Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Агата Кристи
Нула часът — развръзката

 
 
 
Пролог
 
19 ноември
Край камината се бе разположила компания от юристи и хора, чието хоби бе смисълът на закона. Сред тях бе адвокатът Мартиндейл, Руфъс Лорд, К. С., младият Даниълс, прославил се със случая Карстеърс, адвокатът Джъстис Кливър, Луис ъф Луис и Тренч, както и старият господин Тревъс. Мъдрият и разсъдлив господин Тревъс наближаваше осемдесетте. Той бе член на реномирана адвокатска фирма, всъщност нейният най-уважаван член. Бе успял да реши редица заплетени дела, без да се стига до съд. Говореше се, че знае повече тъмни истории от когото и да било в Англия, славеше се и като познавач на криминологията.
Лекомислените хора бяха на мнение, че господин Тревъс трябва да напише мемоарите си. Но той бе разумен човек. Разбираше, че знае прекалено много.
Отдавна се бе оттеглил от активна практика, но продължаваше да се радва както никой друг на уважението на членовете на неговото братство. Всеки път, когато тъничкият му, ясен гласец се извисяваше, се възцаряваше изпълнена с респект тишина.
Темата на разговора в момента бе едно нашумяло, наскоро приключило дело в Олд Бейли. Ставаше дума за дело за убийство, в което подсъдимият бе оправдан. Компанията обсъждаше случая оживено, като всеки критикуваше процедурата.
Обвинението бе допуснало грешка, разчитайки на един от свидетелите, стария Диплийч, който не усетил, че с показанията си дава добър шанс на защитата. А младокът Артър ловко бе използвал свидетелските показания на прислужницата в своя полза. В резюмето си Бентмор се опитал да отрази случая във вярна светлина, но злото вече било сторено — съдебните заседатели били повярвали на момичето. Странни хора са съдебните заседатели — никой не може да предвиди какво ще приемат и какво ще отхвърлят. Достатъчно е веднъж нещо да им влезе в главата и никой вече не е в състояние да им го избие. Те повярвали, че момичето казва истината за лоста, и това предопределило всичко. Медицинската експертиза била твърде голям залък за тях. Ах, тези ужасно дълги термини и неразбираем научен език. Всички учени типове са дяволски неубедителни свидетели — с техните вечни мънкания и извъртания. Те не могат да отговорят с «да» или «не» и на най-обикновен въпрос. Ах, това тяхно «при определени обстоятелства това би могло да се случи» — и така нататък!
Присъстващите взимаха думата един след друг и когато разговорът се изчерпа и загуби нишката си, всички почувстваха, че нещо им липсва. Обърнаха глави към господин Тревъс. Всъщност до момента той не бе допринесъл с нищо за дискусията. Компанията явно чакаше преценката на уважаемия си колега.
Облегнат назад, господин Тревъс бършеше разсеяно очилата си. Настъпилата тишина го накара да вдигне учуден поглед.
— О! — възкликна. — Какво има? Попитахте ли нещо?
Младият Луис отвърна:
— Говорихме за делото «Леймърн», сър.
И замълча в очакване.
— Да, да — каза господин Тревъс. — Мислех си за него.
Всички бяха притихнали почтително.
— Наистина бях потънал в мислите си — продължи той да бърше стъклата на очилата си. — Резултат, струва ми се, от понатрупалите се годинки. На моята възраст човек има право да му бъде простено, ако се замисли.
— Да, разбира се, сър — съгласи се младият Луис, явно озадачен.
— Мислех си — продължи Тревъс — не толкова за различните страни в правораздаването, които бяха очертани — въпреки че бяха интересни, твърде интересни. Сигурен съм, че ако присъдата бе по-друга, щеше да има достатъчно основания за обжалване, но сега няма да се спирам на това. Както казах, мислех си не за правната страна, а за… да… за участниците в това дело.
Всички останаха изненадани. Бяха обсъждали участниците по делото само във връзка с достоверността на свидетелските им показания. Никой дори не се бе замислил наистина виновен или невинен е обвиняемият, както бе решил съдът.
— Хората са различни — каза възрастният мъж замислено, — има и разумни, но повечето са без капка разум. Дошли откъде ли не — от Ланкашир, от Шотландия, собственикът на ресторанта е чак от Италия, а учителката — някъде от Средния запад. Всички са свързани или заплетени по някакъв начин в тази случка и като резултат в един сив ноемврийски ден се срещат в съда в Лондон. Всеки от тях е допринесъл с нещо. И цялата история завършва със съдебен процес за убийство.
Замълча и леко потупа коляното си.
— Обичам добрия криминален разказ — продължи. — Но знаете ли? Авторите винаги тръгват от неподходящо място. Започват с убийството. А убийството е краят. Историята започва много по-рано, понякога преди години, с всички случайности и случки, които отвеждат определени хора на определено място, в определен момент, в определен ден. Да вземем показанията на малката прислужница от кухнята. Ако тя не бе спипала любовника си, нямаше да зареже сърдито работата си, да замине при Леймърнови и да стане главен свидетел на защитата. Джузепе Антонели е дошъл да отмени за месец брат си. Братът е сляп като къртица. Той не би видял онова, което са забелязали зорките очи на Джузепе. Ако полицаят не бе влюбен в готвачката от номер четирийсет и осем, той нямаше да закъснее за обиколката си… — Кимна замислено. — Всички събития водят към един определен момент… А после, когато настъпи този момент — точка! Часът нула! Да, всички те се събират в нула часа… — Повтори: — Развръзката — в нула часа. — Потрепери.
— Студено ли ви е, сър. Елате по-близо до огъня.
— Не, не — възпротиви се господин Тревъс. — Както се казва, полазиха ме тръпки. Е, добре, време е вече да тръгвам. — Кимна любезно и излезе от стаята с бавна и отмерена стъпка.
Всички мълчаха известно време разколебани, после Руфъс Лорд, К. С. отбеляза, че бедният Тревъс остарява.
Сър Уилям Клевър каза:
— Остър ум, много остър ум, но в края на краищата старостта си казва думата.
— Пък и сърцето му е зле — додаде Лорд. — Изглежда, всеки миг може да рухне.
— Добре се грижи за себе си — възрази младият Луис.
В този момент господин Тревъс се качваше внимателно в прекрасния си даймлер. Колата го отведе пред дома му в тих квартал на града. Любезният камериер му помогна да свали палтото си. Господин Тревъс влезе в библиотеката. Спалнята му беше от другата страна, тъй като, загрижен за сърцето си, той никога не изкачваше стълби.
Настани се пред запалената камина и притегли към себе си писмата.
Мислите му все още бяха заети с историята, която си бе представил в клуба.
«Дори в този миг — каза си — се подготвя една драма, едно неизбежно убийство. Ако съчинявах някоя от онези забавни истории, изпълнени с кървави престъпления, щях да започна с един възрастен господин, седнал пред камината, който преглежда писмата си и без сам да го съзнава, се е запътил към часа на развръзката…»
Отвори първия плик и погледна разсеяно листа, който извади.
Изведнъж изразът на лицето му се промени. Бе се върнал в действителността.
— Господи! — промълви господин Тревъс. — Крайно досадно! Наистина много неприятно! След толкова години! Това ще обърка изцяло плановете ми.
 

Отвори вратата и приеми людете
 
11 януари
Мъжът в болничното легло се размърда и простена.
Дежурната сестра в отделението стана от масата и отиде при него. Намести възглавницата и му помогна да легне по-удобно.
Ангъс Макуиртър измърмори нещо в знак на благодарност.
Той кипеше от възмущение и обида. Сега вече всичко щеше да е свършило. Това щеше да е краят! Проклето да е онова идиотско странно дърво, щръкнало изпод скалата! Проклети да са онези досадници — влюбените, които си бяха уговорили среща в студената зимна нощ в подножието на скалата! Ако не бяха те (и дървото!), всичко вече щеше да е свършило — скок в ледената водна бездна, може би кратка борба и после забрава — край на един съсипан, ненужен, безсмислен живот.
А къде бе попаднал? Лежеше в някакво странно болнично легло със счупено рамо и с перспективата да бъде изправен пред съда за опит за самоубийство.
По дяволите, животът си беше негов, нали?
А ако планът му бе успял, щяха да го погребат благочестиво като човек с болен разум!
Болен разум, виж ти! Никога не е бил по-нормален! А да се самоубие, бе най-логичното и най-разумното нещо за човек в неговото положение.
Напълно съсипан, вечно болнав, изоставен от жена си заради друг.
Без работа, без любов, без пари, болен и отчаян — сигурно единственото възможно решение за него бе да сложи край на всичко това!
А сега бе тук. Скоро някой лицемерен мирови съдия ще го укори за това, че всъщност бе направил най-разумното нещо с живота си — единственото, което му принадлежеше.
Той изсумтя от яд. Побиха го тръпки. Сестрата отново застана до него. Бе млада, червенокоса жена с мило, глуповато лице.
— Много ли ви боли?
— Не.
— Ще ви дам нещо за сън.
— Няма нужда.
— Но…
— Да не мислите, че не издържам на болка и безсъние?
Тя се усмихна меко и малко високомерно:
— Докторът каза, че мога да ви дам.
— Хич не ми пука какво е казал докторът.
Тя поизпъна чаршафите и премести чашата с лимонада малко по-близо до него. Засрамен от себе си, той каза:
— Съжалявам, ако съм бил груб.
— О, няма нищо.
Ядосваше го, че тя изобщо не се притеснява от лошото му настроение. Нищо не можеше да смути самодоволното й безразличие, типично за медицинска сестра. За нея той не бе мъж, а пациент.
— По дяволите, защо се бъркат… по дяволите, защо се бъркат… — промърмори той.
Тя отвърна с неодобрение:
— Е, е, не сте особено мил.
— Мил ли? — възкликна той. — Мил? Господи!
— Утре ще се чувствате по-добре — успокои го сестрата.
Той преглътна.
— Ех, сестри, сестри. Вие не сте хора!
— Ние знаем кое е най-доброто за вас, разбирате ли?
— Точно това ме вбесява най-много у вас. Във всички болници. В целия свят. Вечно се бъркате! Знаели кое било най-добро за другите! Опитах се да се самоубия. Научихте ли?
Тя кимна.
— Моя лична работа е дали ще скоча от някоя проклета скала. Бях приключил с живота. Бях свършил!
Тя цъкна тихо с език. Това бе израз на съчувствие. Той бе пациент. Помагаше му, като му даваше възможност да излее яда си.
— Не мога ли да се самоубия, щом искам? — настояваше той.
— Грешно е — отвърна тя сериозно.
Погледна го неуверено. Не се съмняваше във вярата си, но не намираше думи да обясни отношението си.
— Е, искам да кажа, че самоубийството е грях. Независимо дали искате или не, трябва да живеете.
— Защо да трябва?
— Има и други хора, за които трябва да помислите, нали?
— Не и в моя случай. В света няма жива душа, която да скърби за моята кончина.
— Нямате ли роднини? Майка, сестра или някой друг?
— Не. Някога имах жена, но тя ме напусна и с право! Разбра, че не ставам за нищо.
— Но сигурно имате приятели?
— Нямам. Не поддържам приятелства. Вижте какво, сестро. Ще ви призная нещо. Някога бях щастливо момче. Имах добра работа и хубава жена. Но преживях автомобилна катастрофа. Шефът ми караше колата, а аз се возех. Нареди ми да кажа, че в момента на катастрофата е карал с трийсет, а караше почти с петдесет. Никой не загина, да не си помислите, той просто щеше да загуби застраховката. Отказах да излъжа, защото аз никога не лъжа.
Сестрата отбеляза:
— Мисля, че сте били напълно прав. Напълно.
— Наистина ли? Този мой магарешки инат ми струваше службата. Шефът беше побеснял. Погрижи се да не си намеря работа никъде. На жена ми й дойде до гуша да гледа как не ме бива за нищо. Замина с един мой приятел, който живееше добре и преуспяваше. Аз вегетирах и все повече затъвах. Пропих се. Това съвсем обърка работите ми. Накрая се предадох, пречупих се. Лекарят каза, че вече никога няма да се възстановя. Както сама разбирате, нямах особени причини да съм доволен от живота. Най-лесният и най-добрият начин бе веднага да сложа край. Животът ми не струваше пукната пара нито за мен, нито за някой друг.
Дребничката сестра прошепна:
— Не можете да сте сигурен.
Той се изсмя. Вече беше в по-добро настроение. Наивното й упорство го забавляваше.
— Мило момиче, каква полза от мен?
— Не знаете. Може би… някой ден… — отвърна тя смутено.
— Някой ден? Няма да има някой ден. Следващия път ще бъде сигурно.
Тя поклати решително глава.
— О, не. Сега вече няма да се самоубиете.
— Защо?
— Никога не го повтарят.
Той я изгледа. «Никога не го повтарят.» Бе от групата на вероятните самоубийци. Отвори уста да възрази енергично, но неочаквано вродената му искреност го накара да се откаже.
Би ли го направил отново? Наистина ли смяташе да го направи?
Изведнъж осъзна, че не би го сторил. За нищо на света.
Може би в резултат на професионалните си наблюдения тя бе стигнала до верния извод. Самоубийците не повтарят опита си.
В същото време почувства още по-силно желание да я накара да се съгласи с етичната страна на въпроса.
— Във всеки случай мое право е да разполагам с живота си както намеря за добре.
— Не, не и не.
— Но защо не, мило мое момиче, защо?
Тя пламна. Пръстите й си играеха неспокойно със златния кръст, който висеше на врата й.
— Не разбирате. Бог може да има нужда от вас.
Той я изгледа слисан. Не искаше да разколебава детинската й вяра. Подхвърли шеговито:
— Предполагам, че някой ден ще спра подплашен кон и ще спася от смърт златокосо дете? Така ли?
Тя поклати глава. Заговори разпалено. Опитваше се да изрази с думи онова, което виждаше толкова ясно в мислите си, но не успяваше.
— Може да не направите нищо. Просто да се окажете на определено място в определен момент. О, трудно ми е да обясня какво искам да кажа… но някой ден вие просто може да вървите по някоя улица и това да се окаже ужасно важно, без сам да го съзнавате.
Червенокосата дребничка сестра бе от западното крайбрежие на Шотландия и някъде в родословното й дърво имаше ясновидец.
Може би виждаше в мислите си неясния силует на някакъв мъж, който през една септемврийска нощ се движеше по пътя и спасяваше едно човешко същество от ужасна смърт…
 

14 февруари
Той бе сам в стаята и единственият доловим шум бе от поскърцването на перото, което изписваше ред след ред върху хартията.
Никой не можеше да прочете написаното. Ако все пак някой успееше, нямаше да повярва на очите си. Защото написаният текст беше подробен и грижливо разработен план за убийство.
Има мигове, когато тялото съзнава, че е контролирано от разума, и го кара да се прекланя смирено пред нещо тайнствено и чуждо, което насочва действията му. Има и други мигове, когато съзнанието разбира, че владее и контролира тялото, и го използва като инструмент за постигане на целта.
Човекът с перото бе във второто състояние. Целият бе само съзнание — един хладнокръвен, властен разум. Разум, завладян от едничката мисъл и цел — да погуби друго човешко същество. И за да бъде постигната целта, перото педантично излагаше плана върху хартията. Всяка случайност, всеки вариант бе предвиден. Пъкленото дело трябваше да бъде абсолютно сигурно. Като всички добри планове и този не бе съвсем категоричен и окончателен. Предвиждаха се варианти. Нещо повече, тъй като разумът бе интелигентен, той знаеше, че трябва да предвиди и промяна в обстоятелствата. Но главните моменти бяха точно разработени и грижливо проверени. Времето, мястото, начинът, жертвата!…
Човекът вдигна глава. Внимателно прочете листовете. Да, работата бе изпипана.
На мрачното му лице се появи усмивка. Това не бе усмивка на напълно нормален човек. Той пое дълбоко въздух.
Ако човек наистина бе сътворен по образ и подобие на своя Създател, в случая това бе пародийно копие, родено от шегата на Създателя.
Да, бе предвидено всичко, бе премислена всяка възможна реакция. Доброто и злото у хората се надиграваха, за да преминат накрая в съзвучие с този сатанински план.
Все пак нещо липсваше…
Пишещият отбеляза с усмивка датата — един септемврийски ден.
После се изсмя и накъса листовете на парчета, прекоси стаята и хвърли късовете хартия в огнените пламъци. Не допусна никаква небрежност. Всички късчета бяха погълнати и унищожени от огъня. Сега вече планът бе съхранен единствено в съзнанието на своя създател.
 

8 март
Старши инспектор Батъл закусваше. Лицето му изразяваше решителност. Четеше бавно и внимателно писмото, което жена му току-що му бе подала разплакана. Лицето му както винаги оставаше безизразно. Сякаш бе изсечено от дърво. Бе твърдо и солидно и по свой начин внушително. Старши инспектор Батъл не излъчваше особена интелигентност. Той определено не бе интелигентен, ала притежаваше някакво друго качество, трудно определимо, но въпреки това въздействащо.
— Не мога да повярвам! — изхлипа госпожа Батъл. — Силвия!
Силвия бе най-малкото от петте деца на старши инспектора и госпожа Батъл. Тя бе шестнайсетгодишна и учеше близо до Мейдстоун.
Писмото, изпратено от госпожица Амфри, директорка на училището, бе делово, любезно и изключително тактично. В него се излагаше открито, че от известно време училищното ръководство е обезпокоено от поредица дребни кражби и че най-сетне случаят е изяснен. Силвия Батъл си признала и госпожица Амфри би желала при първа възможност да се срещне с господин и госпожа Батъл «за изясняване на ситуацията».
Старши инспектор Батъл сгъна писмото, пъхна го в джоба си и каза:
— Остави това на мен, Мери.
Изправи се, заобиколи масата, погали я по бузата и додаде:
— Не се безпокой, скъпа, всичко ще бъде наред.
Излезе от стаята, като остави зад себе си чувство за сигурност и спокойствие.
Същия следобед старши инспектор Батъл седеше на стола в модерно и своеобразно подредената приемна на госпожица Амфри, поставил големите си, сякаш изсечени от дърво длани върху коленете си; той седеше срещу директорката и повече от всякога напомняше полицай.
Госпожица Амфри бе преуспяваща директорка. Тя бе личност, която притежаваше голяма доза индивидуалност. Бе възхитителна, със съвременни възгледи и съчетаваше дисциплината с модерното разбиране за самостоятелност.
Помещението бе в мийдуейски стил. Всичко бе в бледи бежови тонове. Наоколо стояха големи делви с жълти нарциси и вази с лалета и зюмбюли. Няколко добри копия от антична гръцка керамика, две авангардни скулптури и две закачени на стената картини от италиански примитивисти допълваха наредбата. И сред всичко това — облечена в тъмносиньо, с възбудено лице, самата госпожица Амфри, напомняща старателна и добросъвестна хрътка. Ясните й сини очи поглеждаха строго през дебелите стъкла на очилата.
— Важно е — казваше тя със звънлив и добре овладян глас — да се подходи към случая правилно. Трябва да помислим за самото момиче, господин Батъл. За Силвия! Изключително важно е — изключително! — да не осакатим живота й по някакъв начин. Не бива да стоварваме върху нея бремето на вината. Ако изобщо решим да й се скараме, трябва да сторим това много, много внимателно. Трябва да открием причината за тези съвсем незначителни, дребни кражби. Чувство за непълноценност може би? Виждате ли, тя не се справя добре със спорта. Неосъзнато желание да блесне в друга област, желание да утвърди своето «аз»? Трябва да бъдем много, много внимателни. Затова исках първо да се видим насаме, да ви обърна внимание да бъдете изключително внимателен със Силвия. Повтарям отново, крайно важно е да разберем какво се крие зад всичко това.
— Затова съм тук, госпожице Амфри — каза старши инспектор Батъл. Гласът му бе спокоен, лицето безизразно, очите му гледаха преценяващо директорката на училището.
— Бях много мека с нея — поясни госпожица Амфри.
— Добре сте сторили, госпожице — отвърна той лаконично.
— Виждате ли, аз наистина обичам и разбирам тези млади същества.
Батъл каза:
— Сега бих искал да видя дъщеря си, ако нямате нищо против, госпожице Амфри.
Директорката отново настоя да бъде внимателен и предпазлив, да не предизвиква враждебно отношение у дете, в което се пробужда жената. Старши инспектор Батъл не прояви нетърпение. Той само гледаше хладно.
Най-сетне тя го поведе към кабинета си. В коридора се разминаха с няколко момичета. Те спираха благовъзпитано, но в очите им се четеше любопитство. Госпожица Амфри въведе Батъл в малка стая, не толкова живописна като помещението на долния етаж, и преди да се оттегли, каза, че ще изпрати Силвия при него. Той я спря:
— Момент, госпожице. Защо решихте, че Силвия е отговорна за тези… хм… липси?
— Използвах психологически методи, господин Батъл.
Госпожица Амфри говореше с достойнство.
— Психологически? Хм. А къде са доказателствата, госпожице Амфри?
— Да, да, разбирам ви добре, господин Батъл. Вие бихте избрали друг метод. Професията ви си казва думата. Но и криминологията започва да признава психологическите методи. Убедена съм, че не съм сгрешила. Силвия си призна всичко.
Батъл кимна.
— Да, зная. Питах само защо заподозряхте нея.
— Добре, господин Батъл. Случаите на кражби от шкафовете на момичетата зачестиха. Извиках ученичките и изложих фактите. В същото време наблюдавах скришом лицата им. Веднага ми направи впечатление изражението на Силвия. Виновно, смутено. Не исках да я злепоставям, а да я накарам сама да признае вината си. Направих й малка проверка. Словесна асоциация.
Батъл кимна разбиращо.
— И накрая детето си призна.
Бащата каза:
— Всичко ми е ясно.
Госпожица Амфри се поколеба за миг, после излезе.
Батъл стоеше прав, загледан в прозореца, когато вратата отново се отвори.
Той се обърна бавно и погледна дъщеря си.
Силвия бе високо, мургаво и слабо момиче. Лицето й бе подпухнало от плач. Тя каза по-скоро плахо, отколкото предизвикателно:
— Ето ме.
Батъл се вгледа в нея замислено. После въздъхна.
— Не биваше да те изпращам тук. Тази жена е глупачка.
От удивление Силвия забрави грижите си.
— Госпожица Амфри? О, не, тя е чудесна. Ние всички мислим така.
— Хм — каза Батъл. — Сигурно не е толкова глупава, щом може да се представя по този начин. Няма значение. Мийдуей не е място за теб, въпреки че това би могло да се случи навсякъде.
Силвия сплете пръсти. Гледаше в земята. Промълви:
— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам.
— И би трябвало — отвърна той. — Ела тук.
Тя прекоси стаята бавно и неохотно. Той обхвана брадичката й с голямата си четвъртита длан и се вгледа в лицето й отблизо.
— Доста преживя, нали? — попита тихо.
Сълзи напираха в очите й.
— Знаеш ли, Силвия — продължи Батъл бавно, — винаги съм мислел, че нещо става с теб. Повечето хора имат някаква слабост. Обикновено всичко е твърде просто. Можеш да разбереш, когато едно дете е ненаситно, лошо или се държи като тиранин. Ти беше добро дете, много кротко и мило, никога не ми създаваше проблеми и въпреки това понякога се тревожех. Защото ако не забележиш навреме пукнатината, тя може да се превърне в бездна.
— Като при мен!
— Да, като при тебе. Ти си се огънала под натиска, и то по много странен начин. По доста глупав начин, нещо, с което преди никога не съм се сблъсквал.
Момичето отвърна неочаквано пренебрежително:
— Мислех си, че често си се сблъсквал с крадци.
— Така е, зная всичко за тях. И тъкмо затова, мила моя, не защото съм ти баща (бащите не знаят много неща за децата си), а защото съм полицай, съм убеден, че не си крадла. Ти нищо не си присвоявала тук. Има два вида крадци. Едните се поддават на неочаквана и непреодолима съблазън, а това се случва дяволски рядко (на какви ли не съблазни може да устои обикновеният, нормален, честен човек), а другите просто си взимат онова, което не им принадлежи, и го смятат за нещо съвсем естествено. Ти не можеш да бъдеш причислена нито към едните, нито към другите. Не си крадла. Ти си необикновена лъжкиня.
Силвия промълви:
— Но…
— Признала си всичко? — прекъсна я той. — Зная това. Имало едно време светица. Тя раздавала хляб на бедните. Съпругът й не одобрявал това. Срещнал я веднъж и я попитал какво носи в кошницата си. Тя се изплашила и отвърнала: «рози». Той отворил кошницата и о, чудо, вътре наистина имало рози. Ако ти беше Света Елизабета и беше излязла с кошница рози, а съпругът ти те бе срещнал и попитал какво носиш, ти щеше от страх да отговориш: «хляб».
Той помълча, сетне продължи тихо:
— Така ли беше?
Настъпи още по-дълбока тишина, момичето стоеше, свело глава.
— Кажи, дете. Какво точно се случи? — настоя бащата.
— Тя ни събра. Заговори. Забелязах да ме гледа и разбрах, че е заподозряла мен. Почувствах, че се изчервявам, усетих погледите на някои момичета. Беше ужасно. После и другите започнаха да ме гледат и да си шушукат. Разбрах, че всички мислеха така. Една вечер Амфри ме доведе тук с няколко момичета и започнаха някаква игра на думи. Тя изричаше думата, а ние отговаряхме…
Батъл измърмори нещо възмутено.
— Разбрах какво означаваше това и… се почувствах като парализирана. Опитвах се да не сгреша думата, опитвах се да мисля за странични неща като катерички или цветя, но Амфри стоеше и ме наблюдаваше с очи като свредели, които сякаш се забиват в теб. Сетне… о… ставаше все по-лошо и по-лошо, докато един ден Амфри заговори с мен толкова мило и толкова… толкова разбиращо, че аз се пречупих и казах, че съм била аз… О… татко, колко по-леко се почувствах!
Батъл потърка брадичката си.
— Разбирам.
— Наистина ли?
— Не, Силвия, не те разбирам, защото характерът ми е друг. Ако някой се опита да ме накара да си призная нещо, което не съм извършил, по-скоро бих му фраснал един. Но ми е ясно какво се е случило с теб. Онази твоя Амфри с очи като свредели е получила като на тепсия добър пример за необикновена психологическа реакция, за който би мечтал всеки недозрял тълкувател на погрешно разбрани теории. Това, което трябва да направим сега, е да изясним тази бъркотия! Къде ли е госпожица Амфри?
Госпожица Амфри тактично бе останала наблизо. Съчувствената усмивка замръзна на лицето й, когато старши инспектор Батъл каза рязко:
— В името на справедливостта към дъщеря ми трябва да ви помоля да извикате местната полиция във връзка със случая.
— Но, господин Батъл, Силвия сама…
— Силвия не е докосвала тук нищо, което не й принадлежи.
— Добре разбирам, че като баща…
— Не говоря като баща, а като полицай. Извикайте полицията да ви помогне. Тя ще бъде дискретна. Сигурен съм, че ще намерите някъде наоколо скрити нещата, както и съответните отпечатъци от пръсти върху тях. Хлапетата не се сещат да носят ръкавици, когато крадат. А сега ще отведа дъщеря си. Ако полицията открие истински доказателства, уличаващи я в кражба, готов съм да се явя вместо нея в съда и да поема върху себе си това, което я очаква, но съм сигурен, че ще се окажа прав.
След около пет минути изкара колата през портата.
— Кое беше русокосото момиче, което срещнах в коридора? С мъхести розови бузи, с петно на брадичката и с раздалечени сини очи.
— Сигурно е Олив Парсънс.
— Не бих се изненадал, ако се окаже тя.
— Уплашена ли изглеждаше?
— Не, изглеждаше самодоволна. Стотици пъти съм виждал този спокоен, самодоволен израз в съда. Ловя се на бас, че тя е крадлата, но сама няма да си признае. Едва ли!
— Имам чувството, че се събуждам от лош сън — въздъхна момичето. — О, татко, съжалявам! Толкова съжалявам! Как съм могла да бъда такава глупачка, такава кръгла глупачка! Чувствам се ужасно.
— Няма нищо — отвърна старши инспектор Батъл, като я помилва по ръката. С другата си ръка продължаваше да държи волана, произнасяйки обичайните утешителни думи: — Не се безпокой. Така Той ни изпитва. Да, това е нашето изпитание. Иначе не виждам за какво ще ни го изпраща…
 

19 април
Къщата на Невил Стрейндж край Хиндхед се къпеше в слънчева светлина.
Денят не бе типичен за месец април, един от редките горещи дни, по-горещ дори от дните през юни.
Невил Стрейндж слизаше по стълбите. Бе с бяла тениска и носеше под мишница четири ракети за тенис.
Ако имаше комисия за избор на човек, който е олицетворение на късметлията в Англия и на когото не му липсва нищо, тя несъмнено би се спряла на Невил Стрейндж. Той бе добре познат сред английското общество, първокласен тенисист и всестранно надарен спортист. Въпреки че не бе достигал финалите в Уимбълдън, бе участвал в редица открити турнири, а в смесените двойки на два пъти се бе класирал за полуфиналите. Може би бе прекалено всестранно надарен, за да стане шампион по тенис. Играеше отлично голф, плуваше великолепно и бе извършил няколко успешни изкачвания в Алпите. Бе на трийсет и три години, радваше се на чудесно здраве, добра външност, много пари, изключително красива жена, за която се бе оженил съвсем наскоро, и по всичко личеше, че няма никакви грижи или проблеми.
Въпреки това, когато в онази чудесна утрин Невил Стрейндж се спусна по стъпалата, сякаш някаква сянка се приближи към него. Сянка, видима може би само за неговите очи. Той я чувстваше, мисълта за нея го караше да бърчи чело и да гледа тревожно и объркано. Прекоси хола, изправи рамене, сякаш решително отхвърли някакво бреме, мина през дневната и излезе на остъклената веранда, където жена му Кей пиеше портокалов сок, обградена с възглавници.
Двайсет и три годишната Кей Стрейндж бе необикновено красива. Тя имаше изящно, грациозно, чувствено тяло. Безупречната кожа на лицето й се нуждаеше от съвсем лек грим, само за да я подчертае, а рядкото съчетание на тъмни очи и вежди с тъмночервени коси действаше пагубно на околните.
Съпругът й каза весело:
— Здравей, красавице. Какво има за закуска?
— За тебе онези отвратителни бъбреци, гъби и бекон — отвърна тя.
— Чудесно — изрече Невил.
Сипа си в чинията храна и си наля чаша кафе. За няколко минути настъпи благотворна тишина.
— О-о — пропя Кей сладострастно, като мърдаше пръстите на краката си, лакирани с червен лак. — Слънцето е прекрасно, нали? Въпреки всичко в Англия не било толкова лошо.
Току-що се бяха върнали от Южна Франция.
Невил прегледа набързо заглавията във вестника и се върна към спортната страница, като промълви само «хм…».
После продължи с препечена филия и мармалад, остави настрана вестника и се залови с пощата.
Бяха се натрупали доста писма, но повечето от тях той хвърли веднага. Циркуляри, реклами, информации.
— Не ми харесват цветовете в дневната. Може ли да ги променя, Невил? — обади се Кей.
— Можеш всичко, каквото пожелаеш, красавице.
— Електрик — каза замечтано жена му — и сатенени възглавници с цвета на слонова кост.
— Липсва само маймунката — подхвърли той.
— Ти ще бъдеш маймунката.
Невил отвори ново писмо.
— О, между другото — каза Кей, — Шърти ни кани да отидем с яхтата до Норвегия в края на юни. Много съжалявам, че няма да можем. — Отмести предпазливо поглед от съпруга си и додаде тъжно: — Би било ужасно приятно.
Сянка премина по лицето на Невил. Поколеба се.
— Наложително ли е да ходим при онази отегчителна старица Камила? — запита непокорно Кей.
— Разбира се, че е наложително — навъси се Невил. — Виж какво, Кей, вече говорихме за това. Сър Матю бе мой опекун. Те с Камила се грижеха за мен, Гълс Пойнт е моят дом, ако изобщо имам дом.
— Добре де, добре — съгласи се тя. — Щом трябва, значи трябва. В края на краищата ние ще получим големите пари, когато умре, та май ще трябва да го преглътнем.
— Не е въпрос да го преглътнем — ядоса се той. — Тя не разполага с парите. Сър Матю ги остави под нейно попечителство, докато е жива, а след това ще ги получа аз и жена ми. Това е въпрос на внимание. Защо не искаш да го разбереш?
Кей помълча малко и каза:
— Наистина разбирам. Говоря така само защото зная, че там не могат да ме понасят. Мразят ме! Да, мразят ме! Лейди Тресилиън ме гледа високомерно, проточила дългия си нос, а когато разговаряме с Мери Олдин, погледът й минава край мене. За теб всичко е много хубаво. Ти просто не забелязваш какво става.
— Те винаги се държат много любезно с теб. Знаеш добре, че не бих търпял, ако не беше така.
Кей го изгледа любопитно изпод дългите си мигли.
— Те наистина са доста внимателни. Но прекрасно знаят как да ми лазят по нервите. За тях аз съм натрапница.
— Е, добре — каза Невил, — в края на краищата мисля, че това е съвсем естествено, нали?
Гласът му се бе променил. Той стана, обърна се с гръб към Кей и се загледа напред.
— О, да, съгласна съм, че е естествено. Привързани са към Одри, нали? — Гласът й потрепери. — Скъпата, благовъзпитана, хладна, безцветна Одри! Камила не можа да ми прости, че заех мястото й.
Той не се обърна. Гласът му бе глух и безизразен:
— Все пак Камила е стара, прехвърлила е седемдесетте. Разбираш ли, нейното поколение не одобрява разводите. Но, общо взето, тя прие добре нещата, като се има предвид колко обичаше Одри.
Гласът му се промени, когато произнесе името.
— Те смятат, че си се отнесъл зле с нея.
— Това е така — прошепна сякаш на себе си Невил, но жена му го чу.
— О, Невил, не бъди толкова глупав. Само защото тя реши да вдигне такъв шум.
— Тя не вдигна шум. Одри никога не вдига шум.
— Е, знаеш какво исках да кажа. Само защото трябваше да си отиде, тя страдаше и будеше навсякъде съчувствие със съкрушения си вид. Това имам предвид! Одри не умее да губи. Мисля, че ако една жена не може да задържи съпруга си, трябва да се оттегли изискано! Нищо не ви свързва. Тя никога не е спортувала. Толкова е анемична и избеляла като… като парцал за чинии. В нея няма капка живот! Ако наистина е държала на тебе, трябвало е първо да помисли за щастието ти и да се радва, че ще бъдеш щастлив с някоя по-подходяща жена.
Невил се обърна. На устните му заигра иронична усмивка.
— Каква добра малка спортистка! Как убедително играе играта на любовта и съпружеството!
Кей се засмя пламнала.
— Е, добре, май се поувлякох. Но във всеки случай, след като вече е станало, нищо не може да се промени. Трябва да го приеме.
— Одри го прие — каза Невил тихо. — Разведе се, за да можем ние с теб да се оженим.
— Зная — отвърна Кей.
— Ти никога не си разбирала Одри.
— Не, не съм. В нея има нещо. Никой не знае какво мисли… Тя… тя ме плаши.
— Глупости, Кей.
— Да, плаши ме. Може би защото е умна.
— Мое мило глупаче.
Тя се засмя.
— Винаги ме наричаш така!
— Защото си такава!
Усмихнаха се един на друг. Невил се приближи, наведе се и я целуна по тила.
— Миличка Кей — промърмори.
— Добричка Кей — каза тя. — Отказва се от пътешествието с яхта и се оставя да бъде изядена от превзетите роднини на съпруга си с викторианско възпитание.
Невил отстъпи и седна на масата.
— Не виждам защо да не приемем и поканата за пътешествието с Шърти, щом толкова ти се иска.
Кей се изправи изненадана.
— А какво ще стане със Солткрийк и Гълс Пойнт?
Невил изрече с неестествен глас:
— Не виждам защо да не отидем там в началото на септември.
— О, Невил, но сигурно… — тя замълча.
— Не можем да отидем през юли или август заради турнирите — обясни Невил. — Но в Сайнт Лу ще свършим през последната седмица на август и оттам ще ни бъде доста удобно да заминем направо за Солткрийк.
— О, ще бъде идеално, прекрасно. Но си помислих… че тя е там винаги през септември, нали?
— Имаш предвид Одри?
— Сигурно могат да й предложат да ги посети по-късно, но…
— Защо да ходи по-късно?
Кей го погледна недоумяващо.
— Искаш да кажеш, че ще бъдем там по едно и също време? Какво невероятно хрумване!
Невил се раздразни:
— Изобщо не го намирам за невероятно. В днешно време това е твърде разпространено. Защо да не бъдем приятели? Така нещата ще станат къде по-прости. Та нали неотдавна ти сама го каза.
— Така ли?
— Да, не помниш ли? Говорихме за семейство Хау и ти каза, че на нещата трябва да се гледа с разбиране, цивилизовано и че новата съпруга на Ленард и бившата са много добри приятелки.
— О, не бих възразила. Наистина мисля, че е разумно. Но не смятам, че Одри ще бъде на същото мнение.
— Глупости.
— Не са глупости. Знаеш, Невил, че Одри ужасно те обичаше… Тя няма да го изтърпи дори за миг.
— Грешиш, Кей. Одри намира идеята за добра.
— Одри намира! Какво искаш да кажеш с това? Откъде знаеш какво намира Одри?
Той изглеждаше объркан. Изкашля се, за да върне самообладанието си.
— Всъщност вчера я срещнах случайно в Лондон.
— Не си ми казвал.
Невил се ядоса:
— Казвам ти го сега. Беше чиста случайност. Вървях през парка. Тя се появи насреща. Не смяташ, че трябваше да побягна, нали?
— Разбира се, че не — каза Кей замислено. — Продължавай!
— Аз… ние се спряхме, разбира се, после се върнах и продължих с нея. Реших, че това бе най-малкото, което можех да направя.
— И после.
— После седнахме и поговорихме. Тя бе много мила, наистина много мила.
— Радвам се за теб — подсмихна се Кей.
— Разбираш ли, побъбрихме за незначителни неща. Тя бе съвсем естествена и нормална в държането си и… и така нататък.
— Забележително! — възкликна жена му.
— Попита как си…
— Много мило от нейна страна!
— Поговорихме малко и за тебе. Наистина, Кей, тя бе безкрайно мила.
— Скъпата Одри!
— И тогава ми хрумна, разбираш ли, колко хубаво би било да станете приятелки, да се срещнем. Мина ми през ума, че бихме могли да го направим още това лято в Гълс Пойнт. Там всичко би могло да стане съвсем естествено.
— Идеята твоя ли беше?
— Разбира се.
— Не си ми споменавал за подобна идея.
— Защото едва тогава ми хрумна.
— Разбирам. Предложението е било твое и Одри е решила, че хрумването е чудесно?
Изглежда, едва сега нещо в поведението на Кей смути Невил.
— Какво има, красавице?
— О, нищо! Абсолютно нищо? Нито ти, нито Одри сте се замислили дали и аз ще намеря идеята за чудесна?
Невил я изгледа.
— Но, Кей, за бога, защо си против?
Тя прехапа устни. Той продължи:
— Ти сама каза… още онзи ден…
— О, не започвай отново! Аз говорих за други, а не за нас!
— Но това ме накара да помисля…
— Не ме прави на глупачка! Не ти вярвам.
Невил я гледаше с неприязън.
— Но, Кей, защо си против? Мисля, че няма причина да си против!
— Така ли?
— Струва ми се, че не става дума за ревност или нещо от този род. — Той замълча. Гласът му се промени. — Разбираш ли, Кей, отнесохме се много лошо с Одри. Не, не е вярно. Това няма нищо общо с теб. Аз се отнесох зле с нея. Безсмислено е да твърдя, че нямаше друга възможност. Бях убеден, че ако направим това, ще се почувствам по-добре. Ще бъда много по-щастлив.
— Значи не си бил щастлив? — изрече Кей бавно.
— Скъпо глупаче, какви ги приказваш? Разбира се, че бях щастлив, безкрайно щастлив. Но…
— Но… Там е работата! — прекъсна го тя. — Винаги е имало едно «но» в този дом. Някаква проклета сянка витае наоколо. Сянката на Одри.
Невил я гледаше втренчено.
— Искаш да кажеш, че ревнуваш от Одри? — попита.
— Не ревнувам. Боя се от нея… Невил, ти не разбираш каква е Одри.
— Как да не разбирам, след като съм бил женен за нея повече от осем години!
— Ти не знаеш — повтори Кей — каква е Одри.
 

30 април
— Това е нелепо! — възкликна лейди Тресилиън. Тя се намести на възглавниците и огледа ядосана стаята. — Нечувана нелепост! Невил трябва да е полудял!
— Идеята е доста глупава — съгласи се Мери Олдин.
Лейди Тресилиън имаше забележителен профил с тънък орлов нос, а очите й, когато поискаше, можеха да гледат смразяващо. Нейните седемдесет години и разклатеното й здраве никак не бяха повлияли върху пъргавия й ум. Вярно, че преживяваше все по-дълги периоди, когато се оттегляше от живота и вълненията и предпочиташе да лежи с полузатворени очи, но от тези състояния на полукома излизаше с още по-изострени възприятия и по-хаплив език. Подпирана от възглавници в голямото легло, разположено в единия ъгъл на стаята, тя се държеше като кралицата на Франция. Мери Олдин бе нейна далечна братовчедка, която живееше тук и се грижеше за нея. Двете жени се разбираха чудесно. Мери бе трийсет и шест годишна. Имаше от онези гладки, инфантилни лица, върху които годините почти не оставяха следи. Можеше да бъде както на трийсет, така и на четирийсет и пет. Имаше хубава фигура, добри обноски, косите й бяха тъмни с бял кичур, който й придаваше индивидуалност. По това време това бе модно, но кичурът на Мери бе естествен и тя го имаше още от детските си години.
Погледна замислено писмото на Невил Стрейндж, което й бе подала лейди Тресилиън.
— Да. Звучи доста глупаво — повтори тя.
— Не можеш да ме убедиш — каза лейди Тресилиън, — че това е идея на Невил! Някой го е подучил. Вероятно новата му жена.
— Кей? Мислиш, че идеята е на Кей?
— Напълно възможно. Каквато е вулгарна. Когато един мъж и една жена смятат за редно да занимават обществото с проблемите си и са решили да се разведат, то поне могат да се разделят почтено. Според мен хрумването двете жени — бившата и новата — да станат приятелки е възмутително. В днешно време никой не поддържа ниво!
— Струва ми се, че това е модерно — каза Мери.
— Няма да го допусна в моя дом — заяви лейди Тресилиън. — Смятах, че направих достатъчно, като приех онази особа с червените нокти на краката.
— Тя е съпруга на Невил.
— Именно. Затова реших, че Матю би го желал. Той бе привързан към момчето и винаги е искал то да се чувства в тази къща като в свой дом. Моят отказ да приема жена му би означавал да се противопоставя на волята му, затова отстъпих и я поканих. Но не ми харесва. Изобщо не подхожда на Невил. Ни потекло, ни корени!
— Тя е от доста добро семейство — отвърна Мери помирително.
— Произходът й е лош — настоя лейди Тресилиън. — Баща й, както знаеш, трябваше да напусне всички клубове след онази история с картите. За щастие почина наскоро след това. А майка й бе всеизвестна на Ривиерата. Какво възпитание за едно момиче! Нищо, освен хотелски живот. Тя срещна Невил на тенискортовете, оплете го и не миряса, докато не го накара да напусне жена си, която обичаше силно, и да замине с нея! Вината е изцяло нейна!
Мери се усмихна. Лейди Тресилиън бе старомодна и смяташе, че в такива случаи жените са виновни, а мъжете не носят никаква вина.
— За да бъдем по-точни, трябва да признаем, че Невил е също толкова виновен — отбеляза Мери.
— И Невил има голяма вина — съгласи се лейди Тресилиън. — Той имаше очарователна, безкрайно предана жена — може би прекалено предана. И ако онова момиче не бе толкова упорито, убедена съм, той щеше да се вразуми. Но то бе решило да се омъжи за него! Да, изцяло съм на страната на Одри. Много я обичам.
— Беше много тежко — въздъхна Мери.
— Да, наистина. Човек не знае как да се държи в такава сложна ситуация. Матю обичаше Одри, аз също. Пък и не може да се отрече, че тя бе добра съпруга на Невил, въпреки че за съжаление не можеше активно да участва в неговите забавления. Никога не е била спортистка. Цялата история бе много мъчителна. Когато бях момиче, такива работи просто не се случваха. Не, ще и дума, мъжете имаха своите приключения, но бе недопустимо да разтрогват брака си.
— А сега е допустимо — заяви категорично Мери.
— Именно. Ти разсъждаваш толкова трезво, мила. Няма смисъл да си спомняме отминалите дни. Такива неща се случват и момичета като Кей Мортимър отнемат съпрузите на други жени, ала никой не мисли нищо лошо за тях!
— С изключение на хора като теб, Камила!
— За мен не става дума. Това същество Кей изобщо не се притеснява дали я приемам или не. Прекалено е заета с това, как да прекарва добре времето си. Невил може да я доведе със себе си и аз съм готова да приема дори приятелите й, въпреки че нямам високо мнение за онзи превзет младеж, който винаги се навърта около нея. Как му беше името?
— Тед Латимър?
— Точно така. Приятел от Ривиерата. Бих искала да знам как успява да живее по този начин.
— Авантюристично.
— Това е простимо. Сигурно живее благодарение на външността си. Но не е особено подходящ приятел за съпругата на Невил! Не ми хареса начинът, по който пристигна миналото лято и отседна в хотел «Истърхед Бей», когато те бяха тук.
Мери погледна през отворения прозорец. Къщата на лейди Тресилиън бе разположена върху стръмна скала с изглед към река Търн. На другия бряг на реката на обширен пясъчен плаж бе новият курортен комплекс на Истърхед Бей — няколко бунгала и голям хотел на носа с изглед към морето. Солткрийк бе живописно рибарско селище, разпиляно по склона на един хълм. Старомодно, консервативно, а населението му гледаше високомерно на Истърхед Бей и курортистите.
Мери се взираше над тясната ивица вода към отсрещния бряг, където почти срещу къщата на лейди Тресилиън стърчеше крещящо новият хотел «Истърхед Бей».
— Радвам се — каза лейди Тресилиън, притворила очи, — че Матю не успя да види тази вулгарна постройка. Докато бе жив, крайбрежието бе съвсем запазено.
Сър Матю и лейди Тресилиън бяха дошли в Гълс Пойнт преди трийсет години. Преди девет години сър Матю, един запален мореплавател, се бе преобърнал с лодката си и се бе удавил почти пред очите на съпругата си.
Всички очакваха, че тя ще продаде Гълс Пойнт и ще напусне Солткрийк, но лейди Тресилиън остана да живее в къщата и единствената й видима реакция бе да се освободи от всички лодки и да се раздели с хангара. За гостите на Гълс Пойнт вече не държаха на разположение лодки. Те трябваше да използват ферибота и да наемат лодка от някой лодкар.
Мери попита малко колебливо:
— Да пиша ли на Невил, че намеренията му не съвпадат с нашите планове?
— Разбира се, че и през ум не ми минава да попреча на посещението на Одри. Тя винаги е идвала при нас през септември и няма да я моля да промени плановете си.
Мери погледна писмото и каза:
— Виждаш ли, Невил твърди, че Одри… хм, одобрявала идеята, че желаела да се срещне с Кей.
— Не вярвам — отсече лейди Тресилиън. — Както всички мъже и Невил вярва в това, в което иска да вярва!
Мери настоя:
— Пише, че е говорил с нея.
— Каква нелепост! Но… в края на краищата може и да не е.
Мери я погледна любопитно.
— Подобно на Хенри Осми — каза възрастната дама.
Мери продължаваше да гледа недоумяващо.
Лейди Тресилиън поясни последните си думи:
— Съвестта, разбираш ли? Хенри постоянно се опитвал да принуди Катарина да се съгласи, че разводът е нещо добро. Невил знае, че се е държал зле, и иска да намери спокойствие. Опитва се да накара Одри да каже, че всичко е наред, че тя ще дойде да се види с Кей и изобщо няма нищо против развода.
— Питам се — произнесе бавно Мери.
Лейди Тресилиън я погледна остро.
— За какво си мислиш, скъпа?
— Питам се. — Мери замълча, но после продължи: — Това писмо е толкова нетипично за Невил! Не мислиш ли, че Одри по някаква причина може да желае тази… тази среща?
— Защо да я желае? — прекъсна я рязко лейди Тресилиън.
— Когато Невил я напусна, тя замина при леля си госпожа Ройд в енорията и преживя нервен срив. От нея бе останала само сянката й. Очевидно цялата история я разтърси. Тя е от онези тихи, самовглъбени натури, които преживяват нещата дълбоко.
Мери се размърда неспокойно.
— Да, тя е емоционална. Странно момиче в много отношения…
— Страда много… После разводът мина, Невил се ожени за другата и Одри постепенно го преодоля. Сега е почти както по-рано. Не можеш да ме убедиш, че иска да събуди старите си спомени.
— Невил пише, че тя иска — отвърна Мери тихо, но твърдо.
Старата дама я погледна с учудване.
— Защо упорстваш толкова, Мери? Да не искаш да ги събереш тук?
Мери Олдин пламна.
— Не, разбира се.
Лейди Тресилиън попита рязко:
— Да не би ти да си предложила това на Невил?
— Можеш ли да допуснеш такъв абсурд?
— Нито за миг не вярвам, че идеята наистина е негова. Не прилича на Невил. — Замълча за момент, после лицето й се проясни. — Утре е първи май, нали? На трети Одри пристига с Дарлингтънови в Есбанк. Само на четирийсет километра оттук. Напиши й и я покани да дойде на обяд.
 

5 май
— Госпожа Стрейндж, милейди.
Одри Стрейндж влезе в голямата спалня, прекоси стаята и се приближи до леглото. Наведе се и целуна старата дама, после седна на приготвения за нея стол.
— Радвам се, че те виждам, скъпа — каза лейди Тресилиън.
— И аз се радвам — отвърна тя.
В Одри Стрейндж имаше нещо недоловимо. Бе средна на ръст, с много малки длани и стъпала. Косите й бяха пепеляворуси, а лицето — много бледо. Очите й бяха раздалечени и светлосиви. Чертите на лицето й бяха нежни и правилни, носът й — прав и малък, лицето — тясно, овално и бледо. Въпреки тази кожа и лице, по-скоро хубаво, отколкото красиво, у нея имаше нещо привличащо, заради което никой не можеше да я отмине или пренебрегне. Напомняше с нещо призрак, но в същото време оставяше чувството, че призракът е по-реален от всяко човешко същество…
Имаше характерен нежен глас, мек и ясен като звън на сребърна камбана.
Поговориха малко със старата дама за общи приятели и интересни случки. После лейди Тресилиън каза:
— Освен удоволствието да те видя, мила, помолих те да дойдеш, защото получих доста любопитно писмо от Невил.
Одри я погледна. Погледът й бе открит, кротък и спокоен.
— Така ли?
— Той предлага — какво нелепо предложение! — да дойдат с Кей през септември. Пише, че иска да станете приятелки и че ти намираш идеята му за добра.
Почака. След малко Одри каза с нежния си гласец:
— Толкова ли е нелепо?
— Скъпа, наистина ли го искаш?
Одри отново замълча за миг, после тихо отвърна:
— Знаеш ли, аз наистина мисля, че всичко ще мине добре.
— Сигурна ли си, че искаш да се срещнеш с тази… тази Кей?
— Наистина мисля, Камила, че това може да опрости нещата.
— Да опрости нещата! — повтори думите й озадачена лейди Тресилиън.
Одри заговори много тихо:
— Скъпа Камила. Ти винаги си била толкова добра. Щом Невил иска…
— Плюя на това, какво иска Невил! — прекъсна я грубо лейди Тресилиън. — Ти искаш ли, това питам!
Страните на младата жена поруменяха леко с меката, нежна руменина на морска раковина.
— Да — отвърна. — Искам.
— Добре — съгласи се лейди Тресилиън, — добре…
Замълчаха.
— Но, разбира се — поде Одри. — Ще решиш ти. Това е твоят дом и…
Лейди Тресилиън притвори очи.
— Аз съм една стара жена — промълви. — Вече не разбирам нищо.
— Естествено, аз мога да дойда и в друго време. За мене винаги е удобно.
— Ти ще дойдеш през септември както винаги — отсече лейди Тресилиън. — Ще дойдат и Невил и Кей. Макар и да съм стара, струва ми се, мога да се приспособявам към промените в съвременния живот. Повече нито дума, въпросът е решен.
Тя отново притвори очи. След няколко минути попита, като наблюдаваше младата жена през полуспуснатите си клепачи:
— Е, получи ли каквото желаеше?
— О, да, да. Благодаря.
— Скъпа моя — изрече лейди Тресилиън с дълбок и загрижен глас, — сигурна ли си, че тази среща няма да ти причини болка? Ти обичаше много Невил, нали? Това може да отвори старите рани.
Одри гледаше малките си длани, скрити в ръкавиците. Възрастната дама забеляза, че с едната си ръка стискаше силно края на леглото.
Одри вдигна глава. Погледът й бе спокоен и кротък.
— Всичко свърши отдавна. Отдавна.
Лейди Тресилиън се отпусна тежко върху възглавниците.
— Е, ти знаеш по-добре. Остави ме сега, скъпа, уморих се. Мери те чака долу. Кажи да изпратят тук Барет.
Барет бе най-старата и предана прислужница на лейди Тресилиън. Когато тя влезе, господарката й лежеше със затворени очи.
— Колкото по-скоро напусна този свят, Барет, толкова по-добре — въздъхна лейди Тресилиън. — Вече не разбирам нищо и никого.
— О, не говорете така, милейди, вие просто сте уморена.
— Да, уморена съм. Свали пухената завивка от краката ми и ми дай нещо тонизиращо.
— Разстроена сте от идването на госпожа Стрейндж. Госпожата е мила, но май и тя има нужда от нещо тонизиращо. Изглежда болнава. Държи се така, сякаш е видяла нещо, което другите не забелязват. Но е жена с характер. Както бихте казали вие, приема всичко сериозно.
— Така е, Барет. Напълно права си.
— Пък и не е от хората, които се забравят лесно. Често се питам дали господин Невил не си мисли понякога за нея. Новата госпожа Стрейндж е много красива, но за госпожа Одри остава споменът, след като си е отишла.
Лейди Тресилиън неочаквано се изсмя.
— Невил е глупак, щом иска да събере двете жени. После той ще съжалява най-много!
 

29 май
Томас Ройд, захапал лулата си, наблюдаваше как сръчният Мейлийн, старши пиколо, стягаше багажа. От време на време той поглеждаше към парка. Близо шест месеца нямаше да вижда тази картина, която му бе станала толкова близка през последните седем години.
Щеше да се чувства особено, когато се озовеше отново в Англия.
Партньорът му Алън Дрейк надникна вътре.
— Здрасти, Томас, как върви?
— Всичко е готово.
— Ела да пийнем, щастливецо. Изгарям от завист.
Томас Ройд излезе бавно от спалнята и последва приятеля си. Не говореше, защото Томас Ройд бе от хората, на които трябва да им вадиш думите с ченгел от устата. Неговите близки се бяха научили да определят реакциите му по начина, по който мълчеше. Той беше набит човек с изопнато, мрачно лице и наблюдателни, интелигентни очи. Вървеше малко настрани като рак. Поради тази особеност на походката му бе получил прякора Рак Пустинник. Това беше резултат от заклещване на някаква врата по време на земетресение. Оттогава дясната му ръка и рамото му бяха частично парализирани, което като добавка към неестествената скованост на походката често заблуждаваше хората, че е стеснителен и непохватен, което едва ли беше така.
Алън Дрейк направи коктейлите.
— Е — каза той. — Наслука!
Ройд отвърна с някакво «а… хм…».
Дрейк го изгледа с любопитство и отбеляза:
— Както винаги флегматик. Не разбирам как смогваш. Откога не си бил у дома?
— От седем години. Почти осем.
— Доста време. Чудя се как не си заприличал на аборигените.
— Може и да съм.
— Ти винаги си се доближавал повече до нашите мълчаливи приятели, отколкото до човешката раса! Предварително ли си замислил заминаването си?
— Да, донякъде.
Мургавото му, безстрастно лице изведнъж се изчерви. Алън Дрейк възкликна приятно изненадан:
— Мисля, че тук има пръст някое момиче! Дявол да го вземе, ти се изчерви!
Томас Ройд реагира прекалено бързо:
— Не ставай глупак!
И дръпна силно от старата си лула. Счупи всички предишни рекорди, като продължи да говори.
— Мисля — каза, — че нещата са се променили.
Алън Дрейк разсъждаваше озадачен:
— Все се питах защо миналия път се отказа да заминеш у дома. И то в последния момент.
Ройд сви рамене.
— Онова сафари сигурно щеше да бъде интересно. Тогава получих лоши новини от къщи.
— Разбира се, бях забравил. Брат ти загина… в автомобилна катастрофа.
Томас Ройд кимна.
Дрейк си помисли, че все пак бе твърде странно да отложиш заминаването си у дома поради такава причина. Доколкото знаеше, Том имаше там майка и сестра. После си спомни нещо. Ройд бе отказал да замине още преди да научи за смъртта на брат си.
Алън изгледа озадачено приятеля си. Колко потаен бе този Томас!
Едва сега, след като бяха минали три години, той си позволи да попита:
— Бяхте ли близки с брат ти?
— С Ейдриън? Не особено. Всеки от нас бе поел своя път. Той беше адвокат.
«Да — помисли си Дрейк, — съвсем различен начин на живот. Адвокатска кантора в Лондон, сбирки — положение, постигнато благодарение на пъргавия език.» Помисли си, че Ейдриън Ройд навярно никак не е приличал на стария мълчаливец Томас.
— Жива ли е майка ти?
— Майка ми? Да.
— Имаш и сестра, нали?
Томас поклати глава отрицателно.
— Мислех, че имаш. Онази снимка…
— Не ми е сестра — измърмори Ройд. — Нещо като далечна братовчедка. Израсна с нас, защото беше сираче.
Отново леко се изчерви. Дрейк си помисли: «Ето на!…» Попита:
— Омъжена ли е?
— Беше омъжена за оня тип Невил Стрейндж.
— Дето играе тенис, организира събирания и така нататък?
— Да. Разведоха се.
«И ти си отиваш у дома, за да опиташ щастието си с нея» — помисли си Дрейк. Съжали го и смени темата:
— На лов ли ще ходиш, или ще ловиш риба?
— Първо да стигна у дома. Освен това искам да поплавам към Солткрийк.
— Зная го. Привлекателно местенце. Хотелът там е доста приличен и старомоден.
— Да, хотел «Балморъл Корт». Може да отседна там, а може и да се настаня у едни приятели, които имат там къща.
— Това е добре.
— Да, да. Солткрийк е приятно, тихо местенце. Никой не те притеснява.
— Разбирам — каза Дрейк. — От онези местенца, където никога нищо не се случва.
 

29 май
— Наистина е изключително неприятно — изрече старият господин Тревъс. — От двайсет и пет години отсядам винаги в хотел «Марин» в Лийхед, а сега няма да повярвате — всичко е съборено. За да се разшири изгледът или някаква подобна глупост. Защо не оставят на мира крайбрежието? Лийхед винаги е имал своя чар. Варварство, чисто варварство!
Руфъс Лорд каза утешително:
— Все пак предполагам, че има и други места, където ще можете да отседнете?
— Наистина вече не ми се ходи в Лийхед. Госпожа Макейв в хотел «Марин» изпълняваше всички мои желания. Всяка година получавах същите стаи, а и обслужването бе винаги на ниво. Кухнята също беше отлична, наистина отлична.
— Защо не опитате в Солткрийк? Там има един доста добър старомоден хотел. «Балморъл Корт». Ще ви кажа и кои са собствениците. Семейство Роджърс. Тя беше готвачка у стария лорд Маунтхед, той даваше най-добрите обеди в Лондон. Омъжи се за иконома и сега двамата държат този хотел. Струва ми се, че точно това търсите. Тишина, никакви джазови изпълнения, първокласна кухня и отлично обслужване.
— Идеята е добра, разбира се. Има ли покрита тераса?
— Да, има остъклена веранда и под нея тераса. Ако искате, можете да се печете или да стоите на сянка. Стига да желаете, мога да ви запозная и с някои от съседите. Например със старата лейди Тресилиън. Тя живее почти на прага им. Къщата й е чудесна, а тя самата е възхитителна жена, въпреки че е почти инвалид.
— Вдовицата на съдията ли имате предвид?
— Точно така.
— Познавах Матю Тресилиън и ми се струва, че съм я виждал. Очарователна жена, въпреки че оттогава изтече доста време. Солткрийк е близо до Сайнт Лу, нали? Имам няколко приятели от този край. Знаете ли, че наистина Солткрийк ми се струва подходящо място? Ще напиша писмо и ще помоля за някои подробности. Искам да замина в средата на август и да остана там до средата на септември. Надявам се, че има и гараж за колата. А шофьорът ми?
— О, да. Всичко е съвсем съвременно.
— Защото, както знаете, трябва да внимавам с катеренето по планините. Принуден съм да избирам стаи на партера, въпреки че сигурно има асансьор.
— О, да, има всичко.
— Изглежда — каза господин Тревъс, — това ще бъде добро решение на моя проблем. Пък и ще се радвам да възобновя познанството си с лейди Тресилиън.
 

28 юли
Кей Стрейндж, облечена в шорти и светложълта фланелка, наблюдаваше играта на тенисистите, облегната на оградата. Играеше се полуфиналът на турнира «Сайнт Лу» — мъже, и Невил мереше сили с младия Мерик, една изгряваща звезда в тениса. Не можеше да се отрече брилянтният му стил, някои от сервисите му бяха неотразими, но понякога той губеше самообладание и по-възрастният играч печелеше благодарение на опита и мощната си игра на корта.
Резултатът в последния сет бе три равни.
Като се примъкна на едно от местата до Кей, Тед Латимър иронично отбеляза:
— Преданата съпруга наблюдава как съпругът й препуска към победата!
Кей трепна.
— Как ме изплаши само! Не знаех, че си тук.
— Аз съм винаги наблизо. Време е да разбереш това.
Той бе на двайсет и пет години и изглеждаше изключително добре, въпреки че старите полковници с презрение казваха за него: «Прилича на италианец!»
Имаше тъмна кожа с чудесен морски загар и танцуваше прекрасно.
Тъмните му очи можеха да бъдат много изразителни, гласа си владееше с професионализма на актьор. Кей го познаваше от петнайсетгодишна. Заедно бяха ходили на плажа на Хуан льо Пи, заедно бяха танцували и играли тенис. Бяха не само приятели, но и съюзници.
Бил върна топката.
Младият Мерик биеше сервис от левия ъгъл на корта. Невил върна топката с превъзходен удар към външния ъгъл.
— Невил има добър бекхенд — каза Тед. — По-добър от форхенда. Мерик има проблеми с бекхенда и Невил го знае. Залага изцяло на това.
Геймът свърши. «Четири на три. Води Стрейндж.» Следващият гейм Невил подаваше сервисите. Младият Мерик биеше като луд. «Пет на три.»
— Добре е за Невил — отбеляза Латимър.
Но после момчето се съсредоточи. Заигра по-предпазливо. Започна да сменя дължината на ударите.
— Наложи се — каза Тед. — Работи отлично с краката. Борбата ще бъде сериозна.
Момчето бавно стигна до пет равни. Последваха седем равни. И най-сетне Мерик спечели мача с девет на седем.
Невил се приближи към мрежата, за да го поздрави, като се усмихваше и клатеше глава в знак на съжаление.
— Младостта си казва думата — подхвърли Тед Латимър.
— Деветнайсет срещу трийсет и три. Мога да ти кажа, Кей, защо Невил не влезе в класата на шампионите. Той умее да губи прекалено добре.
— Глупости!
— Не са глупости. Невил, дявол го взел, винаги играе ролята на идеален спортист. Не съм го виждал да загуби самообладание, когато загуби някой мач.
— Разбира се — каза Кей. — Хората не губят самообладание заради такива неща.
— О, напротив! Всички сме били свидетели на подобни ситуации. Звездите в тениса, които излизат от кожата си и дяволски добре използват всяко свое преимущество. Но старият Невил винаги е готов да приеме резултата с усмивка. Нека победи по-добрият и така нататък. Господи, колко мразя възпитанието, получено в държавните училища. Слава богу, че никога не съм ходил в такова училище.
Тя обърна към него глава.
— Май си доста злобен?
— Това е градивна критика!
— Бих искала да не демонстрираш толкова явно, че не обичаш Невил.
— А защо да го обичам? Че ми отне момичето ли?
Задържа поглед върху нея.
— Не съм била твое момиче. Обстоятелствата го забраняваха.
— Сигурно. Да не говорим за всеизвестната дреболия между нас години наред.
— Млъкни. Влюбих се в Невил и се омъжих за него.
— Той е весело, добро момче и това го признаваме всички!
— Да не би да се опитваш да ме ядосаш?
Докато задаваше въпроса си, тя се обърна към него.
Той се усмихна и тя му отвърна с усмивка.
— Как прекарваш лятото, Кей?
— Горе-долу. Пътешествието с яхтата беше чудесно. Но съм доста уморена от тази история с тениса.
— Колко ви остава още? Месец?
— Да. После през септември заминаваме за две седмици в Гълс Пойнт.
— Ще отседна в хотел «Истърхед Бей» — каза Тед. — Запазих си стая.
— Ще бъдем мила компания — продължи Кей. — Невил, аз, бившата на Невил и някакъв малайски заселник, който прекарва там отпуската си.
— Няма да е много весело!
— И, разбира се, старомодната братовчедка. Колко тъжно е да се подмазваш на тази неприятна старица и да не получиш нищо в отплата, защото парите ще кацнат при нас с Невил.
— Може би тя не знае това — каза Тед.
— Би било доста интересно — отвърна Кей. Говореше разсеяно. Беше втренчила поглед в ракетата, която въртеше в ръцете си. Неочаквано въздъхна: — О, Тед!
— Какво има, сладурче?
— Не зная. Просто понякога сякаш сърцето ми спира. Страх ме е и се чувствам някак странно.
— Това не е в характера ти, Кей.
— Не е, нали? Както и да е — усмихна се колебливо, — ти ще бъдеш в хотел «Истърхед Бей».
— Всичко върви по плана.
Кей изчака Невил пред съблекалнята. Той каза:
— Виждам, че приятелчето е пристигнало.
— Тед ли?
— Да, преданото кученце или може би по-точно преданият гущер.
— Не го обичаш, нали?
— О, нямам нищо против него. Щом ти доставя удоволствие да го мъкнеш подир себе си на верижка… — сви рамене той.
— Мисля, че ревнуваш.
— От Латимър? — учудването му бе искрено.
— Смятат го за много привлекателен — подразни го Кей.
— Сигурен съм в това. Той притежава чара на енергичен южноамериканец.
— Ти наистина ревнуваш.
Той я стисна приятелски за ръката.
— Не ревнувам, красавице. Можеш да се радваш на опитомените си поклонници, ако ще и на цял рояк. Аз съм собственикът, а собственикът е важен.
— Много си сигурен в себе си — намуси се тя.
— Разбира се. Ние с теб сме свързани завинаги. Срещна ни съдбата. Събра ни съдбата. Помниш ли срещата ни в Кан? Аз бях на път за Естърил и когато пристигнах там, първият човек, когото срещнах неочаквано, бе милата Кей! Същият миг разбрах, че съдбата има пръст в това, и не можех да избягам.
— Не беше точно съдбата. Аз бях!
— Какво искаш да кажеш с това «аз бях»?
— Просто бях аз. Разбираш ли? Чух те да казваш, че отиваш в Естърил, и успях да убедя мама да отидем там. Затова първият човек, когото срещна там, бе Кей.
Невил я гледаше с доста странно изражение. Изрече бавно:
— Не си ми казвала това преди.
— Не, защото нямаше да ти подейства добре. Можеше да те накара да навириш нос. Но аз винаги съм организирала добре нещата. Нищо не става от само себе си! Понякога ме наричаш глупачка, но аз по свой начин съм доста умна. Карам желанията ми да се сбъдват. Понякога ми се налага да планирам всичко много преди това.
— Умственото напрежение сигурно е огромно.
— Лесно е да се присмиваш.
Невил изрече със странна горчивина:
— Едва сега започвам да разбирам жената, за която се ожених. Съдбата — това значи Кей.
Тя попита:
— Не си ядосан, нали, Невил?
Той отвърна разсеяно:
— Не, разбира се, че не съм. Само… си мислех…
 

10 август
Лорд Корнъли, богат и ексцентричен благородник, се бе разположил зад огромното писалище, с което особено се гордееше и на което се наслаждаваше. Беше изработено специално за него, струваше цяло състояние и мебелировката в стаята бе съобразена с него. Въздействието бе огромно, но малко се помрачаваше от неизбежното присъствие на самия лорд Корнъли — незначителен, дребен човечец, изцяло погълнат от величието на писалището.
На тази сцена на великолепието се появи руса секретарка, отговаряща изцяло на луксозното обзавеждане. Мина безмълвно през стаята и постави лист хартия пред важната личност.
Лорд Корнъли хвърли поглед върху листа.
— Макуиртър? Макуиртър? Кой е пък този? Не съм го чувал. Имаме ли уговорка?
Русата секретарка потвърди.
— Макуиртър? О! Макуиртър! Онзи приятел! Разбира се! Пуснете го да влезе! Веднага го пуснете!
Лорд Корнъли се засмя доволно. Беше в добро настроение. Като се облегна назад, той огледа сериозното лице на мъжа, когото бе поканил на разговор.
— Вие сте Макуиртър, нали? Ангъс Макуиртър.
— Така се казвам.
Мъжът говореше отсечено, бе възбуден и мрачен.
— Работили сте при Хърбърт Клей? Нали?
— Да.
Лорд Корнъли се закиска отново.
— Знам всичко за вас. Отнели са шофьорската книжка на Клей само защото вие сте отказали да потвърдите, че е карал с четирийсет километра в час! Беше бесен! — Хихикането се усили. — Разказа ни всичко в «Савой Грил». Все повтаряше: «Този проклет твърдоглавец!» Знаете ли какво си помислих?
— Нямам ни най-малка представа.
Макуиртър изглеждаше потиснат. Лорд Корнъли бе забелязал това. Той се наслаждаваше на спомена за собствената си реакция.
— Казах си: с това момче бих искал да си имам работа. Този човек е неподкупен. Няма да се налага да лъжете заради мене. Не си уреждам нещата по този начин. Обикалям света, за да търся честни хора, а те са дяволски малко!
Дребният благородник се задави от смях, лукавото му маймунско лице се сбърчи от радост. Макуиртър не реагира.
Лорд Корнъли престана да се смее. Лицето му придоби коварно, бдително изражение.
— Ако търсите работа, Макуиртър, имам подходяща за вас.
— Не бих отказал — отвърна той.
— Работата е важна. Може да се повери само на човек с добри препоръки, а вие ги имате, убедих се в това. Вие сте човек, на когото може напълно да се разчита.
Лорд Корнъли чакаше. Макуиртър не отговори.
— Е, човече, мога ли да разчитам изцяло на вас?
Макуиртър каза сухо:
— Ако ви отговоря, че можете, това не означава нищо.
Лорд Корнъли се изсмя.
— Ще стане. Вие сте човекът, когото търсех. Познавате ли Южна Америка?
Той се впусна в подробности. След час и половина Макуиртър стоеше на улицата. Бе получил интересна и изключително добре платена работа, работа, която обещаваше бъдеще.
Съдбата му се бе понамръщила, но отново бе решила да му се усмихне. Той нямаше желание да отвърне на усмивката й. Не изпитваше възторг, въпреки че чувството му за хумор бе сериозно провокирано, като си спомни за разговора преди малко. Недоволството на предишния му работодател фактически му бе дало сегашното преимущество и това донякъде бе справедливо.
 

Предполагаше, че е късметлия. Не че го бе грижа! Връщаше се към живота без ентусиазъм, дори с неприязън към постоянството на ежедневието. Преди седем месеца се бе опитал да прекъсне живота си. Чистата случайност се бе намесила, но той не изпитваше особена благодарност. Вярно, че в момента нямаше желание да се самоубива. Този етап бе отминал завинаги. Признаваше, че човек не може да се раздели с живота си хладнокръвно. Това бе възможно само в миг на крайно отчаяние, мъка, безнадеждност или страст. Не можеш да се самоубиеш само защото си решил, че животът ти е безкрайна върволица от скучни дни.
Общо взето, бе доволен, че работата му щеше да го отведе от Англия. В края на септември трябваше да отплава за Южна Америка. През предстоящите няколко седмици щеше да стегне екипировката и да се свърже с донякъде сложно изградените поделения на търговията.
Но преди да напусне страната, щеше да има една седмица отпуск. Питаше се какво да прави през тази седмица. Да остане в Лондон? Да замине някъде?
Една мимолетна мисъл се стрелна в съзнанието му. Солткрийк?
«Адски ми се ще да отида там — си каза Макуиртър. — Ще бъде дяволски забавно.»
 

19 август
— И тряс! Отпускът ми отива по дяволите — каза старши инспектор Батъл недоволно.
Госпожа Батъл бе разочарована, но като съпруга на дългогодишен полицейски служител бе научена от живота да приема философски разочарованията.
— Добре, де — каза тя. — Нищо не може да се направи. Предполагам, че случаят е интересен.
— Не е от онези, които се помнят — отвърна старши инспектор Батъл. — Стройните и високи момчета от външно министерство са вдигнали шум и сега се щурат и само повтарят: «Шт… шт…» Нещата доста лесно ще се изяснят и ще бъде запазено доброто име на всички. Не е от онези случаи, за които бих споменал в мемоарите си, ако изобщо някога оглупея дотолкова, че реша да се отдам на писане.
— Бихме могли да отложим отпуската си — каза колебливо госпожа Батъл, но съпругът й я прекъсна решително:
— В никакъв случай. Ти заминаваш с момичетата в Бритлингтън. Стаите са резервирани от март и ще е жалко да ги изпуснем. Ще ти кажа какво ще направя. Когато това тук свърши, ще дойда и ще прекарам една седмица с Джим.
Джим, инспектор Джеймс Лийч, бе племенник на старши инспектор Батъл.
— Солтингтън е съвсем близо до Истърхед Бей и Солткрийк — продължи той. — Ще мога да поема глътка морски въздух и да се натопя в студената вода.
Госпожа Батъл измърмори:
— По-скоро ще те подмами да му помогнеш за някой случай!
— По това време на годината при тях не се случва нищо, освен някоя жена да задигне някоя дреболия от магазина «Улуърт». Пък и Джим е добър полицай, няма нужда от наставления.
— Вярвам, че всичко ще се уреди, но все пак е жалко — каза госпожа Батъл.
— В такива моменти Той ни изпитва — увери я съпругът й.
 

Червена като роза и бяла като сняг
1.
 
Когато Томас Ройд слезе от влака в Солтингтън, на перона го очакваше Мери Олдин.
Той я помнеше смътно и сега бе приятно изненадан от нейния енергичен и уверен вид.
— Радвам се, че те виждам, Томас — обърна се тя към него по име. — След толкова години.
— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш. Надявам се, че не съм ви притеснил.
— Никак. Напротив. Добре си дошъл. Това ли е носачът? Кажи му да изнесе чантите оттук. Паркирала съм колата съвсем накрая.
Натовариха чантите във форда. Мери седна зад волана, а Ройд се настани до нея. Потеглиха и Томас си помисли, че тя шофира добре, справяше се ловко и внимателно с движението и имаше добро чувство за дистанция.
Солтингтън бе на около четиринайсет километра от Солткрийк. Щом излязоха от малкото пазарно градче и поеха по шосето, Мери Олдин заговори отново за посещението му:
— Пристигането ти, Томас, е наистина като божи знак. Ситуацията е доста сложна и присъствието на чужд човек — донякъде чужд — е много необходимо.
— Какъв е проблемът?
Както обикновено тонът му бе безразличен, почти ленив. Сякаш питаше повече от учтивост, отколкото от желание да получи информация.
Този тон подейства успокояващо на Мери Олдин. Тя изпитваше остра нужда да разговаря с някого, но предпочиташе да е някой, който не проявява голям интерес.
— Попаднахме в твърде сложна ситуация. Както сигурно знаеш, тук е Одри.
Тя замълча, сякаш чакаше потвърждение, и Томас Ройд кимна.
— Тук са и Невил, и съпругата му.
Той вдигна вежди.
— Малко неловко, нали?
— Да, така е. Идеята бе на Невил.
Тя отново замълча. Ройд не каза нищо, но тя сякаш почувства недоверие и повтори:
— Идеята беше на Невил.
— Защо?
Тя за миг вдигна ръце от волана.
— О, някакво модно поведение! Всички да проявяват разбиране и да станат приятели! Такава беше идеята му. Но знаеш ли? Не мисля, че нещата вървят добре.
— Сигурно не биха и могли — додаде той. — Как изглежда новата съпруга?
— Кей? Красавица, разбира се. Наистина е много красива. И съвсем млада.
— И Невил е луд по нея?
— О, да. Все пак са женени само от една година.
Томас Ройд се обърна бавно към Мери и я изгледа. Усмихна се. Тя каза припряно:
— Нямах предвид това.
— Хайде, Мери. Мисля, че точно това имаше предвид.
— Е, добре. Толкова очевидно е, че те наистина никак не си подхождат. Приятелите им например… — замълча.
Ройд попита:
— Срещнали са се на Ривиерата, нали? Не знам много. Само няколко факта, за които ми писа мама.
— Да, срещнали са се първо в Кан. Невил се увлече, но не мога да си представя, че не се е увличал и по-рано по безобиден начин. Продължавам да мисля, че ако бе оставен сам на себе си, нямаше да се случи нищо. Знаеш ли, той обича Одри.
Томас кимна. Мери продължи:
— Не вярвам да е искал да разруши брака си. Сигурна съм в това. Но момичето бе твърдо решено да го стори. То не се успокои, докато не го накара да напусне жена си. Какво може да направи един мъж в неговото положение? Разбира се, че се чувства поласкан.
— Била е лудо влюбена в него, така ли?
— Предполагам.
В гласа на Мери прозвуча колебание. Изчерви се под изпитателния му поглед.
— Колко съм злобна! Край нея вечно се върти някакво красиво конте, неин стар приятел, и понякога не мога да не се запитам дали към всичко това няма някакво отношение и фактът, че Невил е много богат и уважаван. Мисля, че преди това момичето не е имало пукната пара.
Замълча засрамено. Томас Ройд само измърмори многозначително «хм… хм».
— Както и да е — въздъхна тя. — Може би всичко е съвсем просто. Момичето е обаятелно и може би това пробужда котешките инстинкти у старите моми на средна възраст.
Ройд я погледна замислено, но като при играч на покер лицето му остана безстрастно. След миг каза:
— Но какъв е точно проблемът в момента?
— Наистина нямам представа. Точно това е твърде неприятно. Естествено първо се посъветвахме с Одри и тя очевидно нямаше нищо против да се срещне с Кей. Справя се великолепно с положението. Просто е очарователна. Никой не би могъл да се държи толкова мило. Одри, разбира се, е винаги на ниво. Отнася се чудесно към двамата. Както знаеш, тя е много въздържана и никой не знае какво мисли или чувства, но, честно казано, струва ми се, че има нещо против.
— Няма причина за това — възрази Томас Ройд. Додаде бавно: — В края на краищата минали са три години.
— Но забравят ли хора като Одри? Тя обичаше Невил.
Ройд се размърда на седалката.
— Тя е само на трийсет и две. Животът е пред нея.
— Така е. Но го преживя тежко. Не зная дали си чувал, тя получи силна нервна криза.
— Зная. Мама ми писа.
— Мисля, че за майка ти все пак беше добре, че се наложи да се грижи за Одри. Това й помогна да забрави собствената си мъка — смъртта на брат ти. Толкова съжалявам за него.
— Да, бедният Ейдриън. Винаги е шофирал много бързо.
Замълчаха. Мери подаде ръка от прозореца, за да сигнализира, че ще завие по хълма надолу към Солткрийк.
Докато се спускаха по тесния лъкатушещ път, тя неочаквано попита:
— Томас, познаваш ли Добре Одри?
— Горе-долу. През последните десет години не сме се срещали.
— Но ти я познаваш от дете. Била е като сестра на теб и Ейдриън?
Той кимна.
— Била ли е понякога неуравновесена? О, не исках да го кажа по този начин, но имам чувството, че в момента нещо не е наред. Тя е толкова апатична, нейната уравновесеност е толкова неестествено съвършена, че понякога се питам какво ли се крие зад маската. Имам чувството, че преживява нещо много силно. Но не разбирам какво е то! Струва ми се, че е неестествена. Има нещо тревожно. Зная, че у дома се създаде атмосфера, която ни потиска. Всички сме нервни и избухливи. Но не разбирам причината. Понякога, Томас, изпитвам страх.
— Страх ли? — Изненадата в гласа му я накара да се овладее и тя се засмя неспокойно.
— Звучи абсурдно… Но това имах предвид преди малко. Твоето идване ще ни се отрази добре. Ще ни разсее. Ето… пристигнахме.
Бяха излезли от последния завой. Гълс Пойнт бе построен върху скалисто плато и гледаше към реката. Отляво на къщата се намираха градините и тенискортът. Модерната постройка на гаража бе оттатък къщата, нагоре по шосето.
— Ще паркирам колата и ще се върна. Хърстъл ще се погрижи за теб — каза Мери.
Хърстъл, възрастният иконом, поздрави Томас като стар приятел.
— Много се радвам да ви видя, господин Ройд, след толкова години. Нейно благородие също ще се радва. Настанен сте в източната стая, сър. Мисля, че ще намерите всички в градината, или желаете първо да се оттеглите в стаята си?
Томас поклати глава. Приближи се към прозореца в салона с изглед към терасата. Постоя там малко, като остана незабелязан.
На терасата имаше само две жени. Едната бе седнала на края на парапета и съзерцаваше водата. Другата не я изпускаше от очи.
Първата бе Одри, другата сигурно беше Кей Стрейндж. Кей не знаеше, че я наблюдават, и не се опитваше да скрие чувствата си. Томас Ройд не бе наблюдателен човек, що се отнасяше до жените, но не му убягна, че Кей не обича Одри.
А самата Одри гледаше към реката и, изглежда, или не осъзнаваше присъствието на другата, или то й бе безразлично.
Томас не я бе виждал от седем години. Сега я разглеждаше много внимателно. Дали се беше променила и в какво отношение?
Реши, че се е променила. Бе по-слаба, по-бледа, изобщо по-прозрачна, но имаше и още нещо, което не можеше да определи. Сигурно се владееше великолепно, бе непрестанно бдителна и напълно осъзнаваше всичко около себе си. Помисли си, че изглежда като човек, който има някаква тайна. Но каква? Знаеше малко за преживяното от нея през последните години. Очакваше да забележи следи от страдание и безнадеждност, но това бе нещо друго. Тя бе като дете, което криеше упорито съкровището си в ръка и с това привличаше вниманието.
После насочи погледа си към другата — момичето, което сега бе жена на Невил. Наистина бе красива. Мери Олдин имаше право. Помисли си, че бе твърде опасна. Каза си: «Не бих я оставил близо до Одри с нож в ръка…» И все пак защо мразеше първата жена на Невил? Всичко бе свършило. Одри не принадлежеше към сегашния им живот.
На терасата се разнесоха стъпките на Невил, който се появи иззад ъгъла на къщата. Бе запъхтян и носеше някакво илюстровано списание.
— Ето ви «Илъстрейтед Ревю». Не намерих друго…
В този миг се случиха едновременно две неща.
— О, добре, дай ми го — настоя Кей.
А Одри, без да се обръща, протегна разсеяно ръка. Невил бе спрял между двете жени. Бе объркан. Преди да каже нещо, Кей възкликна и в гласа й прозвуча истерична нотка:
— Искам го! Дай ми го! Дай ми го, Невил!
Одри Стрейндж трепна, обърна се, прибра ръката си и промълви малко смутена:
— Съжалявам. Мислех, че говориш на мене, Невил.
Томас Ройд забеляза, че вратът на Невил Стрейндж почервеня. Той направи три крачки към Одри и й подаде списанието. Тя каза колебливо, все по-объркана:
— Но…
Кей грубо бутна стола. Изправи се, обърна се и се запъти към салона. Ройд не успя да се отдръпне и тя се блъсна в него.
Уплахата я накара да се съвземе. Погледна го и се извини. Той разбра защо не го бе забелязала — в очите й имаше сълзи. Помисли си, че това са сълзи от яд.
— Здравейте — каза тя. — Кой сте вие? О, разбира се, човекът от Малая!
— Да — отвърна Томас. — Аз съм човекът от Малая.
— Иска ми се да съм в Малая — заяви Кей, — където и да е, но не и тук! Ненавиждам тази проклета, скапана къща! Ненавиждам всички тук!
Сцените винаги смущаваха Томас. Той наблюдаваше Кей внимателно и промърмори неспокойно:
— Хм… хм…
— Ако не внимават — каза Кей, — ще убия някого! Или Невил, или онази бледолика котка отвън!
Стрелна се край него и излезе, блъскайки вратата.
Томас Ройд остана като вцепенен. Не знаеше как да постъпи, но бе доволен, че младата госпожа Стрейндж си е отишла. Стоеше, вперил поглед във вратата, която тя затръшна толкова енергично. Новата госпожа Стрейндж бе като тигрица.
Сянката на Невил Стрейндж премина край прозореца, а после самият той прекоси стъклената веранда. Дишаше ускорено. Поздрави Томас:
— О… а, здравей, Ройд. Не знаех, че си пристигнал. Да си виждал жена ми?
— Преди секунда мина оттук.
Невил последва жена си. Изглеждаше ядосан.
Томас Ройд излезе бавно през отворената врата на верандата. Стъпваше леко. Одри обърна глава едва когато той бе на няколко крачки от нея.
Забеляза как големите й очи още повече се уголемиха, устните й се раздалечиха. Тя слезе от парапета и тръгна към него с протегнати ръце.
— О, Томас — възкликна. — Скъпи Томас! Колко се радвам, че дойде!
Той пое в двете си ръце двете малки бели длани и се наведе към нея. В този момент на верандата се появи Мери Олдин. Като видя двамата на терасата, тя се поспря, после бавно се обърна и влезе обратно в къщата.
 

2.
 
Невил откри Кей в стаята на втория етаж. Единствената голяма стая с двойно легло бе на лейди Тресилиън. Двете стаи с врата помежду им и малка баня зад тях в западното крило се даваха на семейни двойки. Те представляваха малък изолиран апартамент.
Невил прекоси стаята си и влезе при жена си. Кей се бе хвърлила на леглото. Тя вдигна обляното си в сълзи лице и изкрещя злобно:
— А, ето те и тебе! Време беше!
— За какво е цялата тази дандания? Да не си полудяла, Кей?
Той говореше тихо, но потрепващите му ноздри издаваха, че едва сдържа раздразнението си.
— Защо й даде «Илъстрейтед Ревю»? Защо не го даде на мене?
— Кей, ти наистина се държиш като дете. Толкова врява за едно глупаво списание!
— Ти го даде на нея, а не на мене — повтори упорито тя.
— Добре, де. Какво значение има?
— За мене има.
— Не разбирам какво ти става. Не можеш да се държиш така истерично в чужд дом. Не знаеш ли как трябва да се държиш сред хората?
— Защо го даде на Одри?
— Защото тя го поиска.
— Аз също, а пък аз съм ти жена.
— Още една причина в този случай да го дам на другата жена, по-възрастната, и която практически ни е чужда.
— Тя ме унижи. Реши и го направи. А ти взе нейната страна!
— Говориш като глупаво, ревниво дете. За бога, контролирай се и се опитай да се държиш прилично на публично място!
— Като нея, нали?
Съпругът й отвърна студено:
— Във всеки случай Одри умее да се държи като дама. Тя поне не се излага.
— Настройва те срещу мене! Мрази ме и сега си отмъщава.
— Виж какво, Кей, престани да се държиш мелодраматично и глупаво. Писна ми!
— Да си тръгваме тогава. Нека си тръгнем още утре. Мразя това място.
— Тук сме едва от четири дни.
— Съвсем достатъчни са ми! Да си вървим, Невил!
— Слушай, Кей. Стига вече. Дошли сме тук за две седмици и аз ще остана две седмици.
— Ако го направиш — заяви тя, — ще съжаляваш. Ти и твоята Одри! Мислиш, че е прекрасна, нали!
— Не мисля, че Одри е прекрасна. Смятам, че тя е изключително мил и внимателен човек, с когото се отнесох много лошо и който бе така великодушен да ми прости.
— Точно тук ти е грешката — каза Кей. Стана от леглото. Яростта й се бе укротила. Заговори сериозно, почти уморено: — Одри не ти е простила, Невил. Няколко пъти я видях да те наблюдава… Не зная какво е намислила, но е намислила нещо… Тя е от хората, които не показват какво мислят.
— Жалко — отвърна Невил, — че няма повече такива.
Кей пребледня силно.
— Имаш предвид мене ли? — В гласа й се прокраднаха опасни нотки.
— Е, не беше особено сдържана, нали? Всеки път, когато си в лошо настроение, ти го показваш. Излагаш себе си, излагаш и мен!
— Още нещо да кажеш? — Гласът й бе ледено спокоен.
Той отвърна със същия тон.
— Съжалявам, ако смяташ, че съм несправедлив. Но това е самата истина. Ти си като дете, не можеш да се владееш.
— А ти никога не се ядосваш, нали? Като истински сахиб винаги си в добро настроение и имаш очарователни маниери! Не вярвам да изпитваш някакви чувства. Ти си просто като риба, проклета студенокръвна риба! Защо от време на време не изпускаш парата? Защо не ме навикаш, не ме наругаеш, не ме пратиш по дяволите?
Невил въздъхна. Раменете му се отпуснаха.
— О, господи! — възкликна. Обърна се и излезе.
 

3.
 
— Изглеждаш както на седемнайсет, Томас Ройд — отбеляза лейди Тресилиън. — Същото глупаво изражение. И не си станал по-разговорлив отпреди. Защо така?
— Не съм. Никога не съм се отличавал с някаква индивидуалност — каза Томас неопределено.
— За разлика от Ейдриън. Той беше толкова находчив и остроумен разказвач.
— Може би в това е причината. Винаги съм го оставял да говори.
— Бедният Ейдриън. Толкова многообещаващ беше.
Томас кимна. Лейди Тресилиън смени темата. Бе го поканила да я посети. Обикновено приемаше посетителите си по един. Така не се уморяваше и можеше да обърне на всеки нужното внимание.
— Тук си от двайсет и четири часа — каза тя. — Какво мислиш за ситуацията у нас?
— Ситуацията?
— Не се прави на глупак. Правиш го нарочно. Много добре разбираш какво имам предвид. Вечният триъгълник, който се настани под моя покрив.
Томас отбеляза предпазливо:
— Изглежда доста конфликтна.
Лейди Тресилиън се усмихна лукаво.
— Ще ти призная, Томас, че добре се забавлявам. Това стана не по мое желание, всъщност направих всичко възможно да го предотвратя. Невил бе упорит. Все настояваше да събере двете заедно, а сега сърба това, което надроби!
Томас Ройд се размърда на стола си.
— Звучи забавно — каза.
— Обясни се — отсече лейди Тресилиън.
— Не знаех, че Стрейндж е такъв.
— Любопитно е, че и ти го казваш. Защото и аз мисля така. Не е характерно за Невил. Подобно на повечето мъже той предпочита да избягва и неприятностите. Отначало подозирах, че идеята не е била негова, но ако е така, не виждам чия би могла да бъде. — Замълча и после каза, извисявайки глас: — Не е възможно да е на Одри, нали?
— Не, не е на Одри — побърза да отговори Томас.
— Не мога да допусна също, че е хрумнала на тази нещастница Кей. Освен ако не е забележителна актриса. Знаеш ли, почти започнах да я съжалявам.
— Не я обичаш твърде, нали?
— Не. Тя е празноглава и неуравновесена. Но както казах, започвам да я съжалявам. Блъска се като нощна пеперуда около запалена лампа. Няма представа какво оръжие трябва да използва. Лошо възпитание, лоши маниери, детска недодяланост — всичко това не влияе добре на мъже като Невил.
— Мисля, че Одри се намира в трудно положение — вметна тихо Томас.
Лейди Тресилиън го стрелна с поглед.
— Винаги си бил влюбен в Одри, нали, Томас?
Той отговори съвсем спокойно:
— Мисля, че да.
— Всъщност от дете.
Той кимна.
— Но се появи Невил и ти я измъкна изпод носа, нали?
Той се раздвижи неспокойно на стола.
— Е, винаги съм знаел, че нямам шанс.
— Пораженец — отсече лейди Тресилиън.
— Аз съм скучен.
— Глупак.
— Бедният добричък Томас! Така си мисли за мен Одри.
— Верният Томас — каза лейди Тресилиън. — Това бе прякорът ти, нали?
Той се усмихна при спомена за детството, изплувал при тези думи.
— Странно! От години не съм го чувал.
— Сега това може да се окаже на място. — Тя посрещна погледа му спокойно и замислено. — Предаността е качество, което човек може да оцени по достойнство, ако е преживял толкова много колкото Одри. Всеотдайната преданост за цял живот, Томас, понякога бива възнаградена.
Той сведе поглед, пръстите му стискаха лулата.
— С тази надежда се върнах у дома — каза.
 

4.
 
— Ето ни и нас — обади се Мери Олдин.
Хърстъл, старият иконом, избърса чело. Когато влезе в кухнята, готвачката госпожа Спайсър го попита защо изглежда така.
— Ако трябва да бъда откровен, не мисля, че бих могъл да се чувствам добре — каза Хърстъл. — Не зная дали мога да се изразя така, но всичко, което напоследък се говори и се върши в този дом, не е истинско, ако разбираш какво искам да кажа.
Госпожа Спайсър явно не го разбра и той продължи:
— Когато тази вечер всички седнаха на масата, госпожица Олдин каза: «Ето ни и нас», и това ме натъжи. Представих си някакъв дресьор, влязъл в клетка с диви животни, и в този момент вратата на клетката се е захлопнала. Изведнъж почувствах, сякаш всички сме попаднали в капан.
— Боже, господин Хърстъл! — възкликна госпожа Спайсър. — Сигурно сте хапнали нещо неподходящо.
— Не е от храносмилането. Всички са напрегнати. Преди малко външната врата се затръшна и госпожа Стрейндж, нашата госпожа Стрейндж, госпожа Одри, подскочи, сякаш я бяха ударили. А и това мълчание. Всички са особени. Сякаш се страхуват да говорят. После неочаквано всички се оживяват и започват да разправят неща, които сякаш току-що са им хрумнали.
— Това стига човек да се чувства объркан — съгласи се госпожа Спайсър.
— Две госпожи Стрейндж в къщата. Мисля, че това не е благоприлично.
 

А в трапезарията продължаваше да тегне онази тишина, за която говореше Хърстъл.
Мери Олдин си наложи да се обърне към Кей и да каже:
— Поканих вашия приятел господин Латимър утре на вечеря!
— О, чудесно — възкликна тя.
— Латимър? Тук ли е Латимър? — попита Невил.
— Отседнал е в хотел «Истърхед Бей» — каза Кей.
— Някоя вечер можем да наминем при него и да вечеряме тримата заедно — предложи Невил. — До колко часа се движи фериботът?
— До един и половина — отговори Мери.
— Надявам се, че вечер може да се танцува?
— Повечето от гостите на хотела са на преклонна възраст — поясни жена му.
— Не ще да е много забавно за приятеля ти — каза Невил на Кей.
Мери побърза да се намеси:
— Някой ден можем да отидем там и да поплуваме в залива Истърхед. Все още е доста топло, а и плажът е приятен.
Томас Ройд се обърна към Одри:
— Утре мисля да поплавам с яхтата. Ще дойдеш ли с мен?
— С удоволствие.
— Можем всички да дойдем — включи се в разговора им Невил.
— Мислех, че искаш да играеш голф — каза Кей.
— Възнамерявах да отида до игрището за голф. Онзи ден ми свършиха топките.
— Но това е трагедия! — извика Кей.
— Голфът е трагична игра — отвърна весело Невил.
Мери попита Кей дали и тя играе голф.
— Да, малко.
Невил каза:
— Кей можеше да бъде много добра, ако положеше някакви усилия. Тя има вроден талант.
— Вие не играете нищо, нали? — обърна се Кей към Одри.
— Не съвсем. Играя малко тенис, но съм слаба.
— Все още ли свириш на пиано, Одри? — попита Томас.
Тя поклати глава:
— Вече не.
— Свиреше доста добре — отбеляза Невил.
— Мислех, че не обичаш музиката, Невил — каза Кей.
— Не разбирам много от музика — изрече той неопределено. — Винаги съм се чудел как Одри успява да вземе октавата. Ръцете й са толкова малки.
Той се загледа в ръцете й и тя остави десертните прибори на масата.
— Малкият ми пръст е много дълъг. Мисля, че това ми помага — обясни изчервена.
— В такъв случай сигурно сте себелюбива — отбеляза Кей. — Късият малък пръст е знак, че човек не е себелюбив.
— Така ли? — учуди се Мери Олдин. — Тогава аз не съм себелюбива. Погледнете, моите малки пръсти са съвсем къси.
— Мисля, че изобщо не си себелюбива — каза Томас Ройд, като я гледаше замислено.
Тя се изчерви и продължи бързо:
— Кой от нас е най-несебелюбивият? Нека сравним пръстите си. Моите са по-къси от вашите, Кей. Но Томас, струва ми се, ме бие.
— Аз бия и двама ви — каза Невил. — Погледнете. — Той протегна ръка.
— Но само на едната ръка — забеляза Кей. — Малкият пръст на лявата ти ръка е къс, но на дясната е много по-дълъг. Лявата ръка показва с какъв характер си се родил, а дясната — какво си направил в живота си. Това значи, че не си се родил себелюбив, но с времето си станал такъв.
— Можете ли да предсказвате бъдещето, Кей? — попита Мери Олдин. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан. — Една гадателка ми каза, че ще се омъжа два пъти и ще имам три деца. Ще трябва да побързам!
— Тези тънки кръстчета не означават деца, а пътешествия — каза Кей. — Това показва, че ще предприемете три пътешествия по вода.
— И това е малко вероятно — усъмни се Мери Олдин.
Томас Ройд я попита:
— Пътувала ли си много?
— Не, почти никак.
Долови скрито съжаление в гласа й.
— Но би искала?
— Повече от всичко.
Той си спомни нейния живот. Вечно на служба у една старица. Спокойна, деликатна, отлична домоуправителка. Попита с любопитство:
— Отдавна ли живееш с лейди Тресилиън?
— Почти от петнайсет години. Останах при нея след смъртта на баща ми. Няколко години преди смъртта си той се бе превърнал в безпомощен инвалид. — И после допълни в отговор на безмълвния му въпрос: — На трийсет и шест години съм. Това искаше да знаеш, нали?
— Наистина се питах — призна той. — Защото си жена без възраст.
— Това е доста двусмислена забележка.
— Сигурно. Нямах предвид това.
Продължаваше да я гледа сериозно и замислено.
Това не я смути. Бе неосъзната проява на вглъбен интерес. Като забеляза, че разглежда косите й, тя докосна белия си кичур.
— Имам го от младини — поясни тя.
— Харесва ми — каза Томас Ройд простичко.
Продължи да я гледа. Накрая тя попита закачливо:
— Е, каква е присъдата?
Въпреки мургавата си кожа той се изчерви.
— О, сигурно е невъзпитано да зяпам така. Питам се каква си всъщност.
— Е? — побърза да каже тя и стана от масата. После тръгна под ръка с Одри, като додаде: — Утре на вечеря ще дойде и старият господин Тревъс.
— Кой е той? — попита Невил.
— Донесе препоръчително писмо от Руфъс Лорд. Обаятелен възрастен господин. Отседнал е в «Балморъл Корт». Има болно сърце и изглежда много немощен, но е невероятно интересен и познава редица влиятелни хора. Бил е адвокат или нещо подобно, не помня точно.
— Тук всички са ужасно стари — каза Кей недоволно.
Бе застанала под един висок лампион. Томас я наблюдаваше със същия вглъбен интерес, с който гледаше всичко, което попадаше в полезрението му.
Изведнъж се почувства замаян от чувствената й и страстна красота. Пъстра красота, изваяна от преливаща и тържествуваща жизнерадост. Отмести поглед към Одри — бледа и майчински топла в сребристата си рокля.
Усмихна се вътрешно и прошепна:
— Червена като роза и бяла като сняг.
— Какво? — До него бе застанала Мери Олдин.
Той повтори думите си.
— Както в онази стара приказка, нали я знаеш…
Мери Олдин каза:
— Много точно определение…
 

5.
 
Господин Тревъс отпи с удоволствие от чашата с портвайн. Много хубаво вино. И отлично приготвена и сервирана вечеря. Очевидно лейди Тресилиън нямаше проблеми с прислугата.
Домът също беше управляван добре, въпреки че господарката беше инвалид.
Жалко, че дамите не напуснаха столовата, когато сервираха портвайна. Той предпочиташе старомодните порядки. Но тези младежи имаха собствено виждане.
Гледаше замислено блестящата красива млада жена — съпруга на Невил Стрейндж.
Тази вечер бе вечерта на Кей. Нейната ослепителна красота цъфтеше и искреше в осветеното със свещи помещение. Тед Латимър приближи пригладената си с брилянтин тъмнокоса глава към нея. Той я ухажваше. Тя тържествуваше, бе уверена в себе си. Тази толкова лъчезарна жизненост стопляше старите кости на господин Тревъс.
Младост! Нищо не може да се сравни с младостта.
Какво чудно, че мъжът си е загубил ума и е напуснал първата си жена. Одри седеше до него. Очарователна дама, но от онзи тип жени, които, както знаеше от опит господин Тревъс, неизменно биваха напускани.
Той я погледна. Бе навела глава, забила поглед в чинията си. Нещо в пълната й застиналост го обезпокои. Погледна я по-внимателно. Запита се за какво ли мислеше. Косите й падаха очарователно над малките като раковини уши…
Господин Тревъс се сепна от настъпилото раздвижване. Пъргаво се изправи.
В салона Кей се запъти към грамофона и постави плоча с танцова музика.
Мери Олдин се извини на господин Тревъс:
— Сигурно не обичате джаз?
— Съвсем не — отвърна той неискрено, но любезно.
— По-късно може би ще поиграем бридж? — предложи тя. — Но сега няма смисъл да започваме робера, защото лейди Тресилиън очаква с нетърпение да си побъбри с вас.
— Ще бъде чудесно. Лейди Тресилиън никога ли не слиза тук?
— Не, някога слизаше в инвалиден стол. Затова направихме асансьор. Но сега предпочита стаята си. Там може да разговаря с всички, с които пожелае, като ги кани като по кралско благоволение.
— Добре казано, госпожице Олдин. Винаги съм чувствал кралското в маниерите на лейди Тресилиън.
В средата на стаята Кей танцуваше бавно.
— Невил, дръпни тази маса — нареди тя.
Тонът й бе деспотичен и самоуверен. Очите й блестяха, устните й бяха полуотворени.
Невил покорно премести масата. После направи крачка към нея, но тя нарочно се извърна към Тед Латимър.
— Хайде, Тед. Нека потанцуваме.
Той веднага я обгърна с ръка. Танцуваха, като се въртяха и навеждаха, стъпките им бяха съвършено съзвучни. Бяха приятна гледка.
Господин Тревъс промърмори:
— Хм, съвсем професионално.
Мери Олдин трепна при тези думи, но сигурно господин Тревъс ги бе изрекъл само от възхищение. Тя погледна мършавото му, с изострени черти, мъдро лице. Помисли си, че изразът на лицето му е разсеян, сякаш следваше някаква своя мисъл.
Невил се поколеба, сетне се запъти към прозореца, където бе застанала Одри.
— Ще танцуваме ли, Одри?
Тонът му бе официален, почти хладен. Сякаш я канеше само от учтивост. Одри Стрейндж се подвоуми за миг и кимна, като пристъпи към него.
Мери Олдин каза нещо неопределено, на което господин Тревъс не отговори. До този момент той не бе проявил признаци на глухота и се държеше с всички любезно. Тя разбра, че е вглъбен в мислите си. Не бе сигурна дали наблюдаваше танцуващите, или гледаше към Томас Ройд, застанал самотно в другия край на столовата.
Господин Тревъс се сепна и каза:
— Извинете ме, мила госпожице, казахте ли нещо?
— Нищо. Само че септември е необичайно топъл.
— Да, вярно, в хотела ми казаха, че засушаването е продължило твърде дълго.
— Надявам се, че се чувствате добре тук?
— О, да, въпреки че — трябва да призная — когато пристигнах, бях доста разочарован, като видях… — Той замълча.
Одри пусна Невил и каза с извинителна усмивка:
— Наистина е прекалено горещо, за да танцуваме.
Отиде до остъклената врата и излезе на терасата.
— О, последвай я, глупчо — промълви Мери.
Мислеше, че го е казала съвсем тихо, но думите й прозвучаха достатъчно високо, за да накарат господин Тревъс да се обърне и да я изгледа озадачено. Тя се изчерви и се засмя смутено.
— Казах гласно мислите си — поясни натъжено, — но той наистина ме ядосва. Толкова е бавен.
— Господин Стрейндж?
— О, не Невил. Томас Ройд.
Ройд тъкмо се канеше да тръгне, но Невил вече бе последвал Одри на терасата.
За миг господин Тревъс спря любопитен, лукав поглед на остъклената врата, после отново насочи вниманието си към танцуващите.
— Хубаво танцува този младеж, господин Латимър… така ли се казва?
— Едуард Латимър.
— Да, да, Едуард Латимър. Предполагам, че е стар приятел на госпожа Стрейндж?
— Да.
— И как изкарва прехраната си този… хм… толкова колоритен млад господин?
— Всъщност не зная точно.
— Наистина — в устата на господин Тревъс тази безобидна дума прозвуча доста многозначително.
Мери продължи:
— Отседнал е в хотел «Истърхед Бей».
— Много приятно място — отбеляза той. След малко добави замислено: — Доста интересен овал на главата, оригинална извивка от темето към врата, която се крие донякъде от начина, по който подстригва косата си, но все пак доста необичайна. — След малко продължи още по-неясно: — Мъжът с такъв овал, когото срещнах последния път, получи десетгодишна присъда за брутално нападение над някакъв възрастен бижутер.
— Предполагам — възкликна Мери, — че не искате да кажете…
— О, съвсем не — възрази господин Тревъс. — Не ме разбрахте. Не искам да злепоставя вашия гост. Просто споменах, че един жесток и брутален криминален престъпник може да притежава външността на изключително очарователен и представителен младеж. Глупаво, но е така.
— Знаете ли, господин Тревъс — каза тя с любезна усмивка, — че малко ме плашите?
— Глупости, мила госпожице.
— Но е така. Вие сте… толкова наблюдателен.
— Очите ми — поясни господин Тревъс добродушно — са все още силни. — Помълча и после продължи: — Не мога да кажа в момента дали за зло или за добро.
— Защо да е за зло?
Възрастният мъж поклати глава със съмнение.
— Понякога можеш да попаднеш в сложна ситуация. Невинаги можеш да определиш точния ход на събитията.
Хърстъл се появи с поднос с кафе.
След като сервира кафето на Мери и стария адвокат, той се запъти към Томас Ройд в другия край на стаята. После по указание на Мери остави подноса върху ниската маса и излезе.
Кей подвикна през рамото на Тед:
— Само да довършим този танц.
Мери каза:
— Ще занеса кафето на Одри.
Тя тръгна към остъклената врата с чаша кафе в ръка. Господин Тревъс я последва. Тя спря на прага и той надникна през рамото й.
Одри седеше върху парапета в ъгъла на терасата. В ярката лунна светлина красотата й се бе пробудила — красота, родена не от цветове, а от контури. Грациозна глава, изящна линия от скулите към ухото, нежно изваяни брадичка и устни и тесен прав нос. Красотата й щеше да се съхрани и когато Одри Стрейндж се превърнеше в старица. Изяществото на тази жена нямаше нищо общо с покриващата я плът — костите раждаха нейната красота. Роклята с пайети, която бе облякла, подчертаваше излъчването й на лунната светлина. Тя бе притихнала, а Невил стоеше и гледаше.
— Одри — пристъпи той към нея. — Ти…
Тя промени позата си, после скочи с лекота на крака и докосна ухото си с ръка.
— О, обицата ми… сигурно съм я загубила.
— Къде? Дай да погледна…
Двамата се наведоха непохватно и развълнувано и се сблъскаха. Одри отскочи. Невил възкликна:
— Чакай за секунда, копчето на маншета ми се заплете в косата ти. Не мърдай.
Тя остана неподвижно, докато той се ровеше в косите й.
— О, оскуба ме. Колко си непохватен, Невил. Побързай.
— Съжалявам. Пръстите ми… се схванаха.
Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да забележат двамата наблюдатели онова, което Одри не можеше да види — треперещите ръце на Невил, докато се опитваше да освободи кичура светла, сребриста коса.
Но и Одри трепереше, сякаш изведнъж бе почувствала студ.
Мери Олдин трепна от тихия глас зад гърба й.
— Извинявай…
Томас Ройд мина зад тях и излезе навън.
— Да помогна ли, Стрейндж? — попита той.
Невил се изправи и се отдръпна от Одри.
— Всичко е наред. Справих се.
Той бе силно пребледнял.
— Ще изстинеш — каза Томас на Одри. — Влез и пийни кафе.
Тя се прибра с него, а Невил се обърна и се загледа в морето.
— Тъкмо ти носех кафето — каза Мери. — Но може би е по-добре, че влезе.
— Мисля, че така е по-добре — съгласи се Одри.
Всички се върнаха заедно в салона. Тед и Кей бяха свършили танца.
Вратата се отвори и на прага застана висока суха жена, облечена в черно. Тя каза вежливо:
— Нейно благородие ви поздравява и би се радвала, ако господин Тревъс се качи в стаята й.
 

6.
 
Лейди Тресилиън посрещна господин Тревъс с явно задоволство.
Двамата потънаха общи спомени и в разговор за общи познати.
След половин час лейди Тресилиън въздъхна доволно:
— О, беше много хубаво! Няма нищо по-приятно от това да си кажеш клюките и да си спомниш старите скандални случки.
— Малка доза злословие — съгласи се господин Тревъс — придава аромат на живота.
— Впрочем — започна тя — какво мислите за нашия вариант на «вечния триъгълник»?
Господин Тревъс я погледна дискретно.
— Какъв триъгълник?
— Само не ме убеждавайте, че не сте забелязали! Невил и неговите съпруги.
— О, това ли! Сегашната госпожа Стрейндж е изключително привлекателна млада жена.
— Одри също — допълни лейди Тресилиън.
— Да, тя има чар — съгласи се той.
Възрастната дама възкликна:
— Да не искате да кажете, че можете да разберете един мъж, който е напуснал Одри — жена с изключителни качества — заради… някаква си Кей!
— Напълно. Често се случва — повтори спокойно той.
— Отвратително. Ако бях мъж, щях бързо да се уморя от Кей и да ми се прииска никога да не съм извършвал такава глупост!
— И това се случва често. Тези неочаквани увлечения на страстта — продължи господин Тревъс все така безстрастно — рядко продължават дълго.
— И какво става после? — настоя тя.
— Обикновено страните се… хм, приспособяват. Много често следва втори развод. Мъжът се оженва за трета партньорка — някоя отзивчива душа.
— Глупости! Невил не е многоженец, независимо от наблюденията ви от вашите клиенти.
— Понякога се възстановява първият брак.
— Не и това! Одри е прекалено горда.
— Мислите ли?
— Сигурна съм. Не клатете глава по този многозначителен начин!
— От моя личен опит — каза господин Тревъс — зная, че жените изобщо нямат гордост или ако я имат, тя е съвсем незначителна, когато стане дума за любовна връзка. Гордостта често е в думите им, но никога не определя действията им.
— Вие не познавате Одри. Тя бе отчаяно влюбена в Невил. Може би прекалено влюбена. Когато той я напусна заради това момиче (въпреки че не виня само него — момичето го преследваше неотлъчно, а знаете какви са мъжете!), тя не искаше да го вижда повече.
Господин Тревъс се изкашля тихо.
— И все пак — настоя — тя е тук!
— Така е — отвърна лейди Тресилиън с досада. — Не претендирам, че съм в крак с тези модерни разбирания. Предполагам, че Одри е тук само за да покаже, че пет пари не дава и че за нея това вече няма значение!
— Твърде е възможно — вметна господин Тревъс. — Разбира се, че би могла да си самовнуши и това.
— Искате да кажете — възкликна лейди Тресилиън, — че според вас тя все още е привързана към Невил и че… о, не! Не мога да повярвам такова нещо!
— Възможно е! — каза той.
— Няма да го допусна — отсече лейди Тресилиън. — Няма да го допусна в моя дом.
— Вие сте объркана, нали? — попита господин Тревъс проницателно. — Чувства се някакво напрежение. То витае във въздуха.
— Значи и вие го забелязахте? — отвърна рязко старата дама.
— Да, и трябва да призная, че съм озадачен. Истинските подбуди на отделните страни са неясни, по мое мнение положението е взривоопасно. Всеки миг може да последва експлозия.
— Престанете да говорите както Гай Фокс, а ме посъветвайте как да постъпя.
Той разпери ръце.
— Наистина не зная какво да ви кажа. Сигурен съм, че всичко се фокусира в една точка. Бихте могли да я изолирате, но остават твърде много неясноти.
— Нямам намерение да моля Одри да си замине — каза лейди Тресилиън. — Доколкото имам поглед върху нещата, тя се държи безупречно в една много сложна ситуация. Тя е любезна, но сдържана. Намирам, че поведението й е безукорно.
— О, напълно — отвърна господин Тревъс. — Напълно. Но в същото време това поведение оказва изключително силно въздействие върху младия Невил Стрейндж.
— Невил — заяви лейди Тресилиън — не се държи добре. Ще поговоря с него за това. Но и през ум не би ми минало да го изхвърля от къщата. Матю го приемаше като свой син.
— Зная.
Тя въздъхна. Каза тихо:
— Знаете ли, че Матю се удави на това място?
— Да.
— Много хора се изненадаха, че останах тук. Колко са глупави. Тук винаги съм била близо до Матю. Всичко вкъщи ми напомня за него. На всяко друго място бих се чувствала самотно и странно. — Помълча и после продължи: — Първо се надявах, че скоро ще го последвам. Особено когато здравето ми се разклати. Но, изглежда, съм от онези скърцащи порти, от онези вечни инвалиди, които никога не умират. — Тя тупна ядно възглавницата. — Трябва да призная, че това никак не ми харесва. Винаги съм се надявала, че когато ми дойде времето, решителният миг ще настъпи бързо. Че ще срещна смъртта лице в лице, а няма да я усещам как се промъква край мене, плътно до мен, като ме принуждава да изпитвам униженията на болестта. Все по-безпомощна, все по-зависима от другите!
— Зависима, но от предани хора, сигурен съм в това. Имате вярна прислужница, нали?
— Барет? Тази, която ви доведе. Утехата на моя живот! Вярна е като стар боен кон. Абсолютно предана. От години е с мен.
— Бих казал също, че е щастие да имате до себе си и госпожица Олдин.
— Прав сте. Щастлива съм с Мери.
— Роднина ли ви е?
— Далечна братовчедка. Едно от онези всеотдайни същества, които вечно жертват себе си за доброто на другите. Грижеше се за баща си — интелигентен, но ужасно придирчив мъж. Когато той почина, я поканих да живее с мен и благослових деня, в който тя дойде. Нямате представа колко ужасни са повечето компаньонки. Лекомислени, досадни същества. Подлудяват те със своята глупост. Стават компаньонки само защото не са годни за нищо друго. Прекрасно е да имаш Мери, тя е толкова начетена и интелигентна. Има ум като бръснач. Чела е много и задълбочено и с нея може да се разговаря на всяка тема. И е не само интелигентна, но и добра домакиня. Води домакинството отлично, прислужниците са доволни от нея. Справя се и с кавги, и с прояви на ревност. Не разбирам как успява. Предполагам, че се дължи на нейната тактичност.
— Отдавна ли е при вас?
— От дванайсет години, че и повече. Тринайсет или четиринайсет. Винаги е била утеха за мен.
Господин Тревъс кимна.
Неочаквано лейди Тресилиън попита, като го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи:
— Какво има? Тревожи ли ви нещо?
— Дреболия — отвърна той. — Чиста дреболия. Наблюдателна сте.
— Обичам да наблюдавам хората — поясни лейди Тресилиън. — Винаги усещах, когато нещо безпокоеше Матю. — Въздъхна и се отпусна на възглавниците. — Сега трябва да ви пожелая лека нощ. — Това бе кралско отпращане, нямаше нищо нелюбезно в него. — Много съм уморена. Но удоволствието за мен бе много голямо. Пак да дойдете.
— Ще се възползвам от милата покана. Надявам се, че не съм ви отегчил с приказки.
— О, не. Умората настъпва винаги неочаквано. Моля ви, преди да си тръгнете, позвънете вместо мен.
Господин Тревъс дръпна енергично шнура на старомодния звънец, в края на който висеше огромен пискюл.
— Истинска антика — забеляза.
— Звънецът ли? Не мога да търпя модерните електрически звънци. Половината от времето са повредени и само си правите труда да ги натискате! Този тук действа безотказно. Звъни в стаята на Барет на горния етаж. Звънецът виси над леглото й. Така тя идва веднага. Ако се забави, дърпам звънеца отново.
Когато господин Тревъс излезе от стаята, той чу за втори път звънеца и долови подрънкването му някъде над главата си. Погледна нагоре и забеляза шнура, който минаваше по тавана. Барет се спусна забързано по стълбите, мина край него и влезе при господарката си.
Господин Тревъс слезе бавно долу, без да се възползва от малкия асансьор. На лицето му бе изписано колебание.
Откри цялата компания в салона и Мери Олдин веднага му предложи партия бридж, но той отказа любезно с аргумента, че трябва да си тръгва.
— Моят хотел — поясни — е старомоден. Надали гостите се връщат след полунощ.
— Има много време дотогава, едва десет и половина е — опита се да го спре Невил. — Сигурно няма да заключат?
— О, не. Всъщност съмнявам се дали изобщо заключват през нощта. Затварят в девет, но вратата се отваря със завъртане на дръжката. Изглежда, местните хора са доста лековерни, но навярно имат основание да се доверяват на честността на съгражданите си.
— Естествено никой не заключва вратата си през деня — каза Мери. — Нашата остава широко отворена през целия ден, но нощем я заключваме.
— Как изглежда хотел «Балморъл Корт»? — попита Тед Латимър. — Сградата е необичайна, изглежда като грешка от средата на Викторианската епоха.
— Заслужава името си — каза господин Тревъс. — И има солидни викториански удобства. Удобни легла, добра кухня, просторни викториански гардероби. Огромни бани с махагонова облицовка.
— Не споменахте ли в началото, че нещо ви е раздразнило? — попита Мери.
— О, да. Предварително бях резервирал с писмо две стаи на партера. Имам болно сърце и изкачването по стълби ми е противопоказно. Когато пристигнах, бях възмутен, че стаите са заети. Вместо тях ми предоставиха две други (трябва да си призная, много приятни) на горния етаж. Възразих, но, изглежда, предишният наемател, който този месец е трябвало да замине за Шотландия, се е разболял и не е в състояние да освободи стаите.
— Предполагам, че е господин Лукън — каза Мери.
— Мисля, че така се казва. При тези обстоятелства трябваше да намеря решение. За щастие има асансьор, така че наистина нямах проблеми.
— Тед, защо не се преместиш в «Балморъл Корт»? Ще бъдеш много по-близко — предложи Кей.
— О, не мисля, че мястото е подходящо за мен.
— Съвсем вярно, господин Латимър — отвърна господин Тревъс. — Няма да се чувствате в свои води.
Кой знае защо, Тед Латимър се изчерви.
— Не разбирам какво имате предвид — каза.
Мери Олдин почувства настъпилото объркване и побърза да спомене за сензацията на деня във вестниците.
— Прочетох, че са задържали мъжа, свързан с онзи случай с трупа в Кентиш Таун — съобщи тя.
— Това е вторият задържан — каза Невил. — Дано този път да са хванали истинския.
— Едва ли ще могат да го задържат дълго, дори и да е така — отбеляза господин Тревъс.
— Недостатъчно доказателства? — попита Ройд.
— Да.
— Все пак — каза Кей. — Предполагам, че накрая винаги се намират доказателства.
— Невинаги, госпожо Стрейндж. Ще се изненадате, ако разберете колко много хора, извършили престъпления, се разхождат из страната свободни и необезпокоявани.
— Искате да кажете, че не са ги открили?
— Не само това. За един мъж — той спомена някакъв нашумял преди две години случай — полицията знае, че е убил две деца, знае го без съмнение, но е безсилна. Мъжът имаше алиби, потвърдено от двама свидетели. Въпреки че алибито е фалшиво, това не може да се докаже. И убиецът се разхожда свободно.
— Какъв ужас! — възкликна Мери.
Томас Ройд изтръска лулата си и каза тихо и замислено:
— Това потвърждава убеждението ми, че понякога е оправдано човек сам да раздава правосъдие.
— Какво имате предвид, господин Ройд?
Томас започна да тъпче отново лулата си. Гледаше замислено ръцете си и взе да обяснява с накъсани и несвързани изречения:
— Да предположим, че сте разбрали… за някаква мръсна работа… разбрали сте, че мъжът, който я е извършил, е неподвластен на закона… че ще остане ненаказан… В този случай смятам… оправдано е да се прибегне до саморазправа.
Господин Тревъс възрази енергично:
— Изключително вредна теория, господин Ройд! Подобно действие би било напълно противозаконно!
— Не смятам. Изхождам от това, че фактите са потвърдени, но законът е безсилен!
— Въпреки това персоналните действия не могат да бъдат извинени.
Томас се усмихна кротко.
— Не мога да се съглася — възрази. — Ако трябва да се извие нечий врат, готов съм да поема отговорността за това!
— След което сам ще попаднете под ударите на закона!
Все така усмихнат, Томас каза:
— Ще трябва да внимавам, разбира се… Наистина трябва да можеш да надхитриш закона…
— Ще те хванат, Томас — изрече Одри с ясен глас.
— Така е — отвърна той. — Мисля, че не бива да се захващам.
— Някога се сблъсках с един случай — започна господин Тревъс, но спря. Каза с нотка на извинение: — Виждате ли, криминологията ми е хоби.
— Моля, продължете — подкани го Кей.
— Имам доста богат опит в криминалните дела — обясни възрастният адвокат. — Но само няколко от тях са наистина интересни. Повечето убийци бяха отчайващо скучни и много недалновидни. Но мога да ви дам един интересен пример.
— О, да — каза Кей. — Обичам убийствата.
Господин Тревъс заговори бавно, като очевидно подбираше грижливо думите си:
— Става дума за едно дете. Няма да споменавам възрастта и пола му. Фактите бяха следните. Две деца стреляли с лък. Едното пуснало стрелата право в другото, ранило го смъртоносно и детето починало. Имаше следствие, детето, което стреляло, бе напълно обезумяло, инцидентът бе посрещнат със съчувствие и симпатия към нещастния извършител. — Той замълча.
— Това ли е цялата история? — попита Тед Латимър.
— Това. Достоен за съжаление инцидент. Но историята има и друга страна. Малко преди инцидента някакъв фермер случайно минал по пътеката в близката гора. На малка просека той забелязал дете, което тренирало стрелба с лък.
Той замълча, за да им даде възможност да вникнат в смисъла на казаното.
— Според вас — възкликна Мери Олдин недоверчиво — не е било инцидент, а съзнателно деяние?
— Не зная — отвърна господин Тревъс. — Така и никога не разбрах това. Но на следствието бе отбелязано, че децата не умеели да стрелят с лък и са стреляли непохватно и необмислено.
— А не беше ли така?
— За едно от децата естествено не!
— Какво направи фермерът? — попита Одри, притаил дъх.
— Нищо. Дали е постъпил правилно или не, не можах да отсъдя. Бъдещето на детето се поставяше на карта. Той смяташе, че всяко дете може да бъде оправдано поради липса на доказателства.
— Но вие самият не сте се съмнявали какво се е случило?! — възкликна Одри.
— Аз лично съм на мнение, че това бе едно изключително оригинално убийство, убийство, извършено от дете, което бе обмислило предварително всички подробности — каза господин Тревъс сериозно.
— Имаше ли мотив? — попита Тед Латимър.
— О, да, мотив имаше. Детски заяждания и обиди, достатъчни, за да разпалят омраза. Децата намразват лесно…
— Но да замислиш убийство? — извика Мери.
Господин Тревъс кимна:
— Да, замисълът бе чудовищен. Едно дете, спотаило в сърцето си смъртоносния план, тайно тренира ден след ден и накрая — непохватна стрелба… катастрофата, престорената мъка и отчаянието. Бе невероятно… толкова невероятно, сигурно съдът нямаше да повярва.
— Какво стана с… детето? — попита Кей любопитно.
— Мисля, че си смени името — каза господин Тревъс. — Налагаше се поради нашумялото следствие. Днес детето е пораснало и е някъде по света. Въпросът е дали все още носи в гърдите си онова отмъстително сърце? — Додаде замислено: — Мина много време, но аз и днес ще позная моя малък убиец.
— Едва ли — възрази Ройд.
— О, да. То имаше една физическа особеност. Но няма повече да ви занимавам с темата. Не е много приятна. Наистина вече трябва да тръгвам.
Изправи се.
— Ще пийнете ли преди това? — попита Мери.
Чашите бяха на масата в другия край на стаята.
Томас Ройд, който бе наблизо, пристъпи и отвори бутилката с уиски.
— Уиски със сода, господин Тревъс? Латимър, а за вас?
— Вечерта е приятна. Да излезем за малко — предложи тихо Невил на Одри.
Тя стоеше до прозореца и гледаше към окъпаната в лунна светлина тераса. Той мина покрай нея и застана отвън в очакване. Тя се обърна към стаята и бързо поклати глава:
— Не, уморена съм. Мисля да си лягам.
Прекоси стаята и излезе. Кей се прозя широко.
— И на мене ми се доспа. А на тебе, Мери?
— Да, струва ми се. Лека нощ, господин Тревъс. Погрижи се за господин Тревъс, Томас.
— Лека нощ, госпожице Олдин. Лека нощ, господин Стрейндж.
— Утре ще дойдем на обяд, Тед — каза Кей. — Бихме могли да се изкъпем, ако все още е топло.
— Добре, ще ви чакам. Лека нощ, госпожице Олдин.
Двете жени излязоха.
Тед Латимър каза любезно на господин Тревъс:
— Аз съм във вашата посока, сър. Минавам край хотела на път за ферибота.
— Благодаря, господин Латимър. Ще се радвам, ако ме придружите.
Господин Тревъс, изглежда, не бързаше, въпреки че бе съобщил за намерението си да тръгва. Отпивайки от питието си с отмерено удоволствие, заразпитва Томас Ройд за живота в Малая.
Той отговаряше едносрично. Битовите подробности бяха национална тайна, ако се съдеше по това с какъв труд адвокатът измъкваше информация от него. Ройд сякаш бе потънал в собствените си мисли, от които се откъсваше с усилие, за да отговори на въпросите му.
Тед Латимър се раздвижи. Изглежда, изпитваше досада и нетърпение и желаеше да си тръгне. Неочаквано той ги прекъсна:
— Почти бях забравил. Донесох няколко плочи, които искаше Кей. Оставих ги в антрето. Ще ги внеса тук. Ще й кажете ли утре за тях, Ройд?
Другият кимна. Тед излезе от стаята.
— Твърде неспокойна натура — промърмори господин Тревъс.
Ройд изсумтя в отговор.
— Май е приятел на госпожа Стрейндж? — предположи старият адвокат.
— На Кей Стрейндж — уточни Томас.
— Да — усмихна се господин Тревъс. — Нея имах предвид. Едва ли би могъл да е приятел на първата госпожа Стрейндж.
Ройд заяви решително:
— Не, не би могъл.
Уловил насмешливия поглед на другия, той допълни, като се изчерви леко:
— Имам предвид, че…
— О, добре разбирам какво имате предвид, господин Ройд. А вие самият сте приятел на госпожа Одри Стрейндж, нали?
Томас Ройд натъпка бавно лулата си с тютюн от торбичката. Не откъсваше поглед от лулата. Каза или по-скоро измърмори:
— Хм… да. В известен смисъл. Израснахме заедно.
— Сигурно е била очарователно момиче?
Томас Ройд каза нещо, което прозвуча като «хм… ъм».
— Малко неловко е да приемаш едновременно и двете госпожи Стрейндж в къщата, нали?
— О, да… доста.
— Трудна ситуация за първата госпожа Стрейндж.
Ройд пламна.
— Изключително трудна.
Господин Тревъс се поприведе. Въпросът му прозвуча остро:
— Тя защо дойде, господин Ройд?
— Е, предполагам — гласът му прозвуча неясно, — че не е искала да откаже.
— Да откаже? На кого?
Ройд се размърда неловко.
— Всъщност мисля, че тя идва тук винаги по това време на годината — в началото на септември.
— И лейди Тресилиън е поканила Невил Стрейндж и новата му съпруга по същото време? — В гласа на стария джентълмен се долови учтива нотка на недоверие.
— Що се отнася до това, мисля, че Невил се е самопоканил.
— В такъв случай той е желаел това съвпадение?
Ройд се размърда смутено. Повтори, като избягваше погледа на другия:
— Така предполагам.
— Любопитно — каза господин Тревъс.
— Стореното е глупост — отбеляза Томас Ройд, като положи усилие фразата да е по-дълга.
— Малко е неловко — отвърна събеседникът му.
— В днешно време хората правят такива неща — рече Томас Ройд неопределено.
— Питам се — продължи господин Тревъс — дали идеята не е била на някой друг?
Ройд го погледна.
— Чия би могла да бъде?
Адвокатът въздъхна:
— По света има толкова много мили приятели, винаги готови да устройват живота на другите, да предлагат неща, с които другите не са съгласни.
Той замълча, когато Невил Стрейндж се появи пред остъклената врата. В същия момент откъм приемната влезе Тед Латимър.
— Какво носиш, Тед?
— Грамофонни плочи за Кей. Помоли ме да ги донеса.
— Така ли? Не ми е казвала.
Между двамата настъпи объркване, после Невил се запъти към подноса с напитките и си наля чаша уиски. Изглеждаше възбуден и нещастен и дишаше тежко.
Господин Тревъс бе чул някой да нарича Невил «този беден щастливец Стрейндж, който получава всичко на света, което би могъл да си пожелае». Но в този момент той изобщо не приличаше на щастливец.
Томас Ройд, изглежда, реши, че с появата на Невил неговите задължения на домакин се изчерпват. Той излезе от стаята, без дори да се опита да пожелае лека нощ, и стъпките му бяха малко по-забързани от обикновено. Приличаше почти на бягство.
— Великолепна вечер — каза господин Тревъс любезно, като остави чашата си. — Изключително… хм… поучителна.
— Поучителна? — Невил вдигна вежди.
— Получихте информация за Малая — предположи Тед, като се усмихна широко. — Трудно е да измъкнеш отговор от мълчаливеца Томас.
— Изключителен младеж е този Ройд — изрече Невил. — Мисля, че винаги си е бил такъв. Само пуши тази ужасна лула, слуша и казва понякога «хм» и «ъх» и изглежда мъдър като сова.
— Може би мисли повече — отбеляза господин Тревъс. — А сега наистина е време да се сбогувам.
— Трябва пак да посетите в скоро време лейди Тресилиън — каза Невил, докато изпращаше двамата мъже до антрето. — Действате й изключително ободряващо. Тя има толкова малко контакти с външния свят. Чудесна е, нали?
— Да, наистина. Изключително приятен събеседник.
Господин Тревъс облече внимателно пардесюто си, завърза шала и след повторно сбогуване тръгна заедно с Тед Латимър.
«Балморъл Корт» бе само на стотина метра, зад един завой на шосето. Издигаше се мрачно и заплашително — първият преден пост на един воюващ провинциален път.
Фериботът, който щеше да използва Тед Латимър, бе на двеста-триста метра по-надолу, там, където реката се стесняваше.
Господин Тревъс спря пред вратата на «Балморъл Корт» и подаде ръка.
— Лека нощ, господин Латимър. Ще останете ли по-дълго тук?
Тед се усмихна и белите му зъби блеснаха.
— Зависи, господин Тревъс. Още не съм имал време да скучая.
— Не, разбира се. Предполагам, че както повечето днешни младежи най-много се боите от скуката, но мога да ви уверя, че има и по-страшни неща.
— Какви например? — Гласът на Латимър бе топъл и приятен, но в него се чувстваше и нещо друго трудно доловимо.
— О, оставям го на вашето въображение, господин Латимър. Не бих си позволил да ви съветвам. Съветите на такъв стар досадник като мен неизменно се приемат с недоволство. Сигурно така е редно, кой знае? Но ние, старите глупци, обичаме да мислим, че животът ни е научил на нещичко. Разбирате ли, натрупали сме доста жизнен опит.
Облак бе засенчил луната. Пътят бе много тъмен. Изведнъж от мрака се появи мъжки силует, който се заизкачва по хълма към тях. Бе Томас Ройд.
— Разходих се до ферибота — каза той неясно, захапал лулата си. — Това ли е вашият хотел? Май са ви заключили.
— О, не вярвам — отвърна господин Тревъс.
Той завъртя голямата месингова топка и вратата се отвори.
— Ще ви изпратим вътре — каза Ройд.
Тримата влязоха в преддверието. То бе осветено слабо от електрическа крушка. Не се виждаше никой и те доловиха миризма от отминала вечеря, от прашно кадифе и скъпи мебели.
На вратата на асансьора висеше табелка «Асансьорът не работи».
— Господи! — възкликна ядосано господин Тревъс. — Каква досада! Ще трябва да изкача пеш всички тези стъпала.
— Много неприятно — изрече Ройд. — Няма ли служебен или товарен асансьор?
— Боя се, че не. Този се използва за всичко. Нищо, няма да бързам. Лека нощ на двамата.
Той се заизкачва бавно по широкото стълбище. Ройд и Латимър му пожелаха лека нощ и излязоха на тъмната улица. За миг настъпи мълчание, после Ройд каза решително:
— Е, хайде, лека нощ.
— Лека нощ. До утре.
— Да.
Тед Латимър тръгна с лека стъпка надолу към ферибота. Томас Ройд постоя, загледан подире му, после пое в противоположната посока към Гълс Пойнт.
Луната изплува иззад облака и Солткрийк отново се окъпа в сребриста светлина.
 

7.
 
— Почти като лято — промълви Мери Олдин.
Тя седеше на плажа с Одри пред внушителната сграда на хотел «Истърхед Бей». Одри беше в бял бански костюм и изглеждаше като изящна статуетка от слонова кост. Мери не се къпеше. Малко настрани лежеше Кей по корем, изложила загорелите си крака и гръб на слънцето.
— О-о! — Тя седна. — Водата е ужасно студена.
— Е, все пак е септември — отвърна Мери.
— В Англия винаги е студено — каза Кей недружелюбно. — Иска ми се да сме в Южна Франция! Там наистина е горещо.
Тед Латимър изръмжа зад нея:
— Тук слънцето не е истинско.
— Ще се къпете ли изобщо, господин Латимър? — попита Мери.
— Тед никога не влиза във водата — засмя се Кей. — Само се пече като гущер.
Протегна крак и го смушка. Той скочи на крака.
— Хайде да се поразходим, Кей. Студено ми е.
Тръгнаха заедно по брега.
— Като гущер? Доста несполучливо сравнение — измърмори Мери Олдин, като гледаше след тях.
— Така ли мислиш? — попита Одри.
Мери Олдин се намръщи.
— Не съвсем. Гущерът предполага нещо по-опитомено. Не мисля, че е опитомен.
— Не — отвърна Одри замислено. — И аз не мисля така.
— Колко добре изглеждат заедно! — каза Мери, като наблюдаваше отдалечаващата се двойка. — Подхождат си някак, нали?
— Предполагам.
— Харесват едни и същи неща — продължи Мери. — Имат едно и също мнение и… и говорят с едни и същи думи. Колко жалко, че… — тя замълча.
— Какво, че?… — попита Одри рязко.
— Исках да кажа — жалко е, че изобщо се срещнаха с Невил — отвърна Мери бавно.
Одри се вцепени. На лицето й се появи «смразяващият израз на Одри», както го наричаше другата жена.
— Съжалявам, Одри. Не биваше да го казвам.
— Ако нямаш нищо против… не ми се говори повече за това.
— Разбира се, разбира се. Беше много глупаво от моя страна. Предполагах, че си го преодоляла.
Одри бавно извърна глава. Изрече със спокойно, безизразно лице:
— Уверявам те, че няма какво да преодолявам. Това никак не ме вълнува. Пожелавам… пожелавам от все сърце на Кей и Невил да бъдат заедно вечно щастливи.
— Много мило звучи, Одри.
— Не е мило. Просто е вярно. Безсмислено е да се връщаме отново към миналото. Жалко, че се случи така — и толкова! Край на всичко! Защо да се ровим? Трябва да продължим да живеем в настоящето.
— Струва ми се — каза простичко Мери, — че хора като Кей и Тед ме вълнуват, защото са много по-различни от всички и всичко.
— Сигурно е така.
— Дори и ти — изрече Мери с неочаквана горчивина — си преживяла неща, които са ме отминали. Зная, че беше нещастна, много нещастна, но все си мисля, че дори това е по-добре от нищото. От празнотата!
Произнесе последните думи с вълнение.
В големите очи на Одри се четеше изненада.
— И през ум не ми е минавало, че се чувстваш така.
— Нали? — Мери Олдин се засмя виновно. — Това е само моментно състояние на недоволство, скъпа! Наистина не мисля така.
— Едва ли ти е много весело — каза бавно Одри. — Да живееш тук с Камила, въпреки че тя е много мил човек. Да й четеш, да се оправяш със слугите, никога да не пътуваш.
— Имам добра храна и подслон — възрази Мери. — Хиляди жени нямат дори и това. Наистина, Одри, аз съм напълно доволна. Имам си — за миг усмивка докосна устните й — и развлечения.
— Тайни пороци? — попита Одри също с усмивка.
— О, аз предвиждам нещата — каза другата жена неопределено. — В мислите си. Обичам да експериментирам понякога с хората дали мога да ги накарам да реагират на думите ми по начина, по който очаквам.
— Звучи почти садистично, Мери. Колко малко те познавам всъщност!
— О, съвсем безобидно е. Просто детско забавление.
— С мене експериментирала ли си?
— Не, ти си единственият човек, когото винаги съм смятала за твърде непредвидим в действията си. Просто никога не съм сигурна какво мислиш.
— Може би така е по-добре — каза Одри мрачно. Тя потрепери, а Мери възкликна:
— Студено ти е!
— Да. Май трябва да отида да се облека. Все пак е септември.
Мери Олдин остана сама, загледана в отблясъците на водата. Приливът настъпваше. Тя се отпусна върху пясъка и затвори очи.
На обяд хапнаха добре в хотела. Все още имаше доста гости, въпреки че сезонът бе отминал. Странна смесица от хора. Поне бяха разнообразили ежедневието си. Бяха нарушили монотонността на отминаващите дни. Мери изпитваше известно облекчение, че се бе измъкнала от напрежението, което витаеше в атмосферата и ги душеше през последните дни в Гълс Пойнт. Одри не бе виновна, но Невил…
Появата на Тед Латимър прекъсна рязко мислите й. Той се отпусна на пясъка до нея.
— Какво направихте с Кей? — попита Мери.
— Обсеби я законният й притежател — отвърна лаконично той.
Нещо в тона му я накара да се изправи. Тя се загледа над ивицата златист пясък към разхождащите се по мокрия бряг Невил и Кей. После бързо погледна мъжа до себе си. Бе си създала впечатлението, че е безчувствен, странен, дори опасен. Сега за пръв път бе доловила в него болката на младостта. Помисли си: «Бил е влюбен в Кей, истински влюбен, но е дошъл Невил и я е отвел…»
Каза тихо:
— Надявам се, че прекарвате добре тук.
Думите бяха обичайни. Мери Олдин рядко използваше други думи — такъв бе нейният стил на изразяване. Но в тона й за пръв път прозвуча предложение за приятелство. Тед Латимър откликна:
— Сигурно толкова добре, както и на всяко друго място.
— Съжалявам.
— Но аз наистина пет пари не давам! Нежелан съм, а какво значение имат чувствата и мислите на един натрапник?
Тя изви глава и погледна разочарования хубавец.
Тед отвърна предизвикателно на погледа й.
Тя промълви бавно, сякаш бе чула нещо изненадващо:
— Разбирам. Не ви харесваме.
— Очаквахте ли го? — засмя се той.
Тя отвърна замислено:
— Струва ми се, че съм го очаквала. Разбира се, много неща приемаме за нормални. Трябва да сме по-самокритични. И през ум не би ни минало, че можете да не ни харесвате. Опитахме се да ви посрещнем добре като приятел на Кей!
— Именно като приятел на Кей — прекъсна я Тед враждебно.
Мери каза с подкупваща откровеност:
— Бих искала, наистина бих искала да разбера какво сме ви сторили? Къде грешим? Какво не ви харесва у нас?
Тед Латимър произнесе натъртено:
— Самодоволството ви!
— Самодоволството? — жената се замисли, без да се сърди, преценявайки обвинението с юридическа точност. — Сигурно изглеждаме такива — съгласи се.
— Такива сте. Приемате всички добри неща в живота като безусловни, задължителни, сигурни. Вие сте щастливи и надменни в малкото си затворено общество, изолирано от общото стадо. Гледате на хора като мен като на диви животни!
— Съжалявам — каза Мери.
— Така е, нали?
— Не съвсем. Може да сме глупави и прозаични, но не сме зложелателни. Самата аз не съм оригинална, повърхностна съм и, както се изразихте, «самодоволна». Но повярвайте ми, дълбоко в душата си съм много човечна. Съжалявам, че сте нещастен, и бих искала да направя нещо за вас.
— Много мило от ваша страна.
Помълчаха, после тя попита едва чуто:
— Отдавна ли обичате Кей?
— Доста.
— А тя?
— Така мислех, преди да се появи Стрейндж.
— И все още я обичате?
— Мисля, че е очевидно.
След малко Мери прошепна:
— Не е ли по-добре да си заминете?
— Защо да си замина?
— Защото така се чувствате още по-нещастен.
Той я погледна и се засмя.
— Много сте мила. Но не познавате добре животните, които драскат отвън, на вратата на вашето малко общество. В близките дни могат да се случат доста работи.
— Какви работи? — попита рязко тя.
Той пак се засмя:
— Имайте търпение и ще видите.
 

8.
 
Одри се облече, заобиколи издадените скали на брега, за да отиде при Томас Ройд, който седеше там точно срещу белия и спокоен Гълс Пойнт, кацнал на другия бряг на реката.
Когато тя се приближи, той изви глава, но не мръдна. Продължи да пуши лулата си. Тя седна до него. Мълчаха с приятното усещане на двама, които се познават добре.
— Колко е близко! — каза Одри, нарушавайки най-сетне тишината.
Томас погледна към Гълс Пойнт.
— Да можехме да доплуваме до къщата.
— Не и при този прилив. Навремето Камила имаше една прислужница, която беше добра плувкиня. Обичаше по време на прилив да плува дотук и обратно. Но когато водата приижда, направо те отнася към устието на реката. Един ден и с прислужницата се случи същото. Оказа се късметлийка, успя да задържи главата си над водата и стигна невредима, но много изтощена до брега на Истър Пойнт.
— Тук хората не предупреждават колко е опасно.
— Опасно е от другата страна. Течението минава покрай другия бряг. Под скалите водата е дълбока. Миналата година някакъв човек се опитал да се самоубие. Хвърлил се от Старк Хед, но се спрял в едно дърво на половината път надолу към скалите и речната охрана го спасила.
— Клетият човек — каза състрадателно Томас. — Обзалагам се, че не им е бил благодарен. Сигурно е ужасно да решиш да сложиш край на живота си и да те спасят. Чувстваш се като глупак.
— Може би сега се радва — предположи Одри замислено.
Питаше се къде ли е сега този мъж и какво ли прави.
Томас смукна от лулата си. Леко извърнал глава, можеше да наблюдава Одри. Съсредоточено и замислено тя гледаше водата. Дълги кафяви мигли, които хвърляха сянка върху чистата линия на скулите, малко, подобно на раковина ухо. То му напомни нещо.
— Намерих обицата, която загуби снощи.
Порови в джоба си. Одри протегна ръка.
— Чудесно, къде я намери? На терасата?
— Не, до стълбището. Сигурно си я загубила, когато си слизала за вечеря. По време на вечерята забелязах, че я нямаше.
— Радвам се, че се намери.
Одри взе обицата. Томас забеляза, че тя бе твърде голяма и груба за малкото й ухо. Тези, които носеше в момента, също бяха прекалено големи.
— Носиш обици дори на плажа — отбеляза. — Не се ли боиш, че ще ги загубиш?
— О, те са много евтини. Не обичам да съм без обици.
Докосна лявото си ухо. Той се досети:
— О, да, откакто старият Баунсър те ухапа!
Одри кимна.
Замълчаха, спомняйки си детските години. Одри Стандиш, високо тънкокрако момиче, бе навело глава над стария Баунсър, който си бе наранил лапата. Той я ухапа по ухото. Трябваше да зашият раната. Не че сега личеше нещо, бе останал само тънък, невидим белег от шева.
— Мило момиче — каза той, — белегът почти не се забелязва. Защо се притесняваш?
Одри помълча и после отговори очевидно искрено:
— Просто не мога да търпя недостатъци.
Томас кимна. Това напълно отговаряше на представата му за нея, за стремежа й към съвършенство. Тя самата бе изключително създание. Изведнъж той възкликна:
— Ти си много по-красива от Кей!
Тя рязко се обърна.
— О, не, Томас. Кей… Кей е наистина хубава.
— Външно. Но не и като личност.
— Да не би да имаш предвид — каза Одри развеселена — моята красива душа?
Томас изтръска пепелта от лулата.
— Не — отвърна. — Мисля, че имам предвид фигурата ти.
Тя се засмя.
Той отново натъпка лулата си. Помълчаха, Томас продължаваше да я наблюдава, но го правеше толкова дискретно, че тя не забеляза. Най-сетне попита тихо:
— Какво има, Одри?
— Какво да има? Какво имаш предвид?
— Какво става с тебе? Има нещо.
— Няма нищо. Абсолютно нищо.
— Но все пак.
Жената поклати глава.
— Не искаш ли да ми кажеш?
— Няма нищо за казване.
— Сигурно се държа като глупак, но трябва да ти го кажа. — Помълча. — Одри, не можеш ли да го забравиш? Не можеш ли да го преодолееш?
Тя зарови конвулсивно малките си длани в полата.
— Не ме разбираш… не можеш да ме разбереш.
— Но, мила Одри, разбирам те. Там е работата. Сигурен съм!
Тя обърна малкото си обезверено лице.
— Зная какво си преживяла и… и какво е означавало всичко това за тебе.
Устните й бяха побелели.
— Не предполагах, че някой знае.
— Е, аз знам. Няма да говоря за това. Но искам да те накарам да разбереш, че всичко е свършено… останало е завинаги в миналото.
— Някои неща не се забравят — прошепна тя.
— Виж какво, Одри. Няма никаква полза да се ровиш в спомените си. Вярно е, че си преминала през ада. Няма смисъл да се връщаш към това в мислите си. Гледай напред, а не назад. Трябва да изживееш живота си, а по-голямата част от него ти предстои. Мисли за утрешния ден, а не за вчерашния.
Тя го погледна твърдо, с широко отворени очи, без да разкрива мислите си.
— А ако предположим — каза, — че не мога?
— Трябва.
— Мислех, че не разбираш — промълви Одри тихо. — Предполагам… реакциите ми невинаги са съвсем нормални.
Той я прекъсна рязко:
— Глупости. Ти… — и замълча.
— Какво аз?
— Помислих си какво момиче беше, преди да се омъжиш. Защо се омъжи за Невил?
— Защото се влюбих в него — усмихна се Одри.
— Зная, зная. Но защо се влюби? Какво те привлече толкова?
Тя примижа, сякаш се опитваше да погледне през очите на момичето, което сега бе мъртво.
— Мисля — каза, — че причината бе в неговата «положителност». Бе пълна противоположност на мене. Чувствах се като сянка, като нещо нереално. Невил бе реален. Бе толкова щастлив и самоуверен, и изобщо всичко, което аз не бях. — Додаде с усмивка: — И много хубав.
Томас Ройд изрече с горчивина:
— Да, идеалният англичанин — добър спортист, скромен, красив. Цял живот е получавал всичко, което е пожелавал. Истински малък сахиб.
Одри седеше с изправен гръб и го наблюдаваше.
— Ти го мразиш. Много го мразиш, нали?
Томас избегна погледа й, като се обърна да заслони от вятъра клечката кибрит в дланите си и да запали угасналата си лула.
— Ако е така, това не те изненадва, нали? Той има всичко, което аз нямам. Спортува, плува, разговаря с лекота. А аз съм като някакъв идиот с вързан език и непохватни ръце. Винаги е бил блестящ и преуспяващ, а аз винаги съм бил неудачник. Той се ожени за момичето, което единствено някога съм обичал.
Тя въздъхна тихо. Той продължи разпалено:
— Ти винаги си го знаела, нали? Знаеше, че съм влюбен в теб още когато бе на седемнайсет. Знаеш, че все още те обичам…
— Не, не сега — прекъсна го тя.
— Какво искаш да кажеш с това не сега?
Одри се изправи и замислено прошепна:
— Защото… сега съм различна.
— В какъв смисъл?
Той също се изправи и я погледна в очите. Одри каза бързо и задъхано:
— Ако не си го разбрал, не мога да ти го обясня… И самата аз не съм сигурна. Зная само…
Тя замълча, обърна се рязко и тръгна с бърза крачка обратно към хотела.
Одри зави зад една скала и налетя на Невил. Той лежеше изтегнат в цял ръст и се взираше в едно скално езерце. Вдигна поглед и се усмихна.
— Здрасти, Одри.
— Здравей, Невил.
— Наблюдавам един рак. Малкият хулиган е ужасно активен.
Тя коленичи и се взря натам, където сочеше той.
— Виждаш ли го?
— Да.
— Искаш ли цигара?
Тя кимна и той й запали една цигара. След няколко секунди, през които тя не го поглеждаше, изрече нервно:
— Искам да ти кажа, Одри.
— Да?
— Всичко е наред, нали? Имам предвид… между нас.
— Да, разбира се.
— Искам да сме приятели.
Той я погледна развълнувано. Тя му отвърна с напрегната усмивка.
— Денят бе забавен, нали? — разбъбри се той. — Хубаво време…
— О, да, да.
— Наистина доста е горещо за септември.
Замълчаха.
— Одри…
Тя се изправи.
— Жена ти те търси. Маха ти.
— Кой… о, Кей.
— Казах жена ти.
Той се изправи с усилие, погледна я и прошепна:
— Ти си моята жена, Одри…
Тя се обърна. Невил изтича към брега и пресече пясъчната ивица, за да отиде при Кей.
 

9.
 
Когато се върнаха в Гълс Пойнт, Хърстъл излезе да ги посрещне в антрето и каза на Мери:
— Бихте ли се качили веднага при нейно благородие, госпожице. Тя е много разстроена и искаше да ви види веднага щом се върнете.
Мери забърза нагоре. Свари лейди Тресилиън пребледняла и покрусена.
— Скъпа Мери. Толкова се радвам, че дойде. Чувствам се изключително депресирана. Бедният господин Тревъс е мъртъв.
— Мъртъв?
— Да, нали е ужасно? Толкова неочаквано. Снощи дори не е успял да се съблече. Сигурно щом е стигнал у дома, веднага му е прилошало.
— О, скъпа, съжалявам.
— Той наистина бе с твърде крехко здраве. С болно сърце. Надявам се, че у дома не се е случило нещо, което би могло да го преумори. Нямаше нищо тежко за вечеря, нали?
— Мисля, че не. Дори съм сигурна. Изглеждаше много добре и бе в добро разположение на духа.
— Наистина съм много разстроена. Мери, бих искала да прескочиш до «Балморъл Корт» и да поговориш с госпожа Роджърс. Попитай я дали не можем да й помогнем с нещо. А и самото погребение. Заради Матю бих искала да направя всичко необходимо. В хотел тези неща обикновено се уреждат толкова нескопосно.
Мери решително заяви:
— Мила Камила, наистина не бива да се тревожиш. Помисли за здравето си.
— Права си.
— Ще отида веднага в «Балморъл Корт» и щом се върна, ще ти разкажа всичко.
— Благодаря, скъпа Мери. Ти винаги си толкова организирана и съобразителна.
— Сега те моля, опитай се да си починеш. Подобни емоции са толкова вредни за тебе.
Мери Олдин излезе от стаята и се спусна по стълбите. Като влезе в салона, тя възкликна:
— Старият господин Тревъс е мъртъв. Починал е снощи, след като се е прибрал в хотела.
— Бедното старо момче — въздъхна Невил. — Какво се е случило?
— Сигурно е сърцето. Загубил е съзнание веднага след като се е прибрал.
— Питам се дали стълбите не са причината? — каза замислено Томас Ройд.
— Стълбите? — Мери го изгледа въпросително.
— Да, изпратихме го с Латимър и той тръгна нагоре пеш. Посъветвах го да се качва бавно.
— Колко глупаво от негова страна, че не е взел асансьора! — възкликна Мери.
— Асансьорът не работеше.
— О, разбирам. Какво нещастие! Бедният старец. — После добави: — Отивам там. Камила иска да разбере дали можем да направим нещо.
— Ще дойда с теб — предложи Томас.
Тръгнаха заедно по шосето към «Балморъл Корт».
— Дали има някакви роднини, на които да съобщим — каза Мери.
— Не спомена такова нещо.
— Хората обикновено казват «моята племенница» или «моята братовчедка».
— Беше ли женен?
— Мисля, че не.
Влязоха в «Балморъл Корт».
Госпожа Роджърс, собственичката на хотела, разговаряше с някакъв висок мъж на средна възраст, който вдигна приятелски ръка да поздрави Мери.
— Добър ден, госпожице Олдин.
— Добър ден, доктор Лейзънби. Това е господин Ройд. Дойдохме със заръка от лейди Тресилиън да попитаме дали можем да помогнем с нещо.
— Много мило от ваша страна, госпожице Олдин — каза съдържателката на хотела. — Заповядайте в моята стая.
Всички влязоха в малка удобна дневна и доктор Лейзънби попита:
— Господин Тревъс е бил снощи у вас на вечеря, нали?
— Да.
— Как изглеждаше? Забелязахте ли някакви признаци на страдание?
— Не, изглеждаше много добре и беше весел.
Лекарят кимна:
— Да, това е най-лошото при сърдечно-съдовите заболявания. Почти винаги краят е неочакван. Разгледах рецептите му, от които личи, че здравето му е било доста разклатено. Разбира се, ще се свържа и с неговия лекар в Лондон.
— Той бе твърде грижлив към себе си — поясни госпожа Роджърс. — Убедена съм, че и при нас се грижеха добре за него.
— Вярвам, че е така, госпожо Роджърс — каза лекарят деликатно. — Без съмнение става дума за някакво допълнително натоварване.
— Например изкачване по стълби — вметна Мери.
— Да, възможно е. Всъщност почти съм сигурен, че това би могло да предизвика края, ако някога се е качвал по тези стъпала, но той не го е правил, нали?
— О, не. Винаги използваше асансьора. Винаги. Беше изключително грижлив към себе си — повтори собственичката.
— Мисля — каза другата жена, — че снощи асансьорът е бил повреден и…
Госпожа Роджърс я погледна недоумяващо.
— Но вчера асансьорът не се е повреждал, госпожице Олдин.
— Извинете ме — обади се Ройд. — Снощи изпратих господин Тревъс. На вратата на асансьора висеше табела с надпис, че не работи.
Госпожа Роджърс гледаше объркано.
— Много странно. Уверявам ви, че нямахме никакви проблеми с асансьора, съвсем сигурна съм. Щях да разбера, ако е имало. Асансьорът не се е повреждал, да чукнем на дърво, повече от година и половина. Той е изключително надежден.
— Може би — предположи лекарят — някой портиер или пиколо са поставили табелата, след като са свършили дежурството си?
— Асансьорът е автоматичен, докторе, не е необходимо някой да го управлява.
— О, да, така е. Бях забравил.
— Ще говоря с Джо. — Госпожа Роджърс излезе забързано от стаята, като викаше: — Джо… Джо…
Доктор Лейзънби погледна въпросително Томас:
— Извинете, напълно ли сте сигурен, господин… ъ…
— Ройд — подсказа му Мери.
— Напълно съм сигурен — отвърна той.
Госпожа Роджърс се върна с портиера. Джо потвърди, че асансьорът не е бил повреден предната нощ. Имали такава табела, за каквато спомена Томас, но тя била прибрана и повече от година не я били използвали.
Спогледаха се и решиха единодушно, че случилото се е изключително странно. Лекарят предположи, че някой от гостите на хотела се е пошегувал, и с това приключиха въпроса.
Доктор Лейзънби обясни на Мери, че от шофьора на господин Тревъс е научил адреса на адвокатите му, че се е свързал с тях и по-късно възнамерявал да посети лейди Тресилиън, за да обсъдят какво е необходимо за погребението. Енергичният лекар се разбърза и се сбогува. Мери и Томас тръгнаха бавно към Гълс Пойнт.
— Сигурен ли си за онази табела, Томас? — попита тя.
— И двамата с Латимър я видяхме.
— Колко странно! — учуди се Мери.
 

10.
 
Беше дванайсети септември.
— Само още два дни — продума Мери Олдин. После прехапа устни и се изчерви.
Томас Ройд я изгледа замислено.
— Така ли се чувстваш?
— Не разбирам какво става с мен — каза тя. — Никога през живота си не съм очаквала с такова нетърпение някой да си тръгне. Пък и обикновено толкова се радваме на Невил. И на Одри също.
Той кимна.
— Но този път — продължи Мери — се чувствам като върху буре с барут. Може да се взриви всеки миг. Затова първото, което си казах тази сутрин, бе «само още два дни». Одри си тръгва в сряда, а Невил и Кей — в четвъртък.
— А аз — в петък — додаде Томас.
— О, ти не се броиш. Ти бе опора за нас. Не зная какво бих правила без теб.
— Човекът буфер?
— Нещо повече. Ти бе толкова мил и спокоен. Звучи доста необичайно, но отразява вярно мислите ми.
Томас изглеждаше доволен, макар и малко смутен.
— Не зная защо бяхме толкова раздразнителни всички — каза замислено Мери. — В края на краищата, дори и да избухне някой… това би било неприятно и неловко, но нищо повече.
— Но има и друго нещо, което те кара да се чувстваш по този начин.
— О, да, наистина. Някакво предчувствие. Дори и при слугите го има. Кухненската прислужница се разрида онази сутрин и без всякаква причина поиска да напусне. Готвачката е нервна, Хърстъл едва издържа и дори Барет, която обикновено е непоклатима като боен кораб, проявява признаци на нервност. И всичко заради странното хрумване на Невил да събере под един покрив бившата и сегашната си съпруга, за да се сприятелят и да успокоят собствената му съвест.
— Но това негово уникално хрумване просто се провали — отбеляза Томас.
— Да, Кей е съвсем разстроена. И знаеш ли, Томас, не мога да не я съжалявам. — Тя замълча. — Забеляза ли снощи как Невил гледаше Одри, докато тя се изкачваше по стълбите? Той все още държи на нея, Томас. Всичко беше една ужасна грешка.
— Трябваше да помисли за това по-рано — рече той сухо, тъпчейки лулата си.
— О, зная. Обикновено така се казва. Но това не променя факта, че цялата история е една трагедия. Не мога да не съчувствам на Невил.
— Хора като Невил… — заговори Томас, но се спря.
— Какво?
— Хора като Невил си въобразяват, че винаги могат да предрешават нещата и да получават всичко, което поискат. Не вярвам някога Невил да се е сблъсквал с проблеми, като изключим случая с Одри. За него тя е недостижима. Умилкването няма да му донесе нищо. Просто трябва да преглътне неуспеха.
— Сигурно си прав. Но думите ти са безсърдечни. Одри много обичаше Невил, когато се омъжи за него, пък и се разбираха толкова добре.
— Е, сега вече не го обича.
— Надали — промълви тихо Мери.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи Томас. — По-добре Невил да държи Кей под око. Тя е опасна жена, наистина опасна. Ако побеснее, няма да се спре пред нищо.
— О, господи! — въздъхна Мери и каза с надежда: — Е, остават само още два дни.
През последните четири-пет дни ситуацията бе се усложнила още повече. Смъртта на господин Тревъс много разстрои лейди Тресилиън и здравословното й състояние се влоши. Погребението се състоя в Лондон и Мери бе доволна от това, защото така лейди Тресилиън можеше да забрави по-скоро тъжното събитие. Задълженията й по домакинството бяха толкова тежки и изнервящи, че тази сутрин се чувстваше преуморена и отчаяна.
— И времето има известна вина — произнесе високо тя.
— Не е нормално за сезона.
Септември бе наистина необичайно топъл и приятен. Имаше дни, когато термометърът показваше двайсет и един градуса на сянка.
От къщата излезе Невил и се присъедини към тях.
— На времето ли се сърдиш? — попита той, вдигнал поглед към небето. — Просто невероятно. Днес е най-горещият ден. И никакъв полъх. Това ме изнервя. Все пак ми се струва, че скоро ще завали. Прекалено задушно е, за да се задържи така дълго.
В същото време Томас Ройд се отдалечи тихо и незабелязано и изчезна зад ъгъла на къщата.
— Навъсеният Томас се оттегли — отбеляза Невил. — Не може да се каже, че моята компания му доставя радост.
— Той наистина е мил — възрази Мери.
— Не мога да се съглася. Той е ограничен и пристрастен човек.
— Струва ми се, че дълго време се е надявал да се ожени за Одри. Но се появи ти и го измести.
— Цели седем години не се реши да й поиска ръката. Да не си е въобразявал, че бедното момиче ще го чака, докато се реши.
— Може би — изрече Мери умишлено бавно — сега всичко ще си дойде на мястото.
Невил я изгледа изненадано.
— Вярната любов ще бъде възнаградена? Одри да се омъжи за тази студенокръвна риба? Тя е прекалено съвършена за него. Не, не си представям Одри да стане жена на мрачния Томас.
— Честно казано, мисля, че тя наистина го харесва, Невил.
— Какви сватовници сте вие, жените? Оставете Одри да се порадва малко на свободата си!
— Ако тя, разбира се, се радва.
— Мислиш ли, че не е щастлива? — попита Невил припряно.
— Наистина нямам никаква представа.
— И аз — изрече бавно Невил. — Човек никога не знае как се чувства Одри. — Замълча и после добави: — Но Одри е чистокръвна аристократка. В жилите й тече синя кръв.
Сетне добави повече на себе си, отколкото на Мери:
— Господи, какъв глупак съм бил!
Мери влезе вътре разтревожена. За трети път си прошепна утешителните думи «само още два дни».
Невил бродеше неспокойно из градината и по терасата.
Откри Одри в дъното на градината, седнала върху ниския зид и загледана в придошлата река. Тя се изправи веднага и тръгна към него.
— Тъкмо се прибирах. Сигурно е време за чая. — Говореше бързо и нервно, без да го поглежда. Невил тръгна мълчаливо до нея. Едва когато се качиха на терасата, той каза:
— Мога ли да говоря с теб, Одри?
Тя веднага отговори, беше стиснала края на парапета:
— Мисля, че е по-добре да не го правиш.
— Значи знаеш какво искам да ти кажа.
Тя не отвърна.
— Какво мислиш, Одри? Можем ли да започнем оттам, откъдето спряхме? Да забравим случилото се?
— Включително и Кей?
— Кей — каза Невил. — Тя ще бъде разумна.
— Какво разбираш под разумна?
— Много просто. Ще й кажа истината. Ще заложа на нейното благородство. Ще й призная самата истина, че ти си единствената жена, която някога съм обичал.
— Когато се ожени за Кей, също си я обичал.
— Бракът ми с Кей бе най-голямата грешка в живота ми. Аз…
Той замълча. През остъклената врата на салона се бе появила Кей. Тя се запъти към тях и Невил дори се сниши под яростните искри, които изскачаха от очите й.
— Съжалявам, че прекъсвам тази тъй трогателна сцена — каза Кей. — Но мисля, че беше крайно време да го сторя.
Одри се отдалечи.
— Ще ви оставя насаме.
Лицето и гласът й бяха безстрастни.
— Правилно — извика другата жена. — Постигна своето, нали? С теб ще се оправя по-късно. Сега предпочитам да се заема с Невил.
— Виж какво, Кей. Одри няма абсолютно нищо общо с това. Вината не е нейна. Сърди се на мене, ако искаш…
— Искам. — Очите й святкаха яростно. — За какъв се мислиш?
— За един голям нещастник — изрече горчиво Невил.
— Изоставяш жена си, преследваш ме упорито, караш жена ти да ти даде развод. В един момент си луд по мене, в следващия — не можеш да ме търпиш! А сега предполагам, че искаш да си върнеш тази бледолика, мъркаща, лъжлива котка…
— Престани, Кей!
— Е, какво искаш?
Той бе силно пребледнял.
— Можеш да ме наричаш както искаш. Но няма смисъл, Кей, нашият брак не може да продължи. Мисля си, че сигурно през цялото време съм обичал Одри. Моята любов към теб бе… някаква лудост. Безсмислено е, скъпа. Ние не сме един за друг. Повярвай ми, не бих могъл да те направя щастлива за дълго, по-добре е да се разделим. Да се опитаме да останем приятели. Бъди великодушна.
Кей попита с измамно тих глас:
— Какво точно предлагаш?
Невил упорито гледаше в земята.
— Можем да получим развод. Ще се разведеш с мен, като изтъкнеш пред съда като причина, че съм те изоставил.
— Веднага няма да мога. Ще трябва да почакаш.
— Ще чакам.
— И след няколко години ще помолиш скъпата, сладката Одри да се омъжи отново за теб?
— Ако ме иска.
— Е, тя ще те иска — каза жлъчно Кей. — А къде е моето място?
— Ще имаш свобода и ще можеш да си намериш по-добър мъж от мен. Естествено аз ще се погрижа да си добре осигурена…
— Стига празни приказки! — Тя загуби контрол над себе си и гласът й се извиси: — Слушай, Невил. Ти не можеш да постъпиш така с мен! Няма да ти дам развод. Омъжих се за тебе, защото те обичах. Знаеш кога започна да се настройваш срещу мен. Когато ти казах, че съм те последвала в Естърил. Искаше ти се да вярваш, че се е намесила съдбата. Суетата ти бе накърнена при мисълта, че съм била аз. Не се срамувам от извършеното. Ти се влюби в мен, ожени се за мен и аз нямам намерение да ти позволя да се върнеш при оная хитра малка котка, която пак се е вкопчила в теб. Тя го искаше, но няма да успее. Първо ще те убия, чуваш ли? Ще те убия! Ще убия и нея! Ще ви видя и двамата в гроба. Ще…
Невил пристъпи напред и я улови за ръката.
— Млъкни, Кей. За бога! Тук не можеш да правиш сцени.
— Не мога ли? Ще видиш. Ще…
Хърстъл излезе на терасата. Лицето му бе съвсем безстрастно.
— Чаят е сервиран — съобщи той.
Съпрузите тръгнаха бавно към салона. Хърстъл отстъпи встрани, за да им стори път. На небето се скупчваха облаци.
 

11.
 
В седем без петнайсет заваля. Невил наблюдаваше дъжда през прозореца на спалнята си. Не бяха разговаряли с Кей повече. След чая бяха избягвали да се срещат.
Вечерята бе тягостна и премина в мълчание. Невил беше потънал в размисъл. Кей бе покрила лицето си с необичайно количество грим. Одри седеше като застинал призрак. Мери Олдин полагаше неимоверни усилия да поддържа някакъв разговор и бе малко ядосана, че Томас Ройд не й помага. Хърстъл бе нервен и ръцете му трепереха, докато сервираше.
След вечеря Невил каза с престорена небрежност:
— Мисля да прескоча до Истърхед тази вечер, да поиграем с Латимър билярд.
— Вземи ключа, може да закъснееш — подсети го Мери.
— Благодаря, ще го взема.
Минаха в салона, където бе сервирано кафето. Включиха радиото и се заслушаха в новините, сякаш търсеха с какво да се поразсеят.
Кей, която още на вечерята демонстративно се прозяваше, каза, че предпочита да си легне. Имала главоболие.
— Взе ли аспирин? — попита я Мери.
— Да, благодаря.
Кей излезе от стаята.
Невил намери музика по радиото. Поседя мълчаливо на дивана. Нито веднъж не погледна Одри, изглеждаше плах и нещастен. Мери неволно изпита съжаление към него.
— Е — каза той най-сетне, като се изправи. — Ако ще ходя, време е да тръгвам.
— С колата ли ще отидеш или с ферибота?
— О, с ферибота. Няма смисъл да обикалям. Ще ми бъде приятно да се поразходя.
— Нали знаеш, че вали.
— Зная. Имам мушама.
Тръгна към вратата.
— Лека нощ.
В антрето към него се приближи Хърстъл.
— Бихте ли се качили при лейди Тресилиън, сър? Иска на всяка цена да ви види.
Невил погледна часовника си. Беше почти десет.
Той сви рамене и се заизкачва нагоре по стълбите, мина по коридора и почука на вратата на стаята на лейди Тресилиън. Докато чакаше тя да го покани да влезе, чу гласовете на останалите долу в антрето. Изглежда, тази вечер всички бяха решили да си легнат рано.
— Влез — каза лейди Тресилиън с ясен глас.
Невил влезе, като затвори вратата след себе си.
Възрастната дама бе готова за сън. Всички светлини бяха загасени, с изключение на нощната лампа до леглото й. Беше чела, но остави книгата. Погледна Невил над очилата. Погледът й бе някак заплашителен.
— Искам да говоря с теб, Невил — каза тя.
Невил се поусмихна.
— Да, учителко — покорно продума той.
Лейди Тресилиън не отговори на усмивката му.
— Има някои неща, Невил, които няма да допусна в дома си. Нямам желание да подслушвам ничии лични разговори, но след като ти и жена ти държите да правите скандали точно под прозореца на спалнята ми, не мога да не чуя за какво си говорите. Разбрах, че имаш намерение да се разведеш с Кей и по-късно да се ожениш отново за Одри. Това, Невил, е просто невъзможно, аз не искам и да слушам за подобни неща.
Той полагаше усилия да се въздържи.
— Извинявам се за сцената — каза лаконично. — Що се отнася до останалото, което спомена, това е моя лична работа!
— Не, не е. Ти се възползва от гостоприемството ми, за да се срещнеш с Одри, или в противен случай Одри се е възползвала от положението.
— Нищо подобно. Тя…
Лейди Тресилиън го прекъсна с вдигната ръка:
— Във всеки случай ти не можеш да направиш това, Невил, Кей е твоя жена. Тя има определени права, от които не можеш да я лишиш. По този въпрос съм изцяло на страната на Кей. Ти си забъркал кашата, ти трябва да я сърбаш. Имаш задължения към Кей, казвам ти това съвсем категорично…
Невил пристъпи напред и повиши глас:
— Това няма нищо общо с теб…
— Още нещо — продължи възрастната дама, без да обръща внимание на протеста му, — утре Одри напуска този дом…
— Не можеш да сториш това. Няма да го позволя…
— Не ми викай, Невил.
— Казвам ти, че няма да го допусна…
Някъде по коридора се затръшна врата…
 

12.
 
Алис Бентам, прислужничката с очи като маслини, дотича развълнувана при готвачката госпожа Спайсър.
— О, госпожо Спайсър. Не зная какво да правя.
— Какво има, Алис?
— Става дума за госпожица Барет. Преди час й занесох чаша чай. Тя спеше дълбоко и аз не я събудих. Преди пет минути отново влязох при нея, защото тя не слезе долу, а чаят за нейно благородие е готов и трябва да се отнесе. Тя продължаваше да спи. Не мога да я събудя.
— Разтърси ли я?
— Да, госпожо Спайсър. Разтърсих я силно, но тя не помръдва и има такъв ужасен цвят на лицето.
— Господи, да не е умряла?
— О, не, госпожо Спайсър, чух я да диша, но дишането й е особено. Сигурно е болна или нещо такова.
— Добре, ще се кача да видя. Занеси на нейно благородие чая. По-добре налей пресен. Тя сигурно се пита какво се е случило.
Алис покорно изпълни нареждането, а в същото време госпожа Спайсър се качи на втория етаж. С поднос в ръка Алис почука на вратата на лейди Тресилиън. След като почука повторно и не получи отговор, тя влезе. Миг по-късно се чу трясък от счупен порцелан и див вик, Алис побягна от стаята надолу по стълбите, където Хърстъл прекосяваше антрето, за да отиде в трапезарията.
— О, господин Хърстъл, влезли са крадци и нейно благородие е мъртва… убита е… на главата й има голяма дупка и всичко наоколо е в кръв!
 

Нежна италианска ръка…
1.
 
Старши инспектор Батъл се наслаждаваше на отпуската си. Оставаха му още три дни и той бе малко разочарован, че времето се развали и заваля дъжд. Но какво друго можеше да се очаква в Англия? Пък и досега доста му бе провървяло. Закусваше с племенника си инспектор Джеймс Лийч, когато телефонът иззвъня.
— Идвам веднага, сър. — Джим остави слушалката.
— Нещо сериозно? — попита старши инспектор Батъл.
Порази го странният израз на лицето на племенника му.
— Убийство. Старата лейди Тресилиън, която е инвалид. Тя е добре позната по тези места. Нейна е онази къща в Солткрийк, дето се издига над скалите.
Батъл кимна.
— Тръгвам при Стареца (така свойски Лийч наричаше началника на полицията). Той е неин приятел. Ще отидем заедно на мястото.
На вратата каза умоляващо:
— Нали ще ми помогнеш, чичо? Първият ми подобен случай…
— Докато съм тук, да. За взлом и грабеж ли става дума?
— Още не зная.
 

2.
 
Половин час по-късно майор Робърт Мичъл, началник на полицията, разговаряше мрачно с чичото и племенника.
— Все още е твърде рано да се каже, но едно изглежда сигурно — започна той. — Извършителят е бил вътрешен човек. Нищо не е изчезнало, няма следи от взлом. Тази сутрин намерихме затворени всички врати и прозорци. — Погледна Батъл. — Ще ви възложат ли случая, ако помоля за това Скотланд Ярд? Още повече че сте на мястото. Освен това сте роднина на Лийч. Само, разбира се, ако сте съгласен. Това би означавало да прекъснете отпуска си.
— Няма значение — отвърна Батъл. — А що се отнася до другото, обърнете се към сър Едгар (сър Едгар Котън бе помощник-комисарят), но доколкото знам, той ви е приятел.
Мичъл кимна.
— Да, вярвам, че ще се разбера с Едгар. Миналия път се разбрахме! Ще се свържа незабавно с него.
Вдигна слушалката на телефона и каза:
— Дайте ми Ярд.
— Случаят според вас заплетен ли е, сър? — попита Батъл.
— От онези случаи, когато не бива да допускаме грешки — отвърна майорът сериозно. — Трябва да бъдем абсолютно сигурни в нашия човек, независимо дали е мъж или жена.
Батъл кимна. Добре разбираше, че тези думи не бяха случайни. «Струва ми се, че знае кой е извършителят — помисли си той. — И тази догадка никак не му харесва. Сигурно е някой, когото познават добре по тези места, и аз ще си отрежа главата, ако не е така!»
 

3.
 
Батъл и Лийч бяха застанали на прага на приятно обзаведената спалня. Един полицай внимателно оглеждаше дръжката на тежкия стик за голф на пода и търсеше отпечатъци от пръсти. Краят на стика бе изцапан с кръв и по него личаха полепнали няколко бели косъма.
До леглото районният съдебен лекар доктор Лейзънби се бе навел над тялото на лейди Тресилиън.
Изправи се с въздишка.
— Идеален прав удар. Била е ударена отпред с чудовищна сила. Първият удар е разбил черепа и я е умъртвил, но убиецът е ударил втори път за по-сигурно. Няма да разработвам версии, а само ще ви изложа голите факти.
— От колко време е мъртва? — попита Лийч.
— Мисля, че е убита между десет часа и полунощ.
— Не можете ли да бъдете по-точен?
— За съжаление не. Трябва да се вземат под внимание всички факти. В днешно време не бесим хората по ригор мортис. Било е след десет и преди полунощ.
— И ударът е бил нанесен с този стик?
Лекарят го погледна.
— Вероятно. Все пак имаме късмет, че убиецът го е забравил. Не бих могъл да съдя за стика по раната. По всичко личи, че убиецът не е действал с острия край на стика. Ударът сигурно е бил нанесен с извития му край.
— Трудно ли е било? — попита Лийч.
— Ако е било предумишлено, да.
— Допускам, че по някаква нелепа случайност се е получил такъв удар.
Лийч бе вдигнал ръце, като се опитваше интуитивно да имитира удара.
— Нелепо е — каза.
— Да — отвърна лекарят замислено. — Цялата история е нелепа. Ударена е в дясното слепоочие, но който и да го е сторил, сигурно е стоял от дясната страна на леглото с лице към горния му край. Отляво няма достатъчно място, ъгълът откъм стената е твърде малък.
— Левак ли? — наостри уши Лийч.
— Не мога да коментирам този въпрос, има твърде много подводни камъни. Ако настоявате, ще ви дам най-лесното обяснение — че убиецът е левак, но има и други начини на тълкуване. Да предположим например, че старата дама е извърнала леко глава наляво точно в момента на удара. Или убиецът преди това е преместил леглото напред, застанал е отляво и после е върнал леглото на мястото му.
— Последното не звучи много правдоподобно.
— Но е възможно. Имам известен опит в това отношение и мога да ви уверя, момчето ми, че предположението смъртоносният удар да е нанесен с лявата ръка е пълно с уловки.
Както бе клекнал на пода, сержант Джоунс отбеляза:
— Този стик за голф е за дясна ръка.
Лийч кимна.
— Все пак може да не е бил на мъжа, който го е използвал. Предполагам, че е бил мъж, нали, докторе?
— Не е задължително. С такова тежко оръжие като стик за голф и жена би могла да нанесе страхотен удар.
Старши инспекторът каза със спокоен глас:
— Но не сте убеден, че това е било оръжието, нали, докторе?
Лейзънби му хвърли бърз, проницателен поглед.
— Не. Но съм убеден, че вероятно това е било оръжието. Ще анализирам кръвта по него, за да се уверя, че е от същата кръвна група. Ще изследвам и косата.
— Да — каза одобрително Батъл. — Винаги е по-добре да сме прецизни.
— Самият вие изпитвате ли някакво съмнение по отношение на този стик, старши инспекторе — попита Лейзънби.
— О, не, не — поклати глава Батъл. — Аз съм обикновен човек. Обичам да вярвам на очите си. Била е ударена с нещо тежко. Стикът е тежък. По него има кръв и коси, предполагам — нейните кръв и коси. Следователно това е използваното оръжие.
— В момента на удара будна ли е била, или е спяла? — попита Лийч.
— Според мен — будна. Върху лицето й е изписана изненада. Бих казал, но това е само мое мнение, че не е очаквала какво ще последва. Няма следи от борба, нито израз на ужас или страх. Бих предположил, че или се е събудила, била е замаяна и не е разбрала какво става, или е приела нападателя за човек, който не би й сторил зло.
— Била е запалена само нощната лампа — отбеляза замислено Лийч.
— Това е възможно и в двата случая. Може да я е запалила, когато неочаквано се е събудила от влизането на някого в стаята. Или може вече да е била запалена.
Сержант Джоунс се изправи. Усмихваше се доволно.
— Върху този стик има чудесен комплект от отпечатъци — каза. — Ясни като бял ден!
Лийч въздъхна дълбоко:
— Това ще улесни нещата.
— Какво добро момче — подхвърли доктор Лейзънби. — Оставя ни оръжието, оставя по него отпечатъци от пръстите си. Питам се защо не е оставил и визитната си картичка!
— Може просто да се е объркал — предположи старши инспекторът. — Някои се объркват.
Лекарят кимна.
— Вярно е. Е, а сега трябва да се погрижа за другата пациентка.
— Каква пациентка? — заинтересува се Батъл.
— Преди да открият това тук, бяха изпратили иконома да ме повика. Тази сутрин е била намерена в кома прислужницата на лейди Тресилиън.
— Какво е станало с нея?
— Отравяне с барбитурати. Състоянието й е доста тежко, но ще прескочи трапа.
— Прислужницата! — каза Батъл. Леко изпъкналите му жабешки очи се спряха на дебелия шнур на звънеца, чийто пискюл лежеше върху възглавницата на починалата, близо до ръката й.
— Точно така — кимна Лейзънби. — Това е първото, което лейди Тресилиън би направила, ако е разтревожена — да дръпне шнура и да позвъни на прислужницата. Е, може и да го е дърпала до изнемога. Прислужницата не е могла да го чуе.
— Погрижили са се за това, нали? — отбеляза Батъл. — Сигурен ли сте, че не е имала навика да взема приспивателни?
— Сигурен съм. Няма и следа от приспивателни в стаята й. Пък и открих как са й били дадени. Всяка вечер е пиела отвара от сена. Упойващата билка е била сипана вътре.
Старши инспектор Батъл потърка брадичката си.
— Хм… Някой е знаел всичко за този дом. Разбирате ли, докторе, убийството е много странно.
— Е, това вече е ваша работа — каза Лейзънби.
— Добър човек е нашият доктор — рече Лийч, когато лекарят излезе от стаята.
Двамата полицаи останаха сами. Бяха направили снимки и бяха свършили с измерванията. Вече знаеха всяка подробност за стаята, в която бе извършено престъплението.
Батъл кимна в отговор на забележката на племенника си. Изглежда, нещо го бе озадачило.
— Мислиш ли, че някой може да е държал този стик с ръкавици, след като отпечатъците от пръстите са били оставени?
— Не вярвам, както и ти самият — поклати Лийч глава.
— Искам да кажа, че не би могъл да хванеш стика, а още повече да го използваш, без да размажеш отпечатъците. А те не бяха размазани. Бяха съвсем отчетливи. Сам видя.
Батъл се съгласи.
— А сега ще помолим съвсем мило и любезно всички да ни позволят да вземем отпечатъци от пръстите им, разбира се, без да ги насилваме. И всички ще се съгласят, и после ще се случат някои неща. Или отпечатъците няма да съвпаднат, или…
— Или ще пипнем нашия мъж.
— Предполагам. Или може би жена.
Лийч поклати глава:
— Не, не е жена. Отпечатъците върху стика бяха мъжки. Прекалено големи за жена. Освен това престъплението не е извършено от жена.
— Не е — съгласи се Батъл. — Стилът е мъжки. Някой брутален тип, силен и малко глупав. Познаваш ли такъв човек в къщата?
— Още никого не познавам тук. Всички са се събрали в трапезарията.
Батъл тръгна към вратата.
— Да идем да хвърлим едно око. — Погледна през рамо към леглото, поклати глава и отбеляза: — Не ми харесва този звънец.
— Какво му е?
— Не се връзва. — И като отвори вратата, добави: — Питам се кой е искал да я убие? Наоколо щъкат безброй заядливи старици и си просят някой да ги цапардоса по главата. Тя не изглежда такава. Предполагам, че са я обичали. — Замълча за миг и попита: — Била е богата, нали? Кой ще наследи парите й?
Лийч схвана смисъла на думите му.
— Право в целта! Това трябва да е отговорът. Това трябва да разберем най-напред.
Докато слизаха надолу, Батъл разглеждаше списъка в ръката си. Прочете на глас:
— Госпожица Олдин, господин Ройд, господин Стрейндж, госпожа Стрейндж, госпожа Одри Стрейндж. Хм, май са доста представителите на семейство Стрейндж.
— Разбрах, че това са двете му жени.
Батъл вдигна вежди и измърмори:
— Синята брада, а?
Семейството се бе събрало около масата в трапезарията и се опитваше да се храни.
Старши инспектор Батъл изгледа любопитно обърнатите към него лица. Преценяваше ги по някакъв свой метод. Подходът му би ги изненадал, ако можеха да го узнаят. Той подхождаше към тях с абсолютно предубеждение. Нямаше значение, че законът сочеше като изходна точка презумпцията за невинност, докато не се докажеше обратното. Старши инспекторът гледаше на всеки, който бе свързан по някакъв начин с убийство, като на потенциален убиец.
Той изгледа Мери Олдин, застинала и пребледняла в началото на масата, до нея Томас Ройд, който тъпчеше лулата си, последва Одри, дръпнала стола си назад, с чаша кафе в дясната ръка и цигара в лявата, дойде ред на Невил, който изглеждаше зашеметен и объркан и се опитваше да запали цигара с треперещи пръсти, и накрая завърши с Кей, поставила лакти върху масата. Бледността на лицето й прозираше под грима.
Батъл си помисли: «Да предположим, че е госпожица Олдин. Изглежда хладнокръвен противник, начетена жена. Не е лесно да я изненадаш. Мъжът до нея е тъмна личност, има несигурна ръка, лице на покерджия, изглежда, страда от комплекс за малоценност. Предполага се, че тази е едната от съпругите, уплашена е до смърт. Чувства се неудобно с чашата кафе в ръка. А това е Стрейндж. Виждал съм го някъде. Паникьосал се е, нервите му не издържат. Червенокосото момиче е огън, със сатанински нрав. Твърд характер, съчетан с остър ум.»
Докато той ги преценяваше по този начин, инспектор Лийч произнесе краткото си слово. Мери Олдин представи всички по име. Тя завърши с думите:
— За нас, разбира се, случилото се е тежък удар, но сме готови, доколкото можем, да ви помогнем.
— Да започнем с това — каза Лийч, като посочи стика, — дали някой от вас знае нещо за този стик за голф?
Кей възкликна тихо:
— Какъв ужас! С това ли… — и млъкна.
Невил Стрейндж стана и заобиколи масата.
— Прилича на един от моите. Мога ли да го погледна?
— Сега вече може — позволи инспекторът. — Можете да го вземете.
Това кратко многозначително «сега», изглежда, не направи впечатление на присъстващите. Невил огледа стика.
— Мисля, че е един от стиковете от чантата ми за голф — каза той. — Мога да ви кажа със сигурност след малко. Моля, последвайте ме.
Последваха го до голям шкаф под стълбището. Той отвори широко вратата му и пред смутения поглед на Батъл се разкри буквално планина от тенисракети. В същия миг той си спомни къде бе виждал Невил Стрейндж. Каза бързо:
— Виждал съм ви да играете в Уимбълдън, сър.
Невил извърна леко глава.
— О, така ли?
Отмести няколко ракети. Появиха се две чанти за голф, облегнати върху рибарски принадлежности.
— Само аз и жена ми играем голф — поясни той. — А стикът е мъжки. Да, точно така, мой е.
Бе измъкнал чанта, в която имаше най-малко дузина стикове. Инспектор Лийч си помисли: «Тия спортисти се мислят за кой знае какво. Не бих искал да му нося стиковете.»
— Това е един от стиковете на Уолтър Хъдсън от турнира Сейнт Есбърт — каза Невил.
— Благодаря ви, господин Стрейндж. С това изяснихме един от въпросите.
— Не разбирам как нищо не е изчезнало. Пък и не са влезли с взлом в къщата — в гласа на Невил звучеше недоумение и страх.
Батъл си помисли: «Всички са мислили за това…»
— Слугите — каза Невил — са напълно невинни.
— За прислугата ще говоря с госпожица Олдин — отвърна спокойно инспектор Лийч. — А вие дали не можете да ни информирате кои са адвокатите на лейди Тресилиън?
— Аскуит и Трелони — отвърна веднага той. — Сейнт Лу.
— Благодаря ви, господин Стрейндж. Ще трябва да се обърнем към тях за имуществото на лейди Тресилиън.
— Имате предвид кой ще наследи парите й?
— Точно така, сър. Завещанието и така нататък.
— Не зная нищо за завещанието — каза Невил. — Доколкото ми е известно, тя нямаше кой знае какво да завещава. Мога да ви разкажа за това, което притежаваше.
— Да, господин Стрейндж?
— Съгласно волята на покойния сър Матю Тресилиън парите остават на мен и на жена ми. Лейди Тресилиън живееше от дивидентите.
— О, така ли? — Инспектор Лийч го изгледа с любопитството на човек, който предвкусва скъпоценно попълнение в любимата си колекция. Този поглед накара Невил да потръпне нервно. Инспекторът продължи с подчертана доброжелателност: — Не знаете ли нещо за сумата, господин Стрейндж?
— Не мога да ви кажа със сигурност. Някъде към сто хиляди лири, струва ми се.
— Така ли? За всеки от вас?
— Не, общо за двамата.
— Разбирам. Доста значителна сума.
— Виждате ли, аз съм достатъчно богат, за да живея независимо, без да се опитвам да се настаня на мястото на мъртвец — каза Невил, кротко усмихнат.
Инспектор Лийч се престори на ужасен от факта, че е заподозрян в такова предположение.
Върнаха се в трапезарията и Лийч произнесе следващата си малка реч на тема взимане на отпечатъци от пръстите — просто една рутинна процедура, за да се изключат отпечатъците на хората от къщата сред оставените в спалнята на убитата.
Всички охотно се съгласиха, дори проявиха нетърпение да дадат отпечатъци от пръстите си. Отведоха ги в библиотеката, където ги очакваше сержант Джоунс.
Батъл и Лийч се заеха с прислугата.
От нея не можаха да научат кой знае колко. Хърстъл разказа как се заключва къщата и се закле, че сутринта нито една от ключалките не е била докосвана. Не са забелязали и следи от взлом. Той обясни, че на главната врата не било сложено резето, за да може да се отвори отвън с ключ. Била оставена така, защото господин Невил бил отишъл до Истърхед Бей и щял да позакъснее.
— Знаете ли в колко часа се е върнал?
— Да, сър. Мисля, че бе около два и половина. Стори ми се, че не беше сам. Чух гласове и после шум от потегляща кола. Чух да се затваря вратата и господин Невил се изкачи по стълбите.
— В колко часа снощи тръгна за Истърхед Бей?
— Към десет и двайсет. Чух го да затваря вратата.
Лийч кимна. За момента явно не можеше да се измъкне нещо повече от Хърстъл. Разпита и останалите. Всички бяха нервни и стреснати, но в дадената ситуация това бе естествено.
Лийч погледна въпросително чичо си, когато вратата се затвори след изпадналата в лека истерия кухненска прислужница, която бе завършила върволицата.
— Върни прислужницата, не онази с изпъкналите очи, а високата нацупена слугиня. Тя знае нещо — нареди Батъл.
Ема Уейлс бе смутена. Бе разтревожена от факта, че този път въпросите задаваше по-възрастният, висок и недодялан мъж.
— Искам само да ви дам един малък съвет, госпожице Уейлс — каза той любезно. — Безсмислено е да криете каквото и да било от полицията. Това ще ги настрои не твърде благосклонно към вас, ако разбирате какво искам да кажа.
Ема Уейлс запротестира възмутено, но уплашено:
— Сигурна съм, че никога…
— Е, хайде. — Батъл протегна голямата си длан. — Вие сте видели или чули нещо. Какво беше то?
— Не чух съвсем ясно… искам да кажа, че не можех да не чуя. Господин Хърстъл също чу. Но не мисля, нито за миг не бих помислила, че това има нещо общо с убийството.
— Вероятно не, вероятно не. Само ни кажете какво сте чули.
— Добре. Отивах да си легна. Беше малко след десет и тръгнах първо да поставя бутилката с топла вода в леглото на госпожица Олдин. Винаги я слагаме, и зиме, и лете. Естествено трябваше да мина край вратата на нейно благородие.
— Продължавайте — подкани я Батъл.
— Чух как тя и господин Невил се караха. На висок глас. Той крещеше. О, това бе истинска кавга!
— Спомняте ли си какво си казаха?
— Не съм подслушвала, както можете да си помислите.
— Разбира се, че не. Но все пак трябва да сте доловили някои думи.
— Нейно благородие каза, че няма да го допусне в дома си, а господин Невил отвърна: «Да не си посмяла да говориш против нея.» Той бе силно възбуден.
С непроницаемо лице Батъл се опита да измъкне от нея още нещо, но не успя. Накрая освободи жената. Спогледаха се с Джим. След малко Лийч каза:
— Сигурно Джоунс вече ще може да ни каже нещо за отпечатъците.
— Кой се зае със стаите? — попита Батъл.
— Уилямс. Той е добър полицай. Нищо няма да му убегне.
— Не пускат обитателите вътре, нали?
— Да, докато не свърши Уилямс.
В този момент вратата се отвори и надникна младият Уилямс.
— Бих искал да ви покажа нещо. В стаята на господин Невил Стрейндж.
Изправиха се и го последваха към апартамента в западното крило на къщата.
Уилямс посочи купчина на пода. Тъмносиньо сако, панталони и жилетка.
— Къде ги открихте? — попита Лийч рязко.
— В един вързоп в дъното на гардероба. Погледнете само, сър.
Той вдигна сакото и посочи края на тъмносините маншети.
— Виждате ли тъмните петна? Това е кръв, сър, или аз съм пън. Ето и тук. Целият ръкав е опръскан.
— Хм. — Батъл избегна грейналия поглед на другия. — Трябва да призная, че работите се нареждат зле за младия Невил. Има ли друг костюм в стаята?
— Един раиран тъмносив, който виси на стола. Около мивката има много вода.
— Изглежда, дяволски е бързал да измие кръвта от себе си. Да, но все пак е близо до отворения прозорец и вътре е наваляло.
— Но не толкова, че да се образува локва на пода, сър. Още не е изсъхнало.
Батъл помълча. Картината се изясняваше. Един мъж с опръскани с кръв ръце захвърля опръсканите си с кръв дрехи, свива ги на вързоп и ги пъха в шкафа. Измива със силна струя вода ръцете си.
Погледна към другата врата.
Уилямс проследи погледа му и отговори:
— Стаята е на госпожа Стрейндж, сър. Вратата е заключена.
— Заключена ли? От тази страна?
— Не. От другата.
— Значи от нейната страна?
Батъл се замисли за секунда. Сетне каза:
— Да поговорим отново със стария иконом.
Хърстъл бе нервен. Лийч попита:
— Хърстъл, защо не ни казахте, че снощи сте чули разправията между господин Стрейндж и лейди Тресилиън?
— Не обърнах внимание, сър — замига старецът. — Не мисля, че беше, както се изразихте, разправия. Само дружелюбно изказано различие в мненията.
Лийч устоя на желанието си да извика: «Дружелюбно различие на мненията, баба ти!», и продължи:
— Какъв костюм бе облякъл снощи на вечеря господин Стрейндж?
Хърстъл се поколеба. Батъл каза тихо:
— Тъмносин или сив на райета? Искам да ви напомня, че ако не се сещате, някой друг ще ни каже.
Хърстъл наруши мълчанието си.
— Спомних си, сър. Беше с тъмносиния си костюм. Семейството — добави той, загрижен да не пострада престижът му — няма обичая да се преоблича във вечерно облекло през летните месеци. След вечеря те често излизат понякога в градината, понякога до вълнолома.
Батъл кимна. Хърстъл излезе от стаята. На прага се сблъска с Джоунс.
— Работата е опечена, сър — каза възбудено Джоунс. — Имам отпечатъците от всички. На един от тях съвпадат. Разбира се, засега мога да направя само грубо сравнение, но се обзалагам, че съвпадат.
— Е? — попита Батъл.
— Отпечатъците върху стика, сър, са от господин Невил Стрейндж.
Инспекторът се облегна назад.
— Това, изглежда, решава въпроса, нали?
 

4.
 
В кабинета на началника на полицията се бяха събрали трима мъже с мрачни, разтревожени лица. Майор Мичъл каза с въздишка:
— Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да го арестуваме, нали?
— Така изглежда, сър — отвърна тихо Лийч.
Мичъл погледна старши инспектор Батъл.
— Развеселете се, Батъл — каза той приятелски. — Да не са ви потънали гемиите.
— Нещо не ми харесва.
— Не вярвам на някого от нас да му харесва — възрази Мичъл. — Но ми се струва, че имаме достатъчно доказателства, за да поискаме разрешение за арест.
— Повече от достатъчно — съгласи се Батъл.
— Всъщност, ако не го сторим, всички ще ни потърсят сметка.
Старши инспекторът кимна печално.
— Да свършваме — каза началникът на полицията. — Имаме мотив — Стрейндж и жена му наследяват значителна сума след смъртта на старата дама. Знае се, че той последен я е видял жива. Чули са го да се кара с нея. По костюма, който е носил вечерта, има петна от кръв и, разбира се, най-изобличителното е, че са намерени отпечатъци именно от неговите пръсти върху въпросното оръжие.
— И все пак, сър — каза Батъл, — и на вас не ви харесва тая работа.
— Проклет да съм, ако е така.
— Какво точно не ви харесва, сър?
Майор Мичъл потърка носа си.
— Може би защото момчето е изкарано прекален глупак? — отбеляза той.
— И все пак, сър, убийците понякога се държат като глупаци.
— Да, зная, зная. Какво щяхме да правим, ако не беше така?
— На теб какво не ти харесва, Джим? — обърна се Батъл към Лийч.
Лийч се размърда недоволно.
— Господин Стрейндж винаги ми е харесвал. От години го виждам редовно тук. Приятен джентълмен и добър спортист.
— Не разбирам — изрече бавно Батъл — защо един добър тенисист да не може да бъде убиец. Няма нищо несъвместимо в това. — След като помълча, добави: — Това, което не ми харесва, е стикът.
— Стикът ли? — попита Мичъл малко озадачено.
— Да, сър, или като втора възможност звънецът. Звънецът или стикът, не и двете едновременно. — Продължи: — Какво според нас се е случило в действителност? Дали господин Стрейндж е отишъл в стаята й, скарали са се, той е загубил самообладание и я е ударил със стика по главата? Ако е така и е било непреднамерено, защо е носил стик със себе си? Такива неща човек не мъкне вечер със себе си.
— Може да е тренирал замах или нещо подобно.
— Може, но никой не го спомена. Никой не го е видял да го прави. За последен път със стик в ръка са го видели преди около седмица, когато е тренирал долу на плажа. Или е имало кавга и той е загубил самообладание, но знаете ли, виждал съм го по кортовете на онези турнири, когато звездите в тениса са настръхнали и са възел от нерви. И ако изпуснат нервите си, започва шоуто. Никога не съм виждал господин Невил да се държи арогантно. Според мен се владее великолепно, по-добре от всеки друг. И въпреки това ние допускаме, че изпада в ярост и удря по главата една крехка стара дама.
— Има и друга възможност, Батъл — каза началникът на полицията.
— Зная, сър. Версията, че е било преднамерено. Искал е да получи парите на старицата. Това се връзва със звънеца, което пък обяснява упойването на прислужницата, но не се връзва със стика и разправията! Ако е решил да я убива, щеше да е много предпазлив и нямаше да се кара с нея. Можеше да упои прислужницата, да се промъкне в стаята през нощта, да я халоса по главата и да инсценира едно хубавичко обирче, като изтрие отпечатъците от стика и го върне предпазливо на мястото му! Вървим по грешен път, сър, смесваме хладнокръвното убийство с непреднамереното престъпление, а двете не бива да се смесват!
— Има нещо вярно в думите ви, Батъл, но каква е другата възможност?
— Занимава ме стикът, сър.
— Никой не би могъл да я удари по главата с този стик, без да размаже отпечатъците от пръстите на Невил. Това е абсолютно сигурно.
— В такъв случай — каза Батъл — тя е била ударена по главата с нещо друго.
Майор Мичъл пое дълбоко въздух.
— Това е доста своеволно предположение, нали?
— Мисля, че е съвсем разумно, сър. Или Стрейндж я е ударил с този стик, или никой не го е направил. Залагам на «никой». В този случай стикът е бил оставен там съзнателно, с размазана по него кръв и полепнали коси. Доктор Лейзънби не хареса особено стика, трябваше да го приеме, защото бе там и защото не можеше да твърди със сигурност, че не е бил използван.
Майор Мичъл се облегна назад.
— Продължавайте, Батъл. Давам ви картбланш. Какво следва?
— Да се откажем от стика — каза Батъл. — Какво остава тогава? На първо място мотивът. Има ли Невил Стрейндж наистина мотив да премахне лейди Тресилиън? Той наследява пари, но според мен има голямо значение дали парите са му нужни. Той твърди, че не са. Предлагам да изясним този въпрос. Да проверим финансовото му състояние. Ако финансово е зле и парите му трябват, това го уличава още повече. Но ако, от друга страна, той е казал истината и е в добро финансово положение, то тогава…
— Е, какво тогава?
— Тогава ще трябва да проверим мотивите на останалите в къщата.
— Тоест, вие смятате, че Невил Стрейндж е бил уличен несправедливо?
Старши инспектор Батъл присви очи.
— Прочетох някъде една мисъл, която много ми хареса. Нещо за нежна италианска ръка. Струва ми се, че в случая виждам точно това. Явно се сблъскваме с едно диво, брутално, преднамерено престъпление, но ми се струва, че долавям и още нещо — задкулисната игра на една нежна италианска ръка…
Настъпи продължително мълчание, началникът на полицията гледаше Батъл.
— Може и да сте прав — каза най-сетне. — По дяволите, има нещо странно в цялата тази история. Как предлагате да действаме?
Батъл поглади ъгловатата си челюст.
— Много добре, сър. Предпочитам откритите неща. Всичко е било нагласено така, че да заподозрем господин Невил Стрейндж. Нека продължим да го подозираме. Няма нужда да отиваме твърде далеч и да го арестуваме, достатъчно е да намекнем за подозренията си, да го разпитаме, да насочим вниманието към него и да наблюдаваме поведението на другите. Да проверим твърденията му, да проследим внимателно стъпките му през онази нощ. Да правим всичко колкото е възможно по-явно.
— Съвсем като у Макиавели — смигна майор Мичъл. — Ролята на непохватния полицай в изпълнение на кинозвездата Батъл.
Старши инспекторът се усмихна.
— Обичам да оправдавам надеждите, сър. Този път мисля да се позабавя, да не си давам толкова зор. Искам да подуша малко наоколо. Подозренията към Невил Стрейндж са добро извинение да си пъхна носа навсякъде. Знаете ли, имам чувството, че в този дом става нещо странно.
— Ще проверите нежния пол?
— Щом искате да го наречете така, сър.
— Действайте, както решите, Батъл. Работете заедно с Лийч.
— Благодаря, сър. — Батъл се изправи. — Има ли вести от адвокатите?
— Не. Позвъних им. Познавам добре Трелони. Ще ми изпрати копие от завещанието на сър Матю и лейди Тресилиън. Разполагала е с около петстотин годишно, вложени в ценни книжа. Оставила е наследство на Барет, малко на Хърстъл, останалото на Мери Олдин.
— Трябва да държим под око и тримата — каза старши инспекторът.
Мичъл погледна развеселено.
— Недоверчиво момче сте, нали?
— Няма смисъл да се съсредоточаваме върху петдесетте хиляди лири — каза Батъл сериозно. — Много убийства са извършени за по-малко от петдесет лири. Зависи колко силно желаете парите. Барет получава наследство и може би сама се е упоила така, че да отклони подозрението от себе си.
— Тя едва не е умряла. Лейзънби още не ни е разрешил да я разпитаме.
— Може би се е престарала от невежество. Освен това и Хърстъл може да е изпитвал остра нужда от пари. А госпожица Олдин, ако не разполага със собствени средства, може да е мечтала да поживее прилично, преди да е остаряла твърде много, за да може да се радва на живота.
Началникът на полицията погледна недоверчиво.
— Добре — каза той. — Оставям на двама ви. Залавяйте се за работа.
 

5.
 
Когато се върнаха в Гълс Пойнт, двамата полицейски служители получиха донесенията на Уилямс и Джоунс.
В нито едно от спалните помещения не бе намерено нещо подозрително или необичайно. Прислугата протестираше шумно и настояваше да й бъде разрешено да се заеме с домашната работа. Можеше ли вече?…
— Мисля, че можем да ги освободим — каза Батъл. — Ще се поразходя из двата горни етажа. Стаи, в които не се разтребва често, могат да разкажат някои поучителни неща за обитателите си.
Сержант Джоунс постави на масата малка картонена кутия.
— От тъмносиния костюм на господин Невил Стрейндж — поясни той. — Червените коси бяха върху маншета, русите от вътрешната страна на яката и на дясното рамо.
Батъл извади двата дълги червени косъма и кичура руси коси и ги погледна. Каза с лукава искрица в очите:
— Удобно. Едната русокоса, другата червенокоса, а третата брюнетка. Така можем да се ориентираме веднага. Червени коси на маншета, руси на яката. Господин Невил май наистина е Синята брада. С едната ръка прегръща едната си жена, а другата слага глава на рамото му.
— Кръвта от ръкава е изпратена за анализ, сър. Ще ни позвънят, щом са готови резултатите.
Лийч кимна.
— А какво стана с прислугата?
— Следвах вашите указания, сър. Никой от тях не е получавал предупреждение за уволнение и не е изпитвал омраза към старата дама. Тя е била взискателна, но са я обичали. Тук госпожица Олдин се занимава с прислугата. Хората, изглежда, имат добро отношение към нея.
— Още когато я видях, си помислих, че е интелигентна жена — каза Батъл. — Ако тя е убиецът, няма да ни е лесно да я пипнем.
Джоунс погледна изненадано.
— Но отпечатъците от пръсти върху етика, сър, бяха…
— Зная, зная — каза Батъл. — Те уличават без съмнение господин Стрейндж. Общоприето е да се смята, че спортистите не страдат от излишък на интелигентност (впрочем това изобщо не отговаря на истината), но аз не мога да повярвам, че Невил Стрейндж е слабоумен. А какво стана с онези семена от сена на прислужницата?
— Винаги са стояли на полицата в банята на прислугата на втория етаж. Обикновено ги е накисвала по обяд и са стояли така до вечерта, когато си е лягала.
— Значи всеки в къщата е имал достъп до тях!
— Явно това е вътрешна работа — убедено рече Лийч.
— Същото смятам и аз. Смятам, че е от онези престъпления, които са извършени от един затворен кръг хора. Всеки, който е имал ключ, е могъл да отвори предната врата и да влезе. Снощи ключът е бил у Невил Стрейндж, но вероятно не е трудно да се извади дубликат, пък и някоя сръчна ръка може да отключи и с тел. Но не вярвам някой външен човек да е знаел за звънеца и за навика на Барет да пие сена през нощта. Това се знае от своите, вътрешните хора!
— Хайде, Джим, момчето ми, да се качим горе и да огледаме банята и останалите помещения.
Започнаха от горния етаж. От килера, натъпкан със стари счупени мебели и какви ли не вехтории.
— Тук не съм правил оглед — каза Джоунс. — Не знаех…
— Какво да търсиш тук? Защо да си губиш времето? Ако съдим по прахоляка на пода, тук не е стъпвал човешки крак най-малко от шест месеца.
На същия етаж се намираха всички стаи на прислугата, както и две свободни стаи с баня. Батъл надникна във всяка от тях, хвърли бегъл поглед, като си отбеляза, че Алис, прислужницата с изпъкналите очи, спеше със затворен прозорец, че слабичката Ема имаше цял куп роднини, чиито фотографии бяха наредени върху раклата й, и че Хърстъл притежаваше няколко добри, макар и напукани порцеланови изделия от Дрезден и Дерби.
Стаята на готвачката бе в идеален ред, а на кухненската прислужница — ужасно разхвърляна. Батъл влезе в банята, която се намираше най-близо до стълбищната площадка. Уилямс посочи дългата полица над мивката с подредени върху нея чаши и четки за зъби, различни мехлеми, бурканчета със соли и лосиони за коса. В единия й край имаше отворен пакет със семена от сена.
— Има ли отпечатъци върху чашата или пакета?
— Само на прислужницата. Снех нейните отпечатъци в стаята й.
— Излишно е било да пипа чашата й — каза Лийч. — Достатъчно е било да изсипе вътре дрогата.
Батъл се спусна по стълбите, последван от Лийч. На средната площадка имаше доста неудобно разположен прозорец. В ъгъла бе поставена пръчка с кука накрая.
— С нея се дърпа надолу рамката — поясни Лийч. — Но там има ограничаващ винт. Прозорецът може да се спусне само до него. Твърде тясно е, за да влезе някой.
— Не става дума за това, че някой може да се промъкне през него — каза Батъл замислено.
Влезе в първата спалня на следващия етаж. Тя бе на Одри Стрейндж. Беше спретната и чиста, върху тоалетката бяха наредени четки за коса от слонова кост, нямаше разхвърлени дрехи. Батъл надникна в гардероба. Две семпли сака и поли, няколко вечерни рокли, една-две летни поли. Роклите бяха евтини, костюмите — добре скроени и скъпи, но стари.
Батъл кимна. Остана известно време до писалището, разгледа писалките, поставени върху малък поднос вляво от пресата за мастилото.
— Нямаше нищо интересно върху попивателната хартия и в кошчето — каза Уилямс.
— На вас може да се разчита — похвали го Батъл. — Тук няма какво да се види.
В следващата стая, стаята на Томас Ройд, цареше безредие, навсякъде бяха нахвърлени дрехи. По масите и около леглото се търкаляха лули, беше наръсено с пепел от тютюн. До леглото бе оставен полуотворен екземпляр от «Ким» на Киплинг.
— Свикнал е туземците да чистят след него — отбеляза инспекторът. — Обича да чете класика. Консервативен.
Стаята на Мери Олдин бе малка, но уютна. Батъл погледна справочниците за пътешествия и старомодно инкрустираните четки за коса. Тази стая бе обзаведена в по-модерен стил и тонове от останалите помещения в къщата.
— Тя не е толкова консервативна — отбеляза той. — И никакви фотографии. Никакъв спомен от миналото.
Имаше три-четири свободни стаи, добре поддържани и чисти, готови да приемат гости, и още няколко бани. Следващата голяма двойна стая бе тази на лейди Тресилиън. По три малки стъпала се слизаше към двете стаи и банята на семейство Стрейндж.
Батъл не отдели много време на стаята на Невил. Надникна през отворения прозорец, под който скалите се спускаха стръмно надолу към морето. Стаята бе западна, гледаше към Старк Хед, който стърчеше мрачно и заплашително от водата.
— Радва се на следобедното слънце — измърмори той. — Но утрините са доста мрачни. Неприятна е и миризмата на водорасли при отлив. Онзи нос има доста злокобен вид. Не се учудвам, че привлича самоубийците!
Мина в по-голямата стая, чиято врата бе отключена.
Тук бе пълен хаос. Нахвърлени дрехи на купчини — фино бельо, чорапи, пробвани и оставени джемпъри, шарена лятна пола, метната върху облегалката на стола. Батъл надникна в гардероба. Беше пълен с кожи, вечерни рокли, шорти, поли за тенис, спортни екипи.
Той затвори гардероба почти с благоговение.
— Скъпо струващ вкус — отбеляза. — Сигурно харчи доста на мъжа си.
— Може би това е причината… — предположи Лийч мрачно, без да довърши изречението.
— Може би. Защо са му необходими сто или дори петдесет хиляди лири? Но мисля, че е по-добре да чуем какво ще ни каже той.
Спуснаха се в библиотеката. Изпратиха Уилямс да съобщи на слугите, че могат да се заловят за работа.
Компанията можеше да се оттегли в стаите си, ако желаеше. Съобщиха им, че инспектор Лийч би желал да разговаря с всеки поотделно, като започне с господин Невил Стрейндж.
Когато Уилямс излезе от стаята, Батъл и Лийч се настаниха около масивната викторианска маса. Млад полицай с бележник в ръка седна в единия ъгъл.
— Започни ти, Джим. Направи го впечатляващо — каза Батъл.
Джим кимна, а старши инспекторът потри брадичка и се намръщи.
— Какво ли ме кара постоянно да си мисля за Еркюл Поаро?
— Имаш предвид онова момче, белгиеца, смешния дребничък старец?
— Смешен е друг път — възрази Батъл. — Опасен е като черна мамба* или женски леопард, когато реши да хитрува. Бих искал да е тук сега. Този случай е точно за него.
[* Силно отровна африканска змия. — Б.пр.]
— В какъв смисъл?
— В психологически. Тук е нужен истински психолог, а не като онези самозванци, които нямат понятие от тия работи. — Спомни си с възмущение случая с госпожица Амфри и дъщеря си Силвия. — Става дума за верния подход, когато разбираш какво кара колелото да се върти. Един от методите му е да накара убиеца да проговори. Твърди, че рано или късно всички казват истината, защото в крайна сметка това е по-лесно, отколкото да лъжеш. Убиецът прави неволна грешка, която смята за маловажна, но точно в този момент го спипват.
— Значи се готвиш да предоставиш достатъчно свобода на действие на Невил Стрейндж?
Батъл кимна разсеяно. После додаде малко раздразнено и объркано:
— Безпокои ме всъщност какво точно ме кара да мисля за Ерюол Поаро. Сетих се за него горе. Какво ме накара да си спомня за доброто момче?
Появата на Невил Стрейндж сложи край на разговора.
Той бе бледен и угрижен, но много по-спокоен, отколкото по време на закуската. Батъл го изгледа любопитно. Невероятно за човек, който знаеше, а той сигурно знаеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че е оставил отпечатъци от пръстите си върху оръдието на престъплението, и на когото след това полицията е взела отпечатъци от пръстите. Той не бе притеснен и не се опитваше да отрича каквото и да било шумно и нагло.
Невил Стрейндж се държеше съвсем естествено — стреснат, разтревожен, разстроен, малко нервен, но не толкова, че да се отрази на здравето му.
Джим Лийч заговори с приятния си западен акцент:
— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, господин Стрейндж. Във връзка както с вашите действия снощи, така и с някои факти. В същото време съм длъжен да ви предупредя, че ако не желаете, можете да не отговаряте, а ако предпочитате все пак да го направите, можете да извикате адвоката си.
Облегна се назад и изчака въздействието на думите си.
Невил Стрейндж изглеждаше явно озадачен.
«Или няма ни най-малка представа накъде бием, или е дяволски добър актьор» — помисли си Лийч и попита:
— Е, господин Стрейндж?
— Разбира се, попитайте ме каквото искате.
— Вие сте наясно сигурно — каза Батъл любезно, — че всичко, което кажете, ще бъде записано и по-късно може да бъде използвано като доказателство против вас в съда.
Стрейндж пламна от яд. Той изрече рязко:
— Заплашвате ли ме?
— О, не, господин Стрейндж. Само ви предупреждаваме…
— Предполагам, че всичко това е част от рутинната ви работа — сви рамене Невил. — Продължавайте.
— Готов ли сте да направите изявление?
— Щом го наричате така.
— В такъв случай ще ни кажете ли какво точно правихте снощи? Да кажем, след вечеря.
— Разбира се. След вечеря отидохме в салона. Пихме кафе. Слушахме по радиото новините. После реших да прескоча до «Истърхед Бей», до един приятел, който е отседнал там.
— Как се казва приятелят?
— Латимър. Едуард Латимър.
— Ваш близък приятел?
— Би могло да се каже и така. Откакто е тук, се срещаме доста често. Беше у нас веднъж на обяд и веднъж на вечеря. И ние ходихме при него.
— Не беше ли твърде късно да ходите в «Истърхед Бей»? — попита Батъл.
— О, там е весело. Отворено е до малките часове.
— Тук хората си лягат доста рано, нали?
— Обикновено да. Но аз си взех ключ. Не съм задължил никого да ме чака до късно.
— Жена ви не пожела ли да дойде с вас?
Гласът на Невил се промени леко, стана по-хладен:
— Не, тя имаше главоболие. Вече си бе легнала.
— Моля, продължете, господин Стрейндж.
— Тъкмо отивах да се преоблека…
— Извинете ме, господин Стрейндж — прекъсна го Лийч. — Да се преоблечете в какво? Да облечете вечерен костюм? Или да го съблечете?
— Нито едното от двете. Бях със син костюм, най-добрия ми, но се случи така, че заваля, а аз мислех да използвам ферибота. Както знаете, дотам е далеч. Преоблякох се в по-стар костюм — сиво райе, щом искате да се спирам на всяка подробност.
— Искаме само да си изясним нещата — каза Лийч скромно. — Моля, продължете.
— Както вече казах, качвах се нагоре, когато Барет ме пресрещна и ми съобщи, че лейди Тресилиън иска да ме види. Отбих се при нея и си… побъбрихме.
— Вие последен сте я видели жива, нали, господин Стрейндж? — попита Батъл тихо.
Невил пламна.
— Да, да, мисля, че аз бях последен. Тогава тя бе съвсем добре.
— Колко време останахте при нея?
— Двайсетина-трийсет минути, струва ми се. После си отидох в стаята, смених костюма си и побързах да изляза. Взех си и ключ.
— Колко беше часът?
— Към десет и трийсет, струва ми се. Спуснах се бързо по хълма, качих се на ферибота в последния момент и се прехвърлих отсреща в Истърхед. Намерих Латимър в хотела, пийнахме, после изиграхме една игра на билярд. Времето мина толкова бързо, че не забелязах кога съм изпуснал последния ферибот. Той тръгва в един и половина. Латимър прояви отзивчивост и ме докара обратно с колата си. Това, както знаете, означава да заобиколиш през Солтингтън — около трийсет километра. Излязохме от хотела в два и пристигнахме тук, струва ми се, някъде към два и половина. Благодарих на Тед Латимър, поканих го да влезе да пийнем по чашка, но той бързаше да се прибере. Влязох и веднага си легнах. Не видях и не чух нищо нередно. Цялата къща бе потънала в сън и покой. А тази сутрин чух писъците на онова момиче и…
— Много добре — прекъсна го Лийч. — А сега да се върнем малко назад — към вашия разговор с лейди Тресилиън. Нормално ли се държеше тя?
— О, напълно.
— За какво разговаряхте?
— За какво ли не.
— Приятелски?
Невил се изчерви.
— Разбира се.
— Не е ли имало — продължи любезно Лийч, — да речем, някаква сериозна кавга?
Невил не отговори веднага. Лийч додаде:
— По-добре кажете истината. Ще ви призная откровено, че са чули част от вашия разговор.
Невил каза лаконично:
— Имаше малка препирня. Нищо особено.
— По какъв повод?
Невил с усилие запази самообладание. Усмихна се.
— Откровено казано, тя ме нахока. Това се случва често. Когато не одобряваше нещо, казваше го право в очите. Разбирате ли, тя бе старомодна и не можеше да приеме модерния начин на живот и модерното мислене — например развода. Скарахме се и сигурно съм бил много ядосан, но се разделихме съвсем приятелски. Всеки остана на своето. — Разпалено добави. — Разбира се, че не съм могъл да я ударя по главата само защото съм изпуснал нервите си в един спор, ако имате това предвид!
Лийч погледна Батъл. Старши инспекторът се надвеси тежко над масата:
— Тази сутрин вие признахте, че стикът е ваш. Имате ли някакво обяснение на факта, че върху него са намерени отпечатъци от вашите пръсти?
Невил погледна озадачено. Каза объркано:
— Аз… но, разбира се, че би трябвало да са мои… стикът е мой… често съм го държал в ръка.
— Става дума за това, че ако съдим по вашите отпечатъци, вие последен сте го пипали.
Невил притихна. Лицето му бе силно пребледняло.
— Това не е вярно — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Някой го е пипал след мен, някой с ръкавици.
— Не, господин Стрейндж. Никой не го е държал така както имате предвид. Да го вдигне за удар, без да размаже вашите отпечатъци.
Настъпи пауза — много дълга пауза.
— О, господи! — Невил конвулсивно потрепери. Закри очите си с длани. После отдръпна ръцете си. Седеше вцепенен. Двамата полицаи го наблюдаваха.
— Не е вярно — продължи тихо. — Просто не е вярно. Мислите, че съм я убил, но аз не съм. Кълна се, че не съм. Има някаква ужасна грешка.
— Можете ли да предложите някакво обяснение за тези отпечатъци?
— Как бих могъл? Аз просто недоумявам.
— Можете ли да обясните наличието на петна от кръв по ръкавите и маншетите на тъмносиния ви костюм?
— Кръв? — прошепна той, скован от ужас. — Невъзможно!
— Надали сте се порязали…
— Не, не, разбира се.
Настъпи мълчание. Невил Стрейндж се замисли, сбърчи чело. Най-сетне ги погледна с изплашени, ужасени очи.
— Това е невероятно! — възкликна. — Просто невероятно. Нищо не е вярно.
— Фактите са напълно правдоподобни — настоя старши инспектор Батъл.
— Но защо да го правя? Немислимо, невероятно. Познавам Камила откакто се помня.
Лийч се закашля.
— Мисля, че сам ни казахте, господин Стрейндж, че след смъртта на лейди Тресилиън наследявате добра сума.
— И вие смятате, че затова… Но аз не ги искам тези пари. Не ми трябват!
— Така твърдите вие, господин Стрейндж — възрази спокойно Лийч.
Невил скочи.
— Вижте какво. Мога да ви докажа, че не ми трябват пари. Нека позвъня на банкера си, можете сам да говорите с него.
Свързаха ги. Линията бе свободна и съвсем скоро те получиха връзка с Лондон.
— Вие ли сте, Роналдсън? На телефона е Невил Стрейндж. Познавате гласа ми. Бихте ли дали на полицията — тя е при мен в момента — цялата информация за моите дела… да… да, моля.
Лийч пое слушалката. Говореше тихо. Последваха въпроси и отговори.
Най-сетне затвори телефона.
— Е? — попита Невил нетърпеливо.
Лийч отвърна хладно:
— Имате добър кредитен баланс и банката направлява всичките ви инвестиции и докладва, че са вложени изгодно.
— Ето, виждате, че казвам истината.
— Така изглежда… но все пак, господин Стрейндж, може да имате задължения, дългове към някого, който ви шантажира. Все причини да ви трябват пари, за които ние не знаем.
— Но аз нямам! Уверявам ви, че нямам. Няма да откриете нищо подобно.
Старши инспектор Батъл раздвижи тежките си рамене. Заговори с мил, бащински глас:
— Разполагаме с достатъчно доказателства и съм сигурен, че ще се съгласите, господин Стрейндж, че можем да поискаме разрешение да ви арестуваме. Все още не сме го направили. Разбирате ли, изхождаме от презумпцията за невинност.
— Мислите, че съм го направил — каза Невил горчиво, — но искате да откриете мотива, за да решите случая в моя вреда, нали?
Батъл мълчеше. Лийч беше забил поглед в тавана.
— Сякаш сънувам кошмар — изрече мъжът отчаяно. — Нищо не мога да кажа или да направя. Чувствам се като в капан, от който не мога да изляза.
Старши инспекторът се раздвижи. Под полуспуснатите му клепачи проблесна искра на интелигентност.
— Много добре казано. Наистина много добре казано. Това ме навежда на мисълта, че…
 

6.
 
Сержант Джоунс изведе Невил през антрето и въведе Кей през остъклената врата на терасата, така че съпрузите да не се срещнат.
— По-добре — каза Батъл. — Искам аз да се заема с нея. Тя все още е в неведение.
Денят бе облачен, духаше остър вятър. Кей бе облечена във вълнена пола и червен пуловер, над който косата й с цвят на бакър сякаш пламтеше. Изглеждаше малко уплашена, леко възбудена.
Красотата и жизнерадостта й разцъфтяваха на тъмния викториански фон от книги и столове без облегалки. Лийч я поведе леко през събитията от предната нощ.
Имала главоболие и си легнала рано — към девет и петнайсет. Спала дълбоко и не чула нищо до сутринта, когато я събудили нечии викове.
Батъл пое разпита:
— Преди да излезе вечерта, мъжът ви не провери ли как сте?
— Не.
— Не сте го виждали от момента, когато излязохте от салона, та чак до сутринта. Така ли е?
Кей кимна.
Той поглади брадичката си.
— Госпожо Стрейндж, вратата между вашата стая и стаята на съпруга ви беше заключена. Кой я заключи?
— Аз — отвърна лаконично тя.
Батъл отмина думите й с мълчание. Приличаше на стар хитър котарак, който наблюдава дупката на мишката в очакване тя да се покаже.
С мълчанието си постигна онова, което едва ли щеше да постигне с въпроси. Кей избухна нетърпеливо:
— О, мисля, че трябва да ви кажа! Онзи треперещ старец Хърстъл сигурно ни е чул преди чая и ако не го кажа аз, той ще го направи. Вече кой знае какво ви е надрънкал. Скарахме се с Невил страшно! Бях вбесена! Легнах си и заключих вратата, защото все още бях ужасно ядосана!
— Разбирам, разбирам — каза Батъл подчертано доброжелателно. — И какъв бе проблемът?
— Има ли значение? Е, защо пък да не ви кажа? Невил се държа като кръгъл идиот. Но е виновна изцяло онази жена.
— Коя жена?
— Първата му съпруга. Като начало го накара да дойде тук.
— Искате да кажете, за да се срещне с вас?
— Да. Невил си въобразява, че идеята е била негова — горкият наивник! И през ум не му е минавало такова нещо, преди да я срещне случайно в парка и тя да му втълпи тази мисъл в главата, и да му внуши, че сам се е сетил. Той наистина вярва, че хрумването е негово, но аз почувствах нежната италианска ръка на Одри зад всичко това от самото начало.
— А каква е целта й?
— Да го пипне отново — каза Кей. Говореше бързо и дишаше учестено. — Тя така и не можа да му прости, че я изостави заради мен. Сега си отмъщава. Накара го да уреди да се срещнем тук и започна да го обработва. Прави го, откакто сме пристигнали. Разбирате ли, тя е хитра. Знае как да изглежда наивна и загадъчна. Знае как да омотае чужд мъж. Извика по същото време Томас Ройд — старото вярно куче, което винаги я е обожавало, и подлуди Невил с преструвките си, че ще се омъжи за него.
Спря, като дишаше ядно.
— Мисля, че той би се радвал, ако тя намери щастието си с един стар приятел — възрази старши инспекторът меко.
— Би се радвал? Той е ревнив като самия дявол.
— В такъв случай сигурно много я обича.
— О, да — съгласи се Кей горчиво. — Тя се погрижи за това!
Батъл продължаваше да глади брадичката си несъзнателно.
— Защо не се възпротивихте на предложението му да дойдете тук?
— Как? Щеше да излезе, че ревнувам.
— Е, в края на краищата вие ревнувате, нали? — каза Батъл.
Кей пламна:
— Постоянно! Винаги съм ревнувала от Одри. От самото начало, или почти от самото начало. Неизменно чувствах присъствието й вкъщи. Сякаш това все още бе неин дом, а не мой. Промених всичко, дори цветовете, но напразно! Имах чувството, че тя се промъква като сив призрак навсякъде. Знаех, че Невил се безпокоеше, защото смяташе, че се е отнесъл зле с нея. Не можеше да я забрави. Тя бе винаги редом — упрек, притаен в съзнанието му. Знаете ли, има такива хора. Уж са доста безцветни и скучни, но те карат да ги запомниш завинаги.
Батъл кимна замислено.
— Благодаря, госпожо Стрейндж. Засега това е всичко. Но ще трябва да ви задам доста въпроси, особено във връзка с обстоятелството, че съпругът ви наследява толкова много пари от лейди Тресилиън — петдесет хиляди лири…
— Толкова много ли са? Получаваме ги от стария сър Матю, нали?
— Вие знаете ли за това?
— О, да. Той ги е завещал на Невил и съпругата му след смъртта на лейди Тресилиън. Не че се радвам, че старицата е мъртва. Не я обичах твърде, сигурно защото и тя не ме обичаше, но е ужасно, като си помислиш, че някакъв крадец е влязъл и е пръснал черепа й.
И тя излезе. Батъл погледна Лийч.
— Какво мислиш за нея? Трябва да призная, че има добра фигура. Всеки мъж би загубил ума си по нея.
Лийч се съгласи.
— Но не се държи като дама — отбеляза той уклончиво.
— В днешно време никой не се държи така — отвърна Батъл. — Да извикаме ли номер едно? Не, мисля, че първо трябва да поговорим с госпожица Олдин и да разберем как един страничен човек гледа на семейния проблем.
Мери Олдин влезе сдържано и седна. Въпреки външното й спокойствие в очите й се четеше тревога.
Отговори на въпросите ясно, като потвърди думите на Невил за това, как е прекарал вечерта. Била си легнала към десет часа.
— По това време господин Стрейндж бе при лейди Тресилиън, нали?
— Да, чух ги да разговарят.
— Да разговарят ли, госпожице Олдин, или да се карат?
Тя се изчерви, но отвърна спокойно:
— Виждате ли, лейди Тресилиън обичаше да спори. Често изглеждаше свадлива, въпреки че не беше такава. Бе склонна да се държи деспотично и да се налага на другите. А един мъж не приема така лесно тези неща, както една жена.
«Както вие може би» — помисли си Батъл.
Погледна интелигентното й лице. Тя наруши мълчанието:
— Не искам да ме вземат за глупачка, но наистина за мене е невероятно, съвсем невероятно, че подозирате някого от домашните. Защо мислите, че не е външен човек?
— По няколко причини, госпожице Олдин. Първо, вратите не са насилени отвън и нищо не е изчезнало. Излишно е да ви напомням местоположението на къщата, но все пак обърнете внимание на следното. На запад към водата се спуска стръмна скала, на юг има няколко тераси, оградени със зид, и зад него следва склон, който води към морето, на изток градината стига почти до брега, но също е заобиколена от висок зид. Може единствено да се влезе през малката вратичка, която води към шосето и сутринта бе заключена, както обикновено отвътре, и портата, която е на самото шосе. Не казвам, че никой не може да се прехвърли през зида или да използва дубликат от ключа за портата или дори шперц, но доколкото мога да съдя, никой не го е направил. Който и да е извършителят, той е знаел, че всяка нощ Барет пие настойка от сена и е сипал в нея опиат, следователно е бил някой от къщата. Стикът е взет от шкафа под стълбището. Не е бил външен човек, госпожице Олдин.
— Но не е и Невил! Сигурна съм, че не е Невил!
— Защо сте толкова сигурна?
Тя вдигна отчаяно ръце.
— Просто защото не е такъв човек — затова! Невил не би убил една беззащитна старица в леглото й!
— Не звучи много убедително — каза Батъл, — бихте се учудили какво вършат хората, когато имат сериозна причина за това. Възможно е господин Стрейндж да е изпитвал сериозна нужда от пари.
— Сигурна съм, че не е. Той не е екстравагантен, никога не е бил.
— Но жена му…
— Кей! Да, може би, но… това е съвсем невероятно. Сигурна съм, че в последно време Невил е мислил най-малко за пари.
Старши инспектор Батъл се покашля.
— Предполагам, че Кей вече ви е казала? — продължи Мери. — Да, наистина обстановката бе доста сложна. Но няма нищо общо с тази ужасна история.
— Вероятно, но все пак бих искал да чуя вашата версия за случилото се, госпожице Олдин.
— Добре — започна тя бавно. — Както казах вече, създаде се сложна… ситуация. Чиято и да е идеята…
— Разбрах, че идеята е била на господин Невил Стрейндж — прекъсна я Батъл веднага.
— Той казва така.
— А вие не сте ли на същото мнение?
— Аз… не, не е в стила на Невил. През цялото време имах чувството, че някой друг му го е набивал в главата.
— Може би госпожа Одри Стрейндж?
— Звучи невероятно за Одри.
— В такъв случай кой би могъл да бъде?
Мери сви безпомощно рамене:
— Не зная. Просто е странно.
— Странно е — каза Батъл замислено. — И аз така мисля. Самият случай е странен.
— Всичко бе странно. Имахме чувството… не мога да го опиша. Нещо витаеше във въздуха. Някаква заплаха.
— Всички бяха потиснати и едва сдържаха нервите си?
— Да, точно така… Всички се измъчвахме. Дори господин Латимър… — Тя замълча.
— Тъкмо исках да ви попитам за господин Латимър. Какво можете да ми кажете за господин Латимър, госпожице Олдин? Кой е господин Латимър?
— Наистина не зная много за него. Приятел е на Кей.
— Приятел е на госпожа Стрейндж? Отдавна ли се познават?
— Да, отпреди да се омъжи.
— Господин Стрейндж харесва ли го?
— Мисля, че да.
— И нямат… проблеми?
Батъл се изрази деликатно. Мери отвърна убедено:
— Разбира се, че не!
— Лейди Тресилиън харесваше ли господин Латимър?
— Не особено.
Батъл разбра предупреждението, скрито в сдържания тон, и смени темата:
— А Джейн Барет, прислужницата, отдавна ли работи при лейди Тресилиън? Заслужава ли доверие?
— О, напълно. Тя бе много предана на лейди Тресилиън.
Батъл се облегна назад.
— Наистина нито за миг ли не бихте допуснали възможността Барет да е ударила лейди Тресилиън по главата и да е погълнала опиата, за да не буди подозрение?
— Разбира се, че не. Защо, за бога, да го прави?
— Виждате ли, тя получава наследство.
— Аз също — каза Мери Олдин. Погледна го твърдо.
— Да — каза Батъл. — Вие също. Знаете ли колко?
— Току-що пристигна господин Трелони. Той ми каза.
— Преди това не сте знаели?
— Не. Разбира се, предполагах от случайно изпуснати понякога думи на лейди Тресилиън, че ми е оставила нещичко. Аз самата разполагам с твърде малко. Не е достатъчно да живея, без да работя. Мислех си, че лейди Тресилиън ще ми остави поне стотина лири годишно, но тя има някакви братовчеди и аз нямах представа как ще се разпореди със собствените си пари. Естествено знаех, че имуществото на сър Матю се дава на Невил и Одри.
— Значи тя не е знаела какво й завещава лейди Тресилиън — каза Лийч, след като Мери Олдин бе освободена. — Поне така твърди.
— Така твърди — съгласи се Батъл. — А сега да продължим с първата жена на Синята брада.
 

7.
 
Одри бе облечена в бледосив мек вълнен костюм. В него тя изглеждаше толкова призрачно бледа, че Батъл си спомни думите на Кей «Сякаш сив призрак се промъква наоколо».
Отговори на въпросите му просто и без вълнение.
Да, била си легнала в десет часа, както и госпожица Олдин. Нищо не била чула през нощта.
— Извинете, че се намесвам в личните ви работи — каза Батъл, — но бихте ли ми обяснили как се случи така, че сте в къщата в този момент?
— По това време на годината винаги идвам тук. Тази година моят… моят бивш съпруг пожела да дойде по същото време и ме попита дали не възразявам.
— Предложението бе негово?
— О, да.
— А не ваше?
— О, не.
— И вие се съгласихте?
— Да, съгласих се… Не можех да откажа.
— Защо не, госпожо Стрейндж?
— Не е хубаво да си неотзивчив — отвърна тя неопределено.
— Но вие бяхте потърпевшата страна?
— Моля?
— Вие се разведохте със съпруга си?
— Да.
— Извинете, чувствахте ли се обидена?
— Не, съвсем не.
— Прощавате лесно, госпожо Стрейндж.
Тя не отговори. Той опита с мълчание, но Одри не бе Кей, за да се почувства провокирана да проговори по този начин. Можеше да мълчи, без да се чувства ни най-малко неудобно. Батъл призна поражението си.
— Сигурна ли сте, че идеята за тази среща не бе ваша?
— Напълно.
— В добри отношения ли сте със сегашната госпожа Стрейндж?
— Предполагам, че не ме обича кой знае колко.
— Вие обичате ли я?
— Да. Мисля, че е много красива.
— Добре. Благодаря. Това сякаш е всичко.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Поколеба се за миг и се върна.
— Бих искала само да кажа… — Заговори бързо и нервно: — Вие сте убеден, че го е сторил Невил, че е извършил убийство заради пари. Сигурна съм, че не е той. Невил никога не е държал на парите. Зная това. Бях омъжена за него осем години, разбирате ли? Просто не мога да си представя да убие някого заради пари… Невил не е… такъв. Зная, че моите думи не са доказателство, но толкова бих искала да ми повярвате.
Обърна се и излезе бързо от стаята.
— И какво мислиш за нея? — попита Лийч. — Не съм виждал толкова студен човек.
— Не проявява чувствата си — отвърна Батъл, — но изпитва… много силни чувства. Само че не зная какви.
 

8.
 
Последен влезе Томас Ройд. Седна сериозен и скован, приличаше малко на бухал.
Бил се върнал от Малайските острови за пръв път от осем години насам. От дете посещавал Гълс Пойнт. Госпожа Стрейндж била негова далечна братовчедка и семейството му я било отгледало от деветгодишна възраст. Предната вечер си легнал малко преди единайсет. Да, чул, когато господин Невил Стрейндж излязъл, но не го видял. Невил тръгнал към десет и двайсет или малко по-късно. Самият той не чул нищо през нощта. Когато открили трупа на лейди Тресилиън, бил станал вече и се разхождал в градината. Бил ранобуден. Настъпи мълчание.
— Госпожица Олдин ни каза, че в къщата се чувствало някакво напрежение. Вие също ли го забелязахте?
— Не мисля. Не съм особено наблюдателен.
«Лъжеш — помисли си Батъл. — Доста наблюдателен си. Бих казал, повече от останалите.»
Не, не смятал, че Невил Стрейндж страдал от недостиг на пари. Разбира се, не изглеждал така. Но той знаел много малко за делата на господин Стрейндж.
— Познавате ли добре втората госпожа Стрейндж?
— За пръв път я срещнах тук.
Батъл изигра последния си коз:
— Сигурно знаете, господин Ройд, че открихме отпечатъци от пръстите на господин Стрейндж върху стика, с който е извършено убийството. Открихме също и кръв по ръкава на сакото, с което е бил облечен снощи.
Замълча. Ройд кимна.
— Невил ни каза — измърмори.
— Питам ви открито: мислите ли, че той е извършителят?
Томас Ройд не обичаше да бърза. Изчака минута, една много дълга минута и отговори:
— Не разбирам защо питате мен. Не е моя работа. Това е ваша работа. Самият аз бих казал, че е твърде невероятно.
— Можете ли да предположите кой го е извършил?
Томас поклати глава отрицателно.
— Единственият човек, за когото бих допуснал такова нещо, не е в състояние да го стори. Това е всичко.
— И кой е той?
Ройд поклати глава още по-решително.
— Едва ли бих могъл да ви кажа. Това е лично мое мнение.
— Ваш дълг е да помогнете на полицията.
— Да ви съобщя факти. Това не е факт. Само мое хрумване. Освен това е невероятно.
— Не измъкнахме много от него — каза Лийч, когато Ройд си отиде.
Батъл кимна.
— Не, не измъкнахме. Стигнал е до някакъв извод — нещо съвсем конкретно. Бих искал да разбера до какъв. Това убийство е много особено, Джим, момчето ми…
Телефонът иззвъня, преди Лийч да успее да отговори. Обади се, изслуша някого, каза «добре» и затвори телефона.
— Кръвта по ръкава на сакото е човешка — съобщи той. — Същата кръвна група, както на лейди Тресилиън. Изглежда, Невил Стрейндж загуби…
Батъл бе застанал до прозореца и гледаше навън с интерес.
— Младежът навън е много красив — отбеляза. — Много красив, но определено бих казал със съмнително поведение. Жалко, че господин Латимър, защото съм убеден, че това е господин Латимър, е бил снощи в Истърхед Бей. Той е от онези типове, които биха строшили черепа и на баба си, стига да могат да се измъкнат и да знаят, че ще получат нещо.
— Е, той няма полза — каза Лийч. — Смъртта на лейди Тресилиън не го облагодетелства по никакъв начин. — Телефонът иззвъня отново. — Да го вземат дяволите този телефон. Какво има сега?
Вдигна слушалката.
— Ало. А, вие ли сте, докторе. Какво? Отървала ли се е? Какво? Какво?
Обърна се към Батъл:
— Чичо, ела и чуй само.
Батъл се приближи и взе слушалката. Заслуша се, лицето му както обикновено остана безизразно. Нареди на Лийч:
— Извикай Невил Стрейндж, Джим.
Когато Невил влезе, Батъл тъкмо приключваше разговора. Невил, блед и изтощен, погледна недоумяващо старши инспектора от Скотланд Ярд, като се опита да прочете нещо зад каменната маска.
— Господин Стрейндж — каза Батъл, — познавате ли някого, който много ви мрази?
Невил го изгледа и поклати глава.
— Сигурен ли сте? Имам предвид, сър, който не просто да не ви обича, а казано направо, да ви ненавижда до смърт?
Невил стоеше прав като свещ.
— Не, не, разбира се. Няма такъв.
— Помислете, господин Стрейндж. Не сте ли наранили някого по някакъв начин?
Мъжът пламна.
— Има само един човек, когото може да се каже, съм наранил, но тя не е от хората, които изпитват омраза. Първата ми жена, защото я напуснах заради друга. Но мога да ви уверят, че тя не ме мрази. Тя е… тя е ангел.
Старши инспекторът се надвеси над масата.
— Ще ви кажа, господин Стрейндж, че вие сте щастливец. Неприятно ми беше да ви подозирам. Но бе именно така! Всичко щеше да звучи убедително и ако се сторехте несимпатичен на съдебните заседатели, щяхте да увиснете на бесилото.
— Говорите — каза Невил, — сякаш всичко е минало.
— Минало е — отвърна Батъл. — Вие сте спасен, господин Стрейндж по чиста случайност.
Невил продължаваше да го гледа недоумяващо.
— Когато снощи сте излезли от стаята й — поясни инспекторът, — лейди Тресилиън позвънила на прислужницата си.
Изчака да види дали мъжът осъзнава казаното.
— Тогава Барет я е видяла?
— Да, жива и здрава. Барет ви е видяла и вас да излизате от къщата, преди да отиде при господарката си.
Невил каза:
— Но стикът за голф… отпечатъците от моите пръсти…
— Не е била ударена със стика. Още в самото начало тази идея не се хареса на доктор Лейзънби. Веднага забелязах това. Била е убита с нещо друго. Онзи стик е бил оставен нарочно, за да хвърли подозрението върху вас. Може би го е направил някой, който е чул кавгата и ви е избрал като удобна жертва, или може би защото… — Замълча и после повтори въпроса си: — Кой в къщата ви мрази толкова силно, господин Стрейндж?
 

9.
 
— Искам да ви попитам нещо, господин докторе — каза Батъл.
След посещението в болницата бяха отишли в дома на лекаря. В болницата бяха разпитали Джейн Барет.
Тя бе слаба и изтощена, но говореше съвсем ясно.
Изпила отварата от сена и тъкмо си лягала, когато лейди Тресилиън позвънила. Погледнала часовника си и видяла часа — десет и двайсет и пет.
Облякла халата и слязла долу. Чула шум в антрето и надникнала през перилата.
— Господин Невил тъкмо излизаше. Точно взимаше мушамата от закачалката.
— С какъв костюм бе облечен?
— Със сивия раиран костюм. Изглеждаше много възбуден и нещастен. Напъха разсеяно ръце в мушамата, сякаш не го бе грижа как се облича. После излезе и захлопна външната врата след себе си. Отидох при нейно благородие. Бедната бе много сънлива и не можа да си спомни защо ме е викала. Горката лейди, често й се случваше. Оправих й възглавниците, донесох чаша прясна вода и й помогнах да си легне удобно.
— Изглеждаше ли разстроена или уплашена от нещо?
— Само уморена. И аз самата бях уморена. Качих се горе и веднага си легнах.
Това бе разказала Барет и никой не се усъмни в искрената й мъка и ужас, когато й съобщиха за смъртта на господарката й.
Върнаха се в дома на Лейзънби и Батъл пожела да го попита нещо.
— Питайте — отвърна лекарят.
— Как мислите, кога е починала лейди Тресилиън?
— Казах ви вече — между десет и полунощ.
— Зная, че го казахте. Исках вашето лично мнение.
— Неофициално?
— Да.
— Добре, бих казал към единайсет.
— Това исках да чуя.
— Радвам се, че ви услужих. Защо?
— Не ми харесваше хипотезата, че е била убита преди десет и двайсет. Да вземем приспивателното на Барет — то не би подействало до този час. Опиатът показва, че убийството е било замислено за по-късно през нощта. Самият аз бих заложил на полунощ.
— Възможно е. Единайсет е само предположението от моя страна.
— Но със сигурност не би могло да бъде след полунощ?
— Не.
— Не би могло да бъде и след два и трийсет?
— За бога, не!
— Е, това, изглежда, напълно оневинява господин Стрейндж. Ще трябва само да проверя какво е правил, след като е излязъл от къщата. Ако казва истината, той е невинен и ще можем да се заемем с другите заподозрени.
— Другите наследници на парите? — попита Лийч.
— Може би — каза Батъл. — Но аз трудно приемам тази версия. Търся някой странен тип.
— Странен?
— Опасен.
Излязоха от дома на лекаря и тръгнаха към ферибота. Той представляваше гребна лодка, обслужвана от братята Уил и Джордж Барне. Те знаеха по лице всички в Солткрийк и повечето от хората, които пътуваха до «Истърхед Бей». Джордж каза веднага, че господин Стрейндж от Гълс Пойнт е пътувал с ферибота предната вечер към десет и половина. Не били върнали обратно господин Стрейндж. Последният курс бил в един и трийсет, но той не се качил.
Батъл го попита дали познава господин Латимър.
— Латимър? Латимър? Висок красив млад господин? Живее в хотела и посещава Гълс Пойнт? Да, зная го. Но снощи изобщо не го видях. Тази сутрин беше отсреща. Върна се с последния курс.
Преминаха през реката с ферибота и се запътиха към хотел «Истърхед Бей». Намериха господин Латимър, който току-що се бе върнал от отсрещния бряг. Бе се прибрал с предния курс на ферибота.
Господин Латимър гореше от желание да им помогне:
— Да, бедният Невил дойде снощи. Изглеждаше много ядосан. Каза ми, че се е скарал със старата дама. Чух, че имал ядове и с Кей, но, разбира се, той не ми спомена за това. Във всеки случай беше ядосан. Изглежда, както никога се радваше на компанията ми.
— Разбрах, че не е могъл да ви открие веднага?
Латимър отвърна рязко:
— Не знам защо. Седях в клуба. Стрейндж каза, че е надникнал вътре, но бе разсеян. Или може би съм излязъл за малко в градината. Винаги излизам, когато имам възможност. В този хотел мирише адски. Забелязах го снощи в бара. Предполагам, че е от каналите. Стрейндж също спомена за това. И двамата почувствахме миризмата. Отвратителна миризма на гнилоч. Може би има някой умрял плъх под билярдната маса.
— Играхте билярд. А после?
— Поговорихме малко, пийнахме още една-две чашки. После Невил каза: «Ей, изпуснах ферибота», и аз предложих да го откарам с колата, което и направих. Стигнахме към два и половина.
— И господин Стрейндж беше с вас през цялата вечер?
— О, да. Попитайте, когото искате. Всички ще потвърдят.
— Благодаря, господин Латимър. Работата ни изисква да бъдем прецизни.
Когато напуснаха усмихнатия, самоуверен младеж, Лийч каза:
— Какво целиш с тази обстоятелствена проверка на Невил Стрейндж?
Батъл се усмихна. Племенникът му изведнъж се досети.
— Господи, ти проверяваше другия. Това си замислил.
— Много е рано да замисляме нещо — отвърна Батъл. — Просто трябва да проверя къде точно е бил господин Тед Латимър миналата нощ. Знаем за времето от единайсет и петнайсет, да кажем, до след полунощ. Бил е с Невил Стрейндж. Но къде е бил преди това, когато Стрейндж е пристигнал и не е могъл да го намери?
Продължиха упорито разследването — разговаряха с барманите, камериерките, пиколото. Бяха видели Латимър в клуба между девет и десет. В десет и петнайсет е бил в бара. Но между този час и единайсет и двайсет, изглежда, е изчезнал.
После попаднаха на една прислужница, която заяви, че господин Латимър е бил в един от малките кабинети заедно с госпожа Бедоус — дебелата дама от Норт Кънтри.
— Това обяснява всичко — каза Батъл навъсено. — Значи е бил тук. Просто не е искал да насочи вниманието ни към дебелата и несъмнено богата приятелка. Това отново ни връща при другите — прислугата, Кей Стрейндж, Одри Стрейндж, Мери Олдин и Томас Ройд. Кой ли от тях е убил старата дама? Ако можехме да открием оръжието на убийството… — Замълча, после се плесна по бедрото. — Сетих се, Джим, момчето ми! Сетих се какво ме накара да си спомня за Еркюл Поаро. Да хапнем и да вървим в Гълс Пойнт. Ще ти покажа нещо.
 

10.
 
Мери Олдин бе неспокойна. Тя ту излизаше, ту влизаше в къщата, току откъсваше някоя изсъхнала далия, връщаше се в салона и преместваше безцелно някоя ваза с цветя. От библиотеката се долавяха неясни гласове.
Господин Трелони седеше вътре заедно с Невил. Кей и Одри не се виждаха.
Мери отново излезе в градината. Долу до зида видя Томас Ройд, който пушеше спокойно. Приближи се до него.
— О, господи! — Тя седна до него с дълбока и неспокойна въздишка.
— Какво има? — попита той.
Мери се засмя и в смеха й се доловиха истерични нотки.
— Само ти можеш да попиташ така. В къщата стана убийство, а ти просто питаш какво има.
Томас отвърна изненадано:
— Исках да кажа, има ли нещо ново.
— О, зная какво искаше да кажеш. Наистина човек изпитва огромно облекчение, когато някой се държи като тебе, толкова чудесно, че все едно нищо не се е случило.
— Каква е ползата да се вълнуваш?
— Никаква. Ти си изключително разумен. Поразява ме начинът, по който успяваш да го постигнеш.
— Мисля, че просто съм чужд.
— Това е вярно, разбира се. Ти не можеш да почувстваш нашето успокоение, когато падна подозрението от Невил.
— Естествено, доволен съм, че стана така — отвърна той.
Мери потрепери.
— Бе на косъм от края. Ако на Камила не й бе хрумнало да позвъни на Барет след излизането на Невил.
— Вярно, това щеше да е краят на клетия Невил. — Говореше с някаква мрачна наслада. После поклати усмихнат глава, когато забеляза упрека в очите на Мери. — Наистина не съм безсърдечен, но сега, когато с Невил всичко е наред, не мога да не изпитвам задоволство от факта, че се попритесни. Винаги е толкова дяволски самонадеян.
— Съвсем не е, Томас.
— Може и да не е. Това е просто негов стил. Все пак сутринта изглеждаше ужасно изплашен.
— Колко си жесток!
— Е, сега всичко е наред. Знаеш ли, Мери, дори и в този момент Невил извади дяволски късмет. Всеки друг нещастник не би се измъкнал при толкова много доказателства.
Мери потрепери отново.
— Не говори така. Предпочитам да вярвам, че невинните намират… закрила.
— Така ли, мила?
Тя неочаквано избухна:
— Томас, страхувам се. Ужасно се страхувам.
— Защо?
— Заради господин Тревъс е.
Томас изпусна лулата си върху камъните. Наведе се да я вдигне, а гласът му се промени:
— Какво господин Тревъс?
— Онази вечер у нас… историята, която разказа… за малкия убиец! Питам се, Томас… дали наистина бе само история? Или я разказа с някаква цел?
— Искаш да кажеш — изрече бавно Ройд, — че е била адресирана към някого в стаята?
— Да — прошепна Мери.
— И аз се питах това — каза той тихо. — Всъщност точно за това си мислех, когато преди малко ти се появи.
Жената притвори очи.
— Опитвах се да си спомня… Разказа я, разбираш ли, толкова целенасочено. Почти я натрапи в разговора. И каза, че винаги би познал лицето. Подчерта това. Сякаш го е познал.
— Хм — промърмори Томас. — Мислех си за това.
— Но защо го направи? Какво ли е искал да каже?
— Предполагам — изрече Ройд, — че е искал да предупреди някого. Да не се опитва да прави нещо подобно.
— Смяташ, че господин Тревъс е знаел, че са искали да убият Камила?
— Не, не. Това е твърде невероятно. Може да е било само предупреждение по принцип.
— Питам се дали да не кажем на полицията?
Томас отново се замисли сериозно.
— Според мен не е нужно — каза най-сетне. — Не виждам някаква връзка със случилото се. Ако Тревъс беше жив да каже сам какво е искал…
— Не — прекъсна го Мери. — Той е мъртъв! — Потрепери. — Каква странна смърт, Томас.
— Инфаркт. Имаше болно сърце.
— Имах предвид онази странна история с повредения асансьор. Не ми харесва.
— И на мен никак не ми харесва.
 

11.
 
Старши инспектор Батъл огледа спалнята. Леглото бе оправено. Всичко друго в стаята бе останало непроменено. Когато я огледаха за пръв път, тя бе подредена. И сега бе подредена.
— Ето — каза старши инспекторът, като посочи старомодната желязна решетка пред камината. — Да забелязвате нещо особено в тази решетка?
— Изглежда, има нужда от почистване — отвърна Джим Лийч. — Запазена е. Не виждам нищо особено, освен… че лявата топка е по-светла от дясната.
— Точно това ме накара да си спомня за Еркюл Поаро — поясни Батъл. — Знаете за неговото отношение към асиметричните неща — те го карат да се задълбочи. Може би несъзнателно съм си помислил: «Това би обезпокоило стария Поаро», и в този миг заговорих за него. Донесете вашата паста за отпечатъци, Джоунс, да хвърлим поглед на двете топки.
След малко Джоунс докладва:
— На дясната има отпечатъци, сър, на лявата няма.
— В такъв случай ни е необходима лявата. Отпечатъците върху дясната са на прислужницата, когато я е почиствала последния път. Лявата е била почистена по-късно.
— В кошчето имаше парче гласпапир — намеси се Джоунс. — Не мислех, че има значение.
— Защото не сте знаели какво да търсите. Сега внимавайте, обзалагам се, на каквото искате, че топката се отвинтва… да, така си и знаех.
След малко Джоунс подаде топката.
— Тежичка е — каза той, като я претегли в ръката си.
Лийч се наведе над нея и каза:
— Има нещо тъмно… върху резбата.
— Вероятно е кръв — каза Батъл. — Почистили са топката и са я лъснали, но петънцето върху резбата е останало незабелязано. Обзалагам се, че с това оръжие е бил разбит черепът на старата дама. Но трябва да установим още нещо. Вашата задача, Джоунс, е да огледате още веднъж къщата. Този път ще знаете точно какво да търсите.
Той даде набързо няколко указания. Отиде до прозореца и надникна навън.
— Нещо се жълтее в бръшляна. Това може да е още една част от загадката. Сигурен съм, че е.
 

12.
 
В антрето Мери Олдин пресрещна старши инспектор Батъл.
— Мога ли да говоря с вас за момент, инспекторе?
— Разбира се, госпожице Олдин. Да влезем ли тук?
Той отвори вратата на трапезарията. Хърстъл бе вдигнал закуската.
— Искам да ви попитам нещо, инспекторе. Сигурно не смятате, не допускате, че това ужасно престъпление е извършено от някого от нас? Трябва да е бил някой чужд! Някой маниак!
— Може би не сте далеч от истината, госпожице Олдин. Ако не греша, думата маниак добре характеризира престъпника. Но не е външен човек.
Очите й бяха широко отворени.
— Мислите, че в този дом има луд?
— Вие си представяте някой със запенена уста и обърнати очи. Маниакът не изглежда така. Някои от особено опасните луди криминални престъпници изглеждат по-нормално от нас. Обикновено става дума за някаква мания. Някаква идея фикс, която е обсебила разума и го разрушава постепенно. Това са убедителни, разумни хора, които идват при вас и се оплакват, че ги преследват и шпионират, и понякога вие мислите, че всичко това е истина.
— Сигурна съм, че тук никой няма мания за преследване.
— Дадох го само като пример. Има и други форми на лудост. Но мисля, че който и да е извършил престъплението, е бил обсебен от единствената мисъл, която го е занимавала толкова дълго, че накрая всичко друго буквално е загубило смисъл и значение.
Мери потрепери и каза:
— Има нещо, което, струва ми се, трябва да знаете.
Тя спомена накратко за вечерята с господин Тревъс и за историята, която той бе разказал.
— И той каза, че би могъл да познае този човек? Впрочем жена или мъж? — запита с любопитство старши инспектор Батъл.
— Историята се отнасяше за някакво момче, но всъщност господин Тревъс не го каза изрично. Сега си спомням, че той дори заяви ясно, че няма да разкрие пола или възрастта.
— Така ли? Доста интересно. И можел да познае детето по някаква определена физическа особеност?
— Да.
— Може би по някакъв белег. Има ли белег някой тук?
Преди да отговори, Мери се поколеба:
— Не съм забелязала.
— Хайде, госпожице Олдин — усмихна се той. — Вие сте забелязали нещо. Ако е така, не мислите ли, че няма начин да не го забележа?
— Не съм… забелязала нищо подобно — поклати тя глава.
Но той видя, че тя бе озадачена и разстроена. Думите му очевидно я бяха навели на някаква много неприятна мисъл. Искаше му се да разбере за какво става дума, но опитът го бе научил, че ако в този момент я притиснеше, нямаше да постигне нищо.
Заговори отново за господин Тревъс.
Мери му разказа за трагичния ход на събитията през онази вечер. Известно време Батъл й задаваше въпроси. После каза тихо:
— Това е нещо ново за мен. Никога по-рано не съм се сблъсквал с такъв случай.
— Какво имате предвид?
— Никога не съм попадал на убийство, извършено само с помощта на табелка, закачена на асансьора.
Тя изглеждаше ужасена.
— Наистина ли мислите, че…
— Че е било убийство? Разбира се, че е било. Бързо оригинално убийство. Могло е, разбира се, да не успее, но е успяло.
— Само защото господин Тревъс е знаел…
— Да, защото е могъл да насочи вниманието ни към едно определено лице. Ние започнахме на тъмно. Но сега видяхме искрица светлина и с всяка изминала минута случаят става все по-ясен. Ще ви кажа нещо, госпожице Олдин. Това убийство е било запланувано предварително до най-малки подробности. И искам да запомните едно — нека никой не знае какво сте ми казали. Важно е. Не казвайте на никого.
Мери кимна. Продължаваше да гледа неразбиращо.
Старши инспектор Батъл излезе от стаята и тръгна натам, накъдето бе се запътил, когато Мери Олдин го пресрещна. Той бе методичен човек. Търсеше определена информация и дори един неочакван и многообещаващ разговор не би могъл да го отвлече от последователността в изпълнението на задълженията, колкото и съблазни да криеше този неочакван разговор.
Почука силно на вратата на библиотеката и Невил Стрейндж извика:
— Влезте!
Батъл се представи на господин Трелони — висок, приятен мъж с интелигентни тъмни очи.
— Съжалявам, ако ви преча — извини се. — Но има нещо, което не мога да си изясня. Вие, господин Стрейндж, получавате половината от имуществото на покойния сър Матю, но кой наследява другата половина?
Невил погледна учудено.
— Казах ви вече. Жена ми.
— Да. Но… — Батъл се изкашля неодобрително — коя жена, господин Стрейндж?
— О, разбирам. Да, изразих се неточно. Одри получава парите. Тя бе моя съпруга, когато бе написано завещанието. Така ли е, господин Трелони?
Адвокатът потвърди.
— Завещанието е формулирано твърде ясно. Наследството трябва да се раздели между повереника на сър Матю — Невил Хенри Стрейндж, и неговата съпруга Одри Елизабет Стрейндж, по баща Стандиш. Последвалият развод не променя нещата.
— В такъв случай всичко е ясно — каза Батъл. — Предполагам, че госпожа Одри Стрейндж е запозната с този факт?
— Естествено — каза господин Трелони.
— А сегашната госпожа Стрейндж?
— Кей? — Невил погледна малко изненадано. — О, предполагам, въпреки че никога не сме разговаряли за това…
— Можете да се уверите, че тя е в заблуда. Мисли, че след смъртта на лейди Тресилиън парите ще получите вие и вашата сегашна жена. Поне с такова впечатление останах от думите й сутринта. Затова дойдох да разбера как стоят в действителност нещата.
— Невероятно! — възкликна Невил. — Но това недоразумение би могло да възникне доста лесно. Като си помисля за това сега, се сещам, че на няколко пъти казваше: «Когато Камила умре, ще получим парите», но предполагах, че просто гледа на моя дял като на общ с нея.
— Колко често възникват недоразумения между двама души, които, обсъждайки някой въпрос, мислят за различни неща, но никой не забелязва разминаването — отбеляза Батъл.
— Сигурно. — Невил не прояви към думите му особен интерес. — Но в дадения случай това няма значение. Ние изобщо не страдаме от липса на пари. Много се радвам за Одри. Тя имаше сериозни проблеми и тези пари сигурно ще й дойдат добре.
— Но вероятно, сър, при развода тя е получила право на компенсация от вас — възрази инспекторът неотстъпчиво.
Невил се изчерви. Каза дрезгаво:
— Има такова качество… като гордост, инспекторе. Одри решително отказа да вземе и пени от компенсацията, която исках да й дам.
— Много щедра компенсация — вметна господин Трелони. — Но госпожа Стрейндж всеки път я връщаше, като отказваше да я приеме.
— Интересно — промърмори Батъл и излезе, преди някои да е успял да го помоли за обяснение.
Отиде да потърси племенника си.
— На пръв поглед — каза — почти всички в къщата имат сериозен мотив. Невил Стрейндж и Одри Стрейндж получават тлъста сума от по петдесет хиляди. Кей Стрейндж мисли, че тя има право на петдесет хиляди. Мери Олдин си осигурява доход, който я освобождава от необходимостта да изкарва прехраната си. Трябва да призная, че Томас Ройд не печели нищо. Но можем да включим и Хърстъл, и дори Барет, ако приемем, че тя е поела риска да умре, за да избегне подозренията. Да, както казах, не липсва мотив, свързан с пари. И все пак, ако съм прав, парите в случая нямат значение. Ако съществува убийство от чиста омраза, това е очевиден пример. И ако не ми попречат, ще открия престъпника!
 

13.
 
Ангъс Макуиртър седеше на терасата на хотел «Истърхед Бей» и наблюдаваше извисяващия се на отвъдния бряг на реката Старк Хед. В момента той подреждаше мислите и чувствата си. Не знаеше какво го бе подтикнало да прекара последните няколко дни от отпуската си тук. Но нещо го бе привлякло към това място. Може би желанието да изпита себе си, да провери дали в сърцето му е останало нещо от някогашното отчаяние. Мона! Колко малко значеше тя за него сега! Беше се омъжила за другия. Веднъж я бе срещнал на улицата, без да се развълнува. Помнеше болката и горчивината, когато го беше напуснала, но сега всичко бе отминало.
От мислите му го откъснаха докосването на влажната муцуна на куче и радостният вик на новата му приятелка, трийсетгодишната госпожица Даяна Бринтън.
— Марш, Дон! Марш! Не намирате ли, че е ужасно? Да си играе с някаква умряла, полуразложена риба долу на плажа. Отдалеч се усеща миризмата.
Обонянието на Макуиртър потвърди нейните думи.
— Завря се в някаква дупка в скалите — продължи госпожица Бринтън. — Вкарах го във водата и се опитах да го измия, но това всъщност не помогна кой знае колко.
Макуиртър кимна. Дон, забавен и дружелюбен териер с къдрава козина, изглеждаше засегнат от решението на приятелите му да го държат на разстояние.
— Морската вода не помага — каза Макуиртър. — Работа ще свършат само топлата вода и сапунът.
— Зная. Но какво да го правя в хотела, като нямаме самостоятелна баня.
След малко Макуиртър и Даяна се промъкнаха незабелязано в хотела, водейки Дон на верижка, вкараха го тайно в банята на Макуиртър и изкъпаха кучето основно. Когато всичко свърши, Дон бе съвсем оклюмал. Пак омразната миризма на сапун, и то точно когато бе открил чудесен парфюм, за който би му завидяло всяко куче. Хората се държаха все по един и същ начин, нямаха никакъв усет към миризмите.
Незначителният инцидент поразвесели Макуиртър. Той взе автобуса за Солтингтън, където бе оставил костюма си за почистване.
Момичето, което работеше във фирмата за бързо химическо чистене, го погледна разсеяно:
— Макуиртър ли казахте? Боя се, че още не е готово.
— Би трябвало. — Бяха му обещали костюмът да е готов още предния ден. На негово място една жена не би премълчала, но той само се намръщи.
— Нямахме време — усмихна се момичето безразлично.
— Глупости!
Момичето престана да се усмихва и отсече:
— Казвам ви, че не е готов.
— Тогава ще си го взема — разсърди се Макуиртър.
— Мога да обещая, че ще го почистим до утре — като специална услуга.
— Нямам навика да ползвам специални услуги. Просто ми върнете костюма, моля.
Момичето го стрелна със сърдит поглед и влезе в задното помещение. Върна се с несръчно завързан пакет и го бутна през тезгяха.
Макуиртър го взе и излезе. Чувстваше се странно, сякаш бе спечелил победа. Всъщност това просто означаваше, че ще трябва да даде костюма за почистване на друго място.
Когато се върна в стаята си, хвърли пакета върху леглото си и го погледна ядосано. Сигурно можеше да помоли в хотела да изгладят костюма. Може пък да не е чак толкова мръсен?
Развърза пакета и избухна яростно. Не намираше думи за немарливостта на фирмата за бързо химическо чистене.
Бяха му дали чужд костюм! Дори не беше същият цвят! Беше им оставил тъмносин костюм. Безочливи, некадърни мошеници.
Погледна гневно етикета. На него пишеше Макуиртър. Друг Макуиртър? Или някаква глупава грешка с етикетите?
От купчината смачкани дрехи се разнасяше някаква миризма. Беше сигурен, че му е позната. Особено неприятна миризма, която в съзнанието му се свързваше с куче. Да, сети се. Даяна и кучето й. Миризма на воняща риба!
Наведе се и огледа костюма. Забеляза избледняло петно на рамото на сакото. На рамото…
«Това наистина е много странно» — помисли си той. Както и да е, на следващия ден ще трябва да си размени някоя и друга дума с момичето от химическото чистене. Ама че свинщина!
След вечеря излезе от хотела и се спусна по шосето към ферибота. Нощта бе ясна, но студена. Лятото бе отминало. Пронизваха го първите остри пориви на вятъра.
Макуиртър стигна с ферибота до Солткрийк. За втори път отиваше до Старк Хед. Мястото го привличаше. Изкачи бавно хълма, мина край хотел «Балморъл Корт» и някаква голяма къща на върха на скалата. «Гълс Пойнт» — прочете върху боядисаната врата. Ето къде е била убита старата дама. В хотела толкова се говореше за това убийство. Камериерката много държеше да му разкаже всичко, а и вестниците се занимаваха изключително със случилото се. Това ядосваше Макуиртър, който предпочиташе да чете за събитията по света и не проявяваше интерес към престъпленията.
Продължи надолу по хълма към малкия плаж и няколкото стари рибарски колиби, които бяха модернизирани. Изкатери се отново до края на шосето и излезе на коларския път, който водеше към Старк Хед.
Старк Хед бе мрачен и зловещ. Макуиртър стъпи върху скалата и погледна надолу към водата. Така бе стоял и през онази нощ. Опита се да възвърне чувствата, завладели го тогава — отчаянието, яростта, умората, жаждата да се освободи от всичко. Не успя. Всичко бе забравено. Бе останал само гняв. Бе преживял безкрайни унижения и обиди — първо се заплете в онова дърво, спаси го крайбрежната охрана и накрая в болницата го смъмриха като някакво непослушно дете. Защо не го оставят на мира? Все още предпочиташе хиляди пъти да сложи край на живота си. Но бе загубил необходимия импулс за такава стъпка.
Как страдаше тогава при мисълта за Мона! А сега мислеше съвсем спокойно за нея. Винаги е била глупачка. Всеки, който я поухажва или й подхвърли някой и друг комплимент, можеше да й завърти главата. Беше много красива, наистина много красива, но без капчица ум в главата… Не за такава жена бе мечтал навремето.
Но за съжаление красотата бе празноглава… Тя бе и като неясен, фантастичен образ на жена, понесла се в нощта с разпуснат воал… Като изваян образ на жена на носа на кораб… но не толкова реална… съвсем нереална.
Изведнъж се случи нещо невероятно и крайно драматично. От нощния мрак изплува безплътен силует. Миг преди това го нямаше. Сега той бягаше, устремен към ръба на скалата. Силует, излъчващ красота и отчаяние, тласкан към самоубийство от преследващите го фурии! Страшен в своята безизходност. Той знаеше какво означава това…
Изскочи от сянката и сграбчи жената в мига, когато тя пристъпваше към бездната!
— Не, недейте… — изкрещя той неистово.
Имаше чувството, че е уловил птица. Тя се бореше безмълвно, после неочаквано притихна.
— Не скачайте — каза той решително. — Не си заслужава. За нищо на света. Дори да сте отчаяна и нещастна…
Жената издаде някакъв звук, който напомняше смях.
— Не сте отчаяна? Каква е тогава причината? — попита той изненадан.
Тя произнесе с плътен и топъл глас една-единствена дума:
— Страхът.
— Страхът? — Той бе толкова объркан, че я пусна и отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре.
В този миг осъзна, че тя казваше истината. Страхът бе преследвал стъпките й. Страхът бе превърнал милото й, интелигентно и бледно лице в бяла и бездушна маска. Страх бликаше от големите й очи. Попита недоверчиво:
— От какво се страхувате?
Тя отвърна толкова тихо, че той едва я чу.
— От бесилката…
Да, така беше казала. Той я изгледа изпитателно. Сетне отмести поглед към скалата.
— Затова ли?
— Да. Предпочетох бързата смърт вместо… — Притвори очи и потръпна.
Макуиртър мислено сглоби късчетата. Най-сетне каза:
— Лейди Тресилиън? Старата дама, дето бе убита? — После додаде с лек укор в гласа: — Вие трябва да сте госпожа Стрейндж, първата госпожа Стрейндж.
Тя кимна, но продължаваше да трепери.
Макуиртър говореше бавно и внимателно, като се опитваше да си спомни всичко, което бе чул. Слуховете се смесваха с фактите.
— Арестували са съпруга ви? Намерили са доста улики срещу него, но по-късно са разбрали, че уликите са били оставени нарочно от някого…
Замълча. Тя не трепереше вече. Стоеше и го гледаше като послушно дете. Той си помисли, че в поведението й наистина се долавя някакво покорство. Продължи:
— Разбирам… Да, разбирам какво е станало. Той ви е напуснал заради друга жена, нали? А вие сте го обичали… Затова… — Замълча. После добави: — Разбирам. И моята съпруга ме напусна заради друг…
— Неееее… не е… така — изрева диво тя, разперила ръце.
Той я прекъсна. Говореше решително и рязко:
— Сега се приберете у дома. Няма от какво да се страхувате. Чувате ли? Аз ще се погрижа да не ви обесят.
 

14.
 
Мери Олдин лежеше на дивана в дневната. Главата й се пръскаше от болки и цялото тяло я болеше.
Дознанието се бе състояло предния ден и след формалната идентификация делото бе насрочено за следващата седмица.
На другата сутрин бе погребението на лейди Тресилиън. Одри и Кей бяха заминали за Солтингтън с колата, за да купят траурни дрехи. Тед Латимър бе тръгнал с тях. Невил и Томас Ройд бяха решили да се поразходят и Мери остана сама със слугите в къщата.
Старши инспектор Батъл и инспектор Лийч отсъстваха този ден и това също бе облекчение за нея. Тя имаше чувството, че сякаш някаква сянка се бе вдигнала. Те бяха любезни, доста приятни, но безкрайните им въпроси, постоянните тайни и многозначителни проверки и преценки на фактите действаха зле на нервите й. Старши инспекторът с ъгловатото лице сигурно вече бе проучил всеки инцидент, бе разпитал за всяка дума и дори за всеки жест през последните десет години.
Те си бяха отишли и бе настъпил покой. Мери си почиваше. Опитваше се да забрави всичко, всичко. Имаше желание само да лежи и да си почива.
— Извинете, госпожице…
На прага бе застанал Хърстъл и сякаш изпитваше неудобство.
— Един господин желае да ви види. Поканих го в кабинета.
Тя го погледна с недоумение и досада.
— Кой е той?
— Името му е господин Макуиртър, госпожице.
— Никога не съм чувала за него.
— Сигурно, госпожице.
— Трябва да е журналист. Не биваше да го пускаш, Хърстъл.
— Мисля, че не е журналист, госпожице. Струва ми се, че е приятел на госпожа Одри.
— Това е нещо друго.
Мери приглади косата си, прекоси уморено стаята и влезе в малкия кабинет. Бе леко изненадана, когато високият мъж до прозореца се обърна. Изобщо не приличаше на приятел на Одри. Въпреки това тя каза любезно:
— Съжалявам, но госпожа Стрейндж не е у дома. Искали сте да я видите?
— Вие сигурно сте госпожица Олдин? — попита той, след като я изгледа замислено и оценяващо.
— Да.
— И вие бихте могли да ми помогнете. Трябва да намеря едно въже.
— Въже ли? — попита Мери учудено.
— Да, въже. Къде например държите въжетата?
По-късно Мери си мислеше, че сигурно е била хипнотизирана в този момент. Ако този странен човек се бе опитал да даде някакво обяснение, тя може би щеше да му откаже. Но Ангъс Макуиртър не бе успял да намери някакво логично обяснение и бе решил да не обяснява нищо. Само изрази съвсем простичко желанието си. Леко замаяна, тя почувства в даден момент, че водеше Макуиртър да търсят въже.
— Какво въже? — бе попитала тя.
— Каквото и да е — бе отвърнал той.
— Може би има под навеса… — бе казала тя колебливо.
— Да отидем ли там?
Тя го поведе. Под навеса имаше канап и въже, но Макуиртър поклати глава. Той търсеше дълго въже.
— Има и таванско помещение — сети се Мери.
— О, може би е там.
Качиха се горе. Тя отвори вратата на тавана. Макуиртър се спря на прага и надникна вътре. На лицето му се появи странно задоволство.
— Ето го — каза.
Върху лавицата близо до вратата се виждаше дълго навито въже, оставено до стари рибарски принадлежности и проядени от молци възглавници. Той хвана за ръка Мери и внимателно я поведе към въжето. Докосна го и каза:
— Бих искал да запомните това, госпожице Олдин. Обърнете внимание, че всичко наоколо, с изключение на въжето е потънало в прах. Моля, докоснете го.
— Малко е влажно — забеляза тя изненадана.
— Точно така — съгласи се Макуиртър, обърна се и излезе.
— А въжето? Мислех, че ви трябва — попита Мери озадачена.
Той се усмихна.
— Просто исках да проверя дали е там. Нищо повече. Сигурно няма да имате нищо против да заключите вратата, госпожице Олдин… и да скриете ключа? Да. Ще ви бъда задължен, ако предадете ключа на старши инспектор Батъл или инспектор Лийч. Те ще го съхраняват най-добре.
Когато слязоха долу, Мери се окопити. Стигнаха до хола и тя запротестира:
— Но аз наистина не разбирам!
Макуиртър каза решително:
— Няма нужда да разбирате. — Стисна й сърдечно ръката. — Много съм ви задължен за помощта.
После си тръгна незабавно. Тя се питаше дали не е сънувала.
Скоро се върнаха Невил и Томас, а малко след тях се появи и колата. Кей и Тед се смееха и шегуваха. Те изглеждаха толкова безгрижни, че Мери чак им завидя. «Защо пък не, в края на краищата?» — помисли си. Камила Тресилиън не означаваше нищо за Кей. Трагедията не можеше да засегне дълбоко тези млади и жизнерадостни същества. Тъкмо привършваха обяда, когато дойде полицията. В гласа на Хърстъл прозвучаха нотки на уплаха, докато съобщаваше, че е поканил старши инспектор Батъл и инспектор Лийч в дневната.
Старши инспектор Батъл ги поздрави сърдечно.
— Надявам се, че не съм попречил — извини се той. — Но има някои въпроси, които бих искал да изясня. Чия е тази ръкавица например?
Той показа малка жълта кожена ръкавица. Обърна се към Одри:
— Ваша ли е, госпожо Стрейндж?
Тя поклати глава.
— Госпожице Олдин?
— Не мисля. Нямам ръкавици с такъв цвят.
— Мога ли да погледна? — Кей протегна ръка. — Не е моя. — Тя я пробва, но ръкавицата бе твърде малка.
— Госпожице Олдин?
Мери я пробва на свой ред.
— И за вас е твърде малка — каза Батъл. Обърна се отново към Одри: — Мисля, че на вас ще стане. Вашите ръце са по-малки от ръцете на другите дами.
Одри я взе и я опита на дясната си ръка. Невил Стрейндж каза рязко:
— Тя вече ви заяви, Батъл, че ръкавицата не е нейна!
— Може и да е сбъркала — обясни той. — Или да е забравила…
— Може и да е моя… — съгласи се Одри. — Ръкавиците са толкова еднакви, нали?
— Във всеки случай бе намерена под вашия прозорец, госпожо Стрейндж, скрита в бръшляна… заедно с втората — отвърна Батъл.
Замълчаха. Одри се опита да възрази, но после се отказа. Сведе очи под твърдия поглед на старши инспектора.
Невил изскочи напред.
— Вижте какво, инспекторе…
— Може ли да поговорим насаме с вас, господин Стрейндж? — попита мрачно Батъл.
— Разбира се, инспекторе. Да отидем в библиотеката.
Той тръгна напред и двамата полицаи го последваха.
Щом вратата се затвори зад тях, Невил попита с рязък тон:
— Каква е тази странна история с някакви ръкавици под прозореца на жена ми?
— Господин Стрейндж, открихме няколко много странни неща в този дом — отвърна Батъл спокойно.
— Странни? — намръщи се той. — Какво разбирате под «странни»?
— Ще ви покажа.
В отговор на кимването му Лийч излезе и се върна с някакъв особен предмет.
— Както сам виждате, сър, това е желязна топка, свалена от викторианска решетка за камина — тежка желязна топка — обясни Батъл. — После една ракета за тенис е била разглобена и е била поставена тази желязна топка. — Помълча. — Мисля, че не може да има съмнение, че лейди Тресилиън е била убита с нея.
— Ужасно! — Невил потръпна. — Но къде открихте този… кошмар?
— Топката е била почистена и завинтена отново върху решетката. Убиецът обаче е забравил да почисти и резбата. Върху нея открихме следи от кръв. Ракетата за тенис е била сглобена по стария начин, като са прикрепени двете й части с помощта на хирургически пластир. После ракетата е била небрежно захвърлена в шкафа под стълбището, където вероятно щеше да остане съвсем незабелязана сред купчината други неща, ако не бяхме търсили съвсем случайно нещо подобно.
— Умно от ваша страна, инспекторе.
— Просто въпрос на рутина.
— Предполагам, че не сте намерили отпечатъци?
— Ако съдим по теглото на ракетата, тя вероятно е на госпожа Кей Стрейндж. Но е била пипана както от нея, така и от вас и ние открихме отпечатъци от двама ви. Няма съмнение обаче, че след вас още някой е пипал ракетата с ръкавици. Намерихме само още един отпечатък, оставен според мен по невнимание върху хирургическия пластир, използван, за да се сглоби отново ракетата. В момента няма да ви кажа чий отпечатък е това. Преди това трябва да посоча още няколко момента. — Батъл замълча, после продължи: — Искам да се подготвите за нещо много неприятно, господин Стрейндж. Първо искам да ви попитам нещо. Напълно ли сте сигурен, че идеята за тази среща е била ваша, а не ви е била подхвърлена например от госпожа Одри Стрейндж?
— Нищо подобно. Аз…
Вратата се отвори и влезе Томас Ройд.
— Съжалявам, че се намесвам — каза, — но си помислих, че ще е по-добре и аз да присъствам на разговора.
Невил се обърна към него с раздразнение:
— Съжалявам, приятелю, но този въпрос е твърде личен.
— Боя се, че това не ме интересува. Виждате ли, чух отвън едно име. — Замълча. — Името на Одри.
— И какво общо има, по дяволите, името на Одри с теб? — избухна Невил.
— А какво общо има с теб, щом така ще си говорим? Не съм казал още нищо определено на Одри, но пристигнах тук с намерението да й предложа да се оженим и мисля, че тя знае това. Още повече, решил съм твърдо да се оженя за нея.
Старши инспектор Батъл се покашля. Невил се обърна рязко към него:
— Съжалявам, инспекторе, това прекъсване…
— Няма значение, господин Стрейндж. Искам да ви попитам само още нещо. По яката и на рамото на тъмносиния костюм, който бяхте облекли вечерта, когато бе извършено убийството, има светли коси. Знаете ли как са попаднали там?
— Предполагам, че са мои.
— Не, сър, не са ваши. Женски са, а на ръкава имаше червен косъм.
— Сигурно е от жена ми Кей. Смятате, че другите са на Одри, така ли? Твърде е възможно. Една вечер на терасата копчето на маншета ми се заплете в косите й. Спомням си добре това.
— В такъв случай — измърмори Лийч — светлите коси би трябвало да са върху маншета.
— За какво, по дяволите, намеквате? — избухна Невил.
— От вътрешната страна на яката има и следи от пудра — каза Батъл. — «Примавера», номер едно. Много приятно оцветена пудра и при това доста скъпа, но е безсмислено, господин Стрейндж, да твърдите, че вие използвате пудра, защото няма да ви повярвам. А госпожа Кей Стрейндж употребява «Орхид Сън Кис». «Примавера напорел», номер едно, е пудрата на госпожа Одри Стрейндж.
— Какво искате да кажете? — повтори Невил.
Батъл се облегна назад.
— Искам да кажа, че… това сако е обличано от госпожа Одри Стрейндж. Това е единственото разумно обяснение как косите и пудрата са попаднали върху него. Освен това видяхте и ръкавицата, която току-що показах, нали? Ръкавицата е нейна. Беше дясната, а ето и лявата. — Той измъкна ръкавица от джоба си и я сложи на масата. Беше смачкана и опръскана с ръждивокафяви петна.
— Какво е това по нея? — промълви Невил уплашено.
— Кръв, господин Стрейндж — отвърна рязко Батъл. — Обърнете внимание, че е на лявата ръкавица, а госпожа Одри Стрейндж е левачка. Забелязах това още когато я видях да държи чашката с кафе в дясната ръка, а цигарата в лявата по време на закуската. А и поставката за писалки на бюрото й бе преместена вляво. Всичко съвпада — топката от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците под прозореца й, косите и пудрата по сакото ви. Лейди Тресилиън е ударена в дясното слепоочие, но леглото е разположено така, че никой не би могъл да застане от другата му страна. Следователно е било крайно неудобно да се нанесе такъв удар върху главата на лейди Тресилиън, но в същото време ударът е съвсем естествен за един левак…
— Да не искате да кажете, че Одри… Одри би могла да под… подготви съзнателно всичко и да убие една старица, която познава от години, само за да докопа парите й?
— Нищо подобно не искам да кажа — поклати Батъл глава. — Съжалявам, господин Стрейндж, но вие просто трябва да приемете фактите такива каквито са. Това престъпление отначало докрай е било насочено срещу вас. От мига, когато сте я напуснали, Одри Стрейндж е била обсебена от мисълта да ви отмъсти. Накрая психическото й равновесие е силно нарушено. А може би никога не е била напълно здрава психически. Може би е искала да ви убие, но това й се сторило недостатъчно. Решила е, че трябва да бъдете обесен заради убийство. Избрала е онази вечер, когато сте се скарали с лейди Тресилиън. Взела е сакото ви от спалнята и го е облякла, та да може кръвта на убитата старица да го напръска. Оставила е на пода стика за голф, като е знаела, че върху него ще открием отпечатъци от вашите пръсти, и е размазала кръв и коси по края му. Тя ви е внушила да дойдете тук по едно и също време. А ви спаси нещо, което не е могла да предвиди, фактът, че лейди Тресилиън ще позвъни на Барет и че тя ще ви види да излизате от къщата.
Невил бе заровил лице в дланите си. Той изстена:
— Не е вярно! Не е вярно! Одри никога не ме е мразила. Това е невероятна грешка. Тя е най-откровеният, най-праведният човек, тя не таи злоба в сърцето си.
— Нямам намерение да споря с вас, господин Стрейндж. Исках само да ви подготвя. Ще бъда внимателен с госпожа Стрейндж и ще я помоля да ме придружи. Имам заповед да я арестувам. Ще направите по-добре, ако се погрижите за адвокат.
— Това е абсурд! Пълен абсурд!
— Любовта се изражда в омраза много по-бързо, отколкото можете да си представите, господин Стрейндж.
— Казвам ви, че не е вярно. Абсурдно е.
Томас Ройд се намеси. Гласът му бе тих и спокоен:
— Престани да повтаряш, че е абсурдно, Невил. Овладей се. Не разбираш ли, че единственото нещо, което сега може да помогне на Одри, е да забравиш всякакво кавалерство и да признаеш истината.
— Истината? Искаш да кажеш…
— Искам да кажа истината за Одри и Ейдриън. — Ройд се обърна към полицая: — Вие неправилно сте разбрали фактите, инспекторе. Не Невил напусна Одри, а тя го напусна. Заради брат ми Ейдриън. После Ейдриън загина при автомобилна катастрофа. Невил постъпи изключително благородно с Одри. Уреди нещата така, че тя да поиска развод по негова вина.
— Не исках да омърсят името й — промълви нещастният Невил. — Мислех, че никой не знае.
— Ейдриън ми писа малко преди злополуката — поясни кратко Томас и продължи: — Не разбирате ли, инспекторе, че това елиминира мотива ви! Одри няма причина да мрази Невил. Напротив, тя има всички основания да му бъде благодарна. Той се опита да я убеди да приеме известно обезщетение, но тя отказа. Съвсем естествено е, че когато той е пожелал да се срещнат с Кей, тя не е могла да не се съгласи.
— Виждате ли — намеси се разпалено Невил, — че това изключва възможността тя да има мотив. Томас е прав.
Ъгловатото лице на Батъл остана непроницаемо.
— Мотивът е само едната страна на въпроса — каза. — Може и да съм сбъркал за него. Но фактите са другата страна. А те всички сочат, че тя е виновна.
— Само преди два дни всички факти сочеха, че извършителят съм аз! — възрази Невил.
Батъл бе леко изненадан:
— Така е. Но знаете ли, господин Стрейндж, в какво ме карате да вярвам? Карате ме да повярвам, че има някой, който мрази и двама ви и който е поставил втори капан за Одри Стрейндж, ако планът срещу вас се провали. Можете ли да се сетите, господин Стрейндж, за такъв човек, който да мрази и вас, и бившата ви съпруга?
Невил отново бе заровил лице в дланите си.
— Това, което казвате, звучи невероятно!
— Защото е невероятно. Трябва да следвам фактите. Ако госпожа Стрейндж може да даде някакво обяснение…
— А аз мога ли да обясня? — попита Невил.
— Няма смисъл, господин Стрейндж. Трябва да изпълня дълга си.
Батъл се изправи рязко. Излезе заедно с Лийч. Невил и Ройд ги последваха.
Прекосиха антрето и влязоха в дневната.
Одри Стрейндж стана. Тръгна към тях. Гледаше Батъл втренчено, устните й бяха разтворени в полуусмивка.
— Идвате за мен, нали? — попита тя едва чуто.
— Госпожо Стрейндж, имам заповед да ви арестувам по подозрение в убийството на Камила Тресилиън миналия понеделник, на дванайсети септември. Длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва в съда срещу вас — отговори Батъл почтително.
Одри въздъхна.
Продълговатото й красиво лице с ясни очертания бе спокойно и чисто като камея.
— Изпитвам истинско облекчение. Радвам се, че всичко свърши!
Невил изскочи напред.
— Одри, не казвай нищо, изобщо не говори!
— Но защо, Невил? — усмихна се тя. — Всичко е вярно, а аз съм толкова уморена.
Лийч пое дълбоко въздух.
Това бе краят.
Всичко беше някаква лудост, но щеше да им спести много главоболия! Питаше се какво бе станало с чичо му. Старецът изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Беше втренчил поглед в клетото, побъркано създание, сякаш не можеше да повярва на очите си. «Все пак случаят беше много интересен» — помисли си Лийч със задоволство.
В този миг Хърстъл отвори вратата на дневната и съобщи с почти гротескна неуместност:
— Господин Макуиртър.
Макуиртър влезе устремно. Запъти се право към Батъл.
— Вие ли сте полицейският служител, който ръководи случая «Тресилиън»? — попита той.
— Да.
— В такъв случай трябва да ви съобщя нещо много важно. Съжалявам, че не дойдох по-рано, но едва сега осъзнах значението на това, което видях случайно в понеделник през нощта. — Огледа бързо стаята. — Бихме ли могли да поговорим някъде насаме?
— Остани тук с госпожа Стрейндж — нареди Батъл на Лийч.
— Слушам, сър — отвърна той чинно. Сетне наклони глава и му прошепна нещо.
— Е, да вървим — обърна се Батъл към Макуиртър и го покани в библиотеката. — За какво разигравате всичко това? Колегата ми каза, че ви е виждал миналата зима.
— Точно така — отвърна той. — Опит за самоубийство. Това е част от моя разказ.
— Слушам ви, господин Макуиртър.
— Миналия януари се опитах да се самоубия, като скочих от Старк Хед. Тази година нещо ме накара отново да се върна тук. В понеделник през нощта отидох на мястото. Стоях загледан в морето и в Истърхед Бей и случайно погледнах наляво. Тоест, погледнах отсреща към тази къща. Виждах я съвсем ясно в лунната светлина.
— Да?
— До днес не знаех, че това бе нощта на убийството. — Той се наведе към Батъл: — Ще ви разкажа какво видях.
 

15.
 
Бяха минали само пет минути, откакто Батъл бе излязъл, но на всички в дневната им се стори цяла вечност. Кей загуби самообладание и изкрещя на Одри:
— Знаех си, че си била ти. Никога не съм се съмнявала. Знаех, че преследваш нещо…
Мери Олдин произнесе бързо в момента, когато влизаше Батъл:
— Моля те, Кей.
— Млъкни, Кей, за бога! — спря я Невил рязко.
Тед Латимър се доближи до ридаещата Кей.
— Съвземи се — каза нежно. После се обърна ядосано към Невил: — Май не разбираш състоянието на Кей. Защо не се погрижиш за нея, Невил?
— Добре съм — изхлипа тя.
— По дяволите — каза Тед. — Ще те отведа оттук!
Инспектор Лийч се прокашля. Знаеше, че в такива моменти хората изричат много необмислени неща и по-късно обикновено си спомнят с неудобство за тях.
Батъл се върна. Лицето му бе непроницаемо.
— Бихте ли взели някои неща със себе си, госпожо Стрейндж? — каза той. — Инспектор Лийч ще трябва да дойде с вас.
— И аз ще отида — намеси се Мери Олдин.
Щом двете жени излязоха от стаята заедно с инспектора, Невил попита раздразнено:
— Е, какво искаше онзи приятел?
— Господин Макуиртър ми разказа една много странна история — отвърна бавно Батъл.
— Това ще помогне ли на Одри? Все още ли искате да я арестувате?
— Вече ви казах, господин Стрейндж. Трябва да изпълня дълга си.
Невил се обърна с посърнало лице.
— Мисля, че е по-добре да позвъня на Трелони.
— Недейте да бързате, господин Стрейндж. Първо искам да направя един експеримент във връзка с разказа на господин Макуиртър. Но преди това ще изчакам госпожа Стрейндж да тръгне.
Одри слезе по стълбите, следвана от инспектор Лийч.
Мислите й бяха някъде далеч, изражението на лицето — вглъбено.
Невил се приближи към нея с протегнати ръце.
— Одри…
Тя го изгледа с невиждащ поглед.
— Всичко е наред, Невил. Признавам всичко.
Томас Ройд бе застанал до входната врата, сякаш се канеше да препречи пътя им.
— Верният Томас — усмихна се тя разсеяно.
— Ако мога да направя нещо… — измърмори той.
— Никой нищо не може да направи — отвърна Одри.
Излезе с високо вдигната глава.
Отвън в полицейската кола я чакаше сержант Джоунс.
Одри и Лийч се качиха с нея. Тед Латимър измърмори възхитено:
— Достойно оттегляне!
Невил се обърна разярен към него.
Старши инспектор Батъл ловко попречи на избухването и повиши глас успокояващо:
— Както споменах и преди, смятам да проведа един експеримент. Господин Макуиртър чака долу на ферибота. След десет минути трябва да сме при него. Ще излезем в открити води с моторница, така че дамите да се облекат по-топло. След десет минути, моля.
Напомняше някакъв странен режисьор, който водеше актьорите към сцената.
Не обърна никакво внимание на озадачените им лица.
 

Нула часът
1.
 
Моторницата се носеше надолу по реката покрай Гълс Пойнт, после зави в малкия залив, отделящ Гълс Пойнт от зловещата скала Старк Хед. Беше студено и Кей се зави плътно в късото си кожено палто.
Някой понечи да поиска обяснение, но старши инспектор Батъл вдигна широката си длан като картонена кукла и показа, че още не е настъпил моментът. Само шумът от водата нарушаваше мълчанието. Кей и Тед стояха редом, загледани в реката. Невил се бе отпуснал на палубата с разтворени крака. Мери Олдин и Томас Ройд седяха на носа. От време на време всички поглеждаха любопитно към високия сдържан Макуиртър, застанал самотно на кърмата с отпуснати рамене и с гръб към тях.
Едва когато се оказаха в подножието на страшната Старк Хед, Батъл изключи мотора и заговори. Говореше по-скоро замислено, отколкото самоуверено:
— Случаят е много странен, един от най-странните, с които съм се сблъсквал, и затова бих искал да кажа няколко думи за убийствата изобщо. Мислите всъщност не са мои. Чух младият адвокат Даниълс да казва нещо подобно и не бих се изненадал, ако той от своя страна го е чул от друг. Той има този навик! Става дума за следното. Когато четете за някое убийство или, да речем, за някоя криминална история, разкриваща убийство, вие обикновено започвате от самото убийство. Но това е погрешно. Убийството започва много преди това. То е кулминацията на цяла верига от обстоятелства, които се сблъскват в определен момент и на определено място. Хората тръгват по неведоми пътища от различни краища на земното кълбо и се срещат в този момент и на това място. Господин Ройд е пристигнал от Малайските острови. Господин Макуиртър е тук, защото е пожелал да посети отново мястото, където някога се е опитал да сложи край на живота си. Самото убийство е краят на историята. Нула часът! — Замълча. — Сега за нас настъпи този час.
Петимата се бяха обърнали към него, само петимата, защото Макуиртър продължаваше да стои гърбом към тях. Петимата бяха озадачени.
— Искате да кажете, че смъртта на лейди Тресилиън е била кулминацията на една дълга поредица от обстоятелства? — попита Мери.
— Не, госпожице Олдин. Смъртта на лейди Тресилиън е била една брънка в пъкления план. Убийството, за което говоря, е убийството на Одри Стрейндж.
Заслуша се в ускореното дишане на останалите. Дали някой не се бе уплашил…
— Това престъпление е било замислено с най-малки подробности доста отдавна. Може би още през зимата. С единствената цел Одри Стрейндж да увисне на бесилото.
Планът е бил скроен много хитро от някого, който се е смятал за изключително умен. Убийците обикновено са суетни. Първо открихме неубедителни и несериозни улики срещу Невил Стрейндж. Но след като този някой е подготвил достатъчно лъжливи улики, той не е предполагал, че можем да очакваме и втората серия от улики да бъде лъжлива. И все пак, ако се замислите, всички улики срещу Одри Стрейндж биха могли да бъдат подправени. Оръдието на убийството, взето от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците й — лявата опръскана с кръв и скрита в бръшляна под нейния прозорец. Следи от пудрата, която тя използва, намерени по вътрешната страна на яката на сакото, както и няколкото косъма. Собствените й отпечатъци от пръсти, появили се съвсем естествено върху отрязъка пластир, взет от нейната стая. Дори ударът, нанесен с лявата ръка. И най-сетне унищожителната улика — признанието на самата госпожа Стрейндж. Не вярвам някой от вас (освен онзи, който е наясно) да повярва в нейната невинност, след като я е наблюдавал по време на задържането й. Тя фактически призна вината си, нали? И аз самият не бих повярвал, че е невинна, ако не бях преживял нещо подобно… Начинът, по който говореше, ме порази като гръм, защото познавам едно друго, момиче, което направи абсолютно същото, призна несъществуваща вина. Одри ме гледаше с очите на другото момиче… Трябваше да изпълня дълга си. Ние, полицаите, сме длъжни да действаме, като отчитаме обстоятелствата, а не своите чувства и емоции. Но уверявам ви, че в този момент се молех да стане чудо, защото разбирах, че само чудо можеше да помогне на тази нещастница. И чудото стана. Съвсем навреме! Господин Макуиртър се появи и разказа историята си. — Батъл замълча. — Господин Макуиртър, бихте ли повторили онова, което ми разказахте в къщата?
Макуиртър се обърна. Заговори с кратки, накъсани изречения, убедителни тъкмо поради своята лаконичност.
Разказа как е бил спасен миналия януари и как е пожелал отново да посети същото място. Продължи:
— Отидох там в понеделник късно вечер. Стоях на скалата, потънал в мисли. Трябва да е било към единайсет. Погледнах насреща към къщата, както научих по-късно, на Гълс Пойнт. — След кратка пауза продължи: — От единия прозорец на къщата висеше въже, спуснато до водата. Видях някакъв мъж да се катери по въжето…
Измина миг, преди да разберат значението на казаното. Мери Олдин извика:
— Но това значи, че все пак е бил външен човек? Никой от нас не е замесен. Бил е някой крадец!
— Грешите — отвърна Батъл. — Този някой е дошъл от отсрещния бряг, преплувал е реката. Но някой от къщата е трябвало да подготви въжето, следователно някой свой е участвал. — Продължи бавно: — А ние знаем, че през онази нощ един човек е бил на отсрещния бряг, когото никой не е видял между десет и половина и единайсет и петнайсет и който е преплувал дотук и обратно. Някой, който сигурно е имал приятел на този бряг на реката. — Сетне додаде: — Е, господин Латимър?
Тед отстъпи назад. Изкрещя с писклив глас:
— Но аз не мога да плувам! Всички знаят, че не мога да плувам. Кей, кажи им, че не мога да плувам.
— Разбира се, че Тед не може да плува! — извика тя.
— Така ли? — попита Батъл любезно.
Той тръгна към Тед, а младият мъж заотстъпва назад. Стъпи накриво и се разнесе плясък.
— Господи — каза старши инспекторът с престорена загриженост. — Господин Латимър падна зад борда.
Ръката му стисна като в менгеме ръката на Невил, който понечи да скочи след Латимър.
— Не, не, господин Стрейндж. Недейте да се мокрите. Наблизо има двама рибари, които ловят риба с малка лодка. — Надникна зад борда. — Той наистина не може да плува — отбеляза Батъл с интерес. — Няма грешка. Извадиха го. По-късно ще се извиня, но няма друг начин да се убедите, че някой не може да плува, освен да го хвърлите във водата и да го наблюдавате. Виждате ли, господин Стрейндж, обичам да съм прецизен. Първо трябваше да изключа господин Латимър. Господин Ройд е със саката ръка. Той не би могъл да се изкатери по въжето. — В гласа на Батъл звучеше скрито задоволство: — И така, господин Стрейндж, стигнахме до вас, нали? Добър спортист, алпинист, плувец и прочие. Вие наистина сте се качили на ферибота в десет и половина, но никой не може да потвърди, че ви е видял в хотел «Истърхед» преди единайсет и петнайсет, макар и да настоявате, че по това време сте търсили господин Латимър.
Невил махна с ръка. Вдигна глава и се изсмя:
— Твърдите, че съм преплувал реката и съм се изкатерил по някакво въже?
— Което сте спуснали предварително от вашия прозорец — допълни Батъл.
— Убил съм лейди Тресилиън и съм преплувал обратно? Защо е трябвало да правя такова невероятно нещо? А кой е подправил всички онези улики срещу мен? Да не би самият аз?
— Точно така. Идеята никак не е лоша.
— И защо съм искал да убия лейди Тресилиън?
— Не сте искали — възрази Батъл. — Искали сте да увисне на бесилото жената, която ви е изоставила заради друг. Защото сте душевноболен. Болен сте още от дете. Впрочем, проверих онзи случай със стрелбата с лък. Всеки, който ви е засягал несправедливо, е трябвало да бъде наказан, а за вас смъртта не е достатъчно наказание. Смъртта сама по себе си не е била достатъчна и за Одри… за вашата Одри, която сте обичали. О, да, обичали сте я истински, преди любовта да се превърне в омраза. Трябвало е да измислите някаква особена, мъчителна смърт. И когато сте избрали начина, ни най-малко не ви е смутил фактът, че ще убиете една жена, която за вас е била почти като майка…
— Всичко това е лъжа! Лъжа! Не съм луд, не съм луд! — промълви Невил съвсем тихо.
— Жегнало ви е — продължи Батъл презрително, — когато ви е напуснала заради друг. Засегнала е самолюбието ви. Само като си представите, че ви е изоставила. Успокоили сте накърнената си гордост, като сте се оженили за друга, която е била влюбена във вас. Направили сте всичко възможно хората да мислят, че вие сте я напуснали, и това да изглежда колкото може по-убедително. Но тайно сте кроели планове как да постъпите с Одри. Не сте били в състояние да измислите нищо по-злокобно от това да я изпратите на бесилото. Жалко за добрия план, защото не сте достатъчно интелигентен, за да го осъществите!
Раменете на Невил потръпнаха болезнено под вълненото сако.
— Цялата история със стика за голф бе една детинщина! — продължи Батъл. — Пък и тези неиздържани улики срещу вас! Одри сигурно е разбрала какво сте целели! Сигурно сте се подсмивали под мустак. Вярвали сте, че не ви подозирам! Вие, убийците, сте странни същества! Толкова сте самоуверени. Въобразявате си, че сте умни и изобретателни, а в действителност сте много жалки…
Невил издаде някакъв странен звук, който приличаше на вой.
— Планът ми беше умен. Никога нямаше да се сетите. Никога! Ако не беше онзи досаден тъпоглавец, онзи жалък шотландски глупак. Бях обмислил всяка подробност — всяка! Не можех да предотвратя провала. Откъде можех да зная, че Ройд е научил истината за Одри и Ейдриън? Одри и Ейдриън… Проклета да е Одри… Тя ще увисне на бесилото. Трябва да я обесите… Искам да умре в страх… да умре… да умре… Мразя я. Казвам ви, че искам да умре… — резкият, писклив глас затихна. Невил се свлече на пода и захлипа.
— О, господи! — възкликна Мери Олдин. Устните й бяха побелели.
— Съжалявам, но трябваше да го притисна… — извини се Батъл тихо и деликатно. — Нали разбирате, че доказателствата бяха твърде оскъдни.
Невил продължаваше да хленчи като дете:
— Искам да я обесят. Толкова искам да я обесят…
Мери Олдин потръпна и се обърна към Томас Ройд.
Той я хвана за ръцете.
 

2.
 
— Страхувах се ужасно — каза Одри.
Седяха на терасата. Одри бе съвсем близо до старши инспектор Батъл. Той беше продължил отпуската си и бе останал в Гълс Пойнт като приятел.
— През цялото време изпитвах страх — повтори Одри.
— Още от първия миг, когато ви видях, разбрах, че сте изплашена до смърт. Държахте се студено и въздържано като човек, който се бори с някакво силно чувство. То можеше да бъде и любов, и омраза, а всъщност бе страх, нали?
Тя кимна.
— Започнах да се страхувам от Невил наскоро след сватбата ни. Но ужасното беше, че не разбирах защо. Започнах да си мисля, че съм луда.
— Не сте били вие лудата — каза Батъл.
— Когато се омъжих за Невил, той ми изглеждаше съвсем нормален и психически здрав — винаги приятен и в чудесно настроение.
— Интересно — зачуди се Батъл. — Играел е ролята на добър спортист. Затова е успявал да запази самообладание на турнирите по тенис. Ролята на добър спортист за него е била по-важна от самата победа. Но това, разбира се, е било и голямо натоварване, което се е отразило още повече върху психиката му. Винаги е трудно да играеш нечия роля.
— Върху психиката — прошепна Одри, като потръпна. — Психиката. Тя е нещо недосегаемо. Понякога се разтрепервах от една дума или поглед, но после ми се струваше, че съм си въобразила… Много странно. Както вече ви казах, започнах да си мисля, че аз съм побъркана. Страхувах се все повече и повече. Изпитвах онзи необясним страх, от който човек се поболява! Имах чувството, че полудявам. Че не мога да се овладея. Че съм способна на всичко, за да избягам! Тъкмо тогава се появи Ейдриън и ме обикна. Мислех си, че би било чудесно да избягам с него… — Замълча. — Знаете ли какво се случи? Веднъж излязох да посрещна Ейдриън, но той така и не дойде… загина… Имах чувството, че Невил е замесен по някакъв начин в неговата смърт.
— Може би — каза Батъл.
Одри се обърна изненадано към него:
— Мислите ли?
— Това няма да разберем никога. Автомобилна катастрофа може и да се предизвика. Но не мислете за това, госпожо Стрейндж. Може да е било чиста случайност.
— Бях… бях съсипана. Върнах се в Ректъри, в дома на Ейдриън. Трябваше да пиша на майка му. Тя не знаеше за нас и аз реших да не й казвам, за да не й причинявам болка. Невил пристигна незабавно. Беше много мил и внимателен, но през цялото време, докато разговаряхме, бях като болна от страх! Никой не трябвало да научи за Ейдриън, можела съм да се разведа, причина той щял да ми каже, а след това щял да се ожени повторно. Бях много благодарна. Знаех, че намираше Кей за привлекателна, и се надявах, че всичко ще се уреди и че щях да превъзмогна странното чувство, което бе ме завладяло. Продължавах да мисля, че съм ненормална. Не можех да се освободя от него напълно. Нито за миг не съм повярвала, че мога да се спася. По-късно веднъж срещнах Невил в парка и той ми каза, че много искал да се сприятелим с Кей, и предложи през септември всички да дойдем тук. Не можех да откажа, нали? След всичко онова, което бе направил за мен!
— «Заповядай в гостната», казал паякът на мухата — подхвърли старши инспектор Батъл.
Одри потръпна.
— Да, нещо такова…
— Много хитро измислено. Толкова гръмогласно е убеждавал всички, че идеята е негова, че те естествено са останали с погрешно впечатление.
— После пристигнах тук и всичко се превърна в някакъв кошмар — продължи Одри. — Предчувствах, че ще ни сполети нещо ужасно, усещах, че Невил е замислил нещо и че това нещо ще се случи с мен. Но не знаех какво именно. Мисля, че разбрахте — бях като обезумяла, като парализирана от страх, изпитвах същото чувство, както когато сънуваш, че нещо ще се случи, но не можеш да мръднеш…
— Винаги съм искал — каза старши инспекторът — да видя как змия хипнотизира птица и тя не може да излети, но сега вече не съм сигурен, че наистина го желая.
Одри продължи:
— Дори когато убиха лейди Тресилиън, аз не разбрах причината. Бях объркана. Дори не подозирах Невил. Знаех, че той не се интересува от пари. Беше нелепо да се мисли, че би могъл да я убие, за да наследи петдесетте хиляди лири. Вече си мислех за господин Тревъс и за историята, която ни бе разказал предната вечер. Но дори и тогава не я свързах с Невил. Тревъс бе споменал за някаква физическа особеност, по която винаги би познал онова дете. Имам белег на ухото си, но не вярвам някой друг да има нещо, на което бихте обърнали внимание.
— Госпожица Олдин има кичур бели коси. Томас Ройд е със саката дясна ръка, което може и да не е само последица от земетресение. Господин Тед Латимър има доста странен череп. А Невил Стрейндж… — Батъл замълча.
— Невил едва ли има някаква физическа особеност?
— О, напротив. Малкият пръст на лявата му ръка е по-къс от този на дясната. Това е доста необичайно, госпожо Стрейндж, наистина доста необичайно.
— Значи това е било?
— Да.
— И Невил е окачил табелата на асансьора?
— Да. Изтичал е дотам и обратно, докато Ройд и Латимър са черпели стареца. Хитро и просто — съмнявам се, че някога щяхме да успеем да докажем, че е било убийство.
Одри отново потръпна.
— Е, хайде, мила. Всичко свърши. Разказвайте по-нататък — подкани я Батъл.
— Вие сте много умен… От години не съм говорила толкова дълго!
— Това е било грешката ви. Кога за пръв път прозряхте играта на господин Невил?
— Не зная точно. Сетих се изведнъж. Самият той бе чист и подозрението падаше върху всички нас. Но после случайно забелязах, че ме гледа злорадо. И разбрах! Това стана, когато… — Тя спря рязко.
— Това стана, когато какво?
— Когато си помислих, че най-добре би било да сложа край на всичко — отговори Одри бавно.
Старши инспекторът поклати глава.
— Човек никога не бива да се предава. Това е моето кредо.
— О, напълно сте прав. Но вие не знаете какво означава да изпитвате страх толкова дълго време. Страхът ви парализира. Не можете да мислите. Не можете да планирате нищо. Само чакате да ви сполети нещо ужасно. А сетне, когато ужасното се случи — тя се усмихна неочаквано, — изпитвате неподозирано облекчение! Вече не е нужно да чакате и да се страхувате. Сигурно ще ме сметнете за луда, ако ви кажа, че когато дойдохте да ме арестувате за убийство, аз се зарадвах. Невил бе сторил злото и всичко бе свършено. Когато инспектор Лийч ме отведе, се почувствах в безопасност.
— Донякъде го направихме и затова — каза Батъл. — Исках да сте далеч от този луд. Освен това, ако исках да го пречупя, трябваше да мога да разчитам на изненадата. Той бе видял как планът му се осъществява, така поне си мислеше, и затова изненадата щеше да бъде още по-голяма.
— А ако той не беше се огънал, имахте ли други доказателства?
— Недостатъчно. Разполагахме с показанията на Макуиртър, че на лунната светлина е видял някакъв мъж да се катери по въжето. Разполагахме и с въжето, което потвърждаваше тази история, навито и оставено на тавана, и все още малко влажно. През онази нощ валеше, нали?
Той замълча и погледна Одри, сякаш очакваше отговор от нея.
— Освен това раираният костюм — продължи след малко разказа си Батъл. — Невил се е съблякъл на скалата в залива Истърхед и е скрил костюма си в една дупка в скалата. Случайно го е сложил върху някаква разложена риба, изхвърлена там от прилива. Разбрах, че се е говорело за някакъв повреден канал в хотела. Самият Невил разказа тази история. Облякъл е мушамата върху костюма, но миризмата е прониквала през нея. По-късно е занесъл костюма на химическо чистене и като последен глупак не е казал истинското си име. Казал е напосоки някакво име, което случайно е прочел в регистрационната книга на хотела. Така вашият приятел е получил костюма и благодарение на своята съобразителност го е свързал с катерещия се по въжето мъж. Може да се случи да настъпиш развалена риба, но не и да легнеш върху нея, освен ако не ти дойде наум да се съблечеш и да се изкъпеш, но кой ще изпита удоволствие от къпане в дъждовна септемврийска нощ. Господин Макуиртър е свързал всички моменти. Той е много интелигентен човек.
— Повече от интелигентен — каза Одри.
— Да, може би. Искате ли да научите нещо повече за него? Бих могъл да ви разкажа някои неща.
Одри слушаше внимателно. Батъл си помисли за нея, че е добър слушател.
— Дължа му много. На вас също — каза тя.
— Не ми дължите кой знае колко — възрази той. — Ако не бях такъв глупак, щях да разбера какво означаваше звънецът.
— Звънецът? Какъв звънец?
— Звънецът в стаята на лейди Тресилиън. През цялото време подозирах, че има нещо нередно в този звънец. За малко да се сетя, когато слизах от горния етаж и видях една от онези куки, с които се отварят прозорците. Разбирате ли, цялата история със звънеца е била да осигури алиби на господин Невил. Лейди Тресилиън не си е спомнила защо е позвънила. Естествено, че не е могла да си спомни, защото изобщо не е звънила! Невил е дръпнал от коридора с помощта на тази дълга кука шнура, който минава под тавана. Тогава Барет е слязла на долния етаж и е видяла как господин Невил Стрейндж се е спуснал по стълбите и е излязъл, видяла е лейди Тресилиън жива и здрава. Цялата история с прислужничката беше неясна. Защо е трябвало да я упоява заради убийство, което е щял да извърши към полунощ? Шансът да не заспи дълбоко до този час е бил едно на сто. Пък и това показва, че убийството е било извършено от някой свой. По-късно Барет идва на себе си и проговаря. Всичко звучи толкова убедително в полза на Невил, че едва ли някой би се сетил да проверява сериозно точно в колко часа е бил в хотела. Знаем, че не се е върнал обратно с ферибота и не е наемал лодка. Остава възможността да преплува. Той е добър плувец, но въпреки това времето не би му стигнало. Изкатерил се е по въжето, което е спуснал предварително от прозореца на спалнята си. От него се е стекла цяла локва в стаята, но трябва да призная, че за съжаление не разбрахме веднага откъде е тази вода. После е нахлузил тъмносиньото сако и панталона, отишъл е в стаята на лейди Тресилиън — няма да се спирам на самото деяние, то не му е отнело повече от няколко минути, тъй като желязната топка е била приготвена предварително. Върнал се е, съблякъл е дрехите, спуснал се е по въжето и е преплувал обратно до «Истърхед».
— А ако Кей бе влязла?
— Обзалагам се, че тя е била леко упоена. Казаха ми, че се е прозявала още по време на вечерята. Освен това той предвидливо се е скарал с нея и тя се е затворила в стаята си.
— Опитвам се да си спомня дали в даден момент съм забелязала изчезването на топката от решетката. Струва ми се, че не съм. Кога я е върнал на мястото й?
— На следващата сутрин, когато се е вдигнала врявата. След като се е върнал с колата на Тед Латимър, той е имал на разположение цяла нощ да заличи следите, да подреди всичко, да поправи ракетата за тенис. Впрочем, ударил е старата дама с бекхенд. Затова изглеждаше, че престъплението е било извършено с лявата ръка. Не забравяйте, че бекхендът на Стрейндж винаги е бил най-силният му удар!
— Не, не! — вдигна ръце Одри. — Не мога да слушам повече.
Той се усмихна.
— Все пак за вас бе добре да споделите с някого всичко, което се бе насъбрало, госпожо Стрейндж. Мога ли да проявя нетактичност и да ви посъветвам нещо?
— Да, моля.
— Осем години живот с един луд криминален престъпник са достатъчни за всяка жена да съсипе нервите си. Но сега трябва да се успокоите, госпожо Стрейндж. Трябва да разберете, че вече няма от какво да се страхувате.
Одри се усмихна. Застиналият израз бе изчезнал от лицето й. То бе мило, доста плахо, но доверчиво. Раздалечените й очи бяха изпълнени с благодарност.
— Споделили сте с другите, че познавате едно момиче, което е постъпило като мен? — попита тя колебливо.
— Собствената ми дъщеря — кимна Батъл бавно. — Както виждате, мила, чудеса стават. Съдбата ни ги изпраща, за да ставаме по-мъдри!
 

3.
 
Ангъс Макуиртър стягаше багажа си.
Той подреди грижливо три ризи в куфара, сложи и оня тъмносин костюм, който все пак се бе сетил да прибере от химическото чистене. Два костюма, оставени от двама Макуиртър, бяха дошли твърде много за дежурното момиче.
На вратата се почука. Влезе Одри Стрейндж.
— Дойдох да ви благодаря — каза тя. — За път ли се стягате?
— Да. Довечера тръгвам. Ще отплавам вдругиден.
— За Южна Америка?
— За Чили.
— Ще ви помогна.
Той се опита да се възпротиви, но тя настоя. Наблюдаваше я как се движи мълчаливо и методично.
— Готово — каза тя, когато свърши.
— Бързо се справихте — изрече одобрително Макуиртър.
— Спасихте живота ми — каза Одри, след като помълчаха малко. — Ако не бяхте видели случайно онова, което… — Тя се поколеба. После продължи: — Онази нощ, на скалата, когато… ми попречихте да скоча… и казахте «Вървете си у дома, ще се погрижа да не ви обесят», тогава знаехте ли, че разполагахте с вярно доказателство?
— Не съвсем — отвърна Макуиртър. — Трябваше да премисля всичко.
— Тогава защо го казахте?
Винаги, когато трябваше да обяснява простия механизъм на мислите си, той се притесняваше.
— Имах предвид точно това… че твърдо съм решил да им попреча да ви обесят.
Одри се изчерви.
— Да предположим, че все пак аз го бях извършила?
— Това нямаше значение.
— В оня момент вярвахте ли, че аз съм убиецът?
— Не се замислях твърде. Бях склонен да вярвам, че сте невинна, но и в противен случай това нямаше да повлияе особено на решението ми.
— И после си спомнихте за мъжа на въжето?
Макуиртър помълча. Изкашля се.
— Мисля, че мога да ви кажа. Всъщност изобщо не съм виждал някой да се катери по въжето. Не бих могъл и да видя, защото на Старк Хед бях в неделя, а не в понеделник. Просто предположих какво е станало, като съпоставих фактите след случая с костюма, и моите предположения се потвърдиха от мокрото въже, което намерих на тавана.
От червена Одри бе станала бяла. Тя каза невярващо:
— Цялата ви история е била измислена?
— Умозаключенията нямаше да имат тежест пред полицията. Трябваше да твърдя, че съм видял случилото се.
— Но… можеше да се наложи да се закълнете в това пред съда.
— Да.
— Щяхте ли да го направите?
— Щях.
— И вие… вие сте човекът, които е загубил работата си и се е опитал да се хвърли от една скала само защото не е искал да скрие истината! — извика Одри недоверчиво.
— Уважавам дълбоко истината. Но осъзнах, че има много по-важни неща от нея.
— Какви?
— Вие — каза Макуиртър.
Одри сведе поглед. Той се покашля притеснено.
— Не бива да се чувствате задължена. След днешния ден вие повече никога няма да чуете за мен. Полицията разполага със самопризнанията на Стрейндж и няма да има нужда от моите показания. Но чух, че е толкова болен, че може и да не доживее до съда.
— Радвам се — каза тя.
— Някога сте го обичали!
— Обичах го такъв, какъвто си го представях.
Макуиртър кимна.
— Сигурно всички изпитваме същото чувство — продължи той. — Но нещата идват на местата си. Старши инспектор Батъл съумя да реагира правилно и да го притисне…
Одри го прекъсна:
— Действията му бяха продиктувани от разказаните от вас факти, но не вярвам, че успяхте да го заблудите. Той нарочно си затвори очите.
— Защо мислите така?
— Когато разговаряхме с него, той спомена, че да се види нещо на лунна светлина било чиста случайност, а след няколко изречения добави, че нощта е била дъждовна.
Макуиртър бе поразен:
— Това е вярно. В понеделник през нощта едва ли щях да видя нещо.
— Няма значение — каза Одри. — Той е знаел, че това, което сте твърдели, наистина се е случило. С това се обяснява решението му да притисне Невил. Заподозрял го е веднага след разказа на Томас за нас с Ейдриън. Разбрал е, че ако е намерил мотива на престъплението, то е сбъркал човека. Търсел е някакво доказателство срещу Невил. Очаквал е, както каза, някакво чудо… И вие се появихте в отговор на молбите на старши инспектор Батъл.
— Звучи странно — каза Макуиртър сухо.
— Виждате ли — прошепна Одри, — вие сте чудото. Моето голямо чудо.
— Не искам да се чувствате задължена — изрече той мрачно. — Още сега ще изчезна от живота ви…
— Трябва ли?
Той я изгледа. Ушите и страните й пламнаха. Тя каза:
— Няма ли да ме вземете с вас?
— Не съзнавате какво говорите!
— Напротив. Сега върша нещо много трудно, но за мене то има по-голямо значение от живота или смъртта. Зная, че нямам много време. Впрочем, аз съм консервативна. Бих предпочела да се оженим, преди да заминем!
— Разбира се — съгласи се той смаян. — Не мислите, че бих могъл да ви предложа нещо друго, нали?
— Сигурна съм в това — отвърна Одри.
— Не съм вашият тип — каза Макуиртър. — Смятах, че ще се омъжите за онзи спокоен младеж, който толкова отдавна се грижи за вас.
— За Томас? Скъпият, верен Томас. Той е прекалено верен. Предан е на спомена за момичето, което обичаше преди години. Всъщност вниманието му е насочено към Мери Олдин, въпреки че все още не го е осъзнал.
Макуиртър пристъпи към нея. Заговори решително:
— Наистина ли мислиш това, което казваш?
— Да… Искам да бъда винаги с теб, никога да не те напускам. Ако си отидеш, няма да намеря друг като теб и ще живея в самота до края на дните си.
Макуиртър въздъхна. Извади портфейла си и внимателно провери съдържанието му.
Измърмори:
— Брачното свидетелство ще струва скъпо. Първата ми работа утре е да отида в банката.
— Мога да ти заема малко пари — промълви Одри.
— Нищо подобно. Ако ще се женя, ще платя сам свидетелството. Ясно ли е?
— Излишно е — каза тихо Одри — да се правиш на толкова горд.
— Миналия път, когато те държах в ръцете си — каза той нежно, — ти беше като птица, която се бори да литне. Вече никога няма да ти позволя да излетиш…
Тя отвърна:
— Никога няма да поискам да отлетя.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Нула часът — развръзката от Агата Кристи - Книги Онлайн от Napred.BG
5 (1)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!