Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Саймън Бекет
Огнената диря

 

1
 
При определена температура всичко в природата изгаря. Дърво, плат.
Хора.
При сто градуса човешката плът се възпламенява. Кожата почернява и се цепи. Подкожната тлъстина се втечнява като масло в горещ тиган. Тя е като гориво за тялото и с нейна помощ то започва да гори. Първи са краката и ръцете, те подпалват голямата маса на торса. Сухожилията и мускулите се свиват и това кара горящите крайници да мърдат в гнусна пародия на живот. Следват вътрешните органи. Обвити в слуз, те често остават дори и след като пламъците погълнат останалата мека плът.
Но костите са съвсем друга работа. Костта упорито устоява и на най-силния огън. Дори и когато въглеродът в нея изгори, оставяйки я безжизнена като пемза, тя запазва формата си. Но тогава е просто илюзорен обект, призрак на предишната си същност, който може лесно да се разпадне: последен бастион на живота, превърнат в прах. С малки вариации този процес следва неотклонно един и същи модел.
Но невинаги.
 

Някой бута с крак прогнилата врата на старата къща. Ръждясалите панти надават вик на протест и тя се отваря. Дневната светлина се втурва в стаята, но една сянка застава на прага и препречва пътя й. Мъжът се привежда напред, за да огледа по-добре тънещата в мрак стая. Старото куче с него се двоуми, сетивата му вече са му подсказали какво има вътре. Мъжът също спира, не бърза да прекрачи прага. Кучето пристъпва навътре, но той го спира с една дума:
— Тук.
Кучето послушно се връща, големите му кафяви очи гледат напрегнато мъжа. Идващата от къщата миризма и неспокойствието на господаря му го изнервят.
— Стой на място.
В големите очи на животното пробягва тревога, когато мъжът пристъпва в изоставената къща. Миризмата на гнило ги обгръща. Не успява обаче да прикрие другата миризма. Мъжът прекосява стаята бавно, почти с нежелание, и стига до една ниска затворена врата на срещуположната стена. Протяга ръка към дръжката, но отново спира. Кучето зад него надава нисък вой, но мъжът не му обръща внимание. Натиска дръжката и отваря съвсем бавно, сякаш се страхува от това, което може да открие там.
В първия момент не вижда нищо. Стаята е тъмна, слаба светлина идва от малко прозорче с пукнато стъкло, покрито с дебел слой прах. Светлината едва се процежда през стъклото и известно време стаята продължава да крие своите тайни. После очите на мъжа привикват и отделните подробности изплуват от мрака една по една.
Той се оглежда и вижда нещо на пода.
Поема рязко въздух, сякаш ударен в корема, и неволно отстъпва назад.
— Боже мой!
Произнася го едва, но в тихата стая думите отекват неестествено високо. Лицето на мъжа пребледнява. Той се оглежда изплашен, че може да има и още някой. Но е сам.
Тръгва назад с гръб към вратата, сякаш не може да откъсне очи от онова нещо на земята. Обръща се чак когато вратата изскърцва и се затваря отново, закривайки гледката към другата стая.
Той излиза от къщата, олюлявайки се. Старото куче го посреща с подскоци, но той го подминава, бърка в палтото си и вади пакет цигари. Ръцете му треперят и след три опита успява да запали. Поема дълбоко дима, изпълва с него дробовете си и гледа как тлеещият връх на бялата пепел напредва бързо към филтъра. Докато стигне до него и угасне, мъжът е спрял да трепери.
Хвърля фаса в тревата, стъпва върху него, после се навежда и го вдига. Прибира го в джоба на палтото, поема дълбоко въздух и отива да се обади по телефона.
 

Вече напусках Глазгоу, когато ми се обадиха. Беше гадна февруарска утрин, небето беше мрачно, сиво, а студеният вятър гонеше ситния дъждец из него. По Източния бряг вилнееха бури и въпреки че още не бяха стигнали до вътрешността на страната, вероятността за това беше голяма.
Молех се най-лошото да се забави достатъчно, за да се приземя успешно. Връщах се в Лондон, след като прекарах тук една седмица първо да възстановя, а после да изследвам един труп, открит в плитък гроб някъде из пустошта близо до Грампиан. Работата беше неблагодарна. Зимното слънце и постоянният скреж бяха превърнали хълмовете наоколо в желязо, а студът спираше дъха не по-малко от красотата им. Осакатеното тяло беше на млада жена, все още неидентифицирана. За последните няколко месеца това беше втората жертва, за която ме викаха в Грампиан. Засега го пазеха в тайна от пресата, но никой от разследващия екип не се съмняваше, че убиецът и на двете жертви е един. И щеше да убие отново, ако не го хванеха, но поне за момента вероятността това да се случи беше равна на нула. Най-лошото беше, че осакатяванията не бяха постмортем, бях сигурен в това, въпреки че степента на разлагане беше голяма и не можех да го твърдя с пълна сигурност.
Така че пътуването бе наистина мъчително и нямах търпение да се прибера. От година и половина живеех в Лондон и работех в Катедрата по съдебна медицина към Юридическия университет. Бях сключил срочен договор, който ми даваше достъп до лабораторията, докато намеря нещо постоянно, но през последните седмици работех предимно навън и рядко се задържах в кабинета си. Бях обещал на приятелката ми Джени след приключването на случая да намеря начин да прекараме заедно известно време. Не беше за пръв път да обещавам такива неща, но този път бях твърдо решен да спазя обещанието си. Помислих си, че е тя, когато телефонът иззвъня. Сигурно искаше да се убеди, че съм поел към дома. Но изписаният на дисплея телефон беше непознат. Отговорих, а гласът отсреща ми се стори рязък и груб.
— Доктор Хънтър, извинете за безпокойството. Казвам се Греъм Уолъс, старши инспектор в централното управление на полицията в Инвърнес. Може ли да ви отнема няколко минутки?
Тонът беше на човек, свикнал да не се съобразява с никого. Имаше силен акцент, напомнящ повече за Глазгоу, отколкото за меките гласни на Инвърнес.
— Да, но само няколко. Бързам за аерогарата. Гоня полет.
— Знам. Току-що говорих с главен инспектор Алън Кемпбъл от полицията в Грампиан и той ми каза, че сте приключили тук. Радвам се, че успях да ви хвана на наша почва.
Кемпбъл беше главният инспектор, с когото работех по възстановяването на телата. Симпатичен човек и добър полицай, той просто живееше с работата си и аз оценявах това.
Хвърлих поглед към шофьора на таксито, за да видя дали подслушва, и казах:
— С какво мога да ви помогна?
— Искам една услуга от вас. — Той вадеше с мъка думите от устата си, сякаш струваха повече, отколкото можеше да плати за тях. — Чухте ли за железопътната катастрофа тази сутрин?
Бях чул нещо. Преди да напусна хотела, гледах новините и разбрах, че експресът, който обикаля из Западния бряг, е дерайлирал, след като се блъснал в оставен на линията микробус. От показаното по телевизията нещата изглеждаха зле, вагоните на влака бяха излезли от релсите и бяха обърнати. Никой още не се наемаше да гадае колко са убитите.
— Събрахме всички полицейски части, с които разполагаме, но в момента тук е пълна лудница — продължи Уолъс. — Има вероятност катастрофата да е умишлено предизвикана, затова третираме района като местопрестъпление. Търсим помощ от други участъци, но в момента просто се разкъсваме.
Можех да позная какво ще последва. Според казаното по новините някои от вагоните бяха изгорели, което превръщаше идентификацията на жертвите в първостепенна задача и едновременно с това — в кошмар за медиците. Но преди този кошмар да започне, телата трябваше да се съберат и възстановят, а от видяното можех да заключа, че тази гадна работа все още предстои.
— Не съм убеден, че ще мога да ви помогна в момента — отвърнах аз.
— Не ви се обаждам за катастрофата — каза нетърпеливо той. — При нас пристигна сигнал за смърт, причинена от пожар из Западните острови. По-точно на един малък остров на име Руна, някъде из Външните Хебриди.
Не го бях чувал, но това не беше учудващо. Всичко, което знаех за Външните Хебриди, беше, че са едни от най-далечните земи в Обединеното кралство, на километри от северозападния бряг на Шотландия.
— Подозрения за престъпление?
— Не изглежда така. Може да е самоубийство, но най-вероятно ще се окаже някой пияница или скитник, запалил си огън и заспал. Един човек извел кучето си на разходка, натъкнал се на трупа в някакъв изоставен крофт и ни се обади. Той е пенсиониран детектив, сега живее близо до онова място. Работил съм с него. _Беше_ добър човек.
Зачудих се дали това «беше» имаше някакво значение.
— Какво друго ви каза той?
Настъпи кратка пауза, преди да ми отговори:
— Каза само, че е силно обгорен. Но не бих искал да отклонявам хора от голямата катастрофа, освен ако не се наложи. Двама от местните ще тръгнат след малко от Сторноуей с ферибота. Бих искал да отидете с тях и да хвърлите един поглед. Да разберете дали е инцидент, или се налага да изпратя криминалисти. Трябва ми експертно мнение, преди да натисна паникбутона, а Алън Кемпбъл ме увери, че сте дяволски добър в работата си.
Опитът за ласкателство прозвуча нелепо предвид безцеремонния му тон. Освен това забелязах колебанието му, когато попитах за тялото, и се запитах дали не премълчава нещо. Но ако смяташе, че има нещо подозрително, щеше веднага да изпрати екип, въпреки катастрофата.
Таксито вече наближаваше летището. Имах пълното основание да откажа. Току-що бях привършил работа по важно разследване, а това звучеше досадно тривиално, от онези ежедневни трагедии, които никога не намират място по страниците на вестниците. Освен това можех ли да кажа на Джени, че въпреки всички обещания нямаше да се прибера днес? Предвид честите ми отсъствия напоследък знаех, че този път няма да ми се размине лесно.
Уолъс бе усетил нежеланието ми.
— Ще ви отнеме само два дни заедно с пътя. Работата е там, че… има нещо странно в цялата работа.
— Доколкото разбрах, нямахте подозрения за престъпление — намръщих се аз.
— Така е. Поне нищо от чутото не ме навежда на подобна мисъл. Вижте, не мога да ви кажа нищо повече, но именно затова исках да го види специалист като вас.
Мразя да ме манипулират. Но не мога да отрека, че възбуди любопитството ми.
— Не бих ви молил, ако не сме толкова притеснени в момента — натисна още малко той.
През мокрия от дъжда прозорец се мярна знак. За летището.
— Ще ви се обадя след малко — казах. — Дайте ми пет минути.
Това явно не му хареса, но нямаше как да възрази. Затворих, прехапах устни, после навъртях номера, който знаех наизуст.
До мен долетя гласът на Джени. Усмихнах се веднага, въпреки че не бързах да стигна до разговора, който се налагаше да проведа.
— Дейвид! Тъкмо пътувам към работата. Ти къде си?
— На път за летището.
Чух смеха й.
— Най-после! Реших, че се обаждаш да ми съобщиш, че няма да се прибереш днес.
Коремът ме заболя.
— Всъщност точно за това ти се обаждам. Току-що ме помолиха да се заема с друг случай.
— Ох!
— Само за ден-два. Някъде из Външните Хебриди. В момента няма кой друг да го поеме.
Въздържах се да обяснявам за железопътната катастрофа, знаех, че ще прозвучи като извинение.
Настъпи мълчание. Когато заговори, смехът бе изчезнал от гласа й и аз съжалих.
— И ти какво им отговори?
— Че ще им се обадя. Исках първо да говоря с теб.
— Защо? И двамата знаем, че вече си го решил.
Не исках разговорът да прерасне в кавга. Хвърлих бърз поглед към шофьора на таксито и заговорих:
— Виж, Джени…
— Искаш да кажеш, че не си?
Аз замълчах.
— Така си и мислех.
— Джени… — започнах отново.
— Трябва да вървя. Ще закъснея за работа.
Чу се изщракване и тя затвори. Въздъхнах дълбоко. Не си представях така тази сутрин. «Обади й се пак и й кажи, че ще откажеш.» Пръстите ми увиснаха над телефона.
— Не се ядосвай, приятел. Мойта жена също не спира да мрънка — каза през рамо шофьорът. — Ще й мине.
Оставих го без коментар. В далечината един самолет се надигна от пистата и излетя. Набрах съответния номер. Отговориха ми още при първото позвъняване.
— Как да стигна дотам? — попитах Уолъс.
 

2
 
Прекарвам по-голямата част от работния си ден с мъртви хора. Понякога хората са мъртви отдавна. Аз съм съдебен антрополог. Повечето хора не желаят да се сблъскват с тази професия нито като поле за дейност, нито в живота си. Не и докато не им се наложи. За известно време и аз бях като тях. Когато жена ми и дъщеря ми загинаха в автомобилна катастрофа, работата ми напомняше ежедневно за загубата и това се оказа твърде болезнено за мен. Станах семеен лекар и започнах да се грижа за живите.
Но нещата така се завъртяха, че бях принуден да се върна отново към предишната си работа. Призвание, както биха го нарекли някои. Това, което правя, е нещо средно между патологията и археологията. Дори когато човек спре да съществува като биологична единица, а живата плът се превръща в гниеща маса и кокали, по тях все още могат да се намерят сведения за мъртвия. Костите продължават да ни говорят, стига да знаем как да си преведем казаното от тях. Ето това правя аз.
Убеждавам мъртвите да си разкажат историите.
Уолъс очевидно беше сигурен, че няма да го подведа, защото вече бе запазил място за полета до Луис, най-големия остров от Външните Хебриди. Заради лошото време полетът ми се забави почти с час. Седнах в чакалнята, опитвах се да не гледам към таблото — лампичката показа, че самолетът за Лондон, където трябваше да се намирам сега, започна да мига — означаваше, че заминава. После до нея излезе надпис «заминал» и накрая информацията изчезна.
Полетът ми беше отвратителен, но с едно-единствено положително качество — беше кратък. Когато се качих в таксито от летището до ферибота за Сторноуей, малко и мрачно рибарско градче, половината ден вече си беше отишъл.
На пристанището, където ме остави таксито, беше мъгливо и студено, из въздуха се носеше обичайната пристанищна смрад на машинно масло и риба. Очаквах да се кача на един от големите фериботи, които изстрелваха бели облаци към дъждовното небе, но корубата, пред която се намерих, приличаше повече на рибарска лодка. Никога не би могло да ми хрумне, че ще дръзне да качи пътници на борда си. Само присъствието на един рейндж роувър на палубата му със знака на полицията показваше, че съм на правилното място.
Една подвижна рампа се поклащаше върху вълните и водеше към ферибота. Пред нея стоеше униформен полицай с напъхани дълбоко в джобовете ръце. По бузите и носа му се виждаха съцветия от спукани капиляри. Подпухналите му очи наблюдаваха изпитателно над прошарените мустаци как съм се прегънал под тежестта на чантата и пътния куфар.
— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм сержант Фрейзър — информира ме набързо той. Не благоволи да ми каже първото си име и ръцете му останаха в джобовете. Говореше със силен, почти носов акцент, много различен от онзи, който говореха шотландците от вътрешността на страната и който познавах добре. — Чакахме ви.
Той тръгна по рампата, без да предложи помощ за тежкия ми багаж. Нарамих чантата, вдигнах тежкия алуминиев куфар и запреплитах крака след него. Рампата беше мокра и хлъзгава. Усещах как се люлее под краката ми с ритъма на вълните и се опитвах да наглася стъпките си спрямо движението й, за да запазя равновесие. В същия момент чух стъпки. Един млад униформен полицай спря пред мен и ми се усмихна.
— Дайте, аз ще го взема — предложи той и пое куфара от ръката ми.
Изобщо не протестирах. Той отиде до роувъра и сложи куфара отзад.
— Какво носите в него? Труп ли? — попита шеговито той.
Сложих чантата до алуминиевия куфар и отговорих:
— Не, само тежи като труп. Благодаря.
— Няма защо. — Сигурно беше някъде около двайсетте. Имаше ведро и добродушно лице. Униформата му стоеше като нова дори и в дъжда. — Аз съм полицай Маккини, но може да ме наричате Дънкан.
— Приятно ми е, Дейвид Хънтър.
Той стисна ръката ми с ентусиазъм, сякаш да компенсира липсата на такъв у Фрейзър.
— Значи сте от криминалните?
— Страхувам се, че да…
— Страхотно! Не, не че е страхотно, но… нали разбирате? Хайде, елате да се скрием от дъжда.
Помещението за пасажерите беше една остъклена кабина точно под тази на капитана. Отвън Фрейзър разговаряше разгорещено с някакъв мъж с изгоряла от слънцето кожа и дълга черна брада. Зад него едно високо момче в тийнейджърска възраст, с надупчено от акнето лице, наблюдаваше с неприкрита омраза Фрейзър, който размахваше пръст пред очите на мъжа.
— … чаках толкова време, а ти ми казваш, че не можеш да тръгнеш?
Брадатият мъж погледна припряно назад.
— Имам още една пътничка. Няма да тръгнем без нея.
Червеното лице на Фрейзър почервеня още повече.
— Това не ти е круиз за удоволствие. И по разписание си закъснял, така че вдигай веднага рампата!
Очите на другия блеснаха като на диво животно над тъмната брада.
— Това е моята лодка и тук аз определям графиците. Ако искаш да я вдигнеш, трябва сам да го направиш.
Фрейзър пое дъх, готов да се хвърли с нови сили в словесната битка, когато рампата се разклати. Една дребна млада жена бързаше по нея, превивайки се под тежката си чанта. Дебелата вълнена шапка беше смъкната до ушите й. Наред с пясъчнорусата коса и острата брадичка тя й придаваше вид на задморска красавица.
— Добър ден, джентълмени — каза задъхано тя. — Някой ще ми помогне ли?
Дънкан веднага се спусна, но брадатият се оказа по-бърз. Докато поемаше без никакво усилие чантата, той се усмихна на новопристигналата пътничка и белите му зъби блеснаха между черните косми на брадата му.
— Крайно време беше, Маги. Вече мислехме да тръгнем без теб.
— Да го беше направил, баба щеше да те убие — отвърна тя, застана с ръце на кръста и изчака, докато успокои дишането си. — Здрасти, Кевин, как си? Баща ти продължава ли да те юрка?
Хлапето се изчерви и сведе поглед:
— Да.
— Така си и мислех. Вече си на деветнайсет, настоявай да ти увеличи заплатата.
Тя видя полицейската кола и очите й светнаха любопитно.
— Какво става? Да не съм пропуснала нещо?
Брадатият кимна презрително към нас.
— Питай тях. Не искат да ни кажат нищо.
Широката усмивка на момичето се стопи, когато видя Фрейзър. Успя бързо да измъдри друга, не толкова широка, но леко предизвикателна:
— Здравейте, сержант Фрейзър. Каква изненада! Какво ви води в Руна?
— Полицейски работи — отвърна кратко Фрейзър и се обърна на другата страна. Която и да беше младата жена, той явно не се радваше на появата й.
Закъснелият пътник беше вече на борда и капитанът и синът му се разбързаха. Двигателят забоботи, рампата беше вдигната и платформата завибрира, докато вдигаха котвата и навиваха веригата на колелото. Девойката хвърли последен любопитен поглед към нас и влезе в кабината на капитана.
Лодката избълва кълбо от бял дим, затресе се и напусна пристанището със скърцане.
 

Морето беше бурно и вместо за два часа, преодоляхме разстоянието за три. Щом напуснахме сигурността на пристанището, Атлантикът веднага се зае да защити репутацията си на непредсказуем и коварен океан. Превърна се в разлюляна от яростни вълни сива поляна. Вълните подхвърляха малкия ферибот като детска играчка. Той се мяташе в пенливия водовъртеж с носа напред, после се накланяше силно назад и след миг всичко започваше отначало.
Единственият заслон беше в претъпканото отделение за пасажери, където дизеловите изпарения и задушаващата топлина на радиаторите едва се издържаха. През по-голямата част от времето Фрейзър и Дънкан мълчаха като риби. Опитах се да разпитам Фрейзър за намереното тяло, но той явно знаеше колкото мен.
— Глупава история — измърмори и избърса капчиците пот от челото си. — Онзи сигурно се е напил и е заспал близо до огъня.
— Уолъс ми каза, че трупът е открит от пенсиониран инспектор от полицията. Кой е той?
— Казва се Андрю Броуди — отвърна Дънкан, изпреварвайки сержанта. — Баща ми е работил с него във вътрешността, преди да се преместим в Сторноуей. Казвал ми е, че Броуди е бил дяволски добър.
— Да, наистина е _бил_ — потвърди Фрейзър. — Разпитах за него, преди да тръгнем. Казват, че си падал малко единак. Не обичал да работи в екип. Но превъртял, когато жена му и дъщеря му си отишли. Затова се пенсионирал.
Дънкан се смути.
— Баща ми казва, че е било от стреса.
Фрейзър махна с ръка.
— Същата работа. Важното е, че вече не е детектив.
В същия момент поредната вълна метна кораба на гърба си и той се сви в ъгъла:
— Боже, от всички места в района да ме изпратят точно…
Облегнах се назад и се запитах какво, по дяволите, правя в тази жалка лодка насред Атлантическия океан, вместо да съм си у дома с Джени. Напоследък с нея непрекъснато се карахме и все за едно и също — за работата ми. Знаех, че това отклонение щеше да влоши нещата още повече. И понеже нищо друго не занимаваше мислите ми, започнах да се разкъсвам от съмнения дали съм взел правилното решение и как да й се реванширам.
След час или малко повече оставих полицаите и излязох на палубата. Вятърът ме атакува директно и запрати в лицето ми дъжд, но въпреки това ми се стори истинско облекчение след онази задимена и гореща кабина. Застанах на носа и подложих лице на дъжда. Островът вече се виждаше, тъмен масив, който с напредването на ферибота се издигаше все по-високо пред мен, сякаш изплуваше от океана. Загледан в него, усетих познатото гъделичкане в стомаха си, онази смесица от нерви и тръпнещо очакване на онова, което щях да открия там.
И се надявах то да си заслужава.
С крайчеца на окото си видях, че нещо червено се приближава към мен, обърнах се и забелязах младата жена, която приближаваше, залитайки по палубата. Една мощна вълна я накара да измине последните няколко крачки тичешком и аз протегнах ръка, за да й осигуря опора.
— Благодаря — изчурулика тя, усмихна ми се закачливо и застана до мен. — Океанът се сърди. Йън казва, че да си на палубата в такова време е истинско приключение.
Акцентът й беше по-мека облагородена версия на този на Фрейзър.
— Кой е Йън?
— Йън Кинрос, капитанът — обясни тя и се облегна на парапета. — Той ни е съсед в Руна.
— Вие там ли живеете?
— Вече не. Семейството ни се премести в Сторноуей, само баба остана на острова. Сега се редуваме да й идваме на гости. Значи сте с полицията, така ли?
Въпросът беше зададен сякаш между другото, но аз не повярвах на невинността й.
— В известна степен.
— Но вие самият не сте? Имам предвид, че не сте полицай.
Поклатих отрицателно глава.
Тя се усмихна.
— И аз така си помислих. Йън ми каза, че е чул да ви наричат «доктор». Да не би да са ранили някого в Руна?
— Не, доколкото ми е известно.
Това разбуди още повече любопитството й.
— Че какво тогава ще прави един доктор в Руна, и то с полицията?
— За това трябва да попитате сержант Фрейзър.
Тя направи гримаса.
— Как ли пък не.
— Познавате ли сержанта?
— Може да се каже — отвърна тя, но не се впусна в подробности.
— И с какво се занимавате в Сторноуей? — смених аз темата.
— Ами… аз съм писателка. Работя върху един роман. Между другото, името ми е Маги Касиди.
— Дейвид. Дейвид Хънтър.
Тя подмина информацията без видим интерес. Замълчахме и се загледахме в острова пред себе си, който постепенно приемаше формата си в късния следобед. Не виждах нищо интересно във високите сиви скали насред океана, покрити със скучен зелен килим.
— Вече сме съвсем близо — обади се Маги. — Пристанището е точно зад Стак Рос, онази голяма скала точно пред нас. Предполага се, че е третата по височина в Шотландия. Типично за Руна. Да се гордее с третото място. — Тя се изправи и каза любезно: — Радвам се, че се запознахме, Дейвид. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.
И се върна при Кинрос и сина му в капитанската кабина. Забелязах, че сега върви много по-стабилно, отколкото на идване.
Тя влезе и аз обърнах поглед към приближаващия остров. Скалите зад Стак Рос се спускаха рязко надолу към малко пристанище. Слънцето вече се криеше зад облаците, но все пак успях да видя пръснатите около него къщи — едно малко селце сред необятния океан.
Изведнъж някой зад мен изсвири силно с уста. Чух го съвсем ясно, въпреки вятъра и шума на мотора. Обърнах се и видях Кинрос да маха с ръце. Беше ядосан.
— Влизайте вътре!
Не изчаках да ме покани пак. С наближаването на пристанището вълните бяха станали още по-големи и атакуваха яростно подводните скали около залива. Сега вече не подмятаха кораба нагоре и надолу, а образуваха истински водовъртеж, биеха се една в друга и заливаха с леденостудени солени струи палубата му.
Тръгнах към задушната кабина, като се държах с две ръце за парапета. Присъединих се към бледия като платно Фрейзър и младия му колега и зачаках фериботът да направи маневрата си и да влезе в пристанището, блъскан от всички страни от побеснелите вълни. През прозореца можех да ги видя как се хвърлят срещу бетонния вълнолом, плюейки отгоре му планини от пяна. След три неуспешни опита оглушителният рев на моторите най-после спря и фериботът акостира.
Излязохме от кабината и тръгнахме внимателно към люлеещата се под краката ни палуба. Вятърът ни нападна веднага, но след спарената кабина студеният въздух, леко солен и освежаващ, ми се стори прекрасен. Докерите от пристанището се спуснаха към кораба и започнаха да се суетят около него, размотаваха и намотаваха въжета и фендери. Докато чаках да свършат и да спуснат рампата, се загледах в реещите се над нас чайки. Скалите пазеха пристанището от три страни, но отпред то беше широко отворено към морето и имаше само един кей. Няколкото закотвени наблизо рибарски лодки се мятаха на вълните и се дърпаха упорито от котвите си като вързани псета.
Погледнах към ниските къщи и колиби, прилепнали като миди за стръмния склон, стигащ до пристанището. Зад тях се простираше лишена от дървета и брулена от вятъра зелена шир. В далечината се издигаше самотен връх, а скалистите му склонове се губеха зад воал от ниски облаци.
Младата жена, която бе нарекла себе си Маги Касиди, се отправи към сушата веднага след спускането на рампата. Изненадах се, че тръгна, без да си вземе довиждане, но не много, защото си имах достатъчно свои грижи. Зад мен се чу пърпорене на двигател. Обърнах се и следван от погледите на местните докери, седнах на задната седалка в роувъра. Фрейзър бе оставил волана на младия полицай и той подкара внимателно по люлеещата се в ритъма на вълните рампа.
На кея ни очакваше мъж с едро, грубо изсечено лице, на видима възраст около петдесетте. Беше висок, добре сложен и с неопределимите черти на полицай. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е пенсиониралият се детектив, открил трупа. Сетих се и сам.
Фрейзър свали прозореца, подаде глава и попита:
— Вие ли сте Андрю Броуди?
Мъжът кимна отсечено. Вятърът разроши сивеещата му коса, докато се навеждаше да ни огледа. Пристанищните работници, наредили се зад него като на кино, ни наблюдаваха с нескрит интерес.
— Само тримата ли сте? — попита той с видимо неодобрение.
Фрейзър кимна сдържано:
— Засега.
— Къде са криминалните? Кога ще дойдат?
— Не сме сигурни, че ще има нужда от тях — тросна се Фрейзър. — Решението предстои.
Тонът му накара Броуди да стисне устни. Пенсиониран или не, един старши инспектор трудно понася подобно отношение от прост полицай.
— А от оперативния отдел? Те трябва да са тук, каквото и да излезе от това.
— Имаме готовност да прехвърлим хора от Сторноуей, но не преди доктор Хънтър да огледа тялото. Той е съдебен специалист.
До този момент Броуди сякаш не ме забелязваше. Сега ми отдели нужното внимание. Очите му бяха зорки и интелигентни, за един кратък миг ме претеглиха и оцениха.
— Вече се стъмва — погледна той към притъмнялото небе. — Мястото е на петнайсет минути с кола, но докато стигнем, ще стане съвсем тъмно. Доктор Хънтър, заповядайте в моята кола. Така ще мога да ви информирам за ситуацията, докато пътуваме.
— Сигурен съм, че докторът е виждал и преди обгорени тела — наежи се Фрейзър.
Броуди го прониза с поглед, но после явно си спомни, че вече не е на служба, и се обърна към мен:
— Но не и такова.
Колата му — сравнително ново волво — беше паркирана до кея. Ако не колата, то купето със сигурност беше съвсем ново, защото по тапицерията не се виждаше нито едно петънце. Миришеше на освежител и много слабо на цигари. На задната седалка имаше метнато одеяло и на него се бе излегнала една стара шотландска овчарка. Муцуната й беше черна, но с годините бе започнала да посивява. Когато влязохме в колата, тя стана и замаха весело с опашка към стопанина си.
— Долу, Бес! — каза нежно той. Кучето веднага седна. Броуди огледа смръщено контролното табло, явно търсеше парното. — Съжалявам, имам я отскоро. Все още не съм научил всички копчета.
Фаровете на роувъра ни осведомиха, че Фрейзър и Дънкан ни следват, и скоро двете коли напуснаха пристанището. По това време на годината на север дните са къси. Денят вече отстъпваше място на нощта. Уличните лампи бяха включени и осветяваха тесен път, който сигурно нямаше име, защото просто не си струваше труда. Той свързваше пристанището със селцето — няколко малки магазинчета сред пръснати наоколо стари каменни къщи, смесени с по-нови дървени бунгала, сякаш сглобени за временна употреба.
От малкото, което успях да видя през прозореца, ми стана ясно, че Руна няма нищо общо със забравеното от Бога място, което си представях, докато пътувах насам. Минахме покрай една малка църква без покрив — или кирк, както си спомних, че я наричат тук. Повечето от прозорците и вратите на къщите, които се виждаха от пътя, изглеждаха нови, сменяни съвсем наскоро. Имаше и училище — малка, но съвременна сграда, а по-навътре се виждаше нова пристройка към общинския център, на която пишеше: «Медицински център Руна».
Дори и пътят беше наскоро ремонтиран. Имаше само един недостатък — беше тесен и на всеки сто метра имаше пешеходна пътека, но гладката черна настилка можеше да засрами повечето шосета от вътрешността на страната. Пътят се виеше между къщите и продължаваше нагоре към върха на хълма. Скоро и последните постройки останаха зад нас. На един от хълмовете над тях се виждаше силует на висок, леко изгърбен на една страна камък, издигащ се към тъмнеещото небе като обвинително насочен към някого пръст.
— Това е Бодач Руна — отзова се Броуди, проследил погледа ми. — Старецът на Руна. Легендата разказва, че се изкачил на хълма да чака завръщането на сина си от морето. Но той все не се връщал. Старецът стоял там толкова дълго, че се вкаменил.
— При такова време съм сигурен, че е възможно.
Той се усмихна, но усмивката му угасна бързо. След като поиска да пътувам с него, сега изглеждаше някак притеснен, сякаш не знаеше как да започне. Извадих телефона и проверих за съобщения.
— Тук няма сигнал — предупреди ме Броуди. — Ако искате да се обадите, трябва да ползвате надземна линия или радиото на полицията. Но когато вятърът побеснее, дори и те са безполезни.
Върнах телефона в джоба си. Надявах се да намеря съобщение от Джени, въпреки че не беше за вярване. Реших по-късно да й се обадя на домашния телефон и да се опитам да изгладя нещата между нас.
— Та какъв «криминален специалист» сте точно? — попита той, като наблегна леко на думата «специалист», за да покаже, че е забелязал колебанието на Фрейзър.
— Аз съм антрополог — казах и го погледнах, за да разбера има ли нужда да обяснявам. Дори и полицейските служители понякога не са наясно какво точно правя. Но Броуди, изглежда, знаеше.
— Това е добре. Поне е сигурно, че има един човек, който знае какво прави. Какво ви каза Уолъс?
— Само това, че имаме загинал при пожар човек и че имало нещо странно в тая работа. Не каза какво, само наблегна, че може да е странно, но не му се струвало подозрително.
Устните му се свиха в знак на неодобрение.
— Така ли ви каза?
— Защо, да не би да искате да кажете, че е…
— Не казвам нищо — отвърна той. — Сам ще решите, когато го видите. Просто очаквах Уолъс да изпрати цял екип, това е всичко.
Изведнъж започнах да се замислям, че може би не беше редно да идвам. Ако смъртта бе подозрителна, трябваше да се спазят определени правила и при нормални обстоятелства аз не трябваше да се намесвам, преди оперативните да са извършили оглед на мястото. Разпоредбите в това отношение бяха строги и категорични. Оставаше ми само да се надявам, че паниката около железопътната катастрофа не бе попречила на преценката на Уолъс.
Но в същия момент си спомних какво беше казал той за Броуди. «_Беше_ добър човек». Пенсионираните ченгета трудно понасяха спокойствието на обикновения живот. Този нямаше да е първият, който преувеличава нещата, за да усети отново, че е във вихъра на събитията. Не вярвах много на приказките на Фрейзър за нервното разстройство на инспектора, но се зачудих дали слуховете за бившия инспектор не бяха определили и решението на Уолъс.
— Поиска от мен да хвърля един поглед — обясних аз. — Ако нещо ме наведе на мисълта, че не е случаен инцидент, ще се оттегля и ще чакам появата на оперативните.
— Предполагам, че така е правилно — отвърна някак неохотно Броуди.
Но се виждаше, че не е доволен от развитието на нещата. Каквото и да беше разказал на Уолъс по телефона, полицейският началник не го бе приел за чиста монета и той го усещаше.
— Как намерихте трупа? — попитах аз.
— Сутринта изведох кучето на разходка и то усети миризмата. Намерих го в един запустял крофт… тук казват крофт на малка ферма — поясни той. — Понякога съм виждал там да играят деца, но не и през зимата. И преди да попитате, не. Не съм пипал нищо. Може да съм пенсионер, но още помня правилата.
Не се съмнявах в това.
— Имате ли някакво предположение за името на жертвата?
— Никакво. Доколкото знам, никой от местните не е изчезвал, иначе щяха да съобщят. Тук живеят не повече от двеста души, така че е невъзможно някой да изчезне, без да се забележи.
— Има ли хора от вътрешността или от другите острови?
— Не са много, но има. Обикновено ни посещават естествоизпитатели и археолози. Всички острови тук са осеяни с руини от каменната, от бронзовата и от Бог знае каква още ера. Говорят, че е имало гробище, защото по хълмовете има много надгробни камъни, а в планината има стара часовникова кула. Освен това в момента се извършват много ремонтни дейности и доскоро островът беше пълен със строителни работници и предприемачи. За смяна на пътната настилка, ремонт на къщите — такива работи. Но откакто времето се обърна, всичко спря.
— Кой друг знае за трупа?
— Никой, доколкото знам. Казал съм единствено на Уолъс.
Това обясняваше любопитните погледи на местните и изненадата им, че виждат полицаи тук. Тяхното присъствие сигурно беше истинско събитие за малък остров като този. Не вярвах, че причината за пристигането ни ще остане за дълго тайна, но поне засега нямаше защо да се тревожим какво ще кажем на обществото.
— Уолъс ми каза, че трупът е силно обгорен.
Броуди се усмихна мрачно.
— Наистина е силно обгорен, но… по-добре да видите сам.
Тонът му беше категоричен и слагаше точка на темата.
— Каза ми също, че някога сте работили заедно — продължих аз.
— Да. Работехме в централното управление в Инвърнес. Ходили ли сте там?
— Минавал съм пътьом. След големия град, да дойдете в Руна, е била сериозна промяна за вас.
— Да, но към по-добро. Това място е чудесно за живеене. Тихо и спокойно. Човек има достатъчно време и място да помисли.
— Сигурно корените са ви оттук?
— За бога, не! Не, аз съм «пришълец», както казват местните — обясни с усмивка той. — Когато се пенсионирах, реших да се махна от олелията на града и стигнах дотук.
Разговорът скоро замря. С напускането на района около пристанището изчезнаха и последните признаци на живот. Единствените знаци, че и тук живеят хора, бяха една полуразрушена колиба и стадо овце. В припадащия здрач Руна изглеждаше красиво, но безлюдно място.
Би било самотно човек да умре тук.
Колата се разтресе, Броуди зави и тръгна по тесен буренясал път. На няколко метра от нас фаровете осветиха стара полуразрушена къща. Уолъс бе казал, че трупът е намерен в крофт, но наоколо не бе останало нищо, което да напомня, че някога тук е имало ферма. Броуди спря зад къщата и изключи двигателя.
— Стой на място, Бес — нареди на овчарката си.
Слязохме от колата и в същото време роувърът паркира зад нас. Къщата представляваше ниска едноетажна сграда, поглъщана бавно от дивата природа. Зад нея се издигаше върхът, който бях видял по-рано от кораба, но в настъпилия мрак от него бе останала само черна сянка.
— Това е Биен Турида — обади се Броуди. — По тези места минава за планина. Казват, че ако се изкачиш на върха й в ясен ден, ще видиш целия път до Шотландия.
— Наистина ли?
— Досега не се е намерил такъв глупак, че да тръгне да проверява.
Той извади от жабката на колата фенерче. Излязохме от колата и зачакахме Фрейзър и Дънкан. Аз извадих собственото си фенерче от куфара, който оставих в роувъра, и всички тръгнахме към къщата. Лъчите от фенерчетата ни подскачаха и се кръстосваха в тъмнината. Къщата не беше нищо повече от каменна хижа с потъмнели от мухъл и плесен стени. Вратата беше толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да вляза.
Спрях на прага и обходих помещението с фенерчето си. Мястото явно беше изоставено от години, виждаха се само угаснали искри от отдавна забравен живот. Покривът капеше, а тясната стая с нисък таван събуди чувство за клаустрофобия у мен.
«Като гробница», мина ми през ума.
Ядосан, прогоних бързо мисълта от главата си и огледах наоколо с око на професионалист. Стаята, в която се намирах, някога явно е била кухня. Видях стара печка, а един потънал в прах чугунен тиган все още стоеше върху студената й плоча. В средата на каменния под имаше разкривена дървена маса. В краката ни се търкаляха няколко чаши и бутилки — доказателство, че мястото не е било съвсем необитаемо. Миришеше на влага и на старо, но само толкова. Нищо не навеждаше на мисълта, че тук е имало пожар.
— Оттук — каза Броуди и лъчът на фенера му освети друга врата.
Докато приближавахме, долових първия слаб полъх на изгоряло, но в никакъв случай не така остър, както очаквах. Бравата беше счупена. Бутнах вратата и ръждясалите й панти изскърцаха зловещо. Влязох в другата стая, като внимавах къде стъпвам. Тук атмосферата беше още по-депресираща от онази в разрушената кухня. Сега миризмата се усещаше силно. Белият лъч на фенерчето ми зашари по старата ронеща се мазилка по стените, които бяха съвсем голи, с изключение на отворената уста на камината на една от тях. Но миризмата не идваше оттам. Източникът беше в средата на стаята и когато светлият лъч се насочи натам, усетих, че дъхът ми спря.
Не беше останало почти нищо от онова, което някога е било човек. Сега разбрах защо Броуди бе замълчал, когато попитах дали трупът е много обгорен. Много не беше точната дума. По принцип дори и нажежената до бяло камера в крематориума не може да превърне човешкия скелет на прах, но този пожар бе успял да направи точно това.
На пода имаше купчина сивкав прах и парчета сгур. Огънят бе погълнал костите, сякаш бяха кожа или плът. Бяха останали само по-големите, които се подаваха от пепелта като голи клони от снежна пряспа. Но дори и те бяха овъглени. Карбонът в тях бе изгорял и те бяха посивели и трошливи. Най-отгоре беше черепът. Лежеше там като счупена черупка от яйце, с наклонена на една страна долна челюст.
Освен тялото нищо друго в стаята не бе пострадало. Огънят бе изпепелил единствено човешкото тяло, бе успял някак си да превърне костите му в пемза, без да подпали нищо наоколо. Каменните плочи под него бяха почернели, но скъсаните и мръсни дюшеци на няколко крачки от тях бяха непокътнати. По пода имаше сухи листа и клонки, но пламъците бяха пренебрегнали дори и тях.
Все още обаче не бях видял най-лошото. Това, което ме остави без дъх, беше гледката на подаващите се от пепелта два крака и една ръка. Стърчащите от тях кости бяха обгорени до черно, но надолу по плътта нямаше и следа от огън.
Броуди се приближи до мен.
— Е, доктор Хънтър? Все още ли мислите, че няма нищо подозрително?
 

3
 
Отвън вятърът простенваше на равни интервали като нарочно подбран злокобен фон на страховитата сцена, която ни посрещна. Усетих, че Дънкан затаи дъх, когато двамата с Фрейзър застанаха на прага и видяха какво ни чака.
Но аз вече излизах от шока и макар и бавно, преминах в действие.
— Няма ли някакъв начин да осветим помещението? — обърнах се към другите.
— В колата имаме малък прожектор — каза Фрейзър, откъсвайки поглед от купчината кости и пепел. Виждах, че се опитва да демонстрира професионално спокойствие, но резултатът не беше много убедителен. — Дънкан, донеси прожектора. Дънкан!
Младият полицай продължаваше да се взира в останките на пода. Лицето му бе пребледняло като платно.
— Добре ли си? — попитах го аз. Тревогата ми не беше свързана само с неговото състояние. Често се случваше при намирането на труп новобранците да повърнат върху останките. Това щеше да затрудни работата на всички.
Той кимна. Цветът започна бавно да се завръща на лицето му.
— Да. Извинете ме — измънка засрамено той и хукна навън.
Броуди се загледа в купчината.
— Казах на Уолъс, че има нещо странно, но той май не ми повярва. Вероятно е решил, че съм се размекнал след пенсионирането.
«Вероятно е прав», си казах, спомняйки си съмненията, които самият аз таях само преди няколко минути. Не можех да виня Уолъс за скептицизма му. Видяното беше толкова необикновено, че ми се струваше нелогично.
Ако не го бях видял с очите си, щях да реша, че докладът преувеличава.
Трупът или това, което бе останало от него, лежеше с лицето надолу. Без да се приближавам, насочих фенерчето към оцелелите крайници. Долната част на краката до глезените беше непокътната и фактът, че на тях се виждаха маратонки, правеше гледката още по-зловеща. Тръгнах бавно с фенерчето из купчината, докато стигнах до ръката. Беше дясна и принадлежеше или на дребен мъж, или на едра жена. Не се виждаха пръстени, ноктите бяха изгризани и без лак. От разкъсаната плът на китката се подаваха лъчевата и лакътната кости, изгорели до въглен съвсем близо до плътта, черни и напукани от високата температура. Малко преди мястото, където трябваше да е лакътят, костите бяха напълно изгорели, както и плътта.
С краката положението беше същото. От тях се подаваха овъглените краища на пищялите, сякаш пламъците бяха изяли всичко до тази точка, после изведнъж бяха спрели и оставили работата си наполовина.
Но като изключим това, по оцелелите крайници нямаше никакви други доказателства за пожара, унищожил останалата част от тялото. Основните повреди по тях бяха от гризачите. Те бяха ръфали неизгорялата плът и костите, но щетите не бяха толкова големи, колкото щяха да са, ако тялото бе оставено навън. Меката тъкан бе започнала да се разлага в рамките на нормалното, мраморният ефект под почернялата кожа беше видим. Не се забелязваха инсекти, които често бяха решаващ фактор за определяне времето на разлагане. Но предвид студа и зимните условия не можех да очаквам повече. Мухите се нуждаят от светлина и топлина, средата не бе подходяща за тях. Звучи отблъскващо, но щеше да е още по-неприятно, ако бях открил личинки и яйца.
Зашарих с фенерчето из стаята. В огнището имаше останки от огън, а следи от по-малък се виждаха върху каменния под. Бяха на около шест крачки от трупа, но това не означаваше, че той е причината за изгарянето на тялото. Нищо не обясняваше как то е попаднало в пламъците, освен ако човекът е бил в безсъзнание.
Насочих светлината към тавана. Напуканата мазилка над трупа беше опушена, но не и изгорена. Върху нея имаше мазен кафеникав слой. Същите мазни петна се виждаха и на пода около човешките останки.
— Какви са тези кафеникави петна? — попита Фрейзър.
— Мазнина. Капе от тялото, докато то гори.
Той сви отвратено устни.
— Като да пържиш в гореща мазнина?
— Нещо такова.
Дънкан се върна с прожектора и през цялото време, докато го сглобяваше, не откъсваше очи от човешките останки.
— Чел съм за такива неща — каза неочаквано той, но щом се обърнах към него, веднага се смути. — Някои хора избухват в пламъци без видима причина. И нищо около тях не изгаря.
— Стига глупости, Дънкан! — сряза го Фрейзър.
Очаквах подобен коментар от момента, когато видях останките.
— Разбирам — казах приятелски на Дънкан. — Говориш за така нареченото «спонтанно самозапалване».
— Точно така — закима енергично той.
Не беше изненадващо. Спонтанното самозапалване на хора обикновено бе причислявано към явления от рода на неидентифицирани летящи обекти и йети или паранормални феномени, за които няма логично обяснение. Имаше много документирани случаи на изпепелени хора в стая, иначе недокосната от огън, и много често сред въглените откриваха ръце и крака. Хората измисляха какви ли не теории, за да обяснят това явление — от обсебване до микровълни. Но всички бяха единни, че каквато и да е причината, тя не може да се обясни с познатите научни методи.
Аз обаче не вярвах в това.
— Ти пък какво знаеш за това? — озъби му се Фрейзър.
Дънкан ме погледна смутено.
— Виждал съм снимки. Една жена изгоряла просто ей така, от нищото. Останали само краката й. Обувките си бяха на тях. В статията я наричаха «жената въглен».
— Истинското й име е Мери Рийзър — намесих се аз. — Била е възрастна дама, вдовица от Флорида. Станало е някъде през петдесетте години на миналия век. От нея не останало нищо, освен един крак от глезена надолу и чехълът й. Фотьойлът, където седяла, бил обгорен, близката маса и нощната лампа също, но в стаята нямало други поражения. Затова ли говориш?
Дънкан остана впечатлен.
— Да. Чел съм и за другите.
— Да, от време на време се появяват подобни статии — съгласих се аз. — Но хората не избухват в пламъци без причина. И каквото и да се е случило с _тази жена_, в него няма нищо «свръхестествено» или «паранормално».
До този момент Броуди наблюдаваше отстрани и слушаше, без да се намесва. Но сега попита:
— Откъде разбрахте, че е жена?
Пенсиониран или не, явно не бе забравил нищо от работата си.
— От скелета. — Насочих фенерчето към това, което беше останало от таза, за да го видят и те. Беше покрит с чернилка, но все още можеше да се различи. — Не е останало много, но все пак се вижда ясно, че тазобедрената кост е прекалено широка за мъж. А главата на раменната кост е прекалено малка — това е издадената като топка част, която влиза в рамото. Била е жена, може би едра, но жена.
— Вече ви казах, че няма начин да е човек от местните — каза той. — Сигурен съм, че ако някой е изчезнал, досега да се е разчуло. Имате ли някаква представа колко време е престоял трупът?
Въпросът беше важен. Науката си имаше начини да събере някакви сведения дори и при толкова обгорено тяло, но точното време на смъртта не беше сред тях. Защото степента на разлагане на мускулните протеини, аминокиселините и летливите масти или с една дума онова, което ни трябва, за да разберем кога е починала жертвата, обикновено липсва, когато си имаме работа с пожар. Но необяснимото състояние на това тяло осигуряваше достатъчно мека тъкан, за да се направят изследванията, неприложими за повечето обгорели трупове. Щеше да се наложи да се изчака, докато се върна в лабораторията, но междувременно можех да направя някои предположения.
— Студеното време е забавило гнилостните процеси — започнах замислено, — но те се забелязват вече по краката и ръката, следователно смъртта не е настъпила много скоро. Ако допуснем, че тялото е било тук от самото начало, а не е преместено от другаде, в което има логика, защото каменните плочи под него също са обгорели, бих казал, че най-вероятно е станало преди четири, най-много пет седмици.
— Предприемачите свършиха работа много преди това — замисли се Броуди. — Не може да е някой от тях.
Фрейзър слушаше с нарастващо раздразнение. Явно не одобряваше начина, по който бившият инспектор се намесваше в случая.
— Добре, щом не е някой от местните, лесно ще открием името му в списъка с пасажерите на ферибота. По това време на годината тук не идват много хора.
Броуди се усмихна.
— Капитанът прилича ли ви на човек, който пази архивите си? Освен това има десетки други лодки, които шетат между Руна и Сторноуей. Никой не следи кой идва и кой си отива.
Той се обърна към мен, загърбвайки сержанта.
— Какво ще правим, тогава? Предполагам, че ще се обадите на Уолъс да изпрати екип на местопрестъплението и да започне разследване.
Преди да мога да отговоря, Фрейзър го прекъсна ядосано:
— Няма да правим нищо, преди доктор Хънтър да си свърши работата, за която е дошъл. Защото от всичко видяно ми се струва, че жертвата ще се окаже пияна скитница, която е заспала прекалено близко до огъня.
Лицето на Броуди остана непроницаемо.
— Тогава сигурно знаете какво е правела в Руна посред зима?
Фрейзър сви рамене.
— Може да има приятели или роднини тук. Или може да е от новата вълна откачалки, дето се навъдиха напоследък. Нали се сещате — «назад към природата» и подобни глупости. Можеш да ги откриеш навсякъде из островите, дори и на най-отдалечените.
Броуди насочи фенерчето си към черепа. Той лежеше в пепелта с лицето надолу, леко наклонен на една страна. Отзад, на мястото на някога плоското му теме, зееше дупка.
— И сигурно ще ми кажете, че сама си е разбила главата?
Реших да се намеся, преди страстите да се разгорят неудържимо.
— Всъщност черепите често се пръскат при силен огън като този. Можем най-общо да сравним черепа със запечатан контейнер, съдържащ флуиди и желеподобна маса. Когато се нагрее, той започва да действа като тенджера под налягане. Вътре се образува газ, който в даден момент експлодира.
— Божичко! — пребледня отново Фрейзър.
— Значи все още мислите, че може да е инцидент? — погледна ме със съмнение Броуди.
Поколебах се за момент. Знаех добре колко заблуждаващ можеше да бъде ефектът на огъня върху човешкото тяло. Естествено, имах своите съмнения, но Уолъс щеше да иска факти, а не голи предположения.
— Не е невъзможно — отвърнах уклончиво. — Знам, че ви изглежда странно, но странното невинаги означава подозрително. Трябва да направя някои изследвания, но на пръв поглед тук няма нищо, което да ни води към мисълта за убийство. Като изключим черепа, няма следи от удари или друго, което да подсказва за насилие. Друго щеше да е, ако ръцете и краката бяха завързани.
Броуди потърка брадичка и се намръщи.
— Може въжето да е изгоряло.
— Това няма значение. От огъня мускулите се свиват и крайниците застават в поза, подобна на тази на зародиша. Нарича се пугилистична, защото напомня на боксьор, който се готви да нападне. Но ако ръцете и краката на жертвата са били вързани, това нямаше да се случи, дори и въжето да изгори.
Обходих трупа с фенерчето, за да се убедят, че се е свило в съответната поза, и продължих:
— Ако е била вързана, ръцете и краката й щяха да са прави, така че със сигурност можем да твърдим, че не е имало въже.
Но Броуди явно не беше убеден.
— Това е така, но аз съм бил инспектор повече от трийсет години. Виждал съм много загинали при пожар — случаен или умишлен. Не мога да приема, че това би могло да се случи без катализатор на огъня.
При нормални обстоятелства щях да се съглася с него. Но тези тук бяха далече от нормалното.
— Катализатор от рода на бензина не би могъл да направи такова нещо — отвърнах веднага. — Температурата му на горене не е достатъчно висока. Но дори и да можеше, за да обгори тялото до такава степен, щеше да е необходимо такова количество, че да пламне цялата къща. Пожарът нямаше да остане локализиран като в този случай.
— Тогава какво може да го е причинило?
Нямах представа и на този етап не исках да правя предположения.
— Възнамерявам да разбера. Но дотогава е по-добре да не гадаем — отговорих и се обърнах към Фрейзър: — Искам да оградите с лента пътеката от входа до прага и около тялото. Не искам да оставям повече следи, отколкото се налага.
Сержантът кимна към Дънкан.
— Бягай да вземеш лента и да оградиш мястото на инцидента. Нямаме цяла нощ на разположение.
Забелязах, че наблегна специално на «мястото на инцидента», за да покаже ясно, че не го третира като местопрестъпление. Челюстта на сержанта се раздвижи отново, но той не отвори уста и мълчаливо изпрати с поглед Дънкан.
Още преди да излезе, нечии фарове внезапно осветиха стаята, светлината от тях нахлу неканена през малкия прозорец. Чу се ръмжене на двигател, после настъпи тишина. Някой бе спрял автомобила си отпред.
— Имаме си гости — вдигна вежди Броуди.
Фрейзър вече нареждаше на Дънкан:
— Тичай навън. Не разрешавай на никого да влиза.
Но беше твърде късно. Когато излязохме от стаята, някой вече стоеше на прага на входната врата. Беше младата жена, с която разговарях на ферибота. Червеното й палто, по-голямо поне с два номера от нейния, просто крещеше на фона на потискащата сивота на къщата.
— Веднага я изведи оттук! — извика Фрейзър към полицайчето.
Жената наведе фенера, който държеше, и сложи ръка на очите си, когато Фрейзър насочи своя към лицето й.
— Внимавайте как се отнасяте с представителите на пресата.
«Пресата ли?», смаях се аз. А ми бе казала, че пише романи. Дънкан спря пред нея, без да знае какво да прави. Жената вече надничаше над рамото му в желанието си да види какво има в тъмната стая. Броуди се опита да затвори вратата й, но ръждясалите й панти отказаха. Изскърцаха пронизително, но не помръднаха.
Маги му се усмихна нахално.
— Вие трябва да сте Андрю Броуди, нали? Баба ми е говорила за вас. Аз съм Маги Касиди от «Луис Газет».
Той не се смути от появата й.
— Какво искаш, Маги?
— Не е ли очевидно? Искам да разбера какво става. Не се случва често да видиш полицаи в Руна. — Тя ни се усмихна подкупващо и продължи: — Какъв късмет имам, нали? Колко добре се получи, че дойдох да видя баба точно сега!
Сега разбрах защо се изнесе толкова бързо от ферибота. Беше отишла да намери кола. С една главна улица и полицейски рейндж роувър, единствен на острова, не беше никакъв проблем да ни открие.
Маги се обърна към мен:
— Здравейте, доктор Хънтър. Май не идвате тук заради пациент, нали?
— Не е твоя работа — скръцна със зъби Фрейзър. — Искам веднага да се махнеш оттук, преди да съм те изритал.
— Това би било посегателство върху личността, сержант Фрейзър. Нали не искате да подам оплакване до управлението? — Тя бръкна в преметнатата през рамото й чанта и извади диктофон. — Хайде, всичко, което искам, е няколко коментара. Все пак не всеки ден намират труп в Руна. Нали това има вътре? Труп?
Фрейзър сви юмруци.
— Дънкан, изведи я оттук!
Тя насочи диктофона към нас.
— Има ли вече някаква яснота по въпроса на кого принадлежи трупът? Някакви подозрителни обстоятелства?
Дънкан я хвана за рамото и започна с извинителен тон:
— Хайде, госпожице…
Тя се обърна с лице към вратата, сякаш решила да го послуша, но при движението чантата й се смъкна от рамото и падна на земята. Дънкан инстинктивно се наведе да я вдигне, Маги използва момента, промъкна се бързо покрай него и надникна в стаята. Когато видя какво има там, очите й се разшириха от изумление.
— Боже мой! — прошепна неволно.
— Марш оттук! Веднага! — Фрейзър избута Дънкан от пътя си, хвана я за ръката и я дръпна назад.
— Ох! Боли! — изписка тя и вдигна диктофона към устните си. — Държа да документирам, че бях физически малтретирана от сержант Нийл Фрейзър.
Но той не се стресна.
— Ако те видя още веднъж да се мотаеш насам, ще те арестувам. Ясно ли е?
— Това е обида…
Но Фрейзър вече я избутваше през вратата. После се обърна към Дънкан:
— Придружи я до колата и се убеди, че си тръгва. Ще се справиш ли?
— Съжалявам, аз…
— Просто го направи.
Дънкан побърза да излезе. Броуди не направи коментар, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.
— Чудесно — скръцна със зъби Фрейзър. — Трябваше ни само драскач.
— Тя май ви познава — обади се Броуди.
Сержантът го изгледа злобно и бръкна в джоба за бележника си.
— А сега да вземем показанията ви, _господин_ Броуди. — Той натърти преднамерено на цивилното обръщение, което прозвуча обидно. — След това няма да имаме повече нужда от вас.
Челюстите на Броуди се стегнаха, но това беше единственият знак на раздразнение.
— Как смятате да осигурите охраната на мястото, докато чакате, сержанте? — попита неочаквано той.
Фрейзър примига объркано.
— Какво?
— Не можете да оставите това място без наблюдение. Не и преди да са дошли криминалистите. Случайно имам малка подвижна каравана. Някой трябва да дойде с мен, за да я докара. Нямам нищо против да ви услужа. Не е луксозна, но надали ще намерите нещо по-добро тук. Освен ако не мислите да останете да спите в колата… — вдигна вежди той.
Изразът на Фрейзър показа ясно, че досега не се бе замислял за това.
— Ще изпратя Дънкан с вас — изсумтя.
В очите на Броуди блесна смях. Той се обърна към мен и кимна приятелски.
— Радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Успех.
Двамата с Фрейзър излязоха. Застанах мълчаливо в средата на малката стая и се опитах да не обръщам внимание на нарастващото притеснение, че съм съвсем сам.
«Не ставай глупав», си казах и се върнах с решителна крачка в стаята, където лежаха останките от мъртвата жена. Докато обмислях откъде да започна, усетих как настръхвам. Обърнах се рязко, очаквайки да видя завърналия се Дънкан или Фрейзър. Но в стаята нямаше никого.
 

4
 
Фрейзър караше към селото, а аз седях до него в роувъра, замаян от разлагащата топлина, която вентилаторите издухваха в купето, и ритмичното потракване на чистачките по стъклото. Дългите линии на фаровете осветяваха пътя пред нас, но останалият извън очертания от тях светъл конус свят се бе свил до плющящия по стъклата дъжд. Всичко друго тънеше в мрак.
Бях свършил всичко възможно за тази вечер. След като Дънкан отиде с Броуди за караваната, използвах радиостанцията на Фрейзър, за да информирам Уолъс за ситуацията, а Фрейзър огради мястото. Гласът на старши инспектора звучеше по-уморено от сутринта.
— Значи Броуди не е преувеличил — измърмори сякаш на себе си той и аз долових изненадата в гласа му. После нещо изпука в слушалката, връзката заплашваше да се разпадне.
— Така е. — Поех дълбоко дъх и продължих: — Вижте, ако не друго, можете поне да изпратите екип за оглед на местопрестъплението.
— Искате да кажете, че е убийство? — попита рязко той.
— Не мога да твърдя със сигурност, че не е. На този етап не можем да знаем какво се крие под пепелта, а аз не искам да рискувам и да замърся уликите, ако е престъпление.
— Но не сте видели нищо, което да навежда на мисълта за убийство, нали? — притисна ме той. — Всъщност всичко казано от вас сочи към обратното.
С изключение на инстинкта ми. Но не можех да го изтъкна като причина.
— Така е, но…
— Значи искането за екип на този етап е просто презастраховане.
Вече знаех какво ще последва.
— Щом искате, наречете го така.
Той усети раздразнението ми и въздъхна.
— При нормални обстоятелства щяхте да имате екип още утре сутринта. Но в момента тази катастрофа е приоритет. Все още не сме извадили всички хора, а времето затруднява спасителните работи. Както изглежда, микробусът на релсите е бил откраднат и оставен нарочно там. Затова се налага да обмислим и възможността за терористична атака. Няма начин да изтегля цял екип хора за нещо, което най-вероятно ще се окаже инцидент.
— А ако не е?
— Тогава ще изпратя хора на минутата.
Настъпи кратка пауза. Разбирах аргументите му, но това не значеше, че те ме удовлетворяваха.
— Добре. Но ако намеря нещо съмнително, се оттеглям и няма да продължа, докато не дойдат криминалистите — казах накрая. — И още нещо, ще се опитам да идентифицирам жертвата. Ще ви бъда благодарен, ако ми изпратите подробности от базата данни за изчезнали млади жени, които отговарят на основния профил. Раса, години, височина и така нататък.
Уолъс обеща, че ще ми прати файловете по имейл, и приключи разговора без излишни церемонии. Затворих и си казах, че съм направил всичко възможно. И той вероятно беше прав. Просто исках да се застраховам.
Не виждах какво повече можех да направя тази вечер. Преносимият прожектор, захранван с батерии, който донесе Фрейзър, беше жалък заместник на генератора, който обикновено ползвам, когато работя, затова реших да изчакам до сутринта, за да мога да си създам реална представа на дневна светлина. Оставяйки съмненията настрана, извадих фотоапарата от куфарчето и започнах да снимам останките.
Тази изоставена къща с провиснали тавани и ронещи се стени определено ме потискаше, но аз продължавах да работя, опитвайки се да разсея неприятното чувство в себе си. То нямаше нищо общо с жалката купчина от кости и пепел в центъра на стаята. Смъртта не ме плашеше. Бях я виждал почти във всичките й форми и не вярвах в призраци. Мъртвите оживяват единствено в умовете и сърцата ни.
Моите мъртви бяха там.
Но това, че съм сам в тази съборетина, ме притесняваше. Отдадох го на умората и печалния вой на вятъра, както и на тъмните сенки по ъглите на помещението, образувани от прожектора. Реално погледнато, най-сериозната опасност беше надвисналият над главата ми таван, който можеше всеки момент да се срути и да компрометира материала. Изглеждаше, че се държи на косъм. Времето се разваляше все повече и ако дъждът преминеше в порой, нямаше да се учудя, ако всичко се сринеше и унищожеше крехките кости, преди да мога да ги изследвам.
Вече привършвах със снимките, когато Дънкан се върна с караваната на Броуди. Приличаше на малко «Уинибаго» с няколко самостоятелни стаи отзад. Вътре беше тясно, но безукорно чисто, като в колата на инспектора.
— Изглежда уютно. Ще си прекараш екстра — обърна се сержантът към Дънкан и потупа микробуса по страничната броня. Не се изненадах, че този, който ще прекара нощта тук, беше Дънкан. Фрейзър кимна към селото. — Ако онази дойде, имаш разрешението ми да я арестуваш.
— Благодаря, шефе — отвърна нещастно младият полицай.
Фрейзър се засмя хрипливо, обеща да донесе супа на момчето и го остави да се мъчи да запали парафиновия нагревател, а ние се качихме в роувъра и поехме към селото.
Бяхме пътували десетина минути, когато забелязахме силна светлина край пътя, сякаш някой беше поставил фар на сушата. Беше голямата къща, която забелязах на идване. Сега цялата беше осветена от прожектори.
— Сигурно е приятно да имаш толкова пари, че да ги пръскаш за глупости — подметна кисело Фрейзър.
— Кой живее там?
— Един тип на име Страчън. Местните са убедени, че слънцето изгрява от задника му. Дойде тук преди няколко години и започна да пръска пари с шепи. Ремонтира пътищата и фасадите на къщите, плати за ново училище и медицински център. Не си знае парите. Има си собствена яхта и жена му била зашеметяваща красавица, така поне казват. — Той изсумтя презрително. — Някои хора са истински късметлии.
Огледах празнично осветените прозорци, които сякаш се надсмиваха на мрака отвън, и неволно се запитах защо съдбата гали някои от нас, а други подритва. Колата зави по пътя и къщата се изгуби от погледите ни.
Малко след това наближихме селото. Докато слизахме надолу по пътя за пристанището, къщите изникваха пред нас като живи яркожълти въглени. Скоро вече можехме да различим отделните спуснати пердета по прозорците, които пазеха уютната топлина на стаите си в зимната нощ.
Фрейзър продължи надолу към пристанището и след секунди сви по малка странична уличка. В края й се издигаше висока старинна сграда с красиво изписан знак: «Хотел Руна». Хотелът изглеждаше много по-приятен и уютен в сравнение с мястото, където прекарах следобеда.
Завихме и спряхме отзад. Слязох от колата и установих, че дъждът намалява. Облаците бягаха по тъмното като мастило небе, отстъпвайки място на ярките звезди и лунния сърп, чиято опалова светлина добавяше доза призрачност на мястото. Беше толкова тихо, че чувах ясно звука от разбиващите се вълни.
Тръгнах след Фрейзър по стъпалата към двойната врата. В дългия силно осветен салон ме посрещна предразполагащата миризма на прясно изпечен хляб. Голите дъски на пода бяха с цвят на канела от краката, които ги бяха лъскали поколения наред. Стените и таванът бяха облицовани в стара дървена ламперия и човек добиваше чувството, че се намира на стар кораб. На стената висеше стенен часовник от времето на прадядо ми, а до него имаше голямо огледало в махагонова рамка, с протрито по краищата сребърно покритие.
От летящата врата в далечния край се появи млада жена и забърза към нас. Изглеждаше на не повече от трийсет, беше висока и стройна, в дънки и син пуловер, който стоеше чудесно на дългата й тъмночервена коса. По носа и скулите на жената имаше цяло съзвездие от лунички, над които ме гледаха красиви морскозелени очи.
— Oidchche mhath. Добър вечер — добави специално за мен тя. Знаех, че по някои острови на Хебридите все още говореха келтски, но го бях чувал единствено при наздравици и тостове. — Предполагам, че сте сержант Фрейзър и доктор Хънтър, нали?
— Да — отвърна Фрейзър, но вниманието му бе насочено към една отворена врата, откъдето се виждаха бар и няколко стола около него. Отвътре долиташе весела глъчка.
— Аз съм Елън Маклауд. Не ми казаха по кое време ще дойдете, но стаите ви са готови. Вечеряли ли сте?
Фрейзър едва откъсна очи от бара и отговори:
— Не още. Ще ни дойде добре, ако можете да ни приготвите нещо топло, докато се оправим с багажа.
— Ами Дънкан? — напомних му аз.
— О, да — кимна той без особен ентусиазъм. — Един от моите полицаи е дежурен. Той също ще има нужда от нещо за хапване. Бихте ли приготвили някакъв пакет, за да му го занесем?
— Разбира се.
Фрейзър отново хвърли жаден поглед към бара.
— Вижте, вие се оправете с доктор Хънтър. Аз… ще почакам тук.
Последното го каза вече на път към отворената врата. «Спуканите капиляри не ме излъгаха», казах си.
— Ако бърза да пийне нещо, ще остане разочарован. Аз обслужвам и бара — рече Елън и ми се усмихна заговорнически. — Елате да ви покажа стаята.
Стъпалата изскърцаха под тежестта ни, но иначе бяха солидни и сигурни. Тъмночервеният килим беше избелял и протрит на места, но старателно почистен, както и останалата част от къщата.
Тръгнах след Елън, но на площадката на първия етаж спрях. Стори ми се, че улових някакво бяло петно с периферното си зрение на площадката над нас. Погледнах нагоре и видях бялото лице на момиченце, което ме наблюдаваше през перилата.
Сърцето ми спря.
— Ана, казах ти, че е време за лягане — каза строго Елън. — Бързо се връщай в леглото.
Малкото момиче прие това за покана да слезе при нас. Докато се появи от сенките в дългата си нощница, шокът от появата й вече бе преминал. Сега вече можех да видя, че приликата с дъщеря ми беше съвсем бегла. Алис беше по-голяма и косата й беше руса. _Като на майка й._ Това дете беше само на четири или пет години и косата му беше тъмночервена като на младата жена.
— Не мога да заспя — каза детето и се загледа любопитно в мен. — Страх ме е от вятъра.
— Странно, досега никога не си се страхувала от него — рече ядосано Елън. — Марш в леглото, млада госпожичке! Ще дойда да проверя, след като покажа стаята на доктор Хънтър, и искам да те намеря заспала.
Момичето ме стрелна с поглед още веднъж и се подчини на майка си.
— Извинявайте за това — каза Елън и тръгна по коридора. — Дъщеря ми страда от нещо, което аз наричам «здравословно любопитство».
Успях да се усмихна.
— Радвам се, че е здравословно. Между другото, казвам се Дейвид. На колко години е? Доколкото мога да преценя… на пет?
— Четири, но е едра за възрастта си — отговори тя със зле прикрита гордост. — Вие имате ли деца?
Мускулите на лицето ми се стегнаха.
— Не.
— Женен ли сте?
— Бях.
Тя ме погледна несигурно.
— Реших, че е редно да ви попитам. Разведен ли сте?
— Не. Тя почина.
Елън прикри устата си с ръка.
— Ох, простете ми, съжалявам…
— Няма нищо.
Но тя вече бе разбрала.
— Не е починала само съпругата ви, нали, докторе? Ето защо се стреснахте така, когато видяхте Ана.
— Дъщеря ми беше почти на нейните години — казах колкото може по-безизразно. Знаех, че пита от добро чувство, но внезапната поява на дъщеря й докосна рана, която обикновено успявах да прикривам добре. Усмихнах се леко. — Ана е прекрасно момиче.
Елън схвана намека и заряза темата.
— Няма да я познаете, ако я видите в настроение. Може да е малка, но се държи като истинска мадам, когато номерата й не минават.
— Какво ли ще бъде, когато навлезе в опасната възраст?
Тя се засмя с чист и ясен смях и заприлича на момиче.
— Не ми се мисли дори.
Запитах се къде ли е бащата на момичето. Елън не носеше халка и по начина, по който говореше, останах с впечатление, че живее сама с дъщеря си. Не че ми влизаше в работата, както си напомних.
Тя отвори една врата в дъното на коридора.
— Това е стаята ви, доктор Хънтър. Страхувам се, че не е много голяма.
— Чудесна е — отвърнах аз и тя наистина беше.
Стаята можеше да се нарече спартанска, но беше чиста и удобна. Тясното легло бе разположено между стар чамов шкаф и гардероб, а леко протритото карирано одеяло беше отметнато в единия край и разкриваше снежнобели чаршафи.
— Банята е в дъното на коридора. Обща е, но ще я делите само със сержант Фрейзър. По това време на годината нямаме много гости.
Долових нотка на примирение, докато го казваше.
— Е, аз ще ви оставя да се оправите. Когато сте готов, елате в бара за вечеря.
На шкафа имаше телефон, поне имах възможност да се обадя на Джени.
— Има ли начин да получа достъп до интернет тук? — попитах. — Трябва да прегледам пощата си.
— Ако имате лаптоп, можете да ползвате телефонната линия. Още нямаме безжичен интернет, но имаме броудбанд връзка.
— Имате броудбанд? — изненадах се аз.
— Да не мислехте, че още използваме димни сигнали?
— Не, просто…
Тя се усмихна на смущението ми.
— Не се притеснявайте, разбирам ви. Тук телефоните и токът все още изключват при лошо време, така че невинаги има връзка. Но през повечето време работи безотказно.
Тя си тръгна и аз се отпуснах тежко на леглото. Пружината изскърца под тежестта ми. Боже! Бях много по-уморен, отколкото си мислех. Случката на стълбите бе разбила защитата, която така ревностно бях градил след смъртта на Кара и Алис. Отне ми години, докато се примиря, че останах жив, а жена ми и дъщеря ми ги нямаше. Джени имаше огромна заслуга за това и аз й бях дълбоко благодарен, че ми даде втори шанс.
Но от време на време болката от загубата все още ме връхлиташе с такава сила, че ми отнемаше дъха.
Разтърках очи, бях изтощен. Денят беше дълъг. «И още не е свършил», напомних си аз.
Извадих лаптопа от чантата, сложих го на шкафа и докато чаках да зареди, вдигнах слушалката, за да се обадя на Джени. Прецених, че трябва вече да се е върнала от работа. Двамата живеехме неофициално в нейния апартамент в Клапам. Неофициално, защото аз все още плащах наема на квартирата си в Източен Лондон, макар че почти не стъпвах там. Когато преди година и половина напуснахме Норфолк, докато Джени все още се възстановяваше от отвличане, което за малко не й коства живота, двамата решихме, че ще е добре да поддържаме някакво ниво на независимост. И през повечето време се справяхме добре.
Но напоследък бях започнал да забелязвам първите пукнатини във връзката ни.
Знаех, че виновният съм аз. Когато се запознахме, аз работех като общопрактикуващ лекар. Технически погледнато все още бях такъв, но работата, която вършех сега, беше съвсем различна. Не само че ме отклоняваше често от дома, но ни напомняше болезнено за времето — и преживяванията — които тя искаше да забрави.
Появи се конфликт, с който просто не знаех как да се справя. Работата ми бе част от мен, като дишането, но не можех да си представя, че мога да изгубя Джени.
Напоследък бях започнал да осъзнавам, че в най-скоро време ще ми се наложи да избирам.
Набрах номера и зачаках. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди тя да вдигне.
— Здравей, аз съм — казах тихо.
— Здравей. — Настъпи напрегнато мълчание. — Е, как е на Външните Хебриди?
— Студено и мокро. Как мина твоят ден?
— Добре.
Джени беше учителка. Не беше лесно да си намери работа в Лондон, но тя успя да заеме временно място в едно начално училище и беше доволна. Беше добра в работата си и обичаше децата. Знам, че искаше един ден да има свои. Това беше другото, на което не можех да се реша.
Не можех да издържам повече тази неловка тишина.
— Виж, извинявай за днес.
— Няма значение.
— Не, има. Исках да ти обясня…
— Недей, моля ти се! — прекъсна ме уморено тя. — Няма смисъл. Ти вече си там. Просто се разстроих, че няма да се прибереш днес.
— Ще продължи най-много два дни — казах аз, съзнавайки, че това е слаба утеха.
— Добре.
Тишината отново се настани между нас.
— Трябва да затварям — рекох след малко. — Ще ти се обадя утре.
— Дейвид? — чух шепота й.
Стомахът ми се стегна на възел.
— Да?
Отново пауза.
— Нищо. Просто исках да ти кажа, че те чакам с нетърпение.
Отвърнах й със същото и затворих с нежелание. Зачудих се какво премълчаваше и защо. Каквото и да беше, не бях сигурен, че искам да го чуя.
Въздъхнах дълбоко и се върнах към работата си. Свързах фотоапарата с лаптопа и прехвърлих снимките от къщата. Бях снимал останките над стотина пъти, хващайки ги от всеки ъгъл. После ги разгледах набързо, колкото да се убедя, че не съм пропуснал нищо. Макар и обезцветени от светкавицата, оцелялата ръка и краката ме разстроиха не по-малко, отколкото на живо. Спрях се по-подробно на снимките на черепа. Приличаше на всички останали, с които бях работил след различни пожари. Пример на обгорял череп, достоен за учебник.
Тогава защо имах чувството, че пропускам нещо?
Останах загледан в екрана, докато ме заболяха очите, но не открих нищо обезпокоително. Най-после приех, че всичко е плод на въображението ми. «Уолъс е прав. Просто искаш да си вържеш гащите.»
Прехвърлих файловете на флашката, после свързах лаптопа с интернет-сървъра на хотела, за да проверя пощата си. Досиетата на изчезналите хора, за които бях помолил Уолъс, още не бяха пристигнали. Отговорих на по-спешните писма, после се отпуснах на леглото и затворих очи. Щях веднага да заспя, ако стомахът ми не се бе разбунтувал, напомняйки ми, че изморен или не, трябваше да хапна нещо.
Станах и тръгнах към вратата. Докато минавах покрай прозореца, хвърлих разсеян поглед навън. От мокрото от дъжда стъкло ме гледаше собственото ми отражение, но за секунда ми се стори, че в мрака зад него има още нещо… или някой.
Приближих се и погледнах навън. На улицата имаше само една самотна улична лампа — яркожълто петно в нощта. Освен нея нямаше нищо друго.
«Игра на светлината», си казах. Угасих лампата и тръгнах към бара.
 

5
 
Барът беше малко по-голям от нормална стая и едва побираше няколкото маси. Както и в коридора, стените бяха облицовани с чам и човек имаше усещането, че се намира в голяма дървена кутия. На една от стените беше вградена камина, облицована изцяло в мидени черупки. Вътре гореше парче торф и изпълваше въздуха с тръпчивия си аромат.
В бара имаше не повече от десетина души, но това беше достатъчно мястото да изглежда оживено, без да е претъпкано. Разговорите се водеха на любопитна смесица от мелодичен шотландски и по-твърд звучен келтски. Щом влязох, ме посрещнаха няколко чифта любопитни очи. Очевидно новината за намерения в запустялата къща на крофта труп вече бе плъзнала из селото и бях сигурен, че това не бе станало без намесата на Маги Касиди. Но след първоначалния оглед всички се върнаха към заниманията си. До прозореца седяха двама старци и играеха домино, а потракването на черните плочки контрастираше на звъна на чашите. Кинрос, брадатият капитан на ферибота, се подпираше на бара и разговаряше с огромен мъжага с увиснал корем. До тях стоеше грубовата жена около четирийсетте. Хрипливият й смях и дрезгав глас на пушач се открояваха сред общата глъч.
Всички маси бяха заети. От Фрейзър нямаше и следа и аз реших, че е отишъл да занесе вечерята на Дънкан. Спрях нерешително, усещайки обичайното смущение на озовалия се сред близки хора чужденец.
— Доктор Хънтър — извика някой.
Огледах се и видях Броуди. Седеше до камината с вдигната ръка, за да привлече вниманието ми. Старата овчарка спеше свита в краката му.
— Заповядайте при мен.
— Благодаря.
Зарадвах се на познатото лице, минах покрай играчите на домино и се приближих до масата му.
— Ще пиете ли нещо?
Пред него имаше чаша с чай. Бях гладен, но едно питие щеше да ми дойде добре.
— Едно уиски, благодаря.
Той отиде до бара, а аз се настаних на стола срещу неговия. Кинрос го видя, направи му място и го поздрави. Кимането беше по-скоро предпазливо и с уважение, отколкото приятелско. Елън не беше зад бара и Броуди се обслужи сам. Наля уиски в мярката, сипа го в чаша и записа поръчката на една дъска до плота.
— Заповядайте. Петнайсетгодишно малцово уиски от Айсли — осведоми ме той и остави чашата пред мен заедно с малка каничка вода.
Кимнах към чашата с чая.
— Вие не пиете ли?
— Вече не — отговори той и вдигна чашата си. — Slainte.
Добавих малко вода и отвърнах на английски:
— Наздраве.
— Е, намерихте ли още нещо, след като си тръгнах? — попита той и веднага се усмихна. — Извинявайте, знам, че нямам право да питам. Но старите навици умират трудно.
— Нямам с какво да се похваля.
Той кимна и смени темата:
— Устроихте ли се добре в караваната?
— Да, предполагам. Дънкан остана там.
Броуди се усмихна.
— Изтеглил е късата сламка. Нищо, тепърва ще му се налага да спи на още по-лоши места. Тази каравана ми вършеше много добра работа след пенсионирането. Но откакто се установих тук, почти не я използвам.
— Дънкан ми каза, че сте работили с баща му.
Усмивката на бившия инспектор стана по-широка.
— Да. Колко е малък светът, нали? Служихме заедно в армията. Беше отдавна, още бяхме млади и зелени. Последния път, когато се видяхме със Санди, момчето му беше ученик. — Той поклати глава. — Колко бързо лети времето! Днес преследваш бандити и мислиш за повишение, утре…
Елън се появи, той спря насред изречението и лицето му светна.
— Да ви приготвя ли нещо за вечеря, доктор Хънтър?
— Много мило от ваша страна, но нека да е Дейвид.
— Дейвид — поправи се тя и ми се усмихна. — Надявам се, че Андрю не ви притеснява. Знаете ги какви са бившите ченгета.
Броуди вдигна пръст и каза уж строго:
— Не говорете лошо за полицията, бивша и настояща.
— Готова съм да изкупя вината си с парче домашен ябълков пай.
Той потупа корема си и изрече със съжаление:
— Изкушаваш ме, но по-добре да се въздържа.
— Небето няма да се срути, ако се поглезиш веднъж.
— Знае ли човек?
Елън се засмя.
— Ще ти го припомня, когато следващия път напълниш джоба на Ана с бонбони.
Едрият мъж до Кинрос неочаквано повиши глас.
— Елън, още две от същото, моля!
— След минутка, Шон.
— Може ли да се обслужим сами? Устата ни пресъхна.
Това беше казано от жената. Личеше, че е пияна и по вида й можех да позная, че това състояние не е нещо ново за нея. Лицето й преди няколко години може и да е било привлекателно, но сега беше подпухнало и издаваше скрита горчивина.
— Последния път, когато си наля, забрави да го запишеш на плочата, Карън — каза остро Елън. В гласа й се прокрадваха стоманени нотки. — В момента разговарям с клиенти. Сигурно ще изтраеш още няколко минути.
Тя се обърна към нас и пропусна гневния поглед на жената.
— Извинявайте за това — погледна ме, все още беше ядосана, — но след две-три чашки някои хора забравят добрия тон. Сега да видим какво ще си харесате. Имам овнешка яхния, но мога да ви приготвя и сандвич.
— Овнешката яхния звучи добре. Но няма да ви се разсърдя, ако ги обслужите преди мен.
— Ще почакат. За тяхно добро е.
— Елън, недей… — започна тихо Броуди.
Тя въздъхна, после му хвърли уморена усмивка.
— Добре, знам.
Той остана загледан в нея, докато се връщаше на бара да обслужи тримата нетърпеливци, после се обърна към мен.
— Елън е малко кибритлия — каза със симпатия той. — Понякога се пали прекалено, но барът е единственото заведение в Руна, където сервират алкохол, така че всички се подчиняват на правилата й или си стоят вкъщи. Но готви чудесно. Аз често вечерям тук.
Дори и Фрейзър да не ми бе споменал при разговора ни на ферибота, че Броуди се е разделил с жена си и дъщеря си, пак щях да позная, че живее сам. Около него просто миришеше на отшелник.
— Сама ли движи нещата тук?
— Да. Не й е лесно да тича от бара до рецепцията и обратно, но успява.
— Къде е съпругът й?
Лицето му изведнъж се затвори.
— Няма такъв. Срещнала е бащата на Ана някъде из вътрешността, но не знам нищо повече. Тя не обича да говори за това.
Начинът, по който го каза, не остави съмнение, че и той няма намерение да навлиза в тази тема. После се изкашля и кимна към групата на бара.
— Искаш ли да те запозная с «цвета» на Руна? Кинрос е истински грубиян, но това е защото и на него не му е лесно. Жена му почина преди две години и той остана сам с момчето си. Гръмогласният тип с биреното шкембе е Шон Гътри. Бил е рибар, но банката му отнела лодката. Сега се опитва да закърпи старата, но едва свързва двата края. Поработва на парче, понякога помага на Кинрос за ферибота. По принцип е безобиден, но когато прекали с пиенето, стой далеч от него.
Дрезгавият смях на жената прекъсна думите му.
— Това е Карън Тейт. Работи в общинския магазин, когато е трезва. Има шестнайсетгодишна дъщеря, Мери, която… ами не е, каквото трябва да бъде едно шестнайсетгодишно момиче. По това време Карън трябва да си е вкъщи при нея, но вместо това всяка вечер затваря бара.
Изразът на лицето му показваше ясно какво мисли по въпроса.
Външната врата се отвори и студеният въздух нахлу в помещението. Секунда по-късно един голдън ретрийвър влетя в бара, ноктите му задраскаха по дървения под.
— Оскар! _Оскар!_
След него влезе мъж около четирийсетте, поне по моя преценка. Беше хубавец, лицето му беше като изваяно, напомняше на късния Байрон. Черната коса бе започнала да се прошарва около ушите. Подходящото за времето навън черно палто беше фино и видимо скъпо. И то, и облеченият в него човек биха изглеждали по на място на първокласен ски курорт, отколкото тук, сред протритите от носене якета и мушами на островитяните.
При влизането му всички разговори притихнаха. Дори и старците спряха с играта на домино. Мъжът повика с пръст кучето и то забърза към него, като помахваше приятелски с опашка.
— Извинявай, Елън — каза той със спокойната увереност на човек, който знае, че ще бъде извинен. Изядените гласни издаваха южноафрикански акцент. — Стрелна се покрай мен, докато отварях вратата.
Елън сякаш не се впечатли нито от новопристигналия, нито от извинението му.
— Тогава го връзвай. Тук е хотел, не кучешка колиба.
— Права си. Няма да се повтори.
Той наведе очи, сякаш се разкайваше, но когато тя се обърна, видях, че се усмихва и намига на аудиторията. Те му отвърнаха със същото. Който и да беше този човек, явно беше популярен сред тях.
— Добър вечер на всички. Ух, какъв студ! — каза той и потръпна въпреки палтото.
Отвърнаха му с хор от «oidchche mhath» и «наистина». Останах с впечатлението, че ако беше казал, че вечерта е прекрасна, хората щяха да се съгласят със същата готовност. Но непознатият или не забеляза това, или го прие за нормално.
— Ще пийнете ли едно, господин Страчън? — попита стеснително Кинрос.
— Не, благодаря, Йън. Но с удоволствие ще почерпя. Обслужете се и го запишете на моя сметка. — Той дари жената до Кинрос с усмивка, която скри очите му между фини бръчици. — Здравей, Карън. Отдавна не съм те виждал. Как сте с Мери?
За разлика от Елън тя остана очарована от вниманието му. Можех да забележа руменината по бузите й дори и оттук.
— Благодаря, добре сме — отвърна, щастлива, че се интересува от нея.
Новодошлият най-после се обърна към масата, където седяхме с Броуди.
— Добър вечер, Андрю.
Броуди кимна сковано. Погледът му изведнъж стана твърд като гранит. Той бързо сложи крак между своята овчарка и златния ретрийвър, който се наежи и започна да души наоколо.
Новодошлият удари ретрийвъра с ръкавицата си.
— Остави я на мира, Оскар! Ах, ти, стар развратнико!
Кучето се отдалечи, помахвайки с опашка. Собственикът му се обърна към мен и отново се усмихна. От цялата му демонстрация на самоувереност усмивката беше единственото привлекателно нещо у него.
— Вие сигурно сте от нашите гости, за които чух. Приятно ми е, аз съм Майкъл Страчън.
Вече се бях досетил, че сигурно това е богаташът, за когото Фрейзър ми разказа по-рано, неофициално признатият за господар собственик на голямата къща, покрай която минахме на връщане. Оказа се по-млад, отколкото си мислех.
— Дейвид Хънтър — представих се аз и стиснах ръката му. Дланта му беше суха и силна.
— Ще ми позволите ли да ви почерпя с нещо? — предложи той, като включи с поглед и Броуди.
— Не, благодаря — отклоних аз.
Броуди стана от масата с каменно изражение. Застанал до Страчън, той се издигаше поне с половин глава над него.
— Тъкмо си тръгвах — каза хладно той. — Радвам се, че се видяхме отново, доктор Хънтър. Хайде, Бес.
Кучето тръгна послушно след него. Страчън проследи излизането му с тънка усмивка, после се обърна към мен:
— Мога ли да се присъединя към вас?
И без да изчака отговора ми, седна на мястото на Броуди и хвърли небрежно ръкавиците си на масата. С черните си маркови дънки и сивия кашмирен пуловер с навити ръкави, за да се видят тенът на ръцете и швейцарският му часовник, той би се чувствал като у дома си в Сохо, но тук някак си не беше на мястото си.
Ретрийвърът се разположи до краката му, възможно най-близо до огъня. Страчън се наведе и го почеса зад ушите, чувствайки се съвсем уютно в компанията ми.
— Приятели ли сте с Андрю Броуди? — попита той.
— Запознахме се днес.
Той се усмихна.
— Страхувам се, че не ми е голям почитател. Сигурно забелязахте. Убеден съм, че е бил добър полицай, но, боже, какъв намусен човек!
Аз замълчах. Бях силно впечатлен от Броуди и не исках да го коментирам. Страчън се разположи по-удобно и метна единия крак върху коляното си.
— Разбрах, че сте… как беше… съдебен антрополог? — Погледна ме той и се усмихна на изненадата ми. — В Руна нищо не остава в тайна. Особено когато си имаме репортерка, чиято баба живее на острова.
Спомних си разговора с Маги Касиди на ферибота. Как само се препъваше по палубата и се преструваше на писателка, а всъщност бе търсила информация.
— Не се разстройвайте — каза Страчън, предугадил мислите ми. — Тук няма много интересни неща, особено от този род. Не че сме ги искали, разбира се. Последния път, когато на острова откриха труп, се оказа на един възрастен фермер, който се бе опитал да си иде у дома напряко през гората след не знам колко си чаши уиски. Изгубил се и умрял на студа. Но това не прилича на другото, заради което сте тук, нали?
Той замълча, давайки ми възможност да се включа. Но когато не го направих, продължи:
— Кажете ми какво всъщност е станало? Някакъв инцидент?
— Съжалявам. Не мога да ви осветля.
Страчън ми се усмихна.
— Разбира се, че не можете! Извинете за любопитството. Просто съм силно привързан към това място и се интересувам от всичко, свързано с него. Аз съм отговорен за повечето подобрения тук. Ремонтните работи доведоха много хора на острова — предприемачи, работници и така нататък. Няма да ми е приятно, ако заедно с тях съм донесъл и проблемите на големия град.
Изглеждаше искрено загрижен, но нямах намерение да се поддам на чара му.
— Изглежда, не сте оттук — подметнах сякаш между другото.
Той се усмихна.
— Познахте по акцента, нали? Корените ми са оттук, но съм израсъл близо до Йоханесбург. С жена ми се преместихме в Руна преди пет години.
— Изминали сте дълъг път.
Страчън се заигра с ушите на ретрийвъра.
— Прав сте. Но ние пътувахме много, време беше да пуснем корени някъде. Харесах това място заради спокойствието и изолацията. В известен смисъл ми напомня на мястото, където съм израснал. По онова време тук беше много по-мрачно и депресиращо от сега. Нямаше местна икономика, ако мога така да се изразя, населението намаляваше. Трябваха му няколко години и щеше да се превърне във втори Сейнт Килда.
Веднъж гледах документален филм за Сейнт Килда, друг остров от групата на Хебридите, изоставен от жителите си през трийсетте години на миналия век и напълно запустял. Превърнал се бе в призрак, посещаван единствено от морските птици и естествоизпитателите.
— И сте помогнали нещата да се обърнат? — вдигнах вежди аз.
Той наведе скромно глава.
— Има да извървим още много път. А и не искам да си приписвам цялата заслуга. Но Руна сега е наш дом. Грейс, съпругата ми, работи в училището. С една дума помагаме, с каквото можем. Затова се тревожа, когато чувам, че тук се случват разни неща. Оскар, какво става?
Ретрийвърът се бе надигнал и гледаше с очакване към входа. Не се чуваше нищо, но в следващата секунда някой отвори външната врата. Кучето изскимтя развълнувано и заудря с опашка по пода.
— Не знам как го прави, но винаги разбира — поклати учудено глава Страчън.
«Какво да разбира?», зачудих се аз, но в същия момент на прага се появи една жена. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е съпругата на новия ми познат. Не беше достатъчно да се каже, че е само красива. Гъстите й гарвановочерни коси падаха на вълни по раменете. Носеше снежнобял анорак, марка «Прада». Кожата й беше бяла и гладка, а устните й — големи и пухкави, човек просто не можеше да откъсне поглед от тях.
Но не беше само външността й. От нея се излъчваше странна енергия, която привлече към нея всичката светлина в помещението. Спомних си завистта в очите на Фрейзър, докато казваше: «Жена му е зашеметяваща».
Беше напълно прав.
На устните на жената имаше лека усмивка, но когато забеляза Страчън, тя стана ослепителна.
— Хванах те. Ето къде идваш, когато казваш, че излизаш «по работа».
Имаше същия лек южноафрикански акцент като на съпруга си. Страчън стана и я посрещна с целувка.
— Предавам се. Как разбра, че съм тук?
— Дойдох да взема някои неща от магазина, но беше затворен — отвърна тя и свали ръкавиците си. Бяха дълги, от черна кожа, ненатрапчиво скъпи. На лявата си ръка носеше семпла златна халка и диамантен пръстен, чийто единствен камък сияеше със синя светлина. — Следващия път, когато искаш да се измъкнеш за една чашка, не оставяй колата си на паркинга.
— Сърди се на Оскар. Той ме доведе тук.
— Оскар, ах, ти, разбойнико, как можа! — скара се тя на кучето, а то подскачаше весело около нея. — Добре, добре, успокой се.
Тя вдигна поглед към мен в очакване да ми бъде представена.
— Това е Дейвид Хънтър — отзова се веднага съпругът й. — Дейвид, това е съпругата ми Грейс.
Грейс се усмихна мило и протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Дейвид.
Поех ръката и усетих парфюма й. Съвсем лек, почти неуловим аромат на мускус.
— Дейвид е съдебен антрополог. Дошъл е с полицията — обясни й Страчън.
— Каква ужасна история! — въздъхна тя и стана сериозна. — Надявам се да не е някой от местните хора. Знам, че е егоистично, но… мисля, че ме разбирате.
Разбирах. Когато стане дума за лош късмет, всички сме егоисти и тайничко се молим: «Господи, моля те, не на мен, не на мен. Не още».
Страчън се изправи.
— Е, радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.
Грейс изви иронично вежди.
— Няма ли да ме почерпиш едно питие, след като съм дошла, Майкъл?
— Аз ще ви почерпя, госпожо Страчън.
Предложението дойде от Гътри — мъжа с голямото шкембе. Явно бе изпреварил Кинрос и още няколко души и бе отбелязал решаваща точка в своя полза. До тях Карън Тейт, напълно забравена, почервеня от завист.
Грейс Страчън дари на шкембелията очарователна усмивка.
— Благодаря ти, Шон, но виждам, че Майкъл бърза да ме отведе оттук.
— Извинявай, скъпа, мислех, че искаш да се прибираме — погледна я виновно Страчън. — Имах намерение да готвя миди за вечеря, но ако не си гладна…
— Това ми прилича на подкуп — отвърна тя. Усмивката й стана още по-мила.
Той се обърна към мен:
— Дейвид, ако ви остане време, горещо ви препоръчвам да хвърлите един поглед на надгробните камъни в планината. Те са струпани на едно място, което е необичайно за онова време. През новокаменната епоха все още не е имало обособени гробища. Забележителна находка е.
— Не всички са вманиачени на тази тема като теб, скъпи — поклати глава престорено гневно Грейс, после се обърна към мен: — Майкъл е луд по археологията. Понякога ми се струва, че мисли повече за старите руини, отколкото за мен.
— Просто хоби — каза Страчън, леко намръщен. — Хайде, Оскар, мързеливецо. Време е да тръгваме.
И вдигна ръка в отговор на груповото «лека нощ», с което залата ги изпрати до вратата. На излизане двамата едва не се сблъскаха с Елън, която влизаше в същия момент. Тя залитна и за малко не разля димящата купа в ръцете си.
— Съжалявам, вината е наша — каза Страчън, все още с ръка около кръста на Грейс.
— Няма нищо — усмихна им се любезно Елън.
Стори ми се, че когато видя другата жена, по лицето й пробягна и още нещо, но то отлетя, преди да мога да го определя.
— Лека вечер, госпожо Страчън.
Тонът й беше леко резервиран, но Грейс не показа, че го е забелязала.
— Здравей, Елън. Хареса ли ти картината, която Ана нарисува вчера в училище?
— Закачихме я на вратата при останалите.
— Тя има истински талант. Трябва да се гордееш с нея.
— Гордея се, разбира се.
Страчън направи крачка към вратата. Явно нямаше търпение да си тръгне.
— Е, да те оставяме да си вършиш работата. Лека нощ.
Лицето на Елън не показваше никакви емоции, беше като маска, докато поставяше ястието пред мен. Отвърна на благодарностите ми с механична усмивка, обърна ми гръб и излезе. Значи не само Броуди не беше очарован от звездната двойка.
— Кучка.
Думата звънна като камбана в тихия бар. Беше Карън Тейт, която гледаше към вратата със здраво стиснати устни, но не ми стана ясно коя от двете току-що напуснали жени имаше предвид тя.
Кинрос вдигна предупредително пръст към нея, очите му блеснаха ядосано над черната брада.
— Млъквай, Карън.
— Не е ли кучка? Надута…
— Карън!
Тя млъкна и загледа обидено пред себе си. Барът постепенно се изпълни с обичайните звуци. Плочките на доминото отново затракаха и напрежението, което караше въздуха да трепти, постепенно се разсея.
Аз се съсредоточих върху яхнията пред себе си. Броуди не бе излъгал, Елън наистина готвеше добре. Докато се хранех, внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях втренчения поглед на Кинрос. Той задържа за момент погледа ми с хладно, замислено изражение, после бавно се обърна към бара.
 

Събудих се и установих, че стаята все още е тъмна. Единствената светлина идваше от прозореца. Светлината от уличните лампи едва проникваше през спуснатите завеси. Наоколо не се чуваше никакъв шум. Вятърът и дъждът, изглежда, бяха спрели и единственият звук идваше от собственото ми дишане. Но вдишването и издишването можеше да идва както от моите, така и от нечии други гърди.
Не знам кога точно осъзнах, че не съм сам. Стана по-скоро постепенно, защото не се стреснах. Погледнах към другия край на леглото и видях на бледата светлина една приседнала фигура.
Въпреки че виждах само тъмната й сянка, някак си разбрах, че е жена. Гледаше към мен, но колкото и зловещо да изглеждаше, аз не бях нито изплашен, нито изненадан. Само напрегнат от мълчанието й.
«Кара?»
Но надеждата беше по-скоро рефлекс, както при всяко събуждане. Това не беше мъртвата ми съпруга.
«Коя си ти?», казах или си мислех, че казвам. Думите не раздвижиха студения въздух в стаята.
Сянката не отговори. Продължи търпеливото си бдение, сякаш всички отговори, от които се нуждаех, вече бяха пред мен. Взрях се в нея, опитвайки се да разбера коя е и какви са намеренията й. Но не успях.
Един порив на вятъра неочаквано разтърси стъклата на прозореца и аз скочих. Огледах се изплашено наоколо, очаквайки сянката все още да е на леглото ми. Но дори и в тъмното успях да видя, че стаята е празна. «Както преди», осъзнах изведнъж. Бях сънувал. Беше смущаващо реалистично, но въпреки това беше само сън.
Това се случваше често след смъртта на жена ми и дъщеря ми.
Вятърът отново се заблъска в прозореца и запрати в стъклото дъжд, който изтрака като че беше чакъл. Отвън долетя звук, приличен на вик. От бухал може би или от друга нощна птица. Или от нещо друго? Напълно събуден, станах и отидох до прозореца. Уличната лампа се люлееше от вятъра. Нещо бяло изведнъж се завъртя в жълтия кръг на тротоара, но в същия миг изчезна.
«Сигурно вятърът е вдигнал нещо от земята», си казах, когато не се появи отново. Но продължих да се взирам навън, докато студът не ме върна в леглото.
 

6
 
Докато доктор Хънтър се чудеше какво точно бе видял през прозореца на спалнята си, Дънкан преживяваше тежки часове в онази каравана. Вятърът отвън беснееше и я блъскаше от всички страни като лодка в открито море. Той вече бе взел предпазни мерки и бе залостил парафиновия нагревател в ъгъла, за да не се катурне. Синият пламък съскаше само на две крачки от туристическата маса, на която седеше. Въпреки че караваната беше тясна и нестабилна, все пак беше по-добре да прекара нощта в нея, отколкото в роувъра или свит на кълбо пред вратата на къщата. «Където Фрейзър щеше да ме остави, без да му мигне окото», помисли си с въздишка той. Но не караваната го притесняваше в момента.
Просто не можеше да спре да мисли за онова, което лежеше на пода в къщата.
Фрейзър му се бе присмял и го бе успокоил с думите, че нямало нищо страшно, но на него му беше лесно, нали не се налагаше той да остане в запустелия крофт? Дънкан забеляза, че сержантът побърза да си тръгне, веднага след като му донесе вечерята. Явно бързаше да се върне в бара и съдейки по дъха му, вече беше обърнал няколко чашки. Младият полицай бе гледал след изчезващите в нощта светлини на роувъра с чувства, каквито не бе усещал в себе си от детството.
Не, той не се страхуваше да остане сам. Във всеки случай не прекалено. Той също живееше на остров. Луис беше пълен с диви места, където не живееше жива душа. Но никога не му се бе случвало да прекара цяла нощ сам в пустошта. Особено когато на не повече от двайсетина метра лежи обгорял труп.
Дънкан не можеше да прогони от съзнанието си страшната картина на оцелелите крайници, подаващи се от пепелта, и изпочупените кости. Каквото и да се бе случило, някога онази купчина е била _човек_. Млада жена, както бе предположил доктор Хънтър. Ето кое беше най-шокиращото. Човек, който доскоро се е смял, плакал и всичко останало, сега се бе превърнал в жалка купчина кости. От тази мисъл го полазиха ледени тръпки.
«Имаш прекалено развинтена фантазия, ето къде ти е проблемът.» Винаги ставаше така. Той не знаеше дали това му пречеше на работата, или му помагаше, но на него никога не му бе достатъчно просто да събере фактите. Винаги се губеше в десетки «ами ако…». Не можеше да се отърве от този навик. Просто мозъкът му работеше по този начин. «Ами ако жената е била изпепелена от нещо, за което науката още не знае?» «Ами ако е убита?» И още:
«Ами ако убиецът е още тук, на острова? Какво би станало тогава?»
«А какво би станало, ако спреш да плашиш себе си?»
Дънкан въздъхна и взе учебника по криминология, който носеше със себе си. Фрейзър сигурно щеше да му се изсмее, ако знаеше, че той иска да стане детектив. А щом искаше да постигне нещо, трябваше да си върши работата добре. Да научи колкото може повече и ако се наложи, да прави саможертви. За разлика от някои хора, които веднага би могъл да посочи, Дънкан не се боеше от проблемите.
Но тази вечер му беше трудно да се съсредоточи в науката и не след дълго остави учебника. «Сложи чайника на печката. Ако не друго, можеш поне чай да си направиш», си каза той. В същия момент си помисли, че докато слънцето изгрее, сигурно ще му се повръща от чай.
Докато наливаше вода от малката мивка в чайника, вятърът внезапно стихна, събирайки сили за следващата си атака. В настъпилата кратка тишина отвън Дънкан чу непривичен шум. Но секунда по-късно, когато вятърът заблъска отново върху стените на микробуса, всичко изчезна. Въпреки това той можеше да се закълне, че не си го е измислил.
Беше шум от автомобилен двигател.
Погледна навън в очакване да види светлините на фаровете на роувъра, но мракът остана все така гъст и непрогледен.
Дънкан се замисли. Дори и шумът да беше от преминаваща по пътя кола, нямаше начин да не види светлините й. Което означаваше, че или му се бе причуло, или…
Или някой беше изключил фаровете, за да прикрие идването си.
«Малко свеж въздух ще ми дойде добре», реши той, облече якето, взе големия фенер «Маглайт» и излезе навън. Посегна да го включи, но в последната секунда размисли. Ако някой се криеше наоколо, светлината само щеше да го предупреди, че са го усетили. Тръгна бавно към къщата, изчаквайки проблясъците между преминаващите като продрана завеса облаци по небето, за да се ориентира. Вгледа се в черната сянка на къщата пред себе си и стисна дръжката на фенера в джоба си. Тежестта й в джоба му го успокои. При нужда тя можеше да влезе в ролята на дебела тояга. «Не че ще ми потрябва», каза си и в същия момент зад ъгъла на къщата просветна друг лъч от фенерче.
Дънкан замръзна на място. Посегна към радиото да се обади на Фрейзър, но спря. Имаше вероятност нарушителят да го чуе, докато говори. Отново тръгна напред. Видя, че жълтата лента на вратата си е цяла. Долепи се до стената и бавно тръгна към ъгъла на къщата.
Отново спря и се ослуша. Чу драскане по камък, после нечии стъпки през гъстата трева. Нямаше съмнение, отзад имаше някой.
Той извади «Маглайт»-а и си заповяда: «Успокой се». Пое дълбоко въздух, после още веднъж. «Добре, приготви се…»
Метна се зад ъгъла и включи прожектора.
— Полиция! Остани на място!
Чу се изплашен вик, после някой хукна в тъмнината. Дънкан се спусна след него, като залиташе по мократа трева. Не бе изминал и няколко крачки, когато бягащата фигура се спъна и се пльосна в калта. Той я хвана за рамото, обърна я и насочи светлината в лицето й.
Маги Касиди стисна очи, за да се предпази от ярката светлина.
— Пусни ме! O mo chreach, мисля, че си счупих крака.
Дънкан усети едновременно облекчение и съжаление за напразните надежди. И вина. Докато помагаше на репортерката да се изправи, видя, че тя едва стига до рамото му.
— Уплаши ме до смърт с твоите викове — измърмори ядосано тя. — Моли се да не съм си счупила крака, иначе ще те съдя.
— А ти какво правиш тук? — попита я Дънкан, като се постара въпросът му да не прозвучи като оправдание.
Настъпи кратка пауза.
— Исках да видя как се справяш — ухили се насреща му тя. — Надали ти е много забавно сам в тоя пущинак.
— Тогава защо надничаше през прозореца на къщата?
— Не видях светлина в караваната и реших, че може да си тук.
— Да бе, как ли пък не. — Дънкан видя, че Маги бърза да скрие нещо в джоба си, и веднага я засече. — Какво криеш там?
— Нищо.
Но той вече бе насочил прожектора си към ръката й и видя мобилния телефон.
— Какво, да не си дошла дотук, за да се обадиш на някого? — подсмихна се той. — Или си искала да направиш няколко снимки с това?
— Не, разбира се…
Той й се усмихна по-широко и протегна ръка.
— Виж, не можах да направя нищо, ясно? — опита се да протестира тя.
— Тогава не би имала нищо против да ми покажеш.
Раменете на Маги увиснаха и тя вдигна телефона към него.
— И без това бяха брак — измънка и му показа две размазани снимки.
Дънкан реши, че са безполезни. Дори и той не можеше да определи какво беше снимано. Но въпреки това я накара да ги изтрие.
— И останалите.
— Казах ти, че са само тези.
Той продължи да я наблюдава безизразно. Маги въздъхна ядосано и му показа останалите снимки в паметта.
— Сигурно си забравила за тази — засмя се той, когато се появи още една снимка на къщата, която също не беше на фокус.
— Сега доволен ли си? — измърмори тя, докато изтриваше и нея. — Какво ще правиш с мен? Ще ме арестуваш ли?
Дънкан си зададе същия въпрос. Всъщност не беше сигурен, че тя наистина е нарушила на закона. Не беше преминала зад жълтата лента.
Освен това трябваше да си признае, че му беше симпатична.
— Ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ отново да нахлуеш в къщата? — попита той строго, или поне се надяваше да й прозвучи така.
— Няма, честна дума. Ох!
Без да иска, бе стъпила на крака си и потръпна от болка.
— Добре ли си? — разтревожи се Дънкан.
— Добре съм, нямам нужда от помощта ти. Мога ли вече да си ходя?
Той се поколеба.
— Къде е колата ти?
Тя посочи към пътя.
— Оставих я на отбивката.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Сякаш те е грижа — сви устни тя, но ядът й премина бързо и тя му се усмихна неловко. — Извинявай, ще се оправя. Благодаря!
Усмихвайки се, Дънкан проследи с поглед дребната й фигура, докато тя куцукаше към пътя, а лъчът на фенерчето й подскачаше пред нея.
Когато се върна в караваната, забеляза следи от кални стъпки по прага. Беше ги пропуснал на излизане. «Проклетият Фрейзър! Какво му струва да си избърше краката, преди да влезе?»
Замислен за Маги Касиди, той отиде да включи чайника.
 

Маги бе оставила колата си на около четирийсет метра по-надолу по пътя. Тя престана да куца веднага, щом се скри от погледа на Дънкан, но бръчките по челото й останаха през целия път до стария миникупър. Колата беше на баба й и приличаше на купчина старо желязо, но беше по-добре от нищо.
Седна на мястото на шофьора и прегледа телефона си. Бе изтрила собственоръчно снимките, но въпреки това искаше да се увери, че наистина ги няма. Нямаше ги.
— По дяволите! — изруга ядосано тя.
Хвърли с яд телефона в чантата си, извади диктофона и натисна копчето за запис.
— Беше пълна загуба на време — заговори, като го приближи до устните си. — И този път не успях да видя трупа. Следващия път ще се опитам да действам като командос.
Бръчките по челото й се изгладиха и тя се усмихна неохотно.
— Направо ми изкара акъла, признавам си. Не съм била толкова изплашена от първи клас насам. Боже, как само ми се нахвърли този полицай! Как му беше името? Мисля, че беше Дънкан. Симпатяга. Досадник, като всички ченгета, но този излезе разбран. И много сладък, като си помисля… Дали е женен?
И продължи да се усмихва, докато изключваше диктофона и палеше колата. Светлините на фаровете й разкъсаха мрака и тя потегли с вой сред дим от отровни газове. Щом излезе на пътя, ужасното тракане на двигателя замлъкна и след едно последно кашляне нощта отново притихна.
Малко след това една сянка се надигна от земята близо до мястото, където бе паркирана колата, и бавно потъна в мрака.
 

7
 
Денят тъкмо подгонваше нощта от небето, когато влязох в малката баня, за да се изкъпя и обръсна. От проливния дъжд нямаше и следа и аз се надявах да открия останките в добро състояние. Знаех, че лежат там от няколко седмици, и въпреки лошото време нямаше причина да мисля, че таванът няма да оцелее още няколко дни. Все пак щях да си отдъхна, когато ги преместеха на по-сигурно място.
Събуден от онзи странен сън през нощта, повече не можах да заспя. Докато отварях пощата, за да проверя дали файловете с изчезналите хора, които Уолъс обеща да ми изпрати, най-после са пристигнали, усетих, че все още съм уморен и отпаднал. Бяха там — всичко на всичко пет досиета. Сега нямах време да ги чета, прехвърлих ги на хард диска и слязох да закуся.
Барът се бе превърнал в чиста и уютна трапезария. Вече привършвах с храната, когато се появи Фрейзър. Очите му бяха зачервени, явно го гонеше махмурлук, защото миризмата на алкохол се усещаше и през масата. Снощи, след завръщането си от запустялата къща, той се появи в бара и се зае с решителен вид да навакса пропуснатото. Оставих го тук, когато тръгвах, и съдейки по вида му, явно бе работил до късно през нощта.
Той отпи предпазливо от чая и аз сподавих усмивката си, когато видях киселата му физиономия.
— В чантата си трябва да имам аспирин — притекох му се на помощ.
— Добре съм — изръмжа той и огледа скептично чинията с пържени яйца, бекон и наденички, която Елън постави пред него. После хвана ножа и вилицата и започна да яде с решителността на маратонец.
— С колко време разполагаме? — попитах. Нямах търпение да започна, като се имаше предвид колко къси са дните тук по това време на годината.
— Не много — отвърна той и набута с трепереща ръка една хапка от сочните яйца в устата си.
Елън тъкмо бе дошла да вземе празната чиния от закуската ми.
— Ако искате, можете да вземете моята кола. Няма да ми трябва днес.
— Чудесна идея — отвърна бързо сержантът с пълна уста. — Аз трябва да свърша малко работа из селото. Да поразпитам наоколо, да видя дали някой знае коя е мъртвата жена.
До този момент още не бях оповестявал публично, че трупът е на жена. Хвърлих поглед към Елън и разбрах, че думите му не отминаха незабелязано. Тя ме погледна многозначително, а Фрейзър продължи да нагъва яйцата си, без да отчете грешката си.
— Ако сте готов, елате с мен да ви дам ключовете.
Последвах я към рецепцията.
— Вижте, това, което каза сержант Фрейзър… — започнах смутено.
— Не се безпокойте. Няма да кажа на никого — усмихна се тя и влезе в кухнята. — Работата ме е научила да пазя тайни.
Кухнята беше разположена в стая, която очевидно беше пристроявана допълнително и доста по-късно от останалата част. Върху старата газова печка, почерняла от годините, имаше тежки алуминиеви тенджери и тигани, но високият чамов кухненски шкаф бе пълен с различни глинени съдове. До голямата дървена маса, на която имаше детска книжка за оцветяване и комплект пастели, съскаше малък преносим нагревател на газ. Елън бръкна в едно чекмедже, извади ключовете и ме изведе през врата, която водеше към малък заден двор. До стената имаше няколко големи бутилки с газ, заключени в голям кош от телена мрежа. На алеята зад тях беше паркиран стар фолксваген костенурка.
— Не е първа младост, но човек може да му се довери — увери ме тя и ми подаде ключовете. — Приготвих ви термос с чай и сандвичи. Предположих, че няма да искате да тичате дотук и обратно за обяда.
Благодарих й и ги взех. Фолксвагенът заскърца и запухтя, когато запалих, изстена за последен път и тръгна бодро напред.
Тази сутрин селото ми се стори по-оживено от вчера. По улиците имаше хора, децата се събираха в двора на новото училище. Огледах се за Ана, но не успях да я различа сред другите анораци и якета с качулки. Един мъж със стара военна фуражка, мършав дори и в дебелото си яке, ги проверяваше на прага на сградата. Когато колата се изравни с него, той спря и се вгледа в мен. Кимнах за поздрав, но той не отговори и отклони поглед.
Напуснах селото и минах покрай хълма, където Бодач Руна, скалата, която ми бе показал Броуди, стоеше на стража. Островът не можеше да се нарече живописен, но хълмовете и тъмните торфени блата, около които пасяха овце, бяха наистина впечатляващи. Единственият знак, че тук живеят хора, беше голямата къща, която вече знаех, че принадлежи на семейство Страчън. Тази сутрин светлините, които снощи се виждаха от всеки прозорец, вече ги нямаше, но тя все още беше най-представителната сграда на острова. Въпреки че бяха изложени на силните атлантически ветрове, гранитните й стени с издигащи се кули по тях и големите прозорци изглеждаха вечни като скалата отсреща.
Когато пристигнах, колата на Броуди вече беше пред къщата. Бившият инспектор и Дънкан седяха в караваната, чайникът съскаше върху малкия котлон. Тясната кабина миришеше на спарено и на парафин.
— Добро утро — поздрави Броуди, когато влязох. Той седеше на паянтова пейка, прикрепена с болт към малката масичка, а кучето спеше в краката му. Не знам защо, но не се изненадах, че го намирам тук. Макар и пенсионер, Броуди нямаше вид на човек, който ще извика полицията и след това ще се прибере на топло вкъщи. — Сержантът не е ли с вас?
— Има работа в селото.
Видях неодобрение в погледа му, но коментар не последва.
— Нали нямате нищо против, че отново съм тук? — попита той, сякаш прочел мислите ми. — Тази сутрин говорих с Уолъс. Каза ми, че вие сте пожелали така.
— В този случай се радвам, че сте тук.
Предположих, че сега, когато знаеше, че Броуди не беше преувеличил за тялото, Уолъс би се зарадвал на готовността на бившия инспектор да бъде в наша услуга. При създалото се положение аз също се радвах. Въпреки че щеше да ядоса Фрейзър, нямаше да навреди, ако ни помага човек с неговия опит.
Дънкан се прозя. Изглежда, че не бе спал добре. После разопакова приготвения от Елън сандвич с бекон и яйца с ентусиазма на дете пред торбата с коледните подаръци.
— Имали сме посетител тази нощ — информира ме Броуди. — Маги Касиди е идвала отново. Опитала се да направи снимки.
— Но не успя — обади се Дънкан. — Накарах я да обещае, че няма да пробва отново.
Броуди повдигна скептично вежди, но не каза нищо. На масата пред младия полицай имаше дебел учебник по криминология и знакът за отбелязване беше след първите няколко страници.
— Учиш ли? — попитах го аз.
— Не — изчерви се той. — Просто чета по малко.
— Тъкмо ми казваше, че иска да кандидатства за криминалист.
— Но по-нататък — добави смутено Дънкан. — В момента нямам много време за учене.
— Не пречи да гледа как работите — каза Броуди. — Тъкмо му разказвах за някои случаи, по които работихме с баща му, но май не успях да го разколебая.
Дънкан се засмя. Оставих ги да продължат разговора си и отворих работното си куфарче. Вътре имаше набор за работа на терен — основни неща, които бяха винаги с мен, когато работех извън лабораторията: защитно облекло, обувки и маски, латексови ръкавици, лопатка, четчици и два различни размера сито. И найлонови пликчета за събиране на доказателства. Имах купища от тях.
От ръкавиците и костюмите бяха останали само два чифта, другите бях използвал в Грампиан. Костюмите бяха огромен размер, за да мога да ги облека върху якето си. Сложих единия, поставих върху обувките найлонови терлици, после застъпих ръкавите на защитния костюм с латексовите ръкавици. При работа на открито обикновено използвах химически загряващи средства за ръцете, но сега всичките бяха отишли в Грампиан. Този път се налагаше да се примиря със студените си пръсти.
Дънкан следеше всяко мое действие и когато бях готов, остави сандвича си.
— Не ви ли притеснява? — попита той. — Имам предвид да работите с трупове?
— Недей да припираш, хлапе — укори го Броуди.
— Извинете, аз нямах…
— Няма нищо — уверих го аз. — Някой все трябва да го прави, нали? Свиква се.
Но думите му продължаваха да звучат в мен. «Не ви ли притеснява?» Нямаше лесен отговор за този въпрос. Съзнавах добре нелицеприятната природа на работата си, както биха казали някои хора, но специалността ми беше такава. Това правех аз.
В какво ме превръщаше това?
С този въпрос в главата си излязох от караваната и вече тръгвах към къщата, когато един лъскав сребрист сааб приближи по пътеката. Привлечени от звука на двигателя, Броуди и Дънкан се появиха на прага в момента, когато той спря до фолксвагена на Елън.
— Какво прави тук, по дяволите? — измърмори ядосано Броуди, докато Страчън слизаше от колата.
— Добро утро — поздрави той и изчака златният ретрийвър да изскочи след него. Посегна към нашийника му, но кучето усети миризмата и хукна право към къщата.
— Да му се не види! — изруга Броуди и се затича след него.
Беше изненадващо бърз за мъж на неговите години и с неговото тегло. Успя да го хване, миг преди кучето да се шмугне през вратата, и за малко не падна, докато го издърпваше.
Страчън се спусна към тях.
— Божичко, съжалявам! — разтревожи се той.
Броуди продължаваше да дърпа нашийника, задържайки кучето, което не спираше да се дърпа напред и да рие с предните си лапи.
— Какво правите, по дяволите?
— Казах, че съжалявам. Подайте ми нашийника. Ще го прибера.
Страчън протегна напразно ръка. Кучето беше голямо и силно, но бившият инспектор го удържаше с лекота, стискаше толкова силно, че животното започна да се дави в напъна си да се освободи.
— Казах, че ще го прибера — повтори остро Страчън.
В първия момент реших, че Броуди няма да се подчини. Но след кратко колебание той подаде нашийника на стопанина на кучето.
— Не бива да се мотаете наоколо. Нито вие, нито проклетото ви куче.
Страчън успокои ретрийвъра, като не изпускаше нашийника от ръцете си.
— Извинявайте, нямах намерение да го пускам. Просто исках да видя дали мога да помогна с нещо.
— Можете, като се върнете в колата и си тръгнете. Това е работа на полицията.
Страчън изведнъж се ядоса.
— Интересно — изръмжа той. — Мислех, че сте пенсионер.
— Имам разрешение да бъда тук. А вие нямате.
— Прав сте, но това все още не ви дава право да ми нареждате какво да правя.
Челюстите на Броуди изтракаха:
— Полицай Маккини, придружете този господин до колата му.
Дънкан погледна несигурно към настръхналите един срещу друг мъже.
— Няма нужда, тръгвам си — каза накрая Страчън. На бузите му се появиха две червени петна, но той успя да сдържи нервите си. Усмихна ми се някак извинително и игнорирайки Броуди, каза: — Добро утро, доктор Хънтър, простете ми за безпокойството.
— Няма нищо. Но наистина не е добре да се събират хора тук — отвърнах аз.
— Да, разбира се. Но ако има нещо, каквото и да е, с което бих могъл да помогна, моля, уведомете ме веднага. Изцяло съм на вашите услуги.
Той подръпна нежно нашийника на кучето.
— Хайде, Оскар, лошо момче.
Броуди не го изпускаше от поглед, докато Страчън прибираше кучето в колата.
Дънкан използва момента и изпелтечи някакви извинения.
— Съжалявам, не знаех какво…
— Не се извинявай — прекъсна го Броуди. — Не биваше да си изпускам нервите.
Все още ядосан, той извади пакет цигари и запалка от джоба си.
В караваната чайникът беше заврял. Изчаках Дънкан да влезе, за да приготви чая, и се обърнах към Броуди:
— Както виждам, май не харесвате особено този Страчън?
Той се усмихна.
— Личи си, нали? — Извади една цигара от пакета и я погледна с отвращение. — Гаден навик. Бях ги отказал след пенсионирането, но започнах отново.
— Какво имате против Страчън?
Той запали цигарата, дръпна силно и изпусна дима, сякаш го мразеше.
— Не харесвам такива типове. Мислят си, че са привилегировани и могат да правят, каквото си поискат, защото имат пари. Този дори не ги изкарва сам. Наследил ги е. Семейството му натрупало милиони от златните мини в Южна Африка по време на апартейда. Мислите ли, че са дали на работниците си дори и едно зрънце?
— Не бива да го вините за стореното от родителите му.
— Вероятно не. Но той се държи самонадеяно и нагло и това ме дразни. Видяхте ли го снощи в бара? Черпи всички наред и се задява с Карън Тейт. Има такава жена, а очите му все шарят по другите.
Спомних си какво ми беше казал Фрейзър за жената на Броуди и се запитах дали антипатията му не бе продиктувана от завист.
— Но не можете да отречете, че е направил много за острова. От това, което чух, ако не е бил той, Руна е щяла да последва съдбата на Сейнт Килда.
Броуди замълча за момент. Овчарката му си свали с мъка скованите си от артрита крака от караваната и се дотътри до него. Той я погали между ушите.
— За Сейнт Килда се носят приказки, които ме карат да се питам дали случилото се не е било за добро. Преди жителите му да го напуснат, убили своите кучета. Всички до едно. А само две от тях били умъртвени с инжекции. Хората завързали на шиите на другите камъни и ги издавили на пристанището. Представяте ли си, да убият _собствените_ си кучета! — Той поклати глава и продължи: — Не мога да си обясня защо някой би направил подобно нещо. Предполагам, че са имали причина. Имам достатъчно дълъг стаж като полицай и знам, че каквото и да правят хората, винаги има някаква причина. И почти винаги е свързана със собствения им интерес.
— Надявам се, не искате да кажете, че предпочитате Руна да си остане в Средновековието?
— Не, разбира се. Страчън създаде удобства на хората тук, това не мога да му го отрека. По-хубави къщи, по-добри пътища. Никой не би казал лоша дума за него. — Той сви рамене. — Но аз просто не вярвам, че го прави за нищо. Всичко си има цена.
Замислих се над думите му. Сториха ми се малко цинични. Страчън помагаше на острова, не го експлоатираше. И Броуди не беше първият полицай в живота ми, който беше толкова вторачен в тъмната страна на човечеството, че бе неспособен да види и светлата.
Но после ми мина през ума, че може да разбира повече от човешки характери от мен. Веднъж един погрешно смятан от мен за приятел ми бе казал, че се разбирам по-добре с мъртвите, отколкото с живите, и вероятно беше прав. Мъртвите не лъжат, нито могат да те предадат.
Но пазят ревниво тайните си, ако не знаеш как да ги дешифрираш.
— А сега на работа — приключих разговора аз.
 

Дневната светлина не бе успяла да направи къщата по-приветлива. Дори обратното, мракът скриваше поне донякъде истинските размери на разрушението и нищетата. Сега видях, че покривът е хлътнал и на места зееха дупки, прозорците бяха изпочупени, покрити с десетилетна прах и мръсотия. Зад къщата се издигаше внушителната снага на Биен Турида — безформена купчина камъни, примесена с мръсни следи от сняг.
Тръгнах по коридора към стаята с откритите останки. Погледнах нагоре. Таванът заплашваше всеки момент да се срути, въпреки че засега въглените и костите изглеждаха сухи. На фона на мътната светлина от прозорците купчината изглеждаше още по-жалка от вчера.
Спрях пред тях, отвратен от гледката на стърчащите от купа ръка и двата крака. Отвратителна или не, тяхната разлагаща се мека тъкан беше неочакван подарък за мен.
Тя ми даваше възможност да направя анализ на летливите мастни киселини и да установя времето на смъртта, а също да осигуря отпечатъци и ДНК за идентифициране на жертвата.
Понеже това не беше местопрестъпление — Уолъс не остави никакво съмнение в това — нямах причина да правя решетка около останките. Обикновено разделянето на местопрестъплението на сектори се правеше, за да се документира позицията на всяка намерена улика. Но аз все пак го направих. Нямаше как да забия колчета в каменния под, затова донесох дървени трупчета отвън и ги разположих на съответните места.
Разположих ги в квадрат около тялото и забих колче във всяко от тях. Докато опъвах найлоновата корда между тях, ръцете ми замръзнаха и се вкочаниха в тънките ръкавици. Разтрих ги, за да възвърна чувствителността им, после взех една кърпа и фина четчица и започнах да отстранявам внимателно подобната на талк пепел върху костите.
Постепенно останките от овъгления скелет се оголиха.
Нашият живот, а понякога и смърт, е приказка, написана върху костите. Тя пази в себе си следи от всички наранявания, небрежност и насилие върху нас. Но за да разчета тези следи, трябваше първо да ги видя. Работата беше бавна и отегчителна, но неизбежна. Тръгнах от единия ъгъл и старателно започнах да отстранявам и пресявам пепелта, скицирайки на милиметрова хартия местоположението на всяко намерено парче от кост и всичко останало, после запечатвах намереното в пликчетата за събиране на улики. Времето минаваше незабелязано. Студът, мислите за Джени и за всичко останало минаха на заден план. Сега светът се бе свел до тази купчина пепел и почернели кости пред мен, затова едва не подскочих, когато чух някой да прочиства гърлото си зад мен.
Обърнах се и видях Дънкан на прага с чаша горещ чай в ръка.
— Реших, че ще имате нужда.
Погледнах часовника си и останах изненадан. Часът беше почти три. Бях пропуснал обяда, без да усетя. Изправих се и потръпнах, когато мускулите на гърба ми изразиха протеста си.
— Благодаря — казах, сваляйки ръкавиците, и тръгнах към него.
— Сержант Фрейзър се обади преди малко. Искаше да знае докъде сте стигнали.
Сержантът се появи по някое време сутринта, но не остана, уверявайки ни, че трябва да продължи с разпита на местните. След като си тръгна, Броуди се запита на глас колко ли от тези разпити се водеха в бара на хотела. Бях сигурен, че почти всичките са били там, но си премълчах.
— Доникъде — отвърнах и поех с благодарност горещата чаша с премръзналите си пръсти.
Той остана на прага, загледан в костите.
— Колко време мислите, че ще ви отнеме?
— Не мога да кажа. Трябва да пресея цялата пепел. Но се надявам да свърша до утре сутринта.
— Досега… намерихте ли нещо?
Изглеждаше искрено заинтересован. По правило трябваше да докладвам първо на Уолъс, но не виждах защо да не споделя с момчето някои от откритията си.
— Вече мога със сигурност да потвърдя, че е била жена, под трийсетте, бяла, висока метър петдесет и шест, най-много и седем.
— Наистина ли? — взря се невярващо той в натрупаните пликчета с кости.
Посочих към тазобедрената кост, вече почистена от пепелта.
— Щом имаме работа с женско тяло, можем да определим годините по таза. При момичетата и девойките той е набразден. Колкото повече остарява жената, толкова повече костта се сплесква и постепенно ерозира. Този е гладък, ясно е, че не е била девойка, но няма никакви следи от износване, което определя възрастта й — около трийсетгодишна.
После посочих към една от дългите бедрени кости. Те бяха в много по-добро състояние от късите, но бяха почернели и повърхността им беше напукана от топлината.
— Бедрото ни дава най-обща представа за височината — продължих аз. — Има специална формула, която дава точните размери, но няма да те отегчавам с подробности. Колкото до расата, повечето зъби са счупени или изпадали, но останалите са достатъчни, за да видим, че са прави, а не щръкнали напред. Значи е била бяла, а не чернокожа. Все още не мога да изключа напълно възможността да е била от азиатски произход, но…
— Но на Хебридите няма много азиатки — довърши Дънкан с доволна физиономия.
— Точно така. Така че вероятно си имаме работа с бяла жена около трийсетте, висока един петдесет и седем и с едър кокал. Открих в прахта метални копчета, останки от цип и закопчалка от сутиен, което означава, че не е била гола.
Дънкан кимна. Имаше достатъчно ум да разбере за какво говоря. Фактът, че е била облечена, не беше решаващ, но ако беше обратното, тогава можехме да предполагаме сексуално насилие. И после убийство.
— Май наистина ще излезе инцидент. Просто е била прекалено близо до огъня — каза той.
Долових в гласа му безпогрешните нотки на разочарованието.
— Така изглежда, поне засега.
— Има ли вероятност сама да си го е причинила? Нарочно?
— Имаш предвид да се е самоубила ли? Съмнявам се. Щеше да използва възпламенител, а както вече казах, ако имаше такъв, пораженията щяха да бъдат много по-големи. А и щяхме да открием наблизо туба или някаква бутилка. Но такова нещо няма.
Дънкан се почеса по гърба.
— А какво ще кажете за… нали се сещате, за ръката и краката — попита смутено той.
Знаех, че ще ме попита за тях, но светлината през мръсните прозорци вече бе започнала да намалява, а оставаше още много работа. Трябваше да отложим разговора за по-късно.
— Ще ти подскажа. — Посочих с пръст мазното кафеникаво петно на почернелия от дима таван и го попитах: — Помниш ли какво ти казах за това?
Дънкан погледна нагоре.
— Че е от телесната мазнина.
— Точно така. Ето ти жокер. Да видим дали ще измислиш нещо сам. — Пресуших чашата си и му я подадох. — А сега трябва да продължа.
Той излезе, но аз не започнах веднага. Бях почистил по-голямата част от покриващия слой пепел и мислех да се захвана с костите, да ги разпределя по пликове за сериозно изследване. И въпреки че бях изключително внимателен, досега не бях открил нищо, което да наведе на мисълта за насилствена смърт. По костите нямаше следи от нож, нито от други наранявания. Успях да открия сред останките дори и хиоидеума, нежната подезична кост с форма на подкова, която често се чупи при жертви на удушаване. Беше толкова тънка, че дори и най-лекото докосване можеше да я разруши, но успях да я запазя цяла.
Защо тогава имах усещането, че пропускам нещо?
Вятърът проникна през дупките на покрива и прониза костите ми, докато стоях загледан в останките. Приближих се до нашарения като мрамор череп, полегнал върху купчината от кости. Черепът е направен от отделни плоски кости, свързани една за друга, подобно на тектоничните плочи. Ударът бе пробил дупка с размерите на юмрук в една от тях в задната част на теменната кост. Около отвора се виждаха малки частици от костта, отхвръкнали при пръсването му вследствие на увеличилото се от високата температура налягане. Тези малки парченца бяха друго доказателство, че дупката се е образувала от пожара — ако беше от удар, частиците щяха да са навътре в черепната кутия.
И все пак нещо в този череп ме тревожеше като досаден сърбеж. Открих, че неволно съм започнал отново да го оглеждам от всички страни.
Сякаш нарочно избрал момента, мракът започна да се спуска неподозирано бързо. Миналата вечер бях отказал да работя, защото не исках да допусна грешки в тъмното. Но сега усещах, че ще направя много по-голяма грешка, ако не продължа. Преместих се в по-откритата част на помещението, но светлината и там не беше достатъчна. Извадих фенера и го оставих на пода така, че да осветява зеещата черепна кутия.
Празните дупки за очите светнаха зловещо в сумрака, но аз си наложих да не гледам натам, а се съсредоточих върху разпилените по пода парченца. Повечето от тях бяха малки, не по-големи от нокътя на палеца ми. Вече бях записал разположението им на милиметрова хартия, но сега започнах да ги сглобявам като в отвратителен призрачен пъзел.
Обикновено правех това в лабораторни условия, където разполагах със скоби, пинцети и лупи специално за тази цел. Тук нямаше дори маса и всичко ставаше бавно, дори прекалено бавно, заради премръзналите ми пръсти. Но въпреки това успях постепенно да напасна парченцата, докато се получи достатъчно голям фрагмент.
И тогава го видях.
Ако е имало удар, достатъчно силен, за да счупи черепа, той щеше да остави подобен на знака за мълния белег на мястото на контакта. Обикновено беше невъзможно да ги пропусне човек. И аз не намерих такъв белег. Но бях гледал не където трябва. Съединените парченца им разкриха неравна паяжина от пукнатини, отчетливи зигзагообразни линии, които можеха да се получат само от тежък удар, достатъчно силен да пукне черепа, без да го счупи.
Черепът се бе пръснал от пожара, на мястото, където вече е бил наранен.
Внимателно поставих сглобения къс на пода. Броуди се оказа абсолютно прав. Не е било инцидент.
Жената беше убита.
 

8
 
Не усещах нито вятъра, нито дъжда, докато се връщах в караваната. Мракът навън се бе сгъстил и прозорецът й светеше като маяк. В устата ми горчеше. Някой бе убил млада жена и после бе запалил тялото й. Колкото и да не му се искаше, Уолъс нямаше друг избор, освен да започне разследване за убийство.
Бях ядосан на главния инспектор, но още повече ме беше яд на себе си. А това, че най-трудно се установяваше причината за смъртта при пожар, не беше никакво извинение. Трябваше да се доверя на инстинкта си. И да имам предвид още нещо: ако мъртвата не беше местна, това не означаваше, че и убиецът не е на острова. Засега нямахме никаква представа какво бе правила жертвата в Руна, но както беше казал Броуди, по това време на годината малко хора посещаваха острова. Най-вероятно тя бе дошла с някого. Или при някого, който живееше тук.
Следователно убиецът все още беше на острова.
С тази тревожна мисъл влязох в караваната. След леденостудената къща тук ми се стори задушаващо топло, въздухът тежеше от парафиновите изпарения.
Дънкан стана веднага от мястото си.
— Как върви? — попита ме той.
— Трябва да говоря с Уолъс. Може ли да използвам радиовръзката ти?
— Разбира се — отвърна той, явно изненадан, и ми подаде апарата. — Аз… ще изчакам отвън.
Полицейските нови дигитални радиоапарати позволяваха достъп както до надземните линии, така и до мобилните. Но Уолъс не отговори на нито един от телефоните. Страхотно, няма що! Оставих съобщение да ми се обади и започнах да свалям защитните дрехи.
— Всичко наред ли е? — попита Дънкан, когато се върна.
— Да. — Щеше да разбере съвсем скоро, но аз държах да уведомя първо Уолъс и тогава да споделя с другите. — Връщам се в селото.
Нямаше смисъл да стоя повече тук. Не исках да пипам нищо, докато не дойдат криминалните, освен това имах нужда да си почина и да обмисля фактите, които бях открил. Вече тръгвах, но изведнъж се поколебах.
— Отваряй си очите тук — казах на Дънкан. — Ако нещо ти се стори подозрително или се появи някой, искам веднага да се обадиш на Фрейзър.
Той ме погледна озадачено и леко обидено.
— Разбира се, сър.
Тръгнах към колата. Валеше силно и стъклата на стария фолксваген се замъглиха веднага, след като включих парното. Изчаках малко, докато парата се разнесе, преборих се с тромавия лост и поех по пътеката към главния път. Чистачките заскърцаха ужасно, докато почистваха дъжда от предното стъкло. Наведох се напред и се съсредоточих в пътя през все още замъгленото стъкло. Тук не минаваха много коли, но не исках да се блъсна в случайно излязла на пътното платно овца.
Бях изминал доста път, когато една неясна фигура изскочи внезапно на пътя пред мен. В бързината, докато натисках спирачките, успях да видя отразената от фаровете светлина в очите на куче. В същия миг загубих контрол над волана. Колата подскочи и се завъртя, хвърли ме напред към предпазния колан и спря.
Сблъсъкът ми отне дъха. Облегнах се разтреперан назад и разтрих гърдите си на мястото, където се бе врязал коланът. Всъщност не бях пострадал и двигателят на фолксвагена все още работеше. Колата бе излязла от пътя и едната й страна беше в канавката, фаровете не осветяваха пътя, а туфите с гъстата полегнала от вятъра трева.
Важното беше, че успях да избегна удара с кучето. Видях го да се скрива в гората, докато се опитвах да задържа колата на пътя. Беше ретрийвърът на Страчън, освен ако на острова нямаше две кучета от тази порода. Само Господ знаеше какво правеше тук, на километри от тяхната къща.
Мисълта, че от целия остров животното бе избрало да се появи точно на този път и точно когато аз минавах оттам, не допринесе с нищо за възвръщането на спокойствието ми. Включих на задна и се опитах да върна колата на пътя. Гумите се завъртяха, забоксуваха, но тя не помръдна. Смених на първа и реших да изляза напред, но резултатът беше същият.
Изключих и излязох да огледам. Не видях нищо обезпокоително, но задните гуми бяха затънали в калта. Метнах качулката на главата си и реших да потърся в багажника нещо, с което да повдигна колата. Не намерих нищо подходящо за целта. Върнах се в колата и обмислих възможностите. Дъждовните капки блестяха като бели къси нишки на светлината на фаровете. Изчислих, че съм на половината път до селото, така че нямаше смисъл да се връщам към караваната. Оставаха две възможности: да остана в колата и да чакам някой да мине и да ми помогне или да тръгна пеша. Ако останех, можеше да минат часове, докато Фрейзър се сети да нахрани Дънкан. А ходенето щеше да ме стопли.
Изругах на глас, когато се сетих, че съм оставил фенера си в куфарчето, а него — в караваната. Включих лампата и проверих в жабката с надежда да намеря нещо там. Но вътре имаше само стари пътни карти и куп смачкана хартия.
Изключих фаровете и изчаках очите ми да свикнат с внезапно спусналия се мрак. След малко вече виждах ясно пред себе си. Нощта се спускаше бързо над Руна и тепърва щеше да става още по-тъмно. Продължих да седя в тъмното, загледан пред себе си. Нямах желание да напусна колата. Току-що бях открил, че на острова има убиец. Не беше факт, който би те подканил да тръгнеш сам по безлюден селски път.
Това беше глупаво. Дори и да беше в Руна, убиецът на младата жена едва ли щеше да е навън по това време. «Хайде. Няма смисъл да чакаш повече.»
Излязох от колата. В същия момент луната се показа през една пролука между облаците, покри хълмовете отсреща с призрачен синкав воал и пътят пред мен блесна като сребърна река. Това повдигна духа ми и аз тръгнах напред. «Не е толкова зле», си казах бодро. И тъкмо си го помислих, облаците отново закриха лунния сърп и стана тъмно като в рог, сякаш някой внезапно изключи лампата в стая без прозорци.
Липсата на каквато и да било светлина ме изплаши. Бях живял на село и си мислех, че знам колко тъмна може да е нощта. Но това беше по-различно от всичко видяно досега. Руна беше малък остров на километри от сушата и без градове, които светят в тъмното, макар и отдалече. Беше тъмно като в рог. Гъстите облаци покриваха като одеяло луната и звездите и задушваха всеки техен опит да подадат глава.
Погледнах назад с надеждата да видя успокояващата гледка на фолксвагена, но мракът вече го бе погълнал. Единствено звукът от стъпките ми говореше, че все още съм на пътя. «Всичко е от тъмнината, но тя не може да ти стори зло.» Трябваше само да следвам пътя. Рано или късно, той щеше да ме отведе до селото.
Тръгнах отново и с всяка крачка усещах как увереността ми нараства. Дъждът беше студен и вятърът прогонваше и малкото останала в пазвата ми топлина, фучеше оглушително покрай мен и замъгляваше погледа ми.
Въпреки това слухът ми успя да долови стъпки зад мен. Обърнах се с разтуптяно сърце. Не виждах нищо, освен непрогледния мрак. «Сигурно е изгубена овца или нещо, носено от вятъра.» Но въпреки това всичките ми сетива се изостриха и се насочиха към онова, което може би се спотайваше отзад. В опита си да видя или поне да чуя още нещо, тръгнах отново и внезапно стъпих в нищото.
Политнах напред, но, слава богу, успях да подложа ръце, преди да тупна на земята. Започнах да се търкалям надолу по калния склон, покрит с жилава миналогодишна трева, която жулеше лицето ми. После внезапно спрях.
Останах да лежа на тревата, зашеметен и останал без дъх, а дъждът се стичаше по лицето ми. Постепенно разбрах какво бе станало. Без да осъзнавам, се бях отклонил от пътя и бях паднал в дерето. «Идиот!» Опитах се да се изправя, но веднага се сгърчих, пронизан от нечовешка болка в лявото рамо. Изчаках да утихне до тъпо пулсиране и опитах отново. Болката се усили, не както преди, но достатъчно, за да изохкам на глас.
Вслушах се в себе си. Не усещах триене на кост. Надявах се това да означава, че няма нищо счупено. Преглътнах гнева и самосъжалението и размърдах лекичко рамото. Болката отново ме прониза и аз застинах. Опипах го с другата ръка. Дори и през якето можах да усетя, че двете стави не са на мястото си. Усещах изпъкналост там, където не трябваше да има, и докато пръстите ми проследяваха контура й, ми се зави свят.
Рамото беше извадено. И то лошо.
Опитах да не се поддавам на паниката. «Дишай дълбоко. Поеми въздух, издишай!» За да мога отново да си служа с тази ръка, трябваше първо да наместя рамото. Вдигнах другата ръка и доколкото ми бе възможно, определих с пръсти мястото, където ябълката на раменната кост бе изпаднала от гнездото си. Спрях, стиснах зъби, после дръпнах силно.
Неволно извиках, пред очите ми избухнаха звезди и едва не изгубих съзнание от болка. След малко звездите изчезнаха и аз открих, че отново лежа по гръб, а по лицето ми се стичат вади от пот и дъждовна вода. Изведнъж съдържанието на стомаха ми се надигна към гърлото. Обърнах се на една страна, за да повърна, но спазъмът отмина, оставяйки ме без сили и треперещ като лист.
Не си направих труда да пробвам рамото. Знаех, че не е наместено. Болката пулсираше безмилостно, тръгваше от основата на черепа и обхващаше цялата ръка. Седнах отново, после се изправих мъчително бавно на крака. Отново ми се зави свят. Сега и да исках, не можех да продължа към селото. Трябваше да се върна в колата и да остана там, молейки се Фрейзър или Дънкан да се сетят по-скоро за мен и да ме потърсят.
Обратният път нагоре беше истински кошмар. Не виждах нищо и трябваше да се придържам само с една ръка, за да се издърпам нагоре по хлъзгавия склон. Налагаше се да осигуря относителен покой на другата, защото болката в рамото непрекъснато се усилваше. Щеше да е ужасно, ако бях скъсал сухожилие, но сега не исках да мисля за това. Така или иначе в момента не можех да направя нищо.
Докато стигна до по-равната част, вече плувах в пот и бях изтощен до смърт. Последните няколко крачки изминах с лазене. Когато се изправих, краката ми се огънаха, сякаш бяха от гума. В първия момент радостта, че успях да се изкача, помете всяко друго чувство, но бързо осъзнах, че нещо не е наред.
Пътя го нямаше.
Облекчението изчезна на мига. Направих още няколко предпазливи крачки, надявайки се да го усетя под краката си, но под обувките ми имаше само торф и кална неравна земя. Явно бях загубил ориентация при падането. Вместо да изкача склона към пътя, бях изпълзял върху билото на друг хълм.
Наложих си спокойствие и след известно обмисляне реших, че имам само една възможност. Пътят беше останал на срещуположния хълм. Трябваше да се върна долу и да изкача другия склон.
Тръгнах надолу, пързаляйки се по калния склон, и изминах последните метри по гръб. Зашарих с очи по неравния терен в опит да позная хълма, откъдето бях паднал, но без никакъв резултат. «Хайде, тръгвай! Трябва да е някъде тук!» Но долината, в която се намирах, явно си имаше своя логика. В тъмното ми заприлича на лабиринт от възвишения и падини. Колкото и да се взирах в тях, нямаше как да отгатна къде извежда всеки от склоновете.
Нито пък имах някаква представа къде се намирам.
Знаех, че не съм далече от пътя, но не знаех накъде да тръгна. Вдигнах поглед с надежда да зърна някоя звезда, но небето и земята се бяха слели в непроницаемо черно кълбо. Вятърът и дъждът ме шибаха ту от едната, ту от другата страна, сякаш искаха допълнително да ме объркат.
Усетих, че треперя както от шока, така и от студа. Въпреки подходящите за времето дрехи, ако в скоро време не намерех подслон, щях да изпадна в хипотермия. «Хайде, мисли! Накъде?»
Взех решение и станах. Дори и да беше в погрешна посока, движението щеше да ме предпази от замръзване. Оставането на едно място беше равносилно на смърт.
Но и ходенето беше опасно. Калта и тревата образуваха коварна смес, по която лесно можех да навехна или да счупя някой от глезените си. Нещо изшумоля в тъмното. Заковах се на място и се заслушах във вятъра и дъжда. Не чух и не видях нищо, освен тишина и мрак. Сърцето ми отново препусна. «Няма нищо. Просто изгубена овца…»
Колкото и да си го повтарях, съзнанието ми непрекъснато се връщаше към онези стъпки, които бях чул зад себе си горе на пътя. Разбирах, че мислите ми са лишени от логика и дори и да е имало някой там, след като аз не го бях видял, значи и той не би могъл, но това не помагаше. Бях ранен, изгубен в планината и мракът бе отключил всички примитивни страхове, които денят и съвременният свят ни помагаха да погребем.
Но сега те надигаха глави от гроба си.
Продължих да вървя, без да знам накъде. Докато се лутах слепешката, открих, че торфът по краката ми стана по-мокър и рядък. Скоро започнах буквално да джапам като в тресавище. Зъбите ми тракаха. Или застудяваше, или въпреки всички усилия вътрешната ми температура спадаше. По-вероятно и двете.
Рамото ми гореше, с всяка стъпка болката ставаше все по-остра. Бях изгубил представа за времето, но скоро престанах да обръщам внимание на изтощението и сега напредвах по-бързо. Отново чух шум някъде отстрани, нещо се движеше в тревата. Реших да го издебна, обърнах се рязко по посока на шума и паднах. Стоварих се върху рамото си с цялата си тежест и извиках от болка.
Сигурно съм изпаднал в безсъзнание, а когато дойдох на себе си, осъзнах, че лежа по лице. Дъждът чукаше по темето ми и звукът ме хипнотизираше. Усетих глинестия вкус на торф в устата си и все още в полусъзнание се замислих за мъртвите животни, насекоми и растения — трупали с хилядолетия гнили слоеве, превърнали се постепенно в петролна каша. Изплюх всичко и се опитах да стана, но беше невъзможно. Проникналата през якето вода ме превръщаше бавно в буца лед. Останал без капчица сила, аз се разтреперих като лист. Отпуснах се безсилно в калта. «Да умра тук, по този глупав начин…» Беше толкова абсурдно, че ми стана смешно. «Съжалявам, Джени!» Беше ми се разсърдила само защото дойдох тук. Но когато разбереше, че съм се оставил да умра, щеше да побеснее.
Жалкият опит за хумор пред лицето на смъртта се оказа пълен провал. Продължих да лежа, но гневът започна бавно да се надига в мен. «И какво, ще си стоиш тука, така ли? Ще се предадеш?»
И тогава, само миг преди да взема окончателно решение, видях светлината.
В началото реших, че халюцинирам. Зърнах само една малка жълта искрица, танцуваща в мрака пред мен. Но когато помръднах с глава, тя си остана на същото място. Затворих очи, после рязко ги отворих. Светлинката си беше там. Изпълнен с надежда, реших, че виждам къщата на Страчън. Тя беше по-близо до мен от селото. Все пак може би бях вървял в правилната посока. Част от мен съзнаваше, че светлината е прекалено високо, за да идва от къща, но не ми пукаше. Беше нещо, което ми даваше цел. Без да мисля повече, се закрепих на краката си и тръгнах към нея, олюлявайки се.
Светлината танцуваше точно над мен, но не можех да кажа на какво разстояние. Всъщност нямаше значение. Жълтото пламъче, единственото нещо в цялата вселена, ме привличаше като пеперуда към себе си. С всяка моя стъпка светлината ставаше все по-силна. Сега вече можех да видя, че не е постоянна, припламваше в някакъв незнаен ритъм, издигаше се нагоре, после се снишаваше. Усетих като в несвяст, че теренът под краката ми отново тръгна нагоре. Стана стръмно. Въпреки че си помагах със здравата ръка, няколко пъти се оказвах на колене, но веднага се надигах и продължавах напред. Светлината приближаваше и аз съсредоточих цялото си внимание в нея, сляп и глух за всичко останало.
Изведнъж го видях пред себе си. Не беше автомобил, нито къща. Просто затихващ огън пред разрушена каменна постройка. Борейки се с разочарованието, се взрях в онова, което огънят разкриваше пред мен. От всички страни ме заобикаляха странни обли камъни и гледката им събуди в мен неясен спомен. Изведнъж се сетих. Това не бяха природни образувания.
Бяха надгробни камъни.
Броуди и Страчън ми бяха споменали за тях. И осъзнах, че бях навлязъл в планината много по-надълбоко, отколкото си мислех.
Бях се изкачил до билото й.
В този момент и последните сили ме напуснаха и аз се олюлях като пиян. Погледът ми случайно попадна върху каменната постройка. Успях да мярна някакво движение през отворената врата. Оттам изплува неясна човешка фигура, покрила главата си с качулка. Влезе в светлия кръг от гаснещия огън и искрящите от отразените пламъци очи под качулката се взряха в мен.
Огънят пред мен угасна изведнъж и всичко потъна в мрак.
 

9
 
Няма вятър. Това беше първата мисъл в главата ми. Няма вятър, няма дъжд.
Пълна тишина.
Отворих очи. Бях в някакво легло. През белите завеси на прозорците влизаше приглушена дневна светлина и откриваше пред мен просторна бяла стая. Бели стени, бял таван, бели чаршафи. Първата ми мисъл беше, че съм в болница, но после разсъдих, че в болниците няма юргани и двойни легла. Нито стъклени душкабини, като стана дума за това. А таблите на леглото изглеждаха сякаш пренесени директно от страниците на списанията за вътрешен интериор.
Но това, че не знаех къде съм в момента, не ме притесняваше изобщо. Леглото беше топло и меко. Останах под завивките и мислено се върнах към последните събития, които паметта ми бе съхранила. Всичко изникна в главата ми удивително бързо. Къщата. Изоставената в канавката кола. Падането в мрака, а после преследването на далечния пламък.
Тук вече нещата започнаха да стават неясни. Драпането нагоре по планинския склон, древните надгробни плочи и онази фигура на входа на старата каменна къща — всичко беше като сюрреалистична картина от някакъв сън. След това мъглата се сгъстяваше още повече. Бяха останали само разпокъсани образи — някой ме носи в непрогледния мрак, някой намества рамото ми, докато крещя като побъркан.
Рамото ми…
Отметнах юргана, отчитайки мимоходом, че съм чисто гол, докато погледът ми пътуваше до превръзката, която придържаше лявото ми рамо към гърдите. Беше професионална работа, поне доколкото успях да видя. Сгънах внимателно ръката си и потръпнах. Болеше ужасно, но иначе всичко беше на мястото си. Някой се бе погрижил за мен, макар да нямах спомен за това. Това ми се стори странно, защото наместването на раменната става не е нещо, което човек може лесно да забрави.
Огледах ръцете си и първото нещо, което забелязах, бе, че часовникът ми липсва. Нямах представа за часа, знаех само, че вече е ден. Обзе ме чувство за тревога. Колко време съм спал? Все още не бях казал на Уолъс, нито на някой друг, че си имаме работа с убийство. Освен това бях обещал на Джени да й се обадя снощи. Тя щеше да се побърка от притеснение, да се чуди какво става с мен.
Трябваше да се върна в селото по най-бързия начин. Махнах юргана и вече се оглеждах за дрехите си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Грейс Страчън.
Беше още по-зашеметяваща, отколкото си спомнях. Прибраната назад черна коса откриваше съвършения овал на лицето й. Тесните черни панталони и кремавият пуловер демонстрираха стройна и слаба, но чувствена фигура. Тя ми се усмихна мило.
— Здравей, Дейвид. Тъкмо идвах да проверя дали си се събудил.
Вече знаех къде се намирам. Спомних си, че съм гол чак когато погледът й пробяга надолу. Бързо се покрих с юргана, но беше късно. В черните й очи лумнаха закачливи пламъчета.
— Как се чувстваш, докторе?
— Объркан. Как се озовах тук?
— Майкъл те доведе снощи. Намерил те в планината. Или по-скоро ти си го намерил.
Значи Страчън ме бе спасил. Припомних си появилата се на светлината от огъня фигура.
— Значи онзи, когото видях, е бил съпругът ти?
Тя се усмихна.
— Да. Това е едно от неговите увлечения. Радвам се, че не съм единствената, която ги намира за странни. Добре, че е бил там.
Нямах какво да възразя на това, но все още се питах колко време бях спал.
— А колко е часът? — попитах.
— Наближава три и половина.
Бях проспал повече от половината ден. Изругах се наум и казах:
— Може ли да използвам телефона ви? Трябва да осведомя хората си за случилото се с мен.
— Вече го направихме. След като те доведе тук, Майкъл се обади в хотела и говори със сержант Фрейзър… мисля, че така се казваше. Обясни му, че си претърпял инцидент, но сега вече си в безопасност.
И това беше нещо, но то не отменяше разговора ми с Уолъс. Трябваше да се свържа и с Джени, да й кажа, че съм добре.
Ако все още искаше да разговаря с мен.
— Но все пак имам нужда от телефон, ако това не ви затруднява, разбира се.
— Никакъв проблем. Ще съобщя на Майкъл, че си буден. Той ще донесе апарата. — Грейс вдигна вежди в съвършена дъга, на устните й се появи лека усмивка. — Ще му кажа да донесе и дрехите ти.
Тя излезе от стаята и аз зачаках нетърпеливо в леглото. Мисълта за пропуснатите часове ме изяждаше. Не мина много време и на вратата се почука.
Майкъл Страчън влезе в стаята с дрехите ми — току-що изпрани и изгладени. Най-отгоре се виждаха портфейлът, часовникът и безполезният мобилен телефон. Под мишницата му имаше вестник, но той го задържа за себе си.
— Грейс ми каза, че си искаш дрехите — усмихна се той и постави вещите ми на стола до леглото. После бръкна в джоба си и извади безжичен телефон. — И това също.
Исках да проведа разговорите си веднага, но се въздържах. Ако не беше този човек, сигурно сега щях да съм мъртъв.
— Благодаря. И още веднъж благодаря за помощта миналата вечер.
— Няма защо. Щастлив съм, че можах да помогна. Трябва да ти призная, че ме изплаши до смърт, когато се появи там изневиделица.
— Беше взаимно — отвърнах малко сухо. — Как ме пренесе дотук?
Той сви рамене.
— През по-голямата част от пътя успях да те задържа на крака, но последните метри се наложи да те метна на гръб.
— Носил си ме?
— Само до колата. Невинаги се качвам там с нея, но се радвам, че вчера я взех. — Каза го някак между другото, сякаш да носиш зрял мъж на гърба си, макар и на късо разстояние, не е кой знае какво. — Е, как е рамото ти?
Размърдах предпазливо изкълченото рамо.
— По-добре от вчера.
— Брус се измъчи снощи, но успя да го намести. Ако не беше той, сигурно щяхме да те закараме в болница. Или да те натоварим на ферибота на Йън Кинрос. Уверявам те, че нямаше да ти бъде много забавно в състоянието, в което се намираше.
— Брус…
— Брус Камерън. Той е учител, но изкара и курсове за медицинска сестра. Помага в клиниката.
— Полезна комбинация — усмихнах се аз.
По лицето на Страчън премина сянка, но не успях да схвана значението й.
— И той си има своите моменти. След малко ще се запознаеш с него. Грейс му се обади да го уведоми, че си се събудил, и той настоя да дойде да види как се чувстваш. Ох, щях да забравя, твоят колега открил тази сутрин колата на Елън и я върнал на пътя. Предполагам, че ще се зарадваш на новината, че не е повредена. Какво се случи? Завил си рязко заради заблудила се овца?
— Не, не беше овца, а голдън ретрийвър.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Искаш да кажеш, че е бил Оскар? Боже, сигурно се шегуваш! Бях го взел със себе си, но по едно време ми се изгуби от погледа. Много съжалявам.
— Не се тревожи. Радвам се, че не го блъснах. — Любопитството ми най-после надделя над доброто възпитание. — Слушай, не искам да ме помислиш за неблагодарен, но какво, по дяволите, правеше там?
Той се усмихна леко засрамено.
— От време на време преспивам там. Грейс го смята за лудост, но когато бях дете, баща ми често ме водеше със себе си на сафари. Планината ми дава онова изгубено усещане за свобода и пространство от онези дни. Не съм религиозен, но там има нещо… как да кажа… свръхестествено.
Не бях подозирал за тази страна от личността на местния благодетел.
— Но и самотно. И много студено — промърморих аз.
Той се засмя.
— Опаковам се добре, а усамотението е част от всичко това. Брочът е чудесно място за мислене.
— Броч?
— Каменната къща, където ме откри. Това е стара наблюдателна кула. По тези места й викат «броч». Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията. А онези плочи са още по-стари. Погребаните под тях хора може да са били владетели, водачи на кланове, какви ли не, а сега от техния свят са останали само няколко купчини камъни. Осъзнаването на това ти дава възможност да видиш нещата в перспектива, не мислиш ли?
Изведнъж се смути.
— Стига вече за мрачните ми тайни. Ето, донесох ти това.
Той ми подаде вестника, който стискаше под мишницата си. Беше «Луис Газет» от миналата вечер, прегънат на втората страница. Заглавието на статията гласеше: «Загадъчна смърт при пожар в Руна». Отдолу се мъдреше името на Маги Касиди. Вътре се даваха зловещи подробности от откриването на изгорелия труп, фактите бяха оскъдни, но тълкувания и размишления имаше, колкото щеш. Естествено, Маги не бе пропуснала да поразсъждава и за спонтанното самозапалване на хора, дори споменаваше името ми, наричайки ме «многоуважаваният съдебен антрополог, доктор Дейвид Хънтър».
Можеше да бъде и по-лошо. Добре, че Дънкан й бе попречил да снима мястото.
— Дойде тази сутрин с ферибота — каза Страчън. — Реших, че ще ти е интересно да го прочетеш.
— Благодаря. — Статията бе разбудила у мен нетърпение да се захвана за работа. — Малко ми е неудобно да попитам след всичко, което направи за мен, но дали ще имаш време да ме откараш до селото?
— Разбира се! — отвърна той, после ме погледна загрижено. — Всичко наред ли е?
— Да. Просто имам още малко работа.
Той кимна, но не бях сигурен, че успях да го убедя.
Изчаках го да излезе и веднага захапах слушалката. Номерът на Уолъс беше в мобилния ми телефон. Открих го и го набрах на стационарния. «Хайде, побързай!», замолих се безгласно аз.
Този път той вдигна.
— Да, доктор Хънтър? — започна някак припряно, сякаш прекъсвах важна работа с досадното си обаждане.
Казах директно:
— Жертвата е била убита.
Настъпи кратка пауза. После той почти изсъска от яд:
— Сигурен ли сте?
— Ударена е в долната част на темето и черепът се е пукнал, но не се е счупил. Пожарът е предизвикал пръсването му в тази точка.
— Не може ли да е паднала? Да се е паникьосала, когато се е подпалила и…
— Би могло, но рана като тази щеше да я убие на място или най-малкото да я остави в безсъзнание. Не е възможно да се е придвижила след това. В такъв случай щяхме да намерим тялото да лежи по гръб, не с лицето надолу, както беше.
Отсреща се чу тежка въздишка.
— И мислите, че няма място за грешки?
Забавих отговора си от страх да не избухна.
— Искахте мнението ми, имате го. Някой е убил тази жена и после е запалил тялото й. Не е било злополука.
Настъпи кратка пауза. Можех да чуя как машинката в главата му се върти, докато обмисля възможността да отклони екип от железопътната катастрофа и да го изпрати тук.
— Добре — отвърна той делово. — Утре сутринта ще изпратя екип и криминолог при вас.
Погледнах през прозореца. Слънцето вече клонеше надолу.
— Не може ли да стане днес?
— Няма как. Трябва да отидат първо до Сторноуей, после да хванат ферибота до Руна.
Не бях доволен, но не можех да направя нищо повече. Уолъс побърза да приключи разговора и аз набрах мобилния телефон на Джени. Той ме препрати директно към гласовата поща. Оставих й съобщение, като се извиних, че не бях успял й се обадя снощи. Казах й, че съм добре и ще й звънна по-късно. Това ми се стори недостатъчно и неадекватно. Бих дал всичко, за да я видя в този момент. Но това беше невъзможно.
Едва когато оставих слушалката, осъзнах, че бях набрал първо номера на Уолъс, вместо този на Джени. Изпълнен с тревожни размисли върху въпроса за приоритетите ми, отметнах юргана и станах.
 

Душът ме ободри и върна енергията ми. Горещата вода облекчи болката в рамото и изми калта и смрадта от изминалата нощ. Превръзката беше полутвърда — от велкро, пяна и пластир — и успях да я махна бързо и без проблем. Но обличането с една ръка се оказа по-трудно, отколкото си представях. Лявото ми рамо беше почти неподвижно и докато навлека дебелия пуловер, целият плувнах в пот, сякаш бях тренирал часове във фитнеса.
После излязох от стаята и се огледах. Личеше си, че голямата къща е ремонтирана наскоро. Белите стени бяха прясно измазани, а на пода беше просната рогозка от кокосови влакна. На площадката пред стълбището имаше панорамен прозорец с изглед към малък пясъчен залив. От двете му страни беше затворен с естествена преграда от скали. Отгоре се спускаха тесни стъпала и водеха до дървен кей, към който бе закотвена лъскава яхта. Дори и в заслона на залива мачтата й се клатеше яростно на огромните вълни. В припадащия мрак успях да различа две човешки фигури на кея. Черният скиорски пуловер на единия, който сочеше с пръст към залива, ми подсказа, че това е Страчън. Другият трябваше да е Брус, завършилият за медицинска сестра учител.
По-голямата част от пода на входното антре на първия етаж беше покрита с огромен персийски килим. На задната стена имаше рисувана с масло картина. Беше абстракция: водовъртеж от лилави и сини точки, насечени с индигови линии, която впечатляваше и в същото време объркваше. Вече я отминавах, когато забелязах, че името в долния ъгъл беше на Грейс Страчън.
В далечния ъгъл на коридора имаше отворена врата и отвътре се носеше музика от радио или грамофон. Някой подръпваше струните на испанска китара. Пристъпих прага и се намерих в просторна слънчева кухня. Въздухът ухаеше на различни подправки. От тавана висяха медни съдове, други бяха поставени върху голяма печка и нещо къкреше в тях.
Грейс беше до нея, режеше зеленчуци. Обърна се и ми се усмихна през рамо.
— Виждам, че си намерил дрехите.
— Най-накрая.
Тя махна един паднал пред очите й кичур с опакото на ръката си. Дори и в обикновена черна престилка беше просто неустоима. Ефектът се подсилваше от факта, че тя сякаш не осъзнаваше сексапила си.
— Майкъл ще дойде всеки момент. Преди малко заведе Брус до залива да му покаже последния си проект. Брус е човекът, който ти намести ръката? — каза въпросително тя.
— Да, съпругът ти ми разказа. Справил се е чудесно.
— Той е истинско съкровище. Сам предложи да дойде и да те прегледа след училище. Мога ли да ти предложа нещо за пиене или по-добре за хапване? Сигурно умираш от глад.
Чак сега осъзнах, че съм гладен като вълк. Не бях слагал нищо в устата си от вчера.
Грейс сложи край на колебанията ми.
— Да ти направя ли сандвич? Или по-добре омлет?
— Наистина, не…
— Тогава омлет.
Тя наля олио в малък тиган и докато чакаше мазнината да загрее, сръчно счупи три яйца в една купа.
— Майкъл ми каза, че си от Лондон — каза, докато ги разбъркваше енергично.
— Точно така.
— Не съм била в Лондон от години. Непрекъснато моля Майкъл да отскочим за малко, но той е ужасно консервативен. Сякаш е залепен за острова. Не иска да мръдне по-далеч от Луис, който, да си го кажем честно, не може да се нарече меката на културата.
«Консервативен» не беше определение, което бих свързал със съпруга й, но както се бях уверил сам, той беше човек на изненадите.
— От колко време живеете тук?
— Ами… четири години. Не, пет. Господи! — поклати тя глава, удивена от бързината, с която течеше времето.
— Сигурно не ви е било лесно да свикнете с живота тук.
— Всъщност не беше трудно. Винаги сме искали да живеем далеч от шума на големия град. Вероятно си мислиш, че скучаем, но не е така. Майкъл винаги си намира работа, а аз помагам в училището. Преподавам рисуване.
— Видях картината в антрето. Впечатлен съм.
Тя сви нехайно рамене, но изглеждаше поласкана.
— Това е просто хоби. Работата ми в училището ни сближи с Брус. Той е работил като начален учител във вътрешността и опитът му е безценен за острова. А аз обичам деца и се радвам, че мога да работя с тях.
По лицето й пробяга тъга, но бързо отмина. Отместих поглед, усетил неудобство, сякаш бях надникнал в личното й пространство. Вече бях забелязал, че със Страчън нямаха деца. Сега разбрах как го преживява тя.
— Видях в заливчето яхта — казах, за да върна разговора на безопасна територия. — Красива е.
— Прекрасна е, нали? — усмихна се тя и остави на масата пресен хляб и купичка с масло. — Майкъл я купи веднага, след като се преместихме тук. Дълбочината й е само два метра, но заливът не е достатъчно дълбок за нещо по-голямо. Майкъл пътува с нея до Сторноуей, когато има работа там.
— Как се запознахте двамата? — полюбопитствах аз.
— Ами… може да се каже, че сме се познавали цял живот.
— Да не би да е детска любов?
Тя се засмя.
— Знам колко банално звучи, но е точно така. Израснахме заедно близо до Йоханесбург. Майкъл е по-голям от мен и като малка го следвах навсякъде. Може би затова ми харесва тук. Имам възможност да го държа под око.
Щастието й бе заразно. Открих, че завиждам лекичко на Страчън за брака му. Неволно се замислих за нашата връзка с Джени. Напоследък с нея май вървяхме в различни посоки.
— Ето, готово е — каза тя и изсипа омлета в голяма чиния. — Има хляб и масло, заповядай.
Седнах и хванах вилицата, без да чакам втора покана. Омлетът беше много вкусен. Тъкмо дояждах последната хапка, когато вратата се отвори и заедно със студения вятър в стаята влязоха и пръски дъжд. Мокър до кости, голдън ретрийвърът се шмугна вътре и скочи щастливо върху мен. Опитах се да го избутам със здравата ръка.
— Не, Оскар! — изкомандва го Грейс. — Майкъл, гледай си кучето. Дейвид не иска кални лапи по изпраните си панталони. Ох, лошо куче. Погледни какво направи! Навсякъде има кал.
Страчън влезе след кучето. Зад гърба му се появи мъжът със старата военна фуражка, когото вчера бях видял да прибира децата в училище.
— Извинявай, скъпа, но не можах да намеря галошите си. Оскар, дръж се прилично. Остави достатъчно петна за спомен по доктор Хънтър. — Той издърпа кучето от мен и ми се усмихна. — Радвам се да те видя станал, Дейвид. Запознай се, това е Брус Камерън.
Другият мъж бе свалил фуражката си, откривайки обръсната, леко набола червеникава четина, оформяща класически модел на мъжко оплешивяване. Беше нисък и слаб, направо мършав като маратонец. Адамовата му ябълка стърчеше толкова много, че заплашваше да пробие кожата.
Откакто бе влязъл, той не бе откъснал поглед от Грейс, но сега се обърна към мен и аз се стреснах. Не бях виждал толкова безцветни очи. Бяха с неопределим цвят или по-скоро такъв липсваше. Роговицата и миглите бяха съвсем бели и това придаваше странен израз на лицето му, сякаш те гледаше, без да мига.
Преди да ме погледне, той се втренчи в празната чиния пред мен. По лицето му премина сянка, сякаш се ядоса на нещо, но после изчезна.
— Благодаря ви, че сте се погрижили за рамото ми снощи — казах и протегнах ръка към него. Неговата беше слаба и кокалеста, стоеше отпусната в моята, докато я стисках.
— Радвам се, че успях да помогна. — Гласът му ме изненада. Беше нисък и бумтящ, да не повярва човек, че идваше от такава крехка фигура. — Разбрах, че сте тук, за да огледате намереното тяло в онази къща.
— Не си прави труда да го разпитваш — намеси се Страчън. — Вече го направих и ме плеснаха през ръцете.
Камерън го изгледа, сякаш не схвана думите му.
— Как е рамото ви? — попита ме той без истински интерес.
— Много по-добре.
Той кимна, успявайки някак си да направи отегчена и в същото време самодоволна физиономия.
— Извадили сте късмет. Трябва да отидете на рентген, когато се върнете на сушата, но не мисля, че има нещо сериозно.
Каза го така, сякаш трябваше да обвинявам единствено себе си, ако все пак се окажеше, че има нещо сериозно. После бръкна в джоба си, извади малко шишенце с някакви таблетки и го остави на масата.
— Това е ибупрофен. Противовъзпалително. Може би в момента не усещате нужда, но ви уверявам, че ще ви потрябва, когато действието на седативите отмине.
— Седативи ли?
— Вие бълнувахте и мускулите около рамото ви се свиваха неконтролируемо, затова ви дадох една таблетка да ги успокоим.
Това обясняваше защо не си спомнях, че ми е намествал рамото. И защо проспах две-трети от деня.
— Какво ми дадохте?
— Нищо опасно. — Той хвърли поглед към Грейс, на устните му заигра нещо като усмивка, която трябваше да изрази пренебрежение, но всъщност издаваше самодоволство. Не направи никакъв опит да прегледа рамото ми и аз започнах тайничко да подозирам, че не моята персона беше причината за посещението.
— Все пак искам да знам какво е било — настоях аз.
Не исках да изглеждам невъзпитан, но откакто веднъж едва не ме убиха със свръхдоза диаморфин, никога не приемах лекарства, без да знам какви са. Освен това снизходителното поведение на Камерън започваше да ми лази по нервите.
Нервната нотка в гласа ми го накара за пръв път да отчете наистина присъствието ми. Погледът, който ми хвърли, едва ли можеше да се нарече дружелюбен.
— Щом настоявате, дадох ви десет милиграма диазепам и анестезирах локално с новокаин. После малко кортизон, за да предотвратя евентуално възпаление. — Той ме изгледа отвисоко. — Това удовлетворява ли ви?
Страчън, който до този момент слушаше видимо развеселен, се намеси:
— Споменах ли ти, че доктор Хънтър е бил домашен лекар?
Явно не беше. Камерън се изчерви и аз съжалих, че го притиснах така. Не исках да го поставям в неловко положение. В същото време се запитах откъде Страчън знае толкова много за мен. Не че го пазех в тайна, но не ми беше приятно един сравнително непознат човек да знае биографията ми.
Той сякаш прочете мислите ми, усмихна ми се извинително и обясни:
— Направих някои справки в интернет. Надявам се, че нямаш нищо против, но винаги заставам на нокти, когато става дума за Руна. Намерих всичко в публичните файлове.
Не можех да го обвиня в нищо, но въпреки това не ми хареса, че се рови в миналото ми. От друга страна, миналата нощ ме бе довел в дома си и ми бе предоставил легло. Нормално беше да прояви любопитство.
— Показвах на Брус къде ще бъдат загражденията за новия ми проект. Планирам да изградя на Руна рибовъдна ферма. Ще отглеждам атлантическа треска. Никакви химикали, екологично чисто производство и ще открия най-малко шест работни места. И повече, ако потръгне. — Ентусиазмът му придаваше вид на хлапак. — Може да се окаже истинска гордост за икономиката на острова. Мисля да започна строежа й през пролетта.
Грейс беше извадила от хладилника едно пиле и режеше месото с ловкостта на професионален готвач.
— Все още не съм убедена, че ще е добре да направиш развъдника в подножието на градината — обади се тя.
— Скъпа, казах ти вече, из целия остров няма друго толкова закътано място. Плюс това градината ни така или иначе стига до морето, а то е пълно с риба.
— Да, но когато го направиш, ще започнат да идват клиенти и туристи. Домът ни ще се превърне в къща за гости.
Камерън се засмя, както ми се стори, угоднически. В погледа на Страчън се появи леко раздразнение, но в същия момент някой почука на външната врата и той бързо обърна глава.
— Тази сутрин тук е истинско стълпотворение — каза Грейс и се пресегна за кърпа да подсуши ръцете си, но Страчън вече тръгваше.
— Аз ще отворя.
Минавайки покрай дъската за рязане, той грабна едно парченце морков, подхвърли го и го лапна с уста. Видях усмивката на Грейс и неволно си спомних последните караници между мен и Джени. Нямаше начин да не завидя на тази двойка.
— Сигурно е някой от твоите хора — погледна ме тя, когато от коридора се чуха гласове.
Надявах се да е така. Но вместо Фрейзър или Дънкан, Страчън въведе в стаята Маги Касиди.
— Вижте кой се появи — каза той с лека ирония. — Грейс, нали познаваш Маги Касиди? Внучката на Роуз Касиди?
— Разбира се — усмихна се Грейс. — Как е баба ти, Маги?
— Още се държи, благодаря. Здравей, Брус. — Тя погледна към учителя и в отговор получи пестеливо кимване. После се обърна към мен и ми се ухили по хлапашки. — Радвам се да ви намеря все още цял, доктор Хънтър. Чух за снощното ви приключение. Днес сте тема номер едно в бара.
«Бас държа, че е така», си казах унило.
— Какво те води насам, Маги? — попита Страчън. — Да не би да се надяваш да изкрънкаш интервю от доктор Хънтър?
— Всъщност исках да видя теб. И госпожа Страчън, естествено — добави непринудено Маги. Гледаше право в него с широко отворени очи — самата невинност. — Искам да направя репортаж за вас. Сега Руна е в новините и мисля, че моментът е подходящ. Ще поговорим за приноса ви за острова, ще направя няколко снимки на двамата в дома ви. Мисля, че ще стане много добре.
Той изведнъж стана сериозен.
— Съжалявам, но не излизам добре на снимки.
— Хайде, скъпи — опита се да го придума Грейс. — Звучи забавно.
— Да, мисля, че е добра идея, Майкъл — гръмна неочаквано гласът на Камерън. — Грейс е достатъчно фотогенична и за двама ви. И ще бъде реклама за бъдещата ферма.
— Точно така — настъпи Маги, усетила подкрепа, и се усмихна широко на Страчън. — Сигурна съм, че ще успея да ви направя хубава снимка.
Забелязах как едната вежда на Грейс потръпна при откровеното кокетничене на репортерката. Маги не можеше да се нарече красива в традиционния смисъл на думата, но у нея имаше нещо, което привличаше погледа.
Но Страчън, изглежда, беше имунизиран.
— Не, не мисля, че ще стане — отсече той.
— Моля ви, помислете си! Може…
— Казах не. — Той не повиши глас, но нямаше никакво съмнение, че това беше последната му дума. — Мога ли да помогна с нещо друго?
Тонът му все още беше любезен, но беше очевидно, че я подканва да си върви. Маги се опита да прикрие разочарованието си.
— Ъ… не. Това беше всичко. Извинете ме за безпокойството.
— За нищо — отвърна той. — Всъщност мога ли аз да ви помоля за нещо?
Лицето на младата жена светна на мига.
— Да, разбира се.
— Трябва някой да закара доктор Хънтър до хотела. Ще ме спасите от едно ходене дотам, ако го вземете с колата си. Това устройва ли те, Дейвид?
Идеята да пътувам с репортер, който веднъж вече ме бе направил на глупак, не ме очарова, но тя се връщаше в селото и това ме устройваше. И без това бях задлъжнял достатъчно на Страчън.
— Ако Маги няма нищо против — отвърнах аз.
Погледът й ми показа, че има, но тя каза:
— С удоволствие.
— Трябва да ни дойдеш още веднъж на гости, преди да заминеш, Дейвид — рече Грейс и ме целуна по бузата. Уханието на мускус направо ми взе акъла. Мимолетното докосване на устните й до кожата ми оставиха тръпнещ спомен, който щеше да остане за дълго в мен.
Докато се отдръпваше, хвърлих бърз поглед към Камерън. Той ни гледаше със зле прикрита ревност. Увлечението му по госпожа Страчън беше толкова очевидно, че не знаех дали да се засрамя заради него, или да го съжаля.
Страчън си бе възвърнал доброто настроение. Дойде да ни изпрати до вратата. Когато я отвори, отвън ни посрещнаха леденият вятър и противният дъжд. На стената до входа беше подпрян опръскан с кал планински велосипед. Големите кошове отзад му придаваха несиметричен вид.
— Не ми казвайте, че Брус е въртял педалите дотук в това време — ахна Маги.
— Той твърди, че така поддържа формата си — засмя се Страчън.
— Проклет мазохист — изсумтя Маги и подаде ръка на домакина. — Радвам се, че се видяхме, господин Страчън. Ако промените решението си…
— Не, няма — прекъсна я той и веднага й се усмихна широко, за да смекчи отказа си. В очите му се появи игриво пламъче. — Но ако се помолите на доктор Хънтър, може би ще успеете да го накарате да ви отговори на няколко въпроса. Сигурен съм, че ще му бъде приятно да прочете името си в утрешния вестник.
Лицето на Маги смени цвета си. Без да коментира, тя тръгна срещу вятъра към паркираното отпред ръждясало мини, което ми се видя като беден роднина до сааба на Страчън и черното порше «Кайен», което предположих, че е на Грейс. Нещастната таратайка ми напомни за колата, която Джени използваше за града, и сърцето ми отново се сви. Нямах представа дали се тревожи за мен и какво да й кажа, когато най-после се свържа с нея.
Когато се качих в колата, Маги вече събличаше огромното, поне с два номера по-голямо, червено палто.
— Парното е развалено, може да работи само на максимум. Ако останете с якето, ще се сварите — каза тя и хвърли небрежно палтото си на задната седалка. Тежкият аленочервен плат тупна грозно на седалката като окървавен чувал. Останах с якето. Щеше да ми отнеме много усилия и време, докато се справя с една ръка.
Маги смръщи вежди, докато се опитваше да събуди грохналия от старост двигател.
— Проклета машина! — изруга тя, когато двигателят се закашля и се задави. — На баба е, но тя вече не шофира. Знам, че е за изхвърляне, но ми е удобна, когато идвам тук.
Най-после колата се събуди. Маги натисна газта и пое по алеята към главния път. Загледах се през прозореца към брулените от вятъра хълмове, които вече чезнеха в здрача.
— Няма ли да го кажете най-после? — рече неочаквано тя.
— Какво да кажа?
Бях се замислил толкова дълбоко за Джени и за предстоящото разследване, че не забелязах настъпилата тишина. Но Маги очевидно я бе взела за своя сметка.
— Дето ви излъгах на ферибота и се представих за писателка.
Отне ми известно време, докато схвана за какво говори. Паузата я накара да заеме отбранителна позиция.
— Какво толкова? Аз съм репортер. Просто си вършех работата. Нямам намерение да се извинявам за това.
— Не съм го искал.
Тя ме погледна нерешително.
— Не се сърдите, нали?
Въздъхнах. Под нахаканото й поведение се криеше крехка и уязвима душа.
— Не, не се сърдя.
Тя си отдъхна. Очите й говореха за невинност, каквато вече подозирах.
— Е, ще ми кажете ли така, неофициално, какво става в онази къща?
Въпреки черните си мисли не можах да сдържа усмивката си.
— Не се предаваш, а?
Тя се усмихна засрамено.
— Само попитах. Един опит, какво толкова?
Откровените й думи разбиха и последните остатъци от резервираност между нас. Нямах сили да се ядосвам. А и знаех, че утре по това време тя ще се окаже във вихъра на случай, за който не бе и мечтала. Усетих лека вина за хаоса, който щях да предизвикам в това малко и сплотено общество. Руна още не знаеше, но съвсем скоро от спокойното му съществуване нямаше да остане и следа.
Дори и аз нямах никаква представа колко силен щеше да е трусът.
 

10
 
Първата ми работа, след като Маги ме остави пред хотела, беше да потърся Елън и да й поднеса извиненията си за оставената в канавката кола, но тя само махна с ръка.
— Не се тревожете за това. Важното е, че вие сте добре. Поне до известна степен — добави тя с усмивка и погледна към превръзката ми. — Не всеки изгубен на острова може да се похвали с вашия късмет.
Когато се добрах и проснах на леглото, последното нещо, което мислех за себе си, беше, че съм късметлия. Бях пребит от умора и болката в рамото ми пулсираше като зъбобол. Взех две таблетки ибупрофен от онзи, който ми бе дал Камерън, и отново се опитах да се свържа с Джени. Никой не отговори нито на мобилния, нито на домашния й телефон.
Оставих съобщения и на двата, продиктувах й телефонния номер на хотела и я помолих да ми се обади. Затворих и се загледах в телефонния апарат. Къде можеше да е? По това време вече трябваше да се е прибрала от работа и дори да бе отишла някъде след това, мобилният й щеше да е с нея.
Разтревожен и объркан, влязох в нета и проверих пощата си. Тъкмо привършвах с отговора на последното писмо, когато на вратата се почука.
Беше Фрейзър, все още в дебелото си яке, натежало от дъжда и попило студа отвън. Той погледна равнодушно към превръзката ми.
— Този път се прибрахте без инциденти, нали?
Нямаше какво да отговоря на това.
— Разговаряхте ли с Уолъс? — попитах с надеждата, че няма да се наложи да обяснявам и на него какво съм открил.
— Не ми е работа да си бъбря с главни инспектори — изсумтя той. Все пак реши да ме информира, макар и с неудоволствие: — Иначе да, той ми каза какво става. Значи мислите, че е убийство?
Хвърлих поглед към коридора зад него, но нямаше никого.
— Така изглежда.
Той поклати глава и направи кисела физиономия.
— Сега я оплескахме.
— Останките добре ли са? — попитах аз. Тревожех се, че стоят в онази къща под наблюдението единствено на Дънкан.
— О, да, чувстват се отлично — сви устни той. — Обаждат ми се на всеки пет минути и всеки път искат да ги уверя, че мястото… извинете, местопрестъплението, се охранява добре. Човек ще си помисли, че пазим кралско съкровище.
Не бях в настроение за празни приказки, а и заяждането му започна да изчерпва търпението ми.
— Вече бяха допуснати достатъчно грешки.
— Не и от мен — тросна се той. — Аз само изпълнявам нареждания. Като стана дума за това, Уолъс иска да запазим мълчание, докато дойде екипът. Това означава, че господин бившият инспектор Броуди трябва да остане на тъмно по въпроса, както и всички други.
Усетих в гласа му леко задоволство. Не мислех, че има нещо лошо, ако Броуди знае, но не аз решавах нещата. Така или иначе всички щяха съвсем скоро да разберат.
— Ще бъде истински ад да се разследва убийство тук — намръщи се Фрейзър. — Но не мисля, че ще е трудно да пипнем убиеца, който и да е той.
— Мислиш ли?
Той пропусна покрай ушите си иронията ми, изпъна авторитетно рамене и заговори назидателно:
— Колко трудно би било да се открие престъпник на място, колкото дланта на едната ми ръка? Все някой е видял или чул нещо. А и този убиец не блести с особен интелект. Океанът му е на една крачка, блатата също, а той изгаря тялото и го оставя в оная къща. — Той се засмя презрително. — Истински гений на престъплението.
Но аз не бях толкова сигурен. За малко да обявим случая за злополучен инцидент. Не знаех дали убиецът беше хитър, или просто бе имал късмет, но не биваше да рискуваме повече.
Изпълнил мисията си, Фрейзър тръгна към караваната да занесе вечерята на Дънкан. Нямаше защо да ходя с него, затова се върнах при лаптопа с надеждата да се разсея с работа.
Но не успях да се съсредоточа. Бюрото не беше удобно и малката стая започна да ми се струва като монашеска килия. Докато се взирах невиждащо в екрана, усетих лекия аромат на парфюма на Грейс по дрехите си и каквато и концентрация да беше останала в мен, изчезна на мига.
Затворих решително лаптопа, сложих го в чантата му и слязох долу с него. Нямаше смисъл да стоя горе и да чакам обаждането на Джени. Ако решеше да ме потърси, Елън щеше да ме извика.
Беше рано и барът все още беше празен. Двамата старци вече бяха наредили плочките на доминото и ми кимнаха любезно, когато влязох.
— Oidchche mhath — поздрави ме единият.
Отговорих с «добър вечер» и те се върнаха към играта си, сякаш престанах да съществувам. Единственият посетител, освен тях беше Гътри, едрият мъжага, за когото Броуди бе казал, че понякога помага на Кинрос за ферибота. Стоеше подпрян на бара и гледаше мрачно в празната бирена чаша пред себе си. Червените му бузи говореха, че е тук от доста време.
Гътри ме изгледа войнствено, когато записах на дъската едно уиски за себе си, после върна поглед върху чашата. Взех питието си и се настаних на същата маса до камината, където онзи ден бяхме с Броуди, а после и със Страчън.
Отворих лаптопа, извъртях го така, че екранът му да остане скрит за хората в останалата част на помещението, и отворих изпратения ми от Уолъс файл с изчезналите хора. Още не бях намерил време да го погледна и макар да се съмнявах, че на този етап ще открия нещо полезно в тях, започнах да ровя из него, защото просто нямах какво друго да правя.
От парчето торф в камината се издигаха малки къдрави ленти дим. Между пукнатините на тъмната му повърхност се подаваха огнени езици и изпълваха помещението с тънък аромат на пръст. От топлината започна да ми се доспива. Разтрих очи и се опитах да събера мислите си. Но тъкмо когато посягах да отворя първото досие, на масата падна някаква сянка.
Вдигнах поглед и видях едрата фигура на Гътри. Шкембето му покриваше ниския колан на панталона като торба, но иначе той все още беше як мъж. Навитите ръкави на пуловера му откриваха здрави като на бик мускули без косми, а в загрубялата му от вятъра и слънцето ръка наполовина изпитата чаша изглеждаше съвсем мъничка.
— Ето къде сте се скрили — каза някак нападателно той. Лицето му беше подпухнало и зачервено от изпитата бира. Миришеше като войник на гранясало и пот.
Затворих бързо лаптопа.
— Просто работех.
Той примига бавно, явно обмисляше отговора ми. Спомних си предупреждението на Броуди да го избягвам, когато е пиян.
_Твърде късно._
— Работа, значи — изплю той и слюнките му опръскаха масата. Той се загледа с отвращение в лаптопа. — Това не е работа. Работата се върши с това.
И завря юмрук в лицето ми. Той беше с размера на бебешка глава и по пръстите се виждаха стари белези в различни форми.
— Работа е, когато си изцапаш ръцете. Ти цапал ли си някога твоите?
Веднага се видях да ровя из прахта на обгорен труп или да ексхумирам тяло, по-скоро да го изтръгвам от замръзналата земя.
— Понякога.
Устните му се извиха презрително.
— Друг път. Нямаш представа какво е това работа. Ти си като онова копеле, дето ми взе лодката. Стои си на бюрото в оная шибана банка и прилага закона. Никога не е работил дори и един ден в скапания си живот.
— Защо не си седнеш на мястото, Шон? — обади се кротко един от старците. Но това не доведе до нищо добро.
— Сега разговарям, ясно? Играй си играта и не се меси — измърмори Гътри. После отново се загледа в мен, като се олюляваше леко над масата. — Ти си тук с полицията, нали? Заради онзи труп.
Каза го така, сякаш ме обвиняваше.
— Да, така е.
Очаквах да ме попита кой е мъртвият и как е умрял. Но той ме изненада.
— И какво общо има тая работа с това? — пресегна се към лаптопа ми той.
Бързо сложих ръцете си върху капака му. Слепоочията ми вече започнаха да туптят от ускорения пулс, но успях да запазя спокойния тон:
— Съжалявам, но това е лично.
И продължих да стискам лаптопа, удържайки на опита му да го издърпа от ръцете ми. Той беше много по-силен от мен и за него беше детска игра да го изтегли изпод пръстите ми. И въпреки че целта му явно беше друга, виждах ясно, че замъгленото му от алкохола съзнание не отхвърляше подобна възможност.
— Просто искам да погледна.
Сега заплахата се усещаше ясно в гласа му.
Дори и да не бях ранен, аз не бях в категорията му. Гътри беше по-висок от мен с цяла глава и имаше вид на побойник, но не ме беше грижа. През последните двайсет и четири часа бях назлобял толкова, че бях готов на всичко.
Дръпнах силно лаптопа от ръцете му и повиших глас:
— Казах, не!
Това май проработи. Гласът ми трепереше леко, но повече от гняв, отколкото от слабост. Гътри зяпна от изненада, после рязко затвори уста, сви ръце в юмруци и аз стегнах мускулите на корема си, съзнавайки, че няма какво да кажа, нито да направя, за да предотвратя това, което беше на път да се случи.
— Хей, плондер, пак ли създаваш неприятности на хората? — чу се зад него глас.
Маги Касиди стоеше на прага, но в същия момент тръгна към Гътри. Сърцето ми се сви от страх, като видях колко дребна изглежда пред този як като бик мъж. Но вместо да се ядоса, на лицето му се появи огромна усмивка.
— Маги! — гръмна гласът му из помещението. — Чух, че си дошла.
Той я взе в голямата си прегръдка и Маги заприлича на малко дете между огромните му ръце.
— Да. И реших да проверя как я караш. Хайде, пусни ме, дебелако! — каза тя, но нейното лице също сияеше от удоволствие.
Гътри веднага забрави за мен, а на мястото на заплашителния поглед и стиснатите му зъби се появи детински ентусиазъм. Маги заби пръст в шкембето му и поклати глава.
— Да не си на диета, Шон? Направо си се стопил.
Той избухна в смях.
— Гледам от теб, Маги. Ще пийнеш ли едно с мен?
— Вече мислех, че никога няма да попиташ.
Тя ми смигна и тръгна след него към бара. Усмихна се на старците и ги поздрави. Ръцете ми трепереха, когато вдигнах чашата с уиски към устните си. Адреналинът бавно започна да се оттича от главата ми. «Само това ми трябваше, за да е пълен денят», си казах наум.
Барът постепенно започна да се пълни. Дойдоха Кинрос и синът му и се присъединиха към Маги и Гътри на бара. Смеховете и приятелските разговори се усилиха. Забелязах, че ужасните пъпки от акнето на Кевин Кинрос ставаха кървавочервени всеки път, когато Маги се обръщаше към него. Момчето не откъсваше поглед от нея, докато тя разговаряше с баща му, но веднага свеждаше очи, ако погледнеше към него.
«Брус Камерън не е единственият влюбен на острова», помислих си аз.
Докато наблюдавах усмихнатите им лица и отчитах колко удобно се чувстваха в компанията си, усетих лека тъга. Аз не принадлежах на това място. Те бяха родени и израснали тук и вероятно щяха да умрат на острова. Връзката между тях беше по-силна от всяка друга. Дори и Маги Касиди, напуснала преди години, все още беше една от тях, за разлика от мен и «пришълците» като Броуди и Страчън, които никога нямаше да влязат в тяхното затворено общество.
Но един от тях беше убиец. И може би в момента беше сред нас. Оглеждайки лицата им, си спомних какво беше казал Фрейзър за убиеца на младата жена. «Колко трудно би било да се открие престъпник на място колкото дланта на едната ми ръка? Все някой е видял или чул нещо.» Но да знае нещо и да го каже бяха две различни неща.
Каквито и тайни да пазеше Руна, не мислех, че ще достигнем лесно до тях.
Реших, че е време да се прибера в стаята си. Вече бях готов да напусна бара, когато Маги улови погледа ми, извини се на компанията и дойде при мен. Видях, че Кевин Кинрос я наблюдава крадешком, но усети погледа ми и побърза да отклони очи.
Маги се настани до мен и каза с усмивка:
— Видях, че вече се опознавате с Гътри.
— Може и така да се каже.
— Той е безобиден. Просто сте го предизвикали.
Погледнах я с интерес.
— И как съм го направил?
— Първо, вие сте външен човек. — Тя започна да свива пръсти един след друг. — Второ, англичанин сте и седите в бара с лаптоп. «Ако искаш да си дърво в гората, не идвай със секира», ако мога да се изразя така.
Засмях се. Думите й не се различаваха много от собствените ми размишления преди малко.
— А пък аз си мислех, че съм дошъл да си върша работата.
Тя се усмихна.
— Прав сте. Шон наистина става заядлив, като си пийне, но не мога да го виня за това. Той беше добър рибар, но изтегли кредит да си купи лодка и не можа да го погаси. Банката си поиска парите. Сега работи на парче и се опитва да поправи старата си лодка. — Тя въздъхна. — Просто искам да ви кажа да не го съдите толкова строго.
Можех да се защитя, като й обясня, че не аз започнах кавгата, но реших, че няма смисъл. Маги погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Баба ще се чуди къде съм. Наминах да хвърля един поглед, но предпочитам да изчезна, преди да се появи сержант Фрейзър.
Беше явно, че очаква да я попитам защо, и аз наистина исках да разбера още щом чух размяната на реплики между тях на ферибота.
— Какво става между вас, между другото? Надявам се, че не ти е бивше гадже?
— Това, последното, ще се направя, че не съм го чула — отвърна тя и изви презрително устни. — Имаме си търкания. Преди няколко години сержантът беше наказан, защото нападнал една заподозряна в престъпление жена, докато бил пиян. Обвиненията бяха снети, но той едва отърва уволнението. «Газет» разбра за това и пусна статия по въпроса.
Тя сви рамене, но въпреки че се опитваше да омаловажи случая, беше ясно, че е замесена лично по някакъв начин.
— Това беше първата ми голяма статия за вестника. Оттогава, както можете да си представите, не съм любимата репортерка на сержант Фрейзър.
В усмивката й имаше гордост и тъга. Тя стана и се върна при Гътри и двамата Кинрос. Веднага след това пожелах лека нощ на присъстващите, напуснах бара и се качих в стаята си. След омлета на Грейс не бях ял нищо, но умората надви глада ми. Тайничко се радвах, че Броуди не се появи тази вечер. Уолъс беше в правото си да скрие от пенсионирания инспектор новината, че се отнася за убийство, но след оказаната от него помощ щеше да ми е неудобно да премълча истината.
Докато изкачвах стълбите, усетих, че съм изтощен до смърт. Това пътуване беше истинско бедствие от началото до края. Успокояваше ме единствено мисълта, че щях да си замина скоро. Утре сутринта екипът на полицията щеше да пристигне и цялата машина по разследване на убийството щеше да се задейства. Щях да приключа и да оставя всичко зад гърба си.
Трябваше да съм се научил досега, че в тази работа няма нищо сигурно. Защото същата нощ островът бе откъснат от света.
 

11
 
Бурята достигна до Руна точно в полунощ. По-късно щях да разбера, че всъщност бяха два фронта — от Северния Атлантик и от Арктика — и битката между тях щеше да бъде определена като «най-жестоката буря по Западните острови от петдесет години насам», създавайки ураган с такава сила, че по пътя си до големия британски остров остави диря от къщи без покриви и прозорци и наводнени пътища.
И докато утихнеше, животът на всички в Руна щеше да се промени необратимо.
Бях в стаята си, когато всичко започна. Лежах, но бях прекалено уморен, за да заспя. Джени не се обади и все още нямах отговор на съобщенията си нито на мобилния й телефон, нито на домашния. Това не беше привично за нея и тревогата прогони напълно съня ми. Не спирах да се питам какво може да й се е случило. И за да ме разбуди още повече, вятърът отвън се развилня, започна да блъска безмилостно по прозореца, а рамото не спираше да ме боли въпреки взетите лекарства. На всичкото отгоре затворех ли очи, веднага се виждах да падам по онзи кален склон и бързах да ги отворя.
Тъкмо обмислях дали да не стана и да се опитам да поработя, когато телефонът до леглото ми иззвъня. Грабнах слушалката.
— Ало? — казах задъхано.
— Аз съм.
Беше Джени. Щом чух гласа й, напрежението, за което до този момент не си давах ясна сметка, изведнъж ме напусна.
— Здравей — казах, докато палех нощната лампа. — Цял ден ти звъня.
— Знам. Чух съобщенията ти — отвърна тихо тя. — Излязох със Сузи и други колежки от работата и изключих телефона си.
— Защо?
— Не исках да говоря с теб.
Аз замълчах. Не знаех какво да кажа. Вятърът се завихри около къщата и стенанието му премина в писък. Нощната лампа му отговори с примигване.
— Притесних се, когато не ми се обади снощи — заговори тя след миг мълчание. — Не можах да се свържа с мобилния ти телефон, а дори не знаех къде си отседнал. Когато днес получих съобщението ти… Не знам. Ядосах се. Затова изключих телефона си и излязох. Но когато се върнах, реших, че все пак искам да чуя гласа ти.
— Съжалявам, не исках да…
— Не ми трябват извиненията ти. Искам теб. Искам да се махнеш от онзи проклет остров. Тази вечер пих много и ти си виновен за това.
Можех да се закълна, че се усмихва, макар и кисело. Зарадвах се на думите й, но обръчът около гърдите продължаваше да ме стяга.
— Радвам се, че ми се обади — казах тихо.
— Аз също. Но все още съм ти сърдита. Много ми липсваш, а нямам никаква представа кога ще се върнеш.
Изведнъж се изплаших. Джени бе успяла да се възстанови от кошмар, който би запратил много хора в зоната на мрака. Тя изплува от това по-силна отпреди, но ужасът от случилото се все още надигаше глава от време на време. Джени знаеше чудесно колко тънка е границата между живота и хаоса. И колко лесно може човек да я прекрачи.
— Ти също ми липсваш — отвърнах.
Настъпи гробовна тишина, нарушаваха я само леките статични смущения по линията.
— Ти не си отговорен за нищо, Дейвид — каза накрая тя. — Не можеш да решиш проблемите на всички.
Не успях да уловя чувството, което се спотайваше зад думите й. Може би беше примирение. Или… разочарование?
— Не се и опитвам.
— Наистина ли? Защото отстрани изглежда точно така. Ти се хвърляш да решаваш проблемите, но винаги нечии други. — Тя въздъхна. — Трябва да поговорим, когато се върнеш.
— За какво? — попитах аз. Внезапно ме заля студена вълна.
Изведнъж нещо запращя в слушалката и заглуши думите й. После шумът заглъхна. Но не съвсем.
— Чуваш ли ме още? — чух я да вика.
— Само последното ти изречение. Там ли си още?
Отговор не последва. Прекъснах връзката и се опитах да се свържа отново, но телефонът изгуби сигнал. Линията прекъсна.
Сякаш засегната лично, нощната лампа започна да мига истерично. След малко се успокои, но светлината й отслабна. Телефонните линии явно не бяха единствените жертви на разразяващата се буря.
Треснах ядосано слушалката. Вятърът отвън изрева победоносно и лисна в стъклото ми цяло ведро дъжд. Отидох до прозореца и погледнах навън. Бурята бе разкъсала облаците за момент и пълната луна къпеше острова в бледата си призрачна светлина. Уличната лампа се люлееше под силата на урагана.
Под нея, точно пред стаята ми, стоеше едно момиче.
Изглеждаше като вцепенена, сякаш незнайна сила бе отнела способността й да се движи. Когато се показах на прозореца, тя вдигна глава и за секунда двамата останахме загледани един в друг. Не успях да я позная. Изглеждаше съвсем млада, най-много на двайсет, и носеше тънко яке, неподходящо за ужасното време навън. Под него се виждаше светла рокля или по-скоро нощница. Платът й се вееше на вятъра, а мократа коса бе залепнала по лицето й. Тя примигваше, за да предпази очите си от студения дъжд, и продължаваше да гледа към мен.
После се стрелна в сенките зад уличната лампа, пое към селото и скоро се скри от погледа ми.
 

Още със събуждането си на другата сутрин разбрах, че трябва да се разделя с надеждата, че бурята вече е отминала. Прозорците звънтяха застрашително от вятъра, а дъждът плющеше по стъклата, ядосан, че не може да ги счупи.
Споменът от недовършения разговор с Джени продължаваше да ми тежи, но когато се опитах да я набера, разбрах, че телефоните все още не работят. Реших по-късно да поискам една от цифровите радиостанции на полицаите и да й се обадя. Докато не поправеха надземните линии, те оставаха единствената ни връзка с външния свят.
Токът все още се държеше, макар примигващите лампи да подсказваха, че няма да е за дълго.
— Една от радостите на тукашния живот — каза Елън, когато слязох за закуска. Ана беше в кухнята и закусваше на масата. Пред нея имаше голяма купа със зърнена закуска. Малката газова печка работеше и вътре беше топло и уютно. — Щом започне буря, първо излизат от строя телефоните. Ако е силна, идва ред и на електричеството.
— И колко време продължава това?
— Ден-два, но понякога и повече. — Тя видя израза на лицето ми и се усмихна. — Не се безпокойте, ние сме подготвени. Всички тук са заредени с газ или бензин, а хотелът има малък собствен генератор. Няма да ви оставя да загинете от глад и студ.
— Какво е станало с рамото ти? — попита Ана и кимна към превръзката ми.
— Паднах.
Тя се замисли за секунда:
— Трябва да внимаваш къде стъпваш — каза самоуверено и се зае със закуската си.
— Ана! — сгълча я майка й.
Аз се засмях.
— Да, права си.
И влязох в бара с усмивка. От лошото настроение не бе останало и помен. Какво толкова, ако телефоните не работеха ден или два? Беше неудобство, но не въпрос на живот и смърт. Фрейзър вече седеше пред закуската си и поглъщаше пържените яйца с бекон и наденички. Изглеждаше махмурлия, но не колкото вчера. Явно вероятността екипът на полицията да пристигне всеки момент бе убила ентусиазма му.
— Говори ли с Дънкан? — попитах веднага, след като седнах. Тревожех се за момчето. Как ли се чувстваше в малката каравана на този вятър? Сигурно не му беше много комфортно.
— Да. Добре е — изломоти Фрейзър с пълна уста и бутна радиостанцията към мен. — Главният иска да му се обадите.
Настроението ми веднага падна под нулата. Бях сигурен, че новините нямаше да са добри. И не бяха.
— Бурята обърка всичко — започна директно той. Връзката беше толкова лоша, че гласът му се чуваше, сякаш от другия край на света. — Няма как да изпратим екип в такова време.
Въпреки че го очаквах, пак ми подейства като удар.
— Кога мислите, че ще можете?
В слушалката започна да припуква и отговорът му се изгуби. Помолих го да повтори.
— Казах, че не знам. Полетите и водният транспорт от и до Сторноуей са преустановени до второ нареждане, а синоптичната прогноза за следващите два дни не е добра.
— Не може ли да използвате хеликоптера на крайбрежната охрана? — попитах аз. Знаех, че те понякога прехвърляха полицейски екипи на недостъпни места.
— Няма начин. Бурята предизвика хаос в морето и момчетата няма да рискуват службата си за труп, престоял повече от месец на онова място. Но дори и да се съгласят, насрещното течение от скалите на Руна създава сериозни проблеми. Много е рисковано да се опиташ да кацнеш на острова в такова време. Съжалявам, но при това положение ще се наложи да изчакаме.
Разтърках слепоочията си, опитвайки се да успокоя появилата се болка. Нов пристъп на пращене задуши думите на Уолъс. После се чу:
— … да запознаете Броуди с фактите. Давам си сметка, че е пенсионер, но е ръководил разследването на две убийства. Опитът му ще е от полза, докато можем да осигурим екипа. Вижте какво ще ви посъветва той. — Настъпи кратка пауза. — Разбрахте ли какво ви казвам?
Разбирах добре, но не исках Фрейзър да чуе какво си говорехме. Затворих и се опитах да не го гледам в очите, докато му връщам апарата.
Но той, изглежда, беше наясно и докато го прибираше, ме изгледа, сякаш вината за всичко беше моя.
— Говори ли вече с Броуди? — попитах аз.
Явно въпросът ми го ядоса и той заби със сила вилицата в едно парче бекон.
— Може да почака, докато се нахраня и занеса закуската на Дънкан. — Мустаците му подскачаха гневно, докато дъвчеше. — Вече няма закъде да бързаме, нали?
Наистина нямаше, но аз предпочитах да информирам по-скоро Броуди.
— Аз ще говоря с него.
— Както искате — каза Фрейзър и се спусна с такава ярост върху яйцата, че сигурно остави белег по чинията.
И все още ядеше, когато аз свърших със закуската. Оставих го да се ядосва и да дъвче. Попитах Елън къде живее Броуди. Облякох якето и тръгнах.
Вятърът ме поде веднага. Фучеше и пищеше почти истерично и докато стигна до крайбрежната улица, рамото ме заболя от непрекъснатото привеждане напред. Стак Рос бе обвит в мъгла от белите пръски на разбиващите се в каменните диги около пристанището вълни. Лодките се удряха в синджирите на котвите си, а фериботът се втурваше на всеки няколко секунди към бетонния кей и отново пльосваше с тъп звук във водата.
Броуди живееше до далечния край на пристанището. Продължих нататък, като гледах да вървя възможно най-далече от брега, за да избегна ледените морски пръски. В далечината се виждаше група скали около малък плаж. Близо до тях имаше голяма барака от гофрирана ламарина. До нея бяха струпани купчини със строителни материали, покрити с насмолена мушама. Дворът наоколо бе осеян със стари изгнили лодки. От едната страна на бараката се виждаше стара полуразбита лодка, качена на каменни блокове, явно подготвена за ремонт. Страничните дъски бяха свалени и корпусът й приличаше на великански гръден кош. Зачудих се дали това не е старото корито на Гътри, за което разказваше Маги.
Ако беше така, предстоеше му сериозна работа.
Къщата на Броуди се намираше веднага след пристанището. Когато наближих, видях малка спретната постройка, на която липсваха PVC подобренията на нейните съседи. Запитах се дали причината да отхвърли възможността да обнови дома си заедно с другите не беше антипатията му към Страчън.
Броуди отвори веднага, сякаш ме бе очаквал.
— Влизай — каза свойски той.
Вътре миришеше на готвено и на дезинфектант за дърво. Къщата беше скромна, но чиста и спретната, и като всяко ергенско жилище бе лишена от всякаква украса. Във всекидневната имаше облицована с теракота камина и вътре съскаше газова горелка. Централното място на полицата над нея бе заето от снимка на жена и момиче. Изглеждаше стара и аз се досетих, че това са жена му и дъщеря му.
Когато влязохме в стаята, овчарката се надигна леко от коша си и замаха с опашка, после се отпусна и задряма отново.
— Ще пиеш ли чай?
— Не, благодаря. Извинявай, че идвам без предупреждение, но телефоните не работят.
— Да, знам.
Броуди застана до камината, пъхна ръце дълбоко в джобовете на дебелата си жилетка и зачака.
— Ти излезе прав. Оказа се убийство — започнах аз.
Той ме погледна някак предупредително.
— Сигурен ли си, че имаш право да ме информираш за фактите?
— Такова беше желанието на Уолъс — отвърнах аз и му разказах накратко какво бях открил и какво бе казал главният инспектор.
Броуди се усмихна.
— Обзалагам се, че Фрейзър си е изял мустаците от яд — каза той, но веднага стана сериозен. — Случайна смърт е едно, но убийството променя всичко. Разбира се, има някаква вероятност убиецът да не е оттук, но тя е по-скоро хипотетична. Жертвата явно е имала причина да дойде на острова и подозирам, че тази причина е била убиецът. На този етап няма значение дали той я е довел, или тя сама е пристигнала. Както вече ти казах, до Руна има достатъчно превоз. Колкото до убиеца, засега ще трябва да приемем, че е от острова и че жертвата го е познавала.
Вече бях стигнал до същото заключение.
— Все още не разбирам защо е изгорил тялото и го е оставил в онази къща, вместо да го погребе или да го изхвърли в морето — казах замислено. За разлика от Фрейзър не вярвах, че престъпникът е просто некомпетентен. — И ако живее в Руна, ми се струва още по-безсмислено да го остави да лежи тук седмици наред, докато някой го открие.
— Вероятно е от мързел или по-скоро от арогантност. А може и от нерви. Трябва ти доста смелост, за да се върнеш на местопрестъплението. — Броуди поклати ядосано глава. — Боже, защо Уолъс не изпрати екипа си, когато все още имаше възможност? Досега щяхме да сме идентифицирали жертвата. Ако знаем коя е, ще бъде по-лесно да открием убиеца й.
— Можем ли да направим нещо?
Той въздъхна.
— Трябва да изчакаме бурята да спре, а дотогава да държим всичко в тайна. Местните хора не бива да разбират, че разследваме убийство, преди да са дошли момчетата от сушата.
Вече бях живял в общество, което се разпадна под натиска на страха и взаимните подозрения, и нямах желание да повторя преживяването си. Но не ми се струваше редно да крием истината от тях.
— Тревожиш се за реакциите им ли? — попитах аз.
— И за това — съгласи се той. — Убийство или не, местните не обичат намеса отвън. Повече ме притеснява как ще реагира убиецът. Сега вероятно си мисли, че случаят е документиран като случайна смърт, но ако открие, че не е така, тогава всичко се променя.
Виж, за това не бях помислил.
— Мислиш ли, че може да стане опасен?
Той ме погледна мрачно.
— Тези хора са непредвидими, когато ги притиснеш в ъгъла. Не искам да поемам никакъв риск, при положение че на острова има само двама полицаи.
Той замълча и потупа разсеяно по джоба на жилетката си.
— На камината са — помогнах му аз.
Той ми се усмихна виновно, докато вземаше пакета с цигарите.
— Опитвам се да не пуша вътре. Жена ми мразеше миризмата им и след петнайсет години брак откриваш, че ти е станало втора природа. Като кучето на Павлов.
— Това тя и дъщеря ти ли са? — посочих към снимката на камината.
Той се загледа в тях и несъзнателно започна да върти цигарата из ръцете си.
— Да, това са Гини и Ребека. Тогава Бека беше на… около десет години. С майка й се разделихме година по-късно. Тя се омъжи за един застраховател.
Той вдигна рамене, сякаш казваше: «Какво можех да направя?».
— А дъщеря ти?
Броуди замълча за момент.
— Тя е мъртва.
Думите му ме удариха в гърдите и ме оставиха без дъх. Фрейзър ми бе казал, че дъщеря му си е отишла, но нищо повече.
— Съжалявам. Не знаех — казах смутено.
— Няма как да знаеш. Нямам доказателства за това, но знам, че е мъртва. Усещам го. — Той ме погледна някак преценяващо. — Уолъс ми разказа някои неща за теб. Ти също си баща и знаеш какво имам предвид. Сякаш част от теб си е отишла.
Стана ми неприятно, че Уолъс го е запознал с миналото ми. Все още ми се струваше кощунство други хора да говорят за смъртта на Кара и Алис. Но в същото време знаех точно какво има предвид Броуди.
— Какво се случи? — попитах тихо.
Той се загледа в цигарата между пръстите си.
— Не се разбирахме с нея. Бека винаги се бунтуваше. Беше дебела глава. Като мен. След като майка й почина, тя изчезна от погледа ми. Когато се пенсионирах, започнах да я търся. Купих онази каравана, за да не давам пари за хотели. Но не постигнах нищо. Аз съм полицай. Това е в кръвта ми. Знам колко е лесно някой да изчезне. Но знам и как да търся изчезнали хора. Идва момент, когато разбираш, че човекът няма да бъде открит. Не и жив.
— Съжалявам.
— На всеки може да се случи — каза равнодушно той. Лицето му отново се затвори и скри всички емоции. Той вдигна цигарата. — Не възразяваш, нали?
— Домът си е твой.
Той кимна, прибра цигарата в пакета и се усмихна.
— Ще почакам, докато си намеря някаква работа навън. Навик, какво да правя!
— Виж, може да ти прозвучи малко… странно — започнах аз. — Но снощи видях едно момиче пред хотела. Сигурно минаваше полунощ. Момичето беше на около петнайсет-шестнайсет години. Стоеше на проливния дъжд, облечена само по тънко яке и рокля.
Броуди се усмихна.
— Не се тревожи, не е било призрак. Това е Мери Тейт, дъщерята на Карън. Нали се сещаш, жената от бара, дето псува като хамалин. Не ти ли споменах за дъщеря й? Тя е малко… някога щяхме да го наречем малоумна, но знам, че сега не се говори така. Майка й я е оставила на произвола. Човек може да я срещне по всяко време на денонощието къде ли не из острова.
— И никой не казва нищо?
— Тя е напълно безобидна.
— Нямах предвид това. — Момичето може да беше със забавено умствено развитие, но бе съзряло физически и всеки можеше да се възползва от него.
— Разбирам те — кимна Броуди. — Аз също си мислех да се обадя на социалните. Но не вярвам, че някой от Руна би й навредил. Знае какво ще му се случи, ако й посегне.
Спомних си трупа на жената в запустялата къща.
— Сигурен ли си в това?
Броуди наведе глава.
— Имаш право. Може би е по-добре да…
На вратата се почука и той спря по средата на изречението. Старата овчарка се надигна на треперещите си крака, изправи уши и заръмжа предупредително.
— Тихо, Бес — смъмри я Броуди и отиде да отвори.
Чуха се гласове. Миг по-късно Броуди се върна в стаята. С него влезе Фрейзър — мокър и нещастен. Изтупа водата от раменете си и каза:
— Имаме проблем.
 

Дънкан ни чакаше пред караваната. Тук, далеч от къщите и скалите, вятърът вилнееше на воля, брулеше тревата и препускаше към Биен Турида през черните торфени блата.
Младият полицай видя приближаващия се роувър и забърза към нас. Вятърът залепи якетата за гърдите ни и за малко не отскубна вратата от ръцете ми, когато я отворих.
— Обадих се по радиостанцията веднага след като се случи — почти извика той, за да надвика воя на вятъра. — Стана преди час и половина.
Вече можехме да видим и сами какво се бе случило. Бурният вятър бе вдигнал част от ламаринения покрив на къщата. Останалата част висеше заплашително надолу, скърцаше и се люлееше, докато вятърът се опитваше да довърши започнатото. Ако костите на жената все още бяха незасегнати, това нямаше да е за дълго.
— Съжалявам — извика Дънкан, сякаш той бе свалил ламарината.
— Вината не е твоя, синко — потупа го по рамото Броуди. — Обади се на инспектор Уолъс и го уведоми за ситуацията. Кажи му, че трябва да приберем останките, преди покривът да ги затрупа.
Дънкан погледна несигурно към Фрейзър и той му кимна неохотно. Докато вадеше радиостанцията, ние тръгнахме към къщата. Лентата на входа си беше на мястото, потръпваше на вятъра като панделка, но вратата беше паднала на пода в онова, което някога е било кухня. Навсякъде се виждаха парчета от изпадала мазилка и дъждът влизаше безпрепятствено през образувалата се дупка. В същия миг от тавана се откъсна ново парче, падна с трясък, разби се и ни накара да се отдръпнем назад.
Дънкан се върна при нас и поклати глава.
— Не успях да се свържа. Говорих с участъка в Сторноуей. Те ще се опитат да го намерят.
Броуди погледна към бъркотията в къщата. Дъждът миеше лицето му, когато се обърна към мен.
— Нямаме друг избор, доктор Хънтър.
— Така е — отвърнах.
Той кимна замислено, пристъпи напред и разкъса лентата пред вратата.
— Какво правите, по дяволите? — извика ядосано Фрейзър.
— Ще извадим останките отвътре, преди да падне покривът — отвърна Броуди, без да спира.
— Това е местопрестъпление. Не мога да направя такова нещо без разрешение.
— Нямаме време за това — отвърна Броуди и махна последния остатък от лентата.
— Той е прав — казах на Фрейзър. — Трябва да спасим, каквото можем.
— Не поемам отговорност за такова нещо — дръпна се той.
— Никой не го е искал от теб — каза Броуди и прекрачи прага.
Влязох и тръгнах след него, като прескачах внимателно парчетата паднала мазилка. Вътрешната стая, където лежаха останките, не беше толкова повредена, но въпреки това почти половината покрив липсваше. Прожекторът беше полегнал на една страна, а решетката, за която бях отделил толкова време, представляваше кълбо от заплетена корда. От дъжда сивата пепел на пода бе станала на черна каша.
Но костите бяха добре. Пликовете с пробите, които бях събрал, преди да спра работата си, плуваха в езеро от вода, но бяха запечатани.
— Трябва да изнесем пликовете оттук — казах на Броуди. — Ще имам нужда от куфара си. Той е в караваната.
— Аз ще го донеса — предложи Дънкан от прага на стаята.
Не бях видял кога ни бе последвал. Но от Фрейзър нямаше и следа.
— Вземи, колкото можеш да носиш — казах и се приведох бързо, когато при един силен порив на вятъра таванът над нас изскърца. — После се върни.
Докато Броуди и Дънкан пренасяха пликовете в караваната, аз насочих вниманието си към останките. Имаше нещо непоносимо тъжно в това да видиш един живот, превърнал се в купчина пепел и кости, готови всеки момент да се разпаднат. Зарадвах се, че бях направил снимките още първата вечер. Те можеха да ни дадат визуална представа за нещата. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от нищо.
Дънкан донесе куфара и времето за размишления свърши. Извадих защитно облекло и го облякох над превръзката. Сложих ръкавица на здравата си ръка и приближих към останките. Работех възможно най-бързо. Сложих черепа и челюстната кост в пликове, после започнах да събирам останалите части на черепа и разпилените по пода зъби.
Тъкмо завършвах, когато покривът поддаде. Едно огромно парче мазилка падна на няколко крачки от мен.
— Трябва да побързате — извика Дънкан.
— Бързам.
Изведнъж вятърът утихна. Над нас се спусна неочаквана тишина, нарушавана единствено от тропането на дъжда по пода.
— Бурята спира — каза с надежда Дънкан.
Но Броуди вдигна глава, притихна и се заслуша. Чу се далечен тътен, като приближаващ се към нас влак.
— Не, сменя посоката си — обясни той и в същия момент вятърът удари къщата с цялата си сила, спусна се директно отгоре ми и ме засипа с пепел и черна сгур. Дъските на покрива изтракаха заплашително, изпращайки още мазилка по главите ни.
— Да се махаме оттук! — извика Броуди и изблъска Дънкан към вратата.
— Не още — отвърнах бързо. Все още не бях прибрал оцелелите крака и ръката. Те ни трябваха за пръстови отпечатъци и анализ на меката тъкан. Но преди да мога да направя каквото и да било, се чу ужасяващ трясък и покривът тръгна надолу.
— Махай се! — изкрещя Броуди, дръпна ме за ръката и ме изправи на крака.
— Чакай! Куфарът! — извиках на свой ред аз.
Той го вдигна от земята, без да ме изпуска. Хукнахме към кухнята под дъжд от гипс и хоросан. Зад нас се чу невъобразим грохот и за момент реших, че цялата къща се срутва върху нас. Но само след секунди вече бяхме навън.
Останали без дъх, спряхме и се обърнахме назад. От покрива не бе останало нищо. Вятърът бе отнесъл част от него, а останалото беше паднало вътре, повличайки със себе си и няколко стени. Стаята, където стояхме само преди няколко секунди, сега бе погребана под отломките.
Заедно с останалото от мъртвата жена.
Фрейзър и Дънкан стояха наблизо, шокът бе изписан по лицата им.
— Майчице мила! — промълви Фрейзър, загледан в мен.
Аз също се огледах. Белият найлонов костюм беше покрит с мокра пепел. Усещах го и по лицето си. Сигурно приличах на каещ се грешник по Великден. Но не това го бе ужасило.
От все още стиснатата ми в юмрук ръка се подаваше друга, тази на мъртвата жена.
 

12
 
Успяхме да пренесем невредими всички пликчета с доказателствен материал до селото. Единствената възможност беше да ги оставим в караваната, но докато пепелта и костите можеха да останат там, за да съхраним разлагащата се плът от ръката на жената, трябваше да я пазим при ниска температура, а там нямаше хладилник.
Дънкан пръв се сети за медицинския център. Но преди да ги занесем, трябваше да говорим с Камерън, а вероятно и със Страчън, защото той беше собственик на сградата. След като се налагаше да ги местим от местопрестъплението, беше най-логично да ги оставим именно там.
Фрейзър продължаваше да мърмори. Постара се да стане ясно, че се дистанцира от всички предприети от нас действия.
— Не съм ви позволявал да правите това — напомни ми той, докато товарехме доказателствата в роувъра. — Решението беше ваше, не мое.
— Какво, предпочиташе да ги зарежем там ли? — кимна Броуди към останалата без покрив къща. — Как щеше да обясниш на криминалните, че си стоял отвън и си гледал как стените и покривът погребват трупа?
— Просто искам да ви кажа, че не поемам отговорност за това. И държа лично да уведомите Уолъс за свършеното.
Почти ми стана жал за него. Почти, но не съвсем. Вече бях разбрал, че зад маската на грубияна се криеше човек, който отчаяно искаше да скрие некомпетентността си. Но това не го правеше по-симпатичен.
— Не се кахъри, ще му кажа — отвърна Броуди и макар да говореше тихо, успя да му покаже презрението си. — И след като си измиваш ръцете, поне освободи Дънкан за малко. Като занесем пликовете в центъра, ще го заведа у нас да се почисти и измие.
— Да го освободя ли? — излая Фрейзър толкова силно, че ме стресна. — За какво още да виси тук? То не остана нищо.
Броуди сви рамене.
— Все още си остава местопрестъпление. Но ако искаш да обясняваш на Уолъс защо си го оставил без наблюдение, си е твоя работа.
Дънкан, който слушаше притеснено разправията им, се обади:
— Нямам нищо против да остана.
— Бил си на пост цяла нощ — каза Броуди, преди Фрейзър да отговори. — Сигурен съм, че сержант Фрейзър няма да допусне един млад полицай да прави неща, за които не е подготвен.
А аз бях сигурен, че ако Фрейзър наплюеше някого в този момент, онзи щеше да умре.
— Добре, добре — измърмори той и вдигна пръст към Дънкан. — Но те искам тук не по-късно от шест часа. Ще останеш да спиш в караваната и тази нощ. Не бива да оставяме местопрестъплението без наблюдение, нали?
И хвърли ехиден поглед към Броуди.
Видях как челюстите на бившия инспектор заиграха, но той премълча. На път за караваната Фрейзър спря за момент и се усмихна през рамо на разтревожения Дънкан.
— Хайде, върви, синко. Сигурен съм, че няма да се уплашиш от един душ.
С Дънкан тръгнахме към роувъра, а Броуди се запъти към волвото. Беше истинско облекчение човек да се скрие поне за малко от дъжда и ужасния вятър. Рамото ми отново напомни за себе си, вероятно го бях закачил някъде, докато бързах да се махна от рушащата се къща. Облегнах се назад и затворих очи. Когато ги отворих, Дънкан тъкмо ме будеше.
— Доктор Хънтър, да спра ли?
Примигах и се изправих на седалката. Поршето, което бях видял на алеята пред дома на семейство Страчън, беше спряло на пътя пред нас. До него стоеше Грейс, човек не можеше да сбърка белия й анорак. Беше ни забелязала и ни махаше с ръка.
— Спри, разбира се — казах аз.
Вятърът уви косата около лицето й, докато спирахме пред нея. Свалих стъклото на прозореца и тя ми благодари с лъчезарна усмивка.
— Дейвид, слава богу, че си ти! Ужасно ми е неприятно, но докато отивах към селото, бензинът ми свърши. Нали нямаш нищо против да ме откарате дотам?
Пликовете с доказателствения материал се виждаха отзад и аз се поколебах. Броуди бе спрял зад нас. Пътят беше прекалено тесен и нямаше как да ни задмине. Помислих си, че мога да я изпратя да седне в неговата кола, но предвид ледените отношения между него и съпруга й реших, че не е добър вариант.
— Ако има проблем, мога да продължа и пеша — каза тя и усмивката й се стопи.
— Няма никакъв проблем — уверих я бързо, после се обърнах към Дънкан: — А за теб?
— Напротив, страхотно! — ухили се младият полицай, който до този момент не бе имал възможността да се запознае със съпругата на Страчън. — Имам предвид, разбира се, няма никакъв проблем.
Минах отзад и въпреки протестите на Грейс й отстъпих мястото до шофьора. Нежният аромат на мускус изпълни купето и аз едва успях да сдържа усмивката си, когато видях как се изпъна на седалката Дънкан.
Запознах ги и Грейс го дари с ослепителна усмивка:
— Сигурно ти си младият полицай, който остана да спи в караваната?
— Точно така, госпожо.
— Горкичкият! — каза жалостиво тя и постави ръка на рамото му.
Дори и от задната седалка успях да видя как ушите му пламват. Грейс явно не съзнаваше какъв ефект оказва присъствието й върху него. Докато Дънкан се опитваше да се съсредоточи в пътя, тя се обърна към мен:
— Много ти благодаря, че спря. Толкова е глупаво да ти свърши бензинът насред път! На острова няма бензиностанция и трябва да пълним резервоарите от туби. Бях сигурна, че Майкъл го е напълнил миналата седмица, лично ми каза. Или беше по-миналата? — Тя се замисли за момент, после махна с ръка. — Както и да е. Това ще ме научи да проверявам бензина предварително.
— Къде искаш да те оставим? — попитах я аз.
— Пред училището, стига да е удобно за вас. Днес имам час по рисуване.
— Брус Камерън ще бъде ли там?
— Сигурно. Защо?
Без да навлизам в подробности, й разказах какво бе станало в къщата и защо трябваше да ползваме услугите на клиниката.
— Боже, колко ужасно! — натъжи се тя. — Не вярвам Брус да има нещо против.
Не бях толкова сигурен, но знаех, че на нея той нямаше да откаже, и мислех да се възползвам от това, ако се наложеше. След няколко минути бяхме пред училището. Грейс побърза да влезе, а аз оставих Дънкан да пази материалите и отидох да кажа на Броуди какво бе станало.
— Ще ми е интересно да видя как ще реагира Камерън — каза той и слезе от колата.
Тръгнахме по алеята, която водеше до училището. Сградата беше нова, не много голяма, но кокетна и с плосък покрив. Няколко дървени стъпала водеха до врата, откъдето се влизаше директно в класната стая, заемаща по-голямата част от вътрешността й. Покрай едната стена имаше наредени компютри, чиновете бяха в прави редици и гледаха към бяла дъска.
В момента всички деца се бяха събрали около голяма маса в задната част на стаята и търсеха място за водата, боичките и четките си. Бяха около дузина на възраст от четири или пет до девет години. Ана също беше сред тях. Тя ме видя, усмихна ми се и започна припряно да подрежда листовете, боите и четките пред себе си.
Грейс вече бе съблякла якето и организираше класа.
— Надявам се тази седмица да запазим стаята чиста, нали? Адам, на теб говорех.
— Разбира се, госпожо Страчън — усмихна се стеснително едно момче с червена коса и буен перчем.
— Добре. Защото ако някой се държи неприлично, ще му нашарим лицето с боя. Нека после сам да обяснява на родителите си какво се е случило! Нали не искаме да стане така?
В стаята се чуха шепот и приглушени хихикания, последвани от едно хорово:
— Не, госпожо Страчън.
Грейс изглеждаше някак одухотворена и това я правеше още по-красива. Зачервена и с блестящи очи, тя се обърна към нас и кимна към една врата в дъното на помещението.
— Влизайте. Аз го предупредих, че искате да говорите с него.
Докато прекосявахме стаята, тя отново се обърна към децата, забравила за нас. Вратата на кабинета беше затворена. Почуках, но не получих отговор. Вече се чудех дали не се е измъкнал през прозореца, когато чух басовия му глас:
— Влез!
Прозвуча ми като команда, сякаш бяхме в казармата.
Хвърлих бърз поглед към Броуди, отворих вратата и влязох. Първото нещо, което се наби в очите ми, беше бюрото и един висок до тавана контейнер за документи. Камерън седеше с гръб към нас и гледаше през прозореца. Може би харесваше ефекта от светлината върху профила си. Той се обърна и най-после ни удостои с високомерен поглед.
— Да?
Напомних си, че ще е по-лесно, ако успеем да го убедим да ни съдейства.
— Здравейте. Вижте, налага се да използваме медицинския център. Бурята разруши покрива на онази къща. Успяхме да съберем останките от тялото, но трябва да ги приберем някъде.
Кръглите му очи останаха студени като лед.
— Искате да кажете, че ще оставите в него човешки останки?
— Само докато бъдат пренесени на сушата.
— А дотогава какво да обяснявам на пациентите си?
— Хайде, Брус. — Пристъпи Броуди напред. — Отваряш клиниката само два пъти в седмицата и другият път е чак след два дни. Дотогава пликовете вече ще пътуват към Сторноуей.
Но Камерън не беше сигурен.
— Така казваш ти. А ако имам спешен случай?
— Това е спешен случай — изгуби търпение Броуди. — Тук сме, защото нямаме друг избор.
Адамовата ябълка на учителя подскочи гневно.
— Трябва да има друго място, където да ги приберете.
— Ако измислиш къде, с удоволствие ще те послушаме.
— А ако откажа?
Броуди го изгледа кръвнишки.
— И защо ще го правиш?
— Защото това е медицински център, а не морга. И не мисля, че имаш някакво право да се разпореждаш тук.
Отворих уста да възразя, но преди да кажа нещо, до нас долетя гласът на Грейс:
— Има ли някакъв проблем?
Застана на вратата и ни погледна въпросително. Камерън се изчерви като ученик, хванат от учителката си да преписва.
— Тъкмо им казвах…
— Да, чух те, Брус. Както и целият клас.
Адамовата ябълка на Камерън изпъна застрашително кожата му.
— Съжалявам, но наистина не мисля, че една клиника трябва да се използва за такова нещо.
— Защо не?
— Ами… — Той се загърчи като червей под погледа й. После реши да пусне в ход раболепната си усмивка. — Нали аз съм сестрата, Грейс. Би трябвало аз да решавам какво да става в собствената ми клиника.
Грейс го изгледа хладно.
— Всъщност клиниката принадлежи на острова. Мисля, че няма нужда да ти го напомням.
— Не, разбира се, но…
— Можеш ли да предложиш друго място за тази цел, Брус? Защото аз наистина не виждам алтернатива…
Камерън се опита да запази поне част от достойнството си.
— Ами… в такъв случай, може би…
— Добре. Значи нещата са решени — усмихна се мило тя. — Защо не отидеш с тях да им покажеш къде да ги оставят? Аз ще наглеждам нещата тук.
Тя се върна при децата, а Камерън заби поглед в бюрото си. Кръвта се бе оттекла от лицето му и го бе оставила бяло като платно и със стиснати устни. Грейс може и да му помагаше в училище, но току-що му бе напомнила, при това публично, че нейният съпруг плаща заплатата му. Без да каже дума повече, той свали палтото от закачалката и излезе.
— Ето ти истинско представление — прошепна ми Броуди и тръгна след него.
Медицинският център беше недалеч от училището и представляваше малка пристройка, залепена за късата стена на културния дом без самостоятелна врата. Камерън бе избързал напред с колелото, въртейки с усилие педалите срещу ураганния вятър. Когато пристигнахме, той вече влизаше през остъклената веранда пред входа на центъра. С Броуди оставихме Дънкан да пази материалите и влязохме след него.
Центърът напомняше за строителство около Втората световна война — дълга дървена сграда с нисък асфалтов покрив и квадратни прозорци. По-голямата част от пространството бе заета от широка зала. Стъпките ни отекнаха по нелакираните дъски, толкова протрити, че надписите по тях, удостоверяващи, че са били от някакво игрище по бадминтон, едва личаха. По стените имаше забодени с кабарчета плакати за петъчни танцувални вечери и вече отминала коледна пантомима, а старите дървени столове бяха сбутани безредно до една от стените. Обновителната дейност на острова явно още не бе стигнала дотук.
— Страчън искаше да построи нов културен център, но хората си обичат този — каза Броуди, досещайки се за хода на мислите ми. — Чувстват си го свой. Хубаво е някои неща да си останат същите.
Камерън спря пред една нова врата, извади връзка ключове и започна да търси из нея. Металът дрънчеше дразнещо, докато ги премяташе един по един из ръцете си. Забелязах в един ъгъл старо пиано с протрит и надраскан лак. Капакът беше вдигнат и отвътре се показваха напукани и пожълтели от времето клавиши от слонова кост. Приближих се и натиснах един. Из стаята се разнесе дълбок фалшив тон, после бавно отшумя.
— Ще ви помоля да не пипате нищо! — каза през зъби Камерън, отключи и влезе.
Клиниката беше съвсем малка, но добре оборудвана, със снежнобели стени и блестящи метални шкафове. Имаше стерилизатор за инструменти, медицински кабинет с всичко необходимо и хладилник. Най-хубавото от всичко, поне от моя гледна точка, беше голямата подвижна масичка от неръждаема стомана и мощната халогенна лампа. Имаше дори подвижна стойка с голяма лупа за оглед и зашиване на рани.
Камерън отиде зад едно голямо бюро и набързо дръпна чекмеджетата, за да се увери, че са заключени. После провери и контейнера с медицинските картони. Най-накрая се обърна към нас и каза със зле прикрита неприязън:
— Очаквам да намеря всичко точно както ви го оставям. Нямам намерение да чистя и подреждам след вас.
И без да дочака отговор, тръгна към вратата.
— Ще ни трябва ключ — спря го Броуди.
Камерън откачи един ключ от връзката в ръката си и го остави със замах на бюрото.
— А от културния център? — обадих се аз.
— Ние не го заключваме — отвърна надменно той. — Той е на всички жители на острова. Затова се нарича обществен.
— Все пак предпочитам да имам в себе си ключ.
Той се усмихна ехидно.
— Това е лошо. Защото дори и да има такъв, аз не знам къде е.
Изглеждаше доволен, че все пак има нещо, което може да ни каже. Броуди го проследи с поглед до изхода, после се обърни към мен и каза ядосано:
— Този човек е истинска досада.
Мислех си абсолютно същото.
— Хайде да пренесем пликовете — предложих.
 

Докато Броуди и Дънкан внасяха материалите, аз проведох един твърде неприятен разговор с Уолъс. Новината, че се опитваме да се свържем с него, бе достигнала до управлението с голямо закъснение. За беда инспекторът се бе обадил не на Дънкан, а на Фрейзър и сержантът бе разказал всичко от своята гледна точка.
Поради това Уолъс кипеше от ярост и настояваше да знае защо сме били на местопрестъплението без негово разрешение. Не бях в настроение да търпя някой да ми вика и ядосано поясних, че просто не сме имали друг избор и че нищо такова нямаше да се случи, ако беше изпратил веднага екип на място. Броуди успокои нещата, като взе радиостанцията и се отдръпна, за да разговаря насаме с главния инспектор. Когато ми връчи отново апарата, Уолъс беше омекнал като памук. Извини ми се, макар и с половин уста, и ме помоли по неговия си начин да продължа с огледа на останките.
— След като вече са при вас, не е зле да видите дали няма да откриете още нещо — каза той, чужд на всякаква любезност.
Приех казаното по-скоро като жест на помирение, защото и двамата знаехме, че не можех да направя нищо без подходящо оборудвана лаборатория. Но заявих, че ще се постарая. Преди да ми затвори, попитах какво е положението с железопътната катастрофа. Не бях слушал новини, откакто дойдох на Руна, и бях в пълно неведение.
Инспекторът замълча за миг, но после каза:
— Хлапашка работа. Откраднали микробуса, после се изплашили и го зарязали на релсите.
Значи не беше терористичен акт. Бяха умрели толкова хора и екипите не успяха да дойдат на местопрестъплението само защото няколко скучаещи хлапета бяха решили да се позабавляват, като откраднат микробус.
Тези и подобни мисли се въртяха из главата ми, когато се върнах в клиниката. Дънкан тъкмо слагаше с погнуса ръката на мъртвата жена в хладилника, като я носеше възможно най-далече от себе си. Пакетирана в найлонова торбичка, тя приличаше на парче месо за фризера.
— Все още не мога да разбера как се е случило — каза той и побърза да затвори вратата на хладилника. — Не ми се струва естествено.
— О, съвсем естествено си е — казах аз, все още замислен над думите на Уолъс.
Дънкан и Броуди ме погледнаха.
— Знаеш ли какво го е причинило? — попита Броуди.
Знаех още от мига, когато видях за пръв път останките. Но не исках да говоря, преди да потвърдя теорията си. Сега, когато островът беше откъснат от света и останалата част от трупа лежеше под купища мазилка, камъни и греди, не виждах причина да не споделя с тях.
— Мисля, че знам — отвърнах. — Дънкан, помниш ли, че онзи ден ти дадох жокер?
— Онова мазно петно на тавана ли имате предвид? Да, но не успях да измисля нищо.
Той сведе засрамено поглед. Броуди продължаваше да ме гледа с очакване.
— То може да се получи от две неща. От телесна мазнина и от плата на дрехата й — обясних аз. — Някой чувал ли е за така наречения «ефект на фитила»?
И двамата ме изгледаха неразбиращо.
— Има два начина да превърнеш едно тяло в пепел. Или да го подложиш на много висока температура, което очевидно не се е случило, защото иначе цялата къща би изгоряла, или да го печеш на ниска температура, но дълго време. Всички имаме под кожата си слой подкожна мазнина и тя гори. Преди човечеството да открие парафина, свещите са били правени от лой, претопена животинска мазнина. При определени условия човешкото тяло може да се превърне в голяма свещ.
— Сигурно се шегуваш. — Бившият инспектор изглеждаше потресен.
— За съжаление, не. Ето защо мазните петна по тавана и пода бяха толкова отчетливи. От високата температура мазнината се втечнява и част от нея се отделя с дима. Съдейки по петната в къщата, жената явно е имала дебел мастен слой.
— Значи е била с наднормено тегло? — попита Дънкан.
— Мисля, че да.
Броуди смръщи чело.
— Все още не разбирам какво общо имат дрехите й.
— Когато мазнината се топи, тя се пропива в дрехите. Те действат като фитил за свещ и тялото гори много по-дълго, отколкото ако е без тях, особено ако платът е леснозапалим.
Броуди поклати глава.
— Боже! Като че е горяла в ада.
— Ужасно е, но се е случило именно това. Повечето инциденти с така нареченото «спонтанно самозапалване» се случват с много възрастни или пияни хора. В цялата работа няма нищо странно или паранормално. Те просто изпускат цигарата върху дрехите си и заспиват или са толкова немощни, че нямат сили да угасят пламъка. Като в случая с Мери Рийзър — погледнах към Дънкан. — Тя е класически пример за «необяснима» смърт чрез изгаряне. Но е била възрастна, с наднормено тегло и пушачка. Според доклада на полицията последният човек, който я е видял, е бил нейният син. Той твърдял, че майка му взела приспивателно, останала по халат във фотьойла си и запалила цигара. И халатът, и фотьойлът са действали като фитил.
Дънкан обмисли внимателно думите ми.
— Да, но защо нищо друго не се е запалило? И защо не е изгоряло цялото тяло?
— Въпреки че телесната мазнина е достатъчна и действа като гориво, при изгарянето си човешката плът не отделя висока температура. Огънят е слаб, достатъчен да овъгли тялото, но не и да запали нещо друго. Върнете се отново към свещта. Тя се топи, докато гори, но не подпалва нищо около себе си. Ето защо ръцете и краката понякога оцеляват.
Протегнах здравата си ръка напред така, че ръкавът на якето да се вдигне нагоре и да открие китката.
— Тук има предимно кожа и кости и почти никаква мазнина. И за разлика от торса ръцете в тази част остават непокрити от плата на дрехата, следователно няма какво да действа като фитил. При други случаи ръцете изгарят просто защото са били близо до тялото. Но долната част на краката и глезените обикновено остават далече от огнището на пожара, затова много често оцеляват. Ето, представете си го. Тя е лежала на една страна и ръката под нея е изгоряла с останалото. Но другата ръка и краката й са се запазили.
Броуди потърка замислено брадичка. Пръстите му минаха по вече наболата брада с характерния звук.
— И смяташ, че този «ефект на фитила» е предизвикан нарочно? Че някой се е погрижил за това?
— Не съм убеден. Не е лесно да го постигнеш. Досега не съм чувал за убийство по този начин. Всички документирани случаи са от инциденти, което е още една причина, че не приех веднага смъртта за съмнителна. Не, мисля, че който го е предизвикал, просто е искал да унищожи евентуални доказателства, останали по тялото. Предполагам, че е използвал бензин или друг възпламенител, за да предизвика пожара — малко количество, защото иначе таванът щеше да е по-обгорен, отколкото е, а после е хвърлил запалена клечка кибрит върху тялото и си е тръгнал.
Бръчките по челото на Броуди се задълбочиха.
— Защо не е подпалил цялата къща?
— Нямам представа. Може да се е страхувал, че ще привлече вниманието на хората. Или се е надявал, че така ще прилича повече на инцидент.
Двамата останаха мълчаливи, явно размишляваха върху чутото. Най-после Дънкан проговори:
— Тя… мъртва ли е била вече?
Аз самият си бях блъскал главата известно време над този въпрос. Нямаше признаци, че жената се е движела, след като се е запалила, нито, че се е опитвала да угаси пожара. Ударът, който бе спукал черепа й, със сигурност я бе оставил в безсъзнание, може би и в кома. Но дали е била мъртва?
— Не знам — признах си аз.
 

Стените на медицинския център трепереха под напора на вятъра. Странно как, но звукът някак си усилваше тишината, възцарила се в стаята, след като Дънкан и Броуди си бяха отишли. Сложих бавно един от последните чифтове медицински ръкавици. В един от шкафовете бях видял почти пълна кутия от тях, но не исках да ги пипам, поне докато не ми се наложеше. Камерън и без това беше прекалено подозрителен, нямаше нужда да наливам масло в огъня.
Нямаше много за правене без съответното оборудване, но след като Уолъс ми бе дал разрешение да изследвам останките, реших да опитам.
Броуди също бе казал, че разследването е в задънена улица, докато не идентифицираме жертвата. Ако знаехме името й, това можеше да хвърли светлина върху вероятния й убиец. Без тази информация следствието щеше да бъде като търсене на игла в копа сено.
Надявах се да направя нещо по въпроса.
Извадих черепа от плика и го поставих внимателно върху стоманения плот на подвижната маса. Почернял и напукан, той легна върху студената му повърхност, леко килнат на една страна. Празните очни ябълки се обърнаха невиждащо към вечността. Запитах се какво ли са гледали очите, които са се намирали там в последните минути. Любовник? Приятел? Дали се е смяла в последните мигове, или е подозирала нещо? И какво или кого е видяла, когато най-накрая истината се е разкрила пред нея?
Която и да беше, аз я усещах странно близка. Не знаех нищо за живота й, но смъртта й ме бе въвлякла в орбита около нейната личност. Бях прочел написаната по костите й история, забелязал бях всеки белег, всяка драскотина от изминалите години. Тя лежеше пред мен оголена и в състояние, в което никой от близките й не би я разпознал.
Опитах се да си спомня дали някога съм се чувствал така при миналите случаи, върху които бях работил, преди Кара и Алис да загинат. Не, не беше същото. Онези ми изглеждаха ужасно далечни, като част от живота на друг доктор Хънтър. Някъде по пътя дотук неусетно бях изгубил безпристрастието, което някога ми помагаше, и това вероятно беше свързано със собствената ми загуба. Не знаех дали да го броя за плюс или за минус, но истината беше, че вече не гледах на убитата жена като на безименна жертва. Може би затова тя ме посещаваше в сънищата и чакаше търпеливо на края на леглото ми моите отговори. Чувствах отговорност за нея, каквато не бях очаквал и не исках.
Но не можех да променя нещата.
— Хайде, покажи ми коя си — казах тихо.
 

13
 
За един съдебен антрополог зъбите са истинска съкровищница на информация. Те са нещо като мост между скритите в тялото кости и света извън тялото. Разкриват расата и годините на собственика си, наред с богата гама от факти за личния му живот. Диети, навици, социална принадлежност, дори и самочувствието му — всичко това може да се научи от тези малки парченца от калций и емайл.
Взех долната челюст от пликчето за съхраняване на доказателствения материал и я поставих върху стоманения плот до счупения череп. Беше лека и крехка като перце. Под ярката светлина на халогенната лампа нарушената част на черепа изглеждаше като музеен експонат, отделен от живата тъкан преди много години. Знаех, че трябва да довърша започнатата в запустялата къща работа и да събера разбитите фрагменти от темето, които успях да спася с останалата част на черепа, но реших, че в момента по-важно беше да сложа лице и име на обгорените останки.
С малко късмет зъбите й можеха да решат загадката.
Но не бях голям оптимист. Няколко кътника продължаваха упорито да се държат за челюстта, но с изгарянето на венците корените им бяха изсъхнали и по-голямата част от зъбите бяха изпадали. Посивели и напукани от високата температура, онези, които бях успял да събера, преди покривът да се срути, изглеждаха вкаменели като останки от праисторически човек.
Бях открил, че въпреки превръзката можех да използвам лявата си ръка и да придържам с нея нещата. Това направи работата ми малко по-лесна. Разгънах един вестник на масата и започнах да подреждам зъбите в две паралелни редици — едната за горната челюст, другата за долната. Поставях ги един по един в реда, в който трябваше да се намират в устата: първо средните резци в средата, после латералните, до тях бяха кучешките, предкътниците и най-накрая големите кътници. Работата само изглеждаше лесна. Освен пораженията от огъня зъбите на жената бяха ерозирали до такава степен, че беше трудно да определя дали са от горната, или от долната челюст, а понякога дори не знаех какъв вид са.
Постепенно всичко извън клиниката сякаш спря да съществува. Бурята и дори тревогата ми за Джени изчезнаха временно и светът се сведе до малкия светъл кръг от халогенната лампа. Направих няколко снимки и скицирах набързо одонтограмата след смъртта — дентална схема, отразяваща всяка пукнатина, дупка или пломба върху всеки един от зъбите. При нормални обстоятелства щях да направя рентгенова снимка, за да могат да я сравнят с онези от зъбните картони на потенциалните жертви. Но това нямаше как да стане без апаратура, затова направих единственото, което можех при тези условия.
Започнах да връщам зъбите един по един в алвеолните им гнезда.
Дори с помощта на лявата ръка, доколкото позволяваше превръзката, всичко ставаше много бавно. Вече бях изгубил представа за времето, когато лампата започна да примигва. Сякаш влязъл в крак с нея, вятърът разтърси сградата и тя завибрира като контрабас, който не можех да чуя, но усещах в стомаха си.
Станах и изпъшках от болка. Гърбът ми се беше схванал. Боже, колко болеше! Рамото също издебна удобния момент и напомни за себе си с тъпа, но дълбока пулсираща болка. Часовникът на стената показваше пет. Навън беше тъмно. Разтрих, доколкото можах, гърба си, отново огледах черепа и челюстта на стоманения плот и се залових за работа. След няколко фалстарта успях да намеря съответните гнезда на повечето зъби. Оставаха само няколко кътника и предкътниците, но това не можеше да промени вече направените от мен изводи. Протегнах ръка да изгася лампата, когато чух шум от културния център.
Една дъска на пода изскърца.
— Ехо, кой е там? — извиках.
Гласът ми отекна в студената празна стая. Изчаках, но не получих отговор. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Но тя не се отвори.
Сетивата ми регистрираха, че от другата й страна има някой.
Изведнъж клиниката ми се стори неестествено тиха. На вратата между центъра и клиниката имаше кръгло прозорче. От моята страна имаше венецианска щора, но когато влязохме, аз не си направих труда да я спусна.
Сега съжалих за това. Коридорът зад вратата беше тъмен. Всеки застанал там би могъл да види какво става в клиниката, но от моята страна прозорецът представляваше кръгла дупка от непрогледна тъмнина. Притаих дъх, но чух само фучащия вятър отвън. Тишината увисна като тежък камък, готов да падне и да се разбие на хиляди парчета.
Настръхнах.
«Това са глупости. Там няма нищо», си казах почти на глас. Натиснах по-силно дръжката, но ефектът беше нулев. На бюрото имаше тежка топка, преспапие. Взех я несръчно с лявата ръка, после се върнах при вратата. «Готови…»
Хвърлих се към дръжката, този път отворих и веднага потърсих ключа за осветлението. Дори не разбрах, че съм го намерил, преди да чуя изщракването. Лампата светна.
Празният коридор ми се изсмя в очите. Пуснах преспапието на пода. Вратите към коридора и към верандата бяха затворени, както ги бяха оставили Броуди и Дънкан. Явно шумът беше дело на вятъра. «Превръщаш се в параноик.» Вече бях готов да се върна в клиниката, когато погледнах към пода.
По него имаше следи от стъпки.
 

— Сигурен ли си, че не си ги оставил ти? — попита Броуди, оглеждайки внимателно засъхващите локви по протритите дъски. Водата беше прекалено много, за да може да се определи номерът на обувките или ботушите, но посоката на движение беше съвсем ясна. Следите тръгваха от входа на културния център и стигаха до вратата на клиниката. Под стъкления кръг се бе оформило цяло езеро, някой бе стоял там и ме бе наблюдавал.
— Абсолютно сигурен. Не съм излизал, откакто ме оставихте с Дънкан.
Броуди и Дънкан се появиха, докато още се чудех какво да правя със следите. Младият полицай беше избръснат и след горещия душ изглеждаше освежен. Броуди тръгна край следата, спря пред вратата на клиниката и погледна през стъклото.
— Някой е наблюдавал какво правиш.
— Сигурно е бил Камерън. Или Маги Касиди.
— Възможно е, но не съм много сигурен. Не мисля, че някой от местните би се промъквал по този начин.
Оставаше една-единствена възможност.
— Мислиш, че е бил убиецът?
Броуди кимна.
— Нека да помислим. Донасянето на останките от трупа в клиниката сигурно го е разтревожило. После става ясно, че специалистът антрополог остава при тях да ги изследва. Това, което ме тревожи, е какво ще предприеме от тук нататък.
Нито един от възможните варианти не ми хареса. Броуди остави въпроса да виси във въздуха за момент.
— Ще съм по-спокоен, ако заключим вратата на центъра тази нощ — продължи след малко той. — В общинския магазин продават катинари и вериги. Може да вземем оттам, поне да затрудним малко онзи, който има намерение да проникне. Мисля, че не би поел риск да го заловят.
Нито пък аз. Отново приел делови вид, Броуди кимна към подвижната масичка, където лежеше черепът.
— Иначе как върви работата?
— Бавно. Опитвам се да намеря нещо, което да ми подскаже коя е тя.
— Ще успееш ли след онова, което остана от нея? — изненада се той.
— Не знам. Но мога да опитам.
Приближих се до масичката и включих лампата, за да могат двамата с Дънкан да видят какво правя.
— Състоянието на зъбите й е доста интересно. Напукали са се от топлината, но още преди това са били силно разядени. Въпреки това няма пломби, а там, където ги има, си личи, че са много стари. Очевидно не е ходила на зъболекар от години, което ме навежда на мисълта, че вероятно е живяла бедно. Хората от средната класа обикновено посещават редовно зъболекар. Всъщност зъбите й не са толкова лоши, но някои от тях са ерозирали чак до венеца. На тези години това най-често говори за силно пристрастена към наркотиците личност.
— Мислиш, че е била наркоманка? — попита Броуди.
— Така ми се струва.
Дънкан се надвеси над останките.
— Мислех, че наркоманите са слаби. Не казахте ли, че жената е била пълна?
Забележката му беше напълно оправдана.
— Да, сигурно е имала повече подкожна мазнина от средното количество, но всичко зависи от метаболизма и колко често е употребявала наркотици. Наднорменото тегло не означава, че трябва автоматично да ги изключим. Но тук има и нещо друго. Нали си спомняте какво ви казах за краката? Защо не са били овъглени?
— Защото не е имало достатъчно месо и мазнина по тях — отвърна бързо Дънкан.
— Както и че не е имало плат, който да изиграе ролята на фитил. Тя е носела маратонки, но няма следи от чорапи или чорапогащник. Предполагам, че е била облечена с пола и яке или късо палто. Платът е бил евтин, леснозапалим, следователно удобен за целта.
Погледнах към черепа, внезапно натъжен от бруталния начин, по който правехме дисекция на един човешки живот. Но това беше единственият начин да разберем кой й бе причинил това.
— И така, имаме млада жена, наркоманка, изоставила се дотолкова, че оставя зъбите си да изгният, оскъдно облечена и с голи крака през февруари — продължих аз. — Какво ви говори това за начина й на живот?
— Била е проститутка — каза Дънкан, този път по-уверено.
Броуди потърка замислено брадата си.
— Това обяснява най-добре защо едно работещо момиче от големия град ще измине целия път дотук.
— Имаш предвид, че е дошла с клиент?
— Не мога да измисля нищо друго. Това отговаря на всичко, което знаем до този момент. Съвпада с предположението ни, че е познавала убиеца. И обяснява факта, че е била на острова без местните да разберат как и кога е дошла. Мъжете, които си плащат за секс, обикновено не парадират с това.
Но на мен нещо не ми се връзваше.
— Струва ми се, че пътят е прекалено дълъг. А и защо ще рискуваш да водиш проститутка в Руна, ако се страхуваш, че хората може да разберат? По-логично е ти да отидеш при нея.
Броуди се замисли.
— Има и друга вероятност. Много проститутки се опитват да изнудват клиентите си. Като се има предвид зависимостта й от наркотиците, явно е решила, че си струва да дойде дотук, убедена, че ще измъкне някакви пари.
Това звучеше по-правдоподобно. Изнудването беше сериозен мотив за убийство и отговаряше на откритите от нас факти, колкото и малко да бяха засега.
— Може и да си прав — отвърнах, прекалено изморен, за да анализирам повече. — Но това си остава само предположение. Не знаем достатъчно, за да си вадим изводи.
— Така е — съгласи се Броуди. — Но продължавам да си мисля, че ако разберем при кого е дошла и защо, ще открием убиеца.
Загледан в засъхващите локви по пода, неволно се запитах дали убиецът не ни бе открил пръв.
 

Броуди предложи да остане в клиниката, докато отскоча до хотела да хапна нещо и да купя верига и катинар от селския магазин.
— Трябва ти почивка. Изглеждаш зле — каза ми той, премести един стол срещу вратата и се настани.
Наистина се чувствах зле. Рамото ме болеше, бях изтощен и от сутринта не бях хапвал нищо. Броуди ни увери, че магазинът трябва да е отворен по това време и Дънкан спря роувъра първо там. Дъждът беше спрял, но вятърът блъскаше колата из целия път до селото. Броуди ми бе казал, че телефоните все още не работят, затова се опитах да се свържа с Джени от радиостанцията на Дънкан. Въпреки че беше цифрова, сигналът прекъсваше и когато най-после успях да се свържа, отново чух гласовата й поща. «Какво очакваше? Да седи до телефона и да чака да се обадиш ли?»
Разочарован, върнах радиото на Дънкан. Той го прибра разсеяно, потънал в мисли. Откакто ги бях запознал с новите си открития, бе станал необичайно тих. Млъкна, отнесе се нанякъде и ако не му бях напомнил да спре пред магазина, щеше да го подмине.
— Извинете — измънка той и отби.
Докато слизах от колата, той продължаваше да гледа замислено пред себе си, но аз го отдадох на нежеланието му да прекара още една нощ сам в онази каравана.
— Няма нужда да ме чакаш — казах му. — Оттук ще се оправя и пеша. Свежият въздух ще ми подейства добре.
— Доктор Хънтър? — повика ме той, преди да затворя вратата.
— Да? — отвърнах и наведох глава срещу вятъра.
Но той явно бе размислил.
— Нищо. Няма значение.
— Сигурен ли си?
— Да. Глупаво е — усмихна се срамежливо. — По-добре да се връщам и да сменя сержант Фрейзър. Тежко ми, ако закъснея.
Можех да го притисна. Но после реших, че каквото и да се въртеше в ума му, той щеше да го каже, когато се почувства готов за това.
Вдигнах ръка за довиждане, но той, изглежда, не ме видя. Тръгнах към магазина. Лампите светеха и табелката на вратата ме увери, че е отворено. Едно малко звънче оповести вливането ми. Вътре имаше купища консервирани храни, щанд с железарски стоки и друг с плодове и зеленчуци. Миризмата ме върна в детството: силен аромат на сирене, свещи и кибрит. Зад очукания дървен тезгях една жена се бе навела и разопаковаше кашон с консервирана супа.
— Една секунда и ще ви обърна внимание — каза тя, изправи се и аз познах Карън Тейт. Броуди ми бе споменал, че работи тук, но бях забравил.
Без червенината от алкохола тя ми се видя още по-похабена. Подпухналите й очи издаваха отдавна изгубена красота. Когато видя кой е клиентът, и без това принудената й усмивка изчезна съвсем.
— Имате ли катинари? — попитах аз.
Тя вирна брадичката си към един рафт, където имаше кашони с различни железарски стоки, пръснати на случаен принцип.
— Благодаря — казах любезно.
Тя не отговори. През цялото време, докато ровех из болтовете, гайките и пироните, усещах враждебния й поглед върху гърба си. Най-после открих, каквото търсех — тежък катинар и навита на кълбо верига.
— Ще ми трябва един метър от това, ако обичате — вдигнах веригата, за да я види.
— Клещите са някъде там.
Не мислех, че ще мога да отделя веригата с една ръка, но нямах намерение да й доставя удоволствието да я моля за помощ. Започнах да ровя отново и на другия рафт до един стар дървен метър открих резачка за арматура. Измерих веригата, после я срязах, като подпрях едното рамо на резачката с бедрото си. Върнах всичко на мястото, където го бях намерил, взех катинара и веригата и се върнах на тезгяха.
— Ще взема и един от тези — казах, като избрах един голям шоколад от стойката.
Тя маркира стоките и изчака мълчаливо, докато ровех из портфейла си за пари.
— Не мога да ви разваля — изсумтя, когато видя банкнотата.
Чекмеджето на касата беше отворено и монетите, както и дребните пари, се виждаха ясно. Тя продължаваше да ме гледа, готова за отпор.
Прибрах портфейла и бръкнах в джоба си. Започнах да броя монетите под наежения й поглед. Подадох й ги и тя ги хвърли ядосано в чекмеджето. Трябваше да ми върне, но реших, че не си струва да се разправям. Взех покупките и тръгнах към вратата.
— Решихте, че с шоколада ще ми разтопите сърцето, нали?
— Какво? — попитах объркано, помислих, че не съм чул добре.
Но тя продължаваше да ме гледа с презрение. Излязох, налагайки си да не затръшна вратата.
Все още ядосан, се подвоумих дали да не се върна в клиниката с веригата и катинара, но Броуди бе категоричен, че трябва първо да хапна, и беше прав. А и несъзнателно бях убеден, че никой няма да посмее да влезе в центъра, докато старият инспектор е там.
Разходката до хотела ми подейства добре. Беше ветровито, но дъждът вече не влизаше в очите ми, а въздухът беше хладен и свеж. Докато стигна до хотела, вече се бях успокоил. Прозорците на цялата сграда светеха и сякаш ме канеха да вляза. Пристъпих прага и отвътре ме посрещна аромат на прясно изпечен хляб и горящ торф. Дядото на всичките часовници цъкаше величествено, когато тръгнах из стаите да намеря Елън.
В бара нямаше никого, но от кухнята долитаха тихи гласове.
Нейният и на някакъв мъж.
Почуках на вратата и гласовете веднага замлъкнаха.
— Една минутка — извика Елън.
След няколко секунди тя отвори вратата и аз вдишах дълбоко миризмата на топъл хляб.
— Извинявайте. Тъкмо вадех хляба от фурната.
Беше сама. Този, с когото бе говорила, трябва да бе излязъл през задната врата. Елън се засуети около фурната, започна да вади хляба от тавите, но аз успях да видя, че е плакала.
— Наред ли е всичко? — попитах загрижено.
— Да, разбира се — отвърна тя, но продължи да стои с гръб към мен.
Поколебах се, после й подадох шоколада.
— Купих това за Ана. Надявам се, че не й забранявате да си хапва сладко.
Тя се усмихна и избърса сълзите от лицето си.
— Не. Много мило от ваша страна.
— Вижте, аз…
— Добре съм. Наистина съм добре — каза тя и ми се усмихна отново. Този път по-уверено.
Напуснах кухнята и тръгнах към бара. Не я познавах достатъчно, за да направя нещо повече. Но не можех да не се запитам кой беше посетителят й и защо трябваше да пази самоличността му в тайна.
И какво бе направил той, за да я разплаче?
 

14
 
След горещия душ и смяната на дрехите силите ми бързо се възвърнаха. Вече бях изцапал всички дрехи, които носех за Грампиан, затова попитах Елън може ли да направи нещо по въпроса. Рамото все още ме болеше, но топлата вода му подейства добре, а и двата ибупрофена вече започваха да действат, когато слязох в бара да потърся нещо за ядене.
Но пред вратата се спрях. Не ми се влизаше вътре. И преди съм се чувствал отхвърлен, но сега изолацията изведнъж ми се стори непреодолима. Нямах представа защо, като се имаше предвид, че не бях свързан с тези хора. Това, че убиецът на жената е някой от местните, може би дори от онези, с които се познавах, не ме засягаше пряко. Аз бях тук да си върша работата. Но сега, когато знаех, че някой се бе промъкнал в културния център, за да ме шпионира, нещата бяха различни. А нямах и представа кой и защо го бе направил.
Струваше ми се, че границата бе прекрачена.
«Не се вманиачавай. И помни какво ти каза Броуди: докато не дойдат екипите, най-добрата защита е да не казваме какво сме научили.»
Отворих вратата и влязох. Времето бе задържало някои от постоянните клиенти вкъщи. Гътри не се виждаше, нито Карън Тейт, както установих с облекчение. Само единият от играчите на домино беше тук. Седеше самотно на масата, кутията с плочките чакаше пред него.
Но Кинрос беше на бара, взираше се мълчаливо в чашката си. Синът му се бе изгърбил на високото столче до него. Фрейзър също беше тук, седеше сам на масата и атакуваше пълната с наденички и задушени зеленчуци чиния пред себе си. Явно не си бе губил времето, след като Дънкан го бе сменил. До чинията му имаше чаша с уиски — сигурен знак, че вече се смяташе свободен от задължения. По червенината около носа му прецених, че сигурно не му е първата.
— Божичко! Умирам от глад! — каза той, когато седнах до него, и заби вилицата в парче картоф. По мустаците му имаше трохи от храната. — Трябва да си наваксам за целия ден. Наистина, да останеш в онази каравана без храна в това ужасно време… Да не ви разправям.
«Но снощи не се притесняваше, когато Дънкан беше там», помислих си с неприязън.
— Дънкан каза ли ти, че имахме посетител? — сниших глас аз.
— Да — отвърна той и махна с вилицата нехайно. — Проклети хлапета, сигурно са били те.
— Броуди е на друго мнение.
— Не бих обръщал голямо внимание на думите му — изсумтя той, откъсна с неохота поглед от недоядената наденица и ме погледна. — Дънкан ми каза, че според вас мъртвата е била от Сторноуей. Така ли е?
Огледах се, за да видя дали не ни слуша някой.
— Не знам откъде е, но мисля, че е проститутка и не е местна.
— И наркоманка, както разбрах. — Той лапна остатъка от наденицата и го поля със солидна глътка уиски. — Ако ме питате, явно е дошла тук да обслужи някой от строителите и играта е загрубяла. Не виждам нищо загадъчно в това.
— Всички строители са напуснали острова четири или пет седмици преди убийството — напомних му аз.
— Може, но не е сигурно, защото не виждам как някой ще определи със сигурност кога е умряла от онази купчина кокали, останали от нея. Времето е студено, като нищо може да са стояли месеци наред. — Той насочи ножа към гърдите ми. — Помнете ми думата, който и да я е убил, отдавна се е върнал в Луис или във вътрешността.
Веднага коригирах бройката на изпитите от Фрейзър чаши, но си замълчах, не ми се спореше с него. Той вече беше решил случая и нищо не можеше да го разубеди. Но не исках да слушам дълбокомислените му заключения и вече мислех да помоля Елън да ми направи няколко сандвича за стаята, когато торфът в огнището неочаквано се разгоря от влезлия в стаята студен въздух. Малко след това Гътри застана на прага и изпълни вратата с нечовешки едрата си фигура.
Веднага разбрах, че нещо не е наред. Той погледна към нашата маса, после отиде и прошепна нещо в ухото на Кинрос. Лицето на капитана потъмня, той се обърна към нас и ни изгледа. Двамата тръгнаха решително към масата ни, съпроводени от изплашения поглед на Кевин Кинрос.
Зает с храната, Фрейзър ги забеляза чак когато се надвесиха над нас, и вдигна ядосано поглед.
— Има ли нещо? — изръмжа, все още дъвчейки.
Кинрос го погледна така, както би погледнал нещо не ядливо или безполезно, хванало се в рибарската му мрежа.
— За какво ви е притрябвал катинар?
Трябваше да го очаквам. Всички знаеха, че сме в клиниката, и не трябваше много ум да пресметнат две и две и да разберат за къде съм го купил. И трябваше да се сетя, че не само Камерън щеше да е против идеята да използваме сградата.
Фрейзър свъси вежди.
— Катинар ли? За какъв катинар говориш, по дяволите?
— Аз купих един преди малко — казах спокойно. — За културния център.
В първия момент той се ядоса, че не му бях казал по-рано, но изкушението от храната и уискито надделя. Махна с ръка към мен и се надвеси над чинията.
— Ето, питайте него.
Гътри скръсти ръце и ги подпря на върха на шкембето си. Този път не беше пиян, но беше ядосан.
— И кой ви позволи да ни изритате от шибания център?
Фрейзър обаче не можа да подмине това. Наведе вилицата и ножа надолу и го погледна.
— Аз. Днес имахме нарушител, някой наблюдаваше клиниката, затова сега ще заключим. Някакви възражения?
— Да, имаме — изгърмя Гътри и приведе рамене като разярен бик. Издължени и яки, люлеещите се заканително ръце от двете му страни му придадоха вид на горила. — Това е нашият център, мамка му!
— Тогава напишете жалба — тросна се Фрейзър. — В момента центърът се използва от полицията. А това означава, че достъпът е ограничен до второ нареждане.
Очите на Кинрос блеснаха над черната брада.
— Ще повторя, защото явно не сте чули. Това е нашият културен център, не вашият. И ако си мислите, че можете да идвате тук и да заключвате общинските сгради, много се лъжете.
Реших да се намеся, преди нещата да излязат от контрол.
— Никой не иска да заключва нищо, ще бъде само за ден-два. Освен това говорихме първо с Грейс Страчън.
Извиних се мислено на Грейс, че я замесих в тази история, но това свърши работа. Кинрос и Гътри се спогледаха, колебанието измести войнствения блясък в очите им.
Кинрос се почеса по врата.
— Щом госпожа Страчън е разрешила, тогава…
«Слава Тебе, Господи.» Но облекчението ми беше прибързано. Може би от уискито, а може би защото самочувствието му вече беше достатъчно наранено от отнелия му ръководната роля Броуди, но Фрейзър неочаквано реши, че последната дума трябва да е негова.
— Приеми го като предупреждение — насочи той дебелия си пръст към Кинрос. — Това е разследване за убийство и ако още веднъж се опиташ да пречиш, повярвай ми, ще съжаляваш горчиво, че не си останал на шибания ферибот.
Целият бар притихна. Всички погледи се впериха в нас. Опитах се да остана спокоен. «Пълен идиот!» Кинрос, изглежда, се изплаши.
— Убийство ли? Откога?
Фрейзър вече бе осъзнал грешката си.
— Не ти влиза в работата — избухна той. — Сега, ако нямаш нищо против, искам да си доям вечерята. Разговорът ни приключи.
И се наведе над чинията, но не можа да прикрие избилата по врата му червенина. Кинрос се загледа в него и замислено задъвка устната си. После кимна към Гътри.
— Хайде, Шон.
Двамата се върнаха при бара. Обърнах се към Фрейзър, но той изглеждаше зает с храната си и отказа да срещне погледа ми. Накрая не издържа и вдигна глава.
— Какво? Така или иначе, ще разберат, когато дойдат криминалните. Няма нищо…
Бях прекалено ядосан, за да му обяснявам. Толкова усилия положихме да го запазим в тайна, а Фрейзър провали всичко. Станах, не ми се седеше повече в неговата компания.
— Ще отида да освободя Броуди — уведомих го с половин уста и отидох да помоля Елън да ми направи сандвичи.
 

Намерих Броуди да седи на същия стол, където го бях оставил да пази клиниката. Когато влязох, той се надигна със свити юмруци от стола, но щом ме видя, се отпусна отново.
— Бързо си свършил.
Броуди се протегна, стана и раздвижи крайниците си.
— Реших да вечерям тук.
Бях взел лаптопа от хотела. Оставих го на бюрото и извадих от джоба катинара и веригата. После му дадох втория ключ.
— Ето, нека и ти да имаш един.
Той ме погледна озадачено.
— Не трябва ли да го дадеш на Фрейзър?
— Не, след всичко, което направи.
Устните на Броуди се стегнаха в тънка линия, докато му разказвах какво се бе случило току-що.
— Тъпо копеле! Само това ни липсваше сега. — Той се замисли за момент. — Искаш ли да остана още малко? Поне докато дойде време за разходката на Бес. И без това няма какво друго да правя.
Не разбираше колко много самота се криеше в думите му.
— Не, ще се оправя и сам. Ти също трябва да хапнеш нещо.
— Сигурен ли си?
Кимнах в потвърждение. Бях благодарен за предложението му, но трябваше да се съсредоточа в работата си. По-добре беше да няма кой да ме разсейва.
Когато си тръгна, промуших веригата през дръжките на двойната врата на центъра, съединих двата края с катинара и заключих.
Успокоен, че теренът е обезопасен, доколкото позволяваха условията, седнах на същия стол до вратата, където бе седял Броуди, и изядох приготвените от Елън сандвичи. Тя бе сложила в плика и термос с горещо кафе. Отпих от черната течност и се заслушах във воя на вятъра отвън.
Старата сграда скърцаше и стенеше като кораб в бурно море. По странен начин тези звуци ме успокоиха, а от храната ми се приспа. Клепачите ми натежаха и вече се унасях, когато поредният силен порив на вятъра разтресе стъклата на прозорците и ме стресна. Лампата над главата ми примигна, нещо изсъска, но в следващия момент светлината й стана по-ярка. «Време е да започваш.»
Черепът и челюстта бяха на мястото, където ги бях оставил. Включих лаптопа в контакта на стената, за да се зарежда. Батерията му беше пълна, но нямаше да издържи дълго, ако токът угаснеше. По-добре беше да използвам директното захранване, докато още можех, като се надявах вградената му защита да го предпази от колебанията по мрежата.
Изчаках да се появят всички иконки и отворих изпратените ми от Уолъс досиета на изчезнали хора. За пръв път имах възможност да ги разгледам като хората. Бяха общо пет, все на млади жени между осемнайсет и трийсет, изчезнали от Западните острови или от крайбрежните земи на Шотландия през последните два месеца. Знаех, че не е изключено просто да са избягали и в един момент да се появят в Глазгоу, Единбург или Лондон, привлечени от блясъка на големия град.
Но не всички.
Всяко досие съдържаше подробно описание на външния вид и джейпег снимка на изчезналата жена. Две от снимките бяха безполезни. Едната беше с плътно затворена уста, а другата беше в цял ръст с прекалено ниска резолюция, за да мога да работя с нея, но бързият поглед към описанието отдолу ми доказа, че няма да имам нужда и от двете. Едното момиче беше чернокожо, а другото беше прекалено ниско и не отговаряше на ръста от скелета в къщата.
Останалите три отговаряха на физическия профил на убитата жена. Техните снимки показваха, че все още могат да се нарекат момичета, и бяха направени малко преди да се случи онова, което ги бе разделило от техните близки, а може би бе отнело живота им. Имах чудесна програма за работа с дигитални образи и я използвах, за да уголемя устата на първата снимка, докато екранът не се изпълни с една гигантска анонимна усмивка. Разширих я и фокусирах, доколкото можех, после започнах да сравнявам челюстта й с тази на скелета.
За разлика от пръстовите отпечатъци, където трябва да има определен минимум съвпадащи линии, тук е достатъчен един елемент, за да потвърди нечия самоличност. Това може да бъде характерна форма на някой от зъбите, а понякога и отчупено парче, и собственикът на усмивката вече е установен.
Ето на това се надявах сега. Зъбите, които бях наредил в черепа, бяха криви и нащърбени. Ако нито една от жените на снимките не покажеше подобни зъбни дефекти, най-малкото щяхме да ги изключим като възможни кандидатки. Но ако имах късмет и откриех съответствие, щях да намеря името на анонимната жертва.
Още от началото знаех, че няма да е лесно. Снимките бяха от моменталните, не бяха правени за ужасната задача, която си бях поставил. Дори увеличени и изчистени, образите бяха неясни и замъглени. А лошото състояние на зъбите, които с толкова труд подредих в черепа, усложняваше нещата. Ако жертвата беше една от трите изчезнали жени, снимката й сигурно бе правена преди пристрастяването й към наркотиците, съответно преди загниването на зъбите.
След два часа взиране в детайлите усетих, че очите ми смъдят, сякаш бяха пълни с пясък. Налях си чаша кафе и разтрих схванатия си врат. Бях уморен и обезкуражен. Знаех добре, че възможността е минимална, но въпреки това се бях надявал да открия нещо.
Отново се загледах в трите снимки. Едната от тях ме привлече, без да мога да обясня с какво. Момичето беше на някаква улица, стоеше пред витрината на голям магазин. Лицето му беше привлекателно, но сурово, очите му гледаха предпазливо, устните му бяха напрегнати, въпреки че се усмихваше.
Ако тя беше жертвата, надали е била пасивната страна, си помислих.
Огледах снимката по-отблизо. Усмивката й разкриваше само резците и кучешките зъби. Бяха криви като онези в черепа, но нито един от белезите по тях не съответстваше. На левия горен резец на мъртвата имаше отчупено парче с ясна клиновидна форма, а онзи на снимката в лаптопа беше цял. «Откажи се. Губиш си времето.»
Но имаше нещо, което продължаваше да задържа погледа ми, макар да не знаех какво. Най-после го видях.
— Не може да бъде! — извиках.
Зададох нужната команда. Образът на младата жена изчезна и се появи отново, леко изместен. Сега вече можех да прочета думите на витрината на онзи магазин: «Издателство и магазин Сторноуей». Но не написаното там беше важно, а това, че сега можех да го прочета. Буквите вече не бяха обърнати.
Бях гледал откъм грешния ъгъл.
Грешката се срещаше често и обикновено нямаше значение. Случваше се както при сканиране от негатив, така и при пренасянето от базата данни за изчезналите лица. Важното беше, че снимката е обърната. Лявото беше дясно и обратно.
Гледал бях в огледален образ.
С нарастващо вълнение уголемих отново зъбите на жената от снимката. Сега вече видях ясно клиновидния белег на горния ляв резец и той съответстваше точно на другия от отворения череп до мен. И на двете места долните кучешки зъби бяха изкривени и покриваха предните по идентичен начин.
Бях открил съответствие.
Чак сега си позволих да прочета описанието под снимката. Името на жената беше Джанис Доналдсън. Беше на двайсет и шест години: проститутка, алкохоличка и наркоманка, изчезнала от Сторноуей преди пет седмици. Не се споменаваше за предприето издирване, нито присъстваше в бюлетина, просто още един отворен файл, още една изгубена в суматохата душа.
Отново огледах снимката и замръзналата върху екрана усмивка. Джанис имаше пълно лице, кръгли бузи и наченки на двойна брадичка. Въпреки наркотиците тя беше от онзи тип жени, които винаги щяха да си останат пълни. «С наднормено тегло. За да има повече мазнина и да гори по-дълго.» Откритието тепърва трябваше да се потвърди от стоматологичния картон и пръстовите отпечатъци, но аз не се съмнявах, че съм открил мъртвата жена.
— Здравей, Джанис — казах тихо.
 

Докато доктор Хънтър се взираше в екрана на лаптопа, в караваната Дънкан се опитваше да се съсредоточи в учебника по криминология. Но не му беше лесно. Вятърът беше по-силен от всякога. Въпреки че микробусът бе паркиран на завет до къщата и стените й поемаха яростните атаки на вятъра, той се клатеше като лодка.
Постоянното клатушкане му действаше разсейващо. Помисли си, че може би трябва да спре газовия нагревател, за да предотврати инцидент, ако той се обърне при някой от силните тласъци, но после размисли. Предпочете да поеме риска от пожар пред възможността да замръзне от студ.
Опита се да не мисли за клатещата се каравана и барабаненето на дъжда по тавана и заби поглед в редовете, но скоро откри, че чете един параграф за трети път, и най-накрая си призна, че тази вечер няма да стане.
Затвори учебника с въздишка. Истината беше, че не само вятърът го тревожеше. Умът му все още се въртеше около идеята, която му бе хрумнала по-рано. Знаеше, че звучи глупаво и цялата работа може да го направи за смях. Но не можеше да си го избие от главата и продължаваше да я върти из ума си. Отново това негово развинтено въображение! «Стига вече с твоите «Ако»!»
Въпросът беше какво щеше да направи с тези «ако». Да каже на някого? Но в този случай на кого? За малко не сподели с доктор Хънтър по-рано тази вечер, но после се отказа. Можеше да каже на Броуди, разбира се. Или на Фрейзър. «Да, бе!» Дънкан съзнаваше много добре липсата на какъвто и да било усет към детективската работа у сержанта. И този дъх на уиски рано сутрин беше просто отвратителен. Дали си мислеше, че хората няма да забележат, или просто не му пукаше? Бащата на Дънкан му бе разказвал, че някои полицаи се отчайват и амбициите им се свеждат до усилието да си пазят задника цял, докато се пенсионират. Сякаш описваше Фрейзър.
Запита се дали сержантът винаги е бил такъв, или бе потънал постепенно в блатото на безверието. Беше чувал разни истории за него, на някои вярваше, към други беше скептичен. Въпреки това се надяваше, че някъде зад спуканите от алкохола капиляри се крие, макар и не много добър, но служител на закона.
След тези няколко дни обаче откри, че вече не е толкова сигурен в това. Двамата бяха попаднали в самия център на разследване за убийство — точно на острието на бръснача — а Фрейзър се държеше, сякаш това не го засягаше, дори се дразнеше, че му нарушава спокойствието. Дънкан не го виждаше като главоболие. Напротив, за него това беше най-вълнуващото нещо, което му се бе случвало досега.
Осъзнаването на това го накара да усети вина. Една жена беше умряла. Не беше ли малко неприлично да го приема като шанс?
Но работата му беше такава, каза си той. За това постъпи в полицията — не да глобява за неправилно паркирани коли или да разтървава пияни съседи. Той знаеше, че отвън се спотайва зло — не в библейския смисъл на думата, но в края на краищата можеше да се приеме и за такова. Искаше да го погледне в очите и да го накара да затрепери. Да направи разликата. «Представям си какво би казал Фрейзър за това.»
Усмивката бавно изтля от устните му. Какво щеше да направи той, за да помогне?
Някаква светлина отвън привлече погледа му. Надникна през прозореца в очакване да я зърне пак. «Мълния? Но след нея не последва гръм.» Той изключи осветлението и караваната потъна в мрак, с изключение на синьото сияние около нагревателя. Продължи да се взира през стъклото. Успя да различи формата на порутената къща, но нищо повече.
Дънкан се поколеба. Може да е било далечна мълния. И затова да не е чул ответния гръм. А може би очите му го лъжеха?
Но можеше и да е фенерчето на някого, който обикаляше отвън.
«Отново онази репортерка? Маги Касиди?» Надяваше се да не е тя. Въпреки че част от него нямаше нищо против нейното посещение, той й бе повярвал, когато му каза, че няма да се опитва отново да се промъква в къщата. Може да беше наивно, но той наистина щеше да се разстрои, ако тя не сдържи обещанието си. Дънкан не вярваше, че вътре е останало нещо ценно и някой би се затичал да заличава следи, освен ако не дойдеха с фадрома, за да изринат първо отломките от сриналия се таван и стени.
Но сега това беше местопрестъпление. Той не искаше да рискува. Обмисли възможността да се обади на Фрейзър, но бързо се отказа. Можеше да си представи ядосания отговор на сержанта и предпочете да си го спести. Нямаше защо да си къса нервите с него, преди да провери. Сложи якето, взе фенера и излезе.
Силният вятър за малко не го отнесе. Затвори съвсем тихо вратата, спря и се ослуша. Вятърът фучеше толкова силно, че беше невъзможно да чуе нещо друго. Навън беше прекалено тъмно, за да види нещо без фенер. Включи го и бързо обиколи с лъча наоколо. Но видя само туфи трева и самотната сянка на къщата.
Вятърът бързо прогони събраната в караваната топлина от него. Беше забравил да си сложи ръкавици. Потръпвайки от пронизващия студ, той приближи къщата и насочи фенера си към вратата. По-рано я бе запечатал отново с лента, защото Фрейзър не си бе направил труда, но лентата беше непокътната. Тръгна покрай къщата, като разхождаше светлия лъч по съборените стени.
Нямаше нищо обезпокоително. Постепенно се отпусна. Все пак е било мълния. «Или пак си въобразяваш.» Дънкан свърши обиколката. Когато стигна отново до вратата, вече мислеше само за кучешкия студ. Пръстите му се бяха вкочанили, едва държеше фенера.
Въпреки това си наложи да обиколи още веднъж с лъча, преди да влезе на топло. Стигайки до входа, изведнъж се разколеба, изплашен от мисълта, че някой може да се спотайва вътре.
«Ако има някой, дано да е сложил чайника на котлона», каза си смело той, стисна здраво фенера и влезе в караваната.
Вътре нямаше никого. Посрещна го единствено съскането на газовата горелка и успокояващата й топлина. Той побърза да влезе и да затвори вратата. Разтри премръзналите си ръце и погледна в чайника, за да се увери, че има достатъчно вода. Имаше, но си напомни утре да напълни пластмасовия контейнер. «Фрейзър сигурно се е наливал цял ден с чай», помисли си ядосано.
Сложи чайника на малкия газов котлон и взе кибрита. Извади една клечка, запали я и въздухът се изпълни с миризма на фосфор.
Някой заудря по вратата.
Дънкан подскочи. Нещо опари върховете на пръстите му и му напомни, че клечката все още е в ръцете му. Той я угаси, преодолявайки изненадата си.
Отвори уста да попита кой е. «Но ако беше нарушител, едва ли ще дойде да чука на вратата», скара се на себе си той. Въпреки това отново хвана фенера. За всеки случай.
После, успокоен от тежестта му в ръката си, отвори вратата.
 

15
 
Седях зад бюрото в клиниката. Беше тъмно, но не толкова, че да не виждам. Гъстият здрач постепенно покриваше всичко. Капаците на прозорците и вратата все още бяха отворени и черепът си стоеше на стоманения плот. Лаптопът беше на бюрото пред мен, екранът му беше тъмен. Халогенната лампа сочеше към подвижната масичка, но сега беше изключена.
Цареше пълна тишина. И без изненадата, която понякога съпътства такива моменти, разбрах, че съм заспал.
Усетих присъствие в ъгъла на стаята, преди да съм видял нещо. Човешката фигура тънеше в сянка, но аз все пак я виждах. Беше жена от плът и кръв. С наднормено тегло и кръгло симпатично лице с малко сурови черти, криещи някаква тъга.
Гледаше ме безмълвно.
«Какво искаш?», попитах аз. Жената не отговори. «Направих всичко, което можах. Останалото е в ръцете на полицията.»
Без да откъсва поглед от мен, тя посочи към черепа на масичката.
«Не разбирам. Какво искаш от мен?»
Тя отвори уста. Очаквах да заговори, но вместо думи от устата й започна да излиза дим. Исках да отвърна поглед, но не можех. Димът просто струеше от устата й, от очите и носа, издигаше се на малки къдрави струи от пръстите й. Усетих мирис на изгоряло, но нямаше пламъци. Само пушек, който постепенно започна да изпълва стаята и да замъглява погледа ми. Разбрах, че трябва да направя нещо, да се опитам да й помогна.
«Но не можеш. Тя вече е мъртва.»
Пушекът се сгъстяваше и скоро започна да ме задушава. Все още не можех да помръдна, но нуждата да действам беше наложителна. Вече не виждах жената, не виждах нищо. «Стани! Веднага!» Спуснах се към нея…
И се събудих. Все още бях в клиниката, седях на бюрото, където явно бях заспал. Сега стаята тънеше в мрак. Само няколко лампички на лаптопа ми светеха като звезди в тъмното. Екранът се бе изключил, което означаваше, че съм спал най-малко петнайсет минути.
Отвън вятърът продължаваше да бушува, докато се опитвах да се отърся от съня. Усетих, че не ми достига въздух и не виждам ясно, сякаш пред очите ми имаше тънък воал. И все още подушвах лютивия дим.
Поех дълбоко въздух и веднага се закашлях. Сега не само подушвах дима, но го усетих в устата си. Пресегнах се и включих халогенната лампа, но не последва нищо. Бурята сигурно бе прекъснала електричеството. Лаптопът работеше на батерии. Натиснах един клавиш и екранът светна, хвърляйки бледа синкава светлина в помещението. Сега вече виждах ясно носещата се из въздуха мъгла. Докато последните следи от съня ме напускаха, осъзнах, че не всичко е само сън.
Стаята беше пълна с дим.
Скочих и кашляйки се спуснах към вратата. Хванах дръжката, но веднага я пуснах. Беше гореща.
След посещението на неканения гост този следобед бях спуснал щората върху кръглия остъклен отвор, но сега открих, че отново е вдигната. Коридорът от другата страна беше пълен с оранжеви пламъци и дим.
Културният център гореше.
Отстъпих назад и бързо обходих с поглед клиниката. Единственият друг изход беше малък прозорец, разположен високо на стената. С помощта на стол сигурно щях да успея да се промъкна през него. Опитах се да го отворя, но той не помръдна. Видях, че е заключен, и изругах. Нямах представа къде можеше да се намира ключът за него, а и нямаше време да го търся. Грабнах настолната лампа от бюрото и замахнах да счупя стъклото, но в последната минута се спрях. Дори и отворен, прозорецът едва щеше да ми позволи да се промъкна през него. Но ако го счупех, нямаше как да се измъкна през малката дупка. И въпреки че вратата беше затворена, нахлулият наситен с кислород въздух отвън можеше да причини разрастване на пожара или експлозия. Не исках да рискувам. Димът в стаята се сгъстяваше все повече и ставаше все по-трудно да се диша. «Хайде! Мисли!» Грабнах якето от закачалката и отидох до мивката. Завъртях кранчетата докрай и сложих главата си и него под струята. После направих същото с шала и ръкавиците. Водата се стичаше по лицето ми, докато се борех с якето, проклинайки превръзката, която спъваше движенията ми. Увих носа и устата си с мокрия шал, сложих ръкавица на здравата си ръка и метнах качулката върху главата си.
Взех лаптопа от бюрото и хвърлих последен поглед върху челюстта и черепа на масичката. «Съжалявам, Джанис!»
В същия миг стъклото на кръглия прозорец се пръсна.
В момента лицето ми бе обърнато настрани, а шалът и качулката ме бяха предпазили от хвърчащите парчета стъкло. Усетих ги да жилят кожата ми, където нямах защита, но усещането се притъпи от страховитата гореща вълна, нахлула след тях. Отстъпих назад и оставих димът и пламъците да превземат стаята. Те отнеха напълно шанса ми да се измъкна през малкия прозорец. Дори и огънят да не ме убиеше веднага, щях да стана на въглен, преди да мога да изляза.
Димът вече проникваше през шала и ме задушаваше. Кашляйки и кихайки, застанах с гръб към горещата вълна и хванах дръжката на вратата. Мократа ръкавица започна да дими, горещината проби през вълната, но успях да отворя вратата и се втурнах навън.
Оттам ме посрещна стена от огън и звуци. Пианото гореше като факла, клавишите отскачаха един по един и из въздуха се разнасяха остри нехармонични звуци, сякаш някой луд свиреше по него, докато струните се късаха и огъваха от пламъците. Дръпнах се назад, но знаех, че ако се върна в клиниката, ще загина там. В същия момент видях, че не цялата зала е в пламъци. Едната й половина гореше, жълтите огнени езици ближеха пода и тавана, но другата половина, където беше изходът, все още беше чиста.
«Хайде! Тръгвай!» Затворих очи и се гмурнах в димния облак. Веднага загубих ориентация и сякаш ослепях. Миризмата на изгоряло проникна през шала. С разтуптяно от страх сърце и жаден за кислород, тръгнах напред, без да видя камарата столове в единия край. Спънах се и паднах върху тях.
Ужасна болка прониза рамото ми. Лаптопът изхвърча от ръката ми и се плъзна по пода.
Но не падането ме спаси. Сякаш внезапно попаднал в някакъв междинен слой, аз се оказах на относително чисто и празно място на пода.
«Глупак! Трябваше да гледаш къде ходиш!», изругах се наум. В паниката си не можех да мисля трезво. Притискайки лице до дъските, поех жадно въздух и заопипвах около себе си за лаптопа, но не го открих. «Остави го!», си казах и запълзях към изхода. Една пролука в димната завеса ми показа двойната врата точно пред мен. Поех за последен път чист въздух, изправих се на крака и се хвърлих към вратата.
И чух звъна на веригата.
Шокът и страхът ме парализираха. Бях забравил напълно за катинара. «Ключът. Къде е ключът?» Не си спомнях. «Мисли!» Бях дал втория ключ на Броуди, но къде беше моят? Разкъсах обгорялата ръкавица със зъби и трескаво затърсих из джобовете си. Нищо. «Господи! Останал е в клиниката!»
В същия миг усетих малкото парче метал в задния си джоб. «Слава богу!» Извадих го внимателно с мисълта, че ако го изпусна, съм мъртъв. Пламъците вече лазеха по гърба ми. Гърдите ме заболяха, докато пъхах ключа в катинара, но не смеех да поема дъх. Щях да вдишам не въздух, а дим и горещината щеше да прогори дробовете ми. Пръстите ми действаха несръчно, ключалката упорстваше.
Най-после се чу изщракване и катинарът се отвори.
Веригата се изплъзна от дръжките и аз бях свободен. Отворих вратата с надеждата остъклената веранда да забави огнената вълна и да ми позволи да изляза навън, преди да ме застигне. Успях, но само наполовина. Усетих леденият вятър да докосва лицето ми, но веднага след това ме обгърна облак от горещ, лютив дим. Понесох се напред със здраво стиснати очи, докато се борех с болката в гърдите от липсата на въздух.
Нямах представа докъде бях стигнал, преди да падна. Но този път беше върху студената мокра трева. Отворих уста и започнах да дишам на малки глътки, вкусвайки студения, наситен с черен дим, въздух. Две ръце ме повдигнаха и повлякоха далече от центъра. Очите ми сълзяха обилно, но успях да позная гласа на Броуди, когато каза:
— Всичко е наред. Вече си на сигурно място.
Отворих очи и кашляйки, избърсах сълзите си. Той ме държеше от едната страна, а от другата зърнах едрата фигура на Гътри. Наоколо беше пълно с народ, пламъците осветяваха изплашените им лица. Видях да пристигат и още, наметнали набързо палта и якета върху пижамите и нощниците си. Някой извика «Вода!» и след секунда усетих чашата между ръцете си. Надигнах я жадно, студената течност успокои като балсам пресъхналото ми гърло.
— Добре ли си? — попита Броуди.
Кимнах и обърнах поглед към културния дом. Сега вече цялата сграда гореше, изпращайки към небесата оранжеви пламъци и искри, а вятърът ги отнасяше надалеч. Клиниката, където бях само преди минути, също гореше и се издигаха облаци черен дим.
— Какво стана? — попита ме Броуди.
Опитах се да говоря, но нов пристъп на кашлица ме възпря.
— Добре, успокой се — каза той и отново ми подаде чаша с вода.
От тълпата се отдели друга фигура и забърза към нас. Беше Камерън, загледан невярващо в горящия център. После погледна към мен, очите му светеха безумно.
— Какво си направил! — изгърмя той с треперещ от ярост глас.
— Ох, за бога, остави го да дойде на себе си — каза Броуди.
Адамовата ябълка на Камерън започна да подскача под кожата му като хваната в капан мишка.
— _Той_ ли да дойде на себе си? Това, което гори там, е _моята_ клиника! — изрева той.
Опитах се да овладея спазмите и казах прегракнало:
— Съжалявам…
— Съжаляваш ли? Само погледни! Всичко отиде на вятъра! Какво направи, по дяволите?
Вените на слепоочията му пулсираха толкова силно, че се изплаших да не се спукат. Изправих се с мъка и изтрих сълзящите си очи.
— Нищо не съм направил — казах пресипнало. Гърлото ми сякаш беше пълно с чакъл. — Събудих се и видях, че центърът гори. Пожарът започна оттам, не от клиниката.
Но Камерън не повярва.
— Да не искаш да кажеш, че се е подпалил сам?
— Не знам… — започнах, но се закашлях отново.
— Остави го на мира. Току-що се спаси от сигурна смърт — ядоса се Броуди.
Наблизо се чу груб смях. Беше Кинрос, застанал пред тълпата. С черната си брада и маслиновочерната мушама изглеждаше като същество от друг свят.
— Но е добре, нали?
— Защо, предпочиташ да беше останал вътре ли? — озъби му се Броуди.
— Имаме ли право на избор?
Осъзнах, че вниманието на хората се бе насочило от пожара към нас. Огледах се. Бяхме оградени от островитяни. Те се събираха в кръг около нас, лицата им изглеждаха сурови и безмилостни на отблясъците от огъня.
— Не се е запалил сам — измърмори един от мъжете.
Чуха се и други възгласи, хората започнаха да питат за какво сме го използвали и кой ще плати за ремонта. Усещах как настроението се сменяше и гневът изместваше шока.
Изведнъж кръгът се разкъса и хората направиха път на една висока фигура. Отдъхнах си, като видях Страчън. Изведнъж напрежението спадна.
Той дойде до нас с разрошена от вятъра коса и се загледа в горящия център.
— Боже! Имаше ли някой вътре?
Поклатих глава и се опитах да потисна кашлицата.
— Само аз.
«И Джанис Доналдсън». Погледнах към потъналата в пламъци сграда. Нямаше как да спася останките й.
Страчън взе от ръката ми празната чаша и нареди:
— Налейте малко вода.
Подаде я, без да погледне кой я поема. Чашата беше напълнена на мига и върната в ръката ми. Благодарен за студената вода, аз я изгълтах на един дъх. Страчън изчака да отлепя чашата от устните си и попита:
— Имате ли някакви предположения как е започнало?
До този момент Камерън бе гледал сцената с едва сдържан гняв. Сега изплю злобно:
— Не е ли ясно? Единственият човек вътре е бил той.
— Стига глупости, Брус! — тропна нетърпеливо с крак Страчън. — Всички знаем, че мястото си беше опасно. Инсталацията беше стара. Трябваше да построя цялото място наново, когато правех клиниката.
— И ще оставим нещата така? Ще го оставим да му се размине?
Страчън се усмихна, по-скоро на публиката, отколкото на него.
— Може да линчуваш доктор Хънтър, ако смяташ, че това ще те успокои. Ето, стълбът на лампата е там, предполагам, че ще се намери и въже. Но аз предлагам да изчакаме, докато разберем какво е станало.
Той обърна гръб на Камерън и заговори към тълпата:
— Обещавам ви да разберем какво се е случило. После ще построим нова, по-хубава клиника и културен център, давам ви честната си дума. Но тази вечер не можем да направим нищо повече. Сега всички трябва да се върнете по домовете си.
В първия момент никой не помръдна. Зад мен като на филм, това, което бе останало от центъра, се срути сред пламъци и дъжд от искри. Страчън продължаваше да гледа към тълпата. Хората започнаха постепенно да се разотиват, мъжете гледаха мрачно пред себе си, жените бършеха сълзите си.
Страчън се обърна към Гътри и Кинрос:
— Йън, Шон, съберете няколко мъже и останете за малко. Не мисля, че пожарът ще се разпространи, но е добре да го наглеждате известно време.
Това беше добър начин да разпръсне натрупалото се напрежение. Кинрос и Гътри изглеждаха изненадани, но и поласкани от оказаното им доверие. Те кимнаха и тръгнаха нанякъде, а Страчън се обърна към Камерън:
— Защо не се погрижиш за Дейвид?
— Няма нужда — отвърнах, преди да дам възможност на Камерън да реагира. Може и да беше медицинска сестра, но за днес присъствието му ми бе дошло до гуша. — Бих могъл и сам да се погрижа.
— Все още смятам, че трябва… — започна Камерън, но Страчън го прекъсна:
— В такъв случай няма защо да се мотаеш повече тук, Брус. След няколко часа трябва да влезеш в клас. Най-добре е да се прибереш и да си починеш.
Тонът му показваше, че няма да търпи повече възражения. Камерън си тръгна, но очите му хвърляха мълнии. Страчън го изпрати с поглед, после се обърна към мен:
— И така, какво стана?
Отпих още една глътка от водата.
— Сигурно съм задрямал. Когато се събудих, лампите не светеха и клиниката беше пълна с дим.
Той кимна.
— Преди около час електричеството на целия остров прекъсна. Най-вероятно токов удар е предизвикал късо съединение.
Сега чак забелязах, че над пламъците цялото село тънеше в мрак. Уличните лампи не светеха, прозорците на къщите бяха тъмни. Бурята бе откъснала Руна от света, оставяйки го без електричество и без телефонни връзки.
— Кошмарна нощ. А може да стане и по-лошо. — Страчън замълча за момент. Нещо в тона му се промени. — Тази вечер разбрах, че полицията е определила случая като убийство. Знаете ли нещо за това?
Броуди заговори преди мен:
— Не бива да вярвате на слуховете.
— Значи не е истина?
Броуди го изгледа с каменно лице.
Страчън се усмихна насила.
— Така си и мислех. Е, време е да ви пожелая лека нощ. Радвам се, че си добре, Дейвид.
Бившият инспектор го изчака да се обърне с гръб и чак тогава каза:
— Изведнъж ми стана любопитно. Вие не можете да видите селото от къщата си. Как разбрахте за пожара?
Страчън се обърна. Лицето му беше спокойно, но аз виждах гневът да кипи под повърхността.
— Видях сияние в небето. Не спя добре нощем.
Двамата кръстосаха погледи, като нито един не отстъпваше. После Страчън кимна към мен и се скри в мрака.
Броуди ме докара до хотела. Къщата му беше до пристанището и прозорецът на спалнята му гледаше към селото. Когато видял пламъците, хукнал към центъра.
— Аз също не спя много — добави язвително той.
Докато пътувахме из тъмните улици, изтощението и вълненията ме изпълниха с чувство за нереалност. Устоях на изкушението да отпусна глава на облегалката и да затворя очи. Стресът преминаваше и драскотините, и изгорените места започваха да напомнят за себе си. Все още усещах вонята на изгоряло в носа и гърлото си. Свалих стъклото, но вятърът ме накара да го затворя отново.
— Какво е станало според теб? — попита ме след малко Броуди.
— Предполагам, че Страчън е прав — казах прегракнало. — Спирането на тока е предизвикало късо съединение. Сам чу, че инсталацията в центъра е била стара.
— Смяташ, че е просто съвпадение? И то само няколко часа, след като някой се промъкна в центъра? И след като Фрейзър разтръби из острова, че е било убийство?
Бях прекалено разбит, за да мога да мисля ясно, затова отвърнах уморено:
— Не знам.
Той не настоя повече.
— Всичко ли изгубихме?
«Почти всичко», си помислих аз. Наред с останките на Джанис Доналдсън в клиниката бяха останали куфарът и оборудването ми. Фотоапаратът и лаптопът с всички файлове също потънаха в пламъците. Но докато мислех за това, вече опипвах джобовете си, за да се уверя, че е там.
— Не съвсем — казах и извадих флашката. — Прехвърлил съм всичко от хард диска тук. Просто по навик. Поне имаме снимковия материал.
— И това е нещо — въздъхна Броуди.
— Има нещо ново — продължих аз. — Знам коя е.
Разказах му за съвпадението между зъбите в черепа и онези на снимката на Джанис Доналдсън, изчезналата проститутка от Сторноуей. Броуди си позволи лека въздишка на удовлетворение.
— Браво на теб, Хънтър! — усмихна се той и ентусиазмът най-после проби маската на тъжния самотник.
— Но сега имаме само снимката на черепа й, така че ще е по-добре да изчакаме криминалистите да потвърдят. С малко повече късмет може би ще успеят да открият достатъчно мека тъкан в къщата, за да направят ДНК-анализ.
— За мен е достатъчно, че ти знаеш коя е — каза Броуди.
Неговата увереност ме поласка. Надявах се да успея да убедя и Уолъс със същата лекота.
 

Вече наближавахме хотела. Светлината в коридора ми подсказа, че Елън още беше на крак. Внезапно настъпилата тишина след спирането на тока, от което туптящото сърце на централното отопление и хладилникът бяха замлъкнали, я бе събудило. Сега лекият вибриращ звук — постоянен шумов фон в хотела — показваше, че резервният генератор си върши работата.
Тя се хвана ужасено за главата, когато ме видя.
— Боже мой! Добре ли си?
— Имал съм и по-добри нощи — признах аз и кимнах към електрическата крушка, по-слаба от обикновено, но все пак във форма. — Приятна гледка.
— Да. Ако сме пестеливи, ще имаме газ за три, а може и за четири дни. Да се надяваме, че дотогава с Божията помощ ще оправят електричеството — каза сухо тя.
Броуди отиде да събуди Фрейзър, а тя ме поведе към кухнята и ми помогна да сваля якето. То миришеше на дим и беше обгорено, което я накара да сбърчи нос.
— Жалко, че не е огнеупорно, а само водоустойчиво.
Огледах стопената изкуствена материя на качулката и раменете. По болките можех да се обзаложа, че кожата ми е в същото състояние, но не беше нещо сериозно.
— Какво да се прави — въздъхнах аз.
След няколко минути Броуди се върна с Фрейзър, който закопчаваше ризата си зад него. Дъхът му вонеше на уиски.
— Няма да му хареса — предупреди ме той, когато го помолих да се обади на Уолъс.
Беше прав. Но гневът на инспектора се уталожи донякъде, когато му съобщих, че съм идентифицирал жертвата. Исках да попитам кога да ги очакваме на острова, но връзката беше ужасна. Прекъсваше често, а през останалото време гласът му заглъхваше и се усилваше в зависимост от силата на пращенето.
— Добре… да… утре — успях да чуя.
— Съвременни технологии — изсумтя Броуди, когато приключих разговора. — Заместиха старите аналогови радиостанции с цифрови, но те се смесват с мрежите на мобилните телефони. Има ли проблем с мобилната мрежа, отиваш на кино.
Фрейзър измърмори нещо за оглед на културния център, но нямаше никакъв смисъл да ходим там, преди пожарът да бъде потушен напълно. След като ме разпита накратко, той се извини и отиде да си легне. Елън бе излязла дискретно от стаята, когато се свързах с Уолъс, но сега се върна и убеди Броуди, че е време и той да поспи.
— Хайде, тръгвай и право в леглото. Не изглеждаш по-добре от Дейвид.
Беше права. Лицето на бившия инспектор беше измъчено и уморено. Но успя да й се усмихне.
— Не съм сигурен кой ще заспи пръв. Сигурно аз. Денят беше дълъг и изтощителен.
— И утре ни чака още един — отвърнах аз.
— Да — каза с въздишка той. Но нито за миг не се усъмних, че ще бъде на точното място и в точното време.
Той си тръгна, Елън напълни леген с топла вода, а после донесе памук и антисептик.
— Хайде да те почистим.
— Мога да се справя и сам — отвърнах.
— Сигурна съм, че можеш, но няма да ти позволя. — Тя започна с драскотините и раните по лицето ми. — Не се тревожи. Преди да пристигне Брус Камерън, тук аз бях неофициалната медицинска сестра.
Вятърът отвън продължаваше да вилнее. Докато работеше, между нас настъпи уютна тишина. Запитах се какво ли правеше на този затънтен остров една млада жена, самотна майка като нея. Сигурно не беше лесно да си изкарваш прехраната по този начин. Броуди ми бе казал, че е срещнала бащата на Ана във вътрешността, но той явно я бе изоставил. И Елън се бе върнала на острова. Дали защото й харесваше усамотеният живот тук, или защото искаше да избяга от нещо, което се бе случило там?
Спомних си за мъжа, с когото бе разговаряла в кухнята по-рано днес и който я бе оставил обляна в сълзи. Не вярвах в Руна да има много самотни мъже на нейната възраст, така че не можех да не си извадя някакви заключения относно причината да пази връзката им в тайна.
Но, от друга страна, какво ли разбирах аз? Ако в главата ми имаше и капчица здрав разум, сега щях да съм вкъщи с Джени, а не да треперя за живота си. Исках да чуя гласа й и съжалих, че не използвах радиостанцията на Фрейзър, когато имах възможност за това. Какво ли правеше сега? Тревожеше ли се за мен? Вероятно да. «Не трябваше да поемаш този ангажимент», сгълчах се наум. Какво, по дяволите, търсех на този пуст остров на километри от всяко цивилизовано място, където за малко не умрях от студ, а после щях да изгоря, вместо да живея собствения си живот?
Но това беше _моят_ живот, осъзнах в миг на просветление. Това беше моята работа. Това бях аз. И ако Джени не можеше да се примири с нея, какво щяхме да правим тогава?
Гласът на Елън ме върна в действителността.
— Истина ли е това, което говорят хората? За трупа?
— Какво говорят хората? — попитах на свой ред.
Тя наръси внимателно първата рана с антисептик.
— Че е било убийство.
След като Фрейзър вече бе хвърлил бомбата, не виждах защо да не потвърдя това, което всички знаеха. Но въпреки това не исках да говоря за работата си, дори и с Елън.
— Няма нищо — побърза да каже тя. — Знам, че не бива да питам. Просто не мога да повярвам, че подобно нещо може да се случи тук. Днес всички в бара говореха само за това. Никой не може да се сети коя може да е жертвата, нито да приеме, че убиецът може да е местен.
Аз измънках нещо неопределено. Беше станало точно това, което се опитвахме да избегнем. Сега слуховете и предположенията щяха да запълнят получилия се вакуум от липсата на конкретни факти, щяха да размътят водата и да насадят подозрение и недоверие между членовете на малкото общество.
Единственият човек, който щеше да спечели от всичко това, беше убиецът.
— Е, как ти се струва животът тук? Ще прекараш ли следващия си отпуск в Руна? — попита Елън с желанието да разведри обстановката.
Засмях се, но веднага се сгърчих от болка.
— Надали — казах, потръпвайки.
Тя се усмихна.
— Съжалявам. Винаги ли предизвикваш подобни инциденти с присъствието си?
— Невинаги. Явно е от мястото.
Усмивката й се стопи.
— Да, сигурно си прав.
Възможността беше прекалено добра, за да я изпусна.
— Ами ти, Елън? Харесва ли ти тук?
Тя внезапно се съсредоточи в превръзката.
— Не е толкова лошо. Трябва да дойдеш през лятото. Нощите по онова време на годината са нещо фантастично. Компенсират всички дни като днешния.
— Но… — подканих я аз.
— Но… островът е много малък. Всеки ден виждаш едни и същи лица. Няколко предприемачи, случайно попаднали тук туристи и това е всичко. А във финансово отношение… трябва да се бориш със зъби и нокти, за да се задържиш над водата. Понякога ми се ще… няма значение.
— Хайде, кажи.
В момент на непредпазливост на лицето й се изписа тъга, която иначе сигурно успяваше да скрива.
— Ще ми се да можех да се махна оттук. Да оставя това място — хотела, острова — зад себе си. Да взема Ана и да си тръгна. Където и да е. Някъде, където има нормални училища, магазини, ресторанти, хора, които не познаваш и които не те познават, нито теб, нито историята ти.
— Защо не го направиш?
Тя поклати примирено глава.
— Не е толкова лесно. Аз съм израснала тук и всичко, което имам, е на острова. Освен това какво бих могла да правя другаде?
— Андрю Броуди ми каза, че си учила в колеж във вътрешността. Не може ли да ти помогне в намирането на работа?
— Значи ти е разказал за мен, а? — каза тя и млъкна, явно се колебаеше дали да се ядоса, или да се усмихне. — Да, бях две години в колежа по обществено хранене в Дънди. Там научих какво да правя при първа помощ, както и куп глупости за здравето и безопасността на хората. И вече се виждах като главен готвач в голям ресторант. После баща ми се разболя и аз се върнах. Мислех, че ще е временно. Но изведнъж се оказах с дете на ръце, а тук не се намира лесно работа. И когато умря, поех грижата за хотела.
Тя спря и вдигна вежди в очакване.
— Няма ли да попиташ?
— За какво?
— За бащата на Ана.
— Не точно сега, когато почистваш раните ми.
— Добре. Но знам, че се интересуваш, затова ще ти кажа, че за нас никога не е имало бъдеще. — Тонът й ми показа ясно, че темата е приключена. Тя се върна към работата си. — Какво друго ти каза Броуди за мен?
— Нищо. Не искам да му затворя пътя към бара.
— Няма такава опасност — засмя се тя. — Ана е много привързана към него. Аз също, но внимавай да не се изпуснеш пред него. Той и така е достатъчно загрижен за нас.
Тя спря за момент и аз отгатнах накъде ще поеме.
— Знаеш ли за дъщеря му?
— Да, той ми каза.
— Значи те харесва. По принцип не говори за това. Доколкото съм чувала, момичето е било луда глава. Въпреки това не искам да знам как се чувства, като не знае какво се е случило с нея. Опитал се е да я открие след пенсионирането си, но не е могъл. Затова е дошъл тук.
Погледът й омекна.
— Не го разбирай погрешно, но до известна степен това е добре за него. Дава му възможност да започне нов живот. Някои хора не са създадени за пенсионери и Андрю е един от тях. Струва ми се, че е бил много добър полицай.
Аз също мислех така. И се радвах, че той беше тук. Сега повече от всякога.
Елън хвърли кървавата топка памук в кошчето за отпадъци и се изправи.
— Ето, готови сме. Сега най-доброто за теб е да си вземеш горещ душ и да се наспиш. Ще ти дам един мехлем за изгореното.
Внезапен порив на вятъра блъсна сградата и я разтърси. Елън изправи глава и се заслуша.
— Бурята започва отново.
 

16
 
През нощта дъждът започна отново, превръщайки останалото от културния дом в неравна купчина от сива и черна кал. Сутринта от нея все още се издигаха тънки струйки дим и вятърът ги отнасяше със себе си. Един от ъглите на сградата, само на две крачки от разпадналите се на прах дървени греди, изглеждаше сравнително запазен. На други места също можеха да се разпознаят отделни части — ъгъл от почернелия от огъня шкаф, крака на стол, стърчащи от черната сгур като мъртви клони от посивяла снежна пряспа.
Картината беше тъжна и тежките черни облаци, закриващи върховете на ниските хълмове, я правеха още по-депресираща. Дъждът валеше почти хоризонтално на земята, а вятърът ставаше все по-свиреп, атакуваше всичко по пътя си сякаш с преднамерена жестокост.
С Броуди и Фрейзър отидохме до културния дом веднага след като се развидели. Все още се чувствах изтощен. Бях спал по-малко от три часа и усещах болки в цялото си тяло. Рамото ми пулсираше, пострадало отново по време на бягството от горящата сграда. Сутринта, когато отидох да се избръсна, не можах да се позная в огледалото. Кожата на лицето ми сякаш беше изгоряла на слънцето, покрита с малки разрези от хвърчащите стъкла. Веждите и миглите ми бяха опърлени и това ми придаваше странен, леко плашлив вид.
Но както бе казал Страчън, можеше да е и много по-лошо.
Броуди и Фрейзър останаха назад, а аз се приближих до димящите останки. По закон трябваше да изчакам, докато инспекторът от пожарната се увери, че останалата структура е стабилна и безопасна, но никой не знаеше кога ще се появи такъв. Не си правех никакви илюзии, че костите на Джанис Доналдсън ще оцелеят и този път.
Но трябваше да се уверя с очите си.
Дъждът се сипеше, сякаш небето беше от вода. Изливаше се върху пепелищата и превръщаше горния слой в черна каша. Въпреки това пожарът все още не беше потушен. Останките във вътрешните слоеве още тлееха. Усещах топлината по лицето си, докато студът сковаваше гърба ми.
— Мислиш ли, че има надежда нещо да е оцеляло? — попита Броуди.
— Не ми се вярва — отвърнах прегракнало. Гърлото все още ме дереше от пушека.
Фрейзър въздъхна ядосано. Изглеждаше нещастен и окаян на силния дъжд.
— Тогава защо си губим времето?
— За да сме сигурни.
Успях да зърна почернелия ъгъл на куфара сред пепелището, което преди няколко часа беше медицински център. Капакът на куфара се бе отворил и съдържанието му представляваше топка въглени. Зад него беше подвижната масичка, върху която работех с черепа на Джанис. Масичката лежеше на една страна, наполовина заровена под останките от покрива. Не се виждаха нито скелетът, нито челюстта, но не се бях и надявал. Вече обгорените кости сигурно се бяха разпаднали до прах при втората интервенция. Някои от зъбите може и да бяха оцелели, но нищо повече. Дори и да имаше нещо, при всички случаи трябваше да почака, докато дойдеше полицейският екип и преровеше купчината. За да се проведе правилно разследване, трябваше сериозно оборудване и много повече хора.
«Съжалявам, Джанис», казах наум, докато избърсвах полепналите от вятъра парченца пепел по лицето си. Нещо привлече погледа ми: обемиста вещ с формата на квадрат, скрита зад купчина частично изгорели панели.
Броуди приближи, за да го разгледа отблизо.
— Какво е това?
— Хладилник — отвърнах аз.
Тръгнах напред, като избирах внимателно местата за стъпване сред горещата пепел. Въпреки дъжда щеше да мине доста време, преди всичко да изстине, а не беше изключено подът да пропадне. Разстоянието до основата не беше голямо, но не исках към досегашните си рани да прибавя и счупен крак.
Но ръката на мъртвата жена беше в хладилника и имаше някаква вероятност изолацията да я е спасила. За жалост надеждата ми угасна бързо, когато разчистих останките отгоре. Белият емайл по повърхността беше почернял, гумената изолация се бе разтопила, оставяйки вратата отворена, а съдържанието бе овъглено. От ръката на Джанис Доналдсън беше останала само една кост, обвита в тъмен карамел от покапалата мазнина.
Отделните пръсти бяха изпадали, когато свързващата ги тъкан бе изгоряла. Те лежаха на дъното на хладилника и все още бяха горещи, когато ги докоснах. Събрах ги и ги оставих да изстинат, преди да ги прибера в плик. Всичките ми пликове бяха останали в куфара и изгорели с всичко останало, но аз бях предвидил това и взех кутия с пликчета за фризер от хотела, за да ги използвам тук. Събрах останалото от ръката в едно от тях и се върнах при Броуди и Фрейзър.
— Това ли е? — погледна пликчето Фрейзър.
— Да.
— Не си заслужаваше да се пъхаш там.
Не му обърнах внимание и тръгнах към предната част, където овъглените греди все още стърчаха от руините на културния център. Дървото бе почерняло като въглен. Към една от тях бяха прикрепени яркочервени медни жици. Това бе всичко останало от електрическата система на сградата. Пластмасовата изолация около медните кабели беше изгоряла, но другото беше непокътнато, все още стоеше под забитите към дървото скоби. Съдейки по разположението им, реших, че са захранвали ключа за осветлението на входа. Докато ги оглеждах, една мисъл започна да се оформя в главата ми, но все още беше прекалено неясна, за да събуди подозренията ми. Бях успял да избягам от горящата зала само защото огънят не бе успял да стигне до вратата. Значи трябваше да е започнал от другата страна, противоположна на тази, където стоях сега. Тръгнах натам, внимателно заобикаляйки горещите останки.
— Сега пък какво? — отново се изнерви Фрейзър.
Броуди замълча, просто следеше действията ми.
— Искам да проверя нещо.
Казах си, че вероятно си губя времето, но продължих да оглеждам останките на мястото, където преди се издигаше задната стена. Нещо задържа погледа ми. Наведох се, изчистих пепелта и пред мен се откри точно това, което очаквах да намеря.
На овъгленото дърво блестяха малки метални пластини. Гледката ме накара да изтръпна. Бях работил на много опожарени места и знаех добре какво означава това.
Пожарът не бе избухнал случайно.
През главата ми мина още по-страшна вероятност, за която не се бях сетил досега.
«Боже мой! Не и това!»
Веднага се върнах при Броуди и Фрейзър, знаех, че трябва да се действа на мига. Но в същия момент чух приближаваща кола и видях стария миникупър на Маги Касиди да се задава по пътя срещу нас.
Винаги избираше най-неподходящия момент за появата си. Маги спря и слезе от колата, голямото й червено палто я правеше още по-дребна, отколкото беше.
— Добро утро, господа — поздрави бодро тя. — Чух, че някой си е правил барбекю тази нощ.
Фрейзър вече бе тръгнал към нея.
— Това преминава всички граници! Връщай се веднага в колата!
Вятърът уви палтото й като пашкул около нея. Тя извади диктофона от джоба си и го насочи като щит към сержанта. По лицето й се виждаше, че е нервна, но правеше всичко по силите си, за да го прикрие.
— И защо, ако смея да запитам?
— Защото аз казвам така.
Тя поклати глава, изигравайки съжаление.
— Съжалявам, но няма да стане. Снощи проспах цялата веселба. Нямам намерение да пропусна и днешното шоу. Но ако ми кажете две думи, например дали вече се води разследване за убийство и как мислите, че е започнал пожарът, след това с удоволствие ще ви оставя на мира.
Фрейзър стисна юмруци и я изгледа с такава омраза, че се разтревожих да не направи някоя глупост.
Маги ми се усмихна.
— Ами вие, доктор Хънтър? Има ли някаква вероятност…
— Трябва да поговорим.
Не знам кой се изненада повече: тя или Фрейзър.
— На нея ли говорите?
Потърсих с поглед помощ от Броуди.
— Остави го да говори с нея — каза тихо той.
— Какво? Сигурно се шегувате. Тя е…
— Просто се отдръпни.
Сега вече говореше инспекторът Броуди. На Фрейзър не му хареса, но се предаде.
— Добре де, правете каквото искате — изсъска през зъби той и тръгна към роувъра.
— Не го пускай да си отиде — предупредих Броуди. — Ще ни трябва кола.
Маги ме гледаше с недоверие, сякаш подозираше, че й готвя някакъв номер.
— Имам нужда от помощта ти — казах, хванах ръката й и я поведох към минито. — Сега ние ще се качим в нашата кола, а ти трябва да ми обещаеш, че няма да тръгнеш след нас.
Тя ме изгледа, сякаш си имаше работа с луд.
— Какво е това, да не би…
— Изслушай ме, моля те! — казах бързо. Вече бяхме изгубили достатъчно време. — Знам, че искаш история за първа страница, и ти обещавам, че ще я имаш. Но в момента искам да ни оставиш на мира.
Подозрителната й усмивка се стопи.
— Нещата вървят на зле, нали?
— Надявам се, че не са чак толкова зле. Но могат да станат, ако не побързаме.
Вятърът закри лицето й с кичур коса, докато очите й се взираха в моите. Тя го отмахна и кимна.
— Добре. Но искам статия за първа страница, ясно?
Върнах се при Броуди и Фрейзър, които ме чакаха до роувъра, а тя се качи в колата си.
— Какво й казахте? — зачуди се Фрейзър, когато тя потегли.
— Няма значение. Говори ли с Дънкан тази сутрин?
— Дънкан ли? Не, не още — мина изведнъж в отбрана той. — Той също не се е обаждал и понеже мислех по-късно да му занеса закуска…
— Потърси го сега.
— Сега ли? Защо, какво…
— Потърси го.
Той ме изгледа намусено, но извади радиостанцията.
— Не мога да се свържа — намръщи се след миг.
— Добре, влизай в колата. Отиваме при него.
Броуди ни гледаше с тревога, но не каза нищо, докато не се качихме в колата и Фрейзър пое към запустялата къща.
— Какво става? Какво откри? — запита ме най-после той.
Загледах се тревожно през предното стъкло, оглеждайки сивото небе над нас.
— Проверих жиците в културния център. Ако пожарът е причинен от късо съединение, искрата нямаше да има силата да разтопи покритието им. Но отзад има една област, където жиците са оголени.
— Е, и? — попита нетърпеливо Фрейзър.
— Това означава, че там огънят е бил по-силен — каза бавно Броуди. — Господи!
Фрейзър удари по волана.
— Някой ще ми обясни ли какво става тук, мамка му?
— Там огънят е бил по-силен, защото е използван възпламенител — му обясних. — Пожарът не е предизвикан от късо съединение. Някой е подпалил нарочно центъра.
Фрейзър все още не разбираше.
— Какво общо има това с Дънкан?
Броуди отговори вместо мен:
— Ако някой иска да се отърве от доказателствата, може да реши да подпали не само клиниката.
Лицето на Фрейзър най-после просветна, явно беше разбрал. Но дори и да не беше, нямаше защо да му обясняваме повече.
Погледнах отново към небето. Точно пред нас се появи черна следа от дим.
Неравният терен не ни позволи да видим веднага източника на дима. Хълмовете и завоите, изглежда, се бяха наговорили да държат къщата и караваната далеч от погледите ни. Фрейзър натисна газта и се понесохме по тесния път много по-бързо, отколкото позволяваха лошите условия. Но никой не му направи забележка.
Преминахме един последен завой и пред нас се показа старата къща. И караваната.
Или това, което бе останало от нея.
— Божичко, не! — простена Фрейзър.
Пушекът идваше главно от къщата. Тя беше напълно опожарена. Гледката напомняше силно на тази с останките от културния център и клиниката. Дебелите греди, които бяха паднали от покрива вчера, все още тлееха. Дори и да бе останало нещо, което полицията би могла да изрови, сега със сигурност беше унищожено.
Това, което ни слиса обаче, беше гледката на караваната на Броуди. Тя се бе превърнала в скелет без фасада, гумите бяха стопени и представляваха безформени буци от спечен каучук. Стаята отзад беше изгоряла изцяло, стените липсваха, покривът бе наполовина отнесен, вероятно при експлозията на газовата бутилка или на резервоара на микробуса. От пепелищата се издигаха тънки призрачни ивици дим и веднага се размиваха във въздуха.
От Дънкан нямаше и следа.
Фрейзър отби по алеята, без да намалява скоростта. Тежкият автомобил се подхлъзна по калната повърхност, когато натисна спирачка. Той изскочи пръв от колата и се затича към караваната, оставяйки вратата да се люлее заплашително на вятъра.
— Дънкан? Дънкан! — завика, докато напредваше през гъстата трева.
Двамата с Броуди хукнахме след него, едва смогвайки да избършем дъжда от лицата си. Фрейзър стигна до караваната и спря.
— Божичко, Исусе Христе! Къде е той? Къде, по дяволите, е това момче?
Хвърли безумен поглед наоколо, сякаш очакваше младият полицай внезапно да се появи иззад завоя. Вгледах се в Броуди. В погледа му се четеше същото, което чувствах и аз. Миг след това го видях.
— Тук е — казах тихо.
Фрейзър проследи погледа ми. Един ботуш се подаваше изпод димящо парче от покрива. Кожата бе прогорена и отдолу се подаваше човешка плът и кост.
Той направи крачка към караваната.
— О, не, Господи, не!
Преди да успея да го спра, той хвана горещото парче и се опита да го повдигне.
— Недей!
Тръгнах към него, но една ръка ме стисна за рамото. Обърнах се. Беше Броуди. Той кимна към Фрейзър.
— Остави го.
— Това е местопрестъпление. Не бива да пипа нищо.
— Знам — каза той. — Но не мисля, че вече има някакво значение.
Сержантът успя да изправи парчето от покрива, останалото свърши вятърът. То затанцува по тревата като завързано към земята хвърчило, докато се удари в къщата. Фрейзър продължи да разчиства останките като побъркан. Миризмата на изгоряло месо беше остра, дори и от мястото, където стоях аз.
Изведнъж той спря и се загледа в това, което бе разкрил. После пристъпи напред, но се спъна и политна назад, размахал ръце като марионетка.
— Боже мой, боже мой, кажи ми, че не е той! Кажи ми, че не е той!
Тялото лежеше в центъра на караваната. Не беше така обгоряло като тялото на Джанис Доналдсън, но гледката на изпеченото човешко месо в някои отношения беше още по-ужасяваща. Крайниците на Дънкан бяха извадени от ставите, торсът бе заел ембрионална поза и изглеждаше уязвим като на дете. Коланът около изгорялата плът все още си беше на мястото. Копчетата на ръкавите и на униформата стояха там, но вече не прикриваха нищо.
Фрейзър се разрида.
— Защо не е излязъл навън? Защо е останал?
Хванах го за ръката.
— Хайде, ела.
— Остави ме! — извика той и се отскубна.
— Ела на себе си, човече! — повиши глас Броуди.
Фрейзър се обърна към него.
— Не ми казвай какво да правя. Ти си скапан пенсионер. Нямаш право да командваш.
Броуди стисна зъби.
— Тогава се дръж като полицай.
Изведнъж Фрейзър се огъна.
— Той беше на двайсет и една — промълви отчаяно. — На двайсет и една! Какво ще кажа на другите?
— Ще им кажеш, че е бил убит — рече грубо Броуди. — Ще им кажеш, че на острова има убиец и той се разхожда на свобода. И ще им кажеш, че ако Уолъс бе изпратил екип на местопрестъплението, твоят двайсет и една годишен полицай щеше още да е жив.
Вълнението му беше силно. Всички знаехме какво се крие зад него: ако Фрейзър не се бе изпуснал, че жената е била убита, убиецът нямаше да се подплаши и да се задейства. Но сега нямаше смисъл да търсим вина. Достатъчно беше човек да погледне Фрейзър, за да разбере, че и без това страда достатъчно.
— Успокой се — казах на Броуди.
Той пое дълбоко въздух, после кимна, възвърнал отново самообладанието си.
— Трябва да се обадим в управлението и да ги информираме за станалото. Това вече не е обикновено убийство от частен характер.
Сержантът извади радиостанцията със зачервени очи и натисна бутона за съответния номер. Заслуша се, после набра отново.
— Хайде! Хайде!
— Какво става? — попита Броуди.
— Не работи.
— Как така не работи? Нали снощи му се обади?
— Но сега няма сигнал — извика Фрейзър. — Мислех, че само апаратът на Дънкан се е прецакал, но не мога да се свържа с никого. Ето, виж сам.
Той подаде радиостанцията на Броуди. Инспекторът я взе и набра номера. Сложи апарата на ухото си, но почти веднага го върна на сержанта.
— Да опитаме онзи в колата.
Апаратът в колата използваше същата дигитална система като подвижните радиостанции. Без да иска разрешение, Броуди набра номера оттам и след малко поклати глава.
— Същата работа. Може вятърът да е отнесъл антената. Ако е така, значи всички комуникационни мрежи на острова са извън строя.
Вгледах се в брулената от вятъра пустош около нас. Спусналите се над острова черни облаци сякаш ни откъснаха напълно от останалия свят.
— Какво можем да направим при това положение? — обърнах се към Броуди.
Но той също изглеждаше отчаян.
— Ще продължаваме да опитваме. Рано или късно ще свържат радиостанциите или надземните линии.
— Но какво ще стане дотогава?
Той обърна мокрото си от дъжда лице към караваната и сви устни.
— Дотогава сме оставени сами на себе си.
 

17
 
Предложих да остана в крофта, докато Броуди и Фрейзър отидат до селото и намерят чук и колчета. Трябваше да оградим караваната, но от полицейската лента беше останало съвсем малко, недостатъчно за сравнително голямото място. Нямаше смисъл да местим тялото на Дънкан, дори и да бе останало нещо от него. При останките на Джанис Доналдсън просто нямахме друг избор, но тук нещата бяха различни. Това означаваше да оставим караваната и зловещото й съдържание на природните стихии, но въпреки истериите на Фрейзър този път бях твърдо решен да запазя мястото на престъплението във вида, в който го бяхме намерили.
Никой от нас не се съмняваше, че това е местопрестъпление. Някой бе подпалил караваната нарочно, както бе направил и с клиниката. Но за разлика от мен Дънкан не бе успял да избяга.
Преди да тръгнем, с Броуди останахме на пътеката, изложени на яростните пориви на вятъра, а Фрейзър опита отново да се свърже с управлението. Времето се влошаваше все повече. Дъждовните капки падаха като оловни куршуми, стичаха се по качулката ми на блестящи вадички и образуваха развълнувани езерца сред огъналите се от вятъра треви.
Но нищо не можеше да разнесе вонята на изгоряло, нито жестокия факт, че едно момче лежеше мъртво в пепелта. Тази мисъл витаеше в главите и на тримата и от нея леденият въздух ставаше още по-студен.
— Как мислиш, дали е станало преди подпалването на центъра или след това? — попитах аз.
Броуди огледа замислено почернелите останки от микробуса.
— Според мен е било преди това. Вижда ми се по-логично да е подпалил караваната, после да е дошъл в селото да унищожи и клиниката. Няма смисъл да започва с пожар, който би привлякъл вниманието на цялото село, докато той тича насам.
Изведнъж се ядосах от безсмислието на всичко това.
— Но защо го е направил? Вече бяхме преместили останките в клиниката. Защо ги е оставил тук седмици наред, а сега се втурва да ги унищожава? Не виждам смисъла.
Броуди въздъхна и изтри дъжда от лицето си.
— Не е задължително да има някакъв смисъл. Който го е направил, е бил обхванат от паника. Вече знае, че е направил грешка, като е оставил тялото тук, и сега се стреми да я поправи. Решава да унищожи всичко, което може да го свърже с престъплението. Дори ако това означава да убие отново.
Той замълча за момент и ме погледна загрижено.
— Сигурен ли си, че си достатъчно добре да останеш тук сам?
Вече бяхме говорили за това. По-добре беше Броуди да отиде до селото, защото знаеше къде да намери нужните материали за ограждането на мястото. Някой трябваше да остане тук, а Фрейзър не беше в състояние.
— Ще се оправя — уверих го аз.
— Не поемай никакви рискове — предупреди ме Броуди. — Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.
Не беше нужно да ми напомня. Но не мислех, че съществува подобна опасност. Нямаше причина убиецът да се връща отново тук.
Освен това имах да свърша някои работи.
Проследих колата, докато зави към шосето. Дъждът тропаше по якето ми, сякаш лунатик пишеше на морзовия апарат безумни съобщения. Обърнах се към изгорялата каравана и тръгнах бавно натам. Поройният дъжд бе набил пепелта в земята и вятърът успяваше да вдигне във въздуха само случайни парченца. На фона на Биен Турида сиво-черната конструкция, която все още димеше, изглеждаше като част от безплодната земя. Около нея се виждаше кръг обгорена трева и показваше точно докъде се е разпрострял пожарът. Превил рамене срещу ледения вятър, застанах на границата на кръга и се опитах да си представя караваната, каквато беше, чудех се откъде точно е започнал пожарът, за да я превърне в скелет.
После се обърнах към тялото на Дънкан.
Не беше лесно. Останките, с които работех, обикновено бяха на непознати хора. Опознавах ги в смъртта, не в живота. Тук беше различно и ми беше много трудно да отделя спомена за младия полицай от това, което лежеше пред мен.
Жалките останки на Дънкан Маккини лежаха сред изгорялата вътрешност на караваната. Пожарът го бе превърнал в купчина обгоряла плът и кости; овъглена марионетка, чиито черти вече не напомняха човешките. Спомних си последния път, когато ме откара до селото. Изглеждаше умислен и някак притеснен. Трябваше да го принудя да ми каже какво го мъчи. Но не го направих. Оставих го да си тръгне и да прекара последните часове от живота си съвсем сам в тази пустош.
Тръснах глава и обърнах гръб на мислите си. Съжалението нямаше да помогне нито на мен, нито на него. Останах загледан в трупа. Дъждът се изливаше на потоци от качулката ми, докато изчаквах съзнанието ми да се прочисти от спомена за живия Дънкан Маккини. Постепенно започнах да го виждам без филтъра от емоции. «Искаш да разбереш кой го е направил? Тогава забрави за Дънкан. Забрави личните взаимоотношения. Сглоби пъзела.»
Тялото лежеше по лице. Дрехите бяха изгорели, както и по-голямата част от кожата и меката тъкан, откривайки сварените вътрешни органи, защитени от директния огън от външната обвивка на тялото. Ръцете му бяха свити в лактите и вдигнати нагоре, в резултат от свиването на сухожилията. Краката бяха в подобна поза, тазът и цялата долна част бяха извъртени на една страна. Под тялото се виждаше почти изгоряла маса. Краката бяха близо до вратата, главата беше леко извърната надясно, сочеше към мястото, където преди бе стоял малък диван.
От него бяха останали само обгорената рамка и няколко почернели пружини. Но сред тях лежеше нещо друго. Наведох се и разпознах металния цилиндър на «Маглайт»-а на Дънкан. Беше изгубил лъскавината си и по него имаше шупли, но бях сигурен, че е той.
Фотоапаратът ми бе унищожен в клиниката заедно с останалото оборудване, затова скицирах набързо разположението на тялото върху лист от бележника, който намерих в роувъра. Не беше идеална, защото превръзката пречеше на движенията ми и трябваше да пазя бележника от проливния дъжд, но все пак постигнах нещо.
Скоро свърших и започнах да изследвам тялото в детайли. Като внимавах да не разместя нещо, приклекнах и огледах внимателно всичко, докато открих онова, което търсех.
Голяма дупка в черепа с размерите на мъжки юмрук.
Звукът от приближаваща по пътеката кола разсея мислите ми. Огледах се изненадан, че Броуди и Фрейзър се връщат толкова бързо. Но вместо роувъра на пътеката се появи металносивият сааб на Страчън.
Предупреждението на Броуди изникна моментално в главата ми. «Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.» Надигнах се, прибрах бележника и отидох да го посрещна. Той слезе от колата. Погледът му премина покрай мен и се спря на караваната. От шока бе забравил да сложи качулката си.
— Господи! И това ли е изгоряло?
— Не трябва да идвате тук.
Но Страчън не ме слушаше. Очите му се разшириха, когато видя какво лежи сред пепелищата.
— Боже мой! — изпъшка той.
Изведнъж се обърна настрани, наведе се и повърна. После се изправи бавно и бръкна в джоба, явно търсеше нещо, с което да си избърше устата.
— Добре ли сте? — попитах го загрижено.
Той кимна, пребледнял като платно.
— Извинете ме — промълви едва. — Коя е жертвата? Да не би да е онова полицайче?
— Броуди и Фрейзър ще дойдат всеки момент — казах вместо отговор. — Не искам да ви заварят тук.
— Да вървят по дяволите! Това е моят дом! Борих се цели пет години да вдигна това място на крака, а сега… — Замълча и прокара ръка по мокрото си лице. — Какво става, за бога? Кой прави всичко това?
Не отговорих. Страчън вече се съвземаше от шока. Вдигна лице към навъсеното небе, без да обръща внимание на дъжда и вятъра.
— Полицията няма да може да дойде в това време. А вие няма как да запазите всичко това в тайна. Ще има много изплашени и разгневени хора, ще задават въпроси и ще искат отговори. Трябва да ми позволите да ви помогна. Те ще ме послушат повече, отколкото вашия сержант и Андрю Броуди.
Изваяните черти на лицето му сега бяха като изсечени, по лицето му се четеше решителност:
— Няма да позволя някой да развали всичко постигнато от нас.
Предложението беше изкушаващо. Знаех от собствения си горчив опит колко бързо можеше да се обърне срещу нас едно малко общество като това тук. Веднъж вече си бях парил пръстите, тогава самият аз бях част от такова общество. Но сега нещата бяха много по-страшни, защото нямахме никакъв контакт с външния свят. Не ми се мислеше какво можеше да стане.
Въпросът беше доколко можем да се доверим на всеки от тях. Дори и на Страчън.
Все пак имаше нещо, за което можеше да помогне.
— Може ли да използваме радиото на яхтата ви?
Той ме погледна изненадано.
— На яхтата ли? Разбира се. Имам и сателитна връзка, ако ви трябва. Защо? Полицейската не работи ли?
Не исках да знае, че сме останали без комуникации, но трябваше да изтъкна някаква причина за молбата си.
— Изгубихме един от апаратите в пожара. Добре е да знам, че имаме алтернатива, ако Фрейзър не е наоколо.
Той прие обяснението ми и укротен отново, се загледа в караваната.
— Как се казваше момчето?
— Дънкан. Дънкан Маккини.
— Горкият — каза тихо той. После вдигна поглед към мен. — Помнете какво ви казах. Всичко, от което имате нужда, и по всяко време.
Кимна ми, върна се при колата и даде на заден. Докато се изтегляше по алеята, видях насреща му познатите очертания на черния роувър. Тесният път принуди двамата шофьори да намалят, докато се разминаваха, като две кучета, които се дебнат и обикалят в кръг, преди да се захапят за гърлата. После саабът засили и се отдалечи с леко ръмжене. Броуди изскочи пръв от колата.
— Какво правеше той тук?
— Предложи помощта си.
Зъбите на стария инспектор изтракаха.
— Ще се справим и без него.
— Зависи.
Казах му за идеята ми да използваме радиото на яхтата. Той въздъхна.
— Трябваше да се сетя и сам. Но всъщност нямаме нужда от яхтата му. Всички лодки на пристанището имат аварийна връзка. Може да използваме тази на ферибота.
— Яхтата е по-близо — възразих аз.
Челюстите на Броуди заиграха само от мисълта, че трябва да моли Страчън за услуга. Но колкото и да не му харесваше идеята, логиката беше против него.
Той кимна неохотно.
— Прав си. Добре.
Фрейзър дойде, притиснал до гърдите си няколко пръта арматурно желязо, като онова, което се използва за бетонни конструкции.
— Има купища от тези. Останали са още от строежа на училището — обясни Броуди. — Мисля, че ще свършат работа.
Фрейзър пусна прътите в тревата. Очите му все още бяха зачервени.
— Все пак не ми се струва правилно да го оставим там.
— Ако измислиш по-добър вариант, ще се радвам да го чуя — каза Броуди, но тонът му беше мек.
Сержантът кимна нещастно. Отиде до колата и се върна с тежък чук и последната ролка от полицейските ленти. После тръгна пред нас към опожарената каравана с твърда и решителна крачка. Но при вида на тялото на Дънкан, изложено на капризите на времето, отново се огъна.
— Боже мой…
— Ако това ще те успокои, уверявам те, че не е усетил нищо.
Той ме изгледа невярващо.
— Така ли? И откъде разбра?
Поех дълбоко въздух.
— Когато пожарът е лумнал, вече е бил мъртъв.
Гневът в очите на сержанта угасна на мига. Броуди също приближи.
— Сигурен ли си? — попита той.
Вгледах се във Фрейзър. За никого от нас не беше лесно, но за него беше най-мъчително.
— Говорете! — едва не се нахвърли върху мен той.
Поведох ги през мократа трева, докато намеря по-добра гледка към черепа. По костта все още можеха да се видят парчета почерняла плът, бледата дневна светлина се отразяваше в мократа от дъжда повърхност. Бузите и устните бяха изгорели, откривайки зъбите в странна подигравателна усмивка.
Нямах сили да говоря. «Мисли за него като за поредния случай, не като за Дънкан!» Посочих към дупката в черепа, която бях видял по-рано.
— Виждате ли там, на лявата страна на черепа?
Фрейзър се вгледа, после бързо отмести поглед. Главата бе обърната леко настрани и лежеше подпряна на едната буза. Позицията му скриваше пълния размер на пораженията, но видяното не можеше да се сбърка с друго. Дупката обхващаше теменната и слепоочната кост на лявата страна на черепа, зееше оттам като вход към тъмна пещера.
Броуди попита прегракнало:
— Не е ли могло да стане, докато е падал в пожара? Както мислеше, че се е случило с Джанис Доналдсън?
— Няма начин подобна рана да е причинена от висока температура. Дори и оттук се вижда, че парченцата от разбитата кост са влезли в черепа. Това означава, че раната е причинена от външен удар, не от черепното налягане. И от позицията на ръцете изглежда, че е паднал веднага на пода, без да опита да се предпази. Според мен дори не е разбрал кой и с какво го е ударил.
Настъпи тишина.
— С какво е ударен? С чук може би? — погледна ме той.
— Не, не е чук. Той би оставил кръгъл отвор в черепа, а този е необичаен. Доколкото мога да видя, ми се струва, че е някакъв стик, но по-дебел.
«Като фенер «Маглайт», прожектора на Дънкан», си помислих. Отворът отговаряше и по размер, и по форма, а фенерът беше достатъчно тежък, за да разбие черепа. Но нямаше защо да умувам, по-добре беше да оставя всичко на криминалистите.
Броуди сви ръце в юмруци, очите му не се откъсваха от тялото на Дънкан.
— Беше здраво момче. Сигурно не се е дало без бой.
— Може би не, но… — започнах несигурно. — От разположението на тялото се вижда, че е бил с гръб към нападателя си. Тялото лежи с лицето надолу и с крака към вратата. Значи е бил с гръб към него и е политнал напред, когато са го ударили.
— Не може ли да е убит отвън и после да е вкаран в микробуса? — попита Броуди.
— Не мисля, че е станало така. Заради масата. Тя е под него, което предполага, че той е паднал върху нея. Не вярвам някой да го остави нарочно така. Дънкан е ударен от тази страна — потупах собствената си глава малко над ухото. — Това означава, че убиецът е замахнал странично, а не отгоре, както би се очаквало.
Фрейзър все още не схващаше.
— Защо фактът, че е ударен странично, означава, че е убит вътре?
— Защото таванът не е достатъчно висок, за да замахне право нагоре — отвърна Броуди вместо мен.
— Засега това са само предположения, но съвпадат напълно с фактите — казах аз. — Убиецът е стоял зад Дейвид, бил е между него и вратата. Ударът е нанесен отляво на главата, което показва, че е бил левичар.
Дъждът се сипеше като из ведро върху нас, докато Фрейзър и Броуди продължаваха да гледат обгореното тяло и да смилат чутото. Стоях и чаках някой от тях да заговори. За моя изненада този път инициаторът беше Фрейзър.
— Значи го е пуснал да влезе? И се е обърнал с гръб към него?
— Така изглежда.
— Защо го е направил, този синковец? Боже, казах му да внимава!
Не мислех, че Дънкан е действал непредпазливо. Но ако сержантът имаше нужда да преиначи фактите, за да облекчи чувството за вина, което сигурно го измъчваше, не исках да му преча. Имаше много по-важни неща и по израза на лицето на Броуди разбрах, че за разлика от Фрейзър той не ги бе пропуснал.
Дънкан не е мислел, че е в опасност, и затова е намерил смъртта си.
Броуди се пресегна и взе полицейската лента от Фрейзър.
— Хайде да свършваме с това.
 

18
 
Рамото не ми позволи да се включа в работата. Броуди придържаше прътите, а Фрейзър ги забиваше в земята с чука, като ги разполагаше на няколко метра един от друг, за да оформи четириъгълник около микробуса.
— Искате ли да се сменим? — предложи той на Броуди.
— Съжалявам, но ще трябва да се справиш сам. Имам артрит — отвърна инспекторът и разтри гърба си.
— Да бе, сигурно — измърмори Фрейзър и размаха яростно чука, сякаш да излее яда и мъката си.
Това според мен беше и целта на бившия инспектор.
Докато прокарваха лентата между прътите, аз стоях наблизо, превит от студа и проливния дъжд. Бариерата беше по-скоро символична, но въпреки това ми се искаше да има с какво да им помогна, докато гледах как се борят с вятъра, за да задържат краищата на лентата.
Най-после всичко беше готово. Полицейската лента се огъваше и танцуваше между прътите. Тримата застанахме отстрани и огледахме за последен път караваната зад нескопосаната бариера. После тръгнахме мълчаливо към роувъра.
Сега най-важната ни задача бе да уведомим сушата за станалото на острова. Заради вилнеещата в океана буря Уолъс все още нямаше възможност да изпрати екип, но убийството на полицай превръщаше случая в задача от първостепенна важност. Затова трябваше на всяка цена да се свържем с външния свят. Убийството на Дънкан промени коренно нещата. «Особено за Фрейзър», помислих си, докато го гледах да бърза пред нас по пътеката с превити рамене. Беше напълно съсипан от случилото се.
Броуди, който крачеше до мен, изведнъж спря.
— Останаха ли ти някакви пликчета?
Видях, че гледа към туфа трева, стръковете й се огъваха и докосваха земята под напора на вятъра. Върху нея имаше нещо тъмно. Бръкнах в джоба си, извадих едно от пликчетата за фризера и му го подадох. Фрейзър също спря и се върна назад.
— Какво е това? — поинтересува се той.
Броуди не отговори. Вкара ръката си в плика, сякаш беше ръкавица, наведе се и взе предмета, който лежеше върху тревата. После обърна плика, за да остане вътре, вдигна го и ни го показа.
Беше голяма черна пластмасова част от тапа на бутилка. На сантиметри от нея открихме и тънката лента, която бе държала запушалката към гърлото на голяма бутилка или туба. Броуди пъхна нос в отвора на найлоновия плик.
— Бензин.
Подаде го на Фрейзър и той на свой ред го помириса.
— Мислите, че копелето го е оставило тук тази нощ?
— Почти съм сигурен. Вчера не беше тук, иначе щяхме да го забележим.
Фрейзър прибра плика в джоба си и огледа свирепо околността.
— Значи някъде тук, из този забравен от Бога остров, има туба с бензин с разкъсан пръстен, но без запушалка?
— Ако вече не е хвърлена от някоя скала — отвърна Броуди.
Изминахме останалия път до къщата на Страчън в мълчание. Когато завихме по дългата алея за входа му, забелязах, че поршето на Грейс липсва, но саабът беше паркиран отпред.
Не можех да си представя, че Страчън ще остави къщата без генератор, но въпреки мрачния ден през нито един от прозорците не се виждаше светлина. Фрейзър хвана с мокрите си ръце желязната халка и зачука с всички сили по вратата. Кучето на Страчън излая отвътре, но освен него нямаше никакви признаци на живот. Юмрукът на сержанта се стовари върху вратата с такава сила, че се изплаших тя да не увисне на пантите си.
— Къде сте, мамка му! — извика той.
— Сигурно са в морето, на една от техните разходки с лодка — каза Броуди, отдръпна се назад и огледа къщата. — Не виждам нищо лошо, ако отидем до яхтата му и се самообслужим. Случаят не търпи отлагане.
— А какво ще правим, ако е заключена? — озъби му се Фрейзър. — Ще я разбием ли?
— Тук обикновено никой не заключва лодката си. Няма причина.
«Но сега вече се появи», помислих си аз. Причината да не харесам идеята обаче беше друга.
— Ако слезем до кея и се окаже, че е заключена, ще изгубим ценно време. А и знае ли някой от нас как да използва сателитна връзка? Или корабен телеграф?
Мълчанието им ме убеди, че никой от тях не беше наясно с тази техника.
Фрейзър отново стовари юмрука си по вратата.
— По дяволите!
— Хайде да потърсим Кинрос. Ще използваме ферибота — предложи Броуди.
Кинрос живееше до пристанището. Скоро стигнахме края на селото и Броуди каза на Фрейзър да мине напряко по тясна калдъръмена уличка, обходна на главната. Веднага забелязах, че дървеното бунгало на капитана беше ремонтирано наскоро и както на повечето сгради в Руна имаше нова дограма и врати.
Останалата част от сградата обаче беше в окаяно състояние. Явно стопанинът й не се грижеше много за нея. Портата в дъното на алеята просто липсваше, а малката градина отпред беше буренясала и осеяна с ръждясали части от лодки. Една малка лодка от фибростъкло лежеше в тревата с голяма дупка на дъното. Броуди ми беше казал, че Кинрос е вдовец и живее сам със сина си. Това обясняваше нещата.
Двамата с него оставихме потъналия в мрачни мисли Фрейзър в колата и поехме по пътеката. Звънецът ни посрещна с весела електронна мелодия. Но никой не отговори. Броуди позвъни още веднъж, после удари няколко пъти с юмрук по вратата.
Отвътре се чу приглушен звук, нечии стъпки приближиха и вратата се отвори. На прага застана Кевин Кинрос. Хлапето на капитана вдигна поглед към нас, после бързо го отмести. Акнето бе нашарило лицето му с огромни червени хълмове и то приличаше на топографска карта.
— Баща ти тук ли е? — попита го Броуди.
Хлапакът поклати глава, без да поглежда към нас.
— Къде е?
Той пристъпи неловко от крак на крак и притвори вратата, докато остана само една тясна ивица от лицето му.
— Долу при лодките — смънка. — В работилницата.
И веднага затвори вратата.
Ние се върнахме при колата. Пристанището едва удържаше под напора на огромните вълни и подскачащите върху тях лодки. Завързаният за кея ферибот се мяташе и дърпаше като подивяло животно. Морето беснееше и разпенените вълни биеха по вълнолома с не по-малка сила от дъжда.
Фрейзър подкара надолу към ръждясалата барака на брега, откъдето бях минал вчера на път за Броуди. Тя беше разположена близо до подножието на високите скали, които ограждаха пристанището и представляваха естествена защита в такива дни.
— Работилницата е обществена — обясни ми Броуди, когато слязохме от колата и забързахме натам, борейки се с ураганния вятър. — Всички я поддържат, с каквото могат, а при нужда всеки идва тук и я ползва.
— Това ли е лодката на Гътри? — посочих към повдигнатото на трупчета рибарско корито, което бях забелязал онзи ден. Отблизо можеше да се види, че състоянието му е по-лошо, отколкото си мислех. Половината от дъските по корпуса липсваха, придавайки му вид на скелет на отдавна изчезнало праисторическо животно.
— Да. Все се заканва да я пусне отново в морето, но не изглежда да се е забързал — поклати скептично глава той. — Предпочита да харчи парите си в бара.
Заобиколихме струпаните строителни материали пред работилницата и влязохме. Вятърът блъскаше незатворената врата с такава сила, че имах чувството, че всеки момент ще я отскубне от пантите й. Вътре беше горещо и задушно. Въздухът тежеше от миризмата на машинно масло и дървени стърготини. По пода се търкаляха стружки, капки от припой и всякакви дървени изрезки. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с почернели от мръсотия инструменти. От радиото се носеше нежна мелодия и се мъчеше да се пребори с буботенето на генератора.
В помещението имаше петима или шестима мъже. Гътри и един по-дребен мъж бяха приклекнали до пръснатите по пода части на разглобен двигател. Кинрос и останалите играеха карти на стара пластмасова маса, по която имаше наполовина изпити чаши с чай. Една ламарина с подгънати нагоре краища служеше за пепелник и вече преливаше от фасове.
Щом влязохме, всички оставиха заниманията си и впериха погледи в нас. Не можеха да се нарекат враждебни, но не бяха и дружелюбни. Мъжете ни гледаха мълчаливо и чакаха.
Броуди спря пред Кинрос и каза:
— Може ли да поговорим за момент, Йън?
Кинрос сви рамене.
— Не съм те спрял.
— Разговорът е личен.
— Тук не сме на площада, нали?
Той извади кесия с тютюн и бръкна в нея с омазнените си от маслото пръсти.
Броуди се предаде.
— Трябва да използваме радиовръзката на ферибота.
Кинрос мина с върха на езика си по ръба на листа, сви умело цигарата и кимна към Фрейзър.
— Какво е станало с полицейските? Да не би началниците ви да пестят от апаратите?
Сержантът го изгледа, но не отговори.
Кинрос извади парченце тютюн от устата си.
— Скапаха се, нали?
Сержантът задиша тежко като разярен бик и отговори през зъби:
— Да. А сега ще бъдеш ли…
— Молим те за помощ — прекъсна го бързо Броуди и постави предупредително ръка на рамото на Фрейзър. — Трябва да се свържем със сушата. Важно е, иначе не бихме те безпокоили.
Кинрос запали цигарата си, без да бърза. Угаси клечката и я хвърли в препълнения пепелник, после погледна Броуди през кълбо от синкав дим.
— Може да опитате, но не знам дали ще ви свърши работа.
— Какво значи това? — извика Фрейзър.
— Няма да може да достигне до сушата. Радиостанцията е високочестотна. Трябва да имате пряка видимост, а скалите блокират сигнала към сушата.
— А ако трябва да изпратим сигнал за тревога? — попита невярващо Броуди.
Кинрос сви рамене.
— Ако сте в пристанището, нямате нужда от това.
Фрейзър вече свиваше юмруци.
— Тогава изведи шибаната лодка в морето, за да можем да се свържем.
— Ако искаш да излезеш в морето в това време, моля. Но не и с моя ферибот.
Броуди потърка основата на носа си.
— Какво е положението с другите лодки?
— Всички са със същата връзка.
— Може да пробвате на яхтата на господин Страчън — предложи един от играчите.
Гътри се засмя.
— Да, там със сигурност ще намерите връзка, дори и задникът на яхтата е оборудван.
Лицето на Броуди потъмня.
— Виж, не може ли да пробваме все пак от ферибота?
Кинрос дръпна, изпусна бавно дима, после го погледна равнодушно.
— Щом искате да си губите времето. — Той прищипа с пръсти горящия край на цигарата, пъхна я в кесията, изправи се и се обърна към партньорите си. — Съжалявам, момчета.
— И без това губех — обади се един от тях и остави картите на масата. — Време е да си ходя.
Гътри избърса ръцете си в един мазен парцал.
— Аз също ще отида да хапна нещо.
Останалите играчи хвърлиха картите и се пресегнаха за палтата си. Кинрос облече своето и излезе навън, оставяйки вратата да се люлее пред нас. Тръгнахме след него. Дъждът и пръските от вълните изпълваха въздуха с йодни пари. Без да си сложи качулка или шапка, Кинрос тръгна към кея. Фериботът подскачаше и се дърпаше от веригата си, но той стъпи спокойно на мостчето, без да обръща внимание на рева на вълните.
Ние бяхме далеч по-предпазливи и преминахме по мостчето, което се огъваше и люлееше под нас, стиснали здраво страничните въжета. Не бих казал, че на борда положението беше много по-добро. Палубата беше мокра и хлъзгава и тримата тръгнахме бавно по нея, очаквайки всеки момент да се окажем в другия й край. Огледах накланящия се на всички страни ферибот, после вдигнах поглед към заобикалящите ни скали.
Сега виждах какво искаше да ни каже Кинрос. Те ограждаха пристанището от три страни, издигаха се като стена между острова и голямата суша.
Когато влязохме в кабината, той вече въртеше копчетата на радиостанцията. Подът под краката ми се залюля застрашително и ме хвърли към отсрещната стена. От станцията се разнесоха бръмчене, хаотични звуци и пищене. Кинрос каза нещо в слушалката и зачака отговор. Напразно.
— На кого се обаждаш? — попита Броуди.
— На бреговата охрана — отвърна капитанът, без да се обръща. — Те имат най-голямата радиоантена в Луис. Ако те не ни чуят, никой друг няма да може.
Той направи нов опит, но в отговор получи само статично пращене.
Фрейзър гледаше капитана с открита антипатия.
— Я ми кажи, дали си превозвал непознати пътници с ферибота преди около четири или пет седмици? — попита неочаквано той.
Броуди го погледна ядосано, но сержантът не му обърна внимание. Кинрос продължаваше да стои с гръб към нас.
— Не.
— Какво «не»? Не си превозвал или не си спомняш?
Кинрос пусна слушалката и се обърна към него:
— Това има ли нещо общо с убийството?
— Отговори на въпроса!
Капитанът оголи зъби.
— А ако не искам?
Броуди заговори, преди да даде възможност на Фрейзър да усложни още повече нещата.
— Успокой се, Йън, никой не те обвинява в нищо. Дойдохме само за да пробваме радиостанцията ти.
Кинрос остави станцията и ни изгледа войнствено. Подпря се на преградната стена и скръсти ръце пред гърдите си.
— Ще ми кажете ли за какво става дума?
— Това е работа на полицията — смръщи чело Фрейзър.
— А това е моят ферибот и моето радио. Щом искате да го използвате, кажете ми кое му е толкова спешно.
— Все още не можем да ти кажем, Йън — намеси се Броуди. — Но работата наистина не търпи отлагане. Повярвай ми.
— Това си е нашият остров. Имаме право да знаем какво става тук.
— Знам и ви обещавам да ви кажа.
— Кога?
Бившият инспектор въздъхна.
— Тази вечер. Но сега най-важното е да се свържем със сушата.
— Слушай сега — започна Фрейзър, но Броуди не му позволи да се изкаже.
— Имаш думата ми.
Кинрос се вгледа в него, изразът на лицето му показваше, че не е напълно удовлетворен. После се изправи и тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита го Броуди.
— Нали искахте да опитам радиовръзката? Вече опитах.
— Не може ли да пробваш още веднъж?
— Няма смисъл. Ако някой ни е чул, щеше да се обади досега.
— Какво ще кажеш за другите лодки? Някой би ли могъл да изпрати съобщение от наше име? Скалите не могат да попречат за това.
— Сигурно не, но при всички случаи ще отслабят сигнала, а обсегът му е само петдесет километра. Ако искате да си губите времето и да пикаете срещу вятъра, ваша воля, но си го правете сами. — Той посочи към радиостанцията. — Натиснете онзи бутон, за да говорите, после другия, за да получите отговор. И го изключете, когато свършите.
И излезе. Фрейзър изчака вратата да се затръшне след него и се нахвърли на Броуди:
— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Нямаш право да му казваш нищо.
— Нямаме друг избор. Нуждаем се от помощта на тези хора. И със сигурност няма да я получим, ако продължаваш да им крещиш.
Лицето на Фрейзър стана малиново.
— Един от тези боклуци е убил Дънкан.
— Да, и ако настроиш всички срещу себе си, никога няма да разбереш кой е бил — извика Броуди, после спря и пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Кинрос е прав. Няма защо да си губим времето тук, при положение, че яхтата на Страчън има сателитна връзка. Най-добре е да отидем до училището и да потърсим Грейс, ако още е там.
— А ако не е? — троснато попита Фрейзър.
— Тогава ще чакаме пред дома им, докато един от двамата се прибере — отвърна Броуди и сви устни. Беше ясно, че не му е приятно да прибягва до услугите на Страчън. — Освен ако нямаш друга полезна идея.
Сержантът нямаше такава. Качихме се в колата и поехме към селото. Когато стигнахме до училището, видяхме, че черното порше на Грейс не е там. Малката сграда беше тъмна и празна.
— Сигурно са освободили децата по-рано заради тока. Изпуснали сме я, докато се разправяхме с Кинрос — измърмори ядосано Броуди.
Нямаше какво друго да правим, освен да отидем до дома на Страчън с надеждата да я намерим там. Отново изпаднал в мрачно настроение, Фрейзър подкара натам. Въпреки всичко изпитвах жал към него. Не беше човек, когото можеш да харесаш лесно, но смъртта на Дънкан наистина го бе поразила. И преди, и сега, той определено не се чувстваше на мястото си тук.
Вече наближавахме къщата на Страчън, когато Фрейзър извика:
— Какво прави тоя, по дяволите?
Саабът на Страчън хвърчеше по пътя срещу нас. Фрейзър изруга, успя да отбие навреме и настъпи спирачките в мига, когато саабът закова на няколко крачки от нас.
— Побъркан идиот! — извика сержантът.
Страчън вече бе скочил от колата и тичаше към нас, без да затвори вратата. Фрейзър свали стъклото и извика ядосано:
— На какъв се правиш, бе?
Но мъжът, изглежда, не го чу. Лицето му беше стряскащо бледо, очите му — широко отворени и изплашени. Той се наведе през отворения прозорец и каза задъхано:
— Грейс е изчезнала.
— Какво искате да кажете с това «изчезнала»? — попита Фрейзър.
— Имам предвид точно това. Изчезнала е. Няма я.
Броуди пръв слезе от автомобила.
— Успокойте се и ни разкажете какво стана.
— Казах ви! Боже, да не сте оглушали? Трябва да я намерим!
— Разбира се, че ще я намерим, но искам от вас да си поемете дъх и да ни разкажете всичко.
Страчън положи сериозни усилия да се успокои.
— Върнах се преди няколко минути. Колата на Грейс беше тук, вътре светеше и се чуваше музика, затова реших, че си е у дома. В кухнята намерих чаша с изстинало кафе, но когато я повиках, тя не се появи. Надникнах във всички стаи, но от нея нямаше и следа.
— Може би е излязла да се поразходи? — предположи Фрейзър.
— Грейс? В това време? Но защо стоим тук? Трябва да предприемем нещо.
Поел автоматично контрола над нещата, Броуди се обърна към Фрейзър:
— Трябва да организираме издирване. Върни се в селото и доведи колкото може повече хора.
— А вие какво ще правите? — попита той, явно недоволен, че някой му нарежда.
— Ще отида в къщата и ще огледам.
— Казах ви, че не е там — извика Страчън.
— Въпреки това ще трябва да погледнем. Доктор Хънтър, ще дойдете ли с мен?
Тъкмо мислех сам да си предложа услугите. Ако Грейс беше нападната, щях да бъда по-полезен тук, отколкото да обикалям из острова. С Броуди тръгнахме към сааба, а Фрейзър остана в роувъра.
— Какво мислиш? — попитах тихо Броуди.
Той само поклати глава, лицето му остана мрачно и загрижено.
Страчън бе оставил двигателя да работи. Едва изчака да влезем, обърна веднага и пое по алеята. Спря пред черното порше на Грейс и без да погледне назад, за да се убеди, че го следваме, изтича към къщата и извика името на жена си. Отговори му единствено истеричният лай на кучето от кухнята.
— Виждате ли, няма я! — каза той, прокарвайки разсеяно ръка по косата си. — Оскар тичаше отвън, когато се върнах. Ако Грейс е отишла някъде, не би го оставила да се мотае в студа.
Стомахът ми се стегна на възел, когато долових отчаянието в гласа му. Знаех точно как се чувстваше в момента. Някога и аз бях влязъл в дома на Джени и изпитах същия ужас, когато не я открих. Тогава убиецът също беше на свобода и докато стоях в антрето и гледах изплашения Страчън, добих усещане за дежа вю.
Но Броуди остана спокоен. Обиколихме всички стаи, но Грейс не се виждаше никъде.
— Губим си времето — каза Страчън, когато се върнахме при него. Паниката вземаше връх над самообладанието му.
— Погледнахте ли във външните постройки? — попита Броуди.
— Да. Имаме само хамбар и тя не е там.
— А в заливчето?
Страчън се втренчи в него.
— Аз… Не, но Грейс никога не слиза там без мен.
— Нека все пак да хвърлим един поглед.
Мъжът ни поведе към кухнята. На масата се виждаше наполовина изпита чаша с кафе и отворена книга, обърната с кориците нагоре, сякаш Грейс бе отскочила до някъде за момент. Той отмести ретрийвъра, който вече бе застанал до задната врата, готов за разходка, отвори и се спусна по стълбите, които водеха към залива.
Тръгнах след него със свито сърце. Страхувах се, че може да открием тялото на Грейс проснато на скалите под нас. Но като изключим закотвената на малкия кей яхта, там беше пусто. Лодката се поклащаше грациозно върху бурните вълни, корпусът й поскърцваше, докато гумените предпазители по бронята се отъркваха в кея, а мачтата й се люлееше напред-назад като стрелка на счупен метроном.
Страчън забърза натам. Премина по подвижното мостче и стъпи на борда й. Последвах го, но много по-бавно, търсейки опора в страничното въже. Щом стъпих на борда, Страчън отвори люка и внезапно замръзна.
Настигнах го и веднага разбрах защо.
Както и останалата част от яхтата, капитанската кабина беше в отлично състояние: плътна дървена облицовка, бляскава неръждаема стомана и пълно видео и аудиооборудване. Или това, което бе останало от него. Радиостанцията и сателитът бяха на парчета, подът под тях беше покрит с отскубнати жици.
Страчън се загледа в тях, после се спусна към големия салон.
— Грейс! Господи, Грейс!
Тя лежеше на пода. Главата и раменете й бяха покрити с чувал, но под него се подаваше белият анорак. Беше свита на една страна със завързани отзад ръце.
От кръста надолу беше гола.
Или почти. Краката й не бяха завързани, но дънките й бяха свалени до глезените и спъваха движенията й като въже. Бикините й бяха смъкнати до коленете, сякаш някой или нещо бе попречило на нападателя да ги свали.
Проснатото на пода тяло с голите посинели от студа крака изглеждаше толкова уязвимо, че сърцето ми се сви. Грейс не мърдаше. Реших, че сме дошли твърде късно, но Страчън я докосна и тя внезапно започна да се мята насам-натам.
— Дръжте я. Не й позволявайте да се нарани! — извиках и се опитах да я хвана за краката.
— Всичко е наред, Грейс. Аз съм, скъпа! — заговори Страчън, махайки чувала от главата й.
Косата й падаше като завеса пред лицето. От устата й се подаваше мръсен парцал. Очите й бяха изпъкнали и се въртяха ужасено, но щом видя Страчън, веднага спря да се бори.
— Всичко е наред. Тук съм, всичко е наред — не спираше да повтаря той, докато махаше парцала от устата й.
Тя изхлипа и пое дълбоко въздух.
— Майкъл, слава богу, Майкъл!
Лицето й бе зачервено и подпухнало, зеблото се бе отпечатало по кожата й. На дясната й буза имаше рана, а устата й беше пълна с кръв. Но други рани не се виждаха.
— Добре ли си? Боли ли те някъде? — попита я Страчън задавено.
— Не, аз… не.
— Имаше ли сексуално насилие? — изтърси Броуди.
— Ох, за бога! — избухна Страчън.
Аз също бях шокиран от въпроса му.
Грейс поклати глава.
— Не… не успя. Не съм изнасилена.
«Слава богу», помислих си аз. Поне това й бе спестено. Нямаше да се налага да се занимаваме и с изнасилван. Може би въпросът на Броуди не беше лишен от логика.
По лицето на Страчън се затъркаляха сълзи. Той я прегърна и нежно махна косата от лицето й.
— Кой ти го причини, скъпа? Успя ли да го видиш?
— Не знам. Аз… аз…
Той я притисна до себе си.
— Ш-ш-ш-т, всичко свърши. Край.
С Броуди се отдръпнахме, колкото може по-далече, докато Страчън вдигаше бикините и дънките на Грейс. След като свърши, аз се опитах да развържа китките й, но възелът беше прекалено стегнат, за да успея с една ръка. Кожата й беше ожулена и зачервена, а ръцете — бели от липсата на приток на кръв. Наложи се Броуди да използва нож, за да я освободи, после всички станахме. Страчън помогна на Грейс да се изправи на крака.
— Помогнете ми да я изкачим по стъпалата — помоли той Броуди. Враждата между двамата временно бе затихнала.
— Мога да ходя — възрази Грейс.
— Не мисля…
— Добре съм. Мога да ходя.
Сълзите й все още пълнеха очите, но истерията вече бе отминала. Двамата с Броуди тактично оставихме дистанция между нас и семейството. Страчън я подкрепяше нежно, а тя склони глава на рамото му. Двамата изглеждаха толкова отдадени един на друг, че изведнъж се почувствах като натрапник.
Докато изкачвахме стъпалата, самотните крясъци на чайките прозвучаха като присмех на фона на ураганния вятър.
 

19
 
Почистих и превързах раните на Грейс, а Фрейзър записа показанията й. Той се бе върнал малко след като прибрахме Грейс в дома й и водеше след себе си цял конвой от коли. Страчън не беше съгласен да я разпитваме толкова скоро след случилото се, но аз го убедих, че за нея ще е по-добре, ако приключи по-бързо с това. Щеше да й се наложи да повтори всичко пред разследващите органи, когато най-после се появят, но междувременно беше добре да опише какво й се бе случило, докато всичко беше още прясно в паметта й. Бързият разпит не само щеше да й помогне да преодолее по-бързо психологичния шок, това важеше за всички жертви на насилие, но по-важното в случая беше, че състоянието й щеше да възпре грубото отношение на Фрейзър.
Не знам защо, но не мислех, че е най-чувствителният разпитващ на света.
Страчън върна дошлите да помогнат в издирването, след като им благодари разсеяно и ги увери, че състоянието на Грейс не е тежко. Лицата на всички бяха изопнати от гняв, в очите им се четеше страх. Въпреки че новината за смъртта на Дънкан все още беше тайна за тях, всички знаеха, че откритият в запустялата къща човек е бил убит. Това ги бе накарало да настръхнат. Но случилото се с госпожа Страчън влошаваше още повече нещата. Ако жертвата на убийството беше непозната за тях, то Грейс беше съпругата на благодетеля на Руна, уважавания и обичан Майкъл Страчън. Атаката срещу нея беше удар право в сърцето на малкото общество.
Кинрос и Гътри бяха сред дошлите доброволци за издирването. Преди да си тръгне, капитанът на ферибота заяви решително със зъл блясък в очите:
— Който и да го е направил, вече може да се смята за мъртъв. Само да го пипнем.
Прозвуча ми като клетва, затова не приех думите му за празни приказки. Емоциите ескалираха от ден на ден. Предвид чувствата му към Грейс, не се изненадах, че Камерън също бе дошъл да предложи услугите си. Той остана по-дълго от другите и упорито настояваше да я види с очите си. Дълго след като хората се разотидоха, протестите му продължаваха да се чуват през коридора до кухнята, където ме чакаха Броуди и Фрейзър, докато промивах раните на Грейс.
— Ако е ранена, трябва да я прегледам — гърмеше той отвън.
Гласът на Страчън изглеждаше непоколебим:
— Няма нужда. Дейвид е при нея.
— Кой, Хънтър ли? — изсъска през зъби Камерън. — При цялото ми уважение, Майкъл, ако някой трябва да се погрижи за Грейс, това съм аз, а не някакъв си бивш семеен лекар.
— Благодаря ти, но аз решавам кой да прегледа жена ми.
— Но, Майкъл…
— Казах не! — Последва напрегнато мълчание. После Страчън заговори отново, вече по-сдържано: — Прибирай се, Брус. Ако имам нужда от теб, ще ти се обадя.
— Създадох проблеми на всички — каза нещастно Грейс, когато външната врата се затвори. Тя понасяше стоически едноръките ми усилия да почистя и да сипя антисептик в раните й.
— Човекът просто иска да помогне с нещо — казах, докато попивах с памук около раната. — Съжалявам, ако ви боли.
Оставих я за малко при Броуди и Фрейзър, излязох от кухнята и пресрещнах Страчън в широкия коридор.
— Чух какво каза Камерън — казах аз. — Той е прав. Има повече опит с раните.
Събитията от последните часове явно не му се отразяваха добре. Вече се бе успокоил, но изваяните му черти се бяха изострили и лицето му бе изгубило част от жизнеността си.
— Сигурен съм, че можеш да се справиш с една превръзка — каза уморено той.
— Но той е медицинската сестра…
— Засега — стисна устни Страчън.
Аз замълчах. Той погледна към вратата на кухнята и сниши глас:
— Сигурно си забелязал как гледа Грейс, кучият му син. Преди го търпях, защото го смятах за безобиден. Но след случилото се…
Бях забелязал и се чудех как ли приема чувствата на Камерън към жена му. Сега вече знаех.
— Нали не мислиш, че той я е нападнал? — попитах скептично.
— Все някой го е направил — избухна той, но бързо утихна. — Не, не казвам, че е Брус. Просто… точно сега не искам да го виждам около нея. — Той се усмихна леко засрамено и каза: — Хайде да влезем. Другите ще си помислят, че заговорничим.
Влязохме в кухнята при останалите. Фрейзър чакаше с бележник и химикалка в ръце, а Броуди се взираше намръщено в изстиващата чаша чай пред себе си. От момента, в който бяхме влезли отново в къщата, старият инспектор беше необичайно тих и с удоволствие бе оставил на Фрейзър да зададе по-голямата част от въпросите.
Страчън седна до Грейс и сложи ръцете й в своите. Нито една от раните й не беше сериозна, повечето бяха драскотини и ожулвания. Най-зле изглеждаше моравото петно на лицето, където беше ударена. Беше на дясната й буза, което означаваше, че нападателят беше левичар.
Като убиеца на Дънкан.
Отново се заех с промиването на натъртванията, а тя започна да разказва всичко, което си спомняше.
— Върнах се от училище и си направих кафе. — Ръката й трепереше, докато вдигаше към устните си чашата с бренди и вода, която й поднесох вместо обезболяващо средство. Гласът й потрепваше леко, но иначе изглеждаше, че се справя добре.
— Кога стана това? — попита Фрейзър и насочи химикалката към бележника, готов да записва.
— Не знам точно… към два, два и половина. Брус реши да пуснем децата по-рано заради спирането на тока. Вътре беше топло, но нямахме осветление. — Тя се обърна към съпруга си: — Майкъл, трябва да помислим сериозно за един генератор и за училището.
— Знам, скъпа.
Той се опита да се усмихне, но все още не можеше да преодолее шока. Изглежда, винеше себе си за станалото, ядосваше се, че не е бил тук, когато тя е имала нужда от него.
Грейс отпи от брендито и продължи:
— Оскар застана срещу вратата на кухнята и започна да лае. Не спираше и щом отворих, той се стрелна навън и отпраши към залива. Слязох след него и го намерих да лае като побеснял към яхтата. Капакът й беше отворен. Но не видях нищо нередно в това. Ние не я заключваме. Реших, че Майкъл е забравил да я затвори или е вътре. Извиках името му и тръгнах натам. Но вътре беше тъмно и не успях да видя нищо. После… после нещо ме удари.
Гласът й секна и ръката й несъзнателно се вдигна към синината на бузата.
— Не е необходимо да ни разказваш, ако не искаш — каза Страчън.
— Добре съм, няма проблем — усмихна му се Грейс. Видът й беше измъчен, но гласът й беше стабилен и твърд, когато продължи: — След това всичко ми е като в мъгла. Дойдох на себе си и разбрах, че ръцете ми са вързани отзад. На главата ми имаше нещо, помислих си, че ще се задуша. Чувалът или каквото беше там, миришеше на риба и машинно масло. Устата ми беше запушена с отвратителен парцал. Усетих студения вятър по краката си и осъзнах, че съм без дънките. Опитах се да извикам, да изритам нападателя, но не можех. После усетих… усетих, че някой сваля бикините ми… — Гласът й секна и тя изгуби контрол. — Не мога да повярвам, че е някой, когото познавам. Кой би направил такова нещо?
Страчън се нахвърли срещу Фрейзър:
— Няма ли да я оставите най-после на мира? Не виждате ли, че е разстроена?
— Няма нищо. По-добре да приключим с това — спря го тя. Избърса сълзите си и продължи: — После няма много за разказване. Отново изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, вие вече бяхте там.
— Значи не сте изнасилена? — попита директно Фрейзър.
Тя го погледна в очите и отвърна с равен тон.
— Не. Не си спомням такова нещо.
— Слава богу! — въздъхна дълбоко Страчън. — Мръсникът сигурно ни е чул, че те викаме, и е офейкал.
Фрейзър записваше старателно всичко.
— Спомняте ли си нещо друго? Нещо, което да ни подскаже кой е бил нападателят?
Грейс се замисли, но скоро поклати глава.
— Не, съжалявам.
— Висок ли беше, или нисък? Спомняте ли си някаква характерна миризма? Афтършейв или нещо такова?
— Съжалявам, но усещах само миризмата на риба и масло от чувала.
Приключих с почистването на раната на бузата й и попитах:
— Има ли друг начин да се напусне заливът, освен стъпалата нагоре?
— Разбира се, може да се излезе в открито море — сви рамене Страчън. — Ако изкачите камъните в подножието на скалата, ще откриете тясна плажна ивица, покрита с чакъл, по която можете да изминете половината разстояние до селото. В края й има пътека, която отвежда до върха на скалите и оттам се спуска надолу. Малко е рисковано в такова време, но не е невъзможно.
Това обясняваше как нападателят бе успял да избяга, без да го видим. Най-вероятно се бе скрил и бе изчакал да се приберем в къщата. Бяхме прекалено заети с тревогите си около Грейс, за да търсим извършителя. Фрейзър нямаше повече въпроси. Реших, че Броуди ще попита нещо, но той си мълчеше. Грейс се извини и се изправи. Страчън предложи да напълни ваната за нея, но тя не искаше и да чуе.
— Не съм инвалид — усмихна се малко припряно. — Остани тук при гостите.
Тя се наведе, целуна ме по бузата и аз усетих аромата на парфюма й дори и зад натрапчивата миризма на антисептика.
— Благодаря ти, Дейвид.
— Радвам се, че мога да помогна.
Страчън я изпрати с поглед и аз забелязах дълбоките сенки и тревогата в очите му.
— Всичко ще отмине — успокоих го.
Той кимна неуверено.
— Боже, какъв ден! — измърмори и прокара ръка по лицето си.
Броуди заговори за пръв път, откакто се бяхме върнали в къщата с Грейс.
— Разкажи ни още веднъж какво се случи.
Страчън се обърка.
— Вече ти казах. Прибрах се вкъщи, а нея я нямаше.
— Откъде точно се прибираше?
Тонът му не можеше да се нарече обвиняващ, но нямаше никакво съмнение защо пита. Страчън го изгледа с нарастващо раздразнение.
— Излязох на разходка. Отидох до надгробните камъни, ако трябва да съм съвсем точен. На връщане минах през крофта и видях какво е станало с Дънкан. Бях силно разстроен от станалото с него. Грейс беше още на училище, затова оставих колата и излязох отново да се разсея.
— В планината.
— Да, в планината — повтори Страчън, едва сдържайки гнева си. — И повярвай ми, съжалявам искрено за това. Ако това е всичко, Андрю, благодаря ти за помощта, но мисля, че е време да си тръгвате.
Атмосферата в кухнята неочаквано се нажежи. Поведението на Броуди ме изненада. Двамата определено не се обичаха, но това не беше причина да подозира Страчън за нападението над съпругата му.
Станах и побързах да наруша тягостната тишина.
— Наистина е време да ви оставим сами.
Страчън все още гледаше гневно, на лицето му се появиха червени петна.
— Да, разбира се… — отвърна разсеяно, после ме погледна нерешително. — Всъщност бих искал да останеш малко, Дейвид. Просто за да сме сигурни, че с Грейс всичко е наред.
Мислех, че няма търпение да остане насаме с жена си, затова се изненадах. Погледнах към Броуди и той ми кимна едва забележимо.
— Няма защо да бързаш да се прибираш в селото — каза той. Предлагам да се срещнем по-късно у дома и да обсъдим нещата.
Изчаках в кухнята, докато Страчън ги изпрати. След минута външната врата се затвори след тях и той се върна. Лицето му беше състарено и сиво. Почти зло. Чувствах се неудобно, че ставам свидетел на всичко това, но разбирах, че станалото беше мъчително за него. Сигурно имаше нужда някой да го увери, че Грейс е добре и че вината за случилото се не е негова. Или просто се нуждаеше от компания.
— Благодаря ти, че остана. Ще ти отнема само час, най-много два, докато Грейс си легне, после ще те откарам до хотела.
— Трябва ли да я оставяш сама?
Това, изглежда, не му бе минало през ума.
— Ами… може да останеш да спиш тук, разбира се. Или да вземеш колата ми. Тя е с автоматични скорости, така че може да я караш и с една ръка.
Вече имах едно премеждие с чужда кола и нямах никакво желание да шофирам отново, и то с превързано рамо. Но оставих въпроса за по-късно.
— Ох, забравих за задълженията си на домакин! — сепна се Страчън. — Да ти предложа ли нещо за пиене? В барчето ни чака бутилка двайсетгодишно малцово уиски.
— Не я отваряй заради мен.
Той се усмихна.
— Това е най-малкото, което мога да направя. Хайде да се преместим в хола.
И ме поведе през коридора към голям и добре подреден хол. В него доминираше същият въздържан вкус към класическия интериор, какъвто бях забелязал и в другите стаи. Две черни кожени канапета бяха обърнати едно към друго, а между тях имаше масичка за кафе с плот от опушено стъкло. Подът беше с паркет, покрит с дебели килими. Над камината се виждаше друга абстрактна картина на Грейс, рисувана с масло. От двете страни на камината бяха разположени библиотечни шкафове, заемащи цялата височина от пода до тавана. На срещуположната стена имаше остъклен шкаф със сечива от каменната епоха и върхове на стрели. Из стаята бяха пръснати и други археологически артефакти — парчета от древни глинени съдове и надписи върху камък, стратегически разположени и осветени от индиректна светлина.
Прегледах набързо заглавията на книгите, докато Страчън се ровеше из барчето от черно лакирано дърво. По-голямата част от тях не бяха художествена литература. Имаше няколко биографии на изследователи като Ливингстън и Бъртън, но повечето бяха академични трудове по археология и антропология. Забелязах, че имаше няколко изследвания върху примитивните погребални традиции. Извадих една със заглавие «Гласове от отвъдното» и я прелистих.
— Главата за небесните погребения в Тибет е изключително интересна — подметна през рамо Страчън. — Тибетците оставяли телата на мъртвите в планината за храна на птиците. Вярвали, че те ще отнесат душите им на небето.
Той постави бутилката с уиски на масичката заедно с две чаши и седна на едно от кожените канапета.
— Не мислех, че пиеш — казах аз и върнах книгата на мястото й, а после седнах на другия диван.
— Наистина не пия. Но днес ще наруша правилото. — Той наля по един пръст в чашите и ми подаде едната. — Slainte.
Уискито имаше вкус на торф, беше силно, но меко. Страчън отпи и се закашля.
— Боже! Какво ще кажеш, хубаво ли е? — попита с насълзени очи.
— Много хубаво дори.
— Радвам се.
И отпи втори път.
— Съветвам те да си легнеш по-рано — казах аз. — Днес ти се насъбра доста.
— Ще се оправя.
Но думите му не успяха да прикрият изписаното по лицето му изтощение. Той облегна глава назад и сложи почти празната чаша на гърдите си.
— Баща ми казваше, че човек трябва да се пази от онези неща, които не може да види — каза той и се усмихна накриво. — Сега разбирам какво е искал да каже. Тъкмо си мислиш, че най-после си уредил живота си, и изведнъж — бум! Случва ти се нещо, което никога не си очаквал.
— Животът е такъв. Не можеш да предвидиш всичко.
— Вероятно не. — Загледа се в чашата си. Стори ми се, че е на път да сподели истинската причина, поради която ме бе помолил да остана.
— Това нападение… дали Грейс ще го преодолее? Нямам предвид чисто физически. Мислиш ли, че ще има някакви… как да кажа… последствия върху психиката й?
Подбрах внимателно думите си:
— Не съм психолог. Но мога да кажа, че тя се справя доста добре, поне дотук. И ми се струва, че е издръжлива по природа.
Но той все още изглеждаше разтревожен.
— Надявам се, че не грешиш. Просто… преди няколко години тя преживя сериозен срив. Беше бременна и пометна. Появиха се усложнения. Лекарите казаха, че повече няма да може да има деца. Това беше жесток удар за нея.
— Много съжалявам. — Спомних си за копнежа в погледа й, когато говореше вчера за децата. И колко много обичаше работата си в училището! «Горката Грейс. И горкият Страчън», си помислих тъжно. Бях завиждал на връзката им, забравяйки, че здравето и блясъкът не могат да заменят щастието от децата.
— Мислили ли сте някога да си осиновите дете?
Страчън поклати рязко глава и отпи от уискито си.
— Това не е решение за нас. Но нещата се подобриха. Напуснахме Южна Африка и пътувахме дълго. Искахме ново начало. Затова се установихме тук. Руна беше за нас убежище. Място, където можехме да се чувстваме защитени и щастливи. Тя беше добре тук. Но ето какво се случи.
— Островът е малък. Който го е направил, не може да избяга далече.
— Сигурно е така. Но Руна вече никога няма да е безопасното място, за което си мечтаехме. Страх ме е, че това ще се отрази на Грейс.
Усетих, че започва леко да заваля думите. Комбинацията от умората и алкохола си казваше думата. Той пресуши чашата си и се пресегна за бутилката.
— Още по едно?
— Не, благодаря.
Реших, че ще е по-добре да си тръгна. Той трябваше да е с жена си, не да рони пиянски сълзи на рамото ми. Освен това шофирането с една ръка щеше да е достатъчно трудно и без втората чаша.
Но преди да кажа каквото и да било, някой почука на външната врата. Страчън се намръщи и остави бутилката на масата.
— Кой, по дяволите, ме търси по това време? Ако е Брус Камерън… — Той стана, залитна и ми се усмихна. — Сега си спомних защо не пия.
— Ако искаш, мога аз да погледна кой е — предложих.
— Не, аз ще отворя.
Но не възрази, когато излязох с него в коридора. Събитията през последните няколко дни се отразяваха зле върху всички нас. Той отвори вратата и аз надникнах зад него. Отдъхнах си, когато познах червеното палто на Маги Касиди. Чак сега осъзнах колко напрегнат съм бил.
Но Страчън не се зарадва на появата й.
— Какво искаш? — попита я грубо, без да я покани.
Дъждът и вятърът нахлуха в коридора, но Маги остана на прага. Сърцевидното й лице изглеждаше съвсем мъничко под качулката на огромното палто. Тя ме погледна крадешком, но веднага върна поглед на Страчън.
— Извинявайте, че ви безпокоя, но сега разбрах какво се е случило. Исках да разбера как е съпругата ви.
— Няма какво да ти кажем, ако си дошла за новини.
Тя поклати енергично глава.
— Не, аз… донесох ви това. — Тя му поднесе покрита с кърпа купа. — Пилешка супа. Специалитетът на баба.
Страчън явно не бе очаквал подобен жест.
— Ами… благодаря.
Маги се усмихна срамежливо и остана с протегната ръка. Усмивката й ми напомни на онази, с която се опита да ме преметне, че е писателка, докато пътувахме насам, и изведнъж разбрах какво ще се случи след малко. Отворих уста да предупредя Страчън, но той вече протягаше ръка към купата. В същия момент тя се изплъзна от ръцете й и се разби в пода. Течността и парченцата от супата се разпиляха из целия коридор.
— Господи, много съжалявам… — запелтечи тя. Бръкна в джоба си и затърси кърпа или салфетка, като старателно избягваше погледа ми. Парченцата от пилето полепнаха по края на палтото й и по дрехите на Страчън.
— Остави, няма значение.
— Не, моля ви, нека да почистя…
Лицето й стана червено почти колкото палтото, но аз не бях сигурен, че е заради случилото се, или защото усещаше погледа ми. Страчън хвана ръцете й, когато тя започна да търка без никакъв успех петната по ризата му.
— Майкъл? Чух, че нещо се счупи.
Грейс слезе по стълбата, увита в дебел бял хавлиен халат. Косата й беше вдигната в хлабав кок, краищата й все още бяха влажни.
Страчън избута ядосано Маги назад и отстъпи навътре.
— Всичко е наред, скъпа. — Той направи жест към бъркотията по пода и каза язвително: — Ето, госпожица Касиди тъкмо ти донесе супа от пиле.
— Виждам — усмихна се вяло Грейс. — Не я дръж навън, моля те! Покани я да влезе.
— Всъщност тя тъкмо си тръгваше.
— Не ставай глупав. Нека се стопли, след като е изминала целия път дотук.
Страчън се отдръпна и с нежелание пропусна неканената гостенка да влезе. Докато затваряше вратата след нея, Маги най-после благоволи да отбележи присъствието ми.
— Здравейте, доктор Хънтър — погледна ме невинно тя и побърза да се обърне към Грейс: — Много съжалявам, госпожо Страчън. Не исках да ви безпокоя.
— Няма нищо. Влезте в кухнята, докато почистя тук. Майкъл, скъпи, защо не се погрижиш за палтото на Маги? В килера има гъба, лесно ще го почистиш.
— Моля ви, нека помогна поне с пода — нададе глас на протест Маги, опитвайки се да игнорира ехидната ми усмивка.
— Глупости. Майкъл ще се погрижи за всичко. Нали, Майкъл?
— Разбира се — каза вдървено Страчън.
Маги съблече палтото си и му го подаде. Без него изглеждаше съвсем дребничка, но енергията й изпълни стаята.
Тя влезе в кухнята, без да ме удостои с поглед. Грейс напълни чайника с вода.
— Много ми е неприятно, че ви създадох толкова грижи — звънна гласчето на Маги. — Особено след всичко, което ви се случи днес. Да бъдете нападната посред бял ден… сигурно е било ужасно за вас.
Беше време да се намеся:
— Грейс, ти наистина трябва да си почиваш. Ние с Маги ще си правим компания, докато дойде Страчън. Нали, Маги?
Тя ме изгледа кръвнишки.
— Ами…
— Всъщност наистина се чувствам малко изморена — каза Грейс. Вгледах се в нея и видях, че е силно пребледняла. Едва успя да ми се усмихне. — Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да останеш с Маги за малко. Аз ще погледна дали Майкъл няма нужда от помощ и после ще си легна.
Уверих я, че нямам нищо против. Маги изчака Грейс да излезе от стаята и ме погледна ядосано.
— Да му се не види! Видяхте ли какво направихте?
Не отговорих. Отидох до мивката и откъснах малко хартия от кухненското руло.
— Имаш супа по дънките — казах и й подадох хартията. Докато гледах как почиства дънките, попитах: — Баба ти да не се казва случайно «Кембъл»?
— Кембъл ли? Не, тя е Касиди като…
Изведнъж се усети и лицето й помръкна.
— Докато бях студент, се изхранвах със супите «Кембъл» — казах аз. — Пилешката крем супа ми беше любимата. Вкусът й е незабравим.
— Добре де, не я направи баба. И какво от това? Все пак е жест.
Защитата й беше слабичка, но преди да я сдъвча, чухме Грейс да пищи. Веднага изтичах в коридора. Страчън беше отворил вратата и се взираше в сумрака отвън, а Грейс стоеше с ръце, свити пред гърдите си, и трепереше.
— Всичко е наред, Дейвид. Фалшива тревога — обърна се той към мен.
Грейс избърса очите си и ми се усмихна с треперещи устни.
— Съжалявам. Стряскам се дори от сянката си.
— Мога ли да направя нещо за вас?
Страчън затвори вратата, отиде при жена си и сложи ръка на раменете й.
— Не, благодаря. Ще дойда при вас след минутка.
— Ние тъкмо си тръгвахме — казах аз. — Маги предложи да ме откара до хотела. Нали, Маги?
Тя успя да разтегли устни в усмивка.
— Да. Аз съм личното му такси напоследък.
Никой от нас не направи коментар. Страчън придружи Грейс до втория етаж, после донесе палтото на Маги от килера. Мократа гъба беше оставила тъмни петна по червения плат на местата, където преди имаше супа.
— Благодаря — каза тихо Маги. Погледна към парчетата от порцелановата купа сред мазните локви и измърмори: — Съжалявам за бъркотията. И много се радвам, че жена ви е добре.
Страчън й кимна студено и побърза да затвори след нас. Докато бързахме към минито, привели глави срещу вятъра и дъжда, забелязах, че навън вече се стъмваше. В колата беше горещо като в пещ и аз се сетих, че парното й работеше само на максимум. Но това беше най-малкото й провинение. Влязох вътре, затръшнах вратата и я погледнах ядосано.
— Ще ми кажеш ли защо се натресе тук?
Маги съблече палтото си и го метна на задната седалка.
— Нали ви казах вече? Дойдох само да…
— Знам много добре защо дойде. За бога, Маги, Грейс беше нападната! Можеха да я убият. А ти ми излизаш с тия номера. Само за да видиш името си на първа страница.
Едва сдържайки сълзите си, тя включи стартера и пое към шосето.
— Добре де, така е. Но не можех да си седя до полата на баба, сякаш нищо не се е случило. Това, което става тук, е достойно за първа страница. Исках само един от тях да ми каже няколко думи.
— Това ли означава за теб страданието на другите? Възможност да напреднеш в кариерата?
— Разбира се, че не. Аз съм родена тук и познавам тези хора — вирна брадичка тя. — И когато тази сутрин ме помолихте, ви оставих на мира, нали? Можех да ви проследя, но не го направих. Признайте ми поне това.
Дребното й лице се зачерви от вълнение. Продължавах да се ядосвам, но желанието й да й повярвам ми се стори искрено. И беше права: спази обещанието си от тази сутрин. Минито започна да се тресе от вятъра, докато умувах какво да правя. Можех ли да й се доверя? «Какво ти подсказва инстинктът?»
Реших да рискувам.
— Това, което ще ти кажа, е строго секретно, Маги. В никакъв случай не бива да му се дава гласност. Защото животът на хората е заложен на карта.
Тя кимна отривисто.
— Да, разбирам. Знам, че не биваше да идвам при Грейс…
— Не става дума само за Грейс… — Все още се колебаех. Но така или иначе, скоро всичко щеше да се разчуе. По-добре беше да й го кажа лично, вместо да продължава да рови наоколо. И да нарани себе си или някой друг. — Тази нощ Дънкан Маккини, младият полицай, беше убит.
Тя вдигна ръце към устата си.
— Боже мой! — промълви ужасено. — Не мога да повярвам. Та той беше… Какво става тук, по дяволите? Това е Руна все пак! Тук не стават такива неща.
— Ето че стават. Затова трябва да престанеш да си вреш носа навсякъде. Двама души са убити вече. И този следобед като нищо можеха да станат трима. Който и да го е направил, явно не си играе игрички, разбираш ли го?
Тя кимна покорно.
— Кой знае за Дънкан?
— Още никой. Кинрос подозира, че нещо става, както и някои други. Сигурно в най-скоро време ще се наложи Броуди или Фрейзър да съобщят новината. Но докато това стане, ще съм ти признателен, ако запазиш мълчание.
— Няма да кажа на никого, обещавам!
Вярвах й. Вярвах, че няма да напише и думичка във вестника си, но се разтревожих за нас, защото изглеждаше стъписана от новината и не внимаваше в пътя. И все още не беше на себе си, когато фаровете осветиха една сянка встрани пред нас. Чистачките минаха със скърцане по предното стъкло и го замъглиха, но после от тъмното изникна една приклекнала до земята фигура в жълта светлоотразителна мушама.
— Брус май е катастрофирал — каза Маги.
Докато намаляваше и отбиваше от пътя, аз се уверих, че жълтото наметало наистина е на Камерън, фаровете осветиха бялото му лице, наведено над веригата на планинския му бегач. Непромокаемият плат на пелерината му беше на кални петна.
— Не ми казвай, че е изминал целия път дотук на колело — казах, преценявайки, че явно все още беше по пътя си от къщата на Страчън към селото.
— Уви. Срещнах го, когато идвах към къщата. Гордее се със своето колело. Надут амадан.
Не беше нужно да разбирам келтски, за да схвана, че думата беше обидна. Ние спряхме до него и Камерън сложи ръка над очите си, за да се предпази от светлините. В другата му ръка имаше гаечен ключ. Маги свали стъклото, наведе се навън и примижа срещу дъжда.
— Искаш ли да те откарам, Брус? — извика тя.
Жълтата мушама се завъртя около него, уви се като жива в мършавата му фигура и за миг ми се стори, че ще го повали на земята. Не е чудно, че вятърът го е бутнал от велосипеда, помислих си аз. Изглеждаше премръзнал и мокър до кости, но когато ме видя, стисна здраво устни.
— Ще се оправя.
— Както искаш — отвърна Маги. Затвори прозореца и даде газ. — Господ да ми прости, но този човек наистина ме изкарва извън нерви. Как само му потекоха лигите, когато онзи ден го помолих да направя репортаж за него! Проявих нормален интерес, защото е учител и едновременно с това медицинска сестра, но той реши, че му предлагам кой знае какво. Нямах нищо против да се попъчи малко, но мръсникът заби поглед в циците ми и не го мръдна от там през цялото време. Гаден женкар!
Явно чувствата на Камерън към Грейс не притъпяваха апетита му към другите жени. В същия миг осъзнах и още нещо, нещо, което ме остави без дъх.
Той държеше гаечния ключ с лявата ръка.
Обърнах се и се опитах да го видя през огледалото за задно виждане, но мракът и дъждът не ми позволиха.
 

20
 
— Камерън е неприятен тип, но не го виждам като убиец — каза Броуди, докато слагаше чайника на котлона и пускаше газта.
Седяхме в кухнята около чистата като огледало маса в дома на бившия инспектор и чакахме чаят да заври. Бях помолил Маги да ме остави пред хотела, но само колкото да взема Фрейзър. Роувърът беше на паркинга и аз се запътих директно към бара, очаквайки да го открия там. Но той си беше в стаята. Почуках, чух шумно изсекване, после вратата се отвори. Той се появи на прага на тънещата в мрак стая, лицето му беше червено и подпухнало. Когато му казах, че трябва да говорим с Броуди, видях, че поведението му не се бе променило с нищо.
— Не казвам, че е той — казах, докато наблюдавах Броуди да гаси клечката, с която бе запалил газовия котлон. — Но държеше ключа с лявата ръка. Знаем, че убиецът на Дънкан е бил левичар. Знаем също, че Грейс е била ударена по дясната буза, което предполага, че нападателят й също е левичар.
Фрейзър изсумтя презрително.
— Откъде сте сигурен, че госпожата не е ударена с опакото на ръката?
— Не съм — признах аз. — Знаем прекалено малко и не можем да изключим вероятността в двата случая да са действали различни хора. Но Дънкан е ударен достатъчно силно, убиецът е пробил дупка в черепа му и парченцата са се разпилели надалече. Човек не може да удари така с опакото на ръката си.
Ъглите на устата на Фрейзър се смъкнаха надолу и мустаците му докоснаха бузите.
— Камерън е гадняр, в това няма спор. Но не виждам как недорасляк като него ще надвие здраво момче като Дънкан.
— Дънкан е ударен отзад. Не е имал възможност да се защити напомних му аз. — Вече знаем, че Камерън има чувства към Грейс и това пасва идеално на теорията ни за изнудването. Той е учител и сигурно не иска да се разчува, че ползва услугите на проститутка. Ако Джанис Доналдсън е заплашила да го издаде, може да я е убил, за да й затвори устата.
Броуди сложи две торбички с чай в порцеланова кана.
— Да предположим, че си прав. Но как е успял да стигне навреме от училището до яхтата, за да нападне Грейс?
— Може да е тръгнал преди нея. Или да е минал с бегача по крайбрежната пътека, за която ни спомена Страчън. Знаем, че е опасна при такова време, но ако е бил достатъчно отчаян, би могъл да успее.
Чайникът започна да подсвирква, в началото някак тъжно, после все по-настойчиво, парата изригна и повдигна капачето му. Броуди угаси пламъка и наля врялата вода в каната. С дясната си ръка, както забелязах.
Започвах да се вманиачавам.
Той донесе трите чаши и каната на масата.
— Теорията ти не е невъзможна. Но аз предлагам засега да забравим за Камерън и да видим с какво разполагаме — каза той, докато оставяше каната върху малка чинийка и подреждаше пред всеки от нас по една коркова подложка за чашата. — Тялото на убитата проститутка се оказва напълно обгорено. Убиецът, изглежда, не се е притеснявал, че то може да бъде намерено, до момента, когато из селото не плъзва мълва, че го третираме като убийство.
Докато казваше това, той не погледна към Фрейзър, но нямаше и нужда. Сержантът наведе глава.
— Тогава изпада в паника и решава да се отърве от останките, този път напълно, както и от всички други възможни доказателства. За тази цел убива полицейския служител и прави опит за убийство на съдебния експерт. — Той разклати каната, после махна капачето и погледна вътре. — Дотук има ли някакви коментари?
— Кучият му син явно си пада по огъня — процеди Фрейзър. — Как им викаха на такива? Пироманиаци ли бяха?
Казваха се пиромани, но предпочетох да не навлизам в обяснения.
— Имало ли е досега други палежи или предизвикани пожари на острова? — попитах Броуди.
— Поне на мен не ми е известно. Не и откакто аз живея тук.
— Тогава защо сега? Не съм психолог, но не вярвам, че хората се превръщат в пиромани за една нощ.
— Може би досега е успявал да прикрие следите си — предположи Фрейзър.
— И отново стигаме до въпроса защо е оставил тялото на Джанис Доналдсън в онази къща, вместо да го погребе или изхвърли в океана. Тогава със сигурност нямаше да го открием. Пропускаме нещо — упорствах аз.
— Или усложняваме излишно нещата — подметна заядливо Фрейзър.
Броуди наля замислено чая.
— Да се върнем към нападението на Грейс. Тя е случайна жертва според мен. Просто се е натъкнала на някого, докато е разбивал комуникационната система на яхтата. Който го е извършил, е знаел, че не можем да използваме радиовръзката на полицията.
— Това изключва Камерън — отбеляза Фрейзър, докато слагаше захар в чая си. — Никой от нас не е отварял дума за това пред него. Ако питате мен, трябва да е човек от корабната работилница. Кинрос или някой от онази пасмина около него. Те знаеха, че станциите ни не работят. Някой от тях може да е отишъл до яхтата, докато сме били на ферибота. Имал е достатъчно време да разбие системата, да свърши оная работа с госпожата на Страчън и да се измъкне необезпокояван.
Той сложи мократа лъжичка върху масата. Без да каже дума, Броуди я взе и я остави на мивката, после донесе кърпа и избърса петното от чая.
— Би могло — кимна, когато седна отново. — Но не можем да приемем със сигурност, че е един от тях. Не знаем с колко души са говорили след това. И нека не забравяме, че има още един човек, който знае, че искаме да използваме радиото на яхтата.
Досетих се какво има предвид.
— Говориш за Страчън, нали?
Той кимна.
— Ти го попита, когато дойде при запустялата къща. Страчън не е глупав, лесно е събрал две и две.
Бях започнал да оценявам вътрешния инстинкт на Броуди, но имах чувството, че щом станеше дума за Страчън, старият инспектор позволяваше на неприязънта да замъгли преценката му. Бях свидетел на реакцията на Страчън, когато видя мъртвия Дънкан. Не мислех, че някой може да изиграе така добре шока и тревогата му, дори и да беше холивудска звезда.
Фрейзър явно споделяше съмнението ми.
— Няма начин. Всички видяхме в какво състояние беше. Направо съсипан. И защо ще напада собствената си жена, а после ще тича да й помага? Няма логика.
— Има, ако е искал да отклони подозренията от себе си — каза тихо Броуди. После сви рамене. — Но може и да сте прави. Може да е съвсем друг човек. Дошъл е и е разбил комуникационната система просто за всеки случай. Предвид малкото, което знаем, ми се струва, че в момента не можем да изключим никого.
Размислих и осъзнах, че е абсолютно прав. Дънкан бе загинал, защото бяхме приели много неща за даденост.
— Само дето не мога да разбера какво печели, като разбие системата — казах замислено. — Дори и да се свържем с вътрешността, никой не може да се добере дотук, докато времето не се подобри. Така че каква е целта?
Броуди отпи глътка от чая и постави внимателно чашата върху подложката.
— Предполагам, че иска да спечели време. За нашите хора на сушата този случай е все още едно убийство, извършено преди месец. Важно е, но не е на живот и смърт. Това, че не можем да се свържем с тях, не ги притеснява, защото знаят, че телефоните и радиовръзките са прекъснати. Ако разберат, че има убит полицай, ще използват хеликоптер и ще долетят в първия момент, след като времето позволи. Но както стоят нещата до този момент, те могат спокойно да изчакат бурята да отмине, преди да се раздвижат. А докато няма комуникации, убиецът има време да избяга от острова, преди някой да го потърси.
— И къде ще отиде? Дори и да вземе лодка, ние сме по средата на нищото.
Броуди се усмихна.
— Не се заблуждавай. Наоколо има десетки острови и две хиляди километра крайбрежна ивица, макар и разпокъсана. Всеки може да се добере до нея. Оттам да се прехвърли безпрепятствено в Норвегия, на Фарос или Исландия. Всичките са наблизо.
— Значи мислиш, че убиецът ще се опита да избяга?
Овчарката дойде до него, седна на задните си лапи и сложи глава на коляното му. Броуди я погали обичливо.
— Казвам, че е много вероятно. Той знае, че не може да остане повече тук.
— Какво можем да направим по въпроса? — попита Фрейзър.
Броуди сви рамене.
— Да си пазим гърбовете. И да се надяваме, че времето скоро ще се оправи.
Перспективата не беше обнадеждаваща.
Тримата приключихме с чая, качихме се в роувъра и отидохме до хотела. Не бяхме слагали нищо в уста от сутринта и колкото и да нямахме апетит, трябваше да хапнем нещо. Докато пътувахме към селото, забелязах, че дъждът бе отслабнал, но вятърът не показваше признаци на умора. Селото все още беше без електричество и неосветените улици изглеждаха зловещо пусти, а светлината от автомобилните фарове сякаш сгъстяваше още повече мрака наоколо.
Щом слязохме, веднага дочухме врявата. Броуди се намръщи, брадичката му щръкна, сякаш душеше нещо.
— Нещо става вътре.
Малкият бар се пукаше по шевовете от народ, имаше хора дори и около вратата в коридора. Щом разбраха, че сме тук, главите се обърнаха към нас и разговорите замряха.
— Сега пък какво? — измърмори Фрейзър.
Тълпата пред вратата се раздвижи под напора на някакво вълнение отвътре. Миг по-късно хората се разделиха и пропуснаха Кинрос. Зад него се появи и внушителната фигура на Гътри.
Погледът на Кинрос премина през мен и Фрейзър и се спря на Броуди.
— Искаме да ни отговорите на няколко въпроса.
След всички вълнения бях забравил за обещанието на Броуди тази вечер да им обясни какво става. Фрейзър се наежи, раменете му се приведоха войнствено, но Броуди побърза да вземе думата:
— Да, обещах ви отговори и ще ги получите. Само ми дайте минутка, става ли?
Кинрос беше готов за кавга, но думите на Броуди го спряха. Той размисли и кимна.
— Ако трябва, може и две.
Двамата с Гътри влязоха в бара. Почервенял от яд, Фрейзър се обърна към Броуди и насочи пръст към него:
— Забравяте, че вече не сте инспектор! Казах ви и преди, нямате право да им казвате каквото и да било!
Броуди запази спокойствие.
— Те имат право да знаят…
Лицето на сержанта стана кървавочервено. Шокът от смъртта на Дънкан, вероятно и чувството за вина, го бяха разяждали цял ден и сега търсеше повод да излее жлъчта си върху някого.
— Убит е полицейски служител. Доколкото зависи от мен, никой на този остров няма _право_ на нищо.
— Загинаха двама души вече. Искаш ли да рискуваш живота на още някого, защото не си ги предупредил?
— Той е прав — намесих се аз. Отново се бях оказал в познатата ситуация, когато полицията не искаше да даде информация и в резултат загиваха хора. — Трябва да им кажем какво става тук. Иначе рискуваме живота им.
Погледът на Фрейзър омекна, но той все още не се предаваше.
— Не поемам тази отговорност. Няма да кажа нищо на никого без съответните разпореждания, нито ще позволя на друг да го направи.
— Така ли? — стисна зъби Броуди и челюстите му изпъкнаха, но това беше единственият знак за емоциите му. — Ето какво му е хубавото на пенсионера. Няма защо да се съобразява с нареждания и началници.
Той тръгна към бара, но Фрейзър сграбчи ръката му.
— Няма да ти позволя да влезеш вътре!
— И какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли?
И заби в него поглед, изпълнен с презрение. Фрейзър пръв отклони своя, после пусна и ръката му.
— Не искам да имам нищо общо с тази работа — измърмори.
— Тогава недей — отвърна Броуди и влезе в бара.
Тръгнах след него, оставяйки Фрейзър в коридора. Трябваше да си пробием път до бара, но тълпата бързо се размърда, разговорите спряха и настъпи мъртва тишина. Стаята беше прекалено малка за броя на хората в нея. Елън стоеше зад бара с кисела физиономия, явно ставащото не й беше по вкуса. Съзрях и Камерън, беше сменил калните дрехи и стоеше сам в един от ъглите. Явно бе успял да оправи велосипеда си и да се прибере, но погледът, който ми отправи, не беше по-благосклонен от преди. Маги също беше тук с малка група мъже, между които Кинрос и Гътри. Чакаше с нетърпение да започнем.
Но по-голямата част от посетителите бяха непознати за мен. Отсъствието на Страчън не ме изненада. Дори и да беше уведомен за събранието, едва ли щеше да остави Грейс сама.
Надявах се, че този път ще потисне желанието си да контролира нещата в селото.
Броуди застана до камината и бавно огледа лицата на събралите се.
— Знам, че се питате какво става на Руна — започна той с приятелски тон. — Знам също, че вече всички сте чули за нападението над Грейс Страчън този следобед. Повечето от вас са наясно и с факта, че полицията смята, че жената, чието тяло намерихме в запустялата къща близо до Биен Турида, е била убита.
Той замълча отново и огледа стаята. Забелязах, че Фрейзър също беше тук. Стоеше на прага и слушаше мълчаливо.
— Това, което не знаете, е, че тази нощ полицаят, който стоеше на пост при къщата, беше убит. Престъпникът е същият, който запали културния център и клиниката и за малко не уби доктор Хънтър.
Думите му предизвикаха истински хаос. Броуди вдигна ръце да успокои духовете, но никой не му обърна внимание. Разнесоха се гневни викове на изненада и протест. Мярнах напрегнатото лице на Елън и изведнъж се запитах дали не правехме грешка с това. Един глас се издигна над тълпата:
— Тишина, моля. Казах _тишина_!
Врявата утихна. Гласът беше на Кинрос. Той погледна към Броуди в настъпилата тишина и попита:
— Искаш да кажеш, че е бил някой от острова? От нас?
Броуди го погледна твърдо.
— Точно това казвам.
Хората зароптаха, чуха се викове на възмущение. Но всички прихнаха, когато Кинрос заговори отново.
— Не! — поклати рязко глава той. — Няма начин.
— На мен също не ми харесва тази перспектива. Но фактите са категорични. Някой от този остров е убил двама души и нарани трети.
— Няма как да е един от нас. — Капитанът скръсти войнствено ръце пред гърдите си. — Ако на острова имаше убиец, щяхме да знаем за това!
От всички страни се чуха възгласи на одобрение и потвърждение. Докато Броуди се опитваше да вземе думата сред нарастващото брожение, Маги тръгна към него. Извади диктофона си и го насочи към него, сякаш бяхме на пресконференция.
— Идентифицирахте ли намереното в запустялата къща тяло?
Броуди не отговори веднага. Разбрах, че се мъчи да прецени колко точно да каже.
— Тялото все още не е официално идентифицирано. Но ние мислим, че е на изчезнала преди месец и половина проститутка от Сторноуей.
Веднага взех на мушка Камерън. Исках да видя реакцията му. Но дори и новината да имаше някакво значение за него, той с нищо не го показа. Сега всички започнаха да задават въпроси.
— Какво прави курва от Луис тук? — извика Карън Тейт, заваляйки думите. Вече бе успяла да обърне няколко чашки.
Гътри се ухили.
— Ха познай, де!
Но никой не се засмя. Усмивката на здравеняка угасна бавно. При новината за самоличността на мъртвата жена Кевин, синът на Кинрос, опули очи, устните му оформиха едно «о», но щом усети, че го гледам, бързо наведе глава.
Вниманието на тълпата все още беше насочено към Броуди.
— Полицията ще изпрати хората си веднага, щом времето позволи. Искам да ви помоля всички да им окажете съдействие, когато пристигнат. Но дотогава вашата помощ ни е още по-необходима. Сега онази къща е местопрестъпление, така че, моля за разбирането ви, не ходете там. Не би трябвало да караме хората от криминалния отдел да си губят времето с фалшиви следи, когато дойдат тук. Знам, че сте любопитни, но ви призовавам да спазвате правилата. И ако някой от вас мисли, че има информация, която би помогнала на разследването, нека да се обади на сержант Фрейзър.
Очите на всички се обърнаха към Фрейзър. В първия момент той се изненада, но после се взе в ръце и почти незабележимо се изпъна, вдигна рамене и отвърна на погледите им с неочаквана решителност. Беше хитро от страна на Броуди да върне част от самоуважението на сержанта и да напомни на Руна, че тук все пак има полицейско присъствие.
Реших, че събранието е към края си, но Камерън явно имаше друго намерение. До този момент той бе пазил пълно мълчание, но сега ораторският му глас изпълни малкото помещение:
— А междувременно какво очаквате от нас? Да си седим и да си мълчим? — Той скръсти ръце пред гърдите си и хвърли убийствен поглед към Маги, когато тя насочи диктофона към него. — Казвате ни, че на острова има убиец, на практика обвинявате някого от нас, а после ни карате да си кротуваме и да не правим нищо. — Той изсумтя презрително. — Аз лично няма да…
— Затваряй си устата, Брус — прекъсна го Кинрос, без дори да погледне към него.
Бузите на Камерън пламнаха.
— Съжалявам, Йън, но не мисля, че…
— Никой не се интересува какво мислиш и не мислиш.
— Извинявай много, но кой си ти, че…
Но гласът му секна, когато леденият поглед на Кинрос го закова. Адамовата му ябълка подскочи няколко пъти, докато преглъщаше онова, което бе намислил да каже. Напоследък гордостта на учителя беше сериозно наранена.
Но никой не се загрижи за него. Един по един всички му обърнаха гръб, събраха се на групички и развълнувано започнаха да обсъждат току-що чутото. Маги прибра диктофона, стрелна ме с тревожен поглед и се върна на бара.
Погледнах към мястото, където стоеше Кевин Кинрос, но явно по някое време младежът се бе изнизал от стаята.
Хората започнаха да се разотиват и скоро успяхме да намерим празна маса. Фрейзър настоя да купи за мен и за себе си уиски, а за Броуди доматен сок.
След малко донесе поръчката, седна и вдигна чашата си.
— За Дънкан. И за залавянето на онзи мръсник, който го уби.
— О, бъди сигурен, че ще съжалява жестоко — каза тихо Броуди.
Ние се чукнахме тържествено. После им разказах за реакцията на Кевин Кинрос, когато чу, че убитата жена е проститутка от Сторноуей. Все още под впечатлението на разговора с хората, Фрейзър махна пренебрежително с ръка.
— Сигурно се е развълнувал при мисълта, че тук е имало проститутка. С това пъпчасало лице нищо чудно още да е девствен.
— Въпреки това си струва да проверим — замисли се Броуди. — Не е лошо утре да поговорим с него, ако полицията още не е дошла.
Фрейзър се загледа тревожно в чашата си.
— Моля се на Господ да дойдат най-после.
«И аз също», си казах наум. И аз също.
Малко след това се извиних на компанията. Все още не бях ял и алкохолът на празен стомах веднага завъртя главата ми. Усетих огромна умора. Тревогата около събитията през последните четирийсет и осем часа ме повали изведнъж. Едва държах очите си отворени.
Когато тръгнах към вратата, Елън все още сервираше на бара, опитвайки се да се справи с неочаквано големия брой клиенти. Не мислех, че ме е видяла, но вече бях на първото стъпало, когато я чух да ме вика:
— Дейвид. — Тя изтича след мен. — Много съжалявам. Нямах никаква възможност да ви приготвя нещо за ядене.
— Няма нищо. И без това съм много уморен. Ще си легна веднага.
— Искате ли да ви донеса нещо в стаята? Супа или сандвичи? Андрю ще поеме бара за малко.
— Няма нужда, наистина.
От горе се чу скърцане. И двамата вдигнахме глави и видяхме Ана. Лицето й беше бледо и сънливо на фона на бялата нощница.
— Какво ти казах аз? Защо слизаш пак? — скара й се Елън, когато дъщеря й тръгна надолу по стълбата.
— Сънувах нещо лошо. Вятърът отнесе една жена.
— Каква жена, скъпа?
— Не знам — изхленчи момичето.
Елън я взе в прегръдките си.
— Било е само сън, миличка. И вече го няма. Каза ли «благодаря» на доктор Хънтър за шоколада, който ти купи онзи ден?
Ана се замисли, после поклати глава.
— Хайде, кажи му сега.
— Но аз вече го изядох.
Елън ме погледна над главичката на дъщеря си и ми се усмихна.
— Нищо, пак можеш да му благодариш.
— Благодаря ти.
— Така е по-добре. А сега, хайде в стаята си, скъпа лейди. Леглото те чака.
Полузаспало, момичето се свлече в краката на майка си.
— Не мога да ходя.
— А аз не мога да те нося. Вече си много тежка.
Ана вдигна глава и ме погледна с премрежени от съня очи.
— Той може.
— Не, не може, госпожичке. Рамото го боли.
— Няма нищо. Ще се справя — казах аз. Елън погледна скептично към превръзката ми, затова реших, че трябва да добавя нещо: — С удоволствие ще я занеса. Наистина.
Наведох се и я вдигнах. Въпреки че бях с една ръка, тя ми се стори лека като перце. Сложи глава на рамото ми, точно както правеше моята дъщеря. Малкото й телце съзнаваше неудобството от притискането и в същото време се зарадва на уютното си гнездо. Последвах Елън към таванския етаж, където беше личният им апартамент, състоящ се от две малки стаички. Ана се размърда само за миг, докато майка й я слагаше отново в леглото. Отдръпнах се и се загледах в нея. Тя зави дъщеря си и погали лекичко косата й, преди да се върне отново в коридора.
Когато стигнахме до моя етаж, Елън спря за момент с ръце върху дървения парапет и ме погледна. В очите й имаше тревога.
— Добре ли си, Дейвид?
Не беше нужно да пояснява какво имаше предвид. Усмихнах й се и казах:
— Добре съм. Не се притеснявай.
Елън не попита повече нищо. Не искаше да настоява. Пожела ми лека нощ и се върна в бара. Влязох в стаята си и се проснах на дюшека напълно облечен. Усещах миризмата на дим по дрехите си, но ми се струваше непосилно да стана отново. Все още усещах тежестта на Ана върху ръката си. Ако си затворех очите, можех да си представя, че е Алис. Заслушан във воя на вятъра, се замислих за моето мъртво семейство. Изведнъж ми се прииска повече от всякога да чуя гласа на Джени.
Но не можех да направя нищо по въпроса.
На вратата се почука и аз подскочих. Бях се унесъл и ударите ме стреснаха. Погледнах към часовника си. Минаваше девет.
— Секунда само — извиках, разтърках очи и тръгнах към вратата. Помислих си, че може да е Елън, решила все пак да не ме оставя без вечеря. Но когато отворих, открих, че в коридора стои Маги Касиди. Държеше поднос със супа и две дебели филии домашен хляб.
— Елън каза, че щом ще идвам при вас, мога да ви донеса и това. И да ви предам, че трябва непременно да го изядете.
Поех подноса от ръцете й и й направих път да мине.
— Благодаря.
Тя ми се усмихна, но за влизането явно се поколеба.
— Отново супа. Днес е ден на супата — каза свенливо тя.
— Но този път не успя да я изпуснеш.
Оставих подноса на шкафчето. Застанахме един срещу друг в неловко мълчание. Никой от нас не смееше да погледне към леглото, което заемаше по-голямата част от стаята, но и двамата усещахме остро присъствието му. Аз се облегнах на перваза на прозореца, а тя седна на единствения стол в стаята.
— Изглеждате ужасно — каза тя.
— Благодаря. Думите ти ме накараха да се почувствам по-добре.
— Знаете какво имам предвид. — Посочи към подноса. — Хайде, започвайте.
— Спокойно.
— Елън ще ме убие, ако я оставите да изстине.
Нямах сили да споря. Бях прекалено уморен, за да ям, но първата хапка промени усещането. Изведнъж се разтреперих от глад.
— Много народ се бе събрал тази вечер — каза тя, докато отчупвах първото парче от хляба. — Изплаших се, че Кинрос ще се нахвърли върху Камерън. Вие не си ли помислихте същото?
— Слушай, знам, че не си дошла тук да си бъбрим за тях, нали?
— Не. — Пръстите й зашариха по ръба на стола. — Искам да ви попитам нещо.
— Знаеш, че не мога да ти кажа нищо.
— Само един въпрос.
— Маги…
Тя вдигна пръст пред очите ми.
— Само един. И обещавам да не го включвам в статията.
— Къде ти е диктофонът?
— Боже, колко сте недоверчив! — Тя бръкна в чантата си и го извади. — Ето, изключен е. Доволен ли сте?
Върна го обратно и въздъхна.
— Добре. Един въпрос. Но не обещавам нищо — казах аз.
— Съгласна — кимна Маги. Изглеждаше нервна. — Броуди каза, че жената е проститутка от Сторноуей. Знаете ли името й?
— Не, Маги, няма да ти го кажа.
— Не ви питам как се казва, а само дали знаете името й?
Опитах се да открия капана. Но след като не настояваше за подробности, не виждах причина да не й отговоря.
— Неофициално.
— Но вече имате представа коя е, нали?
Оставих мълчанието ми да й отговори. Маги прехапа устни.
— Първото й име… да не би да е Джанис?
Изразът на лицето ми явно бе потвърдил. Оставих подноса със супата. Апетитът ми бе изчезнал.
— Откъде знаеш?
— Съжалявам, но не мога да ви разкрия източника си.
— Това не е игра, Маги. Ако знаеш нещо, трябва да го кажеш на полицията.
— На сержант Фрейзър ли? Това никога няма да стане.
— Тогава на Андрю Броуди. Това е много повече от една статия за вестника. Не може да си играеш с живота на хората.
— Просто си върша работата! — кипна тя.
— А ако убият още някого? Какво ще правиш тогава? Ще тичаш за още едно ексклузивно интервю ли?
Това явно я засегна и тя се загледа встрани.
— Ти каза, че си от Руна — продължих да я притискам. — Не те ли е грижа какво става тук?
— Разбира се, че ме е грижа.
— Тогава кажи ми откъде знаеш това име.
Виждах ясно как се бори със себе си.
— Вижте, не искам да ме разберете неправилно. Човекът, който ми каза… той ми се довери, разбирате ли? И аз не искам да му създавам неприятности. Той не е замесен в това.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. — Тя погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. Беше грешка от моя страна. Не биваше да идвам.
— Но вече дойде. И не можеш да си тръгнеш просто така.
По лицето й все още се четеше нерешителност, но тя тръсна глава.
— Дайте ми време до утре. Ако полицията все още не е дошла, обещавам, че ще кажа на вас или на Броуди. Но първо искам да го обмисля.
— Недей така, Маги!
Но тя вече отиваше към вратата.
— Утре. Обещавам. — Тя ми се усмихна набързо с онази нейна хлапашка усмивка. — Лека нощ.
След като си тръгна, седнах на леглото и започнах да си блъскам главата откъде, по дяволите, можеше да знае името на мъртвата жена. Бях казал само на Броуди, Фрейзър и Дънкан. Дънкан беше мъртъв, а не можех да си представя, че бившият инспектор или Фрейзър ще споделят нещо с нея.
Опитах се да изградя някаква версия, но бях прекалено уморен. Така или иначе тази вечер не можех да направя нищо повече. Супата беше изстинала, а и вече не бях гладен. Съблякох се и доколкото успях, отмих миризмата на пушек от себе си. Утре щях да проверя дали генераторът може да затопли водата достатъчно, за да си взема нормален душ. Но сега единственото, което исках, е да заспя.
Този път сънят дойде веднага.
Събудих се веднъж, точно преди полунощ, скочих от леглото и примигах. Бях сънувал кошмар. Преследвах някого и в същото време някой преследваше мен. Но не можех да си спомня от какво бягах или от кого. Единственият спомен беше чувството, че колкото и бързо да бягах, нямаше значение.
Легнах отново и се заслушах в тъмнината, докато сърцето ми се връщаше бавно към обичайния си ритъм. Стори ми се, че вятърът не фучеше толкова силно и докато се унасях, си позволих оптимистичната мисъл, че бурята утре ще утихне и полицията най-после ще пристигне.
Трябваше да помисля по-добре. Защото на място като Руна времето винаги пазеше най-лошото за накрая.
 

21
 
Най-мъртвото време в денонощието е около три часа сутринта. Тогава човешкият организъм достига най-ниската си точка на енергия и всички функции — физически и психически — почти замират. Това е времето, когато защитните механизми изключват, а сутрините изглеждат невъзможно далечни. Тогава сякаш се сбъдват най-лошите ни предчувствия, всички потискани страхове излизат на повърхността, а бягството изглежда невъзможно. Това обаче е просто състояние на съзнанието, естествен биоритъм, от който излизаме с първите утринни лъчи.
Обикновено.
Изплувах от безсъзнанието си неохотно. Знаех, че щом веднъж се разбудя, ще ми е трудно да заспя отново. И в мига, когато си го помислих, вече беше късно. Пружините на леглото изскърцаха под мен, когато се надигнах да видя колко е часът. Беше малко след три. Хотелът тънеше в тишина. Чувах единствено вилнеещия отвън вятър и отговора на сградата. Тя пъшкаше, утихваше и пак простенваше като схванат от артрит старец. Усетил, че сънят си отива безвъзвратно, аз се загледах в тавана, опитвайки се да разбера каква беше причината. И изведнъж осъзнах какво се бе променило.
Можех да виждам тавана.
Стаята вече не беше тъмна. През прозореца влизаше слаба светлина. Първата ми мисъл беше, че идва от уличната лампа пред хотела, което означаваше, че на острова отново има електричество. Изпитах облекчение. Щом имаше ток, вероятно и телефоните щяха скоро да проработят.
Но още докато си го мислех, забелязах, че светлината през прозореца не беше постоянна. Примигваше, засилваше се и отслабваше и убиваше надеждите ми.
Станах, отидох бързо до прозореца и дръпнах завесите. Дъждът беше спрял, но уличната лампа отвън беше тъмна и се полюляваше от вятъра като дърво без клони. Светлината, която бях видял, идваше от пристанището. Грозни жълти пламъци се надигаха някъде от брега, отразяваха се в мокрите покриви на къщите и нарастваха с всяка изминала секунда. Нещо гореше.
Облякох се бързо, потръпвайки от болка заради невнимателните движения. Излязох в коридора и изтичах до стаята на Фрейзър.
— Фрейзър! Събуди се!
Но отговор не последва.
Ако бе останал в бара да дави в алкохол мъката и чувството си за вина, нямаше никакъв шанс да го събудя.
Зарязах го и хукнах по стълбата. Очаквах Елън да е будна, но от нея нямаше и помен. Вятърът се опита да изскубне якето от ръцете ми, когато изскочих навън, и аз побързах да го облека. Докато тичах надолу, хората вече излизаха от къщите си и тропаха по съседските врати, викаха се един друг и бързаха към пристанището.
Докато пресичах алеята за паркинга, забелязах, че старата костенурка на Елън не е там. Предположих, че вече е слязла при пожара, но нямах време да мисля за това. Пламъците се издигаха все по-нависоко и се отразяваха в локвите по улиците. Реших, че може да е фериботът, но когато изкачих хълма, го видях да се полюшва на вълните, танцуваше на примигващата светлина от пламъците на брега.
Пожарът беше в двора на работилницата.
Беше разглобената лодка на Гътри. Кърмата вече я нямаше, а малката кабина гореше яростно. Пламъците танцуваха вихрено над дървения й гръбнак зад облак от гъст черен дим. Наоколо се виждаха забързани хора, подаваха си кофи с вода и крещяха един на друг, за да надвикат пукота и пращенето. Гътри издаваше нареждания, въртеше се ту на едната, ту на другата страна, сякаш не беше на себе си. Кинрос излезе от работилницата с пожарогасител в ръце, приведе се срещу горещата вълна и се опита да се приближи до огъня, колкото може повече.
Една ръка падна на рамото ми. Обърнах се и видях Броуди, лицето му беше като болно от жълтата светлина.
— Какво стана? — попитах аз.
— Нямам представа. Къде е Фрейзър?
— Познай.
Смехът ни бързо премина в кашлица, когато вятърът внезапно промени посоката си и запрати в лицето ни облак дим. Силният порив разнесе пламъците нагоре и настрани. Почти всички жители на острова бяха тук, но малко от тях се опитваха да се борят с огъня, повечето гледаха безпомощно отстрани. Беше ясно, че няма да успеят да спасят лодката, но по-важното беше да не позволят на пожара да се разпространи.
В другия край на двора видях червеното палто на Маги. Беше сред зяпачите. Малко по-далеч от останалите стоеше и Камерън, лицето му ту просветваше, ту се криеше в сянка, според посоката и силата на пламъците. Потърсих с поглед Елън, но не успях да забележа лицето й в тълпата. Бях решил, че ще я намеря тук, но сега, когато можех да мисля по-трезво, ми се стори странно, че не бе събудила мен или Фрейзър.
Броуди видя, че се оглеждам, и попита:
— Какво има?
— Виждал ли си Елън?
— Не, защо?
— Колата й не беше на паркинга. Реших, че трябва да е тук.
— Не би оставила Ана — каза Броуди и също затърси лицето й сред другите. Нотката на тревога не убягна от слуха ми.
Не мога да си спомня кога точно усетих нарастването на напрежението. Вълната й заля множеството неочаквано и се разпространи по-бързо от пожара. Когато върнах отново поглед към лодката, сърцето ми вече се свиваше от ужасно предчувствие за беда, без да знаех защо и откъде бе дошло. Сега тя гореше с всичка сила. Пламъците се промушваха през дупките на липсващите дъски и се раздвояваха като змийски езици. Изведнъж вятърът повдигна димната завеса и всички видяхме, че вътре нещо мърда.
Една обхваната от пламъци човешка ръка се вдигна бавно нагоре, сякаш ни поздравяваше.
— Боже мой! — прошепна Броуди.
Лодката се срути и фонтанът от искри скри ужасната гледка от погледа ни.
Тълпата избухна изведнъж. Хората се развикаха, едни крещяха на някого да направи нещо, други се разплакаха. Но аз знаех по-добре от всеки друг, че нищо не можеше да се направи.
Някой ме стисна за рамото достатъчно силно, за да ме заболи и през якето. Обърнах се и видях очите на Броуди. Никога няма да забравя израза на лицето му. Произнесе само една дума, но тя беше достатъчна:
— Елън.
После разблъска хората и хукна към лодката.
— Броуди! — извиках и се затичах след него.
Но той не ме чу. Спря чак когато достигна до огнената стена. Сграбчих ръката му и го дръпнах назад. Бяхме толкова близо, че якетата ни започнаха да пушат. Ако лодката се срутеше сега, щяхме да изгорим и ние.
— Ела! Дръпни се назад!
— Тя мърдаше.
— Това беше само рефлекс. От огъня.
Той се отскубна от ръцете ми и се взря в пламъците, сякаш търсеше път между тях. Хванах го и отново го дръпнах.
— Който и да е, вече е мъртъв, Андрю. Нищо не може да се направи.
Видяното от нас не беше признак на живот, а точно обратното, механично движение, причинено от свиването на сухожилията на ръката. Нямаше начин някой да оцелее толкова дълго сред огъня.
Думите ми най-после достигнаха до съзнанието на Броуди. Той ми позволи да го издърпам назад и отстъпи, олюлявайки се, като човек, хванат в капана на някакъв кошмар. Лодката щеше да се разпадне всеки момент. Сега не беше време да се питам кой можеше да е вътре. Изтичах към Кинрос, който продължаваше безсмислено да пръска пяната от пожарогасителя върху огъня. Очите му блестяха от ярост и му придаваха свиреп вид. Лицето на Гътри, който стоеше наблизо, беше обляно в сълзи от дима, но вероятно и от гледката. Неговата мечта, неговата последна надежда потъваше в пламъците.
— Трябва да извадим тялото — казах на Кинрос.
— Разкарай се от пътя ми!
Хванах го за ръката и го стиснах.
— Не можеш да го изгасиш. Намери някакви пръти. Веднага!
Той се отскубна от ръцете ми и за миг помислих, че ще ме удари. Но после се обърна към другите мъже, които продължаваха да се борят отчаяно с огъня, и им нареди да донесат пръти от скелето и дъски от натрупаните купчини със строителни материали наблизо.
Безсилен да направя нещо полезно, застанах до Броуди и се загледах в суетящите се из двора хора. Мъжете веднага донесоха дълги пръти и с тяхна помощ се опитаха да измъкнат тялото. Гътри и още един мъж отскочиха назад, когато една част от лодката се разпадна, изпращайки искри и горящи парчета към небето. Беше невъзможно да извадим тялото невредимо от огнения ад, действахме на сляпо, но нямахме алтернатива. Ако не го извадехме сега, от него щяха да останат само пепел и кости и всички доказателства за престъплението щяха да изгорят заедно с лодката.
Беше немислимо да стоим и да чакаме, докато пожарът угасне от само себе си.
Лицето на Броуди беше неузнаваемо. «Не може да е Елън», не спирах да си повтарям, усещайки ужасна празнина в себе си. Опитах се да отгатна къде можеше да е, каква друга причина би могло да има колата й да не е на паркинга. Но това ме паникьоса допълнително. «Боже господи, ами Ана? Къде е тя?»
Реших да отида до хотела и да проверя, но в последния момент страхът от това, което можех да открия там, надделя. Блуждаещият ми поглед се спря на червеното палто на Маги от другата страна на двора. Гневът отново ме завладя. Това, което тя скри от мен тази вечер, може би нямаше да предотврати трагедията, но как можех да съм сигурен? Трябваше да разбера какво знаеше тя.
Заобиколих горящата лодка и докато прекосявах двора, загледан в Маги, едва не се сблъсках с човека, който идваше от другата страна.
Беше Елън.
Носеше Ана на раменете си. Детето гледаше пламъците с премрежени от съня очи.
— Какво става? — попита Елън, загледана в лодката.
Преди да отговоря, Броуди дотича до нас и каза:
— Слава богу, че си добре!
Беше готов да я прегърне, но се спря и наведе смутено глава. Елън го погледна изненадано.
— Защо да не съм? Бях у Роуз Касиди. Защо и двамата ме гледате така? Какво става тук?
— Била си у бабата на Маги? — попитах изненадано аз. Нещо тъмно и тревожно започна да се надига от подсъзнанието ми.
— Да. Паднала и един неин съсед дойде да ме извика. Тя не обича Брус Камерън — добави тихо Елън. Между веждите й се появи бръчка на загриженост. — Горката жена, толкова много се тревожи! Маги беше излязла и не се прибра, докато бях там.
Лошото предчувствие вече стягаше гърдите ми.
— Току-що я видях. Беше тук — казах и се огледах.
Камерън не се виждаше никъде, но Маги беше там, където я бях забелязал, гледаше горящата лодка с Карън Тейт и други островитяни. Беше в профил към мен, но познатото по-голямо от размера й палто я отличаваше от другите. Тръгнах към нея с тревога, източникът на която все още не можех да определя.
— Маги! — извиках към нея.
В същия момент се разнесе вик:
— Насам! Намерихме го!
Погледнах натам. Мъжете вадеха все още горящата фигура от огъня. Кинрос и другите започнаха да гасят пламъците по него с дъските и дългите пръти и се опитваха да го извлекат по-далече от пожара. Опушената му повърхност все още припламваше на места и отдалече можеше да мине за дънер.
Но не беше.
Тръгнах към тялото, а в същото време Маги се обърна и шокът ме закова на място.
Лицето, което ме гледаше изпод червената качулка, не беше нейното. Беше на младо момиче с неразбиращ и малко отнесен поглед.
Мери Тейт. Момичето, което бях видял през прозореца на хотелската си стая.
 

22
 
Дворът на работилницата потъна в зловеща тишина. Всички притаиха дъх, загледани в изваденото от огъня тяло. Изведнъж тишината се взриви. Всички заговориха, завайкаха се, едни си пробиваха път с лакти, бързаха да избягат по-далече от трупа, други обратно — искаха да го огледат по-добре.
Аз продължавах да стоя, стъписан от гледката на Мери Тейт с палтото на Маги. Това определено беше нейното палто. На Маги й беше голямо, но момичето беше по-едро от нея и го изпълваше, дори, изглежда, му беше малко тясно.
Карън Тейт, майката на момичето, се обърна към мен и ме изгледа злобно. Броуди, който ме следваше на една крачка, ме дръпна и попита:
— Какво става?
— Това е палтото на Маги — успях да изрека пресипнало.
— Лъже! — провикна се пиянски Карън, но обвинението прозвуча фалшиво.
Кинрос се отдели от групата събрали се около огъня мъже и тръгна към нас. Синът му беше зад него, пожарът осветяваше жестоките белези от акне по лицето му. Възпалената тъкан лъщеше, а другата тънеше в мрак и то изглеждаше като нашарено с черни гърла на кратери. Щом съзря Кевин, лицето на Мери разцъфна в широка усмивка, но той не й отвърна. Щом разбра накъде се е запътил баща му, изостана и скоро се скри в тълпата. Усмивката на Мери угасна.
Кинрос беше почернял от саждите и миришеше на дим. Все още стискаше в ръка овъгления прът, с който бе измъкнал тялото от пламъците. Той се закашля, изплю на пода мазна черна храчка и каза:
— Извадихме го, както поискахте. — После погледна към Карън. — Какво става тук?
— Те обиждат Мери. Нарекоха я крадла — извика Карън.
Броуди не се впечатли от обвинението и поясни бързо:
— Мери е облякла палтото на Маги.
Лицето на Тейт се сгърчи.
— Това е лъжа. Не им вярвай.
Кинрос се загледа в палтото на момичето и по погледа му разбрах, че го е разпознал. Спомних си как двамата с Маги си бъбреха приятелски на ферибота. Отношенията им бяха близки и сърдечни. Той се обърна към насъбралите се около овъгленото тяло мъже и явно направи същия извод, до който бях достигнал и аз.
— Къде е Маги? — попита той с нескрита тревога.
Никой не му отговори. Лицето на капитана пребледня. Той се вторачи в Карън Тейт.
— Сега нямаме време за това — казах бързо в желанието си да разсея поне за момента неговите и моите страхове за Маги. — Трябва да обезопасим мястото и да пренесем трупа другаде.
Броуди кимна.
— Той е прав, Йън. Това може да почака. Трябва да разпръснем хората. Ще помогнеш ли?
Кинрос не отговори. Продължаваше да фиксира Карън с поглед, но тя упорито отказваше да го погледне. Той насочи пръст към нея и каза през зъби:
— С теб не сме свършили.
После се обърна и нареди на съселяните си да напуснат двора на работилницата. Докато извеждаше хората с помощта на още няколко души, аз оставих Броуди да държи под око Карън и дъщеря й и тръгнах към тялото. То лежеше, почерняло и в неестествена поза, на мръсния циментов под. Гледката предизвикваше жал и в същото време ужас. Дъждовната вода бе запълнила всички дупки и на фона на отблясъците от горящата лодка остатъците от маслото върху локвите светеха като дъги. От изпеченото месо се носеха тънки струйки дим, сякаш някой бе прегорил овнешкия бут за неделната трапеза. То все още излъчваше топлина. Устата беше отворена, разтегната в предсмъртна усмивка. Знаех, че е игра на въображението, неизбежен ефект от свиването на сухожилията и мускулите при пожара, знаех, че може устата да е отворена, защото е искала да извика, но просто не можех да откъсна поглед от нея, представяйки си хлапашката, леко арогантна усмивка, която бях видял преди няколко часа.
«Боже, дано да греша!»
Обърнах се към Гътри, който минаваше покрай мен, приканвайки хората към изхода.
— Ще ми намериш ли парче найлон или мушама?
Той не се обърна и аз реших, че не ме е чул или не ми обръща внимание, но след минута-две якият мъж се завърна с навито на руло парче брезент и ми го връчи.
— Ето — каза грубо.
Започнах да го разгъвам, борейки се с една ръка срещу бръснещия вятър. За моя изненада Гътри се наведе до мен и ми помогна. Докато разгъвахме брезента, от сянката изплува фигура на човек. Неспокойната светлина на пламъците озари лицето му и аз познах Камерън. Беше се втренчил в трупа с широко отворени очи.
— Боже мой! — прошепна ужасено. Адамовата му ябълка подскочи, докато преглъщаше. — Мога ли да помогна с нещо?
От надутото му държание нямаше и следа и аз се запитах дали най-после бе започнал да проумява какво става тук. Бях готов да приема помощта му, но Гътри изсумтя пренебрежително.
— За да прецакаш всичко, както обикновено ли? Скапаните ти превръзки няма да помогнат тук.
Камерън се сви, сякаш го бяха ударили. Без да каже дума, той се обърна и отиде при групата останали в двора мъже. При друг случай сигурно щеше да ми стане жал за него, но в момента ме чакаше много по-важна работа от чувствата на Камерън.
Предстоеше да реша какво да правя с тялото, но засега важното беше да го покрием. Без да задава въпроси, Гътри ми помогна да разгънем брезента докрай и да го разпрострем върху почернялата фигура.
— Кой може да е според теб? — попита ме той.
Можех да изкажа предположение, но нотката на страх в гласа му ме спря. Поклатих глава и си замълчах. Повдигнахме тялото и подпъхнахме брезента под него.
Глухата болка в сърцето ми подсказваше, че Маги най-сетне щеше да излезе на първа страница на вестника.
Огънят вече догаряше. Онова, което до снощи беше лодка, сега представляваше купчина тлеещи въглени и недогорели дъски. Вятърът все още разпалваше тук-там някоя от тях, но силата на огъня намаляваше, изтощена от собствената му ярост и усилията на събралите се мъже. Входът за двора вече беше облепен с последните остатъци от полицейска лента, беше толкова малко, че изглеждаше нелепо. Прикрепена към двата стълба, тя трептеше като жива на вятъра, по-скоро символ, отколкото реална преграда.
По-голямата част от хората вече се бяха прибрали. Броуди бе помолил Елън да събуди Фрейзър, когато се върне в хотела, и сержантът се бе появил след десетина минути, гузен и разрошен. Опита се да каже, че е трябвало да настоявам повече и да го събудя, но никой не беше в настроение да слуша нито обвиненията, нито извиненията му.
Накрая решихме да оставим тялото в работилницата. Все още нямаше яснота кога ще пристигне екипът на полицията, а правилото, че местопрестъплението трябва да бъде оставено във вида, в който е намерено, в този случай беше неприложимо. Дворът гъмжеше от хора през цялата нощ, а тялото беше извадено от огъня от човешки ръце. Нямаше смисъл да се тревожим, че ще замърсим уликите. По-късно щях да се заема с рутинния оглед, но за момента най-доброто, което можехме да направим, беше да му намерим безопасно място.
Тялото беше прекалено обгоряло, за да може да се разпознае, но не мисля, че някой се съмняваше на кого принадлежи. Маги така и не се появи, а нямаше къде да отиде, всички знаеха, че колкото и глупости да правеше, никога нямаше да остави баба си в такъв момент. Гътри и Кинрос пренесоха тялото вътре, като използваха брезента вместо носилка, и го оставиха в дъното на помещението. Гътри се прибра веднага вкъщи, оклюмал и нещастен, но Кинрос отказа категорично да си тръгне.
— Не и преди да чуя какво ще ми каже тя — заяви той и кимна с брадичка към Карън Тейт, която стоеше с отпуснати рамене до дъщеря си и гледаше нещастно.
Броуди не възрази и аз разбрах защо. Тейт нямаше да се поддаде на натиска от негова страна или от тази на Фрейзър, но Кинрос беше друга работа. Капитанът беше един от тях и тя нямаше да издържи дълго на атаките му.
Майката и дъщерята седнаха с гръб към покритото с брезент тяло — на същата маса, където днес следобед мъжете играеха карти. По лицето на Мери витаеше същият отнесен израз, какъвто бях забелязал онази вечер през прозореца си. Някой я бе убедил да вземе палтото на Маги. Увито в тиксо, то вече лежеше в багажника на полицейската кола. В джобовете му не бе намерено нищо, нямаше видими петна от кръв, нито други поражения, но въпреки това полицията щеше да го изследва за уличаващи следи. Вероятно беше плод на въображението ми, но докато гледах момичето да го съблича, ми се стори, че червеният плат вече бе изгубил част от ярката си свежест, изглеждаше износен и захабен.
Кинрос загърна Мери с тежката си мушама. Очевидно обръгнал на студ, той й помогна да облече нещо, което можеше да мине за нежност. Но щом премести поглед върху майката, нежността изчезна напълно от лицето му.
Карън изглеждаше твърдо решена да не вдига очи от прегорената от цигари маса, отказвайки да погледне към нас. Броуди седна на стола срещу нея. Забелязах, че Фрейзър не възрази, явно му бе отстъпил водещата роля. Бившият инспектор изглеждаше уморен, но когато заговори, от умората не бе останала и следа.
— Добре, Карън. Кажи ни откъде Мери е взела това палто?
Тя не отговори.
— Всички знаем, че е на Маги Касиди. Кажи защо Мери е облечена с него?
— Казах ви, че е нейно — рече упорито тя и се сви, когато юмрукът на Кинрос внезапно се стовари върху масата.
— Не лъжи, Карън! Всички сме виждали Маги с него.
— Спокойно — извика Фрейзър, но веднага отстъпи назад, когато Броуди му кимна лекичко с глава.
— Ти видя какво извадихме от огъня, Карън — заговори Кинрос по-тихо, но със скрита заплаха в гласа. — Трябва да ни кажеш откъде е взела палтото.
— Нейно е, Йън, честна дума.
— Стига глупости!
Тейт се срина изведнъж.
— Не знам. Видях я с него тази вечер. Кълна се, Йън, това е самата истина. Трябва да го е намерила някъде.
— Къде?
— Откъде да знам? Познаваш Мери, тя броди из целия остров. Може да го е намерила навсякъде.
— Божичко, Карън! — погледна я отвратено Кинрос.
— Палтото е хубаво. Аз не мога да си позволя да й купя такова. Защо да го хвърлям? И не ме гледай така, Йън Кинрос! Никога не си се тревожил, че Мери обикаля наоколо, когато си идвал при мен през нощта!
Кинрос тръгна към нея, но Броуди протегна ръка и го спря.
— Успокой се. Трябва да разберем къде го е намерила — каза той и се обърна към Карън Тейт: — Кога излезе Мери?
Тя сви сърдито рамене.
— Не знам. Когато се върнах от хотела, нея я нямаше.
— Кога беше това?
— Към единайсет и половина… може би дванайсет.
— И кога се прибра?
— Откъде да знам? Заспах веднага.
— Кога я видя отново? — продължи да я разпитва търпеливо той.
Карън го погледна накриво.
— Не преди да ме събуди врявата около пожара.
— И тогава тя беше с палтото, така ли?
— Да, казах ви вече!
Дори и да изпитваше презрение към жената, Броуди не го показа с нищо, просто се обърна към дъщерята:
— Здравей, Мери. Нали знаеш кой съм аз?
Тя погледна неразбиращо към Броуди, после отново върна поглед на малкото фенерче, с което си играеше. Беше детско, пластмасово, с ярки цветове. Няколко кичура бяха паднали върху лицето й, но тя, изглежда, не ги забелязваше, включваше и изключваше фенерчето с унесен поглед.
— Губиш си времето — каза Кинрос. Въпреки грубите думи тонът му не беше остър. — Сигурно не помни нито кога, нито откъде го е взела.
— Не пречи да опитаме. Мери? Погледни ме, Мери — каза меко Броуди. Най-после тя, изглежда, го забеляза. Той й се усмихна. — Имаш много хубаво палто.
В първия момент тя не реагира. Но след това изведнъж разцъфна в усмивка.
— Хубаво е — отвърна тя. Гласът й беше като на малко дете.
— Много дори. Къде го намери?
— Мое си е.
— Знам. Просто ми кажи откъде го взе.
— От онзи мъж.
Не видях промяна у Броуди, но усетих, че мускулите му се стягат едва забележимо.
— Кой мъж? Той тук ли е сега?
— Не — засмя се тя.
— Може ли да ми кажеш кой е той?
— Ами _мъжът_.
Каза го, сякаш трябва да е очевидно за кого говори.
— Този мъж… Ще ми покажеш ли къде ти го даде?
— Не ми го е _давал_.
— Ти сама ли го намери?
Тя кимна с отсъстващ поглед.
— Когато избягаха. След онзи шум.
— Кой избяга? За какъв шум говориш, Мери?
Но тя вече беше другаде. Той продължи да опитва известно време, но беше ясно, че просто си губи времето. Мери ни каза толкова, колкото си бе решила. Броуди помоли Фрейзър да откара нея и майка й до дома им и да се върне веднага. Кинрос също стана да си ходи, но преди да излезе, отправи последен поглед към задната част на работилницата, където двамата с Гътри бяха поставили тялото.
— Горката Маги. Все се навираше между шамарите — каза тъжно той и излезе, оставяйки вратата да се затръшне след него.
Навън ураганният вятър виеше по-силно от всякога. Дъждът бе започнал отново и тропаше настойчиво по ламаринения покрив, заглушавайки бръмченето на генератора. С Броуди отидохме при тялото. Увито в брезента, то приличаше на оставен на цимента примитивен саркофаг.
— Как мислиш, тя ли е? — попита ме Броуди.
Можех да му разкажа за посещението й в стаята ми по-рано тази вечер. За това, че знаеше първото име на Джанис Доналдсън, но не пожела да ми каже откъде. Припомних си усмивката й, докато напускаше стаята. «Утре. Обещавам». Но Маги нямаше да изпълни обещанието си.
Вместо това кимнах мълчаливо, после попитах:
— А ти?
Броуди въздъхна.
— И аз. Но нека първо да огледаме, за да отхвърлим всички съмнения. — Той ме погледна. — Готов ли си?
Честният отговор беше «не». Никога не си готов за това, особено ако става дума за познат човек. За някого, когото си харесвал. Но аз кимнах и отметнах брезента. Заля ме вълна от топъл въздух и изпълни ноздрите ми с миризма на изгоряло месо. Начинът, по който реагираме на подобна миризма, зависи изцяло от контекста. Имайки предвид източника й, усетих, че ми прилошава.
Приклекнах до тялото. Свито от огъня, то изглеждаше толкова мъничко, че предизвика в мен състрадание. Всичките дрехи бяха изгорели, както и по-голямата част от плътта. Пламъците го бяха обезобразили. Стопявайки обвивката, те ни показваха кости с карамелизирано покритие, свити в характерната поза на боксова защита.
Напоследък тази отвратителна гледка започваше да ми става ежедневие.
— Какво мислиш? — попита Броуди.
В съзнанието ми изникна хулиганската усмивка на Маги. Прогоних я и си казах ядосано: «Раздели нещата! Това е работа! Остави другото за после!».
— Със сигурност е жена. Черепът е прекалено малък за мъжки. — Поех дълбоко дъх и огледах почернелия череп под парчета обгоряла плът. — Брадичката е издадена, а челото и веждите са гладки. Мъжкият череп е по-тежък и с по-изпъкнало чело. А също и ръстът.
Посочих към бедрената кост, която се подаваше от изгорялата мускулна тъкан, потресен от отвратителната интимност на това, което правех.
— Трудно е да бъда напълно точен, когато тялото лежи в тази поза, но съдейки по дължината на бедрото, е бил нисък човек, дори и за жена. Метър петдесет и пет, може и по-малко. Но в никакъв случай повече.
— Може ли да е било дете? — попита Броуди.
— Не, със сигурност е била зряла жена. — Погледнах отворената в мълчалив писък уста. — Мъдрецът е пробил. Това означава, че е била най-малко на осемнайсет или деветнайсет. А може и повече. Маги на колко беше? Двайсет и три или двайсет и четири?
— Някъде там.
Броуди въздъхна отново.
— Отговаря на височината, на годините и на пола. Няма никакво съмнение.
— Няма — отвърнах едва.
Не знам защо, но ми се стори, че ако призная този факт, нещата ще станат по-лоши, сякаш предавах Маги по някакъв начин. Но нямаше смисъл повече да отричам. Събрах сили и продължих:
— От видяното можем да заключим, че когато е запалена, е била облечена, поне частично. — Посочих почернелия метален диск, забит в овъглената плът между бедрата. Беше с размерите на дребна монета. — Това е копче за панталон. Платът е изгорял, то се е нагорещило и е залепнало за плътта. От вида му мога да направя извод, че е била с дънки.
А тя наистина беше, когато я видях за последен път.
Броуди кимна бавно.
— Значи не е изнасилена. Дрехите го доказват.
Беше логично предположение. Малко изнасилвани щяха да си правят труда да обуят отново дънките на жертвата си, преди да я убият. И нито един не би го направил след това.
— Имаш ли някаква идея за причината за смъртта?
— Не виждам рана по черепа. Извадихме тялото от огъня преди черепното налягане да избие навън, което донякъде опростява нещата. За разлика от Джанис Доналдсън или Дънкан, по този череп няма никакви наранявания. Съществува вероятност ударът да е бил по-слаб, отколкото при тях, макар че…
Прекъснах и наклоних глава, за да огледам по-добре. Пожарът бе свалил кожата и мускула от гърлото и хрущялът, и сухожилията бяха открити. Прегледах ги внимателно, после направих същото с ръцете и краката. Накрая огледах и торса. Меката тъкан беше овъглена и скриваше белезите, но не напълно.
— Какво има? — погледна ме нетърпеливо Броуди.
Посочих към гърлото.
— Виждаш ли там? Сухожилието от лявата страна е срязано.
— Срязано? — попита Броуди и се наведе напред.
— Точно така. Пожарът би могъл да го разкъса, но тук краищата са гладки и чисти.
Фрейзър не си направи труда да погледне. Само попита:
— Искаш да кажеш, че някой й е прерязал гърлото, така ли?
— Не мога да твърдя със сигурност, без да съм изследвал тялото както трябва, но засега изглежда така. Има и други прободни рани. Ето тук, на рамото. Мускулите са обгорели, но въпреки това прорезите върху тях се виждат ясно. Същото се забелязва на корема и по гърдите. Сигурен съм, че ако направя рентгенова снимка, ще открия белези от острие по ребрата, а може и по други кости.
— Значи е била намушкана с нож? — погледна ме Броуди.
— Пожарът е замъглил картината, затова не съм сигурен дали е намушкана, или насечена, но определено е била нападната с режещ предмет. Трябва да огледам местата на разрезите по костите в лаборатория, за да кажа със сигурност какво оръжие е използвано. Но нещата са малко по-сложни.
— По-сложни ли?
— Вратът й е счупен.
Спрях и разтърках очите си, за да прогоня внезапно обзелата ме умора. Но уморен или не, нямах никакви съмнения за видяното.
— Виж ъгъла, под който лежи главата й. Не искам да пипам тялото, но ако се вгледаш, ще видиш, че третият и четвъртият прешлени се подават ето тук. И са счупени. Счупени са също лявата ръка и десният пищял. Костите се подават през изгорялата тъкан.
— Не би ли могло да се случи, когато дъното на лодката пропадна в пламъците или докато са я влачили насам?
— Това би могло да причини някои счупвания, но не толкова много. И повечето от фрактурите са предизвикани от натиск, значи са причинени от удар.
Изведнъж спрях.
— Какво? — попита Броуди.
Но аз вече бях при мръсния прозорец. Беше много тъмно и не се виждаше добре, но жълтеникавата светлина от догарящата лодка ми позволи да видя тъмната сянка на една издигаща се на десетина-двайсет метра от нас скала.
— Ето как е свалил тялото дотук. Хвърлил го е от скалата.
— Сигурен ли си?
— Това обяснява фрактурите. Била е нападната с нож и след това или е паднала, или е хвърлена от скалата. Убиецът е слязъл долу и е довлякъл тялото от подножието на скалата до двора на работилницата.
Броуди кимна.
— В края на пристанището има стъпала, които водят до върха й. Ако имаш фенерче, можеш да се изкачиш по тях дори и в тъмното, и пак би било много по-бързо, отколкото да караш по пътя през селото. Освен това е много по-малко вероятно да те видят.
Това не обясняваше защо Маги би отишла на върха. Но ако не можехме да разберем защо, то поне бяхме започнали да сглобяваме картината, която отговаряше на въпроса какво се е случило.
Броуди разтри лицето си с ръце, дланите му минаха по наболата сивееща брада и аз чух характерния звук.
— Мислиш ли, че е била жива, когато е паднала отгоре?
— Съмнявам се. Жертвите, загинали при падане от височина, обикновено имат по китките си така наречените «фрактури на Колие», защото слагат ръце пред тялото, за да се предпазят. Но тук не виждаме такова нещо. Счупена е само едната ръка и то над лакътя, при раменната кост. Това предполага, че тя е била мъртва или в безсъзнание, докато е падала.
Той погледна през прозореца. Навън беше тъмно като в рог.
— Сега е прекалено тъмно, за да видим нещо, но като се развидели, ще се качим горе и ще огледаме. Междувременно…
Думите му бяха прекъснати от рязък шум, идващ отвън. Чу се вик, после нещо падна на циментовия под. Веднага след това някой или нещо се опита да стане. Броуди изтича до вратата, но тя се отвори, преди той да я докосне. Леденият вятър влетя в стаята като хала и зафуча в ушите ни. Фрейзър изскочи навън и след малко се върна, като влачеше някакъв мъж за яката.
— Вижте кой слухти под прозореца — каза задъхано той и изблъска натрапника пред себе си.
Човекът се запрепъва и спря в средата на помещението. Пред нас стоеше Кевин Кинрос, слисан и треперещ от страх. Надупченото му от акне лице беше бледо като платно.
 

23
 
Младежът стоеше като вцепенен. Водата се стичаше от него и образуваше локва върху цимента. Той трепереше като лист, очите му бяха наведени, раменете му висяха надолу и му придаваха окаян вид.
— Питам те за последен път — предупреди го Фрейзър. — Какво правеше отвън?
Кевин не отговори. Веднага бях покрил тялото с брезента, но закъснях и когато Фрейзър го вкара вътре, погледът му попадна върху трупа. Младежът моментално отмести очи, сякаш гледката го опари.
Фрейзър го изгледа заплашително. Тази част от полицейската работа явно му допадаше. Тук се чувстваше в свои води и имаше шанс да възвърне част от авторитета си.
— Виж, синко, ако не ни сътрудничиш, ще си навлечеш куп неприятности, казвам ти го най-приятелски. Това е последният ти шанс. Мястото е заградено с полицейска лента. Какво правеше тук? Опитваше се да подслушваш, нали?
Синът на Кинрос преглътна тежко, сякаш се готвеше да заговори, но от устата му не излезе нито звук.
Броуди се намеси:
— Може ли аз да поговоря с него?
До този момент той бе стоял мълчаливо, бе оставил Фрейзър да се справи с това. Но заплахите на сержанта не даваха резултат. Само плашеха и без това треперещия от ужас младеж.
Фрейзър го стрелна ядосано, но все пак кимна. Броуди взе един от столовете, на които бяха седели Мери Тейт и майка й, и го постави до Кевин.
— Седни.
Той самият седна на края на пейката и погледна момчето далеч по-дружелюбно от Фрейзър. Кевин погледна несигурно към стола.
— Може да останеш и прав, ако ти е по-удобно — каза Броуди. Кевин се поколеба, после бавно приседна на ръба. — Какво имаш да ни кажеш, Кевин?
На фона на бялото като платно лице червените подутини на стари и нови циреи изглеждаха по-зле.
— Аз… нищо.
Броуди кръстоса крака, като че ли двамата бяха седнали на приятелски разговор.
— И двамата знаем, че това не е вярно, нали? Аз например съм сигурен, че ти не си направил нищо лошо, само дето си се промъкнал през заграждението. И мисля, че можем да убедим сержант Фрейзър да си затвори очите за провинението ти. При положение, че ни кажеш какво правиш тук.
При тези думи Фрейзър стисна устни, но не се намеси.
— Кажи, Кевин, как ти се струва сделката? — попита Броуди.
Напрежението по лицето на младежа беше очевидно. Всички виждахме колебанието му. Не знаеше дали да си каже всичко, или да продължава да мълчи. Очите му пробягаха по закритото с брезент тяло. После размърда устни, сякаш думите се бореха и не искаха да излязат от устата му.
— Вярно ли е това, което всички казват? — произнесе с мъка той.
— Какво казват всички?
— Че това е… — той отново погледна към брезента — … че е била Маги.
Броуди замълча за миг, но след малко кимна.
— Да. Ние също мислим, че е тя.
Кевин се разплака. Спомних си как се въртеше около Маги, как се изчервяваше винаги, когато тя го погледнеше. Чувствата му бяха очевидни за всички и изведнъж ми стана жал за него.
Броуди бръкна в джоба си за носна кърпа. Стана, отиде до Кевин и му я подаде мълчаливо, после се върна на пейката.
— Какво можеш да ни кажеш за това, Кевин?
— Аз я убих — изхлипа младежът.
Думите му изпълниха въздуха с напрежение. В настъпилата тишина вонята на изгорена плът изглеждаше още по-силна, задушавайки миризмата на машинно масло, море и припой. Стените на работилницата кънтяха под ударите на ураганния вятър, а дъждът продължаваше да блъска безмилостно по ламаринения покрив.
— Какво искаш да кажеш с тези думи? — попита съвсем тихо Броуди.
Кевин изтри сълзите си с ръка.
— Ако не бях аз, тя щеше да си е жива.
— Разкажи ни всичко, синко. Слушаме те.
След смелото изявление Кевин сякаш онемя. Спомних си за реакцията му, когато Броуди разкри пред насъбралите се хора, че намереното в крофта тяло е на проститутка от Сторноуей. Той изглеждаше не просто изненадан. Беше стъписан. Явно бе направил някаква връзка и тя го бе шокирала. Какво беше казала Маги за тайния си източник? «Човекът, който ми каза… той ми се довери, разбирате ли? И аз не искам да му създавам неприятности. Той не е замесен в това.»
— Ти си казал на Маги името на мъртвата жена, нали, Кевин? — попитах го аз.
Фрейзър и Броуди ме погледнаха изненадано, но изненадата им не можеше да се сравни с тази на Кевин. Той ме зяпна, отвори уста, сякаш щеше да ме глътне. Стори ми се, че търси начин да отрече, но скоро се прекърши и кимна.
— Откъде разбра как се казва жената, Кевин? — отново пое разговора Броуди.
— Не бях сигурен…
— Но все пак си бил достатъчно сигурен, за да го кажеш на Маги. Защо?
— Не… мога да ви кажа.
— Искаш ли да прекараш няколко нощи в килията, момче? — намеси се Фрейзър, сляп за гневния поглед на Броуди. — Защото ти гарантирам, че ще се окажеш там, ако продължаваш да шикалкавиш.
— Сигурен съм, че Кевин го знае — каза бързо Броуди. — И не вярвам, че иска да прикрие човека, който е сторил това на Маги. Нали, Кевин?
Погледът на младежа неволно се извъртя към покритото тяло в ъгъла. Отчаянието му беше очевидно.
— Хайде, Кевин — подкани го бившият инспектор. — Кажи ни. Откъде знаеш името на момичето? Каза ли ти го някой? Или познаваш човека, който я е довел тук? Така ли е?
Синът на Кинрос наведе глава и измърмори нещо, но не можахме да го разберем.
— Кой е човекът? — извика Фрейзър.
Кевин вдигна глава и каза ядосано:
— Баща ми.
Извика го толкова силно, че сигурно се чу и зад стените на работилницата. Лицето на Броуди замръзна, но както винаги успя да прикрие всяка емоция.
— Защо не ни разкажеш всичко поред?
Кевин притисна ръце към гърдите си.
— Беше миналото лято. Пътувахме с ферибота до Сторноуей. Татко каза, че има малко работа в града, и аз слязох на пристанището. Мислех да отида на кино или…
— Не ни интересува какво си искал да правиш — прекъсна го Фрейзър. — Давай нататък.
Погледът на Кевин показа, че все пак е син на баща си.
— Тръгнах по някаква странична уличка близо до автогарата. Там са онези къщи с момичетата… и когато приближих, видях татко да стои пред една от тях. Щях да го подмина, но в същия момент тази… жена отвори вратата. Носеше къс халат. Беше прозрачен и през него се виждаше почти всичко. — Пъпчивото лице на Кевин стана аленочервено. — Когато видя татко, тя се усмихна… някак неприлично. И той влезе вътре.
Броуди кимна търпеливо.
— Как изглеждаше?
— Ами… като… нали разбирате…
— Като проститутка?
Той кимна засрамено. Изразът на Броуди говореше, че тази информация беше не само неочаквана, но и не особено приятна.
— Можеш ли да ни я опишеш?
Пръстите на Кевин несъзнателно се вдигнаха към лицето му и започнаха да чешат и опипват зачервените пъпки.
— Не съм сигурен… тъмна коса. Беше по-възрастна от мен, но не стара. Хубава беше, но… сякаш не се грижеше за себе си.
— Ниска, висока, как ти се видя?
— Висока, доколкото си спомням. Едра. Не дебела, но не и слаба.
Можехме после да му покажем снимка на Джанис Доналдсън да видим дали ще я разпознае, но описанието съвпадаше с данните.
— И откъде разбра как се казва? — продължи разпита си Броуди.
Лицето на младежа пламна още повече.
— След като влезе, аз… отидох до вратата. Просто да видя. Имаше два звънеца, но аз бях забелязал, че натиска горния. Там пишеше «Джанис».
— Баща ти разбра ли, че си го видял?
Кевин изглеждаше ужасен от тази възможност. Той поклати глава.
— Знаеш ли дали се е срещал и след това с нея?
— Не знам… но мисля, че да. На всеки две седмици казва, че има малко работа в града и аз… предполагам, че е ходил там.
— Хм, работа значи — измърмори Фрейзър.
Броуди не му обърна внимание.
— А тя идвала ли е някога тук, при него? На острова?
Въпросът бе посрещнат с ново кратко поклащане на глава. Но аз си спомних как Кинрос бе накарал Камерън да замълчи на събранието. Тогава си помислих, че просто се е ядосал от надменното поведение на Камерън, но сега видях начина, по който бе сложил край на събранието, в друга, по-зловеща светлина.
Броуди разтри уморено основата на носа си.
— Всичко ли разказа на Маги?
— Казах само името й. Не исках да знае, че баща ми ходи при… нали разбирате? Просто си помислих… нали е репортер, че може да напише статия и да каже името на жената. Мислех, че й помагам. Не предполагах, че ще завърши така.
Той се разплака отново и Броуди го потупа утешително по рамото.
— Знаем, че не си искал това, синко.
— Мога ли да си вървя сега? — изхълца момчето и изтри сълзите си.
— Да, разбира се. Искам да ти задам само още един въпрос. Имаш ли някаква представа откъде Мери Тейт е могла да вземе палтото на Маги?
Кевин наведе глава, избягвайки да гледа към нас.
— Не — отрече някак прекалено бързо.
Броуди го гледаше с непроницаемо лице.
— Мери е хубаво момиче, нали, Кевин?
— Не знам. Предполагам.
Броуди остави тишината да господства за няколко минути, докато Кевин се размърда притеснено на стола, после зададе следващия си въпрос:
— Откога се виждаш с нея?
— Не се виждаме.
Броуди заби поглед в Кевин, който веднага сведе своя.
— Просто… се засичаме от време на време. Не правим нищо. Не сме… нали се сещате…
Броуди въздъхна.
— И къде се «засичахте»?
Притеснението на младежа изглеждаше мъчително.
— Понякога на ферибота. При разрушената черква, когато се стъмни. Или…
— Хайде, Кевин.
— Понякога в планината. В запустялата къща на онзи крофт.
Броуди го погледна изненадано.
— Където откриха тялото ли?
— Да, но аз не знаех нищо за това. Честна дума. Не сме ходили скоро там. От лятото не сме стъпвали.
— Някой друг ходи ли там?
— Доколкото знам, не. Затова го използваме. То е отдалечено от селото… усамотено.
Вече не е, помислих си аз. Сетих се за празните кутии от кока-кола и за откритите останки от огън. Но те нямаха нищо общо с убитата проститутка, бяха просто следи от тайните срещи между малоумното момиче и пъпчивото неспокойно момче.
Фрейзър наблюдаваше хлапака с нескрито презрение, но, слава богу, поне си мълчеше. Колкото до Броуди, беше невъзможно човек да разбере какво си мисли. Изразът на лицето му доказваше, че е истински професионалист.
— Там ли ходи Мери, когато иска да те види?
— Понякога — измърмори Кевин и се загледа в ръцете си.
Броуди се замисли за момент.
— Тя беше ли у вас, когато дойдохме да търсим баща ти?
До този момент не се бях замислял защо Кевин бе открехнал съвсем малко вратата и я държеше почти затворена. Сега разбрах, че не бе искал да видим какво става вътре. Той кимна и остави мълчанието му да отговори вместо него.
— А тази вечер? Пак ли имахте среща?
— Не! Аз… нямам представа къде е била. След разговора с Маги се прибрах вкъщи. Честна дума!
Сълзите отново напълниха очите му. Броуди се втренчи в него за няколко секунди, после кимна кратко.
— Добре, синко, време е да се прибираш вкъщи.
— Не, чакай за минутка — възрази Фрейзър.
Но Броуди очакваше намесата му.
— Всичко е наред, сержанте. Кевин няма да каже на никого за разговора ни. Нали, Кевин?
Младежът поклати енергично с глава.
— Няма, обещавам. — Скочи от стола и забърза към вратата, но се спря. — Татко никога не би наранил Маги. Нито другата жена. Не искам да му създавам неприятности.
Броуди не отговори. Нямаше какво да каже засега. Кевин отвори вратата. Силният дъжд веднага намокри прага, но той излезе бързо и затвори след себе си.
Броуди се върна при масата и седна срещу мен.
— Боже, каква нощ!
— Мислите ли, че може да му се вярва, че ще си държи езика зад зъбите? — попита скептично Фрейзър.
Старият детектив прокара ръка по умореното си лице.
— Не мисля, че ще се затича към дома да разкаже на баща си какво е споделил с нас. На теб как ти се струва?
Фрейзър, изглежда, се съгласи, но изведнъж очите му се разшириха тревожно.
— Господи, ами момичето? Кинрос знае, че тя е била свидетелка. Сега разбирам защо настоя да остане, докато я разпитвахме.
Думите му ме накараха да настръхна. Но Броуди не изглеждаше притеснен.
— Мери не е в опасност. Дори и да приемем, че убиецът е Кинрос — въпреки че нямаме доказателства за това — тя не го уличи и той трябва да е останал доволен от разпита. Сега знае, че тя не е заплаха за никого.
Фрейзър сякаш си отдъхна.
— Какво ще правим сега? Ще го арестуваме ли? С удоволствие ще щракна белезниците на гадното копеле.
Броуди не отговори веднага.
— Не още — каза накрая. — Всичко, което имаме срещу него, е само това, че е познавал Джанис Доналдсън. Това не е достатъчно, за да го задържим. Само ще разкрием намеренията си и ще му дадем време да подготви версията си, докато чакаме хората на Уолъс да се появят.
— О, моля ти се — възкликна Фрейзър. — Чухте добре какво каза собственият му син. Мръсникът сигурно е убил и Дънкан! Не може просто да си седим и да си чоплим носовете!
— Не съм казал такова нещо — отвърна рязко Броуди, внезапно разгорещен. Трябваше да положи усилие, за да възвърне самообладанието си. — Виж, сержанте, и преди ми се е случвало да разследвам убийства. Ако се хвърлиш неподготвен, рискуваш да изпуснеш убиеца. Това ли искаш?
— Трябва да направим нещо — продължи да упорства Фрейзър.
— И ще направим. — Той погледна замислено към увитото в брезента тяло. — Дейвид, все още ли твърдиш, че тялото на Маги е хвърлено от скалата?
— Напълно съм сигурен в това — отвърнах аз. — Няма как иначе да обясним всичките рани и фрактури по него.
Той погледна часовника си.
— След два часа ще съмне. Тогава ще се качим и ще огледаме наоколо. Да видим дали не са останали следи от станалото през нощта. Но дотогава ви предлагам да се върнете в хотела и да се опитате да подремнете. Чака ни дълъг ден.
— А ти какво ще правиш? — попитах го аз.
— Аз и без това не спя много. Ще остана тук и ще правя компания на Маги. — Той се усмихна, но очите му изглеждаха тъжни. — Не успях да я спася от убиеца, нека поне да направя това за нея.
— Искаш ли някой от нас да остане с теб?
— Не се тревожете за мен — отвърна тихо той. Взе един железен лост от тезгяха и го опита на тежина. — Ще се оправя.
 

24
 
Утрото настъпи сякаш по презумпция. Нямаше истинско разсъмване. Само неуловимо развиделяване, мътна сивкава светлина, оповестяваща официално настъпването на деня.
След като се прибрахме от работилницата, аз не си легнах веднага. Накарах Фрейзър да ме закара до бабата на Маги. Елън беше казала, че е ходила да помогне на старата жена, защото тя паднала. Не бях сигурен, че ще мога да направя нещо за нея, но се чувствах задължен да я прегледам.
Дължах го на Маги.
За разлика от повечето съседни къщи — наскоро ремонтирани дървени бунгала — Роуз Касиди живееше в малка каменна къща-близнак. Сградата бе полегнала от времето, на прозорците се виждаха тънки мрежести завеси, отдавна излезли от мода — ясен знак, че вътре живее възрастен човек. Не се виждаше мигаща светлина от свещи нито на първия етаж, нито горе.
_Свещи за мъртвец._
Къщата беше пълна с жени. Бяха се събрали да помогнат на Роуз в трудния момент. Още с влизането ме блъсна миризмата на старост, онази характерна смес от мухъл и варено мляко. Бабата на Маги беше крехка и мъничка като птиче. Под тънката й като пергамент кожа се виждаше ефирна мрежа от сини вени. Тя вече знаеше, че внучката й е мъртва. Тялото трябваше тепърва да се идентифицира и смъртта й да се обяви официално, но просто не беше честно да се вдъхват напразни надежди на старата жена.
За моя изненада Фрейзър настоя да дойде с мен и да разбере какво знаеше старицата за часовете преди смъртта на внучката си. Тя изглеждала _развълнувана_, сподели с треперещ глас старицата. Но не й обяснила защо. След като й помогнала да сготви вечерята на газовата печка, каквато използваха повечето домакинства тук, Маги излязла и отишла на събрание.
— Върна се чак след девет и половина — посочи тя с треперещата си ръка към часовника с големи цифри на рафта над камината. Зачервените й очи бяха матовобели от катаракта. — Изглеждаше развълнувана. Сякаш си бе наумила нещо.
Това съвпадаше с онова, което вече знаехме. Трябваше да е било, след като Кевин Кинрос й бе казал името на жената и идването й в хотелската ми стая. Но наред с вълнението около въпроса дали да предаде доверието на Кевин, или да си замълчи, Маги явно бе имала още нещо наум. Каквото и да беше то, тя не го бе споделила с баба си. Старата жена я чула да излиза по-късно, някъде към единайсет и половина, и попитала къде отива. Маги извикала от стълбите, че ще вземе колата, защото има среща с някого по работа и че няма да се бави много.
Но не се върнала.
Към два часа Роуз вече знаела, че с внучка й се е случило нещо лошо. Докато чукала по стената, за да събуди съседката си, паднала от леглото. Вместо Камерън, поискала да доведат Елън и това беше още едно доказателство за отношението на селяните към оторизираната медицинска сестра. Но Елън не успяла да направи кой знае какво, не че някой друг би могъл. Последствията от падането не бяха сериозни, но както бях виждал неведнъж в практиката си с възрастни хора, тялото й я предаваше. Мисълта, че бе надживяла внучката си, правеше нещата още по-тъжни. За някои хора дълголетието е жестока участ.
Когато се върнахме в хотела, вече минаваше шест. Навън все още беше тъмно, но нямаше смисъл да си лягам. Седнах на твърдия стол, заслушан във воя на вятъра, и останах така, докато чух раздвижване на първия етаж. Елън беше станала. От години не се бях чувствал толкова уморен. Пъхнах главата си под студената вода, за да се разбудя, после почуках на вратата на Фрейзър и слязох да закуся.
Елън настоя да ни приготви царска закуска — пълна догоре димяща чиния с яйца и бекон, препечени филийки и сладък и горещ чай. Не усещах глад, но когато я постави пред мен, се нахвърлих като вълк, усещайки как енергията ми се възвръща с всяка следваща хапка. Фрейзър се появи след няколко минути и седна срещу мен. Лицето му беше бяло като чаршаф. Липсата на сън не му действаше добре. Но поне беше трезвен.
— Все още нямаме връзка — каза ядосано, без някой да го пита.
Не очаквах да е иначе. Отдавна се бях разделил с оптимизма, както и с разочарованието. Всичко, което исках сега, беше да приключа с всичко това.
Навън се бе зазорило и докато пътувахме обратно към работилницата, слънцето превърна черните облаци в сиви. Беше поредният противен ден. Вълните атакуваха вълнолома и скалите, изпращаха цели облаци от пръски нагоре и мокреха каменните и бетонните им чела. Фериботът на Кинрос, все още закотвен на пристанището, подскачаше нервно върху ревящите вълни. Това ме успокои. Собственикът му не би могъл да напусне острова и тази сутрин, независимо дали го искаше или не. Зад него вълните заливаха Стак Рос с бялата си пяна, блъскаха се една в друга ядосани, че не могат да разбият тъмните му скалисти склонове.
И над всичко това властваше вятърът. Вместо да утихва, ураганът набираше скорост, запращаше дъжда по предното стъкло на роувъра с такава сила, че чистачките не смогваха да го изчистят. Щом излязохме от автомобила, той просто ни отвя навътре към работилницата. Пепелта и отломките от изгорялата рибарска лодка приличаха на останки от погребение на викинг и напомняха за жестоките събития от изминалата нощ.
Броуди беше вътре, седеше неподвижно на една стара седалка от кола. Лостът лежеше в скута му, самият той не откъсваше поглед от вратата. Беше вдигнал яката на якето си, за да се предпази от студа. Зад него увитото в брезент тяло на Маги приличаше на труп на дете, захвърлено безпомощно върху бетонния под.
Той ни се усмихна, когато влязохме.
— Добро утро.
Изглеждаше състарен. Лицето му беше изпито, кожата беше изопната върху скулите, а около очите и устата се виждаха нови бръчки. Наболата по брадата му четина ми се струваше по-бяла от вчера.
— Някакви проблеми? — попитах го аз.
— Не. Беше тихо и спокойно.
Той се протегна и ставите му изпукаха. Пое сандвича с бекон, приготвен специално за него от Елън, отхапа голямо парче и въздъхна доволно. Налях му чаша с чай от термоса, който тя ми бе пъхнала в ръцете в последния момент, и му разказах какво бяхме научили от бабата на Маги.
— Ако е взела колата, ще ни е по-лесно да разберем къде е отишла. При положение, че някой не я е преместил — каза той, когато приключи със закуската. Изтри внимателно трохите от устата и ръцете си, изпи чая и стана. — Хайде да хвърлим един поглед на скалата.
— Ами… това? — попита Фрейзър, кимайки объркано към трупа. — Не трябва ли някой от нас да остане при него? В случай че Кинрос реши да се отърве от него?
— Ти готов ли си да останеш? — попита Броуди и се подсмихна на изписаното нежелание по лицето на сержанта. — Спокойно. В едно от чекмеджетата намерих катинар. Ще заключим вратата, макар че не вярвам Кинрос или някой друг да рискува и да направи нещо през деня.
— Нямам нищо против да остана — предложих аз.
Броуди поклати глава.
— Ти си единственият експерт, с когото разполагаме. Ако горе има някакви улики, искам да ги огледаш.
— Това не е в моята професионална сфера.
— Но все пак е повече твоя, отколкото моя или на Фрейзър.
Нямаше какво да отговоря на това.
Броуди отскочи до дома, за да нагледа кучето си, а ние с Фрейзър сложихме катинара и го смазахме. Металният звук, с който изщрака, събуди неприятния спомен за онази нощ, когато се оказах заключен в горящия културен център. Зарадвах се, когато Броуди се върна след няколко минути, и тримата тръгнахме към скалата.
Сега, когато приближихме към основата й, изчислих грубо, че е на не повече от трийсетина метра от лодката на Гътри. Докато прекосявахме двора, дъждът напълни обувките ни.
— Боже, какъв порой! — измърмори Фрейзър и се наведе срещу вятъра.
Скалите предлагаха относителна защита и ние побързахме да стигнем до подножието им. Около тях се виждаше тясна пътека, прекъсната на няколко места от отчупени каменни късове, но колкото повече се приближаваше към морето, толкова по-широка ставаше. Навели глави срещу вятъра, тръгнахме бавно по нея, като внимавахме да не се подхлъзнем на мокрите от дъжда камъни.
След няколко метра Броуди спря.
— Ето, тук е било.
Той посочи към една стърчаща от дребния чакъл скала. Дъждът бе измил почти всичко, но все още можеше да се види едно тъмно петно. Приклекнах, за да мога да го разгледам по-добре. Беше парче кървава тъкан, разкъсана и залепнала за камъка. Чакълът наоколо беше изровен и се виждаше вдлъбнатина, която можеше да е резултат от падането на нещо тежко. Забелязах и странни следи по посока на работилницата, оставени вероятно от влаченето на тялото в съответната посока. Те изчезваха на мястото, където ситният чакъл отстъпваше на твърда земя.
Бях донесъл още пликове за фризер, подозирах, че ще ми потрябват, ако открием някакъв доказателствен материал. Извадих един от джоба и използвах острието на джобния си нож, за да събера проба от кървавата тъкан. Ако дъждът продължеше, щеше да отмие всичко, преди полицията да дойде, а и чайките щяха да помогнат.
Броуди вдигна глава към издигащия се на около трийсет метра над нас връх.
— Стъпалата продължават нагоре, но няма смисъл да ги катерим и тримата — каза той и се обърна към Фрейзър: — По-добре е да вземеш колата и да заобиколиш. Ще се срещнем горе.
— Добре — съгласи се сержантът.
Дадох му плика с пробата, за да го остави в колата, и тръгнах с Броуди по чакъла към издълбаните в скалата стъпала. Бяха стръмни и неравни, отстрани имаше стар ръждясал парапет, който не ми вдъхна особено доверие.
Броуди изтри мокрото си от дъжда лице и погледна към превързаното ми рамо.
— Ще се справиш ли?
Кимнах мълчаливо. Не можех да се откажа сега.
Поехме нагоре. Броуди тръгна пръв и ме остави да го следвам, както мога. Загледах се в накацалите по скалистия склон чайки, които търсеха защита от дъжда. Вятърът рошеше перушината им и те изглеждаха настръхнали. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-уязвими ставахме за бурните му атаки. Той фучеше и се спускаше върху нас, сякаш се мъчеше да ни прогони от скалата.
Стъпалата бяха мокри и хлъзгави и ние почти лазехме нагоре. Оставаха ни само няколко метра, когато Броуди се подхлъзна на едно изронено стъпало. Залитна към мен и ме запрати срещу парапета. Усетих как ръждясалото желязо поддава под тежестта ми и за миг увиснах във въздуха. Но Броуди ме сграбчи за якето и ме върна обратно.
— Съжалявам — каза задъхано. — Добре ли си?
Кимнах, но не посмях да се доверя на гласа си. Сърцето ми все още препускаше, когато тръгнах отново след него. Но в същото време забелязах нещо на няколко метра над нас.
— Броуди — извиках.
Той се обърна и аз посочих към друго тъмно петно, залепнало за една издатина в скалата. Беше прекалено далече, за да мога да взема проба, но вече знаех как се е получило. Тялото на Маги се бе ударило там, докато е летяло надолу.
Няколко минути по-късно вече бяхме на върха. Щом се появихме там, вятърът се втурна срещу нас с пълна сила. Мушна се под якетата ни, изду ги като хвърчила и малко остана да полетим надолу.
— По дяволите! — изруга Броуди и се обърна с гръб към вихъра.
Пристанището на Руна под нас приличаше на куха подкова, пълна с разпенена вода, обкръжена от остри скали. Гледката беше красива, но страховита. Разлюляното от вятъра сиво море и небето се смесваха на неясния хоризонт в една обща сива маса. Няколко самотни чайки се бореха храбро с ураганния вятър и надаваха жаловити крясъци, докато се опитваха безуспешно да настигнат вълната, преди да се оттегли в океана. Замислената снага на Биен Турида се издигаше в далечината, а стотина метра встрани от него Бодач Руна, символът на острова, стърчеше от торфените блата като присвит пръст. Всичко останало, което виждахме, бяха склонове, обрасли с полегналата под напора на вятъра трева. Нищо не подсказваше, че Маги или някой друг е бил тук тази нощ.
Дъждовните капки биеха като сачми по гърбовете ни, докато се връщахме към мястото, откъдето решихме, че е паднала. Вече започвах да си мисля, че си губим времето, когато Броуди посочи напред.
— Ето там.
Беше на няколко метра от нас. Торфът там беше утъпкан и когато се вгледах по-внимателно, видях нещо черно и лепкаво по мократа трева.
Въпреки силния дъжд следите бяха много.
— Тук е била убита — каза Броуди, изтри дъжда от лицето си и се наведе, за да разгледа по-добре съсиреците. — Като се има предвид количеството, може да се каже, че кръвта просто се е леела от нея.
Той спря и огледа внимателно периметъра.
— Ето, там има още. И там.
Петната бяха по-малки от онова на ръба на скалата, а дъждът бе отнесъл по-голяма част от тях, но все още можеше да се види ясно следата, която водеше от върха или по-вероятно към него.
— Бягала е — казах аз. — Вече е била ранена, преди да стигне догоре.
— Може да се е опитвала да слезе по стъпалата. Или е тичала слепешката. — Той ме погледна в очите. — И ти ли си мислиш същото?
— За онова, което каза Мери Тейт ли? — попитах и веднага кимнах. «Когато избягаха. След онзи шум.» Може би хората, които бе видяла, не са бягали заедно. Може би единият е гонел другия.
Но откъде бяха дошли?
Не открихме кървави петна на друго място, а намерените бяха прекалено малко, за да добием ясна представа за посоката, откъдето Маги бе дошла. И дори и тези вече изчезваха, потъваха в калната земя под силата на поройния дъжд.
Броуди огледа още веднъж голия скалист връх и поклати ядосано глава.
— Къде е шибаната кола? Трябва да е някъде наоколо.
Но докато оглеждах заедно с него скалата, изведнъж ми хрумна нещо.
— Помниш ли какво отговори Мери, когато я попита къде е намерила палтото? Какви бяха точните й думи?
Броуди ме погледна озадачено.
— Каза, че някакъв мъж й го дал. Защо?
— Не, тя не каза един мъж, а _мъжът_.
— Е, и?
Посочих към камъка, сега на не повече от петдесетина метра от нас.
— Нали ми каза, че Бодач Руна означава «Старецът на Руна». Може той да е «мъжът», за когото говореше тя. Мери имаше фенерче. Може да се е качила дотук по стъпалата като нас.
Броуди се взря в големия камък пред нас.
— Хайде да погледнем какво има там — каза замислено той.
Роувърът изникна на триста метра от нас и пое в посоката, към която се отправихме и ние — към камъка. Имаше места, където пътят се скриваше от поглед, но едва ли някой можеше да пропусне Бодач Руна. Фрейзър без проблеми щеше да проследи посоката, по която вървяхме, и да ни пресрещне там.
Броуди вървеше с бърза крачка по неравния терен. Потръпвайки срещу вятъра и дъжда, аз усещах все по-ясно болката в рамото. Трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него. В един момент земята отпред изведнъж се издигна и образува могила между нас и камъка. Сега виждахме само горната му част. Но докато приближавахме, аз различих нещо тъмно на склона зад него. Постепенно пред нас се показа покривът на кола.
Старият миникупър на Маги.
Колата бе паркирана в една падина точно зад камъка. Около нея се бе струпало стадо овце, криещо се от пронизителния вятър, и правеше колата да изглежда отдавна изоставена. Двамата с Броуди се спуснахме по мократа трева и животните се разпръснаха. От обраслата пътека, която тръгваше от падината, се чу рев на автомобилен двигател и няколко секунди по-късно видяхме черния роувър. Фрейзър паркира встрани от пътеката и слезе.
— Това нейната кола ли е?
— Да — отвърна Броуди. — Това е колата на Маги.
Предните врати бяха отворени и вятърът ги блъскаше напред-назад. И двете седалки бяха мокри, но тъмните петна не бяха само от дъжда. Таблото и предното стъкло бяха покрити с капки и засъхнали вадички кръв, сякаш нахвърлени с четката на обезумял художник.
— Боже! — пое рязко въздух Фрейзър.
Приближихме още няколко крачки, но останахме на известно разстояние, за да не замърсим терена около колата. Броуди надникна през отворената врата от страната на шофьора и огледа напоеното с кръв купе.
— Изглежда, че е била атакувана от страната на шофьора и е успяла да се измъкне през отсрещната. С какво е нападната според теб? С нож или брадва?
Изглеждаше ми нереално да обсъждаме с какво оръжие е била убита Маги, при положение че миналата вечер бях седял до нея в същата кола. Но емоциите нямаше да ни помогнат да хванем убиеца й.
— По-скоро с нож. Тук няма достатъчно място за брадва, няма как да я размаха, без да остави следи от удари по вътрешността на колата.
Огледах равното място. През нощта мракът сигурно е бил непроницаем отвъд осветения от фаровете на колата периметър. В такава нощ Мери Тейт е могла незабелязано да наблюдава цялата сцена. И да чуе всичко.
Сигурно е имало много за слушане.
Фрейзър огледа терена зад колата.
— Тук има много следи от гуми. И не всички са от минито на Маги.
Броуди цъкна ядосано с език. Знаех, че се тревожи за следите. Докато дойдеше екипът на полицията, дъждът и овцете щяха да ги заличат. Не можехме да направим нищо, за да ги спасим.
— Маги е казала на баба си, че има среща с някого. Сигурно е било тук. Мери е била достатъчно близо, за да чуе и види всичко. — Той се загледа намръщено в колата. — Все още не мога да разбера как се е докопала до палтото. Не беше изцапано, нито се виждаха петна от кръв. Не мога да си обясня защо Маги не е била с него в такава бурна нощ.
— Може да го е свалила за удобство на Кинрос — предположи Фрейзър. — Заедно с някои други дрехи, ако схващате мисълта ми. Няма друга причина двамата да се срещат тук. Имало е любовна кавга и Кинрос си е изпуснал нервите.
— Не е имало никаква «любовна кавга» — нахвърли му се Броуди. — Маги беше амбициозно момиче. Целеше се далеч по-високо от прегръдките на капитана. И докато не докажем, че срещата й е била именно с Кинрос, предлагам да се въздържаме от заключения.
Фрейзър почервеня като рак при резките думи на инспектора. Но казаното от него възбуди собственото ми въображение.
— Фрейзър е прав за палтото на Маги — измърморих замислено и им разказах, че парното на колата беше повредено и можеше да работи само на максимална степен. — И двата пъти Маги съблече палтото си и го остави на задната седалка. Това обяснява липсата на кръв по него.
Броуди се опита да надникне отзад.
— Не е изключено да е станало така — заключи той. — Тук почти няма следи от кръв. Ако вратите са били отворени, когато Маги е излязла от колата и се е опитала да избяга, Мери може просто да е дошла и да го е взела. Дори и да е видяла кръвта отпред, надали си е дала сметка какво означава това.
Все още спазвайки известна дистанция от автомобила, той започна бавно да описва кръг около него. Когато стигна до другата страна, спря и вдигна глава към нас.
— Ето, вижте.
С Фрейзър заобиколихме и отидохме при него, за да видим какво е открил. Чантата на Маги лежеше под седалката, съдържанието й се беше пръснало из калната трева. Вятърът бе откъснал парченца носни кърпички и хартия, а дъждът ги бе превърнал в каша.
Между гримовете и другите свидетелства за живота на Маги лежеше и бележникът й, разтворените му страници бяха мокри и кални.
— Подай ми един плик — каза Броуди.
— Сигурни ли сте, че е добре да пипаме тук? — обади се Фрейзър.
Броуди взе подадения му плик и го отвори.
— Маги беше репортер. Може да е местопрестъпление, но ако е отбелязала с кого е имала среща, трябва да вземем бележника, защото написаното няма да оцелее дълго в този дъжд.
Преценявайки стъпките си, той приближи до колата и клекна до отворената врата. Извади химикалка от джоба си и я пъхна в спиралата, която държеше листовете на бележника. Вдигна го внимателно и го пусна в плика. Дори и от мястото, където стоях, можех да видя, че хартията е размекната и написаното по тях беше размазано от дъжда, превърнато в нечетливо синьо петно.
Броуди стисна разочаровано устни.
— Водата е повредила всичко. Няма да ни свърши работа.
Той се надигна, но изведнъж спря.
— Под колата има нещо. — В гласа му отново се долови надежда. — Прилича ми на онзи диктофон.
Припомних си как го навираше в лицата ни при всеки удобен случай. Като повечето модерни журналисти тя се осланяше на него много повече, отколкото на бележника и химикалката. Ако беше правила някакви записи за престоя си на острова, те трябваше да са тук, а не на лист хартия.
Броуди едва сдържаше вълнението си, докато му подавах нов плик.
— Не се безпокой. Ще кажа на Уолъс, че решението е било мое — каза той на Фрейзър и го погледна заговорнически.
Този път сержантът не възрази. Такова важно свидетелство не би трябвало да се оставя на вятъра и дъжда, независимо че полицейският екип нямаше да го открие на мястото му. Броуди сложи ръката си в плика, пресегна се под колата и хвана диктофона. После се върна назад, като внимаваше да стъпва във вече оставените при приближаването му следи. Обърна плика и калният диктофон се оказа затворен в него.
Броуди го вдигна, за да можем да го огледаме добре. Гласовото записващо устройство беше цифрово, марка «Сони», подобно на моето, което бе унищожено от пожара в клиниката.
— Питам се колко ли дълго издържат батериите на това чудо замисли се Броуди.
— Доста дълго — отвърнах аз. — И все още работят.
— Какво? — втренчи се в плика той. — Да не би да се шегуваш?
— Заработи, когато ти проговори. Явно се активира звуково.
Той огледа внимателно диктофона.
— Значи може да е работел, докато онзи е убивал Маги.
— Освен ако не се е включил случайно, когато е паднал на земята. Но по-вероятно е да е работел и преди.
Умълчахме се и тримата, обмисляхме възможността, докато вятърът свиреше зловещо наоколо. Загледан през плика в малката сребриста машинка, Броуди потърка замислено брадичката си. Още преди да отвори уста, знаех какво ще попита.
— Как работи това?
 

25
 
Последният запис свърши, диктофонът изсъска и замря. Никой от нас не проговори. Споменът за току-що чутото продължаваше да звучи в главите ни и ние все още не можехме да асимилираме жестоките факти. Броуди спря машинката и се загледа пред себе си, неподвижен като статуя.
Исках да кажа нещо, но нямах представа откъде да започна.
Черният роувър се тресеше от вятъра, дъждът биеше по покрива като по барабан. Бяхме се прибрали на топло в колата, за да изслушаме записите на Маги. Всеки от тях беше складиран в паметта му като различен файл и подреден в съответната папка. Папките бяха четири. Едната беше озаглавена «Работа», двете бяха празни, а на четвъртата имаше надпис «Дневник».
Записите имаха дати и часове и дузина от тях бяха направени след идването на Маги на острова.
Броуди бе решил да изслушаме първо последния. Според датата и часа той беше направен малко преди полунощ. Около времето, в което според Роуз Касиди Маги бе излязла от дома.
— Ето го — каза той и натисна съответното копче през найлоновия плик.
Тихият глас на Маги се понесе някак зловещо от говорителя:
«… Вече съм тук. Още няма знак от него, но аз подраних няколко минути. Надявам се, че ще се появи след всичко…»
— Кой да се появи? Хайде, кажи ни името на гадината! — измърмори Фрейзър.
Но Маги бе намислила друго.
«Господи, какво правя тук? Нямах търпение да се срещна с него, но сега цялата работа започва да ми се струва безсмислена. Да му се не види, защо Кевин трябваше да ми казва името на онази жена? Аз съм репортер в местен вестник, не разследващ журналист! И откъде всъщност го е научил? И това глупаво желание да сюрпризирам доктор Хънтър! «Името на жертвата не е ли Джанис?», много хитро, Маг, няма що! Сега човекът си мисли, че прикривам информация. Но не мога просто да накисна Кевин в това. Какво да правя?»
Последва странен звук и ми трябваше известно време, за да разбера какво става — Маги барабанеше с пръсти по волана. После въздъхна.
«Едно по едно, Маг. Първо, трябва да подредя мислите си. Този път не бива в никакъв случай да оплесквам нещата. Хвърлих толкова усилия. Боже, тази кола е като пещ…»
Чу се шумолене, явно събличаше палтото си.
«Признавам, че се чувствам леко притеснена. Господи, ако ми бяха разказали за някой друг, че прави такива неща… Чакай малко, какво беше това?»
Настъпи дълга пауза. Единственият звук идваше от забързаното и насечено дишане на Маги.
«Ето че ме пипна параноята. Няма нищо. Стори ми се, че видях някаква светлина, като от фенер. Сигурно е била падаща звезда. Толкова е тъмно, че не мога да разбера къде е небето и откъде започва земята. Но…»
Чу се изщракване.
«Браво, много хитро. Ела тук, в центъра на тая пустош, и си заключи вратите. Не, не че ме е страх. Човекът иска просто да поговорим насаме, това е всичко. И като се има предвид колко са дълги езиците на нашите хора, разбирам напълно желанието му. Въпреки това не съм сигурна, че идеята беше добра. Струва ли си всичко това? Давам му още пет минути и ако не се появи… Мамка му!»
Чухме как дишането й стана по-накъсано и забързано.
«Ето, отново онази светлина. Това не е падаща звезда. Някой има там. Точно така, ето пак. Ще отида…»
Чу се задавен вой, явно бе завъртяла стартера, но двигателят не запали. Гласът й се чу отдалече, сигурно бе оставила в бързината диктофона някъде встрани, за да запали минито.
«Хайде, хайде, хайде! Ох, недей така. Мамка му, не мога да повярвам! Какво клише. Хайде, скапана таратайко, хайде!»
Успокой се, ще я задавиш! Открих, че я насърчавам тайничко, макар да знаех крайния резултат.
Изведнъж тя се засмя облекчено.
«Слава богу! Видях фарове. Той е тук. Закъсня, но ще му го простя.»
Отново се чу смях, този път по-силен, после звук от избърсване на очите и носа.
«Боже, какво ще си каже той? Репортер, а циври като дете. Хайде, Маги, вземи се в ръце. От теб се очаква да си свършиш работата като професионалист. По дяволите, не мога да видя нищо от тези фарове! Защо не вземе да ги изключи? Избра такова място за срещата ни, не е ли редно да скрие тези светлини…»
Отново се чу шум, Маги оставяше диктофона някъде на скрито. После изщракване, предположихме, че отключва, защото последва звук от отваряне на врата. Заговори отново и този път звучеше бодро, дори малко надменно.
«Здрасти. За колко часа се бяхме разбрали? Нали каза в полунощ? Виж, защо не вземеш да изключиш тези фарове? Не виждам… Ох, извинявай, не исках… Хей, какво… Боже! Божичко!»
Когато писъците и молбите й заглъхнаха, наведох глава. Диктофонът бе записал всичко. Имаше леко пращене и заглъхване, явно беше удрян по време на борбата, но въпреки това целият саундтрак от убийството й беше документиран.
Виковете и звуците от действията бяха достигнали връхната си точка, после бе настъпила внезапна тишина, нарушавана единствено от слаб звук като от течаща вода. След малко осъзнах, че слушаме запис на вятъра и дъжда. Диктофонът бе изпаднал от колата, докато Маги се е измъквала от нея, и понеже нямаше по-силен звук, за да го активира, не след дълго бе изключил. Настъпи кратка тишина, после чухме гласа на Броуди:
«Питам се колко ли дълго издържат батериите на това чудо?»
А след това и собствения ми отговор:
«Доста дълго. И все още работят.»
Броуди спря записа на това място.
И тримата бяхме навели погледи, сякаш не искахме да се погледнем. Записът от убийството на Маги Касиди ни бе накарал да се срамуваме от нещо.
— Защо не е произнесла името на мръсника? — обади се Фрейзър. Гласът му показваше, че дори и той е разтърсен от чутото.
— Не е имало причина да го прави — отвърнах аз. — Записът е бил за нея самата. Който и да е бил убиецът, тя не е мислела, че я грози опасност. Беше нервна, докато го чакаше, но когато пристигна, гласът й показваше, че вече всичко е наред.
— Не го е преценила правилно — замисли се Фрейзър. — И цялата работа с онези фарове. Ясно е, че нарочно я е заслепил, за да не види, че държи нож в ръката си.
Броуди слушаше мълчаливо коментарите ни, но сега и той зададе въпроса си:
— Какво мислите за онази светлина, която е видяла, когато е пристигнала?
— Според мен е била Мери Тейт — отговорих аз.
Той кимна и прокара ръка по измъченото си от умората и вълнението лице.
— Мотаела се е наоколо с онова детско фенерче. Ако не беше завършило така, щеше да бъде дори смешно. Маги се разтреперва от страх от едно безобидно момиче, а отваря вратата на колата за убиеца.
— Да, но кой, по дяволите, е той? — каза ядосано Фрейзър.
Броуди отново насочи вниманието си към диктофона.
— Трябва да проверим дали из записите има нещо друго, което би могло да повдигне завесата пред нас. — Той се усмихна тъжно. — Може да научим нещо повече и за предишните случаи. Някой може да се е изпуснал пред нея.
Вятърът продължаваше да набива дъжда в стъклата и се опитваше да проникне в купето заедно с водата. Броуди превъртя файловете отначало и след малко гласът на Маги отново достигна до ушите ни:
«Оказва се, че пътуването ще бъде много по-интересно, отколкото предполагах. Щеше ми се баба да имаше компютър и интернет, но информационната ера явно е подминала нейната къща, господ здраве да й дава. Трябва да се свържа с нюз рум и да проверя има ли нещо извънредно или както там се казва, за Руна. И да потърся информация за този Дейвид Хънтър, докато е още тук. Обзалагам се, че ще изскочи нещо интересно.»
Дочу се кискане.
«Нещо за миналото му, но най-вече какво прави тук специалист от Лондон. И то с този ужасен сержант Нийл Фрейзър. Боже, от всички ченгета в областта да попадна точно на него! Но той ще раздвижи оборота на Елън…»
Хвърлих поглед към Фрейзър. Лицето му беше сиво като пред буря.
«… Остави ми синина, когато ме хвана за ръката и ме изхвърли от къщата. Ако бях подала оплакване срещу него, така щях да го подредя, че… Но бях прекалено шашната, за да се занимавам с това. Боже, онова тяло! В какво състояние беше! Бих искала да го огледам по-добре. Не е лошо довечера отново да се поразходя натам. Фрейзър по това време ще бъде в бара…»
Вратът на Фрейзър стана яркочервен. Броуди запази непроницаемата си маска, докато пускаше следващия файл.
Маги говореше ядосано и задъхано:
«Беше пълна загуба на време. И този път не успях да видя трупа. Следващия път ще се опитам да действам като командос.
Направо ми изкара акъла, признавам си. Не съм била толкова изплашена от първи клас насам. Боже, как само ми се нахвърли този полицай! Как му беше името? Мисля, че беше Дънкан. Симпатяга. Досадник, като всички ченгета, но този излезе разбран. И много сладък, като си помисля… Дали е женен?»
Следващите два файла бяха главно размисли за семейството и работата й. Броуди ги превъртя набързо и спря, когато чу познато име.
«Отскочих по-рано до Страчън с надеждата да взема интервю. Какъв лош късмет! Дейвид Хънтър беше там с превързано рамо. Така му се пада! Да се научи да не ходи из Руна през нощта без фенер.»
Тя изсумтя презрително.
«Брус Камерън също беше в дома им. Както винаги се мотаеше около жената на Страчън. Зловеща фигура. Не мога да разбера защо Страчън го търпи. Грейс е много мила, въпреки че би трябвало да я мразя, защото е истинска красавица. Но съпругът й някак си не мога да го преценя. В един миг е най-чаровният мъж на света, в другия — студен като лед. Но не бих отказала…»
Записът завършваше с безочливия смях на Маги.
Следващият също беше личен. Маги се тревожеше за кариерата си. Броуди го превъртя и пусна отново записа. Стори ми се, че случката ми е позната, после се сетих.
«Каква изненада този следобед! Минах напряко за къщата на баба по пътечката зад хотела, и кой мислиш, че изскочи на бегом от задната врата? Майкъл Страчън. Когато го поздравих, ме погледна гузно като ученик. Не знам кой остана по-изненадан, аз или той. Никога не ми е минавало през ума, че между него и Елън може да има нещо. Елън е симпатична, но той е женен за истинска богиня, за бога! Повече от ясно е, че между тях има нещо. Трябва да питам баба, може да е чувала нещо по техен адрес.»
Ето кой беше тайнственият посетител на Елън, когато я намерих разплакана в кухнята. Датата и часът на записа го потвърждаваха. След всичко чуто досега новината не успя да ме изненада, но определено не ми хареса. Погледнах крадешком към Броуди. Между веждите му се бе появила дълбока бръчка, но той не направи коментар и превъртя на следващия запис.
«Човек се учи, докато е жив. Професионалният репортер тъкмо решава, че е разкрил някаква пикантна история, а се оказва, че за никого не е тайна. Естествено, баба ме закле да си затварям устата. Всички си мълчат, въпреки че целият остров знае за какво става въпрос. Питам се дали щеше да си остане тайна, ако ставаше дума за друг човек. Хората тук знаят всичко един за друг, знаят дори кой на кого топли леглото.»
Тя се изсмя цинично.
«Нещата всъщност са съвсем очевидни, ако се вгледаш по-внимателно. Момичето има светлата кожа на Елън и червената й коса, но ако се абстрахираш от това, ще видиш, че бащата е Страчън…»
«По дяволите», изругах наум. Фрейзър подсвирна смаяно:
— Значи Страчън си развява коня извън дома? Някои хора не си знаят късмета.
Броуди вдигна вежди, сякаш не вярваше на чутото. Но за мен този факт пасваше идеално. Какво беше казала Елън за бащата на Ана, докато почистваше раните ми? «Знам, че се интересуваш, затова ще ти кажа, че за нас никога не е имало бъдеще»?
Сега вече знаех защо.
Бръчките по лицето на стария инспектор се изостриха. Елън не беше негова дъщеря, но можеше да бъде. Той удари с палец по диктофона, стисна зъби и пусна другия запис.
От гласа на Маги веднага стана ясно, че нещо не е наред.
«Боже, какъв отвратителен ден! Стори ми се добра идея да се опитам да взема интервю от Страчън и съпругата му след нападението над нея. Знам, че е гадно да се ровя точно в такъв момент, но те са най-известната двойка по Западните острови и нападението й би било истинска сензация. Реших, че е много хитро да разлея супата по пода, за да принудя Страчън да ме пусне вътре. Но след това се появи онзи ужасен доктор Хънтър с неговата лисича усмивка… Прииска ми се да потъна в земята.
И сякаш това не стигаше, ами ми каза и за убийството на онзи млад полицай, Дънкан. Как беше второто му име? Колко ужасно! Не мога да се сетя. Какъв журналист съм аз? Той беше много любезен, помогна ми с багажа на ферибота… дори и онази нощ, когато ме хвана в къщата. Просто ми се струва невъзможно някой на острова, не дай си боже, човек, когото познавам, да го е убил. Искам да кажа… какво става тук, за бога? Дори не ми се говори за това…»
Записът свършваше изведнъж. Дъхът ни бе замъглил прозорците и изглеждаше, че сме затворени в море от мъгла. Сякаш светът навън бе престанал да съществува. Броуди избра следващия файл.
— Остават още два.
Този път реших, че записващото устройство не е наред. В началото се чу някакво буботене, говореха хора, но беше неясно, някакъв брътвеж. Чак когато разпознах гърмящият глас на Гътри да поръчва бира, схванах, че записът е направен преди събранието. Известно време се чуваха откъси от разговори, които ту заглъхваха, ту се усилваха, докато присъстващите притихнаха и се чу гласът на Броуди. Беше слаб и идваше някъде отдалече, сякаш диктофонът се мъчеше да долови думите му от другия край на стаята.
Отново чухме Кинрос да отрича яростно възможността убиецът да е някой от острова, после въпросът на Маги за името на убитата жена и неуспешният опит на Камерън да отстои мнението си. Събранието свърши и отново се чуха неразбираем шум и неясни разговори.
Записът спря и аз усетих, че напрежението в колата беше нетърпимо.
— Последният — обяви Броуди.
Този път гласът на Маги звучеше много по-весело.
«Най-после добри новини. За малко не пропуснах и тях. Нямах представа, че бележката лежеше на дъното в джоба на палтото ми. Щеше да е голям фал, ако не я бях намерила навреме. Въпреки че нямам представа защо иска да се срещнем в полунощ, и то на Бодач Руна. Мъжете си падат по драматичните ситуации, може би затова. Всъщност не и той, ако се замисля по-сериозно, но предполагам, че просто иска да изчака жена му да заспи. Каквато и да е причината, този път няма да изпусна възможността. Толкова се борих за това интервю! Щом Майкъл Страчън е решил да го пази в тайна, няма да споря.»
Последва неочакван весел смях.
«Радвам се, че купата на баба не отиде напразно. Сега й останаха само две. Божичко, дано не ме прати за зелен хайвер. Ще се изям от яд, ако не се появи…»
Записът свърши. Настъпи пълна тишина, останаха само барабанният звън на дъжда по покрива и жалният вой на вятъра. Броуди превъртя безмълвно последния запис и го пусна отново.
«… щом Майкъл Страчън е решил да го пази в тайна, няма да споря…»
Фрейзър пръв си възвърна способността да говори.
— Боже мой! Тя е имала среща със Страчън!
— Чу я и сам — отвърна тихо Броуди. Стоеше съвсем притихнал, сякаш нямаше сили да помръдне.
— Но… но в това няма никакъв смисъл. Защо Страчън ще я убива? И другите също? Ами _жена му_? Няма как да я е нападнал той, нали?
— Хората правят какво ли не, когато са отчаяни — поклати замислено глава Броуди. — Аз също не си представях нещата така, но като се замисля, ми се струва по-вероятно да е Страчън, отколкото Кинрос. Стигнахме до заключение, че Джанис Доналдсън е убита, защото се е опитвала да изнудва клиент. А кой би бил по-добра мишена? Овдовял капитан на ферибот или богат семеен мъж, стълб на обществото в Руна?
— Да, но… защо Страчън ще ходи при долна проститутка като Джанис Доналдсън, когато си има такава съпруга?
Броуди сви рамене.
— За някои мъже близостта до подобна измет носи определена тръпка. Колкото до останалото… колкото повече има да губи човек, толкова повече се стреми да го запази.
Не ми се искаше да го приема, но не можех да отрека, че в думите му имаше логика. Страчън бе убил първо Джанис Доналдсън, после в опит да прикрие следите си и Дънкан. И въпреки че упорството на Маги да вземе интервю от него беше съвсем невинно, убиец, който не иска да поема никакви рискове, вероятно го е видял в съвсем друга светлина.
— Пъхнал й е бележката вчера — казах бавно аз, — докато бях у тях. Остави ни с Маги и Грейс в кухнята и отиде да почисти палтото й. Тогава я е сложил.
Дори и сянката, която Грейс реши, че е видяла, сигурно е била негово дело. Нагласил е нещата така, че да отклони вниманието й и да мушне набързо написаната бележка в джоба на Маги. Тя сигурно лежеше някъде в калта около миникупъра заедно с другите, разпилели се от отворената й чанта вещи. Постепенно шокът отстъпи място на гнева: престъпленията на този човек ме накараха да побеснея. Той бе предал всички, които му вярваха.
Включително и мен.
Колата ни се залюля при поредния порив на вятъра. Докато слушахме записите на Маги, бурята, изглежда, се бе усилила.
— И какво ще правим сега? — попита Фрейзър.
Броуди отвори жабката на колата бавно и предпазливо, сякаш току-що бе преживял жестока катастрофа и нямаше вяра на ръцете си, и сложи диктофона вътре. После затвори със сила и вратичката изщрака предизвикателно.
— Опитай радиовръзката.
Фрейзър провери първо своята, после и тази в колата.
— Все още нищо.
Бившият инспектор кимна, сякаш бе очаквал точно това.
— Не можем повече да стоим и да чакаме екипът да дойде. Трябва да го задържим, иначе ще избяга от острова в първата възможна минута. И не става дума само за собствената му яхта. Има още дузина лодки, с които може да отплава. Няма как да държим всичките под око.
— Не сме сигурни, че иска да избяга — дръпна се Фрейзър, но по гласа му личеше, че и сам не си вярва.
— Не забравяй, че е убил трима души, единият от които е полицай — каза Броуди с нетърпящ възражение тон. — Маги не беше заплаха за него, но той я е видял като такава. Изпуска си нервите, действа отчаяно. Оставим ли му вратичка, непременно ще избяга. Или ще убие още някого. Мислиш ли, че Уолъс ще те потупа по рамото, ако се случи подобно нещо?
Фрейзър кимна с видимо нежелание.
— Добре де, прав сте.
Той запали колата, а Броуди се обърна към мен. Нещо в записа го бе засегнало дълбоко, той не беше същият, но нямаше как да разбера дали промяната идваше от откритието, че Страчън е убиецът, или че е баща на Ана.
— Ти какво ще правиш, Дейвид? Не мога да искам от теб да дойдеш с нас, но ще съм ти признателен, ако го направиш. — Устните му потръпнаха в нещо като усмивка. — Имаме нужда от всеки, готов да ни предложи помощта си.
Не бях сигурен, че мога да съм им от помощ с това рамо, но кимнах. По-късно щях да му мисля. Сега исках да бъда там.
Страчън бе причинил зло на прекалено много хора.
Саабът на Страчън и поршето на Грейс бяха паркирани зад къщата. Фрейзър спря зад тях. «Блокира пътя им», сетих се аз. Щом излязохме, вятърът се втурна да ни посрещне, нетърпелив да стовари юмрука си върху нас. Температурата беше спаднала и дъждът, близо до точката на замръзване, ни заливаше от всички страни. Броуди се спря до сааба, наведе се и огледа гумите. После се отдръпна и ми ги посочи, за да е сигурен, че и аз ги виждам.
Те бяха покрити с кал.
Той се изправи и остави Фрейзър да ни води. Къщата издигаше високо над нас гранитните си стени, гледаше ни сърдито и заканително, докато приближавахме. Сержантът хвана желязната халка и удари със сила няколко пъти по вратата, сякаш искаше да я разбие.
Кучето се разлая и след малко вратата се отвори. Грейс погледна зад веригата, но щом видя кой е, се усмихна облекчено.
— Секунда само.
Затвори отново вратата и махна веригата. После отвори и се отдръпна назад, за да влезем.
— Извинявайте, но след вчерашната случка…
Синината на бузата й само подчертаваше необикновената й красота. Но аз забелязах, че под очите й имаше сенки, които не бях виждал преди нападението. Само като си помислех, че я бе нападнал собственият й съпруг, за да отклони вниманието от себе си!
Гневът към Страчън ми даде сили и ме изпълни с решителност.
— Съпругът ви тук ли е? — попита Фрейзър.
— Съжалявам, но го няма. Отиде на една от неговите екскурзии.
— Но колата му е тук.
Тя, изглежда, се смути от резкия му тон.
— Невинаги я взема със себе си. Защо? Да не би да е станало нещо?
— Знаете ли къде отиде той?
— Не, съжалявам, но не мога да ви помогна. Защо не ми кажете какво става? За какво ви трябва Майкъл?
Фрейзър отмина въпроса й с мълчание. Кучето продължаваше да лае бясно и да дращи с нокти по вратата на кухнята.
— Имате ли нещо против да огледам къщата?
— Вече ви казах, че не е тук.
— Предпочитам лично да се уверя в това.
В очите й блесна гняв от грубия му тон и за миг си помислих, че ще му откаже. Но тя тръсна ядосано глава и отговори:
— Не обичам да ме наричат лъжкиня, но щом се налага, проверете.
— Аз ще огледам тук — каза Броуди на сержанта. — Ти виж външните сгради.
Грейс ги изпрати с поглед, все още ядосана, но и смутена.
— Дейвид, защо им е потрябвал Майкъл? Какво става?
Колебанието ми й бе отговорило. За пръв път видях тревога в очите й.
— Свързано е със случилото се през последните дни, нали? С убийствата?
— Съжалявам, но нямам право да ти отговоря на въпроса — отвърнах аз, разстроен, че светът й се срутва пред очите ми, а аз не можех да й помогна.
Кучето бе изпаднало в истерия от гласовете ни.
— Ох, за бога, Оскар! Млъкни! — извика нервно Грейс, отвори вратата на кухнята и бутна кучето навътре. — Хайде! Вън!
Ретрийвърът размаха опашка, явно не усещаше напрежението у господарката си, и подскочи весело, когато тя го задърпа към задната врата на кухнята.
Броуди слезе по стълбите и бързо поклати глава.
— Не е тук. Къде е Грейс?
— Усмирява кучето. Изплашихме я. Мисля, че започна да се досеща защо сме дошли.
Той въздъхна.
— Страчън трябва да отговори на много въпроси. Тя не само ще разбере, че съпругът й е убиец, но и че има дете от друга жена. — Лицето му се сви болезнено. — Господи, какво, по дяволите, е накарало Елън да…
— Броуди! — побързах да го спра, но вече беше късно.
Грейс стоеше като закована на прага на кухненската врата.
— Госпожо Страчън… — започна Броуди.
— Не ви вярвам… — прошепна тя. Кръвта се бе оттеглила от лицето й.
— Съжалявам. Не биваше да го научавате така.
— Не… Лъжете. Майкъл не би могъл. Той _не би могъл_!
— Много съжаляв…
— Махайте се! Махайте се! — каза тя. Беше по-скоро ридание, отколкото вик.
Не исках да я оставям в това състояние, но не можех да направя нищо, за да я успокоя. Тя прегърна раменете си с ръце и съвършените черти на лицето й застинаха като маска. Броуди затвори вратата след нас и тя се скри от погледа ми.
— Не исках да се случи това.
— Но се случи — отвърнах с гняв, какъвто не бях очаквал от себе си. — Хайде да намерим Фрейзър.
Спуснах качулката на якето до очите си и двамата тръгнахме към пристройките. Сега беше много по-студено отпреди. Вятърът сякаш се опитваше да ни избута от пътя ни, хвърляйки в очите ни дъжд и леден въздух. Фрейзър излезе от плевнята тъкмо когато свихме по пътеката към задната част на двора.
— Откри ли нещо? — попита го Броуди.
— По-добре да видите сами.
Той ни поведе обратно към плевнята. За последен път бях тук със Страчън, докато търсехме Грейс. «Но само аз си мислех, че е изчезнала и че наистина я търсим», напомних си. А той през цялото време е знаел къде се намира.
Фрейзър отиде до една бензинова косачка в далечния край на помещението. Зад нея се намираше голяма туба за бензин. Нямаше капачка, само разкъсана пластмасова ивица, знак, че някога наистина е имало такава.
— Бас държа, че капачката, която намерихме до караваната след пожара, е от тук — каза сержантът. — Помните ли, когато срещнахме жена му на пътя и в колата й нямаше бензин? Обзалагам се, че той го е изсипал върху караваната, за да я подпали. Кучият му син, само да го пипна…
Челюстта на Броуди изтрака, докато слушаше Фрейзър.
— Хайде да проверим лодката.
Яхтата беше отключена. Намерихме я в състоянието, в което я бяхме оставили вчера, разкъсаните жици и парченцата пластмаса все още лежаха по пода. Но Страчън не беше на борда й.
— Къде е тоя мръсник? — скръцна със зъби Фрейзър. — Все трябва да е някъде.
Още докато го казваше, вече бях съобразил, че има само едно място, където би отишъл. Погледнах към Броуди и видях, че и той се досеща.
Страчън беше в планината. При надгробните камъни.
 

Бурята вече отминаваше. Спуснала се от Арктика, тя бе пресякла Северния Атлантик и събрала сила и скорост, бе вилняла на воля. Но докато стигнеше до Англия, щеше да се изтощи от собствената си ярост.
В Руна обаче тя беше в своя апогей, беснееше като хала, сякаш решена да потопи острова в морето. Докато изкачвахме голите склонове на Биен Турида, вятърът сякаш удвои силата си. Температурата падна главоломно, а леденият дъжд премина в град; тежките бели топчета подскачаха под краката ни и биеха по качулките като камъни.
Оставихме колата на пътя, колкото може по-близо до подножието на планината, и тръгнахме нагоре. Все още беше светло, но видимостта беше слаба и следобедът беше вече към края си. Оставаше час, най-много два, до началото на нощта. А паднеше ли мрак, да остане тук човек беше не само опасно, но можеше да бъде и фатално.
Въпреки че се движех енергично, ръцете, краката и лицето ми се вкочаниха. Рамото напомняше за себе си с тъпа, но постоянна болка от студа. На всичкото отгоре никой от нас не знаеше къде точно се намират онези камъни. Имахме само смътна представа за посоката. Онзи ден, когато попаднах на тях, стана случайно, не знаех накъде вървя, а беше и тъмно, просто следвах светлината от огъня на Страчън, умиращ от болка и изтощение. През деня планината ми се видя истински лабиринт от скали между дълбоки дерета и оврази. Каменистите й склонове бяха покрити с формации, които можеха да бъдат както естествени, така и плод на човешки усилия.
— Досега не съм се качвал тук — каза задъхано Броуди. — Но не мисля, че камъните са далече. Не би трябвало да ни отнеме много време. Ако тръгнем право нагоре, няма как да не ги видим.
Но аз не бях сигурен. Теренът беше коварен, с падащи каменни късове и сипеи и никъде не се виждаше пътека. Наложи се да си пробиваме сами път и често се озовавахме пред големи скали, които трябваше да катерим или да заобикаляме. При това положение, щом Страчън бе успял да ме свали сам посред нощ, беше по-силен, отколкото изглеждаше.
И по-опасен.
Ние вървяхме срещу вятъра, превити почти надве от усилието. Бяхме тръгнали един до друг, но постепенно се пръснахме. Броуди напредваше, но на мен ми беше трудно да пазя равновесие с една ръка, затова изостанах. Но не колкото Фрейзър. Доста по-тежък и отдавна излязъл от форма, сержантът дишаше тежко и отпадаше с всяка крачка.
Вече обмислях да обявя почивка, когато чух, че нещо след мен се срутва. Обърнах се и видях, че Фрейзър е паднал. Камъните бяха оформили около него миниатюрна лавина, а той се опитваше да се изправи на колене. Най-после успя, поемайки жадно въздух с отворена уста, прекалено изтощен, за да се вдигне на крака.
Броуди не видя нищо и продължаваше нагоре.
— Броуди! Чакай! — извиках аз, но вятърът върна думите обратно към мен.
Върнах се при Фрейзър. Хванах го за ръката и се опитах да му помогна да се изправи на крака, но той беше прекалено тежък.
— Дай ми минутка — каза задъхано и се отпусна.
Но аз виждах, че една минута, дори и две нямаше да оправят положението. Той не можеше да продължи нагоре. Потърсих с поглед Броуди и го видях почти изгубен в градушката. Внезапен порив напълни очите ми с лед и ме накара да извърна лице.
— Можеш ли да слезеш до колата? — попитах, като приближих устни съвсем близо до ухото му, за да ме чуе.
Фрейзър кимна. Гърдите му се повдигаха тежко.
— Сигурен ли си?
Той махна нервно с ръка. Оставих го да се оправя и тръгнах нагоре след Броуди. Но вече не го виждах. Опитах се да забързам, но въздухът започна да не ми достига, задишах насечено, на малки порции. Наведох глава срещу вятъра и забих поглед в краката си, отчасти за да се предпазя от вятъра, но най-вече, защото бях прекалено уморен, за да я държа изправена. В един момент вдигнах глава, но изгубих всяка надежда да зърна бившия детектив. Градушката скри склона пред мен, виждах само вихър от бели ледени късове, сякаш гледах в екрана на изключен телевизионен канал.
В същия момент камъкът под крака ми се откърти и аз паднах на колене. Поех дълбоко въздух. Не бях сигурен, че ще мога да продължа нагоре.
— Броуди — извиках отново, но ми отговори единствено воят на вятъра.
Успях да се вдигна на крака. Беше прекалено опасно да остана на едно място. Трябваше да реша дали да последвам Фрейзър надолу, или да продължа, и докато се оглеждах, изведнъж забелязах, че купчините камъни около мен бяха странно симетрични. Толкова се бях залисал в старанието си да настигна Броуди, че изобщо не обръщах внимание на пейзажа около мен.
Сега разбрах, че стоя в центъра на надгробните камъни.
Но от Броуди нямаше и следа. «Няма начин да ги е пропуснал», си казах. Не беше възможно да е минал покрай тях, без да ги забележи, въпреки че аз самият за малко щях да направя точно това. Докато се оглеждах с надеждата да го зърна, един стълб от вятър оформи дупка във вихрушката от град и дъжд и повдигна за малко завесата пред мен. Всичко беше за не повече от секунда, но достатъчно, за да видя каменната постройка малко по-нагоре по склона.
Тръгнах натам. Обувките ми се хлъзгаха по покрития с ледени топчета каменен склон и потъваха в мокрия торф, докато се мъчех да се приближа и да видя има ли някой вътре. Сградата беше кръгла, срутена на места и приличаше на каменна хижа. Пред нея се виждаха следи от огнище. Въглените бяха студени и наполовина покрити с град, но когато се вгледах, видях, че отдолу нещо тлее. Спомних си за появилата се на светлината на огъня фигура с качулката през онази нощ, когато се изгубих в планината. Думите на Страчън изникнаха в ума ми: «Брочът е чудесно място за мислене… Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията».
Огледах се, въпреки че не очаквах да видя нито Броуди, нито Фрейзър, но надеждата умира последна, нали? Страхувах се от мисълта, че може да съм единствената жива душа в тази планина.
Превит надве срещу вятъра и с присвити очи, приближих до входа на хижата. Изкачих хълма, отворих очи и входът на хижата зейна точно пред мен. Надникнах вътре, опитвайки се да разбера дали има някой.
Но беше непрогледна тъмнина. «Просто го направи». Приведох се и влязох през ниския отвор. Щом оставих вятъра отвън, тишината ме покри като одеяло. Беше тъмно като в рог, миришеше на глина и на вековна древност. Помещението беше тясно и ниско, едва позволяваше да остана прав. Постепенно очите ми свикнаха с мрака и аз видях студените каменни стени и голата пръст под краката си. Каквото и да беше това, изглеждаше празно и непосещавано от векове.
Изведнъж с крайчеца на окото си забелязах малко по-светло петно на стената. Наведох се да го огледам. Част от камъните на вътрешната стена бяха срутени и образуваха малка дупка. През нея се виждаше наполовина изгоряла свещ, около нея имаше мръсни локви от разтопен и втвърден восък, образувани там от безброй горели през вековете свещи.
Знаех, че съм открил скривалището на Страчън. Но къде беше той?
Изправих се и в същия миг бледата светлина от входа внезапно изчезна. Обърнах се бързо назад. Една фигура излезе от сенките и слабата дневна светлина ми разкри част от лицето й.
— Здравей, Дейвид — каза Страчън.
 

26
 
Не отговорих. Шокът бе блокирал съзнанието ми и ме бе лишил от способността да говоря и да се движа. Страчън направи още една крачка напред и застана точно на входа.
В ръката си държеше нож, острието му улавяше идващата отвън светлина.
— Реши да се върнеш тук, а? Казах ти, че ще те развълнува.
Гласът му отекна по стените на броча. Той не направи опит да се приближи, но стоеше между мен и единствения изход към свободата. Опитах се да не гледам към ножа. Парата от дъха ни изпълваше бавно малката стая. Очите на Страчън изглеждаха трескави и хлътнали дълбоко в орбитите, наболата брада тъмнееше на фона на бледото му лице.
Той наведе главата си на една страна, заслушан във воя на вятъра отвън.
— Знаеш ли какво означава Биен Турида? Това е келтска дума за «Стенеща планина». Винаги съм мислел, че няма по-подходящо име от това — каза той, сякаш бяхме дошли на разходка и поддържахме неангажиращ разговор.
Прокара ръка по каменната стена. Другата, която държеше ножа, остана прилепнала до тялото му.
— Това място не е толкова старо, колкото камъните. Вероятно е на не повече от хиляда години. На всеки остров из околността има поне по един броч. Така и не можах да разбера дали е построен заради камъните, или въпреки тях. Кой и защо би построил наблюдателница в гробище? Освен ако не са пазели мъртвите. Ти как мислиш?
Той изчака, но когато не получи отговор, се усмихна.
— Естествено, не си мисля, че си дошъл тук, воден от любов към археологията, нали?
Най-после си възвърнах гласа.
— Маги Касиди е мъртва.
Той продължи да изучава каменната стена.
— Знам.
— Ти ли я уби?
Той остана замислен за миг с ръка на стената. После я отпусна и въздъхна.
— Да.
— А Дънкан? И Джанис Доналдсън?
Той не показа изненада, когато чу името на проститутката. Кимна мълчаливо и аз изгубих и последната си надежда.
— Защо?
— Има ли значение? Тях вече ги няма. Не можеш да ги съживиш.
Изведнъж ми се стори много слаб, някак смален. Очаквах, че ще го намразя, но всъщност се почувствах объркан.
— Все трябва да си имал някаква _причина_! — почти извиках.
— Не би могъл да ме разбереш.
Опитах се да открия блясъка на безумието в очите му, но не видях нищо, освен умора. И тъга.
— Изнудваше ли те Джанис Доналдсън? Затова ли я уби? Заплашваше те да каже на Грейс ли?
— Не намесвай Грейс — каза той и аз долових заплашителна нотка в гласа му.
— Разкажи ми тогава.
— Добре, тя ме изнудваше. Чуках я, но когато тя разбра кой съм, се полакоми. И аз я убих.
Изрече го равнодушно, сякаш нищо от това не го засягаше.
— А Дънкан и Маги?
— Просто застанаха на пътя ми.
— И затова ги уби?
— Да, точно затова. Накълцах ги като прасета и изпитах истинско удоволствие. Защото съм шантаво извратено копеле. Нали това искаше да чуеш?
В гласа му имаше презрение. Към себе си, може би?
— А сега какво мислиш да правиш? — попитах, стараейки се да прикрия вълнението си.
Докато разговаряхме, тайно се опитах да измъкна рамото от превръзката под якето си, а всъщност знаех, че дори и да успея, това нямаше да увеличи шансовете ми, ако ме нападнеше. Но с една ръка нямах абсолютно никаква надежда.
Той продължаваше да стои до изхода, едната му половина тънеше в сянката.
— Това е въпросът, нали?
— Не усложнявай нещата още повече — казах уверено, но всъщност бях далече от всякаква увереност. — Помисли за Грейс.
Той направи крачка към мен.
— Казах ти да не я намесваш.
Останах на място, удържайки на инстинкта да отстъпя назад.
— Защо я нападна? Защо посегна на собствената си съпруга?
В очите му се появи искрена болка.
— Тя ме изненада. Бях в къщата, когато дойдохте първия път. Предположих защо идвате и знаех, че ще се върнете. Исках да ви попреча да използвате радиото на яхтата, за да си дам малко време да помисля. Но проклетото куче усети, че съм долу, и когато чух стъпките на Грейс по борда… се скрих и я ударих. Не исках да я нараня силно, но не можех да я оставя да разбере, че съм аз.
— И нагласи онази сцена? Накара я да изтърпи всичко това?
— Направих, каквото трябваше.
Но гласът му показваше, че се срамува. Усетил пробива, натиснах по-силно:
— Ти не искаш да избягаш от този остров, Страчън. Знаеш го, нали?
— Вероятно няма да мога. — На устните му се появи странна усмивка и аз усетих по гърба си ледени тръпки. — Но няма да се предам доброволно.
Той вдигна ножа. Острието му блесна като сребро на слабата светлина. Вгледа се в него, сякаш обмисляше нещо.
— Искаш ли да ти кажа защо се преместих тук? — попита той, но аз не успях да чуя отговора.
Внезапно някой се метна върху гърба му. Чу се изтракване, ножът изхвръкна от ръката на Страчън, а аз бях блъснат в стената. Болката в рамото ми избухна с неочаквана сила, а камъните потрепериха от удара. Погледът ми се замъгли, не можех да различа почти нищо, докато Страчън и другият се бореха на пода. Най-после другият обърна лице към здрачната светлина отвън и аз разпознах изсеченото сякаш от гранит лице на Броуди. Страчън беше по-млад и в отлична форма, но инспекторът беше по-як и опитен. Просна се с цялата си тежест върху Страчън и заби юмрука си в лицето му. Чу се хрущене, после още веднъж, когато го удари отново. Преди третия удар Страчън се отпусна. Мислех, че Броуди ще спре, но не познах. Той продължи да нанася удари с всичка сила.
— Броуди!
Той сякаш не ме чу. Видях, че Страчън престана да се съпротивлява, и когато инспекторът вдигна отново юмрук, хванах ръката му.
— Ще го убиеш!
Той ме избута, сляп и глух за думите ми. Видях на слабата светлина мрачната решителност в очите му и разбрах, че никакви доводи няма да го спрат. Успях да се оттласна от стената и използвах инерцията, за да го бутна върху неподвижния Страчън.
Болката избухна като пожар в рамото ми. Броуди се опита да се предпази, но аз, извън себе си от болка, скочих върху него, готов на всичко.
— Не!
За миг реших, че ще ме нападне, но постепенно яростта го напусна и дишайки тежко, той се облегна на стената омаломощен.
Коленичих до Страчън. Беше целият в кръв и в безсъзнание, но жив.
— Как е той? — попита Броуди, останал без дъх.
— Жив.
— Повече, отколкото заслужава, мръсникът му. — Лишени от предишната ярост, думите му прозвучаха вяло. — Къде е Фрейзър?
— Върна се при колата. Не успя да се изкачи.
Огледах се за ножа. Видях го да лежи до стената, извадих едно от останалите пликчета за фризер и го вдигнах. Беше сгъваем рибарски нож с десетсантиметрово острие. Достатъчно, за да ме прати на оня свят.
Но докато го гледах, нещо в съзнанието ми се размърда неспокойно. «Какво? Какво не е наред?»
Броуди вдигна ръка.
— Дай ми го. Ще го пазя, не се безпокой. — Видя, че се колебая, и добави: — Няма да го заколя, обещавам.
Докато му го подавах, досадното чувство, че нещо пропускам, продължаваше да ме гризе. Броуди пусна ножа в джоба си и в същия момент Страчън простена.
— Помогни ми да го изправим — казах аз.
— Мога и сам — изфъфли Страчън.
Носът му беше счупен и гласът му звучеше неясно. Приближих се към него въпреки протестите му. Броуди също се приближи, но преди това изви ръцете му назад, извади белезници от джоба си и ги щракна около китките му.
— Какво правиш?
— Взех ги за сувенир, когато се пенсионирах — отвърна той с крива усмивка. — Това се нарича граждански арест.
— Нямам намерение да бягам — каза Страчън, без да се съпротивлява.
— Знам, вече не можеш. Хайде, ставай — извика грубо Броуди и го вдигна на крака. — Какво става, Страчън? Да не искаш да пледираш невинен? Да ми разправяш, че не си убил никого?
— Не би имало никаква разлика — отвърна глухо той.
Броуди го погледна изненадано. Не бе очаквал от него да се предаде толкова лесно.
— Прав си — измърмори и го блъсна към изхода. — Мърдай.
Измъкнах се след тях и примижах на лъчите на залязващите, скрити зад сивите облаци, слънчеви лъчи. Леденият вятър ме остави без дъх, докато оглеждах раните на Страчън. Лицето му приличаше на пихтия. Въпреки че бе покрито с кръв и слуз, повечето рани бяха повърхностни, но едното му око беше подуто и почти затворено. От отока под него заключих, че не само носът му е счупен.
Потърсих в джоба си салфетка и започнах да трия кръвта.
— Остави го така — изръмжа Броуди.
Лицето на Страчън се сгърчи в пародия на усмивка.
— Винаги загрижен за ближния, нали, Броуди?
— Ще можеш ли да вървиш надолу? — попитах го аз.
— Имам ли друг избор?
Никой от нас нямаше. Страчън не беше единственият изчерпал силите си между нас. Катеренето по хълма и борбата бяха изтощили и стария инспектор. Лицето му бе посивяло. Но не вярвах, че аз изглеждам по-добре от тях. Рамото ми отново бе започнало да тупти и треперех като лист от вятъра, който ме пронизваше през повреденото ми от пожара яке като ледено острие. Всички имахме нужда да преодолеем колкото може по-бързо изложения на вятъра и градушката склон и да се приберем на топло.
Броуди побутна Страчън.
— Тръгвай.
— По-спокойно — предупредих го аз, когато видях, че Страчън залитна.
— Недей толкова да го съжаляваш. Готов беше да те убие.
Страчън погледна към мен над рамото на Броуди.
— Нямам нужда от съжаление, Дейвид. Но ти никога не си бил в опасност с мен.
— Затова ли размахваше онзи нож? — изсумтя инспекторът.
— Дойдох тук, за да свърша със себе си, не да убивам някого.
— Спести си тия измишльотини, Страчън — извика Броуди и го подкара надолу по склона.
Чувството, че нещо не е както трябва, че пропускам нещо, се засилваше с всяка минута. Исках да чуя какво ще ни каже Страчън, пък дори и да бяха измишльотини.
— Не разбирам — заговорих. — Ти уби трима души. Защо изведнъж реши да се самоубиеш? И защо сега?
На лицето му се изписа мъка и изглеждаше искрена.
— Защото умряха достатъчно хора. Исках да съм последният.
Броуди го блъсна за пореден път и той падна на колене в покритата с лед трева.
— Лъжеш, кучи сине! Кръвта по ръцете ти още не е засъхнала, а ти ни залъгваш с приказки! Боже, трябваше да те…
— Броуди! — вмъкнах се бързо между тях.
Той трепереше от гняв. Цялата му ярост беше насочена към коленичилия пред него мъж. Но успя с огромно усилие да си наложи спокойствие. Юмруците му се отпуснаха и той отстъпи назад.
— Добре. Но не мога да слушам този хленч, като знам колко хора уби. Съсипа живота и на Елън…
— Знам, но вече всичко свърши. Остави на полицията да се оправя.
Броуди пое дълбоко въздух и кимна. Но Страчън не откъсваше поглед от него.
— Какво каза за Елън?
— Недей да отричаш — стисна зъби той. — Знаем, че си баща на Ана. Горкото дете!
Страчън се изправи на крака. Гореше от напрежение.
— Откъде разбрахте? Кой ви каза?
Броуди го изгледа студено.
— Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Маги Касиди те е разкрила. И, изглежда, всички на острова знаят.
Страчън се отдръпна, сякаш го бяха ударили.
— А Грейс? Тя знае ли?
— Това е най-малката ти тревога сега. След всичко…
— _Знае ли?_
Тонът, с който попита, ни стресна и двамата. Побързах да отговоря, усещайки да ме залива тревожна вълна.
— Стана случайно. Тя ни чу, докато говорехме.
Страчън потръпна и се обърна към склона.
— Трябва веднага да отидем в селото.
Броуди го дръпна към себе си.
— Няма да ходиш никъде…
Страчън се отскубна от ръката му.
— Остави ме да отида, идиот такъв! Боже, нямаш представа какво си направил!
Но не гневът му ме убеди в искреността му, а това, което видях в очите му.
Страх.
В същия момент разбрах какво ме тревожеше. И защо гледката на ножа в ръката му бе събудила това чувство. Страчън бе казал: «Накълцах ги като прасета». Повдигна ми се от думите му, особено след като видях разрезите по овъгленото тяло на Маги и кръвта по колата й. Тя беше убита с нож, беше накълцана в буквалния смисъл на думата, но никоя от другите жертви не бе пострадала от нож. Това означаваше, че Страчън или не мислеше какво говори, или…
«Боже мой! Какво направихме…»
— Махни му белезниците — казах възможно най-твърдо.
Броуди ме погледна, сякаш съм полудял.
— Какви ги дрънкаш? Няма да…
— Нямаме време за това — намеси се Страчън. — Трябва веднага да тръгваме.
— Той е прав. Трябва да побързаме.
— Защо, за бога? Какво става? — извика Броуди, но вече посягаше с ключа към белезниците.
— Не ги е убил той — казах припряно, готов да се затичам надолу. Огромната грешка зазвъня в главата ми като камбана и всичко се разкри с ужасяваща яснота. — Била е Грейс. Той само я е прикривал.
— Грейс ли? — погледна ме невярващо той. — Съпругата?
Обърна се към Страчън.
— Грейс не ми е жена. Тя е моя сестра.
 

27
 
Слизането надолу до рейндж роувъра беше кошмарно. Градушката спря, но склонът бе покрит с бели топчета, те се топяха бавно и го превръщаха в пързалка. Вятърът, който се бе опитвал да ни забави, докато се изкачвахме, сега ни шибаше по гърбовете и правеше придвижването ни още по-опасно.
Анализът на действията е най-жестокият лукс за полицая. От самото начало бяхме на прав път и въпреки това ужасно далече от истината. Появата на онази фигура в клиниката, счупеното радио в яхтата и нападението над Грейс — всичко това беше работа на Страчън. Беше ни следил от първия ден след пристигането ни на острова, наблюдавал бе действията ни, дори ни бе саботирал от време на време. Но само за да защити сестра си. Той не беше убил никого.
Тя беше убийцата.
Не исках изобщо да се замислям колко време бяхме пропилели напразно. Единствената ни надежда беше, че Страчън бе взел ключовете и на двете коли, за да задържи Грейс вкъщи, след като бе разбрал какво е направила с Маги. Ако искаше да отиде до селото, щеше да й се наложи да ходи пеша. Въпреки това имаше достатъчно време да стигне преди нас. Започнах да се успокоявам, че може би не е тръгнала направо за хотела, но сам не вярвах в това. Бях видял как й подействаха думите на Броуди и въпреки това я бях оставил сама. Сигурно не й бе отнело много време да трансформира объркването си в гняв. Съзнавах, че много въпроси оставаха без отговор, но те можеха да почакат. Сега най-важното беше да стигнем до Елън и Ана преди Грейс.
Ако не беше прекалено късно.
Никой не проговори по пътя надолу. Нямахме нито време, нито въздух за това. Щом достигнахме до по-полегат участък, преминахме в лек тръс и затичахме в мълчание, нарушавано само от накъсаното ни дишане. Страчън беше в най-добра форма, но начинът, по който тичаше с притисната към едната си страна ръка, ме наведе на мисълта, че освен носа може би имаше и счупено ребро.
Фрейзър ни бе видял, докато слизахме, и ни чакаше в колата със запален двигател и надуто докрай парно, което изпълваше купето с благословена топлина. Когато видя окървавеното лице на Страчън, сержантът се захили злорадо.
— Някой май е паднал по стълбите.
— Давай бързо към хотела. Хайде, тръгвай! — едва успя да каже Броуди и се просна на седалката отпред. — Трябва да намерим Елън.
— Защо, какво…
Все още без дъх, Броуди се обърна към Страчън и докато Фрейзър обръщаше автомобила и поемаше към селото, успя да каже:
— Говори.
Лицето на Страчън беше неузнаваемо. Носът му се бе сплескал, а скулата под полузатвореното му око беше черна и подута. Сигурно вътрешно се гърчеше от болка, но не се издаваше с нищо.
— Грейс е болна. Вината е моя, не нейна — започна той, без да прикрива нищо. — Затова не мислех да се връщам от планината. Ако аз умра, тя повече няма да е заплаха за никого.
— Какво означава това? — попита Броуди. — Та ти си неин брат, за бога! Защо прави това?
— Неин брат? — ахна Фрейзър и ни хвърли в единия ъгъл на колата, завивайки с бясна скорост.
Никой не му обърна внимание. Страчън изглеждаше като човек, изправил се пред вратите на ада.
— Защото ревнува.
Погледнах през прозореца, но всъщност не видях нищо. Мислех за друго.
— Искаш да кажеш, че е убила Маги от ревност? — попитах го недоверчиво.
Страчън потръпна неволно, явно от болка. Беше се отпуснал и беше оставил движението на колата да го люлее напред-назад, без да прави усилие да се стегне.
— Разбрах какво е направила чак когато се прибра цялата в кръв. Маги бе дошла до дома ни два пъти, за да се срещне с мен. Първия път Грейс го преглътна, но не и втория. Престори се, че е видяла човек отвън, за да ме изведе от коридора, после пъхнала в джоба на Маги бележка, в която й определила среща от мое име. Взела моята кола, за да заблуди момичето, че съм аз.
«Значи наистина не е имало никой отвън», си помислих аз. Само че инсценировката е била на Грейс, не на брат й.
— Опитайте се да разберете — каза Страчън и за пръв път в гласа му се промъкна умоляваща нотка. — Ние израснахме сами. Мама умря, когато бяхме съвсем малки, а татко пътуваше непрекъснато. Живеехме в изолирано ранчо със строга охрана и частни учители. Бяхме всичко един за друг.
— Мога да си представя — промълви Броуди.
Страчън наведе глава. Миризмата на мухъл от броча все още се усещаше по дрехите му, примесена с дъх на стара пот и кръв.
— После пораснахме. Бях на шестнайсет, когато една вечер се напих и влязох в стаята й. Няма да се впускам в подробности, но това, което се случи, беше ужасно и вината беше моя. Никой от нас не искаше да спре. Постепенно то се превърна в нещо… нормално. Пораснах и вече мислех как да сложа край на всичко, но тогава… Грейс забременя.
— Помятането, за което ми спомена — казах аз, припомняйки си разговора ни в техния хол предишната вечер. Струваше ми се, че оттогава са минали години.
— Не беше помятане. Накарах я да направи аборт. — Различих непогрешимо болката и срама в гласа му. — Появиха се усложнения. Грейс беше с единия крак в гроба. На никого не каза кой е бащата, дори когато й съобщиха, че повече не може да има деца. Но се промени. Загуби почва под краката си. Винаги е била обсебваща, но сега… Когато татко почина, реших да приключа с това между нас. Казах й, че слагам край, и започнах да излизам с едно момиче. Мислех, че ще се примири. Но се излъгах. Тя отиде в апартамента на момичето и го наръга с нож.
— Боже! — не се сдържа Фрейзър. Гумите поднесоха по мокрия асфалт, когато се хвърли в поредния завой. Караше възможно най-бързо по хлъзгавия криволичещ път, но на мен ми се струваше, че пълзим.
Страчън прокара ръка по лицето си, без да обръща внимание на раните.
— Никой не я подозираше, но тя си призна пред мен. Каза ми, че няма да позволи да бъда с друга жена.
— Щом си знаел, че е опасна, защо не съобщи в полицията? — попитах аз и сграбчих дръжката, когато колата подскочи неочаквано от някаква дупка.
— Така всички щяха да разберат какво става между нас. — Той поклати глава. — Не, мъртвите са си мъртви. Човек не може да ги върне. Грейс стана такава по моя вина. Не можех да я изоставя.
Фрейзър спря внезапно и всички политнахме напред. Пътят пред нас беше блокиран от стадо овце. Задницата на колата поднесе, изстрелвайки фонтан от кални пръски встрани. Сержантът наду клаксона, за да ги разпръсне. Овцете се изплашиха, забляха, покритите им с вълна тела започнаха да се блъскат едно в друго, докато преминаваха толкова близо до нас, че ако отворех прозореца и протегнех ръка, можех да ги пипна. Пътят се опразни и ние отново засилихме.
Страчън едва ли забеляза всичко това.
— Напуснахме Южна Африка, пътувахме по света и отсядахме на места, където никой не ни познаваше. Където можехме спокойно да се представим за семейство. Опитах се да огранича… физическия контакт между нас. Виждах се с други жени. Предимно проститутки. При това положение не можех да си позволя да бъда придирчив. — Отново усетих самопрезрение в гласа му, този път съвсем ясно. — Но Грейс не е просто ревнива. Тя е хитра. Винаги разбираше и…
Нямаше нужда да довършва изречението си. Подвикнах към Фрейзър да побърза. Още не бяхме стигнали до къщата на Страчън. «Прекалено е далече. Още сме много далече.»
— Всеки път се местехме на ново място — продължи Страчън — и всеки път нещата ставаха все по-лоши. Накрая дойдохме тук. Хареса ми този остров, дивата му природа и обстоятелството, че Грейс не можеше да се измъква незабелязано след мен. Най-после се почувствахме част от някакво общество. Открих, че наистина искам да направя нещо за този остров.
Броуди го изгледа отвратено.
— И къде намерихте място за Джанис Доналдсън в този малък рай?
По лицето на Страчън премина спазъм.
— Тя наистина ме изнудваше. Виждах се с нея няколко пъти, но не й казах истинското си име. Един ден Йън Кинрос се появи в апартамента й, докато бях още там. Нямах представа, че и той й е клиент. Не ме видя, но Джанис забеляза реакцията ми. Явно е проверила и е разбрала кой съм. Следващия път, когато я посетих, тя ме заплаши, че ще каже на Грейс. Платих й. Боже, дадох й много повече от това, което поиска. Но явно не й е било достатъчно.
— Знаеше ли, че сестра ти я е убила? — попита Броуди.
— Естествено, че не. Нямах представа, че Джанис ще дойде в Руна. Дори и когато разбрах, че сте открили някакво тяло, не предположих, че Грейс има нещо общо с това. Цялата работа с пожарите… те бяха нещо _ново_. Но когато откриха онова полицайче… повече не можех да си затварям очите.
Припомних си реакцията му, когато видя тялото на Дънкан. Била е искрена все пак. Но не бе продиктувана от шока, че го вижда мъртъв, а от ужаса, че сестра му убива отново.
— Защо го е убила? — попита пресипнало Фрейзър, без да се обърне назад. Вземаше завой след завой с такава ярост, че ние хвърчахме от едната на другата страна.
— Не знам. Но досега винаги се местехме, когато Грейс… изпаднеше в криза. Този път останахме. Сигурно е изпаднала в паника, когато разбра, че полицията разследва убийство. Опитала се е да се отърве от всичко, което може да я уличи. Дънкан просто й се е изпречил на пътя.
— Просто й се е изпречил? — извика Фрейзър и дръпна така бясно волана, че колата поднесе.
— Спокойно — предупреди го Броуди, обърна се към Страчън и заговори с каменно лице: — Колко души е убила досега?
Страчън поклати глава.
— Не знам точно. Невинаги ми казва. Преди тези случаи бяха четири или пет.
Не знам кое ми подейства по-зле — числото или това, че Страчън не си бе правил труда да брои жертвите на сестра си.
— Разкажи ми за Елън — каза тихо Броуди.
Страчън затвори очи.
— Елън беше грешка. Между нас винаги са прехвърчали онези… _искри_. Опитвах се да я отбягвам. Страхувах се Грейс да не заподозре нещо. Но няколко месеца след пристигането ни разбрах, че Елън се кани да отиде на гости на свои приятели от колежа в Дънди. Намерих си претекст да замина и аз. Случи се само веднъж, и то по настояване на Елън. Когато разбрах, че е бременна, исках да й платя, за да замине някъде. Някъде на безопасно място. Но тя отказа. Заяви, че няма да вземе нито пени от мен, защото съм женен. Каква ирония, нали?
Горчивата му усмивка се стопи веднага.
— По цели нощи не можех да спя, ужасен от мисълта какво би станало, ако Грейс разбере. И ето, че се случи…
Гласът му секна. Къщата му вече се виждаше пред нас. Двете коли все още бяха отпред и прозорецът светеше. Това ми даде някаква надежда.
— Ще проверим ли? Може все още да е тук? — попита Фрейзър.
— Няма да я открием — каза убедено Страчън.
Броуди се взря в приближаващата се къща. Ако Грейс си беше у дома, можехме да приключим всичко още сега. Но ако я нямаше, щяхме да изгубим ценно време.
— Какво е това на алеята? — надигнах се на седалката аз.
Нещо жълтеникаво лежеше неподвижно на алеята към къщата. След миг разбрах какво е и изведнъж ми стана студено.
Беше Оскар, златният ретрийвър на Страчън.
— Убила е кучето? — зяпна Фрейзър. — Защо, за бога, ще го прави?
Никой не отговори, но докато отминавахме, лицето на Страчън доби още по-нещастен вид.
— Карай по-бързо — пришпори Броуди разтреперания сержант.
След няколко минути първите къщи се появиха пред нас. Когато влязохме в селото, здрачът вече покриваше острова. Улиците му бяха празни и в това имаше нещо зловещо. Фрейзър пое по пътя към хотела, без да намали скоростта.
Външната врата беше отворена.
Страчън изскочи, преди колата да спре напълно. Изкачи на бегом стълбите, но на прага се закова като ударен, лицето му изведнъж загуби цвета си под кървавите следи.
— Боже мой! — промълви Броуди, когато го настигна и погледна вътре.
Хотелът беше разбит. Навсякъде се виждаха изпочупени мебели. Дядото на всички стенни часовници лежеше разбит с циферблата към пода, огледалото се бе превърнало в море от малки сребърни парченца. Като дело на луд маниак. Но не това спря устрема на Страчън.
Коридорът беше покрит с кръв.
Тежката метална миризма се носеше из помещението като в касапница. Гъстата червена течност бе образувала локви по пода и абстрактни петна по стените. Беше изригнала като фонтан точно до прага и бе опръскала стената почти до тавана. Нападението явно бе започнало оттук. И не беше трудно да се проследи пътят му нататък. Кръвта образуваше следа от големи кръгли петна, преминаващи в дълга неравна диря, оставена от оттеглянето на ранения навътре по коридора. Дирята изчезваше към бара.
— О, не… — прошепна Страчън. — Моля те, Господи, не…
Кръвта все още не беше съсирена, което означаваше, че всичко се бе случило съвсем скоро. И имаше надежда ранената все още да е жива. Страчън и Броуди изглеждаха парализирани от гледката. Минах покрай тях и забързах по коридора, опитвайки се да не стъпвам в кръвта. По бялата рамка на вратата се виждаше кървав отпечатък от ръка. Някой бе потърсил опора там. Беше размазан, затова не успях да преценя дали ръката е малка или голяма, но беше оставена сравнително ниско, сякаш човекът бе пълзял. Или беше от дете.
Не исках да влизам вътре. Но нямах избор. Поех дълбоко дъх, опитах се да се подготвя за това, което ме очакваше вътре, и влязох в бара.
Тук нищо не беше на мястото си. Масите и столовете бяха преобърнати и изпочупени, завесите — нарязани, бутилките и чашите — разбити на парчета. И в средата на целия хаос лежеше Камерън. Тялото на учителя бе проснато върху бара с прострени встрани ръце. Дрехите му бяха напоени с кръв, която вече започваше да засъхва. Огромна дупка зееше като втора уста на гърлото му, трахеята беше срязана, сякаш някой се бе опитал най-после да извади адамовата му ябълка на свобода.
Очите на Камерън бяха широко отворени, сякаш не искаше да повярва, че Грейс може да му причини това.
Фрейзър се появи зад мен.
— Пресвета Богородице! — прошепна смаяно той.
Из помещението се носеше противна воня на алкохол и кръв, от която ми прилоша. Долавях и друга миризма, но преди притъпените ми от гледката сетива да я разпознаят, един смразяващ кръвта писък разкъса тежката тишина.
Детски вик.
Идваше от кухнята. Преди да утихне, Страчън вече тичаше натам. С Броуди се спуснахме след него, но разкрилата се пред нас сцена ни остави на прага.
Хаосът в предните помещения беше нищо в сравнение с това. Подът бе осеян със счупени чинии, разпиляната храна образуваше мръсни купчини между тях. Кухненската маса беше с краката нагоре, столовете се въргаляха по пода на съставните си части, а високата стойка за дрехи лежеше бутната на земята. Дори и старата печка беше издърпана напред, сякаш някой се бе опитвал да обърне и нея.
Но в момента никой не забеляза това. Видяхме Елън в един от ъглите, трепереща и покрита с кръв, но жива. Стискаше в ръцете си тежък тиган, готова да го метне или да удари, според случая. Кокалчетата на пръстите й белееха от усилието.
Грейс стоеше между нея и вратата, държеше здраво Ана до себе си и притискаше устата й с едната си ръка.
С другата държеше кухненски нож на милиметри от гърлото й.
— Махайте се! Не я доближавайте! — извика Елън.
Ние я послушахме. Дрехите на Грейс бяха покрити с кал. Гарвановочерната й коса беше разрошена от вятъра, лицето й — червено и подпухнало от сълзи. Дори и в това състояние тя си оставаше красива. Но безумието в погледа й беше очевидно.
В момента обаче притеснението ми идваше от другаде. Миризмата, която долових в коридора и в бара, тук беше много по-силна и ясна, толкова натрапчива, че задушаваше.
Газ.
Погледнах към отделената от стената печка и после към Броуди. Той ми кимна едва забележимо.
— Бутилките са отзад — прошепна той към Фрейзър, без да откъсва поглед от Грейс. — Трябва да има някъде кран. Иди и го затвори.
Фрейзър отстъпи бавно назад, после изчезна в коридора. Крилото на двойната летяща врата се затвори след него.
— Чакаше ни тук, когато се върнахме от Роуз Касиди — изхлипа Елън. — Брус беше с нас и когато се опита да говори с нея, тя… тя…
— Знам — каза тихо Страчън и направи крачка към сестра си. — Остави ножа, Грейс.
Тя стоеше изпъната като тетива на лък, готова да стреля. Видя окървавеното лице на брат си и трепна:
— Майкъл… Какво е станало?
— Няма значение. Остави момичето.
Споменаването на Ана беше грешен ход. Лицето на Грейс се изкриви в грозна гримаса.
— Искаш да кажеш _дъщеря ти_, нали?
Самообладанието на Страчън му изневери. Но той бързо се съвзе.
— Тя не ти е направила нищо, Грейс. Ти винаги си я харесвала. Знам, че не искаш да й сториш зло.
— Истина ли е? — разплака се тя. — Кажи ми, Майкъл? Кажи, че лъжат! Моля те, Майкъл!
«Кажи й», извиках наум. «Кажи й, каквото иска!» Но колебанието на Страчън продължи прекалено дълго. Лицето на Грейс се сгърчи.
— О, не! — простена.
— Грейс…
— Млъкни! — изкрещя тя, жилите на врата й се изпънаха като корди. — Спал си с тази _кучка_! Предпочел си я пред _мен_!
— Всичко ще ти обясня, Грейс… — започна Страчън, но моментът беше пропуснат. Той изгуби.
— Лъжец! През цялото време си ме лъгал! Другите мога да ти простя, но тази… но това… Как можа да ми го причиниш, Майкъл?
В този момент за нея не съществуваше никой друг. Само тя и брат й. Миризмата на газ се усилваше. Какво правеше Фрейзър, по дяволите?
Броуди пристъпи едва забележимо към Грейс.
— Остави ножа, Грейс. Никой не бива…
— Не се приближавай — извика тя.
Броуди се върна назад. Грейс се обърна към нас. Дишаше тежко, гърдите й се издигаха и спускаха, лицето й беше разкривено.
Внезапно се разнесе стряскащ звук, нещо изтрака по пода и наруши настъпилата тишина. Елън бе изпуснала тигана. Той заподскача по пода и ужасният шум нарани сетивата ни. Тя стана и пристъпи бавно към Грейс.
— Елън, недей! — извика Страчън, но в гласа му имаше повече страх, отколкото сила.
Тя не му обърна внимание. Цялото й същество се бе съсредоточило в сестра му.
— Ти искаш мен, нали? Добре, ето ме. Прави, каквото искаш, но остави дъщеря ми, моля те.
— За бога, Елън, недей! — намеси се и Броуди, но нямаше кой да го чуе.
Елън разтвори подканващо ръце.
— Хайде, ела. Какво чакаш?
Грейс се обърна към нея, в ъгълчетата на устните й се появи нервен тик, те започнаха да потръпват ритмично като счупен часовник.
В отчаянието си Страчън извика:
— Погледни ме, Грейс. Остави я, тя не е важна за нас.
— Ти не се меси — изсъска Елън.
Но той направи крачка към Грейс. После още една. Протегна ръка напред, сякаш се опитваше да успокои подивяло животно.
— Само ти имаш значение за мен, Грейс. Знаеш го много добре. Остави Ана и ние ще се махнем от това място. Ще отидем другаде, ще започнем отначало. Само ти и аз.
Грейс го погледна с такъв копнеж, че беше мъчително да я наблюдава човек.
— Остави ножа — каза нежно той.
Част от напрежението я напусна. Сега всичко беше на везните. Миризмата на газ стана задушаваща.
Ана избра неподходящ момент да се опита да се освободи от Грейс.
— Мамо, боли ме…
Грейс отново запуши устата й с ръка. Лудостта нажежи до бяло очите й.
— Не трябваше да ме лъжеш, Майкъл — каза тя, дръпна назад главата на Ана и вдигна ножа.
— Не! — извика Страчън и се хвърли към нея точно когато тя замахваше.
Двамата с Броуди се спуснахме към нея, докато Страчън се бореше за ножа, но Елън се оказа по-бърза от нас. Тя дръпна Ана от ръцете й и Грейс изрева като ранен звяр. Оставих Броуди да помага на Страчън и изтичах при Елън, която притискаше детето към гърдите си.
— Остави ме да я прегледам, Елън.
Но тя не ме послуша. Притисна я по-силно към себе си и двете, облени в кръв, се разплакаха истерично. Слава богу, успях да видя, че кръвта е от раните на Елън и детето не е наранено. Въздъхнах облекчено, но в същия миг Броуди извика зад мен:
— Дейвид!
Гласът му ми се стори странен. Обърнах се и видях, че бе извил ръцете на Грейс на гърба й и ги държеше, но тя вече не се бореше. И двамата се бяха втренчили в Страчън. Той стоеше до тях и гледаше изненадано надолу.
Дръжката на ножа стърчеше от корема му.
— Майкъл… — проплака Грейс почти без глас.
— Всичко е наред — отвърна той, но в същия момент краката му се огънаха.
— Майкъл! — изпищя Грейс.
Опита се да изтича при Страчън, но бившият инспектор я държеше здраво. Успях да стигна до брат й, преди да падне, и се опитах да поема тежестта му върху здравото си рамо.
— Изведи Ана оттук. Заведи я при съседите — казах на Елън, докато той се свличаше бавно на пода, подпрян на мен.
— Той…
— Погрижи се за Ана!
Трябваше час по-скоро да ги накарам да излязат оттук. Вонята на газ беше толкова силна, че замайваше главата ми. Погледнах към малкия нагревател, полегнал на едната си страна близо до мен, и въздъхнах облекчено. Не беше включен. В тази пълна с газ стая липсваше само една искра, за да лумнем като факли. Отново се запитах защо се бави Фрейзър.
Броуди все още държеше Грейс. Аз коленичих до Страчън. Лицето му беше бяло като тебешир.
— Сега вече може да я пуснеш — каза задавено той. — Гарантирам ти, че няма да избяга.
Броуди ме погледна нерешително и аз му кимнах. Той я пусна и Грейс веднага се спусна към брат си.
— Божичко, Майкъл! — проплака тя, обърна тревожното си лице към мен и извика: — Направи нещо! Помогни му!
Той се опита да се усмихне и взе ръката й в своята.
— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
— Не говори — предупредих го аз. — Опитай се да не мърдаш.
Наведох се и огледах раната му. Беше дълбока. Острието бе забито докрай в плътта. Нямах представа какви вътрешни разкъсвания бе причинило.
— Не изглежда толкова зле, а? — погледна ме той.
— Само драскотина — казах спокойно. — Ще ти помогне, ако останеш, където си. Опитай се да не мърдаш ножа.
Острието беше единственото нещо, което пазеше кръвта да не шурне от раната. Ако лежеше неподвижно, то щеше да играе ролята на тампон и да забави загубата на кръв. Но не за дълго.
Грейс продължаваше да плаче, макар и по-тихо. Яростта я напусна в мига, когато положи главата на Страчън в скута си. Опитах се да не показвам безпокойството си, докато обмислях възможните варианти за действие. Те не бяха много. Нямах подръка нищо от нужното, за да спра кръвта, а единствената медицинска сестра на острова лежеше мъртва в другата стая. Ако не го пренесяхме до болнично заведение, той скоро щеше да умре.
Фрейзър се втурна задъхан в стаята и се подхлъзна върху купчина разпиляна храна между порцелановите парчета.
— Божичко! — извика, когато видя проснатия на земята Страчън, но бързо се взе в ръце. — Газовите бутилки са затворени в сандък. Не мога да го отворя.
Броуди се мъчеше да изправи тежкия шкаф, който беше паднал пред задната врата и блокираше изхода. Щом чу думите му, заряза шкафа и се огледа наоколо.
— Ключовете трябва да са някъде тук — каза притеснено.
Но дори и да знаехме къде ги държеше Елън, нямаше да ни е от голяма полза. Всяко чекмедже беше извадено и счупено, а съдържанието му беше пръснато сред другите останки. Ключовете можеше да са навсякъде.
Броуди бе стигнал до същото заключение.
— Няма време да ровим сега. Трябва всички да излезем навън, да счупим ключалката и да спрем газта.
Не биваше да местим Страчън, но заплахата от газова експлозия не ни остави място за избор. Съвсем скоро тук нямаше да може да се диша. Пропанът беше по-тежък от въздуха, а раненият лежеше на земята и за него щеше да стане много по-опасно.
Кимнах в знак на съгласие.
— Може да използваме масата вместо носилка.
Грейс все още люлееше главата на Страчън в скута си и плачеше. Той ни наблюдаваше мълчаливо. Въпреки че беше близо до агонията, изглеждаше забележително спокоен.
— Оставете ме тук — каза неочаквано и с отслабнал глас.
— Мисля, че ти казах да мълчиш.
Той се усмихна и за миг ми заприлича на мъжа, когото срещнах за пръв път, когато пристигнах на острова. Грейс скимтеше като бито куче и не спираше да гали лицето му.
— Съжалявам, толкова съжалявам…
— Ш-ш-ш-т — отвърна Страчън. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Фрейзър и Броуди напрегнаха мускули и изправиха тежката маса. Отидох до малкото прозорче на кухнята и се замолих да не е заковано. Колкото и малко проветрение да предлагаше, все пак беше по-добре от нищо. Бях направил само две крачки, когато Страчън докопа нещо, лежащо между счупените съдове до него.
— Махни се оттам, Дейвид — каза той и го насочи към мен.
Беше запалката за газта.
Страчън сложи палец на копчето.
— Съжалявам, но аз няма да мръдна оттук.
— Остави запалката, Майкъл! — казах, опитвайки се да придам на гласа си увереност, каквато не чувствах. В кухнята имаше толкова много газ, че една искра бе достатъчна да се взривим. Погледът ми се стрелна към лежащия наблизо нагревател. Той имаше собствен резервоар с газ, а касетката с бутилките беше точно от другата страна на стената. Ако газта за нагревателя се запалеше, всичко щеше да хвръкне във въздуха.
— Не. — По бледото лице на Страчън се стичаха малки вадички пот. — Хайде, излизайте. Всички до един.
— Не прави глупости, Страчън! — извика Броуди.
Той вдигна запалката.
— Ако кажеш още една дума, ще натисна копчето веднага, кълна се.
— Мамка му, Броуди, млъквай! — не издържа Фрейзър.
Страчън кимна с мъка и устните му се разтегнаха в болезнена усмивка.
— Добър съвет, сержанте. Ще броя до десет. Едно…
— Ами Грейс? — попитах аз, опитвайки се да открадна малко време.
— Грейс и аз ще останем тук. Нали, Грейс?
Тя примигна през сълзи, сякаш чак сега осъзнаваше какво става.
— Какво си намислил, Майкъл?
Той й се усмихна.
— Довери ми се.
После, преди някой да може да го спре, извади ножа от корема си.
Кръвта изригна от раната, той изохка и стисна ръката на Грейс. Направих крачка към него, но той ме видя и насочи запалката към мен.
— Махайте се! Всички до един — изсъска през зъби. — Ох, господи!
— Страчън…
Броуди ме хвана за рамото.
— Хайде, Дейвид.
Фрейзър вече тичаше към вратата. Погледнах за последен път към Страчън. Той лежеше на пода и стискаше зъби от жестоката болка, едната ръка държеше запалката, другата стискаше ръката на сестра му. Грейс го гледаше невярващо. Тя усети погледа ми и вдигна очи към мен. Устните й се разделиха, искаше _да каже нещо_, но Броуди ме избута в коридора.
— Не, чакай…
— Тичай напред — извика той и ме дръпна към изхода.
Затича се по коридора, без да ме изпуска, влачейки ме след себе си. Фрейзър беше при роувъра, ровеше из джобовете за ключа.
— Остави я — извика Броуди, без да спира.
Нямахме време да стигнем до къщите, дори и най-близките бяха прекалено далеч, но наблизо имаше стара каменна стена. Броуди ме завлече зад нея, а миг по-късно дотича и Фрейзър. И тримата зачакахме с жадни за въздух дробове.
Настъпи тишина.
Погледнах към хотела. Изглеждаше толкова познат и обикновен в припадащия здрач с тъжно поклащащата се врата, че за миг реших, че няма да се случи нищо.
— Минаха повече от десет секунди — измърмори Фрейзър.
Аз се изправих.
— Какво правиш, мамка му? — хвана ме Броуди.
Но аз отскубнах ръката си.
— Отивам…
В същия миг хотелът избухна.
Залитнах от силата на ударната вълна и невъобразимия трясък и се намерих на земята. Парчета от тухли и дърво полетяха из въздуха и аз покрих главата си с ръце. Когато нещата се поуспокоиха, рискувах и погледнах към хълма. Около сградата се виеше облак от прах и дим и я покриваше като тънък воал. Покривът не се виждаше и първите жълти пламъци вече проблясваха зад счупените прозорци. След миг огънят обхвана цялата сграда.
Хората от близките къщи вече тичаха насам. Пламъците се издигнаха нагоре и горещият въздух достигна до нас.
Обърнах се към Броуди и извиках извън себе си от гняв:
— Можех да го спра.
— Не, не можеше — отвърна уморено той. — Но дори и да си могъл, в мига, когато извади ножа от себе си, той вече беше обречен.
Отместих поглед. Знаех, че е прав. Хотелът заприлича на огнена сцена, дървените подове и стени горяха като факли. Както и всичко, което беше вътре.
— Ами Грейс? — попитах аз.
Потънало в сянка, лицето на Броуди беше обърнато към огъня.
— Какво Грейс?
 

28
 
След два дни небето над Руна се проясни. Вече наближаваше обяд, когато с Броуди оставихме колата му на шосето над пристанището и тръгнахме към скалистите хълмове, които гледаха към Стак Рос. Чайките се виеха над високата черна кула, а вълните се разбиваха в основата й, изпращайки високо във въздуха цели облаци от солени капчици и пяна. Поех дълбоко свежия въздух, жаден за нежната слънчева топлина.
Отивах си вкъщи. Полицията бе пристигнала вчера сутринта. Сякаш най-после заситила яростта си със събитията, на които стана свидетел, бурята утихна няколко часа след изгарянето на хотела. През нощта, докато опожарените му останки все още димяха, телефонните линии оживяха и ние успяхме да се свържем със сушата и с Уолъс. Водите около пристанището още бяха прекалено бурни, за да приемат или изпратят пътници, но небето се проясни и вече бе започнало да се развиделява, когато хеликоптерът на бреговата охрана се появи над скалите с първия от полицейските екипи, които през следващите двайсет и четири часа щяха да се изсипят на острова.
Руна се оказа център на трескава полицейска дейност, а аз най-после се свързах с Джени. Разговорът беше труден, но успях да я убедя, че всичко е наред, и обещах да се прибера у дома до ден-два. Въпреки че наоколо гъмжеше от полицаи, не можех да си тръгна веднага. Не само заради неизбежните разпити и официални доклади, но и защото не си бях свършил работата докрай. Щеше да отнеме дни, а може би и седмици, докато измъкнат телата на Страчън, Грейс и Камерън изпод овъглените останки на хотела, ако изобщо откриеха нещо, по което можеше да бъдат идентифицирани. Но освен тях оставаха труповете на Дънкан и Маги, и аз исках да бъда на разположение по време на първите огледи.
Бях преживял толкова много. Държах да стигна до края.
И ето, че вече всичко бе свършило. Вчера вечерта бяха върнали тялото на Маги във вътрешността, а останките на Дънкан бяха извадени от караваната още сутринта. Заедно с тях опаковаха и големия «Маглайт», и всичко беше готово за лабораторен анализ. Фенерът не само отговаряше на формата на раната върху черепа му, но специалистите бяха открили по повърхността му следи от кръв и тъкан. Последната дума, разбира се, имаше лабораторният анализ, но за себе си бях убеден, че Грейс го бе убила със собствения му фенер.
При тези условия бях направил всичко, което бе по силите ми. Вече нищо не ме задържаше в Руна. Взех си довиждане с някои хора; с Фрейзър си стиснахме ръцете и се разделихме с няколко неловки пожелания, после отидох да видя Елън и Ана. Те бяха отседнали у съседите и изглеждаха изненадващо добре.
— Хотелът е само тухли и мазилка. А Майкъл… — Елън погледна към Ана, която си играеше наблизо. Видях тъмните кръгове около очите на младата жена, но духът й не бе сломен. — Да, съжалявам, че е мъртъв. Но благодарността ми за спасеното е по-голяма от мъката по загубеното.
До един час трябваше да пристигне друг хеликоптер с полицаи и след като ги оставеше на острова, щеше да ме откара до Сторноуей. Оттам щях да взема самолета до Глазгоу и да завърша едноседмичното си пътуване с друг самолет до Лондон. Най-после щях да си бъда у дома.
По-добре късно, отколкото никога.
Странно, но не чувствах очакваното удовлетворение. Въпреки че нямах търпение да видя Джени, се чувствах някак празен и равнодушен, докато се изкачвах към скалистия връх, където щеше да кацне хеликоптерът. Броуди също мълчеше, потънал в собствените си мисли. Въпреки че последните две нощи спах в неговата стая за гости, след пристигането на полицейските екипи двамата почти не бяхме разговаряли. Макар и инспектор, той беше пенсионер, цивилен гражданин, и колегите го изключиха любезно от разследването. Съчувствах му. След всичко случило се сигурно не беше леко да те захвърлят като ненужна вещ.
Изкачихме хълма и спряхме да си починем. Каменният монолит Бодач Руна се издигаше на известно разстояние от нас. Старецът самотник все още чакаше своето дете. Падината, където открихме колата на Маги, не се виждаше оттук, но миникупърът беше преместен оттам. Чайките кръжаха над нас и крещяха пронизително на яркото зимно слънце. Вятърът още напомняше за себе си, но вече по-слабо, а тежките сиви облаци, които доскоро изглеждаха непробиваеми, се бяха разпръснали и на тяхно място плуваха леки бели облачета, от които небето изглеждаше още по-синьо.
Денят обещаваше да бъде прекрасен.
— Това е една от любимите ми гледки — каза Броуди, загледан в тъмната скала, издигаща се от вълните като огромен комин. Повтаряйки движението на вълните петдесет метра под нас, вятърът рошеше нежно посребрелите му коси. Той се наведе и почеса старата овчарка зад ушите. — Идвах често тук, преди Бес да си изкълчи крака.
Почесах рамото си през якето. Все още болеше, но вече бях започнал да свиквам. Веднъж да се доберях до Лондон, щях веднага да отида на рентген и да се погрижа за него.
— Какво ще стане с Руна сега? — попитах аз.
В момента островът беше застинал в състояние на шок. Само за няколко дни бе загубил четирима от своите хора, един от които беше неговият голям благодетел; трагедията ставаше още по-голяма заради начина, по който бяха загинали всички те. Бурята също бе допринесла за тягостната атмосфера, морето бе погълнало една рибарска лодка и бе повлякло изскубналата се от котвата яхта на Страчън. Останките й вероятно щяха да се намерят в близките дни, но важното беше, че това бе последната загуба за острова. Хората постепенно щяха да се съвземат от ужасните събития и да се върнат към ежедневието си.
Броуди вдигна рамене.
— Бог знае. Сигурно за известно време ще продължат постарому. Но фермата за риба, новите работни места, инвестициите — с всичко това е свършено. Не виждам как ще оцелее без всичко това.
— Мислиш, че ще се превърне в още една Сейнт Килда?
— Не веднага, разбира се, но в крайна сметка — да. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Да се надяваме, че няма да издавят кучетата си, когато си тръгват оттук.
— Ти ще останеш ли?
— Ще видим — сви рамене той. — Въпреки че нямам причина да се местя.
Овчарката беше легнала до краката му с глава на лапите си и го гледаше напрегнато в очите. Той се усмихна, извади стара топка за тенис от джоба си и я хвърли напред. Кучето се затътри след нея, схванатите му крака не му позволяваха да се затича. Настигна я и я върна пред краката му, радостно махайки с опашка.
— Надявах се да намеря начин да поговоря с Грейс. Да разбера защо направи всичко това — казах аз.
Броуди хвърли отново топката.
— От ревност, Страчън ти го каза. И от омраза. Ще се учудиш колко силно може да бъде това чувство.
— Но това не обяснява всичко. Например защо е строшила черепа на Джанис Доналдсън и Дънкан, а Маги и Камерън е убила с нож? Не разбрахме нищо и за другите жертви, споменати от Страчън.
— Мисля, че просто са й се изпречили на пътя. Не вярвам да е планирала предварително убийствата им. «Маглайт»-ът на Дънкан й е попаднал пред очите и тя го е нападнала. Предполагам, че и с Доналдсън се е случило нещо подобно. Вече няма как да разберем.
Овчарката отново бе оставила топката в краката му. Броуди я вдигна, хвърли я напред и ми се усмихна накриво.
— Невинаги получаваме всички отговори, без значение колко усърдно ги търсим. Понякога трябва да оставим нещата, както са.
— Сигурно си прав.
Той извади цигара, запали и дръпна силно. Наблюдавах го, докато прибира пакета в джоба си.
— Не знаех, че си левичар.
— Моля?
— Току-що хвърли топката с лявата си ръка.
— Така ли? Не съм забелязал.
Сърцето ми ускори ритъма си.
— Преди няколко дни, когато пиехме чай в кухнята ти, ти използва дясната ръка. Тогава ви обяснявах, на теб и на Фрейзър, че който е убил Дънкан, е левичар.
— Е? Не разбирам накъде биеш.
— Просто се питам защо тогава използваше дясната си ръка, а сега лявата.
Той се вгледа в мен, леко засегнат и озадачен.
— Какво искаш да кажеш с това, Дейвид?
Устата ми внезапно пресъхна.
— Грейс си служи с дясната ръка.
Броуди обмисли думите ми.
— Откъде си сигурен?
— Когато държеше Ана, ножът беше в дясната й ръка. Бях забравил за това, припомних си го сега, докато те наблюдавах. Знаех, че има някакво несъответствие, но не разбирах какво. Онзи ден, когато се събудих у тях, Грейс приготвяше храната със същата ръка. Дясната, не лявата.
— Сигурно паметта ти изневерява.
Щеше ми се да е така. За секунда-две дори си позволих да приема това за истина. Но после размислих отново.
— Не — отвърнах почти със съжаление. — Плюс това винаги можем да проверим от коя ръка са пръстовите отпечатъци по четките й за рисуване и по ножа.
— Може да си е служила добре и с двете ръце.
— Тогава ще има отпечатъци и от двете.
Той смукна жадно и дълго от цигарата.
— Ти видя с очите си лудостта на Грейс. А за другото… наистина ли мислиш, че Страчън ще ни лъже?
— Не се съмнявам, че тя е убила Маги и Бог знае колко още хора, преди да дойдат тук. Но той не знаеше, че тя е убийцата и на Джанис Доналдсън и Дънкан. Просто предположи. Може би е сгрешил.
Все още се надявах Броуди да ме обори със смях, нямах нищо против разсъжденията ми да се окажат погрешни. Но той не се засмя. Само въздъхна.
— Прекалено много се вживя в тази история, Дейвид. Започваш да виждаш несъществуващи неща.
Трябваше да оближа устни, преди да заговоря отново:
— Как разбра, че Дънкан е убит със собствения му фенер?
Броуди се намръщи.
— Аз ли го разбрах? Мисля, че ти пръв заговори за това.
— Не, никога не съм казвал такова нещо. Допусках, но това бяха само размишления. Не съм споменавал за «Маглайт»-а, преди да дойд