Българска търсачка и начална страница

Джорджия Боковън
Неуморен прилив

Първа глава

Карла Флеминг беше измъчвана от лошо предчувствие почти през целия ден. Още щом се събуди разбра, че нещо не е наред, а следобед вече имаше мрачно настроение. Опита се да го игнорира, но предчувствието й се засилваше и около четири часа, не можейки повече да сдържа нервите си, започна да се разхожда напред-назад по дъбовия паркет на «Артист кооп гелъри». Приближи се до входната врата, отдръпна настрани табелата «Отворено» и разсеяно се загледа навън.
Платноходка с издути от вятъра платна напускаше пристанището, вдигайки облаци водни пръски. Зад нея тъмнозелените, обрасли с гора, съседни острови се любуваха на следобедното слънце.
Студена тръпка неочаквано пробяга по тялото на Карла и я накара да настръхне. Тя разтърси коса и се сгуши в широката яка на пуловера си. Опитвайки се да се стопли, започна да масажира енергично раменете си. Изохка от досада, защото навън нямаше какво да се види. Малкото градче Мартинс коув все още се събуждаше от дългия си зимен сън. По тротоарите, където сега се мяркаха случайни минувачи, скоро щяха да се блъскат тълпи от туристи, готови да похарчат всичките си пари, но да останат с приятни спомени от ваканцията си.
Карла се протегна, обърна табелата с надпис «Затворено» и заключи вратата. След около пет минути излезе от задния вход и седна зад волана на пикапа си. Угризенията, че е нарушила работното си време, се усилваха и тя си даде обещание, по средата на сезона да работи с няколко часа повече. Никой от художниците не би й се разсърдил, защото продажбите тръгваха едва в началото на лятото, а сега рядко някой влизаше в галерията. Докато изминаваше трите мили до бунгалото си, мислено продължи да се самоубеждава, че нервността й се дължеше единствено на предстоящата след седмица финансова ревизия. «Една гореща вана и чаша билков чай и всичко ще отмине.»
Пикапът взе последният завой по чакълестия път и пред погледа й се откри малката дървена къщичка, която сега беше неин дом. От трите й страни растяха високи борове, а фасадата бе обърната на запад към залива Пюджит саунд. Макар че изглеждаше миниатюрно само с двете си стаи, бунгалото беше удобно и уютно, а Карла често го наричаше «моето късче от рая». Когато преди три години пристигна тук, бягайки от ада, най-после успя да се откъсне от останалия свят, най-после откри уединение, където да лекува раните си.
Къщата й беше последна на този малко използван път и единствена в скалистото заливче. Това изолирано място й бе осигурило усамотение и достатъчно време за размисъл — нещата, от които имаше особена нужда, когато за първи път стъпи на острова.
Изключи двигателя и слезе от пикапа. До слуха й достигна тихият звън на телефона. Поколеба се, дали да се втурне към къщата, но се отказа. Разстоянието от гаража до фоайето беше прекалено голямо, за да успее да стигне навреме. «Ако на някого толкова му трябвам, ще ме потърси отново.» Успокоена от тази мисъл, Карла се изкачи бавно по стълбата на верандата, подритвайки пътьом една борова шишарка. Почувства се много по-добре, когато влезе в затоплената, огряна от слънцето дневна. Захвърли чантата си на дивана и тръгна към кухнята, да си приготви чай. Чаят, независимо от какъв вид, се беше превърнал в най-доброто лекарство срещу преумора и стрес. Ужасно приятно й бе, да обвие с длани горещата чаша и да зарови нос в ароматната пара.
Докато пълнеше чайника, изведнъж си спомни, че днес по телевизията щяха да дават предаване за един от местните художници. Бързо се върна обратно в дневната и включи стария черно-бял телевизор, наследен от предишния собственик. Няколко минути въртя копчетата му за настройка, но нещо, приличащо на картина, така и не се появи.
— По дяволите, ще трябва да слушам само звука! — изруга гласно.
Удари ядосано кутията на едноокото чудовище, но изображението се влоши още повече. Карла изохка от отчаяние, усили още малко говора и тръгна към кухнята, за да сложи чайника на котлона. Не беше направила и няколко крачки, когато чу острия, неприятен глас на местния телевизионен говорител, обявяващ началото на вечерните новини.
— Драги зрители, продължава борбата за живота на автомобилния пилот Рик Флеминг, който катастрофира тежко днес следобед на «Ривърсайд спийдуей». Още пет коли са напълно разрушени, но към тази и други истории ще се върнем веднага след рекламната пауза.
Всичко се завъртя пред очите й, а в ушите й остана самото бясното биене на сърцето. Карла залитна и потърси опора в рамката на вратата. Краката й се подгънаха, отчаяно опитвайки се да задържат тялото й. Зрението й се замъгли, докато накрая настъпи пълен мрак, и тя се строполи на пода.
Безмилостното, упорито звънене на телефона успя да достигне до нея през безсъзнателната мъгла, обвиваща съзнанието й. То мъчително я изтегляше от пълното блаженство на небитието към света, който преди малко се бе опитала да напусне.
Карла бавно се надигна, но остана седнала на пода, защото мигновена болка прониза слепоочията й като с нажежен меч. Внимателно докосна челото си. На него вече имаше болезнена подутина от удара в стената. Пропълзя на колене до масата, придърпа кабела на телефона и вдигна слушалката.
— Да-а?… — колебливо прошепна.
— Карла? Карла, ти ли си? — прекъсна я нетърпелив мъжки глас. — Карла, аз съм Стив Макдоналд. Слушаш ли ме? Трябва да ти кажа нещо много неприятно…
Карла откри съществена промяна в гласа му. «Стив е плакал, Рик сигурно е мъртъв? О, господи, това не може да е истина!» Поколеба се, дали да не затвори слушалката и да отложи поне с минута вестта за смъртта му.
— Как е той Стив?
Отсреща за миг настъпи мълчание.
— Иска да те види. Мисля, че трябва да побързаш…
— Господи, Стив, няма да мога… Не искам да го гледам как умира. Вече нямам никакви сили, да преживея всичко това отново.
— Не, Карла, моля те, не казвай това. Ти си по-силна, отколкото мислиш, искам само да дойдеш, умолявам те! Той те чака и само повтаря: «Моля те, доведи Карла, трябва да я видя. Доведи я бързо». Цял следобед се опитвам да се свържа с теб.
Колкото и отчаяно да се съпротивляваше съзнанието й, Карла знаеше, че ще отиде при Рик. Загубеше ли го, нейният живот щеше да бъде променен завинаги. Нейната крехка връзка с «обикновения свят», която толкова трудно си беше изградила тук, на Куилър айлънд, щеше да се разпадне отведнъж. И когато положеха Рик в прясната пръст — там, където вече лежеше брат й Боби, от нея щеше да остане само жалка останка. Вкусът и смисълът на живота щяха да изчезнат завинаги, всичко след това щеше да изглежда фалшиво, както звездите на празничните фойерверки.
— Ще дойда Стив… — отвърна и почти на себе си добави: — Моля се само, да не е твърде късно. — Карла погледна часовника си. Последният ферибот вече бе отплавал от Мартинс коув. — Стив? — Гласът й бе станал ясен и силен, след като бе взела решението да тръгне. — Единственият начин да напусна острова тази вечер е с хидроплан. Ще можеш ли…
— Всичко съм уредил, тръгвай за Билингъм, там ще те чака мой приятел и ще те откара с малък самолет до Сиатъл. Когато пристигнеш на летището, отиваш на терминала на «Юнайтед», купил съм ти билет до Лос Анжелис.
Поговориха още около минута, докато обсъдят всички подробности. Карла се опита да задържи думите си, но те сякаш сами излязоха от устата й.
— Стив, как е той? Много ли е зле?
— Моля те, побързай! Ела, колкото се може по-скоро!
Гласът на Стив дълго остана в съзнанието й, след като затвори слушалката.


Набързо се приготви и с бясно каране стигна до Билингъм само за десет минути. Там вече я очакваше приятелят на Стив Макдоналд. Той пилотираше малък, спортен самолет и когато излетяха, Карла мислено благодари на двигателя, защото шумът му беше прекалено силен, за да се води някакъв разговор. Това й позволи, да се усамоти в мислите си, без да изглежда неучтива. Спести й и коментарите от рода: «Рик беше много добър пилот, чудесен човек» и т.н.
Монологът му бе започнал още в Билингъм. Приятелят на Стив се оказа бивш автомобилен състезател. Карла с ужас осъзна, че той говореше за Рик в минало време, а тя дори не му направи забележка, макар, че мисълта за смъртта на Рик й изглеждаше непосилна. Ужасяваща й се струваше представата, че той лежи окървавен на някое болнично легло със системи на ръцете, пълнещи разбитото му тяло с изкуствен живот и празни обещания. Не искаше да види, как купчина машини упорито се борят за живота му, а после с бездушните си монитори отчитат, че борбата е била загубена. Не можеше ясно да си представи, как най-близкият й човек лежи в интензивното отделение — място напоено със стотици миризми, които се сливат в един общ мирис — този на приближаващата се смърт.
Всъщност, не можеше да види изобщо лицето на Рик, защото виждаше в съзнанието си образа на друг човек, на брат си Боби. Бе прекарала пет дълги дни край леглото на умиращия си най-млад брат. Всички съпътстващи емоции завинаги се бяха запечатали в паметта й. Боби също беше станал жертва на автомобилно състезание — на неукротимия дух, каращ някои мъже да направят всичко в името на някакво загадъчно съвършенство, което самата тя никога не бе успяла да разбере.
Боби и Рик си приличаха. Те бяха хора, които търсеха риска, които изискваха от живота си повече, отколкото той можеше да им даде. Карла беше сестра на един и съпруга на друг такъв мъж. Беше от онези простосмъртни, които се молят надяват и очакват, че те ще се завърнат невредими. Молитвите й не помогнаха много за Боби. Животът му трагично бе завършил само за двадесет и три години, а сега изглеждаше, че и Рик бе на път да си остане завинаги на тридесет и четири. «По дяволите, това не е честно! Тридесет и четири е прекалено малко!»
Блестящите светлини на огромния град се превърнаха в неясни петна от нахлулите в очите й сълзи. Карла не ги избърса. Те се търколиха по бузите й и закапаха по стиснатите й до побеляване ръце. Самолетът се насочи към пистата. Хълмовете на Лос Анжелис бяха някак тъмни, сякаш слънцето не възнамеряваше да изгрява отново.
Стив я посрещна още на стълбичката, пое ръката й и я поведе към очакващата ги полицейска кола, пред която имаше и двама мотоциклетисти, за да я ескортират. Едва когато седнаха в колата успяха да разменят няколко думи.
Повече от учтивост. В тона му имаше определена враждебност — последица от тяхната емоционална раздяла преди три години. Тогава Стив открито я беше обвинил, че в името на своя егоизъм унищожава Рик, напускайки го, точно когато той има най-голяма нужда от нея. Макар и двамата мъже да бяха на еднаква възраст, те бяха пълна противоположност. Всичко в Стив бе с необикновена големина — от набитото му мускулесто тяло до огромните му длани. Много хора от пръв поглед биха го сметнали за неприветлив и отблъскващ, но това траеше само, докато се усмихне. Едва тогава можеше да се забележи истинската природа на неговата индивидуалност.
Карла все още добре си спомняше ръста и строгия, непроницаем поглед на Стив, когато го бе срещнала за пръв път. Но не й бе необходимо много време, за да разбере, че неговата необщителност и малко грубоватото му поведение всъщност прикриват една срамежливост и необикновена доброта. Заедно бяха прекарали доста дни около пистата и веднъж Рик със смях й бе казал, че по-добре се разбирала с главния механик Макдоналд, отколкото той с него. Със Стив бяха станали много близки приятели с течение на времето, а това бе направило неочакваната им раздяла още по-болезнена.
Колата летеше по пустите улици на Лос Анжелис със скоростта на състезателен автомобил. «Какво ли ще стане, ако сега катастрофираме, бързайки да видим умиращия Рик?» — помисли си Карла с нотки на черен хумор. В този момент спирачките изсвириха и тя видя, че са спрели пред входа на спешното отделение. Към тях се втурнаха репортери. Двама бяха по-бързи и й преградиха пътя.
— Мисис Флеминг, мислите ли, че всички пилоти имат желание да умрат по време на състезание?
— Това ли беше причината, да напуснете Рик Флеминг преди три години?
Карла закри с длани лицето си, за да го предпази от обектива на камерата и блясъка на фотосветкавиците.
— Моля ви, оставете ме да мина!
Думите й не предизвикаха никакъв ефект. Журналистите я гледаха като хищници, готови на всичко, за да получат това, което желаят.
— Как се чувствате, мисис Флеминг, сега, когато знаете, че съпругът ви умира вътре в тази болница?
Стив Макдоналд я хвана за ръката и безцеремонно разбута репортерите, проправяйки й път. След секунди вече вървяха по коридора към интензивното отделение. Първото нещо, което й направи впечатление, беше миризмата. Изглеждаше й остра и позната, все едно че не я бе вдишвала преди повече от четири години.
Намираха се във вътрешността на огромна, лишена от прозорци сграда, и в ужасяващо стерилен район, където всеки говореше, движеше се или се усмихваше с особена напрегнатост, каквато не можеше да се срещне другаде в болницата. Комплексът представляваше стаи със стъклени стени, изпълнени с всякакви чудновати постижения на медицинската техника. Карла забеляза със свито сърце, че една от стаите беше по-различна. Пред нея стоеше медицинска сестра и отбелязваше нещо в картона си, а стените бяха плътно закрити със завеси. Пулсът й се учести и тя се сгуши в синьото си кашмирено палто. Това със сигурност беше стаята на Рик. Дъхът й замря, когато осъзна това. «Защо са спуснали завесите? Нима вече е мъртъв?» Отскубна се от ръката на Стив и се втурна към вратата. «Не, не може това да е истина! Не може Рик да умре с мисълта, че не го обичам!» Страхът я беше сграбчил за гърлото, докато влизаше в малката стая. Медицинската сестра в странна жълта униформа се надигна от стола и й направи път. Опита се да й каже нещо, но Карла не й обърна внимание. Погледът й беше фокусиран в неподвижното тяло, покрито със зелени болнични чаршафи. Над леглото бяха закачени няколко контейнера с кръвна плазма и глюкоза, а под тях лежеше Рик… нейният Рик. Карла въздъхна облекчено. Той беше жив, макар и ужасно пребледнял. Красивите му дълги мигли и веждите му изглеждаха като парченца въглен забити в лицето на снежен човек. С разтреперани ръце Карла се пресегна и докосна ожулената му лява буза. От това нежно докосване годините, които бяха ги разделяли, сякаш изчезнаха. Любовта, която три години се бе опитвала да прикрива, й даде сили, да се наведе и да погали с устни челото на Рик. Очите му бавно се отвориха.
— Здрасти, ангелче… — прошепна й обичайния си поздрав, сякаш не бяха се виждали само от няколко дни. — Знаех си, че ще дойдеш…
Наложи й се да се наведе, за да чуе думите му.
— Господи, обичам те, Рик! Ако умреш, душата и сърцето ми ще умрат с теб. Чуваш ли ме?
— Остани с мен, Карла…
Заболя я, когато видя колко усилия му струва, да говори. Част от нея искаше да сложи длан на устните му, за да запази неговите сили, но друга част искаше да слуша, колкото се може повече неговия глас, да го съхрани завинаги в душата си, за да й помогне да преживее бъдещите безкрайни и самотни години.
— Моля те, остани, Карла…
«Защо ли си мисли, че ще си тръгна?» — мина й през ума.
— Разбира се, че ще остана, скъпи.
Пръстите й галеха познатите очертания на лицето му, сякаш се опитваха да отнемат част от болката.
— Обещавам ти… — Не му достигнаха сили и Рик замълча, за да си поеме дъх. — Обещавам ти, че няма да умирам, че няма да те изоставя.
Карла се усмихна през сълзи. Как само й се искаше да му повярва. Пръстите й се спряха на устните му и тя се наведе, за да го целуне. Златистата й коса се изплъзна от фибите, които я придържаха, и се разпръсна по лицето й. Понечи веднага да се изправи, но едва доловимият му глас я спря.
— Остави я… знаеш ли колко ми липсваше. Искам да ме докосва от съседната възглавница, когато се събуждам, или да гали тялото ми, когато правим любов.
Рик затвори очи и сънят скоро го погълна. Карла нежно покри лицето му с едва доловима целувка, после взе дланта му в ръцете си и седна на стола до леглото. Облегна глава на студената алуминиева табла и се помоли искрено, да стане чудо.
Скоро и тя също се унесе в неспокоен сън. В съзнанието й като на филмова лента нахлуха спомени от техния съвместен живот. Някои епизоди виждаше само като размазани петна, а в други открояваше отделни картини. Мислите й бягаха от болката и нещастието обратно към първите дни на тяхното познанство…


Преди седем години Карла току-що се беше дипломирала в «Вашингтон стейт юнивърсити» със специалност бизнес администрация. Успя веднага да си намери работа в Ай Би Ем в Лос Анжелис, но преди да започне, реши да погостува на леля си за две седмици в Лас Вегас. След годините, прекарани в дъждовния Вашингтон, с нетърпение очакваше тези четиринадесет дни под горещото слънце на Невада.
Когато пристигна на летището, бе неприятно изненадана, че никой не дойде да я посрещне. Леля й Морийн нямаше лошия навик да закъснява, а напротив — винаги подраняваше. Карла се огледа за високата метър и осемдесет с посивели коси жена, но не откри и следа от нея. «Няма защо да изпадам в паника — каза си, — има поне дузина логични причини, леля да закъснее. Сега е време да си взема багажа. Ако и дотогава не е дошла, ще й позвъня по телефона.»
Проправяйки си път към лентата за багаж, Карла почувства, че се задушава. Въпреки че климатичните инсталации работеха на максимални обороти, от тях сякаш нахлуваха огнени талази. Костюмът, който си бе избрала, макар и от лека материя, се оказа напълно неподходящ. Беше елегантен, но с дълги ръкави, а това автоматично го правеше непригоден. Остави дамската си чанта и фотоапарата на пода, за да свали сакото си. Изведнъж пред нея застана висок чернокос мъж.
— Извинете, мога ли да ви помогна?
Лицето му беше с почти идеални черти, подсилвани още повече от широката му усмивка.
Карла се намръщи от излъчващото се от него прекалено самочувствие. Срещала се бе с доста подобни мъже в университета, пък и сега съвсем не й бе до някакъв си летищен донжуан. Опита се да прочете в очите му причината за усмивката му, но те бяха прикрити зад тъмни, лъскави очила. Това, което още повече я раздразни, бе това, че видя собственото си измъчено и отчаяно отражение. «За какъв се мисли този тип! Носи тъмни очила на закрито. Сигурно някой му е казал, че изглежда загадъчно или секси, и затова той не ги сваля от лицето си. А може би просто иска да прикрие очите си? — помисли си Карла — По дяволите, не бива да се замесвам с някакъв си плейбой, който би могъл да се окаже и обикновен местен джебчия или мошеник!»
— Няма нужда, благодаря.
Горещината, багажът и досадата от неугледната й външност станаха причина, отговорът й да прозвучи малко по-грубо от необходимото.
— Ще се оправя и сама, а сега ме извинете.
— Разбира се, както желаете.
Мъжът се обърна и изчезна сред тълпата, предавайки се много по-бързо, отколкото бе предполагала.
Карла се премести до един метален парапет, откъдето можеше да наблюдава багажната лента. Надигна се на пръсти и огледа залата, но отново не откри леля си. Умората от последните няколко седмици си казваше думата. Първо се беше справила с изпитите, а после с треската около дипломирането, когато трябваше да намери място за нощуване на многобройните си роднини и приятели, дошли на тържеството. Облегна се назад и затвори очи. Виеше й се свят от няколкото безсънни нощи и бе очаквала, че най-после тук ще си почине.
Когато отново отвори очи, с изненада забеляза, че високият, тъмнокос мъж я бе последвал и сега стоеше само на няколко метра от нея, също облегнат на стената и пъхнал ръцете в джобовете си. Този път Карла успя да го огледа по-внимателно и с неудоволствие установи, че е много по-привлекателен, отколкото й се бе сторил преди. Косата му беше небрежно сресана, сякаш беше шофирал дотук кола с отворен прозорец. Защитните му очила бяха свалени и Карла видя големите му тъмнокафяви очи с дебели и извити нагоре мигли — точно както тя се опитваше да направи своите всяка сутрин. Когато погледите им се срещнаха, Карла осъзна, че това не са очи на евентуален престъпник, за какъвто го бе взела. «По дяволите, той ми предложи само приятелска помощ, а аз се държа като мечка стръвница, страдаща от зъбобол. Е, добре — запита се с нарастващо любопитство, — щом не е донжуан и не е крадец, тогава какъв е? Кожата му е силно загоряла, което означава, че работи някъде на открито. Каубойските му ботуши са прекалено износени, следователно е някой заможен местен фермер или не… при тези добре развити мускули на краката и ръцете… със сигурност е строител…»
Напразно очакваше да я заговори, за да му се извини за предишната си грубост. Но мъжът, кой знае защо, не й обръщаше внимание, а съсредоточено наблюдаваше лентата за багаж. Изведнъж Карла забеляза нещо необичайно. Много от пасажерите, преминавайки покрай тях, забавяха крачките си, шепнеха си, а някои дори сочеха с пръст. Отне й около минута, да разбере, че не тя привлича погледите. «Защо ли всички са се вторачили в него? Все пак, не е чак толкова привлекателен. Може би е някоя филмова звезда?»
Любопитството й взе връх.
— Изглежда, че привличате хорското внимание…
— Какво?!
Непознатият премигна така учудено, все едно излизаше от пълен мрак на дневна светлина.
— Присъствието ви не остава незабелязано от тълпата.
— О, така ли? Аз пък не съм забелязал. Мислех си за нещо друго.
— Значи ли, че това ви се случва често. Имам предвид, да ставате център на внимание.
Отговор не последва. Карла бе удивена от безразличието му към любопитството на околните. «Явно съм сбъркала, когато определях професията му. Голям смях ще падне, когато разкажа на леля, как съм чакала за багажа си с някоя известна личност. Ех, само да можех да разбера как се казва…»
— Извинете, тези куфари ваши ли са?
Очите й се разшириха от изненада, като видя, мъжът да държи кожените и куфари.
— Но как сте разбрал, че са мои?
— Леля ви предположи, че ще използвате тях. Подарила ви ги е по случай дипломирането ви в университета.
— Леля ми?!
Той й намигна.
— Видях, че сте много изнервена от полета, и след като ми отказахте да ви помогна, реших, че ще е по-добре да не се натрапвам.
Карла го гледаше ядосано. Широката му, самодоволна усмивка я накара да избухне. Беше изморена, изнервена и нямаше никакво желание да играе на неговите игри.
— Защо не ми казахте, веднага. Помислих ви първо за сваляч, а после за крадец.
— О, така ли? И защо сте ме сложила в тези категории, след като само ви предложих помощта си.
«Господи, с минимални усилия този мъж ме кара да се чувствам като идиотка» — мина й през ума.
— Там, откъдето идвам, хората ценят преди всичко добрите обноски.
— Чудесно.
Усмивката му се разтегна. Явно бе доволен от развитието на разговора.
— Хайде стига, няма защо да се ядосваш, само се губи излишна енергия. Тръгваме ли?
Мъжът с лекота вдигна куфарите, все едно че бяха празни, и с широка стъпка тръгна към изхода. Карла с усилие го следваше.
— Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако се бяхте представил още в самото начало.
Той се спря толкова рязко, че Карла едва не се блъсна в него.
— Знаеш ли, че си права? Сега ще ти съобщя как се казвам, а после ще сключим примирие. — Без да изчака отговора й, сложи куфарите на земята, грабна ръката й и я разтърси енергично. — Ричард Алън Флеминг на вашите услуги, лейди, желанията ви са заповед за мен.
И преди Карла да разбере какво става, Ричард я прегърна и целуна, сякаш бяха стари приятели, които отдавна не бяха се виждали. Самодоволната момчешка усмивка отново разцъфна на лицето му.
Карла ужасена се отдръпна.
— По дяволите! Леля ми сигурно е полудяла, за да изпрати точно вас на летището! — Макар че се стараеше да сдържи яда си, тя почти извика последните думи. Наоколо вече се събираше малка група от любопитни.
Ричард Флеминг отметна глава и искрено се разсмя. Гледайки страната му реакция, Карла изненадано установи, че гърленият, плътен звук на гласа му, вместо да разпалва гнева й, неусетно го потушава.
— Аз само следвам указанията на твоята прекрасна леля, мис Томпсън. Тя ми каза, че покорно си ходила на училище през последните десетина години и това ти е една заслужена ваканция. Затова и изпрати мен, в името на доброто ти прекарване. Ще отбележа, че съм само с пет години по-възрастен от теб, тоест най-младият човек, с когото ще контактуваш през следващите две седмици.
— Никога не съм срещала човек с толкова голямо самочувствие. И какво? С целувки ли ще ме забавлявате или имате и други планове?
— Но защо си толкова груба, с какво те ядосах? — Ричард протегна ръце отново да я прегърне.
— Само ако ме докоснете, така ще ви ритна, че дълго време ще си спомняте за мен.
Той се засмя и, въпреки заканата й, обгърна нежно раменете й.
— Харесваш ми, мис Карла. Харесваш ми прекалено много. Всъщност, леля ти ме предупреди, че ще стане така, а тя рядко греши за нещо.
— Не бих го твърдяла. Ето че днес е направила фатална грешка, като е изпратила вас да ме посрещнете.
Карла се наведе да вземе куфарите си, но Рик без усилие успя да я изпревари.
— Няма да има примирие, така ли?
— Поне докато в Невада не завали сняг.
Тя тръгна бързо напред и махна с ръка на едно такси.


Втора глава

Карла все още усещаше горещото докосване на Рик по раменете си. Трябваха й няколко минути, докато осъзнае, че това е ръката на Стив, който се опитваше да я събуди.
— Карла, хайде, вече е сутрин. Защо не дойдеш с мен до барчето отсреща, да хапнем нещо?
Усетила топлината в гласа му, тя отвори бавно очи. От студенината и враждебността в тона му не беше останала и следа. «Отношенията ни отново ще си бъдат същите, както преди четири години.» Тази мисъл свали огромна тежест от сърцето й и я накара да се почувства много по-добре. Пръстите й все още стискаха ръката на Рик и сякаш се страхуваха, да не би той да си отиде завинаги, ако я пуснат.
— Ти върви, Стив. Все още не съм гладна. Ако можеш, донеси ми само чаша чай?
— Разбирам какво ти е, но не можеш да останеш седнала през целия ден. Разходи се малко. Ако Рик се събуди, ще те извикам веднага.
— Обещах му, че ще остана тук. Поиска само това от мен и аз трябва да го направя.
Стив я погали по косата.
— Добре, след малко ще ти донеса чай.
Рик беше останал в същото положение, в което бе заспал. Само кожата му изглеждаше по-различна — съвсем бяла, сякаш че в тялото му нямаше никаква кръв. Около очите му имаше големи тъмносини петна, а бузите му бяха силно хлътнали.
Карла не смееше дори да си помисли, че това са последните му часове на този свят. В нея все още гореше надеждата, че ще се случи чудо, и той ще живее.
Медицинската сестра от дневната смяна влезе в стаята и с безшумни стъпки заобиколи леглото. Започна да проверява различните апарати и системи, като старателно избягваше да я погледне. Карла реши да не я пита за състоянието на Ричард, защото нямаше нужда от друго потвърждение за това, което сама виждаше. Но слабият лъч на надеждата и отчаянието й я принудиха да прошепне:
— Извинете, как е той?
Думите й бяха изречени толкова тихо, че медицинската сестра като че ли не я чу.
— Как е той? — повтори по-силно, без да успее да скрие болката в гласа си.
Жената в бяло дори не се обърна към нея. Нейният сух отговор гласеше:
— Без промяна.
Горещи сълзи опариха очите на Карла и огромна буца заседна в гърлото й.
Седеше като в транс, стиснала ръката на Рик. Погледът й не се отдели нито за миг от едва-едва повдигащите му се гърди и от побелялото му лице. Стив постоя известно време в стаята, после отново излезе. През стъклените стени до Карла достигаха думите, които си разменяха отвън лекарите и сестрите. Разговорът им идваше на импулси като вълни при океански прилив.
— … учудващо дълго време успя да издържи…
— … много силен организъм…
— … само въпрос на време…
— … ще го върнем обратно, има вътрешни кръвоизливи…
Изведнъж в стаята настъпи суматоха. Карла бе отблъсната настрани от няколко санитари. Две медицински сестри свалиха всички бутилки и системи и тръгнаха след движещото се легло. Карла напразно се опита да ги последва, защото нечии силни ръце здраво я държаха. Помъчи се да обясни, че трябва да бъде с Рик, но никой не я слушаше.
— Рик, Рик! — изпищя с последни сили и викът й отекна между стъклените стени като куршумен рикошет.
Страхът и болката й се наслояваха, докато почувства, че започва да се задушава и да губи контрол над съзнанието си. Като че ли попадна в някакъв кошмарен водовъртеж от лица — на лекари, медицински сестри, на Стив, на Рик… Накрая всичко около нея се замъгли и повече не можеше да разпознае никого. Гласовете заглъхнаха, сякаш идваха от далечно разстояние.
Изведнъж всичко изчезна, настъпи пълна тишина и мрак и Карла с облекчение разбра, че отново се е върнала в Лас Вегас, в дните, когато за първи път бе срещнала Рик…


Въпреки насмешливото обещание на Рик да се държи добре, Карла предпочете да вземе такси до къщата на леля й. Той се съгласи неохотно и остави куфарите й на тротоара. След около минута префуча покрай нея с открито, яркочервено порше и й махна за довиждане. Карла се въздържа да му отвърне — първо, защото сметна, че го вижда за последен път, и второ, защото нейният отговор само щеше да повиши огромното му самочувствие.
Шофьорът натовари багажа й и седна зад волана.
— Накъде да карам, госпожице?
Карла му подаде бележката с адреса и се отпусна на огромната кожена седалка. Гледайки предградията на Лас Вегас, напразно се опитваше да не мисли за високия тъмнокос мъж. Още при първата им среща Ричард Флеминг, съзнателно или не, беше направил всичко, за да я ядоса. И учудващо защо, сега, вместо да забрави образа му, той все по-ярко се открояваше в паметта й. Опита се да слуша монолога на таксиметровия шофьор, който още щом излязоха от летището, бе започнал да я убеждава, кои места и спектакли не бива да пропусне да посети, докато е в Лас Вегас. В един момент Карла се запита, дали той не работи за някое казино като рекламен агент. Когато най-сетне замлъкна, за да си поеме дъх, тя му зададе този въпрос. Шофьорът стреснато я погледна в огледалото, явно притеснен от развитието на нещата. Но след като я изучи и се убеди в нейната невинност, си призна, че получавал по няколко безплатни билета от различни казина срещу, разбира се, тяхна реклама. Този малък бизнес му носел допълнителни доходи, защото пласирал билетите на клиентите си, на каквато цена намерел за добре.
Карла разтърси недоволно глава, докато слушаше разказа му. Вече дори се чудеше, има ли някой, който да води нормален живот в Лас Вегас. За нея не само градът, но и целият щат Невада си оставаше гигантски развлекателен парк за възрастни, където имаше всичко от царството на мечтите. Тук всеки изкарваше прехраната си с неща, които във всички други щати се наказваха със затвор. Най-често срещаният шум в Невада беше от въртенето на рулетка, от звъна на покеравтоматите или от търкалянето на заровете.
Таксито навлезе в очертанията на града и Карла залепи лице до стъклото. Прекъсна разговора си с шофьора, опитвайки се да открие нещо познато наоколо. Но уви, за четири години всичко се беше променило до неузнаваемост. Имаше толкова нови постройки, че изглеждаше като напълно непознат град. Едва когато колата напусна магистралата и сви наляво по второ степен път, в паметта й нахлуха спомени. Тук имаше доста повече познати неща, защото вече приближаваха къщата на леля й. Неприятният инцидент на летището вече беше почти забравен.
На една полянка Карла видя кобила с жребче. Заинтригувана, как бозае малкото, тя се обърна, за да ги погледа по-дълго. И тогава с крайчеца на окото си зърна червеното порше, което ги следваше на около стотина метра.
Докато таксито изминаваше последните няколко мили до къщата на леля й, настроението й беше по-мрачно и от черния асфалт на пътя.
Колата спря на входа на имението, изчака голямата метална врата да се отвори автоматично и навлезе в двора по виеща се алея. Карла забеляза, че леля й Морийн вече я очакваше на верандата. Щом таксито спря, тя изхвръкна от него, за да се озове в здравата прегръдка на високата, елегантна жена.
— О, Карла, колко си хубава! Всеки път, когато те видя, се чудя, как може такова прекрасно създание да се пръкне от такъв невзрачен род като нашия.
— Лельо, току-що изрече най-големите лъжи, които някога съм чувала. Ако не бях успяла да се погледна в огледалото на летището, можеше и да ти повярвам.
Карла почувства как тежестта и умората падат от раменете й, когато е до леля си. Всички останали членове на фамилията я смятаха за доста странна и отнесена, но за Карла тя винаги си оставаше изключителен човек. Тази жена я беше окуражила да лети, докато другите й казваха, че за момиче като нея най-добре ще е да стъпва по земята. Леля й още като бебе й бе внушавала, че винаги трябва да си поставя по-високи цели. Морийн дори й бе помогнала финансово да следва в университета, защото родителите й не одобряваха избора й, да се дипломира с такава неподходяща за жена специалност, като бизнес администрация.
Приятният им разговор беше прекъснат от стъпките на приближаващия се Рик. Той помогна на шофьора да спали куфарите и небрежно се обади:
— Няма ли да платиш на човека, за да може да си кара работата?
Карла едва не се задави от гняв при тази забележка. «Какво право има да ме следва, а и да ме унижава пред леля ми?» Отвори чантата си и му стрелна един поглед, който трябваше да му покаже, какво мисли за него.
Шофьорът прибра парите, благодари за щедрия бакшиш и предпочете да изчезне, усещайки напрежението наоколо. Щом колата се скри зад ъгъла, Карла рязко се обърна към Ричард, игнорирайки въпроса на леля си, защо е дошла с такси.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Защо изобщо ме последва от летището?
Леля й, която вече беше тръгнала към къщата с куфар в ръка, се спря изумена.
— Но, Карла?! Рик ни гостува също като теб. Не бива да се държиш по този начин!
Чувствайки се за втори път този ден като пълна идиотка, Карла не можеше да повярва на ушите си. Беше толкова ядосана, че ако бяха само двамата с Рик, сигурно вече щеше да го е фраснала по носа и да се наслаждава на шуртящата му кръв. Само за около час съзнателно я беше превърнал в истинска глупачка и бе предизвикал войнственост в спокойната й пацифистична душа.
Той бе пъхнал ръце в джобовете си и се хилеше до уши.
— Щом преодолеем някои по-труднички места, ще можем да си изкараме една прекрасна седмица. Мисля, че ще е по-хубаво от всичко, което ми се е случвало напоследък.
Думите му бяха изречени толкова тихо, че само Карла да ги чуе. После Рик се обърна към леля й, която все още стоеше на вратата на верандата.
— Не й се сърди Морийн. Аз напълно го си заслужавам. Днес Карла видя повече от лошата ми страна, но за извинение утре ще я заведа в «Сиизърс Пелъс» и, честна скаутска, там вече ще се държа по-добре.
Карла го дари с презрителен поглед, с който досега винаги бе успявала да отблъсне досадните си ухажори.
— Не мисля, че ще излизам някъде, мистър Флеминг, ужасно съм изморена.
Рик се усмихна, но си замълча, сякаш знаейки какво предстои да се случи. Морийн се върна няколко крачки назад.
— Глупости говориш Карла. Не си дошла тук, за да спиш, а да се забавляваш. Не виждам друг, по-подходящ от Рик, който да ти покаже Вегас. Следобед ще си поспиш и довечера ще си свежа като морковче.
Карла се почувства в капан. Леля й незнайно защо беше решила, че точно с Ричард Флеминг може да се забавлява добре, и сигурно щеше да е необходимо криминално досие, изпратено от ФБР, за да промени мнението й.
— Е добре, ще издържа някак си — измърмори тя и остави проблема: «Как да се отърва от този досадник» за по-късно.
Последва Морийн в стаята, която беше определена за нея. Тук всичко си бе такова, каквото го помнеше от преди — ръждивокафявият килим, белите като черупка на яйце стени и оригиналните скици на Ремингтън. Спалнята имаше директен изход с плъзгаща се стъклена врата към верандата и малкия басейн в задния двор.
Морийн й и помогна, да разопакова и подреди дрехите си в гардероба, като същевременно я осведоми за последните новини от тяхното огромно родословно дърво на лели и чичовци, братовчеди и племенници. Най-накрая Карла успя да вмъкне в разговора въпроса, който я вълнуваше най-много.
— Лельо, кажи ми, как така се запознахте с Ричард? Той изглежда доста странен, дори и за твоите стандарти.
Морийн, която в този момент се готвеше да закачи някаква рокля, се обърна намръщена.
— Още не мога да разбера какво се е случило между вас двамата. Рик е един от най-чаровните млади мъже, които съм срещала. Бях сто процента сигурна, че веднага ще си допаднете.
— Засега отношенията ни са твърде далеч от това, но все пак, откога го познаваш?
— О, ами… — Морийн поглади замислено слепоочието си, — трябва да има вече пет години. Но по-добре е да питаш Роджър, за да сме напълно сигурни. Спомням си, че той първи се срещна с него, и Рик му е направил много добро впечатление. Отначало Рик използваше правната кантора на вуйчо ти после започна да се обажда по телефона. Ходеха да играят голф, а когато дойде веднъж за вечеря, веднага стана и мой любимец. Има яхта на Лейк Мед, но повечето време спи тук. Ох, дано и Майкъл и Пол се върнат този уикенд.
— Как са моите палави братовчеди?
— Добре, очаквам ги да се върнат след няколко дни от елитните си колежи. Знаеш ли, дори не подозирах, че така ще ми липсват тези непослушни тийнейджъри. Понякога тишината направо ме убива. Рик много добре се разбира с тях, все едно, че им е по-голям брат.
Карла вече осъзнаваше, че нейните протести, относно арогантния, самодоволен Рик Флеминг нямаше да бъдат чути в това домакинство. И последните й надежди, че в лицето на Майкъл и Пол ще намери съюзници, се стопяваха.
Морийн измъкна от страничния джоб на куфара новия й бански костюм.
— О, я виж ти! С твоята фигура и този малък номер! Ще ти трябва тояга, за да държиш мъжете настрани.
— Стига, лельо, още дори не съм го обличала.
— Ами какво чакаш? — отвърна Морийн с невинна усмивка. — Поплувай, докато приготвя обяда, после поспи и вечерта ще си като нова, когато излезете с Рик.
«Сценарият» се стори на Карла привлекателен, но без последната част, разбира се. Леля й свърши с разопаковането и се отправи към кухнята. Когато вратата се тракна зад нея, Карла отвори гардероба и извади двете оскъдни парченца бял плат, от които се състоеше банският й костюм. Странно защо, сега не изпитваше същите чувства, както преди в магазина, когато импулсивно го бе купила. «Може би наистина е прекалено смел. Най-добре ще е, да го нося там, където няма никакви хора.» С въздишка го прибра и извади стария си бански, който й беше още от първата година като студентка във Вашингтон.
Водата се оказа удивително хладка, в сравнение с четиридесетте градуса на въздуха. Басейнът не беше голям, но след като Карла преплува няколко дължини, се измори и се изтегна на гумения дюшек. Затвори очи, наслаждавайки се на горещите слънчеви лъчи, галещи мокрото й тяло.
— Трябва да внимаваш първите дни. Слънцето в Невада може да е и много опасно — сепна я провлеченият глас на Рик.
«Боже господи, отново ли той?! — помисли си Карла. — Добре поне, че си облякох стария бански. Ако бях с новия, сигурно щеше да се нахвърли отгоре ми.»
Отвори очи и бавно извърна глава към него.
Ричард беше само по шорти. Веднага я впечатлиха добре очертаните мускули на ръцете и гърдите му и огромните му бедра на спринтьор. Кожата му беше с бронзов загар — нещо, което показваше, че повече време е прекарал покрай басейна, отколкото зад бюрото в някой офис.
— Никога през живота си не съм изгаряла, така че не се тревожи за мен!
Карла се обърна демонстративно по корем, надявайки се, че с това разговорът им е приключен. Но в следващия миг се чу силен плясък и главата на Рик се показа непосредствено до нея. Той се пресегна, хвана дюшека й и с плуване започна да я изтласква към отсрещния край на басейна.
— Морийн ми каза, че си постигнала голям успех. Започваш работа в Ай Би Ем.
Карла вирна брадичка, очаквайки да види в очите му ирония или присмех, но откри там само искрен интерес.
За нейно учудване, разговорът им потръгна. Разискваха дълго проблемите, които срещат жените в професионалното си развитие.
— Как мислиш, ще имаш ли възможност за кариера или след няколко години ще трябва да си търсиш друга компания?
— Да не би да си таен агент на Ай Би Ем?
Рик се засмя по същия безгрижен начин, по който беше правил това и на летището.
— О, не ме бива за толкова отговорни неща. Карам състезателни автомобили.
Карла примигна учудено, защото това беше отговорът, който най-малко бе очаквала, а и за пръв път в живота си разговаряше с автомобилен пилот.
— И какви коли караш?
— Тази година се придържам към формулата. Миналата година се опитах да се включа в отбора на една от по-големите фирми, но не излезе нищо. Напрежението се оказа непосилно. Ти да не би да разбираш и от състезания, освен от администрация?
— Не, знам имената само на няколко по-известни пилоти, които съм гледала по телевизията.
— И това е нещо, защото аз например, нямам никакво понятие как се управлява бизнес.
— Да вярвам ли на ушите си? Скромни думи от устата на Ричард Флеминг — мъжът, който пленява жените с една-единствена целувка.
Рик загреба вода в шепата си и изпръска лицето й.
— Не знам защо стана така. Или ти си била в много лошо настроение, или аз сбърках нещо с посрещането.
— Може и тъй да е. Вашингтон ме е изнервил достатъчно, а да ти кажа, там твоите донжуански номера изобщо не вървят. Но ти не отговори на въпроса ми. Какви коли пилотираш?
— Искаш повече технически подробности?
— Не, как изглеждат автомобилите, къде се провеждат състезанията?
— Ако си гледала състезания от Инди Кар, тогава е лесно, защото аз пилотирам подобни коли. Понякога се включвам и състезания за награди и на други страни, но начинът, по който те се печелят, е крайно отблъскващ.
— Точно за това си мислех. Щом състезанията се провеждат из целия свят, това сигурно е доста скъпо хоби?
— Уви, това не е хоби за мен, Карла, а начин на живот, работа или, както го наречеш. Аз получавам пари за това, което правя.
— Съжалявам, ако съм те засегнала, нали ти казах, че не разбирам нищо от състезания.
— Така е по-добре.
Рик запрати още една шепа вода в нейна посока и тръна към стълбичката.
— Имам достатъчно много почитателки, така че ще ми е по-интересно, ако ме приемеш само като един неприятен досадник. Така ще ни е и по-весело.
— За това нямаш проблеми.
Морийн отвори вратата на верандата и се провикна:
— Хайде деца, обядът е готов.
След като приключи с огромната си салата от миди и раци, Карла се извини и се оттегли в спалнята си. Успя да проспи непробудно целия следобед и, когато навън вече притъмняваше, се наложи Морийн да дойде и да я събуди.
Започна да се приготвя за вечерта и изведнъж откри, че с нетърпение очаква срещата с Рик. Следобедният разговор в басейна беше подобрил значително мнението й за него и сега най-големият й проблем бе, какво да облече. Имаше три нови рокли, но не харесваше начина, по който й стояха. Най-накрая след дълго колебание избра тази, която беше облякла първа. Беше дълга до земята, от мека зеленикава коприна. Дизайнът й не беше нищо особено, но все пак най-добре подчертаваше формите й. Като допълнение към нея си сложи фино златно синджирче и златни обеци. Току-що беше обула чорапогащника си, когато някой почука.
— Влизай, облечена съм.
Очакваше да види леля си, но в рамката на вратата застана Рик. За нейно най-голямо удоволствие, в погледа му имаше неприкрито възхищение. Карла се отдръпна назад и се завъртя, за да демонстрира тоалета си.
— Впечатляващо, наистина впечатляващо!
— Благодаря ви, сър. Означава ли това, че харесвате роклята ми?
Бавна чувствена усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. Очите му директно пронизваха нейните и Карла разбра, какво искаше да й каже, без за това да са необходими думи. Тръпка на желание разтърси тялото й, карайки краката й да омекват, но странно защо, този път не се изплаши. Без дори да осъзнае, бариерите и реакциите, които си беше създала срещу тези мъжки погледи, постепенно се сгромолясваха. «Господи, вече съм голяма. Дори имам и диплома от университет. Ако между нас двамата предстои да се случи нещо, то едва ли ще е толкова лошо…»


Макар че шоуто в «Сиизърс Пелъс» беше подобно на това, което някога бе гледала в Холивуд, Карла се забавляваше истински. След него Рик й предложи да я заведе в няколко по-известни клуба. Където и да отидеха, навсякъде привличаха вниманието на околните. Отначало Карла бе поласкана, после ентусиазмът й намаля, а накрая шушукането и соченето с пръст определено й досаждаха. Когато си тръгнаха, пустинната нощ властваше и сякаш пътуваха в безкраен тъмен тунел.
— Сигурно е ужасно, навсякъде да си център на внимание?
— Вече съм свикнал с това. Понякога ми е смешно, но най-често ужасно ме дразни.
В очите на Рик проблясваха игриви пламъчета.
— Можеш ли да си представиш, какво щеше да се случи, ако бях прекарал ръка по тези прекрасни гърди, както ми се искаше да го направя през цялата вечер?
Карла почувства, как гореща вълна залива лицето и шията й и побърза да извърне глава към прозореца. Не искаше той да разбере, колко е неопитна, и колко деликатна част от душата й засягат думите му.
— Твърде лесно е, да предвидиш какво щеше да се случи — щях да ти ударя шамар.
— Защото не искаш да те погаля, или защото имаше много хора?
Рик се пресегна, хвана ръката й и езикът му бързо описа кръгче по дланта й. Дъхът й замря.
— Мисля, че няма да ти отговарям на този въпрос… «Ричард знае, не успях да го заблудя. Знае, че съм неопитна и наивна като ученичка!»
Остатъкът от пътуването им премина в пълно мълчание. Когато пристигнаха, къщата беше тъмна.
— Карла, имаш ли ключ?
— Боя се, че не. Това означава ли, че и ти нямаш?
— А ти заключи ли твоята стъклена врата, преди да излезеш?
— Не, но може би Морийн го е направила.
Рик я хвана за ръката и я поведе по неосветената пътека към задния двор. Карла отвори вратата, а после се върна, надигна се на пръсти и го целуна леко по бузата.
— Прекарах чудесно, благодаря ти…
— И аз ти благодаря. Беше ми много приятно.
Той не показваше признаци, че смята да си ходи, и Карла стискаше пръстите си до побеляване, не знаейки какво да прави.
— Ами добре тогава, ще се видим утре сутринта…
Леката усмивка все още озаряваше очите му. Протегна ръка, отстрани дългите руси къдрици от лявото й ухо, наведе се и целуна шията й.
— Карла, моята стая няма външна врата. Ако не искаме да събудим Морийн, или ще трябва да мина през твоята спалня, или да остана да спя на верандата.
Карла все още се чувстваше зашеметена от целувката му и не реагира. В този момент не й се искаше изобщо, да го остави да си тръгне. Треперещите й пръсти се спряха на гърдите му, а после продължиха нагоре, обхващайки врата му. Телата им се докоснаха. Дланите на Рик се плъзнаха към талията й, притискайки я още по-плътно. Устните им се срещнаха. Напрежението, натрупало се в тях, експлодира като удар на приливна вълна в скалист бряг.
Страстта замъгли съзнанието на Карла. Устата й сякаш сама се отвори, подканяйки езика му, да изследва вътрешността й. Но Рик не бързаше, а окуражаваше нея — първа да опита вкуса му. Тя предпазливо докосна устните му, а после и езикът й проникна навътре. Рик простена от удоволствие и ръцете му се сключиха около гърдите й. Карла на свой ред застена от нарастващата възбуда. Това бе нещо, което никога преди не бе изпитвала. Винаги бе успявала да контролира емоциите си. Сега осъзнаваше, колко е приятно да загуби този контрол. Изненадан от въздишката й, Рик се отдръпна и сведе глава, за да види очите й. Онова, което прочете в тях, му беше напълно ясно. Карла го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Нежно погали косата й.
— Това не трябва да се случва, Карла. Все още е прекалено рано, не трябва…


Постепенно Карла идваше в съзнание. До нея достигаха приглушени звуци. Бавно вдигна клепачи и огледа стаята, където се намираше. Тя й бе непозната. Бяха я преместили в друго помещение. Отново се намираше в реалността. Опита се да се изправи от леглото, но не успя и отново се отпусна назад. Безсъзнателната мъгла беше пробита от непреодолимото й желание да открие Рик, да му каже, защо не е останала при него, защо е нарушила обещанието си, да не го напуска. Надигна се, постоя седнала, за да събере сили, и тръгна към вратата. Излезе навън и се оказа в огромен коридор, чиито край се губеше в далечината. Нямаше никакви табели или надписи, които да й покажат, къде се намира. Не знаейки какво да предприеме, Карла се спря замислена. Изведнъж чу приближаващи се стъпки и видя Стив Макдоналд. Затича се и зарови лице в мечешката му прегръдка.
— Къде е той, Стив?
Стив погали косите й, но не й отговори.
— Моля те, кажи ми! Добре ли е?!
— Още е в операционната.
— Откога?
— От няколко часа. Идвам оттам. Няма ли да хапнеш нещо, вече е почти обед.
— Не съм гладна Стив.
— Слушай, момиче, ще ядеш, иначе ще трябва да те заставя насила!
Карла за миг си представи, как Стив я тъпче със сандвичи, и се усмихна.
— Добре, ще ям, но не в барчето. Заведи ме до операционната. Ще чакам отпред, а ти можеш през това време да ми купиш, каквото искаш.
Стив отдръпна ръцете си и сведе виновно глава.
— Извинявай, Карла. Не трябваше да ти се обаждам. Може би изобщо не си струваше да идваш тук, но Рик постоянно повтаряше: «Доведи Карла, извикай я, искам да я видя». Нямах друг избор, разбираш ли ме?
Карла се надигна на пръсти и целуна брадясалата му буза.
— Обичам те, Стив Макдоналд, разбирам те напълно и няма защо да ми се извиняваш. Знам, че обичаш Рик сигурно толкова, колкото и аз. Не се тревожи. На твое място как мислиш, че щях да постъпя?
Очите му се изпълниха със сълзи.
— Да, така е, Рик винаги ми е бил като по-голям брат.
Стив сложи ръка на рамото й и я поведе към асансьора. Слязоха на втория етаж и скоро стигнаха до голяма бяла врата с надпис: «Спешна хирургия — влизането абсолютно забранено!».
Карла седна на една от пластмасовите пейки до прозореца, а Стив отиде да купи нещо за ядене. Покрай нея преминаваха мъже и жени в зелени униформи. Някои забързани влизаха и излизаха през вратата, а други се спираха и тихо обменяха последните болнични клюки.
Карла опря глава о стената, затвори очи и остави съзнанието й, да я върне назад към първите й щастливи дни с Рик…


На следващата сутрин Карла остана в леглото, любувайки се на допира до сатенените чаршафи и на ярките слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца. За пръв път от доста дълго време изпитваше удоволствието, да се събуди по естествен начин, а не от досадното звънене на будилника. Протегна се, придърпа към себе си втората възглавница и зарови лице в меката материя. Усмихна се, когато си спомни събитията от вчерашния ден. Леля й отново се бе оказала права. Ричард Флеминг наистина беше прекрасен мъж — по-естествен, интелигентен, темпераментен и еклектичен от всички останали мъже, които познаваше — тяхна пълна противоположност. Несъзнателно докосна устните си, търсейки вкуса от снощната целувка на Рик. Бузите й поруменяха при този спомен. И преди се бе чувствала така с един свой колега от университета, но сега за първи път губеше контрол над емоциите си. «Ако Рик не беше прекъснал страстната ни прегръдка, щях ли аз да го направя? Имах ли сили и желание да го спра?…»
Тези мисли я объркваха. Винаги досега се бе чувствала достатъчно разсъдлива, когато се стигаше до подобни ситуации. «Господи, кой знае за каква ме взе!» Отново зарови лице във възглавницата, засрамена от собственото си поведение. В този момент на вратата се почука.
— Влизай, будна съм.
След секунда Рик надникна в стаята.
— Здрасти, как си тази сутрин?
— Добре, особено ако не си спомням някои случки от вчерашния ден.
— Така ли? Кои по-точно, ако трябва нещо да ти обясня?
— Не, няма нужда.
— Но защо, имаше доста интересни неща, които се случиха вчера.
Карла усети, че по бузите й избива руменина. «По дяволите, два семестъра изучавах човешката сексуалност, а още се изчервявам, когато чуя някой да говори за това!»
Усетил притеснението й, Рик бързо смени темата.
— Всъщност, дойдох да ти кажа, че тази сутрин отивам до града. Ако искаш, ела. Ще бъда зает само около час, а после можем да правим, каквото пожелаеш.
— Чудесно, кога тръгваш?
Той погледна часовника си.
— Ще можеш ли да се приготвиш за четирийсет и пет минути?
Карла отхвърли завивките, прикривайки с ръка широкото деколте на нощницата си.
— Ще съм готова след половин час.
— Впечатляващо, имаш ли нещо против, да остана? — Рик хвърли закачлив поглед към гърдите й. Дъхът на Карла спря, но този път успя да се овладее.
— Ако ме гледаш, ще ти отнема много, много повече време и ще закъснееш за срещата си.
Той се усмихна широко, наведе се и целуна върха на носа й.
— Тогава ще се видим след половин час. Приятно обличане.
Карла си взе душ и си избра жълтия костюм от батиста, който си бе купила с парите, дадени от родителите й, по случай успешното дипломиране. Дори в чека, под линия, майка й беше добавила: «Средства за подходящ за работа в Ай Би Ем костюм». Когато си среса косата и взе дамската си чанта под мишница, отиде пред голямото огледало и критично се огледа.
— Е, не е зле. Надявам се, да ти хареса, мистър Флеминг — промърмори доволно.
Завари Рик и леля си в кухнята. Рик отпиваше от кафето си и четеше вестник, но когато Карла влезе, веднага го остави настрани. Погледът му премина по цялото й тяло, сякаш се опитваше да запомни всяка негова форма и извивка. Устата му леко се отвори от учудване, а очите му се изпълниха с нескрито възхищение. Изправи се и се изкашля смутено. Беше по тениска, шорти и маратонки.
— Ами… аз… май ще е по-добре да се преоблека. Не очаквах, да се приготвиш толкова бързо.
Карла се усмихна. «Нима с всеки изминал ден ще откривам по нещо привлекателно в Рик! Господи, този мъж все повече ми харесва!»
Бе се досетила, че Рик е готов да прекара деня в непривичните за него костюм, риза и вратовръзка, само и само да й спести неудобството, че се е облякла неподходящо.
— Един момент, мистър Флеминг. Аз съм тази, която трябва да се преоблече.
Той се спря по средата на стълбището и даде възможност на Карла, да се полюбува на прекрасното му тяло.
— Благодаря ти за жеста, но на мен ще ми отнеме много по-малко време. Още не мога да свикна с мисълта, че се намирам в Невада.
— Не, няма нужда Карла, изглеждаш прекрасно.
— Благодаря, ти изглеждаш още по-добре. Изчакай ме. Ей сега се връщам.
Карла хвърли поглед към леля си, докато излизаше от кухнята. Морийн отпиваше от чашата си. В очите й имаше весели пламъчета, а на устните й — широка усмивка.
За около минута Карла се преоблече в бели шорти, блуза с къс ръкав и бейзболна шапка. Рик награди бързината й и с доволно подсвиркване, което изпрати тръпки по цялото й тяло.
— Ако си готова, да тръгваме — подаде й ръка.
Когато с поршето префучаха покрай кобилата с жребчето, Карла тайнствено се усмихна.
— За какво си мислиш?
— Не знам… нищо особено. Защо питаш?
— Питах се, дали ще искаш да обядваме в «Дерби рум»?
На Карла й се искаше да чуе и някоя алтернатива, но реши да не рискува. Вече знаеше, че не може да се справя добре с остроумните му отговори.
— Както кажеш.
Тя се пресегна и превключи климатичната инсталация, така че да охлажда лицето й. «По дяволите, колко бързо се свиква с такъв луксозен начин на живот» — помисли си, изучавайки интериора на скъпата двуместна кола. Разликата между поршето и нейния фолксваген «костенурка» беше от земята до небето.
— Е?
— Какво?
— Ще чуя ли, защо се усмихваше преди малко?
Карла се засмя.
— Все още не си се отказал, така ли? Не съм сигурна, дали да ти кажа сега, или след като ме нахраниш. Може да се разочароваш.
— Опитай.
— Знаеш ли, спомних си, че вчера, точно когато преминахме покрай кобилата с малкото конче, аз се обърнах, за да ги разгледам, и тогава видях, че колата ти следва таксито. Направо побеснях от яд. А ето, че днес доброволно и безгрижно отивам заедно с теб в града.
— Това прави живота интересен, нали?
— Ако не интересен, то поне не скучен.
Движеха се вече по магистралата и Карла любопитно разглеждаше дългата верига от световноизвестни казина. Неоновите им реклами мигаха и проблясваха в отчаяни опити да конкурират яркото пустинно слънце. Но това, което изглеждаше като някаква магия нощем, сега беше бледо и тривиално в светлината на деня.
Карла хвърли поглед към Рик.
— Леля ми каза, че отиваш на събеседване за работа. Това означава ли, че търсиш начин, да скъсаш със състезанията.
Той се усмихна широко, сякаш да й покаже, че здравите му бели зъби прекрасно контрастират с бронзовия загар на лицето му.
— Така значи, малката госпожица веднага иска да разбере всичко. Ти си опасна женичка, мис Томпсън. Ако не бъда внимателен, скоро ще започнеш да ме въртиш на малкия си пръст.
— Твърде силни думи. Обзалагам се на един обяд в «Дерби рум», че всеки би имал контрол над твоя милост толкова, колкото му бъде позволено от теб самия.
— Често са ме обвинявали, че съм студен и безсърдечен, но никога по такъв изящен начин. И как можах да се издигна толкова в очите ти?
— Наблюдавам начина, по който постигаш целите си.
— Карла, ти сигурно си чела всички мои интервюта в пресата. Ще ти кажа, че съм голям сантименталист, никога не мога да прикривам чувствата си.
— Хммм, отново ли търсиш причина, за да се скараме?
— Добре, спирам, ти печелиш.
Рик протегна ръка, сложи я на коляното й и после, уж несъзнателно, следейки пътя, започна да го гали. Карла замръзна на седалката със свито от удоволствие сърце.


Тази ласка в колата се оказа последната му интимност. До края на този, а и през следващите дни, той упорито избягваше да остава насаме с нея. По цели нощи Карла не можеше да заспи, мислейки за пътуването им до Лас Вегас. Опитваше се да разбере какво бе сгрешила. Най-накрая не издържа и попита леля си, не забелязва ли някаква промяна в поведението на Рик спрямо нея. Морийн я изслуша внимателно, сви рамене и каза, че нищо не е забелязала. Тонът й беше такъв, все едно че Карла си бе измислила всичко това.
Няколко дни по-късно Карла изчака мерцедеса на вуйчо си да излезе и натисна бутона, за да затвори голямата, метална врата. За първи път, откакто беше пристигнала, бе съвсем сама в къщата. Странно защо, тишината и действаше потискащо. Рик бе заминал рано сутринта на среща с някакви, както ги бе нарекъл, «гумени хора», а Морийн бе отишла да обядва в «Макуйт клъб» — място, което Карла определено не понасяше.
След като обходи безцелно всички стаи, изведнъж й хрумна идеята, че точно сега е времето, да изпробва новия си бански костюм. Облече го набързо и на път към басейна осъзна, че не е толкова лошо, дето е останала сама. Можеше да подреди на спокойствие мислите и чувствата си, които като циклон се въртяха единствено около Ричард Флеминг.
«Дявол да го вземе, всяка минута мисля само за него! Дори се явява и в съня ми…» Не можеше повече да го изхвърли от съзнанието си, не можеше да не си признае, че постепенно се влюбва в него. «Но защо точно сега? Нали само след седмица си тръгвам. И защо точно в него?»
Карла грижливо бе планирала живота си — училище, университет, престижна работа и кариера. Винаги бе очаквала, че ако се влюби, то ще е в някой бизнесмен — някой, който ще споделя нейните цели, ще разбира и ще бъде част от нейното професионално израстване. Рик определено не беше такъв човек. Имаше свободен дух и «циганска душа». Корените му бяха като на пустинните орхидеи — разположени почти на повърхността, а нейните бяха дълбоко в земята. Двамата бяха напълно различни и изглеждаше, че никой от тях нямаше да се промени. «Защо тогава се увличам, защо се влюбвам в Ричард?» За кой ли път си задаваше този въпрос. Така беше свикнала, без усилие да избягва нежелани усложнения с мъжете. «Защо ми е толкова трудно да го направя и с Рик? Още повече, че той упорито страни от мен!» Оставаха й съвсем малко дни до отпътуването й за Лос Анжелис и, каквото и да се случеше помежду им, със сигурност щеше да завърши по много болезнен начин. «Странно защо, даже това не може да ме спре. Може би любовта на Рик си струва болката, която ми предстои да изживея, след като се разделим. Може би той е единственият мъж, който ме кара да се чувствам по този начин. Може и просто така да си остарея, без дори…» Тази мисъл накара стомаха й да се свие на топка. «Защо ли Рик не се върне сега, когато тук няма никой…»
В следващия миг Карла зяпна от изненада. Телепатия, случайност или чудо — червеното му порше спря пред къщата!
Рик тръгна към нея с обичайната си безгрижна походка. Носеше светлокафяви спортни панталони и шафраненожълта риза, на която няколко копчета бяха разкопчани и откриваха гърдите му. Карла го гледаше с тайно възхищение. От него се излъчваше здраве, жизнерадост и сила, които й действаха невероятно възбуждащо.
— Извинявай — бяха първите му думи, забелязал изненаданото й изражение. — Не съм те изплашил, нали? Срещата ми свърши по-рано и си помислих, че ще може би ще поискаш да дойдеш до Лейк Мед, за да видиш яхтата ми.
Рик притегли един от плетените тръстикови столове и седна до нея. Карла се почувства като в необрано лозе, сещайки се за своя оскъден бански костюм. Единственото нещо, което имаше отзад и отпред, беше тясната ивица плат, преминаваща през деликатните местенца. «Господи, не трябваше да го купувам, все едно, че съм гола!»
— Какво става, нещо не е наред ли?
— Защо питаш?
— Не отговори нищо на въпроса ми. Кажи само «да» или «не», толкова ли е трудно?
Рик се пресегна, взе флакона с лосион против изгаряне и отвори капачката.
— С удоволствие бих дошла с теб на Лейк Мед, но ще ми трябва малко време, за да се приготвя.
Той изсипа малко лосион в шепата си и започна да го втрива в кожата на гърба й.
— Нямам бърза работа, ще тръгнем, когато си готова.
— Ами тогава да отида да се преоблека… — Гласът й леко потрепери.
— Какво ти става, Карла, нервна си като новобранец от Инди Кар?
Карла игнорира въпроса и шегата му. Струваше й огромни усилия, изобщо да мисли, докато ръцете му се спускаха към ханша й и започнаха да се движат по самия ръб на бикините. Всяко докосване караше нервните й окончания да експлодират и да молят за още. Усещането беше фантастично, но в същото време и болезнено мъчително.
«Знае ли изобщо какво ми причинява? Има ли представа, как се разкъсвам вътрешно? Разбира ли, че сърцето ми бие до пръсване?!…»
След като привършиха с гърба й, ръцете му се придвижиха към краката й. Лосионът позволяваше усещането да бъде още по-приятно и интимно. Пръстите му плавно се плъзнаха по дългите й бедра, надолу по коленете и погъделичкаха леко стъпалата й.
Карла стана, забравяйки за момент, колко малка част от анатомията й прикриваше банският костюм.
— Защо, по дяволите, ме питаш, когато знаеш много добре, че имам причина да съм нервна!? Не мога да разбера какво става между нас. Защо се държиш толкова студено с мен? Сякаш си изпратен на някакво заточение и си принуден плюс това и да ме забавляваш!
Рик се облегна назад в стола и кръстоса крака.
— Предполагам, че те интересува, защо нямаше повторение на онази нощ, когато едва не се любихме?
Не очаквайки толкова директен въпрос, тя изгуби дар слово и само кимна с глава.
— Предполагам също, че знаеш сама, защо е така, но може би искаш да го чуеш от мен.
Рик хвана ръката й и я застави отново да седне до него.
— Карла, достатъчно си голяма, за да знаеш какъв ефект имаш върху мен, всеки път, когато сме заедно. След това сякаш не съм аз, а някаква развалина. Мога само да съм ти благодарен, че не обръщаш внимание на сигналите, които постоянно ти изпращам. Помисли си само, какво щяха да кажат леля ти и вуйчо ти, ако разберат, че съм вкарал любимата им племенница в леглото си в отговор на тяхното гостоприемство.
Карла го гледаше объркано. «За какво изобщо говори той, за какви сигнали?» Бързо прехвърли в съзнанието си всички дни, прекарани бяха заедно.
— Рик, честно казано, ако си ми изпращал някакви сигнали, въобще не съм те разбрала.
Импулсивно се пресегна и докосна кичура коса на слепоочието му.
— По дяволите, не ме докосвай!
Изненадана от грубостта в гласа му, тя отскочи настрани.
— О, така значи!? Ти можеш да мажеш цялото ми тяло с лосион, а аз дори не мога да те докосна!
Гневът й я накара да действа безразсъдно. Без да помисли, какви биха могли да са последствията, Карла се изправи и под изумения поглед на Рик се отпусна на коленете му. От рязкото движение устата й се доближи плътно до неговата. Рик изпъшка ядосано, но тя не обърна внимание на реакцията му. Ръцете й бързо разкопчаха ризата и се плъзнаха по гърдите му. Но в следващия миг Карла вече беше загубила ролята си на «агресор». Езикът му разтваряше нетърпеливо устните й, а когато му позволи да проникне в устата й, Рик го направи с такава сила и желание, че дъхът й секна. В целувката му имаше не само дива страст, но и неприкрита ярост, която я уплаши. Опита се да се отдръпне, но пръстите му се вкопчиха в косата й, затягайки още повече прегръдката им. Усетил страха й, Рик плавно започна да гали ръцете и рамената й, докато накрая я освободи от обятията си.
— Не започвай да правиш нещо, което не си готова да завършиш!
Карла отдръпна ръцете си и сведе глава. «Какво не е наред? Защо ми е толкова ядосан?» Очите й се изпълниха със сълзи, но тя ги преглътна. Най-малкото, което искаше сега, бе Рик да започне да я съжалява. Той повдигна брадичката й и въздъхна тежко.
— Господи, Карла… омръзна ми да се карам с теб, омръзна ми да отричам…
Карла обви с ръце врата му, внимателно наблюдавайки реакциите му. После се наведе напред, докато устните им се срещнаха. Този път това беше една почти ефирна целувка. «Да вярвам ли, че Рик изпитва същото, каквото и аз към него!?»
Идеше й се да заплаче от радост. Тялото и душата й триумфираха от удоволствие. Удоволствие, от което прекалено дълго се бе лишавала, и сега се чувстваше като умиращ от глад човек, намиращ се пред огромна маса, отрупана с лакомства. Искаше й се да вкуси от всичко. Притисна се по-плътно към тялото му, надявайки се най-после да потуши огъня, който през последните нощи не й даваше покой. Но Рик не бързаше. Обсипа лицето й с целувки, ъгълчетата на очите, върха на носа и крайчеца на ушите й. После продължи надолу по шията й, откривайки все повече нови, тайнствени места на удоволствието, за които тя не бе предполагала, че съществуват. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и развързаха парченцето плат, закриващо настръхналите й от възбуда гърди. Карла затаи дъх, очаквайки, че Рик ще докосне зърната й, но той отново не бързаше. Изправи се, вдигна я на ръце, сложи я да легне върху хавлиената кърпа, а после се отпусна до нея. Жаркото слънце разгаряше още повече горещината на телата им и изпълваше въздуха с очакване и напрежение. Карла едва се справяше с нарастващата болка на желанието и страстта, жадуваше Рик отново да я целува, да гали тялото й и да…
Ръцете му се плъзнаха по корема й и продължиха нагоре карайки дъха й да спре. Когато най-сетне достигнаха гърдите й, Карла едва успя да сдържи вика си от възторг, защото изпита неописуемо облекчение. От устните й се изтръгна дълбоко стенание от удоволствие, а Рик не закъсня да й отговори с тих шепот:
— Господи, Карла, ти си наистина всичко, за което някога съм мечтал — устните ти, кожата ти… чудесните ти гърди…
Сърцето й заби бясно от нетърпение и тя притисна главата му по-силно към гърдите си. Тялото и съзнанието й се завъртяха във водовъртежа на чувства и емоции, които изживяваше за първи път. Това не й стигаше, искаше и тя да докосва тялото му, да почувства топлата му плът, да му достави същото удоволствие.
— Карла… Карла!…
Името й беше неговата литания от страст и сладка болка от приближаващ екстаз. Сега Карла знаеше, че му причинява същото, което и той на нея. Бързо разкопча последните копчета на ризата му и я захвърли на стола при горнището на банския си. Докосването на голите им тела я зашемети. Рик се отпусна по гръб и за момент отвори очи — в тях вече нямаше колебание или гняв, а само неприкрито, изпепеляващо желание. През замъгленото й от прииждащите вълни на страстта съзнание проблесна искрица колебание. Нейният вътрешен глас, в който досега винаги се беше вслушвала, отново се обади. Опита се да му се противопостави, но усилията й се оказаха напразни.
— Рик, преди да продължим, аз… аз искам да говоря с теб…
— Слушам те с цялото си внимание.
Езикът му нежно изследваше очертанията на ухото й.
— Моля те, престани! Спри ти казах! Не мога дори да мисля, когато правиш това.
— Значи е нещо сериозно, така ли?
Страхът я сграбчи за гърлото и Карла успя само мълчаливо да кимне с глава.
— Е, какво е тогава? Казвай?
«Господи, как да започна? Никога не съм мислила, че ще трябва да се извинявам за липсата си на опит. Как да му кажа, че едновременно изгарям, но и се страхувам от него? Дали ще го приеме като желание за сериозна връзка? По дяволите! Никога не съм се чувствала като такава идиотка!»
— Карла, ще ми кажеш ли най-после!?
— Да, исках да знаеш, че… че съм девствена. Мислех, че трябва да го знаеш, преди да отидем по-далеч…
Рик я гледа няколко секунди изумено, а после устата му се разтегна от познатата му дяволита усмивка. Той се отпусна, притегли я плътно към себе си и започна нежно да гали лицето й, сякаш се опитваше завинаги да запомни неговите черти.
— И защо?
Карла не очакваше такъв въпрос. Бе очаквала нещо, например като: «Съжалявам, скъпа, но гледам да си нямам работа с девственици» или «Няма значение, това е дребна работа», но никога: «Защо?».
— Питаш ме, защо?
— Да, точно това попитах.
— Ами, предполагам, че защото не съм срещала някого, с когото да съм искала толкова силно да го направя. Връзките, които имах с колеги, винаги бяха кратки и не се е стигало до това. Може и аз да съм причината, но по-често това беше тяхното поведение… — Карла впи очи в напрегнатия поглед на Рик. Чувстваше се ужасно уязвима, но все пак добави: — Но ето, че сега…
— Благодаря ти, Карла, правиш ми истински комплимент.
Рик се протегна и я целуна по челото.
— Благодаря ти, и че ме спря, преди да сме направили нещо необмислено.
Сърцето на Карла замря. Искаше й се едновременно и да се люби с него, и да му зашлеви шамар. «Защо, след като събуди страстта ми, сега иска да ме изостави!?»
— Нямах намерение да те спирам!
Тя отблъсна ядосано ръцете му и се изправи.
— Импулсивните желания понякога значат твърде много.
— И какво искаш да ми кажеш? Че желанието ми да те спра, е било импулсивно?
— Не знам, не искам после цял живот да съжаляваш, че си направила фатална грешка. Не бих се чувствал добре, все пак нося някаква отговорност.
Карла не знаеше да плаче или да се смее на думите му. В едно нещо беше сигурна — още от първия ден, за добро или лошо, се бе влюбила в Ричард Флеминг. Мъжът, когото в началото не можеше да понася, сега беше превърнал грижливо подредения й живот в пълен безпорядък.


Трета глава

Карла механично дъвчеше безвкусния пилешки сандвич и преглъщаше сухия хляб, отпивайки мляко от картонена кутийка. След като похапна, усети, че не й се вие толкова свят, колкото преди, и трябваше да благодари на упорството на Стив, че я бе накарал все пак да яде.
Стив Макдоналд седеше на съседния стол и двамата вече от няколко часа очакваха резултата от операцията на Рик. От време на време някой изказваше мислите си на глас, но разговор все пак не се получаваше.
— Когато отидох до барчето, минах през фоайето. Там все още има тълпа от журналисти и приятели на Рик.
Карла се изправи, пъхна отпадъците в кошчето, седна отново и кръстоса крака.
— Познавам ли някого?
— Има доста механици, пилоти и фенове, а репортерите са от автомобилните списания. Джери Бенсън, Тули и Монро също са отвън. И те попаднаха в катастрофата, но се отърваха с драскотини. Само Рик и Кори Адамс…
— Как е Кори, тежко ли е ранен? — прекъсна го Карла, спомняйки си думите на телевизионния коментатор.
«Пет коли са напълно разрушени.»
Кори Адамс беше и един от най-добрите приятели на Рик, а също и поради веселия си характер, бе любимец на всички пилоти и фенове. Карла погледна към Стив, очаквайки да чуе отговора му, но той седеше с наведена глава.
— По дяволите, Карла, винаги съм страдал от това, че не мога да си държа устата затворена.
Карла пребледня.
— Мъртъв ли е?
— Да, почина още на пистата, не можаха да го закарат дори до линейката. И като съм почнал с лошите новини, има още нещо, което искам да знаеш. По-добре да ти кажа аз, отколкото някой друг.
— Какво, нещо за операцията ли? Какво е станало?
— Не, не е това, успокой се. Ами… има едно момиче… знаеш ли, аз нямам много право да ти казвам това, но рано или късно ще се срещнете и е по-добре, ако знаеш.
Стив нервно галеше рамото й, докато кашмиреният й пуловер се зареди със статично електричество.
— Не знам, дали можеш да си представиш, какво му беше на Рик, когато го напусна. Не знам, дали е възможно някой мъж да обича повече от това, както Рик обичаше теб… — Стив се намръщи. — По дяволите, какво говоря, искам да кажа, че те обича и сега. Едва не полудя, след като си замина, за никого не съм съжалявал така, както за него тогава.
Карла усети как невидимата ръка на съмнението стегна сърцето й. «Нима съм направила фатална грешка? Господи, прости ми, но тогава нямах друг избор, наистина нямах!»
— Кое е това момиче, Стив?
Стив въздъхна тежко и продължи с монотонния си глас, гледайки втренчено в отсрещната страна.
— Името й е Мери, Мери Дейвис. Рик я познава от доста отдавна и няколко пъти са излизали заедно, но това е всичко. Мисля, че тя никога не е смятала, че между тях е свършено.
— Сигурно е имала достатъчно основателни причини?
— Недей да правиш нещата да изглеждат така, както не са. Забрави ли, че ти го обрече на самота през тези три години? Ако Рик се е опитал да си намери някого, който да сподели болката му, нямаш никакво право да се оплакваш.
Стив забеляза страданието в очите й и се опита да сдържи гнева си.
— По дяволите, защо ме гледаш така? Ако беше останала при него, това изобщо нямаше да се случи.
Карла не искаше да му казва, защо беше напуснала Рик. Никога преди не бе изричала тези думи на глас, но може би сега моментът беше настъпил.
— Стив, ако бях останала, всичко щеше да е лъжа. Нямаше да мога да го обичам, както преди. След смъртта на Боби, частица от мен умираше, когато Рик се качваше в колата си. Предполагам, че добре си спомняш, как Рик скърбеше за смъртта на брат ми. Започна да участва във всяко проклето състезание, където го поканеха. Беше толкова увлечен, че в един момент започнах да вярвам на налудничавите психиатри, които твърдят, че всички пилоти шофират само, за да предизвикат смъртта. Но най-накрая разбрах, че Рик се опитва да докаже противното, че може да обича живота си и състезанията едновременно. Но аз не можех да изтрия от паметта си спомена за катастрофата на Боби. — Карла се засмя сухо. — Бях си направила дори един дълъг списък, който трябваше да ме накара да мисля обективно. В него бях включила всичко — от статистиката, колко хора загиват всеки ден по магистралите, до тежките контузии на футболистите. Бях включила дори фаталната статистика за пожарникарите. Оказа се, че те имат една от най-опасните професии, но все още никой не ги е обвинил в самоубийство. И въпреки откритието, че да си пилот не е толкова опасно, това не ми донесе никакво облекчение. Можеш ли да си представиш, че преди няколко състезания аз повръщах от отвращение? Беше истински кошмар, дори да оставах вкъщи, едва не припадах, когато телефонът звънваше.
Сълзите свободно се стичаха по бузите й, падаха по пуловера и блестяха там като малки диаманти.
— Вместо да мислех, че смъртта на Боби е само нещастен случай, все по-често мислех, че същото предстои да се случи и с Рик. Когато това вече не ми даваше и миг покой, разбрах, че трябва да се разделим. Макар че прикривах от него странното си предчувствие, знаех, че рано или късно той ще разбере. А когато това станеше, начинът му на шофиране нямаше да е същият, мислите му, а може би и аз самата, можех да стана причина за смъртта му. Тази мисъл направо ме подлудяваше.
— И защо никога не каза това на Рик?
— Имаш предвид, защо му казах, че причината, за да го напусна, е, че вече не го обичам?
— Нещо такова. Всъщност, така и не разбрах какво се е случило между вас. На следващата нощ, след като ти си замина, Рик беше мъртвопиян и постоянно ме питаше: «Стив, кажи ми какво сбърках, че Карла вече не ме обича?». После сподели с мен, че може би го обвиняваш за смъртта на Боби, но дори и да мислиш така, спомни си, че той обичаше това момче като свой роден брат.
Карла сведе глава. «Вече колко пъти мисля за причините, довели до раздялата ми с Рик. Може би не трябваше да постъпвам така жестоко, казвайки му, че повече не го обичам. Той трябваше да знае, че ако остана, мога да стана причина за смъртта му.» Събитията от последния им ден заедно вече избледняваха с течение на времето. Оставаше й само болката — неугасваща и неотслабваща.
— Знаеш ли, Стив, тогава си мислех, че това е най-големият подарък, който мога да му направя. Не можех да го накарам, както биха постъпили много жени, да избира или мен или състезанията.
— Караш ме да се чувствам още по-неловко, тогава се държах доста грубо с теб.
Преди да успее да му отговори, Карла забеляза, че Стив втренчено гледа към вратата. В операционната имаше раздвижване. Двамата скочиха почти едновременно и залепиха лица до малките прозорчета. Операцията беше завършила и санитарите избутваха леглото на Рик. Още от пръв поглед Карла забеляза, че бузите му са добили леко розов оттенък. Възрастен мъж в зелени дрехи прошушна нещо на колегата си и той се спря пред нея.
— Мисис Флеминг, съпругът ви е в съзнание, можете да поговорите с него, но не повече от минута.
Карла кимна с глава и пристъпи към леглото. Наведе се и целуна Рик по челото.
— Тук съм, ангел мой, обичам те!
С крайчеца на окото си видя, че той се опитва да вдигне ръката си, и побърза да му подаде своята. Санитарите тръгнаха напред и Карла ги последва по коридори и асансьори, докато се върнаха обратно в позната й стая на интензивното отделение. Някой й беше донесъл по-удобен стол и няколко възглавници. Медицинските сестри бързо включиха всички системи и апарати и скоро двамата бяха сами. Карла избута креслото до леглото и стисна вече затоплените му пръсти в ръката си. Упойката все още действаше и Рик бързо се унесе в сън. Карла гледа няколко минути спокойното повдигане на гърдите му, а после също склони глава.
Събуди се стреснато от някакво раздвижване. Нощната медицинска сестра проверяваше нивото на системите и й отвърна със съчувствена усмивка. Карла се опита да изправи схванатото си тяло. Спомни си, че само един път преди това се беше чувствала по подобен начин. Късно една нощ бензинът им се беше свършил и с Рик прекараха почти дванадесет часа в тясното купе на поршето, преди покрай тях да мине друг автомобил. Усмихна се при спомена за това приключение. Стана, за да се пораздвижи, и случайно хвърли поглед на отражението си в прозореца. «Господи, изглеждам ужасно!» Помоли учтиво сестрата, да остане при Рик, докато тя изтича до тоалетната. Когато се върна след няколко минути с измито лице и сресана коса, намери на прозореца няколко картонени кутии с храна, които Стив й беше оставил. Явно бе, че Макдоналд все още помнеше любимите й ястия, защото откри повечето от тях — сандвич с телешко варено, китайска супа от риба тон, печени свински ребра и дори десерт — ябълков пай.
Усмихна се, спомняйки си колко добре се почувства след обяда, който почти насила изяде. Отхапа едно парче от сандвича и след десетина минути, малко учудена и леко засрамена, успя да се справи с всичката храна. Когато пъхаше празните опаковки в кошчето, забеляза, че Рик е буден и я наблюдава.
— Здравей, как се чувстваш?
Той се опита да каже: «По-добре», но Карла прочете това по устните му, а от устата му не излезе нито звук. Тя се приближи плътно до него.
— Недей да говориш, ако не можеш, пази си силите.
— Карла, аз само искам да си до мен… не само сега, но и завинаги…
В гласа и очите му имаше молба и неприкрита болка. Болка, по-силна дори и от нейната, когато се бяха разделили. «Господи, нима тези години са били необходимост!? Може ли някой от нас да се промени и отново да бъдем заедно?» Карла се наведе и го целуна. Макар че леглото се виждаше и от коридора, сега не се притесняваше от погледите на хората. Рик беше единственият й близък човек, който значеше нещо за нея. Можеше и без да му го казва, да прочете отговора на молбата си в очите й.
— А когато се махна оттук… ще отидем някъде с яхтата… Искаш ли?
Карла усети, че се изчервява от неговия скрит намек, пресегна се и погали косата му.
— Разбира се, но сега поспи, защото иначе скоро няма да те пуснат.
Вече не се страхуваше, когато Рик заспиваше. Усещаше и вярваше, че се е преборил със смъртта, че ще живее, за да изпълнят обещанието, които си бяха дали.
Нагласи възглавницата си на стола и се отпусна назад. Преди да заспи, с усмивка погледна релефа на тялото му, където се забелязваше малка промяна. Ако многобройните машини, следящи състоянието на Рик, бяха програмирани да четат и мисли, щяха без съмнение да отбележат на мониторите си, че пациентът е сексуално възбуден…


Когато братовчедите й, Пол и Майкъл, се прибраха в края на уикенда, решиха да прекарат последния ден на Рик в Лас Вегас на борда на яхтата му. Плановете се провалиха, защото рано сутринта се обадиха, че бащата на Роджър е получил сърдечен пристъп. Цялото семейство хвана първия самолет за Минеаполис, а Рик и Карла останаха сами.
— Мисля, че ще е най-добре да забравим за разходката — каза замислено Рик, когато колата с Морийн, Роджър и децата се скри зад ъгъла.
— Защо, не можем ли да отидем на яхтата?
— Знаеш много добре защо.
— Защото се страхуваш от мен?
— Виж какво, Карла, знаеш много добре какво ще се случи, ако останем сами през целия ден.
— Да, знам или поне си мисля така.
— По дяволите, Карла, дръж се прилично. Имаш ли представа какво говориш?
— А защо да нямам? Защото съм девствена ли? — изрече злобно Карла и ритна един камък надолу по пътеката.
Той заподскача по асфалта и удари вратата на поршето му.
— Какво си мислиш, че това може да ме накара, да те желая по-малко, да направи чувствата ми по-малко искрени?
— Господи, Карла, не знаеш какво ми причиняваш!
Изпълнен с копнеж Рик я притегли към себе си, карайки дъха й да спре. Краката й леко потрепериха от страстната му целувка и от откритието, че най-после Рик се е предал.
Влязоха в къщата, за да вземат банските си, и около дванадесет часа, когато температурата навън беше над 40 градуса, пристигнаха на езерото.
Яхтата се оказа едномачтова, луксозна лодка, съоръжена с всичко необходимо за дълго пътуване, включително кухня и отделни каюти. Рик остави Карла за дълго време сама, докато проверяваше двигателя. Когато всичко беше готово и към сушата ги придържаше само едно въже, той се приближи и сложи ръце на раменете й. В очите му можеше да се открие една вътрешна борба и сякаш колебание, дали изобщо да тръгне с нея.
— Карла, сигурна ли си в това, което правим?
— Да Рик, сигурна съм.
Рик се наведе и я целуна по челото. Развърза въжето и като истински капитан застана на мостика и започна да й извиква различни заповеди — да вдига или спуска определени платна. Карла едва успя да надвика вятъра.
— Хей, накъде отиваме?
— Към едно заливче, което открих преди година. Малко трудно се стига дотам и затова съм сигурен, че ще бъдем сами.
Яхтата набра скорост и зад нея оставаше дълга, бяла ивица разпенена вода. Карла седна в задната част на палубата и този път сама си зададе въпроса: «Сигурна ли си в това, което правиш?». Вече знаеше, че със сигурност е влюбена в Ричард, но знаеше също, че той не отвръща на чувствата й. Колкото и да й се искаше това да не е така, нямаше намерение да го насилва. А и дълбоко в себе си се съмняваше, че някой може да принуждава за нещо Ричард Флеминг. Както всеки мъж, който не иска трайно да се обвързва с жена, и той бе изградил непробиваем щит около сърцето си. «Странно, защо ли го е направил? Единственото място, което нарича свой дом, е тази яхта. На него му харесва този начин на живот и аз нямам право да го осъждам за това.»
Карла все повече усещаше, че чувствата й са като еднопосочна улица, по която слиза, но не може никога да се върне обратно.
Погледна нагоре към мостика. Рик държеше с разтворени крака кормилото, насрещният вятър вееше косата му и издуваше ризата му като балон. Изглеждаше жизнен, млад и напълно безгрижен. Сигурна беше, че ако не му бе отговорила утвърдително, това пътуване изобщо нямаше да се състои. «А после какво?»
Винаги досега се беше надсмивала над любовните истории, наричайки ги «биологични нужди, изпъстрени с красиви думи и изрази». Усмихна се на себе си. Някак си усещаше, че Рик ще остане завинаги в сърцето й. Може би след него щеше да има много други мъже, но никога нямаше да е същото. Стана й болно, че може би през целия си живот ще свързва думата «щастие» само с тези няколко дни, които прекараха заедно в Лас Вегас.
— Мислех, че си сигурна.
Силният глас на Рик, който неусетно се беше приближил, я стресна.
— Какво?
— Наблюдавах те, нещо те измъчва?
Карла се засмя облекчено. Неговата загриженост само я караше да го желае още по-силно.
— Рик, ще те убедя ли, ако сега се изправя, сваля си всички дрехи и те атакувам?
— Щом говориш така, мога да се обзаложа, че доста мъже, след като са били с теб, са си вземали студен душ.
— Тук грешиш, аз обикновено не съм толкова разпусната и нахална. И ако искаш ми вярвай, но никога не съм се държала по този начин. Ти правиш странни неща с мен Рик Флеминг.
Това трябваше да прозвучи като шега, но в него имаше прекалено много истина и Карла наведе глава, усещайки, че сърцето й се свива от болка.
— Това се нарича страст, скъпа, и е нещо толкова старо, колкото и самото човечество. Все пак не е толкова лошо, че съществува, защото в противен случай, можеше изобщо да не дойдем тук.
Карла се почувства още по-зле от тези думи. «Дали наистина мисли, че единствено това ме е накарало да дойда с него?»
Рик отиде отново да включи двигателя и след около час навлязоха в неговото тайнствено заливче. Когато яхтата спря и той освободи котвата, Карла за първи път осъзна, че увереността й изчезва. Почувства, че се изчервява, и не знаеше какво да прави или каже. Рик разбра нейното притеснение и се държеше така, все едно, че са дошли на пикник или да поплуват, но нищо повече.
Слязоха на плажа. Рик започна да приготвя обяда, а Карла отиде в храстите, за да облече банския си костюм. Ръцете й леко трепереха, докато завързваше връзките на малките парченца плат. Когато тръгна обратно към него, той спря да бели портокала си и с възхищение се обърна, за да проследи движението й.
— Мисля, че забравих да ти кажа последния път, че от този бански ми спира дъхът. Тялото ти изглежда още по-добре в това оскъдно одеяние.
Карла усети, че се изчервява, и успя да отговори само със смутеното: «Благодаря ти». Сведе очи надолу, за да види, дали гърдите й са добре прикрити, и с ужас установи, че зърната й прекалено ярко са се очертали под тънката материя. «Какво стана с агресивната жена, която бях преди малко?»
Рик се пресегна, хвана я за талията и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха в гореща, жадна целувка. Ръцете му вече галеха гърдите й, чертаейки малки кръгчета около набъбналите й зърна. Карла чувствуваше, че се разтапя в обятията му. Цяла седмица след тяхната първа целувка беше чакала този миг. Знаеше, че повече не може да издържи и, ако Рик не се съгласеше да я люби, едва ли щеше да се реши да го направи с друг мъж.
Той прекъсна целувката им и, за ужас на Карла, продължи да прави фруктова салата. «Господи, как може да има такъв контрол над себе си, докато аз мисля единствено за него. Възможно ли е, изобщо да не ме желае?!» Спомни си за първите дни, когато бяха заедно и осъзна, че това не може да е истина. Може би наистина бе дошло време да се научи на изкуството да се самоконтролира. Малко й оставаше да каже на глас: «Е, господин Флеминг, да видим кой има по-силна воля!». Това й даде кураж и обядът премина, без никой да докосне другия.
Рик бе облечен, както в деня, когато се бяха запознали. Носеше шорти, синя тениска и кожени сандали. Изглеждаше така добре, че можеше спокойно да се конкурира с «Давид» на Микеланджело. Опита се да не го гледа, защото знаеше, че скоро мислите й ще бъдат разгадани. Вдигна глава нагоре към небето. Слънцето вече беше достигнало най-високата си точка и горещината ставаше непоносима.
— Горещо ли ти е? — попита я насмешливо Рик, който предварително си беше избрал място на сянка.
— Чувствам, че завирам.
Бронзовата й кожа се бе покрила с малки капчици пот. Те се сливаха и се стичаха към вдлъбнатината между гърдите й.
— Мисля, че трябва да дойда при теб, защото започвам да виждам звездички пред очите си.
Рик се отмести, за да й направи място, но когато Карла понечи да седне до него, той бързо я притегли в прегръдката си, притискайки главата й на гърдите си.
— Миришеш на хубаво.
— Ако, разбира се, обичаш миризмата на потно тяло.
Рик не отговори веднага, а лекичко захапа ухото й.
— Ако тялото е твоето, то миризмата, която се излъчва от него, е като на най-хубав парфюм.
Думите му й вляха нови сили и увереност. Пръстите й се заровиха в косата му, преминаха по широкия му гръб и твърдите бицепси на ръцете му. Устните на Рик бързо завладяха нейните и Карла усети соления вкус на собственото си тяло. Почувства как той се опитва да развърже сутиена на банския й и реши да му помогне. Но пръстите му бързо се справиха. За миг гърдите й бяха на свобода, но в следващия бяха пленени от ръцете на Рик. Езикът му напусна устата й и прокара линия около шията й, насочвайки се към гърдите й. Карла затаи дъх, когато най-после той пое тръпнещите й от напрежение зърна в устата си и започна нежно да масажира пулсиращата й плът, от време на време захапвайки я със зъби. Стори й се, че може да загуби съзнание от сладката агония, когато ръката му започна да се движи по вътрешната страна на бедрата й.
— Рик, Рик! Искам те!
Отговорът му беше дълбок стон на изгарящата страст, вибрираща дълбоко в него. Усещайки, че ръцете му също треперят, Карла се усмихна триумфиращо. Осъзна, че притежава сила, способна да разбие неговия железен самоконтрол. Сърцето й биеше бясно от удоволствие, защото Рик я желаеше също толкова безумно, колкото и тя него.
Карла преодоля със сетни усилия огнените вълни на страстта и се изправи. Някъде дълбоко в себе си тайно се надяваше, да направи всичко така, че и Рик да запомни този ден. Молеше се това да е нещо повече за него от поредния прекаран следобед на това познато място с поредната хубава жена. Копнееше, от тяхната любов да му остане някакъв спомен, който няма да се стопи само след няколко месеца. Искаше да го накара да усети същия глад и изпепеляващо желание, подобно на това, което сама изпитваше към него. Желаеше Рик да запази частица от нея, защото тя никога нямаше да може да го изтрие от паметта си.
Бавно свали бикините си и разбра, че голотата й не я притеснява. Вместо това почувствува удоволствие и триумф, виждайки нескритото обожание в очите на Рик. Той сложи ръцете си зад коленете й и я притегли към себе си, обсипвайки с бързи, жадни целувки плоския й корем. Езикът му се движеше по линията, очертана на загорялото й тяло от бикините на банския й костюм. Карла чувствуваше, че това удължаване на любовната игра, ще я накара едва ли не да се разтопи.
— Рик, моля те остави ме! Аз… помислих си, че може би е по-добре да поплуваме, преди да се любим.
Собствените й думи й прозвучаха толкова глупаво, че вече съжаляваше, че ги е изрекла.
Лицето на Рик разцъфна в широка усмивка.
— Аз пък си помислих, че вече си се отказала, но се радвам, че греша.
Гласът му беше нисък и дрезгав от възбуда. Изправи се и отново я прегърна, целувайки я толкова силно, сякаш че никога нямаше да я пусне. Усещайки невероятната му ерекция до корема си, Карла напълно забрави за това, което беше казала преди малко. Сърцето й биеше бясно и идеята да плуват й се стори като най-глупавото нещо на света. Мислено дори му благодари, че отхвърли нейното предложение. И преди да разбере какво става, усети, че лети във въздуха и цопва във водата, вдигайки хиляди малки пръски. Изскочи на повърхността, плюейки ядосано. Рик я гледаше с доволна усмивка, а в очите му имаше закачливи искрици.
— Е, как е водата? Ще плуваме ли?
— Чудесна е, идваш ли?
— Само да си сложа банския.
Карла се отпусна по гръб, оставяйки вълничките да галят тялото й. Затвори очи, наслаждавайки се на приятната хладина. Никога досега не беше се чувствувала толкова жизнена. «Може би защото никога не съм се влюбвала истински? Днес ще бъде много важен ден — ден, който ще ми остави спомени за цял живот.»
Рик беше доплувал безшумно до нея и обгърна талията й. От докосването му огънят в тялото й отново се разгоря. Сега го желаеше още повече. Забеляза, че беше без бански гащета. Усмихна се и прокара ръка надолу по твърдия му корем. Рик закачливо ухапа рамото й и се отдалечи.
— Мислех, че искаше да поплуваме. — Забележката му беше саркастична и Карла почувства, че се изчервява.
— Искаш ли да се състезаваме — оттук до яхтата?
— С удоволствие, макар че знам, кой ще е победител.
— Не бъди толкова сигурен, бях в отбора по плуване на университета.
Рик, макар и да не се оказа добър плувец, с повече сила, отколкото техника, успя първи да преплува разстоянието от петдесет метра. Но Карла бързо се изкачи по стълбичката, стъпи на палубата и се обяви за победител.
— Ей, чакай малко! Нали се разбрахме, че трябва да стигнем до яхтата, а не да се качим на нея. Мисля, че аз стигнах доста преди теб.
— Не се признава, едва ли можеш да наречеш твоето цапуркане плуване.
— Твърдиш, че нямам стил, така ли?
Карла отново влезе във водата и сложи ръка на бузата му.
— Само когато се отнася до плуването, Рик…
Тя се притисна до него. Устните им се сляха в изгаряща душата й целувка. Карла се приповдигна, за да може да обхване гърдите й, и същевременно обви краката си около кръста му.
— Карла, Карла моля те погледни ме…
Тя отвори очи, за да срещне погледа му, и откри там своята победа.
— Сигурна ли си?
— Никога не съм била толкова сигурна в живота си…
Ръцете му бяха зад бедрата й, а устните им отново се срещнаха. Само с едно рязко движение Рик проникна в нея. Болката, която Карла усети, скоро бе напълно пометена от щастието, че вече е жена — не само с възрастта и самосъзнанието си, но и с тялото си. Очакваше, Рик да продължи тласъците си, да търси удоволствието, което бе готова да му даде, но той се отдръпна.
— Рик, нещо не е наред ли?…
— Да, да се върнем на яхтата. Тук нищо няма да усетиш.
Когато се качиха на борда, той взе хавлията и започна грижливо да изтрива водата от пулсиращата й от напрежение плът. Когото свърши, беше неин ред, да обхожда с пухкавата материя красивото му тяло. Започна от гърба му, бавно премина през гърдите и се спусна към твърдия му корем. Рик затаи дъх, а после простена от удоволствие, когато най-после докосна пениса му. Изведнъж той я вдигна на ръце и я понесе към каютата. Сложи я да легне върху сатенените чаршафи и побърза да покрие тялото й със своето. Ръката му отстрани мокрите къдрици от лицето й и устните им отново се срещнаха.
— Карла, Карла…
Слушаше как шепне името й и този звук й се струваше най-приятният, който някога бе чувала. Опита се да го подкани, да вземе всичко, което досега й беше отказвал — да слеят заедно телата си в кулминацията на любовта. Но Рик все още изчакваше. Само я докосваше, карайки я да се разтапя от наслада.
— Карла, толкова си хубава! Ти си… ти си истинско съвършенство!
В този толкова дълго очакван миг Карла усети, че бедрата на Рик се плъзват между нейните и твърдата му, нетърпелива мъжественост потъна в жадната й утроба. Този път нямаше болка, а само сладко, неземно удоволствие. Ритъмът му бавно я водеше към екстаз и тя изкрещя от възторг и изненада, когато оргазмът я връхлетя със силата на бушуващ ураган.
Секунда по-късно и Рик изживя своето бурно освобождаване. Двамата дълго време останаха прегърнати, заслушани в ехото на разтуптените си сърца и в шума на приближаващия прилив. И двамата не продумваха, страхувайки се да не нарушат съвършенството на мига с някоя излишна дума…
Следобедът бавно си отиваше с болезнена неизбежност, макар на Карла да й се искаше да продължи цяла вечност…
Късно вечерта бяха отново на летището, но този път Рик заминаваше. Трябваше да се включи в екипа си за предстоящо състезание в Европа.
Хиляди мисли и думи останаха неизказани в съзнанието на Карла, докато вървяха към самолета. Нямаше размяна на обещания или фалшиви надежди за нещо повече — само една дълга, нежна целувка.
Тя изчака, докато последните мигащи светлини на самолета се скриха в пустинното небе. Качи се бавно в колата на леля си и пое обратно към огромната, празна къща.
Едва сега разбираше, че е била прекалено наивна, за да си мисли, че може да се люби с Рик и после да си тръгне просто така — все едно, че нищо не се е случило. Чувстваше душата си по-празна и объркана повече, отколкото бе си представяла. Усмихна се тъжно, осъзнавайки, че в поетичната метафора «разбито сърце» има прекалено много истина. Това всъщност си беше физическа болка — толкова силна, че всеки дъх, всяко движение и спомен й причиняваше страдание.
Къщата сякаш също й съчувстваше, защото бе празна и тиха като никога досега. Карла си облече домашния халат и прекоси няколко пъти просторните стаи, преди да се отпусне най-накрая на леглото, на което бе спал Рик. Вдишваше аромата на тялото му, опитвайки се още малко да бъде с него. След като лежа така дълго време, взряна в тавана, успя все пак да заспи.
Острият звън на телефона я накара да подскочи. Погледна часовника си и още повече се разтревожи — беше пет часа сутринта. Колебливо се протегна и вдигна слушалката.
— Ало?
— Омъжи се за мен, Карла!… Моля те омъжи се за мен!
Настъпи дълга пауза, преди това неочаквано предложение да достигне до замъгленото й съзнание.
— Сигурен ли си? — прошепна тя, страхувайки се, че всеки момент това ще се окаже само хубав сън.
Същите думи отново отекнаха като ехо в ушите й, а после Рик добави:
— Никога не съм бил толкова сигурен в живота си.


Четвърта глава

— Карла Флеминг, това е мис Мери Дейвис.
Стив представи двете жени така, че все едно държаха непременно да се срещнат.
Карла прекоси болничната стая, стараейки се да прикрие вътрешното си вълнение и притеснение. «Значи това е Мери, за която Стив ми говори преди седмица. Жената, с която е излизал Рик, която му е помогнала по-лесно да преживее самотните часове.»
Изглеждаше на не повече от двадесет и три — двадесет и пет години и беше много красива. Дългите й тъмнокестеняви коси свободно падаха по раменете й и закриваха като воал големите й гърди. Бе висока около метър и осемдесет.
Мери Дейвис подаде ръката си.
— Искрено съжалявам, мисис Флеминг, не искам да добавям нищо повече към това, което вече сте преживяла. Съвсем случайно минавам оттук и вече си тръгвам.
Тя започна да оправя чантата си, оставена на леглото.
— Надявам се, че ме разбирате, защо съм тук. Исках да видя с очите си, че Рик наистина е добре.
Карла сама можеше да види ефекта от дългите безсънни часове на очакване и болката от неизвестността. Челото на Мери беше покрито с бръчки от загриженост и преумора, а под очите й се бяха образували големи, тъмни сенки. Усети как сърцето й заби по-тежко. «Рик не е бил обикновено любовно приключение за тази жена. Тя го е обичала… Господи, тя продължава да го обича!»
Хвърли поглед към леглото. Рик продължаваше да спи, без да усеща създалото се около него напрежение.
— Успяхте ли да говорите с него?
— Не — опита се да се усмихне Мери. — Откакто съм дошла, спи като бебе, а и не исках да го будя…
— Може би, ако дойдете следобед…
Мери Дейвис вдигна очи. В тях сега блестяха едри сълзи.
— Благодаря ви, мисис Флеминг — прошепна тя и безшумно излезе от стаята.
Карла отиде до прозореца и няколко минути разсеяно наблюдаваше натоварения трафик по булеварда до болницата. Стив се приближи и сложи ръка на рамото й.
— Ти си много особена жена Карла. Нищо чудно, че Рик е луд по теб.
— Коя е тя, Стив?
— Не мисля, че разбирам.
— Как се е срещнала с Рик? Откъде е? Какво работи?
Карла бавно зададе тези въпроси, като същевременно отбелязваше с пръст точки по замъгленото от дъха й стъкло.
— Искам да знам, колкото се може повече за нея?
— Но защо? Тя не е никаква заплаха за теб? Рик се чувствуваше много зле, когато се разделихте, и тогава започна да излиза с нея. Но сега нещата са съвсем други.
— И въпреки това, искам да ми кажеш. Има ли някаква друга причина, за да криеш от мен?
— Не, няма разбира се, но ми се струва доста глупаво да дълбаем нещо, което отдавна е свършило.
— За Рик може да е свършило, но не и за Мери. Дори и двамата да не се срещат, чувствата й не са се променили. Това ми е много познато, Стив, често съм го откривала, когато се погледна в огледалото.
Стив се намръщи, пъхна ръце в джобовете на дънките си и започна да върви назад-напред из стаята.
— Мери винаги е живяла около състезанията. Баща й беше пилот, а когато се пенсионира, купи няколко коли и направи отбор. Рик започна като новак и първите си няколко години караше при стария Дейвис. Точно така се запознаха и с Мери. Тя тогава беше само на единадесет и следваше Рик като домашно кученце.
— Защо Рик напусна отбора?
— О, обикновените причини. Различия между него и шефа, отказа му да изпробва нови неща и други подобни. Аз останах още няколко години при Дейвис, а дотогава Рик се утвърди като пилот и вече можеше да си позволи собствен механик.
Стив беше направил вече няколко обиколки на стаята и отново застана до прозореца.
— Дълго време след това не се виждахме с Мери. Тя замина да учи в някакъв елитен колеж извън щата. Едва след като го завърши, започна да идва на някои от състезанията. Омъжи се малко след вас, но бракът й се разпадна само след шест месеца. Не знам, дали е имала някаква по-сериозна връзка след това.
— Едва ли са й липсвали кандидати. Мери е изключително привлекателна жена.
— И много интелигентна плюс това. Знаеш ли какво си мисля, че ако не беше Рик помежду ви, вие можехте да бъдете чудесни приятелки.
Карла опря челото си до студеното стъкло.
— Стив, странно е, но и аз си мислех същото. Би трябвало да я мразя, но не мога. Повече й съчувствам и я съжалявам.
Настъпи няколкоминутно мълчание, което увисна между тях като лепкава мъгла и внесе още повече напрежение в отегчителната и за двамата сутрин. Накрая Стив погледна часовника си.
— Вече е осем и тридесет, време е да тръгвам за летището. Нека чуя още веднъж, за да не объркам нещо. Ще гледам за много висока жена на средна възраст с побеляла коса и мъж, малко по-нисък от нея, с посребрени слепоочия.
Карла се усмихна.
— Точно така, Морийн ще е облечена в синя рокля с бял карамфил на ревера, а Роджър ще е в любимия си костюм на тънки райета, бяла риза и вратовръзка.
— Разбрах, ще се видим след час.
Вратата се затвори зад Стив с пневматична експедитивност.
Карла се отдръпна от прозореца и премести стола си по-близо до леглото на Рик. Едва сега забеляза, че на пода лежеше копринен шал с геометричен дизайн. Наведе се и го сгъна механично. «Щеше да ми е много по-лесно, ако Мери беше едно от онези момичета — фанатичните привърженички, които следват пилотите на всяко състезание. Можех спокойно да й кажа, че не бива да идва повече тук, но тя е толкова различна. Споменът за щастливите й дни, прекарани с Рик, няма да избледнее така лесно.»
Карла погледна към Рик. С всеки изминат ден по лицето му се забелязваше видимо подобрение. Кожата му вече не беше мъртвешки бледа, бузите му не бяха хлътнали, а вече леко поруменели. Снощи го бяха преместили от интензивното отделение в обикновена болнична стая, където вече бе разрешено да идват и посетители. «Посетители, които разбира се, не биваше да остават прекалено дълго, или да го разстройват. Или да връщат болезнени спомени от миналото — помисли си Карла и страхът стегна сърцето й. — Мери е искала да бъде винаги с Рик, пътувала е с него на всяко състезание. За нея е било по-лесно да го възприеме такъв, какъвто е, без да се остави страхът да контролира действията й. Нещо, което аз отчаяно се опитвах да направя, но се провалих…»
Унесена в мислите си, Карла подскочи от изненада, когато Рик докосна ръката й. Той я погледна изпитателно.
— Искаш ли да говорим за това?
Карла се опита рязко да се отдръпне, но неочаквано срещна силна съпротива.
— Откога слушаш?
Тя осъзнаваше, че ядът само прикрива за момент болката й. Знаеше, че това не е честно, но емоциите й отказваха да се подчинят.
— Събудих се, още когато влезе в стаята.
— Господи, Рик, как можеш?!
Карла не искаше никой да знае, колко дълбоко е била наранена. Успя донякъде да прикрие чувствата си от Мери и Стив, но уви не бе могла да стори същото и с Рик.
— Как не те е срам, да лежиш и да подслушваш?!
— Карла съжалявам — прошепна Рик, без да се поддава на гнева й. — Не се извинявам за това, че чух разговора ти със Стив, а за болката, която ти причиних. Ще направя всичко, за да ми простиш. Обичам те, Карла, обичам те повече от всичко, искам да живея, само за да бъда с теб.
Думите му разкъсваха сърцето й и тя преустанови опитите си да освободи ръката си.
— Когато блъснах колата и всичко около мен гореше и експлодираше, почувствах невероятно облекчение, че животът ми вероятно свършва. Докато пламъците се увеличиха и повече не виждах нищо, изпитвах огромна радост. Мислех си, че болката, да живея без теб, най-после ще свърши. И точно тогава механиците ме извадиха и линейката ме докара дотук. Единственото нещо, което имаше значение за мен, бе да те видя. Да те видя, колкото се може по-скоро. Знаех, че не дойдеш ли, няма смисъл да се боря срещу смъртта. Разбираш ли ме, моя любов…
Рик вдигна ръката й и нежно допря устните си до нея. Когато продължи да говори, гласът му вибрираше от вълнение.
— Ти самата значиш живот за мен.
Карла затвори очи и прикри лицето си с длани. Рик избърса стичащите се по бузите й сълзи и я притегли в прегръдката си. Главата й се отпусна на гърдите му и топлият му дъх си играеше с къдриците й.
— Струваше ми толкова усилия, да се опитвам да не се влюбвам в теб Карла, но си знаех, че въпреки съпротивата ми, предварително съм загубил.
Тя усети приятният му, гърлен смях да раздвижва гърдите му.
— Знаеш ли, че на втората вечер, след като дойде, в къщата на леля си, аз отидох на летището, с намерение да не те видя никога повече?
— Знам само, че изчезна за няколко часа от къщата. Бях луда по теб и те следях навсякъде. Съжаляваш ли, че не си заминал?
— Не скъпа, никога! — Рик взе дланите й в ръцете си. — Ти внесе толкова радост и щастие в живота ми, че направи всеки мой ден истински празник. Преди да те срещна, светът ми беше сив, а ти го направи пъстър като калейдоскоп.
Карла усети, че сълзите й отново напират.
— А какъв цвят има болката, която ти причиних?
— Не е по-тъмен от този на болката, която аз ти донесох.
Рик я притегли още по-близо до себе си. Заслушана в ритъма на сърцето му, Карла вече се колебаеше, дали да не го спре, но той продължи да говори:
— След като се разделихме и изминаха няколко безкрайни месеца, започнах да свиквам със самотата. И тогава в живота ми дойде Мери. Тя наруши уединението, което сам си бях избрал. Ужасното беше, че дори само една дума или движение, което да ми напомни за теб, ме хвърляше в паника. Спомените от дните, когато бяхме заедно, станаха толкова осезаеми, че преследваха всяка моя стъпка, всеки мой миг. През деня несъзнателно напразно се взирах в тълпата с надеждата, че ще те открия. Когато седях в някой ресторант, всеки момент очаквах, че ще отвориш вратата и ще влезеш… А през нощта… — Рик въздъхна тежко, карайки сърцето й да се свие. — През нощта дълго лежах буден и си представях, че си до мен, че единственото, което трябва да направя, е да се обърна и да те докосна. Взирайки се в тъмнината, си спомнях за смешните неща, вече случили се през този ден, за това, как би се смяла, ако ти ги разказвах. Болката се усилваше, докато един ден инстинктивно протегнах ръка към другата половина на леглото и… се оказа, че Мери е там.
Карла надигна глава от гърдите на Рик и погледна очите му. Мъката, която беше преживял, и която едва не го беше погубила, сега стоеше като огромни рани на лицето му.
— Рик, аз не знаех… повярвай ми…
Той стисна ръката й по-силно.
— Нека довърша, Карла, тогава ще можем да говорим, да обсъдим всичко и да започнем да го забравяме.
Карла преглътна сълзите си и кимна с глава. Бе готова да изслуша всичко докрай, колкото и болезнено да беше то. Двамата щяха да изстрадат по свой начин своето покаяние, да заплатят скъпо за греха, че се обичат толкова силно.
— Веднага разбрах, че съм направил голяма грешка с Мери. Използвах я, за да компенсира липсата ти, да запълни празнотата, която беше вътре в мен, но не се получаваше. Тя ме гледаше с любов, а аз търсех теб в очите й. Оставяйки я да мисли, че нещо ще се получи, че може би ще живеем заедно, бавно и сигурно разрушавах и нейния живот. Мери е толкова добра, просто не е човек, който заслужава да бъде наранен или лъган. Скъсахме преди около година, но се оказа, че сме закъснели…
Погледите им, изпълнени с болката, която и двамата бяха изживели, се срещнаха. Вече не бяха онези невинни юноши, които с «честна дума» да си обещаят, че всичко ще се оправи, стига любовта им да е достатъчно силна. Бяха разбрали, че невинаги любовта може да означава нещо хубаво, а както тяхната, да бъде нещо страшно и разрушително, и то с такава сила, способна да ги унищожи. Бяха слаби за подобна битка и твърде колебливи, дали изобщо да опитват отново.
Карла първа наруши мълчанието.
— Какво смяташ да правим сега?
Рик галеше бузите й с върха на пръстите си, а после отново я притегли към гърдите си. Зарови лице в златистите й къдрици.
— А имаме ли някакъв избор? — отговори й с леко треперещ от вълнение глас.
Тежестта от сърцето на Карла изчезна. Отново можеше да диша, а въздухът имаше прекрасен аромат — най-хубавият, който някога бе вдъхвала. Душата и сърцето й вече не бяха разкъсвани, а едно цяло. Вместо да бъде бледо съществуване, животът й отново значеше нещо.
— Къде?
Рик се наведе към ухото й и прошепна:
— Чух, че в залива Пюджит саунд има един остров, където хората, които се обичат, отиват да лекуват раните си.
Карла се засмя през сълзи, но този път от щастие.
— Господи, толкова те обичам!
Думите, които изрече, й се сториха обикновени и толкова неадекватни… Искаше й се да му каже, как сърцето й се разтапя от щастие, само като чуе гласа му, как то страда и кърви, когато не са заедно…
Рик повдигна главата й, за да срещне погледа й. Карла откри в очите му желание, страст, нужда и още много неща, за които не бяха нужни думи. Изпита непреодолим копнеж да го притежава, да усети голото му тяло върху своето. Гърдите, бедрата и устните й отговориха по свой собствен начин на това желание. Беше изминало много, наистина много време, откакто двамата лежаха на палубата на яхтата, запленени от страстта си един към друг.
— Карла, Карла… — прошепна умолително Рик в ухото й. — Да знаеш само колко си ми липсвала!
Ръката му последователно докосна косата, слепоочията, шията й, сякаш търсейки потвърждение, че всичко, което се случва, е наистина реалност, а не някакво видение. Пръстите му проследиха деликатната извивка на рамото й и бавно се насочиха към гърдите й. Дланта му премина под сутиена и обгърна кадифените полукълба, а палецът му описа няколко кръгчета около набъбналите им зърна.
Карла изстена усещайки, че губи контрол над себе си.
— Рик, моля те, недей! Рик, не прави това, трябва да си почиваш…
Пръстите му затвориха устните й.
— Шшшт, ела тук.
Езикът му проникна през зъбите й и тя усети вкуса, който не можеше да забрави през тези три години.
— Обичам те, Карла, обичам те!…
В гласа на Рик се прокрадваше умора, въпреки опитите му да я прикрие. Карла насила извади ръката му от деколтето си и отпусна глава на рамото му. Остана така, докато дишането му се успокои и сънят го обори. После се освободи внимателно от прегръдката му, облегна се назад в стола и остави щастието да я обгърне като нежен, златист воал.


След около четвърт час Стив Макдоналд надникна през вратата и, като я видя да седи със затворени очи, тихо почука и със знаци я накара да излезе навън. След това зае нейното място до леглото на Рик.
Карла се показа в коридора и веднага попадна в мечешката прегръдка на вуйчо си Роджър.
— Ох, колко се радвам, да те видя! По-леко, ще ме смачкаш!
Когато вуйчо й я пусна, сълзите свободно се стичаха по бузите му.
— Как е той, Карла?
— Вече е по-добре, вуйчо. Лекарите казват, че ще е като нов, щом раните му заздравеят.
Той я огледа критично.
— А ти?
Морийн сложи ръката си на рамото й, преди Карла да успее да отговори.
— Хайде, Роджър, знаеш, че ще те излъже, и ще ти каже, че е добре. По-добре изобщо да не я беше питал. Защо не отидеш да ни вземеш по чаша кафе, докато чакаме този сънльо да се събуди.
Роджър се усмихна широко.
— Виждаш ли я, Карла, все още си мисли, че ще заблуди някого, като се прави на строга. Да знаеш само как е хленчила като бебе цяла седмица. — Той се наведе, целуна я по челото и изчезна по коридора.
Морийн придърпа Карла към столовете до стената.
— Е, как си, скъпа? Добре ли си? — И преди да дочака отговора й, продължи: — Не знам защо толкова настояваше да останем в Лас Вегас. Можехме да дойдем още преди седмица и да ти помагаме тук.
Карла се засмя. Към пълното щастие от думите на Рик сега се прибавяше и удоволствието да види хората, които чувствуваше по-близки, дори и от собствените си родители.
— Лельо, нали ти обясних по телефона. Никой не можеше да влиза при него, освен мен и Стив. Дори и да бяхте дошли, през цялото време трябваше да останете отвън. И между другото, аз съм добре. Какво говоря, чувствам се прекрасно. Рик и аз…
— Вие отново ще бъдете заедно! — извика радостно Морийн и прегърна племенницата си. — О, Карла, защо изобщо трябваше да се разделяте. Ако има двама души, които да се обичат истински, това сте вие с Рик.
Хайде, какво чакаш, разказвай? Къде мислите да живеете?
— Когато го изпишат, ще заминем за острова, а по-късно не знам. Ще видим, дали ще му хареса там.
— А състезанията на Рик?
Карла замръзна. Както винаги, Морийн задаваше въпросите си директно и открито.
— Само не ми казвай, че Рик ще се върне след това, което се случи!
Морийн взе ръката й в своята.
— Все още не сте говорили за това, нали?
— Не.
— А не мислиш ли, че трябва?
— Но как, отношенията ни са толкова несигурни след всичко, което се случи. Господи, обичам го толкова много… Как бих могла изобщо…
— Извини ме, скъпа, забрави изобщо, че съм те питала. Живей за днес, а утре да върви по дяволите. Задръж всяка щастлива секунда, която можеш да получиш, и не задавай излишни въпроси. Знам само, че вие заслужавате да бъдете заедно.
Повече нямаше какво да се каже и двете замълчаха, очаквайки Роджър да се върне.
Сутринта премина по-бързо, отколкото всеки би желал. Карла отиде до тоалетната да пийне глътка вода и на връщане по коридора хвърли поглед към големия електронен часовник на отсрещната сграда. С ужас разбра, че скоро ще трябва да тръгва, ако иска да се спаси от следобедния трафик. Мислено се надяваше, че преди това Рик най-после ще се събуди. Сега, когато той вече бе излязъл от интензивното отделение, нямаше повече причина да отлага пътуването си до Мартинс коув. След като бе поела управлението на почти банкрутиралата галерия и успешно бе решила всичките й проблеми, много хора разчитаха на нейните продажби, за да преживяват. Преди да замине, бе помолила Маги и Джеф Бимсън, нейните най-близки съседи и приятели на острова, да се грижат за магазина. Въпреки че двамата непрекъснато я уверяваха по телефона, че всичко е наред, Карла се чувстваше ужасно виновна всеки път, когато помислеше за тях. Знаеше със сигурност, че всеки час, прекаран в галерията, ги откъсва от тяхната работа.
— Лельо, трябва да тръгвам след няколко минути, но преди това искам да ви кажа, че съм много благодарна. Изминали сте това огромно разстояние, само за да ме успокоите. Не съм казвала на Рик, че ще останете при него, но се надявам, да не се сърдите. Излъгах го, че вуйчо Роджър има конференция в Анахайм и след това ще се отбие до болницата.
— Едва ли ти е повярвал, скъпа — засмя се Морийн.
— А, защо мислиш, че не е?
— Карла, леля ти не ти е казвала, че няколко пъти сме обсъждали с Рик пълната безсмислица на тези мероприятия. Съмнявам се, да е повярвал, че толкова бързо ще променя мнението си.
Карла сбърчи вежди.
— А аз се чудех, защо ме погледна така насмешливо.
— Скъпа, а успяхте ли да откриете неговите родители?
— Да, най-накрая. Бяха в Аделаида, Австралия. Когато разбраха, че синът им не е в толкова критично състояние, казаха, че не си струвало да се връщат. Пътуването и рязката промяна на климата нямало да им понесат. Честно казано, радвам се, че не дойдоха. Родителите на Рик са прекарали толкова малко време с него и сестра му, че едва ли изобщо ги познават. Появяват се от време на време и непременно държат да ги наричаш «мамо» и «татко».
Безчувственото отношение на родителите на Рик и друг път бе вбесявало Карла. Още по-тежко й стана, щом видя болката в очите му, когато му каза, че няма да се върнат. В този миг се закле, че никога няма да им прости за страданието, което му причиняваха.
От другия край на коридора се зададе Стив Макдоналд.
— Хайде, Карла, време е.
— Рик събуди ли се?
— Не, но ще трябва да го направи. Няма да се разделите, без да си вземете довиждане.
Карла целуна Морийн и Роджър.
— Чао, ще опитам да се върна, колкото се може по-бързо. Обадете ми се довечера по телефона.
— Не се тревожи, скъпа, всичко ще е наред.
Карла тъкмо тръгваше към стаята на Рик, когато една медицинска сестра я спря.
— Мисис Флеминг, може ли за момент. Мисля, че трябва да занесете това в стаята на вашия съпруг. — Сестрата й подаде огромна кошница с писма и картички. — Изглежда, че те ще продължават да пристигат.
— Благодаря ви, непременно ще му ги предам.
— Извинете ме, но може ли да ви помоля още нещо. Всички от детското отделение непременно искат да се срещнат с мистър Флеминг. Той е техният любимец. Ако е възможно, нека ги посети, когато може да се движи.
— Разбира се, щом се възстанови, ще се срещне с децата, стига лекарите да разрешат.
— Благодаря ви, мисис Флеминг, много сте любезна.
Карла се усмихна на ентусиазма на медицинската сестра. Макар три години да беше живяла с Рик, все още не можеше да разбере, защо хората изпитват такова страхопочитание към него. Той си бе напълно нормален човек, само можеше по-добре и по-бързо да управлява кола. «Защо всички го мислят за жива легенда?» Собствените й мисли я накараха леко да потрепери. Студени капки пот избиха по челото й. Рик бе се разминал на косъм с това да стане наистина легенда. Името му щеше да бъде вписано до имената на други знаменити пилоти, загинали по пистите.
Тя разтърси ядосано глава, опитвайки се да отхвърли мрачните мисли. Вдигна кошницата с писма и тръгна към стаята. Разглеждайки най-горните пликове, веднага забеляза един с фирмения знак на Ай Би Ем. Беше от нейния бивш шеф. Споменът за неговата широка усмивка и удивително бялата му коса я накара да се чувства по-добре. Сега осъзнаваше, че той не само е й бил началник, но и близък приятел. Без неговото разбиране и подпомагане, трудно би могла да издържи трите години на толкова напрегната работа. Колко интересни бяха тези години. Работа, сватбата им с Рик, състезания, пътувания из целия свят… Връщайки се назад във времето, й се струваше, че тогава се е била качила на някаква огромна, пъстроцветна въртележка. Това бяха невероятни дни, изпълнени с вълнения, радост, любов и приключения, докато се бе случило нещастието с Боби… Нейният скъп, любим брат — най-близкият й човек от нейното семейство, който винаги я беше подкрепял, дори и в най-големите лудории, а после геройски бе изтърпявал наложените му наказания, без дори да спомене името й.
Когато беше седемгодишен, Боби беше може би най-грозното дете в квартала — с рижа коса и лунички, с липсващи предни зъби, които растяха цели две години. А когато завърши «Линсълн хай», бе избран единодушно за «Мистър хай скул». След това се дипломира с отличен успех в местния колеж и можеше да избира между университета, професионалния бейзбол и… автомобилните състезания.
— Карла, какво има, добре ли си? — посрещна я Рик със загрижени очи.
— Защо? Нищо ми няма.
— Изглеждаш странно, случило ли се е нещо?
— Да случи се, получи цяла кошница писма и картички, на които не знам, кога ще отговаряш. Изглежда, че всеки в тази страна е нетърпелив, да оздравееш, колкото се може по-скоро.
Той се протегна, хвана ръката й и я притегли към себе си.
— А ти желаеш ли го?
Карла се усмихна дяволито.
— Аз също бих искала, да излезеш, колкото се може по-скоро оттук, но отново да има легло наоколо.
— Ах ти, ела тук!
Устните им се срещнаха и между тях пробяга искра. Годините на раздяла, на болка преминаха неумолимо през тях, издухаха съмненията и ги оставиха бездиханни от страст. Повече нямаше място за отстъпления. Защитата, която бяха изграждали един срещу друг, беше сломена.
— Рик! Рик, обичам те!
Той спря да я целува и задържа лицето й между дланите си.
— Карла, нищо не ми е било по-трудно. Всяка частица от мен те желае. След толкова години раздяла така отчаяно искам да се любим, че не знам как да те пусна. Можеш ли да си представиш какво ми е?
Устните им бавно се срещнаха.
— Моля те, връщай се по-бързо — прошепна Рик в ухото й.


Пета глава

Карла пристигна в Анакорта точно навреме, за да хване вечерния ферибот до островите. Застанала на палубата, усмихната си мислеше: «Колко ли от тези спретнато облечени мъже и жени ще живеят по-дълго, благодарение на ежедневното пътуване с ферибота на залива Пюджит саунд». Колкото и уморителна и напрегната да беше работата в големия град, едночасовото пътуване по езерото някак си връщаше енергията и жизнеността. Ако лъкатушенето между покритите с борове островчета не лекуваше разклатени нерви, то лудориите на малките косатки предизвикваха усмивки у всички пасажери. Хората от региона често се шегуваха, че просто никой не би могъл да има имунитет срещу любовта от пръв поглед към месната природа. Дори въздухът имаше аромат на скъпо вино — някаква странна смесица от мирис на море, водорасли и борова смола.
Когато Карла дойде тук преди три години, нейната изстрадала душа се почувства така в Пюджит саунд, както наранено животинче се чувства добре в изолирана и тъмна пещера. Добротата на хората, спокойствието и невероятната природна красота я обгърнаха като лечебен саван. Никой дори не беше я попитал защо е дошла, колко време ще остане или защо никой не я посещава.
Облегната на перилата, Карла развърза шала си и остави дългата си коса свободно да си играе с вятъра. Разсеяно прокара пръсти през русите си къдрици и миришещият на сол морски бриз ги подхвана, образувайки нежен, златист воал около лицето й. Шалът й се развяваше като миниатюрно корабно платно и вниманието й бе привлечено от етикета с името на дизайнера. Вече беше виждала същото име на друг шал — този на Мери Дейвис. «Господи, нима не само вкусовете ни за мъжка красота, но и за дрехи са еднакви! Колко ли време ще тъгува тя за Рик? Няколко години… или цял живот?»
Взря се във фалангата от рибарски лодки и яхти, строени на пристанището, покрай което преминаваха. В съзнанието й се въртеше само един въпрос: «Ще бъде ли щастлив Рик на това място?». Страхът я сграбчи за гърлото, карайки кожата й да настръхне. Знаеше, че той може добре да прикрива чувствата си, и дори да се прави на щастлив, ако това е необходимо. «За колко ли време всичко тук ще му омръзне? След колко време цветовете на природата няма да му се виждат толкова ярки и привлекателни? Кога песента на чайките ще се превърне в досадно грачене?»
Карла ядосано се отдръпна от перилата. Мразеше се, защото толкова лесно изпадаше в мрачно настроение. Отдавна не беше й се случвало и от това още повече й горчеше. «По дяволите, Карла! Не се отпускай, недей оставя щастието и удоволствието, че отново живееш, да се изплъзва между пръстите ти! Прегърни живота си така, че все едно, както Рик, едва си се измъкнала от костеливите ръце на смъртта. На теб също ти е даден втори шанс. Пази го, радвай му се, а не го погубвай с празните си въпроси и съмнения.»
Обърна се назад, за да наблюдава, как фериботът маневрира около нос Дейвънпорт. Скоро и Куилър айлънд се откри пред погледа й, дори ако се повдигнеше на пръсти, можеше да види покрива на своя дом.
Винаги, щом зърнеше малкото градче, не можеше да сдържи усмивката си. Обожаваше това място. Имаше прекрасно излъчване на красота и топлина, а и строги закони, които го запазваха, въпреки техническия прогрес. Преди години съобразителната местна управа беше решила да предприеме нещо, което да задържи туристите, да направи градчето по-различно от всички други подобни на него. Вместо да запазят няколко сгради или улици и носталгично да ги нарекат «старият град», управниците решили да сторят това с целия Мартинс коув. Сега всички магазини, къщи и улици изглеждаха по същия начин, както и преди петдесет години. Дори и новите сгради се изграждаха по старите технологии и планове и по нищо не се различаваха от околните. Резултатът от това се оказал по-голям от очакваното. По време на летния сезон туристите ставаха повече от местните хора. Всяка къща се превръщаше в хотел, а мястото за яхта в пристанището струваше фантастична сума. Всички ученици работеха и така събираха сами пари за следващата си година обучение, а техните родители работодатели — достатъчно, че да живеят до следващия сезон. Но може би най-хубавото през туристическия сезон бяха хората, които посещаваха Мартинс коув. Туристите, привлечени от тази дива красота, които не се страхуваха от проблемите, свързани с пристигането и настаняването, бяха наистина особени личности. Не беше възможно да се направят изводи за техния социален статус, но те определено се вписваха в местната атмосфера и внасяха свой собствен чар. Престъпленията или дори обикновената грубост бяха непознати в Мартинс коув. Благодарствените писма пристигаха с хиляди, адресирани до кметството, до всички жители, включително и до нейната галерия. В началото Карла ги държеше на специална маса до книгата за впечатления, но скоро на нея вече нямаше място. От две години насам се опитваше поне да изпрати коледни картички на всички, които й бяха писали.
Фериботът хвърли котва в пристанището и тя почувства неочаквана необходимост, да слезе, колкото се може по-бързо и да попаднете в познатата обстановка на своята галерия. С широки крачки измина разстоянието до нея, прехвърляйки на ум нещата, които трябваше да свърши, преди отново да се върне в Лос Анжелис, преди отново да бъде при Рик. «Рик!» Дори само името му караше сърцето й да забива по-бързо и да се чувства като ученичка на първа среща с момче.
Все още усмихната влетя в галерията и едва не събори Маги Бимсън, която се готвеше да затваря.
— Аха, ето те и теб. Облизваш се като котка, яла сметана — засмя се доволно Маги.
Тя огледа приятелката си от горе до долу, преди да я сграбчи в чупеща ребрата прегръдка.
— Както виждам, грейнала си като пролетно слънце.
Двете жени бяха живото доказателство, че противоположностите се привличат. Още от първата им среща те бяха притеглени една към друга като магнитни полюси. Маги беше тъмна, за разлика от Карла. Нейната коса, очи, дори и кожата й със средиземноморски оттенък, бяха по-тъмни от тези на Карла. Имаше доста сприхав характер, в контраст със спокойния темперамент на Карла. Но и двете веднага бяха разбрали, че си допадат и разбират, сякаш са близначки. Маги беше нещо като сестрата, която Карла винаги си бе мечтала да има.
— Почакай само да те запозная с него, ще ти потекат лигите и ще ме разбереш напълно.
Маги най-накрая охлаби хватката си.
— Само да затворя, ще отидем отзад и ще ми разкажеш всичко за този твой Рик Флеминг.
Карла прекоси галерията, надникна през прозореца и видя само своя пикап.
— Не виждам колата ти, Джеф ли ще дойде да те вземе?
Маги кимна с глава и обърна надписа за работното време на «затворено».
— Защо не му звъннеш, че аз ще те закарам, така ще имаме време да си побъбрим?
— Чудесно, само да не е тръгнал.
Маги бързо вдигна слушалката и набра телефонния си номер.
— Ало, Джеф, Карла току-що се върна и ще се прибера с нея. — Тя се обърна назад. — Кани те на вечеря, приготвил е телешко варено, ще дойдеш нали?
— С удоволствие.
Двете бързо се справиха с поръчките за деня, опаковаха продадените картини и отбелязаха всичко в книгата за отчет. Карла със задоволство видя, че по време на отсъствието й Джеф и Маги не бяха бездействали. Продадени бяха няколко акварела, а също и бронзовата статуетка на кит, която търсеше своя притежател още от миналото лято. Комисионната, която щеше да получи от художниците, беше добре дошла след обичайно слабия зимен сезон.
— Готова ли си? — попита Маги, излизайки от склада с якето и чантата си в ръце.
— Да, идвам.
Карла прибра всички документи в касата и я заключи.
Вървейки към пикапа, двете се договориха да отложат за по-късно разговора за Рик. Джеф също бе нетърпелив да научи всички новини и нямаше никакъв смисъл Маги да му ги преразказва по време на вечерята.
Карла шофираше доста небрежно и с приповдигнато настроение, напълно забравила, че нейната спътничка не е свикнала с твърдото возене на петнадесетгодишния автомобил.
Маги се приведе към нея и се опита да надвика двигателя.
— Ако аз бях това нещо, щях да отказвам да запаля.
— С тази кола имаме взаимно разбирателство и тя истински ме обича. Аз никога не се тикам под капака й, а тя ми се отплаща, мъркайки като котенце.
— Котенце?!
Маги отчаяно сграбчи седалката, когато колелото откъм нейна страна попадна в дупка.
— Това е стар, скапан, грозен лъв, който всеки момент се готви да издъхне.
— Ще ми го урочасаш. Този пикап е чудесно доказателство, че в Детройт наистина правят автомобили, които са способни да те надживеят.
Двете избухнаха в смях, когато двигателят, сякаш разбрал, че говорят за него засвири, заскърца и записука, «изказвайки» одобрението си.
Спряха първо до бунгалото на Карла, за да може тя да си свали дневния грим и да смени карираната си пола и червена блуза с чифт дънки и пуловер. През това време Маги отчаяно ровеше из кухнята, търсейки бутилката вино, останала още от Деня на благодарността.
— Карла? Карла, предавам се. Или си изпила виното и си забравила, или си скрила бутилката толкова добре, че ще минат няколко години, преди да открием.
— Не си търсила добре, сега ще дойда.
Карла влезе в кухнята и направо се насочи към шкафа над хладилника, който Маги вече бе претърсила три пъти.
— Това какво е?
— Ами какво, кутия с царевични пръчици.
— Кутия от царевични пръчици с бутилка «Шенин бланк» вътре.
Маги поклати съкрушено глава.
— Нищо няма да кажа.
Карла взе виното и един мощен прожектор и двете излязоха през задната врата. Къщата на семейство Бимсън се намираше на около половин миля от тази на Карла — точно от другата страна на хълма. Поради скалистия терен, нямаше асфалтиран път, който да ги свързва, но за тези три години Карла, Маги и Джеф сами си бяха направили пътека. Дори и пътуването с кола отнемаше повече време, защото отново трябваше да се мине през целия град. Понякога това разстояние им се струваше доста дълго и досадно, но никога дотолкова, че да пожелаят изграждането на поредната, разрушаваща природата, ивица асфалт.
Пътеката, покрита с дебел слой листа и борови иглички, лъкатушеше през горичка от огромни смърчове и ели. Дърветата не бяха толкова гъсто едно до друго и от върха на хълма се откриваше впечатляваща гледка към блестящото водно огледало на езерото, към съседния остров Дейвънпорт и скалистите очертания на планината Олимпик. На Карла й бе станало нещо като вечерен ритуал да наблюдава златистите, оранжеви, а понякога невероятно пурпурно виолетови залези.
Но тази вечер двете жени не обърнаха внимание на розовеещото небе, увлечени в своя разговор и бързащи да споделят новините с Джеф.
Спускайки се надолу по хълма, Карла изведнъж спря и хвана Маги за ръката. Някъде около тях в храсталака се движеше животно. Те продължиха да вървят, опитвайки се да стъпват по-тихо. Шумът от чупене на съчки се чуваше вече по-близо, сякаш някой нарочно се стараеше да привлече вниманието им. Бяха на не повече от петдесет метра от къщата, когато Карла побягна, а веднага след нея от гората излетя голям, сив вълк. С няколко скока той я настигна, хвърли се на гърба й и я събори. Карла обгърна с длани врата му и, преди да успее да го спре, вълкът облиза лицето й.
— Карла, не ти ли омръзна? Това е най-тъпият номер, който някога съм виждала. Защо не го научиш на нещо друго?
— Маги, никога не съм го учила, той сам си го измисли.
— Да благодарим на Бога, че не прави това с някой друг. Не мога да си представя, как ще се почувства мисис Пелбърг, ако й скрои същия номер.
Двете избухнаха в смях. Мисис Пелбърг беше най-върлият им критик за това, че държат сив вълк като домашно животно. Вълкът на име Сър Галахад беше воден дори няколко пъти в местното училище, но и това не промени лошия му имидж. Мисис Пелбърг постоянно твърдеше, че ще дойде ден, когато този звяр ще побеснее и хората от половината остров ще се събудят с прегризани гърла.
Задната врата на къщата се отвори и на осветения правоъгълник се появи Джеф, все още с кухненска престилка на кръста си.
— Хайде, какво стана? Сър Галахад ми каза, че сте тръгнали още преди десет минути. Защо се забавихте толкова?
— Търсихме една бутилка вино, която Карла беше скрила дълбоко в шкафовете, а после двамата с Галахад изпълниха любимия си номер.
— Влизайте, масата е сервирана.
Карла изтръска от пуловера си боровите иглички, а опашката на Сър Галахад свърши същата работа с дънките й.
— Джеф, нямам търпение да опитам телешкото. Оттук усещам как вкусно мирише.
Тримата седнаха на масата и се нахвърлиха върху чиниите с димящо месо, домашно изпечения хляб и разкошното вино. Скоро се отдръпнаха, неспособни да сложат и хапка в устата си от преяждане.
Маги взе остатъка от виното.
— Какво ще кажете да изпием това вън на верандата? После ще оправим масата и ще измием чиниите.
Когато седнаха на плетените от върба столове и Сър Галахад се намести доволен в краката им, Джеф вдигна чашата си.
— Пия за Карла, нашата най-добра приятелка. Нека щастието, което е направило бузите й толкова червени и очите й блестящи като диаманти, никога да не свършва. — Той се усмихна и се обърна към Маги. — А аз да бъда винаги способен да направя същото и за теб, скъпа.
Маги му отвърна със звучна целувка по бузата и тримата отпиха от чашите си.
Джеф отново се обърна към Карла.
— Е, за десерт ще ни разкажеш ли нещо за твоя тайнствен приятел?
Карла сведе глава, гледайки движението на бледорозовата течност в чашата си. «Как да започна? Откъде да започна?»
— Предполагам, че и двамата знаете, кой е Рик Флеминг?
— Но разбира се, щом ние в тази пустош го познаваме, едва ли има човек в страната, който да не е чувал за него.
— А знаете ли… че аз и той…
— Че сте женени?
Карла кимна.
— Да, предположихме още в самото начало. Веднъж ти разказваше нещо и случайно спомена името Рик, а и Джеф е много наблюдателен и забеляза, че на пръста ти има бяло кръгче, там, където е бил венчалният ти пръстен. Не ни беше трудно да свържем две и две.
— Но защо тогава никога не сте ме питали?
— Очевидно беше, че ти не искаш да говориш за това.
Карла ги гледаше изумено. Джеф беше огромен мъж с ослепително руси коси и големи, изглеждащи груби ръце, които бяха способни да изваят скулптура на колибри с такава голяма реалистичност, че да изглежда като уловено в полет. Малко по-ниската, но кипяща от енергия Маги, пък можеше да пресъздаде горски пейзаж или морска буря в акварел, изпълнен с толкова емоции, че всеки би го купил, не само защото бе красив, но защото докосваше и част от душата му.
Тези хора й бяха най-близките приятели в пълния смисъл на тази дума. Те бяха търпеливо чакали цели три години, за да чуят причината, довела я на този остров. А сега беше време да им каже, време бе да изрече на глас нещата, които толкова дълго бяха тежали на сърцето й.
— Когато за първи път срещнах Рик, нямах изобщо представа кой е той. Разбира се, това се случи преди седем години, а славата му постепенно растеше. Никога не съм се интересувала от състезания, не съм им обръщала дори и най-малко внимание. И когато се омъжих за Рик, пред очите ми сякаш се откри един нов свят. Понякога дори се питах, какво става, не сънувам ли всичко това. Спомням си първия път, когато стъпих на пистата. Бях напълно шокирана. Вниманието, което Рик получаваше там, надхвърляше дори това на хората по улиците. Бях виждала нещо подобно да се случва само с филмовите звезди. През целия този ден наблюдавах, дали Рик ще се държи по-особено, дали ще има промяна в поведението му, но нищо такова нямаше. И когато видях за първи път, как пилотира, започнах всичко да разбирам. Не мога и сега да опиша чувствата, които изпитвах тогава. Първо бях силно развълнувана от подготовката за състезанието, а после, когато тридесет мощни коли с ревящи мотори се наредиха една до друга в очакване на зелен светофар, дъхът ми спря. Дори и за мен, която никога не бях виждала нещо подобно, това състезание беше изключително. Седях в бокса на тима, за който се състезаваше Рик. Мястото ми беше точно до пистата и колите префучаваха покрай мен. Не знаех с каква скорост се движеха, но единственото нещо, което виждах, бе размазано цветно петно и шум като от излитащ самолет. И сега не разбирам, как може да реагираш, как може да извиеш волана при такава скорост. После, когато видях видеозаписа, забелязах, че именно бързите реакции бяха спасили на няколко пъти пилотите от фатална катастрофа. А когато състезанието завърши, Рик направи още една обиколка и тогава разбрах, че е победил.
Гласът на Карла премина в шепот.
— Той отказа да получи наградата, докато аз не се качих при него. Целите ни заляха с шампанско. Копринената ми рокля не ставаше вече за нищо, но после Рик ми подари отново същата, а старата ми остана като спомен.
Карла замълча, въздъхна и, след като отпи от чашата си, добави:
— Това беше, така да се каже, въвеждането ми в света на Рик.
Джеф се засмя и разля останалото вино.
— Струва ми се, че е било нещо повече от въвеждане.
— Да, така е. Никога не съм знаела, не съм и предполагала, че мога да изпитвам подобни вълнения. По същото време трябваше да свиквам и с новия си живот като съпруга, като същевременно да запазя ръководния си пост в Ай Би Ем.
— Какво!? Работила си в Ай Би Ем? — възкликна Маги — Ние се шегувахме с Джеф, че си много проницателна в бизнеса, но не сме и предполагали, че си била в такава голяма фирма.
— Бях разпределена там веднага след университета, дори можех изобщо да не срещна Рик, ако не бях решила да прекарам няколко дни при леля си в Лас Вегас. Когато той разбра, колко усилия ми е струвало да получа тази работа, каза, че е по-добре да не изоставям кариерата си. Дори се шегуваше, че ако не я продължа, това ще ни създаде противоречия в бъдеще. Доста дълго време мърморех за това, че не слизахме от самолета. Обикаляхме света, за да участва във всички възможни стартове. Рик си оставаше неотстъпчив, но веднъж случайно дочух на пистата разговор между двама негови приятели. Тогава разбрах колко много му струва пътуването до Лос Анжелис, само за да бъде с мен. Така се научих да държа устата си затворена.
— Изглежда, че всичко между вас е било прекрасно.
— Да, така беше…
Карла остави празната си чаша, обгърна с ръце коленете си и се загледа към трепкащите отсрещни светлини на острова Дейвънпорт.
— Всичко изглеждаше перфектно, а както казват хората, вярващи в съдбата, това не можеше да продължи вечно. Две години, след като се бяхме оженили, брат ми Боби се дипломира. Още в деня, в който той се срещна с Рик, изцяло се промени. Прекарваше цялото си време около пистата и, както разбрах по-късно, ходел, е там единствено, за да започне да пилотира. Рик напразно се е опитвал да го разубеди, но едва ли е имал избор…
— Карла — прекъсна я Джеф, — фамилията на брат ти не е ли Томпсън?
Тя кимна и очите й се изпълниха със сълзи.
— Тогава няма смисъл да разказваш това. Ние знаем какво се е случило, не си заслужава, отново да го изживяваш.
— Благодаря ти, Джеф. Дотогава не бях се сблъсквала очи в очи със смъртта, не бях очаквала, че ще се случи точно с Боби, и гибелта му ми се отрази ужасно. Подсъзнателно обвинявах себе си и Рик за това, което се случи. Когато се опитвам да се върна към тези месеци, всичко е размазано, без очертания. Напълно съм загубила връзка със себе си — такава, каквато съм била тогава. Нищо вече не ми изглежда реално… Нищо, освен болката. Само тя ми остана… След като напуснах и Рик…
— Моля те, Карла — обади се Маги, — не е нужно да ни разказваш повече!
— Знам… Но бих искала да ви кажа… мисля, че това ще ми помогне. Само че как да го направя, когато самата аз не го разбирам добре. Как съм могла да напусна Рик, след като толкова много го обичам? Спомням си аргументите, с които тогава се убеждавах да го направя, но те вече не означават абсолютно нищо. Бях много ядосана, че Рик продължи да се състезава. Мислех си, че ще се откаже след смъртта на Боби. Опитвах се да се убеждавам, да се убеждавам, че след като ме види как страдам, това ще е напълно достатъчно, да го убеди. Господи, как съм могла да мисля така, след като дори и дума не съм му казала. Знаете ли, че вие сте първите, които чувате това. Дори съвсем скоро си го признах и сама за себе си.
Джеф се протегна и взе ръката й.
— Карла, може би ще ти помогна да разбереш всичко. Винаги има «най-добри». Има «много, много добри», но във всяка област има един, който е…
— Джеф, скъпи, моля те, сега не е най-подходящият момент. Не виждаш ли колко е изморена Карла?
— Е, както винаги си права. Ще оставя за друг път.
Джеф и Сър Галахад изпратиха Карла до билото на хълма. Знаейки, че те все още са горе, когато се прибра, тя присветна три пъти с прожектора — това беше техният сигнал, че всичко е наред.
«Най-после у дома!» Карла прекоси няколко пъти всички стаи, включвайки лампите една след друга. «Как ли ще изглежда тази къща през очите на Рик? Дали ще я хареса? Въпреки, че е уютна и практична, тя няма нищо общо с лукса, на който той е свикнал.» Лицето й се озари от лека усмивка. «Рик ще обикне това място. Суетността му е чужда и го кара да се чувства неудобно.»
Изведнъж бунгалото, в което три години бе живяла сама, й се стори ужасно пусто. Без срещите с приятелите й, самотата забулваше като облак сърцето й, още от първия ден на раздялата й с Рик. «Истина ли е това? Дали ще можем да живеем заедно отново?» Досега никога не се бе надявала на такава възможност, знаейки, че само ще увеличи мъката си и ще удължи агонията.
Изми зъбите си, облече нощницата и се пъхна под лимоненожълтия си юрган от гъши пух. Колко пъти бе лежала на това същото легло, без да може да заспи — мислейки, чакайки, мълвейки името му, докато небето започваше да става отново розово сутринта. Някой нощи излизаше навън на верандата, гледаше звездите и си мечтаеше, Рик да се взира в същата блестяща точица, която и тя си беше избрала. Въпреки всичко, винаги бе таила някаква минимална, крехка надежда, че някога отново ще бъдат заедно.
Опита се още веднъж да си спомни чувствата си от преди три години, да разбере какво бе направила, но всичко изглеждаше маловажно, в сравнение с болката след това. Беше си причинила не само страдание, но и Рик е трябвало да изживее истински ад. Притисна с длани очите си и зарови лице във възглавницата. В ушите й все още ехтяха думите му: «Почувствах невероятно облекчение, че може би животът ми свършва… че болката, да бъда без теб, най-после свършва».
«Господи, защо съм била толкова сляпа?! Защо не помислих какво ще му причиня? Никога не съм се съмнявала в любовта му. Нима съм го наказвала единствено за смъртта на Боби?! О, не! Това не може да е истина! Не може това да е единствената причина.» Не беше уверена, че може да живее с тази мисъл.
След няколко кошмарно дълги часа Карла най-сетне се унесе в неспокоен сън.


Събуди се на следващата сутрин с отвратително главоболие и силно желание да чуе гласа на Рик. Облече набързо халата си, извади от чантата си листчето с номера на болницата и го избра с треперещи пръсти. Докато чакаше, да я свържат, изсипа цялото чекмедже с лекарства, търсейки панадол. Когато най-после чу гласа му, напълно забрави за лекарството и главоболието си.
— Рик, как си?!
— Чувствам се ужасно самотен, а ти?
— Като изгубена в собствената си къща.
— Това звучи много романтично.
— Само почакай. Имам да ти показвам толкова неща, че скоро думата «романтика» ще ти омръзне.
— Дори и телефонния указател да ми четеш, ще съм щастлив, че чувам гласа ти.
— Не е лошо, но моето си беше по-добро.
Тонът му стана сериозен.
— Колко ще останеш?
— Вземам самолета утре вечерта.
— Обичам те, Карла.
— Аз също Рик.
Остатъкът от деня изчезна в истински водовъртеж от мероприятия. Мобилизирайки цялата си енергия, Карла първо откри човек, който да я замества в галерията, докато отсъства. С това освобождаваше Джеф и Маги и за тях оставаше, само да проверяват фактурите и да заключват вечер магазина. След това успя да уговори за следващия ден среща с данъчния агент, който щеше да провери всичките й документи. По обяд навакса изоставената си кореспонденция, а след това разопакова и вписа в каталога новопристигналите художествени работи. Усещайки, че и следобедът й се изплъзва, изтича до отсрещния мебелен магазин и купи малък скрин за дрехите на Рик. Това беше може би и най-приятната час от деня.
Рано на другата сутрин скринът беше доставен в къщата. Макар че запълваше и без това малката стая, той изглеждаше великолепно. Пръстите й докоснаха богато украсената му с орнаменти повърхност и Карла не можа да сдържи усмивката си. Представи си, че дрехите и бельото на Рик са вече вътре, а това я накара да се почувства още по-уютно в своя дом. Почти толкова, колкото когато беше младоженка. Тогава все още бе неспособна да управлява непреодолимата страст, разгаряща се в душата й, жаждата си за Рик, за неговото докосване. Сега беше жадна да наваксат годините, през които бяха разделени, да му достави удоволствие, да усети трепета на тялото му под пръстите си, да се потопят заедно в ритъма на страстта. «Дали ще бъде по-различно? Може би и двамата сме се променили? Дали все още Рик «убива» вкуса на кафето си с много захар и сметана? Слага ли още кетчуп на варените си яйца? Ще потреперва ли коремът му от докосването ми, ще прошепва ли името ми, когато се любим?…»
Карла прокара ръка още един път по гладката, лакирана повърхност на скрина. Имаше да свърши толкова много работа днес, а вече с нетърпение очакваше настъпването на вечерта. Усмихна се доволно при тази мисъл. Отдавна не беше й се случвало да очаква нещо с толкова желание.


Шеста глава

Следващите седмици се сториха на Карла като пътуване с влакчетата на увеселителните паркове, движещи се и обръщащи се с шеметна скорост. Безкрайното очакване на деня, когато най-накрая щяха да изпишат Рик от болницата, вече свършваше и всичко, което тя правеше, бе свързано именно с приготовления за този миг. Още два пъти й се наложи да пътува до Куилър айлънд, за да подготви галерията за приближаващия наплив от туристи. Заедно със Стив отидоха до Финикс, за да вземат багажа на Рик от апартамента му, а когато оставаше в болницата й се налагаше да пресява непрекъснатия поток от посетители.
След като Рик беше излязъл от интензивното отделение, шансовете, двамата да останат сами и да обсъждат на спокойствие своето бъдеще, бяха минимални. Това започна да ги дразни и Рик говори с главния лекар, да го изпише по-рано, с обещанието, че ще живее по-спокойно.
Карла бе отишла до аптеката, за да купи лекарствата, които той трябваше да продължи да взема. Когато влезе във фоайето, зяпна от изненада. Рик беше там и подписваше документите за напускане на болницата. Жената на регистрацията му подаде голям кафяв плик. Той го отвори и изсипа съдържанието му пред себе си. «Това са нещата, които е носил в себе си през онзи ужасен ден!» — помисли си Карла. Веднага разпозна часовника, който му бе подарила за първата им съвместна Коледа, но онова, което накара дъха й да спре, беше златното синджирче с окачен пръстен на него. Това бе нейната венчална халка — малко, изящно кръгче с надпис «завинаги» от вътрешната страна. Точно преди три години в деня на тяхната раздяла му беше казала, че не желае никога отново да го сложи на пръста си. Карла мълчаливо се отдръпна назад и проследи, как Рик сложи синджирчето на врата си и грижливо го скри под ризата си.
Скоро всички документи бяха оформени, сбогуваха се с лекарите и с медицинските сестри, след това Стив ги откара до летището. Макар той да беше притеснен и бързаше да ги остави сами, Карла не му разреши да тръгне, преди да им обещае, че скоро ще им дойде на гости. Макдоналд веднага даде честна дума, щом чу, че в залива Пюджит саунд гъмжи от сьомга, а една от слабостите му беше именно риболовът.
След самолетния полет до Сиатъл и деветдесетминутното пътуване с кола под наем до Анакорта, Рик и Карла най-после останаха сами. Всъщност, не в буквалния смисъл, но поне никой от препълнения с туристи ферибот не ги познаваше. Всички пасажери се бяха струпали на перилата и отвсякъде се чуваха въздишки и възклицания, щом преминеха покрай някое по-живописно място. Карла се бе отпуснала на гърдите на Рик и се усмихваше, доволна, че може да му покаже своя свят.
— Е, какво ще кажеш?
— Никога не съм виждал нещо, което да ми действа толкова успокояващо. Напълно те разбирам, защо си решила да дойдеш именно тук.
— Не бързай да се радваш, виждаш ли тези малки облачета, идващи от запад. Скоро тук ще се излее истински порой.
— От дъждовното време туристите не се ли скапват?
Карла го изгледа с щастливи очи.
— Казах ли ти, колко ми липсваше характерният ти начин на изразяване?
— Радвам се, че и ти не си загубила чувството си за хумор — това е едно от нещата, които особено харесвам в теб.
— Само това ли? И нищо друго?
— Ммм, чакай да помисля… има и някои други неща, но сега ми е неудобно да ти ги покажа. Ще направя това по-късно.
Рик се наведе и прошепна в ухото й:
— Мога да прекарам часове и дни, търсейки нещата, които обичаме.
Карла се сгуши по-плътно до тялото му и се загледа в бялата ивица разпенена вода, оставаща след ферибота. Останаха така един до друг до края на пътуването, почти без да говорят, сякаш страхувайки се, че някоя излишна дума може да наруши красотата на мига.
Когато слязоха на пристанището и тръгнаха към галерията, небето вече бе станало тъмносиво, а залезът този път беше закрит от завеса бързо движещи се облаци. Карла извади ключовете, с намерение набързо да му покаже своя магазин, но забеляза, колко уморен изглеждаше Рик. Решиха, че е по-добре да тръгват, преди дъждът да ги е настигнал. За тяхно учудване, пикапът не бе на обичайното си място в задния двор. Там сега бе паркиран новият микробус на Джеф Бимсън, а под чистачката беше прикрепена бележка. Карла я разгъна и прочете:

«Сметнахме, че твоят стар лъв няма да се отрази добре на пресните шевове на Рик. Оставяме ви нашия микробус, ключовете са на обичайното място. Ще се видим утре, ако доживеем.
Обичам ви, Маги».

Усмихна се и подаде бележката на Рик.
— Това са нашите съседи и новите ти приятели. Горя от нетърпение, да се запознаеш с тях.
Бяха вече на път, когато Рик попита:
— Винаги ли Джеф и Маги са толкова съобразителни?
— Каквото и да ти кажа за тях, ще звучи прекалено добре, за да ми повярваш. Ще трябва сам да ги оцениш, но според мен, са прекрасни хора.
— За толкова неща имам да им благодаря. Те направиха за теб това, което аз не успях.
Сърцето на Карла болезнено заби в гърдите й.
— Рик… аз…
— Знам, Карла, сега не е моментът. Имаме толкова неща, които трябва да си кажем. Знам само, че скоро всичко ще се оправи.
Рик успя да заспи по пътя за къщата и когато Карла паркира пред гаража, се наведе и нежно го целуна, за да го събуди. Устните им се срещнаха и езикът му проникна в топлата й уста. Тя му отговори с цялата си душа. Желаеше го и всяка частица от тялото й жадуваше за докосването му.
— Карла? — Ръцете му я обвиха по-плътно. — Наистина ли си тук? Наистина ли отново си част от моя живот?
Карла побърза да затвори устата му с пръстите си.
— Сега и завинаги аз ще бъда част от теб, Рик, както и ти от мен. Ти си моята съдба, моето щастие. Открих, че мога и да живея без теб, но тогава моето съществуване е невзрачно. Денонощията ми се превръщат в безкрайни и скучни двадесет и четири часа, които са празни и безсмислени.
Рик отстрани косата от лицето й и допря устните си до челото й.
— Карла, имам нужда от теб, от твоята усмивка и глас. Искам те винаги с мен, да споделяш всяка моя минута. Когато си отиде, разбрах, че най-много ще ме боли, когато трябва да открия как да запълвам свободното си време. Това бяха безкрайни дни, изградени от празни мигове и преживявания. Сутрин, когато заставах пред огледалото, за да се обръсна, чаках да видя теб зад себе си — как разчесваш косата си, как ме докосваш нежно по рамото. Но вместо това, виждах само празнина. Огромната болка от това, че те загубих, ме връхлиташе и аз… аз се опитвах да се хвана за стените, за вратите и пода, за да се задържа на краката си. Закривах с ръце очите си и плътно ги притисках, за да прикрия бликащите си сълзи.
Рик нежно погали бузите й, целуна я по върха на носа и се усмихна по характерния си безгрижен начин, но сега вече, без да успее да прикрие умората си.
— Хайде, скъпа, води ме в нашия дом.
Големи, тежки дъждовни капки вече барабаняха по покрива на микробуса и докато влязат в къщата, и двамата бяха мокри до кости. Карла взе сешоара и изсуши първо косата на Рик, а после и своята, като същевременно се бранеше срещу опитите му, да я притегли в прегръдката си.
На кухненската маса ги очакваше нова изненада — самун домашен хляб, бутилка отлежало вино и бележка, че в хладилника има минестроне.
— Това сигурно отново е работа на тези Бимсън?
— А кого другиго? — засмя се доволно Карла. — Сядай, сега ще затопля супата. — Тя взе две купички и ги пъхна в микровълновата печка.
Рик поклати глава.
— Не мога да повярвам на всичко това. Седя си аз в някаква мухлясала колиба, дълбоко в най-непристъпните планини, а до мен една прекрасна жена топли вечерята ми в микровълнова печка. Какъв съвременен мъж съм, нали?
— Изобщо не си съвременен, забравяш, че аз открих това местенце и сега ти само си ми гост.
Печката сигнализира с дълго писукане, че е изпълнила задачата си.
— Е, да отварям ли виното?
— По-добре да го запазим за друг път. Само като те гледам, се опиянявам.
— Обожавам начина, по който лъжеш Ричард — без изобщо да ти мигне окото. Но е време да престанеш, знам вече всички твои трикове, а и не можеш да си по-добър от Морийн.
Карла приготвяше масата и същевременно маневрираше около ръцете му, които се опитаха да я сграбчат.
— Моля те, остави ме! Трябва да вечеряме, вече е твърде късно.
Докато режеше пухкавия, ароматен хляб, тя неволно прехапа долната си устна. Рик изглеждаше ужасно и това я хвърляше в паника. Лицето му беше побеляло, под очите му имаше тъмни сенки, а движенията му бяха бавни, почти летаргични. «Защо не настоях, да остане в болницата!? Всички лекари твърдяха, че е прекалено рано да бъде изписван. Каква глупост направих — да пътуваме през целия ден, след като можеше да останем на хотел в Сиатъл! Но всичко вече е извършено и не може да се върне.»
Карла подреди салфетки, лъжици, пакетче краве масло и сервира димящите купички с минестроне. Настроението й се подобри, защото Рик изяде две порции супа и почти половината хляб. Когато се облегна назад в стола си, лицето му бе придобило по-нормален цвят. Той дори отнесе празните чинии на мивката, а после сложи ръце на раменете й.
— Ще си лягаме ли?
Карла затаи дъх. Тя го желаеше толкова отчаяно, но в очите му се забелязваше пълно изтощение. Умората го правеше да изглежда така, сякаш че само днес бе отслабнал с няколко килограма. Тялото й упорито протестираше, разбрало за решението на съзнанието й, но Карла се изправи и нежно го целуна по бузата.
— Какво ще кажеш, ако тази нощ упражним волята си и не се любим? Искам само да ме прегърнеш и да ме притиснеш силно до себе си.
Рик потърси отговор в очите й за това решение и, когато го откри, тихо прошепна в ухото й:
— Както виждам, и ти си се научила да лъжеш, но това не ме кара да те обичам по-малко.
Карла влезе в банята да си вземе душ и, докато се подсушаваше, чу как леглото тихо поскърцва, когато Рик си лягаше. Трябваше да се бори с непреодолимото си желание да отиде при него, да се отпусне в ръцете му, да му каже колко много й е липсвал през тези години. Но направеше ли го страстта щеше да се разпали и да свали бариерите, които сега ги спираха…
След като надзърна през вратата и се убеди, че Рик лежи със затворени очи, Карла излезе от банята и се приближи безшумно до леглото. Вдиша дълбоко аромата на тялото му и в съзнанието й нахлу споменът за вкуса на кожата му през зимата, след като е карал ски, през горещото лято, когато този вкус беше леко солен, след състезание, когато бе пропит с мирис на бензин…
Очите на Карла свикнаха с тъмнината и тя започна да изучава лицето му, да брои малките бръчици в края на веждите му. Едва забележими, когато се запознаха преди седем години, сега те бяха много повече и по-дълбоки и разказваха най-добре какво е представлявал животът му без нея. Почти несъзнателно протегна ръка и докосна извивката на шията му. Без дори да помръдне затворените си клепачи, Рик ловко хвана пръстите й със зъби и езикът му описа малко кръгче на дланта й.
— Наистина ли си мислеше, че няма да те чакам? Че ще заспя толкова бързо?
Карла се засмя. «Нали твърдеше, че си спомняш всичко за него, как си успяла да забравиш пословичния му инат?»
— Рик, аз се страхувах, че…
— Че страстта ще ни превземе и аз ще издъхна в прегръдките ти? Не, Карла, това няма да се случи, все още ми се живее и търпеливо ще изчакам момента, който ми е определен. Искам нашата първа любовна нощ да бъде нещо като подарък за теб — да разбереш от нея всичко, което не мога да изрека с думи.
— Ах, ти ласкател такъв, хайде заспивай.
— Лека нощ, Карла.
— Лека нощ, Рик.
Карла въздъхна и се отпусна до него, като внимаваше да не докосва все още пресните шевове по бедрото и корема му. Рик я целуна по бузата и тихо измърмори:
— Карла, тази твоя нощница има ли резервен ключ?
— Има, но ще ти го дам по-късно.
Двамата заспаха, плътно притиснати един до друг и с усмивка на лицата.


Карла се събуди на следващата сутрин без помощта на будилника. Измъкна се внимателно от леглото и започна да се приготвя за работа, опитвайки се да не събуди Рик. Но когато излизаше от спалнята напълно забрави, че в нея има нов скрин. Блъсна се в него и чантичката с тоалетни принадлежности на Рик с трясък падна на пода. Карла изохка ядосано и бързо се наведе да я вземе. За нейно учудване, Рик не се събуди, а само се обърна на другата страна. Чаршафът се смъкна от кръста му и тя се спря на вратата, за да се полюбува на прекрасното му тяло. Въпреки прекараните няколко седмици в болницата, мускулите му си оставаха все така твърди и добре очертани, без и следа от атрофия. Знаеше, че много хора щяха да й кажат, че това е защото Рик е мъж в разцвета на силите си, но Карла трудно можеше да си представи, че той ще изостави грижите за тялото си. — Дори често си го представяше като седемдесет годишен запален маратонец или страстен яхтсмен с побелели коси.
Продължи да изучава тялото му, движейки погледа си към все още загорелия му гръб. Никога не беше успяла да прецени, дали раменете му са много широки или кръстът му тесен. Знаеше един със сигурност — че ръстът му е идеален, за да се сгушва под ръката му, а кръстът му бе достатъчно тесен, че да пасва и на нейната прегръдка.
Искаше й се да го докосне — не толкова от страст, а от вълнение, че отново може да го прави. Искаше да прокара ръце по силните мускули на бедрата му, да ги усети напрегнати и пулсиращи от нейното докосване. Искаше й се…
Тя разтърси глава и се засмя. «До довечера, само до довечера» — рече си.


Карла разчиташе, че денят ще й бъде досаден само до обед, когато планираше да се прибере при Рик. Но за нейно голямо учудване, сякаш всички туристи в града се бяха наговорили да дойдат около единадесет и тридесет. Галерията се изпълни с хора. Макар и доволна от продажбите, Карла бе силно разочарована, че няма да могат да обядват заедно. Следобед бизнесът беше по-слаб, но не дотолкова, че да затвори по-рано. Наложи се, да позвъни на Рик и да му се извини, че през целия ден ще трябва да остане в магазина. Никога преди не беше обръщала внимание на часовника, а сега не сваляше погледа си от него. Най-накрая не издържа и затвори с около час по-рано, извинявайки се на последните си клиенти, че не се чувства добре.
Пътуването към къщи, което преди й беше приятно, сега й се стори като продължително изтезание. Въпреки усилията й да се концентрира върху пътя, съзнанието й беше на съвсем друго мнение и я връщаше към това, от което сърцето й забиваше по-бързо, бузите й почервеняваха, а кожата й леко настръхваше. Засмя се на глас, представяйки си, какво би станало, ако някой неин познат сега я срещнеше и я попиташе: «Карла, от какво се изчервяваш? Ти преминаваш само покрай един магазин за дрехи».
Все още шофираше микробуса на Джеф и пътуването й отне малко повече време от обикновено. Грижливо избягваше дупките по пътя, в които преди често пробваше издръжливостта на своя пикап. Най-накрая взе последния остър завой и спря пред бунгалото. Малката къщичка този път изглеждаше по различно — по-уютно и гостоприемно. Карла се усмихна. «Къщата изглежда точно като любовно гнездо, след идването на Рик.»
Рик веднага излезе на верандата и у нея остана впечатлението, че отдавна е наблюдавал кога ще се върне. Карла изскочи от микробуса и пробяга няколкото метра, които ги деляха, за да се притисне в прегръдката му. Устните им се срещнаха и целувката им продължи дълго, докато и двамата останаха без дъх.
— Как премина денят ти? — ръката му се обви около кръста й, когато тръгнаха към вратата.
— Ужасно самотно. Два пъти звънях на точно време. Мислех, че стенният ми часовник се е повредил. Никога не съм предполагала, че един ден може да изтече толкова бавно, секунда по секунда…
Рик се засмя щастливо и я притисна по-плътно към себе си.
— Най-после си такава, каквато те искам — да броиш миговете до срещата си с мен.
— А, така ли? Навярно ще ми кажеш, че днес си бил толкова зает, че изобщо не си и помислил за мен?
— Чакай да видим… — Той сведе очи, едва сдържайки смеха си. — Струва ми се, че беше около обяд, когато видях, че хладилникът е празен. Тогава за една-две секунди си помислих, че вече е време да напазаруваш.
— Значи така?
Карла внимателно извади ризата от дънките му и плъзна ръка по гладката кожа на гърба му. С уверени движения достигна до гърдите му и закачливо докосна зърната им. Рик изохка и се опита да притисне ръцете й. Устата му потърси нейната, но Карла предвидливо отклони глава. Дланите й се преместиха надолу по твърдия му корем и той измърка от удоволствие.
— Ох, моля те, спри! Предавам се. Истината е, че ми липсваше ужасно. Всеки дъх, който поемам, е ужасно болезнен, щом ти не си при мен.
Карла губеше контрол над това, което бе започнала като игра. Очите му казваха да не спира, казваха й, че и Рик я желаеше също толкова силно, както и тя него.
Рик обхвана талията й и я притисна силно към себе си. Устните му жадно се впиха в нейните в дълбока, чувствена целувка. Езикът му излезе от устата й, за да се придвижи по шията, по меката част на ухото й, по бузите й. Карла застена от наслада и само успя да прошепне:
— Моля те!… Хайде да се любим. Моля те.
Тръгнаха с бавни крачки към спалнята, без да се разделят, но преминавайки покрай кухнята, Карла през мъглата на страстта успя да съзре, че масата е подредена за вечеря.
— Рик! — извика, страхувайки се от отговора, който предполагаше, че ще получи. — Защо на масата има четири прибора?
— О, по дяволите! — Той застана до вратата и се плесна по челото. — Напълно забравих, поканих Маги и Джеф на вечеря.
— Направил си, какво?
— Поканих семейство Бимсън на вечеря и… — Рик погледна часовника си — те всеки момент трябва да дойдат.
— Но как? Защо?
Очите й се бяха разширили от учудване и тайно в сърцето си Карла се надяваше, че той най-после ще каже, че се е пошегувал.
Рик изпусна дълга въздишка.
— Маги дойде тази сутрин, за да види как се чувствам, и дали нямам нужда от нещо. Приготви ми обяд, а аз дори нямах и една кока-кола да я почерпя. Отворих фризера, видях, че има четири пържоли, и реших да ги поканя — просто нямах друг избор.
Карла, на която допреди малко й се плачеше от яд, сега избухна в смях. Притисна се плътно до него и зарови лице в ризата му. Чу тежкото ехо от биенето на сърцето му и мислено си пожела, това да се бе случило само няколко метра по-нататък — на все още неоправеното им легло. «Колко ще е хубаво да бъдем отново заедно, без прегради, без досадни часовници, без копчета на ризи, които толкова убиват на бузата ми…»
Вдигна глава, за да види, защо копчето му й се струва толкова голямо. Едва сега осъзна, че това беше нейният пръстен, който все още висеше на синджирчето. Погледите им се срещнаха, но в неговия не успя да прочете нищо. Рик или не беше разбрал, или просто не искаше сега да отговори на мълчаливия й въпрос.
— Е, ще опитаме ли да потиснем за малко страстите си? На твоите приятели няма да им стане много добре, ако ни заварят без дрехи.
Карла въздъхна и се освободи от ръцете му.
— Ох, прав си. Дай ми минута, да се преоблека, а после можем да вземем по един студен душ, за да угасим желанието.
Рик кимна сериозно с глава и я последва в спалнята.
— Защо идваш? Искаш да гледаш ли?
— Само не се опитвай да ме спреш! Поне това малко удоволствие ми е позволено след толкова много време.
Карла преодоля първоначалното си смущение и започна да се съблича. Знаейки кои моменти ще го развълнуват най-много, тя съзнателно ги удължи с предизвикателна усмивка. Рик лежеше на леглото, подпрял глава на възглавницата, и я наблюдаваше с истинско обожание. Карла обу дънките си и тъкмо се готвеше да облече пуловера си, когато той застана зад гърба й. Нежно прокара ръце по шията й, после внимателно извади косата й и я остави свободно да се разпръсне по раменете й.
— Между другото, освен че е ужасно секси да те гледам как се преобличаш, това ми дава и някакво усещане за триумф. Смяната на дрехите е толкова просто нещо, но за мен си е вид интимност, за мен е доказателство, че всичко това е реалност.
Той я завъртя леко около себе си и я целуна нежно по носа.
— Какво си избираш? Студен душ или разходка? Аз предпочитам второто.
— Откога си станал любител на туризма?
Рик се засмя.
— Откакто започнах да каня хора на вечеря.
— Сигурно си говорил като хамалин, за да склониш Маги да дойде.
— Изразът не беше ли «да псуваш като хамалин»? Уверявам те, че направих всичко, само не и това. Все пак си признавам, че извърших голяма глупост. Вероятно, защото Маги така отчаяно се съпротивяваше, аз приех като лично предизвикателство, да я накарам да промени мнението си. — Рик отново протегна ръце и я притисна към себе си. — Карла, повярвай ми, толкова те желая, че стомахът ми се е свил. Краката ми са се изкривили от болка и едва държат тялото ми.
— Добре, добре. Така ти се пада. Дано само си вземеш поука.
Рик не отговори на саркастичната й забележка. Устните му жадно се впиха в нейните, а езикът му проникна в топлата вътрешност на устата й, карайки дъха й да спре. Ръцете му бързо и нетърпеливо вдигнаха пуловера и обгърнаха гърдите й. После преминаха към бедрата й и Карла започна да диша на пресекулки.
— Рик… Рик, моля те предавам се!
— Хайде да тръгваме и да премахнем малко от това напрежение, преди някой от нас да експлодира. — Той оправи пуловера й, а после прибра и своята риза.
Карла прокара ръка по челото си, опитвайки се да успокои бесния ритъм на сърцето си.
— Искаш ли да се изкачим на хълма и да посрещнем Маги и Джеф?
— Разбира се, накъде?
Тъкмо прескачаха бодливата тел, опасваща задния двор, когато Рик си закачи панталоните.
— По дяволите! Ела ми помогни! Защо не си сложила някаква врата?
— Моля? Забравил ли си, колко съм несръчна с инструментите?
— Нищо не съм забравил, дори и противния ти навик да поръсваш ябълките със сол.
Карла се разсмя. Подигравката за солта беше една от любимите на Рик. Често й беше казвал, да се ограничава със солта. Искал да е здрава и на стари години, защото имали толкова хубави неща да преживеят и нямало да бъде същото, ако останел сам.
— Тук вече не позна. Вкъщи нямам дори и солница.
Рик се спря и я погледна учудено.
— И как се случи това чудо?
— Ще ти кажа малко по-късно.
След като превалиха билото и започнаха да се спускат надолу, Карла дотолкова се увлече в размяна на остроти с Рик, че не обърна никакво внимание на раздвижването в близките храсталаци. За момент забеляза, че лицето на Рик е напрегнато, но отдаде това на по-хапливата й забележка за начина, по който накуцваше. Той се наведе, взе един дебел клон и отстрани по-малките му израстъци. Изминаха още няколко метра и изведнъж Рик я сграбчи силно за ръката.
— Карла, спри! Застани бързо зад мен!
Учудена от странното му поведение, тя не можа да се досети каква би могла да е причината за това.
— Рик, какво ти е? Да не си зле?…
Преди да успее да довърши думите си, от гората изскочи Сър Галахад, раззинал уста в доволна вълча усмивка. Рик веднага вдигна тоягата си, готов да го удари, и Карла изпищя. Вълкът се спря рязко, без да сваля очи от ръката на Рик. После погледна своята приятелка и продължи да се приближава. Опитите на Карла за някакво бързо обяснение пропаднаха в последвалото меле. Първо Сър Галахад скочи и я събори, а после и Рик се хвърли на гърба му, опитвайки се да го хване за гърлото. Тримата се търколиха по килима от листа и борови иглички.
Пръв се окопити Рик и успя да обхване врата на животното. Но вместо да започне жестока и кървава борба, Сър Галахад весело замаха с опашка и облиза лицето му.
— Ей, какво правиш, дяволите те взели?!
Разбрала, че Сър Галахад не се намира в опасност, Карла се отпусна по гръб и избухна в силен смях.
— Господи, това беше само за камера! Журналистите щяха да полудеят: «Рик Флеминг се бори със сив вълк, за да спаси съпругата си». Виждаш ли, вече си официално приет в нашата компания.
Зад тях се дочу гласът на Маги:
— Мили боже! Да вярвам ли на очите си! Джеф, бързо ела да ги видиш. Защо не го затвори, нали ти казах! Рик едва вчера е излязъл от болницата!
Джеф се появи запъхтян.
— Съжалявам, но ми е доста неприятно да го гледам завързан. — Той подаде ръка на Рик. — Е, вече си се запознал с жена ми Маги и със Сър Галахад. Мисля, че сега е мой ред. Здрасти, Рик, и добре дошъл. Аз съм Джеф Бимсън.
Скоро бяха вече на масата и Рик узна, защо Карла се е отказала от солта. Тя често гостуваше на семейство Бимсън, а те приготвяха напълно безсолни ястия.
— Най-накрая — завърши разказа си Карла, — започнах да изпитвам отвращение към всички пуканки и чипсове, които са обилно поръсени със сол.
Рик се засмя и се обърна към Маги и Джеф.
— Налага се да съставя списък на всички неща, за които трябва да ви благодаря. Карла само отчасти ми е разказвала за вас, но сега разбирам, че вие сте най-подходящите хора, които е трябвало да срещне на острова.
— Изгодата ни е взаимна, Рик. Ако не беше тя, не знам с какво щяхме да преживяваме. След като Карла купи галерията, всичко потръгна чудесно.
— Това не е нищо особено, Маги — махна с ръка Карла, — всеки, който има малка представа от маркетинг, би направил същото.
— Това не е истина.
— Да, съгласен съм — кимна с глава и Джеф. — Карла не само успя да възроди галерията, но обедини около себе си толкова известни художници — нещо, което никой не е постигал преди това.
— Джеф, забравяш рекламната й кампания и след това…
— Маги, Джеф, стига, моля ви! Рик може да си помисли, че съм ви платила. Ставайте от масата. Отиваме в другата стая да запалим камината.
— Но, Карла, не ли прекалено топло?
— Нищо, ще отворим прозорците.
Рик започна да събира празните чинии, но тя мина зад него и го прегърна през кръста.
— Остави ги, после ще почистим заедно.
— Всъщност, аз събирах кокали за онзи там, как му беше името…
Рик кимна към свития до вратата Сър Галахад.
— Не вярвам да ги приеме. Обожава кучешката храна и може би самият той се смята за куче.
Разположиха се около камината. Карла драсна клечка кибрит и я поднесе към тънките борови съчки. После седна в краката на Рик, така че главата й да бъде облегната на гърдите му. Изгасиха осветлението и жълто-червените пламъци започнаха да хвърлят игриви сенки по стените.
Разговорът им беше спокоен и приятен. Когато за момент настъпи мълчание, Джеф, който бе по-мълчалив от обикновено, също проговори.
— Карла, гледах те непрекъснато, откакто сме дошли тук, и се опитвах да разбера, какво е толкова различно в теб. Мисля, че най-после имам отговор.
— И той е?
Джеф съвсем неочаквано се изчерви и загорялото му лице стана почти мораво.
— Винаги съм мислел, че ти си една от най-красивите жени, която някога съм срещал, но откакто Рик пристигна тук, ти направо разцъфна и изглеждаш прекрасно. Щастлив съм, че те познавам и разговарям с теб…
Беше ред на Карла да поруменее. Готвеше се да каже, че това е така, защото той я гледа с очите на приятел, но Маги я изпревари.
— Да, Карла, той е напълно прав. И аз виждам същото.
— Струва ми се, че губиш битката — усмихна се Рик. — Аз се опитвам от години да те убедя, че си много красива, но ти никога не си ми вярвала.
Карла се почувствува ужасно объркана и още един път се опита да отклони комплиментите.
— Знаете ли, това се дължи на синдрома на младите булки.
Забеляза учудените им лица и добави:
— Хората казват, че всички младоженки са много красиви. След като Рик дойде, аз се чувствам като млада булка, и до такава степен си внуших това, че сигурно изглеждам като такава.
Откъм вратата се чу дращене и тихо скимтене. Карла се изправи и церемониално отвори — все едно че Сър Галахад беше техният дългоочакван гост. Вълкът веднага се настани до Рик и сложи глава на коляното му.
Рик прокара ръка по гъстата му, мека козина, покрай врата и ушите и големите, светли очи на животното се изпълниха с удоволствие.
— Ако някой вчера ми беше казал, че днес ще галя горски сив вълк като домашно куче, щях да се усъмня в здравия му разсъдък.
— Галахад е нашата рожба — обади се Джеф. — Пристигна от Канада, когато беше толкова малък, че не можеше да отваря очите си. Един ловец го открил да бозае от мъртвата си майка, донесе го тук в града и ние го взехме. Мой приятел — ветеринар ни насърчи да го отгледаме, с намерение след това да го пуснем на свобода. Малко по-късно разбрахме, че сме грешили. Можеш ли си представи, Сър Галахад да води вълча глутница!? Нали видя само как обича Карла?
— Така започнахме да събираме всички публикации за сивите вълци — добави Маги, — а след това се включихме в природозащитната формация на Брус Уилямс. Той ни посъветва, през зимата да посещаваме училища, клубове и събрания — изобщо, да ходим навсякъде, където можем да разчитаме, че ще променим отношението на хората към вълците.
— Заели сте се с много трудна задача. Мисля, че всички тук все още вярват в приказката за лошия вълк и Червената шапчица.
— И честно казано Рик, Червената шапчица вече е почти спечелила. Останали са само няколко стотици сиви вълка в цяла Америка, а и те са преследвани и убивани с нечувана жестокост.
— А не са ли защитени? — учудено попита Рик.
— Вълците се срещат само в три щата. В два от тях те са напълно защитени, но популацията им е малобройна. Третият щат граничи с Канада и там ловът им е разрешен. При всяко съобщение за изчезнало агне или теле, правителството изпраща срещу вълците цели наказателни отряди. — Джеф докосна Сър Галахад по върха на муцуната. — Те са нещастни животни, защото са принудени да се конкурират за своята храна с човека. Никой не обръща внимание на това, че ареалът им на ловуване е стеснен до едва една трета от предишните си размери, за сметка на нови селскостопански земи. Стадата от елени са станали толкова многобройни, че ловците ги избиват, за да ги предпазят от гладна смърт. Когато започнахме нашата борба за спасение на оцелелите все още вълци, решихме да тръгнем от самите корени. Оказа се, че апатията на хората е по-смъртоносно оръжие, дори и от ловджийските пушки.
— А успяхте ли да постигнете някакви резултати?
— Все още е твърде рано. Започнахме да посещаваме училищата само от преди няколко години. Отне ни двойно повече време, отколкото предполагахме, само за да получим разрешение от местните власти.
Джеф се изправи и сложи няколко цепеници във вече угасващия огън.
— Децата са най-голямата ни надежда. Вече е твърде късно, да променим отношението на по-възрастните хора.
— Мисля, че ако има промяна, тя трябва да дойде и от по-високо място — от правителството.
— Така е, имаме нужда от нови закони, но няма ли обществено мнение по този въпрос, трудно нещо ще бъде постигнато.
— Джеф, нека аз да му дам един пример. През 1974 година четири вълка на възрастта на Галахад са били пуснати на свобода, но само няколко месеца по-късно те са убити от човешка ръка. Добре, фермерите ги разбирам, но как може военното министерство да поръча двеста седемдесет и седем хиляди чифта ръкавици и шапки от вълча кожа?! Малко по малко, червеникавите вълци изчезнаха напълно.
Джеф застана зад жена си и сложи ръка на рамото й.
— По-спокойно, скъпа, Рик е на наша страна.
— Извинете ме, малко се поувлякох.
— Няма нищо, Маги — отвърна Карла. — Доколкото познавам Рик, той напълно ви разбира и ви съчувства. Така е, нали, Рик?
— Да, струва ми се доста налудничава работа от страна на военните.
— Джеф и още няколко негови приятели информираха пресата и, слава богу, всичко завърши благополучно. В противен случай, можехме да виждаме вълците само в зоологическите градини.
— А имали ли сте проблеми, когато сте посещавали училищата със Сър Галахад?
— Това е друга история — засмя се Джеф, — ще ти я разкажа някой друг път.
Карла се изправи.
— Някой да иска кафе?
Всички се съгласиха с удоволствие и двете с Маги тръгнаха към кухнята.
Карла вече бе смляла кафето и го изсипваше в машината, когато чу откъслечен разговор между мъжете. Джеф питаше за някакво миналогодишно състезание, но тя не успя да разбере, какво му отговори Рик, защото точно тогава Маги прибираше празните чинии от масата. Когато взе подноса с изпускащите пара четири чаши и тръгна към дневната, отново чу гласовете им.
— А тя знае ли, че скоро пак ще седнеш зад волана?
— Не, още не съм й казвал.
Карла се почувства така, сякаш някой я беше ритнал в слабините. Сърцето й замря и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Усети, как подносът се изплъзва от ръцете й. Горещата течност се разля по дънките й и мократа материя плътно прилепна към кожата й. Думите на Рик все още ехтяха в съзнанието й и тя почти не усети болката.
— Господи, Карла, краката ти! — изпищя Маги.
Реакцията на Рик беше светкавична. Той скочи от дивана, грабна я на ръце и тръгна към банята. Свали бързо дънките й и пусна студената вода на душа така, че да облива бедрата й. Скоро Карла усети, че зъбите й започват да тракат от студ.
— Боли ли те още?
— Не, от студената вода ми стана по-добре.
— Стой тук, сега ще се върна.
След около минута Рик влезе с хавлиена кърпа в ръце.
— Какво стана? Джеф и Маги тръгнаха ли си?
— Да, казаха утре да не ходиш на работа. Те щели да се погрижат за галерията.
Настъпи мълчание — неловко и продължително.
— Карла, трябва да поговорим за това…
— Не сега.
Тя извърна глава встрани.
— А кога?
— Не мога да говоря за това точно сега — прошепна Карла, едва сдържайки сълзите си.
— По дяволите, Карла! Ако не си кажем всичко, то ще остане да виси над главите ни като гилотина. Няма ли отново да настъпи момент, когато състезанията ще ни разделят?
Изминаха няколко секунди.
— Не смятам, че е нужно да говорим. Мислех си, молех се, че след като едва те върнаха от оня свят, най-после ще се откажеш…
— Това истина ли е или само си се надявала?
— И двете — промълви Карла.
— Но аз не съм ти давал никаква причина, да смяташ така, не съм казвал и…
— Знам, престани, не искам да те слушам!
Карла зарови лице в дланите си. Щастието й се топеше като пролетен сняг. Всичко се беше оказало толкова крехко и нетрайно. «Не успяхме да бъдем щастливи, дори и за един ден, и то тук, на този прекрасен остров, където разчитах най-после да намерим спокойствие, където сме най-далече от силите, които ни накараха да се разделим.»
— Карла, какво искаш да направя? — Рик се наведе над нея и отдръпна ръцете от лицето й. — Погледни ме и ми отговори, какво искаш да направя?
Карла не можеше да каже и дума. Всичко, което си бе представяла като техен съвместен живот, се бе оказало само илюзия. Бе подценила обвързаността на Рик с начина му на живот. За него може би беше напълно невъзможно да се адаптира към тихия, спокоен начин на съществуване, който тя водеше на Куилър айлънд. Нейните планове се бяха превърнали в празни надежди, бяха я накарали да изглежда като някакво женско подобие на Дон Кихот, борещ се с вятърни мелници.
Сълзите се стичаха по бузите й — две малки поточета на нейната мъка и разочарование.
— Искам да живееш с мен… да ме обичаш, както преди… Да разбереш какво е щастие, освен това, да караш кола с двеста километра в час…
Рик не се сдържа и я прекъсна.
— Да те чакам всеки ден кога ще се върнеш от галерията, да те посрещам на верандата с въртяща се от радост опашка, да подреждам масата и да готвя? Това означава ли, че ще живея единствено за твое собствено удоволствие? А мислиш ли за мен, за моите нужди? Мислиш ли, че ще ми е толкова лесно, да се превърна в домашна помощница или в любимото ти домашно животно? Нима толкова малко ме познаваш?
Раменете на Карла се разтърсиха от тихо ридание. Тя обви коленете си с ръце и се сви на кълбо. «Нима наистина не го познавам или само съм се самозалъгвала? Нима съм забравила с какво вълнение и нетърпение очакваше всяко следващо състезание? Нима съм се превърнала в опитна лъжкиня и сама си създавам аргументи и причини, отричащи реалното?»
Карла се чувстваше така, сякаш сърцето й беше разцепено на две. Всичко между нея и Рик бе свършило, още преди да започне.


Седма глава

Рик протегна ръце и Карла се отпусна в тях, все още трепереща от студ.
— Господи, Карла, защо си причиняваме всичко това?!
— Моля те, Рик, не ме напускай, не мисля, че повече… — Думите й бяха прекъснати от устните му, които се сляха с нейните в целувка, изразяваща тяхната болка, но и тяхното желание за любов. И в този миг преградите между тях паднаха. Всичко бе пометено от страстния им копнеж един към друг.
Рик внимателно я вдигна на ръце, пренесе я до спалнята и плавно я сложи на леглото. Пръстите му трепереха леко, докато разкопчаваха сутиена й. Карла застена от удоволствие, когато той пое в уста набъбналите й зърна. Зъбите му й причиняваха лека болка, но езикът му правеше възбуждащи, деликатни кръгчета, отмиващи всичко, оставящи само разгаряща се страст.
— Рик, Рик… моля те, вземи ме! Искам те! Направи го по-бързо…
Рик неочаквано остави гърдите й, надигна се на лакти и я погледна загрижено.
— Краката ти?
Карла се обърка.
— Какво?!
— Не те ли болят, забрави ли, че се изгори?
— О, не, нищо не усещам…
Приближи устни до ухото му.
— Гърдите ме болят, искат да ги докосваш, да ги целуваш…
Хвана ръката му и я постави там, където плътта й пулсираше.
Рик обсипа лицето й с целувки. Езикът му нежно обходи меката част на ухото й, продължи надолу по шията й, за да се насочи след това към бузите и устата й. Карла нетърпеливо разкопча копчетата на ризата му и потръпна от удоволствие, когато голите им тела се докоснаха. Рик се надигна, отстрани косата от лицето й и я погледна в очите.
— Обичам те, Карла!
Думите му бяха изречени с болезнена острота. Те бяха молба, изразяваща неговата мъка и самота. Лицето му сега не беше скрито зад обичайната маска, а изразяваше скръбта от мисълта, че биха могли отново да се разделят. Очите му странно проблясваха в полутъмната стая и на Карла й се стори, че в тях има едва сдържани сълзи.
— Знам, че ще се справим, длъжни сме да го направим. Животът ми е празен, лишен е от смисъл и удоволствие, щом ти не си при мен. Ако толкова искаш да спра да се състезавам, готов съм да го направя…
— Но, Рик…
— Не ме прекъсвай, изслушай ме. Предупреждавам те, че никак няма да ми е лесно. Пилотирането е станало част от мен. Знам, че много ще ми липсва, но не повече и от теб. Животът ми не може да продължи, ако те няма, казах ти го и в болницата.
Карла почувства внезапен страх, че саможертвата, която Рик прави за нея, е прекалено голяма. Дори за момент беше готова да се откаже от удоволствието да чуе, че той наистина спира да се състезава, но в съзнанието й изникна картината на горящ автомобил и димящ асфалт — това, което бе видяла на видеозаписа на неговата катастрофа. «Може би той ще страда, но това няма да е постоянно. Всичко ще избледнее в паметта му и ще изчезне като сутрешна мъгла. Може би…»
Вниманието й се насочи към други неща, защото Рик продължаваше да гали с върха на пръстите си гърдите й. Докосването му беше нежно и деликатно, а когато ръката му слезе надолу към ханша й, мускулите й се свиха, предчувствайки какво ще последва. Пръстите му достигнаха до все още мокрите и бикини. Рик сведе глава и устните му тръгнаха по същия път, оставяйки сякаш огнена следа върху влажната й и студена кожа. Макар, че той едва я докосваше, бедрата й импулсивно се раздвижиха. Устните й мълвяха името му, приканваха го да я обладае.
Рик бавно свали бикините й, а устата му последва тяхното движение надолу под корема й. Целувките му обсипваха вътрешната страна на бедрата й, извивката на коленете й, гънките на нейната приканваща женственост. Горещият му дъх я накара да се разтрепери.
— Господи, колко си красива! Всяка частица от теб е перфектна. Ти си удоволствието, за което съм мечтал!
Карла се надигна, свали бързо ризата му и я захвърли на пода. След това пръстите й трескаво се насочиха към дънките и колана му. Рик се опита да я целуне, но тя се отдръпна, нетърпелива да постигне целта си. Когато най-накрая токата поддаде и коланът беше разкопчан, Карла разтвори ципа и докосна с върха на пръстите си твърдата му мъжественост.
— Обичам те, Рик… желая те, искам те…
Рик се приповдигна, за да свали дънките и ботушите си. Карла го последва, прегърнала го през кръста, допряла гърди до твърдите мускули на гърба му. Той отново се отпусна на леглото, посрещайки с готовност полуотворената й уста. Пръстите й се придвижиха към гърдите му и обхванаха настръхналите им зърна. Устните й се впиха в меката част на ухото му, а после езикът й заизследва линията на скулите му. Зъбите й леко захапаха мускулите на врата и раменете му. Карла усещаше желанието му в неговата напрегнатост, в извиващото му се тяло, в потреперването на ръцете му. Най-накрая Рик не издържа и с мощно движение я притегли в прегръдката си. Целувката му разби последните й задръжки и съмнения. Карла с нетърпение, натрупвано цели три години, се притисна към тялото му. Цялото й съзнание говореше с прастария език на желанието — език, за който не бяха необходими думи, а само докосвания и ласки. Краката й се обвиха около неговите. Ръцете му обгърнаха талията й. Устата му стана убежище за гърдите й и тъмните им зърна.
— О! Да! Господи, колко е хубаво! — застена Карла от невероятното удоволствие да почувства Рик отново като част от себе си.
Телата им се движеха в унисон, спомняйки си хармонията, която бяха създали преди помежду си. Всеки от двамата се стараеше да достави по-голямо удоволствие на другия. Възбудата им растеше все повече и повече, докато се превърна в неконтролируема сила, която премина през тях и превзе съзнанието и сетивата им. Любеха се с пълно себераздаване. Взривени от невероятния копнеж да се слеят в едно цяло, те бързо достигнаха до апогея на насладата си.
След това останаха дълго, вкопчени в прегръдка, сякаш страхувайки се, че някой може да дойде и да се опита да ги раздели.
Карла облизваше влажното му рамо, несъзнателно рисувайки с език различни фигурки. Лежаха безмълвно, докато сърцебиенето и дишането им се успокоиха. Най-накрая Рик прошепна:
— Знаеш ли, в стремежа си да запазя своята индивидуалност съм забравил какво върховно удоволствие е да правя любов с теб. Ако нещо подобно на това, което се случи тази нощ, се бе запазило по-отчетливо в паметта ми, едва ли щях да издържа толкова дълго време, без да те видя. Това е не само удоволствието, което ми доставяш, но и щастието да виждам, че и аз съм те задоволил. Да чувам как въздишаш, как шепнеш името ми! Всичко това е толкова невероятно, Карла! Имам чувството, че душата ми ще запее от радост! — Той се засмя. — Надявам се, че това не ти звучи банално.
В отговор Карла нежно докосна бузата му. Ръката й се плъзна зад врата му и го притегли към себе си. Целуна го силно, страстно и пламенно — с желание, което учуди дори и нея. Тя го желаеше отново. Не само го желаеше, но и изпитваше неотложна нужда да го притежава, сякаш искаше телата им да се слеят завинаги. Тази целувка още повече разпали копнежа й за любов — три години се бяха оказали прекалено дълго време. Нейната страст завладя и Рик. Той пое гърдите й в устата си със сила и желание, които накараха дъха й да спре. Карла му отговори, притискайки зъбите му още по-силно към тях. Тя го искаше, насърчаваше го да я обладае, колкото се може по-скоро. Ръката му се плъзна по плоския й корем, спусна се надолу и потърси горещата й влажна плът. Високи стонове от това сладко мъчение се изтръгнаха от гърлото й. Най-накрая Рик, не издържайки повече, разтвори бедрата й и проникна в нея. Сляха се в бесен ритъм, който накара Карла да експлодира, да усети пулсиращо удоволствие, каквото не бе изпитвала никога преди. Усещането продължи толкова дълго, че в един момент си помисли, че ще умре от наслада. Бавно, с познатата си нежност, Рик я смъкна от върха на страстта, целувайки я нежно по очите, по носа и брадичката. Карла отпусна глава на рамото му, наслаждавайки се на спокойствието, знаейки, че привидно неразрешимите проблеми все пак ще се уредят. Изведнъж Рик се надигна и свали златното синджирче от врата си. Карла очакваше, че ще го сложи на нощното шкафче, но той не го направи.
Луната беше покрита с облаци и в стаята цареше полумрак. Карла не можеше да види добре изражението на лицето му. Когато чу името си, то бе изречено толкова тихо, че за миг й са стори, че просто така й се е сторило.
— Карла? Карла… — повтори Рик по-високо. — Когато ми даде този пръстен преди три години, каза, че никога няма да го носиш отново, че е превърнал живота ти в трагедия и ти е носил само нещастие.
Думите й бяха болезнено познати, все едно че ги беше изрекла вчера. Те бяха казани в мига на тяхната раздяла — тогава, когато си бе мислила, че вижда Рик за последен път. По това време вярваше, че това е единственото правилно нещо, което може да направи, за да свърши всичко по-бързо. Знаеше, че ако не го беше сторила, агонията на тяхната раздяла щеше да се проточи, да се всели в ежедневието им, да попречи на Рик да пилотира концентрирано. Тази единствена мисъл я бе подтикнала към всичките й действия, тя й бе дала смелост да го напусне. «Как да му обясня всичко това? Ще може ли изобщо да ме разбере?!»
— Когато се връщам към онзи ужасен ден, си мисля, че и двамата сме били като пешки в някаква нещастна игра на шах. Бих желала това да не се беше случвало… Но и сега не знам какво друго бих направила, за да предотвратя раздялата ни.
Карла му разказа за всичко — за всичко, освен за страховете, които бяха подтик за действията й, и бяха причина за тежките й думи, изречени на раздяла. Страхове, които й внушаваха, че ако остане при него, той ще умре. Страхове, които криеше дълбоко в сърцето си, защото знаеше, че само някой, изпитал нещо подобно, би могъл да я разбере.
Разказа му за самотата и отчаянието, които бяха я преследвали ден и нощ. За телефонните разговори с Морийн и Роджър, които бе очаквала с огромно нетърпение, за да получи и най-малката информация, свързана с него.
За дните, когато животът й се струваше като празник, щом е видяла снимката му във вестник или списание.
Най-накрая Рик допря пръсти до устните й и преустанови болезнената й изповед.
— Не разбирам как нашата любов може да е толкова разрушителна. Как може нещо толкова рядко, толкова истинско да бъде за нас като проклятие?
— Сигурно само тези, които се обичат толкова силно като нас, страдат и така дълбоко. Може би това е цената, която трябва да заплатим за съкровището, което притежаваме.
Рик протегна ръце, за да я прегърне. «Тази вечер отново се докоснахме до съкровището, каква ли ще бъде цената за това?» — мина й през ума. Той се облегна назад в леглото и се загледа в тавана. Ръката му, свита в юмрук, все още държеше златното синджирче с пръстена й. Карла мислено се молеше, отново да й го върне. В същото време разбираше и неговото колебание, страха му изцяло да й довери сърцето си.
Карла започна бавно да придвижва ръката си към неговата, като се готвеше да го помоли да й даде халката. Неволно докосна пресните шевове на корема му и Рик подскочи от изненада.
— Господи, извинявай напълно забравих! Заболя ли те много?
— Не, нищо ми няма, само мястото е прекалено чувствително.
— А краката все още ли те болят?
Разговорът им се прехвърли от техните напрегнати взаимоотношения към спокойните теми на ежедневието. Като усети, че сънят я оборва, Карла се притисна плътно до Рик, търсейки топлината на тялото му. Той я прие до себе си, но ръката му остана стисната в юмрук.


На сутринта, когато Карла се събуди, до нея нямаше никой. Протегна се срещу нахлуващата през прозореца слънчева светлина и се заслуша, дали Рик не се движи из къщата. Не се чуваха никакви шумове. Не можейки да потисне желанието си, да го открие, колкото е възможно по-бързо, Карла се изправи, облече халата си, нахлузи чехлите и излезе на верандата.
Видя го долу, на брега на езерото. Започна да го наблюдава, как се придвижва по скалите и сърцето й потръпна от любов. Рик прескачаше от камък на камък с грацията на професионален атлет, който перфектно контролира мускулите на тялото си. За Карла той си оставаше един от най-чаровните мъже на света. Неговото красиво лице и тъмните му очи я караха да затаява дъх. А неговото тяло!…
Рик се наведе над малка локва, образувала се между скалите след отлива. Когато се надигна, в ръцете му се извиваше голяма, сребриста риба. Той направи още няколко крачки и я пусна на свобода в езерото. Карла гледаше с възхищение това малко чудо. Контрастите в неговата личност винаги я бяха удивлявали. Как беше възможно един коравосърдечен, професионален състезател да бъде толкова нежен и грижовен към всичко живо. На пистата, зад волана на ферари или лотос, Рик ставаше друг човек. Карла все още помнеше кога за първи път бе видяла тази промяна — малко след като бе започнала да разбира какво е състезание и да обръща внимание на съпътстващите го детайли. Един от пилотите бе направил глупава грешка, изваждайки три други коли от пистата и пращайки двама свои колеги в болница. Макар че Рик спечели наградата, той беше бесен и тръгна да търси този пилот. Държа се грубо, псуваше като хамалин, каза на нещастния младеж, че това може да е последното му състезание. Като шеф на профсъюза на пилотите, Рик често се нахвърляше било то на новобранец или ветеран, и за най-малкото нарушение на правилата за безопасност. По време на кариерата си често бе предизвиквал отлагане на състезания — там, където организаторите се грижеха най-вече за печалбите си, а не за сигурността на пилотите и публиката. През една година това дори му струваше и загубата на шампионската титла. По същото време Карла беше видяла как Рик налетя с юмруци на свой колега, който го бе закачил с колата си. Това за последен път я убеди, че седнал зад волана, той става съвсем друг човек — студен пресметлив и безпощаден. За нейна радост, Рик си ставаше такъв само на пистата, но никога и извън нея.
Сега Карла разбираше защо той толкова упорито бе разследвал катастрофата на Боби. Беше гледал стотици пъти видеокасетата и накрая трябваше да приеме факта, че причината за смъртта му е чисто техническа — счупване на обикновен шарнирен болт. Когато разбра това, Рик се затвори в себе си по свой собствен начин, а после започна одисеята му, за да забрави всичко. Одисея, която го бе изпратила на състезания по всички краища на света, която едва не я погуби, но пък заздрави неговите рани. Това, което се беше случило преди толкова години, й се струваше все едно, че е станало вчера. Но след изминалата нощ всичко свършваше, състезанията нямаше да застават помежду им, те бяха отново свободни.
Карла отхвърли нахлулите в съзнанието й съмнения, слезе от верандата и тръгна по малката пътечка, водеща към брега на езерото. Бавно преминавайки от скала на скала, се приближаваше към Рик. Напредваше предпазливо заради мокрите камъни, но по средата на пътя се случи това, от което се страхуваше. Чехлите й се подхлъзнаха, тя загуби равновесие и успя само да извика, преди да цопне в езерото. Рик се обърна и, когато я видя с халат и чехли във водата, избухна в смях. Карла излезе на брега и те се срещнаха на голям, плосък камък — едно от любимите й места за слънчеви бани. Рик нетърпеливо я прегърна и потърси устните й.
— Добро утро, ангелче.
— Добро утро, любов моя — отвърна му Карла с широка усмивка.
Той я целуна, а ръцете му ловко преминаха под колана й и обгърнаха талията й. Очите му светеха триумфиращо.
— Помислих си, че това е плод на въображението ми, но се оказа истина. Още щом те видях да се приближаваш, си казах: «Сигурно е гола под този красив халат» С какви намерения идваш тук? Да ме съблазниш или да се увериш, че се възбуждам, само като те погледна.
— Нито едното, нито другото…
Дъхът й спря, защото Рик сведе глава и устните му докосваха мястото, където допреди малко бяха ръцете му.
— Добре, добре и двете. Отново спечели.
Той не й отговори, а развърза колана на халата й.
— Но, Рик…
— Няма кой да ни види. Вече проверих. Тъкмо си мечтаех, да се събудиш и да дойдеш тук, и ти го направи.
Рик приклекна и разтвори полите на халата. Едва доловимото докосване по корема я накара да настръхне. За момент той спря, внимателно изследвайки червените петна на бедрата й.
— Изглежда, че не си пострадала сериозно, нямаш мехури. Само трябва да се намажеш отново с крем.
— Тази сутрин не ме болеше изобщо — отговори Карла, знаейки, че дори и да изпитваше болка, тя вече щеше да е приглушена от нарастващото й желание.
Остави халата си бавно да се свлече надолу, докато най-накрая падна в краката й.
Рик огледа с възхищение голото й тяло, преди да я докосне. Карла потрепери от пръстите му, от разгарящата се страст, от предчувствие и нетърпение. Целувката им беше дълга и спокойна, пълна с много нежност и копнеж. И двамата бяха повярвали, че имат достатъчно време — време да оставят удоволствието да расте, време да се обичат, без да бързат за никъде. Карла тъкмо отвори уста, за да даде възможност на езика му да проникне в нея, когато с крайчеца на окото си забеляза приближаващата се платноходка. Импулсивно се притисна към Рик и го обърна с гръб към езерото.
— Нали каза, че си проверил?
— По дяволите! Откъде се взеха тия?
Той се опита да вдигне халата й с крак, но само го премести по-надалеч.
— Карла, ти не вземаш това много навътре, нали?
Тя се притисна по-плътно до него.
— Зад теб не могат да ме видят, а и те изглежда, че са прекалено заети с маневрите си. Едва ли ще се взират към брега…
Пръстите й започнаха бързо да разкопчават копчетата на ризата му.
— Карла, дръж се прилично!
— Студено ми е, Рик, ти си облечен, а аз съм гола.
Когато и последното копче беше разкопчано, ръцете й се плъзнаха по гърба му, усещайки как мускулите му леко потреперват.
— Карла, ако не спреш веднага, хората от лодката ще видят такова шоу, че ще го помнят цял живот.
— Какво имате предвид, мистър Флеминг? — Очите й вече проблясваха от възбуда.
— Само това… — Езикът му бързо проникна в устата й. — Или това… — Ръцете му обгърнаха гърдите й.
— Ах, ти гаден тип! Някой ден аз ще спечеля, само почакай…
— Винаги съм готов да ти дам възможност, само ми кажи кога…
Карла атакува стремително и впи зъби в рамото му. Стонът от изненадата му се смеси с въздишка на удоволствие. Дланите му обгърнаха бедрата й и я притеглиха по-плътно.
— Не мога да повярвам, че толкова силно те желая! Няма ли това някога да се промени? Винаги ли така ще обременяваш съзнанието ми, че да не мога да мисля за нищо друго?
Карла вдигна очи към него — отговорът беше изписан в тях.
— Искаш ли се да любим? Сега, веднага?
— Тук?!
— Е, добре, имам няколко много интересни идеи, но все пак те ще са осъществими на голямото, удобно легло в твоята колибка.
Рик обърна глава, за да види местоположението на лодката, после вдигна халата от земята и й помогна да го облече.
Те прекараха остатъка от сутринта, лениво правейки любов, изследвайки гамата на емоциите и върховете на страстта и удоволствието. После заспаха, без Рик да излиза от утробата й, съединени така в най-естествената прегръдка. Малко след обяд той първи се събуди и я мушна леко в ребрата.
— Гладен съм като Сър Галахад.
— Нали каза, че само моята любов ти е достатъчна да живееш?
Рик пое в устата си първо палеца, а след това и кутрето й.
— Това няма да напълни стомаха ми.
— Ще изчака ли стомахът ти, да се облека и да отскочим до града. Има малък ресторант, където сервират чудесни омлети.
— Все още мразиш готвенето, нали?
— С цялата си душа.
Карла стана от леглото и тръгна към банята. Косата й беше разрошена, очите й замъглени от сън, но все пак изглеждаше изключително привлекателна. Когато отвори вратата се обърна назад и зае поза подобна на тези, каквито заемаха моделите на «Плейбой» и закачливо му помаха с пръст.
— Искаш ли да се изкъпем заедно? — попита, опитвайки се гласът й да прозвучи, колкото се може по-невинно.
Рик захвърли една възглавница по нея.
— Ах, ти, безсрамна уличнице! Прави са хората, като казват, че жените нямат насищане.
Карла се засмя.
— Защо, какво имаш предвид?
Успя да се шмугне в банята, преди още една възглавница да полети към нея.


Осма глава

Ресторантчето се оказа забутано между две огромни викториански къщи и Рик изрази учудването си, че изобщо е просъществувало, да не говорим за просперитет. Въпреки че пристигнаха в ранния следобед, часове след обичайното време за обяд, отвън на тротоара още имаше дълга опашка от туристи. Това беше прекалено много за Рик.
— По, дяволите, Карла! И на хотдог ще съм доволен, само ако може да го получа веднага.
Карла игнорира гладните му протести и го отведе в задната част на сградата, където имаше врата с надпис: Служебен вход.
— Даниел Олсен, собственикът на това бистро и аз имаме споразумение. Ако някой ме попита в галерията, къде може да похапне, аз го насочвам към неговия ресторант, в замяна на това, винаги обядвам, без да чакам на опашки. Благодарение на него и Маги, все още не съм умряла от глад.
Очевидно беше, че Карла се ползва с особено отношение в ресторанта. Всички се изредиха да я поздравят, включително и новото попълнение — шестнадесетгодишен сервитьор.
Самият Даниел Олсен излезе от кухнята, балансирайки табла с чинии в едната си ръка и кана с кафе в другата. Беше висок, мускулест, русокос мъж с ослепително сини очи — наследство от неговите норвежки прародители. За всеки, дори и случаен посетител, веднага ставаше ясно, че той е взел както най-добрите, така и най-лошите черти на древните викинги.
— О, Карла! — възкликна радостно Даниел. — Къде се загуби толкова време?
Маневрирайки с товара си, той се приближи и я дари със звучна целувка по бузата.
— Да знаеш само, колко ми липсваше. Маги и Джеф отказаха да ми кажат къде си отишла. Бях им се ядосал и ги понагрубих, но те са много хубави хора и ще трябва да им се извиня. Хайде, сядай, ще се видим по-късно.
Преди Карла да успее да отвърне нещо, русият мъж я целуна отново и изчезна във вътрешността на залата. Той или не беше забелязал, или не го интересуваше присъствието на Рик.
— Е, това беше Даниел — усмихнато обясни Карла. Отговор не последва и тя се обърна назад. Лицето на Рик се бе разкривило от яд, а в очите му гореше огън, какъвто бе виждала само, ако някой е блъснал колата му на пистата. От учудване устата й остана леко отворена. Все още не можеше да разбере какво се беше случило. Внезапно причината за това проблесна в съзнанието. «Рик ревнува?!» Вцепени се от откритието си. Рик никога преди не е ревнувал! Тяхната връзка винаги бе имала за основа пълно и взаимно доверие, което просто изключваше ревността като понятие. Не знаеше сега какво да прави, да плаче или да се смее. Хвана ръката му и го поведе към малко сепаре със запазена, служебна маса. Когато седнаха и край тях нямаше никой, тихо го попита:
— Би ли желал да ми обясниш какво се случи?
— Защо, какво имаш предвид? — саркастично отвърна Рик.
— Направо е смешно да се ядосваш от обикновена размяна на приятелски поздрав.
— Обикновена? Приятелска? За какъв ме вземаш? Може би не осъзнаваш, но тази шведска горила е влюбена в теб. И като гледам начина ти на обличане, това изобщо не ме учудва.
Рик посочи с поглед краката й.
Карла днес нарочно бе облякла една от късите си поли, за да предпази все още зачервените си крака от болезнен допир. Почувства се ужасно. Само преди час Рик бе изразил възхищението си от нейното облекло. «Откъде му хрумна, че между мен и Даниел има нещо общо!?»
— Господи, но ние само сме добри приятели… и между другото, родителите му са от Норвегия.
Рик въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.
— Това пък каква връзка има?
— Рик, ти имаш един недостатък. Дори и да не си прав, никога не отстъпваш. Та ти видя Даниел само за тридесет секунди. Кога успя да го прецениш толкова бързо?
Рик се облегна назад и изпъна крака, успявайки да заеме почти цялото пространство между тяхната и съседната маса.
— Карла, ще ти кажа нещо, което си чувала и по-рано. Ти или не разбираш, или не виждаш сексуалните намеци.
Това веднага извика в съзнанието й разговора, който бяха водили преди повече от шест години. Тогава отново я бе обвинил в същото.
— Не знаех, че си толкова сляпа, за да не забележиш тези на Даниел. Не виждаш ли как си надува мускулите и само дето не носи табелка: «Карла, луд съм по теб!».
Карла сведе очи.
— Е, добре — предаде се, знаейки, че споровете с Рик са безполезни. — Може той и да е влюбен. Не смятам това за истина, но го казвам, за да спрем излишните разпри. Какво толкова те тревожи, след като не споделям чувствата му?
Огънят и гневът изчезнаха от лицето на Рик, сякаш отмити от океанския отлив.
— Да ме вземат дяволите, ако знам! Никога не съм се държал така и сам не знам какво ми стана.
Не знаейки какво да му отговори, Карла се изправи, взе две менюта от съседното шкафче и подаде едното на Рик. Той й благодари разсеяно, но не го отвори. Гледаше замислен към накацалите по покривите чайки, а когато заговори, думите му бяха толкова тихи, че на Карла не й беше ясно, дали говори на нея или само разсъждава на глас.
— Може би съм ревнив към всеки, който е бил с теб през последните три години… докато ме е нямало. Ти си си изградила успешен и смислен живот. Не знам, може би… — Рик взе ръцете й в дланите си. — Може би не трябваше да карам Стив, да те търси. Имам вътрешното усещане, че няма да ти донеса щастието, което заслужаваш.
Думите му изпратиха студени тръпки по гърба й.
— Не казвай това! Не бих заменила последните няколко седмици с теб и за десет години спокоен, но самотен живот. Нека не мислим за това, което утре може да се случи или не. Трябва да изживеем всеки наш ден като нещо отделно, като ново начало.
— Моля се, дано никога не промениш мнението си.
Към тях се приближи сервитьорка с бележник в ръка.
— Здравейте, готови ли сте да поръчате?
— Дайте ни още няколко минути ако обичате.
— Разбира се, ако имате проблеми с избора си, препоръчвам ви плодова салата с мляко — съвсем прясна е, от тази сутрин.
Рик продължи да говори, все едно, че момичето не съществуваше:
— Мога само да ти обещая, че ще направя всичко, което е по силите ми, да не те наранявам отново…
Карла несъзнателно затаи дъх.
— Някой ден може би ще поговорим за това — нареждаше Рик, — ще трябва да извадим наяве стари и болезнени спомени, да се опитаме да разберем защо се случи това между нас. Аз все още не знам в какво съм сгрешил.
Искаше й се да изпищи, за да го спре. Денят беше светъл и слънчев, а думите му бяха като тъмни, буреносни облаци, които заплашително се приближаваха.
— Не можем ли да почакаме, Рик? Не може ли да почакаме съвсем малко?
Изведнъж нещо в очите му проблесна.
— Както винаги си, права. Това едва ли е най-подходящото място да обсъждаме нещо толкова лично.
Рик хвана ръката й и я обърна с дланта нагоре. Нокътят му проследи линията, започваща малко над палеца й и стигаща почти до китката й.
— Изглежда, че ще имаме време да бъдем заедно. — Той целуна нежно дланта й — целувка, която правеше линията на живота й завинаги негова.
— Обичам те, Ричард Флеминг…
Очите му отново проблеснаха насреща й.
— А ще ме обичаш ли, ако загубя четири-пет килограма от недохранване?
Карла с облекчение прие промяната на настроението му, макар да знаеше, че това е само временно отстъпление.
— Вероятно няма, обичам едри и мускулести мъже.
— Като шведите, нали?
— Като тях, пък и норвежците не са лоши. Но ако държиш на истината, нямам желание да опитвам нищо ново. Предпочитам да те нахраня и да запазя силите и килограмите ти. Имам някои планове за по-късно…
— Ти имаш ли насищане?
— Това ти харесва нали?
— Поне засега, но скоро може и да не успявам да ставам от леглото.
Двамата избухнаха в смях, а после се зачетоха в менюто, което съдържаше около стотина вида омлет. Рик вдигна учудено очи.
— Ягоди, сметана, сирене? Заедно в омлет?
— Чети, нататък става по-интересно.
— Надявам се, че е така.
Карла скрито го наблюдаваше. Знаеше, още преди да дойдат, какво точно ще поръчат. Всички следи от предишния му гняв бяха изчезнали, но все още се виждаше, че нещо го тревожи. Изведнъж погледите им се срещнаха.
— Съжалявам, че се държах като пещерен човек преди малко. Обещавам, това да не повторя.
— Ох, не знам. Не всяка двадесет и деветгодишна жена може да накара съпруга си да я ревнува. Сигурно по-добре ще е, ако съм поласкана от поведението ти.
— Боже господи, не си длъжна да приемаш за комплименти най-глупавите неща, които съм направил напоследък.
— Но комплиментите за мен на тази възраст са рядкост.
— Мога да се обзаложа, че няма да получиш комплимент само от слепец.
— Колко галантно се изразяваш! Само това изречение може да заличи напълно глупавото ти държание.
— Ти не се отказваш лесно?
— Никога!
Рик с усмивка се загледа отново в менюто.
— Мразя, когато имам толкова голям избор. Просто не знам какво да поръчам.
— Вземи като моето?
— И то е?
— Омлет с бекон, крема сирене и артишок.
— Бррр, звучи отвратително.
— Добре, опитай шунка и сирене чедър, сигурна съм, че ще ти хареса.
Даниел се беше освободил и дойде лично да вземе поръчката им. Той вървеше наперено и изглеждаше добре, дори и с бялата кухненска престилка, опасана около кръста му.
— Карла, кого си довела днес? — попита Даниел, сочейки с глава към Рик.
Карла не можа да повярва на това, което се случи след това. Двамата мъже мигновено се наежиха и въздухът между тях се нажежи от взаимното им неодобрение. Рик започна да се надига от стола си и Карла едва не събори нейния, опитвайки се да го изпревари и да застане помежду им. Почувства се ужасно глупаво и с въздишка се отпусна на мястото си, защото Рик се бе изправил само, за да стисне ръката на високия, рус мъж. Преди да успее да ги представи, той изрече:
— Аз съм Рик Флеминг, съпругът на Карла.
Карла забеляза, че от розово лицето на Даниел стана бяло като брашно.
— Даниел Олсен — измърмори смутено той, — собственик, сервитьор, мияч на чинии, изобщо всичко в тази дупка, която сте пожелали да посетите.
Когато се обърна към Карла, в гласа му имаше леко обвинителни нотки.
— Защо не си ми казвала, че мислиш да се омъжваш? Как успя така да заблудиш всички и да скриеш съпруга си, особено щом той е толкова известен.
— Даниел, може би трябваше да ти кажа по-рано, но ние сме женени от шест години…
— И разделени повече от три — побърза Рик да обясни своето отсъствие.
Даниел Олсен чупеше пръсти, не знаейки какво да каже.
— Сега разбирам… Да ме вземат дяволите, изглежда, че загубих… Или по-точно, никога не съм имал шанс. Ами добре тогава… моите поздравления. Дано този път между вас всичко потръгне добре…
Карла забеляза, че и двамата мъже се отпуснаха. Даниел я погледна.
— Да знаеш само, че оставяш сърцето ми разбито.
Думите му трябваше да звучат като шега, но в тях имаше прекалено много истинска мъка.
— Харесах те още от първия ден, когато Маги и Джеф те доведоха в ресторанта…
Карла беше доста объркана, още повече, че в очите на Рик имаше явното: «Аз какво ти казах!».
— О, Даниел… изобщо не предполагах…
— Не те обвинявам за нищо, Карла — отвърна Олсен и се обърна към Рик. — Мислех да ти кажа, каква изключителна жена е тя, но сега съм сигурен, че си се убедил в това. Всичко, което мога да ти кажа, е грижи се добре за нея. Ако не го направиш, мисля, че аз ще го сторя.
Думите му не прозвучаха гръмко, не бяха груби, а много искрени. Карла хвърли поглед към Рик, за да види реакцията му на тази леко загатната заплаха. На лицето му нямаше нищо — дори следа от гняв или враждебност.
Даниел взе поръчката им, направи галантен поклон и се отдалечи. Рик го проследи с усмивка.
— Много приятен човек.
Карла зяпна от учудване.
— За първи път ми се случва, някой така да се отрича от думите си. Ще имаш ли нещо против, да ми кажеш какво те накара да промениш мнението си.
— Не мога да отрека, че Даниел разбира от качество.
— Защо си мисля, че заприличах на парче месо.
— Глупости, бих казал, че напълно отговаряш на цената си.
Тяхната словесна битка продължи и по време на обяда, но не засегна нищо по-сериозно от това, дали Карла би могла да си вземе още един свободен ден. След като се нахраниха, тръгнаха към галерията, за да сменят колите си и за да може Рик най-после да я разгледа. Маги ги посрещна още на вратата, но побърза да заведе Карла в задния двор и да се увери с очите си, че по краката й няма мехури. Когато влязоха вътре, Рик остана много учуден от качеството на картините. Откровено призна, че не бе очаквал подобно нещо в такова малко туристическо градче.
Маги се спря пред една картина и посочи петцифрената й цена.
— Рик, преди Карла да дойде тук, никой от нас не се осмеляваше да сложи в галерията произведение по-скъпо от няколкостотин долара. Всичко с по-висока цена изпращахме на галериите в Сан Франциско и Сиатъл. След като тя анализира туристите…
Карла я прекъсна.
— Всичко, което направих, беше да седна един ден на пристанището и като видях колко яхти по за няколко милиона долара акостираха тук, си казах, щом тези хора имат пари за толкова скъпи играчки, ще имат и за качествени произведения на изкуството.
— Както и да е — продължи Маги. — След като Карла разбра, че в градчето идват и заможни туристи, тя ни убеди, да излагаме и добри работи. За останалото сам можеш да се досетиш. — Маги се приближи до малка бронзова статуя на тюлен. — Все пак, ние продаваме и някои по-евтини работи — такива, каквито всеки, който влезе в тази галерия, може да си купи. Карла дори успя да убеди повечето художници от нашата група, да отделят време за изработването на подобни неща. Макар някои да приеха това твърде болезнено.
— Няколко художници сметнаха, че щом веднъж са се утвърдили и хората плащат хиляди долари за техните работи, не си заслужава да правят нещо на по-ниска цена. Те решиха, че това ще понижи реномето им и стойността на работите им. Много ми беше трудно да ги убедя, че така стават достъпни и печелят свои бъдещи клиенти.
— Това сигурно ти е струвало много — каза Рик с нескрито възхищение. — От личен опит знам, колко е трудно да накараш хората да работят за малко, дори ако получените приходи са гарантирани за дълго време.
— Не бих казала, че съм срещнала толкова големи проблеми.
— Недей да скромничиш, Карла. Веднъж спори с един стар глупчо цели три часа, а аз не бих го изтърпяла и пет минути.
Карла се засмя.
— И да ти кажа честно, мисля, че той спечели. — Карла взе от лавицата малка стъклена топка. — Какво мислиш за това?
— Ами нищо особено, стъклена топка с мехурчета въздух вътре. Като гледам цената — осемдесет долара — мисля, че и това й е много.
— Добре, а сега виж това.
Карла извади друго стъкло от специална, ефектно осветена кутия. Рик го взе и го вдигна към очите си. Вътре беше изящно изработена горска сцена — кошута с бозаещо сърненце върху килим от парченца естествени жълтеникави листа. После той погледна картончето с цената и тихо подсвирна.
— И мога да ти кажа, напълно съм сигурна, че някой ще дойде и ще го купи. Това е чудесна работа и си струва всеки цент, но това — Карла посочи първата стъклена топка — е нещо отвратително.
Маги се засмя.
— Обзаложихме се с Карла на по един чай в «Импрес-Виктория», че все пак някой ще си хареса и това «произведение».
— Съветвам те да се откажеш по-скоро Маги. Това е облог, който няма начин да спечелиш, просто никой няма толкова лош вкус.
Разговорът им беше прекъснат от отварянето на задната врата. Всички се обърнаха, когато Джеф влезе при тях. Веднага стана ясно, че колкото и да се опитваше да го прикрие, нещо силно го бе разстроило.


Девета глава

— Джеф, какво става? — нетърпеливо го попита Маги.
Джеф се усмихна мрачно.
— Нищо особено, защо да развалям и вашия следобед.
— По-добре ни кажи. Рик и Карла все пак ще разберат, тук нищо не остана скрито.
Джеф бръкна в джоба на ризата си и й подаде сгънат лист хартия. Не можейки повече да крие чувствата си, той се отпусна на дъбовата пейка до стената и закри лицето си с ръце. Веждите на Маги се вдигнаха, докато четеше писмото.
— Нищо не разбирам. Джеф, това означава ли, че повече няма да водим Сър Галахад в основното училище «Алберт Айнщайн»?
— Аз не го разбирах също, затова и позвъних в министерството. Не можем повече да посещаваме нито едно училище в региона на Сиатъл. Майката на Джими Лонгачер се опитва да направи същото и в окръг Такома. А ако успее и там, скоро няма да можем да влезем в нито едно училище на щата Вашингтон.
— Но защо?!
— Защото нашата скъпа мисис Лонгачер е убедена, че Сър Галахад е опасен, див звяр, който учителите допускат безотговорно в класните стаи, излагайки децата на смъртна опасност. Тя дотолкова се е вдъхновила от успехите си, че сега ще се кандидатира за шеф на местната училищна управа.
— Ти се шегуваш — поклати глава Рик. — Как е възможно всички да са съгласни с нея?
— Не са имали голям избор. Срещнала се е с всички председатели на родителско учителските дружества и им е оказала сериозен натиск. Изглежда ги е излъгала, че вече е получила подкрепата на всички останали и, ако не я подкрепят, ще носят лична отговорност за някое произшествие. Доколкото разбрах, заплашила ги е със съд и е цитирала наказателния кодекс.
— Защо никой не се е свързал с нас, за да ни уведоми?
— Изглежда, че никой не е взел Лонгачер на сериозно. Всички са мислили, че тя е самотен опонент, не са знаели, че ще се кандидатира за следващите избори и просто се опитва да стане популярна.
Маги се отпусна на пейката до Джеф.
— И сега какво?
— Утре тръгвам за Сиатъл, за да се помъча да променя нещо. Ще се свържа с мои приятели от природозащитните дружества, ще обсъдим проблема заедно.
Той сложи ръка на рамото на жена си и я притегли към себе си.
— Има ли нещо, с което аз и Карла да помогнем?
Джеф вдигна глава, а в крайчеца на устните му имаше лека усмивка.
— Благодаря за желанието ти, Рик. Ако възникне нужда, веднага ще ви потърся.
След като заключиха галерията, четиримата останаха няколко минути на паркинга, опитвайки се да си кажат нещо по-весело на раздяла. Най-накрая само си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към колата си.
Карла извади ключовете от пикапа и ги разклати под носа на Рик.
— Искаш ли да караш?
Той погледна протегнатата й ръка, а после стария пикап.
— Безопасно ли е?
Карла притисна сърцето си с театрален жест.
— Как можа да изречеш подобна обида? Виждал ли си някога нещо по-красиво и по-добре изработено. — Тя прокара ръка по многобройните вдлъбнатини на капака. — Виждал ли си някога по-изумителна корозия от тази? Дори боята е идеално нанесена, стига само да разбираш от изящно изкуство.
Рик я притегли към себе си.
— Ела тук, ще ти покажа от какво разбирам най-добре.
— Точно от това се опасявах. Ти харесваш само тялото, а не съзнанието ми.
— Но разбира се, за какво ми е съзнанието ти, щом имам тялото ти.
— Ричард Флеминг, не започвай нещо, което не си готов да завършиш! Един път като се възбудя, ставам неконтролируема.
— Обещания, обещания — измърмори Рик между няколко бързи целувки.
Карла не отговори и отпусна глава на гърдите му.
— Какво ти стана? — попита Рик, усетил промяната в настроението й.
— Чувствам се малко виновна, че се забавлявам така добре, а светът на Маги и Джеф бе обърнат с краката нагоре.
— Всичко ще бъде окей.
— Откъде си толкова сигурен?
— Те са от добрите, а добрите винаги побеждават.
Карла се засмя. Това беше много характерно за Рик — винаги да се бори за победа, независимо от трудностите.
— Все още си непоправим оптимист, а?
— Това никога не ме е подвеждало, само понякога нещата се забавят.
Карла вдигна глава и видя любовта, излъчваща се от очите му.
Той се наведе и бързо я целуна. Искаше й се да му каже, колко много го обича, но никъде в съзнанието си не можеше да намери точните думи, изразяващи най-пълно чувствата й. Останаха така няколко минути безмълвни, притиснати в прегръдката си. Най-накрая Рик тихо прошепна:
— Мисля, че ти трябва да караш. Като че ли екзотичността на твоя пикап няма да ми допадне тази вечер.


Но две седмици по-късно, когато Рик беше извървял трите мили до града, за да я посрещне след работа, той взе ключовете от протегнатата й ръка.
— Не, че си лош шофьор, Карла, но както се казва, зъбните ми колела започнаха да работят на празни обороти.
Карла закачливо го сръга в ребрата, но все пак го остави да седне зад волана. Пътуването им тази вечер до къщата й отне по-малко време и бе плавно. Рик с лекота избягна повечето дупки, в които тя смело влизаше. Когато паркираха, Карла забеляза, че той оглежда пикапа.
— Забранявам ти да го гледаш така. Ще го харесаш и повече няма да ми дадеш ключовете.
Преди Рик да успее да й отвърне, от къщата се чу тихото звънене на телефона. Сърцето й заби бясно при мисълта, че и друг път е била посрещана от неприятен звън. Очите й се спряха на Рик. Той беше до нея, беше в безопасност. Карла се опита да прикрие страха си, знаейки, че скоро ще бъде разкрита, усмихна се и извика:
— Рик, хайде да се състезаваме до къщата!
— Тръгвай, давам ти преднина!
Двамата стигнаха до верандата почти едновременно и едва не събориха входната врата. Карла вдигна слушалката на телефона.
— Ало…
— Карла, ти ли си?
— Да, Стив, аз съм.
— Рик около тебе ли е? — попита колебливо Стив Макдоналд.
Карла се засмя. Можеше да познае по гласа му, че въображението му работи и си е представил съвсем други причини за късното вдигане на слушалката и за запъхтяното й дишане.
— Той е до мен, Стив. Сега ще се обади.
Двамата мъже си размениха поздрави, а Карла влезе в спалнята, за да се преоблече. Когато излезе, с мимики имитира пиене на кафе. Рик кимна с глава и тя отиде в кухнята да включи кафе машината. Оттук можеше да чува разговора му по телефона.
— Но това е чудесно, Стив…
Последва малка пауза.
— Слушай, ще можеш ли да ми направиш една услуга?
Отново тишина.
— Като минаваш през Сиатъл, предложи на Майкъл Уитейкър, ако иска да дойде с теб за няколко дни. Кажи му също, че ще му уредя яхта и гарантирам, че ще прекара така добре, както през нощта след състезанието в Нюрбургринг. — Рик се засмя. — Не казах толкова диво, а само толкова добре. — Усмивката му изчезна отведнъж. — Как е тя?
Сърцето на Карла забави ритъма си. Почувства се ужасно неудобно, че подслушва. Тръгна към спалнята, но като преминаваше покрай Рик, той я придърпа към себе си.
— Обади ми се, ако мога да направя още нещо. Добре. Тогава бъди здрав, скоро ще се видим.
Рик замислено затвори апарата.
— Стив най-после е решил да ни посети.
— Чудесно, а кой е Майкъл Уитейкър?
— Мой стар приятел, познаваме се повече от десет години.
Карла изчака още малко, но й стана ясно, че Рик не се готви да й каже нищо повече. Останалата част от разговора щеше да бъде разказана по-късно или просто забравена. Реши да не любопитства, макар че отчаяно й се искаше да узнае, дали Рик се е интересувал от Мери Дейвис. Можеше много добре да си представи, какво прави и как се чувства Мери. Нямаше нужда никой да й опреснява паметта. Не искаше с нищо да си спомня безкрайните, самотни дни без Рик. Замисли се за тази красива, висока жена, която все още го обичаше. От това, което Стив й беше казал, ставаше ясно, че Мери е била влюбена в Рик, още преди Карла да се появи изобщо. Карла беше станала причината нейната мечта да бъде разрушена. А когато най-накрая й се бе сторило, че е дошъл и нейният час, всичко бе завършило като краткотрайна, досадна любовна история.
Колкото и да съжаляваше Карла за нея, да съчувстваше на болката и страданието й, толкова и чувството й за ревност нарастваше, представяйки си, как Мери и Рик се любят. Някъде с ъгълчето на сърцето си дори я мразеше.
Карла се опита да се отдръпне от прегръдката на Рик, но веднага забеляза загриженост в очите му.
— Какво има Карла?
— Мислех си къде ще настаним Майкъл и Стив. Смяташ ли, че ще имат нещо против да спят заедно. Ако трябва, ще разчистим задната спалня, ще сложим още едно легло или…
— Карла, не ме залъгвай. Какво те тревожи?
— Нищо — отговори тя по-силно отколкото бе искала.
Рик обгърна лицето й с ръце, повдигна главата й така, че погледите им да се срещнат.
— Защо не ми кажеш? Трябва ли да имаме тайни помежду си, тайни, които да ни измъчват напразно.
— Това са мои глупави мисли, които по-добре да не споделям.
— За Мери нали?
Той докосна с върха на пръстите си бузата й.
— Откъде мислиш, че точно за нея?
— Не беше много трудно да се досетя. Искаш ли да говорим за това Карла? Искаш ли най-после да обсъдим всичко и да го оставим зад нас завинаги?
— Знаеш ли, че тя все още те обича?
— Да.
— Правил ли си любов с нея?
— Да.
— Обичал ли си я някога?
— Не.
Сега Карла знаеше със сигурност, това, което преди беше предполагала. Заболя я повече, отколкото очакваше.
— Защо мислиш, че не си я обичал?
— Опитах се, но сърцето ми вече беше заето от теб и в него нямаше място за никоя друга.
— Но тя е толкова красива…
— Погледни ме, Карла!
Очите им отново се срещнаха. От погледа му Карла разбра всичко, което искаше да знае. Душата му говореше това, което устните му не можеха, казваше й, че любовта му е силна и истинска, колкото нейната собствена. Сега знаеше със сигурност, че за Рик тя беше най-красивата жена, която е познавал.
— Обичам те, скъпа. Не мога да изтрия това, което се случи между мен и Мери, и няма да спра да ти казвам колко съжалявам за всичко. Ние трябва да намерим начин, да освободим съзнанието си от тези години. Те никога не трябва да застават помежду ни. Разбираш ли ме?
Тя кимна с глава.
— Какво мога да направя, за да ти помогна да ме разбереш, а след това и да забравиш?
— Аз не си мислех за това, Рик. Част от мен постоянно си представя как вие двамата правите любов, но не това ме тревожи толкова… Повече ме боли от факта, че аз те предадох, напуснах те тогава, когато имаше най-голяма нужда от мен. Мери много повече заслужава твоята любов, отколкото аз.
Сълзите, които беше сдържала досега, вече мокреха миглите й. Карла бързо вдигна ръка, да ги изтрие.
— Как изобщо можеш да казваш такова нещо? — Гласът му беше остър и ядосан. — Откога гледаш на любовта като на табло с резултати, където всеки получава толкова, колкото точки е събрал. Ти едва ли не казваш, че ще ме изпратиш доброволно при Мери, веднага щом това е възможно.
Очите му я гледаха студено и пронизващо.
— Какво ще направиш тогава, ще си сложиш трънен венец ли? Ще дойдеш скрито да ни наблюдаваш, как се любим, за да се накажеш още повече? Какво изобщо те кара да разсъждаваш така?
Карла се опита да се отдръпна от него, но ръцете му я държаха като клещи.
— Какво стана с жената, която познавах по-рано? Ти ли си тази страхливка, която ми говори сега?
Карла се почувства така, все едно че й беше ударил плесница. Откъсна се ужасена от хватката му.
— Как можеш да изречеш подобно нещо?! — Сълзите вече свободно се стичаха по бузите й. — Струваше ми повече усилия, да стоя далеч от теб, отколкото да реша да се върна.
— О, хайде стига, Карла, няма друг нормален човек, който ще помисли отшелничеството ти на този остров като проява на смелост. Само страхливците бягат.
Думите му имаха ужасна тежест. Рик беше току-що казал това, което си бе повтаряла толкова пъти преди, но все пак трябваше да се защити.
— Изоставих те, защото мислех, че това е единственият начин да те предпазя от фатална катастрофа. Напуснах те, макар че те обичах хиляди пъти повече, отколкото в деня на нашата сватба. Сърцето ми се раздираше. Чувствах, че ще умра от болка, затова трябваше да допълзя на някое мрачно и самотно място. Как се осмеляваш, да ме наричаш страхливка! По-смела ли щях да бъда, ако бях останала при теб, и легнеше до Боби!? Това ли искаше да стане…
Карла хукна към вратата, но Рик успя да я спре и я притисна към стената.
— Недей отново, Карла! Никога не искам отново да бягаш от мен. Извинявай за това, което ти казах, но все пак исках да разбера истината. Досега ти криеше от мен, въпреки че опитах всичко.
Карла отпусна главата си върху рамото му, ръцете му рошеха косата й.
— Защо мислиш, че ти щеше да си отговорна за моята смърт?
Тя не искаше, а и не можеше да му отговори. Копнееше той да изтрие болката й и те отново да бъдат едно цяло.
— Тогава започнах да се страхувам, че и с теб ще се случи същото като с Боби. Мислех си, че полудявам. Навярно си спомняш колко странно се държах тогава. С всеки час, приближаващ състезанието, ми ставаше по-зле. Започнах да вярвам, че моите страхове ще се предадат и на тебе… и по средата на някое състезание ще загубиш концентрация. Ако загинеше, и аз нямаше да мога да живея и да знам, че вината е моя.
Рик я оттласна от себе си. На лицето му бе изписано учудено изражение.
— И как може наистина да вярваш на това. Нали знаеш, че когато се състезавам, няма нищо друго. Напълно се изключвам от останалия свят. Никога нямаше да постигна толкова успехи, ако не бях способен да се изолирам от страничните си мисли и да се концентрирам максимално върху това, което правя. Нали ти винаги си знаела, това Карла!?
— Моля те, Рик… Моля те искам да ме разбереш. — Гласът й се превърна в тих шепот. — Аз вярвах в това и то ме ужасяваше.
— Но защо никога не си ми казала? — направи скептична физиономия Рик.
— Не можех, опитах се. Знаех, че няма да ми разрешиш да си отида, и веднъж научил моите мисли, всяко твое състезание щеше да бъде по-опасно.
Той се отдръпна рязко от нея и нервно прокара ръка през косата си. На лицето му имаше страдание и объркване.
— Значи затова си ме напуснала… Но защо ми каза, че повече не ме обичаш. Защо каза, че животът ти с мен е истински ад!?
— Защото нямаше да ме разбереш.
Рик я изгледа втренчено с пълните си с яд и болка очи.
— Права си, Карла, нито тогава, нито сега мога да те разбера. — Той рязко грабна якето си и изскочи през вратата на верандата.
Навън валеше дъжд. Неочакван дъжд, рукнал заедно със сълзите на Карла. Тя изтича до гардероба, взе пончото си и го последва. Отгледа се на верандата и видя, че червеното му яке изчезва между гъстите борови дървета. Опитвайки се да го настигне, няколко пъти падна, но бързо ставаше на крака. «Аз не те разбирам.» Думите му ехтяха в съзнанието й като тежка камбана, както планинско ехо, повтарящо това ужасно съобщение.
Карла се изкачи на билото на хълма, но от Рик нямаше и следа.
— Рик, къде си… Моля те, обади се! Рик!
Накрая напълно пресипна. Облегна се на един огромен дънер. Солените й сълзи, смесени с дъжда, мокреха светлозеленото й пончо. «Той не ме разбира!» Нищо повече нямаше значение. Всичко, от което се беше страхувала, се случваше. С какво мога да го променя? Как мога да накарам Рик, да разбере нещата, които сама не разбирам!?
Загуби представа колко време е стояла така, свита между две големи дървета, но изведнъж усети присъствието на Рик.
Някъде над нея подплашена птица запърха с крила. Високо в короните дъждовните капки се събираха на ручейчета, които тръгваха на дълго пътешествие и, срещайки земята, издаваха много приятен звук.
— Хайде, ставай, Карла, прибираме се.
Макар че трудно се изправи, Рик не направи никакво усилие да й помогне. Заслизаха надолу по хълма в пълно мълчание, нарушавано само от шляпането на обувките им по мократа почва. Когато влязоха в дневната, Карла се опита да го задържи, но срещайки пълните му с гняв и разочарование очи, се отдръпна ужасена.
— Рик, аз…
— Не сега, Карла, уморен съм, отивам да спя. — Той бавно тръгна към спалнята.
— Върви по дяволите!
Рик се спря и се обърна. Никога не го беше виждала толкова безпомощен и отчаян.
— Казах ти, че не желая да говорим за това. Защо започнахме? Нима искаш това, което се случи преди три години, да разруши и това, което имаме сега. — Очите му станаха още по-студени. — Откъде мога да бъда сигурен, че след известно време няма да ме напуснеш отново за мое добро.
Карла замръзна, без да може да се движи или диша. Опита се да направи крачка, но почувства, че стаята се завъртя пред очите й. Опирайки се с ръце по стената, стигна до банята и подложи лицето си под студената вода. Когато излезе оттам, къщата вече тънеше в пълен мрак. Рик беше в спалнята, а вратата беше затворена. Тишината се нарушаваше само от блъскащите по стъклото дъждовни капки. Пипнешком тръгна по познатия й път към гардероба, взе нощницата си и едно одеяло, с намерение да спи на канапето.
Камината беше пълна с борови съчки и само с едно драскане на кибрита, Карла я върна към живот. Тя дълго време наблюдава танцуващите пламъци, после взе една възглавница от скрина и предпочете да легне на креслото близо до огъня.
Знаеше, че тази нощ няма да успее да заспи. Спомени и пропуснати възможности щяха да държат очите й отворени, докато зората не донесеше своето обещание за нов ден. Само преди три месеца й се струваше невероятно, че Рик може да се върне при нея. А сега тази мечта се превръщаше в кошмар или нещо още по-ужасно, което не изчезва, дори когато се събудиш. Гледайки загасващия огън, Карла продължаваше да се убеждава, че трябва да направи или да промени нещо, защото този път не тя, а Рик щеше да си отиде завинаги. Болката така я беше вцепенила, че не можеше нищо да предприеме. Не бе чула, дори кога вратата на спалнята се е отворила.
— Хайде, Карла, ела да си легнеш! Не можеш цяла нощ да останеш тук.
Ръката му беше протегната към нея, но в очите му нямаше промяна, стената между тях все още съществуваше. Искаше й се да му откаже, да му се противопостави, но нямаше сили за това и пое протегната му ръка.
Двамата лежаха с гръб един към друг, без да могат да заспят, без да си говорят или докосват. Леглото й никога не беше й се струвало толкова празно и самотно. Бариерата между тях бе станала така непреодолима, че Карла дори се страхуваше, да не би случайно в съня си да докосне Рик. Тази мисъл проряза сърцето й. Лежаха така няколко безкрайни часа, докато най-накрая той тихо прошепна:
— Как си могла да вярваш на всичко това, Карла? Как можеш да вярваш, че след толкова тренировки, аз ще стана жертва на собствените си емоции. Не разбираш ли, че когато пилотирам, нищо друго за мен не съществува?
«Въпроси ли са това или монолог? Как да му отговоря, след като вече опитах веднъж и не успях!?»
Карла протегна ръка и леко го докосна по рамото. Рик се отдръпна рязко и в отчаянието си тя поиска по-скоро да е мъртва, отколкото всичко това да продължава. Опита се да потисне воплите, излизащи от гърлото й, но преди да разбере какво става, се озова в прегръдката му. Беше отново в ръцете му, отново си бе у дома.
— Прости ми, Карла! Нямам никакво право да ти задавам въпроси, защо си ме напуснала. Каквито и да са били причините, знам, че тогава те са били по-силни от теб, и не си имала друг избор. Аз може би никога няма да мога да те разбера…
Карла прекъсна думите му с целувка. Въздъхна и се притисна плътно до тялото му.
— Моята красива Карла, най-хубавото момиче на света. Обичай ме, Карла! Завладей живота ми така, че да нямам време отново да мисля за болката!
— Ще те обичам, Рик! С всеки свой дъх, мисъл, движение, с всяка частица от тялото си — сега и завинаги.
Карла го целуна отново, опитвайки се с нежността си да повтори думите си. Устните й се движеха по лицето, шията и гърдите му, докато и двамата се задъхаха от желание. Те правиха любов бавно и всеотдайно, като всеки се стараеше да достави по-пълно удоволствие на другия.
После останаха прегърнати и силно притиснати един към друг, докато зората не освети стаята със златисто обещание.


Десета глава

Понеделник беше почивният ден на Карла и денят, в който трябваше да пристигнат Стив и Майкъл Уитейкър. Карла и Рик постигнаха негласно споразумение, да не споменават за техния спор. Никой от тях не искаше да поеме отговорността, страхувайки се, че излишните думи само ще разтворят раната, вместо да я излекуват. Те отново прекарваха времето си заедно, но вече това не беше безметежно щастие. В бронята на тяхната любов се бе появила пукнатина, държаща ги под напрежение.
Прекараха сутринта, разглобявайки двете детски легла и слагайки им нови табли. Агентът, от когото Карла беше купила къщата, й бе казал, че тя е била обитавана от семейство с близнаци. Досега Карла бе използвала задната спалня, за да съхранява ненужни дрехи и предмети. Дори не си спомняше кога за последен път бе влизала вътре.
Когато свършиха с почистването, Карла застана в средата на стаята и неодобрително поклати глава. Три от стените все още бяха покрити със снимки, картини и лепенки на коне, лъвове, каубои и индианци. Леглата имаха различни одеяла и възглавници. Едното беше застлано с виолетова покривка, а другото с тъмнозелена.
— Рик, трябва да внимаваме, някой от гостите ни да не си легне с пълен стомах. Сигурна съм, че ще му прилошее, влизайки тук.
— О, не изглежда толкова лошо. Като дете винаги съм си мечтал за такива тапети. Те ми харесват дори и сега.
— Глупости, не говориш сериозно?
— Мисля, че не разбра, какво исках да кажа.
— Е, и какво беше то?
— Дете.
Рик бавно се приближи и сложи ръце на кръста й.
— Никога не сме говорили сериозно, дали да имаме деца. Може би е дошло време да го направим.
Карла потрепери от докосването му. Наистина бяха говорили рядко по тази тема, макар че тя често се въртеше в съзнанието й. Когато се ожениха и работата и на двама им отнемаше толкова много време, никой не обсъждаше възможността да станат трима. Но когато се разделиха и самотата я обвиваше като тежка пелена, Карла искрено съжаляваше, че не е родила. Искаше й се да има някой, който да бъде част от нея, но и със своя собствена индивидуалност. Дете, на което може да се радва, да гледа как израства, дете, което да обича.
Притисна лицето на Рик и го целуна нежно.
— Какво искаш? Момче или момиче?
Той се засмя щастливо.
— Толкова ли са се променили вече нещата? Мислех, че само се любим и всичко е като щастлива рулетка. Чакаш девет месеца и, каквото ти се падне.
Карла не можа да сдържи усмивката си.
— Питах те, какво предпочиташ, не съм те молила за уроци по хазарт.
Устните им останаха слети, но по лицето на Рик се виждаше, че сериозно мисли, какво да отговори.
— Когато си представям нашето дете, затварям очи и виждам най-красивото момиченце. То върви до мен, държи ме за ръка. Нейната е толкова малка, че се губи в моята. Поглежда нагоре към мен и може да казва само една дума «тате» чувствам се така, сякаш че няколко хилядолетия съм бил замразен в ледник, а тя го разтопява. Но понякога… понякога виждам едно малко момченце с къдрава златиста коса, точно като твоята.
Рик взе една нейна къдрица и я нави на пръста си.
— То седи на коленете ми, гледа към небето и сериозно ми обяснява, кое е луна, кое е звезди. После го целувам и го прегръщам толкова силно, че то започва да хленчи.
«Колко ли пъти Рик е стоял в прегръдката на баща си?» Доколкото Карла познаваше родителите му, това едва ли е било често, но от него щеше да излезе чудесен и любещ баща.
Пръстите й се преместиха на шията му. Тя направи едно кръгче с езика си на ухото му и тихо прошепна:
— Искаш ли да обсъдим въпроса за момиче или момче по-сериозно?
Рик плъзна ръцете си под пуловера й.
— На вашите заповеди, госпожо. Водете ме, аз ви следвам.


Вечерта, когато Карла изготвяше списъка си за пазаруване, Рик се подаде на вратата на кухнята и каза, че е време да посрещнат Стив и Майкъл.
Когато пристигнаха в града и Карла направи забележка, че са много подранили, той й предложи да отскочат до галерията и да поканят Маги и Джеф на вечеря. Не знаеше откъде му хрумна странната идея, да поканят и семейство Бимсън, но Карла мълчаливо го последва, правейки си наум сметка, че ще й бъде необходима храна още за двама души.
Разбира се, Джеф и Маги се съгласиха, но имайки предвид неумението й да готви, предложиха да отидат в ресторанта «Синият кит».
— Карла, спомняш ли си, че собственикът взе една скулптура още преди три седмици и, ако няма намерение да я плати, то поне ще вечеряме безплатно.
— Джеф, това не е решение на проблема. Трябваше да ми кажеш, че е закъснял с чека. Нали все пак аз управлявам тази галерия!
Джеф замислено погледна първо нея, после Рик.
— Какво става с теб, много си нервна напоследък?
Карла усети, че към лицето й тръгва гореща вълна. Със сигурност знаеше, че бузите й са червени, затова сведе очи надолу към гънките на памучната си блуза и се опита да смени темата.
— Вижте ме само как изглеждам, предполагах, че ще отида само до супермаркета. Не съм облечена подходящо за ресторант…
— Изглеждаш чудесно — в хор й отвърнаха Маги и Джеф.
— Мисля, че гладът ви кара да смятате така, а не истината.
Карла се готвеше да предложи, да изтича до вкъщи, за да се преоблече, докато те чакат Стив и Майкъл. Но в този момент се чу дълго изсвирване на сирена. Фериботът вече акостираше на пристанището. Рик и Карла веднага тръгнаха натам, а Бимсън останаха да затворят галерията.
Огромният, сто и двадесет метров бяло-зелен кораб маневрираше между другите плавателни съдове с лекотата на малък катер. Само минута, след като закачиха въжетата на кея, пасажерите бързаха надолу по дървения мостик. От търбуха на ферибота една след друга започнаха да излизат коли.
Карла първа успя да забележи Стив. Беше облечен вместо в обичайните си дънки, в приятен кафеникав спортен костюм и носеше бейзболна шапка. Промяната толкова я учуди, че не свали дълго очите си от него. Стив също я видя и двамата се затичаха един към друг. Карла се хвърли на врата му и успя да прошепне:
— Изглеждаш фантастично! Почакай само тукашните жени да те зърнат, ще трябва да си вземеш телохранител.
Стив грейна от удоволствие и почти не обърна внимание на Рик.
— Хей, вие двамата какво заговорничите там?
Рик протегна ръце и сграбчи своя приятел в мечешката си прегръдка, но след малко забеляза, че зад него стои и друг мъж.
— Майк, ела тук мошенико!
Двамата се прегърнаха и си размениха поздрави. Карла се приближи.
— Рик, не искам да ви развалям удоволствието, но има доста хора, които биха желали да слязат от ферибота.
Рик се обърна и се извини на тълпата, която търпеливо ги изчакваше, после сложи ръката си на рамото на Карла.
— Майкъл, тази съобразителна жена е моята съпруга Карла — най-красивото момиче на света и любовта на моя живот.
— Приятно ми е да се запозная с теб, Карла. Стив ми е разказвал много за теб и имам чувството, че сме стари познати. Едно не знам само, дали Рик се е същият или си успяла да го промениш?
— Същият си е — отговори Рик вместо нея. — Само с десет години по-стар.
Карла се вгледа в Майкъл Уитейкър, който сега вървеше пред нея. Беше по-нисък и по-слаб от Рик. На върха на носа му имаше очила със стоманени рамки. Те бяха много ниско и той периодично надзърташе над тях, сякаш се съмняваше в нещо и искаше потвърждение. Карла го определи на около четиридесетгодишен. В тази възраст мъжете вече почти не се променяха и й се струваше, че би могла и да греши. Усмивката му бе младежка, но очите му изглеждаха тъмни и изморени.
Вървейки към галерията, Рик разказа на новодошлите за плановете им, да вечерят на ресторант, и за риболовната лодка, която вече бяха наели. След поредните запознанства между семейство Бимсън и Стив и Майкъл, всички се качиха в микробуса и тръгнаха към ресторанта.
«Синият кит» в миналото бил дом на едър местен земевладелец, но сега имението беше превърнато от наследниците му в едно от най-елитните заведения за морски специалитети в околността. Благодарение на грижливото си планиране, сградата беше успяла прекрасно да съхрани викторианския си чар и стил. Стаите бяха почти сходни с оригиналното разположение, дори в някои от тях бяха запазени и същите елегантни тапети. Въпреки че Мартинс коув беше туристически град, тук често идваха сенатори, кметове и дори филмови звезди. Ресторантът «Синият кит» бе престижното място и всички идваха официално облечени.
Карла не успя да убеди останалите, да минат покрай нейното бунгало, за да се преоблече.
— Спокойно, Карла, ако не те допуснат, ще ги принудя да изпразнят касата си и да ми платят скулптурата.
Карла не се съмняваше в заплахите на Джеф. Кампанията на мисис Лонгачер бе обтегнала и неговите нерви.
Когато пристигнаха пред внушителната сграда, Рик не успя да сдържи възхищението си.
— Е, това е вече нещо специално! — подсвирна той, докато помагаше на Карла да слезе от микробуса.
— И може да стане истинска машина за пари, ако има способно управление — тихо въздъхна Маги. — Доколкото знам, тук заплатите закъсняват с месеци и само главният готвач си получава чека навреме, защото се страхуват да не го загубят.
Джеф се приближи до бронзовата скулптура на кит и прокара ръка по нея, сякаш припомняйки си как я е сътворил. Творбата му изглеждаше впечатляващо на фона на неоновия надпис «Синият кит». Рик застана зад него и огледа скулптурата от всички страни.
— Прекрасна е!
Джеф се изчерви от удоволствие.
— Благодаря ти, Рик.
Всички тръгнаха по стълбите нагоре и когато портиерът ги посрещна и се окашля, Карла беше готова да се закълне, че ще каже: «Съжалявам, господа, но в ресторанта няма места». В следващия миг той забеляза Рик и изражението му се промени. С тежък английски акцент той се обърна само към него:
— Какво мога да направя за вас, мистър Флеминг?
Карла и Маги се спогледаха учудено и едва сдържаха усмивката си. Портиерът на ресторанта беше известен като непревземаем, разчувстваше го единствено банкнота от сто долара. Карла бутна лекичко Маги по гърба и й прошепна:
— Бях почти забравила това, но е време отново да свикна.
Младежът ги преведе през няколко зали и на всички им стана ясно, че се готви да ги настани на централната маса — там, където всички можеха да ги наблюдават. Рик се обърна към него:
— Извинете ме, млади господине, но може ли да получим маса, където да имаме повече спокойствие. Съпругата ми смята, че не е подходящо облечена и не иска да привлича излишно внимание.
За първи път портиерът огледа цялата компания. Английският му аристократичен акцент изчезна, а бузите му бързо почервеняха.
— О, здравей, Карла… аз такова не знаех…
— Здравей Юджийн — отвърна Карла с вдигнати от раздразнение вежди. Чувстваше се ужасно неудобно, защото вече бяха привлекли погледите на всички гости.
Младежът успя да възвърне самочувствието си и ги отведе в една от по-малките стаи.
— Желая ви приятна вечер.
След като получиха коктейлите си, Майкъл се обърна към Рик.
— Знаеш ли, много ми се иска да вярвам, че ми се обади да дойда, само защото не можеш да дишаш без моята компания, но това едва ли е така. Познавам те толкова отдавна, че си ми прозрачен като дамски бикини.
Рик се засмя и се облегна назад в стола си.
— Няма да ти казвам колко ми е липсвал галантният ти начин на изразяване.
— Това ме запазва винаги във форма. Не забравяй, че говорейки така, съм пленил сърцата на четири съпруги.
— Но си и получил четири развода — намеси се Стив и избухна в смях.
За Карла беше очевидно, че тримата мъже се познават много добре, дори се учудваше, че по-рано не е срещала Майкъл.
Рик разсеяно правеше топчета от салфетката си и се целеше в Стив.
— Е, добре, смятах да ти кажа по-късно, но и сега става. Майк, първо мислех да те запозная с фактите, но не виждам причина, защо това да не стане по време на вечеря.
Рик се обърна към Маги и Джеф.
— Искам да ви кажа, че Майк е репортер на «Сиатъл таймс». Сметнах, че той може да помогне в борбата ви отново да посещавате училищата със Сър Галахад. Така че, защо не му разкажете вие цялата история.
Той погледна към Майк, който вече беше наострил сетивата си.
— Сгреших, като казах репортер, трябваше да кажа един от най-добрите.
— О, стига глупости, най ме бива да описвам състезания, които ти си спечелил.
— Значи е време, да напишеш и нещо по-разумно.
Нещо проблесна в съзнанието на Карла — откъси от отдавна проведени разговори между Рик и Стив за техен общ приятел, спечелил наградата «Пулицър» за журналистика. Мъж, който беше разплел мрежата на религиозен култ, привличащ малки деца, насърчаващ ги да извършат престъпления. Лидерите на тази група получиха много години затвор, а стотици деца се прибраха по домовете си, благодарение на неговите вестникарски публикации. По това време Майк се бе превърнал в национален герой за родителите, чиито деца се увличаха по религиозни секти и култове. Сърцето на Карла радостно заби. Рик бе извикал на помощ тежката си артилерия, за да се включи на страната на Маги и Джеф в борбата им срещу мисис Лонгачер.
Майкъл измъкна от джоба си малко кожено тефтерче и започна да записва най-важните подробности от разговора си с нейните приятели. Тримата напълно се изолираха и оживената им дискусия продължи и по време на вечерята. Макар Маги и Джеф външно да изглеждаха спокойни, Карла знаеше, че са силно развълнувани. Събитията не се развиваха в тяхна полза. Мисис Лонгачер добре си беше свършила работата и вратите на много учреждения се затръшваха под носа им при опитите им за среща. Карла никога не бе виждала приятелите си толкова депресирани, както напоследък. Погледна към Рик, който внимателно следеше разговора им. Бавно протегна крака си и го провря между бедрата му, карайки го да подскочи от изненада.
— Благодаря ти, скъпи!
Той се усмихна.
— Не е нищо особено.
Рик докосна с крайчеца на пръстите си горната й устна. После го притисна в краткотрайна целувка. Изведнъж и двамата разбраха, че разговорът около тях е замрял. Карла се огледа и установи, че почти всички гости на ресторанта се бяха обърнали към тях.
Майк поклати учудено глава.
— Ако някой ми беше казал, нямаше да го повярвам. Добре, че го видях със собствените си очи, Рик. Какво си оставил да прави тази жена с теб?
Рик се засмя, притегли ръката на Карла към устните си и нежно целуна дланта й.
— Нищо, което не съм я окуражавал да прави, с цялото си сърце.
Карла погледна към Маги, мислено молейки й се, да смени темата. Лицето й изглеждаше грейнало от надеждата, която й бе дал Майкъл. Тя се усмихна съчувствено и, вдигайки празната си чаша, поиска още малко вино. Сервитьорът веднага се отзова на молбата им и сне всеобщото внимание към Рик. След като се осведоми, дали са доволни от вечерята, той безшумно се оттегли към кухнята.
— Надявам се, че можеш да сготвиш нещо такова, Карла.
Стив посочи останките на печеното си филе от сьомга.
— Утре ще хвана една голяма, голяма риба.
— Мога да готвя абсолютно всичко, Стив.
Маги се засмя, очите на Джеф се разшириха, а Рик едва не се задави.
— Защо се учудвате, казах само, че ще я сготвя, но не, че ще я сготвя добре.
— Стив, ако хванеш нещо, аз ще го приготвя — обеща Маги.
Карла я погледна с благодарност.


На следващата сутрин Стив наистина хвана рибата, която бе обещал. Вечерта си направиха барбекю с печена сьомга, след което всеки се оплакваше от преяждане.
Сър Галахад се беше заел със задачата да омагьоса Майк и го следваше навсякъде по петите. Най-накрая той не издържа тъжния му поглед и коленичи, за да го погали.
Карла също се присъедини към тях. Тя взе муцуната му в ръце и вдигна главата му, за да го погледне в очите.
— Нямаш ли гордост, Сър Галахад? Къде ти е вълчият нрав? Покажи ни вълчите си, остри зъби или страшния си вой?
Сър Галахад й отговори с близване по носа.
— Карла, можеш ли да го накараш винаги да прави това?
— Той не е като кучетата, Майк. Не се подчинява толкова на команди, а така поздравява хората, които още не са припаднали, като видят зъбите му толкова отблизо.
— Значи това го прави винаги, когато те види?
— Да, но когато сме навън в гората, си имаме друга игра.
— А ще можеш ли да го направиш пред фоторепортери?
— Ами да, разбира се.
Сега на всички им стана ясно какво имаше предвид Майкъл. Джеф беше прегърнал Маги и двамата за пръв път от седмица отново се усмихваха. Вече можеха да заспят по-спокойно, когато пресата бе на тяхна страна.
— Не знаем как да ти благодарим, Майк. За нас Сър Галахад е нещо много важно и скъпо.
— Не бързайте да се радвате, може и нищо да не излезе. Не всяко добро дело получава разбиране и подкрепа. Какво ще кажете, ако завършим днешното интервю така, че утре да мога да си тръгна?
— Какво говориш, ти дойде едва вчера. Платил съм лодката за цяла седмица — обади се Рик.
— Не ми говори за лодки, още ми е лошо от тази сутрин. — Майкъл се ухили и се обърна към Стив и Карла. — Но ако вие двамата със Стив отидете за риба, а аз ще остана с…
— Ох, много ще ни липсваш Майк — побърза да го прекъсне Рик. — Обаждай се по телефона по-често.
Майк и Стив дружно се засмяха на тази проява на ревност.
Карла се приближи до Рик и сложи ръце на колана на дънките му.
— Не им се оставяй, скъпи. Не намирам Майк за изключително привлекателен. Впечатляващият му талант и остър ум не ми допадат. Колкото до падащите кичури руса коса по голямото му чело — е добре, с малко повече усилия ще успея да се контролирам и няма да ги докосвам.
Рик я притегли към себе си и я дари със звучна целувка.
— Внимавай, Карла, струва ти се, че не е нищо особено, но той е от този тип мъже, които са много опасни.
Джеф премести още два стола на верандата и всички се събраха да гледат запаленото от залеза небе. Беше изминал един прекрасен ден, изпълнен със слънчева светлина и много смях. Ден, прекаран сред приятели, ден на любов и бавно възвръщащо се доверие между Рик и Карла. Животът им заедно изглеждаше след всеки изминал час все по-реален и по-сигурен.
По далечните върхове все още се виждаха снежни шапки. Небето около тях потъмняваше и придобиваше охров оттенък. Горящият факел на залеза накара цялата компания да затаи дъх.
— Знаеш ли, Рик — обади се Майк, — исках да ти кажа, че изглеждаш много добре. След тази тъпа катастрофа просто не знаех какво да очаквам.
Карла пребледня, но на лунната светлина никой не забеляза неудобството й.
— Е, не мина и без последствия, но можеше и да е много по-лошо. Останаха ми само белези на корема и ето тук, на бедрото, но нищо повече.
На Карла й се искаше да изпищи от лекомислено изречените му лъжи. Белегът на крака му беше дълъг около двадесет сантиметра. А коремът му, който бе опериран в бързината, изглеждаше като, че е прерязан с трион. А нейните белези… Макар и невидими, те бяха също толкова големи и дълбоки.
Беше нещо съвсем естествено, разговорът да се отклони към минали състезания, любопитни истории и анекдоти за известни пилоти. Джеф слушаше всичко с голям интерес, блеснали очи и може би само Маги чувстваше, какво е в душата на Карла. След няколко часа, които се сториха на Карла безкрайни и мъчителни, Майкъл съвсем неочаквано зададе въпроса, от който тя цяла вечер се беше страхувала.
— Рик, кога мислиш отново да седнеш зад волана? Момчетата от екипа ми казаха, че все още имаш шанс да си първи в европейския шампионат.
Настъпи ужасна тишина и на Карла й се струваше, че всички чуват бясното биене на сърцето й.
— Аз няма да се върна.
— Как, няма да завършиш сезона? И то след толкова победи?
— Няма да завърша нито този, нито следващия. Отказвам се от състезанията.
Мълчанието отново увисна като нож на гилотина над тях.
— Шегуваш се, нали?
— Не, истина е.
— Но защо?
— Просто е време.
— Глупости! — извика Майк и скочи от стола толкова рязко, че едва не го събори на пода. — Не ме занасяй, прекалено добре те познавам, за да се хвана на това. Каква е истинската причина?!
Очите на Рик проблеснаха от яд.
— Това е единствената причина, която ти или някой друг ще чуе.
Майк тръгна към другия край на верандата, мърморейки си нещо под носа. Като стигна до перилата, той рязко се обърна.
— Знаеш много добре какво ще си помислят всички. Как е възможно да прекъснеш такава бляскава кариера? По дяволите, Рик, искам да ми кажеш истинската причина!
Карла чувстваше, че й прилошава. Искаше й се да каже на Майк, че е време да престане с досадните си въпроси, но знаеше, че Рик няма да одобри нейната намеса. Очакваше подобен въпрос някога към него, но не и като завършек на този прекрасен ден. «Какво право има той да го пита? Какво го кара да се съмнява в решението му?» Имаше усещането, че трябва да се бори за живота си, но без да изрече и една дума.
Рик се изправи и започна да събира чашите.
— Всичко е свършило, Майк, забрави го.
Карла погледна към Стив. Той беше останал мълчалив през целия разговор, но сега лицето му беше леко пребледняло. Рик и на него не беше казал. Той също не можеше да приеме това за истина. Напрежението във въздуха бе достигнало краен предел. Най-накрая Майк прекоси отново верандата и сложи ръката си на рамото на Рик.
— Извинявай, нямаше смисъл да избухвам така, но от думите си няма да се откажа, защото те са истина.
Той се обърна, поклони се грациозно, благодари за гостоприемството на семейство Бимсън и, последван от Стив, тръгна към другата страна на хълма.
За първи път, откакто се бяха запознала с тях, Карла не знаеше какво да каже на Маги и Джеф. Успя да измърмори някакво извинение, което просто бе длъжна да направи, защото прекрасната вечер бе безвъзвратно провалена. След като им пожелаха лека нощ, двамата с Рик си тръгнаха. Никой от тях не проговори и дума, всеки бе мълчаливо заключен в мислите си. Карла можеше само да си представи колко кошмарни са тези на Рик.
На следващата сутрин, когато се събуди разбра, че е сама в къщата. В кухнята намери бележка, която обясняваше отсъствието на всички:

«Майк беше нетърпелив да започне работа по историята на Сър Галахад. Аз и Стив ще го закараме до ферибота. Спеше толкова сладко, че не исках да те събуждам. Чао, ще се видим тази вечер.
Обичам те, Рик».

В други случаи при вида на подобни съобщения Карла щеше да се усмихне и скоро да забрави, но днес думите й звучаха фалшиво и неестествено. Смачка парчето хартия на малка топка и я запрати силно към кошчето. Такава ли ще бъде реакцията на всички приятели на Рик, както на Майкъл Уитейкър?! Знаейки отговора на този въпрос, тя ядосано затръшна кухненската врата и се върна в дневната. «По дяволите! Какво право имат да му говорят така! Рик не е обществена собственост и не трябва поведението му да се гласува на референдум. Той не принадлежи нито на своите приятели, нито пък на феновете си.»
Някакъв друг глас отекваше в съзнанието й, казвайки й, че Рик не принадлежи и на нея, че си е самостоятелна личност. Но дълбоко в себе си Карла се надяваше, че решението му е свързано единствено с нея, защото е започнал да я обича по-силно. Не искаше да повярва на «сега е дошло времето», както беше казал на Майк.
Още по-ядосана от своите мисли, Карла излезе на верандата. «Защо никой не се интересува от личния му живот? Сега той ще живее, ще има деца, а може би и внуци. Рик нищо не дължи на хората, а по-скоро те му дължат. Раздал е таланта си единствено за тяхно удоволствие. Побеждавал е там, където всички са го отписвали. Рик заслужава да се пенсионира жив.»
Горещи сълзи от яд и безпомощност замъглиха очите на Карла и тя ги избърса с опакото на ръката си. Изтича към пътечката, водеща към плажа, и потърси с поглед яхтата, която бяха наели. След като не можа да я открие, единствената й надежда остана в молбите на сърцето й. «Не ги слушай, Рик! Моля те, не ги слушай!»


Единадесета глава

За всички посетители на Мартинс коув лятото бе сезон на ваканция, на развлечения и почивка, но за постоянните жители на Куилър айлънд то бе време на трескава активност. Всички работеха с усърдността на катерици, които прибираха реколтата от лешници, за да могат да преживеят зимата.
Лятото бързо се стопяваше за Карла и Рик, а всеки ден беше все по-напрегнат и по-напрегнат. От края на юни на Рик му стана скучно да остава сам в къщата и следобед идваше да помага в галерията. Така Карла можеше да приключва по-рано с всички документи и да затваря около седем вечерта.
Слухът, че известният Рик Флеминг работи в «Артист Кооп» се разпространи бързо и в галерията влизаха повече любопитни, отколкото клиенти. Продажбите се покачиха леко, но не дотолкова, че да има заплата за още един работник. Така статутът на Рик си остана, както той насмешливо отбелязваше, на «безплатен продавач».
Въпреки че му се налагаше да отговаря на един и същ въпрос, относно кариерата си, всеки път, Карла изтръпваше. За всеки, който настояваше да чуе причината, отговорът бе неизменен: «Време беше да го направя». Дори Рик се научи да го казва толкова убедително, че да обезкуражава любопитните.
Карла вече мислеше, че всичко между тях се урежда, защото просто нямаше друга алтернатива. Опитваше се да не забелязва неговата нервност, а често и мъката, стаена в тъжните му очи.
От средата на юли Рик започна да страда от безсъние. Един-два часа след полунощ ставаше и отиваше да се разхожда из гората или по брега на езерото. Когато за първи път Карла се събуди и видя празното легло, изпадна в паника. Постепенно свикна с това, а и никога не се престраши да го попита защо не може да заспи. Отново сама си даваше отговор, вярвайки, че безсънието се дължи на рязката промяна в начина му на живот.
През това лято Карла и Рик станаха постоянни клиенти на «Синия кит» и дори успяха да се сприятелят с главния готвач. Но за всеобща изненада на местните хора и на туристите, една петъчна сутрин в началото на август ресторантът осъмна със заключени врати и малък надпис: «Продава се». Дори Джеф, който бе имал проблеми със своята скулптура, също остана изумен.
Лятото се оказа изпълнено с работа и за семейство Бимсън. След блестящите публикации на Майкъл Уитейкър за застрашените видове и за усилията им да спасят вълците, те се бяха превърнали в местна забележителност. Няколко телевизионни екипа бяха дошли на острова, за да заснемат този «изключителен звяр», да покажат неговата «бърлога», както и реакцията на жителите на Мартинс коув. Интервютата ангажираха за няколко вечери Рик, Карла и техните приятели. Мисис Пелбърг, жената, която се кълнеше, че един ден Сър Галахад ще побеснее и ще ги убие всички, сега изведнъж промени мнението си. Застанала пред камерата, тя изрази най-добрите си чувства към «това прекрасно животно, което живее в съседния двор». Едно списание разпространи снимки от ателието на Маги и Джеф, информира за участието на Сър Галахад в творческия процес и скоро галерията беше затрупана с молби за закупуване на техни картини. Ако сега те се откажеха от своята кауза и се заемеха сериозно с бизнес, можеха добре да попълнят банковите си сметки. Но вместо това, те участваха във всяко мероприятие, което евентуално можеше да помогне в тяхната борба. Август вече беше към края си, когато Джеф и Маги получиха покана за дългоочакваната среща с губернатора на щата.
В столицата Олимпия наблюдателен фотограф успя да заснеме, как Сър Галахад дава своята приятелска целувка на един лебед от езерото пред кметството. Макар че сцената беше траяла само секунди, тя показваше още един път, какъв е «вълчият нрав» на Сър Галахад. На следващата сутрин снимката беше поместена във всички по-големи вестници в страната. Вълкът от Куилър айлънд се бе превърнал в звезда. Кампанията на мисис Лонгачер вече нямаше никакви шансове. Покани за посещения заваляха от целия щат Вашингтон, а и от други по-далечни места пристигаха телеграми и предложения за покриване на всички разходи по пътуването на Сър Галахад. Природозащитните организации обявиха вълка за «говорител на застрашените и изчезващи животински видове». Лятото завършваше с оптимизъм след удържаната победа. Училището вече бе започнало заниманията си от три седмици, когато Джеф и Сър Галахад за пети път тръгнаха на пътешествие из щата.
Карла все още имаше работа в галерия и Рик реши да прекара следобеда на лодката на Даниел Олсен. След нещастната им първа среща, те бяха станали добри приятели и често, когато Даниел имаше свободно време, изследваха водите на Пюджит саунд. Рик лесно се беше приспособил от рева на моторите към шепота на платната под вещото ръководство на своя нов приятел. Но това, което най-много учудваше Карла, бе фактът, че «норвежецът» го беше убедил, да вкуси някои от най-екзотични омлети и да твърди дори, че му харесват.
Този ден Карла приключи с работата си по-рано от очакваното, затвори галерията и се прибра вкъщи, за да приготвя вечеря, но когато влезе в дневната, откри бележка, че Рик и Даниел смятали да хапнат нещо във Фрайдей Харбър.
Знаейки, че когато остане сама, ще бъде измъчвана от мислите и страховете си, Карла реши да отиде при Маги. Пътечката към билото на хълма беше покрита с дебел килим от ръждивокафяви, златисти и оранжеви листа. Тя се наведе, взе едно клонче от акация и разсеяно започна да къса листата му едно по едно. Същото както като дете беше правила с венчелистчетата на маргаритките. В главата й се завъртя и познатият рефрен: «Обича ме, не ме обича, обича ме…». Но този път той изглеждаше различен: «Ще остане, ще си тръгне, ще остане…».
Карла ядосано захвърли вейката, сякаш че тя изведнъж се бе превърнала в опасна отровна змия. Чувстваше, че повече не може да остане сама, и побягна нагоре. Когато стигна до къщата на Бимсън, забави малко крачките си, за да си поеме дъх. Почука силно на входната врата, но не получи отговор и я натисна.
— Маги? Тук ли си, Маги?
— Влизай, Карла — чу се отвътре тихият шепот на приятелката й.
Маги се надигна от дивана. Лицето й бе пребледняло, а очите подпухнали от плач.
— Господи, Маги! Какво се е случило?
Карла сложи ръце на раменете й и я притегли към себе си. Чувстваше как тя отново се разтърсва от тихи ридания. Заведе я в кухнята, сложи я да седне, намокри една памучна кърпа с вода и я притисна към лицето й. След това сложи чайника на котлона и започна да й задава серия обикновени въпроси: «Къде е чаят? Колко лъжички слагаш, искаш ли мляко?».
Тактиката й успяваше. Маги спря да плаче, избърса лицето си и започна да мачка кърпата. Най-накрая въздъхна тежко.
— Карла, някой е отровил Галахад. Ветеринарният лекар в Такома дава съвсем малки шансове, че ще оцелее.
— О, Маги!
Карла остави чайника на мивката и прегърна приятелката си.
— Кой е могъл да направи това ужасно нещо?
— Джеф ми се обади, че оставил Галахад в микробуса, докато е говорил с директора на едно училище. Когато се върнал, той се държал малко странно, но не е давал признаци, че му е зле. Някой му е пуснал парче месо, поръсено с отрова през отвора на прозореца…
Маги трудно намери сили в себе си, за да продължи.
— Галахад започнал да се чувства зле малко след единадесет часа, но Джеф сметнал, че просто се е уморил, оставил го в микробуса и отишъл да обядва с учителите. О, Карла… той мисли, че ако Галахад умре, вината ще е негова, защото ако му беше обърнал внимание, лекарите са щели да го спасят. Когато се върнал, той вече е бил изпаднал в кома, страдал е напълно сам…
Карла стоеше зад приятелката си и се чувстваше напълно безпомощна. Искаше й се да се протегне и да вземе част от болката й, но не знаеше как. Нямаше думи, които да я успокоят след толкова жестокост. Злобата в гласа на Маги я накара да подскочи.
— Мразя ги, Карла! Мразя ги всичките! Никой не го е грижа — нито децата, нито учителите. Те само се радват, че са на върха на някаква популярна вълна, стараят се да бъдат част от известността на Галахад. Но къде са били, когато мисис Лонгачер е сеела ръсела собствена отрова!
— Не го мислиш сериозно, Маги, нали?
— Защо да не го мисля.
— По дяволите, не говори така! Понякога, когато болката ни стане толкова непоносима, използваме само гнева си, за да я разсеем. Точно това правиш и ти в момента, оставяш се ядът да те управлява.
Маги не каза нищо, само взе мократа кърпа и закри лицето си. Гледайки я, Карла отчаяно мислеше, как да й помогне. «Ех, защо Джеф не беше тук… Джеф? Той сигурно има нужда от жена си, толкова, колкото и тя от него!»
Карла се втурна към дневната, взе телефонния указател и набра някакъв номер. Проведе кратък разговор и се върна в кухнята.
— Ставай, Маги! Стегни се, заминаваш за Такома!
Помогна й бързо да се преоблече и да вземе дрехи и за Джеф, а после се затичаха към другата страна на хълма за пикапа. Когато пристигнаха на пристанището, хидропланът вече ги очакваше. Маги я прегърна и се качи в тясната кабина.
Яркочервеният хидроплан изфорсира двигателите си, завъртя се и се понесе по водата като огромно морско конче.
Макар да знаеше, че шансовете, Маги да я види, са минимални, Карла дълго маха с ръка след бързо набиращия височина самолет. Преглътна сълзите си, седна на кея и гледа, докато мигащите светлини на крилата на хидроплана се стопиха от погледа й. Не знаеше колко време е седяла така, потънала в мислите си. Изведнъж забеляза, че към пристанището се приближава лодката на Даниел Олсен. Рик извършваше последните приготовления, преди да хвърлят котва. Наблюдавайки го, сърцето й заби по-бързо. Скоро той щеше да бъде до нея и да я прегърне. Щеше да има с кого да сподели неприятните новини и Рик щеше да е загрижен толкова, колкото и самата тя. Двамата щяха разделят болката си по равно. «Странно е, че когато споделяме болката, тя намалява, а щастието се увеличава.»
Денят, прекаран в морето, не беше изтрил загрижеността от лицето на Рик. Карла имаше усещането, че му е все по-трудно да прикрива това, което се намираше дълбоко в душата му. Това беше болка, която го разяждаше като рак. Знаейки причината за нея, и опасявайки се, че ще го загуби завинаги, тя не задаваше излишни въпроси. Опитваше се мълчаливо, изпълвайки дните му с любов, да облекчи страданието му. Мислено се молеше, дано само това да е достатъчно.
Рик я забеляза, извика: «Здрасти, ангелче!» и й хвърли въжето, за да привърже лодката към кея.
— Не очаквах, че ще ни посрещнеш? Отдавна ли чакаш?
— Не, само от около двадесет минути.
Рик се засили и скочи до нея. Целуна я бързо, а после взе да притегля лодката. Даниел Олсен й махна с ръка.
— Здравей, Карла, имахме чудесен ден и достатъчно вятър, който да ни изпъне платната, но не дотолкова, че да се борим с тях. Трябваше да дойдеш, нали знаеш, че не обичам хората, които само работят.
— Следващия път ще дойда.
— И друг път съм чувал това — засмя се Даниел. — Докато успееш да намериш свободен ден, Рик ще е професионален моряк със собствена платноходка. Изглежда, че никога няма да успея да те смая с ветроходните си умения, освен ако някога не те отвлека.
Карла сложи ръка на сърцето си.
— Повярвай ми, Даниел, другия път съм с вас.
— Ще повярвам, когато те видя на палубата.
Рик я прегърна през кръста, благодари на Даниел и я поведе към пикапа.
— Няма ли да го изчакаме?
— Няма — засмя се Рик, — нашият приятел от Швеция има среща тази вечер. Поканил е на вечеря една прекрасна госпожица, с която се е запознал в ресторанта миналата седмица. Изглежда, че тя ще остане и през зимата, и това му е замаяло главата.
— И с какво ще се занимава?
— Пише книга. Наела е една къща в планината, за да стои настрани от хората. Вече знам толкова неща за нея, все едно, че сме израснали заедно. Даниел не спря да говори през целия ден.
Когато стигнаха до пикапа, Рик захвърли чантата си на задната седалка и сложи ръце на раменете й.
— Кажи ми сега, какво те измъчва?
— Господи, аз съм като отворена книга.
— Само за мен скъпа.
Той я притегли към себе си.
— Джеф се обади от Такома… Отрови ли са Галахад и сигурно няма да преживее тази нощ.
Рик въздъхна тежко.
— По дяволите, това не ме учудва.
— Искаш да кажеш, че си го очаквал.
— А ти не си ли? Неговите врагове са много повече, въпреки одобрението, което всички показно изразяват.
— Очаквал си го, но можеш ли да го разбереш!? — Болката стисна гърлото й.
— Как е възможно да има толкова жестоки хора? Галахад не би навредил и на буболечка, той е най-милото животно, което съм виждала. — Карла зарови лице на гърдите му. — Ще ми липсва ужасно! Това не е… не е честно, така бях свикнала с него…
Рик се отдръпна леко и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. После избърса рукналите по бузите й сълзи.
— Малко неща в живота са честни, но нямаме избор, длъжни сме да ги приемем такива.
Карла почувства, че Рик не говори само за Галахад, но и за тях двамата.
— Аз мога да приемам несправедливостта, но никога не съм могла да я разбера.
Рик се готвеше да каже нещо, но се отказа.
— Защо не си отидем вкъщи и да изчакаме да ни се обадят. Може да се случи чудо и Сър Галахад да се оправи. Напоследък нищо чудно не се е случвало, а това означава, че вече е време.
На другата сутрин, чудото, за което Рик беше говорил, наистина се бе случило. Галахад се възстанови така бързо, че учуди даже ветеринарните лекари. Късно следобед те вече не виждаха нужда да го задържат.
Карла и Рик посрещнаха на пристанището вечерния ферибот и с удоволствие видяха, че Галахад слиза сам по стълбата. Щом вълкът ги зърна, опашката му се завъртя бързо като самолетно витло.
— Може да ви се струва жестоко, че го карам сам да ходи — каза Джеф, — но вчера цял ден съм го носил на гръб. Щеше да ми е по-лесно да нося сто килограма картофи, отколкото този мързеливец. Полицията взе отпечатъци от вратите на микробуса и трябваше да изчакаме резултатите, но Маги беше нетърпелива, да се върнем, колкото се може по-бързо вкъщи.
— Вече можем да сме сигурни, че нещо подобно няма да се случи отново — добави Маги. — Това беше последното пътуване на Сър Галахад извън острова.
Карла и Рик веднага обърнаха очи, за да видят реакцията на Джеф от думите на жена му.
— Нищо не мога да направя! Тя е непреклонна, вече обяви това и на журналистите, които бяха пред ветеринарната клиника.
На Карла й се искаше да напомни на Маги, колко време и усилия им струваше да посещават училищата, но срещайки студения поглед на приятелката си, реши, че това не е най-подходящият момент. Хвана муцуната на Галахад и го почеса там, където той най-много обичаше.
— Хей, приятел, радвам се, че се върна. Ела да видиш какво съм ти приготвила.
Когото стигнаха до пикапа, Маги весело се засмя при вида на леглото от стари одеяла, което Карла беше направила за техния домашен любимец.
Рик отвори задната врата и голямото животно се опита да скочи вътре, но само успя да вдигне лапите си няколко сантиметра. Сър Галахад беше толкова изтощен, че се наложи Рик да го вдигне и да го сложи на мястото му. Вълкът се намести удобно и близна бузата на Карла.
— Значи никой не харесва как карам? Е, добре, давам ключовете на Рик.
Думите й разсеяха напрежението и всички дружно се засмяха.
Карла се качи отзад при Галахад, за да не се натискат четиримата в кабината и, още преди да напуснат града, животното се сви в краката й и спокойно заспа.


Два дена по-късно, след като Карла се върна от работа, намери бележка на вратата:

«Вечеря при Маги и Джеф. Ела, колкото се може по-скоро. Голяма изненада.
Обичам те, Рик!»

Тя си представи насмешливия пламък в очите му, когато е писал това послание. Търпението да изчаква «големите изненади» никога не бе била нейна силна черта. Докато тичаше по горската пътека към къщата на Бимсън, Карла обмислеше различни варианти, по които да засегне Рик, но не толкова силно, колкото той с неговата мистериозна изненада.
Маги я посрещна още от вратата със сълзи на очи, но когато забеляза загрижения й поглед, бързо ги изтри и каза с изпълнен от щастие глас:
— Съжалявам, скъпа, не исках да те разтревожа, но толкова съм развълнувана! Нещо чудесно се случи. Ела, ще ти покажа.
Карла й подаде ръката си и се остави да я въведе в дневната. Това, което видя, накара очите й да се разширят, а устата й да зяпне от изненада. Всички мебели, цялото легло и част от пода бяха покрити с разнообразни по цвят и форма листове хартия. Рик и Джеф седяха сред тях, ухилени до уши. Галахад очевидно не разбираше какво става и се беше излегнал отстрани, любувайки се на последните слънчеви лъчи.
— Какво е всичко това?
Маги се приближи и й разчисти място на дивана.
— Може да ти стори глупаво, да се изрази по този начин, но това е любов и не виждам по какъв друг начин мога да ти го обясня. Ето, вземай и гледай.
Тя й тикна в ръцете дузина неотворени пликове. Карла сведе очи към първия. Името «Сър Галахад» беше написано от детска ръка, а под него само: «Куилър айлънд». Нямаше друг адрес или пощенски код. На мястото, където трябваше да има марка, бе написано името «Сенди», а пощенското клеймо беше от Сиатъл. Карла вдигна поглед към Маги.
— Какво е това, нищо не разбирам?
— Ами какво чакаш, отвори го.
Карла се опита да отвори плика, но той се оказа толкова здраво залепен, че се наложи да го разкъса. Вътре имаше картичка с: «Оздравявай бързо» и снимка на луничаво момиченце на около шест години. То се беше подписало на гърба й с оранжев пастел. Карла взе следващия плик — беше адресиран до Джеф и Маги, а почеркът определено бе на възрастен човек. Вътре имаше писмо, изразяващо съжаление, че Галахад е бил отровен, и пожелания към него за бързо оздравяване. Тя подсвирна тихо от изненада, когато видя чек с четирицифрена сума, за който пишеше, че може да бъде използван, както намерят за добре. Най-отдолу имаше пожелания за успешен край на тяхната борба за защита на вълците.
— Е, Маги, какво ще кажеш?
— Какво мога да кажа, ще трябва да променя мнението си, че никой не се интересува!
Карла се изправи и я прегърна.
— А аз мога ли да помогна с нещо?
Маги се огледа наоколо.
— И аз не знам. Изобщо не мога да се организирам и, ако искаш ми вярвай, става още по-зле. Преди малко ми телефонираха от пощата, че от Сиатъл е пристигнал камион, пълен с писма, адресирани само до нас. Когато днес ни докараха първата пратка, бях като вцепенена. Пощаджията ми заприлича на Дядо Коледа. И разбира се, той ни донесе чудесен подарък!
Сълзите отново потекоха по бузите й.
— Веднага престани, Маги, ще си докараш ужасно главоболие и ще станеш напълно безполезна.
— Знам, но не е ли чудесно?
Джеф се изправи и вдигна няколко писма.
— Аз знам какво можеш да направиш, Карла. Ние възнамеряваме да отговорим на всяко едно от тези писма, но това ще отнеме доста време. Защо не вземеш да отделиш пликовете, в които има чекове. Утре ще ги осребря и ще открия специална сметка в банката.
— Искаш да кажеш, че има още чекове?
— Вече сме минали сумата сто хиляди, според изчисленията на Рик, а сме отворили едва половината писма.
— Но защо? Вие не представлявате никое екологично дружество, защо хората изпращат парите на вас?
— Аз мисля, че по този начин хората изразяват съжалението си за това, което се е случило на Галахад — обади се Рик. — Те вярват на Маги и Джеф и знаят, че парите ще бъдат използвани разумно.
Карла седна на пода до него.
— Знаеш ли, вече ти простих за бележката. Едва ли щеше да успееш да ми обясниш всичко това.
Рик се протегна, сложи ръка на рамото й и я целуна по носа.
— Когато слизаше надолу по хълма, оттук се чуваше как пухтиш и се чудиш как да ми отмъстиш.
— Но това ти хареса, нали, глупчо?
Рик я целуна отново.
— Хайде, захващай се за работа, има толкова много да се свърши!
Карла взе един бележник и започна да записва имена и адреси, а също и сумата, която беше изпратена. Три часа по-късно тя все още не беше свършила, но всички спряха, за да вечерят. По време на вечерята Джеф и Маги отново започнаха да обсъждат планове за посещения на училища и мерките, които трябваше да вземат за сигурността на Галахад. Малко след полунощ решиха, че е време за сън.
Рик и Карла си тръгнаха, като обещаха да дойдат на следващия ден.
Една седмица по-късно най-после писмата започнаха да намаляват. През това време ветеринарният лекар посети няколко пъти къщата на Бимсън и разреши на Сър Галахад отново да се завърне в Такома.
Журналисти с няколко камери ги посрещнаха пред местното училище. Галахад отново се озова на първите страници на няколко вестника и стана телевизионна звезда на вечерните новини. В резултат от това пътуване Джеф и Маги се разболяха от грип.
Между две кихания Джеф разказа на Рик и Карла, че в това основно училище класните стаи били пълни с всевъзможни бактерии и вируси. Той ги попита, дали ще имат нещо против на другата сутрин да придружат Галахад до Сиатъл, където вече имал уговорена среща.
Сутринта, след като изслушаха половинчасови инструкции, Карла, Рик и Галахад се качиха на ферибота.
Карла замислено гледаше празните вили, покрай които преминаваха, и чешеше Сър Галахад зад ухото.
— Джеф и Маги ужасно ще се притесняват през цялото време.
— Трябва веднага да им се обадим, когато пристигнем, за да бъдат спокойни.
След това всеки потъна в мислите си. Карла съжаляваше, че няма да може да присъствува на първия ден от празненството на «оставащите», но нямаше как да откаже на Маги. Това беше годишно парти, за което никой не знаеше кога се появило, но причината бе известна — закриването на туристическия сезон. Собствениците на ресторантчета и малки хотели поканваха всички, които оставаха в градчето, на празненство, изпращащо лятото. Обичаят беше, всеки да донесе различна храна и да я сложи в общ казан. Понякога се получаваше много приятна на вкус смес, но на другия ден почти всички участници се оплакваха от стомашно разстройство. По време на самото парти бъчвите с вино и ракия правеха тази храна по-смилаема. След вечеря всички се събираха на плажа и запалваха огромни огньове. Карла от дълго време искаше да сподели това преживяване с Рик и тайничко се надяваше, че ще успее да се върнат навреме.
Когато смениха ферибота за Анакорта, не им разрешиха, Галахад да остане на палубата и трябваше да се спуснат в долния трюм, където бяха колите. Това ги накара да се чувстват почти сами на огромния кораб. Когато слязоха на пристанището, поеха по магистралата за Сиатъл. Нормално пътуването отнемаше деветдесет минути, но днес на Карла й се стори много по-кратко.
Рик изглеждаше по-весел и жизнерадостен, отколкото бе бил през няколкото месеца на острова. Карла прие това като знак, че той най-накрая е успял да се отърси от проблемите, измъчващи го през цялото лято.
Следвайки детайлната карта на Джеф, те без проблеми откриха «Ванкувър Джуниър Скул». Рик паркира на мястото, означено със знака «посетители», и след това отиде да говори с директора. Карла остана сама с Галахад. И в един момент в изблик на радост прегърна вълка.
— Разбираш ли, какво става! Най-после между нас всичко се урежда!
Скоро Рик излезе от сградата, следван на няколко крачки от мъж, който изглеждаше като филмов артист. Беше висок, колкото него, и имаше същото атлетично тяло и грация на походката. Първото нещо, което изникна в съзнанието й, бе шегата на нейните бивши съученички: «Ако имах такъв учител, едва ли щях да бързам да се дипломирам».
Рик заобиколи от другата страна и отвори вратата.
— Зак Милър, това е жена ми Карла Флеминг.
Младият мъж пое ръката й и я задържа малко по-дълго от нормалното. Усмивката му беше приятелска, но прекалено агресивна.
— Безкрайно съм ви благодарен, че се съгласихте да дойдете. Когато Джеф ми се обади, че двамата с Маги са болни… — Той се засмя и сви рамене. — Не знаех как да кажа това на децата. Щяха да бъдат много разочаровани.
Карла излезе от пикапа.
— Надявам се, че ще ни разберете. Ние сме за първи път с Галахад. Нямаше време, дори да подготвим някакво формално представяне.
— О, не се тревожете за това. Децата сами ще се погрижат. Те ще имат стотина въпроса, на които съм сигурен, че ще можете да отговорите.
Милър разтвори двойната врата и с жест ги покани да влязат. Карла понечи да го последва, но Рик се наведе и прошепна:
— Не е много хубаво да се зазяпваш, нали?
Карла се усмихна и му намигна.
— Нали си ми казал, че мога да гледам, стига да не пипам.
Рик се опита да я хване, но тя отскочи настрани под погледа на нищо неразбиращия Сър Галахад.
Насочиха се към училищната столова, където няколко класа бяха насядали около импровизирана сцена. Щом забелязаха Сър Галахад, децата спонтанно и възторжено заръкопляскаха. Карла остана удивена от реакцията на вълка при неочаквания шум. Той сякаш израсна на ръст. Походката му стана бавна и пружинираща, а главата му леко се повдигна нагоре. «Галахад е истински артист. Талантът му е щял да бъде пропилян, ако беше си останал в гората.»
Зак Милър отиде до микрофона и, размахвайки ръце, накара децата да запазят тишина.
— Дами и господа, днес имаме двоен повод за радост. При нас е не само най-известният вълк в щата Вашингтон, но и…
Карла почувства, че сърцето й спира да бие. Погледна към Рик, за да види и неговата реакция от думите на учителя. Лицето му беше желязна, непроницаема маска, скриваща бушуващия в него гняв. «По дяволите! — мислено изруга Карла — Няма ли най-после да го оставят намира? Тук сме, за да помогнем на Маги и Джеф, а не да вдигнем реномето на Зак Милър, който си мисли, че той е докарал известна личност в училището.» Денят им беше започнал прекрасно, като красива коледна играчка, но сега играчката беше паднала от елхата и от нея бяха останали само малки, безполезни стъкълца.
— … Рик Флеминг, най-прочутият автомобилен пилот на Америка за всички времена!
Милър започна да ръкопляска и се обърна назад, за да види реакцията на Карла. Срещайки студения й, пронизващ поглед, той го изтълкува погрешно.
— Деца, не на последно място при нас е и мисис Карла Флеминг…
Оттук нататък всичко тръгна наопаки. Повечето въпроси бяха свързани с автомобилни състезания, въпреки че Рик напомняше, че е тук да говори единствено за застрашените от изчезване вълци. Със самочувствието на хора, които добре познават света, учениците упорито преследваха отговора на въпроса, защо той е престанал да се състезава. Никога стрелките на часовника не бяха се движили толкова бавно за Карла. Когато най-после петдесетте минути изтекоха, Зак Милър се приближи към Рик и сложи ръка на рамото му, все едно, че бяха приятели от детинство.
— Деца, нека изпратим с овации нашия гост Рик Флеминг.
Карла не можеше да си обясни какво привлекателно бе открила преди в Милър. Сега от вулгарното му поведение й се повдигаше.
Ръкоплясканията бяха далеч по-малко ентусиазирани, отколкото когато пристигнаха, само Сър Галахад весело се сбогува с игриво въртене на опашката си.
Карла се опита да докосне ръката на Рик, но той бързо я отдръпна. Видя на челото му дълбоки бръчки, а мускулите на челюстта му бяха силно стиснати. На излизане от училището преминаха покрай група момчета. Най-високото от тях прошепна, но така силно, че да го чуят всички:
— Знаете ли, татко казва, че Рик Флеминг не се състезава, защото е страхливец. Вече не можел да се качи в кола.
Карла беше сигурна, че Рик е чул тези жестоки думи, но на лицето му нямаше никаква реакция.
Пътуването до Мартинс коув този път й се стори безкрайно. Тя предложи да отведе Галахад до къщата на Бимсън и Рик само кимна с глава.
Карла остана достатъчно дълго при приятелите си, така че да не заподозрат нищо, убеждавайки ги, че пътуването им е било истинско удоволствие. Маги се чувстваше определено по-добре, но и двамата все още имаха температура и не реагираха на фалшивите й опити да ги разсмее. След като се убеди, че нямат нужда от нищо, направи им по чаша билков чай и си тръгна.
Очакваше я нейната празна къща. На пода имаше парченце хартия само с две думи: «Излизам навън». То бе паднало от масата, след като течението от отворилата се врата го бе издухало. Карла бавно се наведе и вдигна фаталното съобщение. Запали камината и седна на стола, за да чака Рик. Изминаха няколко часа и главата й започна да клюма. Стана, взе си едно одеяло и отново се унесе в дрямка.
Рик я събуди с целувка. Карла му отговори с готовност. Само допреди малко той бе бил в съня й.
Сънуваше, че се намира на същата скала, където само преди няколко месеца Рик бе свалил халата й. Този път бе облечена в дънки и пуловер. Той я целуваше и й говореше колко силно я обича. Тогава към тях се приближи голяма, луксозна яхта. Карла разпозна Стив, Майк и Мери. Те се шегуваха и смееха в компанията на други хора, които тя не познаваше, но всички бяха облечени в нови лъскави дрехи. Започнаха да викат на Рик, да побърза, защото тръгвали за Монако. В съня й той се бореше, не знаейки какво да предприеме. Карла отчаяно се притискаше към него, опитвайки се да го задържи. Тогава си спомни нещо, което бе запомнила от баба си: «Всички хора, момичето ми, са като детски бузки. Стиснеш ли ги по-силно с пръсти те бягат, но оставиш ли дланта си отворена те сами идват да се погалят…».
Макар Карла вече да не сънуваше, тя се притисна още по-силно към Рик. Усети как ръката му се плъзва под коленете й, как той я вдига и понася към спалнята, както баща й го правеше, когато дете заспиваше пред телевизора. Рик се отпусна на леглото и я сложи да легне върху него.
— Извинявай, че излязох, преди да дойдеш. Сигурно си помислила, че не искам да бъда с теб, но не е така… Не бягах от теб, а от себе си… Цяло лято се опитвах да се скрия от Рик Флеминг.
Ръцете му обгърнаха лицето й и загалиха косата й. Дори и в тъмнината само по очите му Карла се досещаше, какво се готви да й каже.
— Карла…
Името й прозвуча като стенание, излизащо от душата му.
— Не мога да бягам повече, разбери ме!
— Знам Рик — прошепна едва доловимо тя. Съзнанието й отказваше повече да крие това, което знаеше в самото начало. Вече прекалено малко неща ги свързваха и бе настъпило времето, всеки да тръгне по своя собствен път.
— О, Карла, моята красива Карла! Защо не мога да те обичам поне мъничко по-малко…
Карла докосна с върха на пръстите си устните му.
— Замълчи! Обичай ме, искам да ме обичаш с всеки свой дъх!
Повече думи не бяха нужни, те само щяха да удължат агонията им. Нощта изцяло принадлежеше на тяхната нещастна любов.
Бавно, пестейки всяко свое движение и всеки свой миг, знаейки, че е техен последен, те започнаха да се любят.
Рик разкопча копчетата на блузата й и обсипа кожата й с целувки. После надигна главата си и прошепна:
— Ела с мен, Карла!
Той сякаш предчувстваше отговора й.
— Знаеш, че не мога Рик. Това само ще направи нещата по-трудни за мен…
Карла отчаяно се притисна към него. Искаше й се да слеят в едно цяло. Да разтопи сърцето и душата си, да му покаже колко силно го е обичала и ще го обича. С нежност, която я накара да затаи дъх, Рик започна да целува лицето й. Устните му докосваха очите, бузите й, а накрая завладяха устата й. Тя вдишваше дълбоко аромата на тялото му, докато изпита чувството, че дробовете й ще се пръснат от напрежение. Ръцете му обгърнаха гърдите й и на нея й се плачеше, знаейки колко ще й липсва това негово докосване — знаейки, че болката и самотата ще й бъдат постоянен спътник.
Желанието ги превземаше и те скоро загубиха контрол над себе си, отдавайки се напълно на страстта. Когато и двамата изпаднаха в екстаз, това вече не беше светла радост, а болезнен край на тяхното щастие.
Рик се отпусна на леглото до Карла и само раменете им се докосваха. Тя се протегна, погали бузите му и усети, че очите му са мокри от сълзи. Рик я притегли към себе си и лицата им се допряха. Сълзите им се сляха в малко тъжно ручейче…


Дванадесета глава

Утрото дойде в пълен унисон на чувствата им. Небето беше тъмносиво, а над земята се стелеше тежка, почти непрогледна мъгла. Периодично от езерото подухваше вятър, завърташе я и тя мокреше всичко, върху което се разпростреше, сякаш бе валяло дъжд. Без да обръща внимание на студа, Карла облече халата си и излезе на верандата. Натежалите от влага върхове на боровете мълчаливо се поклащаха срещу намръщеното небе. Времето бе типично за това време на годината, но за хората, които обичаха топлината и слънчевите лъчи, бе ужасно потискащо. Карла дълго време остана навън, загледана в малките вълнички, образувани от насрещния вятър. Не знаеше колко време е стояла така, но чу изведнъж зад себе си стъпките на Рик, а после ръцете му обгърнаха раменете й.
— Както виждаш, и времето не ти дава много поводи да останеш тук — опита се да се пошегува тя, но осъзнавайки, че това е последната им сутрин заедно, думите заседнаха на гърлото й.
Беше стояла будна през цялата нощ, борейки се с непреодолимото желание да падне на колене и да го моли да остане. Би могла да го направи, още повече, когато знаеше, че е бременна. Но струваше ли си всичко това?
След толкова месеци на отричане и криене на истината, не можеше да не признае, че Рик се променя. Тя не му беше достатъчна. Той желаеше предишния си живот, нуждаеше се от състезанията, както от въздух и храна. Беше издържал това лято, само за да й докаже любовта си. Карла затвори очи, представяйки си болката, която бе изживял. «Вечерта с Майкъл Уитейкър, туристите в галерията, случката от вчера — всичко това са рани, получени заради мен. Той е страдал достатъчно, не мога да го моля за повече, нека си тръгне, когато поиска — това ще е по-добре и за двама ни…»
Но ако бе напълно откровена със себе си, Карла знаеше как ще свърши всичко още в самото начало. Тя умишлено не каза на Рик, че цикълът й е закъснял, че е ходила на лекар. Знаейки желанието му да имат дете, може би Рик щеше да остане. «Или се страхувам да му кажа, защото може и да си тръгне, въпреки детето? Искам ли да остане по тази причина? Или трябва да е с мен, единствено ако ме обича?» Карла се обърна и притисна лице към меката вълна на пуловера му. «Защото не съм малко по-смела, за да му кажа? Тогава ще разбера и истината.»
Очите им се срещнаха. Големите му тъмни зеници бяха изпълнени с болка и страдание. «Не, няма да му кажа. Не защото се страхувам от отговора, а защото го обичам толкова, че ще му позволя да си тръгне. Само така той отново ще се превърне в предишния Рик…»
— Кога мислиш да тръгваш?
— Днес.
Тази единствена дума се стовари върху нея като плесница. Затвори бързо очи, за да спре прииждащите си сълзи.
— Защо толкова бързаш?
— Ако изчакам, раздялата ни по-малко болезнена ли ще е?
— Не…
«Господи, дните ми отново ще станат кошмарни, ще минават толкова бавно, а идва и зима. В галерията скоро никой няма да влиза.» Допряла бузата си до гърдите му, Карла усети познатите очертания на венчалния си пръстен. Пръстен, който, уви, сигурно никога нямаше да носи отново.
— Искаш ли да ти помогна с багажа?
— О, Карла, Карла, обичам те толкова много… Обичам те завинаги, никога няма да има друга. Моля те… умолявам те, ела с мен?
Самотна сълза избяга от дългите й мигли.
— Не мога, Рик… Просто не мога.
— А какво ще правя без теб?
«А аз без теб, Рик?»
Думите дълго ехтяха в съзнанието й.


Скоро Карла разбра, че не е в състояние да помогне на Рик с опаковането и багажа. Напоследък толкова често бе използвала силата на волята си, че сега нищо не бе й останало в резерв. Сърцето й се късаше, само като гледаше как дрехите му от скрина отиват в големия му куфар. Каза на Рик, че не може повече да издържи, че и ще отиде да се поразходи, докато той свърши.
Грабна якето си и тръгна към хълма зад къщата. След около час Рик, който вече се беше сбогувал с Маги и Джеф, я откри на мястото, откъдето обикновено наблюдаваха залезите в Пюджит Саунд.
— Реших да остана за вечерния ферибот.
Карла учудено вдигна очи.
— Ще бъде по-добре, ако си тръгна след партито на «оставащите». Така никой няма да ти задава излишни въпроси.
Тя кимна с глава. Както винаги, Рик беше прав.
Рик Флеминг бе станал любимец на местните хора, всички го познаваха и веднага щяха да забележат отсъствието му, особено ако отидеше сама на партито. Дори и изобщо да не отидеше, телефонът щеше да прегрее от звънене.
Рик седна до нея и отпусна бузата си на косата й.
— Използваш шампоан и парфюм като сигурно стотици жени, но винаги миришеш на нещо много специфично. Аромат, който кара…
— Рик, моля те, престани! Не издържам повече, защо ми казваш всичко това, след като имам толкова много спомени да ме преследват.
— Карла, аз ще говоря вечно за теб и за нашата любов. Мислех си, че може да има някакъв микроскопичен шанс, да размислиш и да дойдеш с мен.
— Рик, вместо да ми се обясняваш в любов, защо не го докажеш. Ето тук, веднага! Да се любим за последен път.
— Сигурна ли си?
Карла се усмихна тъжно.
— Не ти ли омръзна да ме питаш едно и също нещо през тези седем години?
Ръцете й се плъзнаха под якето му и го свалиха. Карла легна на леглото от борови иглички и започна да съблича пуловера си.
— Карла, не искаш ли да се върнем в къщата?
— Не! Омръзна ми тази къща, искам да се любим тук, на това място.
Ръцете му докоснаха нежно лицето й. После го повдигнаха. Докосването на устните му бе едва доловимо, сякаш го правеха за първи път. Удоволствието и страстта този път бяха премесени с тъга. И двамата усещаха, че всяка секунда трябва да бъде запазена като спомен, за да минат следващите години на самота малко по-безболезнено.
Рик бързо изхлузи пуловера над главата й и го захвърли при якето си. С нетърпеливи пръсти разкопча сутиена й.
— Никога няма да се уморя да те гледам, Карла. Виждаш ли това? — Той посочи малко петънце на лявата й гръд. — Наблюдавам го още от преди седем години. Дори и малко да се беше променило, веднага щях да те изпратя на лекар. Сега ще трябва сама да го наглеждаш. Обещаваш ли ми?
Той сведе глава и целуна петънцето.
Карла зарови пръсти в гъстата му черна коса и го притегли към себе си. Тя потрепери от горчивото сега на вкус удоволствие, когато Рик съблече останалите й дрехи. От тях бързо направи постеля и също свали своите.
Ръцете му тръгнаха по добре познатите пътища на любовната игра, галейки, докосвайки, измъчвайки всяка частица от тялото й. Карла се притисна плътно към слабините му и обви с крака кръста му, изчаквайки търпеливо самоконтролът му да отслабне.
Студеното и неудобно «легло» беше вече забравено. Двамата плуваха в огненото море на страстта, на изпепеляваща нужда един от друг. Рик проникна в нея и Карла извика името му. Тази едничка дума изразяваше и любовта, и мъката й, които бушуваха в душата й.
Дълго след това телата им останаха слети, докато Карла започна да зъзне. Дори топлото тяло на Рик не можеше да я предпази от пронизващия студ. Очевидно беше, че трябва да станат и да се облекат.
— Карла, твърде малко време през деня ще бъдем сами…
Карла обличаше студените си и пропити с влага дрехи и зъбите й тракаха.
— Това какво означава, че сега трябва да се сбогуваме?
Тя потрепери от неприятния допир на мократа вълна до кожата й. Трябваше да премигва бързо, за да спре прииждащите си сълзи. «Не, не трябва да плача! Не и пред него!»
— Рик, мислиш ли, че ще променя решението си и ще дойда с теб? Затова ли остана за последния ферибот?
— Може да звучи глупаво, но това е последната ми надежда.
— Изглежда, че нищо не си разбрал. Нещата не опират до «промяна на мнението». Това, което мисля и чувствам, е нещо постоянно — както твоето желание да се върнеш на пистата. Нещо, което знаеш, че може да те убие. Това, което никога няма да разбера, е какво, по дяволите, те тласка към самоубийство? Единственото, което знам със сигурност е, че не мога да те наблюдавам.
— Един път ми беше казала, че не вярваш на тази глупост за самоубийствената фиксидея. Какво те накара да промениш мнението си?
Карла знаеше, че разговорът им е безсмислен. Нищо повече не можеше да се случи. Това бе само празна размяна на думи.
— Не можеш ли да се досетиш? Един месец стоях до болничното ти легло и се молех за чудо. И после какво, оздравя и бързаш да седнеш зад волана. Не можеш винаги да оцеляваш, Рик. Не ми се обаждай, да те гледам как умираш. Нямам сили повече за това.
Карла му обърна гръб.
— Това е нещо, което не мога да ти обещая, Карла. Може да умра още утре, а може и след сто години. Каквото и да се случи, с последния си дъх ще изрека името ти.
Ръцете му обвиха раменете й.
— Защото си сигурен, че ще дойда при теб?
— Да, но искам да го направиш сега.
— Не, не ме карай отново. Не искам да страдам повече. Защо се опитваш да ме промениш, след като не можа да го направиш със себе си? Господи, Рик, защо си мислиш, че играя на някаква игра, че само упоритостта ми ме задържа на този остров?
— Не, Карла, не мисля така, успокой се. Само не искам да се разделям с теб.
— Тогава остани! — импулсивно извика тя, макар и да четеше отговора в очите му.
— Не мога… видя, че опитах. Не мога да остана.
— Знам, Рик, разбирам те.
Изчистиха якетата си от полепналите листа и напуснаха любимото място на Карла. Рик я прегърна толкова силно, че всеки случайно срещнал ги, би си помислил, че никога няма да се разделят.
Спускаха се надолу по хълма, без никой да пророни и дума. Когато влязоха в къщата и Карла видя готовите куфари на Рик, сърцето и замря. Облегна се на стената с разтреперани крака. Рик влезе в дневната и запали камината. Тя внимателно гледаше всяко негово движение, опитвайки се да го съхрани в паметта си за нощите, когато щеше да стои сама в същата тази стая. «Стига! Престани да мислиш, имаш достатъчно време!»
— Рик, искаш ли малко кафе?
— Да, с удоволствие.
Карла отиде в кухнята, сложи водата да се затопли и влезе в спалнята, за да се преоблече. Погледът й се спря на жълтия юрган, който си беше купила от Сиатъл. Понякога леглото й се струваше много студено, но сега щеше да е дори и по-лошо, защото бе свикнала с топлината на Рик. Сега студът щеше да прониква не само в сатенените чаршафи, но и в празното й сърце. Къщата, която преди й беше убежище, сега с всичко й напомняше за него. Просто нямаше стая, в която двамата да не бяха споделяли любовта си.
След като сложи мокрите дрехи в банята, Карла импулсивно отвори скрина от черешово дърво, за да вземе нов пуловер за Рик. Празнината, която зейна отвътре, я накара да седне на леглото и да покрие лицето си с длани.
Рик надникна в стаята, видя отворения скрин и разбра какво се беше случило. Влезе и й подаде ръка да стане.
— Ела, ще взема нещо от куфара си.
Прекараха остатъка от следобеда пред камината. Казаха си съвсем малко, но въздухът беше зареден с тяхната любов, страхове и копнежи. Часовникът удари четири пъти, Рик с въздишка се надигна и затвори стъклените врати на камината.
— Време е…
Карла кимна мълчаливо и тръгна към верандата, опитвайки се да мисли, че това е само едно от обичайните им пътувания до града.
— Какво да направя с мокрите ти дрехи? Ако искаш, ще ти ги изпратя?
— Вече съм ги взел. Ще ги изпера във Финикс.
— Имаш много хубав килим в апартамента. Оставили сме всичко, както си беше. Със Стив почистихме, изхвърлихме храната, изключихме хладилника. Не успяхме…
— Карла, моля те, недей…
Тя сбърчи чело, опитвайки се да спре сълзите си.
— Както винаги си прав, трябва да внимавам какво мисля и казвам. Нашата раздяла не бива да изглежда толкова черна. Все пак трябва да можем да се усмихнем, когато се сбогуваме.
Рик пренесе куфарите си в пикапа, а после и чувала, пълен с хляб, намазан с масло и чесън. Това беше техният принос за партито вечерта. Тръгнаха към града и той остави багажа си на пристанището. Не искаше никой да му задава излишни въпроси, къде мисли да заминава. След като провериха, дали галерията е заключена, те се присъединиха към празненството.
Малкият плаж на градчето вече беше озарен от огромни огньове. Миризмата на печени миди, пържена сьомга и солен бриз се сливаше в незабравим, есенен аромат. Радостни викове посрещнаха тяхното пристигане и, когато оставиха хляба в импровизираната кухня, всеки, който ги познаваше, дойде лично да ги поздрави. След великолепния туристически сезон, който бе донесъл и сериозни приходи, двамата бяха станали «звездите» на Куилър айлънд. «Жалко само, че Маги и Джеф все още не се чувстват добре, те определено ще липсват на това празненство» — помисли си Карла и разсеяно отметна косата от лицето си. Нямаше да й е лесно да се срещне със семейство Бимсън, след като Рик си заминеше. Все още не го беше питала, какво им е казал на сбогуване. Нямаше сили да го направи.
Рик размени няколко думи с Даниел Олсен, който както винаги, ръководеше готвенето. После той се приближи, хвана я за ръката, разгъна едно одеяло на пясъка и с жест я подкани да седне.
— Рик, остави ме, не мога повече! Не мога да се държа нормално, след като светът се събаря около мен.
— Искаш ли да си тръгнем?
«Не!» — искаше й се да му изкрещи. Ако можеше, би върнала стрелките на часовника назад, за да преживеят още една сутрин заедно. Всичко, което се беше случило, бе свършило толкова бързо — една падаща звезда, която бе изгоряла ослепително, но щеше да свети в душата й завинаги.
Поклати отрицателно глава. Моментът на паника вече бе отминал. Рик я прегърна и за всички наоколо те бяха една щастлива влюбена двойка. Може би и затова никой не се приближи към тях, страхувайки се да не им попречи.
Останаха така на тяхното одеяло остров, загубени в мислите си и, гледайки огъня, докато ги извикаха за вечеря. На опашката за храна завързаха разговор с хората около тях. Карла забеляза ново лице в тълпата — красивата млада брюнетка, която бе станала причината, Даниел да изглежда още по-жизнен.
Усмихна се, спомняйки си случката, когато Рик беше направо бесен при първата си среща с Даниел Олсен. «Кой би могъл да предположи, че ще станат толкова добри приятели? Ще се видят ли те някога отново? Ще се запази ли приятелството им?» Ужасяваща мисъл премина през съзнанието й. Рик можеше да дойде в града и да отидат за риба с Даниел, без дори да й се обади. За него щеше да бъде по-лесно да отседне при приятеля си, отколкото да идва при нея. Карла знаеше, че не може да види никога Рик случайно или само на приятелска основа. Може би и затова беше дошла на Куилър айлънд — за да не се пресичат пътищата им никога повече. Но сега всичко беше различно. Как щеше да живее отново? Как щеше да понесе болката? Нейният остров, дом, приятели — всичко бе свързано с Рик. Тя докосна леко корема си. Детето, което предстоеше да се роди, също щеше ежедневно да й напомня за него, но щеше да й донесе много радост, да прогони самотата й.
Карла и Рик взеха храната си и се върнаха обратно на одеялото. След всяка хапка Карла все по-трудно и по-трудно преглъщаше, докато най-накрая остави пълната си чиния до недокоснатата порция на Рик. Той се готвеше да каже нещо, но Карла побърза да сложи пръстите си на устните му.
— Моля те, не казвай нищо. Остани така още минута.
Искаше да запомни как изглежда с оранжевите светлини от огъня, отразяващи се в очите му, и с яркочервените отблясъци в косата му. Дъхът й спираше от неговата красота. Пресегна се и докосна бузата му.
— Няма да идвам на пристанището. Нямам сили да те гледам как заминаваш. Задръж пикапа, а аз ще помоля Даниел да ме откара. Все пак той ще разбере, че си заминал. По-добре е да му кажа тази вечер.
Рик погали устните й с треперещи пръсти.
— Карла, не вярвам, че всичко между нас е свършило…
Изправи се и с бавни крачки изчезна в тъмнината.
Карла изчака около петнадесет минути, за да бъде сигурна, че фериботът е тръгнал. Сгъна одеялото си и се приготви да тръгва. Нарочно беше съчинила историята с Даниел, защото знаеше, че в противен случай Рик никога не би взел пикапа. Тази вечер тя нямаше сили да отговаря на никакви въпроси, а утре щеше сигурно да й бъде още по-трудно. Успя да се измъкне от плажа, без никой да я забележи. Пътят беше пуст, а къщите, покрай които преминаваше, бяха със спуснати щори на прозорците. Тишината не се нарушаваше, дори и от кучешки лай. Когато се изкачи достатъчно, за да може да вижда целия град, обърна глава назад. Това, което видя, я накара да се вцепени. Фериботът все още беше в пристанището. Всичко, което бе искала, беше само да не гледа как Рик си заминава. Не искаше последният й спомен за него да бъде такъв. Но очите й не се откъсваха от кораба, който вече бе включил двигателите си. Сълзите, които си беше обещала да не проронва, сега свободно се стичаха по бузите й. Фериботът се откъсна от кея, без дори да надуе обичайната си за тръгване сирена. Карла беше сигурна, че е единственият човек от Мартинс коув, който плачеше, само защото фериботът бе закъснял…


Тринадесета глава

На следващия ден Карла отиде в галерията и се захвана здраво за работата, която трябваше да се свърши. Вписа в каталога всички произведения, които бяха продадени и написа писма до художниците с молба, да задържи картините им и през зимата.
Повечето от магазините на Мартинс коув вече бяха затворени. Само галерията, супермаркетът и ресторантът на Даниел все още бяха отворени за малките групи туристи, които идваха през циганското лято. Карла беше благодарна, че има достатъчно работа, която я отклоняваше от мрачните й мисли. Но скоро всички документи бяха подредени и вече не знаеше какво друго би могла да прави. Почти панически започна да се движи из галерията, търсейки нещо, което да свърши. Тъкмо бе се качила да изчисти стаята на горния етаж, когато камбанката на вратата звънна. Тя хукна надолу по стълбите, надявайки се, че най-сетне е дошъл първият й за днес клиент. В средата на залата с разрошени от вятъра коси стоеше Маги Бимсън.
— Дадох ти достатъчно време, цели четири дни. Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става!
Карла срещна острия й поглед, но реши да бъде упорита.
— Остави ме, нищо няма да ти кажа.
— Да, но този път номерът ти няма да мине. Ти и Рик станахте част от моя живот, все едно, че сте ми брат и сестра. Не мога да стоя безучастно и да гледам как се самоунищожавате!
— Всичко е свършило, Маги. Няма нищо, което ти или някой друг може да направи, просто го забрави.
— О, Карла, какви ги говориш! Не всеки ден срещаш голямата си любов, че да захвърлиш всичко по този начин.
— Нищо не сме захвърляли Маги, ние просто решихме да се разделим…
— Значи, за всичко е виновен той?
— Какво те кара да мислиш така? Защо изобщо дойде тук?
— Ти остана тук Карла, той си замина.
Внезапно Карла усети последиците от безсънието и нередовното си хранене. Почувства как краката й отказват да държат тялото й. Като парцалена кукла, на която кукловодът е освободил конците за управление, тя залитна, хвана се за перилото и тежко седна на най-долното стъпало.
— Опитахме, Маги, честна дума, опитахме…
— Нищо не сте опитали. Ако бяхте опитали, сега щяхте да сте заедно. Карла, ще трябва всичко да ми разкажеш. Рано или късно ще трябва да го направиш, ако изобщо цениш нашето приятелство. Ще ми е много болно, ако те загубя като приятелка, но саможертвата си струва, защото съм сигурна, че вие двамата с Рик трябва да бъдете заедно.
Карла се надигна, приближи се и я прегърна.
— Съжалявам, скъпа, ще ми простиш ли?
— Прощавам ти, но ти трябва да направиш същото за мен. Знаеш ли, защо не си тръгнеш? Аз ще остана до пет часа тук. Не ми се сърди, но ще изплашиш всеки потенциален купувач, изглеждаш ужасно.
Карла се усмихна накриво.
— Благодаря ти. Точно от това имах нужда! Думите ти са точно това, което повдига женското самочувствие.
— Кажи ми честно, след като Рик замина, яла ли си нещо, спала ли си?
— Да…
— Знаех си, че ще ме излъжеш.
— Тогава защо ме попита?
Маги хвана ръката й и я поведе към задната врата. Взе чантата от закачалката и я сложи на рамото й.
— Върви си вкъщи. Джеф ти е приготвил супа. Вземи си една вана и си лягай. Следващите няколко дни аз ще се грижа за галерията. Всичко, което искам от теб, е да спиш и се храниш нормално.
Карла тръгна с провлечени стъпки към пикапа. Отвори вратата и до нея отново достигна гласът на Маги:
— Искам да те предупредя нещо. Ще си разпъна палатка пред вратата ти и ще стоя там, докато не решим какво да правим с твоя Рик. Не се смей, говоря ти сериозно, Джеф и Галахад заминават за Орегон и вече нямам какво друго да правя.
Карла се прибра и направи всичко, което Маги я посъветва, само че в обратна последователност. След като се изкъпа, взе горещата супа, легна си и я изяде в леглото. Спа близо дванадесет часа. После се събуди, обядва, почете около час книга и отново си легна.
На другата сутрин се чувстваше много по-добре и реши, че може да използва времето, за да се приготви за зимата. Прибра летните си блузи и поли, а на тяхно място извади палтото и дебелите си вълнени пуловери. Провери с колко дърва разполага за камината и дали всички прозорци са добре уплътнени.
Когато за първи път разбра, че е бременна, тя мислено се поздрави, че е една от щастливките, които понасят това, без никакви проблеми. Единственото неудобство бяха няколкото килограма в повече. Но сега изведнъж всички симптоми се появиха и Карла се чувстваше като класически пример на това, което е най-неприятно за една бременна жена. Гърдите й бяха подути и я боляха ужасно, дори само от докосването на дрехите й. Само от мисълта за храна й се повдигаше. Даже рекламите на хранителни продукти, които обичайно бяха в «жизнерадостни» цветове, я караха да тича към банята. От задържането на течности пръстите й бяха заприличали на малки наденички и скоро тя започна да избягва да гледа собственото си отражение в огледалото. След като издържа упорито три и половина дена, Карла позвъни на лекаря, който преди бе потвърдил бременността й. Той я успокои, че симптомите са нормални, дори се учуди, защото при повечето жени те започвали значително по-рано. Това не намали страданията й, но поне успокои съзнанието й, че опасност от абортиране няма.
Детето, което носеше в утробата си, с всеки изминат ден й ставаше по-скъпо и правеше раните на самотата по-лесно поносими. Макар то да съществуваше повече в съзнанието й, отколкото в истински физически смисъл, Карла можеше да си го представи как ще изглежда. Все още помнеше думите на Рик. Сама не знаеше какво предпочита — момиче или момче — искаше й се само, да има неговите очи.
Тихо почукване на вратата прекъсна дневния й сън. Маги застана с чанта в ръка на прага и двете се гледаха мълчаливо около минута, преди да прихнат в смях.
— Предполагам, че си носиш палатка, в случай че реша, да не те пусна вътре?
— Да, имам една малка.
Карла отстъпи настрани. Приятелката й влезе, сложи чантата си на пода и остави якето и ръкавиците си на стола.
— Значи си бременна?
Карла премигна учудено. Не можеше да отрече, че изглежда ужасно, но все още не й личеше чак толкова.
— Глупости, настинала съм малко…
— Защо ме занасяш? Познавам те от повече от три години. Никога не си се разболявала.
— А не ти ли мина през мозъка, да си държиш устата затворена, докато аз сама реша да ти кажа?
— Не, изобщо.
— Изглежда, че нищо не мога да направя, за да те откажа да стоиш тук.
— Не.
— Добре тогава, ела до камината и сядай.
Маги последва Карла в дневната, взе любимия стол на Джеф и се приближи по-близо до топлината на огъня. Тя свали обувките си, подгъна крака и направи невинна физиономия. На Карла й приличаше на зебра, която обикаля около стадо зебри и се опитва да ги убеди, че няма да закусва с тях.
— Искам да те предупредя, че това няма да е едно от приятните ти посещения. Виждаш ли това? — Тя посочи чинията с няколко филийки препечен хляб — Цяла сутрин се опитвам да ги изям.
Маги я погледна загрижено.
— Това нормално ли е?
— Лекарят ми каза, че само в редки случаи може да трае през цялата бременност. Смята, че съм късметлийка, щом симптомите започват толкова късно. А аз мислех, че това важи единствено за жени, които чувстват родилни болки на деветия месец.
— Радвам се, че все пак си говорила с някого.
В разговора им настъпи пауза, през която Маги отиде в кухнята и си направи чаша чай.
— Нещо ми подсказва, че Рик не знае за това? — поде тя отново, щом се върна.
— Защо мислиш така?
Маги се облегна назад и въздъхна.
— Слушай, скъпа, знам, че не искаш да съм тук.
Карла се опита да протестира, но тя не й даде възможност.
— Или поне да не си пъхам носа в това, което се е случило между вас с Рик, но все пак аз съм при теб. Няма да си тръгна, докато не поговорим.
— Все още не съм готова за това, Маги.
— Но вече изминаха две седмици, едва ли някога ще се почувстваш по-добре.
Карла не издържал избухна.
— Знаеш ли какво ще ти кажа! Това изобщо не е твоя работа! Защо не си вземеш чантичката и да…
— Мисля, че това вече го преживяхме.
— По дяволите, Маги! Никога не съм срещала по-голям инат от теб!
— Така ли? — засмя се Маги. — Веднага се сещам за една позната семейна двойка. И двамата ме надминават без проблеми.
— Дяволите те взели, ти изглежда няма да си тръгнеш?
— Да, така е. По-добре е да се върнем на въпроса ми. Рик не знае, че чакаш дете, нали?
Карла поклати отрицателно глава и сведе очите си.
— Защо не му каза?
— Защото щеше да остане.
— Що за глупост е това! Нали и ти го искаш?
— Да, но не по такъв принудителен начин. Това дете ще е като окови за него, които бавно ще го унищожат.
— Карла, какво говориш?! Рик, не е такъв човек, никога не би приел детето си по този начин. Зная колко е грижовен, затова ви помолих и да отидете до Сиатъл с Галахад. Той…
Карла пребледня и обърна глава, за да скрие сълзите си. Учудена от странната й реакция на наглед невинното й изказване, Маги се протегна напред и хвана ръката й.
— Нещо се е случила в Сиатъл, нали?
Карла въздъхна тежко и изчака горчилката от гърлото й да се разсее.
— Не, нищо особено не е станало… Това беше нещо дребно и незначително, но то беше капката, която препълни чашата. Не знам защо, но нито аз, нито Рик нямахме желание да споделим това с вас. Никога не съм си представяла, че децата от едно основно училище ще започнат да търсят причината за края на кариерата му. Още от самото начало всичко тръгна зле. Учителят го представи ефектно — като свой отдавна загубил се приятел — и оттук нататък темата «състезания» стана единствена. Страхувам се, че никой не обърна внимание на горкия Галахад…
— Господи, Карла, толкова съжалявам. Как можах да го направя, никога не съм и предполагала…
— Не се извинявай, Маги. Това рано или късно щеше да се случи. Всичко беше само въпрос на време.
Карла взе една препечена филия и замислено започна да я дъвче.
— Но по-лошото се случи след това. Когато вече излизахме от училището, едно от момчетата подвикна, че Рик не пилотира, защото бил страхливец. Това се оказа и последната капка. — Карла избърса сълзите от очите си. — Чашата се пълнеше бавно и постепенно през цялото лято. Сега вече разбираш ли ме?
— Отчасти разбирам защо Рик си е тръгнал, но защо ти остана тук?
— И какво предлагаш?! Да отида да го гледам как умира? Това ли искаш да направя? Хайде, представи си, че Джеф е на неговото място, че е автомобилен пилот. Състезанията не са един или два пъти в годината. Веднъж започнеш ли, продължаваш целия сезон. Седмица след седмица ще си на пистата, докато траят тренировките и изпитанията. Самите състезания са вече кулминацията на всичко — на усилията на хиляди хора от екипа. Виждала ли си някога с каква кола катастрофира Рик? Това е чудовище с мощността на ракета! Удари ли се някъде, парчетата метал хвърчат на всички страни. Не само пилотът, но и невинни зрители от публиката стават жертви. Как ще се почувстваш Маги, ако видиш, че резервоарът се пръсва и избухва, както казват коментаторите, в «изключителни» пламъци. През всичкото това време знаеш, че в центъра на този ад, е човекът, когото обичаш. Виждаш как съдиите размахват жълт флаг, как предупредителните светлини мигат, как вие сирената на приближаващата се пожарна, как другите състезатели намаляват скоростта, но никой не спира… Иска ти се да пищиш, да ги накараш да те забележат, но те само карат по-бавно. Всичко е бавно, освен бушуващите пламъци. После върху автомобила се изсипват тонове противопожарна пяна. Най-накрая санитарите измъкват малка фигура от кабината и, ако има смисъл, линейката надува сирената си и тръгва към болницата. На пистата излизат мъже от поддръжката, бързо изчистват петното от катастрофата, и след като състезанието продължи, никой вече не си спомня за липсващия пилот и автомобил. Те просто са в листата на «незавършили». В болницата лекарите се държат странно: «Това е само катастрофа… не беше негова грешка, застраховката ще покрие всичко. Баща ми, брат ми, братовчед ми — те са попадали и в по-лоши ситуации…». Слушаш всяка тяхна нелепа дума, надявайки се да кажат, че мъжът, когото обичаш, ще оживее или пък ще остане пълен инвалид, прикован като цвете в саксия. Но най-често лекарите нищо не казват. Ако го направят, трябва да си учила латински, за да ги разбереш. Представи си как ще се чувстваш, ако ти дадат снимка от списание «Таймс»! Там всичко е толкова реално, че можеш да се почувстваш като участник, да бъдеш съвсем близо до смъртта. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш и две ръце, които отчаяно се мъчат да се измъкнат от огъня. Тогава можеш да си мислиш само за две неща. Първото е: «Защо не му казах, защо не го спрях?!», а второто — да си спомниш колко щастливи мигове си имала на стълбичката на победителите.
Карла захвърли филията си и едва успя да стигне до банята. Когато пристъпът й премина, тя сложи ръка на корема си.
— Ти едва ли си виновно за това, малкото ми! Винаги съм мразела състезанията… — промърмори. Изми лицето и устата си, преди да се върне при Маги.
— Не исках да звучи по този начин! Но все пак трябваше да ти кажа…
— Споделяла ли си това някога с Рик?
— Само отчасти, но това е нещо, което той не може да разбере. Може би Рик ще запълни липсата ми с някое момиче като Мери Дейвис, която цял живот е била около пистата.
— И ти я познаваш?
— Да срещнахме се в болницата. Рик е излизал с нея, докато сме били разделени. Тя е всичко, което аз не съм.
— Но нали той не иска да остане при нея? Можел е да го направи…
— Не знам, може би и двамата да сме си избрали неподходящи хора, да обичаме.
Маги замислено потри слепоочията си.
— По, дяволите, бях толкова сигурна, че мога да ти помогна, а сега се чувствам като глупачка!
— Точно от това се опитвах да те предпазя, но не съжалявам, че ти казах. Сега се чувствам по-добре. Ти си ми най-добрата приятелка, Маги. Знам, че искрено искаш да ми помогнеш. Жалко, че нищо не може да се направи.
— Ще ти кажа нещо със сигурност. От нас с Джеф ще излязат чудесни кръстници. Но все пак някога трябва да кажем на Рик за бебето.
— Знам, но още не му е дошло времето.
— Но той трябва да разбере… Добре, добре спирам дотук. Един урок на вечер ми е достатъчен.


Към края на седмицата Карла не се чувстваше добре само рано сутрин и отново тръгна на работа. Тя все още изпадаше в тежки депресии, които я караха да избухва в сълзи, но скоро започна да свикна дори и с това.
Всички местни хора вече знаеха, че с Рик са се разделили. Повечето от тях изказваха съчувствието си, но забелязали сълзите в очите й, бързо сменяха темата. Когато Карла дойде на острова, смяташе, че сълзите са само проява на слабост, но тук разбра, че те могат да бъдат и предимство. По това време на есента тя получаваше купища покани за празненства, годишнини и рожден дни. Въпреки опитите на Маги да я изведе от къщи, Карла винаги отказваше.
Два дни, преди галерията да затвори за зимния сезон, Маги дойде при нея и настоя да я заведе на обяд.
— Ще те накарам отново да се срещаш с хора — каза й тя, бутайки я насила към вратата. — Ти ще си моят модел през зимата. Какво ще рисувам, ако бузите ти са така хлътнали. Къде е предишната им руменина? И престани да се мръщиш, щом някой те попита за Рик!
Карла въздъхна тежко.
— Къде се опитваш да ме заведеш?
— Можеш ли да ядеш яйца?
— Мразя ги.
— Не мисля, че ги мразиш, но се страхуваш от Даниел Олсен.
Карла кимна с глава. Маги я познаваше прекалено добре, за да я лъже. Все още не беше готова да отговори на въпросите на Даниел, пък и бе много вероятно, той да знае повече за Рик от нея. «Господи, как се обърнаха нещата! Аз ревнувам Рик от Даниел, ревнувам, защото те са приятели, защото те имат свободата на тяхното приятелство, а аз съм вързана с въжето… на какво?…»
— Е, добре, щом не искаш един чудесен омлет, какво ще кажеш за мазен хамбургер?
— Хайде, води ме по-бързо, защото чувствам, че ми прилошава.
Обядваха пилешки сандвичи и на връщане към галерията, Карла се почувства много по-добре. Дори се смя на последните приключения на Сър Галахад. При посещението при щатския сенатор разговорът на Маги и Джеф продължил прекалено дълго и те забравили за естествените нужди на животното. Със сълзи на очи, превивайки се от смях, Маги й разказа, как Галахад отишъл до прекрасната палма на сенатора и я припикал.
— Ох, да благодаря на Бога! — каза Маги, едва поемайки си дъх. — Добре, че вече го бяхме спечелили на наша страна, преди да се случи този инцидент. Той беше много разочарован, но вече нямаше как да се откаже от думите си.
Влязоха в галерията, ухилени до уши, но и Джеф не се оказа в по-лошо настроение. Още от вратата го видяха как си прави вятър с банкнота от сто долара.
— Скъпи дами, във ваше отсъствие продадох това, което вие не успяхте цяло лято. Купиха стъклената топка с мехурчета!
— Ти се шегуваш! — възкликнаха в хор Маги и Карла.
— Не, сериозно говоря. Сделките на годината в Мартинс коув са продажбата на това грозно произведение и на ресторанта «Синият кит».
— Не знаех, че са продали ресторанта — учуди се Карла.
— Все още не е обявено, знам само аз. Новият собственик изплатил всички стари дългове и най-после получих чек с покритие за моята скулптура.
— Направо съм удивена! Не мислех, че все още има честни хора.
— Не е човек, а някаква голяма фирма.
На лицето на Карла се появи разочарование.
— Жалко, мразя големите фирми. Можете ли да си представите какво парти на «оставащите» ще направят те…
Едва успя да завърши изречението, спомняйки си за последната им вечер с Рик.
— О, Карла, престани да хленчиш! Защо само търсиш причини да се разочароваш. Виж, сега на главната улица има само едно ресторантче.
Карла се усмихна насила.
— Извинявай, не исках да прозвучи така.
— Предполагам, че знаеш какво значи продажбата на стъклената топка. Дължиш ми един чай. Смятам, че следващата седмица е най-подходящото време да ме почерпиш. Тогава е и рожденият ми ден.
Карла сведе очи. Усещаше, че е ловко е манипулирана, и затова вместо да отговори на Маги, се обърна към Джеф.
— Ще ми кажеш ли, как изглеждаше човекът, който я купи?
Джеф се впусна в подробно описание на мъж на средна възраст, чиято съпруга отдавна събирала подобни произведения. Смятал да й подари новата придобивка за Коледа. Споделил също, че не бил виждал по-уникален експонат на толкова ниска цена.
Въпреки усилията си да се сдържи, Карла избухна в смях. Не знаеше, дали да вярва на историята на Джеф, но ако беше истина, коледната вечер в семейството, собственик на стъклената топка, нямаше да е същата.
Когато излизаха от галерията, Маги небрежно заяви:
— Не забравяй да си вземеш пътна чанта. Ще останем да спим във Виктория.
Карла вече осъзнаваше, че наистина е подведена.
— Чакай малко, не сме се разбирали така!
— Знам, знам, но не мислиш ли, че вече ще ти трябват нови дрехи. В «Итънс» има прекрасен етаж с облекла за бременни жени.
— Откъде знаеш пък това?
— Ами, просто предполагам, че всички етажи са хубави, но този за млади майки сигурно е чудесен.
Маги побърза да се качи в микробуса и да затръшне вратата.
Карла остана на мястото си, докато тя и Джеф завиха зад ъгъла. Трябваше в най-скоро време да върне стоте долара на Джеф, да вземе стъклената топка и да я подари за рождения ден на Маги. Нямаше само те да й погаждат гадни номера.


Карла очакваше с нетърпение предстоящото пътуване. След като затвориха галерията и повече нямаше работа, все по-трудно понасяше самотата. Преди обичаше да става рано, а сега се излежаваше почти до обяд. Опита се да прави дълги разходки, но на острова нямаше пътечка, която да не събужда спомени за Рик. Мъчеше се да отрича причината, поради която всеки ден купуваше вестници, а тя беше само една — да потърси в спортната страница някакви новини за него. И един ден откри дълга статия за завръщането на Рик Флеминг. Той щеше да се включи в отбора си в състезанието за наградата на Лас Вегас, като номер две, отказвайки се от обичайния си стартов номер в полза на своя съекипник.
Едва сега Карла се замисли какво е искала от него. Едва ли му е било лесно, след като е имал задължение към своя отбор, спонсорите и организаторите. Сега си обясняваше големите телефонни сметки, защото Рик сигурно бе разговарял с часове, опитвайки се да уреди всички подробности.
Сърцето болезнено заби в гърдите й. «Как съм могла да бъда толкова наивна? Къде съм гледала цяло лято? Колко ли още неща не ми е казал?»
Сега разбираше и оценяваше саможертвата на Рик, всичко, което бе направил за нея. «Защо само не издържа още малко… Можеше да стане по-добре… или пък по-зле.»
Въпроси и съмнения отекваха в съзнанието й, докато усети, че направо полудява. Попаднала бе в огромен лабиринт, от който не знаеше как да излезе.


Утрото, когато тръгнаха за Виктория, се оказа изключително красиво. През нощта бурята беше измила остатъците от летен прах и синьото небе блестеше като ново. Гората сега представляваше пъстроцветен килим от пожълтели кленови дървета и вечно зелени борове. Въздухът беше кристалночист и миришеше на сняг.
Карла се срещна със семейство Бимсън на ферибота. Джеф веднага се затича да вземе багажа й. Вместо да протестира, както обикновено, тя остави женските си инстинкти да вземат решения вместо нея. Бременността все повече променяше не само тялото й, но и съзнанието й. Все по-често си мислеше, какви промени да направи в «детската стая». Дори тапетите, които преди й се струваха ужасни, сега откри, че имат собствен чар.
Карла и Маги останаха на горната палуба, а Джеф отиде да им вземе нещо за пиене. Маги тъкмо бе забила нос в едно списание, когато Карла изведнъж я сръга.
— Ей, какво направихте с Галахад?
Приятелката й невинно се усмихна.
— Оставихме го на мисис Пелбърг.
— Господи, как можахте да направите подобно нещо?
— Но защо, те вече са първи приятели.
— Не мога да повярвам!
— Но ще трябва — каза приближилият се Джеф и й подаде чаша горещо какао.
— Какво е това?
— Пий, млякото е полезно за теб.
— Но…
— Ако не искаш, недей. Пий го само, ако си сигурна, че няма да повърнеш. Джеф никога не е бил съобразителен. Защо не си й взел някакъв натурален сок, Джеф?
Карла се намръщи и отпи от странната на цвят напитка. За нейно учудване, вкусът й не беше толкова лош.
«Е, добре, Карла, вече си достатъчно дебела, още няколко сантиметра към талията ти няма да ти навредят.»


Четиринадесета глава

Хотел «Импрес» със своята тухлена фасада, наполовина закрита от върба, беше една от най-хубавите сгради в града. Той беше и първото нещо, което виждаха посетителите, когато пристигаха с кораб от морето.
След като фериботът ги откара до Сидни, те продължиха с кола до Виктория. Канадският град притежаваше всичко от красотата и чара на английското село, само че бе няколко стотици пъти по-голям. Карла обожаваше Виктория, но днес градът не й изглеждаше толкова впечатляващ. Може би това се дължеше на липсата на туристи. Те го бяха изоставили и като ято мигриращи патици се бяха преместили места с по-топъл климат. Възможно бе, тежестта в тежестта в гърдите й да се дължеше на факта, че никога не бе успяла да сподели тази прелест с Рик. Беше му разказвала само за конните състезания по улиците на града, за сградата кметството, за пристанището и цветята, но никога не бяха успели да дойдат тук заедно.
Резервациите им за ресторанта на «Импрес» бяха за един часа, така те имаха достатъчно време да разгледат магазините във фоайето. След като разгледаха кожените облекла и бижутерията и установиха, че са достатъчно скъпи, влязоха в галерия, представяща работата на канадски художници. Карла беше изключително впечатлена от украсена с резба океанска раковина. Вместо обичайните сюжети с китове или моржове, на нея имаше изобразен мъж, стоящ на скала и наблюдаващ морето. Колкото повече го гледаше, толкова повече той й заприличваше на Рик. Може би защото изглеждаше също толкова самотен… Маги забеляза интереса й към раковината.
— Не мислиш ли, че е малко сантиментално? Едва ли е най-добрата работа на този художник.
Без да се съобразява с учудения й поглед, Карла все пак си купи раковината и побърза да я пъхне в чантата си.
— Е, дами, мисля, че е време да тръгваме. — Джеф ги прегърна през кръста.
Отидоха в главното фоайе, където им сервираха чая. Джеф се наведе над Карла и тихо прошепна:
— Напоследък си приятно закръглена.
— Чудесно хрумване, да кажеш това на една дама, след като си я завел на ресторант!
— Не мисля, че имам подобна чест, нали ти плащаш за това малко удоволствие.
— Да, точно така. И случайно имам под ръка една нова-новеничка банкнота от сто долара. Между другото, забравих да ви кажа, че човекът, който е купил стъклената топка, е размислил. Хммм… — Карла направи замислена физиономия. — Много странен джентълмен. Не само небрежно забравил да си поиска парите обратно, но и сложил «униката» под бюрото ми.
Тук Маги не се стърпя.
— О, Джеф, как може да си толкова недосетлив. Защо не я скри някъде другаде?
— А вие не можахте ли да се върнете малко по-рано?
Карла за момент се разсея от разговора, защото двамата съпрузи започнаха да спорят помежду си. На съседната маса седеше баща с двете си дъщери близначки. Тъмнокосите момичета бяха облечени в розови блузки и виолетови поли — два цвята, които Карла не понасяше още от дете, но сега установи, че те отиват много на момичетата.
Останалите маси бяха заети от млади двойки, повечето от които изглежда бяха на меден месец. Болеше я повече, отколкото бе предполагала, откривайки, че и други хора се обичат. Това беше болезнено напомняне за самотата й. Малко по-назад, под високите прозорци, седеше жена на видима възраст около петдесет години. Макар и сама, тя се усмихваше и изглеждаше щастлива. «Дали ще мога и аз да се усмихвам на нейната възраст?»
Сервитьорка с черна къса пола и бяла блуза им поднесе чая и чинийка кифлички със сметана.
Джеф отново се обърна към Карла.
— Карла, искам да говорим за Рик.
Силна вълна на гняв премина през нея, осъзнавайки, че всичко е било грижливо приготвено.
— Вече схванах! Доведохте ме тук, защото пред толкова хора не мога да изпадам в истерия!
Джеф се опита да хване ръката й, но тя бързо я отдръпна.
— Недей да обвиняваш Маги, аз съм виновен за всичко.
— И тя е виновна, защото не те е спряла. — Карла се обърна към приятелката си. — Как можа да участваш в нещо подобно. Ти поне знаеш колко болезнено е за мен, да се връщам в миналото.
— Опитах се да го разубедя, но нищо не стана.
— Е, добре, Джеф, кажи каквото мислиш, че трябва да кажеш, но след това, ако искаш да останеш мой приятел…
Тя усети, че гърлото й пресъхва.
— Никога не говори повече за Рик…
— Карла не искам да те наранявам, опитвам се да те накарам да разбереш нещо. Веднъж каза, че ако наистина Рик те е обичал, той е трябвало да се откаже от състезанията след смъртта на брат ти. Мога само да предполагам, че все още мислиш така.
Карла не отговори, а само сведе очи.
— Не мисля, че състезанията на Рик имат нещо общо с вашата любов. Това е нещо толкова различно и отделно, както чувствата ми към Маги и любовта към моята работа. Опитах се да си представя мен и Маги на вашата позиция с Рик. Помислих си, какво ще се случи, ако Маги неочаквано ме накара да избирам между професията си и нея. Ако искаш да бъда честен с теб, Карла, аз бих зарязал това, което правя, и, макар че ще ми е много трудно и ще съжалявам цял живот, смятам, че ще оцелея.
Карла прехапа долната си устна, докато усети кръв в устата си.
— Но аз не съм Рик, Карла. Никога не съм бил най-добър в нещо. Нямам представа, колко хора се занимават със състезателни автомобили, но те трябва да са хиляди по целия свят. Това са само професионалистите, а аматьорите са милиони. Безспорно, Рик е най-добрият от тях. Той има дарбата или таланта, наречи го както искаш, но той е станал номер едно. Честно казано, никога не мога да си представя, че ще стана като него. Твърде малко са хората, благословени да оставят имената си в историята. Опитът му да се откаже едва не го погуби. Рик ще продължи да се състезава, защото не си му дала шанс, но знам, че с всеки ден, в който не е с теб, една частица от него умира. Не знам, даваш ли си сметка за това?
Карла не смееше да погледне към него. Обърна очи към съседната маса, където двете близначки се гушеха в прегръдката на баща си. Джеф отново протегна ръката си и този път Карла не се отдръпна. Чувстваше, че само тя може да я задържи в реалността, че ще я спаси от ада на собствените й терзания.
— Какво щеше да стане, ако жената на Хилъри му беше казала да не се изкачва на Еверест? Или пък на Армстронг — да му забрани да стъпва на луната? Разбери ме, не искам да дълбая раната ти, а се опитвам да я излекувам. Опитвам се да ти кажа, че нямаш много причини, да превръщаш живота си в трагедия. Трябва да разбереш, че Рик може да те обича и пак да се състезава. Дори и малко по-леко да ти е станало след този наш разговор, значи съм успял.
Карла все още не можеше да говори, но му отвърна с усмивка. Изпиха чая си в мълчание.
— Джеф, ето ти стоте долара, но ти ще платиш сметката. Дължиш ми го като извинение за целия този театър. Друг път, когато съм в по-добро настроение, ще ви кажа какво бях планирала първоначално.
Приготвиха се да тръгват, но Джеф отказа да дойде с тях, предпочитайки да посети изложба на негов приятел художник. Разделиха се, уговаряйки се да се срещнат в пет часа пред «Кристал гардън».
Карла и Маги тръгнаха по магазините. Карла беше необичайно тиха и предостави на приятелката си избора на дрехи. Маги избра няколко практични гащеризона и една красива розова рокля за предстоящите празници. Тъкмо излизаха от магазина, когато Карла неочаквано спря.
— Маги, не мисля да оставам тази вечер.
— Но, Карла…
— Изслушай ме, имам толкова неща да върша и ще се чувствам много по-добре, ако тази нощ съм си вкъщи.
— Но изчакай поне Джеф да дойде. Той ще те откара до Сидни.
— Предпочитам да взема автобус. Още от дете си падам по тези на двата етажа. — Карла прегърна приятелката си. — Мисли му, ако те видя да плачеш! Не мога да понасям, когато по такъв начин привличаме вниманието върху себе си. Така вдигаме самочувствието и на без това нахалните мъже.
Този път те избухнаха в смях, преглъщайки сълзите си.
— Мислиш ли, че подпухналите някога ще дойдат на мода? — попита Карла. — Не мога да си спомня, кога гримът ми е издържал цял ден.
— Казват, че бременните жени плачат повече.
— Е, значи вече имам и оправдание.
Карла стигна до пристанището навреме, за да хване последния ферибот от разредения зимен трафик. След няколко бегли въпроса от имиграционните служители, тя се качи на борда. Въпреки ледения въздух, излезе на горната палуба, веднага щом фериботният кораб се отдели от кея. Искаше й се да бъде сама, а тук беше най-подходящото място. Макар и свикнала вече с гледката, тя не можа да сдържи възклицанието си от прекрасния залез. В Пюджит саунд и Британска Колумбия идваха достатъчен брой туристи, за да бъдат месните градове относително стабилни, но много местности и дори цели острови бяха напълно необитаеми.
Карла се загледа в широката бяла диря, оставаща зад кораба. Залязващото слънце разрязваше като с нож водните пръски, образувайки миниатюрна дъга. Спомни си, че Рик предполагаше, че детето им ще е със златисти коси, също като слънчеви лъчи. Дланта й се затопли, представяйки си как държи нежна детска ръчичка. Усмихна се при спомена за двете близначки в хотела. Колко търпелив и внимателен беше баща им с тях. Усети внезапна тъга, знаейки, че Рик няма да преживее такива мигове със своето собствено дете. Посещенията от време на време не можеха да създадат такива отношения, каквито имаше този баща със своите две момиченца. Само във всекидневните грижи, във всекидневната любов можеше да създаде това, което бе видяла днес. Ръцете й стиснаха по-здраво парапета. «Може ли детето, което нося сега, да се превърне в мъчение за Рик, а не в радост и удоволствие!?» Мислите й бяха прекъснати от кристалночист звук, излизащ от каютите на кораба. Това беше флейтистът, който изпълняваше песен на Саймън и Гарфункел, добавяйки свои собствени интерпретации. Мислейки за музиката му, Карла се питаше, кой ли е най-добрият флейтист на света. «Дали този човек е бил разкъсван между семейството и своята кариера?» Паниката я сграбчи за гърлото, защото започваше да разбира позицията на Рик, започваше да чувства агонията, която е преживял.
Тъмновиолетовото небе вече се смрачаваше. Съвсем малка част от него над високите планински върхове все още беше яркооранжева и изглеждаше като пожар, излязъл от контрол. По прозорците на къщи, колиби и бунгала, разпръснати по околните острови, се появиха светлини. На фона на тъмната пелерина, образувана от борови дървета, те изглеждаха като котешки очи, надничащи от гората. Както винаги, когато наближаваха Куилър айланд, Карла не можа да сдържи усмивката си. Мартинс коув вече потъваше в дълбок зимен сън. Електроенергията тук беше скъпа, кражби почти нямаше и уличните лампи бяха поставени само тук-там.
Карла беше единственият пасажер, който слезе. Докато се изкачи на хълма до галерията, фериботът вече беше на половината си път до Анакорта — последната точка на неговото пътуване. Карла влезе в пикапа и бавно го подкара, но дори и когато се прибра, днешното пътуване продължаваше да доминира в съзнанието й. Думите на Джеф продължаваха да ехтят. Никога не бе мислила за Рик по начина, по който днес той й бе казал. Нямаше и съмнение, че ако бяха събирали многобройните статии, снимки, вестници и списания за него, няколко стаи от къщата щяха да бъдат пълни. Във всички тези материали, независимо от кого — от професионални журналисти до обикновени фенове — Рик неизменно бе обявяван за номер едно. Той никога не четеше това, което пишат за него, и приемаше славата като нещо обикновено.
Карла си направи чаша чай и разсеяно се заразхожда от стая в стая, докато най-накрая се озова в спалнята. При вида на гардероба сърцето й се сви, знаейки колко болезнени спомени са скрити там. «Рик е прав, аз съм страхливка. По ми беше лесно да погреба спомените за Боби, отколкото да живея с тях. Защо съм скрила всяка негова вещ?!»
Карла импулсивно отвори гардероба, извади една картонена кутия и я сложи на леглото. Прокара треперещи пръсти по ъглите й. Изглеждаше напълно нормална кутия без външна следа от болката, която се криеше вътре. Най-отгоре имаше син вълнен пуловер с широка яка. Карла затвори очи и сякаш лицето на брат й беше пред нея.
Спомни си, как като деца споделяха мечтите си, седнали на клоните на едно високо дърво. Боби, за разлика от другите деца в квартала, винаги говореше за разни велики неща. Тя беше по-голяма и винаги го изслушваше с внимание. «Аз искам да открия всичко, Карла, да намеря потънал кораб в Карибско море, пълен със злато, да обиколя света с яхта, да открия живот на Марс. Или да намеря начин да нахраня всички деца на света, които сега умират от глад.» Карла остави пуловера настрани и взе голяма снимка, поставена в рамка. На нея бяха тя Боби и Рик. Стояха пред същата състезателна кола, която шест месеца по-късно щеше да отнеме живота на брат й. Фотоапаратът завинаги бе запечатал щастието, излъчващо се от лицата им. Карла не успя да спре сълзите, прииждащи в очите й, и само периодично ги избърсваше, когато замъгляваха зрението й. Импулсивно с крайчеца на пръста си докосна лицето на Боби.
— Съжалявам, братче…
Думите, които не бе изричала преди, й донесоха странно облекчение, сякаш премахнаха от душата й огромен товар. «Защо се извинявам? Може ли аз да съм виновна за смъртта му? Защо винаги подсъзнателно съм обвинявала Рик, а никога не съм се обръщала към себе си?» Мислите й я объркваха. «Боби? Какво щеше да стане, ако не те бях запознала с Рик? Ако аз не бях го срещнала? Моя ли е грешката, че те заведох на пистата?» Изричайки мислено тези думи, Карла осъзна, че те не са истината. За гаранция на това можеше да има щастливата усмивка на брат си. Никога не го бе съветвала, да стане състезател, а само го бе запознала с бъдещия си съпруг. Решението, упоритостта, тренировките и победите си бяха изцяло негови. Тя нямаше заслуги, но и нямаше вина. «Колко ли време ще търся причината за смъртта ти в себе си или в Рик? Ще мога ли да последвам Рик отново на пистата?» Карла притисна снимката плътно до гърдите си. «О, Боби, да знаеш само какво направих!… Сигурно щеше да ме наречеш глупачка, ако беше жив. И най-вероятно щеше да бъдеш прав…»
Тя постави рамкираната фотография върху черешовия скрин и въздъхна.
— Никога няма да престана да те обичам Боби, винаги ще ми липсваш. Време е да спра да се самообвинявам и да се опитам да уредя живота си. — Карла се пресегна и докосна снимката с върха на пръстите си. — Моля те, пожелай ми успех!


На сутринта силен, внезапен вятър връхлетя върху сушата, издухвайки последните листа, чупейки клоните и огъвайки безмилостно върховете на боровете. Морето бе почерняло, а там, където преди беше плажът, сега се разбиваха огромни, пенести вълни.
Карла стоеше до прозореца на дневната и наблюдаваше разбушувалата се буря. После се отдръпна, сви решително юмруци, прекоси мрачната стая и включи телевизора. Още снощи бе решила все пак да гледа състезанието за голямата награда на Лас Вегас. С тревога изчака светването на монитора. Напълно противно на логиката, при това лошо време картината бе кристално ясна. В момента даваха откъси от други състезания и реклама на автомобилни гуми. Карла сложи ръка на корема си, но с изненада откри, че не й се повдига, дори като дадоха в близък план какво има под капака на този лотос. Всичко вървеше добре до момента, когато показаха снимката на Рик. Карла залитна и вдигна бързо ръка към устата си, за да не извика. «Господи, колко ми липсва! Колко отдавна не съм го виждала в естественото му обкръжение. Изглежда толкова щастлив и самоуверен!» Коментаторът прекъсна мислите й:
— … нашият екип бе допуснат през седмицата с тима на Рик Флеминг, да проследи подготовката за дългоочакваното му завръщане на пистата. Сега ще ви предложа около петнадесет минути от този репортаж, а целия ще ви покажем в…
Милиони спомени връхлетяха съзнанието й, гледайки как е преминала седмицата за Рик. Стотици познати лица, които бе започнала да забравя за тези три години, се показаха за броени секунди. Всички го посрещаха с широки усмивки и обичайните мечешки прегръдки. Краткият репортаж за завръщането му за пистата се превръщаше в нещо като телевизионен портрет. Дори другите пилоти, които сега минаваха на заден план, се радваха като деца, че се е завърнал.
Последните минути показаха снимки, направени в бокса на тима късно снощи. Камерата следеше неотлъчно малката групичка, която бе допусната там. Карла неволно се усмихна, когато видя, Рик и Стив да проверяват двигателя, а после внимателно да го полират. Тя знаеше, че Стив ще прави това също и тази сутрин — не толкова от необходимост, колкото, за да прикрие нервността си.
— … за разлика от други пилоти, които не допускат жени около боксовете от чисто суеверие, Рик Флеминг очевидно няма нищо против тях, особено към една красавица.
Камерата се извъртя към усмихнатата Мери Дейвис.
— Тя прекара цялата седмица в гаража на отбора.
Карла се сви така, сякаш че бурята отвън бе открила пролука към сърцето й. Студът, достигащ и до най-защитената част от тялото й, я накара да трепери. Още си спомняше болката и отчаянието на лицето на Мери, когато я срещна за първи път в болницата. Но всичко това сега беше изчезнало. Високата, тъмнокоса жена изглеждаше на върха на щастието си и й се стори още по-красива от преди. Но в следващия момент камерата се отдръпна, Стив се приближи и прегърна Мери. Карла бе изненадана, но въздъхна с облекчение. Очевидно, Мери вече не гледаше на Стив само като на обикновен приятел. Екранът за малко потъмня, а после показаха Рик, седнал на пистата на фона на залязващото слънце. Гласът на коментатора се превърна в тих шепот:
— Само друг пилот може да каже какво е в душата на Рик Флеминг, когато той оглежда за последен път пистата преди утрешното състезание. Но това, което предполагам аз, е, че след трагичната катастрофа преди шест месеца, която отне живота на най-добрия му приятел, Рик Флеминг още се пита, дали има сили да бъде номер едно. Дали не е загубил своята дарба, която го прави нещо повече от другите и го превръща в жива легенда. Вероятно си мисли, че няма право на грешка, защото след завръщането му всички негови фенове очакват победа.
Снимката на Рик изчезна и в ефир се включи друг коментатор директно от състезателната писта:
— Няма съмнение, драги зрители, че днес твърде много лежи върху плещите на Рик Флеминг. Въпросът е, ще има ли достатъчно сили да понесе този товар. Ще разберем това веднага след…
Думите на спортния коментатор проникнаха с внезапна сила в съзнанието й. «Аз трябва да съм при Рик! Той се нуждае от мен. Трябва да бъда там след състезанието, независимо от резултата. Как съм могла да бъда такава егоистка! Защо съм мислила единствено за себе си, а не и за психическото мъчение, което е изживял Рик преди този старт. Поне при неговото завръщане на пистата трябваше да бъдем заедно…»
Ревът на стартиращите автомобили я накара да седне на дивана с разтреперани колене. Почти насила започна да гледа първите обиколки, но скоро установи, че се усмихва. Рик не беше загубил нищо от таланта си. Той се движеше и задминаваше другите коли с характерната си грация.
Ако той загинеше на пистата, това щеше да бъде само катастрофа, някаква досадна грешка или случайност, но такова нещастие можеше да се случи и с всеки друг в самолет, на магистрала, в кухнята или във ваната. Карла се замисли за пропуснатите години, за времето, през което са могли да бъдат заедно, и за това, че ако нещо се случеше с Рик — било то на състезания или по пътя за вкъщи — те никога нямаше да могат да наваксат загубеното.
Знаейки, че следващото състезание наближава, тя искаше, колкото се може по-бързо да стигне до него. Всеки ден, всеки час й се струваше невероятно ценен. Погледна часовника си. Само след пет часа можеше да бъде при него. Усмихна се, представяйки си тяхната среща. Оставаше й само да изчака края на състезанието и да му телефонира, за да му каже, че идва при него завинаги…


Петнадесета глава

Преди Карла да успее да позвъни, бурята прекъсна телефонната връзка, а малко след това и електрозахранването. Тя набързо приготви багажа си, прехвърляйки през главата си различни варианти как да съобщи на Рик, че ще става баща. После отхвърли притесненията си, защото в случая те нямаше да имат значение, щом отново щяха да бъдат заедно. Вече тръгваше към вратата, когато си спомни за Маги и Джеф. Те щяха да се тревожат, когато на следващия ден не я откриеха в къщата. Остави куфара си на пода, върна се в кухнята и им написа бележка:

«Отивам да намеря Рик. Не се тревожете.
Обичам ви, Карла».

Това бяха най-сладките думи, които беше писала някога. Прикрепи бележката към хладилника, оправи качулката на якето си, грабна куфара си и хукна към пикапа. Преди да успее да влезе в него, беше вече мокра до кости. В друг случай би обърнала внимание на стичащата се по нея вода, но сега единственото нещо, което я интересуваше, бе да стигне в Мартинс коув навреме за вечерния ферибот. След като бе решила да отиде при Рик, всяка изгубена минута й се струваше цяла вечност.
Карла внимателно управляваше пикапа, разчитайки повече на паметта, отколкото на видимостта през предното стъкло, което чистачките се бореха отчаяно да изчистят. Изминаха около петнадесет минути, но за това време бе преодоляла едва около половин миля. «По дяволите, с това темпо никога няма да стигна!»
Кракът й натежа върху педала на газта и едва успя да вземе един остър завой. Въздъхна облекчено, но в следващия миг дясното колело попадна в голяма дупка. Нещо изтрака силно, изпука и двигателят угасна. Отне й минута време да разбере, че въпреки усилията и молбите й, моторът няма да заработи. Заудря отчаяно с юмрук по прашното табло.
— Как можеш да постъпваш така с мен!? Защо ме изоставяш, когато си ми най-необходим!?
Когато осъзна, че няма никакви шансове да стигне до пристанището, дори и да оставеше багажа си тук, тя притисна лицето си към волана и заплака. Без парното мокрите й крака бързо започнаха да замръзват. Заключи колата и тръгна по калния обратен път към вкъщи. Дъждът вече отслабваше и се надяваше, че телефонните връзки вече са възстановени. Можеше да тръгне едва утре сутринта и сега отново я чакаше дълга и самотна нощ. Когато влезе в къщата, вече цялата трепереше. Доста трудно успя да драсне клечка кибрит, за да запали камината. Зъбите й тракаха и тя започна да съблича мокрите си дрехи. Огънят се разгоря и сред пукота на съчките й се стори, че чува името си. «Господи, съвсем ще полудея! Вече имам и звукови халюцинации…»
От задния двор се чу шум от стъпки, а после вратата рязко се отвори.
— Карла!
Тя стоеше до огнището все още само по халат, а гърлото й бе така пресъхнало, че не успя да продума.
— Карла!
— Рик! Какво правиш тук!?
Рик затвори вратата и остана там, очевидно притеснен от нейното посрещане. Беше облечен във вълнено сако, чиито джобове се бяха превърнали в малки резервоари за вода. Светлосините му дънки бяха прогизнали и изглеждаха почти черни. От косата по лицето му се стичаха малки капчици, които го караха често да премигва.
Двамата стояха, гледаха се и сякаш се страхуваха, да не би да се събудят и всичко това да е сън. После попитаха почти едновременно:
— Какво се е случило с теб? Защо си мокра?
— Как се озова тук?
— Бях тръгнала за ферибота.
— А аз дойдох с него.
Карла видя, че Рик трепери от студ.
— Ела по-близо до огъня! Защо стоиш там?
— Нищо ми няма, само малко се поизмокрих.
Тя се засмя щастливо. Само тези думи й бяха достатъчни, за да разбере, че това не е призрак, а е нейният Рик.
— Господи, ти наистина си тук!
Двамата се втурнаха един към друг, сблъскаха се в силна прегръдка, а устните им се сляха в жадна целувка, опитвайки се с нея да изтрият самотата и болката от тяхната раздяла.
— Рик, не мога да разбера… Как така дойде?
— Веднага след състезанието помолих един от спонсорите да ме откара с частния си самолет. Пристигнах на пристанището, когато отвързваха въжетата на ферибота.
Рик задържа лицето й в дланите си.
— Не е важно как съм дошъл. Тук съм, за да ти дам нещо. Но този път искам да го вземеш завинаги.
Рик разкопча ризата си и извади златното синджирче. Карла протегна ръка.
— Искам ти да ми го сложиш…
— Ще го направя, но искам нещо да ми обещаеш.
— Да те обичам?
— И да бъдеш винаги с мен.
— Винаги, където и да отидеш!
— Какво те накара да промениш мнението си?
— Сложи ми пръстена, глупчо, въпросите по-късно.
Рик й сложи пръстена и целуна дланта й.
— Обичам те, Карла!
— И аз те обичам, Рик!
Карла се надигна на пръсти да го целуне, но той бързо се отдръпна. Учудена от странното му поведение, Карла погледна нагоре и видя, че очите му са пълни с гняв.
— Имаме толкова много неща да обсъждаме, но първо трябва да махна тези дрехи. Същото се отнася и за теб! Изсуши си косата, не искам да настинеш.
С разширени от изненада очи, Карла го изгледа как изчезва в спалнята. Когато се върна, той бе облечен в стария си халат, а на нея подхвърли синия й вълнен пуловер. След като се преоблякоха, Рик сложи още дърва в камината и придърпа два стола.
— Дължиш ми обяснение и мисли му, ако не ме задоволява!
— Не е ли по-добре да уточниш за какво говориш…
— Знаеш много добре!
Карла въздъхна тежко.
— Как разбра?
— Мисля, че няма значение.
— А за мен има голямо.
— Сам се сетих. Последния път, когато се любихме, ми се стори странно закръглена. Нямаш толкова голям апетит, затова остана другата възможност. Плюс това, никога не сме вземали мерки, за да се предпазим от нежелана бременност. А сега чакам отговор, защо скри от мен?!
— Нямам отговор на този въпрос…
— Тогава измисли нещо!
Карла знаеше колко глупаво звучи истината, но вече й беше омръзнало да се крие. Той рано или късно щеше да разбере.
— Ако ти бях казала, щеше да останеш…
— Точно от това се страхувах.
— Наистина ли?
Рик се усмихна.
— Спомняш ли си един разказ на О'Хенри — за жената, която искала да купи на съпруга си коледен подарък. Тя нямала пари, затова отрязала и продала красивата си коса, за да му купи сребърна верижка за часовник. Но по-късно открила, че съпругът й е продал часовника си, за да й купи гребен от слонова кост.
— Защо ми казваш всичко това?
— Аз продадох часовника си, Карла, а ти отряза косата си. Достатъчно си направила за мен. Дойде време и аз да направя същото. Днес официално се отказах от състезанията, твоят кошмар свърши.
— Рик, не трябваше…
— Знам, видях, че си приготвила куфарите си.
— Все още можеш да се върнеш и ако го направиш, аз ще дойда с теб.
— Знам, че ще го направиш, но всичко вече е по-различно. Ние сме семейство. Скоро ще станем трима, може би и повече. Мислих много, след като се разделихме — за нас, нашето дете. Раждането на едно наше същество ме прави щастлив, но и ме кара да се страхувам. Трябва да заслужа нашето момченце или момиченце да ме нарича «татко». Ако продължа да се състезавам през цялата година, ще мога да го виждам само няколко пъти годишно. Ще бъда по-дълго време с механиците, отколкото с детето си. Не искам да направя това, което направиха моите родители с мен. Те бяха безкрайно изобретателни, когато измисляха причини, за да не бъдат с нас.
Рик я притегли в обятията си.
— Знаеш ли, че ти си единственият човек, на когото съм казвал «обичам те».
Сега Карла разбираше, защо Рик се съпротивляваше срещу любовта й. Осъзнаваше колко жестоко бе постъпила, когато го е напуснала. «Как ще изкупя вината си за болката, която съм му причинила!?» Карла бе имала щастливо детство, заобиколена от любещи братовчеди, братя, баби и дядовци. Сега не можеше да си представи, какъв би бил животът й без тях. Ако можеше да се върне обратно във времето, би споделила част от любовта, с която бе обградена, с малкия Рик.
— Разбираш ли сега, защо се върнах на пистата. Това няма нищо общо с чувствата ми към теб. През цялото лято мислех за причините, които ме накараха да се откажа от състезанието. Постоянно си задавах въпроса, дали го направих заради теб, или защото така ми беше по-лесно.
— Ти си победил нали?
— И още как.
Карла се усмихна и се чувстваше горда с неговата победа.
— Но ти не си останал дори и за партито. Бързал си да дойдеш при мен, но сега как ще живееш без тръпката на състезанията. Няма ли да ти омръзне да живееш при мен и да се чувстваш нещастен?
— Това не може да стане. Доказах им, че мога да побеждавам, и напускам, защото аз искам така.
— Но, Рик…
Сърцето й се сви, защото знаеше, че сигурно ще напуснат острова. На Рик му беше скучно тук и едва ли щеше да остане.
— Какво мислиш да правиш сега? Ох, извини ме! Какво мислиш да правим сега?
Рик я притегли по-близо до себе си.
— Карла, аз толкова те обичам, че понякога се плаша от любовта си. Знам, че си готова да жертваш всичко за мен, но не искам повече да го правиш. Знам, че харесваш това място и не желая да го напускаш.
— Но, Рик, ти едва издържа лятото, а тогава беше пълно с туристи. Какво ще стане през зимата!?
— Сега имам нещо, което ще уплътни времето ми. — Той се засмя щастливо, като видя учудения й поглед.
— Страхувам се дори, че мога да остана без никакво свободно време.
— Да ти казвам ли, че нищо не разбирам?
— Нашето дете ще израсне не само с културни познания от твоята галерия, но и ще бъде запознато с това, как се управлява първокласен ресторант.
— Господи, ти си го направил! Твоята фирма е купила «Синият кит»!
— Бинго! Даниел Олсен ме посъветва да го направя и нарече покупката «сделката на века».
— Но ти не разбираш нищо от…
— Съгласен съм, но предизвикателството ще е още по-голямо. Надявам се поне, ресторантът да компенсира отчасти усещанията, които губя от състезанията. Приятно ми е, че ще се срещам с хора и, доколкото Даниел ме информира, често ще се радвам на главоболия. Ако всичко потръгне добре, ще има работа за двама ни.
— Това означава ли, че отдавна си планирал да се върнеш тук?
— Нали ти казах, не смятах, че всичко между нас е свършило.
— Но защо не ми съобщи, щеше да ми спестиш много безсънни нощи!
— Имаме много неща да изглаждаме помежду си. Не избързах да ти кажа, защото не знаех как ще свърши състезанието, дали ще се чувствам удовлетворен.
— А знаеш ли колко е досадно, да си омъжена за някого, който винаги е прав?
— Така ли, ще ми кажеш ли колко е досадно?
— Е, добре, този път печелиш ти. Но я ми кажи, какво ще правиш през зимата? Тук хората ги е страх да излязат от къщите си.
— Имам толкова много идеи. Нима ти е толкова слабо въображението!
— Рик, моля те, говоря сериозно!
— След като оправим ресторанта, и ако наистина няма работа, една телевизионна компания иска да започна при тях като спортен коментатор.
— Няма ли да ти е трудно да стоиш отстрани, докато другите се състезават?
— Преди това последно състезание щях да кажа «да». Но не и сега. Доказах им, че съм най-добър и си тръгвам, защото искам, и това ми е достатъчно. Да обсъждам другите, може дори да ми е по-интересно.
— Тогава направо ми кажи, че започваш. Ще направим план. Аз и Даниел ще подготвим ресторанта, Джеф и Маги ще се грижат за галерията, а бебето… ще трябва да обича да пътува…
Устните им се срещнаха в жадна целувка.
— Обичам те, Карла! Толкова копнеех да бъда с теб, че в съзнанието ми нямаше друга мисъл. Стив, който ме закара тази вечер до летището, каза, че вече съм го бил подлудил. Знаеш ли, че другия месец сме поканени на сватбата му с Мери?
— Вече знам.
— Така ли!?
— Да, едно на едно. Тази сутрин гледах коментара преди състезанието и видях какви погледи си разменят двамата.
— Пожелах им тяхната любов да е силна като нашата. Но Стив, след като ми благодари каза, че се наливал, да няма нашите проблеми.
— За какви проблеми говориш!?
Рик завладя устните й и езикът му агресивно проникна в устата й.
— Искам да те видя, Карла! Да докосна твоето ново тяло. Да видя какви промени е направило нашето дете. Да споделим заедно с него нашата любов!
С необикновена нежност Рик разкопча копчетата на блузата й. После внимателно я свали и ръцете му погалиха кожата й. Те повече не се нуждаеха от думи. Думите не можеха повече да изразят това, което чувстваха един към друг.
Рик колебливо докосна наедрелите й гърди, сведе глава и пое зърната им с уста, карайки я да въздъхне от удоволствие. После устните му започнаха да изследват новите форми на тялото й.
— Всеки път, когато сме заедно, се чувствам като опиянен. Знаех, че след състезанието ще тръгна към теб. Едва изчаках съдийския флаг. Не можех без теб и бих те последвал до края на света.
— И аз чувствах, че раздялата ни е само временна, но трябваше да намеря начин, да се сбогувам с Боби и да мога да живея отново.
— И ти го направи, нали?
Карла вдигна поглед, за да срещне сияещите му от щастие очи.
— Да, най-после успях!
Рик я целуна нежно и тя се стопи в неговата прегръдка.
Техните устни и тела се сляха и потвърдиха обещанията, които си бяха дали в сватбения ден. Обещания, които се бяха изгубили във водовъртежа на тези изпълнени с болка три години, но сега всичко отново бе силно и чисто.
— Обичай ме! — прошепна тихо Рик.
— Винаги ще те обичам! — промълви Карла.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.