?
Стефани се засмя.
— За теб, Матю, бих понесла всичко, даже и Катлийн.
Той се усмихна.
— Какво ще кажеш за сценария?
— А, това е съвсем друга работа. Когато се обадя на Бронуен, ще й кажа да доведе със себе си Дебора Формън в Лондон.
Матю направи физиономия.
— Съжалявам, Матю — разсмя се тя. — Франк иска Дебора да участва във филма и това е!
— Сигурно е хубаво да си Франк и да даваш нареждания наляво и надясно — отсече той. — Но знае ли той как се правят филми? Направи го изпълнителен продуцент, но другото остави на специалистите.
Стефани не отговори. Бяха разисквали този въпрос стотици пъти.
— Тази жена не може да пише — продължи той. — Поне сценарии.
— Бронуен ще има грижата. Между нас казано, ще се оправим.
— Надявам се да си права, защото е съвсем сигурно, че не можем да започнем да снимаме по този боклук. Липсва композиция, няма дълбочина, дори и въображение. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Тревър ще ме чака в четири, иска да ми покаже грубия монтаж на бристолския филм.
Тя взе «Спотлайт» и сценария.
— Ще се върнеш ли за вечеря?
Той поклати глава.
— Имам съвещание за заглавието на бристолския филм. Ще закъснеем много, доколкото познавам Ричард Колинс. Продуцентите за мен са цяла напаст.
— Мислех, че са сценаристите — рече тя кисело.
— Не ми напомняй — ухили се той. — Както и да е, сигурно ще се върна около полунощ. Тук ли ще бъдеш?
— Ще издиктувам бележките на Мариан и после може да я изведа някъде.
— Мариан?
— Същата.
— Искаш да кажеш — моята съперница. Пожелавам ви приятно прекарване. Ще ме вземеш ли в шест сутринта?
— Кога е самолетът ти?
— В осем.
— Ще дойда в шест и половина.
След като той излезе, Стефани се обади на Мариан. Беше толкова доволна, че ще прекара вечерта с нея, макар че през повечето време щяха да се посветят на работа. Стефани се почувства гузна. Според нея това, че доведе Мариан в Лондон, бе една от най-добрите й идеи. Мариан се проявяваше като добра секретарка — най-добрата, която бе имала. На всички, които я познаваха, беше ясно, че Мариан е самотна. Но повечето хора, когато дойдат в Лондон, изпитват същото, а Мариан съвсем скоро щеше да стъпи на краката си.
Мислеше си за Мариан и докато караше към Уест Енд. Мариан беше причината за единствената им разправия с Матю, след като се събраха отново. Когато Мариан му показа снимка на братовчедка си във вестника, той бе излязъл от офиса. Стефани забеляза как плахостта на Мариан се превърна в обида и притеснение. Ядоса се на Матю, че не обърна никакво внимание на някого, който означава много за Мариан. Когато по-късно му го каза, той кипна.
— Ти да не би да очакваш да започна да се лигавя над някаква порнографска снимка на братовчедка й? Нямам вина за това, че сърцето й е разбито и това не означава всички да се отнасят към нея като към неизлечимо болна или непрекъснато да я защитаваш. Да не мислиш, че Катлийн и Саманта не ми стигат?
— Но Мариан опита всичко да се сприятели с теб, а ти само я подминаваш. Да, винаги я защитавам и ще продължа да го правя, защото ти не проявяваш разбиране към момичето и си жесток. Надявам се да не се отнасяш така към дъщеря си.


— Абсолютно безпомощна съм с такива техники — казваше Бронуен с напевната си уелска интонация. — А хората не се отнасят много доброжелателно, когато пишеш, докато те говорят, особено при дадените обстоятелства и това беше главната причина да поискам да дойдеш. Нали знаеш, две глави по-добре мислят. Между нас казано, трябва да запомняме всичко — е, поне характерните подробности.
Минаваше четири часът следобед. Дъждът се лееше и усойната гъста мъгла, която Мариан беше видяла от самолета, докато кръжеше над Ню Йорк, се сгъстяваше все повече. Потръпна. Три пъти бяха помолили шофьора на таксито да вдигне стъклото, но безрезултатно — той почти не говореше английски.
Бронуен я посрещна на летището. Позна Мариан по снимката, която Стефани й изпрати по факса. Мариан беше сигурна, че ще познае Бронуен, защото Бронуен с дългата си гарвановочерна коса, рошав бретон и тънки, жестикулиращи ръце беше точно такава, каквато Мариан си я беше представяла. Освен розовите петна по високите й скули, кожата й беше бледа, не употребяваше никакъв грим. Висока бе колкото Стефани и също тъй очарователна, но тук приликите свършваха. Докато Стефани се държеше спокойно, с достойнство, почти надменно, сърдечността на Бронуен и приятелската бъбривост й придаваха вид на палава, весела и разсеяна жена.
— Господи, това движение е ужасно — оплака се тя, докато си пробиваха път в експреса към Манхатън. — Още не си ми казала как мина полетът. За пръв път ли летиш сама? Някъде от запад си, нали? Там е много красиво. Как ти се стори Лондон? Също като Ню Йорк. Да знаеш колко мразя Лондон, когато е студено.
Мариан се засмя.
— Да, студен е. — Усещайки някаква спонтанна близост, добави: — Отговарям утвърдително на всичките ти досегашни въпроси.
— Да не би да прибързваш, а? — пошегува се Бронуен. — Носиш ли бележките на Стефани?
— Да, и тези на Матю. Издиктувал ги е на магнетофон, докато Стефани го карала към летището. Почти нищо не се чува.
— Сигурна съм, че ще се оправим. Знаеш ли, много по-симпатична си, отколкото на снимката. Отива ти, когато косата ти е вързана на конска опашка.
Мариан се изчерви.
— Така казва и Стефани.
— А аз приличам на шут, ако косата не покрива лицето ми. Особено като щръкнат ушите ми. Моят мъж ми казва, че съм като кана с две дръжки.
Мариан прихна да се смее.
Бронуен разтвори дневника си.
— Ето какво съм уредила досега. Вярвам, че нямаш нищо против да работим и през уикенда, нали?
— Не, разбира се.
— Добре. Тази вечер ще си легнеш рано, а сутринта ще се оправим с кашата, която ни е изпратил Матю. Сигурно е чудесно да си режисьор, не мислиш ли? Само ние, слугите, да му мислим. За утре вечер съм запазила маса в любимия ми ресторант в Гринич Вилидж. Ще пийнем вино и ще си поприказваме за теб. Искам да чуя всичко за онова копеле, което те е изоставило. Звучи ми като… О, мила, съжалявам, не знаех, че още те боли — ахна тя, когато Мариан побледня. — Пък и аз каква уста имам и как се разприказвах! Добре ли си?
— Да — позасмя се Мариан. — Беше малко неочаквано, това е всичко. Не знаех, че Стефани ти е разказала. Не че имам нещо против, но просто се опитвам да не мисля за него.
— Много умно от твоя страна. Тогава няма да говорим за него, а за Матю и Стефани. Там меден месец ли се разиграва?
— Да — отвърна Мариан, донякъде изненадана, но и поласкана от прямотата на Бронуен.
— Страхотно, нали? Докато ние тук си късаме задниците от работа, те се шляят там, зяпнали се в очите. Разкажи ми за Стеф — щастлива ли е? Влюбена е в този мъж, откакто я познавам. Друг не е имало, поне аз не съм чувала. Лошото е, че когато една жена гони кариерата си, като че ли пренебрегва личния си живот. Най-хубавото, което направих, е, че първо се омъжих, иначе и досега да съм си останала стара мома. Другия месец ще навърша четирийсет години. Но нямаме деца, не остана време.
— Липсват ли ти? — попита Мариан.
— Да, малко.
— Сигурно още не е късно.
— Вярно. Може би, когато свършим филма — засмя се нерадостно. — Така казвам всеки път, но когато дойде другият филм, докато се усетя, още една година се изтърколила.
— А съпругът ти? Той не се ли сърди, че работиш толкова много?
— За щастие, не. Писател е, знаеш ги какви са. Предпочитат да са сами. Така че това, да не сме често заедно, напълно му допада. Да, докъде бяхме стигнали? Точно така, утре вечер ще излезем. А в неделя бях решила да те заведа в «Зелената таверна». Там ще видиш всички богати американци. Да знаеш колко са ужасни някои от тях! Скъпоценности, лимузини, каквито не си виждала през живота си. И толкова грим по лицата им, че би могла да посадиш дърво върху него. Дебора Формън също ще дойде, така че ще се запознаеш с нея. Кисела дърта крава, но не й предавай, че аз съм го казала. В понеделник успях да уговоря среща с Рубин Майър. Той е управител на галерията, в която са били представяни картините на Оливия. Той отказваше да се види с мен, но Франк Хейстингс му се обади от Флорида. Сега пресичаме Пето авеню, където са всички хубави магазини. Виждаш ли ей там — там е «Гучи», а ако се обърнеш и погледнеш наляво, ще видиш «Тифани». Пропусна го, но карай, няма да избяга.
След половин час им посочиха маса и Мариан твърдо се опитваше да не изглежда смаяна от необичайната обстановка. Даже се пощипваше, за да провери дали не сънува, защото макар че беше виждала подобни заведения по телевизията и на кино, никога не си бе представяла, че един ден самата тя ще попадне там. Какво ли би казала Мадлен, ако я видеше? Неканената мисъл помрачи като облак въодушевлението й. Тя се огледа — изглеждаше толкова смотана сред това великолепие.
«Престани, посъветва я вътрешният й глас. Не бива винаги собствените ти преживявания да доминират, а само мисълта за Мадлен да те разтреперва. Сега живееш собствения си живот и макар и да не си толкова богата или шикозно облечена както хората наоколо, няма от какво да се срамуваш.»
— Какво ще си вземем? — обади се Бронуен, четейки менюто. Неочаквано се пресегна и стисна ръката на Мариан. — Нямаш представа колко е хубаво да си имаш компания, мила. — Засмя се, когато Мариан се изчерви от удоволствие.
След известно време Мариан попита:
— Ако семейство Хейстингс крие нещо за Оливия, тогава защо искат да се направи филм за нея?
Бронуен сви рамене.
— Озадачаващо, нали? Но помни от мен, че става нещо особено. Никой не иска да говори, докато Франк Хейстингс не им каже, дори и полицията. Франк наистина има голяма власт, само трябва да го видиш и ще ти стане ясно.
— С какво се занимава?
— По-лесно бих ти отговорила с какво не се занимава. Главното му занимание е банкерството. Съвсем не изглежда зле за възрастта си, както и жена му. Оливия е наследила най-хубавото от двамата. Виждала ли си нейни снимки?
Мариан кимна.
— Красива е, нали?
— Ами да — отвърна колебливо Мариан.
— Стефани много я смущават тези снимки, но тя не си го признава. Мен също ме притесняват. В началото Грейс не искаше да ги даде. Но разбра, че така и така ще ги взема от вестниците. Странното, което открих, когато прегледах пресата, е, че всички снимки, използвани по времето на изчезването на Оливия, са правени поне две години преди това, независимо че в редакциите сигурно са имали цяла колекция от по-нови. До момента, в който е изчезнала, тя е била може би най-известната наследница и художничка в Ню Йорк. Снимката й е украсявала кориците на списания, винаги я е имало в колонките, посветени на известни личности. Всички неженени мъже тичали подир нея, а жените й подражавали. В Америка не е имало толкова блондинки от времето на Мерилин Монро. — Бронуен спря за миг, а после, сякаш нещо й хрумна, продължи: — Необяснимо е влиянието, което изглежда е имала върху хората, като имаш предвид колко млада е била. Носела е слънчеви очила, чийто дизайн сама си измислила, и някакъв предприемчив човек направил състояние, като ги копирал. Всички носили тениски отпред с надпис «ОХ!» — така подписвала картините си. Разбира се, всички вестници се надпреварвали с красноречиви заглавия като: «Гениалната ОХ!» или «ОХ! Каква изненада!». Била нещо като запазена марка. А когато изчезнала, излезли с неизбежното: «ОХ! Къде е тя?» или «ОХ! Кой я открадна?», а един вестник отпечатал «ОХ! Каква измама!».
— Измама ли? — попита Мариан.
— Точно така. Аз самата го прочетох в библиотеката. Всъщност бе заглавие на редакционна статия и ще се изненадаш, когато чуеш, че малко след това главният редактор е бил уволнен.
Мариан се облещи. Едва след няколко секунди попита:
— А в статията какво пише?
— По-голямата част е малко разочароваща — че картините й съвсем не били блестящи, че тя просто представлявала една голяма измама, в която цялата американска общественост повярвала. Но накрая се споменава, че ако се разнищят нещата, би могло да се стигне до отговори, които не биха харесали на някои високопоставени личности.
— Да — каза замислено Мариан. После додаде: — Не би ли трябвало да се свържем с този редактор?
— Лесно е да се каже.
— И той ли няма да говори без разрешение на Франк?
Бронуен поклати глава.
— Не е възможно. — Тъй като Мариан я изгледа озадачено, тя се наведе през масата и прошепна многозначително: — Мъртъв е.
Мариан изчака, докато Бронуен плати на келнера, а после я последва на улицата. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше свирепо.
— Смъртта му е много удобно за някого, нали? — каза Бронуен, като хвана ръката на Мариан.
Тръгнаха да извървят няколкото пресечки до хотела.
— Как е умрял, знаеш ли?
— При катастрофа някъде в Бронкс.
— Но ти не смяташ, че е било катастрофа, нали?
— Както ти казах, много е удобно. На мъртвец не можеш да му задаваш въпроси.
По-късно, когато Мариан лежеше в леглото и беше твърде уморена, за да заспи веднага, мислите я върнаха отново към онова, което беше споменала Бронуен. Нещо в думите й не й даваше мира, но тя не бе в състояние да определи точно какво. Чак когато клепачите й започнаха да се затварят, отговорът дойде, но тогава вече беше твърде сънена, за да го проумее.
Сутринта се събуди от чукане на вратата. Беше Бронуен. Заведе Мариан на закуска, а после двете прекараха остатъка от деня в стаята на Мариан, където се опитваха да дешифрират бележките на Матю.
Вечерта, докато беше под душа, мислите на Мариан се насочиха отново към Оливия. Въпреки че цял ден я бяха обсъждали, бяха анализирали всичко, което знаеха за нея, тя си оставаше влудяващо неразгадаема. В бележките си Стефани казваше: «Разбира се, ние никога няма да стигнем до истинския отговор на тази загадка, но намерението ни е да се приближим колкото е възможно до истината или, да кажем, до позволената истина». Мариан много смътно си представяше подобно пораженство. Беше сигурна, че ако работеха усърдно и задълбаеха нещата, непременно биха намерили отговор на онова, което изглеждаше като неразрешима загадка.
Още не беше сигурна как щеше да стане това, но след като поработи известно време с Бронуен и чу какво разказват приятелите на Оливия, беше сигурна, че все нещо ще й хрумне. Възнамеряваше да прави разследването си сама — не че искаше заслугата да не се припише на Бронуен, а ако може да промени отношението на Матю към нея. Решила бе да докаже, че у нея има много повече заряд, отколкото той си представяше. А ако не успееше в разследването, дори не рискуваше да се изложи.
Стана така, че повече от седмица нямаше никаква възможност да направи каквото и да било. От сутрин до вечер беше с Бронуен, а много често и в компанията на синовете и дъщерите на най-богатите и влиятелни семейства в Ню Йорк. Вечер с Бронуен поръчваха да им донесат вечеря в стаята, а тя седеше и пишеше всичко, което си спомняше от интервютата, които бяха правили през деня. Рубин Майър не им каза нищо друго, освен онова, което вече знаеха. Да, организирал е изложби на Оливия. Да, живяла е в апартамента над галерията. Не, не знаел нищо за личния й живот, с изключение на онова, което чел във вестниците. Трябваше да приемат с резерви думите му. Бившият й приятел, или отказваше въобще да говори, като заявяваше, че навремето всичко, което знаел, е разказал на полицията, или правеше какви ли не щури догадки какво ли би могло да й се е случило. Приятелите й я описваха като безразсъдна, интересна, екзотично еротична, егоистична, често жестока, никога уязвима, а в един случай даже и лоша. Беше го казала точно онази приятелка, с която Мариан отново се срещна, но сама, и то същата сутрин, когато пристигна Матю.
Мариан се надяваше да се измъкне от хотела, преди Матю да е пристигнал, но когато вратата на асансьора се отвори и тя пристъпи във фоайето, погледът й веднага бе привлечен от високата му фигура, застанала до регистратурата.
Усети как топла вълна мина по тялото й, а сърцето й трепна силно. Бързо погледна през рамо. Щеше да се върне обратно в асансьора, но вратата се затвори. Потърси с поглед къде да се скрие, но не откри удобно място. «От какво се страхуваш», попита я вътрешният й глас. Тя го сряза и се прислони зад един носач.
— Накъде ли си се упътила?
Гласът му беше спокоен и дълбок. Когато тя вдигна очи към лицето му, сърцето й сякаш замря.
— Ами, излизах малко… — Две червени петна се появиха на бузите й.
— Да разглеждаш ли? — предположи той. Стараеше се да скрие колко смешно му стана, като забеляза как тя се опитваше да избяга.
Мариан кимна безмълвно.
— Бронуен каза, че може. — Тогава свали проклетия фотоапарат от врата си и го пъхна в чантата.
Тя го изгледа и примигна.
— Момиче на твоята възраст — пък и на каквато и да е, не бива да се разхожда из Ню Йорк и да се набива в очите на хората, че е туристка. Освен ако то е съвсем глупаво.
— Аха — измърмори Мариан и посегна към тила си, за да развърже каишката на фотоапарата. Беше се оплела със закачалката на палтото и макар че й идеше да скъса нещо, за да ги раздели, нищо не помръдваше.
Като я хвана за раменете, Матю я завъртя, разплете възела, плъзна каишката през главата й и й подаде апарата.
— В коя стая е Бронуен? — попита той с безизразно лице.
Мариан му каза и тъкмо щеше да се измъкне, когато чу:
— Мариан?
Тя се обърна, опасявайки се от онова, което щеше да й съобщи.
— Приятно прекарване — усмихна се той и като взе ключа си, последва пиколото през фоайето.
Няколко секунди Мариан стоя като замаяна. За пръв път й се усмихна. За пръв път се обърна към нея по име. Тя проследи как вратите на асансьора се отвориха и той влезе вътре. В един миг й се прииска краката й да я понесат през фоайето, за да отвърне на усмивката му, но тогава асансьорът потегли. Тя се обърна и сковано тръгна към вратата.
Тони, приятелят на Бронуен, беше отвън и тя го помоли да й спре такси. След по-малко от половин час беше въведена във внушителния блок на «Ъпъл Ийст сайд».
Портиерът се обади в апартамента на Джоди Розенбърг, за да съобщи, че е пристигнала, а после я заведе до асансьорите. За по-малко от пет секунди стигна до трийсет и третия етаж, вратите се отвориха и за най-голямо удивление на Мариан откриха пред нея просторния апартамент на Джоди.
Джоди говореше по телефона, но щом видя Мариан, покани я да влезе.
Мариан с неудобство прекоси стаята. Питаше се колко ли пъти би се нанесъл апартаментът на Стефани в този. Трябва да е по-голям от цялата ледена пързалка в Бристол, помисли си тя, докато разглеждаше изпълнените с живот абстрактни картини. В противоположния край на стаята върху подиум бе разположено огромно легло с великолепна дърворезба на таблите, украсено с много розова и кремава коприна, сатен и дантела. Стените бяха боядисани в розово и оранжево, а дебелият прекрасен килим бе сребристосин. Имаше чувството, че гледа тропически залез, а разкошните бели мебели са морската пяна.
На стъклена маса лежеше вестник «Ню Йорк таймс». Тя го отвори и се престори, че чете. Куражът вече бе започнал да я напуска. Като се обади на Джоди и я помоли пак да се срещнат, идеята й не беше за нищо повече от малко приключение, но сега гледаше по-различно на нещата. Какво щеше да пита тази жена? Защо Оливия е била лоша? Е, да, наистина за това беше тук, но сега този въпрос й се струваше много банален. Не можеше да го каже направо. Освен това отнасяше се за една случайна фраза, която Джоди бе изрекла, без да мисли. Но и да беше така, какво право имаше тя да обикаля и да разпитва хората? Дори не беше поискала позволение от Бронуен. Погледна към Джоди Розенбърг и почувства как се смалява. Дори и с анцуг за джогинг, с гуменки и лента на косата, Джоди имаше величествен вид.
Най-накрая, точно когато на Мариан й се прииска земята да се разтвори и тя да потъне в нея, Джоди остави телефона и се извърна.
— Здрасти. Ела и седни. Искаш ли кафе? Чай? Сок?
— Сок ще ми дойде много добре — отвърна Мариан.
— Дай да взема палтото ти — каза Джоди и свали от раменете й палтото, преди Мариан да се извини колко е изтъркано.
— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обадих — каза Мариан, когато Джоди й подаде чаша с прясно изстискан портокалов сок. — Просто защото…
— Очаквах да ми се обадиш — прекъсна я Джоди.
— Очакваше ли? — попита изненадана Мариан.
— Разбира се. Твоята колежка е много умна и се прави на разсеяна. Тя улавя хората неподготвени. След всичко, което казах, знаех си, че няма да останем дотук. — Любезната усмивка изведнъж изчезна от лицето й. Джоди я изгледа продължително с дълбоките си сини очи и най-накрая продължи: — Споменах, че е лоша, нали?
Мариан кимна.
— Невинаги е била такава. Свърза се с лоша компания — тук, в Манхатън. Наркотици, нали знаеш. В този град е лесно, дози хероин се продават почти на всеки ъгъл. Всички опитваме — за удоволствие, на партита, но Оливия отиде твърде далеч. Пристрасти се и това я промени. Всички се опитахме да й помогнем, но тя не ни допускаше до себе си и ние не можахме да направим нищо. Най-после баща й научи и тогава започнаха истинските неприятности. Франк не искаше да раздухва работата толкова, но… така се получи и сега Оливия трябва да плати за всичко, което е надробила.
Мариан беше забелязала как Бронуен замълчава, щом усети, че ще стане някакво разкритие. Тя отвърна на погледа на Джоди и изчака. Но още нямаше опит в разпитите и затова каза:
— Какво е правила?
— Ако ти го кажа… — Джоди спря, огледа стаята и като че изведнъж се оживи. — Виж какво, не знам повече. И без това вече много ти казах.
— Нищо не си ми казала — възрази Мариан.
— Ще спрем дотук. Нищо не съм ти казала. Не си идвала днес тук. Никога не съм споменавала, че Оливия е била лоша.
— Защо се съгласи да се видим, ако не си имала намерение да ми кажеш каквото и да е?
— Съгласих се, защото повярвах, че вие ще успеете да направите нещо. Но съм сгрешила. Трябва да държа устата си затворена, както правят всички други.
— Не можеш ли да кажеш на полицията онова, което знаеш?
Джоди се изсмя.
— Ти шегуваш ли се? Ченгетата знаят повече от мен. Франк Хейстингс се опитваше да я защитава и все още го прави, но в края на краищата всичко ще се разкрие.
— Да не би да искаш да кажеш, че Франк Хейстингс знае къде е Оливия?
— Не, не знае. Никой от нас няма представа. Както пишат по вестниците, Франк й е уредил да отиде в Италия и да учи в Художествената академия при Серджо Рамбалди. Свършила е курса си, сбогувала се е и оттогава никой не я е виждал.
— Но хората не се превръщат просто в дим.
— Е, Оливия успя да го направи.
— Смяташ ли, че още е жива?
— Надявам се, Мариан — отговори Джоди тъжно, — тая кучка да изгние в ада. Мразех я. Всички я намразихме, щом разбрахме. Може и да е била наркоманка, но е знаела какво върши, само и само да получи дозата си.
— Слушай — каза Мариан заговорнически, — ако се страхуваш да ми се довериш, заклевам се, че няма да разкрия името ти, независимо какво ще споделиш. Ще знаем само ти и аз. По-скоро ще отида в затвора, отколкото да те издам — добави театрално тя. Беше чувала, че журналисти са попадали в затвора, тъй като не издавали източниците си.
Устните на Джоди се изкривиха в снизходителна усмивка.
— Ако ти кажех всичко, което знам, Мариан, ти няма да отидеш в затвора, а съвсем сигурно ще умреш. Не само ти, а и аз.
Изведнъж на Мариан й се прииска да се засмее. Ню Йорк не само че беше като декор на кино, а и обитателите му бяха като филмови герои. В истинския живот никой не би казал подобно нещо, даже не би го и повярвал.
— Да умрем? — повтори тя и без да иска, се засмя.
Лицето на Джоди беше заплашително тържествено, когато кимна.
— Съвсем сигурно. С много хора се случи така, Мариан. Много измряха, а Оливия…
— Оливия какво? — И след като Джоди не отговори, попита: — Да не би главният редактор на вестника да е един от тях?
Джоди не се изненада.
— Значи знаеш за него. Разбира се, той беше един от всичките.
— Мислех си — каза Мариан след известна пауза, — че той… главният редактор, ами че той сигурно е казал на някой друг от вестника, с когото е бил близък.
Джоди рязко вдигна глава.
— Защо го казваш?
Стресната от отговора й, Мариан продължи предпазливо:
— Обикновено правят така, нали? Казват на някой колега, на когото имат доверие. Особено, ако е нещо…
— Е, този път грешиш.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. — Неочаквано Джоди се изправи. — Виж какво, казах ти, че тая сутрин съм свободна, но в последната минута нещо изникна. Съжалявам, трябва да изляза.
Мариан се изправи и нетърпението й изведнъж секна. Е, сега поне беше сигурна, че нещо се крие, макар че какво беше то — нямаше представа. И нещо по-важно — убеди се, че главният редактор е казал на някого. Въпросът беше как да открие на кого.
Усмихна се, когато Джоди й подаде палтото, и тръгна към асансьора. Когато Мариан влезе вътре, Джоди натисна едно копче и задържа вратата отворена.
— Довечера ще ти се обадя в хотела — каза тя. — Има някой, с когото би трябвало да говориш. Той се е покрил, тъй като е много уплашен. Не знам дали ще се съгласи да разговаря с теб. Но ако го направи, преди да ти дам името му, искам да си помислиш хубаво дали би искала да рискуваш. Може би ще изпаднеш в голяма опасност, Мариан.
Щом спомена името й, студени тръпки полазиха по гърба на Мариан.
— А ти? — попита тя. — Същото не се ли отнася и за теб?
— Естествено. Но както всички в този град, аз обичам Франк и Грейс. Те не заслужават това, което им се случи, и аз бих искала да им помогна — усмихна се.
— Ще направиш услуга на себе си, Мариан, ако не кажеш на никого, че днес си идвала тук. Така е по-безопасно и за двете ни. Ако питат мен, ще отрека. — Отпусна копчето и когато вратите започнаха да се плъзгат безшумно, добави: — Ще ти се обадя, но съветът ми е да не се задълбаваш. Върни се в Англия и забрави, че си чувала името Оливия Хейстингс.
Щом Мариан излезе на хладния влажен въздух, вдигна очи към блока. Почти очакваше, че ще е изчезнал. В продължение на дни чувстваше, че се движи в някакъв абсурден сън. Нищо не я изненадваше, не я объркваше, нито пък я плашеше, защото не смяташе за правдоподобно нищо от онова, което й казваха. Всичко беше твърде абсурдно.
Сви рамене, тръгна по улицата и спря едно такси, което я закара до нюйоркската библиотека. Там се зарови във вестници от преди пет години. Часове по-късно, когато най-после тръгна в мрачната облачна вечер, тя все още не можеше да приеме, че хора като онези, за които чете, биха си направили труда да се занимават с толкова незначително същество като нея. Струваше й се, че чете детективски роман и на нея се пада да разкрие загадката. Затова сметна, че няма нищо лошо да запише името на мъртвия редактор, телефона на редакцията и списъка на журналистите, работили във вестника по това време.
Докато стигна до хотела, се стъмни съвсем. Щом наближи стаята на Бронуен, тъкмо се канеше да почука, когато неочаквано вратата се отвори и Матю, като навличаше балтона си, изхвръкна навън.
Тъкмо се готвеше да се извини, че се е изпречила на пътя му, когато той я сграбчи за раменете.
— Къде, по дяволите, беше? — извика той. — Бронуен си изкара акъла от тревога. Тъкмо излизах, за да те търся.
— Мен? — глупаво попита Мариан.
Той завъртя очи, пусна я, отстъпи и й направи път, за да влезе в стаята.
— Къде е Бронуен? — попита тя, след като забеляза, че стаята е празна.
— Обикаля улиците с такси. Къде се загуби цял ден?
— Съжалявам, не исках да тревожа никого. Просто…
— Къде беше? — поиска да знае той.
— Ами навсякъде.
— Къде навсякъде?
— Из Ню Йорк.
Той въздъхна.
— Знам, че си била в Ню Йорк, но къде точно? Портиерът каза, че си взела такси към «Ъпъл Ийст сайд».
Тя сви рамене, извърна очи под настоятелния му поглед и се взря през прозореца.
— Мариан, мисля, че е по-добре да ми кажеш какво точно си правила днес.
— Нищо особено.
— Тогава защо си ходила в апартамента на Джоди Розенбърг?
Тя примигна, но не продума.
— Мариан! — каза той. — Погледни ме.
Тъй като тя не го направи, той повдигна лицето й с пръст. После произнесе ясно и отчетливо всяка дума:
— Какво си правила в апартамента на Джоди Розенбърг?
За неин ужас устните й затрепериха и очите й плувнаха в сълзи. Изведнъж се разкрещя.
— Мразя те! Винаги си бил лош към мен, защото съм грозна. Да, но това не значи, че не изпитвам нищо. — Пое дъх и почти не можа да повярва какво е казала.
Той се смая за миг, после отметна глава назад и прихна да се смее.
— Ето че мишката се разцвърча.
— Не ме наричай така!
Той вдигна ръце.
— Съжалявам. Права си, не биваше да те наричам така. Аз смятам, че си свита, а не грозна. И откъде ти хрумна, че съм лош към теб, защото си грозна? Което, между другото, не е вярно.
Мариан го погледна невиждащо, а той пак се засмя.
— Сега пък проявяваш снизхождение към мен — сряза го тя. — Не съм дете и мразя да се отнасят към мен като към такова.
— Тогава престани да се държиш като дете. Защо ходи в апартамента на Джоди Розенбърг?
— Ако искаш да знаеш, ходих заради теб. Направих го, за да ти докажа, че не съм някакво нещастно нищожество. Мислех си, че ако открия нещо, което би ти свършило работа за филма, ще бъдеш малко по-добър към мен.
— Вкъщи ли беше? Говори ли с нея?
— Не.
— Истината ли ми казваш?
— Да.
— Тогава имаш късмет, че не си я намерила. Не бива да правиш подобно нещо, Мариан. Това не е игра, сериозно и опасно е.
— Защо?
— Ти самата знаеш отговора. В този град всички се покриват, за да не се издадат какво наистина е ставало, преди Оливия да изчезне. Бронуен ми предаде каква идея ти е хрумнала. Тя е отлична и за нас идеално пасва. Но ние правим филм, а не сме детективи.
— Не искаш ли да разбереш какво се е случило с Оливия?
— Разбира се. Всички го искат, а Франк Хейстингс най-вече. Но остави паяжината на него, Мариан, и не прави други подобни опити — особено пък заради мен.
Изведнъж мъката й така я задави, че тя не можа да каже нищо, ужаси се, че ще се разплаче пред него, скочи на крака и изскочи от стаята.


— Всичко е наред, мила — каза й по-късно Бронуен, — грешката беше моя. Така разпалих любопитството ти, че онова, което си направила, е съвсем естествено. Но смятах, че Стефани ти е казала… пък и аз трябваше да те предупредя. Не се подведох по Джоди, защото казаното бе достатъчно. Ако се впуснем по някоя следа, това би означавало не само себе си да изложим на опасност, а и Джоди. Още в началото Франк ни каза да не се ровим много надълбоко. Естествено, и моето любопитство също като при теб ме караше да го направя, но чувството ми за самосъхранение ме възпря. В този град става нещо много лошо и много влиятелни хора са замесени — засега знаем толкова и се налага да спрем дотук.
Мариан я погледна. Искаше да й довери, че се е видяла с Джоди, но не го направи. Беше обещала на Джоди. Щом Джоди позвъни по-късно, просто ще й каже, че е решила да последва съвета й и да спре дотук.
— Ще дойдеш ли с нас да вечеряме? — попита я Бронуен. — Матю иска да те почерпи да пийнеш нещо и да ти се извини, че те е разстроил.
Мариан се усмихна.
— Така ли каза? Добре, благодари му от мое име и му предай, че съм поръчала да донесат вечерята в стаята ми. Ще си легна рано.
— Както искаш. Ще му кажа, че дамата има гордост и не може тъй лесно да бъде купена.
Мариан се изсмя.
— Да, точно така му кажи.
Когато телефонът звънна в девет и половина, Мариан вече спеше, но щом чу гласът на Джоди, тя се разсъни. Понечи да й каже, че е решила да се вслуша в съвета й и че повече не иска и да чува за Оливия, но Джоди я прекъсна.
— Няма да стане — бързо изрече тя. — Не иска да разговаря с теб.
— Разбрано — отвърна Мариан и усети как напрежението се смъква от плещите й.
— В такъв случай да забравим какво се случи днес, а?
— Вече съм го забравила.
Когато линията прекъсна, Мариан стана от леглото, намери в джоба на палтото си бележките, които беше направила в библиотеката, и ги скъса на парченца.
Докато заспиваше, се усмихваше при спомена как Матю й каза, че не е грозна.


Единайсета глава

Жестовете на Мадлен бяха отсечени и самоуверени. Докато говореше, думите й се сливаха една с друга. Нито сърцето й, нито ръцете й бяха спокойни. Разхождаше се из кухнята, докато Пол се люлееше на стола и я наблюдаваше.
— Диъдри смята, че може да стане през следващите няколко седмици. Разбираш ли, те са търсили подходящо лице. Харесват моето, затова ще подпишем договора всеки момент. — Докато режеше авокадо, го изчака да каже нещо. Тъй като той мълчеше, тя продължи: — Тя спомена още, че трябва да имам своя колекция от дрехи. Говорила е с оная художничка и ще трябва да се срещна с нея вдругиден. Диъдри е почти сигурна, че срещата ще бъде само формалност. Ако продължава така, смята Диъдри, следващите няколко месеца ще бъдат зашеметяващи. Предполага, че снимката ми ще бъде във всички вестници и списания, ще ме дават и по телевизията. Каза, че иска да направи същото и в Щатите, а това означава, че съвсем скоро ще се ходи в Америка. Предупредих я, че ще трябва да те питам.
Пол взе чашата си от масичката.
— И колко ще струва цялата тая занесия? — попита той.
От този въпрос най-много се боеше Мадлен. Даже тя се сепна при цената, която спомена Диъдри. Но беше жизненоважно, както каза Диъдри — така щяла да си създаде свой стил и образ.
— Е? — подкани я Пол.
Мадлен се стегна и както още бе обърната с гръб към него, изрече отговора с такава лекота, сякаш му съобщаваше какво мисли за вечерята.
— Не повече от сто хиляди. Сега правим инвестиция, а дивидентите ще дойдат по-късно — добави тя, повтаряйки думите на агентката. — Дали да сложа скаридите в микровълновата, за да ги размразя?
— Сто хиляди лири.
Той поклати глава и се засмя. Вероятно Диъдри изцеждаше от Мадлен всяко пени. Знаеше, че може да сложи край на всичко това, но нямаше да го направи — ако не за друго, то поне това идеално съвпадаше с неговите планове.
— Не се ли сърдиш? — попита нерешително тя.
— Ни най-малко. Това са твои пари, скъпа, можеш да правиш с тях каквото искаш. Щом това те прави щастлива, аз също се радвам. — Целуна върха на носа й и я пусна.
Тя се втурна към него, целуна го силно и продължително и след като го накара да повтори думите си, доволна се върна и продължи да готви.
Докато си взимаше душ и се обличаше за вечеря, тези последни думи се загнездиха в съзнанието му, дори ги изрече на глас веднъж или два пъти. Най-интересното беше, че бе много вероятно да се окажат верни. Привързаността й към него бе стигнала до сърцето му и това го изненада. Стори му се, че матрьошката постепенно оживява и под първата обвивка открива уязвимост, каквато досега мислеше, че не съществува у нея. Това направи леконравието й по-малко дразнещо, а суетността й — по-приемлива. Но каквито и да бяха чувствата му към нея, той нямаше намерение да им позволи да го отклонят от целта му.
Денят му беше минал направо ужасно. Вече бе убеден, че той и Хари Фримантъл никога няма да се разберат. Пол беше непреклонен — че книгата му щеше да бъде отпечатана само както той искаше. Единственото разрешение на проблема бе да приведе в действие плана, който се формираше в съзнанието му още от деня, когато той и Мадлен обядваха с Филип Хоувс във винарната «Джули». Първоначалната му идея бе да накара Мадлен да купи съгласието на Хари Фримантъл. Смаян откри колко висока бе цената и до каква степен алчността на Фримантъл би могла да се използва. Но после му хрумна друго разрешение — много по-злосторно и следователно много по-привлекателно.
Когато се върна в скъпо оборудваната кухня, Мадлен вече слагаше подправките на скаридите, подредени върху резени авокадо.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Така смятам. Но не знам кое вино да сервираме.
Той седна.
— Остави виното на мен. Имаме един час, преди да дойдат Хари и жена му, така че събличай се.
Макар и по пуловер и джинси, за Мадлен бе въпрос на секунди да остане напълно гола.
— Обърни се — каза й Пол.
Тя се завъртя бавно, докато отново застана с лице към него. Той я придърпа и целуна по корема. Кожата й беше толкова гладка, почти като на бебе, а косата й, като я докоснеше, беше мека и лъскава. И в най-малките й движения имаше женственост, която го караше да се чувства силен като Бог. Само когато си отвореше устата, за да заговори, и се чуеше западният й диалект, лъчезарният й образ повяхваше.
— Господи, не мога да разбера какво става с мен, когато те погледна — прошепна той и я дръпна върху коленете си, за да я целуне. — Защо ли губя толкова време да направя впечатление на някакъв досаден издател с тъпата си книга?
— Днес всичко ли мина добре? — попита тя колебливо.
Той поклати глава.
— Той въобще не слуша какво му говоря. Държи да направя поправките по неговия начин, иначе няма да я издаде. Тук няма да успея, Мади.
Тя не знаеше какво да каже, затова прокара пръст през косата му и се усмихна съчувствено.
— Ако знаеше какво имам тук, щеше да мисли по друг начин за мен. — Пол вдигна очи към лицето й и от знойните й пълни устни и дръпнатите й очи усети силно желание. — Обичаш ли ме, Мади? Искам да кажа наистина ли ме обичаш?
Тя облиза устни с език и ги остави влажни и леко разтворени.
— Знаеш, че те обичам — като издихание изрече тя.
— Достатъчно ли е, за да спиш с Хари Фримантъл?
Съблазнителната искра изчезна от очите й, те го гледаха озадачено и объркано. Взира се в него известно време, докато най-накрая се отдръпна и поклати глава.
— Винаги си казвал, че ще убиеш всеки мъж, който…
— Това е различно, Мади. Искам да го направиш, защото те обичам толкова много, че вече споделям всичките ти мечти относно нас двамата. Искам всичко да върви добре, да бъда до теб, но това няма да може да стане без твоята помощ.
— Не мога ли да му предложа пари?
— Той има достатъчно.
Тя се изправи и безмълвно се облече. Когато най-сетне се обърна към него, в очите й се четеше болка.
— Ако наистина ме обичаше, нямаше да искаш това от мен. Не мога да го направя, Пол. Няма да стане.
Усмивката му постепенно изчезна, той поклати глава и стана от стола. Мадлен го гледаше като хипнотизирана как отвори вратата на фурната, прегледа печащата се патица, после мина покрай нея и излезе от кухнята. След малко го последва горе в спалнята.
— Какво правиш? — попита го тя от прага.
— Звъня на Мариан.
Лицето й стана смъртно бледо.
— За какво?
Той върна слушалката на място и седна на края на леглото.
— Ела — каза Пол.
Тя се приближи до него, като очакваше да я прегърне, но той въобще не я докосна.
— Ти мислиш, че не е редно да те карам да спиш с Хари Фримантъл, нали? — каза той. — Не е така. Най-лошото, което бих могъл да направя, е да кажа на Мариан какво й погоди ти. След всичко, което Мариан направи за мен, смятам, че й го дължа. Сега разбирам, че тя е много повече способна на съчувствие, отколкото ти. Нещо повече — тя те обича повече, отколкото заслужаваш. Знаеш го и затова изпитваш такава вина, от която понякога не можеш да спиш нощем. С мен е същото. А сега, след като знам, че книгата ми никога няма да бъде отпечатана така както аз искам, ще се върна отново при нея, защото по-добре да пропадна, когато съм с нея, а не с теб.
Мадлен ококори очи от изумление.
— Не можеш да го направиш — изрече тя. — Не искаше да го кажеш, нали? Трябва да разбереш, Пол, все едно, че ме караш да стана проститутка.
— Не, искам да използваш таланта си заради мен. Това значи да обичаш някого — да споделяш всичко с него.
Тя продължаваше да го гледа, твърде потресена, за да отговори.
— Каза, че ме обичаш, че можеш да направиш всичко за мен. А сега си като другите… — Сви рамене и се усмихна. — Не си девствена. Помисли си за всички мъже, с които си спала преди мен.
— Копеле! — викна му тя.
— Но е вярно. А сега вече знам, че не си в състояние да направиш каквото и да е за някого, когото твърдиш, че обичаш.
— Не! — Тя яростно клатеше глава, а от страх и объркване лицето й бе станало тъмночервено. — Не е така. Тъкмо защото те обичам, не мога да го извърша.
Той се изправи. Щом стигна до вратата, Мадлен се хвърли към него, но той я отблъсна.
— Пол! — кресна тя и сграбчи ръкава му. — Пол! Послушай ме! Моля те!
Той отново се отърси от нея, но когато тя падна и се удари в перилото, я хвана за раменете и я обърна така, че да го гледа в лицето. По бузите му се стичаха сълзи. Тя се опита да го прегърне.
— Какво има? Защо плачеш? Не те разбирам! — изхълца Мадлен.
— Престани, Мадлен — изръмжа той. — Просто престани! Защо ме принуждаваш да ти причинявам болка. Караш ме да те измъчвам, когато и двамата знаем, че те обичам толкова много, че ако се отнасяше за друго, по-скоро бих се самоубил, отколкото да те заставям да спиш с друг мъж. Но какво да направя? Не мога да променя книгата. Ако ми откажеш това, аз ще те загубя — ти няма да ме понасяш, когато пропадна! — Отблъсна я и зарови лице в ръцете си.
— Не! Няма да ме загубиш. Няма да пропаднеш. Ще направя всичко, каквото желаеш. Само не си отивай. Моля те, кажи, че ще останеш. — Успя да отлепи ръцете от лицето му и облегна глава на рамото му. — Само се изплаших, когато го каза, това е всичко. Всичко ще бъде наред, Пол. Ако смяташ, че ще има резултат, можем да опитаме. Ще го направя заради теб.
— Господи, Мадлен, ако знаеш как се разкъсвам отвътре само като си го представя. Но…
— Моля те! Не го казвай.
Той я погледна, прегърна я и страстно я целуна по устните.
— Обичам те — изрече възбудено. — Обичам те. Не ме пускай да си тръгна.
— Няма да те пусна. Обичам те. Ето, сега ще ти покажа. — Започна да рови из панталоните му, но той хвана ръцете й и я спря.
— Господи! — Гласът му едва излизаше от гърлото и той обърна лице към тавана. — Толкова те желая, че не мога да се владея. Искам те всяка минута от денонощието. Да, допри се до мен, Мадлен, трябва да ме усетиш. Опиши ми какво ще направиш с него. Ще го направим като игра, сякаш не е истина, може би по такъв начин ще мога да го понеса. Боже, само ми кажи, че няма да се влюбиш в него. Обещай ми, че няма да те изгубя.
— Всичко ще бъде наред — изхълца тя. — Обичам те. Никога не бих могла да обичам друг. Само ми кажи какво трябва да направя, какво да му кажа. Това нали е изнудване? Това ли ще правим?
Той затвори очи, когато тя извади пениса му от джинсите.
— Не го казвай — изохка той. — Звучи толкова грозно от устата ти.
— Но в крайна сметка това ще направим, Пол. Не разбираш ли?
Той зарови лице във врата й.
— Но как?
— Можем да инсталираме видеокамера — виждала съм как го правят по филмите. Няма нужда да се стига до крайност, само трябва да е ясно, че правя секс с него. Дори ако успея да го унижа по някакъв начин, той ще направи всичко възможно жена му да не види записа, нали?
— Да, сигурно.
Пол взе лицето й в ръцете си и пъхна езика си дълбоко в устата й. Когато я пусна, погледна я в очите и промълви:
— Ще направим както ти искаш, Мадлен.


Докато Хари Фримантъл и съпругата му пристигнат в къщата, Пол довърши приготовлението на вечерята. От време на време се качваше в спалнята, за да целуне Мадлен и да погледа, докато тя слага гел на косата си. От гардероба той й избра мини пола от черна кожа, ниски обувки и полупрозрачно горнище.
След като отмина първоначалният й шок, предизвикателството да използва сексуалността си по желан от Пол начин започна да й харесва. Никога не беше виждала Хари, но стига да не е някое отвратително чудовище, а Пол я увери, че не е, тогава й оставаше само да докаже на Пол колко много го обича и така да не му позволи да се върне при Мариан. За да е сигурна, че ще успее да направи нещо, а под «нещо» разбираше да легне с Хари Фримантъл, трябваше да го извърши не само изкусно, но и с желание. Дори и за минута не допусна възможността опитът й да не успее, тъй като сексът бе единственото, което тя правеше отлично. А що се отнася до извратено въображение, Пол й беше казал, че от нея няма по-добра. За да му докаже, че е прав, тя реши да накара Хари да я завърже за леглото, преди да я люби — щеше да изглежда като изнасилване.
Когато звънецът се чу в осем и петнайсет, Пол я прегърна, изчака я, докато провери грима си, хвана я за ръка и я поведе по коридора. Мадлен си представяше нисък, плешив, червенобузест дебелак на средна възраст и за малко не ококори очи, когато отвори вратата и видя приветливото красиво лице на истинския Хари Фримантъл. В същата секунда нервността й се изпари и тя му отправи една от най-предизвикателните си усмивки. Успокои се, че задачата й въобще нямаше да е трудна.
— Хари, да ти представя Мадлен — каза Пол. Докато се ръкуваха, тя леко впи нокти в дланта му и отправи омагьосващата си усмивка в самите дълбини на черните му очи.
— Мислех, че Пол ми е разказал всичко за вас — изрече тя дрезгаво. — Но никога не ми е споменавал, че сте толкова хубав.
Хари разтегна устни в усмивка и учтиво, но решително изтегли ръката си с думите:
— Тогава аз имам предимство пред вас, тъй като знаех колко сте красива. Да ви представя съпругата си Джулия.
Мадлен се усмихна на жена му и отново щеше да се обърне към Хари, ако не я бе спрял погледът на Джулия. Беше толкова открит и приятелски, че Мадлен се почувства задължена да й отговори:
— Наистина се радвам да се запознаем. Надявам се, че вечерята ще ви хареса. Би трябвало, защото Пол я е сготвил. Аз направих само предястието.
— Сигурна съм, че ще е чудесна — отвърна Джулия с дълбок и плътен глас.
Щом се намериха в трапезарията, Мадлен седна на дивана срещу Хари, кръстоса дългите си крака и му предостави разкошната гледка на бедрата си, които завършваха с бикини от рибарска мрежа. Пол се извини и отиде в кухнята. Тая вечер бе решил напълно да отпусне юздите на Мадлен. Нямаше да поправя езиковите й грешки, нито пък маниерите й, докато се храни, а ако обидеше Джулия, което беше твърде вероятно, нямаше да обръща внимание. Единственото, което имаше значение, бе да свърши работата с Хари Фримантъл.
Нейното авокадо със скаридите вече беше на масата, затова чевръсто направи заливката за салатата, върна се в хола и съобщи, че вечерята е сервирана. Лицето на Мадлен изразяваше смаяно объркване, тъй като Джулия й разказваше за работата си във «Файненшъл Таймс».
— Звучи много интересно. — Мадлен седна до кръглата маса и посочи на Хари място от дясната й страна.
— В този вестник пишете за пари, нали?
Джулия, която не знаеше къде да се настани, погледна Пол и той незабавно изтегли стола, за да седне до Мадлен.
— За бизнес, за политически новини — отговори тя, като се усмихна с благодарност на Пол.
— Не го чета — заяви Мадлен. — Но Пол го получава, нали, Пол? Аз въобще нищо не разбирам от пари, затова той трябва да се справя с всичко — включително и с мен. — Изкикоти се и сви рамене. — Хари, ти ли се справяш с всичко у вас? — попита тя, като примигна с очи към него.
— Не, не с всичко. Ако не беше Джулия, след броени дни всичко би се разпаднало. — Той погледна жена си и усмивката на устните на Мадлен замръзна.
— Ама ти да не си от онези съпруги, които правят всичко добре, а? — възкликна Мадлен, пресегна се и стисна ръката на Джулия. — Трябва да ми дадеш някои съвети. Например не мога да готвя. Пол е чудесен в това отношение. Всъщност той всичко върши прекрасно, нали, любов моя? — Погледна към него през масата с надеждата да затъмни заговорническия поглед, който Хари и Джулия си размениха преди минута.
— Има едно-единствено нещо, в което надминаваш всички — отговори Пол.
Мадлен се изкиска.
— Не го питай какво има предвид — обърна се тя към Хари, — защото би могъл да ти каже.
Последва неловко мълчание, по време на което Джулия хвърли отчаян поглед към мъжа си, а Пол се облегна на стола си и се втренчи в Мадлен.
Мадлен изгледа гостите си и се зачуди защо не ядат. Тогава се сети, че хора като тях сигурно казват молитва преди ядене.
Тя плесна с ръце и затвори очи. Пол не успя да скрие удивлението си и за малко не прихна да се смее, когато тя започна да мърмори:
— За това, което си ни дал, благодарим ти, Боже. Амин. — Отвори очи и се усмихна. — Да започваме, а?
— Да, разбира се — отговори Джулия, крайно развеселена.
— Салфетките! — ненадейно извика Мадлен, скочи от масата и изхвърча от стаята.
Пол погледна редактора си. Какво не би дал да узнае какво си мисли!
— Винаги ли си се занимавал с писане, Пол? — поинтересува се Джулия и отпи от виното.
— Винаги съм искал, но не можах да се наканя до преди година.
— Сигурно много време ти отнема.
— След като си тръгна от кабинета ми, се замислих — обади се Хари, — че двамата бихме могли да напрегнем глави и…
— Не можах да ги намеря никъде — обяви Мадлен, като се върна в стаята, — затова донесох кухненското руло. — Нали и то ще свърши работа?
Откъсна четири парчета и ги раздаде на всички.
— Мисля, че предстои тежко редакторско съвещание — предупреди я Джулия.
— Съвсем не — каза Пол. Беше убеден, че мнението на Хари за него скоро ще се промени, и затова реши, че няма смисъл да изясняват повече различните си мнения върху книгата. Не че очакваше Мадлен да го свали тази вечер — би било безпредметно, след като не бяха инсталирали камера.
Въпреки всичко обаче редакторските дебати продължиха, докато Пол не измънка, че иска да провери патицата, и излезе от стаята.
— В-вие чели ли сте цялата книга, Мадлен? — заекна Хари, тъй като тя погали пищялката на крака му със стъпалото си.
— Нямам време. Твърде заета съм с упражнения — изкикоти се тя.
Джулия също се засмя, но по-скоро заради неудобството на мъжа си, отколкото на шегичката на Мадлен.
— Нищо ли не четеш? Дори списанията, в които се появяваш? — попита тя.
— Какво? Тези просташките ли имаш предвид? Е, тях ги чета понякога, но не и другите. В тях винаги пишат за рак, за бебета, диети и всякакви такива феминистки гадости. Не стават за четене.
— Не съвсем — съгласи се Джулия. — Нов «Харпърс&Куин» обикновено има няколко добри статии…
— Ще бъда на корицата им другия месец — прекъсна я Мадлен. — С фантастична шапка съм, изчакай само да я видиш.
Хари кимна и тъй като кракът на Мадлен бе вече на прасеца му, той с копнеж се загледа във вратата, очаквайки Пол да се върне. Джулия продължаваше да говори на женски теми, докато кракът на Мадлен се плъзгаше все по-близо към целта… Хари тъкмо щеше да се извини и да стане, когато най-накрая Пол се появи.
— Само ще почистя — каза той — и ще донеса патицата. Ще пиете ли още вино? — Погледна чашата на Мадлен и със задоволство установи, че отново е празна. — Аз ще отнеса чиниите, скъпа, ще се погрижа и за виното.
— Как мислиш, че се справям? — попита Мадлен, след като го последва в кухнята.
— Идеална си — отвърна Пол, застана зад нея и я прегърна.
— Малко ми се струва, че е предан на жена си, не мислиш ли?
— Което само потвърждава, че ще го свалиш.
— Как смяташ да го изработя?
— Той само така се представя пред нея. Няма да се изненадам ни най-малко, ако ти се обади рано сутринта. — Притисна набързо гърдите й и се обърна да извади зеленчуците от фурната. — Хайде сега, върни се и забавлявай гостите.
Разговорът по време на основното ястие се въртеше пак главно около книги и писатели. За да се забавлява, Мадлен успя да извърти крака си така, че да гъделичка слабините на Хари с пръстите си. Първия път, когато го направи, той се задави и се наложи да излезе от стаята, но втория и третия път просто продължи разговора си с Пол, сякаш нищо не се случваше под масата. Доколкото Мадлен бе в състояние да прецени, наистина почти нищо не се случваше. Бедрата му не се разтваряха, за да може кракът й да проникне по-лесно, нито пък усещаше издайническо подуване. Тогава проумя в какво се състоеше проблемът и хвърли на Джулия дълбоко съчувствен поглед. Бедният Хари, май че му беше къс.
— Аз ще донеса десерта — предложи тя, когато Пол най-после остави ножа и вилицата си. — Плодова салата е. Би ли ми помогнал да разтребим масата, Хари?
— Да, разбира се — съгласи се той, изправи се на крака и този път отбягна погледа на жена си.
— Пол много хубаво готви, нали? — каза Мадлен, като сложи чиниите в мивката и посочи на Хари къде да остави блюдото със зеленчуците.
— Отлично — измърмори той.
— Още не си отивай — рече тя, когато той се отправи към вратата.
Хари се обърна с притеснена усмивка и леко се изчерви под загорялата си от ски кожа на лицето.
— Не знам какво ще кажеш за блузата ми — каза тя, като я притисна към гърдите си. — Пол направо полудява като я види.
— Да, да, представям си — препъна се той.
— Ако искаш, по-късно ще ти покажа снимките ми в «Само за мъже».
— Чудесно — отговори той и направи крачка назад, когато тя тръгна срещу него.
— А можеш да извадиш късмет и да видиш истинските. Но не тази вечер, разбира се.
— Не, не. Не тази вечер.
Ръката му трепереше, когато тя я взе и я постави върху лявата си гръд.
— Добре ли я усещаш? — попита го Мадлен. Устните й бяха много близо до неговите.
— Да, чудесно, но по-добре да отида и да взема остатъците от патицата. Извинете ме. — И избяга.
Като сви рамене, установявайки, че няма почти никакъв смисъл да придвижва нещата по-нататък, докато жена му е наблизо, Мадлен взе купата с плодова салата и тръгна след него.
Щом свършиха десерта, Пол предложи да пият коняк и кафе в хола. Докато Мадлен приготвяше кафето в кухнята, Джулия влезе при нея.
— Да ти помогна ли?
Мадлен се огледа изненадано.
— Не, не. Всичко държа под контрол.
— Прекрасна кухня — отбеляза Джулия. — Всъщност цялата къща е чудесна. Мога ли да я разгледам?
— Разбира се. Само да занеса кафето и ще ти покажа спалните. Използваме само една, разбира се, другите още не са подредени. Ще те заведа и в градината под навеса. Оттам се вижда цял Лондон.
В хола Пол и Хари бяха възобновили разговора си за литература и почти не обърнаха внимание, когато Мадлен им каза, че ще се качи с Джулия горе. Едва когато стана, за да налее още коняк, Пол погледна часовника й установи, че е минал половин час, но двете жени още ги нямаше.
Хари се бе върнал на темата за Ги дьо Мопасан и в момента говореше надълго и нашироко за разказа «Лунна светлина». Пол му подаде чашата с коняка, седна и се заслуша, но очите му останаха вперени във вратата. През това време Джулия можеше да разгледа всички къщи на улицата.
Мина още половин час и Пол се изправи. Хари седеше като на тръни — положението беше много неудобно.
На горния етаж, откъм спалнята дочу шум. Заслуша се до вратата, преди да почука, но тежкото дърво заглушаваше гласовете и макар и да чуваше главно гласа на Джулия, не можа да разбере какво казва. Най-сетне, без да чука, отвори вратата и влезе. Не знаеше какво бе очаквал да намери, но двете жени седяха една срещу друга. Мадлен беше облякла рокля, която й бе забранил да носи даже и вкъщи — беше бяла, на цветя, с колан на кръста и покриваше всичко от врата до коленете.
Тя вдигна очи, когато той влезе, отхвърли назад косата си и се усмихна.
Като скри бързо учудването си, Пол каза принудено весело:
— Страхотен разговор му ударихте. Тук сте от часове.
— Говорим си за класическа история — осведоми го Джулия, преди Мадлен да си отвори устата. — Обяснявах на Мадлен за гръцката гимназия.
Той погледна първо едната, после другата и му стана ясно, че Мадлен няма и най-малка представа от онова, което Джулия й разказваше.
— Както и да е, смятам, че е достатъчно за една вечер, нали? — отсече Джулия, като се изправи на крака.
— Хайде да отидем и да оживим мъжката част на компанията.
Притеснението на Хари почти премина, когато Джулия се върна в стаята и изрече многословни похвали за роклята на Мадлен.
— Всичко наред ли е? — попита той, когато Джулия седна до него.
— Да. Всичко е наред — отговори тя. — Няма за какво да се безпокоим.
Тази реплика се стори на Пол изключително странна и той наблюдаваше двамата, докато пиеха коняка си. Сигурен беше, че в нея се съдържаше някакъв подтекст, но в никакъв случай не можеше да каже какъв. По някое време Хари заяви, че е време да си тръгват, Мадлен и Джулия се целунаха по бузите, а Пол придружи Хари до вратата.
— Помисли си за предложенията, които ти направих по-рано — каза Хари отново с обичайния си, макар и малко сдържан тон. — Имам намерение да издам книгата ти, Пол, много искам, но е прекалено дълга и твърде неясна.
— Добре, ще си помисля — обеща Пол, а когато Джулия излезе от хола, учтиво я целуна по бузата. Той и Мадлен застанаха на вратата и ги изчакаха да се качат в бентлито си.
— Какво стана, по дяволите? — запита той, като последва Мадлен вътре. — И защо си облякла тази ужасна рокля?
Мадлен сви рамене.
— Изглеждаше по-подходяща за урок по история.
— Недей да остроумничиш. Мислех си…
Мадлен поклати глава и се разсмя.
— Сбъркал си, Пол. Нямало е никакъв смисъл да се опитвам да съблазнявам Хари. От най-добрия възможен източник знам, че по-скоро ти си негов тип, а не аз.
— Какво!
— Той е гей.
— Но е женен.
Мадлен пак сви рамене.
— Женен или не, гей е.
Възцари се дълго мълчание, после Пол отхвърли глава назад и се разсмя.
— Значи за това сте си говорили.
Мадлен кимна.
— През повечето време.
— Ама, разбира се — съгласи се той, сякаш едва проумяваше нещо. — Сега разбирам връзката с гръцката гимназия*. Какво каза тя?
[* От значението на гръцкото guinnasium — упражнявам се гол. — Б.пр.]
Мадлен явно все още беше объркана от тая гръцка история, но не се осмели да попита.
— Каза, че си губя времето, като се опитвам да сваля мъжа й — килна глава на една страна и нацупи устни замислено. — Всъщност това е твърде тъжно, защото тя обича Хари безнадеждно и има защо — той е страхотен. Тя разбрала едва след като се оженили, но пред хората и заради децата все още са заедно. Той очевидно е много дискретен и никога не й доверява с кого се вижда и кога.
Пол я наблюдаваше подозрително.
— Никой не си разказва тайните ей така — отбеляза гой. — Откъде знаеш, че ти казва истината?
— Да, не съм съвсем сигурна. Но мога да ти кажа едно — не успях да предизвикам ерекция. Пък и защо би ме лъгала?
Той поклати глава.
— За да те заблуди. Малко е прекалено да ти говори с такива подробности. Можеше само да ти скръцне със зъби и да ти каже да стоиш настрана от него.
— Е, да, но не го направи. Не вярвам да ме лъже. Накара ме да се закълна, че няма да го споделям с никого. Разбираш ли, може да е елегантна и високопоставена, но съм сигурна, че ме хареса. Предложи ми да обядваме заедно другата седмица.
— Ти ще отидеш ли?
Тя сви рамене.
— Ще бъда много заета. Освен ако ти не искаш да отида.
— Не особено.
Тя започна да събира чашите и да ги нарежда върху подноса.
— Защо гледаш така? — попита го Мадлен. — Хомосексуалист е, нали? Това ти се предлага като бойно средство.
— Да — отвърна той замислено. — Но онова, от което имаме нужда, е оръжие, за да го използваме.
Мадлен направи гримаса.
— Какво?
— Трябва ни доказателство — поясни Пол.


Дванайсета глава

Диъдри и Серджо си проправяха път през постоянния поток от студенти, които вървяха по коридорите на Художествената академия. От време на време Серджо спираше, за да поговори с някой студент, и всеки път Диъдри ставаше все по-напрегната. Не знаеше защо е така възбудена, но усещането беше същото както преди пет години, когато беше започнала всичко. Взираше се в Серджо, за да успокои съмненията си.
— Разбира се, че съм доволен да те видя, скъпа — каза той, докато отваряше една врата. Отстъпи и й направи път да мине. — Само че се изненадах да те видя тук.
— Налагаше се да поговоря с теб — отговори тя. — Има нещо, което бих искала да ти кажа.
Последва го по тесни, пълни с хора стълби и отново тръгнаха по някакъв коридор.
— Какво е то? — попита Серджо.
Тя го изчака, докато той набързо размени няколко думи с един студент.
— Отнася се до Оливия Хейстингс — каза Диъдри, когато той се обърна към нея. — Спомняш ли си американката?
Той кимна замислено.
— Да, спомням си.
За нейна изненада той продължи да върви.
— Започнали са да правят филм за нея — съобщи му тя.
— Знам.
— Знаеш ли?
Той спря и се усмихна, щом видя озадачения й поглед.
— Да. Една жена на име Бронуен Евънс ми се обади и си уредихме среща. Иска да ме пита какво знам за Оливия, докато е била тук, във Флоренция.
За миг Диъдри се смути, а когато той отново тръгна по коридора, тя го хвана за ръката.
— И ти се съгласи да се видиш с нея?
— Разбира се. Защо не?
На този въпрос Диъдри не отговори.
— Само си мислех — смънка тя, — след като… Когато Оливия изчезна, полицията те разпитва много дълго. Спомням си колко беше разстроен…
Той се засмя и все още вървейки, вдигна ръка към главата й.
— Изминала си целия този път, за да ми кажеш за филма, когато можеше да ми телефонираш. Но се радвам, че си тук.
Щом стигнаха до края на коридора, той спря пред една отворена врата. Вътре студентите вадеха работните си дрехи и приготвяха материалите си.
— Серджо.
Той се извърна към нея, а очите му я докоснаха като милувка.
— Чакай ме в апартамента — прошепна той. — Ще се върна скоро.
Той влезе в класната стая и щом затвори вратата, Диъдри се отправи към изхода. Не можеше да проумее защо вдига толкова шум, но не можеше да забрави безпокойството му, когато Оливия изчезна. По онова време тя бе във Флоренция при него. Когато полицията започна разследване, той я отпрати обратно в Англия с думите, че не иска да се забърква във всичко това. Тя така и не го попита защо, още повече, че никога не се бе замисляла сериозно върху възможността той да има нещо общо с изчезването на Оливия. Но от време на време я обхващаше някакво ужасно съмнение, от което й прилошаваше, и в тези случаи само близостта на Серджо успяваше да успокои страховете й.
Щом излезе на ярката слънчева светлина, неспокойствието й започна да намалява. Да, разпитите в полицията бяха неприятни за Серджо, защото той обичаше Оливия, както и останалите си студенти, но нямаше нищо повече от това. Усмихна се, когато си спомни вечерта, когато Оливия се появи на прага на студиото му.
— Дойдох да се извиня — беше изрекла тя с носовото си американско произношение и на Диъдри й направи впечатление, че в погледа на Оливия няма онази налудничава поквара, която винаги й правеше страшно неприятно впечатление у толкова младо момиче.
— О! — Тогава Серджо стоеше с ръка върху раменете на Диъдри.
Оливия беше вдигнала ръка, за да отхвърли русата си коса от лицето. Ръката й трепереше видимо и сърцето на Диъдри се бе смекчило от безплодното и тревожно съчувствие, което човек изпитва към наркоманите.
— Не мога да се любя с теб, Серджо — бе заявила Оливия. — Искам, но не мога. Ти си толкова издигнат човек, прекланям се пред теб, когато те видя, изпитвам смирение и копнеж. Но не мога да го направя.
Това каза тя, после беше сложила странните си слънчеви очила, и бе побягнала по стълбите. Серджо и Диъдри се бяха спогледали удивени и когато бяха чули, че вратата към улицата се затръшва, бяха избухнали в смях.
Случваше се студентки да се обяснят в любов на Серджо и Диъдри знаеше, че щеше да забрави случая с Оливия, ако малко след това тя не бе изчезнала. Една късна вечер някакъв американски студент я бил закарал с колата в планината. Оставил я в село Паезето ди Питоре. Той не слязъл с нея, а продължил за Пиза, откъдето на следващия ден взел самолет за Амстердам. Щом полицията се добра до него, разпитваха го в продължение на седмици, но най-накрая го пуснаха поради липса на доказателства. Пет години по-късно все още никой не знаеше какво се бе случило с Оливия.
Когато стигна до апартамента, който намери обичайно разхвърлян, Диъдри вече мислеше за Мадлен. През последния месец Филипа Джоли — дизайнерка на дрехи и състудентка на Диъдри, работеше денонощно с целия си екип, за да направи специалната колекция за Мадлен. Вече беше готова и утре Мадлен щеше да я представи в Париж. Диъдри искаше да провери дали в последната минута не е изникнало нещо неочаквано, затова вдигна телефона и се обади на секретарката си. Ан я увери, че всичко върви по план, а после й разказа за резултатите от представянето на новата козметична серия от Мадлен предишната седмица. Вероятно защото говореше за Мадлен, в началото Диъдри не намери нищо странно в това, че нейна снимка бе сложена върху бюрото на Серджо. Позна снимката — беше една от онези, които Дарио направи на Мадлен, когато тя отиде за първи път при тях. Какво правеше тя в студиото на Серджо?
— Аз поисках от Дарио да ми я изпрати — засмя се Серджо, когато по-късно Диъдри го попита. — Миналия път, когато ми говори за нея, си личеше, че си толкова щастлива заради нея, а и беше толкова тайнствена, че поисках сам да я видя. Сега непрекъснато я гледам навсякъде. Нали знаеш, че излиза и в италианските вестници.
— И списания — добави Диъдри, трогната от интереса му към работата й. — Оказа се много по-лесно да проправя път на Мадлен до върха, отколкото ми се струваше. — Взе снимката и се усмихна. — Много е красива, нали?
— Да, много е красива. Май си се привързала към нея.
Диъдри кимна.
— Вероятно.
— Вместо детето, което не ти позволявам да имаш, нали? — попита я мило той, а когато тя го погледна, той нежно я целуна по устните. — Мразиш ли ме за това, скъпа?
— Понякога — призна тя. — Но ти ми предложи избор. Бих могла да имам деца от друг мъж, но аз исках теб.
— Сега пък имаш Мадлен.
Двамата продължаваха да се взират в снимката.
— Засега да — отвърна тя. — Но един ден Пол ще ми я отнеме.
Стрелна поглед към лицето му, за да види каква ще е реакцията, като спомене името на Пол, но той продължаваше да се взира в снимката.
— Защо смяташ така? — поинтересува се той.
Тя се усмихна и сви рамене.
— Всъщност не знам. Изглеждат изключително влюбени един в друг. Радвам се, защото това означава, че ще е щастлива, но когато се откаже от манекенството, ще ми липсва.
— Смяташ, че ще се откаже ли?
— Ако той поиска това от нея, тя ще го направи.
— Бях останал с впечатлението, че иска да стане известна.
— Вярно е, но вече е известна и то доста. Не е тъй суетна, каквато беше, макар че понякога може направо да ти вземе акъла. У нея има някаква уязвимост, която ми допада. Изключително лесно може да я направлява човек. Аз я експлоатирам, но успокоявам съвестта си, като си казвам, че правя само онова, което тя иска от мен. А е толкова щастлива, когато е с Пол, че оставаш с впечатлението, че нищо друго няма значение за нея. Невинаги е приятно да си с тях, защото оставаш с усещането, поне от страна на Пол, че си се натрапил.
— Сигурно много я обича, щом като толкова здраво я държи.
Диъдри наклони глава настрани и за миг се замисли.
— Да, мисля, че я обича. А за това, че я обсебва, си съвсем прав. Сякаш я притежава, даже я контролира.
— Понякога става така, когато двама души се обичат, нали? — Ръката му се раздвижи над нейната и като взе снимката, обърна я към себе си. — Целуни ме, скъпа — прошепна той.
Тя вдигна устни, а той грубо я прегърна. Усети мускулестото му слабо тяло, което се притисна към нейното.
— Серджо — изстена тя, докато той пъхна езика си дълбоко в устата й.
— Обичам те — каза й по-късно, когато лежаха на леглото му и потта още блестеше по телата им.
— Наистина ли? — попита тя, като се извърна и го погледна.
Той хвана една от малките й гърди й започна бавно да си играе с пъпката й.
— Да — прошепна, взирайки се в очите й.
— Обичаш ли ме така, че да се изключиш от света, както Пол и Мадлен?
— Така ли правят те, любов моя?
— В известен смисъл, да. Ти не споделяш всичко с мен.
— Давам ти всичко, на което съм способен.
— Но защо не ми позволяваш да те видя как работиш?
Ръката му се отпусна на леглото и той извърна лице от нея.
— Защо питаш, след като знаеш отговора? — каза той малко раздразнено. — Работата ми в Бърлогата трябва да остане тайна, докато я завърша. Тайна от целия свят, а това означава и от теб.
— А жените и мъжете, които работят с теб? Те…
— Престани! — Серджо скочи от леглото и се втренчи в нея. Беше ясно, че е сърдит. — Повече няма да говорим за това. Казвам ти, че те обичам и това е достатъчно.
— Но какво се опитваш да скриеш от мен?
— Въобразяваш си, че крия нещо.
— Но ти наистина криеш. Защо работата ти трябва да е тайна даже и от мен? Не ми ли вярваш?
— Не е въпрос на доверие, Диъдри. А на запаз… — Спря изведнъж и за нея беше напълно ясно, че ще я излъже. — Да я запазя от онези, които искат да узнаят какво работя. А също и аз да се запазя от тях.
Диъдри седна, усещайки как съмнението пак я обхваща.
— Не мога да разбера защо…
— И по-рано съм ти го обяснявал — сопна се той, докато обличаше черния си халат. — Никой не бива да ходи в Бърлогата, никой не трябва да знае за нея, докато аз не дам съгласието си.
— Не разбираш ли колко ме обижда липсата ти на доверие в мен…
— Не!
Гласът му я сряза, очите му святкаха гневно. Отвори едно чекмедже в шкафа зад себе си и извади пакет цигари. Тя го проследи как запали клечка кибрит, а после вдъхна дълбоко. Ръката му трепереше, а мургавото му небръснато лице беше напрегнато. Диъдри се уплаши. Никога не беше реагирал по този начин, когато говореха за Бърлогата, и обхваналото я мрачно подозрение даде воля на обвинението, което неволно се изля от устните й.
— Нея я заведе там, нали? Водил си Оливия в Бърлогата?
Той я изгледа ужасен.
— Защо говориш такива неща? Няма нищо…
— Водил си я, нали? — настоя тя объркана, но не можа да спре надигащото се предчувствие. — Завел си я, а мен — не. Защо?
— Диъдри, престани!
— За бога, не знаеш ли колко те обичам? Не разбираш ли колко важно е за мен да ми имаш доверие?
— За какво говориш?
— Говоря за Оливия. За онази вечер…
— Защо сега ме питаш за нея? Нея я няма, тя е…
— Няма ли я? Къде е отишла, Серджо? — И докато той се взираше в нея, тя отговори вместо него. — Завел си я в Бърлогата и повече никой не я е видял. Не е ли истина?
Единственото, което искаше, бе той да го отрече.
— Не знаеш какво приказваш. Ти си луда.
— Да, не знам какво говоря, но няма да забравя вечерта, когато ти седеше тук и плачеше като дете. Това стана през нощта, когато тя изчезна. Още помня как ме изпрати в Англия, но едва след като ме накара да кажа на полицията, че си прекарал цялата нощ тук, с мен. А не беше така, Серджо. Къде беше тогава?
— Казах ти, бях в Бърлогата.
— С Оливия, нали? Тя беше ли там?
— Не!
— Тогава къде е тя?
— Не знам — изкрещя той. — Никой не знае.
Тя затвори очи, опитвайки се да преглътне съмнението и да си наложи да му вярва.
— Защо плака онази нощ? — прошепна Диъдри в натежалата тишина. Чу как той се движи в стаята и когато отвори очи, го видя да стои до прозореца. — Защо плака, Серджо?
— Не мога да си спомня. Беше много отдавна.
— Заради Оливия ли? Заради нещо, което се е случило с нея?
Той отново се върна до шкафа и извади цигарите. Не се обърна, а се облегна на него с две ръце и наведе глава. Сърцето й биеше силно от страх. Тишината я обгърна, тя се отпусна върху възглавниците и покри лицето си с ръце.
Мина доста време, когато той отиде при нея, седна предпазливо на леглото, прегърна я и притисна главата й към рамото си.
— Искаш да знаеш защо съм плакал онази нощ ли? — каза той, като я погали по косата. — Плаках за много неща, но те вече са отминали. Останаха в миналото и не бива да те измъчват.
— Само да знаех какви са те. Ако знаех…
— Шшт, скъпа, сега вече не е важно.
Притисна я още по-силно, покри раменете й с чаршафа и я целуна по главата.
— Защо те обичам толкова много, Серджо? — прошепна тя.
Докато й отговаряше, тя усети, че се усмихва.
— Днес ми задаваш прекалено много въпроси, на които не мога да отговоря.
— Има един, на който можеш. Ще ми отговориш ли, ако ти го задам?
— Да.
Тя пое дълбоко дъх и се напрегна, за да чуе отговора, който всеки нерв в тялото й искаше да отрече.
— Оливия била ли е някога в Бърлогата?
Гласът му беше равен, ръката му не трепна, докато галеше косата й, и без никакво колебание той спокойно, но твърдо отрече.
Тя вдигна поглед и видя нежността в очите му. И последните остатъци от страх бяха погълнати от вълната от любов и успокоение.


След няколко минути вратата се отвори и Мадлен и Шамир влязоха в студиото. Зад тях вървяха гардеробиерки, гримьорки, редакторки от «Феърплей» и един възрастен мъж с дълги и извити нагоре мустаци, облечен с дрехи от времето на крал Едуард. Мадлен се бе загърнала с прекалено широк за нея халат, но Шамир наистина изглеждаше великолепно с черна сатенена пола до глезените, бяла блуза от шифон и сив сатенен жакет. Косата й, дръпната назад, беше скрита под прекрасна шапка с пера. В ролята на съпруга метиска, завърнала се с мъжа си в Англия, след като е бил ранен в битка «някъде в Индия», както Диъдри прочете в бележките пред себе си, Шамир като че наистина бе излязла от 1910 година. Ролята на Мадлен беше на лошата слугиня, хваната в опит да краде огърлицата от сапфири и рубини на господарката си, като по този начин и даваше отдавна очакваната възможност да унижи и накаже бялата жена. Така започваше историята, разказана с повече подробности от един от редакторите на «Феърплей», откъдето и щяха да започнат да снимат фотографите.
Косата на Мадлен падаше на кичури около лицето й, а костюмът й на слугиня висеше на раменете й, като разкриваше лявата й гърда. Тя се облегна на колоната. Шамир, седнала до тоалетка, отрупана със скъпоценности, наблюдаваше с пълно презрение какво става. Фотографите и редакторите на «Феърплей» се трупаха около сцената, оправяха детайли, които никой не би забелязал, и даваха нареждания на тримата изпълнители.
Когато дрехите бяха свалени от тялото на Мадлен и нахвърлени по сцената, градусът на напрежението в студиото се вдигна. Сексапилността й беше толкова силна, че даже и жените в стаята стояха като захласнати. Независимо дали играеше пред камерата, или не, Мадлен непрекъснато усещаше реакцията, която предизвиква. Между снимките Диъдри и Рой наблюдаваха как тя си избира по някой мъж и го фиксира пронизващо с притворени очи, пълни с копнеж, от което пулсът на избраника непременно биеше ускорено.
— По дяволите, действа ми дори и на мен — промърмори Рой, докато Мадлен облизваше устните си с език и се взираше в очите на електротехника. Вече бе останала само по бели дантелени гащички и чорапи, които в момента бяха навити около коленете й. Гримьорката намаза гърдите й с бебешки лосион и щом свърши, Мадлен ощипа зърната си така, че те станаха червени и твърди като рубините по пръстите на Шамир.
Щом беше готова, «съпругът» на Шамир плъзна ръка под ластичните пликчета и Джери — фотографът, свали гащите му. Тогава редакторът на «Феърплей» пристъпи и каза нещо на Мадлен. Джери отиде при тях и не след дълго извика на всички, че ще има почивка десет минути.
Екипът на художника оправи леглото, посипа го със скъпоценности от тоалетната масичка и постави параван.
Параванът бе предназначен, за да защити свенливостта на Мадлен, докато сваляше и последната подробност от облеклото си. Диъдри сподави смеха си, когато някой й каза, че Мадлен не знаела значението на думата «свенливост». Все пак й беше интересно. Мадлен явно бе намислила нещо.
Когато то стана, дъхът на Диъдри спря.
Станало бе почти обяд и тъй като привършваха снимките, Мадлен усети, че вече губи вниманието на присъстващите. Не се тревожеше особено, защото след секунди Джери щеше да изрече нещо и всички в стаята щяха да съсредоточат погледите си точно там, където тя искаше.
Когато някой викна за тишина, Мадлен свали дантелените си гащички и ги подаде на гардеробиерката. Гримьорката оправи грима й, а после кимна към Джери. Джери даде сигнал и Мадлен пристъпи иззад паравана.
Чу се всеобщо ахване. Рой зяпна с отворена уста и изстена. Дори Диъдри се раздвижи на стола. Мадлен бе надянала изражение на дълбок срам, ръцете й висяха отстрани на тялото, а гърдите й бяха щръкнали гордо към камерата. Но както тя предполагаше, че ще стане, всички очи се впериха към мястото, където се събираха краката й. Там беше гладка както в деня, когато е била родена.
Когато се увери, че всички я гледат, Мадлен се обърна към Джери. Маската му не се промени, но ръката му леко потрепери, докато я водеше към леглото и я положи сред скъпоценностите. След като направиха първите снимки, помощниците му придвижиха камерата към края на леглото, нагласиха осветлението и Мадлен раздели крака, за да може Джери да нагласи огърлица със сапфири и рубини между тях.
— Край! — извика някой след десет минути.
Две секретарки се появиха с бутилки вино и чаши върху подноси, а редакторът на «Феърплей» започна да ги пълни. Обкръжена от мъже, Мадлен беше отметнала глава, доволна от възхищението и желанието в погледите им. Не се и опита да хвърли нещо върху себе си, а от време на време се обръщаше, за да погледне отражението си в огледалото.
Диъдри бе наобиколена от хората от «Феърплей», но продължаваше да следи Мадлен, леко шокирана от факта, че след въздействието, което оказа, тя още не се обличаше. После забеляза как очите й се обръщат към вратата и когато десет минути по-късно влезе Пол, Диъдри разбра.
Стаята още беше полутъмна, само една или две крушки светеха. Пол остана на вратата с ръце в джобовете и развеселено наблюдаваше как Мадлен парадира наоколо, без да го е видяла. Когато най-накрая го забеляза, Диъдри почувства как кожата й се зачерви. Никога не беше виждала нещо подобно на похотта в очите им. Всички в помещението я усетиха, гласовете се снижиха до шепот и тишината, която ги обгърна, се изпълни с очакване.
Мадлен подаде чашата си на Шамир, откопча шнолата от косата си и тя се спусна около раменете й. През цялото време гледаше към Пол и той към нея.
Най-накрая тръгна към него. Дъхът на Диъдри спря, когато слънчевата светлина от прозореца огря несравнимото тяло на Мадлен. Оранжевата светлина на студийната лампа я осветяваше изотзад и в особеното съчетание на светлините тя изглеждаше неземна. Никой не помръдна, не се чу й звук, освен тихото пристъпване на босите й крака. Гърдите й леко се полюшваха при движението й, кожата й блестеше. Единственото, което Диъдри се сети, бе Серджо да беше тук да я види сега.
Когато тя се приближи Пол извади ръце от джобовете си, разтвори устни и щом Мадлен спря пред него, я взе в обятията си. Устните му покриха нейните и когато Диъдри видя как езиците им се сплетоха, усети вълна от чиста еротика в слабините си. Докато всички останали стояха като хипнотизирани, тя видя как Пол безсрамно започна да движи бавно дългите си пръсти по гърба на Мадлен, а после още по-надолу, по задните й части. Тогава спря. Мадлен се засмя и сковаващата атмосфера в стаята изчезна.
Изведнъж всички се раздвижиха и Пол и Мадлен бяха погълнати от тълпата. Диъдри ги виждаше как си шепнат и се смеят, сякаш са сами. Пол я беше прегърнал през раменете и от време на време поднасяше чашата си към устните й, за да отпие от виното му. Диъдри си мислеше дали и останалите нямат усещането, че са натрапени, но поне никой не го показваше.
Постепенно хората започнаха да се разотиват. Докато Пол говореше с Рой и редактора на «Феърплей», Диъдри, Мадлен и Шамир се качиха в съблекалнята. Сега Мадлен бързаше — не искаше да остави Пол да я чака. Затова Диъдри имаше възможност само да й напомни да не закъснява за полета след два дни. Изненада се, когато Мадлен я попита дали един от манекените мъже има ангажименти през следващата седмица. Мадлен задаваше този въпрос за втори път, затова, докато вървяха надолу по стълбите, Диъдри я попита защо се интересува.
— Просто един приятел на Пол му е хвърлил око — отговори Мадлен. — Обещах, че ще ги свържа. Но във всеки случай следващата седмица е в Лондон, нали?
— Да — потвърди Диъдри.
— Тогава ще дам на Пол телефонния му номер и той може да ги събере двамата, докато мен ме няма.
— Не знаех, че такива те интересуват, Мадлен — засмя се Диъдри. — Не забравяй, полетът е в…
— Единайсет сутринта. Трябва да бъда там в девет и половина. Номерът на полета е…
— Добре, добре — прекъсна я Диъдри. — Гледай да не закъсняваш.
— Няма — увери я Мадлен, подавайки чантата си на Пол, който я чакаше на вратата. Тя целуна Диъдри леко по бузата и го последва към колата на паркинга.
Пол седеше в кабинета у дома си и се взираше в снимката на Мадлен, която бе окачена на стената срещу него. Лицето й бе спечелило «Погледът на годината» и където и да отидеше, виждаше нея — на фотоси, на корици на списания, по телевизията и във вестниците. Кампанията за козметика вече бе влязла в третата си седмица и печелеше невиждан успех. Модели от колекцията на Филипа Джоли се появяваха на всички централни улици, а снимките, които фотографите от екипа на Дарио бяха направили в Париж, висяха почти на всички големи магазини. Сега щяха да нарекат и парфюм на нейно име — бяха й го съобщили предната вечер, но щеше да разбере повече, когато се върне в Англия.
Нямаше да я има още няколко дни и макар че се обаждаше всяка вечер и съобщаваше новини от «влиятелните хора», с които се срещаше за «фантастичните ресторанти и нощни клубове», тя болезнено му липсваше. Обичаше да слуша гласа й, представяше си я в стаята при него как се бори с граматиката и настоява той да я поправя. Харесваше му как описваше местата, където е била, като «фантастични», «фамозни» и «супер», а най-вече от всичко харесваше начина, по който завършваше всеки разговор: «С цялото си тяло чувствам липсата ти, обичам те с цялото си сърце». Прости думи, но те го трогваха повече от всякакво поетично красноречие.
Колкото повече се взираше в снимката на Мадлен, толкова повече откриваше, че се тревожи, докато накрая тревогата му прерасна в гняв. Това усещане упражняваше такава власт над него, на която той не можеше да устои. Сякаш беше смачкал руската матрьошка и докато събираше парчетата, някак си заключваше и себе си сред тях. Вече не можеше да гледа Мадлен обективно, защото бе вграден в нея и макар и да нямаше желание да избяга, знаеше, че ще трябва да го направи, преди да е изпълнил междинните пространства с любов, която щеше да задуши копнежа му да пише.
Преди да тръгне, му беше дала телефонния номер на мъжа манекен и всеки път, когато звънеше, го питаше дали вече е уредил нещата. Не беше го сторил, въпреки че камерата бе осигурена — инсталира я предния ден. Желанието да го направи беше много силно, а и тя го стимулираше с амбицията си заради общото им бъдеще. Номерът на манекена си седеше на бюрото му и чакаше да бъде набран. Но той просто не можеше да събере сили, за да го направи.
В това отлагане моралът не играеше никаква роля. Пол се бавеше, защото предполагаше, че в онова, което се готви да направи, има нещо изключително възбуждащо, което би могло да се оползотвори. Само ако не беше толкова влюбен в Мадлен, би могъл да разбере какво е то.


Тринайсета глава

Беше единайсет часът вечерта и Мариан току-що бе тръгнала от квартирата на Бронуен на Сидни стрийт, където си бяха купили готова храна и вечеряха, разговаряйки за Флоренция. На Бронуен не й се искаше да я пусне сама толкова късно, макар и апартаментът на Стефани да отстоеше на десет минути разстояние, но Мариан настоя. Вечерта бе прекрасна, пък и хладният ветрец беше приятен след силната горещина през деня.
Докато вървеше по Фулъм роуд, тя потисна някъде дълбоко в съзнанието си всички мисли за Оливия Хейстингс и Флоренция и се съсредоточи върху идващия уикенд. С нетърпение очакваше да види майка си. Знаеше, че няма да й е лесно, тъй като най-после се реши да не я лъже за Мадлен. Майка й щеше дълбоко да се засегне от разрива между двете и тъкмо затова Мариан се стесняваше да й го съобщи досега. Но сега, след като славата на Мадлен невъобразимо бързо се разнасяше, би било невъзможно повече да крие истината от Силия. Майка й явно вече предусещаше, че нещо не е наред — Силия може да беше наивна и простодушна, но не и глупава. Проблемът се състоеше в това, че след като веднъж Силия разбере, че момичетата й са се отчуждили до такава степен, че нито се виждат, нито поддържат някаква връзка, тя непременно ще поиска да се свърже с Мадлен, а Мариан не би понесла мисълта Силия да бъде обидена от Мадлен.
Изведнъж клаксон на кола прозвуча в спокойната вечер и прекъсна размишленията й. Мариан осъзна, че върви много бавно, вдигна по-високо чантата на рамото си и ускори крачките си. Чак след като отмина болницата «Бромптън», усети, че някой върви след нея. Близката опасност я изпълни с неприятно чувство, затова се забави, за да даде възможност на човека да я изпревари. Въпреки че стъпките приближаваха, той дори не опита да мине напред. В началото реши да не му обръща внимание — край нея крачеха няколко души, все още имаше движение от коли, а вечерта бе ясна. Тя отново забърза и за миг си помисли, че който и да бе зад нея, сигурно е свърнал в пряката, която току-що отмина. Но когато стигна до ъгъла с Олд Чърч стрийт и спря преди да пресече, един мъж се изравни с нея на бордюра. Тя продължи да гледа право напред, като се успокояваше, че той сигурно е съвсем случаен минувач, който също като нея се разхожда. Импулсивно ръцете й се свиха в юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад тях мина една двойка и Мариан импулсивно щеше да тръгне след нея, но точно тогава светофарът даде зелено и тя тръгна да прекосява улицата.
За неин ужас мъжът вървеше редом с нея и когато стигнаха отсрещния тротоар, я хвана за ръката. Тя го стрелна с поглед, но лицето му бе засенчено и тъй като той я стисна по-силно, тя понечи да извика.
— Не се плашете — изсъска той. — Няма да ви направя нищо лошо. Искам само да ме последвате. Надолу по улицата има едно кафене, където можем да поговорим. Отнася се за Оливия.
Мариан се втренчи в него с изцъклени очи и отворена уста, сърцето й заби силно. Опита се да помръдне, но откри, че не може — сякаш бе хипнотизирана. Американският акцент, името на Оливия и напрежението, което мъжът бе предизвикал у нея с приближаването си, я накараха отново да почувства странното състояние, в което се намираше в Ню Йорк — също като в приказките. Като че пак беше актриса и играеше някаква роля. Примигна към мъжа, който тръгна пред нея и се опита да си представи какво се очаква от нея да направи. Безмълвно вървеше след него и се мъчеше да си спомни дали някъде по-рано не е виждала подобна червена риза и джинси. От беглия поглед, който му хвърли, забеляза, че мъжът имаше слабо лице и оредяваща коса. Нямаше представа кой е — сигурна беше. Но изглежда той я познаваше.
Когато стигна до светофара до киното, той изчака, за да може Мариан да го настигне. Отнякъде се чу вой на полицейска сирена и докато звукът се усилваше и колата профуча край нея, тя бавно се върна в реалния свят. Вече беше ясно, че той възнамерява да отидат в «Парсънс», затова реши щом той влезе през вратата, тя да побегне — ще завие по Калоу стрийт и си е у дома. Крадешком погледна лицето му. Той се бе загледал към покривите, а лицето му беше безизразно. Тя отново отмести очи през улицата към осветената фасада на киното, откъдето хората започнаха да излизат. Сега бе в пълна безопасност.
— Името ви е Мариан Дийкън. Живеете на Калоу стрийт и ваша шефка е Стефани Райдър — изрече тихо той. — Тази вечер не си е вкъщи.
Тя бързо извърна лице към него, но той все така нехайно зяпаше. Мариан се запита, да не би да си въобразява, че е чула нещо. В този момент се досети. Той й даде да разбере, че знае къде живее. Ако избягаше, щеше да я намери.
След минута мъжът държеше пред нея вратата на «Парсънс».
Показаха им маса за двама в дъното на претъпкания ресторант, мъжът поръча две кафета и две купи ястие с люти чушки.
— Вечеряла съм — каза му тя.
Той се усмихна.
— Сигурно, но не можем да поръчаме само две кафета. Между другото името ми е Арт Дъглас.
— Аха.
Той облиза с език устните си и лицето му придоби загрижен вид.
— Още ли се страхувате? — попита мъжът.
— Не и сред толкова хора наоколо — излъга тя.
— Да, така е по-спокойно.
— Споменахте Оливия — престраши се Мариан.
— Точно така.
— Имате предвид Оливия Хейстингс — момичето, за което правим филм ли? — запита тя глупаво.
— За нея.
— Е, какво за нея? — подкани го тя, след като той не продължи.
Облакътен на масата, мъжът се наведе напред.
— Дълго мислих, след като Джоди ми каза.
— Искате да кажете, че вие сте мъжът, който…
— Точно така. Аз съм човекът, който знае в действителност какво се е случило, преди Оливия да изчезне. Това вие…
— Но аз казах на Джоди, че не искам да знам — прекъсна го Мариан. — Бащата на Оливия ни нареди да не…
— Знам какво ви е казал Франк — продължи той. — Но той греши. Рано или късно това трябва да се разбере.
Облегна се назад, когато две купи с яхния с люти чушки бяха поставени на масата, но нито един от двамата не започна да яде.
— Кой сте вие? — попита Мариан, докато той бъркаше в джобовете си и извади пакет с цигари. — Какъв сте в действителност?
Той се засмя.
— Аз съм онзи, за когото предположихте, че съществува, Мариан. Аз съм човекът, на когото главният редактор разказа всичко. По онова време бях журналист в онзи вестник. Когато убиха Еди, аз напуснах. Веднага. Но пет години минаха, Оливия още я няма и аз вече не мисля, че някога ще се прибере.
— Смятате, че е умряла ли?
Той не отговори. Мариан проследи как той запали цигара и издиша облак пушек. «Това не е реално, казваше си тя, просто е някаква шега и ей сегичка той ще ме посвети в нея.» Опита си да си представи как разказва на някого за него, но беше сигурна, че никой не би й повярвал. Защо да го вземат за истина, когато самата тя не вярваше.
— Нямам представа — рече той най-накрая. — Онова, което знам, е, че тя няма да се върне. Особено след онова, което е извършила. Сега вече съм убеден, а и Джоди така смята, че хората трябва да знаят. Трябва да научат каква измет има в техния град и до какви висоти стига тя. Единственият начин да разкажем за това е чрез вашия филм.
— Но аз вече ви обясних, че ние нищо не можем да направим. Франк Хейстингс каза…
Мъжът я прекъсна, като махна с ръка.
— Трябва да убедите Франк. Трябва да му разкажете, да го накарате да разбере, че единственият начин да върне дъщеря си е да срине измета и да направи така, че тези копелета да бъдат разстреляни.
— Кои копелета? — Още не можеше да повярва, че изобщо разговаря с него. Гласът й звучеше като на некадърна актриса в евтин уестърн. А ако изведнъж хората наоколо грабнеха пушки и започнаха да стрелят, тя се съмняваше, че и окото й би мигнало.
— Копелетата, които мърсуват в нашия град — отговори той. — Копелетата, които корумпираха младо момиче като Оливия и го накараха да прави онова, което те поискат. Знаете за наркотиците, Франк ви е казал. Така беше пристрастена, че бе готова да направи всичко, за да получи наркотика си. Кокаин, хероин, каквото ти дойде наум, тъпчеше се с него. Наркотиците ще я убият. — Помисли за миг и добави: — Сигурно вече са я убили. Но беше съвсем жива, когато я видях за последен път.
Дръпна от цигарата си. Очите на Мариан светнаха — изведнъж нещо й хрумна.
— Извинявайте — каза тя, — виели сте «А» от бележката, която е получил мистър Хейстингс?
Той поклати глава и издиша през носа.
— Не, не съм аз — усмихна се мъжът. — Последния път видях Оливия в Ню Йорк. След това някои са я видели в Италия. Както онова момче, което я закарало до тосканското село. Той последен я е видял. Поне последният, за когото знаем. Но той е невинен. Никой от нас няма представа какво е ставало в Италия. Онова, което искам да ви разкажа, се отнася за Ню Йорк и онова копеле Рубин Майър.
— Собственикът на галерията, където Оливия…
— Именно той. На него му е известно повече, отколкото признава, но Франк твърди, че сам го е разпитвал, и е убеден, че Майър не знае нищо за Италия. Аз не го вярвам. Тъкмо Майър изпрати Оливия да учи при онзи тип в Художествената академия.
— При Серджо Рамбалди.
— Точно при него. След като се е срещала с него, никой повече не я е видял. Но това не е моя грижа, а на Франк. Казвал съм му, че единственият начин да открие къде е дъщеря му, е да разкрие какво е ставало в апартамента над галерията на Майър. — Изгаси цигарата си в пепелника, наведе се напред и се вторачи в лицето й. Неговото лице беше разкривено и озлобено. — Деца, Мариан. Малки деца. Някои от тях са били на дванайсет-тринайсет години. А при кого ги е водела Оливия? При измета на нашия град — ето при кого. Такъв е бил клубът на Майер. Знаеш ли какво са правили? Групово изнасилване и убийство. Черни, бели, жълти деца, момичета и момчета. Но нито едно не е намерено. Ако са умрели, имали са късмет, защото по-нататък нито едно от тях не би имало нормален живот. Оливия Хейстингс им ги водела. Познавали я и всички деца я обичали. Вярвали й. И докато тя седяла в един ъгъл и се друсала с хероин, възрастни мъже пъхали членовете си в малките дупенца на момченцата.
Мариан потръпна и се извърна.
— Съжалявам, Мариан, историята не е приятна.
— Но защо? — попита тя. — Защо го е правила?
— Защото Франк научил за наркотиците и спрял издръжката й. Замразил парите й в банката, така че тя да не може да ги тегли. Ето защо.
— Господи! — прошепна тя. — Колко е ужасно!
— Моят главен редактор беше човекът, който заплаши, че ще извади истината на бял свят. По-рано го поканили да се присъедини към клуба. В началото не знаел какво представлява той, но когато отишъл в апартамента на Оливия, му предложили десетгодишно момиченце. Той веднага си тръгнал. Отишъл право при Франк. Тогава историята започнала да се разсмърдява. Майър казал на Хейстингс за този свой приятел в Италия. Франк пратил Оливия там и тогава…
— Но вие сте могли да докладвате всичко това на полицията.
— Дребните риби въобще не ги допускаха дотам, иначе… — Плъзна пръст по гърлото си.
— Но сигурно е имало някакъв начин да се сложи край на всичко това.
— Би могло, ако Оливия не беше изчезнала. Франк наистина е силен човек. Той вече бе започнал да изследва тази мръсотия. Събираше свидетелства, за да може да докладва на някой високопоставен, който е далеч от мръсотията, и щеше да го направи, но тъкмо тогава Оливия изчезна. Сега той се кълне, че някой от тях я е отвлякъл, и затова се страхува да направи каквото и да било, за да не я убият.
Мариан се сви, когато изведнъж лицето му направи грозна гримаса.
— Тя е негова дъщеря, иска да я защити — продължи той. — За това не го обвинявам. Но майките, които скърбят за децата си, дори не знаят какво е станало с тях. Има деца, които вече не могат да ходят, нито да говорят. И други, които все още са в опасност. Затова вие и вашият филм сте единствените, които могат да помогнат.
— Но не виждам как — възрази Мариан. — Ако някой от този клуб открие какво правим, животът ни ще бъде в опасност.
— Ако успеете да убедите Франк да го направи, той ще ви осигури защита.
— Но ако той смята, че те държат Оливия, как ще успеем да го убедим?
— Оливия е в Италия. Бог ми е свидетел, че тя е в Италия. Не е при своите хора в Ню Йорк, макар те да биха искали да е така.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Те също я търсят. Франк твърди, че се преструват, но аз не го вярвам. Искам да ви кажа, че жива или мъртва, Оливия Хейстингс е в Италия, но нито едно от онези копелета в Ню Йорк не знае. Възможно е само Майър да прави изключение.
— Ако е така, тогава страховете на Франк не са ли оправдани?
— Разбира се. Това е като хазарт. Игра с живота на дъщеря му. Но си помислете за всички онези деца, Мариан, и тогава си задайте въпроса дали ако е още жива, не заслужава да бъде преследвана за онова, което е извършила.
— На този въпрос никога не бих могла да отговоря — заяви тя разгорещено. — Аз нямам право да решавам кой има право да живее или да умре. Всъщност никой няма това право, освен Господ.
— Ако видите някое от децата, ще промените мнението си, от мен го помнете. — Надигна се от масата. — Помислете си, Мариан, и след това говорете с Франк. Утре отлитам обратно за Щатите. Ако искате да се свържете с мен, трябва да стане чрез Джоди. Но вече имате онова, което ви трябва за филма, нямате нужда от повече. Постъпете както желаете, Мариан, но, за бога, направете го.
Мариан го наблюдаваше как преминава през ресторанта, спира на касата, а после излиза на Фулъм роуд.
Мозъкът й сякаш бе блокирал и тя не бе в състояние да мисли.
Най-накрая стана, зави зад ъгъла и стигна до къщата, където бе апартаментът на Стефани. Влезе, все още замаяна от онова, което чу, и от необикновения начин, по който го научи. Движенията й бяха механични, не влагаше в тях никаква мисъл, действаше като робот.
«Трябва да размислиш, каза си тя, когато се намери в стаичката си. Не можеш да се правиш, сякаш нищо не се е случило. Не бива да си втълпяваш, че Америка е някакъв друг свят. Това се случи тук. Арт Дъглас е дошъл в Лондон, за да те открие.»
Пусна завесите и като се обърна към стаята, изрече на глас: «Господи, защо онзи ден отидох при Джоди? Защо не признах на Бронуен къде съм била? Защо излъгах Матю? Сега ще трябва да им кажа». Отиде до леглото и отхвърли завивките. Докато сядаше, като че някакъв балон се спука в съзнанието й. При мисълта да разкаже всичко и при ужасните последици от това Мариан изтръпна, челото й се покри с капчици ледена пот, нервите й се изопнаха до крайна степен, а сърцето й се сви болезнено. Не можеше да им съобщи. Не биваше да казва на никого. Ако го направеше, щеше да постави живота им в опасност. Това означаваше, че сега, след като знаеше, нейният живот…
Погледна се в огледалото. Очите й представляваха езера, пълни с ужас, чертите й се бяха смалили, лицето й бе пребледняло. Не можеше да е вярно, такива неща не се случват на хора като нея. Това беше сън, някакъв кошмар, от който всеки момент щеше да се събуди и да се намери вкъщи при майка си в Девън. Примигна, опитвайки се да повдигне завесата на съня, но такава не съществуваше — нямаше кошмар, всичко беше реалност. Скочи на крака, опитвайки се да избяга от бъркотията на въображението си. В този момент входната врата се отвори.
— Мариан! Мариан! Спиш ли?
Мариан бързо отвори вратата на спалнята си и за малко не се свлече в коридора. Коленете й омекнаха от облекчение.
— Стефани. Слава богу, че си ти.
— Защо, да не си очаквала някой друг? — пошегува се Стефани, запали лампата и затвори вратата. Като се обърна и видя лицето на Мариан, извика: — Мариан, какво има? Добре ли си? Имаш вид, като че си видяла призрак.
— Не, добре съм… само… помислих, че някой ме следи, след като излязох от Бронуен.
— Но не те следеше, нали?
Мариан поклати глава.
— Не, просто съм много нервна, това е всичко. А ти какво правиш тук? Мислех, че си при Матю.
Стефани направи гримаса и като остави чантата си върху масата, въздъхна.
— Бях. Но се скарахме и аз си тръгнах.
— Напуснала си Матю? — На Мариан й се стори, че изведнъж всичко се завъртя наоколо. — За какво се скарахте? — попита тя. Понеже Стефани само я погледна, тя смънка: — Извинявай, не е моя работа.
— Попитах го дали да се пренеса при него, така че жена му да свикне с факта, че сега сме заедно, но той отказа. И аз си тръгнах.
— Ей така?
— Не. Разменихме си гневни реплики, ударих му шамар, а той ме обвини, че постъпвам като Катлийн.
— О-о! — Мариан погледна към коридора, като не знаеше какво да й отговори. Болезнено усети как отломките от кошмара й започнаха бавно да се подреждат в картина, която нямаше сили да погледне.
— Той сигурно не се е обаждал? — попита Стефани.
Мариан поклати глава. Безпомощно забеляза как Стефани като че се смали.
— Съжалявам, Мариан — каза Стефани, ровейки в джоба си за кърпичка. — Сигурно ме мислиш за пълен идиот. Всъщност аз наистина съм такава, що се отнася до Матю. Нищо не мога да направя. Извини ме.
Влезе в спалнята си.
Няколко минути по-късно Мариан страхливо почука на вратата и тъй като не чу отговор, отвори я и надникна. Стефани седеше пред тоалетката, заровила лице в дланите си.
— Влез — подсмръкна тя, вдигна лице и видя отражението на Мариан в огледалото. — Какво носиш?
В едната си ръка Мариан държеше бутилка, а в другата — кутия.
— В подобни моменти Мадлен и аз винаги отваряхме бутилка с вино или си правехме какао.
— О, Мариан — изхълца Стефани, — какво бих правила без теб?
— Искаш ли сама да си направиш какао? — предложи й Мариан. — Не беше смешно, нали? — рече тя, когато Стефани затвори очи и трудно преглътна новия порив от сълзи.
— Мариан — прошепна Стефани. — Толкова ли си издържлива, колкото си и добра?
Мариан я изгледа с любопитство.
— Бих искала да поговорим — обясни й Стефани.
— Ще отворя виното — усмихна се Мариан.
От мига, в който конкордът кацна в парещата горещина на Хийтроу, Мадлен сякаш попадна във вихър. Рой дойде с такси, за да ги закара до Лондон, а Ан — секретарката на Диъдри, отведе Диъдри и Мадлен в едно студио във Фулъм. Филипа Джоли чакаше, за да пробва нови дрехи на Мадлен. Рой се появи с някакъв странен французин, който я помириса, почеса, взе проби от потта и от косата й. Четиримата специалисти от компанията за козметика пристигнаха с планове за нова, още по-скъпа серия. Филипа набождаше карфички, режеше и измерваше, а те започнаха да правят проби на порите на Мадлен, да дърпат бузите й и да пипат врата й и през цялото време обсъждаха цветове и нюанси, тъканта на кожата й, дневни кремове и лосиони за очи. Това продължи, докато Диъдри погледна роклята, която Филипа тъкмо й беше облякла, и обяви, че трябва да тръгват за партито по случай спечелената от Великобритания «Гранд При».
Макар че бе обкръжена от внимание, Мадлен мислеше предимно за Пол. Нямаше време да му телефонира, откакто се върна, а копнееше да го види. Но партито беше важно, така й каза Диъдри, най-вече защото Дарио много трудно бе успял да организира фотографите. На Мадлен това не й изглеждаше като много сериозна причина, но се въздържа да я сподели с Диъдри, защото тя щеше да й отговори, че хората работят денонощно, за да постигнат онази слава, която тя желае.
Седнала на задната седалка на даймлера на Диъдри, който летеше към Силвърстоун, Мадлен извади огледалцето си и започна да изучава изражението си. Нелън Дариълс — стилистката, която работеше заедно с Филипа, я беше гримирала и й бе направила фантастична фризура, особено като се има предвид малкото време, с което разполагаше. Но не беше съвсем сигурна за роклята. Беше небесносиня с блестящи камъни, прилични на диаманти. Е, това не беше толкова лошо, но тя не обичаше затворени до врата дрехи и права кройка, стигаща над коляното. Не само заради горещината.
— За там, където отиваме, е добре — каза Диъдри, като забеляза гримасата й. — Тази вечер няма да излагаш на показ нищо, тъй като всички останали жени ще се мъчат да го правят, а последното, което искаме, е да бъдеш една от тълпата, нали?
Мадлен не можа да възрази, затова прекара остатъка от пътуването, като разглеждаше снимките за «Феърплей», които Ан им беше донесла. Не бяха никак лоши, затова нямаше търпение да ги покаже на Шамир и Пол. Хрумването й беше добро — да обръсне космите си в лонната област, макар че сега, докато растяха, я нервираха ужасно.
Партито по случай «Гранд При», спонсорирано от Марлборо и Макларън, се провеждаше в огромна палатка на края на пистата. Секунди, след като Ан спря колата, Рой излезе от палатката заедно с британския отбор по автомобилизъм, последвани от цял рояк фотографи. Диъдри застана отстрани, следеше Мадлен и се възхищаваше на това как нищо не бе в състояние да я обърка. Мадлен се смееше и се шегуваше с журналистите и изразяваше съчувствие от разочарованието им, че дрехата й не разкрива цепката на гърдите й. Държеше се фамилиарно с тях, сякаш ги бе познавала цял живот — нищо чудно, помисли Диъдри, че толкова я обичат.
— Само това ли ще видим от теб, Мади? — провикна се фотографът на «Дейли нюз».
— Боя се, че да — засмя се тя, — но остават краката.
Всички се захилиха, когато вдигна полата си нагоре, облегна се на един състезател и подпря стъпалото си в скута на друг.
— Насам, Мади — извика някой.
— Тук — викаше друг.
— Хайде сега автомобилистите да сложат ръце върху бедрата ти. Точно така.
— Усмихни се, Мади.
— Ще ни наградиш ли с твоя поглед?
— Ще седнеш ли върху една кола?
Мадлен хвърли поглед към Диъдри и след като Диъдри кимна, тя се остави фотографите да я заведат до колата. Автомобилистите я последваха. Мариан седна напряко върху капака. Прекрасната й коса заблестя като сребро на яркото слънце. Те се покатериха зад нея и се разсмяха, когато тя разпери ръце настрани и се облегна на тях.
— Фантастично!
— Гледай в обектива, Мади.
— Хайде сега да се намусиш.
— Красиво!
— Оближи си устните. Точно така.
— Напред, Мади!
Засмяна, Мадлен се хвърли напред и разпери ръце върху покрива на колата. После присви очи и като се взря в една точка, направи физиономия на истински екстаз — сякаш се любеше с колата.
— Отвратително — пошегува се Диъдри, щом свършиха. — Рой се върна в палатката. Хайде да отидем да видим дали ще можем да го намерим.
Като оправи дрехата си и прокара пръсти през косата си, Мадлен последва Диъдри през тревата. Огледа празните гаражи и широките поляни отвъд тях и изпита особено тревожно чувство на самота. Това й се случи и в Ню Йорк, когато се запита какво прави там с толкова много хора, които й бяха почти непознати. Само за няколко кратки месеца животът й тъй основно се бе променил, че понякога почти я дострашаваше. Сега й бе трудно да се види като стриптийзьорката по поръчка в Бристол или да повярва, че тя е малкото момиче, израсло в Девън, неспособно на нищо. Чудеше се какво ли прави Мариан и дали се е върнала да живее при майка си. Погледът й се движеше неспокойно по ивицата на далечния хоризонт. Изведнъж я обзе копнеж да ги види.
— Не можеш да влезеш на партито с такава физиономия — каза й Диъдри. — Какво има?
— Нищо — отговори Мадлен. — Предполагам, че се дължи на умората от Ню Йорк.
Диъдри я погали по косата и се усмихна с обич.
— Е, утре ще можеш да спиш колкото искаш, хайде ела и се развесели.
Мадлен сви рамене и вдигна очи към Диъдри, подари й една от най-палавите си усмивки, после я хвана за ръка и й каза, че е като добра стара квачка.
Вътре в палатката жужаха още фотографи и оскъдно облечени блондинки се въртяха около Енрико Тарало, който същия ден спечели третата награда на Ферари. Мадлен пиеше шампанското си на малки глътки и гледаше безмозъчните бамбини с пухкавите руси коси, с озъбени усмивки и почернели от слънцето гърди. Тарало изглеждаше притеснен, сякаш му се искаше да бъде където и да е по света, но не и в лапите на тези търсещи слава жени. Мадлен се усмихна на себе си. Стига да й се отдадеше възможност, щеше да го накара да оближе подметките й. Но Чарлс Анси Смайт — приятел на Диъдри и главен редактор на вестник, се бе заел да ги представя на присъстващите бляскави аристократи. Дарио също бе там с готова камера, за да заснеме момента. Мадлен се усмихна презрително на другите модели, които започнаха да си шепнат и да се присмиват, когато разбраха, че тя пак се оказа в центъра на вниманието.
— Няма ли да ме снимаш с този Енрико? — прошепна на Рой, когато той се появи.
— Тъкмо за това говорихме — отговори той, докато се мъчеше да отвори тапата на бутилка шампанско — и решихме да не го правим. Британските момчета нямаха голям успех в днешния ден и ще бъде по-разумно, ако те видят, че подкрепяш тях, вместо да се прехвърлиш на печелившата страна както всички други. Трябва да се вдигне летвата на популярността ти — знаеш какво искам да кажа.
Тапата изведнъж изхвърча и поток от шампанско потече от бутилката. Някой прегърна изотзад Мадлен и прошепна в ухото й:
— Ела да танцуваме, сексуална богиньо.
Не беше мъж, когото познаваше, но това не й попречи да захвърли обувките си и да започне да се движи в ритъма на туиста. Рой продължаваше да й подава чаши шампанско, музиката продължаваше да свири, кръгът от мъже около нея се разширяваше. Шампанското я замая и тя се изкушаваше да направи стриптийз, но Пол й беше казал, че не желае да го прави, когато той не присъства. Затова се задоволи да се отърква о когото се случеше да танцува, а после да се отдръпва със смях, когато ръцете на кавалерите й започнеха да се разхождат близо до целта.
Вечерта напредваше, Дарио и неговият екип с камерите успя да се измъкне, а Мадлен започна да губи сили. Като забеляза това, Диъдри я заведе да седне на един стол и й даде чаша лимонада.
— Забавляваш ли се? — попита тя.
— Фантастично — с надебелял език изрече Мадлен.
— Иска ми се Пол и Шамир също да бяха тук. Къде е Шамир?
— В къщата си в Лос Анджелис.
— Наистина? Кога замина? Не ми е споменавала нищо.
— Всъщност каза ти го, докато се обличахте след снимките за «Феърплей», но ти беше толкова заета, че не си я чула. Във всеки случай имаш телефона й там, нали?
Мадлен кимна.
— Някъде го имам записан. За колко време е там?
В този миг някой се приближи до Диъдри, заговориха за общи приятели и докато се прозяваше, Мадлен успя да огледа помещението, за да разбере кой какво прави.
Беше възнаградена да забележи, че повечето мъже все още я гледаха, макар и да танцуваха с други жени. Забеляза Енрико Тарало, седнал в отдалечен ъгъл с някаква най-обикновена жена. Затова започна да го фиксира с поглед — искаше й се той да погледне към нея, но нямаше голям успех, защото той внимателно слушаше какво му говори жената.
— Това е съпругата му — съобщи й Диъдри.
Мадлен облещи очи от изненада и се извърна, за да погледне двойката още веднъж.
— Задаваш си въпрос, на който целият свят не можа да отговори, след като той се ожени за нея — засмя се Диъдри. — Май че е влюбен в нея от дете.
— Но тя е толкова грозна!
Диъдри се намръщи.
— Това е жестока забележка, за когото и да се отнася, Мадлен. Не искам да чувам повече нищо подобно. Особено пред хора.
Чувствайки се сложена на място, Мадлен измърмори някакво извинение, но срина всичко с думите:
— Обзалагам се, че бих могла да променя мнението му за нея.
Диъдри въздъхна.
— Опитай се да бъдеш малко по-скромна, Мадлен. Забрави Тарало. И по-добри жени от теб са се опитвали, но нито една от тях не е успявала. Освен това не бих искала да се излагаш. Онова, което виждаш там в ъгъла, е истинска любов, затова не се намесвай. Между другото, какво става с Пол?
Мадлен се нацупи. Наистина й се искаше той да е с нея. Всичко беше много хубаво на място като това, но би било несравнимо по-добре, ако Пол също бе тук. Хрумна й, че Енрико вероятно си мисли нещо подобно. Всичко е много хубаво — да спечелиш и тъй нататък, да си звездата на партито, но за предпочитане е да си с някого, когото обичаш.
Тя потанцува още малко, крещя от смях от безсмислени комплименти, но очите й продължаваха да следят Тарало и когато най-после двойката се изправи, за да си върви, тя се изплъзна тихо и се огледа за Диъдри.
— Сега можем ли да си вървим? — каза й Мадлен, когато я намери.
Диъдри се усмихна и стисна ръката й.
— Затъжи ли се за Пол?
Мадлен кимна.
— Не съм го виждала близо две седмици.
— Знам. Ще отида и ще кажа на Рой, че си тръгваме. Предполагам, че той ще иска да остане още. След като открия Ан, ще я накарам да докара колата. Ти ме чакай тук и не мий повече.
Мадлен се захили, а Диъдри сбърчи нос.
— Какво да правя с теб? — засмя се тя и като клатеше глава, изчезна сред тълпата.
По обратния път Диъдри седеше кротко и наблюдаваше как Мадлен се съблече, обу мрежестите чорапи и бодито, сложи жартиерите и други аксесоари, които си беше купила от Ню Йорк. Онова, което съблече, го натъпка в една торба и пременена в еротичното си облекло, зачака края на пътуването.
Когато Ан спря колата пред къщата й в Холънд Парк, минаваше след полунощ. Ан помогна на Мадлен с багажа, като й го занесе до вратата, а Диъдри сдържано изгледа Мадлен, която не си направи труда да се прикрие, докато пресичаше улицата. Целунаха се за лека нощ, Мадлен остана на вратата да им маха, а Ан и Диъдри потеглиха.
След като влезе се запъти право към банята. Огледа се, сложи парфюм между гърдите си и между бедрата, издърпа пъпките извън дупките на мрежестото си боди, облиза устни, преди да загаси лампата, и тихо се изкачи по стъпалата.
Вратата на спалнята бе открехната и тя чу ритмичното му дишане. Можеше да се вмъкне в леглото и да го събуди по начина, който винаги го възбуждаше, но тогава нямаше да я види как изглежда. Затова вдигна крак върху стола до тоалетната маса, за пореден път провери жартиерите си, дръпна бодито, отметна глава, натисна ключа на лампата и стаята се изпълни със светлина.
Чу движение в леглото, когато Пол се обърна и примига с очи. Тя чакаше, беше толкова възбудена, че не можеше да се усмихне. Леглото леко изскърца, когато той стана.
— Мадлен — изрече тихо той.
Тя вдигна глава. Той се бе приближил до нея напълно гол и тя се усмихна, гледайки го в очите. Той остана сериозен и се обърна към леглото. Тя се намръщи и проследи погледа му. От изумление кръвта й направо се вледени. Даже и чаршаф не покриваше голотата на спящото тяло. Тя отмести очи към Пол, а той се извърна, бавно пристъпи до леглото и нежно събуди Хари Фримантъл.


Четиринайсета глава

Като чу стъпки в коридора, Мариан вдигна очи от бюрото, чудейки се за какво се е върнала Стефани. Но беше Матю и когато го видя — черната му коса се завиваше над яката, а по волевата му брадичка бе набола еднодневна брада, сърцето й се сви така, че тя изпадна в още по-дълбока меланхолия.
Той вдигна поглед от вестника, който четеше, и като забеляза, че тя го гледа, се намръщи.
— Защо си толкова мрачна? — попита той.
Тя опита да се усмихне.
— Няма причина. Просто се бях замислила.
— За какво?
— Нищо особено — рече тя и се обърна настрани. Той беше последният човек, на когото щеше да каже. Като го гледаше колко е спокоен, замисли се дали разправията със Стефани му е оказала някакво влияние. Но това не беше нейна работа, затова грабна купчина писма и ги пъхна в чекмеджето. После се сети, че нямаше такова намерение, и отново ги извади.
Матю направи няколко крачки из офиса и застана пред нея.
— Не хапя — усмихна се той, но сърцето на Мариан се сви болезнено.
Правеше всичко възможно да убеди себе си, че не го харесва. Смяташе, че е успяла, но сега, като го видя изправен, склонил чернокосата си глава на една страна, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите си, а красивите му очи — вперени в нея, тя разбра, че не е успяла.
Отново се опита да се усмихне, но усети, че може да се разплаче всеки момент, извини се и изчезна в кухнята.
Но даже и далеч от изпитателния му поглед не й стана по-леко. Мозъкът й щеше се пръсне от обърканите й мисли. От дни наред беше потисната от тежестта на онова, което й се случваше. Първо майка й, която точно както беше очаквала, настоя да се свърже с Мадлен. А Мариан бе в Лондон едва от три дни след пътуването си през уикенда до Девън. Освен това Стефани й беше изляла сърцето си през нощта, когато напусна Матю, и все още страдаше. Макар че той се бе обаждал няколко пъти, тя отказваше да разговаря с него — от гордост, както предполагаше Мариан. На всичко отгоре я измъчваха и чувствата й към Матю, които изненадващо се бяха появили преди седмици. Само Пол бе успял да събуди у нея нещо подобно, но с Матю беше някак различно. Вероятно защото той въобще не отвръщаше на чувствата й или може би поради начина, но който тъй напрегнато се взираше в очите й. Няколко пъти откри, че си фантазира такива работи, че кожата й настръхна от срам. На всичкото отгоре се случи и онази странна среща с Арт Дъглас. Но за нея сега не би трябвало да мисли.
Напълни чайника и докато чакаше водата да заври, застана втренчена в него. Мислите й се бяха пръснали в толкова много посоки, че когато Матю я заговори, тя се сепна.
— Извинявай — каза той и сложи ръка на рамото й. — Нямах намерение да те стряскам.
— Не, не, всичко е наред — припряно изрече тя. — Само че бях много далеч. Какво каза?
— Че няма да откажа кафе, ако правиш.
— Разбира се.
Той дръпна ръката си и се облегна на високото столче в ъгъла. В малкото пространство на кухнята болезнено усещаше близостта му, но не можеше да прецени дали иска той да си отиде, или не.
— Не съм те виждала от известно време — отбеляза тя, като взе още една чаша от бюфета. — Как мина рекламата миналата седмица?
— Бавно. Забравил съм колко съм свикнал да разчитам на Уди, но не му казвай, че ще се възгордее.
— Той се върна от почивката си. Вчера намина.
— Наистина? Как е?
— Почернял. Пуши. Неспокоен е.
— Съвсем в стила на Уди.
Потънаха в мълчание. Мариан отмери кафето с лъжичка в чашите, обърна се към чайника е надеждата, че водата е завряла. Знаеше, че той я наблюдава, че погледът му е леко присмехулен, както винаги, когато усетеше, че някой показва признаци на неспокойствие.
— Е — изрече той с равен глас, — къде е Стефани?
— Отиде да обядва с Хейзъл Ридли.
— Къде?
— Не знам.
— Дори и да знаеше, нямаше да ми кажеш. Отговори ми на друг въпрос: тя възнамерява ли някога да ми проговори?
Като гледаше напрегнато чайника, Мариан сви рамене.
— Трябва да попиташ самата Стефани.
Извади млякото от хладилника и започна безнадеждна борба с опаковката.
— Бих го направил, ако тя отговаряше на телефона — каза той, взе картонената кутия, отвори я и я подаде. — Виж какво, не може да продължава така. Освен всичко друго сигурно ще се окаже трудничко да снимаме филм, след като продуцентката и режисьорът не си говорят.
— Сигурна съм, че ще намериш начин — усмихна се тя.
Той вдигна учудено вежди, а после се засмя.
— Не вярвам дъщеря ми да се е обаждала тая сутрин.
Мариан поклати глава.
— Очакваше ли я?
— Не очаквах, а се надявах. Вчера я видях вкъщи и мисля, че я убедих днес да излезе да вечеря с мен. Тя каза, че ще ми позвъни и ще ми съобщи решението си. — Въздъхна. — Сигурно е решила да не идва.
Най-накрая водата завря и Мариан напълни двете чаши. Докато му подаваше едната, пръстите му докоснаха нейните и той се изненада от промяната на цвета на лицето й.
— Смяташ ме за много лош заради това как се отнесох със Стефани, нали?
— Наистина ли има значение какво мисля?
Той се засмя и отпи глътка кафе.
— Тя каза ли ти за какво беше разправията? Да, естествено, че го е направила. Но ако не си беше тръгнала, както и ако не беше отказвала да разговаря с мен по телефона, бих могъл да й обясня защо не искам да се пренася при мен.
Мариан разбра, че ще й каже, и сърцето й се разхлопа още по-силно. Разбира се, това нямаше връзка с нея, би било абсурдно дори да си го помисли, но независимо от всичко не успя да вдигне очи към него, когато той продължи.
— Заради Саманта — каза Матю. — Тя още не се е примирила, че съм оставил Катлийн, и не бих искал да усложнявам нещата още повече, когато Стефани се премести при мен. Поне дотогава, докато дъщеря ми не се успокои.
Мариан се бе вторачила в кафето си и от завист получи спазъм от гадене в стомаха, макар че не можеше да установи завистта й към Саманта или към Стефани е насочена.
— Има ти нещо — каза той, вдигна с ръка брадичката й и я принуди да го погледне. — Какво има?
Тя извърна глава, тъй като не можеше да понесе безпокойството в погледа му.
— Нищо.
— На мен ми се струва, че не е нищо. Някой да те е разстроил?
— Не, не. Заради майка ми. Тя иска да се свържа с Мадлен, а не знам какво да направя или какво да кажа, ако се свържа с нея.
Той се усмихна.
— Това зависи от теб, а що се отнася до намирането й, бих могъл да ти помогна.
— И аз не знам — въздъхна тя. — Много мило от твоя страна, но…
— Но какво? Заради Пол ли? Той ли е проблемът?
— Не! Не! — увери го тя.
— Тогава какво?
Истината в момента беше толкова абсурдна, че дори и тя не можеше да повярва онова, което си мислеше. Страхуваше се, че ако Мадлен срещне Матю и по някакъв начин разбере отношението й към него, ще се опита да й го открадне. Това бе най-нелепото от всичко — той не беше неин, за да й го краде.
— Просто се страхувам, че тя ще каже или ще направи нещо, което ще разстрои майка ми — погледна го, усмихна се и остави чашата си. — Но това си е моя грижа.
— Не може цял живот да се опитваш да защитаваш хората, Мариан. Те трябва сами да спечелят собствените си битки. Дори и майка ти. А теб?
— Какво мен?
— Кой те защитава теб?
— От какво?
— От мен.
Сърцето й сякаш спря да бие. Тя го изгледа недоверчиво с разширени очи.
Той се засмя.
— Не се тревожи. Строго погледнато, за теб аз съм най-лошият човек на всички времена. Но предполагам, че Стефани те закриля от мен — точно както ти нея. Какво чудовище съм аз!
Зави й се свят, тя се прегърби и се опита да успокои дишането си.
— Егоистично — изтърси несъзнателно Мариан.
Той се изсмя високо, а после каза:
— Абсолютно си права. Страшен егоист съм. Но не чак такъв, че да не ти помогна да откриеш братовчедка си. На какво, по дяволите, се смееш?
— Не знам — отговори тя. — На теб предполагам.
Той й хвърли поглед, пълен с ирония, както често гледаше Стефани, и каза:
— Би трябвало по-често да се смееш, Мариан. Всъщност — продължи той, като я огледа от горе до долу — днес изглеждаш изключително добре. Това нови дрехи ли са?
— Не — отвърна тя. — Купих ги много отдавна за първата ми среща с Пол.
— Това значи ли, че тази вечер имаш среща?
— Да, ще ходя на вечеря.
— Така ли? С някого, когото познавам ли?
— Да. С Уди.
В миг усмивката замръзна на лицето му.
— Тази вечер ще излизаш с Уди, така ли? — повтори той, сякаш да се увери, че е чул правилно.
— Да — отговори тя, озадачена от реакцията му.
Той изведнъж тръсна чашата си на поставката за изцеждане на чинии и скочи на крака.
— Не! — каза той, клатейки глава.
— Моля?
— Нали ме чу? Няма да излизаш с Уди.
— Чух те, но не виждам каква връзка имаш ти с тая работа.
— Приемам го като моя работа и ти заявявам, че няма какво да правиш с него извън офиса. Няма да ходиш и край.
— Това не те засяга — извика тя. — Той ме покани, защото видя, че ми е тъжно, и не обичам…
— Може да не обичаш каквото си искаш, но няма да му позволя да сложи ръка на теб, като че ли си някаква от онези проститутки, които хваща от «Стрингфелоу». Не преживя ли достатъчно?
— Какво? — Зяпна го тя, а той внезапно я хвана за раменете.
— Пак ли искаш да ти се случи? Защото ти обещавам, че ако излезеш с Уди, ще стане точно това.
— Теб какво те засяга? — запита тя, твърде замаяна, за да помисли ясно върху онова, което казва.
— Не ме засяга — отсече той и неочаквано я пусна.
— Тогава защо се бъркаш в живота ми?
— Защото познавам Уди от дълго време. Знам го що за стока е и не бих искал да видя, че ставаш една от поредните му жертви. Той е женен. Знаеш ли?
Тя поклати отрицателно глава.
— И аз мисля, че не знаеш. Има три деца. Сигурно и за това не си чувала, нали?
— Не — призна тя. — Но това не е такава среща.
— Що се отнася до Уди, съществува само един вид срещи. Обади му се и му кажи, че не можеш да отидеш.
— Няма да му се обадя — възрази тя. — И престани да ми нареждаш.
— Някой трябва да го направи. Господи, нямаш представа колко акули се въртят наоколо, нали? Щом като искаш да излезеш на вечеря, за да се разсееш, тогава излез с мен.
— Ще изляза с Уди — настоя тя и почти не повярва на ушите си.
Дълго време се гледаха един друг в очите, докато той, клатейки глава, се обърна и излезе.
В мига, в който излезе, на Мариан й се прииска да тръгне след него, но вместо това избухна в смях. Нямаше представа как стана всичко това. «О, Матю Корнуол!», въздъхна тя и изведнъж изпита желание той отново да сложи ръце на раменете й и да й каже, че всичко е наред.


Десет минути по-късно Стефани се върна заедно с Хейзъл Ридли, която щеше да бъде мениджър на «Изчезването». Когато влязоха, Мариан им се усмихна до ушите.
— Хубав ли беше обядът? — попита тя.
— Не беше лош — отговори Стефани.
Мариан се засмя, после се обърна към Хейзъл, с която още не се бе запознала, но Хейзъл оглеждаше мрачно стаята.
— Боже, Стеф — изпъшка тя. — Много е хубаво, че отново ще работим заедно, но не знам какво ще правя в този мрачен офис.
Стефани намигна на Мариан, скръсти ръце, облегна се на вратата, докато Хейзъл започна да бърка наоколо и да се оплаква с непоносимо остър тон.
— Такава дупка. Как ще се съберем тук, когато всичко започне?
— Всичко си е както винаги — вметна Стефани, — само с новата ни секретарка не се познаваш. Мариан, запознай се с Хейзъл Ридли. Вие двете ще работите в този отвратителен офис.
— Здравей, Хейзъл — каза Мариан. — Радвам се да се запознаем. Стефани много ми е говорила за теб.
Хейзъл хвърли унищожителен поглед на Мариан.
— Голяма радост ще падне — заяви тя след пауза, от която Мариан и Стефани се почувстваха неудобно. — Страхувам се, че ще се наложи да бутнем всичките ти неща обратно в ъгъла — обърна се тя към Мариан. — Мисля, че много си се разпростряла, не смяташ ли? Ще се настаня до прозореца — няма да издържа, ако нямам достатъчно светлина. Сега ще ни направиш ли по една чаша хубав чай, Маз, а Стеф и аз ще продължим разговора си.
Стефани хвърли на «Маз» извинителен поглед, а Мариан само сви рамене и отиде да изпълни поръчката на Хейзъл.
Когато се върна след около пет минути, завари Хейзъл, седнала на стола й с крака върху бюрото да разказва на Стефани за «нетърпимо отвратителната» конкуренция в кралската ложа на Аскот. Продължи да говори, след като Мариан сложи чашата с чай пред нея, дори и не спря, за да благодари.
— … Както и да е — разправяше тя, — това гадно момиче ми каза да се разкарам. Можеш ли да си представиш?! Тъкмо тя беше седнала върху шапката ми. Не й отговорих нищо, само че по-късно разбрах, както и всички останали, че е без бельо отдолу. Казвам ти, Стеф, направо ми се обърна стомаха. Вече няма да мога да сложа шапката, а тя ми струваше цяло състояние.
Стефани се разсмя, Хейзъл се усмихна накриво и взе чашата си. Една глътка чай й беше достатъчна.
— О! Не! — извика тя. Обърна се към Мариан: — Но това не е «Ърл Грей». Поисках «Ърл Грей».
Мариан стрелна Стефани.
— Не беше точно така — обади се Стефани. — Мисля, че имаме «Ърл Грей». — Отново хвърли извинителен поглед към Мариан.
Частично удовлетворена, Хейзъл продължи:
— Освен това денят беше ужасен. И представи си кого още видях там? Роланд! Той просто не можа да повярва, че си успяла да хванеш Матю да режисира филма ти. Абсолютно побесня. Ако ти кажа, че позеленя, няма да е точната дума. Направи голямо усилие да се покаже любезен пред Кралицата майка, но после пък спечели залагането за един кон и това малко го ободри.
— Как е Роланд? — засмя се Стефани.
— Продължава да се прозява както винаги. Но достатъчно за него. Искам да зная къде е прекрасният Матю? Вярно ли е, че между теб и него някога е имало нещо, преди да започнат славните ти дни?
Мариан забеляза как сърдечността се изпарява от усмивката на Стефани.
— В момента нямам представа къде е, но съм сигурна, че ще се появи, когато му е удобно.
Много й се искаше да попита Мариан дали пак е звънил, но отложи това за по-късно.
— Нали вече не е с отвратителната си, ужасна жена? — Хейзъл потръпна. — Не смятам, че бих могла…
— Не, вече не е с нея — прекъсна я Стефани и лицето на Хейзъл светна.
— Значи теренът е свободен, така ли? О, ще бъде божествено. От години съм му хвърлила око. Кой не е влюбен в тяло като неговото?!
Стефани погледна Мариан, после измърмори нещо, че трябва да се обади по телефона на някого, извини се и се качи в своята стая. Хейзъл стана и заобиколи бюрото.
— Първото, което трябва да вземем тук, е още един вентилатор — каза на Мариан и с кърпичка изтри потта от врата си. — Никога няма да пропусна случай да хвана стария Матю. Свържи ме с него по телефона. Смятам още сега да си поговоря с него. Няма смисъл да губим време.
— В момента никъде не бих могла да го намеря по телефона — отговори твърдо Мариан.
Хейзъл вдигна глава и я измери предизвикателно с поглед.
— Разбрах, че никога досега не си работила във филмова продукция — каза тя, — затова вероятно би трябвало да ти подчертая, че в тази работа всеки трябва да знае мястото си. Само ти го споменавам, за да ти е ясно още от самото начало. Разбрахме ли се? — Тя отправи на Мариан най-снизходителната усмивка.
Лицето на Мариан бе яркочервено, когато кимна.
— Сега, ако ми дадеш копие от всичко, което сте събрали за Оливия Хейстингс — продължи Хейзъл, — ще си тръгна.
Мариан й подаде една папка.
— Тук имам още неща, които още не са написани на машина — рече тя. — Да ти ги изпратя ли, щом са готови?
— Не, аз ще ги взема. — Хейзъл дръпна ципа на чантата си. — Извинявай, ако ти се виждам малко рязка, Маз, но повечето от нас са работили много усилено, за да станем такива, каквито сме, а на теб ти е лесно, защото Стефани има добро сърце. Не я разочаровай. Още нещо — телефонният номер на Матю, моля.
Мариан й го надраска на листче хартия и й го подаде с думите:
— Когато дойдеш другия път, офисът ще бъде оправен. И, разбира се, ще купим чай «Ърл Грей». Ако има нещо друго, което смяташ, че ще искаш, кажи ми.
Хейзъл размаха листчето.
— Добро момиче. Виждам, че ще се разбираме. Нещата трябва да се подхващат от самото начало, нали? Това спестява всякакви неприятности, които биха могли да възникнат по-късно. Засега чао и ако Матю се обади, кажи му, че ще му се обадя много скоро. — И излетя от офиса.
Мариан я проследи с поглед, докато тя минаваше край прозореца, а щом Хейзъл се скри, затвори вестника, който Матю беше оставил върху бюрото й, и се захили. «Ти си мислиш така», измърмори тя на себе си, засмя се и се качи при Стефани.


Мека жълтеникава светлина от уличната лампа отвън падаше върху изхвърлените чаршафи, скупчени на пода. От време на време, когато някоя кола минаваше, фаровете осветяваха стаята и през тези няколко кратки секунди сенките от телата им изчезваха. В стаята бе тихо, но само преди секунди, когато стигнаха апогея на страстта си, Стефани се движеше неистово под него и почти крещеше от силата на кулминационния момент. С ръце, сплетени под главата й, Матю се повдигна на лакти и я погледна в лицето. Косата й беше разрошена, а бузите й — почервенели. Очите му притъмняха, той се наведе, целуна я продължително и почувства как оргазмът й бавно стихва.
— О, боже, Матю — изохка тя.
Той пъхна езика си дълбоко в устата й, а тя отговори, като отпусна ръце от бедрата му.
— Господи — прошепна той, като почувства, че отново се възбужда. Краката й бяха преплетени около кръста му, тя го погали по раменете, а после прокара пръсти през косата му.
— Чувствам те — изрече тихо тя. — Усещам те дълбоко в себе си.
— Липсваше ми — каза той, като започна бавно да се движи напред-назад.
— Обичам те, Матю, продължавай. Не спирай, не спирай.
Той се облегна с ръце на леглото, вдигайки се така, че да не излезе от нея. Щом тя отвори очи, той започна да тласка по-силно.
— Матю! — извика тя.
Направи го пак и пак, като наблюдаваше лицето й и се сдържаше, защото усещаше, че още не е дошъл мигът.
— Ето — изохка тя, — направи го пак.
Цялото му тяло се напрегна, обгърна я с ръце и двамата останаха без дъх.
— Да — извика тя. — Да. Да. Да.
Докато последните капки течност се изцеждаха от него, устните му намериха нейните и той я целуна тъй диво, че чак почувства вкуса на кръвта й.
— Извинявай — прошепна Матю, но тя сложи ръце на тила му и го дръпна, за да я целуне пак.
— Нямах представа, че това е възможно — прошепна тя. — Мъж да свърши два пъти един след друг.
Той се засмя и като се отдръпна леко от нея, се изтърколи по гръб.
— Зависи с кого е — заяви с известна ирония, вдигна ръка, а тя опря главата си на рамото му.
Лежаха така известно време, всеки потънал в собствените си мисли, докато от долния етаж не се чуха звуците на Третия концерт на Бетовен. Най-накрая Стефани стана и отиде да вземе виното, което бяха оставили на масата в хола. Той я наблюдаваше как върви, захласнат от грацията на движенията й. С малките си гърди, с дългите си, слаби крака и с тънката си талия би могла да бъде балерина.
Когато тя се върна в стаята, той беше сложил едната си ръка върху очите си, но я вдигна, когато я чу да казва:
— Много си мълчалив.
— Хмм. Мисля.
— За какво?
Той се усмихна.
— За Мариан.
Стефани седна на края на леглото и погали с ръка окосмените му гърди.
— Тя ми разказа разговора ви на обяд, ако това имаш предвид.
Той се разсмя.
— Всъщност какво ти спомена, което те накара да ми се обадиш?
— Това — започна тя и натисна носа му с пръсти — си остава между мен и Мариан. — Подаде му чаша с вино, а после легна в прегръдките му. — Знаеш ли, трябваше да ми кажеш за Саманта, щях да те разбера.
— Щях да ти кажа, ако ти ме бе изслушала.
Тя се засмя.
— Заболя ли те много, когато те ударих?
— Да.
— Съжалявам.
— Редно е.
Тя се обърна и целуна рамото му.
— Е, благодарение на Мариан сега всичко е наред.
— Знаеш ли, въобще не мога да разбера това момиче — каза той. — Беше толкова неуверена, че направо ме изкарваше от кожата, а сега като че с нея е станала някаква промяна. Знаеш ли, има моменти, когато оставам с впечатлението, че е по-умна от всички нас, взети заедно. Например днес ме направи на пълен глупак. Предполагам, че ти е казала как реагирах за Уди?
— Да — засмя се Стефани.
— Дори след това те е убедила да ми се обадиш?
— Защо не?
Той сви рамене.
— Ами, държах се малко грубичко с нея. — Спря и отпи от виното. — Славно момиче, нали?
— Трябва ли да повтарям, че аз първа ти го казах?
— Ако чувстваш, че е необходимо.
И двамата се засмяха.
— Бедната Мариан — въздъхна Стефани. — Едва се сприятели с теб и ето че дойде Хейзъл Ридли. Преди няколко месеца щеше страшно да се сконфузи след онова, което й наговори Хейзъл следобед, но вече не е така. Когато Хейзъл поискала телефона ти, Мариан й дала номера на някаква агенция за запознанства. Не знам откъде го е имала под ръка, не я попитах.
Той се разсмя.
— Значи старата Хейз отново е извадила бойната томахавка, а? По-добре да предупредя Уди. Последния път, когато се сблъскал с нея, помислил, че го кани на сандвичи у тях. Тръгнал си три дни след това с вид на поне трийсет години по-възрастен. Единственото, което успяхме да измъкнем от него по-късно, беше «никога повече». Той казвал ли ти е как я нарича?
Стефани поклати глава.
— «Хейзъл Лудата, която ти пръска черепа.»
Тя избухна в смях.
— Уди има право. Но независимо колко я интересува мъжката анатомия, тя е страшно добра в работата си, а за мен само това има значение. Ако използвам нейните думи, тя отваря повече врати, отколкото чекови книжки има Джаки Онасис, а що се отнася до организаторските й способности и управление на бюджета в сравнение с нея всички сме аматьори. Затова Уди по-добре да внимава. Повече се тревожа за Мариан. Не бих искала да се стигне дотам Хейзъл да я изгони. Вече доказа, че е много ценна, а ако продължава така, ще се окаже действително незаменима.
Той се прозина, пресегна се и остави чашата си на нощната масичка.
— Чудя се как ли ще се разберат тази вечер с Уди.
— Къде ще ходят?
— Не попитах, но след като познавам Уди, сигурно някъде, където е много възможно да я съблазни. — Целуна я по главата и я погали по косата. — Защо не й се обадиш, за да сме сигурни, че се е прибрала?
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Защото не е моя работа. Освен това тя е на двайсет и три години и сама трябва да се грижи за себе си.
— Така ли смяташ? — Каза го по начин, с който й показа, че той не мисли така. — Като познавам Уди, сигурно е успял да се промъкне в апартамента. Мариан ще се зарадва, ако някой звънне по телефона и тя използва случая, за да го отпрати.
— Ще се справи. — Вдигна ръка и бавно я прокара по гърдите му. — Не искаш ли да се заемем с малко работа? Бронуен вече отложи пътуването до Италия с една седмица, защото ние двамата не сме стигнали до съгласие за някои неща.
— Разбира се, щом искаш. Но е късно, утре сутринта съм свободен.
Стефани сви рамене.
— Добре, ще го направим тогава. Още малко вино?
Той кимна и вдигна ръка, за да може тя да седне. Стефани отново напълни чашите, после отиде до огледалото и среса косата си.
— Все пак мисля, че трябва да се обадим на Мариан — заяви Матю, докато я наблюдаваше. — За да сме сигурни, че Уди се е държал прилично.
— За бога, Матю, някой би помислил, че ревнуваш.
— Да ревнувам ли? Що за обвинение е това?
— Не беше обвинение. Исках да се помъчиш да разбереш колко глупаво се държиш.
— Нямаше да кажеш, че е глупаво, ако се тревожех така за теб. Затова май проявяваш ревност — изрече той сърдито.
Стефани го изгледа смаяна.
— Не искам да вярвам на това, което чувам.
— Тогава защо не й позвъниш?
— Добре — отсече тя, хвърли четката и тръгна бавно към стаята. Почувства се неудобно, че е гола, облече халата си и набра номера.
Чу няколко позвънявания, но най-накрая Мариан се обади.
— Мариан, Стефани е. Добре ли си?
— Да, а ти? — прозина се Мариан.
— Добре съм. Събудих ли те?
— Няма значение. Всичко е наред, нали?
— Да. Досега всичко е наред. Ти как си? Добре ли прекара вечерта?
— Да, много добре.
— Къде ходихте?
— В пицарията на ъгъла.
— Сериозно? — Стефани се усмихна. Пицарията едва ли бе заведение, където някой би съблазнил когото и да било. — А Уди? Отиде си вкъщи, нали?
— О, да, много отдавна.
— Дойде ли на кафе вкъщи?
— Да, за малко.
— Опита ли нещо… ами неприлично?
— Неее — отвърна провлечено Мариан.
Стефани се обърна, когато Матю влезе в стаята.
— Питай я за какво са си говорили — настоя той.
Стефани веднага покри микрофона.
— Не мога — изсъска тя. — Това не е наша работа.
— Ало? Стеф? Още ли си там?
— Да, тук съм. Наистина ли си добре?
— Много. Кажи на Матю, че цяла вечер говорихме за него.
Стефани се засмя на шегата на Мариан.
— Ще му предам. Извинявай, че те събудих.
— Няма нищо. Утре ще се видим.
Линията прекъсна.
— Доволен ли си? — каза Стефани, като се обърна към Матю, който, гол, стоеше облегнат на рамката на вратата. Очите й се смееха. — Каза да ти предам, че цяла вечер са разговаряли за теб.
Той се изсмя гръмогласно. Докато ставаше от стола, я дръпна в прегръдките си и сложи главата й на рамото си.
— Не знам защо ме търпиш — каза той, все още усмихнат, — но се радвам.
— Търпя те, Матю, защото те обичам.
Той взе лицето й в ръце и се взря в очите й.
— Наистина?
Тя кимна.
— Много.
Като се наведе към устните й, той свали халата й и го остави да се свлече на пода.
— Между нас се появи нещо — отбеляза Стефани. Гласът й беше весел, а неговото изражение си оставаше сериозно и напрегнато.
— Знам — изрече дрезгаво той, взе я на ръце и я отнесе обратно в спалнята.


Петнайсета глава

Мадлен стоеше под навеса, вперила очи в насадените растения. Никога в живота си до този момент не се бе замисляла какво прави и какви биха били последиците на действията й за околните. Интересуваха я само красотата и задоволяването на желанията й. Но през последните две седмици започна да си дава сметка за онова, което причини на хората, които я обичаха. Сигурна бе, че онова, което се случи, сега й дойде като наказание. Докато се мъчеше да разбере какво става, копнежът й да се види с Мариан толкова нарасна, че стигна дотам да вдигне слушалката и да набере номера в Девън. Но в последната секунда не й достигна смелост. Насочи мислите си към работата, за да се отпусне, което отчаяно желаеше. Когато й правеха снимки, тя разтваряше лъскавите си устни, примижаваше и гледаше чувствено към камерата, смееше се и флиртуваше, пиеше шампанско и показваше дългите си крака, за да им се любуват хората. Нямаше минута от деня, когато да не се грижат за нея, да не я фотографират или разкрасяват. Стилисти, фризьори, художници — всички работеха за нея и я разиграваха като марионетка. Но независимо колко много работеше, колко пиеше или до колко късно нощем танцуваше, не можеше да се откъсне от мисълта за Пол, за това, което той беше направил, и това я раздираше отвътре като нож.
Спяха в отделни спални от деня, когато Хари Фримантъл слезе от леглото й и си тръгна. Пол се опита да я накара да го изслуша, настояваше да й обясни, но тя се заключи в банята и отказа да излезе, докато той не се закле, че никога повече няма да се докосва до нея. Но това, че беше отвратена от постъпката му и че го мразеше, не затъмни любовта й към него, нито пък изкорени тръпките от страх, които я побиваха всеки път, когато онзи ужасен подигравателен вътрешен гласен й казваше, че ако той действително е хомосексуалист, тя не е в състояние да стори каквото и да било. С големи усилия се мъчеше да не мисли за това, гледаше да е заета по цял ден, за да може, когато се връща вечер вкъщи, единственото, което да желае, е да се наспи.
Най-накрая толкова много й се прииска да поговори с някого, че позвъни на Шамир в Лос Анджелис. И то не помогна, понеже Шамир й каза да направи същото, което и тя знаеше, че трябва да извърши, но се страхуваше.
— Изхвърли го и смени бравата! — настояваше Шамир.
— Но той твърди, че имало причина… — възрази Мадлен, макар това да прозвуча наивно дори и в собствените й уши.
— Каква причина може да има, освен че е хомо. Зарежи го, Мади.
— Но аз още го обичам, Шамир.
— Ще ти мине. Слушай какво, той така и така се отнася достатъчно лошо с теб и това трябва да бъде последната капка на търпението ти. Не мога да разбера защо толкова дълго го търпя, аз не бих го направила. Аз и не му вярвам, Мади. Пак ще го извърши или пък нещо друго, също така лошо, повярвай ми.
Мадлен въздъхна.
— Просто не знам какво да правя.
— Постъпи както ти казах — изхвърли го.
Това се случи преди три дни. Тогава отхвърли тази идея и продължи да работи. Но сега, докато гледаше градината, съзнанието й се проясни и тя разбра, че все пак ще трябва да гледа на нещата такива, каквито са.
Като чу, че Пол ходи из кабинета си, тя отвори вратата и излезе в градината. Горещината я удари в лицето. Въздухът над покривите на къщите на Холънд парк трептеше от маранята. Отиде до люлката, седна и леко се залюля. Затвори очи с надеждата, че ще заспи, но също като решението на проблема й, сънят й убягваше и тя започна да си представя отново как Хари лежи на леглото й, а Пол леко го докосва, за да го събуди. Жестът й се стори много интимен, сякаш Пол имаше някакви чувства към него. Когато Хари отвори очи и я видя застанала сред стаята, той веднага се обърна към Пол и погледът, който си размениха, я накара да се почувства като натрапница.
— Облечи се — каза му Пол и докато Хари взе дрехите си и започна да ги облича, без нито веднъж да погледне към Мадлен, Пол стоеше до леглото и не направи нищо, за да прикрие голотата си. От своя страна Мадлен само ги гледаше смаяно и чувстваше сякаш душата й се отделя от тялото, като че се бе превърнала в невидимо същество, попаднало на двама души, които не познава. Някъде дълбоко в нея, откъм корема, през белите й дробове до гърлото започна да се надига отвращение и безсилие да приеме ситуацията. Накрая изхвърли всичко с писък от болка и объркване. Пол се спусна към нея и я прихвана, но тя го отблъсна, като размахваше ръце и го дереше като диво животно. Когато се спусна надолу по стълбите, чу, че тича след нея, но тогава Хари извика и Пол се върна. Няколко минути по-късно чу, че външната врата се затваря. Тогава се запита дали Пол се е облякъл, за да изпрати Хари, и дали са се целунали на раздяла.
Отвори очи, тъй като не можа да понесе силната болка. Пред нея на масата имаше списание, тя го взе и започна да прелиства страниците. Не можеше да се съсредоточи върху нищо, но така и не усети как вратата се отваря. Разбра, че Пол е в градината едва когато сянката му падна върху нея.
Тя се обърна, списанието се плъзна от скута й и падна на земята. Дълго никой от тях не проговори, в неделната следобедна тишина се чуваше само далечният шум от уличното движение, после забумтя резачка на трева, някакво куче излая. Въпреки всичко тялото й копнееше той да я прегърне, да я защити от болката, която се бе стоварила върху тях. Поне да беше убила любовта й, а тя всъщност я беше усилила.
Затвори очи, а после бавно ги отвори.
— Мади, трябва да поговорим.
Тя поклати глава.
— Не.
Сянката му се премести и Мадлен усети, че той сяда до нея. Тя се изправи и тръгна към оранжерията, но преди да отвори вратата, Пол застана пред нея и й препречи пътя.
— Моля те, изслушай ме, Мади. Нека да ти обясня.
Тя обърна глава и спря невиждащия си поглед върху лавровото дърво, което той веднъж бе донесъл, за да я изненада.
— Не можеш вечно да ме избягваш. Трябва заедно да направим нещо, Мади.
— Не мога — изрече тя. — Изморена съм, пък и не съм в състояние.
— Нека да ти помогна.
Той изследваше лицето й, опитвайки се да намери начин да проникне сред пластовете на руската матрьошка, която сега бе решително затворена за него.
— Спа в леглото с мъж — прошепна тя.
— Знам.
Тя го изгледа умолително.
— Тогава къде е моето място?
— Как къде? Ти си тук. И двамата сме заедно.
Сълзи като две кристални зърна се отрониха от очите й и се спуснаха по бузите й. Той ги изтри с пръсти и я притисна силно към себе си. Тя стоеше като вдървена, но и не се опита да се отскубне от него.
— Хайде — каза той, а ръцете му все още бяха върху раменете й, поведе я през градината и я сложи да седне върху дълбокия плетен стол до люлката. Коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. — Знаеш защо го направих — започна той. — Знаеш, че…
Тя измъкна ръцете си.
— Не, Пол. Не знам. Никой нормален мъж, който харесва жени, не би го направил.
Наклонен към облегалката на стола, той наведе глава.
— Нямаше как, Мади — изпъшка той. — Нямаше друг начин.
— Но аз ти дадох едно име. Трябваше само да му се обадиш, той щеше да го свърши останалото.
Той поклати глава.
— Нямаше да стане, Мади. Дълго мислих, докато ми се наду главата, но накрая разбрах, че не мога да те поставя в положение на изнудвачка.
— Какво искаш да кажеш? Как щеше…
— Момчето щеше да се усъмни. Щеше да поиска да разбере защо толкова държим той да спи с Хари. Той може би щеше да ни заплаши, че ще разкаже някъде за онова, което правим. В най-добрия случай щеше да излезе, че плащаме на мъже, за да спят заедно. А в най-лошия, ако разбереше цялата истина, тримата — ти, аз и Хари — щяхме да бъдем унищожени. — Той спря, за да й даде време да осмисли казаното. — Сега разбираш ли защо се наложи да го направя? — попита тихо той.
Той наблюдаваше очите й. Неувереността й като че задълбочи болката, но все пак в замъглените, пълни със съмнение дълбочини на очите й, той забеляза появата на едно слабо пламъче на преданост. Изчака до момента, когато нерешителността й достигна връхната си точка, и само няколко секунди след това искрата на любов разпръсна облака на опасенията й. Тогава промълви:
— Необходимо бе да го направя, Мади.
В този миг светлинката изчезна.
— Необходимо било! — извика тя. — Ти нямаш…
— Престани! Послушай. Трябваше да го направя. Заради нас, заради книгата ми, заради следващата книга, която пиша. Имах нужда, разбираш ли, нуждаех се от това преживяване. Опитвах си да си представя двама мъже заедно в леглото, но не можех. Затова, когато ми каза за Хари, аз се засмях. Засмях се, защото то бе разрешение за всичко.
— А аз?
— Това никога няма да промени нищо между нас. Ако онази нощ Хари и аз не бяхме заспали, нямаше да узнаеш за станалото. За бога, Мади, обичам те, да не мислиш, че…
— Кой кого? — сряза го тя.
— Какво?
— Попитах кой го направи? Кой беше мъжът?
— Боже, Мадлен, има ли някакво значение?
— Да.
Съзнанието му заработи бързо. Какво си мислеше тя? Защо според нея да има значение? Сети се. Искаше да знае дали е бил достатъчно възбуден, за да може да проникне в друг.
— Той беше мъжът — изрече тихо.
Тя отпусна глава назад на облегалката, очите й бяха затворени.
— Ти получи ли ерекция? Докато той го правеше, ти беше ли възбуден?
— Мади, за бога!
Тя изведнъж вдигна глава.
— Той успя ли да те възбуди?
— Престани! — Хвана я за косата и приближи лицето й към своето. — Питаш за неща, които нямат значение.
— Имат! — кресна тя. — Трябва да знам, Пол, и ти ще ми кажеш. Възбуждаш ли се, когато мислиш за него? Я да видя. Искам да видя — извика тя. Той плесна ръцете й настрани и тя се олюля назад на стола. — И сега какво, Пол? Ти върху мен, а той върху теб, така ли? Това ли искаш, за да го опишеш в книгата си? Онова, което аз имам, вече не те интересува, така ли?
Неочаквано ръцете му се плъзнаха под роклята й. Тя изкрещя, когато се свлече на земята, и се опита да го ритне. Подгъвът на полата й се закачи за стола й се свлече. Той я хвана за раменете и ги притисна към земята, а после раздалечи краката й. Дишаше тежко, пот се стичаше по лицето му. Пръстите му се впиха болезнено в бедрата й. Тогава разкопча джинсите си.
Очите им се срещнаха. Когато наведе лицето си над нея, тя изтръпна от мисълта за предстоящата болка.
— Не, няма — присмя се той. — Няма да те изнасиля. Видя, че те желая. Сега кажи, че ме искаш.
Тя сведе очи към устните му, после ахна, когато той дръпна блузата й и разголи раменете й.
— Искаш ли го? — извика Пол. — Гледай! Ето го, твърд е за теб.
Тя дишаше тежко с отворена уста, свиваше конвулсивно ръце до тялото си. Извънредно силна болка проряза слабините й.
— Кажи, Мадлен. Кажи, че ме искаш или…
— Искам те!
Краката й се сплетоха около кръста му. Той влезе в нея брутално и задуши вика й с език.
Тя дръпна косата му, когато той пъхна ръце под нея и сплете ръце около раменете й.
— Харесва ли ти така? — озъби се той. — Това ли искаш? — Той я тласкаше толкова силно, че тя викаше при всеки удар. — За това си мислех, когато бях с него. Да, бях възбуден както сега. Исках само теб, исках така да ме прегърнеш с крака, езика ти да е в устата ми, ръцете ти — на топките ми. Мадлен, исках да те чукам така. Кажи ми, че ме обичаш, кучко. Кажи ми, че ми прощаваш.
— Обичам те, Пол! — изстена тя. — Господи, Пол, обичам те!
Той пъхна ръка между телата им и натисна с палец меката й плът. Обля я вълна от болка, която пулсираше силно в слабините й, изля се от вените й и я хвърли в яростни конвулсии.
— Боже мой! — извика тя, като се изви нагоре. Пол хвана бедрата й, прилепи я към себе си и започна да се движи бързо, да я блъска със стегнати мускули, докато течността изтече от тялото му във вид на струя горящо, унищожително, прекрасно удовлетворение.
— Това е за теб, Мадлен! — изрева той. — За теб е!
Най-накрая, когато силата му отслабна, той се строполи тежко върху нея. Едва си поемаше дъх, потта се стичаше по кожата му. Тя разпери ръце на земята, но лицето й беше обърнато към него. Пол усещаше дъха й на врата си. След малко той се обърна по гръб и двамата останаха да лежат известно време върху горещите плочи. Изпускаха само по някоя въздишка — бяха твърде изтощени, за да изрекат каквото и да е.
Мадлен първа проговори.
— И така — каза тя, като се обърна, за да го погледне, примижала с очи на силното слънце, — записа ли го?
Той стисна челюсти, остана със затворени очи и изпита физическо усещане за отдих и победа. Когато я погледна, в израза му имаше само любов. Усмихна се на изцапаната й с пръст буза. Кимна.
— Ще му покажеш ли филма?
— Той ще дойде утре вечер. Ако разрешиш.
Тя се скова и изправяйки се, гърдите й се залюляха леко.
— Аз ще се заема с това — изрече най-накрая Мадлен.
— С кое? — попита Пол, като погали гърдата й до себе си.
Тя бутна ръката му.
— Ще му кажа за видеото. Няма нужда да му го показваме, тъй като знае какво сте правили.
— Защо?
— Защото ще постъпим, както аз искам. Дължиш ми го.
Той леко се усмихна. Неочакваната проява на характер от нейна страна го впечатли и той полюбопитства да види какво ли ще направи тя, особено след като станалото между него и Хари му доказа, че все още успява да държи под контрол любовта си към нея.
— Както искаш, в ръцете ти съм — съгласи се той.


Следващата вечер, когато Хари дойде, Мадлен беше облечена със светла копринена блуза и пола до коленете, косата й бе сплетена на плитка, а лицето й, макар и бледо, беше каменно. Когато отвори вратата, тя забеляза у него мигновена изненада, но се отдръпна, за да му направи път.
Хари я последва във всекидневната, където Пол беше застанал с ръце, облегнати на камината, и се взираше в празното огнище.
Мадлен отстъпи настрани в очакване. Най-накрая Пол се обърна и двамата мъже се изправиха един срещу друг. Мадлен наблюдаваше лицето на Хари. От мига, в който той беше пристигнал, й стана ясно, че не е очаквал да я завари вкъщи. Мадлен се замисли как ли биха се поздравили двамата, ако нея я нямаше.
— Искаш ли да го целунеш? — обърна се тя към Хари.
Хари я стрелна с очи.
— За бога, Мадлен… — изпъшка Пол.
— За мен чаша вино — каза тя, като прекоси стаята и се настани в ъгъла на дивана. — Хари, ти какво ще искаш?
Хари изгледа Пол, после прокара нервно ръка през косата си и каза:
— Вижте, аз май по-добре да си вървя. Не искам…
— Не, не можеш да си тръгнеш — възрази Мадлен. — Поне още не. Седни. Пол ще ти донесе нещо за пиене.
Докато Хари вървеше към отсрещния диван, той погледна крадешком Пол, като очакваше някакъв знак, който би му подсказал как да се държи, но Пол слагаше лед в чашите и не вдигна очи. От нощта, когато Мадлен ги завари заедно, те се бяха любили още два пъти в квартирата на Хари в Пимлико. Чудеше се дали тя знае за това. Недоумяваше и как Пол може да живее с жена като нея, която се унижава до такава степен.
Усмихна се с неудобство и похвали снимките й в «Дейли нюз» от същия ден, където тя демонстрираше мода. Мадлен му отговори само с поглед с ъгълчето на окото си, което го изненада, тъй като Пол му беше казал, че единственото, на което тя не може да устои, са комплиментите. Изведнъж защитната му система рухна. Тя се готвеше да му нанесе някакъв удар — във въздуха витаеше опасност, която не бе усетил при влизането си. Очите му предпазливо се отместиха от Мадлен към Пол.
Когато Пол подаде на Мадлен чашата, тя погали тъмните косми на ръката му, а той се наведе и я целуна по косата. Когато отново се изправи, тя погледна Хари. До този момент Хари винаги бе успявал да контролира хомосексуалността си, да я показва по начин, който не би му навредил, но като забеляза как Пол реагира на тази жена, чувствата му пламнаха и му беше трудно да ги скрие. Разпозна симптомите на любовта. Беше ги изпитвал и по-рано, но никога за толкова кратко време и тъй дълбоко, както се случи с Пол. Дори беше мислил по въпроса дали не може да заживее открито с Пол, но, разбира се, разбра безнадеждността на положението си.
Когато Пол му поднесе чашата, пръстите им се докоснаха и Хари изтръпна, като че се допря до въглен. Не смееше да вдигне очи по-нагоре от краката, застанали пред него, чак се вдърви от силата на желанието си.
Пол се върна до камината. Изпита невероятна възбуда — толкова бе напрегнат, че в този момент не можеше нито да пие, нито да говори. Нямаше представа какво се готви да направи или да каже Мадлен, нито пък как Хари ще реагира. Единственото, в което бе сигурен, бе, че и двамата са влюбени в него.
Прехвърляйки крак върху крак, Мадлен вдигна чаша.
— За теб, Хари. Знам, че не ме очакваше тук, но това е моя къща и Пол е мой мъж.
Пол изстина, а Хари отново прокара пръсти през косата си.
— Ще направя всичко, за да го задържа — продължи тя, — а също и с каквото мога ще помогна на кариерата му, както ще разбереш. Грешката не е твоя, че си сбъркан, предполагам, че имаш чувства към него, но по отношение на Пол не си познал. Единственото, което той желае, е книгата му да бъде отпечатана и то така, както той иска, а аз му казах, че това би могло да стане, като спи с теб. Нужно ми беше дълго време, за да го убедя, но сега, след като го направи, искам да съм съвсем сигурна, че ще получи онова, което иска.
Хари бе вперил очи в пода, беше се свил вътрешно, готов на по-нататъшни възможни удари, но тя го изчака, докато той отново погледне към нея, за да продължи.
— Нещо, което може би не знаеш за Пол, е манията му да се гледа, докато се люби с някого. Виждаш ли тук видеолентите до телевизора? Повечето от тях са с нас, даже има една как се чукаме, докато се наблюдаваме на екрана.
Изненада и любопитство проблеснаха в очите на Пол. Тя лъжеше, но той все още не можеше да разбере накъде бие.
— Лентата тук — над телевизора — показа тя, — е с вас двамата. Аз имам копие, така че можеш да си вземеш тази. Ако бях на твое място, бих я взела, защото оттук нататък това ще ти остане от Пол. Освен срещите ви на професионалния фронт. Виж какво — аз ще стана известна, много известна и бих искала и с Пол да стане същото. Той има нужда от теб и затова аз ще те изнудя.
Боже господи! Пол се задави и се наложи да се извърне, преди някой от двамата да е разбрал, че се смее.
Само Мадлен забеляза дълбоката тъга в очите на Хари, докато оставяше чашата си и изтриваше лицето си с ръка. Неочаквано сърцето й се сви от жал.
Когато отново вдигна очи, той ги насочи към Пол и бавно поклати глава.
— Нямаше нужда да го правиш по този начин — изрече с едва доловим глас.
— Не на него — прекъсна го Мадлен, — на мен го дължиш. Той нямаше представа какво ще кажа тази вечер. Той не знаеше и че имам копие от лентата. Сега той присъства тук само по мое желание. Исках да види на какво съм способна заради него.
Хари отново погледна Пол, но той сви рамене и се извърна.
— Издание без никаква редакция — каза Мадлен. — Това иска Пол като начало. А след това ще намериш начин книгите му да попаднат в списъка на бестселърите. Още нещо — ако имаш нужда от пари, аз ще ти ги дам.
Спря, тъй като Хари се изправи и тръгна към Пол.
— Защо? — попита той, а очите му изучаваха красивото безизразно лице. — Ти не може да не си знаел за това…
— Остави го него — сряза го Мадлен, с бързи крачки прекоси стаята и взе касетата. — С него нямаш работа. Той иска само книгата му да бъде публикувана, казах ти го вече. Ето, вземи я. Можеш да си правиш чекии с нея, но всеки път, когато свършваш, ще си спомняш колко скъпо ти струва.
Без да обръща внимание на лентата, Хари я погледна в очите с явно отвращение.
— Ще отмина тази забележка като твърде евтина, но не и факта, че си въобразяваш, че го обичаш — това не мога да направя. Защото въобще нямаш представа какво е да обичаш някого другиго, освен себе си. Книгата на Пол ще излезе, но не заради теб или за онова, което казваш, че си готова да направиш за него, тъй като го правиш единствено за себе си. Знам, че той не споделя чувствата ми, но след време и това ще стане. Но на теб ще ти бъде много по-трудно да живееш, отколкото на мен.
— Не се шегувай, Хари.
— Ти просто си едно дете. Нищо не знаеш за живота. Искам да ти кажа, че не е лесно да бъдеш хомосексуалист, както вече и Пол започна да разбира. Аз ще му помогна.
Мадлен се засмя.
— По-добре свикни с мисълта, че той желае мен, Хари. И не си въобразявай, че отново ще спи с теб, защото ти си единственият сбъркан в тази стая.
Когато се обърна към вратата, тя пропусна да забележи погледа, който Пол хвърли на Хари. Хари разбра и безмълвно взе ключовете си. Когато излязоха навън, той постоя нерешително.
— Боли те отвътре, Мадлен, познавам това усещане. Мен също. От добро сърце ти предлагам…
— Я се разкарай! — И като захвърли видеокасетата към него, тя затръшна вратата в лицето му.
Когато се върна във всекидневната, Пол седеше на дивана с чаша в ръка, кръстосал крака и изпънал ръка върху облегалката. Мадлен застана и се втренчи в него.
Пол заговори пръв.
— Знам какво ще кажеш — искаше да разбера какво си направила за мен. Добре, разбирам. Дали си успяла, не ми е известно, но твое беше намерението да го накараш да те намрази, а мен — да продължи да обича. Прав ли съм? — Тя не отговори, затова той продължи: — Да, впечатлих се как си обмислила нещата и съм шокиран от начина, по който произнесе заплахата си. Не смятам, че ще има проблеми с Хари, както и това, че той няма да ме обвинява за случилото се. Гениална си… разбрах, няма какво да кажа. Добре, получих си го. Искаш да се закълна, че никога повече няма да имам нищо общо с него. Заклевам се.
— Сега ми кажи какъв лъжец си, гадно копеле.
— Защо трябва да го правя?
— Защото той е достоен човек, който струва повече от десетина като теб. Ти стоя тук и го остави да се свива, без да кажеш и дума. Но ти си този, който си го е наебал във всеки смисъл на думата.
Пол се усмихна.
— Значи си изгледала лентата.
— Аз съм жена, за бога. Познах по изражението на лицето му. Видът му беше като на човек, който е бил използван, с чието тяло някой се е подиграл и който е злоупотребил с него. Да, изгледах лентата и сега ще си платиш за лъжите. Няма да те напусна, защото те обичам. Но ще си платиш, Пол О'Конъл, и то как.
Доволството му беше явно. Той отпи от питието си, преди да каже:
— Чакам.
Тя излезе от стаята и бързо се изкачи по стълбите. След няколко минути Пол я чу, че слиза и влиза в банята. До ушите му достигна тракане на бурканчета. После тя се върна в стаята. Виждайки какво носи, той стана, а доволството му премина в нерешителност.
— Събличай се — заповяда тя.
Бавно, с очи, приковани към нея, той направи каквото тя искаше.
— Сега се обърни и се облегни с ръце на камината — каза тя.
Той облещи очи. Знаеше какво предстои, страхуваше се от болката, но в същото време не можеше да спре Мадлен. Когато той зае нужното положение, тя отвори буркана с вазелин. Пол почувства хладина и като затвори очи, кръвта започна да нахлува в пениса му. Чувайки тихото бръмчене на вибратора, при докосването му той се стегна, а когато вибраторът започна да навлиза в него, впи пръсти в решетката. Тя натисна с ръка и той нададе силен вой. Мадлен го направи отново и отново, като му нареди да крещи, да почувства болката и да я моли да спре. Той не направи нищо подобно и щом тя стисна с ръка члена му, семенната течност започна да извира на струи и той падна на колене. Тя го обърна с лице към себе си и се изуми от израза на очите му. Бяха кървясали и подути, пълни със сълзи, заслепени от болезнен екстаз.


Шестнайсета глава

Мариан и Бронуен седяха край масичка в откритото кафене на ъгъла на Понте Вехио, вееха си с листовете за менюто и пиеха лимонада с лед. Над тях сред готическите, ренесансови и барокови сгради небето се издигаше с най-хубавия възможен син цвят, без нито едно облаче. Двете с Бронуен бяха пристигнали във Флоренция предишния ден след една среща набързо със Стефани и Матю, чийто полет за Ню Йорк бе един час преди техния. Мисълта, че на нея се дължи сдобряването им, угнетяваше Мариан, но тя успешно го скрила, дори успя да се засмее весело, когато тогава Матю я дръпна настрани и й каза да не вярва и дума от онова, което Уди й бе разказал за него.
Чула това, Стефани засмяна бе прегърнала Мариан.
— Той е толкова суетен, че взе на сериозно как с Уди цяла вечер сте говорили за него.
— Но така беше — искрено й бе отвърнала Мариан, а очите й се смееха.
— Идеше ми да го ударя — бе казала сериозно Стефани.
— Но ти вече го направи — напомни й Матю.
В мига, когато бе прозвучало последното повикване за полета им за Ню Йорк, Бронуен се върна от телефона.
— Някои подробности в последната минута — бе казала тя на Стефани и двете бяха тръгнаха към паспортния контрол, а Мариан и Матю ги следваха.
— Много ми е интересно какво е толкова спешно — бе подхвърлил той, — но се радвам, че ще се срещна с Франк Хейстингс.
— Стефани спомена, че той искал филмът да се ускори.
— Знам. Бихме могли да го направим, ако има какво да снимаме в Италия. Така че от теб зависи, умнице. Дано успееш да изровиш нещо, но помни, не се отклонявай от отъпканата пътека.
Смайването й от думите му сигурно си бе проличало, защото той набързо я бе прегърнал, след това се бе пошегувал, че му се плаче на раздяла, а после бе откъснал Стефани от Бронуен, за да я преведе през бариерата.


Флоренция независимо от горещината и непоносимите туристи беше много по-романтична, отколкото си я бе представяла.
— Ако Серджо Рамбалди не се появи в следващите пет минути, ще отида при някой от тези художници да ме нарисува и ако от мен остане само малка локвичка, поне ти ще си спомняш как съм изглеждала — недоволно измърмори Бронуен.
— Смяташ ли, че ще дойде? — попита Мариан, докато наблюдаваше минаващите ученици.
Бронуен сви рамене.
— Точно в този момент ми е толкова горещо, че почти не ме интересува. Защо предложи да се срещнем тук? Не можеше ли поне да избере някое сенчесто място?
Мариан мръдна стола си, за да минат двама японци, а после остана с отворена уста, когато една от камерите им преобърна сламената й шапка.
— Ето, край на достойнството ми — отбеляза кисело тя, след като те се извиниха, вдигнаха шапката й, а после зяпнаха, като видяха как косата й беше прилепена към главата с малки фиби.
— Сложи я, преди някой да те е видял — засмя се Бронуен. Загледа се как потокът от туристи продължава по моста и се смръщи. — Сигурно са луди, за да дойдат по това време на годината. Гледай ги, потънали в пот и прах, а от миризмата на каналите направо ми се повдига.
— Знаеш ли дали Матю е идвал някога във Венеция? — нехайно попита Мариан.
— Нямам представа, мила, но Господ да ни е на помощ, ако трябва да снимаме по това време на годината. Можеш ли да си представиш как бедничкият Уди се опитва да спре движението? — Засмя се от абсурдността на идеята. — А като познавам Матю, той ще успее да го накара.
— Те отдавна работят заедно, нали? Уди ми разказа всичко, когато излязох с него.
— И аз така мисля. Почти съм сигурна, че са работили заедно, когато Стефани се е запознала с Матю. Какво мислиш за Уди? Нали между вас двамата не се започва някаква история?
— Не. Освен всичко друго той е женен. Но дори и да не беше, той не е мой тип.
— Не се обиждай, мила, но май си права. Освен това той обича не чак толкова умните, ако разбираш какво искам да ти кажа.
Мариан се засмя.
— За да бъдат на едно ниво ли?
Бронуен избухна в смях.
— Явно, че добре си повредила Уди и си му дала урок. Но почакай, докато започнем да снимаме, тогава ще видиш истинските акули. Според Стефанов сравнение с тях Уди е много мек. Но добре работи — нея само това я интересува, а и очевидно той се успокоява, щом веднъж започне филмът.
— Не мога да си представя Матю как снима филм.
— Сигурно е непоносим, както повечето режисьори.
— Защо?
— Заради напрежението.
— Синьора Евънс?
Двете с Бронуен вдигнаха очи, примижали зад слънчевите очила, а Мариан почти ахна, когато видя лицето на мъжа, застанал над тях.
— Ъ, синьор Рамбалди? — изрече с препъване Бронуен, също така заслепена от великолепния му вид. Успя да се изправи на крака и подаде ръка. — Много се радвам да се запознаем. Това е секретарката ми Мариан Дийкън. Надявам се нямате нищо против и тя да присъства на разговора.
— Ни най-малко.
Когато той се усмихна, Мариан усети, че пропада в дълбините на черните му очи.
— Тук е много горещо, нали? — каза той, като се обърна отново към Бронуен, чиято бледа кожа бе порозовяла от яд. — Бихте ли дошли до студиото ми, там е малко по-хладно.
Бронуен грабна чантата си.
— Прекрасна идея — отбеляза тя и извади няколко хиляди лири от портмонето си, за да плати на келнера.
— Не е далеч оттук — каза им Серджо, като хвърли поглед на Мариан, която вече изпитваше очарованието му.
— Където и да е — изрече Бронуен, — само да не е на слънце.
Той се засмя, отстъпи, за да излязат двете жени, и ги поведе през тълпите в посока на Палацо Ториджани.
След по-малко от десет минути бяха в студиото му и с широко отворени очи разглеждаха забележителните рисунки на фрагменти от картини от петнадесети век.
— Вие ли сте ги рисували? — попита Мариан, като вдигна очи от триножника, където стоеше скицата на «Милосърдие» на Андреа дел Сарто.
— Не всички — отвърна той, като отвори прозореца и бутна навън капаците. — Някои от тях са на моите ученици.
Мариан и Бронуен се спогледаха, но тъй като той се обърна, Мариан се приближи да разгледа «Мадоната» на Леонардо да Винчи.
— Тук има ли творби на Оливия? — попита Бронуен небрежно.
Той се засмя и поклати глава.
— Не. По едно време имах нейна картина тук, но я преместих.
— А?
Докато отговаряше, той седна на перваза на прозореца, после с жест им показа да се настанят на малкото мебели.
— През петте години, откакто Оливия бе тук, покрай мен минаха много студенти. Не мога да окача всичките им работи, затова на всеки няколко месеца ги променям.
— Разбира се. — Бронуен свали чантата от рамото си и се намести върху ръкохватката на огромния фотьойл, който Мариан бе избрала. Мариан възнамеряваше да седне на края му, но откри, че потъва все повече, така че сега главата й бе на едно ниво с краката на Бронуен. Никога не се бе чувствала толкова нелепо, особено след като все още бе с шапка.
— Да ви предложа нещо за пиене? — предложи Серджо. — Имам пресен сок от манго, ако го обичате.
— Звучи много добре — отговори Бронуен. Тъй като не можеше да си отмести погледа от него, тя го проследи как отива към кухнята. — Някога виждала ли си такъв великолепен мъж? — прошепна тя на Мариан и се обърна към нея удивено. — За бога, скъпа, какво правиш там долу?
— Мисля, че пружините са развалени — отговори Мариан. — Би ли ми подала ръка, докато го няма?
Опитвайки се да сподави смеха си, Бронуен хвана ръцете на Мариан и я издърпа от стола.
— Седни от другата страна — каза й тя — и отсега нататък слушай внимателно, защото наистина се чувствам ужасно, а той е единствената ни връзка тук, във Флоренция.
— Непременно — кимна Мариан, докато се мъчеше да пази равновесие на ръкохватката на фотьойла.
Щом Серджо отново влезе в стаята, той изненадано изгледа Мариан, а после изрече тъжно:
— Съжалявам, столът е счупен. Сега удобно ли ви е?
— О, да, много — увери го Мариан.
— Значи искате да ви разкажа какво знам за Оливия — започна той, като зае предишното си място на прозореца.
Мариан и Бронуен мислеха едно и също — че тъй като светлината идваше зад гърба му, бе невъзможно да се наблюдава лицето му. И на двете им хрумна, да не би да е нарочно.
— Откъде бихте искали да започна?
— Защо не оттам как я познавате като студентка? — предложи Бронуен. — Добра художничка ли беше?
— Не беше изключителна, в никакъв случаи. Макар че доколкото знам в Америка са я смятали за такава.
— Беше ли дисциплинирана?
— Понякога. Понякога мислите й… невинаги бяха съсредоточени върху онова, с което се занимаваше.
— Дали защото е взимала наркотици, или пък не е била толкова отдадена на изкуството?
— По малко и от двете, според мен. Не, вероятно поради наркотиците. Беше много тъжно — взимаше хероин, нали знаете?
Бронуен кимна.
— Бихте ли ни казали нещо за отношенията й в класа? Кои й бяха приятели, къде ходеше вечер?
— За живота в класа ще се убедите сами, когато посетите Художествената академия — отговори той. — А по отношение на приятелите — имаше ги много. Повечето бяха американци, мисля, по списъците мога да проверя кои са. Вероятно те биха могли да ви помогнат да узнаете къде са ходили вечер.
Бронуен пое въздух и продължи.
— Може ли да ни нарисувате портрет на Оливия — словесен, искам да кажа — как изглеждаше, когато беше във Флоренция, как се държеше?
— Аха — засмя се той. — Не съм много добър по описанията, но ще се опитам. Беше много… как да кажа, приличаше на статуетка. Да, точно това е думата. Висока и изправена, понякога очите й гледаха тревожно — вероятно от наркотиците. Когато идваше на себе си, както казват, тогава те нямаха много приятен израз. Имаше прекрасна руса коса и лицето й беше много красиво. Макар че понякога не изглеждаше така, но то пак се дължеше на наркотиците. Когато ги взимаше, малко след това изведнъж ставаше много жизнена и енергична. Всички студенти искаха да се сприятелят с нея. Беше малко смахната и това им харесваше.
— Смахната ли? Какво искате да кажете? — Гласът на Бронуен беше изтънял и когато Мариан се обърна, забеляза, че лицето й е придобило особен цвят.
— Смахната, каквито понякога са студентите. Рисуваше невъобразими неща — богохулни.
— Богохулни ли? В какъв смисъл?
— Не мога да ви обясня. Аз съм католик и според мен най-добре е да бъдат забравени.
— Разбирам — каза Бронуен. Неочаквано се наведе напред, хванала стомаха си с ръце. — Извинявайте — изохка тя, — може ли да използвам банята? Чувствам, че нещо ми става…
— Разбира се. — Серджо скочи, прихвана я за раменете и я поведе към съседното помещение.
— Благодаря, благодаря — чу се гласът на Бронуен, когато вратата се затваряше.
Серджо се върна обратно в студиото.
— Вероятно е от горещината — каза той на Мариан. — Трябва да проявява разум и да носи шапка като вас.
Мариан се усмихна и с неудобство огледа стаята. Не беше сигурна дали не е някакъв трик на Бронуен, но тя наистина изглеждаше особено и ако наистина не е добре, по-добре да продължи разговора сама. Попита Серджо дали няма нищо против.
— Съвсем не — отговори той, като се връщаше към прозореца.
— Относно богохулните картини — напомни му Мариан. — Защо смятате, че ги е рисувала?
— Пак поради наркотиците. — Серджо замълча. — Но така е много банално казано. Тя като че ли искаше да нарисува душата си — нещо като прогонване на духовете, разбирате ли?
Мариан кимна.
— Имах впечатлението, че нещо я тревожеше. Не мога да кажа какво, но това е моето мнение.
— Тревожела се е за нещо, което се отнася до Ню Йорк ли?
— Може би. Да, сигурно.
Мариан знаеше, че ако подозренията на Арт Дъглас се окажеха верни и Серджо Рамбалди знаеше какво е ставало в Ню Йорк, значи пристъпваше в опасна зона. Затова се усмихна глупаво и каза:
— Какво ли може да бъде? Дали не е имала приятел там и не е искала да се върне при него?
— Възможно е.
Мариан поклати глава.
— Но това не би обяснило богохулството в картините й, нали?
— Би могло, ако сърцето й е било разбито. Чувствала се е като изоставена от Господа. Много хора изпитват подобен гняв, когато любимият им ги напусне.
Очите на Мариан се разшириха от лека възбуда.
— Вероятно. Това би било интересна подробност за филма, не смятате ли?
— Сигурен съм — засмя се Серджо. — А при всичките приятели, които имаше във Флоренция, то е било реакция след някакво силно преживяване.
— Казвате, че е имала много приятели, така ли?
— О, много. Както ви казах, беше много красива и предизвикваше интерес.
— Чудя се къде ли е сега — размисли се Мариан. След като той не отговори, тя се направи, че се връща към настоящето. — Спомняте ли си някакви инциденти, които смятате, че биха били подходящи за филма?
Докато Серджо се ровеше из паметта си, на Мариан й се прииска да вижда лицето му, но слънцето заслепяваше очите й и това бе невъзможно. Но докато отговаряше, тя усети смеха в гласа му и се заслуша напрегнато, когато той й разказваше за вечерта, в която Оливия бе дошла в студиото и му казала, че не иска да се люби с него.
— А вие искали ли сте го от нея? — попита тя и веднага се изчерви, тъй като усети, че въпросът е нахален. Започна да се извинява, но Серджо я прекъсна.
— Всъщност да — призна той. — Разбирате ли, и аз бях малко влюбен в Оливия. Тя беше много привлекателна. Това може да е още една сцена за вашия филм — когато я каня да дойде при мен. Случи се в «Каза Буонароти», където правим скици по «Битката между лапитите и кентаврите». Тя наблюдаваше как ръката ми се движи по хартията, пресегна се и я стисна. Тогава ми съобщи, че е влюбена в мен. Отговорих й, че студентите често изпитват същото към преподавателя си, а тя настоя, че с нея е по-различно. Аз съм мъж, нали разбирате, невинаги е лесно да се устои на жена, особено такава като Оливия. Казах й, че искам да я любя, и после продължихме да скицираме. Два дни по-късно дойде в този апартамент и заяви, че не може да го направи. Дамата, която е като моя съпруга, беше тук, но тя е свикнала студентите да се държат така с мен. Нескромно е от моя страна, но се случва често.
— А дамата, която ви е като съпруга, тя знае ли, че сте искали това от Оливия?
— Не.
— Ако включим това във филма, не би ли било малко неудобно за вас?
— Разбира се. Но винаги можем да кажем, че е измислица, за да се обогати сюжета на филма, нали?
Мариан се засмя и кимна.
— Следващия път, когато видяхте Оливия, тя беше ли…
— Повече не я видях — прекъсна я той. — Много скоро, може би ден или два по-късно, тя изчезна.
— Разбирам — изрече замислено Мариан. — Знаете ли, че баща й е получил бележка, в която се намеква, че Оливия е жива?
— Да. Четох във вестниците.
— Подписана е с инициала А. Нали познавате някои от приятелите й? Дали името на някой от тях не започва с А?
Серджо пак се засмя.
— Труден въпрос, защото много мъже носят такива имена. Може би, след като прегледате списъците, вие самата ще можете да проверите.
Двамата се обърнаха към вратата, когато влезе Бронуен — бледа и с измъчен вид.
— Извинете ме — обърна се тя към Серджо, — вероятно е от горещината.
— Сигурен съм — усмихна се той. — Искате ли нещо?
— Не, не, сега се чувствам много по-добре. Ако искате, продължете си разговора, а аз ще се включа, когато мога.
Серджо се обърна към Мариан.
— Говорихме за приятелите на Оливия, за инициала А. Не ви ли е хрумвало, че може да бъде и име на жена?
Тъй като никога не се беше замисляла за това, Мариан се обърна към Бронуен.
— Обсъждахме този въпрос — обади се Бронуен. — Почеркът беше анализиран от специалисти и всички бяха убедени, че е на мъж.
Серджо кимна.
— Но не би трябвало да отхвърляте и възможността да е жена.
Макар Мариан все още да не виждаше лицето му, усещаше, че погледът му е насочен към Бронуен и кой знае по каква причина, имаше чувството, че той се опитва да я подведе по погрешна следа.
— Не би трябвало да отхвърляме нищо — отговори му тя, — но за бележката няма да се говори във филма. Твърде е неясна.
— Разбирам — погледна часовника си. — Скоро ще трябва да се върна в академията, освен ако имате да ме питате още нещо…
— Само за това как Оливия пристигна във Флоренция — прекъсна го Бронуен и погледна Мариан. — Да не би вече да сте говорили за това?
Мариан поклати глава.
— Сама ли пристигна? — попита Бронуен, като се обърна пак към Серджо.
— Доколкото знам.
— Щастлива ли беше тук?
— Всичко, което мога да ви кажа, е, че когато тя дойде при мен, есенният семестър вече бе започнал. Тя беше много известна в Америка и ми се стори, че не й се иска да е тук.
— Поради славата й ли?
— Бих казал.
— Тогава се чудя защо ли е дошла? — отбеляза Бронуен, поглеждайки развеселено Мариан. Изведнъж лицето й отново пребледня и тя прехапа долната си устна.
— Всичко, което знам, е, че тя се записа по-късно от останалите. Признавам, преди да дойде, не бях и чувал за нея, но много хора в Италия знаеха за славата й.
— Мислех, че Рубин Майър ви е разказал за нея — изпусна се Мариан. Веднага млъкна, тъй като не можеше да повярва, че го е казала.
Серджо се усмихна.
— Рубин Майър ли? Не го познавам. Да не би той да твърди, че ме знае?
— Не, не — увери го Мариан. — Но предполагам, че човек като него трябва да е чувал за вас. Предположих, че той може би ви е препоръчал Оливия.
Тя усилено разрови паметта си. Дали другите знаят, че Майър е предложил Оливия да замине за Флоренция? Както и да е, Серджо отрече да познава Рубин Майър. Самият Рубин Майър, когато разговаряха с него, твърдеше, че не познава Серджо. Точно така — каза, че не познава Серджо, но естествено бил чувал за него и затова предложил на Франк Хейстингс известно време Оливия да учи при него. Значи другите знаеха. Арт Дъглас обаче й беше казал, че със сигурност двамата мъже са свързани по някакъв начин по отношение на Оливия.
Даде си сметка, че трябва сериозно да внимава да не издаде както себе си, така и Арт Дъглас. Разпери ръце и се засмя.
— Май обърках нещата. Извинете ме, мислех си за нещо друго. — Изпъшка вътрешно, защото установи, че така само усложни нещата.
Но когато Серджо стана, от спокойното му изражение тя долови, че той не е разтревожен от онова, което му каза, и шумно въздъхна. Видя го как слага ръка на рамото на Бронуен и се усмихва съчувствено.
— Трябва да се върнете в хотела — каза й той с добро чувство.
— Да — смънка Бронуен, — май че сте прав. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем. Много ни помогнахте. — Погледна Мариан за потвърждение и Мариан кимна.
Докато ги изпращаше към вратата, Серджо каза:
— Разбрах, че се казвате Бронуен Евънс. — Обърна се към Мариан. — Извинявайте, но забравих вашето име.
Мариан вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше любезно и тя се изчерви.
— Мариан Дийкън.
Той кимна.
— Радвам се, че се запознахме, Мариан…


— Не мога да повярвам — изрече Бронуен, когато излязоха на улицата. — При такъв мъж аз да ходя да повръщам в банята му. Но наистина се чувствам ужасно, скъпа.
— Ти и изглеждаш ужасно — съобщи й Мариан. — Трябва да се измъкнем от навалицата колкото се може по-бързо.
Напредваха бавно, а Бронуен вече бе замаяна.
— Довечера ще трябва сама да напишеш всичко, Мариан, имаш ли нещо против? — Изхълца от нов пристъп на болка. — Какво беше това за Рубин Майър?
— А, нищо — каза Мариан, като хвана ръката на Бронуен и така повървяха известно време. — Нещо се обърках, това е всичко.
— Мисля, че се влюбих в този човек — оплака се Бронуен. — Какво смяташ, че си мисли за мен?
— Зависи колко си измърсила банята му.
— Не ме разсмивай — изохка Бронуен.
От прозореца на студиото си Серджо ги наблюдава, докато се изгубиха зад ъгъла. Тогава отиде в спалнята и взе телефона.
Не чака дълго, докато го свържат, и един напевен глас се обади:
— Галерия «Майър».
— Свържете ме с Рубин Майър — каза той.
— Съжалявам, но в момента не е тук. Да му оставя ли някакво съобщение?
Серджо размисли за миг, а после изрече:
— Предайте му да се свърже с Бърлогата. — И затвори.


Кабинетът на Франк Хейстингс се намираше в центъра на Манхатън. Компанията му заемаше от петдесет и пети до петдесет и девети етаж. Бяха се преместили на този адрес три години по-рано от ъгъла на Уол стрийт и Бродуей — финансовият район на Ню Йорк беше разширил границите си.
Франк стоеше до големия прозорец и гледаше към непрекъснатия поток от превозни средства, който преминаваше по мостовете Бруклин и Манхатън. Беше висок мъж, добре сложен, с леко посивяла коса, която сребрееше на слънчевата светлина. Под тъмните гъсти вежди, кафявите му очи обикновено гледаха едновременно проницателно и шеговито, но в този момент погледът му бе навъсен. Прокара пръст по царствения си нос, а широката му уста бе стисната, докато размишляваше. След като проследи полета на хеликоптер, който се издигна над централното летище за хеликоптери и изчезна зад небостъргачите на Бруклин, той пое дълбоко дъх, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се извърна от прозореца.
Край малката махагонова маса за конференции, която бе продължение на бюрото му, бяха седнали Стефани, Матю, Дебора Формън и съпругата му Грейс Хейстингс. Огледа всички един по един и пак се отправи към бюрото си.
— Ясни са ми трудностите, които ви пречат да започнете веднага филма — каза той, сложил едрите си ръце на облегалката на стола. — Разбирам всичко, което споменахте за времето, светлината, късите дни и какво ще означава това като разходи — погледът му се върна към Матю, — но сега Бронуен и Мариан са в Италия и няма да им е нужно много време да решат какво ще се снима там, защото Оливия е била там не повече от месец. А аз държа да започнете филма.
Стефани стрелна с очи Матю, когато той се обади:
— За Италия сигурно сте прав. Нямам никакви възражения да снимаме в късна есен, исках само да ви уведомя какво влече това след себе си — не само като разходи, но и като атмосферни условия. — Сви рамене. — Обаче пак стигаме до същото. Лошото време струва пари.
Франк кимна.
— Това означава и че Дебора ще пише края на сценария, докато снимаме началото в Манхатън — продължи Матю.
— За мен няма значение — изчурулика Дебора, а Матю се опита да не се дразни от мазния й тон. Дебора бе известна донякъде като журналистка, която се занимава с разследвания, но нищо, което бе направила досега — нито книгата й, нито сценарият дотук, му бяха харесали. Пишеше бавно, повтаряше се и тук-там включваше направо цитати от вестниците от онова време. Предполагаше, че навремето е имала по-силно перо, но сега не бе нищо повече от дърта досадница, която Франк Хейстингс бе избрал, защото повяхващата й слава я правеше отстъпчива. Беше едра жена, към шейсетгодишна, макар че дебелият слой пудра на бузите й, очертаните й с дебел черен молив очи и червило с цвят на мандарина й придаваха вид на отвратителна трийсетгодишна брантия от шейсетте години.
— Бих искал да поговорите с адвокатите ми за филма, Стефани — каза Франк. — Ти и Дебора. Не бихме желали никакви злепоставящи съдебни дела или нещо подобно, което би довело до неприятности. Знам, че взехте под внимание молбата ми да не се ровите твърде надълбоко и го оценявам, както и това, че не ме карате да ви давам обяснения. Помолил съм адвокатите да дойдат в три и половина, така че защо дотогава да не си починем. Матю, съпругата ми иска да разговаря с вас насаме, ако нямате нищо против.
— Ни най-малко — отговори Матю, като не успя да скрие изненадата си.
— Само една минута, моля — каза твърдо Дебора. Гледаше към Франк. — Рубин Майър.
Франк въздъхна.
— Да, разбира се. — Сви устни, а Дебора Формън скръсти ръце и се облегна на стола си с надменно изражение.
Франк се обърна към Стефани.
— Разбрах, че Мариан пише някои от сцените и се справя отлично. Готова ли е изцяло със сцените с Майър?
— Почти — отвърна Стефани.
Той погледна Грейс.
— Сигурно, и аз мислех така.
— Защо? Има ли нещо лошо в тях? — попита смутена Стефани.
— Не, не, много са добри. Той е такъв нервен, както го е описала и както подсказва самият сценарий. Снабдява с наркотици студентите по рисуване в града още от средата на седемдесетте години. Което ми напомня — каза и си отбеляза в бележника пред себе си, — че трябва да обмислим и нещо друго с адвокатите. Забелязвам, че Мариан вече е променила името на Майър, но ще трябва още нещо. Ще поработим върху това. Не, всъщност главното е финалната сцена между Оливия и Майър в Ню Йорк. Човек остава с чувството, че той я насочва да отиде в Италия. Бих искал това да се промени.
На върха на езика на Стефани беше да го попита защо, но разбра, че Франк ще й отговори уклончиво.
— Дебора вече е приготвила друга сцена на нейно място — продължи той, — която ще ви покаже. В нея няма нищо зловещо и бих искал така да остане.
Стефани кимна.
— Добре.
Франк се усмихна.
— Има ли още нещо, преди да приключим?
— Нощните клубове — обади се Матю. — Когато се върнем в Лондон, ще назначим специален човек, който ще определя местата за снимки, но имам чувството, че той много трудно ще получи разрешение от някой клуб, ако го представим, че там се внасят наркотици. Бихте ли могли да ни помогнете?
— Разбира се. Секретарката ми ще го уреди. Предполагам, че с Бенингтън няма проблеми.
Матю поклати глава.
— Според Бронуен не е така.
— Добре. Набелязал съм няколко художествени галерии в центъра, от които бихте могли да изберете някоя, докато сте тук.
Матю се усмихна. На всички в стаята стана ясно, че двамата мъже се харесваха и се възхищаваха един от друг.
— Може да ни заведете — изрече Матю, имитирайки нюйоркския акцент на Франк.
Франк се развесели и каза:
— Надявам се, че ще ги харесаш, Матю.
— Вече всички се нуждаем от добър сценарий за Италия.
На Матю му се стори странно, че именно Дебора повтаряше нещо, което беше очевидно, особено като го каза така, че да прозвучи като че е задължение на някой друг.
— Жалко, че Мариан не дойде с вас — отбеляза Франк, като затвори писалката си и я пъхна във вътрешния си джоб. — Двамата с Грейс бихме искали да се запознаем с нея. Явно е много умно момиче, като се съди по последните й идеи.
— Вярно е — отговори Матю и се зачуди дали нарочно насочи укора си към Дебора.
— Нали всички ще дойдете довечера у нас? — попита Франк и се изправи. — Шофьорът ми ще дойде да ви вземе от хотела около седем. Добре ли е?
Всички станаха. Като улови погледа на Стефани, Грейс се усмихна.
— Когато се отнася до такива земни неща като храната, един мъж винаги ще пренебрегне онова, което смята, че не е важно — каза тя. — Някой да е вегетарианец?
Стефани се засмя.
— Няма вегетарианци.
— Освен мен — обади се Дебора.
— А аз бях останал с убеждението, че е канибал — прошепна Матю на ухото на Стефани. По усмивката, която пробягна по лицето на Грейс, бе явно, че тя също бе чула.
— Ще се видим довечера, Матю — каза Франк, като придружи Стефани и Дебора до вратата.
— Очаквам да се видим — отговори Матю.
Той все още се усмихваше, когато се обърна към Грейс, а тя му направи жест отново да седне. Беше жена, чиито маниери излъчваха спокойствие и ведрост. Когато на Матю му я представиха за пръв път, той почти не успя да скрие изненадата си. Макар че косата й — носеше я на нисък кок на тила — посивяваше и бръчици се бяха появили в ъгълчетата на сините й очи, изящното й лице представляваше точно копие на това на Оливия, по-възрастно, разбира се, но му липсваше неприятното изражение на дъщерята. Наблюдава я през последните два часа как разумно и неуловимо поддържаше положението си като съпруга на Франк и по интуиция разбра, че макар да не беше вероятно успехите на Франк да се дължат на нея, съвсем сигурно бе, че тя му даваше сила. Не поради това, че е комбинативна и хитра — тя едва ли знаеше какво точно става в компанията на Хейстингс, а защото искрено обичаше съпруга си и той — нея.
Грейс го изчака да седне, после скръсти ръце върху масата пред себе си и когато заговори, сините й очи го изгледаха внимателно.
— Бих искала да поговорим, Матю, и да ви запитам дали някога сте чували за един човек на име Арт Дъглас?
Матю се намръщи, като напрегна паметта си.
— Не смятам. Кой е той?
— Репортер е тук, в Ню Йорк. Беше репортер, за да бъда по-точна.
— Трябва ли да го познавам?
— Не, но след като сега разбирам, че не сте чували за него, това прави разговора ни още по-необходим.
Озадачен, Матю я изчака да продължи.
— Арт Дъглас знае какво се случи с Оливия, преди тя да изчезне. — Грейс замълча и сведе очи към ръцете си.
— Чували сте за главния редактор, който загина при автомобилна злополука, нали?
— Да.
— Арт Дъглас смята, че нарочно е бил прегазен. — Грейс вдигна глава и го погледна право в очите. — Според него някои хора тук, в Ню Йорк, са го убили.
Макар че не наблегна върху нищо от това, което каза, не промени тона, нито изражението си, изведнъж атмосферата в стаята стана неловка. Матю издържа на погледа й и тъй като тя не продължи, той се осмели да запита:
— Това има ли нещо общо с Оливия?
Грейс кимна.
— Еди Калиновски — главният редактор, знаеше някои неща за хората, с които бе свързана Оливия. Разказал ги е на Арт и затова Арт смята, че животът му е в опасност. След катастрофата той се покри, както казват. Франк редовно контактува с него, но, уважава желанието на Арт да не се явява пред хората — все пак ако Арт е прав за катастрофата, той има основание да смята, че животът му е застрашен.
Изразът на лицето й беше съвсем сериозен и Матю усети студени тръпки по гърба си.
— Има ли причина да знам тези неща?
Тя кимна.
— Би трябвало, защото Мариан ги знае.
Матю не би придобил по-смаян вид, ако тя го беше халосала по главата.
— Мариан знае — повтори той. — Откъде?
— Арт Дъглас й е разказал.
— Какво? Кога?
Прокара пръсти през косата си, а после внезапно скочи на крака и започна да се разхожда из стаята.
— Ако почакате, ще ви поясня. Що се отнася до Арт, той и Франк имат различни позиции относно онова, което се е случило с Оливия. Според Арт Оливия е в Италия и между Рубин Майър и Серджо Рамбалди съществува конспирация да я държат там. — Пак спря. — Всъщност Франк също мисли така и по тази причина не иска точно тази сцена във филма, защото ако Рубин Майър знае къде е Оливия, той е последният, когото Франк би искал да тревожи сега. Причината, поради която Франк не е доверил подозренията си на Арт, е, понеже се страхува, че Арт би направил нещо необмислено по отношение на Майър.
— А защо Дъглас е казал на Мариан? Господи, защо точно Мариан? Та тя е почти дете.
— Разказал й е, защото тя се е срещнала с Джоди Розенбърг — една стара приятелка на Оливия, а Джоди и Арт са на едно мнение — че Франк трябва да бъде убеден филмът да насочи обвинението си към Майър. Мариан е проявила по-голям интерес от другите към разследването, Джоди и Арт решили, че тъкмо на нея могат да се доверят с надеждата, че заедно с нея ще убедят Франк.
— Откъде знаете всичко това?
— След като е разказал всичко това на Мариан, Арт изпитал угризения на съвестта и споделил с Франк какво е направил, за да бъде защитена Мариан. — Произнесе последните думи особено решително. — Ако Мариан се изпусне пред когото не трябва, тогава… е, кой знае какво би могло да й се случи.
— Боже мой — изстена Матю. — А тя защо не е казала на никого?
— И Джоди, и Арт са я заклели да мълчи. Единственият човек, с когото може да говори, е Франк. Опасно е да се знаят тези неща.
— А Джоди? След като знае, защо не се крие?
— Наела е бодигардове да я пазят денонощно. Арт няма толкова пари.
Матю седна и отпусна глава върху ръцете си.
— Нито пък Мариан.
— Ето, затова ви го казах.
Той кимна.
— По дяволите! — измърмори Матю, като си спомни сцената, която имаха с Мариан след срещата й с Джоди. Погледна Грейс. — Знаете ли, направила го е заради мен. — Тъй като Грейс се озадачи, той махна с ръка. — Втълпила си е, че според мен за нищо не я бива, затова е отишла да се види с Джоди с надеждата, че ще стигне до дъното на нещата и ще ме накара да променя мнението си за нея.
— Разбирам. — Грейс се усмихна, убедена, че схваща нещата много повече от него. — Е, сега остава да ви кажа какво е правила Оливия. Естествено, не е задължително да знаете…
— Не, трябва — прекъсна я Матю. — Мариан не може сама да носи този товар на плещите си.
— Добре, но в такъв случай вие ще сте в положение…
— Не се безпокойте за това.
— Съгласна съм, но след като ви кажа, нека то да не отива по-далеч от тази стая. Ясно е, че това не може да влезе във филма, затова не бихме искали да излагаме още някого на опасност.
— Разбира се.
— Не знам дали Мариан е в опасност, но въпреки това не бива да рискуваме.
Той кимна. Докато говореше, изразът на лицето й се промени. Матю слушаше с все по-голям ужас и отвращение разказа й, но лицето й изглеждаше толкова измъчено, че той я помоли да спре. Тя поклати глава и продължи, изля цялата ужасна истина — как са били използвани децата в Клуба на педофилите и каква е била ролята на дъщеря й във всичко това. Като че ли преживяваше някакво ритуално прогонване на духовете. Матю си представи собствените си деца на тази възраст и стисна зъби от погнуса и закана не само към мъжете, които са извършвали изнасилванията, но и към Оливия Хейстингс. Знаеше, че и стогодишен да стане, никога не би разбрал защо момиче с родители като Франк и Грейс, момиче, в чиито крака е бил целият свят, е имало нужда да взима наркотици и защо се е оставило да го карат да извършва такива жестокости.
Когато свърши, лицето на Грейс беше пепеляво, а очите й бяха пълни със сълзи.
— Франк прави всичко възможно да помага на семействата, чиито деца са умрели, анонимно, разбира се. Създал е благотворителен фонд за изнасилени деца, за да е сигурен, че някой помага на осакатените жертви. Мисля, че той никога няма да си прости. Смята, че ако не беше замразил парите на Оливия в банката, тя никога нямаше да стигне дотам. Но идеята да го направим беше моя, така че ако някой е виновен, това съм аз.
Матю изпита такова съчувствие, че много трудно преглътна буцата в гърлото си. Какво е направила тази жена, за да заслужи подобни мъки?
— Греховете на децата — прошепна той, а разбиращата усмивка на Грейс беше толкова скръбна, че направо разкъса сърцето му.
— Сега се тревожим за Мариан — продължи тя — и затова Франк ме помоли да ви кажа.
— Да, разбира се.
— Какво ще направите?
— Още не знам, но едно е сигурно — тя няма да може да дойде с нас, когато снимаме в Ню Йорк. Как обаче ще обясня всичко това на Стефани?
— Смятам, че бихте могли да я вземете — посъветва го Грейс. — Ще се намира в по-голяма безопасност, когато е с вас, отколкото сама в Лондон. Освен това хората на Франк ще я държат под око. Същото се отнася и за Италия. Дръжте я край вас, за да сте сигурни, че през цялото време около нея има хора. Може и да преувеличаваме, но не бива да я излагаме на риск. Никой, освен Франк, Арт Дъглас, Джоди и нас двамата не знае, че тя има някаква представа какво е ставало. Какво има? Казах ли нещо…
Матю клатеше глава, а в погледа му се четеше предчувствие.
— Сега тя е в Италия — обясни. — Вчера са се видели с Рамбалди, а не беше в стаята си, когато снощи Стефани й се обади. Ако е изпуснала нещо пред него… — Скочи на крака. — Може ли да използвам телефона?
— Разбира се. — Грейс също стана. — Вземете онзи сивия, той е с директна линия.
Матю грабна слушалката, после си спомни, че няма номера на пансиона, където бяха отседнали Бронуен и Мариан, и рязко затвори слушалката.
— Трябва да взема номера от Стефани.
Грейс веднага грабна друг апарат и натисна едно копче.
— Франк с адвокатите ли е още, Лидия? — попита и щом получи отговора, прекъсна. — Стефани си е тръгнала преди десет минути, върнала се е в хотела.
Матю погледна часовника си.
— Още не е пристигнала. По-добре да скоча в едно такси и да се върна. Мариан може да е оставила съобщение.
— Разбира се. Ще се обадя на рецепцията и ще им кажа да ви извикат такси. То ще пристигне, докато слезете.
След като съобщи посоката на шофьора, Матю се облегна на седалката. Опитваше се да мисли спокойно. Движението около тях се сгъстяваше и напредваха много трудно.
— Мариан, Мариан — прошепна той, взирайки се, без да вижда напечените от слънцето улици. — Защо го направи?
Той знаеше отговора. Затвори очи с ужасното предчувствие, което изпълни цялото му същество.


След срещата им със Серджо Рамбалди преди два дни Мариан успя да завлече Бронуен до пансиона близо до площад «Пити», където бяха отседнали, и я сложи да легне. След това качи пишещата си машина в градината на покрива, за да работи на свеж въздух и се настани на сянка, хвърляна от покритата с розови цветове пергола. Първия час прекара, като наблюдаваше пейзажа от флорентински покриви и гущерчетата, които влизаха и излизаха от изкорубените плочи от сиенска пръст, погледът й се плъзгаше от красивото кубе на катедралата «Брунелески» до високите и тесни кули на Барджело и кметството, и зад тях — към дремещите планини в далечината. През цялото време размишляваше как точно щеше да пресъздаде на хартия следобедните открития, но дълго време не можа да сглоби и едно изречение.
Мозъкът й бе блокирал не от онова, което беше казал Серджо Рамбалди — то много ясно се бе запечатало в съзнанието й. Проблемът беше в самия Серджо Рамбалди. Как да опише мъж, притежаващ подобен магнетизъм и присъствие? Думите й убягваха, но ако не го направеше както трябва, тогава как пък Матю ще подбере артист за ролята, който поне малко да наподобява на него? Съществува ли такъв мъж? Дълбоко се съмняваше, че на света би се намерил човек като Серджо Рамбалди. Тъкмо тогава кой знае защо Пол изникна в съзнанието й. Да, в някои отношения двамата си приличаха.
Приятен ветрец подухна в градината, тя се обърна към пишещата машина и щом започна, думите като че ли сами се изливаха изпод пръстите й. Минаваше среднощ, когато събра всичко и слезе в стаята си. Отби се при Бронуен да я види как е, преди да опита да измоли някой сандвич от кухнята, ако там все още имаше някой.
— Говори ли със Стефани? — попита Бронуен, когато видя сламената шапка на Мариан да се подава иззад вратата.
— Не — отвърна Мариан и влезе в осветената от луната стая. — Бях на покрива. Как се чувстваш?
— Да ти кажа право, скъпа, не бих имала нищо против да умра в този миг. Ти добре ли си?
— Да. Слушай, защо да не повикаме доктор?
— Не, не. Няма да ми помогне, и по-рано ми се е случвало. Но има нещо друго, което можеш да направиш.
— Какво? — попита Мариан, навеждайки се над леглото.
— Първо, затвори прозореца, не мога да понасям шума. Какво правят там посред нощ. Като че ли сме на «Пикадили Съркъс» в пиков час. Ако утре не съм по-добре, ще те помоля да се поразходиш из Флоренция и да направиш снимки за Матю. О, да, и онези списъци, за които Серджо спомена, може би ще можеш… — Гласът й заглъхна и от израза на лицето й Мариан прецени, че усилието бе прекалено голямо за нея.
— Имам по-добра идея — прекъсна я Мариан, като тръгна към прозореца. — Сега поспи, а ако сутринта си по-добре, ще отидем до планината и ще продължим разследването си там. Там ще е по-хладно и много по-тихо, а щом като се съвземеш, винаги можем да се върнем във Флоренция.
— Нали и друг път съм ти казвала, че имаш блестящи идеи? — прошепна Бронуен. — Планински въздух — звучи като рая на земята.


На следващата сутрин Мариан поръча такси да дойде да ги вземе и да ги закара до Паезето ди Питоре, отстоящо на около осемдесет километра. Тъй като в Ню Йорк бе среднощ, а те не знаеха дали ще намерят къде да преспят в Питоре, Мариан не се обади на Стефани.
Носеха се по главната магистрала към Лука. Бронуен седеше, свита в ъгъла на задната седалка, трепереше, потеше се и проклинаше внезапната промяна на времето. Събудиха се под сиво намръщено небе, от което се чуха гръмотевици.
— Каква е тая страна? — мърмореше Бронуен. — Съсипва, прави ме на нищо. Искам да се върна вкъщи.
Като знаеше, че не го желае от сърце, Мариан се усмихна и се обърна да погледне местата, покрай които минаваха. Опитваше се да си представи как ли изглеждат вълнистите хълмове, маслинените горички и лозята в слънчев ден.
Непрекъснатото трополене на дъжда и монотонният ритъм на мотора на колата най-накрая ги приспаха и когато Мариан се пробуди, приближаваха град Лука. Тъй като времето можеше да се задържи хладно и щяха да им трябват по-топли дрехи, Мариан нареди на шофьора да влязат в града, за да си купят гумени ботуши и чадъри. Щом колата спря на площад «Наполеоне», Бронуен се размърда. Мариан набързо й разказа какво има намерение да направи и Бронуен някак си събра сили, за да се пошегува с непоколебимия й разум.
— В Питоре ли отивате? — попита шофьорът, когато излязоха от Лука на автострадата.
— Si — отговори Мариан, като използва всичките си познания по италиански.
Шофьорът кимна, след няколко минути рязко отби от пътя и с голям шум и рев на спирачките и педала за газта, те се понесоха по стръмен и опасно тесен път по на нагорнището. На Мариан й се искаше той да намали скоростта, тъй като дъждът се лееше като из ведро, почти нищо не се виждаше. Струваше й се, че взимат много бързо острите завои и нищо не би могло да спре колата да не се хлъзне и да не пропадне в лозята под склона.
— За Питоре, si? — отново попита шофьорът.
— Si — потвърди Мариан.
— Познавате ли Питоре?
— Не. — Мариан погледна Бронуен, но тя спеше.
— Ще останете ли там вечерта?
— Ако стигнем дотам — зяпна Мариан, тъй като той вдигна ръцете си от волана и направи типично италиански жест. — Знаете ли дали там има хотел? — Говореше точно и ясно, за да може той да я разбира.
— Si, si. Има piccolo albergo — над кафенето.
— Добре, това поне е успокоение — каза Мариан, като възприе, че albergo означава странноприемница.
— Вие не искате да останете в albergo, нали? — обади се той след няколко минути.
Като разбра, че това е въпрос, Мариан отговори:
— Искаме да останем, ако се намери стая.
— Не. Вие не останете в albergo. Спите в Камайоре — махна с ръка той, — в градчето ей там.
— Защо? — попита озадачена Мариан.
— Защото в Питоре не е добре нощем.
— Моля?
— Нощем има, как го казвате — писъци. Чува се, че пищи.
— Кой?
— Момичето.
— Кое момиче?
— Американката. Посред нощ пищи.
Мариан зяпна с отворена уста, като гледаше шофьора в огледалото за обратно виждане.
— Искате да кажете, че е там, в Питоре?
— Si. Там е. Нощем писъците й се чуват.
— Ако тя е там, ако хората я чуват, защо никой не й помогне?
Той отговори на италиански, а после добави на английски:
— Може би мъртва.
— Но нали казахте, че я чуват да пищи…
— Това е духът й.
— Боже мой — измърмори Мариан и усети ледени тръпки по гърба си. После се сети, че италианците обичат да драматизират нещата и вероятно поради предразсъдъците и голямото въображение на туристите, посещавали селото след изчезването на Оливия, това е измислена история.
— Искате ли да ви закарам до Камайоре? — предложи шофьорът.
— Не, не. В Паезето ди Питоре, моля — каза му Мариан.
Успя да сподави вика си, когато колата опасно отби настрани, за да направи път на мотоциклетист, който се движеше в обратна посока. В този миг Бронуен се събуди и Мариан й разказа току-що чутото от шофьора.
— Виж какво, скъпа, вярвам, че си го измислят — каза Бронуен и погледна мрачно навън, — защото това място изглежда достатъчно призрачно и без среднощни писъци. Погледни само облаците, които се стелят от планината. Дали там, сред дърветата, не е Питоре?
— Si, Питоре — потвърди шофьорът.
— Слава богу, защото ако не стигна скоро до тоалетна, ще се случи нещо ужасно.
След няколко минути влязоха в селото. Беше по-голямо, отколкото си го бе представяла Мариан, но въпреки всичко се виждаха не повече от трийсетина къщи, пръснати по склона — повечето от тях сред дърветата от двете страни на тясната главна улица. Тя се намръщи — тук имаше нещо странно. И тогава осъзна какво е — не се виждаше и жива душа. Докато колата минаваше по калдъръмения път, тя се загледа в затворените капаци на прозорците с чувството, че цялото тукашно население ги наблюдава през пролуките им. Бързо се стегна и щом колата спря пред пустото кафене, отвори вратата и излезе.
— Ще изтичам да видя дали има стаи — каза на Бронуен. — Чакайте ме тук. Няма да се бавя.
Изтича към кафенето, като разтвори новия си чадър, но вратата се оказа заключена. Обърна се към колата, разперила ръце, и забеляза, че Бронуен й сочи другата страна на кафенето. Притича иззад ъгъла, където имаше голяма тераса с изглед към планината, там намери друга врата, която за щастие бе отворена.
В дъното на оскъдно мебелираното заведение, до голямо каменно огнище седеше възрастна жена. В скута си държеше броеница, а черен вълнен шал покриваше раменете й. Като чу, че вратата се отваря, тя вдигна очи и виждайки Мариан, набръчканото й смугло лице се разтегна в усмивка.
— Buon giorno, signora — изрече с дрезгав глас тя, изправяйки се трудно на крака. — Desidera bere qualche cosa?
Мариан се разсмя, разпери ръце и поклати глава.
— Страхувам се, че не говоря италиански — обясни тя.
Жената се втренчи в нея.
— Американка ли сте?
Мариан за малко да отстъпи, като усети злобния й тон.
— Не, не, англичанка — каза й Мариан.
— A, si, англичанка. — Възрастната жена се отпусна и отново рече с усмивка: — Искате ли кафе?
— Всъщност исках да ви попитам дали нямате свободни стаи. В хотела — albergo.
— Si, имам стаи. Колко?
— Две. Две стаи.
Жената кимна.
— Колко ще останете?
Мариан сви рамене.
— Може би четири дни.
— Четири дни, добре. Името ми е синьора Джакоми. Ще извикам съпруга си — да помогне с багажа.
Мариан й благодари и отново се върна при колата.
— Уредено е — каза на Бронуен и отвори портмонето си, за да плати на шофьора.
Синьора Джакоми хвърли поглед на Бронуен и я преведе през кафенето, нагоре по стълбите, до таванска стая с външни греди в задната част на къщата. Миришеше на препарат срещу молци. Иначе всичко бе безукорно чисто, върху малката масичка до леглото имаше дори кана с диви цветя.
— Болна сте, нали? Ще се погрижа за вас, но първо си починете — каза жената на Бронуен, а после се обърна към Мариан. — Вашата стая е от другата страна.
Заведе Мариан до другата врата, където стаята беше огледално копие на тази на Бронуен.
— Благодаря — каза Мариан с усмивка. Инстинктивно усети симпатия към жената.
— Елате да обядвате със семейството ми в един часа, si? Имаме шкембе — тук се смята за много хубаво ядене, но не и във вашата страна, нали?
Мариан се засмя.
— Вярно е. Но аз никога не съм яла такова нещо. Ще сляза. Обаче не съм сигурна за Бронуен.
— За приятелката ви ще приготвя нещо специално, от него ще й стане по-добре. Ще й дам и крем да успокои кожата й.
Усмихна се щастливо и излезе от стаята.
Мариан се отпусна на леглото и се заслуша в шума на дъжда отвън. Изглежда бе излязъл и вятър. Трябва да бе задрямала, защото следващото, което чу, беше почукване на вратата. Синьора Джакоми я викаше, тъй като обядът бил готов.
Щом слезе, тя с изненада видя Бронуен. Беше се свила, завита с одеяло до огъня, който явно скоро бе запален, и пиеше горещ бульон от купичка.
— Как се чувстваш? — попита Мариан.
— По-добре, отколкото във Флоренция. Трябва да опиташ това, Мариан. Не знам какво е, но е много вкусно.
— То е само за болната — уведоми ги синьора Джакоми, която влезе в стаята с поднос горещо шкембе. — Ето за вас — каза на Мариан и сложи подноса върху масата. В същия миг влезе и съпругът й, следван от млад мъж със слабо смръщено лице, облечен с одърпани дрехи, който сякаш току-що се връщаше от лозето. Заедно с тях беше и една доста хубава жена. Синьора Джакоми ги представи като сина си и снаха си, които живеели в селото.
Обядът мина приятно, шкембето бе вкусно. Мариан го каза на синьората и си беше вярно. От мястото си в ъгъла Бронуен се включи в разговора за голямо облекчение на Мариан, тъй като италианският на Бронуен беше добър, а освен възрастната жена никой от семейство Джакоми не знаеше английски. Странно, че нито тя, нито Бронуен споменаваха Оливия, макар че не се бяха уговаряли, но си каза, че темата е деликатна и не бива да се разисква веднага след пристигането им.
След като свърши обядът, Бронуен се върна в стаята си, а Мариан тръгна да търси телефон, но единственото, което успя да намери, бе автомат, в чиято кабинка се влизаше от кафенето. Въздъхна уморено — телефонният автомат като че ли не бе използван от края на войната. Синьора Джакоми забеляза гримасата й и се засмя.
— Искате да телефонирате ли? — попита тя.
Тъй като знаеше, че иска невъзможното, Мариан се извини.
— Налага се да се обадя до Америка — обясни тя и веднага й се прииска да не беше го казвала, защото синьората изведнъж настръхна.
— В Америка ли? Нали казахте, че сте англичанки?
— Да, вярно е — увери я Мариан, но… — Замисли се какво да обясни, тъй като всичко й изглеждаше крайно усложнено. Най-накрая каза, че сестра й е в Америка по работа и тя й обещала да й се обади.
Явно доволна от обяснението, синьора Джакоми възвърна веселото си настроение и извика с пръст Мариан да я последва. Въведе я в уютна всекидневна в дъното на кафенето. Мариан разбра, че това беше част от жилището на семейството.
— От стаята си ли искате да се обадите? — предложи възрастната жена.
— Да, ако е възможно — отвърна нерешително Мариан и тогава удивена видя как синьората изключи от контакта модерен телефонен апарат, качи го на горния етаж и го включи в друг контакт под прозореца.
Мариан се засмя на собствената си глупост. Селото можеше да е старо, съдържателите — възрастни, но все пак живееха в края на осемдесетте години, заедно с останалия свят, така че защо да нямат модерна техника. Само дето тази техника изглеждаше не на място тук.
След като синьората излезе, тя седна под прозореца със сплетени под себе си крака и вдигна слушалката. Стефани и Матю сигурно току-що стават, така че би могла да ги хване сега. След като набра номера, нарисува кръгче по изпотеното стъкло и втренчи поглед в планините, като и за миг не разчиташе, че ще се свърже. Почти нищо не се виждаше — тежки облаци кръжаха над селото толкова ниско, сякаш се опираха на гъстата зеленина, обграждаща стръмните склонове на долината. Селото беше като че ли още по-високо, отколкото тя си представяше, с което се обясняваше внезапното спадане на температурата. И тогава за нейна изненада се чу глас, който съобщи името хотел «Дорсет». Впечатлена и развеселена, Мариан даде номера на стаята на Стефани, но много дълго звъня, докато накрая телефонистът се обади и я попита дали не иска да остави съобщение. Мариан прочете номера от автомата, после продиктува Паезето ди Питоре и затвори. Питаше се дали те щяха да се свържат тъй лесно със селото, както тя успя да ги набере. «Това няма значение, каза си тя, винаги мога да им позвъня по-късно.» Сърдито преглътна сълзите, които бликнаха в очите й.
Облегна глава на твърдата каменна стена и затвори очи.
— Исках само да чуя гласа ти — прошепна тя на глас.
— Чий глас, скъпа?
Мариан скочи, апаратът падна от скута й и издрънча.
— На никого — отговори веднага тя, наведе се и вдигна телефона. — Аз само… само…
Не успя да измисли какво да каже и разбра, че всеки момент можеше да се разплаче.
— Нищо, разбирам — Бронуен се усмихна. — Както съм ти казвала и преди, нужно е много време, за да заздравее разбито сърце. А когато човек е на такова място, прищява му се да чуе гласа на някого, когото обича, нали?
— Да — съгласи се Мариан и се засмя. Очевидно Бронуен мислеше, че говорят за Пол. — Защо си станала?
— Дойдох да проверя дали си успяла да влезеш във връзка със Стефани и Матю.
— Не, но се опитвам.
— Браво. — Седна върху леглото на Мариан и се облегна на таблата. — Спомена ли пред семейство Джакоми нещо за Оливия?
Мариан поклати глава.
— Не. Честно да ти кажа, струва ми се, че не бива.
— И аз имам същото усещане.
— Преди малко направих грешка, като споменах Америка. Старицата ме изгледа като че ли видя самия дявол.
— Сериозно? Предполагам, че им е омръзнало хората да идват и да разпитват за Оливия.
Двете се замислиха известно време, а после Бронуен каза:
— Какво ще правиш до довечера?
Мариан се извърна и пак погледна през прозореца.
— При такова време няма какво много да се прави. Всичко от вчера съм написала, бих могла да го прегледам, но още не съм дочела последната книга на Дороти Дънет «Сага за Лимонд», така че мога да легна и да я свърша.
— Щастливка — завидя й Бронуен и се изправи. — Франсис Крофърд е страхотен литературен образ. Само почакай, докато стигнеш до края. — Тя въздъхна с възхита. — Може и аз да я прочета отново тези дни.
Засмяна, Мариан й каза:
— В известен смисъл ми напомня на Матю.
— Наистина? — възкликна Бронуен, като се обърна изненадана. — Имаш предвид, че е труден човек ли?
— Мисля, че да.
— Е, ако Матю Корнуол прилича поне малко на Франсис Крофърд, само мога да ти кажа, че нашата Стефани е щастлива жена. — Като се засмя тихо, тя взе купчина листа от шкафа до вратата. — Това ли е вчерашното?
— Да.
— Може ли да ги прочета?
— Разбира се — отвърна Мариан изненадана, но и доволна, че я попита. Това беше най-приятното от работата й със Стефани и Бронуен — нито една от двете не се отнасяше с нея като към секретарка. Нещо повече — третираха я като равна, и двете я насърчаваха да взима участие във филма, изслушваха идеите й одобрително, което я караше да работи с още по-голямо усърдие. Затова в самотните вечери в Челси, тя прекарваше времето, като гледаше филми по видеото, за да има представа как са направени. Изгледа всичко, което Матю бе снимал, и то толкова пъти, че вече различаваше стила му и разбираше защо има успехи.
Минаваше среднощ, когато изведнъж скочи от леглото си. Кожата й бе покрита с пот, а сърцето й биеше лудо. Не виждаше нищо, около нея беше пълна тъмнина. Изплашена, тя запали лампата. Но светлината, която изпълни стаята, не успя да я успокои. Писъците. Чу ги как пронизително се носят като ехо по склоновете на планината. Вкаменена, тя се заслуша във вятъра отвън, дъждът биеше в прозореца. Напрегна слух… и ето че паникьосан вик, смразяващ кръвта, който като че извираше от самата планина, отново раздра нощта, разцепи небето и се уви около къщата като развят камшик.
Скочи от леглото и изтича на площадката. Навсякъде бе тъмно и тихо. Погледна към вратата на Бронуен и като забеляза, че е открехната, я бутна. Леглото беше празно.
— Не — изхълца тя и в този миг разбра какво точно представлява ужасът.
Като чу гласове отдолу, тя се заслуша, опитвайки се да разбере какво говорят, но успя да чуе само, че единият глас беше на синьор Джакоми. Някаква врата се отвори и тя инстинктивно отстъпи в тъмнината. Тогава обаче чу гласа на Бронуен:
— Grazie, grazie. — И Бронуен тръгна към стълбата.
— Бронуен! — извика.
— Мариан? — Мариан вдигна очи нагоре. — Защо си станала, скъпа? Почти два часът е. — Когато се приближи по стъпалата, лицето й се сви тревожно. — Какво има? Имаш вид като че ли си видяла призрак.
— Нещо такова — задъхано отговори Мариан. — Поне го чух.
— Какво? — Синьор Джакоми изгледа Мариан с широко отворени от любопитство очи, избърбори нещо на италиански и мина тичешком останалите стъпала до площадката.
— Ела в моята стая — каза Бронуен и като хвана Мариан за ръка, заведе я в стаята и я сложи да легне. — Ето, пийни от това. Не знам какво е, но мистър Джакоми се кълне, че щяло да ми помогне.
— Не, не — изрече Мариан, като го отблъсна. — Боже, Бронуен, беше ужасно.
— Кое?
— Писъкът. Чух го преди малко. Ти не чу ли нещо?
— Не, нищо, освен вятъра.
— Не може да не си го чула, беше ужасен.
— Не, съжалявам, скъпа, но… — Засмя се. — Тоя проклет шофьор на таксито, той ти втълпи тези призраци. Имала си кошмар, това е всичко. Честна дума, да знаеш как ме изплаши. Помислих, че тук наистина има духове.
— Вярно е — настоя Мариан. — Или е така, или Оливия наистина е там някъде и крещи.
— Не, не — успокои я Бронуен. — Било е кошмар. В нощ като тази — нищо чудно. И аз имах нещо подобно, затова слязох долу. Ето, пийни.
Този път Мариан пое чашата и като отпи от топлия бульон с подправки, почувства, че започва да се отпуска.
— Кошмар — захили се глуповато. — Но, Бронуен, звучеше като истински.
— Обикновено така става — каза й Бронуен, като пое чашата. — Може да не изглежда много праведно и Бог знае какво ще си помислят Джакоми, но искаш ли да останеш да спиш при мен до сутринта?
— Нямам нищо против — призна Мариан.
— Нито пък аз, така че, хайде, влизай — и дръпна завивките, за да влезе Мариан.
На другата сутрин Мариан се почувства изключително глупаво, когато се събуди в леглото на Бронуен. Спомни си как бе дошла и на ум прокле шофьора на таксито.
— Синьор Джакоми предложи да ме закара сутринта до Камайоре — съобщи й Бронуен на закуска. — Ще видя дали не мога да наема кола оттам. Тук е доста изолирано, затова смятам, че ни трябва. Освен това смятам, че е по-добре да започнем да търсим някое село, в което да снимаме. Не вярвам, че тук ще ни позволят. Ти как мислиш?
Мариан поклати глава.
— И на всичкото отгоре, точно сега трябва да намеря аптека, а в селото очевидно няма. Чудя се как ли живеят. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Ще дойда — отговори Мариан. — Навън продължава да вали. Аз мога да карам кола, макар че не съм го правила отдавна, но тук няма голямо движение. Тук общото правило е да сложиш крак на газта и да се правиш, че си единственият на пътя. Дотолкова и аз мога да се справя.
Бронуен се засмя.
— Законът по италианските пътища е истинска мистерия, пред която нашият бледнее. Но от малко дъжд няма да ми стане нищо, така че ще отида сама, скъпа, а освен това ще мога да поразпитам там, знаеш за кого.
— Добре — съгласи се Мариан, като си сипа още горещ шоколад, който синьора Джакоми току-що беше донесла. — Смятам да се поразходя из селото да видим дали въобще ще открия нещо.
— Точно така. А ако чуеш някой да крещи, това ще бъда аз, когато се катурнем от пътя.


Два часа по-късно Мариан се връщаше по главната улица на Паезето ди Питоре. По гумените й ботуши имаше кал и трева от планинската пътека, по която се разхожда, а тънкото й яке бе закопчано догоре, за да не се намокри. Дъждът току-що бе спрял, но по облаците си личеше, че ще е за кратко.
Все още нямаше никакви признаци на живот из селото. Предната вечер никой не бе дошъл в кафенето и освен семейство Джакоми не зърнаха никого. Селото сякаш бе изоставено. Тъкмо тогава една врата се отвори малко по-напред и един едър мъж излезе и се качи в очукан стар фиат. Мариан се притисна към високия дувар, за да може той да мине, но мъжът даже не я погледна. Мариан сви рамене.
Отново започна леко да ръми, но тя продължи да върви, докато стигна до завоя. По този път пак се стигаше до кафенето, но по него се вървеше по-близо до планината, заобикаляше се, после следваше тераса и няколко опасни стъпала. Мина по тях, като тайничко хвърляше поглед към прозорците на къщите. Тъкмо й хрумна идеята да почука на някоя порта, когато изведнъж се подхлъзна и се тръсна върху назъбения камък. За щастие успя да се хване за дървеното перило, което бе отстрани на стръмната пътека, и така се задържа да не падне пак. Беше се ожулила и натъртила, затова спря за малко, за да си отдъхне. Като седна, за да масажира навехнатия си глезен, забеляза, че облаците пак са надвиснали заплашително. Слаб тътен прозвуча в призрачната тишина над селото.
— Къде са хората? — изрече на глас с надеждата, че така ще наруши неестествената тишина. Но единственият отговор бе вятърът, който стенеше из дърветата.
— Не ми харесва тук — промърмори тя на себе си. — Дали снощи е било кошмар, или не, но тук ме побиват тръпки.
Изведнъж цялото й тяло се напрегна и Мариан усети, че кръвта се смръзва в жилите й. Недалеч от нея нещо се раздвижи сред храсталаците. Тя се закова на място и сърцето й пак се разтуптя, когато отново го чу. Обърна се бавно и щеше да изкрещи, когато една кокошка изскочи и изкудкудяка, разперила криле. Мариан си отдъхна. Успя да се изправи и закуцука надолу по стълбите.
Едри капки дъжд започнаха да капят върху брезентовия навес на кафенето. Масите изглеждаха така, като че току-що от тях са станали, но Мариан знаеше, че никой не е идвал. Стигна до вратата, но когато натисна дръжката, установи, че е заключена. Готвеше се да почука, когато отвътре чу сърдити гласове. Позна гласовете на сина на синьора Джакоми и снаха й.
Говореха на италиански и не можеше да разбере какво казват, но въпреки всичко се почувства неудобно — все едно че подслушваше. Тъкмо се готвеше да се обърне, когато чу някой да изрича високо името на Оливия. Застана нащрек и някакво шесто чувство й подсказа, че спорът се водеше не само за Оливия, но и за нея и Бронуен. Макар и да разбираше, че е безполезно, тя притисна ухо до процепа на вратата, но минаха няколко минути, през които не казаха нещо, което тя да разбере. Изведнъж усети, че някой стои зад нея. Всички мускули на тялото й се изпънаха и ледени тръпки я полазиха. Чуваше тихото дишане само на около трийсетина сантиметра разстояние. Започна бавно да се обръща, но преди да успее да извика, една ръка затвори устата й. Скочи назад, като удари главата си в стената. Погледна лицето, наведено над нея, и очите й се облещиха от ужас, а краката й се разтрепериха.
— Съжалявам — каза Серджо. — Нямах намерение да ви изплаша.
— Да, да, разбирам — смотолеви Мариан.
Седнаха вътре в кафенето. Синьора Джакоми им поднесе вино и шунка. Държеше се така, сякаш някакво божество бе слязло на земята. Серджо й се усмихна, каза нещо на италиански и тя излезе с поклон от стаята, изричайки:
— Si, signore, si, si.
Серджо се обърна към Мариан и попита:
— Сега добре ли сте?
— Да, благодаря. Само ме стреснахте.
Той се засмя.
Неохотно Мариан също се усмихна и като го изгледа с любопитство, вдигна чашата си.
— Ако няма да прозвучи нахално, какво правите тук?
— Дойдох да ви видя — отговори той. — Днес имам малко часове в академията, затова се обадих в хотела ви, за да проверя дали бихте искали да погледнете списъците. Тогава открих, че сте дошли в Питоре. Помислих си, че бих могъл да ви помогна, и затова дойдох.
Лъжеше. Не знаеше откъде й хрумна това. Излъга и когато каза, че не познава добре селото — сеньора Джакоми знаеше много добре кой е той.
— Да помогнете? — попита Мариан. — Искате да ни разкажете още нещо ли?
— Не бих могъл да измисля нещо определено, но ако желаете да ми разкажете какво сте открили досега, това би ми подсказало нещо.
— Всъщност откакто сме в Италия, вие сте първият човек, който ни е говорил за Оливия. След няколко дни се връщаме във Флоренция и се надявам да разговаряме с повече хора, но тъй като сте единственият ни източник досега…
— Разбирам. — Той кимна замислено и си взе от салама. — А в Ню Йорк? — попита той. — Завършихте ли разследването си там?
— Почти — отговори тя и инстинктивно се стегна.
Тогава в стаята влезе синьор Джакоми, но тъй като беше зад нея, тя се изненада, когато Серджо погледна покрай нея и бързо заговори на италиански.
— Perche non mi ha fatto sapere che aveva degli ospiti.*
[* Защо не ми казахте, че имате гости. (ит.). — Б.пр.]
— Ho provato, signore, ma lei non ha mai risposto al telefono.*
[* Опитах, господине, но вие не отговорихте на телефона. (ит.). — Б.пр.]
— Gli altri ci sono?*
[* Другите дойдоха ли? (ит.). — Б.пр.]
— Si, signore, sono gia nella bottega.*
[* Да, господине, вече са в Бърлогата. (ит.). — Б.пр.]
Мариан погледна през рамо синьор Джакоми и се зачуди какво ли му каза Серджо току-що, че той изведнъж така настръхна.
— Казах на синьор Джакоми, че съжалявам заради вас, тъй като времето не е хубаво — обясни Серджо.
— Разбирам — усмихна се Мариан, обърна се към възрастния мъж, но него вече го нямаше.
— Говорехте за Ню Йорк — напомни й Серджо и особените му очи като че потънаха в нейните. Мариан отмести поглед към виното си. — Вероятно сценарият е написан вече за тази част от филма? — подсказа й той.
— Да. Чакаме последно одобрение от мистър Хейстингс.
— Много добре. Значи скоро ще започнете да правите филма.
— Може би. Не съм съвсем сигурна.
— Има ли нещо? Да не би да не се чувствате добре?
— Не, не — увери го Мариан. — Мисля, че още съм разстроена от онова, което се случи навън.
— Аха. Извинявам се отново.
Почти не можеше да издържи на подтика да го погледне, но знаеше, че трябва да отбягва очите му. В тях имаше нещо особено, хипнотично и тя се страхуваше, че няма да може да се владее какво казва. В този момент за голямо нейно облекчение вратата се отвори и влезе Бронуен.
— А, синьора Евънс — възкликна Серджо и усмихнат, се изправи.
— Синьор Рамбалди? — Учудването й беше толкова явно, че Мариан се разсмя.
— По-добре ли сте вече? — попита я той. — Елате, седнете и пийнете вино с нас.
Когато Бронуен се отпусна върху стола, който той й подаде, тя стрелна с поглед Мариан, но тъй като Серджо стоеше между тях, Мариан не можа да й каже нищо.
Чула, че вратата се отваря, синьора Джакоми влезе в кафенето и донесе още една чаша за Бронуен от полицата зад тезгяха. Докато отново излезе, Бронуен възвърна самообладанието си.
— Мисля, че открих едно село оттатък хълма. По-късно ще отидем дотам — каза на Мариан.
Бронуен се обърна към Серджо, веселото и изражение изведнъж премина в силен копнеж и тя неудържимо започна да флиртува.
След като реши, че би било учтиво да ги остави, Мариан се извини с думите, че иска да позвъни на майка си. Синьора Джакоми й донесе телефона, който тя взе в стаята си.
— Мамо, аз съм, Мариан — каза тя, когато от другата страна на линията чу гласа на майка си.
— Мариан! — извика Силия, явно изненадана. — Мислех, че си в Италия.
— Да, в Италия.
— Гласът ти звучи все едно си в другата стая. Как си, мила?
— Добре съм, мамо. Времето не е много хубаво, но ние си вършим работата. Обаждам се да те питам свърза ли се с Мадлен. Писа ли й?
— Да, писах й на онзи адрес, който ми даде — на агентката, нали?
— Правилно. Тя отговори ли ти?
— Не.
На Мариан й се прииска да е до нея и да може да я прегърне.
— Нищо, мамо. Сигурно ще ти пише. Може да е някъде в чужбина и още да не го е получила.
— Да, вероятно си права.
Последва мълчание и Мариан попита:
— Добре ли си, мамо? Нещо да ти има?
— Да, всъщност има. Онзи ден дойде мисис Купър и донесе онова пикантно списание. Вътре има снимки на Мадлен, Мариан, просто не бих искала да ги виждаш.
— Съжалявам, мамо. Мисис Купър не е трябвало да ти го показва.
— Не я виня. Все пак Мадлен е оставена на моя отговорност и сега аз не знам какво прави тя. Непрекъснато се явява по телевизията с гримове и дрехи. Изглежда толкова красива, че се гордея с нея. Но като видях тези снимки…
— Мамо, плачеш ли?
— Не, не. — Но Мариан знаеше, че плаче, и неочаквано и нейните очи се напълниха със сълзи.
— Слушай, ще остана в Италия още една седмица, но ще дойда да те видя веднага щом се върна. В момента има ли нещо, с което да се разсееш?
— Разбира се. Довечера отивам на ресторант с мистър Бучър — нали го знаеш, дето идва за тотото. Продължавам да го пускам, Мариан. Един ден може да те направя богата.
Мариан се засмя, но поради буцата на гърлото си звукът заприлича повече на ридание.
— Да не би да се е завързала някоя романтична история?
— Не — извика Силия. — Само каза, че е малко самотен, след като жена му умря, и дали би ми било приятно да изпием по нещо тази вечер. И аз се съгласих.
— Защо не! — заяви Мариан. — Само да не се напиеш.
Силия се разсмя.
— Да се напия! Някой да те чуе, Мариан. Някога да си ме виждала пияна?
— Винаги има първи път. Както и да е, да свършваме. Мамо, ако нещо се случи, обади ми се. Ще ти дам номера тук, а щом се върна във Флоренция, пак ще ти се обадя.
— Добре. Имам с какво да го запиша. Готова съм.
Мариан й продиктува номера, а после каза:
— Дочуване и не се тревожи много за Мадлен. Сигурна съм, че е добре.
— Да, предполагам. Довиждане, скъпа моя, забавлявай се и добре се обличай.
— Непременно — отвърна Мариан и прекъсна веднага, за да не разбере майка й, че плаче. — Мамо — изхълца тя и тръгна към леглото, — защо обичта ми към теб ме кара да плача?
Засмя се на себе си, взе кърпичка от кутията до леглото, седна и издуха носа