Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



  Сан  Антонио
На зла кучка зъл прът



ГЛАВА ПЪРВА
Куп русиотщини

Метр д’отелът прилича на министър-председател. Което не му пречи да ми подаде широк като цирков афиш лист и да ме попита с търкалящ се на ролкови кънки руски акцент:
- Господинът може би ще си поръча като начало хайвер?
Кръчмата се нарича „Малкия Сибир“. Никога не съм бил в Сибир (всъщност още имам време), но се съмнявам там да е такава жега като в тази тапицирана с пурпур и русотии дупка. Измервам с поглед московския премиер. Той е бледолик, неустрашим и изпълнен с усърдие. Докато наизустявам каталога му, той настоява:
- Като начало ви пррепорръчвам хайверрр!
Познавате ме, нали? Мразя да ме пришпорват.
- Не - казвам, - хайвер ще си поръчам за десерт, с пудра захар и горски ягоди. Сега ми дайте ордьоврите.
Чешитът намества ченето си - за малко да го изтърве в панерчето за хляб.
Прибира си слонския лист, както младоженката си вдига куфара, за да се прибере при майка си, след като е забелязала, че се е омъжила за втори братовчед на индийски факир.
Така че мога да се съсредоточа върху това, с което си вадя хляба. А то е лесно като фасул - трябва да проследя един екземпляр, посочен ни от Интерпол. Стария ме натовари с тази задачка, защото въпросният тип е надробил нещо далеч по-изискано от попара, така че е твърде рисковано да повери дегустирането на познавач от по- малък калибър. (За калибъра на онова другото не се безпокойте. Бомба е.)
Човекът е доста млад, доста висок, доста елегантен и се намира доста близо до масата ми, така че го чувам как дъвче.
Нарича се - или твърди, че се нарича - Борис Аляшев. Отличава се с изпъкнало чело, меки, редки, русоляви коси, триъгълно скулесто лице, жабешки очи, рибешки тен и тънки устни. Заедно с това има интелигентен вид, а на самообладанието му може да завиди дори звероукротител, свикнал да си тика тиквата в бездънната паст на бенгалски тигър.
Бяха ми казали, че вечер се храни в „Малкия Сибир“, и действително не ме бяха въвели в заблуждение, както би се изразил Берюрие, след като Аляшев бе първото лице, което забелязах, когато се въведох в кръчмата...
Един хитро замаскиран грамофон разнася ония руски парчета, които спокойно ви заместват сълзотворния газ. Романсите са кой от кой по-романтични и ви навяват мисли за заснежени степи, тройки по белия път и безнадеждна любов.
Поддавам се на скърбящата магия на мястото, което не ми пречи да се захвана юнашки с пастета от херинга, яйцата-мимози, гъбите по гръцки и всичката останала рускнотия, подредена в цветни чинийки за предястия.
На масата отсреща една двойка си е дала среща. Жената е толкова хубава, че няма накъде. А ако няма накъде да гледа, и най-изпеченият алпинист би получил световъртеж от гледката в деколтето й. В личицето пък прилича на възпитано девойче от добро семейство, тръгнало по лош път...
С компаньона, който й прави компания, си подхождат колкото Антъни Хопкинс и Джоди Фостър. Въпросният тип е грубиянин с хамалски рамене и кубична кратуна. Косиците му са подстригани на четка, а вратът му би могъл да послужи за свръзка на сахарския петролопровод.
Когато видя такава малка богиня в лапите на подобен човекоядец, винаги изпитвам нещо като носталгия, която тръгва от палците на краката ми и стига до мозъка, минавайки през Панамския канал.
Не е ли тъжно! Да храниш свинете с конфитюр!
Огорчен от тази диспечерска грешка, аз се посвещавам - все едно, че нищо - на Борис. Той си е поръчал кралска вечеря. Какво говоря - царска! Съдете сами: „Михаил Строгов“ със сметана, пържола „Есесесер“ с „Распутин", салата от ничево и краставички „Потьомкин“! Всичко това полято с водка. Вече е на втората четвъртинка, говедото. Добре се налива, не може да му се отрече. Сякаш не сипва в гърло, а в рог на изобилието, само че наопаки!
В мойто си ъгълче размишлявам над моя си случай. Той започва както най-обичам - с добра вечеря и с един тип под наблюдение. Ако искате, вярвайте, ако не, вървете да си направите четка за зъби от космите в носа ви, но трябва да ви кажа, че няма нищо по-опияняващо в нашето бачкане от това да следиш някой бандит, за когото знаеш, че е замесен в съмнителни неща. Разкриваш го, изучаваш го, преценяваш го... Ще рече живот да си живееш, а това за момче от моята величина е страхотно възбуждащ спорт.
Клъввам си ордьоврите и поръчвам котлети „Пожарски“. Бързам да ги изгризкам, за да си уредя сметката преди Борисчото. Като начинаещ често увисвах заради неуредени навреме сметки или недошло навреме такси. Въпрос на техника. Или както казваше една моя позната, дипломирана брантия, нямаш ли техника, оди се шибай!
„Малкия Сибир“ е приятно местенце. Като се изключи цигумигуто на музичката, цари тишина. Келнерите са дискретни, клиентите не са бъбриви и манжолината е фърст куолити. Има и нещо хубаво в Русия, особено ако я посещаваш в Париж. Гаврътвам си водката и правя знак на обслужващия ме момък да повтори. Няма грешка водката. По-чиста е от водата, а и ви гали глътката, докато я гълтате.
Напускам ресторанта в най-добро настроение, още докато младежът Борис си пие кафенцето.
Нощта е влажна като вдовишка кърпичка. Някакъв лепкав дъждец безшумно ви стиска в прегръдките си, а лампите тънат в сива пара. Ще речеш, че си в Лондон. Впрочем това си е истинска мания - щом времето е такова, че не става и за ченгета, всеки си въобразява, че е в Лондон.
Вися като паяк на волана на моята таратайка и чакам моя човек да излезе, когато виждам вместо него гореспоменатата двойка. Юначагата, изглежда, не се носи много с мацето. Дори не й държи палтото, изродът. По-голям дебелак, здраве му кажи. Явно има скрити дарби. Като видите една такава шик кукла, съчетана с такъв рапон, можете да заложите вечерната й рокля срещу сутрешния си махмурлук, че типът е открил начин да я изпраща на седмото небе, без да спира по пътя. Креватните супер шампиони от всички категории винаги имат невъзможни мутри - освен мен, естествено - смятам за уместно да ви го напомня пътьом. Грозниците, простаците, бунаците и тиквениците за компенсация са снабдени с разрешително за висш пилотаж и мадамите го знаят. Затова най-големите лисици се обзавеждат с по двама пуща. Един готин, от типа на Ален Делон, за театъра, коктейлите и партиите тенис; и един хлевоуст дегенерат за състезанията по любов свободен стил върху ленен тепих.
Извод: девойчето отсреща си знае работата. Трудно ще я хванете натясно, тъй като тясното е неудобно за работа.
Накратко, както казват колегите, които не владеят изкуството на прехода, грубиянинът и кукличката се отправят в мълчание и в индийска нишка към нишката неиндийски лимузини.
Забелязах, че по време на вечерята двамата не се удостоиха и с две думи, а това е още един повод за възмущението ми. За да нямаш какво да кажеш на тази рядка перла, трябва наистина да страдаш от яка мозъчна атрофия. Аз, когато видя такова хубаво дете, веднага изпитвам желание да се изявя. Според степента й на образованост й говоря за последната пиеса на Ануйи или за последния роман на Франсоаз Саган. Ако изляза с готвачка, я занимавам с рецептите на леля ми JIop. Ако съм с адвокатка, разправям й съдебни истории. На зъболекарка предлагам да прочете „Мостът“, на търговка на риба - „Моби Дик“. С актрисата играя ролята на Ромео и Жулиета, на машинописката говоря за малкия й табулатор, докато й излъсквам клавиатурата. С други думи, майката им разгонвам, както казваше един мой вечно разгонен приятел.
Та значи диването се довлича до таратайката си. Натюрлих, господинът хич и не мисли да отвори вратата на госпожицата. Френската галантност негова милост я е хвърлил в нужника заедно с ненужния му вчерашен вестник. Ето че се разплува пред волана и чака. Тогава точно се случва нещо странно, учудващо, щуротийско и обезпокоително. Вместо да се качи в колата при другарчето си, момата хуква по мократа улица. Галопира, та се къса, според любимия израз на моя обущар. Но какво значи това? Тъпанарът извира от каруцата си и се спуска по следите на котенцето. Че е мастит, мастит е, ама развива скорост, с която като нищо би изкарал златен олимпийски медал.
Настига бегълката за по-малко време, отколкото е нужно на Юл Бринер, за да си среши косата. И вместо обяснения се залавя да я пердаши. Познавате ме, нали? А ако не, потърсете телефонния ми номер в указателя, та да си изчукаме една среща. Защитник на слабите, на потиснатите, на вдовиците (стига да не са грозни като вещици) и на сираците. Потеглям. Хвърлям се върху моя човек и го светвам. Той ме фиксира с размазан поглед. Има волски очи на кървави райета. Сбръчканото му от яд тясно чело се стеснява още повече.
- К’во сега... - мънка гаднярът.
- Жени не се бият - заявявам спокойно, - не и пред мен.
- Що ми се месиш бе, нещастник! - казва той без заобикалки (а и да иска, не може да ме заобиколи).
Блъсва ме с цел да ме впечатли. Отстъпвам с десет сантиметра. Оня се хили. Мисли, че ме е неутрализирал. Слабо познава С.А.
Спешно му телефонирам едно монументално кроше от закалена стомана право в брадата. С фернанделско цвилене той посядва на тротоара. Разтърсва глава, замислено бинокли върховете на обувките си и се пита какъв цвят беше белият кон на Анри IV... После си посъбира липсващия акъл, изправя се и тръгва към мен.
През това време момиченцето се е скатало до фасадата на една сграда. Уплашено, но заинтригувано, то присъства на боя, като си придържа поплавъците.
Хохавелникът е по-хитър, отколкото го мислех. Той подло се прави, че замахва с лявата ръка. Приемам жеста му за чиста монета и го избягвам. Точно каквото е очаквал. Както съм се навел вляво, той ме поема с един готов десен. Изпитвам усещането, че са ме халосали по чутурата със събраните съчинения на Оноре дьо Балзак. При това с твърда подвързия! Откривам цял куп нерегистрирани галактики и се досещам, че централният болт на мозъка ми се е разхлабил. Опитвам се да се изправя, но глупедото ме поваля с един коварен удар във венците.
Плюя кръв и се преобръщам в канавката, където тече ручейче мръсна вода. Течността ме съживява. Схващам, че побойникът няма да ме остави да се надигна, затова се правя на гроги. Оня ме побутва с крак.
- К’во става бе, рицарю - хили се той.
Не се забавлява дълго, тъй като рицарят го сграбчва за пергелите и го разклаща. Той анатемосва като римския папа (образован съм, чета литература) и залита напред. За малко да падне. Вкопчва се обаче в покрива на един автомобил, а аз в това време съм отново във вертикално положение. Ето ни пак лице в лице. Този път не му позволявам да ме използва като боксова круша. Удостоявам го с един юмрук право в диафрагмата. Сега се е свил на две и кашля. Изправям го с един десен под брадичката. Опитва се да ми прасне един прав, обаче лапата му е като мекица. Поемам удара, без да гъкна, и на свой ред го ца- пардосвам в черния дроб. Милото момче! Започва да му се повдига като на онзи чичко, дето изплюскал цяло буренце със сметана. Довършвам го с една ситна серия в мутрата. Той решава, че вече не е тук, и излиза в отпуск по болест за неопределено време. Чуват се „прас“ в покрива на колата, „пляс“ в поточето и „фрас“ в бордюра на тротоара.
Пооправям си парцалите и галантно се обръщам към мацето.
- Мога ли да направя още нещо за вас, госпожице? - питам церемониално.
Тя е съвсем пребледняла и очите й блестят в сянката.
- Благодаря - мънка, - така ме беше страх за вас.
Намирам се в затруднено положение. Логичио би било да я хвана за ръчичка и да я заведа при майчето й или поне да я кача на такси. Само че имам друга работа.
Работа! Изведнъж ме хваща шубе.
Извинявам се на девойчето и пресичам щрасето , за да надникна през прозореца на ресторанта. Избълвам такава псувня, че старите дами в квартала се разтрепер- ват. Изфирясал! Докато се обяснявахме с Големия Див Дзвер, моят руски беше изпил кафето си, платил сметката си и дигнал чукалата си... Хванах им се на въдицата като един истински шаран... Пак добре, ако Стария не ме вкара направо във фурната!
Както и да е. Имам все пак едно утешение, нали?
Обръщам се към момето...

ГЛАВА ВТОРА
Много ларж широкопръстие

Момето не изпуска из очи бившия си кавалер бияч и явно не ще да му се мярка пред очите. Засега обаче дебелоглавецът е обърнал очи и се носи из безкрайните полета на небитието. Да го пуснем да пасе.
- Ще ми позволите ли да ви придружа, госпожице? - казвам с прелъстителна усмивка, достойна за един Рудолф Валентино.
Тя запраща право в зъркелите ми погледа си на уплашена газела и изчуруликва:
- Би било прекалено.
Приемам този протест за съгласие и й предлагам перката си, за да я заведа до каруцата.
Отварям й парадния вход, покривам крачката й с мантото и се намествам зад волана.
- Мислите ли, че е мъртъв? - безпокои се протежето ми.
- Откъде-накъде...
- Ами не мърдаше вече...
- Получил е леко замайване. Екземплярите от неговата порода имат чугунени черепи. Между другото къде го пипнахте този тапир? Може би на панаира, в палатката на пехливаните?
Тя поклаща глава.
- Това е дълга история...
- Обожавам историите...
- Син е на един индустриалец, приятел на баща ми. Родителите ни искат на всяка цена да ни оженят...
- И вие сте против?
- От начало до край.
- Мога да ви разбера. Наблюдавах ви по време на вечерята, имахте вид на сериозно скарани.
- Жорж искаше да прекараме вечерта у негови приятели. Познавам ги приятелите му... Знам и как си прекарват вечерите... Истински оргии. Затова исках да избягам.
- Защо не телефонирахте на родителите си от ресторанта?
- Те заминаха.
- Така, че в този момент сте сама на света?
- Уви...
Моментално забравям минавката с Аляшев. Казвам си, че е много мило от страна на дядо Боже да накара руснака да се изпари по време на тупаника. В този момент, вместо да играя ролята на Казаиова пред това чудесно дете, щях да си играя на преследване в Париж by night.
- Не искате ли да пипнем по чашка и да послушаме музика на някое хубаво място?
Тя поклаща глава.
- Ако нямате нищо против, предпочитам да се прибера. Краката ми са като отсечени от тези емоции.
Потискам гримасата си на неудоволствие. Знаете го Сан Антонио, нали? Отдавна е поел по пътя на славата и честта. При него - първо жените и децата!
- Къде живеете?
- В Ангиен.
In petto, както се казва на латински, сиреч под сурдинка, се поздравявам, че не живее в Поатие или в Сен-Брийок.
По пътя й се представям, подир което и тя обявява фирмата си: Моник дьо Сувел. Леко на завоя, момчета - ето че се оплетох в благороднически частици! Кратуната още ме наболява, но като се сетя, че само преди четвърт час виконтесата ядеше пердах като най-долнопробна шантонерка, мед ми прокапва на сърцето.
Да ви призная ли? Това име ме кара да се облизвам. Имам си доста богата колекция от най-разнообразни мадами, но още нямам благородничка в актива си. А едно пиленце ми шепне, че нещо може и да се уреди в много близко бъдеще.
Стигаме пред разкошна къща, оградена с парк. Наблизо има езеро. От другата страна казиното е запалило всичките си фарове и до пас достига музика.
Омагьосващ час... Божествен, приказен час... Пулсарът ми замира. Дали ще ме помоли да вляза, или ще ме отпрати с едно ръкостискане?
Спирам сапунерката до оградата и помагам на пътничката ми да слезе.
- Тъмно е - забелязвам. - Прислугата няма ли я?
- Днес имат свободен ден...
- Да ви придружа ли до стълбите, че тоз парк по това време...
Чаткате ли, пичове? Коварно се опитвам да й разтреперя мартинките, та да пожелае солидната ми компания.
Май клъвва.
- Много сте мил, не знам как да ви се отблагодаря.
Въздържам се да й кажа, че имам идея по този въпрос.
Тя отваря пътната врата и двамата поемаме по алея за конници, покрита с шумолящи под стъпките листа. Носи се приятен мирис на влажно дърво и мъх. Казано между нас и Френската революция, не би ми било неприятно да прекарам нощта тук с катеричката.
Качваме се по стълбите. Моник отваря вратата от ковано желязо и натиска едно копче.
Силна като дванайсетгодишно уиски светлина облива страхотен хол със скринове в стил „Луи XV“ и персийски килими. Забелязвам и един страхотен Бъстър-Китъник от вълна от костенурка, който като нищо струва цяло състояние.
Завеждат ме в друго помещение, което се оказва гостна.
Стоя нерешително и се чудя дали да се измитам, или да се изсекна в пердето.
- Седнете - казва тя. - Ще пийнете ли нещо?
Кимам и изработвам церемониално поклонче, напълно подходящо за мястото.
Тя затваря дверите, включва един щедро зареден грамофон с автоматично устройство и се насочва към количка за сервиране, наблъскана с шишета.
- Уиски?
- С удоволствие...
Поднася ми го в чаша за вино без лед и без вода и аз си казвам, че такава трябва да е практиката при благородниците. Когато принадлежиш към третото съсловие, гледаш да не се чудиш много.
Музиката, обратно на това, което си мислите, не е нито Бах, нито Лаверн, ами най-доброкачествен Франк Синатра, от който ви полазват тръпки по гърба.
Моник е хвърлила мантото си на един стол. Премества с крак един пуф към мен и сяда. Мога да я съзерцавам колкото ми душа иска. Руса е, със загоряло лице, очи като незабравки и чувствени устни. Ако не се въздържах, щях да я насърча да сключим неравен брак. Но житейският ми опит ми нашепва да почакам.
Обсъждаме туй-онуй. Научавам, че тя следва право, че баща й има конезавод (Хер-Геле, най-реномираното). Освен това е почетен заместник-вицепрезидент на Жо кей-клуба. Прекрасен човек, както можете да забележите. Притежава собствени състезателни коне, гербът му пред ставлява лилиев цвят и розов лист  върху махмурлийскочервено.
На жребците му се качват само виртуози на седлото. На жена му се качват само виртуози на леглото - пардон! - на жена му й качват закуската в леглото. Кафе, естествено, но не с мляко, а с каймак, сиреч каймакът на кафетата.
После тя ме разпитва. Бих искал да й кажа, че ходя на лов; че имам яхта в Сен Тропе и че съм се забавлявал като луд на последния чай у маркиза Дю Трансмиси дьо Манивел. Само че в спомените ми фигурират само проведените с Пинюш и Берю следствия, чудесната ми майка Фелиси, която така я бива да прави телешки рулони, и набързо оправените след чаша чинцано мидинетки. Нищо особено привлекателно за тази с частичката, на затова пък тъй наситено, топло и истинско.
- Аз, гълъбче - казвам, - съм само едно нещастно ченге. Получавам юмруци и куршуми и раздавам такива. Съвсем банално.
Тя се разтопява като захар в чаша с кафе.
- Да не би да имате комплекси?
- Не. Простр измервам разстоянието, което ни разделя.
- Петдесет сантиметра! - пресмята тя с присвито око.
Ах, извинете. Вие как бихте го изтълкували с микроскопичните си и мухлясали мозъци? Аз си казвам, че и това ако не е пускане на крак... Казвам си също, че никой не е умрял от един-два шамара, така че решавам да рискувам.
Оставям чашата си, навеждам се към детето Моник и забравям всичките й там гербове, кранти, слуги, замъци и прадедъци. Облягам се на родословното й дърво и й прилагам онзи страхотен финт, с който спечелих първа награда на световния шампионат по фигурно пързаляне в Тамбукту.
Я е виконтеса, я не, ама е жена и половина! На девойчето Моник му се услажда и решаваме да бисираме. Речено-сторено.
Правим го нежно, после страстно, после френетично, та чак фанатично. Засега с много уважение към многоуважаваната баронеса.
И ето че за по-малко време, отколкото е нужно на полицая да ви лепне една глоба, ако сте паркирали в забранена зона, се озоваваме върху съседното канапе.
Борбата е отчаяна и пламенна. Ясно е, че една госпожица, родена с частица, не може да не се поопъне, преди да позволи да й запушат хералдиката. Стават някои гранични инциденти и ми се налага да се пазаря на митницата, но тя накрая разбира, че паспортът ми е в ред, и приема изпълнението на „Питон в тунела“.
Моментът е сюблимен, канапето е Луи-сез шестнайсети“, музиката е приглушена, часът е син , грехът е първороден и родословен.
Някои предпочитат шоколадов мус  - познавам такива, но не съм от тях. Така че добре си прекарваме. Кандърдисваме се, кандисваме и ха напред, и ха назад, въобще истинско блаженство. След един час господин Синатра е сменен с Пол Анка, а ние сменяме позицията си и преоткриваме здравия си разум, обувките си и чашите си с уиски. Глътвам едно-две-три малки и тъй като нямам какво повече да искам от Моник, а и тя няма какво повече да ми предложи, решавам да си тръгна. Тя ме изпраща до площадката. Изчукваме си един чакалък за утре, тъй като аз съм един малък предвидливко, който винаги си пази ариегарда, млясваме се още веднъж и се разделяме.
Качвам се в каляската си, но тъкмо да шибна тринайсетте коня, забелязвам, че педалът за газта е толкова ефикасен, колкото и Организацията на обединените нации. Натискам ли, натискам. Моторът си е скръстил ръцете и не ще да мръдне.
Вдигам капака, за да му поразгледам карантиите на моя болид. Решавам, че помпата не е в ред. Вятър. Нищо й няма. Значи запалването ми играе номера. Никаква жица обаче не е прекъсната... Както и да е. Не съм Паганини в механиката, така че не се запъвам прекомерно. Примирявам се и се връщам към къщата на Сувелови. Звъня и свежата муцунка на Моник се появява на фенетъра на фърст етажа.
- Какво има? - безпокои се тя.
- Колата ми се повреди, скъпа. Ще ми позволите ли да остана у вас?
- Чакайте, идвам...
Ето я и пея. Правя се па „дръж ми шапката“ и получавам допълнително. После тя нежно ме отблъсква и шепне:
- Луд човек! Време е да се прибирате. Вземете колата ми... Утре ще ми я докарате.
Предложението е толкова мило, че го приемам.
- Гаражът е вдясно - уточнява широкопръстата Моник. - Извинявайте, че няма да ви придружа, но в този вид...
В този си вид би могла да прави доста неща, но не и да се размотава навън през есента. Благодаря й по моему, в твърде особен стил. После отивам да взема таратайката й. Става дума за „Ем Джи“ кабриолет.
Потеглям с гръм и трясък. Никак не е лошо. Въобразявам си, че съм Стърлинг Мое. Както виждате, животът е пълен с изненади. Карам по пуст булевард в посока към Сен-Дени. Тези малки машини са едно живо удоволствие. Чувстваш се като свръхчовек зад волана. Човеците винаги имат нужда да надскочат боя си, затова карат шивачите да им слагат подплънки и се мъчат като грешни дяволи, само и само да измислят начин да отидат до Луната.
Стигам до завоя и свивам вдясно към един от външните булеварди... В този миг улавям в огледалото светлината на два фара.
Некадърникът кара на дълги, затова решавам да го пусна и намалявам. Вместо да ме задмине, оня отзад също намалява.
Бинг, будилникът ми иззвънява. Вечно бдящият ми ангел-хранител ме предупреждава, че се готви нещо специално. Сменям тактиката и давам газ. Колата диво измяуква и се хвърля напред. Дръж се, рожбо! Започва опасното надбягване из заспалото предградие.
Давам газ, давам, ама и онзи звяр отзад се не дава. Да пукна, ако се е учил да кара на селскостопанска машина!
Най-после излизам на булеварда, който поне е осветен.
Поуспокоявам се. Избирам едно ултрасветло място и удрям спирачките. Този път тротинетката отзад не намалява, ами ме застига. Успявам да мярна дулото на автомат, насочено към мен от предния прозорец. Не ми е за пръв път. Тутакси залягам върху седалката. Кр-р-р-р!
Елитният стрелец отхлупва тенджерата със супа и изсипва цялото й съдържание. От което пострадва тенекето на кабриолето.
Броя до две, ама бавно, и хвърлям орлов поглед през малкото прозорче. Червените фарове на автомобила-картечница замръзват на място. Следва майсторска маневра, торпилата завива и се насочва право към мен.
Разбирам и без много обяснения, че ако изчакам продължението на програмата, има деведесет и девет на деведесет  и осем вероятност да се превърна в стар трамваен билет още преди съмване. А всички знаят, че имам слабост към зората.
Просвам се отново на кожената седалка, отварям вратата откъм тротоара и с три змийски превъртания се изсулвам от бричката.
Страхотно вдъхновение имах. Самият Виктор Юго не е осеняван и в най-добрите си моменти от подобна бляскава идея. Самият Ампер също, ако искате да знаете!
Очаквам нов залп, ама „цъ“, както е казал онзи. Нищо. Колата изчезва с пълна скорост в посоката, от която дойде. Какво значи това!!!
Изпънал съм се на паветата и си задавам въпроси, като ги подсилвам с удивителни, както Ьигурно сте забелязали. Поведението на моите нападатели ми изглежда странно. Разчувстван си припомням костюмарата си, която сутринта Фелиси донесе от химическото чистене и чиито безупречни ръбове предизвикаха възхищение у местното население.
Започвам да се изправям, когато чувам страхотен гръм. Нещо като бум на квадрат! Един жежък полъх ме жежва, един ужасен пукот ме опуква.
Усещам как се изпичат космите на ръцете и ушите ми. Чутурата ми издрънчава в тротоара. Виждам звезди посред бял ден. После целия Млечен път. Голямата мечка се носи към мен под звуците на барабани... Появява се Полярната звезда, съпроводена от ескимос. А пък аз, Сан Антонио, ще се поразходя из страната на безфокусните снимки...
Успявам да си кажа, че тези диваци са се отказали от перфоратора, за да ми изпратят на техни разноски една граната в колата на Моник.
Прави са значи бъзливците, които твърдят, че човек не бива да си дава бричката другиму. От това, което ще остане от "Ем Джи“-то, виконтесата като нищо ще си на-прави една пералня. При добро стечение на обстоятелствата.
Ами Старчето! Каква ли ще му е реакцията, като узнае, че собствената му хрътка се е забавлявала да унищожава МеПеСетата на френските благородници, вместо да поеме по зле павираните пътеки на войната?
Решително е за предпочитане да мисля за друго.
Както всички знаете, Мюсе е казал, че вратата на асансьора трябва да е затворена, за да работи. Имам предвид асансьора.
Затварям вратата на моя и отлитам в пространството.

ГЛАВА ТРЕТА
Край на първа серия

Долавям нещо като джазова мелодия. Отварям единия кепенец и забелязвам неотразимия Пино, който се секне.
Не го прави много майсторски и сребристи фестони съединяват потръпващите му ноздри със зле подрязаните мустаци.
Съзерцава съдраната си носна кърпа с промитото си синкаво око, любовно я сгъва и я прекарва през устата си с жест, изпълнен с деликатна елегантност. Тогава установява, че съм в съзнание, и ми посвещава една усмивка.
- Добре ли спа? - пита.
- Къде съм? - осведомявам се със законно любопитство.
- Че в болницата, къде другаде.
Машинката ми отново проработва. Виждам пустия булевард, колата на ония типове, дето бяха се запънали да ме препънат... Експлозията... Огромните павета пред очите ми... Ударът в тиквата... Всичко!
- Зле ли съм?
- Обикновено сътресение на мозъка - заявява преподобният Пинюш и изважда свинското шкембе, което ползва вместо кесия за тютюн.
Измъква и някаква станала на хармоника тетрадка, откъсва едно малко листче, взима от кесията щипка тютюн и я разстила върху хартията. Сгъва я и запалва комп-лекта с жалката си запалка, вследствие на което пламват едновременно половината от цигарата и краят на мустака му. След това горенето на двата елемента се стабилизира и бай ти Пинюш със задоволство и насълзени очи издъхва синкав облак.
- Халосали са те по главичката... Не усещаш ли краставицата?
Бавно докосвам с десница челото си. Колебливите ми пръсти откриват монументална цицина. Нещо обемисто като военна каска, но с по-голяма консистентност...
- Колко е часът? - мънкам, като забелязвам, че е ден.
Почитаемият Пино издърпва гигантския си часовник, сякаш тегли корабна котва. Изкиризва циферблата и заявява:
- Осем...
- Толкова дълго ли съм бил в безсъзнание?
- Удариха ти един гологан, за да те приспят...
- Един какво? - изхълцвам.
- Един голтупан, не бе, един таркалан... Ха сега де, като не си спомням... Едно, дето успокоява де!
- Транквилан?
- Точно!
-  Пино - прошепвам със замиращ глас, - все същият малоумник си.
Той здравата подсмърква и презрително отронва:
- Виждам, че си по-добре, ставаш акустичен...
- Имаш ли новини от нападателите ми?
-  Не. В неизвестност са. Една двойка влюбени, които се намирали в интимна близост с местопроизшествието, твърди, че били в черно „Пежо“ 403...
- Вярно...
- Идиотите не се сетили да запишат номера...
Изтласквам си завивките на заден план, с което му затварям човката.
- К’во правиш?
- Ставам...
- Не е разумно. Докторчето рече, че трябва да полежиш още ден-два!
- Да ти таковам докторчето - заявявам.
- Много мило - казва някой зад гърба ми.
Обръщам се и установявам, че един облечен в бяло сериозен господин е влязъл в стаята.
- Така е думата, докторе - казвам. - А то вие самият не бихте позволили.
Усмихва се като човек, който ги е виждал какви ли не и смята да ги вижда още. После сухо нарежда:
- Хайде лягайте!
- Ама вече съм тип-топ, док!
- Още сте под влияние на лекарствата и не държа да слезете по стълбите с главата напред. Този път вместо цицина ще получите дупка, което е по-досадно.
За да му докажа, че страховете му са напразни, стъпвам на пода. И веднага манежът започва да се върти. Аз не мърдам, обаче нощната масичка, прозорецът, ле-карят, вратата, Пино и белият емайлиран леген все по-бързо се носят пред замъглените ми очи.
- Е? - гаври се докторът.
Налага се да се съглася с него: не съм в състояние да изкача на ръце Айфеловата кула.
- Лягайте. След няколко часа ще сте по-добре и ако сте разумен, довечера ще можете да се приберете!
Няма как, полагам си телесата в спалното бельо. Правя това мърморейки, при което Пинюш сардонично се изкикотва.
- Така е, като все се мислиш за по-умен от другите - злорадства този човешки отпадък.
Притегля към себе си един стол и разполага отгоре му онова, което му служи за сядане, а в това време докторът вдига платната.
Затварям очи, за да спре въртележката. Което тя и прави.
- Как така си тук?
- Съобщиха ни от 18-и участък. Документите ти били в тебе.
- Какво каза Стария?
- Изглеждаше ужасно ядосан. Преди малко пак се обади да пита как си. Прати ме тук, за да снема първите ти показания.
Като казва това, той се сеща за мисията си и ме пита, поглаждайки мустака си на болен плъх.
- Всъщност какво стана точно?
Не отговарям. Знам твърде малко за официален рапорт. Предпочитам сам да си копая градинката. Имам много - или не достатъчно за разказване.
- Ще прочетеш всичко във вестниците, изкопаемо такова. Сега ме остави на мира, нали чу какво каза докторът - нужна ми е абсолютна почивка.
Той лично няма нищо против. Както е и пълен с добра воля, започва да заспива на стола.
Побутвам го и го събуждам.
- Колата, която карах, в какво състояние е?
Той избърсва с възлест пръст гуреливите си очи и заявява:
- Ако можеше да я видиш, не би я наричал кола. Да се чуди човек как си се измъкнал от тая купчина желязо.
Загасва фаса в подметката си и се ухилва.
- Нищо чудно да имаш някой враг...
Познавам едно лице, което ще съжалява за слабостта си. Когато момето Моник научи, че сияйната й „Ем Джи“ е потеглила към гробището, жълтеницата не й мърда.
Остава ми само да се надявам, че е застрахована срещу всякакъв риск. Иначе ще трябва да бъда така добър да й предложа нова. Шантаво приключенийце, какво ще кажете?
Внезапно ми идва наум един въпрос. Капитален  въпрос. По мен или по колата стреляха? Надявам се разликата да не ви убягва, макар умствената ви недостатъчност да не е тайна за никого!
Ако е по мен, здраве да е... Но ако е по таратайката, значи някой има зъб на Моник!
Някой я дебне, за да я ликвидира. Вижда каруцата й, припознава се и ...
О, но това променя всичко. Ако втората възможност е вярна, госпожица Дьо Сувел е все още в голяма опасност, защото тия със зъба са разбрали, че са ги пратили за зелен хайвер, и на частичката й всеки момент може да й стане горещо.
Понечвам да споделя опасенията си с благообразния Пинюш, но забелязвам, че почитаемият идиот е заспал. С брадичка на връзкарката, със зле склопени клепачи и с лапи върху тулума, той нанка като пънче.
Тогава аз безшумно напускам кошчето си. И пак започва инглиш-валсът. Опирам се с ръце в най-близката стена, за да компенсирам вредите от световъртежа. Имам чувството, че престъпна ръка е прерязала котвата на мозъка ми и сега той се лашка в черупката си.
Ще се оставя ли да ме надвият коварните дроги? Не ще се оставя, както правилно забелязва баронеса Папки-пьо-Носе. Отварям си зъркелите и съглеждам половин дузина панталони върху облегалките на половин дузина столове и до тях половин дузина заспали Пиновци. Сграбчвам единия и се заравям в него... Откривам си ризата, връзката, сакото...
Малко трудно намирам патъците, бикоз  са под леглото, но накрая ги забърсвам и след няколко неплодотворни опита сводовете на стъпалата ми са на сигурно място и не рискуват да се напукат.
Пино все още спи със съня на праведните. Впрочем той не само спи, той и хърка. Напускам стаята, без да го събудя. Защо да нарушавам този върховен покой? Дру-гарчето искаше да ме задържи на всяка цена, понеже изпитва страхопочитание към лекарските предписания. Пино е от ония балъци, които твърдо вярват в етикетите на аптекарските шишенца. За него текстът на една рецепта е по-задължителен от наказателния кодекс.
Коридорите на лечебницата отекват под несигурните ми стъпки.
Мобилизирам всичката ми воля, за да стигна до изхода.
О, чудо! На две крачки от него съзирвам кръчма. Мечтаното произведение на архитектурата!
Катапултирам се вътре и се срутвам върху покрита с молескин скамейка. Трима шофьори на линейки - чистокръвни мои сънародници със суросинкав оттенък на кожата и бенгалски огън в очите, къркат мускатово вино и си разказват любовните приключения. Шефът на бардака, дебеланко със засмяна мутра, ги слуша и устата му се пълни със слюнка. Впрочем въпреки очевидното удоволствие, което му доставя този героичен фолклор, той приема поръчката ми.
Затварям очи и попипвам цицината си. Под черепа ми все още нещо танцува. Цял треперя от положеното усилие.
Манипулаторите на болна плът избухват в смях, който експлодира в мен като динамит.
Награбвам поръчката си и устремно я изконсумирвам, още повече, че е предназначена точно за това. Предпочитам веднага да ви успокоя, като ви кажа, че скочът ми се отразява нечувано добре. Дали защото болницата е близо? Не знам, но започвам да виждам живота под по-добър ъгъл, както казват питагорейците. Край на свето- въртенето, момчета. Една крехка невинност е в голяма опасност и бял свят да не видя, ако не я приютя под крилото си.
Прекъсвам един от шофьорите в момента, когато обяснява на преданата си аудитория как е „оправил“ миналата седмица вдовицата на един производител на ракия в линейката си. Подвиг, достоен за възхищение, като се има предвид, че блаженопочившият производител се намирал в заднага част на колата. Прекъсвам го значи, за да помоля кръчмаря да ми извика едно радиотакси.
Той изпълнява желанието ми и скоро скъпият ви Сан Антонио се кефи на седалката на едно „Пежо“ 404.
Чувствам се почти във форма въпреки протуберанса, който протуберира върху планетата ми. Ръцете ме сърбят да се хвърля в битката, апапи!  Нямам търпение да на-меря нощните си нападатели, защото, както казваше един мой познат индиански вожд, запазил съм за тях най-хубавите си чувства!
Изгарям от желание да им покажа как се кръстосва пощенски гълъб с папагал, та да може потомството да си попита за пътя!
След двайсетина минути сандъкът ме стоварва пред оградата на Сувелови. Забелязвам паркираната си кола и изпитвам известно удовлетворение.
- Бъдете така добър - казвам на шофьора, като му бутвам бакшиш, достоен за руски принц, - доведете някой техник да ми оправи колата.
Другият се подчинява, още повече, че сме му симпатични, аз и образът на Ришельо, който прибира в джоба си. Докато се евакуира, аз звъня на пътната врата. Минава известно време, после се отваря една странична вратичка и някаква субретка се запътва към мен по главната алея.
Мила муцунка, напръскана с лунички. Има вирнато носле и с моята физика едва ли ще е нужно много да настоявам, за да си вирне и крачетата.
Отваря ми с приветлива усмивка.
- Господине?
- Бих искал да видя госпожица Дьо Сувел - избълбуквам, като се обръщам леко в профил, за да прикрия цицината си тип носорог.
Тя ококорва очи на сърничка.
- Кого?
Послушно повтарям:
- Госпожица Дьо Сувел!
- Сбъркали сте къщата - заявява момичето.
Кръвта ми замръзва в жилите.
Разрязвам я на филии с поглед.
- Ще рече, че не съм у господин Дьо Сувел? - питам.
Крушата в гърдите ми капризничи. Имам чувството, момчета, че съм затънал до мустаците в мистерия.
Който не може да плува, да се качи на пейката! Субретчето престава да се усмихва. В честните му очи се къдри вълничка на досада.
- Тук сте у госпожа Кересте, вдовицата на селскостопанските машини!
Ужасено бинокля околността. Дали пък ударът, който получих по капака, не ми е повредил мислителницата? Или може би имам халюцинации? Деца мои, ако така продължава, след седмица ще ме намерите в инвалидна количка! Представяте ли си ме с одеяло върху пергелите и целулоидна дрънкалка в ръка?
Обаче грешка няма: точно в тази барака изпаднахме в опиянение с момето Моннк. Категорично разпознавам градината, оградата, фасадата... А и колата ми е паркирана пред имението... Тогава?
Камериерчето явно започва да смята, че мозъкът ми е омекнал. Много му се ще да ми затръшне вратата под носа и да ме прати на кино.
- Бих искал да видя господарката ви! - казвам решително.
Тя смръщва вежди.
- Госпожата току-що се върна от път и е уморена.
- Много е важно. - Показвам й картата си. - Полиция!
Както винаги, думата произвежда ефект. Субретката си прибира обратно възраженията и ме въвежда в дома.
Ето ме в гостната стил Луи XVI“, подслонила дон-жуанските ми подвизи.
- Ще предупредя госпожата - казва мис Бърсалка.
Оставам сам и се отдавам на шашави размишления.
Животът се държи странно към заслужилите ченгета.
Намирам се в душевното състояние на онзи господин, комуто предложили пакет фиде, като го уверявали, че му връчват „Крайелер“ с две врати последен модел. Какво означава цялата тази безсмислица? Много разчитам, че вдовицата Кересте ще ме осветли по въпроса. Ето я и нея. О! Извинете! Какво видение! Обикновено си представяме вдовиците в зряла възраст, облечени в черно, с бледи бузи и зачервени очи, не е ли тъй? Е да, ама не и в този случай! Дамата, която ми се представя, не е минала трийсетака или ако го е минала, е забравила да даде мигач. Среден ръст, добре излята, тя притежава отлйчно защитени предни постове и фургон с двоен карбуратор. Червенокоса е като горски пожар, очите й са с цвят на застояла вода, а когато говори, сякаш свири на арфа.
- Какво има, господине?
Госпожата примигва към патладжана на главата ми с максимална дискретност и се опитва да придобие учтивото изражение на съвършена стопанка.
- Госпожо - казвам, след като изпълнявам един поклон а ла „Луи XIV“, - вие ли сте собственицата на тази къща?
- Да, господине - отговаря рижата хубавица, изненадана от това нападение по фланга.
След което прибавя, за да разсее всяко недоразумение:
- Единствена и законна собственица, след като мъжът ми загина миналата година на автомобилно състезание...
Светлинка в тунела на моя милост! Кересте! Как можах да забравя! Онзи побърканият на тема автомобили, който не изпускаше нито едно рали. Изпусна обаче един завой в Монца.
- Имате ли роднини или приятели, които да се казват Дьо Сувел? - осведомявам се.
- Не, защо?
- Връщате се от пътуване, доколкото разбрах?
- Няма и час...
Облечена е в нещо, което едва ли служи за обличане. Свенливо загръща дрехата около краката си, които без съмнение са възхитителни.
- Мога ли да попитам каква е целта на тези въпроси? - прошепва тя.
Няма как, трябва да я осветля. Разправям й събитията от миналата нощ, като, естествено, изпускам пасажите, забранени за малолетни. Госпожа Кересте ме слуша внимателно, без да трепне. Всяка не толкова силна душа в не толкова здраво тяло щеше да възкликне, да изпусне някое нечленоразделно разделение на член или звуко-подражателно подражание на звук... Не и тя! Тя ме слуша мълчаливо, с вдигнати вежди и спокойно отпуснати ръчички, като в картина на Льобрен.
Щом свършвам разказа си, тя става, натиска един електрически звънец и отронва с възможно най-безразличен тон:
- Фантастично.
В отговор на звъненето се появява камериерката й. Готов съм да заложа ръка на масажист срещу пръст доброкачествен коняк, че пиленцето е стояло в бойна готовност някъде наоколо. Посещението на ченгиз като мен сигурно й изглежда странно и нежното й ушенце вероятно се е съчетавало с някоя ключалка.
- Анет - казва госпожа Кересте, - тази сутрин като отключвахте с Фердинан, забелязахте ли нещо ненормално?
Детето разтърсва букличките си.
- Не, госпожо.
- Прислугата ви не живееше ли тук във ваше отсъствие? - чудя се аз.
Тя ми дава разяснения.
- Връщам се от вилата си в Кап д’Антиб. Прислужниците ми взеха влака, за да подготвят къщата, а аз както обикновено си дойдох с колата...
- Кога пристигнахте? - питам Анет.
- Около шест часа сутринта.
- И не видяхте никого?
- Абсолютно никого. Единственото нещо, което ни озадачи, беше колата пред къщата...
- Моята е.
- А, така ли...
Кратко мълчание се промъква в интимния ни разговор, като просякиня в луксозен ресторант по обедно време.
- Затворени ли бяха вратите? - питам.
- Но да, господине.
Обръщам се към рижата хубавица.
- Да притежавате автомобил марка „Ем Джи“?
- Съвсем не. Имам „Крайслер“ и „Симка Бертон“.
Описвам й девойчето Моник, но тя ми казва, че никога не е виждала нито отблизо, нито отдалеч лице от този род.
Какво да ви кажа, аверчета: ще ми се наложи да открия пункт за приемане на очевидното. Псевдогоспожицата Дьо Сувел ме е изпързаляла. И друг път са ми свирили арията на Динената кора - музика и либрето Дон Хуян Мекия, но никога толкова виртуозно.
- Трябва ли да подам жалба за насилствено проникване в жилището ми? - осведомява се домакинята.
Свивам рамене.
- Няма смисъл. Нищо не е откраднато, нищо не е повредено, само ще ми объркате следствието...
Ставам и се сбогувам с дамата, като й поднасям най- красивите си извинения и й обещавам да я държа на течение.
Вън откривам таксито заедно с един заврян под капака му механик. Последният ми обяснява, че бобината ми е вън от строя.
Което ме доизкарва от строя.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Започвам от началото

Настанете се в най-удобното си кресло, налейте си каквото щете, разредено с малко вода, опитайте се да не изглеждате толкова шашардисан, че ми се свива сърцето, и преглътнете разсъжденията ми. От гледна точка на хронологията в събитията има нещо невероятно, което направо ви бърка в здравето.
На първо място (тук стана заварката), аз държа под око момъка Борис Аляшев в един руски ресторант. На второ място, на излизане от горния ресторант решавам да се притека на помощ на чаровна кукличка, тормозена от чудовищно грозило. Докато си играя на Отмъстителя-Защитник-на-Потиснатите, моят човек изчезва яко дим.
На трето място, придружавам госпожицата до дома й. Дома й, който не е неин! Тя ми предоставя това, което почтените девойки отказват преди сватбата, и докато й разправям приказката за имало едно време едно мече, което видяло едно куче, което видяло едно мече, което му видяло маркуча и т.н., една престъпна, но сръчна в ме-ханиката ръка изважда от строя таратайката ми...
Следите ли мисълта ми, бараби? Ако да, не ми правете тези гримаси на страдащи от запек, измамени от аптекаря си.
На четвърто място, аз се сбогувам с девойката Моник, установявам, че колата ми е повредена, за което я информирам, и добрата душа ми заема каляската си, доказвайки, че не може нищо да ми откаже.
На пето място, карам към къщи въпросната кола, когато ме напада една банда. Ето това е, и ако искате аспирин, кажете си го. Ако наопаки, схващате нещо от всичко това, направете си офертата, купувам на държавна цена.
Колкото до мен, с моето портативно мозъче и недовиждащи окуляри аз се опитвам да изградя теория. В края на краищата все някога тряба да започна разследването си, не е ли така? Значи пипвам аз ребуса с две ръце и хубавичко го разтърсвам, за да му разбъркам чарковете, та никой да не ме обвини, че шмекерувам. След това запретвам ръкави, което е нищо и никаква работа, като се има предвид, че ризата ми няма такива, и си дръпвам следната реч:
- Скъпо мое Санантонийче (при спешни случаи винаги бия на чувства), предположи, че бандата на Аляшев е забелязала, че го следиш... И иска да те разкара. За което прибягва до хитрост (тип хитрана). Препречва ти пътя с девойчето Моник. Но тъй като те знаят какъв си дявол (както виждате, храня се с илюзии), подхвърлят ти мацето по най-живописен начин. Вместо тя да дойде при теб, ти отиваш при нея, за да й предложиш закрила...
Хъм? Дотук добре, а?
Хубаво, по-нататък.
По-нататък всичко се завързва на фльонга. С достойно за възхищение тупе  Моник (ако съществува такова явление) ме завежда в една празна къща. Докато я уча как се окачват четири бута на един колец, някой неин съучастник - може би онзи железният, дето я пердашеше - се гаври с колата ми...
Само спокойно, напредвам бавно  бикоз джунглата се сгъстява.
Защо ме заведе в тази отдалечена къща? Размишлявам четвърт десета от секундата и си отговарям без бой (веднъж да мина и без бой): защото са искали да ми потрябва кола, за да се върна в Париж. Чакайте, чакайте, хванах му края. Колата, ето го края...
Съвсем методично бях доведен до този край - да ми потрябва въдишката им „Ем Джи“.
Запалвам цигара. Чувствам се съвсем о’кей. Китарата ми едва чуто прозвънва. Поправената ми каручка движи добре.
Та докъде бях стигнал? А, да! Моник ме накара да й използвам колата, защото шофьорът на таз.и кола е трябвало да хвръкне във въздуха.
От начало до край съм бил жертвено агне. След като ме принесоха в жертва на Венера, бях принесен в жертва изобщо.
Ама какво ти агне! Истински овен! Иде ми да се пукна откъм гърба.
Мога обаче да ви кажа и нещо хубаво, симпатяги: тая работа няма да я оставя така!

* * *
Причерняло ми е пред очите, когато стигам до службата и се моля Берюрие да е там, за да си го изкарам на някого. И той е там. Шишкото, грее като ясно слънце в костюмарата си на жълти и зелени карета. Разкошните му одежди така ме шашкат, че забравям да му отпера обичайните си сарказми.
- Сънувам ли? - отронвам.
Той скромно се усмихва и подръпва възела на вратовръзката си.
- Как намираш новия ми костюм, Сан А?
- Сензационен! Откъде ги купуваш тия неща бе!
- От моргата - отговаря Дебеланкото. - Имам там един приятел, който прибира дрипите на клиентите. Близките на покойниците често му оставят дрехите им... Та той ми се обади снощи да каже, че има нещо, което ще ми легне като ръкавица.
Берю слага една ръка на ханша си, а другата я вдига, сякаш ей сега ще изтанцува един менует. Бавно се завърта пред възхитените ми очи.
- Дръж се да не паднеш - казва той. - Само една ютия му минах. Ама като че ли за мене е шит, а?
Приближава до мен и настойчиво ми предлага ревера си.
- Пипни де, английски е.
- Веднага познах - признавам аз.
- Така ли?
- Ами да, по акцента. И на кого е принадлежал този шедьовър?
- На един индустриалец...
- Едър и дебел - уточнявам.
Той не поема ръкавицата и се любува на образа си в парче усрано от мухите огледало.
- Да ти кажа ли - продължава Берюрие. - Обратно на това, което се твърди, намирам, че в каре изглеждам по-слаб.
- Страхотно по-слаб - съгласявам се аз. - На влизане те взех за Жерар Филип.
Той се опитва да изригне някой протест, но точио в този решителен момент от разговора влиза Негово Величество Пи но.
Като ме вижда. Дъртака сухо процежда:
- А, ти си бил тук! Много ти благодаря! Да ме бе. зърнал как изглеждах, като се събудих! Да би видял и физиономията на лекаря... Да би го чул как се изрази...
Приятелски го халосвам по дясната плешка. Той залита и се решава да ми се усмихне.
- Все си си същият, Сан А.
- Беше ли горе при Шефа?
- Не още, минах оттук на минаване, но тъкмо щях...
- Сакън. Той ще иска всичко да научи и нищо да не плати. Преди да му представим доклад, трябва да имаме какво да му шибнем вътре!
- Бъди по-учтив - протестира Пиношет, докато полага тъжния си задник върху още по-тъжиия стол.
- Къде закара колата, която карах?
- В двора на 18-и участък.
- Удари им една шайба и поискай да ти кажат номера. Все един от двата ще е още жив!
Пиношчето се засмива и вади от шкембето си мерзко бележниче. Наплюнчва си средния пръст и го разлиства.
- Ако нямаш нищо против - казва, - знам си занаята, слава богу.
Намества очилата си с пукнати стъкла, повдига ги на челото си и чете:
- 825 СЗ 78.
После прибавя:
- Обадих се и в префектурата във Версай. Колата е на граф Виктор дьо Сувел, живущ в Лапни-Шарание, Сен- е-Оаз.
Като казва това, той затваря бележника си, прибира очилата си и се наслаждава на стъписването ми като човек уравновесен, който не иска от живота повече, откол-кото може да получи.
В дадения случай битието е твърде щедро към Пино, защото голямо е моето учудване (3,60 на 4 метра).
Ето че пак ми се завива свят.
Дьо Сувел! Излиза, че той наистина съществува! Къделята все повече се заплита. Цапардосвам масата с юмрук.
- Напред! - излайвам.
- И тримата ли? - пита Пино.
- И тримата. Точно така. Всеобща мобилизация.
Берюрие, който смяташе да направи едно каре в чест на костюма си, декламира:
- Мобилизация не значи закъсация.
Бедното дете. Ако можеше да предвиди продължението, щеше да смени плочата!

ГЛАВА ПЕТА
Мнение, дето не всеки го има

Имението, наречено Лапни-Шарание, е чисто и просто едно чудо на Възраждането. Обявено за исторически паметник от инициативния профсъюз във Фанима-за-Онуй, то се издига върху един венерин хълм над Сена. Едно от крилата му е било разрушено по време на Френската революция, имам предвид Великата - тази от 1958 година, при граничен инцидент; друго едно - през същата година от инцидентен пожар, и трето - вследствие на пожарно-разразила се буря, която на бърза ръка е повредила покрива, скалпирала е гръмоотвода, опустошила е конюшните, отнесла е комина и е изпочупила прозорците. С други думи, останала е само една огризка. Колибка за обеднял аристократ... Следовниците ми и аз спираме пред ръждясалата ограда с развалена ключалка и замръзваме на място. Господинът с погребалния костюм избухва в гъст като качамак смях.
- Хей, Пинюш - квака Дундьо. - Сигурен ли си, че каетеланът, който обитава тази купчина камънаци, притежава „Ем Джи“!
Точно тази мисъл минава И през моя ум.
Поемаме по алея, оградена с тръни и проядена от пагубен буреняк, която ни отвежда до овехтяла стълбищна площадка. Портата е напълно червива. От дясната й страна виси ръждясалата верига на звънец. Дръпвам я, като се питам дали няма да ми остане в лапата, но тя издържа. Във вътрешността на къщата прозвучава одрезгавял звънец.
Прилича на погребален звън. Ако бях емоционален, щях да потръпна. Чувствам се като във филм на ужасите отпреди войната. Никой не откликва на зова ни. Отново разтърсвам веригата, но някаква гъста, влажна и леко лепкава по краищата тишина ни обгръща отвсякъде.
- Няма никой - превежда Шишко, който умее по-добре и от Моцарт да тълкува тишината.
- Това обиталище е зловещо - забелязва Пино, който пък не си пада по забележките, когато са неуместни.
Смутено се споглеждаме.
- И т’ва ако е късмет - заявява Берю. - Да бухаш шейсе километра за оня, дето духа.
На същото мнение съм. Машинално завъртам топката на портата и тя се отваря, без да се противи. Лютива и блудкава миризма се промъква в чушката ми. Това е могъщото ухание на старите домове.
- Не си малко нахален - казва Пино. - Ако се домъкне графът и ако е някой мърморко, ще ти даде да разбереш. Знам ги аз благородниците... Все се правят на оби-дени. Също като полицаите. Само че вместо да ви поканят в участъка, те ви канят на дуел.
- Няма да е зле - твърди Берю, който мечтае за бойни подвизи. - Ще го боцна като пеперуда на стената, само да ми падне на вилицата.
Докато съотборниците ми се отдават на коментари, аз обсаждам къщата. Най-напред изследвам обширния и почти празен запуснат хол, мебелиран само с една готи-ческа пейка, ама толкова разнебитена, че и за антиквар не става. След това проучвам едно огромно помещение, в което са останали маса, две кресла и гигантска камина. В огнището има недогорели цепеници. Кресло в стил Луи XIII“ с висока облегалка се кипри на няколко сантиметра от беловласите маши. В креслото седи ужасяващо кльо-щав старец с коси като сняг, както биха казали кокаиноманите. Навел се е малко встрани. Лявата му буза е подпряна на облегалката. В дясното му слепоочие има кафява дупка. Сгърчената му ръка държи кавалерийски пистолет с резбована дръжка.
В чертите му има странно величие. Обаче по-мъртъв от това не може и да бъде.
- Ама че работа - мърмори Шишко.
- От к’во ли е умрял? - неспокойно пита Пино, който стои от другата страна на раната.
- Не бих казал, че се е изсипал - казвам тихо, като му соча дупката.
Навеждам се и вдигам някакво листче, паднало на плочите. Прочитам следната проста фраза:
„Не обвинявайте никого за смъртта ми.“
Гаетан дьо Сувел
Берюрие разглежда раната на графа.
- Наистина е самоубийство - казва той. - Старият сам се е изпратил на оня свят... Сигурно му е било писнало да живее тук. Не че не го разбирам. Аз не бих чакал и толкова, за да си пусна един куршум под шапката...
Мъдрецът Пино едно си знае, едно си бае:
- Бил е гол като пушка, а е имал „Ем Джи“.
Замислено оглеждам трупа. Облечен е в стар халат с ширити - износен, излъскан, прокъсан... Панталонът му има торби на коленете, ризата му е мръсна и с протъркана яка. Чехлите му са загубили формата си и са цъфнали като препечени кестени.
- Така де, представяте ли си го тоя окаяник на волана на спортна кола? - възкликва Пинюш.
Подобна идея е наистина екстравагантна.
- Деца мои - прошепвам, - в много мътна история сме се нахендрили. От вчера насам не е спряла да се усложнява и обогатява... Започна с един съмнителен руснак, премина през момиче, което си присвоява самоличност и къща, продължава със спортна кола, собственост на стар разорен благородник, всичко това подправено с атентат с картечница и гранати и завършващо в едно изоставено имение, чийто притежател току-що се е самоунищожил. Признайте, че е прекалено!
Признават без много разправии.
Поради добросъвестност и професионална деформация претърсваме жалката скапана къща. Графът е коснал всичко до последното копче. Само една стая на първия етаж е мебелирана. Останалото се е пренесло при вехтошарите на Сен-Жермен де Пре.
Преди да си тръгнем, Дебелия вади съответното заключение.
- Както виждате - заявява той, - по-добре е да си касапин и да продаваш карантия, отколкото да си граф и да ти куркат червата.
След което изчегъртва едно петънце гипс от костюма си с нокът, който би предизвикал епилептичен припадък у всяка маникюристка.
- И са к’во?
- Са ще поставим местните ченгета на течение, техен ред е да хванат хрема.
- А после, надявам се, ще идем да хруснем нещо - казва Берю, чиято утроба започва да се вълнува, щом приближи часът за плюскане.
- Не ти ли се пресича апетитът от трупове на стари благородници?
Шишко направо изревава.
- Много повече е нужно, за да ми се пресече апетитът! И ако мислиш, че труповете ме притесняват...
Опразваме имението Лапни-Шарание, за да напълним обиталището на ченгетата.

***
Жандармерията във Фанима-за-Онуй е малка сграда като за скромен рентиер, която не се различава от околните освен по табелата на вратата. Когато мъжественото ни трио прониква през нея, шефът на бригадата се е заел да си реже мазолите на крака с бръснач. Той е елегантен мъж, едва ли тежи повече от сто и десет кила, приветливото му лице бие на синьо и щеше да бъде наистина хубавеляк, ако носът му не приличаше на картоф. Кръвясалите му очи излъчват почти волска кротост, а рунтавите му вежди рунтавеят само на три сантиметра и половина от мазните му коси. В сравнение с него Аполон Баядерски прилича на Мишел Симон.
Хубавелкото доиздялква пръстуняка си, поглежда ме през рамо с бялото на очите си и пита:
- К’во обичате?
- Идваме във връзка с едно заявление - казвам и сядам на дървената пейка, върху която някой клиент на заведението е издълбал в момент на меланхолия „Смърт на фантетата“.
- Да не сте загубили нещо? - осведомява се началникът и приютява мазола в дъното на шепата си, та да заблести на светлината.
- По-скоро намерихме, отколкото да сме загубили - поправя го карираният ми адютант.
Началникът полага мазолината си върху една папка, надява си чорапа със сръчност, която говори за отлично функциониращи рефлекси, и най-после се решава да попита:
- Намерили сте какво?
- Един труп - отронвам небрежно.
Пино лудо се кефи и смуче изгасналия си фас. Жандаринът, който вече е на крак (на необут крак), повдига козирката на кепето си, за да си проветри Анапурната, и започва да ни разглежда и тримата, сякаш сме търговци на стъклен памук.
- За мезе ли ме взимате? - пита той и в тона му се промъква някакво подобие на безпокойство.
Бързам да разсея тревогата му.
- В никаком случае.  Мога дори да уточня, че става дума за граф Дьо Сувел. Самоубил се е, като си е вкарал в слепоочието известно количество олово посредством барабанлия пистолет.
Онзи премила новината (има си собствен метод) и с върха на пръстите си играе с великолепния мазол в преливащи ясписови цветове. Истински офорт - представям си го във витрината на госпожа Кент-Флоше през Седмицата на улица Сент-Оноре.
- Че как го установихте? - пита той, след като напъхва мазола в кобура си.
- Визуално - заявява Пиношет, който от своя страна завира фаса си в мастилницата.
- Виза ли? Закъде? - тревожи се стражарчето.
Берюрие го мъчи глад и бърза да приключи, затова ме тегли за ръкава.
- Най-добре ще е сам да оличностиш удостоверението си, та дано му загрее реотанът.
Съгласявам се и поднасям картата си. Господинът чете. После нахлупва кепето си, закопчава дюкяна си и му удря едно козируване, способно да разнежи дивизионен генерал.
- ’Ля за извинение, но понеже не ви познавам, не ви разпознах - оправдава се той. - Значи графът се е убил?
- Окончателно.
Пълноправният представител на закона поклаща хидроцефална глава.
-  Рано или късно трябваше да се случи - мрънка той под обръснатия си мустак.
Сепвам се.
- Защо казвате това, началник?
- Този човек - твърди събеседникът ми - беше един нещастник.
- Защо?
- Заради дъщеря си, мръсницата...
Потръпвам.
- Имал е дъщеря?
- Да, за негово нещастие. Хубавата Моник, бива си я и нея...
Пино е зяпнал, като че ли и мен си ме бива.
- Глей ти! - заявява той на безупречен френски.
Берю, който показва признаци на умора, сяда върху бюрото на началника.
-’Ля ви се - казва последният.
Дебеланкото става, началникът изстъргва от дънцето на панталона на моя доблестен воин сандвича с кайма, който очевидно се е готвел да изконсумира, за да покрие загубата от ампутирания си мазол.
- Моите извинения - с благородство изрича Берю, докато чегърта с траурните си нокти останките от месо. След което полага върху връзката си въпросния свръх-багаж и изтрива пръсти в ревера си. Аз си идвам на въпросите.
- Разкажете ми за Моник дьо Сувел, шефе...
Той само това чака, селф-педикюристът. Обърнй му малко внимание, и няма спиране. Дай му да играе главната роля в пълно парадно облекло, и е готов на всичко: Трябва да е от Алансон - умира да послъже. И ето го че потегля в бръснещ полет.
- Трябва да ви кажа, че старият Дьо Сувел не си поплюваше. Страхотен играч беше. И гащите си залагаше на конни надбягвания...
Пино тутакси се включва.
- Чичото на жена ми беше такъв - уверява ни Дъртака. - Добър човек, но само за коне мислеше. Имаше магазин за деликатеси в Монтурж, ако ви кажа само...
- Недей - прекъснах го аз, - не ни казвай. По-добре си го запиши в нотната тетрадка и дай да ти го оркестрират...
Той свива рамене и млъква. Жандаринът може да продължи.
Той обаче явно си има навици, защото изважда от шкафа бутилка мастика, както и четири съмнителни чаши, и взима една стара лейка, пълна с вода.
Налива ни щедри дози.
- Слагате ли и вода вътре? - пита.
- Една капка, за аромат - отвръща Пино.
- И на мен една капка, от лицемерие - изгуква младежът Берю, блеснал като роена китка по изгрев-слънце.
Атмосферата се разведрява. Почувствал се между свои, началникът отпуска колана си с две дупки, за да си освободи епигастъра.
Изгълтва мастичката си неразредена, примлясква, избърсва си бърните и се хвърля в атака.
- Рано овдовя и остана с момиченце на ръце. Но не се занимаваше с нея. Замъкът само дето не се срути. А Моник, щом навърши осемнайсе, и да вземе да се чупи, разбир’ш ли!
С тройно кимване на бойлерите показваме, че сме разбрали. Жандаринът вижда, че си има работа със заклети психолози, и продължава:
- Какви ги е забърквала малката, не мога ви каза. Обаче на сички беше на устата. Пустата му виявица. След живота в замъка - живот в бардака. Тогава Стария се ба-рикадира в колибата си. Никого не щеше да види от срам. А и беше останал без стотинка и папаше само сиренце.
- Добро ли е местното сиренце? - пита Берюрие, чиито очи приличат на капаци от кутии камамбер.
- Бива си го - уверява го полициотът.
- Ама сигурно е обезмаслено - настоява Шкембо.
- Не, маслено е.
- Колко процента?
- Петдесе и пет.
- Златната среда! - обявява Буцата.
- И после? - прекъсвам го аз.
Шефът понечва да продължи, но едно омазано с конфитюр хлапе с рев влетява в стаята и заявява на татенцето, че синът на съседа го е нарекъл магарешки син.
Като добър баща, шефът утешава, обещава отмъщение и тъй като отрочето не се успокоява достатъчно бързо, пъргаво го евакуира от кабинета с някой и друг ритник в дирничето.
- Та за какво говорехме? - пита той объркано, докато разкопчава яката си.
- За Моник... Познавате ли я?
- Както вас. От време на време идваше да види Стария. Возеше се в луксозни коли...
- „Ем Джи“ ли? - пита Пино, който няма грешка в дедукцията.
- А, не. не си беше изписала инициалите... Последния път се довлече с банда гамени. Това беше капката вода, която запалва огъня. Дьо Сувел я изгони.
- Кога беше това?
- Миналата седмица.
- Опишете ми младата дама, плийз, шефе.
Шефът се съсредоточава като атлет, който възнамерява да преодолее дванайсет метра и половина на овчарски скок.
Обявява със ситно накълцан и поръсен с магданоз тон:
- Двайсетина годишна... Висока около метър и шейсе и пет. Руси коси. Средно високо чело. Светли очи. Прав нос. Особени белези няма.
Замълчава, избърсва няколкото квадратни сантиметра, които му служат за чело, и ме поглежда.
- Схващате ли?
- Схващам.
Вярно е. Наистина схващам.
Схващам, че точно госпожица Дьо Сувел ми е изиграла снощи големия етюд „Госпожата иска допълнително“. Че дъщерята на графа ми е заела четириколката си. Закупена на името на вехтия по неясни причини...
Е, оттук нататък, момчета, признавам, че нищо не отбирам. Да се опиташ да преметнеш ченге под собственото си име. Да го пратиш на оня свят в собствената си кола. Не бих казал, че подобна практика е широко разпространена. Дори напротив, такова нещо ми се случва за пръв път...
- Май ти скриха шапката, а? - забелязва блажено Пино.
Кимам.
- Ще позволите ли да употребя телефона ви, началник?
- Дори да злоупотребите с него! - отговаря великодушно редникът на родната жандармерия.
Вдигам ръчката на старомодна вятърна мелница, монтирана върху въртяща се платформа, и чувам женски глас с южняшки акцент, който ме пита с какво може да ми услужи.
Поисквам връзка с един голям вечерен вестник, чието име няма да издам, за да не правя неумерена реклама на главния му редактор Пиер Лазареф.
Получавам я и казвам вътрешния на приятеля ми Ларонд, световен шампион по клюки във всички категории.
- Мигар чувам гласа на Комисаря на моето сърце! - изревава зевзекът, след като разпознава органа ми. - Казвай, рицарю, имаш ли нещо сензационно за перото и апарата ми?
- Една информация, драги.
- Княжество Монако е обявило война на Съветския съюз?!
- По-интересно!
- Хайде бе!
- Чувал ли си нещо за граф Дьо Сувел?
- Тц, да не е някой колега?
- Не.
- Жалко, от добрия граф става добър фотограф.
- Много остроумно, но вече го използвах в една от предишните ми книги - ожилвам го аз. - Впрочем заедно със съществуването на този персонаж те уведомявам и за кончината му.
Другарчето ми натиска бутончето на химикалката си и пита с меден глас:
- Убийство?
- Само самоубийство!
Това го вбесява.
- И заради тази дреболия ми губиш времето! След като съм затънал до шия в любовта на всепризната филмова звезда с регистриран принц!
- Продължавай да си прекарваш живота в чуждите бидета, накрая ще се удавиш - пророкувам аз. - Ако те карам да направиш портрета на моя граф, то не е само за да видя дали можеш да снимаш. Романът е с продължение, ако загряваш какво ти говоря. Краят на графа е може би началото на нова графа в биографията ти...
Ларонд престава да се прави на луксозен.
- О’кей. На първа устройва ли те?
- На най-малко две колони...
- Дадено. Къде нанка покойният ти благородник?
- В имението Лапни-Шарание във Фанима-за-Онуй.
- Готов си. До скоро, храбри кавалере. Твоят Берюрие все така гнусен ли е?
- Още по-гнусен. Пред очите ми е и уверявам те, че не си измислям.
Ларонд се изгъбарква с Дебелия и семейните му драми и затваря.
- Мога ли да попитам защо... - започва Пино-де-Шарант.
- Колкото повече се разчуе смъртта на графа, толкова повече народ ще дойде на погребението.
- Ясно.
- Междувременно имам за теб поверителна мисия.
- Очаквах го - блее Дъртия, поласкан от уважението. Жандаринът е покорен, Берю покрусен, което  е предостатъчно, за да разгорещи самочувствието на Пи- нюш.
- Купуваш си консерви, настаняваш се в замъка и бдиш над обозепочившия, додето се появят някакви близки, зацепваш ли?
Той тутакси изстива. И трябва да призная, че не е да няма кое да охлади оптимизма му. Да прекараш времето си в една съборетина, в която няма мебели, но има труп, не е точно това, за което мечтаят девойките. Нито дори старите гранясали ченгета.
- Ще поддържаш връзка с жандармерията. Мисля, че началникът с удоволствие ще ти помага.
- И още как - дуе се човекът-без-мазол. - Името ми е Акоза-Йаре, Отстар Акоза-Иаре, баща ми беше лейтенант в Държавната митница, сигурно сте чували да лафят за него?
Сразен от подобна наследственост, аз му подавам стоманена десница.
- Браво, началник, щом ви видях, и усетих с кого имам работа.
Предлагам на Пино истинска цигара, колкото да запуши меланхолията си. Той приема, обелва я, прави от едната две и ми се усмихва.
- Ако има нещо ново, да те извикам ли?
- Има си хас. Тъй или инак, във всички случаи ще присъствам на погребението.
Премазвам известен брой пръсти и се омитам, съпроводен от храбрия Берю, готов да се разплаче от глад.
- Трябваше да избера замаят, в който глофането да е в определени часове - стене Дебелия. - Глофането ми е кошмарът.
- На твое място щях да се цаня да изпълнявам номера на болен от булнмия в някой мюзикхол - съветвам го аз. - Така щеше редовно да се тъпчеш, особено в не-деля, когато има и матине.

ГЛАВА ШЕСТА
Гладиа мечка... хоро играе

Когато проникваме в столицата, часът е тринайсет по моя часовник и един без пет по часовника на Берю. Времето е начумерено, мислите на другарчето ми - и те.
- Честно те предупреждавам, че ако не хапнем тутакси, не отговарям за последствията - заявява юначният Берю.
В този момент ми хрумва идея, за която заслужавам потупване по сивото вещество.
- Обичаш ли руска кухня, Шкембо?
Той обръща към мен сгърчената си фасада.
- Вкарай си в китаруната веднъж завинаги едно нещо, Сан А - обявява моят дипломиран лапач. - Обичам всички кухни, ясен ли съм?
Прекарва по тлъстите си устни широк като булчински воал език и повтаря с благоговение:
- Всички! Да! Вродено ми е значи.
Обикалям площад Етоал и отпрашвам към „Малкия Сибир“. Може пък местните пингвини да снесат нещо за Аляшев, след като си беше свил гнезденце при тях. А и какво рискувам, ако ги разпитам? А?
Намирам местенце за бракмата си точно срещу въпросния бардак. Пръстът на съдбата, не съм ли прав? Ние с Бетховен вярваме в съдбата.
- Абе - блее Берю - бая ти е снобско кръчмето...
Аз обаче съм изтупан като Уелския принц!
- Тъй ами - потвърждавам и измервам с поглед омачканите му ревери и мазното петно, цъфнало на панталона му. - Както си се издокарал, можеш да се появиш където и да е и без препоръчително писмо.
Той сияе от щастие, мехурът му с мехур. Чак лигите му потичат в предчувствие за манджа.
Келнерът, дето ме дундуркаше вчера, влиза в ролята си на бавачка и ни слага да папкаме на една маса, над която една страшно шик картина, цялата в злато, ни показва Москва от времето на мужиците.
Впечатлен, Берю си чити ноктите с вилицата, после със закъснение полага шапката си върху бронзовия бюст на Великата Екатерина. Метр д’отелът се муси, Великата Екатерина най-вероятно също, но понеже капата на Тлъстия й е нахлупена до долната челюст, не й личи особено.
- Какво ще поррръчат господата? - гука сервитьорчето и предлага на Берю широко като филмова реклама меню.
Сланината му хвърля един поглед, после ми го подава и казва с взор, отправен към метр д’отела:
- Ти гониш, Сан А. Аз съм лесен. Всичко, що се яде, го ям. И колкото е по-тлъсто, толкова ми е по-вкусно.
Поръчвам хранителни продукти, извънредно богати на калории, да не би случайно черният дроб на съучастника ми да остане без работа.
- Ако щеш вярвай - казва достопочтеният отпадък, - но за първи път хрускам руско. Отбират от ядене, ше знайш, тяхната хайверица!
Той хвърля панорамичен поглед към отбраната публика, която хайвери наоколо, и измърморва, като забива лакът в купата с масло:
- Въпросът е да не ти липсват първите седем години. Представяш ли си го онзи задник Пино да годинясва в тази ясла...
При тази мисъл нашият избухва в смях, който силно напомня праиценето на картофи в нагорещена мазнина.
Залавяме се за обяда с отличен апетит.
Тъкмо сме стигнали до сладкиша с извара, когато се случва случка. Сама по себе си тя е случка само в моите очи. Аз просто виждам как някой минава между масите. Този някой идва от гардероба и се насочва към изхода. Този някой е жена. И тази жена - ако не вярвате, вървете си лекувайте лицевите мускули на минерални бани, - тази жена значи е - познайте коя! Луничавото слугинче на вдовицата Кересте. Животът е пълен с изненади, нали? Обзалагам се, че физиономията ви напомня реклама за раз- хлабително. Обаче това е чистата истина.
Сръгвам Тлъстия в дванайсетопръстника.
- Виждаш ли това гълъбче, Берю?
- Ще си поръчам едио такова след ликьора - остроумничи Дебелия.
- А междувременно, хайде подире му...
- Каквооо!
- Давай, давай! Страхотно важно е!
Берюрие изживява моментна душевна борба.
- Ама не съм си изпил кайвето...
- Още ли си тук?
И тъй като е надарен с професионално съзнание, повдигнато на квадрат, Берю се изправя с пъшкане и се понася към изхода, като пътьом помита чантичката на една хай-фи бабичка, шишето с водка на един сътрапезник и закачалката в антрето.
Гледам бюста на Великата Екатерина, освободена от сомбрерото на колегата. Като доказателство за непредвиденото коронясване са й останали три косъма на Де-белия, които приличат на глиганска четина.

***
Изблизвам кайвенцето си, после и това на момъка Берюрие, който си го беше заръчал, преди да тръгне. Полезно нещо е кофеинът, когато ви се налага да си изчистите мислите от баласта. Защото да чистиш мисли е далеч по-трудно, отколкото да чистиш леща, пък била тя и контактна.
Какво, аджеба, правеше тук камериерчето? Във всеки случай не обядваше. Бях добре огледал присъстващите и не я бях видял. Тогава?
Тогава трябва да приема, че девойчето се е появило откъм вътрешността на ресторанта. Ще рече, че е вътрешна. Всичко си пасва идеално, като в игра на кубчета. Бяха ме поели на въоръжение вчера, на излизане от „Малкия Сибир“. За да ме отведат, преди да си изпробват отгоре ми оръжието в уж празната къща на вдовицата Кересте. На другия ден забелязвам, че прислужничката на мадам Кересте си има вземане-даване с „Малкия Сибир“. С други думи, кръгът се закръгля.
Хубаво ме извози рижата хубавица. Бива я за артистка! Направо е за трупата на Жан-Луи Баро...
Трябва да съм бил съвсем изперкал, за да й се вържа на невинността и на изненадата. Хей, Сан А, какво ти става бе? Да не те е пипнало старческото малоумие? Да не би да ти е омекнал мозъкът? Значи ти реши, че една банда негодници могат ей така просто да се намъкнат в чуждата къща и да си свършат работата? Нещастник! На твоята възраст...
Извиквам метр д’отела, за да си взема едно сбогом, което е само довиждане, братлета. Имам намерение да се върна в „Малкия Сибир“ съвсем скоро и не сам. Смятам да дойда с придружители. Не за да ги разведа из заведението, а за да отведа завеждащите.
Междувременно ще трябва да поставя Шефа в течение на всичко протекло. Имам предчувствието, че Стария здравата се е разсмърдял в кабинета си. Няма да се учудя, ако вече е изгризкал някоя и друга химикалка.

***
Прекрачвайки прага на бърлогата му, установявам, че действителността далеч надхвърля опасенията ми. Босът е надянал физиономията от лошите си дни. В очите му - изразителни като очите на умряла риба - откривам ледена ярост, а тънките му устни приличат на прекарана с червено мастило черта.
- Дойдохте все пак, Сан Антонио!
Опитът ми да се усмихна няма повече ефект от клизма, направена на факир след четирийсет и пет дневни пости.
- Дойдох, Шефе. Такава шайба ме е завъртяла от вчера...
- Че не можете да ми се обадите? - пита той с глас, топъл като вътрешността на хладилен вагон.
Няма какво да го увъртам, само ще стане по-лошо...
- Разбирам раздразнението ви, господин Директоре. Но исках да ви донеса сигурни новини.
Той се успокоява. Пергаментовата му ръка погалва пергаментовия му череп. Колосалните му маншети са бели като какво беше там, а златните им ръкавели блестят с хиляди светлини (четири хиляди, ако искаме да бъдем точни. Закръглям, за да придам повече гъвкавост на фразата - нали знаете, стилът, това е човекът. Човек като мен трябва да има елегантен, гъвкав, нервен, стегнат стил. Затова поправям, изчиствам, полирам езика си. Не искам, когато стана член на Академията, да дойде някой журналист м да размаха пред носа ми зле изпипан текст. Трябва да бъдем предвидливи!).
Босът изслушва сбития ми и издържан разказ. Нищо не пропускам, освен интимното ми държане с Моник дьо Сувел, но по постната усмивка, която пробягва по херметичната му муцуна, разбирам, че е нанесъл поправката.
Когато свършвам, се отпускам в креслото, кръстосвам белезници върху коленете си и чакам реакцията на Стария.
Той по стар навик се е облегнал на парното. Ще речеш, че все му е студено на кръста. Може би няма да е зле да опита да се загрее с малко стъклен памук в панталоните.
Нещо явно го яде отвътре и като стига до кокала, той се решава да отвори човка.
- Драги приятелю (я гледай, не бачкал лошо органът му), драги ми приятелю, много съм ви сърдит. Няма да ви простя, че изтървахте Аляшев. Пуснах ви подире му точно защото исках да го държите под око...
Аз пък и пускам водата наум, та поне да се възползвам от сапунисването. Стария подръпва маншетите си, поглажда надстройката си и подхваща:
- От друга страна, периферията на разследването ви не е лишена от интерес...
Периферията на разследването! Бурканът ви трябва съвсем да се е изпразнил, за да сипете подобни дивотии, уверявам ви! На мозъка на Дядката май са взели да му омекват колената.
- Неудачите ви показват, че пистата Аляшев има неочаквани разклонения... И въпреки това...
Шефът преглъща скъперническа слюнка. Какви ли ще ги надрънка още?
- И въпреки това от капитално значение е спешно да се открие Аляшев...
Ясно, така си и знаех. От мен се иска чудо. Както обикновено. Тъй като няма време да отскочи до Богородицата в Лурд, Стария свиква под знамената малкия чудотворец Сан Антонио. И момъкът Сан А смело замества знаменосеца.
- Виждате ли, драги ми приятелю...
В отношенията ни се промъква нотка на сърдечност. Вървим към разведряване, момчета. Оттук до потупване по рамото има само една крачка.
- Виждате ли, драги ми приятелю, Аляшев работи за една могъща банда, специализирана в търговия с документи. Седалището на организацията е в Барселона...
Босът най-после се отлепя от радиатора, явно решил, че партерът му се е опекъл достатъчно. Сяда зад бюрото си и започва да си играе с ножа за разрязване на хартия.
- Когато Интерпол ми съобщи за пристигането на Аляшев във Франция, получих сведения, че той най-вероятно идва, за да открие документите, които миналия месец бяха откраднати от Министерството на войната. Документи, свързани с последния израело-арабски конфликт. И наистина, организацията на Аляшев се свърза с хората от Кайро, следите ли мисълта ми?
- По петите, Шефе.
- Много добре. Та аз си помислих, че ако държим Аляшев под око, ще стигнем до въпросните документи. Логично, нали?
- Съвсем логично, господин Директоре...
Стария изтраква с ножа върху кожената подложка за писане.
- Двайсет и четири часа са вече загубени! Сан Антонио, ТРЯБВА да откриете Аляшев.
- Ще го открия, Шефе.
- Или поне документите.
- Ще се опитам да ги пипна и двете...
Той се изправя, с което показва, че разговорът е приключил.
- Хващайте се на хорото! - казва той, като ме гледа втренчено. - Действайте, без да губите време. Дори ако се наложи да прекрачите границите на легалността.
Колко хубаво хортува този господин. Няма опасност езикът му да се простуди, тъй като говори предимно завоалирано...
- Ако трябва да престъпите... ъъъ... малко... Разбирате ли? Ще направя невъзможното, за да ви прикрия!
Добре се е покрил сладурът! И има тупето да ми говори за прикриване!
Почтително кимам.
- Ще направя невъзможното, господин Директоре.
- Разбрахме се - отсича Великия старец.
И още как!
Бързам да се изпаря.
На слизане се отбивам в моя кабинет, където намирам Матиас.
- Вас търсех, г’син комисар. Току-що ми дрънна Ларонд, журналистът, който ме посъветва да ви предложа последния брой на скапания му вестник. Ето го.
Сграбчвам прясно отпечатаната хартия.
О, извинете! Шапка му свалям на Ларонд. Голям артист е. За няколко часа този цар на клюката е успял да снесе цяла статия за смъртта на Дьо Сувел. Има дори и фотография на графа, както и на съборетината му.
Вестникарчето ни запознава с жизнения път на покойния, с титлите му, зоологическото му дърво и останалата галиматия.
- Обади се на Ларонд да му благодариш - казвам на Матиас.
- О’кей!
Той се евакуира във вътрешността на крепостта, аз се готвя да го последвам, когато иззвънява телефункенът. Вдигам слушалката с раздразнение. Не съжалявам обаче, че съм откликнал на зова на звънеца, защото разпознавам добре смазания тембър на Берюрие.
Шкембелията говори бързо и с пълна уста, което едва ли подобрява дикцията му.
- А, ти ли си, имам късмет! - преживя той. - Представи си само, на Лионската гара съм...
- И какво правиш там?
- Точно т’ва исках да те питам. Мацето ще взима тренчето, трябва ли да й вървя по дирните?
- И още как! Закъде заминава?
- Взе билет за Марсилия. Влакът тръгва след десет минути.
- Качвай се и ти.
- Да, ама има един проблъм - взел съм само двеста франка! Нали знаеш, че Берта не обича да нося мангиз.
Мисля бързо.
- Качваш се в последния вагон, а аз ще телефонирам на гарата да ти дадат билет и малко дребни.
- Че как ще ме познаят?
- По костюма ти на карета и на мазни лекета. Няма да е трудно.
Затварям, без да дочакам бурните му протести, и искам от телефонистката да ме свърже със Стария. В подобни случаи той е истински магьосник. Способен е на чутовни подвизи. Ако трябва, ще ви достави бял слон на амстердамското летище в следващите петнайсет секунди. Или ще преустанови погребение, за да използва катафалката за превоз на персонала. Дебелокожото ще бъде телепортирано на пистата, а ковчегът - депозиран на уличното платно без всякакви проблеми...
И наистина, получавам уверенията му, че обходимото ще бъде направено.
Напускам полицейския дворец доволен от живота.
Поставил съм върху шахматната дъска две пионки в изгодни позиции. Пино - във Фанима-за-Онуй, Берю - във влака Париж-Марсилия...
Може би ще ми помогнат да спечеля партията?
Казва ли ти някой!
Междувременно смятам да изпълня нареждането на Шефа. Не ми ли рече да се хващам на хорото?
Значи скачам си в колата и тръгвам да си търся партньори.

ГЛАВА СЕДМА
В която френската галантност казва „ Сбогом...

Този път не ми отваря камериерче с луничава муцунка, ами дангалак, симпатичен колкото епидемия от заушки.
Горепосоченият е толкова кльощав, щото като ходи, ще речеш, че играе на ашици. Косата му е подстригана на четка (идеалната прическа за прислужник); носът му е увиснал надолу, очите му са хлътнали навътре, ушите му са щръкнали нагоре, а отвън изглежда точно на към четирийсетака.
- Господине? - пита той мазно.
- Идвам при госпожа Кересте.
- С кого имам чест?
- С мен имате чест. Комисарят Сан Антонио.
Той примигва.
- О! Чудесно, господине. Господинът желае ли да ме последва?
Господинът това и чака. Господинът го следва.
Докато се катерим по стълбите, достойната дама Кересте прекрачва прага на къщата. Облечена е в костюм, който едва ли е дошъл от моргата и върху който прелива водопад от перли.
- Виж ти, господин комисарят - чурулика вдовицата. - Какво ново?
- Да не би да излизате? - безпокоя се аз.
- Да, бях тръгнала за Париж. Но не бързам...
Отдръпва се, за да ми направи път, и ето че прониквам в тайнствената ясла. Много си падам по това гнезденце на фатални жени.
- Прислужницата ви няма ли я? - питам небрежно.
- Отиде в Марсилия - заявява събеседницата ми, докато спокойно си сваля ръкавиците. - Телефонираха й на обяд, че майка й е катастрофирала...
- Няма ли да ви липсва?
- Остава ми Фердинан...
- Той мъжът й ли е?
- Не.
Тя се усмихва.
- Но нещо ми подсказва, че ще й стане.
Според моя морзов апарат, напротив, на момето Анет едва ли му се жени за такъв телеграфен стълб като Фердинан. Няма изгледи мадамите да започнат да му се лепят като мухи на мед, освен ако не реши да прибегне до испанска муха! Сексапилен е колкото кълбо бодлива тел.
Впрочем въпрос на вкус, както казва чудесната ми майка Фелиси.
Чаровната вдовица очевидно очаква обясненията ми. Тя например без много зор ще си смени фамилията. С тези форми, с тази съблазнителна усмивка и пламенни очи всеки нормален мъж би се включил в наддаването, дори и ако вече се е обзавел с дузина жени и цяла детска градина от мушмороци.
- Госпожо Кересте, дошъл съм да ви поставя някой и друг въпрос... Във ваш интерес е да отговаряте, иначе може да ви се случат доста неприятни неща...
Омайващият й поглед се забулва със злокобен облак. После започва да мята светкавици, които аз улавям в движение, спомняйки си, че някога съм бил жонгльор в цирка.
- Господине - недоволства хубавицата, - не бих казала, че харесвам езика ви...
- Ще ви се наложи обаче да свикнете с него, котенце!
Май не трябваше да избухвам. Дамата е бясна и това усложнява положението. А може би напротив, ще изясни нещата...
И тъй, вместо да дам заден ход и да изпраскам някое витиевато извинение в желателно наклонение, аз се хвърлям право напред с рогите. Пистаа! Реши ли Сан Антонио да прегази благоприличието, не му се изпречвайте на пътя.
- Нямам време да се изразявам в александрини, госпожо. Държа да ви кажа, че знам всичко и че това посещение спокойно може да завърши с арест.
- Ще посмеете да ме арестувате, мен!
- Да, вас, драга госпожо.
Задъхана от яд, куклата съска като бикфордов фитил:
- Излезте оттук, господине!
- Не без вас!
- Незабавно напуснете къщата, иначе ще наредя да ви изхвърлят.
- На кого? - хиля се аз. - На виртуоза от категория перце? Бедно дете, можете да ми повикате цяла дузина такива като него, тъкмо ще стъкмя един наръч...
Тя млъква за миг, онемяла от ярост и изненада.
- Мога ли да знам защо се държите така?
- Предпочитам да ви обясня в кабинета си...
- Имате ли заповед за арестуване?
Прехапвам су езика наум.
- Госпожо Кересте, достатъчно е да завъртя една шайба и само след час ще я имам надлежно прошнурована и пронумерована. Само че тогава ще стане скандал, който вероятно би могъл да бъде избегнат...
- Много добре - казва тя с толкова леден глас, че започвам да съжалявам, че не съм си облякъл полото.
Много добре, следвам ви... Но ви предупреждавам, комисарю, че имам дълги ръце и че ще си изпатите...
- Благодаря, драга госпожо, добре, че ми казахте.
В този момент на вратата на салона се чука. Влиза слугата, без да чака отговор.
- Госпожо - казва той, - господин баща ви се обажда по телефона...
Вдовицата ме измерва с презрителен поглед.
- Предполагам, че нямам право да говоря с баща си?
- Но моля ви се, тъкмо наопаки - лигавя се аз, - при условие, че говорите в мое присъствие...
Низваме се в индийска нишка. В хола вдовицата се отправя към телефона и вдига слушалката.
- Ало! Слушам...
Повтаря няколко пъти „ало“! Почуква по вилката и като се обръща към мен, казва на Фердинан, който стои зад гърба ми:
- Връзката прекъсна.
Това е последното нещо, което чувам. Фердинан, когото явно съм подценил, ми нанася в основата на кубето удар, от който виждам звезди по пладне.
Едва успявам да доловя свистенето на бастуна и тъкмо започвам да се извръщам, когато той ми се стоварва върху тила... Готиният персийски килим се понася насреща ми и двамата се запознаваме съвсем отблизо.
Ето че и моята връзка е прекъсната. Няма нужда да се мъчите да ме включвате, пиленца, за известно време съм разбрицан.
Мисля си за едноокия играч на тенис, когото топката ударила в здравия лампион.

***
Тъй като не си погледнах солника в момента на удара, не мога ви каза колко време съм се шлял в отвъдното. Подобни сметки са непосилни за човек в моето по-ложение. Събуждам се от болка в куфалницата. Чайникът ми прилича на камбанарията на парижката „Света Богородица“, възвестяваща освобождението на Панама. Дълго гледам кривуличещите шарки на килима... Мислите ми постепенно се събират на митинг, но без да спазват никакъв ред. Липсва им всякаква дисциплина. Сещам се за Фелиси, която вчера сутринта белеше лук в кухнята, за прекрасния костюм на Берюрие, за граф Дьо Сувел и щерка му, която, забравих да ви кажа, за което се изви-нявам, има бенка на дясната хемисфера. Мисля си и за смъртта на Луи XVI, който трябва да е изпитвал нещо подобно на това, което аз изпитвам... После си спомням телефонния номер на някой си господин Жан Миньор, защото важните неща от живота винаги изплуват в съзнанието ви при необходимост... Най-сетне камбаната започва да звънти по-слабо и аз успявам да коленича върху килима. Главата ми тежи цял тон. Като че ли са ми налели олово в мансардата. Явно съм го подценил, Фердинанчето. Кат’ за хохавелник, въоръжен с метличка за прах, не се справя лошо. Нищо чудно да тренира вдигане на тежести задочно, иначе няма начин. Олеле, как боли! Хич не си е икономисало мускулите братлето! Пипвам се за тила. Лепкав е. Ясно е, че ще трябва или да си бронирам вишката, или да не излизам без каска...
Успявам да се изправя... Откривам кухнята и пускам водата да тече върху болната ми наблюдателница. Това ме посъживява. Провидението ми изпраща и бутилка ром, която окончателно ми възвръща човешкия облик.
Натюрлих, претърсвам целия home, без да открия жива душа. Слизам в хола да телефонирам, но забелязвам, че някой е отрязал жицата на безжичния.
Потътрям се вън от стаята. Външната врата е широко отворена и залепеният до къщата гараж е празен. На ония шубелии и следата им е изстинала. Усещам, че ще се пръсна от яд. Казано между нас и намалението на цените, дотук действах като пълен бездарник. Трябваше просто да откарам Вдовицата в Покоите на фантетата и там да й поднеса големия коз за двама. Обзалагам се на един престой в Лондонската кула срещу един обед на Айфеловата, че щеше да си оближе пръстите.
Стария пак ще ми чете конско. И ще е прав.
Прибирам се в базата с гъмжащ от мисли кошер. Тихомълком се прибирам в кабинката си, за да дам инструкции на компетентните органи с оглед залавянето на вдовицата Кересте и адютанта й. От отдела за регистрация на автомобилите в Префектурата потвърждават, че достойната дама притежава открит бял „Крайслер“, чийто номер съобщавам на когото ми падне. С такъв очебиен болид няма да стигне далеч.
След като се разпореждам по този начин, решавам да извърша десант в „Малкия Сибир“. Привиквам Матиас и го каня да се присъедини към мен. След което си из-действам заповед за обиск.
Глътвам два аспирина и се свиквам на събрание под моето почетно Председателство.  Единодушно решавам, че ако до двайсет и четири часа не разплета тази афера, ще предложа кандидатурата си за поста цар на чворовете, вакантен след оставката на Берюрие. Дневният ред е приет с консенсус без един глас.
Матиас се довлича, с пръст в колана на шлифера си.
- Май не сте добре, господин комисар – забелязва той.
- Ще бъда много добре, когато пипна едни мои познати шмекерчета - обещавам аз.
По пътя си мечтая какво ще се случи, когато Фердинан ми падне в лопатите.

ГЛАВА ОСМА
... и до нови срещи”

Дебаркираме пред вратата на ресторанта, която се оказва залостена. Чукам на прозореца, но никой не откликва. Никаква светлина не се процежда иззад завесите на избата.
- Още не сервират - отбелязва Матиас.
Прониквам в съседния вход и поканвам портиерката на конфиденциален разговор. Въпросната дама гони петдесетака с една маша за къдрене, която нагрява на пламъка на примус.
Изящна личност с обилни форми и щедър поглед.
- „Малкия Сибир“ затворен ли е? - осведомявам се.
- Скоро ще отворят - обещава церберката, като обърсва нагорещените челюсти на машата си в парче вестник, който незабавно започва да пуши.
Следва коментар:
- Следобед затварят за час-два, защото са отворени до среднощ. Така персоналът си почива.
Изкиризва ме кокетно през пушека и изромолява:
- Много сте любопитен.
Показвам й картата си.
- По рождение съм такъв - казвам.
Тя веднага престава да се глези.
- Какво има? - пита алчно, с глас, жаден да научи нещо пикантно.
- Засега нищо... Е?
- Нови са.
- Кои?
- Собствениците. Преди имаше един бивш руски генерал. От месец насам двамата господа поеха заведението.
- Имената им?
- Иди Сечукай и Одиго Духай . Приличат като да са от Централна Европа, ако схващате какво искам да кажа...
- Заведението има, разбира се, и заден вход.
- Разбира се, през двора... Желязната врата вляво, но сега наистина няма никой, видях ги да си тръгват...
- Благодаря, драга госпожо. Мога ли да ви помоля да бъдете дискретна? - казвам, макар да знам прекрасно, че ще разпространи новината за посещението ми по всички посоки на координатната система.
- Все едно, че нищо не сте ми казали - твърди шампионката по местене на боклукджийски кофи на къси разстояния.
После взима машата, която е оставила върху примуса, и захапва кичур коса... Толкова е развълнувана, че не се сеща да провери колко е горещо желязото. В портиер-ската ложа се разнася миризма на изгоряло, от машата се издига струя пушек и сноп косми остава в лапата й.
- Внимавайте - казвам. - И с Юл Бринер така е започнало.
Чупя се, а тя изприпква да потопи пожара си в леген с вода.
- Е? - пита Матиас.
- Давай насам.
Водя го към желязната вратичка, по повод на която имах разговор с портиерката. Малкият ми Сезам се материализира на върха на пръстите ми и се плъзга в отвора на ключалката.
Ключалката е секретна, но този вид ключалки нямат секрети за мен. За по-кратко време, отколкото е нужно на персийския шах, за да си осигури потомство, побеждавам скрупулите на този Иейлски университет на кръчмите. И ето че се озоваваме в огромна кухненска аула, в която е горещо като в руска баня.
Печките отделят неизползвани за момента калории. Миризма на пържено гъделичка ноздрите ни.
- Затвори дверите и ме следвай.
- Какво ще правим? - пита Матиас.
Прекосявам кухнята, червенокосият припка по петите ми. Озовавам се в гардеробната. Тук има още две порти - една към трапезарията, друга към мазето. Интересува ме втората.
Спускаме се по по-скоро стръмно каменно стълбище, което води до коридор с нисък таван. В коридора има четири врати. Първата се отваря без туй-онуй. Зад нея има ниша, в която похърква мазутен котел.
Крайно безинтересно. Преминавам към втората. Тя представлява желязна решетка, която пази избата с пиенето. Сещам се, без много да му мисля, защо са й монтирали такава яка ключалка. С наличния руски персонал това си е чиста мярка за безопасност. Всеизвестно е, че през гърлото на тия юнаци пукницата преминава по- бързо, отколкото се изтича водата през канала в банята.
Идва ред на третата врата. И тя е желязна, но е направена от една-единствена плоча масивно желязо. И вместо една, има три ключалки! Това вече е възбуждащо. Колкото по-добре пазят достъпа до някое място, толкова по-голямо е желанието на любимия ви Сан Антонио да проникне вътре... В буквалния смисъл!
Отварянето на трите ключалки ми отнема известно време. Но усърдието винаги се възнаграждава, както ни учат още в началното училище и както продължават да ни обработват в кметствата (отдел „Граждански брак“).
Необходими са ми двайсет минути, за да преодолея всички препятствия, но успявам. В случая младежът Матиас проявява рядко търпение. Има чудесното хрумване да не показва, че съществува, и да не задава въпроси.
Най-после с пролетарска пот на чело  отварям въпросната врата.
Влизаме в тясно помещение, което представлява излязъл от употреба коридор. От едната страна е циментиран, така че се е превърнал в нещо като дълга дупка. В дъното има маса, отрупана с инструменти, които нямат нищо общо с ресторантьорството.
Освен ако за руската кухня е необходима радиостанция. Забелязвам още железен стол и с него се изчерпва мебелировката на бърлогата. На стените са окачени два автомата, а в едно отворено сандъче откриваме големокалибрени револвери, както и множество пълнители и кутии с патрони.
Матиас тихо изсвирва.
-  Много интересно - казва той, - струва ми се, шефе, че имате лека ръка...
Ликувам, момчета! Ето най-после нещо положително. Стария ще е доволен. Веднага забравям несполуките си. Подобно откритие заслужава няколко ритника в капака, не е ли така?
- Качи се горе и се обади на Шефа да изпрати още хора. Ще трябва да заложим капан. Ще ги изловим като мишки.
Той кима и преди да ме остави сам със себе си, пита:
- Може ли да телефонирам от заведението?
- Естествено!
Докато Матиас отива да разбуни духовете, аз се заемам с четвъртата врата. И тя има ключалка. Само една наистина, но затова пък най-сложната. Посягам към Се- зама си и чувам три изстрела, последвани от силен вик. Зарязвам ключарските си занимания и се понасям нагоре по стълбите.
Приятелят Матиас се е свлякъл на площадката, безжизнен и обилно кръвотечащ. Втурвам се към него и както съм се засилил, го прескачам като състезател по бягане с препятствия. Финиширам в гардеробната. Тук забелязвам нечий силует, който претърчва в посока към кухнята.
- Стой! - извиквам с глас на млад тенор.
Вместо отговор силуетът леко се завърта и ми отпи ра две барабонки. Първата се забива в рамката на вратата, втората преминава през левия ръкав на костюма ми. Ако можехте да видите Сан Антонио, красивия, госпожи, щяхте незабавно да се метнете на скрина! Мъж от типа „неотразими“. Борис Карлов на пата-кюта-та! Пищовът ми се е сраснал с ръката ми, ръката ми е перпендикулярна на тялото, показалецът ми натиска спусъка. Чува се едно трикратно „пиф, паф, пуф“! И беглецът заема хоризонтално положение, като издава кратък странен звук.
Заобикалям монументалната печка. Онзи тип лежи на хълбок и диша тежко. Кислородът и сюнгерите му май са развалили калимерата.
Коленича и кого да разпозная? Грозния дебелак, който ми пердашеше момето Сувел миналата вечер. Онзи, когото тя наричаше Бадарен.
Братлето е обърнало очи. Плъзгам ръка по гърдите му, та дано му открия часовниковия механизъм, но не би - с по-голям успех бих преслушал дъска за гладене. Току-що си е взел билет за „Американ Експрес“ посока Мефисто Сити. Една маслинка в черепа и една в черния дроб, и сте завинаги имунизиран срещу азиатския грип.
Решавам да се заема с другарчето ми Матиас. Надявам се, че още има възможност да се направи нещо за него!
Той е в плачевно състояние, нещастния червенокоско. Един куршум в гърдите, малко вдясно от сърцето, и още един в слабините! Голям късметлия ще е, ако устиска. Не е загубил съзнание. Лицето му е сгърчено от болка.
Прихващам го през кръста, за да му помогна да се изправи.
- Не ме пипайте, шефе - шепне той, - пътник съм вече!
- Нищо подобно, синко...
- Пречукахте ли го?
- Да, на място. Вече е в ада... Изчакай една секунда, ще извикам лекар...
Намирам телефона вляво от гардероба. Обаждам се в най-близката болница, като се представям. Обяснявам от какъв характер и на кое място са раните на Матиас и им казвам бързо да приготвят операционната... Отговарят ми с о’кей. Всичко, което може да спаси Матиас, ще бъде сторено.
Успокоен в това отношение, аз се връщам при нещастника.
- Дайте ми глътка алкохол, шефе - моли той.
- Не, момчето ми, няма да е разумно. Не се дава алкохол на ранен, нали знаеш...
Едри капки пот се стичат по челото му.
- Зверски ме боли - шепне той.
- Стискай зъби, старче, дофторите са на бойна нога и те очакват готови за подвизи...
- Мислите ли, че ще отърва кожата?
- Шегуваш ли се? - казвам. - Малко желязо в месцето, а той го прави на въпрос.
Той успява да се усмихне въпреки болката.
- Мръсникът беше горе на площадката. Късно го видях - вече стреляше...
След десет минути линейката идва и санитарите отнасят ранения. Гърмежите са обезпокоили наемателите на сградата, воглаве с портиерката. Дворът е пълен с куд-кудякаща тълпа. Отвън прииждат още. След туй се изтъпанват юначагите от полицейското, на които ми се налага да дам някои обяснения.
От цялата група портиершата е под най-високо напрежение.
- Хич не съм и очаквала такава престрелка! - вихри се тя. - Един толкова спокоен жилищен блок! Никога нищо не се е случвало и изведнъж започват да се избиват...
- Хей вие, съперничката на Жан д’Арк, я по-кротко! - подхвърлям, като дискретно намеквам за овъгления й кичур.
Тя е от типа покорни. Повишиш им тон, и стават по- ниски от тревата.
- По-добре елате да видите покойника - продължавам, като я въвеждам в офиса. - Да не би да го познавате...
Тя скрива очите си с ръце с разперени пръсти.
- Страх ме е от умрели...
- Грешка - успокоявам я, - такива като него са опасни само докато са живи...
Тя най-после се покланя пред тленните останки на жертвата ми.
- Но това е господин Одиго Духай! - възкликва.
- Какво?
- Един от директорите на ресторанта...
- Мерси за информацията.
Ето че цъфва повиканото от мен подкрепление. Поверявам им грижата да евакуират мършата и да забършат всеки, който им се мерне по пътя - вътрешен или приходящ...
Преминавам в салона на ресторанта и задигам бутилка водка. После сядам на масата си от предишната вечер.
Мъча се да загрея.
Одиго Духай, иначе казано Бадарен, вечеряше в собственото си заведение като обикновен клиент. Кого се мъчеше да преметне? Аляшев или мен? Беше си тръгнал също като обикновен гражданин. Навън ми изигра номера с девойчето Моник и аз захапах въдицата... Значи беше изпълнил ролята на клиент заради хубавите ми очи на прелъстител.
Странно...
Телеграфирам си две чаши водка и чувствам, че горивото ми кипва. Колегите ходят нагоре-надолу и вършат обичайната в такива случаи работа... Кипежът е всеобщ.
Тъкмо съм налегнал третата нафора, и един инспектор от криминалната ме изтръгва от мечтанието.
- Може ли за минутка, господин комисар?
- Защо питате?
- Открихме нещо любопнтио в избата.
- Ако мислите, че ми казвате нещо ново - смея се аз. - Та нали заради тази радиостанция беше цялото гърмене.
- Не говоря за радиостанцията, господин Комисар - заявява телето му с теле, като потиска покровителствената си усмивчица.
- За какво говорите тогава?
- За трупа...
- Какъв труп...
- Елате да видите...
Скачам от стола.
Колегите са отворили четвъртата врата, тази, с която се бях заел, когато прецакаха Матиас. Съвсем я бях забравил в тарапаната.
В четвъртата стая има сандъци и един голям куфар.
Не знам какво съдържат сандъците, но мога да ви гарантирам, че трупът на Борис Аляшев се съдържа в куфара.

ГЛАВА ДЕВЕТ
Игра на Въпроси...

Трябва да съм си лепнал особено комично изражение, ако съдя по захилената мутра на колегата.
- Току-що намерихме този господин - казва той. - Познавате ли го?
- Снощи вечеряхме заедно - заявявам.
Което си е самата чиста и света истина.
- От какво е умрял?
- Още не знаем. На пръв поглед няма рана...
- Ако го разопаковате, по-лесно ще разгледаме...
Ченгетата тъй и правят. Изваждат шпионина от кутията му и го разстилат на плочите.
Забелязвам, че кожата на Аляшев има грозен бронзов цвят. Няма да се учудя, ако е бил отровен.
- Свалете му дрипите, искам да съм наясно! - заповядвам.
Колегите разсъбличат мъртвия и аз бързо намирам онова, което търся. На дясното му бедро има следа от убождане със зелен ореол. Тъмничарите от „Малкия Сибир“ са си натъпкали жертвата с отрова. Чистичка и кротичка раздяла. Нещата започват да се изясняват. Онази вечер ме бяха отстранили, за да се занимаят с Аляшев, който никога не е излизал от ресторанта.
Ето защо е трябвало да ме пратят за зелен хайвер... Защото той е трябвало да си хапне отрова там, на място.
-  Изглеждате доволен - забелязва събратът ми, леко разочарован:
- И съм - казвам. - Находката ви ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото ако бях намерил отворена кутия с боя в обувката си на Коледа...
- Какво ще правим с този хубавец?
- Посока моргата. Освен ако не желаете да го препарирате, та да си украсите трапезарията...
Той се хили малко кисело, колкото да не е без хич. Аз изплувам на повърхността и пристигам в кухненските помещения точно когато персоналът се появява на хори-зонта. Въпросният персонал се състои от двама готвачи, една гардеробиерка-телефонистка и трима сервитьори, между които и моят метр д’отел, онзи дето прилича на министър-председател.
- Изпратете цялата тая паплач в Голямата тъмница - нареждам, - там ще си побъбрим на спокойствие...
След което се качвам в моята ракла, за да изпреваря клиентелата. Събитията се развиват бързо. Така ги обичам. Не съм някой мотльо...

***
И кого виждам, като открехвам вратата на моя обор? Да пукна, ако се сетите! И вие да пукнете, ако се сетите! Предавате ли се на врага, или ще мрете на поста си?
Берюрие!
Истинският, единственият, незаменимият. Берю на карета, с шкембе на лекета, с недобръсната брада и в погледа с винена нега; Берюрие с големия обем; Берюрие с големите рога; Берюрие, този зловонен добряк, когото обичам колкото професията си.
Седнал е чинно, като на гости, единият му крак е изпънат, другият прибран под седалката, шапка на колене, лакът на облегалка и изписано смущение върху фи-зиономията.
- Какво търсиш тук? - тръбя аз. - Не си ли в бързия влак за Марсилия...
- Не е да не съм бил - произнася той с мъка. - Обаче представяш ли си, оная гадина ме извози.
- Да не те е изхвърлила в движение?
- Виж с’а, кат’ си купих билета, се качих в трена и тръгнах по дирите й. Те свършваха в едно купе, дето немаше повече место. Отивам значи в съседното и седам. Тренът се понася. Викам си, ше взема да изпафкам една... Излизам в коридора и к’во да вида във вагона на мадамата? Нихил... Местото й празно. Мислим си, требва да е в кенефа, и чакам: нъц! Минават десет минути, госпойцата никаква я нема. Галопирам до фургон-ресторанта, нема го момето! Изведнаж ме фаща шубето и го прекарвам целио трен от фургона на опашката до локомотива: нула на квадрат!  Гаче ли се беше сторила на въздух... Тогаз си влизам в купето и питам сателитите къде се е денала. А те ми рекоха дето ъхъ влакът да тръгне, и един пущ я заговорил. И тая да си грабне куфаро и да ръгне да сляза, гаче е забравила да затвори котлона.
Тлъстия запалва цигара, за да си поеме дъх. Изпуска незагасналата клечка върху пеша на сакото си, което започва весело да пращи. Предотвратява огненото бедствие, изчегъртва почернелите краища на дупката в плата и пак си отпочва литанията.
- За късмет този еспресо спира в Санс. Където слезох, пих едно еспресо (смее се на остроумието си) и взех болида в обратна посока... Чак ли си?
Потискаща (за него) тишина надвисва над кабинетчето ми като военна заплаха. Изпепелявам подчинения си с дулото на погледа си. Той се опитва да отговори на огъня с усмивка, осъзнава суетата на подобен подвиг и свежда знамето и голямата си китаруна, пълна с каламбури и готварски рецепти.
- Берю - казвам, - ето докъде води пиянството.
Той се обижда.
- Кълна ти се, че не бях къркан, Сан А.
- Да, ама се наливаш от години, а червеното вино разяжда мъжа. Мисля, че ти е дошъл моментът да отидеш да продаваш кукуряк или да береш грозде. Когато една хрътка изпусне така глупаво плячката си, тя има право на заслужена почивка...
Тук вече на Дебелия му причернява. Той тика запалената цигара в джоба си и изревава:
- Присмял се хърбел на щърбел! А кого вчера го изработиха, а? Онуй маце ти дърпаше конците като на панаирджийско чучело! Първом се изсекни, пък после се карай на другите, че смъркат...
Двамата гневно се измерваме с поглед. И както обикновено избухваме в смях.
- Инспектор Берюрие - казвам, - приканвам ви да се държите с повече респект към по-високопоставения си колега.
- А аз те приканвам да идем да му пийнем едно, за да дойдем на себе си...
- Само това оставаше!
- Грешиш! Като се замислиш, животът е кратък - философства Дебелия, който не е чел Бергсон, нито Айнщайн, но е наясно с фундаменталните теории за света.
Поставям го в течение на събитията от последния час и той от само себе си се отказва от алкохолизираните си планове.
- Какво смяташ да правиш?
- Да разпитам младежите, които паркирахме в съседната стая... Може би това ще ни проясни мозъците...
Нареждам на часовия да вкара най-напред готвачите, защото имам чувството, че тези рицари на шиша не са членове на бандата.
И наистина, двамата братя по съдини работят в „Малкия Сибир“ от четири-пет години, тоест много отпреди да дойдат новите собственици. Те не знаят нищо. Руснаци са, говорят френски, сякаш търкалят камъни, и не разбират половината от това, което ги питам.
Набързо ги изстрелвам.към домовете им, като преди това им записвам адресите.
Същата програма за Мари Ландофе (гардероб-телефон-кенеф), една брюнетка с мустаци, с цайси и със сутиен четвърти ръст. Тя не знае нищо за новите си шефове, нито за дейността им. Дава ми обаче важно сведение - адресите на двамата съдружници. Веднага сформирам две експедиции със заповед да арестуват Иди Сечукай и да обискират апартаментите.
После отново се заемам с Мари Ландофе. Показвам й снимка на Аляшев, получена от шефа.
- Познавате ли този господин?
Образът е стар. Откак се е снимал, момъкът Борис се е поизменил.
- Като че ли - казва мустаката-очилата. - Но право да ви кажа, не съм сигурна...
- Напоследък е вечерял в „Малкия Сибир“... Снощи например... И едно птиченце ми шепне, че е разговарял с шефовете си.
Тя старателно размишлява, после приглажда мустак и заявява:
- Сетих се... Наистина съм го виждала тоя... Снощи господин Иди Сечукай изпрати метр д’отела Игор да го извика. Стиснаха си ръцете в гардеробната. Господин Сечукай му предложи да го разведе из избата и двамата слязоха долу.
- Видяхте ли ги да се качват?
- Не, господин Одиго Духай ме изпрати да му купя пури и мислех, че докато ме е нямало, онзи човек си е отишъл.
Нищо повече не мога да измъкна от това девойче, затова го пращам в родния му дом с препоръка да бъде на разположение на правосъдието.
После прекарвам двамата сервитьори (то само така се казва, а иначе не е вярно). И те са работили в кръчмата, преди да дойдат новите собственици. Нямат си хабер от нищо и ми съобщават само едно: Игор е постъпил на служба заедно с новите шефове. Май добре направих, дето си го оставих за десерт. Берюрие дреме в креслото като жаба върху лилиево листо. Човек би казал, че е някъде далеч, обаче биволското му око забелязва всичко. Преди да влезе метр д’отелът, той се проявява, като с мъка изрича:
- Тоя е сериозният клиент, мене слушай. Впрочем аз го скивах още наобед и не ми се виде да прилича на практикуващ католик...
- Че той е православен - казвам, без много да му мисля, защото тази сутрин хуморът ми не е особено заострен.
В този миг влиза дългоочакваният господин.
Стил - сдържан и почтителен. Когато е цивилен, прилича повече на служител в погребално бюро, отколкото на метр д’отел.
- Седнете - любезно му предлагам аз.
Заинтересован, Берю се надига, закопчава фасадата
на панталона си, който е отворил дюкяна по никое време, и присяда на ъгъла на бюрото си. Така е далеч по-ефектен - ще речеш бронзова статуя.
- Как се запознахте с господата Иди Сечукай и Одиго Духай? - започвам аз, като си рисувам филоден- дрон върху попивателната.
- Чрез тррудовата боррса - отговаря премиерът.
- И не знаете нищо за дейността им?
- Нищо! Аз само сервиррах...
Побутвам към него снимката на Аляшев.
- Познавате ли го?
- Ррразбирра се, клиент ни е!
- Кога го видяхте за последен път?
- Вчерра.
- И напусна ли ресторанта?
- Да - заявява той без помен колебание.
Берю издава нещо като цвилене. Явната лъжа на Игор Княза му лази по нервите.
- Може ли? - нататарчва се той.
Давам му знак да стои мирно.
- Господин Духай не вечеряше ли с една дама? - питам.
След сянка от помен колебание той кима утвърдително.
- Вечерряше.
- Познавате ли я?
- Не.
- За пръв път ли идваше в „Малкия Сибир“?
- Да.
Берю се навежда към мен и разсипва мастилото върху крачола си.
- Този хитрец ми се прави на ням като риба, да му таковам таковата - шепне той. - Единственият начин да се разприказва е да му фрасна един, ей богу, знам ги аз тия вагабонти...
- Трай там, Берю, ако обичаш!
Той се намръщва, попива напоения си с мастило костюм и чака да види какво ще стане.
Напускам въртящия се стол и заставам срещу Игор.
- Стига майтап, байчо - казвам му. - Сега ще ми разкажеш за камериерчето на госпожа Кересте, което в два часа се подвизаваше в бардака ви. Трябва да си забелязал, че я съпикясах. Видял си как доблестното ми другарче я последва и си бил тревога. Твоите хора от бандата са изпратили някого на лионската гара да я предупреди. Пратеникът я открива във влака и тя слиза...
Игор е невъзмутим като индиански вожд, комуто рисуват лицето, преди да изрови томахавката, за да обяви война на Ястребовото око (което обаче вижда всичко).
- Не рразбиррам за какво говорите! - твърди той. - Аз съм само един беден метррр д’отел...
- Беден метр д’отел, който е видял Аляшев да излиза от ресторанта снощи?
- Да, нали ви казах...
- И не си изтропал на младежа Борис, че един от шефовете го чака?
- Не.
Високомерната му усмивка е почти смущаваща. Що не се гръмнете, ни казва тя. Господинът отрича очевидното, за да ни покаже презрението си.
Тогава започва голямата патаклама. Шишко е загубил търпение и с един син шут в тумбака просва Игор на пода на бардака.

ГЛАВА ДЕСЕТА
... и отговори

Аз, както знаете, мразя да бъда груб, когато не се налага. Затова поглеждам Берю ултра-успокоително. Обаче, както казват в министерството на социалните грижи, него хич не го е грижа.
Трябва да се е побъркал този мой Берю. Трябва да е приел цялата история като лична обида. Борец за бла- городна кауза. Доблестен участник в кръстоносен поход, размахал меча на правата вяра. Свети Георги, поразяващ ламята. Берю сияе. Огнен ореол кръжи около свода му. За да има мир, готвй се за война. Браво, юначе!
За да ги разтърва, би трябвало да употребя електрожен, а и тогава не е сигурно. Берю се е навел, гепил е Игор за връзкарата и го повдига, душейки го.
- Гаден ордьовър такъв - пеняви се Слончо, - докога ще ни пързаляш ти бе?
Плясва му два шамара по витрината, както би плеснал по задницата някоя кобила или перачка.
- Ше ти кажа аз на тебе - лае разяреният ми другар. - Ти ми измъкна девойчето от влака...
Хващам го за ръката.
- Какви ги дрънкаш, Шишко!
- Като му гледам юдината мутра, та се сетих - казва Берю. - Хората от купето ми казаха, че онзи, дето дошъл за момето, носел зелена ловджийска шапчица с перо на панделката...
Той вдига от пода каскета на Игор и яростно му го нахлупва. Мастодонтът му с мастодонт. Хич не го бива за коронясване на крале. С накриво нахлупената капа, която му стига чак до веждите, клиентът ни изглежда съвсем гроги.
- И освен това ми казаха, че имал връзка в цвят бордо...
Той гневно издърпва с показалец връзката от жилетката на Игор и заявява:
- Това ако не е бордо, аз съм далматинист.
Този път метр д’отелът губи самообладание. Блед като платно, той изплюва един зъб, а в очите му личи объркване, безкрайно като разстоянието Бордо-Париж.
- Сега ще изплюеш камъчето! - обявява Берю - твърдение, нелишено от хумор (виж по-горе).
Руснакът тъжно поклаща глава.
- Нямам какво да ви кажа - отронва той с ясен глас.
Нямал какво, бива си го нашичкия. Да си лице в лице
с изпадналия в транс Берю и да откажеш да играеш, това е по-лошо, отколкото да те превърнат в жива торпила.
Настъпва странна тишина. След това Дебелия съблича прекрасното си карирано сако и навива ръкавите на ризата си. После разкопчава яката си, разхлабва възела на връзката си и се разкършва. Чува се шум, като да е седнал върху чувал с орехи.
- Какво да го питаме за начало? - осведомява се той, загрижен да има ред в работата по обработването на ресторантския работник.
Поглеждам Игор.
- Да го питаме защо Иди Сечукай и Одиго Духай претрепаха Аляшев...
Той се обръща към метр д’отела:
- Та?
- Не рразбиррам за какво говоррите!
Тогава Берю начева с упражнение второ от Учебника на съвършения маризчия, онова след въведението на професор Бийач от Факултета по телесни повреди. Де-монстрира му цялата глава за Горни и Долни челюсти заедно с коментара, графиките и цветните илюстрации.
Балалайката на Игор подхвърча от ляво на дясно. Плесниците валят... Руснакът стиска чене и чака да отмине циклонът. Нали е бил в Сибир, та е наясно с вихрушките.
Целият сеанс трае десет минути. След това Тлъстия спира и си разтрива пръстите. Метр д’отелът не е по- представителен от употребяван парцал за дъски. Отпуснал се е на стола като изваден от варница.
Звънът на телефона ни разнообразява. Вдигам слушалката. Съобщават ми различни новини. Първо, на улица Курсел са намерили белия „Крайслер“ на госпожа Кересте, празен, разбира се. Второ, тарашът у господата Иди Сечукай и Одиго Духай не е дал никакъв резултат. Иди Сечукай го е духнал. Трето, малкият ми Матиас е опериран и състоянието му не е толкова тревожно, колкото можеше да се очаква. Това донякъде ми подобрява настроението. Нещо, от което имам нужда. Общо-взето, този метр д’отел е единствената нишка, която ни свързва с аферата с документите. Абсолютно необходимо е да проговори.
Навеждам се над него. Дебелия така го е разкрасил, че е заприличал на пълнена пуйка, рисувана от Пикасо. Зелени, сини и черни петна обсипват физиономията му. Устната му е сцепена, ченето изкривено, под носа му се стича струйка кръв.
- Хайде сега - казвам му за освежаване, - защо се инатите? С бандата ви е свършено. Ако не говорите, вие ще оперете пешкира и толкова...
Той поема дълбоко въздух и прошепва:
- Нямам какво да кажа.
- Още не го е заболяло достатъчно - превежда Берю. - Нека да продължа частните уроци...
На мен обаче ми е ясно, че боят е безполезен. Игор няма да проговори. Дума няма да обели и на парчета да го нарежем.
- Зарежи - подсказвам на приятелчето си.
- Как така! - протестира Дебелия.
- Заключи го в килера, за да поразмисли над съдбата си, а аз ще ида да си поприказвам със Стария.
Дебелия свива рамене и облича сакото. Не е доволен и ме презира за слабостта ми. За него, ако човек е жив, той автоматично трябва да отговаря на въпросите, които му задават. Достатъчно е да се намерят убедителни аргументи.

***
Когато прониквам в убежището му. Big Boss вече знае всичко.
Държи се резервирано и предпазливо.
- Събитията като че ли еволюират - измърморва той, като си разтрива черупката.
- Точно това правят, господин Директоре, но по-бавно, отколкото бих искал.  Намираме се в преломен момент от разследването. Имам чувството, че трябва съвсем малко, за да успеем, но това малко не се появява...
Разказвам му за несполучилия разпит на Игор.
- Разбирам от хора - казвам в заключение, - затова си позволявам да твърдя, че този тип няма да проговори. Нито с бой нито с добро може да се излезе наглава с него.
На лицето на Стария се появява неопределима усмивка. Той разтваря една папка и подхваща:
- Току-що събрах първите сведения за участниците. В архивите няма нищо за Иди Сечукай. Не знаем кой е и откъде идва. Обаче Одиго Духай ни е стар клиент. През 48-а е осъждан за контрабанда на валута. Излежава присъдата си и през 56-а отива да живее в Берлин, откъдето се връща тази година. Нищо за госпожа Кересте. За сметка на това прислужникът й Фердинан Динет е имал вземане даване с правосъдието преди две години. Бил е замесен в обир в Лил и се е измъкнал благодарение на фалшивото си алиби...
Старият магьосник се наслаждава на учудването ми. Винаги съм се питал как успява да поддържа такава богата лична картотека.
Вее си с картонения фиш, който премята из ръцете си, откакто съм влязъл.
- А ето с какво разполагам за Игор Андреев, метр д’отела.
Подава ми фиша. Чета:
„Игор - Владимир Стефанович Андреев. Бивш съратник на Троцки. Живял във Франция през 1938-а. Оженва се за белгийска актриса, Ева Майнич Газина, от която има син Жан. Вдовец от 1943 г. (жена му загива при бомбардировка). Заминава за Германия. Връща се през тази година заедно с Жорж Одиго Духай.“
Оставям фиша. Е да, много мило, но какво от това.
Отправям към Стария поглед във формата на кука за въдица, за да му покажа, че имам питане.
Той се подсмихва. В такива случаи изпитвам желание да му издера очите и да се изплюя в дупките. Повдига ми се от високомерния му вид.
- От предишния ни разговор насам събирам сведения за хората от „Малкия Сибир“.
Търпеливо изчаквам продължението.
Треперливото иззвъняване на телефона нарушава очарованието. Той сграбчва слушалката, слуша, казва два пъти „да“, после благодаря и затваря. Усмивката му се разширява.
- Синът на Игор Андреев е отгледан във Франция - казва той. - Баща му е уредил да получи френско поданство. В момента е войник в едно поделение в Оранж.
Загрявам! Шапка му свалям на шефа! Не е вчерашен той. Може да му е стар пъпешът, обаче мисли с два часа напред. Притежава най-добре организираната кратуна във Франция, че може би и в Навара.
Ето го, че пише нещо в бележника си. Откъсва листа и го побутва към мен.
„Жан Майнич-Газина Андреев“.
- С това - казва той - би трябвало да се преборите с неохотата на Андреев. Надявам се бащинската му струна да е добре развита.
Въздържам се да призная на Дъртия, че изпитвам ужас от този вид разменна монета. Не е честно според мен. Само че в нашето бачкане деликатните чувства човек си ги завира знаете къде!
Слизам надолу с пълно с горчивина сърце, но с убеждението, че разполагам с патентован шперц.
Дебелия предъвква черните си мисли, после ги прекарва с килце винце „Роше“, еликсир за стомаха.
- Мисля, че знам как да разприказвам клиента ти - заявявам.
Той открехва жалузите си.
- Да не си превъртял?
На свой ред го открехвам за съществуването на сина на Андреев.
- Кръв ще закапе от старото му бащино сърце, като му обясним, че ако не говори, Жанчо ще бъде изпратен на опасна мисия в едно дяволски незащитено място...
Очаквам изблик на радост, но реакцията на Берю е колкото неочаквана, толкова и приятна.
- Това е отвратително - заявява той. - Върви си го обработвай сам, не съм любител на такива комбини...
Бесен съм на Стария, на професията си и на мене си (дето съм си я избрал). Взимам асансьора за подземието. Колибките за злосторници се намират под морското равнище. Един униформен пазач, който прелиства „Екип“, ме поздравява с дължимото уважение.
- Къде е клиентът на Берюрие? - питам.
- В четвърта - отговаря. - Ама, господин комисар, видяхте ли как Рейсинг напердаши ЕБиСеБеКеЛеМе?
Отваря ми портата засмян до ушите. Замръзвам на място. Андреев лежи безжизнен върху койката в килията си. Сините му устни са красноречиви - схрускал е хапче цианкалий. Вместо да му разбива муцуната, Дебелия е трябвало да го пребърка.
- Мъртъв ли е? - заеква пазачът.
- Толкова, че се питам дали въобще е бил жив - казвам, докато го опипвам.
Още една врата се хлопва зад гърба ни. Обаче да ви кажа ли, финяги? Яка му гърбина на тоз, дето стои зад вратата.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Познанствата на Ектор

Денят приключва в сиво униние. Картофът ми тежи, сякаш го е затиснал товарен вагон. И Берю не е цъфнал особено, след като здравата го насапунисах, задето на- дървари Игор, без да го пребара. Впрочем сапунът е идеалният подарък за Дебелия, който, прекара ли повече от час в затворено пространство, го умирисва на зоологи-ческа градина, секция „диви животни“. В момента знаменосеца на пияндурите (и рогоносец на жена си) мълчаливо си смазва гърлото с едри глътки червено вино.
Единствената ни надежда е телефонът.  Потръпваме при всеки звън. Всеки път си мислим, че ще чуем добра новина. Да му се не види и да му се не знае, ама няма къде толкова да потънат всички тия, дето ги няма никакви - госпожа Кересте, двамата й слуги, Моник дьо Сувел и Иди Сечукай. В един момент ще им се наложи да изплуват, не е ли така? Един индивид може и да изчезне в края на краищата, но не и пет! Такова нещо още не се е случвало.
Уви, надеждите ни остават излъгани. В края на деня ни се обажда Негово Преподобие Пино, за да ни съобщи, че погребението на Графа ще да е утре сутринта. По гласа му разбирам, че в желанието си да разведри погребалното си бдение е попрекалил с мускатовото. Мога ли да му държа гарез? Не и не, и ней.
- Нещо ново? - питам го.
- Абсолютно нищо ...
- Да са идвали да видят покойника?
- Някой и друг пейзан от околността, ама Жано ги знае сичките...
- Кой е пък тоя Жано?
- Ама как - протестира Пинюш, - тукашният жандармерийски началник, спомни си гъ де...
Спомням си гъ де и заключавам от тази интимност, че благородният ми другар е намерил идеален партньор за налюскване.
- Ше дойдете ли на погребението? - пита милият ми колега с хремясал глас.
- И още как! До утре, съкровище, и гледай да не настинеш, на село нощите са хладни.
- Цък? - пита Берюрие и изцежда в устата си остатъка от животворната течност.
- Нищо - въздишам, - въпреки рекламата в тазве черните вестници бедният Сувел няма голям успех...
- Мислиш ли, че оная мръсница дъщеря му ще остави да го засадят, без да го полее?
- О, нали ги знаеш жените...
Берюрие се унася в двусмислен спомен за дебелата си Берта. С рязко дръпване изтръгва от носа си един косъм и го поставя върху попивателната, очевидно с научна цел...
- Да - въздиша и той, - знам ги аз... Кво шъ праим сга?
- Ще се прибираме - отговарям. - Има дни, когато не върви. Явно така е писано и няма смисъл да се настоява. А и след всичките крошета, които получих и раздадох, и след цялото разкарване нагоре-надолу съм като смазан.
Казваме си сбогом, прощавай, не ме забравяй и без повече приказки се прибирам at home (както казват в Савоя), потънал в размисъл на тема домашни пантофи.
И о, боже, решително бях прав, като казвах, че така е писано. Надявах се да намеря вкъщи спокойствие, вместо това намирам братовчед ми Ектор. Край. Всичко е свършено. Гламавият ми роднина има рожден ден, поради което се е изтупал колкото е можал. Не щял да празнува сам-саменичък, миличкият. Държал и семейството да намаже от четирийсет и шестте му карата. Симпатично, нали? И понеже обича да си угажда, купил е една торта оказион от най-близката обявила несъстоятелност слад-карница. Не някоя голяма торта, да не помислите, защото за трима души само, нали... А и без това ще трябва яко да си смажем човките, за да го преглътнем това чудо па кулинарията. Няма особено съедобен вид сладкишът на братовчеда. Мен ако питате, правен е с дърводелски стърготини. Фелиси, милата ми майчица, е олицетворение на добротата. Тя възторжено пищи пред въпросния сладкарски урод. После препуска към магазина да купи свещи, за да ги забучи върху шедьовъра.
Четирийсет и шест лампиона! Ще заприличаме на шартърската катедрала! Само дето на свещите ще им се наложи да стоят на пръсти върху тази торта, която не е по-голяма от чаена чинийка.
Поздравявам Ектор, който се прави на скромен. Докато всъщност, ако беше спечелил ралито в Монте Карло или Нобеловата награда, нямаше да е по-горд, отколкото с тия некадърни, износени, скапани, мухлясали четирийсет и шест години. Четирийсет и шест години ергенство, банални мисли и подчинение! Четирийсет и шест години с вълнено шалче през устата, киселини в стомаха, портмоне от изкуствена кожа и евтини репродукции на стената! Нямаше да повярвам, ако не го бях видял!
Доволен е от постижението си братовчедът. Излага го на показ, размахва ни го пред носа...
- Като станеш на моята възраст, Антоан...
Мама е извадила бутилката си малага. Сервира питието в малки чашки на столче, останали от баба й, от които липсва само една. А нея я е счупила котката през 1924-та!
- Хайде, хайде, Тотор - казвам примирително, - стига си се фукал. Не си стигнал нарочно до тия години.
Това го обижда, заместник-началника на отдел, който ми лепва един поглед, прилепчив като лейкопласт.
- Все си си същият - забелязва той находчиво.
- Обратното би ме учудило.
Изпразвам си чашата и се разплувам в едно кресло с подвижна облегалка. Релаксирам. Затварям очи, хем да си отдъхна, хем да не виждам главата на Ектор, чиято форма напомня сплескана тиква. В живота на ченгето има дни по-тежки от четирийсет и шестте години на братовчед ми.
Мама се е развъртяла в кухнята. Вкусно ухание ме гъделичка по небцето.
- Може ли да взема вестника от джоба на шлифера ти? - измолва височайшето ми благоволение Ектор’46.
- Заповядай.
- При това би ми било по-приятно да разменим някоя дума, но доколкото разбирам, ти нямаш желание за разговор.
- Чудесно разбираш всичко, Тотор.
- Ако не те затруднява, не ме наричай непрекъснато Тотор. Според мен това умалително е смешно.
- Точно такова е, но във всеки случай не колкото името ти.
Братовчедът загрява, че последната дума няма да е негова, и се потапя в клюкарника. Минават четири секунди и роднината ми (по закон) издава ономатопея, която би трябвало да изрази едновременно учудване и съжаление. Отпускам му един поглед. Не е на себе си Ектор баламурникът. Придирчивият му задник се суети на два пръста от стола. Устата му е свита като кокоше дупе, задръстеният му поглед пробива първата страница на средството за масова информация.
- Какво ти става, братовчеде? - питам. - Да не си забравил млякото на огъня?
- Граф Дьо Сувел се е самоубил - мрънка човешкият израстък отсреща ми.
Хвърлям се отгоре му.
- Ектор, нима искаш да кажеш, че го познаваш?
- Че как! Баща ми беше братовчед на интенданта му. През ваканцията винаги ходех в имението му, докато още съществуваше...
Това е то животът, а, банда никакъвци!
- Разказвай! - изкудкудяквам, защото знам много езици.
Той чете статията на Ларонд.
- Какво да ти разкажа... Жалко е. Ето докъде го докара комарът... Такъв достоен човек. Голямо богатство, благороден род...
Гепвам му памфлета. Сега вече определено ми се щб да си поприказваме с тоя тиквеник.
- Познаваш ли дъщеря му?
Господинът изважда очилата си с рамки от истинска стомана, закрепва ги върху жълтия си щръкнал нос, за да ме види по-добре. Впрочем аз заслужавам да ме гледат под дупа, имам всичко необходимо, за радост на окото.
- Откъде знаеш, че има дъщеря?
- Ако позволиш, Ектор, въпросите задавам аз.
- Да не си въобразяваш, че си в полицията?
Ясно, господинът ми се пудри. Веднъж да има нещо интересно да съобщи, и Негово Височество кайманът на тъпанарите ми се прави на интересен! Започвам с добро:
- Разследвам смъртта на Сувел, братовчеде. Но под най-строга тайна. Да си остане между нас и всички останали.
Илюминаторите му придобиват кръгла форма.
- Как тъй разследваш смъртта му? Какво общо има самоубийството на господин Дьо Сувел с твоята служба?
Съжалявам, че не мога да го накарам да си изгризка папийонката, подправена с малко оцет.
- Причината за смъртта е спорна. Самоубийството не е установено категорично - лъжа аз.
Той преглъща слюнката си, която, предполагам, му присяда, и произнася:
- Невъзможно!
- Напротив. Би трябвало да разбереш, добри ми Ектор, че в този случай всяко сведение, засягащо близките на Сувел, е добре дошло на борда, както казват стюар-десите.
- Да, да - кима той, преливащ от чувство за собствена значимост.
После с достойнство обляга лакътя си на масата. С другата ръка бъзика цайсите си. Вече се вижда на първа страница братовчедът. Фурор ще направи с тази усмивка на болен от запек.
- Какво искаш да знаеш? - пита той великодушно.
Луи Свети под дъба! Великият Конде! Корсиканският поручик! Или по-скоро всички те, взети заедно. Гвар- дията загива, но не се предава! Стреляй в сърцето, но не в лицето! Франция не можеш да си я закачиш на ревера!
Чиновникът преживява епичен момент. Ето как човек се преобразява от нищо и никакво!
- Разкажи ми за Моник дьо Сувел.
Той прави гримаса. Сега ще изложи мнението си. То ще е безапелационно, категорично и окончателно.
- Безсрамница. Лудетина, опетнила герба на дедите си.
Иска ми се да му кажа, че с препарата „Петна Чисти Всякакви“ (ПеЧеВе) няма да има проблеми, но не е моментът да го дразня.
- Добре ли я познаваше?
- Плетях й кошнички от тръстика, когато ходех у братовчеда на баща ми. Беше още бебе...
- Сега ако я видиш, ще поискаш ти да си оплетеш кошницата...
- Мернах я неотдавна - усмихва се охтичавият. - Симпатично момиченце е наистина. Колко жалко, че пое по лош път. Представям си я омъжена за някого от ней-ната среда, с деца, с прислуга, с карета!
- Стига, стига - усмихвам се аз на свой ред. - Това вече е роман за благородни девици. Я ми кажи, Тотор, пардон, Ектор, къде го срещна това дете на порока?
- В един гараж близо до аустерлицката гара. Бях заедно с моя шеф, господин Бонифас Еди Койси, който беше така любезен да ми продаде едно кресло, купено на старо от битака. Сещаш ли се, онзи ниският фотьойл в трапезарията?
- Не се отклонявай, Ектор, моля ти се!
Той изтрива стъклата на биноклите си и ми хвърля презрителен поглед.
- Не страдаш от учтивост, Антоан. Аз се опитвам да ти дам сведения от най-голяма важност, а ти ме заливаш с безвкусните си шегички!
Сипвам му един пръст малага.
- На, налей си и това в гърлото и, за Бога, раждай!
Лакомникът обича малага. Обаче в частния си живот кърка само вода от чешмата. Освен в неделя, когато си позволява едно лимонде.
Сега смуче от чашката си с притворени очи, като кастриран котарак, който си припомня предоперационния период от живота си.
- Та - подхваща той - пристигнахме в гаража, където господин Еди Койси приютява автомобила си.  И кого виждам да слиза от една разкошна американска кола?
- Моник дьо Сувел.
- Откъде знаеш? - чуди се той.
- Най-обикновена дедукция, професионална деформация, ако искаш... Сама ли беше?
- Не, един господин караше колата...
- Как изглеждаше?
- Не го видях, така да се каже... Поздравих госпожица Моник... Трябва да призная, че не е надута. Развратна, но естествена.
- И по кое време се случи това?
Той се съсредоточава.
- Чакай да видя. Купих креслото миналия месец... Да, миналия месец...
- Тя каза ли нещо?
- Не, само здрасти. Не бях сам, а и тя също...
Разочарован съм. За миг се бях надявал на чудо. Но чудесата не стават в дни, когато всичко върви наопаки.
- Сигурен ли си, че не можеш да ми опишеш придружителя й?
- Напълно. Различих мъжки силует през предното стъкло. Но почти веднага шофьорът потегли по рампата надолу към подземния паркинг...
Отново сядам. Ново разочарование. Както и да е, утре ще потръгне. Да не насилваме нещата...
Повтарям - така е било писано.
Преставам да се притеснявам, още повече, че Фелиси се носи от кухнята с едно страхотно блюдо.
- Не трябваше да си давате този труд, братовчедке - лицемерничи Ектор. докато тика крайчето на салфетката между гъшия си врат и целулоидната си яка.
Набиваме с мерак. Особено Ектор. Не си е пълнил догоре резервоара от Нова година, кбгато донесе на мама едни мухлясали шоколадови бонбони.
Наблъсква си копанята до отказ. Трябва да кажа, че блюдото на Фелиси няма грешка. За да поубия апетита на братовчеда, пускам телевизията. Попадам на сензационно предаване - документален филм за живота на пчелите.
Ектор използва случая, за да заяви, че не обича мед. За щастие веднага след това започва мач по кеч. Уви, явно нямам късмет. Излиза, че Ектор, въпреки дебелите си като велосипедни спици ръце, бил тренирал кеч на млади години. Поради което коментира хватките, обяснява ми ударите, критикува битката на двама развихрили се здравеняци. Като с такава явна наслада ги наблюдава как се пребиват, че се питам дали пък не съм се сродил с бетюнския  палач.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
За погребението, разглеждано като спорт

Рано сутринта минавам да взема от къщи Берю Великолепния. Откривам го долу в кафенето, където цоца лимонада с ром, за да си изгладел пистата. Забърсвам го и се насочваме към Фанима-за-Онуй, с оглед присъствието ни на погребението на покойния граф.
Унило пътуване. Времето е сиво като обзорна статия от научен работник. Дъждът залива на пристъпи предното стъкло. Противно на навика си. Дебелия не плещи, ами изглежда отнесен в неспокойно мечтание. Питам го за причината, раздразнен от мълчанието му. Отговаря ми, че е имал разправии с госпожа Берюрие. Благородната дама го изпратила предишната вечер да купи от бакалницата на ъгъла половинка фиде, като изрично му препоръчала да вземе от средно дебелото. По невнимание обаче Берю взел от най-тънкото.
Вследствие на тази грешка, Б.Б. (да се чете Берта Берюрие)  му хвърлила фидето в лицето, наричайки го с имена, които трудно биха могли да бъдат употребени на чай у херцогиня Сент-Жило-на-Оса или пък на игрището за голф на мисис Прейзноглейв, съпругата на английския посланик. Успокоявам храбрия Берю, като му доказвам колко незначителна е ролята, която играе половинка фиде (тънко или дебело) в живота на средния гражданин.
Признавам, че маниерите на халата госпожа Берю не са съвместими с тези, свойствени на добрата съпруга, но изтъквам също, че статутът на женен мъж неизбежно предполага този вид инциденти. Той циври, бърше си зъркелите с дланта на мускулестата си лапа, после рязко сменя посоката и произнася похвално слово за своя кит.
- Знам, че съм мухльо - признава съотборникът ми, - ама к’во да права, кат ми е влязла под кожата... Тряба да ти кажа, Сан А, че обичам всичко у нея - и гушата й, и мустаките и, че и брадавиците на носа й...
Влагата го облекчава. Изсушава я с голяма като парашут носна кърпа и ни в клин, ни в ръкав започва да разказва пиесата, която е гледал предишната вечер по телевизията.
- Нарича се „Сидъра“ - казва приятелчето.
- Нормандска ли?
- Не, испанска. Сидъра е един тип, който си се казва така. Луд е по една мацка, която се нарича Архимед...
- Не мяза на женско име...
- Нали ти казах, че пиесата е испанска... Действието се развива в минало време. Морукът на Сидъра е един дърт баровец, който не мели брашно с вехтия на Архимед. Оня му дръпва един кютек въпреки бялата му грива. Сидъра взима страната на своя старец. Обяснява се с бъдещия си тъст и му шибва една чекия в корема. Което донякъде усложнява отношенията му с кукличката.
Всички мислят, че Архимед ще му извади лампионите с ножичката си за нокти, обаче ниц - тя преглътва, ако че й е демонтирал татенцето. И знаеш ли защо? Щото й е влязъл под кожата, точно като Берта на мене. Когато обичаш, прощаваш всичко. К’во да праиш...
- Ей - казвам аз, - я ми кажи, твоя Сидър да не е една пиеса от Корней?
- Май да.
- Аха - хиля се аз, - ами знаеш ли, Корней не е пиел сидър...
- Възможно е - съгласява се Дебелия. - На мен тия въздържатели от Новата вълна са ми през онуй.
След това дръзко изявление на моя изтъкнат колега се озоваваме в имението Лапни-Шарание.
Съборетината изглежда по-съборена от всякога. Гробищно спокойствие я изолира от света. Оставям таратайката в обраслия с тръни параден двор и прониквам с любителя на Сидър подире ми, в ин дъ хауз на покойника, както казват американците, когато говорят английски.
В гостната върху две трупчета е поставен ковчегът с трупчето на Графа, а върху капачето се мъдрят няколко скромни букетчета, донесени от мъдрите васалчета на Сувелчето. Така поне предполагам.
Изненадан съм, че не виждам Пино. Би ми било приятно да бъда посрещнат от почитаемия отпадък. Готвя се да споделя учудването си с Берю. когато от съседната стая, тази с камината, се разнася странен шум, силно напомнящ двайсетте и четири часа на Льо Ман.
Отправяме се към източника на шума и какво забелязваме? Главният инспектор Пинюш и началникът От-стар Акоза-Иаре полегнали пред огнището, в което дреме огън от съчки. Покрили са се с вехт конски чул, вероятно задигнат от конюшнята, и нанкат, хванати за ръце.
Пино не си е свалил шапката, която го краси като ореол, а фуражката на шефа е накривена. Четири празни бутилки са натъркаляни до двамата, придавайки дълбок смисъл на алегоричната композиция, която пресъздава братския съюз между полицията и жандармерията.
Приближавам се до двойката, която е трогателна, макар и необръсната, мърлява, зловонна и обгърната във винени пари. Няколко леки смушквания с трандафора в котлетите на господата ги изтръгват от алкохолния им унес.
- Какво значи това! Не ви ли е срам да изпадате в подобни състояния!
Седнал на огромния си дирник, с фуражка, нахлупена перпендикулярно на лявото му слепоочие, началникът му дръпва едно широкоформатно козируване. За всеки случай. Пинюш се почесва по носа. После си разчеква чейнето от прозявка и мило прошепва:
- А, ето ви и вас!
-  Пиянде такова! Полицейски брак! Човешки отпадък! Неуместна шега на природата! - крещя аз. - Ще те уволня! Ще те пенсионирам! Ще видиш ти една пукница, отвратителен, противен, гаден тип...
Очарован от тирадата ми, Берю казва лицемерно:
- Вярно, че сте попрекалили...
При което меланхолично премества очи към празните шишета.
- Сега ще ви обясня - блее Негово Благоговейство... - Снощи, след като дойдоха да турят Графа в сандъка, аз отидох за хранителни стоки... Нямаше как, нали? Нищо не бях гризкал целия ден. Тук присъстващият мой приятел Отстар...
Още един военен поздрав от страна на заинтересованото лице, олицетворяващо светото смущение, превърнато в жандарм.
- Моят приятел Отстар ме покани у тях. Има очарователна жена, Ивон се казва... Готви като фея. Спомняш ли си, Берю, какво телешко филе ядохме у майката на Сан А? Представи си нещо подобно. Още не мога да се опомня, изглежда, че Ивон му слага лимон вътре. Няма да се учудя, ако го прави...
Сграбчвам зевзека с две ръце.
- Подиграваш ли ми се, или си откачил? - викам в носа му.
Той кихва и придърпва надолу накъдрената периферия на калпака си.
- Ако позволиш - казва той просто, - имам право на уважение. Кариерата ми е пред мен.
- Кариерата ти е много зад теб! - излайвам аз.
Той премълчава.
- Да продължавам ли рапорта?
Неустоим е с тия кръгли като копчета очички, рехава брадичка, увиснал нос и опърлени от късите фасове мустаци. Неволно се усмихвам. Пино разбира, че му се е разминало, и разцъфва.
- Можеш ли да си представиш, че Старчо...
- Това съм аз - чурулика началникът.
- Че Старчо беше така любезен да ме придружи дотук. Лафиме си, после запалвам огън в камината... Ще се съгласиш, че тая скапана барака с тоя ковчег вътре изглежда доста зловеща нощно време...
Принуден съм да призная, че не е като соаре във „Фоли Бержер“...
- И ето че изведнъж намирам в един стенен долап бутилки червено...
- Имаше и една с розе - уточнява жандаринът.
- Вярно - съгласява се Пино. - Анжуйско... Въобще искахме да убием времето.^ И нали знаеш как става? От дума на дума...
- Ясно.
Пинюш преминава в контранападение.
- Не искам да те обидя, но ако беше на нашто място, питам се дали...
- Моля? - възмущавам се аз. - Обиждаш висшестоящия?
- Не се впрягай де...
Тъй като си имам други дертове, изкопавам дупка в разговора, заравям томахавката и я покривам с професионални въпроси.
- Освен комката какво друго се случи?
- Нищо - казва Пино. - Дъщерята на граф Дьо Сувел пак ни подложи динена кора. И докато ние се пързаляме, тя се прави на умряла като баща си. Който ще бъде погребан, без тя да го пръсне с капка светена вода...
- Подушила е капана - забелязва Берю. - Има нюх лисицата...
- В колко е погребението?
- В единайсе и петнайсе - заявява Отстар Акоза-Йаре, чийто тъст, както научавам по-късно, е началник- гара.
Хвърлям поглед на циферблата си. Десет саатя.
- Кой ще организира погребението?
- Общината... Сувелови нямат пукната пара. Представяш ли си? Да си имал прадеди кръстоносци и прадеди рогоносци, и да те погребват на държавни разноски...
- Та какво ще правиме? - отсича Берю, впечатлен от атмосферата на мястото.
- Ще изчакаме погребението.
- И после?
- Ще присъстваме на погребението. Обаче без теб. Ти оставаш тук...
- За чий? - унило мърмори Берю.
- Ще наблюдаваш.
- Мислиш, че мацето в края на краищата ще се появи...
Разглеждам въпроса с часовникарска лупа.
- Ами да, нещо ми подсказва, че ще бъде привлечена от смъртта на баща си... Имал съм... хм... контакти с това момиче и я намирам малко лудичка, но не и в основата си...
- Сърце на длан - хили се Дебелия, чийто хумор днес е като онези ядки, дето миришат на цианкалий.
- Като е научила, че баща й се е самоубил, сигурно се е разстроила. Вярвам, че ще дойде...
- Добре де, след два часа ще сме наясно...

* * *
Атмосферата се нажежава. Очакваме часа на погребението и пушим цигара след цигара.
След известно време Пино измърморва:
- Не знам ти как си, Старчо, но аз имам мигрена...
Началникът е възмутен. Той никога не страда от мигрена. В главата му винаги цари хубаво време. Предполагам, че климатичната й инсталация работи безупречно.
- Да ви кажа ли - прибавя Сътрапезник Пинючет, като ме мерка с ъгълчето на сълзливото си око, - бих изпил два аспирина, разтворени в голяма чаша бяло вино... Това е най-радикалното средство.
- След погребението - отсичам. - Това ще ти е изкуплението, Пинюш.
Той свъсва вежди.
Няма нищо по-зловещо от чакане в пуста къща. Разбирам слабостта на сътрудника ми и я извинявам. Трябва да имаш стоманени нерви, за да прекараш нощта сам в този вигвам.
По едно време обстановката се оживява. Двайсет минути преди предвидения час се домъкват махленските набаби, навлечени в черно и с чисти ризи. Събират се в парадния двор на замъка. Издърпвам Акоза-Иаре от прозореца.
- Познавате ли тези хора?
- Фактологично: чичо Лина и двамата му сина...
- Ако забележите някой непознат, посочете ми го.
- С удоволствие...
Продължават да прииждат. Спохождат ни местната сводница - вдовицата Клигос, придружена от снаха си; после кметът Замезе, ескортиран от част от Общинския съвет. Ето го и духовия оркестър под диригентството на Албер Лиоз, търговец на зърно... Все още не се явяват непознати. Берю тържествува. Хванали сме се на нещо като негласен бас. Аз подушвам Моник, а неговият нос е запушен.
Жандаринът изброява пристигащите, както слугата в богат дом обявява гостите.
- Птицевъдът дядо Торбе... Лешничето, селският идиот... Луи Трез, вехтошарят... Седларяг и жена му Вик- торин Парижка...
Накрая виждаме позлатен кръст да плува над главите.
- Ето го и попа - обявява стражарят.
- Значи ще го погребат в църквата, въпреки че се е самоубил? - чуди се Дуидьо.
- Но той е граф - отвръща Акоза-Иаре. - Да не би да искате да го папрат в дупката като някой мърльо!
Излизаме навън и се смесваме с тълпата, за да станем пасивни, но внимателни свидетели па развоя на събитията.
- Значи аз да стоя вътре? - въздиша Шишко.
-  Да.
- Мислиш ли, че ще има полза? Я размисли, ако куклата се домъкне, подтиквана от угризения, няма ли да иде направо на церемонията?
- Не е сигурно... Спри да спориш и прави каквото ти казвам. Надявам се, че не те е страх?
Той свива рамене.
- Не е там въпросът. Просто днеска ми е криво, к’во да правя.
- Добре де! - изхихпквам, защото съм страхотно духовит, и ако не е много изискано, остроумието ми е поне ефикасно. - Изправи си го, к’во толкова...
След което се присъединявам към процесията, която, ако смея така да се изразя, следва Сувел по петите. И наистина, покойникът го носят на рамо. Четирима здра-веняци сърцато го кандилкат по изровените пътища. Дъждът продължава да вали. Гласът на стария свещеник е по-тъжовен от гласа на Силви Вартан...
Тагадък-тагадък, вървим бавно към църквата.
Пино се спъва във всеки камък.
Шепне ми:
- Докато трае службата, може ли да ида да си глътна аспирина? Чак мозъкът ми скърца...


ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
За погребението, разглеждано като супер спорт

Пискливият глас на някаква рядко спохождана от съпруга си дама извива църковна песен, а един дърто- фелник с бинокли препуска по хармониума с хъса на заклет турист, покоряващ поредния връх.
Бандитюгите от Фанима-за-Онуй дремят коленичили върху столчетата си в очакване да свърши службата. Пино е отишъл да си кръкне от мускатовото от Берси в съседното кръчме, в компанията на скъпия си жандармерийски началник. А пък Аз самият, младият мъж, към когото изпитвам толкова почит, размислям под звуците на хармониума. Тази музика най-паче приляга на всеки, който се е посветил на проблемите на човешкия род. Един съвет от мен, момчета: ако наистина пожелаете да разберете нещата от мира сего, застанете зад ковчег. Тогава си казвате, че животът е една голяма измама. Вие се борите с него. Прескачате едно след друго препятствията, които той, мръсникът, се забавлява да поставя пред вас. Казвате си, че вече са се свършили, но винаги има още едно, и манежът продължава да се върти, докато накрая изтървете последното и си счупите кратуната...
Мисля си за горкия граф, за страстите му, за нещастията му... Той също е скачал колкото е можал. Хоп! Хоп! Хоп! Още! Още! ОЩЕ! И после един ден не е могъл вече. Препятствието му се е видяло твърде високо, твърде коварно. Или пък е осъзнал абсурдността на цялата система. Казал си е, че други плетове безкрайно ще преграждат пътя между настоящето и бъдещето му. И опитал да сложи край. Чрез едно съвсем малко медно цилиндърче, съдържащо точно каквото трябва, за да прекрати без-смислената въртележка, еднообразната и убийствена въртележка...
В момента, когато свещеникът обявява, че покойният ще бъде щастлив - чул го Господ! - някой ме потупва по рамото. Обръщам се и с почуда забелязвам феноме-налния Берюрие.
Мутрата му е сгърчена, погледът - почти интелигентен.
Отгатвам, че се е случило нещо.
- Идвай! - ми казва той с шепот, способен да изкорени петнайсетина яворови дървета.
Ставам и се изнизвам на пръсти от църквата, следвайки изядените пети на моя боен другар.
Отвън на стълбището го гепвам за крилцето.
- Казвай!
- Предпочитам да те изненадам...
Дошъл е да ме вземе с моята кола. След пет минути пристигаме обратно в благородническото имение. По пътя Дебелия се прави на глух и не отговаря на настоятелните ми въпроси. Усещам, че крие нещо и предпочита да се наслаждава на тайната си възможно най-дълго.
Спира бричката в края на трънясалия парк и ми прави знак да го следвам. Поема по тясна пътека, обрасла с къпинак.
- Къде ме водиш, дявол да те вземе? - беснея аз, докато оставям парчета от пепитената си костюмара по коварните шипове.
- Стигнахме - казва Берю.
Като при това се държи сдържано. Той, който винаги обича да преиграва, сега си играе на Жан Габен - страстна душа под безстрастна маска...
Озоваваме се на нещо като полянка, в средата на която е изкопан кладенец.
През отвора е спусната стълба. Дебелия ми подава електрическото фенерче, което сигурно е задигнал от жабката на каруцата ми.
- Слез и виж! - казва той.
Веднъж и аз да му се подчиня. Прекрачвам ръба на кладенеца и започвам да слизам по стъпалата. Четири метра по надолу благополучно стъпвам на сушата - имен-но на сушата, тъй като кладенецът е пресъхнал.
Запалвам фенерчето, за да огледам дъното на дупката. И тогава косите ми се изправят върху поставката си. Защото на дъното на кладенеца има труп. Хвърлили са го отгоре и е паднал на чорчик, леко извит като спортен лък. Жълтият лъч на фенерчето преминава по жълтото лице на мъртвеца.
Едва не извиквам. За пръв път в кариерата си изпитвам истинско шубе. Колкото и смайващо, колкото и фан- тастично, колкото и невероятно да изглежда, трупът принадлежи на граф Дьо Сувел!
Други мнения?
За момент се питам дали не съм жертва на халюцинация или на прилика, ама не, не съм...
Не може да е друг освен господин Дьо Сувел, освен ако графът няма брат близнак (а знам, че няма), освен ако близнакът не се е издокарал точно като брат си и, все като него, не си е вкарал една сачмичка в тиквичката.
Злокобният глас на Дебелия, бикоз ъф ехото, прониква в евстахиевата ми тръба.
- Е, Сан А, какво ще кажеш за находката ми?
Изкачвам се обратно, по стълбата, като костенурка в аквариума си.
Подавам се на повърхността. Дебелият Берю седи на ръба и си свива цигара с хитър вид.
- Казвай - подканвам го и се отърсвам от праха.
Той, без да бърза, запалва лулата си (образно казано) и чак тогава отговаря.
- Стана съвсем глупаво.
- Като всичко, което правиш.
- А, моля ти се, Тонио, не се заяждай, не е моментът! - сърди се той, проникнат от собствената си значимост.
Слагам сурдинка на кларинета си със сарказмите. Той продължава:
- Като почна погребението, и зех да се скапвам в таз бърлога... Трябва да признаеш, че хич не е весела...
- Извинен си, карай нататък!
- Та тогава си казах, че ще е целесъобразно да си раздвижа пергелите. Пък и обичам природата. Тя ми напомня времето на моята младост, през което...
- Благодаря, у дома имам биографията ти с предговор от маршал Дьо Гол и с кожена подвързия. Продължавай!
- Значи започвам да правя малко футинг в парка и стигам дотука... Мервам бунара... Отгоре му имаше един въшлясал капак...
- Червясал, плийз...
- Я слушай - боботи Тежкотоварния, - не ми трябват уроците ти по граматика... Значи имаше го тойзи капак, дето го виждаш в тревата... А върху капака, познай какво! Котка... Един стар разкапан котарак, който мяукаше и драскаше по дъските. Изглеждаше вбесен... Приближих се. Той се уплаши и духна. А пък аз съм любопитен, нъли ма знайш? Махнах дъската и погледнах в дупката, като мислех, че ще видя да проблясва вода. Ама нъц! Хвърлям едно камъче, както правят децата. Установявам, че няма вода... Следователно, казвам си, бунарът е пресъхнал.
- Браво!
- Бабината ти тръ... Сещам се за котарака и решавам да проверя. Взимам фенерчето от колата и откривам нещо проснато на дъното на дупката. И понеже пб преди бях видял една стълба под навеса... Ето това е. Да не ти казвам колко бях страстен, кат’ познах стария...
- Толкова си бил страстен, колкото и аз бях стреснат - казвам. - Давай към ковчега, докато не са го заровили.
- Смяташ ли?
- Ами размисли. Не може да е празен. Носачите биха усетили.
- Имаш акъл за милиони, Сан Антониони - казва Берю, за когото стихоплетството няма тайни.
След което пита разтревожено:
- Защо са преместили тялото на стария?
- И аз се питам...
- Какво може да са сложили на негово място? Чували с пръст?
- Възможно е.
- И кой ще да е направил туй?
- Кажи ми да ти кажа.
Докато разменяме тези уместни реплики, стигаме селото. Камбаните ни уведомяват, че не толкова опечаленото събрание е напуснало черквата. И наистина, зас- тигаме го на входа на гробището. Задминавам процесията, макар да не е прието, и спирам бричката напреки на пътя. Попът спира да опява и ме измерва неспокойно. Той е хубав старец с очила, който явно ме взима за осквернител на гробове. Ако знаеше какво ще стане, щеше да е още по-неспокоен.
- Стой! - вика Берю.
Никога досега местните пейзани не са присъствали на подобен спектакъл. Сразени, те замръзват на местата си.
Приближавам се.
- От полицията съм - обявявам.
Мощният ми глас придобива странно звучене във влажния селски въздух. Чува се шушукане, дискретно покашляне...
Пино, който заедно с началника се придвижваше в ариергарда, избързва напред.
- Става ли нещо, Антоан?
- Поддържайте реда с началника. И извикай кмета.
Той се подчинява, още по-шашнат от останалите.
- Как ще процесуираме? - пита Берюрие Благородни.
- Върви донеси една отвертка от колата...
- Как! - стряска се той. - Да не би да искаш да го отвориш тук?
- А, не, ще си го занеса вкъщи вместо подарък за рождения ми ден!
- Ама...
- Съгласен съм да умра от каквото и да е, само не от любопитство - прибавям аз.
Три минути по-късно се боря с пироните по ковчега. Сътрудниците ми успокояват присъстващите, а докато работя, аз уведомявам кмета и кюрето относно зловещата и смайваща находка на Берюрие...
Измъквам и последния пирон. Броя до три, поемам дълбоко дъх и вдигам капака на ковчега.
В мен става тихо, празно и студено.
Усещам буца в гърлото и стомаха.
Пребледнявам.
Разтрепервам се.
Защото в чамовата кутия има някой.
И този някой не е друг, а...
А, не! Ще ви кажа кой е чак в следващата глава. От проклетия.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
За погребението, разглеждано като насилнически спорт

Въпросният някой е мъртъв, предполагам, че сте се сетили, освен ако не сте напълно изперкали (което впрочем не е изключено). Мъртвецът е жена.
Жената е Моник дьо Сувел.
Съгласете се, че хубаво ви го зачуках!
На врата й още стои панделката, с която са я удушили. Притворените й очи още изразяват неописуем ужас.
Забелязвам по лицето й следи от удари. Здравата са я намлатили, преди да я стиснат за гушката. Носът й е счупен, едното й ухо е откъснато, липсват й кичури коса, а по кожата й има грозни виолетови петна. Дори да се беше била с глутница изгладнели тигри, пак нямаше да е в такова плачевно състояние...
- Познаваш ли я? - пита Берюрие.
Не успявам да му отговоря. Кметът, който се е навел над ковчега, изплаква: „Госпожица Сувел.“
Новината обхожда присъстващите.
- Тук ли е селският лекар? - питам.
Дребен младеж с уплашен вид приближава до ковчега.
Показвам му трупа.
- Докторе, можете ли да ми кажете кога е умряла тази девойка?
Докато той преглежда тялото, аз дръпвам Пино настрани.
- Ето докъде води твоята безсъвестност, идиот с идиот - казвам. - Нареждам ти да бдиш над мъртвеца, а вместо това ти се натаралянкваш с жандарина! И докато дегустираш телешкото филе на половинката му, някой е дошъл и е отнесъл трупа на графа. После са гътнали момичето и са го тикнали на негово място в ковчега.
Бледоликият Пино се залива в сълзи от срам.
- Предупреждавам те, ако разследването отиде на кино, можеш да се смяташ пенсиониран!
ОбръЩам се пак към доктора.
- Заключенията ви?
Той не е особено категоричен. Младичък е, стеснява се и оше се учи.
- Смъртта е настъпила преди около дванайсет часа, грубо казано - прошепва той. - Вкочанясването продължава. Трябва да се извърши аутопсия, за да...
- Ще се извърши, но имах нужда да зная...
Качвам се на купчината пръст, за да кажа няколко
думи на опечалените. Всъщност цяло щастие е, че се е събрало селото. Това ми спестява сума ти проучвания.
- Дами и господа - започва доблестният Сан Антонио, - късно снощи чужди на селото хора са се промъкнали в замъка. Най-вероятно да са били с кола. Ето моята. Освен нея виждали ли сте друга наоколо тази нощ?
Симпатягите се споглеждат. Никой не смее да отпочне. Дебнат се взаимно. Нямат доверие на полицията. Загрявам, че тези хорица ще онемеят като риби. Ако въобще знаят нещо, ще трябва да им отварям устата с форцепс. А за това трябва време. А време няма.
Приближавам се до попа и кмета.
- Господа - казвам им, - за да бъде възмездено това отвратително престъпление, тези хора трябва да проговорят. В едно селце като вашето появяването на лек автомобил е цяло събитие... Ще ми помогнете ли?
Попът се решава пръв. Той намества очилата си и измерва паството си с внимателен поглед.
Последният се спира на висока червенокоса жена, замръзнала на първия ред на партера.
- Мари Турнел - казва той, - къщата ви е точно в началото на пътя към замъка, сигурно сте чули нещо.
Дамата пламти, без да мръдне. Тогава добрият божи служител се ядосва. Не от вчера познава той своите миряни.
- Мари Турнел - подхваща викарият, - правосъдието на страната ви се обръща към вас, за да разобличи виновника за едно ужасно престъпление. Мълчанието е много тежък грях, който няма да ви бъде опростен с едната изповед...
Тогава рижата лелка, която вече се вижда как гори в пламъците на ада, решава да проговори.
- Не знам много! - обявява тя.
- Кажете колкото знаете! - настоява кюрето.
Представяте ли си сцената, момчета? Като най-доброто от Бергман: ковчегът с тленните останки на удушената девойка по средата на калния път и свещеникът в бойни доспехи, и облечените в черно хорица, онемели, чалдисани, умрели от страх... И червендалестият жандарин, и високомерният Берю, и унищоженият Пино...
Страхотен момент, да пукна, ако лъжа...
Та значи рижата отпочва.
- Тъкмо затварам капаците за през нощта - казва тя, - и току-виж, че минава един голем автонобил почти без да дига шум, ще речеш, че моторът му ич не ра-ботеше...
- И накъде отиваше?
Пита Сан Антонио. Истинският, единственият, уникалният...
- Накъм замъко!
- Видяхте ли хората вътре?
- Ъъ. Гледах отгоре на тонобила и видех му само покриво.
- Що за кола беше?
- Пф! - заявява живият оксижен и разрошва гривата си. - Почти голема беше като вагон на железница...
- М’риканска де - превежда Берюрие, който в моменти на вдъхновение разбира и на диалект. - Голяма и тиха, не виждам к’во може да е друго освен...
Подскачам. Спомням си за Ектор. Един величествен Ектор, който предишната вечер, точно когато се е извършвало странното закононарушение, ми говореше за Моник и за една американска кола. Сещам се за една подробност, която не бях забелязал тогава. Жалкият ми братовчед беше рекъл, че не е видял придружителя на Моник, защото той прибирал колата си... О, но това променя нещата.
За сетен път се обръщам към народа.
- Никой друг ли не е забелязал американската кола?
Чакам. Тълпата се споглежда. И тогава Лешничето, селският кретен, избухва в смях, от който би потръпнал един уши-носорог, пък бил той специалист и по гърло.
- Видял, видял - киска се нещастният бавноразвит асперж. - Връщал от кафене... Видял...Видял...
Приближавам се до него и за да го опитомя, му подавам цигара, която той взима, разкъсва и сдъвква.
- Как изглеждаше колата, момко? - питам с най- мазния си глас, оня, дето спечели наградата на фирмата „Сирене и масло“.
- ’ляма... Толко...
Той разтваря ръце.
- Видя ли какъв цвят беше?
- Оставете - шушне ми дофтора, - далтонист е.
И наистина, идиотът има объркан вид.
Преминавам към друго упражнение.
- Имаше ли някой вътре?
- Да... да...
- Кой?
- Хора.
- Колко души?
Той размисля и кълна ви се, трансформаторът му е съвсем пренатоварен. Всеки момент ще му гръмнат бушоните.
Вдига ръка, свива един пръст, поколебава се, свива още един...
- Трима?
Той кима.
- Знае ли да брои? - питам доктора.
- До три може и да знае - отвръща той не особено въодушевено.
- Добре - скланям, - трима души. Мъже или жени?
Малоумникът потъва в смътните си мисли.
- Два господина, един госпожа - казва той.
- Сигурен ли си?
Тогава оня започва да циври като теле на път за обувния завод.
Не настоявам.
- Да се върнем в Париж - казвам на моите хора. - Господин жандармерийски началник, заемете се с формалностите. Да се запечата замъка и да се пренесе трупът на девойката в кметството, съдебният лекар ще дойде да направи аутопсия... Разбрано?
- Тъй вярно, господин комисар.
- Още нещо: трупът на графа почива в кладенеца на парка му. Да не се пипа до пристигането на колегите ми.
Поставете човек на пост и ако обича да не заспива, ясно ли е?
Апоплектикът не може да порозовее, поради което почервенява.
Поздравявам публиката с широк, леко театрален жест, стискам лапата на кмета, попа, доктора и потеглям към четириколката си.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
„Сложете ми супер“

Един взел-дал разсилен със слонска походка ни завежда до обширния кабинет, в който твори братовчедът Ектор.
Помещението е огромно и с високи прозорци, през които успявам да различа парижкото небе въпреки дебелия слой прах, покриващ стъклата. С тъга си мисля за не-щастниците, които живеят по четиринайсет в една мансарда. Колко ли биха се кефили, ако министърът на Недовършените строежи им бе предоставил подобен парник, в който впрочем вегетира странна фауна.
Гидът ни превежда през брода на огромна делта, след това вървим по брегове, оградени със зеленикави папки, срещаме пирога със самотен водач, после кораб, в който са се разположили три гранясали стари моми, страдащи от слепота поради прашни архиви и мижава светлина на кабинетните им лампи - обаче във всяко министерство за старите служители слепотата е закон сине ква нон (не е много остроумно, ама ще го преглътнете!). Продължаваме да се спускаме по безстрастната река, водени от нашия шерпа, който стене на всяка крачка. И ето че стигаме сушата. Най-напред забелязваме само канара от струпани документи. Прилича на Големия колорадски каньон (никога не съм виждал Големия колорадски каньон, нито пък Малкия, което прави сравнението още по-сполучливо).
- Стигнахме - мърмори разсилният.
Човек би казал, че ей сега ще изпусне последната си възможност, ама не, пази си я за десерт. Хваща си бронхите с две ръце и предприема нова експедиция към базовия лагер.
Заобикалям пирамидата от хартии и най-после забелязвам бледоликия си братовчед. Не ни е чул да се приближаваме, защото е зает от главата до петите с деликатна операция. Последната навлиза в толкова решителна фаза, че и тримата - Берю, Пинюш и аз, стаяваме дъх. Съдете сами: Ектор е изкормил една коркова тапа с пила за нокти и е забил в нея карфици, така че да образуват гъста решетка на входа. И в момента, когато идваме, той се мъчи да вкара в тапата една сръчно уловена муха, преди да затапи и последната карфица. Мухата си мисли, че има работа с някой содомит, поради което протестира и се опитва да избяга. Но нищо не може да сломи волята на Ектор, дори и индианец от племето команчи.
Той успешно вкарва мухата в корковата Бастилия и живо смъква решетката. След това си поема дъх. Пот се стича по тясното му чело. Заситен е. Изпитва благородната гордост на победил гладиатор. Звездното спокойствие на смелчага, изпълнил дълга си.
- На животновъдство ли си се отдал, Тотор? - питам.
От изненада от устата му потича слюнка.
- Ти! Ти! Ти! - повтаря той четири пъти (изписах го само три пъти, за да ви оставя сами да си представите последното „ти“). В случай че поради дебилност не съумеете да направите това усилие, оставям четвъртото „ти“ под линия.
Заловен на местопрестъплението, братовчедът не може да си намери място.
Пино взема тапата-клетка и разглежда мухата през решетката.
- Добра изработка - одобрява колегата. - Голямо търпение трябва да е имал.
Ектор преглъща бедната еи слюнка.
- Как... Какво правиш тука?
- Пращат ме от трупата на Булионе. Липсва им звероукротител. Техният го обезглавил атлаският им лъв. Поради непредпазливост - сложил си бил брилянтин, преди да си тикне шишарката в чейнето на звяра. Сигурен съм, че твоят номер с мухите ще има ефект. Ако някой ден решиш да си подновиш менажерията, свиркай - имам приятел в Държавния цирк.
Той запазва достойнство.
- Моля ти се! Сарказмът ти не може да ме обиди. Какво искаш?
- Вчера пропуснах нещо. Забравих да ти поискам адреса на гаража, където казваш, че си срещнал Моник дьо Сувел.
- За какво ти е? - безпокои се Хомункулуса.
- Ще ти пратя утре сутрин писмените си обяснения по пневматичната поща. Та?
Ектор се превзема. Прави се на важен.
- Нямам желание да причинявам неприятности на тази девойка. Животът й може да не е безупречен, но не е моя работа да й се меся...
- Колкото до неприятностите - казвам тихо, - нито ти, нито някой друг може вече да й ги причини. Мъртва е.
- Какво?
- Удушена. И удушена от някакъв тип, който карал американска кола. Загряваш ли сега какви ми са намеренията, братовчед?
- Не мож’ да бъде - зяпва Ектор.
Намеса на Берюрие.
- Може, и още как. Дори моа ви каа, че заслугата е моя - не се скъпи на думи скъпото дете.
После прибавя сконфузено и с умоляващ поглед:
- Общо взето де.
Ектор изтраква със скелет.
Сграбчва един добре подострен молив и започва да рисува план на Париж и околностите, за да ни покаже къде се намира гаражът.
Прибирам чертежа в джоба си и го удостоявам с приятелско потупване по рамото, от което почти му се развинтва ставата.
- Ти си един истински втори братовчед - казвам му. - За награда ще накарам майчето да ти изпрати малко мед за мухата.
Тръгваме си след тази отлична забележка, която, уви, не всички читатели ще разберат, но която въпреки това, както с носталгия казваше кварталната Клеопатрава, все трябва да означава нещо.

***
Бензинджията със син комбинезон се приближава до нас.
- Какъв да бъде? - пита той.
- Супер - отговарям.
Берю ми сочи кокардата на каскета върху каската на каскадьора.
- Няма да се учудя, ако е бил боксьор - забелязва
той.
Докато бензинокриецът включва бензинопровода си, аз се приближавам до остъклената кабина, в която един господин с бяла престилка чете испански роман, озаглавен „На Мерцедес й го впръскват директно“.
Представям се. Готов е да ми помогне - разбирам го от любезния поглед, който лъщи зад дебелите като корабна амбразура стъкла на очилата му.
- Колко американски коли има при вас? - питам.
Човекът придобива вдъхновено изражение.
- Пет - обявява той, след като ги преброява наум.
- Бих искал да знам кои са собствениците...
- Лесна работа...
Вади от едно чекмедже голям черен, станал на баница регистър. Прелиства го с наплюнчен пръст.
- Доктор Рапон - булевард Сен Марсел; Йожен Декламатьор, актьор - булевард Пор Роял; Констан Тинопол, търговец на оръжие - улица Стин; Татони-Вони, негър- ски принц, живущ в хотел „Северен нос“, и Стефан Симоне - улица Добрия монах.
Размишлявам.
- Петте коли тук ли прекараха нощта?
Вместо отговор той натиска едно копче. Появява се арабин, който мига на парцали.
- Мохамед - казва човекът с бялата престилка, - щатските таратайки тук ли спаха снощи?
Среднощният пазител поклаща глава:
- Без тази на доктора...
- Пф - разочаровано казва гаражистът. - Тоя никога не я прибира. Освен в неделя, когато другите изкарват своите. През останалите дни нощува пред дома му.
- И на кой още? - прекъсвам го аз.
Арабинът ми се усмихва.
- И на господин Симоне.
- Кога я изкара?
- От два дни не е идвал...
Пазачът прибавя:
- Той често пътува...
Почесвам се по главата, което може да ви изглежда излишна подробност, но държа да не крия нищо от вас.
- Още нещо. Измежду другите три коли има ли някоя, която да се е прибрала късно снощи?
Мохамед свива устни.
- Търговецът на оръжие. Беше почти четири...
Това вече пробужда интереса ми.
- Така ли?
- Да. Женеше дъщеря си. Бяха цяла банда напълно нарязани, господине. Колата още е пълна с хартиени ленти и цветя...
Правя гримаса.
- Добре, благодаря.
Бутвам на пазача една банкнота и оставям господина в бяло да се върне към приключенията на Мерцедес, чието фамилно име е Ес-Ел-Триста.
Навън Дебелия се разправя с бензинджията. Кара го да му напълни запалката, а онзи отказва под предлог, че помпата му е автоматична и не може да дозира струята.
Поставям точка на конфликта, като натоварвам Слона в катафалката.
- Никакви следи? - осведомява се Негово Блаженство.
- Знам ли - отвръщам.
- Накъде тъй? - безпокои се Шишко. - Предупреждавам те, че съм гладен като вълк.
- Ще се натъпчеш по-късно. Сега потегляме право напред в мъглата. Отвориш ли бутилката с вино, трябва да я изпиеш докрай. Иначе прокисва.
- Не ми говори за вино, че ожаднявам - моли се той.
Решавам да посетим иженарицаемия Стефан Симоне. Улица Добрия монах  е съвсем наблизо. А и изпитвам инстинктивен интерес към този зуав, който не си е при-бирал каруцата от два дни.
Такъв съм си - любознателен по природа.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Животът е само едно начало

Улица Добрия монах започва от булеварда, по който се изкачвахме онзи ден, и завършва до авенюто, по което се спускате, когато сте уморен.
По това тясно и дискретно пътче паркирането е забранено.  Ако ходите пеш обаче, чувате как реват телевизорите и как плетат портиерките.
Мързеливото спокойствие е нарушавано само от виковете на децата и въздишките на онези, които ги правят в момента.
Обиталището на достолепния Симоне представлява постройка на два етажа, разположени един върху друг.  Човек би казал, че това е жилищна сграда, разделена на апартаменти във вертикална посока - по един на етаж.
Портиер няма, затова пък в коридора имената на наемателите са изписани върху медни плочки. Между стената и една от тези плочки е тикната визитна картичка на името на Симоне. Май въпросният господин е наемател на наемателя, наречен Скарлатинович.
Доблестният отбор на Сан Бабаит се изкачва по широко дървено стълбище, застлано с изтъркана по средата червена пътека.
Споглеждаме се малко нещо и аз решително натискам звънеца. Когато отивам на посещение у непознати, правя това винаги по научному. Ще рече, че вместо кла-сическото дискретно позвъняване натискам бутона кратко два-три пъти, както би направил някой близък на семейството.
Това предразполага хората вътре.
В случая малката ми хитрост има чудесен ефект, защото едва-що е заглъхнал звънът, и вратата се открехва.
Бях си намислил цяла реч, но дъхът ми изведнъж секва. Защото лицето, което отваря портата, е ни повече, ни по-малко лупичавото слугинче на вдовицата Кересте, онуй, дето извози Берю във возилото Париж-Марсилия.
Тя също ме разпознава и се опитва да затвори.
- По-кротко, девойче - заявявам и зацепвам моя 42-V  в цепката на вратата.
Детето не настоява и се покрива със скоростта на светлината. Обаче ако си мислите, че сега вече мога да проникна в колибката, имате много здраве и не ви трябва лекар. Защото, уви, вратата е снабдена с верига. А вие знаете, след като не ви е неизвестно, че веригата не иска лекар, нито молитва. Ерго, проклетата врата не ще да се отвори.
„Какво да се прави?“ , питам се наум.
Дебелия не ме оставя да отговоря на този колкото трънлив, толкова и интимен въпрос. Той ме отстранява с леко побутване, отдалечава се на около три метра, засилва се и се ръгва във вратата странично.
Чува се зловещият шум на платноход, разбиващ се в крайбрежния риф. Вратата се разлетява на парчета. Увлечен от инерцията, милият ми булдозер целеустремено продължава по траекторията си навътре в апартамента. Преминава през антрето, събаря закачалката, превръща в прах една масичка, едно китайско гърне и една ваза от алабастър, преди да премаже стенното огледало. Огледалото произвежда малки огледалца. Като зашеметен вол Дебелия бавно се плъзга по стената и необятната му задница се друсва върху стъклата. Едно парче подло се забива точно в центъра й. Берю издава звук, странно напомнящ корабен рог. Обръща се на хълбок и Негово Преподобие Пишош милосърдно го отпушва. През това време вашият смел Сан Антонио, мъжът, който обожава куклите (и ненавижда куките), обсажда апартамента с патлак в ръка, както подобава при посещение на добра воля.
В сервизните помещения се чува конски тропот.
Крещя на моите бой-скаути да слязат на щрасето и да заобиколят казбата, та да пресекат пътя на бегълците.
Затръшва се врата. Спускам се натам, обаче тия змиорки успяват да врътнат ключа. Правя се на Берю. Едно, две, три, бух! Пантите отстъпват пред настоятелните ми молби. Ръкавът на костюмарата ми също.
Хайде сега и шивач! Убийственото в нашата работа - това са общите разходи...
Вратата се отваря към едно задно стълбище. Влизам и се спускам по дървените стъпала. Приземявам се на една задънена улица в момента, когато някакъв висок тип се плъзга зад волана на един „Десото“. Камериерчето търчи подир каляската, но на другарчето й му пари под петите.
То иска само едно - да се измъкне оттук. Стотина метра ме разделят от колата, когато моторът запалва.
Много ми се ще да му пукна гумите, обаче девойчето Анет е застанало точно между бримката и моя милост.
Ако гръмна, рискувам да я чукна.
- Лягайте! - крещя.
Колата потегля. Момето хленчи, та се пушек вдига. Не може да преглътне, дето съотборникът й я е изоставил. Продължава да тича въпреки моите заповеди. Тъпа работа. Няма сега да го изтърва онзи хубавец точно когато е в обсега на патлака ми.
Спирам, вдигам оръжието и се прицелвам вдясно от детето. Пускам един щедър откос.
Анет няма късмет. Ръгва надясно точно когато телефонирам граховата супа. Виждам всичко в забавен каданс... Спънала се е и затова е залитнала встрани. Сега се премята и се просва върху неравните павета на уличката.
Полезрението ми е свободно и мога вече да обстрелвам „Десото“-то, но уви, складът ми е празен. Стоката е изчерпана, момчета! Направо да изпаднеш в нервна криза. Таратайката се изнизва от задънената улица и се понася с пъпна скорост по булеварда.
Ако поне на моите Лаурел и Харди им бе хрумнало да са до мен и да поемат щафетата. Наострям уши, та дано чуя залпа. Цък.
Тогава се приближавам до момичето, което лежи напреки на пътя. Пръстите й с карминени нокти са се впили в земята. Потискам гримасата си. Поела е всичките сачми, бедничката. Имам точен мерник. И шестте куршума са я улучили в гърдите.
Забелила е очи и едва чут стон просвистява през стиснатите й ноздри. Разбирам, че няма да понесе пренасяне до болницата. Ако искам да я интервюирам, трябва да побързам.
- Анет, чувате ли ме, мила?
Тя не помръдва. Диша все по-неравно. Отвсякъде се отварят прозорци. Лелки и чичковци надават писък при вида на проснатата в локва кръв сестричка.
- Ще ви заведат в болницата. Ще се погрижат за вас - обещавам й аз, - но, за Бога, отговорете ми. Къде са документите?
Дали въобще ме чува? Неизвестно. Започва бързо да отпада. Виждам как животът изтича от нея като вода през кошница.
После ми се струва, че помръдва устни. Хвърлям се по шкембе до нея, за да чуя.
Май различавам „Епине“.
Не съм сигурен. Моля се:
- Моля ви, Анет, повторете... Кажете ми. Трябва да знам. Ще се погрижат за вас.
Май започвам да превъртам, толкова съм притеснен. Във въздуха се носи напрежение, достойно за Хичкок! Слушам с целия си индивид. Забравям парижкия глъч. Изгонвам от главата си виковете на хората, стъпките им по паветата...
- Говорете, Анет!
Готов съм да й обещая всичко на света - дори живота, макар да знам, че никой не може да й го върне.
Почти сигурен съм, че чух „Епине“. Но това не стига, трябва ми още. ИСКАМ ДА ЗНАМ!
Тя все още произнася нещо.
- Да отида с вас у мама.
Ядец! Бълнува. Прецакаха ме.
Тя потрепва още два пъти и кротко умира.
Изправям се. Уличката е пълна с кибици. В първата редица на отбора зървам тандема на моите мечти, царете на смеха, дуото с международна известност, царската двойка Пино и Берюрие.
Дебелия е поставил ръка върху бъчвата си, от чийто чеп се е стекло едно неназовимо крайче от риза.
- Пречука ли я?
- Стана случайно - казвам. - Хвърли се отпреде ми точно когато целех колата.
- Стават таквиа работи - признава Пино.
Един тип, дребно кривогледо комарче, на което сега му е паднало да се зареди със силни усещания, възкликва:
- Трябва да съобщим в полицията.
Дебелия нахално му се изсмива право в мутрата.
- Млък, хърбо - казва той учтиво, - ние сме полицията.
В този момент се появяват копиеносците на близкия участък. Осветлявам ги и те се заемат с момичето, а аз се връщам в къщата.
- Шишко - обръщам се към човека със сцепения панталон. - Дай заповед да се спре автомобил „Десото“, цвят сив, номер 432 дубъл ве бе 75... Трябва да открием тази каруца в следващите два часа.
- Няма да е трудно - казва Берю. - Чудя ти се кога успя да запомниш номера.
Комплиментът му ме улучва право в сърцето, като не пропуска преди това да ме омае с алкохолните изпарения на автора си.
Веднага след това щателно претърсвам апартамента. Обаче хората, които са живели в него, са го използвали само за временно убежище. Вони на необитаемо. Няколко мъжки дрипи, един куфар с женски принадлежности (на покойната Анет, предполагам) и толкоз. Освен това консерви и парче сирене... Оставям Дебелия да използва те- лефункена, за да алармира пътпата полиция, след което се обаждам на Стария, докато слушалката е още топла. Той не изглежда недоволен.
- Врагът преминава в отстъпление - казва той. - Как изглеждаше човекът с „Десото"-то?
Давам му приблизително описание на въпросното лице, което, уви, бях видял само бегло.
- Няма съмнение - заявява Босът, - това е бил Иди Сечукай. На вярна следа сте попаднали, Сан Антонио.
След което затваря телефона.
Лесно му е на него, вярна следа! Следа, която май пак се стопява пред очите ми. Чудна работа, щом попадна на някоя жилка, и тя пресъхва...
- К’во ше праим сга? - пита Берю, чиито очи приличат на двойна паст на ненаситен хищник.
Успокоявам го.
- Тъй, тъй, Шишко, тръгваме.

***
Приема ни приветлив ресторант. Менюто предвижда филе от сьомга с шампанско. Мигар може Плондира да устои на подобно изкушение? Правим поръчката. След което изниква проблемът с виното. Пинюш пледира в полза на мускатовото (порокът му), а дебелият твърди, че и с риба, и без риба в трапезното му е майката, понеже най-голямото качество на виното, дори на бялото, е да бъде червено.
Разсичам възела, като поръчвам бутилка шампанско.
Плюем на идиотския обичай да се поливат само успехите. Всъщност поливане заслужава провалът. Мен лично шампанското ме стимулира като допинг, дори ми действа като биостимулатор.
Мълчаливо дъвчим. Аз размишлявам върху последните събития. Що нещо само се случи! Каква хекатомба! Обобщавам: Аляшев, граф Дьо Сувел, момичето, Одиго Духай, Анет. Плюс тежко раненият Матиас. Плюс цицините ми и плюс спрасканите карирани гащи на Дебелия!
Берю си люска сьомгата и пръв пресича финала. След което издава един толкова неуместен звук, че келнерът направо загубва равновесие. После започва да си чисти зъбите с върха на ножа, натрупва събраната храна в края на чинията си и накрая си я хапва за втори път.
- Жалко, че не можа да си поговориш с момето - замечтано казва той.
Точно за това съжалявах и аз наум. Твърде поучително съвпадение на мислите, не намирате ли? Чрез такива забележки Бъчвата ме убеждава в своята ефективност.
- Нищо ли не изтърва? - настоява той, като отправя към приятното ми лице лепкав като мед поглед.
- Мисля, че прошепна „Епине“... След това каза „Да отидем заедно при мама“.
- Превърташе ли?
- Вероятно.
- Нищо ли нямаме за нея в архива?
- Нищо.
- Знаеш ли коя е?
- Да, намерих й пасапорта в чантичката.
Изваждам пасапорта и го поставям на масата. Пино
се задавя с една кост, докато Дебелия сграбчва документа. Чете на глас, сякаш този текст за гражданското състояние би могъл да съдържа някакъв дълбок смисъл.
- Анет Топлоногоф, родена в Монмирай (Марн).
- Познаваш ли я? - подкачам го аз.
- Мацето не, но Монмирай да... Минах оттам с зет ми преди време, когато мръднахме към Шампан. Ама що вино изпукахме... Зет ми знаеш ли го? Феликс? Бащата на племенника ми, дето тренира бокс, казвал съм ти...
Не се вслушвам в бълнуванията му. Нямам настроение. Дивият заек, който току-що ни сервираха, ми изглежда блудкав като пропусната среща.
Пино изгълтва три чаши шампанско една подир друга, за да прокара костта. После разглежда етикета на бутилката.
- Не е много известна марка - казва той, - но трябва да призная, че се пие.
После изведнъж изджафква:
- Хей, Сан А, мисля си...
- Само така ти се струва - отвръщам му, - иначе отлично знаеш, че е невъзможно!
Той обръща етикета към мен.
„Денегр, Еперне“, прочитам.
- Е и к’во? - пигам Дъртия. - Какво ти напомня това?
Той поклаща глава.
- Мисля си, че може би не си добре разбрал. Може би не е прошепнала „Епине“, ами „Еперне“ мацката.
Нервира ме, подагрикът му с подагрик.
- Възможно е, и какво от това?
- Не, ама защото е родена в Монмирай, а пък Монмирай е близо до Еперне, разбираш ли?
Понякога имам симптоми, момчета. Във важните моменти в душата ми нещо тихо просвирва. По тази музичка познавам преломните часове в живота ми.
Отмествам чинията си.
- Пино, знаеш ли, че умозаключението ти не е толкова глупаво!
- Знам - казва той и се възползва от всеобщото вълнение, за да изгълта четвърта чаша.
Берюрие сочи чинията ми.
- Няма ли да я доядеш, Сан А?
- Не съм гладен вече.
- Може ли?
Без да дочака отговора ми, той изсипва паничката ми в своята собствена. Докато си запушва дупките, аз из- просвам от напушения пазвантин на ресторантската дупка разрешение да говоря по телефона. Обаждам се в участъка на Еперне.
Свързват ме почти моментално. Дрезгав глас ме пита какво искам. Назовавам се и питам дали съществува в Еперне дама, наречена Топлоногоф, която да си има щерка Анет на осемнайсет пролети. Онзи ми отговаря, че ще се свърже с кметството. Настоявам да си размърда задника и му нареждам да ни телефонира отговора в ресторанта на нашето пиршество. Всичко е о’кей, остава ми само да чакам. Възползвам се от това, че съм се добрал до апарата, за да поискам от пътната полиция новини от „Десото“-то. Току-що са го открили, изоставено на кея Турнел. Иди Сечукай не е стигнал далеч. Вероятно е искал да се срещне със съучастник?
Съотборниците ми са стигнали до десерта (крем „Шантийи“ с кестени), когато отново ги удостоявам с присъствието си.
- И к’во изслесе - плете език Пино, почти гроги, тъй като шампанското се е прибавило към снощната му почерпка.
- Ще разберем...
В това време Берюрие изследва менюто. После с измъчен вид повиква келнера.
- Я ми кажете - казва той, - нали няма грешка, нали тук наистина пише стриди и филе от сьомга?
- Да, господине.
- Не ИЛИ филе от сьомга, ами И филе от сьомга, нали? - ръмжи Дундьото. - Защо тогава не сервирахте стридите?
Сервитьорът ме сочи с пръст.
- Господинът ми каза да донеса филето и аз помислих, че не желаете стриди.
- Хубава работа - излайва Дебелия. - Обожавам стриди! Донесете ги, след като влизат в менюто.
- Но господине - заеква бедният келнер, - вие...
- Какво аз?
- Току-що привършихте десерта си...
- Е, и? - спокойно пита Берюрие и полага шапката си на пейката, за да си проветри динята. - Е, и? Не може ли човек да си хапне стриди след кестеновия крем?
Пронизителният звън на телефона ме изтръгва от магията на този главозамайващ скеч.
- Търсят ви от Епине - казва тъмничарят, после се поправя: - Искам да кажа от Еперне.
- Виждаш ли - подхвърля ми Пино - как се бъркат двете имена.
Този път се обажда самият комисар. Започва с безкрайно въведение. Щаслив бил да ми сътрудничи. За него било чес. Бил на мое распложение. Побърсал да ми се обади (виждам го как си бърше потта от бързане). Накратко, наистина съществува в Еперне дама, наречена Топлоногоф. На петдесет и шест години. Вдовица. Има дъщеря с малко име Анет, която живее в Париж (струва ми се, че тук се налага минало време). Свила е гнездо на улица Щъркелова.
- Трябва ли да се свържем с нея? - безпокои се колегата.
- В никакъв случай! - крещя аз. - Не се занимавайте с тази работа, старче, не е за вашата уста лъжица.
Обидих го, ама много важно. Не ми се ще да ми прекъсне и тази следа. Ако може да се говори за следа.
Свиквам войските си. Като разбира, че няма да има време да дегустира любимите си мекотели с двойна черупка, Дебелия нарежда:
- Увийте ми ги в книжка, жена ми също ги обожава.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Хубава работа... и лоша работа

В края на деня моя милост и двете й хрътки достигат кокетното градче Еперне със световна и дори международна известност. По пътя съм изградил хиляди хипотези и сега се боя да не вземат да ми се срутят върху арката. Основният въпрос е следният: не удряме ли на камък, като идваме тук? Съществува ли връзка между майката на покойната Анет и шпионската банда, която неуморно преследвам вече цели три дни? Последните думи на девойчето изразяваха ли мисъл, или бяха развален плод на бълнуванията й?
- Май не си на кеф - забелязва Дебелия на влизане в пристанището.
- За да бъде в настроение, човек трябва да е като тебе - в главата му вместо мозък да се простира пустинята Гоби.
- Мислех, че старата на момичето живее в Марсилия...
- Явно са ни преметнали...
Забелязвам един регулировчик и го питам къде е улица Щъркелова. Той великодушно ми отговаря. Спирам танка си на синура на тясна артерия.
- Ще трябва да бъдем предпазливи - казвам на съучастниците си. - Представете си, че следата е вярна.
В такъв случай не бива да им дадем време да се издухат. Чакайте ме тук.
Потеглям с големи крачки, колкото да открия къщата, която ме интересува. Тя се намира по средата на късата уличка. Прозорците й са на малки квадрати и имат решетки. Вратата е старинна, с големи пирони от ковано желязо. Носи се дъх на провинциална старомодност. Сигурен съм, че ще намеря вътре излъскан паркет, по който ходят само с филцови търлъци, и селски мебели, всеки от които си има своята семейна история.
Свивам по съседната пряка, правя кръг и се присъединявам към Лаурел и Харди. Дебелия е отворил една стрида с контактния ми ключ и я изсмуква с шум, напомнящ поставяне на клизма.
- Да беше свършил с дегустирането, а? - озъбвам се аз.
Той хвърля черупките на тротоара.
- Тръгваме, Тонио. Взе ли им мярката?
- Слушай сега, Шишко, ти ще се появиш пръв. Ще звъннеш и ще забаламосаш лицето, което, надявам се, ще ти отвори.
- Че какво да му разправям?
- Каквото искаш. Чакай малко...
Изваждам от жабката сгъваем метър.
- Дръж го в ръка, така ще си по-убедителен. Виждаш ли оная кола, дето е спряла почти пред вратата? Питаш дали не е на някого от къщата. Казваш, че почват да разкопават улицата и трябва да я преместят.
- Че за...
- Започват да разкопават!
Берю е па път към своята слава. Преливащите от стриди талази на карирания му костюм му придават вид на пълен тъпанар (прекалено пълен бих казал). С край- чето на ризата, което се развява през скъсания му панталон, има наистина героична осанка.
- Размърдай си старите кости - нареждам на Пиношет.
Той въздъхва и се изтръгва от тротинетката.
Вървим на почетно разстояние от Дебелия. Той изкачва двете стъпала и се увесва на звънеца на госпожа Топлоногоф. Виждаме го в профил. Разтвореният метър се влачи зад него като двуметрова опашка (защото метърът е двоен).
Отварят му - загрявам по това, че изведнъж се стяга. Ето че започва да омайва събеседника си. Изпява си песента, върти метъра в кръг (а той е двоен, не е излишно да го напомним). Отново я подхваща, сочи колата, спори, цял отдаден на ролята си...
Лицето, с което разговаря, захапва въдицата и се навежда да погледне колата. Не става дума за стара дама, а за един не дотам красив грозник, в когото разпознавам Фердинан, слугата на вдовицата Кересте, същия, който вчера така хубавичко ме подреди.
Сърцето ми се премята в гърдите (а и къде другаде искате да се преметне, банда отрепки?). Възелът започва да се разплита. Загадката се разбулва. Бог е с нам!
- Хайде! - подвиквам на Пинюш. - И сакън да не се изложим, че ще ни освиркат.
Движа се прилепнал до стената. Дали е имал предчувствие? Или съм вдигнал шум? Тъй или инак, Фердинан се обръща към мен и подскача.
- Дръж го! - крещя на Дебелия.
Да можехте да видите какъв рефлекс вади Шишкото. Още не съм изрекъл думата докрай, и той вече е сграбчил типа за тръстиките. Онзи залита назад. Хвърляме се отгоре му. Трима сме. Няма и две минути, и сме вече вътре. Затварям вратата. Както и очаквах, къщата е старомодна, отдолу догоре смазана и излъскана. Мирише на уют. Виждаме стари ракли, декоративни растения в саксии в медни обковки, полилеи с висулки.
Фердинан има жалък вид. Изглежда объркан, също като господина, който се готвел да си легне и вместо стопанката намерил в леглото си крокодил.
- Пак се срещаме, а, Фердинан - казвам. После заповядвам на Пино: - Тури му гривничките.
Озоваваме се в трапезария, която мирише на застояло и на тютюн. Слугата покойник трябва здравата да е пушил, откакто е тук.
- Къде е милата госпожа Кересте? - питам.
Той не отговаря. Започвам да се изприщвам от неми. Лепвам му един плесник, който би съборил камбанария.
- Ще трябва да отговаряш на въпросите ни, младежо - казвам. - Удари часът Хикс на истината Игрек. Ако не си го чул, значи имаш восък в ушите.
Той измрънква:
- Госпожата е в мазето...
- Ще видим... Ще го държиш ли под око, Берю?
- И още как - отвръща Дебелия и цапардосва Фердинан, колкото да не се отпуска.
Заедно с благородния синьор Пиношет слизам в избата. Тя не е голяма, но е добре напълнена. Откривам до купчина въглища две кресла и в тях две жени с вързани ръце и запушени усти. Едната има бели коси и ужасено изражение. Предполагам, че е госпожа Топлоногоф. Другата е вдовицата Кересте.
Направо зяпвам. Смятах я за солта (както казва Берю) на организацията и не мога да допусна, че може да е жертва. Не съм си я представял в тази роля.
Развързваме затворничките. Госпожа Топлоногоф тутакси започва да се жалва.
- Полиция! Бързо, полиция! Ще подам жалба! Това е срамно!
Показвам й картата си.
- Успокойте се, драга госпожо, ние сме полицията...
- А, така ли! Господин детектив, трябва да ви кажа. Тази нощ дойде годеникът на дъщеря ми Анет от нейно име. Приех го добре. Каза ми, че е с шефката си и че госпожа Кересте е в съседния хотел...
Госпожата се задъхва, докато говори. Предпочитам , да интервюирам хубавата червенокоса. Която е яла бой и има синини по лицето. Което не намалява пищната й хубост. Казвам си под сурдинка (и така мога да свиря), че с удоволствие бих приложил номера с нубийската  пеперуда (патентован модел, петнайсетгодишен опит, златен медал на олимповските игри в Атина). Но не е сега моментът. Давам и на двете по чаша ром, срещу което получавам от огненокосата следния отчет:
- По време на посещението ви вчера много се разстроих от това, че ме подозирате. Слугата ми слушал разговора ни зад вратата. Разбрал, че с вашите въпроси ще го издадете, и измислил номера с телефонното обаждане... Ако си спомняте, той ви зашемети...
- Отлично си спомням - уверявам я, като си разтривам пъпеша.
- Веднага след това ме заплаши с револвер и ме накара да го последвам. Каза, че заедно с Анет участва в организирана банда и че ако не му се подчинявам, ще ме сполети нещастие. Подчиних се, не толкова заради мен, колкото заради семейството ми, представете си какъв скандал би станал, ако научат... Надявам се, че ще бъдете кавалер, комисарю, и че...
Пустите му жени! Преживяла е ужасяващо приключение, яла е пердах, оставили са я да гние в мазето и едва освободена, тя се грижи за имиджа си!  Извинявайте, ама... ви се да си удряте главата в парче лед, докато излязат искри.
- Разчитайте на мен, драга госпожо!
- Благодаря. Веднага се разбира, че не сте полицай като другите.
- После?
- Принуди ме да карам колата. Отидохме към Аустерлицката гара...
- На улица Добрия монах?
- Да! Господи, колко добре сте информиран!
- И?
- И там имаше един ужасен човек, който ме върза. И малко след това се появи тази кучка Анет... Затвориха ме в една кухня. Сложиха ме да легна върху мозайката, чудовища такива! След известно време чух женски викове. Помислих, че бият Анет, но не. Друга беше, понеже, докато траеше сеансът, камериерката ми дойде да ме види за малко... После загубих представа за времето. През нощта Фердинан и другият мъж ме пренесоха в една кола и бившият ми слуга ме докара в тази къща. Когато тази госпожа... - Тя сочи леля ви Топлоногоф, която хленчи в ъгъла. - Когато тази госпожа разбра, че съм жертва на отвличане, тя се разпищя. Фердинан започна да я удря, докато припадна, бедната... Тогава ни затвориха в мазето. Това е всичко, което знам, комисарю. Като си помисля, че съм наела за прислуга двама бандити, и направо ми става лошо. Сега разбирам защо са се върнали вкъщи преди мен. Използвали са дома ми за престъпните си комбини. Ако татко научи, ще се разболее. Дъщеря му да наеме такива ужасни гангстери!
Отивам във вестибюла, където ме чакат Берю и Фердинан.
- Свали този господин в мазето - казвам на Дебелия. - Негов ред е да летува във въглищата.
Слизаме в мазето всички: аз, Фердинан, Дебелия и осемте му стриди.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
И още по-лоша работа

Представете си само - Фердинан, бившият гърнеиз- сипвач на готината вдовица Кересте, започва да се прави на интересен. Господинът се преструва едновременно на хитър като лисица и на ням като златната рибка! След всичко, което стана обаче, едва ли ще си хапне сиренце, нито пък ще му се изпълнят трите желания!
Берю ми хвърля берюносен поглед.
Тогава младежът Сан А се хваща сериозно на работа.
Отварям горната врата на котела на парното. Овързвам келнерчето и правя знак на Берю Юначния да му подкоси крачката. И ето го господин „Масата е сложена“ сложен в хоризонталпо положение.
- Слушай, малкият - казвам му, - или изплюваш камъчетата, или те пращам на плажа вътре в котлето.
- Няма да го направите - въздиша приятелчето.
Вместо отговор приближавам личицето му до огъня.
Той усеща как топлината се усилва и косъмчетата му се опърлят.
- Хайде, Фердинан - прошепвам, - има моменти, когато трябва безпогрешно да прецениш къде точно ти е интересът. Най-приятелски ти казвам, че не е вътре в тази Мечта На Всяка Домакиня...
- Стига приказки де! - ръмжи Дебелия и го побутва откъм своята си страна.
На светлината на огъня красивото лице на наш Берю порозовява. Стридите му се освобождават от морската вода, която са поели, и струйка течност зацърцорва от джобовете му.
- Още ли не си се решил? - питам слугата. - 0’кей, сам си го просиш.
Тогава той надава крясък, който ни сцепва тъпанчетата на ширина.
- Спрете!
Хвърляме го в едно от креслата, Берю грабва машата и я тиква в огнената жарава. Другият гледа втрещено. Този път разбира, че е срещнал хора, които вземат живота много на сериозно. Какво разочарование! Каква изненада! Не му остава друго, освен да се предаде. Надеждата си я пази за след това...
Тогава ни разправя цялата история, макар и доста несвързано. Слушаме го с религиозно внимание.
И тъй, Фердинан винаги е водил жалко съществувание. Той е от ония индивиди, които не ги бива за нищо, обаче си въобразяват, че мангизите са измислени специално за да могат да ги свиват от чуждите джобове.
След много периферни (както би казал Берю) Фердинан се запознава с отбора Сечукай-Духай.
Въпросните господа били пристигнали от Германия, където им парело под петите. Те организирали малка група, специализирана в търговията с документи, и купили руски ресторант, за да си имат фасада.
Защото много държали всички членове на организацията да водят официално безупречен живот. Затова Фердинан например бачкал у мисис Кересте.
- Анет членуваше ли в организацията? - прекъсвам го аз.
- Да, отскоро. Запознах се с нея служебно. Станах й любовник и я завербувах.
- Страхотна услуга си й направил - въздишам, сещайки се за бедното дете?, проснато на паважа в задънената улица.
Онзи продължава, без да трепне. Бандата на Сечукай била гъста с тази на Аляшев в Барселона. Затова, когато идвал в Париж, Аляшев се отбивал в „Малкия Сибир“...
По време на последното си пътуване постъпил по същия начин, макар бандата на Фердинан да нямала нищо общо с покупката на откраднатите от министерството документи.
Най-после зацепвам всичко! И нали ме знаете какъв съм, веднага ми се прищява да взема акъла на присъстващите.
- Аляшев се е изповядал пред някой от вашата група. И ви е хрумнало да проведете забележителна операция - да му тафнете плановете. Така ли е?
- Точно така - съгласява се върлината.
- Продължавай, интересно разказваш...
- Аляшев имаше любовница във Франция...
- Мопик дьо Сувел?
- Именно! Казахме си, че трябва да пипаме внимателно, за да не настроим срещу себе си шефовете на Аляшев... В известен смисъл вие ни помогнахте.
- Еврика! - възкликвам.
Дебелия, който още държи машата, надава писък - току-що е открил, че желязото е добър проводник на топлината. Бедните му стриди съвсем са се обезводнили...
- Еврика - повтарям, - вече всичко разбрах...
- Тъй ли? - хили се скапанякът.
- Да, съкровище. Аляшев е чатнал, че го следя. Тогава вие сте го научили как да ме обезвреди. Докато мацката му и Одиго Духай ми разиграват комедия, той се изнизва. Аляшев приема с благодарност, защото си мисли, че сте искрени. Така че успявате да го ликвидирате, след като му задигате документите. Действали сте не-обезпокоявани от никого, тъй като сте се отървали и от кукличката, и от ченгето.
- Браво, комисарю - заявява Фердинан, чието самочувствие започва да се възвръща.
Берю го поставя на мястото му, като му отпира такъв плесник, че хоботъг му цъфва.
- Да се държим сериозно - назидателно казва той, изтривайки опръсканата си с кръв ръка.
- Бяхме се разбрали с Моник да ме заведе у леля ви Кересте, чието имение беше свободно. Така можехте да ни отстраните от Париж за по-дълго...
- Точно - потвърждава мнимият прислужник.
- Оттам нататък ие ми е съвсем ясно...
- Не е сложпо. Сечукай беше решил да се отърве от малката: тя беше интелигентна и изчезването на Борис можеше да й се стори страино.
- Тогава устроихте засада в Апгиен, за да й видите сметката, когато тръгне да се връща в Париж с „Ем Джи“- то.
- Да. Само че съдбата реши другояче. Вашата кола се развали. Моник се уплаши от евентуалните усложнения.
- Какви усложнения?
- Тя трябваше да вземе Аляшев от улица Добрия монах и да го заведе в Марсилия. Ако не си тръгнехте още през нощта, край на плана, поне тя така си е мислела. Уплашила се е, нали ги знаете женските, и ви е пробутала бракмата си.
- И на мен щяха да ми видят сметката.
- Уви, да.
- И като си помисля, че впоследствие реших, че на- рочно са ми повредили колата...
- Нищо подобно. Заради тази повреда всичко отиде на кино - въздиша Фердинан.
Размишлявам.
- Какво стана после с Моник?
- Странно се получи. Документите не бяха у Аляшев.
Шефовете го пообработиха малко и той призна, че са у Моник. А Моник я смятаха за пътник, след като „Ем Джи“-то...
Изкикотвам се.
- Хубава физиономия трябва да сте направили, като сте разбрали грешката си.
- И още как. Но в известен смисъл това ни устройваше, понеже искахме да получим документите.
- И тогава заведохте Моник на улица Добрия монах?
- Да.
- И тя ви каза, че е укрила стоката при баща си на село?
- Да.
- Но за зла участ старецът, отвратен от живота изобщо и от този на дъщеря си в частност, току-що се беше пушнал. А това усложняваше търсенето. Но вие все пак сте отишли във Фанима-за-Онуй през нощта, нали? И сте намерили документите. След това сте удушили момичето и сте го сложили в ковчега на татенцето. Така тя изчезва безследно, а за хората от Барселона - заедно със стоката.
- Именно...
- А когато след време открият черупката на стария, нито за миг няма да си помислят, че става дума за графа, тъй като ще смятат, че той отдавна е погребан!
Фердинан се усмихва злобно:
- Колко сте схватлив!
Дебелия го млатва още веднъж.
- За к’во се мислиш бе, макак такъв! Да не си въобразяваш, че сме по-глупави от теб?
- Това, което ви погуби - казвам, - ама наистина ви погуби, беше посещението на Анет в „Малкия Сибир“. За какъв дявол беше дошла там?
- Ами женска, к’во искате...
- Женомразец? - будалкам го аз.
- Сутрешното ви посещение я беше уплашило. Казала си, че сте й разкрили картите. Още повече, че госпожа Кересте беше много разтревожена и все ни разпит-ваше. Тогава Анет си изпрати телеграма, че трябвало да отиде при майка си...
- В Марсилия?
- Мислеше, че в голям град по-лесно ще се покрие. Отиде да иска пари от шефовете... Да ги шантажира демек!
- И дадоха ли й?
- Нямаше ги. Метр д’отелът Игор й авансира известна сума. Тя тръгна и тогава Игор разбра, че сте й по следите. Той се обади на Иди Сечукай, който му нареди на всяка цена да пипне малката във влака. Твърде рисковано беше да я оставят да се измъкне.
Този път всичко си идва на мястото. Или почти!
- А вие какво правите в тази къща?
Фердинан мрънка.
- Идеята беше на Анет. Като я пипнахме, тя ни разказа за тази къща. Твърдеше, че тук по-добре можем да скрием Госпожата и самите ние да се скрием. И тъй като нещата не вървяха на добре, Иди Сечукай се съгласи. За всеки случай той държеше Анет да остане с него. Страх го беше съвсем да не сдаде багажа...
- Защо Иди Сечукай не напусна Париж заедно с вас?
- Защото чакаше отговор от Берлин за документите. Беше ги предложил па една немско-съветска организация. Ако всичко върви както трябва, ще ги отнесе в Германия и ще пипне големия мангиз.
Бесен съм. Излиза, че сме унищожили цялата банда, с изключение на шефа й. А точно шефът е турил ръка на стоката, която ни интересува.
- Каква е програмата? - пита Дебелия, вечно загрижен за близкото си бъдеще.
Събитията отговарят вместо мен. Усещам някакво раздвижване на горния етаж. Хвърлям се натам. Очевидно престоите под земята не ми понасят - сляза ли в мазе, и ще се случи нещо на партера.
Стигам до коридора. С един поглед обхващам цялата сцена. Вратата към улицата е отворена. Пино лежи на плочите, зашеметен от удар с приклад. Така поне пред-полагам. Фуражката му е в другия край на коридора, а на главата му зее грозна зигзагообразна рана. Оръжието е в ръката му. Заменям го с моето, чийто пълнител е празен.
Втурвам се на улицата. Някаква кола тъкмо потегля. Кървавочервена „Симка Бертои“.
„Този път, скъпи Сан Антонио - си казвам, - нямаш право да не улучиш.“
Целя се в задните търкала на каруцата.
Бум! Бам! Бим! Бум!
Четири сливки!
Двете задни гуми на „Симката“ се пукат една подир друга. Колата изпълнява страхотен скок и се разплесква върху една стена точно до разлепвана на афиши, прос-лавящи последната марка мазно като петрол кисело мляко. Нещастникът сяда в гърнето с лепилото и започва да драйфа от шубе върху четката си. През това време Иди Сечукай (защото това е той) се изтръгва от катастрофиралата си кола и напуска полесражението.
Бонбонките свирят в ушите ми. Продължавам преследването. Като разбира, че няма мърдане, чешитът си плюва на петите и се понася из Еперне - очарователно градче, прочуто с избите си, с музея на шампанското и гастрономите си.
Спомням си съвсем навреме за сребърния медал, който спечелих на последните олимпийски игри, и стартирам... Започва голямата корида. Не напредвам особено, но и не изоставам... Търчим по една улица, по втора, трета и едва си поемаме дъх.
На говедото му идва тъпо вдъхновение (тъпо за него) - поема по твърде оживена улица.
Рева колкото ми глас държи:
- Спрете го!
Околността се оказва пълна с почтени люде, жадни за посмъртни награди, които препречват пътя на Иди Сечукай.
Който вижда, че е загубен. И тъй като револверът вече не му служи за нищо, той го захвърля и се шмугва под монументална врата.
И аз.
Прекосява двор, в който са струпани тръби.
И аз тъй.
Втурва се към вратата на мазето.
И аз също.
Ето че се носим из странен лабиринт между касите с шампанско. Спускаме се право надолу, после продължаваме наравно. Намираме се в огромните изби на „Кор- моран и Пеликан“, цвета на трапезното шампанско. Наоколо е хладно, тъмно и безкрайно... Някъде съм чел брошура за това място. Галерии, дълги с километри...
Стъпките на Иди Сечукай отекват в лабиринта.
Стигам до кръстопът. Ехото деформира шумовете и заглушава източниците им.
Вслушвам се, отгатвам посоката и продължавам...
За щастие приятелска ръка вдига шалтера и галериите се осветяват. Търча покрай милиони грижливо натрупани зелени бутилки. Сгени от шампанско. Кошмар от шампанско.
В дъното на един коридор мярвам силуета на Иди Сечукай. В компостьора на Пинюш има още три дражета.
- Спри или ще стрелям! - крещя.
Звънкият ми глас ехти в дълбокото подземие. Задгробен глас...
На оня не му пука. Стрелям малко прибързано. Счупвам едно шише и шампанското забълбуква...
Сечукай рязко свива. Изведнъж шумът от галопа му стихва.
Въпреки това продължавам да тичам. Казвам си, че съм въоръжен, а той не е... Греша. Въоръжен е с находчивост, равиа на револвера ми. Мръсникът е измъкнал гредата, подкрепяща пирамида бутилки. Щом се появявам, и всичко се срутва. Лавина от бутилки се сгромолясва отгоре ми. Нещо ме повлича, търкаля, чупи, унищожава, поглъща. Аз съм отнесен, омесен, счукан, спукан.
Още веднъж потеглям към оня свят. Върху мен се лее шампанско. Късчета стъкло шпиковат плътта ми. Гуд найт!

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
И последна!

След десет минути ме свестяват. Изтриват кръвта ми, изтупват парцалите ми, разтриват натъртванията ми.
Берюрие се е изправил до мен, здраво стъпил на солидните си диреци. Чака да се върна в съзнание и хрупа стридите си.
- Ама че цирк - заявява той. - По-добре ли си?
- Замаян съм.
- Ще се отмаеш - казва Берю, за когото словотворчеството е детска игра. - Късмет си имал, че ме познаваш. Ако не бях аз, онзи хубавец вече да е вдигнал гъ-лъбите.
- Как се справи?
Той се смее - щастлив, величествен, самоуверен, задоволен, горд със себе си, със своя ум и успех.
- Додох тука малко след тебе. Аз ги накарах да светнат.
- Браво.
- Вместо да препускам из лабиринта, вз,ех, че му изучих топографията.
- Браво на квадрат.
- В дъното на избата има една по-малка, дето турят най-джиджаната пукннца. Тая, дето си я цоцат кралете, махарабите и бъканите с мангизи... Тя се затваря от ав- томатично командвана решетка. Накарах ги да вдигнат решетката. После почнахме гонката. Тъпанарът се навря във втората изба също като в капан и беше просто като фасул да го пипнеме.
- И ти го залови?
Дебелия плъзва два срамежливи пръста в разпраните си отзад кюнци и започва меланхолично да почесва най- непредставителната част от личността си.
- Ще рече - отвръща той, - понеже не щеше с добро и аз.. Ами... видях му сметката!
След което ми сочи една тъмна купчина встрани.
- Ей го там, па твое разположение е.
Приближавам се до трупа. Между двете му очи зее дупка. Пребърквам го методично, за да открия документите, ама имам много здраве от арменския поп, както казват поклонниците на Азнавур. В джобовете му намирам толкова документи, колкото златни франкове в собствения ми джоб.
Това обстоятелство ме зашеметява повече от сгромолясалите се върху супника ми бутилки.
Представям се на шефа на избите и му нареждам да ми се представи след един саат в местния участък, за да му снема показанията, след което излизам на улица Щъркелова под ескорта на Берю.
- За кръщене не беше лошо - подиграва ми се Тиквата. - Ще излезе от теб дегустатор.
Не отговарям. Яд ме е на този полупровал. Кисел съм. Дали пък Иди Сечукай не е предал документите в Париж още преди да дойде тук? Най-вероятно. Представям си изражението на Стария, като му кажа, че никога няма да ги получим!
Така като гледам, май ще му поспаднат акциите на Сан А Страшно Готиния!

* * *
Намираме Пино с облепена в лейкопласт глава. Госпожа Кересте го е превързала като една милосърдна
сестра, подпомогната от бедното бабче Топлоногоф. Младежът Фердинан пък е прикован с белезниците си за парното. (Берю. винаги се е отличавал с досетливост.)
Купчината кости лиже котешкия си мустак, който май твърде се е приближил до жаравата.
- Значи някой звънна на вратата. Тръгвам да те викам, после си казвам, че така само ще ги разтревожа, ако е някой от бандата. Изваждам револвера и отивам да отворя. Пред вратата - момък. Тупе, братче! Възхитих му се, честен кръст! За секунда загря каква е хавата. Хвърли се към мен и заби глава в корема ми. Аз залитам, дъхът ми секва, а той ме довършва с удар с приклада...
Обръщам се към вдовицата Кересте. Вълнението е придало на бузите й очарователна руменина. Маце като нея има още много да лети. Може да излети от кое да е летище. Колкото до мен, с.удоволствие бих се поверил на дама-пилот с подобни габарити.
- Успокой се - казвам на Пино, - отмъстен си.
- Благодарение на мен! - обажда се Берю.
Правя му лек подметков масаж върху прасците, с което му затварям устата.
- Арестува ли го? - пита Негово Преосвещенство.
- Аха. Смъртно ранен е. Но за щастие проговори...
- Хайде бе!
- Човек, който се чувства загубен, губи всяко достойнство. Предаде се по всички фронтове.
- Внимавай! - реве Берю.
Викът му е излишен. И без това държа под око мацето Кересте и добре виждам как се хвърля към мен, въоръжено с ножа за хляб, задигнат от масата. В този момент ми е трудно да кажа дали е маце, мачка или кучка. За себе си обаче знам, че съм мъж и половина, който няма нужда от прът, понеже владее джудб. Прилагам две качествени хватки.
Ножът за хляб пада на земята, вдовичката също.
- Измислил съм нещо за награда - обръщам се към Дебелия. - Пребъркай госпожата!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Стария сияе като слънчев първи май.  Стиска ми ръката с енергия, топлота и чувство.
- Браво, Сан Антонио. Ти свърши добра, хубава, чудесна работа.
Протестирам.
- Работа, която за малко да остане без резултат. Ако не ми бе направило впечатление милосърдието на тези хора (които всъщност се оказаха съвършено безмилостни) към госпожа Кересте, всичко щеше да пропадне и ловката дама щеше да отнесе документите, прибрани на скришно в сутиена й. От друга страна, по време на първото ми посещение у госпожата, тя ми беше споменала за някаква „Симка“. Това затвърди убеждението ми в принадлежността й към бандата. За щастие хитрината ми успя. Тя помисли, че е разкрита. Прав е Фердинан, женските нямат здрави нерви.
Стария смръщва вежди.
- Исках да кажа дамите, началник, извинявам се.
- Странен шеф на банда е тази жена от благородническото съсловие, не мислите ли? - унесено изрича той.
- Ловък шеф на банда - поправям го. - Само Иди Сечукай е знаел коя е. Той й е пратил Фердинан за слуга. Връх на предпазливостта е да успееш да минеш за жертва на бандата в очите на самата банда. За пръв път виждам такова нещо!
Босът поставя добре гледаната си ръка на рамото
ми.
- Още колко има да видите! - обещава ми той.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

На зла кучка зъл прът от Сан Антонио - Онлайн книги от Napred.BG
4 (1)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

pokercc

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!