Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Майкъл Ян Фрийдман
Наследство




Спок беше в хватката на ужасна конвулсия. Едва дишаше, тресеше се, очите му щяха да излязат от орбитите. Капитанът си мислеше, че сигурно има счупени ребра и вътрешен кръвоизлив. Но не беше така.
— Боунс — извика Кърк. — Какво става с него?
Маккой го погледна сърдито.
— Има нещо в кръвта му — не мога точно да определя, но сигурно е отрова, която причинява усилване на някои процеси.
Капитанът внезапно се стрелна към съществото, което бе докоснало рамото на Спок с едно от пипалата си. Изпсува и извика на Маккой:
— Боунс, видях това нещо да го докосва с едно от пипалата си… там… — той посочи към врата и рамото на Спок.
Маккой внимателно съблече туниката от първия офицер и видя три едва забележими одрасквания, все още зелени от съсирилата се кръв.
— По дяволите! Джим, трябва веднага да го отнесем в лазарета…



Пролог

Хеймсаад Дриин разглеждаше изражението на лицето си, отразено в огледало с неправилна форма, позлатено в краищата, което висеше на една от стените във вестибюла на меркаанския междузвезден кораб „Клодиаан“. Не можеше да повярва, че образът, който виждаше пред себе си, е на онзи млад юначага, който командваше „Клодиаан“ преди десет години.
„Десет години!“ — помисли си той.
Очите му, някога тъмни и решителни, сега бяха хлътнали дълбоко в набръчканата кожа на лицето. Приличаха на големи, злобни насекоми, които се бяха скрили в гнездата си. Скулите, някога най-хубавата част от лицето му, сега бяха загубили очертанията си. Кожата около тях се беше отпуснала и висеше надолу, като достигаше чак до челюстта. Черната му, гъста като грива коса, с която той толкова много се гордееше, беше оредяла и загубила блясъка си.
„Десет години…“ — помисли си отново Дриин.
Изпсува и поднесе чашата към устата си. Светлокафявият коняк „Маратеккан“ действително беше по-добър от прехваления „Сауриан“ и беше точно толкова студен, колкото той обичаше. Но не можа да премахне горчивия вкус в устата си, нито да охлади топлината, която беше обляла бузите му, докато си мислеше за безвъзвратно отминалото време. Ако всичко се беше наредило така, както трябва, сега може би щеше да бъде собственик на „Клодиаан“, а може би и на няколко други като него. Можеше да бъде чест посетител в двора на Владетеля като Гариид Уелт или като онзи дебел глупак Луарк. Можеше да бъде и държавен герой…
Вместо това беше прекарал години наред в самосъжаление и в стремеж да доказва сам на себе си, че е достоен да оглави някоя нова експедиция. Занимаваше се с превозването на плячка от едно място на друго или в разкарването на надути контета, които отиваха да видят лелите си на родната планета. Понякога успяваше да се добере до частен кораб, където беше необходимо да се подчинява на някой самодоволен глупак, после на друг, докато накрая собственикът не решеше, че може сам да се справя с управлението. Но дори тогава му се удаваше съвсем малко: да командва полупразни дардатиански или конфаарски скърцащи товарни кораби.
През цялото време споменът за собствената му гибел го дразнеше така, както малката песъчинка дразни теларитския червей. Тези мисли предизвикваха силни болки в стомаха му. И какво като резултат? Преди няколко години лекарите бяха принудени да отстранят стомаха му и да поставят на негово място изкуствен. След операцията физическата болка отмина до такава степен, че той отново можеше да си пийва, но душевната болка си остана все същата.
Десет години!
Дриин отново погледна към огледалото, но този път надничаше над ръба на чашата. Размисли се при вида на отпуснатата си, намръщена физиономия. Някой друг на негово място вероятно щеше да се смята за щастливец. Все пак беше успял да създаде кариера. Беше спечелил отново онова, което му принадлежеше — да командва завоевателска тройка, при това една от най-добрите. Но за него това не беше достатъчно. Не беше достатъчно, за да заличи унижението, страданието. Дори не се доближаваше до това, което можеше да бъде!
За болката му имаше само един лек: отмъщение за тези, които го бяха опозорили. При това не само смърт за тях, а пълното им и абсолютно унищожение! Разбира се, той не хранеше илюзии, че шансовете му да ги открие, а още повече да им даде заслуженото, са големи.
Федерацията беше огромна. Звездните кораби рядко се засичаха в един и същ сектор. Дриин се чудеше какво ли беше станало с неговите врагове. Щастлив ли беше животът им? Бяха ли преуспели след неговото поражение? Само тази мисъл беше достатъчна, за да накара сърцето му да забие още по-яростно. След това през главата му премина още по-ужасна мисъл: може би те просто вече не си спомняха! Възможно беше да не го познаят, ако той застане очи в очи с тях. Хеймсаад? Кой беше той? Беше толкова отдавна. Трудно беше да си спомни кога.
Почувства, че яростта му се надига, стана и хвърли чашата срещу огледалото. Моментално огледалното му изображение се разби и покри пода във вид на множество призматични парчета. Конякът оплиска стената. Чашата отскочи и падна върху парчетата стъкло.
Секунда по-късно неговите месирии — двойка бели, рядко срещани дори на родната му планета животни, се промъкнаха във вестибюла с вдигнати уши. Те идваха от спалното помещение. Естествено, бяха чули шума — острият слух на месириите беше пословичен. Предпазливост, но и любопитство се усещаше в жилестите им и силни тела. Мускулите им се бяха скупчили към раменете и хълбоците, сякаш бяха готови за скок. Това личеше и в начина, по който дългите им и черни езици се прибираха и показваха, минавайки над острите зъби, а и в изражението на изпъкналите им жълти очи. Без съмнение, те усещаха, че нещо не е наред.
Дриин погледна към тях и към бъркотията, която беше направил, шокиран от силата на собствените си емоции. После тихо изпсува. Огледалото щеше да струва доста, ако го беше взел от някой феодален владетел. Сега вече беше само един боклук и нищо повече. Той подсмръкна. Поне нямаше повече да му напомня за възрастта, а и за провалите му. Като се отпусна в стола, Дриин натисна един от бутоните пред себе си.
Секунда по-късно слугата надникна в стаята. Погледът му се спря върху проблясващите парчета стъкло, разпилени по пода, върху чашата и върху тъмното петно, което бавно се разливаше по стената. Той погледна господаря си, без да обръща внимание на животните.
— Всичко наред ли е, господарю?
— Очевидно не! Огледалото ми падна и се счупи. Погрижи се това проклето нещо да бъде почистено.
Слугата се поклони.
— Да, господарю.

* * *

Усещаше палещите лъчи върху врата си. Като надигна глава над ръката, с която се предпазваше от слънцето, той погледна към жената, лежаща до него върху едно плажно одеяло.
Очите й, с цвят като този на океана, бяха отворени. Гледаше го, вероятно от известно време, и се усмихваше. Това не беше нещо ново — тя се усмихваше често.
— Не ми казвай, че те боли гърбът — отсече рязко тя, като се опитваше да надвика разбиващите се в брега вълни.
Той кимна.
— Мислиш ли, че би могла да ме разтриеш с онзи лосион?
Вина се опря на колене с изключително грациозно движение и взе кафявото пластмасово шише с лосион против изгаряне. Следобедното слънце галеше косата й, в която проблясваха тънки бледозлатни нишки. Тя я отметна назад върху стегнатото си шоколадово рамо.
— Знаеш ли — каза Вина, като отля част от лосиона върху свитата си шепа, — не е нужно да изгаряш…
— Така ли? Мислех, че приятелите ни искат да се насладим напълно на удоволствията — отговори той, като изтупа разпръснатите тук-там по одеялото песъчинки, които вятърът беше довял.
— Да, искат, но не и ако това ни причинява неудобство.
Тя постави шишето обратно и разля лосиона по гърба му.
Беше леденостуден и той се почувства великолепно. Въздъхна дълбоко.
— Всъщност — продължи Вина — ти, Кристофър Пайк, сам си си виновен за тези слънчеви изгаряния! Направил си го нарочно, за да ме караш да те разтривам по гърба с този лосион.
Той се разсмя:
— Интересна история…
Докато Вина втриваше течността в кожата му с тънките си, гъвкави пръсти, Пайк разглеждаше къщата на плажа, която самата тя беше конструирала. Дървената постройка се издигаше на фона на яркосиньото небе върху няколко пръта, които изглеждаха доста нестабилни. Те, както му беше обяснила леля й, са против вълните, предизвиквани от силните бури.
Интересното беше, че той вече не се опитваше да открие недостатъка в разсъжденията на Киипър. Вече не се учудваше на благоприятното развитие на събитията, в резултат на което той се оказа на Талос IV, единственото място във Вселената, където би могъл да бъде щастлив. Преди това Пайк беше едно обсипано с белези туловище, бивш капитан на звезден кораб, зависим от една машина, която трябваше да върши всичко онова, което осакатените му крайници не можеха. Вина, оцеляла след една катастрофа, не беше в по-добра форма. Но в този свят, който сами си бяха избрали, те бяха млади и жизнерадостни. Имаха всичко, което двама души биха желали.
— Честно казано, не е необходимо да ме подмамваш, за да те масажирам — каза тя.
В следващия момент лицето й се оказа силно притиснато към неговото. Миришеше на свежите цветя, които бяха намерили през деня горе около дюните.
— Всичко, което трябва да направиш, е да ме помолиш — пошепна Вина.
Като се обърна за момент, забравил болката в гърба си, Пайк я привлече към себе си, прокара пръсти през косата й и я целуна. Може би не беше истинска целувка, но се усещаше като такава. А това беше добре, дяволски добре!


Глава първа

Маккой се намръщи и бръчките по челото му добиха още по-ясни очертания. Той погледна към капитана, а сините му очи бяха изпълнени с мъка.
— Мъртво е, Джим!
Първото желание на Кърк беше да се разсмее, но когато видя изражението на доктора, се отказа.
— Боунс — каза той, като говореше тихо, за да не го чуят другите в стаята, — това е просто едно марае. Марае, растение. Не може да живее вечно!
Без съмнение балфазианското домашно растение, което Маккой наричаше лулу, някога е било в по-добра форма. Листата му — обикновено наситеночервени — сега бяха избледнели, трошливи и сухи.
Маккой повдигна растението нагоре към светлината. След това поклати глава така, както правят докторите.
— Знам, че е така, но просто съм свикнал с него. Отглеждам го от толкова време. Струваше ми се, че ще е винаги с мен, до смъртта ми — Маккой въздъхна. — Освен това е нещо като семейна реликва. В семейството ни е от…
— Две и половина години — прекъсна го Джим. — Включително и времето, когато е било при дъщеря ти.
Докторът изпухтя.
— По-дълго! Почти от три години.
Кърк погледна унило към играта на китайска дама, която беше започнал. Първоначалната идея беше той и главният медицински офицер да си направят едно блиц състезание, докато Спок привършеше приготовленията си, за да могат да наблюдават планетата долу. И тъй като китайската дама беше присърце на Маккой, Кърк се беше съгласил да играят на тази игра. Но когато докторът влезе в стаята с неговото марае в ръка, капитанът разбра, че играта може и да не се състои.
Маккой беше разбрал погледа на Кърк, защото каза:
— Съжалявам. Дойдохме тук, за да поиграем, нали? — той погледна към лулу. — Извини ме за момент! — каза той на цветето. После стана, прекоси стаята и постави изсъхналото цвете в кошчето за боклук. Когато се върна на мястото си, настроението му беше се подобрило.
— Добре — каза Маккой, — да започваме!
— Сигурен ли си, че искаш?
— Разбира се, че съм сигурен. Защо? Не ми ли личи?
— Честно казано — отговори Кърк, — приличаш на гробар.
Докторът изръмжа и седна.
— Не е толкова заради това, че проклетото растение умря в ръцете ми — обясни докторът, като не прикри ироничната нотка в гласа си. — Просто никога не успявам да се сбогувам…
— Знаеш ли, имам чувството, че ще го преживееш един ден — каза Кърк. — Дори може би ще си вземеш друго растение…
— Не! — каза Маккой, като погледна капитана в очите. — Никога няма да има друго растение като лулу-марае-марае.
— Капитан Кърк?
Кърк разпозна гласа на Спок и погледна нагоре към високоговорителя.
— Да?
— Екипът за наблюдението е сформиран. Готови сме за телепортиране на Октавиъс IV.
Маккой повдигна вежди.
— Бързо стана, а?
— Не виждам причина да се бавя, докторе — отговори Вулкан, който никога не прекъсваше чужди разговори.
Боунс промърмори:
— Предполагам, че уважението към мъртвите не е достатъчно сериозна причина?
— Моля? — попита научният офицер.
— Нищо — увери го Кърк. — Ще се видим след пет минути в стаята за телепортиране, Спок.
— Слушам! — отговори строго официално Вулкан.
„Днес той не е склонен да смекчава думите“ — помисли си Кърк. Те се нуждаеха именно от такива отношения, щом им предстоеше да отидат на нова планета.
— Хайде — каза капитанът на Маккой, — ако закъснеем, Спок няма да ни позволи никога да го забравим.
Докторът се надигна от мястото си без особен ентусиазъм.
— Не знам за какво е цялото това суетене. Ако си видял една от планетите от клас М, значи си видял всичките!
Когато Кърк и Маккой влязоха в стаята за телепортиране, видяха Спок, Сулу и няколко млади изследователи да ги очакват върху платформата, докато останалите членове на групата стояха настрани от тях. Като извърна леко високото си, елегантно тяло, Вулкан ги фиксира с тъмните си очи. Макар че чертите на лицето му не изразяваха нищо, позата му говореше за трудно потискано нетърпение.
— Добре, Спок. Успокой се! — каза докторът. — Много скоро, преди още да си се усетил, ще душиш из тези скали.
Първият офицер хвърли унищожителен поглед към Маккой.
— Докторе, не виждам връзката…
— Господа — прекъсна ги капитанът, преди те да са се скарали наистина. — Искам това да бъде едно спокойно пътуване, а не като последното…
Кърк не можа да се въздържи да не хвърли поглед, макар и с крайчеца на окото си, към една доста привлекателна блондинка, която беше един от членовете на групата. Той се стараеше да не й обръща внимание, а да се съсредоточи върху предстоящата задача.
Като стъпи на платформата и забеляза, че и Боунс е направил същото, капитанът даде заповед:
— Телепортация!
— Да, сър! — отговори шефът по транспорта.
След по-малко от секунда Кърк се озова в дълбока шест инча, брилянтно чиста и бавно поклащаща се вода. Беше един поток, който пресичаше сечището, в което се бяха материализирали. Всъщност всички те стояха сред потока. За щастие, това беше единственото равно и необрасло с трева място. Отвъд сечището се простираше грамада от зелени растения, които се поклащаха от топлия тропически вятър. Беше типична джунгла. Единственото, което й липсваше, бяха подсвиркванията и крясъците на различни животни, които човек обикновено очаква да чуе на подобно място. Кърк не предполагаше, че ще види и част от това, което се изправи пред него. Широкообхватните сензорни наблюдения върху Октавиъс IV, които направи Звездната флота, показваха, че на тази планета липсват комплексни форми на живот. В резултат на сканирането бяха установени някакви петна, които бяха сметнати за тънки пластове минерали в кората на планетата. Поради тази причина „Ентърпрайс“ беше изпратен да направи по-точни изследвания. „Ръчен анализ“, както обичаше да се изразява адмирал Ковалски.
— От всички проклети…
Като се обърна, капитанът видя Маккой намръщен да вдига единия си крак. Видя се нещо тъмнокафяво, гъвкаво, което се беше увило около ботуша на доктора на нивото на глезена. Сякаш разбрало, че го наблюдават, нещото повдигна глава и погледна Маккой с малките си черни очи.
— Изглежда, си намери приятел, Боунс — пошегува се. Кърк.
Главният медицински офицер промърмори нещо и насочи трикордера си към съществото.
— Е, добре — каза той, като погледна в монитора на устройството, — поне не е отровно.
Маккой се наведе надолу, махна го от ботуша си и го пусна обратно във водата.
— Не забелязах да се споменава за някакви змии в доклада — отбеляза Сулу.
Спок насочи трикордера си към отдалечаващото се животно.
— Всъщност тази форма на живот е еволюирала в по-малка степен от серпентите или офидиа. Само на пръв поглед прилича на змия.
Точно в този момент пристигна и втората част от групата, а с нея и жената, на която Кърк толкова упорито се беше опитвал да не обръща внимание в залата за телепортиране.
„Как се казваше? Каррас? Точно така“ — помисли си той. Селена Каррас. Бавно, но съвсем точно той си спомни подробностите от личния й файл. Каррас се беше записала в експедицията веднага след завършване на Академията и след преминаване на научно и командирско обучение. Беше умна жена, но понякога изглеждаше така, сякаш мястото й не беше тук. Всъщност това не се случваше рядко при хора, завършили две специалности, които се разкъсваха между командирското място и лабораторията.
— Ако нещо ви полази по краката — предупреди Маккой новодошлите, — не се плашете, аз съм го проконтролирал.
Спок, изглажда, не го чу. Вниманието му беше насочено към животното, подобно на змия, което се беше насочило към малък заблатен вир, захранващ потока. Той се наведе и включи трикордера си. Когато Кърк се приближи, за да види по-добре, забеляза някакви зеленикаво-кафеви петна във водата. Вулкан го видя и се обърна към него:
— Свободно плуващи инвъртебрейтс. Не като тези, които сме срещали на други места. Тези, изглежда, нямат някакви защитни органи.
Капитанът също се наведе и погледна малките, кръгли, непрозрачни петна, които се движеха из вира. След това се обърна към Спок. Първият му офицер никога не би го показал, но истината беше, че се забавлява. Спок беше в стихията си, когато се изследваха девствени територии.
— Сър?
Кърк прикри очите си от пряката слънчева светлина и погледна нагоре към Сулу.
— Да, лейтенант!
— Бих искал да взема със себе си една група и да разгледаме онова възвишение там — той посочи към един дълъг зелен хребет, който се извиваше на няколко ярда разстояние над джунглата; и като се обърна към Кърк, продължи:
— Според доклада вегетацията тук е малко по-различна. Можем да открием съвсем нови видове фауна. Освен това няма смисъл всички да се мокрим.
Капитанът се усмихна.
— Убеди ме, лейтенант. Вземи трима души и виж каквото има за гледане.
— Да, сър.
Сулу тръгна веднага, без да губи и минута време. Това не беше нещо изненадващо. Спок не беше единственият, който очакваше наблюденията с голямо нетърпение.
Вятърът духаше в някакви големи, подобни на лопати, листа с дълги мъхести мустаци. Носеше се почти музикален звук, като този, който издава Сонсфилианската лира.
Кърк си спомни нещо, което беше чул в Академията: „Внимавай, когато се намираш в място, което ти действа приспивно! В повечето случаи няма да се събудиш, ако не внимаваш.“ Той се разсмя тихо. Досега беше видял достатъчно планети, за да се убеди, че всяка максима, приканваща към внимание, винаги може да се приложи.
Така че — внимание! Но все пак не е необходимо да очакваш опасност на всяка крачка.
Спок го погледна и повдигна вежди.
— Нещо… забавно? — попита той.
Капитанът сви рамене.
— Трябваше да си там… — каза Кърк.
Вулкан кимна и отново се зае с изследването на животното, без да мисли повече върху забележката на капитана.
„Мисля, че Вулкан започва да свиква с капризното поведение на командира си“ — помисли си Кърк. След това се свърза със Скот и го информира, че сега лейтенант Кайл трябва да следи двете групи. Инженерът вече знаеше за това. Кайл беше забелязал промяната в сигнала за свръзка и го беше информирал, преди Кърк да направи това. Капитанът се усмихна, като забеляза колко експедитивен е шефът по транспорта.
Междувременно групата, която беше тръгнала на оглед, или по-скоро онова, което беше останало от нея след отделянето на Сулу, беше излязла от потока и събираше отделни екземпляри. Маккой също беше там и вероятно си търсеше заместител на лулу.
Изведнъж един от по-младите офицери — слаб, тъмен мъж на име Оуенс — се приближи към Кърк, като стъпваше тежко през ниските шубраци. По навик Кърк се изправи.
— Какво има? — попита той.
Оуенс посочи с палец през рамото си.
— Сър, там има няколко пещери. Големи пещери!
Спок също се изправи. Той и Кърк се спогледаха.
— Изглежда интересно — каза капитанът.
— Наистина — съгласи се Спок, като тръгна в посоката, която спомена Оуенс. — Ще видим какво, ако въобще съществува, расте без слънце на тази планета.
Те забелязаха пещерите, след като бяха извървели около тридесет метра навътре в джунглата. Бяха две. Високи около четири фута и два пъти по-широки. Намираха се в подножието на тревист склон, обрасъл в цъфтящи лози.
— Всъщност — каза Оуенс на капитана, — именно цветята привлякоха вниманието ми. Ако не бяха те, може би никога нямаше да ги забележа. Спок първи стигна до отвора на едната от пещерите. Като движеше в различни посоки трикордера си, насочен към лозите, той проверяваше дали не са вредни и след като се убеди, че не са, той се наведе, откъсна един жълт цвят, поднесе го към носа си и го помириса.
Кърк почувства безпокойство, докато гледаше към Спок. Спомни си какво им се беше случило на Омикрон Сети III. Но съдейки по реакцията на първия офицер, цветовете на лозите не изпускаха спори, а просто приятен аромат.
Като се присъедини към Спок, Кърк почувства полъх на студен въздух, идващ от пещерите. Беше достатъчно студен, за да изсуши потта по лицето и ръцете му. Почувства се добре, защото това беше нещо по-различно от влажната топлина на джунглата.
Въздухът обаче не миришеше на хубаво. Кърк сбърчи нос.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Маккой, като се присъедини към тях и размахваше ръка пред лицето си, сякаш се стремеше да прогони вонята. — Прилича на умряла миеща мечка.
— Преувеличаваш — отговори му командирът.
Докторът вдъхна още веднъж.
— Но не много — настояваше той.
Спок погледна през рамо към Кърк.
— Изглежда, там има нещо, което гние — заключи той. — Във всеки случай не мога да работя с трикордера. Сигналът е блокиран, вероятно има находище от минерали от онзи вид, който смущава широкообхватните измервания.
Капитанът кимна. В този момент всички вече се бяха насъбрали пред входа на пещерите. Там бяха не само Кърк, Оуенс, Спок и Маккой, но и Каррас и един як офицер от охраната на име Отри. Вулкан надникна в по-големия от двата отвора, като се стремеше да не обръща внимание на отвратителната миризма, която идваше отвътре.
— Може би ще е възможно да се пропълзи и да се потърсят минерални запаси.
— Докато аз съм командир, това няма да стане! — каза му Кърк. — Не знам какво има долу, Спок, но знам, че не си струва да си рискуваш живота.
Вулкан се позабави още известно време, сякаш му беше неприятно да остави тази тайна неразгадана. Но след секунда-две се отказа и се изправи на крака.
— Сега — каза капитанът — ние все още имаме…
Той спря, защото почувства, че нещо пълзи под подметките на ботушите му. Огледа се. Каррас имаше странно изражение на лицето си.
— Мисля, че усетих някакъв трус… — каза неуверено тя.
— Така е! — потвърди Спок, като погледна трикордера си. — Беше едва доловим.
— Страхотно! Но в доклада не беше посочено, че тук има сеизмична дейност.
— И аз така си мислех — каза Кърк. — Разбира се, такива слаби трусове могат да останат незабелязани.
— Вярно — съгласи се Вулкан. — А и тези доклади не са безпогрешни.
Отри погледна към капитана.
— Ще продължим. Нали, сър?
Кърк се замисли за момент.
— Да — каза той на офицера по охраната, — ще продължим. Това не би могло да ни изплаши.
Земята под краката им се разлюля още веднъж. Този път не беше толкова незабележимо. Беше си истинско земетресение, толкова силно, че на капитана му затракаха зъбите. Още преди да спре, Спок съобщи:
— Дванадесет цяло и четири пъти по-силно от предния път и три пъти по-продължително.
Маккой погледна към Кърк, който изглеждаше малко блед и не толкова уверен, но уважаваше твърде много своя приятел, за да го призове към отстъпление, преди командирът сам да го стори. Като се намръщи, капитанът отвори комуникатора си.
— Мистър Сулу?
Гласът на кормчията се чу силно и ясно:
— Да, сър?
— При теб всичко наред ли е?
Почувства се, че Сулу се поколеба за момент, но Кърк сметна, че това е от изненадата.
— Разбира се, капитане. Защо да не е наред?
Възможно ли беше групата на Сулу да не е усетила труса? Кърк зададе този въпрос по комуникатора.
— Не сме усетили нищо — докладва Сулу.
Спок повдигна вежди.
— Очевидно локален феномен.
— Очевидно — повтори Кърк и се обърна отново към Сулу. — Продължавайте засега, лейтенант! Но бъдете готови за телепортиране веднага щом получите знак.
Отговорът беше бърз и ясен:
— Прието, капитане!
Като затвори комуникатора и го постави обратно на колана си, Кърк се заслуша във воя на вятъра в гъстата гора. Забеляза, че няма паднали дървета — вероятно земетресенията, които ставаха тук, не бяха, по-силни от последното. Освен ако трусовете са необичайни явления и просто, съвпаднаха с тяхното пристигане на планетата. Това някак не му се струваше реално.
Кърк погледна към Отри и каза:
— Оставаме! Все още.
— Радвам се да го чуя, сър! — усмихна се той.
Боунс обаче изглеждаше така, сякаш искаше да изрази несъгласието си. Но като се намръщи, притаи мислите в себе си и тръгна обратно към потока.

* * *

— Господарю?
Дриин гледаше спектакъла на новата триада на Вандрен Луарк. Когато чу гласа на прислужника си, отмести встрани библиотечния монитор и стана.
— Можеш да влезеш — каза той.
Слугата послушно избута тежката метална врата и отстъпи внимателно встрани, за да пропусне пред себе си огромната фигура на човека, който стоеше зад него. Беше облечен в полеви дрехи, носеше бластер и ритуален чифт старинни ками. Това беше Кинтър Балак, вторият офицер на Дриин.
Балак се усмихна с тънките си устни.
— Време е, господарю!
Дриин никога не беше харесвал особено много Балак. Мъжът беше твърде груб и алчен. Нямаше финес в държанието му. Но вършеше работата си добре и докрай, а това беше най-важното.
— Блокирани сме в орбита, нали? — попита Дриин.
— Да, така е.
— А личната ми гвардия?
— Събрана е и очаква вашите заповеди — отговори Балак.
Дриин кимна одобрително.
— Оптималното време за транспорт е в рамките на шестнадесет минути — продължи мъжът. — Вие лично ли ще оглавите експедицията?
Дриин се вгледа внимателно в очите на Балак. Не проблясваше ли в тях твърде много амбиция? Трябва да внимава с него!
— Разбира се! — отговори Дриин и след това добави остро: — Нима не го правя винаги?
Балак се поклони леко:
— Както желаете!
„Както желая, наистина“ — помисли си Дриин и с небрежно махане на ръката даде знак на своя слуга. Без дори за момент да се поколебае, мъжът прекоси стаята и отвори добре изработен сандък. Като избра по-богато украсената от двете туники, които Дриин имаше, прислужникът я надипли внимателно върху ръката си и я занесе на господаря си, който вече събличаше копринения халат. Дриин го пусна на земята и облече туниката. Материята беше груба и дразнеше кожата му. „Но така трябва да бъде — каза си той. — Човек не бива да се чувства прекалено удобно по време на експедиция. Това води до отпускане и до провал. Не, много по-добре е да се чувстваш неудобно и да внимаваш!“
Дриин все още разсъждаваше по този въпрос, докато слугата закопчаваше последната катарама на туниката му. След като се увери, че дрехата му стои добре, мъжът се наведе, за да вземе халата и да го прибере в сандъка. Смяташе се, че ако почистиш халата, преди господарят ти да се е завърнал от експедиция, това носи нещастие. Дриин беше чувал разкази за прислужници, които заплащали с живота си за подобни прегрешения.
Като се обърна към оръжейния шкаф, той издърпа чекмеджето, в което се намираха бластерите. Извади един от тях и провери дали устройството е напълно заредено. Доволен от резултата, Дриин го затъкна в джоба-кобур на туниката си. След това затвори чекмеджето и отвори няколко стъклени врати, зад които върху червено кадифе бяха наредени различни ками.
Като истински господар, той, естествено, имаше цяла колекция. Огледа ги внимателно в продължение на доста време и накрая избра две, които му бяха дадени като символ на сегашната експедиция. От естетическа гледна точка те му допадаха най-много. Всъщност най-скъпи му бяха камите, които беше използвал преди десет години при онова фатално нападение. Но той не би ги носил отново, макар че бяха много красиви. Сега най-малко се нуждаеше от каквото и да е напомняне за предишния си провал.
Дриин взе по-новия комплект ками от шкафа и ги постави в кожените колани, зашити специално за тази цел върху туниката му. Като ги погледна критично, той реши, че му харесват. Изборът му беше правилен!
Когато беше напълно готов, затвори оръжейния шкаф и подвикна към своите месирии:
— Мемзак! Сариф!
Клекна, като наведе лицето си на нивото на дългите им, изострени муцуни. Животните тръгнаха към него. Облизаха му ръцете. Усети горещите им, черни и влажни езици върху кожата си. Колко обичаше тези животни! Не само заради миловидността им, заради грацията и интелигентността им, а и заради това, което символизираха. Кой притежаваше месирии напоследък? Само феодалните господари. Те и Хеймсаад Дриин.
Мемзак и Сариф струваха доста повече от това, което можеше да си позволи. Трябваше сам да ги обучава, мръзнейки по цели седмици в планината, защото нямаше достатъчно пари, за да плати на някой друг да го прави вместо него. Но трудът си струваше. За него те бяха един символ на това, колко далече беше стигнал и колко далече можеше да отиде. Те бяха вкусът на наградите, които му бяха отказани, но все пак щяха да му бъдат присъдени някой ден.
Месириите го гледаха със своите големи, златисти очи. Те блестяха от глад, но не за храна, а за предизвикателства, съответстващи на възможностите им. Сякаш бяха обладани от някаква увереност, граничеща с високомерие. „Това са очите на ловец — помисли си Дриин. — Ловец, който не допуска провал!“
Това беше добре. Законите диктуваха да се унищожават онези месирии, които не отговаряха на изискванията на господарите си. Тази мярка се предприемаше с цел да се затвърди чистота на породата и според Дриин беше правилна. Все пак безпогрешният им нюх за победа беше причината да бъдат толкова ценени.
— Скоро ще се видим отново — каза той на животните. — А сега вървете!
Те покорно направиха това, което им бе заповядано. Дриин ги наблюдаваше със сърце, изпълнено с гордост.
Скоро си спомни къде се намира и какво му предстои. Изправи се и излезе от кабинета. Без да поглежда дори, беше сигурен, че Балак върви след него и че слугата му е затворил вратата на помещението. „Клодиаан“ беше конструиран така, че приличаше повече на склад, отколкото на функционален и добре уреден кораб. Пътят от стаята на господаря до залата за транспортиране беше дълъг и криволичещ. Минаваше покрай компютърната зала и покрай центъра за управление на космическите оръжия. Нямаше никаква украса, както и в останалите коридори на кораба, а това сякаш още повече удължаваше ходенето.
Най-после Дриин, следван неотлъчно на две крачки разстояние от Балак, влезе в стая с висок таван. Всяка една от петте платформи беше препълнена с ветерани, участници в една или повече експедиции. Щом видяха Дриин, те вдигнаха юмруци за поздрав. Той отвърна с добре премерена резервираност, обърна се към техника по транспорта и изрева:
— Следвай моите команди!
— Ще бъде сторено, господарю! — отговори техникът, като изпрати сигнал на другите два кораба от триадата, където хора, подобни на събраните тук, бяха готови да се включат в експедицията. Общо бяха около сто души.
Дриин погледна дискретно към хронометъра на транспортната конзола. Всичко вървеше по график. Бяха точно над целта. Като се усмихваше вътрешно, той зае едно от двете свободни места на централната платформа. Секунда по-късно Балак зае другото свободно място.
Дриин погледна към техника по транспорта и извика:
— Телепортиране!
Веднага след това те бяха обхванати от пращящите огнени облаци на енергията — това съответстваше на момента на телепортиране. За секунда енергията се покачи. След това те се озоваха на централен площад на една зимна колония на федерацията или по-точно в една мина, заобиколена от площад и обикновени постройки с неопределен цвят и вид.
Площадът гъмжеше от бързо движещи се хора — всеки един изпълняващ някаква задача, свързана с минната дейност на колонията. Носеха тежки безцветни палта, които ги предпазваха от студа. Когато нашествениците се материализираха, жителите на колонията се изплашиха и някои от тях започнаха да крещят от ужас. Всички се отдръпнаха встрани.
Очите на Дриин се присвиха и той почувства, че изпитва задоволство при вида на лицата ми. Хората стояха като заковани, с отворени от изненада уста, и чакаха да видят какво ще се случи. Те очевидно нямаха представа какво става или какво да правят, но знаеха, че появата на въоръжените меркаанци вещае нещастие.
За Дриин те бяха като узрели плодове, които очакваха да бъдат откъснати. Узрели сочни плодове!
Нямаше да имат възможност да се съвземат от изненадата. Като извади бластера си, той го насочи към тълпата, която се беше скупчила около един каменен фонтан. Чуха се крясъци, но той не им обърна внимание и приведе оръжието в действие.
Силен бледозелен взрив прониза в корема един от обитателите на колонията. Образува се зееща дупка, която за по-малко от секунда обхвана цялото му тяло. Когато Дриин махна пръста си от спусъка, от човека не беше останала и следа.
На другия край на площада същата съдба сполетя една жена. Тя стана жертва на бластера на Балак.
Ужасени, парализирани от страх за собствения си живот, останалите от колонията не оказваха никаква съпротива, когато членовете на експедицията на Дриин тръгнаха сред тях. Някои вдигнаха децата си и ги държаха плътно притиснати към себе си, сякаш за да ги предпазят.
Дотук добре. Като си избра един субект, мъж на средна възраст, който изглеждаше по-уплашен от останалите, Дриин се приближи към него. Мъжът се дръпна назад, но един от експедицията го избута отново напред. Дриин се спря едва когато се доближи плътно до човека, за да види добре колко е изплашен.
Накрая го попита:
— Къде се намира управлението?
Веждите на човека се сключиха. Независимо от студа по челото му имаше пот. Той погледна встрани и посочи:
— Там! Там е стаята на администрацията на колонията. Но…
Ноздрите на Дриин потрепериха при тази дързост на човека.
— Но какво?
Човекът бързо поклати глава.
— Нищо. Съвсем нищо!
Като погледна над мъжа, Дриин даде с очи сигнал на този от експедицията, който го беше избутал от тълпата. Не беше необходимо да му казва нещо, погледът му беше достатъчно красноречив.
Дриин се обърна с гръб и тръгна към сградата, посочена като офис на администрацията, а хората му се разпръснаха от двете му страни, за да го предпазват от евентуални дръзки смелчаци.
Не биваше да остава ненаказан никой акт на съпротива, колкото и незначителен да беше той. Особено в началото. Първите впечатления бяха най-важни!
Дриин не чу бластера — не беше и очаквал да го чуе, оръжието бе почти безшумно. Но силните крясъци на хората му подсказаха, че човекът, който го беше информирал, вече е унищожен. А с това урокът приключи. Когато чу виковете на хората, той се усмихна и забърза. Щеше да стане по-лесно, отколкото си го представяше.
„Боже господи! — възкликна мислено Брадфорд Уейн, администратор на минната колония Бета Кабрини. — Боже господи!“ Пред погледа му главният площад, който беше картина на спокойствието преди няколко мига, сега се беше превърнал в сцена на терор. Въоръжени чуждоземци от някакъв вид, който все още не можеше да разпознае, избутваха към сградите жителите на колонията, разделени на групи по десет-двадесет души.
— Виждаш ли? — промълви Сантели, който стоеше зад него.
Уейн кимна и един кичур от буйната му рижава коса падна върху челото.
— Виждам! — отговори мрачно. Опитваше се да запази спокойствие, да измисли какво да прави.
— Кои са тези? — попита помощникът му. — Откъде идват?
Администраторът поклати глава. Не знаеше отговора на тези въпроси. Докато Уейн наблюдаваше, протестът на един от хората долу на площада беше наказан с взрив от зелена светлина, а след това този, който протестираше, вече го нямаше! Гледката подейства на администратора като удар.
— Тези копелета! — процеди той.
Все още не беше наясно какво става, но беше сигурен в едно: не биваше да позволява това да продължава. Там бяха неговите хора и той трябваше да се грижи за тях! Трябваше да спре нашествениците да не убиват повече. Като стисна здраво зъби, тръгна към вратата. Преди още да докосне таблото, което щеше да я отвори, вратата се плъзна встрани и той се озова пред една група от същите чуждоземци, които тероризираха жителите на колонията. Смразен от ужас, Уейн разбра какво търсеха. Особено онзи от тях, който стоеше пред останалите с жестока усмивка върху мършавото си, хлътнало лице. Последният път, когато го беше видял, беше върху панорамния екран на звездния кораб, преди няколко години, но независимо от това го разпозна. Не беше се променил, поне така изглеждаше. Дриин не показа с нищо, че някога е виждал Уейн. Щом меркаанците влязоха в стаята на администрацията, един от тях го блъсна грубо и той се опря в бюрото. Миг след това се озова лице в лице с цевта на един бластер. Със Сантели се отнесоха също така грубо. Като се препъваше, докато отстъпваше назад, той беше прикован до стената.
— Поздрави! — изрече гърлено, както винаги, Дриин и като погледна към Уейн, продължи: — Ти си администраторът на колонията, нали?
— Да, аз съм — отговори мъжът.
Ъглите на устата на Дриин потрепваха.
— Добре, ще ми е необходима твоята помощ!
Уейн също го погледна:
— А какво те кара да си мислиш, че ще ти помогна?
Дриин сбърчи вежди.
— Сигурно не си видял уроците, които дадох на площада. Навярно трябва и на теб да ти покажа някои неща.
Администраторът мълчеше. Не искаше да умре! Но и не желаеше да лази пред този убиец!
— От друга страна, ти ще улесниш работата ми тук. Така че, може би следващият ми урок… — и се обърна към Сантели. — Него!
Меркаанецът, който държеше помощника на Уейн, вдигна бластера си и го насочи към лицето на човека.
Сантели се обърна към началника си с разширени от ужас очи, сякаш му казваше: „Моля те! Не им позволявай да ме убият!“
Пръстът на меркаанеца беше на спусъка.
— Не! — извика администраторът.
Дриин махна с ръка.
— Пощадете го! — инструктира хората си той.
Меркаанецът спря и сне оръжието си. Изглеждаше разочарован.
— Мисля, че се споразумяхме — каза Дриин на администратора. — Поне символично. Съдействай ми и хората ти ще останат живи. Ако не го направиш…
Уейн потисна гордостта си. Нямаше друг изход, освен да се предаде и да отговаря на въпросите на Дриин.
— Добре — каза бавно, като чувстваше отвращение от думите си. — Какво искаш?


Глава втора

Кърк наблюдаваше, докато изследователската му група отново се разпръсна. Спок, разбира се, остана до пещерата. Кърк не беше сигурен дали тук може да се открие нещо повече, но знаеше, че не трябва да спори с първия си офицер, защото той имаше нюх по тези въпроси. Ако имаше някой, който знаеше как да изрови нещо интересно, това беше Спок. Командирът разглеждаше внимателно джунглата. Като извади трикордера, който беше взел назаем от научния отдел, той се приближи към едно приятно изглеждащо дърво с издути мембрани, разположени на зигзаг по кората, и записа клетъчния му състав. След това се придвижи до съседното дърво, което беше съвсем различно от предишното — с клони, завършващи с ресни, развявани от вятъра като коса.
В началото на кариерата си Кърк мислеше, че изследователската работа е отегчителна, но с течение на времето беше започнал да цени дреболиите. Не толкова задълбочено и многостранно като Спок, но все пак ценеше всички тези неща. Освен това не биваше да губи уменията, които беше придобил по пътя си до капитанското място. Така че, от време на време, когато се телепортираше до някоя планета, по-различна от останалите, той вземаше непосредствено участие в изследванията — просто за да поддържа формата си.
Но сега мислите му все се връщаха към трусовете. Ами ако те имаха нещо общо с пристигането им тук? Може би по невнимание бяха смутили нещо? Бяха нарушили някакъв неизвестен за тях баланс? Отново погледна дървото, което изследваше с трикордера си. Трудно би могло да се каже какви са корените му. Кърк разгледа някои от другите дървета наоколо. Ако корените им можеха да се движат и ако достатъчно много от тях се бяха раздвижили по едно и също време, то те биха могли да предизвикат промяна в подземните структури, които задържаха повърхностния слой. При това всеки би помислил, че има земетресение, макар и слабо.
Разбира се, всичко това беше само една хипотеза. Но той смяташе да я провери, преди да си тръгнат. Може би като разкопае около корена на някое дърво, така че да намалеят повредите…
Изведнъж вик разцепи тишината на джунглата. Неподготвен за това, Кърк замръзна намясто. В следващия момент вече бягаше в посоката, от която дойде викът. Докато минаваше сред папратовите листа, той се сети чий беше гласът: на Оуенс. Мъжът не би извикал така, ако не беше се случило нещо много страшно!
Когато пристигна в района на пещерите, капитанът вече беше задействал трикордера си, а фазерът беше в другата му ръка. Като се провря под един гъст, усукан клон, видя Оуенс.
— Какво става? — извика капитанът.
Проследи движението на ръката му и видя един от членовете на екипажа.
През клоните на дърветата не можеше да каже кой беше, но фигурата явно се бореше с нещо. Тогава, силно изненадан, капитанът забеляза, че тя се издига във въздуха. Когато се издигна достатъчно над клоните, които пречеха, Кърк видя, че това беше Спок. Той се гърчеше и притискаше ръце някъде в средата на тялото, макар че не беше ясно защо. След това Кърк видя бледото слабо пипало, което се беше увило около кръста на Вулкан. Когато проследи къде е началото на чудовището, а то идваше от една от пещерите, Кърк насочи фазера си и стреля. Червен лъч фазерна светлина порази пипалото по средата между Спок и входа на пещерата. То се сви, сякаш от болка, но без да пусне жертвата. Напротив, сякаш я стисна още по-силно, а тя издаде агонизиращ звук. Вляво от Кърк още два фазерни лъча прорязаха въздуха. Единият не попадна в целта. Другият улучи пипалото в най-ниската му видима част. И този изстрел не успя да освободи Спок. Разкъсван от мъка, като виждаше страданията на първия офицер, Кърк нагласи фазера на най-силната степен. Не обичаше да унищожава нещо, което няма достатъчно ум, за да им причини вреда, но не можеше да отстъпи Спок без бой.
За съжаление, тъкмо когато Кърк натисна спусъка на фазера, земята под краката му потрепера и той много бързо разбра, че това не беше просто следващото земетресение. Земята зад него се надигна, сякаш някаква подземна сила изведнъж се беше активизирала. Всичко се тресеше, дърветата се клатеха и падаха, нещо бяло, толкова бяло, че сияеше, се издигна на фона на цялата тази бъркотия от пръст, скали и изтръгнати от земята клони. Като ревеше, то се изправи в пълен ръст. Беше около десет пъти по-високо от ръста на обикновен човек!
То напомняше на Кърк екскаватор — от онези, които използваха, за да копаят земята там, в Айова. Но този тук беше огромен и докато капитанът го наблюдаваше като омагьосан, чудовището разпери множество пипала, някои от които по-къси, а други по-дълги. Пипала като онова, което държеше Спок. Много скоро след като капитанът установи това сходство, земята между чудовището и пещерата започна да се разцепва по права линия. Онова, което се показа сред отломъците, беше един дебел, силен, около десет метра дълъг крайник — останалата част от пипалото, което беше хванало Спок. Накрая, в желанието си да се освободи, чудовището събори входа на пещерата.
— Върни се обратно! — извика Маккой от другия край на влечугото. Той правеше всичко, което беше по силите му, за да предпази Каррас от чудовището, макар че тя изглеждаше спокойна.
Междувременно то издигаше Спок във въздуха, като го доближаваше до горната си част, където започваше да се отваря един сравнително малък, розов стомах. Кърк реши, че това ще е целта му, и изпрати един лъч директно в отвора. Съществото потрепера и се сви, а във въздуха се понесе отвратителна смрад на изгоряла плът. Но дори силно интензивният лъч не го принуди да охлаби агонизиращия Спок. Като го завъртя, чудовището го поднесе към едно от другите си пипала, а не към разрушената си уста.
Тогава се случи нещо, но капитан Кърк не беше сигурен какво точно беше то. По-малкото пипало, изглежда, докосна Вулкан по рамото и секунда по-късно по-големият крайник, онзи, който го беше държал до този момент, го пусна върху разпокъсания торф. Може би фазерният лъч имаше ефект все пак. Може би беше необходимо известно време, за да може сигналът за болка да достигне от раната до примитивната нервна система? А може би след като устата му не функционираше, то не знаеше вече какво да прави със Спок?
Във всеки случай съществото не възнамеряваше да дава обяснения за действията си. Когато Оуенс и Отри изтичаха напред, за да видят какво става с първия офицер, то се оттегли в дупката, от която се беше появило.
Кърк се доближи до ръба на зеещата дупка, за да се убеди, че животното наистина се оттегля. От другата страна на отвора видя Каррас да прави същото с фазер в ръка. Тя се беше стегнала, точно както се очакваше при дадените обстоятелства. След няколко секунди Кърк реши, че съществото наистина си е заминало. Прибра фазера си и даде сигнал на Каррас да направи същото. Маккой вече беше пристигнал до проснатото тяло на Спок и определяше с помощта на един трикордер какви са раните му. Кърк изостави дупката и се присъедини към тях.
Когато се доближи, видя, че Вулкан трепери, обхванат от някакви страшни конвулсии. Беше зачервен и се тресеше. Дишаше доста учестено и очите му бяха широко отворени.
Командирът очакваше да има счупени ребра, вътрешни кръвоизливи, но не и това, което виждаше.
— Боунс — каза тихо Кърк, като клекна до доктора, — какво става с него?
Маккой не отговори, а само се намръщи. Докато капитанът наблюдаваше Спок безпомощно, Боунс извади пакетче хипосулфат от чантата си, размеси го и го притисна към ръката на Спок. Секунда по-късно сякаш се чу звук и треперенето на Спок спря, макар че той все още не даваше признаци, че е в съзнание.
Маккой разгледа Спок отново. Резултатите от трикордера малко го поуспокоиха. Най-накрая се обърна към Кърк и каза:
— Нещо е влязло в кръвоносната му система. Някакъв вид отрова, която аз не мога да идентифицирам. Тя увеличава скоростта на протичане на жизнените му процеси — каза той и като се обърна с гръб към Спок, взе показания от друг трикордер. Очевидно и те не бяха лоши. — Преди да му дам приспивателни — продължи докторът, — неговият метаболизъм достигна стойности два пъти по-високи от допустимите. Ако го бяхме оставили сам, сърцето му щеше да се пръсне.
Изведнъж командирът си спомни как едно от пипалата се беше плъзнало по рамото на Спок. Той изпсува и каза на доктора:
— Боунс, видях, че чудовището докосна Спок с едно от пипалата си… Ето тук — той посочи мястото, където се срещаха вратът и рамото на Вулкан.
Като издърпа туниката настрани, Маккой откри три малки точки, явно следи от убождане, които бяха все още зелени от съсирената кръв.
— По дяволите! — каза Боунс. — Ето това е! Така се е случило — той поклати глава, като все още гледаше към раната. — Трябва да анализирам веществото и да разбера защо му влияе по този начин.
Кърк реши какво трябва да направи. Извади комуникатора си и го отвори.
— Мистър Скот?
Отговорът дойде веднага.
— Да, сър!
— Спок е ранен. Веднага да бъдат телепортирани с доктор Маккой! Когато пристигнат, да бъде готова една носилка.
Гласът на Скот натежа от явното безпокойство, което изпитваше, и той отговори:
— Веднага ще бъде направено, капитане!
Маккой се обърна към капитана с поглед, в който се четеше: „Само двамата ли?“
— Скоти — прибави капитанът, — кажи на Кайл, че и ние, останалите, се завръщаме, след като влезем във връзка с групата на Сулу.
Той погледна към доктора. Последното изречение беше добавено, за да го успокои:
— Преди да си тръгнем окончателно, искам да се уверя, че всички са добре.
— Разбрано, сър — отговори главният инженер. — Изключвам.
Капитанът изчака изсвирването, което означаваше край на връзката, и отново проговори в устройството:
— Сулу, докладвай!
— Всичко е наред, капитане. Всъщност тъкмо щях да ви се обаждам. Мичман Елис се натъкна на…
— Не сега, Сулу! Ние открихме причината за тези трусове — подземно същество, което не е съвсем дружелюбно настроено. Мистър Спок вече е ранен. Няма да рискуваме живота на който и да е! Телепортираме се.
— Да, сър — отговори Сулу.
Изглежда, беше разочарован, но каквото и да беше намерението на Елис, то можеше да почака.
В този момент Спок и Маккой бяха обгърнати от светлината на транспортния лъч. Когато започнаха да се дематериализират, капитанът погледна още веднъж Вулкан. Беше вече успокоен, но все още мрачен и напрегнат. Ако имаха късмет, докторът щеше да открие противоотрова, преди да е настъпило ново усложнение.
След миг тях вече ги нямаше, останаха само отпечатъците им върху меката пръст, изровена от животното. „Ако имаме късмет…“ — въздъхна Кърк и след това добави на глас:
— Стой наблизо!
— Слушам, капитане! — отговори Сулу.
Кърк очакваше светлината на комуникатора му да изгасне, когато почувства, че земята под краката му пропада. Той падна по очи на дълбочина около четири фута. Когато се огледа, забеляза, че същото беше сполетяло и приятелите му. Те вдигнаха предпазливо глави, като се чудеха какво се е случило и какво трябва да правят по-нататък. На разстояние десет метра във всички посоки, включително и мястото, откъдето съществото се беше появило, теренът се беше нагънал. Дърветата се накланяха под невероятни ъгли, камъни се срутваха срещу членовете на експедицията, издигаха се купчини пръст, стърчаха изтръгнати от земята корени.
— Няма страшно! — опита се да успокои останалите капитанът и посочи към една купчина пръст. — Изтегляйте се оттук. Бавно! Опитайте се да не…
Изведнъж се почувства още едно надигане и земята сякаш се наклони на една страна. Кърк имаше чувството, че те са късове храна в някаква огромна чиния и че сега просто ги изхвърляха в кошчето за боклук. Накрая чинията се наклони надолу и Кърк зърна тъмна зейнала дупка, очакваща да ги погълне. Като се препъваше, той побягна в обратната посока. Останалите го последваха, но нямаше за какво да се хванат. Всичко беше като разорано — и земята, и скалите поддаваха, когато Кърк опитваше да се хване за тях. Секунда след това усети, че се спуска стремглаво към дупката. Докато беше в съзнание, чу някой да вика за помощ, а след това тъмнината се спусна пред очите му. Имаше неясното чувство, че нещо се срути върху него точно преди тъмнината да го покрие изцяло.

* * *

Геологът Рон Грос лежеше по корем на покрива на административната сграда на колонията Бета Кабрини. Наблюдаваше площада още от момента, в който нашествениците се материализираха. Цялото население на колонията беше подбрано като стадо и изкарано на открито около една временна платформа, издигната през последните няколко часа. Всички бяха там, освен Грос и лежащия до него човек.
— Какво става долу? — попита Ромиел Гриин, помощникът на Грос. Пред него нямаше отвор, през който да наблюдава.
По-възрастният мъж вдигна рамене.
— Събират всички заедно. Уейн застава на сцената.
Грос видя как Уейн минава покрай меркаанците, които обграждаха дървената платформа. Мъжът държеше главата си високо вдигната. Това не беше лесно при дадените обстоятелства. Не беше лесно обаче и да не погледне към покрива на администрацията, където знаеше, че са Грос и Гриин в очакване на своя шанс.
През краткото време, откакто бяха тук, нашествениците бяха убили седем от жителите на колонията, без да се броят тримата, които бяха заклани просто ей така, за назидание на останалите. Уейн каза на меркаанците, че тези безсмислени убийства не бива да продължават и че те не са в техен интерес, тъй като ще увеличат съпротивата у жителите на колонията. Но ако му дадяха възможност да се обърне към хората си, той може би щеше да ги убеди да съдействат на нашественика, което ще е от полза както за меркаанците, така и за тях самите.
Разбира се, ограничаването на насилието беше само част от плана на Уейн. Той знаеше, че ако вниманието на меркаанците бъде приковано към него, това ще даде възможност на останалите да действат. Знаеше също, че от всички учени в колонията Грос има най-добри познания в областта на комуникациите.
— Колко още ще чакаме? — попита Гриин.
Грос видя, че Уейн застана върху платформата. И малките шумове, които се чуваха сред тълпата, заглъхнаха съвсем поради заплашителното присъствие на меркаанците. Администраторът започна да говори.
— Няма да чакаме повече — каза Грос. — Да вървим!
Запълзяха към задния край на сградата и се доближиха до един отвор в стената. Този път през него надзърна Гриин.
— Чисто ли е?
— Доколкото мога да видя, да! — прошепна Гриин.
Това не означаваше, че точно под него няма някой, който да охранява задната врата. Много предпазливо той надникна над стената. Секунда по-късно се дръпна назад.
— Чисто е! — докладва отново Гриин.
А сега идваше най-трудната част: да се спуснат от покрива и да влязат в сградата, без някой да ги забележи. Грос никога не беше се упражнявал в подобен вид дейност. Господи, дори не беше добър катерач, а това се отнасяше и до неговия другар. Но те бяха видели хора, убити от меркаанците поради някаква незначителна причина или дори безпричинно. Сред тях беше най-близкият приятел на Гриин, а никой не можеше да каже кой ще е следващият. Дали бяха тренирали или не, вече нямаше значение. Трябваше да опитат!
Като се плъзна по стената, Грос увисна за около секунда, като се държеше само на върха на пръстите си. След това се пусна и падна долу. Земята под него поддаде, но той все пак успя да се закрепи на крака. Като се огледа наоколо, забеляза, че улицата е пуста, и въздъхна с облекчение, макар да не беше усетил, че до този момент е сдържал дъха си. От устата му излязоха кълба пара, които не след дълго се разсеяха в студения въздух. Гриин скочи до него и обувките му се ожулиха в твърдата, суха земя, когато се опита да се задържи прав. Шумът не беше достатъчно силен, за да привлече нечие внимание. Дотук добре. Като бръкна в джоба си, Грос извади ключа от административната сграда. Обикновено тя стоеше отключена, но водачът на меркаанците беше заповядал входовете й да бъдат заключени.
В момента всички меркаанци бяха на площада. Те слушаха Уейн и наблюдаваха тълпата. Грос пъхна магнитния си ключ в отвора и вратата плавно се отвори. Като размениха погледи помежду си, те тръгнаха напред. За щастие, през единствения прозорец се виждаше ъгълът на сградата отсреща. Площадът не можеше да се наблюдава от другите стаи. Имаше само една врата и тя беше заключена. След като Гриин премина през прага, вратата се затвори със свистене. Тишината беше дълбока и непроницаема. Това действаше успокояващо.
— Ето тук — каза Грос и посочи към разположения високо уред за комуникации.
Беше доста по-модерен от онези, с които беше свикнал да работи, но все пак той се беше занимавал с комуникации преди години, когато повечето изследвания на планетите се осъществяваха от малки групи и единственият начин един млад геолог да бъде забелязан и назначен, беше да умее да върши всичко. Тъй като съвсем не умееше да готви, комуникациите бяха добър изход от положението.
Като вървяха приведени, те се доближиха до устройството. По този начин избягваха възможността да бъдат забелязани през прозореца. Грос се надяваше да разбере как работи проклетото устройство, преди Уейн да е свършил с речта си.
— Какво мога да направя аз? — попита Гриин.
— Просто наблюдавай — отговори му Грос, като се съсредоточи върху контролното табло. Искаше му се по-рано да беше обърнал внимание на устройството, преди обстоятелствата да наложат това. Нямаше никакви надписи. Беше конструирано за специалисти. В колония като тяхната имаше твърде много хора, които биха могли да се справят, но за съжаление те бяха там, на площада, под строго наблюдение и не можеха да помогнат. Грос разтърка ръцете си една в друга, за да ги сгрее. Бяха вкочанени от студа на покрива.
„Добре — каза си той. — Не изглежда трудно. Ужасно различно, но не непременно трудно! Всичко, което трябва да направя, е да го задействам.“
Той включи устройството. Чу се тихо бръмчене. След това го настрои на най-близката цел, така че да има шанс някой да хване сигнала навреме и да може да отговори. Грос подаде команда и устройството насочи предавателя си към Звездна база 22. На екрана веднага се появи съобщение, че сателитната система се пренасочва според зададената инструкция „Програмирай съобщението!“: „Нужна ни е незабавна помощ! Колонията е завладяна от меркаанци под ръководството на Хеймсаад Дриин. Този въпрос е изключително…“
На Грос не му се удаде да завърши изречението. Преди да разбере какво става, Гриин го хвана за ръката и го издърпа към мястото, откъдето бяха дошли.
— Меркаанци! — промълви той с широко отворени от ужас очи.
Грос чу гърлени звуци — явно надалече, но все пак достатъчно високи, както му се стори. Дали идваха към тях?
Това нямаше значение. Той не можеше да си тръгне все още. Трябваше да подаде командата за предаване! Дори съобщението да не беше пълно, то би дало сигнал за тревога на Звездната флота. Грос докосна с ръка бутона, който предполагаше, че трябва да се използва за изпълнение на подадената команда.
Системата отговори: „Готовност за приемане.“ Това не беше необходимият бутон! Той го натисна отново, което доведе до изтриване на командата. Проклета Звездна флота! Защо беше необходимо да променят бутона за изпълнение? Вероятно отново са се опитвали да опростят нещата, а са ги направили по-трудни. И без никакви надписи!
— Трябва да тръгваме! — настояваше Гриин.
По лицето му беше изписан ужас. Грос поклати глава, за да се освободи от усилващия се страх.
— Все още не! Трябват ми още няколко секунди!
Той се обърна към контролното табло. Чувстваше се като глупак. Досега всичко вървеше добре. Да стои тук като закован и да търси бутона за изпълнение, беше върхът на абсурда! Трябваше да е тук някъде. Този или този?
Чуха се други гърлени звуци. Този път някъде по-наблизо. Очевидно меркаанците приближаваха към тях. Нима бяха разкрити? Нима вратата скоро щеше да се разтвори, за да пропусне вътре една дузина сиви дяволи с бластери в ръце? Изведнъж Гриин тръгна към изхода. Ядосан, Грос извика след него:
— Къде мислиш, че отиваш?
Младият мъж отговори:
— Някъде навън. Отивам да им дам нещо, над което да помислят…
Геологът разбра. Неговият сътрудник имаше намерение да се покаже навън, за да привлече вниманието на нашествениците, докато Грос си свърши работата.
— Ти си луд! — каза той. — Това е самоубийство!
Гриин беше уплашен до смърт, но добави:
— Нямаме време да спорим. Трябва да вървя!
След това вратата се отвори и той излезе. Грос остана сам. Продължи да търси нужния бутон.
Кой от всичките? Кой? Едно погрешно действие би изтрило съобщението и той трябва да го набира отново. Натисна един бутон. На екрана се появи надпис: „Съобщението е записано.“
Не, на него не му беше необходимо това! Ако меркаанците намереха устройството, щяха да разберат, че някакво съобщение е било изпратено. Той натисна още веднъж бутона и изтри тази команда.
Оставаха още два бутона. Един от тях трябваше да е този, който му беше необходим!
Някъде отвън се чуваха дълбоки гърлени викове. Дали Гриин беше открит? Или пък търсеха него?
Още два бутона. Трябваше бързо да избере един от тях. Без да мисли, той натисна по-големия. За щастие желаният ефект се получи: „Съобщението е изпратено.“
Грос въздъхна с облекчение. Най-после, като се поддаде на страха си, той хукна към задната врата. И замръзна на място.
Чуваха се все повече викове. Ботуши удряха по замръзналата земя. Меркаанците идваха по улицата точно пред сградата.
В един момент той сякаш почувства, че те вече са върху него, че го сграбчват за палтото и го хвърлят встрани… Като че ли ги виждаше как насочват оръжията си срещу него. След това тропотът отмина.
Той прошепна благодарността си в празната стая, но мислеше за своя помощник. Представяше си го как бяга от алея в алея с цяла банда меркаанци по петите, които го настигат все повече и повече…
Ако го откриеха тук, меркаанците щяха да разберат, че е изпратил вик за помощ и щяха да се подготвят да посрещнат групата, която ще изпрати Звездната флота.
Грос опита да се стегне и докосна с ръка панела, разположен встрани от входа. Механизмът за отваряне на вратата се задейства. Геологът подаде глава навън и видя, че няма меркаанци. Измъкна се, след като се увери, че вратата ще се затвори след него. След това се затича към една сграда, достатъчно отдалечена от администрацията, където щеше да потърси подслон. Така беше според първоначалния план, но Гриин трябваше да бъде с него.
Веднага след като се сети за Гриин, той чу вик за помощ. Беше недалече от него. Идваше през една-две улици от мястото, където се намираше той.
Правилно беше да побегне в противоположната посока. Ако помощникът му беше заловен, Грос не можеше да направи нищо! Независимо от това той тръгна в посоката, от която се чу викът. Може пък да има шанс, макар и минимален, да помогне на Гриин да се измъкне…
На пресечката чу друг вик, идващ от съседната улица, вдясно от него. Макар че душата му се разкъсваше, Грос знаеше, че викът е добър знак: това означаваше, че все още не са убили Гриин, че той все още е жив!
Като се огледа, за да се убеди, че не са го забелязали, Грос премина по улицата и се приближи до ъгъла. Въздъхна дълбоко и надзърна. Видя, че помощникът му беше хванат от двама яки меркаанци. Те го блъснаха към трети меркаанец, който държеше в ръката си оръжие.
Балак! Грос разпозна онзи с оръжието. Беше вторият офицер на Дриин. Балак приближи лицето си до лицето на Дриин.
— Какво правеше тук, човече? Каква подлост се канеше да извършиш?
Грос знаеше, че младият човек няма да издържи дълго на разпитите. Не притежаваше такава силна воля. След известно време щеше да издаде Грос и Уейн, и всички, които бяха замесени. Гриин също знаеше това. Вместо да моли за милост, той удари с всичка сила Балак по лицето. Повече от изненада, отколкото от болка, меркаанецът направи крачка назад, като гърлено изпсува.
За момент Грос изпита удоволствие, като видя кръвта, която се стичаше от носа на Балак. Тогава меркаанецът насочи оръжието си и стреля в Гриин. Мъжът сякаш искаше да извика, но не успя. Светлината се разпростря и го погълна. Миг след това от него нямаше и следа…
Грос се разтрепери. Беше чувал как действа бластерът, но не беше виждал. Като се препъваше в бързината, той се върна на улицата, преди някой да го забележи.
Силите му го напускаха. Коленете му омекваха. Тръгна към най-близката врата, но се строполи на земята. Сякаш усетила присъствието му, вратата се отвори. Той пропълзя вътре и положи глава на пода.
Цяла вечност слушаше как сърцето му бие в тъмнината…


Глава трета

Този път Сулу почувства земетресението. Тримата научни офицери, които бяха с него, също го усетиха. Той веднага отвори комуникатора си и опита да се свърже с капитана. Почака секунда, две, три…
Нямаше отговор.
— Капитан Кърк — каза той, — моля, обадете се!
Отново не последва отговор.
— По дяволите! — промълви кормчията.
Той погледна назад към мястото, откъдето бяха дошли. Сините небеса над високото плато не даваха отговор, но беше ясно, че нещо се е случило на капитан Кърк и хората му.
Първата мисъл на Сулу беше да отиде и да види със собствените си очи какво се беше случило. Но по този начин той рискуваше не само своя, а и живота на останалите от неговата група. Трябваше да мисли и за това. Като овладя импулсивното си желание, той се свърза с кораба.
Отговорът беше с оттенък на загриженост.
— Какво става там долу, лейтенант? Мистър Кайл казва, че е загубил сигнала на капитана.
Сулу почувства как гърлото му се стяга.
— В района имаше земетресение — отговори той на Скот.
— Опитах се да осъществя контакт с капитана, но безуспешно.
Шотландецът изпсува тихо, но не чак толкова, че да не се чуе в комуникатора.
— Нов трус?
— Съвсем определено! — Сулу навлажни устни. — Значи знаете за тях?
— Да — отговори Скот. — Да, чух. Доктор Маккой ми разказа, макар и съвсем накратко. Каза също и за създанието, което ги е причинило, онова, което е отровило мистър Спок — изпсува отново, този път по-ясно. — Ако това нещо направи с някой друг същото, което е направило на Вулкан… — той доизказа наум мисълта си: „Не мога да си представя какво би станало с един човек.“
— Виж — каза Скот, — ние не можем да ги сметнем за безследно изчезнали и да ги отпишем! Трябва да разберем какво им се е случило!
— Искам разрешение да се заема с това — каза Сулу.
— Разрешавам ти, но ни дръж постоянно в течение на нещата. Не искам повече изненади, лейтенант! Разбра ме, нали?
— Напълно — увери го Сулу и като затвори комуникатора, каза на хората си: — Чухте заповедта, нали? Да вървим!
От всички присъстващи само Елис се колебаеше. Все пак тя беше намерила това място. Огледа го още веднъж с копнеж и след това се присъедини към останалите. Тръгнаха към хълма.

* * *

Лейтенант Монтгомъри Скот седна в стола на капитана и започна да барабани с пръсти по облегалката. Всичко това не му беше приятно. Ако искаше да бъде отговорен за живота на четиристотин съвсем различни души, не би тръгнал да се занимава с инженерство. С крайчеца на окото си забеляза, че Ухура го наблюдава. Обърна се и видя изражението на лицето й. В него се преплитаха различни чувства: страх, несигурност, но и състрадание. Това му подсказа, че не е сам в този труден момент, и в известна степен го успокои. Сякаш товарът, който чувстваше върху раменете си, беше намалял. Но това не биваше напълно да го успокоява! Капитанът и хората му липсваха, Спок беше в лазарета, а някакво създание тичаше насам-натам и би могло да унищожи и групата на Сулу…
Скот стана от капитанския стол и направи няколко крачки към панорамния екран, където се виждаше планетата Октавиъс IV, обвита в синьо и зелено, омекотявано от различни по форма бели облаци. Той събра ръце зад гърба и погледна втренчено.
Планетата изглеждаше толкова гостоприемна, когато застанаха на орбита около нея! Съвсем различна от смъртоносната клопка, която впоследствие се оказа, че е.
Павел Чеков го погледна от обичайното за него място до навигационния пулт. На Скот не му беше трудно да разбере какво мисли в момента. Той би предпочел да бъде долу, на планетата, като Сулу, да прави нещо, а не да стои тук и да чака.
Шефът по инженерните въпроси се чувстваше по същия начин. Не беше лесно да…
— Мистър Скот?
Той се обърна, когато чу гласа на Ухура.
— Да, лейтенант.
Изражението на лицето й се беше променило, но не към по-добро.
— Сър, имам връзка с адмирал Ковалски. Иска да говори с капитан Кърк.
„Чудесно! — помисли си Скот. — Само това ми липсваше: да се занимавам с началството на Звездната флота, когато трябва да се концентрирам върху това, как да прибера хората си обратно на кораба.“
— Включи го на екрана! — заповяда той с очевидна неохота.
Адмиралът беше висок, елегантен мъж, с леко посребрени коси. Един от тези хора, които не биха изглеждали объркани, дори и ако огнени мравки лазеха по крачолите на панталоните им. Все пак Ковалски показа лека изненада, когато видя Скот на мястото на командира.
— Поисках да разговарям с капитан Кърк — каза той, като се опита гласът му да звучи спокойно.
Скот въздъхна дълбоко.
— Аз съм командирът. Лейтенант Скот, сър. Капитан Кърк и още трима от екипажа изчезнаха, когато бяха на планетата. Ние правим всичко възможно да ги открием дори и в момента, когато говоря с вас.
Адмиралът леко сбърчи вежди.
— Изчезнаха… — повтори той, докато обмисляше чутото.
— Точно така, адмирале. А сега, ако имате нещо да ми кажете, моля ви да побързате. Необходимо е да съсредоточа цялото си внимание върху издирването.
Мъжът на екрана се поколеба само за момент, сякаш преценяваше нещо, преди да реши да го каже.
— Издирването ви ще трябва да почака, командващ Скот. Заповедта е да продължите веднага към Бета Кабрини, минната колония. Член на моя екип ще ви изпрати повече информация и данни за координиране на действията.
За секунда Скот остана като закован и с отворени уста. След това избухна:
— Давате ли си сметка какво говорите? Аз няма да оставя капитана там долу!
Ковалски не изглеждаше особено развълнуван от гневното избухване.
— Аз знам съвсем точно какво говоря. А ти?
Скот скръцна със зъби, като се опитваше да се въздържи. „Ти не правиш на никого добро, като не си сдържаш нервите, и най-малко на капитана“ — помисли си той.
— Адмирале, имам задължения към капитана и екипажа на този кораб! Аз не мога просто да ги изоставя само като ми махне някой с ръка.
Очите на адмирала станаха сурови, но гласът му беше все още спокоен:
— Командващ — каза той, — жителите на колонията Бета Кабрини са в смъртна опасност, всичките двеста осемдесет и четири души! Единствено вашият кораб е наблизо и би могъл да им помогне!
В този момент Скот си спомни колко пъти бяха ускорявали машините до краен предел и накрая откриваха, че опасността не е чак толкова голяма, както бяха информирани първоначално. От друга страна, ако Ковалски беше прав? Ами ако колонията действително се намираше в опасност?
— А сега — продължи Ковалски, — оценявам загрижеността ти за хората от вашия екипаж, но тя не може да замести задълженията, които Звездната флота има към обитателите на тази колония. Особено след като са толкова много. А вашите хора от екипажа, колко казахте, че липсват? Четирима?
Старата игра с числата! За нещастие, тя имаше ефект. Биха ли могли четирима да изместят двеста осемдесет и четирима, особено ако се предположи, че на капитана и останалите вече не може да се помогне. Скот прехапа устни.
— Сър — започна той с премерена сила на гласа, — не казвам, че колонията и жителите й нямат нужда от помощ, но ако ми дадете просто още съвсем малко време…
— Няма време! — настояваше адмиралът, като се облегна назад. — Доколкото ни е известно, някои от жителите на колонията вече са убити. А сега, аз вече казах, че разбирам положението ви. Повярвайте ми, аз самият съм бил в подобна ситуация, но от изключителна важност е веднага да напуснете Октавиъс IV и да се насочите към Бета Кабрини колкото е възможно по-бързо.
Скот се намръщи.
— Адмирале, поне ми позволете…
— Може би не ме чухте, мистър Скот! Въпросът не търпи дискусии. Или тръгвате веднага към Бета Кабрини, или аз ще се погрижа да ви изправят пред военен съд. Ясно ли е?
Ноздрите на Скот потрепнаха. Само мисълта, че трябва да изостави Кърк, беше отвратителна. Той не се стресна особено от заплахата да бъде изправен пред военен съд, не за първи път го заплашваха с това. Но беше очевидно, че няма да стигне доникъде, като влиза в пререкание с адмирал Ковалски.
— Да, сър! — отговори той най-после. — Кристално ясно.
Вътре в себе си обаче се закле да прегледа внимателно данните в информационния пакет и ако не се убеди, че Бета Кабрини е в сериозна опасност, да остане на орбита около Октавиъс IV. А адмиралът да върви по дяволите!

* * *

— Боже господи! — каза Елис, все още задъхана от бързото завръщане на мястото за телепортиране. — Дали е възможно да са тук, долу?
Сулу и останалите стояха пред една огромна дупка, в която сякаш земята беше пропаднала, увличайки със себе си дървета, пръст и всякаква растителност. Изглеждаше така, сякаш някой беше дръпнал щепсела и цялата джунгла се беше сринала в отвора.
Докато Феритър действаше с трикордера си над цялата тази бъркотия, мозъкът на Сулу работеше на бързи обороти. Според данните от комуникатора точно тук беше мястото, от което капитанът беше изпратил последното си съобщение. Възможно беше Кърк и хората му да са се придвижили от това място, но едва ли са могли да отидат далеч. И ако все пак са успели, къде бяха сега?
Не беше особено голямо съвпадение, че те са изчезнали точно когато се е отворила тази огромна пропаст. Явно те бяха някъде там, долу! Но дали бяха живи? Скоро щеше да се разбере.
Феритър завърши с проверката и прочете резултатите. Намръщи се, но не каза защо. Сулу събра кураж и каза вместо него:
— Няма признаци на живот.
Феритър кимна.
— В областта, която мога да сканирам, да. Но има някои пропуски в показанията, същите като при широкообхватните изследвания.
Сулу се хвана за думите му като удавник за сламка.
— Значи може би са все още живи някъде тук, долу… — заключи той.
— Но и съществото може да е живо тук, долу — напомни им Марголис, последният от групата, след това внимателно погледна в дупката, сякаш от нея всеки момент можеше да излезе нещо.
— Ще трябва да рискуваме — каза Сулу, като прибра трикордера си, а вместо него извади фазера. — Докато не намерим телата им, ще предполагаме, че капитанът и останалите са живи.
Той насочи оръжието си към средата на ямата и започна да пробива отвор в скалата. Стълб бял дим се издигна нагоре от мястото, където лъчът беше изгорил стеблото на едно дърво, превръщайки го в прах.
— Да вървим! — каза той на останалите, като дори не отмести погледа си от мястото, върху което се беше съсредоточил. Ако са все още живи, могат да се задушат от недостиг на въздух.
Елис, Феритър и Марголис се опитваха да се присъединят, когато комуникаторът на Сулу забръмча. Сърцето му подскочи, защото за момент той помисли, че това може би е Кърк. Отвори устройството.
— Сулу?
Беше Скот. Сулу преглътна разочарованието си.
— Намерихме мястото, откъдето капитанът се е обадил за последен път — съобщи той. — Земята тук е пропаднала и ние мислим, че той и хората му са затрупани. Ние…
Скот изпсува и го прекъсна.
— Това вече няма значение. Ние ви телепортираме обратно.
Сулу не можеше да повярва на това, което чу.
— Мистър Скот, те може да са все още живи! Ако има и най-малък шанс…
— Не зависи от мен, момче! — изрева Скот. — Приготви се за телепортиране!
Преди Сулу да разбере какво означава „не зависи от мен“, те бяха обгърнати от транспортния облак.

* * *

— Мистър Скот? — британският акцент на Кайл не можеше да се сбърка дори по вътрешната уредба.
Шефът по информацията беше седнал отново, но започваше да съжалява. Дали просто си въобразяваше, или проклетият стол наистина го притискаше?
— Да — каза той на Кайл. — Надявам се, че хората на Сулу се прибраха.
— Разбира се, сър.
— Да благодарим на господа за това! — каза Скот. — Мистър Сулу да докладва на мостика. Останалите могат да оставят находките в научния отдел.
След това погледна към Чеков, който вече се беше обърнал в стола си и очакваше указания.
— Курс Бета Кабрини — докладва мичманът, без Скот да му казва. И Чеков не изглеждаше доволен, че оставиха капитана, но не позволяваше това да му попречи да си върши работата.
— Благодаря, мичман! — Скот погледна към Риърс, дежурния кормчия. — Орбита шест! — заповяда той.
— Орбита шест — потвърди Риърс.
След като „Ентърпрайс“ смени посоката, Октавиъс сякаш се изплъзна от панорамния екран, като отстъпи мястото си на цяло море от звезди. Скот не поиска „огледалото за обратно виждане“, както обикновено правеше Кърк. Не искаше да си спомня какво оставя след себе си. След няколко минути вратите на турболифта се отвориха и Сулу приближи към командния мостик. Беше все още зачервен и потен от работата си на планетата. Той се насочи директно към командното място, като погледна само веднъж към панорамния екран. Опитваше се да избегне всякаква конфронтация със Скот.
Но шотландецът имаше друго намерение.
— Мистър Сулу? — каза той.
Лейтенантът спря изведнъж и го погледна.
— Да, сър?
„Не си прави труда да сядаш!“ — помисли си Скот и без да каже нищо, тръгна към турбоасансьора, от който Сулу току-що беше слязъл.

* * *

Маккой се облегна на полицата на биолеглото със скръстени на гърдите ръце и критично наблюдаваше признаците на живот върху дисплея, намиращ се над главата на Спок. След това погледна и самия Спок. Само зеленикавият блясък по бузите на Вулкан показваше каква ожесточена битка се водеше в него. От една страна, непознатата отрова, която животното беше инжектирало в него, засилваше подлудяващо неговия метаболизъм. От друга страна, успокоителното, което му беше дал докторът, след като го докараха в лазарета, потискаше същия този метаболизъм.
Безизходно положение, но то не можеше да продължи безкрайно. Макар че засега се беше стабилизирал, битката за живот си вземаше необходимото бавно, но сигурно. След известно време това напрежение щеше да го изтощи до краен предел, а може би дори щеше да го убие.
Докторът поклати глава. Не биваше да допуска това да се случи!
Макар че Спок понякога го дразнеше и споменаването на израза „логиката на Вулкан“ го караше да настръхне, Маккой уважаваше, макар и неохотно, първия офицер на кораба. „А може би и нещо повече от уважение…“ — призна пред себе си докторът.
Като се намръщи отново, той пресече лазарета и се насочи към лабораторията. Когато влезе, доктор М'Бенга и сестра Чапъл се обърнаха и го погледнаха.
— Как е? — попита Маккой.
Преди да инжектира от транквилизатора в тялото на Спок, доктор М’Бенга, специалист по медицина на вулканите, взе проби от кръвта на пациента за анализ. М'Бенга вдигна рамене.
— Доста добре! Изолирахме отровата. Но досега такова нещо не съм виждал. Ще е необходимо време, преди… — мъжът спря да говори и се усмихна. — Мисля, че не трябва да ти казвам това, нали?
— Няма нищо — увери го Маккой. — Говориш с човек, който веднъж каза на капитана как да управлява кораба…
Току-що беше изрекъл това и Маккой чу приглушени стъпки по коридора, които приближаваха към тях. Изсумтя:
— Не е застрашен от някаква опасност, макар че все още сме далече от излекуването му. Защо, капитанът ли пита за него?
— Не — отговори Скот, — макар че капитан Кърк е другата причина, поради която идвам при вас.
Нещо студено и лепкаво пропълзя по гърба на доктора.
— Скоти — каза той бавно, — ако искаш да ми кажеш, че нещо се е случило на Кърк, по-добре карай без заобикалки!
Скот въздъхна.
— Е, добре — съгласи се той, — ще говоря направо!


Глава четвърта

Когато Кърк повдигна глава изпод ръцете си, с които се предпазваше, той почувства как товарът от влажна пръст се разпиля надолу по врата и раменете му. Като се разкашля от смрадта, която се носеше сякаш от нещо гниещо, той се огледа. Сърцето му се преобърна! Усещането беше такова, сякаш е сляп. Около него беше пълна тъмнина! В Космоса поне имаше звезди, които можеше да се използват за ориентир. А тук нямаше никаква светлинка, нищо, което да ти послужи като отправна точка!
Сети се, че фазерът можеше да му осигури някаква светлина, но като посегна към него, откри, че той не беше на обичайното си място. Това беше ужасно! Комуникаторът му също го нямаше. Може би го е изтървал, когато пропадна в разтворилата се земя.
Отново се опита да види нещо в тъмнината, искаше му се очите му да са свикнали вече с нея, сякаш самото желание беше достатъчно за това. „Погребан жив!“ — прониза го смразяваща мисъл. Всичко беше като в някакъв разказ за духове, който брат му му разказваше около лагерния огън, когато бяха още деца. Но това не беше приказка, това бе истина! А той не беше дете, а капитан на звезден кораб и се безпокоеше за екипажа си!
Какво ли се е случило с останалите? Спомни си, че за последен път ги видя, когато пропаднаха в дупката.
— Оуенс? — извика той. — Каррас? Отри?
Нищо. Никой не отговори. Сърцето на Кърк се сви още повече. Възможно ли беше той да е единственият, останал жив?
Опита да стане, но си удари главата в нещо. От силния удар падна на колене. Като изпсува, той протегна ръка и с върха на пръстите си започна да опипва наоколо. Необходимо му беше съвсем малко време, за да разбере, че над главата му има скалист таван — равен и сравнително стабилен, макар че това можеше само да изглежда така.
— Капитане? Вие ли сте?
Беше Каррас. Той можа да я разпознае, макар че гласът й звучеше приглушено.
— Чувам те — отговори той. — Добре ли си?
— Чудесно.
— У тебе ли е все още фазерът ти?
Настъпи тишина.
— Не. Вероятно съм го изпуснала.
„Там — помисли си Кърк, — гласът й идва оттам!“
— А комуникаторът ти? — попита капитанът, като лазеше в посоката, която мислеше за правилна. Усети всички рани и охлузвания, които имаше по тялото. Но нямаше сериозно нараняване, слава богу. Беше му провървяло!
Отново настъпи мълчание.
— Да, той е у мене.
— Опитай се да се свържеш с кораба.
Чу как тя изпълнява заповедта. Опита се веднъж, след това още веднъж.
— Няма отговор — докладва тя. — Мисля, че не успявам да се свържа.
По дяволите, като че ли беше предчувствал, че именно това ще се случи!
— Може и да не е възможно оттук. Онова, което блокира широкообхватните сензори, може би блокира и нашите комуникатори.
Кърк чу прещракването на комуникатора, когато тя го изключи. Това показваше, че се движи в правилна посока.
— Какво стана? — попита Каррас.
— Не знам! — отговори той.
Но можеше да предположи. Ако животното се движеше под земята, появата му предизвикваше разместване и пропадане на пластовете. Разбира се, сега не беше време да се дискутира по този въпрос. Това щеше да бъде направено, ако се измъкнат живи и здрави от тук.
Изведнъж капитанът усети твърда преграда пред себе си, нещо, което стърчеше от земята под странен ъгъл. Опипа го с ръка, за да разбере колко е голямо и дали може да го заобиколи или да мине под него, ако е възможно.
Скалата беше огромна, но все пак не можеше да е безкрайна. Кърк продължаваше да пълзи надясно. Най-после стигна до някакъв ръб и мина покрай него.
— Продължавай да говориш — каза той на Каррас. — Следвам посоката на гласа ти.
— Сър, чух нещо. Мисля, че съм близо до някой от останалите.
Чу се стон. Капитанът извика в тъмнината:
— Оуенс? Отри?
— Тук… — чу се отговор, толкова тих, че приличаше на шепот. — Оуенс, сър.
Гласът се чуваше някъде отдясно на Каррас, ако Кърк беше разбрал правилно.
— Ранен ли си? — попита го Кърк.
Дочу се нов стон.
— Кракът ми, сър. Мисля, че е счупен…
Можеше и да е по-лошо. Капитанът се безпокоеше за Отри, но се мъчеше да прогони за известно време поне тази мисъл от главата си. „Ще го намерим! — каза си той. — Още една стъпка в правилната посока, както те учиха в Академията. Е, добре, не точно стъпка. По-скоро приплъзване“. Като продължи напред, той отново усети нещо твърдо пред себе си, вероятно скала. Точно като всички онези заоблени камъни, които беше видял на повърхността.
Ами ако някой от тях е паднал върху Отри…
Не! За втори път трябваше да фокусира вниманието си върху предстоящите задачи. Той заобиколи камъка и продължи да пълзи напред.
— Каррас? Как се справям?
— Мисля, че се приближавате, сър. Нямам много добре развито чувство за ориентация.
„Може би — помисли си Кърк. — Но ти имаш много други добри качества.“
В гласа на Каррас не се долавяше ни най-малко потрепване или друга проява на страх.
Някъде горе се чу шум, последван от свличане на пръст. Инстинктивно капитанът спря да се движи и притаи дъх.
Но това беше всичко. Нищо особено не се случи.
Разбира се, след първото срутване те бяха добили вече опит, но този шум също беше тревожен. Нямаше никакви гаранции, че дупката, в която се бяха озовали, беше здрава, че скалистата маса няма да поддаде и да ги затисне. Трябваше да открият изход! И това трябваше да стане колкото е възможно по-бързо.
Кърк продължаваше да си проправя път, докато ръката му не напипа нещо меко и сухо. Странно сухо. Като се отдръпна леко назад, той се опита да види нещото в тъмнината. След секунда-две отново го напипа. Наистина беше меко. Толкова меко, колкото униформата на офицер от Звездната флота!
Беше попаднал на Отри или по-точно на ръката му. Кърк прокара своята ръка по тази на Отри, докато стигна до врата. Опита се да намери пулса. Беше жив, но явно ранен. Доколко ли сериозно?… Като се наведе към мястото, където смяташе, че е устата му, Кърк се заслуша. Почувства облекчение: другарят му дишаше без затруднение. Явно беше ударен, но не можеше да се прецени какви наранявания има. Да премести Отри, би означавало да поеме известен риск. Но ако го оставеше тук, щеше да бъде дяволски трудно да го открие отново, а и инстинктът му подсказваше, че шансовете им биха били по-големи, ако бъдат всички заедно.
Сякаш за да подчертае правилността на решението му, някъде там, горе, се чу отново предишният шум.
— Капитане?
Беше Каррас.
— Тук съм, Каррас! Открих Отри.
Тя попита съчувствено:
— Как е той?
— Жив е, но е в безсъзнание. Аз…
Кърк беше прекъснат от едно изръмжаване, а след това от тихо и неясно произнесена псувня.
— Отри! — каза капитанът, като страшно много му се прииска да види лицето на другаря си.
Настъпи мълчание.
— Вие ли сте, сър?
Гласът му беше сух и писклив. Кърк не можа да се сдържи и се усмихна.
— Да, аз съм!
— Къде сме? — попита Отри. Изглежда, беше зашеметен, но това не беше изненадващо. — Какво се случи?…
Капитанът го хвана за рамото, като се опитваше да го успокои.
— Не сега. Можеш ли да се движиш?
Отново настъпи мълчание.
— Да, сър. Само малко ме боли…
— Добре. Следвай ме!
Кърк пропълзя напред, след това се ослуша, за да провери дали Отри го следва. Когато го чу да се влачи след него, той продължи.
— Вие наистина се приближавате — каза Каррас. — Гласовете ви се чуват така, сякаш, ако протегна ръка, ще ви докосна.
И на капитана така му се струваше.
— Протегни ръката си — каза й той. — Размахай я пред себе си!
Той продължи да пълзи и направи същото. В един момент ръцете им се докоснаха. При второто махване те се срещнаха и се хванаха. Ръката на Каррас изглеждаше влажна и малка в неговата. Може би поради инстинкта му да закриля или може би поради някакво друго чувство, той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото трябваше.
— Хванах те! — каза той.
— Да — отговори тя и го пусна.
Кърк погледна назад през рамо, като че ли можеше да види нещо.
— До мене ли си, мистър Отри?
— Да, сър.
— А ти, мистър Оуенс?
— Не съм мърдал от мястото си — отговори другият член на екипажа, като се опита да скрие болката. Хубаво беше, че чувството му за хумор не го беше напуснало независимо от това, което му се беше случило.
Кърк не можеше да пропусне възможността да повдигне самочувствието на хората си.
— Неприятно ми е, че трябва да наруша спокойствието ви, но е време да комплектуваме групата.
Всички се разсмяха. Дори Оуенс.
— Бих искал и аз да мога да се присъединя — каза той с не толкова весел глас.
— Ето — отговори капитанът, като тръгна към него или по-точно към мястото, където си мислеше, че се намира. — Нека да ти подам ръка.
Някъде отгоре се чу тежък, скърцащ звук — камъните променяха местата си в бавен мъртвешки танц. Пръстта отново пропадаше, и то на няколко места.
Оуенс беше доста по-далеч, отколкото си мислеше капитанът, но след известно време той стигна до него. Каррас и Отри бяха наблизо. Най-после бяха заедно! Сега трябваше да намерят изхода!
„Някакъв инструмент, нещо за копаене очевидно ще е от полза“ — помисли си Кърк.
— Оуенс, Отри, да не би фазерите ви случайно да са у вас?
— Не, сър — отговори Отри, — моят го няма.
Оуенс позабави отговора си, но той прозвуча доста приятно.
— Моят е тук. Ето го!
Секунда по-късно Кърк почувства ръката на Оуенс да го хваща през китката, а след това усети познатата форма на фазера.
— Капитане! — каза Каррас.
— Да?
— Не мисля, че това е добра идея, сър! Миризмата тук… Може да е някакъв природен газ!
Кърк се намръщи. Не беше помислил за това, но жената беше права.
Разбира се, може да се стигне до момент, в който той трябва да поеме риска. Но не сега. Положението им не беше толкова отчайващо. Смешно наистина. Беше забравил за миризмата! Чудно как човек свиква с всичко. Дори сега, когато се сети и се концентрира върху тази мисъл, трудно можеше да открие нещо неприятно във въздуха. Това беше странно. Не е възможно до такава степен да е свикнал с въздуха! Освен ако той не беше по-разреден тук, на това място. А каква друга можеше да бъде причината, освен тази, че отнякъде влиза свеж въздух, който разпръсква зловонието?
— Извини ме — каза той на Оуенс, като премина покрай него на колене и лакти, но все още държеше фазера в дясната си ръка. — Може би съм открил нещо.
Нямаше представа дали е тръгнал в правилната посока или не, но все пак трябваше да се върви нанякъде, нали?
Ако имаше късмет, скоро щеше да открие края на пещерата.
Ако предположението му, че въобще има изход от тук, беше правилно.
Ако изходът беше достатъчно голям, за да го открие.
Ако пещерата не се строполи върху тях.
Твърде много „ако“ се въртяха в главата на капитана, докато той се придвижваше напред.
Рамото му се допря до някаква издутина, но когато я изследва по-подробно, се оказа, че не е нищо друго, освен една скала. Все още не беше стигнал до края на пещерата.
Чу се проскърцване. Хссс… Опита се да не обръща внимание на предупредителните звуци.
„Господи — каза си той, — нямам нужда от повече напомняне! Това, от което се нуждая, е да се концентрирам върху непосредствената си задача.“ След това протегна ръка и докосна стената на пещерата. Опипа наоколо, за да се убеди, че е така.
— Капитане?
Кърк подскочи. Не знаеше, че зад него има някой.
— Отри? — попита той.
— Да, сър. Мислех, че може би се нуждаете от малко помощ.
Капитанът кимна, макар да знаеше, че Отри не го вижда.
— Правилно си помислил. Ти тръгни наляво, а аз ще продължа надясно. Търсим някакъв отвор, през който въздухът влиза в пещерата.
Отри не зададе никакви въпроси. Не изказа съмнение. Просто направи това, което му беше заповядано. Междувременно Кърк остави настрана фазера си. Щяха да са му необходими и двете ръце, ако трябваше да… Той не успя да довърши мисълта си. Ръката му попадна в някакъв отвор. Като я размърда нагоре-надолу, след това наляво-надясно, той разбра какво е. Наведе се, притисна бузата си към скалата и опита да открие отвора. Никаква светлина, дори и съвсем слаба. Но все пак на това място имаше изход. Трябваше да има! Като зарови пръсти в твърдата почва, Кърк започна да копае. Отново нищо.
— Отри — извика той, — имам нужда от помощта ти.
Преди Отри да го намери, капитанът беше извадил още едно парче скала, така че отворът беше станал с големината на юмрук. Сега се усещаше малко по-силно течение.
— Сър?
— Подай ми ръка!
Командирът намери ръката му в тъмното и я постави над дупката. Отри промърмори нещо след като разбра какво означава това.
— Виж дали ще можеш да я разшириш — каза му Кърк. — А аз ще се върна за Каррас и Оуенс.
— Добре, сър.
Малките рани, които беше получил от пълзенето, го боляха все повече, но сега не беше време да се оплаква и Кърк продължи да пълзи обратно.
— Каррас? — извика той. — Оуенс?
Като се ориентираше по гласовете им, той достигна до тях по-бързо, отколкото беше очаквал. Разстоянията бяха доста различни в тъмнината.
— Какво има, сър? — попита Каррас.
— Намерихме изход! — каза капитанът. — Или поне може да е изход. Някакво въздушно течение минава през него.
Пипнешком той намери рамото на Оуенс и провря ръка под мишницата му.
— Единственият проблем е, че не е много голям. Отри работи сега по него.
— Хващате ли се на бас, сър? — в гласа на Оуенс се чувстваше някакво колебание.
— Добре. Тогава нека…
Изведнъж се чу силен стържещ звук, сякаш някой скърцаше с огромни зъби. Някъде в пещерата се чу трясък. Кърк се молеше само да не е ново пропадане на земя, което да образува препятствие към изхода. Ако пътят им към Отри и отвора бъде отсечен…
Не искаше и да мисли за това! Капитанът пълзеше и теглеше след себе си Оуенс, който охкаше от болка, а счупеният му крак се влачеше по неравната повърхност. Въпреки това той правеше всичко, което беше по силите му, за да помага със здравия си крак на придвижването. Малко по-късно Кърк чу гласа на Каррас, идващ от около метър разстояние зад Оуенс.
— Хванах го за другата ръка, сър!
Вече заедно, те напредваха бързо. От Оуенс не чуха повече никакво оплакване. Дори и да го болеше, той не даваше израз на това. Не откриха нови препятствия по пътя си. Скоро чуха затрудненото дишане на Отри, който работеше върху разширяването на отвора в стената.
За съжаление, все още не се виждаше светлина. Това съвсем не беше добро предзнаменование.
— Капитане? — попита Отри.
— Тук сме вече тримата — каза Кърк.
— Сър, този звук…
— Не обръщай внимание! — прекъсна го Кърк. — Как върви?
— Доста добре — отговори Отри, макар част от съзнанието му да беше заета с мисълта за срутването. — Имам малък успех, вижте сам.
Кърк се възползва веднага от поканата. С помощта на Отри той намери отвора. Беше доста по-широк отпреди, можеше да провре през него цялата си ръка до рамото. Не почувства нищо от другата страна. Дори това да не беше изходът, на който се надяваха, можеше да им даде някаква възможност да се предпазят от постоянно срутващия се таван.
— Отлична работа си свършил! — каза Кърк на Отри, като извади ръката си от дупката.
— Благодаря ви, сър.
— Но трябва още да се потрудим. Поеми едната страна, а аз — другата.
— Сър — каза Оуенс, — и аз мога да помогна!
— Страхувам се, че не можеш — отговори Кърк. — Тук няма много място, а и ти с този крак…
Като се опита да издърпа едно парче скала, командирът отново чу стържещия звук, който издаваха стените на тази пещера. Кърк намери една издатина, разклати я и усети, че тя поддава. Следващото дръпване свърши работа — скалният къс остана в ръката му. Беше доста голямо парче.
Отри изпъшка. Последва още един тътен. Чу се далечен тъп звук, когато той хвърли парчето на земята.
Окуражен от това, капитанът хвана друга издатина и се помъчи да я разклати. За нещастие, тази скала не поддаваше толкова лесно. Преди да опита отново, се чу огромен трясък, толкова силен, че сякаш цялата пещера се разклати от удара.
— По дяволите! — извика Оуенс, а гласът му подсказваше, че той знае какво става. — Този трус не беше далечен!
„Твърде близо“ — помисли си Кърк. Всеки момент таванът можеше да се срути върху главите им. Беше страшно изкушен да използва фазера на Оуенс, но се отказа. Докато тази миризма се усещаше във въздуха, оръжието трябваше да се използва само в краен случай.
Той отново се зае с издатината, като я дърпаше, буташе и отново дърпаше. Най-после почувства, че скалният къс се размърда. Напрегна всичките си сили и го дръпна към себе си. Той се откъсна от мястото си. Капитанът изрева от неимоверно голямото усилие, което беше приложил. Скалата беше огромна и това беше добре. Вероятно скоро щеше да се открие голям отвор.
Когато се изправи, той чу, че един друг камък се откърти и със силен шум падна върху останалите.
Кърк отново опипа отвора. Беше достатъчно голям, за да може Каррас да мине през него.
— Мичман! — каза той.
— Да, сър — отговори жената.
— Преминавай!
За момент тя се поколеба.
— А вие, останалите?
— Скоро ще се присъединим и ние — отговори й Кърк.
— Сър, аз мога…
— Мърдай! — извика той. Нямаше време за героични постъпки точно сега.
Без да каже нищо повече, Каррас мина покрай него и тръгна към стената. С негова помощ тя премина през отвора. Чу се шумът от търкането на униформата й в пръстта и камъните. След малко нея вече я нямаше.
Капитанът започна да работи отново, но пръстта започна да се свлича по врата и раменете му. Не спираше да го засипва. Положението се влошаваше. Ситуацията ставаше все по-сложна. Отри беше отново на мястото си, напрягайки сили, ръмжеше и мърмореше. Кърк работеше тихо върху следващата скала, а потта се стичаше по лицето му. Все още нищо не се получаваше. Някъде в пещерата нещо се събори с ехтене. Накрая капитанът реши да използва фазера.
— Дръпни се назад! — каза той на Отри.
Като извади оръжието, той го регулира пипнешком. След това го насочи към отвора или където си мислеше, че е, и натисна спусъка. Не видя светлината и, разбира се, скалите не помръднаха. Не чуваше дори леко бръмчене. Проклетото оръжие нямаше енергия! Захранващото устройство вероятно се е повредило при пропадането. Като изпсува, Кърк остави фазера настрана.
— Не работи — извика той, за да бъде чут сред шума от падащата пръст. — Хайде, давайте. Ще свършим тази работа, ако е необходимо и със зъби да си проправим път навън.
Като се насочи отново към дупката с две голи ръце, капитанът пипнешком намери нещо, за което да се хване — вероятно същото, което не беше успял да помръдне предния път. Опита отново, но пак не успя. Въздухът беше изпълнен с много прах и той се задъхваше от липсата на кислород.
— Отри — каза той, — нека опитаме заедно!
Като хвана ръката му, той го поведе в нужната посока. След това те продължиха да работят с удвоени усилия, но нищо не се получаваше. Дори нямаше надежда скалата да помръдне.
— Капитане… — гласът на Отри звучеше съвсем тихо. И нищо чудно, че всеки момент можеше да припадне от раната, която беше причина да изпадне в безсъзнание преди това.
Кърк скръцна със зъби. Нямаше да се предаде! Нямаше да позволи да бъдат затрупани!
В очите му влезе пръст и той се опита да я изчисти, доколкото това беше възможно. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша: Той се закашля.
„Хайде, Кърк — каза си той, сякаш беше някой инструктор в Академията. — Тук има проблем. Как ще го решиш?“
Внезапно беше осенен от една идея. Като се наведе, разрови скалните късове, които вече бяха извадили, и намери възможно най-големия.
Напрегна мускули и го повдигна на нивото на гърдите. След това го хвърли към мястото, където беше дупката. Направи същото още веднъж. И още веднъж, докато почувства, че от скалата се откърти нещо. Остави камъка и отиде да провери размерите на отвора.
Беше по-голям. Но беше ли достатъчен? Имаше само един начин да разбере това.
— Оуенс — каза той.
Чу се кашляне, след това друго. Накрая Оуенс отговори:
— Да, сър.
— Ставай! Ще се измъкваме оттук!
Раненият мъж не се възпротиви. Той просто се изправи и политна към стената. Капитанът почувства, че той пада върху него, и му помогна да се задържи на крака.
— Отри! — извика Кърк. — Помогни ми да придвижим Оуенс!
— Да, сър!
Те заедно започнаха да бутат Оуенс напред, колкото е възможно по-внимателно, за да предпазят болния му крак. За своя чест Оуенс продължаваше да пази пълно мълчание. А може би просто нищо не можеше да се чуе от невероятния шум на падащата пръст. След известно време почувстваха, че Каррас го тегли от другата страна на отвора, а после Оуенс пропълзя останалата част от пътя сам. Те вече знаеха, че дупката е достатъчно голяма.
— Ти си следващият! — извика капитанът към Отри.
Мъжът не започна да спори. Просто се покачи и влезе в отвора. Кърк хвана Отри за ботуша и му помогна да се повдигне. След няколко тласъка той вече беше от другата страна.
През това време слабият дъжд от пръст се беше превърнал в порой. Капитанът беше затрупан почти до коленете. Той се опита да се концентрира и да задържи ръцете си на ръба на отвора. Ако загубеше очертанията на отвора, щеше да загине!
Никак не беше лесно. Той все повече се привеждаше под товара на свличащата се пръст и все по-трудно дишаше. Постепенно потъваше. Изходът беше толкова близо и едновременно толкова далече! Една тъмнина, по-дълбока от тази наоколо, заплашваше да погълне съзнанието му.
Не! Не! Като мобилизира всичките си останали сили, той се притисна напред към стената и успя да вкара главата и раменете си в отвора. Но това беше всичко, което можа да направи. Пръстта не му даваше възможност да се оттласне, а просто бавно и неумолимо затрупваше долната част на тялото му.
След това почувства как нечии ръце обхванаха китките му и някой започна да му вика нещо. Той поклати глава. Не можеше да чуе абсолютно нищо, кръвта биеше твърде силно в ушите му.
Но Кърк разбра какво е означавал викът, когато скалата около него започна да трепери. Останалата част от пещерата пропадаше надолу. Той ритна отчаяно, като се опитваше да освободи краката си от тежестта на пръстта. От другата страна другарите му го дърпаха с всички сили, даже в един момент на Кърк му се стори, че ръцете му ще се откъснат. Най-накрая с едно разклащане, което сякаш размести всяка една от костите му, той беше издърпан и така премина от една тъмнина в друга. Само че тук най-после можеше да изкашля цялата мръсотия, която се беше набрала в гърлото му. Можеше да диша. Можеше да се успокои.
Трябваше да бъде щастлив, защото смъртоносният капан, от който се измъкна преди малко, се строполи с оглушителен шум.
Кърк чу някакъв глас в ухото си… Женски глас.
— Капитане! Капитане, добре ли сте?
Той се закашля, но кимна с глава.
— Добре съм. Необходима ми е само една минута…
Каррас се усмихна нежно. Каза му нещо, а гласът й беше като гальовна милувка — хубав глас…


Глава пета

Скот огледа масата за заседания. Маккой, Сулу, Ухура и Чеков бяха пред него. Докторът вече се беше поуспокоил след избухването, когато научи за Кърк. И Сулу малко или много беше приел, че не може да се продължава с търсенето, след като беше разбрал какви са причините за решението на Скот. Но шефът по инженерните въпроси искаше всички да го разберат и да посрещнат трудната задача, която им предстоеше, колкото е възможно по-добре информирани.
Скот се окашля.
— Направих това събрание — започна той, — за да ви съобщя какво ми казаха от Звездната флота. Но преди да започна, бих искал да чуя доклада за състоянието на мистър Спок.
Маккой кимна.
— Добре. Ето го в подробности. Отровата, която това животно инжектира в тялото на Спок, предизвика състояние, което ние се изкушаваме да наречем хипертироидизъм, макар и да не е срещано при хората. Хипертироидизмът беше болест, при която тироидната жлеза, контролираща химическите реакции в тялото, се поврежда и така ускорява много от функциите му. Казвам беше, защото ние открихме лекарство против нея преди около сто и петдесет години. Да, но на Вулкан никога не откриха такова лекарство, просто защото там не е имало нито един случай на такова заболяване. С каквото и това животно да е отровило Спок, симптомите са подобни на хипертироидизъм. Биологичните му функции са много ускорени, като това създава ужасно напрежение за сърцето и другите вътрешни органи. Ние му дадохме много успокоителни, за да намалим напрежението. Това е най-доброто временно решение.
— Аз, разбира се, не съм лекар — каза Ухура, — но не е ли възможно да прочистите тялото му от отровата? Просто чрез филтриране на кръвта?
Маккой изръмжа.
— Опитахме и това, но системата ни за филтриране явно не е много надеждна и малки остатъци от отровата поддържат действието й — той поклати глава и продължи: — Няма никаква логика от медицинска гледна точка, но е така. Онова, което се опитваме да направим сега, е да открием нещо, което да прекрати действието на веществото. Но когато работим върху нещо толкова необичайно, нещо, което не сме срещали досега… — той сви рамене. — Необходимо е време!
Всички се спогледаха. Накрая Ухура зададе въпроса, чийто отговор всички искаха да знаят.
— Какви са шансовете на Спок?
Маккой поклати глава.
— Трудно е да се каже — отговори той. — Но мога да ви кажа това, че уврежданията, които Спок получава, се увеличават постоянно. Напълно възможно е, след като го излекуваме, той да остане с някакъв недъг.
За известно време в залата за съвещания настъпи тягостна тишина. Накрая Скот каза:
— Ти продължавай да работиш — обърна се към Маккой, — а ние ще продължаваме да се надяваме!
След това той промени темата, колкото е възможно по-незабележимо, макар че командирът щеше да направи това много по-гладко.
— Междувременно ние имаме и друг проблем, по който трябва да работим. Адмирал Ковалски ни изпраща на Бета Кабрини, за да отблъснем нападение срещу местата за обработка на минерали.
Като посегна към бутоните за управление на дисплея, разположен на масата, той извика на екрана една диаграма, която показваше резултатите от работата на колонията. Бяха впечатляващи.
— Както можете да се уверите сами — продължи Скот, — на Бета Кабрини има значителни запаси от дилитий, да не говорим за дураний и долацит. Разбира се, това е напълно достатъчно, за да я направят привлекателна цел за клингънианци или ромуланци. Всъщност колонията не се намира близо до нито една от двете империи и затова охраната там е била съвсем малка. Доколкото разбирам, те нямат дори сензори.
— Ако не са клингънианци или ромуланци, кой друг би могъл да е? — попита Сулу.
Скот се облегна в стола си.
— Никога ли не си чувал за меркаанците?
Сулу поклати глава.
— Те са нация от разбойници, пирати, за които ни се докладва от време на време. Истината е, че ние се срещнахме с тях един-единствен път преди около десет години — той погледна към останалите. — Бихте ли отгатнали името на кораба, който установи този исторически контакт?
— „Ентърпрайс“! — каза Чеков, отговаряйки на дългия риторичен въпрос на Скот.
— Да! — потвърди инженерът.
Като се наклони напред, той отново натисна един от бутоните на терминатора. Диаграмата, показваща производството на планетата, се смени с изображение на три неидентифицирани звездни кораба.
— Преди едно десетилетие тези кораби, командвани от един меркаанец на име Хеймсаад Дриин, нападнаха товарен кораб на федерацията, превозващ лекарства до Гама Каталинас. Планът очевидно е бил да се иска откуп за лекарствата от жителите на планетата, които отчаяно се нуждаели от тях. Кристофър Пайк, тогава командир на „Ентърпрайс“, пристигнал, когато Дриин започвал да товари лекарствата на един от корабите си. Нямало начин да си върнат товара със сила, защото съотношението било едно към три, и затова Пайк прибягнал до хитрост. За да не ви разказвам цялата история, ще ви кажа само, че той надхитрил меркаанците и ги прогонил.
— И тогава ли за последен път сме се срещнали с тях — попита Маккой.
— Да — потвърди Скот. — А сега те са излезли от прикритието си и са превзели Бета Кабрини! Не знам със сигурност дали има нещастни случаи, но Дриин не би се поколебал да убие някого, ако не му съдейства. По-вероятно е вече да е ликвидирал няколко души. Звездната флота се безпокои, че той ще убие още хора, да не говорим, че ще вземе онова, което не му принадлежи.
Ухура сбърчи вежди.
— Откъде знаем какво става на Бета Кабрини? Някой успял ли е да изпрати призив за помощ?
Главният инженер кимна.
— Точно това е станало. За съжаление, оттогава нищо повече не сме узнали. Вероятно този, който е изпратил съобщението, е мъртъв.
Маккой промърмори нещо.
— Какво очаква от нас Звездната флота? Ако Пайк е успял да се справи с Дриин преди десет години, какво ги кара да мислят, че и ние ще можем?
Скот въздъхна.
— Първо, докторе, те са длъжни да направят нещо. Не могат просто да стоят и да наблюдават, докато колонията загива. Освен това не забравяйте, че от Звездната флота търсеха капитан Кърк, а не вас. Вероятно са си мислили, че щом Пайк е можал да надхитри Дриин, вероятно и капитанът ще успее.
Онова, което не бяха очаквали от Звездната флота, беше, че капитан Кърк ще се изгуби на някаква планета и че ще трябва да разчитат на стратегическите умения на един обикновен инженер. Скот си спомни изражението на Ковалски, когато го видя — то в никакъв случай не изразяваше доверие.
— Във всеки случай — продължи Скот, — това е нашата мисия. Помислих, че е необходимо да знаете това всички вие, защото ще имам нужда от помощта ви.
— Ще направим каквото зависи от нас — каза Сулу. — Ти знаеш това.
— Да — отговори Скот, — но все пак е хубаво да го чуя още веднъж.
— Какъв е планът ви, сър? — попита Чеков.
Мистър Скот сложи ръце на масата.
— Да — каза той, — именно по този въпрос ще имам нужда от помощта ви!

* * *

Хеймсаад Дриин стоеше прав до прозореца на административната сграда и гледаше навън към почти празния главен площад на колонията. Опитваше се да предвиди последствията от това, което се беше случило точно преди половин час.
Човекът беше заловен. Това беше добрата новина. Лошото беше, че е бил убит, преди да се разбере какво е направил. Възможно е да не е направил нищо, което да навреди на мисията им. Възможно е да се е промъкнал през охраната на Балак просто от страх, защото не беше повярвал на обещанията му пред хората на площада.
Никога нямаше да разбере отговорите на тези въпроси. Те никога нямаше да бъдат сигурни в предположенията си само защото Балак не беше успял да сдържи нервите си! Дриин се дразнеше при мисълта за това, което се беше случило. Не обичаше да губи!
Вратата зад него се отвори. Той не се обърна веднага, защото знаеше, че мястото се охранява добре.
— Господарю?
Позна гласа на Балак. С добре премерени, бавни движения, които целяха да унижат другия мъж, Дриин погледна през рамо.
— Да?
— Попълних новата производствена диаграма в съответствие с вашите указания.
В гласа му се усещаше нотка на съжаление. Явно сериозния пропуск, който беше допуснала ръководената от него охрана, не беше останал незабелязан. Той разбираше на колко тънък конец виси кариерата му.
— До момента, в който ще сме готови да отпътуваме, ние трябва да имаме деветнадесет тона дураний и около половин тон необработен дилитий.
Тези количества надхвърляха първоначалните планове на Дриин. Но той не показа, че е доволен: искаше Балак да се притесни малко.
— Прието — отговори Дриин. — А степента на съдействие…
— Подобри се значително. Хората, изглежда, по-добре разбират какво означава приемливо поведение.
Дриин изсумтя.
— Това е добре. А ти, Балак, знаеш ли границите на приемливото поведение? По отношение на прекратяване на задълженията ти?
Меркаанецът сбърчи вежди.
— Да, сър.
На Балак му се стори, че мина ужасно дълго време, а и Дриин нарочно удължи паузата, за да може предупреждението да натежи повече, и след това добави:
— Това е всичко.
Заместникът му наведе глава, обърна се и излезе. Преди да продължи наблюденията си, Дриин забеляза, че стражите, които стояха пред вратата, се спогледаха. Когато Балак минава покрай тях, те му се присмиваха зад гърба.
След като вратите се затвориха плавно, Дриин също се усмихна. Дотук с амбициите на Балак! Сега единственият проблем, който трябваше да реши Дриин, беше къде да държи на склад ценните материали.

* * *

Сестра Кристин Чапъл въздъхна, намръщи се и оправи сребристото термоодеяло на Спок. Не че това беше необходимо, а просто за да прави нещо.
Ако в този случай Чапъл се чувстваше безпомощна, тя не беше единствената, която изпитваше това чувство. М'Бенга прекарваше цялото си време в търсене на лек против непознатата отрова, която се опитваше да обърне метаболизма на Спок против самия него. С изключение на няколкото минути, прекарани в разговор със Скот до леглото му, Маккой работеше редом с колегите си, но без ни най-малки изгледи за успех.
„Те ще открият лекарството — мислеше си сестрата. — Винаги досега са успявали!“ След като Спок беше преминал през всякакви опасности, беше преодолял толкова трудности, той не би трябвало да умре от пипалата на някаква „огромна личинка със склонност към вулкани“, както се изразяваше Маккой.
Тя би се разсмяла на това сравнение на доктора, ако не беше видяла страданията на Спок. Кожата му беше два пъти по-тъмна от обикновеното. Щеше да й е смешно, ако не виждаше слабото потрепване около очите му — това беше признак на неразположение и тя го беше забелязала при Вулкан и преди.
Колко хора биха се сетили да погледнат кожата на лицето му? М’Бенга не обърна внимание, макар че беше специализирал медицина на вулканите. Не бе се сетил дори Маккой.
Никой не беше прекарал толкова дълго време със Спок, колкото нея. Нито един от тях не беше около леглото му, когато той изпадна в криза, след това във втора. Никой не бе проверявал за признаци на живот върху екрана на монитора на всеки пет минути. Никой не се бе вглеждал в чертите на Спок, за да разбере дали положението му не се е влошило. Ето защо настояваше именно тя да следи за положението на Спок, докато лекарите бяха заети с други неща. Защото тя го познаваше толкова добре!
Разбира се, нито Маккой, нито М’Бенга се бяха противопоставили поради същата причина: тя познаваше пациента толкова добре! Дори да знаеха, че изпитва някакви чувства към Спок, те не бяха взели това предвид. Или може би до известна степен. Хората, всички хора, проявяваха склонност да се грижат по-добре за тези, които обичат. Това е заложено в човешката натура.
А ако този, когото обичаш, не е човек? Възможно ли беше да се отговори на една такава любов? Един много известен вулкан беше взел човешко същество за съпруга. Така че поне съществуваше възможност себеотрицанието на Чапъл да бъде възнаградено.
Но каквото и да станеше, тя щеше да е тук до Спок, когато той имаше нужда от нея. Тя щеше да стои до него дори само за да оправя термоодеялото му…

* * *

Лудост. Дисхармония. Безредие…
Инстинктивно Спок излезе от хаоса, оттласквайки се от него колкото е възможно по-надалече.
Никога преди това не беше чувствал такова невероятно вълнение. Така ли изглеждаше, когато си луд?
Но той не беше луд! Беше сигурен в това. Ако беше под властта на някаква лудост, как би могъл да разсъждава върху нея, наблюдавайки я отстрани? Не. Кошмарът на безсмислието беше вече прогонен от съзнанието му. Усети нахлуването на разума. За постигането на това състояние той се беше борил толкова упорито. Като се концентрира, се опита да си спомни, да обедини в едно отделните събития, които го бяха докарали до това състояние.
Пред него изплуваха образи: пещера, изпълнена с непрогледна тъмнина, внезапна поява на мъртвешки бледо пипало, усещане, че го повдигат високо във въздуха, агонията, ребрата, притиснати до вътрешните органи, когато тялото му беше стиснато ужасно силно — докато другите… Другите? Да, Кърк, Маккой и още трима от екипажа… Тичаха долу и стреляха с фазерите си в животното, което го държеше в плен. Увеличаване на болката до момента, в който той започна да губи съзнание; слаб спомен за някаква форма на живот — нещо огромно и бяло, като корема на риба, което се надига от джунглата и едновременно с това го държи в едно от пипалата си. Усещаше, че е притеглен към животното… ужилващото докосване на някакъв по-малък крайник, по-малък от онзи, който го държи, последвано от…
Лудница. Анархия в мозъка. И усещането, че тялото му, което му се струваше толкова далечно и нереално, беше обхванато от някаква собствена анархия.
Но тялото му вече не беше жертва на обърканото му съзнание. Той се протегна, докосна физическата си реалност и откри, че тялото му е успокоено, макар че съзнанието му беше все още под влияние на ужаса.
След това се сети за причината. Дали са му лекарства за успокояване. Едва сега действието на лекарството започваше да отслабва и той можеше да усети себе си отново, да възвърне възприятията си.
Трябваше да се пребори с хаоса и да подреди нещата в себе си! Само тогава можеше да се осмели да се отърси от действието на успокоителните лекарства.
Задължително беше контролът, който ще установи над себе си, да бъде перфектен, защото, ако в някакъв момент объркването вземеше връх, той можеше да се превърне в заплаха за останалите.
Като осъзна това и напълно реално си представи трудностите, които ще трябва да преодолее, Спок направи първата стъпка. Но още в самото начало откри, че го заплашва една-единствена дума: Дриин. Беше произнесена от Скот или Маккой, или и от двамата. Те си шепнеха нещо, като си мислеха, че няма кой да ги чуе.
Думата събуди у него един спомен: усмихвайки се заговорнически, Хеймсаад Дриин поставя ръка върху рамото на Спок. Вулкан премълчава това оскверняване на физическата си същност. Очите на Дриин са черни, твърди и лъскави като абанос.
— Тук е главният ни склад за товари.
Тембърът на гласа му е гърлен и всяка дума звучи като псувня.
Те вървят по един слабо осветен, изграден от метални плоскости коридор и стигат до широка врата, която се отваря, щом Дриин докосва един бутон. Вътре Спок вижда ужасно много жълти контейнери. Складът е по-голям, отколкото той е очаквал.
Дриин му посочва един от контейнерите. „Това е тениум“ — обяснява той. След това показва друг — меланиум, после трети — кендрицит. В ъгъла се намира празен съд, който Дриин му сочи.
— А тук ще бъде складиран дилитият от „Ентърпрайс“, след като бъде докаран от транспортната зала.
В друга част на склада контейнерите са по-големи, по-издути. Дриин му разказва, че са пълни със семена, които са били откраднати от Гнесис — една разединена нация, еднакво отдалечена от Клингън и федерацията.
— От тези семена израстват свещените дървета на Гнесис, но промяната в метеорологичните условия може да спре размножаването при повечето растения. Образуват се съвсем малко семена, при това са много скъпи. Ние ги откраднахме. Почти всичките са собственост на Гнесис. Правителството на планетата ще плати всичко, което поискаме, за да си ги върне.
— Впечатляващо! — отговаря му Спок.
— Все пак — казва Дриин — твоят капитан ми каза, че ще ми осигури достъп до богатства, които засенчват тези богатства, за които не съм и мечтал.
Настъпи мълчание.
— Не съм очаквал да открия такава алчност у един чужденец. Това е възхитително! Всички хора ли са обхванати от това чувство?
— Малко.
— Да, разбирам. И вашият капитан е един от тях.
— Капитанът ни е необикновен мъж!
Дриин се разсмива. След това спира да се смее и пита:
— Откога служиш при Пайк?
— От година и половина.
— А кога за пръв път изрази недоволството си от капитан от Звездната флота?
— Наскоро — отговори Спок. — Преди няколко седмици може би.
Това, изглежда, се харесва на Дриин. Той изръмжава нещо и сменя тактиката си.
— Ти не си човек, а Вулкан. Мисля, че така се представи, нали?
— Да.
Капитанът сякаш премисля известно време този факт.
— Как се оказа така, че служиш на кораб, командван от хора?
— Федерацията е образувана от много нации, хората са само една от тях.
— Интересно. А алчността така рядко ли се среща сред вулканите, както и сред хората.
— Да, така е — отговаря му Спок. — Почти никой не я притежава.
— Тогава, както и капитанът, ти си едно изключение.
— Аз съм различен от другите жители на Вулкан в много отношения — отговаря Спок. — Самият факт, че съм се записал да служа на борда на звезден кораб, е доказателство за това.
— Да, разбирам.
Като че ли светлината в очите на Дриин се увеличава за момент, сякаш той иска да зададе друг въпрос, вероятно по-подробен. Но не успява. Те са прекъснати от повикване по вътрешната уредба от заместника на Хеймсаад.
Изглежда, има някаква авария в машинното отделение на кораба…
Спок потрепера. Той най-после се събуди и сънят отлетя.
Отново започна дългото и трудно пътуване към съзнателното.


На Талос IV Пайк бавно се събуждаше. Измина известно време, преди да почувства слънцето върху клепачите си — ярко и изгарящо червено. Той се обърна, за да се прикрие.
Инстинктивно протегна ръка към Вина. Както винаги тя беше тук. Като отвори очи, той видя, че тя спи. Спеше, както спят праведните хора, а дългите й клепачи леко помръдваха, сякаш залюлени от вятъра. „Без никакви грижи“ — помисли си той.
След това видя нещо да се движи около къщата. Може би някакви чайки? От любопитство той се изправи на колене, като инстинктивно бутна Вина зад себе си.
Към тях се приближаваше някой — някой, който беше висок, широкоплещест, със сива кожа и дълга черна коса. Някой, който не трябваше да бъде тук, на Талос IV, и за когото Вина не биваше да си спомня!
— Крис? — дръпна го тя, вече напълно будна и изплашена. — Крис, какво става?
— Това е… — каза той и спря да говори.
Не, не беше този, за когото си беше помислил. Лицето на непознатия беше твърде безизразно, твърде гладко. Кожата му, както Пайк сега видя по-добре, не беше дори сива. А този предмет в ръцете му, който той беше оприличил на оръжие, не беше нищо друго, освен една екзотична кана.
Като въздъхна дълбоко, той каза:
— По дяволите!
Сърцето му все още биеше учестено. Вина вече стоеше пред него.
— Крис, какво има?
Той кимна с глава и посочи към непознатия:
— Помислих, че е някой друг, някой, с когото се бях срещал преди години…
Вина се обърна и погледна новодошлия, който махна със свободната си ръка. Жената също отговори на поздрава му, след което отново се обърна към Пайк.
— Виждаш ли? Това е просто Дерет. Беше прислужник на леля ми. Трябва да призная, че не очаквах да го видя тук.
Пайк промърмори. От време на време нещо или някой неочаквано се промъкваше в мислите му.
Когато Дерет се приближи още повече, Пайк видя, че съвсем не приличаше на стария му противник. По дяволите, та това беше просто едно дете!
— Леля ми го намери на улицата, било избягало отнякъде — обясни Вина, която вече беше разбрала в каква посока бяха отишли мислите му.
— Добре — промърмори Пайк.
Тя се обърна притеснено към него.
— Не се безпокой! Аз няма да му кажа да се маха — усмихна се Пайк. — Освен това той не може да стои навън постоянно, нали? Все някога ще трябва да се върне в къщата.
Вина го погледна с леко подигравателно изражение на очите.
— Да — отговори тя. — Предполагам, че е така.
Пайк гледаше, докато тя прегръщаше момчето, и леко потръпна. Макар че то бе само един прислужник, той не можеше да се отърве от мисълта, че вижда сива кожа и черна коса и че се среща с един меркаанец.


Глава шеста

Кърк се изправи на крака и изтри песъчливата и напоена с пот кал от лицето си, като използва обратната страна на относително чистия си ръкав. Изведнъж осъзна: таванът тук е достатъчно висок, за да може да стои прав. Той вдигна ръцете си колкото е възможно високо. Не докосваше нищо над себе си, макар че трябваше да има нещо, иначе мястото не трябваше да е толкова тъмно.
Капитанът все още не можеше да види абсолютно нищо, но имаше чувството, че това място е доста по-стабилно от пещерата, в която бяха досега. От една страна, не се чуваха звуци от събарящи се камъни, от друга — въздухът беше чист.
Дори и да не се имаха предвид тези предимства, мястото имаше някакво излъчване, внушаваше стабилност.
Разбира се, нямаше да е чудно именно сега, когато се поуспокоиха, всичко да се срути върху главите им. Тази мисъл беше достатъчна, за да ги накара да продължат да търсят откъде, в края на краищата, идва този чист въздух.
Кърк реши да опита да се свърже отново с кораба.
— Каррас?
— Да, сър.
— Да опитаме да се свържем с мистър Скот. Разбира се, ако комуникаторът ти все още работи.
Кърк чу слаб шум, докато Каррас почистваше устройството от пръстта.
— Изглежда, че е в добро състояние, капитане.
— Мистър Скот? Мистър Скот?
Никакъв отговор. Очевидно онова, което блокираше сигналите преди, продължаваше да действа. „Не е никак изненадващо“ — помисли си Кърк.
— Да. Добре — каза той. — Струваше си да опитаме.
Капитанът си представи изтощения вид на другарите си.
— Оуенс?
— Да, сър.
Отговорът дойде отдясно на Кърк и не много отдалеч.
— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш, ако ти помагаме?
— С малка помощ — да, сър.
— Имаш я тогава. Отри, как се чувстваш?
— Добре, сър.
Лекото потрепване в гласа му показваше, че това не е точно така.
— Лъжеш — заключи Кърк. — Ти си ранен по-тежко, отколкото показваш външно. Каррас?
— Да, сър?
— Аз и ти ще помагаме на Оуенс. Отри, намери стена и ни заведи до нея!
Беше необходимо известно време, докато капитанът, Каррас и Оуенс се намерят един друг в тъмнината. И още време, докато стигнат до Отри, който съвсем съвестно беше открил една вертикална повърхност. Така, заедно, те следваха острите контури на стената: Отри отпред, капитанът и Каррас, подкрепящи Оуенс, след него. Те продължаваха да се придвижват по този начин още известно време, като се взираха в тъмнината. Чудеха се дали вървят напред, или просто се въртят в кръг.
Не разговаряха много. А и какво друго можеха да си кажат, освен да се питат един друг как се чувстват. Дори когато някой попиташе, отговорът беше неизменно един и същ: „Добре!“ или „Няма проблеми!“
И всички знаеха, че не е така.
Най-после тъмнината започна да се процежда на пластове, по-малко потискащи на някои места, после на други. Това ги окуражи и те започнаха да се движат по-бързо. Не след дълго на едно място дълбоката тъмнина премина в мрачно синьо. Имаше светлина и те се движеха към нея!
— Капитане — каза Отри, — мисля, че виждам нещо. Надявам се, че очите не ме лъжат.
— И аз също се надявам — отговори Кърк. — Защото, ако твоите те лъжат, същото става и с моите.
Постепенно тъмносивото премина в светлосиво, а то — в още по-светло. Онова, което видяха обаче, беше доста ужасяващо.
Преди няколко месеца Скот беше дал на капитана една книга за келтската митология — една от любимите теми на инженера. В книгата се описваха фирболг, антични хора, наречени „калните хора“.
Кърк си спомни за това сега, когато разглеждаше своите хора. Униформите им бяха покрити с мръсотия, лицата им — украсени със странни, извити фигури, които сякаш свидетелстваха за уважението им към някакъв езически бог. А той самият беше в най-ужасен вид. „Кален човек“, ако въобще някога е съществувал…
Стана ясно също през какво бяха преминали — поредица от пещери, свързани помежду си и образуващи тунел. Конфигурацията беше прекъсната на отделни места от цели гроздове сталактити и сталагмити, които бяха предимно в средата на всяка пещера, поради което те не ги бяха забелязали досега. Отворът въобще не беше толкова широк, колкото си го представяше капитанът. Всъщност, ако той беше малко по-висок, щеше да стигне тавана на мястото, където влязоха.
Оуенс се разсмя като дете при вида на кръглата площадка.
— По дяволите! Тук наистина е светло!
— Най-хубавото нещо, което съм виждала от дълго време насам — отбеляза Каррас.
В известен смисъл беше добре, че пътят им беше толкова криволичещ. Очите им, които виждаха светлината през малки отвори, докато се движеха, имаха възможност постепенно да привикнат. Когато наистина видяха отвора в скалните стени, светлината вече не ги заслепяваше.
— Излизаме оттук — съобщи Отри с явно облекчение.
Отворът се увеличи и се превърна в широк изход. Растителността, която видяха отвън, беше доста сходна с тази на мястото, където се телепортираха, само че тук всичко беше по-свежо и някак си по-източено. Капитанът разпозна някои от дърветата, които беше каталогизирал с трикордера си, когато Спок беше нападнат. Въздъхна дълбоко и усети характерната за джунглата миризма — смес от остри ухания — която разпръсваше спарения въздух на пръст от тунела.
Като се радваха на късмета си, четиримата излязоха под топлата слънчева светлина и се огледаха. Кърк поклати глава. Изглежда, все пак не бяха имали достатъчно много късмет. Не бяха на повърхността. Намираха се в една огромна падина, отделена от джунглата от отвесни, високи петдесет фута, скални стени. Може би тази падина беше образувана в резултат на срутване, подобно на това, в което те самите бяха попаднали. Макар че, ако причината действително беше срутване, то трябва да е станало отдавна, защото нямаше пресни следи по терена около тях. Имаше дори и дървета, макар и малко.
Каррас изказа мислите, които вълнуваха всички:
— Беше твърде хубаво, за да е вярно…
Тя прикри очите си от слънцето, докато разглеждаше очертанията на гладката повърхност на стената.
— Почакайте! — каза Оуенс. — Ние сме на открито. Можем да влезем в контакт с кораба и да бъдем телепортирани! — той погледна към капитана. — Не е ли така?
Каррас прехапа устни.
— Зависи. Ако тези скали съдържат същия минерал, който ни заглушаваше досега… — тя сви рамене.
Отри довърши мисълта си.
— „Ентърпрайс“ трябва да е почти директно над нас, за да можем да установим връзка.
— Разбира се — каза Кърк, — корабът би могъл да е точно над нас. Не е възможно да сме се отдалечили толкова много от обекта за телепортиране, а и мистър Скот е достатъчно добре информиран и знае, че трябва да поддържа връзка при дадените обстоятелства.
Оуенс погледна към капитана.
— Можем да разрешим въпроса твърде лесно.
Кърк кимна. Колегата му му подаде комуникатора. Капитанът го отвори.
— Мистър Скот — каза той, — говори капитан Кърк. Повтарям: аз съм Кърк!
Не получиха никакъв отговор, както и когато бяха в пещерата. По изцапаните им от калта лица се четеше разочарование.
Оуенс въздъхна:
— Толкова по този въпрос.
— Не е непременно така. Ще опитаме отново. Може все пак да установим контакт.
Капитанът беше започнал да прибира комуникатора, но изведнъж спря. Като претегли на ръка устройството, той погледна към острите скали, които ги заобикаляха.
— От друга страна, може би ние не трябва да чакаме толкова дълго! — каза той.
Оуенс го погледна.
— Какво ви хрумна, сър?
— Мисля, че бихме могли да хвърлим комуникатора ей там, горе — той погледна към една площадка сред скалите.
— Тогава ще можем директно да се свържем с „Ентърпрайс“, без да се безпокоим за влиянието на едно или друго нещо.
Каррас кимна:
— Браво, капитане!
— Благодаря, Каррас.
Като се разходи наоколо и отиде към центъра на падината, Кърк потърси подходящо място и откри едно, разположено почти директно над отвора на пещерата. Като отстъпи няколко крачки назад, той събра сили и хвърли комуникатора високо във въздуха. Устройството прехвърли скалите и падна някъде зад тях.
— Добро хвърляне! — одобрително забеляза Оуенс.
— Би трябвало да проверим, за да се уверим, че устройството не се е повредило.
Отри посочи мястото и погледна към Каррас.
Тя извади комуникатора си — последният, който им беше останал — и се опита да влезе във връзка с онзи, който беше хвърлен зад скалите. Чу се съвсем ясно леко писукане, идващо от комуникатора горе.
— Явно няма проблеми — отбеляза тя със задоволство, като отново затвори уреда.
Отри също изглеждаше доволен. Изведнъж краката му се подкосиха и той политна към капитана, който успя да го хване, преди да падне на земята.
— Добре съм! — промълви Отри.
— Разбира се, че си добре — каза му капитанът и като го остави върху тревата, се обърна към Каррас: — Помогни ми да го пренесем на сянка.
Те заедно изтеглиха Отри под сянката на едно дърво с къси, широки листа. Като свършиха работата, Кърк я погледна.
— Мичман, вие носехте чантата за първа помощ, нали?
— Да, сър — отговори Каррас. Клекна до Отри, извади трикордера си и го прегледа внимателно. — Нищо, сериозно — каза тя. — Изтощение от топлината.
Но като отметна сплъстената от кал коса на Отри, видя дълбока рана на черепа му.
— Трябва да е станало, когато бяхме затрупани долу — каза Кърк.
— Да — отговори жената разсеяно, като извади стерилна марля и дезинфектираща течност. Наля върху марлята малко от течността и обработи раната на Отри.
Мъжът потрепна леко от болката. Секунда по-късно Каррас извади втора опаковка марля, намаза заздравяващ крем върху нея и я сложи върху раната му.
— Добре свършена работа — отбеляза капитанът. — Мисля, че Маккой също би я харесал…
Каррас се усмихна, докато прибираше медикаментите в чантата за първа помощ.
— Благодаря ви, сър — каза тя.
Оуенс седна тежко върху купчина големи камъни.
— А сега какво?
Кърк го погледна.
— Сега ще трябва да се опитаме да бъдем търпеливи за известно време, мистър Оуенс — той направи пауза, защото си спомни, че не само Отри е ранен. — Ще погледнем как е кракът ти.
Не беше необходимо Каррас да получава заповед. Вече беше тръгнала към Оуенс.
През това време капитанът разгледа още веднъж заобикалящите ги скали. След подробния оглед той забеляза, че онова, което приличаше на скала, въобще не е скала или поне по-голямата част от него. Беше нещо по-грубо, с малки дупки и изглеждаше ронливо. Кърк го докосна. Външният вид го беше излъгал. Не беше по-крехко от корпуса на „Ентърпрайс“.
Като извади трикордера си, той анализира материала. Беше изненадан от това, което откри. Трикордерът показа, че това са вкаменени останки от някакъв вид растителност. Растителен еквивалент на корала, само че по-здрав!
Кърк се опита да намери нещо, в което да забие пръстите си — някаква вдлъбнатина, която би могъл да използва, за да се повдигне. Но не намери нищо подобно.
Винаги е бил добър в изкачването, но не чак толкова, че да може да се справи без ръкохватки и стъпенки за краката. Ако имаше необходимото оборудване, щеше да е друго. Нямаше и високи дървета, от които да си направи стълба. Дори да се вземеха всичките дървета, които растяха долу, и да се свържеха едно с друго, пак нямаше да бъдат достатъчни, за да се стигне до върха на скалите. Не бяха достатъчно здрави, за да се разцепят наполовина и да могат да издържат тежестта на един човек.
Може би нямаше да се наложи да се катерят. Вероятно скоро Ухура ще приеме сигнала от комуникатора им и ще разбере, че те не са близо до обекта за телепортиране. А не след дълго Скот ще изпрати някого долу да види какво става.
Той се усмихна сам на себе си. Сигурно бяха ужасно разтревожени горе на кораба, а и със Спок имаха достатъчно притеснения. Представяше си Сулу и групата му как трескаво търсят и се опитват да ги измъкнат, преди да са се задушили.
Не, вече вероятно са се отказали и седнали на земята в изблик на отчаяние, клатят глави и се чудят какво е станало с другарите им.
Представи си изненадата им, когато получат съобщение от Скот, че капитанът им се е появил, макар и не там, където го търсят. Той се усмихна отново. Изглеждаше като чудо, нали?
— Капитан Кърк?
Кърк беше все още с обтегнати нерви след тежката работа в пещерата. Когато се обърна, видя, че Каррас стои клекнала до Оуенс и го вика. Не изглеждаше, че нещо не е наред, но тя съвсем определено беше развълнувана. Той погледна към Отри, за да се увери, че мъжът се чувства добре. След това бавно, с натежали от умора крака, се насочи към останалите.
Когато приближи, видя, че те опипват камъните, върху които Оуенс беше седнал. Тази гледка го обърка. Какво, по дяволите, беше толкова интересно в няколко камъка, че беше необходимо веднага да дойде? Горе-долу това беше въпросът, който той си зададе, когато се приближаваше към тях. Те не обърнаха внимание на раздразнението, което се чувстваше в гласа му.
— Погледнете! — каза му Каррас и посочи върха на един от камъните.
Като се намръщи, капитанът клекна до нея и огледа посоченото място. Веднага разбра какво беше развълнувало хората му.
— Господи! — прошепна командирът.
Скалата беше осеяна с множество йероглифи, нещо като картинните символи, открити в гробниците на древните египтяни. Кърк се опита да ги приеме като нещо друго, като случайни знаци, които просто приличаха на йероглифи. Но нямаше съмнение! Някой ги беше направил. Някакво разумно същество! Дали това беше нещото, от което Сулу беше така развълнуван, когато говореше за откритието на Елис? Дали Елис беше открила същите знаци като тези тук?
— Знаете ли какво означава това? — попита той другарите си.
Когато видя изражението на лицата им, той съжали, че е формулирал въпроса си така.
— Да — промърмори той. — Разбира се, че знаете.
Оуенс каза същото, но по друг начин.
— На тази планета някога е имало разумен живот. Дори може би някакъв вид цивилизация.
Каррас кимна.
— Макар че не изглежда да съществува още — тя погледна капитана. — Освен ако не са под земята, където нашите сензори не могат да ги открият.
Кърк повдигна рамене.
— Възможно е да е така, мичман. Но всяка подземна цивилизация, която съм срещал, е имала причини да живее под земята, при това — наложителни.
Той хвърли поглед върху заобикалящата ги природа.
— С изключение на създанието, което атакува мистър Спок, тук природата изглежда съвсем приятна, подобна на повечето форми на живот във федерацията.
Той се обърна отново към йероглифите, като прекара пръст по един от тях.
— Разбира се, възможно е тази форма на живот да е сметнала заобикалящата я действителност за недружелюбна, да кажем след някакъв катаклизъм, който драстично е променил климата или състава на атмосферата и я е направил такава, каквато е сега. Но едно общество обикновено би се съпротивлявало, преди да се предаде на слънцето и звездите.
Оуенс измърмори нещо, все още очарован от йероглифите.
— На тези същества, които са направили това, нещо им се е случило!
Ако не са отишли под земята, тогава къде са?
Капитанът се замисли.
— Добър въпрос, приятели! Може би, ако разберем какво е написано тук, ние сами ще си отговорим.
Каррас го попита:
— Сър, да запиша ли йероглифите с трикордера си? Няма да отнеме много време.
Кърк кимна одобрително.
— Запиши ги! Дойдохме тук, за да изследваме мястото. Докато не ни измъкнат, можем да продължаваме да правим това, за което сме дошли.
Каррас се зае със задачата. Оуенс я наблюдаваше.
Кърк обаче имаше други задължения. Той тръгна към мястото, където лежеше Отри. По пътя си той не можа да се сдържи да не погледне отново към скалите. Колкото по-скоро видеше някого там, толкова по-добре.


Глава седма

Пазачът застана до Пайк и се усмихна. Зад фигурата, облечена в роба, слънцето залязваше в множество отблясъци на сиво и златисто.
— Сигурен ли сте, че не искате да седнете? — попита Пайк.
Той самият беше седнал върху гладка скала, която беше много по-удобна, отколкото изглеждаше.
Талозианецът поклати глава. В областта на слепоочията му прозираха вени, които пулсираха и повдигаха кожата.
— Не, благодаря! Предпочитам да стоя прав — устните му не помръднаха.
— Защо ме повикахте тук? — попита талозианецът.
Понякога бившият капитан на звезден кораб се чудеше къде точно беше това „тук“ при дадените обстоятелства. Някъде сред талозианските развъдници, разбира се, но…
Нямаше значение. Не за това искаше да говори.
Пайк погледна в друга посока, към залеза и морето, което го отразяваше със слабо набраздената си повърхност.
— Не сте ли щастлив тук? — попита пазачът.
Пайк промърмори неща.
— Не, не в това е въпросът. Тук съм щастлив! По-щастлив, отколкото имам право да бъда — той се намръщи.
— Тогава какво ви тревожи?
Пайк се обърна към него.
— Просто си мисля за моите приятели. Хората, с които служех.
Талозианецът кимна.
— Да, разбирам. Ти искаш да знаеш какво е станало с тях, откакто си ги видял за последен път.
— Да, така е. Особено Спок. Искам да знам какво прави!
Талозианецът, изглежда, се заинтригува от това.
— Защо точно Спок?
Пайк помисли, преди да отговори:
— Защото той е толкова уязвим, толкова е лесно да го нараниш!
— Не разбирам. Спок изглеждаше най-издръжливият от членовете на екипажа ти. Сега е в екипажа на капитан Кърк. Забелязах у него големи умствени възможности, както и физически качества. Нали не греша?
— Не. Беше съвсем точно. Доколкото ми е известно.
— Доколкото ви е известно? Моля, обяснете!
Пайк повдигна рамене. Там, отвъд водата, слънцето се разливаше, като губеше очертанията си, докато се съединяваше с хоризонта.
— Спок е наполовина човек, наполовина Вулкан. Но повечето хора го приемат като Вулкан, защото изглежда като такъв. А повечето от жителите на неговата планета го приемат като човек, защото… — той спря. — По дяволите, аз дори не съм сигурен защо, но е така! Така че, той е аутсайдер. Различен човек!
Очите на талозианеца се присвиха. Той слушаше внимателно.
— Това е обидно за Спок, макар и никога да не го е показвал. Може би не знаеш, но той, макар че изглежда високомерен, копнее за любов и разбиране повече от който и да било друг. Разбира се, повечето пъти, когато се опитва да ги получи, той среща отказ. Не защото някой иска да го нарани, а защото не могат да го разберат. Те мислят, че някой, който е толкова умен, толкова потопен в интелектуалните си занимания, не би могъл да се интересува от нещо толкова прозаично, като приятелството например. Така че, колкото и голямо да е желанието му, едва ли някога ще го получи…
— Неприятно наистина — изкоментира пазачът.
— Така е. От друга страна, именно тези му качества го правят добър приятел. Когато намери някого, на когото може да се довери, той го цени много! — Пайк въздъхна. — Ако е необходимо, би пропътувал половината Галактика заради него. Би рискувал кариерата си, дори живота си, просто за да го види щастлив!
— Ти говориш за себе си — отгатна талозианецът. — Ти си негов приятел!
— Горд съм, че съм му приятел! — Пайк погледна ръцете си. — Ето защо аз искам да знам как е той, как са всички мои приятели, защото не мога да ги забравя, тъй както и Спок не ме е забравил!
Мъжът го погледна.
— Мисля, че сега те разбирам. Всъщност няма да е лесно да се добереш до информацията, която ти е необходима.
— Знам. Талос IV е извън пределите на действие на Звездната флота. Но ти си се свързал със Спок, нали? По някакъв начин сте свързали съзнанията си.
— Да, свързахме се! — отговори пазачът.
— Тогава защо не го сториш отново? Защо не влезеш в контакт с приятелите ми или с някой, който ги познава, и да разбереш какво правят?
— Ще опитам. Но трябва да се има предвид, че възможностите ми имат физически ограничения, а и не всеки мозък е възприемчив към такъв контакт. Но все пак би трябвало да мога да ти кажа поне част от това, което те интересува.
— Благодаря ти! — каза Пайк и се усмихна.
Пазачът леко наклони глава.
— Има причина, за да ми отправяш тази молба! Правилно съм разбрал, нали?
— Така е — съгласи се Пайк. — Онзи ден на плажа видях фигура на човек, която много ми напомня за един стар мой враг. Името му е Хеймсаад Дриин.
— Враг — повтори мъжът.
— Знам, че звучи глупаво. Беше просто едно дете, което работеше за лелята на Вина. Но за момент ми заприлича на Дриин. Просто така ми се стори…
— И това е причината за загрижеността ти?
— Изплаших се, защото в същото време си мислех за миналото… и преди да се осъзная… По дяволите! Знаеш поговорката, нали: „Ако веднъж си станал капитан, оставаш завинаги такъв.“
Талозианецът никога преди това не беше чувал тази поговорка, но кимна.
— Ще изпълня молбата ти колкото мога по-добре.
Секунда по-късно Пайк вече беше сам. Слушаше вятъра и вдъхваше сладкия аромат, който той носеше, докато духаше от морето към сушата. Беше някак глупаво. Дори да беше видял Дриин онзи ден, всичко е било само една илюзия. Нямаше никаква връзка с реалността.
Независимо от това той не можеше да не чувства, че тази случка означава нещо. Струваше му се, че е някакво предупреждение, някаква информация, че приятелите му са в беда!
След това Пайк си спомни нещо, което талозианецът му беше казал веднъж:
— Няма съвпадения, Кристофър Пайк! Поне не на тази планета.
Замисли се върху тези думи за известно време, когато видя, че Вина идва към него. Беше покрита с шарено платно.
— Ето къде си бил! — каза тя. — Мислех си да не би да ти се е случило нещо.
Пайк се усмихна.
— Не можех да заспя. Реших да поговоря с талозианеца.
Изведнъж лицето й доби загрижен вид.
— Защо? За какво?
Беше огряна от последните отблясъци на слънцето. Прегърна я.
— Ще ти разкажа утре. Съгласна ли си?
— Добре! — Вина кимна. Беше се научила кога е моментът да отстъпи.
Те тръгнаха надолу по пътеката към къщата на плажа.

* * *

Доктор М’Бенга се опитваше да се концентрира върху анализа на веществото, което се намираше в кръвта на Спок. Това беше доста трудно, защото главният хирург крачеше нервно напред-назад зад гърба му. Маккой поклати глава.
— Все още не мога да повярвам, че ги изоставихме. Просто не мога да повярвам! Ако са имали някакъв шанс, макар и малък, той вече е пропилян. Няма начин да оцелеят!
М’Бенга остави работата си и погледна през рамо началника си.
— Капитанът е умен мъж — вметна той. — Не бих бързал толкова да го отпиша.
Но не го каза с такава голяма увереност, както му се искаше. Честно казано, доктор М’Бенга също не вярваше, че капитанът и другите са оцелели. Но той беше решил външно да се държи като Сулу, Чеков и почти всички останали на кораба.
Никой, очевидно, с изключение на Маккой, не би казал, че смята липсващите членове на екипажа за мъртви, преди да има доказателства за това.
Маккой спря да крачи из стаята, погледна М’Бенга и каза:
— Хайде, стига! Дори и да са оцелели след земетресението, дори да са се спасили по чудо и да не са смазани от някоя скала, откъде ще вземат въздух, за да дишат? — той изпсува. — Ако бяхме отишли при тях веднага, можеше да ги спасим и да не се задушат. Но сега… — гласът му леко затихна.
М’Бенга реши да смени темата. Ако изобщо трябваше да се говори, докато той изследваше кръвните проби на Спок, то нека поне разговорът да бъде по-приятен.
— Нещо ново в състоянието на мистър Спок? И къде отиваме сега? Или не можеш да ми кажеш?
Маккой се намръщи и сви рамене. Дори и да беше разбрал, че М'Бенга се опитва да го накара да не мисли за Кърк, той не се възпротиви.
— Не, ще ти кажа. Не е секретна информация или нещо подобно — отговори той и се строполи върху един стол. — Изглежда, колонията Бета Кабрини е завладяна от някакъв вид космически пирати. Името на капитана им е Хеймсаад Дриин. Той иска да заграби минералите, които колонията добива. За него не е никаква пречка да избие жителите на колонията, за да постигне целите си.
Маккой едва беше довършил краткия си доклад, когато някаква сянка се появи на отвора на вратата и пропълзя по преградата зад гърба му. Хирургът не я забеляза, но доктор М'Бенга я видя и това привлече вниманието му.
— Какво? — попита Маккой, очите му се присвиха. — Нещо не е наред ли?
Сянката не помръдваше — нито се придвижваше напред, нито се отдалечаваше, просто стоеше там, където си беше. Дали въображението на М'Бенга не си правеше някаква шега?
— По дяволите, човече! Сега не е време да се майтапиш!
Маккой трябва да беше проследил погледа на М'Бенга, защото се обърна и видя същото, което колегата му гледаше толкова втренчено.
— Какво е това, по дяволите… — каза той тихо. — Кой е там отвън?
Но тъкмо зададе въпроса си и тъмното петно изчезна. М'Бенга отиде до вратата и надникна в съседната стая. Беше празна. След малко Маккой се доближи до него и объркан от видяното, промълви:
— Тази сянка… изглежда, беше човешка, нали?
М'Бенга кимна.
— Съвсем като на човек.
Кой би могъл да се мотае около лазарета, да се появява и да изчезва по този начин? Някой от другите лекари? Някоя сестра? Не бе Кристин. Маккой й беше заповядал да си легне. Със сигурност не беше и някой от пациентите. Имаха само един и той беше доста упоен, за да може да се движи.
А така ли беше всъщност?
М'Бенга погледна към Маккой. Ако се съдеше по изражението му, явно и двамата си бяха помислили едно и също.
Те заедно тръгнаха към отделението за неотложна медицинска помощ.

* * *

Ухура наблюдаваше Скот, който седна в капитанския стол и отново, и отново обмисляше ситуацията на Бета Кабрини. От време на време поглеждаше по такъв начин, сякаш се беше сетил за нещо интересно, но след това отново потъваше в размисли, поклащаше глава и явно отхвърляше идеята.
На инженера по комуникациите страшно му се искаше да има повече опит при формулирането на план за действие, но капитан Кърк рядко се нуждаеше от такъв, а от стратегия за действие — никога. Той като че ли винаги имаше един или няколко варианта, които винаги бяха по-добри от тези на колегите му. Последният път, когато Ухура беше запитана за мнението й, беше, когато завършваше Академията. Тогава тя участваше в инсценировка на военни действия. Но дори и тогава не беше толкова сръчна в комбинациите, както някои от колегите й.
Хубаво беше, че се ориентира към техническите въпроси, по-специално към комуникационните системи. Никога не би станала добър командир.
От друга страна, Сулу и Чеков, седнали с гръб към нея, се бяха обучавали във факултета за командири на Академията с надеждата да станат един ден командири на звезден кораб. Но и те не бяха успели да измислят някакъв план за действие.
Честно казано, ситуацията беше деликатна.
Трябваше да има някакъв начин да се справят с този Хеймсаад Дриин, някакъв начин да бъде спрян, без да се излагат на смъртна опасност хората. Трябваше да има! Но какъв?
Едва Ухура беше си задала въпроса, когато вратите на турбоасансьора се отвориха и някой излезе от него. Тя не гледаше в тази посока, затова отначало не видя кой беше новодошлият. Но когато фигурата приближи стола на капитана, тя веднага я разпозна и извика изненадано.
— Мистър Спок! — извика и Скот. Той скочи прав и гледаше така, сякаш пред него стоеше призрак. — Какво, по дяволите, търсите тук?
— Аз съм офицер на служба в „Ентърпрайс“. Мое задължение е да инспектирам мостика.
Ухура гледаше втренчено. Това беше просто чудо! Когато донесоха Спок от планетата Октавиъс, той трябваше да бъде дълбоко упоен, за да може да противодейства на отровата, която разрушаваше организма му. А сега той не показваше признаци, че е под упойка или под действието на отровата.
— Не разбирам — каза Скот. — Ако вече си добре, защо не ми е докладвано?
Спок повдигна вежди.
— Какво има за докладване? Аз съм тук!
Главният инженер се замисли над случилото се, след което промърмори:
— Да, тук си! И не си мисли, че аз не се радвам — усмихна се той. — Предполагам, че вече знаеш за Бета Кабрини?
Вулкан кимна.
— Да, запознат съм малко със ситуацията.
Ухура се усмихна. Спок беше в състояние да омаловажи всяко нещо. Тя се почувства вече по-добре. Вярваше в първия офицер и единствено вярата й в капитана беше по-голяма. Стилът на Спок беше малко по-различен, но този факт едва ли беше от значение. Ухура вече знаеше, че по някакъв начин ще успеят да помогнат на бедните жители на колонията. Все някак щяха да успеят!
— Е, добре — каза Скот, — предполагам, че искате да поемете командването, нали?
Той се премести, като освободи командирския стол. Но Спок не помръдна от мястото си.
— Всъщност, мистър Скот, бих се радвал, ако засега продължите да управлявате кораба. Бих искал да направя някои проучвания.
Скот беше изненадан, но очевидно имаше желание да помогне с каквото може.
— Разбира се, мистър Спок. Ще остана на поста си, докогато желаете.
— Благодаря ти — каза първият офицер.
Без да каже нито дума повече, той се отправи към турбоасансьора. Секунда по-късно вратата се затвори зад него.
Когато Скот седна в стола на капитана, погледът му се спря върху Ухура. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха едновременно. Хубаво беше, че Спок отново е сред тях!

* * *

Маккой беше посинял от ярост, когато той и М’Бенга влязоха в турбоасансьора. Без да се съобразява с това, кой може да го чуе, той изреди една тирада от псувни.
— Успокой се — каза му М’Бенга. — Ще го намерим!
Главният медицински офицер гледаше гневно към вратите на асансьора, като че ли искаше те да се отворят по-бързо.
— Много е лошо това, че той е напуснал лазарета, без да каже и дума! И след това има смелостта да отиде на мостика и да се преструва, че няма никакви проблеми. А после ни разкарва из целия този проклет кораб — изрева Маккой.
М’Бенга въздъхна.
— Не мисля, че е имал подобно намерение.
— Имал или не — извика Маккой, — той го прави, нали? Но почакай само да го видя. Аз ще…
Изведнъж вратите се отвориха, като разкриха коридора пред тях. Входът на библиотеката беше в дъното. Маккой пробяга по дължината на извития коридор напълно подготвен, че може да не открие Спок в библиотеката. Представи си как след малко щеше да се наложи да излее яда си върху празната стая.
Когато вратата на библиотеката се отвори и докторът видя Спок да стои в една от кабините, той беше просто шокиран.
Първият офицер извърна глава, сякаш нищо ненормално не се е случило, погледна доктора, след което продължи заниманията си върху терминала на компютъра.
Като едва се сдържаше да не избухне, Маккой тръгна към Вулкан, следван неотлъчно от М’Бенга. Той погледна към екрана на компютъра. Там беше изобразена подробна схема на колонията Бета Кабрини, а освен това и архитектурни и инженерни детайли.
— Ти, малодушен страхливецо! — изкрещя Маккой.
— Мен ли имате предвид, докторе?
— Можеш да бъдеш сигурен, че теб — каза му Маккой, като още повече се ядоса. — Измъкваш се от лазарета като нощен крадец, и то само заради това, че нямаш куража да се срещнеш с мен.
Вулкан повдигна безгрижно рамене. Маккой си помисли, че това беше по-скоро движение на мускулите на лицето му, отколкото на раменете. Беше виждал Спок да го прави много пъти преди това.
— Не изглеждаше логично да оставам в лазарета по-дълго, отколкото е необходимо — започна Спок. — Явно нямам нужда повече от вашите услуги.
— Ама че дяволска работа, ти наистина нямаш нужда! Може би аз съм изчислил неправилно дозата, която ще е необходима, за да те държи по-дълго време под контрол. Но това не ти дава право да се измъкваш от леглото, сякаш си напълно излекуван!
— Вероятно си подценил физиката на Вулканите! Не е ли възможно аз наистина да съм излекуван? Да съм се излекувал сам?
Маккой се намръщи.
— Хайде, Спок! Имай ми малко повече доверие! Виждал съм те и преди да прикриваш физическите си болки, сякаш ти няма нищо.
М'Бенга избра именно този момент, за да налее още масло в огъня.
— Вулканите не прикриват физическата си болка — каза той. — Те просто я управляват. Разбира се, в този случай мистър Спок прояви нещо повече от това — той регулира целия си метаболизъм. Но все пак аргументът на доктор Маккой е все още в сила, командире. Поразен сте от много сериозна болест и никаква дисциплина не може да промени това.
— Аз съм в състояние да изпълнявам задълженията си — настояваше Спок.
— Не! — каза Маккой.
— Докторе, аз трябва да продължа проучванията си!
— И когато свършиш с тях, ще се върнеш на мостика, нали?
— Да, това беше намерението ми, сър.
Маккой поклати глава.
— Няма да го направиш, приятелю! Що се отнася до моето мнение, ти не си в състояние да командваш! А ние и двамата знаем, че ти не можеш да седнеш на капитанския стол, ако нямаш благословията ми.
Спок въздъхна и каза:
— Какво искаш от мен?
— Какво искам? — усмихна се главният медицински офицер. — Просто искам да си добре физически, това е всичко. Затова, докато тази неизвестна субстанция е в организма ти, аз не мога да ти позволя да поемаш допълнителни натоварвания. Доколкото знам, една бърза разходка е в състояние да те убие.
Вулкан се усмихна едва доловимо.
— Добре — каза той. — Съгласен съм, че е необходимо усилие, за да контролирам моите метаболични функции.
За първи път Боунс видя частица от онова, което поддържаше Спок — но това беше само за миг, а след това той продължи да се държи както преди.
— Дори и да е така — продължи Вулкан, — аз трябва да командвам „Ентърпрайс“!
— А защо е необходимо това? — попита Маккой, като наведе глава на една страна.
Ноздрите на Спок потрепнаха.
— Служех на кораба „Ентърпрайс“ под командването на капитан Пайк, когато за първи път се срещнах с Хеймсаад Дриин. Познавам го, докторе. Знам на какво е способен! А освен това съм запознат с техните технологии, тъй като веднъж посетих един от корабите им.
— Посетил сте един от корабите им? — попита доктор М’Бенга учудено.
Първият офицер кимна.
— Да, беше част от плана на капитан Пайк. Всъщност аз бях гост на Дриин.
Главният медицински офицер го погледна.
— Обясни ни по-подробно!
Спок им разказа цялата история от началото до края.
Когато свърши с разказа си, настъпи тишина. А и Маккой беше принуден да преразгледа въпроса в нова светлина. Не обичаше, когато някой пациент му диктуваше собственото си лечение. Но в подобни миньорски колонии имаше обикновено около триста души, чийто живот в случая беше застрашен, а Спок беше само един.
Ако Вулкан познаваше корабите на пиратите, начина им на мислене… начина на мислене на Дриин по-специално…
— Добре — каза доктор Маккой. — Ти спечели, Спок. Ако искаш да командваш кораба, аз няма да ти преча — и като се опря на стола на първия офицер, продължи: — Но ако видя, че изпускаш контрола върху нещата, че онова нещо вътре в теб взема надмощие, ще те върна отново в биолеглото и то толкова бързо, че дори свят ще ти се завие. Разбра ли?
Спок кимна.
— Не бива да се безпокоиш, докторе. Нямам желание да ставам мъченик.
Маккой си имаше своите съмнения относно това, но сега трябваше да се съгласи със Спок.
— Имам една молба — добави първият офицер. — Бих искал екипажът да не узнава за моя… проблем. Важното е да знаят, че аз съм достоен за поставената ми задача.
Докторът се съгласи, че в желанието на Спок има логика.


Глава осма

Нещо не беше наред и Кърк го чувстваше с цялото си същество. Нямаше причини Скот да се забави с отговора толкова дълго. Беше минал половин час, откакто той беше хвърлил комуникатора на Оуенс там горе, зад скалите. За това време би трябвало вече да са на кораба и да са преминали обичайните прегледи на доктор Маккой, за да се увери, че не са по-зле, отколкото изглеждат.
Опрян на една фиданка, капитанът оглеждаше скалите и накрая въздъхна. Защо Скот не беше приел сигнала? Имаше ли нещо, което Кърк беше пропуснал? Опита се да си се представи на мястото на Скот. Какво щеше да направи, като се вземе под внимание факта, че групата на капитана се е загубила?
Би трябвало да е изпратил групата на Сулу на мястото за телепортиране, където те са намерили една дупка, пълна със скали, пръст и счупени дървета. Би трябвало да са я разровили с фазерите си поне, за да открият телата им. Колко ли дълбоко са достигнали? Той изпсува тихо. Дали пък не са стигнали до такава дълбочина, че да разтревожат животното или някое подобно на него? Възможно ли беше това? Дали групата на Сулу не беше атакувана така, както беше нападнат Спок? А може би операцията по спасяването им да е мобилизирала изцяло вниманието им и те да не са чули сигнала на комуникатора?
Капитанът поклати глава. Нямаше смисъл. Дори на Сулу да му се беше случило нещо, да кажем, точно преди Ухура да е забелязала сигнала, за толкова време би трябвало кризата да е отминала и някой да се е сетил, че те са тук, долу.
Какво друго би могло да се случи тогава? Нещо в атмосферата, което да не позволява да бъде осъществена връзката? Докладът за предварителните изследвания върху планетата не показваше нищо, но…
Съществува и друга възможност, разбира се, не на последно място: тази, че корабът е получил друга задача. Бил е изпратен някъде, за да се справи с някаква катастрофа, независимо от това, че капитанът и трима членове от екипажа липсват. Нямаше да е за първи път, когато се случва нещо подобно. Искаше му се да знае какво става. Страшно му се искаше!
Във всеки случай нямаше да разберат какво се е случило, ако продължават да стоят в тази дупка. Ако имаше някакви отговори на въпросите му, то те бяха там горе, на повърхността. Трябваше да намерят начин да се измъкнат оттук!
Засега той щеше да запази съмненията за себе си. Ако се окажеше, че опасенията му са неоснователни, нямаше смисъл да плаши и останалите. По дяволите, те преминаха през…
— Капитане?
Кърк се отзова на повикването на Оуенс. Раненият мъж все още стоеше отстрани до Каррас.
— Какво има? — попита той, като тръгна към него.
— Каррас е открила нещо — докладва Оуенс. — Нещо доста интересно!
— О? — възкликна Кърк, като спря до мичмана.
Каррас изглеждаше леко разсеяна. След малко тя все пак излезе от унеса си.
— Мичман? — попита Кърк.
— Йероглифите — обясни тя най-после. — След като ги записах всичките, използвал трикордера, за да направя някои анализи. Нали разбирате — нищо сложно. Само някои сравнения с информацията, която се намираше във файловете за други примитивни култури. Необходимо беше за превода. При дадените обстоятелства не би могло да се направи нещо по-добро. След това започнах да ги сравнявам с данните за съвременни цивилизации и намерих прилика.
Оуенс беше прав, това беше интересно!
— С кого? — попита капитанът.
— С Домбраату — отговори Каррас. — Антична, отдалечена в пространството цивилизация. Намерихме доказателства за тяхното съществуване поне на десетина планети от клас М, но никоя от тях не беше на по-малко от тридесет светлинни години от тази система.
На Кърк му беше позната културата на тази цивилизация.
— Никой досега не е успял да открие родината на Домбраату, нали?
Жената поклати глава.
— Но ако това са наистина примитивни реликви на Домбраату… — гласът й затихна многозначително.
Капитанът разгледа още веднъж надписите, този път по съвсем различен начин.
— Значи тук може да е родното място на цивилизацията Домбраату? — довърши Кърк.
— Точно така! — потвърди Каррас.
— Но цивилизацията Домбраату са пътували в космоса! — каза Кърк. — Защо няма друго доказателство, че са живели тук? Подобно на други планети, където са били?
— Това е добър въпрос — съгласи се Каррас. — Хората не се научават да пътуват в космоса за една нощ — тя погледна Кърк. — Но аз нямам готов отговор за това.
Капитанът разбра намека на жената. Реши да го приеме.
— Ние нямаме все още отговор — поправи я той, след което прокара пръсти по йероглифите, — но може би те ще ни кажат нещо.
Каррас го погледна, а в очите й се четеше надежда.
— Това означава ли, че мога да пробвам да направя някои преводи? — попита тя.
— Точно това означава! — потвърди Кърк. — Всъщност можеш да го приемеш като своя задача, докато не ти възложа нещо друго.
Тя се усмихна. Беше една от най-хубавите усмивки, които капитанът беше виждал някога.
— Благодаря ви, сър!
Той стана.
— Ако искаш да ми покажеш благодарността си, мичман, покажи ми някакви резултати.
Каррас кимна.
— Да, сър.

* * *

Вратите на библиотеката се отвориха и Спок придвижи стола си към входа. Секунда по-късно мистър Сулу влезе вътре.
— Викали сте ме, сър?
— Така е, наистина — Вулкан посочи един от столовете срещу себе си. — Моля, седнете!
Мъжът прекоси стаята и седна. Като скръсти ръцете си върху гърдите, той погледна по-висшия офицер.
— Когато аз и мистър Скот говорихме по-рано на мостика, той ме попита дали вече знам за Бета Кабрини — той повдигна леко брадичката си, като дори и сега се чувстваше неудобно в това полулегнало положение. — Може да съм подценил преценката си за ситуацията.
Сулу се усмихна в знак на разбиране.
— Да, разбирам ви, сър. Бихте ли искали да ви разкажа онова, което не знаете?
— След като мистър Скот трябва да стои на мостика и каза, че вие се справяте много добре, както и самият той… да, аз много ще се радвам!
Сулу се съгласи. Беше необходимо известно време, докато той описваше в най-големи подробности премеждията на жителите на колонията.
— Това може би е повече, отколкото искахте да узнаете — извини се той, когато завърши. — Но не исках да пропусна нещо важно.
Спок вече се обръщаше към монитора на компютъра, когато Сулу каза:
— Извинете, сър, но мога ли да ви попитам нещо? Искам да кажа, че в компютъра нямаше достатъчно информация за това как капитан Пайк е надхитрил Дриин.
Вулкан издаде звук, който потвърждаваше това.
— Вярно е — каза той. — Бихте ли искали да ви дам повече подробности вместо компютъра.
— Да, сър!
— Много добре! — започна Спок, като се облегна назад в стола. — И тогава нещата започнаха както сега, с едно обаждане, което беше вик за помощ. Той дойде от един кораб, а не от колония, както е сега, и по-точно от кораба „Лисандър“, който трябваше да отиде до Гама Каталинас с много ценен товар на борда. Редки лекарства. Бил е пресрещнат от три меркаански кораба, една триада. Явно те често пътуват в такива конфигурации. Меркаанците вече бяха започнали с разграбването на товара, когато „Ентърпрайс“ пристигна на мястото. Тогава капитан Пайк установи лична връзка с водача на триадата — Хеймсаад Дриин. Даде му да разбере, че вече се е уморил от тази професия. Предложи да даде на Дриин вътрешна, секретна информация за уязвимите, слабоохранявани обекти на федерацията срещу процент от печалбата. Условието му беше първо меркаанците да освободят „Лисандър“. Иначе капитанът щял да бъде затруднен по какъв начин да обясни на Звездната флота защо не е влязъл в битка с меркаанците. Очевидно това предложение се е сторило разумно на Дриин. Възможността за по-голяма печалба в бъдеще е поохладила желанието му за бърза победа. Както и да е, той нямаше намерение да остави „Лисандър“ да си тръгне, без да има достатъчно доказателства, че намеренията на Пайк са искрени.
— Той е искал парите сами да влязат в устата му — каза Сулу.
— В известен смисъл, да — отговори Спок, като се опита да концентрира вниманието си върху спомените. — За да покаже на пиратите искреността си, капитанът обеща да телепортира запасите от дилитий, които се намираха на „Ентърпрайс“ и, разбира се, можеше да бъдат лесно открити от сензорите на Дриин. За целта беше необходимо да изключат защитните системи на кораба и един от съучастниците на капитана да бъде телепортиран заедно с товара на кораба.
Кормчията погледна Спок недоверчиво.
— Не и вие, сър?
Спок кимна.
— Точно аз. На кого можеш най-пълно да се довериш, ако не на един Вулкан? Независимо от всичко Дриин беше настроен песимистично по отношение на предложенията. Той поиска неговите хора да извършат транспортирането — една уговорка, която щеше да изиска „Ентърпрайс“ да снеме защитата си. Меркаанците знаеха, че капитанът няма лесно да се съгласи на една такава уговорка. Във всеки случай капитан Пайк може да е бил всичко друго, но със сигурност беше човек на риска. Накрая той прие. Когато Дриин видя, че „Ентърпрайс“ снема защитата, той повярва, че капитанът е искрен, и ме телепортира на борда на кораба заедно с дилития. Но Дриин не взе предвид уменията на нашия шеф по транспорта, един човек на име Абделнаби. Докато Дриин ме развеждаше из кораба си, като ме разпитваше с цел да изкопчи повече информация за капитан Пайк, в същото време Абделнаби телепортира първия ни офицер и група офицери по охраната в меркаанския инженерен център на флагманския кораб. А там те завзеха управлението на кораба. Когато Дриин откри, че дилитият, който бях донесъл, въобще не беше дилитий, а обикновен картит, вече беше твърде късно. Капитанът го накара да се предаде. И така меркаанците трябваше да се завърнат на своята планета без „Лисандър“ и без оръжейните системи на борда на кораба, защото капитан Пайк заповяда да бъдат обезвредени.
Сулу поклати глава в знак на възхищение.
— Този Пайк е бил голям пакостник, нали?
— Чувал съм за това — съгласи се Спок, но не каза нищо повече. Такъв разговор беше недопустим лукс сега, когато имаха толкова много работа! Сулу изглежда се досети за това.
— Невероятна история, сър, но аз наистина трябва да се връщам на мостика.
— Да — каза Вулкан. — Благодаря за помощта!
Сулу просто повдигна рамене. Спок се обърна отново към терминала, а кормчията си тръгна.

* * *

Администраторът на колонията беше добродушен човек, но гледката, която представляваше Хеймсаад Дриин, стягаше гърлото му от яд. Когато Уейн влезе в стаята, която някога беше негова, видя, че Дриин беше покачил краката си върху бюрото. Дългите му черни ботуши бяха съборили снимката, на която се виждаха жената и децата на Уейн. Сега рамката лежеше счупена на пода.
Администраторът се приближи, здраво притиснат между двама високи меркаанеца. Дриин отклони погледа си от монитора на компютъра, който се намираше върху бюрото. Там той преглеждаше за кой ли път цифрите, показващи производителността на колонията. Огледа Уейн с тъмните си, немигащи очи, като прибра кичур коса зад ухото си.
— Оо, администраторът! Можете да се приближите.
Един от меркаанците го бутна напред. Като стисна здраво зъби, за да не избухне, Уейн направи сам няколко крачки.
— Какво има? — попита той.
Дриин наклони глава на една страна и дългата му черна коса падна върху рамото му.
— Кажи ми — каза той, а мъртвешките черти на лицето му се изкривиха в някакво любопитно изражение, — не са ли явни намеренията ми? Не бях ли възможно най-ясен?
Беше игра, при това жестока! Уейн знаеше това, защото и преди бяха играли на нея. Но ако се опиташе да се отклони от определения път, Дриин можеше да изкара яда си върху жена му и децата. Така че той угоди на меркаанеца и спази правилата на играта.
— Съвсем ясно се изразихте. Трябва ли да разбирам, че е имало някакви инциденти?
Дриин изръмжа.
— Може и така да се нарече. Изглежда, някои от твоите хора не са имали желание да ни сътрудничат — той се обърна към компютъра и подаде команда, като натисна един бутон на клавиатурата под него, на завода за преработка на дураниум. — Не е нужно да казвам, че бяха обезвредени.
Администраторът с мъка се въздържаше да не избухне и да отговори така, както му се искаше. Сдържаше се да не прескочи бюрото и да забие пръсти във врата на Дриин. Не успя да прикрие червенината, избила по лицето му. За щастие, меркаанецът не забеляза нищо. Те никога не забелязваха това, защото имаха сива кожа.
— Дриин, всичкото това насилие е ненужно! Необходимо е само да ме потърсите, когато има някаква съпротива и аз ще се погрижа да сложа край на неподчинението.
Устните на Дриин леко се повдигнаха в ъглите.
— Наистина, администраторе, мислите ли, че имам време за подобни глупости? Ако искате да избегнете насилието, ще трябва по-добре да си свършите работата и да убедите вашите хора, че трябва да ми сътрудничат!
Като се обърна към един от меркаанците, той избърбори поредица от звуци на своя роден език. Пазачите се разсмяха.
— Те ви съдействат! — настояваше човекът. Нямаше намерение да го казва. Думите просто излязоха от устата му.
Очите на Дриин се обърнаха отново към Уейн и се присвиха.
— Предполагам, че това е въпрос на интерпретация — каза той. Гласът му беше някак си по-тежък, думите по-заредени със съдържание. — В този случай единствено правилната интерпретация е моята. Съгласен си, нали?
Уейн прехапа устни. Ако продължаваше да настоява, той просто щеше да бъде убит, а може би и други хора също. След като Звездната флота знаеше за тяхното положение, те трябваше да протакат нещата и нямаха нужда от излишна смелост.
Той погледна Дриин в очите.
— Съгласен съм, господарю.
Меркаанецът кимна.
— Добре. А сега върви и си върши работата!
Като наклони глава, Уейн се обърна и позволи на стражата да го изведе навън.
„Търпение! — каза си той. — Изчакай благоприятния момент!“
Не беше ли това, което Крис Пайк винаги му е казвал, когато служеше на кораба: Да заблудиш врага, преди да удариш! По дяволите, не беше ли това начинът, по който Пайк срази Дриин предния път?
Мисълта за капитан Пайк успокои Уейн, след като той напусна стаята и тръгна надолу по коридора.

* * *

„Трябва да има изход — мислеше си Кърк. — Трябва да има!“
Той стоеше на едно и също място вероятно часове наред. Преди известно време слънцето беше изчезнало зад ръба на скалите, но небето все още беше наситеносиньо. Сега то беше започнало леко да потъмнява, като цветът се променяше към лилаво-син, а той все още не беше постигнал някакъв напредък по въпроса за измъкването от тук.
Капитанът се гордееше с изобретателността си, със способността си да прави от нищо нещо. Но сега засечката беше солидна. Още веднъж погледна мястото, покрито с дървета. То беше в центъра на котловината.
Ако дърветата бъдат срязани на четвъртинки по дължина, те може би биха могли да се завържат едно към друго и да се използват като стълба. Това би било полезно, ако имаше някой горе, за да може да ги издърпа. Или пък нещо като кука на ръба на скалата, през която да се прекара въжето. Или някаква котва, която да бъде достатъчно лека, за да може да бъде хвърлена на петдесет фута, но и достатъчно тежка, за да стои на мястото си, след като бъде хвърлена там.
За нещастие, те нямаха нито една от тези възможности. Точно сега едно въже им беше толкова необходимо, колкото разредения фазер на Оуенс. Тук имаше скали, но не толкова много, че да се направи грамада от тях, висока петдесет фута. А дори и да имаше, щеше да бъде почти невъзможно да се подредят както трябва. Кърк дори си помисли да се върнат обратно по пътя в тунела, който ги беше извел дотук. Вероятно скалните отломъци, които земетресението беше разместило, се бяха вече наместили и проходите бяха достатъчно стабилни. Може би през тях щяха да успеят да излязат на повърхността. Но връщането обратно можеше да им струва живота. От друга страна, ако Сулу все още разчистваше мястото, те биха могли да бъдат поразени от фазера. Капитанът искаше да бъдат открити, но не по този начин.
— Сър?
Кърк се обърна и видя Отри да стои до него. Изглеждаше много по-добре. Единственият признак, че имаше рана на главата, беше малката лилава подутина, която прозираше между косата му. Очевидно всичко, от което се нуждаеше, беше кратка почивка след преживяното в пещерата. Отри държеше в ръка бледозелено стебло, което напомняше захарна тръстика. Капитанът го взе и погледна към Отри.
— Нещо за ядене, предполагам?
Мъжът се засмя.
— Така мисли и трикордерът на Оуенс.
Кърк захапа стеблото. Не само приличаше на захарна тръстика, но и имаше нейния вкус. Той погледна към Каррас и Оуенс, които не бяха мръднали от мястото, където бяха открили йероглифите. Те дъвчеха от същите стебла. От едната им страна имаше купчина от тях.
— Предполагам, че ти отговаряш за събирането на фуража? — отбеляза Кърк.
Отри просто повдигна рамене.
— Нямам нищо против! Доволен съм, защото имам работа — каза той и поглеждайки към котловината, добави: — Тук няма много работа за един офицер по охраната.
Капитанът кимна. Лек ветрец разроши косата му.
— Знам какво имаш предвид. Слушай, ако действително имаш свободно време, по-добре измисли някакъв начин за измъкване оттук.
Отри го гледаше, сякаш приемаше думите му на шега. След секунда разбра, че Кърк говори сериозно.
— Необходимо ли е това? — попита той. — Искам да кажа, няма ли веднага да ни телепортират, щом ни открият?
— Наречи го тогава хипотетичен проблем. И при това труден. Господ ми е свидетел, че аз не зная какво да правя.
— Извинявам се, капитане! — каза най-после Отри. — Но ако Джеймс Кърк не може да измисли план за действие, аз не вярвам, че някой друг би успял.
Кърк се намръщи.
— Звучи доста похвално — отговори той, — но не е това, което искам да чуя. Къде щях да бъда днес, ако бях решил, че не мога да живея без подвизите на легендарния Гарт от Изар? Или пък тези на Мат Декър, или Кристофър Пайк? Щях да съм вероятно на някой търговски товарен кораб и да се опитвам да съгласувам товарителници и разписки.
Отри промърмори нещо.
— Разбрах какво имате предвид, сър.
— Добре. А сега ми кажи, ако ти беше капитан, как щеше да ни измъкнеш от тази бъркотия?
Офицерът по охраната помисли секунда-две и след това поклати глава.
— Не знам, предполагам, че аз… — той спря да говори. — Не, това не е добра идея.
— Кое не е добра идея? — подкани го Кърк. — Искам да я чуя! Това е заповед.
Отри въздъхна.
— Е, добре, мислех да застанем един върху друг, стъпили върху раменете си. Нали ме разбирате: да направим стълба, опряна до една от стените — той изкриви лицето си в гримаса на отвращение. — Но така ще стигнем до половината, дори не и дотам. Ще ни остават още двадесет, двадесет и пет фута до горе.
Капитанът погледна към скалите и кимна в знак на съгласие с казаното.
— Но все пак беше добър опит да се измисли нещо — каза Кърк. — Особено без предварителна подготовка. Тази мисъл не ми беше минавала през главата.
Той се обърна към офицера по охраната.
— Което идва да покаже, че дори Джеймс Кърк има понякога нужда от помощ.
Отри сякаш се изпъчи няколко сантиметра напред.
— Разбрах ви, сър.
Кърк отново кимна.
— Продължавай да мислиш по въпроса!
Мъжът се усмихна. Капитанът също. Разбира се, и той беше мислил върху възможността да застанат един върху друг, стъпили на раменете си. Но ако беше казал за това, щеше да пропусне възможността да похвали Отри. А той се опитваше да стимулира подчинените си. Човек никога не знае кога самоувереността или липсата й може да реши въпроса за живота или смъртта.


Глава девета

В един момент, когато Кърк отвори очи, му се стори, че е на Земята. Слънчевите лъчи, топлият въздух, екзотичните ухания — всички тези неща изглеждаха като част от някакъв тропически рай, който той не можеше съвсем ясно да назове, но беше сигурен, че е посещавал някога преди. Хубаво беше, че е отново там. Толкова хубаво беше да си протегне ръцете и…
— Капитане!
Кърк се изправи веднага щом чу името си. Реалността навлезе толкова бързо в съзнанието му, толкова силно, колкото тетрацианска дъждовна буря, като разпръсна мислите му за рая и здраво го постави там, където си беше; в една дълбока и изолирана котловина на Октавиъс IV.
— Капитане!
При второто повикване той се обърна към мястото, откъдето идваше гласът. Беше Каррас. Тя отново се беше навела над камъните с йероглифите на Домбраату.
Сега си спомни. Точно преди да си легне върху кафявия мек торф, близо до отвора на пещерата, той погледна към Каррас. Тя работеше върху превода на йероглифите, огряна от последните лъчи на залязващото слънце. Очевидно беше продължила своите изследвания веднага щом се беше събудила. Ако се съдеше по сенките по западната страна на стената, това ще е било преди около час.
Махна с ръка, за да й покаже, че я е чул, след това се изправи. Всички мускули по тялото му се бяха схванали и го боляха. Чувстваше се, сякаш беше сдъвкан и изплют, което не беше чак толкова далече от истината.
Оуенс и Отри все още спяха върху мъха, който се простираше на около тридесет фута. Капитанът не видя смисъл да ги буди и тръгна.
— Има ли напредък? — попита той, когато наближи Каррас и нейните камъни. Интересно, наистина, как беше започнал да мисли за тях като за нейна собственост.
— Да, напредък има — потвърди тя. — Ето, погледни! Виждаш ли този символ?
Кърк седна на една страна, като се опитваше по този начин да облекчи умореното си тяло. Ако Каррас също чувстваше болка, то тя умело я прикриваше. Погледна към знаците, които тя му показваше. Беше линия, насочена нагоре, с шест полукръга, които излизаха от нея, по три от всяка страна. Ако йероглифът наподобяваше нещо, то беше дърво от семейството на плачещите върби.
Той изказа на глас мнението си. Каррас промърмори:
— И аз за това си помислих — каза тя. — Поне в началото. Оказа се обаче, че съм сгрешила. Не че няма много препратки към символа на растителността тук — тя докосна няколко от другите йероглифи. — Като този и този, дори и като този. Но — продължи тя, като се обърна към символа, който беше посочила в началото — този означава нещо друго.
Капитанът я погледна.
— Добре. Предавам се.
Каррас се усмихна, а на лицето й се изписа удоволствието на ученичка, която току-що е задала въпрос, на който учителят не може да отговори.
— Това е едно създание, животно. Точно като това, което ни нападна, преди земята да пропадне.
Кърк разгледа йероглифа по-отблизо. Това би могло да бъде някаква интерпретация на животното, реши той сам за себе си. От друга страна все още си мислеше, че много прилича на дърво.
— Интересно наистина — каза Кърк. — Но…
— Знам — прекъсна го Каррас, — че не е толкова страшно, дето са имали символ за животното. Все пак първобитното общество, което е оставило тези знаци, не може да не е забелязало нещо толкова голямо, дори твърде вероятно е то да е било почитано като божество.
Капитанът кимна.
— Взе ми думите от устата.
— Но дори и божествата не са били отрупвани с толкова много внимание!
Като изказа тази мисъл, Каррас продължи да показва други изображения на йероглифи. Докато Кърк проследяваше пръстите на Каррас, които се движеха от едно място на друго, от един камък на друг, той трябваше да се съгласи с факта, че съществото е имало невероятно религиозно влияние над онзи, който беше издялал тези йероглифи върху камъните.
— Ами ако тук някъде е имало храм — предположи той, — място, където първобитните хора са боготворели тези създания? Така би се обяснило честото повторение на графичния образ на съществото, нали?
— Да — отговори Каррас. — Ако йероглифите се отнасяха само до този обект. Но аз мисля, че случаят не е такъв.
Кърк я погледна.
— Защо?
— Мисля, че всеки символ означава отделно място. Освен ако греша, сър, но това ми прилича на карта.
— Карта? — учуди се капитанът.
— Да! Една карта на всички места в този район, където има вероятност да се появят животните. Вероятно е направена с цел да бъдат избегнати. Разбира се, би било удобно за някой, който пътува от едно място на друго.
— Но това би означавало, че животните стоят винаги на едно и също място, мичман. Дори силно привързани към някое място форми на живот променят в определени граници своето местоположение. А да направиш карта на техните излети е доста безсмислено занимание.
Каррас повдигна рамене.
— Не и ако те са привързани към стационарен начин на живот. Нали разбирате, да са в състояние да правят само ограничени по място придвижвания. Да кажем до петдесет метра във всяка посока.
Кърк се замисли над тази възможност. Добра идея! Беше твърде възможно да е така, като се има предвид огромната маса на животното и вродената му неспособност да се движи под земята.
— Ако действително водят стационарен начин на живот, ключът към разгадаването на истината трябва да се търси в начина им за снабдяване с храна. Случаят със Спок дава основание да се смята, че те са месоядни. Но основната им храна може да бъде нещо заровено дълбоко в земята. И ако храната им е сравнително достъпна…
— Това ще е достатъчна причина животното да не се мести много — каза Каррас и по този начин довърши мисълта на капитана.
Бузите й бяха леко поруменели от вълнението, а това я правеше доста привлекателна.
Кърк се опита да не обръща внимание на това, макар че не беше лесно.
— Добра работа си свършила тук! — каза й той. — Трябва да напишеш монография по този въпрос. Всъщност аз смятам, че това е неизбежно, като се има предвид, че сега ти си най-големият специалист на федерацията по въпросите на цивилизацията Домбраату.
Тя погледна нагоре към скалите. Дали защото се чувстваше неудобно? Той не мислеше, че е така. Каррас нямаше вид на човек, когото можеш лесно да объркаш.
— Преди да пиша каквото и да е — напомни му тя, — трябва да се върнем на кораба. А дори и да не го казвате, съществува известно съмнение относно това, нали?
Можеше да се опита да излъже, но тя щеше да разбере.
— Да — каза той. — Така е. Поне в близко бъдеще — и се усмихна закачливо. — Както изглежда, ние тук сме съвсем сами. Ако някой е имал намерение да ни спасява, той би го направил досега.
Изглежда Каррас прие отговора му равнодушно.
— Какво мислите, че се е случило? — попита тя.
— Не знам — каза й той, след което взе един малък камък и го хвърли към един обрасъл с нещо жълто и бодливо пън. — Единственото, което мога да измисля, е, че нещо ги е принудило да се отдалечат. Нещо спешно!
Тя въздъхна.
— Дано това да е причината, сър. Надявам се… — тя спря, защото се разколеба дали трябва да каже онова, което мислеше.
Но Кърк го видя в очите й. Звездните кораби бяха подложени на всякакъв вид опасности, дори когато бяха на очевидно сигурни орбити. Все пак неговите предположения му се струваха по-реални. Или поне така му се искаше да е.
— Докато узнаем със сигурност — обяви той, — трябва да направим всичко необходимо, за да се измъкнем оттук!
— Да, сър!
Капитанът се изправи.
— Така стоят нещата, мичман — каза той и посочи към стеблата, които Отри беше събрал предния ден. — Мисля, че ще закуся. Бихте ли искали и вие?
Тя отново поклати глава.
— Не, благодаря — устните й приятно се повдигнаха в ъглите. — Ще продължа с моите изследвания. Нали се сещате, тази монография…
Той я погледна, а думите му прозвучаха почти интимно:
— Трябва да се храните, мичман!
Тя се усмихна отново, докато мислеше върху това.
— Добре — съгласи се. — С удоволствие, сър!
Кърк тръгна към почистените стебла, наредени накуп. Когато беше на половината път, забеляза, че Отри и Оуенс са се събудили. И двамата имаха нужда от медицински грижи. А Каррас, без съмнение, беше и добър лекар. Хубаво щеше да е обаче, ако Маккой беше с тях.
Но от друга страна може би това нямаше да е съвсем добре. Капитанът като че ли го чуваше да казва: „Захарна тръстика, а? Докато някой дойде да ни намери, всичките ни загнили зъби ще са изпадали от устата.“
Може би е по-добре, че горе на кораба докторът се грижеше за Спок. Кърк спря. Спок… След като беше телепортиран, състоянието му се беше стабилизирало. Така каза Маккой. А с това бе спечелена половината битка, нали? Всичко, което трябваше да направи Маккой, беше да извади от организма му тази отрова или каквото там беше това вещество. Капитанът беше виждал да го прави стотици пъти преди с много различни, непознати вещества. Той прехапа устни. Съвсем определено това беше рутинна процедура.
Но какво би станало, ако опасенията на Каррас се окажеха верни? Какво би станало, ако на „Ентърпрайс“ действително му се беше случило нещо? Усети как гърлото му се свива при тази мисъл.
„Не! Били са извикани! Това е! — настояваше той, като говореше сам на себе си. — Това трябва да е причината!“ Но каквото и да беше се случило, Кърк не можеше да направи нищо, за да помогне. Единствената му работа сега беше да намери път за излизане от тази дупка!
Изведнъж той забеляза, че се е спрял пред хранителните запаси на Отри и се сети защо беше тръгнал в тази посока. Клекна и взе няколко сочни на пръв поглед листа. След това, като преодоля болката в краката си, тръгна обратно към Каррас и камъните.

* * *

— Както обикновено ли, Павел?
Чеков погледна нагоре и видя Сулу от другата страна на кабината. Смая се как той е отишъл там толкова бързо. „Толкова ли съм се замислил?“ — учуди се той.
— Моля?
Сулу се обърна към Бомон, който упражняваше солидните си готварски способности всяка седмица по това време. Облечен в традиционните бели одежди на главен готвач, Бомон застана зад акумулатора, с който запалваше газовите печки, покрити с тенджери и тигани. Макар че Чеков не можеше да чуе съвсем точно какво си говорят, той знаеше за какво пита приятелят му. Шунка и пирожки. Шунката беше дебела, вкусна и хрупкава в краищата. Пълнените с картофи пирожки се задушаваха под големи порции студен кисел крем и всичко това беше направено точно по рецептата, която Бомон беше взел от Чеков. Секунда по-късно готвачът започна да приготвя храната, която беше поръчана. И при това не една порция, а две.
Напоследък Сулу беше започнал да харесва руския вариант на Чеков за хубава, здрава закуска. Няколко минути по-късно кормчията вдигна две препълнени, изпускащи пара табли, върху които беше поставил и кафето. С тях той тръгна обратно към масата им. Но дори перспективата да похапне от тази, изпълваща със слюнки устата, вкусотия не можеше да успокои Чеков.
В такива ситуации мястото му беше на навигационното табло, а не на масата за ядене. Разбира се, в момента нямаше нужда той да е на мостика, като се имаше предвид, че е завършил работата си по изчисляване на орбитата им на движение точно преди десет часа. Но какво би станало, ако нещо случайно се появи? Ами ако се наложи корекция на курса, без да има предварителна подготовка? Не че Десол не можеше да се справи. Той беше много способен. Всъщност докато руснакът успее да заеме отдавна мечтаната койка на „Ентърпрайс“, Десол е бил главна фигура на пултовете за навигация. Едва през последните месеци лейтенантът беше започнал да изпълнява по-широк кръг дейности.
Не, способностите нямаха нищо общо с това. Просто Чеков чувстваше, че в момент на криза мястото му е на предната линия. По дяволите, винаги така се беше чувствал, дори като младеж, когато беше най-смелият играч във футболния отбор на началното училище. Не непременно най-добрият, но винаги този, който искаше топката, когато отборът му атакуваше.
Именно това му качество — желанието да поеме отговорността в критични моменти, без да се страхува от това, какво ще се случи, ако пропадне — харесваше толкова много на треньора му по футбол. За пръв път Чеков започна да мисли за кариера в Космоса по идея на треньора си, който беше бивш офицер по охраната в Звездната флота. Не след дълго той вече изучаваше подвизите на най-смелите звездни капитани. Групата беше специално подбрана и след време вече включваше и един смел американец на име Джеймс Кърк.
Това беше другата причина Чеков да иска да бъде на мостика. Сега, когато капитанът не беше тук, а може би… Не! Той не би завършил мисълта си дори и наум. Щом като капитанът го нямаше, Чеков чувстваше, че той и другите, на които Кърк разчита, трябва да попълнят липсата му.
— Павел?
Когато погледът на руснака отново се фокусира, той осъзна, че Сулу седи на масата срещу него и че чинията му вече е наполовина празна, за разлика от неговата, която е пълна, а храната в нея изстинала.
Той се усмихна, сякаш се извиняваше на приятеля си.
— От колко време стоя така?
Сулу се усмихна.
— Ами, виждал съм те да начертаеш курса на полет през астероиден пояс за по-кратко време.
Чеков поклати глава.
— Съжалявам. Просто…
— Знам, искаш да бъдеш там, където става нещо! — кормчията се наведе напред. — И аз обичам същото, но точно сега най-доброто нещо, което можем да направим, е да се успокоим. Съвсем скоро мистър Спок ще има нужда от нас! Не можем да направим нищо хубаво, ако се появим гладни и изморени. Съгласен ли си?
Мичманът промърмори:
— Как бих могъл да не се съглася, като поставяш така нещата?
— Добре! Тогава забождай тези пирожки и се опитай да се отпуснеш!
Чеков положи усилие, за да освободи съзнанието си от налегналите го мисли, и започна да се храни. Още първата хапка го накара да си помисли, че е трябвало по-рано да послуша съвета на Сулу.
— Страхотни са! — каза той.
Кормчията се усмихна:
— Да живее промяната!
Чеков присви очи.
— Какво си накарал Бомон да им сложи?
— Знам — отговори Сулу, — че е светотатство да се експериментира със старинната рецепта на Чеков, но ми се стори, че малко канела ще върви добре…
Мичманът забоде вилицата отново и пак започна да дъвче. Трябваше да признае, че с канелата вкусът се е подобрил.
— Добре — каза той. — Предполагам, че майка ми няма да има нищо против, че си променил рецептата, стига да си добавил руска подправка.
Сулу го погледна недоверчиво.
— Павел, канелата не е руска подправка. Ако не греша, древните гърци са били тези, които са я използвали за първи път. А може би римляните. Но съвсем определено не са били руснаците.
— Глупости! — каза Чеков. — Царете са имали навик да я използват, за да придадат аромат на питиетата си. Канелата е била сред най-любимите им подправки.
Сулу изръмжа нещо тъкмо в момента, когато лейтенант Лесли се появи до масата им с табла в ръце. Те погледнаха нагоре към него.
— Имате ли нещо против да седна при вас? — попита Лесли.
— Съвсем не — отговори кормчията. — Всъщност дори бих искал. Освен ако не ми кажеш, че соевият сос е бил измислен в Топека.
Офицерът по охраната с матовото лице погледна безизразно.
— Топека?
— Ох — каза Сулу, — забравих! Ти не си роден на Земята. Топека е град в средния запад на Америка.
Чеков се намеси:
— Не обръщай внимание на колегата ми. Той е малко объркан…
Лесли постави подноса си на масата между тези на мичмана и кормчията. Издърпа един стол и седна. Той вдигна рамене, докато атакуваше закуската си.
— Не много. Как е мистър Спок? Все още ли стои там?
Сулу сбърчи вежди.
— Какво имаш предвид?
Офицерът по охраната ги загледа.
— Нали знаете за тази отрова в кръвта му. Онази, за която докторът явно не може да намери противоотрова.
— Мислех, че Спок е излекуван? — каза Чеков.
— И аз също — прибави Сулу. — Когато го видяхме на мостика, изглеждаше чудесно.
Лесли поклати глава.
— Аз не разбирам от тези неща, но Ани Ферара, нали я познавате, новата сестра, която взехме от Звездна база 19, ми каза, че мистър Спок все още има болки. Прикрива ги, като си налага някакъв вид вулканска дисциплина.
— Шегуваш се, нали? — попита кормчията.
— Разбира се — присъедини се към него Чеков. — Хващам се на бас, че ако попитаме сестра Ферара, тя няма да знае за какво става въпрос.
Лесли отново вдигна рамене.
— Добре, вървете и я попитайте!
За известно време настъпи мълчание. Тогава Сулу се облегна назад в стола. Изглеждаше мрачен, когато се обърна към Чеков.
— Той не се шегува, Павел!
Руснакът кимна.
— Знам.
Чеков се замисли за Спок, който държеше болката заключена вътре в себе си, а външно се преструваше, че е абсолютно здрав. Колко време щеше да издържи? Няколко дни? Седмица? И щеше ли да отвлече вниманието им проблемът на Спок, когато те пристигнеха на Бета Кабрини? Каква част от него щеше да е в състояние да се посвети на задачата за спасяването на колонията? До каква степен болестта можеше да повлияе на правилността на преценките му?
— Може би затова Спок отиде в библиотеката — промълви Сулу. — Може би, ако стои на мостика, ще се издаде?
„Има логика във всичко това“ — помисли си Чеков и изпсува на родния си език. Повече от всякога той искаше да е горе на мостика. Ако мистър Спок наистина не беше в добра форма, той се нуждаеше от цялата помощ, която Чеков можеше да му предложи.
Но аргументите на Сулу все още бяха в сила. По-добре беше сега да почине, за да е готов, когато стигнат до Бета Кабрини.
Като се намръщи, той бутна чинията си настрани. Надяваше се да поспи по-добре, отколкото беше ял. По дяволите, той не обичаше периодите на почивка!


Глава десета

Повече не можеше да се владее. Спок се облегна назад в стола си и затвори очи. Трябваше да се концентрира, отново да започне да контролира метаболичните си функции. За щастие, беше сам в библиотеката. Нямаше кой да го види как скърцаше със зъби, как сухожилията на врата му се опъват като корда, а кръвоносните съдове на слепоочията му се издуват като малки зелени змийчета.
В съзнанието му започнаха да изплуват спомени. Същото беше станало, докато лежеше в лазарета и се опитваше да отхвърли тежестта на упойката. Това не бяха просто спомени, а емоционални откъси от преживени случки, освободени от съзнанието му в резултат на вътрешната борба…
Отново се появи образ. Образът на Крис Пайк, гол от кръста нагоре. Кожата му блести от потта в светлината на лампите, а той удря голяма натъпкана торба, която виси от тавана. Работи усилено. Изведнъж усеща, че не е сам. Един поглед на сините му очи, ядосан и силен. Следва отпускане на тъмните вежди, след като разпознава влезлия в спортната зала.
— Съжалявам, че те погледнах по този начин, Спок.
— Аз би трябвало да се извиня, сър. Трябваше да ви уведомя, че се налага да се срещна с вас.
— Няма проблеми. Какво се е случило?
Кокалчетата на голите ръце на капитана са зачервени и кървят. Невъзможно е да не им обърне внимание, още повече че червената кръв е новост за него.
— Предполагам, че открих какво или по-точно кой е унищожил екипажа на „Телемакос“.
Пайк се отдръпна от торбата, като масажираше ръцете си, без да мисли за това.
— Открил си нещо за корабокрушението?
— Да, сър. Един вирус, който все още живее в стаите на капитана.
Пайк е заинтересован.
— Единственото място на „Телемакос“, където животът все още функционира.
— Точно така! Доколкото ни е известно, този вирус е разпространен само на две планети: Мерценам IV и К’тинайа VII.
Командирът преценява информацията. Очите му светват.
— А Мерценам IV беше разрушена преди една година от свръхнова. Това означава, че К’тинайа VII е в основата на това нещастие.
— Така излиза, сър.
Пайк се усмихва. Това не означава, че се радва.
— Чудесно, лейтенант! Ще се обадя на адмирал Пен. Той ще иска да знае дали К’тинайа отново се военизират — настъпи мълчание. — Добра работа си свършил, Спок!
Спок няма какво да отговори. На Вулкан всеки би трябвало да стори всичко, което е по силите му, за да се получи желаният резултат. Но сред хората явно невинаги е така.
— Не се чувствай неудобно, Спок. Вероятно си спестил живота на стотици хора. Следващият път, когато К’тинайа се появят, ние ще сме готови за нападението.
Разбира се, Спок отново мълчи, но накрая все пак казва:
— Радвам се, че сте доволен от моята работа.
— Просто е жалко — казва капитанът, — че не знаехме по-рано за тях, за да спасим „Телемакос“ — той поклаща глава — и екипажът от двеста и деветдесет човека — чертите на лицето му са сурови. — А и един капитан, който познаваше всички добри водоеми на Анакартагиния.
Той се обръща и рита свирепо чувала. Чува се тъп, приглушен звук и тежкият предмет отскача назад. Преди да се е върнал в първоначалното си положение, Пайк вече е откачил униформената си риза от една закачалка и е тръгнал към вратата.
На Спок не му остава нищо друго, освен да тръгне след него…
В съзнанието на Спок се появява нов образ.
Жената, наречена Номер Едно, внимателно следи контролното табло, изпълнено с премигващи светлини, а безизразното й лице е осветено от кехлибарения им стробоскопичен ефект. Дългите й тънки пръсти сякаш летят по пулта, като че ли се движат от само себе си. Тя, изглежда, не обръща внимание на времето, което е изминало, откакто са прехвърлени в пункта „Елърнайт“, а също и на верижната реакция в сърцевината на машината, която ще унищожи отдавна изоставеното съоръжение. Всичко, което я интересува, е да вземе колкото е възможно повече от информацията, запаметена в компютъра на обекта.
Обикновено това се осъществява с предварително настроено предаване на данните. Но все пак компютърът на „Елърнайт“ не е в добро състояние. Затова е необходимо връзката да се поддържа ръчно.
— Приближаваме се към максималното натрупване на данни! — казва й той.
По лицето й пробягва съвсем леко потрепване.
— Информирайте ме, когато го достигнем, мистър Спок!
Беше ли това смъмряне?
— Да, командире.
Номер Едно беше най-близкото нещо за Вулкан на кораба. Понякога му беше трудно да си спомни, че тя е човек.
— Достигнахме максимално натрупване! Магнитната бутилка може да се счупи всеки момент!
— Благодаря, лейтенант.
Гласът й не трепва. Тя е като омагьосана от възможността да извлече цялата информация на „Елърнайт“, макар че това едва ли ще помогне за прогреса на науката във федерацията. По-скоро това беше познание заради самото познание. Това, осъзнава той, е определено вулкански поглед на нещата.
— Бутилката ще се разпадне! Все още няма спукване.
Този път отговорът е разсеяно измърморване. Няма никакъв друг ефект, освен това, че пръстите й започват да се движат по-бързо по клавиатурата, като се опитват оптимално да използват потока данни и да ги изпратят на „Ентърпрайс“.
От другата страна на мостика на „Елърнайт“ един панел излита от мястото си всред гейзер от бели искри и сини пламъци. Малко парче разтопен метал пада до ботуша на офицера, но тя не го забелязва.
— Обрат в енергията! — крещи той, като се опитва да надвика съскащия шум, идващ от мястото, където избухна таблото.
— Подготви се за отстъпление! — извиква тя. В гласа й се усеща напрегнатост, която влиза в противоречие с външно спокойното й изражение.
— Слушам!
Но не се чува отговор. Вероятно механизмът за отстъпление е повреден от същото нещо, което беше повредило главната система. Вероятно е бил повреден отдавна, още преди „Ентърпрайс“ да е открил станцията…
— Командире, невъзможно е връщане обратно!
Тя не снема поглед от таблото пред себе си. Чува се друга експлозия, по-силна от предната и още едно табло се взривява. То се удря в панорамния екран на „Елърнайт“. Миризма на карбон изпълва въздуха, виждат се кълба черен дим.
Комуникаторите им звънят. Номер Едно не обръща внимание на това. И Спок прави същото, като се чуди дали не допуска грешка.
Целият мостик се поклаща. Спок разбира каква е причината.
— Има пробив в щитовете. Очаква се експлозия — и добавя по-високо: Трябва да вървим!
Тя го поглежда. Очите й са зачервени и я болят от дима.
— Ти върви, Спок!
Тя все още се колебае, но това трае само момент. Като отваря комуникатора, казва:
— Двама за телепортиране. Енергия!
Докато те се дематериализират, той вижда таблото пред себе си да избухва в синьо-бели пламъци; които го обгръщат от всички страни. Следващото нещо, което вижда, е, че той е на площадката за телепортиране. Номер Едно е до него.
— Добре ли си? — пита тя.
Той кимва.
— А ти?
Тя повдига рамене и… припада. Тогава забелязва кърваво петно отстрани на туниката й. Спок поглежда към Абделнаби, шефа по транспорта. Мъжът вече вика за помощ. Като вдига на ръце първия офицер, той я понася към лазарета…
Нов образ: Филип Бойс, хирург на кораба, на рождения си ден. Слаб, с посребрени коси, той стои пред малка група приятели в една стая на кораба. Той се намръщва, докато поклаща малко коняк „Сауриан“ в чашата си.
— Не трябваше — казва той. — Наистина не трябваше!
— Хайде! — отбелязва някой. — Ако не бяхме дошли, никога нямаше да ни простиш.
Чува се смях. Бойс клати глава.
— Така си мислите вие. Аз сигурно веднага щях да отида и да започна да дремя в моята стая, като си спомням луди неща от лошо прекараното си детство.
Чува се отново смях. Онзи, който беше извикал, си проправя път през множеството. Оказва се, че е капитан Пайк. С безизразно сериозно лице, той прегръща по-възрастния мъж и вдига тост.
— За моя главен медицински офицер! Нека никога не се чувства толкова стар, колкото всъщност казва, че е.
Следват поздравления. Чашите се вдигат и пресушават. Бледосините очи на лекаря сякаш блестят. За първи път той не знае какво да каже. По вътрешната уредба се чува глас, който извиква някого от екипажа да заеме мястото си на мостика.
Изглежда става въпрос за някакъв дребен проблем и затова капитанът получава уверения, че няма нужда от неговото присъствие. Изпраща един офицер. Спок не забелязва кой е. Той е твърде заинтересуван от поведението на Бойс.
— Не мисля, че бих могъл да накарам всички вас да отидете с него, нали? — казва докторът.
Самата идея е посрещната с бурно несъгласие.
— А сега — продължава Пайк, — изненадата!
Всички очи се вперват в него, когато той посочва към отворената врата.
— Давай Гарисън! Влачи я!
Секунда по-късно Гарисън и Питкерн вкарват една количка от лазарета в стаята. Отгоре върху нея стои огромна торта, на която са запалени толкова много свещи, че не могат лесно да бъдат преброени.
— Но това е моята количка! — оплаква се Бойс, уж възмутен. — Я по-добре я изкарайте бързо от стаята и я дайте бързо на някого! В Звездната флота не се отнасят благосклонно към злоупотреби с медицинско оборудване.
— Не се безпокой — уверява го капитанът, — говорил съм с адмирал Пен! Той ми даде официалното си съгласие при условие, че му запазим парче от тортата с цвете върху него.
Повечето от събралите се не чуват разговора, те са заети с това да направят път на тортата.
— Е, на колко си години? — пита Гарисън, като поглежда към доктора, надзъртайки през блестящите свещи.
Бойс прави физиономии. Но преди да отговори, някаква странна миризма се процежда в кабинета. Хората се споглеждат въпросително.
— Надявам се, че не е от тортата — казва някой.
Войник Колт посочва към решетката на вентилатора.
— Погледнете!
Гъст жълт газ се носи на талази през отвора. Очевидно това е източникът на неприятната миризма. Чуват се изплашени викове и стаята започва да се изпразва.
— Знаеш ли — казва капитанът на Бойс, — ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че ти си авторът на всичко това, за да не си признаеш на колко си години.
Докторът се усмихва.
— Сега, като ми го казваш, си мисля, че не е лоша идея.
По-късно се открива източникът на дима: повреда в товарния отсек, където киселина се разляла върху някакви минерални запаси…
После нов образ:
Навигаторът Хосе Тейлър, който е със зачервено лице, държи чаша с кафе. Червенината се подсилва от златистокафевия цвят на веждите и косата му.
На съседната маса Гарисън и Селърс говорят по-високо, отколкото е нужно. Оказва се, че коментариите им са предназначени за Тейлър.
— Принцесата ли? — пита Селърс.
— Точно така — отговаря Гарисън.
— Онази от Калаийа VII?
— Да, точно тя.
Селърс продължава:
— Просто ми е трудно да повярвам. Искам да кажа, тази лейди е… великолепна!
— Знам колко невероятно звучи — Гарисън поглежда към Тейлър, макар че той явно не забелязва това. — По дяволите, и аз в началото не можех да повярвам, но Манкузо се закле, че е свидетел на станалото.
Тейлър примигва и си пие кафето. Явно разговорът между Гарисън и Селърс му е неприятен, но все пак стои в трапезарията.
Един Вулкан би си заминал преди доста време. Трудно е да се разбере такава логика: един човек да се остави да бъде ненужно обвиняван!
— Лейтенант?
Навигаторът поглежда нагоре.
— Да, Спок.
— Изглежда, се чувстваш неудобно.
Тейлър се смее.
— Какво ти дава основание да мислиш така?
— Цветът на лицето ти. Забелязал съм, че цветът на лицата на хората става такъв само когато изпитват някакво неудобство.
Навигаторът поставя чашата с кафето на масата.
— Е, добре — казва меко той. — Хвана ме. Като че ли наистина е така.
— Тогава защо стоиш тук?
Тейлър се обляга назад.
— Забелязал съм от собствен опит, че тези неща преминават по-бързо, ако ги приемаш като мъж. Нали разбираш? Като покажеш на всички, че това не те засяга!
— Под „тези неща“ разбираш романтични връзки, нали?
— Не точно това. Имам предвид слухове за романтични връзки.
— Слухове?
— Да.
— Значи всъщност те не са верни?
Навигаторът вдига рамене.
— Не съм казал това.
Наистина не е. Спок се съгласява с това обстоятелство.
— Знаеш ли, лейтенант, там, откъдето аз идвам, не се целуваме и след това разказваме.
— Не се целувате или не разказвате?
— Искам да кажа, че когато се ангажираме с такава връзка, за каквато говорите, след това не ходим да разказваме. Просто не е кавалерско!
— Разбирам. Зачитате правото на личността.
— Точно така!
— Но ако слуховете не са верни, защо да не се каже? Няма ли това да е начинът да се защити правото на личен живот на другия човек?
— Не е непременно необходимо, Спок. Някои хора няма да ти повярват. И колкото по-упорито твърдиш, че нищо не се е случило, толкова повече те ще вярват, че наистина е станало — настъпва мълчание. — Освен това, ако аз протестирам само когато разказите са неверни, то тогава, когато мълча, ще е равносилно на изповед.
— Изглежда, въпросът е доста по-труден, отколкото аз предполагах.
— Ти ли ми го казваш? — отбелязва Тейлър.
Вратата на трапезарията зад него се отваря. Калайианската принцеса влиза в стаята. Тя се връща вкъщи, след като е провела успешни търговски преговори с няколко планети от федерацията. Всички погледи са приковани в нея, с изключение на Тейлър. След известно време и той се обръща към нея.
Наистина е красива! Трудно е да не се забележи. Това е красота, която преодолява различията в културите.
За известно време погледът й обхожда стаята. След това очите й се спират върху Тейлър. Принцесата тръгва към навигатора и без да му обяснява нищо, се навежда и го целува по устата. Очите им се срещат и това, което си казват, е съвсем ясно. Накрая принцесата си тръгва.
Никой не мръдва. Сякаш никой не смее дори да диша.
Тейлър прекъсва мълчанието. Лицето му е още по-тъмночервено отпреди. Той се обръща с гръб към масата, която го разделя със Спок, вдига чашата си за кафе и казва високо, така че всички да го чуят:
— Добре! Хванахте ме на тясно този път!
Отново образ: Колт пропълзява с котешка предпазливост покрай Диндамории, когото тя току-що е извадила от строя с добре премерен изстрел на фазера си. Пясъчнорусата й коса е завързана отзад на конска опашка, а в очите й няма нищо от обичайното й закачливо изражение.
Всяко движение на Колт е премерено и целеустремено, докато тя се движи надолу по коридора на двореца.
Чувствата на Колт към капитан Пайк не са тайна дори за Спок, макар че нито той, нито някой друг ги коментира. Когато тя разбира, че капитанът е в опасност и че е в плен заедно с управителя на планетата, тя е първата, която се записва доброволно в спасителната група.
В плен са на войнствената фракция Диндамор. Кръгообразните форми са силно залегнали в митологията на Диндамор. Палатът им е построен с формата на колело, в центъра на което е стаята на управителя. Главните коридори са разположени радиално, като спиците на колело. Те се движат по един от тези коридори, като се опитват да обезвредят стражите и да достигнат до затвора, без да събудят останалите бунтовници. Междувременно от другата страна на комплекса Номер Едно заедно с лейтенант Тейлър се опитват да направят същото.
Трябва да се придвижват бързо. Ако бунтовниците в стаята на управителя се опитат да влязат в контакт с пазача, когото Колт току-що обезвреди, те ще разберат, че нещо не е наред. Спок върви презглава след жената и всичките му сетива са напрегнати.
Колт спира на едно място, където главният коридор се съединява с друг, перпендикулярен на него, и Спок я настига. Те се ослушват. Тихо е. Тя надниква зад ъгъла, вижда, че няма никой и му махва с ръка. Те отново продължават, колкото е възможно по-бързо. Друг коридор — неохраняван, както предишния. Намират се на един хвърлей място от стаята на управителя. Тук, толкова близо до целта си, трябва да са още по-внимателни!
Но те имат късмет. Никой не ги забелязва. Стигат до стаята и поглеждат вътре през прозрачната горна част на вратата. Спок наднича от едната страна, а Колт от другата. Работното място на управителя е същото по форма като двореца, но, разбира се, е по-малко. Шест отделни линии разделят пода на триъгълници, като във всеки един от тях е поместен компютърен терминал. Всяка от линиите тръгва от една врата, като тази, зад която се крият Спок и Колт. В средата на стаята има свободно пространство, в което е поставен един-единствен предмет: бюрото на управителя. Сега то е заобиколено от половин дузина устройства за свръзка.
Не е трудно да забележат Пайк. Диндамории са тъмно червени и покрити, подобно на риба, с люспи. Те са петима в стаята, включително и управителя. До този момент явно никой не е забелязал Спок и Колт. По-рано, когато обсъждаха плана, идеята да телепортират пленниците беше отхвърлена. Като се имаше предвид, че капитанът е човек, не бе трудно да бъде разпознат сред бунтовниците, но не можеше да се каже същото за управителя. Щеше да е необходимо много време, за да бъде идентифициран сред своите хора. Оттам дойде идеята да бъдат телепортирани две групи в различни части на двореца. Ако едната не успееше, оставаше възможността другата да се справи.
Явно Номер Едно и Тейлър все още не са успели. Дали се бавят поради това, че е имало твърде много охрана по техния маршрут? Или пък им се е случило нещо? Внезапно Спок и Колт чуват нещо отвътре — възбудени гласове. Спок надзърта през прозрачната част на вратата и вижда водачът на бунтовниците да размахва ръце. Успява да чуе една фраза. Еквивалентна на „спасителния отряд“ на езика на Диндамории.
Колт също го е чула. Те се споглеждат. Номер Едно и Тейлър са разкрити! Тя показва към себе си, а след това с пръст описва кръг във въздуха. Той разбира. Тя ще влезе в стаята, ще заобиколи и ще се опита да достигне другата страна. По този начин неприятелят ще трябва да мисли за две неща едновременно. Той кимва в знак на съгласие. Като отварят вратата колкото е възможно по-тихо те влизат вътре. Независимо че много внимават да не бъдат чути, влизането им не минава незабелязано. Тесен синьо-бял поток енергия поглъща вратата, като покрива Спок с ярката си и гореща светлина. Той се бори, за да остане в съзнание, но не успява. След известно време идва на себе си и вижда зачервеното от вълнение лице на Колт.
— Спок, добре ли си? — пита тя.
Като се опитва да се стегне, той кимва.
— Аз просто изпаднах в безсъзнание — той навлажнява устните си, които изглеждат ужасно сухи.
— Успяхме ли?
Точно тогава високата фигура на капитан Пайк се появява над нея.
— Ти и Колт ликвидирахте всички тук, с изключение на главатаря!
Колт не смята за необходимо да уточни, че тя е направила всичко, докато нейният приятел е бил в безсъзнание през цялото време. Тя просто се усмихва на Спок, а след това се обръща и поглежда към Пайк.
— Искахме да оставим нещо и за вас.
Капитанът също се усмихна.
— Да, сигурен съм в това!
Когато Спок сяда, той вижда Тейлър и Номер Едно да стоят прави с управителя от другата страна на стаята. Те охраняват една отворена врата.
— Сър — казва първият офицер, — мисля, че няма защо да се бавим тук. Другите бунтовници…
— Разбира се, Номер Едно.
Като отваря комуникатора си, капитан Пайк казва:
— Шестима за телепортиране, мистър Абделнаби…
Спомените избледняха и Спок отвори очи. Отново беше успял да се овладее. Но това го изтощи толкова много, че ако трябваше още тогава да стане, той едва ли щеше да успее да го направи.
„Странно“ — помисли си той. От всичките събития, които си спомни за дните, прекарани с капитан Пайк, нито едно не се отнасяше до човека, за когото искаше да си спомни. Човекът, от когото може би щеше да се нуждае по време на акцията. Мъжът, чийто файл все още стоеше на монитора на Спок. Брадфорд Уейн, администратор на колонията Бета Кабрини.


Глава единадесета

Сред разположените на юг хълмове, които се намираха на четири и половина километра от главния площад, в една кабина, издигната върху много подпори, стоеше Уейн. Той работеше на някакъв пулт. Тъмнината пред него сякаш беше обгърнала всичко завинаги. Единствено фаровете на кабината я раздираха.
Откакто Дриин беше решил да увеличи производителността, Уейн изкопаваше тонове дураниева руда и я извозваше на повърхността. Меркаанците бяха впрегнали на работа всички, като се опитваха да изкопаят колкото е възможно повече материал, преди Звездната флота да разбере за присъствието им тук.
За щастие, нашествениците не разбираха нищо от минно дело. Трябваше напълно да разчитат на администратора и асистентите му, което даваше възможност на Уейн да се вижда с почти всеки, с когото пожелае, и по този начин да ръководи експертите по производството.
Тази сутрин той беше уредил да е партньор на Рон Грос. Разбира се, геологът не беше говорил, откакто бяха слезли под земята, но Уейн го разбираше напълно. Всъщност и той се беше чувствал така веднъж, когато загуби приятеля си Даниел на Елзибар VII.
Администраторът намали скоростта, защото следваха няколко особено остри завоя. Той измърмори:
— Два дни, Рон. Два дни изминаха, откакто ти и Гриин изпратихте съобщението. Сега вече корабът трябва да наближава околностите на системата.
Грос го погледна. Чертите на лицето му бяха опънати, изпълнени с подозрение.
— Това беше идеята, нали? Да им привлечем вниманието, за да изпратят помощ.
— Разбира се. Но ти знаеш колко рядко Звездната флота идва в този сектор. Би било случайност, ако дойде дори един кораб. А един едва ли ще бъде достатъчен срещу триадата на Дриин.
Геологът преглътна.
— Е, и?
— Тогава ще трябва да помогнем на този, който се отзове на повикването. Да му покажем, че може да разчита на нас. А за да го направим, трябва да изпратим друго съобщение. Нещо съвсем ясно и точно, но да не се забележи на мониторите на меркаанците.
Грос отново преглътна. Този път по-силно.
— Не мога да го направя, Брад.
— Рон…
— Дори не ме питай защо, аз просто не мога да го направя! — той се обърна към администратора, а в очите му се четеше неприкрит страх. — Не и след като видях какво направиха на Гриин — очите му се отвориха още по-широко. — Мислех си, че мога да го направя, но след като видях как те… — той поклати глава. — В името на любовта ни към Господа, Брад…
Уейн вдигна ръката си от кормилния механизъм, постави я на рамото на човека и здраво го стисна.
— Рон, не се безпокой! Аз не те моля.
Геологът изглеждаше изненадан.
— Не ме молиш?
— Не. Не за това исках да сме заедно — той се усмихна сърдечно. — Аз просто исках да ми върнеш ключа.
Грос го гледаше в продължение на няколко секунди, след което малко се поуспокои.
— По дяволите! Съжалявам… — позамисли се за момент и след това продължи: — Мислех, че е тук, в мен — като потърси в джобовете си, той се спря и накрая извади оттам ключа.
Уейн го прибра.
— Благодаря! И не съжалявай, Рон. Виждал съм хора да умират от страх от много по-малко.
Геологът промълви:
— Аз просто никога не искам… — той спря по средата на изречението. — Кой ще го направи тогава?
Уейн преодоля един завой в шахтата.
— Аз, Рон! Този път аз ще се погрижа за тази работа.
Грос го погледна.
— Но това е лудост! Ти имаш жена, деца!
Администраторът почувства, че мускулите по челюстта му се стягат.
Разбира се, че имаше семейство, но той беше отговорен и за колонията! Веднъж вече беше рискувал живота на другите, защото тогава това изглеждаше най-доброто решение. Но сега ситуацията беше различна. Не можеше да отвлече вниманието. И освен това нямаше оправдание да кара някой друг да върши черната работа вместо него.
Капитан Пайк отново се появи в съзнанието му, което се случваше често през последните няколко дни. Никога, нито веднъж досега, Кристофър Пайк не започваше нападението, стоейки отзад. Ако имаше опасност, той беше първият, който се излагаше на нея.
Би ли могъл Брадфорд Уейн да постъпи по друг начин?
— Няма значение — каза той на Грос. — Ти свърши работата си. И Господ да го благослови, Гриин също. Сега е мой ред!
Геологът повече не отвори дума по този въпрос. Той просто стоеше и гледаше в шахтата, докато те навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята.

* * *

Колкото по-подробно капитанът изследваше скалите, толкова по непреодолими му изглеждаха те. Той се чувстваше все по-обезпокоен. Винаги беше вярвал, че няма невъзможни неща, че има изход от всяка ситуация. Но случаят тук беше започнал да се оформя като изключение, което потвърждава правилото.
„Няма смисъл да си блъскам главата в стената, както буквално, така и фигуративно казано — съветваше сам себе си Кърк. — Не и когато мога да направя нещо полезно.“
По дяволите! Понякога беше хубаво да си починеш. Някои от най-великите му хрумвания бяха се родили, докато се упражняваше в гимнастическия салон или докато вдигаше чаша с Ленард Маккой. Ако имаше късмет, можеше да намери решение на сегашния проблем, докато каталогизира растенията.
Като извади трикордера, който беше взел назаем, той се насочи към група храсти, чиито листа бяха на зелени и бели петна. Слънцето печеше силно и лъчите пареха по врата му, когато той излезе от прикритието на сянката. Беше по-горещо дори от оня ден, когато бяха горе в джунглата. Дали беше промяна във времето или просто поради отсъствието на вятър? Докато се чудеше, той видя Оуенс да върви сковано към него. Удареното му коляно беше обездвижено между две тънки пръчки. Той също държеше трикордер в ръката си. В другата ръка носеше дълга гладка пръчка, с която си помагаше, докато вървеше.
— По-добре ли се чувстваш? — попита го Кърк.
Оуенс се усмихна и повдигна рамене.
— Всъщност кракът ми ужасно пулсира. Просто не можех да стоя повече там. Имах чувството, че ще пусна корени.
Капитанът кимна.
— Това чувство ми е познато. Добре дошъл на борда!
Оуенс погледна към бяло-зеленото храстче, което сякаш бе израснало от рамото на една скала. Не, не скала, а от оня материал, който покриваше скалните стени наоколо.
— Изглежда удобно да започнем оттук. Освен ако нямате други планове, сър?
Кърк поклати глава.
— Не, нямам, колега. Но ще потърся и други екземпляри, към които да насоча трикордера си.
Капитанът тръгна към един шубрак на няколко метра разстояние. Някак си не изглеждаше много интересен, но човек никога не знае. Като се приближи до него, клекна, опря се на коляно и извади трикордера си. Насочи го към най-близкото клонче с остри листа.
Едва беше започнал да анализира растението, когато чу вик. Обърна се и видя Оуенс да се препъва, като накрая падна на земята. Секунда по-късно разбра и причината за това. Беше дебела, бяла спирала от пара, излизаща от храста, който той изследваше. Когато се вгледа по-добре, Кърк видя, че тя всъщност не излиза от храста, а от земята встрани от него, където се беше образувала една малка локва от светла, червена течност, която бълбукаше силно.
Капитанът не обвиняваше Оуенс, че се е изплашил, а и той не изглеждаше да е наистина в опасност. Скоро бълбукането спря и облакът пара изчезна. Раненият мъж го гледаше, като, без съмнение, се чувстваше малко глупаво.
— Изплашен от един храст… — унило отбеляза Оуенс.
Капитанът се усмихна. Очевидно нито Каррас, нито Отри бяха забелязал това.
— Няма да кажа на никого! — обеща капитанът.
Когато Оуенс стана, той му подаде пръчката.
— Какво точно се случи?
Оуенс поклати глава.
— Изследвах храста, когато открих някакви плодове. Искам да кажа, че те много приличаха на плодове. Нека да ти покажа!
Като гледаха да избегнат червената течност, която отново започна да ври, те се приближиха към храста. С помощта на пръчката Оуенс отмести няколко клона встрани.
— Виждаш ли? — каза той. — Има още малко.
Капитанът ги видя. Наистина изглеждаха като плодове — големи, обли с рубинен цвят. Достатъчно добри за ядене, би си помислил някой, ако не беше видял бълбукането и парата. Не би могъл само да си представи какъв ужас би създало това в стомаха на човек!
— Интересно — каза той на Оуенс, — но ще е добре да го оставим засега настрана.
Оуенс кимна.
— Слушам, сър!
Той бавно отпусна клоните в първоначалното им положение. Когато капитанът погледна за последен път червеното петно, стори му се, че вижда нещо странно. Тогава коленичи отстрани на храста, за да го разгледа по-подробно.
— Какво има, сър?
Кърк промърмори нещо. Огледа се наоколо, намери плосък камък и го използва, за да разбърка онова, което беше останало от течността. Разкриха се няколко неправилно оформени вдлъбнатини в иначе гладката повърхност на камъка.
Оуенс изохка.
— Дали сокът от плода е направил това? Върху такава солидна скала?
Капитанът поклати глава.
— Това не е скала! — каза той. — Поне аз мисля така.
Той се огледа наоколо, намери още малко от материала и му го показа.
— Виждаш ли? Това са вкаменелости от отдавна умрели растителни видове — той прокара пръст по очертанията на вдлъбнатината, като внимаваше да не докосне течността. — Забелязах вкаменелостите около растението преди време. Но там, докъдето стига течността, няма и следа от тях.
Оуенс го погледна.
— Значи не разрушава скалата, но всичко друго бива разяждано от течността.
Кърк кимна.
— Така изглежда. Вероятно разяжда само органичните съставки — след това насочи трикордера си към течността. — Ако беше просто разновидност на някаква скала, нямаше да разруши само вкаменелостите. Както казах, те бяха доста…
И тогава го осени идеята. За момент той забрави за трикордерния си анализ и надзърна през покритите с листа клони към скалите. Ако тези равни стени бяха покрити с вкаменелости и сокът от тези плодове можеше да ги разяжда…
— По дяволите — промърмори той.
— Сър?
Капитанът погледна към Оуенс.
— Дръж трикордера си, Оуенс! Може да сме открили очарователен начин да се измъкнем оттук!

* * *

Когато пристигна съобщението от Бета Кабрини, Ухура беше така изненадана, както всички останали.
Досега те смятаха, че да изпратят едно повикване за помощ е било всичко, което жителите на колонията са посмели и успели да направят, преди меркаанците да отрежат всякакви възможности за свръзка. Очевидно бяха сгрешили.
— Мистър Скот? — каза тя, като се обърна към стола на капитана, където главният инженер беше здраво заседнал.
Той се обърна и я погледна.
— Да, лейтенант!
— Сър, получих съобщение от миньорската колония.
Той скочи от мястото си и отиде до нея.
— От миньорската колония? Какво е то?
Ухура го прочете: „Ще бъда тук през деня. Чакам инструкции. Ще потвърдя“.
— Това може да е полезно, изключително полезно! Мистър Спок ще иска да узнае за това.
Тя кимна.
— Ще занеса съобщението в библиотеката.
Когато Маккой влезе в стаята, той видя Спок — седнал, облегнат напред върху лактите си на една от масите, а дланите на ръцете му бяха притиснати една в друга близо до лицето му. Очите бяха затворени. Ако човек не го познаваше, би си помислил, че Вулкан се моли. Това, разбира се, беше смехотворно. Вулканите не се молят! Но те медитират понякога, особено когато са изправени пред проблем, който не може да бъде решен по аналитичен път. А проблемът, наречен Бета Кабрини, изглежда беше от тях.
На Спок му бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че Маккой е в стаята. Но дори и тогава първият офицер не се обърна. Той просто отвори очи.
— С какво мога да ти помогна, докторе?
Маккой се разсмя.
— В действителност, Спок, аз имах намерение да ти задам този въпрос.
Очевидно недоволен от факта, че това няма да бъде само кратко прекъсване на работата му, Спок се облегна в стола си и постави ръце на масата отпред. Най-после обърна бавно главата си като гущер, очите му бяха тъмни и пронизващи.
— Моля?
— Спомняш ли си отровата? Онзи серум, който е в кръвта ти? — с усилие Маккой потисна желанието си да поспори с него. — Исках да проверя дали все още си добре.
— Да, добре съм — отговори Вулкан бързо.
Докторът се намръщи.
— По дяволите, Спок, аз не се опитвам да те вкарам обратно в лазарета! — след това продължи с по-благ глас: — Повече не. Имах малко време да размисля върху това и реших, че може би ти си най-голямата надежда за жителите на колонията. Аз просто си помислих, че ще поемеш една ръка, която иска да ти помогне. Нали разбираш, някакво лечение, за да…
Първият офицер поклати бързо глава.
— Не. Никакво лечение! Благодаря! — настъпи мълчание. — То само ще доведе до притъпяване на мисленето ми.
Маккой изсумтя, явно не се беше сетил за този възможен ефект. Върху някой човек щеше да е незабележимо, но върху Вулкан…
— Предполагам, че си прав — съгласи се Маккой.
Спок го погледна.
— Съгласен ли си с мен?
Докторът кимна:
— Изненадан ли си?
— Не очаквах — отбеляза първият офицер. — Макар че не храня никакви илюзии, че това ще е само един прецедент.
Маккой се усмихна.
— Предавам се. Нищо не ми харесва повече от един енергичен Вулкан — Спок му хвърли унищожителен поглед и отново се обърна на другата страна.
— Ако това е всичко, докторе, аз бих искал да продължа с размишленията си по въпроса, който е на дневен ред.
Главният медицински офицер оглеждаше дълго своя колега. Нещо не беше наред, нещо, което не беше свързано с болестта на Спок. Той сподели мнението си.
— Не разбирам какво искаш да кажеш? — отговори Вулкан.
— Хайде, Спок. Ти мислиш, че един лекар може да лекува някого, дори някой като теб, и да не го опознае. От доста време съм твой лекар и мога да кажа, че ти не си на себе си! — той спря да говори за момент, защото се чудеше как ще е най-добре да се изрази. — Слушай, ако всичко е наред, с изключение на това, което знаем или, по дяволите, ако има нещо, което не разбирам, кажи ми и аз ще се махна. Но ако…
— Един план — избърбори Вулкан. Той въздъхна. — Не съм в състояние да формулирам подходящ план за завземането на миньорската колония.
— Аха! — каза Маккой. — Значи това било!
— Питам се какво ли би направил капитанът в този случай — продължи първият офицер. — Мисля, че той би извършил някаква измама или би извадил на показ силата си с цел да възпре или изплаши неприятеля. Тази стратегия се използва в таранския покер, където един играч залага доста много на слаба ръка, за да накара противника да оттегли печелившата си…
— Спок — каза докторът, — знам какво е да блъфираш. И освен това мисля, че си прав! Точно това би направил и Джим в този случай.
Вулкан го погледна.
— Джим? — чертите на лицето му добиха странен вид, който сякаш говореше за вина. — Всъщност аз си мислех за капитан Пайк… — очите му се срещнаха с тези на Маккой. — Но, разбира се, ти си прав. Капитан Кърк също би се опитал да блъфира. В много отношения те страшно си приличат, сякаш са замесени от едно и също тесто. Аз обаче съм съвсем различен. От известно време насам стоя и се мъча да измисля нещо. Нямам опит в лъжите! Това не е нещо, което лесно ми идва на ум.
Маккой го разбра. Да лъжеш, при това предварително да си подготвен да го направиш, беше нещо, което трудно може да се вмести във философията на Вулкан. Макар че той би се заклел, че преди стотици години не е било така.
— Знаеш ли — отговори докторът, — проблемът ти е, че ти просто се напрягаш твърде много.
Очите на Спок се присвиха.
— Какво искаш да кажеш?
— Опитай се да си спомниш най-добрите блъфове на капитана, комплексни или пък особено вдъхващи доверие. Но те минаваха! Той умееше да накара противниците си да повярват, че е готов и желае да осъществи нещо, което никога не е мислел да направи. А това, приятелю мой, е ключът към най-добрия блъф. Трябва просто да си убедителен!
Вулкан се размисли.
— Не вярвам, че мога да бъда убедителен.
Маккой изсумтя.
— Не можеш? Някога да си чувал фразата „безизразно лице“? Е, ако твоето не е такова, то кое друго е? — той се облегна напред, като постави едната си ръка пред Спок. — Не вярваш ли? Всички знаят, че Вулканите не лъжат, не могат да лъжат! Това качество е било предимството ти преди десет години, когато си се телепортирал на кораба на Дриин. По дяволите, защо мислиш, че Пайк изпрати теб, а не някой друг?
— Тогава беше различно! Аз бях просто пионка. Не трябваше да правя нищо друго, освен да вървя след Дриин и да кимам с глава.
— Но все пак ти го направи. При това успешно! И отново можеш да го направиш. Ти просто трябва да позволиш сам на себе си да „изпуснеш“ истината, за малко…
Спок повдигна едната си вежда.
— Не ме поглеждай по този начин! — каза докторът. — Искаш ли да помогнеш на жителите на колонията или не?
Съмнението, което беше изписано върху лицето на Спок, изчезна.
— Знаеш, че искам!
— Тогава отстъпи малко, по дяволите! Дай на добрата малка лъжа някакъв шанс!
Маккой очакваше с нетърпение отговора на Спок, но в този момент по вътрешната уредба се чу глас:
— Командир Спок? — беше Ухура.
— Да, лейтенант!
— Току-що получихме съобщение от Бета Кабрини, от Миньорската колония.
Кожата между веждите на Вулкан се сбръчка.
— Какво съобщение?
— Само осем думи — тя му го прочете.
Спок се облегна назад в стола си.
— Благодаря, Ухура!
Докторът беше зарадван от новината.
— Какво ще кажеш за това? Предполагам, че нашият космически кореспондент все още е готов за работа.
— Явно е така — отговори Спок. — Макар че краткостта на неговото или нейното съобщение подсказват, че меркаанците хващат на монитора си съобщенията. Вероятно не очакват жителите на колонията да се свързват с нас.
Маккой поглади брадичката си.
— Значи този Дрийн може дори да не знае, че сме били повикани, ако предположим, че и двете съобщения са се промъкнали незабелязано.
— Точно така!
— И ако искаме положението да се запази, ние трябва да изпратим също толкова късо съобщение. Ще са ни необходими много уточнения, за да съгласуваме усилията си, дори ако предположим, че някой от нас има нещо предвид.
— Не е необходимо — противопостави се Спок. — Аз познавам един от жителите на колонията. Или поне го познавах. Не съм го виждал от шест-седем години.
— Ти познаваш някого? Кого?
— Администратора на колонията. Един човек на име Брадфорд Уейн. Имаме няколко общи преживявания. Ако мога да ги „изкопая“, за да ги използвам като пример…
— Интересна дума използва, Спок! „Да ги изкопая“…
Спок го погледна.
— Не очаквах да се получи двусмислие в думите ми — каза той. — Във всеки случай, ако си припомня случки, които са станали с нас, вярвам, че ще мога не само да съкратя отделни съобщения, но и да намаля потребността от свързване. Макар че, както казваш ти, познанството ми с мистър Уейн е безсмислено, ако не успея да измисля…
Пред очите на Маккой цялото поведение на Вулкан изведнъж се промени. Той мислеше напрегнато — докторът виждаше това в очите му.
— Какво има Спок?
Първият офицер го погледна. Ако Маккой не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Спок ще избухне в смях.
— Един план, докторе! Логично работеща схема с доста голяма вероятност за успех. И при това самият ти ме наведе на нея!
Маккой беше заинтересуван.
— Аз?
Спок кимна.
— Да! Когато ми обърна внимание върху тази игра на думи.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш? — промърмори докторът.
Спок се поколеба, очевидно защото все още обработваше подробностите. Но след малко той започна да обяснява на Маккой. По дяволите, наистина имаше вероятност планът да успее!
— „Тънката“ част на идеята — рече Маккой — е по отношение на жителите на колонията. Ние не знаем колко трудно ще е за тях да изпълнят своята част от плана. Меркаанците ще ги следят като соколи.
Вулкан кимна.
— Вярно е. Както и да е, в съобщението, което получихме, се искат инструкции. Това предполага възможност да бъдат изпълнени, ако има такива, нали?
Докторът се замисли върху това.
— Възможно е да не знаят какво ги очаква, ако се опитат да го направят.
— Брадфорд Уейн не може да не знае. Той служеше на „Ентърпрайс“, когато за последен път се срещнахме с Дриин. Знам, че не би отхвърлил опасността.
Маккой повдигна рамене.
— Предполагам, че си прав. Между другото имаш цял ден на разположение, за да помислиш върху съобщението. Нашият приятел няма да приема до това време утре сутрин.
Спок поклати глава.
— Няма да ми е нужен цял ден, докторе. Вече съм измислил подходящо съобщение.
Маккой погледна първия офицер.
— Вече?
— Да.
— И е кратко?
— Едва ли би могло да е по-сбито.
— И какво е то?
Спок му каза. По дяволите, наистина беше така!

* * *

Кърк избърса потта от челото си и огледа плодовете на своя труд. „Плодове, наистина“ — помисли си той, като се зарадва от случайно получилата се игра на думи. В краката му лежаха около двадесет сочни, червени плода, всичките от същия вид храсти, които, за тяхно щастие, растяха наблизо. Не беше обаче лесно да се наберат и да се транспортират докъдето беше нужно. А това беше едно открито място, на разстояние около пет метра от една от стените на скалата. Колкото и да внимаваха, те загубиха няколко от плодовете по пътя. Не беше голяма трагедия, макар че можеше да стане, ако някой от хората му се беше опръскал. Но всичко мина много добре и те свършиха работата, без да се наранят. Тъкмо Кърк си мислеше това, когато видя, че Каррас носи един друг клон, като го държи за стеблото, колкото е възможно по-далеч от тялото си. Тя достигна до купчината с останалите плодове, погледна нагоре към капитана и въздъхна с облекчение.
— Операцията приключи! — докладва тя.
— Добре свършена работа! — отговори й Кърк, като заобиколи, за да й подаде ръка.
Онзи път в пещерата му се стори, че ръката й е малка и студена. Сега също усети, че е малка, но в никакъв случай не беше студена.
Ако ситуацията беше малко по-различна, ако те бяха някъде другаде, а не в тази дупка на Октавиъс IV, ако той беше някой друг, а не командирът… Но обстоятелствата бяха такива, а не каквито той ги желаеше. И имаше много по-неотложни задачи, с които трябва да се заеме.
— Благодаря! — каза тя, като се изправи.
— Няма нищо — каза й той, а след това, за да върне мислите си по-бързо към действителността, попита:
— Как вървят изследванията ти?
Каррас повдигна рамене.
— Успях да разчета още малко от йероглифите, но те не ми казват нищо повече от това, което вече зная. Например до всяко едно от създанията има символ за болест. Но след като видях какво стана с мистър Спок…
Капитанът кимна.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Но такъв е характерът на този вид работа. Повечето от изненадите се случват в началото. Онова, което следва, са просто детайлите.
Преди тя да отговори, към тях се присъединиха Оуенс и Отри. Отри носеше един плод, а другарят му беше с празни ръце. Оуенс се усмихна.
— Знам какво мислиш. Но аз не съм изтървал нищо! Нямах възможност, защото имаше само един останал плод, а Отри беше в по-добра форма, за да го носи.
Офицерът по охраната кимна, макар че внимателно следеше с очи товара, който носеше.
— Това е истината, сър. Доколкото ни е известно, този плод е последният. Той го постави внимателно накрая на купчината.
— Няма проблеми — увери ги Кърк. — Това е достатъчно за нашите цели.
Като свали от колана си изхвърлящото устройство, той провери дали то работи добре. Беше просто една пръчка, подобна на вилица, и едно листо, увито около зъбците й. То беше захванато със здрави лозови клонки. Ако всичко вървеше добре, устройството щеше да изхвърля плодовете право към целта, без да се налага капитанът да ги хваща с ръце. Все пак той не искаше някой от тях да се окаже в голите му ръце. Дори самата мисъл за това го накара да потръпне.
— Каррас ще ми помага — каза той. — Всички други да стоят настрани!
— Сър — каза Отри, — аз мога…
— Знам — отговори му Кърк. — Но аз наблюдавах и видях, че Каррас се справя с тези неща по-добре от нас. А сега се отдръпнете, никога не съм правил това преди.
Когато Оуенс и Отри отстъпиха встрани, капитанът застана от едната страна на съоръжението. Той хвана изхвърлящото устройство и погледна към мичмана.
— Е, готова ли си?
Като се намръщи, докато се концентрираше, тя вдигна един средно голям плод, от най-здравите на външен вид, и го постави върху онази част на устройството, която беше покрита с листо. След това се дръпна назад, където бяха застанали другите. Кърк повдигна снаряда. Изглеждаше здраво закрепен.
За миг той си представи как изглежда в очите на приятелите си: възрастен мъж, капитан на звезден кораб, държащ голям плод върху един поднос, направен от пръчка и листа.
Но това тук не беше игра. Беше сериозно нещо! Ако изхвърлеше твърде силно плода, можеше да подмине целта. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше да направи.
С поглед, прикован към едно широко място, покрито с вкаменелости, на около половината разстояние нагоре по стената, Кърк пренесе тежестта на тялото си върху стъпалото и хвърли „гранатата“.
Можеше да е много по-зле. Макар че не улучи точно мястото, в което се целеше, и удари малко встрани, плодът засегна друго петно вкаменени растения. При удара той се разби и яркочервеният му сок със съскане и бълбукане се разля по гладката повърхност на около метър разстояние във всички посоки. Сякаш самата скала кървеше. Течността се процеждаше надолу в тънки вадички почти до земята. Под нейното въздействие от скалата се отдели бяла пара, която се издигаше нагоре. След известно време изпарението изчезна.
Каррас вече беше дошла да му помогне в поставянето на другия плод.
— Дотук добре! — изкоментира Кърк, горд от изпълнението си.
Тя кимна.
— Само внимавай при пускането.
Той я погледна.
— При пускането?
— Да. Твърде много бързаш да се освободиш от товара! Прецени добре времето.
— Продължи движението след удара! — повтори последните й думи капитанът, докато Каррас поставяше другия плод в устройството за изхвърляне. Този, макар и на външен вид да беше по-малък, тежеше по-много. Изглеждаше и по-крехък. Независимо от това, той реши да се вслуша в съвета на мичмана. Като изнесе ръката си напред, той внимаваше да не изхвърли плода твърде рано. И наистина се опита да продължи движението на ръката си след удара. Този път улучи точно в целта. Също като предния път плодът избухна в множество рубинени струйки. От скалата се издигна вълнообразна призрачна мъгла.
„Да направя усилие и да продължа движението след удара — отново помисли той. — Не е лоша идея!“ Почти половин час той продължи да хвърля смъртоносните плодове в скалата. Благодарение на помощта на Каррас и на неговите собствени усилия, нито един „снаряд“ не беше похабен напразно. Когато свършиха, скалната стена приличаше на жертва на някой разгневен бог или пък на много упорит вандал. Само най-горната част на стената, вероятно няколко метра, беше останала непокътната. Капитанът просто не беше в състояние да хвърли „бомбите“ си толкова високо.
Нямаше значение. Щеше да се справи със задачата, когато му дойде времето.


* * *

Пайк отпи от чашата и след това я постави върху малката дървена маса до него. Босите му крака бяха изстинали върху голите дъски на пода.
Беше полунощ. Всекидневната беше тъмна и мебелите образуваха тайнствени форми около него. Навън, ако се погледнеше през прозорците на плажната къща, белотата на прибоя едва се виждаше. Небето беше като запушено от надвисналите оловносини облаци. Вина спеше в съседната стая. Дори да беше разбрала, че той е навън, тя не направи нищо, за да го върне обратно в леглото. Пайк й беше благодарен за това.
Той се понамести в големия си мек фотьойл. Слушаше далечното, бавно ромолене на идващите вълни. То някак си съответстваше на мислите му, на съмненията му.
След като се срещна с пазача, мрачните предчувствия, които го измъчваха, сякаш се увеличиха. Не му даваха покой и в леглото. Накрая го принудиха да стане и да дойде тук, като се опита да разбере какво го мъчи. Но в действителност какво има тук за разбиране? Всичко се свеждаше до един въпрос: колко добър капитан е бил той? Не в смисъл на изпълнение на поставените задачи, защото това той беше вършил по-добре от който и да е на неговото място. Или пък в смисъл да върне своя екипаж жив и здрав вкъщи. Макар че към края на службата на „Ентърпрайс“ това беше критерият, по който оценяваше дейността си.
Но нито едно от тези неща не беше важно сега. Това, което наистина се питаше, беше: какъв вид ръководител беше Крис Пайк? Какъв пример даде той на екипажа си?
Какъв пример наистина? Пайк въздъхна.
Беше твърде много ангажиран с всекидневните си задължения, свързани с управлението на кораба, за да мисли тогава за такива неща, и да си представя напред бъдещето, за да разбере, че всяка негова дума и постъпка ще останат като модел за поведение на офицерите му. Може би някога те щяха да управляват свой звезден кораб?… Постави се на мястото на Спок или Тейлър. Или Колт. Или дори на мястото на Номер Едно. Опита се да се види през очите им. Това, което успя да съзре, беше един човек, твърде много отдаден на своите задължения, претоварен от собственото си чувство за вина и отговорност, за да обучава някого на нещо.
„Какъв пример? Не особено добър!“ — опасяваше се той. Беше сигурен, че Бойс нямаше да се съгласи с него. Докторът би казал, че Пайк се тревожи прекалено много, че е чудесен учител, ясен пример как трябва да се държиш, когато се намираш сред предизвикателствата на звездите. Но се опасяваше, че поне половината от онова, което имаше навик да му казва Бойс, беше просто една терапия, а не наистина искрено мнение.
Пайк отново въздъхна. Този път малко по-силно от преди. Какъв смисъл имаше от цялото това ровене в душата? Каквото можеше, беше сторено. Ако беше научил хората си на няколко хитри трика — добре. Ако не беше успял в достатъчна степен, беше твърде късно да направи нещо сега. Но му беше трудно да не се тревожи за тях.


Глава дванадесета

Брадфорд Уейн се спусна по тесните улички на миньорската колония, като внимаваше да не привлече вниманието на някой меркаанец. Целта му, както и предната вечер, беше административната сграда, в която се намираше кабинетът му, по-точно това, което бе останало от него. Навън беше тъмно, безветрено и по-малко студено от обикновено. Макар че се виждаха и двете луни, те бяха покрити с тежки облаци от онзи вид, който понякога надвисваше над колонията и оставаше там в продължение на дни. Като резултат от това жителите можеха да се любуват на последните отблясъци на залеза — величествен червеникаво-оранжев лъч, който просветваше между сивото небе и хоризонта, преди да настъпи пълен мрак. Затова тук всички очакваха с голямо нетърпение залезите, те бяха наистина зрелищни. Започваха с мека приятна омара, когато слънцето се плъзгаше към земята, като припламваше на места в огненочервено. Облаците се процеждаха на тънки ленти, огрени от последните лъчи, а накрая експлодираха в палитра от оранжево, зелено и виолетово.
Уейн предпочиташе да пропусне този път приятната гледка, за да не бъде забелязан, когато изпълнява нощната си мисия. Миналата нощ можеха по-лесно да го открият под лунната светлина, но сега нямаше да има такъв проблем. Щеше да се слее със сенките и да се почувства доста по-сигурен.
Сградата на администрацията беше през два блока. Последният път не беше видял никакви стражи в района и затова не очакваше да има и тази вечер. А и до този момент не се беше случило нищо, което да обърка плановете му.
Разбира се, все пак трябваше да бъде предпазлив! Уейн си спомни един случай, когато Пайк беше начело на групата, която трябваше да се приземи в старинния замък на Ригел Седми. Предполагаше се, че е необитаем, а той се оказа всичко друго, но не и това. Цената, която платиха за тази своя грешка, беше животът на четирима души от екипажа. „Учи се от грешките си!“ — втълпяваше му Пайк, но самият той никога не можа да си прости за хората, които беше загубил, макар грешката да не беше негова. Като млад кормчия Уейн не беше в състояние да разбере капитана. Ако някой не е имал възможност да направи нещо друго, защо беше необходимо да се самобичува? Но сега проумяваше позицията на Пайк. Всеки човек от колонията, когото меркаанците бяха убили, тежеше като грях в душата на администратора, грях, който той вероятно щеше да носи до края на живота си.
Ако имаха късмет, убийствата скоро щяха да спрат. Всичко, което трябваше да прави, беше да продължи да изпраща съобщенията си в уреченото време. Не след дълго някой щеше да отговори! Някой, надяваше се администраторът, който би могъл да…
Уейн прекъсна мислите си, когато чу нещо отгоре. Като замръзна на място, той започна да слуша внимателно. Да, определено имаше нещо — в далечината се чуваше смях. Като стисна зъби, за да не тракат от обзелия го страх, администраторът тръгна по посока на звука пълзешком, колкото беше възможно по-тихо. Смехът сякаш идваше иззад завоя — надясно от него. Като продължи да се движи тихо и внимателно към следващата пресечка, той се наведе почти до земята и надникна иззад ъгъла. Трудно беше да се види, но все пак той успя да различи силуетите. Бяха трима. Нямаше съмнение, че са меркаанци.
А и кой друг би могъл да бъде тук навън по това време.
— … най-добре прекарах, отколкото през целия си живот — каза един от тях. — Разбира се, семейството й трябваше скоро да се върне и аз не посмях да се мотая там повече. Но преди да си тръгна, тя ми даде малък спомен, един пръстен с цветен камък.
— Хубава история, Марсел! Толкова хубава, че аз почти ти повярвах.
— Какво? Това е истина, казвам ти!
— Е, хайде! Дъщерята на всемогъщия господар да хареса някой като теб. Не е възможно!
— По дяволите, така беше! Всичко, което ти казах, се случи!
— Добре. И ти си запазил пръстена като доказателство? Или вече си успял да го загубиш?
— Да го загубя? Не и аз! Това нещо струваше колкото шест месечни заплати.
— Значи все още го пазиш?
— По дяволите, не. Продадох го на едно надуто конте от двора на два пъти по висока цена, отколкото струваше. Той каза, че може да го използва, за да шантажира младата дама.
— Така й се пада, щом се свързва с някого, който не е от класата й!
Чу се отново смях. Пространството между сградите прокънтя от него.
— Ти си галантен, Марсел. Това не мога да ти отрека.
Уейн се отдръпна леко назад и седна с гръб към стената. Меркаанците, изглежда, доста се бяха увлекли в разговор. Вероятно щеше да успее да се промъкне по пресечката, без да бъде забелязан. Вероятно. Той реши да опита, но видя раздвижване нагоре по улицата и тихо сбогуване на сенките. Администраторът замръзна на място при мисълта, че може би е бил забелязан. Сърцето му започна да бие толкова силно, че чак го заболя. Преди да се отдаде изцяло на обзелия го страх и да побегне, двама новодошли стигнаха до пресечката и рязко се обърнаха наляво, в посока към първата група.
— О, заместникът Балак? Готови сме, господарю!
— Така ли, Марсел? Не изглеждаше така преди минута…
— Преди минута? Бяхме точно тук, господарю, и наблюдавахме улицата, както ни бяхте заповядали.
— Не се съмнявам, че сте били тук. Ушите ми го установиха. Но да сте наблюдавали улицата, съмнявам се. Толкова добре се забавлявахте с разказването на историята…
Уейн разбираше каква е ситуацията. Онзи, който се наричаше Балак — дясната ръка на Дриин — проверяваше хората си, за да се увери дали не са заспали на поста си.
Но защо? Дали Дриин смяташе, че жителите на колонията ще се опитат да направят нещо? Или беше рутинно вземане на предохранителни мерки? При всички случаи, явно охраната се затягаше. Групата на Марсел щеше да е на своя пост!
Уейн тихо изпсува. Трябваше да вземе някакво решение. Можеше да се опита да влезе в сградата, докато меркаанците се забавляваха помежду си… Но можеше да се окаже много по-трудно да излезе оттам, отколкото да влезе. А ако го хванеха, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Меркаанците щяха да разберат, че идва помощ за жителите на колонията и щяха да вземат съответните мерки. Дриин ще унищожи устройството за връзка, а когато пристигне кораб на федерацията жителите на колонията няма да са в състояние да му помогнат.
От друга страна, той можеше да се откаже и да се надява, че утре вечерта ще има повече късмет. А може би въобще нямаше смисъл от всичко това? Спасителният кораб може би е на няколко дни разстояние оттук и в този случай утре ще има достатъчно време, за да се свърже с тях. Ами ако корабът беше пристигнал и стоеше на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязан от сензорите, като очакваше съобщение от него? И ако през следващите двадесет и четири часа загинат още жители на колонията; което би могло да не се случи, ако спасителите им са действително наблизо?
Разбира се, имаше и трета възможност. Би могъл да се скрие в някоя от тези сгради и да остане в нея, докато положението се промени някак си. Тази група на Марсел ще свърши дежурството си или ще отиде да патрулира в някой друг сектор. Тогава той незабелязано ще се вмъкне в сградата. Но това предполагаше много време, а всеки момент, докато стоеше тук, носеше риск, защото можеше да бъде открит от меркаанците. Това не беше добър вариант, а и той нямаше достатъчно време, за да го осъществи, като се има предвид разговора между Балак и Марсел.
Изведнъж Балак се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Уейн се затича надолу по алеята. И не се спря, докато не се почувства в безопасност зад ъгъла на сградата, използвана за склад. Тя беше пълна с метални варели, съдържащи маледорична киселина в силно разредено състояние за унищожаване на най-опасните видове местни бактерии. Уейн седна на земята, като опря гърба си в един от варелите, въздъхна дълбоко и се опита да се успокои. Реши да изчака половин час, преди да излезе отново, за да провери дали меркаанците са си отишли. Ако са все още там, ще опита след още половин час. И отново и отново, ако е необходимо през цялата нощ. Макар че дори и тогава той би могъл да не успее да отиде до предавателя…

* * *

Плодовете свършиха добра работа, дори по-добра, отколкото те се надяваха. Нямаше да бъде лесно да се изкачат, но сега се бяха образували вдлъбнатини, за които Кърк би могъл да се захване с пръсти, и малки ниши, в които би могъл да стъпи. Трябваше само да внимава да не се подхлъзне по червеното вещество, което все още покриваше скалите.
— Готов ли сте?
— Готов съм, мистър Отри.
Кърк почака, докато офицерът по охраната сключи пръстите си, а след това постави ботуша си върху ръцете на Отри. След като се изправи, той се пресегна към една дупка, образувана от корозионното действие на сока от плодовете. Успя да се захване с пръсти. За щастие, след няколко секунди сокът загубваше свойствата си. Доволен, че има нещо солидно, за което да се захване, капитанът потърси място за другия си крак. След малко намери подходяща вдлъбнатина, малко по-надалеч, отколкото би искал да бъде, но нямаше право да се оплаква. Все пак беше постигнал желанието си. Макар и трудно, но те имаха шанс да се измъкнат оттук! Като освободи ръцете на Отри, Кърк продължи да се държи за стената. Имаше една втора вдлъбнатина точно там, където той искаше. Следващото важно нещо беше другото място, където да се хване с ръце. Огледа скалната стена и го видя точно над себе си. Изглеждаше доста високо, но го достигна.
— По дяволите, капитане, ти се справяш добре!
— Защо се чудиш — отговори му Кърк, — да не мислиш, че не съм правил нищо друго, освен да стоя на капитанския стол?
Оуенс се разсмя.
— Никога не съм си мислил това, сър!
Отново се чу смях.
Стъпване. Захващане с ръка. Стъпка нагоре. Стъпване. Захващане. Изпълзяване малко по-нагоре.
Всичко вървеше дори по-добре, отколкото си го беше представял. А сокът на растението въобще не беше хлъзгав.
Стъпване. Захващане, придърпване и оттласкване напред, малко по-нагоре. И още по-нагоре. Кърк погледна през рамо далечната страна на падината. Оказа се грешка. Слънцето беше застанало сякаш на ръба на скалите и силните лъчи прободоха очите му. В един момент му се стори, че му се завива свят. Но това не го уплаши. Изчака, докато му мине. А когато отново се почувства добре, все още се държеше здраво за скалата. Като реши да гледа само нагоре, капитанът поднови изкачването си. Стъпване. Захващане. Леко приплъзване. Стъпване. Захващане. Като напрягаше до краен предел мускулите си, дори и тези, които като че ли беше забравил, че има, той си проправяше път нагоре по скалата.
Спомни си лятото, когато заедно с брат си се беше учил да се катери по хълмовете на Северно Колорадо. Беше паднал няколко пъти, при това един път доста лошо. Но Джим беше експерт от самото начало. Спомни си, че се чувстваше толкова удобно върху насечените с дупки скали, сякаш цял живот се беше изкачвал.
На Кърк все още му беше неприятно при мисълта за начина, по който беше умрял брат му. Беше толкова безсмислено! Ако някой все пак беше предвидил разпространението на епидемията и в Денева… Ако бяха дошли малко по-рано…
Той въздъхна. Не беше сега времето да мисли върху такива неща. Не беше време съзнанието му да подскача по такива теми. Вече беше на половината път до върха. Едно падане от такава височина вероятно нямаше да го убие, но щеше да го остави инвалид за цял живот. А той беше единственият опитен алпинист в групата. Ако се контузеше, шансовете им да се измъкнат от това място бяха практически нулеви. Цялата тежка работа, която бяха извършили досега, щеше да отиде напразно.
Стъпване. Захващане. Един инч нагоре. Стъпване. Захващане. Продължавай напред! Никой от другарите му не продумваше и дума. Никой не искаше да отвлича вниманието на своя капитан. Но той усещаше присъствието им, чувстваше се окрилен от надеждите им.
Стъпване. Захващане. Повдигане. Стъпване, сега внимателно протягане и издърпване. Започваше да диша трудно. Като притисна бузата си в гладката твърда повърхност, той спря, за да почине и да събере отново сили. И продължи. Стъпване. Захващане… Вече не беше толкова лесно да се намират места за хващане, както преди. Не можеше да хвърли достатъчно плодове тук горе. А дори и да беше успял, сега видя, че те нямаше да свършат много работа. Пространствата, покрити с вкаменелости, тук бяха значително по-малко, а доколкото ги имаше, те бяха на голямо разстояние едно от друго.
Капитанът погледна нагоре. Нишите, които виждаше над себе си, не бяха особено обещаващи. Бяха много отдалечени една от друга и с лоша конфигурация. Той огледа стената вдясно. По дяволите, там имаше по-малко възможности дори от тук! Тогава наляво. Добре. Тук изглеждаше малко по-добре. Имаше вдлъбнатини, образувани от разядени вкаменелости. По целия път до върха. Не бяха много, но може би достатъчно. Цялата работа беше да стигне до тях. Първото нещо, което направи, беше да премести десния си крак и да го постави на една линия с левия, за да бъдат в една ниша. За щастие, мястото беше достатъчно голямо, за да стане за тази работа. След това той придвижи левия си крак, докато стигна до друга ниша. А сега въпросът беше да повтори същата процедура, но с ръцете си. Дясната му ръка отиде там, където беше лявата. След това лявата стигна до…
Изведнъж левият му крак се подхлъзна. Кърк зърна за момент терена долу, на четиридесет фута разстояние, докато висеше на дясната си ръка, а пръстите му се опитваха да се задържат върху гладката повърхност. Независимо от усилията му, те се изплъзваха от мястото, където бяха захванати. След малко, може би още секунда и той щеше да пада надолу по скалите.
А ако паднеше от тази височина, наистина можеше да умре.
Като потисна страха си, капитанът потърси онова място за захващане, към което се стремеше, когато кракът му се подхлъзна. Накрая го намери. Протегна се и не го улучи. Втори път протегна лявата си ръка и успя да се захване с пръсти. Около секунда след това дясната му ръка се изплъзна от мястото, където се държеше. Лявото му коляно се удари в скалата и той почувства силна болка в целия си крак.
Все пак сега вече се беше закрепил. Тежестта му беше разпределена равномерно. Но всъщност всичко зависеше от стабилността на захващане на единия крак и едната му ръка. Минута по-късно Кърк се захвана и с дясната ръка, като по този начин се закрепи по-добре. Едва сега си позволи да се поотпусне и да си поеме дъх. А и да оцени колко близо беше до падането!
След като се концентрира още повече, капитанът започна да търси място, където да постави другия си крак. Като го намери, стъпи с десния си крак и по този начин разпредели тежестта си по-добре. Отново можеше да се движи нагоре.
Стъпване. Захващане. Крайниците му започнаха да треперят от умора. Но той беше близо до края. Оставаше му още малко. Кърк чувстваше потта, която се стичаше по гърба, по челото и по бузите му.
Стъпване. Захващане. Изкачване. Стъпване. Захващане. Мускулите го боляха, но той се придвижваше нагоре по скалата.
Изведнъж осъзна, че възможностите му да продължи нагоре са изчерпани. Беше почти достигнал височината, на която беше хвърлял „снарядите“ си. Трябваше да разчита вече само на себе си. Кърк погледна нагоре и се намръщи. Отдолу не изглеждаше невъзможно да се преодолеят тези последни няколко метра. Но тук, горе, беше съвсем друго.
Единственото нещо, което стърчеше от скалата, беше един случаен корен. Не много встрани от него, вероятно на около фунт. Изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи тежестта му. Ако успееше да се хване за него, би могъл да стигне до върха. Проблемът беше как да се доближи достатъчно, за да може да го хване. Като измери на око разстоянието между сегашното си място за захващане и корена, капитанът прецени, че то е по-малко от собствената му височина. Което означаваше, че ако краката му бяха там, където са ръцете, би могъл да достигне корена. Разбира се нямаше дупки на тази височина, в които да постави ръцете си. Нямаше никакъв начин да се задържи, ако някой от краката му отново се подхлъзнеше. Но явно нямаше друг избор.
Кърк пое въздух и постави крака си в една свободна дупка в скалата. След това пусна едната си ръка от мястото, където се беше захванал и се опита да се захване за една гладка скала. Като притисна силно ръката си към нея, той се надяваше да успее. Беше още по-трудно да премести ръката си от другото място за захващане, но го направи. Повдигна се нагоре само на левия си крак и усети, че обгръща с двете си ръце гладката повърхност на скалата. Местата, в които беше закрепил краката си, бяха единственото нещо, от което зависеше живота му.
Сега вече коренът беше по-близо. Изкушаващо близо. Но не достатъчно. Кърк осъзнаваше, че ако само се протегне към него, той просто флиртува със смъртта. Потисна желанието си и изнесе левия си крак към най-високата дупка в скалата. След това премести и десния, така че и двата бяха на една и съща височина. Сега коренът беше точно над него. Бавно, с много внимателни движения той протегна дясната си ръка колкото беше възможно по-нагоре, без да губи равновесие. Не му достигаха няколко инча. Кърк стисна зъби. Нямаше начин да не успее! Не и след като беше дошъл дотук! Не и когато толкова много зависеше от него! Смъкна ръката си и я остави да виси отстрани на тялото си. Трапецовидният му мускул беше страшно стегнат от напрежението, на което го беше подложил. Ако успееше да го отпусне, вероятно би могъл да стигне по-високо.
След около минута той отново вдигна ръката си. Още! Още малко! Отново беше само на няколко инча от целта. Искаше му се трапецовидният му мускул да можеше да се разтегне. „Хванах го!“ — помисли си той, когато ръцете му се затвориха около корена. Като провери дали добре се е задържал, премести и другата си ръка. И когато ботушите му загубиха контакт със скалата, лявата му ръка също вече държеше корена. Тялото му се разлюля напред-назад. Той изчака, докато се успокои.
„Едно последно движение — обеща той на ръцете си, които силно го боляха. — Едно последно движение и това е всичко!“ Като си помогна с крака, той се надигна нагоре, съвсем близо до корена. Беше същото като в училище, когато правеше упражнение на висилката. Направи мах с левия си крак колкото можеше по-силно. Така, както беше уморен и всички мускули го боляха, не знаеше дали ще има достатъчно сили, за да го направи отново. За щастие успя. Петите му се качиха на ръба на скалата. Като се гънеше и стенеше, успя да прекара тялото си на хоризонталния участък.
В продължение на няколко секунди просто лежеше върху сладко ухаещата трева в джунглата, като гледаше в дълбините на небето. След това дочу далечно ръкопляскане. Надникна долу и видя останалите. Те аплодираха усилията му толкова силно, колкото можеха. Той им махна с трепереща ръка. И всичко това за цял ден работа!
„Всичко това за цял ден работа“ — ето какво щеше да им каже той, след като намери достатъчно сили да го изрече…

* * *

„Време беше!“ — това си помисли Ухура, когато седна на мястото си и започна да чака съобщението от миньорската колония. Тя беше готова да отговори с текста, който мистър Спок беше записал предварително, за да е по-удобно.
Погледна към всеки от офицерите, които сега стояха около нея. Може би щеше да има нужда само от Вулкан в случай, че ситуацията изисква отговор, различен от този, който беше подготвен. Маккой и Скот стояха просто като заинтересовани зрители. Не, повече от заинтересовани, загрижени би била по-подходяща дума.
Не че ги обвиняваше в нещо. По дяволите, и тя се чувстваше загрижена за това, което ставаше!
— Защо не се обажда? — промърмори докторът.
— Дай му малко отсрочка — каза Скот. — Положението долу не е идеално.
Спок не каза нищо. Както обикновено, изражението му беше непроницаемо.
Измина една минута. След нея още една. Никаква връзка. Дори и опит за това.
— Нещо не е наред! — заключи Маккой.
Шефът по инженерните въпроси стоеше с присвити устни. Той погледна към Спок. Вулкан продължаваше да не коментира нищо.
Измина трета минута след уговореното време. Ухура погледна нагоре.
— Все още нищо, сър.
Спок помисли известно време, след което каза:
— Изпрати съобщение, лейтенант!
Маккой го погледна подозрително.
— Но там няма никой, който да го приеме!
— Ние не знаем това със сигурност — отговори първият офицер. — Възможно е — продължи той — нашият човек да е загубил възможност да предава, но може все още да приема.
„Това е вярно — помисли си Ухура. — Не много вероятно, но определено възможно.“ А и какво лошо можеше да последва, ако го изпратеха? Мониторите на меркаанците и без това нямаше да го засекат. Тя изпълни заповедта. Съобщението на Спок отлетя в Космоса, насочено към четвъртата планета от системата Бета Кабрини. Вулкан кимна одобрително.
— Продължавай да го изпращаш през неравномерни интервали.
— Да, сър.
Маккой поклати глава.
— Имам лошо предчувствие, че меркаанците са хванали нашия приятел.
Скот въздъхна.
— Да, сър. И аз имам същото предчувствие.
Спок се обърна към тях:
— За щастие, интуицията често пъти се различава от действителността!
Без да каже нищо повече, той зае командирското място. Но преди да се отдалечи от останалите, Ухура видя как сянка на съмнение премина по лицето му. Тя не си задаваше никакви въпроси. Не че Спок не беше на същото мнение, както останалите си колеги — че може би вече са проиграли шанса си да победят меркаанците, но той просто не искаше да се примири с тази мисъл. Това беше вид емоционална реакция, която Ухура би очаквала от човек, но не от някого като Спок. За нея това беше по-обезпокоително от всичко друго.


Глава тринадесета

— Приближаваме периферията на системата Бета Кабрини — съобщи Чеков.
От капитанското място Спок видя как кормчията се обръща към него в очакване на инструкции. Вулкан сложи лакти върху облегалката на стола и като образува връх с пръстите на ръцете си, се опита да анализира реалното положение, в което се намираха.
Бяха изминали часове, откакто Ухура започна да предава кодираното му съобщение към жителите на колонията. Липсата на отговор ги накара да предполагат, че съюзникът им в колонията е разкрит.
През цялото това време той се опитваше да гледа оптимистично на нещата, да вярва, че онзи, който е изпратил предишното съобщение, само се е забавил. Сега вече Спок не вярваше в тази възможност.
Времето минаваше и по всичко личеше, че интуитивната преценка на Маккой ще се окаже все пак вярна. Спок трябваше да признае логичността на заключението, че техният кореспондент е заловен. А това, разбира се, поставяше нещата в съвсем различна светлина. Като гледаше съсредоточено панорамния екран, който показваше най-отдалечената планета от системата Бета Кабрини, първият офицер реши какво трябва да прави.
— Намали скоростта с един импулс! — каза той. — По-нататък ще се движим по-внимателно.
— Намаляване с импулс — отговори кормчията, като се обърна към пулта за управление. Секунда по-късно „Ентърпрайс“ излезе от старата си орбита.
— Мистър Скот — извика Спок, — информирайте ме, когато триадата на Дриин се появи на сензорния скенер.
Тъй като сензорната техника на меркаанците беше почти на същото ниво като тази на „Ентърпрайс“ (поне така беше последният път, когато се бяха срещнали), те щяха да установят присъствието на противника си приблизително по едно и също време.
Инженерът отговори от мястото си на мостика:
— Да, командире.
— Лейтенант Ухура, бъдете готова да развеете звездното знаме на меркаанците.
Ухура почувства облекчение от временното прекратяване на опитите да събуди колонията.
— Прието, сър.
Нямаше причина да отлагат своята конфронтация с Дриин. Напротив съществуваше поне една причина, която ги караше да действат незабавно. Ако кореспондентът им беше хванат, то животът му беше в опасност. А като се знаеше какви са меркаанците, същото се отнасяше и за живота на другите. Дриин твърдо вярваше в насилието като средство за потискане. Той не би бил склонен да го ограничи, а една-единствена смърт не би могла да потуши гнева му.
За съжаление, след като не можа да предаде съобщението, Спок беше принуден отново да се върне към стратегията на блъфа, за да изпълни мисията си. Това не беше подходът, към който изпитваше уважение, противно на въодушевлението на Маккой.
Докато си мислеше за всичко това, той усети как нещата отново му се изплъзват от контрол. Непознатото вещество в кръвта му се опитваше да сломи волята му.
Като стисна юмруци, Спок започна да се бори с него, да го превъзмогне поне докато беше при останалите на мостика. Не само защото сега той беше командирът и имаше нужда от доверието им, а и защото само мисълта да разкрие на публично място слабостта си беше непоносима за неговото самочувствие на Вулкан.
За щастие, този път пристъпът не го беше сварил неподготвен. Той го почувства как се приближава и като знаеше какво го очаква, Спок беше в състояние да го потуши, да го отложи за известно време.
— Мистър Сулу — каза той, като се надяваше да не усетят напрежението в гласа му — кога очаквате пристигане в обхвата на сензорите на Бета Кабрини IV?
Бяха необходими само няколко секунди на кормчията, за да отговори:
— При сегашната скорост три часа и четиридесет минути.
Спок кимна.
— Благодаря ви, лейтенант.
Три часа и четиридесет минути беше достатъчно време, за да си почине в стаята, да овладее положението и да успее да посвети колегите си в плана за действие. Но първо се нуждаеше от усамотение.
— Мистър Скот — каза той, докато ставаше, — командирското място е ваше.
Дори и да виждаше, че нещо не е наред, Скот не го показа.
— Да, сър! — отговори той.
Като полагаше всички усилия, за да не покаже своето неразположение и да симулира нещо подобно на самочувствие, Спок стана и тръгна със схванати крака към турбоасансьора. Стори му се, че мина цяла вечност докато асансьорът дойде и той се измъкне от отделението. След това се свлече по стената на асансьора и започна да стене от болка. Изскърца със зъби и натисна желаното копче. Асансьорът тръгна. Докато се движеше и стигна до желаната палуба, Спок се чувстваше все по-зле и по-зле. Беше почти невероятно, че никой не го забеляза как се влачи към стаята си стъпка по стъпка, агонизирайки.
Чувстваше как непознатият серум започва да взема дължимото му. Усещаше се как диво, настоятелно пулсира във всеки орган на тялото му, като го довеждаше до състояние на лудост. Серумът засилваше все повече своето действие и наближаваше границата, която можеше да понесе плътта и кръвта му.
Най-накрая той стигна до стаята си и докосна с ръка таблото, разположено встрани. Видя как вратата бавно се отваря. Веднага след като тя се затвори със съскащ звук зад гърба му, Спок въздъхна дълбоко и припадна. Лежеше на пода, трепереше и се чудеше как такова кратко разстояние от асансьора до стаята му беше в състояние да изстиска и последните му сили.
Горе на мостика той си мислеше, че би могъл да контролира болестта по-добре, след като веднъж вече беше преживял това състояние. Но предположенията му бяха неправилни.
Сега, докато лежеше върху пода, старите спомени отново нахлуха в главата му, извадени на повърхността от непосредствените му мисли и грижи.
Образ: Капитан Пайк е седнал на една скала, на фона на извивката на страхотно зелено небе. Той е със скръстени ръце, а яката на обикновеното му синьо сако е вдигната покрай ушите. Гледа в далечината, където са разположени няколкото червеникаво-кафеви палатки, служещи за укриване на животни. Тънки струйки черен дим се издигат в небето от покривите на жилищата, а след това се разсейват напълно от ветровете. По лицето на капитана се чете копнеж. Той явно не забелязва приближаването на Спок. Но после се обръща, за да го погледне, сякаш през цялото време е знаел, че е тук.
— Какво има, лейтенант?
— Сър, всички се телепортираха горе. Номер Едно предлага и ние да направим същото, преди местните жители да са ни забелязали.
— Натоварени ли са всички папки с изследванията?
— Да, сър. И совалката е разрушена. Няма и следа от нея. Така че няма начин да се разбере, че сме идвали тук. Няма следа и от аварийното кацане, до което оцелелите от изследователския кораб трябваше да прибегнат.
Пайк го гледа с любопитство.
— А защо Номер Едно не ми каза нищо? Мисли, че комуникаторът ми свети?
Настъпи мълчание.
— Свети ли, сър?
Капитанът се усмихва.
— Не функционира, Спок. Не работи!
— Да, разбрах. Но тя не смята така.
— Тогава защо си тук?
— Аз предложих, сър. Явно вие медитирахте. Мисля, че ще мога да смекча неприятното усещане от това, че ви прекъснах.
Мълчание.
— Оценявам това. Знаеш ли, Спок, ти все повече започваш да приличаш на хората. А това е комплимент. Така че не ми се сърди.
— Да ви се сърдя?
— Няма значение — Пайк отново се обръща към палатките. — По дяволите! Завиждам им на тези хора! Всичко, което правят, е да ходят на лов, да ловят риба и освен това нямат никакви други грижи — той поклаща глава. — Не обичам планети като тази, защото те ми напомнят колко прост може да бъде животът.
— Простотата невинаги е добродетел, капитане. Много може да се говори за сложните неща… За тънкостта на нещата.
Пайк се засмива.
— Вече получих достатъчно много от тези неща и те ще ми стигнат за цял живот. Понякога ми се иска просто да мога…
Той не довършва мисълта си. Сякаш не може да си го позволи, сякаш това би го пренесло зад една определена линия, която още не е готов да прескочи. Изведнъж Пайк изпсува. Очите му придобиват нова сила.
— Ако можеш да направиш каквото си пожелаеш, Спок, ако можеше да бъдеш на мястото на някого, какво би избрал?
Това е въпрос, върху който Спок не е мислил много. Независимо от това отговорът е лесен:
— Бих направил същото, което правя и сега, сър. И бих бил това, което съм сега!
— Трябваше да се досетя, че ще кажеш именно това. Ти си роден, за да бъдеш в Звездната флота, лейтенант!
— Чувал съм ви да казвате същото, капитане!
— Така ли? — това му се струва забавно. — Може би някога бих се съгласил с това — високо над тях нещо подобно на птица описва кръгове в небето, — но сега не съм сигурен.
— Тук горе е по-студено, отколкото долу в горите.
— Сър…
Капитанът кимва.
— Знам. Идвам!
Той отваря комуникатора.
— Но един ден, Спок, един ден…
Образ: Номер Едно, с лице по-бледо от обикновено, което трудно прикрива чувствата й. Тъмните й очи са фиксирани върху комплекта за игра на шах, намиращ се пред нея. Тя движи фигурите; сякаш е концентрирана само върху играта. Но дори и Спок може да каже, че мислите й са някъде другаде.
Той е чул за смъртта на баща й. На неговата планета би било неучтиво да не изразиш съчувствие. Все пак те са колеги, дори и да се познават само от няколко дни. Но Вулкан и Земята са две различни планети, а и той не е запознат със земните обичаи на оплакване.
Бавно, с добре пресметнато движение първият офицер взема топ в черно — един ход, който тя трябваше да е направила преди, защото Номер Едно е безпогрешен играч. Това е още едно доказателство колко разсеяна е в момента. Той има желание да се доближи до нея, да изрази съчувствието си. Но решава да не го прави, докато не е напълно сигурен, че това е правилното поведение. Последното нещо, което би искал, е да я обиди. Шефът по транспорта Абделнаби е дежурен. Вероятно той ще има малко време, за да даде някаква информация на Вулкан. Спок решава да отиде до стаята за транспортиране. И точно тогава Номер Едно го поглежда. Очевидно тя е усетила, че я наблюдава. С очи сякаш го пита каква е причината за това.
Той преглъща. Възможността да получи информация от шефа по транспорта изчезва. По някакъв начин трябва да разбере от нея онова, което го интересува.
Спок отива до мястото, където е седнала, застава встрани от нея и докато умът му работи трескаво, като се опитва да намери начин за разрешаване на проблема, той се преструва, че е заинтересуван от играта на шах.
— Интересна ситуация — отбелязва той.
— Така ли мислиш?
Първият офицер заема мястото си.
— Имаш ли предпочитания към цвета?
— Не.
— Тогава аз ще взема черните — решава той. — Което означава, че съм на ход.
— Правилно. Значи си наблюдавал играта?
— Извини ме! Причината е, че тази игра ми е позната, играем я на Вулкан.
— Няма защо да се извиняваш — казва му тя.
Той я поглежда, като се чуди дали просто да не излезе навън и по този начин да разреши проблема. Но както и преди, се безпокои да не я обиди. Спок отново концентрира вниманието си върху фигурите. Веднага забелязва, че нещо не е наред. Секунда по-късно той придвижва една черна пионка напред, като я поставя на пътя на офицера. Това е опит да я подмами в клопка и по този начин да изравни играта. Номер Едно явно не разбира плана му, защото взема черната пионка. Вулкан отговаря, като изнася напред царицата. Клопката е поставена. Тя не може да я избегне. Независимо накъде, ще трябва да премести офицера, а Спок ще го вземе с една или друга фигура. Той се усмихва, а тя прави ход, за да накара Вулкан да си плати, фигурата, с която той взема офицера, също ще бъде взета, макар че в този момент Спок не бива да жертва пешка. Той се колебае. Идва му на ум, че ситуацията му дава възможност, каквато не е очаквал. След като минава известно време, Номер Едно го притиска.
— Изиграйте си хода, мистър Спок!
Той поглежда нагоре към нея.
— Моите извинения! Аз само разсъждавах върху причината за вашата загуба.
Тя също го поглежда. И той решава, че го е разбрала.
Кожата между веждите й леко се набръчква.
— Беше… — тя спира да говори, след това продължава отново. — Ще бъде значителна загуба, но играта ще продължи!
Той кима.
— Независимо от това, все пак е жалко!
Спок забелязва, че в ъгълчетата на очите й се появяват сълзи. Тя не ги изтрива. Сълзите бавно се спускат надолу, като описват пътечки по патрицианското й лице.
— Все още не си играл — напомня му тя.
Благодарен за възможността, която случаят му поднася, Спок взема офицера. Но от този момент нататък играта на Номер Едно значително се подобрява…
Образ: Абделнаби, с няколко капки бира върху устата си, с големите си изразителни очи, изпълнени с искреност. Когато се навежда над масата, той държи една чаша от питието, което по-рано описа като „динарцианска отрова“.
— Ти си добър мъж, лейтенант! — шумът наоколо е значителен, но Абделнаби успява да го надвика — Искам да кажа ужасно добър мъж! Имам предвид… Е, добре, по дяволите, ти разбираш какво искам да кажа, нали?
Спок смята, че разбира.
— Благодаря ти! — отговаря той.
Шефът по транспорта посочва с брадичка към чашата на Спок, която е все още пълна, с изключение на глътката, която е отпил преди половин час. Струва му се, че питието е доста неприятно.
— Добре е, че си решил да се въздържаш. Това вещество се промъква в теб като алдебаранска рогата змия.
Не за пръв път тази вечер Спок разбира, че има нужда от превод. Струва му се, че винаги има нужда от обяснения. Той желае сега майка му да беше използвала повече английски идиоми, когато е бил малък.
— Да се промъква? — пита той. — По какъв начин?
Абделнаби се обръща към Пикери, мъжът, който скоро ще го измести като шеф по транспорта. Той клати глава.
— Пък и ме пита по какъв начин!
Пикери се разсмива, грубите му черти придобиват добродушен вид. Той се навежда към Спок по определено конспиративен начин.
— Онова, което Наби иска да каже, е, че ти можеш да се накъркаш, преди да си се усетил.
В далечния ъгъл на голямата стая някакъв музикален инструмент с неопределен произход започва да вдига шум, като се присъединява към общата бъркотия. Вулкан се чуди защо някой би имал въобще желание да дойде тук, още повече когато е в отпуск. Той въздъхва.
— Къркан?
Абделнаби се навежда още повече напред.
— Пиян, мистър Спок! Просто пиян.
Най-после му става ясно какво иска да каже другият мъж.
— Да, разбрах — казва лейтенантът и поглежда към шефа по транспорта. — Тогава, ако смея да запитам, защо го правите?
Абделнаби го гледа втренчено секунда-две, след което се обляга в стола си.
— Справедлив въпрос. Много справедлив! — той се обръща към другия човек. — Мистър Пикери, защо се занимаваме с това?
Другият повдига рамене.
— Защото ние… Хм… — отново вдига рамене.
Сервитьорката идва.
— Желаете ли по още едно? — пита тя.
Абделнаби и Пикери се споглеждат.
— Не, благодаря — отговаря шефът по транспорта.
Тя си заминава леко разочарована. Музикалното устройство започва да свири още по-силно. Звукът, който издава, е почти болезнен. Вулкан си обещава, че в бъдеще ще избягва да прекарва отпуските си „на суша“…
Образ: Старшина Колт се смее като дете. Очите й танцуват от радост. Тя прикляква, протяга се и се спира малко преди да докосне високия фут и половина свой двойник. Двойникът също прикляква, наднича към нея, усмихва се, дори се престрашава да протегне ръката си. И прави всичко това подигравателно.
— Толкова е хубав — казва тя.
Тейлър промърморва:
— Аха! Хубав и ужасно странен. Някак си кара косата ти да настръхва — той се обръща. — По дяволите, ето още един!
Спок поглежда в посоката и вижда точното копие на Селърс да се приближава иззад храстите. Селърс се движи към него и двойникът прави същото.
— Внимавайте! — предупреждава Вулкан отново. — Ние не знаем какви са им намеренията!
Селърс се смее.
— Хайде стига, Спок! Каква вреда могат да ни причинят? Та те са само шестнадесет инча високи.
Той се обръща към старшината, а същото прави и дребният му двойник.
— Хей, Колт, може ли моето дете да играе с твоето?
Тя прави гримаса. Нейният двойник я следва.
— Не, ако за това ще е необходимо да ти позволя да се приближиш на по-малко от двадесет фута.
Тейлър се усмихва.
— Така ти се пада, Селърс!
— Няма защо да си толкова самонадеян — противопоставя се Селърс и поглежда към Тейлър. — И аз мога да разкажа няколко историйки за тебе.
— Чакай малко — казва Колт, — може би Селърс има нещо…
— Имаш предвид нещо като болест ли? — пита Тейлър.
— Не — продължава старшината, — може би в известен смисъл това са нашите деца! — тя гледа фигурата пред себе си, която е с размери на кукла. — Ами ако приликата ни с тях играе ролята на защитното оцветяване? Като са приели да изглеждат като малки човечета — деца, тези живи същества се предпазват от нашето желание да им сторим нещо лошо.
Спок кимва.
— Хубава теория, старшина!
Селърс го поглежда.
— Това да е… — той показва към двойника си, който пък показва него. — Ти мислиш, че тези изглеждат като деца, лейтенант?
— Не — отговаря Вулкан. — Но много от живите форми се раждат като точни копия на възрастните. Хуманоидите, разбира се, преминават през стадии на значителни физически изменения. Но те не бива да се вземат като модел, когато става въпрос за тази планета.
— Какво ще кажете за един малък тест? — предлага Тейлър. Той се обръща към Селърс: — Ти се отдалечи от двойника си, а аз ще тръгна към него.
— Какво ще докаже това? — пита Селърс.
— Ще ни покаже дали това нещо се влияе от близостта на друг или не. Хващам се на бас, че ще се превърне в мен, след като аз се приближа до него.
— Добре! — казва Селърс. — Да опитаме!
Когато човеците се приближават един към друг, двойникът на Селърс започва да се движи след него. Когато пътят му се пресича с този на Тейлър, той спира. Образът му сякаш за момент се разклаща, но след малко отново се стабилизира. Сега вече прилича на навигатора.
— Аха! — възкликва Тейлър. — Виждаш ли?
— Твърде лошо! — коментира Селърс.
Тейлър коленичи, двойникът му прави същото.
— Трябва да призная — казва той, — че тези неща изглеждат много по-малко странни, когато имитират теб.
Той се протяга, както Колт преди това — двойникът отговаря по същия начин.
— Предполагам, че са доста умни.
— Мистър Тейлър… — казва Спок подозрително.
— Аз знам — отговаря човекът. — Внимавам! Но ние сме тук, за да открием какво е това място, нали? Така че в интерес на науката…
Като се присяга още малко, той докосва пръста на своя двойник, който е с размерите на кукла. Отнякъде проблясва синя светлина, чува се пукащ звук. Тейлър е отхвърлен назад. Той се претъркулва и се изправя.
— Пфуу? Какво пък беше това?
Инстинктивно Спок му се притичва на помощ. Тейлър разглежда пръста си.
— Изгаряне втора степен — решава той.
Изплашена от случилото се, Колт се отдръпва от своя двойник.
— Предполагам, че тези същества имат повече от един вид защита…
— Така се оказва — отбелязва Вулкан.
Двойникът на Тейлър просто държи пръста си и го оглежда.
Образ: доктор Филип Бойс с треперещи мускули. Сините му очи са фокусирани върху покритото с остри кости лице на пациента, докато движи трикордера си по тялото му. Той псува, като мрачно поклаща глава. Спок се чуди какво не е наред. Лечението на хоридианският монарх, изглежда, не върви толкова добре до този момент. Главният съветник на хоридианеца, който стои на няколко фута разстояние зад Бойс, задава въпроса преди Вулкан.
— Доктор Бойс, нещо не е наред ли?
Докторът се обръща и гледа втренчено хоридианския първи съветник.
— Не. Всичко е наред! — казва, но намръщен прибира трикордера си.
Хоридианецът приближава леглото на господаря си.
— Ще живее ли? — пита той Бойс, като изисква ясен отговор. — Ефикасно ли е лечението?
— Движим се по разписание. Пациентът се възстановява добре. Вероятно ще живее дълъг и активен живот.
Хоридианецът кимва.
— Негово Величество ще оцени това.
Бойс изръмжава.
— Браво на вашия господар!
Той става, поглежда за последен път към спящата физиономия на Харр Харат, неоспорим владетел на три планети, и отново псува под носа си. След това тръгва към вратата, която се охранява от двама яки, глухонеми служители от охраната на монарха.
По това време Харат имаше силни болки, беше поразен от бендална треска, от която се беше заразил преди повече от година при опит за превземане на планетата Бендалия. Фактът, че Бендалия беше член на Федерацията и че Звездната флота трябваше да дойде и да прекрати нашествието, не попречи на Пайк да отговори на зова за помощ от страна на Харат. Или по-точно на молбата на главния съветник на Харат.
Все пак беше шанс да установиш приятелски връзки с хоридианци. И по специално с Харат, независимо от вкуса му към завоевания, да не говорим за кървавите домашни кланета, върху които беше изградил дългото си управление. С течение на времето, надяваше се Пайк, Федерацията може би ще може да повлияе положително върху хоридианците. А може би дори върху Харат! Във всеки случай по-добре беше да имаш неговата благодарност, отколкото враждебност.
Докато Бойс извежда Пайк и Спок извън стаята, глухонемите стражи гледат подозрително. Вулкан не им обръща внимание. Той е много повече заинтересуван от разговора между приятелите си — офицери, който започва, когато те се появяват в хола.
— По дяволите, докторе, почакайте! — казва капитанът.
Бойс спира и го гледа гневно.
— Какво?
— Аз искам да знам какво става!
— Защо? — отвръща докторът.
— Защото е мой дълг да зная всичко! — а след това добавя по-меко: — Какво не е наред, докторе?
Бойс клати глава.
— Както вече казах на този хоридианец преди малко, няма никакви проблеми.
Пайк настоява:
— Не изглежда да е така.
— Имаш предвид, че изпсувах? Или изражението на отвращение? — Бойс изглежда като човек, който току-що е изял нещо безвкусно. — Защо съм толкова страшно ядосан? — устата му се изкривява. — Защото проклетият пациент се оправя!
Но Пайк не отстъпва.
— И това те тревожи?
— Да, така е! — Бойс се смее горчиво. — Мислиш, че позволявам на личните си чувства да се намесят в клетвата, която съм дал? Моето обещание е да лекувам болните, независимо от това, колко отвратителни може да ми изглеждат.
Капитанът го поглежда многозначително.
— Не ми отговори на въпроса! — казва той.
— Добре, ще ти кажа.
Бойс поглежда назад към неподвижната фигура, която все още се вижда през вратата.
— Аз наистина исках да го убия! Мислех си за всички онези спасени човешки съдби, ужасът, който може да бъде избегнат, ако само веднъж бях инжектирал погрешно някое лекарство. По дяволите, аз дори не трябваше да му давам нещо смъртоносно. Можех просто да го оставя да угасне от болестта си и никой не би се досетил.
Пайк преглъща.
— Ние не сме богове, докторе. Нямаме правото да решаваме кой да живее и кой да умре.
Бойс избухва.
— Не мислиш ли, че аз също знам това? Господи, Крис, това ужасно ме плаши! — той потръпва от чувството, което изпитва.
— Ако един главен медицински офицер позволява чувствата му да пречат да изпълнява задълженията си, би трябвало да си помисли за някаква друга работа.
Бойс поглежда капитана отчаяно.
— Може да е грях, че толкова време се занимавам с това, Крис. Може би…
Той се колебае. Объркан е.
— О, по дяволите! Хайде да се връщаме! Мисля, че имам нужда да бъда сам за известно време.
Без да чака отговор, докторът се обръща и тръгва към главния вход и двора отвъд него, където те ще могат да се телепортират извън защитното поле на Харат.
Пайк поглежда към Спок и въздъхва. Вулкан се чуди дали „Ентърпрайс“ скоро ще има нов хирург на кораба, избран или от Бойс, или от капитана. Засега все пак всичко, което могат да направят, е да последват доктора извън палата на Харат.

* * *

Постепенно Спок изплува от спомените. Умът му се проясни и той усети, че е напълно изтерзан от емоции. Униформената му туника бе намачкана на пода, там, където я беше оставил. Трябваше да смени дрехите си, да се стегне. Но най-много се нуждаеше от време, за да обмисли подробностите от изключително тежката задача, която им предстоеше.


Глава четиринадесета

Кърк изтри потта от лицето и врата си с горнището на униформата си и приседна уморено. Беше все още горещо, макар че слънцето вече залязваше.
Сега трябваше да измъкне останалите при себе си. Едно голямо дърво би свършило добра работа, но наблизо нямаше дървета, а онези, които бяха по-надалече, бяха твърде тежки, за да ги влачи сам през джунглата. Лозите бяха другата възможност, особено като се има предвид, че Оуенс е ранен и че ще му е много трудно да се изкачва по каквото и да е. Но докато на мястото за телепортиране имаше много от тях, тук не се срещаха често.
Кърк трябваше да изследва джунглата около дупката часове наред, преди да открие подходящо място, откъдето да вземе лозите. Докато ги среже ниско долу с остри скални парчета, му беше необходим още един час. След това трябваше да ги върже здраво — една нелека задача, като се има предвид здравината им и липсата на гъвкавост. Слънцето вече приближаваше хоризонта, когато той опря направената от лози стълба в едно ниско здраво дърво.
Трябваше да вземе решение. Те биха могли да тръгнат още сега и да намерят мястото за телепортиране. Или пък да прекарат още една нощ тук и да изчакат до сутринта.
От една страна, той нямаше търпение да тръгнат. Все още се надяваше, че на мястото за телепортиране можеше да се намери нещо, някаква следа, която да им помогне, ако успеят да стигнат навреме. Добре беше да тръгнат преди да се стъмни. Всъщност те имаха само бегла представа къде се намира мястото за телепортиране. Да се опитат да го намерят през нощта би било не само трудно, но и опасно. Особено ако съществото се мотаеше все още наоколо. А ако теорията на Каррас, че то води стационарен начин на живот се окаже правилна, то няма къде да отиде, освен да е там. От друга страна, тук беше комуникаторът на Оуенс, който му казваше, че греши в желанието си да бърза. Казваше му, че те имат достатъчно време да се върнат на мястото, където земята пропадна.
За четвърти или пети път, откакто изпрати комуникатора на ръба на скалата, той се опита да осъществи връзка с „Ентърпрайс“. За четвърти или пети път отговор нямаше…
На капитана като че ли му се искаше проклетото устройство да е счупено, макар че Каррас беше разбрала, че то работи. Тогава щеше да му е по-лесно да си обясни защо все още не са спасени. Но устройството си работеше чудесно, просто чудесно!
Кърк поклати глава. Ниско долу хората му се приготвяха за предстоящото изкачване. Оуенс връзваше захарните стебла на връзки. Отри проверяваше състоянието на стълбата, като искаше да се увери, че тя ще го издържи. А Каррас, Бог да благослови изследователското й сърце, правеше допълнителни записи на йероглифите с трикордера си, защото не знаеше кога ще има възможността да ги види отново.
Капитанът прокара ръка по бузите си, където беше започнала да се появява вече брада. Независимо от всички съображения, на него му се искаше да се завърне на мястото за телепортиране колкото е възможно по-бързо! Но все пак съществуваше някакъв предел. Макар и неохотно, той взе решение: ще изчакат до сутринта, преди да тръгнат. Като коленичи и надникна през ръба на скалата, той извика на своите хора.

* * *

Чеков си подсвиркваше тихо, докато стоеше на мястото си до навигационното табло. Не само той изразяваше възхищението си от онова, което се виждаше на панорамния екран.
— Вълнуващо! — промърмори Сулу. — Много вълнуващо!
Разбира се, те бяха видели записания образ на меркаанската триада по време на брифинга със Скот. Но записът беше правен преди десет години…
Тази триада беше добре организирана. Спартански. Изглеждаше смъртоносно. И докато външният вид често можеше да бъде измамен, това рядко важеше за дизайна на звезден кораб. Кой би направил външни изменения, ако те не бяха свързани с нови технологични и технически решения? Защо да си прави труда? За съжаление нямаше възможност да се разбере какви нови технологии са използвали меркаанците. Това можеше да се установи при непосредствен контакт, нещо, до което се прибягваше само в крайни случаи.
Гласът на Спок върна руснака от мястото, където го бяха отвели мислите му.
— Има ли някакви признаци, че меркаанците са ни забелязали?
Главният инженер поклати глава.
— Все още не, сър! Но това важи само в случай, че техните сензори работят също като нашите. А за това гаранции няма.
Спок прие информацията в движение. „Ако нещо не е наред при Вулкан — помисли си Чеков, — той наистина не го показва“. Изглежда както обикновено. Вероятно приятелката на Лесли е преувеличила нещо.
Най-после Спок взе решение.
— Лейтенант Ухура, свържи се с тях!
— Да, сър — отговори тя официално по комуникатора.
Чеков и Сулу си размениха погледи, но не казаха нищо.
Очевидно Спок беше решил да се откаже от предимствата на изненадата. Но защо? Каква би могла да бъде ползата?
След това кормчията се опита да си отговори сам на въпроса. „Ако „Ентърпрайс“ пръв влезе в контакт, това ще създаде впечатление за увереност. Особено ако този контакт бъде изненадващ за меркаанците. Но това би било полезно само ако Спок…“ — той спря по средата на изречението. Значи такава е била стратегията му!
Чу се гласът на Ухура.
— Меркаанците отговориха на поздрава ни, сър. Инструктираха ни да стоим настрана.
Преди още Ухура да каже това, корабът на меркаанците започна да се движи, променяйки своята конфигурация, която съвпадаше с направлението, от което се приближаваше „Ентърпрайс“.
Видът на Спок оставаше спокоен и безразличен.
— Информирайте ги, че няма да предприемаме нищо, лейтенант. Можете ли да осъществите визуален контакт.
Настъпи мълчание.
— Да, сър.
— Моля, направете го!
Секунда по-късно корабът на меркаанците изпълни панорамния екран. Столът в средата на пулта беше празен, но един доста важен меркаанец стоеше до него.
— Аз съм Тезлин — съобщи той, — трети заместник. Кой се осмелява да приближи?
Спок не обърна внимание на въпроса. А когато проговори, поведението му опровергаваше смисъла на каквато и да е заплаха.
— Внимание, меркаански кораби! Планетата, над която се намирате, е владение на федерацията. Вие не сте упълномощени да бъдете тук. Веднага трябва да напуснете!
„Да — помисли си Чеков, — съвсем определено блъф“. При нормални условия той би одобрил с цяло сърце подобен тип поведение. Освен това в миналото явно бяха успявали по този начин. Но това беше, когато Джеймс Кърк беше на капитанското място. Доколко добре би могъл един Вулкан, дори като Спок, да осъществи акция, основаваща се на такъв блъф? Кормчията застана на мястото си. Времето щеше да покаже!

* * *

Облегнат в стола на Брадфорд Уейн, Дриин дъвчеше яйце от нарга, което беше специално транспортирано от „Клодиаан“. Докато опитваше едновременно соления му и сладък вкус, светлочервеният жълтък се разля надолу по брадата му в гъсти, бавно стичащи се струйки. Разбира се, той би могъл да си приготви яденето в отделението, където си готвеха хората, така, както правеха неговите подчинени, откакто бяха пристигнали на Бета Кабрини. Но хората явно не можеха да приготвят меркаански деликатеси без определено препрограмиране, а Дриин не искаше да чака толкова дълго, преди да усети вкуса на домашната кухня.
Като изля в устата си това, което беше останало от топлото, сочно яйце, той облиза жълтъка от дългите си сиви пръсти. Нямаше желание да губи дори частица от яйцето, като се имаше предвид, че зареждането на кораба беше толкова слабо. Скоро все пак „Клодиаан“ и сродните нему кораби щяха да се върнат на родната планета като победители. Той ще постави пред собствениците им такъв вид плячка, какъвто малко грабители са успявали някога да заграбят. Деветнадесет тона дураний, дилитий и вероятно един или двама роби от жителите на колонията, просто като новост. Частта, която се полага на самия Дриин, ще бъде значителна. Тогава той може да си позволи колкото си желае яйца от нарга! Може да яде от тях от сутрин до вечер. Но което беше най-важното, тази експедиция щеше да му създаде име. Може би някой друг собственик на кораб ще му предложи по-голяма комисионна, достатъчна да си купи собствена триада, макар и по-скромна от тази. Или поне някакво имение на една от малките луни…
Бръмченето на комуникатора прекъсна мечтанията му. Като се чудеше какво би могъл да иска третият му заместник, той се протегна през бюрото към устройството, натисна необходимото копче и отговори.
— Да?
— Господарю, на екраните ни има кораб. Кораб на федерацията!
Дриин се облегна напред, като се опита да контролира усиления си пулс. Лош късмет, но той би се справил с един-единствен кораб! Това беше предимството да имаш на разположение триада. Всъщност той дори очакваше с нетърпение момента, в който ще може да изпробва разрушителните способности на триадата си. До този момент такава възможност не се беше появявала. От друга страна, това означаваше, че той няма да може да остане тук още дълго време. Ако има достатъчно време, федерацията би могла да събере цяла армада. А той не би искал да подложи на опасност такава ценна плячка, както и извоюваните си позиции.
— Всъщност — каза той, като провлачи думата, — те поздравиха ли те вече?
— Не. Ние имаме… Моля да ме извините. Те точно в този момент започнаха да го правят.
— Добре. Заеми отбранителна позиция. И ми предавай всички съобщения. Искам да ги чуя.
— Както желаете, господарю.
Дриин изчака няколко секунди. След малко в комуникатора се чу един глас, който беше много по-спокоен и плавен, за да принадлежи на меркаанец. „Странно“ — помисли той. Имаше чувството, че го е чувал и преди, макар че всички човешки гласове му звучаха по един и същи начин.
— … е колония на федерацията. Вие не сте упълномощени да бъдете тук. Напуснете веднага!
Това естествено беше блъф. Той беше очаквал да го чуе. Но нямаше да се хване! Той знаеше колко хитри могат да бъдат хората-капитани на звездни кораби.
За известно време настъпи пълно мълчание. След това съобщението започна отново от самото начало.
„Внимание, меркаански кораби! Говори „Ентърпрайс““…
Дриин скочи на крака. „Ентърпрайс“ — нима беше чул правилно?
„… под командването на първи офицер Спок“.
Спок! Той удари с юмрук по бюрото на Уейн. Беше прекалено хубаво, за да е вярно! Вулкан беше онзи, когото бяха телепортирали на борда на кораба му преди десет години. Онзи, който беше отвлякъл вниманието на Дриин, докато една група от хората завзе инженерното отделение.
„Федерацията предявява права над планетата, над която се намирате. Тя е…“
Главата на Дриин се въртеше. Той я хвана в ръце, сякаш се стремеше по този начин да спре това чувство. Съдбата му беше дала тази възможност. Трябваше да я използва, но да бъде предпазлив. Не биваше да позволи на „Ентърпрайс“ да се откачи от куката, на която се беше хванал.
— Тезлин! — изрева той.
Третият му заместник отговори веднага.
— Да, господарю?
— Телепортирай ме обратно на кораба. Веднага!
Настъпи мълчание.
— Господарю, ще се наложи вдигане на предпазните щитове.
— Няма нищо. Корабът на федерацията няма да атакува. Ние ги превъзхождаме многократно и хората знаят това.
Този път третият заместник отговори веднага:
— Както желаете.
— Тезлин!…
— Господарю?
— Телепортирай ме директно на мостика!
— Разбира се.
Докато Тезлин предаваше заповедта до транспортната зала, Дриин се опита да подреди мислите си. Явно Спок командваше сега, макар че се беше представил като първи офицер, а не като капитан. Дали това означава, че Пайк си е заминал? Вероятно е бил повишен през изминалите десет години. А може би е бил просто убит? Тази вероятност му допадаше много повече. Във всеки случай скоро щеше да узнае…
Изведнъж той беше обгърнат от съскащата червена светлина, която предхождаше телепортирането. В следващия момент Дриин вече се намираше на „Клодиаан“, прав на мостика до Тезлин.
Третият му офицер вдигна юмрук за поздрав, но Дриин почти не го забеляза. Беше твърде много зает с това, да се взира в панорамния екран, който заемаше цялата стена. Той се усмихна: беше Вулкан.
— Спок — изсъска той между зъби, като се наслаждаваше на звука. — Колко хубаво, че те виждам отново!
Първият офицер на „Ентърпрайс“ изглеждаше безразличен при появата му. Изведнъж Дриин си спомни за една от най-дразнещите го мисли: че ще се срещне с враговете си още веднъж, а те няма да го познаят. Но както се оказа, страховете му бяха неоснователни.
— Завоевателю Дрйин — отговори Спок, — бих искал да мога да кажа същото.
Меркаанецът се усмихна. Явно му беше забавно.
— А къде е капитанът ти? Онзи, на име Пайк?
— Той вече не служи на този кораб. Но това няма връзка със сегашната ситуация.
— Разбирам. А аз си помислих, че идваш да ме посетиш след толкова много години…
— Ти добре знаеш причината, поради която сме тук, Дриин. Ти си завзел колония на федерацията. Трябва веднага да се оттеглиш!
— А ако не го направим?
— Няма да ни остане друга възможност, освен да употребим сила.
Нещо в тона на Вулкан накара Дриин да замълчи. Все пак бяха изминали десет години, откакто той се беше срещал с кораб на федерацията. Възможно беше през това време хората и техните съюзници да са измислили някаква нова техническа система, която би наклонила везните в тяхна полза.
Да, това беше възможно. Но дори и завоевателят да грешеше по отношение на Спок, дори и Вулкан да казваше истината, това не променяше нещата. Дриин предпочиташе смъртта, отколкото да се върне в родината с празни трюмове! Никаква смърт не можеше да се сравни с това да се посрамиш за втори път! А що се отнасяше до хората и до корабите им — те нямаха никакво значение. Ако те изгорят в огъня на славата, то ще е много повече от това, което заслужават.
Дриин се обърна с лице към Тезлин и му каза нещо тихо, така че тези на „Ентърпрайс“ да не го чуят.
— Издайте инструкции до другите кораби. Заобиколете врага! Не им позволявайте да избягат. Ако изстрелят дори предупредителен сигнал, извадете ги от строя!
Веждите на Тезлин се сбръчкаха.
— Да ги извадим от строя? А не да ги разрушим, така ли?
— Правилно си ме разбрал. При никакви обстоятелства „Ентърпрайс“ не бива да се унищожава! Имам сметки за уреждане с Вулкан.
Тезлин се поклони леко.
— Както желаете — каза той и излезе, за да изпълни заповедта на капитана.
Когато Дриин отново се появи на екрана, Спок не беше помръднал от мястото си на мостика на кораба. Нито пък изражението на лицето му се беше променило. Беше така невъзмутим, както винаги.
— Искрено се надявам, че ти инструктира корабите си да приберат личния си състав и да се приготвят за тръгване.
Дриин повдигна рамене.
— Нищо подобно! Ако бъдеш така любезен, да се консултираш със своите прибори…
Той беше прекъснат от възклицанието на един от офицерите на „Ентърпрайс“. Без съмнение мъжът току-що беше забелязал движението на меркаанските кораби. Докато Дриин наблюдаваше, информацията беше предадена на Спок, който продължаваше да гледа панорамния екран.
Дриин довърши фразата си:
… ще видиш, че си заобиколен. Имай предвид, че ще те унищожим при най-малката провокация, така че в твой интерес е да не ни предизвикваш.
„Сега — помисли си Дриин — ще видим дали Спок ще оттегли заплахата си“. Той очакваше отговора на Вулкан с огромен интерес.
— Дриин — започна Спок с ни най-малък оттенък на страх в гласа, — силата, за която говорех, не се отнася само до този кораб. Докато разговаряме, определен брой кораби от Звездната флота се доближават до същата тази координата.
— Аха — каза Дриин. — Разбирам!
С други думи нямаше никакво тайно оръжие, никаква новооткрита технология. Накратко, както беше очаквал, Вулкан отново блъфираше.
— Няма да е много разумно, ако погледнеш лекомислено на въпроса — посъветва го Спок.
— Не — декларира подигравателно завоевателят. — Никога няма да направя това! Но трябва да ти кажа, че съм направил някои изследвания върху месторазположението на корабите на Звездната флота. Аз знам, че когато подкрепленията дойдат, отдавна ще съм си заминал. Ако бях на твое място, първи офицер на „Ентърпрайс“, бих се тревожил много повече за близкото бъдеще. Тъй като е крайно време да реша съдбата на жителите на колонията, както и на екипажа ти.
Вулкан се намръщи съвсем леко.
— Трябва да ти кажа, че няма да позволя да нанесеш някаква вреда на жителите на колонията!
Дриин се разхили.
— А ти трябва да признаеш дори сам на себе си, че не можеш да направиш нищо! — той престана да говори, защото в главата му се зароди един изкушаващ малък план. — Освен, разбира се, ако не искаш да ми бъдеш гост.
Спок го погледна.
— Твой гост?
— Да. Намираш тази идея за неприятна ли? — почувства, че чертите на лицето му се опъват от внезапно обхваналия го яд. — Невинаги си мислил така, нали? Имаше време, когато ти нямаше търпение да се възползваш от моето гостоприемство, макар че, доколкото си спомням, престоят ти при мен беше прекратен много бързо!
Вулкан изглежда мислеше по въпроса.
— Не разбирам — отговори той, макар че знаеше чудесно за какво говори Дриин.
— Ето — каза завоевателят, — нека да ти го обясня. Аз и ти имаме стари сметки за уреждане. Предай се и аз ти давам дума пред всички офицери тук, че няма да навредя нито на някой от жителите на колонията, нито на екипажа ти, докато трае посещението ти.
Очите на Спок се присвиха.
— И ще оставиш Бета Кабрини с непокътнати минерални ресурси?
Дриин поклати глава.
— Не! Сделката е такава, каквато я предложих аз! Приемаш и виждаш хората си свободни или отказваш и поемаш отговорността за последствията. Изборът е твой, първи офицер!
Отговорът дойде по-бързо, отколкото завоевателят очакваше.
— Ще приема предложението ти! — каза Спок. Той погледна към един от офицерите си. Не онзи, който беше съобщил за маньовъра на меркаанския кораб. — Мистър Скот, заемете командирското място! Аз ще се телепортирам на меркаанския кораб.
Имаше нещо в гласа на Вулкан, което накара завоевателя да се замисли. Някаква готовност, която го караше да бъде предпазлив. На Дриин му дойде на ум, че телепортирането на Спок до неговия кораб не е много добра идея. Всъщност Пайк го беше измамил по същия начин. Като го убеди за момент да снеме предпазните щитове, хората успяха да се телепортират и да превземат „Мананяни“. Ако един човек, който е техник по транспорта, беше съумял да се възползва от тази малка възможност, може би някой друг също би успял.
— Промених си решението — съобщи завоевателят.
Спок се обърна към Дриин.
— Моля, не те чух?
— Добре си ме чул! Реших, че ще бъдеш мой гост на планетата. Аз съм сигурен, че твоят инженер по транспорта знае координатите на главната площадка на колонията. Ще се явиш там точно след пет минути. Всякакво отклонение от инструкциите ще се приема като акт на враждебност и не е необходимо да ти казвам как се действа в подобни случаи.
Вулкан кимна.
— Не, ти беше съвсем ясен.
— Добре. Пет минути!
Като показа на Спок гърба си, той погледна техника по комуникациите. С отсечено движение на главата му заповяда да прекъсне връзката. Техникът изпълни заповедта.
Дриин се обърна към екрана, който сега показваше омразния „Ентърпрайс“, обграден от сходните на „Клодиаан“ кораби, и се разсмя.
Тезлин приближи до него, очаквайки заповедите му.
— Дай сигнал на техника по транспорта — каза Дриин накрая. — Искам да се върна в стаята на администратора.
Третият офицер кимна.
— Както желаете.
Той започна да се оттегля.
— А, Тезлин…
— Да, господарю?
— Искам животните ми да бъдат транспортирани също!
Тезлин го погледна. Макар да беше объркан от инструкцията, той не зададе никакъв въпрос, за да си обясни нещата. Само се досещаше какви са плановете на Дриин.
— Ще бъде сторено! — каза той и отиде да изпълни заповедта.


Глава петнадесета

Когато на екрана отново се появи флагманският кораб на Дриин, Вулкан се обърна и тръгна към турболифта. Мистър Скот също се движеше към асансьора. Инженерът изглеждаше ужасно.
— Мистър Спок! — каза той тихо. — Сър, мислите ли, че искате да направите това?
Вулкан повдигна вежди.
— Оценявам загрижеността ви, командире. Но не е необходимо!
Вратите на турбоасансьора се отвориха.
— Не ми харесва всичко това! Само Господ знае какви ужасни мъчения е измислил този гаден меркаанец!
Спок се стегна.
— Не храня никакви илюзии по отношение намеренията на завоевателя Дриин, командире. Всъщност аз съм бил измъчван и преди. А ако достатъчно дълго време се занимава с мене, това може да помогне на нашата кауза — той замълча. — По-важното е, че той не издава лъжливи заплахи. Ако аз не се телепортирам, каквото е неговото желание, той ще направи така, че жителите на колонията да заплатят с живота си за това.
Инженерът се намръщи и се наведе още по-напред.
— Но в сегашното ви състояние, сър…
Първият офицер поклати глава категорично.
— Състоянието ми — каза тихо той — няма никакво значение в момента.
Забележката на мистър Спок, разбира се, беше напълно уместна, макар че той не искаше да го признае. При нормални условия той би могъл да оцелее, каквото и отмъщение да е измислил Дриин. Но сега, когато умствените му и физически възможности бяха на предела… Скот гледаше съчувствено и не му се вярваше.
— Да, сър. Както кажете! — очите му проблеснаха. — Късмет, мистър Спок!
Спок не вярваше в късмета, добър или лош, но сега се съгласи със Скот и каза:
— Благодаря ви!
Мина покрай инженера и влезе в турбоасансьора. Малко след това вратата се затвори, като скри от погледа му мостика и екипажа на кораба. Той натисна бутона, който щеше да го отведе на транспортната палуба.
Когато асансьорът тръгна, Вулкан въздъхна. Неговият блъф беше пропаднал! Доктор Маккой беше сгрешил — Спок не беше в състояние да излъже, както умееше да прави това капитан Кърк или капитан Пайк.
Вероятно имаше неща, които не можеха да се научат, независимо от това колко добър е учителят. Опитът, който му бяха оставили командващите офицери, мъжете, от които се беше възхищавал и на които беше се опитвал да подражава, беше пропилян от него.
Едно-единствено нещо го успокояваше: беше оставил хората си с план за действие. Независимо от това какво ще се случи със Спок, Ухура щеше да се опита да предаде съобщение на жителите на колонията и ако имаше късмет, може би щеше да успее. Мислите му отново се върнаха към капитан Кърк. Твърде вероятно е, мислеше си Спок, да загине от ръцете на меркаанците, без някога да разбере какво се е случило с приятеля му. От всички други неприятности това щеше да е най-трудната, която трябваше да понесе!
След като леко намали скоростта си, турбоасансьорът спря.
Все още не беше стигнал до мястото, което му беше указано. Това беше лошо. Надяваше се да е сам и да използва всичките си запаси от енергия, за да се срещне с Дриин.
„Моля те. Нека да не е някой, който знае какво мисля да правя!“ — каза си тихо той.
Вратите се отвориха и откриха този, с когото той щеше да пътува до целта си. Маккой се усмихна и влезе вътре. Вратите се затвориха след него.
— Какво става? — попита той. — Да не си мислел, че ще те оставя да се срещнеш сам с това копеле? Без личния си лекар?
— Как си чул, че…
— Толкова бързо? — Маккой повдигна рамене. — Нека да кажем, че едно птиченце ми каза, някой, който е загрижен за безопасността ти, и да не говорим повече по въпроса.
Спок се намръщи.
— Какво се надяваш да спечелиш с това?
Маккой го погледна.
— Виж какво, Спок, съвсем очевидно е, че това меркаанско копеле има още нещо наум, освен чай и кифлички. Това е неговата възможност да си отмъсти и той ще го направи на всяка цена!
Спок повдигна рамене.
— Вашата гледна точка, докторе?
— Моята гледна точка… — той спря да говори, докосна бутона на асансьорното табло и продължи: — Моята гледна точка, командире, е, че ти си болен, независимо от това дали искаш да го признаеш или не. Рано или късно Дриин ще разбере това. Ще разбере, че е взел повредена стока и ще се почувства измамен. След всичко това как би могъл да се зарадва в пълна степен на отмъщението си, след като ти си твърде слаб да го понесеш?
Вулкан не беше мислил върху това, но то не променяше нещата. Наистина не ги променяше! Той все пак трябваше да се съгласи с желанието на завоевателя Дриин!
Вероятно Дриин щеше да се откаже от уговорката, след като разбере истината за здравето на Спок. Но междувременно Ухура щеше да има възможността да влезе в контакт с жителите на колонията, а това бе шанс да изпълнят плана си.
— Знам какво мислиш — каза му докторът. — Ти искаш да отложиш малко нещата — той преглътна и продължи. — Е, добре, аз ще увелича цената ти. Господ да ми е на помощ!
Спок поклати глава.
— Не виждам…
— Ще те задържа жив! — прекъсна го Маккой. — Аз съм доктор. Аз мога да направя това! А Дриин ще ми позволи. По дяволите, той ще иска да го направя, защото най-дискретно ще му кажа какво те боли. Ще му обясня съвсем просто, че отмъщението му няма да е толкова сладко, колкото си е мислил.
Вулкан почувства, че мускулите на лицето му се стягат. Аргументите на Маккой бяха смислени, но той все пак не можеше да позволи докторът да се изложи на такава смъртна опасност. Той можеше и щеше да свърши сам тази работа!
— Не мога да позволя, докторе!
Маккой се намръщи.
— Защото това, което казвам, е безсмислено?
— Не! Защото това ще те постави в смъртна опасност!
Този път докторът не можа да сдържи гнева си.
— По дяволите, Спок! Ти може би си мислиш, че си единственият тук, на когото е позволено да рискува нещо? Знаеш ли, на мен може да ми се наложи да погледна Джим в очите един ден. И аз няма да мога да го направя, ако сега ти позволя да се телепортираш долу сам! — Маккой въздъхна. — Освен това достатъчно тежко е, че ще трябва да се срещнеш с това, което ти предстои. Някой трябва да бъде до теб! Нали разбираш — той кимна, — приятел?
Спок осъзна какво струваше на доктора да изрече тези последни думи.
Той кимна.
— Осъзнавам жеста ти, докторе! Но все пак ти не знаеш в какво се замесваш.
— А ти знаеш, така ли? — гласът му се смъкна с една октава по-ниско. — Виж, Спок, ти искаш да получиш малко отлагане, за да се осъществи планът ти? Аз мога да помогна, мога да те поддържам!
Вулкан видя, че няма смисъл да спори повече, затова се пресегна към командното табло и асансьорът отново тръгна.
Маккой го погледна.
— Не чувам никакви протести — каза той. — Това означава ли, че съм успял да те убедя?
Когато асансьорът спря, Спок положи всички усилия, за да изглежда резервиран. Вратите се отвориха.
— След вас — каза той на доктора, като посочи коридора пред тях.
Маккой тръгна напред, но не успя да стигне далече, защото Вулкан се протегна и го хвана за врата. След секунда хирургът на кораба беше сразен. Спок го постави внимателно на пода. След това тръгна надолу по коридора към намиращата се наблизо стая за телепортиране. Чудеше се кое ли ще е било „малкото птиченце“. Ухура? Скот? Беше развълнуван от състраданието им и, разбира се, от поведението на Маккой, макар че постъпките им граничеха с неподчинение. Той ще трябва да поговори с тях за това, ако се върне. Преди да завърши мисълта си, Спок влезе в стаята за телепортиране. Лейтенант Кайл го очакваше. Като видя, че главният инженер е пристигнал сам, се изненада. Вулкан изчака пред транспортната конзола.
— Да, лейтенант?
Кайл кимна.
— Мислех, че Маккой ще бъде заедно с вас?
— Такъв беше планът — обясни Спок, — но докторът беше неотложно задържан.
Кайл се намръщи, без да дискутира по въпроса. С чувство на облекчение Спок продължи към транспортната платформа и стъпи върху нея. Когато се обърна, той видя, че човекът прави последни приготовления за орбитално пренасяне.
— Готов ли сте, сър?
— Готов съм, лейтенант! Енергия!

* * *

Спок не беше посещавал никога преди колонията Бета Кабрини, но беше виждал други подобни на нея. Сградите на блоковете, голите и не много отдалечени хълмове с техните запаси от ценни минерални ресурси — всичко това съответстваше на очакванията му, когато той се материализира на главния площад на колонията. Същото се отнасяше и за въоръжените меркаанци, сред които се беше оказал. За нещастие, те бяха същите, каквито си ги бе представял. Двама от тях бяха извадили оръжията си и ги бяха насочили към него. Другите се смееха гадно, гледаха втренчено или надничаха с любопитство в зависимост от това, какви бяха по характер.
Дриин не се виждаше никъде, а и Спок не беше очаквал той да дойде лично да го посрещне. Завоевателят отдаваше голямо значение на външния вид. Щеше да е много по-добре да се влезе в контакт с него, когато затворникът пристигне. Както беше по устав, един от меркаанците извади комуникатора си от колана.
— Вулкан е тук — съобщи той. Дъхът му излизаше от устата във вид на пара.
В комуникатора не се чуваше отговор. Според меркаанския устав на поведение отговор не се даваше на по-низшите чинове. Спок беше научил това по време на краткия си престой на „Мананяни“. Чудеше се дали Дриин беше все още на флагманския кораб или вече се беше телепортирал. Но не беше необходимо дълго да се чуди. Една врата в сградата, която вероятно беше администрация, се отвори. Дриин се появи, последван от един от офицерите си. Вървеше бавно през площада. Усмихваше се и колкото повече приближаваше до задържания, толкова по-широка ставаше усмивката му. Най-после те се изправиха лице в лице. Без предупреждение Дриин удари Спок по лицето с опакото на ръката си. Вулкан усети в устата си вкуса на кръвта.
— Това — каза Дриин тихо, като спокойствието в гласа му прикриваше чувствата, които той би трябвало да изпитва, — е просто едно предизвестие за това, какво съм решил да правя с теб!
Спок го погледна безизразно.
— Можеш да правиш с мен каквото си пожелаеш, дотолкова, доколкото се придържаш към останалата част от споразумението ни!
Завоевателят примижа:
— Съмняваш се в думите ми?
Вулкан поклати глава.
— Не, просто исках да се уверя, че правилно сме се договорили.
Дриин изръмжа — не беше нито потвърждение, нито отрицание на неговата част от уговорката. След това се обърна към офицера, който го съпровождаше.
— Балак, претърси го! Провери дали в него няма някакво устройство, с което от „Ентърпрайс“ могат да засекат местоположението му.
Мъжът направи това, което му беше заповядано, а Спок понесе прегледа стоически, като се опитваше да не показва колко му беше отвратително това. Ако знаеха как жителите на Вулкан избягваха физически контакт, щяха да използват това в негова вреда. А съществуваха някои форми на мъчение, от които той се страхуваше повече, отколкото от други.
Най-после Балак отстъпи назад.
— В него няма никакви устройства — каза той на Дриин.
Завоевателят кимна на Спок, а не на офицера.
— Добре. И много умно, Вулкан. Много умно!
В отдалечения край на площада се появиха няколко жители на колонията, облечени в тежки палта. Първоначално Спок си помисли, че те идват на площада по свое желание, дори че бяха дошли, за да го защитят.
Но не! Те бяха охранявани от въоръжена стража, която ги караше като стадо животни. Вулкан замръзна на място от това отношение към хората.
Той погледна Дриин.
— Каза, че няма да им причиняваш нищо лошо!
— Не виждам с нещо да са наранени — настояваше завоевателят. — Но това е субективно понятие…
Спок разбра, че няма смисъл да протестира. Той замълча, сякаш това, което виждаше, не го интересува.
— Не казваш нищо? — попита меркаанецът. После разбра, че не може да изтръгне нищо от пленника и продължи:
— Не бива да си хабиш енергията в спорове, ще ти бъде необходима за това, което те очаква!
Когато жителите на колонията бяха докарани до центъра на площада, Спок почувства леко трепване, защото разпозна един от тях. Беше Брадфорд Уейн. Буйната му светлорижава коса беше оплешивяла около челото, а на места беше посивяла. Бръчки бяха покрили лицето му, докато преди нямаше никакви. И не беше така елегантен, както някога. Независимо от всичко, все пак това беше Брадфорд Уейн! Очите им се срещнаха и Вулкан разбра, че администраторът също го е познал.
Беше му приятно да види предишния кормчия от екипажа на Пайк. Макар да беше странно, Спок се почувства окуражен. Нямаше значение, че не беше близък познат с човека. Уейн беше част от миналото му. Нещо познато в морето от несигурност. На Вулкан му се стори, че администраторът изпитва същото чувство. Те сякаш си казаха: „Преминали сме през опасни ситуации и преди и сме победили. Защо да не успеем и този път?“
Секунда по-късно Уейн се обърна настрани. Спок се досети защо. Дриин не трябваше да узнае, че администраторът е бил член на екипажа на Пайк! Това би поставило живота му в смъртна опасност, а и „Ентърпрайс“ щеше да се лиши от ценен съюзник на тази планета.
— А! — възкликна завоевателят. — Моите приятели, жителите на колонията — той погледна директно към Уейн. — Мислех, че ще искате да видите това — той посочи Спок. — Мога ли да ви представя Спок, първи офицер на „Ентърпрайс“? Той е тук, за да ви спаси.
Вулкан гледаше високомерно и не говореше. Трябваше да остави Дриин да се забавлява независимо от това, колко ще бъде накърнено достойнството му. Най-важното беше да не покаже по някакъв начин, че се познава с администратора!
Дриин се приближи към Спок, докосна брадичката му с дългия си показалец и внимателно обърна главата му на една страна.
— Изглежда героично, нали? Твърде жалко, че на усилията му е било писано да пропаднат! — той направи цъкащ звук с езика си. — Така, както всеки опит да ви освободят е обречен на неуспех!
Уейн се намръщи. Може би нашествениците не знаеха до каква степен Вулканите мразеха да бъдат докосвани? Но той знаеше.
— Защо? — попита той Дриин — Поучаваш ли ни по този начин?
Меркаанецът погледна Уейн. В един момент Спок си помисли, че ще заповяда да убият администратора. Но това не се случи.
— Защото — обясни Дриин любезно — искам да премахна всякакви надежди, които евентуално сте имали. Исках само да видите колко ограничени наистина са възможностите ви.
Спок знаеше, че не тези са били намеренията му. Дриин просто се опитваше в максимална степен да унижи Вулкан, за да получи по-голямо удовлетворение.
Изведнъж Дриин се обърна към Балак.
— Моите месирии — каза той. — Защо се бавите с докарването им? — меркаанецът отново включи комуникатора си.
Месирии? Спок не знаеше за какво става въпрос. Нито пък можа да се досети за нещо от краткия разговор на Балак с флагманския кораб.
— Господарят иска да знае защо месириите му не са вече транспортирани! — настъпи мълчание. — Да, разбирам!
Дриин го погледна.
— Е?
— Изглежда — докладва Балак, — с тях е имало затруднения. Случило се е на път за транспортната зала…
— Наранени ли са? — изрева завоевателят.
Балак бързо поклати глава.
— Не, не месириите, а онези, които са ги придружавали са ранени. Единият лошо, ще загуби ръката си…
Съвсем очевидно беше, че Дриин изпита облекчение.
— О, добре. Вероятно това трябваше да се очаква! Все пак по разписание е било време да се нахранят.
Спок започна да разбира какво са месириите и каква роля могат да играят в плановете на Дриин по отношение на него. Перспективата не беше приятна. Съществуваше вероятност саможертвата му да се окаже безсмислена. Ако само можеше да се увери, че Ухура ще се свърже, че планът му ще се изпълни…
Това беше горчива ирония: мъжът, с когото искаше да се свърже, стоеше на двадесет крачки от него, а той не можеше да му изпрати дори и краткото съобщение, което му беше приготвил…
Но всъщност защо да не може? Съобщението беше така формулирано, че да е неразбираемо. И ако не изглеждаше подходящо просто да го избърбори, то беше защото се страхуваше, че меркаанците могат да се досетят нещо.
— Рожденият ден на Бойс — каза Спок високо.
Дриин го погледна.
— Моля?
— Рожденият ден на Бойс — повтори Вулкан, като забоде погледа си в завоевателя. Не смееше да погледне Уейн, защото се страхуваше, че може да се разкрие.
Дриин леко наведе глава.
— Какво означава това, първи офицер?
Спок повдигна рамене, като се опитваше да си спомни как Кърк пробутваше различните си лъжи в миналото. Случаят с Фезариус изникна в паметта му. Тогава капитанът успешно прокара идеята, че „Ентърпрайс“ има система за самоунищожение, основана на корбомайт — един несъществуващ материал. Като използва маньовърът на Кърк за вдъхновение, първият офицер обясни:
— Това е просто израз.
— Какъв израз?
На Вулкан не му харесваше мисълта, че трябва отново да лъже. Но това изглеждаше неизбежно при дадените обстоятелства. Тогава изведнъж някой друг проговори. Беше Уейн.
— Това е нещо, с което искаме да кажем, че някой е лошо ранен, в този случай човекът, с когото са се отнесли грубо. Това е начин да се изрази симпатия към него.
Завоевателят не снемаше поглед от Спок.
— Аз говоря — каза той с леко раздразнен глас — на Вулкан. Мистър Спок, не знаехте ли, че онзи, когото имахте предвид, е меркаанец, същият като тези, които ви държат тук под дулата на оръжията си? Чак дотам ли стигат вашите симпатии?
— Аз не изпитвам съчувствие само към приятелите си.
Дриин го погледна с любопитство.
— Наистина ли? Не знаех за тази ти черта, Спок. Дали всеки от вашата планета Вулкан изпитва същите чувства?
— Повечето от тях — отговори му Спок.
— И този израз е поговорка, нещо, което се използва на Вулкан? Или хората са я измислили?
— На един звезден кораб можеш да чуеш много изрази на други народности — каза Спок вече съвсем искрено.

* * *

Завоевателят като че ли имаше желание да продължи да разговаря на тази тема, когато на площада се появи червена мъгла. От нея се появиха четири материални форми — двама меркаанци и чифт слаби, бели четириноги. Меркаанците изглеждаха нервни. И след това повече от радостни, когато зверовете се устремиха с грациозна походка към Дриин.
Балак натисна копчето на комуникатора си и съобщи:
— Те пристигнаха.
Секунда по-късно секторът на животните, състоящ се от двамата меркаанци, отново изчезна.
Завоевателят се наведе и приклекна до земята, очевидно доволен да види месириите си, които започнаха да го душат. Чувствата им изглежда бяха взаимни.
След това Дриин погледна Спок. Усмихна се отново с усмивка, в която се четеше жажда за мъст. Като наклони главата си, той посочи хълмовете на север, които се виждаха от сградите на колонията.
— Виждаш ли тези хълмове, първи офицер?
Вулкан кимна. Изглежда те бяха наблизо, но това можеше да е ефект от чистия, студен въздух.
— След секунда ти ще бъдеш телепортиран там — далече от този площад, далеч от удобствата на колонията. На това място никой няма да може да ти помогне. С тези чудесни животни аз ще отида там на лов и те ще те разкъсат като дивеч! Това е, което заслужаваш!
Жителите на колонията бяха ужасени. Уейн протестира:
— Не можете да направите това, завоевателю!
Дриин се изправи рязко и го погледна.
— Мога, мистър Уейн, и ще го направя! И макар че имам желание да съм търпелив с вас заради помощта, която ми оказвате, вие спекулирате с търпението ми вече два пъти. Гледайте това да не се случи отново!
Уейн прехапа устни.
— Всичко е наред — каза Вулкан. — Аз знаех добре какво ме очаква, когато сключих сделката…
— Хайде — каза завоевателят на своите любимци. Той ги насъска към Спок. — Ето, този е! Запознайте се с него!
Месириите се приближиха до Спок. Дългите им черни езици висяха от устата. Подушиха панталоните му, огледаха го с големите си, златни очи, като ръмжаха приглушено. Дъхът им замръзваше във въздуха, където се образуваха пухкави облачета.
Вулкан видя зъбите им — тънки и остри. Спомни си какво беше казал Дриин: че са пропуснали последното си ядене.
— Внимание! — предупреди ги завоевателят и погледна към Спок. — Би било неприятно преследването да завърши, преди да е започнало.
Той удари по бедрото си и месириите се върнаха при него. По начина, по който се движеха, Спок можеше да разбере, че са много бързи животни. И вероятно надушваха миризмата отдалече. Бяха от онзи вид ловджийски животни, които не само намираха жертвата, но я приковаваха до земята и накрая я довършваха.
— А сега запомни добре! — отбеляза Дриин. — Нашата сделка важи само за времето на престоя ти тук. Когато умреш, посещението ти тук завършва, така че, ако наистина те интересува съдбата на тези хора, в твой и в техен интерес е да останеш колкото е възможно по-дълго жив!
— Уверявам те — отговори Спок, — това беше и моето намерение!
Завоевателят се ухили.
— Ти казваш това сега, Спок. Но когато преследването започне, може да се почувстваш и по друг начин.
Дриин даде знак на Балак и той се свърза с кораба отново.
— Телепортирайте го до предварително съгласуваните координати! — заповяда той.
Когато Спок почувства леко гъделичкане — странично явление от меркаанския процес на телепортиране, на ум му дойде една мисъл: добре, че не позволи на доктора да дойде заедно с него! Тогава вместо един, месириите щяха да преследват двама офицери от Звездната флота.

* * *

— Докторе? Доктор Маккой?
Той отвори очи. Хубава млада брюнетка гледаше към него. „Ако това е сън — помисли си той, — не искам да се събуждам“. Просто му се искаше да му се наслади. Но след това си спомни…
— Не се движи! — каза брюнетката. Тя беше облечена в униформата на офицер от охраната. — Извикала съм лекар.
— По дяволите! — каза Маккой прегракнало, като стана на крака. — Аз съм лекар и се чувствам добре!
Асансьорът беше отворен. Когато излязоха в коридора, той се огледа. Не бяха върху палубата за транспортиране.
— Къде, по дяволите, е Спок?
Жената го наблюдаваше, докато той правеше нови задания на асансьора.
— Мистър Спок ли казахте, сър? Той се телепортира долу в колонията преди петнадесет минути.
Очите на Маккой се присвиха.
— Какво направи той?
Офицерът от охраната го погледна.
— Нещо не е наред ли, сър? Нещо, за което да докладвам?
Докторът изсумтя.
— По дяволите, нещо наистина не е наред! Тоя… — задави се от собствената си ярост и трябваше за момент да спре. — Той ми приложи тази характерна за Вулканите хватка и тръгна сам!
— Може би трябва да докладвам за това? — каза жената.
— Докладвай за каквото си искаш — отговори й той. — Аз няма да позволя на този дебелоглав глупак да му се размине!
Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, той тръгна целенасочено към стаята за телепортиране. Офицерът по охраната вървеше след него.
— Докторе, вие бяхте в безсъзнание! Няма ли да е по-добре да…
Изведнъж Маккой се обърна към нея.
— Достатъчно! Когато се върна, ще се радвам да съобщя на мистър Лесли как съвестно си изпълнявате задълженията. Но засега ме оставете на мира. Ще трябва да ръководя едно проклето самоубийство!
Той я остави да стои там объркана. Вървеше по коридора и почти не даваше възможност на вратите да се отварят.
Когато го видя, мистър Кайл въздъхна дълбоко.
— Доктор Маккой?
— Нямам време за обяснения! — изрева докторът. — Имаш ли вече координатите на Спок?
Шефът по транспорта кимна.
— Да, сър. Но мистър Спок каза…
— Не му обръщай внимание какво е казал! Телепортирай ме долу! Веднага! — за да бъде по-убедителен, той тръгна към платформата за телепортиране и се качи върху нея.
Все още изпълнен със съмнения, Кайл задейства съоръжението.
— Ще са необходими секунда-две — каза той и когато беше готов, погледна нагоре. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
Маккой се намръщи. Беше уместен въпрос, но независимо от това той отговори:
— По дяволите, сигурен съм! Давай да свършваме! Знаеш какво трябва да направиш. Хайде!
— Както кажете, сър.
Докторът скръцна със зъби. Мразеше телепортирането. Ако можеше да отиде пеша до колонията, щеше да го стори. Но той нямаше друг избор. Спок се нуждаеше от него. Секунда по-късно Маккой беше обхванат от телепортационния ефект. Вече беше късно да се откаже.


Глава шестнадесета

Спок се телепортира върху гребена на гол хълм, разположен сред множество други незалесени хълмове. Теренът изглеждаше еднакъв във всички посоки, докъдето ти стигат очите. Тук беше по-студено, отколкото на площада. Но той беше очаквал да е така.
Като си пое дълбоко въздух, Вулкан се опита да подреди мислите си. Колкото по-добре обмислеше нещата сега, когато имаше време за това, толкова по-добре беше за него. По-късно може би нямаше да има възможност за такива удоволствия.
Първият офицер знаеше, че се намира на север от колонията. Беше забелязал това, когато беше на площада. По положението на слънцето и познанията му за въртене на планетата, които беше получил в библиотеката на „Ентърпрайс“, Вулкан си помисли, че север беше натам. Което означаваше, че съоръженията на мината бяха в противоположната посока — на юг. Да се върне в колонията, дори по заобиколен път, беше невъзможно. По-добре беше да тръгне на север, да поведе Дриин далече от жителите на колонията, които биха могли да реализират плана му, без завоевателят случайно да попадне на тях.
Разбира се, това предполагаше, че Уейн е разбрал намека му за рождения ден на Бойс и че би могъл да го приложи в конкретния случай. А също така, че и Спок не беше пропуснал нещо, което би осуетило изпълнението на плана.
Все пак Вулкан не трябваше да мисли за това сега. Вече нищо не зависеше от него. Всичко, което би могъл да направи, е да удължи гонитбата, по думите на Дриин „да остане жив, колкото е възможно по-дълго“. Ако не друго, той знаеше, че докато не бъде повален на земята, жителите на планетата са в безопасност.
Колко дълго би могъл да се надява, че ще удължи нещата? Колко време щеше да бъде необходимо на месириите да го настигнат и хванат?
Трудно беше да се отговори на този въпрос. Зависеше от твърде много неща. Разстоянието, което можеше да измине през следващия един час, беше от голямо значение. Но не по-малко значение имаше това, да поддържа метаболизма си под контрол, в състояние на голямо физическо натоварване.
Докато Спок се приготвяше за предстоящото изпитание, вероятно последното в живота му, той си помисли, че може би тръгва в изцяло погрешна посока. Разчиташе на това, че меркаанските техници на Дриин го бяха телепортирали точно на това място, което Дриин беше посочил. Но ако беше пренесен на някакво друго място на юг от колонията или на изток, или на запад?
Не. Беше неразумно да ангажира съзнанието си с безплодни размисли. Беше определил най-вероятната ситуация и трябваше да действа според нея до логичния край на нещата. Като бягаше с големи скокове, за да запази силите си, Спок тръгна на север по гребена на хълма.
По времето, когато Суран формулира теорията си за мир между Вулканите, ако жителите на Вулкан са извършвали някакви зверства, то е било, защото са искали да извоюват нещо. Доколкото Спок знаеше, те все пак не са се преследвали като зверове. Дори най-войнствените му и кръвожадни предци не са се унижавали толкова много, че да се отнасят към братята си по този начин. Дори и в най-тъмните векове не е живял някой вулкан, който да е бил толкова жесток, колкото Хеймсаад Дриин.

* * *

Брадфорд Уейн удари силно пулта на подвижното устройство за връзка.
— По дяволите. Какво се опитваше да ми каже Спок?
Грос постави ръката си върху ръката на администратора.
— Успокой се, Брад! Искаш да се убием ли?
Уейн погледна другаря си, след това шахтата отпред и се намръщи. Мъжът беше прав. Да се ругае, в момента беше безсмислено. Като обърна по-голямо внимание на криволичещия тунел, той каза:
— Добре, ще се успокоя.
— Тогава нека още веднъж да огледаме пещерата — предложи Грос. — От самото начало.
Администраторът кимна, доволен, че днес отново е решил да бъде заедно с геолога. Грос имаше пъргав ум, а Уейн сега се нуждаеше именно от това.
— Да, още веднъж — администраторът пое дълбоко въздух. — Бойс беше главният медицински офицер на „Ентърпрайс“. Служехме заедно в продължение на много години. Три, мисля. Но само веднъж празнувахме рождения му ден.
— Защото той не обичаше да се вдига много шум за това — прибави Грос. — Не обичаше да привлича вниманието върху възрастта си.
— Точно така. Но независимо от това събитието беше изненада. Стана по идея на капитан Пайк. Голямо парти беше! И Бойс прекара добре, независимо че не искаше да го признае.
— И това ли е всичко?
— Поне онова, което си спомням. Както ти казах и преди, аз не можах да остана през цялото време. Трябваше да отида на мостика.
Докато Уейн управляваше превозното средство, на един завой в шахтата то се наклони. С крайчеца на окото си той можа да види как Грос клати глава.
— Нищо не мога да разбера — отбеляза геологът. — И все пак трябва да означава нещо, иначе защо трябваше да рискува толкова, за да го каже?
Защо наистина? Администраторът се концентрира, но нищо не му дойде на ум. Без съмнение Спок рискуваше живота си в планината, за да се опита да им даде време да изпълнят плана му. А Уейн не можеше да разбере какво трябва да прави!
— Ти спомена за торта — продължи Грос. — Имаше ли написано нещо на нея?
Уейн поклати глава.
— Само „Честит рожден ден!“ или нещо подобно. Най-хубавата торта, която някога съм виждал! Това си го спомням. А аз дори не я опитах.
Грос се облегна назад в седалката.
— Дали се е случило нещо интересно, след като ти си заминал?
Администраторът повдигна рамене.
— Не мисля. Защо?
— Идва ми на ум — отговори геологът, — че Спок може да не си спомня, че ти си си тръгнал по-рано. Може да иска да те подсети за нещо, на което ти не си присъствал, за да го забележиш.
Уейн промърмори:
— Блестяща перспектива…
Грос се обърна към него.
— А може би той си спомня именно това, че е трябвало ти да си тръгнеш. И намеква за обстоятелствата при заминаването ти — очите му се присвиха. — Имаше ли нещо необичайно в това?
В действителност имаше нещо по-особено. Сега, като се замисли, администраторът си спомни.
— Аз си тръгнах не защото трябваше да съм на дежурство, както обикновено. Имаше някакъв спешен случай. Кормчията, който беше дежурен, беше се разболял.
— От какво? — попита геологът.
Уейн помисли още малко.
— Във вентилационната система беше проникнал газ. Беше гъст, жълт. Веднага няколко от офицерите на мостика се почувстваха зле. Спомням си! Един контейнер дурохлорна киселина се беше разлял върху някакъв товар, суров турацит, който превозвахме. От комбинацията на киселина и минерал се беше образувал този газ.
Изведнъж той се сети какво е искал да му каже Спок!
— Брад, какво има?
— Разбрах, по дяволите! Сега знам какво е искал да ни каже Спок!
Уейн прехапа устни, като се опитваше да формира план за действие още в момента.
— Слушай, ще ни е необходима помощта на Джонсън и Пиниела. Те биха могли да донесат повече руда за преработка — той се усмихна мрачно. — Меркаанците са дяволски нетърпеливи в стремежа си да сложат ръка върху нашите ресурси. Е, добре, ще им дадем добър урок!

* * *

Кърк се протегна и хвана ръката на Оуенс. Като напрегна сили, той го изтегли на повърхността! Когато Отри и капитанът се отместиха встрани, Каррас помогна на Оуенс да се освободи от превръзката, която бяха изплели от лози. Като се изправи на крака, Оуенс погледна към падината.
— По дяволите — каза той. — От тук изглежда дори по-дълбоко.
Отри изтърси полепналите по ръцете му кори от лоза. Дланите му бяха зачервени и го боляха от усилията, които беше положил за изтеглянето на Оуенс.
— Наистина доста по-дълбока, отколкото можеше да си представиш — пошегува се офицерът по охраната.
Кърк кимна в знак на съгласие.
— Следващият път, мистър Оуенс, може би ще е добре да се разменим, преди да нараниш крака си.
Оуенс се засмя унило.
— Повярвайте ми, сър, аз ще приема съвета ви. За следващия път…
— Хубаво е да чуя това! — каза му капитанът. — Междувременно чувствай се удобно тук.
Оуенс го погледна.
— Не ви разбрах, сър?
След като беше мислил дълго предната вечер, Кърк беше решил, че няма смисъл Оуенс да идва с тях. Освен това някой трябваше да остане в района. Вече два дни те пращаха сигнали до кораба от това място. Ако дойде спасителна група, най-вероятно Скот ще я изпрати тук. Капитанът обясни всичко това на Оуенс и той нямаше друг избор, освен да се съгласи.
Отри се обърна към Кърк:
— Сър, моля за разрешение аз също да остана. Ако се случи нещо, например ново пропадане или нещо друго, а Оуенс е с болен крак и…
Капитанът махна с ръка.
— Достатъчно! И без това смятах да попитам кой от двама ви с Каррас ще остане да прави компания на Оуенс — той потупа Отри по рамото. — А след като ти се прояви като доброволец, лесно е да се направи изборът.
— Да вървим, мичман! Денят преваля — каза капитанът на Каррас.
Тръгнаха на запад през джунглата. Според тяхната преценка това беше посоката, в която те бяха избягали след пропадането на земята. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на непознати видове дървета. Вятърът носеше към тях силни миризми. Макар да осъзнаваше несигурността, в която се намираха, за Кърк беше трудно да не забележи безжизнената хубост на мястото.
— Капитане?
Той се обърна към жената и се опита да не мисли за начина, по който сенките играеха по скулите на лицето й.
— Да, мичман!
Изглежда тя имаше нещо предвид. Нещо сериозно.
— Миналата нощ отново прегледах тези йероглифи. Спомняте ли си, вие ми казахте, че повечето изненади в този вид работа идват в началото.
— Да, спомням си.
— Е, добре — каза тя. — Мисля, че открих още нещо.
Кърк отмести един нисък клон, който им препречваше пътя.
— И?
— Може би съм намерила начин да помогнем на мистър Спок!
Това привлече вниманието на капитана. Той замръзна на място.
— Продължавай, мичман. Слушам те!
Каррас извади трикордера си и му показа няколко глифи, записани върху екрана на устройството.
— Спомняте ли си? — попита тя.
Капитанът погледна по-отблизо.
— Да. Йероглифите, записани в съседство до йероглифа, обозначаващ животното, нали?
— Правилно. А сега погледнете ето тук! — тя включи увеличението. — Виждате ли тези знаци?
Кърк кимна.
— И какво означават те?
— Тези са знаците за болести, същите, за които ви говорих вчера. Ако забелязвате, до всеки йероглиф за болест има друг, същия като него.
Капитанът разбра за какво говори тя.
— Дотук всичко е ясно.
— Отначало — каза Каррас — си мислех, че става въпрос за различен вид болест, нали разбирате, за подсилване на значението на предходния знак. След това се поразрових малко по-задълбочено в етимологията на Домбраату и установих, че когато някой знак е разположен по този начин, това означава отрицание на смисъла на предхождащия го.
Кърк вдигна поглед от екрана на трикордера.
— Някакво лекарство?
— Да. То идва от самото животно. Ако не греша, по пътя на повторно ухапване.
— Повторно ухапване? — учуди се капитанът.
— Да — тя му показа някои други знаци, този път по-малки. — Виждаш ли? Процесът, който води до заболяването и излекуването, е един и същ.
Той промърмори.
— Второ ухапване. И това да е проклетото лекарство?
Тя кимна и го погледна в очите. Стоеше, беше хваната и не можеше да се освободи. Нито пък имаше желание да го стори…
Изведнъж Кърк установи, че беше повече от всякога развълнуван от начина, по който косите й отразяваха светлината, от пълните й устни и от зелените дълбини на очите. Някак си по-силно усещаше заобикалящата го джунгла със слабите, но екзотични ухания и топлия вятър, който духаше в нея.
Нещо ставаше. Нещо, което той не биваше да позволява! Капитанът се окашля и се опита да излезе от ситуацията.
— Добра работа! — каза й той, като се помъчи гласът му да звучи колкото е възможно по-безизразно.
Кърк беше силно развълнуван, но не искаше да го покаже. В момента те имаха друга задача! Каррас продължи да го гледа още секунда-две по същия начин, а след това, очевидно разочарована, а може би и объркана, сведе поглед.
— Предполагам, че трябва да продължим — каза тя.
— Разбира се — отговори Кърк.
По дяволите, интонацията му беше като на някой недоволен, стар адмирал, а не на Джим Кърк! Но той не знаеше какво друго да каже. Какви жертви трябваше да прави в името на Звездната флота?
Без да си кажат нищо повече, те продължиха пътя си през джунглата.

* * *

Дриин погледна Маккой през бюрото на администратора на колонията.
— А защо, ако мога да попитам, Спок се нуждае от лекар?
Маккой се окашля, като си даваше сметка колко близо зад гърба му бяха меркаанците.
Дриин настояваше:
— Аз те попитах нещо.
Докторът се намръщи.
— Спок е болен, господарю. Много болен.
Дриин се заинтересува.
— Болен? В какъв смисъл?
Маккой му каза за серума в кръвта на Вулкан и какво му причинява той.
— Като резултат — завърши Маккой — той няма да издържи дълго там, където сте го изпратили. Така че, ако търсите отмъщение, вие ще бъдете разочарован. Няма да ви достави удоволствие. Не и Спок, във формата, в която е.
Меркаанецът кимна.
— Значи вие го последвахте тук долу и като рискувате живота си, се опитвате да ми осигурите нещо повече от един лов? Колко мило от ваша страна! Колко алтруистично!
Докторът поклати глава.
— Въобще не е така, завоевателю! Ти си сключил сделка и си обещал, че докато Спок се съобразява с желанията ти, няма да нанесеш никаква вреда на жителите на колонията. Спок не би дошъл тук, ако не беше сигурен, че ще удържиш на думата си.
Дриин прокара ръка по брадичката си.
— Значи ти се опитваш да спасиш жителите на колонията, като поддържаш живота на Спок?
— Да! Но аз също ти предлагам едно по-сладко и запомнящо се отмъщение. В него има нещо и за двама ви.
Завоевателят преценяваше думите му.
— Също и за Спок, така ли? — той прокара ръка отново по брадата си. — Тогава защо Спок не те изчака? Защо не се телепортирахте заедно?
— Защото — обясни Маккой — Спок мислеше, че вие няма да ми разрешите да го лекувам, докато съм тук долу. Той каза, че напразно ще рискувам живота си.
Дриин мълчеше, докато разсъждаваше върху доводите на доктора. И защо не? Няма нищо по-убедително от истината!
Маккой се беше постарал да представи нещата да изглеждат така достоверно. Особено, ако се вземеше предвид ситуацията, при която Маккой се беше телепортирал: Спок вече беше заминал и се катереше някъде по хълмовете, преследван от шайка меркаанци.
— Слушай — продължи докторът, — не се задоволявай само с моите думи за състоянието на Спок. Увери се в истината сам! Извикай някой от лекарите си.
Завоевателят поклати глава.
— Не е необходимо! Вярвам ти.
Вътре в себе си докторът се зарадва. Беше успял, по дяволите! Опита се да си представи изражението на Спок, когато Маккой се появи с лекарствата си.
— От друга страна — продължи Дриин, — може да има и друга причина, за да искаш да отложиш смъртта на Вулкан. Например, ако аз се задържа тук по-дълго време, може да се наложи да се срещна с няколко кораба на федерацията — той погледна Маккой. — Вероятно това също ви е дошло на ум, докторе?
Маккой навлажни устните си.
— Възможно е — съгласи се той, като не знаеше какво друго да каже.
— Хубаво е, че се съгласи с това — присмя се подигравателно завоевателят. — Ти ще стоиш тук, Маккой, и се моли Спок да не припадне твърде скоро, защото, когато това стане, аз ще те екзекутирам заради безочието ти!
Като каза това, Дриин направи жест с ръката си и в следващия момент Маккой почувства ръцете на меркаанците върху себе си. Докато осъзнае значението на думите на Дриин, той беше извлечен навън.
Докторът беше проиграл шанса си. Но го беше проиграл царствено! Той не се съпротивляваше. Като минаваше покрай стола на Дриин, се удари в него достатъчно силно, за да изпсува.
— Рождения ден на Бойс — каза подигравателно завоевателят.
Преди още Маккой да може да размисли върху казаното, той погледна изненадано Дриин. Как се беше докопал до съобщението на Спок? Секунда по-късно се досети: завоевателят беше чул този израз в някакъв контекст, но не знаеше истинското му значение.
— Неправилно ли използвах фразата ви? — попита Дриин. Без да знае, че нещо не е наред, той просто опипваше почвата. — Вероятно бихте могли да ме коригирате?
Докторът отчаяно търсеше правилния отговор.
— Ние казваме това, когато… — „когато какво? — помисли си той. — Защо Дриин използва израза точно сега?“ — … Когато някой е ранен — довърши изречението си той.
Очевидно това беше правилният отговор. Можа да го разбере по изражението на Дриин. Но все още се усещаше някакво съмнение.
— И това е фраза, която сте заимствали от Вулкан?
Шансовете на Маккой бяха петдесет на петдесет. Той отговори.
— Не. В действителност те са я взели от нас.
Отново улучи. Съмненията отпаднаха.
— Защо питате? — продължи Маккой.
— Няма значение — отговори Дриин и се обърна към стражите. — Отведете го! Заключете го някъде!
Маккой въздъхна едва доловимо, докато стражите го отвеждаха навън. Искрено се надяваше Дриин да не го разпитва повече по този въпрос.


Глава седемнадесета

Лаят на месириите се чуваше в далечината. Спок се опитваше да не се поддава на желанието си да погледне назад, а вместо това да се концентрира върху онова, което му предстоеше: дълъг склон, покрит с дребни камъчета. Като внимаваше къде стъпва, той слезе по стръмната скала, а след това продължи да се движи по скалните отломъци.
Дишаше все по-трудно и по-трудно. Едва задържаше метаболизма си в разумни граници.
Колко ли време беше минало, откакто беше телепортиран сред хълмовете? Слънцето все още беше високо, но, от друга страна, той се беше телепортирал на планетата призори. Това означаваше, че вероятно бяха изминали повече от пет часа, а може би шест или седем. Мислите му вече не бяха така ясни, което не беше обнадеждаващо.
Отново се дочу лай. Ставаше все по-силен. Бавно, постепенно животните го догонваха. Спок прие факта с мрачно чувство за неизбежност. Всъщност той никога не си е представял, че ще излезе победител в това преследване. Единственото, което го интересуваше, беше да удължи гонитбата.
Независимо от това той се опита да прецени разстоянието, което го делеше от преследвачите му. „Звукът се движи по-бързо, когато е студено“ — помисли си той. Дриин и месириите му може би бяха на около една миля от него. Но това не беше сигурно. Дриин може би не беше с тях. Спок предполагаше, че меркаанецът няма да е в състояние да бяга заедно с животните. Той вероятно ще накара техника по транспорта да го телепортира на мястото, където вече бяха месириите. Това беше единственият начин Дриин да се движи заедно с тях, което означаваше, че ако Спок успява да се изплъзне от животните, би избягал и от господаря им!
Изведнъж някакъв зелен огън проблесна вляво от него. Като се обърна, той видя, че част от хълма беше погълната от огнената вълна на нечий бластер. Първият офицер не смееше да погледне през рамо. Очевидно завоевателят се беше телепортирал доста преди месириите и се беше материализирал достатъчно близо до Спок, за да може да използва бластерите.
Като се изкачи на върха на склона, Вулкан продължи напред. Движеше се зигзагообразно, за да затрудни по този начин преследвачите си. Чуха се други експлозии от двете му страни. Но нито една от тях, забеляза той, не беше толкова близо до предишната, нито един от изстрелите нямаше за цел да го убие. Спок разбра, че Дриин просто си играе с него, че му се подиграва. Когато чу меркаанецът да се смее, Спок най-после погледна през рамо и видя своя враг да стои на върха на хълма, от който той току-що беше слязъл. Оръжието му беше насочено към небето.
— Тичай, Вулкан! Тичай, за да спасиш живота си! — гласът на Дриин достигаше до него като ехо, на вълни, идващи една след друга. — Просто не си мисли, че можеш да избягаш достатъчно далече, за да се спасиш!
От мястото, на което се намираше, завоевателят, разбира се, можеше да го убие, ако това беше желанието му.
„… Да се спасиш… да се спасиш“.
Спок се обърна и продължи да бяга напред. Очевидно нямаше шанс. Но по-добре беше да не мисли за други неща и да се концентрира върху това, как да използва най-пълноценно силите си. Той продължи да бяга нататък по склона.

* * *

Когато Спок изчезна зад билото на следващия хълм, Дриин прибра бластера си и отново се разсмя. Отдавна не беше се забавлявал толкова много. След като натисна един от бутоните на комуникатора си, той чу веднага Балак да му отговаря.
— Да, завоевателю?
— Как върви транспортирането?
— Добре, господарю. Никога досега не е било по-добре.
Дриин изсумтя.
— Наистина ли? Вероятно те предчувстват какво кръвопролитие ще настане, след като уговорката ни с Вулкан спре да действа. А и имат право! — той замълча. — Все пак ние трябва да се отнасяме с подозрение към всяка промяна в поведението им. Увеличи охраната в района на мините и производствените цехове!
— Ще бъде сторено!
— Това е всичко.
След като прекъсна връзката, Дриин се замисли за момент. Не беше ли прекалено мнителен? Вероятно. Също както преди се беше усъмнил в тази проста фраза. Каква беше тя? О, да: „Рожденият ден на Бойс“.
И все пак всичко му изглеждаше толкова… увъртяно. Някак си не на място. Как странно го беше погледнал този човек, лекарят… Не, всичко беше плод на неговото въображение!
Разбира се, беше лесно да се разбере каква е истината. Би могъл да започне да измъчва доктора. Да го принуди да разкрие тайния смисъл, закодиран във фразата. Ако имаше такъв.
От друга страна, не можеше да изглежда несигурен в собствените си сили пред очите на противника. Съобразителният завоевател не ходи на лов за неща, които не съществуват. Гариид Уелд не постъпваше така. Ако се окажеше, че няма никакъв скрит смисъл в тази фраза, той би изглеждал като глупак. Независимо, колко голяма е плячката му, това щеше да хвърли сянка върху завоеванията му. Той поклати глава и излезе от сянката на едно дърво. Нямаше нужда повече от нея. Досега експедицията му протичаше като по план и щеше да продължи така.
А дори и да имаше някаква закодирана информация, какво биха могли да направят жителите на колонията? Те бяха под наблюдение през цялото време. Заплахата със смърт постоянно ги съпътстваше. Дори да им беше позволил да говорят свободно с онези от „Ентърпрайс“, нямаше начин плячката да му бъде отнета.
Като се успокои най-после, Дриин погледна отново към хълмовете и се усмихна. „Ловът“ продължаваше.

* * *

— По дяволите! — възкликна Каррас.
Като си проправяше път над едно паднало дърво, Кърк се обърна и я погледна през рамо.
— Какво има? — попита той.
Тя спря.
— Как може да съм толкова глупава?
— По отношение на кое? — беше объркан.
Каррас го погледна, макар че мислите й бяха някъде другаде.
— Онези символи… — каза му тя.
— Да?
Жената извади трикордера си.
— Не мога да повярвам, че съм го пропуснала — каза тя, ужасена от себе си. — Гледай!
Още веднъж Кърк надникна в екрана. Онова, което видя, беше една конфигурация от десетина символа, като никой от тях не беше подобен на вече известния йероглиф, обозначаващ животното.
Той й каза:
— „Болен“ и „здрав“, нали?
— Да. Нали си спомняш тези знаци? Описанието на процеса, водещ до „болен“ и „здрав“.
Капитанът кимна.
— Онези, които разказват за ухапването?
Каррас посочи конкретно един от тях.
— Погледни внимателно! Виждаш ли този знак?
Изглежда този символ вървеше заедно със знака за „здрав“.
— Отначало не можех да измисля какво означава. Точно сега се досетих. Този символ — тя посочи към един друг от по-малките гравирани знаци — е обърнат обратно. Точно както йероглифа за „болен“ беше обърнат обратно, което означава „здрав“.
Кърк се намръщи.
— Но какво означава оригиналният символ? Искам да кажа, когато е обърнат наопаки?
— Това е заповед — обясни тя. — И означава „остани“.
Капитанът я погледна.
— Значи, ако е поставен в нормално положение…
— Ще означава „върви“. Вероятно към някое друго от леговищата на създанието. Това е, разбира се, ако искаш да си „здрав“.
Той премисли информацията.
— Значи излиза, че някой може да бъде излекуван от ухапването на животното, ако бъде ухапан отново, но не от същото животно. То трябва да бъде различно.
— Ако не съм твърде далеч от истината, изглежда йероглифите искат да кажат именно това.
— Но защо? — попита Кърк. — Защо природата ще създаде такъв вид механизъм?
Мичманът нямаше отговор на това. Тя повдигна рамене.
Кърк помисли още известно време. Накрая поклати глава.
— Изглежда, че няма смисъл.
Каррас кимна.
— Знам, но независимо от това — ето го!
Капитанът си спомни първоначалната им цел.
— Можем да говорим по този въпрос по-късно. Предполагам, че мястото за телепортиране е някъде наблизо.
Каррас се съгласи, затвори трикордера си и го прибра. Но Кърк можеше да се обзаложи, че тя продължаваше да мисли за йероглифите, поне докато изминаха следващите няколкостотин метра, защото скоро след това те достигнаха до целта си — мястото, където за първи път бяха стъпили на Октавиъс IV.
Около мястото за телепортиране всичко беше, меко казано, в безпорядък, предизвикан от появяването на съществото. Когато Кърк се приближи към ръба на дупката, в която бяха пропаднали, му беше трудно да повярва, че останаха живи. Огромни скални плочи стояха изправени, като по този начин образуваха зеещи дупки, които се спускаха на двадесет фута дълбочина. Всички дървета бяха полузакопани в земята, обърнати с корените нагоре или разцепени на две.
— Капитане?
Кърк вдигна очи и видя, че Каррас беше приклекнала на противоположната страна на цялата тази бъркотия. Изглежда беше намерила нещо. Като се доближи до нея, той разбра какво беше привлякло вниманието й: няколко отпечатъка на ботуши в тъмната, разорана земя. Той оцени веднага важността на това.
— Някой е бил тук след земетресението! — каза той.
Мичманът кимна.
— Може би групата на мистър Сулу или някоя друга? Във всеки случай те са разбрали, че нещо ни се е случило и са дошли да проверят.
Кърк почувства как благодарност изпълва сърцето му. Значи инстинктът му не го е подвел! Все още оставаше възможността нещо ужасно и непредвидено да е изисквало отпътуването на „Ентърпрайс“ и групата на Сулу също да е била изоставена тук, както тази на капитана. Но много по-вероятно е хората на Сулу да са били телепортирани на кораба и екипажът на Кърк, състоящ се от четиристотин и двадесет човека, да е все още жив и здрав! Предположението му за непредвидения, спешен случай звучеше все неправдоподобно. Все пак Скот не би се отказал да ги търси, не би обърнал внимание на някое обикновено повикване на Звездната флота, а би останал наоколо, за да хване сигнала, идващ от комуникатора на Оуенс. Кърк сподели мислите си с Каррас. Реакцията й показа надеждата, която и тя таеше в себе си: Ако „Ентърпрайс“ е бил изпратен по друга задача, той ще се върне отново!
Оставаше все пак един въпрос, на който не можеха да отговорят, а той не беше маловажен. Защо корабът е бил извикан, какъв проблем е трябвало да решава?
— Сър?
Той прекъсна мислите си.
— Да, мичман?
— Може би не е много добре, че се мотаем тук? Ако животното усети присъствието на…
Кърк се съгласи.
— Нека набързо огледаме наоколо и да видим дали можем да намерим нещо друго.
След като не успяха да открият нищо ново, минута по-късно те напуснаха мястото за телепортиране и тръгнаха обратно.

* * *

Изведнъж Спок усети нещо. Огледа се и видя лъкатушещата пътека, върху която лежеше. Почувства студения вятър. Чу лая на месириите. Като проследи откъде идва звукът, той погледна надолу. Животните се изкачваха нагоре по пътеката към него. Ако той не тръгнеше веднага, те щяха да изпълнят задачата си само след няколко минути.
Като събра всички сили, той стана и започна да се движи напред. Напред и нагоре. Какво се беше случило? Откога лежеше тук? Спомни си, че последно беше видял месириите доста далече, може би на половин миля от себе си. Тогава Дриин беше с тях, а сега не се виждаше. Имаше само един възможен отговор: в резултат на непознатото вещество в кръвта му Спок беше изпаднал в безсъзнание. Мозъкът му, пришпорен до краен предел, си беше отмъстил по единствения възможен начин — беше изключил.
От друга страна, той не беше позволил на отровата да вземе надмощие. Или поне той си мислеше така. Във всеки случай, тя беше под контрол. Сега съзнанието му беше по-ясно, отколкото преди, а сетивата му по-остри. Спомни си една поговорка на Вулкан: „Шали бан“, което буквално означаваше „Спокойствие пред бурята“. Ясната проницателност предшестваше тъмното вълнение на смъртта. Дали това, което изпитваше, не беше някаква разновидност на „шали бан“? Дали ще дойде отново в съзнание, когато припадне следващия път?
Месириите джафкаха отдолу, сякаш за да му напомнят, че и те имат някакви претенции към него. Чудеше се кои от враговете му ще го унищожат: животните, отровата или собственият му измъчен мозък. Когато слезе по криволичещата пътека, Вулкан забеляза колко неудобна за вървене беше тя заради облите камъни, с които беше покрита. Всъщност скалите бяха толкова много тук, че пътеката се беше стеснила и беше само няколко инча широка. При нормални условия Спок би се проврял между скалите с лекота, но в сегашното си състояние трудно би могъл да се справи с това. Докато размишляваше, му дойде една идея. Погледна надолу към приближаващите месирии, които изглеждаха толкова свежи, колкото когато ги беше видял за пръв път на площада. Каква беше фразата, която Маккой толкова обичаше? „Да убиеш два заека с един куршум“? Не че целта му беше непременно да убива, нито пък месириите бяха по някакъв начин свързани със зайците, но идиомът изглеждаше все пак на място.
Като се спусна надолу по пътеката до мястото, където скалите започваха да се разреждат, той избра една от тях. Беше твърде тежка, за да я повдигне, особено в състоянието, в което се намираше, но се оказа, че може да я търкаля без много усилия.
Погледна отново към месириите, които в момента превземаха един остър завой по пътеката, без да намаляват темпото. Вероятно усещат, помисли си Спок, че краят на лова вече приближава. И може би беше така, макар и не по начина, по който те очакваха.
След по-малко от минута животните щяха да бъдат точно под него. Бяха прекалено концентрирани в преследването, за да обърнат внимание на нещо друго. Ако преценеше добре времето, би могъл да ги изненада. Като застана между хълма и камъка, той концентрира всичките си сили и зачака. Когато му се стори, че е дошъл моментът, той бутна камъка. Първоначално скалата не се помести. Решен да не пропуска шанса си, Спок я натисна още по-силно. След секунда-две усилията му се увенчаха с успех. Скалата се спусна надолу, като се търкаляше към ръба на пътеката. Тя набра скорост и след това изчезна от погледа му. Вулкан се наведе напред, за да проследи движението й и я видя да връхлита върху месириите с такава точност, каквато той не се беше надявал, че ще успее да постигне. Така както месириите бягаха една до друга, камъкът сигурно щеше да удари едната, а може би и другата. Спок се надяваше, че те ще бъдат ранени, макар и не убити. Беше му неприятна мисълта да причини смърт на някаква друга форма на живот.
Но както се разбра по-късно, нямаше нужда да се тревожи толкова много. В последния момент месириите забелязаха надвисналата опасност и се отклониха от пътя си — едната от тях към склона на хълма, а другата — към края на пътеката. Усилията на Вулкан все пак не отидоха напразно. Докато камъкът подскачаше надолу по склона, животното, което се беше отклонило и тръгнало към ръба на пътеката, го прескочи, но все пак се препъна и камъкът го помете надолу. Те се завъртяха в една обща маса от зъби, челюсти и козина. Когато животното най-после се спря долу на зигзагообразната пътека, то очевидно беше счупило един от задните си крака. Опита се да стане — веднъж, два пъти, но не успя. Накрая просто легна на една страна и започна да ръмжи.
Но другото пък въобще не беше пострадало. Спок видя, че то беше започнало да се изкачва нагоре по пътеката, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше време да направи втори опит. Здравото животно вече се беше изкачило доста нагоре. По ирония на съдбата първият офицер му беше помогнал. То сега беше по-близо до него, отколкото ако просто беше бягал по скалите или въобще се беше движил. И ако не започнеше веднага да бяга, животното все повече щеше да скъсява и без това малката дистанция между тях.
Спок потисна разочарованието си и отново тръгна между скалите. Засега мозъкът му беше все още ясен, а силата му достатъчно голяма, за да може да се движи. Трябваше да използва тези си предимства, докато все още можеше.

* * *

Дриин се наведе над Сариф и го погали. В отговор месирии го погледна с големите си златни очи и изскимтя. Раненият му крак беше свит под тялото.
— О, Сариф! — каза той. — Какво е станало с теб?
Дриин не се съмняваше, Спок го е направил. Месириите не се подхлъзват просто ей така. Напротив, стъпват доста стабилно по земята. Ето още една сметка, която трябваше да уреди с Вулкан!
Завоевателят се изправи. Без желание той извади оръжието си и го насочи към раненото животно. Сякаш усетило какво ще последва, то се опита да се издърпа нагоре по пътеката. Опита се да му покаже, че не го е подвело. Но, разбира се, то го беше направило. Една месирии, която се беше провалила, въобще не беше месирии, независимо от причините за провала. Не биваше да й се позволи да живее!
Техникът по транспорта знаеше това правило, когато забеляза неподвижното животно и докладва на господаря си. Дълг на Дриин беше да го умъртви. А това не беше приятно задължение — въобще не беше приятно!
Като скръцна със зъби и се опита да не обръща внимание на това, как жално го гледа животното, той активира оръжието. Секунда по-късно Сариф беше обхванат от разрушителната сила на огъня. Дори нямаше време да изквичи, преди да изчезне.
Завоевателят наклони глава.
— Сбогом, моя любов!
Като постави бластера обратно в туниката си, Дриин се замисли за възможностите си. Смяташе да накара техника по транспорта да го телепортира до Мемзак и тогава вероятно щеше да бъде толкова близо, че Спок да е в обхвата на оръжието. Можеше да сложи край на преследването — там и тогава.
Някои, сред тях и Балак, биха го посъветвали да направи именно така. Според тях той би трябвало да се върне по-скоро на „Клодиаан“, за да могат да избягат, веднага след като товаренето на минерала завърши. Но той беше започнал тази работа и щеше да я завърши. Щеше да си отмъсти — колкото е възможно по-добре и по-пълно!
Мемзак все още беше по петите на Спок. Защо да оставя Вулкан да се измъкне по-лесно, отколкото е необходимо? „Не — каза си той, като тръгна нагоре по пътеката, — нека омразният измамник да потича малко. А след това ще го убия!“


Глава осемнадесета

Когато Спок слезе в една дълга, гола долина, най-после си позволи да приеме за истина следния факт: от известно време, може би от час или повече, животното не успяваше да го догони. Отначало той си помисли, че това е просто плод на въображението му или някакъв трик, предизвикан от терена на местността. Но когато погледна още веднъж назад и видя месирии да се изкачва по билото на възвишението зад себе си, Вулкан се убеди, че в разсъжденията му има истина. Дали и месирии също се беше изморила, както и той? А може би защото Дриин не ги беше нахранил? Или пък просто защото меркаанецът не беше очаквал преследването да продължи толкова дълго? Нямаше значение. Рано или късно самият завоевател щеше да се появи и да сложи край на преследването. Но засега Спок трябваше да вложи всички сили в бягството си. В интерес на истината той издържа на това напрежение по-дълго, отколкото самият очакваше. Независимо от вродената скромност на Вулканите, не можеше да не бъде доволен от себе си! Беше горд от това, което беше…
Преди да успее да довърши мисълта си, една позната агония обхвана цялото му същество. Той се присви, но все пак успя да се задържи на крака.
Зад него животното изскимтя внезапно ободрено. Без съмнение, то усети болката му. Видя колко уязвим стана този, когото преследваше. С усилие Спок успя да се изправи. Опита се да потисне непознатата лудост, да я задържи под контрол само още малко. Този път обаче не беше възможно да я отблъсне. Чувстваше как влиянието й се увеличава като бурен, черен порой, как лудостта го опустошава, поглъща го. И все пак той продължаваше да върви, като залиташе, но се движеше напред.
Тогава нещо го удари отзад с ужасна сила така, че го завъртя. Той падна по гръб и почувства някаква тежест върху гърдите си. Спок отвори очи тъкмо навреме, за да види как челюстите на месирията се затвориха в неговата китка. Болката беше ужасна, дори по-голяма от пожара в кръвта му. С другата си ръка той се опита да издърпа муцуната на животното, но без успех. Най-после Спок се изви, тъй както лежеше в пръстта, и с трепереща ръка започна да търси някакъв камък. Намери един. И с цялата сила, която можеше да събере, удари животното по главата.
Нетърпимото напрежение в китката му спря. Месирията се строполи върху него, като все още дишаше, но вече беше в безсъзнание. Спок го отмести настрани и се претърколи по корем. Една мисъл все още го тревожеше. Хаосът в главата му се засилваше, но друго нещо продължаваше да го притеснява — трябва да продължи да се движи, трябва да оцелее! Той пролази покрай раненото животно. Като се хвана за една скала, Спок се притегли напред. Не след дълго болката стана прекалено силна, за да може да я понася. Огънят вилнееше в главата му и беше извън контрол. Вулкан се предаде и потъна в тъмнина.

* * *

Дриин тъкмо се беше спрял и си почиваше, седнал върху един голям речен камък, когато комуникаторът му иззвъня. Като натисна необходимия бутон, той попита:
— Да?
— Господарю, тук е Тезлин. Имам лоши новини. Изглежда и второто животно е обездвижено.
Меркаанецът стисна зъби и попита:
— А Вулкан?
— Техникът по транспорта докладва, че той все още е в околността.
Дриин извади оръжието си и се изправи.
— Телепортирайте ме при него! — даде заповед той. — Веднага!
— Както желаете, господарю.

* * *

На меркаанския кораб „Клодиаан“ третият офицер Сеемал Тезлин току-що беше привършил с предаването на заповедта на техника по транспорта. След това се концентрира върху предстоящата задача. По принцип, като не се броеше загубата на любимците на господаря, той беше доволен от начина, по който преминаваше експедицията. Те не само бяха взели от колонията значителен брой контейнери, изключително голямо количество минерали, но и вторият офицер Балак беше показал, че не е толкова добър, каквато беше репутацията му. Може би при следващата експедиция той щеше да бъде сменен? А кой би бил по-подходящ да бъде избран за втори офицер на триадата, ако не Сеемал Тезлин? Той се беше проявил толкова добре по време на тази операция на Бета Кабрини.
Когато погледна към товарната палуба, той видя, че там се е появила нова група контейнери. По негова преценка освен този товар трябваше да се натовари още една партида. След това те щяха да се завърнат у дома, на меркаанската планета.
Това беше на теория. В действителност, вероятно щяха да се позабавят тук още известно време, докато господарят Дриин се измори от преследването на първия офицер на „Ентърпрайс“.
Безсмислено беше желанието на Дриин да унищожи кораба на федерацията веднага след като приключи преследването. Това беше лудост! Както и небрежно подхвърленото от него изречение за „робите, които ще вземат“ със себе си.
Какво би станало, ако дойдат подкрепления на федерацията, преди Вулкан да бъде заловен? Всичките им усилия ще отидат напразно! Може да загубят един или два кораба в битката, в зависимост от това, колко голямо ще е желанието за отмъщение на федерацията.
Но всичко това нямаше значение. Тезлин не беше този, който можеше да накара завоевателя да побърза. Той беше работил твърде упорито да изгради кариерата си, за да си позволи да разруши всичко с неподчинението си.
Беше служил под командването на Сора Бутачеф на „Кантрул“ в продължение на повече от година и никога не беше казал и дума, с която да протестира, макар че Бутачеф беше такъв особняк, че би могъл да забави товаренето на плячката с цели часове, докато се чоплеше в банята си. След като беше успял да си държи устата затворена на планетите Норит IV и Абин, Тезлин би могъл да го направи и на Бета Кабрини! Освен това колко време още щеше да е необходимо за залавянето на Вулкан? Той успяваше да избяга от месириите на Дриин в продължение на десет часа. Самите животни би трябвало също да са се изморили до…
Изведнъж той забеляза раздвижване на мястото, където се разтоварваха последните контейнери. Скоро там се събра цяла тълпа.
— Какво става? — извика той.
Няколко от членовете на експедицията се обърнаха към него.
— Монгис припадна — каза един.
— Припадна? — Тезлин се намръщи. — Е, добре, не стойте просто така! Занесете го в лазарета!
— Както желаете, трети офицер — каза този, който беше отговорил на въпроса на Тезлин и вдигна юмрук за поздрав.
Но преди заповедта да бъде изпълнена, втори меркаанец падна на пода. И трети щеше да го последва, ако стоящите на пода не го бяха хванали.
— Какво в името на всевишния…? — Тезлин прекъсна изречението на средата и се приближи към разтревожената група.
Дали се бяха разболели от някаква болест долу на планетата? Нещо, което едва сега започваше да се проявява? Не, това беше глупаво. Имаше и други, които бяха в колонията толкова дълго, колкото и заболелите, а и по-дълго. Но те не припадаха просто ей така. Когато се приближи, той усети някаква миризма. Отначало тя беше едва доловима, но постепенно се засилваше. Той подуши въздуха и сбърчи нос. Да, определено тук имаше нещо. „Не точно неприятно — помисли той, — но е трудно да не се забележи. Дали има нещо общо с проблема тук?“ Тезлин изсумтя.
— Добре — каза той. — Изведете тези мъже оттук — той се обърна към най-близко стоящия член на експедицията на име Коликс. — Ти върви до системата за поддържане на вентилацията и накарай техника да провери вентилационната система. Има нещо във въздуха и аз искам да знам какво е то.
— Както желаете! — отговори мъжът и тръгна.
Третият офицер се обърна към останалите, които вече вдигаха другарите си от палубата.
— Движете се бързо! — заповяда Тезлин. — Нямаме време, имаме работа!
Но преди да успее да продължи, чу един тъп звук точно зад себе си. Като се обърна, той видя, че меркаанецът, когото беше изпратил да провери климатичната инсталация, беше паднал на колене. Секунда по-късно той се простря на пода и остана да лежи там безжизнено.
Тезлин изпсува. Очевидно положението беше по-сериозно, отколкото той си мислеше. А и след като членовете на екипажа се разболяваха, защо да не стане същото и с третия офицер?
Без да си прави труда да издава други заповеди, той се забърза към вертикалния асансьор. Трябваше да изолира причината. Трябваше да се справи с този проблем, преди той да е дал отражение върху транспортния график и да го е забавил.
Какво би станало, ако господарят свърши по-рано от очакваното и поиска да узнае защо последната доставка е все още на планетата? Тогава Тезлин можеше да се окаже в положението на Балак, а той не желаеше това. На половината път до асансьора той осъзна, че миризмата тук е толкова силна, колкото беше на мястото, откъдето идваше. Тя се разпространяваше. Започна да тича по-бързо, колкото е възможно по-бързо. Асансьорът не беше далече. Още пет-шест крачки и той щеше да е до него. Само още няколко… Той почувства как краката му сякаш натежаха и омекнаха. И преди да осъзнае какво става, палубата вече летеше срещу него.
Тезлин скоро се свести и погледна отново към вратата. Беше почти до него. Все още имаше шанс. Умът му беше ясен. Чувстваше горната част на тялото си. Ако успееше с помощта на ръцете си да се притегли и да влезе в асансьора, можеше да успее да избяга от тази миризма. А междувременно асансьорът щеше да го отнесе при лекаря… След малко и тази мечта умря. Едва започнал да се движи напред, той усети, че ръцете му се вдървиха. Бавно се отпусна на палубата… Тезлин не беше загубил съзнание, не съвсем и не веднага. Видя как членовете на експедицията бързаха към него и как припадаха преди да успеят да го достигнат. Видя ги как падаха един върху друг и всички те бяха безпомощни и сковани като самия него. След известно време той видя и другите — хората, които се материализираха в товарния отдел с газови маски и фазерни пистолети. Тогава разбра какви глупаци са били меркаанците…

* * *

В съответствие със заповедта, която беше издал, Дриин беше обгърнат от аления блясък на ефекта, който излъчваше телепортирането. Хвана бластера си по-здраво, защото очакваше да срещне съпротива. Когато се материализира, той все пак беше изненадан, като видя, че предпазливостта му е била ненужна. Беше очаквал да намери Спок все още на крака, все още бягащ с малкото сили, които му бяха останали. Вместо това той лежеше на земята, дишаше неравномерно, а тялото му трепереше от студ и изтощение.
На няколко метра зад Вулкан лежеше в безсъзнание Мемзак. Тънка струйка кръв се спускаше от рана над едното му око, а до него имаше парче скала — без съмнение, това бе оръжието, което Спок беше използвал, за да удари животното.
Завоевателят поклати глава. Първо Сариф, а след това и Мемзак. Ужасна загуба! Но той все още нямаше намерение да доубива животното. Имаше друга работа, при това много по-приятна. Като приближи до Спок, той застана над него и го ритна в ребрата — веднъж, втори път, за да се убеди, че безпомощността му не е номер. Задоволен от резултата, той клекна до своя враг и се усмихна, като си представи какво му предстои.
— Не е ли интересно — каза той — как съдбата понякога забравя любимците си, Спок? Как една звезда изгрява, а друга залязва?
Вулкан не отговори. Очевидно не беше в състояние да говори. Беше твърде слаб и вкочанен от студа.
Дриин се усмихна. Не бързаше. Толкова пъти беше мечтал за този момент! Един момент, до който не се беше надявал да стигне. Искаше да се наслади, да запомни всеки детайл от него: как стои с оръжие в ръка, как Спок лежи, унижен и сразен.
Сега той не можеше да не си спомни подробностите от собственото си унижение. Те бяха все още живи в съзнанието му. От тях също имаше нужда, защото трябваше добре да си спомниш падението, за да можеш да оцениш сладостта на отмъщението.
Духаше вятър. Лешояди летяха високо в небето, като описваха кръгове горе, привлечени от дъха на смъртта. Завоевателят забеляза и това. След като свърши с приготовленията, обладан от жажда за мъст, той хвана Вулкан за раменете. Искаше да види изражение на ужас, изписано по лицето на Спок. В същото време мислеше как най-изискано да изпълни отмъщението си. Но когато изправи жертвата си и застана срещу нея, той видя по лицето на Вулкан изписано само страдание. Спок трепереше, обхванат от треска, която беше толкова ужасна, че дори не си даваше сметка за присъствието на Дриин, а още по-малко за плановете му.
Така че накрая завоевателят остана измамен, точно както оня доктор Маккой беше предсказал. Дриин щеше да си отмъсти, но не на остроумния Вулкан, чието име беше проклинал през годините. Това тук беше просто едно треперещо, немислещо парче месо, което дори не заслужаваше да му направиш услуга, като го застреляш с бластера си.
Огорчен и отвратен, Дриин прибра оръжието си. Той преобърна Спок с крак така, че лицето му да е заровено в пръстта. След това, като се обърна с гръб към него, отиде и взе същото онова парче скала, което Вулкан беше използвал, за да се отбранява от Мемзак. Не беше толкова тежко, колкото изглеждаше, но щеше да свърши работа.
Завоевателят издигна парчето скала над главата си и като хвърли последен поглед към обекта на безсмисленото си отмъщение, се приготви да го стовари върху него.
— Спри на място! — чу се вик зад него.
Дриин изпусна скалата, издърпа бластера си и се обърна, но онзи, който беше извикал, беше твърде пъргав. Избухна червена светлина и сякаш някакъв чук се стовари върху гърдите му, а оръжието излетя от ръцете му.
Докато лежеше и се мъчеше да си поеме въздух, Дриин погледна нагоре, за да види кой беше този, който го спря. Видя не една фигура, а три. Трима офицери от Звездната флота и всички те — въоръжени с фазери! Единият стоеше пред другите двама, а очите му се бяха присвили и едва прикриваха трудно сдържания яд.
— Съжалявам, че те прекъснах! — каза той. — Но този, когото се опита току-що да унищожиш, е моят командир.
Завоевателят поклати глава. Как беше възможно? Тезлин внимателно наблюдаваше „Ентърпрайс“. Освен това никой от кораба на федерацията не би могъл да локализира Спок толкова бързо, не и след като Вулкан беше телепортиран тук, сред хълмовете. Само техникът по транспорта разполагаше с координатите.
— Изглеждаш изненадан? — отбеляза офицерът, като взе бластера на Дриин. — Почакай и ще видиш колко изненадан ще бъдеш, когато се върнеш на кораба!
Меркаанецът посегна към комуникатора си. Противниците му не се опитаха да му го отнемат. Напротив, те насочиха цялото си внимание върху Спок. Дриин задейства комуникатора и извика:
— Тезлин?
Не се получи отговор. Завоевателят изпсува. Беше говорил с третия си офицер преди няколко минути.
— Мистър Чеков — каза един от хората. Те бяха преобърнали Спок с лицето нагоре. — Погледнете, нещо не е наред! И то не е от изтощение…
Онзи, който беше извикал на Дриин, приклекна до Вулкан. Лицето му изразяваше загриженост. Промърмори нещо от рода на това, че „Лесли е бил прав“. А след това, като отвори комуникатора си, заповяда:
— Мистър Кайл, петима за телепортиране на борда.
В това време меркаанецът се беше свестил достатъчно, за да стои седнал и да си припомни за камите, намиращи се в туниката му. Като се убеди, че никой не го гледа, той посегна към тях с две ръце…
Този, на когото казваха Чеков, го смрази с поглед и с един добре насочен фазер:
— Не бих правил това, ако бях на твое място — каза той.
Малко след това те изчезнаха, обгърнати от леко, златно сияние: офицерите, Спок и завоевателят Хеймсаад Дриин.

* * *

Маккой крачеше в тясната стая, която беше приготвена за негова килия. Отвън стражата разменяше гърлени реплики с определено садистични нотки в тях. „По дяволите — мислеше си той, — аз съм доктор, а не играч на покер! Може би Джим би успял да продаде на тези меркаанци някаква „стока“, но не и аз. Господи, та аз дори не мога да направя така, че истината да звучи убедително!“ Поне не беше издал плана на Спок. Поне беше успял да… Мислите му бяха прекъснати от вик, долетял отвън. Веднага след него се чу друг.
Отначало докторът си помисли, че нашествениците убиват хора на площада, което означаваше, че преследването на Спок е завършило и той е мъртъв. Но след това разбра, че виковете въобще не бяха на хора. Бяха на меркаанци.
Неговата стража също беше забелязала това. След бърза размяна на реплики един от тях се спусна надолу по коридора, като остави другия да го пази. Оня, който остана, го погледна предупредително и Маккой вдигна ръце, с което показваше, че ще изпълнява заповедите им. Разбира се, беше мислил да избяга, но не искаше да го показва. Чуха се още шумове, още викове. Сега някои от тях бяха на хора. Ставаха по-силни и се чуваха по-отблизо.
Меркаанецът, който охраняваше Маккой, явно започваше да се колебае. Докторът се опита да се постави на негово място. Ако напуснеше поста си, можеше да помогне за потушаване на вълнението, каквото и да беше то. Но тогава щеше да остави затворника сам и по този начин да не изпълни заповедта на началника си.
Разбира се, ако жителите на колонията се бяха разбунтували и по някакъв начин се бяха сдобили с оръжие, за него щеше да е опасно да остане в един гол коридор. Но ако завоевателят реши, че войникът е сгрешил, като е напуснал поста си, наказанието щеше да бъде сурово.
Най-после, подтикван от страха си за оцеляване, меркаанецът тръгна по коридора, както направи и другият часовой.
Маккой се усмихна. Беше свободен! Не беше лошо. Но ако навън се водеше война, той нямаше да се хвърли стремглаво в нея. Щеше да действа внимателно. Отначало трябваше да огледа коридора, за да се убеди, че няма да го стигне някой случаен изстрел…
Тъкмо си беше подал главата навън, когато лъч червена светлина отхвърли назад неговия часовой. Следващият изстрел повали меркаанеца на земята и той нямаше да може да стане отново поне за определено време. Маккой можеше да каже това със сигурност. Очевидно беше прострелян с фазер. Но кой би могъл да има фазер все пак?
Почти веднага докторът получи отговор на въпроса си, защото лейтенант Лесли и един друг офицер от охраната, онази жена, която го беше спряла по пътя към стаята за телепортиране, се появиха иззад един ъгъл на коридора.
— Лесли! — извика докторът, за да го чуят и да не го объркат с някой меркаанец, дебнещ в засада. — Аз съм Маккой! — като го разпозна, офицерът от охраната сне насоченото към него оръжие.
— Доктор Маккой, добре че ви намерихме! Мислех си, че ще се наложи да претърсваме всяка сграда в колонията.
— Какво става? — попита той.
Лесли погледна подозрително надолу по коридора.
— Това, че ние си връщаме колонията обратно. Площада, растителността, мините — всичко!
Докторът се усмихна.
— Значи планът на Спок се осъществи?
Офицерът по охраната кимна.
— Не можеше и да стане по-добре! Жителите успяха да обгазят и трите кораба на меркаанците. Когато видяхме, че транспортирането на минералите е спряло, ние разбрахме, че газът си е свършил работата. А след това трябваше само да пробием няколко „дупки“ в защитния екран на корабите, да се телепортираме и да ги завземем.
— Ами Спок? Той е някъде горе, сред хълмовете.
— Беше. Чеков откри координатите му на флагманския кораб на меркаанците и се телепортира точно навреме, преди Дриин да го убие.
— Значи е жив? — каза Маккой.
Лесли кимна, но в очите му премина сянка, която показа на доктора, че състоянието му не е добро.
— А сега хайде! — каза офицерът. — Трябва да те телепортирам горе. Тук не е сигурно.
В един момент докторът почувства желание да остане и да участва в освобождаването на колонията. Но след това се замисли и не каза нищо. Спок имаше нужда от него и това сега беше най-важното! Освен това Маккой беше толкова войник, колкото и играч на покер.
Лесли влезе в контакт с кораба и Маккой се приготви за телепортиране.


Глава деветнадесета

Дриин стоеше вече почти час на мостика на „Ентърпрайс“, преди някой да му обърне внимание. Пръв стори това един от офицерите, който Дриин беше видял преди това да стои на пулта за управление. Като се стегна, завоевателят се опита да заеме предизвикателна поза. Не знаеше какво се беше случило на „Клодиаан“, за да не успее да се свърже с Тезлин. Както и да е. Сега това нямаше особено значение. Важното беше, че все още разполага с триста заложници сред жителите на планетата. Познаваше добре хората и смяташе, че те ще го използват на свой ред за заложник, за да освободят жителите на колонията. Но когато Балак се откаже да преговаря с тях, те ще се смилят над него и ще го освободят.
— Най-после! — извика той, когато офицерът застана пред енергийната бариера. — Уверявам те, че шансовете ви за оцеляване не се увеличават, като ме карате да ви чакам.
Човекът се усмихна мрачно.
— Мисля, че трябва да си малко по-добре информиран — отговори му той. — Ти не си в такова положение, че да си позволиш да заплашваш.
Дриин преглътна втрещен.
— Какво означава това?
Офицерът от „Ентърпрайс“ се намръщи.
— Това означава, че ние превзехме всичките ти три кораба! Да не говорим за силите, с които разполагаше на планетата. А сега, ако искаш, да говорим за капитулацията ти…
— Капитулация?! — извика меркаанецът.
Човекът се усмихна.
— Точно това казах! Разбира се, не е задължително да дискутираме, ако нямаш кураж за това. Въпросът е просто технически.
— Ти блъфираш! — отговори Дриин, като се опита гласът му да звучи убедително. — Не вярвам и на една дума от това, което ми казваш!
Мъжът повдигна рамене.
— За мен няма проблеми. Ти ще имаш възможност да се увериш сам. Разбира се, може и да не разпознаеш корабите си без техните въоръжения, но поне ще има с какво да се прибереш у дома. Това е добра сделка, повече, отколкото заслужаваш — като каза това, той си тръгна.
Завоевателят изпсува.
— Чакай! — заповяда той.
Мъжът спря и се обърна.
— Да?
Дриин навлажни устни.
— Ако казваш истината, кажи ми я поне цялата! Какво се случи? Как го направихте?
Другият поклати глава съчувствено.
— Съжалявам — отговори той. — Ще трябва сам да си го представиш.
След това изчезна надолу по коридора.
Завоевателят погледна към стражата, но те просто му обърнаха гръб. Очевидно също нямаше да му кажат нищо. Едно беше сигурно: не изглеждаха разтревожени. Като началника си.
Все пак можеше да е блъф! Но Дриин имаше чувството, че противниците му го бяха надхитрили. Отново! Той стисна зъби. Беше загубил ценната си плячка — всичките двадесет и шест тона. Беше загубил красивата си двойка месирии и нещо много, много важно: беше унижен — така, както и Пайк го беше унижил. За него повече нямаше да има триада, дори нямаше надежда и за един кораб. Щяха да му се присмиват до края на живота му!
Осъзнаването на истинската ситуация беше твърде голямо изпитание за него. Дриин направи несигурна крачка назад, почувства, че коленете му треперят, и седна тежко на мястото си. Беше прекарал последните десет години в опити да се отърси от един кошмар, но ето че отново трябваше да го преживее.

* * *

Когато Монтгомъри Скот влезе в лазарета, той видя Маккой да стои прав до леглото на Спок. Докторът беше потънал в мислите си.
— Доктор Маккой? — каза Скот внимателно.
Главният медицински офицер погледна и мълчаливо регистрира присъствието на Скот. Не беше трудно да се разбере причината за лошото му настроение — беше му страшно неприятно пациентите да умират пред очите му.
Независимо от всичко, когато инженерът се приближи, той каза:
— Заминаха ли си вече?
— Да — отговори Скот. — Заминаха си с подвити опашки. И без нито един бластер! Така няма да могат да причинят никому неприятности по пътя си за вкъщи.
Маккой промърмори.
— Добре казано, но кой би могъл да гарантира, че няма да се върнат?
— Може би ще го направят, но следващия път няма да ни изненадат. „Екскалибър“ идва насам, за да остави един контингент, който ще охранява колонията. Нали разбираш, ще построят защитна система и други подобни.
Докторът се намръщи.
— Толкова хора, Скоти… мъртви. А техният студенокръвен убиец си заминава само с едно тупване по ръката. Не ми изглежда справедливо.
— Може би не е — съгласи се Скот. — Но тук има някои съображения, които трябва да се вземат предвид. Според щаба на Звездната флота ние нямаме право да го съдим.
Маккой промърмори:
— Да, знам.
— От друга страна — продължи Скот, — мислиш ли, че той ще избегне наказанието си все пак? От това, което знаем за меркаанците, те не приемат леко провалите. А Дриин за втори път излъгва надеждите им. Бих казал, че той е вече извън играта, което за него е по-лошо от смъртта.
Докторът кимна.
— След колко време ще можем да тръгнем за Октавиъс IV?
— След няколко часа. А може и по-рано. Всичко зависи от това, кога ще пристигне „Екскалибър“.
— Да, така е — съгласи се Маккой.
Настъпи мълчание. Пръв го наруши Скот:
— Докторе, има един човек, който иска да види мистър Спок. Казах му, че ще трябва първо да говоря с вас.
Очите на Маккой се присвиха.
— Кой е той?
Скот му каза името. След малко докторът реши:
— Разбира се, защо не?…
Двамата погледнаха към Спок.
— Предполагам, че има промяна в съзнанието му, нали? — попита Скот.
Маккой поклати глава.
— Не, макар че болестта му преминава през интересен стадий. Когато пренесохме Спок от повърхността на планетата тук, в кръвните му проби имаше малки количества органичен материал от непознат за нас вид. Разбира се, нищо подобно не сме намирали на Бета Кабрини.
— Дали пък не е от Октавиъс IV? Нещо, от което Спок се е заразил заедно с инжектирането на отровата?
— Това би бил логичният извод. Но до този момент ние не бяхме го забелязали. Разбира се, възможно е веществото тогава да е било в твърде малки количества, за да бъде регистрирано от уредите ни. Но в такъв случай как е станало достатъчно много, че да бъде открито? Дали нещо е дало тласък на разпространението му? Може би нещо в организма на Спок или пък някакъв компонент от заобикалящата среда на миньорската колония — ние просто не знаем. Както и това, което е още по-важно: каква е връзката му с отровата.
Скот се намръщи. Значи загадката си остава и те не са по-близо до разрешаването й!
— Горе-долу така е. Може би по-късно ще разберем какво се е случило със Спок? След като… — докторът спря на средата на изречението и постави ръката си на рамото на Скот. — По дяволите, Спок е изпадал и в по-трудни моменти, нали?
Скот погледна доктора и се усмихна.
— Така е.
Маккой потри ръце една в друга.
— Добре тогава. А сега, защо не се качиш горе на мостика и да оставиш нас, докторите, да си вършим работата…
Скот го погледна съчувствено.
— Да, защо наистина?
Като напусна лазарета, той тръгна към най-близкия турбоасансьор. Опита се да не покаже на онези, които срещаше в коридора, колко тежък товар носи в сърцето си.

* * *

Когато Уейн напусна стаята за транспортиране, съпроводен от лейтенант Сулу, назначен за негов водач, той се огледа наоколо с явно одобрение.
— Измина доста време, откакто бях за последен път на „Ентърпрайс“.
— Да, разбрах това — отговори кормчията. — Променил ли се е много?
Уейн помисли и поклати глава.
— Не особено. Останал си е все същият горд мъж! — той се обърна към водача си. — Вие сте кормчията, нали?
— Да, почти през цялото време.
— Корабът все още ли има този навик леко да се отклонява наляво при големи скорости?
Сулу потвърди с глава.
— Сигурно си спомняш много неща?
Уейн кимна.
— Да, някои.
Твърде малко всъщност. Но той не се беше телепортирал, за да си спомня за кораба. Имаше друго предвид, когато се приближиха до лазарета.
— Маледорична киселина! — каза той с възхищение. — Бихте ли се сетили за това?
Сулу го погледна.
— Ами!… Маледорична киселина и дураниева руда. Не, не бих се сетил! Но все пак аз не съм Спок.
Уейн се усмихна.
— Той винаги е бил от голяма класа!
Вратите към лазарета се плъзнаха встрани, като разкриха по-модерни удобства и съоръжения, отколкото администраторът помнеше да е имало преди. Видя също множество непознати лица. Къде беше Бойс? А и Кастелано?
— Насам — каза му Сулу, като хвана възрастния мъж за ръката и го поведе към място, което преди беше интензивно отделение. Очевидно все още беше такова. Там имаше само едно легло и в него лежеше Спок. Когато Уейн погледна стария си другар, сърцето му силно заби. Вулкан изглеждаше изтощен до краен предел.
— Администраторе?
Уейн се обърна и видя слаб мъж в униформа на главен медицински офицер. Стилът в облеклото се беше променил с течение на годините, но униформата на офицерите в медицинското отделение беше почти същата. Докторът подаде ръката си и Уейн я стисна радушно.
— Брадфорд Уейн. Радвам се да ви видя!
Уейн почувства, че докторът не беше доволен от нещо. Очите му изразяваха разочарование и горчивина.
— Ленард Маккой. А сега помнете — само няколко минути можете да останете при него. Скоро ще трябва да напуснем орбитата — той се намръщи. — Страхувам се, че не е в състояние да ви чува. Спок е силно упоен.
— Няма нищо — каза Уейн. — Разбирам.
Като остави Маккой да си върши работата, Уейн тръгна към леглото на Спок. Там нямаше стол, но и така беше добре. И без това предпочиташе да стои прав.
Отблизо пациентът изглеждаше още по-блед и слаб. Костите на лицето му така стърчаха, че беше просто страшно да го гледаш. Но Уейн го погледна. Това беше най-малкото, което можеше да направи след всичко, което Спок беше сторил за тях. Той се окашля.
— Смешно е — започна администраторът, но след това спря. Гласът му звучеше толкова безизразно! Беше забравил акустиката в помещенията на лазаретите. — Смешно е, Спок. Когато служехме при Крис Пайк, аз не те познавах много добре. В началото дори не те харесвах. Ти беше толкова предприемчив и винаги искаше да направиш нещо повече от другите. Мислех, че се опитваш да накараш капитана да те забележи. Искам да кажа, че аз бях дяволски доволен да бъда кормчия, а ти ме караше да смятам, че трябва да имам амбиции за нещо по-голямо. Аз се чувствах неудобно в твое присъствие. Но след известно време започнах да те разбирам. Това желание, този импулс да правиш всяко нещо колкото може по-добре — просто беше устроен така. Ти не се бореше за кариера. Ти вършеше онова, което всички ние трябваше да правим: да се учим колкото е възможно повече и по-бързо. Но аз не бях така възприемчив като теб — затова и се заех с управлението на колонията, а ти стана първи офицер на „Ентърпрайс“. Всъщност дори когато те опознах по-добре, ние никога не сме контактували истински. Никога не станахме приятели.
Сега съжалявам за това. Наистина съжалявам. Знам какво си направил, за да спасиш колонията. Разбрах и цената, която си платил за това. Иска ми се да сме били по-близки, Спок. Завиждам на тези, които са били!
Уейн въздъхна. Нямаше намерение да стои тук толкова дълго. Не беше си давал сметка колко много неща има да каже на Спок. Но „Ентърпрайс“ трябваше да тръгва. Трябваше да се върне на Октавиъс IV и да види дали капитанът му е жив. Време беше администраторът да каже най-важното:
— Аз просто искам да ти благодаря, командире! Просто исках да ти кажа, че ние никога няма да те забравим!…
След като изрече каквото си беше наумил, Уейн кимна на Сулу. Те тръгнаха заедно към стаята за телепортиране.

* * *

— Искаш ли едно стебло? — попита Кърк.
Каррас поклати глава.
— Не, благодаря.
Тя дори не откъсна поглед от трикордера си, с който се занимаваше през последните няколко минути — почти от момента, в който бяха решили да отстъпят на горещината на деня и да смъкнат товара от гърба си. Той се чудеше дали любопитството беше единствената причина за това пълно вглъбяване или пък беше начин да се избегне разговора. Може би тя се чувстваше неудобно от това, което се случи по-рано. Която и да беше причината, нейно беше правото да върши каквото иска. Никъде в устава на Звездната флота не беше казано, че трябва да се държиш мило в свободното си време. Като доизяде стеблото, капитанът почувства, че е жаден. Захарта, която се съдържаше в тези растения, беше причината за това. Твърде жалко беше, че нямаха никакъв съд за носене на вода, иначе биха могли да си вземат малко по пътя от мястото за телепортиране.
Каррас промърмори нещо и поклати глава. Най-после остави инструмента на земята.
— Нещо ново? — попита Кърк.
— Нищо — въздъхна тя. — Има все още няколко символа, които не мога да разбера. Не ми е приятно, когато нещата ми убягват! — жената го погледна. — Сър, мога ли да говоря открито?
Той кимна.
— Давай направо!
— Това, което предложи преди… нали знаете… аз бях в романтична обстановка със симпатичен мъж и…
— Мичман — каза Кърк, — няма нужда да…
— Не, има! — настояваше тя. — Ти се чувстваш неудобно около мен, не го отричай! Аз мисля, че просто трябва да забравим и да си вършим работата…
„Мъдра философия — реши Кърк. — Подходяща за бъдещ офицер, философия, от която той би трябвало да е доволен“. Но защо не беше? Може би е леко засегнат, че една привлекателна жена толкова бързо спря да го забелязва?
— Напълно съм съгласен! — каза й той. След това протегна ръката си в знак на приятелство.
Каррас понечи да я хване, но преди да довърши движението, джунглата зад нея експлодира с неукротима ярост. Дървета се прекатурваха, камъни се изхвърляха встрани. Земята се издигна и след това се разцепи.
Една доста добре позната форма се появи сред този хаос. Пипалата й се гърчеха, а стомахът се свиваше и отпускаше. Изглеждаше така страхотно и призрачно бяло, както онова създание, което беше атакувало смъртоносно Спок. Като хвана ръката на Каррас, капитанът я дръпна към себе си. Но когато направи това, тя извика, очите й се отвориха широко и разкриха ужаса, който тя изпитваше. Секунда по-късно Кърк видя причината. Около крака й се беше увило бледо, широко колкото камшик, пипало. То я дърпаше назад.
Жената се хвана за Кърк, след това се опита да се задържи, но без успех. Създанието я дърпаше за крака. Кърк искаше да я освободи, разчитайки на собствената си сила, но съществото започна да дърпа по-силно, отколкото преди. Кърк почувства силен удар, стигащ сякаш чак до костите, когато нещо прелетя и се срещна с него. После усети, че лежи на земята в джунглата. Челото му беше влажно и топло от кръвта. Той разбра, че беше ударен по лицето от падащо дърво.
Но което беше по-важно — съществото си беше взело каквото желаеше. Когато капитанът погледна нагоре, като изтриваше кръвта от лицето си, видя Каррас да виси с главата надолу над дърветата. Чертите на лицето й бяха изкривени, както тези на Спок. Тя дърпаше яростно пипалото, което се беше впило в глезена й.
Кърк посегна към фазера си, но си спомни, че оръжието не е в него. Той наблюдаваше как съществото бавно притегля Каррас към устата си, независимо от нейната съпротива. Тя се опита да извика, но не успя, защото болката беше неимоверно голяма.
Капитанът се огледа отчаяно наоколо в желанието си да намери нещо, с което може да й помогне. Погледът му падна върху клон от някакво дърво, разцепено по време на земетресението. Веднага го грабна.
Оставаха му само няколко метра до животното. По пътя му нямаше никакви препятствия. Като се наведе, Кърк го удари под корема и забоде с всички сили импровизираното си копие в мъртвешки бледата плът. Но тази част на животното беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Копието влезе съвсем малко навътре. То сякаш не почувства това.
Секунда по-късно областта около раната започна да трепери. С крайчеца на окото си капитанът видя пипалото, което се носеше стремглаво към него. Кърк се хвърли встрани, едва избягвайки нещото, което се опитваше да го хване. Когато се хвърли втори път, той използва дървото за прикритие. „От всичко това няма никаква полза“ — помисли си капитанът. Но трябваше да помогне на Каррас! А как би могъл да го стори, след като не можеше да помогне на себе си. Като нямаше какво друго да направи, той взе няколко скални къса и ги хвърли към устата на животното.
„Не се отказвай!“ — спомни си той съвета и човека, който му го беше казал. Единият камък не улучи, но другият явно попадна точно в целта. Този път цялото животно се разтресе. Очевидно Кърк беше улучил някакво чувствително място. Както интензивният изстрел на бластера не беше в състояние да освободи Спок от това същество, така и никаква скала не би могла да освободи Каррас. Докато Кърк мислеше трескаво и търсеше друг начин, за да й помогне, той разбра, че каквото и да направи, ще бъде излишно.
Съществото вече беше повдигнало мичмана до нивото на устата си, където се показа едно по-малко пипало и докосна жената по бедрото — леко, сякаш беше някаква милувка. След като очевидно си беше свършило работата, то я пусна и Каррас падна като камък през преплетените клони на дърветата. Чу се тъп звук, когато тя тупна на земята. Когато Кърк тичаше към нея, забравил за собствената си безопасност, той си спомни как протече болестта на Спок: треперенето, треската, зачервяването на лицето, широко отворените очи, тежкото дишане.
Кърк почти не обърна внимание на оттеглянето на животното — то пропълзя назад сред бъркотията, която беше създало. Не забеляза и прибирането на пипалата му, които се скриха под земята след него. Капитанът мислеше само за едно: да спаси живота на Каррас! Листата, отронили се при падането й все още летяха наоколо, когато той стигна до нея. Кърк се наведе и видя, че симптомите на болестта започваха да се проявяват. По лицето й беше избил нездрав розов цвят, но тя все още не гореше, все още. Дишаше трудно, но не с онази ужасна, конвулсивна сила, която със сигурност щеше да последва.
Кърк стисна зъби. Какво можеше да направи за нея? Нямаше никакви лекарства, с които да спре засилващият се метаболизъм. Той не…
Чакай! Какво беше казала Каррас за лекарството? Опитваше се да мисли, да си спомни. „… Тъй че някой може да бъде излекуван от ухапването на животното, като бъде ухапан отново… Но не от същото животно, трябва да е от друго.“
Това бяха думи, на които той не беше повярвал много. А и сега не намираше в тях повече смисъл от преди. Но единственият изход сега беше да пробва!
Непознатата отрова вече обръщаше функциите на организма на Каррас срещу самата нея.
„Намери друго животно!“ — каза си капитанът. Но къде?
Картата с йероглифите беше безполезна. Без по-доброто познаване на областта беше невъзможно да се намери мястото. Освен това той не знаеше къде се намира трикордерът на Каррас.
Междувременно положението на жената се влошаваше пред очите му.
Цветът на лицето й потъмняваше, очите й изпъкваха все повече и повече. Започваше да трепери като Спок.
В този момент той се сети къде може да намери друго животно. По дяволите, как беше забравил? Не знаеше дали ще успее да стигне до мястото навреме, но трябваше да опита!


Глава двадесета

Кърк нямаше представа колко време му беше необходимо, за да се върне до мястото за телепортиране — може би минути, ако се съдеше по бързината, с която тичаше през джунглата, но на него му се стори цяла вечност.
Независимо от всичко Каррас беше все още жива. Тя се тресеше и спазми обхващаха тялото й, сякаш беше кукла на конци. Униформата й беше пропита с пот. Когато се приближи към поляната, като премина през плиткия поток, Кърк фокусира вниманието си върху целия безпорядък, който беше причинило животното. Всичко наоколо беше толкова тихо, колкото последния път, когато бяха тук. Нямаше никакъв признак за присъствието на грамадното същество, което беше ухапало първия офицер. Сега Кърк имаше нужда от чудовището. Искаше да го види как разкъсва земята и излиза от нея, както беше направило преди. Трябваше да се появи и да докосне с пипалата си Каррас. Не че имаше някаква гаранция, че ще я спаси — напротив, можеше да я ухапе отново и да ускори смъртта й. Но все пак той трябваше да пробва! Краката го боляха от умората, а изсъхналото му гърло се нуждаеше от капка вода. Кърк падна на колене пред купчината заплетени корени, скали и пръст. След това постави Каррас на земята, като я сне от рамото си.
— Хайде! — каза той, като гледаше в дупката. — Хайде!
Нищо не се случи. Беше тихо. Тихо като смъртта. Единствено Каррас се движеше. Тя трепереше. Беше в конвулсии. Но това не можеше да трае дълго. Никой не би могъл да издържи толкова дълго време.
В един момент на Кърк му се стори, че не са сами. Чувстваше присъствие на духове около тях — душите на древните Домбраату, които бяха клекнали така, както и той беше направил сега, молещи се на великия си и ужасен Господ.
Но Кърк не обичаше да се моли. Никога не го беше правил и не смяташе сега да започва.
— Хайде! — извика той. — По дяволите! — ядът му, яростен и безразсъден, се надигаше. — Не съм дошъл тук през целия този път, за да оставя тази жена да умре. — Той се закани с юмрук на разнебитеното парче земя от джунглата, намиращо се пред очите му. — Няма да я оставя да умре, когато има шанс ти да я спасиш! А сега излизай от дупката си!
Духовете сякаш го гледаха втренчено и се чудеха как този луд мъж смее да крещи на техния Господ. „Нека да гледат — каза си той, — само дано този голям бял червей да излезе и да направи нещо!“
Но нищо не се появяваше. Никакво поклащане на земята, никакво чудовище, нищо! След известно време му се стори, че дори духовете си бяха отишли.
Капитанът повдигна глава. Конвулсиите на Каррас ставаха по-малки. Телесната й сила се беше изчерпала, просто нищо не й беше останало. Нима всичко свърши?
Внезапно той почувства бумтене в недрата на земята. Разрушената земя пред него се улегна надолу, после се издигна и стана висока като планина, а накрая изплю чудовищния си обитател. Съществото разпусна пипалата си. Изглеждаше ужасно — така както се изправи над Кърк — една призрачно бяла кула от жива плът. Със силно разтуптяно сърце и настръхнала кожа капитанът се отдръпна от Каррас и я остави съвсем сама.
Съществото я забеляза. То спусна едно от пипалата си и го надвеси над измъченото тяло на мичмана. След това я вдигна. Поднесе я директно към устата си, която все още беше черна и димяща от изстрела, който Кърк беше изпратил предния път. „Жертва — помисли си той. — Ето какво е тя. Една жертва, принесена пред олтара на примитивното божество, което от хиляди години насам не е получавало друга такава“. Той проклинаше себе си, защото вече съжаляваше, че я е довел тук.
Не. Не трябваше все още да се проклина. Не и преди да се увери, че теорията й беше правилна. Докато наблюдаваше, той видя, че съществото поднася Каррас към устата си. Така, както направи и със Спок, то изнесе напред едно малко пипало и с него нежно докосна рамото на жената.
Тя веднага извика: остър жален вой, който накара кръвта на Кърк да се смрази. След това той видя, че Каррас се вкочани. Беше безжизнена. След като свърши с нея, съществото смъкна ниско долу, почти до земята тялото й — или по-скоро това, което беше останало от Селена Каррас. Когато животното я пусна почти от десет фута височина, капитанът беше там, за да я хване.
Чудовището не го нападна. Очевидно беше задоволено засега. Кърк постави Каррас на земята и се зачуди на собствената си глупост. Отмести кичур руса коса от потъмнялото й лице. Зададе си въпроса: „Какво направих?“

* * *

„Мостикът на „Ентърпрайс“ — помисли си Скот — обикновено беше весело място. Такова място, което всеки очакваше с нетърпение да посети“.
Но точно сега то изглеждаше като гробница.
Всички се движеха сякаш със забавени движения. А и защо не? Независимо от скоростта, с която те се върнаха на Октавиъс IV, никой не бързаше да открие това, което всички знаеха и чувстваха със сърцата си. Мистър Спок беше близо до смъртта. А сега трябваше да приемат загубата и на четирима други, включително и на капитан Кърк. „Наистина черен ден за кораба „Ентърпрайс!““ — каза си инженерът и се размърда в стола на капитана.
— Приближаваме планетата — съобщи Чеков от мястото си на навигационния пулт.
— Намали до орбитална скорост! — каза Сулу.
Октавиъс IV изникна на панорамния екран.
— Мистър Чеков, проверете за признаци на живот пространството около обекта за телепортиране. Лейтенант Ухура, проверете за сигнали от комуникатор на всички честоти! — нареди Скот.
Членовете на екипажа изпълниха дадените им заповеди. Но никой от тях нямаше големи надежди. Те знаеха, че нямат много шансове да открият капитана и другите.
— Скоти!
Той се обърна рязко към Ухура, когато чу името си, учуден от фамилиарността. Едно беше да му каже така, когато бяха в стаята за физически упражнения, друго беше тук, на мостика…
Но когато видя изражението на лицето й и начина, по който държеше слушалката на комуникатора до ухото си, той забрави за лекцията, която се канеше да й изнесе. Ухура се смееше. Смееше се! Възможно ли беше?
— Какво има, момиче? — извика той, като се опитваше да не храни кой знае какви надежди.
Един-единствен път офицерът по комуникациите беше останал без думи. Всичко, което правеше тя в момента, беше да клати главата си безмълвно.
— … Кърк. Повтори! Ти „Ентърпрайс“ ли си?
Като успя да намери гласа си, Ухура отговори:
— Да, сър! Толкова… толкова е хубаво да чуя гласа ви!
— И аз се радвам, Ухура. Искам да говоря със Скоти.
Скот проговори:
— Тук съм, сър. Малко развълнуван, трябва да призная. Как, по дяволите, вие…
— Ще имаме много време за това по-късно — прекъсна го капитанът. — Как е Спок?
Инженерът въздъхна.
— Не е добре, сър. Доктор Маккой не му дава много време да живее.
Интересно защо, но Кърк не изглеждаше разтревожен от новината.
— Скоти, искам Спок веднага да бъде телепортиран долу. Имаш ли ни координатите?
Чеков се обърна и кимна в знак на това, че ги знае.
Инженерът не каза нищо.
— Да, имаме ги. Но сигурен ли сте, че искате точно това?
— Съвсем определено. Доктор Маккой да го придружи!
Скот размени объркано поглед с Ухура.
— Слушам, капитане. Ще се погрижа веднага да стане. Като клатеше глава недоверчиво, инженерът натисна едно копче на облегалката на стола.
— Доктор Маккой, тук е мистър Скот, горе от мостика.

* * *

Потънал в работата си в лабораторията, Маккой слушаше съобщението на Скот само с едно ухо. Поне докато думата капитан не събуди нещо в съзнанието му.
Той вдигна глава.
— Можете ли да повторите отново, мистър Скот?
Настъпи мълчание.
— Току-що казах, че говорих с капитана, докторе.
Маккой стана прав.
— Джим е жив? — повтори недоверчиво той.
— Така е! Чух го!
— Това е велика новина, Скоти! А другите, които бяха с него?
— Изглежда, също са живи.
Докторът се усмихна.
— Е, тогава какво чакаме? Нека да ги качим тук горе, за да мога да ги прегледам.
Настъпи още по-дълга пауза.
— Страхувам се, че капитанът има нещо друго предвид.
Усмивката на Маккой помръкна.
— Какво искаш да кажеш? Изплюй го, човече!
— Капитан Кърк иска да слезете долу и да вземете със себе си Спок.
Докторът беше изморен, може би не беше чул добре.
— Какво иска да направя?
Чу се въздишка.
— Иска да се телепортирате долу заедно с мистър Спок.
Докторът остана безмълвен още известно време.
— Знам, че е безсмислено — прибави Скот, — но капитанът знае какво прави.
Маккой промърмори:
— Трябва да говоря с него! Той няма представа в какво състояние е Спок!
Пак настъпи мълчание.
— Добре — съгласи се накрая инженерът. — Ще кажа на лейтенант Ухура да ви свърже с него.
Докторът седна и зачака. Да телепортират Спок? В сегашното му положение?

* * *

Първоначално Маккой си помисли, че Кайл е направил грешка. Когато той се материализира със Спок в ръце, видя следите от огромно земетресение на не повече от сто метра пред тях. Приличаше на първия път, когато животното беше атакувало Спок.
— От всички… — започна той.
— Проблеми ли имате, докторе?
Маккой се обърна и видя Кърк да стои зад него. Там бяха и другите от групата.
— Нека да ти помогна! — каза капитанът.
Той постави Спок в изправено положение, прокара ръка под рамото му и освободи Маккой от тежестта на тялото на Вулкан.
— Джим — каза докторът, като хвана другата ръка на Спок, — да не си останал без ум? Едно от съществата е било тук! Какво ще стане, ако то реши да се върне отново?
Но Кърк явно не обърна внимание на тези думи на Маккой. Той просто гледаше втренчено и намръщено приятеля си.
— По дяволите, Джим, чу ли ме какво ти казах? Едно от тези чудовища може да се покаже от дупката всеки момент!
Капитанът се обърна към него.
— Знам, Боунс. Всъщност аз точно това чакам! — той погледна втренчено доктора. — Знам, че звучи невероятно, но едно от тези чудовища ще излекува Спок.
Маккой присви очи.
— Вероятно е от горещината. Нещо е станало с мозъка ти.
— Докторе, погледни Каррас! Изглежда ли ти поне малко болна?
Маккой се извърна неохотно към жената.
— Изглежда добре — каза той. — Но какво общо…
Кърк го прекъсна.
— Боунс, тя беше ухапана така, както и Спок! Имаше същите симптоми. Но едно от тези чудовища я ухапа отново. Не ме питай защо и как — аз просто ти казвам, че то помогна за оздравяването й. Ще помогне и на Спок!
След това капитанът му разказа за йероглифите и за това, как е решил, че може да спаси Каррас.
Докторът се замисли.
— Но това е лудост! — той поклати глава. — Нищо от онова, което аз можех да направя, не му помогна, и чувствам, че той си заминава.
Кърк го погледна в очите. Беше сериозен.
— Това не е теория, Боунс. Доказано е. Аз видях как става.
Маккой се намръщи.
— Дано да си прав!
Капитанът кимна.
— Мислиш ли, че бих направил това, ако не бях сигурен? А сега ела и ми помогни да занесем Спок ей там. По тези места планината не идва при Мохамед.
Като се чудеше какво ли биха казали професорите му от медицинското училище, ако го видеха сега, той пое другата ръка на Спок и те тръгнаха към разрушеното пространство. Поставиха Спок да легне на земята.
— А сега се отдръпни назад — каза му капитанът. — Наблюдавай!
В началото не се случи нищо. Чуваха се само въздишките на вятъра в дърветата. Не след дълго обаче земята започна да трепери. Секунда по-късно тя се надигна нагоре, като разкъсваше корените на дърветата, разчупваше скалите, докато накрая от недрата й се показа същество, което беше същото като онова, което бяха видели предния път. Устата на Маккой пресъхна. Стомахът му се сви от страх. Всичко, което можеше да направи сега, беше да стои безмълвно, да държи ръката си на фазера и да се крепи здраво на краката си. Как можа да се съгласи да участва в това нещо? Как можа да вкара Спок в такава беда? Чудовището се изправи в цял ръст, а близките до него дървета изглеждаха като джуджета. То разгърна пипалата си наоколо и докосна Спок. След това, сякаш беше ужасно гладно, вдигна Спок до нивото на набръчканата си уста.
„Господи — помисли си докторът, — ще го изяде!“
В последния момент обаче, Спок беше отклонен встрани от устата на съществото. Навън беше изкарано едно пипало, което досега стоеше скрито някъде. То приличаше на онова, с което другото животно беше инжектирало отровата. Пипалото се плъзна по рамото на Спок.
Маккой потръпна, абсолютно ужасен. Почувства нечия ръка върху рамото си. Когато се обърна, видя, че това е капитанът.
— Свърши се! — каза Кърк.
Но дори той беше потресен от това, което наблюдаваше. Независимо от думите, които каза, за да успокои Маккой, самият той също не изглеждаше много добре.

* * *

Скот почукваше с пръсти върху конзолата за телепортиране.
— Защо се бавят толкова много? — попита той.
Шефът по транспорта поклати глава.
— Не знам, сър.
Скот се намръщи.
— Защо ли капитанът говореше така тайнствено?
Кайл кимна.
— Наистина положението е загадъчно. Надявам се…
Изведнъж те чуха гласа на Кърк.
— Мистър Кайл?
Шефът по транспорта се стегна, сякаш капитанът беше в стаята.
— Да, сър?
— Шестима за телепортиране!
— Шестима за телепортиране — потвърди Кайл.
Той погледна бързо Скот и се обърна към уредите си. Секунда по-късно Кайл активира транспортирането.
Инженерът наблюдаваше платформата, когато върху нея се появиха шест неясни очертания. Не беше възможно да се каже кое от тях е Спок, още по-малко в какво състояние се намира. След това очертанията станаха по-ясни. Във втория ред бяха тримата млади членове на екипажа, които бяха членове на първата изследователска група. Бяха двама мъже и една жена, но Скот не знаеше имената им. Най-отпред бяха Кърк и Маккой. Между тях стоеше първият офицер — жив и здрав.
— В името на… — започна Скот, невярващ на очите си.
Когато Кърк и Маккой слязоха от платформата, Спок също ги последва. Нямаше и следа от предишното му състояние. Като забеляза колко внимателно го наблюдава инженерът, Спок просто му кимна за поздрав. Скот се усмихна широко и също кимна.
— Ама ти къде си мислиш, че отиваш? — затича се след своя пациент Маккой.
Спок се обърна към него:
— Ако провериш в списъка с дежурствата, ще видиш, че трябва да съм на мостика.
— По дяволите! — каза докторът. — Ти ще дойдеш с мен в лазарета! — той се обърна към тримата млади членове на експедицията: — Всъщност и тримата идвате с мен там! — после погледна капитана: — Без изключения, Кърк!
Кърк и Спок се спогледаха. Капитанът повдигна рамене.
— Нищо не мога да сторя. Той е лекар!
— Точно така! — каза Маккой. — А сега да вървим. Всички!
Когато мина покрай Скот, капитанът го тупна по рамото:
— Постой на капитанското място! Явно посещението ни при доктора ще ни отнеме малко време.
Докато ги гледаше как излизат от стаята, Скот въздъхна щастливо. Чудно колко бързо нещата отново се върнаха към нормалното!


Глава двадесет и първа

Когато Кърк и Спок стигнаха до залата за конференции, Маккой вече беше там и барабанеше с пръсти по масата. Той им хвърли кисел поглед.
— Хубаво, че се появихте най-после!
Спок повдигна вежди.
— Бяхме задържани — отговори той.
— Не ще и съмнение, че е било така — каза Маккой.
— Щяхме да дойдем по-рано, но аз трябваше да проведа един разговор с адмирал Ковалски — допълни Кърк.
Маккой присви подозрително очи.
— За какво?
— Нищо важно — каза му Кърк, докато издърпваше един стол, за да седне. — Просто ни поздравява за добре свършената работа. Изяснихме някои подробности.
Докторът промърмори:
— В такъв случай, прощавам ви. А сега сядайте и вижте какво ще ви предложа! — като се наклони напред, той натисна един бутон на монитора пред себе си.
Онова, което Кърк видя, беше екран, на който се виждаха две микроскопични идентични фигури. Или поне на Кърк така му се стори.
— Мострата вляво — обясни Маккой — е парче плът, което намерихме върху дрехите на мичман Каррас. Тя е от съществото, което я е излекувало от хипертироидните симптоми. А онова, което виждате вдясно, е част от веществото, което намерихме в кръвта на Спок, след като го телепортирахме на кораба от Бета Кабрини. Тази субстанция изчезна без следа, когато той беше излекуван.
Капитанът кимна.
— Значи веществото, което сте намерили в кръвта на Спок, е влязло там заедно с отровата?
— Точно така! — потвърди докторът. — Било е в много малко количество. Чак след това е нараснало достатъчно много, за да го забележим.
Спок разглеждаше доказателствата и накрая каза: — Фантастично!
— Малко е да се каже — Маккой се облегна напред и извика втора снимка.
Беше компютърно изображение на хуманоидни форми на живот, които Кърк не можа да разпознае. Спок очевидно беше по-добре информиран.
— Това е мъж от расата Домбраату — каза той. — От изчезналата вече раса Домбраату.
— Точно така — потвърди докторът. — А какво знаем за Домбраату?
Когато Вулкан започна да говори, Маккой го прекъсна:
— Аз ще ти кажа какво знаем. Те са били едни от най-ревностните изследователи на Галактиката. Колонизирали са като луди. И ако може да се съди по корабите им, те са били едни от най-проклетите и издръжливи хора, които ние някога сме срещали. Всъщност — продължи той, — те са направили така, че Вулканите да изглеждат като жалки страхливци.
Спок погледна към Кърк. Не беше разбрал значението на думата.
— Слабаци — каза му Кърк.
— Да, разбирам — отговори първият офицер. Дори и да беше обиден от сравнението, тонът в гласа му не изразяваше нищо.
— А сега — каза Маккой, — нека да погледнем към йероглифите, които Каррас откри! — той показа едно трето изображение на екрана. Беше символ на създанието, увеличен няколко пъти. Приличаше на изображенията, които Кърк беше видял върху камъните.
— Може и да изглежда като плачеща върба — каза той на Спок, — но това е едно от тези същества.
— Благодаря ви, капитане. Всъщност аз имах време и прегледах доклада на мичман Каррас.
Кърк промърмори:
— Трябваше да се досетя. Продължавай, докторе!
— Както казах — изрече натъртено Маккой, — от йероглифите може да се види твърде малко. Първо — разбира се, че Домбраату са съществували заедно с това животно в недалечното минало. Второ — животното е извършвало същото ухапване, както прави и сега. Трето — тия същества са водели стационарен начин на живот, затова е направена и картата. И четвърто — Добраату са били достатъчно силни и са можели да се местят от едно място на друго.
— Не е ли било възможно да се помогне на ухапаните — попита капитанът, — като приятелите им ги пренесат там, където са животните?
Докторът поклати глава.
— Според разчитането на йероглифите от Каррас, ранените са отивали до мястото сами.
Спок кимна.
— И аз така разчетох йероглифите.
Кърк се съгласи с тях. А Маккой продължи:
— А сега, след като сме изяснили този въпрос, аз ви питам: какъв е бил смисълът животните да предизвикват тези земетресения, да хващат някой от жителите Добраату, да го инжектират с онази комбинация от отрова и бързо нарастващ органичен материал? — очите на доктора блестяха. — Или по-добре да ви задам един по-лесен въпрос и се надявам ти, Спок, да го оцениш: защо цветовете на растенията миришат толкова сладко през пролетта?
Капитанът се усмихна.
— По дяволите, Боунс, с твоите загадки. Предполагам, че криеш нещо.
Вулкан наклони глава встрани.
— Докторе, да не би да искате да кажете, че органичният материал, който е бил инжектиран от създанията, е някаква комбинация от различни гамети*?
[* Биолог. термин, чийто еквивалент е спермата при хората или Вулканите]
Маккой кимна.
— Точно това искам да кажа, мистър Спок! Тези създания са хермафродити. Те са едновременно мъжки и женски, двуполови. Но, разбира се, не могат да се самооплодят. Ето защо, когато веднъж бъдеш ухапан, ти не можеш да се върнеш при същото животно, за да станеш „не болен“, както казва Каррас. Ти трябва да отидеш при друго създание и така да завършиш техния детероден процес.
— Значи Домбраату, а наскоро Спок и Каррас са били като пчелите, които разнасят гамети от едно растение на друго? — каза Кърк — Но какво ще кажете за серума и за ефекта му върху метаболизма на преносителя?
Докторът върна пак снимката на хуманоида.
— Казахме, че тези хора са били много силни. Е, онова, което се оказа почти смъртоносно за Спок и Каррас, може да е било просто дребно неразположение за средния Домбраату — Маккой се облегна назад в стола си. — Всъщност те може и да са се нуждаели от инжектирането. Може би техните тироиди или каквото са имали вместо тях, са се нуждаели периодично от малко засилване и са го получавали от ухапването на животното?
Спок кимна.
— За съжаление Домбраату вече не съществуват на планетата. Така че, когато създанията са усетили нещо подобно…
— Те веднага са се появили — Маккой довърши фразата.
— Аз не бих се изказал точно така — отбеляза Вулкан, — но твоята теория поне изразява и нашите мнения. Това е интересна хипотеза, докторе. Тя обяснява и факта защо създанията се отнасяха толкова грубо с нас. Не са били свикнали с такива нежни носители…
— Не забравяй — прибави Маккой, — че вие сте се борили. Домбраату не биха се държали така. Да не говорим, че може да са изминали стотици години, откакто те за последен път са извършвали такова ухапване.
Капитанът мълчеше. После каза:
— Боунс, ти си надминал себе си! Беше много интересно. Свършил си добра работа. Наистина добра!
— Има още едно нещо, което трябва да се изясни — прекъсна го Спок.
Докторът го погледна.
— И какво е то?
— Интересно е как условията на живот на планетата на Домбраату са останали така диви и примитивни, а в същото време там са се раждали хора, представители на най-големите пътешественици в Галактиката. Разбира се, аз имам един отговор, който ми изглежда най-правдоподобен.
— А именно? — попита Кърк.
— Възможно е Октавиъс IV да не е било винаги такова примитивно място за живеене. Представете си, че там е имало общество, разкъсвано между древните си традиции и изкушенията от пътуването в космоса. Те не са приличали на жителите на Вулкан от близкото минало. Тъй като по-голямата част от населението се е устремила към звездите, като ги е колонизирала и изследвала, онези, които оставали, нарочно се връщали към древните обичаи на живот на расата. Като част от този процес се явява заличаването на всякакви следи от съвременното общество.
Маккой се облегна назад и постави ръката си под брадичката.
— Възможно е. Значи гравираните върху камъните рисунки може да са по-нови от някои от откритите от нас колонии на Домбраату?
— Може би е така — потвърди Спок. — Във всеки случай ние скоро ще разберем, защото компютърът вече почти завършва пресеченият анализ от показанията на трикордера на мичман Каррас.
Капитанът си мислеше нещо.
— Докторе, ако гаметите, които нашият първи офицер е доставил, са имали желания биологичен ефект… — той се усмихна закачливо, — това не означава ли, че мистър Спок, фигуративно казано, става баща?
Маккой се усмихна.
— Предполагам, че да! — после се обърна към Вулкан: — Ще трябва да намеря процесор за храна и да открия някъде няколко пури, Спок. Просто, ако се наложи…
Вулкан го погледна.
— Пури?
— Стар обичай на Земята — обясни Кърк, — отдавна неизползван заради лошия му ефект върху здравето на човека.
Спок погледна единия, после другия от приятелите си и каза:
— Да, разбирам! В такъв случай аз ще избягвам този обичай. Все пак трябва да кажа, че ако имам някаква заслуга за създаването на рожбите на тези животни, аз не съм недоволен. По време на втората ми среща с тях, докато създанието издърпваше серума от кръвта ми, аз имах възможност да се докосна до съзнанието на животното. Онова, което видях, беше най-малкото неприятно. Едва ли някой би казал, че това е интелигентност. Но независимо от това то наподобяваше… — той търсеше подходящата дума — благородство.
— Благородство? — учуди се Маккой. — Спок, това не е нищо друго, освен инстинкт за продължаване рода на чудовището!
Кърк се обърна към доктора.
— Да не забравяме откъде тръгнахме в нашите разсъждения, Боунс. Говорехме за онези лепкави неща, които изпълзяват от океана. Кога за пръв път са се появили семената на нашата гордост?
Маккой помисли за момент и кимна.
— Интересен въпрос — каза той.
Капитанът издърпа стола си и стана.
— Интересни въпроси и интересни отговори! — той погледна към другите. — Става късно, а аз имам работа с персонала на кораба.
Чертите на лицето на доктора се изкривиха подозрително.
— С персонала?
Кърк се усмихна, докато преминаваше покрай него.
— Страхувам се, че това е личен въпрос — между мен и въпросния член от екипажа…

* * *

Когато се разнесоха първите акорди на „Симфония за небесата в до мажор“ от Бартлет, Кърк погледна през масата към мичман Селена Каррас от „Ентърпрайс“, която сега вече беше мичман Селена Каррас от „Хърайзън“.
— Хубаво — каза тя, докато слушаше с явно удоволствие. Усмихна се. — Много хубаво.
— Разкажи ми нещо повече за новото си назначение — каза той, като се протегна към бутилката с виното.
Каррас наблюдаваше капитана, който допълваше почти празната й чаша.
— Това е чисто изследователска мисия. Системата Сулан. Нали я знаеш, отвъд Антарес.
Той спря по средата на движението на ръката си, с която смяташе да допълни собствената си чаша.
— Отвъд Антарес? Също като в песента…
Очите й блестяха в леко приглушената светлина на стаята.
— Точно така. Като в песента.
Докато алената течност изтичаше в чашата му, той попита:
— Ти кога кандидатства за този пост?
Каррас го погледна.
— Преди година. Горе-долу по същото време, когато си подадох молбата и за място на „Ентърпрайс“ — тя замълча.
— Всъщност аз не бях съвсем сигурна какво искам.
— А сега сигурна ли си?
Тя въздъхна и погледна във виното.
— Да ти кажа честно, сега съм по-малко сигурна от всякога — тя леко се намръщи. — Бих могла да изследвам системата Сулан в продължение на много години, но никога да не намеря онова, което открих на Октавиъс IV. Невероятно, нали? Аз се премествам на един чисто изследователски кораб, когато имах може би единствената в живота си интересна изследователска възможност на „Ентърпрайс“!
Кърк я погледна.
— Но все пак се преместваш?
Каррас потвърди.
— Да, все пак. Знам как ти изглежда, но аз никога не съм работила с доктор Ердел от „Хърайзън“ — тя сви рамене. — Може да ми хареса. А може и да ми е неприятно. Но аз трябва да опитам!
Той кимна.
— Не те обвинявам. Чувал съм, че е ужасно трудно да попаднеш в групата на доктор Ердел. Но какво ще стане с работата ти върху йероглифите на Домбраату?
Каррас се намръщи.
— Аз нямам какво повече да направя по този въпрос — каза тя. — Сега всичко е в ръцете на истинските експерти. Мислиш, че правя грешка ли?
Капитанът се усмихна.
— Не е моя работа да ти казвам. Това е твой личен живот. Но мога да ти кажа, че ако някой ден решиш да служиш на кораб от класа, за теб винаги ще има място на „Ентърпрайс“!
Тя изглеждаше доволна, даже сякаш успокоена може би.
— Приятно ми е да го чуя, сър. В един момент си помислих, че можете да сметнете подбудите ми за лични. Нали ме разбирате, след всичко, което се случи на Октавиъс IV…
Кърк се престори, че не си спомня.
— Вероятно говориш за някой друг. Може би капитан като мен, който е трябвало да мисли за много неща, да се тревожи за експедицията, да не се обвързва по принцип емоционално с членове от екипажа…
Каррас го погледна косо.
— Значи ли това, че вече нямаш такива задръжки?
Той поклати глава.
— Не, но що се отнася до мен. След двадесет и четири часа ти ще бъдеш член на екипажа на друг кораб — той се наведе напред. — И престани да ми казваш „сър“! Името ми е Джим.
— Джим — съгласи се тя.
Каррас вдигна чашата си.
— За моя капитан! Жалко, че не може да е с нас тази вечер! — ъгълчетата на устата й леко се повдигнаха нагоре. — А може би не е чак толкова жалко?
Той се усмихна, вдигна чашата си и леко я чукна в нейната. Вечерта щеше да е много приятна.


Епилог

Пайк остави чашата си с черно, горещо кафе и докосна едно копче, което задвижваше водопроводния кран в кухнята. Секунда по-късно силна струя вода със стайна температура покри намиращите се в мивката чинии от закуската и различните сребърни прибори. Разбира се, той и Вина можеха да избегнат миенето на съдове, ако имаха желание за това. Но те бяха решили да запазят живота си на нормални, обикновени хора.
Това не изключваше присъствието на други лица, например на някого като Дерет. Все пак нормалните хора, когато почиваха в примитивни условия, често наемаха някой, който да се грижи за домакинската работа.
Но след като решиха да удължат престоя си в къщата на плажа, Вина по собствено желание реши да отстрани Дерет. Той винаги щеше да е като чужд на обстановката. Освен това тя беше забелязала как появяването на прислужника дразни Пайк, макар че той не го казваше.
Като взе една гъба от съда, пълен с биоразграждащо вещество за измиване на съдове, Пайк започна да работи. Секунда по-късно се появи и Вина, идваща от задната част на къщата.
Той я погледна.
— Намери ли го?
Тя кимна. Приближи се към мивката и му показа това, което носеше. Беше една старомодна детска книга — „Алиса в страната на чудесата“.
— Беше в килера. Точно там си спомням, че я бях сложила — каза тя.
— Значи тя трябваше да е там? — довърши изречението той.
Тя повдигна рамене.
— Не знам. Просто обичам нещата да са там, където очаквам да бъдат.
Изведнъж тя погледна встрани. Вниманието й беше привлечено от нещо друго. Като проследи погледа й, той надникна през кухненското прозорче към плажа.
В началото Пайк си помисли, че тя гледа китовете, които се бяха приближили до брега преди няколко дни. Но след това видя, че пазачът стоеше върху пясъка на около десет метра разстояние от къщата. Той кимна, щом очите му се срещнаха с тези на Пайк.
— Връща се! — каза Вина. — Сигурно има някакви новини!
Пайк промърмори нещо в знак на съгласие. Като смъкна една хавлиена кърпа от закачалката, той изтри ръцете си и я хвърли върху масата. След това хвана Вина за ръката и я поведе надолу по стъпалата. Пясъкът беше хладен, защото слънцето още не беше изгряло.
Кръвоносните съдове по слепоочията на пазача туптяха.
— Здравейте, Кристофър, Вина!
— Добро утро — отвърна Вина. — Откога стоите тук отвън?
Мъжът се усмихна леко.
— Времето е илюзия.
Тя кимна.
— Трябваше да се досетя, че ще отговорите така.
Мъжът погледна към Пайк.
— Направихме, както ни каза.
— Имате новини от моите приятели?
— Да, имаме! — потвърди талозианецът. Усмивката му стана по-широка. — Няма да бъдете недоволен от това, което открихме.
Пайк почувства успокоение да обхваща душата му. Не очакваше, че ще е така. Трябва да е бил разтревожен много повече, отколкото сам е предполагал.
— Заповядайте — каза той на пазача.
— Да, благодаря.
След известно време те всички седяха в кухнята. Пайк нямаше търпение.
— Кажи за приятелите ми!
Пазачът заговори:
— Да започна ли с този, наречен Спок?
Човекът кимна.
— Да, съгласен съм.
— Добре! — тъмните му очи се присвиха. — Спок е имал малко проблеми напоследък. Но се е справил с тях. Сега е здрав и потънал в изследванията си.
Пайк въздъхна.
— Не разполагате ли с някакви подробности?
Изражението по лицето на пазача стана печално.
— Съжалявам, но не разполагам.
— Важното е, че е добре! А другите?
Талозианецът разказа за състоянието на всеки един от предишните му другари. Когато свърши, Пайк се почувства развеселен.
— Благодаря ти за всичко! — каза му той.
Пазачът кимна и си тръгна. Тогава Вина се намести в прегръдката на Пайк и го погледна.
— Щастлив ли си?
— Да! — отговори той. — Искам да кажа, не бих могъл да искам повече.
— Тогава какъв е проблемът? Изпълнен си с носталгия, така ли?
Мъжът помисли малко и кимна. Вина го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си.
— Може би си права — съгласи се. — Искам да съм там с тях! Да изследвам. Да изпробвам възможностите си.
Тя учудено поклати глава:
— Не беше ли ти този, който ми казваше, че не заспиваш по цели нощи, потиснат от товара, който носиш като командир и че желаеш просто да намериш някъде един плаж и някой, който да ти е приятен, с когото да бъдеш там?
Той се усмихна.
— Знаеш ли, хубаво е, че паметта ти е по-добра от моята. Казал съм това, така ли? Значи наистина съм го искал…
— Ммм. Тогава докажи го! Хайде да се поразходим по брега! Със сърфа…
Пайк се намръщи.
— Не мислиш ли, че е твърде смело?
— Ти си капитан на звезден кораб — каза му тя. — Можеш да се справиш!
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Наследство от Майкъл Ян Фрийдман - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!