Българска търсачка и начална страница

 

Първа глава

 

Десет минути до ефир. Джоана Харц пое дълбоко въздух, за да се успокои, лепна дежурната бодра усмивка на лицето си и прекрачи през служебния вход на телевизионното студио.
Екипът я чакаше. Сюзан и Таша веднага скочиха, а Арт, операторът, вдигна очи и безмълвно благодари на Всевишния, че е чул молбите им.
— Господи, Джоана, защо закъсня? — нахвърли се върху нея Таша. После улови брадичката й и по професионален гримьорски навик разгледа поруменялото й лице.
— Авария с камион на магистралата от Бронкс за Манхатън. Нямаше пострадали, но движението беше спряло — обясни тя на свитата си, която крачеше с нея към гримьорната. — Готови ли сте?
Предаването започваше в девет, а седеммилионната аудитория вече седеше пред телевизорите. Познатата смесица от вълнение и страх сви стомаха й.
— С кое да започна — с добрата или с лошата новина? — Сюзан Хадли, продуцентката, винаги бе малко бледа, но този път лицето й беше зеленикаво.
— С лошата — отговори механично Джоана, докато Таша я вмъкваше в гримьорната.
Сюзан докладва в телеграфен стил:
— Лошата новина е, че жената с прасето се отказа от участие в предаването. Добичето — как беше проклетото му име… Мънчъмс — страдало от «леко стомашно разстройство». От тази сутрин. Сценична треска според стопанката.
Сценична треска! Джоана се вбеси. Ако прасето знаеше какво става в този миг в собствения й стомах! Без тази жена и нейния Мънчъмс шоуто пропадаше! Останалите участници бяха поканени само като фон на четириногия гост. Какъв смисъл имаше да се препира с дебелоглави бюрократи относно безсмислието на забраната да се гледат прасета по апартаментите, след като липсваше сладкият, безукорно възпитан, чистичък и розов главен «аргумент»?
— Кажи сега добрата новина — рече тя, като се отпусна на стола и остави на Таша да се занимава с външния й вид.
— Добрата новина е, че съм намерила страхотен алтернативен сюжет! — съобщи Сюзан с тон на рекламен агент, но после моментално се изчерви.
— Интервюирах кандидата вчера и отначало мислех да ти предложа да го включиш в някое от предаванията през май…
— Интервюирала си го в неделя?!
Сюзан още повече почервеня.
— Стана случайно, по-скоро на шега… Човекът се обади, за да попита за билети, но след като поговорих с него, реших…
— Седем минути до ефир — чу се предупредителен глас.
— Как се казва? — Джоана предпочиташе разговорите по същество.
— Дънкан Флауърс.
Професията на телевизионен водещ налага човек да е осведомен за всякакви неща. Справочникът в съзнанието на Джоана проработи веднага.
— Професор Флауърс, бивш преподавател от Харвард? Авторът на бестселъра «Как да създадем бестселър (дори от книга, която не струпа пукната пара)»?
— Точно така — намеси се Таша и доволно се изсмя. — Имай предвид, че въпросният Флауърс струва, и то много повече от пукната пара. — Тя посегна към тоалетката и взе един козметичен тампон. — Току-що го пудрих с това пухче. Решила съм довечера да си го сложа под възглавницата, преди да си легна.
— Само че това е предпоследната му книга — продължи мисълта си Сюзан. — Не беше дошъл да говори за нея.
— А за книгата, която е написал сега, нали? Естествено! — Джоана издаде устни, за да може гримьорката да ги начерви.
— Четири минути, Джоана! Побързай! — напомни пак асистент-режисьорът с уморен глас.
— Именно за новата му книга става въпрос. Впрочем, ето я — каза Сюзан, пусна томчето в скута на Джоана и излезе.
Докато Таша я решеше, Джоана хвърли неодобрителен поглед на корицата. Крещящо оформеното заглавие гласеше: «Сто и един начина да спечелим жената на нашите мечти — любовен наръчник за мъжа». Не беше чела този бисер, но вече беше чула за него. Лайза Дженък го хулеше онзи ден на коктейла: «Цинично, банално, тенденциозно и обидно четиво! Но ще има успех, сигурна съм в това!».
И за да има успех, Дънкан, естествено, бе решил да използва предаването й. Щеше да си направи безплатна реклама и да представи творението пред света. Надали ще ти мине номерът, мислеше си Джоана, докато, изпълнена с враждебност, се запъти към студиото.
Деветдесет секунди до началото. Тя стъпи на подиума. Стомахът й беше свит, ушите й бучаха, дланите й бяха студени като лед. Чувстваше се така преди всяко предаване. Едва след включването в ефир всичко се нормализираше и си тръгваше по реда. Помаха кокетно за поздрав на публиката в залата и погледна часовника си. Оставаха седемдесет секунди до ефир.
На стола върху подиума седеше събеседникът й за днес. Тя се приближи към него и той се изправи. Беше едър и добре сложен мъж — стърчеше с близо двадесет сантиметра над нейните метър и седемдесет на висок ток. Красив мъж.
Последен звънец. След секунди щяха да бъдат в ефир.
Този мъж имаше невероятни очи… Небесносини и палави като на дете. Смигна и й подаде ръка.
Джоана се изненада. Обикновено гостите чакаха тя първа да се обърне към тях.
Ефир.
На екрана тръгна заставката: картина от студиото на музикален фон. Зрителите вече можеха да я видят как разговаря с госта, но самият разговор все още не достигаше до тях.
Дънкан подозрително удължи ръкостискането си. Възнамеряваше ли изобщо да пусне ръката й или през останалите шестдесет минути смяташе да я държи?
— Здравейте!
— Моля ви! — прошепна Джоана.
— А, да… — Той се усети и тутакси пусна ръката й.
— Един въпрос, преди още зрителите да са започнали да ни чуват, господин Флауърс. Колко платихте на жената с прасето, за да се откаже от участието си днес?
Лицето му се разтегна в ослепителна двайсет и четири каратова усмивка, а буйната му златиста коса се разтресе в безмълвен смях. Около устните му се образуваха симпатични бръчици. Сигурно резултат от козметична операция, прекалено хубави бяха, за да повярва, че се е родил с тях.
— Пет хиляди на собственичката, а Мънчъмс се задоволи с кутия бонбони — от тези, които се продават за празника на Свети Валентин. Впрочем, парите щели да отидат за настаняването на прасенцето в приют за животни някъде извън града. Собственичката ви праща поздрави, а Мънчъмс — своето бодро «грух-грух».
Пет хиляди! Джоана ахна. Всъщност като разход за реклама това беше нищожна сума. Ако продажбите на книгата потръгнеха, Флауърс щеше да си ги възвърне за ден-два. Тарикат! Искаше да я използва като част от евтината си игра.
Петнайсет секунди до края на заставката.
— Мразя използвачите, господин Флауърс — процеди през зъби тя. В нощта, в която Джейсън я беше напуснал, се беше зарекла да бъде безмилостна с мъжете и вече три години неотклонно спазваше клетвата си.
Флауърс простодушно примигна с очи.
— За какво използване говорите, госпожо Харц! Не може да става и дума за такива неща.
— Любопитно, как възнамерявате да ми платите?
— Вашето възнаграждение ще се състои в това, че с моето участие днес ще направите най-интересното си предаване досега.
Каква самонадеяност!
— Трогната съм, но предпочитах в днешното предаване да участва онова симпатично мъничко…
Бяха в ефир! Зад стъклото на студиото тоноператорът натисна бутона за звука.
— … прасе! — Микрофоните уловиха последната й дума. Десетократно усилена, тя изплющя в залата като плесница. Гостът комично се улови за сърцето и се свлече на стола поразен. Публиката се разкикоти, а един мъж от последните редове се запревива от смях. Въодушевен, Дънкан продължи театралната си агония и накара зрителите да изпаднат в транс.
Клоун! Джоана наистина се възмути. Ситуацията започваше да излиза извън контрол. Този тип беше остроумен, обаятелен и можеше да направи с присъстващите каквото си пожелае. На всичко отгоре я беше заварил неподготвена — не бе прочела дори ред от книгата, за която трябваше да говорят.
Тя се почувства като учителка в шумен клас. Време беше да вземе нещата в свои ръце.
— Уважаеми зрители, добър ден. На тези от вас, които са тук, в студиото, благодаря, че дойдоха, без да се уплашат от поледицата и студа. А тези, които предпочетоха да останат у дома, искам да уверя, че в мразовит ден като днешния няма по-приятно нещо от това човек да се сгуши на топло пред телевизора с чаша димящо кафе в ръка.
— Предлагам ви да поговорим за една книга, която вероятно ще ви заинтригува или най-малкото ще възбуди спор. Неин автор е господинът, който стои пред вас. Господин Флауърс, моля ви, представете произведението си.
— С удоволствие. Книгата ми е за начините, по които можем да спечелим сърцата на нежния пол… — Той взе микрофона в ръка, стана и непринудено се заразхожда.
Това не влизаше в сценария. Вместо авторитетно да му задава въпроси от мястото си, тя бе принудена да тича подир него като кутре.
— Господин Флауърс — с измамно сладък глас пропя Джоана, — предишната ви творба беше посветена на това как да превърнем в бестселър и най-баналния сюжет. Не се ли опитвате на практика и сега да направите точно това? И изобщо, необходими ли са наръчници в любовта? Хората поне от петдесет хиляди години се влюбват и ухажват без всякакви методически помагала.
— Точно така, госпожо Харц, но дали са изпитвали удоволствие от това? Трябва да знаете, че за средностатистическия американец любовната среща представлява тежко изпитание на мъжествеността. Страхът да не получи отказ го преследва като кошмар.
Ако се съдеше по външността на Дънкан, той самият надали беше получавал отказ в своя живот. Публиката се засмя.
— Но аз говоря сериозно! — продължи той. — Ние, мъжете, понякога сме доста безпомощни в любовта. Инстинктите ни карат да преследваме жените, само че често не знаем как на практика да ги ухажваме.
— Ако ти трябват уроци, ще ти ги дам веднага! — се обади от публиката една руса лъвица в минипола. Джоана я изгледа свирепо и помоли с жест за тишина. Дънкан продължи:
— Средният американец знае схемата: аз съм Тарзан, ти — Джейн… Но той не е запознат с тънкостите на изкуството да се превземат женските сърца. По тази причина той често пъти бие встрани от целта.
— Значи, ако правилно ви разбирам, вашата книга трябва да научи мъжете как да попадат точно в целта. Тя вероятно е предназначена за тези, които постоянно се грижат да увеличат завоеванията си с още едно. За жените в нея не е помислено въобще.
— Не ме разбрахте правилно. Тази книга учи хората как да общуват — и то не толкова с телата, колкото с душите си. Искам да обясня как да се обичаме красиво, искрено и вълнуващо. Любовта ни трябва да е като хубаво шампанско — бистра, искряща и пенлива. Такава любов всяка жена трябва да преживее поне веднъж в живота си, а мъжът трябва да знае как да й я подари. Любов, споменът за която да сгрява сърцата на хората до дълбоки старини… За тези неща става въпрос в книгата ми. — Той вдигна томчето и го показа към камерите.
«Евтин рекламен трик!» — за малко да каже Джоана. Този човек беше толкова сладкодумен, че вече бе спечелил публиката на своя страна. Трябваше да се намеси бързо и да установи контрол. Само че изпусна подходящия момент. Флауърс я изпревари пак.
— Какво мислите — обърна се той към аудиторията, — достатъчно ли са красивите преживявания във вашия живот?
— Не!!! — отвърна му мощен хор от женски гласове.
Джоана скръцна със зъби. Нейната собствена публика! С какво право флиртуваше с нея и я подстрекаваше да й изневери?!
— Бихте ли искали вашият приятел или съпруг да стане по-нежен и по-вещ в любовта? — Поредната провокационна реплика!
— Да!!! — Този път залата щеше да се срути от аплодисментите и възторжените викове на възбудените жени.
Такова нещо не се бе случвало досега. Публиката беше преминала изцяло на негова страна.
— Прекъсваме за реклами — обяви Джоана, след като се овладя.
Флауърс свали томчето, което показваше на камерите, и я погледна засмян. Тя лицемерно отвърна на усмивката му и трескаво се зае да прелиства страниците на книгата. Сега беше моментът да изрови отвътре пасажи, които да не звучат добре. Хубаво щеше да го подреди…
Сепна я докосването на силна мъжка ръка. Дънкан. Беше я уловил за рамото.
— Защо сте така враждебно настроена към мен?
— Вече ви казах. Прекарах цяла седмица в изучаване на капиталния труд «Прасетата от праисторически времена до наши дни», рових се във всевъзможни общински разпоредби за отглеждането на животни и какъв е общественият ред… Но ето, че вашето появяване обезсмисли целия ми труд.
— Е, можете да погледнете на нещата и откъм добрата им страна. За срещата с мен не беше необходимо да се готвите въобще.
— Вярно е, но вие далеч не сте така чаровен, както онова мило, симпатично, малко розово прасе.
След рекламите словесният дуел продължи.
— Господин Флауърс, вашата книга представлява сборник от полезни съвети. Под номер осем, например, вие препоръчвате на мъжете да подарят дванайсет червени рози на тази, чието сърце са решили да покорят. Мислите ли, че е необходимо хората да плащат за банални поучения от този вид? Занимавате читателите с очевидни и всеизвестни неща.
— Не виждам какво лошо има в това да се говори за очевидни и всеизвестни неща. Освен това, аз се старая да покажа на хората как това, което обикновено считаме за неприлично, може да бъде красиво и поетично, щом извира от сърцето ни.
Аудиторията заръкопляска и Джоана се вбеси. Клоун, словесен жонгльор — нима присъстващите не разбираха това! Клоун или не, едно не можеше да му се отрече — Флауърс омайваше публиката бързо и със завидна лекота.
След третото прекъсване за реклами дойде ред за въпросите на зрителите и нещата тръгнаха съвсем зле. Цялата аудитория бе на негова страна. Една жена, очевидно запозната с книгата му, го помоли да демонстрира Шести съвет. Дънкан отиде до нея и с пошъл оперетен жест й целуна ръка. Не, това повече не можеше да се издържи!
— Господин Флауърс, твърдите, че методът ви е безотказен. В такъв случай, не крие ли той опасност от злоупотреби, ако се прилага от злонамерени люде?
— Напълно права сте, госпожо Харц — каза Дънкан. — Методът ми не е безобиден и не трябва да се използва с користна цел. Тук му е мястото да отправя едно предупреждение. — И той назидателно вдигна пръст. — Господа, несправедливо ще бъде да използвате моите съвети с цел да спечелите сърцето на омъжена жена.
Джоана възрази:
— Но, господин Флауърс, вашето изобретение улеснява хората да вършат непростими и противни неща!
— Уви, такъв е светът.
Прекъснаха за реклами. После дойде време за отговори на въпроси, получени в студиото по телефона. Две от обажданията бяха на мъже, които се интересуваха откъде могат да се сдобият с безценното четиво. После една обожателка с кукленски глас помоли да предадат телефонния й номер на господин Флауърс. От апаратната успяха да я отрежат в последния момент.
През паузата за реклами Флауърс се зае да раздава автографи на жените от първия ред. До края на предаването оставаше само още едно включване. Колкото да ми зададе още няколко въпроса, които да ме довършат окончателно, мислеше си Джоана.
Един млад чернокож мъж от втория ред настойчиво вдигаше ръка.
— Господин Флауърс — каза той, — твърдите, че вашата стратегия по отношение на жените ви прави неотразим. Защо тогава водещата на това предаване няма вид на кой знае колко очарована от вас? Мислите ли, че сте в състояние да спечелите и нейното сърце?
— Разбира се! — незабавно отвърна Флауърс.
— Разбира се, че не! — безцеремонно го отряза Джоана.
— Е, господин Флауърс? Как ще постъпите? — обади се чернокожият мъж.
— Като начало ще приложа моя Пети съвет. Ще кажа на дамата колко прекрасни са нейните зелени очи. — Той погледна към Джоана и се позасмя. — Но вие сигурно вече сте го чували.
Дънкан запрелиства книгата, като в същото време с гъвкава походка вървеше по подиума. Джоана усети как настръхва — този мъж бе като измамно ленив тигър, готов за скок.
— Или — Флауърс спря до нея — бих опитал своя Четиринайсети съвет.
Джоана трескаво се напрегна да отгатне какъв можеше да бъде този съвет. Серенада под балкона й на лунна светлина?
— Не, не… най-вероятно ще приложа номер Двайсет и едно — след кратко колебание реши Флауърс. — Значи… първо правим това. — Той я прихвана с една ръка през кръста и сръчно я наклони назад — сякаш танцуваха танго. Джоана изписка и се вкопчи в раменете му. Пред погледа й бяха присмехулните му сини очи, златистата коса и… декоративните пана на тавана. В следващия миг устните на Флауърс се приближиха към нейните — бяха толкова меки и нежни. Усети мирис на ментова паста за зъби и туптенето в гърдите му, плътно допрени до нейните. Ушите й започнаха да бучат. Устните на Флауърс докоснаха бузата й и след секунда той рече:
— В този миг казвате… Един момент, че си загубих страницата. — Със свободната ръка той запрелиства книгата. — Аха. Значи… казвате… — И той с усмивка се обърна към Джоана. — «Госпожо, чаках този момент още от мига, в който ви зърнах за първи път!» — Флауърс огледа партньорката си. — И тогава тя казва…
— Клоун! — избухна Джоана и му зашлеви звучна плесница.
Аудиторията избухна. Освиркваха я. Не й се бе случвало досега.
— Момент, момент! — С ръка върху пламналата буза Флауърс искаше да направи справка със своето четиво. — Госпожо, репликата, която трябваше да произнесете, бе друга. От вас съвсем не се очакваше да кажете това!
Джоана се тресеше от нерви, но гласът й остана твърд:
— Е, това доказва колко ефективни са методите ви. — Тя се обърна към публиката: — Не мисля, че бих могла да ви препоръчам този наръчник. Спестете си парите и труда.
— Грешите, госпожо — възрази Флауърс. — Моите съвети действат със стопроцентова ефективност. Само че понякога е необходимо известно време, преди да се постигне убедителен резултат.
Джоана се извърна към него и го погледна право в сините очи.
— Господин Флауърс, вашите методи не биха ми подействали и след четирийсетгодишни интензивни усилия от ваша страна!
— Искате ли да се обзаложим? — Гласът му внезапно бе станал сериозен и тих.
Тя се сепна.
— Ами…
— Съгласна ли сте, госпожо Харц? — подигравателно се усмихна Флауърс и пристъпи крачка напред. — Страхувате ли се да се обзаложите с мен? Нима толкова се плашите от един кратък романтичен епизод?
— Глупости. Просто съм придирчива и не съм склонна да обръщам внимание на случайни мъже.
— Тогава да се обзаложим ли, че дори и така мнителна, вие все пак ще бъдете очарована от мен. Нужни са ми само четиринайсет дни, през които да приложа върху вас съветите от книгата, за която говорихме днес.
— Господин Флауърс, нямате никакъв шанс! — Противно на навика си тя отстъпи, докато той се приближи още крачка.
— Е, ще се обзаложим ли? — попита Флауърс.
— Давай, Джоана! Давай! Хвани се с него на бас! — закрещя публиката.
Беше попаднала в капан. Развоят на събитията очевидно бе планиран от Флауърс и той съвсем умишлено я бе водил към този край.
Игривостта беше изчезнала от очите му. Пламъкът в неговия поглед изведнъж я накара да изтръпне от страх.
— Добре — рече той. — Нека да придадем на нещата по-официален вид. Госпожо Харц, обзалагам се, че ще успея да спечеля сърцето ви до празника на Свети Валентин.
Беше пресметнал всичко — включително и това да обяви резултата от облога във впечатляващо подходящ за целта ден! Само че на нея вече й беше все едно. Щеше да постави този палячо на мястото му! Ах, как само щеше да го нареди!
С пръст, предизвикателно опрян в гърдите му (вестниците публикуваха на другия ден снимката им точно в този миг), тя погледна Флауърс и отсече:
— Имате думата ми, господин експерт!
Аудиторията избухна във възторжени викове.

 

Втора глава

 

Тя лежеше по гръб върху килимчето на пода. Дългите й крака бяха подпрени на любимия люлеещ се стол. Държеше телефонната слушалка до ухото си и съзерцаваше тавана. Тъкмо се беше изтегнала пред приятно греещата камина и бе започнала да подготвя утрешното си интервю, когато позвъни Лайза, приятелката й.
— И най-лошото е, че всички харесаха този шут. Щяха да ни подпалят телефоните след това. Отзивите бяха все в положителен дух. Накрая се обади и шефът. Каза, че съм била страхотна и че по-сполучливо предаване не съм правила досега.
Лайза се засмя:
— Обаче не можа да сложиш този Флауърс на мястото му, а?
— Бях си глътнала езика — призна неохотно Джоана. — Най-неприятното предстои.
— Слушай, какво толкова лошо има в оставащите до Свети Валентин дни да те ухажва един привлекателен мъж? — подкачи я Лайза. — Защо на мен не ми се случи нещо подобно!
— Казах, че Флауърс е красив. Не съм казала, че е привлекателен! Не събужда никакви чувства у мен… — Тя се извърна към камината. Топлината от огъня се разля по лицето й и върна спомена за кадифените му устни. Тя се намръщи и се претърколи на другата страна. — Това си беше нагласена работа, Лайза, още от самото начало. Той е използвач.
Поредният приветливо усмихнат използвач.
— Сигурна ли си, че все още не ти се привижда Джейсън във всяко мъжко лице? — попита предпазливо Лайза. Тя бе в течение на всички тягостни подробности около брака на двайсетгодишната Джоана с един очарователен млад оператор, който й бе причинил куп неприятности след това.
Като неин менажер Джейсън я бе използвал безогледно през цялото време, докато се бе изкачвала към върха. За нейна сметка си бе осигурил отлично платена длъжност в управлението на Тихоокеанския филиал — повишение, което всъщност трябваше да получи тя. След развода й бе създал проблеми с подялбата на имуществото…
— И Флауърс е същият. Такива като него вече ги разпознавам и с вързани очи — рече Джоана намръщено.
— В такъв случай смяташ ли да се срещаш с този човек? — попита Лайза.
— Длъжна съм. Това е едно от условията на облога, които със Сюзан уточниха след предаването. Неизбежно е, трябва да контактуваме. Методът му не действал през заключени врати. А, и нямам право да чета книгата му! Това е другото условие и поне то няма да ме затрудни.
— Иска да те хване неподготвена, нали? Виж какво, погледни на нещата откъм добрата страна. Ако този тип занимава съзнанието ти, няма да усетиш как ще изминат двете седмици без Бенджи. О-о-о, изпуснах се, извинявай.
Джоана въздъхна.
— Невъзможно е. Мислите ми са все там.
Седемгодишният й син бе заминал за ваканцията при баща си. Затова тази вечер сърцето на Джоана бе празно като опустялата къщичка за птици, която самотно се полюшваше отвън, брулена от зимния вятър и дъжда. Тя отново въздъхна. — Е, а сега да се залавям пак за работа, Лиз. Утре в предаването ме чакат три активистки на дружеството «Майки срещу мотоциклетите». Ще им опонират двама рокери.
Лайза се разсмя.
— Забавно, а?
Само че единственото, което интересуваше всички на другия ден, бе облога й с Дънкан Флауърс. Екипът искаше да знае дали Флауърс вече й се бе обадил и остана много разочарован, когато получи отрицателен отговор. Една от активистките — седемдесетгодишна дама, която впоследствие си призна, че всъщност е «баба против мотоциклетите», запита дали господин Флауърс вече е опитал своя Седемнайсети съвет и веднага се изчерви. Един от рокерите предложи на Джоана да й покаже пред камерата как целуват истинските мъже. Накрая дойде ред и на въпросите от публиката.
— Кой ще спечели баса? — подвикна млад мъж и фамилиарно се изсмя.
— Единственото, което мога да съобщя по въпроса, е, че през изминалото денонощие от господин Флауърс нямаше и следа — съобщи Джоана с резервиран тон. — А сега чакам въпросите ви за мотоциклетите — темата, по която говорихме днес. — Тя се обърна към залата и избра една жена на средна възраст с черно спортно кожено яке с капси.
— Казахте мотоциклети, та си спомних за съдържащия се в наръчника Четвърти съвет! — извика жената и размаха противното четиво в ръка. — Флауърс казва да държим жертвата постоянно в напрежение, като ту настъпваме, ту отпускаме газта.
— Говорите като рекламен агент на автора — каза Джоана. — Човек би си помислил, че господин Флауърс ви е платил за това.
— Няма защо — отсече жената. — Аз съм майка му! — След което седна на мястото си, а публиката избухна в смях.
Това стана във вторник. В сряда от Флауърс продължаваше да няма и следа и Джоана започна да се надява, че най-лошото вече бе зад гърба й. Дънкан вероятно беше загубил интерес. Само по себе си сключването на публичен облог явно му бе достатъчно и нямаше защо да полага усилия да победи. Той, тъй или иначе, вече беше спечелил — популярност из цялата страна.
И все пак, когато дойде време за въпроси от публиката, тя усети как неочаквано я обзема смътен страх.
Един мъж на петия ред вдигна ръка. Това беше първият му признак на активност. През цялото време бе дремал, сгушил глава в бухналата си сива брада. Сигурно бе домъкнат тук насила от злата си жена и сега вдигаше ръка, за да запита дали най-сетне можеше да си върви. Все пак Джоана се доближи до него и му поднесе микрофона.
— Слушам ви.
В този миг мъжът протегна ръка. Оказа се, че в нея държи прекрасна червена роза с дълго стебло.
— Мисля за вас — каза пресипнало той.
— Боже, ето го! — извика слисана зрителка.
Едва сега Джоана го разпозна. Как можа да е толкова разсеяна! През цялото предаване не бе успяла да забележи под широкополата шапка тези дяволито искрящи сини очи.
Флауърс се изправи, взе микрофона от ръката на обърканата Джоана и се обърна към въображаемия си герой:
— Вожде, вие твърдите, че вашето племе приветства с «Добре дошла» тази бледолика жена. Заинтересували ли сте се обаче от нейното мнение?
Уместен въпрос. Тя самата се канеше да го зададе. Затова взе розата и ловко я бодна върху шапката му.
— Нито миг не съм мислила за вас! — тържествуващо заяви тя. После се върна на подиума.
След предаването той я чакаше, облегнат на стената до служебния вход на студиото. Протегна ръка и й подаде букет от дванайсет червени рози. Джоана го подмина и пътьом подхвърли:
— Откъде разбрахте за съществуването на тази врата?
— Имам си източници. — Той тръгна подире й. Като се има предвид колко дълги бяха краката му, тя надали щеше да успее да му се измъкне чрез по-бърз ход. Двамата мълчаливо заобиколиха зданието и се качиха в асансьора за подземния гараж.
— Ама хубаво наредихте дъртия пръч, а! — възкликна Флауърс, позовавайки се на въображаемия си герой.
— Във всеки случай, не ми беше необходим вашият съвет.
— Кога получавате седмичните сведения за популярността на вашето предаване? — запита Дънкан. Беше свалил фалшивата си брада.
Тя усети накъде отива разговора.
— Господин Флауърс…
— Дънкан — поправи я той.
— Господин Флауърс, има нещо, което за мен е много по-важно от популярността на предаването, и то е спокойствието ми.
Вратите на асансьора се разтвориха и тя изскочи навън. Мъжът с каубойски ботуши я последва. Тя чуваше тракането на токовете след себе си. Внезапно шумът секна. Джоана инстинктивно спря и се извърна.
— Ще направите ли нещо за мен? — Той протегна букета към лицето й. — Моля ви, кажете ми какво не е наред с тези рози? Имат някакъв твърде особен аромат.
Бе готова да направи всичко, само да се отърве от този човек. Затвори очи и вдъхна миризмата на букета. Цветята ухаеха божествено. Тя отвори очи, за да намери Флауърс само на сантиметри от собственото си лице.
— Не откривам нищо нередно в този букет.
Поредният му трик, за да я задържи. Беше го замислил хубаво. Сега на нея не й се искаше да се отдели от благоуханните цветя.
— Помиришете отново — помоли я той.
Тя отново се потопи в упойващия аромат. Ако любовта имаше миризма, то това беше тя. Като отвори очи, видя, че Флауърс още повече се бе приближил.
— Докато вдъхвате уханието на цветята, миглите ви потрепват, подобно крилата на пеперуда. Красиво е.
— «Правете й комплименти». Кой съвет беше това?
След махането на брадата, по лицето му тук-там беше останало лепило. Тя изпита глупавото желание да посегне и да го изчисти.
Дънкан сбърчи замислено русите си вежди, докато разсъждаваше над зададения му въпрос.
— Мисля, че в случая е по-важен съвет номер едно: «Съобразявайте се с вкуса на любимата ви». Защото аз например мисля, че ви поднесох неподходящи цветя. Трябваше да се спра на слънчогледи. Или невени. — Той дръпна букета.
— Тогава дайте цветята на майка си.
Дънкан се разсмя:
— А, добре, че ми напомняте! Заради онази жена от вчерашното ви предаване, майка ми телефонира снощи и здравата ме наруга. Обещах й в следващото издание на книгата си да включа забележка: «Майка ми не е рокерка, няма да бъде и никога не е била».
— Заслужавате си го. — Джоана отвори вратата на подземния гараж. След няколко крачки беше в сигурното убежище на своя автомобил.
— Джоана!
Можеше да затръшне вратата на сааба, но я задържа.
— Джоана, вземете тези цветя. Знам, че ги искате.
Тя уморено въздъхна.
— Господин Флауърс, ако искам цветя, мога да си ги купя и сама.
— Естествено, че можете… — Той внимателно положи букета в скута й. — Но не е същото, като да ги получите от някого, нали така? — После се обърна и с широки крачки се отдалечи. Джоана го изпрати с поглед. Беше прав, по дяволите! Струваше си човек да се откаже и от интервю с президента заради някой, който в израз на любов ти поднася цветя. Е, не и ако го прави с рекламна цел… Затвори вратата и розите изпълниха колата с благоухание.

 

Трета глава

 

В момента на снимката малкото тюленче се беше вторачило право в обектива на камерата. Одухотворените му кафяви очи й напомниха тези на Бенджи. Джоана въздъхна и остави снимката до бележника с плана за утрешното предаване. Часовникът върху нощното шкафче показваше двадесет и два часа. Икономката на Джейсън бе казала, че очаква той и Бенджи да се върнат към седем и че ще има грижата да напомни на малкия да се обади на майка си у дома. Дали беше забравила?
Телефонът иззвъня и Джоана зарадвана вдигна слушалката.
— Тъкмо си мислех за теб, сладичкото ми!
— Вече?! — каза изненадан един твърде познат глас. — Очаквах да се съпротивляваш по-дълго.
Тонът й внезапно охладня:
— Как се добрахте до номера ми, господин Флауърс? Няма го в указателя.
— Наричайте ме Дънкан, ако желаете да получите отговор.
Тя изруга наум.
— Господин Флауърс, кой, по дяволите, е имал неблагоразумието да ви даде телефонния ми номер у дома?
— Не мога да ви кажа — бързо отговори той. — Трябва да пазя информаторите си. Питайте ме за нещо друго. Впрочем… кой е «сладичкият»?
Странно усещане. Чуваше гласа му така близо, сякаш той лежеше до нея на леглото. Тя сви раздразнено рамене.
— Бенджамин.
Можеше да си помисли, че става въпрос за любовник и да престане най-после да й досажда.
— А, синът ви — каза тутакси Флауърс.
Джоана сепнато се надигна в леглото.
— Откъде знаете името му? Дънкан, през целия си живот не съм имала по-голяма грижа от това да държа детето си настрана от вниманието на пресата. Кълна ви се, че ако споменете името на Бенджи публично, то аз ще…
— Успокойте се — каза той, този път с напълно сериозен глас. — Няма да направя това. Никога. Случайно се натъкнах на името му по време на проучването, което направих за вас.
— Проучвали сте ме? — възмутено попита тя.
— Да — призна Флауърс. — Проучвателната работа преди написването на дадена книга е далеч по-увлекателна, отколкото самото писане. Човек научава толкова много неща. Постепенно навикът да правиш проучвания си остава за цял живот. Така например, без да ми е необходимо, сега знам, че любимият ви цвят е наситено зелен.
Джоана сведе очи към зеления си пеньоар. Осведомеността му я накара да потръпне.
— Е, истински добре осведоменият човек знае и да мълчи — успокои я той.
— Говоря сериозно, Дънкан. Ако някога споменете публично за Бенджи…
— За кого? — запита невинно той. Тя схвана шегата и се разсмя.
— Е, добре, добре… Благодаря.
— Няма защо.
Двамата замълчаха, което странно, но не беше тягостно. Тя едва ли не усещаше дъха му.
— Как са розите ми? — попита най-сетне Флауърс.
Джоана погледна към вазата върху нощното шкафче.
— Чувстват се чудесно! — Тя посегна и погали един тъмночервен цвят.
— Добре — каза Дънкан с глас, загубил малко от самоувереността, която излъчваше досега. — Ами… аз позвъних да благодаря, че все пак приехте букета ми.
— Още ли мислите за това?
— Без да искам. Винаги, когато поднасям нещо, си спомням за първия подарък в живота си, който направих на жена. На Грета Хофман — училищната ми любов. Тогава бях в девети клас.
— И какво се случи?
— Бях решил да й подаря нещо. Тъкмо бе отминал празникът на Свети Валентин и в магазините все още можеха да се намерят непродадени шоколадови сърца. Купих едно и й го поднесох с огромно вълнение, сякаш й подарявах собственото си сърце. Тя изглежда не бе получавала подарък от момче досега и смутено измърмори най-неподходящото нещо, което можеше да каже в този момент — обърна ми внимание върху изтеклата годност. Идеше ми да потъна в земята от срам… — Той се разсмя. — Тъй или иначе, благодаря, че приехте цветята.
— Благодаря, че ми ги поднесохте. — Тя вдъхна дълбоко аромата на розите. После каза: — А сега, Дънкан, да приключваме, тъй като всеки момент очаквам да позвъни мъжът на моя живот.
— Добре — съгласи се с готовност той. — Кажете на този, чието име не трябва да споменавам, «Здравей» и от мен.
Телефонната слушалка тихо изщрака в ухото й и тя остана сама. Постоя известно време, после взе една роза и прокара по лицето си кадифения цвят. Точно в този миг телефонът отново иззвъня.
— Бенджи! — извика зарадвано тя.
— Извинявай, скъпа, пак съм аз. — Беше Лайза.
— Все се обажда някой друг — въздъхна Джоана и й разказа за предишния телефонен разговор. Спомена и за преживяването, което Дънкан бе имал с училищната си любов. — Знаеш ли, Лайза, тази вечер той ми се стори много по-човечен отпреди. Може би съм се държала неоправдано лошо, а?
— Чакай, чакай! — Джоана чу в слушалката шум от прелистване на страници. — Купих си неговата книга днес. Реших, че след като ти нямаш право да я четеш, нищо не пречи аз да направя това. Чуй сега. Петнайсети съвет: «Покажете се уязвим. Жените по природа са състрадателни същества. Обратно на това, което може би мислите, вашата жертва не копнее за стоманено твърд мъж. Тя търси преди всичко човека. Така че, не се опитвайте да криете слабостите си — обратно, трупайте капитал от тях! Разкажете й как ви обиждат в службата. Разкажете й за…»
— Достатъчно, разбрах. Този мошеник пак ме е подхлъзнал.
Тя смръщи лице и върна розата на мястото й при другите цветя.

 

На следващата сутрин Джоана бе по-предпазлива от когато и да било. Стъпи на подиума и подозрително проучи аудиторията с очи. Дънкан, изглежда, още не бе се появил.
Предаването започна. Този ден щяха да разговарят за кожени палта. Едната гледна точка щяха да представят Джо Пастернак — ловец на кожи, и Ентън Фъз — собственик на най-големия нюйоркски магазин за кожени облекла. Сърдитата опозиция се състоеше от двама войнствено настроени природозащитника — мъж и жена.
Към четвъртото прекъсване за реклами цивилизованият тон безвъзвратно бе отишъл по дяволите и на сцената всеки момент можеше да се пролее кръв.
— Това тук е Америка! — крещеше разпалилият се ловец. — Искаш да станеш президент и с Божията помощ ставаш президент! Искам да се боядисам в синьо и, облечен в рисово палто, да се появя на Медисън Авеню — появявам се! Никой не може да ме спре! Живеем в Америка, където всичко е позволено, ако не се пречи на другите, разбрахте ли ме!
— Браво, кажи им го! — извика жена от публиката.
— Как така да не пречи на никого? — скочи на крака представителката на природозащитниците, мършава женица с телени рамки на очилата. — Как да не пречи? Ами ако вас някой рече да ви одере? Ето например с това! — И тя войнствено размаха джобно ножче.
— Мисля, че вие можете да представите гледната точка на един пацифист, госпожо — побърза да се намеси Джоана, като се обърна към пищния фотомодел, чието прескъпо кожено палто бе пострадало от спрея на развилнели се природозащитници.
Дамата обаче продължи да си вее с ветрило и не реагира на репликата въобще. Тогава Джоана обърна очи за помощ към Ентън Фъз, който уж беше спокоен и уравновесен. Той скочи и посочи предизвикателно с пръст Лео — вторият от природозащитниците, дългокоса горила, бивш професионален борец.
— Е, добре, Лео! След като толкова ти е жал за бедните животинчета, кажи ми — откъде идва месото на трапезата ти? Ядеш хамбургери, нали!
Лео замислено дръпна бухлатия си мустак, но Фъз не го остави на мира.
— Ядеш, ами как! Тия мускули не си ги направил от зелен фасул! Е, откъде идва месото, а? От кравите, ето откъде. Някога поглеждал ли си крава в очите? Знаеш ли какви големи, влажни очи има и как прочувствено гледа? Сърцето ти се къса! Но ядеш телешко, нали? Преди да започнеш да ми говориш за правата на животните, спри да ядеш месо.
— Първо си затвори противната уста, невестулка такава, и ме остави да се изкажа — изрева Лео и също се изправи в целия си двуметров ръст. Вместо да се стресне и да седне, Ентън Фъз се наежи като петле.
— Е, Рим не е бил построен за един ден. Все от някъде трябва да се започне… — изломоти Лео, след като дълго мисли.
— О, призна си значи! — изкукурига тържествуващо Фъз. — Сега искате да ни откажете от кожените палта, а утре и от хамбургерите. Какво ще кажеш за това, Америка? Какво ще ядем оттук нататък? Полиестер бургери?
— Има граници, които не трябва да се прехвърлят — настоя Лео. — Затова ние казваме: не убивай заради суета!
— Правилно-о-о! — подкрепи го половината от публиката, докато другата половина възмутено свиркаше с уста.
— Ние казваме: ако искате да се кичите с козина, отгледайте си своя собствена. — И той светкавично изхлузи прилепналата си тениска, под която се показа огромния му рунтав гръден кош.
По-космато същество Джоана не беше виждала досега. Публиката гръмна от викове и смях.
В този миг към подиума си запробива път един познат силует. Дънкан Флауърс. Държеше пред себе си луксозна бяла кутия с емблемата на прочут нюйоркски кожухарски магазин.
Публиката стихна.
— Какво съвпадение — каза той, като застана на сцената и се наведе към микрофона. — Кожите също фигурират като тема в моята книга. По-конкретно номер деветнайсет гласи: «Подарете на вашата избраница нещо кожено…». Така че, аз реших… — И той с лъчезарна усмивка подаде на Джоана кутията.
Господи, какво правеше този човек! Наливаше масло в огъня. Надали можеше да се намери по-неподходящ момент за прилагане на този съвет.
— Брутален тип! Варварин! — изрева природозащитничката.
— Отвори кутията — настоя Дънкан.
Джоана инстинктивно понечи да приложи един изпитан спасителен ход, но се разколеба. Напрежението в залата беше достигнало своя връх. Ако сега прекъснеше за реклами, публиката нямаше да й го прости.
— Отвори кутията! — викаха в един глас ловецът и Ентън Фъз.
— Отвори я! — ревеше аудиторията.
С ъгълчето на окото си Джоана видя как природозащитничката изневиделица измъкна отнякъде спрей с червена боя. Ентън Фъз също забеляза това и се наежи, готов да я сграбчи за врата, в случай, че посегнеше да унищожава кожени облекла.
Джоана вдигна капака на кутията.
Едно мъничко сиво зайче с широко отворени от уплаха очи се сгуши в дървените стърготини, които му служеха за легло.
Всички в залата ахнаха. Дънкан внимателно повдигна пухкавата дългоуха топка и я подаде на Джоана. Тя показа животинчето пред камерите.
— Е, а сега е крайно време за рекламите — каза най-сетне тя.
После се обърна да благодари на Дънкан за това, че така елегантно я бе измъкнал от най-неспасяемата ситуация в цялата й кариера досега. Той обаче беше изчезнал от сцената. Видя го да се отдалечава в дъното на залата.
Остатъкът от предаването мина като по вода. Страстите се успокоиха и Ентън Фъз дори гушна симпатичната животинка в скута си. Зайчето бързо гризна крайчеца на вратовръзката му.
На служебния изход усмивката вече беше слязла от лицето на Джоана. Флауърс пак се беше престарал. Изобретателността му я изненадваше, но не й допадаше. Той също не й харесваше.
— О! Ето те и теб — възкликна Дънкан, като тръгна редом с нея. Носеше брошурка за отглеждане на зайци и пакетче заешка храна.
Джоана натисна бутона на асансьора.
— Ще задържиш зайчето, нали?
— А ти ще се обидиш ли, ако не приема подаръка ти? — Тя се сети за историята с шоколадовото сърце за Свети Валентин. Сигурно я бе измислил, за да я трогне.
Той смръщи вежди, изгледа я озадачено и влезе заедно с нея в асансьора.
— Бих се притеснил, ако решиш да дадеш Алистър на някой друг да го отглежда. Обещах му добър дом. Затова, ако не го искаш, предпочитам да си го прибера. — Той лекичко почука по капака на кутията, която Джоана притискаше към себе си. — Чуваш ли, Ал, не те щат. Трябваше, може би, вместо живо зайче да й подаря заешки маншон.
— Не съм казала, че не го искам. — Тя се опита да разбере дали Дънкан наистина беше загрижен за животинчето, или искаше да я разчувства, като се прави на сантиментален и уязвим.
— Последно, ще го вземеш ли или не? — попита Флауърс, като излязоха от асансьора. — Кажи, за да знам дали ние с Ал да не си вървим.
Тя помисли за миг. Бенджи щеше да бъде във възторг от идеята да си отглеждат животинка у дома.
— Ще го задържа — призна неохотно тя.
— О-о-о! — възкликна Дънкан. — Благодаря. Щеше да ми е доста трудно да се грижа за зайчето. Апартаментът ми в Станфорд надали щеше да му допадне, а и какво ли щях да го правя при постоянните си пътувания?
— Нямаше да е много лесно, наистина — съгласи се тя.
Отключи колата и се качи. Преди да й подаде картонената кутия, той леко надигна капака, надникна и сериозно каза:
— Доскоро виждане, зайко. — После вдигна очи. — А също и на теб, Джоана.
Затвори вратата на колата и се отдалечи.

 

— Петнайсети съвет — заяви Лайза, след като Джоана й разказа по телефона какво се бе случило през изминалия ден. — «Излъчвайте уязвимост!». Евтини мъжки номера. Никой зрял мъж не си пада по зайчета — с изключение на тези върху кориците на списание «Плейбой». Затова следващия път, когато ти позвъни, му кажи, че си го сготвила с лук. Ще видиш, че изобщо няма да се трогне от това.
— Знам ли… — промълви Джоана, затвори телефона и се заслуша в шума на дъжда.
Валеше силно. Поредната дъждовна и самотна нощ…
Телефонът пак иззвъня. Джоана зарадвано се хвърли към слушалката. Копнееше за човешки глас. Щеше да е доволна да чуе, когото и да било.
— Джоана Харц. Слушам ви.
— Как е Ал? — попита отсреща познатият приветлив баритон.
Тя се уплаши от собствената си реакция. Беше й станало приятно — и то от обаждането на един неприкрит използвач.
— Дънкан, случи се нещо… Не знам как да ти го съобщя. Бях извела Ал за малко навън и той…
— Изпуснала си го! В тази буря, която вилнее навън? Та той е питомен, Джоана, ще загине начаса. По дяволите!
— Ами… — Значи той наистина не бе безразличен към животинчето. Как да му каже истината, как?
Дънкан не я остави да изрече дума.
— Тръгвам веднага. След двайсетина минути съм при теб — заяви сърдито той и затвори телефона.
Джоана повдигна малката пухкава топчица от скута си, докосна я по трепкащото влажно носле и рече:
— Е, каква я направихме ние с теб!

 

Четвърта глава

 

Сгушена под капещия чадър, Джоана чакаше госта си на входната врата. Не искаше да го пуска вътре. Щеше да му обясни всичко и да му се извини.
Два снопа светлина разсякоха мрака и пред портала закова бляскав ягуар, мокър от дъжда. Зад волана бе Флауърс.
— Чакай, не слизай! — подвикна му тя.
Естествено, той не се подчини. Разтвори чадър и като ругаеше времето, се измъкна навън.
— Какво става? — попита той, като я улови за ръка. Беше се облякъл дебело и изглеждаше още по-едър. — Попадна ли на някакви следи?
— Дънкан, трябва да ти призная нещо. Излъгах те. Не… знам защо. Ал си е на топло у дома. Моля те да ми простиш. — Тя му се усмихна умолително.
— Знаеш ли какъв е проблемът с лъжите — каза замислено той, като все още я държеше за ръка. — След като излъжеш веднъж, хората никога повече не са сигурни дали това, което казваш, е истина, или лъжа. Ето например, в момента не знам кое е вярно — дали това, което ми съобщи по телефона, или това, което твърдиш сега. Как мога да съм сигурен, че наистина не си загубила Ал и сега не ме лъжеш, за да те оставя на мира и да си вървя?
— Никога не бих направила това — каза неубедително тя.
— В такъв случай ми покажи зайчето. Искам лично да се уверя. И се сърди само на себе си. Измъкна ме от ваната с твоите налудничави лъжи. Сега си длъжна поне да ме успокоиш.
Тя нямаше избор и тръгна. Дънкан промуши разтворения чадър през тясната врата, прегърна я здраво през кръста и закрачи с нея към осветената къща. Джоана понечи да се възпротиви на прегръдката му, но точно в този миг един порив на вятъра го заля с порой от вода и тя смутено забеляза, че бе разперил чадъра само над нейната глава.
Когато наближиха, Дънкан рече:
— Знаеш ли, имаше много по-прост начин да ме повикаш. Достатъчно бе да ми кажеш, че се чувстваш самотна.
Тя се взря в лицето му.
— Но на мен съвсем не ми пречи да си стоя сама!
— Наистина ли? — попита тихо Дънкан.
Тя не отговори, но не се и възпротиви, когато той още по-силно я притисна към себе си. Вятърът бучеше в короните на боровете около къщата, кръвта препускаше във вените на Джоана, светлините на къщата приближаваха. Беше невероятно рисковано да го пуска вътре в такъв момент.
Повечето хора си мислеха за нея като за преуспяла и напълно задоволена жена. Откъде ли се бе досетил, че е болезнено самотна?
Бяха вече под навеса над входната врата.
— Ал наистина е вътре, Дънкан.
— Знам. — Той сгъна чадъра и й го подаде, без да сваля ръка от кръста й.
— След като знаеш, защо… — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Не искам да те каня вътре. — Ето това беше връх на неучтивостта. Дължеше му поне едно топло кафе.
— Знам и това.
Свободната му ръка се протегна към шията й и я погали. После Дънкан я улови за брадичката и я накара да го погледне в очите.
— Е, значи е време да си пожелаем лека нощ, Джо.
Нямаше как да избегне целувката му. Джоана затвори очи и остави топлината от докосването на горещите му устни да се разлее по тялото й. Беше вълшебно усещане — тя се изправи на пръсти, за да поеме нежните му флуиди по-добре.
В следващия миг Дънкан се отдръпна и отпусна ръка. Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо, после се усмихнаха.
— Приятни сънища, Джоана — каза той с плътния си гърлен глас и заслиза по стълбите.
— Дънкан! — извика задавено тя. Беше останала без глас.
Той извърна глава в очакване.
— Да?
— Вземи чадъра.
Дънкан разочаровано се разсмя, махна с ръка и енергично закрачи през дъжда. Джоана му помаха с ръка, поклати глава и се прибра.

 

Половин час по-късно тя седеше с телефонна слушалка в ръка.
— Лайза, провери, моля те, какво пише в книгата му относно романтичните разходки под дъжда.
— Хм. Помня, че имаше нещо… Съвет трийсет и пет… Ще погледна и по-късно ще ти позвъня.
— О, извинявай. Не съобразих. Сигурно не си сама.
— Да.
Джоана затвори телефона. Значи Дънкан следваше схоластичните си правила. Тя угаси лампата и прекоси коридора. Алистър тревожно ровеше дървените стърготини и изглеждаше толкова объркан, колкото и самата тя. Джоана се усмихна и забърза към спалнята си. Време беше да спи.

 

Петък. Предстояха почивните дни и екипът в студиото беше оживен. Само Джоана не бе в настроение. Седмицата без Бенджи й се беше отразила зле. През изминалата нощ не беше мигнала. Тази сутрин изобщо не беше склонна да търпи клоунски номера.
Две минути преди началото на предаването в коридора я пресрещна операторът Арт.
— Смени си обувките — рече той.
— Но защо? — Джоана погледна изненадана към зелените си велурени обувки, но не откри нищо нередно във вида им.
Арт не беше по дългите обяснения и тя взе мълчаливо подадения й хартиен плик, извади друг чифт обувки и докато вървеше заставката, се преобу.
Предаването се разви според обичайното клише. Този път спорът бе между известен холивудски актьор и бременна красавица, която искаше да го натовари със задълженията на баща. Разменяха си такива реплики, сякаш бяха на боксов мач. «И ако това е любовта, то, изглежда, е по-добре човек да се отдаде на отглеждане на зайци или цветя» — мислеше си Джоана.
Четири минути до края на предаването. Спорът заплашваше да прерасне в скандал. В този миг от последния ред се надигна… естествено, Дънкан.
Държеше нещо в ръка. Отиде до подиума, взе микрофона, усмихна се самоуверено и произнесе следната реч:
— Дами и господа, петък е, и не подхожда да завършим седмицата с тягостното настроение, което цари сега. Като автор на книга със съвети за мъжа, мисля, че мога да дам пример на гостите в студиото с един романтичен жест. — Той извади бутилка шампанско от хартиения плик, който държеше в ръка.
Едва сега Джоана разбра защо операторът я бе накарал да се преобуе. Арт бе гениален, заслужаваше да го повиши.
— Наздравица, изпита от обувката на любимата — моят класически Четирийсети съвет! — обяви Дънкан и подаде на актьора бутилката. — Господине, бихте ли я отпушили? — После се обърна към Джоана: — Госпожо, моля за обувката ви — каза той театрално и приклекна, за да е готов.
Тя седна на бюрото, като елегантно кръстоса крак връз крак. Публиката избухна в неудържим смях. Джоана бе с маратонки — старите й, непрани от есента маратонки, които държеше в офиса в случай, че през някоя обедна почивка й хрумнеше да поиграе федербал.
Неочакваният развой на събитията обърка Дънкан, но само за миг. Той галантно събу подадения му крак, тапата на шампанското излетя и пенливата течност бе налята в необичайния съд. Под възторжените ръкопляскания на публиката Дънкан самоотвержено я изпи.
— Кой ти каза какво смятах да правя този път? — запита я той след предаването.
— Е, имам си източници — отговори тя в негов стил.
Джоана тръгна да си върви. Служебният изход този път беше пуст. Тя се повъртя около асансьора, но се почувства глупаво. Качи се на колата и натисна газта.
Тъкмо се беше изкъпала, когато телефонът иззвъня.
— Здравей, ти ли си? — чу се в слушалката познат глас. Що за въпрос? Да не би да очакваше да се обади Алистър?
— Слушай, Дънкан, в този дом не живее друг и е логично да намериш именно мен.
— А ако си навън?
— Къде навън?
— Може да си на среща с някой мъж.
— Няма начин.
— Защо?
Тя въздъхна.
— Защото няма с кого.
— Мнозина биха се радвали да излязат с теб.
— Може би, но все попадам на самовлюбени егоисти. Омръзнало ми е постоянно да слушам да говорят само за себе си.
— Значи не е лесно да излезе с теб човек.
— Не понасям егоисти. А и снобите, които градят самочувствието си върху дебелината на своя портфейл. За тях жената не е нищо повече от престижен атрибут — подобно на луксозната им кола. Мразя да излизам с такива типове.
— В такъв случай, как прекарваш почивните си дни?
— Ами, ако Бенджи беше тук…
… Щяха да отидат на кино вечерта. Или щяха да си вземат видеокасета и да я изгледат. В събота сутрин пък я очакваха покупки, чистене… може би среща с Лайза на чаша кафе.
— А в събота вечерта? — не се отказа да настоява той. — Тогава не е редно човек да си стои у дома.
Тя изведнъж се стегна. Какво правеше — изповядваше се пред един непознат?! Защо трябваше да му признава своята самота?
— Още не съм решила какво ще правя през почивните дни — каза хладно тя. — Впрочем по някакъв конкретен повод ли ми звъниш?
— Не съвсем — отговори той.
Изпечен хитрец. Много добре знаеше, че тя всяка вечер очаква телефонът да иззвъни.
Колко бързо бе станала зависима от този непознат!
Все едно. Още десетина дни и — край на облога. После всичко щеше да си тръгне както си му е реда.
— Ами, в такъв случай…
— В такъв случай — лека нощ, Джо. — И той затвори слушалката още преди да е съобразила какво да му каже.
Джоана постоя няколко мига със слушалката в ръка.
Внезапно си спомни за детската игра «Светофар». Децата се нареждаха в кръг и при командите «Зелено!» и «Червено!» на прибежки се стараеха да се доберат до центъра на кръга. Хрумна й, че играта е тягостна метафора за начина, по който Дънкан се домогваше към целта.
Тя потръпна, за да се отърси от неприятната мисъл, и се запъти към кухнята да изпие чаша топло мляко и да се успокои.

 

Пета глава

 

— Поръчали сте пица! — чу по домофона момчешки глас.
— Не, не съм.
Макар че една димяща пица щеше да бъде по-уместна вечеря, отколкото филийката с извара, която се канеше да изяде.
— Харц, околовръстно шосе, номер две. Нали така?
Някой очевидно си беше направил шега. Дънкан, кой друг! Без съмнение някой от съветите му гласеше: «В събота вечер й изпратете пица».
— Донесете я.
След няколко минути на входната врата се почука. Джоана отвори и за своя изненада видя на прага самия Дънкан с кафяв хартиен плик в ръце.
— Излъгах те — призна той веднага.
Дънкан влезе, а тя все още не знаеше как да реагира.
— Този плик съдържа свръхспециалната пица «Флауърс делукс» — тържествено обяви Дънкан. — Във вид на продукти засега. Къде е кухнята?
— Дънкан, нямам настроение за подобни неща. — Тя го последва в кухнята. — А и не ми се говори с теб…
— Отлично, тъй като и на мен не ми се говори. Било със себе си, било с някой друг. Искам само да се разположа удобно и да си хапвам, докато по видеото се върти някой филм. Гледала ли си «Доктор Живаго»? — Той й подаде една касета.
— Не, не съм. — Вместо да го изгони, тя го гледаше как се суети в кухнята й, сякаш си беше у дома.
— Моля те, отвори опаковката, докато аз разточа тестото.
Беше обещал, че няма да си говорят, но бе невъзможно да се върши нещо с него и да се мълчи. Докато измайсторят комбинацията от тесто, шунка, доматено пюре, гъби и аншоа, вече бяха обсъдили десетки теми в диапазона от морски млекопитаещи до забравени рецепти за предястия от квасено тесто. Дънкан водеше разговора умело, като внимаваше да не навлиза в опасни води.
— Двадесет минути до райското блаженство! — обяви накрая той и сложи пицата да се пече.
Ядоха, уютно разположени на канапето пред камината, и гледаха видео. Дънкан прилежно спазваше еднометровата разделителна ивица. Алистър се бе сгушил до него и незлобиво гризеше гайките на колана му. Джоана взе зайчето в скута си. Докато го галеше разсеяно и гледаше към екрана, в един миг тя усети как то осезаемо натежа. Дънкан бе сложил ръката си върху зайчето, но дланта му опираше в бедрото й. Джоана изпадна в паника. За щастие проблемът се разреши от само себе си — четириногото не издържа на толкова много ласки, скочи на пода и бе прибрано в клетката.
Догледаха филма в целомъдрено мълчание. На финалната сцена в очите на Джоана се появиха сълзи.
— Е, стига, Джоана, не го преживявай толкова — опита се да я успокои Дънкан и внимателно изтри бисерните капчици от миглите й. — Впрочем не — поплачи си. Действа разтоварващо.
Прав беше. Откъде ли знаеше, че от толкова години й се искаше да поплаче на воля, но никога не си го позволяваше да го направи. Тя вдиша дълбоко, за да се успокои и усети неговото възбуждащо мъжко ухание. Дънкан я прегърна и тя покорно отпусна глава върху мускулестите му гърди.
Дънкан Флауърс — на път да спечели облога им… Тя се сепна и се отдръпна.
— Как си? Добре ли си? — плъзна длан по гърба й той и тя усети да настръхва под ласката на силната му ръка.
— Разбира се. — Джоана се изправи и тръгна към банята.
Подпухналото й отражение в огледалото я накара да смръщи лице. «Много се лъже, ако си мисли, че ще ме спечели с пицата и с филма!» — рече си тя.
Когато излезе, Дънкан разтребваше кухненската маса.
— Остатъкът от пицата е в хладилника. Можеш да си я стоплиш за закуска утре сутринта.
Нима щеше да си тръгне просто така?
Той закачливо я докосна по върха на носа.
— И няма да плачеш повече! Заради един филм… Обещаваш, нали?
— Филмът беше много хубав…
Нямаше ли поне да я целуне?
— Да.
Очевидно не.
Той енергично се упъти към вратата. Може би ще я целуне на прага?
— Заключи след мен — поръча Дънкан и изчезна с гъвкавата си походка в нощта.
— По дяволите! — прошепна Джоана и запримига често-често, за да спре сълзите, които напираха да потекат отново.
Къщата й се стори по-пуста от когато и да било.

 

Утрото бе озарено от оскъдни слънчеви лъчи. Джоана се зачете в неделния брой на «Ню Йорк Таймс». Към единайсет успя да изчете почти половината и се чу по телефона с Бенджи, който закусваше на открита тераса в Бевърли Хилс.
Още една седмица и синът й щеше да си е у дома. Ободрена от тази мисъл, тя се облече и реши да излезе да се поразходи из града. Щеше да напазарува, а може би и да успее да измъкне Лайза да пият кафе.
Прекоси двора и се сепна от открехнатата гаражна врата. Крадци? Надали. Сигурно снощи беше забравила да заключи. Но се промъкна вътре с разтуптяно сърце. Отвори вратата на колата и вкара ключа. В този момент отдолу се чу рязък метален звук. Тя подскочи. Огледа се, но нищо не видя. Седна на шофьорското място и завъртя ключа. Двигателят заработи.
— Ей! — изкрещя някой отдолу като обезумял.
Джоана стреснато угаси мотора, открехна вратата и подаде крак навън. Нечия ръка я сграбчи за глезена и тя се свлече на циментовия под.
— Джоана! — чу един познат баритон и моментално се съвзе. — Искаше да ме премажеш ли? — Дънкан се измъкна отдолу. Лицето му бе изпоцапано като на войник, дегизиран за битка в джунглите.
— Не ми викай. Заради теб едва не получих инфаркт! Какво, по дяволите, търсиш под моята кола?
Той се усмихна:
— Проверявах налягането в гумите и сменях масло. Четирийсет и четвърти съвет. Замислям се обаче дали в следващото издание на книгата да не го прескоча. Не видя ли кутиите с машинно масло?
— Не. А ти как успя да проникнеш тук?
— Много просто. Скочих от клоните на едно израсло до оградата дърво. Е, в обратна посока щях да се затрудня…
— Не се тревожи, няма да те спра — каза мрачно тя. — Ще те пусна да излезеш през парадния вход.
— Първо да приключа със смяната на двигателното масло.
— Имам си монтьор за това.
— Убеди ме веднага. Впрочем нямаш избор. Картерът е празен и трябва да почакаш да го заредя.
Той се залови за работа, като си тананикаше толкова фалшиво, че Джоана не можа да познае коя беше песента.
— И успя да прехвърлиш всичките тези туби и инструменти, като скочи от клона на дървото? — изгледа го подозрително тя.
— Да. В раницата, която носех на гърба си. — И той посочи към войнишката торба, подпряна о циментовата стена.
— Дънкан, във вашето семейство лудостта наследствена ли е? — запита го Джоана, като се разсмя.
— Момент… — замисли се той. — Ами… баща ми колекционира пеперуди, а една от лелите ми е побеждавала в прочуто тропическо мотоциклетно рали.
— Така си и мислех! — засмя се тя.
Дънкан не се обиди, дори изглеждаше малко поласкан. Светлите му очи живо блестяха в нежния полумрак.
— Накъде се беше запътила? — попита след кратко мълчание той.
— На покупки.
— Да те придружа ли?
— Може — след кратко колебание прие тя.

 

Дънкан се оказа очарователен компаньон. Приветлив, непринуден, духовит… Доброто настроение бликаше от закачливите му очи. Беше удоволствие да се разхождаш с него из града.
— Няма да ям на паркинга! — развеселена му подвикна Джоана, докато той шеговито я увещаваше да хапне един еклер.
— Хайде де, гладна си и няма да издържиш до дома!
— Ще издържа!
Тогава той я прегърна и мацна горната й устна с шоколадовата глазура. Тя се облиза.
— Вкусно, нали! — каза Дънкан. — Хайде пак.
— Те са! Казах ли ти?! — чу се тържествуващ женски писък иззад тях. — Дънкан Флауърс и Джоана Харц! — Една лелка с огромен, дебел пазарски плик ги сочеше възторжено на смутения си съпруг.
— Тъкмо се канех да ви попитам кой ще спечели облога, но то е ясно като бял ден! Господин Флауърс, смятам да купя на мъжа си вашата книга със съвети още днес! Мога ли да ви помоля за автограф? Нямам нищо друго под ръка… — И тя му поднесе натъпкания с покупки хартиен плик. Двамата с Джоана се подписаха върху него, качиха се в сааба и под бъбривите благопожелания на лелката дадоха газ.
— Мъничко еклер?
— Не, благодаря. — С ъгълчето на окото си Джоана го наблюдаваше как си похапва в най-добро разположение на духа. Случката на паркинга не се бе отразила върху апетита му въобще. Нейното настроение обаче бе помръкнало начаса.
Значи чувствата й към Дънкан вече си личаха «като бял ден»? Защо изобщо се бе заловила с този тип? Вниманието му нямаше да продължи и след празника на Свети Валентин. Той просто рекламираше за нейна сметка книгата си, нима тя не го съзнаваше?
Стигнаха до дома й. Ягуарът стоеше паркиран пред входната врата.
— Е… довиждане, Дънкан. Благодаря ти за помощта.
— Джоана… — Той замислено поклати глава.
— Чака ме работа, Дънкан. — Зад миглите й напираха сълзи.
— Ами… щом е така… — каза той, след като помълча. — Мога ли само да те помоля нещо — в замяна на услугата, която ти свърших сутринта?
— Да. — Тя посегна към дистанционното устройство за отваряне на входната врата.
— Необходим ми е нов костюм за предстоящо интервю. Би ли ми помогнала да го избера?
— Сега?
— Не. След ден-два. — Той открехна вратата на колата.
— Съгласна съм. — Бе готова на всичко, за да го накара час по-скоро да си върви.
— Отлично. — Дънкан бързо се наведе над нея, целуна я леко по ухото и се измъкна от колата, преди да успее да направи каквото и да било.
«Използвач! Няма да му се дам!» — сърдито си повтаряше Джоана, докато се отдалечаваше по алеята и потриваше злополучното ухо.
В пълен разрез с тези закани тя два пъти провери изправността на телефона, който упорито отказваше да звъни.
Обади се само Лайза. Говореше с възбуден глас:
— Знаеш ли, книгата на Дънкан е на осмо място по читателски интерес! И искаш ли да се обзаложим, че другата седмица ще бъде между първите пет?
Да се обзаложи ли?
Не, благодаря.
Един облог й бе предостатъчен засега.

 

Шеста глава

 

В понеделник се пръскаше от яд. Защо се беше разкиснала така през изминалите седем дни! Явно отсъствието на Бенджи и самотният живот напоследък й се бяха отразили зле.
Компания! Ако й трябваше мъж, щеше да си го намери сама!
В това войнствено настроение тя се появи в студиото.
Макар и косвено, Дънкан не закъсня да напомни за себе си — едно засмяно момче й връчи пред всички участници в шоуто изпратени от него невени, сплетени на венче. Джоана си го сложи, докато публиката я наблюдаваше в гробна тишина.
— Кой ще спечели облога? — обади се най-сетне една жена.
— Аз — каза решително Джоана. — Което не значи, че не харесвам ухажорските прийоми на познатия ви джентълмен. Имам предвид изпращането на цветя.
Публиката се разсмя.
— Чух, че сте били заедно през почивните дни — намеси се един възрастен мъж. Тонът му беше такъв, сякаш се канеше да й търси сметка.
— Кой… ви каза?
Явно клюката бе обиколила града.
— Раз-ка-жи! Раз-ка-жи… — развеселено започна да скандира публиката.
— Няма нищо за разказване — мрачно рече Джоана. — Чакам с нетърпение да изтече срока на този безвкусен облог. Господин Флауърс упорито се стреми към победа, но няма да успее.
Тя приключи предаването, настръхнала като зверче. Проклетият Дънкан! Доколкото знаеше, тези дни той беше в Хонконг, за да рекламира блудкавото си четиво. Беше успял да й развали настроението чак от другия край на света.
Само че… той беше тук! Тя се сепна, когато го видя да я чака пред служебния вход.
— Какво искаш от мен?
— Да ми отделиш един час. Искам да купим костюма, за който ти бях споменал.
— Искаш да обикалям с теб по магазините!
— Не забравяй, че ми обеща.
Тя замислено поклати глава. Впрочем… Отлично. О-о-о, какъв номер щеше да му погоди!
— Добре, Дънкан, да вървим. Знам едно място, където продават разкошни дрехи и то съвсем изгодно.
— Този как е? — Половин час по-късно той вече надничаше зад захабената завеска на пробната в един безличен универсален магазин.
Вкусът му беше безупречен и планът й заплашваше да се провали. Без нейна помощ си бе избрал вече три чудесни костюма, въпреки опитите да го убеди, че не му стоят добре.
— Не, Дънкан, не… — И тя му подаде едно крещящо сако на едро виолетово, оранжево и зелено каре.
Той се дръпна като опарен.
— Пробвай тогава този. — Тя му подаде костюм от лигава сребриста материя, толкова тясно скроен, че би предизвикала моментален клаустрофобичен пристъп у всеки.
— Не е честно! — възпротиви се Дънкан и се засмя.
— Помолихте ме за съвет, Дънкан Флауърс, и аз ви го давам. Носете и ридайте! — Тя тържествуващо се завъртя на пети.
— Това е садизъм! — възкликна Дънкан и я улови за ръката.
Джоана загуби равновесие и в следващия миг се оказа в прегръдката му. Хлабавата завеса на пробната се беше увила около тялото му подобно на сенаторска тога.
— Хей, почакай…
Пламенната целувка потуши объркания й протест. Тя отвърна на порива му с готовност и страст, които биха я стреснали, ако имаше време да се замисли.
Сепна ги неодобрителното прокашляне на възрастен джентълмен, който чакаше пред кабинката, мръщеше вежди и с досада пристъпваше от крак на крак.
— Секунда! — успокои го Дънкан и безпомощно погледна първо Джоана, после свлеклия се на земята клоунски костюм.
— Ама ти наистина ли искаш да купя този боклук?
— Да! — отсече безпощадно тя. — Отивам да ти избера вратовръзка в съответстващ тон.

 

Дънкан се зае с отмъщението си още на следващия ден. Появи се в студиото, облечен в непоносимия кариран костюм. Широка панаирджийска вратовръзка и яркочервени слънчеви очила допълваха ексцентричното облекло.
Публиката го забеляза начаса. Оттук нататък никой повече не обърна внимание на гостите в студиото, а и те самите като че ли забравиха за какво бяха дошли. Погледите сновяха между Дънкан, хрисимо притихнал на мястото си на задния ред, и Джоана, която отчаяно се опитваше да върне разговора към предварително определения сюжет. Наложи се накрая един от гостите да стане и да каже:
— Дами и господа, днес се бяхме събрали да поговорим за водните електроцентрали и тяхното отражение върху речния риболов. Но май няма да можем да обсъдим въпроса, преди господин Флауърс да е изложил проблема си — какъвто и да е той.
Джоана въздъхна. Нямаше избор, трябваше да покани Дънкан на подиума.
Той се изправи и тръгна към микрофона. Гротескният му вид не го смущаваше ни най-малко — вървеше тъй самоуверено, сякаш костюмът му бе от най-новата колекция на Пиер Карден. Ако можеше да разфасова самочувствието си и да го продаде, сигурно щеше да се осигури финансово до последния си земен ден.
На сцената мушна ръце в джобовете на сакото, като го обезформи съвсем. После се наведе към микрофона и каза:
— Господа, моят наръчник не засяга темите за електродобива и речния риболов. Мога да ви предложа само едно импровизирано правило: «Дамата ще оцени повече излет за пъстърва, отколкото лекция върху закона на Ом». — Публиката оживено се разшумя.
Между зрителите се надигна млад чернокож мъж и в него Джоана разпозна същото подставено лице, което бе станало причина преди седмица да се хванат с Дънкан на бас.
— Ей, как се уреди с този костюм? — викна високо той.
Дънкан приглади реверите.
— Ще ви обясня. Бях решил да приложа моя Петдесет и седми съвет. Помолих Джоана да ме посъветва при избора на костюм. И ето какво ми избра тя. Сега бих желал да чуя мнението ви — честно ли е това?
Залата се разтърси от задружен възглас: «Не!».
— Благодаря ви — каза Дънкан, махна на публиката и триумфално слезе от подиума.
— Прекъсваме за реклами — обяви хладнокръвно Джоана и се наведе да размени няколко реплики с един от поканените в дискусията. Когато вдигна глава и се обърна към залата, Дънкан вече беше излязъл.
Нямаше го и на другия ден. Вечерта Джоана дежури край телефона час след обичайното си време за сън, но той не се обади.
В четвъртък публиката не издържа.
— Къде е Дънкан? — посрещнаха я с въпрос те.
— Не зная и изобщо не ме е грижа — заяви Джоана. — Да се заемем с днешната тема. — И тя поднесе микрофона към една закръглена възрастна дама, която припряно вдигаше ръка.
— Този мъж е клоун и ви лази по нервите, госпожо Харц, знам. Но вие трябва да му обърнете внимание, запомнете това. — Надали Делфийския оракул бе съобщавал прозренията си с по-категорична яснота.
След предаването й донесоха телеграма, току-що пристигнала от Западното крайбрежие. «Липсваш ми», гласеше лаконичният текст. Подпис нямаше. «Каква самонадеяност!» — възнегодува Джоана.
Като че ли Дънкан беше единственият мъж, който можеше да копнее за нея в този миг.
До вечерта беше препрочела късчето хартия най-малко двайсет пъти. Взираше се в телефона, сякаш можеше с поглед да го накара да иззвъни. Когато най-после се разнесе звън, тя зарадвано вдигна слушалката.
— Ало!
— Още не се е обадил, нали? — Беше Лайза.
Заговорническият тон на приятелката й я вбеси.
— Не — каза тя. — Но ми изпрати телеграма. Предполагам, че някой негов «полезен» съвет препоръчва именно това.
— Не срещнах такова нещо в книгата му. Явно е започнал да импровизира. Как според теб трябва да се изтълкува това?
Джоана замълча. Единственото, което знаеше, бе, че клоун или не, с този мъж определено се чувстваше добре.
Затова, когато посред предаването в петък го зърна да се приближава към сцената, първата й реакция бе да се усмихне като щастливо дете.
После изведнъж се притесни. Какво бе намислил да прави с флакона масло от авокадо, който държеше?
Гостите в студиото бяха трима исполински близнаци, каубои. Докато Дънкан се приближаваше към сцената, единият демонстрираше как се укротява млад бик. Ролята на добичето изпълняваше другият брат.
Укротителят го беше хванал за ушите — които трябваше да заместят бичите рога — и с все сила се мъчеше да го повали. Третият брат го окуражаваше отстрани.
Дънкан използва залисията на зрителите, за да се приближи до Джоана и да коленичи при самите й нозе.
— Здравей! — Той хвана единия й крак и сръчно го събу.
— Дънкан! — прошепна тя, възмутена от този неочакван развой.
— Ей, какво става там? — намесиха се и братята, след като усетиха, че публиката повече не гледа към тях.
Дънкан се доближи до микрофона, който Джоана държеше в ръка, и поясни:
— Дами и господа, днес е моето последно участие в това предаване и затова реших да изиграя най-силния си коз. Ще приложа моя класически Шейсет и шести съвет: «Направете масаж на краката й и ще я спечелите за цял живот». — Той постави стъпалото на Джоана върху коляното си и отвори флакона с авокадово масло.
— Ей, момче, пречиш на работата ни — рече единият близнак.
— Няма проблем, вие продължавайте с интервюто, а аз ще масажирам, докато събеседничката ви не започне да охка от наслада.
— Дънкан! — Джоана се опита да освободи крака си, но той здраво сключи пръсти около глезена й.
— Проклятие! Чорапите ти. Не се бях сетил за това! Впрочем подробности… — И той поля стъпалото й с течността.
— Дънкан! — извика Джоана, точно в момента, в който единият от братята скочи на крака.
— Ще досаждаш на дамата, а! — изрева той и улови Дънкан за врата. Двамата си размениха удари. Намесиха се и останалите бикоборци и спречкването се превърна в истински бой.
Разтърва ги охраната, която изведе Дънкан навън.
Петте минути до края на предаването минаха за Джоана като в мъгла. Мислите й бяха зад кулисите, където я чакаше нейният пострадал герой.
Да, Дънкан беше постъпил необмислено, но тя го съжали, щом го видя. Лежеше в гримьорната с голяма синина под едното око.
— Не позволява да го лекуваме — оплака се Таша. В ръката си държеше полиетиленов плик с кубчета лед.
— Ще позволи — каза Джоана и безапелационно постави плика върху насиненото му око. — Да се биеш с тези горили! Как може да си такъв глупак!
— Извинявай, Джоана, постъпих неразумно — промърмори той и жалостиво я изгледа със здравото си око.
Тя разтри врата му, после ръката й сама се плъзна надолу по мускулестите гърди.
— Ох, колко ми е хубаво! — прошепна Дънкан. Не беше ясно дали има предвид масажа, или леда.
— Ще ходиш известно време поразкрасен — рече Джоана, като вдигна плика и разгледа насиненото му око.
— Знам. — Той използва момента, за да допре устни до грижовната й ръка.
— Джоана, вика те шефът — съобщи й едно от момичетата. — Чака те в кабинета си.
— Джо, ужасно съжалявам за неприятностите, които ти причиних — изпрати я Дънкан с виновен глас.
— Не се притеснявай. Доколкото познавам шефа, вика ме, за да ме поздрави. Ще ме изчакаш ли, докато се върна?
— Струва ми се, че не. Канен съм от редакторката си на обяд.
— В такъв случай, кажи й да ти поръча някой истински деликатес.
Днешният инцидент без съмнение щеше да вдигне продажбите на книгата му, а нея можеше и да я уволнят. Този човек май наистина беше само един използвач.
Късно вечерта в къщата се позвъни. Не очакваше посещение от никого, но откакто Дънкан бе нахлул в живота й, тя постепенно бе свикнала да не се изненадва от каквото и да било.
— Кой звъни? — запита Джоана по домофона.
— Аз съм, Дънкан. Ще ми отвориш ли?
Донякъде примирена, донякъде зарадвана, тя се съгласи. Дори слезе да го посрещне на входната врата. Времето бе омекнало, лек бриз гонеше бухлати облаци пред кръглата луна. Иззад боровете се показаха светлини. Това, което спря пред къщата обаче, не бе ягуарът, а дълга бяла лимузина с шест врати. От нея слезе Дънкан. Беше облечен във фрак. В едната си ръка държеше бутилка шампанско, върху другата бе преметнал тъмна рокля от кадифе.
— Луд! — каза тя печално, когато той се наведе да я целуне. Все пак, не можеше да се отрече, че фракът му стоеше добре. А и беше напълно в тон с голямото тъмно петно под едното му око.
— Луд — да. Но по теб — съгласи се той.
— И какво си решил да правиш сега? — запита тя полугласно, като ласкаво му се усмихна с очи.
— Магия. Ако, разбира се, се съгласиш да участваш и ти.
Джоана сви рамене. Имаше ли избор? Тя отстъпи крачка назад, пое роклята, която Дънкан й подаде, и двамата прекрачиха през отворената врата.

 

Седма глава

 

— Къде отиваме? — попита Джоана, докато потъваше в пухкавата като разбита сметана тапицерия на луксозната кола. Държеше в ръка чаша шампанско — втората за вечерта.
Бе изпила първата, докато се обличаше. Дискретно обърнат с гръб, Дънкан бе застанал, за да я почака на прага на спалнята, и непринудено разказваше за представянето на книгата си по телевизионната мрежа на Тихоокеанското крайбрежие. Кадифената вечерна рокля я обгърна ласкаво като приятен сън. Кройката беше великолепна — с шлейф и дълбоко деколте. Дълги черни ръкавици допълваха изискания тоалет.
— Къде отиваме ли? Отговорът е «Почакай и ще разбереш».
Нямаше нищо против. Беше й приятно да пътува и да наблюдава как облаците плуват пред кръглоликата луна.
След известно време лимузината спря. Слязоха и тя почака на пътя, докато Дънкан обясни нещо на шофьора, а после да измъкне от колата старовремски механичен грамофон. Докато лимузината безшумно се отдалечаваше в нощта, той галантно я хвана под ръка.
— Мадам, ще ме придружите ли?
Поведе я през хълмисто игрище за голф. Вървяха бавно, тъй като токчетата на Джоана затъваха в меката пръст.
— Голф ли ще играем? — попита тя през смях.
— Не, ще танцуваме валс. — Той постави грамофона на земята, пусна го и в прозрачния студен въздух се понесоха грациозните звуци на виенски валс.
— Само че ще е по-добре да си свалите обувките, госпожо.
След това от солидарност се събу и той, и двамата затанцуваха на огрения от луната хълм. Първите няколко такта ги накараха да се залеят от смях. Виновно бе шампанското и студената трева, която гъделичкаше босите им стъпала.
— Извинявай! — усмихна се тя, след като за пореден път го настъпи по крака.
— Ела — каза глухо Дънкан, притегли я към себе си и Джоана с готовност се сгуши до твърдите му мускулести гърди.
Веднага влязоха в такт. Телата им бяха като слети в едно. Лицата им грееха от щастие, а във въздуха трептеше нейното неизказано «Да».
— Студено ли ти е? — попита Дънкан, след като музиката спря.
Тя поклати отрицателно глава.
— Тогава да потанцуваме още?
— Да, Дънкан, да!
Приказното усещане отново ги завладя. Дори след втория танц на Джоана не й се искаше да спрат. Цялата трепереше от студ, но сякаш не забелязваше това.
— Да се връщаме, Джо. Магията трябва да се използва с мярка, иначе се губи нейната красота.
Хванати за ръка, двамата тръгнаха към шосето. Лимузината ги чакаше.
Докато пътуваха обратно, Джоана се бе сгушила в рамото на Дънкан. Мислеше. Какво й беше казал той, когато се бяха срещнали за първи път? Че истинската любов трябва да оставя спомени, които да сгряват сърцето на човек до преклонни старини? Е, тази вечер той я бе дарил с преживяване, което щеше да си спомня цял живот. Можеше ли да иска нещо повече от това?
Можеше ли да се надява, че по някакво чудо глупавият облог щеше да прерасне в чувство, което нямаше да отлети с мехурчетата на шампанското и с настъпването на деня?
Те слязоха от колата и мълчаливо се приближиха до входната врата. Дънкан й помогна да отключи, постоя и хвърли поглед назад. Не смееше да я целуне пред шофьора ли? Ала щом прекрачиха прага, той жадно я прегърна и я зацелува. Това съвсем не беше целувка за лека нощ. Когато откъсна устните си от нейните, тя усети върху лицето си горещия му дъх.
— Джоана, искаш ли ме?
Дали го иска? За тази вечер… или за цял живот? Какво точно имаше предвид?
— Дънкан, аз…
Той пламенно я целуна по устните.
— Не казвай нищо, скъпа, ако не можеш да кажеш «Да». Иначе магията в миг ще отлети без следа.
Точно това искаше да знае тя. Колко щеше да продължи магията? Дали щеше да оцелее на ярката дневна светлина?
— Ами сега! — възкликна Дънкан, като се обърна и погледна навън. Светлините на лимузината проблеснаха между боровете и бързо се отдалечиха. — Шофьорът сигурно си е помислил, че ще остана при теб.
Или бе инструктиран да постъпи така?
— Няма значение — успокои го Джоана. — Можеш да вземеш моята кола.
— Като че ли ще е по-добре да използвам канапето ти. Ако, разбира се, ми позволиш. Чувствам се като преуморен след вчерашното ми пътуване до Тихоокеанското крайбрежие.
Истината ли говореше, или това беше само предлог? Как можеше да разбере? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никак не й се искаше да го пусне да си върви.
— Дръж — каза тя след малко, като му връчи чисти чаршафи и се заизкачва към спалнята си на втория етаж.
— Джоана!
Тя се обърна.
— Да?
Очевидно се канеше да каже нещо сериозно, но в последния миг се разколеба.
— Лека нощ. — Прати й въздушна целувка и тя влезе в спалнята си.
Веднага забеляза светещия индикатор на телефонния секретар. Някой се бе обаждал. Бенджи?
Не, беше продуцентката на предаването й.
«Попаднах на страхотен сюжет. Една двойка, оженили се навремето на празника на Свети Валентин, ще отпразнуват в Маями шейсетгодишния си брачен юбилей. Предупредила съм екипа, че утре ще пътуваме. Предлагам да се срещнем на летище «Кенеди» в седем часа сутринта.»
Джоана въздъхна. Сюжетът наистина заслужаваше внимание и подхождаше за завършек на предаването й в Деня на Свети Валентин. Петгодишният навик да поставя интересите на службата си пред личния живот надделя.
Рано на другата сутрин тя премина на пръсти край канапето, на което кротко похъркваше Дънкан, завит почти през глава. Прииска й се нежно да го целуне по златисторусата коса, но, макар и с усилие, се въздържа. Нямаше смисъл да го буди. Вместо това му остави бележка, че ще се върне късно вечерта.
Сърцето й се разтуптя от вълнение при мисълта, че като се прибере, може би ще го завари у дома.
През целия ден, докато снимаха церемонията в Маями, Дънкан не й излизаше от ума. Какво ли щеше да бъде да застанат с него пред олтара и, уловени за ръце, да повтарят клетвените слова? А дали щяха да имат деца?
«Стига съм фантазирала» — укори се тя. Абсурдно бе да очаква да излезе нещо сериозно от някакво мимолетно романтично преживяване на лунна светлина.
Първото впечатление никога не я бе лъгало. Поне досега. Този човек сигурно бе използвач.
Или не? Времето щеше да покаже. Празникът на Свети Валентин, а с него и краят на глупавия им облог, щяха да настъпят само след два дни. Ако вниманието му към нея продължеше и след това…
Джоана внезапно осъзна колко самотно бе живяла досега. Връщаше се от летището, оставаха й няколко километра до дома. «Е, поне си имам Бенджи» — опита да се окуражи тя. Но дяволитата усмивка на Дънкан, неговите нежни ласки… Можеше ли Бенджи да й ги даде? Години наред се бе самозалъгвала, че живее добре.
Прозорците на къщата бяха тъмни. Дънкан явно си бе отишъл. Намери бележка: «Бенджи пристигна по-рано от предвиденото. Доведе го някаква стюардеса, вероятно приятелка на бившия ти съпруг. Обади ми се от летището и помоли да отида да го прибера. Нямам ключ от жилището ти и затова ще се позабавляваме със сина ти из града. Довечера ще ти го доведа».
Тя прочете бележката за втори път и усети, че се вбесява. Според предварителната уговорка Бенджи трябваше да пристигне утре с придружител, специално нает за целта. Бившият й съпруг очевидно бе избрал по-икономичен вариант. Тя се втурна към телефона, за да си излее гнева. В същия миг чу звънеца на входната врата. После по домофона прозвуча заговорническото «Раз-два-три…».
Дънкан и Бенджи!
— Тука сме-е! — хорово изкрещяха те.
— Най-сетне! — усмихна се Джоана и натисна бутона за отваряне на входната врата.
Ягуарът бе спрял пред къщата, Бенджи изскочи отвътре и й се хвърли на врата.
— Мамо! — Миришеше на пуканки, по фланелката му имаше петна от горчица, беше превъзбуден и зачервен. — Бяхме на хокеен мач! Ходихме и в един музей с динозаври! А после Дънкан ми купи това! — И той гордо показа фланелката с емблемата на любимия му бейзболен отбор. — А, и още нещо. Дънкан обеща да ми подари някакво зайче. Алистър! Ти виждала ли си го? Возихме се и на лодка… Не, не, казваше се ферибот! До Статуята на свободата… Хайде, покажи ми Алистър! — Последната реплика бе предназначена за Дънкан, който се разхождаше и тихичко се подсмихваше отстрани.
Синът й бе уморен и запотен. Само след броени минути щеше да легне и непробудно да спи до сутринта. Този Дънкан! Беше прекалил с развлеченията. Нима никога не беше се занимавал с деца?
— Благодаря ти, че си се погрижил за Бенджи — каза тя.
— Приятно ми беше — отвърна Дънкан. — Влизайте вътре, а аз ще внеса багажа.
Докато синът й се прехласваше по Алистър, те двамата застанаха един до друг и Дънкан нежно я погали по гърба. И той като Бенджи изглеждаше щастлив и уморен.
— Е, да ви оставям — каза той. — Сигурно искате да се видите и да си кажете някои неща. — Той се наведе и леко целуна Джоана по ъгълчето на устните, после по носа.
Бенджи ги гледаше с разширени от любопитство очи.
— Лека нощ, Бенджи — сбогува се усмихнато Дънкан, като разроши с длан тъмната му коса. — Лека нощ, Ал — погали той зайчето, което синът на Джоана държеше в ръце. — Ще ви се обадя. — И излезе, преди още Бенджи и Джоана да успеят да кажат каквото и да било.
Вратата хлопна.
— Ще се омъжиш ли за него? — мина Бенджи направо на въпроса.
Усмивката на Джоана угасна. Какво да му отговори? Колко ужасно бе да разочароваш едно дете!
— Трябва да се омъжиш за Дънкан — настоя синът й. — Сигурен съм, че от него ще излезе страхотен баща! Аз вече го питах, знаеш ли?
Джоана коленичи — по-скоро се свлече, тъй като не можа да се задържи на крака.
— Не, Бенджи, не си го питал. Шегуваш се.
— Напротив. И той каза, че щял се гордее да има син като мен.
Джоана развълнувано го прегърна. Милият! Можеше ли да си представи, че и отказ може да се формулира така?

 

— Прочети ми го още веднъж — каза Джоана с отпаднал глас. Виеше й се свят. Тази Лайза, защо ли й се беше обадила точно сега?
Бенджи бе пред камината, разглеждаше комикси. Вдигна поглед за малко, после пак се съсредоточи.
— Деветдесет и четвърти съвет: «Най-сигурният начин да спечелите една жена е като покажете внимание към нейните деца. Заведете ги на хокей, на боулинг, където и да е. Запомнете, че жената търси не само любовник — тя търси и баща за своите деца. Заложете на майчинския й инстинкт и със сигурност ще я спечелите».
Джоана премести телефона в кухнята, за да не може Бенджи да слуша разговора.
— Значи синът ми е бил за него само един инструмент! — възмутено възкликна тя. — Това е непростимо!
— Така излиза. Долен тип!
Тип, наистина. Да си прави безвкусни шеги с нея пред милионна телевизионна аудитория бе едно, а да злоупотребява с най-скъпото й същество — съвсем друго. Само най-долен тип можеше да си позволи заради рекламата на някаква книга да спекулира с чувствата на едно невръстно дете, което копнееше да си има баща и което и без друго вече беше преживяло толкова разочарования досега! Разтреперана от гняв, Джоана затвори телефона.
След минута той отново иззвъня.
— Бас държа, че е Дънкан! — зарадвано възкликна Бенджи и се присламчи до нея.
Значи бе очаквал обаждането на Дънкан толкова нетърпеливо, колкото и самата тя. Синът й посегна да вдигне слушалката, но Джоана го възпря.
— Може да не е Дънкан, моето момче. Сигурно се обажда Сюзан или някой друг от телевизионния екип.
— О! — каза разочаровано Бенджи. — Тогава не вдигай слушалката. — Той яростно ревнуваше майка си от работата й. Както впрочем я ревнуваше и от всичко останало на света.
— Точно така. Няма да вдигам слушалката.
Телефонният секретар се включи и апаратът престана да звъни. Джоана напрегнато се заразхожда из стаята. Най-добре бе временно да се махнат с Бенджи оттук.
— Какво ще кажеш да се поразходим, а? Искаш ли да те заведа до Аквариума? После ще вечеряме някъде навън.
Ако останеха у дома, можеше да се появи Дънкан. Никак не й се искаше Бенджи да се срещне с него още веднъж.
Колкото до нея самата… Тя нямаше как да избегне срещата. Утре бе празникът на Свети Валентин.

 

Осма глава

 

Сюзан, продуцентката, мигаше виновно с очи.
— Мислех, че искаш да са на подиума — оправдаваше се тя.
— Мислеше, но не е така. — Джоана сложи ръка на рамото й. — Извинявай, напоследък доста ми се насъбра. — Никак не бе очарована, че Дънкан й бе изпратил дванайсет червени рози и че Сюзан ги бе изнесла пред камерите, тъй че целият свят да разбере това. Сега вече нямаше как да ги махне, публиката в залата щеше да забележи веднага.
— Две минути до ефир — обади се асистент-режисьорът.
Джоана се отправи към завесата. Преди да излезе на подиума, спря за миг и прочете бележката, която придружаваше изпратените от Дънкан цветя.
«Съжалявам, че вчера не успях да се видя с теб. Ще ми запазиш ли последните пет минути от предаването? Твой Дънкан.»
Не, «неин» той определено не беше. Не искаше да чуе за този човек. Днес, когато водеше Бенджи на училище, той й се бе усмихнал и я бе запитал ще се срещне ли с Дънкан днес. Тя ядосано смачка бележката и я хвърли.
Все едно. Щеше да преживее и това. Ако не заради себе си, то поне заради Бенджи трябваше да се усмихва и да си дава вид, че няма никакъв проблем. Тя излезе на подиума и зае обичайното си място. Букетът от рози бе до самото й лице. Дали Дънкан беше в залата? Прииска й се да погледне, но не посмя.
Включиха я в ефир.
— Здравейте и честит Свети Валентин — обърна се към публиката тя. — Днес сме поканили две семейни двойки с общо сто и седем години брачен стаж. — Джоана се обърна към гостите в студиото — симпатични възрастни хора, които като ученици се гледаха в очите и се държаха за ръце. — Вашият живот доказва, че истинската любов не увяхва с възрастта. Разкажете ни нещо повече за това…
Предаването потръгна. Спомените на старците бяха толкова трогателни, че Джоана се разчувства и неволно започна да си представя себе си и Дънкан в някои от епизодите, които разказваха. После дойде на земята и тутакси се укори. Този човек не заслужаваше вниманието й. Той беше абстракция, сбор от съветите в книгата си — нищо повече. Трябваше да го забрави. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Въпроси към гостите? — обърна се към публиката тя.
— Какво стана с облога ви с господин Флауърс? — надигна се една млада жена. Съпругът й се бе надигнал в очакване на отговор.
— Резултатът от облога ще научите от самия господин Флауърс — хладно отвърна Джоана. — Моля, ограничете въпросите си върху темата, която обсъждаме сега.
Към края на предаването публиката внезапно се разшумя. Беше се появил Дънкан — приближаваше усмихнат към сцената, а синината под окото му придаваше разбойнически вид.
— Къде ти е клоунското костюмче? — започнаха да го подкачат невъздържани гласове.
— Пазя си го за официални случаи — каза Дънкан и се разсмя. Сега бе облечен в елегантен тъмносин костюм.
С приближаването му към сцената Джоана усети как й премалява. Подпря се на говорителския пулт и като се надяваше, че публиката не е забелязала нищо, гордо вдигна глава.
«Няма да му се дам — реши тя. — Не и пред седем милиона зрители». Докато Дънкан се качваше по стълбите към подиума, тя усети как кръвта й бушува. Гърлото й бе пресъхнало и бе останала без глас.
За щастие не й се наложи да каже нищо. Дънкан се приближи и й отне микрофона.
— Предполагам, че си спомняте как започна всичко това — каза той. Публиката оживено се разшумя. — С цел реклама на моята книга преди две седмици аз се обзаложих с Джоана, че до деня на Свети Валентин ще я накарам да се влюби в мен.
— И успя ли? — изкрещя един мъж толкова високо, че огласи залата без микрофон.
— Не знам. — Той крадешком погледна Джоана, после се обърна към аудиторията. — Предстои ни да разберем. Със сигурност знам единствено това, че… — От вълнение Джоана болезнено сви дланите си в юмрук. Дънкан замълча и така засили още повече напрежението в залата. Колко опитен беше този човек — изпращаше послание към публиката дори, когато мълчеше! — Единственото, което знам със сигурност — продължи със задавен от вълнение глас той, — е това, че в лицето на Джоана попаднах на жена, с която си струваше да направя този облог. Дами и господа, Джоана Харц се оказа дамата на моите мечти.
Насъбраното напрежение се разрази в аплодисменти, които отекнаха в залата като гръм.
Джоана не знаеше какво да каже. Очите й се премрежиха от радостни сълзи. Дънкан продължи да говори. Каза, че ще я обича цял живот. «Разбира се — за да спечели облога!» — помисли си с горчивина тя.
— А тя обича ли те? — обади се нетърпеливо същият мъж.
— Има само един начин да разберем това — каза Дънкан, като леко се засмя. После падна на колене пред Джоана и я улови за ръка. О, не! Нямаше да посмее…
Но тя се излъга.
— Джоана — каза Дънкан с ясен глас, — никога не съм мислил, че ще го направя по телевизията, но ето че доживях и това.
Какъв абсурд! Сините му очи я гледаха съвсем искрено, а ръката, с която държеше нейната, трепереше… едва доловимо. Или може би трепереше нейната собствена ръка?
— Джоана! — Публиката беше притаила дъх. — Мислиш ли, че… би ли… ах, как да те попитам… Би ли се омъжила за мен?
Очите на Джоана блеснаха от сълзи и тя преглътна с усилие. Гърлото й съвсем бе пресъхнало. Беше като онемяла. Не можеше да пророни дума.
— Би ли се омъжила за мен? — повтори той, като почти болезнено стисна пръстите й.
Джоана нито можеше да говори, нито да вижда. Очите й бяха премрежени от сълзи. Свободната й ръка почти инстинктивно се пресегна, напипа вазата и я вдигна във въздуха. Бавно, преднамерено, със съсредоточено прехапани устни, Джоана изля студената вода от вазата върху лицето на Дънкан, който бе вдигнал очи и с надежда се усмихваше. Плисъкът от водата се чу отчетливо, тъй като залата бе замряла в гробна тишина. Дънкан се закашля, а публиката започна неистово да тропа, негодува и крещи. Освиркваха я. Джоана разтвори пръсти, стъклената ваза полетя към пода и с трясък се разби. Тълпата продължи да вилнее.
«Побъркала съм се!». Тя не бе сигурна дали само си го помисли, или го изрече на глас. Впрочем беше й все едно. Бутна безцеремонно Дънкан, който патетично бе протегнал ръка, настъпи една роза и хукна към кулисите през хрущящите отломки от строшено стъкло. Зад завесата едва не се сблъска със Сюзан.
— Джоана, до края на предаването има още една минута. Не можеш да напуснеш току-така!
— О, нима! — изхлипа тя. — Таша, къде ми е чантата? — Не дочака отговор. Хукна към изхода, но гримьорката я улови за ръката.
— Пусни ме! — изкрещя Джоана, като се опита да се освободи.
— Джоана, скъпа, почакай малко, размисли — умолително я изгледа Таша. — Дънкан сигурно те обича съвсем искрено, не постъпвай с него така.
— Задръж го за себе си, щом толкова ти харесва и си такава състрадателна душа!
Тя хукна по коридора. Обувките й пречеха, затова ги събу. Искаше час по-скоро да се махне от това проклето място, да се скрие някъде и да си поплаче на воля. Цяла седмица. Цяла година. През остатъка от безрадостния си живот.
Коридори. Стреснати лица, които се обръщаха след нея, докато тя задъхано отминаваше редиците врати.
Асансьорът. Най-сетне! Джоана отчаяно се вкопчи в червения бутон. Ненадеен шум от лудешки стъпки я накара стреснато да извърне глава. Беше Дънкан. Тичаше през глава.
В същия миг пристигна асансьорът. Тя скочи вътре и тъкмо когато вратата на кабината започна да се затваря, Дънкан влетя след нея като стрела.
— Вън! — истерично изкрещя тя.
Беше вече късно. Асансьорът потегли.
— Джоана, изслушай ме! — каза Дънкан и натисна аварийния бутон. Кабината се разклати и спря. Бяха заседнали между етажите. Някъде в далечината се разнесе авариен звънец.
— Излез… — изхълца безпомощно Джоана и се сви в ъгъла.
— Джо… ана… — задъхано рече Дънкан. Беше целият зачервен от тичане. — Съжалявам, Джоана! — Беше се хванал с две ръце за перилата в кабинката и тя се чувстваше като уловена в капан. От косата му се стичаха капки вода.
— Съжаляваш… Все ти е едно! Постигна своето, нали? След днешната случка книгата ти ще счупи всички рекорди по популярност, можеш да бъдеш сигурен в това.
— Класации… Популярност… Изобщо не ме интересуват. — Той докосна с устни челото й. — Ти си единственото, което има значение за мен сега.
Джоана се извърна и се опита да се измъкне от ъгъла.
— Джоана, изслушай ме!
— Не!
— Виж, Джоана. Сигурно едно телевизионно предаване не е най-подходящото място да поискаш ръката на една жена. Но знай, че в това, което преди малко ти казах на сцената, вложих цялата си душа.
— Не е истина. Мислиш само за своята популярност — изхлипа тя.
— Мислих, но забравих — още в мига, когато за първи път те видях. — Той нежно целуна ухото й. — Знаеш ли, смятах да поискам ръката ти още вчера. Но когато те потърсих по телефона, ти не си беше у дома.
— Наистина ли… щеше да го направиш? — От вълнение гласът й писукаше.
— Кълна ти се! Виж, в събота купих това. Бенджи ми помогна да го избера. — Той бръкна в джоба си и извади оттам малка кутийка от черно кадифе. Отвори я и в същия миг очите на Джоана се премрежиха от сълзи.
Камъкът на пръстена бе изумруд, с два малки диаманта отстрани. Красотата на бижуто очарова Джоана, макар то да не бе най-важното в този миг. Ако вътре в кутийката се намираше бирена капачка, тя щеше да блести също толкова омайно в нейните очи.
— Но Бенджи не ми спомена нищо — сподавено промълви тя. — Каза ми за фериботната екскурзия, за динозаврите, които сте видели в природонаучния музей…
— Е, за детето това сигурно са били по-важните неща. А освен това, не съм му казвал, че пръстенът е за теб. — Той се засмя: — Макар в действителност да е. Без значение дали ще го приемеш в комплект с мен, или не. — Дънкан падна на колене и улови Джоана за ръката. — Е, вече можеш да кажеш «Да»… или «Не». Само че, ако смяташ да кажеш «Не», имай предвид, че досега приложих спрямо теб само осем от моите съвети. Остават ми още деветдесет и три. Смятам отново да ги вкарам в употреба и така до безкрай. Докато… Кажи ми, скъпа, искаш ли да станеш моя жена?
Краката й се подкосиха. Тя се свлече, но Дънкан я улови и я задържа. Двамата стояха лице в лице един срещу друг.
— Да — прошепна Джоана, след което потъна в прегръдката на Дънкан.
— Господи! — възкликна той. Бе извън себе си от възторг. После доближи лицето си до нейното.
— Знаеш ли, сега се сещам за своя Сто и първи съвет: «Обичайте се така, сякаш всеки ден от живота ви е Свети Валентин». Честит празник, Джоана!
— Луд! — разсмя се тя. Сълзи на щастие бликаха от красивите й очи.
— Луд — да. Но твой. Твоят луд — усмихна се Дънкан. Устните им се докоснаха — отначало леко, после с нескриван копнеж. Потънали в унеса на целувката, двамата не забелязаха настъпилата тишина. Аларменият звънец бе престанал да звъни. Асансьорът потегли и плавно набра ход.