Българска търсачка и начална страница

Джорджия Боковън
Нежни мигове

Пролог

Фармингъм, Канзас
12 април 1975
Църковната камбана започна да бие — по един удар за всяка от седемнайсетте години, които Елизабет Престън беше изживяла.
Дженифър Кевъноу спря и се заслуша. От три дни градът бе потънал в скръб. Защо смъртта на най-хубавото момиче в училището като че ли се приемаше по-трагично от нещастието с онова дебело пъпчиво момче в силоза? Нима красотата правеше човека по-ценен? Или просто защото Елизабет бе дъщеря на един от най-богатите фермери в областта, а бащата на Том беше само механик?
Тази сутрин бабата на Джени й каза, че родителите на Елизабет са имали щастието да умрат заедно с дъщеря си при катастрофата. Близките на Том се бяха съвзели някак. Те не можеха да си позволят лукса да скърбят дълго, защото ги чакаха неплатени сметки и още деца вкъщи.
Джени и Елизабет бяха родени в един и същи ден и с това свършваха общите неща между тях. Дори самият Създател не би могъл да запълни пропастта между Джени и най-ухажваното момиче в училище. Ето защо господин Мур, директорът, я остави да дежури на телефона, а останалите отидоха на погребението. Било естествено тя да остане в офиса, понеже така и така по това време на деня работела там, а и едва ли щяла да липсва някому. Джени нямаше нищо против забележката му, че двете с Елизабет никога не са били приятелки. Начинът обаче, по който я бе направил, я обиди, като че ли тя не бе достойна да присъства на погребението. Колко значим трябваше да бъдеш, за да можеш да седиш в църквата и да се прощаваш с някой мъртвец?
Камбаната спря. Джени се почувства виновна. Така се залиса в мислите си, че оглуша за камбанните удари и по този начин пропусна единствената възможност да почете паметта на мъртвата. Може би господин Мур все пак имаше право.
Тя отново се зае с купчината писма, които трябваше да отвори и да сортира. Почти бе приключила, когато попадна на плик, адресиран до Джордж Бенсън — старши класен наставник. Понякога надзърташе в писмата, които отваряше, въпреки че това беше строго забранено. Повечето от тях бяха скучни. Днес обаче нещо в писмото до господин Бенсън привлече вниманието й. Джени го прочете и веднага съжали за това. То бе изпълнено с горчива ирония, която само засили тъгата й.
Елизабет Мери Престън беше наградена със стипендията «Хеди Стивънс» — четиригодишно напълно платено обучение в университета «Сафорд Хил». Родителите на Елизабет можеха да изпратят половината випуск в колеж без никакви финансови притеснения, а ето че дъщеря им се уреждаше безплатно. Но и в писмото се подчертаваше, че не парите бяха от значение, а честта да спечелиш такава престижна награда. Джени дори не бе чула за стипендията. Ако знаеше, и тя щеше да кандидатства за нея. Би направила всичко, за да я спечели. Щеше дори да се подложи на унижението да моли учителите и бабините си приятели за препоръки, за една добра дума, която да й даде шанс.
През първата си година в гимназията Джени тайно се надяваше да получи писмо от родителите си. Представяше си, че в него баща й казва колко много съжалява, че е пропуснал да види как дъщеричката му се превръща в красива млада жена, а майка й я уверява как е мислила за нея всеки ден след тяхната раздяла. Към писмото прилагаха и чек за обучението на Джени в колеж и чрез него се надяваха да се извинят за това, че я бяха изоставили при баба й.
Надеждата бе умряла заедно с родителите й. После отново избуя, когато си помисли, че може би парите бяха оставени на адвокат и щяха да й бъдат изпратени в нужния момент. През последната година в гимназията мечтата на Джени бавно и болезнено угасна. Тя започна да си търси постоянна работа на пълен работен ден, за да може да заделя пари. Не се беше отказала окончателно от колежа. Просто знаеше, че няма да постъпи там толкова скоро, колкото й се искаше.
— Върнах се — чу се глух мъжки глас.
Това беше Джордж Бенсън. Джени бързо остави писмото на масата.
— Свърши ли вече? — попита тя.
Харесваше й господин Бенсън и й стана много съвестно, че надникна в писмото му. Той й напомняше за един човек, при когото се беше крила с родителите си, точно преди да я оставят на баба й. Оня мъж също беше висок и рус, само дето имаше брада и винаги стискаше цигара между пръстите си. Носеше изтъркани джинси и тениски, докато господин Бенсън се обличаше с костюми. Но и двамата я гледаха в очите, когато разговаряха с нея, а Джени обичаше това.
— Остана само надгробното опело — каза той. — Реших да те отменя тук, за да можеш да отидеш, ако искаш.
— Благодаря ви, но няма как да стигна до там.
— Баба ти не отиде ли на службата?
— Не, взе допълнителна смяна в ресторанта, за да могат всички там да отидат.
— Ако тръгнеш за църквата сега, може би някой ще те откара с колата си.
И двамата знаеха, че няма да се намери такъв. Все пак й стана хубаво, че той го предложи.
— Благодаря за предложението, но ще остана тук. Господин Мур иска да приключа с картотекирането, преди да си тръгна.
— Ако промениш решението си, аз съм в кабинета.
Джени му подаде писмото.
— Това е за вас, господин Бенсън.
Той я погледна развеселен.
— Значи него четеше, когато влязох.
Джени преглътна. Нямаше смисъл да отрича.
— Съжалявам. Просто… Вижте сам.
Джордж Бенсън прехвърли бързо текста, намръщи се и започна отначало.
— Мили боже! И точно днес да се получи! Каква загуба!
— Какво ще правите? — попита тя.
— Сигурно ще им изпратя писмо и копие от смъртния акт.
— Поне има още време някой друг да получи стипендията.
Той поклати глава.
— Няма да се учудя, ако половината от есенния семестър мине, преди да обработят резултатите от изпита.
— Искате да кажете, че парите просто ще си стоят неизползвани?
Сърцето й се сви при тази мисъл.
— Така изглежда. Ако знаех кой е следващият в списъка, щях да му се обадя и да му кажа за случилото се.
Джени взе куп документи и се запъти към картотеката.
— Ами ако той е някой като мен? — Тя отвори горното чекмедже. — Бих искала да е като мен — тихо промълви.
— Аз също, Джени.
Джордж Бенсън сгъна писмото и го прибра в плика.
— Ако бях използвал малко от разума, с който Бог ме е дарил, щях да те предлагам за всяка отпускана стипендия.
Извинителният му тон я изненада. По тялото й се разля топлина. Стана й приятно, че все пак някого го бе грижа за нея.
— Моя е вината, че не говорих с вас, когато имах нужда от помощ.
— Надявам се, че не си се отказала.
— Дори и да исках, баба нямаше да ми позволи. Тя винаги казва: «Има ли воля, има и начин!».
След петнадесет минути Джени все още се занимаваше с картотеката, когато Джордж Бенсън излезе от кабинета си.
— Джени, искам да поговорим.
Тя сложи ръката си там, докъдето бе стигнала, и го погледна. Изражението му я притесни.
— Ей сега свършвам.
— Мисля, че е по-добре да го направим сега, преди другите да са се върнали.
— Да не съм сбъркала нещо?
Този въпрос нямаше да се хареса на баба й. Тя винаги казваше на Джени, че трябва да престане да се чувства виновна за всяка грешка в света.
— Не се притеснявай, нищо не си направила — каза той. После тайнствено добави: — Но с малко повече находчивост и късмет ще видим какво можем да направим ние двамата.


I

Сан Франциско, Калифорния
17 декември 1986
— Извинете… — чу се мъжки глас. Някой я докосна по ръката и тя бавно се извърна. — Не се ли познаваме отнякъде?
Елизабет Престън онемя. След единадесет години неизбежното, немислимото се случи. Това, че вече почти не го очакваше, въобще не намали паниката й. След няколко мъчително дълги секунди инстинктът й за оцеляване се пробуди. Без да издава своя вътрешен смут, тя се извини на президента на «Пакард Индъстриз» и насочи вниманието си към мъжа, който я заговори. От всичките шестстотин гости на ежегодното коледно тържество на компанията «Смит и Ноубъл» Елизабет познаваше лично или по физиономия поне половината от тях. Свързваше ги работата или подобни събирания. Но този мъж не беше сред познатите й, нито пък го бе виждала някога.
— На мен ли говорите? — Студеният й поглед го смути.
— Знам, че това звучи банално, но съм сигурен, че сме се срещали и преди.
Тя спокойно го измери с поглед и бавно поклати глава.
— Съжалявам, но не ви помня.
И това бе самата истина, но все пак трябваше да бъде нащрек. В миналото й имаше твърде много хора, за да ги помни всичките. Преди той да каже нещо, Елизабет леко се усмихна и реши да приключи неприятната за нея тема.
— Физиономията ми е такава, че хората често се припознават в мен.
— Не е толкова обикновена, уверявам ви.
Той го каза като комплимент, но на нея й прозвуча заплашително. Бе направила всичко възможно, за да промени външния си вид, когато преди единадесет години напусна Фармингъм. Късата момчешка прическа от гимназията замени с гладка, идеално оформена коса до раменете. С годините тя бе станала още по-тъмна. Контактни лещи заместиха очилата, фигурата й беше изтъняла, а празнината между предните зъби отдавна я нямаше. Дори времето й бе съюзник. Елизабет Престън беше на двадесет и осем години и изглеждаше точно на толкова.
Тишината между двамата стана неловка и тогава практичността й надделя. Макар да знаеше, че това бе изключено, тя му подхвърли:
— Може би сме се срещали в «Смит и Ноубъл»?
— Не, не е това. Тук съм като гост на един техен клиент. Живея в Ню Джърси.
Страхът й, че ще бъде разкрита, се поуталожи и тя избра по-обиколен път, за да се отърве от този събеседник.
— Може би сме посещавали един и същи колеж?
Лицето му засия.
— «Корнъл», нали?
С точно премерено съжаление Елизабет каза:
— Боя се, че не. Аз учих в «Сафорд Хил». Ами, май вече е крайно време да ви оставя с приятелите ви. Весела Коледа!
— А, да, на вас също.
Беше смешно, но се чувстваше така, сякаш този мъж й бе направил подарък. Благодарение на него тя разбра какво е усещането да срещнеш някого от своето минало. Може би сега неспокойният му призрак щеше да я остави малко на мира. Елизабет си помисли, че ако задвижи бързо ръцете и краката си, ще се отдели от земята и ще полети над гостите. Но можеше ли въобще да избяга от миналото? Нейният параноичен страх щеше да я държи, докато живееха хората, които биха си изпатили, ако тайната й излезеше наяве. Тя щеше да защити баба си и Джордж Бенсън на всяка цена. Дължеше им дори много повече от това.
Миризмата на цигарен дим й напомни, че все още не бе поздравила някои клиенти. Огледа стаята и видя помощничката си Джойс Бродерик, която й махаше с ръка. Елизабет си проправи път до високата червенокоса жена.
— Джеръми те търси.
Джойс грабна чаша вино от минаващия край нея келнер и я подаде на Елизабет.
— Изглежда Амадо Монтоя е решил да ни удостои с присъствието си. Мисля, че трябва да се подготвиш за срещата с него.
Много се беше спорило дали най-новият клиент на «Смит и Ноубъл» ще се появи на празненството. Известен колкото виното си със своята саможивост, той бе наел агенцията веднага, без да я хвърля в състезание с другите рекламни къщи. Както се очакваше, само най-важните хора бяха ангажирани в разработването на кампанията. Нито Елизабет, нито някоя от останалите жени в агенцията попаднаха сред избраниците. Елизабет отпи от виното.
— Чудесно е!
— Миналата година на три от най-престижните съревнования журито бе на същото мнение. Присъдиха му два златни и един сребърен медал.
— Впечатлена съм, и изненадана. Сервирането му тази вечер е гениално хрумване. — Благодаря ти.
— Значи идеята е твоя?!
Джойс вдигна ръка, като че ли да отклони прииждащия поток от хвалебствия:
— Е, не беше кой знае какво. Просто отидох при подходящия човек и той свърши останалото.
— Продължавай в същия дух и скоро ще започнеш да работиш за някой от онези внушителни господа на горния етаж.
— Това заплаха ли е?
— Просто разсъждавам.
Елизабет отпи още веднъж от виното и за момент го задържа в устата си, като се опитваше да улови по-специфични аромати. Единственият й урок по дегустация на вино бе завършил безславно: след три месеца инструкторът обяви, че никога не е срещал такова неподатливо на влияние небце като нейното. Тя просто не се интересуваше дали дадено вино има един аромат или друг. Ако то й харесваше — изпиваше го, ако ли не — изливаше го в мивката.
Елизабет кимна за сбогом на Джойс, остави чашата си на една маса и със заучена усмивка се запъти към Джеръми Ноубъл. Той й подаде ръка.
— Бих искал да ти представя един човек.
Тя погледна мъжа до него.
— Това е Амадо Монтоя, а това е Елизабет Престън — една от перспективните директори в «Смит и Ноубъл».
Джеръми говореше жизнерадостно, като че ли представяше на публиката известен цирков артист. Елизабет протегна ръката си.
— Господин Монтоя, чувала съм прекрасни неща за вас. Много се радвам, че най-после се запознахме.
— Моля ви, наричайте ме Амадо.
— А вие мен — Елизабет.
Представата й за него се разминаваше много с действителността и това я развесели. Някак си беше си въобразила, че той е загрубял от работа в лозята и в дълбоките изби, пълни с дъбови бъчви. Истинският Амадо Монтоя имаше благороден вид и се чувстваше така удобно в смокинг, както фермер в гащеризон. От клюките в офиса Елизабет знаеше, че е на петдесет и осем години, а всъщност изглеждаше на четиридесет.
Джеръми засия и ги дари с усмивка за един милион долара. През следващите пет години той очакваше агенцията да спечели няколко милиона от сделката.
— Амадо е тук за уикенда, Елизабет. Има апартамент в града.
Тя се опита да намери подходящо продължение на неумелата му намеса.
— Сигурно е за предпочитане пред хотела.
— Всъщност гледам да не се отделям от винарната — каза Амадо Монтоя. — Но сигурно ще се наложи, след като Джеръми е предвидил толкова срещи.
— Въвличането на клиента в рекламната кампания може да се окаже… доходно — каза Елизабет.
Всъщност това си беше таралеж в гащите. Много малко бизнесмени разбираха от реклама. Почти винаги именно техните настойчиви предложения проваляха кампанията и, естествено, агенцията беше виновна. Дори ако клиентът признаваше грешката си, той пак не се предаваше:
— Вие трябваше да ме спрете! Нали вие сте професионалистите?!
Слава богу, че тя нямаше да работи за Монтоя. Знаеше се, че е труден клиент. Глави щяха да падат, ако го загубеха заради някой фал.
Водещият на тържеството тази вечер се приближи до Джеръми и дискретно докосна ръката му. Той го изслуша и леко се намръщи.
— Извинявайте, Амадо; Елизабет. Няма да се бавя.
— Винаги ли е така… как да го кажа… напрегнат на забавите? — попита Амадо, когато Джеръми се отдалечи.
— Никога не съм го виждала такъв. Обикновено е спокоен и практичен — «и твърдоглав», можеше да прибави тя.
— Това е хубаво. Бях се разколебал в избора си на «Смит и Ноубъл».
Елизабет срещна неговия поглед и леко се усмихна.
— Знаел сте всичко за нашата агенция и за Джеръми Ноубъл, преди още да вдигнете телефонната слушалка?
Той също се усмихна, без да се смути от обвинението й.
— Улучихте право в целта!
— В града ли ще празнувате Коледа?
Той кимна.
— Малката ми дъщеря е тук с децата. А вие?
— Да, и аз ще бъда тук.
— Семейството ви в Сан Франциско ли живее?
Тя поклати глава.
— Родителите ми умряха при автомобилна катастрофа, когато бях много малка.
Толкова много бе повтаряла тази почти лъжа, че вече й вярваше.
— Съжалявам.
Никога не знаеше как да отговори на подобна реплика. Като глупаво самосъжаление биха прозвучали думите: «Аз също съжалявам». А да благодариш някому, че съжалява за смъртта на родителите ти, бе не само нелепост, но и чиста лъжа. Родителите й, благодарение на специално наети от щата Калифорния снайперисти, бяха умрели така, както бяха живели. Ако им беше устроено погребение, то щеше да е по-скоро радостно, отколкото тъжно.
— Сигурно е хубаво да празнуваш Коледа с внуците си. На колко години са?
— На шест и десет. И двете момичета, и двете приличат удивително на майка си. За съжаление не ги виждам често. По-голямата част от годината те посещават училище далеч оттук.
— Хубава възраст!
— Коя по-точно?
— Моля?
Тя не внимаваше много в разговора, а това бе опасно при човек като Амадо Монтоя, който не желаеше да си губи времето с празни приказки.
— Коя възраст имахте предвид? Шест или десет години.
— О, просто се бях замислила — каза тя.
След това с необичайна за нея откровеност, когато се касаеше за миналото й, Елизабет добави:
— Навремето на мен не ми допадаше нито едната, нито другата.
— А сега, от разстоянието на годините?
Шестата си Коледа бе прекарала в един автобус някъде в Мисисипи. Десетата пък в негърско предградие във Филаделфия. Понеже беше бяла и щеше да се набива на очи, ако играеше навън с другите деца, тя трябваше да стои затворена в едно скривалище цели три месеца.
— Боя се, че дори с времето спомените ми не са се подобрили.
— Колко тъжно! Детството е нещо безценно и трябва да се помни.
— О, аз няма да го забравя!
— Сигурно сте имала някакви проблеми?
Какво й стана изведнъж? Още малко и щеше да разкрие нещо, което никак нямаше да пасне на личността Елизабет Престън.
— Изобщо даже — каза тя пресилено бодро. — Имала съм и достатъчно хубави Коледи като компенсация за лошите.
— Моля да ми простите, че ви накарах да се чувствате неловко. Просто намирам за поучителни семейните истории на други хора. Понякога дори са ми от полза.
Слава богу, че Джеръми отново дойде при тях и я спаси от отговор. Придружаваше го един от директорите, които отговаряха за кампанията на Монтоя.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Джеръми. — Амадо, познавате ли се с Франк?
— Да. — Той стисна ръката на новодошлия. — Радвам се да те видя отново, Франк.
Джеръми прегърна през раменете Елизабет и сърдечно я стисна.
— Знаех си аз, че вие двамата ще намерите общ език. Нашата Елизабет е истински талант в рекламата. Тя е изгряващата ни звезда, гордостта и радостта на «Смит и Ноубъл».
Толкова често беше слушала това похвално слово, че можеше да го рецитира заедно с него. Той я използваше, както използваше и другите три жени в агенцията, които бяха допуснати само до постовете на младши директори. Даваше им ръководна роля само когато трябваше да доказва, че «Смит и Ноубъл» имат модерно отношение към жените.
Джеръми се усмихна широко и още веднъж я стисна, преди да я пусне.
— Време е ние с Елизабет да изпълним дълга си. Извинете ни!
От три години младата жена бе удостоена със съмнителната чест да стои зад Джеръми, докато той раздаваше традиционните коледни сувенири от чисто сребро с гравирана върху тях търговска марка на агенцията. Когато преди две години тя предложи тази привилегия да се даде на мъж, той я погледна безизразно и съвсем невинно рече:
— Един мъж би се чувствал странно в такава роля. Тя е по-подходяща за жена.
Елизабет подаде ръка на Амадо.
— За мен бе удоволствие.
— Удоволствието беше мое. Разговорът ми достави удоволствие, но беше твърде кратък. Някой ден трябва да го довършим.
— С нетърпение ще чакам това — усмихна се тя.
Той докосна ръката й, преди да се разделят.
— До следващия път — натърти Амадо.
Точно тогава тя разбра, че той говори сериозно. Щяха да се срещнат пак. Елизабет погледна крадешком към Джеръми, за да види реакцията му.
«Монтоя Уайнс» бе негова любима рожба. В никакъв случай не би допуснал намеса, от какъвто и да е род. Но той не бе забелязал особения интерес на Монтоя към Елизабет.
Тя отстъпи назад и така принуди Амадо да пусне ръката й.
— Сега, когато вече работите със «Смити Ноубъл», няма как да не се засечем някой ден.
Достатъчно любезно, за да не го засегне, но и да не го насърчи. Искаше й се да повярва, че му е подействала точно така.
Елизабет се прибра в апартамента си уморена, с ужасно главоболие и отекли крака. Малките стаи бяха като тихо пристанище след шумното тържество. Спокойствието отново щеше да отлети сутринта.
Господи, колко й липсваше Хауърд. Въпреки че много пъти не я забелязваше, самото му присъствие я ободряваше. Щом той бе с нея, тя нямаше нищо против миниатюрната си спалня с огромното легло, върху което стъпваше, за да отвори шкафа. Нито пък я дразнеше ниският душ, под който се правеше на факир, за да измие косата си. Хауърд бе единственият верен мъж в живота й и никога не протестираше, когато закъсняваше от работа.
Напусна я миналия май, почти десет години от деня, в който двамата се бяха намерили. Онази тъжна сутрин я събуди слънцето. Смути се, че не я беше събудил рано, както обикновено, и попипа възглавницата до себе си, където той обичаше да спи, свит на кълбо. За пръв път не чу сърдития му отговор.
Тя започна да се жалва, че той няма право да я напусне, без да каже поне сбогом, но това не помогна, както не помогна и когато родителите й я оставиха при баба й на десетгодишна възраст.
Ако знаеше, че това голямо кълбо косми с кисел нрав така ще й липсва, може би щеше да го остави там, където го намери — в една боклукчийска кофа.
Баба й би разбрала скръбта й по една котка. Двете с Елизабет си приличаха по много неща. Тя никога не можеше да си обясни как с нея са толкова еднакви и същевременно така различни от майка й — биологичната връзка между тях.
Без да светва лампата, Елизабет съблече елегантната си рокля, която не се превърна в дрипа като роклята на Пепеляшка, и не бе омагьосала красивия принц. Хвърли я на един стол и се мушна в голямото легло. Заля я приятно чувство на удовлетворение. Даже случката с непознатия днес да бе фалшива тревога, тя се държа много добре. Сега имаше повече вяра в себе си и може би вече трябваше да престане да преживява всичко толкова дълбоко.


II

Елизабет си взе една седмица почивка около Коледа и пое с колата нагоре по брега към границата с Орегон. По пътя отсядаше в мотели и спираше, за да се поразходи из горички или по пусти плажове.
Обичаше северния калифорнийски бряг. Фармингъм бе на много мили оттук, но все пак това място й напомняше за единствения истински дом, който някога бе имала, и за хубавите години, прекарани там с баба й Алис. Времето и разстоянието я научиха да си спомня доброто преди злото. Елизабет можеше да се концентрира върху любовта, с която баба й бе замесила и опекла шоколадови бисквити, а не върху жестокостта на децата, които отказваха да ги изядат заедно с нея.
Тя и баба й имаха коренно различни мнения за Фармингъм. Като човек, родил се и живял постоянно там, Алис познаваше предимствата на малкия град, докато Елизабет бе видяла само лошото в него. Всички застанаха до Алис, когато загуби мъжа си, а после и фермата. Внучката й беше пришълка, дете на хора, чиито разбирания и идеали бяха чужди и опасни за малкото общество. Това момиче трябваше да бъде под постоянно наблюдение, особено когато бе в компанията на други деца. Та нали младите и неопитни души лесно се поддават на лоши влияния. На външен вид Дженифър Кевъноу бе най-милото дете, което Господ някога е благословил, но все пак никой не знаеше как бе живяла до десетата си година, какви хора и неща беше виждала. Това неминуемо щеше да има последици, но кога и как — никой не можеше да каже. Така че по-добре беше да се предпазят сега, отколкото после да съжаляват.
На следващата сутрин Елизабет отново зарови детските си спомени, за да се съсредоточи върху опасните завои по крайбрежното шосе. Когато достигна една права отсечка и вече можеше да се поотпусне, тя реши да намине към «Обществото за защита на животните» и да разгледа котетата. Никога нямаше да намери друга котка като Хауърд, но това нямаше значение. Поне щеше да се разнообрази. Тя се засмя с глас. Кой човек с всичкия си ще иска котка като Хауърд?
В понеделник Елизабет се почувства щастлива, че отново се връща на работа. Когато излизаше от асансьора, налетя на Джеръми Ноубъл.
— Добро утро — поздрави тя. — Надявам се, че и ти като мен си прекарал добре уикенда.
Той се запъти към стълбите в дъното на коридора. Джойс Бродерик се приближи към нея и с тревога рече:
— Джеръми се побърка да те чака.
— Знаеш ли защо?
— Говори се, че Монтоя ще създава проблеми.
— А аз какво общо имам с това?
Секретарката й предаде списъка на обадилите се по телефона сутринта и добави:
— Господин Ноубъл каза…
— Чух — прекъсна я Елизабет.
Тя прегледа списъка и реши, че всичките тези хора могат да почакат. Джойс взе палтото й и го закачи в гардероба.
— Как мина екскурзията?
— Чудесно. Чакам се нетърпение следващата.
— Когато отново решиш да отлетиш оттук, моля те да ме предупредиш, за да си взема и аз отпуск. Тук е истински ад без теб.
Елизабет взе писмата си и веднага ги хвърли обратно на бюрото.
— Добре. Ако някой ме търси, в кабинета на Джеръми съм. Но не ме викай, ако не е спешно.
— Сигурна ли си?
Елизабет се усмихна благодарно.
— Не ме изкушавай!
Когато пристигна в кабинета на шефа си, секретарката му я погледна страдалчески.
— Влезте, госпожице Престън. Той ви очаква.
Елизабет почука леко и влезе.
— Викал си ме.
Джеръми седеше зад масивното си махагоново бюро. Погледна я над очилата си и след кратко неловко мълчание, през което втренчено я изучаваше, каза:
— Влез и затвори вратата след себе си.
Когато започна да работи в «Смит и Ноубъл», резките промени в настроението и стила му на управление не я извадиха от релси. Научи се първо да изслушва тирадите му, а после да взема мерки срещу кризата, която ги бе причинила. Елизабет прекоси стаята и седна. Той хвърли очилата си на масата и гневно я изгледа.
— Какво, по дяволите, каза на Амадо Монтоя?
Тя се сепна от неочаквания въпрос.
— Нищо. Обичайните приказки при такива случаи.
— Не ме будалкай, Елизабет!
— Защо просто не ми кажеш какво е станало?
— Изглежда той иска ти да ръководиш рекламната кампания на «Монтоя Уайнс». Казах не просто да участваш в нея, а да я ръководиш!
— Не разбирам за какво става дума.
— Стига си се правила на невинна, Елизабет. Какво толкова каза, че така дяволски го впечатли?
Тя се опита да си припомни подробности от разговора им преди две седмици.
— Говорихме си за семейства.
Джеръми се наклони напред.
— Какви семейства?
— Неговото… моето… за семействата изобщо. Какво значение има това?
— И докато си говорехте, предполагам, че успя да подчертаеш някоя от прелестите си, за да го спечелиш изцяло.
Тя скочи от стола и удари с юмрук по бюрото.
— Внимавай, Джеръми! Дяволски добре знаеш, че това не е моят стил. Освен това, ако толкова исках да бъда част от тази кампания, щях да кажа още в самото начало. Защо ми е да си променям решението сега?
— Защото Монтоя би бил силен коз в ръцете ти, ако напуснеш компанията.
— Виж какво, Джеръми. И двамата знаем, че няма рекламна агенция тук или в Ню Йорк, която не би ме наела само с едно позвъняване по телефона. Името на Монтоя ми трябва толкова, колкото и препоръчително писмо от теб. Сега готов ли си да ми се извиниш, или да…
— Сигурно си пада по тялото ти — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Друго нищо не мога да измисля. Невъзможно е да е впечатлен от твоята работа, защото всеки знае, че досега не си направила нещо съществено.
Елизабет кипна.
— Стига толкова, Джеръми! Аз изчезвам оттук.
— Още не сме свършили.
— Как по-просто да се изразя, за да ме разбереш дори ти? Напускам работа!
— Не можеш!
— Гледай само!
Той стана и заобиколи бюрото.
— Виж, ако те обидих с някоя дума…
— Писна ми от твоите дребнави обвинения. — Тя тръгна към вратата.
— Не е честно. Ти никога преди не си се оплаквала.
Извратената му логика я стресна. Тя сложи ръка на челото си.
— Господи, това е почти вярно.
— Ако някой прави нещо, което те притеснява — продължи той, — трябва да му кажеш. Как иначе той ще знае?
Елизабет седна. Нима толкова лесно се предаваше? Къде изчезна справедливото възмущение, което й запали кръвта само преди секунда?
— Помисли малко и ще видиш, че е съвсем разумно да те подозирам. Отдавна си в играта и знаеш правилата й.
— А ти отдавна ме познаваш и би трябвало да внимаваш с такива обвинения.
— Откъде се взе изведнъж тази чувствителност у теб? За бога, Елизабет, аз съм те напътствал в професията. Защо да не се лаская от мисълта, че си възприела някои мои черти?
Бе загубила твърде много, за да продължава двубоя. Освен това, тя всъщност не искаше да напуска. Просто бе реагирала импулсивно също като Джеръми.
— Дай да приключим с това, а? Чака ме работа.
Той се върна на бюрото и взе папката, която четеше преди тя да влезе.
— Сега е твоя, но се надявам да ме осведомяваш и за най-малкото нещо.
— Казах ти вече, че не искам да се занимавам с проекта на Монтоя.
— И аз не искам това. Знай, че те чака убийствена работа и ако нещо се обърка, вината ще е само твоя! Никой няма да ти помогне! — той взе очилата си и започна нервно да ги мачка в ръцете си. — Но не аз, а Монтоя дърпа конците.
Тя взе папката и го изгледа замислено.
— Кажи ми, Джеръми, наистина ли си толкова увлечен в работата?
— Да, тя е моят живот. По-скоро бих зарязал семейството си, отколкото агенцията.
— Жена ти и децата знаят ли това?
— Ако не знаят, то поне се досещат.
— Надявам се, че аз никога…
— Не ме съди строго, Елизабет. Ние с теб сме замесени от едно тесто, колкото, и да не ти харесва това.
Тези думи я върнаха в настоящето.
— Ще се заема с папката възможно най-скоро.
Канеше се да се връща долу, когато той подхвърли:
— И следващия път, когато се чувстваш обидена, помисли и ще видиш, че опитваш ли се да предизвикаш вълнение, лодката ти неминуемо се обръща и ти се удавяш.
— Затова ли, преди да ме вземеш на работа, провери дали мога да плувам?
Джеръми се усмихна с крайчеца на устните си.
— Кога най-после ще си го набиеш в главата, че аз като шеф имам решаващата дума?
Тя отвори вратата и косо го изгледа.
— Когато ме направиш вицепрезидент.


Елизабет отложи посещението си в «Обществото за защита на животните» и прекара обедната почивка в кабинета си, като се опита да обработи насъбралата се документация от сутринта. Въпреки обстоятелствата и един определен страх, тя все по-силно се вълнуваше от перспективата да работи за своя първи голям клиент. Най-после получи възможност да докаже на какво е способна. Какво от това, че щеше да го стори по възможно най-познатия път? Нали това бе искала цял живот? Когато бе споделила с баба си идеята на господин Бенсън, Джени да стане Елизабет, тя й бе казала:
— Време е, моето момиче, да направиш своя избор или излез на сцената, или си стой незабелязана в публиката!
След един изнурителен час в отдела за текстова реклама и след още един с художествения директор, Елизабет разбра, че няма да успее да свърши работата си за деня. Обади се на секретарката по вътрешния телефон.
— Провери, моля те, дали Амадо Монтоя е в офиса си! Номерът му е в папката, която ти оставих.
След няколко минути се обади Амадо.
— Колко се радвам да ви чуя, Елизабет!
Тя мина направо на въпроса.
— Джеръми каза, че сте поискал да участвам в кампанията.
— Искам повече от това. Мисля, че му го казах просто и ясно: искам да я ръководите.
— Не знаете ли, че моето включване в този момент може да забави кампанията със седмици или дори месеци?
— Да смятам ли, че не възнамерявате да използвате направеното досега?
— Не зная. Честно казано, все още не съм прегледала всичко. Но мога да ви кажа, че за мен всяка работа трябва да носи подписа на автора си. При нормални обстоятелства аз не бих използвала нечия друга идея, както и един известен художник не би дръзнал да завърши платно на Ван Гок.
— Радваме се да чуя това, въпреки че според мен мислите повече като дипломат, отколкото като художник.
Явно направеното досега не го удовлетворяваше. Всичко вече си идваше на мястото. Сега тя разбра защо Джеръми се бе съгласил с молбата на Амадо, вместо просто да му каже, че тя не може да поеме отговорността за толкова голям проект. Все пак Елизабет реши да опита за последен път да промени мнението му.
— Сигурен ли сте, че решението ви е окончателно? Откажете ли се от направеното досега, рискувате да си навредите сам.
— Не ме интересува.
— Благодаря ви за доверието. Ще се посветя на проекта, веднага щом приключа със сегашните си ангажименти.
Рискуваше, като го караше да чака, но нека разбере, че е лоялна към своите клиенти, независимо от тяхното положение.
— И кога ще стане това?
— Към средата на месеца. — Елизабет безумно вярваше в шанса си.
— Но това са само две седмици, а аз си мислех, че ще ви трябва повече време, за да изпълните задачите си.
Накрая можеше и да го хареса!
— О, задачи винаги има — кога повече, кога още повече.
— Тогава май е по-добре да се договорим за първата ни среща.
Тя прелисти календара си.
— Какво ще кажете за деветнайсети?
— Чудесно. По кое време ще дойдете?
— Боя се, че не ме разбрахте. Мислех вие да дойдете тук.
— Тогава грешката е моя. Просто смятах, че ще искате да видите винарната, преди да започнете работа.
— Да, бих искала, но по-нататък.
— А защо не сега?
Можеше да му посочи поне сто причини за отказа си и на първо място тази, че не можеше да си позволи да загуби четири часа в път до Сейнт Хелена и обратно. Срещата с него във винарната щеше да й отнеме цял ден. Елизабет отново прегледа календара си.
— Не мога да дойда по-рано от двадесет и пети.
— Имам по-добра идея. Защо не дойдете през уикенда? В събота организирам малко тържество. Ще имате възможността да се запознаете с други производители и може би да възприемете някои нови идеи.
— Аз…
Елизабет млъкна. Амадо беше прав за идеите и за другите неща, които тя рано или късно трябваше да направи. Колкото повече знаеше за клиента и предлагания от него продукт, толкова по-успешна щеше да е рекламата. Обикновено вдъхновението не я заливаше изведнъж, а идваше бавно и методично с безусловното й отдаване на работата.
— Благодаря ви — каза тя. — Тържеството ми изглежда чудесно начало за моето обучение. С удоволствие ще дойда.
— Не се безпокойте за това къде ще отседнете. Там имам една къща за гости, която ще бъде на ваше разположение всеки път, когато идвате по работа.
— Това наистина не е необходимо.
— Зная, но е най-практично така. Живея на няколко мили от Сейнт Хелена, на един тесен, лъкатушещ планински път. Така че, ако отседнете в града, половината от времето ви ще мине в път.
Тя не можеше да оспорва доводите му, нито пък го винеше за неговата настъпателност. След дългогодишна борба за място в елитния кръг на винопроизводителите сигурно му е било трудно да се реши да предложи «Монтоя Уайнс» на масовия пазар. Докато ухажваше масите, много лесно можеше да загуби трудно завоюваните си позиции. Тя бе тази, която трябваше да се погрижи това да не стане. Въобще не му повярва, че не се безпокои за това кога ще започне.
— Радвам се, че ще се видим толкова скоро.
Когато затвори, Елизабет се усмихваше. За човек, прекарал целия си живот в Калифорния, Амадо бе много старомоден. Несъмнено той беше от типа мъже, които се смущават, когато една жена сама си отваря вратата, и се чувстват лично засегнати, когато тя каже: «По дяволите».
Трябваше да внимава с него. И така, намерението й през уикенда да си намери ново котенце пропадаше. Може би ако не следващата, то по следващата седмица щеше да отдели време и за това.


III

Амадо Монтоя стоеше на склона и гледаше лозите, които наподобяваха възлести стволове с разперени клони. Сръчни резачи сваляха от тях великолепните летни одежди това бяха хора, които се вслушваха в гласа на всяка лоза и не се бояха от орлите, кръжащи в ясното зимно небе нито от мъглите, чиято ледена влажност проникваше и през най-топлите дрехи. Там, където клоните бяха по-дебели от палец и се влачеха десет и повече фута по земята, лозата шепнеше, че тази година трябва да й оставят повече пъпки. Когато клоните бяха тънки, лозата подсказваше, че миналата година са били оставени твърде много пъпки и сега ножицата щеше да играе безмилостно. Стъблата на сянка бяха плоски, а тези, израсли под слънчевите лъчи — кръгли.
Амадо обгърна с поглед долината, в която някои лозя бяха все още стегнати от мъгла. Такива неща допринасяха за създаването на микроклимати, с които районът се бе прочул. За разлика от европейците, лозарите от Калифорния смятаха, че не почвата, а климатът е решаващ за качеството на гроздето. Амадо го знаеше от собствен опит. Засадеше ли на различни места от един сорт, част от полученото грозде бе достойно за отличие, а другото бе средна хубост.
Човек просто трябваше да се вслушва. Амадо го запомни от баща си Доминго, който вярваше на старата испанска поговорка, че ръцете на стопанина са най-доброто наторяване за всяко растение. Доминго беше от четвъртото поколение на фамилията Монтоя. Също като предците си той отгледа грозде по тия места и когато щастието му се усмихна, започна да прави вино от него.
Сухият режим, а после и депресията едва не погубиха най-ценното наследство на Монтоя. Доминго издържа, като продаваше част от гроздето на италиански семейства за производство на определените им двеста галона вино годишно, друга част отиваше за сок и трета за светено вино. В най-тежкия момент три от лозята бяха превърнати в овощни градини. Сърцето на Доминго се късаше, когато изкореняваше лозите той знаеше, че така спасява земята. Неговият баща му бе завещал нея, а не лозята. Докато беше жив, той щеше да я обработва, да я обича и пази. След това тя щеше да мине в ръцете на неговия син.
Амадо бе прекъснал веригата. Бог не го благослови със син, а дари него и жена му София с две дъщери — Фелиция и Елана. Те бяха красиви и умни, и за известно време обичаха да придружават баща си из лозята. Ако бяха останали при него, поне едната можеше да заеме мястото на желания син.
Амадо срещна София в Испания. Тази жизнерадостна жена помръкна, когато се ожениха и отидоха да живеят в Калифорния. Той не успя да я спаси от дълбоката депресия, която постоянно застрашаваше живота й. Един ден носталгията по родината я тласна към приспивателните таблетки и тогава той окончателно реши да я пусне да си върви. Изплаши се много и бе готов на всичко, дори й даде дъщерите си, за да я предпази от самата нея. В този момент не знаеше, че момичетата, които бе отгледал с толкова обич, ще си отидат завинаги.
Никой не спомена за развод или за раздяла по взаимно съгласие. София замина с Фелиция и Елана за Испания, а близките и познатите им останаха с впечатлението, че това е временно положение. Всяко лято момичетата гостуваха в Калифорния, но тъкмо когато свикнеха с баща си и родния дом, наставаше време отново да се връщат при майка си. Сякаш едва пристигнали, те започваха да стягат багажа си за обратния път. Амадо така и не намери време да ги приобщи към тяхното най-голямо наследство — земята.
Веднъж, докато опитваше сладостта на гроздовете и си мислеше как щеше да предаде това умение на момичетата, той се опита да си спомни колко годишен е бил, когато баща му го е учил на тези неща. Всичко, което знаеше за гроздето и виното, Амадо не бе научил по задължение. Учеше се всеки ден и час на нещо, като наблюдаваше, слушаше, миришеше и пипаше. Радваше се, когато гледаше как пъпките на бъдещите гроздове се разтварят от топлия полъх на пролетта и страдаше, когато те изгаряха от закъсняла слана. Познаваше тези чувства, защото виждаше и усещаше нещата, а не защото му бяха разказвали за тях.
Амадо с болка осъзна, че не може да предаде на дъщерите си целия този жизнен опит само за едно лято. Всички сезони бяха важни. Но вече бе твърде късно да научи момичетата да обичат земята като него и като предците им.
Когато пораснаха, и двете пожелаха да посещават колеж в Калифорния. За момент Амадо повярва, че му се дава втора възможност. Но още с пристигането им стана ясно, че те просто бягат от суровото католическо възпитание на София. Веднъж усетили вкуса на свободата, момичетата забравиха своята майка. По ирония на съдбата тя обвини Амадо, че й ги е отнел. Тъгата я обсеби изцяло. На четиридесет години София изглеждаше като старица, а на четиридесет и пет вече бе сломена от незнайни болести. Заради състоянието си не можа да отиде в Америка и да види внуците си, а когато те пораснаха, я посещаваха рядко и за малко. После, точно преди петдесетия си рожден ден, тя отново прекали с хапчетата и този път нямаше кой да й помогне. По това време Фелиция бе на забава съвсем наблизо, но не се прибра в обещания час. Когато пристигна, вече бе твърде късно.
Според божите закони сега Амадо бе свободен. Но смъртта на София всъщност не промени живота му. Той продължи да живее все така сам. Обичаше децата си, но и за миг не се самозалъгваше що за жени са те. Ако не успееше да заеме челни позиции на пазара с трапезните вина на Монтоя, след смъртта му земята и винарната щяха да бъдат продадени на най-изгодна цена. Ако в следващите десет или двадесет години, които си даваше, съумееше да превърне притежанието на винарната не само във финансово, но и в социално благо, имаше шанс да спечели Елана. Тя би направила всичко по силите си, за да заеме по-високо място в обществото на Сан Франциско, и се тревожеше, че няма да се сдобие с желаната власт и богатство като съпруга на пресметливия Едгар Съливан. Амадо смяташе, че ако й предложи да поеме винарната, за да осъществи личните си цели, тя никога нямаше да продаде имота. Нито пък от небрежност да погуби това, което в края на краищата щеше да принадлежи на децата й. Със сигурност ако Елана поемеше ръководството на винарната и надзора над лозята, накрая щеше да обикне земята и да разбере колко безценна е тя. Само тази надежда му даваше сили да продължава да работи. Амадо залагаше на нея.
Той не можеше да спечели Фелиция толкова лесно. Тя бе просмукана от тъгата на майка си. След като завърши «Станфорд» веднага започна работа в «Чеиз Манхатън Банк» и за по-малко от година стана по-голяма нюйоркчанка от кореняците, които Амадо познаваше от своите пътувания. Сега вече Фелиция смяташе всичко калифорнийско за втора ръка, включително и виното. През последните пет години се бе появила за няколко национални и семейни празници, но тези посещения бяха болезнени за всички, особено след смъртта на София.
Погледът на Амадо отмина хоризонта и се съсредоточи върху парчето земя, собственост на семейство Лоугън. Три поколения Монтоя бяха мечтали да притежават и се опитваха да купят тези безценни акри. Те почти успяха по времето на депресията, когато Лоугънови обедняха като никога преди. Харолд Лоугън спаси стопанството си, като продаде правото за закупуване на бъдещите двадесет реколти на един предприемач от Сан Франциско, който искаше да навлезе във винарския бизнес. С лозята на Лоугън новата винарна най-после стана една от най-добрите в долината.
През последните десет години реколтата от лозята на Лоугън отиваше в избите на «Монтоя Уайнс». Но по-важен бе човекът, който преработваше гроздето във вино. Амадо смяташе Майкъл Лоугън за най-големия майстор винар в Калифорния и го обичаше като свой син.
В далечината гракна врана и отлетя. Някакво куче започна да вие. После Амадо чу глас откъм хълма. Засенчи очите си с ръка и видя силуета на човек, който крачеше към него. Стройното тяло и грациозната походка подсказваха, че това бе жена.
— Подраних — каза Елизабет, когато се приближи. — Дано не ви преча.
Така се бе захласнал в спомените си, че забрави за уговорката им.
— Извинете ме, че не ви посрещнах. Сигурно някой ви е упътил до къщата.
— Една жена във винарната ми нарисува карта. Мислех, че натовареното движение извън Сан Франциско ще ме забави, но за мое щастие нямаше коли. — Тя отиде до него, изтегли скъпата си кожена ръкавица и му подаде ръка. — И ето ме тук!
Амадо се изненада от променения й външен вид. Ако се бяха разминали по оживена улица, едва ли щеше да я познае. Нямаше я онази елегантна жена, която като че ли бе родена да носи рокли уникати и да краси с присъствието си модните салони. Жената пред него бе облечена в изтъркани джинси и развлечен пуловер, и като че ли досега бе живяла само в такова затънтено градче като Санта Роса.
— Радвам се да ви видя отново!
Здравото й ръкостискане го изненада, както и когато се запознаха. Тя се огледа наоколо.
— Мисля, че това е най-подходящото място, където може да се прави нектарът на боговете.
Когато отново го погледна, в очите й играеше палаво пламъче.
— След убийствената работна седмица, която имах, бях направо изкушена, прочитайки обявата отвън.
— Каква обява?
— Обява за резачи. Едва ли има по-красиво и по-спокойно място за работа от това. — Елизабет въздъхна. — Но вие сигурно търсите опитни работници. Аз имам само един гол ентусиазъм.
— Тази обява не е наша.
Амадо бе още натъжен от предишните си мисли и неволно се почувства засегнат от безобидната й закачка. Елизабет Престън му бе направила впечатление със своята всеотдайност в работата. От доверени източници знаеше, че тази жена е готова на всичко, за да успее в заобикалящия я мъжки свят. Нейната грация и професионализъм не се променяха с дрехите й.
— Винарната оттатък пътя търси резачи. Не мисля обаче, че им трябва ентусиазъм. Прецизната работа изисква голямо умение.
Той видя, че тя го слуша внимателно. Е, поне не беше тъпа.
— Винаги ли сте такава… как да кажа… лъчезарна сутрин?
В отговор на студенината му Елизабет осезаемо се затвори в себе си. Усмихна се автоматично.
— Извинявам се. Склонна съм да се забравям, когато започвам нов проект. Особено ако той е толкова предизвикателен и вълнуващ, колкото обещава да е този.
Като че ли мъглата отново скри слънцето. Амадо почувства загубата като физическа болка. Бе смутен и ядосан. Защо, за бога, й се озъби така? Какво лошо имаше във въодушевлението? Нима то изключваше професионализма?
— Не, аз се извинявам. За съжаление, склонен съм да се отнасям подозрително и недружелюбно с всеки, който не се държи така с мен. Моля да ми простите моята…
— Вижте какво! Вместо да се надпреварваме кой първи може да се извини най-удачно, защо не започнем работа?
Всичко би дал да види отново как блестят очите й.
— Добре — съгласи се той. — Отстъпвам пред вашия ентусиазъм. Можете да започнете от лозите до пътя. В плевнята има резервни ножици.
Когато чу учудения й смях, заля го неочаквана и силна вълна на удоволствие.
— Изкушавам се да опитам, но тъй като времето е малко, защо не започнем с истинската причина за идването ми тук.
— Няма ли да останете за уикенда?
— И десет съботи и недели няма да стигнат за това, което трябва да направя. Но засега, преди дори да започна да мисля за кампанията, бих искала да науча от вас възможно най-много за виното и винарския бизнес.
— Това е тежка задача, госпожице Престън.
Този път той здравата се помъчи да скрие раздразнението си. Някои мъже посвещаваха целия си живот на това, което тя искаше да проумее за десет уикенда, но по-добре щеше да бъде да не разисква въпроса.
— Ще направя каквото мога — каза вместо това той. — Мога да ви дам и много книги.
— Благодаря, но това, което искам да науча от вас, едва ли ще го прочета в книгите. Тук съм, за да разбера какво ви отличава от другите винарни в долината Напа, но и кое е общото между вас. Трябва да разбера какво всъщност целите с кампанията и имате ли нюх към пазара. Ако нямате, май ще се наложи да ви стана учител.
Амадо леко й се поклони.
— Какво ще кажете да отидем до къщата и да започваме. Консуела ще ни направи кафе.
— Ако не възразявате, бих предпочела да пропуснем кафето и да ми позволите да ви следвам, докато вършите ежедневните си задължения. Все едно, че ме няма.
Тя се огледа наоколо.
— Какво правехте, преди да дойда?
Как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че се чувства жив само утрините, когато обикаляше лозята? Там чувстваше здравата връзка на рода Монтоя с тази земя. На Елизабет даде само най-достъпната частица от истината:
— Дойдох, за да проверя как се справя един резач, когото взех на работа миналата седмица.
— И?
— Има добър слух.
— Искате да кажете, че първо се вслушва в лозата и след това кастри.
Той не отговори веднага.
— Виждам, че вече си пишете домашното.
— Отделът за проучвания на «Смит и Ноубъл» е най-добрият в страната. Аз им помагам и те ми помагат. По-нататък?
— Винарната. Вчера получихме пратка дъбови бъчви от нов доставчик и искам да ги видя, преди да бъдат напълнени.
Амадо посочи към къщата.
— Ще вземем камиона.
Той я изчака да тръгнат заедно нагоре по хълма, но тя не се помръдна.
— Какво става?
— Май съм залепнала.
— Трябваше да ви предупредя за това. След пороен дъжд почвата заприличва на подвижен пясък.
В усилията си да се освободи, Елизабет загуби равновесие и се вкопчи в един възлест ствол.
— Защо точно на мен трябваше да се случи?
— Аз зная къде да стъпвам.
Той се наведе и внимателно измъкна краката й от калта.
— Номерът е да вървиш, без да спираш.
— Това го мога и аз.
Тя закрачи бързо нагоре по хълма. Амадо неволно се захласна по гъвкавата й походка. Лицето му се озари от усмивка. Отдавна не си бе позволявал простото удоволствие да съзерцава красива жена.
В полунощ двамата се разделиха. След тържеството той я изпрати до къщата, пожела й лека нощ и каза нещо от рода на това, че ще се видят сутринта. Тя затвори богато резбованата врата след себе си и горещо благодари, че най-после щеше да си почине след дългия ден. Усети остра болка в ходилата си и побърза да свали високите черни обувки.
Амадо Монтоя преливаше от енергия като събудила се от зимен сън мечка. Когато през изминалия ден тя спираше, за да запише нещо, малко след това го виждаше вече готов да й показва нещо друго. Вътрешната уредба на винарната беше много по-сложна, отколкото си мислеше, и до вечерта Елизабет се чувстваше изтощена от дългото обикаляне.
Изложбената зала бе най-притегателното място. Преди две години Амадо я бе разширил и модернизирал, като в същото време се постара да запази чара и уюта на стара испанска къща. Даже и в най-голямата зима тук се тълпяха хора, за да я разгледат с помощта на водач.
След като беше представена на безброй служители, Елизабет бързо пресметна, че ведомостта на Амадо е може би по-голяма от тази на «Смит и Ноубъл».
На малкото тържество тази вечер, организирано в нейна чест, той изостави деловия тон и отново се превърна в онзи изискан и спокоен мъж, с когото се бе запознала на коледното тържество. Тя се запита кой от двамата — бизнесменът или този човек — щеше да оценява нейната работа. Една и съща кампания не би допаднала и на двамата.
Още когато видя Амадо в полята, в главата й нахлуха идеи и някои от тях така я запалиха, че трябваше да се застави да следи по-внимателно това, което ставаше край нея.
Мисълта й трескаво работеше. Сега, когато преливаше от идеи, Елизабет бе в стихията си. С малко повече късмет жаравата на творческия огън щеше да я топли през дългите месеци на тежка работа, които й предстояха.
Тя погледна часовника си, докато стъпваше по дебелия персийски килим в дневната. Не беше спала от двадесет часа и въпреки умората, реши да поседи пред хубавия огън, която някой бе стъкнал в нейно отсъствие. Пламъците заливаха стаята, подредена във викториански стил, с меки отблясъци и тя седна до огнището, където топлината уютно я обгърна.
«Къщичката», както я бе нарекъл Амадо, в действителност беше къща с три спални, в която той бе прекарал детството си. Сега я поддържаха постоянно и я използваха изключително за гости — една екстравагантност, която Елизабет не проумяваше. Когато каза на Амадо, че е постъпил добре, като не е съборил старата къща, той се засмя и отвърна, че това е семейна традиция. В рамките на имота имаше трета къща, в която бяха живели неговите прадеди. Сега там живееше главният технолог — човекът, към когото Амадо се отнасяше повече като към приятел, отколкото като към служител.
Елизабет познаваше богаташи, но никой от тях не приличаше на Амадо Монтоя. Той се държеше естествено и дружелюбно както с гостите, които бе поканил на тържеството тази вечер, така и с чистачката.
Без да откъсва поглед от огъня, тя свали обиците си и леко разтри ушите си. Трябваше й само топла вана, легло и няколко глави от книгата, за да се успокои от възбудата на всичко, което видя и чу през деня. Понякога това помагаше. Тя стана от стола и се затътри към стълбите.
След половин час отново седна пред камината с книга в ръка. На вратата леко се почука и Елизабет благодари на Бога, че в момента не четеше По. Чукането не се повтори и тя спокойно можеше да не отваря, но въпреки това го стори.
Беше Амадо. От официалното му облекло липсваше само връзката.
— Случило ли се е нещо? — попита тя.
— Видях, че свети и си помислих, че още работите. Но виждам, че съм сбъркал и затова ще ви кажа лека нощ и ще оставя разговорите за утре.
— Предпочитам да работя по хавлия, защото така е по-удобно. — Излъга, защото искаше да се отпусне, а не защото не искаше той да си тръгне. — Какво искахте да ми кажете?
— Утре съм организирал среща…
— Моля, влезте! — Загърна се по-плътно в робата. — От този студ може да ти замръзне ъ-ъ… няма значение.
Той влезе, но остана до вратата.
— Та за каква среща споменахте?
— Всъщност това е закуска. Аз нямаше да отида, но Консуела ми подсказа, че може да е от полза за вас. Обикновено ходи Майкъл, но сега не е тук.
— Майкъл?
— О, съжалявам. Майкъл Лоугън е главният технолог. Хората си мислят, че това, което е «Монтоя Уайнс» днес, е моя заслуга, но всъщност славата принадлежи на Майкъл. Ако не беше зает с други неща, щяхте да се запознаете с него по-рано.
Елизабет усети гордостта в гласа му.
— В колко часа да бъда готова?
— В седем и тридесет. Ще пътуваме половин час с кола до там.
Той понечи да си тръгва, но тя импулсивно го спря.
— Откакто ми казаха, че сте пожелал аз да поема кампанията, искам да ви питам нещо. Имам чувството, че отговорът ви ще определи насоката на моята работа.
— Събудихте моето любопитство. Но всъщност това правите през целия ден.
Амадо пъхна ръце в джобовете си.
— Искате ли чаша кафе? Ще се обадя някой да ви донесе.
— Това не е необходимо. Вярно е, че не умея да приготвям някои неща, но с кафето се справям.
Той я последва в кухнята и приготви чаши, захар и сметана, докато тя отмери вода и кафе, и включи кафе машината. После двамата седнаха на масата.
— Май щяхте да ме питате нещо.
Можеше да подхване въпроса по различни начини и тя избра най-прекия.
— Защо точно аз?
Амадо се облегна назад и смокингът му се разтвори. Беше слаб, с тънък кръст и плосък корем.
— Тъкмо се чудех кога ще ме попитате.
— И?
— Чудех се и как да ви отговоря. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Трудно ми е да изразявам чувствата си с думи. Когато се запознахме на коледното парти, усетих, че точно вие ще разберете какво искам да направя с «Монтоя Уайнс» и защо. Това бе важно за мен.
— Достатъчно важно, за да рискувате с рекламовед, който не е работил с такива важни клиенти?
— Отдавна е трябвало да ви поверят по-отговорна работа. Била сте най-добрият автор на текстова реклама, който «Смит и Ноубъл» някога са имали.
Елизабет стана да налее кафе.
— Ако вярвате на всичко, което ви казва моята асистентка…
— Моля ви, недейте така! Скромността е надценявана добродетел, която поглъща и много време.
— Е, добре. Научил сте урока си за мен. Това обаче не е отговор на моя въпрос.
Тя се отпусна в стола си и го погледна над ръба на чашата.
— «Монтоя Уайнс» се разширява и това няма нищо общо със стремежа към печалби или място на пазара, а е свързано само с традицията и приемствеността. На тази земя от пет поколения живеят Монтоя и не бих искал аз да съм последният от рода.
Амадо бе от хората, които не споделят току-така съкровените си мисли.
— Да разбирам ли, че дъщерите ви не желаят да поемат управлението на винарната?
— Те имат свой живот. Бизнесът и земята не значат нищо за тях. Не успях да ги приобщя, но се надявам, че с малко повече усилия ще ги върна.
Елизабет се замисли как ли се чувства човек, който принадлежи към старо семейство с традиции. Баба й олицетворяваше семейството за нея. Тя дори не познаваше родителите на баща си и не знаеше има ли той сестри или братя, както и къде е отрасъл и защо никога не бе говорил за детството си. Знаеше само, че явно никой не го беше обичал, щом никой не се погрижи за мъртвото му тяло. Алис все се надяваше, че някой роднина ще заплати транспортирането до Канзас на труповете на дъщеря й и зет й. Накрая тя реши да не ги разделя в смъртта и с неохота се съгласи дъщеря й да бъде погребана далеко, където нямаше да види свежо цвете и нежни грижи.
— Но да се върнем на въпроса!
Елизабет се отърси от мислите си и го погледна. Амадо се втренчи в чашата пред себе си.
— Джеръми искаше да се посвети на вашата кампания с целия си ум.
Той вдигна очи и срещна погледа й.
— Аз знаех, че вие ще й се отдадете с душа.


IV

Майкъл Лоугън проверяваше по навик корковите чепове на бъчвите в старата хладна и сумрачна изба. Вече се готвеха да бистрят червените вина, отстранявайки твърдите отлагания. Правеха се проби за определяне оптималната доза на почистващия фактор. Самата операция щеше да отнеме от няколко дни до няколко седмици. В това специално хранилище отлежаваха най-добрите от първокласните вина, тези, които щяха да спечелят сините панделки и златните медали за «Монтоя Уайнс». Майкъл зорко следеше всичко, което ставаше тук.
Белите вина се съхраняваха в друго помещение, намиращо се нагоре по склона. После щеше да нагледа и тях, загрижен за изветрелия мирис, който се носеше около няколко бъчви с шардоне.
След един последен поглед той заизкачва стълбите, вземайки по две наведнъж. Напоследък се чувстваше като постоянно навита пружина. Сутрин започна да бяга с една миля повече: мислеше си, че умората в началото на деня ще надделее над безпокойството, което го обземаше при ежедневните обиколки из винарната. Но само когато работеше в лабораторията върху проблем, изискващ цялото му внимание, Майкъл не изпитваше мъчителното чувство за неудовлетвореност.
Отвън той за миг спря, за да нагоди очите си към светлината. Към него се приближи Тони, агрономът.
— Виждал ли си Амадо тази сутрин? — попита Тони. — Трябва да поговоря с него за новия търговец на трактори, който е пратил при мен.
Майкъл се почеса по наболата брада и веднага си спомни, че така и не разбра кога се бе басирал с Амадо да не се бръсне един месец, ако «Форти Найнърс» не достигнат до плейофите.
— Той е на закуска с онази жена от рекламната агенция. Казал на Консуела да ги очаква към единадесет.
Тони пъхна ръце в джобовете си и сви зиморничаво рамене.
— Роза каза, че май те е видяла на хълма вчера сутринта, когато отивала на работа. Казах й, че не си бил ти, понеже тогава ти бе в Петалума, но тя настоя да те питам все пак.
— Аз бях наистина. Върнах се по обиколния път. — Не му се говореше за това.
— По дяволите! Хич и не трябваше да те питам. Тази жена има очи и на гърба си.
Тони тръгна по пътеката и Майкъл закрачи до него.
— Тя ми каза, че най-накрая са продали имота на стария Тейлър. Но ако си бил там, ти сигурно вече знаеш това.
Майкъл кимна. Все още не можеше да си обясни защо се разочарова, когато видя на входа табелата «Продадено». Тогава ясно осъзна колко силно бе вярвал във възможността самият той да купи мястото. Някой ден щеше да разбере защо оценяваше по достойнство нещата, едва след като му ги отнемеха. Ужасен бе животът на човека, който не познава истинските си чувства.
Тони се наведе, за да вземе от земята една хартийка от бонбон, и после разсеяно я пусна в джоба си.
— Както купува напоследък земя, няма да се учудя ако самият Амадо…
Майкъл вече не го слушаше. Това си го беше помислил и той. По дяволите! Не можа да мигне цяла нощ. Първоначалното чувство на безсилие бе прераснало в яд, колкото логичен, толкова е неоправдан. Амадо по никакъв начин не би могъл да знае, че Майкъл отдавна мечтаеше да притежава тази земя, или пък че от лозята там ще иска да произвежда не вино «Монтоя», а свое собствено.
Тони тръгна към северното поле, където трябваше да инструктира наетите за подрязването хора. Майкъл за миг остана на място, загледан в кръжащия над главата му ястреб. Беше един от онези студени ясни дни, в които нещата се виждат по-отчетливо, като през очила.
Жалко, че не можеше да сложи в ред чувствата си. Майкъл вече негодуваше срещу лоялността си към Амадо, понеже тя изтикваше на заден план личните му амбиции, но това негодувание му бе създало силно чувство за вина, което му пречеше да признае открито своето емоционално състояние и да намери лек за него. Той обаче не можеше да отрече, че всичко, което бе, и което се надяваше да бъде дължеше на Амадо. Без насърчението и финансовата помощ на стареца младежът никога нямаше да достигне сегашното си положение.
Когато лекарите поставиха на Харолд Лоугън диагнозата — рак на белите дробове, болничните сметки изядоха парите, които той бе заделил за образованието на Майкъл. Харолд надживя парите с няколко месеца и до края се измъчваше, че е развалил сделката с втория си син: образование в замяна на неговите грижи за стопанството. През цялото време Майкъл знаеше, че Пол, големият му брат, щеше да наследи имота.
През есента Майкъл не замина да учи, а започна да си търси работа. Амадо разбра това и му предложи да плати учебната такса при условие, че като завърши, ще дойде да работи в «Монтоя Уайнс». Той завърши Калифорнийския университет в Дейвис с магистърска степен по екология и за по-малко от година след завръщането му в Сейнт Хелена Монтоя му предаде управлението, доверявайки се по този начин на един неопитен двадесет и пет годишен младеж.
Колко по-лесно щеше да бъде, ако обстоятелствата не се бяха стекли така, че нуждата да го направи зависим. Вече девет години работеше за «Монтоя Уайнс» и я чувстваше като своя рожба. Самият Амадо изтъкваше, че всяка награда, която бяха спечелили през последните пет години, бе пряк резултат от агресивния стил на управление, наложен от Майкъл. Само дето винарната не беше в действителност негова и никога нямаше да бъде.
Амадо се нуждаеше от младия мъж така, както и той от него. Обичта на Майкъл към земята и бизнеса се равняваше на тази на стареца. Майкъл работеше за Амадо, към него се отнасяха като към негов син и дори той виждаше тъгата в очите на възрастния мъж, че не бе такъв наистина. Но всички тези неща не бяха от значение. В края на краищата важно бе семейството: Фелиция и Елана. Какво от това, че и двете не даваха пукната пара ни за баща си, нито за винарната.
Веднъж, в началото на съвместната им работа, когато Майкъл все още хранеше надежда един ден да работи за себе си, той наивно попита Амадо за възможността да откупи «Монтоя Уайнс». Никой не вярваше, че Фелиция или Елана ще поемат винарната. Младежът си мислеше как ще се зарадва Амадо, че има човек, който обича имота и е готов да го съхрани от чужди домогвания, поне докато е жив. Но Монтоя бе отговорил отрицателно и смутено, и това бе единственият път, когато и двамата се почувстваха неловко. Въпреки че оттогава Амадо на няколко пъти като че ли го насърчаваше да попита отново, Майкъл никога не обели дума за това.
Един от високоговорителите разтърси тишината:
— Майкъл Лоугън! Моля, обадете се на централата!
Обзе го желание да не приема обаждането. Върна се в сградата, която току-що бе напуснал, и в тъмното напипа телефона до вратата. Натисна няколко бутона и каза:
— Кристин, Лоугън е. Какво има?
— Имаш личен разговор на четвърта линия. Знам, че би искал аз да приема съобщението, но гласът й прозвуча толкова… не зная, стори ми се нервна… И нямах сърце да я карам да чака.
— Много си лесна, Кристин. Няма да изкараш и един ден в Белия дом.
Тя се засмя.
— Там дори няма да ме пуснат да прекрача прага. — Кристин затвори, без да му даде възможност да отговори.
— На телефона е Майкъл Лоугън — каза той, когато връзката беше установена.
— Здрасти, Майк — отговори му напорист, писклив глас. — Тук е Даян Амбърдийн.
Той не позна нито, гласа, нито името.
— Запознахме се на партито у Линда миналия уикенд. Бях облечена в син пуловер с пайети. Ти ми каза, че цветът ти напомня за един поток, в който си ловял риба като дете.
В ума му изплува смътно възпоменание.
— О, да, разбира се. Косата ти е дълга и руса.
— Да.
По гласа й личеше, че бе изключително доволна.
— Извинявай, че ти се обаждам на работа, но домашният ти телефон не е в указателя и…
— Няма нищо. Какво мога да направя за теб?
— Знам, че е малко късничко, но се питах дали си зает тази вечер. Не, това не е начинът… — Тя спря и си пое дълбоко въздух. — Исках да кажа, че от няколко седмици се каня да гледам един филм и ако не отида скоро, ще го пропусна. Та, чудех се дали ще дойдеш с мен на кино довечера.
Първата му реакция беше да откаже учтиво. Но твърде много пъти бе попадал в такава ситуация и знаеше, че и от най-невинния отказ боли.
— Звучи ми като страхотна идея. Кога да мина да те взема… и откъде?
Последва дълго мълчание, като че ли тя бе загубила ума и дума от отговора му.
— Ъ-ъ… шест и половина? Не, не, какво ще кажеш за пет и половина? Ще приготвя нещо да хапнем.
— Не си прави труда! Можем да спрем някъде по пътя. Отдавна мислех да посетя новата пицария в Монтвил.
Майкъл обичаше домашно приготвеното ядене, но много пъти бе ставал жертва на кулинарни експерименти и затова не обичаше да приема случайни покани. Освен това, една вечеря у Даян задълбочаваше нещата, а той в никакъв случай не искаше да оставя у нея впечатление, че е готов или пък търси сериозна връзка.
— Значи всичко е решено.
— Само не ми каза откъде да те взема.
— О, да. — Тя му каза адреса си. — Значи в пет и половина?
— Ще бъда там.
Мина му през ума, че ако сбъркаше вратата и му отвореше мила и подкупваща блондинка, той щеше да излезе с нея. Едва устоя на желанието си да я попита с какво ще бъде облечена.
Час по-късно, на път за лабораторията, Майкъл забеляза колата на Амадо, която спираше на паркинга. Той тръгна натам, за да сподели хубавата вест за бъчвите с шардоне, с пробите, на които току-що бе приключил, и тогава видя как от колата слезе жена. Тя заобиколи и спря до Амадо. Стори му се смущаващо позната, но не можа да си обясни защо. Можеше да е всякаква — от нов дистрибутор, който правеше неофициално посещение през уикенда, до някоя, която Амадо бе срещнал по време на ежегодните си пътувания до Европа. И в двата случая Майкъл не искаше да се намесва. Нямаше време за губене в разни запознанства, а новината му можеше да почака няколко часа.
Когато се обърна и тръгна към лабораторията, той чу, че Амадо го вика. Обърна се и от махването с ръка, което възрастният мъж му отправи, разбра, че нямаше начин за бягство. Нагласи една усмивчица и се спусна по хълма. Колкото повече ги приближаваше, толкова по-неспокоен ставаше и скоро разбра причината. Тази жена удивително приличаше на Сюзън: не сегашната Сюзън — жената на брат му и изхабената майка на четири малчугана, а предишната, момичето, което бе обикнал в гимназията, с което се бяха любили в спалния чувал на задната седалка на пикапа и което гордо бе нахлузило на пръста си подарения от него, но случай завършването, пръстен с мъничък диамант обявявайки пред целия свят, че двамата с Майкъл са официално сгодени.
Широко усмихнат, Амадо тръгна към него.
— Не те очаквах толкова скоро.
— Работата ми отне по-малко време от предвиденото.
Като постави ръка на рамото му, Амадо го поведе към колата.
— Искам да се запознаеш с един човек.
Отначало Майкъл избягваше да я гледа, но после изпита перверзно желание да я огледа хубаво от горе до долу. Веднага откри разликите и си отдъхна. Тази жена бе по-висока и по-слаба от Сюзън, а гърдите и бедрата й не бяха толкова закръглени. Гъстата коса, която обрамчваше слабото и лице, бе по-тъмна, а широката й естествена усмивка по нищо не напомняше леката кокетна усмивчица, с която Сюзън очароваше непознатите. Жената забеляза попиващия му поглед и очите й го стрелнаха въпросително.
— Елизабет Престън — каза Амадо. — Майкъл Лоугън.
Майкъл пое протегнатата й ръка. Опита се бързо да се освободи от нея, но тя стегна хватката си: просто не обичаше да я претупват.
— Елизабет работи за «Смит и Ноубъл» — продължи Амадо. — Дойде за уикенда, за да се запознае с нашата работа.
Майкъл едва не се изсмя. Тръпки го побиваха от Елизабет Престън заради необичайната й прилика със Сюзън, но това не му пречеше да види, че печалбата от откриването на нова сметка бе страхотна.
— Не знаех, че рекламата е дейност, която изисква толкова много енергия.
— Невинаги е такава — отвърна Елизабет.
— Ще вечеряш ли с нас довечера? — попита Амадо. — Сигурен съм, че в твое лице госпожица Престън ще открие ценен събеседник.
Майкъл се постара да изглежда разочарован:
— Съжалявам, но имам други планове за вечерта.
— Може би ще поговорим следващия път, когато дойда тук.
— Имате ли представа кога ще стане това?
— Боя се, че ще е съвсем непредвидено посещение.
Той не отговори.


V

Телефонът иззвъня, точно когато Елизабет тръгваше на работа. Вече закъсняваше и се поколеба дали да отговори, но все пак пусна куфарчето и дамската си чанта на дивана и вдигна слушалката. Беше Амадо.
— Опасявах се, че вече съм те изтървал.
Никога не й се беше обаждал вкъщи. За миг се зачуди откъде имаше номера й, но веднага се сети, че той често правеше невероятни на пръв поглед неща. Бе осведомен по-добре от всеки репортер.
— Още малко и нямаше да ме намериш.
— Оказва се, че днес трябва да бъда в града и се чудех… Помислих си, че можем да вечеряме заедно, ако, разбира се, нямаш други планове.
Поканата я изненада.
— Да нямаме среща, за която съм забравила?
Той побърза да я успокои.
— Не, не, имам уговорка с друг човек. Ако си свободна, можем да прегледаме документите, които ти изпратих миналата седмица.
«Документите» бяха всъщност описания на проби от вина, които Майкъл Лоугън бе пращал до университета в Дейвис за анализ. Ако Амадо не беше приложил обяснително писмо към тях, тя нямаше да разбере нищичко от това. Материалът беше интересен, но едва ли щеше да е от полза за кампанията. Беше си отбелязала да го попита при следващата им среща защо й бе изпратил тези описания.
Елизабет погледна часовника си. За двадесет минути — трябваше да стигне до офиса, а след петнадесет имаше среща.
— По кое време ще се видим?
— Седем става ли?
— Чудесно. Тогава до седем.
Тъкмо когато се канеше да затвори, тя се сети нещо Амадо?
— Да?
— Не знаеш къде живея.
Той се засмя.
— Да, как можах да пропусна такава важна подробност! — След като й повтори адреса, тя затвори и се втурна навън.
В шест и половина вечерта Елизабет стоеше на края на огромното легло в миниатюрната си спалня и преглеждаше гардероба си. Чудеше се какво да облече за вечерята. Имаше вечерни рокли, официални костюми и колекция от дънки «Ливайс», останали й от студентските години. Рано или късно трябваше да направи някои покупки. Тя извади плетена зелена рокля, огледа я и веднага я върна, когато се сети, че вече два пъти я бе обличала при посещения във винарната. По дяволите! Не обичаше да си губи времето с глупости. Взе роклята и я нахлузи през главата. Амадо не се интересуваше с какво бе облечена. Може би въобще даже нямаше да я забележи.
Точно в седем звънецът на входа иззвъня. След като му се обади да се качи, Елизабет хвърли прахоуловителя в кухненския шкаф, приглади бързо възглавниците на дивана и се огледа в стъклото на прозореца. Стресна се от жената, която видя там. Импулсивно бе решила тази вечер да бъде със спусната коса, вместо с обичайния строг френски кок. Така съвсем не изглеждаше небрежно, както бе искала да бъде.
Елизабет отвори вратата.
— Елизабет… Колко различно изглеждаш! — Като че ли бе поразен от промяната във вида й. Стана й смешно.
— Моля, влез. Ако ме почакаш минутка, ще оправя косата си и тръгваме.
Тогава забеляза розата, която Амадо държеше отстрани. Имаше нещо смущаващо интимно около това цвете. Щеше да се чувства по-сигурна, ако й бе донесъл дузина.
— Моля те, не променяй прическата си заради мен. На мен ми харесва така, както е. Много ми харесва.
— Благодаря.
Елизабет свенливо прибра зад ухото си един кичур.
— Как мина срещата?
Въпросът го учуди.
— Каза, че идваш в града заради някаква среща. Помислих си, че става дума за работа.
— А, да.
Тук ставаше нещо странно. Преди никога не им бе трудно да разговарят. Дори тази сутрин беше общувала по-лесно с германския клиент чрез преводач. Опита отново.
— Имаше ли проблеми с резервацията на места в ресторанта?
Амадо се усмихна.
— Такива неща не са проблем за човек, който има късмета да носи името на известна винарна.
В този момент той като че ли си спомни за цветето и протегна към нея ръка.
— Видях това й то ми напомни за теб.
Тя потърка червените кадифени листчета в нослето си и го погледна закачливо, докато вдъхваше аромата им.
— Но тя няма бодли!
— Ти така ли се възприемаш?
— Сигурно ще намериш един-двама в «Смит и Ноубъл», които също ме възприемат по този начин.
— Така е, защото завиждат на таланта ти и се боят от твоята амбициозност.
Елизабет се засмя. Чувстваше се добре.
— Все едно, че си говорил с баба ми.
— Някой ден трябва да ми разкажеш за нея.
За пръв път, откакто бе напуснала Канзас, Елизабет попадаше на човек, с когото спокойно можеше да говори за жената, отгледала я като родна майка. Взе от кухненската ниша една ваза и потопи в нея розата. Все още обърната с гръб към Амадо, тя заговори:
— Когато бях в шести клас, учителката ни постави за задача да напишем есе за това, какво искаме да постигнем в живота си. Написах едно, което нямаше нищо общо с моите мечти и със самата мен, но знаех, че за него ще получа добра бележка. Баба прочете написаното, похвали ме и каза, че сигурно ще ми пишат желаната шестица. И после ме накара да напиша ново есе, което да отговаря на истината. Реших да предам на учителката второто.
— Сигурно за него получи отличен?
Елизабет донесе вазата във всекидневната и я сложи на масичката за кафе.
— Дори много добър не ми писаха. Учителката каза, че ако не сваля летвата на моите очаквания, животът ми ще се вгорчи.
— Такива хора не бива дори да припарват до деца.
— Тя имаше право. Кажи ми, колко жени президенти сме имали в цялата си история?
— Мисля, че толкова, колкото малки момиченца са били възпитавани с вярата, че са способни да вършат тази работа.
— Сега вече наистина говориш като баба ми. Тя се вбеси, прочитайки забележката на учителката под моето есе. Когато след две седмици се прибрах от училище, видях творението си да виси в рамка редом с медалите на дядо от Втората световна война.
— Би било прекрасно всеки да има такава баба.
— Тя наистина бе рядка птица в града — мечтателка, заобиколена от прагматици.
— И сам щях да се досетя за това.
— Как?
— Виждам нейните мечти в твоите очи. — Той замълча. — Нещо ми подсказва, че много си преживяла, за да станеш това, което си днес.
Разговорът бе станал прекалено личен и това я смути.
— Току-що осъзнах колко съм гладна.
Амадо като че ли остана разочарован от внезапния обрат, но продължи в същия дух:
— Надявам се, че обичаш китайската кухня. Направих резервация в «Донг Лай Шун».
Това бе един от най-скъпите и най-добри ресторанти в града.
— Когато подписвах договора със «Смит и Ноубъл», Джеръми ме предупреди, че е цяло престъпление да живееш в Сан Франциско и да не обичаш китайска храна.
— Е, ако не е така, то би трябвало да стане.
Амадо взе палтото и й помогна да го облече. Тя плъзна ръце в ръкавите и за миг й се стори, че ръцете му се задържаха на раменете й малко повече от необходимото, но после си каза, че това е чисто въображение.
Елизабет сложи пръчките в чинията и се облегна в плюшеното сепаре.
— Преядох — каза тя.
— Не съм изненадан — засмя се Амадо.
— Засрами се! Ти не бива да забелязваш такива неща.
— Аз забелязвам всичко, свързано с теб.
Работеха от два месеца и разговорите им много рядко бяха навлизали в лични теми. Тази вечер говореха само за това. Като че ли двамата бяха увлечени в някакъв чувствен танц и всеки се опитваше да улови такта на музиката. Тя се окопити и прие делови вид.
— Искаш ли да ти разкажа за хода на кампанията?
— Да, много, но нали точно ти настояваше да изчакам представянето?
— Промених решението си.
Елизабет знаеше, че на Амадо ще му бъде трудно да свикне с нейната идея, а ако въобще я отхвърляше, тя трябваше да го узнае възможно най-скоро.
Той направи знак на келнера да разчисти масата и да донесе още чай.
— Аз съм по-любопитен, отколкото можеш да си представиш — каза той и наля от кехлибарената течност в чашата й. — Опитах се да отгатна какво целиш с въпросите, които ми зададе, но за пореден път се уверих, че ми липсва въображение за такива неща.
— Само ако четеше мисли, Амадо, щеше да разбереш моя план.
Тя отпи от чая си и се замисли как да го спечели.
— От самото начало знаех, че искам да заредя кампанията с твоя ентусиазъм и любов към винопроизводството. В същото време тайната и магията на самия процес трябва да си останат непокътнати, защото са част от това, което кара купувача да си дава парите. И тук вече става опасно. Не трябва да оставяме у него чувството, че го баламосваме с приказки, понеже той не разбира как всъщност се прави хубаво вино.
— И ти мислиш, че си открила начин да постигнеш всичко това?
— Да, или поне си мисля така. Изключително важно е да имаме човек, на когото хората да повярват. Той ще е като консултант, който избира и предлага вино за всеки купувач, от най-луксозните до най-обикновените трапезни вина. С една дума, искам лично ти да влезеш в ролята на говорител за «Монтоя Уайнс».
Елизабет си пое дълбоко въздух. Много добре съзнаваше колко малка бе вероятността да го убеди и отново взе думата, преди той да й е отказал.
— Разбирам, че на пръв поглед тази стратегия не изненадва с нещо ново. Всъщност идеята да се използва директор на компания за говорител е стара колкото рекламния бизнес. По дяволите, хората над четиридесетте все още говорят за човека на «Швепс». Това е част от проблема с използването на нещо, правено преди. Идеята е толкова позната, че първата ти реакция е да я отхвърлиш. Трябва да призная, че и аз не подскочих от радост, когато за пръв път ми мина през ума. А, да, освен това съм запозната с някои посредствени рекламни кампании за вино, които са използвали същия прийом. Повярвай ми, опитах се да забравя тази идея, но в съзнанието ми все по-ясно изпъкваше ти като лицето на «Монтоя Уайнс». Всички други находки в сравнение с тази ясна представа бледнееха.
Елизабет сключи ръцете си и ги положи в скута, за да не би в своя ентусиазъм случайно да посегне към него.
— Този път ще се получи, Амадо, повярвай ми. Никой и нищо не може да продаде вината «Монтоя» по-добре от теб.
Дълго време той не помръдна. После скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.
— Предполагам, че избра да ми кажеш всичко това тази вечер, за да си осигуриш подкрепата ми и оттук нататък да развиваш идеята си.
— Да, донякъде е така. Не исках обаче това да стане пред толкова много хора. Ролята може да се повери на някой актьор — това се прави постоянно. Но колкото и да е талантлив, той не би могъл да представи «Монтоя Уайнс», както би го сторил ти. Никой не е в състояние да улови и да пресъздаде твоите съкровени вълнения.
— Лесно е да споделяш с друг човек, но ще се чувствам глупаво да говоря пред камера.
— Ще направя така, че въобще да забравиш за нея.
— И за какво ще трябва да говоря? Нима наистина вярваш, че някой се интересува от това как лятното слънце влияе върху захарното съдържание на гроздето?
— Не — честно отговори тя. — Но те искат да знаят, че могат да ти вярват, когато казваш, че това вино е произведено от висококачествено грозде. Искат някой да ги научи какви вина се сервират на изискана вечеря и на пикник; кое вино върви с пуйката в Деня на благодарността, кое със спагети и кое с неделния обяд у роднините; как да подбират хубаво трапезно вино; какво омайно питие да сервират на годеника си, когато са го поканили на интимна вечеря на свещи.
— Това са прости неща — каза Амадо.
Елизабет се наклони към него. Така се бе въодушевила, че вече не владееше жестовете си.
— Не и за такива като мен. Повечето хора в тази страна знаят, че има бяло и червено вино, и дотук горе-долу свършва всичко. Искам да ги въведеш вътре в нещата. Ако кампанията успее, както се и надявам, хората спокойно и уверено ще избират своето вино така, както купуват бирата си.
— И как смяташ да го направя?
— Нашите текстови и телевизионни реклами ще отговарят на сезона. През лятото ще покажем пикник, сватба или дори градинско барбекю. През зимата ще изберем Коледа или може би вечеря. От време на време ще показваме винарната по време на прибирането на реколтата или полетата през пролетта, когато земята е покрита със синап. Ще ги убедим, че полагате еднакви грижи както за луксозните, така и за обикновените трапезни вина.
— Няма да има изхвърляния. Просто ще показваме хора, които се наслаждават един на друг й на мига. Когато вдигнат чаши за тост, ти ще се появиш в рамката, без да влизаш в действие, и с възможно най-малко думи ще кажеш на зрителя или читателя какво вино си избрал за случая и защо. Така ще те представя, че потенциалният купувач ще повярва, че по-скоро би препоръчал марка на конкурентна компания, отколкото да ги накараш да сгрешат в избора си.
Амадо отдавна я гледаше.
— Знаеш ли какво най-много харесвам?
Тя все още не можеше да се отпусне напълно, защото той не беше казал «да».
— Не, но мога да се досетя.
— Нека аз ти кажа.
— Добре тогава.
— Не зная как да се изразя. Мисълта е толкова нова, че все още се оформя в съзнанието ми. — Той спря за миг. — Току-що осъзнах, че част от това, което ме спираше и ме караше да си задавам въпроса какво правя, бе страхът, че ако дам «Монтоя Уайнс» на толкова много хора, те ще си помислят, че искам да увелича богатството си, като ги подтиквам да пиянстват.
Амадо поклати глава.
— Не се изразявам много добре.
— Напротив — каза тя.
Бе го видяла в нова светлина и много го хареса такъв.
— Има още нещо, Елизабет. Аз съм затворен човек. Разбирам защо искаш точно аз да разкажа на хората за вината си, но не мога да си се представя в тази роля.
Елизабет знаеше, че битката ще бъде тежка. Не очакваше обаче, че самата тя няма да иска да го въвлича в нея. Животът му щеше да се промени, когато излезеше от своята анонимност. Ако кампанията пожънеше дори само половината от успеха, който тя предвиждаше, за Амадо вече никъде нямаше да има покой.
— Поне ще си помислиш ли?
— Какво ще кажеш за Майкъл Лоугън?
Елизабет се намръщи.
— Какво за него?
— Той е вътре в нещата и освен това по възраст е по-близо до хората, които са целта на рекламната атака.
— И освен това е красив, представителен и има дар слово. Но не е Амадо. Какво ще стане, ако някой конкурент му направи по-примамливо предложение? Доверието към нас ще изчезне.
— Това никога няма да се случи, но разбирам какво имаш предвид. Какво ще кажеш за някой актьор?
— Когото могат да арестуват за шофиране в пияно състояние?
Той посегна към кожената папка със сметката и пъхна в нея кредитна карта.
— Мога само да обещая, че пак ще си помисля.
— Амадо, за мен е важно да знаеш едно: никога нямаше да ти предложа такава стратегия, ако не бях сигурна, че именно чрез нея ти ще постигнеш целите, които си набелязал, решавайки «Монтоя Уайнс» да атакува агресивно пазара.
Елизабет казваше истината, но трябваше да му остави правото на избор.
— Има и други начини за провеждане на кампанията — призна неохотно тя. — Можем да поговорим за тях довечера, но не мисля, че те са пътят към успеха.
— Кога искаш да ти отговоря?
Ако отговорът бе отрицателен, вече бе твърде късно.
— Не искам да те притеснявам, но представянето е запланувано след две седмици.
— Ще се обидиш ли, ако не се реша?
— Разбира се, че не. В края на краищата в рекламния бизнес постоянно се отхвърляха идеи. Никой не можеше да бъде винаги на ниво. Но не и ако си една от четирите жени — рекламни директори в компанията и половината от колегите ти мъже подозират, че си пробила в професията като любовница на шефа, а другата половина направо са сигурни в това.
— Не ти вярвам!
Тя му се усмихна благодарно и докосна ръката му.
— Знам, че искам нещо, което не е в природата ти, но не приемай само от кавалерско чувство. Това е бизнес. — Той хвана ръката й и Елизабет мигновено усети неговата топлина. — Не, това е дори нещо повече. Не мога повече да те лъжа. Ако всичко върви по моя план, животът ти ще се промени изцяло.
Амадо галантно целуна ръката й.
— Както винаги, очарован съм от твоята честност.
Докато пътуваха в таксито към апартамента й, никой не пророни дума. Амадо полагаше огромни усилия, за да не я гледа. Не беше сигурен дали зелената рокля правеше очите й толкова притегателни, или нейният ентусиазъм около кампанията. Всъщност нямаше никакво значение защо тя му изглеждаше така красива. Важното бе, че внимаваше да не се издаде.
Той знаеше какво става с него. От години не бе изпитвал такова нетърпение да се срещне с някого, както сега с Елизабет. Мислите му за нея често го смущаваха. Докато Майкъл му говореше за киселинното съдържание на вината в новите бъчви, Амадо си представяше как блести косата й на слънцето. Обикаляше къщата и мислеше колко пуста е тя без нея.
Но тази жена, която го бе омагьосала, можеше да му бъде дъщеря. Дори собствените му деца бяха по-възрастни от нея. Въпреки всичко той не можеше да я забрави дори за миг.
Колата спря пред дома й и Елизабет се обърна към Амадо.
— Недей да слизаш! Ще се справя сама.
— Моля те, нека те изпратя до вратата. Така ще съм по-спокоен.
Тя се усмихна.
— Трябваше да се досетя за това, нали?
Той стъпи на тротоара и й подаде ръка.
— Идвам след минутка — каза на шофьора.
Когато стигнаха до нейната врата, тя го изненада, като му връчи ключа и отстъпи назад. Усмихна му се с благодарност, когато й го върна.
— Уча се — засмя се Елизабет. — Сред познатите ми мъже няма друг, който ще ми отвори вратата.
Амадо се намръщи.
— Не разбирам.
— Ще говорим за това друг път. Прекалено сложно е. — Тя влезе, обърна се към него и с ръка, все още на дръжката, каза: — Ако имаш въпроси или просто искаш да поговорим за кампанията, ще бъда тук през целия уикенд.
— Благодаря.
Той понечи да си тръгва.
— Елизабет?
— Да?
— До днес винаги сме си казвали истината. — Стори му се, че ще се задави от признанието, но искаше да й го каже. — Не дойдох по бизнес в града. Дойдох заради теб, за да те видя.
Тя ахна.
— Не знам какво да кажа.
От учудения й поглед разбра, че не се е досетила.
— Не казвай нищо. Просто не исках да оставаш с грешно впечатление.
Амадо тръгна по стълбите, без да чака за отговор.


VI

Елизабет завъртя стола си и се загледа през прозореца. Погледът й се плъзна от островчето Алкатраз до моста «Златната врата». Едната половина на града се губеше в настъпващата гъста мъгла, а другата все още бе обляна от слънцето. Дали хората там се чувстваха по-щастливи от тези в мъглата?
За кои мигове в живота си струваше да воюваш, да пропуснеш самолетния си полет, да рискуваш своята сигурност? Животът на повечето хора бе по-скоро тъжен, отколкото радостен, но не трябваше ли да се изправиш здраво на краката си и да протегнеш ръце към мъничкото щастийце, когато то долети при теб?
Какво, за бога, й ставаше? Днес не бе най-подходящият ден за безплодни съзерцания. Само след около пет часа щеше да се състои официалното представяне на «Монтоя Уайнс», а Амадо със сигурност щеше да подрани.
Елизабет взе една папка от бюрото и се облегна назад. Откакто пое кампанията, в нея събираше случайни записки, графики и фотографии. Повечето от тези неща нямаше да й послужат, но от време на време тя ги разглеждаше и отсяваше по нещо ценно. Днес търсеше потвърждение, че е избрала правилния път.
Въпреки убеждението си, че с тази кампания Амадо ще спечели онова, за което бе дошъл в «Смит и Ноубъл», Елизабет все още изпитваше угризения заради предстоящата рязка промяна в живота му. Откакто вечеряха заедно, той й се бе обадил само два пъти и то по работа. И в двата случая тонът му красноречиво говореше, че няма намерение да обсъжда личните им отношения. Тя не можа да си обясни промяната в него и не беше сигурна в своите чувства. Очевидно трудно се бе решил да стане говорител на «Монтоя Уайнс». Ако я обвиняваше, че го поставя в това положение, то поне не го показваше.
За да му помогне в решението, Елизабет цитира безброй психологически изследвания върху важността на имиджа. Начинът, по който продуктът се възприемаше от хората, бе далеч по-важен от самия продукт.
Кампанията, която беше замислила, щеше да превърне вината му в мечта за всеки американец. Важното в случая бе, че те бяха по джоба на повечето хора, които посещаваха магазините за спиртни напитки. Тя постигна идеалната комбинация — снобизъм и достъпност.
Вътрешният телефон иззвъня. Елизабет се пресегна и натисна бутона.
— Да.
— Търси ви господин Ноубъл на първа линия.
— Благодаря. — Тя вдигна слушалката. — С какво мога да ти бъда полезна, Джеръми?
— Трябва да поговорим.
— Сега ли? Имам куп работи…
— Важно е. Няма да те задържам много.
— Добре. Идвам веднага.
През цялото време Елизабет бе държала Джеръми в течение на работата си, както бе обещала: изпращаше му систематизирани отчети всяка седмица и играеше ролята на буфер между него и хората от отдела за текстова реклама. Мислеше си, че ще й се меси, но през тези три месеца той бе стоял почти настрана.
Секретарката на Джеръми беше в почивка. Елизабет надникна в кабинета му и го видя надвесен над куп документи, разхвърляни по бюрото.
— Готвиш се за следобеда, а? — пошегува се тя. Опита се да си придаде безразличен вид като него, но едва успя да скрие вълнението и трепетното очакване, което чувстваше. Дори пред себе си не искаше да признае с какво нетърпение очакваше следобеда.
Джеръми вдигна глава. Изглеждаше много сериозен.
— Влез и затвори вратата след себе си!
— Случило ли се е нещо?
Той й направи знак да седне срещу него. Когато изчака достатъчно дълго и не получи отговор, Елизабет нервно повтори:
— Случило ли се е нещо, Джеръми?
— Преглеждах нещата по представянето…
Гърлото й пресъхна от равния му тон.
— И?
— Боя се, че няма да се получи, Елизабет.
— Какво искаш да кажеш с това «няма да се получи»? — предпазливо попита тя.
Той хвърли писалката си на бюрото и тежко се отпусна назад.
— Този фамилиарен стил, който си избрала за кампанията, отдавна вече не е печеливш, защото на всички им е дотегнал. Хората искат да се чувстват изискани, докато държат чаша вино, дори тя да е пластмасова и да е пълна с евтина помия. Те вече не се трогват от сантименталности. Ако одобрим твоята кампания, ще станем за посмешище на рекламния бранш, а заедно с нас загиват и вината на Монтоя. Освен това, ти никога няма да успееш да го убедиш да влезе в ролята на говорител.
Джеръми я хвана напълно неподготвена. Тя не знаеше как да се брани.
— Защо едва сега ми казваш всичко това? Не е ли малко късничко?
Той явно се чувстваше неловко.
— Мислех си, че няма да се стигне дотук, понеже сама ще разбереш, че си на грешен път.
Умът й трескаво работеше. Опитваше се да открие здрав смисъл във всичко това. Накрая парченцата си дойдоха по местата. Каквото и да беше измислила, Джеръми пак щеше да го отхвърли, защото от самото начало бе решил така.
— Монтоя знае ли, че си анулирал днешната среща?
Той промени позата си и се втренчи в документите пред себе си.
— Не се наложи да го правя, защото, за щастие, имаме резервен план.
Подозренията й се потвърдиха, но от това болката не намаля.
— О, така ли?! И какъв е той?
— Когато ти се зае с проекта, реших, че е по-разумно първоначалният екип да продължи работата си по него, в случай, че не се справиш. Все пак Монтоя ти тръсна огромна отговорност, а ти никога не си…
— Копеле такова! Не трябваше да действаш зад гърба ми! Можеше да ми кажеш всичко това.
Мълчаливият заговор срещу нея и недоверието силно я жегнаха.
— Не е станало кой знае какво, Елизабет. Ако беше предложила нещо интересно, може би…
— Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава. През цялото време съм работила за този, дето духа. Как можа да ме избудалкаш така? Направи ме за посмешище на цялата агенция.
— Никой не ти се присмива. Всички ти съчувстват.
— Ах, да!
Елизабет се изправи.
— Защо ме накара да повярвам, че тази работа е моя, Джеръми?
Той неспокойно се размърда на стола си.
— Монтоя трябваше да повярва, че става по неговата. Ако ти бяхме казали истината, можеше да се изтървеш. Не можехме да поемем този риск, защото агенцията има нужда от такъв важен клиент.
Елизабет едва се сдържа да не се разсмее.
— Та значи по план той трябва да повярва, че кампанията, която ще представите следобед, е всъщност мое дело?
— Затова и те повиках. Имаш четири часа, за да се подготвиш.
Тя погледна материалите на бюрото му. От пръв поглед нищо не я грабна в естетическото оформление, нито пък самите реклами я впечатлиха с оригиналност. Всъщност те носеха характерния почерк на агенцията. Джеръми и екипът му не бяха рискували и кампанията им щеше да се приеме от всички, но абсолютно сигурно бе, че няма да развълнува никого.
— И ти очакваш, че ще пробутам това творение за мое?
Джеръми се опита да я сплаши с един от прословутите си погледи.
— Искаш да кажеш, че ще ти трябва още време?
— Не. Искам да кажа, че няма да го направя.
Гласът му премина в заплашителен шепот.
— Не си въобразявай, че си незаменима, Елизабет!
— Ти вече недвусмислено показа, че не съм. До довечера ще си събера нещата и напускам.
— Ще съжаляваш, да знаеш. Ще се постарая всички агенции в града да научат за това.
Тя бавно се усмихна.
— Само внимавай да не сбъркаш името ми!


Следобед Елизабет си прибираше последните лични вещи в кабинета, когато на вратата се почука. След като половината й колеги я обсипаха с въпроси, тя помоли Джойс да не пуска никого поне двадесет минути, за да си разчисти изцяло бюрото. Бяха минали едва десет и все още се чудеше дали да отвори, когато някой влезе.
Беше Амадо. Той затвори и се облегна на вратата.
— Ще ми кажеш ли какво става?
Тя не можа да отгатне изражението му.
— Различия в мненията по твоя случай.
Елизабет хвърли в кутията резервния чифт чорапогащи, които пазеше за непредвидени случаи. Ако не беше нищо друго, то поне бе винаги подготвена. Опазил я Бог да се появи на някоя среща с бримка на чорапа или още по-лошо — с боси крака.
— Но ти вече си се сетил сам, нали?
— В кой момент Джеръми реши, че не харесва твоята стратегия?
— Опитваш се да разбереш откога знам за намеренията му?
— В общи линии.
— Защо?
— Защото имам чувството, че както теб, така и мен са използвали и измамили.
— Съжалявам, Амадо. Ако знаех, че така ще стане, никога нямаше да…
Той я спря с ръка.
— Какво ще правиш сега?
Тя седна на ръба на бюрото си.
— След скандала с Джеръми тази сутрин реших да се обадя тук-там и сега трябва само да си избера една от офертите.
— Щастлив съм да науча, че в този бизнес има и по-разумни от Джеръми Ноубъл. Сигурно е много освежаващо да работиш с хора, които уважават таланта ти.
— Няма значение защо ме назначават — каза тя. — Нуждая се от промяна. В Ню Йорк съм ходила само два пъти, но мисля, че там ще ми хареса.
Амадо я погледна така, сякаш му беше зашлевила шамар.
— Ще напуснеш Сан Франциско?!
— Тук нищо не ме задържа. В града дойдох заради работата си в «Смит и Ноубъл» и така й се посветих, че не успях да завържа истински приятелства извън нея. Следващия месец изтича и договорът ми за апартамента, така че… — Елизабет сви рамене. — Ако се замислиш, ще видиш, че всичко се нарежда като по поръчка. Съжалявам само, че ти си изпати от цялата работа.
— Няма за какво да се извиняваш.
Тя стана и отново се зае с опаковането на вещите си.
— Какво смяташ да правиш?
Амадо изглеждаше развълнуван и смутен.
— С кое?
— С рекламната кампания.
— Не знам. Трябва да си помисля.
— Не ти харесва представянето, а?
Очите му гневно заблестяха.
— Само от любезност ще кажа, че бе посредствено.
— Може би защото вече си бил настроен…
— Видя ли това, което ми показаха?
— Съвсем бегло.
— Ако на мястото на «Монтоя Уайнс» в рекламата бяха сложили името на друга винарна, нямаше да има никаква разлика. Липсваше оригиналност и находчивост. Още в началото обясних на Джеръми, че не ми харесва тактиката на грубия натиск и все пак той… — Амадо прокара ръка през косата си. — Извинявай. Разпрата ми е с него, а не с теб.
— Вероятно би могъл…
— Не искам да говоря повече за това, Елизабет. — Той посегна към бравата. — Трябва да тръгвам вече. Налага се да помисля върху някои неща.
Тя кимна.
— Ще остана в града още една-две седмици. Обади се, ако ти потрябвам.
— Толкова скоро ли си тръгваш?
— От агенциите, с които установих връзка, ми казаха, че ако не искам да пътувам всеки ден, ще ми трябва повечко време, за да си намеря апартамент.
Амадо отвори вратата, но мигновено я затвори. Погледът му, вперен в нея, бе непроницаем. След малко той прекоси стаята и й подаде ръка.
— Хубаво ми беше с теб.
Пръстите му стиснаха нейните и за миг тя се почувства така, сякаш с това едничко докосване си казваха много премълчани думи.
— Благодаря ти — каза Елизабет. — Ще си мисля за теб всеки път, когато пия вино.
— Да се надяваме, че то винаги ще бъде «Монтоя» — усмихна се той.
— А нима съществува друго?! — върна му усмивката Елизабет.
Когато остана сама, тя се учуди, че само преди минути се бе вълнувала от перспективата да започне нова работа и, нов живот. Сега чувстваше, че бе загубила повече, отколкото се надяваше да спечели.


Елизабет се прибра в апартамента си, изпълнена с добри намерения. Докато пътуваше с таксито, тя си направи подробен план за действие. Веднага щом навлечеше джинсите, щеше да прегледа всички шкафове и чекмеджета, за да отдели нужните й вещи. Останалите неща щеше да подари на милосърдната служба. Но още щом затвори вратата след себе си, добрите намерения и усърдието й се изпариха. Взе някаква полуготова храна от хладилника и, без да я погледне, я сложи във фурната.
Беше изтощена — умствено, физически и емоционално. С годините личността, която упорито се опитваше да забрави, сякаш напук ставаше все по-важна за нея. За добро или лошо, тя все още бе Дженифър Кевъноу, а не Елизабет Престън, въпреки престижното си образование и произход.
На моменти жадуваше за това самотно малко момиченце. Тогава протягаше ръце да я прегърне и копнееше да й каже, че не е забравена. Но Елизабет не можеше да върне миналото. Двете с Джени бяха здраво оплетени в паяжина от лъжи и всеки опит да се освободят само стягаше още повече копринените нишки около тях.
Страхът, че ще я открият и осъдят, й даваше постоянно сили в колежа, за да не издаде истинската си самоличност. Но тя добре знаеше, че е измамница и училището щеше да заведе дело срещу нея — най-малкото, за да не спрат в бъдеще даренията за стипендии.
Още когато прекрачи прага на колежа, нямаше друг избор, освен да остане. Ако напуснеше, щяха веднага да известят гимназията. Разследването неизбежно щеше да стигне до Джордж Бенсън и неговата работа, репутацията и въобще животът му във Фармингъм щяха да приключат. Единствената й възможност да се отърве от личността на Елизабет Престън бе след завършването на колежа. Но това означаваше да се откаже от дипломата, извоювана с много труд, а и да обезсмисли жертвите, които бе правила баба й, за да я издържа, и рисковете, поети от господин Бенсън. Освен това «Смит и Ноубъл» я назначиха, защото бе първата по успех в курса. Трябваше й добре платена работа, за да помага на Алис.
Елизабет извади бутилка вино от шкафа — последната от касата, която Амадо й даде, когато оглави кампанията. Захвърли обувките си и седна на дивана в дневната. С бутилката в едната ръка и кристална чаша в другата тя започна да пие.


VII

Елизабет опря лакти на масата и притисна с длани слепоочията си. Кой идиот я беше излъгал, че не може да пипне махмурлук от хубаво вино и как въобще му бе повярвала? Посегна към чашата с кафе и веднага й призля. Трябваше по някакъв начин да възвърне бистрия си ум, защото я чакаха важни решения. Все още не бе избрала една от офертите за работа, а обеща да се обади с отговор до пет часа този ден — нюйоркско време. Часовникът вече показваше единадесет и половина. Имаше два часа и половина, за да вземе съдбоносно решение, а беше като зашеметена. По дяволите!
Стана й лошо при мисълта да измие зъбите си. Потрепера, когато си представи шибащата струя на душа, но въпреки това стана и се отправи към банята. Иначе трябваше отново да се мушне в леглото, да се завие презглава и да измисли някаква оригинална и правдоподобна причина защо, след като бе обещала, не се беше обадила на агенциите. Е, това едва ли можеше да се нарече хубав старт за нов живот.
Душът й подейства невероятно. Студената вода и енергичното търкане дори й отвориха апетит за малка закуска. Ако имаше късмет, може би нямаше да я повърне. След това щеше да телефонира до Ню Йорк, после да се свърже с хазаина си, за да го уведоми, че няма да подновява договора за наем, и най-накрая трябваше да намери някакъв превоз на разумна цена за багажа си.
Тъкмо си наливаше кафе, когато чу звънеца на входа. Прекоси стаята и се обади по домофона.
— Да?
— Елизабет, Амадо съм. Може ли да се кача?
Ръката й автоматично посегна към увитата й с кърпа глава. Погледна босите си крака и хавлията.
— Амадо, аз… Качи се, разбира се!
Натисна бутона за вратата. Навлече набързо джинси и една тениска и го посрещна на входната площадка.
— Мога да дойда в по-удобно за теб време.
— Не ставай глупав! — Тя го покани вътре. — Искаш ли кафе…
Той я хвана за ръката.
— Не. Моля те, не мърдай оттук, защото ако не ти го кажа сега, едва ли ще се реша после!
— Добре.
Обхвана я странно чувство, когато видя погледа му. Като че ли невидимата бариера, която винаги бе съществувала в деловите им отношения, падна и денят, в който той бе дошъл в града с едничката цел да я заведе на вечеря, отново се повтаряше.
Амадо пусна ръката й.
— Мисля си за тази твоя нова работа в Ню Йорк. Правила ли си си планове да се преместиш един ден, или напускаш Сан Франциско заради случилото се в агенцията?
— Все някога с Джеръми щяхме да се скараме. Всичко, с което се захващах…
— Моля те, Елизабет! Просто ми отговори!
Не беше в природата му да задава лични въпроси и още повече — да настоява за отговор. Тя сама му бе разказала малкото, което той знаеше за нея.
— Някога мечтаех за Ню Йорк. Сега този град означава просто работа за мен. Би било трудно да остана тук…
Защо винаги се опитваше да замаскира истината?
— Да не кажа невъзможно. Джеръми вече се е погрижил за това.
Джойс й се бе обадила сутринта: «Джеръми направо получил удар при вестта, че Амадо ще закрива сметката си».
— Но ако можеше, щеше да останеш тук или поне в Калифорния, нали?
— Какво искаш да ми кажеш?
Той пъхна ръце в джобовете си и се усмихна нервно.
— През целия път от Сейнт Хелена дотук си повтарях това, което искам да ти кажа. Сега ти си пред мен, чух думите, които исках да изречеш, а аз не мога да изразя мислите си.
Когато мислеше за винарната, Амадо често бе мълчалив и непристъпен, но иначе се отличаваше с рядка красноречивост.
— Виж, грешиш, ако мислиш, че ти си виновен за моето спречкване с Джеръми.
— Не, не е това. Дойдох, за да ти направя предложение… Не, това също не е правилната дума. Искам да дойдеш да работиш при мен.
Страхувайки се, че тя ще му отговори, преди да е завършил, Амадо бързо продължи:
— Твоята стратегия бе прекрасна. Признавам, че ми трябваше малко време, за да я схвана, но сега вече съм наясно. Ентусиазмът ти се предаде и на мен. Само разработената от теб кампания отговаря на моите изисквания и вкус.
Елизабет бе поласкана и малко слисана от хвалбите му.
— Щастлива съм…
— Чакай, имам още нещо.
Той се поколеба, преглътна и заговори на пресекулки.
— Освен че искам да работиш за мен, искам и да станеш моя съпруга. Не, не се изразих добре. Искам го повече от всичко на света!
Елизабет премигна. Почувства се странно. Разбираше значенията на думите, но не можеше да възприеме факта, че ги казваха на нея. Струваше й се, че зад гърба й има друга жена. Като че ли земята изведнъж се наклони и тя загуби равновесие.
— Знам, че това е неочаквано за теб и няма да ти се разсърдя, ако си помислиш, че сутринта съм попрекалил с виното.
За миг Елизабет си припомни всички явни и скрити знаци: розата, вечерята, вниманието, дори начинът, но който я докосваше, сякаш му бе особено скъпа. Мили боже, колко сляпа е била през цялото време!
— Не знам какво да кажа, Амадо.
— Зная. Моя е грешката, че не те подготвих за това. — Той посегна да хване ръката й. Вече се бе поотпуснал.
— Сигурно ще ти се стори невероятно, но аз самият съм изненадан от всичко това. Едва когато усетих, че мога да те загубя като приятел, разбрах колко много повече означаваш за мен. Страхът, че никога вече няма да те видя, отекваше в ума и сърцето ми.
Елизабет стегна кърпата на главата си.
— Имам нужда от време, за да осмисля всичко това.
— Кога трябва да се обадиш на агенцията в Ню Йорк?
Беше открила, че Амадо се изявяваше в най-добрата си форма, когато биваше изправен пред наглед неразрешими проблеми. Тогава от него се излъчваше увереност, която го правеше невероятно привлекателен.
— Днес — отвърна тя.
— Ще те разберат, като им кажеш, че ти трябват още ден-два, за да вземеш такова важно решение.
Той пусна ръката й и леко я докосна по лицето. От този жест — интимен като целувка — тялото й пламна.
— Не забравяй, че аз имам нужда от тях, а не те от мен.
— Всеки, който е готов да те вземе на работа само от едно телефонно обаждане, няма да се отметне, защото си се забавила с окончателния отговор до понеделник.
Амадо доби смелост. Пръстите му нежно се плъзнаха от брадичката й до деколтето на тениската. Щом не бе отхвърлила начаса предложението му, Елизабет сигурно щеше да каже «да».
— Бъди този уикенд с мен, Елизабет! Нека ти разкажа какво ще работиш в «Монтоя Уайнс»! Дай ми възможност, да те убедя!
Ако приемеше работата и после се провалеше, къде щеше да отиде? И какво бе това предложение за брак? Нима той си мислеше, че само така тя ще се съгласи да работи за него?
— Имам чувството, че и двамата трябва да помислим. Ти не си човек, който действа прибързано. Ами ако се събудиш някоя сутрин и решиш, че си сбъркал? Трябва да изтрезнеем, преди да…
Погледът му потъна в очите й. Ръката му уверено се спря на тила й. Елизабет онемя. Той се приближи към нея и властно я целуна. После отново се взря в очите й.
— Само не бива да изтрезняваме, Елизабет.
Тя прехапа устни, за да потисне надигащата се вътре в нея вълна. Топлината в гърдите й се разля надолу към слабините. Отдавна не бе откликвала с такова буйно желание на мъж. Вече бе забравила колко невероятно е това усещане.
— Добре — каза Елизабет почти неволно. — Аз съм с теб, но само в бизнеса.
Вместо отговор той отново я привлече към себе си. Този път устните му търсеха взаимност и жадно се впиха в нейните. Тя се олюля към него. Ръцете й сами се вдигнаха и се обвиха около врата му. Езикът й се стрелна към неговия. Усети лек дъх на кафе, слаб мирис на одеколон и едно жилаво тяло, калено от дълъг физически труд, а сега напрегнато от желание като нейното.
— Толкова за бизнеса! — Тя се отскубна от него. — Всичко е твърде бързо за мен. Не разбирам въобще какво става тук.
Елизабет драматично разпери ръце.
— За бога, Амадо, би ли ми обяснил?
Той се засмя.
— Моя прекрасна Елизабет, за всичките си петдесет и девет години на тази земя съм научил едно нещо: някои неща не подлежат на обяснение. Те просто съществуват.
Тя се замисли за своя живот, за привидно случайните завои в него, за странните съвпадения. Може би сега й се полагаше малко радост, която не е планувана или извоювана. Просто обикновена човешка радост.


След два дни, в неделя сутринта, Елизабет гледаше лозята на Амадо и се опитваше да въведе в ред чувствата си. Полетата бяха изорани и пред погледа се чернееха прави редове, а между тях като в рамка се открояваха бледозелени нови лозички.
Предишната сутрин Амадо я бе довел тук, за да види изгрева на слънцето над планините. Каза й, че е улучила благоприятния триседмичен период, когато лозите растат най-бързо, и че ако слуша с ума и сърцето си, ще успее да ги чуе. Тази идея не я развълнува, но тя нищо не му каза. Двамата навлязоха в един от редовете и краката й мигновено потънаха в прясно изораната земя. Елизабет притвори очи. Чу щурците, враните; глух шум от коли. Чу дори собственото си дишане и какофонията от мисли в главата си. После бавно се изключи от заобикалящите я звуци и долови по-особени, като пукане, щракане и тих шепот. Помисли, че това е вятърът, който люлее младите филизи, и отвори очи, но вятър нямаше. Дори лек полъх не помръдваше листата.
От удивения й вид Амадо разбра, че най-после бе чула гласа на лозите. Усмихна се доволно, прегърна я и двамата поеха към къщата, за да закусят.
Амадо бе великолепен ухажор. Знаеше къде е най-уязвима и точно в кой момент ще започне да се отбранява. Неведнъж й бе намеквал, че няма да й е трудно да се откаже от кариерата си. В същото време подчертаваше, че без нея ще му е невъзможно да осъществи новите планове за пазара на вината.
Докосваше я нежно като приятел. Държеше я за ръката, когато вървяха из полето, или изведнъж вдигаше паднала на челото й къдрица. Понякога тя го улавяше, че я гледа с открито желание, но тогава той само се усмихваше и топло я прегръщаше.
Най-добрия си ход Амадо направи, когато й разказа за своята обич към земята, за живелите на нея поколения Монтоя и за страха си, че тяхното наследство може да загине с него. По някакъв начин той бе усетил нуждата на Елизабет от родови корени, от семейство и традиция, и това много му хареса в нея. Ако се оженеше за младата жена, Амадо и фамилията Монтоя получаваха нов шанс да запазят имота си. Така нямаше повече да е необходимо той да се държи за крехката надежда, че някой ден Елана може би ще се върне. Освен това най-после и самата Елизабет щеше да си има истинско семейство.
Амадо й предлагаше всичко, за което не би дръзнала дори да мечтае. Фактът, че той бе на петдесет и девет, а тя на двадесет и осем, означаваше само, че съвместният им живот щеше да бъде по-кратък, но не по-малко осмислен. Може би Амадо нямаше да доживее до внуци, но имаше още една възможност да предаде голямата си страст на свое собствено дете.
Елизабет ясно осъзнаваше, че въпреки своите професионални качества, с които обогатяваше връзката им, тя щеше да бъде преди всичко съпруга на влиятелен мъж, а не просто жена, успяла сама в живота. Вече на никого нямаше да му хрумне да се рови в нейното минало. Бракът с Амадо щеше да й придаде солидност, осигурявайки й онази анонимност, която някога бе потърсила в личността на Елизабет Престън.
Децата й щяха да бъдат напълно задоволени. Никога нямаше да изпаднат в изолация като нея или да изживеят горчивата самота на изоставения. Обществото нямаше да ги отхвърли като прокажени. Всички деца щяха да си играят с тях. Синовете и дъщерите на Амадо Монтоя щяха да израснат силни, самоуверени и горди с произхода си. Нямаше да им се налага да мамят, лъжат или крадат, за да реализират възможностите си. И никога нямаше да разберат коя всъщност е майка им и какво бе направила, за да избяга от миналото си.
Елизабет се сепна от посоката на разсъжденията си. Та кога бе приела за себе си предложението на Амадо? Тя се обърна и погледна към огромната испанска къща, която властно се издигаше над долината. Някаква частица от съзнанието й вече бе решила нейното бъдеще. Мъчно свързваше чувствителния и сдържан Амадо, когото бе опознала, с богатия и влиятелен мъж, притежаващ къщата на хълма. Ако всичко вървеше добре, след пет години «Монтоя Уайнс» щеше да бъде една от най-търсените и печеливши винарни на масовия пазар.
Елизабет засенчи очите си с ръка. Обзе я спокойствие и внезапна увереност, че с годините тя и Амадо ще се обикнат и тогава първоначалните мотиви за брака им щяха да бъдат забравени. Младата жена леко се усмихна. Ако любовта наистина бе пътуване, тя гореше от нетърпение да се впусне в него.


Амадо заведе Елизабет на закуска в Сейнт Хелена. Беше необичайно топло за края на март и масите бяха подредени отвън с предчувствие за подранила пролет. Сервитьорката им донесе бутилка шампанско и наля малко на Елизабет, за да го опита, но тя отстъпи правото си на Амадо.
— Чудесно е — кимна той. — Обаче аз не съм го поръчвал.
— Аз го поръчах — рече тя.
— Имаме ли повод? — предпазливо попита Амадо.
— Мисля, че да — отвърна с усмивка Елизабет.
Без да сваля поглед от нея, той направи знак на сервитьорката да им налее.
— Кажи ми как успях да те склоня? Кои бяха вълшебните думи? Искам завинаги да ги запомня!
— Няма да е необходимо, защото решението ми е окончателно.
— За три месеца ти ме опозна по-добре, отколкото София, която разполагаше с десет години. Това е едно от нещата, които обичам в теб.
Думите му я стреснаха. Досега той не бе споменавал, че я обича. Може би си бе мислил, че ако избърза, ще я изплаши.
— Нима има и други?
Амадо вдигна чаша.
— Да ги изброя ли?
— Само се пошегувах.
— Не и аз!
Тя не знаеше как да отговори на това.
— Обичам твоя дух. Напомня ми за самия мен на младини и ми дава надежда, че благодарение на теб отново ще се почувствам млад. Обичам да те гледам. Обичам начина, по който блести косата ти от слънцето. Обичам походката, усмивката, гласа ти. Но от всичко най-много обичам твоята честност и почтеност, които са рядко срещани ценности в днешния свят.
Прониза я остра болка. Облегна се назад и задиша учестено, докато й мине. За миг си помисли да му разкаже за своето минало, за да започнат живота си начисто, без тайни. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма смисъл, защото Амадо обичаше Елизабет Престън, а не Дженифър Кевъноу.
— Ти ми върна обичта към живота, Елизабет. Думите са безсилни да изразят благодарността ми.
Можеше да не му казва всичко, но едно нещо не биваше да скрива:
— Точно сега, в този момент, не мога да ти кажа… Не мога да кажа, че те обичам.
Той посегна през масата и взе ръката й.
— Щом се съгласи да се омъжиш за мен, значи допускаш, че с времето ще ме обикнеш. Аз мога да почакам, Елизабет.
Погледна я толкова нежно, че тя повярва на думите му. Нима бе възможно да не обикне този мъж?


VIII

Амадо стоеше до Майкъл Лоугън, докато той проверяваше резултатите от проведения експеримент за промяна на температурата на виното по време на ферментация.
— Какво мислиш? — попита го той, когато Майкъл приключи.
— Абсолютно съм убеден. Всички са съгласни, че плесените подобряват вкуса на вината.
— Тогава на работа!
Майкъл се ухили.
— Знаех, че си за промяната, и вече задвижих нещата. — Той се протегна и разтърка уморените си очи.
— Беше напрегната сутрин. Ако няма друга работа за мен, мисля да почивам следобед.
— Разполагай спокойно с остатъка от него.
За Майкъл бе нещо естествено да се задълбочи в някаква работа и да забрави за всичко останало, включително и за времето.
— Но ще те помоля да не се отдалечаваш много, защото довечера си канен на парти. Ще дойдат няколко приятели и Елизабет.
— Не каза ли, че онази работа с агенцията ще приключи с представянето на проекта им тази седмица?
— До известна степен така и стана.
Майкъл го изгледа учудено.
— Боже мили! Само не ми казвай, че си отхвърлил идеята й. Не и след всичкото това време.
— Много ми допадна стратегията на Елизабет, но в плановете има малка промяна. Ще обясня всичко на вечерята. Ще дойдеш ли?
Младият мъж се засмя.
— Познаваш ме много добре. Заради едно домашно приготвено ядене на Консуела зарязвам дори близнаците Робинсън.


Вечерта Елизабет и Амадо стояха на терасата зад къщата и се наслаждаваха на спокойствието преди събирането. Тя с благодарност му се усмихна, когато той й подаде бисквита със сирене «Бри». Огромен дъб хвърляше сянка върху голяма част от къщата. Лек ветрец повдигна роклята й и тя благоразумно я прибра с ръце.
— Особено красива си тази вечер! — каза Амадо.
— Благодаря.
За щастие беше се сетила да вземе нещо повече от панталони. Елизабет отметна косата си от раменете и съжали, че не я бе прибрала в обичайния кок. Имаше навика да си играе с кичур от нея, когато бе неспокойна, и това неизбежно я издаваше в очите на всеки по-внимателен наблюдател.
— Сигурно Майкъл ще бъде най-изненадан от всички, когато чуе новината тази вечер.
— Тревожи ли те това, което може да си помисли?
— Съвсем не.
Тя не му повярва. От оскъдните си наблюдения бе усетила, че отношенията между двамата не бяха като тези между работодател и служител.
— Разкажи ми за него! Как стана така, че той дойде да работи за теб?
Амадо остави чашата си на парапета и погледна към хоризонта.
— От много поколения Лоугънови и Монтоя са били съседи. Виж! Тяхното лозе е недалеч оттук.
Елизабет застана до него. И най-малка представа си нямаше кои от тези хиляди лози принадлежаха на Лоугънови, но това не бе от значение. Амадо не й задаваше гатанки, а споделяше с нея още една частица от себе си.
— За щастие или за нещастие — зависи от гледната точка — това поколение Лоугънови има двама сина. И двамата се интересуват от земеделие. Сама можеш да видиш, че това парче земя едва ли е в състояние да издържа едно семейство. По традиция лозето се падна на по-големия син — Пол.
Амадо спря.
— Никога не съм казвал това на друг, но дълбоко в сърцето си хранех надежда, че поне едно от момчетата на Харолд и някоя от дъщерите ми ще се намерят един за друг. Но не било писано.
— И Майкъл остана с празни ръце?
— Ако аз бях на мястото на баща му, едва ли щях да взема по-добро решение. По някакъв начин Харолд бе успял да спести пари за образованието на Майкъл, въпреки че семейството му едва свързваше двата края.
— Значи Пол получи земята, а Майкъл отиде в колеж.
Някой друг бе платил цената и тя бе по-висока от нормалната. Елизабет се учуди колко много си приличаха по това с Майкъл.
— Всъщност обстоятелствата се оказаха по-различни, но Майкъл в края на краищата отиде да учи. Изборът му бе отличен. — Калифорнийският университет в Дейвис. Най-добрите специалисти по виното в света излизат оттам. Натрупаните знания и вроденото му умение направиха от Майкъл един от първите майстори на вино в Калифорния. Няма да е пресилено ако кажа, че той е сърцето на «Монтоя Уайнс»
Елизабет сложи ръката си върху неговата.
— Ако Майкъл е сърцето, то ти си душата, Амадо. — Едва ли в гласа му щеше да звучи такава гордост, ако Майкъл бе негов собствен син. На Елизабет не й убягна фактът, че докато Амадо специално покани Майкъл на вечерята, той не помоли дъщеря си Елана да дойде с колата от Сан Франциско.
— Откога работи за теб?
— От десет години. В деня на дипломирането си започна при мен.
Жената, която бяха наели да помага на Консуела за вечерята, се появи на вратата.
— Господин Монтоя, извинете за безпокойството, но Консуела ви вика в кухнята.
— Кажи й, че идвам веднага. — Амадо се обърна към Елизабет. — Искаш ли да ти донеса нещо, преди да отида?
— Амадо, престани да ми прислужваш! Аз наистина мога да се грижа за себе си.
— Разбира се, че можеш. Но тогава ще ме лишиш от това удоволствие.
Той леко я целуна по бузата. Тя го проследи с поглед, докато се скри в къщата. Това ли беше любовта? Нима всяка твоя мисъл и действие се въртяха около другия? Елизабет завиждаше на Амадо. Искаше да чувства като него всичко. Но ако хората бяха прави, че щом харесваш някого, неминуемо ще го обикнеш, тя бе само на крачка от това.
Елизабет седна на един плетен стол и забеляза Майкъл Лоугън в дневната. Той я гледаше. Амадо й бе казал, че двамата с него посещават едни и същи събирания и се движат в едни и същи обществени кръгове, но едва за втори път тя го виждаше без обичайните му джинси и риза. Спомни си един израз на баба си Алис: изтупал се от главата до петите. Елизабет реши, че кроткото достойнство, с което се движеше, прибавено към красивата външност, създаваха впечатление, че всичко, което той носеше, е посвоему уникално.
— Амадо не е ли с вас?
— Ще се върне всеки момент.
Той излезе на терасата, отиде до масата и си взе бисквита със сирене.
— Малко съм изненадан да ви видя тук. Бях останал с впечатлението, че няма да работите толкова активно по кампанията, щом проектът е вече готов.
Тя усети особена нотка в думите му. Изкушаваше се да се поддаде на впечатлението, че Майкъл не я харесва, но ако го направеше, чувствата й към него щяха да бъдат предубедени. Вместо това младата жена отдаде неговата скованост на затруднението му да намери тема за разговор с човек, когото едва познаваше.
— Трябва да се погрижа за някои подробности, преди да започнем истинската работа.
— Знам, че Амадо харесва идеите ви.
— Радвам се да го чуя.
Особено след като бе платил прилична сумичка на Джеръми, за да не се изкуши да присвои нейните идеи по проекта, докато работеше в агенцията.
— И кога мислите да започнете?
Ако му кажеше, че сама ще започне кампанията, той щеше да я атакува с въпроси за напускането й на «Смит и Ноубъл», а те неминуемо щяха да доведат до причината за партито тази вечер. Изненадата на Амадо се проваляше. Това означаваше, че трябва или да излъже, или да шикалкави.
— До есента искам да имам нещо готово, за да се възползвам от празниците.
— Нямах представа, че това отнема толкова време.
— Ангажирани са много хора. Когато започнем, ще съгласуваме телевизията, радиото и печата.
— И смятате, че ако нещата потръгнат, ще постигнете всичко, към което Амадо се стреми?
От начина, по който й зададе въпроса, Елизабет усети, че Майкъл изпитва съмнения.
— Естествено, няма никаква гаранция, но никога досега не съм била толкова сигурна в успеха.
— Да кажем, че сте права и ние бързо сполучим. Ами ако търсенето надвиши предлагането?
— Тогава хората или ще спрат да купуват, или пък ще купуват, независимо от високите цени, които търговците произволно ще си слагат. Не мога да кажа със сигурност какво точно ще стане.
— Възможно ли е кампанията да не започне от следващата година?
— Какво искате да кажете, Майкъл?
— Нищо.
— Мислех, че имате договори с други винарни те да произвеждат трапезни вина «Монтоя», ако търсенето е прекалено голямо.
— Дори и да прибегнем до тях, пак няма да можем да се справим с това, което ще ни причините.
Какво щеше да им причини? Елизабет настръхна от обвинението. Майкъл говореше така, сякаш тя се бе натиснала за тази кампания, тя диктуваше сега разширението, тя…
На вратата се появи Амадо:
— Ако се наложи, братята Ивански ще поемат допълнителните поръчки.
— И така ще рискуваме и количеството, и качеството — рече Майкъл.
Елизабет погледна единия, после другия мъж. Явно не за първи път спореха за това. Но защо намесваха и нея? Какъвто бе нападателен, Майкъл сигурно я смяташе за съюзница на Амадо.
— Не можем да се страхуваме от успеха.
— Много добре знаеш, че не от успеха се боя, а от загубата на контрол.
Чу се входният звънец. Амадо пое дълбоко въздух и приглади вратовръзката си.
— Това сигурно са нашите гости, Елизабет.
Тя пребледня от това «нашите». Скоро щеше да направи първата си крачка в новия живот. Когато ставаше от стола, видя, че Майкъл я гледа с присвити учудени очи.
Амадо й подаде ръката си. По лицето му се разля усмивка.
— Готова ли си?
Съзнанието й изкрещя «не», но тя не продума. Пое ръката му и също се усмихна. Най-добре бе още сега да разбере какво мислят приятелите на Амадо за брака му.
Въпреки че му се искаше да разнесе новината из цяла Сейнт Хелена, Амадо бе поканил малко гости, за да не притесни Елизабет при първата й поява като негова бъдеща жена. Около масата седяха собствениците на другите три винарни в долината. Те бяха част от голямото семейство на винарите и лични приятели на Амадо. От дълги години бяха до него в добри и лоши дни. Сред присъстващите бе и Майкъл.
Когато дойде ред на десерта, домакинът реши, че е време да вдигне тост, с който да сподели своето вълнение и щастие. Той стана и лично напълни всички чаши с «Каберне Совиньон», което наскоро бе доказало своите предимства пред най-доброто бургундско вино на Франция. Виното на Монтоя още не беше отлежало и така чудесно отразяваше чувствата и настроението му.
След като се върна на мястото си, той започна:
— Свикнали сме да се събираме, когато има повод за празнуване. — Погледът му обходи всички гости и накрая се спря на Елизабет, която седеше от дясната му страна. — Тази вечер обаче е по-специална. Както знаете, досега вярвах, че съм обречен да прекарам остатъка от дните си сам. Но днес вие сте тук, за да чуете, че това вече е минало. — Амадо извади малка кадифена кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея пръстен. — Ние с Елизабет ще се женим през август.
Всички ахнаха при тази новина. Слисани, те поднесоха поздравленията си. Чу се звън на кристал, след което Амадо сложи трикаратовия диамант на пръста на Елизабет.
— Амадо, той е… Толкова е голям! — Тя бе видимо изненадана.
С крайчеца на окото си той следеше Майкъл. Видът на младия мъж изразяваше недоверие, но в очите му пламна гняв, когато погледна Елизабет. Амадо горещо си пожела тя да не забележи това, но когато я видя, че потреперва, си помисли, че винаги бе много наблюдателна.
Тишината, която последва задължителната наздравица, заплашваше да стане неловка, когато заговори Кони Робъртсън:
— Елизабет, нека аз първа те посрещна в нашето понякога изумително семейство. — Тя се засмя щастливо. — Новината ще слиса всички. Надявам се, че си готова да празнуваш сутрин, обед и вечер. Никой в тази долина няма да намери покой, докато не те види със собствените си очи.
— Амадо ме предупреди, че приятелите му вероятно ще реагират малко скептично.
— Най-меко казано — обади се Майкъл.
Той сложи салфетката си на масата, като че ли се готвеше да тръгва.
— Отдавна в долината не е имало толкова добре пазена тайна — каза Дейвид Робъртсън. — Откога се познавате двамата?
— Запознахме се на коледното тържество на «Смит и Ноубъл».
— Миналата Коледа ли? — попита жената срещу Елизабет.
Елизабет можеше да прочете мислите й: «Я, но това означава, че се познават само… ах, от четири месеца!».
— Когато Амадо реши нещо, няма връщане назад — каза Майкъл и стана.
— Естествено, когато става дума за Елизабет.
След слисаното мълчание в началото, сега двойките около масата се впуснаха в оживен разговор. Майкъл се приближи към Амадо.
— Съжалявам, че си тръгвам толкова скоро след новината, но обещах на Тони да се отбия след вечеря. Има проблеми с един от курсовете във вечерното училище.
Като мъгла, която изведнъж помрачава летен ден, Амадо усети как си отива радостта, изпълваща го целия малко преди това.
— Ще те изпратя.
Майкъл го спря с ръка.
— Не е необходимо. — Обърна се към Елизабет и леко се поклони. — Всичко най-хубаво.
— Благодаря — отвърна тя.
Когато младият мъж си отиде, Амадо и Елизабет си размениха погледи. Той не можеше да отговори на въпроса, който прочете в очите й. За него бе непонятно как двама души, които толкова обичаше, дори нямаше да се харесат. Оставаше му надеждата, че постепенно Майкъл ще разбере какъв ангел е Елизабет и ще престане да вижда в нея разделителна сила.


IX

Късно вечерта Амадо заяви, че не вярва в дълги годежи. На моменти Елизабет се питаше дали той не бързаше със сватбата от страх, че може да се уплаши, или защото се безпокоеше, че самата тя ще промени решението си. Веднъж нежно й казваше, че ще я разбере, ако се отметне, а друг път смело заявяваше, че ще я отвлече на самотен остров, само да покаже и най-малкия признак на колебание.
Като миг отлетяха четири месеца и половина от вечерта, когато Амадо обяви годежа им. Елизабет спеше много малко, защото през цялото време бе заета с кампанията и сватбените приготовления. Въпреки постоянната умора, тя се чувстваше чудесно.
Младата жена се повдигна на пръсти, за да види разписанието на автобуса, с който Алис трябваше да пристигне всеки момент. Изпрати й пари за самолетен билет, но както винаги баба й бе предпочела по-евтиния транспорт. Годините на лишения бяха създали у нея навик, от който не можеше да се откаже. А и Алис не знаеше как би могла да обясни неочакваното богатство на любопитните си приятели.
Преди дванадесет години Елизабет напусна Фармингъм и оттогава с баба си се виждаха средно по за две седмици всяка година. Ако отсъстваше за по-дълго време, Алис трябваше да започне да лъже къде и при кого ходи, а и как се оправя с разходите за пътуванията си. Да запазиш тайна в град като Фармингъм бе все едно да кажеш на жена, която всеки момент ще роди, да почака, докато дойде докторът.
Само веднъж Елизабет отиде във Фармингъм. Когато вече си тръгваше, двете с баба й решиха, че е твърде опасно да се връща отново. Там я дебнеха много въпроси, а и наистина рискуваше да я разкрият, ако например попаднеше в произшествие или полицай я спреше за неизправни стопове и й поискаше шофьорската книжка.
Ако навремето знаеше, че, напускайки Фармингъм, се откъсва завинаги от единствения човек, който истински я обичаше, тя никога нямаше да замине, колкото и примамливо да бе обещанието за добро образование и хубав живот. Но тогава нито Елизабет, нито Алис или Джордж Бенсън мислеха за усложненията, които неизбежно щяха да последват. И тримата бяха заслепени от прекрасната възможност.
Елизабет излезе навън и огледа нетърпеливо улицата. Едва се сдържаше при мисълта, че отново ще види баба си. Когато не видя нищо по пътя, тя отново се прибра в автогарата.
На десет години дребничката за възрастта си Джени видя на верандата на бабината си къща една висока колкото баща й жена с черна коса и сини очи. Видът й щеше да бъде още по-страшен, ако не приличаше на сервитьорка със своята светлорозова рокля, бяла престилка и грозни бели обувки с дебели подметки. Тя каза, че ако се били забавили само с десет минути, нямало да я заварят вкъщи. Това бе баба й Алис.
Едва през нощта Джени разбра, че са изненадали Алис с посещението си. Но най-голямата изненада се пазеше за Джени. До този момент Алис не знаеше, че е станала баба. След дванадесетгодишно мълчание, дъщеря й се появяваше, водейки със себе си дете.
Още щом влязоха в къщата, майката на Джени й посочи един стол в дневната и й каза да седи мирно, докато двете с баба й си поговорят в кухнята. Бащата поседя малко при нея и излезе да изпуши една цигара с марихуана. Останала сама, Джени бавно огледа стаята. Никога не беше влизала в толкова хубава къща. Върху дивана отсреща имаше бели дантели, които явно не бяха сложени, за да скриват дупки в тапицерията. В ъгъла се виждаше телевизор, а зад него цяла стена с рафтове, пълни с книги. До отсрещната стена имаше пиано, а върху него бяха подредени снимки. На една от тях широко се усмихваше млада дългокоса жена и Джени с мъка позна в нея своята майка. Тук тя изглеждаше толкова различна: като една от онези, на които с присмех викаше «буржоазни отрепки». Джени се смути от тази снимка. Опита се да зърне през прозореца баща си, без да става от стола. Когато не слушаше, майка й така се вбесяваше, че често я удряше. Кажеха ли й да стои някъде, тя не мърдаше от мястото си, освен ако не й се допишкаше. Майка й винаги казваше, че животът на всички зависи от това дали Джени е добро момиче, или не. Ако ги хванеха или ги застреляха, виновната щеше да е тя.
Не след дълго майка й и баба й излязоха от кухнята. Майка й не я погледна, но Джени видя радостта в нейните очи и разбра, че бе постигнала своето. Никой не й каза да стане от стола, тъй че тя остана там, а майка й излезе навън. Баща й я изслуша, кимайки. После той се усмихна, нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя няколко пъти. Веднага след това двамата се качиха в колата и изчезнаха. Не се и обърнаха назад. По-късно момиченцето си втълпяваше, че майка й е махнала за сбогом, но тя не е видяла вдигнатата й ръка заради отражението на слънцето в стъклото.
— Джени?
Елизабет се обърна и с лек вик разпери ръце.
— Бабо!
Алис пусна куфара и се гушна в прегръдката на младата жена. Двете бяха като островче в морето от слизащи пътници. Алис първа се окопити.
— Я да те видя! — каза тя. — Мили боже, ти си като пир за зажаднелите ми очи. Сега си още по-красива от преди.
Елизабет се ухили.
— Знам, че винаги мога да разчитам на обективното ти мнение.
Алис не можеше да откъсне очите си от нея.
— Наистина ли се срещаме по такъв щастлив повод?
— Наистина, бабо.
— Господи, ако знаеш как ми липсваше, Джени. О, прощавай — Елизабет. През целия път дотук си повтарях това име, но още щом те видях и го забравих.
— Няма нищо. Казах на Амадо, че ми викаш галено Джени.
— Помислила си за всичко.
— Бабо, само след две седмици и половина Елизабет Престън ще е вече минало. Ще идваш в Калифорния всеки път, когато пожелаеш. Близо до къщата на Амадо в малка дъбова горичка има резиденция за гости, в която ще се чувстваш като у дома си.
— А как ще обясня в града тези свои посещения?
— Ще измислим нещо правдоподобно.
Елизабет страстно вярваше, че могат да постигнат всичко, за което бе мечтала.
Когато вече пътуваха със спортния мерцедес — годежен подарък от Амадо — Алис се обърна към внучката си.
— Видях Джордж, преди да тръгна. Поръча ми да ти нося много поздрави.
— Как е господин Бенсън?
Вече бе зряла жена, но все още й бе неудобно да му вика по име.
— Говори се, че ще му предложат директорското място догодина, когато господин Мур се пенсионира.
— Радвам се за него. Той го заслужава.
— Джордж много се гордее с тебе.
— Дали някога е съжалявал, че тогава рискува всичко заради мен?
— Нито за миг дори. Той сам ми го каза.
— Понякога се тревожа, че не постигнах нещо по-значимо в своя живот, което напълно да оправдае поетите от теб и господин Бенсън рискове. Много пъти мислех да вляза в политиката…
Алис сбърчи нос.
— В политиката ли?!
— Е, малко се изхвърлих наистина.
— Днес жълтата преса е такава напаст, че щеше да те погне като рояк оси.
Стигнаха до моста «Златната врата».
— Просто си мислех, че рекламата не е сред най-престижните професии.
— Какво ти става? Защо въобще говорим за това?
До този момент Елизабет винаги бе внимавала да не издаде пред баба си съмненията, които я измъчваха, откакто напусна Фармингъм.
— Може би просто съм нервна заради сватбата.
— Щом станеш госпожа Амадо Монтоя, ще забравиш завинаги за Елизабет Престън.
— Понякога само за това мисля.
— Дано това не е единствената причина за брака ти.
Елизабет се усмихна.
— Отначало самата аз смятах така. Но когато опознах Амадо, реших, че ще се омъжа за него дори и ако той настоява да запазя собственото си име.


Обядваха в Саусалито в един ресторант, от който се откриваше панорамен изглед към Сан Франциско, но двете бяха така погълнати от близостта си, че не забелязаха гледката.
Когато отново потеглиха на път, Алис каза:
— Промених си мнението относно решението ти да разкажеш на Амадо за миналото си. Права си, че истината само ще навреди на отношенията ви. Трудно ще му бъде да разбере защо е трябвало да постъпиш така. Все пак той е живял съвсем различно от теб.
Елизабет не каза всичко на Алис. Баба й не знаеше, че Амадо най-много обича силния характер и честността й.
— Може би някой ден ще настъпи подходящият момент и ще му доверя всичко.
— Но преди това си спомни какво стана, когато каза на Боби Сю!
Никога нямаше да забрави Боби Сю Елрой. Още щом тръгна на училище във Фармингъм, двете станаха неразделни приятелки. Въпреки че си казваха всичко, на Джени й трябваше цяла година, за да добие кураж и да сподели с Боби Сю най-съкровената си тайна: какви бяха всъщност родителите й. Но тя не знаеше, че най-добрата й приятелка доверява всичко на майка си. Още на следващия ден целият град знаеше, че Джени Кевъноу е дъщеря на хипита, които обикалят страната и вършат саботажи. За броени часове сладката малка внучка на Алис Тейлър стана опасна за всяко дете във Фармингъм. След два месеца Джени завърши шести клас и дори дъщерята на градския пияница не припарваше до нея. Никой не искаше да знае, че тя си бе същото момиче, независимо от страшната тайна на родителите й.
Нима дори за миг можеше да забрави научения в детството урок? Защо въобще се двоумеше за тези неща, след като години наред лансираше идеята, че за повечето хора не съдържанието, а външният вид е от значение. До сватбата тя щеше да бъде все същата безупречна госпожица Елизабет Престън, а после животът й започваше на чисто.


X

Елизабет отпъди досадната муха и прелисти книгата за австралийската винена индустрия, която в момента четеше. Ускорената й подготовка за медения месец с Амадо едва ли щеше да заблуди някого, че тя притежава нещо повече от повърхностни познания, но поне можеше да запълни малките паузи в разговорите. Амадо дълго се колеба, преди да й предложи да съчетаят удоволствието с работата. Боеше се, че съпругата му ще се почувства обидена и пренебрегната. Елизабет прие тази първа крачка в съвместния им живот с чувство за хумор. Харесваше й това, че Амадо бе достатъчно прагматичен и нямаше да се чувства изоставен, ако тя не бе в състояние да го придружава в честите му пътувания поради голямата си заетост във винарната.
Тя погледна към Алис, която дремеше на един шезлонг, а вятърът си играеше с листите на списанието в скута й. След усилените приготовления за сватбата, до която оставаха два дни, Елизабет настоя баба й да си почине този следобед. Тя се съгласи при условие, че същото стори и внучката й. След като се наобядваха, двете се настаниха под сянката на един дъб.
Младата жена никога не бе и предполагала колко много подробности има около организацията на една сватба. Без спокойното и вещо ръководство на Консуела и Алис, тя нямаше да се справи, особено след започването на снимките за рекламите, които щяха да се излъчат през есента.
Алис и Амадо се сприятелиха веднага, също както гроздето бързо узрява под горещото августовско слънце. Дори и да изпитваше съмнения или тревоги относно избора на внучката си, Алис ги запази за себе си, а пред нея изрази радостта си, че ще я види омъжена за човек, който толкова много я обича.
Елизабет вдигна поглед от книгата си, когато чу как някаква кола спря на алеята пред къщата. Надникна между храстите и видя червеното БМВ на Елана. Чу я как затръшна вратата, а после стъпките й заскърцаха по чакъла. Вместо да се отдалечи в посока към къщата, шумът приближаваше, като че ли Елана ги бе забелязала под дъба и сега идваше да ги поздрави.
Опитвайки се да подготви Елизабет за неизбежната среща с дъщерите си, Амадо я бе предупредил, че и двете не са особено ентусиазирани от сватбата. Тя го попита дали ги притесняват възрастта или социалните различия, но той само каза, че ще променят мнението си веднага, щом се запознаят с нея и видят колко щастлив е баща им.
С тази надежда един ден Елизабет покани Елана на закуска в Сан Франциско, където бе отишла по работа. Срещата им бе кратка и по-скоро официална, отколкото дружеска, но младата жена остана с чувството, че Елана поне е склонна да й даде шанс.
Фелиция обаче беше непристъпна. Сутринта пристигна със самолет и веднага след като Елана и мъжът й Едгар я докараха от летището, отиде на гости у някакви приятели. С Елизабет само се поздравиха.
Елизабет затвори книгата и вече се готвеше да става, когато дочу Елана да казва:
— … все още вкъщи. Кълна се, че Консуела чува и през стените… тя казва всичко на татко.
— Престани да се тревожиш, Елана… не можем да осуетим сватбата… този брак няма да продължи дълго. На всички е ясно, че тя иска само…
След малко Елизабет вече чуваше всяка дума.
— Повръща ми се от това. Господи, как може така да се излага! С какво въобще го е впечатлила?
Елана се засмя.
— Според Едгар, когато един мъж е бил дълго време без жена, като татко, всяка, която се изпречи на пътя му, изглежда добра.
— Това е ужасно. А и откъде си сигурна, че татко не е имал някоя?
— Да си виждала случайно жена тук?
— Откъде да знам? — отвърна Фелиция. — Цялата настръхвам при мисълта, че може да го направи с някоя. Ако питат мен, той няма право на щастие. Не заслужава дори тази двулична Елизабет. Не и след всичко, което причини.
Стъпките на двете сестри приближаваха все повече. Елизабет се притаи на шезлонга си, надявайки се да остане незабелязана. Подслушването за нея бе като малка кражба, но в случая приличаше по-скоро на самозащита. Те спряха почти зад гърба й. Достатъчно бе само да се огледат, и щяха да видят двете жени на моравата от другата страна на оградата.
— Казах ти, че закусвахме заедно — каза Елана. — Каква нелепост само! Можех да преглътна обичайните глупости от рода на «Амадо и аз се обичаме и искаме ти да си част от нашия живот», ако бе отговорила на въпросите ми за подписването на брачен договор, на мама.
След малко Фелиция попита:
— Коя е тази жена, която видях да се шляе из къщата?
— Някоя си Алис. Не зная точно каква се пада на Елизабет. Татко ми каза, но аз не обърнах внимание.
— Ясно е, че не е от нашата черга. Но съм сигурна, че ако надникнеш зад външната фасада, ще видиш, че и за Елизабет важи същото.
— Какво повече можеш да очакваш? Ако татко имаше капчица разум, щеше ли да избере Майкъл за кум? За бога, как може да се осланя на наемните работници за такива неща?! Чудя се как не е помолил Тони да му стане шафер. — Двете сестри се разсмяха. Чу се как още една кола спря на алеята. — По дяволите! Ето го и татко. Всеки път, когато се чуваме по телефона, се опитвам да повдигна въпроса, но той се дразни от моята настойчивост.
— Не можем все да мълчим — рече Фелиция. — Залогът е твърде голям.
— Говорих с адвоката на Едгар и той ми каза, че ако няма брачен договор и тя надживее татко, големият пай ще се падне на нея.
— Въобще не ми пука за парите — каза Фелиция.
Двете продължиха по пътеката. Отначало Елизабет не разбра накъде поеха, но после реши, че са тръгнали към къщата.
— Аз искам…
Тракването на автомобилна врата заглуши думите й.
— О, Фелиция, той ще умре, ако те чуе да говориш така.
— Ако знаеш как ми се иска само!
Елизабет стоеше като вцепенена. Бе повече огорчена, отколкото изненадана от чутото.
— Ама че двойка! — обади се Алис и се надигна от шезлонга. — Иди после и разправяй, че само малките градове създават дребни души.
Елизабет остави на земята книгата, която четеше, и закри лицето си с ръце, като че ли можеше да изтрие пошлостта от дочутото.
— Мислех, че спиш.
— Де този късмет!
— Как съм могла да бъда толкова наивна! Мислех си, че ще се радват за баща си, който след толкова години самота най-после е обикнал някого.
— Преди бе по-предпазлива, Джени… О, дявол да го вземе… Елизабет.
— Но понякога обичах да си мечтая.
Алис се изправи.
— Мисля, че без много усилия ще спечелиш Елана, но виж, Фелиция е друго нещо. Какво искаше да каже с това: след всичко, което Амадо е причинил на майка им?
— София се е самоубила. Тогава Фелиция й е била на гости. Амадо казва, че е оставила бележка, в която по доста объркан начин го обвинявала за своето нещастие. Фелиция никога не му е простила.
— Ужасно е да причиниш това на детето си.
— Фелиция никога не е показвала на баща си въпросната бележка, но от време на време го атакува с някое от обвиненията на София, като, разбира се, не му позволява да се защити.
Алис потренира.
— Доколкото разбирам, единственото хубаво нещо на Фелиция е това, че живее на три хиляди мили оттук. Как само говорят за баща си! Би трябвало да се срамуват от себе си.
— Ако Амадо научи, ще рухне.
— Откъде си сигурна, че той не знае? Може и да храни някакви мечти за тези двете, но едва ли е сляп.
Елизабет се наведе, за да извади един буков лист от сандала си.
— Сигурна съм, че щеше да ми каже нещичко.
— Какво например? «Внимавай с дъщерите ми, защото тези малки вещици ще ти отровят живота при първа възможност»? Амадо те обича, Елизабет, но Елана и Фелиция са негови деца. А според мен за човек като него децата са всичко.
Алис се готвеше да стане.
— Ако ти му родиш дете, нещата ще се променят — каза тя. — Особено ако е син.
Елизабет потрепери при мисълта да използва по този начин едно дете.
— Не искам син. Искам да имам поне пет дъщери. Един ден тази голяма глуха къща на хълма ще ехти от детски гласчета.


С пулсиращи слепоочия Елизабет чакаше в преддверието на винарната «Сватбения марш».
— Ако продължаваш така, скоро ще припаднеш — каза Алис. — Помисли си само колко забавно ще бъде да те влача по пътеката.
— Не мога да повярвам, че съм толкова нервна — призна Елизабет.
— Имаш право да си, въпреки че не виждам причина.
— Консуела е цяло чудо, нали? Не зная какво бих правила без нея. — Алис се засмя. — Това пък какво беше?
— Просто си помислих как щяха да се шокират родителите ти, ако те видеха сега.
— Имаш предвид дребнобуржоазния начин на живот, към който дъщеря им толкова лесно се е приспособила?
Само минути я деляха от мечтаната сигурност, а у нея отново оживя страхът какво ще си помислят хората, когато научат за родителите й. Ще решат ли приятелите на Амадо, че тя е недостойна за него? Ще се усъмнят ли в мотивите й за този брак? Щеше ли някога да се освободи от своя налудничав страх?
— Казах ли ти, че приятелите на Амадо ме приеха като своя? — запита тя Алис.
— Да — нежно отговори старата жена.
Консуела отвори вратата и направи знак на булката да се приближи.
— Като принцеса си — прошепна тя. — Амадо е истински късметлия.
Елизабет се почувства така, като че ли й бяха направили подарък.
— Благодаря ти, Консуела, че си толкова добра към мен.
— Винаги ще съм до теб, Елизабет.
Прозвучаха началните акорди на «Сватбения марш». Елизабет хвана ръката на Алис.
— Обичам те, бабо.
— Не се разкисвай точно сега! — Алис се опитваше да скрие сълзите в очите си. — Току-виж съм решила да не те дам все пак.


XI

Противно на очакванията си Елизабет бързо свикна с новото положение. Неусетно се изнизаха двете седмици, които младоженците прекараха в Австралия. Дните бяха изпълнени с интересни срещи и разговори, а нощите — с еротични преживявания. Амадо се оказа нежен любовник, който изпитваше еднаква радост, когато даряваше и получаваше удоволствие. Елизабет се изненада от неговата фантазия и издръжливост.
След завръщането си в Сейнт Хелена започнаха да се готвят за гроздобера и за заплануваните светски прояви, които бяха повече, отколкото Елизабет би желала. Ако не празнуваха някъде узряването на гроздето, те бяха на парти, дадено в тяхна чест. Лозарите в долината Напа поддържаха конкурентен дух, но винаги със съзнанието за принадлежност към едно голямо семейство.
Всяка седмица младата жена прекарваше два-три дни в Сан Франциско, за да надзирава подготовката на телевизионната рекламна кампания, която стартираше на първи ноември, и довършителните работи по рекламите в големите списания, предвидени за пролетта.
Всички приятели на Амадо, с изключение на един приеха Елизабет като своя. Майкъл Лоугън беше недостъпен. Влезеше ли тя в стаята, той излизаше. Когато двамата с Амадо биваха във винарната и тя се появеше, Майкъл изведнъж се сещаше, че трябва да свърши нещо или да отиде някъде. Невъзможно бе да го отбягва, защото живееше и работеше близо до нея. Срещаха се по няколко пъти на ден и всеки път се чувстваха неловко.
Рано тази сутрин Амадо я покани да го придружи до Модесто, който беше на няколко часа път с кола от Сейнт Хелена, но тя мило му отказа. За пръв път от месец бе свободна и реши да отдъхне, като се поразходи наоколо или да се сгуши до камината с книга в ръка.
Вече бе обяд, а Елизабет все още не беше предприела нищо. Стоеше на верандата и четеше последното писмо на Алис. След това погледът й лениво обходи долината и се спря на едно яркочервено петно в лозята. Преди година красивата гледка щеше да я впечатли, но сега знаеше, че тези лози от сорта «Зинфандел» придобиват такова живописно одеяние само ако са болни.
Някакво движение вдясно привлече вниманието й. Мъж със зелена риза и джинси вървеше бавно в един от редовете и от време на време спираше, за да провери нещо, което го интересуваше. След малко тя позна в този човек Майкъл Лоугън.
В повечето случаи, когато се виждаха, Елизабет кипеше от яд. Той упорито не й даваше и най-малка надежда след всичките й усилия да го спечели, за да зарадва Амадо. В желанието си да го разбере, младата жена го наблюдаваше на всички партита, където ходеха, и според нея тя бе единственият човек, когото Майкъл не харесваше.
Ако отношението му не произтичаше от неговата голяма загриженост за Амадо, Елизабет нямаше да му обърне никакво внимание. По-скоро щеше да го прати по дяволите. Но тя се опитваше да се сприятели с него, защото виждаше, че Амадо го обича.
Елизабет тежко въздъхна заради това, което се канеше да стори. Влезе в къщата, прибра в едно чекмедже писмото на Алис и си взе якето от шкафа в антрето.


От около двеста метра Майкъл я видя да се прибира и си отдъхна. Той чувстваше как тя го наблюдава от верандата и се гневеше на себе си, че й позволява да му развали хубавия есенен ден. Добре че беше затънал в работа, иначе щеше постоянно да се блъска в нея. Трябваше веднъж завинаги да се помири с чувствата си или да си търси нова работа.
Майкъл продължи надолу по хълма. След малко спря и откъсна чепка грозде, забравена при гроздобера. Тъмночервените зърна бяха почернели и изсъхнали. През пролетта заедно с мъртвите листа те щяха да наторят земята за следващата реколта и това бе вечен цикъл, който даваше смисъл на живота.
Още преди да чуе шумоленето на лозите, младият мъж усети нечие присъствие. Хвърли чепката на земята, обърна се и видя насреща си Елизабет.
— По дяволите! — измърмори той и се опита да скрие неприязънта си.
Тя спря и предизвикателно го погледна.
— Искам да говоря с теб.
— Не може и някой друг път? Чака ме работа във винарната.
— Добре, ще дойда с теб. Можем да поговорим по пътя.
Той пристъпи от крак на крак. Последното нещо, което би желал, бе да пътуват двамата в една кола.
— Всъщност имам още няколко минути, така че можем да поговорим сега.
Елизабет се приближи съвсем близо до него.
— Мисля, че трябва да ми кажеш какво имаш против мен.
— Значи сваляме картите?
— Крайно време е. Нямаше да съм тук, ако не беше Амадо. Той си е внушил, че двамата с теб трябва да се сприятелим.
Майкъл пъхна ръцете си в задните джобове на джинсите.
— Страхувам се, че надеждите му са прекалено смели. Невъзможно е…
— Не си мисли, че ме е грижа, но би ли ми казал с какво толкова съм те обидила?
Нямаше никакво желание да се обяснява, но тя го предизвикваше.
— Повръща ми се от ловци на трофеи. Особено когато жертвата е по някаква случайност мой приятел.
— Разбирам. Значи смяташ, че съм се омъжила за Амадо заради парите?
— Нима не си?
— А как си обясняваш това, че само ти и дъщерите му мислите така?
Тя отметна якето си и сложи ръце на кръста си.
— Какво ти става, Майкъл? Нима според теб Амадо е толкова безличен, че една жена би се омъжила за него, само за да пипне богатството му?
— Амадо познава много по-подходящи жени.
— О, значи причината е в мен самата. — Погледът й пламна от гняв. — Я да видим сега! Може би е заради дългата ми коса? Или пък заради цвета на очите ми? А, сетих се! Не е нормално да обичам Амадо, защото той е твърде стар за мен. Това е, нали?
— Той може да ти е баща.
— Не и мой баща! — извика тя. — Амадо и баща ми нямат нищо общо помежду си.
Отговорът й го стресна. Огънят в очите й му подсказа, че тук има нещо повече от очевидното.
— Виж, чака ме работа, а този разговор доникъде няма да ни доведе.
— Само искам да ти кажа, Майкъл, че тази мълчалива схватка между нас продължава твърде дълго.
— Права си — съгласи се той.
Майкъл извади ръцете си от джобовете и понечи да тръгне, но Елизабет му препречи пътя. Когато се опита да я заобиколи, тя сграбчи ръката му.
— Не е нужно да воюваме, за да остане един от двама ни.
— Какво искаш от мен, Елизабет?
— Да не си предубеден.
Майкъл се замисли.
— Добре казано. Но ако се окаже, бе съм бил прав?
— Няма.
— Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че решението ти да се омъжиш за Амадо няма нищо общо с парите му?
— Да.
Не отговорът й го изненада, а собственото му желание да й повярва. Все пак не можеше да се откаже от идеята, че тя не е имала готов план. Майкъл обичаше Амадо, но си даваше ясна сметка, че всеки мъж на негово място, живял повече от двадесет години почти като монах, едва ли щеше да е в състояние да задоволи сексуално жена като Елизабет.
А тя беше дяволски хубава и можеше да накара всеки мъж да забрави болки и проблеми в края на деня. Мъжете мечтаеха за жена като нея. Само ако си беше мръднала малкото пръстче, половината Сан Франциско щеше да е в краката й. Защо бе избрала точно Амадо?
— Приятели?
— Засега.
Тя го пусна и му подаде ръка.
— Поне е нещо в сравнение с преди.


Елизабет сресваше косата си в спалнята, когато Амадо се прибра. Забелязвайки го, че стои на вратата и я гледа, тя отиде при него и го целуна.
— Мислех, че ще прекараш нощта в Модесто.
— Отначало и аз смятах така, но си те представих такава, каквато си сега, и сам не усетих кога се озовах на магистралата.
Той се наведе и я целуна по шията.
— Как мина срещата?
— Ще ти разкажа за нея сутринта.
— Сигурно си уморен.
— Бях, но вече не съм.
Амадо бавно свали нощницата й и долепи устни към гърдите й.
— Ммм…
Елизабет се изви назад и спря да диша, когато езикът му започна да гали зърната й.
— Имам чувството, че съм ти липсвала.
— Досетлива жена!
Той се освободи от сакото си и я поведе към леглото.
— И аз имам нещо да ти казвам, но то може да почака.
Амадо я погледна.
— Сигурна ли си?
От развълнувания му глас тя разбра за какво си мислеше. На моменти желанието му да я дари с жадуваното дете направо го подлудяваше. Елизабет го привлече към себе си и го целуна.
— Не е това, което си мислиш.
За миг през лицето му премина сянка на разочарование. После погледът му се замъгли от страст.
— Тогава наш дълг е да продължаваме с опитите. Не бих искал после да ме мъчи мисълта, че не сме дали всичко от себе си.


Докато закусваха на следващата сутрин, Амадо разказа на Елизабет за Модесто.
— А сега ето го и сватбения подарък, който ти обещах. — Изглеждаше невероятно доволен, докато й наливаше кафето.
— Кажи ми как се чувства човек като собственик на лозя и винарна?
Тя слисано мълчеше. Подозираше, че е направил нещо много сериозно.
— Не зная — отговори искрено младата жена. — А и мислех, че мерцедесът е…
Той като че ли не забелязваше смущението й.
— Модесто ще бъде гръбнакът на производството на трапезни вина. Лозята са силни и здрави, а според Майкъл винарната е в отлично състояние. Ще започнем веднага да се разширяваме и заедно с това ще модернизираме съществуващия…
— Значи Майкъл е в течение?
— Никога не бих направил такава покупка, без да се посъветвам с него.
Амадо си отчупи парче от препечената филия и го намаза с дебел пласт от домашния ягодов мармалад на Консуела.
— И той ли ще участва в новото начинание?
— Естествено. Майкъл открай време е мой технолог. Притеснява ли те това, че ще върши любимата си работа в твоите лозя и твоята винарна?
— Не, разбира се… Е, в известна степен — да. Каза ли му, че искаш и аз да участвам активно?
— Сигурен съм, че той сам се е досетил, защото знае колко е важно за мен двамата да се сработите. Нима не е това начинът?
— Амадо, някои работи не стават насила.
— Повярвай ми, че в случая грешиш. Ти и Майкъл сте родени, за да бъдете приятели. — Той се засмя. — Свързват ви общи неща: на първо място аз, а после един голям магарешки инат.
— Дано си прав.
— Кажи ми сега какво искаше да ми кажеш снощи?
Елизабет си помисли, че крехкият мир, който бяха постигнали с Майкъл само преди ден, вече не заслужаваше внимание.
— А, нищо — каза тя с надежда, че думите й няма да се окажат пророчески, както прозвучаха.


XII

Телефонът изтръгна Елизабет от дълбокия сън. Тя премита и посегна към слушалката.
— Ало?
— О, скъпа, много съм подранила, нали? — обади се Алис.
Часовникът показваше шест и половина.
— Няма нищо — отговори Елизабет. — Без малко да не чуя телефона.
— Хайде да ти се обадя по-късно. Всъщност нямам нищо спешно за казване.
Младата жена се облегна на възглавницата.
— Ще ти простя ранното позвъняване, само ако кажеш, че си променила решението си и ще ни дойдеш на гости.
— Това е едно от нещата, заради които се обаждам. — След кратка пауза Алис продължи: — Не искам да вдигаш пара, но аз много мислих, преди да се съглася, и реших, че точно това искам да направя.
— Вече започва да не ми харесва. Кажи направо какво си се съгласила да правиш.
— Арни остана без още една сервитьорка и…
— О, не — изпъшка Елизабет.
— Няма да работя всеки ден. Казах на Арни, че държа на бридж клуба и на репетициите с хора и той ме освободи във вторник и четвъртък. Ще получавам и предишната социална осигуровка.
— Ако ти трябват пари, бих могла…
— Да не си посмяла да ми пращаш пак чек! Казах ти, че се справям чудесно. Върнах се на работа не заради парите, а само защото се чувствам добре, когато върша нещо.
Амадо сънливо изстена, претърколи се и сложи глава в скута на жена си.
Елизабет се натъжи не просто защото Алис нямаше да види долината Напа през пролетта. Последния месец тя изпитваше направо остра нужда да се срещне с баба си. Не губеше и надежда, че ще успее да я убеди да се премести при тях в Калифорния.
— Сигурно не можеш да си вземеш отпуск точно сега?
— Има ли нещо важно, заради което искаш да дойда сега, вместо през лятото?
На вид въпросът бе съвсем обикновен, но подтекстът му я бодна в сърцето.
— Не, няма нищо особено.
Да, тя не беше бременна. Седем месеца опитваха, а бебе все още нямаше. На Елизабет й се щеше да каже на Алис за срещата с гинеколога след две седмици в Сан Франциско, но не искаше Амадо да разбере.
Със свободната си ръка младата жена махна косата от челото на мъжа си. Той леко измърка от удоволствие и се сгуши по-дълбоко в нея.
— След рекламната кампания по празниците търговците направо ни оставиха без дъх. Някои от тях се опитаха да подпишат изключителни договори с Амадо, но той предвидливо им отказа.
— Благодарение на теб и Майкъл — измърмори Амадо.
— Хареса ми рекламата за деня на Свети Валентин — каза Алис. — Идеята, че и вкъщи можем да си направим пикник с подходящо вино, е гениално проста! Особено ми хареса накрая влюбената двойка във ваната.
— Мислехме, че цензурата ще изреже това, но слава богу. Сигурно са били много заети с комичните ситуации през този ден и не им е останало време за нас.
— Какво става с теб и Майкъл?
— Разбираме се по-добре, вероятно защото той прекарва доста време в Модесто и рядко се виждаме.
— Глупости. Знаех, че щом се отърси от внушенията си, ще те обикне както всички останали.
— Много бързаш със заключенията, бабо.
Това, че не бяха открито враждебни един към друг, не означаваше, че са приятели. Те мълчаливо се дебнеха като граждани на две държави, които ненадейно са спрели да воюват помежду си.
— Трябва да бързам, че ще закъснея за работа. — Елизабет усети вълнението в гласа й.
— Не се престаравай, бабо! Обичам те!
— И аз те обичам, мила.
Когато затвори телефона, Амадо се надигна и я взе в прегръдките си.
— Алис няма ли да дойде?
— Не, и имам чувството, че никога вече няма да я видя.
— Знаеш, че винаги можеш да вземеш самолета и да отидеш при нея.
На моменти Елизабет забравяше, че трябва да бъде предпазлива.
— Аз мога да те заведа там веднага щом одобря новата схема на рекламите през есента.
Двете с Алис вече бяха обсъдили евентуалните й посещения у дома. Когато Амадо бе зает, за да придружи жена си, тя просто щеше да се качи на самолета и да изчезне за седмица. Алис щеше да стои във Фармингъм и да вдига телефона. След няколко пътувания Елизабет щеше да обърне специално внимание на съпруга си колко мрази да е далеч от него и така с малко повече късмет нещата си идваха на мястото.
Когато Амадо се размърда, лицето му се изкриви от болка и той легна по гръб. Елизабет се изправи на лакът и го погледна.
— Какво ти стана?
— Сигурно съм разтегнал мускул вчера, когато обикаляхме полетата с Тони.
— Искаш ли да те разтрия?
Той се усмихна похотливо.
— Само глупак би отказал такава покана.
Тя закачливо го плесна по ръката.
— Обърни се!
— Не гърбът ме боли.
Амадо прокара пръст по гърдите си.
— Ето тук!
Елизабет застана на колене и започна да масажира гръдните му мускули.
— А-а… — въздъхна той. — Точно така! А сега малко по-надолу!
След минути Амадо замаян рече:
— Ръцете ти са вълшебни. А сега може ли по-ниско?
Младата жена се разсмя.
— Точно тук смятах да ти обърна сериозно внимание, че много се преуморяваш.
Той я притегли и я сложи върху себе си.
— Напротив. Сега смятам да поработя още по-здраво. Откъде да знам, че си толкова добра болногледачка!
Елизабет издърпа нощницата си и започна бавно да движи ханша си, при което Амадо настръхна от възбуда. Той обхвана гърдите й и заразтрива зърната им. Когато проникна в нея, тя изви глава назад и щастливо въздъхна. След малко той ускори темпото на движенията си с предчувствие за върховния миг. Елизабет горещо си пожела този път да заченат детето, което щеше да ги сплоти като истинско семейство.


След един месец Елизабет стоеше в частния лекарски кабинет, където сестрата я бе оставила преди половин час с дежурната лъжа, че докторът ще дойде всеки момент.
Тя извади от чантата си брошурата «Безплодието и неговото лечение» и отново се зачете. Преди въобще не си бе давала сметка колко крехък е женският организъм. Не беше и чувала за бездетни семейства във Фармингъм, но все пак хората не говореха открито на такива теми.
Доктор Стийл влезе в стаята с поглед, втренчен в картона й.
— Как сте, госпожо Монтоя?
Въпросът му й се стори неуместен в случая, но все пак тя отговори:
— Добре!
Той я потупа по рамото и седна зад бюрото, без да я погледне.
— Сигурно сестрата ви е казала, че резултатите от рентгена са готови.
Стори й се, че бе чакала този момент цяла вечност. Пръстите й така се впиха в плюшената тапицерия на креслото, сякаш се бореше за живота си. Още преди седмица можеше да узнае резултатите, но тогава доктор Стийл неочаквано излезе в отпуск. И лаборантите, и рентгенологът не пожелаха да й кажат каквото и да е, а настояха тя сама да научи «новините» от своя лекар.
— Боя се, че положението е дори по-лошо, отколкото смятах.
Той разлисти картона й.
— И двете тръби са запушени. Естествено, не бихме могли да кажем със сигурност до каква степен, преди да направим лапароскопия, но се опасявам, че това, което ще открием, няма да ни зарадва.
Елизабет се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца.
— Нека допуснем най-лошото. Да кажем, че тръбите са безвъзвратно запушени. Какви са моите шансове тогава?
Доктор Стийл хвърли картона на бюрото.
— Не искам да изпреварвам събитията. Смятам, че е по-добре да бъдем оптимисти и да напредваме бавно.
Елизабет се ядоса. Ако доктор Стийл вземаше пари и за клишетата, с които общуваше, той щеше да удвои доходите си. Как бе възможно човек, който си изкарваше прехраната от жени, да се държи така покровителствено с тях?
— По дяволите оптимизма, доктор Стийл! Искам да знам какви са реалните ми шансове да зачена дете.
Той гневно я погледна.
— От видяното досега мога само да кажа, че ще бъде истинско чудо да забременеете. Но дори и това да стане, не вярвам, че ще успеете да износите плода.
— И защо смятате така?
— Матката ви е изключително…
— Тогава какъв е смисълът да продължаваме изследванията?
Тя не искаше да знае подробностите. Стигаха й само фактите, за да не мигне през нощта.
— Какво да ви кажа? Стават и чудеса!
Елизабет успя да вземе чантата си и да стане, без да издаде пълното си отчаяние.
— Аз не вярвам в чудеса, докторе.
— Елате пак при мен, когато промените мнението си.
Тя се поколеба. Спомни си какво бе казал един от професорите й, че в Япония този, който пръв повиши тон, губи спора.
— Дано сте си приготвил кънките — рече мило.
— Моля?
Беше леко разочарована, че той не схвана мисълта й.
— Нали знаете… ще ви потрябват, когато адът замръзне.


Когато Елизабет се прибра вкъщи, Консуела й каза, че Амадо е заминал в Модесто заради проблеми с новите цистерни за ферментация и вероятно ще прекара нощта там. Около час младата жена обикаля безцелно къщата, а после отиде да се поразходи из лозята с надеждата, че красивите цветове на синапа и полъхът на млад живот от лозите ще я ободрят. Но уви! Мисълта, че никога нямаше да люлее в ръцете си рожба, й тежеше като камък.
Само ако надеждите на Амадо за бъдещето не бяха свързани с дете! Представата за смачканата мечта я съсипваше. Ако не се вземеше в ръце, скръбта щеше да я задуши. Само едно нещо можеше да я спаси — работата. Ако се заемеше с ежедневните си задължения, Елизабет можеше да преживее остатъка от деня, без да рухне. Тя се обади на Консуела, че отива в офиса си.
Елизабет бе загубила представа за времето, когато на вратата се почука. Вдигна поглед и видя, че навън бе вече тъмно.
— Влез!
Беше Майкъл.
— Мислех, че Амадо е тук.
— Той е в Модесто.
— Да, зная, но видях светлината и си помислих, че е решил да се прибере тази вечер.
Младият мъж понечи да си тръгне.
— Извинявай, че те обезпокоих.
— Почакай! — каза тя и се изплаши от молещия си глас. — Бих искала да поговорим, ако имаш малко време.
— За какво?
Хубав въпрос!
— За винарната.
Майкъл погледна стенния часовник.
— Ако може по-бързо, защото съм зает в седем и половина.
Елизабет знаеше закъде бърза той. Според мълвата Майкъл не оставаше без гадже през уикендите. Тя на свой ред погледна часовника, за да знае с колко време разполага. Вече бе седем.
— Можем да поговорим някой друг ден.
Той се намръщи.
— Ако е важно, мога да…
— Не… всичко е наред. Не е спешно.
Все пак Майкъл влезе в стаята. С необичайна за него нежност той се обърна към нея:
— Кажи ми какво те мъчи!
Господи, наистина ли изглеждаше толкова зле?
— Нямам нужда от твоето съжаление — настръхна тя. — Защо просто не се изметеш оттук и не си гледаш работата?
Той дръпна един стол до нейния, обърна го и седна, като опря лакти на облегалката.
— Аз да те съжалявам?! Дори и да те бяха вързали до мравуняк, цялата намазана с мед, пак нямаше да се трогна.
— Забрави, че въобще съм ти казала нещо! И Амадо може да ми разясни това, което ме интересува.
Майкъл сграбчи дръжката на стола й и я обърна с лице към себе си.
— Виж какво! И двамата знаем, че отношенията ни не са толкова розови, за да изявиш сама желание да говорим за нещо, освен ако то не е важно. Така че, защо просто не кажеш за какво става дума?
— Аз разговарям с теб през цялото време.
— О, така ли?! От време на време ми казваш добро утро или ме питаш дали съм виждал Амадо. Един или два пъти си ми пожелавала лека нощ, преди да си тръгнеш. На това ли му викаш разговор?
— А ти направи ли нещо по-различно, за да ме насърчиш?
— Защо аз да го правя? Нали ти си тази, която мисли, че трябва да бъдем приятели.
— Махай се оттук! Имам да мисля за по-сериозни неща от тези глупави игрички с теб.
— Е, сега вече наистина събуди любопитството ми. — Той сложи ръце на облегалката и подпря брадичката си на тях. — Да не би някой от търговците на едро да създава проблеми?
Преди няколко седмици се бе получил застой в работата по рекламната кампания и Амадо я помоли да се запознае с тяхната система на дистрибуция. Така той направо й показа какво ще бъде евентуалното й участие в дейността на винарната. Каза й още, че Майкъл е готов да отговаря на въпроси. Но беше много рано затова. Още не бе навлязла в нещата и едва ли можеше да зададе някой смислен въпрос. В усилията си да каже нещо, тя се вкопчи в първото, което й дойде на ум.
— Питах се какво мислиш за намеренията на Амадо да купи лозето в Хийлдсбърг?
— Моето мнение има ли значение?
— Той се вслушва в теб.
— Аха! — Майкъл наклони глава на една страна и започна да я оглежда. — Означава ли това, че ти не харесваш идеята, и ако аз също не я одобрявам, бих могъл да разубедя Амадо?
— Тревожа се за него.
За пръв път Елизабет говореше за чувствата си.
— Той е като дете, което изведнъж е открило, че притежава безброй строителни блокчета. Прибавя още и още към върха, но забравя, че цялата постройка ще рухне, ако не разшири основата.
— И аз трябва да повярвам, че това те безпокои, след като ти си собственичка в Модесто?
Погледът, който му стрелна, бе изпълнен с отвращение.
— Никога ли не се уморяваш да мислиш най-лошото за мен?
— Не, въобще. Това е като дишането.
— Съжалявам, че ти изгубих времето.
Той не се помръдна.
— Сега искаш ли да ми кажеш какво в действителност те тревожи?
Неговата проницателност я изненада.
— Не.
— Защо? Никъде няма да намериш толкова добър слушател.
Обзе я печал и тя си помисли, че ще се пръсне, ако не сподели с някого, само не с Майкъл. Всеки друг, но не и той.
— Въпросът е личен.
Отчаянието в гласа й угаси дяволското огънче в очите му.
— Имам чувството, че ти дължа извинение. Очевидно нещо те тревожи и аз нямах никакво право да те дразня по този начин.
Тя можеше да приеме обидното му държание, но не и неговата любезност. Очите й се навлажниха.
— Ако веднага не се махнеш оттук, ще закъснееш.
— Няма да ми е за първи път.
Гърлото й се сви от напиращите сълзи.
— Не искам да правя това. Моля те… върви си!
— Добре, щом това искаш.
Майкъл стана и тръгна към вратата. Беше с гръб към Елизабет, когато каза:
— Сама направи така, че да не можем да продължим по пътя, който бяхме поели.
— Защо?
Той се обърна и я погледна.
— Мисля, че бях започнал да те харесвам.
— След ден-два ще ти мине. Сигурна съм в това.


Когато спря камиона пред къщата си, Майкъл погледна часовника на таблото. Нямаше да успее да отиде навреме. Точно този път не биваше да закъснява, защото щеше да участва в мистерия, в която действащите лица търсеха убиеца помежду си.
През последния половин час той бе загубил празничното си настроение. Сега с удоволствие би си останал вкъщи, но не искаше да развали вечерта на другите. Самият той можеше да се окаже убиецът.
След петнадесет минути Майкъл отново беше в камиона, облечен като стар морски капитан и все така потиснат. На излизане от Сейнт Хелена той се размина с мерцедеса на Елизабет. Махна й, но в бързината не разбра дали тя го забеляза. Изведнъж го обзе силно желание да се обърне и да я последва до къщата. Между тях бе останало нещо неказано тази вечер.
Неочаквано Майкъл осъзна, че през последния месец чувствата му към младата жена бяха претърпели драматична промяна. Той се намръщи и се опита да си го обясни. Изведнъж му просветна: когато гледаше Елизабет, вече не виждаше в нея Сюзън. Двете не си приличаха, поне не и в съществените неща. Оказваше се, че щом опознаеш някой човек, забравяш как изглежда. В очите, косата и телосложението Елизабет напомняше Сюзън, но това бяха само външни прилики.
Винаги се бе гордял със способността си да преценява вярно хората. Сега се изненада, че бе избързал относно Елизабет, но за това беше виновна приликата й със Сюзън. Кога най-после щеше да се отърси от влиянието на някогашната си любов?


XIII

Едва след седмица Елизабет намери подходящ момент, за да съобщи на Амадо; че няма да си имат свое дете. Той мълчаливо я изслуша и после я държа в прегръдките си, докато се успокои. Тя не знаеше със сигурност как се чувства той, но повече не отвориха дума за това. Като че ли този епизод бе само едно малко сътресение в техния съвместен живот и после нещата — поне външно — си тръгнаха постарому. Единствено Елизабет знаеше колко често се усмихва насила и как я боли от думи като плодородие, прераждане, детство, с които другите свободно си служеха в ежедневните разговори, за да опишат пролетния сезон в лозята.
Младата жена започна да наблюдава двойка гнездящи щиглеци и с нетърпение очакваше да снесат яйца, а от тях да се излюпят малки. Един ден Майкъл я видя седнала на стъпалата пред резиденцията за гости.
— Случило ли се е нещо? — попита той.
Елизабет му подаде бинокъла и посочи накъде да погледне.
— Вчера се излюпиха — усмихна се тя. — Грознички са, нали?
— Не са толкова лоши. — Майкъл седна до нея.
— Виждала ли си някога малко на орел?
— На живо не. — Той я погледна въпросително и тя добави: — Обожавам да гледам предаванията за природата.
— Някой ден най-после ще си купя телевизор. Всички говорят за тези страхотни програми, а аз ги пропускам.
— Значи ти с очите си видя малкото на орела, а?
— Когато бях дете, работих няколко месеца в консервните заводи на Аляска.
Елизабет косо го погледна. Това ли беше истинският Майкъл Лоугън? Нима наистина водеха нормален разговор?
— Учудваш ме. Мислех, че си от типа хора, които бързат да се махнат от училище, за да работят.
Той се засмя.
— Бягството ми в Аляска беше моят опит за младежки бунт.
Искаше й се още да го разпитва, но се сети, че Амадо бе свързан с колежанските години на Майкъл и замълча. Ами ако бунтът му беше насочен срещу Амадо? Наистина ли отношенията им бяха толкова гладки, колкото изглеждаха?
Майкъл рязко стана и каза, че трябва да тръгва. Той като че ли отгатна мислите й. Елизабет го изпрати с поглед, докато потегли с камиона. Радваше се, че бяха направили още една малка стъпка към приятелството.
След седмица той се отби в офиса й и застана на вратата.
— Заета ли си?
— Свършвам след секунда.
Тя довърши изречението, което пишеше на компютъра, и го погледна.
— Какво мога да направя за теб?
— Амадо каза, че сигурно ще ти е интересно да дойдеш с мен.
— Наистина ли?
По-нелеп сценарий не беше си представяла.
— И къде ще ходиш?
— В Дейвис. Ще се срещам с Чарлз Пинкли за резултатите от един експеримент, свързан с ферментацията.
— Сигурно Амадо е пропуснал да ти спомене защо смята, че това ще ме интересува.
В колежа едва бе издържала изпита по химия и после веднага забрави наученото.
— Нали искаш да усвоиш всички тънкости на занаята? — Амадо се появи зад Майкъл. — Виждам, че вече си казал на Елизабет за срещата. Надявах се аз сам да я подготвя — усмихна се виновно той.
— Прощавайте, но смятах да тръгна по-рано, за да купя нещо за рождения ден на Пати — оправда се Майкъл.
— Коя е тази Пати? — попита Амадо. — Преди седмица не се ли срещаше с жена на име Фейт?
— Пати е дъщеря на Фейт. С Фейт не сме гаджета, а стари приятели от гимназията.
Възрастният мъж насочи вниманието си към Елизабет.
— Ще поръчам на Консуела да те чака с вечерята.
На върха на езика й бе да му каже, че няма да отиде с Майкъл, понеже трябваше да прегледа цял куп писма. Но от вида му лъхаше такава непоколебимост, че Елизабет реши да не влиза в излишен спор. Колкото обичаше да се заравя в канцеларска работа, толкова й беше скучна и практическата страна на винопроизводството.
— Не прави това — каза тя. — Ако съм гладна, сама ще си приготвя нещо, когато се върна.
Майкъл съвсем явно погледна часовника си.
— Ако искаме да пътуваме по-спокойно, трябва вече да тръгваме.
Елизабет сложи чантата си на рамо и хвана Амадо подръка.
— Ще ме изпратиш ли до колата?
Той нежно се освободи от ръката й.
— Не мога. Очаквам да ми се обадят всеки момент.
Неочакваният му отказ я прониза. Тя го погледна с питащи очи, но мъжът й или не я разбра, или се престори, че е така.
— Много поздрави на Чарлз! — заръча Амадо на Майкъл. — И му кажи, че с нетърпение го очаквам да дойде другия месец!
След това целуна Елизабет по бузата, като че ли едва тогава се сети.
След по-малко от час Майкъл паркира пред «Ореха» — комплекс, включващ ресторант и магазин за подаръци, източно от Феърфилд. Това бе любимото му място за престой, когато пътуваше по този маршрут. Имаше слабост към специалитетите на заведението — сладки с джинджифил, особено когато бяха прясно изпечени. Само на това място умееха да ги правят почти като майка му.
— Ще се отлъча за няколко минути — каза той на Елизабет.
Зад главния магазин за подаръци имаше един специално за деца.
— Искаш ли да ми помогнеш в избора? — попита Майкъл, когато изгаси двигателя.
— Не, не искам.
— Ами ако те подкупя с един бананов шейк?
— Откъде знаеш, че обичам бананов шейк? А дори и да обичам, приличам ли ти на жена, която може да бъде купена с един шейк? Няма значение. Вече знам какво ще ми отговориш.
Той внимателно я погледна.
— Толкова ли съм прозрачен?
— За някои неща — да.
— Хайде, помогни ми де! Въобще не ми е ясно какво харесват тригодишните момиченца.
Елизабет настръхна.
— А откъде си сигурен, че на мене ми е ясно?
— Защото и ти някога си била на три години.
— Ама че логика! Чак сега разбирам защо Амадо те смята за толкова умен.
— Ето я най-после тази Елизабет, която познавам! — усмихна се той. — Вече бях започнал да си мисля, че са те отвлекли и на твоето място са поставили някакъв плах и мил клоун.
Майкъл слезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата.
— Аз наистина не искам да ходя в магазин за играчки.
Той усети, че е време да се оттегли.
— Добре. Защо не вземеш по един шейк, докато аз избера нещо съвсем неподходящо?
— Предполагам, че аз черпя.
Майкъл трябваше да признае, че външно тя с нищо не издаваше тревогите си, независимо какви бяха те. Той извади от портфейла си два долара.
— Няма да стигнат — възрази Елизабет.
— Плащам само моя шейк. Ти не спомена да платя и твоя.
Когато тя се засмя, той осъзна колко отдавна не бе чувал смеха й. Как така изведнъж изчезна нещо толкова естествено за нея? Какво, за бога, ставаше между Елизабет и Амадо?


Вече се бе стъмнило, когато потеглиха обратно за Сейнт Хелена. В началото и двамата мълчаха и Майкъл си помисли, че Елизабет най-после е изчерпала въпросите си, породени от срещата с Чарлз. Но не би!
— Чух те да казваш на Чарлз, че се опитваш да убедиш Амадо да засади и други сортове. Защо?
— Мисля, че грешим, като наблягаме предимно на «Зинфандел», «Шардоне» и «Каберне Совиньон». Вкусовете се променят. Ние трябва да изпреварваме пазара, а не сляпо да го следваме.
— Говориш като един мой професор в колежа. Той бе от онези редки преподаватели, които променят живота ти. Преди да започнем изучаването на неговия предмет, мислех, че реклама е мръсна дума.
— В кой колеж си учила?
— «Сафорд Хил».
— Някои от приятелите ми са завършили там.
Елизабет го погледна.
— Приятели от женски пол, нали?
— Явно даваш ухо на клюките.
Понякога силно преувеличената му слава на донжуан го разсмиваше. Когато обаче заставаше на пътя на обещаващо приятелство, тя го дразнеше.
— Амадо разправя, че можеш да имаш всяка мома в долината, а също и немалко омъжени жени.
— Не закачам омъжени!
— Всички тези жени, с които ходиш… От какво всъщност бягаш?
Погледът му я стрелна с неприязън.
— Хайде сега! В днешния свят или трябва да се правиш на глупак, или да се самоунищожиш, стремейки се да вършиш онова, което хората смятат, че вършиш. — Майкъл отново насочи вниманието си към пътя. — Защо на хората им е толкова трудно да приемат, че един мъж и една жена могат да бъдат просто приятели? А и откъде ти хрумна, че бягам от нещо?
Елизабет прекара ръка през косата си и се облегна назад.
— Въпросът ми беше тъп. Забрави го!
— Първо ме караш да се чувствам като куку, а после ми казваш да го забравя. — Той дръпна ръката си от кормилото и щракна с пръсти. — Просто ей така!
Мразеше психоаналитиците почти колкото хората, които преценяваха човека по дебелината на банковата му сметка.
— Денят беше толкова хубав. Нека не го разваляме накрая с кавга.
Майкъл кипеше от яд. Защо изведнъж взе присърце мнението й за него? Нека си мисли каквото си иска.
— Попитах те, само защото откривам много свои черти в теб — проговори отново тя след известно време. — Винаги съм се пазила да не се ангажирам лично.
— Така си мислиш ти.
— Да. Нямах никакво право да…
— От какво се страхуваш?
— От сближаване, от това някой да не разкрие истинската ми същност, от раздялата. Има много причини.
В главата на Майкъл светна предупредителен сигнал. Той не разбираше.
— Аз не съм такъв човек.
— Значи съм сгрешила. Очевидно ти просто не си срещнал още подходящата жена. Когато това стане, ще се умириш.
— Значи ще я позная, когато я видя?
— Да, сигурна съм в това.
— Но как така?
Тя се усмихна.
— При теб сигурно ще зазвънят звънчета. Не мога да си представя нещо по-незначително.
— При теб така ли беше, когато срещна Амадо?
Елизабет поклати глава.
— За мен това бе по-скоро въпрос на благоприятни обстоятелства и време.
— Не ми звучи много романтично.
— Романтиката дойде после, когато осъзнах колко много го обичам. — Тя разхлаби предпазния колан. — На моменти съм като онова пословично муле, което трябвало да удрят с пръчка по главата, за да привлекат вниманието му.
Майкъл зави по шосе 12 — тесен път с две платна, който щеше да ги отведе на шосе 29, а оттам у дома.
— Откакто те срещна, Амадо се промени към хубаво — призна неохотно той. — Никога не съм го виждал толкова щастлив.
— Това е голямо признание.
— Понеже аз го казвам?
— Да смятам ли, че си променил мнението си за мен?
— Може да съм упорит, дори инат, когато поискам, но не съм глупак. Амадо е луд по теб, а ти…
— Да?
— Ами, вижда се, че и ти си луда по него.
— Благодаря, че си го забелязал.
— А теб бракът промени ли те?
— Не зная. Не съм мислила за това.
Сякаш по неведоми пътища бариерата, която бе стояла между двамата, рухна.
— Защо не дойде с мен в магазина за играчки?
Беше се зарекъл да не повдига отново този въпрос. Ако тогава тя искаше да му каже, щеше сама да го направи. Но някакъв вътрешен глас го подтикваше към това не защото отговорът й го интересуваше, а понеже усещаше, че това, което я измъчваше, трябва да бъде споделено. Майкъл искаше да й помогне.
Елизабет се загледа през страничния прозорец, въпреки че навън бе тъмно като в рог. След известно време тя отговори:
— Наскоро разбрах, че не мога да имам деца. Предполагам, че все още съм чувствителна на тази тема.
Почувствал болката й, Майкъл загуби желание да я разпитва. Времето лекуваше някои рани. Други просто ставаха част от теб.
— Не знаех, че ти и Амадо сте имали намерение да…
Тя се извърна и го погледна.
— Не биваше да ти казвам това.
— Защо?
— Защото е лично и не те засяга.
Елизабет го знаеше още преди да го изрече, но въпреки това сподели с него. Затова и Майкъл не се трогна от думите й.
— Няма да кажа на никого. Всичко ще си остане между нас.
— Обикновено съм по-предпазлива.
— Всеки от време на време се нуждае от приятел, с когото да сподели.
Елизабет сигурно бе научила тъжната вест малко преди нощта, когато той я завари в офиса. Сега си обясни странното й поведение тогава — сълзите, печалните очи, рязкото държание на Амадо. Да има син от Елизабет — какъв по-добър ход срещу неблагодарността на Фелиция и Елана? Амадо сигурно бе съкрушен.
— Нали няма да кажеш никому нито дума?
— Обещавам.
Майкъл импулсивно посегна към ръката й. Тя стисна неговата. За миг се почувстваха като отколешни приятели, докато допирът не стана смущаващо интимен. Елизабет първа отдръпна ръката си.
— Кога ще си бъдем у дома?
— След около половин час. Зависи от движението през Напа.
— Май огладнях.
— На задната седалка има ябълки. Обслужвай се. Ако искаш, можем да спрем някъде и да хапнем.
Той бе доволен от обрата в разговора. Сякаш техните отношения представляваха монета, която изведнъж се бе обърнала. Обикновено не грешеше в първата си преценка за хората, но Елизабет бе изключение и Майкъл все още нямаше категорично мнение за нея.
— Чудесно е, че има ябълки. — Тя откопча колана си, изправи се на колене и се протегна зад него. — Искаш ли една?
— Предпочитам я обелена и нарязана.
— О, колко сме претенциозни!
— Въпрос на необходимост, а не на избор. Жертвах предните си зъби веднъж, когато противниковата защита ми попречи да вкарам гол.
— Но спечелихте мача, нали?
— Да, дявол да го вземе!
— Е, моите зъби пък ги погуби суетата, но аз не се пазя толкова.
Тя отхапа голямо парче от ябълката и му я подаде. Жестът й бе естествен и спонтанен, и той усети същото чувство за съпричастност, както когато спечелиха футболния мач.
— А гроздето белиш ли? — запита Майкъл.
— В моя роден край имаме поговорка за такива като теб.
— Нещо ми подсказва, че ще бъде по-добре да не я чувам.
— Страхувай се повече от сития, а не от гладния.
Майкъл гръмко се разсмя и едва не се задави с ябълката.
— Ама че си лесен! — каза тя.
През останалия път всеки се опитваше да разкаже по-гаден виц от другия. Елизабет надделя.


Сигурно Амадо ги беше чул да приближават, защото ги чакаше на стъпалата пред къщата. След като набързо го уведоми за резултатите от срещата и обеща по-подробен разказ на следващия ден, Майкъл потегли за къщата на Пати.
— Добре ли прекара? — попита Амадо жена си, когато се прибраха.
— В интерес на истината — да.
— Изглеждаш учудена.
— Щастлива съм да доложа, че планът ти да ни събереш с Майкъл, докато станем приятели или се избием взаимно, най-после проработи.
— Какъв план? Аз нямах никакъв план.
— Стига си се правил на невинен.
Тя пусна чантата си на масичката в антрето и обви ръце около врата му.
— Аз не съм дете. Знам даже и преди теб какво ще скрои мозъкът ти.
Той я целуна по челото.
— В такъв случай, скъпа ми Елизабет, ще ми кажеш ли за какво мисля точно сега?
— Че ме желаеш.
— Удивително! Отсега нататък трябва да внимавам какво мисля.
— Това няма да ти помогне — каза Елизабет и се притисна по-силно към него. — Имам вълшебна смес, която може да стопи дори оловен щит.
— Твоето вълшебство няма нищо общо със смеси.
— Много говориш. — Тя хвана ръката му и го поведе към спалнята. — Време е за действие!
След половин час двамата лежаха голи един до друг, небрежно завити с чаршаф. В стаята бе толкова тихо, че се чуваше тиктакането на часовника.
— Съжалявам — каза Амадо.
— Моля те, недей! — Елизабет се сгуши на гърдите му. — И аз понякога нямам настроение за това. Не е станало кой знае какво.
— Ти искаше да се любим.
— Аз исках да те почувствам и го направих.
— Не е същото.
— За мъжете може би не е. Но за жената най-важна е нежността, нежното докосване.
— Обещавам, че това никога няма да се повтори.
— Не можеш да обещаваш такива неща. Ти не си робот, който изпълнява команди.
— Може би причината е в…
Елизабет се повдигна и го погледна.
— В какво?
— Нищо.
— Не ме отрязвай точно сега!
Амадо обърна главата си на другата страна.
— Тази пролет имам толкова работа, че на моменти си пожелавам да бъда с още две ръце.
Той лъжеше и тя не знаеше как да постъпи. Помисли си, че сигурно го притеснява така, като виси над главата му като инквизитор, и легна отново.
— Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че много те обичам?
Той я целуна по косата.
— Живея само за тези думи.
— Тогава ще ги повтарям постоянно.
— Ще ми бъде приятно — каза Амадо. — Но смятам, че достатъчно говорихме за това. Сега бих искал да ми разкажеш за Чарлз, моя стар приятел. Как ти се стори той?
Елизабет почувства, че нещо й се изплъзва, но не знаеше какво точно.
— Видя ми се нисък, плешив и невероятно късоглед.
— За Чарлз Пинкли ли говориш? — Амадо се разсмя и я прегърна. — Какво ли бих правил без теб!
— Е, аз нямам намерение да си ходя.
Той я целуна.
— А сега ще ми кажеш ли за Чарлз?
Тя се поотпусна, казвайки си, че ще преживеят това.
— Той е удивително висок. А тези бакенбарди…


XIV

Елизабет гледаше предната страница на вестника, зад които се бе скрил Амадо. Напоследък, вместо да си говорят на закуска, той увлечено четеше, а тя безуспешно се опитваше да привлече вниманието му. Тази сутрин Елизабет за пореден път се опита да го заговори.
— Пропуснах да ти кажа, че снимачният екип ще дойде в пет вместо в седем часа утре сутринта. Искат да направят няколко снимки в ракурс из лозята.
— Кога ме искат там? — попита Амадо, без да сваля очи от вестника.
— Джери каза, че би било добре, ако те гримират до шест.
— Няма проблеми. — Той свали вестника и го сгъна много прецизно. После погледна грейпфрута пред себе си, а след това се втренчи в стената над Елизабет. Беше неспокоен, дори нервен. — Трябва да поговорим — най-после каза той. — Елизабет, досега все отлагах да ти кажа едно нещо, понеже знаех, че напразно ще те обезпокоя.
Тя се поизправи на стола си. Нямаше никаква представа какво щеше да й каже, но смътно долавяше, че няма да й хареса.
— Поръчах на Консуела да премести днес нещата ми в гостната стая. — Едва сега Амадо я погледна в очите — Моля те, Елизабет, не ме разбирай погрешно! Това е само временно. Знаеш, че напоследък страдам от безсъние и не бих искал да ти развалям съня. Когато нещата се нормализират, Консуела ще върне вещите ми в твоята стая.
Елизабет знаеше какво има предвид той под «нормализиране на нещата». Когато отново можеше да я люби, без да изпитва горчиво съжаление, че тя е неспособна да му роди деца, Амадо щеше да се върне при нея.
— Моята стая ли? — Още малко и гласът й щеше да се разтрепери. — Откога вече не е «нашата» стая, Амадо?
— Нямаше умисъл в думите ми. Просто лошо се изразих, Елизабет.
Тя стана и отиде при него. Падна на колене и сложи ръце върху дланта му.
— Ако се преместиш, празнината, която вече зейва между нас, ще се увеличи. Никога няма да бъде както преди.
Амадо я погали по лицето с огромна нежност.
— Вземаш го много навътре.
— Няма да мога да разкрия ужаса, който изпитвам, дори ако се тръшна на пода и започна да викам и ритам. Аз те обичам, Амадо. Зная, че си разочарован…
Той леко закри устата й с ръка.
— Любовта ми към теб не зависи от това дали ще имаме деца, или не. Казах ти, че никога повече няма да говорим за това. То вече е минало.
Само ако можеше да му повярва!
— Тогава защо постъпваш така?
— Трябва да взема някои решения, за които ми е нужно време за размисъл.
Елизабет се вцепени.
— Какви решения?
— По-късно ще ти кажа.
Едно нещо със сигурност бе научила през десетте месеца съвместен живот с Амадо, че никой не можеше да упражнява натиск върху него.
— А ще приемаш ли гости в новата си стая?
— Мисля, че най-добре ще е да изчакаш малко.
— Разбирам — промълви тя.
Сърцето й бавно се късаше. Той стисна ръката й.
— Тъгата, която виждам в очите ти, ме убива. Повярвай ми, че те обичам, моя хубава Елизабет. Ти си всичко за мен. Ти си моето дихание.
— Тогава остани! Обещавам ти, че ще се справим.
— Аз ще бъда само на две крачки от теб.
Амадо вече бе решил и нищо не бе в състояние да го разубеди. Елизабет преглътна поражението.
— Сега трябва да тръгвам. Имам среща с Майкъл след по-малко от десет минути.
Тя му направи път да мине. Той тръгна и после се върна, за да я целуне. Устните им се докоснаха — без страст и дори без надежда.
— Свободен ли си за обяд? — попита Елизабет.
— Не ти ли казах, че днес ще обядвам с Елана в Санта Роса?
Само можеше да гадае защо не й бе казал.
— Поздрави я от мен!
— Искаш ли да ни правиш компания?
Поканата му прозвуча така фалшиво, че чак я досмеша.
— Не, благодаря.
Той видимо се успокои.
— Вече казах на Консуела да не ме чака с вечерята.
На моменти Елизабет направо мразеше Консуела.
— Значи смяташ да се прибереш късно?
— Елизабет нямам представа колко ще продължи срещата ми с Елана.
— Мислех, че става дума само за обяд.
Амадо изглеждаше притеснен.
— При Елана не можеш със сигурност да твърдиш колко ще трае каквото и да било. Толкова рядко се виждам с нея, че не бих искал да ограничавам времето, което ще прекараме заедно.
Елизабет избухна.
— Трябваше само да ми кажеш и щях сама да изчезна за деня, и дори за уикенда. Все пак, този дом е твой. Не бе необходимо да ходиш тайно в Санта Роса, за да видиш дъщеря си. Опазил ме Бог да разваля семейството. Как беше онази поговорка? Нещо от рода на: кръвта вода…
Той хвана ръцете й и я разтърси.
— Не искам да слушам такива приказки. Елана спомена, че отива в Портланд при Едгар и аз й предложих да я заведа на обяд. Всичко е много просто. Защо трябва да усложняваш нещата?
Тя се освободи от ръцете му и яростно рече:
— Майкъл те чака.
— Нека чака. Това тук е по-важно.
— Ти разбираш, че нещата не вървят, а не правиш нищо за това. Амадо, не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме някой друг да ги оправи.
В този момент бъдещето им изглеждаше крехко като красив порцелан в ръцете на малко дете.
— Трябва да отидеш на лекар. — Беше си обещала, че няма да му причини това, въпреки това продължи: — Може би нещо не е наред.
Той сякаш се смали под погледа й.
— Миналата седмица ходих при доктор Мърдок. Той нищо не може да направи.
Значи тя беше виновна за неговата импотентност или по-скоро чувствата му към нея. Стомахът й се сви. Като че ли ей сега щеше да й прилошее.
— Абсолютно нищо?
— Да.
— Може би след време…
— Всичко е възможно.
Елизабет почувства, нужда да остане сама.
— Ако отида в Модесто за няколко дни, ще се погрижиш ли за снимачния екип?
— Ще ти се обадя, ако възникне проблем.
— Значи нямаш нищо против да замина?
— Съвсем не. Майкъл ще се радва на твоята компания.
По дяволите, Майкъл! Той бе последният човек, когото искаше да вижда край себе си.
— Май каза, че тази сутрин имаш среща с него.
— Да, във връзка с командировката му. Трябва да обсъдим някои неща, преди да замине за няколко дни.
— Не му казвай, че ще ходя там. Току-що си спомних, че трябва да довърша някои доклади, а не знам точно колко време ще ми отнеме това. Освен това, ако отидем заедно дотам, ще трябва да го чакам, докато се върне, а не съм сигурна, че искам да отсъствам толкова дълго от дома.
— Както искаш — рече Амадо.
— А може и да не замина за Модесто — подхвърли небрежно тя. — Толкова отдавна бях в Сан Франциско, за да видя Джойс.
След дълго мълчание той каза:
— Може би трябва да прекараш известно време с Алис.
— За да я тревожа с проблемите си?
Амадо потрепери.
— Знам, че ти е трудно…
— Трудно ли? Съпругът ми е толкова разочарован от мен, че…
Той силно я притисна, сякаш искаше да я предпази от това, което можеше да стори със себе си.
— Не искам да слушам такива неща. Не бива дори да си ги помисляш. Мога да се сърдя само на себе си. Аз те нараних така, както никой съпруг няма право да постъпва с жена си.
Елизабет сгуши глава на гърдите му.
— Моля те, не си отивай!
— Трябва да ми повярваш, че това, което правя, е за доброто на двама ни.
Когато очите й се проясниха след сълзите, тя погледна мъжа си.
— Сигурно ще остана в града и след уикенда. — Лицето му беше непроницаемо като маска, но ръцете му го издаваха. Те видимо трепереха, когато той я пусна.
— Елана казва, че в «Карън» дават чудесна нова пиеса.
— Много хубаво.
Това бе всичко, което можеше да направи, за да не постави под съмнение новоизлюпеното внимание на Елана към баща й. Възможно ли бе да й е казал, че няма да има други преки наследници? Как можеше да го предупреди за дъщерите му, без да изглежда като ревнива, обсебваща съпруга.
— Искаш ли да взема два билета за нас?
— Мислех, че двете с Джойс ще се радвате…
— Разбира се. Трябваше да се сетя по-рано.
— Може би след някоя и друга седмица бихме могли… — Амадо безпомощно вдигна рамене.
— Бихме могли какво?
— Нищо. Майкъл ме чака, а и ти трябва да си приготвиш багажа.
Елизабет го изпрати до вратата. Брачният им живот бе опустошен и то без сълзи, възражения и ядни думи. Раната в душата ли, или инстинктът за оцеляване я караха да се държи така примирено?


Беше почти един часът, когато Елизабет спря на паркинга пред апартамента на Амадо в града. На тясното място бе паркирана друга кола, но това не я изненада. Сигурно живеещите там бяха забелязали, че рядко се отбиват, и някой се бе възползвал от ситуацията.
Младата жена обикаля половин час, докато се освободи едно място. През това време тя страшно се ядоса. Чувството на яд растеше и накрая заличи болката й. Когато разбра, че домоуправителя го няма и не ще може да открие кой е нарушителят, тя още повече се раздразни. Толкова се вживя в повтаряне на онова, което щеше да му каже, когато го види, че слезе от асансьора на долния етаж и трябваше да се качи пеш до следващия. Най-после отключи апартамента вдясно, влезе и замръзна на мястото си.
На масичката за кафе имаше мръсни чинии. Завесите бяха плътно спуснати, а тя отлично знаеше, че последния път ги остави малко отворени. Въздухът тежеше от застоял цигарен дим, примесен с лек мирис на парфюм. Елизабет надникна в кухнята. Там откри още мръсни чинии и празна бутилка от шампанско. По дяволите всичко! Амадо можеше да я предупреди, че Майкъл използва апартамента за срещите с неделните си гаджета. Младата жена се опита да не обръща внимание на факта, че бе разочарована от Майкъл толкова, колкото бе ядосана на мъжа си.
Щом в дневната и кухнята цареше такъв хаос, какво ли щеше да открие в спалнята? Нима Амадо допускаше, че тя ще спи в леглото, което бе отстъпил на Майкъл?
Елизабет решително закрачи по коридора. Това, което видя в спалнята, отприщи яда й така, както се бяха отприщили страстите на двамата голи в леглото.
— Едгар?!
— Какво, по дяволите?
Той избута блондинката, която го беше възседнала и сграбчи завивката.
— Елизабет?! Какво, по дяволите, правиш тук?
— Аз ли? А ти? Не трябваше ли да си в Портланд?
— Самолетът ми е довечера.
— Но Елана мисли, че…
Елизабет неволно се усмихна при вида на Едгар, който с неистови усилия се опитваше да покрие жената до себе си, сякаш бе факир и само с едно движение на ръката си можеше да я изпари.
— Не е това, за което си мислиш, Елизабет. Да не вземеш сега да тръгнеш и да разправяш наляво и надясно врели-некипели.
— Аз да разправям врели-некипели?!
Младата жена се облегна на вратата. За пръв път от седмици насам се забавляваше истински.
— И защо ми е да го правя?
— Знам, че не ме харесваш, а и с Елана не сте първи дружки.
— Едгар, задушавам се — чу се слаб глас изпод завивката.
Той сложи ръка на купчината до себе си.
— Млъквай, Глория!
— Какво правиш тук, Едгар? — попита Елизабет и избухна в смях заради нелепата ситуация. — Остави, въпросът ми беше глупав. Всъщност искам да знам кой ти даде ключ?
— Имам си мой ключ.
— Откога?
— Направих си дубликат от Елана, когато Амадо я беше изпратил да търси домашна прислужница.
Сега Едгар гледаше виновно. Елизабет се намръщи.
— Не си спомням да е правил такова нещо.
— Тогава теб още те нямаше.
— Ясно! И тъй, значи не за пръв път кръшкаш?
— Не е твоя работа.
— Сега вече е — бавно се усмихна тя.
— Кучка такава!
— Не се бой, Едгар. Няма да те издам.
— И какво ще искаш в замяна?
Жената под завивката отново започна да хленчи.
— По дяволите, Едгар! Махни проклетите завивки! Казах ти, че се задушавам.
— До утре искам да ми намериш ново легло — рече Елизабет.
— Само това ли?
— Ти с нищо не можеш да ме заинтригуваш, Едгар. В очите му светна насмешка.
— Дори не искаш да ти обещая, че повече няма да правя така?
— Нямаш никакъв шанс, освен ако не си специалист по разбиването на ключалки или не платиш на някой ключар. Тук поне нямаш шанс.
— Не можеш да забраниш на дъщерята на Амадо да има ключ от апартамента на баща си.
— Искаш ли да се хванем на бас, че мога?
— Още не знаеш колко много обича дъщерите си той. Те винаги са били и ще бъдат най-важни за него.
Елизабет понечи да тръгне, но изведнъж се спря, обърна се и погледна Едгар право в очите.
— Ако нещата наистина стоят по този начин, струва ми се, че Амадо ще направи всичко възможно, за да освободи Елана от съдбовната й обвързаност с такъв неверен съпруг.
— Но ти каза…
— Само не ме принуждавай, Едгар!
Тя никога и пред никого нямаше да отвори дума за видяното в апартамента, но все пак не беше лошо малко да го сплаши.
— Нямам нищо против да живея в съседство с мерзавец, стига той да не ме закача.
Елизабет не изчака отговора му.


XV

Когато излезе от Сакраменто и се насочи към Модесто, Елизабет отвори прозорците на мерцедеса. Беше непривично топло за началото на май и миришеше на лято. Тя разпусна тежките си коси и вятърът мигновено ги разпиля.
Хубаво щеше да бъде да се видят с Джойс, но сега не съжаляваше, че не остана в Сан Франциско. Не би могла дълго да се преструва, че всичко между нея и Амадо е наред. Малко вероятно бе съпругът й да я потърси, но все пак Елизабет се обади на Консуела, че е променила плановете си и отива в Модесто. Вътрешният й глас й нашепваше, че това е бягство от проблемите, но тя отказа да го слуша, докато не й подскажеше някакъв изход. Елизабет щеше да превъзмогне кризата, каквото и да й струваше това.
Понеже Амадо не й остави избор, тя щеше да му даде нужното време. Накрая той щеше да преодолее разочарованието си и да осъзнае, че и без деца животът им може да бъде пълноценен. А ако й се усмихнеше щастието, някой ден самата тя щеше да повярва в това.


Майкъл Лоугън бе провесил крака от матрака и се взираше в ръждиво оцветеното небе на запад. Зад него планините Сиера Невада се издигаха като пурпурна грамада на фона на залязващото слънце и бележеха източния край на долината. Въздухът пареше и в тишината се чуваха само щурци и птици, а от време на време квакаха жаби.
След по-малко от час небето щеше да почернее и да натежи от мигащи звезди. Нощта щеше да приюти настървени за бой мъже и влюбени, които се задушаваха в тесните къщи и апартаменти. Влюбените щяха да се намерят и да се слеят с дива ненаситност, а войнствените мъже щяха да предизвикат сбивания заради някоя случайна дума или предизвикателен поглед.
Майкъл почувства познатия стар копнеж. Той се бе засилил през годините, но младият човек така и не успя да определи какво точно го мъчи. На моменти усещането завладяваше цялото му същество и тогава нито работата, нито приятелите бяха в състояние да го изтръгнат от празнотата, която изпитваше. После копнежът си отиваше и Майкъл се успокояваше, но добре знаеше, че това е поредното затишие пред нова буря.
За да не кривне мисълта му в неприятна за него посока той се съсредоточи върху причината, заради която бе дошъл във винарната. През двете седмици на неговото отсъствие строителството на изложбената зала бе напреднало. Само преди три седмици наетият от него екип полагаше основите, а днес скелетът бе вече готов и предстоеше покриването му с шперплат.
С инсталираните във винарната цистерни, с новите мелници, които щяха да бъдат завършени до седмица и с бутилиращия завод, чието пускане бе предвидено за зимата, компанията щеше да излезе на пазара по-рано от предвиденото.
Следобед Майкъл бе провел интервю с кандидатите за технолози, които щяха да вършат непосредствената работа, когато разширеното предприятие започнеше производство. А щом това станеше, Амадо искаше Майкъл отново да поеме нещата в долината Напа.
Рекламната кампания на Елизабет бе толкова успешна, че самата тя се изненада. Търсенето на вина с марката «Монтоя» бе изпразнило рафтовете в десетина от най-големите супермаркети в страната. Навсякъде, където отидеше, хората спираха Амадо, за да искат съвета му на познавач или просто за автограф на хартийка, която изравяха от джобовете или чантите си. Посетителите на винарната питаха дали той би могъл да им се подпише върху бутилките с вино, които купуваха от магазина за подаръци.
Търговският успех запали Амадо за ново разширение на север, в долината Драй Крийк. Майкъл горещо благодареше на Всевишния всеки път, когато винарят се връщаше разочарован оттам. Вълнуващо бе да е свидетел и участник в буйния растеж на «Монтоя Уайнс», ала той все още изпитваше съмнения. Беше свикнал Амадо да мисли спокойно и предвидливо, а напоследък нещо му ставаше. Бързо избухваше пред работниците и се извиняваше със закъснение. Миналата седмица, когато Майкъл отново бе повдигнал болната тема за опасността да загубят контрол вследствие на бързото разрастване, с необичайна неприязън той го бе срязал, че не се нуждае от съветите му.
Майкъл се загледа в облака прах, който се вдигна по пътя. Винарната се намираше на няколко мили от магистралната мрежа на страната, последните две, от които още не бяха асфалтирани. През изминалите месеци по тези пътища бяха прекарани много тежки товари и земята бе станала на прах, който се вдигаше и при най-слабия досег. Този път покоя нарушаваше една бяла кола — мерцедесът на Елизабет.
Майкъл се настани по-удобно и зачака. Ако търсеше него, щеше да види камиона му и да спре отпред. Ако отиваше в офиса, просто щеше да отмине. Но тя направи друго. Свърна в пресечката, водеща към задната част на винарната, където в един фургон живееха пазачът и кучето му. Майкъл чу как младата жена затръшна вратата на колата. След малко я видя да крачи към незавършената изложбена зала. Понечи да й извика, но си помисли, че може да я уплаши и реши да изчака, докато тя забележи камиона и разбере, че не е сама.
Но противно на очакванията му Елизабет не заобиколи постройката, а се изкатери по натрупаните дъски и стълби и се мушна в отвора на стената. После застана почти под него. Майкъл не виждаше добре лицето й поради падналия здрач, но превитите рамене, клюмналата глава и тежката й походка му подсказаха, че нещо не бе в ред. В следващия миг тя закри лицето си с ръце и изхлипа. Първата му мисъл бе за Амадо. Сигурно се беше случило нещо лошо и Елизабет бе дошла, за да му каже. Предположението беше лишено от логика, но все пак страхът изключваше разума. Майкъл се хвана за гредата и скочи долу. Стресната от неочакваната му поява, тя извика и побягна. Той се уплаши, че може да се препъне в някоя от разхвърляните наоколо дъски и се пресегна да я хване. Елизабет започна бясно да се дърпа и Майкъл сложи ръката й на гърдите, а после и на лицето си.
— Аз съм, Майкъл. — Той разтвори ръце, за да я увери, че няма да й причини зло. — Извинявай. Не исках да те изплаша.
— Копеле такова! — Тя замахна към него и улучи ръката му, когато той се дръпна назад. — Защо не ми каза, че си тук.
— Помислих, че ще видиш камиона ми.
Майкъл пристъпи към нея, а тя отстъпи крачка назад.
— Остави ме на мира!
— С удоволствие. Преди това обаче ми кажи какво се е случило.
— Нищо.
— Аха!
— Не е твоя работа.
— Нещо с Амадо ли?
— Не, Амадо е добре. — Младата жена му обърна гръб. — Моля те, Майкъл, просто си иди!
— Всеки понякога има нужда от приятел. Дори и ти.
— Аз не занимавам другите с проблемите си.
Той се приближи и я прегърна. Нека си поплаче на рамото му. Нали за това бяха приятелите? Елизабет стоеше сковано, но не се отдръпна.
— Това няма да помогне — прошепна тя.
Майкъл се наведе, за да я чува по-добре и вдъхна аромата на косата й. Устните му случайно докоснаха челото й, когато тя се отдръпна, дъхът й опари лицето му. И тогава Елизабет застина. Очите й, в които още блестяха сълзи го гледаха съвсем отблизо с покъртителна тъга. Той почувства непреодолимо желание да вземе болката й и да я утеши, без да мисли за последствията. Майкъл се поддаде на порива си и я целуна. Отначало Елизабет не отговори и тъкмо когато той съжали за глупавата си постъпка, тя го целуна дълго и жадно. После обви ръце около врата му, а той обгърна талията й. Елизабет се вкопчи в него с тихо отчаяние. Топлината й запали тялото му, а нуждата й от взаимност разтърси съзнанието му. Където и да я докоснеше кожата му изгаряше от допира.
Всичко свърши ненадейно, както и започна. С дланите си Елизабет се отблъсна от него.
— За бога, Майкъл, какво правим?!
— Не зная — рече той и едва се въздържа да не я докосне отново.
Сега не можеше да мисли за това коя бе тя и какво им се бе случило. Най-вече не искаше да мисли за Амадо и за това какво би станало, ако той някога научеше.
Елизабет отново отстъпи назад.
— Аз съм виновна. Не биваше да…
— Недей!
Не можеше да я остави да поеме вината за нещо, което едва сега осъзна, че бе искал да направи много отдавна. Досега си мислеше, че Сюзън е вената, която месеци наред смущаваше сънищата му, но сега му призля, като разбра, че се е заблуждавал през цялото това време.
Елизабет нервно прибра един кичур зад ухото си и скръсти ръце отпред.
— Трябва да забравим случилото се. Направихме ужасна грешка.
Гласът й трепереше от паника. На Майкъл не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с нея. Безразсъдно и опасно бе да мисли за друго.
— Мога да се преструвам, че това никога не е било, но не зная дали ще забравя.
— Амадо не трябва никога да научи.
— За бога, Елизабет! Аз също не искам да му причинявам болка.
— Тогава ми обещай!
Той не разбираше какво става с него. Откъде този порив да се бори за нещо, което не му принадлежеше? И как можеше да страда за това, което никога не бе имал?
— Обещавам.
— Най-добре е сега да си вървиш. Не, не е честно ти да си тръгваш. Аз ще си ида.
Не, той не можеше да я пусне просто ей така. Поне не веднага. Щом трябваше да забравят случилото се, те имаха нужда от време, за да изяснят отношенията си, така че когато отново се срещнат, да могат спокойно да се гледат в очите.
— Защо дойде тук? — В гласа му звучеше обвинение и той смекчи тона. — Защо не в Сан Франциско?
— Бях там, но не се получи. У дома не се прибрах, защото имах нужда да помисля на спокойствие.
— За какво?
— Не е важно.
— Да не би ти и Амадо…
Какво му ставаше? Нима наистина искаше да чуе, че нещата между тях не вървят?
— Да имаме проблеми ли?
— Просто никога не съм те виждал такава.
— Глупавият инат ти попречи да видиш и много други неща.
Майкъл почти се усмихна на острия й отговор. Това вече бе онази Елизабет, която познаваше.
— Заради онази работа с бебето е, нали?
— Исусе, оная работа с бебето! Обзалагам се, че никой никога не те е обвинявал в свръхчувствителност.
— Извинявай. Просто не мога да повярвам, че Амадо би рискувал вашата любов заради продължението на рода.
— Може би не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.
Значи това било!
— Какво каза той, когато му го съобщи?
— Че нищо не е станало — рече тя след кратко колебание.
— Но ти не му повярва.
Елизабет отново се подвоуми, преди да отговори.
— Той не може да ме люби вече.
Не това искаше да чуе Майкъл.
— Не може или не иска?
— Какво значение има?
— Много голямо, щом се отнася до мъжа.
— Е, добре. Не може.
Майкъл почувства странна смесица от огорчение и облекчение.
— Възможно е той да не е виновен за това. Може би физически не е добре.
— Амадо ходи на лекар.
— И?
— Случаят не е медицински. Ако можеше да се направи нещо, той щеше да го стори.
Елизабет застана до входа на бъдещата изложбена зала. Майкъл я последва.
— И какво стана?
— Нали вече ти казах?!
— Не, имам предвид защо предприе това пътуване?
— Амадо се изнесе от нашата спалня.
Майкъл изпъшка.
— Въобще не го разбирам. Та той бе толкова щастлив миналата година. Ожени се за теб по любов, а не защото му трябваше кобила за разплод!
— Тогава обясни ми!
Той мълчеше.
— Отново искам нещо от теб, а?
— Два пъти за една нощ? — пошегува се Майкъл. — Май хубавичко ще задлъжнееш към мен.
— Забрави, че въобще сме разговаряли за това!
— Обещавам, че ще бъда гроб.
— Майкъл, ти си истински приятел.
Как можа така лекомислено да допусне, че между тях би било възможно нещо повече от приятелство?!
— Ако някога ти се прииска да поговорим…
— Няма.
Нямаше какво друго да си кажат. Той протегна ръка към нея.
— Хайде да хапнем нещо.
— Ти си хапни. Аз не съм гладна.
— Кога за последен път яде?
— Спрях за обяд в «Ореха» — каза тя след кратко мълчание.
— Лъжеш.
— Какво те засяга?
— Надявам се не мислиш, че ще върнеш Амадо в брачното ложе, като гладуваш.
— Аз не гладувам.
— Когато те прегърнах, почувствах колко си слаба. Ребрата ти се броят.
— Ти не си ми пазач, Майкъл.
— Но съм ти приятел.
— Тогава остави ме на мира!
— Веднага щом хапнеш, ще си тръгна.
— По дяволите, какво мога да направя? — въздъхна тя. — Добре, ще вечерям с теб, но не в някое заведение за бърза закуска.
— Дадено.
Елизабет приклекна в готовност да скочи от височина шест фута на земята. Майкъл я спря, като сложи ръка на рамото й.
— Нека аз да съм първи.
Тя го погледна. В очите й отново блестяха сълзи.
— Благодаря ти за загрижеността, Майкъл. — Той усети дълбокия подтекст на думите й.
— Май ти е липсвала досега?
— По-скоро бе въпрос на случайност. Не можеш да загубиш нещо, което не си имал.
Той бе поразен.
— Какво те е накарало да мислиш така?
— Това е дълга история. Някой ден може…
— Ще ми я разкажеш ли? Малко се съмнявам.
— Знаеш ли, мисля, че все пак малко съм гладна. — Тя отново не го допусна до себе си. До известна степен Майкъл почувства облекчение. Той скочи върху дървения праг и протегна ръце към нея.
— Случайно знам един страхотен мексикански ресторант. Картофите там са винаги прясно изпържени, салцата е гореща, а по-студена бира другаде няма да намериш.
— Аз черпя — каза Елизабет.
— Сигурно си мислиш, че ще ти противореча.
— Знам си човека — засмя се тя.


XVI

Елизабет паркира мерцедеса в алеята под дъба, който хвърляше сянка върху къщата, и свали прозорците. С малко късмет и попътен ветрец колата нямаше да заприлича на пещ по обратния път към винарната. В противен случай душът, които бе дошла да вземе, щеше да се окаже загуба на време.
Слезе от колата и погледна часовника си. След седем часа двамата с Амадо даваха банкет на голямата морава във винарната за триста дистрибутори, търговци на едро и гостите им. По това време палатките вече бяха опънати столовете и масите — подредени, а ангажираният за случая персонал действаше в подвижната кухня. Поне така трябваше да бъде по план.
Дано да нямаше проблеми, защото тя за пръв път виждаше Амадо да се притеснява толкова за парти. Чу го поне десетина пъти да казва на Консуела, че всичко трябвало да бъде идеално.
Елизабет бързо взе душ и се облече. Чувстваше, че ще изкара деня, без да се вкисва. Когато се запъти към входната врата, стомахът й шумно се разбунтува и тя се сети, че не бе закусвала. Отиде в кабинета и се опита да се обади на Амадо, за да го предупреди, че малко ще закъснее, но никой не отговори. Запасвайки блузата си в памучната си пола Елизабет влезе в кухнята и налетя на Майкъл. Той тършуваше в чекмеджето, където Консуела държеше какви ли не боклуци.
— Какво правиш тук? — попита тя спонтанно.
Трудно бе да се каже кой от двамата се стараеше повече да не остава насаме с другия през изминалите три месеца от случайната им среща в Модесто. Елизабет вярваше поне на думи, че с времето ще преодолее своята скованост. Въпреки че се бе зарекла да завърже запознанства, когато се премести в Сейнт Хелена, досега се бе сприятелила истински само с Майкъл. Амадо ставаше все по-недостъпен и младата жена копнееше да си поговори с някого. Много често посягаше към телефона, за да се обади на Алис, но винаги я спираше някакво чувство за вина. Не искаше баба й да научи точно от нея, че принцът и принцесата от въображаемата приказка вече не живееха щастливо.
— Позвъних, но никой не отвори.
— Не това имах предвид. Защо не си във винарната. Останах с впечатлението, че на всеки е поверена някаква работа.
— Това е дълга история. — Майкъл се върна до чекмеджето. — Знаеш ли дали тук има капкомер? Забравих да взема.
— Защо ти е капкомер?
— В моята къща има пет котета, които скимтят от глад и не искат да пият от бутилката, която ветеринарят ми даде.
— А майка им?
— Един трактор я блъсна тази сутрин.
Майкъл с яд затвори чекмеджето. На Елизабет и мина гладът.
— На колко са?
— Никой не може да ми каже със сигурност. Тони каза, че майката се появила в плевнята преди седмица. Изглеждала гладна и момчетата започнали да я хранят с остатъците от храната си.
Той отвори друго чекмедже и когато видя, че е пълно с кухненски кърпи, го затвори.
— Според доктора котетата са на две, две и половина седмици. Той не смята, че ще живеят, но ми даде специално мляко, за да ги храня, ако искам.
— Очичките им отворени ли са?
— Мъничко.
Елизабет се опита да си спомни къде беше виждала капкомер и се сети, че Амадо го използваше за своите алергии.
— Защо не се върнеш и отново не опиташ с бутилката? Ако не намеря нещо тук, ще отида до магазина.
Стана и смешно, когато влезе в спалнята на Амадо. За трети път влизаше там, откакто той се премести. Първите два пъти бе идвала посред нощ, когато се чувстваше страшно самотна в своето легло. Ставаше и бродеше из къщата и накрая все стигаше до неговата стая. Влизаше на пръсти като крадец и лягаше близо до него, за да чува дишането му, но внимаваше да не го докосва. На сутринта вече я нямаше.
Елизабет провери шкафчето в банята, но не намери нито капките за очи, нито хапчетата, които Амадо вземаше за своите алергии. После надникна в дрешника и в нощното шкафче, и когато вече се канеше да се откаже, тя забеляза една кутия. Вътре имаше няколко шишета с лекарства и чисто нов капкомер. Елизабет знаеше, че Амадо старателно прибира всички опасни за внучките му неща, но този път май се бе увлякъл. Особено що се отнасяше до децата на Елана, които живееха на не по-малко от сто мили и ако идваха два пъти в годината дядо им беше на върха на щастието си.
Елизабет пъхна капкомера в джоба си и върна кутията на мястото й, като си каза, че трябва да предупреди Амадо за тази акция в стаята му.
Почука на външната врата на Майкъл. Когато той не отвори тя предположи, че е зает с котетата и влезе. За първи път бе в неговата къща. Усмихна се, когато видя непретенциозната дневна с по мъжки тежки мебели и отрупани с книги рафтове. Значи любовта към книгите го държеше буден през нощта — още едно общо нещо между тях. Хареса и това, че беше спретнат, без да е маниак на тема ред. Възглавничките на дивана не бяха умишлено подредени. Те просто бяха сложени така, че да са по-удобни за този, които обича да лежи с книга в ръка. Имаше най-различни лампи. Камината явно не беше за украса, а картините на стените бяха оригинални. Повечето представляваха морски сцени, рисувани с водни бои.
— Намерих един — извика Елизабет, за да извести за присъствието си, а и за да разбере къде е Майкъл.
— Тук съм — отговори той.
Пред себе си младата жена видя три врати и отново извика:
— Къде по-точно си?
След малко Майкъл излезе от вратата срещу стълбите. От ръцете му, събрани отпред, се носеше настоятелно мяукане.
— Колко се радвам, че дойде. — Той забеляза опаковката на капкомера. — Вече бях решил да отрежа пръст от някоя ръкавица.
— Това се прави за теленцата, Майкъл — разсмя се тя. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че си градско момче.
Той й подаде котето и взе капкомера.
— Баща ми бе земеделец, а не скотовъдец. Той нямаше слабост към домашните животни.
Елизабет гушна неспокойното рижаво телце.
— Как може да нямаш слабост към домашните животни.
— Той казваше, че се трепе за прехраната на семейството си, а не на животните.
Котенцето се притисна към ухото на Елизабет и се опита да го засмуче.
— Къде е млякото?
— В спалнята. Исках да ги накарам да лижат от пръста ми.
— Още са малки за това.
Отчаяно, че не може да засуче, котенцето отново заскимтя. Елизабет го сложи под брадичката си и тръгна към спалнята.
— Спокойно — заговори му нежно тя. — Почакай още мъничко… Знам, че си гладно… тихичко.
— Сякаш си го правила и преди. — В гласа на Майкъл се долавяше надежда.
— Баба ми бе специалистът. Когато дядо ми бил жив и все още живеели във фермата, всички в окръга й носели осиротелите си животинки. Когато аз се появих, тя вече живееше в града и се грижеше само за котки и кучета.
Елизабет влезе в спалнята на Майкъл и забеляза една кутия насред леглото му. Вътре останалите котенца изтощени от глад, се бяха сгушили едно върху друго и спяха.
— За да нахраним по-бързо и петте, по-добре ще е да действаме двамата. След това ще отида да купя още капкомери от аптеката.
Тя седна на края на леглото и хвана главата на котето. Сложи върха в устата му и леко стисни гумената част. Котенцето лакомо засмука.
— Ей да му се не види! — възкликна Майкъл.
Той бе толкова доволен от себе си, че Елизабет се усмихна.
— По-бавно!
— Много по-лесно е, отколкото си мислех.
— Защо?
— Когато се нахранят, трябва да ги погалиш малко.
— Според баба, когато майката ги лиже, тя не само ги чисти, но и помага на храносмилането им. Лично аз смятам, че малките на ласкави майки стават гальовни котки, когато пораснат.
Пълниха няколко пъти капкомера, докато заситят първия им подопечен и после се заеха със следващите. Майкъл погледна Елизабет.
— На колко години беше, когато родителите ти се споминаха?
— Заживях с Алис, когато бях на десет.
При възможност тя заобикаляше въпросите вместо направо да излъже, особено когато човекът отсреща й допадаше. Това несъмнено бе от значение само за нея, но за момента не можеше да предложи нещо повече.
— Само една катастрофа ли беше?
— Какво?
— Катастрофата.
— О, да. Случи се късно през нощта.
Когато отиде в колежа, Джордж Бенсън и баба й се събраха и решиха, че в интерес на сигурността й, тя трябва да приеме като своя и биографията на Елизабет Престън.
— Сигурно животът ти се е преобърнал, след като си загубила родителите си, а после и приятелите, когато си се преместила при Алис.
Това, което той знаеше за нея бе твърде фрагментарно и несвързано, за да се придържа стриктно към една история. Разумът й подсказваше да му разкаже за Елизабет, а сърцето — колкото се може повече за Джени.
— Когато бях малка, доста пътувахме, така че нямах истински приятели. После заживях с баба и отново бях сама. Като че ли цял живот съм била сама.
— Като котенце, което не са галили достатъчно?
Елизабет не искаше Майкъл да разбере коя е не защото се опасяваше, че ще я издаде, а понеже между тях щеше да възникне особена връзка, ако той научеше историята й. Не можеше да рискува, особено с Майкъл, колкото и голямо да бе изкушението да има до себе си близък човек, с когото свободно да разговаря.
— Може и така да се каже.
— Но не е само това, нали?
— Не, не е — призна тя.
Елизабет затаи дъх. Дълбоко в себе си тя очакваше нещо да се случи, но уви! Нямаше светкавици, гръмотевици, нито пък Майкъл я погледна осъдително, когато чу откровението.
— Но ти не искаш да ми разкажеш за това.
С края на полата си тя избърса млякото от устата на сивото коте, после го върна в кутията и взе друг сивушко, който бе с по-дълга козина. Действията й говореха вместо нея.
— Ти си се отчуждила от семейството на баща си, нали?
Елизабет се разсмя и, въпреки решението си, отговори на въпроса му. Изплаши я само готовността, с която се поддаде.
— Отчуждила — каква странна дума!
— Не исках да прозвучи така. Просто не мога да повярвам, че можеш да се омъжиш, без да поканиш други роднини, освен Алис. Все трябва да има някой, с когото да поддържаш връзка.
— Семейството на баща ми се е отрекло от него още преди да се родя аз. Когато бях в гимназията, Алис си постави за цел да ги издири. Когато най-накрая се свърза с тях, те й казали, че не искат и да знаят за мен.
Поне в общи линии това бе истина. Майкъл престана да храни котето.
— Това наистина е гадно. Не трябваше да те разпитвам. Извинявай.
— Ти не можеше да знаеш.
— Но трябваше да се досетя. Почувствах се объркан, когато ми каза, че не можеш да имаш деца, и се държа така, сякаш е настъпил краят на света. Мислех, че искаш дете заради Амадо, но това не е така, нали?
— Когато собствените ти родители те изоставят израстваш с мисълта, че ще бъдеш идеален родител за своите деца. Мечтите умират последни.
— Никога не съм мислил за това преди, но предполагам, че за детето смъртта е равносилна на изоставяне.
Трябваше елегантно да се измъкне от този разговор, преди да му разкаже други неща и после да съжалява.
— Когато си дете, мислиш, че светът се върти около теб — махна с ръка Елизабет.
Майкъл продължи в същия дух.
— Като малка сигурно си носила много панделки и дантели. Направо си те представям с къдрици до кръста и големи сини очи, с които заковаваш палавите малки момчета като мен.
— Не позна.
Преди да успее да каже нещо, Елизабет чу гласа на Амадо.
— Елизабет? Майкъл? Тук ли сте?
Майкъл се изправи.
— В спалнята сме.
След малко Амадо се появи на вратата. Усмихна се на Елизабет и погледна Майкъл.
— Чуках, но сигурно не сте ме чули. Когато Тони ми каза за котенцата, помислих, че ще ви открия тук.
— Опитах се да ти се обадя, за да те предупредя, че ще закъснея малко — каза Елизабет. — Но после така се залисах с котетата, че забравих да опитам отново.
— Разбирам. Тръгнах да ви търся, защото се притеснявах да не сте заседнали някъде.
Той закачливо й се усмихна.
— Ако все пак се съгласиш да сложа телефон в колата ти…
Елизабет упорито бе отказвала да приеме, че е толкова важна особа, та всеки, дори Амадо, трябваше да има денонощен достъп до нея.
— Остава ни да нахраним само още едно коте.
— Как са те?
— Ела и виж сам.
Амадо вдигна ръка.
— Дори оттук усещам…
Сърцето й се сви.
— И към котките ли си алергичен?
— Към тях най-много.
— Съжалявам, Амадо — каза Майкъл. — Ти никога не си споменавал за това преди.
— Нямам нищо против да останат тук при теб. Но най-добре ще е вие отново да се заемете с тях, а аз да си гледам моята работа.
— Къде да те намеря, когато приключа тук? — попита Елизабет.
Той не знаеше какво да й отговори.
— Не е необходимо да ме търсиш. Побързах да приключа с приготовленията тази сутрин, защото следобед имам среща в Санта Роса.
— Искаш ли да свърша нещо, докато те няма?
Тя предварително знаеше отговора, но се почувства длъжна да попита. За десет години Консуела се бе специализирала в организирането на партита и Елизабет с радост й отстъпваше тази работа.
— Консуела каза, че всичко е готово. Ако обаче ти остане време, ще ти бъда благодарен да провериш приготвена ли е резиденцията за гости.
— Мислех, че всички ще си спят по домовете.
— Елана и Едгар ми съобщиха, че въпреки всичко ще дойдат.
Елизабет не ги беше виждала откакто засече Едгар в апартамента.
— Ще се погрижа за това веднага щом свърша тук.
— Тогава доскоро — кимна Амадо.
Майкъл го изпрати, а Елизабет стана, за да размени котенцата. Четирите вътре в кутията отново се бяха сгушили в ъгъла. След като ги разбута, за да види кое още не е яло, тя вдигна най-малкото и тутакси ахна от изненада.
— Хауърд!
Огледа муцунката му. Като се надяваше, че подозрението й няма да се потвърди, тя прокара пръсти надолу към опашката, за да провери има ли подутина накрая. Да, имаше. Елизабет затвори очи и го гушна към лицето си.
— Дошъл си да ме тормозиш, нали? — Погали го с крайчеца на пръстите си. — Не искам да те засягам, Хауърд, но този път оплеска нещата. Не мога да те взема у дома.
Майкъл отново се появи, седна до нея и взе капкомера.
— Готови?
— Както и очакваше, прероденият Хауърд не яде лакомо и се оттегли след два капкомера, пълни с мляко.
— Дали пък не е болен? — попита Майкъл.
— Сигурно просто е изтощен от плач. — Не смяташе да му обяснява, че Хауърд винаги бе ял по толкова.
Майкъл погали с пръст котето.
— Неприятно ми е да го казвам, особено в негово присъствие, но мисля, че нищо повече не можем да направим за него. — Гласът му премина в шепот. — Това коте е невероятно грозно. Прилича на мършава мишка. Едва ли ще му намерим стопанин.
— Той ще заякне.
За първи път откакто се върна в стаята, Майкъл погледна Елизабет.
— Да не си разстроена за нещо?
— Разбира се, че не. Защо да съм разстроена?
— Не зная. — Той се вгледа по-внимателно в нея.
— Заради котето е. Напомня ми за един котарак, който някога имах. Всъщност по-правилно е да кажа котарак, който притежаваше мен.
— Искаш ли да си поговорим за това?
Елизабет изпъшка.
— Трябва да видиш дали Чарлз Шулц ще позволи двамата с Луси да започнете съвместен бизнес.
— Няма да стане. Срещу петаче тя дава съвет на всеки срещнат, а аз съм по-придирчив към хората.
Душата й затрептя, когато се вгледа в очите на Майкъл. Спомни си как я прегръщаха ръцете му. Отдръпна се от него, като си даде вид, че така ще й бъде по-удобно.
— Ще ти покажа какво да правиш с Хауърд, а после можеш да се погрижиш и за останалите, докато аз се върна от аптеката.
— Значи твоят котарак се е казвал Хауърд?
— Така му виках, но той никога не реагираше на името си.
Когато свършиха с масажа на Хауърд, Майкъл го върна в кутията и изпрати Елизабет до вратата.
— Сигурен ли си, че довечера ще се справиш сам? — попита тя.
— В какво се съмняваш — в моите способности или майчински инстинкт?
— Просто си помислих, че няма да се наспиш добре, щом ще ставаш през два часа, за да ги храниш.
Майкъл направи физиономия.
— Ветеринарят не ми спомена нищо за това.
— Така си и мислех. Щях да ти предложа да ги взема аз тази вечер, но няма къде да ги приютя заради алергиите на Амадо и Елана и Едгар, които ще спят в резиденцията за гости. Щом мине този банкет, можем да се редуваме за нощите. Дотогава…
— Ще се справим. Та нима тези създания могат да създават някому проблеми?
— Ще говорим за това утре сутринта — усмихна се лукаво тя.
Амадо се прибра по-рано следобед. Оставаше им половин час до тръгване и той отиде в спалнята на Елизабет. Усмихна се, когато я видя.
— Зашеметяваща, както винаги!
— Благодаря.
За тази вечер бе избрала оригинална рокля на Боб Маки — жълта на цвят, дълга до коленете, семпла, но ефектна. Чувстваше я като част от себе си, когато бе облечена с нея.
— Алис ми помогна в избора. Сигурна бе, че цветът ще ти хареса.
— Права е била. — Амадо критично я огледа.
— Но май нещо липсва — добави загадъчно той. — Почакай тук! Ей сега се връщам.
След малко се появи с едно пакетче, обвито в златист станиол и с панделка, в която бе забодена жива орхидея.
— Честита годишнина! — каза Амадо и й го подаде.
Елизабет пребледня. Мили боже, нима бе забравила датата?
— Не е ли малко рано?!
— Знаех, че единственият начин да те изненадам, е да я отбележим предварително.
— Партито довечера, да не би да е заради годишнината?
Той изглеждаше страшно доволен от себе си.
— Виждам, че си изненадана.
— Ти си направо невероятен.
— Отвори подаръка си!
Елизабет внимателно свали обвивката и видя кутийка за скъпоценности. Предчувствието за онова, което бе вътре, я направи неспокойна. Не можеше да носи обиците от Амадо за Коледа или гривната, която й беше изпратил в кутия с рози на Свети Валентин, или пък коктейлния пръстен, които бе скрил в тортата на рождения й ден, без да се чувства като жив манекен на «Биърз».
— Амадо, не биваше. Щях да се радвам и на…
Той се усмихваше в очакване.
— Преди да кажеш още нещо, погледни вътре, Елизабет.
Тя неохотно отвори кутийката. Това, което видя вътре надхвърляше всичките й очаквания. Опита се да изрази чувствата си, докато гледаше камъка в средата. Годишните бюджети на някои страни от Третия свят сигурно бледнееха пред състоянието, което Амадо бе пръснал за огърлицата от голям смарагд и диаманти.
— Нямам думи — отрони тя. Това поне бе истина.
— Позволи ми да ти я сложа.
— Моля! Аз едва ли бих могла.
Когато Амадо плъзна огърлицата около врата й тя усети студенината и тежестта на камъните.
— Я сега да те видя — той я обърна към себе си. Ръката и посегна към смарагда. Такова нещо носеха филмовите звезди, а не дъщерята на Бил и Ан Кевъноу После се сети за забележката на Елана по повод обиците, които Амадо й подари на Коледа. Точно когато Елизабет минаваше край заварената си дъщеря, тя високо подметна на Едгар:
— Стереотипно, но боя се, че е истинско. Мъжете и момчетата се различават само по цената на играчките си. Много жалко, че татко не е избрал нещо, което всички да използваме, като например яхта или самолет.
Елизабет се усмихна при мисълта за реакцията на Елана към най-новия подарък на баща й.
— Е, как е? — погледна предизвикателно тя Амадо. Той поклати глава, като че ли бе разочарован, но очите му игриво блестяха.
— Ти си по-красива от това бижу. То бледнее в сравнение с теб. Май ще е по-добре да го върнем.
В този миг тя с болка си спомни мъжа, за когото се омъжи само преди година. С радост щеше да се раздели с всеки диамант от огърлицата, само ако можеше да го има една-едничка нощ. Елизабет отговори на неговата закачка с предизвикателен поглед.
— Само се опитай да ми я вземеш. Зная законите за собствеността.
Той се приближи към нея и за миг й се стори, че ще я вземе в обятията си и ще започне да я целува. За един прекрасен миг сърцето й спря — и тя повярва, че кошмарът от изминалите три месеца свършва. Но Елизабет се оказа права само донякъде. Амадо наистина я целуна, но по бузата, а не по жадните за целувка устни. Тя се помъчи да скрие огорчението си и възпитано каза:
— Благодаря ти, Амадо. Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала.
— За мен е удоволствие.
Преди да се извърне, тя видя в очите му тъга, голяма колкото нейната. Понечи да го разпита, но когато отново се обърна с лице към нея, защитната му маска бе вече спусната. Елизабет разбра, че няма шансове.
— Ще тръгваме ли? — попита той.
— Трябва да поговорим за нас двамата.
Знаеше, че моментът не е подходящ, но не можа да се въздържи.
— Добре — съгласи се той. — Но не тази вечер.
— Наистина ли ще поговорим?
Амадо дълго я гледа, после изведнъж се наведе и я целуна. Маската падна. Този път устните им се сляха. Нямаше връщане назад. И двамата се желаеха. Кръвта й кипна. Тя силно се притисна до него и устните й се впиха още по-отчаяно в неговите. Изведнъж всичко свърши.
— Няма да липсваме никому, ако закъснеем малко — каза тя.
Той се усмихна и силно я прегърна.
— Някога и някъде трябва да съм извършил нещо чудесно, за да те заслужа. Твоето търпение и разбиране са моята опора.
Това бе благодарност за нещо напълно различно от това, което тя искаше от него.
— Липсваш ми, Амадо.
— Винаги ще бъда до теб. Докато ме искаш.
— Тогава ще бъдеш с мен вечно.
Той я целуна по челото.
— От твоята уста в божите уши, скъпа!


XVII

Без луна й беше трудно да види хоризонта, а оттам да определи къде свършват звездите и откъде започват светлините в долината. Елизабет запретна ръкавите на пуловера си и с готовност се замисли за това, за да избяга от измъчващите я въпроси. Сети се, че една разходка би й помогнала да заспи, но си спомни за «гостите». Часът бе два и половина след полунощ, и те несъмнено спяха, но все пак не искаше да рискува Елана или Едгар случайно да я видят как се разхожда наоколо нощем. Затова седна на верандата и се заслуша в щурците. После вдигна краката си на стола и сложи глава на коленете си.
Всички бяха на мнение, че това е най-хубавото парти през този сезон. Амадо щедро бе развързал кесията си — черен хайвер, сьомга от Аляска, пържоли, майстор сладкар от «Станфорд Корт» и струнен квартет от симфоничния оркестър на Сан Франциско. Елизабет настръхна като си помисли за разноските по всеки гост и после ги умножи по триста.
Но не цената я безпокоеше толкова, а страшното разхищение. В техния свят социалният престиж се измерваше с пищността на пировете, които даваха. Както обикновено и тази вечер изхвърлиха повече храна, отколкото изядоха. Всяка нощ половината от човечеството заспиваше гладно, а останалата половина се кахъреше къде да изхвърля отпадъците си.
И за какво беше всичко това? Ако Амадо бе замислил банкета с едничката цел да й достави удоволствие, тя щеше да бъде далеч по-щастлива от една интимна вечеря на свещи. Много повече щеше да я развълнува поканата да прекарат нощта заедно, отколкото обещанието му да я заведе в Париж за две седмици. Цяла вечер Амадо неуморно я ухажваше и я гледаше страстно, а когато се прибраха вкъщи, той я изпрати до стаята й, целуна я бащински и й пожела лека нощ. Тя се опита да го задържи и му напомни за обещания разговор. Но той се извини, че сутринта му предстои важна среща и трябва да поспи, за да е във форма. Това я смути и наскърби, и само изключителното самообладание й помогна да не му направи сцена. Освен това се побоя, че едно избухване от нейна страна ще го отдалечи още повече от нея.
Сега обаче Елизабет не чувстваше никакъв страх. У нея заговори гордостта. Ами ако каже на Амадо как се чувства в действителност? Ако отиде по-далече и го помоли да правят любов? Ами ако той, какъвто бе състрадателен, склони и отново се провали в леглото? Това щеше да бъде краят на илюзията, че с времето те ще изгладят отношенията си.
Елизабет стана и отиде до парапета. Тялото й бе напрегнато като струна. Вместо да съзерцава долината, тя се обърна и се втренчи в къщата.
Къде точно се бе скъсала връзката? Сигурно причината не беше само в невъзможността да имат деца. Тя се бе постарала да се нагоди към неговия свят и към ритъма на неговия живот. Казваше, че я обича и на моменти се държеше наистина като влюбен. Но Амадо не можеше или не искаше да я люби. Интимните мигове й липсваха безмерно. Чувстваше се толкова самотна.


Майкъл бавно осъзна, че някой го бута по брадичката. Той изпъшка и обърна глава на другата страна. Котето не се отказа.
— Току-що те нахраних — промърмори той. — Хайде да спим.
— То не търси храна — каза Елизабет.
Майкъл отвори очи. Хауърд се беше настанил върху лицето му и той го премести на възглавницата, след което премигна и се опита да фокусира погледа си.
— Елизабет?!
— Тук съм.
И тогава той я видя. Стоеше до вратата, облечена в стар възголям екип и под мишницата си стискаше кутията с котенцата.
— Какво правиш тук?
Елизабет вдигна рамене.
— Бях будна и видях, че при теб свети. Помислих си, че е време за хранене и че мога да ти бъда от полза. Когато почуках и ти не отвори, реших, че си зает с някое от котетата. Ако питаш мен, трябва ти един външен звънец.
Тя сложи кутията в ъгъла, почака да се увери, че движението не е събудило, никой вътре и отново се обърна към Майкъл.
— Съжалявам, че нахълтах така.
Той се прозя и премигна няколко пъти, след което разтърка очи. Сигурно сънуваше, защото му се стори невероятно Елизабет да се намира в неговата спалня посред нощ.
— Откога си тук?
— Не знам точно. Може би от половин час. Ти така дълбоко спеше, че реших да взема кутията в другата стая и да ги нахраня вместо теб. Щях да оставя бележка.
Хауърд отново се покатери върху Майкъл, зарови после в окосмените му гърди и измяука жално.
— Това няма да ти помогне.
— Да го взема ли?
Той хвана котето, изправи се и се облегна на таблата като внимаваше да не се отвие от кръста надолу.
— Така му е добре. Не му е за пръв път — отвърна Майкъл.
После сложи Хауърд на рамото си и той тутакси се намести, като пъхна главата си под брадичката му. Елизабет се усмихна.
— Наистина му е добре.
— Какво всъщност правиш тук?
Усмивката й угасна.
— Вече ти казах. Видях, че свети и…
— Да, да, зная. Помислила си, че можеш да помогнеш.
— Виж, ако не искаш да идвам тук, просто ми кажи. — Зад предизвикателния й тон Майкъл усети особена уязвимост. Тук нещо стаеше, но какво? На върха на езика му бе да я попита, но изведнъж се сети, че ако продължава в този дух тя ще си тръгне и повече никога няма да се върна.
— Просто ме изненада — това е! Не мога да си представя, че има хора, които доброволно стават посред нощ, освен ако не им се налага.
Изглежда Елизабет се задоволи с обяснението му.
— Не можех да заспя.
— Защото бе твърде развълнувана?
Той й помагаше да излезе от положението. Благодарният й поглед му подсказа, че тя оценява жеста. Елизабет се облегна на вратата.
— Партито бе невероятно, нали?
— Най-доброто от години насам!
— Искаш ли, преди да тръгна, да нахраня Хауърд вместо теб?
— Аз ще се погрижа за него.
Когато тя пристъпи да излезе, Майкъл добави:
— Удивително е колко бързо всички привикнаха към капкомера. Щом само всмукнат и пощуряват. — Луд беше, че се опитваше да я задържи, но той не можеше да спре. — Вече не е необходимо да ги държа, докато ги храня. Сега трябва да ги пазя да не тръгнат след капкомера, когато се налага да го пълня от купата с мляко.
Когато след известно време Елизабет заговори, погледът й беше страшно далечен.
— Сега си припомних нещо, за което не бях мислила отдавна — каза с благоговение тя. — Когато бях малка, намерих в една къща, където бяхме отседнали, коте.
Гласът й бе по детски учуден.
— Беше на черни и оранжеви петна, а лапите му бяха бели. Баща ми каза, че не мога да го задържа, но аз не го послушах. Тайно му носехме храна. Една нощ беше много студено и се уплаших, че ще измръзне навън. Когато всички заспаха, прибрах котето вътре и го сложих да спи при мен. — Елизабет се сви зиморничаво. — Беше само за една нощ. Никога повече нямаше да го направя.
Майкъл се зачуди дали да каже нещо, но реши да не разваля магията. Но тя сякаш бе потънала в спомена и той й подсказа:
— И какво стана после?
Тя няколко пъти разтърси главата си, като че ли искаше да се отърве от нещо.
— Котето започна да хленчи. Опитах се да го успокоя, но то сигурно е било гладно. Баща ми влезе и ни хвана на място.
След малко тя продължи с равен и глух глас.
— Той се развика, че аз ще бъда виновна, ако лошите хора ни намерят и убият всичките ни приятели.
Лоши хора, които убиват приятелите им ли? Кой баща би казал такова нещо на детето си? Майкъл погледна Елизабет, като че ли отново бе станала дете.
— Накара ли те да го изхвърлиш?
Вместо да отговори, тя започна да увива около пръста си кичур коса. Изведнъж бавно се свлече на пода, сякаш краката и вече не я държаха. Седеше неподвижно с присвити до тялото колене. Майкъл имаше чувството, че не желае да чуе продължението. След малко Елизабет заговори шепнешком.
— Той каза, че трябва да науча един много важен урок. Трябвало да знам, че правилата се спазват, или в противен случаи стават страшни неща. После ме накара да сложа възглавницата върху котето и да я държа, докато престане да хленчи. Каза ми, че така ще го приспя. Сигурно не съм му повярвала, щом той натискаше ръцете ми върху възглавницата.
Майкъл остана потресен от тази жестокост.
— На колко години беше, когато се случи това?
— Не зная. Сигурно на четири или пет. Май тогава живеехме в Бостън.
Елизабет не помръдваше и гледаше втренчено в отсрещната стена.
— Може би сме били и в Ню Йорк. Толкова години минаха. Как съм могла да забравя такова нещо?
Тя витаеше в недостъпен за него свят.
— Четох някъде, че децата имат вродена защита срещу злото.
— Господи, какво ли още съм забравила?
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита нежно той.
— Май че не.
— Баща ти наред ли беше?
Никога не му беше минавало през ума, че е имала такова детство.
— Да… Искаш да кажеш, че е постъпил така, понеже не е бил с всичкия си?
— Това би обяснило поведението му.
— Двамата с майка ми бяха наркомани, но такива бяха и всички около нас. Невъзможно е всички да са били луди.
Сега вече Майкъл бе страшно смутен. Това, което тя му разказваше, съвсем не пасваше на жената, която Амадо му бе описал.
— Значи доста си пътувала?
— През няколко месеца сменяхме поредния си адрес. Спомням си, че веднъж за една седмица сменихме седем квартири.
Той усещаше, че ако не внимава с въпросите си, тя ще престане да говори. Всъщност го интересуваше от какво или от кого е бягал баща й, но вместо това попита:
— Дори и когато тръгна на училище ли се местеше от град на град?
— Аз тръгнах на училище едва когато заживях при баба.
— А как…
— Майка ми или някоя от жените, с които живеехме, ме учеше.
— Баща ти търговски пътник ли беше?
Малко му остана да изпъшка заради недискретния и тъп въпрос. Тя безизразно го погледна.
— Търговски пътник ли?
— Просто се питах защо сте се местили толкова често.
Елизабет потърка челото си.
— Защо правя това?! Аз никога не говоря за семейството си. Не зная защо ти казах тези неща.
— Приятелите си разказват за себе си — подхвърли той.
— Ти не ме слушаш, Майкъл. — В гласа й звучеше отчаяние. — Щом казвам никога, значи никога!
— Може би котетата са причината.
Тя се обгърна с ръце и се сви още повече.
— Дали постъпих правилно?
— За кое?
— За това, че ти казах. Боже, колко съм объркана! Какво става с мен?
— От какво се страхуваш, Елизабет?
Тя се поколеба, като че ли вътре в нея се водеше жестока битка.
— Да ти кажа ли от какво наистина се страхувам?
— Разбира се.
— Ако разбереш коя всъщност съм аз, нашето приятелство ще свърши.
— Ти не си добре.
— Знам какво говоря. Винаги е ставало така.
Майкъл върна Хауърд на възглавницата, навлече джинсите си и седна при нея на пода. Отначало не смееше да я докосне, изплашен от силните си чувства към нея. Но щом я погледна, забрави своите желания и нужди и я прегърна.
— Каквото и да ми кажеш, аз няма да престана да те харесвам — увери я той.
— Ами ако ти доверя, че съм била масов убиец?
— Наистина ли си била?
— Не.
— Цяла нощ бихме могли да си говорим така. Но едва когато ми повярваш напълно и ми разкриеш тайната си, всеки от нас ще може да защити своето мнение. Вероятно обаче се страхуваш, че мога да те издам? — каза шепнешком Майкъл.
Тя не отговори.
— Ти си на ход, Елизабет. Няма да те принуждавам да правиш нещо насила.
— Загубата ми ще бъде голяма, а печалбата — нищожна — каза тя повече на себе си, отколкото на него.
— Тогава не ми казвай нищо. Ще забравим за тази вечер и всичко ще бъде постарому.
— Би ли могъл наистина?
Изплаши се при мисълта, че е готов на всичко за нея.
— Да — отговори твърдо той. Настъпи мълчание. По едно време тя попита:
— Чувал ли си за Ан и Бил Кевъноу?
Имената му звучаха познати, но не знаеше откъде.
— Май че да.
— През седемдесетте те участваха в екстремистка групировка, която взривяваше военни бази и правеше обири на банки.
— Да, сега си спомням. Май имаше един случай, при който една от бомбите им бе избухнала преждевременно и няколко човека бяха убити.
Елизабет кимна.
— Да не би да искаш да кажеш, че Ан и Бил Кевъноу са твои родители?
— Биологични родители. Оставиха ме при баба, когато бях на десет години. Няколко месеца след рождения си ден получих поздравителна картичка и това беше всичко. Едва когато ги хванаха, разбрах, че са били в Калифорния.
Майкъл притисна лицето си в косата й и затвори очи.
— Сигурно родителите ти са били най-голямото събитие, което някога е преживял Фармингъм.
— Не бяха само жителите на града. След като се разчу, че съществува местна връзка, там се стекоха журналисти от целия щат. Следваха ме по петите, а когато най-после си заминаха и градските клюкари си намериха друга жертва, родителите ми бяха застреляни при опит за бягство и всичко започна отначало.
— Сега разбирам защо си сменила името си.
— Не само него смених.
— Каквото било — било. Сега вече няма значение. Ако бяхме отговорни за онова, което вършим като деца, всички трябваше да сме зад решетките.
В този момент Майкъл се сети за версията на Амадо относно произхода на Елизабет.
— Амадо знае ли за това? Дали пък…
— Никога нищо не съм му казвала. Обещай ми, че и ти няма да го направиш, Майкъл.
— Обещавам.
Тя се размърда да става.
— Щом Едгар и Елана си отидат, аз ще се преместя в къщата за гости и ще можем да се редуваме в нощните дежурства. Напоследък и без това не мога да спя.
Те отново се върнаха на предишната тема, сякаш нищо не се беше случило преди половин час.
— И искаш Амадо да ме гледа на кръв, понеже съм му отнел жената? Не, благодаря. Сам ще се оправя някак си.
— Амадо дори няма да разбере, че ме няма.
Трябваше му малко време, за да осмисли думите й. После се почувства като смазан.
— Още ли не спите заедно? Дори тази вечер?!
— Майкъл, не искам да говорим за това. Не е честно спрямо Амадо.
— Но той не откъсваше поглед от теб през цялата вечер. Исусе Христе, какво прави той, когато се приберете? Целува те за лека нощ и се прибира в стаята си?
Тя понечи да се изправи, но той й попречи. Опита се да го заобиколи, но Майкъл я хвана за ръцете. Елизабет начаса избухна:
— Какво те засягат отношенията ни с Амадо? Защо си се загрижил толкова?
Ето какво било. Той можеше да я успокои с някоя блудкава историйка за добрите приятели и тя щеше да му повярва, само защото така й изнасяше. Елизабет доверчиво сподели с него трудни истини, а нима той не можеше?
— Хайде, Елизабет. Ти си умна жена и сама можеш да си отговориш на въпроса.
Майкъл бе на самия ръб на пропастта. Земята предупредително се ронеше под него. Ако паднеше, нямаше спасение и връщане назад.
— Мисля, че… Не, сигурен съм, че те обичам.
Тя пламна и се извърна, сякаш да се предпази от удар.
— Не, не трябва. Няма да ти позволя.
— Свършено е. Ти не можеш да направиш абсолютно нищо и аз също не мога.
— Но ти не разбираш…
И в този момент сякаш го удари гръм.
— Кога разбра?
— Сега. Ако знаех преди, нямаше да дойда тук тази нощ.
Той я пусна и бавно се облегна на стената. Цял живот бе чакал да чуе от любимата жена, че го обича. Това трябваше да бъде най-прекрасният миг, а в действителност се оказа най-печалният. Майкъл обичаше жената на най-добрия си приятел. В ада сигурно имаше специално място за такива грешници като него.


XVIII

Елизабет дочака зората с отворени очи. Когато започна да се развиделява, тя се измъкна от леглото и взе душ! После се настани на масата за закуска и зачака Амадо.
Решена да върне старите им отношения, Елизабет стана и го поздрави с целувка. Той се опита да й подложи бузата си, но тя хвана брадичката му и го принуди да срещне устните й. Амадо бе учуден и несигурен как да отговори на тази натрапена му интимност.
Елизабет му изтегли стола, за да седне.
— Как спа?
— Като бебе. А ти?
— Лошо — призна тя.
— Случило ли се е нещо?
Удивяваше я способността му да се преструва, че нещата между тях вървяха добре.
— Цяла нощ си блъсках главата какво става с нас двамата.
Амадо хвърли поглед към кухнята, където Консуела шумно приготвяше закуската.
— Не мисля, че мястото и времето са подходящи за…
— Този път ще говоря, Амадо, защото бракът ни е много важен за мен.
Тя тръгна да сяда на отсрещния стол, но промени решението си и седна до мъжа си.
— Нека заминем този уикенд! Само двамата!
Той се свъси и посегна към вестника.
— Не мога, Елизабет. Имам…
— Недей, Амадо! Няма нищо по-важно от нас двамата.
— Съжалявам. По принцип съм съгласен с теб, но в събота очаквам едни стари приятели, с които се запознах във Франция. Ще бъде много невъзпитано от моя страна да изчезна.
— Не си ми казвал, че очакваш гости. Колко време ще останат?
— Само един ден. Идват по работа.
— Тогава да заминем следващия уикенд.
Амадо леко стисна ръката й.
— Знаеш колко много работа има през този сезон.
— Няма да приема отказ, Амадо.
Очите му я погледнаха тъжно.
— Боя се, че този път ще трябва.
— Моля те!
Елизабет ненавиждаше факта, че бе принудена да моли. Консуела влезе със закуската. Амадо пусна ръката на жена си.
— Ще говорим за това друг път — каза той.
— Както говорихме и когато се премести в другата стая?
Той я изгледа строго.
— Казах — друг път!
— Добро утро — ведро поздрави Консуела. — Както изглежда, чака ни още един горещ ден.
Тя сложи подноса на масата и започна да сервира. Елизабет избута стола си назад и стана. Призля й при мисълта за ядене.
— Благодаря, Консуела, но тази сутрин не съм гладна.
— Ама трябва да хапнете нещо.
— Може би по-късно.
— И вие ли не сте гладен? — попита тя Амадо.
Той отвори вестника и го сложи до чинията си.
— Напротив. Тази сутрин умирам от глад.
Елизабет се почувства така, сякаш й удари плесница.


След август дойде септември и Елизабет с готовност се впусна в подготовката на гроздобера, за да забрави любовта си към най-добрия и доверен приятел на мъжа си. Дните бяха изпълнени с работа. Гледаше да замине в Сан Франциско, когато Майкъл бе в Сейнт Хелена, а когато той се намираше в Модесто, тя отиваше в Сейнт Хелена. Всяка сутрин се будеше с мисълта, че както може да се влюби, така може и да разлюби. Нужно й бе само повечко време и малко помощ от страна на Амадо, за да се пребори с чувствата си към Майкъл.
Елизабет реши да повери юздите на рекламната кампания на агенция, и за целта проведе интервю, на което се явиха рекламни агенции чак от Лос Анжелис и Портланд. Накрая си избра главния конкурент на «Смит и Ноубъл» в Северна Калифорния — «Джей Пи Хокинс и съдружници». Преди да отстъпи кормилото, тя държеше да се увери, че всичко е наред и нещата вървят гладко. Понеже досега бе работила само с няколко специалисти, малко по-трудно се нагоди към ритъма на агенцията. Нямаше значение дали чувството за вина или интересът я подтикваше да прекарва повече време с Амадо. Тя бе решила да съживи брака им.
Двамата с Майкъл все така си поделяха отговорността за котета. Когато бяха в града, се редуваха през нощта, а щом единият липсваше, другият поемаше изцяло дежурството. Пишеха си странни бележки, когато се налагаше да си съобщят нещо. От една такава бележка Елизабет научи, че Майкъл е намерил стопани на котенцата, и че щяха да ги вземат през последната седмица на септември. Още в началото знаеше, че този ден неминуемо ще дойде и сърцето й се свиваше при мисълта за евентуалната загуба. Опита се да се предпази и си насрочи редица срещи в Сан Франциско за седмицата, когато трябваше да вземат котетата. След два дни обаче разбра, че усилията й са напразни, и потегли към дома.
Когато пристигна, Майкъл тъкмо излизаше от алеята пред къщата. След като му махна да спре, той паркира своя пикай до колата й и отвори прозореца. Тя с мъка проговори:
— Взеха ли ги вече?
— Току-що.
Той се облегна на отворения прозорец и се вгледа в някаква далечна точка.
— Имаше проблеми с Хауърд. Той ухапа жената, която искаше да го отведе.
Елизабет не се учуди, понеже знаеше колко трудно свиква Хауърд с нови хора. Те трябваше да са безкрайно търпеливи и мили.
— Как… защо…
Майкъл се засмя снизходително.
— Тя имаше наглостта да го погали.
— Той спеше ли?
Майкъл се обърна и я погледна.
— Не, Елизабет, седеше на дивана.
— Тя запази ли спокойствие?
— А ти би ли запазила?
— Няма да бъде лоша с него, нали?
— Ако не беше избягала в Сан Франциско, сега нямаше да ме разпитваш така. — Майкъл се почеса по главата и хвана волана. — Извинявай, с нищо не си заслужила това. Уверявам те, че жената няма да се отнася лошо с Хауърд.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото я убедих да не го взема. Много грижи положихме за него, Елизабет, и мисля, че неговият дом е тук.
След малко той добави:
— Казах си: какво пък, може да остане и при мен.
Елизабет се просълзи от благодарност.
— Защо го направи, Майкъл?
— Защото съм глупак. — Той сведе поглед и тежко въздъхна. После отново я погледна. — Защото знаех колко много си привързана към него.
Тя се страхуваше, че ако проговори, гласът й ще я издаде.
— Знаех също, че ще се грижиш за него, докато ме няма. Естествено, можеш да го вземаш винаги, когато пожелаеш.
Искаше й се да му каже, че след като загуби неговото приятелство, Хауърд стана всичко за нея. Знаеше, че скоро ще трябва да се раздели с него, и че отново ще страда, но не взе мерки срещу емоционалния срив. Котаракът я отвличаше от самотата, която й бе спътник през целия живот. Той бе всичко, което имаше. Но Елизабет съзнаваше, че не може да каже подобни неща на човека, когото се опитваше да забрави. Вместо това тя просто му благодари.
Той запали мотора и отвърна:
— Няма защо.


Септември се изниза и дойде октомври. Във винарната кипеше трескава работа. Щом започна подготовката за зимата, отново се възцари относително спокойствие. Тракторите подготвиха гюлетата за последното наторяване и за предстоящите дъждове. С това работата в лозята приключи. Прибраха машините и спретнаха барбекюта за работниците. Елизабет и Амадо се опитваха да поддържат впечатлението за нормален брак. На закуска и вечеря си разменяха едни и същи или приблизително едни и същи думи. Бяха безупречно любезни един към друг насаме и пред останалите, а на партитата минаваха за идеалната влюбена двойка.
Вътре във винарната виното ферментираше в стоманените цистерни. Скоро щеше да бъде налято в бъчви, които бяха направени от различни дървесни видове. Така според Майкъл виното щеше да придобие по-изтънчен вкус, който Елизабет никога нямаше да бъде в състояние да оцени, но благодарение на него «Монтоя Уайнс» щеше и за в бъдеще да запази водещите си позиции.
Дъждовете заваляха през ноември, две седмици преди Деня на благодарността. Амадо внезапно реши да събере цялото си семейство за празника. Когато Фелиция му съобщи, че не може да дойде, той веднага замина за Ню Йорк, за да я склони. Малко след като самолетът му кацна, се изви първата за сезона снежна буря. Лимузината, която трябваше да го чака, закъсня, и едва в десет часа вечерта Амадо потропа на вратата на Фелиция. Тя го посрещна хладно.
— Какво правиш тук?
— Когато планината не идва при Мохамед… — Той премести куфара си в другата ръка. — Може ли да вляза?
— Смяташ да отседнеш при мен?!
— Само за тази нощ, Фелиция. Мислех, че така ще бъде по-удобно.
Тя неохотно се отмести от вратата.
— Ако си дошъл да ме увещаваш да идвам в твоя дом за Деня на благодарността, можеш да си спестиш думите. Казах ти, че имам други планове и толкоз.
Докато беше още с гръб към Фелиция, Амадо огледа обстановката. Тя беше типично испанска. Мебелите бяха строги и малко на брой. Над камината висеше портретът на София, нарисуван в чест на първата годишнина от сватбата им. В големия коридор имаше дълга маса, а от двете страни по стените като в олтар горяха свещи и осветяваха снимки на София.
Амадо пребледня. Знаеше, че Фелиция бе близка с майка си, но въобще не му беше минавало през ума, че е толкова привързана към нея. Нима можеше да се състезава с жената, която продължаваше да живее в сърцето на обичната си дъщеря? Ако й кажеше своята истина за нещата, които тя знаеше от майка си, щеше да уличи София в лъжа.
Той остави куфара си до вратата в дневната, отиде до камината и се вгледа в картината. Спомни си, че в онези дни двамата със София бяха щастливи или поне така си мислеха. След малко Амадо се върна до тапицирания с черна кожа диван и седна. Беше се надявал разговорът да тръгне, когато й каже за какво бе изминал целия този път дотук, но Фелиция му даде да разбере, че само ще я раздразни още повече, ако се опита да я заговори.
— Майка ти бе красива жена. В много отношения ти приличаш на нея.
Тя отиде до картината и ревниво я оправи, сякаш той я беше пипал.
— Благодарна съм на баща й, че е постъпил предвидливо, като е нарисувал портрета й, докато тя е била още в Испания. — Фелиция се обърна и го прониза с погледа си. — Иначе ние с Елана нямаше да знаем как е изглеждала мама, когато е била истински щастлива.
— Хосе няма нищо общо с тази картина — каза Амадо.
— Така ли? Кой тогава…
— Погледни фона, Фелиция! Прозорецът, картината на стената… Та това е гостната стая във винарната.
Фелиция се втренчи в картината с невярващи очи.
— Случайно съвпадение — не се предаваше тя.
— Кой ти каза, че Хосе е нарисувал това?
— Майка ми.
У Амадо припламна надежда. Може би все още имаше шанс да убеди дъщеря си, че не е онзи злодей, за който София й бе разказвала.
— Поръчах да нарисуват портрета за първата годишнина от сватбата ни и го подарих за спомен на Хосе. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш венчалния й пръстен.
— Тя ми каза, че пръстенът е семейна реликва.
— А как обясни останалото?
— Никога не съм я питала, но съм сигурна, че има логично…
— Разбира се, че има логично обяснение, и то е в истината.
Фелиция гневно присви очи.
— Не позволявам на никого да идва в къщата ми и да обижда майка ми! Особено ти.
Сърцето му се сви от злъчния й тон, но Амадо бе решил този път вече да не отстъпва.
— И какво толкова съм направил?
— След всичко, което си й причинил, ти нямаш никакви права над нея. Дори нямаш право да говориш за нея.
От години Фелиция хвърляше в лицето му едно и също обвинение.
— И какво точно съм причинил на София?
— Тя се самоуби заради теб.
Отровата в думите й го парализира за момент и Фелиция победоносно го изгледа.
— Ти си знаел, че тя няма пари, и че ако спреш издръжката, когато с Елана станем пълнолетни, тя ще мизерства. Но пет пари не даваше за това, нали?
Въпросът й бе последван от горчив смях.
— Дори не си си направил труда да й се обадиш или да й пишеш, за да разбереш как е, когато си спрял…
— Със София никога не сме се развеждали и затова никога не е имало издръжка. Всеки месец изпращах достатъчно пари, с които да се грижи за себе си и за половината си семейство. — Амадо стана и се приближи към нея. — Кой мислиш, че пое разноските по погребението?
Фелиция се отдръпна от него.
— Твоята гузна съвест.
— Не се чувствам виновен за нищо. Майка ти бе тази, която ме напусна.
— Ти си я принудил.
— И как съм го направил според теб?
— Обещал си да я обичаш и да я пазиш, а после си я завел в Калифорния и си я оставил сама. Знаел си, че тя не знае английски и ще се чувства изолирана в тази страна, но не те е било грижа. Вероятно дори ти е доставяло удоволствие. Трябвала ти е само жена, която да чисти къщата и да ти ражда деца, докато ти се грижиш за скапаната си винарна. Сигурно мама те е вбесила, когато те е напуснала, без да те ощастливи със син.
— А не ти ли е минавало през ума, че ако за мен беше толкова важно да имам син, щях отдавна да се оженя за друга? Особено ако с майка ти бяхме разведени, както ти е казала тя.
— Ти си католик и не можеш.
Фелиция имаше готов отговор за всичко. София добре я беше подготвила.
— А ако ти покажа чек, изпратен от мен, подписан от майка ти и осребрен дни преди смъртта й, поне ще ме изслушаш ли?
— Нищо не е в състояние да промени мнението ми.
— Значи няма да ти стане нищо, ако ме изслушаш.
— От години знаеш за чувствата ми към теб. Защо изведнъж реши, че трябва да сключим мир?
Амадо се беше подготвил за този въпрос.
— Когато човек прехвърли шейсетте, той престава да си въобразява, че времето му е съюзник. От всички неща, които искам да направя в оставащите си земни дни, това е най-важното за мен.
Тя захапа долната си устна.
— Добре. Ще дойда с теб, само ако и Елана е там.
Амадо прекрасно знаеше, че голямата му дъщеря се съгласява само от алчност и от нищо друго. С появата на Елизабет парчетата от баницата нямаше да бъдат толкова големи, колкото обещаваха в началото, но Фелиция беше преди всичко прагматична. Какъвто и дял да получеше от неговото богатство, той щеше да бъде за предпочитане пред нищото.


XIX

В понеделника преди Деня на благодарността се развихри страшна буря, която изпочупи много клони на дървета и предизвика наводнения. Понеже нямаше особена причина да бърза за вкъщи, Елизабет остана във винарната, след като всички си тръгнаха. Към десет часа обаче гладът я подгони и тя реши да се прибира.
След един завой младата жена едва не се блъсна в повалено на пътя дърво. Тя натисна спирачките, но в този момент задните гуми се плъзнаха и колата се завъртя. Предницата покоси ниските дъбови насаждения встрани от пътя и колата заседна в калта. Сърцето на Елизабет биеше лудо. След като малко се поуспокои, тя се опита да качи мерцедеса обратно на асфалта, но той още повече затъна.
След час Елизабет се върна в офиса и се намръщи, като видя, че в лабораторията свети. Може би някой бе влязъл.
— Кой е там? — провикна се тя.
След миг на вратата застана Майкъл.
— Какво е станало с теб?
— На пътя имаше едно дърво и…
— Боже мой, добре ли си?
— Не го ударих, но колата ми заседна в калта. — Цялата бе вир-вода. Якето и дебелият й вълнен пуловер тежаха като ламарина. — Върнах се пеша. — Лъхна я студено течение и тя затрепери. — Ще трябва някой да изтегли колата ми.
— Първо ти трябват сухи дрехи. — Майкъл тръгна към нея и нерешително спря.
— Сигурно трябва да съобщя и за падналото дърво — каза Елизабет.
Той отиде до нея и свали якето си.
— Хайде, облечи го.
Тя бързо се освободи от мокрите си одежди и се сгуши в топлата му дреха.
— Къде си хукнала в такава нощ?
Елизабет настръхна.
— Не съм «хукнала», а просто се прибирах вкъщи.
— Това нямаше да се случи, ако си беше тръгнала с останалите.
Напрежението, породено от неочакваната им близост, избухна във внезапна кавга.
— С останалите?! Та аз нямах представа, че…
— Остави — рече той. — Няма смисъл да спорим. — Майкъл й обърна гръб, разлисти телефонния указател и набра нужния номер. След като съобщи необходимите данни за произшествието и уточни с помощта на Елизабет местонахождението на колата, той затвори.
— Диспечерката каза, че ще изпрати някой, но може и да не стане веднага, понеже бурята им е отворила доста работа.
— Не е необходимо да чакаш с мен. — Опита се да го каже небрежно, но сама усети, че не се получи.
— Къде е Амадо?
— Тази сутрин замина за Ню Йорк.
— И каква полза от това?
Майкъл отиде до прозореца и се взря в мрака.
— Бас държа, че благодарение на Фелиция вече му се е изпарило желанието да посреща Деня на благодарността.
Неусетно те се върнаха към нормалния тон, като че ли никога не си бяха разменяли остри думи, сякаш природната стихия породи напрежението помежду им, а не бурята в тях самите.
— Никой и нищо не бе в състояние да го спре. Щом реши нещо и край.
Погледите им се срещнаха и въздухът натежа от очакване. Елизабет нарочно сведе очи и отиде до бюрото.
— Ще се обадя на още някой. Ако скоро не изпратят кола, май ще се наложи да прекарам нощта тук.
— Аз ще се погрижа за това.
— Не е необходимо. Аз мога…
— За бога, Елизабет! Бих го направил за всеки в твоето положение.
Тя положи усилия, за да не избухне.
— Не исках да прозвучи така. Просто си помислих, че сигурно си имаш планове. Обикновено излизаш, когато си в града.
— Откъде знаеш?
— Виждам, че излизаш…
— А чакаш ли да видиш и кога се прибирам?
— Грешиш, ако си мислиш, че те следя. Просто аз…
— Какво? Не съм ти безразличен ли? — Той се доближи опасно близо до нея и тя отстъпи. — И сигурно не можеш да спиш от мисли с коя съм и какво правим двамата с нея.
— И какво, ако е така? — отговори му дръзко тя. — Сега по-добре ли се чувстваш?
— Нищо не е в състояние да ме накара да се почувствам по-добре: нито чутото, нито казаното или направеното от мен, нито пък онова, в което уж вярвам.
Болката му прониза гърдите й.
— Зная — каза тихо Елизабет.
— Опитах се да бъда с други жени, но винаги си представях теб. Когато сутрин се будя, душата ми е пуста и леглото ми е студено без теб. Мислено ти разказах всичко за себе си: от това как настъпих ръждясал гвоздей и лежах в болницата, та чак до това как се чувствах, гледайки как брат ми стопанисва земята, която аз исках за себе си. Но не изрекох и дума пред теб.
— Разкажи ми сега.
— Какъв е смисълът?
— Обичам те, Майкъл — каза кротко Елизабет.
Той реагира така, сякаш го бе зашлевила.
— Защо ми го казваш сега? Нищо не се е променило.
— Защото е истина и не мога повече да я спотайвам в себе си.
Елизабет посегна да погали лицето му и той хвана ръката й. За миг тя си помисли, че ще я отблъсне, но в следващия момент Майкъл жадно целуна дланта й.
— Уморих се да си повтарям, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния — каза тя.
— И всичко е постарому — повтори той. — Не можем да продължаваме така, Елизабет.
— Нима имаме друг избор?
Той я привлече към себе си.
— Бих искал да имаме.
Елизабет облегна глава на гърдите му. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й.
— Искам да ми разкажеш какъв си бил като малък. — Тя отметна глава и го погледна. — Искам да ми разкажеш за брат си. За това какво сънуваш нощем.
— Сънувам винаги теб.
Светлини от фарове надникнаха в прозореца. Елизабет се вкопчи в Майкъл.
— Това е «Пътна помощ».
— Мислех, че ще се забавят.
— Сигурно са те предпочели пред някой друг. Все пак си жена на Амадо Монтоя.
Неохотно се разделиха. Без неговите ръце тя се чувстваше празна, отпусната. Той се протегна и леко я целуна по слепоочието.
— Вземи моя пикап. Ако минеш през Хендерсонови, ще избегнеш поваленото дърво. Аз ще им помогна да изтеглим колата ти.
В стаята влезе висок брадат мъж.
— Някой тук се е обаждал на «Пътна помощ»?
— Ей сега идвам — каза Майкъл и двамата с Елизабет размениха ключовете си. — Ще се оправиш ли?
Едва не се изсмя на въпроса му. Искаше й се да изкрещи: «Не, няма да се оправя нито сега, нито някога вече».
— Всичко ще бъде наред — отговори Елизабет.


XX

Дъждът спря и отново заваля, когато влекачът остави Майкъл и мерцедеса на Елизабет пред къщата. Младият мъж се запъти да й каже, че колата е вече тук, но непосредствено пред вратата се спря и се замисли дали иска да я види отново тази нощ. Отговорът му се изплъзна, когато се опита да балансира между нуждата да я види, желанието си и факта, че Амадо бе в Ню Йорк. Досегашната бариера бе паднала. Накрая все пак реши, че и за двамата щеше да е по-добре той да се прибере в своя дом и да й телефонира оттам.
Майкъл се сви под напора на брулещия вятър и шибащия дъжд. Когато влезе в градината, видя, че в дневната свети и целият изтръпна при мисълта за Елизабет, която може би го чакаше да се върне. Ами ако се лъжеше? Ако тя бе идвала само за да нахрани Хауърд и нарочно бе оставила лампите да светят, за да не се прибира той в тъмното? Тогава, дявол да го вземе, щеше да я намери. За пръв път в живота си щеше да сгреши за добро, защото му омръзна да се бори и да не спи по цели нощи от болка, че ще загуби.
Той изтръска на верандата взетия от винарната дъждобран и като видя калните си ботуши, изруга, че допълнително щяха да го забавят. Най-после пътят пред него беше чист, само дето страхът и трескавото желание да завари Елизабет в стаята сковаваха движенията му.
Тя беше там, когато отвори вратата. Беше се сгушила до огнището с Хауърд в скута си. Носеше същите възголеми дрехи, както в нощта, когато за пръв път дойде при него. Погледна го виновно и бързо сведе очи.
— Извинявай, че съм тук. Нямах намерение да се бавя. Ей сега си обличам палтото и…
— Не си отивай! Постой още малко!
Майкъл затвори вратата. Толкова пъти си бе представял как тя го чака, че сега му трябваше време, за да се окопити и да почувства мига, без да мисли за последствията и угризенията, които неминуемо щяха да го измъчват след това.
Елизабет пусна Хауърд на земята, стана и нервно отметна назад все още влажната си коса. Майкъл с мъка си пое въздух. Той прекоси стаята и спря съвсем близо до нея. После бавно вдигна ръка и докосна лицето й. Тя се дръпна назад, но след това тихо въздъхна и се люшна към него.
— Целуни ме! — промълви Елизабет. — Моля те, целуни ме поне веднъж.
Той нежно докосна устните й, но в следващия миг настървено ги пое, сякаш гонен от страшен глад. Тя отговори на целувката му със същата страст. Майкъл зацелува нежната й шия и топлината, която се излъчваше от тялото й, го обгърна с невидим чувствен облак.
После властно вдигна брадичката й и настойчиво я погледна в очите.
— Искам повече от това.
Елизабет го гледаше, без да мигне.
— И без това отидохме твърде далеч. Ако продължим, положението ще се утежни.
— Не ме интересува.
— Утре ще мислиш другояче.
— По дяволите това утре!
— Само фактът, че ме обичаш, означава, че особената връзка между теб и Амадо вече е скъсана. Какво ще стане, ако…
Той я прекъсна с почти груба целувка.
— Не и тази нощ, Елизабет. Тази нощ е наша.
Тя тихо простена.
— Обичам те — прошепна тя и го повтори няколко пъти, сякаш никога вече нямаше да има възможност да му го каже.
След трагичната за него развръзка със Сюзън, Майкъл си бе обещал никога повече да не допуска жена да стане смисъла на живота му. Ала независимо от старанието си да се предпази, Елизабет някак си бе пробила защитата му. Той не можеше да знае, че това ще се случи. Първия път, когато я видя редом с най-добрия си приятел — човека, който го обичаше като свой син — Майкъл въобще не си помисли, че ще се влюби съдбовно в тази жена.
Започна да се мята като обезумял в капана на собствените си мисли. Погледна Елизабет и разбра, че и тя мислеше за същото.
— Не можем да го направим, нали? — В гласа й имаше тъга и съжаление, но и примирение.
— Не можем и да се преструваме, че нищо не е било. Никога не ще можем да го изтрием.
— Майкъл, аз не мога да го напусна.
— Зная.
— Амадо нищо не е направил, за да…
— Помниш ли, когато се връщахме от Модесто, ти ми каза, че ще позная моята любима по звънчетата, които ще зазвънят в главата ми?
— Да.
— Досега не съм ти го казвал, но аз ги чух, когато ми подаде парчето ябълка. Ако бях намалил радиото, щях да ги позная, но тогава не исках и да знам за това.
Елизабет се замисли и с болка рече:
— Аз пък помня нещо друго, за което си говорехме, Майкъл: ти и омъжените жени.
Той я притисна по-силно и я целуна по слепоочието.
Сърцето му се бунтуваше срещу тези баналности, които принизяваха мига.
— Не сега, Елизабет.
— А кога?
В този момент Майкъл усети, че тя плаче. В усилията си да се предпази от последиците, младата жена вече загърбваше случилото се току-що между тях. Можеха още час или два да се преструват, но изход нямаше.
— С теб не мога да имам авантюра, Елизабет. С теб искам всичко.
— А нима е възможно нещо друго, освен авантюра? Не знаеше дали тя го проверява, или просто не иска да приеме очевидно.
— Би могла да оставиш Амадо.
— Да. А ти ще можеш ли?
Въпросът го изненада. Елизабет бе предвидила всичко, за разлика от него. Амадо можеше да преживее загубата на жена си или на най-добрия си приятел, но да го напуснат и двамата, и то като любовници — това вече би било непосилно за него. Нима можеха да постъпят така с човека, когото и двамата толкова обичаха?
— И през ум не ми мина, че ще можеш — каза тя.
— Трябва да намерим разрешение.
Елизабет се дръпна от него.
— Но не и такова.
Всяка частица от него викаше, че тя греши. Умът му крещеше срещу тази несправедливост, а сърцето му се късаше от болка. Той отново я взе в обятията си.
— Ако утрешният ден не ни принадлежи, то можем да имаме поне тази нощ.
— Остана ли, после спомените ще ме измъчват. Ти ще ми кажеш неща, които никога няма да забравя, а нощем няма да мога да мигна, защото пред очите ми винаги ще бъде нашата любовна нощ.
— Но ти не можеш да го предотвратиш, Елизабет. Аз съм тук. Аз съм част от твоя живот и ти трябва някак си да ме вместиш в него.
Несправедливо бе да излива своето отчаяние и страх върху нея, но в този миг той не беше на себе си. Искаше тя да му отговори на въпрос, който нямаше отговор. А без отговор животът му щеше да се обезсмисли и дори надеждата, която го крепеше, преди да срещне Елизабет, щеше да умре.
Тя изтри сълзите от лицето си.
— Обичам те, Майкъл, но по-добре да не те бях срещала.


XXI

Елизабет си играеше с перлената огърлица, която Амадо й бе връчил тази сутрин като коледен подарък. Прие я с изненадата и радостта, с която винаги реагираше на неговите изтънчени дарове.
Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че днешния ден ще й спори повече от вчерашния, че чувството за вина и тъгата й ще се поуталожат и душата й малко ще живне. Успокояваше я постоянната бдителност пред Амадо, който не биваше да знае за нейната дълбока вътрешна криза. На моменти, когато случаят изискваше от нея да се усмихне, направо й се плачеше. Но най-много я тормозеше призрачният вид на Майкъл. Когато крачеше из винарната, той вече не си подсвиркваше, нито си тананикаше, а вглъбено мълчеше. Въпреки че не избягваше Амадо, в общуването им се долавяше чувствителна разлика. Амадо бе разтревожен от странното му държание и когато с Елизабет останаха насаме, той сподели опасенията си, че Майкъл страда по някоя жена. Елизабет не знаеше да се смее ли, или да плаче.
Когато й подари перлената огърлица, бе изпитала същото чувство. Амадо й обясни, че дава подаръка си по-рано, понеже перлите щели да подхождат повече от смарагда на червената рокля, която смяташе да облече за партито у Хендерсонови тази вечер. Но Елизабет беше убедена, че истинската причина бе друга. Той се безпокоеше най-вече за реакцията на дъщерите си и затова й връчи подаръка предварително и насаме.
Когато за последен път се огледа критично в огледалото, тя трябваше да се съгласи, че перлите са идеалната гарнитура за червената й рокля. Елизабет изтича от стаята си, за да се похвали на Амадо, и налетя на Фелиция.
— Охо! Имаме нова огърлица?
Тя остави чашата с газирана вода, която носеше, и вдигна перлите, като че ли преценяваше тежестта им.
— Само не ми казвай, че са истински.
Вдигна ги по-високо и после ги пусна.
— Какво ли трябва да направи човек, за да заслужи такъв подарък?
Неочакваната среща с Фелиция бе добре дошла за Елизабет. Тя лениво я измери с поглед от горе до долу: от правата като клечки коса, подстригана на къса черта, до големите й крака, стегнати в тесни обувки.
— Трябва да умееш да разтриваш — ухили се Елизабет и намигна.
Тя раздвижи енергично пръстите си, като се постара Фелиция да забележи пръстена, който Амадо й бе подарил след гроздобера.
— Всичко е тук — в ръцете.
Фелиция не беше свикнала да пада в своя собствен капан.
— Ти си евтина и гадна! Да ме убият, но не разбирам какво намира баща ми в теб!
На Елизабет й беше омръзнало да брани Амадо от болката, която щеше да изпита, ако разбереше за нея и Майкъл. Тя нямаше намерение да остава длъжна на Фелиция.
Време беше някой да й покаже каква злобарка бе и колко много обиждаше своя баща с лекомислените си приказки.
— Може би Амадо е бил самотен, а аз не бях от онези жени, които той насила довлича в къщата си за някой празник.
Фелиция приглади роклята си отпред и отстрани невидима прашинка.
— Аз имам свой живот. Не мога да съм на разположение на баща си всеки път, когато го налегне носталгия.
— На разположение ли? Преди да се омъжа за баща ти, ти не си прекарала и две седмици с него за цели пет години.
Тя веднага настръхна.
— Той няма право да очаква нещо повече. Ние двамата нямаме нищо общо помежду си. А това място е толкова забутано… толкова провинциално — тя направи физиономия.
— Докато всяко нещо на Източния бряг е самото съвършенство? Дали и местните жители мислят така, или само преселниците?
Когато работеше за «Смит и Ноубъл», Елизабет бе срещала такива жени като Фелиция. Затворени в своя свят, те дори не забелязваха, че им се подиграват.
— Хайде, Елизабет, дори ти трябва да признаеш, че тук е истинско село.
Елизабет се усмихна.
— Дори и аз? Ти май ме обиждаш. А може би ми отдаваш заслуженото за това, че съм живяла в Сан Франциско? Е, той не е Ню Йорк, но щом и Елана живее там, значи все пак не е толкова загубен град.
— Не трябваше въобще да те заговарям — каза Фелиция.
— Защо? Защото пия от виното на баща ти и смятам, че е хубаво? Или защото не обичам да ям охлюви и смятам пиенето на газирана вода за превземка? Или вероятно защото предпочитам моделиерите от Западния бряг?
— И най-добрата парижка модистка не би могла да замаскира просташкия ти манталитет. Ти си неспособна да видиш красивото в живота, камо ли да го оцениш.
— Брей, брей, брей! Откога чакам ти да ме научиш на това.
Фелиция насмешливо я изгледа.
— По-скоро ще се хвана да рина лайна.
Елизабет се разсмя.
— Браво на теб, Фелиция. Каква класа само! Може би все още не е късно за нас — простосмъртните.
Амадо влезе усмихнат.
— Радвам се, че се разбирате добре. Знаех си, че така ще стане, когато прекарате известно време заедно.
Елизабет отиде при него, хвана го подръка и го целуна по бузата. За нищо на света нямаше да му каже истината.
— Работим по въпроса, Амадо. — Тя прониза Фелиция с поглед. — Нали?
— О, да, разбира се. — Тя вдигна чашата си към баща си за поздрав. — Дори не предполагах, че Коледата в провинцията може да бъде толкова забавна.
Амадо погледна жена си.
— Тръгваме ли?
— Само да си взема чантата и палтото.
— Тъкмо през това време ще видя дали Майкъл също е готов.
Елизабет изстина.
— Не знаех, че и той ще идва.
Двамата с Майкъл рискуваха да бъдат разкрити винаги, когато бяха с Амадо. Само един поглед, неловка пауза в разговора или малък жест можеха да му отворят очите за промяната, настъпила в тях.
— Защо се изненадваш толкова? — учуди се Амадо.
— Ето на какво се възхищавам тук: липсата на класово деление! Наемните работници са рамо до рамо с господаря — подметна саркастично Фелиция.
Елизабет не й обърна внимание и погледна мъжа си.
— Просто се чудех, защото той много рядко се вижда вече на такива събирания. Обикновено е зает с нещо друго.
— Аз го помолих да дойде — рече Амадо. — Помислих, че на Фелиция ще й бъде приятна неговата компания.
Фелиция изпъшка.
— Значи ли това, че трябва да пазя Майкъл Лоугън цялата вечер? Трябваше да ме попиташ, преди да го каниш.
Баща й настръхна.
— Той може и сам да се погрижи за себе си, но това не значи, че ще търпя грубото ти отношение към него.
— Може би в края на краищата Майкъл ще предпочете да си остане вкъщи — предположи Елизабет.
— Не съм съгласен с теб — отговори Амадо. — Той сигурно вече е готов и ни чака.
— А и не бихме искали да отидат на вятъра парите му, с които е взел под наем смокинга за вечерта, нали? — обади се Фелиция.
Видимо разстроен, Амадо се извини и тръгна за Майкъл. След като го изчака да се отдалечи достатъчно, Елизабет се обърна към Фелиция.
— Трябва да ти отдам заслуженото. Никога не съм срещала толкова прям човек като теб. Човек би помислил, че смяташ баща си за твърде стар, за да има и други деца.
— Няма да ме изплашиш с това. Аз винаги ще си остана първородната и ако случайно ти е убягнало, нека ти кажа, че тези неща са от голямо значение за човек като баща ми.
— Първородна дъщеря — каза Елизабет.
Почувства се страшно доволна, защото за пръв път, откакто познаваше Фелиция, тя не знаеше какво да отговори.


Хендерсонови организираха годишното си коледно тържество в старата викторианска къща, която бяха превърнали в място за дегустация на виното и в изложбена зала за тяхната винарна. Сред гостите бяха най-видните калифорнийски винари.
Хванати подръка, Елизабет и Амадо влязоха в някогашната бална зала. Зелен гирлянд с червени кадифени панделки и златисти висулки опасваше стаята. Оркестърът свиреше смес от поп и кънтри и на дансинга постоянно имаше хора.
След като дълго време Елизабет увещава Амадо да потанцуват, той й обясни, че не бързите ритми го спират, а някаква болежка в крака. От този момент тя започна да го наблюдава, и въпреки че не забеляза мъжът й да накуцва, той й се стори необичайно уморен.
Елизабет се наведе към съпруга си и тихо попита:
— Какво ям в момента?
Той огледа месото, което тя повдигна с вилицата си.
— Прилича на бизонското, което Барбара сервира на коледното си тържество преди няколко години.
Тя направи гримаса.
— Все още не е отлежало.
Амадо се засмя.
— Не исках да кажа, че е съвсем същото месо.
— Мислех, че бизоните са защитени. Всъщност не са ли в книгата на защитените видове?
С крайчеца на окото си Елизабет видя как Майкъл пресича стаята и се насочва към тях. Тя се осмели да го погледне открито. Сърцето й лудо заби. Като че ли младият мъж цял живот бе ходил със смокинг. Той чудесно подчертаваше широките рамене и стройното му тяло.
— Прощавайте за безпокойството — обърна се Майкъл към Амадо. — Само исках да ви кажа, че няма да се връщам с вас.
Той упорито не поглеждаше към Елизабет.
— Това не ме учудва, защото видях как те гледаше Джанет Уилямс, когато дойдохме — рече Амадо.
— Не, не е това. Просто напоследък нямам настроение за банкети. Не биваше да идвам тази вечер.
— А как ще се прибереш?
— Със семейство Бикър.
След кратко неловко мълчание Амадо попита:
— Да не би Фелиция да ти е казала нещо?
Видимо смутен от въпроса, Майкъл се намръщи.
— Почти не сме говорили тази вечер.
— Сгреших, като я накарах да се върне с мен. Трябваше да се задоволя само с присъствието й за Деня на благодарността.
Най-после Майкъл погледна Елизабет. В очите му се четеше въпрос.
— Фелиция не искаше да идва тук — обясни тя. — Амадо се опасява, че си го е изкарала на теб.
— Трябва да я потърся и да видя добре ли е. Ако иска да си ходи, сигурно няма да имаш нищо против да се приберете двамата? — попита Амадо.
— Разбира се, че не.
Майкъл беше учтив, но не и ентусиазиран. Амадо се обърна към жена си.
— Ще правиш ли компания на Майкъл, докато намеря Фелиция?
— Защо да не те придружа? — предложи тя.
— Не е необходимо Елизабет да остава с мен — каза в същото време Майкъл.
— Предпочитам да е с теб, отколкото да стане жертва на някое от настроенията на дъщеря ми.
Амадо сложи ръка върху рамото на Майкъл.
— На Елизабет отдавна й се танцува. Защо не ме заместиш на дансинга?
— Не съм толкова срамежлива, че ти да ми търсиш партньори — сопна му се Елизабет. — И сама мога да се оправям.
Амадо видимо се смути.
— Моля те, Елизабет, не това исках да кажа. Просто си помислих, че Майкъл отново ще добие настроение, ако потанцува с теб.
Младият мъж я погледна и й подаде ръка.
— Кой знае, може и да е прав!
Преди да тръгне, Амадо ги изгледа с доволна усмивка. Когато той излезе от залата, Елизабет промълви:
— Не мога да го направя, Майкъл.
Той уверено я поведе към дансинга. Когато постави ръката си на рамото й, пръстите й случайно докоснаха врата му и като опарени се свиха в юмрук. Пулсът й така кънтеше в ушите й, че тя не чуваше музиката, но Майкъл умело я завъртя в ритъма на танца.
— Мечтаех отново да те почувствам.
— Не ми говори такива неща!
— Мислех, че ще ми бъде по-лесно да живея без теб, щом изпитвам вина.
— Нима наистина вярваш, че някога ще стане по-лесно?
Думите й бяха по-скоро вик за помощ, отколкото обикновен въпрос. Щом телата им се докоснеха, Елизабет цялата пламваше. Очите я смъдяха от одеколона му и когато премигна, по лицето й се търкулна сълза. Тя опря челото си на гърдите му и с мъка преглътна надигналото се в нея ридание.
Елизабет пропусна стъпка и едва не се спъна. Майкъл инстинктивно я притисна към себе си. Дъхът му я стопли като милувка. Краката вече не я слушаха и едва ли щеше да успее да довърши танца. Тя също си беше мечтала отново да почувства ръцете на Майкъл, но не тук, където имаше толкова много хора, които можеха да видят копнежа им един за друг, да разгадаят тайната им и да съжалят Амадо. Прониза я нетърпима болка.
— Майкъл, трябва да се махна оттук веднага.
Той безмълвно я поведе навън. Елизабет жадно вдиша студения въздух. Двамата стояха в мрака и мълчаха. След малко Майкъл докосна перлите, които красяха гърдите й.
— Ако продължиш да ме докосваш така, Амадо ще разбере, че между нас има нещо, още щом ме погледне.
— Просто гледах огърлицата ти. Красива е.
— И скъпа. И освен това не съм я искала.
— Но ти отива! Сякаш си родена да носиш скъпи рокли и луксозни бижута.
— Но и двамата знаем, че не е така, нали?
Като че ли цяла вечност мълчаха. Най-после Майкъл проговори тихо и решително:
— Не мога да живея повече така, Елизабет.
Студеният въздух я прониза цялата.
— Все си повтарям, че ще стане по-лесно. Може би не се стараем достатъчно…
— След това, което току-що се случи, не мога повече да се заблуждавам, че животът ни ще стане по-лесен. Всеки път, когато те погледна, ще ме изгаря копнежът по теб.
Държеше се така, като че ли изведнъж им бяха дали избор. Сякаш имаше отговори на въпросите, които никой от тях не смееше гласно да изрече.
— Всичко е постарому, Майкъл. Нищо не се е променило.
— И никога няма да се промени. Ето защо реших да замина.
— Наистина ли смяташ, че ако отидеш в Модесто, ще ни стане по-леко?
Елизабет се измъчваше, когато се виждаха, но и мисълта, че той можеше да замине, я съсипваше.
Майкъл понечи отново да я докосне, но се отказа.
— Нямах предвид Модесто.
Стана й студено, но не от нощния хлад.
— А къде?
— Някъде далече… Франция или Австралия може би. Все още не зная.
Елизабет започна да трепери.
— Не говориш сериозно! Какво ще правя аз без теб?
— Не мога да остана, Елизабет. Този живот ме убива.
Опита се да намери думи, за да го задържи, думи за обещание или дори надежда. Но не намери такива.
— Кога? — попита тя.
— Още не съм решил.
— Амадо няма да те пусне.
— Няма друг избор.
— Той те обича.
«Аз също.» Не можеше да си представи бъдещето без него.
— Защо се опитваш да ме разубедиш? И двамата прекрасно знаем, че това е единственото решение. Ти сама каза, че не можем да продължаваме така.
Тя едва си поемаше дъх от болка.
— Бих могла да дойда с теб.
— Какво каза?
Каза го само от страх да не го загуби. Мисълта да тръгне с него, да зареже Амадо и да се примири с това, което неизбежно щеше да му причини, беше прекалено нова и неуталожена, за да я повтори толкова скоро.
— Дай ми време, Майкъл!
— За да свикнеш с мисълта за моето заминаване ли? — Болката му се беше стопила в гняв. — Елизабет, може да съм много неща, но със сигурност не съм мазохист.
— Моля те! Само още няколко седмици.
Все щеше да намери начин да каже на Амадо, без да го съсипе.


XXII

След новогодишната нощ Елизабет отиде с Амадо до Сан Франциско, за да изпратят Фелиция на летището. Надяваше се по пътя на връщане да намери подходящ момент, за да започне болезнения разговор. Но когато излязоха на магистралата, Амадо неочаквано й предложи да останат вечерта в града и да отидат на театър. Отначало си мислеше да му откаже, но после реши, че не може да го лиши от това последно удоволствие. Все още вярваше, че ще намери начин да бъде с Майкъл, без да накърни гордостта на Амадо.
Късно в петък вечерта двамата се прибраха вкъщи. На следващата сутрин Елизабет срещна Майкъл във винарната. Той имаше измъчен вид.
— Не мога да чакам повече.
Каза го не като заплаха, а просто като факт.
— Трябва ми само още малко време — отговори тя.
— Защо? Какво ще промени то?
— Не зная.
Майкъл сведе поглед.
— Напразно чакаш да стане чудо, Елизабет.
Късно вечерта Елизабет и Амадо гледаха новините, когато Консуела влезе и им пожела лека нощ. Елизабет я изчака да потегли с колата си и каза:
— Искам да поговорим, Амадо.
Съпругът й се обърна към нея. По лицето му премина сянка от болка и той разсеяно прокара ръка по гърдите си.
— Искаш ли да изгася телевизора? — Движенията му привлякоха вниманието й.
— Добре ли си?
Той направи пренебрежителна гримаса.
— Или остарявам и организмът ми отслабва, или пък Консуела прекалява с подправките.
— Утре ще поговоря с нея.
Елизабет начаса осъзна, че обещанието й се обезсмисля, щом щеше да му казва, че го напуска. Тя се смути и забрави встъпителните думи, които си беше приготвила. Никак не й беше лесно да заговори за развод, след като току-що си бяха приказвали за пикантна храна.
— Извини ме за момент — Амадо стана. — Май трябва да взема нещо за стомах, за да мога спокойно да спя.
— Откога те мъчи стомахът?
Кога щеше да престане да мисли за себе си като за негова жена? Изведнъж ли щеше да стане това, или бавно и болезнено?
— Ходи ли на лекар?
— Казаха ми, че това е част от процеса на остаряване. — Амадо се усмихна бързо и саркастично с крайчеца на устните си. — Досега не са открили ефикасно средство срещу него.
Когато остана сама, Елизабет се опита да се концентрира върху прогнозата за времето. Някак си бе в реда на нещата да вали, защото не можеше да си представи, че ще напусне Амадо в ясен слънчев ден.
След прогнозата за времето дойде ред на спорта, а после показаха някакъв мъж, който си строеше къща от алуминиеви кутии, напълнени с бетон. Амадо още го нямаше. Разтревожена, Елизабет тръгна да го търси и го намери в леглото му, подпрян на няколко възглавници.
— Амадо?! Добре ли си?
Амадо отвори очи и се опита да стане, но усилието само го изтощи и той отново полегна. Тя се приближи до него. Мъжът й изглеждаше стар. По челото и над горната му устна бе избила пот. На Елизабет й прилоша от страх.
— Какво има? Какво става с теб?
— Нищо.
— Нали виждам?
— Ще ми мине, както винаги досега. — Амадо посегна към ръката й, за да я успокои.
— Какво, по дяволите, означава това? — Тя се заслуша в хрипливото му дишане и страхът й премина в паника.
— Понякога лекарствата действат по-бавно.
— Откога вземаш лекарства?
Изведнъж с болезнена яснота тя си спомни кутията, където бе намерила капкомера. Тогава не си бе дала сметка, че това са твърде много лекарства за някакви си алергии само.
— Тази болест на сърцето ми…
— Болест ли?!
— Съжалявам. Не исках да разбереш по този начин.
Сякаш неочаквано загадката бе решена. Сега Елизабет си обясни толкова много неща: задъхването му, което той се опитваше да оправдае с липсата на физически упражнения, болките в гърдите, допълнителните възглавници, на които спеше, и дори отчаяните му опити да се сближи с дъщерите си.
— Откога знаеш? — попита тя.
— Узнах го няколко месеца след нашата сватба. — Той пусна ръката й и й направи знак да приседне до него. — Искам да ти кажа, че ако знаех, никога нямаше да ти причиня това.
Тъй като се боеше да не го притесни, тя придърпа един стол и седна до него. После отново сложи ръката си в неговата. Душата й бе страшно смутена и тя потърси сигурност във фактите.
— Какво казват лекарите?
— Знаеш ги какви са. Тяхно право е…
— Не постъпвай така с мен, Амадо! Не ме дръж повече в неведение! Мое право е да зная какво става с теб. — В гърлото й заседна буца. — Та ти си мой съпруг, дявол да го вземе!
— Медицинските термини няма да ти помогнат, Елизабет. Те са само думи, зад които лекарите скриват простата истина, че умираш. Стига ни единствено да знаем, че сърцето ми е на път да спре и никой с нищо не може да предотврати близкия край.
— Не биваше да изтърпяваш всичко това сам.
— Аз ти обещах, че като моя жена ще имаш всичко, което ти душа поиска и само за по-малко от година се провалих!
— Ти не си знаел.
Елизабет се опитваше да подреди мислите си, но чувствата й бясно препускаха през тях. Амадо на смъртно легло? Как е възможно? Та той бе толкова силен и жизнен! Тя се наклони и сложи ръката му на бузата си.
— Ти поддържаш живеца в мен, Елизабет. Без теб нямаше да има смисъл да продължавам.
Елизабет почувства, че се задушава.
— Прекалено си щедър към мен. Ти имаш дъщери, внучки и…
— И Майкъл, и Консуела, и толкова много приятели, за които съм сигурен, че ще скърбят, когато мен вече няма да ме има. Но никой от тях не може да те замести.
Амадо изви гърба си, сякаш се опитваше да си поеме повече въздух. След малко отново се отпусна.
— Живях добре, Елизабет. Съжалявам единствено за това, че с теб имахме много малко време. Най-трудно ще ми бъде да се разделя с теб.
— Не говори така!
Тя негодуваше, че се е примирил с нещо толкова немислимо.
— Трябваше да ти кажа и какво ми причини лекарството — продължи той. — Вместо това те оставих да си мислиш, че ти си виновна за моето преместване от спалнята ни.
— Лекарството ли? Какво общо има то с твоето преместване?
— Заради него не можех да те любя. При някои мъже това е един от страничните му ефекти и аз се оказах сред тези нещастници. Не ти казах, защото се надявах, че ще премина на друго лекарство или че организмът ми ще се нагоди към това.
Призля й. Само ако й беше казал, тогава всичко щеше да бъде толкова различно.
— Трябваше да ми се довериш.
— Мълчанието ми нямаше нищо общо с доверието. Мислих много за това и накрая осъзнах, че се страхувам да не те загубя. Вярвах, че докато има надежда, ти няма да си отидеш.
— Амадо, омъжих се за теб, за да бъдем заедно и в добро, и в зло.
С тези думи Елизабет нежно, но решително затвори вратата пред Майкъл и мечтания живот с него. Обзе я странно спокойствие.
— Но щастието беше толкова кратко!
— Сигурен ли си, че нищо повече не може да се направи? Ходил ли си при специалист?
Амадо се усмихна.
— Бил съм при всички възможни специалисти. Не си мисли, че ще се отървеш от мен толкова лесно!
Елизабет се замисли за това колко пъти не бе успявала да се добере до него в Модесто и за следобедите във винарната, когато никой не знаеше къде е той и тя решаваше, че си говори някъде с някой фермер за реколтата му.
— И какво казваха те?
Амадо се поколеба.
— Че единствената ми надежда е в трансплантацията.
Елизабет изтръпна. Знаеше, че през последното десетилетие успехът при тези операции чувствително бе нараснал, но все пак гаранция нямаше.
— Кога ще стане това?
— Казах им, че не искам.
— Не те разбирам. Щом това е единственият ти…
— Аз съм на шейсет години, Елизабет. Ако бях здрав, щях да изживея още хубави и спорни години, но не само сърцето ми се задъхва. Болестта е поразила и бъбреците, и дробовете ми. Как бих могъл със спокойна съвест да приема сърце, когато толкова много хора се нуждаят от него?
— Защо смяташ, че те са по-достойни от теб? А и не би ли помогнало едно сърце, което работи добре, на бъбреците и дробовете ти?
Амадо уморено затвори очи. Когато отново ги отвори, погледът му бе прикован в тавана.
— Един ден, когато отидох в клиниката за изследвания, срещнах млада жена, която беше там по същата причина. Имаше три дъщери и ми разказа как ги подготвя да живеят без нея, в случай че умре, преди да й присадят сърце. Когато й казах, че може би ненужно плаши децата си, тя ми разправи за едно осемнайсетгодишно момче, с което се запознала предишната година. Той умрял, докато чакал да му присадят новото сърце. Това са само два примера, но има безброй подобни съдби.
Амадо впи поглед в жена си.
— Сега вече разбираш ли ме?
Тя осъзна, че с нищо не би могла да промени решението му.
— Редно е да те разбирам, защото една от причините да се влюбя в теб бе твоята жертвоготовност.
— В такъв случай решаваме, че повече няма да повдигаме тази тема.
— Щом така искаш.
Амадо се отпусна назад и затвори очи. След малко той нежно каза:
— Имаш ли нещо против да довършим разговора си утре сутринта?
— Добре ли си?
Елизабет си мислеше колко често Амадо изчезваше напоследък под предлог, че има някаква среща или уговорен късен обяд с колеги лозари. Тогава той сигурно си бе почивал някъде, събирайки сили, за да си дава вид после пред нея, че всичко е наред.
— Просто съм малко уморен. Денят беше дълъг.
— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да тръгна?
— Не, имам си всичко необходимо.
Елизабет се изправи. Сълзите й заплашително напираха, но тя знаеше, че Амадо не иска да я вижда разплакана.
— Съжалявам, Амадо.
— Недей! Дори и в това Бог е бил милостив към мен. Преди да ми открие, че умирам, той ми даде теб.
За нищо на света тя нямаше да свали ореола, с който Амадо я бе увенчал. Това поне можеше да направи за него. Тя се наведе и го целуна по челото.
— Преди да си легна, ще мина да те видя.
— Обичам те, Елизабет!
— И аз те обичам, Амадо!
Какво от това, че любовта към съпруга й не бе като онази, която възпяваха поетите? Поне пред нея вече не стоеше дилема. Съдбата беше решила нейната участ.
В полунощ Елизабет кръстосваше стаята си и се мъчеше да намери подходящите думи, с които да каже на Майкъл. Страхливката в нея настояваше, че не бива тя да бъде тази, която ще му съобщи за Амадо. Но въпреки неоспоримите й доводи, Елизабет не можеше да се съгласи, че е редно да пази състоянието на мъжа си в тайна. Амадо се нуждаеше от обичта на Майкъл така, както разчиташе и на професионализма му.
Колкото и да умуваше, тя все стигаше до един и същи извод: нямаше по-добър начин да каже на Майкъл за Амадо, както не бе имало и когато се канеше да каже на мъжа си, че го напуска.
Елизабет тихо излезе от къщата. Мъглата се беше спуснала от хълма и сега се стелеше плътно наоколо. Когато стъпи на верандата, един вътрешен глас я спря. Стори й се, че ако остави Майкъл да поспи спокойно още една нощ, ще му направи чудесен подарък. Тя се обърна и безшумно се върна отново в къщата. Преди да се прибере в стаята си, тя се спря пред вратата на Амадо и се вслуша в дишането му.
Когато в шест и половина на следващата сутрин отиде да вземе вестника, Елизабет мина покрай къщата на Майкъл и видя, че пикапа му вече го нямаше. Стори й се странно, че е тръгнал за работа толкова рано, но това не я разтревожи в момента, защото повече я занимаваше мисълта какво щеше да каже на Амадо, когато след малко се видят на закуска. Ако имаше избор, и тя щеше да избяга в залисията на делника. А вместо това Елизабет трябваше да намери начин да гледа съпруга си без съжаление, да му говори без тъга и да живее без чувството, че всеки пореден ден е техният последен ден заедно.
Когато наближи къщата, Амадо й отвори вратата.
— Не виждам причина ти да вземаш пощата — смъмри я той.
— Станах рано и си помислих…
— Че ще ми спестиш усилието?
Тя се приближи на пръсти и го целуна по бузата.
— Нещо такова.
— Ето защо мълчах толкова време, Елизабет. Не исках да започнеш да се отнасяш с мен като с болен.
В гласа му се долавяха гневни нотки.
— И това време скоро ще дойде. Но дотогава искам да живея така, както винаги съм живял. Направи ми тая услуга.
Елизабет се отдръпна от него.
— Извинявай. Исках само…
— Зная. — Гласът му омекна. — Аз месеци наред се мъчех да свикна с това положение, а ти трябваше да го приемеш за няколко часа.
Амадо я прегърна през раменете.
— Хайде да влизаме! Искам да ти покажа нещо.
Отидоха в кабинета му, където той мълчаливо извади една папка от бюрото си. Когато Елизабет видя, че вътре са мострите за новите етикети, тя едновременно се изненада и си отдъхна. Отначало си помисли, че е нещо свързано със здравословното му състояние. Благодарна бе, че той се опитваше да поддържа нормална атмосфера, колкото и изкуствена да беше тя. Трябваше й време, за да се окопити и да приеме действителността, преди да й се наложи да взема решения.
Най-напред трябваше по някакъв начин да каже на Майкъл и после да скъса сърдечната си връзка с него. А той щеше да има нужда от нея в своята скръб, така както Амадо се нуждаеше от нея сега, когато умираше.
По-късно Елизабет отиде на работа и се огледа за пикапа на Майкъл, ала не го видя. Прониза я тревога, но в следващия миг си каза, че това е чиста параноя и че Майкъл спокойно би могъл да бъде поне на сто места. В десет се обади Амадо. Беше решил да си вземе почивен ден, за да се погрижи за някакви лични дела и за да си почине за партито у семейство Робъртсън тази вечер. Елизабет си помисли дали да не го попита за Майкъл, но реши да не се издава, че го търси.
Когато Майкъл не се прибра за обяд, нито пък се обади на Кристин, за да съобщи къде е, тя остави всичко и тръгна да го търси. Никой във винарната и лозята не го беше виждал. Обади се в Модесто, но и там не знаеха нищо за него. Най-накрая Елизабет се отправи към дома му. Когато се приближи, забеляза, че на външната врата е прикрепена някаква хартия. С нарастваща тревога тя стъпи на верандата. Видя, че върху плика бе изписано нейното име, отвори го бързо и зачете:

«Съжалявам, Елизабет! Наистина опитах, но повече не бих могъл да остана. От самото начало и двамата знаехме, че колкото и да изчакваме, нищо няма да се промени. Обикнах те и така погазих клетвата си никога повече да не изпадам в положението на втори. Ако трябва да има виновен, то нека това да бъда аз.
Във винарната оставих писмо за Амадо, с което се надявам правдоподобно да обясня заминаването си. Исках да му го кажа лично, но после осъзнах, че няма да мога. Това е единственият начин, колкото и жесток да е.
Майкъл.
P. S. Хауърд е с мен. Май не му се тръгва много, но и с мен е същото. Ще бъдем страхотен екип, не мислиш ли?».

Елизабет се облегна на студеното стъкло, затвори очи и се отдаде на болката. Тя я обгърна като стар приятел, намерил сигурен пристан. Ужасно несправедливо бе да загуби и Майкъл, и Амадо.
— Елизабет?
Това беше гласът на Амадо. Той идваше срещу нея, Елизабет си пое дълбоко въздух, примижа и пъхна писмото в джоба си.
— Струва ми се, че Майкъл още не се е прибрал — каза той, когато тя го пресрещна на алеята. — Поне не съм го виждал.
Елизабет не можеше да се съсредоточи. Не знаеше какво да каже. Толкова много болки и скърби не й даваха покой: тези, които бе получила и онези, които й предстоеше да причини.
— Няма го, Амадо.
— Да, зная.
Той бавно изрече думите, като че ли говореше на чужд език.
— Провери ли във винарната?
— И там го няма.
Тя се опита да се усмихне, но устните й не се подчиниха.
— Напуснал ни е.
Ласкавият поглед изчезна от очите на Амадо.
— Какво говориш?
Елизабет искаше да изчезне: да избяга, да се скрие, да бяга, докато падне от изтощение.
— Решил, че е време да отвори нова страница в живота си.
Той се сви под силния напор на вятъра.
— Май ще трябва да си потърсим нов технолог. Като си помисля колко трудно намерихме такъв за Модесто, по-добре е… — Амадо я сграбчи, сякаш се страхуваше, че може да падне. — Добре ли си?
— Разбира се. Защо да не съм добре?
Той се поколеба. Лицето му доби измъчен вид. Най-накрая въздъхна и я притисна към себе си.
— Не бива да се преструваш повече пред мен. Вината е моя. Знаех, че това ще се случи. По дяволите, мисля даже, че аз го планирах да стане.
Отначало тя не схвана мисълта му.
— Какво искаш да кажеш с това, че си знаел какво ще стане? Че си го планирал?
— Хайде да влезем! Трябва да ти кажа много неща.
Елизабет се отдръпна от него.
— Не, Амадо. По-добре ми ги кажи сега.
Той неспокойно се размърда.
— Трябва да знаеш, че много ми е трудно.
— Знаел си какво става между мен и Майкъл, нали? — Не искаше това да бе истина, но умът й трескаво работеше. — Господи, ето защо бяха тези пътувания до Модесто! Искал си да останем с Майкъл сами.
Амадо я погледна умолително.
— Не исках да те оставям сама на този свят, след като мен вече няма да ме има.
Обзе я грозно подозрение и тя почувства, че й се гади.
— За мен ли се тревожеше, Амадо, или за скъпата си винарна?
— Никога не съм искал да страдаш. Знаеш, че винаги съм гледал на Майкъл като на…
Елизабет извади писмото на Майкъл и го хвърли на мъжа си.
— Знаеш ли какво ни причини с твоите постановки?
— Откъде можех да знам, че ще се обикнете толкова бързо?
— Ако ме беше посветил в плана си от самото начало, сигурно щях да мога да отложа за по-късно събитието.
— Ти преувеличаваш моята намеса. Признавам, че търсих начини да ви събера с Майкъл, и че се надявах накрая да се влюбите един в друг.
Амадо се наведе и взе хартийката, която му беше хвърлила. Когато я прочете, целият пребледня.
— Господи, как можах да забравя?!
— Какво има, Амадо? — Той изглеждаше толкова отчаян и самотен, че гневът й се превърна в страх. — Какво си забравил?
Амадо вдигна глава и я погледна.
— Че той ще се почувства втори. Елизабет, моля те, повярвай ми, че никога нямаше… Как можах да забравя! — изпъшка той.
— Не разбирам за какво говориш.
Амадо се обърна към долината.
— Никога ли не си чувала за Сюзън и брат му?
За пръв път в живота си Елизабет се почувства толкова самотна. Някой ден щеше да поиска да научи тази история, но точно сега собствената й болка я изпълваше докрай и нямаше сили да носи и чуждото страдание.
Заради любов, вярност, дълг или нещо друго, Елизабет щеше да остане с Амадо, докато смъртта ги раздели. Тя хвана ръката му и с искрена загриженост каза:
— Не бива да излизаш без връхна дреха. Хайде да се прибираме на топло!
Той стисна ръката й.
— Не само за земята и винарната се безпокоях, Елизабет. Мислех и за твоето щастие.
Обзе я печал. По-лесно щеше да й бъде, ако не му вярваше. Ала тя му вярваше.
— Знам, Амадо.


XXIII

— Просто не е честно и за двама ви — каза Алис. — Вие току-що започнахте.
— Ако седна да мисля за несправедливостта на това, което става, значи да изпадна в безизходица.
Елизабет премести телефонната слушалка на другото си ухо и се облегна в креслото. Когато видя купчината писма, които още не беше отваряла, тя погледна към стената.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда? Мога да се приготвя набързо и да хвана автобус.
— Предпочитам да те пазя за по-късно, бабо.
— Елизабет, не съм толкова изнежена, та да не мога…
— Ако дойдеш сега, той няма да може да се преструва, че не е болен, дори и когато наистина е добре.
— Разбира се. Трябваше и сама да се сетя за това. Просто се чувствам безпомощна.
Елизабет започна небрежно да върти между пръстите си телефонния шнур.
— И аз.
— Кога смята да каже на Фелиция и Елана?
— Сега те са при него. Наложи се почти да заплаши Фелиция, за да я докара тук.
— Как мислиш, че ще го приемат?
— Наистина не знам.
— Няма ли да е прекрасно, ако за времето, което остава на Амадо, те истински се сближат със своя баща? Дано от всичко това излезе нещо хубаво!
— Не съм сигурна, че е възможно дори ако Фелиция и Елана се променят, как би могъл да повярва Амадо в тяхната искреност, като се има предвид миналото?
— Той ще вярва на онова, което иска. А нима някой ще каже, че то не е най-доброто?
Елизабет не можеше да оспори това. Много често въображението й я бе спасявало от ударите на действителността.
— Обещай, че ще ми се обадиш, когато нещата се влошат — каза Алис. — И не забравяй, че всяко зло е за добро! Трудно е да живееш, знаейки, че умираш, но така поне имаш възможност да оправиш нещата около себе си, да ги подредиш. Погледни на това като на подарък, Елизабет!
— Обичам те, бабо.
Говориха още няколко минути и накрая си обещаха да се чуят отново в най-скоро време. Очите на Елизабет плувнаха в сълзи, когато остави слушалката. Никога не знаеше откъде ще я връхлети мъката. Понякога, когато се потапяше в работата си, часове наред беше спокойна. И изведнъж някоя влудяваща мисъл стоварваше с пълна сила тежестта на бъдещето върху нея.
От окото й се отрони сълза. Елизабет мислено проследи хода й. Един вътрешен глас се издигна над болката и нежно я предупреди, че занапред щеше да пролее много сълзи като тази.
Напускаше я още един обичан човек. Можеше да крещи до забрава срещу тази несправедливост, да ругае и богохулства, да работи до пълно изтощение, но нищо нямаше да й помогне. Амадо вече бе пътник и частица от нея щеше да умре заедно с него.
— Колко ти остава да живееш? — попита Фелиция.
Амадо се намести по-удобно на стола си. Сега дишаше по-лесно. Вместо да се обиди от грубостта на голямата си дъщеря, той й бе благодарен, задето не се опитваше да го залъже с престорена загриженост.
— Месеци, може и година или дори повече. Има различни случаи.
Елана неспокойно погледна към сестра си и каза заеквайки:
— Сега… сега добре ли си? Искам да кажа: можем ли с нещо да ти помогнем?
— Не. Всичко, което можеше да се направи, е сторено.
Фелиция отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа навън. Все още с гръб към баща си тя попита:
— Тогава защо ни повика тук? Можеше да ни кажеш за това и по телефона.
— Фелиция! — извика Елана. — Как можеш да говориш така?!
Сестра й рязко се обърна и я погледна свирепо.
— Поне веднъж в живота си бъди честна и си признай, че и ти мислиш така. Откога започнахме да се събираме на семейни съвети?
— Сега е различно — рече Елана.
— Защо? Защото татенцето умира и има нужда от нас? А къде беше той, когато мама имаше нужда от него? Впрочем, къде бе и ти?
— Фелиция, не постъпвай така със сестра си! — Амадо умолително протегна ръка. — Трябва да се примириш, че майка ти я няма вече. Това, което направи тя…
— Да не си посмял да говориш за майка ми! — изкрещя тя. — Нямаш право!
— Защо не го изслушаш, Фелиция? Не виждаш ли, че той умира? Та това е последната ни възможност да бъдем семейство.
Фелиция отметна глава назад, сякаш Елана я бе ударила. После присви очи и замислено погледна към двамата.
— Аз… съжалявам. Не знам какво ми стана. Просто новината за твоята болест ме шокира… тате.
Амадо бе очаквал всичко друго от срещата с дъщерите си, но не и това. Фелиция се усмихваше със съжаление като данъчен служител, който се кани да направи някому удръжка. А ужасеният поглед на Елана бе повече следствие на неприятното усещане, че някой до нея умира, отколкото на факта, че губи собствения си баща.
— Не искам между нас да останат премълчани неща — каза им той. — Сигурно искате да ме питате например за детските си години тук, преди да отидете с майка си в Испания. Когато аз умра, няма да има кой да ви отговори на тези въпроси.
— А откъде знаеш какви деца сме били? — сопна му се Фелиция. — Та ти никога не се свърташе у дома при нас.
Амадо бавно кимна с глава. Дори и тогава, когато бе в нейна вреда, голямата му дъщеря си оставаше зла.
— Работех много, за да отгледам най-хубавото грозде и да направя най-добрите вина. Баща ми очакваше това от мен, както и неговият баща навремето бе очаквал това от него. Не знаех, че работата ще ми коства семейството. Просто тогава животът бе такъв.
— Нима искаш да кажеш, че си се променил? — попита Фелиция.
— Да, и ще направя всичко по силите си, за да ви спечеля със сестра ти.
Той очакваше да я впечатли поне малко с отговора си, но тя отново впери поглед навън, студена и непристъпна.
— А мама? — попита след малко и войнствено скръсти ръце на гърдите си.
— Казах, че ще направя всичко по силите си — повтори Амадо.
Фелиция се обърна към него.
— Означава ли това, че се разкайваш за отношението си към нея?
— Повече, отколкото думите могат да кажат.
Той остави на нея да разтълкува смисъла на казаното.
— И как смяташ да станем отново семейство? — Тонът й бе помирителен, а езикът на тялото — скован и премерен.
Преди да пристигнат дъщерите му тази сутрин, Амадо си беше казал, че не трябва да очаква много от тях. Той усети безпокойството на Елизабет от начина, по който го гледаше на закуска, а после му предложи да не ходи на работа този ден и да остане с него. Нито той обаче, нито тя можеха да предотвратят разочарованието, което изпита: дори и сега, когато умираше, не успя да се приближи поне малко до Фелиция. А без нея почти нямаше шанс с Елана.
— Надявах се да прекараме известно време заедно, за да се опознаем отново.
Фелиция стрелна с поглед сестра си.
— Смятам, че отсега нататък можем редовно да се събираме, нали, Елана?
— Разбира се. С удоволствие ще идвам. — Тя не очакваше такъв внезапен обрат в отношението й.
Вместо радост, Амадо почувства празнота.


Лодката, която отнасяше Майкъл през Тихия океан, изведнъж се наклони и той се улови за въжетата, крепящи платното. Погледна бързо към Хауърд, който се чистеше на палубата. Котаракът на свой ред му хвърли един самодоволен високомерен поглед и продължи да ближе лапата си.
Пътуваха вече три седмици, а Майкъл все още не бе свикнал с морето. Капитанът Джеръми Андрюз, който бе склонил да го откара до Австралия, му каза, че с времето ще привикне към моряшкия живот. А Майкъл имаше време в изобилие. Малцина можеха да кажат, че никъде никой не ги очаква. Никога преди това той не беше вкусвал истинската свобода. Ако се постараеше повечко, някой ден тя можеше и да му хареса.
Хауърд стана, протегна се и тръгна по палубата. Сложи предните си лапи върху крака на Майкъл и гальовно измяука. Той го вдигна на рамото си и притисна бузата си в меката му черна козина.
— Стой мирно, Хауърд! Нищо не е вечно.
Последните думи бяха по-скоро за него, отколкото за котарака.
През онази нощ, когато Майкъл за последен път подкара пикапа си през долината Напа, той нямаше ни най-малка представа къде отива. Знаеше само, че трябва да се махне оттам. В началото се отправи на изток, воден от детската си мечта да види парка Йелоустоун. В Уинемука, Невада, изведнъж реши да свърне на север, а после, в Айдахо, продължи отново на запад, докато накрая се озова в Сиатъл. Цял ден обикаля доковете, готов да запретне ръкави и да помогне в товаренето на най-красивия платноход, който някога бе виждал. По едно време случайно се включи в разговор за дебели филета от сьомга и всичко това едва не го отведе на Хавайските острови.
Знаеше, че няма да намери лек за своята болка, но въпреки това напусна Калифорния. Може би скитането по света не бе най-правилното решение, но във всеки случай бе за предпочитане пред бездействието. Майкъл не можеше да се отърси от чувството, че ако спре дори само за миг, всичко онова, което бе оставил зад себе си и от което бягаше, щеше да го застигне. А все още не беше готов за такава среща. Нямаше да спре, докато не се научеше да живее без онова, което загуби. Дори и цял живот да бродеше… какво от това!


XXIV

Сейнт Хелена, март 1990
Елизабет стоеше в края на лозето, облечена в черния костюм, който си бе купила преди осем месеца, за да изпрати за последен път Амадо. Мислеше, че ще и бъде по-лесно, ако изпълни предварително това тъжно задължение, но вместо това траурните дрехи се превърнаха в душевен тормоз, в злокобно присъствие, което вещаеше скорошния край.
Изминалите месеци бяха трудни в много отношения. През деня заседаваха за освобождаването на Амадо от поста директор на винарната й говорител на «Монтоя Уайнс». Нощем Елизабет бдеше край леглото на мъжа си, който бавно се превръщаше в сянка на човека, с когото се бе запознала на коледното тържество на «Смит и Ноубъл».
Младата жена реши да не лансират нова рекламна кампания, а постепенно да се оттеглят от сцената, пускайки все по-малко реклами с Амадо. По-късно щеше да помисли как «Монтоя Уайнс» да си възвърне загубените позиции. Тя съзнаваше, че с оттеглянето рискува много, но засега тези безпокойства попадаха в графата «бъдещи проблеми». Сега тя се бе посветила изцяло на Амадо и на работата във винарната.
Както и очакваше, Амадо не си отиде тихо в съня си. Той се бореше за живота дори и когато вече едва си поемаше дъх. Понякога Елизабет заставаше отвън пред вратата, вслушваше се в мъчителното му дишане и мислено се молеше Амадо да се предаде, да се довери най-после на често повтаряните си думи, че и след смъртта те двамата ще се намерят. Накрая, когато вече тялото отказа да се подчинява на волята, той се събуди от дълбок сън, за да се сбогува с нея. Отвори широко очи и с глух, хриплив глас й се закле в любов.
След погребението, когато всички се разотидеха, Елизабет щеше насаме да се прости с Амадо. Щеше да запали огън в огнището и да отвори бутилката с вино, което той бе прибрал в брачната им нощ за десетата годишнина от сватбата им. Щеше да пие от чашата, с която той бе вдигнал наздравица за техния годеж и после да я хвърли в огъня. На следващия ден щеше да опакова черния си костюм и дрехите на Амадо, и да ги изпрати някъде далеч от Сейнт Хелена.
Преди да се отправи към спрялата пред къщата лимузина, Елизабет за последен път огледа лозята, като внимаваше токчетата на обувките й да не потънат в меката пръст. Ако тази година Амадо се беше разходил из имота, щеше да хареса работата на хората, които тя бе наела за подрязването на лозите. Но най-вече щеше да се почувства горд заради способността й да преценява свършената работа.
Елизабет погледна ролекса, с който Амадо я бе изненадал на последния й рожден ден. Винаги се бе радвал като дете, когато й подаряваше скъпи и безполезни играчки, и никога не обръщаше внимание на нейните протести. Амадо я бе обичал, без дори да я познава. Виждаше я такава, каквато искаше да бъде, и тя осъществи всичките му мечти, освен една — да му роди син.
След половин час щеше да застане пред приятелите им в препълнената църква. Щеше да си наложи да не търси с очи единствения човек, за когото сърцето й подсказваше, че няма да е там. Майкъл нямаше да дойде, дори и да знаеше за смъртта на Амадо. Като оставаше настрана и си отказваше правото да се прости с Амадо, той се самонаказваше за греха, който смяташе, че бе сторил спрямо своя най-добър приятел.
А може би Майкъл бе много далеч и новината още не бе стигнала до него? Ако сега не работеше във винопроизводството, можеха да минат и месеци, докато узнаеше. Все пак щом разбереше, част от него щеше също да умре.
Елизабет се обърна и тръгна нагоре по хълма. Алис и Консуела, които я чакаха пред къщата, имаха угрижен вид. Щеше да направи всичко възможно, за да ги успокои, че е добре. А после щеше да убеди и тях, и всички останали, че е достатъчно силна, упорита и способна, за да продължи делото на Амадо. Най-скъпият дар, който получи от него, бяха знанията. В замяна на тях Елизабет обеща да продължи без него и да прегърне неговата мечта като своя.


Две седмици по-късно Елизабет бе в Напа за прочитането на завещанието. В махагоновия кабинет бяха още адвокатът, Елана и Едгар. Амадо бе пожелал в деня на погребението на всеки от дългогодишните му служители да се изпрати писмена благодарност и индивидуален чек, подписан от него. Фелиция се бе обадила на Елана да я представлява, понеже през изминалата година била прекарала доста време в Калифорния и щяло да й стане много, ако дойдела два пъти за един месец.
Прочитането на трите машинописни страници не донесе никакви изненади. Всичко бе така, както Амадо внимателно го бе разяснил преди смъртта си. Елизабет стана, сложи си чантата на рамото и протегна ръка към адвоката Джеймс Уебстър.
— Благодаря ти, Джим. Амадо ми поръча да ти благодаря за извънредния труд, който положи през изминалите няколко месеца.
Той пое ръката й с двете си ръце и я погледна състрадателно.
— Ако занапред мога да бъда полезен…
Елана, следвана по петите от Едгар, се изправи пред Джим, когато той стана, за да заобиколи бюрото си.
— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя с тон, от който се разбра, че извинението й бе чиста формалност. — Но следобед с Едгар имаме среща в града и исках да знаете, че съм наела адвокат, който да представлява мен и сестра ми в цялата работа. Името му е Сандърс Мичъл. Може би ви е познато. — Тя се засмя пренебрежително. — Какво говоря?! Разбира се, че ви е познато. Както и да е, той ми поръча да ви предам, че ще ви се обади от кабинета си през тази седмица.
Джим се намръщи.
— Разбира се, ваша работа е да качите на борда още един адвокат, но ми е жал, че ще хвърлите много пари на вятъра. Ако ви интересува нещо, с радост ще ви отговоря. Бащиното ви завещание е ясно и мога да ви уверя, че всичко по него е в ред.
— Господин Мичъл е добър адвокат, но не моя бе идеята да го наема. Фелиция настояваше да бъдем представени и ние.
Джим видимо се изненада от подтекста на думите й.
— Госпожо Съливан, баща ви бе честен и щедър човек. Съжалявам, че изпитвате… — Той спря, за да се успокои.
— Простете ми. Вие, естествено, имате право да постъпите както намерите за добре. Ако мислите, че ще ви е от полза, първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да изпратя на господин Мичъл копие от завещанието.
Елизабет не се изненада от поведението на Фелиция. Тя бе успяла да убеди Амадо, че е променила чувствата си към него, само защото той умираше и отчаяно искаше да й повярва. Фелиция подходи хитро към баща си. Знаеше, че ако се престори още в началото, той би се усъмнил в нейната искреност. Наградата си струваше усилията, а тя бе колкото злъчна, толкова и алчна. Само че не знаеше колко дълго и упорито бяха работили Амадо и Джим по завещанието. Двете с Елана си губеха времето и парите в търсене на някаква вратичка.
— Ще говорим по-късно, Джим — каза Елизабет.
— Не си тръгвай още. Ей сега свършвам.
— Трябва да вървя. С Алис ще ходим на пазар.


Когато спря на паркинга в търговския център, валеше слаб дъждец. Алис се бе подслонила под навеса на едно кафене.
— Как мина? — попита тя, когато влезе в колата и хвърли покупките си на задната седалка.
— Както се и очакваше — отвърна Елизабет. — Нямаше изненадващи допълнения към завещанието, ако това имаш предвид.
— Всъщност безпокоях се за Елана и Едгар. Надявам се, че не са те разстроили допълнително.
Елизабет нежно стисна ръката на баба си.
— Щастлива съм, когато си край мен. Караш ме да се чувствам обичана.
Алис не отговори.
— Какво става? — погледна я младата жена.
— Мислех си… Всъщност нищо не ме задържа във Фармингъм.
— Така ли?!
Елизабет предчувстваше, че ще се случи нещо такова. Алис не можеше да скрие безпокойството си от решението й да управлява сама винарната.
— Най-после реши да се пенсионираш, а? Е, аз няма да те разубеждавам.
Елизабет спря на червен светофар и погледна Алис в очите.
— Ами приятелите ти? Какво ще правиш с тях, бабо? Преместиш ли се тук, значи да ги загубиш завинаги или да поемем риска някой да ме разкрие.
— От време на време бих могла да им ходя на гости.
— А ако някой от тях реши да ти върне посещението?
— Ще се оправя с това, когато му дойде времето.
— Обичам те, бабо, но няма да ти позволя да се откажеш от живота и приятелите си, за да се грижиш за мен.
След няколко мили Алис наруши тягостното мълчание.
— Бих искала дядо ти да те познава.
— Аз също. Но защо изведнъж се сети за него?
— О, знаеш как от едно мисълта ти скача на друго и така нататък.
Елизабет знаеше, че баба й сравнява бремето да въртиш сама цяло стопанство с това да управляваш винарна. Ако успееше да успокои страховете на Алис, може би тя щеше да се откаже на първо време поне да напуска Фармингъм.
— Колко време след смъртта на дядо ти реши да продадеш фермата?
Алис видимо се стресна от въпроса й.
— Никога не съм вземала такова решение. Банката веднага я присвои. Организира търг, но той едва покри дълговете. Сигурно не мислиш, че станах сервитьорка за собствено удоволствие.
— Ти никога не си говорила за това.
— Защото не е от най-хубавите ми спомени. В живота човек прави онова, което се налага.
— Тогава ти бе трудно да ме приютиш, нали? И все пак никога не обели дума за това. Защо?
— От мига, в който те погледнах, знаех, че ти ще осмислиш отново живота ми. Въобще не ми пукаше за парите.
Елизабет никога не успя да раздели болката, която й бяха причинили нейните родители, от радостта, която изпита, щом за първи път видя баба си. Този ден продължаваше да буди у нея противоречиви чувства. Без никаква връзка тя попита:
— Ти обичаше ли дядо?
Алис бе свикнала с внезапните обрати на мисълта й.
— Да, но го осъзнах истински, едва когато се спомина. Съжалението пропи самотата ми.
— Преди да срещна Амадо, не знаех, че е възможно да обичаш някого по толкова много начини.
Никога не бе предполагала, че могат да се обичат и двама мъже едновременно. Тя обаче реши да не споделя това с баба си. Алис щеше да бъде далеч по-спокойна, ако си мислеше, че внучката й жали само един любим човек.


XXV

Във винарната кипеше оживление, понеже всички бързаха за откриването на гроздобера. Възбудата им бе примесена с радостта, че запазиха работните си места и след прехвърлянето на собствеността. Елизабет знаеше, че много хора вътре и извън винарната се обзалагаха дали «Монтоя Уайнс» ще остане частна собственост до гроздобера и сега изпитваше перверзна гордост от факта, че повечето гласове бяха против нея.
Тя устоя с цената на много труд. През последните шест месеца вложи всичките си мисли, енергия и стръв в бизнеса, и често работеше по четиринадесет-петнадесет часа на ден, при това през цялата седмица. Ако не работеше, четеше и препрочиташе за технологията на винопроизводството. Отсяваше подробности, които Амадо бе пропуснал да й каже, изучаваше внимателно всичко, което й попаднеше, докато накрая започна свободно да борави със специфичната лексика така, както преди време безпогрешно си служеше с рекламните термини.
Много нощи Елизабет заспиваше на дивана в стария офис на Майкъл, докато четеше за плесените, гнилостните процеси или за проблемите на ферментацията. Рано на следващата сутрин си отиваше вкъщи, за да вземе душ и хапне нещо, а после се отправяше към офиса, за да бъде там преди другите.
Консуела се тревожеше, че тя много се товари и щом Алис се обадеше, все успяваше да завърти разговора около това, че «в живота има и по-важни неща от работата». Дори Тони Рейнолдс, който тихо и незабележимо работеше около нея, нежно я упрекваше и току подхвърляше, че многото работа и малкото удоволствия убиват духа. Елизабет търпеливо изслушваше добронамерените съвети, съгласяваше се с тях, благодареше на всеки за неговата загриженост и продължаваше със същото бясно темпо.
Тя разбираше, че приятелите й имат право, но нейното упорство бе плод на изгарящото я желание да бъде вече там, където само работата можеше да я отведе. Сега Елизабет изграждаше своя нов живот — многообразен и пълноценен, в който нямаше да има нужда от нищо и от никого.
Един месец след смъртта на мъжа си младата жена започна да прослушва кандидатите за поста главен технолог, който Амадо упорито бе отказвал да попълни след заминаването на Майкъл. Интервюира повече от десет мъже и жени, но не ги одобри. Дейвид Робъртсън, който й бе изпратил неколцина висококвалифицирани специалисти, безпомощно вдигна ръце и заяви, че губи времето на всички, понеже иска невъзможното — да намери втори Майкъл. Обвинението му почти улучи в целта и Елизабет си обеща да бъде по-снизходителна към следващия кандидат.
Вече половин година тя ръководеше винарната. Рано сутринта в един ясен септемврийски ден на вратата на офиса й се почука.
— Влизай. Отворено е.
Тони Рейнолдс мушна глава през отвора и се усмихна.
— Трябва да дойдеш и да видиш резултатите от теста на Брикс върху онова «Гаме Божоле», което току-що донесоха.
— Добро е, нали?
— Джак каза да не те викам, но нали трябва да го видиш със собствените си очи.
Елизабет радостно кимна. Когато официално пое винарната в свои ръце, тя не получи наготово усещането за принадлежност към едно голямо задружно семейство, което Амадо винаги бе поощрявал. Явно и не толкова явно подчинените й дадоха да се разбере, че сама трябва да заслужи тяхната лоялност и уважение.
Тъкмо когато излизаше иззад бюрото, частният й телефон звънна. Тя посегна към слушалката с думите:
— Ей сега ще го разкарам, който и да е той.
— Ще почакам отвън — рече Тони.
Тя признателно му махна и заговори в слушалката:
— Тук е Елизабет Монтоя.
— Елизабет, Джим се обажда.
— Джим! Какво мога да направя за теб?
След смъртта на Амадо двамата с Джим Уебстър се бяха сприятелили.
— Изглежда си в добро настроение.
— За разлика от теб. Какво има?
— Боя се, че имам лоши новини. Можеш ли да дойдеш в офиса ми днес следобед?
— Ще ми се да можех. Хубаво би било да се махна оттук. Не можем ли да го уредим по телефона?
— Предпочитам да ти го кажа на четири очи. Какво ще кажеш аз да дойда при теб?
— По кое време?
— За обяд става ли?
Елизабет си мислеше да работи без обедна почивка.
— Ще кажа на Консуела да приготви нещо. Обичаш ли сандвичи?
— Обичам всичко, ако е придружено с бутилка от онова чудесно «Шардоне», което ми изпрати миналия месец.
Безгрижният му тон не можа да я заблуди. Нетърпелива бе да узнае за какво искаше да говори Джим с нея.
— Ще видя какво ще намеря в избата.
Адвокатът пристигна в единадесет и половина. Елизабет беше в двора и наблюдаваше как изсипват гроздето в мелницата. Щом го видя, тя му махна с ръка и се извини на мъжете, с които говореше. После отиде при него и се здрависа.
— Ако си искал да ми изкараш акъла от страх, смятай, че успя.
— Извинявай, Елизабет, но не исках да ти казвам нищо, преди да дойда и двамата да обсъдим положението.
— Ако не престанеш да гледаш като обречен на смърт, някой може да си помисли нещо, а клюките тук растат по-бързо от гроздето.
Джим си замълча. Когато влязоха в офиса й, Елизабет му посочи един стол, а тя седна на края на бюрото и го погледна в очакване.
— Е, добре, слушам те.
Той си пое дълбоко въздух.
— Фелиция и Елана са получили предложение да продадат своите четиридесет и девет процента от «Монтоя Уайнс».
Ако някой й бе казал да седне и да напише проблемите, с които мисли, че ще се сблъска през първата година от своето управление, дори нямаше и през ум да й мине да включи в списъка нещо такова. Елизабет бе като зашеметена и й трябваше малко време, за да се окопити.
— От кого?
— «Хикс и Броуди».
— Тютюневата компания? Защо им е пък на тях винарна?
— Обадих се на една позната — Джоан Уокър, брокер, и я помолих да провери това-онова. Разбрала е, че те отдавна търсели начин да влязат в този бранш.
— Но откъде им е хрумнало, че «Монтоя Уайнс» се продава?
— Всъщност от малкото, което успях да разбера, става ясно, че Фелиция и Елана са се обърнали към тях или поне адвокатът им е осъществил контакта по тяхно нареждане.
Гневът й бе изместен от страх.
— Могат ли да…
— Опасявам се, че да.
— И аз не мога да ги спра, така ли?
— Според условията на завещанието ти първа имаш право да приемеш или отхвърлиш нечие предложение.
— За каква сума става въпрос?
Джим направи гримаса.
— Боя се, че надвишава с няколко милиона тази, която имаш в наличност.
Елизабет слезе от бюрото и закрачи насам-натам.
— С колко време разполагам, за да осигуря останалите?
— Амадо сигурно е предчувствал нещо такова, защото поиска от мен да не уточнявам нормалните деветдесет дни в клаузата.
— Тоест?
— Тоест съдът ще определи кое е «разумното» време. Като се имат предвид обстоятелствата, вероятно ще ни дадат сто и двайсетте дни.
— Един месец в повече — каква утеха!
Джим й се усмихна почти заплашително и Елизабет бе доволна, че той бе на нейна страна.
— Всичко се свежда до това, доколко може да се забави съдебното решение.
— Значи времето няма обратна сила, така ли?
— Точно така.
— За бога, Джим! Представяш ли си какво би станало, ако допусна компанията «Хикс и Боруди» да се намеси със своите производствени схеми и управленски екипи? Дори и да държа контролния пакет акции, ще си загубя времето в пререкания с тях.
— Имаш и друга възможност, Елизабет. Въобще не е нужно да воюваш с «Хикс и Броуди». Те биха предпочели да изкупят всички акции. Знам, че не искат да се пазарят с теб, както и ти нямаш намерение да се пазариш с тях. Адвокатът им ме упълномощи да ти кажа, че са склонни да ти направят същото предложение като на Фелиция и Елана, и да прибавят тлъста премия за твоите допълнителни два процента. Ще станеш неимоверно богата.
— Сигурно се шегуваш. Как бих могла да постъпя така с Амадо?
— Разбирам твоята лоялност, но вече е време да се примириш с факта, че Амадо го няма.
— Но аз му обещах никога да не продавам…
— Виж, съжалявам, но някой трябва да ти го каже и изглежда съдбата е избрала мен за това. И двамата добре знаем, че тази работа е голям залък за твоята уста. Предложението на «Хикс и Броуди» е законен начин да се измъкнеш, преди да си затънала. Няма да ти позволя да провалиш златния си шанс заради някаква криворазбрана лоялност.
Когато тя понечи да му отговори, Джим я спря с ръка.
— Има една стара поговорка и тя не е толкова абсурдна, колкото изглежда: единственият сигурен начин да натрупаш малко състояние във винения бизнес, е да започнеш с голям капитал. Това, че «Монтоя Уайнс» съществува от пет поколения, не означава, че е непобедима. Само една-две лоши години могат да я унищожат. И какво ще правиш, ако това се случи?
— Ще се върна в рекламата. Виж, благодаря ти за всичко, което се опитваш да направиш за мен, но само си губиш времето. За нищо на света няма да променя решението си.
— Бих могъл да ги склоня да направят отстъпки — продължи Джим, като че ли не беше я чул. — Къщите би могла да задържиш. Ако се безпокоиш за работниците, мога да го включа като клауза в договора: поне през първата година да няма съкращения. Така всеки ще има достатъчно време, за да си намери…
— Джим, чуй ме! Предпочитам да затворя винарната, отколкото да я продам на такива като «Хикс и Броуди».
— Ти си като сърдито дете, на което са казали, че няма да стане по неговата, колкото и да се тръшка.
След като помисли няколко секунди, той решително стана.
— Ако искаме да победим, ти трябва да блеснеш като директор, да станеш желязна.
Елизабет се намръщи, понеже не знаеше как да изтълкува думите му.
— Значи ли това, че ще ми помогнеш?
— В интерес на истината — нямам търпение! Отдавна не съм влизал в истинска схватка. Имам чувството, че с тази не просто ще наваксам «сухия период».
Джим се отправи към вратата и тя го последва.
— Защо тогава ме придумваше да продавам?
— Защото ми плащаш, за да ти давам най-добрите съвети. А това, което се каним да направим, не е най-доброто.
Елизабет се усмихна с облекчение.
— Не исках да те загубя.
Той се засмя.
— Но ако не бях приел твоите условия, ти щеше да ме уволниш.
— Незабавно!
Дяволита усмивка повдигна крайчетата на прецизно оформените му мустаци.
— Ето затова се навъртам край теб. Една упорита и смела жена е в състояние да събуди боеца в мен. Сигурно съм бил генерал или нещо такова в армията на Жана д'Арк. Какво ще предприемем срещу Фелиция и Елана?
— Елана е пионка. Фелиция е тази, от която трябва да се боим.
— Остави я на мен. Ти ще трябва да събереш парите.
— Колко ми трябват?
— Още десет милиона, освен всичко, което притежаваш в налични авоари.
Елизабет онемя. Сумата бе три пъти по-голяма от предполагаемата. Как можеше да е толкова неориентирана в пазара?
— Сигурно се шегуваш.
— Радвай се, че имаш свободата да отхвърлиш предложението на «Хикс и Броуди» и не се налага да се състезаваме с тях в наддаване.
— Ами ако решат да вдигнат цената?
— Няма.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото не те са инициаторите на цялата тази работа. Може и да имат апетити към «Монтоя Уайнс», но не са чак толкова заслепени. Ако сделката се провали, те са готови да се насочат към друга цел.
— Явно вече си мислил върху конкретен план за действие.
— Знаех, че няма да продаваш.
— Толкова ли съм прозрачна?
— Много си инат. — Джим отвори вратата.
— Мислех, че ще останеш за обяд.
— Не мога. Имам доста работа. Но ще взема обещаната бутилка «Шардоне» все пак.
Елизабет отиде за виното, а после изпрати Джим до колата му. Когато се върна в офиса си, тя остана известно време до вратата, вперила поглед в бюрото и книжата, които я чакаха там.
Откъде щеше да намери още десет милиона долара? Направо й се завиваше свят от тази невероятна сума. Ако се бе вглеждала по-внимателно в счетоводните книги, сега нямаше да се чувства като в небрано лозе. Тя, естествено, плащаше данъци по унаследяването на винарната, но откъде можеше да знае нещо такова?
Явно още не бе онази печена делова жена, за която се мислеше.


XXVI

Елизабет сложи телефонната слушалка на рамото си и се пресегна за календара.
— Кога смятате, че можете да приключите? — попита тя.
Жената, с която разговаряше, бе адвокатка от Лос Анжелис и представляваше нашумял рок певец. Той желаеше да вложи голяма част от новоизлюпеното си богатство в покупката на винарна и — за негово щастие — Елизабет се оказа насреща. Тя имаше нужда от всеки цент и затова бе решила да продаде имота, без да прибягва до услугите на агенция по недвижими имоти. Беше си дала срок от четири седмици и й оставаха само три дни до изтичането му, когато се обади рок звездата и я помоли лично да го разведе.
— Веднага щом се договорим за условията, ще оформя окончателно документите — отговори жената. — Миналата седмица ви казах, че условията са поставени. Обадете ми се, когато сте готови да подпишете, а дотогава имотът се продава.
— Уверявам ви, че моят клиент няма да се отметне. Той е категоричен, че това ще бъде добро капиталовложение за него.
— Всичко това е чудесно, но аз не бих могла да сваля имота от продажба, докато…
— Ще ви успокоят ли десет хиляди долара?
— Прибавете още една нула към тях, пригответе ги възможно най-скоро и сделката е сключена!
— Ще трябва допълнително да ви се обадя за това.
— Ако трябва да бъда честна, следобед очаквам друго предложение и при положение, че са готови… Вижте, никога не съм крила, че бързам с продажбата.
Елизабет се страхуваше, че номерът й няма да мине. Тази жена не бе специалист по недвижима собственост, но със сигурност не беше глупава. Едва ли декември бе най-подходящото време за прехвърляне на имот.
— Сигурно не очаквате от мен да… — Жената замълча.
— Е, добре. — Тя силно въздъхна. — Днес следобед ще изпратя на адвоката ви подписаните документи. Веднага щом ги одобрите, чекът ще бъде депозиран при трето лице.
Елизабет едва се стърпя да не извика от радост.
— За мен бе удоволствие!
Тя затвори телефона, облегна се на стола и се усмихна. Целта постепенно се приближаваше. Следващата стъпка бе провеждане на търг за колекциите на Амадо от цигарени табакери и бронзови скулптури от Фредерик Ремингтън. За съдебни разноски и непредвидени случаи Елизабет бе предвидила частна разпродажба на бижутата си в края на седмицата. След месец-два тя щеше да знае точно колко трябва ваше да вземе на заем, за да закръгли сумата.
И после Елизабет Монтоя щеше да бъде единствен собственик на «Монтоя Уайнс». Най-после, след повече от тридесет години, нейната личност нямаше да бъде обвързана или зависима от никого.


Наближаваше девет вечерта, когато Елизабет се прибра у дома. С изненада откри, че Консуела все още не си бе тръгнала. Влезе в къщата и се провикна.
— Консуела?
— Тук съм — обади се женски глас.
Елизабет отиде в дневната. Консуела тъкмо се канеше да увенчае едно прекрасно коледно дърво с блестящо украшение. Детето в Елизабет искаше да заподскача от радост, а жената, която бе успяла да опита съвсем малко от този семеен празник, се подразни.
Консуела сякаш разбра какво чувстваше тя.
— Алис се обади и каза, че ще пристигне по-рано за Коледа. Знаех, че няма да ти е приятно, ако тя завари… Е, просто си помислих, че така ще е по-лесно.
Отначало Елизабет понечи да се оправдае, че е била прекалено заета, за да намери и украси коледно дърво. Консуела щеше да приеме извинението, защото уважаваше нейната независимост, въпреки че и тя като нея знаеше истината. Вместо това младата жена въздъхна и искрено рече:
— Много е красиво. Аз никога нямаше да го направя за себе си. Благодаря ти.
— Хубаво е, че намери сили да се съвземеш, но не бива да се топлиш само със спомените за това, което е било. Да почиташ паметта на мъртвите не значи да забравиш за себе си.
Консуела не знаеше, че така й осигуряваше извинение, за каквото не се беше сещала.
— Просто ми се струва безсмислено да си правя труда, щом няма кой да го оцени.
— А ти въздух ли си?
— Знаеш за кого говоря.
Консуела започна да събира празните кутии.
— Много жалко, че Майкъл не е тук.
Думите отекнаха в съзнанието на Елизабет.
— Откъде се сети за него?
— Той обичаше Коледата. Приличаше на малко момче, когато ме караше да позная какво е сложил под елхата за мен. Ако беше тук сега, щеше да те убеди да започнеш отново.
Споменът предизвика у нея отчаян копнеж. Елизабет отиде до дървото и започна да разглежда всяко от украшенията. Едва сега забеляза какви красиви произведения на човешките ръце бяха те. Взе едно ангелче и го залюля пред очите си.
— Откъде е това?
— Амадо ги носеше за София, Елана и Фелиция от пътуванията си. Дори и след като София си замина за Испания, той продължи да закача на дървото нови украшения за нея. Мисля, че никога не престана да се надява.
— Щом са били подаръци…
— Защо са още тук ли? — Консуела вдигна рамене.
— Не зная защо София отказа да вземе своите в Испания. При Фелиция всичко се обяснява с желанието й да обижда постоянно баща си. Виждала съм как Елана всяка година жадно поглъща с очи своите украшения, но се страхува да не си навлече гнева на Фелиция.
«Когато развалим коледното дърво тази година, ще изпратя украшенията на Елана, а пък нека тя прави с тях каквото си иска. Следващата година ще послушам Консуела и ще започна да събирам своя собствена украса» — тази мисъл зарадва Елизабет.
— Преди не съм си купувала дори гирлянд — каза тя.
— На тавана има колкото искаш. Майкъл обичаше да ги кичи навсякъде.
Майкъл, Майкъл, Майкъл… Никога ли нямаше да намери покой?
Някой позвъни на входната врата. Елизабет погледна часовника си.
— Кой мислиш, че е?
Консуела широко се усмихна и леко я смушка.
— Ако не отвориш, няма да разбереш.
— Ти знаеш кой звъни, нали?
— Няма да ти кажа.
За миг Елизабет с разтуптяно сърце си помисли, че Майкъл се връща у дома за празниците и едва не хукна към вратата.
На прага обаче стоеше Алис.
— Бабо! Каква страхотна изненада! Консуела ми каза, че ще идваш, но не те очаквах още тази вечер.
Изненадата наистина бе чудесна, макар ле тя се надяваше на нещо по-различно. Алис пристъпи и прегърна внучката си по-силно от обикновено.
— Знам колко си заета и не исках да се натрапвам, но където и да идех през тази година все свиреха «Малкия барабанчик». Вече не издържах далеч от теб.
Когато за първи път празнуваха Коледа заедно, Елизабет толкова много бе пускала тази песен, че Алис накрая скри магнетофонния запис. Този път без капка разочарование младата жена прегърна силно баба си.
— Ако знаех, че така ще те накарам да дойдеш тук, щях да ти изпратя един запис за Хелоуин.
— Значи не възразяваш, че съм дошла рано?
— Това е най-хубавият подарък, който мога да си представя.
С крайчеца на окото си Елизабет видя Тони, който носеше багажа на Алис. Консуела се стягаше да си върви.
— Алис, изглеждаш чудесно — каза тя. Гостенката сърдечно й се усмихна.
— Беше много отдавна.
— Къде да сложа тези неща? — попита Тони.
— Остави ги в коридора — каза му Елизабет. — Аз ще се погрижа за тях по-късно.
Течението ускори сбогуването. Консуела обеща да погостува на Алис през следващия ден, а Тони каза на шефката си, че ще се видят заранта. Най-после Елизабет и баба й останаха сами.
— Защо не ме предупреди, че ще идваш? Щях да те посрещна.
— Знаех колко много си заета, а пък Консуела каза, че Тони няма да има нищо против.
Алис криеше нещо от нея.
— Хайде да идем в дневната. Ще пийнем ябълково вино, но първо ще го стопля, защото е в хладилника.
Когато се настаниха на дивана, Елизабет погледна баба си в очите.
— Така. А сега ще ми кажеш ли истинската причина за ранното ти идване, или ще се наложи да я изтръгвам насила от теб?
Алис плахо се усмихна и обгърна с ръце чашата пред себе си.
— Казах й на Консуела, че номерът ни няма да мине.
— И така?
Когато баба й не отговори, Елизабет отново се наежи.
— Само не ми казвай, че Консуела те е повикала, за да ме накараш да намаля темпото на работа.
— Де да беше това! — Алис отпи от виното и остави чашата на подноса. — Не зная как да го кажа.
— Никога не сме шикалкавили за нещо една пред друга.
— Просто се чувствам като някоя, която си пъха носа в чужди работи.
— Няма нещо, което… Става въпрос за Майкъл.
Елизабет се стъписа и предпазливо попита:
— Какво за Майкъл?
— Консуела смята, че между вас двамата е имало нещо, преди той да замине.
— Кое я кара да мисли така?
— Причините не са важни. Вярно ли е?
— Да, но не ми се говори за това. А и вече няма значение.
Алис бе видимо смутена.
— Добре. Тогава защо не ми разкажеш как вървят нещата с Фелиция и Елана.
— Оня ден Джим ми каза, че повече не може да отлага заседанието на съда и по всичко изглежда, че то ще се състои през януари. Той е уверен, че съдията ще ни отпусне шестте месеца, за които молим.
— Успя ли да говориш с Фелиция за това?
— Опитах, но тя не отговаряше на обажданията ми.
— Още не мога да разбера защо иска да ти причини това.
— Тази продажба няма нищо общо с мен. Тя е продължение на двубоя между нея и Амадо. Какъв по-добър начин да му върне за София?
— Сигурно е побесняла, когато ти не се смути и не продаде своята половина.
— Сто на сто си е мислила, че милионите ще ме съблазнят.
— Никога не съм те питала, но винаги съм се чудила защо не се възползва наистина? — Алис се поколеба, преди да продължи. — Заради Майкъл ли, чийто дом е тук, и ти искаш той винаги да има…
— Ако Майкъл възнамеряваше да се върне, щеше да уважи погребението.
Елизабет вдигна чашата си и я залюля напред-назад. Знаеше, че ще й олекне, ако разкаже на баба си за Майкъл, но изгарящият я срам й пречеше да признае каквото и да било.
— В началото си казах, че ще запазя винарната, защото обещах на Амадо. Но, бабо, открих, че ми харесва това, което правя. За пръв път в живота си съм удовлетворена от себе си. Чувството е невероятно и няма да позволя да ми го отнемат току-така.
— Разбирам. Но можеш ли да победиш? — Въпросът бе уместен и Елизабет знаеше защо Алис го задава. Ако не успееше, какво щеше да стане с нея? Къде ще отиде? И още по-лошо: коя щеше да бъде без винарната, която й даваше самоличност?
— Мисля, че Фелиция не би излязла срещу мен, ако знаеше колко много в действителност държа на винарната.
— Не я подценявай, Елизабет. Ти си решена на всичко, но тя е най-пресметливият и хитър човек, когото съм срещала.
— В известен смисъл сега действа честно. Амадо винаги постигаше целите си. Колкото повече го опознавах, толкова по-ясно ми ставаше, че той никога не е правил нещо случайно или под въздействие на моментен порив. Когато се оженихме, Амадо премести своята колекция от цигарени табакери и картините от изложбената зала на винарната в къщата. Недоумявах защо го направи, а също и защо настоя винарната в Модесто да е на мое име. Разбрах причината, едва когато Фелиция направи първия си ход. Оказа се, че Амадо е предчувствал какво може да се случи още преди да разбере за болестта си. Искал е да ми внуши чувството за семейна традиция, а после ми даде средствата, за да откупя дела на дъщерите му.
Много мисли Елизабет след смъртта на мъжа си. Неведнъж анализираше тяхната случайна среща и шеметната им любовна история. Амадо бе открил в нея нещо по-дълбоко и далеч по-сложно от чара на една хубава, интелигентна жена. Той бе усетил нуждата й от родови корени и упорството, с което бе готова да защитава някаква кауза. През последните месеци от живота си често й напомняше колко е важно за него наследството на Монтоя да остане непокътнато. Амадо чувстваше, че неговата мечта и житейско призвание бяха станали и нейни и че Елизабет щеше да направи всичко възможно, за да просъществува родовата традиция поне още едно поколение.
— Забрави да споменеш бижутата — каза Алис. — Амадо не приличаше на човек, който подарява такива големи претенциозни дрънкулки.
— Колкото и странно да е, на него наистина му доставяше удоволствие. Нещо ми подсказва, че разпродажбата ще бъде пълен провал.
— Какво ще правиш, ако не ти излязат сметките?
— Ще мисля за това, когато му дойде времето.
— Бих могла да продам моята къща. Няма да получа кой знае колко за нея, но ти можеш да разполагаш с всичко, което имам.
Елизабет се наведе и взе ръката на баба си в своята. Алис нямаше да мигне цяла седмица, ако знаеше колко пари бяха нужни още на внучката й.
— Когато се захванах с това, си казах, че няма да закачам твоята къща и порцелана на прабаба — тя се изправи. — Аз май ще си сипя още една чаша вино. Ти искаш ли?
Смяташе така да приключи разговора за своите финанси. Когато се върна, подаде на Алис чашата й и с решителен вид запита:
— Как е господин Бенсън?
— Както ти го описах в последното си писмо. А сега да се върнем към…
— Хайде да не разискваме повече моите проблеми. От месеци не сме се виждали и сигурно можем да си говорим за нещо по-интересно.
— Дори не е необходимо да говорим — каза Алис. — Можем просто да си седим и да се любуваме на това красиво дърво.
Тя поднесе чашата към устните си и духна леко горещата течност. Изведнъж Елизабет се почувства страшно слаба и самотна.
— Мисля, че бих искала да ти кажа за мен и Майкъл. Става ли?
— Разбира се.
После с добре познатия й глас от детството, с който я приласкаваше, когато се връщаше от училище разплакана от поредната обида, Алис добави:
— Моята обич към теб няма да намалее, независимо от това какво би направила или казала.
Елизабет се сви в единия ъгъл на дивана. В следващия половин час тя разказа на пресекулки това, как в началото двамата с Майкъл са били врагове и после постепенно са се обикнали с мълчаливата намеса на Амадо.
— Разбра ли какво се е случило между брата на Майкъл и тази Сюзън? — попита Алис, когато Елизабет свърши.
— Научих след няколко месеца. Дотогава не можех да се реша да попитам Амадо, а и той не спомена вече нищо за това. Един ден закусвахме на верандата и Амадо подметна, че срещнал Пол в града. Бил чул, че Майкъл е заминал и попитал има ли някой вест от него.
— И има ли? — попита Алис.
— Доколкото знам, няма ни вест, ни кост от него. Аз поне не съм чула нищо.
— Значи Амадо започна за срещата с Пол и после ти разказа за Сюзън?
— Като че ли у него бе изригнал вулкан. Не можеше да спре да говори за Майкъл. Мисля, че най-после бе осъзнал какво е загубил и се опитваше да го преглътне някак си.
В своя план Амадо бе пропуснал най-важната подробност: Майкъл бе много чувствителен и мисълта, че е предал най-добрия си приятел, щеше да го смаже. Амадо знаеше що за човек е той. Ако за миг бе престанал да мисли за евентуалните последици от своите машинации, щеше да види, че заминаването бе най-достойният изход за младия мъж.
— Представям си как сте страдали и двамата с Амадо за Майкъл.
Елизабет се опита да загърби съживените чувства.
— Както и да е. А сега да ти кажа за Сюзън. В гимназията двамата с Майкъл били гаджета и в деня на завършването се сгодили…
С натежало сърце тя заразказва историята му.
— Но фермата щял да наследи Пол — въздъхна Алис. — Здрави, хубави семейства се разпадат заради парче земя. Това е стара песен.
— Според Амадо семейството на Сюзън едва смогвало да се прехранва. Тя искала да избяга от тази среда и когато обстоятелствата се стекли така, че станало много вероятно Майкъл да зареже училище и да се хване на работа, Сюзън обезумяла. Знаела, че Пол я харесва и…
— Сменила братята.
— По един или друг начин Майкъл цял живот се е чувствал втори.
Елизабет помълча известно време. Когато отново заговори, гласът й бе нежен като шепот.
— Той не можа да го преживее отново. Дори и за мен.
— Ако още го обичаш… Знам, че е ужасно да говоря за това толкова скоро след смъртта на Амадо, но наистина не виждам причина… Е, знаеш какво искам да кажа. Мислила ли си да се свържеш с него?
— С такива мисли заспивам всяка нощ.
— Тогава не разбирам какво те задържа тук.
— Не знам къде да търся. А и да знаех, не съм сигурна, че бих предприела нещо. Обичам да се грижа за винарната, бабо. С работата си тук аз не бягам от никого и от нищо. Тук съм заради чувството на удовлетворение, което ме изпълва в края на всеки ден.
— Но нямаше ли да е по-добре, ако тези преживявания са споделени с някой друг. От какво се боиш, Елизабет?
— Страхувам се, че ще загубя единственото останало ми от Майкъл нещо.
— И какво е то?
— Надеждата.
— Учудваш ме.
— Защо?
— Никога не си била страхлива.
Елизабет вдигна краката си на дивана и притисна коленете си към гърдите.
— Никога не съм имала да губя толкова много.
— Толкова много ли означава Майкъл за теб?
— Повече от всичко на света.


XXVII

Елизабет паркира колата си пред винарната. Искаше да започне първия работен ден от новата година с бодър дух, въпреки че миналата седмица бе претърпяла няколко несполуки. Колекцията на Амадо от цигарени табакери не донесе очакваните приходи, а за бижутата си не получи и половината от набелязаната сума. Най-лошата новина обаче се оказа решението на съда да й се отпуснат само три месеца за събиране на парите, вместо исканите от Джим Уебстър шест. Сандърс Мичъл — адвокатът на Фелиция и Елана — бе възразил, че ще бъде прекалено Елизабет да получи още шест месеца при положение, че заседанието на съда е било отлагано вече три месеца. За ужас на Джим съдията се бе съгласил с противниковите доводи.
Още щом влезе в кабинета си, телефонът звънна.
— Елизабет Монтоя е на телефона.
— Обадих се у вас, но Консуела ми каза, че вече си тръгнала — рече Алис.
— Бабо?! Случило ли се е нещо?
Елизабет погледна часовника си. Въпреки часовата разлика, в Канзас бе все още ранна утрин.
— Не зная. Преди малко ми се обади Джордж Бенсън. Каза ми, че вчера в училището е идвал някакъв мъж и е питал за Елизабет Престън.
Елизабет изстина.
— С кого е говорил?
— Искаш да кажеш с кого другиго, освен с Джордж, нали?
— Да.
Всъщност всеки в града можеше да му разкаже за ужасното произшествие със семейство Престън. Споменът за смъртта на най-знатните граждани все още бе жив, въпреки че оттогава бяха минали петнайсет години.
— Не знам. Джордж се страхува, че този мъж може да надуши нещо, ако го разпита по-подробно.
— А знае ли господин Бенсън кой е той?
— Някакъв частен детектив от Канзас сити.
— Случайно да е казал за кого работи?
— Джордж го попитал, но оня не му казал.
Елизабет преглътна заседналата буца в гърлото си.
— Какви въпроси е задавал?
— Доста общи, преди да разбере за катастрофата.
— И после?
— Поискал да види дневника на твоя випуск от годината на завършването. Джордж му казал, че обикновено не ги пазят толкова дълго, но че ще проверят в хранилището и това ще отнеме седмица, а може и повече. Детективът отговорил, че отново ще дойде.
— Толкова отдавна беше… Не съм и допускала… — Елизабет се наведе и покри очите си с ръка. Трябваше й време, за да помисли спокойно и да разбере какво в действителност ставаше. Времето бе нейният най-верен съюзник.
— Джордж каза да не се безпокоиш за него, защото е знаел какво прави, когато ти помогна тогава, и никога не е съжалявал за това.
— Ще говоря с Джим Уебстър да видя може ли той да направи нещо.
— Обади ми се, ако научиш нещо.
— И ти също.
Елизабет затвори и взе бележника си с телефонните номера. Почти бе набрала телефона на Джим Уебстър, когато се сети, че по това време повечето хора ставаха от сън.
— По дяволите! — извика тя. — Защо точно сега? Погледна книжата на бюрото си. Сега не би могла да се съсредоточи в изчисляването на добиви или в извозването на продукцията, но щеше да полудее, ако не се заемеше с нещо до пристигането на Джим. По-добре беше да върши някаква работа, отколкото да чака със скръстени ръце.
След пет минути Елизабет бе вече на път към дома на своя адвокат. Манди — жената на Джим — искрено се изненада, когато я видя на прага.
— Елизабет, каква чудесна…
— Манди, извинявай за безпокойството, но трябва да говоря с Джим. Случайно да е още тук?
— Остава му повече от час, докато тръгне за работа, а ти няма защо да се извиняваш. Винаги си добре дошла. Тъкмо се канехме да закусим. Ще ни правиш ли компания?
Елизабет влезе.
— Благодаря, но вече хапнах.
— Тогава може би ще пиеш едно кафе.
— С удоволствие.
Манди взе палтото й и го закачи в шкафа.
— Ще кажа на Маргарет да ви сервира в солариума. Сутрин там е много красиво.
Манди или не забелязваше тревогата й, или се опитваше да я успокои със светски баналности. И в двата случая това само я затрудняваше.
— Манди, не искам да бъда невъзпитана, но това не е посещение от учтивост.
— Разбира се, че не е. Трябваше да се сетя, че не би дошла в такъв час, за да си побъбрим. Ей сега ще повикам Джим. Ще го почакаш ли в кабинета му?
— Но закуската ви… — Елизабет се усмихна извинително.
— И без това Джим не обича да закусва рано. Винаги е предпочитал да слива закуската с обяда.
Манди я упъти по коридора.
— Третата врата вдясно. Ще се погрижа никой да не ви безпокои.
— Благодаря.
Стаята, в която Елизабет влезе, бе същата като кабинета на Джим в Напа. Тя мина покрай разхвърляния бял диван и седна на стола срещу бюрото. След няколко минути влезе Джим с поднос в ръце. В две тежки чаши наля гъсто кафе и я погледна въпросително.
— Без захар и с малко сметана, нали?
Откакто се познаваха, само веднъж бяха пили кафе заедно, и то преди месеци.
— Ти си страхотен.
— Просто съм наблюдателен. — Той седна срещу нея.
— Е, добре. Май не ми харесва това, което виждам. Какво те води насам в този ранен час, Елизабет?
— Имам да ти разказвам много и не знам откъде да започна.
Джим взе чашата си и се настани удобно на стола.
— Знам, че ще ти прозвучи банално, но всяко нещо си има начало.
Със запъване Елизабет започна да разказва историята на своя живот, като току избързваше с някоя случка, а после се връщаше към нещо забравено. След известно време тя се успокои и заговори с равен глас, сякаш ставаше дума за друг човек. Джим усещаше кога се опитва да претупа нещо неудобно за нея и я прекъсваше с остри въпроси. Иначе през останалото време мълчаливо я слушаше и пазеше коментара си за после.
Когато Елизабет стигна до разговора с Алис тази сутрин, Джим вече се бе подпрял на бюрото със сключени под брадичката си ръце. Той внимателно я наблюдаваше, докато тя се кълнеше, че ще защити Джордж Бенсън и баба си на всяка цена, дори и зад разследването да стои Фелиция, и единственият начин да я спре, е продажбата на винарната.
— Мислиш ли, че това е истинската цел на Фелиция? — попита Джим.
— Не зная. Все си повтарям, че си внушавам за нея, че може би тя дори не е замесена. Но ако не е тя, кой тогава се рови в миналото ми? И още по-важно: защо?
— А не мислиш ли, че тази Елизабет Престън, която е търсил детективът, не си изобщо ти, а друга жена със същото име?
— Не вярвам в съвпадения.
— Нито пък аз. — Той тежко въздъхна.
— Лошото е, че колкото по-дълго таиш нещо в себе си, толкова по-важно става то. Твоята тайна е много стара. Да забравим за миг оная работа с колежа! Когато родителите ти са умрели, ти си била младо момиче. Нима си могла да имаш някакво влияние върху тях? Без влияние или надзор, как може да има вина?
— Почти всичко, което знам за залавянето, съдебния процеси опита за бягство на родителите ми, съм го прочела в стари вестници и списания в библиотеката на колежа. Навремето баба ми забрани да гледам телевизия и да чета списания по случай.
— Доколкото си спомням, планът за бягство не е бил изпипан добре и приятелите им ги изоставили още при първата опасност.
— Алис се опита да ме защити от репортерите. Но те знаеха кога оставам сама и тогава се нахвърляха върху мен.
Елизабет изпитваше нужда да сподели преживяванията си от онези дни.
— Помня как една жена ме попита какво съм почувствала, когато съм разбрала, че главата на майка ми е станала на пихтия от многото куршуми и трябвало да я идентифицират по отпечатъците на пръстите й.
Елизабет напразно се бе старала да не си представя как е изглеждала майка й в смъртния си час. Един ден обаче тя неволно се сблъска с жестоката истина. Снимката, която видя в едно старо списание в колежа, се запечата в паметта й с болезнена яснота.
— Нашето първо дете бе блъснато от една кола, докато пресичаше улицата пред дома ни в Сан Франциско — рече замислено Джим. — Оттогава разбрах, че не бива цял живот да се измъчваме за загубите и причините, които са ги предизвикали. Открих дори, че и в най-големите трагедии има нещо хубаво. След инцидента със сина ми аз преосмислих живота си, и ако не беше той, сигурен съм, че все още щях да се побърквам от работа в онази адвокатска кантора, в която бях навремето. Манди смята, че ако тогава не се бях променил, бракът ни е щял да рухне. А тогава нямаше да се родят и двете ни малки момчета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Че трябва да оставя миналото на мира.
— Забрави го, освен ако нямаш полза от него, за която не си ми казала.
— Джим, но то ме следва на всяка крачка.
— Каза ли на Амадо за родителите си?
— Не.
«Само на Майкъл» — помисли си Елизабет.
— А за стипендията?
Тя поклати глава.
— Знае ли някой за това?
— Ти.
— Защо само аз?
Въпросът бе много уместен, отговорът се подразбираше, но в първия момент тя не знаеше какво да каже. Най-после рече:
— С мълчание откупих свободата си от миналото.
— Грешиш, Елизабет. Ти си станала пленница на мълчанието.
— Според един от основните принципи в рекламата имиджът, външният образ е по-важен от съдържанието. Това е факт, Джим. Важно е как те възприемат, а не какъв си в действителност. Така се получава, че сегашният ми образ наистина отговаря на истинската ми същност. Ако само разберат за миналото ми, хората ще започнат да гледат на мен като на дете на убийци, което съвсем естествено е станало крадла и лъжкиня.
— Нима наистина смяташ, че някой в долината го е грижа кои са твоите родители? Напуснала си Фармингъм преди петнадесет години, Елизабет. Любопитните погледи и клюките не ще изтраят и една седмица.
— Може би, ако това бе всичко. Но не мисля, че тукашните хора ще ми простят толкова бързо онова, за което имам вина лично аз.
— Какво имаш предвид? — смръщи вежди Джим.
— Няма смисъл да омаловажавам стореното. Аз откраднах стипендията на Елизабет Престън. Тъжното е, че ако не намеря начин да спра това тайнствено разследване, животът на двама невинни ще се обърка като моя.
— Джордж Бенсън май не е много невинен.
— Той само предложи идеята и пое риска да ми помогне. Аз бях тази, която спечели.
— Много хора биха ти се възхитили за стореното. И с право, ако говорим специално за мен.
— И много също така ще поискат да ме заклеймят като измамница. Аз не си правя илюзии, Джим. Дори и да намеря начин да предпазя баба си и господин Бенсън, не бива да забравям и винарната. Ако миналото ми излезе наяве, репутацията ми отива по дяволите, а с нея и всичко останало.
— За бога, Елизабет, та ти си била още дете и при това отчаяно дете.
— Не мисля, че ще се отърва с такива оправдания, може и да съм била дете, но аз знаех какво върша.
Елизабет остави чашата си на подноса.
— Виж какво се получи! Аз започнах да говоря като адвокат, а ти като мой клиент.
— Извинявай, Елизабет. Ти дойде при мен, за да ти помогна, а не да ти чета лекции. Кажи ми какво да направя за теб?
— Разбери защо ме проучват.
— Мисля, че отговорът ще изплува, когато разберем кой е в дъното на това.


XXVIII

Две седмици след тази среща детективът, когото Джим нае, все още не бе попаднал на следа. Джордж Бенсън се обади на Елизабет, за да й съобщи, че някой е изискал характеристиката на гимназистката Елизабет Престън и секретарката я е изпратила с обратна поща до някаква пощенска кутия в Чикаго. За съжаление не се сетила да си запише номера.
Чакането изнервяше Елизабет. Сърцето й подскачаше при всяко позвъняване на телефона, а ръцете й трепереха винаги, когато преглеждаше получените писма. Успокояваше се само след края на работния ден, когато се затваряше в кабинета си и се потапяше в своята работа.
Елизабет преглеждаше една справка, изпратена от лабораторията в Дейвис, когато забеляза, че липсваха обещаните от Чарлз Пинкли графики. Започна да ги търси из бюрото и тогава видя сандвича, който Тони й бе донесъл от деликатесния магазин, преди да си тръгне. Разтвори опаковката му и направи гримаса при вида на пастърмата. Не си падаше особено по такива сандвичи, но бе толкова гладна, че това сега изобщо нямаше значение. Взе малко дребни пари от чекмеджето и се отправи към машината за сода в работническата столова.
На връщане към кабинета си Елизабет забеляза някакви светлини и след малко чу как на паркинга за посетители спря кола. Отиде до прозореца и видя, че от нея слезе Едгар и веднага се насочи към нейния офис. Тя вдигна резето и отвори вратата, за да не му достави удоволствието да я привика, почуквайки.
— Едгар?! — изразът на лицето му я смути. — Предполагам, че не идваш току-така.
— Може ли да вляза?
— Разбира се.
Двамата не се бяха виждали от месеци.
— Та на какво дължа тази висока чест?
— Имам нещо за теб.
— Така ли?!
Едва тогава Елизабет забеляза големия кафяв плик под мишницата му.
— Да идем в кабинета ти!
— Добре — каза тя с нарастващо любопитство.
Той я изчака да седне и тогава хвърли плика на бюрото пред нея.
— С това сме вече квит.
Тя го погледна, но нищо не разбра от израза в очите му.
— Не знам за какво говориш.
Едгар седна.
— Мисля, че знаеш, но сигурно и аз щях да се държа така, ако бях на твое място. Хайде, отвори го!
Елизабет извади съдържанието на плика. Най-отгоре видя брой от «Фармингъм Дейли Нюз», чиято заглавна страница бе заета от впечатляващо заглавие, което съобщаваше за страшната катастрофа, отнела живота на семейство Престън. Значи Едгар бе в дъното на това разследване. Елизабет се облегна назад, без да прояви интерес към останалите материали.
— И сега какво? — попита тя.
— Както казах, вече сме квит.
В този момент младата жена се сети, че той намекваше за случайната им среща в апартамента.
— Никога не съм смятала, че си ми длъжник.
— Можеше да кажеш на Елана за случилото се, но ти не го направи. Не искам да знам причините за мълчанието ти. Просто си спомних, че и аз ти дължа услуга.
Елизабет не вярваше на ушите си. Едгар бе последният човек, когото би заподозряла в почтеност.
— Не знам какво да кажа.
— Бих искал да вярвам, че като ти давам този документ, ти си вече вън от опасност. Познавам обаче Фелиция. Тя няма да се успокои, докато не намери някаква улика срещу теб.
— Значи тя е поръчала разследването?
— Че кой друг?
— Тя ще си получи парите по един или друг начин. Защо междувременно иска да ме смачка?
— Причината не е в теб. Баща й е нейната истинска мишена. Тя няма да намери покой, докато не унищожи всичко, което е построил, и чийто символ е той. Ти си просто пречка по пътя към целта й.
— Защо го мрази толкова ожесточено?
— Амадо не ти ли е казвал?
Елизабет поклати глава. След смъртта му тя разбра, че той бе крил много неща от нея.
— Фелиция го обвинява за самоубийството на майка си.
— Това е налудничаво. Та нали Амадо и София са се разделили години, преди тя да…
— Тук няма логика. София отрано е настроила Фелиция срещу Амадо. Мисля, че той нямаше никакви шансове да заличи спомена й за това как е намерила майка си и честно казано, смятам, че София е искала да стане точно така. Фелиция се заклела, че ще го уязви дълбоко, за да отмъсти за мъките на майка си. Ако успее да продаде «Монтоя Уайнс» на «Хикс и Броуди», тя ще изпълни заканата си.
— Но Амадо е мъртъв.
— За нея това не е от значение. Фелиция иска да унищожи и спомена за него.
— И целта оправдава средствата.
— Ето защо тя ми нареди да те проуча.
— Искаш да кажеш, че Фелиция не знае какво има в тази папка?
— Тя мисли, че детективът не е открил нищо, но няма да се учудя, ако реши лично да отиде при него. Затова и дойдох тази вечер, за да видиш събраните материали по случая. Бих те посъветвал да се отървеш от Фелиция при първа възможност. Ако тя се добере до това, веднага ще го използва по най-добрия начин. Предполагам ще каже, че си подмамила Амадо да се ожени за теб, така както си заблудила и хората в «Сафорд Хил», че ти си Елизабет Престън. Може и да се опита да анулира завещанието.
— Ако успее, половината от парите, които сега са мои, ще се паднат на Елана…
И Едгар също щеше да спечели.
— Чудиш се защо давам сведенията на теб, а не на Фелиция?
— Не вярвам, че не си се изкушил поне малко.
— Винаги съм се задоволявал с малкото, което имам, и това е едно от нещата, заради които Елана беснее — ухили се той.
Елизабет взе документите.
— «Благодаря» изглежда малко неподходящо, като се има предвид какво би станало, ако това излезе на бял свят.
— Не съм сигурен, че тази вечер щях да съм тук, ако ти не беше върнала парите от стипендията.
— Как разбра за това?
Тя беше правила вноските анонимно. Едгар се усмихна.
— Робърт Сидни е най-добрият адвокат в бранша. Не ми е докладвал от кой магазин пазаруваш, но само защото не съм го питал за това.
Елизабет се почувства странно при мисълта, че са я проучили толкова обстойно.
Едгар се плесна по коленете и стана.
— Ако е рекъл Господ, няма да се видим вече. — Той тръгна да излиза. — Ако все пак Фелиция разбере за това, ще направя всичко възможно, за да те предупредя.
— Грижи се за себе си, Едгар.
— Сега да не вземеш да се разнежиш и да промениш мнението си за мен. Аз съм си все същото безпътно копеле. Ти просто извади късмет, защото случайно обичам да си връщам дълговете.


На следващата сутрин Елизабет отиде рано в банката. Още щом Едгар си тръгна предишната вечер, тя се обади в дома на управителя Джон Сордело и си уговори среща. Повече от двадесет години Джон бе работил с «Монтоя Уайнс» и заради близките му отношения с винарната Елизабет си позволи да прескочи официалностите и да мине направо на въпроса.
Джон внимателно я изслуша, докато тя му обясни колко пари й трябваха, защо й бяха нужни и как възнамеряваше да ги върне. Беше се отказала от първоначалната си идея да му каже, че не се е обърнала по-рано към банката, защото е знаела за риска, който крие вземането на банков заем.
Джон Сордело не й отговори веднага. Елизабет едва се сдържаше да не наруши мълчанието с доводи за това, че банката би трябвало да я посрещне с отворени обятия. Най-накрая той се наведе към нея и рече с добронамерен тон:
— Нека първо ти се извиня за онова, което сега ще те попитам, но смятам, че трябва да започна с него. Не е ли най-изгодно за теб да приемеш предложението на «Хикс и Броуди»? То е много щедро, като вземем предвид цените на пазара сега.
Преди тя да отговори, Джон добави:
— Амадо ми каза, че си му обещала да продължиш вместо него и ме помоли да ти помагам, с каквото мога. Тогава ми се стори абсурдно ти да поемеш управлението сама и до ден-днешен не съм видял или чул нещо, заради което да си променя мнението. Всяка винарна от типа на «Монтоя Уайнс» си има най-малко двама технолози, а вие — никакъв.
Елизабет не можеше да отрича очевидното и не му се сърдеше за това, че се съмняваше в способностите й. Шансът не беше на нейна страна. Всяка година фалираха винарни, управляваният мъже с дългогодишен опит, а тя вярваше, че може да успее, и то сама.
— Готова съм да ипотекирам всичко.
— Забравяш, че Фелиция и Елана държат четиридесет и девет процента.
Елизабет така бе свикнала да мисли за «Монтоя Уайнс» като за своя собственост, че въобще не се сети за двете сестри.
— Не може ли да се уреди…
— Преди няколко години можехме да измислим нещо, но днес вече всяка наша стъпка внимателно се следи, особено когато става дума за даване на заеми. Съжалявам, Елизабет, наистина бих искал да ти помогна.
Тя нямаше да отстъпи толкова лесно.
— Ами ако използвам оборотния капитал, за да си набавя необходимата сума и да откупя техните дялове? Тогава ще ми отпуснеш ли заем срещу ипотека?
Джон се замисли.
— Съзнаваш ли какъв риск поемаш?
— Има ли значение дали винарната ще бъде продадена на «Хикс и Броуди», или ще фалира? И в двата случая това ще е краят.
— Сигурно се шегуваш. Ако я продадеш, ще си уредиш живота.
— Аз не искам това. Ако имам нужда от покрив над главата си, винаги мога да се върна в рекламата. Слушай, знам, че ще ти прозвучи тъпо, но предпочитам да падна в бой. Не мога да си представя нещо по-лошо от богата скучаеща вдовица.
— Много неща би могла да…
Елизабет напразно се опитваше да го убеди.
— Джон, кажи ми направо: ще ми дадеш ли заем?
Той замислено се почеса по брадата.
— Само такъв, който се равнява на оборотния капитал за две години. И освен това…
— Да?
— Преди да го внеса за гласуване в надзорния съвет, искам с чиста съвест да им кажа, че имате добър технолог.
Джон стана и заобиколи бюрото.
— Знам, че ставам банален, но искам да знаеш едно: най-трудно ми е когато се налага да обявим просрочена ипотека, особено ако потърпевшият е приятел.
Елизабет се постара да не губи присъствие на духа.
— Утре сутринта ще ти представя списък на кандидатите.
— Толкова много ли искаш да получиш този заем?
— Тоест?
— Гарантирам, че съветът ще одобри всяко мое предложение, ако им кажа, че технологът е Майкъл Лоугън. Амадо винаги се кълнеше, че той е най-добрият.
Когато излезе от банката, Елизабет се спря и се загледа в отсрещната бакалница, опитвайки се да си спомни дали там имаше телефон. Не се обади по телефона на Джон, защото разговорът щеше да бъде поверителен.
Ако искаше да открие Майкъл навреме, за да изпревари Фелиция, тя имаше нужда от професионалист. Спомни си, че Робърт Сидни бе истински ас в бранша и се усмихна. Каква красива ирония би се получила, ако накрая се окажеше, че Елизабет е използвала интригите на Фелиция, за да намери Майкъл и да спаси «Монтоя Уайнс».
Амадо би бил доволен.


XXIX

Елизабет направи остър завой с колата, която бе наела в Милано и се отправи към сърцевината на Пиемонт — винарската област на Италия. Оставаха й още няколко мили до къщата на Майкъл.
Имаше предостатъчно време, за да обърне колата и да се върне в дома си в Калифорния. Бързо и без много шум щеше да продаде акциите си на «Хикс и Броуди» и да се запилее нанякъде, за да избяга от евентуалните разкрития за миналото й. Налудничаво бе да рискува всичко заради един заем. Само две поредни лоши години можеха да съсипят всичко, дори и технолог да бе самият Майкъл.
Дори и хората, които работеха за нея, не вярваха, че винарната ще преуспее под нейно ръководство. Те тайно се страхуваха да не загубят сегашната си работа, а също и възможността собственик на предприятието да станат «Хикс и Броуди». Само Тони Рейнолдс загатваше за страховете си, вмъквайки уж случайно в разговорите си с Елизабет истории за фермери и мними винари, които се изсипали в долината в началото на седемдесетте и сега вече били съвсем оредели.
Пътят, по който пътуваше през последния половин час рязко се стесни и Елизабет намали скоростта. След малко наоколо щеше да се стъмни и тя можеше да се загуби. По-разумно бе да пренощува в Милано и да тръгне сутринта, но тогава сигурно щеше да се размине с Майкъл и трябваше или да го търси, или да го чака да се върне от работа, а това означаваше да прекара още един ден, измъчвана от съмнението, че е сгрешила, идвайки тук. Не можеше да се отърси от чувството, че пропиляваше малкото й останало време в преследването на един мираж.
Майкъл имаше вече друг живот. Детективът бе открил, че е прекарал повече от година в морето и после се е установил в Италия. Нима щеше да се върне с нея в Калифорния, където го дебнеха толкова много болезнени спомени? Преди тя си мислеше, че го познава, но сега въобще не беше сигурна в това.
Крехката надежда, която й даваше сили по време на дългото пътуване, рухна. С неочаквана яснота Елизабет осъзна, че колкото и примамливо да бе предложението й то нямаше да изкуши Майкъл и да го накара да се върне у дома.


Майкъл влезе в старата тухлена къща.
— Анжелина, върнах се.
Свали палтото си и с наслада вдъхна приятния аромат, който се носеше от кухнята.
В стаята се появи грациозна жена, зачервена от топлината на печката. Тя бършеше ръцете си в някаква кърпа и му се усмихна лъчезарно.
— Как мина дегустацията?
— Страхотно. Мисля, че успях да склоня Гуидо да направи промяната. — Майкъл се огледа наоколо. — А къде е Антонио? Тук има нещо за него.
Жената го погледна с укор и зацъка с език.
— Колко пъти съм ти казвала, че ще го разглезиш с тези подаръци?
Той безпомощно вдигна ръце.
— За последен път е. Обещавам!
— Аха! По-скоро бих повярвала, че слънцето ще угасне завинаги.
Тригодишното момченце на Анжелина озаряваше с присъствието си сивия делник на Майкъл.
— Та къде е Антонио?
— Сега го глези баба му. Тази сутрин имаше треска. Сигурно се е заразил от баща си.
— Тогава трябваше да останеш при него. Знаеш, че не бих възразил.
Тя се разсмя и развърза престилката си.
— Трябва ти жена и свое собствено дете, което да глезиш.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади холограма на Голямата Птица, която бе донесъл за Антонио от Милано.
— Това никога няма да стане — каза Майкъл и й подаде подаръка си.
— Ти само се съгласи да те представя на братовчедка ми Констанция! Сигурна съм, че тогава ще започнеш да мислиш другояче.
Анжелина си бе въобразила, че Констанция и Майкъл са родени един за друг. Той не успя да отговори на поредната й атака, понеже на вратата се почука. Отиде да отвори, като си мислеше, че Либорио, мъжът на Анжелина, е дошъл за нея.
Усмивката му изчезна, когато видя, че в полумрака на входа стои Елизабет. Стреснат от неочакваното видение, Майкъл отстъпи назад. В същото време го обзе лудо желание да повярва, че този образ е само игра на въображението му, и да затръшне вратата пред него. Но вече бе твърде късно. Последната им среща бе преди две и половина години, ала мъчителните спомени не бяха пребулели.
Елизабет потръпна от неговата реакция.
— Извинявай, трябваше да те предупредя по телефона. Но мисля, че ако знаеше за моето идване, нямаше да те заваря вкъщи.
Той бързо прецени обстановката. Елизабет бе сама. После погледът му бавно се плъзна по нея, макар и да знаеше, че това беше чиста лудост.
Тя бе променила външния си вид. Най-напред в очи се набиваше новата й прическа — къса и разрошена от вятъра. Майкъл едва се сдържа да не махне от лицето й една паднала къдрица. Спомняше си много добре колко мека бе косата й.
— Защо си дошла?
Елизабет потрепери от нощния хлад или може би от несъзнателната му грубост. Но, дявол да го вземе, той бе положил нечовешки усилия, за да я забрави! А тя се появяваше изневиделица и за миг правеше всичко на пух и прах.
— Нуждая се от помощта ти — каза тя. — Знам, че нямам право да искам…
Гласът й замлъкна и погледът й застина някъде зад гърба му. Майкъл се обърна да види какво бе привлякло вниманието й.
Анжелина застана до него и леко го смушка.
— Какво ти стана? — прошепна му тя. — Къде ти остана възпитанието? Покани приятелката си вътре, че ще умре от студ!
Бе изминал хиляди мили, за да избяга от Елизабет Монтоя. Тя нямаше право да му причини това. Не я искаше в къщата си. Не искаше да си я представя там, когато вече нямаше да я има. Не искаше после да си въобразява, че усеща парфюма й, или че чува нейния смях.
Анжелина отново го смъмри като по-голяма сестра.
— Засрами се, Майкъл! Що за държание имаш!
— Ако съм прекъснала вечерята ви, бих могла да дойда по-късно — каза Елизабет.
Майкъл се отмести от вратата. Когато светлината от коридора освети лицето й, той прочете страх в очите й и изпита необяснимо тържество. Значи на нея й е било също толкова трудно да дойде, както на него — да я приеме.
— Майкъл ще вечеря чак след час — отговори Анжелина.
Някаква кола спря зад гърба на Елизабет. Анжелина грабна един тежък шал и го метна на раменете си.
— Може би утре пак ще се видим и тогава нашият Майкъл ще ни запознае — каза тя на Елизабет.
Той се престори, че не я е чул. Утре тя сигурно щеше да му трие сол на главата.
— Прегърни Антонио от мен. Дано се е пооправил!
Анжелина погледна Елизабет и понечи да каже нещо, но се отказа, щом видя изражението на Майкъл. Тя изтича до колата и когато Либорио потегли, се показа на прозореца и започна да маха с ръка.
— Ти имаш икономка? — попита Елизабет. Това бе колкото въпрос, толкова и твърдение.
— За каква я помисли?
— Мина много време… Никога не си оставал без женска компания.
— Времената се менят. Хората също.
Първоначалният му смут от неочакваната среща попремина и го замъчи любопитство. Какво я бе довело чак тук и защо точно сега?
— Сгреших, като дойдох тази вечер — каза тя. — Трябваше да помисля повече, преди да тръгна.
— Искаш да кажеш, че по-добре щеше да бъде да дойдеш сутринта, или че въобще не трябваше да идваш?
— Трябваше да се сетя, че ще бъдеш погълнат от своя нов живот.
Елизабет махна падналата на лицето си коса.
— Представях си те по много начини, Майкъл, но не допусках, че ще си останеш все същият. — Тя безпомощно вдигна рамене. — Съжалявам, не исках да прозвучи така.
— И на какво се надяваше?
Тя не знаеше как бе страдал той, но какво от това. Вече нищо нямаше значение.
— Моля те, Майкъл. Ти не знаеш много неща. — Приглушеният й глас прескочи невидимата бариера, която той бе издигнал, за да се защити.
— Навън е студено. Защо не влезеш?
Когато влязоха в дневната, Майкъл се обърна към нея.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Нещо топло, ако може.
— Кафе?
— Да, благодаря.
Елизабет свали палтото си и отиде до камината. Майкъл донесе кафето, наля го и й подаде чашата.
— Каза, че има нещо, което не знам.
Тя поднесе към устните си горещата течност и отпи. Често си бе повтаряла думите, с които щеше да му каже за Амадо, но сега не помнеше нито една.
— През нощта, когато ти замина, Амадо ми каза, че умира.
Майкъл я гледаше с присвити очи.
— Какво каза?
— Конгестивен сърдечен синкоп — продължи безмилостно тя. — Смъртта настъпва бавно, но неизбежно.
— Ти каза, че Амадо умира! Какво означава това?
Тя обхвана чашата си с ръце и се втренчи в нея, за да не види болката в очите на Майкъл. Но в последния момент го погледна, безсилна да се защити.
— Амадо умря миналата пролет.
Лицето му пребледня.
— Никой не ми съобщи. Господи, как не съм узнал досега?
Погледна я с укор и тя видя в очите му сълзи, гняв и безсилие.
— Защо ти не ми…
— Не знаех къде си.
— Но днес ме намери.
— Наех детектив.
— И той ме е търсил през всичкото това време?
— Наех го само преди седмица. Дотогава си мислех, че ти нарочно стоиш настрана.
Елизабет сложи чашата си на подноса и посегна да докосне ръката му.
— Едва когато детективът ми каза, че цяла година си бил в морето, разбрах, че не би могъл да знаеш за случилото се с Амадо.
— През цялото това време… той е бил мъртъв. Винаги съм си го представял здрав, на работа, вие двамата…
Майкъл разтърси глава, за да прогони видението.
— Как съм могъл да не разбера?
— Когато ти си тръгна, той още се държеше. Единственият признак, че нещо не е наред…
Тя спря, но вече бе твърде късно.
— Какво?
Можеше да го залъже с някакъв задоволителен отговор, но в досегашния й живот се бяха натрупали доста тайни и полуистини. Майкъл заслужаваше повече от нея, а и тя самата заслужаваше повече от себе си.
Елизабет отиде до камината и протегна ръце към огъня. С гръб към Майкъл тя започна да разказва бавно, но решително. Първо му разкри причината за импотентността на Амадо, която нямаше нищо общо с нея и никога не бе влияла на чувствата му към нея. Нищо от истината не спести, независимо колко болезнено, неловко или смущаващо бе то. Припомни му с нови подробности дори нощта, когато бе отишла в къщата му, за да нахрани котетата. Разказа му и за тайното желание на Амадо да ги сближи, за двуличието на Фелиция и неочаквания кавалерски жест на Едгар.
Майкъл мълчаливо слушаше. В края на своята изповед Елизабет се обърна и го погледна.
— Последното нещо, което Амадо каза, бе да ти предам, че съжалява за случилото се.
Сякаш цяла вечност Майкъл седя безмълвно с поглед, вперен в огъня.
— Не му написах нищо за сбогом. Исках, но не можах да намеря верните думи.
Времето бе притъпило болката на Елизабет от загубата на Амадо. Майкъл тепърва щеше да я изживява.
— Амадо разбра това.
Майкъл погледна към нея.
— Ти пропусна да ми кажеш нещо.
— Не знам за какво говориш — озадачи се тя.
— Защо дойде при мен?
Елизабет взе чашата си, но веднага я остави, понеже кафето бе вече изстинало.
— Банката няма да ми помогне, освен ако на кормилото до мен не застане някой, който наистина разбира от вино.
— И защо избра точно мен? Има много други…
— Джон Сордело смята, че надзорният съвет ще бъде по-благоразположен, ако ти отново станеш главен технолог.
— Значи на Джон му е хрумнала идеята да ме използвате като гаранция, а не на теб?
Елизабет преглътна.
— Какво очакваш да ти кажа?
Погледът му бе суров.
— Само истината.
— Негова бе идеята да постъпим по най-добрия начин.
— Разбирам.
— Но аз реших да наема детектив, който да те открие.
— Значи ми заявяваш, че си била целия този път дотук, за да ми предложиш работа? И аз трябва да подскоча от радост?
Гневът му я притесни.
— Толкова ли е лошо това, че някой има добро мнение за теб?
— Не, по дяволите! Затова дишам.
Мисълта да му разкрие, че истинската причина за нейното идване бяха неизстиналите й чувства към него, я ужаси. Ами ако той я отблъснеше? Тогава гордостта й щеше да бъде стъпкана и нямаше да й остане абсолютно нищо.
— Загазила съм, Майкъл.
— Да, виждам. Сигурно е страшно да знаеш, че ако не получиш онова, което искаш, ще станеш една от онези богати безделници.
— Знаеш, че не ме е грижа за парите.
— Как бих могъл да знам?
— Защото съм тук.
Майкъл се усмихна иронично и бавно поклати глава.
— Амадо е знаел какво прави, когато се ожени за теб. Той пропиля половината от живота си, за да посее в сърцата на дъщерите си някаква семейна гордост, но уви! После се появяваш ти и само след две години си готова на всичко, за да спасиш «Монтоя Уайнс» от домогванията на «Хикс и Броуди». Готова си да пожертваш себе си.
— Не правя нищо повече от онова, което ти би направил на мое място — отвърна рязко тя.
— Излиза, че двамата сме от един дол дренки.
— И какво ще правим тогава?
— Не зная.
— Ще ме изслушаш ли поне?
— Разбира се, защо не?
Изведнъж Елизабет помръкна. Ако Майкъл се върнеше, то щеше да го направи, защото обичаше тази работа, а не защото тя му беше предложила нещо изключително. Изведнъж някакво драскане по прозореца привлече вниманието му и я спаси от незабавен отговор. Той стана и отиде до прозореца. След малко в стаята нахлу студен въздух и се чу някакво тупване на пода.
Елизабет затаи дъх, когато един голям черен котарак се отърка в краката на Майкъл и направи няколко обиколки наоколо, преди да я погледне.
— Хауърд?!
Хауърд наостри уши при споменаването на името му. Последния път, когато го видя, бе съвсем малко коте и сега едва ли я помнеше. Но тя не беше забравила, че благодарение на него двамата с Майкъл преживяха неповторими мигове.
— Казах ти, че ще стане красива котка — каза Елизабет.
Майкъл усети страстния копнеж в гласа й и отново стана оня отзивчив приятел, който я изслушваше и й съчувстваше, преди отношенията им да се задълбочат.
— Той е себелюбив мъжкар и предпочита да се обръщат към него в мъжки род.
Без да откъсва очи от Елизабет, Хауърд направи още едно кръгче и отново се отърка в краката на Майкъл.
— Страхувах се, че ще го дадеш на някого.
Той се усмихна.
— За около десетина секунди и аз си го мислех, но после се осъзнах. Та кой нормален човек ще си вземе такава беля на главата?!
Хауърд гордо вирна опашка и се отдръпна от Майкъл. След като се поколеба известно време, скочи на дивана до Елизабет и подуши протегнатата й ръка.
— Не те съветвам да го галиш — предупреди я Майкъл. — Все още не обича да го докосват непознати.
Заболя я от тази дума, макар че той имаше право. Вдигна очи и улови странния му поглед.
— Мислех да си взема котка след смъртта на Амадо. Но… не го направих.
Хауърд плахо се приближи към нея. Майкъл застана зад него, готов да предотврати всяка проява на враждебност. Елизабет се зарадва на промяната, настъпила след появяването на котарака. Защитната черупка на Майкъл вече бе започнала да се пропуква.
Сякаш озарен от внезапен спомен, Хауърд скочи в скута на Елизабет, изправи се на задните си лапи, потри носле в нейното и после силно измърка.
— Проклет да бъда! — възкликна Майкъл.
Елизабет го погледна. Прониза я мъчителен копнеж.
— Поне единият от вас се радва, че съм тук.
Времето сякаш спря.
— Какво искаш от мен, Елизабет?
Тя погали котарака по гърба и най-после призна пред себе си истинската причина за идването си, която нямаше нищо общо с тайната за нейното минало или пък със спасяването на винарната. Бе дошла, защото обичаше Майкъл както в деня, когато той си бе отишъл. Нито времето, нито пространството бяха в състояние да излекуват осиротялата й душа от копнежа, с който бе свикнала като със собствения си образ.
— Боя се, че искам повече, отколкото си готов да дадеш.
— Откъде си толкова сигурна?
Хауърд се намести по-удобно в скута й. Тя плъзна ръка по гърба му и почувства познатата подутина.
— Ти увърташ — каза Майкъл.
Елизабет го погледна в очите. Каква страхливка бе само! Защо просто не му кажеше, че го обича? Вместо това тя рече:
— Дойдох, за да ти предложа двадесет процента от винарната или петстотин акра земя, ако останеш при мен четири години.
Майкъл одобрително подсвирна.
— Сигурна ли си, че заслужавам това?
— Без теб няма да получа заема.
— Ами ако ти намеря човек, когото банката ще одобри?
Никога не й бе хрумвала такава възможност.
— Да разбирам ли, че не искаш тази работа?
— Не и при такива условия.
Все пак отговорът му не беше отрицателен.
— И какви са твоите условия?
Той приклекна и я погледна право в очите.
— Сега и преди съм искал само едно: теб.
Отговорът бе на върха на езика й, но изведнъж тя си спомни предупреждението на Амадо. За нищо на света не биваше да кара Майкъл да се чувства втора ръка човек. На пръсти се брояха житейските мигове, в които казаното или стореното бяха наистина от значение. Пропуснеше ли ги от невнимание или малодушие, щеше да съжалява после цял живот. Никога вече Елизабет нямаше да позволи да се случи подобно нещо. Отсега нататък щеше да изживява всеки миг като безценен дар.
— Добре, но при едно условие.
— А то е?
— Да се ожениш за мен!
От усмивката му й стана ясно, че той разбира какво прави тя.
— Страхотна сделка ми предлагаш!
Сърцето й заби лудо.
— Или си съгласен, или не, Майкъл. И никакви уговорки повече!
Той взе ръката й и нежно я целуна. Хауърд недоволно измяука, когато го принудиха да скочи на пода.
— Искаш ли да се оженим през декември?
Майкъл молеше за време, за да уважи паметта на Амадо.
— Обичам декември — отговори Елизабет.
Тя затвори очи, за да запечата в паметта си този момент и да го съхрани като талисман срещу евентуални трудности и разочарования. Когато отново отвори очи, Майкъл я гледаше.
— Не е необходимо да го правиш — каза той. — Всичко е истина.
После я привлече към себе си. Устните им жадно се намериха и главата му забуча от една-единствена мисъл: най-после Елизабет бе негова.
— И освен това е завинаги! — прошепна й той и отново я целуна.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.