Българска търсачка и начална страница

Търси в: Google imagesYoutubeVboxZamundaУикиWikiImdbDataPirateLyricsFacebookTwitterGmailPomagaloЧитанкаSubsWhoisJabse

Емили Гифин
Нещо ново

Глава 1

Никога не съм искала да бъда майка. Дори като малка, когато си играехме на кукли със сестрите ми, аз влизах в ролята на добрата леля Клодия. Къпех, повивах и приспивах пластмасовите им бебета и после си действах самостоятелно, като се отдавах на по-вълнуващи занимания в задния двор или в мазето. Възрастните наричаха отношението ми към майчинството «симпатично» и ми хвърляха същата онази многозначителна усмивка, която отправяха към малките момченца, които настояваха, че всички момиченца имали въшки. За тях аз бях просто една смела мъжкарана, която един ден щеше да влезе в капана на любовта — и в строя.
Тези възрастни донякъде се оказаха прави. Аз наистина надживях мъжкаранския си период и влязох в капана на любовта — и то неведнъж — като се почнеше с гаджето ми в гимназията Чарли. Когато обаче Чарли ме погледна в очите след абитуриентския бал и ме попита колко деца искам да имам, аз твърдо му отговорих: «Нула».
— Нито едно? — Той така се слиса, сякаш му бях признала някаква ужасна, дълбока тайна. — Защо?
Онази вечер му изложих много причини, но никоя от тях не го задоволи. Чарли не беше единственият. От многото ми гаджета след него като че ли никой не разбираше или не зачиташе чувствата ми. И макар връзките ми да приключваха по различни причини, винаги имах усещането, че най-главната се свеждаше до децата. Все пак искрено вярвах, че някой ден ще намеря своя човек — човека, който ще ме обича каквато съм, безпрекословно, без обещанието да имаме деца. Имах волята да го дочакам.
Но с течение на времето чукнах трийсетте и се примирих с факта, че може и да си остана сама. Че може никога да не изпитам онова дълбоко чувство, когато знаеш, че си намерила Него. Вместо да седна да се самосъжалявам или да се задоволя с нещо не чак толкова изключително, аз съсредоточих енергията си върху неща, които можех да контролирам по-лесно — работата ми като редактор в голяма издателска компания, приятни пътувания, страхотни прекарвания с приятели и интересни писатели, вечери с хубаво вино и интелектуални разговори. В общи линии бях доволна от живота си и си казвах, че не ми е нужен съпруг, за да се чувствам улегнала и реализирала се личност.
После се появи Бен. Красивият, мил, забавен Бен, който изглеждаше толкова свестен, че беше трудно за вярване, особено след като научих, че споделя отношението ми към децата. Тази тема бе повдигната вечерта, когато се запознахме — на среща, уредена от нашите общи познати Рей и Ани. Бяхме в «Нобу» и си говорехме общи приказки, докато си похапвахме сашими и панирани скариди, когато вниманието ни беше привлечено от едно малко момченце на не повече от шест години, което седеше на съседната маса. Момчето беше облечено супермодерно — с черна шапчица «Кенгол» и пуловерче «Лакост» с висока яка. Седеше с изправен като бастун гръб и гордо си поръчваше суши с безпогрешно произношение и без намесата на родителите си. Явно, че не за първи път идваше в това заведение. Дори предположих, че по-често ядеше суши, отколкото печени сандвичи със сирене.
[ Японско ястие от сурова риба, нарязана на много тънко. — Бел.прев.]
Двамата с Бен го наблюдавахме усмихнати, както обикновено хората наблюдават малки деца и кутрета, и точно тогава аз изтърсих:
— Ако човек трябва да има деца, то поне да са като това момченце.
Бен се наведе над масата и прошепна:
— Имаш предвид такова, подстригано като изпод паница и с великолепен гардероб?
— Не. Такова, което можеш да доведеш в «Нобу» вечер, когато не е във ваканция — отвърнах прозаично. — На мен не ми е интересно да ям пилешки хапки в «Ти Джи Ай Фрайдейс». Изобщо.
Бен прочисти гърлото си и се подсмихна самодоволно.
— Не искаш да живееш в предградие и да ядеш във «Фрайдейс», или не искаш да имаш деца? — попита той и тогава забелязах тънката му, секси обратна захапка.
— И двете. Нито едното, нито другото — отвърнах. После добавих, в случай, че не бях достатъчно ясна: — Не искам да се храня във «Фрайдейс» и да живея в предградие, нито пък искам деца.
Беше прекомерно изхвърляне толкова скоро, особено на нашата възраст. И Бен, и аз бяхме на по трийсет години — достатъчно възрастни, за да се поставя твърдо въпросът за деца в списъка на повечето мъже, съдържащ теми табу, и то на първа среща. Табу, ако се предполага, че искаш деца. В противен случай тази тема е равносилна на твърдението, че си близка приятелка на Анна Курникова и че и на двете ви харесва THREE WAYS, особено THREE WAYS на първа среща. С други думи, мъжът, с когото излизаш, вероятно няма да гледа на теб като на «материал» за брак, но положително ще се среща с теб с ентусиазъм. Защото трийсет и една годишна жена, която не иска деца, се равнява на ситуация без натиск, а повечето ергени предпочитат ситуации без натиск — което обяснява защо се целят в двайсетгодишни жени. Това им действа успокоително, предоставя им известно пространство за дишане.
Погледнато откъм комичната страна, знаех, че можех да бъда автоматически дисквалифицирана за продължителна връзка, както ми се беше случвало с много мъже в недалечното ми минало. В края на краищата повечето хора — и жени, и мъже — гледат на теб като на нарушител на сделката разберат ли, че не искаш деца. В най-добрия случай рискувах да се покажа като студена и егоистична — две черти, които не оглавяват списъка на «това, което всеки мъж иска».
Но в объркания свят от интимни срещи се бях научила да показвам предпочитание към откровеност за сметка на преструвки. Да не искаш деца беше приятно предимство. Аз нямах работа с този позорен часовник. Нито щях да проверявам квадратчетата върху хелиографно копие на живота. Затова можех да си позволя тотална честност. Да се разкрия напълно още на първа среща.
И тъй, след като пуснах в ход въпроса с децата пред Бен, затаих дъх, опасявайки се да видя онзи познат, критичен поглед. Бен обаче се усмихна широко и възкликна: «Нито пък аз!» с ликуващия и удивителен тон, който хората приемат, когато се натъкнат на някакво потресаващо съвпадение. Както ми се случи на мен, когато се натъкнах на учителката си от трети клас в един пъб в Лондон. Може би шансовете да бъдеш на първа среща и да откриеш, че никоя от страните не иска деца, не са толкова малки, както да седиш на високо столче край бар отвъд океана, да отпиваш от халбата бира и вдигайки поглед, да видиш учителка, която не си срещала от две десетилетия. Но, разбира се, не всеки ден срещаш човек, който иска да има моногамна, значима връзка, но също така да решиш да не участваш в привидно автоматичния избор да изживееш вълшебния свят на родителството. Изражението на Бен като че ли говореше за разбиране на всичко това.
— Забелязала ли си, че двойките обсъждат основанията да имат деца в по-ранния период на връзката си? — попита ме той искрено.
Кимнах и се опитах да определя цвета на очите му — приятна комбинация от бледозелено и сиво, очертани с тъмен кръг. Беше красив мъж, но зад правилния нос, гъстата коса и широкото му, мускулесто телосложение се долавяше онази пламенна недосегаемост, която най-добрата ми приятелка Джес наричаше «искрящ фактор». Лицето му беше живо и одухотворено. Той беше от мъжете, които виждаш в метрото и ти се ще да познаваш и погледът ти, без да иска отскача върху лявата му ръка за годежен или венчален пръстен.
Бен продължи:
— И че основната линия на всеки сценарий е свобода? Свободата, която рано или късно идва в живота?
Кимнах отново.
— Е… — той отпи от виното си, — ако най-добрата част от това да имаш деца рано е да приключиш веднъж завинаги, а най-добрата част от това да имаш деца късно е да отложиш еднообразието, тогава не следва ли, че да нямаш деца изобщо е най-доброто и в двата случая?
— Не бих могла да добавя нищо повече — съгласих се аз и вдигнах наздравица за философията му. Представих си нас двамата как заедно въставаме срещу силите на природата (когато мъжът иска да посее семето си, а жената — да чувства, че в нея се заражда живот) и отхвърляме правилата на обществото, които толкова много от приятелите ми сляпо следваха. Знаех, че изпреварвах себе си, представяйки си всичко това с мъж, с когото току-що се бях запознала, но когато навършиш трийсет и една, разбираш мигновено дали мъжът има потенциал, или не. А Бен имаше потенциал.
И наистина, остатъкът от вечерта мина изключително добре. Нямаше неловко мълчание по време на разговора, нямаше «предупредителни лампички», нито дразнеща превзетост. Той задаваше смислени въпроси, отговаряше подобаващо и изпращаше заинтригуващи, но не нетърпеливи сигнали. Затова го поканих да се качи вкъщи за по едно питие — нещо, което никога не правех на първа среща. Същата вечер не се целунахме, но ръцете ни се докосваха, когато той разлистваше албума със снимки върху масичката за кафе. Кожата му въздействаше като електричество на моята и се налагаше да стаявам дъх всеки път, когато той обърнеше страницата.
На другия ден Бен удържа на думата си и ми се обади. Свят ми се зави, когато името му се изписа и още повече ми прималя, когато го чух да казва:
— Просто исках да ти съобщя, че снощи беше най-хубавата първа среща, на която съм ходил.
Засмях се и отвърнах:
— Съгласна съм. А за мен тя беше по-добра от повечето втори, трети и четвърти срещи.
Разговорът ни продължи близо два часа и когато най-накрая си казахме дочуване, Бен добави онова, за което си мислех в момента: имал чувството, че сме разговаряли само пет минути, че можел да си приказва с мен вечно. Помня, че тогава си помислих: «Да се надяваме».
После се стигна и до секса. Чакахме само две седмици, което беше в разрез с всички стандартни съвети от приятели, семейство и статии в списания. Съвсем не се свеждаше дотам, че трябваше да бъда с него в належащия, похотлив смисъл (макар че и тази част се включваше). Дължеше се по-скоро на това, че не виждах причина да прахосваме дори една нощ, в която да не сме заедно. Когато съм сигурна, че нещо е правилно, се стремя да го постигна с главата напред. И наистина, първият ни път не беше нито набързо, нито неловко, нито колебливо — просто обичайните признаци за първия път. Дори напротив, телата ни се сляха напълно и Бен разбираше какво точно ми харесва, без да става нужда да ме пита. Беше от онзи тип секс, който те кара да пишеш стихове или песни. Или да пишеш в дневника си — нещо, което не съм правила от дете, но практика, която бързо възстанових още след първия път, в който се любихме.
Двамата с Бен бързо открихме, че имаме много повече общи неща помежду си от възгледите ни за деца и че те ни свързваха много повече, отколкото лудата ни химия. Имахме подобно минало. И двамата бяхме израснали в Ню Йорк с две по-големи сестри и родители, които по-късно се бяха развели. И двамата работехме усилено, бяхме постигнали много и изпитвахме страст към професиите си. Бен беше архитект и обичаше сградите така, както аз обичах книгите. И двамата имахме влечение към пътувания до затънтени места, към екзотична храна и към малко повече пиене. Обичахме филмите и банди, които бяха доста ексцентрични, без обаче да се напъваме да изглеждаме интелектуалци. Харесваше ни да си поспиваме повече през почивните дни, да четем вестници в леглото и да пием кафе вечер. И двамата бяхме еднакво чудати и разхвърляни, сантиментални и прагматични. Вярвахме, че липсва ли нещо магическо, не си заслужава да поддържаш връзка.
С две думи: ние се влюбихме и всичко тръгна по мед и масло. И не беше едностранно измамно щастие, което идва, когато жената отчаяно иска да вярва, че е намерила подходящия човек. Връзката ни беше толкова задоволителна, искрена и реална, че в един момент започнах да се убеждавам, че Бен е сродната ми душа, човекът, с когото се очакваше да бъда. Беше схващане, в което, преди да срещна Бен, никога не бях вярвала.
Спомням си деня, когато внезапно прозрях това. Беше относително в началото на връзката ни, но и доста след като си бяхме разменили първото «Обичам те». Бяхме на пикник в Сентръл парк. Около нас хора се припичаха на слънце, четяха, играеха на фризби, смееха се и въпреки това имах чувството, че сме напълно сами. Всеки път, когато бях с Бен, останалият свят сякаш изчезваше. След като привършихме обяда си от студено печено пиле с картофена салата, се излегнахме по гръб, хванахме се за ръце и загледани в синьото лятно небе, подхванахме искрен, но предпазлив разговор за предишните си любови. За хората и преживяванията, които ни бяха довели до този момент.
Стигнахме до мимолетни препратки към историята ни и аз бях напълно наясно, че и двамата негласно правим неизбежните сравнения с предишните ни връзки. Тя е повече това и по-малко онова. Той е по-добър или по-лош в това или онова отношение. Напълно характерно за човешката природа — освен ако не е първата ти интимна връзка, която винаги е специална и остава завинаги съкровена. Но с остаряването си човек става все по-циничен, а проявлението — все по-сложно и по-заплетено. Започваш да осъзнаваш, че нищо не е съвършено, че има размени и саможертви. Най-лошото е, когато някой в миналото ти се окаже по-свестен, отколкото си очаквал, в сравнение с човека, с когото си понастоящем и си казваш: «Ако знаех това, вероятно нямаше да го оставя да си тръгне». Чувствах се по този начин дълго време по отношение на гаджето ми от колежа, Пол. Връзката ми с Пол съвсем не беше безукорна и въпреки това в продължение на десет години не намерих друг, който да може да заличи копнежа по онова, което имахме с него.
В случая с Бен обаче, нещата бяха различни. Аз бях по-щастлива отвсякога. Казах му го и си спомням, че той ме попита защо е по-различно и защо съм по-щастлива. Забавих доста отговора си, защото исках да бъде точен и изчерпателен. С неудобство започнах да говоря с подробности какво е довело до провала на връзката ми с Пол и отделих много време в описание на специфичните характерни черти и качества на Пол. После изброих в кои отношения Бен е по-добър — и по-важното, по-добър за мен.
Казах му:
— Ти се целуваш по-добре. По-уравновесен си. По-щедър. По-умен. По-справедлив.
Бен кимна и доби толкова сериозен вид, че още помня какво отговори: «А ти пък рециклираш», просто за да се покаже забавен. (Макар да беше вярно, че Пол никога не рециклираше, което според мен говореше много за него.) Докато говорех, имах ясното усещане, че в действителност не улавях в дълбочина как точно се чувствах. Изпитвах неудовлетвореност, защото исках Бен да разбере колко е специален той за мен.
Затова някак се предадох и на свой ред попитах Бен за бившата му приятелка Никол. Започнах да рисувам в ума си доста сносен неин портрет въз основа на откъслечните му сведения. Узнах, че тя е наполовина виетнамка и че прилича на порцеланова кукла (Веднъж тършувах в чекмеджетата му и се натъкнах на една-две нейни снимки.) Била архитект по вътрешно обзавеждане и се запознала с Бен по време на представяне на голям музеен проект в Бруклин. Любимата й книга била «Сто години самота», която беше любима книга и на Бен (факт, който неоправдано ме подразни). Пушела — всъщност и двамата пушели дълго време, но после той отказал цигарите. Живели заедно три години, а излизали близо шест. Връзката им била емоционална, с високи върхове, грозни спадове. Скъсали миналата зима. Все още не съм чула каква точно е била причината. Затова, разбира се, изразът «реакция от разочарование» ме преследва. Името «Никол» ме изпълва с луда ревност.
— Защо е различна тази връзка? — попитах Бен, после се притесних, че си позволявам малко повече. — Или наистина ли… е различна?
Никога няма да забравя изражението на Бен, когато ме погледна с бледите си, широко отворени и почти изцъклени очи. Той прехапа долната си устна — един от секси навиците му, преди да отговори: Всъщност това изобщо не е труден въпрос. Аз просто те обичам повече. Това е. И не го казвам, защото тя е в миналото, а ти си в настоящето. Просто е така. Напълно недвусмислено. Искам да кажа, обичах я. Но теб обичам повече. При това, дори не малко повече.
Това беше най-хубавото нещо, което някой ми бе казвал, и беше най-хубавото поради една причина: Аз се чувствах точно по същия начин. Човекът, който ме обичаше така, беше човекът, когото и аз обичах — нещо, което ми се струваше истинско чудо. То е истинско чудо.
Така че не беше изненада за мен, когато след няколко седмици Бен ми предложи брак. После, седем месеца по-късно, на годишнината от първата ни среща, ние си пристанахме един на друг и се венчахме на един идиличен бял полукръгъл плаж в Сейнт Джон.
Не беше в крак с разбиранията на семействата ни, но ние искахме денят да бъде единствено за нас. Помня, че веднага след като си разменихме клетвите, аз погледнах морската шир и си помислих, че тя е като нас двамата, като нашето време заедно, което се простира в безкрая. Нищо няма да се промени, освен появата на още бръчки, прошарени коси и сладки, радостни спомени.
Естествено, въпросът за деца излизаше често на повърхността в първите дни след сватбата, но само когато отговаряхме на нетактични въпроси за плановете ни за създаване на потомство, задавани от кого ли не: от семейството на Бен, от моето семейство, от случайни майки в парка, дори от жената в химическото чистене.
«Няма да имаме деца», отговаряше някой от нас прозаично, после изслушвахме търпеливо последвалото неизбежно бъбрене за това как децата изпълвали живота със смисъл.
Веднъж, на един коктейл по случай премиера на книга, една колежка дойде право при мен и ми заяви, че ако нямам деца по някое време, то животът ми «щял да се изпразни от смисъл». Ето това се казва съвсем крайно твърдение. Мисля, че отговорих нещо от рода на: «Виж ти, тогава да взема да се гръмна ли?». Тя се направи, че не ме е чула и продължи темата за децата.
Друг чест отговор беше съчувствено кимане на хора, които мислеха, че в действителност ние крием болезнената истина — неспособността ми да зачена. Както веднъж една приятелка на Бен от колежа ми пъхна в ръката визитка, на гърба на която беше написала информация за клиника за лечение на безплодие.
Подадох я на Бен, който веднага обяви на приятелката си, че си бил направил вазектомия няколко месеца след брака ни. Това не беше вярно — аз взимах хапчета, — но нещо в изявлението му я засрами и й затвори устата.
И последният повтарящ се въпрос беше: «Кой ще се грижи за вас, като остареете?». Бен и аз отговаряхме: «Един за друг». На което те (невероятно) задаваха въпроса: «А когато единият от вас умре?». Тогава нещата наистина ставаха забавни. От време на време аз изтъквах, че старческите домове са пълни с хора, чиито деца изобщо не ги навестяват. Че децата не са гаранция за нищо. Можеш да имаш дете, което става беден, борещ се в живота художник. Или дете, което се превръща в егоистичен, неудачен възрастен. Или пък дете, нуждаещо се от специални грижи, които го правят неспособно само да се обслужва, камо ли възрастните му родители. В основни линии Бен и аз се съгласихме, че във всеки случай безпокойството относно грижата за другия е глупава, егоистична причина да създаваш поколение. Ние предпочитахме да работим усилено и да спестяваме пари, отколкото да претоварваме една бъдеща генерация.
С течение на времето обаче, се научихме да си мълчим по въпроса. Така беше по-лесно. Само се споглеждахме многозначително и го обсъждахме по-късно. Дразнехме се от тесногръдото мнение, че децата са даденост, но в същото време се радвахме на скритото самодоволство, че сме част от свободен от деца съюз. Нашата връзка беше за свободата, възможността и проучването. Ние бяхме заедно, защото искахме да сме заедно. Не защото се нуждаехме от партньор в родителството или заради децата, които щяха да ни държат затворени в клетка с осемнайсетгодишно задължение.
После, след около две години брачен съюз, нещо се промени.
Отначало беше неуловимо, както обикновено стават промените в една връзка, затова е трудно да се определи кога беше възникнало. Но поглеждайки назад, мисля, че всичко започна, когато двамата с Бен отидохме на ски с Ани и Рей, двойката, която ни определи среща, за да се запознаем. Познавах Ани от гуляйджийските ни вечери в колежа, така че веднага забелязах, че тя си поръчваше само «Перие». Отначало тя твърдеше, че пие антибиотици заради инфекция на синусите, но това извинение продължи прекалено дълго и накрая успях да изтръгна от нея истината. Била бременна от два месеца.
— Беше ли планирано? — избъбрих, напълно сигурна, че е станало случайно. Ани обожаваше работата си като автор на документални филми и имаше хиляди различни причини да не се отказва от нея. Никога не беше проявявала интерес да има собствени деца и аз не можех да си я представя да отделя време за майчинство.
Ани и Рей плеснаха с ръце и кимнаха едновременно.
— Останах с впечатлението, че не искаш да имаш деца — отбелязах.
— Ние не искахме да имаме деца веднага — уточни Ани. — Но вече се чувстваме готови. Макар че човек сигурно никога няма да е напълно готов! — Тя се разсмя високо като ученичка и бузите й пламнаха.
— Хмм — беше отговорът от моя страна.
Бен ме срита под масата и изрече:
— Ами, тогава поздравления и за двамата! Това е удивителна новина. — После ме стрелна със строг поглед и добави: — Чудесна новина, нали, Клодия?
— О, да. Чудесна е — отвърнах, но не можех да не се почувствам предадена. Бен и аз бяхме на път да изгубим любимата ни компания за пътешествия, нашите единствени близки приятели, които като нас не бяха обременени с деца и безкрайни смени на пелени.
Привършихме вечерята си, като в разговора преобладаваше темата за деца и имот в Уестчестър.
По-късно, когато двамата с Бен бяхме сами в стаята ни, той ме смъмри, задето толкова явно съм показала несъпричастност.
— Можеше поне да се престориш, че се радваш за тях — добави той, — а не да ги разпитваш дали са се пазили, или не.
— Ами толкова се шокирах — отвърнах. — Ти знаеше ли нещо?
Бен поклати глава и с мимолетен израз на завист отвърна:
— Не, но мисля, че е страхотна новина.
— Нали няма да ми кажеш, че и ти вече искаш? — подметнах по-скоро с шеговит тон.
Бен бързо отговори, но думите му разкриваха унилост и фалш:
— Разбира се, че не. Не ставай смешна.
През следващите няколко месеца нещата станаха по-тревожни. Бен започна да проявява все по-голям интерес към бременността на Ани. Остана възхитен, като видя снимките от ултразвуковия апарат, дори залепи със скоч една от тях на хладилника ни. Възпротивих се, че не сме от семействата, които «лепят разни неща по хладилника си».
— За бога, Клодия, развесели се — каза Бен и видимо се разстрои, когато отлепи неясното черно-бяло изображение и го метна в едно чекмедже. — Мисля, че наистина трябва да се радваш за тях. Та те са най-добрите ни приятели, в крайна сметка.
Скоро след това, точно преди Ани да роди, Бен и аз решихме в последния момент да «избягаме» за уикенда в курорта, където се бяхме оженили. Беше в началото на януари, когато след внезапното изчезване на коледната украса и на туристите Манхатън изглеждаше оголен и пуст и Бен каза, че не може да чака до март за старателно заплануваното ни пътуване до Белиз. Спомням си, че нахвърлях няколко чифта къси панталони и нови червени бикини в кожения си сак и му подметнах колко е хубаво, че във връзката ни има спонтанност, има свобода да се метнем на първия самолет без цел и посока.
Бен отвърна:
— Да. В съвместния ни живот се случват чудесни неща.
Това изречение ме изпълни с меланхолия, дори със злокобност, но аз не му го натякнах. Не го подтикнах и да говори, когато остана необичайно мълчалив по време на пътуването ни до Карибите.
Истински се притесних едва по-късно вечерта, докато се настанявахме в стаята и разопаковахме багажа си. За миг бях застанала да наблюдавам гледката на морето от прозореца и когато се обърнах към куфара си, улових отражението на Бен в огледалото. Беше се начумерил и свил устни в гузно изражение. Изпълни ме паника, защото си спомних думите на Мора за мъжете, които изневеряват. Тя е специалистка в това отношение, тъй като беше научила най-малко за две от изневерите на съпруга си Скот. «Обърни внимание дали си личи, че е гузен или внимателен. Като, например, ако започне да ти поднася цветя и бижута без повод. Или те води на романтично пътешествие. Това значи, че е гузен. И така се опитва да компенсира нещо.» Помъчих се да се успокоя, укорявайки се, че съм параноичка. Двамата с Бен често предприемахме романтични пътувания заедно, без да ни е нужен повод.
И все пак ми се искаше да разсея блуждаещите картини: Бен, притиснат до потна бохемска любовница, затова седнах на леглото, изритах джапанките от ходилата си и го заговорих:
— Бен, сподели с мен. Какви мисли ти се въртят в главата?
Той преглътна силно и седна до мен. Леглото подскочи леко под тежестта му и това движение още повече ме изнерви.
— Не знам как да започна — каза той с пресеклив глас, — затова ще карам направо.
Кимнах и почувствах, че ми се повдига.
— Давай.
— Мисля, че в крайна сметка може и да поискам да имаме деца.
Обля ме вълна на облекчение и дори се разсмях силно.
— Така ме изплаши. — Пак се разсмях и отворих една «Ред страйп» от минибарчето.
— Говоря сериозно, Клодия.
— Откъде ти дойдоха тия мисли? От Ани и Рей ли?
— Вероятно. Не знам. Просто… Просто имам такова чувство — отвърна той и допря юмрук до сърцето си.
«Поне не ми е изневерил», помислих си. Предателство от такава величина не може да бъде заличено или забравено. Мимолетното му желание за деца положително ще отмине. Но когато Бен продължи да изрежда списък с причини защо едно бебе може да бъде нещо добро — като това да показваме на децата света, да правим неща, по-добри от тези, правени от родителите ни, — облекчението ми отстъпи място на нещо друго. Беше усещането, че губя контрол. Усещане, че нещо ми се изплъзва.
Наложих си да запазя спокойствие, когато изнесох една доста красноречива реч. Казах му, че ние не сме родени за родители. Че сме изградили уникална връзка между двама души и че трима или повече вече се превръщат в тълпа. Изтъкнах, че нямаше да можем да осъществим такова пътуване в последната минута, че ще бъдем закотвени вкъщи завинаги.
— Но пък ще имаме други неща — възрази Бен. — Ами ако наистина изпускаме нещо велико? Не съм чувал никой да съжалява, че има дете.
— А би ли го признал? — попитах.
— Може би не, но се съмнявам, че съжалява.
— Аз съм точно на обратното мнение… Имам предвид защо има интернати? Самото съществуване на интернати доказва нещо, не е ли така? — Отчасти се шегувах за интернатите, но Бен не се засмя.
Въздъхнах и реших да сменя темата и да се фокусирам върху нещо забавно. Да покажа на Бен какво ще изпуснем, ако имаме деца.
— Хайде да се преоблечем и да идем да вечеряме — предложих и увеличих звука на «Единствена любов» на портативния ни плеър за компактдискове, като си мислех, че нищо друго не може да освободи обремененото ти душевно състояние от мисълта за деца, освен един малък Боб Марли.
Но въпреки голямото ми старание да прекараме добре, останалата част от уикенда премина в нарастващо напрежение. Всичко между нас ставаше насила и настроението на Бен от спокойно стана тъжно. Третата ни и последна вечер на острова взехме такси до «Асоларе», ресторант с невероятен изглед към залива Круз. Вечеряхме във виртуална тишина, като коментирахме само залеза и перфектно приготвените опашки от раци. Точно когато сервитьорката ни донесе кафетата и шербета, погледнах Бен и рекох:
— Знаеш ли какво? Ние имахме сделка.
В мига, когато думите излязоха от устата ми, разбрах колко нелепо са прозвучали. Един брак никога не е сключена сделка. Не е, дори когато имате деца, макар че това определено помага в случая. И иронията от това изглежда прекомерно тъжна.
Бен подръпна меката част на ухото си и заяви:
— Аз искам да съм баща.
— Добре. Добре. Но какво искаш повече: да имаш дете, или да си ми съпруг?
Той се пресегна и сложи ръка върху моята.
— Искам и двете — и стисна пръстите ми.
— Е, да, но не можеш да имаш и двете. — Едва потисках гнева в гласа си.
Почаках го да отвърне, че ще предпочете мен, естествено. Че това е единственото нещо на света, в което е сигурен.
— Е? Кое избираш? — настоях аз.
Това не трябваше да е тест, но положително така прозвуча. Бен се загледа продължително в капучиното си. После махна ръката си от моята и бавно започна да разбърква трите бучки захар в чашата си.
Когато накрая вдигна поглед към мен, в сиво-зелените му очи имаше вина и печал и тогава получих отговора си.

Глава 2

След като се прибрахме от Сейнт Джон, с Бен решихме да отделим време да преосмислям нещата. Всъщност Бен реши, че е наложително да го направим — това бяха точните му думи. Наложи се да си прехапя езика, за да не му кажа, че лично аз нямам какво да преосмислям. Той е този, който коренно промени мнението си за нещо толкова основно във връзката ни. Затова той се нуждае от преосмисляне.
Влязох в обичайния си ритъм: ходя на работа, после се прибирам у дома при Бен, където аз чета, а той прави скици, докато стане време за лягане. Междувременно се опитвам да убедя себе си, че съпругът ми просто преминава през някаква фаза, нещо като криза в преценката на изминалия живот. Някои мъже съжаляват, че са се задомили и че имат деца рано; Бен просто поставя под въпрос решението ни изобщо да нямаме деца. Казвам си, че това е нормално — може би дори здравословно — да направиш преоценка на живота си. Бен ще отдели време и ще направи всичко това, а после положително ще дойде на себе си и ще препотвърди предпочитанията ни.
Устоявам на нуждата да обсъдя положението със семейството си или с приятели, понеже по някакъв начин вярвам, че говоренето затова ще затвърди пукнатината между нас. Затова пропъждам тази мисъл с надеждата, че всичко това ще отмине.
Но то не отминава.
Един съботен следобед на улицата Бен посочва едно светлокожо момиченце със сини очи и червеникаворуса коса и отбелязва:
— То прилича на теб. — После, в случай че не съм разбрала намека му, добавя: — Ако имахме дъщеря, тя щеше да прилича на това дете.
Аз само го поглеждам.
След няколко дни, докато гледаме мач на «Никс» по телевизията, той казва, че иска син, защото иначе какъв бил смисълът на всички ненужни спортни прояви, които е запаметил от момчешките си години.
— Не че няма да подтиквам и дъщеря ни към спорта — добави той.
Отново не казвам нищо.
Следващата седмица той обявява, че да имаш едно дете би могло да се счита за известен компромис.
— Как ти хрумна? — питам го.
— Понеже ми се иска да имаме две деца, а ти мислиш, че не искаш нито едно — пояснява той, сякаш сме шестгодишни и преценяваме колко понички да си купим.
— Не мисля, а знам, че не искам нито едно — отговарям, после отварям опаковката с противозачатъчните хапчета над мивката в банята.
Бен се начумерва и пита:
— Защо не престанеш да взимаш тия неща? Не може ли просто да видим какво ще стане? Да видим дали е трябвало да стане?
Казвам му, че този негов план е сходен с подхода на християнската наука към съвременната медицина.
Той ме поглежда с бездушен поглед.
— Имам по-добра идея — продължавам. — Хайде да се хванем за ръце и да скочим през прозореца, за да видим дали е трябвало да умрем.
И изпивам хапчето си.
Но върхът на забележките на Бен се проявява една неделя, когато сме в Рай на дълъг обяд с майка му Лусинда, с двете му сестри Ребека и Меган и техните съпрузи и деца. След като приключихме с обяда и се преместихме в дневната в дома, където е израснал Бен, ме спохожда мисълта, която ме обладава винаги, когато съм със семейството си: можеха ли нашите семейства, и по-специално майките ни, да бъдат по-различни? Моето семейство е енергично, а семейството на Бен — спокойно. Майка ми е лишена от майчински чувства и е ексцентрична; майката на Бен е грижовна и скромна. Наблюдавам я сега как отпива чай от порцелановата си чаша и си мисля, че е съвършен пример за петдесетте години — от майките, които посрещаха децата си от училище с домашно приготвени сладки. Тя живееше заради децата си — дотолкова, че, както веднъж Бен ми сподели, тази била вероятната причина за развода на родителите му. Един класически случай на безсъдържателни майки домошари, съзнаващи, че нищо не ги сплотява със съпрузите им, освен децата.
Затова, както често се случва, бащата на Бен си намерил нов начин на живот с много по-млада жена, докато Лусинда продължава да живее заради децата си — а сега и заради внуците си (всяка от сестрите на Бен има по две деца). Видно е обаче, че Бен е любимецът й, може би защото е единственото й момче. Тя отчаяно желае ние да променим решението си относно децата, но е прекалено учтива, за да го изрече директно и да ни критикува за избора ни. Вместо това тя прави привидно непринудени коментари върху въпроса. Както в деня, когато си купихме колата и тя, настанявайки се на задната седалка, подметна: «Тук отзад има много място за бебешка седалка!».
Непрекъснато имах чувството, че отправя коментарите си към мен и обвинява мен за нашето решение. Бен все казваше, че съм параноичка, но сега, разбира се, става ясно, че съм права.
Ребека и Меган са неработещи майки и не ми помагат по въпроса. Проявяват искрен интерес към издателския ми свят и често избират романите ми за техните литературни клубове, но знам, че желаят да прекъсна работата си, за да дам на малкото им братче негово собствено дете.
Така че, макар семейството на Бен да е съвършено мило и крайно общително, аз се ужасявам от мисълта да бъда с тях, защото те неизбежно ме карат да заемам отбранително положение. Естествено, сега, когато двамата с Бен не сме вече обединен фронт, аз се чувствам още по-бдителна. И ме гложди мисълта, че те ще надушат ситуацията и ще гледат да разделят и владеят.
И наистина, докато възрастните разговаряха и наблюдаваха как племенничките на Бен си играят с техните Барбита, Ребека казва нещо за това как един племенник би разчупил малко нещата. Аз бързам да парирам, като поглеждам към Меган и казвам:
— Е, Мег, залавяй се за работа!
Съпругът й Роб обаче поклаща глава и отговаря:
— А, никакви такива. Ние приключихме!
— Две деца са достатъчни. Две е съвършеният брой — допълва Меган. — Освен това… не знам как ще се справя с момче!
Лусинда приглажда полата си и стрелва Бен и мен с престорено скромен и изпълнен с надежда поглед.
— Струва ми се, че от вас двамата зависи да дойде и момче — изчуруликва тя невинно. — В края на краищата, това е единственият начин да се продължи фамилното име!
Усещам как се напрягам, като същевременно се чудя как може тя да е загрижена за име, принадлежащо на бившия й съпруг. Но казвам само:
— Аз също не знам какво да правя с момче… Или дори с момиче, ако става въпрос! — И се разсмивам така, сякаш съм изрекла много остроумна шега.
Всички се присъединяват с вежлив кикот.
С изключение на Бен, който стисва коляното ми и казва:
— Ти ще се справиш, Клодия. Ние ще се справим.
Радостта в стаята е осезаема. Семейството му на практика аплодира, вметката на единствения им брат и син направо ги зашеметява.
Лусинда се навежда напред и пита:
— Да не би да имаш нещо да ни кажеш?
Бен се усмихва.
— Още не.
Аз се въздържам, докато не се качваме в колата и не потегляме за вкъщи.
— «Още не», а? — изкрещявам. После му казвам, че никога не съм се чувствала толкова предадена.
Бен ми казва да не правя драми, че просто такъв е изразът.
— «Такъв е изразът» ли? — възмущавам се аз.
— Да — потвърждава той. — За бога, Клодия, успокой се, чу ли?
Точно тогава решавам, че е време да говоря с някой от моя лоялен триумвират — или с двете ми по-големи сестри Дафни и Мора, или с най-добрата ми приятелка Джес. След известно размишление изключвам сестрите си, поне на първо време. Въпреки че дълбоко в себе си те винаги са защитавали интереса ми, напълно съм сигурна, че този път няма да вземат моята страна.
Мотивацията на Мора ще клони повече към това да не изгубя Бен, отколкото да мисли, че трябва да родя. Тя уважава решението ми да нямам деца. Тя има три, които обича дълбоко — които и аз много обичам — но мисля, че понякога в много спокойни, самоанализиращи моменти тя вероятно съжалява за решението си да ги роди. Или поне от Скот. Често съм я чувала да казва, че най-важното решение, което трябва да вземе една жена в живота си, е не за кого да се омъжи, а кой да бъде бащата на децата й. «Не можеш да поправиш станалото, казва тя, то те обвързва за цял живот.» Макар и вярно, според мен Мора взе погрешно решение и за двата фронта. Тя е чудесен пример за жена, която държи повече на страстта, вълнението и външния вид, отколкото да бъде със солиден, добър и честен мъж. Аз наричам това «гимназиален девически феномен». Повечето момичета в гимназията пренебрегват свястното, кротко, не особено привлекателно момче, а залитат по някой нафукан, популярен атлет. И ако по някакъв начин успеят да го спечелят, те искрено вярват, че са най-големите късметлийки на света. Че са улучили джакпота. Когато обаче отидат на срещата по случай двайсетгодишнината от завършването на гимназията, те виждат грешката на своите подходи. Свястното, кротко, не особено привлекателно момче е станало съвършен съпруг, всеотдаен баща и лоялен партньор, докато нафуканият, популярен атлет е някъде в първа глуха, където се халосва с Мисти, размъкнатата бивша мажоретка.
Това малко или повече е версия на «Клифс Ноутс» на историята на неудачната връзка на Мора. Беше на около двайсет и пет години, когато излизаше с едно момче на име Найлс и почти стигна до брак с него. Но когато Найлс започна да я пита за пръстени, тя се фръцна и реши, че той е «прекалено скучен и предвидим». Заяви, че не можела да се омъжи за човек, който не разтуптявал сърцето й всеки ден. Тогава аз много я подкрепях за решението й. Всичко се свеждаше до намирането на истинската любов, а не до задомяването — в което все още вярвам до дъното на душата си. Но като погледна назад, наистина смятам, че Мора бъркаше любовта с похотта — и «хубаво» със «скучно». Найлс се отнасяше с нея добре и изгаряше от желание да се обвърже трайно с нея. Тя обаче реши, че по някакъв начин той е недостоен или най-малкото — напълно безинтересен. Честно казано, аз също мисля, че външният вид на Найлс допринесе за решението й, въпреки че тя изобщо не го признаваше.
Найлс привличаше Мора, но той не беше от мъжете, които жените в бара ще забележат. А Мора искаше тъкмо това. Искаше той да прави впечатление. Затова не беше изненадващо, когато първият й приятел след Найлс беше високият, великолепен Скот — душата на компанията. И макар да съм сигурна, че има много високи, великолепни и духовити момчета, които са верни на съпругите си, все пак смятам, че повечето от тях изневеряват.
Във всеки случай Скот е от изневеряващите и си мисля, че мнението на Мора за моята връзка ще бъде повлияно от факта, че тя е направила погрешен избор. Че, по думите на Дафни, беше предпочела «привидно изискания Скот» пред «свестния Найлс». В това отношение Мора дълги години завиждаше на връзката ми с Бен, връзка, която е напълно идеална вътрешно и затова изглежда дори още по-съвършена външно. Колкото за щастието ми, тя изобщо не завижда, но Бен продължава постоянно да й напомня за това, което тя можеше да има и това, което отчаяно иска аз да одобрявам и закрилям. Затова съм сигурна, че ще ми каже, че трябва да родя, за да задържа Бен. Че трябва да правя всичко възможно, да не го изпусна. А това е нещо, което наистина не искам да чуя.
Дафни би настоявала да остана с Бен не толкова заради връзката ми, колкото заради това да имам деца — нещо, от което е обсебена. Тя и съпругът й Тони се опитват да имат дете от близо две години. В продължение на година залагаха на старомодния начин: да изпият бутилка вино, да скочат в леглото при първа възможност, да се молят за пропуснат цикъл. След това започнаха да си купуват монитори за проверка на плодовитостта, да си правят карти на овулация и да спорят за върховите моменти на месеца. Сега тя взима «Кломид» и проучва клиники за лечение на стерилитет.
Болно ми е да гледам как всеки месец сърцето на сестра ми се къса от мъка, да виждам как борбата я променя, как става все по-унила, след като една по една приятелките й раждат. Тя се възмущава особено много, като научава, че хората нямат нейния проблем и стигна дотам, че отписа напълно приятелката си Кели, след като Кели забременя през медения си месец с момче и момиче близнаци. Когато Мора каза на Дафни, че е редно да се радва за Кели (което беше истина, но съвсем неуместна забележка), сестрите ми сериозно се спречкаха. Дафни затворила телефона на Мора и веднага ми звънна, опитвайки се да ме привлече на своя страна. После, когато Мора позвъни по другата линия, бързайки да сподели своята версия, Дафни извика:
— Не смей да й казваш да изчака на линията! — и като обезумяла изтъкна гледната си точка.
Скъсването й с Кели нямало нищо общо с това, че била благословена да роди близнаци, а с това, че Кели кръстила дъщеря си Стела.
— Това е моето име. — Дафни го повтори поне десет пъти.
Едва се въздържах да не вметна: «Не, твоето име е Дафни», а вместо това уверих сестра си, че не си падам особено по започващи с една и съща буква имена (по мъж фамилното име на Дафни е Сако). Казах й, че «Стела Сако» ми звучи като име на стриптийзьорка — и че ако получех в работата си резюме от някоя Стела Сако, веднага щях да го изхвърля и дори нямаше да видя, че става дума за стипендиантка на «Фулбрайт».
Последва дълъг разговор за имена на новородени — тема, която намирах за нелепа и изморителна, ако разполагаш с деветмесечен срок. Да обсъждаш бебешки имена, когато дори не си бременна, е почти толкова нелепо, колкото да предявяваш права над име. Разбира се, споделих това с Мора, когато най-накрая й се обадих, но й казах, че във всеки случай трябва да се опитаме да подкрепяме Дафни. Бях свикнала да въдворявам деликатен мир между сестрите си, макар че и те можеха да кажат същото за себе си. Вероятно това е естествената динамика на три сестри. Ние сме много близки, но често заставаме две срещу една в различни конфигурации.
Във всеки случай самата мисъл, че сестрите ми може да вземат страната на Бен и да се опитат да ме склонят да родя, ми идва твърде много. Аз имам нужда от безусловни, решителни поддръжници. От някого, който ще остави настрана своето собствено предразположение. И тъкмо тук се явява най-добрата ми приятелка Джес.
С Джес се запознахме в първи курс в «Принстън», когато се обединихме в неприязънта си към съквартирантките ни, и двете изучаващи специалност «Театър» и носещи името Трейси. Една вечер, точно преди ваканцията по случай Деня на благодарността, Джес напи двете Трейси с водка и сок от боровинки и ги придума да се съберат в една стая. Направи го толкова убедително, че накара и двете да си мислят, че идеята е била тяхна. Моята Трейси дори ми написа бележка с извинение — с краснопис. На другия ден Джес трамбова коридора, пренасяйки дрехите, книгите и завивката си в пластмасови щайги и чували за смет и двете заживяхме заедно в продължение на четиринайсет години в колежа (почти толкова, колкото бях прекарала у дома), а после и в първия ни кофти апартамент в Манхатън на Деветдесет и втора и Йорк.
С течение на годините сменихме няколко апартамента, докато накрая не се установихме в просторно, слънчево таванско помещение на Парк Авеню Юг, което в много отношения, благодарение на кичовския стил на Джес, можеше да се сравни с апартамента в «Приятели». През това време и двете имахме няколко гаджета, но заради никого от тях не си заслужаваше едната да напусне другата.
До появата на Бен.
И двете с Джес се разплакахме в деня, когато се преместих да живея при Бен, а после се шегувахме, че раздялата ни е била нещо като развод. Продължихме да разговаряме всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден, но в приятелството ни определено настъпи промяна. Отчасти, защото се виждахме по-рядко. Нямаше ги вече онези разговори до късно вечер и рано сутрин, които телефонът в никакъв случай не можеше да замести. Отчасти, защото се стигна до неизбежната промяна на лоялността. Бен стана човекът, с когото разговарях най-много, човекът, към когото най-напред се обръщах в критични моменти или чествания. Виждала съм омъжени жени, които поставят приятелките си над съпруга си и макар че се възхищавам на женската преданост, също така смятам, че това може да се окаже опасно. Някои неща в брака трябва да останат свещени. Джес и аз никога не обсъждахме промените в приятелството ни, но мога да кажа, че тя разбираше. Мисля, че тя също така малко се отдръпна — от уважение към моята връзка и вероятно от гордост. Създаде си нов кръг от приятелки — все самотни жени, каращи трийсетте, всички търсещи любовта.
Има моменти, в които ме обзема носталгия, когато Джес се среща с приятелки за по чаша сангрия във Вилидж или вършат всички онези неща, които вършехме двете с нея. Но през повечето време не завиждам на положението й. Тази година ние с нея ще навършим трийсет и пет години и съм сигурна, че този пределен рожден ден я стресира. Тя не се стреми отчаяно да се омъжи, но иска един ден да има деца. А и съзнава, че яйцеклетките й имат срок на годност (нейни думи, не мои).
Което прави нещата още по-обезсърчителни, когато наблюдавам най-добрата си приятелка нееднократно да става главна героиня в сюжет, достоен за съвършен роман на Джаки Колинс. Нея непрекъснато я тегли към мъже, които не са свободни: безсрамни типове, ходещи с по няколко партньорки за секс, женени мъже или мъже от Западното крайбрежие, които отказваха дори да се замислят да заживеят в Манхатън. Всъщност от две години тя има връзка с един мъж на име Трей, който е всичко от гореспоменатото. Знам, че е ужасно да бъдеш безсрамен женен мъж, ходещ едновременно с няколко партньорки за секс, но Трей се справя с това с изключително майсторство. За доброто на Джес Трей не й беше казал, че е женен. Направи го едва когато тя се влюби в него, но поне й остана цяла година да «смила» новината и да продължи напред.
Така или иначе, Джес има ужасен вкус спрямо мъжете и винаги е било така. Дори в колежа се стремеше към онзи тип момчета, които биват изправени пред съвета на честта по обвинения за изнасилване. Това е странно, защото във всички други аспекти в живота Джес напълно владее нещата. Тя е самоуверена и забавна и е най-умната жена, която познавам. Завърши «Принстън» с отличие, без да учи особено усърдно, после получи магистърска степен по Бизнес администрация в «Колумбия». Сега е инвестиционен банкер в «Леман Брадърс», където води непрестанна борба в доминиращ от мъже свят и печели такива пари, каквито мислех, че само професионални спортисти и филмови звезди могат да печелят. На всичко отгоре тя прилича на модел. С късата си руса коса и високото си и стройно като фиданка тяло тя е повече като модел за подиум, отколкото за бельо, което сестра ми Мора изтъква като проблем за Джес. «Мъжете не обичат такава външност», казва тя. «За разлика от жените.» (Мора си е изградила теория за повърхностни връзки. Някои от бисерите й: по-привлекателният в една двойка винаги държи властта; жените трябва да се омъжват за мъже, които са най-малко седем години по-възрастни от тях, за да запълнят зеещата дупка на стареенето; желателно е ниските, плешиви мъже да са добре материално.)
Във всеки случай реших, че е време да се доверя на Джес.
На другия ден двете се срещаме за обяд в една закусвалня по средата между офисите ни. Поръчваме си сандвичи на касата, после си вземаме пликчета с чипс «Бейкид Лейс» и бутилка вода «Евиан» и сядаме на маса до прозореца. Зад нас седят петима строителни работници и след като единият си тръгва, Джес отбелязва, че има «съвършен задник». С тази безсрамна забележка относно части на тялото на противоположния пол тя ми заприличва на мъж. Поглеждам облечените в «Левис» задни части, съгласявам се с нея, че са точно такива, после предпазливо подхващам моята дилема.
Джес ме изслушва внимателно, с израз на съчувствие. Отдавна не бях изпитвала нужда да се съветвам с нея за истинска връзка. Мога да кажа, че тя приветства намерението ми, тъй като ще я разсее от последния вбесяващ номер от страна на Трей, както отбеляза тя с алабамския си акцент, който не прикриваше, въпреки че от години живее на североизток.
— Ти и Бен ще разрешите проблема. Не се паникьосвай.
— Още не съм се паникьосала. Е… може би мъничко… В края на краищата да имаш деца наистина не е нещо, с което да направиш компромис, нали разбираш?
Джес кимва и кръстосва дългите си крака.
— Много разумно.
— Така че, надявам се това да е само фаза — продължавам.
Джес повдига едната половинка на сандвича си с пилешка салата и пъхва вътре няколко чипса.
— Сигурна съм, че е просто фаза — казва тя. — Кратък период, през който той преминава.
— Да — съгласявам се, загледана в сандвича си с пуешко. Нямам много апетит, откакто се върнахме от Карибите.
— Помниш ли китарата му? — пита тя и извърта очи. Джес обича да се присмива на Бен, както и той на нея; за мен това е само признак за тяхната симпатия един към друг. Тя се разсмива и продължава: — Горкият Бени ван Хейлън беше толкова увлечен по нея месеци наред, нали?
Засмивам се, защото си спомням деня, когато двамата с Бен минахме покрай един магазин във Вилидж, наречен «Гитар салон». Беше вграден в една очарователна сграда от кафяв камък, целия осветен и приканващ да се отбиеш в дъждовния ден. Ние влязохме вътре и се огледахме и след няколко минути Бен реши, че трябва да притежава китара от класа. Буквално за първи път показваше и най-малък интерес към някакъв музикален инструмент, но дотогава бях свикнала с внезапния интерес на Бен към широк спектър от теми. Бен е от хората, които успяват да бъдат обсебени от много, много неща: астрономия, филми, колекциониране на стари часовници и какво ли още не. Затова го наблюдавах с нежност и чаках търпеливо, докато той задава разни въпроси на собственика. После започна да изпробва китари — прекарваше пръсти по струните, дори се опита да свири. След час плати малко състояние за испанска китара от 1956 година, изработена от палисандрово дърво, заедно със свитък с уроци, изготвени от човек, средно известен в света на нюйоркската класическа китара.
В продължение на месеци Бен се упражняваше с печелещ симпатии плам, като бързо усвои основните правила и се сдоби със значителни мазоли. На рождения ми ден ми направи серенада със съвършена интерпретация на «Не мога да не се влюбя в теб» — песен, която, признавам свенливо, ме разтопи, най-вече защото винаги съм смятала, че Бен малко прилича на младо, пясъчнорусо подобие на Елвис.
Не след дълго обаче Бен загуби интерес към новото си хоби и изостави китарата в един прашен ъгъл под леглото ни. Напоследък я обяви за продажба по eBay. Джес ме увери, че и настоящата му фикс идея за бащинство ще бъде краткотрайна.
— Проблемът обаче е — продължавам, — че всъщност Бен вече притежаваше китара, преди да изостави мисълта да стане завършен музикант.
— Така е — съгласява се тя, докато преглежда имейла си на своя смартфон «Блекбъри». Много я бива да върши няколко неща едновременно. После бързо напечатва отговор, като междувременно казва: — Но няма как временно да има дете, нали?
— Ето къде бебето на Рей и Ани би дошло на помощ — казвам, като си помислям за едноседмичните престои в дома на сестра ми Мора след раждането на всяко от трите й деца. И трите пъти бяха първоначално вълнуващи, тъй като няма нищо по-значимо или специално от това да посрещнеш нов член на семейството си. Освен това ми харесваше да прекарвам толкова спокойни, интимни часове със сестра си, която обикновено е френетично заета с многобройните си обществени задължения в Бронксвил. Мора и аз проведохме най-приятните си разговори в ония уютни моменти след раждането й — двете по пантофи и халати, с неизмити зъби. И все пак, задълженията за среднощните хранения, за които бях предложила услугите си, бяха жестоки и аз си тръгвах от дома й уморена до мозъка на костите. Наистина не знам как издържат на това толкова много жени седмици и месеци наред.
— Е, детето пръкна ли се, или какво? — пита Джес.
Усмихвам се на начина й на изразяване. За жена, искаща отчаяно да стане майка, тя трябва да смекчи тона.
— Не, чакат го всеки момент — отговарям. — Затова да се надяваме, че това не е нещо, което няколко часа с истинско, живо бебе не могат да излекуват.

Сякаш подсетен, Реймънд Гейдж младши идва на бял свят на другия ден след четиринайсетчасови родилни мъки и спешно цезарово сечение в последния момент. Бен ми съобщава новината по служебния ми телефон.
— Ани и Рей искат да отидем там веднага — допълва той възбудено.
Поканата за свиждане ме изненадва. Ани и Рей са ни близки приятели, но не ги смятах за чак толкова близки. Предполагах, че сме на ниво «Заповядайте да видите бебето още щом го закараме вкъщи». И все пак, независимо от настоящия спор, чакам с нетърпение да видя бебето им.
Затова след работа взимам метрото до болницата «Рузвелт», където имам среща с Бен в болничния магазин за подаръци. Той вече е купил два балона «Майлар» и картичка, която надписваме в асансьора на път за родилното. Стигаме до стая 1231. Вратата е украсена с голям, пастелносин щъркел, който държи табелка «Момче е!». Почти половината врати в коридора са украсени по същия начин.
Като се има предвид трудното раждане на Ани, очаквам при нея да има само неколцина души, но заварвам огромна, шумна компания. Стаята е пълна с цветя, подаръци и най-малко дванайсетина приятели и близки, които правят снимки на бебето и се надпреварват да искат да го подържат. Има дори няколко бутилки шампанско, които Рей скрива с гърба си всеки път, когато се отбие някоя сестра.
Лицата на Рей и Ани сияят, докато разказват отново и отново подробности за изтичането на водите на Ани, за пристигането им с такси до болницата и за спора им, възникнал непосредствено преди на Ани да й бият епидурална анестезия, поради признанието на Рей, че забравил видеокамерата си вкъщи. Ние се смеем, слушаме и се възхищаваме на Реймънд младши, който е копие на баща си (аз не съм от хората, които могат да видят такива прилики).
Всички прекарваме чудесно, но аз съм нащрек за това как ще се отрази събитието на Бен. Той е залят от емоции и видимо развълнуван заради приятелите ни, но мога да кажа, че се чувства също така неловко и че е замислен. Не е точно тъжен, но е близо до това състояние. Изражението му ми напомня на самотна шаферка на сватба, която чува двайсетия тост за вечерта.
Точно когато ни идва редът да подържим Реймънд младши, в стаята влиза консултантката по кърмене и Рей вежливо ни отпраща. Изненадана съм, че Ани, която навремето щеше да гори сутиени на феминистки демонстрации, ако се беше родила няколко години по-рано, сега проявява свенливост, но пък нали казват, че едно бебе променя всичко. Ние поздравяваме още веднъж Ани и Рей и им казваме, че скоро пак ще се чуем.
Докато пътуваме за вкъщи с метрото, аз се надявам Бен да разбере, че празненството не продължава прекалено дълго. Че веднъж завърнеш ли се у дома от болницата и изминат ли няколко седмици, потокът от шампанско и мезета секва и вие оставате сами посред нощ.
В случай, че това му е убягнало, аз изчаквам няколко седмици, после се обаждам на Бен и невинно му предлагам да помогнем на Ани и Рей, като останем няколко часа при бебето. Да им дадем възможност да излязат някъде сами. Бен смята, че идеята е прекрасна. Ние се обаждаме на приятелите ни, които с удоволствие приемат предложението ни. И тъй, следващия петък вечерта Бен и аз взимаме такси до дома на Ани и Рей и изкачваме пеша стъпалата до третия етаж (аз подмятам колко ли ще е трудно да се качва и спуска количка по стълбите). Надявам се да заваря двама изтощени родители, разхвърляно жилище, миризма на вкиснало мляко, примесена с мириса на мръсни пелени. Но Рей се появява на вратата гладко избръснат и свеж и оставам смаяна, като виждам, че апартаментът им е безукорно подреден. Нийл Йънг пее «Радвам се да те видя» малко по-високо за дом с новородено, което спи като ангелче в столчето за кола.
— Къде смятате да ходите тази вечер? — питам, нямайки търпение да ги изпратя по пътя им. Да оставят бебето си с Бен и мен. Да хвърлят светлина върху огромната ни некомпетентност.
— Промяна в плана — трескаво съобщава Ани.
Забелязвам, че изглежда красива. Косата й е прибрана отзад в кок с подплънка от чужда коса и лицето й все още излъчва сиянието от бременността.
— Какво? Много сте изморени, за да излизате ли? — предполагам аз.
— Не. Всички излизаме. Чака ни маса за четирима в «Пастис»! — пояснява Рей.
Изругавам наум избора си на хубави джинси, черно горнище и обувки с равна подметка. Не мога да откажа поради това, че съм облечена за гледане на дете. Нито пък приятелите ми ще приемат извинение от рода на: «Но аз съм с гуменки».
— Сигурни ли сте? — питам. — Ние искахме да ви дадем възможност да прекарате известно време сами.
— Не! Ще ни липсвате, хора! — заявява Ани и ме прегръща.
— Тогава кой ще наглежда Рей младши? — пита Бен.
— И той идва с нас — изчуруликва Ани.
— Сериозно? — смайвам се аз.
Ани кимва.
— Той спи през цялото време. Няма да му е зле! — казва Рей и повдига седалката за кола на сина си, сякаш да докаже твърдението си. — Ей… ще го подържите ли малко, преди да потеглим? Разполагаме с няколко минути… Той няма да се събуди.
— Разбира се. Чакай първо да си измия ръцете — предлагам и си спомням манията на сестра ми относно микробите след първото й раждане.
Отивам в кухнята и се мия на мивката, обмисляйки стратегията си. Дали да не го раздрусам, за да го събудя? Дали да се направя, че не мога да го държа правилно, доказвайки, че бебетата не са стихията ми? Подсушавам ръцете си и решавам, че такива номера може да се окажат прекалено очебийни. Затова внимателно поемам бебето от протегнатите ръце на Рей. Подпирам мъничката му глава със свободната си ръка и сядам на дивана до Бен. И двамата отправяме погледи към Реймънд младши, който е облечен в бяло кашмирено гащеризонче и подходяща шапчица. Той продължава да спи дълбоко и мога да кажа веднага, че ще ми погоди номер и ще се покаже в ролята на безупречно бебе.
След няколко минути разговор Бен казва:
— Може ли и аз?
Лицето на Ани грейва.
— Разбира се.
Бен е естествен, когато го поема с лекота от ръцете ми. Реймънд младши отваря едното си око и се взира в Бен. После се прозява, забива колената си в гърдите му и отново заспива. Бен изглежда прехласнат.
— Не ги ли намираш за възхитителни двамата? — пита ме Ани.
Кимам и се изпълвам с негодувание срещу думата «възхитителни». Това е първият признак, че приятелката ми се е променила. Предишната Ани никога нямаше да употреби дума като «възхитителни» — освен за да изрази пренебрежение.
Бен прекарва нежно пръст по бузата на Реймънд младши.
— Не мога да повярвам, че кожата му е толкова мека.
Естествено, че не може да има малка екзема или бебешко акне, помислям си.
Бен продължава да се прехласва.
— Клодия, виж. Виж колко са мънички пръстчетата му.
Реймънд младши хваща палеца на Бен и аз се питам как мога да се състезавам с номер като този. Хлапето е послушно.
— Плаче ли изобщо? — пита Бен.
Ани отговаря, че не плачел често, бил много кротко бебе.
Естествено.
— Големи късметлии сме — допълва Рей. — Дори се налага да го будим нощем, за да го нахраним.
— Това е доста необичайно — казвам и нервно поглеждам Бен.
Всички подминават забележката ми и Рей грабва сина си, поставя го обратно в столчето му за кола и понася товара надолу към улицата, където почти веднага спира такси. Надявам се бебето да се брои за пети човек — над допустимата бройка в такси, — но шофьорът не възразява.
Останалата част от вечерта продължава гладко; Реймънд младши спи кротко в шумния ресторант. Разговорът ни е обикновен и забавен и аз почти забравям, че под масата ни спи новородено.
Когато всичко друго пропада, аз се улавям, че очаквам неприятен гаф на масата, но Ани дискретно изважда шише с изкуствена храна и пояснява, че дошла до заключението, че кърменето не е за нея.
Като изключим думата «възхитителни», нямам никакви възражения срещу Ани или Рей, или бебето.
На път за вкъщи същата вечер Бен пита какво мисля за Реймънд младши.
Отговарям, че е страхотен, че е много сладък.
— Но? — подтиква ме Бен, защото тонът ми предполага «но».
Започвам да бъбря колко е рядко бебе да спи толкова много. Напомням му, че всяко от децата на сестра ми е имало колики и че дори да изключим коликите, повечето бебета вдигат много повече шум от Реймънд младши. Монологът ми не е съвсем изкусен, както не е и опровержението на Бен: благородни и непрактични предложения за поемане на «пълна отговорност нощем» за нашето бебе, ако по някакъв начин то се окаже трудно. Той сякаш вярваше, че единственото нещо, което ме кара да нямам деца, е желанието ми за пълни осем часа сън. Той допълва това с излияние за либералната политика на фирмата му, позволяваща отпуск по бащинство и правото да бъдеш баща, който си седи вкъщи.
— Баща, който си седи вкъщи? — питам. — Та ти обичаш работата си.
Бен свива рамене.
— Ще обичам и детето си… Въпросът е там, че няма да се наложи ти да променяш графика си изобщо, Клодия. — И той повтаря твърдението си със същото наблягане на «ти» и «изобщо».
— Чух те добре още първия път — казвам.
Същата нощ, към три часа, се улавям, че съм будна и тревожна. Твърдо обмислям да разтърся Бен и да му кажа: «Твой ред е да вземеш бебето, мили». В края на краищата едно е да говориш за ставане посред нощ, съвсем друго е да го правиш, когато не чувстваш нищо друго, освен че ти се спи.
Но решавам да се откажа от тази тактика. Съдейки по начина, по който нещата се развиват за мен напоследък, Бен вероятно ще стане, подсвирквайки си, и ще почувства внезапен пристъп да изброява имена на бебета.

Глава 3

През следващите няколко дни Бен не спира да изстрелва подмятания за деца, които граничат дори с подкупване. Налагам си да задържам положението, да не избухвам, да бъда търпелива. Казвам си, че трябва да му дам поне толкова време, колкото беше продължило увлечението му по свиренето на китара, със слабата надежда, че децата са само временна идея фикс за Бен. Или че може би той просто е малко неспокоен или отегчен, или че търси нещо, с което да запълни празнота. Това би съвпаднало с моите теории защо някои двойки — дори онези, които са неподходящи за родители, — имат деца. Според тази теория част от обаянието на бебетата може да е свързано с фокусирането на нашето общество върху всичко «първо». Със знаменателни дати и църковни обреди при преминаването от едно състояние в друго. Преживяваме първата си целувка, първата си интимна връзка, завършване на гимназия, колеж, университет, първа работа, сватба, първи дом. Да имаш дете е просто като че ли следващото нещо, оставащо в прогресията на живота, единствената останала много важна стъпка, която трябва да предприемеш. Или може би двойките просто искат да преживеят косвено всички тези велики първи неща чрез своите деца. Да се разтоварят и заличат грешките си. Не казвам, че всички двойки имат деца по тези причини — повечето наистина искат да станат родители, — но мисля, че някои искат именно по тези причини.
В случай че Бен попада в тази категория, аз считам за необходимо да работя по-малко и да се погрижа съвместният ни живот да бъде възможно най-запълнен и забавен. Старая се двамата да правим всички неща, които винаги сме правили заедно, но по-целенасочено и по-често. Правя резервации за нови ресторанти, ходим да слушаме страхотна музика и да разглеждаме легендарно изкуство. Планирам пътувания до Бъркширс и Хамптънс през почивните дни.
Най-важното — следвам съвета на Джес и поддържам сексуалния ни живот неотслабващ. Джес дълбоко вярва, че сексът е панацея за всеки проблем — именно затова е толкова убедена, че Трей ще напусне жена си всеки момент (толкова бил добър сексът им, твърди тя).
Една вечер обличам най-хубавото си бельо и съблазнявам Бен така, че да го помни цял живот. През цялото време чувствам нашата невероятна свързаност, онази част от взаимоотношенията ни, която липсваше, откакто се върнахме от Сейнт Джон. Сигурна съм, че това усилие ще обърне нещата в моя полза.
След това умът ми е блажено празен. После се отплесва отново към децата. Устоявам на порива си да изтъкна очевидното — че едно дете може да застраши любовния ни живот. Че ще имаме малко време или сили за секс. Че повече няма да сме в състояние да се поставяме един друг на първо място. Не се и съмнявам, че Бен мисли същото, когато ме целува по главата и смотолевя:
— Обичам те, Клодия… Сладки сънища.
— И на теб — отвръщам, чувствайки, че сънят ме наляга.
Точно тогава Бен се обръща към мен:
— Клодия, ако имаме дете, ти обещавам, че ще бъдеш първата жена в историята на света, която няма да пропусне и миг от съня си.
Необичайно е за Бен да говори, след като сме се любили, затова съм много раздразнена, че той нарушава типичния си мъжки стил на поведение с този «бисер». Чувствам как мускулите ми се напрягат, когато казвам:
— За бога, Бен, не говорим за домашен любимец.
— Как да разбирам това?
— Ами ти се държиш така, сякаш ми предлагаш да разходим някакъв проклет зайчар посред нощ! Става дума за дете все пак!
— Точно така.
— За дете, което напълно ще промени живота ми. Нашия живот.
— Точно така — потвърждава отново Бен. — Но животът ни ще се промени към по-добро. Обещавам ти го.
— Не можеш да обещаваш такова нещо — възразявам. — Това е нелепо, невъзможно обещание. Ти нямаш представа какво ще направи с нас едно дете. Освен това има много, много други причини, поради които не искам деца — освен това, че обичам да спя.
— Добре. Какви например? — пита Бен.
— И преди сме говорили за това. — Не искам да преразказвам причините си или да ги излагам на критично разглеждане. — И то много пъти.
Той обаче ме притиска, затова започвам непринудено, макар и плитко изложение. Казвам му, че не искам да съм бременна.
— Бременните жени са толкова красиви.
Извъртам очи към тавана.
— Освен това ще бъдеш бременна само девет месеца. Една капка в морето на живота.
— Лесно ти е да го кажеш. Аз не искам такова посегателство над мен, независимо за колко кратко време… Обичам и да спортувам — добавям. Знам, че тази причина е малко неубедителна, особено като се вземе предвид факта, че не съм стъпвала във фитнес зала от седмици.
— Можеш да спортуваш и докато си бременна, знаеш го — настоява той.
— Да, така е. Виждала съм как бременни жени се задъхват на пътечката за бягане. Изглеждат толкова жалки… А и знаеш, че смятам да участвам в нюйоркския маратон. Може би догодина. Това е нещо, което винаги съм искала. — Което е вярно на теория. Да участвам в маратон е една от отколешните ми цели. Но досега никога не съм успявала да измина и шест километра. Не съм атлетка по рождение, за разлика от Бен, който тича и плува без никакви усилия. И все пак, когато всяка година виждам възрастни и хора с физически увреждания да прекосяват финалната линия, решавам, че и аз мога да постигна това. Някой ден.
— Всъщност можем да си осиновим дете — продължава Бен.
— Не е там работата и ти го знаеш. Бременността е най-малката пречка.
— Добре де. Не е казано, че трябва да имаме дете веднага. Можем да почакаме няколко години. Не ми е нужно да имаме дете още сега. Просто искам да ми кажеш, че прегръщаш тази идея.
Виждам вратичка и се изкушавам да спечеля малко време. Бих могла да си помисля за това години и после да кажа, че съм престанала да взимам хапчетата. Бих могла да протакам, докато навършим четирийсет години и се надявам повече да не мога да забременея. Да разреша проблема по естествен начин. Но отказвам да бъда нечестна. Не можем да имаме връзка без честност. Затова му казвам истината — че няма да променя решението си.
Бен като че ли подминава изявлението ми и пита за друга причина.
Угаждам му и отговарям:
— Добре. Обичам да живея в големия град.
Той сяда в леглото и предлага:
— Можем да имаме дете и в големия град.
Възхищавам се на силуета на раменете му и казвам:
— Не е толкова лесно. Ще ни трябва по-голямо жилище, а ние не можем да си го позволим.
— Виж, понякога не ти ли втръсва да живееш в Манхатън? И двамата сме израснали в предградията, в края на краищата. Няма ли да е хубаво да се върнем към корените си? Отново да имаме двор? Дървета и катерички и известно спокойствие и тишина?
— Знаеш ли, вече говориш безумия. И двамата обичаме да живеем в града.
— Така е, но…
— Не искам да се местя — заявявам и чувствам, че ме обзема паника само като си го помисля. Представям си коли «Волво» и събрания на родителско-учителското дружество, снимачни камери на футболни мачове и семейни вечери в «Олив Гардън». Сега и аз сядам в леглото. — Няма да се местя в предградията!
— Добре — кима Бен. — Можем да имаме дете и в Манхатън. Толкова хора го правят. Просто ще трябва да намерим по-голям апартамент и да се справяме финансово. Така че, това не е уважителна причина. Посочи друга.
Издишам шумно и казвам:
— Добре. Работата ми.
Бях запазила козовете си за последно. Бях работила усърдно, прекалено усърдно, за да подлагам на риск всичко заради деца. Виждала съм това да се случва много пъти, дори на редактори, които са решени да останат в играта. Налага се да си тръгват от работа по-рано, не могат да жертват почивните си дни и като че ли неизбежно изгубват страстта си, копнежа си. Просто става така. Не знам на какво се дължи — дали вече са останали на второ място, или просто нямат енергията да се проявят по-добре. Аз обаче не искам да разбирам… и определено не искам да се присъединя към редиците на видимо жалките работещи майки, които полагат усилия да имат всичко това и накрая да рухнат, да стигнат до изтощение и да бъдат изпълнени с чувство за вина.
— Какво работата ти? — пита той с цялата си невинност.
— Едно дете ще й окаже влияние.
— Нали ти казах, мога да си остана вкъщи за известно време. Или пък ще наемем бавачка. Не е нужно да напускаш работата си. Дори няма да се наложи да работиш на непълен работен ден. Има много работещи майка. Ти ще имаш и двете.
— Но аз не искам и двете. Разбра ли? Това е нещото, което явно не схващаш. Да имам и двете означава да не се справям добре с нито едно от тях.
— Но ти ще бъдеш удивителна майка, Клод — настоява той.
— Не искам да съм майка — отговарям с възможно най-голяма убедителност. — Съжалявам, ако ти изглеждам егоистка. Но това, което мисля, че е по-лошо и много по-егоистично, е да имаш дете, когато не си напълно отдаден на тази идея. И аз просто не се вмествам в този твой план, Бен.
— Сега ли не се вместваш? — пита той, като се изляга отново.
— Сега… И никога няма да се вместя.
Бен ме стрелва с леден поглед. После поклаща глава, отдръпва се от мен и казва във възглавницата си:
— Добре, Клодия. Мисля, че вече съм наясно.

На другата сутрин ние се приготвяме за работа в пълно мълчание. Бен тръгва пръв, без да ме целуне за довиждане. После цял ден не отговаря на съобщенията ми. Аз съм толкова объркана, че отменям важен обяд с високопоставен агент, а след това скастрям по телефона един от най-милите и най-трудолюбиви автори, защото е закъснял да изпрати ръкописа си.
— Нали съзнаваш, че ако не ни го донесеш скоро, няма да има абсолютно никакъв начин да подвържем коректурите за рецензентите? — казвам, мразейки резкия тон в гласа си.
Едно от нещата, с които се гордея в работата си, е, че никога не си изливам яда върху другите — нито върху асистента ми, нито върху авторите. Не обичам хора, които допускат личният им живот да влияе на професията им и си мисля, че ако дори самият разговор за деца оказва въздействие върху работата ми, не мога да си представя какво би било, ако имах дори едно.
Същата вечер препрочитам един ръкопис и разбирам, че не му се възхищавам така, както когато го купих. Това е една засукана любовна история и аз не мога да не се запитам дали вътрешната ми промяна има нещо общо с това, което се случва с брака ми. Изпитвам паника при мисълта, че вероятно за това става дума. Отчаяно не искам да се променям. Не искам животът ми да се промени. Заспивам на дивана, обезпокоена, в очакване Бен да се прибере. След известно време го чувам да влиза и чувствам, че се е надвесил над дивана. Отварям очи и го поглеждам. Косата му е разрошена, дъхът му лъха на бърбън и цигари, но въпреки това той изглежда привлекателен. Изведнъж безумно ми се приисква да го придърпам върху себе си и да го прегърна. Да вдъхна цигарения му дъх, всичко.
— Здравей — казва той, успявайки по някакъв начин да изговори двусричната дума.
— Къде беше? — питам меко.
— Навън.
— Колко е часът?
— Два и нещо.
После подмята някакво остроумие. Нещо от рода, че искал да пожъне облагите от бездетния живот. Забелязвам, че използва думата бездетен, а не стария наш термин — свободен от деца. Изведнъж се впрягам.
— Зрял човек си, Бен — казвам, като ставам и тръгвам към банята. — Да се натряскаш, когато се стигне до същината на проблема. Солидна стъпка за човек, който си мисли, че от него ще стане чудесен баща, няма що!
Грубо, нечестно е да се каже такова нещо. Бен е всичко друго, но не и безотговорен. Аз обаче не си взимам думите назад. Просто ги оставям да висят във въздуха между нас.
Бен присвива очи. После прочиства гърлото си, за да каже:
— Върви на майната си, Клодия.
— Не, ти върви на майната си, Бен. — Минавам покрай него и затръшвам вратата на банята след себе си. Ръцете ми треперят, когато отвинтвам капачката на пастата за зъби.
Преповтарям размяната ни на нападки, докато си мия зъбите. Първата. Никога не сме си казвали такива неща. Имали сме разгорещени спорове, но никога не сме прибягвали до обиди или ругатни. Винаги сме се чувствали над двойките, които стигат до такъв вид битки. Затова нашето «върви на майната си» мигом става символ на безнадеждното ни положение… и на предстоящата раздяла. Може да звучи мелодраматично да се стигне до скъсване заради няколко обидни думи, но не мога да подмина чувството, че това е нашият предел, от който няма връщане назад.
Изплювам пяната от устата си, питайки се какво да правя оттук нататък. То трябва да изразява нещо, нещо повече от това да спя на дивана. Трябва да спомена думата развод или да напусна дома ни. Тръгвам към спалнята и изваждам от килера най-големия си куфар. Чувствам, че Бен ме наблюдава, докато мятам дрехи в него. Тениски, бельо, джинси и няколко дрехи за работа. Докато нервно го затварям, се чувствам като в ролята на сърдита съпруга.
В един момент променям решението си. Не искам да напускам апартамента си посред нощ. Но съм прекалено горда, за да се върна назад. Крайно глупаво е да опаковаш багажа си и после да останеш. Все едно да прекъснеш самодоволно телефонен разговор с някого и после мигновено да му се обадиш отново. Затова спокойно тръгвам към вратата с куфара в ръка, надявайки се Бен да ме спре. Навеждам се, стаявайки дъх, докато обувам гуменките си и връзвам връзките им бавно, за да му дам още няколко секунди време да формулира извинение. Искам той да коленичи пред мен, да вземе думите си назад, да ми каже колко много ме обича. Такава, каквато съм.
Вместо това чувам ледения му глас:
— Сбогом, Клодия.
Поглеждам го в очите и разбирам, че това е краят. Така че, нямам друг избор, освен да се изправя, да отворя вратата и да прекрача прага.

Глава 4

Единствената полза от това да напуснеш съпруга си в малките часове на нощта е, че ти отнема само една наносекунда, за да хванеш такси. Аз дори можех да избирам между две, защото и двете се втурнаха към мен на ъгъла на Седемдесет и трета и Кълъмбъс. Несъмнено такситата забелязаха куфара ми и решиха, че ще си изкарат добра печалба от отиването до летището, затова, когато се качих в едното, казах:
— Здравейте. Съжалявам, но отивам само до долния край на Пето. — После изтърсих: — Току-що се скарахме със съпруга ми. Нещата май отиват към развод.
Бен винаги се е развеселявал, че бъбря прекалено много с таксиметровите шофьори. Според него това било присъщо повече на туристите и не било в стила ми да бъда толкова пряма с непознати. Прав е и за двете, но не знам защо, не мога да се сдържам, когато съм в такси.
Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане. Аз виждам само очите му, което е жалко, тъй като винаги съм смятала, че устата на човек разкрива по-добре какво си мисли. Мъжът или не знае добре английски, или му липсва съчувствие, защото не казва нищо, освен:
— Къде точно на Пето?
— Номер дванайсет. Източната страна — отговарям и свеждам поглед, за да прочета името му върху гърба на седалката му. То е Мохамед Мухамед. Едва удържам сълзите си, понеже се сещам, че веднъж, някъде на четвъртата ни среща, Бен ми каза, че взема ли такси с шофьор на име Мохамед или Мухамед — все едно дали е малкото или фамилното му име — е равносилно да хвърлиш ези-тура: резултат петдесет на петдесет. Очевидно това беше грубо преувеличение, но оттогава ние винаги проверявахме табелката и се усмихвахме, когато улучехме. Това ни се случваше едва ли не поне веднъж в седмицата, но сега беше първото ми попадение на двойно име. Изведнъж ми се приисква много силно да се върна и да се прибера вкъщи. Да докосна лицето на Бен, да го целуна по бузите и клепките и да му кажа, че положително табелката на този мъж е знак, че ние трябва да уредим въпроса по някакъв начин и да продължим напред.
Вместо това започвам да тършувам в чантата си за телефона си, за да уведомя Джес, че съм на път към нея. Но се сещам, че го бях оставила да се зарежда в кухнята. Прошепвам «по дяволите» и си помислям, че тя може и да не чуе, когато портиерът й позвъни. Твърде вероятно е това да се окаже проблем, защото Джес спи много дълбоко. За момент обмислям да продължа право към някой хотел, но се опасявам, че напълно ще рухна, ако остана сама. Затова продължавам по пътя си.
За щастие Джес чува звънеца и само минути, след като съм слязла от колата, се сгъвам на дивана й и преразказвам свадата ни с Бен, докато тя препича канелени филийки и приготвя голяма кана кафе — дотолкова се простира опитът й (както и моя) в кухнята. Поднася на двете ни по чаша кафе — моето черно, нейното със захар — и казва, че е време за сериозен разговор.
После са поколебава, преди да добави:
— А темата на този разговор е: «Защо Клодия не иска да има деца?». — И ми хвърля плах поглед.
— Ооо, я стига. Не почвай и ти — укорявам я аз.
Тя кимва като строга учителка и уточнява:
— Просто искам да чуя отново причините ти.
— Вече знаеш причините ми.
— Да, но искам да ги чуя отново. Приеми, че съм твой терапевт. — Тя сяда с изправен гръб, кръстосва крака и държи чашата си превзето като Кели Рипа. — И това е първият ни сеанс.
— Значи трябва да отида на терапевт само защото не искам да имам деца? — Чувствам как изпадам в моето отбранително настроение, толкова позната емоция напоследък.
Джес поклаща глава.
— Не. Не, защото не искаш деца, а защото бракът ти е разклатен. И тъй, да започваме. Причините ви, госпожо?
— Защо е нужно да имам причини? Когато някоя жена реши да има дете, хората не почват да разпитват какви са причините й.
— Вярно е — казва Джес. — Но това е съвършено друга тема за ролята на жената в обществото.
Чувам как Бен говори високопарно за хора, които изговарят «с'вършено». Я стига, хора! «Свършено» означава съвсем друго! И точно както стана, когато видях името Мохамед Мухамед в таксито, чувствам, че сълзите ми напират, мислейки си колко много ще ми липсват той и неговите причудливи наблюдения.
— Не плачи, мила — казва Джес и ме потупва по крака.
Преглъщам сълзите си, поемам си дълбоко дъх и казвам:
— Направо ми прилошава от всеки, който приема, че човек трябва да има деца, за да е щастлив. Мислех, че Бен е различен, но се оказа, че е като всички други. Той просто ме прилъга и забаламоса.
— Сигурно така се чувстваш.
Прави ми впечатление, че Джес не е напълно съгласна с мен, затова казвам:
— Ти си на негова страна, нали? Според теб аз трябва просто да отстъпя и да имам дете.
— Не, не те… осъждам, задето не искаш деца. Аз съм последната, която би осъдила нечий избор в живота, нали?
Свивам рамене и тя продължава.
— Мисля, че решението ти по този въпрос е напълно основателен избор. То е правилен избор на не една жена… Дори в много отношения е смел избор… Но съм на мнение, че трябва да разговаряме за това. Не искам да изпитваш никакви угризения.
— За това, че няма да имам деца или че ще загубя Бен?
— И двете. Защото сега те са едно и също нещо.
Издухвам носа си и кимам.
— Добре.
Джес се обляга назад на дивана и ме подканва:
— Тогава продължавай. Не пропускай нито една подробност.
Отпивам от кафето си, замислям се за секунда и вместо да преразкажа обичайните си причини, питам:
— Казвала ли съм ти за изследването на мишките, на които липсва генът «Мест»?
Тя поклаща глава.
— Не. Нищо не ми говори това.
— Ами има едно изследване, в което учените са определили, че мишките, на които липсва точно този ген — генът «Мест», — имат противоестествена реакция спрямо новородените си. В основни линии без този ген те нямат майчински инстинкт, затова нито хранят, нито се грижат за малките си, както правят другите мишки.
— Е? Да не би да казваш, че и на теб ти липсва генът «Мест»?
— Казвам само, че вероятно някои жени нямат този… майчински инстинкт… И мисля, че и аз го нямам.
— Никак ли? Нито капка? — пита тя. — Защото съм чувала много жени да казват, че нямат такъв инстинкт, преди да родят. А после, воала!
— Това безопасен риск ли е? — питам. — Ами ако не се появи?
— Е… Мисля, че има много ефективни стилове на майчинство. Не е нужно да си «Бети Крокър» или Джун Клийвър, за да бъдеш добра майка.
— Добре. Ами ако един ден съжаля, че съм родила? Тогава какво?
Джес свива вежди, сякаш дълбоко се замисля, после казва:
— Всъщност ти се отнасяш добре с децата. Създаваш впечатлението, че ги харесваш.
— Наистина ги харесвам — отговарям и си помислям за децата на сестра ми и за Реймънд младши. Колко приятно беше, когато притиснах топлото му малко телце до себе си и вдъхнах сладката му бебешка миризма. — Но нямам абсолютно никакво желание да имам собствено дете, което да заангажирва цялото ми време. И твърдо вярвам, че ако имах, щях да стигна дотам, че да негодувам срещу Бен. Дори по-лошо, да негодувам срещу детето ни. Това не е честно спрямо никого.
Джес кимва отново и възприема характерното за психиатър изражение, което говори: «Продължавай. Вече имаме напредък».
— Харесвам живота си такъв, какъвто е. Харесвам нашия начин на живот. Нашата свобода. Не мога да си представя непрекъснатото състояние на безпокойство, в което се намират родителите… Като се почне от безпокойство за СПИН, за падане по стълби, та се стигне до злополуки след шофиране в пияно състояние… Безпокойство, което трае цели осемнайсет години. А в някои отношения и цял живот. Човек се безпокои за децата си вечно. Всички го казват.
Джес кимва.
— И, честно казано, Джес, колко женени двойки с деца ти изглеждат наистина щастливи? — питам, имайки предвид сестра ми Мора и това, че в брака й започна да има напрежение веднага след първото й раждане — на Зоуи. И връзката им се влошаваше прогресивно с появата на следващите й двама сина. Аз не съм сестра ми и Бен не е Скот. Но съвсем не изглежда необичайно една връзка да се промени, след като на сцената се появят децата. Те изразходват времето, парите, енергията, търпението ти. Вече не можеш да поставяш връзката си на първо място. Затова за добро или за лошо динамиката на двама души се променя и приема друга форма. Форма, която понякога като че ли има повече общо с оцеляването, отколкото с истинската наслада от живота.
— Разбирам какво имаш предвид. — Джес изглежда плаха, после добавя: — Трей често казва за семейството си, че е «въже около шията му».
— Чудесно. Точно така мисля и аз.
— Според мен той няма предвид сина си — уточнява отбранително Джес. — Само нея.
Джес полага всички усилия да не произнесе името на съпругата на Трей — Бренда. Изглежда, че това я кара да изпитва по-малка вина. Тя продължава:
— Но не мисля, че той би се чувствал по този начин, ако двамата с него бяхме женени за точния човек… И не мисля, че ти и Бен накрая ще се чувствате така. Вие нямате истински проблем. Бихте поддържали добър брак и с деца.
Съзнавам, че това може да ядоса Джес, но рискувам и вметвам, че вероятно съпругата на Трейси е мислила в началото, че поддържа добър брак с дете. Както вероятно си е мислил и Трей. Джес вирва брадичка, за да възрази, но аз не я оставям.
— И знам със сигурност, че когато Мора и Скот се любеха страстно в джакузито на Скот и навсякъде в ергенската му квартира, на Мора и през ум не й е минавало, че един ден той ще й изневерява. Че нещата ще станат толкова… потискащи.
Джес продължава:
— Това са изключения. Повечето двойки са дори по-щастливи с деца.
— Не мисля така. Като че ли правилото се отнася повече за нещастните… Вземи Дафни, например.
— Дафни като че ли има здрав брак — казва Джес.
— Така е. Но в момента тя и Тони изглеждат толкова вманиачени да имат дете, че този въпрос направо ги е обсебил. Те не мислят за нищо друго. Вече стават… скучни.
Джес се засмива:
— А не са ли били винаги скучни?
Тя е единственият човек, на когото разрешавам да критикува семейството ми. И все пак не мога да се сдържа да не защитя Дафни.
— Скучни в добрия смисъл на думата — подчертавам, мислейки си колко се вълнува Дафни за неща като албум за залепване на изрезки. — Всъщност би трябвало да кажа, че тя е семпла, а не скучна. Освежително семпла… но напоследък двамата с Тони са самата прозаичност. Не че ги обвинявам…
Джес въздъхва силно.
— Както и да е. Въпросът е, че… има много щастливи двойки с деца.
— Може би. Но изобщо не съм уверена, че ние ще се присъединим към техните редици. Няма да се опитвам да превръщам живота си в някакъв научен експеримент.
— Като с мишките «Мест» ли?
— Като с мишките «Мест».
Оставам в дома на Джес, като се връщам в апартамента ни само веднъж след четири дни, когато Бен е на работа, за да си взема мобилния телефон и някои дрехи. Продължавам да чакам обаждане от него, но такова няма. Нито веднъж. Всъщност не съм сигурна, че очаквам той да се обади, но всеки път, когато проверя гласовата си поща и чуя «няма нови съобщения», ме облива поредната вълна на поражение. Разбира се, аз също не го търся, затова се надявам и той да се чувства по същия начин, когато напразно проверява съобщенията си. Нещо ми подсказва обаче, че той не изпитва същото и това подозрение показателно засилва болката ми. Изразът «злочестината обича компания» никога не е по-валиден от момента, когато си в процес на скъсване. Мисълта, че другият се справя добре, просто трудно се понася.
Джес твърди, че съм параноичка — естествено, че Бен не бил по-малко тъжен от мен, — но аз имам две основателни причини да вярвам, че моето състояние е по-лошо от неговото. Споделям първата с Джес, докато ядем доставената ни от китайски ресторант храна, като й напомням, че Бен е благословен със способността да отделя със стена себе си от болката и да се установява в удобно вцепенение. Човек непрекъснато чува, че не е здравословно да потискаш емоциите си по този начин, но всеки път, когато съм наблюдавала Бен да се пързаля по повърхността на тъгата, също като шампион, винаги съм му завиждала. Никога не съм била в състояние да затворя тази част от съзнанието си. Сещам се за последната година, когато на братовчеда и най-добър приятел на Бен, Марк, му поставиха диагноза четвърта степен рак на тестисите. Бен остана твърд, почти непроницаем през цялото изпитание, дори когато телефонно обаждане посред нощ съобщи новината, че Марк е починал.
Когато Бен си легна отново след краткия разговор с майката на Марк, го попитах дали иска да поговорим. Той поклати глава, загаси лампата и прошепна: «Не. Няма много за казване».
Исках да му възразя, че напротив, има много за казване. Бихме могли да говорим за прекалено краткия, но пълноценен живот на Марк. За момчешките спомени на Бен за братовчеда, когото винаги е чувствал като брат. За тяхното време в «Браун», след като и двамата пропуснали първия избор на колеж, за да могат да ходят заедно на училище. Бихме могли да говорим за края, за това колко мъчително е било за него да вижда как Марк си отива. И за това какво ще последва, за хвалебственото слово, за което знаех, че Бен «пише» в главата си от седмици.
Бен обаче не продума. Помня как чувствах в тъмнината, че е напълно буден, затова и аз останах будна, в случай че той промени решението си и поиска да говорим, или в най-лошия случай — да си поплаче. Но Бен не заплака. Нито същата вечер, нито на другия ден. Дори не и на погребението, когато прочувственото му слово просълзи всички.
Трябваше да минат шест месеца, преди Бен да рухне. Двамата стояхме на пътеката между зърнените храни във «Феъруей», когато той взе кутия зърнена закуска «Фростид мини уитс» и лицето му изразяваше странно поражение. Нямаше нужда да питам за какво си мисли. Прибрахме се вкъщи и от спалнята чух странен, плашещ звук на стенещ мъж, сподавящ плача си. Когато излезе след доста дълго време очите му бяха зачервени и подпухнали. Никога не го бях виждала такъв. Той ме прегърна силно и с пресеклив глас каза: «Той адски много ми липсва».
— Не че сравнявам скъсването ни със смъртта на Марк — заключих аз, след като й разказах случая.
Джес кимва и отговаря:
— Знам. Но ако вие двамата наистина скъсате, то ще е нещо като кончина.
— Да. И то, защото Бен и аз не сме от хората, които «поддържат връзка с бившите си». Ако между нас е свършено, значи е свършено. Аз не искам да оставам приятелка на Бен.
Джес въздиша.
— Да, но може и да не е свършено.
— Аз пък съм сигурна, че е. Помисли само. На Бен му бяха нужни шест месеца, за да приеме факта, че Марк е починал. Така че, когато дойде времето той да осъзнае, че му липсвам, вече ще е много късно.
Джес изглежда разтревожена, което ме подсеща за втората причина, поради която Бен страда по-малко от мен. Нея обаче няма да споделя с Джес. Никога не съм я изричала на глас — нито съм я вписала в дневника си. Това е нещо, което винаги съм съзнавала на определено ниво, но за което не съм си позволявала да се замислям дълго. Досега. Няма никакъв смисъл да я огласявам.
Причината е следната: напълно съм сигурна, че аз обичам Бен повече, отколкото той мен. Знам, че той ме обича много. Знам, че той ме обича повече, отколкото е обичал Никол или която и да е друга. Но продължавам да мисля, че аз го обичам повече. Това е едно от онези неща, в които човек е убеден, понеже няма как да влезе в компютърната база данни за взаимоотношения и да получи категоричен отговор. Човек не може да обича количествено, а ако опита, може да стигне до фокусиране върху подвеждащи фактори.
Неща, които наистина имат повече общо с личността — фактът, че някои хора са просто по-експресивни или емоционални, или нуждаещи се в една връзка. Но отвъд такива димни завеси, отговорът е там. Любовта рядко — или почти никога — не е еднакво чувство. Единият винаги обича повече от другия.
В нашата връзка този «един» съм аз. При някои двойки може да се превключва — ту единият повече, ту другият. Но в нашите периоди на начало, среда и край мисля, че аз постоянно съм го обичала повече. Бен би казал, че това са глупости, но ако по някакъв начин ние бяхме принудени да отговорим честно, мисля, че той щеше да признае верността на твърдението ми. Мисля, че той също така е съгласен, че това няма нищо общо с нашите заслуги като хора. И двамата сме еднакво умни, успешни, забавни и привлекателни, което като че ли обхваща Голямата четворка в тъпото сравнение между близки хора. Аз съм приблизително равна на Бен и винаги съм се чувствала сигурна, самоуверена и стойностна. И все пак. Случи се, че обичам Бен малко повече, което има ефекта да те кара да се страхуваш повече, че ще загубиш някого, отколкото ако беше обратното.
Това ме навежда на друга мисъл. Мисля, че винаги съм имала погрешното чувство, че безпокойството и страхът служат като вид застрахователна полица. На подсъзнателно ниво аз подкрепям мнението, че ако се безпокоиш за нещо, то по някакъв начин е по-малко вероятно да се случи. Е, добре, в случая казвам, че не става така. Че самото нещо, от което се страхуваш най-много, все пак може да се случи. И когато това стане, ти се чувстваш много по-измамена, преди всичко, задето си се страхувала.

Глава 5

Скръбта идва с толкова много защитни механизми. Имаш си своите шок, отрицание, опустошеност, забележителни шеги и религия. Имаш си също и всякакви стари запазени неща: сляпата вяра в съдбата, вечната приказка, че «нищо не е случайно».
На мен обаче личната ми любима защита винаги е бил гневът с неговите солидни издънки на самодоволно възмущение, горчивина и обида.
Спомням си първия път, когато осъзнах, че хората изпадат в гняв в тъжни периоди. Бях в детската градина и бащата на Джими Мур точно беше починал от сърдечен удар, докато влачел от гаража коледното им дърво. Няколко седмици по-късно с майка ми срещнахме Джими и майка му в магазина за хранителни стоки. Аз се вторачих в Джими иззад количката ни с патологично любопитство, докато майка ми питаше госпожа Мур как се справя. Госпожа Мур поклати глава, стисна едната си ръка в юмрук и рече:
— В момента съм бясна на Господ.
Джими и аз се спогледахме, после сведохме погледи. Струва ми се, че и двамата се стреснахме.
А за себе си знам, че дори малко се изплаших. Не бях чувала някой да се заяжда с Господ. Беше опасно да се прави това. Помня също и какво си помислих: че трябва да има нещо много нередно с майката на Джими, за да чувства нещо друго, освен чиста, неподправена скръб за смъртта на съпруга й. Гневът като че ли не биваше да бъде част от споразумението.
Но шест години по-късно, когато бях единайсетгодишна, научих колко са близко една до друга двете емоции. Това стана в годината, когато майка ми имаше «предполагаема» любовна връзка (тя все още я отрича) с директора на началното ни училище, господин Хигинс. Аз твърдо смятам, че като изключим да си сирак или тежко обезобразен, това е кажи-речи най-лошото нещо, което може да се случи на една петокласничка, особено когато е последната в училище, която го научава. Никога не съм си правила илюзии, че родителите ми са съвършени, както често ги сравнявах с идеалните родители в книгите. Искаше ми се баща ми да прилича поне малко на Атикъс Финч, а майка ми да се държи от време на време като грижовната, разбираща майка на Рамона Куимби — героите от любимите ми книги на Бевърли Клиъри. Но като цяло бях щастлива с родителския си жребий. Оценявам начина, по който баща ми винаги ни водеше на забавления през почивните дни, вместо да работи в градината или да гледа футболен мач като другите татковци в квартала. И бях горда, че имам толкова красива и забавна майка — и че приятелките ми се възхищаваха на вкуса й към модата.
През по-голямата част от времето не мислех особено много за родителите си. Повечето деца не го правят. Ако нещата в живота вървят добре, родителите се явяват повече като фон и предпазна мрежа, отколкото като главни герои, които, да речем, излизат сред аплодисменти по време на междучасието. Както всъщност стана един ден на детската площадка, когато Чет Уомбъл, едно момче, което мразех, защото си вреше носа навсякъде и наричаше другите с обидни имена, изнесе голямата новина за любовната афера на майка ми чрез графити с тебешир. Беше нарисувал две големи фигури с кръгове за глави и прави линии за телата и крайниците, както и с отличителните анатомични мъжко-женски белези, а под тях думите: МАМЧЕТО НА КЛОДИЯ ТАКОВА ГОСПОДИН ХИГИНС. (Миналата седмица видеокавърът на «Деби такова цял Далас» беше предаван от ръка на ръка в бюфета, така че дори без остроумната графика на Чет не можеше да се сбърка смисъла на думата «такова».)
Няма да забравя как се вгледах в контурите на несиметричните гърди на майка ми, после отчаяно се опитах да изтрия името си с пета, като през цялото време си мислех, че каквото и да стане, аз няма да го превъзмогна. Бях станала патетична жертва в роман на Джуди Блум (макар че в този момент предпочитах да съм Ревлата от романа, отколкото дъщеря на майка ми).
Не помогна и фактът, че Чет беше наказан за една седмица, нито че малцина бяха видели рисунките, преди разсилният да ги измие с маркуч. Единственото, което имаше значение, беше, че още от пръв поглед знаех, че това е истина: майка ми наистина «таковаше» господин Хигинс. Пъзелът се подреди в прилив на позорен ужас: внезапното и нехарактерно за нея желание да си предложи услугите в училище; усърдието, с което си слагаше червило в колата на път за училище, а после и извиненията, за да влезе с мен в сградата; фактът, че господин Хигинс знаеше името ми и като че ли се отклоняваше от пътя си, за да ми се усмихне и да ме поздрави в коридорите.
Вечерта след рисунките на Чет се прибрах вкъщи и все някак успях да напиша домашното си и да хапна от ужасното, нарязано на късове говеждо за вечеря. Мислех си кога точно да се изправя пред майка ми и видях сгоден случай да го направя, докато петимата бяхме около масата. Тя заслужаваше точно това. Но заради баща ми изчаках да приключим с вечерята и той да се оттегли във всекидневната да гледа телевизия. Подхванах въпроса, когато сестрите ми се заловиха да раздигат масата и да зареждат миялната машина.
— Мамо, защо изневеряваш на татко с господин Хигинс?
Мора изпусна една чиния, Дафни избухна в сълзи, а нашата безочлива майка ми шътна да млъкна, поглеждайки тревожно към дневната. Продължих да говоря, като изтъкнах, че това не е никаква тайна благодарение на ярката портретна живопис на Чет Уомбъл. Естествено, майка ми отрече всичко, но не го направи никак убедително или усърдно, че да промени мнението ми. Вместо това ме изпрати да си вървя в стаята. Подчиних се не защото чувствах, че така трябва, а защото само при вида й ми се повдигаше.
През следващите няколко седмици се улавях, че когато се лашках между гнева и скръбта, се сещах за срещата ни с майката на Джими в магазина за хранителни стоки. Разплаквах се за една минута, а в следващата изписвах с гневен курсив в дневника си обиди към майка ми, каквито бях чувала да излизат от устата само на момчета като Чет. Уличница. Курва.
Кучка. Истински оздравителен подход за една петокласничка.
От цялото това изпитание научих, че да беснееш е по-лесно, отколкото да тъгуваш. Гневът може някак си да се контролира. Аз успях да вляза в удобен ритъм да обвинявам и да мразя. Да фокусирам енергията си в нещо по-различно от болката в сърцето ми.
Мисля, че не мина много и майка ми и господин Хигинс престанаха да се виждат. Но последваха други нейни любовни авантюри, докато тя не срещна Дуайт, пластичен хирург със слънчев загар, който носеше пръстен с розов семеен печат, широки вратовръзки при специални случаи и много напомняше на богатия, натруфен герой от «Любовната лодка». Майка ми беше толкова обсебена от Дуайт и пищния начин на живот, който той й обещаваше, че ни напусна, като остави попечителството на баща ми — тогава бях на тринайсет години. Разбира се, това е една с'вършена история (Ха! Начукай си го, Бен!), глава от книга, много по-сериозна в нашите семейни традиции. Но незнайно защо нищо от онова, което последва, не беше толкова болезнено, както въпросния ден на детската площадка, когато гледах белите тебеширени гърди на майка ми.

Това, разбира се, ме подсеща за слона в стаята — да се правиш, че не го виждаш. Същото се отнася за Джес, Бен и сестрите ми — знам какво си мислят, но никога няма да го изрекат, а то е, че аз не искам деца, защото поведението на собствената ми майка ми се е отразило зле.
Първият ми инстинкт е да отрека тези обвинения, понеже винаги съм мислила, че е уморително да откажеш да хвърлиш вината за настоящото си затруднено положение върху злочестото си детство. Всеки има объркано семейство — в една или друга степен, — но всички ние имаме задължението да се издигнем над него. Да живеем в настоящето и да престанем да подсмърчаме за миналото. Мисълта ми е: кой например вярва, че извинението за човек, малтретиращ деца, е, че са гасили цигара в ръката му, когато е бил малък?
И все пак не мога да отрека, че майка, която мами семейството си и накрая го напуска завинаги, е травма, която слага отпечатък върху целия ти живот. Белег, оставащ завинаги заровен в психиката ти. И тези чувства трябва да играят поне малка роля във всичко това, точно както мисля, че обсебването на сестра ми Дафни от мисълта да се сдобие с дете има много общо с желанието й да заличи болката, причинена от майка ни. До известна степен подходът на Дафни изглежда по-смислен. Но мисълта за преправяне е не само отблъскваща, но и ужасяваща. Аз не искам такъв вид власт над никого. Не искам да бъда нещо, което някой трябва да превъзмогне. В края на краищата вероятно всеки ще се съгласи, че е далече по-лошо да бъдеш глупава майка, отколкото да имаш такава.
Затова през следващите дни и седмици се улавям, че пренавивам болката си в гняв. Гняв към цялата ситуация. Гняв към Бен, задето ми обърна гръб. Гняв, който ме тика много приятно по пътя към привлекателна адвокатка по бракоразводни дела на Пето авеню.

Глава 6

Не мога да преценя дали следващите седмици минават прекалено бързо, или невъзможно бавно. В някои отношения имам чувството, че Бен и аз сме скъсали снощи и то много лесно. Продължавам да мисля, че само плиткоумните знаменитости приключват с браковете си толкова лесно, колкото ние. Или младите, глупави хора, които се събират по прищявка и променят мнението си още щом свърши страстният и забавен период, като пренебрегват светостта на своите обети и вярват, че несгодите са просто даденост.
В други отношения обаче дните, водещи към нашия развод, като че ли нямат край. Сутрин се събуждам с болезненото съзнаване, че животът ми се разнищва. Че никога няма да бъда щастлива отново. Въпреки всички усилия да запълвам времето си и да се разсейвам, се чувствам така, сякаш всеки ден някой забива по десет юмрука в корема ми. Улавям се, че се моля Бен да промени решението си.
Междувременно решавам да се преместя при Джес. Да живея с Джес е донякъде удобство, но също така и нещо като поражение. То е почти равносилно да се завърна при родителите си, след като веднъж съм напуснала дома си. Връщам се към по-ранен момент в живота си, а това никога не е добре. Наясно съм, че това е временна мярка — че накрая ще имам свой собствен дом — но продължавам да гледам на себе си като на неудачник. Освен това изпитвам вина, че се натресох така на Джес, макар тя да твърди, че много се радва, задето отново съм с нея. Предлагам да й плащам — което е неловка уговорка, тъй като апартаментът е нейна собственост. Тя ми казва да не ставам смешна и че тя така и така не си е вкъщи по цял ден.
— Освен това за какво са приятелите, Клодия, ако не могат да съберат парчетата, които някой мъж е оставил след себе си? — заключава тя.
И все пак държа да плащам за храната. Старая се също така да чета ръкописите си късно вечер в офиса, за да дам възможност на Джес да прекарва известно време сама в апартамента си. Винаги съм оставала и след работа, но никога с такова вдъхновение, както напоследък. Наваксвам всичко, което трябва да изчета, и преглеждам онези ръкописи, които събират прах от месеци. Дори бюрото ми е прегледно за първи път от години насам, което предизвиква учудването на дългогодишната ми асистентка Розмари.
— Какъв е специалният случай? — пита ме тя.
— Развеждам се.
— Съжалявам. — Това е всичко, което ще каже тя. Розмари е толкова дискретна, колкото и спретната.
— Недей — казвам. — Стаята ми и бездруго имаше нужда от това.
Разбира се, аз се шегувам, но наистина откривам, че да прекарвам безумно дълги часове в работа ми действа терапевтично. Уверявам себе си, че в това да бъдеш сама отново, също си има предимства. Ще бъда като човек, който е загубил любимия си и на свой ред учредява фондация. Ще намеря доброто в тази загуба. Ще направя така, че да се случи нещо, което иначе не би се случило. Казвам си да мечтая възвишено, да се целя нависоко. Може би един ден ще имам издателство — Книги на «Клодия Пар». Нещо, което не би се случило, ако с Бен имахме дете. Нещо, което едва ли би се случило, ако бях останала с Бен, дори без да имаме дете. По-скоро ми харесва мисълта Бен да преглежда книгите в някоя книжарница и да види гръбчето на книга с името на собственото ми издателство. Може би дори ще се сдобия с книга за архитектурата, която да лежи на ниска масичка. Тогава той няма как да не я види.
Междувременно през тези първи седмици след раздялата ни, с Бен разговаряме рядко, а когато това става, никой от нас не казва много. Често настъпва неловко мълчание, изсмукани въпроси за пощата, сметките и съответните ни работни графици. Ясно е, че никой от нас не иска да се засече с другия в апартамента. Въртим се около няколко въпроса «Как си?», като всеки отговаря кратко и бързо, че е добре, просто добре. И двамата сме горди, инати и неестествено далечни. Хрумва ми, че може би и двамата протакаме, изчакваме, наричаме другия безцеремонен. Поне се надявам, че това се случва, но дълбоко в себе си знам, че необратимо се отчуждаваме и съм сигурна, че и Бен го разбира.
В края на един от разговорите Бен въздиша и казва:
— Просто искам да си щастлива, Клодия. Нищо повече.
Това е напълно non sequitur, тъй като току-що му казах, че съм проверила съобщенията в апартамента и че леля му се е обаждала два пъти.
— Добре — отговарям под носа си.
— Я повтори? — казва той израза, който винаги ме е ядосвал, защото го употребява само когато е чул добре, но не му харесва това, което е чул.
— Очевидно, че това не е единственото, което искаш. — И си го представям с ревящо новородено.
Той не казва нищо и когато и двамата разбираме, че няма какво още да добави към това, аз чувствам странен лек порив на победа и удовлетворение. Винаги е приятно усещането, когато можеш да изречеш точното едноредно изречение, за да докажеш гледната си точка толкова сбито.
— Е, добре, доскоро — казвам, за да приключа.
— Мммда — отговаря Бен насмешливо. — Доскоро.
Затварям и веднага си насрочвам друга среща с адвокатката ми Нина Рейдън. Нина е удивителна, проницателна и рязка жена, от онзи тип създания, които човек си представя, когато слуша «Тя е винаги жена» на Били Джоуел. Устните й са напомпани с колаген и тя непрекъснато се усмихва, което е в противоречие с очевидното й желание да направи развода ми възможно най-спорен. Мога да кажа, че прехраната й идва от това да влиза в ролята на мажоретка до наскърбените жени в цял Манхатън. Бас ловя, че тя казва по-често «Да притиснем негодника», отколкото «Добро утро».
По време на втората ни среща се налага да й повторя три пъти, че не искам да наемам частен детектив и че съм сигурна, че в живота на Бен няма друга жена. Явно, че тя не е свикнала на раздели в нашия специален жанр.
— Не може да сме сигурни в това — подчертава тя.
— Напълно съм сигурна — заявявам. — Освен ако случайно вече не си е намерил «съд», който да износи бебето му.
Погледът, с който тя ме изглежда продължително, казва: «Той точно за това се е наредил на опашка». После наплюнчва палеца си и прелиства бележника си на нова страница. Изтъква, че въз основа на казаното от мен на първата ни среща, нашите основания за развода ще бъдат «конструктивно изоставяне». Този термин ме натъжава както поради формалното му звучене, така и поради действителния смисъл.
Кимам, а Нина изпада в крайно въодушевление относно нашите имущества, като ми казва, че трябва да се стремя към златото, да поискам луната. Тя жестикулира много, дебелите й, инкрустирани гривни се плъзгат нагоре-надолу по дългата й, тънка ръка. Аз я гледам с празен поглед и повтарям, че Бен и аз нямаме много за подялба.
— Женени сме едва от три години. И сме под наем, забрави ли? — питам, благодарна, че двамата с Бен така и не се хвърлихме да купуваме имот в Ню Йорк.
— Добре, добре. Ами коли? Мебели? Килими? Произведения на изкуството? Кристали? Акции? Съвместно използвани компютри? — изрежда тя с длани нагоре. Опънатото й от ботокс лице се напряга да се намръщи, но не се получава.
Свивам рамене.
— Имаме една «Хонда Сивик» от деветдесет и девета година. Абсолютна таратайка.
В погледа й, отправен към мен, се чете раздразнение, че не изисквам повече.
— Ще се постарая — казвам.
— Хубаво, хубаво. — Тя си поглежда часовника. — От опит знам, че само ще съжаляваш, ако искаш толкова малко.
— Ъхъ — изричам.
— Изстреляй ми един имейл с всичко… с всичко, за което можеш да се сетиш. Аз ще прикрепя списък на всички имущества в График А към Споразумението за подялба.
Никога не съм мислила за вещите ни като за «имущества». Никога не ми е минавало през ума, че с Бен някога ще делим нещо; все съм смятала, че всичко ще ползваме заедно. И все пак решавам да погледна сериозно на документа за прехвърляне на имущество. Обаждам се на бъдещия си бивш съпруг и му казвам, че се налага да отида в апартамента тази вечер за няколко часа. Бен отговаря «добре» — и без това трябвало да работи до късно.
Същата вечер крача из апартамента и надничам във всеки шкаф, чекмедже, като междувременно отпивам вино и си взимам бележки върху лист хартия. Цялото занимание ми се струва нереално, сякаш виждам някои вещи за първи път. Докато оглеждам общите ни принадлежности, съзнавам със смесица от облекчение и гордост, че не искам почти нищо. Опитвам, но просто не мога да се насиля да разделя мебелите, спалното бельо, среброто. Задържам вниманието си за кратко върху единственото ни скъпо художествено произведение — една прелестна картина с изглед на града на Джефри Джонсън в топли червеникавокафяви тонове. Обичам я и не мога да си представя, че няма да я виждам повече, но понеже с Бен я купихме заедно по повод на втората ни годишнина от сватбата, не искам тя да ми напомня за това всеки ден.
Незнайно защо фокусирам вниманието си върху нашите компактдискове — музика, която също бяхме купували заедно и я слушахме, в каквото и настроение да бяхме и по всякакъв повод. Музика за «Да се приготвим да излезем някъде». Музика за «Да вдигнем купон». Музика за «Да свършим някоя къщна работа». Музика за «Да правим секс». Музика за «Нагласа за секс». Музика за «След секс».
Знам, че компактдисковете не са важните вещи, които Нина има предвид — цялата ни колекция е в порядъка на няколко стотачки, — но мисълта да тръгна да заменям музиката, която и двамата толкова харесвахме, ми се струва прекалено болезнена. Освен това знам колко много значат за Бен тези компактдискове, а част от мен иска да му направи напук. Нямам никакво желание да го наказвам финансово, искам само да страда емоционално. Искам той да чувства ненаситна празнота, а ако взема някоя кристална гарафа, това няма да свърши работата.
Затова си наливам още една чаша вино и си записвам някои от любимите ни творци: Джеймс Макмъртри, Брус Спрингстийн, Боб Дилън, Том Уейтс, Велвет Ъндърграунд, Лора Кантрел, Ван Морисън, Каубой Джънкис, Уилко, Трейси Чапман и Дайър Стрейтс. После, за да подсиля позицията си, взимам една черна химикалка и изписвам инициалите си върху обложките на компактдисковете. Някъде по средата на изпълнението се улавям, че използвам името си по мъж — Дейвънпорт — и преминавам на моминските си инициали К. П. Казвам си, че Пар — фамилията, която запазих в работата си, звучи много по-добре до Клодия. Никога не съм била любителка на двусрични първи имена, комбинирани с триерични фамилни имена. Когато към полунощ просто решавам да престана, тъй като виното започва да ме замайва, преглеждам списъка си и пиша най-горе на страницата «Всички компактдискове».
На другия ден се обаждам на Нина и й казвам, че искам единствено личните си вещи, всички компактдискове и да си върна моминското име. Тя изстенва по телефона и додава:
— Като твой адвокат чувствам, че е мой дълг да ти кажа, че правиш грешка.
— Не е до парите… До принципа е — отговарям.
— Точно затова искам да включиш повече неща. Заради принципа. Той е този, който се освобождава от брака. — Тя въздиша и ми казва да си помисля още малко, а междувременно щяла да нахвърли Споразумението за подялба.
Няколко дни по-късно документите пристигат в работата ми. Прочитам страниците внимателно. Написани са предимно на професионален език и се отнасят до неща като писмено отказване от претенции, данъчни декларации и дългове и задължения на страните. Единствените редове, които наистина привличат вниманието ми, са в началото:

«От което в резултат на определени спорове и непреодолими различия между страните, страните са се разделили и сега живеят разделени и отделно и смятат да живеят разделени и отделно до края на дните си… От друга страна, нямат деца през брака и не се очакват такива.»

Мисля си: Можеш да кажеш това отново. После се обаждам на Бен и предлагам да се срещнем за последна вечеря, за да прегледаме заедно споразумението. Според мен това ни е нужно за приключването. Приключването е една от думите, които винаги съм мразила, изтъркана от употреба от мелодраматичните жени. Но не смятам, че е мелодраматично да се използва, когато бракът ти се разтрогва. Когато трябва да се видиш със съпруга си още веднъж, за да се примириш с факта, че той вече няма да ти е съпруг. Макар че може би, може би просто му давам един последен шанс да промени решението си.
— Къде да се срещнем? — питам.
Знам какво ще каже: че му е все едно къде, затова аз да реша.
Така и става. Той въздъхва по телефона.
— Ти избери мястото, Клодия. За мен няма значение. — Казва го така, сякаш той си е извоювал правото да бъде отегчен.
Искам да бъда пасивно-агресивна, да настоявам той да посочи мястото на последната ни среща, но решавам, че поемането на контрол е доста безопасен начин да се предпазиш от загубването на контрол. Отговарям му, че ще помисля и ще му се обадя. Гласът ми е студен и равнодушен.
— Добре. Просто ме уведоми — казва той и аз трябва да се изправя пред факта, че ако двамата се състезавахме за «опитай да звучиш възможно най-равнодушно», той щеше да ме победи, макар и на косъм.
През следващите няколко часа преглеждам виртуално всеки достъп в моя Zagat, като прелиствам указателя, който някога държеше ключа за вечерните ни развлечения с Бен. Има хиляда деветстотин трийсет и един достъпа до ресторанти и въпреки това нито едно място за срещи, което да е подходящо за среща с бъдещия ти бивш съпруг, за да обсъдите подялбата на имуществото ви. Чета внимателно категориите: късна вечеря, наблюдаване на минаващи хора, бизнес срещи, романтични места, специални случаи, интимни обстановки. Нищо не ми се струва подходящо. Как е възможно в град като Ню Йорк свестните хора в «Zagat» да включват категории като тоалетни за ползване, а да пропуснат вечно важните места за раздяла?
Докато преглеждам отново ресторантите, Майкъл Брайтън, мениджър «Връзки с обществеността», се спира до мен да ме поздрави. С Майкъл бяхме завършили едновременно колеж преди тринайсет години и бяхме започнали работа тук в един и същ ден. Той е един от най-близките ми приятели в работата и неговото прозаично държане и ироничното му остроумие улесняват обсъждането на развода ми.
— Какво излезе, Клодия? — пита той, когато взима от полицата ми вълшебното ми кълбо и го разклаща. Това е една джунджурия, която напоследък избягвам да ползвам по обясними причини.
— Не много — отговарям.
Той се вглежда в кълбото и изругава:
— По дяволите! В химическото няма да могат да изчистят петното от коженото ми яке.
Засмивам се.
— Защо винаги отправяш безсмислени въпроси към кълбото?
— Защото животът ми е безсмислен. Знаеш го. — Той прекарва ръка по гладко избръснатата си глава. Майкъл има най-гладката кафява кожа, която съм виждала. Сякаш е боядисана с «пистолет». Бен все казваше, че Майкъл прилича на Чарлз Баркли — и аз като че ли виждам приликата около очите и веждите — само че Майкъл не е толкова едър като Баркли, а чертите му са по-остри.
— Разбирам — отговарям саркастично. Животът на Майкъл е всичко друго, но не и безсмислен. Едва миналата седмица той случайно изпрати имейл до цялата компания относно това, че асистентът му е некомпетентен.
— Както и да е. Докъде стигна с романа на Ейми Дикърсън? «Тайм» ще го преглежда ли, няма ли? — питам.
— Работя по него — отговаря той, прозявайки се. Майкъл е човек, който непрекъснато отлага, но обикновено използва чара си, за да прегледа нещо вместо мен. Всички в издателството го обичат и аз винаги се вълнувам, когато му възлагам някоя от книгите ми. — Не се безпокой. — Той посочва компютъра ми. — Какво? Вече имаш насрочена среща?
— Не. Опитвам се да избера място за среща с Бен.
— Ще се сдобрявате ли?
— Не. Ще обсъждаме подялбата на имуществото ни.
— Хмм. Какво ще кажеш за «Китичай»? Имам резервация за там, която предпочитам да не използвам.
Повдигам вежди.
— Дълга история.
— Аз имам време.
— Тя непрекъснато се нуждае от нещо.
— Аха — казвам и отивам на буквата «К». — Значи «Китичай». Намира се в хотел «Томпсън», така ли?
— Да. Запазил съм маса за двама за осем чеса. Твоя е, ако я искаш.
— Всъщност никога не съм била там. Затова не мисля, че точно тази вечер трябва да пробвам нещо ново.
— Тогава идете на някое познато място… «Грамърси Тавърн»? «Акуавит»? «Балтазар»?
Поклащам глава.
— И в тях не мога да отида. Познатите места са пропити с толкова много спомени. Добри спомени. Чествания. Ще бъде много… несъвместимо. Не мога да седя там и да кажа на Бен, че искам от нашите тенджери «Калфалон», а през цялото време да си мисля за първата ни годишнина от сватбата или за вечерта, когато малко полудувахме на задната седалка на таксито…
— Ти дори не готвиш. Толкова ли искаш въпросните тенджери?
— Не. Всъщност не искам нищо.
Майкъл кимва, после присвива очи към тавана, сякаш има нещо в контактните си лещи.
— Просто от любопитство… по повод случая на задната седалка на таксито — изпробвам теория — кога се случи — преди или след като се оженихте?
— Преди — отговарям и избутвам настрани спомена, за да продължа: — Мисля, че трябва да бъде нещо между модно и ново привлекателно място и познато любимо. Място, където и двамата сме били, но без да е от особено значение, място, умерено шумно, но без да е много празнично. А обслужването да е на средно ниво. Не искам непрекъснато да ни прекъсват, нито час по час да поръчваме храна и напитки.
Майкъл се разсмива.
Стрелвам го с поглед.
— Не е смешно.
Усмивката му изчезва и той казва:
— Извинявай. Права си, не е смешно.
— Добре де, донякъде е смешно. — Мисля си, че може би хора, които пускат шеги, когато са в затруднено положение, имат нещо наум.
Той разклаща отново вълшебното кълбо и възкликва:
— Уф!
— Какво? — питам го.
— Нищо. Така или иначе не вярвам в тия неща.

Вечерта на последната ни «среща» пристигам в случайно избраното бистро в Хеле Кичън (квартал, който и Бен, и аз рядко посещаваме) с десет минути закъснение и въпреки това преди Бен. Това ме ядосва, защото се налага да изпия нещо на бара, което оприличава вечерта повече на любовна среща, отколкото на делова. Запитвам се дали не беше по-редно да се срещнем за обяд.
Бен влиза спокойно, след като си бях поръчала вино и бях отпила няколко глътки. Облечен е в широки дънки и нова бяла риза, която придава на гърдите и ръцете му особена привлекателност. Бен има от ония набити, но нито много едри, нито много дребни тела, които винаги изглеждат чудесно в дрехи. И — вече за мое съжаление — дори по-добре без дрехи.
— Хубава риза имаш — отбелязвам със следа от сарказъм. Искам той да разбере, че съм разбрала, че си купува нови дрехи насред бъркотията между нас.
Той ме поглежда отбранително и смотолевя нещо от рода, че е напазарувал някои неща от «Гап». Представата как Бен пробва всекидневни дрехи, които положително ще облича на срещи с изчервяващи се, пищни двайсет и няколко годишни момичета, ме кара едва ли не да го мразя. Което всъщност е добро, здравословно нещо, защото омразата ще отнеме тъгата ми вечер. Ставам от високото столче и двамата се запътваме към мястото на салонната управителка.
— Той пристигна — съобщавам и соча Бен.
Тя се усмихва и ни повежда към малка маса в средата на залата. Мигом преценявам, че това е най-лошото място в ресторанта. Ще бъдем заобиколени от маси от всички страни. Не очаквам сцени. Не очаквам сълзи. Ние с Бен умеем да се владеем и да се чувстваме по един и същ начин по отношение привличането на внимание. И все пак, една ъглова маса щеше да свърши много по-добра работа за целта ни. Поглеждам Бен с надеждата да поиска да я смени. Почти е на път да го направи. Дори когато сме влизали в «Макдоналдс» и аз съм избрала маса, той ме е питал дали не искам да седнем другаде. Това ни стана почти игра. Аз предчувствах къде ще пожелае да седнем, а той все намираше кусур: я течение от климатика, я прекалено много слънце право в очите или грозно петно от кетчуп на стола му. Разбира се, Бен избира тази вечер, за да покаже новата си риза и да остане безразличен къде ще седим.
— Е, как са нещата? — пита той, след като сервитьорката ни е донесла менютата за храната и напитките.
— Добре — отговарям.
— Как върви работата?
Казвам му, че върви страхотно, после, след подканване от негова страна, го запознавам накратко с последните книги, върху които работя, и онези, с които се опитвам да се сдобия. Знам, че Бен е горд с всичко, което върша в работата си, и не мога да не споделя някои подробности с него. Питам се колко ли време ще отнеме да се слегне поривът ми да споделя с него и разказите си.
— А твоята работа как върви? — питам го.
— Добре. Едно и също.
— Как е семейството ти?
— Всички са добре. Отлично.
— Каза ли им вече?
— Какво да им кажа?
— О, Бен, не знам. Кажи им, че имаш нова риза.
— Не разбрах коя по-точно част от цялата работа имаш предвид.
— Ами всичко. Затова, че скъсваме напълно? — отговарям, като посочвам разстоянието между нас.
— Казах им, че имаме проблеми — уточнява той.
— А каза ли им от какво естество са тези проблеми?
Той кимва.
— Значи всички те ме мислят за студена кучка.
— Никой не мисли нищо лошо за теб, Клодия.
Поглеждам менюто си, повдигам вежди и смотолевям, че доста се съмнявам.
Той подминава забележката ми и пита:
— А ти каза ли на вашите?
— Не. Още не съм.
Той не изглежда изненадан. Знае, че аз избягвам майка си и че не искам да разстройвам баща си.
— А на сестрите ти?
— И на тях още не. Само на Джес… И на Майкъл.
— А на Ани?
Поклащам глава.
— Не… Защо? Говорил ли си с Рей?
— Малко — отговаря Бен.
Иска ми се да го питам какво е казал Рей, но се отказвам. Така или иначе знам много добре. Знам също какво ще му каже един новоизлюпен татко. То потвърждава онова, което винаги съм казвала: хората подбират какъв съвет искат да чуят. Те го искат от хора, които ще повторят собствените им инстинкти. Да им кажат какво планират да правят по-нататък.
Сервитьорката идва и взима поръчката ни. Ние не бяхме говорили предварително какво ще си поръчаме, но и двамата избрахме сьомга. Преди нямахме навика да си поръчваме едно и също, предпочитахме да поръчаме два вида предястия, за да си ги поделяме. Явно, че с дните ни на поделяне е свършено.
— И тъй — казвам.
— И тъй — казва Бен. — Какво следва?
Ясно ми е, че пита за техническите подробности, а не за взаимоотношенията ни. Те са приключили и двамата го знаем. Подавам му черновите на документите, изготвени от Нина, и казвам:
— Процедурата е стандартна, когато става дума за неоспорими разводи в Ню Йорк.
Той взима документите и им хвърля поглед. Прелиства страница след страница, докато не стига до частта, засягаща подялба на имущество.
— Аз искам само компактдисковете — обобщавам.
Той ме поглежда изненадан.
— Само това ли? Компактдисковете?
— Да. Просто искам нашата музика — пояснявам, заклевайки се това да е последният път, когато ще употребя думата «нашата». — Става ли?
— Разбира се, Клодия. Музиката е твоя.
— Дори всичко на Джеймс Макмъртри? — питам, надявайки се той да се заинати или поне да се покаже разстроен. Бен има едни любими банди, аз други, но Джеймс Макмъртри беше номер едно и за двама ни. Може би, защото бяхме открили тази музика и се бяхме влюбили в нея заедно. Виждам как гърдите на Бен леко се повдигат, докато той вдишва. След това издишва и ме поглежда. Надявам се той да си спомня за последното лято, когато заминахме за Остин, за да видим изпълнението на Джеймс в «Континентъл клъб». Надявам се да си спомни и колко много бира изпихме тогава и как, прегърнати, попивахме силно въздействащата лирика на Джеймс.
— Разбира се, дори всичко на Джеймс — отговаря той тъжно, а аз си отбелязвам наум да оставя поне един от неговите компактдискове, уж от недоглеждане. Излязох с подобен номер, когато скъсах с гаджето си от колежа — Пол. Имаше много причини за прекратяване на отношенията ни, но сред тях беше географското ни противоречие. Аз исках да живея в Ню Йорк, а той — навсякъде другаде, но не и тук. Много се надявах, че ще промени мнението си и ще намери стратегически начини да увеличи тези шансове за успех. Затова, когато събрах всичките му вещи, натрупани в апартамента ми предишната година, оставих една произволна карта от играта «Уно», тъй като двамата с Пол я играехме непрекъснато. Картата се оказа червено «преобръщане», което сметнах за символично. Надявах се той да я намери и да съжали, задето ме е оставил да си тръгна, и да изпита желание да «преобърне» живота си, да напусне Денвър и да се премести в Ню Йорк. Може би той дори щеше да залепи тази карта на огледалото и когато я поглежда всяка сутрин, да си мисли за мен и какво е можело да бъде.
Опитвам се да си представя какво би било изражението на Бен, когато попадне на един от нашите компактдискове на Макмъртри. Виждам го как плъзга диска в стереото, заслушва се в нашите песни и се проклина, задето е предпочел дете пред мен.
— Клодия? — прекъсва мислите ми Бен. — Какво си се замислила? — Гласът му е мек.
— Знаеш какво — отговарям, поклащайки глава. Чувствам ново пробождане на тъга. Нужни са ми огромни усилия да сдържа сълзите си.
— Да. Знам. Това е неприятно.
Кимам и отмествам поглед настрани, към двойката до нас, която, изглежда, е на първа среща. Двамата бяха настанени след нас и аз забелязах, че той й издърпа стола, за да седне. Те са млади и пламенни, усмихващи се до уши и със съвършено добри обноски на масата. Поемаха по пътя с добро начало, щастливи и обнадеждени.
Кимам към тях и отбелязвам:
— Виж тия двамата. Май са на първа среща, а?
Бен се обръща леко на стола си, оглежда ги за секунда и казва:
— Да. Най-много на втора. Според мен те дори още не са се целували.
— Сигурно тази вечер ще стане — отбелязвам.
— Да, сигурно.
— Ще ми се да отскоча напред във времето и да видя техния край — подметвам саркастично.
Бен ми хвърля поглед с думите:
— Винаги си била цинична.
Отговарям:
— Предположи ти.
— Може би ще заживеят щастливо от днес нататък.
— Да. С две, точка, две деца.
— Или поне едно — казва Бен.
Оставям негова да е последната дума… и сметката, когато тя милостиво идва.

Глава 7

Немалка част от мен се пита дали не греша, като оставям Бен да ме напусне завинаги. Казвам си, че умуването просто си върви с територията. Когато и да вземеш важно решение в живота, поне някое решение, което има изпълнима алтернатива, следват неизбежни неловки последици. Тревогата е просто признак, че взимаш нещо на сериозно.
В този смисъл разводът ми с Бен извиква в съзнанието ми един куп емоции, които изпитвах, когато се женех за него. И тогава знаех, че върша правилното нещо, но не можех да избегна безпокойството от време на време, което ме държеше будна нощем, дори когато бях взела няколко глътки «NyQuil». В дните преди сватбата ни знаех, че любовта ми към Бен е най-реалното нещо, което съм изпитвала, и пак ме гризеше мисълта, че се подготвям за разочарование. Спомням си как една нощ, докато наблюдавах спящия Бен, се изпълних със страх, че някой ден ще го разочаровам. Или че той ще ме разочарова. Че по някакъв начин нещата нямаше да се подредят добре за нас и че аз ще се обърна назад и ще се запитам: «Как можах да съм такава глупачка? Как можах да не видя какво се задава?». И сега, разбира се, става точно това.
Докато наблюдавам как Бен си отива от мен, започва да ме гложди мисълта, че някой ден ще се обърна назад към това разклонение на пътя и ще го посоча като най-голямата грешка в живота ми.
Като се има предвид крехкото ми състояние, се чувствам много нервна при мисълта, че ще бъда при семейството ми, в което няма тайни. Те още нищо не знаят и седмици наред отлагам да ги видя, докато не идва денят на празненството по случай шестия рожден ден на племенницата ми Зоуи и аз повече не мога да отлагам.
Същия ден взимам влака за дома на Мора в Бронксвил и гледам през прозореца пейзажа, който бях опознала като пръстите на ръката си. Позволявам си единствено да слушам весели песни по моя iPod, като превъртам всяка меланхолична песен като предохранителна мярка. Най-лошото, което можех да направя, е да се появя пред Мора със следа от тъга по лицето си. Трябва да бъда твърда, казвам си, докато обмислям по какъв начин да им съобщя лошата новина.
Когато стигам на гарата, вече съм решила, че след като гостите се разотидат и Зоуи отиде да се радва на новите си играчки, ще кажа на семейството си за предстоящия ми развод. Вероятно щеше да е по-малко драматично, ако го бях съобщила на всеки поотделно по телефона, но пък така щях да го изрека само веднъж. Ще дам пресконференция и ще импровизирам един куп въпроси. Когато усетя, че не мога повече да издържам, ще благодаря на семейството си и ще си тръгна. Точно като спортист след болезнена загуба. Да, разочарована съм. Чувствам се зле, задето провалих отбора си и пропуснах онзи лесен кош във второто продължение. Но положих всички усилия. И сега трябва да продължа напред…
Баща ми, който продължава да живее в Хънингтън, в къщата, където израснах, беше дошъл с колата у сестра ми по-рано сутринта и сега ме посреща на гарата. Още не съм затворила вратата на колата и той започва да хули майка ми.
— Тази жена е невъзможна. — Баща ми обикновено е позитивно настроен човек, но майка ми беше успяла да извади на показ най-лошите му черти. И очевидно той не се вслушва в съветите за развода, според които не е здравословно за едно дете (дори пораснало) да слуша как единият родител се възмущава от другия.
— Какво е направила Вира този път? — питам го.
— Подметна характерната за нея злонамерена забележка относно гащите ми.
Усмихвам се на старомодната му дума за панталони.
— Какво им е на панталоните ти?
— Прааавилно! Нищо им няма, не е ли така?
— Така е. — Като се вглеждам обаче, виждам, че той е съчетал панталон с маншети от костюм с риза с яка за голф. А такава проява на лош вкус майка ми не може да търпи. И все пак ми е чудно защо тя продължава да взима толкова навътре това, че баща ми не умее да се облича подходящо. Нея какво я засяга, мисля си.
— Дуайт с нея ли е? — питам.
— Не. Щял да ходи на голф. — Баща ми включи мигача. — Сигурен съм обаче, че по-късно ще се появи с апломб.
— В това отношение двамата си приличат — отбелязвам.
— Да. Тя цяла сутрин се перчи из къщата.
Представям си майка ми с изпъната назад глава и вирнат нос, точно като гордо цирково пони.
— Да, нали трябва да прави впечатление.
Целта на майка ми е непрекъснато да привлича вниманието. Тя ще е наконтена, ще поднесе на Зоуи най-големия и най-скъп подарък и през цялото време ще е заобиколена от тълпа почитатели. Това не се е променило, откакто сестрите ми и аз бяхме деца — нашите приятели обожаваха майка ни. Наричаха я «откачалка», «веселячка», «една от момичетата». Но мисля, че дълбоко в себе си те са доволни, че тя не е тяхна майка.
— Не й се давай, татко — казвам.
Той се усмихва, сякаш мислено сменя скоростите. После ме пита:
— А Бен къде е?
Очаквах този въпрос, но все още изпитвам остра болка, като чуя името му. Поемам си дълбоко въздух и придобивам безгрижен тон.
— Налага му се да работи.
— Не е присъщо на Бен да изпусне семеен празник.
— Да, той наистина държи на семейството. — Казвам го саркастично, но ми се струва, че това е самата истина — той държи на семейството.

След минута ние завиваме по алеята за коли на сестра ми, откъдето оглеждам струващото четири милиона долара имение (сестра ми твърди, че къщата й не е имение, но според мен всяка къща с повече от шест спални е имение, а нейната има седем) със смесица от възхищение и презрение. Разочарована съм не поради очевидната величина на богатството им — защото това е много относително. По-скоро не ми харесва начина, по който Скот печели парите си — не с усилена работа или мозък, а като се озовава на точното място в точното време. Той работеше като финансов директор в малка софтуерна фирма, купена за смешна сума пари по време на технологичния спад. Той има толкова много пари, че съм го чувала да нарича по-малко заможните хора «никелови милионери».
Ако той се отнасяше добре със сестра ми, всичко това щеше да е чудесно и аз щях да го аплодирам за късмета му. Но Скот е мерзавец (използвам един от епитетите на баща ми) и домът им постоянно ми напомня за всекидневната размяна, която прави Мора: хубави вещи, съпруг любовчия. Често съм се питала дали сестра ми щеше да го напусне, ако със Скот нямаха деца. Нейният отговор е «да». На мен обаче не ми се вярва много.
Баща ми паркира зад голям бял товарен автомобил с надписа КЕТЪРИНГ «ЕНДИВ». Мора не пести за празненствата си, дори да са за деца, затова не се изненадвам, когато влизам през предната врата и заварвам суетня в последните приготовления, които повече наподобяват сватбено тържество, отколкото празнуване на детски рожден ден.
— Здравей! Здравей! — казва Мора и ме прегръща набързо и разсеяно, след което веднага връща вниманието си към една гигантска ваза с екзотични цветя. Виждам, че е напрегната, както винаги, когато й предстои някакво публично събитие. Типично първородно дете. Мора е перфекционистка във всичко, което прави, и аз често съм се замисляла колко ли ще е изтощително, ако съм на нейно място. Аз също изпипвам нещата — когато става дума за работата ми, — но Мора е такава с всичко. С дома, двора, децата, външния си вид. Добре че напусна високопоставената си работа в Долната камара на Конгреса, след като роди, защото не мога да си представя как щеше да се справя перфектно с всичко плюс работата си.
Тя свива вежди, килва глава на една страна и пита:
— Добре ли стоят тук тия цветя? Не са ли… несъразмерни?
Казвам й, че стоят много красиво. Домът на Мора наистина е красив, макар да няма нито едно място, където да се отпуснеш или да се почувстваш удобно. Той е малко измислен в своето еклектично съвършенство — носи помпозния почерк на авангарден дизайнер, който старателно е постигнал предсказуема изискана смесица от старо и ново, съвременно и традиционно. Преобладаващата гама от цветове в дома на Мора е топлата — жълти стени, вишнева тапицерия, абстрактно изкуство в мандаринени тонове — и все пак нещо в дома й ми напомня за изложбена зала. Човек не може да предположи, че тук живеят три деца на шест и под шест години, въпреки маслените картини в тяхното сходство и снимките върху малкия й роял. Сестра ми се гордее, че домът й е изискан. В действителност тя често изтъква това, сякаш да ми каже: «Човек не бива да бъде погълнат от безпорядък и шумотевица, само защото има деца».
Твърдението й е необоримо, но, както казваше Бен, с гвардия от помощници като нейната можеш да направиш много: бавачка, градинар, човек, поддържащ басейна, личен асистент и икономка, която живее в къщата. Наблюдавала съм я как възлага задачи на персонала си, облечена в маркови саронги и клинове на «Джуси котюр», с голяма чаша кафе в ръка, и съм си казвала, че макар тя да беше напуснала работата си, пак продължава да ръководи нещо като малка корпорация, при това се справя безупречно.
Но въпреки факта, че Мора води на пръв поглед повърхностен и разглезен живот, тя е много сериозна в действителност. Напълно подкрепя школата по майчинство на Джаки О. и често цитира своя идол: «Ако пренебрегнеш възпитанието на децата си, то каквото и друго да правиш, едва ли ще има голямо значение».
В резултат на това децата на Мора са сладки, с добри обноски и относително неразглезени.
— Къде са децата? — питам сега Мора и в този момент Зоуи, Уилям и Патрик се втурват насреща ми, превъзбудени и с широко отворени очи, сякаш вече са погълнали премного захар. Със светлата си коса и бялата си кожа Зоуи прилича повече на мен, отколкото на родителите си, които имат маслинена кожа и кафяви очи. Преди време Мора ми се обади по телефона да ми каже, че Зоуи взела една моя снимка и я занесла във фризьорския салон, за да покаже прическата ми на вълни, защото искала да прилича на леля си Клодия. Не мога да не се чувствам признателна от факта, че племенницата ми ми подражава и го счита за нарцистичен порив, който принуждава мнозина да имат деца.
— Честит рожден ден, Зоуи! — поздравявам я и се навеждам да я прегърна силно. Тя е облечена в пълния костюм на балерина, тъй като темата на празненството й е «розовеещи балерини». Бледорозовото й трико, тъмнозелената й къса поличка и балетните й пантофки се съчетават чудесно в нюансите с розовите и зелени балони, завързани за перилото на стълбата и триетажната торта, заобиколена от метри тюл. — Не мога да повярвам, че вече си на шест!
Спомням си, че първата ми среща с Бен се състоя през седмицата, в която Зоуи навърши две годинки. Запитах се докога ще измервам времето, свързвайки го с Бен.
— Благодаря, лельо Клодия! — казва Зоуи с ниския си, гърлен глас, който звучи странно за толкова малко момиченце. Тя плъзга краката си от втора на трета позиция. — Масата за подаръци е в дневната! Стига да си се сетила да донесеш такъв.
— Може и да съм се сетила — отговарям и отварям голямата си пазарска чанта, като й показвам крайче от увития подарък.
Уилям и Патрик, съответно на три и две години, едновременно подмятат във въздуха някакви джунджурии.
— Виж какво си имаме!
— Супер! — казвам, макар да нямам и представа какво ми показват.
Зоуи ме уведомява, че баща им им купил нови роботи, за да не ревнуват от нейните подаръци. Скот е добър баща, въпреки че малко прекалено си пада по подкупите и заплахите. Любимата ми негова заплаха е: «Никаква Коледа, ако не спрете да хленчите». Когато Бен я чу, се разсмя и ме попита как точно е смятал Скот да прескочи двайсет и четвърти декември и да отиде направо на двайсет и шести.
Зоуи се ухилва и ме повежда за ръка към дневната, където Дафни и майка ми седят коляно до коляно на дивана и пият «Кир Роялс».
— Къде е Бени? — пита майка ми, преди дори да ми е казала «здравей». Винаги съм настръхвала, когато го нарича «Бени». А сега, понеже не сме заедно, ми става още по-противно.
Чувствам как се стягам, докато сядам на едното кресло срещу тях и отговарям:
— Не успя да дойде.
— Защо? — настоява да узнае майка ми.
— Трябва да работи — и се усмихвам лъчезарно. — Бизнесът му процъфтява.
С това твърдение направо трябва да съм се издала. Аз не използвам изрази като «бизнесът процъфтява».
— Но Бени никога не е работил в събота — продължава майка ми, сякаш го познава по-добре от мен. — Да не са се случили неприятности в рая?
Удивлявам се на способността на майка ми да надушва всяко разногласие. Любимият й израз е: «Където има дим, има и огън» (което случайно е нейната неизменна обосновка да вярва на таблоидната преса, независимо колко скандална е историята).
— Ние сме добре — отговарям, чувствайки се облекчена, че реших да оставя за последен път брачната халка на ръката си.
Тя се оглежда нетърпеливо наоколо, после се навежда към мен и прошепва:
— Само не ми казвай, че е станал втори Скот по отношение на теб.
Поклащам глава, питайки се точно тя ли, от всички хора, посмя да хвърли камъни върху Скот. Но майка ми е като една от най-добрите ревизионистки историци в света, които могат да накарат О'Джей Симпсън да се изпоти. Както изглежда, че О'Джей е убедил себе си, че не е убивал никого, така и майка ми си вярва, че никога не е правила нищо нередно. Най-малкото беше заключила, че баща ми я е подтикнал към изневяра — което е пълна глупост. Баща ми беше най-добрият съпруг, когото тя заслужаваше.
— Не, мамо — отговарям, мислейки си колко по-лесна щеше да бъде една любовна афера. Никога не бих могла да остана с мъж, който ми изневерява. Независимо от обстоятелствата. В това отношение приличам на болшинството от мъжете. Никакви втори шансове. И не толкова по отношение на морала, колкото до неспособността ми да прощавам. Злопаметна съм и не мисля, че бих могла да променя това в себе си, дори да исках.
— Не ме лъжи, Клодия — продължава майка ми, наблягайки максимално на всяка отделна дума. После смушква Дафни и я пита на висок глас дали знае нещо. Дафни поклаща глава и отпива от шампанското.
— Мамо, днес е денят на Зоуи. Престани, ако обичаш.
— О, мили боже! Има нещо нередно! — Тя почти вика. — Познавам, когато има нещо нередно.
Баща ми смънква колко удобно е това, понеже тя е причината за повечето от нередностите, които се случват.
Майка ми присвива очи, завърта се на мястото си и застава с лице към него.
— Какво каза, Лари?
— Мамо — провиква се Мора от тоалетната, където довършва приготовленията на външния си вид, — моля те, престани, каквото и да правиш там.
— Това е нереално. Да ме обвиняват, че съм загрижена за дете — казва тя на Дафни, нейния единствен потенциален съюзник в такива ситуации. Дафни изпитва към нея същото, каквото Мора и аз, но не може да не й се подмаже. Тя е уязвима и чувствителна и се нуждае от любовта на майка ни по начин, от който и двете ме изпълват с дълбоко съжаление. Мора и аз отдавна престанахме да се интересуваме какво прави или не прави майка ни. Незнайно защо Дафни не може да се държи като нас.
— Това е нереално — повтаря майка ми с вид на обидена.
— Ти си нереална, Вира — обажда се от другия край на стаята баща ми.
Сцената е толкова предсказуема, че мисълта, че Бен ми липсва, отново силно ме пронизва. Ние често сме си съчинявали сценарий за бъдещи дни, като се обзалагахме кой какво ще каже и колко време ще отнеме да бъдат изречени думите.
Зетьовете ми Скот и Тони вдигат поглед от задачата си — да сложат бутилки бира в голяма кофа с лед на задната веранда — и влизат в дневната, където се споглеждат, сякаш си казват: «И ние сме в същия кюп, друже!». Двамата нямат почти нищо общо — Тони носи карирани ризи и чете само спортните страници, а Скот си слага одеколон и е абониран за «Уолстрийт Джърнъл», — но с годините двамата се обвързаха като зетьове, както е присъщо за много семейства. Винаги безупречен домакин, Скот налива «Амстел лайт» в изстудена чаша и ми я подава, загърната в платнена салфетка.
— Заповядай, Клодия.
Благодаря му и отпивам голяма глътка.
— За какво е тая врява? — пита Тони. Той и Дафни са заедно от гимназията. Дългата им история се свързва с неговата непоколебима вярност, която му беше спечелила правото да се намесва — право, което Скот нямаше дори в собствения си дом.
— Бен няма да дойде — уведомява го майка ми. — Ти какво ще кажеш по въпроса? Аз ли съм единствената, която смята това за подозрително? — Тя се оглежда наоколо с ръка, притисната до цепката на бюста й.
— Мамо. Говоря сериозно. Нито една дума повече — скастрям я аз. Това едва ли е опровержение, но всеки нормален човек ще схване намека и ще си замълчи. Майка ми доказва, че е всичко друго, но не и нормална, защото поглежда към тавана и мърда устни в мълчалива молитва, после става бавно.
— Имам нужда от една цигара — обявява тя. — Дафни, скъпа, ще дойдеш ли с мен в задния двор?
Сестра ми й отговаря с раболепно кимване. Едва след като става и тръгва след майка ни, тя се обръща и леко извърта очи нагоре. Дафни иска да угоди на всекиго. Това е нейната най-добра — и най-лоша — черта.
След секунди на вратата се звъни. Поглеждам часовника си и установявам, че празникът вече набира скорост. Няколко часа ще бъда в безопасност. Чувам писъка на Мора на вратата и в отговор писъка на най-добрата й приятелка Джейн. Мора и Джейн бяха съквартирантки и членуваха в женския клуб към университета «Корнел». И те, като Джес и мен, оттогава са неразделни. Всъщност Бронксвил беше съвместното им решение. След като години наред живяха в Манхатън, те проучиха до премала предградията на Ню Йорк и Кънектикът и накрая си избраха две къщи в един и същ квартал. Мора е по-заможна от Джейн, но Джейн пък е по-хубава — което прави приятелството честно и балансирано. Като доказателство е разговорът, който чувам сега:
— Къщата ти е удивителна! — възкликва Джейн. — А колкото до цветята, направо да умреш за такава аранжировка.
— По-скоро косата ти на кичури е за умиране! Казу ли ти ги прави?
— Естествено! На кого другиго ще позволя да пипа косата ми?
Докато и останалите гости на Мора влизат, аз си мисля това, което съм си мислила винаги, когато съм в Бронксвил. Всички са абсолютно едни и същи: самодоволни, изискани и ако не очевидно красиви, то поне са максимализирали генетичната си участ. И повечето от тях са предприемали най-малко два набега до вълшебния и, както изглежда, силно привличащ свят на пластичната хирургия. Имах малка намеса, шепнат си те. На сестра ми й изтъниха леко носа и й повдигнаха гърдите след раждането на Уилям. Тя не е безспорна красавица, но с камарата й от пари и неземната сила на волята тя се нарежда по-близо до преуспелите, отколкото Дафни и аз. В действителност всички от цялото й обкръжение си приличат до съвършенство: изскубани вежди, слънчев загар, облекло, почти еднакво като цветове и стил. Все едно че са излезли от списание или са се облекли от един и същ гардероб. Не ми е нужно да разглеждам модно списание този месец — защото е достатъчно да обходя с поглед стаята и вече знам, че последните тенденции включват поли на волани, украсени с изкуствени камъни, ниски обувки и едри тюркоазни колиета.
Съпрузите им са крещящо красиви, поне на пръв поглед. Някои са започнали да оплешивяват над челото, други имат дребна челюст или силно изявена захапка, но тези недостатъци са затъмнени от патината, която върви с притежаването на пари. На много пари. Не са самоуверени, разговарят с лекота и се смеят от сърце. Носят мокасини на бос крак, изгладени костюми каки, колани от телешка кожа. Косите им са пригладени с гел, кожата им ухае на ароматен афтършейв, шитите им по поръчка ленени ризи са с навити ръкави дотолкова, колкото да разкриват луксозните им, но спортни часовници.
Разговорите им са самопоздравителни и предсказуеми. Жените разговарят за частните училища на децата си и за техните предстоящи ваканции до Карибите или Европа. Мъжете обсъждат работата си, голф игрите и инвестициите. Понякога се подмята някоя клюка за неприсъстващите съседи — от страна на жените — хапещи, а на мъжете — завоалирани под формата на шега.
Онова, което ми прави най-голямо впечатление този ден, е, че Зоуи и приятелчетата й като че ли са на изложба, тъй като най-модните аксесоари са съчетани с тези на техните братя или сестри и особено в един болезнен случай с техния родител от същия пол. Момиченцата носят огромни рипсени копринени панделки в косите си и скъпи, набрани роклички и вече са се научили как да флиртуват по скандален начин. Братята им носят дрехи с монограм и тричетвърти чорапи. Те също са се научили да ходят наперено и да се хвалят.
Докато ядем обяда си от сандвичи за чай и пищна салата със спагети (и пица с козе сирене за децата), пристига една професионална балерина от Балетната академия, за да танцува специално на палци за Зоуи и нейните петнайсет най-близки приятелчета, които се втурват да се преоблекат в балетните си костюми. На тях ще им бъде предаден групов урок в билярдната, покрай покритата с огледала стена. Майките се подреждат като папараци и правят снимки на децата си. Аз минавам на вино, като следя чашата ми винаги да е пълна и крадешком поглеждам часовника си. Колкото по-скоро свърши празненството, толкова по-бързо ще съобщя новината си и ще продължа нататък с остатъка от живота си.
Когато урокът по балет свършва, идва ред на тортата — гвоздея на всяко празненство. Малко са задоволителните неща като много скъпа торта. Ние пеем за Зоуи, наблюдаваме я как духа свещите в два реда и чакаме за парче торта. Няколко жени поемат парче от сервитьора, но повечето отказват и си отхапват крадешком от парчетата на съпрузите си. На мен ми се пада парче с буквите «ЕН» от думата «РОЖДЕН» и си помислям за Бен. Той ми липсва в толкова много отношения, но точно сега ми липсва така, както винаги ти липсва някой, когато си сама в стая, пълна с двойки.
Наливам си още една чаша вино и тръгвам след тълпата в дневната, където Зоуи започва да отваря подаръците си, въпреки че майка й я кара да почака, докато гостите си тръгнат. За щастие Зоуи е във възраст, когато не е възможно да разкъсва опаковките бавно, така че за нула време тя е заобиколена от купчина розови и виолетови пластмасови и плюшени играчки. Американски кукли, кутии с мъниста, игри с дъски и изобилие от кукли Барби и Поли Покет.
Тя оставя моя подарък последен. Дървената кутия за бижута е с монограм и с въртяща се балерина в нея. Много съм горда от факта, че направих избора без помощта на Мора, към която обикновено се обръщам все в последния момент.
Зоуи отваря първо картичката, както я съветва Мора. Всички слушаме как тя я прочита на глас, натъртвайки на по-трудните думи. Стига до края и прочита: «С любов, леля Клодия». После вдига поглед към мен и пита:
— Защо го няма името на чичо Бен?
По дяволите, изругавам наум.
— Да, Клодия. Защо? — обажда се майка ми.
Казвам нещо от рода, че е станало недоглеждане.
Зоуи ме изглежда учудено. Очевидно тя не знае какво значи «недоглеждане».
— Забравих да напиша името му — добавям едва-едва.
— Вие да не се развееееждате? — пита Зоуи с тревожен тон, който предполага, че бракът на родителите й е в криза. — Нани Ви каза на леля Дафни, че вие се развеждате.
На майка ми, наричана още нани Ви, най-накрая й пада удобния случай, който отдавна чака. Тя оглежда присъстващите с поглед, който ясно изразява: «Кой, аз ли?». После се обръща към мен и изчуруликва със сладкодумния си, като от сапунена опера глас:
— Е, вярно ли е?
Всички погледи се отправят към мен. Дори приятелите на Мора, които ме виждат за първи път, ме гледат в очакване. Хрумва ми да излъжа за последен път, но това просто не ми е присъщо. Затова казвам на Зоуи:
— Понякога нещата не вървят добре.
Мора изглежда така, сякаш ще припадне не само от новината, но и от черното петно, което съобщението лепва на празненството й. Баща ми направо се втурва към мен и ме прегръща силно, шепнейки, че всичко ще се оправи. Майка ми започва да реве:
— Знаех си аз, знаех си — хлипа тя, а Дуайт, който беше дошъл преди минути, започва да й вее със салфетка, на която с розово е избродирано «ЗОУИ СТАНА НА ШЕСТ!».
Отдръпвам се от баща си и казвам:
— Добре съм.
Една от приятелките на Мора, жена със смолисточерна коса и с най-големите диамантени обици, които бях виждала извън червения килим, й подава книжна кърпичка «Клийнекс». После подава и на Дафни, тъй като е откликнала на плача на майка ми с условния рефлекс на Павлов.
Тишина се сляга над стаята и Зоуи, която изглежда покрусена, но твърда, задава нов предпазлив въпрос:
— Защо? Защото не искаш деца, или защото не го обичаш?
Въпросът е подобен на «Продължавате ли да биете съпругата си?» и аз не мога да не се удивя на способността на шестгодишното хлапе да бъде толкова проницателно, да свежда развода ми до най-съществената част.
Разбира се, отговорът е прост: аз не искам да имам деца, затова Бен не ме иска. За малко да го изрека и то точно с тези думи, но вместо това се усмихвам и давам едно от ужасните обяснения на възрастните, онзи отговор, който ме поставя право в лагера на уклончивите лоши майки. Или в случая — в лагера на лошите лели.
— Просто не е трябвало да продължим, Зоуи — казвам на племенницата си.
По погледа, който ми отправя, става ясно, че тя не разбира какво означава това. По дяволите, та аз също не знам какво значи. Но преди тя да успее да формулира следващия си въпрос, аз се усмихвам, ставам и се отправям към трапезарията, където си отрязвам още едно парче торта. Този път ми се пада буквата «Р» — развод, с напластена отгоре розова и зелена глазура.

Глава 8

Последвалите телефонни разговори пристигат бързо и яростно и е ясно по стила и интервалите между съобщенията, че са се обаждали Мора, Дафни, татко, Мора, Дафни, татко — до един съучастници. Съобщенията на майка ми са по-редки — както винаги.
Не бързам да се обадя на никого, което е добро решение, понеже разбирам, когато най-накрая се чувам с тях, че истерията им е преминала. Те ми излязоха с едно и също обяснение: ние просто искаме най-доброто за теб и макар дълбоко да обичаме Бен, сме на твоя страна. Приписвам тази реакция на терапевта на Мора от Ъпър Ийст Сайд — Черил Фишстайн. Защото никой от семейството ми не реагира с благоразумие и спокойствие.
Единственият коментар, който ме обърква, е настояването на Дафни да се обади на Бен.
— И какво ще му кажеш? — питам.
— Ще му кажа, че съжалявам, задето нещата между вас не вървят… Че той ми липсва… Може дори да го попитам как се справя… Но ще му се обадя само ако ти си съгласна.
Казвам й, че тя може да прави каквото иска, но не искам да чувам никакви подробности за разговора им — който вероятно ще стигне дотам, че и двамата ще споделят колко силно искат да имат деца. (Всъщност Дафни започна този разговор с новината, че й е дошъл мензисът; мисля, че знам менструалните й цикли по-добре от своите.)
— Някой от семейството му обади ли ти се? — пита тя.
Отговарям й, че не. Това би следвало да нарани чувствата ми, мисля си, но незнайно защо нищо такова не се случва. Предполагам, че семейството на Бен ме уважава и харесва, но никога не съм усещала истинска топлота между нас. Така че тяхното мълчание не ме изненадва особено. (Може би защото съм имунизирана срещу постъпките на собствената ми майка.) Сигурна съм, че в даден момент майката на Бен ще ми изпрати бележка, написана върху един от нейните листове с монограм. Тя вероятно преглежда изрезките на Ан Ландерс, за да види какво точно да каже на бившата си снаха. Освен ако не е прекалено заета да шие одеялце за първото новородено дете на Бен.

Следващата събота следобед се разхождам спокойно с Майкъл по Бруклинския мост сред тълпа от пешеходци, тичащи хора и велосипедисти, а той ме уверява колко терапевтично ще ми подейства гледката от средата на моста. Ние сме тук, защото вчера в работата споделих, че се чувствам леко депресирана. Изправен от другата страна на бюрото ми, той ми каза:
— Естествено, че си. Би било странно, ако не беше.
После ми каза, че имал нещо предвид, което можело да ме ободри, и ме пита дали съм заета на другия ден следобед. Отвърнах му, че не, но иначе, когато от омъжена жена внезапно станеш разведена, както в моя случай, се оказва, че имаш много неща да правиш през почивните дни. Казах му, че двете с Джес смятахме да заминем за Хамптънс, но в последния момент я пратили в «командировка» (което всъщност е пилеене на време, за да се види с Трей). Майкъл ми отвърна, че ще си бъде у тях в Алфабет Сити в десет часа. Имах чувството, че това е покана по милост, но реших да не допускам гордостта да застане на пътя на доброто ми прекарване. А миговете с Майкъл винаги са «добро прекарване».
И тъй, тази сутрин се срещнахме близо до апартамента ми и ето ни сега на пешеходната пътека на Бруклинския мост. Горещ юнски ден е — необичайно горещ за този месец в Ню Йорк, — а напечената от слънцето стомана го прави още по-горещ. Ние крачим бавно и хората ни задминават от двете ни страни.
Продължавам да мисля, че това е първото ми лято без Бен. Първата смяна на сезона без него. Почти два месеца не съм разговаряла с него. Разводът е факт — документите пристигнаха по пощата преди няколко дни, пристигнаха без церемонии, без фанфари. Прибрах ги в зелената ми папка, надписана: «Важни документи», при акта за раждане и картата за социалната ми осигуровка. И толкоз.
Докато Майкъл говори нещо за основата на моста, че била дървена, си мисля за израза «бивш съпруг» — колко тъжно и в същото време странно изискано звучи.
— Човек би си помислил, че дървото ще плесеняса и изгние, нали?
— Да — отговарям. — Но Венеция е построена върху дърво, а е къде-къде по-стара от моста.
— Така е. Може би бактерията, която причинява гниене на първото, се нуждае от въздух, за да вирее?
— Не знам.
Бивш съпруг. Бивш съпруг. Бивш съпруг.
— Значи си минавал по този мост и друг път, така ли? — питам Майкъл.
— О, да. И то неведнъж… включително няколко дни след единайсети септември. Той наистина ти дава чувство за перспектива. Ще разбереш какво имам предвид. Това е градски еквивалент на пътуване на автостоп. Толкова спокойно.
Поглеждам напред към каменните готически кули и фона от кобалтовосиньо небе, пресечено от дантела от висящи кабели. Той създава величествен визуален ефект, но пак казвам на Майкъл, че винаги съм поставяла Бруклинския мост на равна нога със Статуята на свободата или Емпайър Стейт Билдинг.
— Забележителностите на Ню Йорк стоят по-добре на пощенска картичка. Или гледани от самолет — казвам, като се отмествам настрани, за да не се сблъскам с един много пълен, хриптящ мъж, облечен с трико от «Дерек Джетър». — Далеч от мръсотията и тълпите.
Майкъл се усмихва многозначително.
— Ти можеш да минеш за привърженичка на елита, тъй да знаеш.
— Едва ли — възразявам.
— Да, но със забележки като тази, бих казал, че не си на нивото на народа.
Сигурна съм, че той подготвя наум списъка си с примери. Повечето хора не могат да измислят начаса примери за спасяване на положението, но Майкъл винаги е в състояние да извика в съзнанието си нужните факти, които да използва срещу теб.
— На нивото на народа съм — уточнявам.
И наистина, той казва:
— Ъ? Ти не обичаш увеселителните паркове. Не обичаш фенове, които размахват големи стиропорени пръсти по време на баскетболни мачове на «Никс». Не могат да те открият на Таймс Скуеър в Новогодишната нощ.
— Нито пък теб. Назови ми някого, когото биха…
Той вдига високо ръката си и тръгва по-бързо.
— И — продължава той, предвещавайки драматичния финал, — ти мразиш «Титаник». За бога, не познавам друг човек, който да мрази «Титаник». На практика е неамериканско да мразиш «Титаник».
— Не го мразя. — Сещам се за наградите «Оскар» преди години. — Просто не мисля, че това е най-добрият филмов материал.
— Ти не си на нивото на народа — повтаря той.
Замислям се за секунда и казвам:
— Аз пътувам с метрото. Ако това не е на нивото на народа, здраве му кажи.
— Просто удобство.
— Не. В действителност метрото ми харесва.
— Глупости. Видях те как предпазливо се държиш за стълба — и той ме имитира. — И гледаш краката ти да не се докосват до човека до теб. А после използваш антибактериален гел.
Поклащам глава.
— Значи имаме умерен случай на представител на Управлението на гражданска защита… Всъщност какво имаш предвид?
— Имам предвид, че стандартите ти са много високи.
— По отношение на филми ли? Или на обществения транспорт?
— Като цяло.
Изпълва ме смътното чувство, че сме на път да обсъдим личния ми живот. От седмици Майкъл ми натяква, че имам нужда да си вляза обратно в релсите. Да проверя по компютъра match.com. Да си нацеля случаен хубав непознат в някой бар. Казах му, че не си падам по случайни мъже, било то хубави, или не.
— Знам, че Бен беше човекът и тъй нататък… — продължава Майкъл. Начинът, по който го казва, ме кара да си мисля, че той ни най-малко не мисли така. — Но…
Прекъснах го.
— Знаех, че това беше за любовния ми живот. Стига, Майкъл, та аз съм разведена едва от няколко дни.
Той поглежда назад през рамо, сякаш някой ни следи, и казва:
— Знам. Но бяхте разделени дълго преди това… Според моя опит след неприятно скъсване — а мисля, че разводът спада към тази категория, — единственото, което помага да продължиш напред, е да се хванеш с първия срещнат. Просто се гмурни.
— Да не предлагаш услугите си?
Той ме поглежда и се захилва.
— Приемаш ли доброволци?
— Не. Не приемам.
— Не съм си го и помислял… Но ако промениш решението си, аз съм насреща.
— Опитваш се да ми кажеш нещо ли, Майкъл? Да не би да си бил влюбен в мен през всичките тези години? — отвръщам на шегата му, като му хвърлям кос поглед. Той е облечен в светложълта тениска, джапанки «Адидас» и къси панталони каки, които разкриват дългите му, мускулести прасци. Нещо в уверената походка и леко извитите му крака подсказва, че го бива в леглото.
Той се подхилква самодоволно.
— Неее. Не се безпокой. Не се опитвам да ти намеквам за филма «Когато Хари срещна Сали» или нещо подобно… Просто ми се иска да знаеш, че винаги съм готов да помогна на приятел.
— На мен ли да помогнеш? А не си ли ти самият на суша?
— Месец и половина още не минава за суша — отговаря той. После прочиства гърлото си и додава: — Виж. Аз просто те намирам за много привлекателна. Жена от класа. Така че, ако ти е нужен доброволец или нещо от сорта, аз съм насреща.
— Леле! — възкликвам. — На кого му трябва изглед от Бруклинския мост с навивка като тази?
Майкъл се усмихва и ме повежда към едната страна на моста.
— Тук е удобно място.
Тръгвам след него и поглеждам над блещукащата вода към Манхатън. Силуетът на града е изумителен, дори без Световния търговски център. Около нас хора щракат с фотоапарати и сочат забележителности. Отмествам поглед към Бруклин и виждам една тийнейджърка как прави знака на мира, после изпраща въздушна целувка на момчето, което се приближава до нея. Представям си по-ранния им разговор: «Чакай ме на Бруклинския мост, мила». Затварям очи, вслушвам се в шума на хеликоптера над нас и чувствам лекия ветрец, духащ в лицето ми.
След доста дълго време бръквам в джоба си и изваждам венчалната си халка, която взех в последния момент. Хвърлям й един последен поглед, прекарвам пръст по гравюрата от вътрешната страна — ЗАВИНАГИ. БЕН. После раздвижвам рамото си напред-назад, за да отпусна мускулите си и мятам халката над главата си в Ийст Ривър. Горда съм с немомичешкото си, решително мятане, заслуга от това, че нямам братя и имам баща, който обожава бейзбола — той съсредоточи всичките си усилия върху мен. Опитвам се да я проследя с поглед, за да видя къде точно ще падне, но я изгубвам от поглед някъде на половината път — платиненият обръч се изгубва на фона на мътната река.
— Това ли е, което си помислих, че е? — пита Майкъл. Той изглежда впечатлен.
— Да — отговарям и се взирам с присвити очи във водата.
Черните му вежди се извиват над очилата му «Оукли».
— Доста а ла «Титаник», а?
Разсмивам се.
— Е, видя ли? Роуз и аз имаме много общо.
— Не, сериозно. Това беше силен ход — отбелязва Майкъл.
— Благодаря.
— Направо ме подтиква да те целуна. Черешката върху твоята малка церемония, нали разбираш?
Обмислям предложението му и факта, че то може да добави малко плътност на приятелството ни. Всеки път, когато ми се зададе този неизбежен въпрос, въпроса за мъжко-женското приятелство: «Целували ли сте се?», мога да кажа: «Да, целувахме се. Беше някога, веднага след като хвърлих брачната си халка от Бруклинския мост». От това става чудесен разказ в романтичния ми репертоар, такъв, какъвто Джес положително ще хареса — особено защото според нея Майкъл е много готин. Освен това може би една обикновена целувка, като символичното ми захвърляне на халката, може да послужи като вид катализатор.
Макар да мисля, че Майкъл всъщност се шегува, аз бегло изучавам пълните му устни и си мисля, че ще го направя. Но се колебая една секунда повече, като оставям царството на спонтанността и навлизам в неловка територия. Решавам, че е за добро. Защо да усложнявам живота си, като целуна приятел, особено приятел от работата?
Поглеждам отново силуета на града и безмълвно свивам рамене.
— Навит ли си да се натряскаме в Бруклин?
— Разбира се — отговаря Майкъл. — Само пробвай.

Ние прекосяваме моста и стигаме в Бруклин, без да се спираме никъде, докато не пристигаме в «Суперфайн», ресторант на Фронт Стрийт, който Майкъл хвали заради страхотната храна и приятната, непретенциозна атмосфера. Масите са направо препълнени, затова сядаме на бара сред блажената струя на климатика. Усуквам краката си около високото столче, а Майкъл пита барманката — възрастна жена с плитки (което за мен е плашеща комбинация) — каква наливна бира предлагат. Тя изрежда набързо марките. Нищо не привлича вниманието ни, затова си поръчваме две «Хайнекен» в бутилки. Майкъл предлага да се почерпим подобаващо. Изпивам първата си бира почти на един дъх, повече от жажда, отколкото заради вкуса й. После, докато Майкъл остава на бира, аз минавам на «мръсно» мартини. Майкъл повдига вежди и се усмихва.
Поръчваме си една бурито и си я разделяме, защото е огромна. Разделяме си също и порция пържени картофки. Въпреки храната аз продължавам с твърдия алкохол. Времето започва да лети, а с него и всички мисли за Бен. Двамата с Майкъл говорим за книгите, върху които работим, и за колегите си. После му разказвам последната клюка за връзката на Джес с Трей, знаейки, че тя няма да има нищо против. Джес е много отворена по отношение на подробностите в живота си.
Махам напоената с водка маслина от клечката за зъби и я мятам в устата си, като мислено си казвам да намаля темпото. Имам нужда да бъда в зоната на опиянението и безгрижието и по-далече от мрачната зона на пиянството. Разбира се, това е трудно изпълнима задача, когато си имаш работа с мартини. И колкото повече пия, толкова по-често мислите ми се връщат отново към Бен.
В един момент вече не издържам и изтърсвам:
— Нямах представа, че той ще ми липсва толкова много.
Майкъл прекарва ръка по стените на чашата си, после избърсва капките конденз в късите си панталони и казва:
— Тогава какво точно се обърка?
Веднага отговарям:
— Искахме различни неща.
Той извърта очи.
— За бога, Клодия, това е по-лошо от песента и танца «ние израснахме отделно».
— Добре. Бен искаше дете.
— А ти?
Помълчавам, после отговарям.
— Аз не исках… не искам да имам деца.
— А какво искаш?
Никой не ми беше задавал въпроса по този начин и се налага да помисля, преди да отговоря:
— Искам една истински добра, обвързваща връзка. Искам близки приятели и приятно прекарване. Като в момента… Искам свободата да върша работата си добре, без да се чувствам виновна или задължена някому. Искам свобода във всяко отношение.
— О! — възкликва Майкъл и отпива дълга глътка от бирата си. — Разбирам.
— Кажи ми ти какво мислиш — подканвам го, съзнавайки, че е по-вероятно да предизвикаш или толерираш критика, когато някой не е толкова свободен с нея.
— Не знам — отговаря той. — Просто… да си женен орязва свободата ти. Да имаш съпруг — или изобщо връзка — ти поставя ограничения. Ти се справи с това добре. Не мисля, че аз бих могъл да се справям с този вид ограничения. Именно затова трябваше да сложа край на връзката си с Мая. — Той има предвид бившата си приятелка. Това беше най-сериозната му връзка, на която той сложи край, след като тя настояла за годежен пръстен или поне за ключ от апартамента му. Той продължава: — Толкова се страхувах, че няма да съм добър в това, че дори не пожелах да опитам… На мен ми се струва, че ти си напуснала Бен от страх, а не от друго.
— Страх от какво? — питам.
Той свива рамене.
— Ами страх от провал. Страх от промяна. Страх от непознатото.
Поглеждам го и чувствам главата си замаяна.
— И все пак, ето те тук, така или иначе — продължава той и гласът му заглъхва.
Не е нужно да изрича останалото. Аз го знаех. Ето ме тук, така или иначе, с лице към всичко гореизброено. Страх от провал, страх от промяна, страх от неизвестното. И точно тук, в един бар под моста в Бруклин, леко ме пробожда съжаление.
Майкъл казва, че трябва да се прибира, защото имал страхотна среща довечера. Всъщност той не казва «страхотна», аз предположих така. Майкъл винаги излиза със страхотни жени. Затова ние взимаме метрото обратно за Манхатън и се разделяме в Лоуър Ийст Сайд.
— Добре ли се чувстваш? — пита ме Майкъл.
— Да — отговарям и го целувам по врата. — Благодаря ти за днес.
— Удоволствието беше мое — казва той и «докосва» въображаема шапка.
Когато си казваме довиждане, се питам дали в понеделник сутринта ще му призная най-глупавото нещо, което възнамерявам да направя.

Глава 9

Наистина, не мога да кажа какво точно ме накара да взема метрото за стария си апартамент, след като по-рано следобед бях убедена, че, като изключим случайна среща, аз никога повече няма да видя Бен. Разбира се, изпитите мартинита изиграват ролята си, но никога досега не съм променяла радикално държането си, когато съм пияна. Никога, например, в такова състояние не съм се сближавала с някого, с когото при други обстоятелства не бих се сближила. Освен това, когато слизам от метрото на Седемдесет и втора и Бродуей, вече не съм толкова замаяна, както когато бях в Бруклин. Лесно бих могла да се обърна и да се запътя към дома на Джес.
Така че, според мен, малкото отклонение почти няма нищо общо с алкохола, а по-скоро с онова, което Майкъл ми каза в бара. Някакви неща за това, че страхът е мотивирал решението ми да се разведа с Бен. Докато изминавам няколкото пресечки до апартамента на Бен, обмислям грешките си, отмятайки в списъка на прилагателните, които другите хора подхвърляха по мой адрес по време на спорове — и онези, които аз подхвърлях към себе си в кротки, интроспективни моменти: упорита, здравомислеща, на настроения, нетърпелива. Приемам своя дял от недостатъци на характера си, но никога не съм смятала, че страхливостта е сред тях. Напротив, винаги съм мислила за себе си като за човек, който приема предизвикателствата и поема рискове. Това е част от причината да върша толкова успешно работата си.
И все пак има нещо вярно в думите на Майкъл. Може би просто ме е страх. Може би оставих Бен да си тръгне, защото страхът от това да имам дете всъщност надделя над факта, че не исках да имам дете. Може би се страхувах в какъв човек ще се превърна. Или пък се страхувах от нещо, което не можех да назова дори пред Бен, дори пред себе си.
Изглежда по някакъв начин вярвам, че ще получа отговорите, като видя Бен. Или вероятно това е просто извинение да го видя отново. Във всеки случай няма особено значение. Нищо не се е променило. Аз продължавам да не искам деца, а Бен продължава да иска.
Но ето че сега съм тук, на тротоара, и гледам замечтано кухненския прозорец на третия етаж, от който гледах навън всяка сутрин и всяка вечер. Представям си как Бен, небръснат и бос, си прави следобедна закуска. Виждам как си налива чаша мляко и подрежда солени бисквити «Риц» в чиния, преди да намаже всяка една с точното количество фъстъчено масло. Виждам го как облизва двете страни на ножа и го пуска да издрънчи в мивката. Виждам го как яде намазаните бисквити, докато седи на дивана и гледа голф. Виждам всякакви такива дребни обикновени неща, които той правеше, неща, които сега ми се струват като далечни спомени.
Поемам си дълбоко въздух и изкачвам външните стълби до предната врата. Сърцето ми препуска, когато затварям очи и натискам звънеца със старото ми име. «Дейвънпорт, ап. 8С». Чакам да чуя смущения и гласът на Бен, който казва: «Ало?», но ми отговаря само тишина. Поглеждам часовника си. 5 и 15. Вероятно е излязъл да тича. Бен обича да тича в парка по това време на деня. Понякога и аз съм го придружавала.
Решавам да убия няколко минути и да отида да си взема сладолед от малката сладкарница зад ъгъла. Вървя дотам бавно, като оглеждам стария си квартал и забелязвам неща, които преди са ми убягвали. Зелена мрежеста боклукчийска кофа. Назъбена пукнатина в тротоара. Редица от червени мушката, засадени в сандъче на прозореца на втория етаж. Когато влизам в сладкарницата, продавачът от Средния изток зад щанда се усмихва и ме поздравява, сякаш ме е познал. Възможно е и да е забелязал, че Бен вече идва тук сам.
Аз също се усмихвам и поръчвам спираловиден шоколадово-ванилов сладолед в захарна фунийка, напръскан с разноцветни капки сироп. Купувам също бутилка вода «Евиан» и пакет ментови дъвки «Тридент». Не ми достигат четири цента, затова изваждам кредитната си карта, но продавачът ме възпира — да не се безпокоя, следващия път ще му ги дам. За малко да му кажа, че всъщност следващ път няма да има, но се въздържам и просто му благодаря. Взимам сладоледа, тръгвам по обратния път и звъня отново, в случай че Бен междувременно се е върнал. Пак никакъв отговор.
Сядам на най-горното стъпало и отхапвам от ваниловата страна на фунийката. Не знам защо постоянно поръчвам смесен сладолед, след като предпочитам само ванилов. Просто като че ли трябва да предпочета шоколадовия. Заключавам също, че разноцветните капки са лоша идея. Те отиват повече върху сладолед в чашка — върху фунийка са прекалено разхвърляни. Започвам да ям по-бързо, тъй като сладоледът вече се топи. Казвам си, че ще чакам Бен, докато изям и фунийката. Всичко по-продължително от това може да ме накара да се чувствам като човек, който дебне. А това е последното нещо, което ми се иска да почувствам. Освен това алкохолното ми опиянение вече премина напълно и на негово място се появи леко главоболие, което положително ще стане още по-силно. Държа фунийката в едната си ръка, отварям бутилката «Евиан» с другата и я преполовявам на един дъх. Започва да ме обзема лека паника, замисляйки се какво ще кажа на Бен. Поради каква причина съм тук.
Самотен гълъб подскача към мен. «Плъх с криле» — така ги наричаше Бен. Излизвам и шоколадовата страна на фунийката и решавам да си тръгна, когато изведнъж зървам Бен да тича на място на близкото кръстовище, чакайки светофара да светне зелено, за да пресече Уест Енд авеню. Облечен е в тъмнооранжеви шорти, сива баскетболна тениска от «Уейк Форест» и любимата си бейзболна шапка на «Уайт Сокс». В стомаха ми нервно запърха пеперуда, после чувство на успокоение, че съм познала, че е излязъл да тича. «Все още те познавам», прошепвам, после му помахвам, за да ме види. Помахването не е нетърпеливо, просто най-обикновено вдигане на ръка във въздуха. Изчаквам го да ми отвърне със същото, но той не го прави, само наглася шапката си, като извива козирката с едната си ръка. Избърсвам устата си със салфетка и ставам, мислейки си, че ще ме забележи всеки момент.
Вместо това той се обръща в другата посока, за да застане с лице към едно тичащо момиче. Умът ми се смразява, после се отпуска. Бен тича с момиче. Той има среща. Среща в късен летен следобед. Среща за тичане заедно в парка.
Сещам се за първото ни тичане заедно. Стана точно след като бяхме спали. Около седмица по-късно. Две най-много. Знам го със сигурност. Имам отлична памет, особено когато се отнася до срещи. И до Бен.
Оглеждам жената — момичето, — с което е той. Тя има дълга, гъста, бялоруса коса, прибрана на съвършена, копринена конска опашка, която се люшка насам-натам. Точно за такава коса мечтаех като много по-млада, вярвайки, че ще мога по някакъв начин да направя своята да изглежда по същия начин. Момичето прави една, две, три големи крачки напред и застава до него. Бен й казва нещо, после се навежда и хваща долната част на късите си панталони, сякаш да си поеме въздух. Виждам профила му. Той се изправя и аз забелязвам как гърдите му се повдигат и спускат от усилието да достигне трудния финал. Тениската му е влажна на гърдите. Момичето изпъва лявото си подколянно сухожилие. Тя има дълги, плътни крака, които ми напомнят на играч на плажен волейбол, само дето нямат загар. Кожата й е светла като косата й. Лицето й е дълго и ъгловато. Не бих казала, че е хубава, но е привлекателна и за съжаление, хваща окото. Не мога да определя възрастта й, но по изражението и стойката й предполагам, че все още няма трийсет.
Всичките тези наблюдения траят няколко секунди, достатъчни, за да се стопи сладоледът и да потече по едната страна на фунийката, а оттам и по ръката ми. Достатъчно дълго също и за светофара да се смени и Бен и гаджето му да заподскачат към мен. Напълно достатъчни пък за мен да осъзная, че съм хваната в капан. Ако все още имах ключ за входната врата, щях да хлътна в сградата и да се скрия зад стълбището близо до пощенските кутии. И да разчитам, че Бен вече си е взел пощата. Не мога да се обърна и да тръгна в другата посока, защото Бен ме познава в гръб така, както и отпред. Ще се измъчвам да узная дали ме е видял и просто ме е оставил да се отдалеча. И третата ми възможност — агресивно да се приближа до тях — е нещо, което не мога да се насиля да направя. Затова просто стоя там с ходила, вкоренени в цимента. Опитвам се бързо да се избърша. За това време още поне няколко капки сладолед бяха потекли по фунийката, заедно с разноцветните капки. Изглеждам съвсем мърлява.
Глупачка такава, смъмрям се наум, задето дойдох тук и дори още повече — задето си взех фунийка сладолед в горещ ден. Фунийка с разноцветни капчици. Да не би да съм дванайсетгодишна? Това е последната ми мисъл, преди Бен да ме види. Отначало изглежда смутен, сякаш аз съм напълно извън контекста, като стоя пред сградата, в която съм живяла години наред. После ми се усмихва стегнато, очевидно изпитва неудобство от неминуемото запознанство. Очите му бясно отскачат от мен към момичето. От момичето към мен. Тя все още не е разбрала положението. По всичко личи, че изобщо не ме е забелязала, гледайки през мен по начин, по който човек гледа през толкова много хора всеки ден. Особено в голям град. Тя разказва нещо. Нещо за стресова фрактура, която получила при тичане около резервоара в същата посока ден след ден. Диагнозата й била поставена миналата година, точно преди нюйоркския маратон. Наложило се да се откаже от състезанието. Една от най-тъжните случки в живота й.
Виждам, че Бен иска да я прекъсне, да спаси всекиго от допълнителния пласт неудобство, което възниква, когато третата страна е закъсняла да разбере за създаващото се неловко положение. Но освен, че й казва да млъкне, той не може да спре разказа й. Тя завършва с думите:
— Но това е една от целите ми в живота. Да тичам близо три и половина часов маратон.
Вбесявам се, че двете имаме една и съща цел — с разликата, че моята цел е само да финиширам на маратон. Питам се какви ли са другите й цели в живота. И дали те включват Бен. Майчинство. Имам чувството, че ще повърна. Бен също има мъчителен израз на лицето, което помага донякъде, но не много.
— Здравей, Клодия — казва той, вдигайки поглед към мен.
— Здравей, Бен.
— Радвам се да те видя.
— И аз се радвам да те видя. Как си?
— Добре — отговаря той. — Бях… да потичам малко.
Гледам момичето право в очите и се питам дали Бен й е казал за мен. Дали й е казал, че технически съм била негова съпруга до миналата седмица.
— О, извинявай, ъъъ, това е приятелката ми Тъкър Йансен — запъва се Бен. — Тъкър, това е Клодия… Пар. — Той прави секундна пауза, преди да изрече моминското ми име.
Запаметявам името й, а тя ми хвърля учтива, дружелюбна усмивка. Която за жалост не разкрива абсолютно нищо. Все още не знам дали е разбрала коя съм. Забелязвам обаче, че почти няма бръчки около очите. Определено е двайсет и няколко годишна. По моему не е по-възрастна от двайсет и шест. Името «Тъкър» като че ли помага на предположението ми. Никой, роден през шейсетте и седемдесетте години, не носи името «Тъкър». Едва по-късно то се появява като фамилно име. Тя е рожба на осемдесетте години. Вероятно е била петгодишна, когато излиза «Пожарът на Сейнт Елмо». На три — когато «Флашданс» превзема киносалоните. Напълно е възможно дори да не е гледала тези филми.
Преглъщам, слизам по стълбите и се ръкувам с нея.
— Здравей, Тъкър. Приятно ми е да се запознаем. — За щастие аз съм левичарка, така че дясната ми ръка не лепне.
Ръкостискането на Тъкър е твърдо, но кожата й е мека. Обезпокоително мека.
— На мен също ми е приятно — отговаря тя.
Ние застиваме на това място. Какво друго можем да си кажем? Ако Тъкър е разбрала коя съм, тя не може да каже нищо. Ако не е разбрала, пак не може да каже нищо. Бен наистина не може да изрече: «Това е бившата ми съпруга» или «Това е новата ми приятелка». Или: «Вие двете имате много общо. И двете сте претърпели стресови фрактури. Само дето Клодия получила своята при спъване на ескалатор, а не от усилена тренировка. И тя се стремеше само да финишира на маратона».
Както и аз, естествено, не мога да кажа: «Виж, Бен, мислиш ли, че допускам страхът да управлява живота ми?».
И тъй, ние просто стоим и се усмихваме неестествено, докато накрая аз заговарям:
— Ами минавах наблизо и реших да се отбия да ти кажа «здравей».
— Добре си направила — отговаря Бен.
— Да, но вече трябва да тръгвам — продължавам и поглеждам часовника си. Все още държа полуизядената фунийка, която вече тече и от мъничката си дупка на дъното. Отбелязвам си наум: «Следващия път, когато решиш да дебнеш бившия си съпруг, си купи вафлена фунийка».
Тъкър се обажда:
— Ами то и аз трябва да тръгвам…
Думите й ясно показват, че знае коя съм. Тя се чувства нетактично и неловко, като стои с бившия ми съпруг, докато аз съм принудена да се измъкна. Стъпката й на съчувствие е приемлива, само че ме кара да се чувствам по-жалка. Но пък може би тя наистина трябва да си върви. Може би трябва да си вземе душ и да се приготви за вечерната част на срещата им. А може и да са си взели вече душ заедно. Тя изглежда напълно неегоистично съзнателна, от онези момичета, които могат да скочат под душа с новия си приятел на ярка светлина.
Изкушавам се да изчакам Тъкър да си тръгне и да поговоря с Бен. Но се чувствам прекалено унижена и решавам да си тръгна първа. Да покажа и на двамата, че съм добре, независимо какво ще правят те по-нататък. Усмихвам се леко и формално на Бен и му казвам довиждане. После бързо се отдалечавам. Чувам, че Бен и Тъкър си разменят няколко думи, след което тя е зад гърба ми и извиква името ми. Значи тя знае каква е работата.
Пита ме дали съм към метрото. Улавям чикагски акцент и си помислям: «От Средния запад, полезно».
Отговарям, че да, натам съм.
— Аз също.
Страхотно. Сега съм заклещена да вървя няколко пресечки до метрото с нея, а може би и по-дълго, ако се окаже, че сме в една посока. Този път наистина си мисля, че може и да повърна. Всъщност чувствам в гърлото си мартинитата и разноцветните капчици, когато казвам:
— Как се запознахте с Бен?
— На един купон.
— О, чудесно. — Но не мога да се въздържа и питам: — Кога?
— В Деня на загиналите във войните.
— Чудесно — повтарям и някак ми олеква, че не сме се застъпили двете.
— Ние с Бен сме само приятели — уточнява тя нескопосано.
— О!
— Да.
След дълго мълчание казвам:
— Ние също. Макар да бяхме женени.
— Да, знам.
— Така ли? — засмивам се нервно.
— Да — потвърждава тя с нейното неспокойно хихикане.
И точно тогава си казвам, че предпочитам да бъда състезател в «Страх», отколкото да продължа да разговарям с новата «приятелка» на Бен. Затова си измислям работа в Ъпър Уест Сайд.
— Трябва да се отбия там и да проверя нещо — казвам и й посочвам наслуки един магазин, покрай който минаваме.
— О! — възкликва тя. — Куче ли имаш, или котка?
Точно магазин за домашни любимци ли намерих да посоча!
— Нито едното, нито другото… Аз… ъъъ… трябва просто да купя подаръци… Мои приятели имат кучета — смотолявам. — Е, Тъкър, беше ми приятно, че се запознах с теб.
— На мен също ми беше приятно да се запозная с теб, Клодия. Надявам се да се видим отново.
Не и ако първа те зърна и успея да избягам.
— Е, чао — казвам.
— Чао-чао — казва тя.
«Чао-чао»?
Хлътвам в магазина и се правя, че се прехласвам по един аквариум, пълен със златни рибки, като се успокоявам от мисълта, че Бен мрази, когато момичетата казват «чао-чао». Двамата няма да са дълго заедно. Тя е млада, спортен тип и сладка. И съм сигурна, че примира да има деца. Тя дори изглежда плодовита. Но казва «чао-чао». Поне има какво да ме занимава, когато се изправя пред поредната самотна съботна вечер.

Глава 10

Същата вечер Бен ми се обажда два пъти. Първият път е, когато съм все още в магазина за домашни любимци и разглеждам златните рибки, питайки се кой, по дяволите, мисли, че рибите са чудесни домашни любимци. После се обажда отново, след като вече се бях върнала в апартамента на Джес, бях се изкъпала и се бях тръшнала на кухненската маса с един ръкопис и с подострен червен молив. И двата пъти ме наляга тъга и ми се повдига и не мога да отговоря. Никога не съм си въобразявала, че съм незаменима. Но наистина не вярвах, че Бен толкова скоро ще почне да се запознава и излиза, сякаш се е изправил пред някакъв биологически часовник. И не става дума дали Тъкър наистина е само приятелка, или гадже, дали е момиче, с което спи, или се домогва към нея с тази цел, дали е негова втора съпруга, или майка на бъдещите му деца. В действителност Тъкър е изцяло далеч от въпроса.
Въпросът е, че Бен продължава напред, а аз — не. Вместо това отивам до апартамента му с някакъв недообмислен въпрос за някакви предполагаеми страхове. Пълно, прозрачно, патетично извинение. От онези неща, за които бих разкъсала Джес. Всичко това не само потвърждава, че понасям развода по-тежко от него, но и сега знам, че Бен знае, че понасям развода по-тежко от него. И тази част може би изтощава най-много.
Мъча се да се съсредоточа върху работата си, но съзнанието ми непрекъснато се връща към Тъкър. Помня как я представи Бен и високо изрече името й: «Тъкър Йансен». После, противно на убеждението си, ставам бавно от масата и тръгвам към компютъра на Джес, намиращ се в единия ъгъл на спалнята й. Сърцето ми бие силно, когато влизам в Google и се приготвям да търся нещо за новата приятелка на бившия ми съпруг. Поставям Тъкър Йансен в кавички, както ме е учила Джес. Джес е опитна в дебненето в киберпространството. Беше намирала безброй бивши приятели онлайн. Регистрации на сватбени подаръци на theknot.com са нейната «прехрана». Тя чете внимателно селекциите, като ме вербува да помагам да нападам вкуса на бившия й годеник. («Виждали ли сте някога по-грозна шарка върху порцелан?») Тя също така беше откривала къщи на domania.com («Джак е много добре, току-що си купил замък с пет спални в Гринич.») и регистрации в сайта на бебета на Amazon.com («Съпругата на Брад ще роди на пети април — те явно не знаят пола на детето, защото са се регистрирали за покупки на жълти неща.»).
Но любимият ми неин хит беше, когато тя откри един бивш на затънтен готварски уебсайт. Прочете ми подробности за предстоящата му официална вечеря за дванайсет души, която се падаше на рождения й ден, малко след като двамата бяха скъсали. Това не само вредеше, но и беше обидно да се чете неговият закачлив онлайн чат за това как да се използва марината от мляко, за да стане еленовото месо по-малко дивечово на вкус. Разбира се, тя не можа да устои да не постави анонимен въпрос: «Кой, по дяволите, поднася еленово месо на официална вечеря? И ако искаш то да е по-малко дивечово на вкус, пропусни млечната марината и просто поднеси стек».
Колебая се за момент — притеснена съм какво ли ще открия за Тъкър. После затварям очи и удрям return. Страхотно ми олеква, когато отварям очи и откривам, че новата приятелка на Бен не съществува в Интернет. Очевидно е много млада, за да е довела докрай каквото и да е. За да подсиля въпроса, предприемам търсене за себе си. Изпълва ме огромно чувство на удовлетворение, когато името ми се появява четиристотин и трийсет пъти, включително и статии в «Пъблишърс Уикли», споменаване за авторски уебсайтове и цитати от различни конференции и срещи. Сканирам някои от статиите и започвам да се чувствам съвсем мъничко по-добре. На Тъкър й трябва бебе, което да придаде смисъл на живота й. На мен — не.
Приключвам и се връщам в кухнята, решена да свърша малко работа. Налагам си да не прослушвам съобщенията на Бен. Достатъчно зле беше, че потърсих приятелката (гаджето) му в Google. Но след като двайсет минути препрочитах един и същ абзац, отстъпих и набрах гласовата си поща. В първото си съобщение Бен е изцяло делови. Просто казва: «Клодия, Бен е. Моля те, обади ми се, като получиш това».
Във второто си съобщение казва виртуално същото, дума по дума, но после помълчава няколко секунди и добавя: «Беше страхотно, че те видях… Наистина».
Неговото наистина е толкова искрено и има нотка на отчаяние, нотка, която можеш да доловиш само ако познаваш човека добре. Изслушвам отново съобщението и не мога да си наложа да не набера мобилния му телефон, макар да знам, че той вече отново се е срещнал с Тъкър. Решавам, че достатъчно съм наранила гордостта си за деня. Освен това той иска да му се обадя. Не се ли обадя, това може да изглежда по-жалко. Сякаш съм наранена или ядосана, за да разговарям.
Бен се обажда на четвъртото позвъняване и преди да кажа «здравей», той изрича името ми мило и нежно. Клодия. Потрепервам, но бързо си казвам да не ставам сантиментална. Няма смисъл.
— Здравей, Бен — подхващам, като се старая да запазя гласа си равен. — Виж. Много съжалявам, че се отбих да те видя. Не исках да прекъсвам…
— Нищо не си прекъснала — бърза да добави той.
Засмивам се, сякаш да кажа: «Прекъснах и още как!».
— Тъкър е просто приятелка.
— Ъхъ.
— Не е нищо повече. Просто отидохме да потичаме. Нищо друго.
— Както и да е. Не е моя работа — наблягам аз. Не искам да създавам впечатлението, че съм огорчена. Последното нещо, което искам, е да бъда огорчена.
— Не е нищо повече — повтаря той. — Истина ти казвам.
— Добре.
След дълга пауза той заговаря:
— Имаше ли нещо предвид, когато се отби?
— Не. Просто бях наблизо… и реших да ти кажа здрасти.
— Клодия, я стига.
— Какво?
— Кажи ми. — Той почти шепне.
Сърцето ми затуптява в ухото ми и не мога да изрека нито една дума. Не че знам какво да кажа.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — излъгвам. — Просто… Не знам.
— Говори де. Кажи ми.
— Не знам… Може би просто се питам дали постъпихме правилно.
Той казва:
— Понякога наистина не знам… Толкова ми липсваш.
Искам да му призная, че и той ми липсва, но вместо това се разсмивам и казвам:
— Дааа. Цялата тази работа с развода не е лека.
И двамата се смълчаваме за близо минута, след което той нарушава мълчанието:
— Искаш ли да наминеш насам? Да гледаме филм или за нещо друго.
Чувствам как косъмчетата по целите ми ръце и крака настръхват, но отговарям:
— Не мисля, че идеята е много добра…
Знам, че съм права, но въпреки това се мразя, задето го казах. Не искам нищо друго, освен да отида отново в стария си апартамент, да седна до Бен на дивана и да гледам филм. В този момент нашето приятелство ми липсва повече от всичко.
Част от мен се надява той да ме склони, но той просто казва:
— Може би си права.
— Дааа.
— Така е.
— Е, най-добре да затварям. — Очите ми се пълнят със сълзи.
— Добре. Сбогом, Клодия — тихо изрича той. — Всичко хубаво.
— И на теб — отговарям, невероятно празна отвътре. Не помня някога да съм изпитвала такава самота. Когато затварям телефона, си казвам да не забравям болката в гърдите си, в случай че ме осенят нови ярки идеи да се свържа с Бен. Не искам да ми се напомня за това, което вече нямам.

На другата сутрин Джес се връща със зачервени от полета очи и нахлува в стаята ми. Най-точното описание за нея е «замаяна».
— Толкова се радвам, че си будна — втурва се тя към мен и се друсва в края на леглото ми.
— Какво има? — питам, когато образът на Тъкър остро изплува в съзнанието ми. — Как мина пътуването?
Джес затананиква:
— Трей напуска жена си!
— Това е страхотно! — възкликвам, чувствайки, че гласът ми е приповдигнат. Трудно ми е да изразя голям ентусиазъм, когато темата за развода ми не е отминала.
— Ще й го каже тази седмица — продължава Джес. — Както всяка година тя заминава в петък с децата на море… и той ще й каже точно преди заминаването й.
Колко тактично, помислям си. Момичетата ще имат за какво да си говорят. Но казвам:
— И после какво?
— В какъв смисъл «после какво»? — пита тя.
Знам, че жадува за моето одобрение по начина, по който самотните жени се нуждаят от одобрението на най-добрите си приятелки. По начина, по който и аз имам нужда от нейното одобрение.
— В смисъл… какви са техническите подробности. Той ще се премести ли в Ню Йорк?
— Още не сме говорили за това.
— О! — казвам, но съм обезпокоена, че вероятно гласът ми не прозвуча достатъчно ликуващо. Последното, което искам, е дъжд на парада на Джес, тъй като през последното десетилетие нито един от нейните паради не се състоя, защото все валеше. Освен това каквото и да кажа, няма да промени това, което тя прави, така че е най-добре да я подкрепя. Понякога човек има нужда някой да бъде щастлив — или тъжен — заедно с него. И все пак не мога да избия от себе си лошото си чувство към Трей. С изключение на няколко много редки обстоятелства, аз твърдо вярвам на приказката: «Който измами веднъж, ще мами винаги».
Разбирам, че Джес усеща скептицизма ми, защото казва:
— Ти не го харесваш, нали?
— Аз не го познавам — бързо изричам. — Просто… не знам…
— Признай — настоява тя.
Поколебавам се, преди да отговоря:
— Убедена ли си, че можеш да му имаш доверие?
— Та ние сме толкова влюбени — уверява ме тя, което не отговаря на въпроса ми. Човек може да обича някого, на когото не вярва. — Той е сродната ми душа.
Краката ми омекват, когато чуя думите «сродна душа», думи, които навремето употребих, за да опиша взаимоотношенията си с Бен. Няма по-хубаво чувство в света от това да вярваш, че си намерил сродната си душа. Това е крайна еуфория. Състояние, точно противоположно на това, което чувствам в момента.
— Радвам се за теб, Джес. Искрено се надявам нещата да се разрешат.
Тя се захилва, после изчезва и се връща с дигиталната си камера.
— Снимах го. Просто да го видиш как изглежда — пояснява тя и започва да прещраква най-важните снимки на срещата им във «Фор сийзънс». Има една снимка на Трей, придържащ хлабаво загърната около кръста си хавлиена кърпа. Прилича на атлет.
— Леле! Великолепен е! — възкликвам и се питам как тъй един инвестиционен банкер-баща-съпруг намира време да поддържа любовна афера и да тренира тъй усърдно. Това потвърждава нещо друго, което винаги съм твърдяла — не вярвай на мъже, които имат такива «митически» тела.
Джес се изчервява и казва:
— Така е! Той наистина е… според мен това е върхът на съвършенството, Клодия. Този път е наистина това, което е нужно.
— Ще видим — отговарям и стисвам палци с престорен оптимизъм.

Казвам на Джес за Тъкър едва на другата сутрин, след като Трей — изненада, изненада — не съобщава на съпругата си, че иска развод. Имал си причини, разбира се. Те винаги си имат. В случая синът му бил с висока температура и съпругата му отложила отиването на море. Мисля си, че е толкова нечестно такива скапани бракове да намират начин да куцукат с десетилетия, докато съвършените, като моя, просто да приключват за една нощ.
Междувременно Джес ми обяснява защо не го обвинява за проточването. Това доказвало какъв добър баща е.
Предполагам, че именно изразът «добър баща» ме подсети за Бен, защото тогава й разказвам цялата случка с Тъкър.
Джес е изненадана, че не съм й я споделила по-рано, затова я стрелвам с извинителен поглед и отговарям:
— Трябваше да го преосмисля, преди да мога да говоря за това.
Тя кимва, сякаш с разбиране. За разлика от сестрите ми Джес не е от хората, които позволяват на чувствата им да се накърняват от подобни неща. В действителност тя не е от хората, които позволяват на чувствата им да се нараняват от каквото и да е. С течение на годините беше станала нечувствителна, което вероятно се дължи колкото на лошия й късмет в любовта, толкова и на предизвикателната й професия.
— Проучи ли я в Google? — пита тя.
Разсмивам се и й признавам, че да.
— Ти ме научи добре.
— И?
— Нищо. Никъде не я намерих.
— Сложи ли й името в кавички?
— Да. Нищо не излезе.
— Добре — казва Джес и ми хвърля една от дяволитите си усмивки. — Това доказва онова, което вече знаем.
— Какво е то? — питам.
— Че той няма ни най-малък шанс да се излекува от теб.
— Я повтори.
Тя го повтаря още по-убедено.

По-късно същия следобед Джес и аз се срещаме със сестрите ми в кафене «Юнион скуеър» за обяд. Ние с Джес бяхме работили цяла сутрин, докато Мора и Дафни пазаруваха. Те са натоварени с пликове от «Барнис» (любимия магазин на Мора) и «Блумингдейлс»(любимия магазин на Дафни). Аз съм в добро настроение — за първи път от доста дълго време насам, вероятно защото съм с трите ми любими жени. Буквално чувствам сърцето си излекувано, когато съм в тяхната компания.
Докато сервитьорката смила пресен черен пипер върху равиолите на Дафни, Мора ме пита дали съм се чувала с Бен. Поглеждам Джес и за миг решавам да й отговоря отрицателно. Не че крия от сестрите си. Просто не съм в настроение да разкрия историята. Само че ми е трудно да поддържам този вид лъжи. Знам, че след няколко месеца ще забравя, че не съм им казала и ще спомена Тъкър — тогава ще последва въпросът защо съм споделила с Джес, а с тях не? Затова просто подхващам и разкривам всичко — до многоцветните капчици, магазина за домашни любимци, търсенето в Google и краткия разговор с Бен по-късно същата вечер. Кафявите очи на Дафни издават мъка и напиращи сълзи. Дафни лесно се разплаква. Това е нейната естествена реакция на всяка екстремна емоция: гняв, щастие, безпокойство, страх. Междувременно лицето на Мора добива решителност и хъс. Личи си, че иска повече информация. И наистина, тя започва да изстрелва въпроси един след друг:
— Много ли е красива? — пита тя, въпреки че току-що бях направила доста подробно физическо описание, за да избегна въпроси от този род.
— Нали ти казах — свивам рамене. — Привлекателна е. Има хубава коса и кожа. И прилично тяло.
— Прилично ли? — пита Мора. — Поясни думата «прилично», ако обичаш.
— Ами, доста хубаво — отговарям и коригирам твърдението си според публиката: — Всъщност вие вероятно не бихте го сметнали за такова.
Стандартите на Мора са смешни — за себе си и за всеки друг. Тя е изключително слаба и с чести упражнения с треньор е добила тен и форма. Никога няма да предположите, че е родила три деца. Някои може да я намерят за прекалено слаба. Дафни, например, мисли така, но вероятно защото двете много си приличат, само дето Дафни непрекъснато се опитва да свали шест-седем килограма. Всъщност, един от най-големите аргументи на сестрите ми през последните пет години се появи, когато Дафни се оплакваше, че някаква странна диета се оказала безполезна и Мора й беше казала: «Не те разбирам. Просто не яж, Даф. Не слагай залък в уста. Кое му е толкова трудното?». За Мора не е трудно. Не познавам друг човек с такава желязна дисциплина. За Дафни — и още милиони американци — просто не е толкова лесно. Ако беше, нямаше да има дебели хора.
Сега Мора продължава:
— Значи била набита? Не си представям Бен с набита жена.
— Не. Не е набита. По-скоро е с едър кокал — възразявам. — Пищна.
Джес прихва.
— Пищна ли?
— Ами млада… добре сложена… силна — казвам безизразно.
— Сериозно? — учудва се Дафни. — Не ми се нрави такова описание.
— И тъй — продължавам, отстранявайки заливката от салатата си. Не знам защо винаги си правя труда да я отстранявам, след като винаги я изяждам. — Какво ще правим по-нататък? Знаехме, че Бен ще почне да ходи на срещи. Това беше причината за раздялата ни, нали? Да си намери добра жена с утроба на разположение.
Дафни прави физиономия. Обикновено избягвам думи като «утроба», когато съм с Дафни. За разлика от нечувствителната ми майка, която подмята изрази като «безплодна» и «ялова».
Импровизирам още няколко отговора относно външния вид на Тъкър.
Вероятно десети размер.
Висока почти колкото Бен.
Май че зелени очи или пък сини.
— Значи излиза, че единствено косата й е що-годе добре — заключава Мора.
— Което вероятно е най-добрата й черта — вметвам.
— В такъв случай едва ли би изкарала теста «Направи Розаннаданна» — усмихва се Дафни.
Разсмивам се и отговарям, че вероятно не. Тестът «Направи Розаннаданна» е доста самообяснителен, но ето как работи: слагате на иначе хубаво момиче къдрава, кестенява коса «Розаннаданна» и питате дали пак е хубава. Мора измисли този лакмусов тест, когато бяхме в гимназията и твърдеше, че единствената причина Тифани Хартонг да я победи в състезанието за завръщаща се у дома кралица беше, че Тифани имаше прекрасна руса коса, която мамеше всички да мислят, че тя е хубава. Разбира се, бих спорила, че това е тест от рода: «Сложи на някое момиче адски грозно лице и питай дали все още е хубаво. Косата винаги е неотменна част от целостта».
И все пак устоявам на подтика да обявя, че аз не държа толкова на външния вид като доста други жени и че предпочитам Тъкър да е модел на «Викториас сикрет», отколкото концертираща пианистка, пилот на изтребител или нещо друго, което Бен би уважавал. Разбира се, ако бях на мястото на Мора и съпругът ми изневеряваше със секретарката си — норвежка «Симба», която отказва да плюнчи с уста пликовете, защото била чула, че лепилото на плика се равнявало на три калории, — аз вероятно също щях да съм обсебена от телесната пълнота.
— Абе, кой го е еня за Тъкър — намесва се Джес и вдига чашата си с вино. — Ясно е, че тя просто се явява реакцията му от разочарованието. В действителност бас ловя, че той ще се задържи в това състояние с години. Никоя няма да може да се мери с теб, Клодия.
Така вече е по-добре. Хвърлям й благодарствена усмивка и вдигам чашата си.
— Пия за това!
Мора поема инициативата от Джес и казва:
— Да. Той никога няма да намери такава като теб.
— Дори и след милион години — допълва Дафни. — Това е самата истина!
Вдигам наздравица и им благодаря.
Това е моментът, в който Джес избира да започне любимото си бъбрене за това колко прекрасен е Трей.
— Почакай. Кой е Трей? — прекъсва я Мора.
— Жененият мъж със страхотното тяло. Нали? — пояснява Дафни.
Дафни живя с мен и Джес цяла година, преди да се омъжи за Тони, затова от време на време тя и Джес си разменят имейли и разговарят по телефона. Джес дори ми беше казала, че вероятно Дафни ще бъде една от шаферките й, нещо, което намирам за глупаво, както и да избереш име на бебе, преди да си бременна.
— Жененият мъж е доста тесногръд — отбелязва Мора.
Джес се разсмива и отмята думите й с ръка.
— Не ми казвай, че излизаш с друг женен мъж, Джес — продължава Мора. Тя с неприязън отмества настрани салатата си и кръстосва ръце.
Точно по тази причина се безпокоях относно темата за Трей и изведнъж ми се прииска да бях предупредила Джес да пипа по-внимателно.
— Този път е различно — казва Джес, попивайки с платнената салфетка устните си. — Трей и жена му изобщо не са един за друг. Оженили са се много млади.
Темата «оженили са се много млади», разбира се, подразва Дафни и тя вметва:
— Ей! Няма нищо лошо в това. Ако си намерила точния мъж, няма значение, че си млада.
— Точно там е работата — казва Джес. — Той не е точният мъж за нея. Това е очевидно. И той скоро ще я напусне. Кажи им, Клодия.
— Той скоро ще я напусне — повтарям като ехо и не откъсвам очи от овала на твърдо свареното яйце.
Мора се намусва.
— Боже мой, Джес. За теб никой ли не е забранен?
— Ей, аз не съм виновна, че има несполучливи бракове — възразява тя. — Не съм аз причината за злополучния им брак. Той е такъв отдавна.
— Несполучливи бракове има отчасти заради жени като теб — не отстъпва Мора. — Не е нужно да бъдеш толкова хищна.
— А ти пък не е нужно да си толкова наивна. Трета страна не може да проникне в щастлив, взаимно удовлетворителен брак.
— Съжалявам, но не съм съгласна — отговаря Мора, вбесена.
Не я виня, че е разстроена. Темата улучи болното й място.
Но вместо да престане, Джес се стреми към шоково положение и казва:
— В такъв случай ти няма да одобриш, ако забременея нарочно.
— Какво имаш предвид? — пита Мора втрещена.
— Нали знаеш… да забравя да си взема хапчето. Един вид да придвижа процеса по-бързо. — Тя прави с ръка характерния за инвестиционен банкер жест.
Мора опулва очи.
— Сигурно ме лъжеш.
Джес изглежда доволна от себе си. Според мен в повечето случаи тя се занася, но не напълно. Разбира се, извън очевидното неетично естество на такъв мръсен номер, целият този разговор ме навежда на мисълта как ли бих се чувствала, ако Бен беше, да речем, заменил противозачатъчните ми хапчета с някакво безвредно лекарство. В съзнанието ми изплува думата «несъзнателно». Затова се обаждам:
— Ами ако Бен ми беше скроил такъв номер? Да си продупчи презерватива примерно?
Джес отговаря:
— Това е съвсем различно.
— Не съвсем — възразявам.
— Разбира се, че е. Тялото ти си е твое. Ти трябва да имаш последната дума.
— Е, да, но спермата е негова — намесва се Мора. Явно, че тя си представя как би постъпила, ако Скот имаше незаконно дете някъде. Което е напълно възможно.
Дафни, от своя страна, изглежда подозрително заговорнически. Всичко за едно бебе. Напълно съм сигурна, че тя би откраднала семе, ако й се наложеше.
Обръщам се към нея.
— Според теб това е редно, Даф, нали?
— Не — отговаря тя неубедително. — Всъщност… зависи… предполагам.
— Зависи от какво? — пита Мора.
— От това защо го прави — и тя се обръща към Джес. — Защо би го направила? За да накараш Трей да напусне жена си или просто за да имаш дете?
— Виж, Даф, майчинството не е толкова благородно, че да погази основния морал — казва Мора.
Дафни ме сритва под масата, сякаш аргументът, който бе изтъкнат на масата, е толкова неуловим, че по някакъв начин бих могла да го пропусна. И ме поглежда така, сякаш ми казва «направи нещо».
— Хайде, момичета — намесвам се аз. — Стига толкова. Ние трябва да се поддържаме една друга.
— Това имам предвид и аз, Клодия — казва Мора. — Ние, жените, трябва да се поддържаме.
— Приятелите трябва да се поддържаме — уточнява Джес. — Аз не познавам жената на Трей от Адам, от Ева, откъдето и да било. Така че не й дължа нищо.
— Някой ден ще ти напомня за това — заявява Мора с леко треперещ глас. — Когато се омъжиш за мъж, който веднъж те е погледнал в очите и е обещал да се откаже от всички други. Ще ти напомня за това, след като родиш бебето му и получиш следродилна депресия, почнеш да се чувстваш дебела като крава и изстискваш мляко в малки пластмасови бурканчета посред нощ, докато той се шляе някъде с някоя двайсет и две годишна на име Лизет. Ще ти напомня за това.
— Една секунда — вметва Дафни. — Ти не кърмеше.
Аз й хвърлям поглед, с който й давам да разбере, че сега не е подходящият момент да играе ролята на бъдеща майка-земя.
— Кърмих Зоуи три седмици! — отговаря Мора. — А после я отбих, защото получих мастит. Не помниш ли?
Дафни поклаща глава.
— Да, кърмих я… И освен това, Даф, не схващаш същността на въпроса.
— Божичко! Е, добре. Извинете ме, че съществувам — казва Дафни.
Поглеждам я със съчувствен поглед, знаейки, че тя би убила, за да получи мастит още сега. Колкото и да е удивително, аз също смятам, че тя ще е готова да приеме съпруг флиртаджия, стига това да значи, че ще може да стане майка.
Няколко минути по-късно, с много ласкаене от моя страна и поръчване на още една бутилка вино, бурята отминава и ние сме на безопасни теми. Но когато слушам трите жени, които обичам най-много, не мога да не мисля колко безумно е това, че всички ние искаме нещо, което като че ли не можем да имаме. Неща, които някоя от нас има. Аз искам да си върна съпруга и да държа бебе. Дафни иска бебе още сега, а за съпруга й не я е грижа. Мора иска мъжът й да престане да хойка. Джес иска нечий друг съпруг да хойка малко повече.
Замислям се какво направихме, за да стигнем дотук. Дали някоя от нас е изцяло невинна за затрудненото ни положение. Трябва ли Дафни да се опита по-скоро да има дете? Ако тя знаеше, че иска дете повече от всичко друго, не трябваше ли да опита да зачене, докато двамата с Тони бяха на по двайсет години, вместо да спестяват пари, за да си купят къща? Трябваше ли Джес да използва главата си и по-малко да следва сърцето си? Трябваше ли да излиза само със свободни, неженени мъже — по морални и практични причини? Трябваше ли Мора да забележи признаците у Скот по-рано? Трябваше ли да се омъжи за по-свястно момче, някой като Найлс, например? Ами аз? Трябваше ли да отстъпя и да поискам да имам бебе, за да запазя единствения мъж, когото истински съм обичала?
Нещата определено не са такива, каквито си ги представяме, когато сме деца и имаме големи мечти за това какъв ще е животът ни, когато пораснем. Дори с майка като моята, дори с нетрадиционните ми желания, дори с всички книги, които бях прочела за всички хора с провален по един или друг начин живот, аз пак щях да се кълна, че нещата ще бъдат много по-подредени и по-лесни, отколкото в действителност се оказват.

Глава 11

Слухът за Тъкър явно достига до ушите на майка ми, защото след два дни тя решава да ми направи изненадващо посещение. Когато се прибирам от работа, чувам гласа й — висок и въодушевен, докато си бъбри с Джес за «прелестния й ден» на Пето авеню. Майка ми все още живее в Хънтингтън, но откакто се омъжи за Дуайт и може да си позволява скъпи прически и спа процедури в Манхатън, все по-често идва в Ню Йорк.
Изругавам тихо под носа си и сериозно се замислям дали да не се измъкна до близкия бар за една бира. Но решавам, че това няма да е честно спрямо Джес. Освен това майка ми е нощна птица и предпочита да прекарва повече часове с колежанка, отколкото с нейна връстница. Тя просто ще ме дочака и вероятно ще остане цялата нощ с нас, ще се кикоти и ще се чувства като у дома си по пантофи, сякаш току-що е гледала сцената с преспиването на Сандра Дий в «Брилянтин».
Поемам си дълбоко въздух и влизам с пресилена усмивка.
— Здрасти, мамо! — Забелязвам съвършената й прическа и дългите й, лакирани в яркоморав цвят нокти на ръцете. Тя винаги е добре облечена, но днес облеклото й се набива на очи. Не изглежда на годините си и е една от онези жени, които могат да минат повече за наша сестра, отколкото за наша майка (за разлика от всички други жени, които получават фалшиви комплименти от елегантни мъже).
— Здравей, Клодия, скъпа! — възкликва тя и става да ме прегърне превзето — по начин, при който няма допир на телата, а само на бузите и раменете.
— Не знаех, че ще идваш в града днес — казвам с тон, който означава: «Мили боже, жено! Колко пъти да ти повтарям, че мразя да се изтърсваш без предупреждение?».
— Дойдох да те снимам, Клодия — пояснява тя и промушва през главата си каишката на голям черен фотоапарат.
Майка ми си въобразява, че е художник-фотограф. Дори съм я чувала как набляга на тази дума. Доста е забавно, особено когато човек знае истината — че тя прави цапаници с водни бои и върху керамика. Но, ако трябва да съм честна, ще кажа следното: поне има интерес, хобита и страсти, макар тези страсти често да включват неуместни любовни истории. Тя никога не е била от онези бездействащи майки, които гледат сапунени сериали. Вярно, тя гледаше и такива сериали, но също така се стараеше животът й да бъде толкова скандален, колкото на най-възмутителните героини от всичките й любими сериали. За известно време беше странно обсебена от Ерика Кейн и веднъж телефонира в редакцията на «Всички мои деца», за да пита за черната чанта плик, която Ерика носеше в сцената на погребението. След като получи информацията, се обади по телефона в «Нордстром» и най-безсрамно си поръча същия плик като подарък за Деня на майката. (Майка ми винаги сама си избираше подаръците. Всеки път, когато баща ми й купеше нещо, усилието му не биваше възнаградено. «Запази ли касовата бележка?», беше първото, което излизаше от устата й.)
Във всеки случай последното й хоби е черно-бялата фотография. Не съм виждала майка си в действие, но Мора ме уверява, че се стараела много, сравнявайки снимките на майка ми със своите мъчителни хайку. Мора каза още, че фотографията е едно от най-досадните й хобита досега; посред разговора майка ми нахлузваше каишката на своя «Никон» на врата, насочваше обектива към лицето ти и почваше да щрака, давайки наставления от рода на: «Свали брадичката. Да. Точно така. Фантастично. Работи с мен». Очевидно тя изпълва лента подир лента със случайни неодушевени предмети като чаши за кафе и с високи столчета, които надписва «Серия чаши» и «Серия чаши с високи столчета». Всичко това е толкова претенциозно, че трудно се издържа.
— Трябваше първо да ти телефонирам, но исках да стане о натюрел.
— Е, постигна го — казвам и поглеждам облеклото си за работа: черни панталони, сива блуза, никакви аксесоари. Освен ако нямах среща с автор или литературен агент, аз почти не полагам усилия за външния си вид, когато отивам на работа.
— Исках да те сваря като част от нормалния ти работен ден. Без ненужни украшения. Просто каквато си.
Като че ли щях да се накипря заради теб, помислям си, но гласно казвам:
— Я се скрий. — Имам предвид буквално, но се опитвам да звучи шеговито. Не мога да се справям с нейната накърнена рутина.
— Говоря сериозно. Трябва да изпълня един-два филма. Няма да отнеме много време.
Взимам бутилка вода от хладилника, отивам до креслото срещу нея и се друсвам с пресилена въздишка.
— Мамо, много съм уморена за това.
Джес стои зад майка ми и преглежда купчина писма. Тя спира да ги сортира и прави знака за «куку», който беше популярен в началното училище — леко завъртане на ръката във въздуха с пръст, сочещ главата, а после въпросния човек. След това събира очи, което подсилва този знак.
Прихвам и майка ми се обръща да види какво е толкова смешно.
Джес бързо добива сериозен вид и се прави, че проявява огромен интерес към каталога.
Майка ми се обръща отново към мен и продължава:
— Вече запълних цял филм със снимки на Джес, докато те чакахме. Джес е страхотно фотогенична, нали?
— Ъхъ — отговарям. Джес наистина изглежда чудесно почти на всички снимки, които съм виждала. Вероятно се дължи на това, че лицето й е много симетрично, което, както бях чела някъде, прави човека красив.
— Твоята снимка е за урока ми — казва ми тя.
Явно е много отчаяна, щом съм й нужна за урока.
Затова скръствам ръце и питам:
— Що за урок ще бъде това, мамо?
— Казах ти за курса по фотография, нали?
Кимам, помисляйки си: «За кой ли път!».
— Е, сега работим върху портрети.
— Звучи чудесно.
Тя не долавя сарказма ми и продължава:
— Да. Толкова е забавно. Но е и доста предизвикателно да уловиш мимолетно изражение на лицето на обекта си.
— Така е. Сигурна съм.
— Което ме върна при теб. Избрах теб за свой обект.
Мога да кажа, че тя очаква да се развълнувам, задето ме е избрала, но аз казвам:
— Защо не снимаш децата на Мора? Или Дуайт?
— Защото… — подхваща тя колебливо, сякаш се кани да разкрие мрачна истина.
Джес кима енергично и прави друг жест като Сега слушай внимателно!
— Нашият урок има за цел да снимаме болка. — Докато го изрича, сбърчва чело, сякаш тя самата е натоварена с доста голям емоционален товар.
Присвивам очи.
— И смяташ, че аз мога да ти помогна за това?
— Клодия, мила, моля те, не се противи толкова.
— Не се противя — казвам, съзнавайки, че наистина звуча така.
— Искам да уловя болката ти.
— Аз не изпитвам никаква болка.
— Напротив, Клодия. Ти страдаш за Бен. Чух за Тъкър.
— Добре съм — настоявам.
— Не, млада госпожице, не си добре. Изобщо не си добре.
Джес прави физиономия, сякаш се приготвя да посрещне пътна злополука, после излиза, вероятно да се обади на Трей.
— Теб те боли точно тук, Клодия — продължава майка ми, като кръстосва ръце и нежно ги полага върху сърцето си. — Аз съм ти майка. Разбирам ги тия неща.
— Мамо, наистина не ми се говори за това точно сега.
Тя свива устни, вторачва се в мен и поклаща глава. После зарежда апарата с нов филм, наглася чудовищния си обектив и вдига апарата, за да ме снима.
Аз закривам лицето си с ръце, с обърнати навън длани.
— Мамо, престани!
Щрак, щрак.
— Мамо! — изричам предупредително. После се стягам, приемайки, че майка вероятно обича да има една измъчена и гневна Клодия, затова продължавам по-спокойно. — Защо не снимаш Дафни?
Чувствам се малко виновна заради това предложение, но после ми идва наум, че по всяка вероятност Дафни е тази, която се е раздрънкала. Освен това Дафни проявява далече по-голяма толерантност към майка ми. Двете се чуват почти всеки ден.
— Заради невъзможността да забременее ли имаш предвид? — пита майка ми, сякаш това е някакъв дребен проблем, а не сърцераздирателна мъка. — Не е същото. Няма скръб, която да се равнява на разбито сърце.
Искам да опровергая изреченото току-що от майка ми, но не мога, затова казвам само:
— Моето сърце не е разбито.
— Напротив, разбито е.
— Ами Мора? Тя и Скот непрекъснато са под напрежение. — И този път съзнавам, че вероятно хвърлям и Мора на вълците, допускайки, че може би тя се е раздрънкала за Тъкър.
— Мора не е влюбена в Скот — заявява майка ми. — Между тях никога не е било това, което беше между теб и Бен. Вие с Бен бяхте толкова влюбени. И подозирам, че все още сте — добавя тя и вдига отново фотоапарата. Примижава и нагласява обектива.
Щрак. Щрак.
— Мамо. Достатъчно!
Щрак. Щрак. Щрак.
— Говоря сериозно, мамо! — повишавам тон и когато тя става, за да хване от друг ъгъл разгневения ми профил, аз се изпълвам с невероятна тъга, която се смесва с гнева ми. Захлупвам с длани лицето си, като си казвам да не плача, да не доказвам, че майка ми е права. Когато поглеждам отново, виждам Джес да стои на вратата с питащ поглед: Трябвам ли ти? Поклащам глава — всъщност никой не ми трябва. Джес излиза отново, обезпокоена на вид. Виждам, че майка ми зарежда апарата с нов филм и отново промушва глава през каишката му.
Пак съм на път да побеснея:
— Не смей да ме снимаш отново! Аз съм ти дъщеря, а не проект.
Гласът ми е необичайно спокоен, но в него долавям и нещо друго, което почти ме изплашва. Питам се дали и майка ми го е доловила, ако изобщо слуша.
Изведнъж разбирам, че ако тази жена, която случайно ми е дала живот преди близо трийсет и пет години, ме снима в този момент и търси изгода от скръбта ми, то аз ще приключа с нея завинаги. Никога повече няма да й проговоря. Ще отказвам да я виждам при всякакви обстоятелства, включително на смъртния й одър.
Всъщност такава мисъл ми е минавала неведнъж, но никога не съм я задържала в ума си. Винаги съм отстъпвала — не заради нея, не защото се нуждая или искам да имам майка, — а защото не желая майка ми да определя каква съм и ако не й говоря, в известно странно отношение ще постигна точно това. Всеки път, когато чета, че някоя знаменитост се е отчуждила от майка си (Мег Райън, Дженифър Анистън, Деми Мур — зная всичко за тези жени), мисля, че това говори нещо за отношенията между майка и дъщеря. Колкото и отвратителна да е простъпката на майката, тя пак бележи дъщерята като неопрощаваща, самодоволна, студена.
Майка ми е досадна и непоносима, но тя не е толкова важна, че да я отпиша на всяка цена. И все пак, въпреки желанието ми да избегна пълното отчуждаване, имам чувството, че съм на кръстопът. Този път не се шегувам. Щом можах да се разведа с мъжа, когото обичам, мога да прекъсна отношенията си и с тази жена.
Наблюдавам как майка ми бърчи чело и ме поглежда със стандартното изражение на съчувствие. Нейното най-сполучливо погребално изражение. Знам през какво минаваш. Аз съм тук заради теб. Все такива глупости. На нея й липсва съпричастност, дори към собствените й дъщери, но иначе е усвоила изкуството да изглежда загрижена. Тя е измамница. Хора извън семейството й могат да я намират за приятна, интригуваща, състрадателна. Понякога успява да заблуди дори Дафни. Но аз я познавам много добре.
Яростта ми преминава донякъде в любопитство. Доколко лоша е майка ми? Дали ще ме снима отново, дори след като едва сдържам сълзите си? Дори след като категорично я предупредих? Почти ми се иска тя да направи една последна снимка. Почти ми се иска това да е определящият отношенията майка-дъщеря момент. Виждам я как тя застива на място, после сваля апарата в скута си. Никой никога не е в състояние да откаже майка ми да направи нещо, което си е наумила, затова не мога да не тържествувам. И да не съм много изненадана.
Тя стиска устни, после казва:
— Съжалявам.
Аз съм едновременно облекчена и разочарована от извинението й. Нямам спомен тя някога да ми е поднасяла извинение за каквото и да било, въпреки безбройните случаи, в които ми го е дължала. Поне не се е извинявала, без да обвини някого другиго или да добави «но». Нямам намерение да я избавям от затрудненото й положение толкова лесно, но съм напълно изтощена. Затова само казвам:
— Добре, мамо.
— Но наистина ли е добре? — пита тя.
Извъртам очи нагоре и отговарям «да».
И двете се смълчаваме, докато тя несръчно прибира фотоапарата си. Когато го оставя до краката си, ме поглежда и изрича още едно тихо, но искрено «Съжалявам».
Отмествам поглед встрани, но продължавам да усещам погледа й, вторачен в мен. Чувствам също, че й се иска да й кажа нещо. Да й простя. Да я прегърна.
Не правя нищо от това. Просто седя мълчаливо.
След доста дълго време тя заговаря:
— Трябва да ти кажа нещо, Клодия.
— Какво? — питам, очаквайки нещо несериозно.
Утре слънцето ще изгрее. Небето е най-тъмно призори. Потърси сребърния му фон. Защо има толкова много изтъркани изрази за небето?
Майка ми обаче прочиства гърлото си и казва:
— Искам да ти споделя нещо, което никога не съм ти казвала.
— Давай — подканвам я, виждайки сянката на Джес на вратата. Тя всъщност не подслушва, просто иска да ми спести преразказването на разговора ни след това.
— Ти се роди случайно — казва майка ми. — Тази бременност не беше запланувана.
— Знам това, мамо.
Тя никога не се беше опитвала да скрие този факт — аз го знаех от много малка. Беше го казвала на хора пред мен. «Мислех, че съм приключила с това. Но Клодия беше «случайност».» Изричаше «случайност» шепнешком, но аз винаги я чувах. Но дори и да не бях чувала тия нейни шепоти, със сигурност я чух, когато изкрещя тази дума, след като й заявих, че ще бойкотирам разточителната й сватба с Дуайт и че тя може да напъха виолетовата ми шаферска рокля там, където слънцето не свети (Любимият ми израз, свързан с небето.).
— Моля те — продължава тя сега. — Остави ме да довърша.
Свивам рамене, смятайки, че ще почне да ми се извинява.
— И тъй, ти не беше запланувана — повтаря тя. После повдига единия си пръст във въздуха, сякаш се готви да извести важно събитие. — Но едва онзи ден прочетох благодарностите в един от романите на вашето издателство. Онзи за момчето със заешката уста.
— С цепнатото небце — уточнявам. Тя говори за мемоарите на Джон Скварла. Рожденият дефект на Джон е толкова минимална част от историята на живота му, че се чудя дали майка ми е прочела повече от първата страница. Тя се прави на образована и непрекъснато купува книги с твърди корици, но те обикновено отиват направо на лавиците в дневната й, без да бъдат отваряни. Всичко е само за показ.
— Както и да е — продължава тя. — Не за книгата става дума. Става дума, че прочетох благодарностите му, онази част, в която той благодари на теб, че си му редактор и приятел. И се изпълних с такова дълбоко чувство на гордост, че си моя дъщеря.
Знам, че майка ми се радва на всяка форма на обществено внимание. Тя обича да казва на приятелите си, че е отгледала успешен редактор в престижна нюйоркска издателска къща и да изтъква, че името на дъщеря й в началото на книга е само глазурата на тортата. И все пак съм изненадана от думите й. Това не е начинът, по който майка ми обикновено говори.
— Толкова се гордея с теб, Клодия — продължава тя. — Не само за това колко си умна и за всичко, което си постигнала. А защото си човек, на когото хората искат да благодарят в началото на книгите си. Хората те обичат и уважават. Ти се специален човек — заключава тя тихо и поглежда в краката си, после събира една до друга оранжевите си мокасини за шофиране. Ръцете й са сключени в скута. Тя изглежда каеща се, плаха и искрена.
Накрая казва:
— Ти си най-хубавото нещо, което съм направила през целия си живот.
Не искам да се чувствам трогната или признателна, но е точно така. И то до такава степен, че съм на ръба отново да се просълзя. Питам се как е възможно една жена да породи такова цунами от емоции в мен и то за толкова кратко време? Казвам си да се взема в ръце. Напомням си, че майка ми си приписва заслуги за това, което съм станала, при положение, че няма почти никакви права за това. Тя ми натякваше да вдигна нос от книгите и да изляза да подишам чист въздух. Беше съсипана, когато на шестнайсет години подадох молба за работа в библиотеката, вместо да стана спасителка в кънтри клуба. Аз съм такава, каквато съм въпреки майка ми. Но нищо не мога да сторя — знам, че няма да забравя това, което току-що ми каза. Знам, че ще преповтарям думите й стотици пъти, че и повече. Знам, че колкото и да не искам да го призная, майка ми е важна за мен.
— Защо ми казваш всичко това? — питам.
— Заради скорошния избор, който направи в живота си.
— Какъв избор? — Знам, че говори за Бен и децата, но не съм сигурна как това се връзва с нейния дошъл изневиделица комплимент.
Тя добива замислен вид, сякаш внимателно обмисля думите си.
— Аз не съм най-добрата майка на света… И никога не съм била — подхваща тя бавно. — Но винаги помни едно нещо, Клодия, ти не си аз. Ти си много неща за много хора. Но изобщо не си като мен.

Глава 12

Никога не съм смятала, че приличам по нещо на майка ми, нито съм я сочила като главна причина, задето не искам да имам деца. Затова, независимо от намерението й, нейното словоизлияние с нищо не спомогна да преосмисля позицията си по отношение на майчинството.
И все пак нещо в думите й ми подейства като просветление. Вероятно защото за първи път майка ми се извини. Вероятно защото всеки иска майка му да бъде горда и защото донякъде ние не можем да не се виждаме такива, каквито ни виждат майките ни. Вероятно защото това беше напомняне за всичко, което все още имам в живота си. Имам си работа, разбира се. Но по-важното е, че имам съдържателни взаимоотношения, които много ценя. Аз съм добра сестра, дъщеря и приятелка. Животът ми има смисъл — и ще продължи да има — и без Бен.
Така че майка ми беше тази, която, макар и несъзнателно, ми помогна да стигна до следващото ниво на емоционално възстановяване. Да стигна до онова следбедствено проблясване, което подсказва, че животът продължава. Дори се замислих дали да не започна да се срещам с мъже. И то не толкова, че го исках, а защото такива срещи винаги са най-добрият вътрешен и външен признак, че си продължила напред след сериозна раздяла. А в някои отношения това може да се окаже единственият начин да продължиш напред.
Затова, когато един ден Майкъл влиза в стаята ми в работата и пита: «Познай кой те е сложил на място номер две?», ме обзема леко вълнение. Знам какво точно има предвид той с «място номер две». Независимо дали ще си застрахователен арбитър в Айова, училищен преподавател във Флорида или редактор в Манхатън, ти редовно се събираш с колеги около машината за вода (или в нашия случай около автоматичната машина «Еврокафе»), където обсъждате кой от уважаваните ви колеги е най-привлекателен. Това занимание беше възникнало преди всичко от скука или от дългите часове, прекарвани в работата, но въпреки това притежава огромна тежест. (И си съперничи единствено със списъка, съставен от семейни двойки: «Знаменитости, с които ми е позволено да изневерявам на своята важна половинка». Очевидно моят списък за изневери е нулев и празен — сега мога да правя каквото си искам, без да искам разрешение — което за жалост не ме поставя по-близо до споделянето на легло с (1) Стинг, (2) Колин Фърт, (3) Джони Деп, (4) Том Брейди или (5) Ед Харис.
Разбира се, проблемът с тази първокласна игра в повечето издателски къщи е, че жените са в по-неизгодно положение. Първо, като цяло жените в издателския кръг преобладават спрямо мъжете в съотношение 3 към 1. А около 70 процента от мъжете са гейове. Значи говорим за съотношение жени към хетеросексуални мъже 10 към 1. На всичко отгоре, като изключим още няколко високопрофилни отдела като рекламните, книгоиздаването е пълно с висок процент бивши интелигентни маниаци (между които и аз), които са прекарали по-голямата част от детството си вкъщи в четене на книги. За приятелката ми Джаклин, например, писаха в местния вестник в Северна Каролина, че прочела над петстотин книги за една година; тогава тя е била петгодишна. Не че трябва да го кажа, но моето най-голямо постижение като дете беше, че бях включена в щатския турнир по правопис, където загубих в последния кръг заради думата пропаст. С това не искам да кажа, че всички някогашни интелектуални маниаци са непривлекателни. Тъкмо обратното, според мен ние сме страхотна порода — чудати, умни и много по-интересни от обикновената бивша мажоретка или някогашния атлет. И все пак списъкът не е за това, че си чудак, умен и обаятелен по нестандартен начин; списъкът е за това, че си секси.
Едно от преимуществото да съм близка с Майкъл е, че винаги съм осведомена за разнасяния мъжки списък, представляващ интерес в малкото случаи, в които бях споменавана. Ето как работи той: Майкъл ми казва, че съм в нечий списък, след което аз се правя, че съм комбинация от притеснена, слисана или ядосана, като през цялото време се чувствам тайничко поласкана. Кой няма да е? Дори когато си избрана от пълен смотаняк, е приятно да научиш, че си класифицирана.
И все пак питам «На второ място ли?», защото последното нещо, което искам да изглеждам, е отчаяна или изпълнена с желание.
— Знаеш. Той смята, че ти си второто най-страхотно момиче в издателството — казва Майкъл.
— Кой «той»? — питам и извъртам очи към тавана. — Джералд от отдел «Преводи» ли?
— Не.
— Предавам се.
— Ричард Марго — отговаря самодоволно усмихвайки се Майкъл.
Сега вече е привлякъл цялото ми внимание. Ричард Марго е нашият изпълнителен вицепрезидент и рекламен мениджър и е известен в издателската ни къща както заради престижния си пост, така и заради това, че си пада малко женкар — не в долнопробния смисъл, а от типа «уравновесен интелектуалец, който никога не е бил женен, и който кани на вино и вечеря красиви жени». Той наближава петдесетте, но за разлика от много мъже на неговата възраст, които имат късмета да спечелят описания като «красив» или «привлекателен», Ричард може спокойно да мине за страхотен. Има четвъртита челюст, вдлъбнати сини очи и леко оредяваща коса — комбинация от черти, които предизвикват определено солидно доверие. Дори носът му — който изглежда така, сякаш е бил чупен най-малко веднъж, — е секси.
Ричард не само присъства в моя списък, откакто постъпих в «Елджин прес», но и постоянно заема най-високото място — факт, който признавах само пред Майкъл и още неколцина близки приятели (а с другите, за които се колебая да взема решение, се правя, че никога не съм ги считала за субект и после правя предисловието «Моля, имайте предвид, че те не следват никакъв определен ред», което по някакъв начин прави заниманието да изглежда по-малко сериозно). Фактически Ричард не само постоянно държи първото място в списъка на работното ми място, но когато Джуд Лоу беше хванат в леглото с бавачката на децата си, целият му чар излетя през прозореца и едно място в списъка ми на знаменитости остана свободно. Място, което запълних с Ричард. Тогава Бен възрази, че не е редно да смесвам списъците, при което аз настоях, че той е «известен» в издателския бранш. Двамата не постигнахме единомислие (Бен твърдеше, че цялата теория със списъка на знаменитостите се основавала именно на тяхната недостижимост). Затова махнах Ричард и на негово място сложих Ед Харис — който случайно можеше да мине за брат на Ричард.
— Откъде го научи? — питам Майкъл, чувствайки се някак засрамена от ускорения си пулс. Но в моя защита не бях правила секс от месеци.
— От първа ръка — отговаря Майкъл, пукайки гордо кокалчетата на пръстите си.
— Нима си задал този въпрос на шефа си? — Възхитена съм от способността на Майкъл да изтръгва непозволена информация от всякакви хора, включително висшестоящи.
Той свива рамене.
— Да, и какво. Мъжки обяд, нали разбираш. Фил Лумис и Джак Ханиган бяха с нас и съвсем случайно стана ясно, че Ханиган също те е сложил в списъка си.
— А проклетият Фил ме е изхвърлил от фокусническата си шапка, така ли?
Майкъл се разсмива, когато аз нехайно се връщам към въпроса с Ричард.
— Тогава коя е номер едно за Марго? Стейси Юбанкс?
Стейси Юбанкс, секретарка в «Продажби», е руса, синеока близначка на Бионсе и клюката говори, че работи също и като порнозвезда. (Майкъл твърди, че я бил зървал във филм на име «Лези Магуайър».)
— Не. Стейси не е негов тип.
— Виж ти! — възкликвам, увеличавайки още повече доверието си към списъка на Ричард.
— Така е. И аз бях шокиран.
— В такъв случай коя е номер едно? — настоявам да узная, но равнодушно.
— Новата мадама, французойката, от «Авторски права».
— О, да. Марина Лекроа. Тя е много… френска.
— Ъхъ. Но очевидно Ричард си пада и по червенокоси, защото Наоми Рубенщайн също е в кюпа му.
— Трудно бих нарекла това падане по червенокоси.
— Две червенокоси от пет определено се квалифицира като «да си падаш». Мисълта ми е, че всички вие съвсем не правите четирийсет процента от общото население.
— Без съмнение — казвам и се питам кои са другите две нефранцузойки, нечервенокоси в списъка му.
— Е, какво ще правиш по въпроса? — пита Майкъл.
— Нищо — засмивам се.
— Нищо? Защо?
— Защото аз съм… професионалист — отговарям с шеговито превзет тон.
— Тук няма антипобратимяваща политика. А и ти не работиш за него. Ти дори не си в рекламата. Какъв е конфликтът тогава?
— Не знам. Може да се изтълкува като протежиране. Това ще дискредитира по някакъв начин книгите ми.
— Я стига. Това е влияние — казва Майкъл.
Технически той е прав. Ричард ръководи рекламния отдел и като такъв е отговорен за всички заглавия в издателството. Но много различни рекламни агенти рекламират подбраните от мен книги, а има и други проверки и баланси в продажбите и маркетинга, така че ще бъде виртуално невъзможно за Ричард да нанесе едностранен удар върху кариерата ми или успеха на книгите ми. И все пак рекламата има своето голямо значение в предлагането на книги и агентите могат лесно да сринат някое заглавие, затова би могло да се стигне до извода за протежиране, което да оцвети успеха ми. Краен резултат: никога не съм излизала с някого от издателството и нямам намерение да го правя. Споделям това с Майкъл и после добавям:
— Цялата дискусия е теоретична, понеже Ричард Марго не проявява интерес към мен. Той просто те занася, като се включва в игричката ти.
— Аз не бих бил толкова сигурен. Освен това напълно те уредих.
— Как така? — питам нервно.
— Ами казах му, че си се развела. Той си нямаше и представа.
— Майкъл! — Знам, че е нелепо да крия това, но не мога да не го правя; не обичам личните ми неща да се обсъждат на работното ми място. А и има нещо относно развода, което се свързва с провал, нещо, с което никак не е приятно да парадираш сред колегите си.
— Не е голяма работа — отбелязва Майкъл.
— Той какво каза?
— Че съжалява да го чуе… Но струва ми се, трябва да знаеш, че изобщо не му пролича, че съжалява. Ако разбираш какво имам предвид.

Майкъл си тръгва от стаята ми, като преди това ме поглежда с последно повдигаме на веждите и умело барабанене по бюрото ми.
Колкото и да се опитвах да омаловажа интереса си към списъка на Ричард, още същата вечер споделям новината с Джес. Тя никога не беше виждала Ричард, но ме беше чувала да го споменавам през годините и й хареса самата романтична атмосфера на работното място. Затова, вместо да приеме историята такава, каквато е — малко пикантна, самомнителна, рекламираща се тривиалност — тя изведнъж безумно се въодушевява и казва, че той е тъкмо за мен.
— А и е малко старичък, за да иска деца — добавя тя.
Поклащам глава и й казвам да не става смешна.

Но седмица по-късно, когато Ричард ми се обажда най-неочаквано и ми казва, че трябва да обсъдим някои въпроси по време на обяд, аз не мога да не се запитам за намеренията му. Била съм с него на безброй събрания, но никога не сме се срещали насаме. Най-малко пък за обяд.
— Разбира се — отговарям, напомняйки си, че въпреки нашите списъци в работата, аз не проявявам интерес към Ричард (и обратното). Сигурна съм, че той иска да говорим само по работа. В края на краищата все повече се утвърждавам в работата си и може би един случаен обяд с Ричард само ще отрази статуса ми в издателството. Вероятно той иска да прегледаме плановете за рекламата на предстоящото излизане от печат на един роман на Ейми Дикърсън. Или пък иска да формулираме стратегия, която да приложа към най-трудната авторка — Джена Кобленц. Повече от десетилетие Джена е огромен търговски успех, но проявява толкова изисквания за рекламата, че поведението й е направо оскърбително, а редакторът пък съвсем няма отговорността да играе ролята на буфер за рекламните агенти.
— Какво ще кажеш за четвъртък? — пита ме Ричард с богатия си глас като на радиоводещ.
— Много ми е удобно — отговарям, без да се консултирам с календара си.
— Тогава в «Боло» в един? — предлага той. «Боло» е известно място на колегите ми и на издателския кръг като цяло. Ричард никога не би избрал «Боло», ако намеренията му бяха нечисти.
— Напълно ме устройва — отговарям делово.

В четвъртък си слагам най-хубавите джинси и зелено крепонено сако. Изглеждам ежедневно, но стилно облечена. После отделям десет минути за гримиране зад бюрото си, преди да тръгна за обяда. Оставам вярна на твърдението си, че не проявявам интерес към Ричард, но решавам, че никога не е излишно да изглеждаш добре, особено ако ще бъдеш в компанията на привлекателен мъж.
По-рано Ричард ми праща имейл, за да ми съобщи, че е на зъболекар и ще ме чака направо в ресторанта. Извървявам бързо няколкото преки до «Боло», но пак пристигам с пет минути закъснение. Забелязвам Ричард веднага край една ъглова маса, облечен със спортно сако и вратовръзка. Чаша червено вино и купа с маслини лежат на масата пред него. Той говори по мобилния си телефон и изглежда малко раздразнен, когато поглежда към малкия си бележник — от онези, които използват репортерите. Видът му говори, че е важен човек. Но пък е възможно да мисля така просто защото знам, че той е важен човек.
Когато вдига поглед и ме вижда, лицето му засиява и той ми помахва да се приближа. Правя му знак, с който сякаш му казвам: «Довърши си разговора, аз ще почакам тук». Той поклаща глава, бързо казва дочуване, затваря телефона и го плъзва в джоба на сакото си заедно с бележника.
— Здравей, Клодия.
— Здравей, Ричард — отговарям, вдишвайки афтършейва му, който за първи път ми беше направил впечатление преди години, когато се засякохме в асансьора. Харесвам мъжете, използващи афтършейв или одеколон. Бен не използваше такива. Дори дезодорантът му нямаше мирис. Добре ми е, когато се натъквам на нещо, което да не ми липсва у Бен. За жалост засега не съм се натъквала на много такива.
— Развалени зъби ли?
— Нито един — отговаря той.
— Чистиш ли си зъбите с конец?
— Не — отговаря той със смутен вид. — Просто добри гени, предполагам.
Сервитьорът ни, русокос младеж, с такова приповдигнато настроение, че го оприличавам на бродуейски изпълнител, спира до масата ни, представя се като Тад и ме пита какво ще пия. Обикновено не пия вино на обяд в делничен ден, но тъй като Ричард си е поръчал, аз също си поръчвам чаша шардоне.
— Чудесно. Не обичам да пия сам — отбелязва Ричард, след като Тад се отдалечава. — Ако не съм сам, де.
Аз се засмивам.
Той се засмива.
После, сякаш да компенсира избора ни на напитки, Ричард пропуска празните приказки и веднага преминава към деловия разговор. Нашият летен списък като цяло. Новият автор, когото включвам в плана. Скорошната противоречива рецензия на мемоарите на Скварла в «Таймс». (Не че рекламата някога се е интересувала от съдържанието. Дори лошата реклама е добра реклама.)
— И голямата новина е — продължава Ричард, като че ли да изтъкне причината за обяда ни, — че ми остава съвсем малко да привлека Ейми Дикърсън в «Дъ Тудей шоу». — Палецът и показалецът му са на милиметър един от друг, показвайки на какво разстояние се е приближил до целта.
— Занасяш ли ме? — питам, макар вече да бях чула новината от Майкъл. Това е голямо постижение за всяка книга, особено за роман. И все пак обикновено не е сред нещата, изискващи обяд насаме с шефа на рекламата.
Ричард кимва и допълва:
— Очевидно Кати наистина е изровила книгата.
Усмихвам се на използваната от него дума «изровила». Ричард често използва жаргон от седемдесетте години. Повечето хора звучат смешно или глупаво, когато вметнат жаргон от предишно поколение, но от устата на Ричард думата прозвуча дори симпатично. Предполагам, че когато човек е достатъчно красив и преуспял, можеш и да не му търсиш кусури.
Едва се въздържам да не възкликна «Отлично!» и вместо това вдигам ръце със стиснати палци.
Тад се връща с чашата ми шардоне и две менюта. Пита ни дали искаме да чуем какви са специалитетите.
— Разбира се — отговаряме едновременно и двамата и изслушваме най-дългото и подробно описание на гъста супа от скариди в историята на света. Бен много мразеше използването на прилагателни за храна, особено думите «сочен» и «дъвчащ». Проблем за него бяха рекламите за сладки. Казвам си: «Престани да мислиш за Бен!». Преглеждам менюто, опитвайки се да намеря нещо, което да няма много сос. Спирам се на салата с риба тон. Ричард си избира бъргър. Обичам комбинацията на бъргър с вино.
— Е, чела ли си нещо хубаво напоследък? — пита Ричард.
— Имаш предвид изобщо или говориш за ръкописи?
— И двете.
Изброявам няколко заглавия в първата категория и два проекта във втората.
— Какво друго можеш да ми кажеш? — пита той, след като Тад взима поръчката ни и ни оставя сами. Ричард ме гледа очаквателно, сякаш аз съм тази, която е уредила нашия малък «делови» обяд.
Отпивам от виното си и питам:
— Във връзка с работата ли? — умът ми препуска към различни клюки в работата като цяло. Тъкмо когато се каня да го питам дали е чул, че загадъчната писателка Дженифър Коутс не е доволна от редактора си в «Пътнам» и предлага другаде ръкописа си, Ричард свива рамене и се обляга назад на стола.
— Или каквото и да е. — Неговото «каквото и да е» сигнализира, че това определено не е никакъв делови обяд.
Обмислям внимателно отговора си, обзета от чувството, че току-що съм стигнала до разклонение на пътя. Нещо като това да си избера някои приключенски книги, които много обичах в началното училище.
Можех лесно да говоря за слуха за Дженифър Коутс или да върна отново разговора към «Тудей шоу» с Ейми Дикърсън.
Вместо това вдигам лявата си ръка, размърдвам оголения от пръстена пръст и изтърсвам:
— Разведох се.
Ричард изглежда изненадан и аз се надявам, че той няма да се прави на онемял и че не знае нищо за това. Но пък може би е изненадан просто защото го споделям с него и то с такава готовност. Самата аз съм малко изненадана.
Той подръпва меката част на ухото си и казва:
— Да, чух. Съжалявам.
Решавам да отвърна: «Няма нищо», но винаги съм мразила, когато хората отговарят по този начин след смъртен случай или някакво тъжно събитие в живота.
— Благодаря. Случва се.
Ричард кимва, докато върти виното в чашата си. След това отпива дълга глътка и казва:
— В половината от случаите, доколкото ми е известно.
— Да. На теб такова нещо не ти се е случвало, нали?
Първата карта с личен въпрос бе изиграна.
Ричард се засмива.
— Много си права.
— Бил ли си близо?
Втора карта.
— Разбира се.
— Колко близо?
Трета.
— Всъщност не съвсем близо.
Ричард поздравява набързо някого в залата. Иде ми да се обърна и да видя кого, но не искам да изглеждам, че съм хваната на местопрестъплението, колкото се чувствам.
Ричард сякаш отгатна мислите ми и рече:
— Джейсън Сол.
Поглеждам го учудена и той пояснява:
— Нисичкият мъж от маркетинга. С козята брадичка.
— О, да. По-точно със заострената брадичка. Не козя.
— Каква е разликата?
Описвам каква е, като посочвам моята брадичка. Ричард кима с разбиране. Сещам се за любимата ми история за лицево окосмяване. Преди години Майкъл участва с един наш колега в състезание за отгледани мустаци. Майкъл загуби лошо и за да демонстрира какво има предвид по време на обяд, посочи с глава едно момиче на име Сали, по която си падаше малко, и рече: «Дори Сали ще ме победи». Опитваше се да бъде смешен, но за жалост Сали беше тъмнокоса италианка и едно от онези момичета, които си махаха космите над горната устна с кола маска. Сали беше ужасена и унижена, както и Майкъл, когато осъзна неволната си грешка. Разказвам на Ричард случая и той се разсмива.
— Сали още ли работи при нас? — пита той.
— Не. Скоро след това напусна. Вероятно се е травмирала.
Ричард кимва и пита:
— Е, докъде бяхме стигнали?
— Защо никога не си се женил?
Четвърта карта.
— Когато срещна жена, с която предпочитам да бъда пред това да съм сам, ще се оженя за нея.
Засмивам се и му казвам, че това беше малко или повече и моята философия, преди да срещна Бен.
— Е, и какво? По-късно в играта разбра, че продължаваш да предпочиташ собствената си компания вместо неговата, така ли?
Пета.
— Не съвсем… Просто… непримирими различия.
Ричард мълчи, сякаш обмисля следващия въпрос.
После се възпира и дава знак на Тад, че иска още една чаша вино.
Решавам просто да му кажа.
— Аз не исках да имаме деца. А той искаше.
Може би трябваше да дам друго обяснение. Повечето разводи не се обобщават просто с две думи.
— Не трябваше ли да разрешите този проблем, докато се ухажвахте? — пита вежливо Ричард.
— Направихме го. Той наруши споразумението ни. Сега иска деца. Или поне едно. Едно повече, отколкото аз искам.
— Негодник.
Засмях се. Харесва ми как звучи «негодник» по адрес на Бен, произнесено от Ричард.
Тад донася виното му. Ето ни сега двамата, мисля си, поръчвайки многократно чаши вино на обяд, докато обсъждаме моя развод и неговия вечен ергенлък. Изглежда, че и той си мисли същото, защото шлюзът се отвори и ние изливаме личните си въпроси толкова бързо, че едва смогваме с отговорите.
В един момент казвам:
— Чувам, че ти и Хъниган сте ме включили в списъците си.
— И аз чувам, че си ме поставила на първо място за тринайсет години напред.
Аз казвам:
— Този Майкъл е една мъничка клюкарка.
— Значи е вярно, така ли?
Сърцето ми бие лудо, когато отговарям: «да, истина е».
— За мен е чест — казва той.
— И така трябва.
Той се накланя напред и потупва основата на винената ми чаша.
— Повярвай ми, така е.
Полагам огромно усилие да не отместя погледа си, преди също да се наведа напред и да потупам основата на неговата винена чаша.
— Същото се отнася и за мен.
Ние привършваме обяда си сред разговори и смях. После, одобрявайки предложението на Тад, се съгласяваме, че по едно кафе ще ни се отрази добре. Когато идва сметката, Ричард я взима и казва, че той ще плати.
— Понеже говорихме прекалено много служебно ли? — питам.
— Точно така.
Усмихвам се, чувствайки се едновременно отпусната и развълнувана, знакът за добра среща. Която се оформя като такава. И въпреки че го разбирам едва по-късно същия ден, след като с Ричард се прибираме заедно в офиса и аз си сядам на задника, за да чета поправен ръкопис, това е първият път от много време насам, когато мисля за друг мъж, освен за Бен.

Глава 13

През следващите четири работни дни с Ричард си разменяме по около трийсет имейла на ден. Всичко е прикрито под формата на приятелски закачки, но странният обем на трафика предполага съвсем друго.
Един ден Майкъл влиза в стаята ми и ме сварва да се смея пред компютъра. Той бързо заобикаля бюрото ми и мигом забелязва, че пощенската ми кутия е пълна с името на Ричард Марго. Има го поне десет пъти на ред.
— Смутих ли те? — пита той.
— Нищо подобно — отговарям, но по глупавата ми усмивка си личи, че наистина съм смутена.
— Какво, по дяволите, става тук?
Минимизирам пощенската си кутия и усилено се мъча да премахна от лицето си виновната усмивка, която все още чувствам в крайчетата на устните си.
— Да не би да чукаш шефа ми?
— Не! — отговарям с престорено възмущение.
Дзън! Компютърът ме уведомява, че имам имейл.
— От него ли е? — пита Майкъл.
Не мога да се сдържа да не проверя. От него е. Което Майкъл вижда през рамото ми.
— Дявол го взел! Ти наистина чукаш шефа ми!
— Няма никакво чукане — отговарям.
И все пак.
— Виж, може ли да остана за малко сама, ако обичаш?
Когато Майкъл си тръгва, клатейки глава, прочитам последното съобщение от Ричард.
Отговарям му с «Да». Но после го изтривам и пиша: «С удоволствие», преди да кликна: «Изпрати».
Препрочитам цялата размяна, започвайки с друг от слабите му опити всичко да звучи служебно.

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, 9:30 часа
До: Клодия Пар
Относно: Тимоти Аинд
«Току-що ми позвъни Тимоти Аинд. Интересува се за заплащането, което да вземе на обиколката за представянето на книгата му. Мисля, че си заслужава. Някаква представа за това какви пазари могат да са най-подходящи за него? Уведоми ме какво мислиш… Между другото казах ли ти, че прекарах чудесно онзи ден на обяд? Благодаря ти, че дойде.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 9:33
До: Ричард Марго
Относно: Тимоти Аинд
«Ще помисля за градовете и ще поддържам връзка с Тим. Той е мормон, така че Солт Лейк вероятно ще е безопасно място… Колкото до обяда, да, ти спомена, че… Аз също прекарах чудесно.»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 9:38
До: Клодия Пар
Относно: Мормоните
«Мормон, а? Веднъж излизах с една мормонка… Не мина особено добре.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 9:44
До: Ричард Марго
Относно: Мормоните
«Тя опита ли се да те обърне в нейната вяра?»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 9:50
До: Клодия Пар
Относно: Мормоните
«Не, спах с нея и тя беше отлъчена от църквата. Лоша работа.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 9:55
До: Ричард Марго
Относно: Мормоните
«Как не те е срам! Кога се случи това?»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 9:58
До: Клодия Пар
Относно: Аз съм стар
«В гимназията. 70-те години… Ти кой випуск си, Клодия? 2000?»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 10:00
До: Ричард Марго
Относно: Ти също си забавен.
«Ха-ха-ха.»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 10:03
До: Клодия Пар
Относно: Теб
«Бас ловя, че си била сладка в гимназията.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 10:08
До: Ричард Марго
Относно: Не
«Не, не бях. Бях поразително слаба.»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 10:08
До: Клодия Пар
Относно: Не
«Обзалагам се, че съм бил по-слаб.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 10:10
До: Ричард Марго
Относно: Не
«Ти си покварявал страхотни мадами-мормонки. Аз бях ковчежникът на студентите. Сложи капак на това.»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 10:19
До: Клодия Пар
Относно: Не
«Аз пък бях талисманът на училището… и кой е казал, че е била страхотна?»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 10:25
До: Ричард Марго
Относно: Да бе.
«Нещо ми подсказва, че е била страхотна.»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 10:26
До: Клодия Пар
Относно: Аз бях «расов кон»
«Добре. Всъщност не бях точно талисманът на училището. И тя не беше особено привлекателна. Същински двойник на Марша Брейди. Което за времето си беше голяма работа. Впечатлих ли те?»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 10:44
До: Ричард Марго
Относно: Аз бях расов кон
«Човече, ти си древен. Да, впечатли ме… Моето гадже приличаше повече на Скрийч от «Спасен от училищния звънец»…»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 10:49
До: Клодия Пар
Относно: Пак за «расовия кон»
«Знам това шоу, но нямам спомен за Скрийч… Аз обаче бях фен на «Досиетата X». Това не беше ли по време на гимназията?»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 11:01
До: Ричард Марго
Относно: Пак за «расовия кон»
«Не ми казвай… Падал си си по Скъли, нали?»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 11:09
До: Клодия Пар
Относно: Пак за «расовия кон»
«Ааа, Скъли. Да, наистина си падах по нея… Всъщност ти малко приличаш на нея. Трябва ти само военноморска униформа и закачена за нея значка на ФБР и си готова. Можеш ли да използваш медицински жаргон на място? Ако да, може и да се влюбя в теб.»

От: Клодия Пар
Изпратено на: 27 юли, час 11:22
До: Ричард Марго
Относно: Това ще свърши ли работа?
«Бял мъж, 38. Стресово поражение с горна куха вена, предшестващо левия бял дроб и бронхите… Код Синьо! Той има забавена сърдечна дейност. Налага се перикардиоцентеза STAT!
Влюби ли се вече в мен?»

От: Ричард Марго
Изпратено на: 27 юли, час 11:23
До: Клодия Пар
Относно: И още как
«Напълно. Искаш ли да вечеряме в събота?»

В събота Дафни идва в града, за да пазарува заедно с Джес и мен. Нашата мисия е: тоалет за впечатляване на Ричард. Джес гарантира, че нова дреха ще ми вдъхне увереността, която ми е нужна, за да направя вечерта успешна. Надявам се да е права, защото откакто се съгласих да излизам на срещи, се чувствам повече нервна, отколкото развълнувана. Нервна съм, задето ще ходя на срещи като цяло, нервна съм и задето ще се срещна с човек от работата ми. Наред с безпокойството ми е и фактът, че Ричард и аз не сме разговаряли очи в очи, откакто обядвахме в «Боло». Дори по телефона не сме говорили. Идвам до заключението, че имейлът ти позволява да си много по-дързък, отколкото в действителност се чувстваш. Част от мен се безпокои, че това е еквивалентът на киберпространството да правиш секс много скоро и на другата сутрин да се изправиш пред мъжа трезва и без грим. Ние с Ричард си казахме чрез компютъра ужасно много неща, намекващи за флирт, но да седим един срещу друг на една маса е нещо съвсем различно и именно предчувствието за първия момент в ресторанта ме прави съвсем несигурна.
Така че Джес, Дафни и аз започваме рано-рано нашето бясно харчене на пари. Първо атакуваме «Интермикс» на Пето авеню, тъй като то е само на няколко преки от апартамента на Джес. Танцовата музика, която гърми из магазина, подсказва недвусмислено, че дрехите са прекалено модни за мен. Аз вече не ходя по клубове и престанах да се надвиквам в баровете — затова определено същото се отнася и до ходенето по магазините.
Изричам с пълен глас това усещане на Джес, но тя вдига ръка, за да ми подскаже, че още не е готова да си тръгва. Наблюдавам я как отмята дреха след дреха на щендера и накрая намира едни обикновени бели панталони, блуза от индийска коприна с гол гръб, която се връзва на врата, и яркочервено, стигащо до кръста сако. Има неща, които никога не бих избрала за себе си — нито като ансамбъл, нито поотделно, — но Джес има удивително чувство за стил. На нея също така й иде отръки да съчетава отделни части по начин, по който човек никога не би си представил, че е възможно и така създава съвършено оригинални дрехи. Разбира се, наличието на много пари помага за това умение. Тя може да си го позволи, но може също така да си позволи и неминуеми грешки, които всички жени правят при пазаруване. Коя жена не е запозната с феномена да си харесаш нещо в магазина и да го намразиш, като се прибереш вкъщи? Ако аз си купя нещо, което после не обличам, се упреквам месеци наред, но Джес има поне десетина бракувани маркови дрехи във всеки един момент, които, обличани по веднъж, а може би и нито веднъж, продължават да висят в гардероба й. Голямата трагедия на приятелството ни, поне от моя гледна точка, е фактът, че ние с нея не носим един и същ размер. Аз, например, бих убила, само и само да насиля ходилата си да пораснат с два сантиметра, за да вляза в нейните обувки «Джими Чу» във всички цветове на дъгата.
И все пак, независимо че вярвам на Джес по отношение на модата, съм скептична по отношение на избора й сега.
— Това изобщо не е за мен — възразявам аз, сочейки блузата с гол гръб, която тя доближава до торса ми. Поглеждам белите панталони в другата й ръка. — А пък за тия няма никакво време, за да се подгънат. — Панталони направо от щендера никога не са ти точни, когато си само метър и шейсет и пет.
— Дафни може да ти ги скъси. Нали, Дафни? — пита Джес.
Дафни кима енергично. Тя е «факир» в това отношение. Знае как да се справя с дребните неща — като да отделя белтъците на яйцата, да чисти петна от червено вино по дрехите, да подрежда цветя. Не знам откъде е научила повечето от тези неща. Със сигурност не и от майка ни, която се затрудняваше дори да сгъва по ръбовете панталоните, за да ги сложи на закачалка. Не че аз мога. Винаги Бен окачваше панталоните. Преди да заживея с него, повечето от дрехите ми можеха да се видят върху облегалките на всички столове. И сега отново се върнаха точно там.
— Просто ги пробвай. — Джес посочва пак пробната с авторитет. Подчинявам се, мислейки си, че когато тя има деца, ще бъде от малкото майки, които не обръщат внимание на представата за почивка.
— Пълно губене на време — смотолевям, но е малко вероятно тя да ме чуе сред пулсиращия ремикс на «Искам твоя секс» на Джордж Майкъл. Това ми напомня за вечерта, когато Джес отиде с колеги на караоке и изпя това парче. Каква дързост — да се качиш на сцената за песен, която като внушителен финал те кара да крещиш ли, крещиш думите «Прави секс с мен!» в зала, пълна с пияни банкери.
След малко излизам от пробната с мисълта, че съм доказала правотата си. Панталоните изглеждат и ми стоят като торба, което е шокиращо, защото те са номер шест, а аз нося номер осем. Освен това знам, че съм отслабнала след развода — поне пет килограма, ако не и повече. Тъкмо казвах на Джес снощи, че има два вида жени: такива, които ядат в критични ситуации, и такива, които губят апетит в критични ситуации. Повечето попадат в кюпа на хранещите се, затова се считам за благословена, че съм във втория лагер.
— Невероятни са — заявява Джес. — Дали ще ги облечеш довечера, или не, определено казвам «да» за тях.
— Не са ли ми прекалено големи? — питам, дърпайки ги в талията, докато се оглеждам в огледалото.
Джес ми перва ръката настрани и пояснява, че те се носят ниско под талията.
— Освен това не е редно да носиш тесни бели панталони. Те ще изглеждат долнокачествени. Виж, черни тесни панталони — да, но тесни бели са толкова… а ла Бритни Спиърс — казва Джес, за да постави Дафни в ход.
Това донякъде противоречи на нейната традиционна, домашна страна, но Дафни е от онези зрели жени, които обичат всички неща да са модни и младежки. Тя има пълна DVD колекция на сериала «Кръгът на Доусън». До ден-днешен държи плюшени животни на перваза на прозореца в спалнята си. Също така си поръчва от ония лъскави тесни къси деколтирани дрехи от задната страница на «Ъс Уикли», които казват неща като ДИВА НА ФИТНЕС. Така че, очевидно Дафни е фен на Бритни. В един момент стигна дотам, че остана на Рокфелер Плаза, за да гледа изпълнението на тийнейджърския си идол по «Дъ Тудей шоу». Тя беше от малкото жени, наближаващи трийсетте, които танцуваха, без да се намират в компанията на някой тийнейджър. Смешното беше, че две деца от нейния пети клас я забелязали по телевизията сутринта преди училище и изглежда са били много впечатлени, като видели тяхната учителка да пее «Hit Me Baby One More Time». Казах на Дафни, че ще е все едно да наблюдаваш учителката си да танцува на «Soul Train» или на «Solid Gold». Впечатляващо, но малко объркващо. От учителите в крайна сметка се очаква да мръзнат в класните си стаи, докато ние се прибираме вкъщи и си живеем живота.
Във всеки случай Дафни и Джес се съгласяват, че белите ми панталони са великолепни и Дафни предлага да ги скъси — няма да е никакъв проблем. Според двете и копринената блуза е страхотна. Тя разкрива малката ми цепка между гърдите и е опъната точно там, където трябва (което потвърждава още едно от модните правила на Джес: ако панталоните са широки, горнището трябва да е тясно или обратното). А яркочервеното късо сако се явява перфектен завършек на тоалета.
— В случай, че в ресторанта е хладно — уточнява Джес.
— Или в случай, че Ричард поддържа ниска температура в апартамента си — допълва Дафни, кикотейки се, докато аз се въртя пред огледалото на пръсти. Трябва да призная, че наистина изглеждам много добре. На всичко отгоре ме крепи и мисълта, че привършихме с бясното пазаруване. Много мразя да пазарувам. Ако спечеля от лотария, едно от първите неща, които ще направя, е да си наема личен купувач — за хранителни стоки, дрехи, коледни подаръци, за всичко. Бързо се преобличам, втурвам се към касата и подавам картата си Амекс, с която купувам ансамбъла, гарантиращ, че ще ми вдъхне увереност и ще накара Ричард да припадне.

Същата вечер без колебание мога да кажа, че Джес и Дафни бяха прави по отношение на тоалета ми. Аз подхождам напълно на посетителите на «Спайс Маркет», голям луксозен ресторант в Мийтпакинг Дистрикт. И по-важното — Ричард се появява и ми казва, че изглеждам фантастично.
— Никога не съм те виждал такава — допълва той, докато следваме салонния управител към масата ни. Ръката му се задържа за част от секундата по-дълго на гърба ми. — Но сигурно защото никога не сме се срещали извън работна обстановка…
— Ти също — изразявам възхищението си от сакото му от рипсено кадифе.
Изведнъж си спомням за невероятно веселия бивш асистент Джаред Луисън. Джаред държеше върху бюрото си картички, маркирани от 1 до 10 и оценяваше облеклото на хората, (зад гърба им, разбира се), които се отбиваха, като съдия по гимнастика по време на олимпийски игри. Майкъл беше много добър приятел на Джаред и се забавляваше неимоверно на това занимание, а после ни предаваше резултатите. В действителност дължа благодарност на Джаред, задето ми предаде един от решаващите уроци на живота: не носи лачена кожа след Деня на труда. Майкъл ме уведоми, че съм спечелила 3 заради тази модна грешка.
Сега питам Ричард дали е знаел за картичките на Джаред Луисън.
— Разбира се — отговаря той. — Очевидно аз бях редовно оценяван между две и три точки… И с най-висока оценка шест.
— С какво си бил облечен, когато си получил шестица? — питам, когато сервитьорката ни, в оранжево кимоно, ни донася менюто.
— Мисля, че беше някакъв пуловер с висока яка — засмива се той.
Усмихвам се, установявайки, че вече не съм нервна.
Ричард изглежда така, сякаш все още взима под внимание картичките на Джаред, когато казва:
— Чух, че ако носиш нещо от «Луи Вюитон» или «Прада», Джаред автоматично ти дава допълнително една точка, докато ако си облечен с нещо от «Гап» или, недай си боже, «Олд Нейви», ти се приспадат три точки.
Разсмивам се и питам:
— Къде е клетият Джаред сега?
— Нямам представа. Но нещо ми подсказва, че седи край някой бар с модните си приятели и всеки казва на другия колко шеметно изглежда.
Подхилквам се, защото си спомням друг случай с Джаред.
— Какво? — пита Ричард.
— Нищо — отговарям и виждам един мъж, за когото съм почти сигурна, че е Крис Нот, който се промъква предпазливо към бара заедно с една прелестна блондинка. Той е малко по-нисък, отколкото си го представях и си казвам наум: «Господин Среден ръст». — Просто се усмихвам.
— Хайде де. Какво смешно има? — подканва ме отново Ричард, защото е ясно, че по-скоро се подхилквам, а не се усмихвам. Има разлика между подхилкване и усмихване — което е особено видно за човека отсреща.
— Просто се сетих за нещо, което ти стори Джаред навремето — отговарям.
— И какво е то? — Ричард изглежда обезпокоен. Или поне се прави на обезпокоен.
— Ами чух, че веднъж пребъркал кошчето ти за боклук и намерил пощенска картичка с доста цветни сексуални намеци.
Той добива стеснителен вид и пита:
— Кога е било това?
Този въпрос трудно може да бъде изтълкуван като отрицание, което изтъквам, като питам:
— Значи се е случвало неведнъж, така ли?
Той махва с ръка, сякаш за да каже: «Продължавай с доказателствата си».
— Не знам. Беше преди три години. Чух, че Джаред те подозирал, че спиш с някаква жена от художествения отдел — отговарям, опитвайки се да си спомня името й.
— Лидия! — сеща се той.
Щраквам с пръсти и посочвам към него.
— Точно тя. Значи е вярно?
Той кима.
— Да, вярно е, спах с нея… Но не вярвам тя да се е подписвала на въпросната картичка.
— Не се е подписвала. Джаред просто разпознал почерка й. Той разнасял пощенската картичка и образец с почерка от бележника на жената из целия офис. Това беше един от най-гордите му моменти.
— Леле! Наистина го биваше! — вметва Ричард.
— Както и теб, очевидно. Поне спрямо Лидия.
Изненадвам себе си с последния коментар, понеже никога не съм правила сексуални намеци. Докато преглеждаме менюто, продължавайки да се усмихваме и двамата, аз се опитвам да си обясня защо съм толкова открита с Ричард. Решавам, че това няма много общо с него (макар че той наистина ме предразполага), по-скоро се дължи на развода ми и новата ми нагласа. Не обичам да се измъчвам, но не мога да не чувствам, че всичките ми страхове относно брака се потвърдиха, когато скъсахме с Бен. Не съм сигурна, че вярвам все още в постоянната моногамия и във всеки случай не възнамерявам да опитам отново.
Следователно не е нужно да спазвам някакви правила. Ако мислех, че съм свободна, когато не исках да имам деца, още по-свободна съм сега, когато не искам дори съпруг. Вместо да се стремя да играя роля или да се безпокоя как ще бъда възприемана, мога да правя точно това, което запалва въображението ми. А това за момента е да флиртувам скандално с много привлекателен колега.
С напредването на вечерта Ричард и аз водим непринуден разговор, смеем се и се подиграваме един на друг по начин, по който можеш да се чувстваш удобно само с човек, когото много харесваш. Няма забранена тема. Ние обхващаме основните, но им придаваме пикантна стойност и хумор. Говорим за работа — и за книгоиздаването като цяло. Говорим за пътувания, книги, музика и семейства. Говорим за минали връзки.
Когато засягаме Бен, аз очаквам, че ще се натъжа мъничко или ще мина в отбрана, но нищо подобно не се случва. Улавям се, че приемам това минало време със странно чувство на облекчение: Аз чувствах, той беше, ние бяхме. После поглеждам Ричард в очите и заявявам:
— Хайде стига толкова за това!
Той кима в знак на съгласие, а аз се връщам мислено към настоящето, чувствайки се щастлива, че съм в компанията на Ричард, щастлива, че продължавам напред.

Глава 14

Въпреки гладко преминалата ни първа среща с Ричард и вечерно питие в апартамента му (аз го подразних, че само възрастните мъже употребяват израза «вечерно питие»), ние дори не се целунахме на тази първа среща. Нито на следващата. Не съм сигурна на какво се дължи забавянето — защото е по-безопасно да се каже, че никой от нас не играе картите си прикрито, нито се стреми да бъде прекалено морален и благоприличен. Знам също, че Ричард много ме привлича и мога да кажа, че и аз го привличам. И съм сигурна, че изчакването няма нищо общо с Бен; аз отказвам да мисля за него.
Така че единственото обяснение е, че нарастващото сексуално напрежение ни доставя удоволствие. Винаги съм обичала да ходя на работа, но кабинетът ми никога преди не е бил така примамливо и възбуждащо интереса място. Всеки ден идвам рано, жадна за първото телефонно обаждане на Ричард. Приключвам работния си ден късно всяка вечер, за да наваксам трите часа, прекарани в изпращане на имейли на мъж, който се намира на два етажа от мен. Когато се разминаваме по коридорите, си разменяме обичайните закачки, преди всеки да се върне в стаята си и да изпрати имейл от рода на: «Изглеждаш страхотно»… «Не, ти изглеждаш страхотно».
Затова предполагам, естествено е, че първата ни целувка беше в работата ни.
Понеделник късно вечерта е — наближава десет часът — и аз току-що съм изпратила имейл на Ричард с въпрос за един от авторите ми. Докато чакам отговора му, той изведнъж се появява на вратата.
Подскачам и възкликвам:
— Дявол да те вземе, Ричард. Изкара ми ангелите.
Той ми се усмихва по стандартния си начин, после подмята саркастична забележка — нещо за гузното ми съзнание.
Поклащам глава, усмихвайки се. После ставам и тръгвам към вратата.
— Къде си мислиш, че отиваш? — пита ме той, препречвайки пътя ми.
Телата ни се докосват — и допирът леко ме притеснява.
— До ксерокса — отговарям и понечвам пак да изляза.
Той отново ми попречва, после ме избутва обратно навътре в стаята, като затваря вратата зад нас.
Лицето му се доближава до моето. Аз накланям глава надясно — предпочитаният ми ъгъл за целувка. В същата секунда и той накланя главата си надясно. Устните ни се срещат без усилие, нежно. После по-страстно. Ние бързо ставаме две филмови звезди, които се целуват на непозволено място. Наблюдавам се как целувам Ричард, съзнавайки, че вероятно изглеждаме много добре. Ричард е от типа мъже, които могат да направят всяка жена да изглежда добре.
Той ме изтиква заднешком до бюрото ми, повдига ме и ме настанява отгоре с точната смесица от страст и внимание. Ръцете му се плъзгат по голите ми бедра. Доволна съм, че днес съм с пола. И — алелуя! — с подходящо дантелено бельо. Понякога нещата наистина стават; взимам си бележка наум да си спомня за тази малка благословия следващия път, когато замрънкам за лошия си късмет, когато, да речем, съм заклещена на средната седалка в самолет между двама огромни на ръст пътници.
Ричард продължава да ме целува по устните, както и по шията и ключицата. Личи си, че е опитен и няма никакво съмнение къде е придобил тази опитност. Помислям си за Лидия от художествения отдел и за многото други жени преди мен. Някои са били от работата, с други се е запознавал в барове или ресторанти, на уговорени от други хора срещи или в метрото. Но мен не ме е грижа за никоя от тях. Не ме е грижа, че той се вижда с други жени и сега. Просто искам да продължава да ме докосва навсякъде, точно под тия флуоресцентни лампи.
— Ще дойдеш ли у нас? — пита задъхано Ричард в ухото ми.
Кимам и прошепвам: «Да-а», докато той продължава да ме целува по врата. Ръцете ми са на гърба му — чувствам го по-силен, отколкото съм си представяла. Решавам, че на четирийсет и девет човек не е чак толкова стар. Той се притиска по-силно в мен. Изобщо не е толкова стар.
— Сега?
— Ъхъ… Но първо ще трябва да престанеш да ме целуваш.
Следват няколко фалшиви спирания, преди най-накрая да се отделим един от друг и задъхано да съставим план: аз ще отида да спра такси и ще го чакам, докато той си вземе нещата от стаята. Целуваме се още веднъж. После той отваря вратата ми. Считам го за победа, когато ни зърва единствено Джими, портиерът на моя етаж, който кима в знак на поздрав. Истината обаче е, че не ме интересува кой е разбрал за нас. Започвам да «нося» връзката ни като значка на честта. Външна емблема на моя добре стабилизиран, оформен със собствени сили манталитет. Аз не съм жертва, не съм озлобена разведена. И доказателство за това е Ричард.
Хващам такси веднага и чакам Ричард. След минута той скача в колата, слагайки коженото си куфарче в краката си. Не се целуваме в таксито, но се държим за ръцете. Той ми казва, неведнъж, че няма търпение да стигнем у тях.

Когато влизаме в апартамента му, той продължава направо към спалнята. Доволна съм, че не ме пита дали искам нещо за пиене. Защото не искам. Доволна съм, че не сядаме на дивана да си говорим. Защото просто искам да съм в леглото му и да го галя. И само две минути след като резето хлопва зад нас, ние сме точно там и аз правя точно това.
Всичко у Ричард е хладно и гладко — чаршафите му, музиката му (Сам Кук), дори изборът му на домашен любимец — един надменен сиамски котарак на име Рекс, който презрително ни оглежда от перваза на прозореца. Има само едно неловко вметване — предвидимо, когато Ричард спира, поглежда ме и пита:
— Трябва ли да си сложа нещо?
— При теб всичко… наред ли е?
— О, да. Напълно наред — отговаря той и ме целува отвътре по бедрото. — А ти… на хапчета ли си?
Издишам едно «да».
— Естествено, че си. — Забележката запраща мислите ми към Бен и децата и мигом ме пробожда чувство на копнеж. Казвам си, че бившият ми съпруг вероятно прави същото нещо с Тъкър. Или с друга като нея. Казвам си да живея за момента. Че далеч повече предпочитам да бъда тук с Ричард, отколкото да имам бебе. Това не е състезание. Никакво състезание.
След малко двамата с Ричард правим секс.
— Толкова си добра — прошепва той в един момент.
— Казваш това на всички жени — прошепвам в отговор.
— Нищо подобно. Казвам само каквото мисля.
Усмихвам се, защото му вярвам. Няма нищо безпричинно относно Ричард.
И двамата стигаме кулминацията, секунди един след друг, но не се прегръщаме впоследствие. Вече чувствам, че Ричард не е много по прегръдките и това ме задоволява. Мога да пропусна прегръдката, стига да имам усещането, че връзката остава, било то физическа или друга. Ричард и аз изпитваме и двете. Лежим един до друг, облегнати на възглавницата му и кожената табла. Още не сме облечени, но сме завити до кръста с тъмносивите му чаршафи. Ръката му е върху моята, пръстите му лежат върху китката ми и от време на време потупват кожата ми.
Разговаряме за работа, но не от рода «защото няма за какво друго да говорим», а по-скоро от сорта «кажи ми нещо, което още не знам». Той ме пита дали обичам работата си и аз му отговарям утвърдително.
— Какво най-много ти харесва в нея?
Обмислям всички стандартни отговори, които дават редакторите — защото обичат книгите, писменото слово, бягството в друг свят. Всичко това, разбира се, е вярно, но не това обичам най-много в редактирането. Нещо друго е, нещо, което има повече общо с откриването на нови таланти.
— Трудно е да обясня — отговарям. — Но предполагам, че става дума за онова удоволствие, което изпитвам, когато чета нещо и се чувствам запленена. Когато си помислям: «Този човек наистина умее да пише» и аз трябва да работя с него.
Ричард се усмихва и взима ръката ми, сякаш да ме подкани да продължавам.
Така и правя.
— Нали знаеш, онова почти самодоволно чувство, което имаш в гимназията, когато слушаш някоя банда, преди да е станала известна, а по-късно възкликваш: «О, «Депеш мод» ли? Слушам ги от памтивека. Толкова харесвам старите им парчета!».
Ричард се засмива и кима.
— Е, това е като да откриеш нов автор — продължавам аз. — Сякаш пръв си бил посветен в тайна. — Изведнъж ми става неловко, като че ли съм разкрила прекалено много от себе си. — Ами ти? Ти какво харесваш най-много в работата си?
— О, не знам — отговаря той. — Сигурно това, че се влага индивидуалност… Харесва ми също да допринасям за успеха на книгата… онова чувство, когато всичко се прави за книга и автор и ти получаваш цял куп рецензии… Но понякога имам чувството, че цялата работа е за едното нищо. Като «какво направи за мен напоследък?». Знаеш как е.
Кимвам. Знам точно как е.
Той продължава:
— И немалко пъти просто не можеш да скалъпиш нищо за дадена книга. Което всъщност е адски неприятно, особено ако книгата и авторът ти харесват…
Отново кимам. Сърцето ти може да се скъса, когато харесаш книга, която няма успех. И като че ли винаги се случва на най-добрите автори.
Ричард казва:
— И… не знам… рекламата е склонна да създава определен тип човек, който чувства необходимостта да опита да си припише заслугата за всичко и който като че ли изобщо не може да освободи въпросната рекламираща личност. Той като че ли е в постоянно настроение да бърбори и през цялото време се стреми да застане в центъра на вниманието.
— Ти не си такъв — отбелязвам, като си мисля, че Ричард по естествен начин е в светлината на прожектора. Той не се стреми да отиде там.
— Господи! Много се надявам да не съм. Защото ще ти кажа, Пар, няма нищо, което да ме кара да ненавиждам работата си повече от това да се запътвам към някакъв «браншови» коктейл и да наблюдавам всички мастити рекламни агенти да се умилкват около медийните представители, за да се представят и не чак толкова прикрито да се опитват да се разплямпат за проектите си, като използват номера с името на табелката. Толкова е брутално.
— Името на табелката?
— Нали знаеш… когато някой започва да разговаря с теб, сякаш ти е новият най-добър приятел. После издебват момент, когато си отклонил поглед и бързо поглеждат табелката ти, за да видят кой си. Ако се окажеш известен и достатъчно влиятелен, те продължават да разговарят с теб. То е нещо като да надничат в цепката между гърдите ти. И, божичко, ако се окаже, че си от «Таймс» или от този сорт, то е като да подхранваш безумието. Дори не мога да си представя защо тия хора демонстрират кои са, освен ако не се нуждаят от някакъв вид евтино перчене с егото си.
Засмивам се и казвам:
— Да, но не е нужно някой да чете табелката с името ти, Ричард.
— Вярно е — отговаря той с престорено фукане.
Телефонът му иззвънява, но той дори не отмества поглед към него. Връщам му жеста, когато и моят клетъчен засвирва личната мелодия на Джес. От «Битърсуийт симфони» на Върв. После обаче тя отново звъни. И отново.
— Трябва да се обадя — казвам. — Изглежда е важно.
Ричард знае, че Джес е най-добрата ми приятелка и моя съжителка. Той се накланя, целува ме по бузата и ме подканва:
— Добре. Звънни й.
Вдигам бельото си от пода до леглото, възможно най-бързо го обличам и извървявам няколкото крачки до дивана на Ричард, където си бях оставила чантата. Намирам телефона си и набирам домашния телефонен номер на Джес.
— Къде си? — пита ме тя.
— У Ричард — отговарям, наслаждавайки се на начина, по който прозвучават думите. Надявам се да ги изричам още известно време. — Какво има?
— Той ме заряза — казва тя. Гласът й е пресеклив, сякаш беше плакала или се кани да заплаче. — Заяви, че още обичал жена си. Искал да си оправят отношенията.
— Веднага се прибирам — отговарям и затварям телефона.
Хвърлям на Ричард извинителен поглед, докато довършвам облеклото си.
— Наистина много съжалявам, но трябва да вървя.
— Всичко наред ли е? — пита той, като спуска краката си на пода и навлича боксерките си.
— Сърдечни проблеми — казвам му.
— Не ми е познато.
Сигурно е хубаво, помислям си.
Той ме изпраща до вратата и ме целува за довиждане.
Спирам се за секунда, докато си мисля какво най-подходящо да кажа. Избирам: «Благодаря за тази вечер».
Прозвучава малко официално, затова се усмихвам и добавям:
— Беше ми много приятно.
— Пак заповядай. Говоря сериозно.
Когато влизам у тях, Джес е съсипана. Седи с кръстосани крака в ъгъла на стаята си и една от малките й бели чинийки на пода до нея прелива от угарки. Беше оставила цигарите преди няколко години, но възстановява навика си всеки път, когато изпадне в стрес или в емоционална криза. Сега изглежда крехка, уязвима. Ако някой я види в момента, никога няма да предположи, че е способна да купи и продаде компании на стойност милиарди долари.
Прегръщам я и казвам, че съжалявам. Че знам колко силно желаеше нещата с Трей да потръгнат. Въздържам се да го нарека лъжливо копеле. Засега.
Тя додава:
— Истински му вярвах — и се разплаква. Сърцето да ти се скъса, като я гледаш. Друга причина да не искам деца. Мисълта да наблюдаваш как детето ти страда е непоносима. И все пак, докато изслушвам как Джес влага романтика в разказа за връзката й с Трей, не мога да не се почувствам така, както се чувствам, когато приятели загубят домашен любимец и скърбя така, сякаш е починал човек. Да, тъжно е, но не чак толкова, мисля си винаги в такива случаи. Знам, че ти обичаше Флаш, но той беше басет, за бога, а не синът ти. Но може би това е, защото никога не съм имала куче (майка ми е алергична към кучета). Чувствам се горе-долу по същия начин спрямо Трей. Никога не съм била с женен мъж, но искам да кажа на Джес: «Добре, харесвала си го, обичала си да правиш секс с него. Но как е възможно да го обичаш? Та той е женен за друга. Има деца. Емоционално той не е свободен за теб. Той е измамник. Вие двамата никога, дори във върховия романтичен момент, не сте били истински заедно. Така че, всъщност ти нищо не си загубила».
Можех да кажа всичко това в даден момент, но сега не му е времето. Просто я оставям да си поплаче. Спомням си, че тя направи същото за мен. Не че Бен и Трей могат да се сравняват.
— Знам, че едва ли можеш да разбереш това — заговаря Джес след дълго мълчание. — Но си мислех, че той ще е бащата на децата ми. Вложих две години в него. Две години. Чувствам се прекалено стара, за да започна нещо отново.
— Не си прекалено стара — възразявам. — Това е смешно.
— Почти на трийсет и пет съм. Времето ми е на привършване. На привършване са и яйцеклетките ми.
— Имаш останали много годни яйцеклетки — казвам. Опитвам се усилено да й внуша, че я подкрепям, но не мога да не се съсредоточа болезнено върху другата част на твърдението й. Частта, че не я разбирам. Не искам да я карам да се тревожи за мен, както прави майка ми всеки път, когато някой друг преживява травма, но не мога да не я попитам:
— Защо си мислиш, че няма да разбера това?
Двете с Джес никога не сме се карали, затова тя няма опит в разпознаването на остротата в гласа ми сега. Не е възможно да узнае колко ме е яд на нея. Колко съжалявам, че й се обадих. Можех още да съм у Ричард. Ще ми се да съм там. Почти. В действителност не съм много сигурна — в някои отношения беше хубаво да изкараш наяве естественото. Много по-лесно, отколкото да реша за себе си дали да прекарам нощта там.
Но онова, което наистина знам, е, че мъж като Трей не бива да има властта да прониква в моя романтичен живот. Достатъчно лошо е, че е наранил най-добрата ми приятелка.
Поглеждам Джес, очаквайки отговор. Тя запалва нова цигара и казва:
— Защото ти не искаш деца.
Правилно, помислям си. И предполагам, това значи, че нямам също и въображение, съпричастност, чувства. Изглежда, не мога да проумея как се чувства друга жена, когато аз самата не искам да ставам майка. В края на краищата що за жена е тази, която не иска да бъде майка?

Глава 15

На другия ден Дафни ми се обажда от чакалнята на клиниката по лечение на стерилитет. След малко трябва да отида на седмичното съвещание на редакторите, затова искам да си оставя време или за преглеждане на записките, или да кажа «Добро утро!» на Ричард, или за двете. Снощи, след разговора ми с Джес, му се обадих, но продължавам да се чувствам странно, задето си тръгнах толкова бързо, след като спахме заедно за първи път. Казвам на Дафни, че не мога да говоря в момента и че ще й се обадя след съвещанието.
— Но сега е девет и дванайсет — настоява тя.
— Да. И какво?
— Съвещанието ти няма да започне в девет и петнайсет, нали?
Знам точно докъде ще стигне тя с поредицата си от въпроси, но пак падам в капана й и отговарям:
— Не, започва в девет и половина.
— Значи имаш няколко свободни минути, нали?
Поклащам глава и въздишам. Дафни, изглежда, си мисли, че тъй като имам самостоятелна стая и телефон, значи, че по всяко време мога да водя разговори. Но вместо да се впусна в подробности за съвещанието или за прекараната с Ричард вечер, аз казвам:
— Добре, Даф. Разполагам с три минути. Какво има? — Едва ли не чувствам победоносната й усмивка по телефона.
— Виж — започва тя, — ние сме тук, при доктора. Тони си прави тест. Нали разбираш, да се провери дали при него има нещо нередно.
— Добре — казвам, преглеждайки имейлите си. Имам един от Ричард. Само при вида на името му сърцето ми се разтуптява. Той беше толкова добър снощи.
Тя продължава:
— Първата стъпка е анализ на спермата му.
— Ъхъ. Това е логично.
— Затова го вкараха в една малка стая с ония порно видеофилми и списания и неща от този род.
Засмивам се и казвам:
— Горкият Тони.
— Горкият Тони ли? Та той в този момент гледа голи жени. Не мисля, че трябва да го съжаляваш.
— Сигурна съм обаче, че той е притеснен — казвам и тихичко кликвам, за да отворя имейла на Ричард и чета: «Кога ще те видя отново?».
Усмихвам се и написвам в отговор: «В 9:30. Няма ли да присъстваш на съвещанието на редакторите?».
Дафни продължава:
— Не е притеснен ни най-малко. Според него цялата работа е забавна. Непрекъснато пуска шеги, пита сестрите дали имат видео само със секс между момичета.
— Тони обича да се шегува, когато е притеснен. Помниш ли, когато веднъж в Деня на благодарността беше забравил да остави колата си на паркинг? — И си припомних как новата му мерна «Акура» тръгна назад и предизвика скупчване на четири коли. — След това години наред подмяташе самоосъдителни забележки за тази маневра. И все още подмята.
— Това е различно — възразява тя. — Случката наистина беше забавна. Поне, след като се размина.
— Днешният случай също ще бъде смешен някой ден — казвам и продължавам да чета виртуално моменталния отговор на Ричард: «Имам предвид насаме. Както те видях снощи».
— Значи е напълно неразумно да се дразня, така ли? — пита Дафни.
Този въпрос е нейна запазена марка; Дафни винаги иска аз да преценявам неразумността на емоционалната й реакция за нещо. Непрекъснато искам да й кажа, че да, тя е неразумна, инстинкт, на който Мора се отдава, но съм се научила да пипам внимателно.
— Разбирам защо се дразниш — казвам на Дафни, като същевременно съчинявам имейл в отговор на Ричард: «При първа възможност».
— Имам предвид, че това е направо вулгарно — отговаря тя. — Допълва още един пласт унижение към цялата процедура.
— Опитай да не го приемаш по този начин. Просто го подмини.
— Добре де, не смяташ ли, че Тони трябваше да им каже, че не са му нужни… стимуланти? И че е редно да мисли за жена си в такъв момент? Вместо да се изпразва върху порно?
— Сигурна съм, че мисли за теб. Оправдай го по някакъв начин, Даф.
— Да, добре. Сексуалният ни живот е кофти. Ако не е заради овулацията, него никакъв го няма. А когато съм в овулация, сексът се превръща в досадно задължение.
— Ще се подобри — казвам и пак си мисля за Ричард. Колко хубаво беше снощи. Как никога няма да ми се наложи да правя секс за създаване на потомство. — Сега двамата сте просто под голямо напрежение.
Поглеждам си часовника. 9:19. Ще са ми нужни близо четири минути, за да взема асансьора за три етажа и да стигна до заседателната зала. Което ми оставя само седем минути, за да прегледам бележките си.
Точно когато се каня да й кажа дочуване, тя задава въпроса:
— Смяташ ли, че вината е в него?
— Вина ли? В какъв смисъл вина?
Очевидно Тони не е виновен, че клиниката им — клиниката, която Дафни проучи и избра, — държи подръка порнография.
— Дали проблемът е в него, или в мен? Причината, поради която не мога да забременея?
Дафни положително съзнава, че аз няма как да знам отговора, който изисква разширено диагностично изследване, но подобно нещо изобщо не я възпира да задава въпрос като този; тя силно вярва в произволната хипотеза и сляпото предположение.
Развеселявам я с думите:
— Смятам, че вероятно проблемът е в него. Но също така предвиждам, че ще бъде поправим проблем… Слушай, Даф. Аз наистина трябва да вървя. Ще ти се обадя след съвещанието. Става ли?
— Става. Но стискай палци да си права… и че вината наистина е в него — допълва тя, преди да приключим.
Последната й забележка относно вината ме обезпокоява дотолкова, че се намръщвам след разговора така, както хората се мръщят на лошо написан телевизионен сценарий за шоу. Не мога да определя какво точно ме безпокои, но си казвам, че мога да го анализирам по-късно.
Засега трябва да си върна отново търговското настроение. Целта на това седмично съвещание е редакторите да преразкажат ръкописите на главния редактор и на завеждащите отделите, които имат удобния случай да отхвърлят предложението по различни причини: това няма да се продава, тази книга много прилича на една друга, издадена миналата година, или просто редовното този ръкопис издиша. Очевидно редакторите поставят на карта голяма част от работата си, така че съвещанията често биват пропити с усещането за дарвинизъм с преобладаващата политика на издателството, която влиза в действие. Емоциите са силни и не е необичайно за младите редактори, които отчаяно се стремят да си създадат име, да напуснат заседателната зала разплакани. И аз бях потърпевша на такива травмиращи съвещания, докато се издигах в работата, но всъщност съм твърдо «за» романи, разказани тази година (което би могло да се счита за рекорд на издателството) и нищо не ми харесва повече от това да поддържам съвършените си минали постижения живи. Освен това искам да направя впечатление на Ричард. Ще бъде истински срам да се проваля непосредствено след снощи.
Когато влизам в заседателната зала, веднага долавям присъствието на Ричард. Чувам живия му смях и с крайчеца на окото си виждам, че си налива кафе в пластмасова чаша. Не съобразявам да се приближа до него, нито дори да погледна натам. Вместо това подминавам всички празни приказки и сядам зад дългата обла маса и прилежно започвам да преглеждам записките си. В това време Джаклин Доуди, моя добра приятелка и най-близка помощничка в редактирането, сяда до мен и ме пита дали искам поничка. Отказвам й с благодарност — може би за първи път в живота си се въздържам от поничка «Криспи крийм». Но ми е толкова нервно днес, че не ми е до ядене. Никога не съм говорила професионално пред човек, с когото съм спала толкова скоро — или с когото изобщо съм спала, всъщност.
Точно тогава чувам гласа на Ричард.
— Какво става тук? Пар да откаже поничка?
— Я не се занасяй! — обажда се Джаклин. — Какво толкова, клечо? Ти можеш да си позволиш повече калории.
— Да — отвръща Ричард, — нима не знаеш, че не е хубаво да отказваш сладки неща, когато си слаб като модел?
Поглеждам го едновременно с изненада и смайване, че той успя да направи комплимент на тялото ми в рамките на пет минути.
— Ей, опитвам се да се съсредоточа — намесвам се, когато Ричард сяда от другата ми страна. Чувствам, че губя самообладание, дори още повече, когато усещам крака му до моя. Поклащам глава и отмествам крака си, питайки се колко ли пъти е разигравал това точно под тази маса. Питам се дали изобщо Ричард е спал с други редактори и се надявам отговорът да е «не».
Когато кракът му отново се допира до моя, аз го стрелвам с предупредителен поглед.
Той се захилва самодоволно и пита:
— Какво?
— Нищо — отговарям и поклащам глава.
Главният ни редактор Сам Хюлет ни призовава към тишина с обичайния си сух, сериозен тон, после прехвърля нещата към Моли Харингтън, редактор, която разказва нов исторически роман, чието действие се развива в Брюж, Белгия. Опитвам се да се съсредоточа върху Моли, но мога да мисля само за това какво се случи снощи. В един момент Ричард започва да драска завъртулки в бележника си и аз се улавям, че вниманието ми е приковано от тях — и от ръката му. Когато той вижда какво гледам, написва в бележника думите: «Пак мога…». После ги задрасква, оглежда се да се увери, че никой не обръща внимание и довършва «да опитам». След това обръща нова страница от бележника си и написва «с теб». Сърцето ми бие силно в гърдите ми, когато си спомням за устните му снощи. Заричам се да не поглеждам отново в бележника му.
След два часа и шест книги (четири, от които са отхвърлени), идва моят ред. Ричард обръща стола си към мен и се усмихва. Старая се да не му обръщам внимание, но въпреки това започвам малко сковано да представям романа си, като говоря превъзбудено колко остроумен и очарователен го намирам. После добавям:
— Особено историята за жената, която живее в Чикаго и по различни причини решава да изостави прекрасния си, стабилен живот, за да замине за Южна Франция. Тя се изправя пред много препятствия и враждебност, но накрая прави изненадващи разкрития за себе си… Книгата е невероятно затрогваща и очарователна.
Сам ме прекъсва и пита:
— За каква аудитория е според теб?
Отговарям:
— Мисля, че ще се хареса на всеки, който харесва Питър Мейл. Но историята е много реалистична, затова ми се струва, че ще привлече повече читатели от любителите на книгите на Мейл. Според мен жените от всяка възраст ще я харесат. И честно казано, мъжете също ще се насладят на историята.
Друг редактор, Дон Болин, се навежда напред със самодоволно изражение. Дон е един от онези критикуващи, ултракомпетентни типове, които като че ли открито ревнуват успеха на всекиго, особено моя. Затова не съм изненадана, когато го чувам да казва:
— Звучи ми като скалъпено по «Под тосканското слънце».
— Е, Дон — подхващам аз с преувеличено търпение. — Първо на първо, става дума за Франция, а не за Италия.
За явен ужас на Дон забележката ми спечелва няколко кикота. После продължавам:
— А и двете книги изобщо не си приличат.
И моля те, използвай пигментно багрило за това твое мазно лице.
Джаклин се застъпва за мен.
— Всъщност на мен ми хареса маниерът на писане. Много е жив и описателен, без да е бъбрив… А и историята приковава вниманието. В неделя целия ден имах махмурлук и не можах да спра да прелиствам страниците.
Всички се разсмиват, понеже познават Джаклин и знаят, че тя направо прекалява, когато отидем да пийнем след работа.
Сам се обажда:
— Е, добре, съгласен съм с Джаклин, че маниерът на писане е описателен и жив… но има нещо в книгата, което я прави някак… незначителна.
Звучи отвратително, когато Сам нарича една книга «незначителна», затова започвам да се безпокоя. Докато се мъча да му отговоря, Ричард сваля капачката на писалката от устата си и се обръща към мен:
— Клодия, кажи ни, авторът във Франция ли се е преместил да живее?
Поклащам глава. Разбирам, че той цели други гледни точки на резюмето.
— Тогава за жалост ние няма да сме в състояние да получим документална, характерна представа за романа, но въпреки това на мен ми звучи добре. Вече виждам една чудесна корица… Освен това мисля, че предишните постижения на Клодия говорят сами за себе си. Това трябва да й се признае.
Всички погледи са отправени към Ричард. Той не взима често думата на съвещания, но мнението му тежи много, затова съм напълно сигурна, че той наклонява везните в моя полза. И наистина, Сам призовава към гласуване и предложението ми минава на косъм.
Поглеждам към Ричард, който бързо и тайно ми намига.
Помислям си: «О, боже мой, нима напредвам в работата благодарение на секса?».
Не съм сигурна за отговора, но изведнъж ми идва наум, че има съвсем тънка линия между благоразумния и скандалния живот.
Обаждам се на Дафни още щом се връщам в стаята си. Тя е в колата, сама, на път за магазина за хранителни стоки.
— Как мина? — питам я.
— Мина. Явно, че е успял да даде малко сперма — отговаря тя язвително. — С помощта на ученичките Шари и Шели.
— А резултатът?
— Изследванията отнемат няколко дни… Но какво са още няколко дни, когато чакаш десет години, за да имаш бебе, нали?
Искам да й изтъкна, че всъщност тя не е чакала десет години. Не можеш да броиш годините, в които не си опитвала. Когато той си е слагал презервативи, а тя е взимала противозачатъчни и «са се натягали и молили» — методът на Дафни и Тони по време на еднообразните им колежански дни, когато са били предимно на макарони.
— Вие скоро ще достигнете до същината — казвам, докато оглеждам кожичките около ноктите си и си взимам бележка наум да отида на маникюр, преди да се видя отново с Ричард.
Слушам как Дафни започва да говори за някакъв възрастен шофьор, който не използвал мигача си за завой. Оттогава, налети ли някой възрастен мъж в група ученици на кръстовище в родния ни град, Дафни му записва регистрационния номер и докладва за небрежния шофьор на контролните органи.
— Да са живи и здрави, но съм сигурна, че те не съзнават, че не бива да шофират. Просто не е безопасно, нали разбираш?
Прекъсвам тирадата й.
— Слушай, Даф, любопитно ми е нещо… Помниш ли, когато каза, че си се надявала проблемът да е в Тони, нали? В него да е вината?
— Да.
— Какво точно имаше предвид?
— Ами това, че не искам аз да бъда обвинявана за това.
— Обвинявана от Тони ли?
— Да.
— Наистина ли мислиш, че той ще те обвини? Това не е в стила му.
— Знам… Но понякога имам такова чувство.
— Според мен никой не бива да обвинява никого.
— Е, да. Цялата тази работа е толкова стресираща. — Гласът й заглъхва.
— Наистина съжалявам, Дафни. Ще ми се да не трябваше да преживяваш всичко това.
— Знам… Кажи ми само, че ще се случи. Че един ден ще стана майка.
— Ще се случи — отговарям, вярвайки го. — В най-лошия случай може да си осиновиш дете. Нали?
— Сигурно. Но това е като последно средство. Искам свое дете.
— Но то ще бъде твое.
— Знаеш какво имам предвид. Искам да износя дете. Искам напълно да изпитам всеки етап от майчинството.
— Ще стане — уверявам я.
— Може би това е истинската причина да искам вината да е у Тони — продължава тя. — Ако е така, все още мога да имам дете.
— Имаш предвид от някой друг ли? Ще напуснеш Тони? — питам ужасена.
— О, боже, не! Имах предвид изкуствено оплождане… нещо от този род.
За малко да я попитам дали Тони ще пожелае този начин. Ще ме изненада, ако пожелае. Той би направил почти всичко за Дафни, но аз го виждам като истински мачо, който няма да е способен да се справи с това. Решавам обаче да си премълча. На Дафни и без това й се е струпало много на главата.
Същия следобед, след като отговарям на десетина телефонни обаждания от различни агенции и автори, се улавям, че мисля за Бен и нашия брак и че обстоятелствата съвсем не се стекоха така, както си мислех, когато казах «Да». В края на краищата хората, които си принадлежат, остават заедно въпреки пречките и несъгласията. Те може временно да правят грешки, но накрая изглаждат нещата. «Любовта побеждава всичко. В болест и здраве.» Именно за това са добрите бракове. Мисля за екстремен пример — как Дана Рийв остана с Кристофър, въпреки че вероятно не е искала да бъде омъжена за сакат с четирите крайници. Тяхната любов беше силна и истинска и по-важна от всички съвместни неща, които те вече не можеха да правят. Беше по-важна от фантастичен секс или езда, или да имаш повече деца. Дана трябваше да погребе много мечти, но тя го направи доброволно. Той си заслужаваше жертвата.
Седя зад бюрото си дълго време с гръб към компютъра и не обръщам внимание на тихото дзън на новите имейли, вероятно от Ричард и се питам дали Бен щеше да си отиде, ако ми бяха поставили диагноза за сериозно заболяване. Ако ми оставаха само няколко години живот. Или, ако не можех да зачена — противоположно на това да не го желаеш. Не мога да си представя, че Бен щеше да ме изостави при някое от тези обстоятелства. Тогава как можа да ме напусне само защото не исках да имам деца? Аз не го подлагах на изпитания; просто исках нещата да останат същите. Не можеше ли съпругът ми просто да ме обича достатъчно, за да остане при мен? Толкова много ли исках?

Глава 16

Отнема ми цели три дни, за да се отърся от паниката относно Бен, загнездила се отново в съзнанието ми. През това време избягвам Ричард. Не напълно — ние пак разговаряме и си разменяме имейли изумително често. Но когато той ме пита дали съм свободна за вечеря, аз се извинявам и давам обещание да приема поканата му някой друг ден. Не искам да правя секс с него, докато Бен ми е в главата, макар Джес да твърди, че именно секс с Ричард може да ми помогне да си оправя неочакваното потиснато настроение. От опит знам, че да правиш секс с мъж, докато мислиш за друг мъж, може да има катастрофален ефект и й напомням за скъсването ми с гаджето ми от колежа — Пол. Другата ми истинска и значима раздяла.
В ония ранни дни в Ню Йорк, веднага след завършването на колежа, Джес излизаше буквално всяка вечер, докато аз си оставах вкъщи, вършейки патетични неща като това да слушам непрекъснато «Pictures of You» на Кюър и да се обаждам на радиопредавания, за да поръчвам песни, посветени на «Пол в Денвър».
Не можех да се избавя от мъката си — нито пък исках в действителност, — докато на един купон на покрива на сграда в Ъпър Ийст Сайд не се запознах с Андерс. Андерс беше двайсетгодишен швед, професионален тенисист с дълга руса коса и несиметрична захапка. Ние веднага се допаднахме, макар да съзнавах, че той е от типа момчета, които допадат на всекиго и в който момичетата лесно се влюбват.
Затова се въодушевих, когато в края на вечерта той ме намери и ми поиска телефонния номер. Следващата седмица вечеряхме навън и отидохме на кино, след което започнахме да се срещаме редовно, въпреки че всъщност изобщо не съзнавахме какви са ни отношенията и накъде вървим.
Месец по-късно правихме секс на японското му дюшече под бодливата завивка в цветовете на дъгата, изплетена от баба му. Той не надмина по секс Пол, но беше по-добре от първия ми път с него, което сметнах за значимо и обещаващо. После Андерс направи среднощна лека закуска за двамата от царевичен чипс «Фритос» и варени кренвирши. След това запали настолната си декоративна лампа и ние танцувахме на «Почувствай вибрацията» на Марки Марк, докато съседите му не задумкаха по стената да престанем. Помня какво си помислих тогава — че макар да не бях влюбена в Андерс, не можех да изключа възможността това да се случи. Дори се надявах да се случи.
След няколко дни, точно преди поредната ми среща с него, излязох от банята и забелязах, че червената светлина на телефонния ми секретар мига. Макар да не се бяхме чували близо три месеца, веднага разбрах, че е Пол. Натиснах бутона за прослушване и наистина, оказа се, че е бил Пол — пиян и говорейки завалено, че се надявал да съм добре. Съобщението трудно можеше да се изтълкува като: «Липсваш ми до полуда и ми се иска да се бях преместил в Ню Йорк при теб», но все пак обаждаше ми се в петък вечер, докато е пиел — нещо, което, с непоколебимостта на Джес, устоях да не направя. Изслушах съобщението два пъти и нарочно се забавих, преборвайки се с импулса да го запазя за по-нататъшен анализ. (Джес е надарена с умението да чете между редовете и да тълкува неща като пиянски съобщения по гласовата поща. Но пък кой не пие и не се обажда по телефона, когато едва е навършил двайсет години?) Почувствах, че нещо сериозно ме прерязва, докато изтривах познатия дрезгав глас на Пол, но преди всичко се почувствах горда със себе си. Аз бях добре улегнала млада гражданка, която излиза с европеец с въздълга коса и свиреп сервис. Така че бях превъзмогнала гаджето си от колежа.
И тъй, за да не развалям представата за себе си, се постарах Андерс и аз да си прекараме невероятно забавно същата вечер. Отидохме в любимия ми мексикански ресторант в Трибека — «Ел Тедис» (който след това беше затворен) и се натряскахме с коктейли «Маргарита» с лед и сол, които ме накараха да се почувствам изтънчена с всяка глътка, тъй като в колежа пиех само замразени «Маргарити». После се срещнахме с приятели на Андерс, предимно колеги тенисисти, и танцувахме в един изискан клуб в Сохо. Андерс се оказа великолепен танцьор, но аз не го взимах на сериозно. На няколко пъти той почваше своя буен маниакален танц на «водещ състезател». Възхваляваше ме и ме караше да се чувствам въодушевена, по начин, по който можеш да се чувстваш след истинска мъка.
После се случи нещо много странно. Когато се върнахме в апартамента на Андерс и докато правехме секс за втори път, аз се улових, че мисля за съобщението на Пол. И тогава изневиделица се разплаках. Казах си, че това се дължи единствено на коктейлите. Напомних си, че съм щастлива. Помолих се този момент бързо да отмине и стаята на Андерс да е достатъчно тъмна, за да не се видят сълзите ми. Но къде ти такъв късмет! Само след секунди Андерс замръзна на място върху мен. Нежно ме погали по бузата.
— Ти плачеш? — попита той, повече ужасен, отколкото обезпокоен. Не изчака отговора ми, просто седна, запали лампата и ме изгледа с изплашен поглед. Казах му, че съжалявам. Той ме прегърна и рече:
— Недей.
После започна да ми задава въпроси: какво има, защо съм тъжна, той ли е направил нещо нередно? Отвърнах му, че не съм тъжна, просто съм пияна и уморена. Той обаче не ме остави на мира и аз му разказах за Пол, какво се е променило във връзката ни, неговото нежелание да се премести в Ню Йорк, как понякога ми липсва, когато чуя някои песни — цялата типична мелодрама след раздяла. Дори му казах за съобщението от Пол по-рано тази вечер и че съм го изтрила, след като съм го прослушала два пъти. Между другото му се извинявах и Андерс се показа великолепен човек. Успокои ме, че няма нищо и след моето настояване ми разказа за своите минали любови.
Естествено, се притесних, задето се разплаках по време на секс, но в съзнанието си ние с Андерс бяхме прекрачили прага заедно и нощта беше добила важно, почти пречистващо значение. Най-сетне бях готова да се отърся от Пол. На сутринта Андерс ме целуна за довиждане без помен от някакъв проблем. Прибрах се вкъщи и заявих на Джес, че най-накрая съм преодоляла напълно Пол и че съм готова да продължа с Андерс на следващото ниво. Единственият проблем беше, че Андерс очевидно не се чувстваше по същия начин, защото никога повече не ми се обади. Разбира се, и аз не го потърсих. Но беше повече от ясно кой кого е зарязал. Винаги е така.
Все още потрепервам, когато се сетя за онази нощ и се питам какво ли щеше да се случи, ако не се бях разплакала насред секс. Съвсем не мисля, че с Андерс бяхме предопределени да останем заедно или нещо налудничаво от този род. Просто знам, че провалих нещо, което можеше да се превърне в по-значима връзка или поне в продължително приятелство.
С всичко това наум реших, че няма да допусна същата грешка с Ричард. Повече не искам да плача по време на секс (освен ако е страхотно добър, както веднъж Бен ме бе докарал до сълзи). Искам границите да са ясни. Знам, че ще мисля за Бен още дълго време занапред, но определено предпочитам тези мисли да не изплуват, когато съм в леглото с друг мъж. Не искам да разрушавам крехкото си начало с Ричард. Не че има нещо особено крехко във взаимоотношенията ми с него — просто в истинския смисъл на думата всяко начало е крехко.
После, точно когато си мислех, че съм отвъд неравната отсечка, пак получавам нещо в пощата си, което размътва отново главата ми. Разпознавам веднага почерка на Ани и ме пробожда чувство на вина, задето не отговорих на обажданията й и не приех да се видим за обяд. Ани и Рей са единствените приятели, попаднали в кръстосания огън на развода, единствената двойка, която не е по-близка нито на Бен, нито на мен. Всеки друг е или повече мой приятел или повече негов — и двамата с него имахме негласно споразумение да стоим далече от приятелите на другия. Мисля си за това, докато отварям плика, очаквайки някакво писъмце. Ани я бива да изпраща кратки бележки без определена причина и често се оплаква, че ерата на имейлите лишава от съдържание изкуството на писането на писма. Но пликът не съдържа бележка, а покана за кръщаването на Реймънд младши.
— По дяволите! — изругавам гласно, понеже знам, че и Бен ще отвори плик със същата покана тази вечер, а последното, което искам, е да го видя. И все пак — в същото време — да видя Бен е нещото, което най-много искам. Мразя себе си и него отново и отново.
Пъхам поканата отново в плика и спокойно обмислям какъв избор имам. Мога да се обадя на Ани и да й кажа истината. Ние сме достатъчно близки, така че мога да й се доверя. Вероятно бих приела, ако тя ме канеше, да речем, на случайно празненство. Но тъй като става дума за кръщаването на първородното й дете — много свято събитие — аз просто не чувствам, че е редно да й кажа истината. Знам, че ще се яви като невероятно самовъвличане. В края на краищата такава стъпка наистина ще бъде самовъвличане.
Обмислям избора да излъжа. Да се извиня. Да й кажа, че ще отсъствам от града този уикенд. Че вече съм получила самолетния си билет, който нямам право да върна. Но после ще трябва да скалъпя цялата огромна лъжа за пътуване до Вегас, Ел Ей или Ню Орлийнс и винаги да помня, че уж съм отишла на екскурзия през въпросния уикенд през август. И за мой «късмет» ще забравя за това през уикенда, ще вдигна телефона и ще се окаже, че е Ани, която търси Джес, за да я пита за някаква рецепта. Изглежда съществува жестокото правило, че именно хората, които не лъжат като шампиони, са онези, които биват разкрити в редките случаи, когато решат да излъжат. Освен това, в комбинация с всички мои извинения пред Ани напоследък, тя положително ще заподозре, че лъжа. Аз щях, ако бях на нейно място.
Смъмрих се, задето не приех поне една от поканите й за обяд. Задето не се отбивах да видя Реймънд младши. Ако бях положила дори минимално усилие, тогава изплъзването ми от кръщенето щеше да бъде подминато.
Изведнъж се зачудих защо всячески се мъча да избягвам Ани и Рей. Сигурно не е нужно да имаш степен по психиатрия, за да отгатнеш причините. Просто не искам да ми се напомня коя е предпочел Бен пред мен. Но също така не искам да съм близо, до който или каквото и да е, което да ми напомня за Бен — точка — и се опасявам, че Ани ще се впусне доброволно в подробности за новия живот на Бен. Подробности, които със сигурност не желая да чуя. Освен ако се отнасят за това, че е сам и нещастен. А едва ли е така. Та нали го видях да се влачи с Тъкър. Той може и да не е влюбен в нея, или дори изобщо да не е с нея, но в никакъв случай не изглеждаше съсипан.
Разбира се, винаги можех да кажа на Ани, че не искам да чувам нищо за Бен, но не искам да си призная, че съм голямата неудачница във връзките си и ще изглеждам емоционално нестабилна, ако изключа разговор за най-значимото нещо, което ми се е случвало досега. После Ани ще сподели всичко с Рей, който, като мъж, няма да има чувството и такта да го запази за себе си и ще каже на Бен колко съм достойна за съжаление. Нещо повече, ако Ани се съобрази с молбата ми да избягва споменаването на Бен, аз неминуемо ще разчета всичко в последвалото мълчание. Тогава ще си помисля, че, да, казах на Ани, че не искам да говорим за Бен, но ако нещата са благоприятни за мен (и неблагоприятни за Бен), тя някак ще намери начин да ги вметне в разговора, като например: «Знам, че не искаш да чуваш нищо за Бен, но всеки път, когато го видим, той пита за теб и изглежда много самотен без теб».
Във всеки случай тази покана ме принуждава да действам.
Знам точно какво ще каже Джес и затова се разсмивам, когато тя се прибира от работа, хвърля поглед на поканата и казва:
— Трябва да отидеш. И то с Ричард. И трябва да изглеждаш страхотно. — Очите й светват за първи път от разговора й с Трей — който не се беше обаждал да каже, че е променил решението си или поне за едно «здрасти».
Възразявам, че в никакъв случай няма да поканя Ричард.
— Защо? Сигурна съм, че Ани няма да има нищо против.
— Не мога да сторя това на Бен. Или на Ричард. Освен това ще изглежда толкова нагласено. Някак жалко.
— Не мисля така. Напротив, ще изглежда точно обратното на жалко. Просто ще се види, че Ричард ти е гадже. Хората водят гаджетата си на такива събития.
— Той не ми е гадже и ти го знаеш.
— Нещо такова е.
— Не, не е.
— Тогава какъв е?
— Просто мъж, когото харесвам. Мъж, с когото съм спала веднъж.
— Ами в такъв случай преспи с него още няколко пъти и го заведи.
Прихвам и поклащам глава.
Тя казва:
— Добре. Но истински ще съжаляваш, че не си ме послушала, ако Бен дойде с жена.
Замръзвам на място и я поглеждам.
— Мислиш, че ще го направи?
— Възможно е.
— Няма начин. Никога!
— Не бъди толкова сигурна — уверява ме Джес.
Това от години е нейна мантра и мисля, че накрая започвам да се съгласявам с нея. Няма абсолютни неща във взаимоотношенията. Не бива да приемаш всичко на доверие. Не можеш да разчиташ на абсолютно нищо, освен на неочакваното. Можеш само да си навлечеш беля, когато започнеш да си мислиш, че си изключение от правилото.
Взимам телефона и набирам номера на Ани.
Гласът й прозвучава бодро:
— Здравей, страннице!
Преди да се разубедя, казвам:
— Здрасти, Ани. Получих поканата ти и няма да пропусна събитието… Ще възразиш ли, ако доведа един човек?

Глава 17

Чувствам се малко гузна, задето използвам Ричард, за да се домогна до Бен. Или използвам Ричард, за да се представя в добра форма пред Бен. Или че изобщо използвам Ричард. Джес обаче изтъква, че всъщност не го използвам, защото да харесваш законно някого обезсилва представата за използване. Тя ме пита дали ще доведа Ричард и на теоретичното кръщене на нейното бебе. Отговарям й на мига, понеже не искам тя да спира мисълта си върху бебето, което няма да има от Трей — и защото знам точно накъде бие с нейните разсъждения.
Оказвам се права — тя се усмихва, сякаш току-що е доказала сложна теорема, и казва:
— Така че, съвестта ти трябва да е абсолютно чиста.
Поклащам глава и се разсмивам, когато двете се плясваме длан в длан. Няма съмнение, че е много полезно да имаш майстор по рационални обяснения за най-добра приятелка.
Няколко дни по-късно аз съм в апартамента на Ричард, където си приготвяме вечеря. Или по-точно, аз наблюдавам, а той я приготвя, като от време на време ми възлага дребни, прости задачки като «измий марулята» и «нарежи лука на кубчета». Справям се добре с марулята; без да бързам я измивам и подреждам едно по едно листата върху хартиена кърпа, подсушавам ги и ги поставям в голяма дървена купа за салата. Когато обаче започвам да режа лука в погрешната посока, Ричард прихва и казва:
— Сериозно, Пар, как е възможно да не знаеш как се реже лук?
— Възможно е — отговарям, чувствайки се малко огорчена. — Хиляди пъти съм се учила и пак не мога да го запомня. Същото е и с доматите.
Той внимателно взима ножа от ръката ми.
— Дай на мен.
Правя се на безпомощна — за което, предполагам, не е нужно особено преиграване — и наблюдавам безпогрешната му техника, бързина на рязане и лекотата, с която наситнява лука.
— Странно ли е, че това тотално ме дискредитира? — питам. Никога не съм можела да понасям хора с неочаквани заложби и не бих набелязала Ричард като голям познавач в кухнята.
Той се смее, а аз се възхищавам на бръчиците около очите му. Сигурно си беше взел душ, преди да дойда, защото косата му е още влажна отзад; облечен е в джинси и с чисто бяла риза с навити до лактите ръкави. Наблюдавам го как остъргва лука с опакото на ножа от дъската за рязане и го сипва в тигана със зехтин. Разнася се задоволителен съскащ звук и той самодоволно отбелязва:
— Воала! — и избърсва ръцете си в кърпа за съдове, после отваря бутилка вино с професионален тирбушон — още едно нещо, което не мога да правя — и налива в две чаши. Подава ми едната и ние се чукваме, без да изричаме някакъв тост. Аз тъкмо това харесвам, освен ако нямаш нещо особено важно да кажеш. Неща от рода на: «За тази вечер» или «За готвача», или «За нас» само биха разводнили момента. Или по-лошо — биха създали неловко мълчание, въпрос като: «За какво да си говорим сега?». Освен това, ако един мъж наистина те гледа в очите в мига, когато чашите се чукнат — както Ричард направи току-що, — то е далеч по-изкусително от думите.
Усмихвам се, когато Ричард пристъпва към мен, навежда се и ме целува. Той е с цяла глава по-висок от Бен, което доста затруднява целуването, докато сме прави. Повечето жени предпочитат високите мъже, докато аз винаги съм харесвала интимността, която се поражда при почти еднакви височини. Същото важи и за бавните танци. Сред другите неща. Не че това ще промени нещо спрямо Ричард. Отвръщам на целувката му и отпивам от виното. Решавам, че първата целувка на вечерта винаги е най-хубавата. Може би Ричард си помисля същото, защото ние постояваме още малко така, преди той да се върне при печката и да разбърка лука.
— Виж какво. Не ме разсейвай — казва той. — Работата е сериозна.
Оглеждам гърба му и приведения му над печката врат и решавам, че моментът е удобен да го питам за кръщенето. Ще го подметна съвсем нехайно. Не е нужно да го усуквам. Това е красотата на взаимоотношенията ни с Ричард. Или каквото и да става между нас. Не са нужни преструвки. Затова избъбрям голите факти: Мои добри приятели имат бебе; ще го кръщават другия уикенд; Бен ще бъде там; искаш ли да дойдеш?
Той се завърта на пети, захилен.
— Значи искаш да накараш бившия ти съпруг да ревнува?
Започвам да пелтеча, че не е вярно, но той ме прекъсва.
— Няма проблем. Навит съм. И не се безпокой. — Държи дървената лъжица като сабя. — Ще се гордееш с мен.
— Не затова искам да дойдеш. Просто… си помислих, че ще е добре да се запознаеш с мои приятели.
— Правилно — отговаря Ричард, подхилквайки се. — Едно кръщене е типичен, удобен случай за запознанство с приятели. Точно обратното на… да речем… на чаша питие или на дълга закуска, нали? Или, мили боже, наистина в неизгодното положение — на вечеря?
Чувствам как се изчервявам. Трябваше да знам, че Ричард ще го обърне на шега. Сигурно си е проличало, че съм притеснена, защото ми идва на помощ. Оставя лъжицата, повдига брадичката ми с палеца си и ме целува отново — но този път влагайки повече «Кураж, глупаче!». Обратното на «Нямам търпение да те видя гола».
Когато се отделяме един от друг, той отново се захилва.
— Трябва ли да правя това за твоя бивш? Защо да не седнем пред него на пейката в църквата и просто не почнем да се натискаме?
Лицето ми гори, когато казвам:
— Церемонията ще се състои в Сентръл парк до Шекспировата градина. Но… май идеята не беше добра. Забрави за поканата.
Всъщност не искам да забрави. Искам да дойде с мен. Заради Бен, да. Но повече, защото просто искам да е там с мен. Точно както казах на Джес. Обмислям дали да му кажа нещо от този сорт, но не мога да измисля как да му го поднеса, без да прозвучи прекалено сериозно.
— Ей, Пар — прекъсва той мислите ми с усмивката на смутител. — Няма да забравя. Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света.

В деня на кръщенето ме събужда силен дъжд — нещо като порой, който обикновено изчаква до средата на деня. Първата ми мисъл е, че от влагата косата ми става ужасна. Втората: че трудно ще взема такси и че най-много мразя да ползвам метрото, когато вали. Третата: че планът на Ани да направи кръщавката в Сентръл парк пропада и дъждът ще премести церемонията в нейната дневна. В мъничката й дневна. Изведнъж това, че поканих Ричард, ми изглежда лоша идея. Едно е да доведеш някого на открито, публично място и съвсем друго да отидеш с него в малък манхатънски апартамент.
Но вече е късно да променям заплануваното, затова си взимам душ, подсушавам косата си и си обличам избрания от Джес тоалет — една от нейните висококачествени, обгръщащи тялото рокли на «Даян фон Фюрстенбърг». (Роклите са сред малкото дрехи, които можем да си разменяме с Джес.) Джес също така ми беше купила нови обувки — ранен подарък за рождения ми ден, — чифт «Маноло Бланик» с войнишкозелени токчета и каишка около глезените от черен и зелен плат. Заставам пред огледалото, внимателно се гримирам и си слагам парфюм.
Като изключим факта, че вече ми е минало времето да се озовавам в центъра на вниманието, крайният резултат ми харесва. Изглеждам добре, но не чак толкова, че да впечатля отчаяно някого. В крайна сметка наистина не чувствам нужда да впечатля Бен — мъжа, който ме е виждал в най-лошия ми външен вид. Но и не ми се нрави идеята да се появя в по-лошо състояние от това, което той си спомня. Повиквам Джес в стаята, за да получа последното й одобрение.
— Изглеждаш умопомрачително — казва тя, засмяна до уши. — Хем донякъде консервативна и ненабиваща се в очи, хем много стилна. Ако Тъкър дойде, ще полудее от завист. А може дори да почне да си пада по жени.
Разсмивам се и питам:
— А какви допълнения да сложа?
— Тъкмо това си мислех. Според мен — почти никакви. Не е нужно да приличаш на някаква нагласена двайсет и няколко годишна проститутка. Просто си сложи пръстена със син опал и перлите. Нищо повече.
Кимвам и пак питам:
— А с каква чанта да съм?
— Ще ти дам моя плик «Диор». Съвсем подходящ за случая. И не забравяй слънчевите си очила с рамки от костенуркова черупка.
— Но навън вали — възразявам.
— Може и да спре. Бъди подготвена.
Поемам си дълбоко въздух, издишам и казвам:
— Благодаря ти, Джес. Обичам обувките си. Обичам и теб.
Тя се засмива.
— Просто гледай да се забавляваш. Усмихвай се много. Докосвай Ричард по ръката възможно най-често. Дявол го взел, докосвай по ръката и Бен възможно най-често.
Тя излиза, за да донесе чантата си и точно тогава Ричард позвънява.
— Виж, сложил съм си каубойски кожени панталони без дъно… Имаш ли нещо против?
Засмивам се и отговарям.
— Ама нали са с изрязано дъно?
— Точно така. Сложиш ли си шапка, никой няма да забележи.
После ми съобщава, че ще мине да ме вземе с такси. По отношение на транспорта проблемът е решен. Сещам се как, докато бях с Бен, все аз се оправях с такива неща. На мен се разчиташе да нося самолетните билети, например. Защото той неминуемо щеше да ги загуби. Или поне щеше да се паникьоса и да си мисли, че ги е загубил. И сега мога да го видя как трескаво потупва джобовете си с широко отворени очи и рови в голямата си чанта, убеден, че ги няма. Веднъж се пошегувахме, че е добре, че нямаме дете. Защото Бен положително щеше да го забрави в метрото.
Ричард прекъсва мислите ми, като предлага кафе от «Старбъкс» за из път.
— Ще взема едно за себе си. За първи път отивам на толкова ранно социално събитие.
Представям си как разливам непоправимо напитката — такъв ще ми е късметът — и му отказвам с благодарност. След петнайсет минути и последни празни приказки с Джес, излизам от външната врата. Ричард вече ме чака в таксито с айскафе в ръка.
Той се накланя над седалката и ми отваря вратата. Настанявам се до него и възкликвам:
— Ей! Къде са ти бездънните панталони?
— Промених решението си — целува ме по бузата. — Мммм. Ухаеш прекрасно… Нека да позная… Любимият парфюм на бившето ти мъжле, а?
Усмихвам се и му казвам истината.
— Да, но вторият му любим.
— Аха! Стратегия. Ако е най-любимият му, ще излезе, че го насърчаваш. Все още мислиш за него. Ако пък си сложиш най-малко любимия му, ще се покажеш злобна… което пак ще означава, че мислиш за него.
Това ме разсмива, защото анализът му е съвсем точен. Толкова е хубаво да си с мъж, който е лишен от чувство за ревност. Затова си правя заключението, че, изглежда, ще мога да споделям всичко с Ричард.
— Виновна — казвам.
— И тъй — подхилква се Ричард. — Нещо забранено за обсъждане днес?
Казвам му, че няма да е зле, ако избягва темата за развода и децата.
— Което, разбира се, включва развод заради деца. Оттам нататък, каквото ти дойде наум.
Ние пътуваме към дома на Ани и Рей, като улучваме слаб трафик и пристигаме точно навреме. Ричард плаща на шофьора и ние хукваме, без чадъри, от задната седалка право към фоайето, където той хвърля в едно кошче празната чаша от кафе. Ани и Рей ни отварят по домофона и ние изкачваме стълбите и заварваме входната им врата открехната.
— Ехо? — подвиквам, докато си бърша краката в изтривалката. Сърцето ми се разтуптява при мисълта, че Бен е от другата страна.
— Влизайте! Влизайте! — чувам вибриращия глас на Ани.
Побутвам вратата и оставям подаръка си — инкрустирана сребърна чаша върху масичката в коридора. Надниквам в дневната и виждам, че сме от първите гости. Изпълва ме странна смесица от разочарование и облекчение, когато не виждам и следа от Бен. За първи път ми идва наум, че той може и да не дойде. Може би е на почивка с Тъкър. Може би трябваше просто да попитам Ани.
— Клодия, мила! — изписква Ани. Тя е подпряла Реймънд младши върху хълбока си, но със свободната си ръка ме прегръща. Не мога да повярвам колко много се е изменило бебето. От онова новородено с мънички като на пиле крачета, сега е станало будно, набито бебе, което вече е на бебешка храна «Гербер». Децата толкова осезаемо ни напомнят как бързо лети времето, но аз се въздържам да отбележа колко много е пораснал синът й. Не искам да я подсещам каква небрежна приятелка съм.
— Здрасти, Ани! — Целувам я по бузата, после връщам отново вниманието си към бебето й. То е облечено в кремаво ленено комбинезонче с яка ала Питър Пан, което вероятно е по-скъпо от повечето от дрехите ми. Ани е като европейка, що се отнася до облеклото — дрехите в гардероба й не са много, но са от изключително високо качество.
Повишавам тон с няколко октави и казвам:
— Здравей, Реймънд!
Винаги се чувствам стеснителна и почти глупава, когато говоря на бебе или на много малко дете, с което не съм свързана. Реймънд бърчи чело, отмества поглед и завира лице в рамото на майка си, като едновременно с това я стисва за лакътя. Той сякаш знае истината за мен — че приключих с брака си, за да избегна да имам такъв като него. Нали казват, че бебетата и кучетата усещат разни неща за хората?
Ани гледа пламенно детето, когато заговарям:
— Ани, запознай се с моя приятел Ричард. Ричард, това са Ани и Реймънд.
Ричард казва:
— Приятно ми е да се запознаем, Ани. — Той потупва Реймънд по дупето, от което се разнася шумящ звук на памперс. — Здравей, приятел! Как си?
Реймънд младши се държи твърдо. Няма лесно да се поддаде.
— Радвам се да се запознаем, Ричард — отговаря Ани, очите й блестят от любопитство. По телефона не й казах никакви подробности, а и тя не ме попита нищо. Сигурно й е струвало голямо усилие на волята, за да не задълбае повече. «Е? Добре ли вървят нещата?» Потвърдих. И ето го сега доказателството: един изискан, застаряващ мъж.
Ричард и Ани се впускат в общи приказки или по-точно, Ани го обсипва с въпроси. С какво се занимавате? О, вие работите заедно? Откога работите там? Откъде сте? Той отговаря любезно, макар и кратко, и също задава няколко въпроса. В това време Рей се приближава до нас с изражението: «Я виж ти! Кой е дошъл тук?».
Веднага забелязвам, че той не одобрява моя придружител. Което може да означава много неща. Че двамата му скъпи приятели вече не са заедно. Че се чувства закрилник на Бен. Или ме смята за кофтарана, задето внасям някакъв намек за спор в специалния ден на сина му. Започвам да чувствам, че най-вероятно е последното.
Питам се дали Ани е предупредила по-рано Рей. Положително. Но пък, от друга страна, съм сигурна също, че други неща й се въртят в главата — като всеобхващащата грижа за новородено. Вероятно е толкова погълната от сина си, че тя и съпругът й рядко намират време да разговарят.
Наблюдавам Рей, който сам се представя на Ричард с някак агресивно на вид ръкостискане. После се обръща към мен и казва:
— Радвам се да те видя, Клодия. — В изражението му има известна сдържаност и през ума ми минава, че нашите приятели вероятно са взели страна. Страната на Бен.
— И аз се радвам да те видя — отговарям. — Поздравления за големия ден на Реймънд.
Ани запълва настъпилото мълчание, като ни пита какво ще пием. Ричард поглежда към импровизирания бар в другия край на стаята, благодари на Ани и й казва, че сам ще се обслужи.
— Някой иска ли нещо?
Зървам половин дузина бутилки шампанско, подредени като верни войници и кимвам. Едва единайсет часа е, но съм твърдо решена да пия.
— Каквото ще пиеш ти — отговарям на Ричард, съзнавайки колко интимно прозвучават думите ми.
Изведнъж Рей възкликва със светнало лице:
— Чичо Бен е в къщата!
Поемам си остро въздух, но погледът ми остава прикован право напред, в Реймънд младши. Знам, че е невъзможно за шестмесечно бебе да знае какво става, но, кълна се, бебето на Ани се обръща, поглежда ме презрително и се усмихва на Бен, който — чувствам го — е застанал точно зад мен. Толкова е близо, че може да долови парфюма ми — защото аз усещам неговата естествена миризма — каквато не бях усещала преди. Нещо като да се завърнеш у дома след дълга ваканция и да почувстваш, че апартаментът ти наистина има уникална миризма.
Бен се навежда да целуне Реймънд по темето. Не казва нищо за това колко е пораснало бебето. Явно, че се е отбивал тук неведнъж.
После се обръща към мен.
— Здравей, Клодия.
Издишам и си позволявам да срещна погледа му за секунда. Той никак не се е променил. Същият Бен си е. Моят Бен.
— Здравей — отговарям. Гласът ми прозвучава странно и чувствам внезапна слабост. Физическа слабост, от която коленете ми омекват. Правя опит да се усмихна, но не мога. Ани и Рей се споглеждат и се изнизват, за да поздравят други гости.
— Как си? — успявам да кажа, погледът ми пада върху голия пръст на лявата му ръка.
— Добре. А ти?
Отговарям, че и аз съм добре и забелязвам с крайчеца на окото си, че Ричард ни наблюдава, после се обръща отново към прозореца, в ръцете си държи по една висока, тясна чаша с шампанско. Отпива от едната. Той положително се досеща, че разговарям с бившия си съпруг.
— Радвам се да те видя — казва искрено Бен.
— И аз — отговарям и в действителност е така.
— Хубаво направи, че дойде — продължава той. — Не бях сигурен дали ще дойдеш.
Поглеждам отново към Ричард, който продължава да гледа през прозореца.
— И аз не бях сигурна, че ще дойдеш.
— О, ами аз всъщност… съм кръстник на Реймънд — пояснява той.
— Така ли? Не знаех. Каква чест!
— Да. Направо е страхотно.
Усмихвам се и в същото време ме залива вълна, която много наподобява гимназиална ревност. Като онова чувство, което бях изпитала, когато най-добрата ми приятелка Пам беше избрана за Кралица на випуска на годишната среща на завършилите. Двете бяхме като дупе и гащи — дори си приличахме. Непрекъснато ни питаха дали не сме сестри или дори близначки. Тогава защо предпочетоха нея пред мен? Сега се чувствам по същия начин, докато се питам защо Ани и Рей са избрали Бен, а не мен? Дали е защото не искам да имам деца? Или защото са взели страната на Бен? Да не би защото съм лоша приятелка? А може би просто защото са имали по-голям зор за кръстник, отколкото за кръстница. В крайна сметка нито Рей, нито Ани имат брат.
В този момент Ричард се отмества от прозореца и се заговаря с някакъв човек, когото не познавам. Помислям си: Господи, имам още една минута. Макар че всъщност не знам какво още да кажа.
И изведнъж ми идва наум. Звездният ми въпрос:
— Значи не си довел Тъкър, така ли?
Мигом съжалявам за думите си. Първо, очевидно е, че не я е довел, защото нея я няма тук. Второ, защото се показвам любопитна, дребнава и ревнива.
— Не — отговаря той с полуусмивка, — не съм.
Хрумва ми, че единственото възможно предимство за въпроса ми ще бъде, ако той изясни какво е положението на връзките на Бен, но отговорът му не ми подсказва нищо. Така че просто съм оставена с чувството, че съм пълна глупачка.
Точно тогава виждам, че Ричард е приключил разговора с новия си познат. Той среща погледа ми и повдига вежди, сякаш пита: «Не те притискам, но трябва ли да дойда при теб?». Кимам. Всеки друг отговор би бил груб, дори за носещия се по течението Ричард. И точно когато Ричард се запътва към нас, Бен казва:
— Както виждам, и ти си дошла сама.
След още един удар на сърцето Ричард е вече до мен и ми подава чашата с шампанско. Жестът е безпогрешен, но Бен изглежда смутен, сякаш се опитва да си спомни Ричард. Което не му се удава, понеже те никога не са се срещали.
Нямам друг избор, освен да ги представя един на друг.
— Бен, това е Ричард Марго. Ричард… Бен Дейвънпорт.
— Здравей, Бен. Приятно ми е да се запознаем — казва Ричард.
Виждам как по лицето на Бен преминава облак, докато възприема името. Знам, че не е забравил моя списък на «Първите петима от издателството». Знае точно кой е Ричард и това не го радва. И наистина, той не подава ръка. Само трепва и остава напълно объркан. Минават няколко секунди, преди той да изрече много студено:
— Как сте? — И връща погледа си към мен. Наясно е, че съм разбрала какво е значението на «Как сте?».
Тези думи беше казала Лусинда, майката на Бен, на новата жена на бившия си съпруг — жената, която беше причината за разтрогването на брака й. Години наред Лусинда се измъчвала какво да каже на съпруга номер две, когато най-накрая имала нещастието да се срещне с нея. Не искала да се показва груба. И все пак отказала да изрече лъжа със стандартния поздрав: «Радвам се да се запознаем». Бен си спомня как майка му направо ликувала, когато осъзнала, че едно рязко «Как сте?» върши добра работа. Бен ми беше разказал случая малко преди да се запозная с нея. И ме предупреди да се безпокоя, ако чуя само «Как сте?». Но иначе съм можела да приема, че ме е харесала.
Ричард, разбира се, е забравил за тази история и казва:
— Не много зле. А вие?
Бен му отговаря с тон, който племенницата ми Зоуи би изтълкувала като саркастичен.
— Супер — и пуска изкуствена усмивка. После се извинява и тръгва право към кръщелника си. След като взима бебето от ръцете на Ани, той се обръща и ми хвърля свиреп поглед. Значението и на този поглед не ми убягва.
След един мъчителен час на общуване с гостите церемонията, водена от жена свещеник на име Скай, започва. Не съм изненадана от чувството за хипарска служба, предвид факта, че сме в дневна, а не в църква — и предвид религиозното минало на Ани и Рей. И двамата са от католически семейства, но всеки поотделно се беше отрекъл от църквата още в началото на двайсетте си години по различни причини, повечето от тях политически. После преминаха през агностическа фаза, която продължи доста време. Ани каза, че станали по-духовни след раждането на Реймънд младши и започнали да посещават унитарианската църква на Второ авеню.
Във всеки случай жената свещеник говори доста време за възвишените идеи като вродената стойност и достойнство на всеки човек, справедливостта и съчувствието в човешките взаимоотношения, търсенето на истината и уважението към спойката на взаимната зависимост на цялото съществувание, част от което сме и ние. Междувременно тя спира и пита кръстниците дали изцяло ще подкрепят и направляват Реймънд младши в преследването на тези цели. Очите ми са приковани в Бен, който кимва тържествено и повтаря: «Да» в един глас със сестрата на Ани. Докато го наблюдавам, не мога да се сдържа да не мисля за нашата размяна на обети на Карибите. Колко на сериозно ги беше приел Бен. И колко на сериозно приема сега ролята си на кръстник. После, когато си помислям, че мога да се обърна и да побягна към бюфета, Ани обявява, че всеки от кръстниците иска да прочете подготвено послание за Реймънд младши.
Първа започва сестрата на Ани. Тя рецитира поема на Лангстън Хюс, наречена «Мечта». След нея е Бен. Той прочиства гърлото си и поглежда с обич бебето. Чувствам ръката на Ричард върху гърба си, когато поглеждам новите си обувки и чувам как Бен заговаря с висок, ясен глас:
— Реймънд, толкова съм щастлив и горд да ти бъда кръстник. Моето желание и молитва за теб е да станеш човек с характер и почтеност… Да бъдеш силен, но и нежен… Да бъдеш честен, но и опрощаващ… Да бъдеш праведен, но не самодоволен… Винаги да следваш сърцето си и да вършиш добри и красиви дела. Амин.
Залива ме вълна на тъга, когато проумявам какъв прекрасен баща ще бъде Бен. Какъв късметлия ще бъде синът или дъщеря му. Колко доволна и признателна ще бъде някой ден друга жена. Не го поглеждай, казвам си. Но го правя. Не мога да се сдържа. И може би си въобразявам, но докато оглеждам лицето на Бен, съм напълно сигурна, че той е толкова тъжен, колкото съм и аз.

— Изобщо не биваше да водя Ричард на церемонията — заявявам на Джес, като се връщам вкъщи и й давам пълен отчет.
— Съжалявам — казва тя. — Но ако ще ти е от помощ, все още смятам, че постъпи правилно.
— Защо смяташ така? — питам, докато откопчавам каишките на красивите си нови обувки, които, почти съм сигурна, Бен не е забелязал.
— Защото ти му показа, че продължаваш напред.
— Но сега той ме мрази.
— Не те мрази.
— Нямаш представа как ме изгледа. Мрази ме.
— Добре, мрази те. И какво?
— Не искам да ме мрази.
— Напротив, искаш. Искаш до такава степен да го е грижа за теб, че дори да те мрази. Ако беше седял и се бе заяждал с Ричард, сега щеше да се чувстваш по-зле.
Признавам логиката й, но казвам:
— Чувствам се толкова подла, задето го направих.
— Клодия, ти заведе гаджето си на празненство. Голяма работа! Знаеш, че и Бен си има приятелка.
Заигравам се с опаловия си пръстен и въздишам:
— Не ми е приятно да наранявам чувствата му. Излиза, че съм го направила… нарочно. Той едва ли би постъпил така с мен.
— Виж какво. Ти не си го напуснала заради Ричард. Той те напусна. Напусна те, надявайки се, че ще срещне друга жена, която да забременее от него и така да създаде семейство. Не забравяй това.
Кимам. Тя е права.
— Така че, престани да се чувстваш виновна. Чу ли?
Отново кимам, мислейки си, че е лесно да се каже, но е трудно да се изпълни. И започвам да проумявам, че може и да се чувствам виновна за нещо повече от това, че съм отишла с мъж на празненство.

Глава 18

Цикълът на Джес закъснява с три дни и тя се люшка между паника и радост. Знам всичко за нейния «ужас» от забременяване. Вероятно го е изпитвала поне сто пъти, откакто я помня. Фактически един от първите разговори, които сме имали, беше в тоалетната в университета. Тя излезе от кабинката победоносно и обяви: «Дойде ми!». Засмях се и я поздравих, изпитвайки страхопочитание пред момиче, което е толкова открито към една донякъде непозната.
След този инцидент в «Принстън» Джес мина предимно на хапчета, които обаче непрекъснато забравяше да пие. Току ще погледне блистера и ще възкликне: «По дяволите! Какъв ден сме днес? Сряда?» и ще види, че последното бяло хапче, издуващо фолиото, е отбелязано със «събота». В такива моменти тя поглъщаше три наведнъж. Все й повтарях едно и също: «Изпивай хапчето всеки ден по едно и също време. Слагай си го в четката за зъби. Или си закачай бележка на огледалото».
Но тя си знаеше нейното. Носеше хапчетата в чантата си и забравяше да ги премести, когато я сменяше с друга. После имаше случаи, когато пропускаше да изпълни рецептата. Или пък, както казваше, «да дава почивка на тялото си».
Мисля подсъзнателно — или дори съзнателно, — че Джес си пада по драмите. Няма друго обяснение защо една интелигентна жена ще се държи толкова рисковано. Тя трябва да взима предвид разговорите ни относно това какво ще прави(м), ако този път наистина е бременна. Ще го остави ли? Ще абортира ли? Ще го остави ли, за да го даде после за осиновяване? Отговорите се променят според мъжа, времето в живота й, вятъра.
Макар че този път, трябва да го кажа, изглежда различно. Този път Джес наистина иска бебето. Или може би просто иска Трей. Тя продължава да се върти около пълно признание, но всички факти говорят, че се е опитвала да забременее. Очевидно е «забравила» да каже на Трей, че не си е подновила рецептата за хапчетата. И е «напълно сигурна», че е правила секс с него на петнайсетия ден от двайсет и девет дневния си цикъл.
Според мен тя вярва, че Трей ще остане с нея, ако е забременяла от него. Аз, от друга страна, съм абсолютно сигурна, че Трей няма да предприеме нищо. Той няма да напусне жена си. Нито пък ще й каже. В действителност, знаейки какъв е късметът на Джес (въпреки че не е редно да се използва думата «късмет», когато някой сам си действа пагубно), ще се окаже, че жената на Трей също е бременна. Мога само да си представя как двете бебета се раждат в един и същ месец. Може би дори в един и същ ден. Те ще растат на отделни брегове, без да се познават. Или поне законният син на Трей няма да знае за незаконната дъщеря на баща си. Джес вероятно ще каже на дъщеря си истината, когато тя стане на подходяща възраст (възраст, която ние ще обсъждаме с години). После двете деца ще посещават един и същ колеж и ще се срещнат като първокурсници. Той ще се влюби в нея и тогава тя ще бъде принудена да му каже истината за техния баща.
Нищо от това няма да ме изненада. Изобщо нищо, което се касае до Джес, никога не ме изненадва.
На третата вечер от закъснението на мензиса й отиваме да хапнем суши в «Кои», ресторант на Второ авеню, близо до апартамента й, макар че е петък и двете бяхме планирали да ходим на отделни купони. Аз съм много изморена, а Джес казва, че не проявява интерес към купони, щом като няма да може да пие.
— Я стига, Джес. Наистина ли мислиш, че си бременна? — питам я, като разделям пръчките си за ядене.
Джес издърдорва симптомите. Била изтощена и подпухнала. Циците й натежали и я болели. Просто била сигурна. Знаела.
Поглеждам я и си мисля, че съм чувала това и преди. Затова казвам:
— Първо, знаеш, че това са също и предменструални симптоми. Второ, ти си хипохондричка, която иска да е бременна. Би трябвало да усещаш тези неща.
— Не съм хипохондричка — обижда се тя.
— Напротив, такава си. Помниш ли, когато бяхме на лагер и ти беше сигурна, че имаш лаймска болест? Дори се присъедини към онлайн подкрепяща група за жертви на болестта!
— Да, имах всички симптоми. Беше толкова странно.
— Мислила си си, че имаш всички симптоми.
Тя потупва устните си със салфетката и казва:
— Е, добре. Няма да е лошо да си купя тест след вечеря.
Въздишам и я питам:
— Правиш ли си сметка колко долара си изхарчила за тия тестове?
— Уверявам те. Този път се чувствам по-различно.
— Добре. Кажи ми, какво ще правиш, ако си бременна и Трей не напусне жена си?
— Ще я напусне.
— Ами ако не я напусне?
— Въпреки това ще родя детето — заявява тя и топва калифорнийското хлебче в соевия сос. Вече е обявила, че няма да се докосва до сурова риба. За всеки случай. — Ще бъда самотна майка. Има много такива жени.
— Ще продължиш ли да работиш на пълен работен ден?
— Разбира се. Обичам работата си.
— Значи ще вземеш детегледачка?
— Или две — казва тя.
За малко да вметна: «За какво тогава ти е дете?», но нещо ме възпира. Нещо, което ми казва, че последното, което трябва да правя, е да давам оценка на решенията на друга жена по отношение на децата.
На път за вкъщи Джес се втурва в една аптека и си купува тест за бременност. Тя хвърля поглед на гърба на кутийката и казва, че ще изчака до сутринта, понеже резултатите били по-точни тогава. Поглеждам я скептично, знаейки, че буквално няма начин тя да издържи дотогава. Давам й плюс-минус час след прибирането ни.
Започвам да си мисля, че може и да греша, когато чувам Джес да сипе по телефона един след друг жаргонни термини от банковото инвестиране. Нещо за сконтови проценти и компании с много филиали. Все едно, че говореше на португалски. После продължава:
— Слушай, Шрьодер. Това не е космическа наука. Ако искаш космическа наука, иди да работиш в НАСА. Така че, просто ми донеси презентацията утре сутринта и ми я предай с достатъчно едър шрифт, за да могат да я четат и старците в Борда на директорите.
Усмихвам се и си казвам, че няма начин Джес да е бременна. Въпреки желанието й за дете, просто не мога да го проумея. Поне не в момента.
Но минути по-късно тя нахълтва в стаята ми с пластмасова пръчица в ръка. Сядам на леглото и се опитвам да стая дъх.
— Виж. Кръстче — показва ми тя пластмасовата пръчица, ръцете й треперят.
— Бременна си? — Не мога да повярвам. Въпреки неоспоримите резултати пред очите ми.
— Ще имам бебе — отбелязва Джес просълзена. Просълзена от щастие. Както се просълзяват изправените на олимпийския подиум победители, докато беззвучно пеят химна.
— Леле! — възкликвам, както съм приседнала в края на леглото. — Не мога да повярвам.
— Нито пък аз — прошепва Джес.
— Обади ли се на Трей?
— Да. Но никой не вдигна.
— Не остави ли съобщение?
— Ъъъ. Казах само, че е важно… — Гласът й заглъхва.
— Как се чувстваш?
— Изплашена… съкрушена… Но щастлива.
Прегръщам я и прошепвам поздравления. Отделяме се една от друга, гледаме се за миг, после отместваме погледи към пръчицата и пак се поглеждаме.
— Какво мислиш? — пита ме тя след още една минута мълчание.
Поклащам глава; залива ме вълна на объркани, безумни емоции. Преди всичко съм изплашена заради най-добрата ми приятелка. Знам колко много се надява тя, колко силно желае нещата с Трей да потръгнат и колко разбита ще бъде, когато през следващите девет месеца се сблъска с действителността. Освен това не мога да й помогна, но изпитвам известен гняв спрямо нея, задето си причинява това, задето поема към майчинството по този начин. Възмущавам се, че взима погрешни решения в живота и аз не мога да й помогна, освен да преценя как тези необмислени решения ще се отразят на мен и живота ми. Аз не исках да имам дете от Бен, моя съпруг, още по-малко искам съквартирантка с дете. Но няма ли да е ужасно да се изнеса, когато приятелката ми е бременна и има нужда от мен? Няма ли умишлено да се дистанцирам в такъв критичен момент?
После, заровено под всички тези очевидни реакции, излиза наяве друго странно пробождане. То е онова безпокойство, че ако се изнеса и се отделя от Джес и бебето й, ще бъда избутана настрани. Изхвърлена от нещо изключително. Че животът на Джес ще стане много по-смислен от моя. Излиза, че едва ли не я ревнувам. Което е налудничаво, защото аз не искам дете. Не искам.
Започвам да се питам както винаги, когато ме изпълнят всякакви неразумни, неконтролируеми емоции: Нормално ли е да се чувствам така? Дали другите хора се чувстват тъжни за нещо, което в действителност не желаят? Надявам се отговорът да е «да», понеже винаги има нещо утешително, когато знаеш, че не си сама. Че и други хора се чувстват като теб. Че ти донякъде си се провалила, но все още си нормална.
Джес се подпира на леглото ми и се заглежда в тавана, докато аз се опитвам да изляза с някаква аналогия, с нещо, което ще звучи логично за начина, по който се чувствам. Мислите ми се връщат към първата ми любов — Чарли, на когото понякога се натъквам, когато се връщам в Хънтингтън. Чарли е пожарникар в родния ми град — което означава, че през седмицата спасява бездомни кучета и котки и преподава пожарна безопасност в старото ни начално училище. През уикенда гледа мачове, пали цигара след цигара «Кемъл лайт» с приятелите си от гимназията и играе с четирите си деца в задния двор. Повече от сигурна съм, че откакто е завършил, Чарли няма паспорт и не е прочел нито една книга. Накратко: животът му няма нищо общо с моя — и живот с Чарли никога нямаше да ми е достатъчен. Но видя ли го, пак ме изпълва копнеж, като си спомня как се чувствах на шестнайсет години, когато излизахме от кинотеатъра някоя топла лятна вечер, после в паркираната му кола се прегръщахме и слушахме касетите му с микс от любовни песни. И все пак не обърквам тези чувства с намерението наистина да бъда с Чарли.
И дете не искам, но въпреки това нещо ме пробожда. Много е слабо, но ме кара да изтърся пред Джес:
— Ако знаех, че ще се случи това…
Очите на Джес се разширяват. Тя изрича името ми бавно, като въпрос.
— Какво? — питам невинно.
— Да не си размислила?
— За кое?
— За Бен. За това да имаш дете. Дете от Бен?
— Не! — отговарям твърдо. — Не ставай смешна. И през ум не ми е минавало подобно нещо.
— Е, сигурно е добре — казва бавно Джес. — Защото, ако наистина беше размислила, животът ти щеше да е десет пъти по-тъп, отколкото е моят сега.
Поглеждам я и отново отричам:
— Изобщо не съм размисляла за такива неща.

На сутринта се излежавам и чета може би за петнайсети път «Брулени хълмове». Любимата ми книга за всички времена. И като че ли сега, когато връзката ми приключи, ми харесва още повече. По перверзен начин почти се наслаждавам да се измъчвам както Кати заради Хийтклиф.
Намирам любимия си пасаж и прочитам на висок глас:

«Главната ми мисъл в съществуването е той. Ако всеки друг умре и остане само той, аз ще продължа да съществувам… Той винаги, винаги е в съзнанието ми — не като удоволствие… а като моето собствено същество.»

Въздишам и прелиствам друга страница:

«Защото нито нещастието, деградацията, смъртта, нито каквото и да било, сътворено от Бог или Сатаната, би могло да ни раздели, а ти, по собствено желание, го направи. Аз не съм разбила сърцето ти — ти си го разби; и разбивайки своето, разби и моето.»

После, точно когато гневът ми нараства от удовлетворяващите, мелодраматични царства на страстта и отчаянието, се сещам как в началото на връзката ни Бен прочете книгата по мое настояване. Първите му думи след това бяха: «Ами… този Хийтклиф е истински шегаджия, а?». Усмихвам се, като си спомням как прихнах тогава.
В следващата минута телефонът ми звъни. Неоправдано очаквам да е Бен, но когато поглеждам екрана на телефонния апарат, виждам, че е Дафни. Вдигам слушалката и тя ме пита какво ново. Едва в този момент ми идва наум колко лошо ще се получи, когато тя разбере за Джес. Избирам пътя на най-малкото съпротивление и й отговарям, че няма нищо ново. Редно е Джес сама да сподели новината. Не и аз — освен ако не е абсолютно наложително.
— Как са нещата при теб? — отклонявам разговора.
— Нищо особено.
— Излязоха ли резултатите на Тони?
— Да, излязоха.
— И?
— Нищо му няма. Никакви проблеми при него. — Гласът й звучи странно пискливо и радостно. Минава ми мисълта, че може би е бременна, но не смея да питам. Вместо това продължавам разговора в безопасна насока и питам:
— Тогава какво друго предстои?
— О, нали знаеш, просто се връщам в ритъма на учебната година… Работя върху нов вид табло за обяви, неща от този род.
— Това е хубаво. Твоите табла за обяви са удивителни.
— О, благодаря, Клодия.
Настъпва продължителна пауза, после Дафни заговаря:
— Виж, Клодия, дали ще можеш да дойдеш у нас на вечеря утре? Към седем? Искам да ти направя лазаня.
— Мора ще дойде ли?
— Не.
— А мама или татко?
— Не. Само ти. Ще бъде забавно!
— Не се и съмнявам, Даф — казвам и заключавам, че сигурно не е бременна. Ако беше, щеше да покани цялото семейство. Но поради начина, по който върви животът ми, съм напълно сигурна, че разговорът за деца няма да бъде подминат.

На следващата вечер взимам влака за Хънтингтън. Още щом стъпвам на перона, виждам Дафни да ми маха от яркожълтия си «Миникупър». Тръгвам към нея и забелязвам, че по лицето й е изписано някакво неестествено и превъзбудено изражение. Като на начинаеща актриса, която се прави на щастлива.
Когато сядам в колата и казвам: «Здрасти, Даф!», долавям изкуствена бодрост в гласа си. Осъзнавам, че е безкрайно трудно да се държиш нормално, когато поведението на другия е странно.
По пътя към дома й бъбрим общи приказки, споменаваме за децата й в училище. Тя също така ми казва повече от възторжено колко възхитена останала от романа на Ейми Дикърсън. Била избрала книгата за литературния си клуб, макар че обикновено там се придържали към по-женски книги.
— Жените ще я харесат — добавя тя. — Понеже те кара… провокира те да размишляваш.
Поглеждам я и си помислям, че не помня друг път да е споменавала, че нещо я провокира да размишлява. Сестра ми не е глупава, но съвсем не е самонаблюдателна.
Когато стигаме до дома й, тя отваря вратата на гаража с дистанционно управление. Виждам черния миниван на Тони, паркиран вътре, и наум изключвам семейни проблеми. Поне не и надвиснали. Но пък странната й веселост изключва вероятността от развод. Нещо друго става.
— Отново у дома, отново у дома, не е ли страхотно! — възкликва Дафни през нервен смях. Точно това казва баща ми всеки път, когато вкарва колата в нашия гараж. Дафни го е заучила от него. Може би аз също щях да възкликвам така, ако имах кола и гараж.
Влизам след нея в кухнята, поздравявам двата джавкащи йоркширски териера — Ана и Гари — и оглеждам изобилието от еклери с раци, направени не от тесто, а от английски хлебчета и много масло. Дафни не влага фантазия в готвенето — но основните ястия ги готви изключително вкусно. Тони седи край плота и гледа бейзболен мач, но като ни вижда, става, тръгва към мен и ме целува по бузата.
— Толкова се радвам да те видя, Клодия. — И неговият глас звучи превъзбудено като на сестра ми.
— Аз също много се радвам, че те виждам, Тони.
Дафни намалява звука на телевизора и казва мило:
— Ще пуснеш ли пак музика, мили?
Той се подчинява, а аз възкликвам:
— Леле, Даф. Направила си еклери с раци? Какъв е специалният случай?
Тя ме поглежда невинно.
— Няма специален случай. Аз… ние… просто искахме да ни гостуваш. Това е. Нали така, Тони?
— Ъхъ. Точно така.
Чувствам, че се хиля.
— Ъхъ.
— Какво? — пита невинно Дафни.
Засмивам се.
— Тук става нещо.
Дафни и Тони си разменят безпогрешни погледи.
— Ще пийнеш ли чаша вино? — предлага Дафни. — Имаме бяло и червено.
— Аха. И нека позная какво има в хладилника за десерт. Шоколадов мус, а?
Очите й се разширяват.
— Как разбра?
— Защото знам, че ти знаеш, че шоколадовият мус ми е любимият десерт… Тъй че, Дафни, кажи ми какво става. Да не би да ми искаш пари назаем?
Мигом съжалявам за изречената шега. Сестра ми никога не ми е искала пари назаем, но двамата с Тони често са притискани от безпаричие и може би сега наистина имат нужда покрай процедурите срещу стерилитет. За всеки случай добавям:
— Така или иначе сега, когато съм сама, няма кой знае за какво да си харча парите.
Тони прихва.
— Да, бе, всъщност бих взел малко кеш. Намират ли ти се пет хилядарки в повече? С удоволствие бих си купил нови стикове за голф. Или мотоциклет — и имитира с ръка движението на мотоциклетист.
— Никакъв мотоциклет! Те са толкова опасни — вметва Дафни, възвръщайки за секунда естественото си поведение. После се обръща към мен. — Стига глупости. Не ни трябват никакви пари. Но благодаря ти, благодаря ти, че предложи. Ти си толкова щедра, грижовна сестра.
Засмивам се и изричам с южняшки селски акцент.
— Добре. Слушайте, госпожо, искам си сестрата обратно. Какво направихте със сестра ми?
Дафни ме изглежда особено и казва:
— Нямам представа какво намекваш с това. — Обръща се, избърсва ръце в кухненската си престилка и се залавя да отваря бутилката вино с тирбушона, подарен й от Тони за Коледа. Аз сядам до него край плота и си взимам един еклер. Невероятно съвършенство.
— Добре — казвам. — Както кажеш. Просто съм радостна, че ме приемате като звезда. Тези еклери са божествени.
Дафни бавно налива три чаши червено вино и когато накрая се обръща отново, по лицето й се стичат сълзи.
Преди да я попитам какво има, тя заговаря:
— Не искаме пари от теб, Клодия… Искаме обаче нещо друго.
Преглъщам залъка си и чувствам, че стомахът ми се свива на възел. Незнайно защо си помислям, че Дафни има нужда от бъбрек. Разбира се, че ще й дам един от моите.
— Болна ли си? — питам и ми прималява от страх. Мисълта, че една от сестрите ми може да умре млада, ме ужасява неимоверно.
— Не — отговаря Дафни с пресекващ глас. — Добре съм… Но яйцеклетките ми…
— Яйцеклетките ти? — питам, макар да знам какво точно ми казва и какво точно ме пита. Поглеждам Тони. Той също е осведомен. Пресяга се и покрива ръката на Дафни със своята.
— Миналата седмица ми правиха тест… и докторът каза, че яйцеклетките ми не са наред — пояснява тя, вече хълцайки. — Направо са се скапали.
— Даф… толкова съжалявам — казвам и ставам да я прегърна.
Тя ме възпира с ръка, после продължава:
— Затова двамата с Тони се питаме дали… дали… би ни дала от твоите.

Глава 19

— Добре де, защо не поискаха това от другата ти сестра? — пита ме Ричард, след като му разказах цялата история за сбъдналите се страхове на Дафни. За всичките изследвания. За печалната среща с техния лекар и за заключението му, че дори ин витро, с яйцеклетки от Дафни ще бъде само прахосване на време и пари. Нямах намерение да разказвам всичко това на Ричард, но почувствах огромна нужда да го споделя с някого, а не исках това да е Джес. Тя е чувствителна на тема застаряващи яйцеклетки като цяло. Освен това с Ричард току-що бяхме правили секс и аз изпитах прилив на близост, която ме подтикна да се доверя на мъж, който само преди минути ме бе докарал до оргазъм. И то два пъти.
Ричард прекарва ръка през косата си и продължава:
— Мора не е ли по-логичният избор, след като тя вече има деца?
Кимвам и казвам:
— Те имаха няколко причини да предпочетат мен… Първо, аз съм по-млада. Което, предполагам, означава по-годни яйцеклетки. Второ, вероятно те мислят, че съм прекалено необикновена… нали знаеш, ако използват яйцеклетките на Мора, тогава децата им ще бъдат едновременно братовчеди и братя или сестри. Или поне полубратя и полусестри.
— Това наистина ще е някак необикновено — отбелязва Ричард.
— И последната неизречена причина е — продължавам, — че Мора никога няма да се съгласи.
— Защо?
— Ами тя е… малко егоистка — отговарям и мигом съжалявам за думите си. Чувствам се нелоялна и не искам мнението на Ричард за Мора да бъде опетнено, преди още да се е запознал с нея.
— Доколко егоистка е? Като скъпи времето си? Дори не би отишла да посрещне приятел на летището ли? — пита той и прибира кичур коса зад ухото ми.
— Не… Може би по-точно е егоцентрична. Тя е с добри намерения, но ми се струва, че е наследила чувството си за съпричастност от майка ми. Майка ми ще се оплаква цяла вечност, че от «Шанел» са намалили някои нюанси на червилата, но ще очаква от раковоболен просто… да гледа напред и да мисли положително…
— Да, познавам такива хора — казва Ричард. — Но аз не мисля, че ще е толкова егоистично да се отхвърли такова предложение. Имам предвид, че да се иска това е много.
— Наистина ли?
— Ами… да. Независимо дали става дума за сестри, или не. Това е сериозна молба.
Надявах се, че той го каза само защото и аз мисля така — че е много. И все пак се питам дали Ричард не го каза, за да ми угоди.
— И ти какво й отговори? — пита той.
— Още нищо. Казах им, че трябва да си помисля.
— Те добре ли го приеха?
— Да. Поне видимо. Дафни каза, че ме разбира. Тони ми благодари дори за това, че ще си помисля. После сменихме темата и се насладихме на лазанята на Дафни. Поне аз се правех, че се наслаждавам, тъй като продължавах да усещам възела в стомаха си.
— В такъв случай ти и Тони бихте ли се сдушили? — пита Ричард, милвайки гърдата ми.
— Много смешно! — отговарям и отмествам ръката му.
— Кажи де, бихте ли?
Извъртам очи нагоре.
— Не бъди глупав… Това става с операция. Извличат се яйцеклетки, нещо от този род. Също като при ин витро.
— Значи ще се наложи да се подложиш на операция? — примигва Ричард.
Помислям си, че мъжете са такива бебета по отношение на болка, но отговарям:
— Най-малкото.
— Какво още би имало?
Замислям се за миг, после отговарям колебливо.
— Ако се роди бебе някъде в света, сигурно ще си мисля, че е мое.
Ричард примигва, после се пресяга над мен да вземе чашата си с вино от нощното шкафче.
— Ще си мислиш, че е твое? Или ще искаш да е твое?
— Всъщност има ли разлика? — питам и си помислям, че в този смисъл моята яйцеклетка и бившият ми съпруг нямат почти нищо общо.
Малко след това ние заспиваме, но после, посред нощ, се събуждаме и отново подхващаме разговор. Това е феномен, който се случва само в началото на връзка, когато спането не е от значение. Ние говорим за радиопредаването на Стивън Гейнс в Хамптънс — и как трябва да опитаме да привлечем един от моите автори в него, — когато по едно време Ричард изтърсва въпрос за моя трийсет и пети рожден ден. Дума не бях му казвала за предстоящия ми рожден ден, който е след две седмици. Мъча се да си спомня дали е имало момент през последните години, когато съм канила хора от издателството да излезем и пийнем по случай рождения ми ден. След трийсетия ми рожден ден не си спомням да се е случвало такова нещо. Не си падам по празнуването на рождените дни — макар че и не се ужасявам от тях. Просто са ми безразлични. В смисъл, че всеки човек има такъв веднъж в годината, затова не разбирам за какво е цялата годишна суетня, поне след двайсет и първия рожден ден.
— Откъде знаеш кога е рожденият ми ден? — питам. — Майкъл ли ти каза?
— Не. Майкъл дори още не е научил за нас.
— Тогава откъде знаеш?
— Може да съм погледнал скришом шофьорската ти книжка — отговаря той.
— Много си находчив.
Той ме обръща към себе си.
— Мога да бъда находчив… когато искам нещо.
Чувствам го как ме гледа в очите в тъмнината.
— И какво точно искаш? — питам с разтуптяно сърце, макар да не знам защо.
Ричард не отговаря на въпроса ми, но намира устните ми и ме целува. Отвръщам на целувката му, премисляйки по какъв начин ме иска той. По същия похотлив начин, по който и аз ли? Наистина ли това искам? Или ние сме повече за съвместната компания — за да запълваме празнина и да минава времето? Бихме ли могли да се влюбим? Ще поискам ли някога да бъда с Ричард така, както бях с Бен? Дали ще поискам да опитам отново брак с някого?
Сякаш прочел мислите ми, Ричард изведнъж престава да ме целува и пита:
— Мога ли да те заведа някъде на рождения ти ден?
— Да. Бих се радвала много.
— Да имаш предвид някакво определено място?
— Където и да съм с теб, ще бъде чудесно — отговарям с такъв твърд тон, че почти убеждавам себе си, че е така.

На сутринта се връщам в апартамента на Джес, за да се приготвя за работа. Джес седи в дневната, облечена в копринено черно бельо (тя памучно не притежава) и си маже краката с лосион. Стаята ухае на ванилия. Косата й е мокра и на твърди от гел кичури. Изглежда щастлива и си тананика «Съвършен свят» на Лиз Феър: «Искам да съм страхотна, висока, уязвима и преливаща от чувственост».
Помислям си: «Да, ти си всичко това». После я питам:
— Онова магаре обади ли ти се?
Имам предвид, разбира се, Трей. Сега той официално е познат като «магаре». Отначало той беше Магаре — собствено име, но после решихме, че не заслужава това и го понижихме в широко известното, обикновено магаре. Според помощничката му Дария бил в Токио. Според нас той я е накарал да излъже. Вече знаем, че да прикрива шефа си е част от работата й. «Предайте му, че телефоните работят и в Азия», казала й Джес последния път, когато говорила с Дария. Очевидно жената изсумтяла и отвърнала: «Ще му предам», после бързо затворила. Джес каза, че не знаела кого Дария презира повече — нея или шефа си. Казах й, че може би Дария спи с него. Джес не смята, че това е тема за шеги. Взимам си бележка наум: задръж шегите си за по-късно.
— Не. Нито веднъж — отговаря Джес и свива рамене. — Майната му.
Изучавам лицето й за израз на фалшиво перчене. Няма такъв. Според мен е започнала да гледа реално на нещата. В действителност тя е толкова силна, че мога да стигна само до едно обяснение: Джес иска бебето повече, отколкото иска Трей. Нещо като обратното на Бен и мен. Възможно ли е най-добрата ми приятелка и аз да сме толкова различни?
— Майната му — повтаря тя.
Засмивам се и отбелязвам:
— Ето как се забъркваш в тая каша.
— Да. Наистина е малка каша… И все пак… го чувствам за редно.
После ме уведомява, че си е записала час за първата си предродилна консултация за четвъртък, в два часа.
— Това е много вълнуващо — казвам, като почти го вярвам.
— Ще дойдеш ли с мен? — пита тя колебливо. — Сестрата ми каза, че проверяват сърцето на ембриона с апарат доплер. Ще ми се да споделя момента с някого… С теб.
— Разбира се… Ще дойда. — Чувствам се трогната, че ме иска там. Аз също искам, но все още имам резерви. Първо, есента е най-натовареният сезон в издателството, а отида ли, се виждам да седя в чакалня с часове. Второто и най-важното, така като че ли се установява лош прецедент. Дали Джес ще очаква да я придружавам всеки път оттам нататък? Ами когато дойде моментът на раждането? Представям си как ме кара да срежа пъпната връв или да снимам подаването на окървавеното теме.
Чудя се на иронията спрямо мен — жена, която не иска деца — да ме молят да бъда донор на яйцеклетки и родител заместител в рамките на един месец.

По-късно същия следобед ми се обажда важна литературна агентка, позната в бизнеса само по първото й име — Коръл. Не знам дали Коръл й е рождено име или прякор, но знам, че тя е една от жените в нашите среди с най-голямо его — и напълно справедливо, струва ми се. Нейни са някои изключително известни клиенти и на практика всичко, което Коръл представлява, се превръща в бестселър. В резултат на това на всички редактори им потичат лигите само при мисълта, че ще се срещнат с нея и ти изведнъж ставаш някой, ако тя ти се обади.
Преди около година Коръл ми се обади за първи път относно един ръкопис със заглавие «Никакви нудистки плажове». Имах чувството, че наистина съм станала известна, докато тя говореше ли, говореше за това колко щяла да ми хареса тази остра, но сантиментална зряла история за три жени, пътуващи заедно из Европа след завършването на университета. Коръл се оказа права — наистина харесах историята, но за жалост и други я харесаха и накрая я загубих в мъчителен пететапен търг, когато «Елджин» наддаде за аванса, за който можех да предложа петстотин хиляди. Това беше съкрушителен удар, особено след като книгата се нареди трета в списъка на «Таймс» — нещо почти нечувано за дебютиращ писател. Спомням си как една вечер, докато отивах на вечеря, минах покрай книгата, изложена на витрината на «Барнс&Нобъл» на Юниън Скуеър. Толкова се смутих, че дори не можах да я посоча на Бен, но, изглежда, той също я беше видял, защото подметна:
— Не се терзай. Коръл пак ще ти се обади.
Затова, разбира се, си мисля за Бен, когато Розмари ми звъни по интеркома и ми съобщава възбудено:
— Клодия, Коръл е на телефона!
Сърцето ми се разтуптява, когато вдигам слушалката и казвам «Ало?».
— Клодия, скъпа — подхваща Коръл, — поздравления за романа на Дикърсън. Брилянтен е!
— Благодаря, Коръл. Дълбоко го оценявам. Ние наистина се радваме как върви… А ти как си? — питам, чувствайки се напълно сигурна, че Коръл не се обажда, за да води празни приказки. Положително има нещо за мен.
— Добре съм, мила… Виж какво. Ще ми се да си поговорим по време на обяд… И може и да ти донеса нещо за четене. Нещо, което ще бъде точно за теб и твоя списък.
— На обяд ме устройва — отговарям развълнувана, но ми се иска Коръл да беше пратила по куриер или по имейла ръкописа, както правят повечето литературни агенти. Но пък може би тя ще ми предложи нещо ексклузивно и затова иска да му даде съответното представяне насаме. Казвам си да запазя хладнокръвие, докато изричам:
— Колкото до проекта, благодаря ти, че си се сетила за мен, Коръл. С радост ще го прегледам.
— Фантастично. Хайде да се видим другия четвъртък в «Илевън Медисън Парк»… да речем в един часа? Или в един и половина?
Поглеждам календара си и виждам «Консултацията на Джес», написана с главни букви и си помислям: «Дявол го взел! Конфликт с бебето!».
— Хм — изричам. — Имам ангажимент този ден, Коръл. Но мога всеки друг ден през следващата седмица.
— Съжалявам, мила. Доста съм заета през следващите няколко седмици — отговаря тя кисело.
Помислям си: «Никой не притиска Коръл в ъгъла» и извъртявам очи. Понечвам да отстъпя, но не го правя. Вместо това се наежвам от тактиката й. Все пак съм много заета — и зряла — за такива игрички. Чувам се да казвам:
— В такъв случай съжалявам, Коръл. Но в четвъртък не ми е възможно.
Стискам палци тя да предложи друг ден или дори по-добре — просто да ми изпрати ръкописа. Но тя отговаря само:
— Жалко. Може би друг път.
Затварям и си казвам, че ако обаждането на Коръл те прави някой, то, отказвайки нейно предложение, наистина те прави някой. После си казвам, че нищо не е по-важно от приятелството. Или от децата. Или от приятелки с деца. Но не мога да не се чувствам донякъде възмутена, че работата ми вече е повлияна от дете, което дори не е мое.

На другата сутрин Джес влиза в стаята ми, когато току-що съм се събудила и казва:
— Клодия, аз кървя. — Гласът й е спокоен, но лицето й е измъчено и бледо.
— Къде? — питам, представяйки си, че се е порязала в кухнята.
— Дойде ми — прошепна Джес. — Вече не съм бременна.
В съзнанието ми се мярва думата «помятане», но поклащам глава и казвам:
— В началото се случва да има капки кръв. — Звуча сякаш цитирам медицински учебник, затова добавям анекдотно доказателство:
— Мора имаше капки кръв и през трите си бременности.
— Обичайно ли е да ти тече кръв? — пита Джес с треперещ глас. — Клодия, аз със сигурност вече не съм бременна.
Поглеждам най-добрата си приятелка — страхувам се да говоря, страхувам се, че ще кажа нещо погрешно. Чувала съм, че половината от жените са помятали в дадени моменти от живота си, но това е първото ми сблъскване с такова нещо. Казвам й, че много съжалявам. Успокоявам я, че ще го преживее. Че двете ще го преживеем. Казвам й онова, което винаги казвам, когато мензисът на Дафни й дойде — че някой ден тя ще стане майка. Това все някога ще се случи. Аз го вярвам.
Междувременно обаче, докато се чувам да говоря, една малка част от мен се чувства позорно облекчена от обрата на събитията. Облекчена съм, че няма да изживея изпитанието заедно с Джес. Че ще прекарам повече време с нея, преди да е станала майка. Но най-много съм облекчена заради най-добрата си приятелка. Знам, че тя е съкрушена от загубата, но се надявам един ден да се обърне назад и да си помисли, че за случилото се си има причина. Че е било за добро. Искам тя да има дете от човек, много по-стойностен от Трей. Човек, когото заслужава. Човек, повече приличащ на Бен.

Глава 20

Надявам се, че трийсет и петият ми рожден ден ще спре разговорите за деца и хората в живота ми ще ми поднесат това като подарък. В дните, водещи към тази забележителна дата обаче, Дафни ми оставя съобщение на гласовата поща от рода: «Естествено, че ще бъде страхотно да получа въпросните яйцеклетки скоро. Така ще избегна амнио, ако ги имаме сега!».
Тя, разбира се, има предвид факта, че повечето лекари препоръчват амниоцентеза за бременни над трийсет и пет години и макар тя да се прави, че се шегува, знам, че говори сериозно. Въпреки че идеята да й дам мои яйцеклетки за мен е неестествена, все пак съм склонна да се съглася. Предимно защото искам да сложа край на болката на сестра ми, но и защото не виждам да имам друг избор в случая. Просто не мога да си представя да й откажа.
Правя грешка, като споделям дилемата с Джес. Най-тежкият момент от скръбта й беше утихнал след посещението й при лекаря, който потвърдил, че помятанията стават ужасно често. Той проверил също и хормоните й и заключил, че всичко е нормално. Че нямало причина да очаква проблеми в бъдеще. И все пак хипохондрията на Джес се смесва с новината на Дафни и я вкарва във френетично състояние на изострена бдителност. Тя започва налудничаво да говори, че трябва да замрази свои яйцеклетки и прекарва много време в работата си, като ми препраща връзки за технология по възпроизвеждане.
В един момент й изпращам имейл, в който я уведомявам, че никога в живота си не съм слушала толкова много да се говори за яйцеклетки. В мига, когато натискам бутона «изпрати», ме обхваща безпокойство, че може да я засегна с това, но тя веднага ми изстрелва отговор без намек за забележката ми и чистосърдечно измества вниманието си към плановете за рождения ми ден. Давам й ясно да разбере (както и на сестрите си), че не желая никакви празненства, изненади или нещо подобно. Заявявам й, че предпочитам да изведа някъде на вечеря малка компания и изброявам обичайните близки — без Бен, плюс Ричард.
Джес ме пита къде смятам да ги водя и аз й казвам в «Бабо», макар това да беше едно от любимите ми места, които посещавах с Бен. Преставам да се безпокоя къде съм била с Бен. Искам да преоткрия града си. И тъй, Джес изпраща имейли на Мора и Скот, на Дафни и Тони, на Ани и Рей, на Ричард и Майкъл. Всеки изпраща отговор, че ще дойде, с изключение на Рей. Извинението му е, че не може да намери бавачка. Не му вярвам — в Манхатън е пълно с бавачки, — но тайно се радвам, че няма да присъства. Предпочитам само Ани като приятелка. Не искам да правя неловкия преход на «двойка приятели».
Междувременно Ричард планира да «изчезнем» за три дни някъде, без да казва къде. Дори не знам дали става дума за топъл или студен климат, защото той натоварва Джес със задачата да приготви багажа ми. Притискам Джес да ми каже, но тя остава непреклонна, по същия покровителствен начин, когато отказва да издаде дали филмът има щастлив, или тъжен край. Обичам да съм подготвена, когато гледам филм, да съм в съответното настроение. Толкова се подразних, след като гледахме «Отвъд Африка» — филм, който тя беше гледала по-рано. «Трябваше да ми кажеш, че той умира», казах й тогава. «Щях да разваля всичко!», възрази тя. «Но щом аз настоявам да знам, значи нищо не разваляш», отвърнах й.
Джес не е на моето мнение. Хората, които обичат изненади, искат и ти да обичаш изненади.
Така че, сега единственото, което Джес ми казва за пътуването, е, че Ричард ще ме заведе «някъде, където ще е наистина много хубаво».
— Била ли съм там? — питам я.
«Не», отговаря тя. После казва, че щом е трябвало да напусна Бен, поне е трябвало да го заменя с човек като Ричард.
— Никой не може да замени Бен — възразявам.
Тя ми хвърля поглед, който говори, че не е много сигурна.
— Гласът му е страхотен. Хареса ми дълбокия му глас. — И се опитва да го имитира, казвайки: «И Джес… ъ-ъ, моля ви, сложете и вибратора й!».
— Не ставай глупава! — казвам й.
— Ти не ставай. — Това е любимият й отговор още от времето на колежа.
Само една от нас иска да бъде майка, помислям си аз.

За груповата вечеря Ричард предлага да ни закара до ресторанта с Джес. Благодаря му, но отказвам — нека се видим направо там. Той се съгласява, после приема по телефона поръчката ми за първото ми питие, което е приятен жест.
След няколко часа двете с Джес сме пременени в малки черни рокли. Аз съм отново с обувките за рождения ми ден. Взимаме такси за центъра и слизаме на ъгъла на Шесто авеню и Уейвърли Плейс. Навън е хладна септемврийска нощ и докато извървяваме краткото разстояние до «Бабо», изпитвам съжаление, че не съм си взела наметка.
— По-студено е, отколкото очаквах — отбелязвам, потрепервайки.
— Нервно ли ти е? — пита ме тя, за да ме подразни. Знае, че винаги ми е студено, когато ми е нервно. — За това, че Ричард ще се запознае с всички?
— Може би малко — признавам. — Искам ти, Мора и Дафни да го харесате.
В мига, в който го казвам, се запитвам защо всъщност търся тяхното одобрение. Вероятно е въпрос на гордост. А и не искам Бен да липсва много на всички.
— Е, аз вече харесах гласа му. Освен това щом ти го харесваш, и аз ще го харесам — заявява Джес.
Мисля си, че не мога да кажа същото за себе си по отношение на нейния случай, но се въздържам, не искам да я подсещам за «магарето». Близо седмица не сме говорили за него. Доколкото знам, той още не й се е обаждал.
— Благодаря, Джес — казвам и чувствам, че друго безпокойство зачовърка ъгълчето на съзнанието ми, но не мога да определя за какво е. Вероятно съм объркана, защото си представях трийсет и петия си рожден ден по-различно. Представях си как Бен и аз сме някъде сами, на вечеря за двама. Или поне и Бен да присъстваше в картинката.
Но Джес и аз влизаме в жужащата бивша конюшня и виждам, че семейството и приятелите ми са се събрали край бара, празнично облечени и в добро настроение. Тревогата ми се стопява и си помислям: «Ти губиш, Бен».
— Здравейте на всички — поздравявам и целувам всекиго поотделно.
Оставям Ричард последен, като го целувам по устата, което ми е някак странно пред погледа на Майкъл, който, забелязвам, че се подхилква и клати глава.
— Не мога да повярвам, че току-що целуна шефа ми — прошепва той под сурдинка, после добавя: — Гледай да ми уредиш повишение.
Ричард ми подава чаша водка с тоник, което не остава незабелязано от сестрите ми и Ани.
Усмихвам се и уточнявам:
— Той ми се обади по-рано за това. — Този кавалерски жест предизвиква завистта на жените, особено онези, които са омъжени за мъже като Скот, който — не е изненадващо — говори по мобилния си телефон. Питам дали всички са се запознали. Да. Майкъл ги е представил един на друг. Подхващаме общи приказки, докато чакаме да ни приготвят масата на втория етаж.
Качваме се и аз сядам между Ричард и Майкъл. Джес е срещу мен и поема грижата за листа за вината и разговора — две неща, за които много я бива. След като приема избора на всеки и ние изказваме одобрението си, тя вметва:
— Е, Ричард, харесваш ми. — После оглежда останалите и пита: — Какво мисли всеки за новия приятел на Клодия?
Майкъл се обажда:
— Той е страхотен шеф. Много честен.
Всички се разсмиват.
Дафни и Мора хвърлят на Ричард еднакви усмивки, които говорят: «Още не знаем дали те харесваме за сестра ни, но определено смятаме, че си привлекателен». На Мора, по-специално, като че ли новият ми приятел й допада. Тя харесва елегантните, умни и секси мъже — а Ричард е и трите. Помислям си, че Скот също притежава и трите, но това не поддържа брака стабилен. Съмнителен въпрос. В края на краищата аз просто се забавлявам. А вечерята е именно такава. Забавна и празнична. Всеки е в добро настроение, разговорите вървят гладко, разправят се много забавни истории, има много смях, добро вино и вкусна храна.
Обсъждаме предстоящия филмов проект на Ани за жените в Афганистан и колко ще й бъде трудно да стои далече от Реймънд младши. Заприказваме се за децата на Мора и техните намерения. После Дафни разказва смешки за учениците си. Отделя внимание на една особено весела случка за това как хванала бележка, подавана от един ученик на друг в час по математика. И, разбира се, я прочела. Всеки знае, че учителите винаги прочитат бележките, дори когато твърдят обратното — но тази просто потвърждава това подозрение.
— Смешното е — продължава Дафни, — че това момиче, Анабел, е най-голямата любимка на учителите, възможно най-прилежната и скромната, но въпреки това бе написала в бележката неприлични неща на лошото момче на име Джош.
Майкъл пита:
— «Неприлични» според речника на петокласниците или по-сериозни?
Ричард вметва през смях:
— Ти си неприличен, щом се интересуваш.
Майкъл отвръща:
— Я стига. Искам да оневиня младостта си в случая.
Дафни пояснява:
— Ами отначало тя иска от него «да пощипва цицките й», после го уведомява, че никнеймът й в чата е «Дупарана».
Всички ние ахваме.
— Ама тя наистина ли е с голямо дупе?
— Не! — отвръща Дафни. — Точно това е абсурдното. Тя е дребно, синеоко, здраво на вид същество.
— Но въпреки това очевидно задникът й се набива в очи — вметва Майкъл.
Всички прихваме и аз си помислям каква късметлийка съм, че имам такива добри приятели и семейство, които ми помагат да запълня празнината, оставена от Бен.
После обаче, някъде между основното ядене и десерта, подхващаме темата за деца — отново — когато Джес съобщава, че замисля посещение в един център за съхранение на скандинавска сперма в центъра на града.
— На скандинавска сперма? — учудва се Дафни.
— Да. Всичката сперма идва от датски донори… Техният слоган е: «Поздравления, тук е викинг!» — засмива се Джес. — Те имат една реклама, изобразяваща бебе, което се перчи с деди, стъпили в Северна Америка преди Колумб. Надписът гласи: «Не е зле да си построите здраво детско креватче». Нали е забавно?
Ричард, Мора и Майкъл изглеждат развеселени; Тони и Дафни показват любопитство, но и скептичност; Ани изразява пълно неодобрение. Скот изпусна целия разговор, тъй като се отдалечи от масата, за да проведе поредния си разговор. За себе си не мога да кажа как се чувствам по повод на тази тема, освен малко раздразнена, че Джес изобщо я повдигна.
Ричард и Майкъл започват да се майтапят с датчаните — за херингата им, за «Хейгър Страшният» и за Хамлет.
Мога да кажа, че проницателната страна на Ани, която изучава жените, е на път да излезе на повърхността.
— Джес, ти сериозно ли възнамеряваш да го направиш?
Джес кимва.
— Разбира се. Защо не? Въпросните датски донори са прелестни. Те имат класическия скандинавски външен вид. Високи, атлетични, с малки носове, сини очи, светла кожа…
— Ти, какво, да не би да искаш нещо като марково бебе? — пита Ани.
— Марково бебе! — повтаря Джес, като умишлено подминава подигравателния тон на Ани. — Толкова симпатично звучи. Да. Сигурно точно това търся.
Ани продължава:
— Не ти ли се струва, че е неетично?
— Неетично ли? Защо смяташ така? — учудва се Джес. Виждам, че разговорът започва да лази по нервите на Ани, както често й се случваше в колежа.
Тя отговаря:
— Заради стереотипа, че сините очи, светлата кожа и височината са някак по-стойностни. Мисълта ми е, че това комерсиализира хората.
— Да. Това е отврат! — вметва Майкъл през смях. — Защо не потърсиш сперма от чернокож?
Ани подминава шегата на Майкъл и продължава да говори на Джес.
— Имам предвид, че ти всъщност подкрепяш генното инженерство. Това е евгеника.
— Какво значи «евгеника»? — интересува се Дафни.
Ани пояснява:
— Това е социална философия, която подкрепя избирателното размножаване. Общо казано, лъженаука за подобряване на човешката природа чрез деление на хората на биологически пълноценни и непълноценни.
— И какво лошо има в това? — пита Джес.
— Ами, да — намесва се Ричард. — Ако това може да създаде по-интелигентни хора, аз го поддържам. Глупаците причиняват сума ти проблеми в света…
— Напълно съм съгласен — обажда се Майкъл. — Идиотите вечно ни погаждат някакви номера.
Ани отказва да се измества темата с шеги.
— Евгениката може да доведе до спонсорирана от държавата дискриминация… Дори до геноцид.
— О, не ставай толкова мелодраматична — прекъсва я Джес. — Да не би защото смятам, че едно мъничко датчанче може да е много сладко, ти ме сравняваш с нацистите?
— Колко струва това? — намесва се Дафни. Тони я стрелва с поглед, който казва: «Моето семе си е наред, жено!».
— Нямам представа… Вероятно е доста скъпо — свива рамене Джес. На нея не й е до парите. После тя се обръща отново към Ани. — Освен това каква е разликата между това, че ти си избрала Рей за баща на детето ти, а аз — Хенрик Датски за баща на моето? Изборът е личен. Той отразява естествения подбор.
— Да, само че преди всичко, аз не съм избрала Рей за баща на детето ми, избрала съм го за свой съпруг — възразява Ани. — Ние решихме да имаме деца много по-късно.
Сега се впрягам и на Ани. Отговорът й улучва доста близо целта. Кръстосвам ръце и чувствам, че се напрягам.
— Ами някои хора са просто благословени, че са намерили съпруга, когото обичат, и имат деца по старомодния начин — не отстъпва Джес.
— Така е! — вметва Дафни. — Не виждам проблем в използването на науката, за да имаш бебе.
— Съгласна съм — подкрепя я Мора и мигом ми хвърля поглед, изпълнен с безпокойство, означаващ: «Нали трябва да се застъпваме за сестра ни».
Ани продължава:
— Според мен цялата тази история с викингска сперма е противна.
Запитвам се дали Ани би сметнала, че междусемейното донорство на яйцеклетки също е противно. Не се и съмнявам. Но пък може и аз да трябва да се съглася. Наистина донякъде е противно.
— Вижте. Аз ще разреша проблема веднъж завинаги — обажда се Майкъл, когато играта започва да загрубява.
Джес го поглежда.
— Как?
Майкъл повдига многозначително вежди.
— Хайде. Не би ли предпочела да имаш карамелено бебе с лешникови очи? — После се обръща към Ани. — Знам, че би одобрила подобно загатване за сливане на расите, нали?
Всички се разсмиват, включително и Ани, а аз си помислям: «Добрият ми Майкъл». Трябва да обичаш приятел, който може да измисли начин да разведри етичен спор върху евгениката.
Мора казва на Джес:
— Трябва да се позамислиш върху думите му.
Майкъл посочва Мора и оформя с устни: «Благодаря».
Поглеждам Майкъл и изричам на глас:
— Благодаря ти.
Явно, че Майкъл разбира какво имам предвид — че оценявам, задето смени темата — защото намига и казва:
— Няма защо.
Ани и Джес си разменят помирителни реплики, сякаш да докажат, че макар да имат известни несъгласия, пак си остават приятелки. Дори тъжното изражение на Дафни изчезва, когато Тони обвива ръка около нея и шепне нещо в ухото й. Тя се усмихва. Аз също се усмихвам. После се отпускам отново, понеже подхващаме теми, нямащи нищо общо със сперма и яйцеклетки и организираните срещи между тях.

Глава 21

По-късно същата вечер, след като благодарих на всички и казах на Ричард, че ще се видим сутринта, Джес ме повика в стаята си и радостно ми показва уебсайта на бебето викинг. Почти бях готова да й кажа, че ми се искаше да не бе повдигала въпроса за деца на вечерята по случай рождения ми ден, но се въздържах. Знам, че не го направи с лоши намерения. Тя просто не може да не покаже натрапчива индивидуалност, ограничен ум.
На екрана се появяват снимки на различни русокоси, синеоки донори. Един от тях, захилен, рита футболна топка. Името му е Ян Янсен. Мигом се сещам, че такава е и фамилията на Тъкър, но аз може би я бях изписала Йансен, когато я търсех в Google. Взех си мислено бележка да направя повторно търсене с «Я» в името. После се смъмрих наум: «Не прави такова нещо! Не се превръщай в психарка!».
Запитах се каква част от мен ще преобладава в тази битка: приспособилата се, гледаща напред жена или изпълнената с копнеж, умислена, гледаща назад. За жалост, границата е твърде близка.
На сутринта, точно когато Ричард пристига с градски черен «Линкълн», Джес подава багажа ми — нейната огромна, черешовочервена платнена пътна чанта «Тод», която много обичам, с думите:
— Приятно прекарване! Не се и съмнявам, че ще е такова!
Докато слизам с асансьора, отварям ципа на пътната чанта и надниквам вътре — виждам паспорта си. Сега вече наистина съм развълнувана. Макар паспортът да е може би само примамка.
Когато влизам в колата, Ричард ме целува по бузата. Изглежда щастлив.
Казвам:
— Джес ми каза къде отиваме.
Той:
— И ти очакваш да се хвана на въдицата ли?
— Да? — Изваждам слънчевите си очила от калъфката и си ги слагам.
— Не.
— Риболов с мухи в Колорадо?
Той се засмива.
— Не ми приличаш на момиче, прекарващо често времето си сред природата.
— И не съм — отговарям, мислейки си за времето, докато растях, как майка ми все ми повтаряше да си вдигна главата от книгите и да изляза на чист въздух.
— Добре, защото и аз не обичам палатките. В гората сърби. — После сменя изражението си. — Много ли се ядоса снощи? От разговора за деца?
В първия момент реших да отрека, но отвърнах:
— Да, много.
— Не те виня.
Хвърлям му признателна усмивка и питам:
— Е, хайде де, кажи къде отиваме?
— Това не мога да ти кажа. Но мога да ти кажа следното: бил съм там два пъти и все още не съм видял нито едно бебе на това място.
Поглеждам го усмихната и си помислям: «Това беше най-хубавото изречено нещо».

След час сме на летище «Кенеди», където минаваме през гишето за международни полети на «Американ Еърлайнс».
— Милано? — възкликвам, когато ни подават бордните карти. — Обичам Милано.
— Радвам се да го чуя — казва Ричард, — но не отиваме в Милано.
Ричард пази тайната си през целия полет, през който пием шампанско, ядем, гледаме сълзлив романтичен филм с Кирстен Дънст и спим. Едва когато на сутринта кацаме в Милано, минаваме през митницата и се качваме в колата под наем, Ричард ми подава пощенска картичка с изглед на Вила д'Есте край езерото Комо. Веднага разпознавам вилата, понеже това е мястото, където мечтая да отида от петнайсетгодишна и съм виждала списание, пълно с характерни снимки на вилата, правени от Хелмут Нютън.
И не мога да не си помисля за Бен, тъй като езерото Комо беше мястото, което планирахме да посетим, за да отпразнуваме петата годишнина от сватбата ни. Бяхме си го «заплюли». Мястото изглежда прекалено специално за случайно посещение. Преразгледах философията относно заплюване на нещо. Безсмислено е. Все едно прабаба ми да покрие с найлон новата си кушетка — за която нямаше ни най-малък шанс да я види овехтяла.
Разбира се, Джес знаеше за този наш план. Затова, независимо от факта, че Ричард е бил във Вила д'Есте, силно подозирам, че тя е имала пръст в избора му. Само ми е чудно дали е била пряма с Ричард, или го е манипулирала за избора му. Еднакво е способна и за двете. Решавам, че ще е неприлично да задам този въпрос, затова само се усмихвам и питам:
— Във Вила д'Есте ли отиваме?
Той кима, изглежда доволен от себе си. После казва:
— Разбрах от Джес, че никога не си била на езерото Комо.
— Така е.
— Трябваше да установя това. Там е раят на земята. Както го е казал Шели: «Това езеро надминава всичко, в което някога съм съзирал красота».
Аз съм пълен лапнишаран по отношение на мъжете, декламиращи поезия, и чувствам, че се изчервявам, когато казвам:
— Това е много щедро.
— И не е неегоистично. В края на краищата идвам с теб. — Той посочва към прозорец на третия етаж с изглед към езерото. — И смятам да те чукам ей в оная стая там.
Поглеждам го и си помислям: ако Бен се беше изразил по този начин, щеше да ми прозвучи грубо, грозно. От Ричард прозвуча секси. Запитах се защо е така, но не намерих отговор.
След няколко минути ние пътуваме през италиански хълмове. Наоколо е толкова красиво, че не знам какво по-напред да гледам.
— Не ти ли харесва самата мисъл, че си в Италия? — питам Ричард.
Той кима и казва:
— Това място далеч превъзхожда Джърси. Пътуването е изненадващо кратко — по-малко от час — и ето ни вече в малкото градче Чернобио. Точно отвъд него е великолепният ни хотел. Ричард спира пред основната сграда и един дребен, спретнат мъж с мустаци отваря вратата ми, преди аз да успея. Когато той ни приветства за добре дошли с лек поклон, изведнъж ме осенява мисълта, че очакванията ми са прекалено високи и че езерото Комо няма да ги задоволи. Но в следващите секунди с облекчение установявам, че някои неща са наистина добри. Тревните площи и градините са великолепни: гледката на сините планини и замъглената вода спира дъха. Всичко е като в сън. Споделям това на Ричард, после си помислям, че «като в сън» е израз, който никога не съм използвала, освен да се подиграя на някого или да имитирам Марша Брейди.
Ние тръгваме към администрацията, където Ричард поздравява всички с гръмко американско «здравейте». Харесва ми, че сме в един от най-хубавите хотели в света и пак си оставаме същите — дружелюбни, непретенциозни, на границата с нахакани. В противовес на това моето държане се променя в луксозни хотели и ресторанти. Не мога да не говоря с тих глас и да не се стремя да изглеждам съвършена.
След като се регистрираме, Ричард вдига глава към високия таван.
— Виж.
Поглеждам превзето нагоре и прошепвам:
— Оооо! Каква красота!
Изведнъж чувствам липсата на Бен, както всеки път, когато видя красиви сгради или си спомня за романтичния архитектурен език, на който ме учеше — изрази като «кули белведере», «орнаменти фльор-дьоли», позлатени челни дъски на фронтон, арки «Мари Харт», дърворезбовани пазви, клинообразни камъни на сводове и корнизи «лебедова шия». Той положително щеше много да хареса този хотел и всичките му изящни детайли. Може би ще дойде тук на медения си месец. Да се опита да направи бебе по време на престоя си.
Влизаме в стаята ни, въведени от млада, прелестна жена — от типа жени, от които трудно отместваш поглед и, естествено, не можеш да виниш приятеля си, че той също я зяпа. Което прави и Ричард, докато тя грациозно показва минибара, автоматичните щори и сейфа. После ни приветства още веднъж с добре дошли, усмихва се и си отива.
Когато вратата щраква след нея, аз отбелязвам:
— Много беше красива.
Ричард се подсмихва.
— Така ли? Не забелязах.
Изобщо не съм ревнива, но въпреки това го поглеждам така, сякаш съм.
Той ми отвръща с похотлив поглед.
Казвам:
— Нима?
А той:
— Я ела тук!
След като правим секс, подремваме два часа. Сънят е напрегнат — какъвто е само след като си пътувал дълго със самолет или си болен. Когато се събуждаме Ричард пита:
— Дали е прекалено студено за басейна?
— Трудно е да се каже, но да идем да проверим.
Преобличам се в банята и си мисля как тъй поисках да се уединя в присъствието на мъж, с когото съм спала най-малко двайсет пъти. Разбира се, бяха ми нужни три години, докато се реша да пишкам, когато Бен беше наблизо — а в самото начало пусках чешмата или го карах да пее силно — така че, вероятно това е обяснението за свенливостта ми сега. Бъркам в пътната си чанта и с радост установявам, че Джес ми е сложила най-хубавия бански костюм — червените бикини, които носих в Сейнт Джон с Бен. Сещам се, че не ги бях прала, след като се върнахме. Така те все още носят следи от Карибите. И дори може би следи от Бен. Допирам ги до лицето си и ги помирисвам, но те миришат просто на бански костюм, който съм забравила да изпера. Никакво ухание на Бен. Но, изглежда, това се дължи на одеколона на Ричард, който все още изпълва обонянието ми.
Целия следобед двамата с Ричард се излежаваме на дървени шезлонги край най-хубавия басейн, който съм виждала — правоъгълник със синя вода, оттичаща се право в морскосиньото езеро. Посетителите са паралии хора и предимно възрастни и Ричард се оказа прав: нямаше никакви деца. Отпиваме лимонада, а аз върша малко работа. Обикновено си обещавам да не работя, когато съм на почивка, но този уикенд не мога да го избегна. Имам ръкопис, който трябва да върна в деня, когато се приберем у дома. В един момент избухвам в смях и потупвам страниците с писалката си.
— Толкова ли е добър? — пита Ричард.
Кимам.
Той се подсмихва и отбелязва:
— Ти имаш набито око за таланти.
Всъщност той се шегува със себе си. Затова поставям ръка върху голите му гърди, изпърхвам с клепки и отговарям:
— Да, наистина имам.
Той се навежда и ме целува, а аз си помислям: «Бен не ми липсва. Точно тук искам да бъда». Но пък сигурно трябва да му има нещо на човек, който може да седи на това място с изглед към езерото Комо и да иска да бъде другаде. Истинският тест за връзка би следвало да бъде: «Щастлива ли съм в този мотел в «Литъл Рок»?».
След като обядваме край басейна, отиваме да играем тенис на глинест корт високо на един хълм, от който се виждат хотелът и езерото. Казвам на Ричард, че е едва ли не губене на време да играем тенис, при положение, че можеше да се съсредоточим единствено върху гледката.
Той отговаря.
— Престани да го усукваш. И се приготви за забележки.
— Как ли пък не.
И се оказах права. Уроците по тенис, които бях взимала години наред, си казаха думата. Аз съм далеч по-добра от Ричард. Той избягва сервиса, само подскача и удря. Засмивам се и го питам:
— Ама ти не знаеш ли как се бие сервис?
В отговор той извиква силно:
— Аз съм бейзболист, мила.
Връщам топката силно. Той се завърта и я изпуска. Топката удря тебеширената линия.
— Точка. Любимите петнайсет.
Той пита:
— Не каза ли току-що, че ме обичаш?
Помислям си: «Не още», но отговарям:
— Ъхъ.
— Чудесно. Ти амо анке.
Не знам италиански, но съм почти сигурна какво ми каза.

По-късно вечеряме на верандата. Температурите са спаднали, но Джес ми е сложила синия шал от пашмина. Ричард е със спортно сако — въпреки това изглежда повече като красив каубой, отколкото като красив бизнесмен. Двамата подхващаме една от любимите ни теми: кой в работата ни знае за нас?
Обикновено Ричард прави логични предположения, въз основа на засичания в асансьора и на обяд. Тази вечер заявява:
— Всички знаят.
— Неее… Мислиш ли? — Правя се на слисана. Аз съм споделила единствено с Джаклин — за която се кълна, че пази тайни, — но напоследък дълбоко в себе си искам всички да знаят. Горда съм, че излизам с Ричард.
Той кима.
— Всички знаят.
— Никой не ми е подмятал нищо.
— На мен също.
— Тогава откъде си сигурен, че знаят?
— Не знам… Вероятно защото хората в общи линии не коментират нещо, за което предполагат, че е закачка.
Кимам, бодвам с вилицата си от ньоките и се замислям за думите му: «Нещо, за което предполагат, че е закачка». Значи ли това, че нашето всъщност е по-сериозно от закачка? Или значи, че наистина е закачка? Продължавам да анализирам думите му и в стаята, след като правихме секс — буен до болка. Дълго след като си пожелахме лека нощ и се отделихме един от друг, за да спим, си казах, че няма значение. Положението е такова, каквото е. Ние сме такива, каквито сме.

Следващият ден е блажен като първия и ние с Ричард се оказваме специалисти по излежаването, яденето, пиенето и правенето на секс. В късния следобед се качваме на корабче за разходка по езерото и минаваме покрай къщата на Джордж Клуни и вилата на Версаче; само фактът, че виждам тези знаменити имоти, ме кара да се чувствам и аз богата и известна. Спираме край живописното селце Беладжио, известно като «перлата на езерото», където си купувам кожена пазарска чанта, а Ричард — ръчно изработени сандали. По обратния път Ричард се заговаря с неколцина други гости на хотела. Той е от хората, които създават приятели навсякъде, където отидат. Според мен това е една от най-добрите му черти.

На третия и последен ден в Италия — деня на действителния ми рожден ден — се събуждам с мисълта: «Навърших трийсет и пет. На стряскащата крачка съм от четирийсетте». За първи път в живота си се почувствах стара, а това не е добро чувство.
Обръщам се в леглото и виждам, че Ричард вече е станал и е на терасата, чете вестник и пие кафе. Облечен е в бял халат и не знам защо се сещам за Ричард Гиър в «Хубава жена». И двамата Ричард изглеждат чудесно в бели халати.
Ставам и отивам в банята, измивам си зъбите и косата. После излизам навън в моята си синя копринена роба. Ричард сгъва на две вестника, оставя го на масата и става да ме целуне по бузата.
— Добро утро! — поздравява ме той весело.
— Добро утро! — отговарям с поглед към маранята над езерото. — Какъв красив ден.
— Наистина. Голям ден за рожден ден.
Сядам и двамата се усмихваме един на друг.
— Кафе? — предлага той.
Кимам и той ми налива от малка керамична кана в малката колкото палеца ми порцеланова чаша.
— Континентална закуска. Гладна ли си?
— Не съвсем. Още не.
— Все пак изяж една кифла. Нуждаеш се от храна.
Свивам рамене и разгъвам платнената салфетка, в която откривам неувита кутийка, пъхната между кръгло хлебче и кроасан. Ясно е, че е пръстен. Става ми неловко. Може би защото последния път, когато получих пръстен, казах на Бен, че ще се омъжа за него. Може би защото самото пътуване вече е по някакъв начин голям подарък.
— Хайде, погледни вътре — подканва ме Ричард.
— Не трябваше — казвам и действително го мисля.
Той махва с ръка и настоява.
— Отвори я.
Изваждам кутийката от хлебчето и я отварям. Вътре лежи солиден пръстен със зелени и розови камъни в златен обков. Бих се възхитила, ако го видех на друга жена, но и за момент не бих си помислила да си го купя.
— О! — възкликвам и го слагам на десния си пръст. Съвсем по мярка ми е — благодарение на Джес, сигурна съм. — Прелестен е!
— Ти си прелестна — казва той, хваща ръката ми и я целува в старовремски холивудски стил.
Благодаря му — което, надявам се, се отнася и за пръстена, и за комплимента. Но не мога да не се чувствам подразнена и от двете. И двете са преувеличени. «Прелестна» просто не е прилагателно, което ми подхожда. Аз съм достатъчно привлекателна. Дори мога да мина за хубава, когато всички парченца се сглобят правилно. Но съвсем не съм прелестна и се съмнявам Ричард да го мисли наистина. Поглеждам го и за първи път долавям неискреност. Не мога да не се запитам на колко жени е казал, че са прелестни. Сигурна съм, че числото е трицифрено.
— Наистина не трябваше — повтарям. Защото нямам какво друго да кажа.
— Исках го — отговаря той и добавя: — Не е кой знае какво.
Поглеждам го и чувствам цялата искреност на твърдението му. Наистина за Ричард не е кой знае какво. Пръстенът. Вила д'Есте. Сексът. Аз. Нищо от всичко това не е кой знае какво. Сигурно съм го знаела през цялото време. Знаех, че всичко опира до способността на Ричард да живее нашироко. Беше въпрос на стил на живот, за който си мислех, че и аз го искам.
И все пак, в даден момент през това време, може би на това пътуване по случай рождения ми ден, мисля, че съм се надявала на нещо повече. Може би дори съм се надявала, че ще намеря в Ричард онова, което имах с Бен. Но изведнъж всичко ми се изяснява: Ричард не се влюбва в мен и аз не се влюбвам в него. Ние не създаваме нищо трайно или специално. Просто се забавляваме заедно. Това наистина е закачка — точно както го каза снощи — закачка, чийто край тепърва ще се решава. Чувствам се облекчена, че го определих. Облекчена, че знам, че и двамата се чувстваме по един и същ начин. Но в същото време съм изпълнена с дълбоко разочарование. Пръстенът ми улавя слънчевата светлина, когато си помислям: «Може би съм повече като Ричард, отколкото като Бен. Тук съм, защото съм повече като Ричард, отколкото като Бен».

Глава 22

Същата вечер по време на обратния полет към Ню Йорк размишлявах единствено за взаимоотношенията ми с Ричард. Стигам до заключението, че да дадеш пръстен на жена, когато нямаш сериозна връзка с нея, е нещо като да направиш на мъж свирка, при положение че не изпитваш чувства към него. Така всичко изглежда някак евтино. Понижава цената и на този, който дава, и на този, който получава. А аз не искам да чувствам по този начин пръстена от Ричард (или свирките си). Искам да съм осведомена, съвременна, независима и сексуално освободена. Казвам си, че ние с Ричард се чувстваме еднакво един към друг. Никой не използва другия — или може би и двамата се използваме взаимно по един и същ начин. Няма измама, няма фалшиви претенции. Ричард е зрял мъж с голям опит и може да решава сам как да харчи парите си. Аз пък мога да решавам за себе си с кого да съм интимна. Но въпреки увереното ми разумно разсъждение, вече чувствам, че във връзката ни има нещо нередно. Всеки път, когато погледна новия си пръстен, изпитвам неудобство.
Когато кацаме в Ню Йорк и се качваме в поръчаното предварително такси, настроението ми се е пренесло и върху Ричард и разговорът ни става видимо напрегнат. Той вече два пъти ме пита какво ми е — което няма нищо общо с характерните леки отношения помежду ни. И двата пъти му отговарям, че ми няма нищо, понеже не можеш открито да кажеш на някого, който не гледа сериозно на теб, че и ти не гледаш сериозно на него, но че така или иначе се чувстваш някак неустановено. Все едно да се обадиш на бивше гадже и да му съобщиш, че си падаш по него. Или да кажеш на шефа си, който току-що те е уволнил, че от няколко седмици си обмислял да напуснеш. Просто е… странно.
Освен това, последното, което искам, е да се покажа неблагодарна. Защото всъщност съм благодарна. Пътуването ми хареса дотолкова, доколкото е възможно да харесаш пътуване с човек, когото не обичаш. Когато стигаме до апартамента на Джес, целувам Ричард и му благодаря още веднъж.
Той казва:
— Ще ми липсваш тази нощ.
— И ти на мен.
Това е първата лъжа, която изричам.
Точно в този момент ми липсва един човек и неговото име не е Ричард.

— Е? — пита Джес, когато отварям вратата. Тя е облечена в голяма за нея мъжка долна риза и чифт «Дейзи Дюкс» от дните в колежа. От разнищените им крачоли висят дълги нишки. — Как мина?
— Беше невероятно — отговарям. — Мястото ти спира дъха… а и ти се беше справила отлично с багажа ми. Дантеленото бельо влезе в работа…
— Но? — Всяка най-добра приятелка чувства кога следва «но».
— Но не мисля, че искам да продължа да се виждам с Ричард.
Джес опулва очи.
— Защо? Какво се случи?
— Не знам. Наистина не знам. Всичко беше чудесно и прекрасно и накрая той ми подари това — показвам й пръстена.
Тя взима ръката ми, разпознава камъните като розов турмалин между два оливина. После признава, че е казала на Ричард размера на пръстените ми, но твърди, че той сам го е избрал. Тя нямала пръст в това. После добавя:
— Я чакай. Нещо не разбирам. Не ти харесва или какво?
— Харесва ми — отговарям.
— Тогава какъв е проблемът?
— Не знам… Тази връзка… тя просто ме кара да се чувствам някак… незакотвена.
— Незакотвена ли? Какво, по дяволите, означава това? Четеш прекалено много книги.
Не очаквах Джес да разбере, но се опитвам да я накарам. Казвам, че Ричард като че ли просто си убива времето, а да си убиваш времето, когато си на трийсет и пет, не е особено добре.
— По дяволите! — примигва тя. — Забравих, че всъщност днес е действителният ден. Някъде сложих картичката ти… и малко подаръче. Честит рожден ден. Как се чувстваш?
— Не много прекрасно.
— Защо?
— Чувствам се стара.
— Е, и какво? Нали не искаш деца!
Спомних си, когато пак веднъж ми беше казала, че възрастта ми не играела роля, понеже не искам деца. Този път й отвърнах:
— Наистина не искам деца… Но това не значи, че нищо не искам.
Джес ме погледна обидено.
— Имаш мен.
— Така е, Джес. И те обичам до смърт… Но, нали знаеш, приятелите не са същото.
Тя не прави опит да обсъжда думите ми. Но казва:
— Е, имаш също и Ричард.
— Ричард също не ми е достатъчен. Искам повече. Искам онова, което имах с Бен.
Тя си поема въздух, сякаш се кани да изрече някаква мъдрост, за която съм напълно сигурна, че не притежава. После изрича:
— Нима всички ние не го искаме, приятелко?… Всички ние?

По-късно вечерта мобилният ми телефон иззвънява и ме събужда от доста дълбок сън. Изричам едно неориентирано «ало».
— Очаквах гласовата поща.
Гласът е мъжки и отначало си помислям, че е Ричард, но после осъзнавам, че е Бен.
Сядам и цялата се напрягам. Никаква част от мен не очакваше обаждане от Бен — било по случай рождения ми ден или по какъвто и да било друг повод. Изговарям името му, което прозвучава интимно, защото съм в леглото, в тъмнината. Поглеждам часовника. Едва девет е.
Той казва:
— Честити трийсет и пет години.
— Благодаря ти. — Сърцето ми препуска, аз се усмихвам. Не, направо съм захилена до уши. Бен току-що ме направи по-щастлива от всякакъв пръстен — или друг човек.
— Как мина денят ти? — пита той.
— Добре. — После храбро добавям. — А сега още по-добре.
— Аха. И какво прави?
Поколебавам се и отговарям.
— Нищо особено.
Чувствам се гузна, че го лъжа (езерото Комо никога не може да се окачестви като «нищо особено»). Чувствам се гузна и защото отидох там без него. Успокоявам се мислено, че не му дължа истината и че мога да ходя където си поискам, с когото си избера. И все пак съм гузна.
— Ани ми каза, че приятелят ти те е завел някъде — продължава Бен и на мен мигом ми става ясно, че той е пиян. Дързостта на въпроса издава нещо, но извън това говорът му е леко завален, думите се наслагват. И точно когато съвсем точно предполагам кое време сутринта е по светлината, влизаща през прозореца, мога със сигурност да твърдя, че Бен е поне на пет, ако не и на шест бири. Това, което не мога да знам обаче, е дали ги е изпил сам, или с Тъкър.
— О, така ли, казала ти е? — И се питам дали Ани е мислила, че ми помага — или ме саботира — предавайки тази информация. После ми хрумва да кажа, че Ричард не ми е гадже, но не съм сигурна дали Бен иска да чуе това. Зависи дали си има някоя, нещо, което не знам. Очевидно клюката на Ани пътува само в една посока. Независимо от намерението, чувствам, че съм на ръба да я отпиша като приятелка.
— Е, къде беше с добрия стар Ричард? — пита Бен. — Казвам «стар» в буквалния смисъл.
— Пиян ли си? — отклонявам въпроса. Не искам да му казвам къде съм била.
— Може би. Трябваше все пак да празнувам рождения ден на бившата си съпруга.
— С Тъкър ли? — питам, за да докажа, че на мен, за разлика от Бен, не са ми нужни пет или шест бири, за да задавам незрели, подстрекателски въпроси.
Бен отговаря.
— Зависи от това къде си била с Ричард.
— Ти или си бил с нея на рождения ми ден, или не си бил.
— Всъщност бях.
— Фантастично! — възкликвам и ми става чудно как тъй един човек може да ме тласне от еуфорията на щастие към раздразнението. В действителност изведнъж ставам толкова бясна, че смятам да преоценя отношението си към Ричард. Може би ще правя секс с него още няколко пъти. Във всеки случай утре ще отида на работа с пръстена на ръката си.
Бен мълчи, затова аз продължавам:
— И как прекарахте с момичето ти моя голям ден?
— Това си остава между мен и Тъкър. Точно както, очевидно, си остава между теб и стария Ричард тайното място на специалното ти честване.
Изразът «между мен и Тъкър» се забива като нож в гърдите ми. Болката е толкова остра, че избъбрям:
— Ричард ме заведе на езерото Комо. Ило по-точно, във Вила д'Есте. Беше великолепно.
Чувам прещракване и осъзнавам, че пияният ми бивш съпруг току-що ми е затворил телефона, изпреварвайки ме със секунди.

На другата сутрин отивам на работа, включвам компютъра и бързо влизам в Google за Тъкър Янсен, изписвайки този път името с «Я». Тя е всичко, за което си мисля от четири часа следобед — първо във формата на тревожен графичен сън, после в напълно будното ми, параноично и раздразнено състояние. Обезсърчавам се, когато получавам шест хита, но не и толкова обезпокоена, когато кликвам на първия и извеждам захилената й физиономия и статия в местния вестник на родния й град (Нейпървил, Илинойс — знаех, че е от Средния запад). Заглавието гласи:

«МЕСТНО МОМИЧЕ, СТУДЕНТКА ПО МЕДИЦИНА В «ХАРВАРД», СПАСЯВА УМИРАЩ ЧОВЕК.»

Статията е отпреди четири години — което означава, че Тъкър вече е завършила и е практикуващ лекар. Прочитам набързо статията и чета цитат от нейно изявление: «Всъщност съм запозната с прилагането на изкуствено дишане още от прогимназията, така че това не беше нещо непознато за мен. Но злополуката наистина затвърди решението ми да практикувам спешна медицина».
Сърцето ми се свива, когато грабвам телефона и натискам бутона за бързо набиране на служебния номер на Джес.
Тя отговаря по високоговорителя с весело «ало».
— Изключи високоговорителя — казвам възможно най-настойчиво.
Чувам я как се пресяга да вземе телефона, после и гласа й:
— Какво става?
— Тя е лекар, Джес.
— Какво?
— Проверих я в Google. Тя е лекар в спешно отделение.
— Тъкър ли?
— Да — потвърждавам и едва възпирам сълзите си.
Чувам как Джес почуква клавиши на клавиатурата си. После пита:
— Къде виждаш това?
— Изпиши Янсен с «Я». Като твоя донор на сперма — Ян.
Чувам още кликване и после:
— Оооо! Да. Ето го… Да, много жалко…
Чакам за нещо повече, за малко навивка, че да си редактор е също толкова благородно, колкото и да практикуваш спешна медицина. Тя може и да спасява човешки животи, но аз пък обогатявам здрави животи.
Джес излиза с нещо друго. Нещо по-добро.
— Това не доказва нищо. Не доказва, че те се срещат. И определено не доказва, че тя е добра в леглото.
— Трябва да знам, Джес. — Мисля за снощния си разговор с Бен. — Трябва да знам какво става между тях.
— Добре. Потърси ли в Google имената им заедно? В съвместно търсене? Винаги излизат женени или сгодени двойки.
— Господи! Мислиш, че може да са сгодени?
— Не. Успокой се. Просто казвам… един момент… дай ми секунда да проверя това… — Още почуквания на клавиши, после тишина. И накрая шепотът на Джес:
— Ама че работа.
— Какво? Какво откри?
— Имам попадение.
— На «Бенджамин» или на «Бен»?
— На «Бен». И няма да ти хареса.
Ръцете ми треперят, докато набирам «Бен Дейвънпорт» в кавички до «Тъкър Янсен» с «Я». Естествено и аз имам попадение. Резултати от Чикагския маратон. Тяхното време е еднакво: 3:42:55. Впечатляващо, особено за жена. Значи тя е и лекар, и атлетка. Но засега най-лошата част в това откритие е, че времето им е еднакво. Което означава, че двамата са си държали ръцете, когато са пресичали линията на финиша, нещо, което с Бен винаги сме искали да направим. Вече имам пълната картина: знам, че са тренирали заедно, пътували са до Чикаго заедно, били са на гости на семейството й в родния й град, участвали са заедно в маратона и са финиширали заедно, ръка за ръка. Това е много по-значимо от Вила д'Есте. Джес също го разбира и то си проличава от нетипичното за нея мълчание. Ужасно много е нужно, за да сразиш Джес, особено когато става дума за честта ми. Но сега тя е сразена.
— И като си помислиш… — казвам — това е, което можем да извлечем от Google.
— Да — признава тъжно Джес. — По-добре да не търсим още нещо с думата «бебе», а?

Глава 23

Същия следобед баща ми идва в града и двамата с него отиваме да обядваме в «Мейроуз Дайнър». Той предложи да ме заведе на по-хубаво място, но след Вила д'Есте съм настроена повече за ламинирано меню, отколкото за нещо по-изискано. Ние седим в сепарето и си говорим за Италия. Препоръчвам му обезателно да включи езерото Комо в списъка си на места, които трябва да посети, преди да умре.
— Нямам такъв списък — отговаря той, докато прехвърля лука, марулята и домата от чинията в хлебчето си.
— А би трябвало.
Той ме поглежда така, сякаш смята да помисли по въпроса. Тъкмо тогава му разказвам за търсенето ми в Google. Лицето му се изкривява от съчувствие.
— Съжалявам, дечко — казва той.
— Дааа. Кофти работа, нали?
— Мисля, че е време да изхвърлиш Бен от ума си. Нали не искаш да станеш страдалец като твоя старец.
Пресягам се и го потупвам по ръката.
— Татко, ти не си страдалец. — Но още щом изричам думите, осъзнавам, че може би точно това е щастливата му рутина. Може би майка ми все още му липсва. Минава ми през ума, че тя е от този тип жени, които вероятно никога не преставаш да обичаш, ако си имал неблагоразумието да се влюбиш в тях.
Той кимва и казва:
— В някои отношения съм… Но е твърде късно за мен да се променям. Ти, на свой ред, имаш цял живот пред себе си… Добре, а въпросният Ричард? Звучи като доста сериозен човек, щом те е завел в Италия.
Поклащам глава. Някак странно ми е да призная пред баща си, че отидох в Италия с мъж, когото не възприемам сериозно, но все пак отговарям:
— Не мисля, че ще излезе нещо от това.
— Защо? И той ли иска деца?
Не съм сигурна дали това е шега, или не, но се разсмивам, после попивам устните си със салфетката.
— Не, всъщност не иска. В това отношение е точно за мен.
Баща ми опитва отново:
— Тогава какъв е проблемът?
— Не го обичам. Никога няма да се отнасям към него по този начин… Мислех, че всичко е наред. Но се оказа, че се чувствам някак празна до него.
Баща ми оставя сандвича си и пита:
— Не ти ли се иска да си избираме хората, които обичаме?
— Да. Или просто да накараме хората, които обичаме, да искат същото, каквото и ние.
— Да. И това би било много добре.

Джес ми се обажда по-късно и предлага:
— Хайде да излезем довечера.
— Не мога. Много ти благодаря, но трябва да отида във фитнес залата да потичам.
— Никаква фитнес зала довечера.
— Казват, че упражненията те карат да се чувстваш по-добре — отговарям, макар никога да не съм установявала, че е така. Напротив, по-често се чувствам стресирана, когато няколко последователни гимнастически упражнения не дават никакви видими резултати.
Джес настоява:
— Имаш нужда от няколко питиета.
Изкушена съм, но няколко питиета с Джес почти никога не означават няколко. Особено когато една от нас преживява някакъв вид разстройващ професионален, личен или семеен епизод. Обикновено означава няколко питиета, после дълга вечеря и накрая още няколко питиета. След това, ако трагедията е голяма, се продължава с танци в най-елегантния клуб, който Джес ще е изнамерила за нас. В действителност това може да подейства много терапевтично, затова се изкушавам да отстъпя, но си помислям за махмурлука, който ще ме налегне на другия ден, затова взимам решението на трийсет и пет годишната жена, че не си струва.
Казвам:
— Ще ми се да можех… но съм закъсняла много и с четенето. Почти никаква работа не свърших в Италия.
— О, я стига. Ти винаги закъсняваш с четенето — възразява Джес.
— Да, но този път съм застрашително закъсняла.
Тя продължава:
— Въпреки това излизаме. Ще се срещнем в бар «Темпъл» точно в седем.
И затваря телефона, преди да успея да отговоря.
Бар «Темпъл» е един от първите барове, в които ходихме с Джес, след като се преместихме в Ню Йорк. Беше ни го препоръчала една приятелка на семейството на Джес на име Карълайн, която живееше в града от седем години. Тя беше дала на Джес списък, озаглавен: «Най-страхотните места в Манхатън, които трябва да се посетят», и ние винаги се съобразявахме с него, когато излизахме вечер, като отбелязвахме със звездичка спечелилото адмирациите ни заведение. Бар «Темпъл» си спечели дори две звездички. Въпреки че питиетата съвсем не ни бяха по джоба и се налагаше да плащаме скъпо за такси до Нохо, винаги си струваше. Чувствахме се страхотно там — както и в Манхатън.
Един ден тогавашният нов приятел на Джес — забавен адвокат на име Стю — видя случайно списъка в кухнята ни. Той и Джес имаха една от онези връзки, белязани с безмилостно дразнене един друг; сякаш никой от двамата не беше изживял детския период на закачки и дърпане на коси. Във всеки случай той изпита огромно удоволствие от находката.
— Най-страхотните места, които трябва да бъдат посетени? — възкликна той, размахвайки листа във въздуха, докато Джес го гонеше из апартамента. — Това нещо е прекалено ексцентрично, за да се опише с думи. Кой го е писал?
Джес се направи на глупачка и отговори:
— О, това старо нещо ли? Една приятелка на семейството… Бащите ни работят заедно. Слабо я познавам. Кажи му, Клодия.
— Слабо я познаваме — потвърдих като ехо.
— Е, другото още по-ексцентрично нещо от това да напишеш такъв списък е да го запазиш — каза той и потупа челото си отстрани в знак на откачалка. — И на всичко отгоре знаци и бележки за всяко нещо!
Лицето на Джес почервеня, когато каза:
— Да, но ти си откачалката, която ме придружаваше на половината от тези места!
Тя бързо смачква листа и го хвърля в боклука, но от този момент нататък бар «Темпъл» твърдо се установи като любимото ни заведение.
Много неща се промениха оттогава. Като трийсет и пет годишен старши редактор и почти толкова годишен директор на успешна фирма на Уолстрийт, ние с Джес вече не посещаваме често района Вилидж-Нохо. Нито се забавляваме както някога, когато предпочитахме ресторанти, където хората се осмеляваха да бъдат видени и в цветни облекла, освен в черно. Но като песен, която е неразривно свързана с отрязък от живота ти, бар «Темпъл» предизвиква носталгия по времето, когато бяхме на двайсет и няколко години.
Така че всеки път, когато видя онзи знак на гущер, украсяващ входа откъм Лафайет Стрийт, и после пристъпя навътре в романтично осветения интериор деко с червено кадифе, ме връхлита чувството, че съм на двайсет и три и толкова бедна, че цяла вечер седя на едно питие (изкарвах деветнайсет хиляди на година, когато започнах в «Елджин»). Спомням си също как се чувствах тогава — едновременно безумно уплашена и впечатлена от големия град, както и изпълнена с чувство на обреченост и в същото време на огромна надежда. Преди всичко помня немалкото наши несполуки, когато бяхме на по двайсет и няколко години, дължащи се почти винаги на някой представител на противоположния пол.
Много от тези неща все още са истински, мисля си аз, когато зървам Джес край една ъглова маса с чаша «Космополитън» пред нея. Тя почти беше престанала да пие този коктейл, но той си остана част от ритуала в бар «Темпъл» (ритуал, който тя бе установила много преди да се парадира с него в «Сексът и градът»). Тя ми подава любимото ми питие в бар «Темпъл» — мартини с капка вермут, и пита:
— Как си?
— Добре съм — отговарям.
— Наистина ли?
Кимам, после се поправям:
— Не, не съвсем.
— Добре. Виж какво. Доста мислих. Въпросният маратон просто не е в стила ти, така или иначе.
Казвам си: «Ако това е най-доброто, до което си успяла да стигнеш през целия ден, значи наистина яко съм го загазила», но на глас изричам:
— Винаги съм искала да участвам в маратон.
— Дааа. Дааа. Дааа. Ти го казваш. Казваш го по същия начин, по който аз си въобразявам, че съм жена, на която би й харесало да кара сноуборд, да скача с бънджи и да кара рафтинг в разпенени води. Ще ми се да харесвах приключенските спортове. Но знаеш ли? Не е така. Те всяват страх. Не са забавни. Затова, не, благодаря… Така че, ти може и да си мислиш, че ти се участва в маратон, но я стига, наистина ли искаш да тичаш четирийсет и кусур километра? Наистина ли искаш да станеш преди пукването на зората и да се метнеш на влака? Не. Не го искаш. Затова остави тази мечта да умре.
— Може… Не знам… Знам, че това не би трябвало да ме безпокои чак толкова. Всъщност нищо не се е променило, откакто бях в Италия с Ричард… или откакто говорих с Бен… или откакто видях резултатите в Интернет. Аз съм точно на същото място, където винаги съм била… или бях след развода. Така че, не съм напълно сигурна защо се чувствам много по-зле сега…
— Ами, едно е да подозираш, че Бен има връзка, съвсем друго е това да се потвърди. Тежко е. Разбирам те.
— Така е. Но аз наистина си мислех, че продължавам напред — отговарям, спомняйки си разговора с баща ми на обяд. — Смятах, че с Ричард или без Ричард постъпих добре, че взех такова решение.
— Наистина постъпи добре, Клодия. Ти взе правилното решение. Просто продължаването напред понякога се състои от дребни спънки. Ти трябваше да приемеш Ричард в ролята на «клин клин избива». Трябваше да се безпокоиш за момичето на Бен, изпълняващо същата роля. Момичето, което вероятно е Тъкър, в края на краищата. Но независимо дали изпълнява такава роля, или не, ти продължаваш напред.
— Както ти продължаваш напред и забравяш Трей ли? — питам с надежда.
— Точно така! — отговаря тя захилено. — Всъщност той идва в града другата седмица. Оставил ми е съобщение. Аз обаче не му отговорих.
Измервам я недоверчиво.
— Кълна се, не съм. И няма да го направя. Приключих с него. И ти трябва да приключиш с Бен.
Кимвам и казвам «добре».
— Тогава, наздраве за новото начало! — Тя вдига чашата си.
— За новото начало! — отговарям и този път почти го мисля сериозно.
После продължаваме с намерението наистина да се натряскаме и това чувство наподобява някогашното, когато няколко коктейла в луксозно заведение можеха да разрешат почти всичко.

Няколко дни не споменавам Бен и Тъкър, докато един от авторите ми — Итън Ейнсли — не се отбива да ме поздрави. Итън наскоро се бе завърнал в Ню Йорк от Лондон, което ме зарадва, понеже той е от малцината автори с много добър резултат според четириточковия ми списък за оценяване: (1) харесвам го, (2) харесвам как пише, (3) книгите му се продават и (4) е надежден. Често се случва да харесам автора и стила му, а книгите му да нямат търговския успех, на който съм се надявала. Или да харесвам стила на автора и книгите му да се продават добре, но самият той да е помпозен и ненадежден.
И тъй, Итън се появява усмихнат на вратата ми, аз също му се усмихвам, поканвам го да влезе и да седне.
— Виж какво получих тази сутрин — казвам и му подавам макет на обложката на следващата му книга, която преди малко бях получила от художествения редактор. — Какво ще кажеш?
Итън поглежда ярката морскосиня обложка, украсена единствено с малка бяла възглавница и прихва.
— Харесва ми. Толкова е семпла… и в същото време съвършена.
— Така е — съгласявам се. — Мисля, че наистина е добра.
— Хората от художествения отдел са брилянтни — продължава той. — Да стискаме палци читателите да оценят книгата ми по тази корица.
Усмихвам се и го питам:
— Е, какво те води насам? Минавал си наблизо ли?
— Да. Бях в «Парагон» за скиорски екип… Ще водим момчетата да покарат малко ски.
— Чудесно.
— Да. Сигурно ще прекараме добре.
— Как е семейството ти?
— Добре. Джон и Томас вече тръгнаха на детска градина… А най-голямата новина е, че тяхна сестричка е на път! — обявява с грейнало лице той.
Изведнъж осъзнавам, че вероятно бъркам съпругата му с героинята на първата му книга, Елън. Това често ми се случва с книгите на Итън, защото в един от по-раншните ни разговори, веднага след като купих ръкописа му, той призна колко много романът отразява собствения му живот и брак. По-специално той призна, че подобно на героя си в книгата, той се влюбва в момиче въпреки «бремето», което носи, въпреки недостатъците й и неговото ревностно желание да бъде свободен, необременен и блажено сам. Всичко това излетяло през прозореца. Защото той просто трябвало да бъде с нея. Не е нужно да казвам, че бях очарована, когато се запознах със съпругата на Итън при подписването на договора за първата му книга миналата година и само след петминутен разговор с нея, разбрах защо толкова силно се е влюбил той в нея. Тя беше очарователна, непосредствена и прелестна.
Итън казва:
— Дарси твърдеше, че полът не я интересувал, но бе възхитена след резултатите от ултразвука. Според мен тя страда малко от нашето мъжко превъзходство у дома… Но и аз тайничко исках момиче.
— Това наистина е добра новина — казвам, мислейки си, че мога да се радвам за някого, когато новината за зачеване е нормална, недвусмислена и неспъвана от драми и спорове. — Поздравления!
— Благодаря. А ти? При теб как върви?
Итън знае за развода ми. Наскоро му бях споделила съкратената версия («Аз не искам да имам деца, а той иска») защо сме се разделили.
Затова отговарям:
— О, добре съм… Гледам да работя повече… нали разбираш. — Обмислям дали да му кажа, че се срещам отскоро с един мъж, но се отказвам, понеже си спомням, че Ричард също беше работил по книгата му. Между другото, освен няколко имейла, още не сме разговаряли с Ричард, откакто се върнахме. Започвам да се питам дали и той е стигнал до същото заключение относно отношенията ни.
Итън помълчава, после пита:
— Говорите ли си с бившия ти съпруг?
Въпросът не биваше да ме сварва неподготвена — Итън е прям в това отношение. Но ме свари, така че аз изтърсвам последните новини, свързани с Тъкър и маратона. Разказвам историята със самоосъдителна и закачлива нотка, но лицето на Итън остава сериозно. Когато свършвам, той пита:
— И как се чувстваш след всичко това?
Свивам рамене, опитвайки се да избегна отговора.
— Комбинацията лекарка-спортистка определено е досадна — отговарям с усмивка.
— Значи става дума за стандартната болка след скъсване?
— Повече или по-малко.
— Но ти не искаш да се съберете отново, нали?
Сещам се за разговора ми с Джес в бар «Темпъл».
После — за причината, поради която скъсахме с Бен и как нищо не се беше променило оттогава. Мисля си, че твърдо знам какъв трябва да е отговорът. Но въпреки това шокирам себе си, като казвам:
— Всъщност искам. Разбира се, че искам да се съберем. На теория.
— Ами тогава си го върни — казва делово Итън.
— Не мога.
— Можеш и още как.
— Твърде късно е. Той си има приятелка. И, нали знаеш, остава въпросът с децата.
— И двете неща са преодолими препятствия.
— Не съвсем… В смисъл… кой знае за Тъкър? Но въпросът с децата никак не е непреодолим.
— Преодолим е.
Поглеждам го и се опитвам да осмисля думите му. Той повече или по-малко ми казва да склоня за децата, за да си върна Бен. Това е може би най-лошият съвет, който някога съм получавала… сходен с нечестния начин, по който Джес искаше да обвърже Трей.
Поклащам глава.
— Не мога да имам дете само за да си върна Бен.
— Е, в такъв случай — казва той бавно — изглежда, че той не е твоята сродна душа… Така че, би трябвало да се утешиш, когато видиш резултатите от бъдещия им маратон.
— Защо казваш това? — питам, чувствайки се странно засегната. Колкото и да искам да изпитвам добро отношение към Бен понастоящем, не ми е приятно да ми се намеква, че каквото е имало между нас навремето, не е било истинско.
— Ами защото човек би направил всичко, за да си върне сродната душа, нали така?… Това е същността на сродните души. Спомни си, Ромео и Жулиета глътнаха отрова, за да са заедно… Затова, ако Бен наистина е бил за теб, не мислиш ли, че е редно да направиш крачка напред и да поискаш да имаш дете от него?

Глава 24

Не вярвам Итън да е възнамерявал да прозвучи задълбочено и възвишено. Нито пък, че се опитваше да предложи някакъв приятелски съвет. По-скоро като че ли той просто искаше да изкаже импровизираното си мнение за истинската любов. В основни линии той просто казваше онова, което всички ние сме чували милион пъти: любовта побеждава всичко.
Аз обаче не съм напълно сигурна защо думите му ми подействаха. Може би поради факта, че не ми даде поучителен съвет. Може би поради паралела на книгата му — признаването на изкуството, имитиращо живота, имитиращ изкуството. Може би поради яснотата да чуваш нещо от относително случаен пратеник, играч, неинвестирал в живота ти, човек извън твоя тесен кръг.
Единственото, което знам със сигурност, е, че думите на Итън се врязаха право в сърцето ми и ме накараха да видя връзката си с Бен в най-малко сложния и оголен аспект. Прозрях чистата същност на скъсването ни. Тежката истина за въпроса. Осъзнах, почти веднага, че вече не се хващам на цялата пропаганда за връзки, приключващи заради лошо синхронизиране, несъвместимост и външни влияния като да искаш или да не искаш деца. Едно дете е огромен фактор — той не става много по-голям от това, — но фактори са също и религията, възрастта, географията, това да си женен за друг, враждуващи къщи и толкова други, привидно непреодолими неща, с които двойките се сблъскват и побеждават, когато любовта е истинска.
И тъй, точно в служебната си стая решавам, че колкото и опростенчески и наивно да звучи, аз вярвам, че любовта побеждава всичко. Следователно, едно от двете неща също трябва да е вярно: или моята връзка с Бен не е била каквато съм вярвала, че е, или скъсването ни е било голяма, ужасна грешка.
Или е едното, или другото.
Знам докъде стигам по въпроса. Надявам се само и Бен да чувства същото.

По-късно същия следобед телефонирам на Дафни и я питам дали мога да отида у тях с пренощуване.
— Разбира се! Тони ще се види с приятели навън, така че е съвсем удобно.
— Недей да готвиш. Ще си поръчаме пица, чу ли?
— От «Папа Джонс» ли? — пита тя с надежда.
«Папа Джонс» срещу «Доминос» е яростен спор в дома й, в който се обръща внимание на какво ли не: сирене, коричка, сос, време за доставка, цена.
— И още как! — приемам аз и ме изпълва обич към моята сладка сестра от предградията.
Връщам се в апартамента на Джес и бързо си приготвям багаж за една нощ. Когато излизам от банята с четката си за зъби, чувам непогрешими, отличителни звуци, издавани от най-добрата ми приятелка — тя прави секс със също тъй изразителен и не особено внимателен мъж. Малко са нещата, които могат да те обезпокоят, когато чуваш близък приятел да прави секс (малко по-смущаващо е само, когато чуваш родителите ти да го правят). Но онова, което прави симфонията от стонове по-неприятна, е, че си спомням, че Трей е в града. Изпълва ме нещо, доближаващо се до гняв — към него, задето си играе с Джес, — но още повече към нея, задето е толкова глупава. Дано поне да използват презерватив, помислям си, докато бързо излизам от апартамента насред продължителен, провлачен стон.

След около два часа пристигам у Дафни и влизам, без да чукам, през страничната врата. Тя седи на пода по памучна пижама и чехли «Снупи» върху голяма декоративна възглавница и преглежда ученически тестове.
— Ей, здрасти! Пицата току-що пристигна — възкликва тя. — Поръчах я с люти чушлета. Дано да ги обичаш.
— Разбира се — отговарям.
Оставям си пътната чанта, настанявам се до нея и взимам един лист от проверената купчинка. Той е на Анабел Патридж, която е спечелила «Отличен +» и «Добра работа» с три удивителни и усмихнато лице.
— Я почакай — казвам, — това да не е онази Анабел, с голямото дупе?
Дафни се разсмива и потвърждава.
— Божичко! «Отличен +» при този вид извънучилищна дейност… Това се казва аномалия, а?
— Да — отговаря Дафни, клатейки глава. Тя прелиства към края на купчината и изважда листа на Джош Маккол, целия нашарен с червени поправки, голяма «Двойка» и «Можеш и по-добре» (с една удивителна и намръщено лице).
— Нейното момче, нали?
— Ъхъ. — Тя поклаща глава и оставя домашните работи на пода. После прочиства гърлото си и заговаря: — Виж, Клодия, знам какво си дошла да ми кажеш…
— Така ли?
Тя кимва.
— Не искаш да ставаш наш донор на яйцеклетки, нали?
Няма нищо по-обвиняващо или горчиво в думите или изражението й от това. Напротив, тя изглежда така, сякаш й е жал за мен. Сякаш разбира напълно решението ми и дори, донякъде, ме оправдава.
Навеждам се и я прегръщам.
— Съжалявам. Аз просто… просто не мога да го направя.
— Така и предположихме — отговаря тя. — Няма нищо, Клодия, наистина.
— Може ли да обясня?
— Не е нужно.
— Настоявам.
— Просто ти се струва странно ли? — пита тя.
Издишам и потърквам очите си.
— Вероятно частично.
— Ще се чувстваш като че ли имаш бебе от Тони, нали? — пита тя, опитвайки се да се усмихне.
— Ами, може би. Може би малко.
— Разбирам. Струва ми се, че и Тони ще се чувства така. Разбрах го едва когато той ме попита как бих се чувствала, ако си разменим местата и използваме мои яйцеклетки и спермата на брат му Джони. Идеше ми да кажа: «Сравнението не е честно. Клодия е красива и умна, а Джони е тесногръд нехранимайко, който имаше наистина нисък резултат на SAT…», но схванах мисълта му… И наистина не искам да правя нещо, за което ти — или Тони — може да съжалявате. Прекалено важно нещо е.
— Благодаря ти за мнението ти за мен, Дафни. Много мило от твоя страна. Благодаря ти.
— Ами такава си. И не мисля, че си егоистка за решението си. Ни най-малко.
— Добре — отговарям, чувствайки се дори по-зле при мисълта доколко разбираща е тя. — Аз просто… имам чувството, че те изоставям в критичен момент. Какво ще правите при това положение?
— Имаме друг избор. Сигурни сме, че ще имаме дете. И ще имаме детето, което се очаква да имаме. И то ще е точно това, което трябва да бъде. Наше бебе. И знаем, че ще задържим това бебе и ще си мислим: «Ако пътят ни беше лек, нямаше да те имаме».
— Това е толкова вярно — казвам, изпълнена с невероятна гордост към сестра ми. Питам я дали имат предвид осиновяване.
— Да — отговаря тя. — Тази седмица започнахме да проучваме някои агенции по осиновяване в страната… А и приятелката ми Бет наскоро се върна от Китай с най-красивото момиченце… и ние също ще се обърнем към тази наистина страхотна програма, наречена «Снежинка». Чувала ли си за нея?
Поклащам глава.
Тя пояснява, че това е програма, според която една двойка може да осинови ембрион, останал, след като генетичните родители са се сдобили с бебе чрез оплождане ин витро.
— От една страна, това е спорна християнска организация — додава тя.
— Защо спорна?
— О, знам ли! Предполагам, защото тези родители вярват, че ембрионите са деца. И именно затова говорят за «осиновяване», а не за «донорство»… Но ние с Тони не се интересуваме как наричат програмата.
Казвам:
— Това ми се струва чудесен избор… По този начин ти пак ще изпиташ бременност и раждане.
— Да. Не знам защо, но за мен да износвам бебе е по-важно от ДНК-то… Тъй че, ние сме големи оптимисти и се вълнуваме от предприемането на такава стъпка.
— Радвам се, Дафни. Благодаря ти за разбирането. — И проявявам колебание, знаейки, че не мога да задържа в себе си онова, което съм на път да кажа. Но искам Дафни първа да го научи.
— Какво? — пита тя.
— Ами… аз… аз исках да ти кажа, че има и друга причина, поради която не се чувствах удобно да ти стана донор на яйцеклетки…
— Каква е тя?
— Ами… мисля… мисля, че може би трябва самата аз да си родя дете в крайна сметка.
Тя опулва очи в мен, челюстта й увисва.
— Искаш дете?
— Искам Бен.
— Какво, вие двамата, да не би да се събирате отново?
— Не знам. Но това е, което искам.
— И после да си имате дете?
— Ако това ще помогне. Ще направя всичко, което е нужно, за да си върна Бен.

Глава 25

Решавам на другата сутрин да отида на работа направо от дома на Дафни, но бях дошла без сутиен. Можех да мина и без него, ако не носех тесен и доста тънък пуловер. Дафни на шега ми предлага един от нейните, но и двете знаем, че това е невъзможно. Циците й са значително по-големи от моите. Затова тръгвам да се прибирам, надявайки се да не се натъкна на Трей.
За щастие не това се случва.
Натъквам се обаче на Майкъл, който стои пред телевизора с дистанционното в ръка, в цялата си славна голота.
— По дяволите! — изругаваме и двамата едновременно.
— Какво правиш тук? — питам го, съзнавайки колко е тъп въпросът. Естествено, че не е тук само за да се излежава гол-голеничък и да гледа спортно предаване. Отмествам поглед, но не преди да зърна неволно чатала му — гледка, която ще остане врязана завинаги в съзнанието ми. Съчетавам картината със звуковите ефекти от снощи и си помислям: «Леле, Майкъл. А аз гледах на теб единствено като на издател с приятно лице».
В този момент Джес излиза от стаята си със самодоволен вид.
— Вие двамата срещали ли сте се? — Тя мята хавлиена кърпа на Майкъл, който бързо я увива около кръста си.
— Да, няколко пъти — отговарям усмихната.
Майкъл ми отвръща с неестествена усмивка и казва:
— Ние помислихме, че си у Ричард.
— Не, бях у Дафни. — И свалям сакото си, сещайки се със секунда по-късно, че съм без сутиен.
— Хубав гръден кош, Клодия — подмята Майкъл. — Сигурно днес в «Елджин прес» ще има шоу с коментари. Или поне шоу. Обаче можем да поговорим за това… Ако искаш.
Обличам отново сакото си и казвам:
— Забравих си сутиена. Извинете.
— Не е нужно да се извиняваш — казва Майкъл.
Джес го сръгва закачливо, но някак странно собственически, което ми подсказва, че тяхното е повече увлечение, отколкото изолирано чукане. Поне съдейки по очите на Джес. Инстинктът ми ме кара да изляза от стаята и по-късно да чуя новината от двамата поотделно, но после ми идва наум, че мога просто да задам въпроса още сега. Затова питам:
— Какво става тук? Откога вие двамата се промъквате тук така?
Джес плъзга ръката си около него и отговаря:
— Откакто ти замина за Италия и аз си намерих банка със сперма.
Майкъл се разсмива.
— Не я слушай. Използвам презервативи.
Презервативи — в множествено число, помислям си, а Джес продължава през смях:
— Но го навивам да стане.
— Сериозно ли? — питам.
— Сериозно — отговаря тя. — Той има добри гени, нали разбираш.
Поглеждам Майкъл, мъж, който не би се ангажирал да даде ключ от апартамента си на жена. Той се усмихва и свива рамене.
— Освен това се обичаме — казва Джес. — Така че, всичко е наред.
— Вярно — потвърждава Майкъл. — Аз я обичам.
Оглеждам еднакво неразгадаемите им лица. И двамата се забавляват напълно, но в същото време са и странно сериозни.
Поклащам глава с думите:
— Адски странна е тази работа. — После тръгвам към стаята си да си сложа сутиена.

Следобед се опитвам да работя, но през повечето време размишлявам как да вляза във връзка с Бен. По едно време на вратата се почуква. Предполагам, че е Майкъл, който тепърва ще показва гузната си физиономия.
— Влез! — извиквам и се облягам назад, като наум си подготвям кратка духовита реплика.
Вратата се отваря и се появява Ричард в любимия ми негов външен вид: блейзер от туид, пуловер с висока яка и очила. Радвам се, че го виждам — все още съм увлечена по него. Но това, което натежава повече, е неловкото чувство от факта, че за десетте дни от завръщането ни, ние за пръв път се виждаме лице в лице.
— Не знаех, че носиш очила — отбелязвам с нервен смях.
— Те са за четене — пояснява той, сваля ги и ги пъха в джоба на сакото си.
Усмихвам се и му посочвам стола за посетители.
— Сядай.
Той притваря вратата и сяда.
— Е, Пар? Какво става? — Гледа ме с леко самодоволство, което обаче не прикрива напълно израза на наранена гордост. Напълно съм сигурна, че Ричард не е свикнал да го изоставят, по какъвто и да е начин. — Не ти хареса езерото Комо или какво?
Прочиствам гърлото си и запелтечвам:
— Не… аз просто бях заета. Но не, прекарах чудесно на езерото Комо.
— Чудесно, а? — подмята той развеселен.
— Знаеш какво имам предвид. Беше страхотно — казвам още по-искрено. — Благодаря ти.
— Вече ми благодари. Не е нужно да го повтаряш.
Ние се усмихваме един на друг, което като че ли трае десет минути, а едва ли е повече от трийсет секунди. В този кратък отрязък от време става абсолютно ясно, ако дотогава не е станало, че с връзката ни е приключено. Разбирам, че Ричард няма дълбоки чувства към мен и съм почти сигурна, че той има друга жена около себе си и още няколко в резерва. Въпреки това се чувствам принудена да му дам обяснение. Затова казвам:
— Виж какво. Наистина ще прозвучи много патетично, но…
Ричард ме прекъсва.
— Внимавай. Патетичното може да бъде очарователно от устата на точната жена.
Засмивам се.
— Не и в моя случай.
— Нека позная. Все още си влюбена в бившия си съпруг.
Поглеждам го и се чудя откъде знае. Не си спомням нито веднъж да съм споменавала за Бен след кръщенето на Реймънд младши. Но пък може би точно оттам да знае. Обмислям да дам пълно обяснение, но заявявам безцеремонно:
— Предупредих те, че ще е патетично.
После бръквам в чекмеджето на бюрото си да взема коктейлния пръстен. Не мога да върна пътуването до Италия, да му предложа пари за моята половина от разноските ще бъде ужасно неудобно и нетактично. Мога обаче символично да върна пръстена. И казвам:
— Чувствам се неловко да го задържа. — Когато се пресягам да му го подам, най-неочаквано ме връхлита спомена от гимназията, когато върнах писмата на Чарли, преди и двамата да заминем в колеж.
Ричард махва с ръка.
— О, за бога, Пар. Това не е нищо. Дори не е много скъп. Задръж го.
— Сигурен ли си?
Той ми хвърля раздразнен поглед.
Прибирам обратно кутийката в чекмеджето.
— Добре… Благодаря ти. Наистина ми харесва.
— Е, да, това беше целта, нали разбираш.
Той става, а аз съм изпълнена със смесица от облекчение и съжаление. Облекчена съм, че разговорът премина толкова безболезнено и че нямам чувството, че ще е мъчително да продължим да работим заедно — което очевидно е най-големият страх при връзка с колега. Но изпитвам съжаление, защото харесвам Ричард и ще ми липсва компанията му. И честно казано, ще ми липсва да си лягам с него. Мисълта, че съм на трийсет и пет, теоретически в сексуалния си разцвет, и въздържането не ми е по вкуса. Знам, че рискувам да остана напълно сама. Ричард тръгва да си върви, после се обръща и ме поглежда със следа от усмивка.
— Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш. Без ангажимент.
След като той си тръгва, аз преповтарям думите му и решавам, че макар да го каза колкото да отбие номера, в начина на живот без ангажимент има нещо почти трагично.

Разбира се, има също и нещо много тъжно в обратния начин на живот — живот, в който хората остават заедно поради ангажимента и в този момент Мора ми телефонира от паркинга на балетната школа на Зоуи.
— Е, той пак го прави.
Разбирам веднага, че говори за Скот. Отново я мами.
— Възможно ли е да грешиш? — питам я. — Помниш ли, че веднъж си помисли същото, а се оказа, че беше останал да работи до късно.
Чувам я как си поема въздух, после казва:
— Наех човек да го следи. Имам го на запис.
— О, боже, Мора… Толкова съжалявам.
— Недей. Ще ме разплачеш.
Опитвам се да изоставя съчувствието и да боравя с факти.
— Кажи ми какво се случи.
И тя започва: заподозряла Скот, че има връзка въз основа на същите изморителни белези — работа до късно, изпращане на цветя до нея за помиряване, разсеяно държане, неспирно проверяване на гласовата поща. Най-лошата част винаги била да се пита има ли някоя, затова миналата седмица отворила «Жълтите страници» и се обадила на първия частен детектив, на когото попаднала — мъж на име Лорънс, наподобяващ според нея «пропадналия тип от «Семейство Сопрано», който прави всичко възможно да изглежда като законен бизнесмен». Платила му аванс от хиляда долара в брой и след пет дни онзи имал доказателство — замъглено видео на Скот, който се среща с жена в бар в Батъри Парк Сити. Двамата изпили по три питиета и станали интимни в сепарето.
— Колко интимни? — питам.
— Дафни би го определила като «въртене на любов». — Ние с Мора винаги поднасяме Дафни за жаргона от лайфстайл списанията, който използва.
— Хм. И какво е станало после?
Лорънс ги проследил, като влязъл с тях в асансьора на хотела и записал тихия им шепот зад гърба си:
«Моля те, не можеш ли да пренощуваш?»
(Не се чува.)
«Защо?»
«Не мога, малката ми, (не се чува)… Разполагам с броени часове.»
«Това не ми е достатъчно.»
«Да не го пропиляваме, тогава.»
После Лорънс ги проследил до стаята им и подслушвал на вратата няколко минути. На другата сутрин се върнал, подкупил камериерката с петдесет долара, за да го пусне в стаята. Направил снимки на две празни бутилки шампанско, плато с наполовина изядени ягоди (толкова банално!) и напъхал чаршафите от леглото в платнения си сак.
— Защо е взел чаршафите? — питам.
— За проба на сперма. Много шик, а?
Предъвквам гадните подробности и питам:
— Коя е жената? Познаваш ли я?
— Нямам представа. Но когато за първи път видях записа, си помислих, че е Джейн.
— Най-добрата ти приятелка Джейн? — ужасявам се аз.
— Да. Но се оказа, че само тялото и косата й приличат на нейните. Имам предвид, че жената може да бъде блудната, разпусната близначка на Джейн. Винаги съм подозирала, че Скот си пада по Джейн. Затова, когато видях видеото, сърцето ми буквално спря и си помислих: «О, божичко, ще убия Скот, после Джейн, а след това и себе си». И единственото, което ме извади от този момент, беше следващата ми мисъл, която почти ме накара да се усмихна: «Дафни ще намаже с три деца от това положение».
— Я почакай — вметвам възможно най-невинно и безгрижно. — Дафни ще получи децата, ако ти и Скот умрете?
Очевидно не съм била достатъчно убедителна, защото Мора отговаря отбранително:
— Ами, тя е омъжена, Клодия… И иска да има деца.
— О, да. Разбирам — казвам, но ме жегва същото чувство на завист и лека обида, каквото изпитах в деня на кръщаването на Реймънд младши. Надявам се, че в най-лошия случай, аз ще бъда опората, ако Дафни умре. Решавам, че това вероятно не е подходящият момент да задълбавам в такива попечителски въпроси. Затова сменям темата.
— Значи не е била Джейн?
— Не. Не беше Джейн. И знам, че Джейн никога не би постъпила така. Но се случват странни неща… Мисля, че единствените хора, на които напълно вярвам, сте ти и Дафни. Но сигурно имам късмет, че сте две, а?
Сцена от «Хана и нейните сестри» изплува в съзнанието ми — по тази причина това е един от най-смущаващите филми, които съм гледала. Просто не мога да си представя Дафни или Мора да ме предадат по този начин. Или пък Джес. Но от гледна точка на Мора, списъкът е къс.
Мора продължава:
— Целият първоначален шок от мисълта, че Скот се вижда с Джейн, работеше в моя полза. В смисъл, че невероятно ми олекна, като видях лицето на жената и установих, че не е Джейн. Беше като победа в малка битка в разгара на война, която неминуемо губиш… Освен това в известен смисъл няма нищо ново в случая. Ние вече знаем, че Скот е нелоялен задник. Така че аз просто си имам работа с нюансите в момента.
Той е малко по-умел и по-последователен мръсник, отколкото съм си мислела. — И се разсмива.
Усмихвам се — впечатлена съм от способността на сестра ми да запазва чувството си за хумор.
— Изправи ли се лице в лице с него? — питам. — Той знае ли, че ти знаеш?
— Не… И знаеш ли какво, струва си да наблюдаваш невинното му държане вкъщи. Като Джо Добрия съпруг. — И тя го имитира: — «Кажи, Мора, искаш ли да забъркам палачинки с боровинки?».
— Отвратително — отбелязвам, знаейки, че каквото и да се случи с брака на сестра ми, аз повече няма да се правя, че харесвам Скот.
— Да, така е. Но малка част от мен изпитва перверзно удоволствие да има преимущество пред него. Неща като да се смея последна, нали разбираш? Кой е глупакът в случая?
— И какво следва оттук нататък?
— Още не съм измислила стратегия. Не искам да действам импулсивно. Какво ще кажеш да му дам шанс да излезе чист и да си признае?
— Имаш предвид да му кажеш, че го подозираш и да видиш дали ще си признае?
— Да, нещо такова. Но без да му казвам, че имам доказателства.
— Струва ми се добра идея. Ами ако си признае?
Тя издиша дълбоко в слушалката и отговаря:
— Не знам. Ще ми трябват още съвети, предполагам. Може да приложим нещо от «Д-р Фил».
Засмивам се.
— Няма да го направиш, нали?
Тя отговаря:
— Не! Не проумявам защо хората ще се излагат така. Най-лошото в случая е, че това вероятно е унижение.
Мисля си, че ако унижението е най-лошата част в случая, значи тя вече не обича Скот. Питам я дали е така.
— О, по дяволите, и аз не знам. Далеч съм от такива анализи. В смисъл, че обичам мъжа, който си мислех, че е. Или мъжа, който някога беше. И от време на време в мен пак проблясва слабо пламъче на любов, когато е с децата. Той е чудесен баща, ако човек може да е чудесен баща, след като прави това на семейството си…
Тя млъква, а аз се замислям за майка ни. Мора, изглежда, също се замисля за нея. Не мога да повярвам, че сестра ми трябва да преживее отново подобно нещо.
Тя продължава:
— Но не, вече не го обичам така, както ме питаш. Не обичам мъж, който може да отрови живота ми, без да съм сторила нищо лошо. — Гласът й пресеква за първи път, затова се опитвам да възпра сълзите й, като заговарям отривисто, като майка на детето си, което току-що е паднало и не знае дали да заплаче, или не.
— Добре. А ако той отрече всичко?
Стратегията ми проработва, защото гласът на Мора прозвучава силно отново.
— Не знам. Но си мисля, че ще взема децата и дим да ме няма.
— По-редното е да му кажеш той да си тръгне. И с видеозаписа къщата остава изцяло за теб.
— Не знам дори дали искам къщата. Животът ни в тази къща е същинска смешка.
Настъпва продължително мълчание, накрая Мора заговаря:
— Дафни ми каза за донорството с яйцеклетки. И за Бен.
За част от секундата ме изпълва неудобство от мисълта дали Мора отдава значение, че Дафни и аз сме си споделяли. Питам се колко ли възрастни трябва да станем ние, трите сестри, преди да престанем да се състезаваме помежду си. После казвам:
— Да. Беше ми трудно да й откажа, но се наложи.
— Заради това, че искаш Бен да се върне ли?
— Наред с други причини… Но, ако трябва да съм честна, това беше основната… Мисля, че направих грешка. Той много ми липсва.
— Разбирам. И не съм изненадана. Мислех си, че ще промениш решението си.
Неизменното «аз ти казах» от страна на Мора е едва доловимо, но дразнещо. Хрумва ми, че и аз бих могла да й кажа същото. Да й кажа, че съм имала резерви към Скот от самото начало. Че той е прекалено чаровен и ласкателен, за да му се вярва. Спомням си годежа им, когато Скот нае самолет да прелети над брега на Източен Хамптънс, развявайки транспарант с текст: «МОРА, ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?». Тогава споделих с Джес, че нямам доверие на мъж, който превръща предложение за брак — което трябва да е личен, интимен израз на любов, — в публична атракция. Смятах да кажа същото и на Мора, да изразя безпокойството си, че се омъжва за безсрамен, парадиращ мъж, от типа мъже, които търчат след жени. Но знаех, че едва ли бих променила нещо. Затова какъв смисъл имаше да й казвам всичко това сега? Мора трябва да знае в сърцето си, че направи грешка, като се омъжи за Скот. Точно както аз знам, че направих грешка, като напуснах Бен. Затова казвам:
— Да. Изглежда, че човек трябва сам да открие тези неща…
— Ще му кажеш ли как се чувстваш?
— Да — отговарям. — Щом събера смелост.
Мора въздиша.
— Не е ли странно, че едно бебе беше единственото, което ви раздели с Бен? А при мен децата като че ли са единствените, които ни свързват със Скот?
— Да. Трябваше да имам дете от подходящия човек.
— А аз имах деца от неподходящия човек — казва тя, с което потвърждава теорията ми, че жените винаги съзнават големите грешки в живота си. Понякога просто не си струва човек да се задълбочава чак толкова. Освен ако тези грешки все още могат да се поправят.
— Е — казвам, питайки се дали не е прекалено късно това за сестра ми и мен. — Не сме ли ние двата точни примери?
— Да, такива сме — отговаря Мора с лек смях. — Точно такива сме.

Глава 26

Още две седмици минават в мъчителни мисли как да се свържа с Бен. Дали да не се отбия у тях без предупреждение? Дали да не му се обадя в апартамента му? Или по мобилния му телефон? В работата му? Да му изпратя имейл? Или нещо като хайку?

«Скъсай с Тъкър.
За тебе тя не е!
Аз ще ти родя дете.»

Разбира се, стиховете от рода на хайку са шега, но работата е там, че аз всъщност ги оформям в главата си, пиша имейли на гърба на менютата за храна за вкъщи и рецитирам прочувствени монолози под душа. И все пак, колкото повече мисля за следващата си стъпка, толкова по-нерешителна ставам. Освен това все повече се засилва параноята ми, че, по думите на Джес, връзката на Тъкър и Бен може «бързо да се затвърди». Тя би трябвало да знае, мисля си, като я виждам как се влюбва в Майкъл. Процесът е почти видим — като да наблюдаваш как едно цвете разтваря венчелистчетата си на забавен каданс. Много пъти съм виждала Джес сразена, но за първи път сега емоционалната й енергия не е съпътствана от драма и безпокойство. Няма словесни битки. Няма напускане на баровете като хала. Няма мамене. Няма луда ревност от бивши приятели. Напротив, всичко между тях изглежда нормално и здравословно и чудотворно двустранно, което се потвърждава всеки път, когато Майкъл се отбие в стаята ми в работата. Дори е по-щастлив от обикновено и винаги отваря дума и за Джес. Той ми задава открити, печелещи симпатии въпроси за нея като: «Каква беше тя в колежа?». Иска пълни подробности и всичко за миналото, за което човек жадува, когато е влюбен до уши в някого.
Разбира се, аз се радвам на техния любовен роман, тъй като мога да бъда заедно с двама от най-добрите ми приятели едновременно. Това е плодотворно, комфортно и удовлетворително.

Една дъждовна неделя на ноември ние тримата се излежаваме в дневната и четем вестника, когато Джес се обръща към мен:
— Знаеш ли, Клодия, ти обезателно трябва да се обадиш на Бен преди Деня на благодарността.
— Защо? — питам.
— Така. Този ден е един от възловите празници. Нали не искаш те да направят тази стъпка заедно.
— Каква стъпка?
— Да прекарат празника заедно… Ако това е посоката, към която са се запътили, трябва да се намесиш и да провалиш плановете им.
Майкъл сваля страницата за бизнес и ми намигва.
— Така е. Тя е права, Клодия. Да си отидеш вкъщи с някого за този празник е важна стъпка. Това е съществено по-значимо от това просто да се запознаеш с нечии родители.
Докато ги наблюдавам да си разменят влюбени погледи, осъзнавам, че поканата за Деня на благодарността не само че е била изречена, но и приета. Поглеждам изненадано Джес. Тя не ми беше споменала за плановете си за празника. За първи път не е обсъждала и най-малката страна на връзката си с мен. Нямаше никакви стратегически «заседания», никакви предположения за това какво мисли Майкъл, никакви разбори дали онова, което е направил (или не е направил) значи (или не значи) нещо. Вероятно се дължи на факта, че досега тя не е излизала с мой приятел и не иска да ме поставя в неудобно положение. Но по-вероятното е, че най-накрая има онази искрена връзка, в която човек следва собственото си сърце за всяко нещо, а не подлага постоянно на проверка мнението на приятелите си.
— Я почакай — казвам с престорена почуда. — Вие двамата заедно ли ще прекарате Деня на благодарността? В Бирмингам?
Джес засиява, гласът й става меден.
— Да. Майкъл идва с мен у дома.
Поглеждам го.
— Наистина ли? Доста голяма стъпка за хора като вас.
Той отговаря:
— На мен ли го казваш. Рискувам живота си, като тръгвам натам.
Джес поглежда към тавана.
— Ще престанеш ли да повтаряш това! — Обръща се към мен. — Той се държи така, сякаш ще се връща в петдесетте години, когато прекосява границата Мейсън-Диксън.
Майкъл се разсмива.
— Просто не искам да ме линчуват, когато се покажа с блондинка.
Джес се намръщва. Тя е горда с южняшките си корени, въпреки че не желае отново да живее в Алабама.
— Приключи ли? — пита го тя.
Майкъл взима ръката й.
— Извинявай, мила… Знаеш, че нямам търпение да се запозная със семейството ти и да видя родното ти място.
Джес изглежда напълно успокоена. Майкъл се навежда и я целува. Устните и на двамата се разтварят леко, сякаш мен ме няма в стаята. Свеждам поглед към нещата си и си представям как Бен прави същото с Тъкър. Джес и Майкъл са прави. Трябва да се свържа с Бен преди празниците.

На другата сутрин пристигам на работа твърдо решена да открия Бен преди края на деня. Решавам, че имейлите са по-удачни, като се има предвид последния ни заядлив телефонен разговор. Прекарвам следващия половин час зад бюрото си, изхвърляйки обръщението си. Променям «Скъпи Бен» със «Здравей, Бен», после «Здрасти, Бен» до само «Бен». Набирам двоеточие, после го изтривам и го заменям със запетайка, след това се спирам на любимото ми сериозно тире. По една случайност точка и запетая също е един от любимите ми препинателни знаци — веднъж, по време на първите ни размени на имейли, Бен ми го бе изтъкнал. Беше ми написал нещо от рода: «Не мислиш ли, че твърде много използваш знака точка и запетая? Явно, че много харесваш този знак». В отговор му написах: «Наистина много харесвам този знак, освен това те обичам». Тогава за първи път му написах тези думи. Така че вероятно внимателно поставен препинателен знак точка и запетая ще го размекне, ще му напомни какво имаше между нас навремето. Докато размишлявам над второто изречение, телефонът ми иззвънява. Мора е. Вдигам го, зарадвана, че ме прекъсва.
— Ей, какво става? — питам.
— Той отрече.
— Сериозно? — Не знам защо съм толкова изненадана. Защо един роден и завършен лъжец изведнъж ще отстъпи и ще каже истината?
— Дааа — отговаря Мора уморено. — И го направи толкова ожесточено… и с такива подробности. Толкова добре го изигра, че за малко да му повярвам. Което е лудост, като се има предвид, че видях записа и чух аудиото. Той направо е плашещо добър.
Питам:
— Каза ли му, че имаш доказателства?
— Още не. Но смятам да го направя този уикенд. Ще му кажа, че искам развод… Че съм уморена да живея в лъжи. Че не мога да остана с него само заради децата… Наистина не мисля, че ще е добре за тях да растат в такова обкръжение. Децата винаги усещат, когато има нещо нередно. Както ние усещахме.
— Така е. — Спомням си колко тъжна се почувствах, след като преспах у приятели, на чиито родители им личеше колко много се обичат. Обикновено бях в състояние да убедя себе си, че семейството ми е здраво, докато не видях с очите си как действително изглежда семейното щастие.
Тя продължава:
— Едва ли имам някакъв избор в случая… Просто трябва да наведа глава и да премина през това.
— Много съжалявам, Мора. Ще ми се да можех да променя нещата за теб.
— Знам. Благодаря ти.
— Искаш ли името на моята адвокатка? Тя е същинска акула. Ще направи така, че да получиш всичко, което искаш.
— Надявам се да избегнем сцени от този род. Искам да използвам семейния ни адвокат като посредник… доколкото Скот е благоразумен. Ще му кажа, че искам да продадем къщата и да делим всичко. И, разбира се, искам попечителство над децата… Това ще бъде най-щекотливият въпрос.
— Сигурна ли си, че това искаш? — Облива ме вълна от силна скръб, като си помислям как трите й деца ще сноват между две къщи. И за Мора, която ще казва довиждане на децата си в Коледната сутрин, когато те тръгват, за да отворят подаръци в дома на баща им. Питам се дали има дори най-малка вероятност Скот да се промени. Дали Мора би могла по някакъв начин да му даде още един шанс. Или може би просто си мисля за моето желание час по-скоро да се разведа и как самодоволният гняв изигра роля в бързото ми решение. Прекалено бях загрижена и за това, че съм права и че наказвам Бен, задето наруши споразумението ни? Не прави ли Мора същото сега? Прочиствам гърлото си и предпазливо я питам:
— Не мислиш ли, че малко прибързваш? Добре ли го обмисли?
— Отдавна го обмислям, Клодия. Дотегна ми.
— Какво ще кажеш на децата?
— Още не знам. Момчетата са прекалено малки. Според мен това е добре.
— Да. — Те сигурно ще останат със слаби, ако не и с никакви спомени за съвместния живот на родителите им.
— И тъй. Дафни ще вземе момчетата в петък вечер, а ти, надявам се, да вземеш Зоуи за уикенда, става ли?
— Напълно.
— Благодаря ти.
И двете замълчаваме за момент. После тя прочиства гърлото си и казва бързо:
— Е, това е. По-малко от пет дни като господин и госпожа Степфорд.

Нещо от положението, в което е изпаднала Мора, ме накара да искам още по-силно да говоря с Бен. Затова още щом приключих разговора със сестра си, довършвам имейла си. Пиша:

«Бен,
Надявам се да си добре. Съжалявам, че последният ни разговор завърши така; не ми е приятно да се заяждам с теб. Интересуваме дали ще можем да се видим скоро? Имам нещо да ти казвам. Уведоми ме…»
@Клодия

Поемам си дълбоко дъх и натискам «изпрати», преди да съм променила решението си. После захлупвам лицето си с ръце и се моля Бен да ме избави час по-скоро от мъката ми. Десет минути минават и нищо не пристига. Отивам да си налея чаша кафе и си спомням какво повтарях често на Джес: «Наблюдаваният телефон не звъни». Връщам се при празната си пощенска кутия. След малко компютърът ми съобщава, че имам имейл. Но той не е от Бен. Нито следващият, нито по-следващият. Намалявам звука на компютъра си и отдалечавам стола си от екрана. Започвам да проверявам пощата си по веднъж на половин час. Все още нищо.
Докато денят се изнизваше, преминавам от състояние на нервност до заядливост. Чувствам се неоправдано ядосана на всеки приятел, който от всички дни избира точно днес да ме поздрави или да ми пробута някаква шега. И когато Джес ми праща весела размяна на реплики между Майкъл и нея със заключението «Нали е забавен?», за първи път ме пробожда чувство на завист за връзката им. Изобщо не съм злобна, но определено съм малко завистлива. «Не е честно», казвам си, после инстинктивно се намразвам, задето ми минават едни от най-неподходящите и вредни мисли, които могат да минат на една жена в кризисно положение. «Животът не е честен», казвам си. Всеки човек над десет години го знае. После чувствам как сърцето ми се свива, когато ме връхлита дори още по-тъжна и по-отрезвяваща мисъл: «Не обвинявай никого, освен себе си».

Глава 27

Минават четири мъчителни дни без дума от Бен. Представям си поредица от потискащи картини: Бен е толкова безразличен, че оставя имейла ми заровен в пощенската си кутия и съвсем забравя да ми отговори; Бен се присмива пред екрана и изтрива имейла ми с отвращение; Бен изпраща имейла ми на Тъкър и двамата се кикотят за това колко отчаяно звуча. Минава ми през ума да се обадя на Ани и да я питам дали е разговаряла с него, дали знае нещо за живота му. В края на краищата тя не е спестявала подробности за моята връзка с Ричард. Но просто не искам да стигам дотам. Не искам нещо да се изгуби в препредаването. На всичко отгоре не вярвам напълно, че Ани действа в мой интерес. Вярно, аз съм й приятелка, но тя е приятелка и на Бен, а междувременно може да се е сближила и с Тъкър. Джес ме подкрепя:
— По-добре говори директно с него.
— Ами ако изобщо не ми се обади?
— Ще ти се обади… Вероятно е извън офиса си по работа или нещо от сорта. Ако не, може би иска да те накара да се поизпотиш. А иска ли подобно нещо, — значи все още го е грижа за теб.
— Права си — казвам, но в ума си допускам вероятността прозорчето ми за благоприятна възможност да се е затворило завинаги. И че може никога вече да не разговарям с Бен.
В петък следобед, след дълъг обяд с един от любимите ми литературни агенти, си сядам на задните части, за да прочета няколко ръкописа, известни като сантиментални глупости, защото са пълен лигав, невдъхновяващ боклук. Те наистина са толкова ужасни, че повечето издателски къщи и редактори дори не искат да ги приемат. Просто не си струва времето или ограничените редакторски ресурси. До този момент, след тринайсет години четене на сантиментални истории, бях предложила на редакторско съвещание само един такъв ръкопис, който беше отхвърлен за по-малко от шест минути.
Веднъж Бен ме беше попитал защо се занимавам с подобни глупости.
— Ти не купуваш лотарийни билети или нещо от този род — беше казал той. — Защо тогава четеш сълзливи четива?
Обясних му, че това не е съвсем разумно. Че донякъде то се възпира от моята дълбоко вкоренена невроза, която бях развила в младежките си години, желание да бъда акуратна, да дам всичко от себе си. Човек никога не знае откъде ще изникне следващия великолепен роман. Но отделно от това, казах му, на мен просто ми харесва идеята за сантименталност.
— Сериозно? — попита той, докато прочиташе бегло през рамото ми едно особено брутално писмо. — Харесва ти идеята за скучно повествование и куп граматически грешки?
Отговорих му:
— Трудно е да се обясни. Просто сантименталността е толкова демократично нещо. Харесва ми идеята да дам тласък на борещия се автор. Харесва ми и идеята за онеправдано преодоляване на неравенство и постигане на величие.
— Всъщност ми е приятно, че чувстваш нещата по този начин — каза Бен и ме целуна. — Защото аз се появих кажи-речи от сантименталния куп от уредени от приятели срещи с непознати.
Аз прихнах и потвърдих, че това е вярно.
— Само погледни какво щях да пропусна, ако не бях дошъл на такава среща.
От този ден нататък, всеки път, когато Бен си обуеше различни чорапи, изгореше филийки или направеше нещо през пръсти, аз го наричах «моя сантиментален съпруг». Това беше една от многото шеги само между нас двамата.
И ето че, както си мисля за него и междувременно преглеждам няколко ръкописа, които Розмари беше подбрала за мен като най-пропити с тъга, Бен най-накрая ми изпраща имейл. Вдигам поглед, като чувам звъна на компютъра и се слисвам, като виждам името му в пощенската кутия. Сърцето ми се разтуптява, седя с леко увиснала челюст, парализирана от страх. Нещо в изписаното му с получерен шрифт име — Бенджамин Дейвънпорт, ми действа заплашително. Или може би не това, а следващият празен ред след: Относно. Изведнъж ме изпълва недвусмисленото чувство, че думите му ще бъдат сбити и сериозни: «Не виждам смисъл да се срещаме. Нямам какво да ти кажа».
Минава цял час, преди да набера смелост да отворя имейла му. Прочитам трите му изречения два пъти, мъчейки се да схвана смисъла им. «Следващата седмица ще ми е нанагорно. Какво ще кажеш за след Деня на благодарността? Понеделник устройва ли те?».
Нищо. Нищо не подразбирам от имейла му, но определено не ми се струва обещаващо, че е пропуснал името ми или някакво мило обръщение. И просто не мога да повярвам, че трябваше да чакам четири дни за три неопределени изречения. Но общо взето ми олеква. Можеше да бъде и по-зле. Все още тая слаба надежда, когато изпращам отговора си. «Разбира се. В «Питс Тавърн» в 12?».
Като най-стария нюйоркски пъб, «Питс» е по-скоро туристическо «капанче», но това не смущаваше Бен и мен. Бяхме прекарвали много уютни нощи до късно край бара, затова още щом натиснах «изпрати», се обезпокоих какво ли ще си помисли Бен за сантименталния ми избор за среща. Но отговорът му идва почти на минутата: «Ще се видим тогава. Приятно прекарване на Деня на благодарността!».
«Дълбоко се съмнявам», помислям си и надрасквам с червено едно голямо «Отхвърлен» върху един ръкопис.

Когато по-късно се прибирам от работа, зървам Мора и Зоуи да вървят забързано към апартамента на Джес. Мора е хванала Зоуи за ръка, а в другата носи своя спален чувал и платнена чанта. И двете розови обувки «Кед» на Зоуи са отвързани и връзките им се влачат зад нея по влажния тротоар. Когато ме вижда, тя изписква «лельо Клодия!» така, сякаш съм известна личност. Зоуи наистина се възхищава на самоувереността ми.
— Здравей, Зоуи! — подвиквам. — Идваш да прекараш уикенда с мен ли?
— Ъхъ — отвръща на висок глас тя. — И мами каза, че мога да стоя до късно вечер и да ям каквото си поискам.
Поглеждам Мора за потвърждение. Сестра ми примирено свива рамене. Видът й е уморен и отчаян, сякаш няма сили да спори за часа на лягане и сладките зърнени закуски. Запитвам се дали това не е началото на феномена на разведените родители — «подкупи децата». Всички деца знаят, че единствената елементарна облага да имат разведени родители е, че можеш да се възползваш от вината, изтощението и състезателния дух на мама и татко, за да извлечеш максимални облаги от двата лагера. Спомням си как коледните ми подаръци се удвояваха по брой и стойност, след като майка ни напусна.
Зоуи пуска ръката на Мора и се затичва към мен. Навеждам се да завържа връзките на обувките й. После целувам студената й, порозовяла буза и прошепвам в ухото й:
— Познай какво съм ти взела.
— Какво? — пита ме тя възбудена.
— Плодова пита!
Това е любимият сладкиш на Зоуи, който обаче й разрешават да си похапва само при специални случаи. Досега Мора държеше предимно на органичните храни.
— Каква е? — пита нетърпеливо Зоуи.
— Ягодова. С глазура и поръсена със захарни пръчици.
Лицето на Зоуи засиява. Хубаво е да можеш да доставиш удоволствие на някого толкова лесно. Ще ми се да можех да уредя и проблемите на Мора по този начин. Изправям се и обгръщам с ръка сестра си. Чувствам ребрата и остротата на лопатките през шлифера й «Бърбъри».
— Много си отслабнала, Мора — казвам. — Безпокоя се за теб…
Мора въздиша и докосва скулите си.
— Знам. Изглеждам мършава, нали?
— Мършава — не… Просто си… много слаба. Трябва да се погрижиш за себе си…
— Странно е — казва тя. — До онзи ден все вярвах, че никога не можеш да си прекалено богата или прекалено слаба… Сега не съм толкова сигурна… Предпочитам да съм бедна, дебела и щастлива…
Зоуи ни прекъсва.
— Дали Джес си е вкъщи? Ще може ли да пробвам обувките й?
— Ами да, разбира се! Всичките й сто чифта! — отговарям, мислейки си, че ако в очите на Зоуи аз съм втора в списъка на известните, то Джес е Мадона. Дори шестгодишно дете може да надуши нашето степенуване по красота и стил.
Мора поглежда часовника си «Картие» и въздиша.
— И тъй. Момчетата са у Дафни… Скот ще ме чака в осем… Време е да се прибирам.
— Късмет — пожелавам й. После я погалвам по ръката и й казвам, че я обичам. Това е нещо, което Мора и аз рядко си казваме една на друга, въпреки че никога не сме го поставяли под съмнение.
— И аз те обичам, Клодия. Благодаря ти. — Тя кляка пред дъщеря си и приглажда косата й. — Обичам и теб, тиквичке.
— И аз те обичам, мами — отговаря Зоуи и обгръща с ръка врата й.
— И да слушаш леля Клодия — добавя майка й.
— Добре, мами.
Мора й се усмихва. После се изправя и се обръща към мен.
— Обади ми се, когато можеш — казвам й.
Тя кима, обръща се и тръгва забързано към сребристия си «Рейндж Роувър», високите й токчета почукват по тротоара. Наблюдавам я няколко секунди, изпълнена с притеснение. Пред нейния уикенд предстоящата ми среща в «Питс Тавърн» изглежда толкова тривиална. Предполагам, че това е влиянието, което три невинни деца имат в уравнението.
Поглеждам към Зоуи и забелязвам, че тя също изглежда угрижена. Тя гледа с присвити очи след майка си, която запалва колата и се отделя от тротоара. Мора помахва с ръка и натиска веднъж клаксона. Зоуи й помахва в отговор и оформя с устни: «Чао, мами».
За първи път виждам племенницата си толкова тъжна и се запитвам дали защото чувства, че нещо не е наред, или просто е още твърде малка, за да бъде далече от дома две нощи. Разрошвам косата й и казвам:
— Готова ли си да се махаме от този студ, бледолика Зоуи?
Тя кима, после изрича с висок глас:
— Лельо Клодия?
— Кажи, миличка? — Притеснено ми е, предполагам какво ще ме пита.
И наистина, тя задава един от въпросите, които са нейна запазена марка:
— Защо мами е толкова тъжна?
Аз пък й отговарям с един от моите звездни отговори:
— Понякога майките са тъжни. Нищо повече…
Зоуи въздиша, после казва:
— Вчера тя изрече лоша дума в колата. После се разплака.
— Понякога майките изричат лоши думи. Защото и на тях им се случва да се разстройват. Но ще й мине. Всичко ще мине благополучно.
— Сигурна ли си? — пита тя с безпокойство в големите си сини очи.
Паникьосвам се, не знам правилния отговор. Редно ли е да я уверявам? Какво означава в случая «благополучно»? Никак не искам да лъжа Зоуи. Изведнъж ме връхлита споменът за един обезпокояващ епизод от предаването «Семейна вражда», което гледах, когато бях на около седем години. Тогава последният въпрос с награда беше: «Най-големите пет лъжи, които са ви казвали родителите ви». Докато напъвах мозъка си, за да се сетя за нещо, семейство Джонсън започна да изрежда отговорите с лекота: «Дядо Коледа!», «Великденското зайче!», «Феята на зъбчетата!»… Беше разрушителен момент. Отчасти защото бях открила една тъжна истина за любимото ми трио, но също и защото точно бях получила написано на ръка писмо от Северния полюс — писмо, за което знаех, че е фалшиво. Откъснах го от таблото за съобщения и смело заявих на родителите си, че лъжат.
И все пак премислям внимателно въпроса на Зоуи и решавам, че нещата наистина ще се разрешат благополучно.
— Да, Зоуи, сигурна съм.
Тя ме поглежда с многообещаваща усмивка. После пъхва ръчичка в моята и ме пита:
— Може ли да ядем от плодовата пита още сега? За вечеря?
— Великолепна идея — отговарям. — Плодова пита за вечеря. Плодова пита и за десерт!
— А за предястие?
— Ъхъ. И за предястие — потвърждавам с усмивка. — Какво по-хубаво от това?

Зоуи и аз тъкмо привършваме елегантната си вечеря от три блюда, състоящи се от ягодова плодова пита, когато Джес се връща от работа. Двете със Зоуи се прегръщат и целуват за поздрав, а аз дискретно я питам дали Майкъл ще дойде по-късно. Тя поклаща глава и казва, че предпочита да остане сама с нас. Това ме радва, защото не бях сигурна как щях да обясня на Зоуи преспиването на Майкъл тук. В този момент Зоуи се обръща към Джес и пита:
— Кой е Майкъл? Гаджето ти ли?
— Да — потвърждава усмихната Джес, — гаджето ми е.
Зоуи продължава:
— Ти обичаш ли го?
Джес ми хвърля поглед.
— Сече й пипето — вметвам.
— Какво значи това? — пита Зоуи.
— Че задаваш много смислени въпроси — отговарям.
— Аха — казва Зоуи и се обръща очаквателно към Джес.
— Да, обичам го — отговаря Джес.
— Защо?
— Ами… защото е умен. И мил. И забавен. И много, много красив.
Бледото чело на Зоуи се набръчква — тя осмисля чутото. После задава въпроса, който всеки от нас си е задавал.
— Ще се омъжиш ли за него?
Сега вече Джес е смутена.
— Хм. Ами, не знам, Зоуи. Ще видим.
— Кога ще видим?
— Не знам. Трудно е да се каже.
— Защо е трудно да се каже?
— Защото понякога обичаш някого, но впоследствие може да се окаже, че не е подходящият за теб човек. Нужно е известно време, за да се разбере това — отговаря Джес много по-добре, отколкото аз бих могла.
— Надявам се да се омъжиш за гаджето си — казва Зоуи. — Ще бъде много романтично.
— Наистина ще бъде романтично — съгласява се Джес. — Да си пожелаем щастлив завършек.
Зоуи затваря очи и го пожелава безмълвно. Когато ги отваря, лицето й е сериозно.
— Чичо Бен и леля Клодия се разведоха — заявява тя, сякаш мен ме няма в стаята.
— Знам — казва Джес, без да ме поглежда.
— Но тя обича чичо Бен — продължава Зоуи и ме поглежда. — Нали, лельо Клодия?
— Да — отговарям и изпадам в много неизгодно положение. — И винаги ще го обичам.
Зоуи засиява.
— Значи може пак да се омъжиш за него, нали?
Ето на, помислям си. Огромната ми надежда излезе наяве, разкрита от едно дете. Обмислям отговорите си. Смятам да отговоря, че има такава вероятност. Че много силно го искам. Че чувствам липсата на Бен с цялото си сърце и признавам, че извърших огромна грешка, задето не се съгласих да имам дете от него. Че проявих инат, непреклонност, отмъстителност и гордост за собственото си добро. Че се надявам да не е прекалено късно.
Страхувам се обаче да изрека дори едно от тези неща на глас. Не искам да излезе, че съм с лош късмет. Затова отговарям неопределено и с половин уста:
— Виж, Зоуи, аз не бих очаквала това със затаен дъх.
Както винаги буквална, Зоуи си поема драматично въздух, задържа го — бузите й се издуват, лицето й почервенява.
— Издишай! — изкомандвам аз през смях.
Тя поклаща глава, в ъгълчетата на устните й заиграва усмивка.
— Зоуи, издишай! — повтарям и започвам да я гъделичкам, докато накрая тя прихва. След като се успокоява, се обръща към мен.
— Лельо Клодия?
— Кажи, Зоуи.
— Ако наистина пак се омъжиш за чичо Бен, дано да е скоро. И знаеш ли защо?
Вглеждам се в нея нетърпеливо, съсредоточавайки се върху сърбеж в областта на кръста ми. Детето положително не знае нищо за застаряващи яйцеклетки. Положително не знае, че се каня да предложа на Бен да родя с надеждата да си го върна отново. Накрая питам:
— Защо, Зоуи?
— Щото, ако чакаш прекалено дълго, аз ще остарея и няма да съм подходяща да ти нося цветята.
Усмихвам се с облекчение.
— Хм. Това е много логично, Зоуи. Ти наистина бързо ще пораснеш.
— Затова не чакай прекалено дълго — казва тя. — И не побегвай този път.
— Побягвай — поправям я.
— Побягвай — повтаря тя.
— Ооо, добре. Хм. Ще се погрижим за това — отговарям, питайки се още колко дълго Зоуи ще продължи с пороя си от въпроси. Ако не внимавам, тя може и да ме накара да споделя за размяната ни на имейли с Бен, за уговорената среща за обяд и искрената ми надежда, че бившият ми съпруг не се е влюбил до полуда в момиче на име Тъкър.
Подготвям се да посрещна следващия й въпрос, който обаче се оказва благословено безвреден. Вече може ли да пробвам обувките? — пита ме тя.
— И още как! — отговарям с облекчение, че няма да се наложи да разказвам на племенницата си за Тъкър — бързо тичащата лекарка във фертилна възраст с красива коса, която вероятно не обича Бен толкова, колкото го обичам аз.

Глава 28

На другата сутрин се събуждам и виждам Зоуи да стои на пръсти във виолетовата си нощница на точки, опряла нос и длани в прозореца на стаята ми. Оглеждам чистия й профил и косата й, щръкнала от статично електричество.
След малко прекъсвам съсредоточеността й.
— Какво толкова интересно има навън, Зоуи?
Тя се обръща и се втурва към леглото ми.
— Вали сняг, лельо Клодия!
— Наистина ли?
— Да, ела да видиш.
Заставам до нея на прозореца и си спомням колко се вълнувах като дете от снежинките. Сега снегът просто дава сигнал за неудобство, особено в голям град, тъй като бързо се превръща в кална киша. Но веднага забравям за това, когато се заглеждам навън заедно с племенницата си. Дори ме бодва леко разочарование, когато виждам само рехави снежинки, които не се задържат върху земята.
— Не ми се вярва да натрупа — отбелязвам. — Просто обичайното ноемврийско подлъгване.
Зоуи моментално увесва нос и аз се сещам как сестрите ми и аз се почувствахме една сутрин, когато надеждите ни мигом бяха попарени от говорителя по радиото, който съобщи с най-ведрия си тон: «Всички училища ще са отворени!». Или дори по-лошо, когато изброи няколко училища, които бяха затворени, а после добави, че нашето правело изключение и щяло да отвори, но с няколко часа закъснение — за утеха. Един от най-щастливите дни в детството ми беше, когато майка ни уведоми, че щяла да пренебрегне подобно решение. «Няма да рискувам да ви пусна да пътувате с този автобус! Така че обявявам еднодневна дървена ваканция!». Има известни облаги от това да имаш майка, която не зачита правилата.
— Ако натрупа, може ли да отидем да се пързаляме с шейна в парка? — пита Зоуи.
— Разбира се — отговарям, замисляйки се как се увеличават емоциите, когато си дете. Радостта е по-всеобхващаща, разочарованието по-смазващо, надеждата по-осезаема. — А искаш ли и да направиш снежен танц за по-лесно?
Лицето на малката светва отново.
— Какво е «снежен танц»?
Аз скачам в леглото и подхващам преувеличен племенен танц, който тя имитира. Краката и ръцете ни се мятат във въздуха, докато и двете оставаме без дъх. Тогава казвам:
— Добре! Да вървим! Чака ни един изцяло запълнен ден!
— Какво ще правим, лельо Клодия?
Разказвам й плана ни, който включва матине, отбиване във «ФАО Шварц» и возене на каляска в Сентръл парк.
Зоуи примира от радост.
— Тогава отивам да се облека.
Усмихвам се.
— Да. Върви. Освен това днешното ни излизане май се нуждае от малко грим, не мислиш ли?
Усмивката на Зоуи се разширява. Тя е истинско момиченце и винаги откликва с готовност на неща като пробиване на уши, бръснене на крака и гримиране. Мора ще ме убие, ако направя дупки в ушите на Зоуи или й дам някоя от самобръсначките ми, но малко руж и гланц за устни са друго нещо. Малката тръгва превзето към банята и казва с глас, по-зрял за годините й:
— Как не, лельо Клодия! Идеята е великолепна.

Няколко часа по-късно, след впечатляващо изпълнение на «Цар Лъв», двете със Зоуи излизаме от театър «Ню Амстердам» на Четирийсет и втора улица. Слънцето се е скрило, от снега няма и следа, но въпреки това денят е зимен и празничен. Градът вече е украсен с бели светлини и гирлянди, улиците гъмжат от туристи. Докато Зоуи си слага пухкавото розово таке и подходящи за него ръкавици, аз спирам такси и поръчвам да ни закара до «Плаза», който е точно срещу «ФАО Шварц». През целия път пеем «Хакуна Матата». Мелодията е увлекателна. В цялото ни веселие аз напълно забравям за причината, поради която Зоуи е с мен. Питам се дали някой ден тя ще узнае пълната истина за този наш уикенд. Дали ще се върне назад към прекараното с мен време и дали спомените й ще бъдат повече горчиви, отколкото приятни.
Слизаме пред «Плаза». Плащам на шофьора и придържам вратата отворена за Зоуи. Тя изскача от таксито, забравяйки да се държи като дама в кадифеното си гащеризонче и красиво палтенце. После посочва един мим със синьо лице, застинал в необичайна поза близо до фонтана пред хотела.
— Може ли да ида да го огледам? — пита тя.
— Разбира се — отговарям и се сещам за коментара на Бен по този повод. «Как е възможно това да се счита за талант? Кой всъщност си прави труда да практикува подобно нещо?». Очевидно много хора не са съгласни с думите му, защото покрай мима се е събрала внушителна тълпа, която се прехласва по него и го снима с видеокамери.
Зоуи се втурва към мима, а аз оставам до хотела и изваждам мобилния си телефон от чантата. Искам да проверя дали Мора не ме е търсила с някаква нова вест. Има едно съобщение, но то е от Дафни. Държа под око Зоуи и слушам Дафни, която ми разправя, че направила лимонов кейк «Бундт» и че момчетата облизват бъркалките. Казва още, че не се била чувала с Мора.
— Стискай палци за някоя хубава новина — заключава тя.
По моему представата на Дафни за добра новина не съвпада с моята. Като се изключи неправдата, Дафни вярва, че семейните двойки с деца не бива да се разделят. Според мен става дума за нещо повече от това да си щастлив. Не щастлив като на коледна снимка, а истински, дълбоко в себе си щастлив.
Прескачам съобщението на Дафни и се заслушвам в едно много старо от Бен, за което сърце не ми беше дало да го изтрия след развода ни. Това е единственият запис, останал от него. Не е нищо специално — отнася се за телефонния номер на нашия очен лекар, — но самият звук на гласа му ме залива и чувствам как сърцето ми пърха. Приисква ми се да разговарям с него по-рано от понеделник. Обещанието ми стои готово на върха на езика ми: Искам да имам бебе от теб, Бен. Ще направя всичко, за да те върна.
Запаметявам го, затварям телефона и пак поглеждам към Зоуи, която продължава да стои прехласната пред мима. Сега държи такето си в ръка и слънцето блести в косата й и я прави по-червена. За един славен миг се изпълвам с чувство за благополучие и покой.
После внезапно всичко се променя.
Виждам първо момчето на скейтборд — мършаво, по къси панталони, късо яке и оранжева каска. Учудвам се как е успяло да излезе от къщи без палто в ден като този. То е на не повече от дванайсет години и излъчва юношеска непохватност въпреки плавните му, уверени номера. Съвсем явно е, че иска да се покаже, но се прави, че не обръща внимание на неколцината зяпачи, които, след като са се наситили на мима, сега се възхищават на него. Вероятно е самотник, защото обикновено момчета на неговата възраст се движат на групи. Наблюдавам го как се спуска по няколко стъпала и се приземява с лекота, преди да набере скорост. И в този момент виждам, че Зоуи се затичва към мен, точно на пътя му. Смразявам се, като проумявам какво ще се случи, но съм напълно безпомощна да го предотвратя. Все едно гледаш ужасяваща сцена във филм със заплашителен саундтрак. И ето че момчето се е засилило към Зоуи, викайки:
— Ей, ей! Пази се!
Виждам как тялото му се напряга да промени посоката и се помолвам уменията му да надделеят. Но когато момчето се завърта, то пада от дъската и се блъсва в Зоуи. Зоуи е изхвърлена заднешком като малка кукла и пада с глух удар на тротоара. Момчето се просва до нея с разперени ръце и крака и изглежда повече смутено, отколкото пострадало.
Чувам се как изпищявам, сърцето тупти в ушите ми. Всичко като че ли се движи в забавен каданс, когато се врязвам в тълпата и коленича до Зоуи. Кожата й е сива, клепките й са затворени, от лявата страна на лицето й се стича кръв и багри яката й от бяла заешка кожа. Страх и ужас ме изпълват, когато проверявам дали диша. Диша. И все пак, ами ако умре? Мигом си налагам да не се побърквам; децата не умират при сблъсък със скейтбордисти. Беше просто дребна злополука. После обаче си помислям: Сътресение на мозъка, нараняване на главата и врата, мозъчно увреждане, параплегия. Сещам се за друга необичайна злополука с едно момче, което гледах в «60 минути». Беше се парализирало, след като играло обикновен хокей на лед. През ума ми прелита картина на Зоуи, която отива на абитуриентския си бал в инвалиден стол.
Я се стегни, казвам си. Започвай да действаш и престани да драматизираш нещата! Но единственото, което мога да направя, е да повиквам името на Зоуи и лекичко да разтърся раменете й. Тя не реагира. Умът ми бясно прехвърля правилата за първа помощ, които бях учила много отдавна в девическия скаутски лагер и в часа по здравна култура в гимназията: «Не местете ранения, ако се предполага, че е засегната главата или врата му; проверете зениците, опитайте с натиск да спрете кръвта; обадете се на 911, повикайте помощ».
Докато вадя книжни кърпички от чантата си, чувствам погледите и загрижената глъчка около себе си. Притискам кърпичка в главата на Зоуи и тогава клепките й потрепват и се отварят. Изричам името й в прилив на благодарност. Тя изхлипва и докосва лицето си. Като вижда кръв по розовата ръкавица на ръката си, изпищява. После се обръща на една страна и повръща. Смътно си спомням, че повръщането е признак на мозъчно сътресение, но нямам представа доколко сериозно трябва да е то. Нито пък какво се прави при такива случаи.
Зоуи сяда и започва да плаче за Мора и Скот.
— Мами! Тати! Искам мами-и-и-и!
Скейтбордистът се доближава до нас и почва да мънка извинения.
— Съжалявам — казва той, — тя ми се изпречи на пътя. — Изглежда изплашен, че си е навлякъл беля. Иде ми да го нахокам, да го навикам, че кара скейтборд сред хора, но казвам само:
— Няма нищо.
Той се изнизва с дъската си под мишница и продължава своя следобед.
Когато се обръщам отново към Зоуи, някакъв мъж се появява незнайно откъде и кляка до нас. Добре облечен е и има нисък, утешителен глас. Пита ме любезно дали аз съм майка й.
— Не, леля съм й — отговарям гузно.
Ето какво стана със зоркия ми поглед!
— Повиках такси — каза мъжът и посочи спрялото пред хотела такси, на няколко метра от нас. — То ще ви закара до Нюйоркския университетски медицински център. Вероятно ще се наложи да й направят няколко шева.
Зоуи ревва, като чува за шевове, после бурно се възпротивява, когато мъжът понечва да я повдигне от паважа.
— Нека те пренесе, миличка — казвам й.
И тя се оставя. След секунди аз се настанявам в таксито. Мъжът ми подава Зоуи, заедно с мека, бяла носна кърпа с избродирани инициали УРГ.
— Ще се оправиш, мила — казва той. Не съм сигурна на мен ли говори, или на Зоуи, но ми идва да целуна този любезен непознат с посребрена коса, чието малко име започва с «У». Мъжът казва на шофьора адреса на болницата и затваря вратата. Докато се движим по Пето авеню, Зоуи се свива на кълбо на седалката до мен и хлипа. Аз придържам носната кърпа до раната високо на челото й, която подгизва и лепне от кръв. В един момент се сещам, че оставих такето й на тротоара и отново ме пробожда чувство за вина. Първо, че допуснах това да се случи, после, че изгубих любимата й шапка. Мога само да си представя какво ще каже Мора, като научи за станалото: «Знам, че обичаш Бен, но сигурна ли си, че си готова да станеш майка?». Позвънявам й и вкъщи, и на мобилния й телефон — олеква ми, като се включва гласовата поща. Още не съм готова да й призная, нито пък искам да разстройвам сестра си, която и без това си има толкова грижи в момента. Опитвам се да утеша Зоуи, като повтарям думите на мъжа. Казвам й, че ще се оправи, скоро ще се оправи.

Докато пътуваме към болницата, кървенето на Зоуи намалява и аз преставам да се безпокоя за парализа или мозъчно увреждане. Въпреки това, веднага след като я регистрират, извикват името й. За разлика от случая с Бен навремето, когато го придружих до спешното отделение, след като счупи крак при игра на футбол — тогава чакахме да ни приемат седем часа. Или когато аз ядох развалено суши и буквално си мислех, че ще умра от стомашни болки, пак чаках много дълго — сякаш всеки гангстер в Ню Йорк трябваше да мине преди мен.
Затова много ми олеква, когато дават предимство на Зоуи и ни въвеждат в спешното отделение. Една сестра й помага да облече нощница и отчита жизнените й показатели. Само след секунда сънен лекар се промъква покрай завесата, разделяща помещението, и се представя като д-р Стив. На вид д-р Стив е смесица между Дуги Хаузър и героя на Джордж Клуни в «Спешно отделение». Той е невероятно млад, но много самоуверен и харизматичен. Пролича си, че Зоуи веднага го хареса и че той е в състояние да я успокои, докато я разпитва как е станала злополуката и какви са симптомите, умело вмъквайки и въпроси за училището и хобито й. След кратък физически преглед, той поглежда Зоуи и казва:
— И тъй, Зоуи, лошо си се цепнала, но ето какво ще направим сега… Ще направим малка рентгенова снимка на главата ти и няколко къси шева точно зад ухото ти.
Зоуи трепва при споменаването на шевове (крайно време е да заменят думата с друга — кое дете ще приеме леко мисълта, че кожата му ще бъде зашита с игла?), но доктор Стив показва трапчинки при усмивката си и я убеждава, че не само няма да я заболи, но и ще използва розов конец, който ще се стопи като магия след няколко дни. Зоуи е спечелена.
— Защо е рентгеновата снимка? — питам, все още изпълнена със страх, да не би да се окаже някакво сериозно нараняване на главата.
— Просто предохранителна мярка — отговаря докторът и трапчинките му изчезват, като се обръща към мен. — Много ще се изненадам, ако е получила нещо повече от повърхностна рана.
Кимам и му благодаря. Д-р Стив тръгва да нареди за рентгенова снимка и взима розовия си конец, а аз бъркам в чантата си за листче хартия и започвам възбуждащата игра на палач.
След два часа и минимална драма снимката на Зоуи потвърждава прогнозата на лекаря и детето е «като ново» с петте си розови шева и още по-привързано към доктора. Той й подава захаросан плод на клечка — с играчка вътре — и казва:
— Е, Зоуи, много те харесвам, но искрено се надявам да не те видя пак тук.
Тя се усмихва и става необичайно стеснителна.
— Какво ще кажеш, Зоуи? Обещаваш ли да стоиш далече от пътя на скоростните скейтбордисти?
Тя отговаря, че ще се опита и той удря разперена длан в нейната.
Питам се дали д-р Стив е минал курсове за държание с малки деца, или това просто му идва отвътре.
Може би е нещо, което изисква практика. Може би и аз бих могла да намеря книга по темата: Как да се държим в спешно отделение и към децата в кризисни ситуации.
После си помислям за Бен. Ако имам късмета да си го върна, няма да е нужно да съм съвършена. Ние с него заедно ще можем да разрешаваме проблемите. Представям си наше мъничко момиченце, което тича към нас с опасна треска, забита някъде в тялото му. Той ще вземе пинсетите, а аз ще застана до него, готова с лейкопласта. Двамата ще бъдем добър екип. Някога бяхме. Пак ще бъдем.
После, когато със Зоуи тръгваме към изхода с документите по изписването и със захаросания плод в ръка, чувам смътно познат глас зад себе си.
— Клодия, ти ли си?
Стомахът ми се свива, когато разпознавам гласа. Обръщам се бавно и поглеждам право в големите, зелени очи на Тъкър Янсен.

Глава 29

— Здрасти, Тъкър — казвам, оглеждайки изрядно изгладената й бяла лекарска престилка, синия й хирургически комплект под нея, лъскавия й стетоскоп. И, разбира се, русата грива, прибрана, както винаги, в конска опашка. Тя е по-хубава, отколкото си я спомням. Вероятно защото има разлика в това да видиш жена, след като е тичала, и друг път, когато си е сложила малко грим. Потрепервам при мисълта как ли би изглеждала с официално вечерно облекло. Сърцето ми се свива и поглеждам към изхода, надявайки се разговорът ни да е кратък. Въпреки особено значителното общо нещо, което ни свързва, аз нямам какво да й кажа.
— Здравей, Клодия — поздравява ме тя съвсем непринудено.
Напомням си, че не би трябвало да знам, че тя е лекар. Затова се правя на изненадана:
— Ти лекар ли си?
— Да — отвръща тя с престорена скромност. — Педиатричен хирург съм.
— О! Това е чудесно!
— Какво правиш тук? — пита тя, поглеждайки Зоуи. — Всичко наред ли е?
Загрижеността й ми се струва искрена, но въпреки това ужасно дразнеща. Знам, че е неразумно, но имам чувството, че тя ме осъжда. Преценява степента на небрежността ми. Заключава, че от мен ще излезе негодна, несръчна майка.
Пояснявам:
— Племенницата ми пострада малко, това е. Но вече е добре.
— Горкото дете — изрича тя напевно.
Зоуи, която е възвърнала дружелюбността си, вметва:
— Аз имам пет шева!
Обзема ме паника — какво ли още ще каже тя. Моля се Тъкър да не спомене Бен, защото тогава шлюзовете ще се отворят. Едва ли не чувам Зоуи: Откъде познаваш чичо Бен? Леля Клодия се разведе с него, защото не иска да има деца. Но леля Клодия казва, че винаги ще го обича. И ако те пак се оженят, аз ще нося цветята!
И наистина, вметването на Зоуи предразполага Тъкър да общува с племенницата ми. Сякаш споделяйки дълбока тайна, тя се навежда, намигва и пита:
— С розов конец ли?
Зоуи засиява.
— Ъхъ. С розов конец.
Тъкър разрошва косата й и й се усмихва вдетинено. После се изправя и се обръща към мен.
— Тя е възхитителна.
— Благодаря — отговарям, макар да не съм сигурна дали трябва да приемам комплименти от името на майка й, нищо че все пак става дума за племенницата ми. Пристъпвам от единия на другия си крак. После главата ми се изпразва и пак поглеждам към изхода. Така де, не ми се иска да подхващаме други теми — да речем за маратона или за Бен. Питам се дали Тъкър знае за плановете ми да се видя с гаджето й. Подозирам, че знае, тъй като помня, когато Бен ми каза, че бившата му приятелка Никол му изпратила подарък за рождения ден близо година, след като ние с него вече се виждахме. Тогава, мъчейки се да звуча равнодушна, го попитах:
— О, много мило… И какво ти подари?
— Книга с поезия — отвърна той равнодушно, сякаш това не значеше нищо за него.
Междувременно за мен едва ли има по-заплашителен и целенасочен подарък от книга, да не говорим за книга с поезия и трябваше да напрегна цялата си воля, за да не попитам от кой автор и каква поезия. Успях да смотолевя едно хладно и безопасно «Много учтиво от нейна страна».
Бен каза:
— Да. Както и да е. Не е кой знае какво. Просто исках да го знаеш в интерес на пълното откровение.
Такъв е Бен — прям и честен. Затова съм сигурна, че не си е премълчал за срещата ни на обяд.
И ето че Тъкър продължава:
— Е, как я караш напоследък, Клодия?
Думите й са напълно невинни, но в гласа й долавям нотки на снизхождение и съжаление. Тя също така особено ловко предявява права над своя мъж. Държи се точно както аз бих се държала, ако се бях срещнала с Никол в началото на връзката ми с Бен — приятно и с достойнство, но въпреки това демонстрирайки силна позиция.
— Добре. А ти? — питам я кратко и формално. Няма да допусна да бъда заплашвана. Аз бях омъжена за Бен. Със или без маратон, тя не си е спечелила правото да се държи собственически.
— Страхотно — изрича тя спокойно. Можеше да добави: «И ти не си заплаха за мен».
Неудобството ми преминава във възмущение, когато анализирам нейното «страхотно». Няма съмнение — «страхотно» надделява над «добре». Кучката току-що изрази превъзходство над мен. Каквото и оправдание да й бях дала, то излетя през болничната врата. Иде ми да я зашлевя или да лисна студена вода в лицето й. Да направя нещо от нещата, които хората вършат в комедийни ситуации.
И всичко това става, преди тя да вдигне ръка и да измести проклетата си конска опашка от лявото на дясното рамо — тогава зървам пръстена й.
Диамантения й пръстен.
Диамантения й пръстен на лявата ръка!
Не мога да твърдя дали тя го показа нарочно, но знам със сигурност, че забеляза, че го видях. Така че, нямам друг избор, освен да го потвърдя. Поемам си дълбоко въздух и събирам всяка капка воля, за да посоча ръката й и да изрека:
— Поздравления.
Тя се усмихва победоносно и свежда поглед към ръката си, преди да я пъхне в джоба на престилката си. Изчервява се и отговаря:
— Благодаря ти, Клодия. То стана… много набързо.
— Да… Ами… поздравления — повтарям и се чувствам толкова замаяна от рухването си, че едва гледам, камо ли да се помръдна.
Тъкър започва да разпитва за плановете ми за Деня на благодарността, но аз я прекъсвам и казвам, че наистина трябва да си вървим. Хващам Зоуи за ръка и я повеждам навън, където хващаме такси. Казвам адреса. Докато наблюдавам как сградите прелитат размазано покрай прозореца ми, ме обсебва мисълта, че този ден ще остане завинаги като най-лошия в целия ми живот. Такова нещо като перспектива вече няма да има. Времето няма да го излекува. Завинаги ще бъда белязана от този момент в болницата. Той ще стане част от тази, която съм. В действителност то вече започна. Мъча се да се съсредоточа във вдишването и издишването и да си казвам да не плача, но губя битката. Чувствам как мъката напира неконтролируемо нагоре към гърлото. После, някъде между болницата в Ийст Сайд и апартамента на най-добрата ми приятелка, рухвам пред очите на шестгодишната ми племенничка.
— Какво има, лельо Клодия? — пита ме тя с треперещ от страх глас. Тя никога не ме е виждала да плача. — Защо си тъжна?
— Защото сърцето ме боли — отговарям и избърсвам сълзите с опакото на ръката си.
— Защо? Защо те боли сърцето? — настоява да узнае тя, вече и тя на път да се разплаче.
Не мога да й дам отговор и тя продължава да ме обсипва с въпроси. Още и още.
Накрая казвам:
— Защото обичам чичо Бен.
— А защо това те натъжава? — малката й ръчичка се пресяга да хване моята.
— Защото, Зоуи… — отговарям, прекалено сломена, за да заобиколя истината или да се опитам да опазя детето. — Защото Бен ще се жени за друга.
— За онази лекарка ли? — пита тя с широко отворени от ужас очи.
Кимам през сълзи и промълвявам: «Да».

Остатъкът от следобеда ми минава в опити да обясня на Зоуи най-тъжните моменти в любовта и живота: понякога се разминаваме с времето, понякога осъзнаваме, че сърцевината на въпроса идва прекалено късно. Казвам й, че е било голяма грешка от моя страна да се разведа с Бен. Исках животът ми да протече по определен начин и когато Бен не се вмести в този план, аз го изоставих. И сега човекът, когото най-много обичам, си отиде завинаги. Бен вече принадлежи на друга жена. Бен принадлежи на Тъкър. Онази лекарка.
Може би Зоуи истински схваща какво й говоря или поне се прави, че разбира, лицето й добива почти комично философско изражение. Малко ме е срам, че натоварвам толкова много дете с рана на главата и родители пред прага на нещастие. Но не мога да се спра. Нейната компания и невинните й забележки ми действат утешително.
— Просто бъди щастлива, лельо Клодия — казва тя в един момент. Сякаш това е най-лесното нещо на света.
Усмихвам се.
— Ще се постарая.
Но вътрешно си казвам: Никога. Вече никога няма да бъда щастлива.
Малко по-късно Джес и Майкъл се прибират. Докато запознавам Зоуи с Майкъл, виждам, че Джес е забелязала зачервените ми очи.
— Какво има? — оформя тя въпроса с устни над главата на Зоуи, предполагайки, че съм пощадила племенницата си днес.
Отговарям:
— Представи си най-лошото.
Джес се замисля за секунда, после почти улучва.
— Бен и Тъкър са се оженили?
— Кажи-речи.
— Сгодили са се? — пита тя втрещена.
Кимам със сериозно лице.
Тя зяпва, а Майкъл изтърсва:
— Я го разкарай това копеле.
Джес хвърля кръвнишки поглед и посочва Зоуи. Знам, че Мора ще получи доклад с ругатни, макар че в цялата схема на деня една неприлична дума, изтърсена от пукнатините, няма да изглежда толкова разрушителна.
— Извинявай — казва ми Майкъл с гримаса.
— Чувала съм тази дума — вметва Зоуи и кръстосва ръце. Тя определено е доволна от ролята си в тази драма за възрастни.
— Той ли ти се обади? — пита Джес. — Или Ани ти каза?
— Не — отговарям с горчив смях. — Срещнахме случайно Тъкър в спешното отделение.
— В спешното отделение? — изумява се Джес. Тя и Майкъл изслушват смаяни подробностите от злополуката и отиването в болницата. След като Джес и Майкъл оглеждат шевовете на Зоуи и я похвалват за храбростта й, Джес поставя ребром въпросите: «Как изглеждаше пръстенът? Определили ли са дата? Дали мисля, че Тъкър е бременна?».
Свивам три пъти последователно рамене, като на последния отговарям:
— Това вече е спорен въпрос.
— О, не, не е спорен въпрос — възразява Джес. — Нищо не е свършено, докато не е окончателно свършено.
— Така е, сестро — казва Майкъл и обгръща с ръка Джес.
Наблюдавам блажената двойка във вихъра на ранната страст — двойка, която не може да разбере чувства, по-различни от техните точно в този момент.
— О, окончателно е свършено, приятели — казвам и поглеждам към съюзничката си за подкрепа. — Нали, Зоуи?
Тя кима и важно отговаря:
— Да. Стана разминаване във времето.

След като Джес и Майкъл излизат да вечерят навън, ние със Зоуи се настаняваме на дивана и гледаме «Капан за родители» с Хейли Милс. Като малка това беше един от любимите ми филми и Зоуи, със своите преценки, ми казва неведнъж, че предпочита тази «старомодна» версия пред версията с Линдзи Лоън.
Когато телефонът иззвънява, първо поглеждам да видя кой е. Мора. Сърцето ми се свива при мисълта за допълнителна семейна драма. И като оставим настрана онова, което ще ми сподели, направо изтръпвам от ужас как ще й кажа за злополуката със Зоуи.
— Майка ти е — съобщавам и изключвам звука на телевизора чрез бутона на дистанционното.
— Здравей, Мора — казвам предпазливо. Ще трябва да задавам завоалирани въпроси, поради присъствието на Зоуи.
— Искам да говоря с мами! — Гласът на Зоуи става бебешки и плачлив.
— Един момент, Зоуи — казвам и питам Мора как се чувства.
— Добре съм — отговаря тя по-силно от очакванията ми.
— Какво става? Как си? — повтарям.
— Аз съм добре, но не мога да говоря в момента. Той е в кухнята — допълва тя с по-нисък глас.
— Можеш ли да обобщиш накратко? — питам, докато Зоуи продължава да настоява да вземе телефона.
— С две думи, той безумно съжалява. През молби и плач съжалява. Непрекъснато повтаря, че няма обяснение защо прави всичко това. Твърди, че има нужда от помощ. Иска да го заведа при моята терапевтка Черил — нещо, за което никога досега не е проявявал желание. Бил готов на всичко, за да запази семейството си — шепти тя. — За пръв път го виждам в такава светлина. Нищо общо с предишния човек. Вероятно защото… този път аз съм различна. Нито веднъж не повиших тон.
Поглеждам към Зоуи и подбирам внимателно думите си:
— Да не би да се опитва да каже… че е нещо като пристрастен?
— Е, не каза точно това… Но мисля, че той е… много нещастен човек.
Може и да е вярно, мисля си, но това не му дава правото да търчи из целия Манхатън и също да прави нещастен всеки член от семейството си. Но не ми е работа да давам преценки — или решения на сестра си, — затова казвам само:
— Ти как чувстваш нещата?
— Не знам. Знам само, че този път удържах победа… И чувството е приятно.
Настъпва продължително мълчание, след което тя пита как е Зоуи.
— Седи точно до мен и търпеливо чака да говори с теб. Ще ти я дам. — После си поемам дълбоко въздух и додавам: — Първо обаче трябва да ти кажа нещо…
Мора ме прекъсва:
— О, боже, какво е станало?
Изумена съм от интуицията й, докато я утешавам, че Зоуи е добре. После й предавам възможно най-малко мелодраматичната версия на случката. Пропускам частта с Тъкър и накрая заключавам:
— Искрено съжалявам, че допуснах да се случи.
— Не ставай глупава — сгълчава ме Мора, но гласът й малко трепери. — Случват се такива работи. Не си била виновна… Дай ми я да я чуя.
— Разбира се. — Подавам слушалката на Зоуи, която бързо и предвидимо избухва в сълзи, като чува гласа на майка си. Предполагам, че това е естествен рефлекс, когато разговаряш с човека, когото обичаш най-много на света. Което означава, че е по-добре да не отивам на срещата си с Бен. Представям си как ще се разцивря в сепарето.
След като Зоуи разказва своята версия за злополуката, за отиването в болницата и за д-р Стив и шевовете си, тя отваря темата за годежа на Бен и Тъкър. Нямам сили да я прекъсна или да се намеся. Освен това разказът й е съвсем точен, чак до «русата конска опашка» и «големия блестящ пръстен».
Когато отново взимам телефона, Мора пита:
— Това вярно ли е?
— За съжаление, да. Въображението й не е чак толкова развинтено.
— Господи! Толкова съжалявам.
— Знам. Аз също.

Заради инцидента Мора решава Зоуи да се прибере вкъщи още същата вечер.
— Тя трябва да е с нас — заключава Мора. «Нас» не ми убягва, нито факта, че Мора и Скот идват заедно да я вземат. Питам се дали това означава, че Мора ще даде «още един шанс» на Скот. Или това е неин начин да покаже на Зоуи, че и двамата й родители я обичат много, въпреки че те двамата вече не се обичат.
Това, в което съм сигурна обаче, е, че Мора изглежда много по-добре отпреди близо двайсет и четирите часа, когато остави Зоуи тук. Изглежда силна — държи се безупречно и бузите й имат здрав цвят. За разлика от Скот, чието лице е бледосиво, а държането му е на изплашен и неискрен човек.
Минава ми мисълта, че нещата лесно могат да се обърнат. Скот би могъл да отговори надменно: «Добре, спипа ме. Тогава да се разведем». Или по-лошо: «Обичам тази жена и ние искаме да се оженим».
В най-лошия случай Мора ще трябва да избира сега. А да си човек, взимащ решения, това винаги те облича с власт. Радвам се, че сестра ми има поне това. Ще ми се и аз да имах същото.
Целувам Зоуи за довиждане най-малко четири пъти и й казвам, че ми се ще скоро пак да дойде с преспиване, за да отидем във «ФАО Шварц» и да се повозим с каляска.
— А може би следващия път ще имаме и сняг — добавям и вече чувствам, че ми липсва още преди да си е тръгнала.
— Мами, може ли пак да дойда тук? — пита Зоуи, обърната към майка си.
— Разбира се — отговаря Мора.
Скот вдига Зоуи в прегръдките си, а Мора ме хваща за ръката, стиска я и тихо казва:
— Грижи се за себе си.
— Ти също — отговарям й.
Когато вратата се затваря след Зоуи и родителите й, казвам на висок глас с възможно най-силния сарказъм: «Днес е първият ден от остатъка от живота ти». Това е клише, което винаги съм мразила — колкото заради очевидната истина, толкова и заради напрежението, което създава, за да имаш продуктивен, фантастичен ден. Затова, естествено, решавам да направя точно обратното. Предавам се и се свивам на леглото, без дори да си направя труда да се изкъпя, за да отмия от кожата си микробите от болницата и от Тъкър.

Глава 30

През следващите три дни се люшкам между вцепеняващо неверие и свиваща стомаха ми мъка. Работата ми върви бавно, както става винаги преди празници, затова през повечето време редактирам вкъщи, като по-голямата част от него — в леглото. Джес ме предупреждава, че прекомерният сън е признак на депресия — сякаш това е някакво откритие. Тя непрекъснато ме натоварва и ми опява в стил Ричард Саймънс. Аз обаче я парирам, като свивам рамене и казвам, че ще се оправя. Макар да не съм напълно убедена в това.
Най-отчаяният ми момент идва посред нощ, когато се събуждам, след като съм сънувала последната сцена от «Абсолвентът». Всичко е точно както във филма, само дето аз съм Дъстин Хофман, а Бен не напуска пред олтара Тъкър, която е в напреднала бременност. Вместо това той и цялото му семейство гледат на мен като на луда, докато Рей и Ани не ме хващат подръка, не ме извеждат от църквата и не ме качват в автобуса, където съм съвсем сама. Събуждам се цялата в пот и сълзи и до такава степен бясна, че направо се плаша от себе си.

На сутринта заварвам Джес в стаята си да приготвя багажа си за заминаването й с Майкъл за Алабама. Против всичките си убеждения й разказвам кошмара си.
Тя казва:
— Е, за щастие ще си възвърнеш Бен преди тяхната сватба.
Поглеждам я с празен поглед и тя казва:
— В понеделник, нали?
Поклащам глава.
— Нищо такова няма да се случи… И няма да се видя с Бен в понеделник.
— Какво?
— Отменям срещата — подчертавам аз.
— О, не, в никакъв случай — възразява тя още по-твърдо.
— Няма смисъл — казвам, свивайки апатично рамене.
— Напротив, има много смисъл. Виж какво, Клодия. Фактът, че те са се сгодили, на практика не променя анализа в случая.
— Не, променя го.
— Не, не го променя! Щом Бен можа да се разведе с любовта на живота си, значи като нищо може да развали годеж.
— Откъде да знаем, че именно тя не е любовта на живота му?
— Защото ти и само ти си любовта на живота му.
— Откога си на това мнение?
— Откакто най-накрая изживявам истинска любов.
— Е, имам новина за теб, Джес. Бен я обича. Нямаше да й предложи, ако не я обичаше. Той иска деца, но не на всяка цена.
— Добре де. Може и да я обича мъничко. Но теб обича повече и ти го знаеш… Той няма пълна информация. А на него му е нужна пълна информация. Разбере ли, че искаш деца, ще трябва да скъса с нея.
— Аз не искам деца.
— Напротив, искаш.
— Не, не искам. Щях само теоретически да пожелая да имам деца от него.
— Все тая.
— Не съвсем.
Тя затваря червената си чанта «Тод» с авторитет и казва:
— Е, аз казвам да оставим на Бен да реши това. Искаш ли?

Междувременно плановете ми за Деня на благодарността витаят във въздуха, докато не става единайсет часа. Мора винаги кани на вечеря у тях, но по обективни причини тази година прави изключение. Дафни се явява резервният вариант, понеже баща ми, по разбираеми причини, отказва да отиде в дома на Дуайт и майка ни, но когато ние казваме на майка плана, тя почва да опява на тема «вие, момичета, никога не идвате тук». После продължава по допирателната, че изобщо не сме искали да приемем Дуайт. Аз нямам настроение за нейните глупости, затова бързо я срязвам:
— Виж какво, Вира. Ние отиваме у Дафни. А ти дори не можеш да готвиш.
— Можем да си поръчаме храна отвън — казва тя.
— Стига, мамо. Решението е взето.
— Кой го казва? — пита тя с глас на малко дете.
— Аз го казвам. Така че или идваш там, или не. Изборът е изцяло твой.
Затварям и решавам, че единствената истинска красота в това да удариш дъното е, че всъщност нищо не може да те развълнува или подразни. Дори родната ти майка.
След няколко минути тя ми се обажда с помирителен тон.
— Клодия?
— Да?
— Реших.
— И?
— Ще дойда — заявява тя кротко.
— Браво на теб! — отговарям.

Утрото на Деня на благодарността е студено, сиво и дъждовно, но в същото време е необичайно топло за сезона — потискаща празнична комбинация. Нужна ми е цялата ми воля, за да стана от леглото, да си взема душ и да се облека. Минава ми през ума един от житейските принципи на майка ми: Ако се облечеш така, че да изглеждаш хубава, ще се почувстваш по-добре. И макар в основни линии да се съгласявам с това, отхвърлям съвета и се спирам на стар пуловер с висока яка от «Дж. Крю» и чифт «Левис», разнищени на коленете. Уверявам себе си, че поне са по-подходящи от клин и кецове, които устоявам да не облека само защото се сещам за «носенето на клин и гуменки в Деня на благодарността» в памфлета «Предупредителни признаци на самоубийство».
Не мога да хвана такси, затова вървя пеш до гара «Пен» и за малко не изпускам обедния влак. Пада ми се място срещу движението, от което винаги ми прилошава. После, някъде по средата на пътя, се сещам, че забравих тиквения пай от «Балтазар» за двайсет и осем долара на плота в кухнята. Изругавам гласно. Възрастна жена от другата страна на пътеката обръща глава към мен и ме поглежда с неодобрение. Оформям с уста «извинете», въпреки че си казвам наум: «Гледай си работата, госпожо». След това в продължение на двайсет минути ме преследва мисълта, че ще стана една от онези хора, на които им е крив светът и си го изкарват на възрастните. Или по-лошо — ще стана намусена възрастна жена, която мрази младите.
Когато баща ми ме посреща на гарата, му казвам, че трябва да се отбием в магазина, за да купя пай.
— Майната му на пая — отговаря той, което по моему в превод означава: «Чух за годежа на Бен».
— Не, наистина, татко. Обещах на Дафни да донеса тиквен пай.
Превод: «Аз съм пълен неудачник. Останало ми е единствено да удържам на думата си».
Баща ми свива рамене и след минути отбива в паркинга на «Уолдбом». Изтичвам вътре, взимам два малки тиквени пая, вече намалени на половин цена, и се запътвам към експресната каса за «До дванайсет стоки».
«Не повече от…», казвам наум и се сещам как развеселих Бен, когато поправих граматиката на обществения надпис. «Не повече от дванайсет стоки» се казва, по дяволите! Искрено се надявам Тъкър да е момиче на точните науки в най-тесния смисъл на думата и да бърка местоименията в разговорния език. Тя е възпитаничка на «Харвард», така че грешките й не са очебийни като «Мен и татко отиваме в магазина», но ако имам малко късмет, може и да е склонна да допуска друг вид грешки, такива, каквито интелигентните хора допускат, вярвайки, че са интелигентни. От рода на: «Искаш ли да дойдеш с татко и аз?».
Красотата в такива случаи е, че Бен ще бъде принуден да мисли за мен всеки път. После, някой ден, може и да не издържи и да приложи на Тъкър номера, на който го бях научила толкова отдавна. «Опитай всяка част от допълнението в отделно изречение. Например: «Искаш ли да дойдеш с татко?», «Искаш ли да дойдеш с мен?». И оттам: «Искаш ли да дойдеш с татко и мен?».» Може би тя ще присвие очи и по лицето й ще премине облак. «Бившата ти жена ли те научи на това?», ще попита тя с презрение, породено от ревност, и неспособност да се справи. Защото тя може и да е в състояние да оправя хората, но никога няма да е в състояние да състави изречение като мен.
Докато плащам за жалките два пая и замразена сметана «Кул Уип», зървам Чарли, гаджето ми от гимназията, да застава зад мен на опашката. Обикновено се затичвам, като видя него или някой друг съученик, но разводът промени това. Просто не върви да го вмъкнеш в общия разговор, но в същото време е почти невъзможно да избегнеш да го споменеш. Освен това кажи-речи запълних квотата си за случайни срещи за тази седмица и не ми е присъщо да се държа приятелски. Навеждам глава и плъзвам към касиерката банкнота от двайсет долара.
Точно когато си помислям, че съм избегнала срещата, Чарли възкликва:
— Клодия, това ти ли си?
Хрумва ми да се направя, че не съм го чула и да продължа да вървя, но аз харесвам Чарли и не искам да се проявя като градски сноб, както веднъж ме бе обвинил той, затова се обръщам, усмихвам се и му се показвам в най-доброто си въплъщение на щастлив, улегнал, зрял човек.
— Здрасти, Чарли! Честит Ден на благодарността!
— На теб също, Клодия! — отговаря той, побутвайки взетите в последния момент стоки: половин литър необезмаслено прясно мляко, три кутии сок от боровинки и една кутия тампони. — Как я караш?
— Добре! — отговарям бодро и виждам сина на Чарли да разклаща кутийка с оранжеви дражета «Тик-так». Истинско копие на Чарли от снимката му от детската градина, която висеше в рамка във вестибюла у тях през цялото време, докато се виждахме. Малкото момченце вдига глава към баща си и пита:
— Може ли да вземем и тия, тате?
Ненавиждам отговор: «Не, върни ги на мястото им», което е стандартен родителски отговор в магазин за хранителни стоки, но Чарли казва:
— Разбира се, защо не? — и мята кутийката върху лентата.
Той беше непринуден, весел, спокоен. В някой момент може и да съм си мислила, че тези негови черти го правят глупак, но сега разбирам, че те просто се тълкуват като щастие. В края на краищата, той е човекът със семейство. Той купува продукти за хигиената за съпругата си. А аз съм разведената, чийто баща ме чака отвън в колата.
— Е, как са нещата? — пита Чарли усмихнат.
— Нищо особено — отговарям и гледам да отклоня вниманието му от мен с въпрос относно сина му. — Това по-големият ти син ли е?
— Не! По-малкият — Джейк… Джейк, запознай се с Клодия.
Джейк и аз се ръкуваме и мислено се моля да сме приключили разговора, но той пита:
— Как е Бен?
— Ами, ние се разведохме.
— Съжалявам.
— Няма защо. Той ще се жени повторно.
После се присмивам на собствената си шега. Чарли също, но някак като че със съжаление, а не с искрен смях. Двамата си разменяме още няколко общи приказки, като всеки от нас обещава да предаде поздрави на семейството си. Сигурна съм, че през цялото време той си мисли: «Знаех си. Знаех си, че тя ще го загази, когато след абитуриентската ни вечер ми каза, че не иска да има деца».

Дафни държи всичко под контрол, когато ние с баща ми пристигаме у тях. Но «под контрол» нямам предвид версията на Мора за пълен ред. Тъкмо обратното, в дома на Дафни цари шумно безредие. В кухнята е разхвърляно и футболният мач, който Тони гледа, се състезава с любимия на Дафни компактдиск на Енрике Иглесиас и техните луди йоркширски териери. И все пак навсякъде ухае на хубаво и предразполага да се отпуснеш. Дафни е край печката, която «пуши» от натоварване. Сложила си е кухненска престилка с надпис: «ИМАТЕ ЛИ ВЪГЛЕХИДРАТИ?» и изглежда спокойна. Баща ми отива при Тони в дневната, а аз прибирам пайовете и сметаната в хладилника. После казвам:
— Надявам се да имаш десерт.
— Разбира се, че имам — усмихва се Дафни гордо и сочи към току-що разточена кора за пай върху плота.
— Чувала ли си се с Мора? — питам, докато се настанявам на едно високо столче. — Той ще дойде ли?
Дафни разбира, че питам за Скот. Тя се залавя да бели ябълка «Грани Смит» и ми казва, че преди обяд Мора още не била решила дали да му разреши да дойде, или да го остави сам вкъщи. Тя с удоволствие разбрала, че родителите на Скот и семейството на сестра му вече си уредили пътуване до «Дисни Уърлд» за празника, така че, ако тя предпочете да не го доведе, той оставал без резервен план.
След малко чуваме, че майка ми и Дуайт пристигат.
— Здравееейте! — изчуруликва майка ми, докато се носи към кухнята, напарфюмирана обилно, в костюм от «Сейнт Джон» и тъмносини обувки с деколте. Тоалетът й извиква във въображението определението «натруфено всекидневен», което е любимото й кодово указание за обличане за нейните събирания. Въпреки алергията й от кучета, тя взима на ръце йоркширите на Дафни и им позволява да я близнат по устата.
— Здравей, Гари! Здравей, Ана! — гугука им тя и на мен ми минава през ума, че да се говори по бебешки на кучета е съвсем малко по-дразнещо от това да се говори по бебешки на бебета.
Дуайт също е облечен натруфено всекидневно. Сложил си е мокасини с пискюли, очила «Рей Бан» и сако с лъскави, златни копчета. Той сваля очилата си и подава три бутилки мерло на Дафни. После започва да потрива ръце толкова енергично, че може да запали огън.
— Е, дами, какво потропва там? — пита той, оглеждайки къкрещите тенджери. — Тук ухае чудесно, Даф!
После, докато го наблюдавах да крачи из кухнята, се сещам как Бен имитираше походката му с въпроса:
«Забелязала ли си, че тазът на Дуайт влиза в стаята пет минути по-рано от него?». Много се забавлявах, когато той се майтапеше с Дуайт, но мисълта, че Бен може да споделя такива наблюдения за семейството ми (дори за съпруга на майка ми) с бъдещата си съпруга ми оказва странен ефект — създава лоялност, каквато дотогава не съществуваше. Дуайт не е лош човек, помислям си, докато го целувам за поздрав вероятно за пръв път. Изчаквам майка ми да свали кученцата, да се измие и да използва сушилнята за ръце. После я прегръщам.
— Толкова е хубаво, че си се наконтила — прошепва тя в ухото ми.
Усмихвам се и отговарям:
— Да. Но ще се зарадваш, като научиш, че ако стане злополука и бъда съблечена от парамедици, съм си сложила най-хубавото бельо.
Усмивката й сякаш казва: «Добре съм те научила».
На външната врата се звъни и всички се споглеждаме напрегнати, един въпрос увисва във въздуха: «Дали идват Скот и семейството му?».
Дори майка ми е притихнала.
— Иди да отвориш — казва ми Дафни и нервно развързва престилката си.
Запътвам се към вратата. Когато я отварям, искрено се изненадвам да видя Скот. Наистина смятах, че Мора е склонна да го изгони. В главата ми изскачат думи на Хилари Клинтън относно Бил: «Той е яко животно, за да се държи на верандата». Очевидно същото може да се каже и за Скот. Макар че ето го и него, отново на верандата заедно с Мора.
— Здравейте на всички! — поздравявам ги аз и се навеждам първо да прегърна децата.
Зоуи сочи шевовете си — или по-точно, мястото, където са били шевовете й.
— Те изчезнаха — заявява тя. — Точно както каза д-р Стив.
Засмивам се и пак я прегръщам.
Когато се изправям, поглеждам Скот право в очите. Като никога те не изразяват самонадеяност или лукавост. Напротив, той изглежда по-огорчен и разкаян, отколкото беше в събота вечерта. А Мора пък изглежда дори по-весела. Помислям си: «Безгрижна, самоуверена, популярна жена на среща с възможно най-признателен човек, който иска да бъде като някоя знаменитост». Това е разменена за тях роля и аз съм изпълнена с чувство за носталгия, спомняйки си каква беше сестра ми, преди да срещне Скот. Питам се какво се е случило най-напред. Държането на Скот ли е превърнало Мора в жертва и я е поставило в постоянно състояние на тревога? Или нейните приоритети се бяха променили по някакъв начин, та тя да е позволила на човек като Скот да влезе в живота й?
Него поздравявам хладно, а сестра си целувам. В кухнята също се разменят напрегнати поздрави. После всички отиваме в дневната да гледаме футболния мач, от който само Тони се интересува. Избягвам да мисля за Бен, като наблюдавам Скот и Мора. Той угажда на всяко нейно желание: долива й чашата с вино, разтрива й раменете, укротява децата. Сещам се за теориите на Ани относно взаимоотношенията, които тя нарича теорията на «благосклонния диктатор». Според нея в една идеална връзка балансът на властта е еднакъв. Но ако някой трябва да има повече власт, то това трябва да е жената. Нейните аргументи са, че когато повечето мъже притежават власт, те злоупотребяват с нея и отстъпват пред своите вродени инстинкти за задоволяване на собствените си страсти и желания. Жените, които притежават власт, на свой ред, са склонни да управляват повече в интерес на семейството, отколкото в свой интерес. Именно затова матриархалните общества са мирни и хармонични. Затова общества, ръководени от мъже, в крайна сметка се разрушават по време на война.
Разбира се, когато Ани за пръв път сподели с мен тази теория в колежа, аз се помъчих да я развенчая с приказки за собствените ми родители. Казах й, че майка ми държеше цялата власт — и цялата власт беше в неин интерес, — докато баща ми е добър човек с добри намерения. И все пак, оглеждайки се наоколо, със завист трябва да призная, че Ани имаше право донякъде и че семейството ми като че ли правеше изключение от правилото. Повечето от приятелите ми с разведени родители изпитват пасивна мъка за майките си, а онези, чиито родители имат здрав брак, изглежда имат силни майки и предани бащи.
Сега наблюдавам Мора и си представям коронацията й като благосклонен диктатор. Владетелят, който можеше жестоко да остави Скот вкъщи със замразена вечеря от «Суонсън», след като узурпира трона му. Вместо това тя го води на семейния ни празник. Проявила е към него капка милост и поне краткотрайно милосърдие. Някой може да каже, че това я прави глупачка или страхливка. Миналата седмица и аз щях да кажа същото. Но като я гледам сега, си мисля, че нещата се свеждат повече до силата на духа, до желанието да прави онова, което е най-добро за децата й, и да се мъчи да намери този отговор. И все пак със или без деца, аз също знам, че тя е стигнала предела.
Ако Скот извади късмет да преживее този инцидент, сигурна съм, че тя няма да толерира друга изневяра, дори най-малък намек за такава. Това е неговият финал, финалният му шанс за изкупление. Сигурна съм, че Скот го разбира.
Просто се питам дали безусловната сила на волята да простиш може да е достатъчна за сестра ми и семейството й да се уредят както подобава. Защото в края на краищата властта е едно нещо. Любовта е съвършено друго.

Когато пуйката е готова, домакинята ни приканва да се преместим в трапезарията, въпреки молбата на Тони да догледаме мача и да вечеряме на таблички пред телевизора. Дафни не го удостоява с отговор. Дори го пренебрегва и казва:
— Всеки да си вземе питието и — на масата!
Дуайт повежда всички с чаша вино в едната ръка и кутия диетична кола «Д-р Пепър» — в другата. Когато прекрачва в трапезарията, възкликва гръмогласно:
— Леле! Вижте това! Местата са надписани. Всяко място е обозначено с име!
И наистина, Дафни беше подредила масата с малки надписани картички, направени от кафява твърда хартия. А за Зоуи, Патрик и Уилям беше сложила по-малки картички върху масата за карти.
Мора нетърпеливо обикаля масата, четейки имената, както правят гостите на сватбено тържество. После бързо взима картичката на Скот и я разменя с тази на Дуайт, така че да седи до съпруга си. Междувременно Скот бърчи чело, а останалите от нас се правим, че нищо не сме забелязали и заемаме местата си.
Тони изрича благословията, след което Дафни настоява да се придържаме към семейната ни традиция — всеки от нас трябва да каже нещо, за което е благодарен. Лично аз мисля, че това е изключително опасен обичай, като се имат предвид крехките обстоятелства, които обхващат живота ни именно в днешния празничен четвъртък. Не възнамерявам обаче да разклащам лодката. Затова напрягам съзнанието си какво да кажа.
Дафни дава последни напътствия.
— И запомнете: никакви повторения. — После се обръща към Дуайт. — Дуайт, можеш да започнеш.
Дуайт се усмихва и заговаря:
— Дадено. Благодарен съм за храната на тази маса, която Дафни приготви за нас. Всичко изглежда великолепно!
— Дявол те взел, Дуайт — обаждам се аз. — Взе ми думите от устата.
Дуайт се разсмива.
— Благодарен съм също така, че започнах пръв!
Зоуи настоява да бъде следващата. Тя казва, че е благодарна, задето главата й е по-добре и че прекарала много хубаво с леля Клодия миналия уикенд. Усмихвам й се. После съобщава, че ще говори от името на Патрик и Уилям: братята й са благодарни за всичките си играчки и книжки.
Майка ми продължава от масата на възрастните, откъдето Дуайт се беше изказал. Тя поглежда към тавана, сякаш обмисля щедростта си на благословиите. Нея я бива в неочакваната, грабваща вниманието песен за изразяване на благодарност. Една година текстът беше: «Благодарна съм, че Рос Перо се справи толкова добре на тазгодишните избори». Следващата година: «Благодарна съм, че съпругът ми Дуайт вече знае, че подаръци от «Колс» и други магазини от този род, макар и с умисъл, не са приемливи.»
Тази година тя избира пътя на самоизтъкването.
— Благодарна съм за съзидателната енергия, с която Господ ме дари, тъй като започнах нова, вълнуваща кариера в областта на фотографията.
Старая се да не прихна и на помощ ми идва Скот, който заговаря. Очите му остават затворени, сякаш продължава да се моли. Спомням си, че миналата година той беше благодарен за съживяването на стоковия пазар и за влизането на икономиката отново в релси. Тази година той прочиства гърлото си, преди да започне:
— Благодарен съм, че съм тук, край тази маса.
Тези простички думи са най-искреното и скромно изказване, което някога съм чувала от него и това много ме трогна. Нямам никакво намерение да му прощавам, но съзнавам, че това съпричастие може да се окаже първата стъпка. И почти изпитвам съжаление към него. Мора, от своя страна, никак не изглежда развълнувана, когато набързо изрича:
— Аз съм благодарна за красивите си деца, за подкрепящите ме родители и лоялните ми сестри.
«Уф!», помислям си.
— Ами татко? — вметва Зоуи. На детето нищо не му убягва.
— О, да, Зоуи, благодаря ти — казва Мора. — Благодарна съм, че имаш татко, който обича теб и братчетата ти.
Това като че ли я удовлетвори, затова преминаваме към баща ми. След като той изрича стандартните благодарности за здравето на всички край масата, идва моят ред.
Знам, че има много неща, за които да съм благодарна, но мисля единствено за Бен. За това как животът ми е толкова изтощителен без него. Помълчавам още минута, през която оглеждам лицата около масата. Бен и аз бяхме едно малко семейство, но сега хората в тази стая са единственото семейство, което имам. И тогава казвам:
— Благодарна съм за любовта в тази стая. За това, че знам, че дори да изпаднем в някакво затруднение, ще бъдем тук един за друг.
За момент никой не продумва. Дори Уилям и Патрик изглеждат сериозни.
— Така — казвам. — Даф?
Всички поглеждаме сестра ми. Тя и Тони плясват с ръце и се усмихват един на друг и аз инстинктивно разбирам, че ще ни съобщят голяма новина. Че всички ние ще чуем нещо реално, което ще ни направи щастливи.
Така и става. Сестра ми се усмихва с ангелска усмивка и заговаря:
— Тони и аз искаме да го направим заедно тази година. — Тя оглежда всички около масата и додава: — Ние сме благодарни, че Бог най-сетне ни благославя с дете.
Майка ми ахва.
— Мили боже! Ти си бременна! Това е чудо!
— Не, мамо — бързо я опровергава Дафни. — Не съм бременна. Но иначе си права, наистина е чудо.
Гласът й секва, сякаш всеки момент ще се разплаче, затова Тони продължава вместо нея.
— Ще осиновим дете. Момченце. То ще се роди на двайсет и втори декември.
Всички сме като онемели, после колективният шок преминава в най-искрена радост, радост, която поражда едновременно смях и сълзи. Дафни се съвзема и ни подканва да започнем да се храним, за да не изстине яденето.
— Като че ли ни е до ядене! Разкажи ни подробности! — обажда се Мора, като става и прегръща Дафни, после целува Тони.
Всички я последваме, заставайки на опашка да поздравим гордите бъдещи родители. Дори Скот изглежда е забравил, че е в немилост и удря длани в дланите на Тони.
После, след като всички сядаме отново на местата си и започваме да се храним с празничните ястия, Дафни ни разказва за съдбовната си среща с майката, която ще роди сина й, в един магазин на «Ийзи Спирит» в мола в Хънтингтън. Всички прихваме от това запознанство, защото за Дафни е типично да се сприятелява с непознати.
— «Ийзи Спирит» ли? — възкликва Мора, после подигравателно повтаря мотото на фирмата: «Прилича на обувка с деколте, а я чувстваш като гуменка без връзки!».
Дафни се усмихва и се обръща към нея.
— Знам, че се ужасяваш от чувствителността ми към модата, но тия обувки са толкова удобни… А и не се опитвам да впечатлявам петокласниците с обувките си.
Баща ми вдига ръце нагоре в престорено раздразнение и казва:
— Стига с тия обувки! Разкажи ни какво се случи!
— Добре — започва Дафни. — Както си меря аз обувките, до мен сяда една много хубава, млада бременна. Забелязвам, че не носи венчална халка и започвам да се питам дали просто защото ръката й се е подула от бременността и пръстените не й стават, или тя не е омъжена и случайно е забременяла. Не знам защо реших, че е второто, защото, знаете ли, тя изглеждаше съвсем млада. После, не мога да не го призная, ме прободе горчива мисъл от рода на «Честно ли е това? Как може някои жени да имат дете толкова лесно и да забременяват, без изобщо да се опитват, без дори да искат да имат дете?».
— Дафни! — изричаме една след друга Мора и аз. Всеки от семейството ни знае, че Дафни винаги разказва бавно и с излишни подробности.
Тя се разсмива и ускорява разказа си. Тя и момичето — чието име е Амбър — се заприказват колко удобни са обувките «Ийзи Спирит». Амбър споделила с Дафни, че работи като сервитьорка вечер и че краката много я болели. Дафни пък й казала, че е учителка и много добре знае какво е да те болят краката. Оказало се, че Амбър учи в колеж. Дафни я попитала в кой колеж. Оказало се, че в «Хофстра» — същия, където учила Дафни. Разговорили се за преподавателите, които и двете познавали, за курсовете, на които ходела Амбър, и къде й се искало да преподава един ден.
Тогава Дафни я попитала за бебето и след няколко минутен вежлив разговор за пола и датата на раждането, Амбър се доверила на Дафни и разказала останалата част от историята си — че забременяла случайно (презерватива се спукал) и приятеля й, вече бивш, поискал от нея да направи аборт. Както и родителите й. Амбър обаче отвърнала, че няма да го направи. Също така чувствала със сърцето си, че не е готова да бъде майка и че нямало да е честно към бебето да се опита. Искала по-добър живот за сина си. Затова решила да даде детето за осиновяване. Проучила агенции и накрая се регистрирала в една в Уестчестър, която улеснявала откритото осиновяване. Там се срещнала с няколко двойки, но още не се била спряла на най-подходящата. Всички били супер приятни, но връзка не се получила. Бебето вече било на път да се роди, така че времето й изтичало.
Дафни млъква за секунда, за да отпие от водата си. После продължава:
— В този момент аз избухвам в сълзи пред младия продавач на име Бо, който ми помага да премеря чифт шоколадовокафяви мокасини… След това споделям с Амбър перипетиите ни. Когато свършвам, двете само се гледаме една друга. Право в очите. И като че ли точно в този момент и двете разбираме, че ни е било писано да се срещнем… Накрая и двете си купуваме еднакви обувки и отиваме в бюфета да си продължим разговора. Същата вечер тя дойде у нас на вечеря и се запозна с Тони и двамата много си допаднаха, нали, Тони?
Тони кима.
— Да. Наистина я харесах… Има глава на раменете си.
— И огромно, благородно сърце — добавя Дафни.
— Как изглежда? — пита Мора.
— Много е симпатична. С права кестенява коса, тъмни очи и мила усмивка. Висока е… над метър и седемдесет.
— Това, че е висока, е страхотно — отбелязва Тони. Тони е по-скоро нисък и често съжалява за ръста си що се отнася до спорта. Дафни казва, че можел да стане добър баскетболист, стига да бил малко по-висок.
— Знаеш ли нещо за… бащата? — питам аз.
— Да. Видяхме снимка на биологичния баща — отговаря Дафни, като тънко ме поправя и дава да се разбере на всички, че Тони ще бъде единственият баща, а не пъпчасалият тийнейджър, който направил бебе на Амбър, а после я зарязал и я карал да абортира. Няма да допусна тази грешка отново. Тя продължава: — На вид е нормално, обикновено момче. И той учи в «Хофстра»…
— И е над метър и осемдесет — подмята Тони през смях.
— А какво означава «открито осиновяване»? — питам.
Дафни пояснява, че Амбър ще бъде част от живота на сина си и добавя:
— Ние искаме той да познава родната си майка.
— Значи ли това сключена сделка? — пита баща ми.
Дафни кима и казва, че тя и Тони вече са попълнили повечето документи и са платили таксите.
— Пълна лудост е — заключава тя. — А стана толкова бързо. Много работа ни чака следващите няколко седмици!
Майка ми изглежда обезпокоено, когато пита същото, каквото мисля и аз, но което никога няма да изрека гласно.
— Откъде знаеш, че Амбър няма да промени решението си и да се опита да си вземе детето обратно?
Отговорът на Дафни е търпелив, но убедителен, сякаш самата тя някога е имала същите грижи, но сега вече вижда светлина.
— Всъщност, мамо, биологичните родители в откритото осиновяване са по-малко склонни да променят решението си. Те са в по-голям мир с решението си, защото могат да се убедят нагледно, че детето им е щастливо… Има хора, които вярват, че в някои отношения откритото осиновяване е по-добре и за самото дете, защото то няма цял живот да се пита коя е родната му майка.
Майка ми обаче не е особено убедена.
— Ще има ли някакви… ограничения?
Тони отговаря:
— Тази агенция наистина е страхотна, Вира. Те помагат да си съставиш индивидуален план и насоки за посещения, писма и телефонни обаждания. Ние работим върху тези подробности… Но е ясно, че искаме същото, каквото и Амбър. Тя иска да го вижда няколко пъти в годината, а не да идва всеки ден или нещо подобно. Защото иска да продължи напред и да си има свой собствен живот.
— Да, но какво ще кажете вие на сина си? — пита майка ми. — Няма ли цялата тази работа да го… обърка?
Смаяна съм от иронията, че една толкова екстравагантна майка е направо извадена от релси от едно нетрадиционно споразумение. По изражението на Мора мога да кажа, че тя си мисли същото. Но Дафни запазва спокойствие.
— Помисли за това, мамо. Ако една леля или чичо, или баба са част от живота на едно дете, то ще бъде ли объркано?
— Не — отговаря майка ми.
Тони се намесва.
— Вярно, тези хора са също така кръвно свързани… Но объркване няма, нали разбираш?
Майка ми кима.
— Твоите родители са си твои родители. Децата знаят кои са родителите им… И целият смисъл на откритото осиновяване е, че биологичната майка го подкрепя. Тя избра нас. Амбър не би искала да провали собствения си план, като се намесва в живота на сина си.
Дафни завършва с думите:
— Родното семейство на едно дете е част от това кое е то… Независимо дали познаваме Амбър, или не, това е положението. И ние искаме нашият син да я познава. Смятаме, че така ще е най-добре за всички… Вярно, може да звучи странно на теория, но веднъж запознаете ли се с Амбър, ще видите, че това е правилно за всеки, свързан с тази история.
Знам какво има предвид Дафни за това твърдение. За това как нещо на теория може да е едно и да е съвсем различно, когато го приложиш в собствения си живот и хората, които са в живота ти. Замислям се за няколко примера на този феномен точно тук, край тази маса… Може би на теория сестрите ми и аз — и дори баща ни — трябва да мразим майка ни, но ние не я мразим. Ние я толерираме, дори я обичаме, въпреки убежденията й… Може би на теория една жена трябва да напусне мъжа, който я мами. Но в случая с Мора това може и да не е правилният отговор… Може би на теория аз не исках деца. И може би все още не искам. Но като гледам сестра ми и Тони как се гледат един друг, си мисля какво ли ще бъде, ако се върна при Бен и очаквам бебе. Нашето бебе. И за първи път в целия си живот аз почти искам да имам дете.

Глава 31

Дафни ме навива да остана да преспя у тях, но й казвам, че имам много работа. Истината е, че искам да остана сама и да продължа самосъжалението си насаме. И така, следващите три дни правя точно това. Затъвам в мисли от рода на: какво щеше да е, ако… какво можеше да бъде и какво никога няма да бъде.
Всеки ден по някое време си взимам душ и си мия зъбите — дотолкова се простира грижата за външния ми вид. Поръчвам си храна за вкъщи — колкото по-мазна, толкова по-добре. Къпя се във вино — отварям бутилки, преди да се мръкне. Слушам тъжни песни или пък радостни, които ми напомнят за Бен и следователно могат и да са тъжни. Чета стари списания. Разчиствам нашите албуми и кутии, натъпкани със сметки, кочани от билети и разни бележки, които си бяхме оставяли един на друг върху кухненския плот. Прости неща: «Ще се прибера след час. С любов, Бен». Разтоварвам се от всичките ни общи спомени, като се задържам най-дълго и мъчително върху дребни, интимни и на вид незначителни моменти. Като, например, когато си мислех, че връзката ни никога няма да приключи.
Не вдигам телефона и не излизам от апартамента до неделя следобед. Местните новини и гледката през прозореца ми подсказват, че навън е студено и влажно, но аз се въздържам да взема ръкавици, шал или шапка и тръгвам само по джинсово яке, подплатено с тибетска кожа с косъм. След като тежката, предвоенна врата на апартамента се захлопва зад гърба ми, аз вдишвам студа. Чувството е едновременно болезнено и приятно. Не съм си наумила никаква посока, затова просто се шляя виртуално из празните улици, докато не се озовавам до пейка в парка Уошингтън Скуеър. На съседна маса двама старци играят шах. Приличат ми на братя, но може би за мен просто всички старци имат еднаква външност. Във всеки случай те са огледален образ един на друг: имат еднакво месести, изпъстрени с петна ръце, сиво-кафеникави куриерски шапки и черни ортопедични обувки, сочещи настрани от сгъваемите им столчета. Знам само основните правила на шаха — как трябва да се мести всяка фигурка, — но се правя, че обмислям стратегията им. Свивам вежди и кимам, сякаш казвам: «Аха! Добър ход. Този път го надви!». Те обаче не обръщат внимание на едноличната си публика и това ме кара да се чувствам невидима като въздуха и дори още по-самотна. Може би един час мина, преди единият мъж да отбележи мълчалива победа, без дори да изрече думата «шахмат».
Ставам и тръгвам да се прибирам във ветровития мрак, като мисля единствено за Бен и Тъкър — как се смеят заедно на някое топло и светло място, радвайки се на годежа си.
Същата вечер взимам телефона, за да се обадя на Бен и да отменя срещата ни за обяд. Приготвила съм си извинение: «Възникна нещо неотложно в работата». Може би ще използвам дори един от изразите на Джес: «Трябва да потуша огъня». Спомням си как веднъж Бен подразни Джес: «Това е оскърбление за отзивчивите мъже и жени от всички пожарни команди». А после: «Не обиждай и Чарли по този начин», имайки предвид гаджето ми от гимназията. Посред набирането на номера обаче затварям телефона, решавайки да изчакам до сутринта и тогава да позвъня. Не мога да рискувам — твърде е вероятно той да е с Тъкър тази вечер. Трудно понасям мисълта, че тя е там някъде или седи близо до Бен и чува гласа ми по телефона. Това ще посипе сол в раната — ако преживяването ми в момента може да мине за рана.
След още няколко безцелни часа съм в леглото и се мъча да заспя. Тъкмо се унасям, когато чувам, че Джес и Майкъл се прибират и се смеят със сърдечния смях на отскоро влюбените. Те са все още в блажения ранен стадий на връзка, когато изобилстват остроумни, техни си шеги. Захлупвам лицето си с възглавницата и си казвам, че Тъкър на всичко отгоре едва ли е забавна. Животът не е справедлив, но съм разбрала, че Бог прави всичко възможно да разделя хумора и хубавата коса. Вероятно това е била последната ми съзнателна мисъл, защото се събуждам със спомена за сън с Тъкър. В него аз отново я проверявам в Google и откривам, че в събота вечер тя поема еднократен ангажимент във Вилидж. Според компютърната справка изпълнението й там включва шумни остроумия за майчинството и добродушни хапливи забележки, насочени към вдетинения й съпруг.
Навън все още е тъмно, затова предполагам, че часът е два или три, но като поглеждам часовника, виждам, че е точно пет. Ако беше четири и нещо, щях да остана в леглото, но пет е приемлив час за започване на деня.
Ставам и си взимам продължителен, горещ душ. После се обличам така, сякаш няма да отменям обяда си с Бен. Сравнявам го с бръсненето на краката преди първа среща, макар да знам, че сваляне на панталони не е предвидено в графика. Ами ако в крайна сметка не се свържа с Бен по телефона? Или ако съвсем мъничката част от мен, която иска да се срещне с Бен, независимо от обстоятелствата, надвие всяка причина?
Затова си слагам най-хубавия костюм и обувките с най-високи токчета. Правя си безупречна прическа, гримирам се много грижливо и си слагам червено червило, защото червеното червило винаги придава уверен вид. Като последен щрих си слагам пръстена на Ричард на лявата ръка. Знам, че изглеждам хубава — което израженията на Майкъл и Джес потвърждават, когато излизам от стаята си.
— Дявол те взел, момиче! — възкликва Майкъл, когато вдига поглед от купата със зърнена закуска. — Страхотно изглеждаш!
Джес ме прегръща и допълва:
— Да. Поне правиш всичко възможно.
Забележката й не ми убягва. Въпреки големите й думи да се опитам да осуетя годежа на Бен, дори и тя като че ли се е предала. Питам се какво ли се е променило от Деня на благодарността до днес. Може би това, че прекара това време с Майкъл и си е представяла, че Бен прави същото със семейството на Тъкър.
— Благодаря ти, Джес.
Тя ме поглежда замислено и казва:
— Бъди силна!
Майкъл кима и повтаря напътствието й. Те са в унисон на всеки фронт. Питам се дали с течение на времето няма дори да си заприличат. Би било истински подвиг за двойка от две раси като тях, но аз не бих се учудила.

Запътвам се към издателството и си казвам, че ще позвъня на Бен около десет часа. Времето преди обяд обаче се оказва пълна лудница и аз наистина трябва да потушавам пожари. Към единайсет още не бях успяла да му се обадя. Знам, че да се отменя среща в последния момент е в разрез с «добрия тон» и че трябва да се покажа като великодушен и добър човек. Трябва да се появя навреме, да го погледна в очите и да го поздравя за годежа му. Така е редно.
И тъй, четирийсет и пет минути по-късно аз съм в такси на път за «Питс Тавърн» на Ървинг и Осемнайсета и си преповтарям какво ще кажа: «Поздравления за годежа ти, Бен. Радвам се за теб и Тъкър и ти пожелавам всичко най-хубаво». Когато обаче влизам в заведението, вече пищно украсено за празниците, виждам, че Бен чете вестник и всички думи от репетираните изречения изхвръкват от ума ми.
Все още е доста рано, така че сме изпреварили най-голямата навалица по обяд, затова Бен е успял да подсигури най-известното сепаре в Ню Йорк — сепарето, където се предполага, че О'Хенри е написал «Даровете на влъхвите». Докато се приближавам до бившия си съпруг, се сещам за думите от едно изречение от разказа на О'Хенри за живота: «хълцания, подсмърчания и усмивки, с преобладаване на подсмърчания». Той е напълно прав за това.
Бен вдига поглед от вестника и очите ни се срещат, и двамата кимаме учтиво. Той сгъва вестника и го оставя настрана, аз си свалям сакото и се насилвам да седна и кажа «здравей». Ръцете ми треперят, гласът ми сякаш не е моят.
— Здравей — казва Бен с тон, който не мога да определя. Звучи едновременно и радостен, и тъжен. Изглежда променен и в същото време абсолютно същият. Косата му е малко по-дълга от познатата ми дължина, но целенасочено по-дълга, а не защото не е имал време да се подстриже. Не ми се иска да харесвам новия му вид, но го харесвам. Облечен е в ловджийскозеления си пуловер с качулка, който е от времето преди да започнем да се виждаме. Едва ли не усещам меката памучна материя и ме изпълва най-силният порив да се пресегна и да докосна ръкава му. Изведнъж ми идва наум, че той не идва от работа — гардеробът на Бен е всекидневен, но не чак толкова. Той пие кафе и чашата му е наполовина празна. Затова питам:
— Откога си тук?
— Отскоро.
— Казахме в дванайсет, нали?
— Да, точно така.
— От работа ли идваш?
— Не. Никаква работа днес.
Понечвам да кажа, че можеше да се срещнем някъде другаде, за да не му се налага да пътува целия път от Ъпър Уест Сайд, но се въздържам — хрумва ми, че може би Тъкър живее наблизо. Затова кимам и питам:
— Взел си си почивен ден ли?
— Да — отговаря той и издърпва ципа на пуловера си с няколко сантиметра надолу, дотолкова, че да се види старата тениска с надпис «Концерт на РЕМ». Знам, че си я е купил вечерта, когато за малко да хване хармониката на Майкъл Стайп. Знам също, че на левия ръкав има дупка — навремето имах навика да си пъхам пръста в нея.
След малко идва сервитьорката ни и пита дали сме готови да поръчаме. Отговаряме й, че сме готови, макар аз още да не бях започнала да мисля за ядене. Бен поръчва сандвич с пушени пуешки гърди.
— И за мен същото — казвам, понеже не изисква никакво усилие.
— Нещо за пиене? — пита жената.
— Кока, ако обичате — поръчвам аз, макар последното нещо, което би трябвало да пия сега, да е кофеин.
Тя кима, взима менютата ни и бързо се отдалечава, а аз си помислям: «И сега какво?».
Бен запълва мълчанието:
— Виж. Знам защо искаш да ме видиш днес, Клодия.
— Така ли? — учудена съм, понеже и аз самата не знам защо поисках да го видя днес. За да го поздравя с годежа ли? Или да го разколебая за годежа му? Гледам го очаквателно, надявайки се той да отговори вместо мен.
— Да — продължава той, прекарвайки ръка през косата си с поглед към масата. — И мисля, че е много благородно от твоя страна.
— Наистина ли? — питам, знаейки вече, че става дума за първото. Че според него съм дошла да го благословя лично. Че той смята бившата си жена за зряла и благосклонна. Казвам си, че трябва да издържа до поднасянето на сметката.
Бен кима. После сваля ципа си до долу и съблича пуловера си. Очите ми отскачат към познатата дупка. Успявам да се усмихна и казвам:
— Ами… благодаря ти.
Чувствам, че трябва да кажа още нещо — да кажа действителните думи, които той очаква, — но не мога да ги изрека. Просто не мога да му дам благословията си и последното си сбогом.
Вместо това смотолевям:
— Искам да си щастлив.
Той може да го приеме или да го подмине. Това е най-доброто, което мога да направя.
Настъпва дълго мълчание, мълчание, в което Бен си играе с пакет «Икуъл», а аз сгъвам сакото си до себе си. Срещаме погледите си едновременно и аз съм шокирана, като виждам тъга в очите му.
— Аз също искам да си щастлива, Клодия. Наистина… Но просто не мога да ти позволя да го направиш.
Опитвам се да проумея думите му, но не успявам.
— Какво да направя? — питам.
— Да се омъжиш за Ричард — изрича той и посочва пръстена на лявата ми ръка.
— Какво? — възкликвам, напълно объркана.
Гласът му е тих, думите му излизат бързо.
— Знам, че дойде да ми кажеш, че си сгодена за Ричард. И знам, че мислиш, че си намерила у него нещо, което ние нямахме. Обещание за живот, какъвто ти искаш… живот, какъвто заслужаваш… Знам също, че е прекалено късно. Много късно. Че обети са били нарушавани, че мостове са били пречупени. Но просто искам да ти кажа, Клодия… Трябва да ти кажа, че те обичам с цялото си сърце и бих направил всичко, за да те върна при себе си. Не ми трябва дете. Дори не искам дете, ако няма да е от теб… Не искам никого или нищо, освен теб.
Аз съм втрещена и онемяла. Направо не мога да повярвам на ушите си. Това беше моето слово — думите, които смятах да кажа на Бен толкова пъти, поне откакто видях пръстена на ръката на Тъкър. Поглеждам го и питам:
— Ами Тъкър?
— Какво Тъкър? — Бен е смаян като мен.
— Няма ли да се жениш за нея?
Той се разсмива и отрича.
— Но аз видях пръстен на ръката й.
— Клодия, тя е сгодена за някакъв мъж на име Стив — пояснява той. — Лекар в болницата, където тя работи… Защо, за бога, реши, че пръстенът е от мен?
— Но нали вие… сте участвали заедно в маратон — отговарям, чувствайки се глупаво с моето неубедително Интернет доказателство.
— Ами, така е, заедно тичаме… заедно участваме в маратон.
Облекчението, което ме залива, е толкова голямо, че е равносилно на радост. Все едно че съм живяла в неизлечим стадий на болест и сега се установява, че диагнозата е била съвършено погрешна. И че ме чака дълъг живот оттук нататък. Нещо излиза от гърлото ми, но не съм сигурна дали е смях, или плач. Май че е и двете.
Казвам:
— Аз няма да се омъжвам за Ричард. Дори не се виждам вече с него.
— Наистина ли? Но Ани ми каза, че ти е подарил пръстен.
— Да, подари ми — отговарям, като го свалям от пръста си и го пускам в чантата си. После избърсвам рязко сълзите си. — Но това не беше годежен пръстен… Беше… никакъв.
По лицето на Бен се разлива широка усмивка.
— Значи… Я почакай… значи си сама?
— Да. И ти ли?
Той кима, продължавайки да се усмихва. После изражението му става сериозно, той се пресяга за ръцете ми. Доближавам ги до неговите. Чувство на топлина и благополучие ме изпълва и отнема говора ми. Отчаяно искам да му кажа, че съм дошла до същото заключение относно нас. Че аз също бих направила всичко, за да си го върна, дори това да значи да родя дете. Че почти съм склонна да ми се иска да имам дете от него. Че единственото ми желание е да споделя живота си с него, независимо под каква форма.
И ще му кажа всичко това. Скоро. Но сега само стисвам ръцете му и поглеждам в очите единствения мъж, когото истински съм обичала.
Двамата мълчим доста време, преди най-накрая аз да проговоря:
— Не мога да повярвам, че си сам.
— Да, но възнамерявам да поканя една жена на среща.
— О, наистина ли? — възкликвам усмихната. — Коя ли ще е тя?
— Бившата ми съпруга. Как мислиш, дали ще приеме?
— Мисля, че може и да приеме. И че може и да направи всичко за теб.

Глава 32

Бъдни вечер е и почти се е стъмнило — може би най-любимият ми час на годината.
Бен и аз сме в колата и прекосяваме моста «Трайбъро» на път за дома на Дафни и Тони. Отиваме да видим сина им, който пристигна преди три дни точно по график — възможно най-божествения коледен подарък.
Радиото е пуснато тихо и Нат Кинг Кол пее «Ще се завърна у дома за Коледа». Бен държи кормилото с две ръце в положение «десет и десет» — съвършената поза, заучена в шофьорските курсове. Обикновено той кара по-отпуснато, дори в натоварен трафик, затова ми идва наум, че може би е притеснен, че ще се види отново със семейството ми. Питам го дали е така, като признавам, че и аз чувствам същото по отношение на неговото семейство, на което ще гостуваме утре следобед.
Сякаш сконфузен, Бен сваля едната си ръка от кормилото и оставяйки с другата в положение «шест часа», отговаря:
— Може би съм малко притеснен… но предимно се вълнувам, че ще се видя с всички.
Усмихвам се.
— Дори с лудата ми майка ли?
— Дори с добрата стара луда Вира — отговаря той, клатейки глава. — Обичам всичко, което е част от теб.
Навеждам се и го целувам по бузата. Отново сме заедно едва от месец и дребните неща продължават да ме изпълват с трепет. Неща като докосването на острите му бакенбарди няколко часа след като се е обръснал. Да бъда в колата с него. Да слушаме коледна музика. Всичко с Бен ми се струва ново, свято, възвишено. Подозирам, че така ще бъде още много дълго време. Може би завинаги.
След половин час напускаме магистралата Лонг Айлънд и приближаваме Хънтингтън. Вече е пълен мрак. Бен посочва сребърната луна и множеството звезди, които не се виждат от Манхатън. Звездите са най-хубавото нещо в предградията, размишлявам на глас. Бен се съгласява с мен, но добавя:
— Но не са достатъчна причина да живееш там.
Той е пълен с такива проницателни, примирителни забележки, откакто се срещнахме на обяд. И двамата сме такива, макар че продължаваме да заобикаляме действителния проблем с развода ни. Изобщо не подхващаме такива сериозни теми, освен че казахме на приятелите и семействата ни за съдбовния ден в «Питс Тавърн». Вероятно отново ще ни питат за това довечера. Сигурна съм, че ще извъртим очи към тавана и ще възкликнем: «Пак ли?», а в същото време тайничко ще се наслаждаваме на всяка част от историята — нашата история. Болезнените часове, водещи към нашата среща, нашето бавно проумяване, еуфоричното ни пътуване с такси до стария ми апартамент след обяда. Сигурна съм, че довечера ще добавим по някоя нова подробност, както правим всеки път. Може би аз ще оцветя разказа с буквалната значителност, която нито за миг не ми убягна: «Ето ни в сепарето на О'Хенри, изпълнявайки наша си версия на «Даровете на влъхвите». Всеки от нас иска да даде нещо на другия, нещо на любовта». Толкова е подходящо за Коледа.

Когато пристигаме, Зоуи ни чака на вратата. Тя я отваря и извиква:
— Чичо Бен! — И хуква по алеята за коли към него без палто и обувки.
Бен я взима на ръце.
— Зоуи! Радвам се да те видя отново, момичето ми!
— Толкова много ми липсваше, чичо Бен! — казва тя, гледайки го с обожание.
— И ти ми липсваше, сладкишче.
— Знаех, че ще се върнеш! — заявява тя и мигом ми минава мисълта, че един ден тя ще разбере, че не всеки край е щастлив. С малко късмет родителите й няма да са такъв пример. Засега те като че ли продължават напред с много крехък мир.
— Ти си едно мъдро малко момиченце — продължава Бен, като я сваля на предната веранда. — А сега, да влизаме вътре. Ще замръзнеш до смърт.
Зоуи засиява и го хваща за ръката.
— Дааа! Хайде да влизаме и да видим бебето Лукас!
— Ей, Зоуи, а аз какво съм? Лукова глава ли? — обаждам се, като се правя на засегната, задето свиря втора цигулка до Бен.
Зоуи се усмихва през рамо.
— Здравей, лельо Клодия. И ти можеш да дойдеш с нас.
Всички от семейството, с изключение на Дафни и Лукас, вече са се събрали във вестибюла с широки, глуповати усмивки на лицата.
— Здравейте на всички — казва Бен, усмихвайки се притеснено.
Баща ми излиза напред като патриарх и официален говорител на семейството.
— Добре си дошъл отново, приятел! — И протяга ръка.
— Радвам се, че отново съм тук, Лари — отговаря Бен и двамата си стисват ръце, а майка ми прави снимка. Тя прави още една, когато баща ми изсумтява под носа си: «Ама, че работа!» и прегръща Бен така, както се прегръща мъж, завърнал се току-що от дълго отсъствие в далечна война. Останалите изчакват на опашка реда си. Първо Мора, Скот и момчетата. После Дуайт. Накрая Тони.
— Поздравления — казва му Бен.
— И на теб — отговаря Тони.
Междувременно майка ми фотографира всяка прегръдка. Оставям я да снима, защото не искам да убивам духа й и защото имам чувството, че искам да съживявам тази вечер през идните години.
Майка ми церемониално подава камерата на Дуайт, за да я снима последна.
— Бен, скъпи — казва тя и млъква, за да произведе драматичен ефект, — какво ти отне толкова време?
Бен се засмива.
— Не знам, Вира. Просто бях глупак.
— Да, така е — отговаря майка ми със сълзи в очите. После посочва мен. — Както и тази моя дъщеря.
— Добре, добре. Стига толкова! — намесвам се, подигравайки се на прекомерния ентусиазъм на семейството ми. — Чака ни бебе, с което да се запознаем!
— Да! Елате тук! — повиква ни Дафни от дневната.
Ние влизаме и там е сестра ми, която държи в ръце новородения си син, обляна от меката светлина на огъня.
— Бен, Клодия, това е вашият племенник Лукас — казва тя. — Лукас, запознай се с леля Клодия и чичо Бен!… Така трябва да те нарича, нали Бен?
Бен взима ръката ми и отговаря:
— Да, Даф. Така трябва да ме нарича.
— Е, приближете се да го видите по-добре — подканва ни Дафни гордо и отмята синьото одеялце от лицето на Лукас.
Това е момент, за който не спрях да се питам от Деня на благодарността. Ще се чувствам ли по-различно от всяко от ражданията на Мора? Безпокоя се, че ще е точно така. Но още щом поглеждам Лукас, с облекчение установявам, че се чувствам точно както тогава. Изпълнена с гордост, учудване, признателност и предчувствие, че нещо голямо предстои.
— Той е изключителен! — възкликвам.
Прекалено е хубав, за да е истински. Но е истински.
— Така е — отговаря Дафни. — Не мога да повярвам.
— Лельо Дафни, може ли да подържа бебето Лукас? — пита Зоуи и това кара Уилям и Патрик да помолят за същото.
— Не сега — кротко отказва Мора на децата си. — В момента Лукас се нуждае от майка си.
Дафни поглежда Мора с благодарност. Разбирам, че тя не е готова да пусне детето си да минава от ръце на ръце. Беше чакала твърде дълго тази вечер.
Както и всички ние.

Много по-късно същата вечер Бен и аз се връщаме в стария ни апартамент. Най-накрая започвам отново да го чувствам като дом — което е добре, понеже Майкъл ще се мести при Джес през януари. Те го наричат «пробен период», но на мен ми е ясно. Понякога е по-лесно да правиш нещата на малки стъпки.
Както правим сега двамата с Бен. Аз си пренесох половината дрехи обратно при Бен и в момента ровя в чекмеджетата на скрина, за да намеря червената си памучна пижама.
Бен се разсмива.
— Какво? — питам го.
— Знаех си, че времето за възвръщане на бельото няма да трае завинаги.
— Бъдни вечер е! Трябва да ти е приятно. А не секси.
— Е, имам новина за теб.
— Какво? — усмихвам се.
— Ти си и двете.
Отивам в банята да си измия зъбите. После се поколебавам доста дълго, преди да изпия хапчето си. Връщам се в спалнята, където Бен ме чака, облечен в зелената си памучна пижама. Загасяме лампите и се мушваме под завивките.
Отначало целувките ни са приятни, като пижамите ни, но бързо стават нетърпеливи и жадни.
— Как е възможно да те обичам толкова? — пита в един момент Бен.
Въпросът е от онези, на които просто не можеш да отговориш. Като да се опиташ да обясниш вълшебство, чудеса или вярата.
— Не знам — отговарям задъхана и си помислям, че има много неща, които не знам. Не знам дали някога ще преодолея страховете си от майчинството. Дали някой ден ще бъда майка. Дали ще съм способна да бъда добра майка.
Но засега е Коледа и аз съм с Бен и само това има значение. Затова се притискам плътно към него и прошепвам името му. Като желание и обещание за нещо добро, което предстои.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Нещо ново от Емили Гифин - Книги Онлайн от Napred.BG

0 (0)

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...

Да се стъпи върху постигнатото от Google и да се подобрява ръчно, като умно се режат явно безполезни сайтове...
Да се използва търсене и от други места за по-богати резултати (Zamunda, Youtube, Wikipedia и др.)
Да ви радваме с директно пренасочване при ясно търсене, например "разписание на влаковете" -> www.bdz.bg
Да се поправят неволни грешки, ако си забравите клавиатурата на БДС и напишете "ьфэ", все пак попадате в www.abv.bg

Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Направи Napred.BG твоя начална страница
Разкажи на твоите приятели и подкрепи Българската търсачка! Наши спонсори: DomainEye, Domeinite.bg, Linkove.bg, Earn.bg, Secure Backorder, Backorder.bg

бутони за споделяне Следвай ни в Twitter
Прочети повече за нас и мисията на търсачката в блога на Напред.БГ или виж най-посещаваните страници:
Пожелания за рожден ден | Картички за рожден ден | Пожелания за имен ден | Филми online | Subs | Музика | Хороскоп | Съновник | Времето | Карти на България | Коли | Новини | Работа | Seo.Domains

Александрина и Калин

Bandar Poker Dominobet
poker88
sampoernapoker88 merupakan situs judi poker88 terbaik dan terpercaya saat ini dimana situs ini memiliki ratusan bahkan ribuan member setia

The professional company 918 kiss provides all the information on 918kiss download.

permainan judi slot di situs https://www.cmd398.net dapat deposit menggunakan judi slot deposit pulsa dan ovo

SeoWho

exact replica watches

안전공원

daftar di situs judi slot online terpercaya qqslot77

seo melbourne

Напред.бг препоръчва следните уроци по рисуване в София за кандидатстване в професионални гимназии и университети с рисуване, или за всички, които искат да развият артистичната страна на своята личност.

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ подкрепя I Grow Younger | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Българска търсачка и начална страница

Емили Гифин Нещо ново

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Емили Гифин
Нещо ново