|
|
Лиза Джексън
Мълчание
Глава първа
Бед Лак, Тексас, 1999 година
Жега се стелеше над обширните пасища. Почти нямаше сянка, а летният въздух беше наситен с тежкия мирис на прах. Невада Смит се прицели. Затвори едното си око. Натисна спусъка.
Бум!
Прикладът на старата пушка «Уинчестър» силно удари мъжа по голото му рамо, а мишената — ръждясала консервена кутия — падна на земята. Обзет от приятното чувство на задоволство, Невада се прицели в следващата мишена — празна бутилка от бира, която смяташе да строши на хиляди парченца.
Отново зареди пушката. Повдигна я. Намести брадичката си и присви очи. Сложи пръст на спусъка, но не го натисна.
Още преди да чуе шума на мотора, беше усетил приближаването на камиона. Извърна глава и видя облак прах, съпроводен от бученето на двигател. Присви очи, опитвайки се да различи марката и модела, и разпозна червения додж на Шеп Марсън.
По дяволите!
Какво ли водеше това старо чудовище насам? Шеп беше заместник-шериф понастоящем, но беше също и задник, който с всички сили се стреми да получи шерифското място. Изгърбен като заден крайник на куцо куче, Шеп бе племенник на местния главен съдия, женен бе за дъщерята на богат собственик на скотовъдна ферма и имаше всички шансове да бъде избран за шериф. Това би било престъпление от страна на електората, но въпреки това, най-вероятно, щеше да бъде извършено.
Нервите на Невада бяха изпънати до крайност и това не се дължеше само на факта, че Шеп е подъл кучи син, който няма работа толкова далеч от границите си на собствената си юрисдикция.
Истинската причина да се чувства напрегнат бе, че по някаква случайност Шеп беше далечен братовчед на Шелби Коул — човек, с когото Невада бе работил навремето, и същият, който веднъж го беше заплашил с пистолет. Не, между Марсън и Невада никога не би могла да съществува симпатия.
С пушка в ръка, Смит премина през старата градина, с прекалено високи и започнали да прецъфтяват розови храсти. Стигна до оградата, смъкна оттам окачената върху нея износена фланела и я преметна през рамо.
Една оса усилено се трудеше, изграждайки си гнездо под стряхата на двустайната колиба, която Невада наричаше свой дом. Междувременно старото му куче — кръстоска между коли и лабрадорс преобладаващи черти на коли, лежеше на сянка пред вратата. То размаха опашка в прахта, когато Невада мина покрай него, после леко приповдигна глава и недоволно изръмжа по посока на приближаващия се додж.
— Шшт. Всичко е наред — излъга Невада. Опита се, но не можа да преодолее махмурлука, който го мъчеше от сутринта, и вместо да намалява, с издигането на слънцето се влошаваше. Стомахът му се сви, когато камионът наближи. Болното му око се обаждаше и за да си изкара яда, той смачка някаква глупава конска муха, която не беше съобразила, че стадото коне е в дъбовата горичка на триста фута разстояние. Всяко от ленивите животни стоеше, опряло муцуна на някое от другарите си, и размахваше опашка, гонейки мухите.
Марсън спря камиона си пред старата барака с инструменти и изключи двигателя.
Жилите на врата на Невада се изпънаха — така ставаше винаги, когато се изправяше пред закона. Някога той също беше представител на това съсловие; сега обаче беше парий.
Шеп скочи от камиона. Беше огромен, подобен на мечка, мъж, чиято долна челюст вечно беше силно издадена напред, защото Шеп не спираше да дъвче тютюн. Заобиколи камиона и тръгна по прашната пътека, водеща към колибата. Обут бе в ботуши от змийска кожа, с избелели дънки и каубойска риза, прекалено стегната в кръста. В ръката си носеше две кутии бира.
— Смит. — Приближавайки към вратата, той избълва струйка черен сок през устата си. — Имаш ли свободна минута?
— Зависи…
— От?
— Дали идваш по работа.
— Не. — Шеп избърса уста с опакото на дланта си. Над горната му устна се виждаха наболи мустаци. — Просто да се видя със стар приятел.
В първия момент Невада не повярва на ушите си. Той и Шеп никога не бяха били приятели, дори и когато работеха заедно. И двамата го знаеха. Въпреки това не каза нищо. Трябваше да има причина за идването на Марсън. И то основателна.
Шеп подхвърли едната кутия на Невада и той я хвана.
— По дяволите, наистина е горещо — изръмжа Марсън, докато отваряше бирата. После отметна глава и отпи голяма глътка.
— Винаги е горещо. — Невада отвори своята бира. — Имам предвид лятото в Тексас.
— Предполагам, че съм забравил. — Шеп се изхили без следа от веселие в гласа. — Хайде да седнем. — Той кимна с глава към предния двор, където два пластмасови стола търпеливо събираха прах. Пот се стичаше отстрани по лицето на Шеп и блестеше върху започналите му да посивяват бакенбарди. — Чу ли за стария Калеб Суогърт? — попита той, изследвайки с поглед хоризонта, където се бяха събрали няколко облака, а следа от самолет, насочена на запад, ги разсичаше.
Невада почувства как кожата му настръхва. Облегна се на стълба пред бараката, докато Шеп се разполагаше в един от двата пластмасови стола.
— Какво за него?
В продължение на няколко минути, докато обхождаше с поглед грозното ранчо, наследство на Невада, Шеп не спря да разклаща бирата си. После изсумтя:
— Както изглежда, старият Калеб е на път да умре. Има рак. Докторите в Купърсвил му дават по-малко от месец. — Още една голяма глътка. Пръстите на Невада стиснаха по-здраво кутията с бира. — И що да видиш — старият Калеб казва, че е открил Исус. Не иска да умре като грешник и се отрича от свидетелските си показания.
Всеки мускул по тялото на Невада се напрегна. Почти без да движи устните си, той попита:
— Което означава?
— Че Рос Маккалъм е свободен човек. Показанията на Калеб го пратиха в затвора; неговите и тези на Руби Дий. Всички в околността знаят, че Руби е една лъжлива блудница, а сега май е решила да признае, че е натопила Рос.
Невада почувства как почва да му се повдига. Лек бриз, горещ като дъха на Сатаната, погали врата му. Шеп отново надигна бирата си и почти я пресуши:
— Е, тъй като знам, че ти арестува онзи кучи син, Смит, и пак ти го прати в затвора, помислих си, че трябва да ти кажа, че ще освободят Рос след няколко дни; колко точно зависи от това кой ще разглежда случая. Мисля, че няма нужда да ти напомням, че Маккалъм се пали много лесно. По дяволите, като малък той беше по-голям побойник и от теб. В повечето случаи свиванията бяха между вас двамата. Нали така? — Невада не отговори, така че Шеп кимна сам на себе си и за последен път надигна кутията, довършвайки бирата. — Когато се измъкне от затвора, ще е като ранена мечка гризли. — Все още с кутията в ръка той успя да насочи показалеца си към Невада. — Без съмнение ще дойде да те потърси. — Миг по-късно додаде: — Според мен предупреденият е въоръжен. Нали разбираш какво имам предвид?
— Да.
— Добре. — Той изхвърли празната кутия и се изправи на крака. — Знаеш ли, Невада, така и не можах да ви разбера. Някога двамата бяхте най-добри приятели, нали? Той беше бек във футболния отбор, а ти му беше защитник. Какво стана между вас?
Невада сви рамене:
— Хората се променят.
— Наистина ли? — Шеп стисна зъби. — Може би го правят, когато се набърка жена!
— Може би.
Марсън слезе по стълбите пред входа и изведнъж, като че осенен от неочаквана мисъл, се обърна и погледна през рамо:
— Има и още нещо — изрече с ужасно сериозен глас.
— Какво?
— Носи се слух, че Шелби се връща в Бед Лак.
Сърцето на Невада почти спря, но той успя да запази лицето си безизразно.
— Истина е — продължи Шеп, като че говореше сам със себе си. — Разбрах го от сестра ми. Шелби и се обади тази сутрин. Така че ако тя наистина се появи, не искам неприятности, чуваш ли? Ти и Рос воювахте достатъчно. Спомням си, че веднъж ви разтървавах. Ти имаше лоша рана от нож и загуби окото си. В крайна сметка се намери в болницата. А Рос — той си извоюва две счупени ребра и счупена ръка след схватката с теб. Струва ме се, че тогава противникът ти се закле да те убие.
— Никога няма да има такъв шанс.
— Така беше досега. — Шеп обходи с поглед жалкия двор около колибата и извади носна кърпа от задния си джоб. Попи потта от лицето си и присви очи, а бръчките около тях се задълбочиха. — Както вече ти казах, аз просто не искам неприятности. Догодина ще се кандидатирам за шериф на областта Бланко и не искам името ми да се асоциира с никакви дивотии.
— Не виждам причина това да се случи.
— Добре. Нека нещата останат така. — Марсън тръгна обратно към камиона си, а Невада си каза, че просто трябва да остави хората да говорят, да симулира, че не проявява интерес към слуховете, и да държи езика си зад зъбите. Но не можеше.
— Защо Шелби се връща в Бед Лак точно сега? — попита изведнъж.
— Е, това е добър въпрос. — Шеп замълча и замислено потри брадичката си. Потта беше избила по ризата му точно под мишниците. — Дяволски добър въпрос. Надявах се ти да знаеш отговора, но явно не е така. — Той впери поглед в далечината и изстреля струйка тютюнев сок към плевелите под оградата. — Може би Рос знае.
Главоболието на Невада се засили.
— Не ти ли изглежда странно, че той и Шелби ще се върнат в града по едно и също време? Мислиш ли, че е просто съвпадение?
Повече от съвпадение, каза си Невада, но този път успя да задържи езика си зад зъбите, докато по-възрастният мъж бавно тръгна към камиона си. Според Невада Шелби Коул — красива, порочна, единствена дъщеря на Джъдж Джером Коул, с прякор Ред, нямаше причина да се връща в Тексас Хил.
По дяволите, нямаше никаква причина.
Седнала зад волана на един нает кадилак, Шелби силно натисна педала на газта. Храсталаци, дъбови дървета, изсъхващи диви цветя и кактуси запрелитаха покрай нея, когато скоростта достигна максимума. Животинският свят по пътя бе представен предимно от броненосци и зайци, което й напомни, че наближава Бед Лак — малко градче, западно от Остин, градът, в който се бе заклела, че кракът й повече няма да стъпи.
Гюрукът на колата беше отворен, безпощадните слънчеви лъчи безпрепятствено достигаха главата й, а вятърът бе измъкнал няколко кичура от кока, в който беше събрала косата си. Не й пукаше. Беше свалила обувките си с високи токчета още на летището и караше боса. Веждите й бяха сключени от старанието да се съсредоточи, а редовете на някаква стара песен на Бет Милдър бавно обсебваха съзнанието на Шелби.
Взе един завой с прекалено висока скорост и гумите на кадилака изсвириха, но тя не натисна спирачките. След десет години далеч оттук, десет години изгнаничество, десет години живот в Сиатъл, Шелби изгаряше от нетърпение да види стария дом, в който бе отгледана. Не че щеше да остане дълго. Само да си свърши работата и пак щеше да замине.
Пръстите й стиснаха кормилото. Спомени изпълниха съзнанието й, спомени, свързани с друго време, други измерения — обещания и лъжи, страстни любовни мигове в пролетните бури и… шокът от предателството. Тя преглътна с усилие. Реши да не мисли за това. Беше твърде болезнено.
Изключи радиото и нахлузи чифт слънчеви очила. Не биваше да слуша нищо сантиментално или романтично, поне не днес. А може би никога. Хвърли поглед към съседната седалка, където бе оставила чантата с документите. От единия джоб стърчеше краят на кафяв плик; в него имаше анонимно писмо с пощенски печат от Сан Антонио. То беше причината Шелби да си вземе отпуск от брокерската агенция, в която работеше, да събере една чанта с багаж, да отиде до летището «Сия Так» и да хване първия самолет за Остин.
По-малко от двадесет и четири часа бяха изминали, откакто получи проклетото писмо, а вече караше по лабиринта от улици в центъра на града, който бе наричала свой дом през първите осемнадесет години от живота си.
Почти нищо не се бе променило.
Аптеката си беше същата, дори колът за завързване на животни още стоеше пред страничния вход. С тъжна усмивка Шелби си спомни как бе изрисувала инициалите си на вътрешната страна на същия този стълб и се почуди дали все още са там, пощадени от времето и климата, оградени с малко глупаво сърце, което разкриваше любовта й към мъж, в крайна сметка разбил сърцето й.
— Глупачка — измърмори тя и спря на червения светофар, за да изчака преминаването на бременна жена, бутаща количка с плачещо хлапе.
Топлината заплашваше да разтопи асфалта и като че ли бе променила гладката форма на пътя. Господи, тук наистина бе горещо! Беше забравила. Косата й бе мокра от пот, а блузата прилепваше към тялото на Шелби. Кожата й под полата — цвят каки — беше влажна. Би могла да пусне гюрука, да затвори прозорците и да включи климатика, но не искаше. Не! Искаше да си спомни Бед Лак, Тексас, такъв, какъвто беше. Наречен навремето с много подходящо име, градът се разрастваше бавно и само няколко от жителите му бяха проспериращи. Най-преуспелият беше баща й. Някога, след като изми и последната прашинка от земята на Бед Лак от токчетата си, тя се бе заклела, че никога повече няма да се върне.
И въпреки това отново беше тук.
За отмъщение.
Тя безпогрешно премина с колата по слънчевите странични улички и зави покрай мотел, който се намираше в панелен блок, а рекламата пред него обещаваше ниски цени, климатик и сателит. Насочи кадилака към супермаркет, пред който имаше паркинг, претъпкан с множество блестящи на слънцето коли. После мина покрай малки бунгала, някои от които с надпис: «Дава се под наем». Улицата зави покрай статуята на Сам Хюстън в парка и се насочи към жилищната част на града, където сенчести дървета предлагаха убежище от слънцето, а няколко по-стари къщи внасяха в обстановката нещо от чара на деветнадесети век.
Далеч от центъра на града и по-близо до хълмовете се намираха големите престижни къщи.
Домът на баща й — във викториански стил — беше най-грандиозната сграда от всички и за стандартите на Бед Лак си беше цяло имение. Заемаше пет акра сред хълмовете, на миля от града. Между вековните орехови дървета, в двора, криволичеше рекичка, а самата къща бе на три етажа, изградена от камъни и тухли, с веранди от всяка страна. Прозорците бяха високи, с причудлива форма, обрамчени с пъстрите цветове на растението обичка. Тревата бе подрязана и много зелена, цветните лехи — добре поддържани. Шелби си представи басейна в задния двор — блестяща водна повърхност с формата на бъбрек и цвят на аквамарин, той беше паметник на богатството, силата и влиянието на Джъдж Ред Коул.
Шелби се намръщи при спомена за насмешките, които се отправяха зад гърба й, докато беше дете и тийнейджърка — прошепнати думи, провокирани от завист и презрение, които тя се преструваше, че не чува.
Богата кучка.
Най-голямата късметлийка в Сан Антонио.
Представяш ли си? Тя може да има всичко, което си поиска. Трябва само да каже на баща си какво е то или да примигне с бебешко сините си очи.
Животът е суров, а, скъпа?
Шелби потрепери както някога, усети, че бузите й пламват от същото смущение, което я караше да се изчервява, когато навремето й забраняваха да играе с Мария — дъщерята на бавачката, или когато я предупреждаваха, че Руби Дий е лошо момиче, с недобра репутация, или когато разбра, че кобилата й струва повече, отколкото Невада Смит получава за цяла година работа в ранчото на баща й, на осем мили западно от града.
Нищо чудно, че беше избягала.
Паркира пред гаража. Нахлузи обувките си, изключи двигателя и хвърли ключовете в чантата с документите. Промърмори под носа си: Дай ми сила, без да адресира думите конкретно към някого, и слезе от колата. Не отдаде значение на това, че блузата бе залепнала за гърба й, и просто тръгна по павираната пътека към къщата. Не си направи труда да вдигне чукчето с надпис: «Коул», грижливо окачено до вратата, защото си спомни ужасното стихче, което бе на мода докато учеше в гимназията.
«Старият Джъдж Коул
имаше злобен характер
и противна душа.
Винаги носеше ласо,
винаги ходеше с пушка,
винаги го заобикаляха
трима верни подлизурковци.»
Вратата се отвори лесно и мирисът на полирол за мебели, ароматизиращи сушени розови листа и канела приветства Шелби.
Италианският мрамор, който се виждаше между пътеките по пода, блестеше на слънчевата светлина, процеждаща се през високите, идеално чисти прозорци.
— Hola! Има ли някой? — попита познат старчески глас със силен испански акцент. Откъм кухнята се чуха леки стъпки и Шелби едва не се блъсна в Лидия — икономката на баща й.
Тъмните очи на жената се разшириха, когато разпозна гостенката, а устата й се разтегна в радостна усмивка.
— Senorita Шелби!
Лидия, чиято някога черна, а сега изпъстрена със сребристи кичури коса беше вързана на ниска опашка, се усмихна приветливо. Талията на икономката се беше поразширила с годините, но лицето, което Шелби помнеше от детството си, се бе запазило гладко, по бронзовата, типична за мексиканците кожа и американските скули нямаше бръчки.
— Господи! — Лидия обгърна с ръце жената, която беше отгледала. — Защо не предупреди никого, че ще си идваш?
— Реших го набързо. — Нежелани сълзи напълниха очите на Шелби, когато се притисна към Лидия. Черна рокля, бяла яка, бяла престилка и сандали — премяната на икономката не се беше променила през всичките тези години. Тя все още миришеше на ванилия, талк и цигарен дим. — Ами… радвам се да те видя.
— Аз също, скъпа. — Тя зацъка с език. — Само ако знаех, че ще дойдеш… Щях да сготвя всичките ти любими ястия — шунка с картофи и орехов пай за десерт. Но ще го направя набързо. Все още ли ги обичаш?
Шелби се засмя:
— Да, но моля те, Лидия, не се натоварвай, все още не знам колко време ще остана.
— Шшт. Не можем да говорим за заминаването ти, при положение че току-що си прекрачила прага. О, скъпа! — Сълзи заблестяха в очите на старата жена. Тя бързо запримига и продължи: — Ти си като fantasma — духа на майка ти. — Лидия въздъхна и леко отдалечи Шелби от себе си, за да я огледа от горе до долу. — Но си толкова слаба! Dios! На запад могат ли да готвят?
— Не, изобщо — пошегува се Шелби. — Всички в Сиатъл са само кожа и кости. Не правят нищо друго, освен да пият кафе, да се крият от дъжда и да се катерят по планините. Това е положението.
Лидия се изкикоти:
— Е, ще се постараем да оправим нещата.
— По-късно. Сега искам да се видя със съдията — прекъсна я Шелби, твърдо решена да не се разчувства под въздействието на любезността на икономката или на някой пристъп на носталгия. Трябваше да изпълни мисията си. — Вкъщи ли е? — Тя се измъкна от прегръдките на Лидия.
— Si. На верандата е, но има клиенти. Ще му кажа, че си…
Беше прекалено късно. Шелби вече се бе запътила към терасата.
— Ще се справя и сама, благодаря ти, Лидия.
Мина край лъскавата махагонова маса, която заемаше столовата с още дванадесет стола. Ваза с любимите цветя на майка й красеше масата. Откакто Жасмин Коул почина преди дванадесет години, беше станало традиция всяка седмица да се слага букет. През стъклените врати на масивния шкаф блещукаха порцеланови и кристални сервизи, готови да се включат в някое парти.
Отваряйки стъклените врати на терасата и излизайки в края на верандата, която гледаше към басейна, Шелби реши, че в Бед Лак нищо не се е променило. Вентилаторите, монтирани на тавана, лениво раздвижваха въздуха, а сенките от дъбовите и ореховите дървета в градината поглъщаха част от лятната топлина, която, отразена от бляскавата водна повърхност, се издигаше от плочките теракота около басейна.
Бащата на Шелби бе седнал на малка маса. Облечен в черен костюм и бяла риза, с бастун от слонова кост в скута си и сложил черния си «Стетсън» на масата, той беше погълнат от разговор с двама мъже. Не точно тримата верни подлизурковци, но предполагаеми такива — по дънки и ризи с навити ръкави. Единият имаше кафяви мустаци и оредяваща коса, другият беше с козя брадичка и тъмни слънчеви очила.
При шума от затварянето на вратата и тримата се обърнаха. Лицата на двамата леко се намръщиха, после я огледаха критично в тандем. Суровите изражения постепенно преминаха в интерес.
Тя обаче ги игнорира.
Баща й също бе погледнал през рамо:
— Шелби!
Тя почувства вътрешна болка, когато видя искрената радост, изписана на лицето му. Господи, той остаряваше… Кожата му бе започнала да се отпуска с годините, а коремът на съдията бе станал по-голям. Клепачите му бяха провиснали леко, а по шията и челото му преминаваха бразди. Червената му коса бе посивяла, но той все още беше доста внушителен мъж и когато се изправи в цял ръст — шест фута и три инча — Шелби си спомни колко страховит изглеждаше в съда.
— Господи, детето ми, колко се радвам да те видя! — Разтвори широко ръце, за да я прегърне, но Шелби не помръдна от мястото си.
— Трябва да поговорим.
— Какво, по дяволите, правиш тук, скъпа?
Разочарование се изписа в тъмните му очи и част от Шелби поиска да изтича към него, да се хвърли на врата му и да каже: О, татко, липсваше ми! Но не го направи. Вместо това преглътна желанието да прояви слабост и изпъна рамене. Вече не беше уплашеното малко момиченце.
— Насаме, Джъдж. Трябва да поговорим насаме. — Тя изгледа втренчено новите приближени на баща си.
Мъжете, следвайки лекото кимване на своя бос, отместиха столовете си и изслушали тихите уверения на Джъдж, че ще се видят по-късно, бавно преминаха през задния двор и излязоха от къщата. Когато се възцари тишина, нарушавана само от жуженето на пчелите и гласовете на дървесните бръмбари, Шелби реши да не губи повече време. Откопча чантичката с документите и извади оттам кафявия плик, отвори го и изсипа съдържанието му върху покритата със стъкло маса. Ледът в трите недопити чаши се топеше.
Дъхът на Джъдж секна, когато видя снимката на девет или десетгодишно момиченце и бавно приседна. Шелби забеляза, че сватбената халка бе оставила белег на безименния пръст на лявата му ръка — та тя не беше сваляна повече от тридесет години; на дясната Джъдж носеше пръстен с голям диамант, на който биха завидели повечето булки в Холивуд.
Шелби се наведе през масата, така че върхът на носа й почти се опря в този на баща й. С единия си пръст тя посочи черно-бялата снимка.
— Това е дъщеря ми — информира с несигурен глас. Усещаше как вътре в нея всичко трепери. — Внучката ти. — Вдигна поглед, за да разчете изражението на възрастния мъж срещу себе си. Но неговото лице бе неподвижно. — Същата е като мен. И като мама.
Съдията хвърли бърз поглед към снимката:
— Има прилика.
— Не прилика, Джъдж. Това момиче е вест от отвъдното. А това тук — тя извади някакъв лист изпод снимката — е копие на акта й за раждане. А това… некрологът на починалото бебе. Прочети го — Елизабет Жасмин Коул. Трябваше да е умряла, Джъдж — от сърдечни проблеми и други усложнения — веднага след раждането. Ти… ти ми каза, че тя не е могла да ги преодолее и не е оживяла. Че прахта, която разпръснах из хълмовете… о, господи, чия беше? — изхлипа Шелби, после поклати глава — не искаше да слуша повече лъжи. — Недей… о, господи. — Гърлото й се стегна и тя си помисли, че може да повърне. — Ти ме излъга, татко. Защо?
— Не съм…
— Недей. Просто недей, става ли? — Тя вдигна ръцете с обърнати към лицето му длани и отстъпи крачка назад. В стомаха й се надигна жлъч. Всичките й мускули трепереха от гняв. — Някой — не знам кой — ми е изпратил всичко това. Получих го вчера, затова дойдох — да разбера истината. Къде е дъщеря ми, татко? — процеди Шелби през зъби. Беше ги стиснала толкова силно, че челюстта я болеше. — Какво, по дяволите, си направил с нея?
— Сега, скъпа…
— Престани с това! Веднага! Не ме наричай скъпа, нито сладурче, нито детето ми, нито госпожичке, нито с което и да било друго от умалителните, които измисляш, чу ли? Вече съм голяма, в случай че не си забелязал, и не можеш да ме забаламосаш, Джъдж. Не съм малко момиченце. Не смятам да вярвам на нито една от лъжливите ти думи. Върнах се само за да намеря детето си, Джъдж — моята дъщеря. — И тя посочи с пръст към гърдите си.
— Твоята и чия още? — попита той, усмивката му беше изчезнала и някогашната суровост, която Шелби помнеше, изпълни гласа му.
— Това… това няма значение.
— Така ли? — Джъдж разпръсна документите по масата и се намръщи, а очите му се присвиха зад очилата с дебели рамки. — Странно, не мислиш ли? Ти получаваш писмо, че детето ти е живо, през същата седмица, когато Рос Маккалъм трябва да бъде освободен от затвора.
— Какво? — Краката й се подкосиха.
Това не можеше да е истина! Маккалъм не можеше да е на свобода. Поне не още. Страх смрази кръвта й. Изведнъж й стана много горещо и в същото време започна да трепери от студ.
— А, значи не знаеш? — Съдията се облегна на стола си и започна да си играе с дръжката на бастуна. Погледна Шелби над очилата си. — Да. Рос е свободен човек. О… и Невада Смит, той все още се навърта наоколо.
Глупавото й сърце прескочи един удар, но Шелби успя да запази лицето си хладно и безизразно. Невада вече не беше част от живота й. И то от дълго, много дълго време. Нищо не би могло да промени това. Никога.
— Да — продължи Джъдж, без да спира да си играе с бастуна. — Наследи скалисто парченце земя и се опитва да го превърне в ранчо. Никой не може да каже как ще понесе освобождаването на Рос, но според мълвата между двамата със сигурност ще има схватка. — Той прехапа долната си устна и се намръщи замислено, както често правеше на съдийската скамейка, когато работеше над заплетен случай. — И сега някой ти изпраща стръв, за да те накара да се върнеш в града, където се закле повече да не стъпваш. Някой те прави на глупачка, Шелби — додаде той и бавно поклати глава. — Но не аз.
Този път тя му повярва.
Беше долетяла тук твърдо решена да намери детето си. Това не се бе променило. Но в момента се почувства манипулирана и както каза баща й — като че ли някой я правеше на глупачка. Съвсем лекомислено тя беше влязла в капана на някакъв непознат, преследващ свои собствени цели.
Какво от това!
Шелби отново изпъна рамене.
Щеше да намери начин да се измъкне от тази проклета клопка. Независимо на каква цена, щеше да приключи с Бед Лак, Тексас, веднъж завинаги.
И този път със сигурност щеше да вземе дъщеря си със себе си.
Глава втора
— Не можеш да си тръгнеш! Скъпа, моля те! Та ти току-що пристигна! — Лидия нямаше да представлява нищо, ако не беше толкова настоятелна. Това нейно важно качество не се беше променило през годините. Косата на икономката може и да беше посивяла, а кръстът и глезените й — понапълнели с някой и друг килограм, но самата Лидия си беше толкова решителна, колкото и в детството на Шелби. — Съдията има нужда от теб — каза тя, докато запъхтяна се опитваше да влезе в крачка с бързите стъпки на Шелби.
Госпожица Коул вървеше към входната врата.
— Той не се нуждае от никого.
— Мислех, че си дошла на гости.
— Не. По работа!
Шелби поклати глава; не можеше да остане тук, не и в тази къща — в тази огромна гробница, където майка й беше сложила край на живота си и където самата тя бе израсла като единствено дете на суровия Джъдж; където хора без имена и лица, но със специални поръчения от съдията, непрекъснато влизаха и излизаха, по всяко време на деня и нощта, без да знаят, че Шелби наблюдава всичко от площадката на горния етаж. Скрита в една ниша до гардероба за спално бельо, точно зад фикуса, тя надничаше между клоните и следеше какво става във фоайето.
— Но Шелби… — Гласът на икономката затрепери и Шелби се спря до вратата. Обърна се и зърна искрената тъга в тъмните очи на Лидия. — … липсваше ми, скъпа. Къщата е толкова студена, откакто ти замина.
Ледът около сърцето на Шелби се разпука — та това бе жената, която я беше отгледала, след като Жасмин Коул бе решила, че предпочита смъртта пред позора на развода. Ръцете на Лидия я прегръщаха, когато беше уплашена, на гърдите на Лидия слагаше главата си, когато искаше да чуе пулсирането на истинско сърце. Лидия беше тази, която я окуражаваше да бъде такава, каквато й се иска, и я успокояваше, когато се проваляше. Лидия Васкез почистваше с йод драскотините по коленете й, тя я порица с жарки испански думи, а после й намигна и си затвори очите, когато Шелби бе направила грешката да вземе назаем ключовете от понтиака на баща си.
— Не мога да остана тук — каза тя и взе пухкавите длани на Лидия в своите.
— Не завинаги, но поне за няколко дни? Това ще му донесе такова спокойствие… такава радост. — Тя посочи с глава към задния двор, където съдията все още седеше край басейна. — И на мен също. Моля. Само няколко дни. Седмица.
— Седмица? — повтори Шелби. — Няма начин. Не мога.
— Какво ще ти стане? Баща ти ще се радва, а аз… ще се погрижа да понапълнееш малко. Нещата се промениха, откакто ти замина. — Тя стисна устни. — Той вече не е онова… онова… как го нарече? Чудовище?
Шелби не можа да се сдържи и се усмихна.
— Човекоядец, Лидия, не чудовище.
— Si. Човекоядец.
— Аз… аз ще си помисля.
— Добре, а аз ще се моля. На светата дева и…
— Тя ще свърши работа, няма да се наложи да се обръщаш към всички светци… — прекъсна я Шелби и при вида на неподправения ужас, който се изписа на лицето на Лидия след тези богохулствени думи, избухна в смях и целуна икономката по бузата. — Просто ме остави да взема решението сама, става ли? Не искам ти, нито пресветата дева, нито самият бог дори да се опитва да ми казва какво да правя.
Когато Шелби протегна ръка, за да натисне дръжката на входната врата, Лидия се прекръсти с пламенността на истински вярващ и измърмори на испански нещо за твърдоглавите, нерационални млади жени, които не знаят къде им е мястото на земята. Шелби успя да разбере само част от думите на икономката, но схвана общия смисъл. Излезе и решително затвори вратата зад гърба си.
Не искаше да живее на едно и също място с баща си, така, както не можеше да си представи да сподели с него надеждите, мечтите и разочарованията, които изпълваха нейното съзнание през първите осемнадесет години от живота й. Въпреки всичко би било разумно да остане в къщата — в близост до човека, който толкова подло бе съсипал живота й — и да разбере какво точно се беше случило преди десет години и какъв принос е имал баща й в коварната измама.
Краката на Шелби трепереха, докато вървеше към кадилака, но тя не се поколеба и седна зад волана. Докато палеше колата, се обърна и погледна към къщата. Би могла да се закълне, че една от завесите в кабинета помръдна. Кой беше? Баща й? Лидия? Някой друг?
Не че имаше някакво значение. Сложи слънчевите си очила и даде на заден, докато почти опря във вратата на гаража. После натисна газта и изкара колата на пътя. В някои отношения би било по-добре да остане при баща си, но от друга страна, тя не беше готова за това. Поне не още.
Как би могла по-лесно да разбере тайните му? Да говори с него с надеждата, че ще го предразположи да й каже истината?
— По дяволите — измърмори тя под носа си и подкара огромната кола към центъра на града, към старите сгради, където беше кабинетът на доктор Пичърд.
Докато караше, сърцето й заби в бесен ритъм. Рос Маккалъм щеше да излезе от затвора.
Пръстите й върху кормилото изведнъж се вкочаниха, а сърцето й заби като барабан. Жлъчта от корема се надигна към гърлото й. Шелби стисна зъби и се опита да се концентрира върху карането — към центъра на Бед Лак, към клиниката, където някога я бяха лекували от всичко — от бронхит до инфекциозен конюнктивит.
Сградата си беше същата — четириетажна, с разноцветни стъкла. Пред входната врата както винаги стоеше кошче за боклук. Но бяха направени и някои промени. Беше монтиран климатик, в чакалните, някога покрити с балатум, сега имаше кафяв мокет. На втория етаж, на стъклената врата, която по-рано водеше към кабинета на доктор Пичърд, сега бяха изписани инициалите на някаква застрахователна компания.
Шелби изпита разочарование, но успя да го преодолее и отвори вратата. Озова се в студено помещение със син интериор. Темпераментна дама, чийто цвят на косата напълно съответстваше на сребристосините стени и която носеше неимоверно количество бижута, вдигна поглед от компютъра при влизането на Шелби. Табелката на бюрото гласеше, че името й е Роберта Флетчър.
— Търся доктор Нед Пичърд — обяви Шелби, преди жената да я е попитала с какво може да й бъде полезна. — Бях негова пациентка преди много години, когато кабинетът му беше тук.
Жената се усмихна сладко, макар очите й с контактни лещи да си останаха студени:
— Доктор Пичърд? Той не работи тук отдавна, може би от десет години. Ние сме тук от шест, а преди нас имаше някакъв адвокат — мистър Блакуел. Артър Блакуел.
— Знаете ли как бих могла да го намеря?
Мис Флетчър сви рамене:
— Нямам идея. Мисля, че дочух, че е зарязал работата си и се е преместил, но не мога да си спомня къде. Всъщност никога не съм го познавала добре. Дори не съм говорила с него. Понякога го срещах в града случайно. — Тя замълча за секунда, а очите й изпитателно се вгледаха в Шелби. — Кажете ми, вие не сте ли дъщерята на съдията Коул? Помня ви… о, та вие сте направо копие на майка си, мир на праха й.
— Да. Благодаря ви. — Е, така щеше да бъде навсякъде. Всички в Бед Лак я разпознаваха.
— Съжалявам за нея, скъпа — изведнъж додаде мис Флетчър, като че бе първа приятелка на Шелби. — Беше прекрасна жена.
— Да. Знам. Помня я.
— Как е баща ти? Не съм го виждала отдавна.
— Добре. Той е… ъъъ… добре — смънка Шелби.
— Колко време ще останеш в града?
— Малко — отвърна Шелби уклончиво, спомняйки си един от законите на малкия град: всички знаят всичко за всеки. — Не знам точно.
Осъзнала, че няма да стигне доникъде с разследването си и тъй като не искаше да отговаря на нови въпроси, Шелби благодари на жената, слезе по стълбите, отвори входната врата и излезе в следобедната жега. На отсрещната страна на улицата се намираше единствената аптека в града, на гърба на която имаше автомат за газирана вода. Шелби се бе разхождала тук като малка — точно във възрастта между детството и зрелостта. Мразеше да си спомня за това колко коли бе изпила тук, седейки на червените въртящи столове, клатейки крака и мечтаейки за някакъв тийнейджърски телевизионен идол, чието име вече бе забравила. Всичко това беше толкова отдавна… тогава неприятностите все още бяха далеч.
Тя прекоси улицата неправилно, тъй като движението не беше особено натоварено, зави зад ъгъла и спря пред страничния вход, до който гордо стоеше стълбът за връзване на животни. Гладката дървена повърхност беше ошарена от загасвани цигарени фасове, но когато прокара пръсти надолу по стълба, Шелби намери сърцето — все още беше там, след всичките тези години.
Господи, тогава бе луда по него! По онова време учеше в гимназията. Невада беше по-голям — тъкмо излязъл от казармата. И Шелби се влюби в него.
Което не беше най-умната постъпка в живота ти, напомни си сама, докато изтупваше дланите си. Не биваше да се отдава на глупави спомени, още по-малко, когато нямаше време. А тя наистина нямаше. Всеки изминал ден представляваше още двадесет и четири пропилени часа, часове далеч от дъщеря й.
Шелби стисна зъби, пресече улицата и влезе в една телефонна кабинка. Запрелиства изпокъсаните и измачкани жълти страници на указателя с надеждата да намери името на доктор Пичърд.
Уви, нямаше късмет. Проследи с пръсти колоните с имена, надявайки се да си спомни фамилията на някой от сътрудниците на Пичърд, но не можа. Вятърът духаше, горещ като пещ, и гонеше хартиените отпадъци и сухите листа надолу по улицата. Пъстросива котка излезе от някакъв двор и се скри на сянка под напечен от слънцето шевролет, който изглеждаше така, като че не беше помръдвал от мястото си през последните двадесет години.
Да… Ленивият живот в Бед Лак коренно се различаваше от суетнята в Сиатъл, където пешеходци, колоездачи, автомобили, камиони и автобуси изпълваха улиците. Чайки се виеха крещейки над тълпите туристи, а огромни салове и лодки плашеха сьомгата във водите на Пугет Саунд. Сиатъл беше жив, изпълнен с вибриращата енергия на хората, които живееха, работеха или просто бяха на посещение в този западен град. По цялата крайбрежна ивица се извисяваха небостъргачи.
Въздухът беше чист и миришеше на море, улиците — най-често — измити от дъжда, а пешеходците — облечени в дъждобрани, крачеха бързо, леко прегърбени, за да не ги брули вятърът. Цялата атмосфера беше в пълен контраст със спокойното лято в Бед Лак.
Когато излезе от телефонната кабинка и тръгна към аптеката, Шелби изтри с ръка потта от челото си и усети, че нечии очи я наблюдават. Обходи с поглед улицата, докато не забеляза в едно отдалечено ъгълче паркиран пикап, а до него някакъв мъж, който слагаше торба със зърно в каросерията. Очите му, скрити зад слънчеви очила, бяха обърнати към Шелби и не се отделяха от нея.
Тя би го разпознала навсякъде.
Дъхът й секна за момент, докато спомени, някои горчиви, други приятни — проблеснаха в съзнанието й подобно на светкавици. Невада Смит. Той не си направи труда да се усмихне, а просто тръгна към Шелби с характерната си лека, атлетична походка. Облечен в износени, избелели от слънцето дънки «Ливаис», прашни ботуши и някога зелена фланелка, той не спря, докато не стигна до мястото, където падаше сянката от аптеката — само на няколко инча от Шелби. Косата му беше влажна от пот.
— Шелби Коул. — Гласът му не беше особено приветлив. — Да, да… — Той я огледа от горе до долу. — Дочух слуха, че ще се връщаш.
— Така ли? — Защо сърцето й биеше толкова учестено? Всичко между тях бе свършено. Отдавна. Освен това тя не смяташе да променя нещата. Този дрипав каубой беше непознат за нея.
— Лошите новини се разпространяват бързо в Бед Лак. — Той се облегна на дървения стълб.
— Лошите новини се разпространяват бързо навсякъде.
— Предполагам. — Очите му я изучаваха иззад слънчевите очила. Квадратната му челюст все още излъчваше сила. По лицето му бе набола брада, ръцете на Невада си оставаха мускулести, кожата — бронзова, маниерът му — както винаги саркастичен. — Какво те води в Бед Лак?
Тя се бе настроила да се конфронтира с него, но после размисли. Въпреки всичко, той също имаше право да знае. Някъде Невада имаше дъщеря, за чието съществуване дори не подозираше — деветгодишно момиче, което не бе имал шанса нито да обича, нито да отхвърли. Най-малкото през годините Шелби се бе самоубеждавала, че детето е негово. Имаше някакъв минимален шанс… Стомахът й бурно запротестира при мисълта за тази възможност.
Покрай двамата мина фургон с отворени прозорци, през които долиташе гласът на ядосана майка, ругаеща децата си. Малко по-надолу по улицата една врана с лъскави черни пера нервно се разхождаше напред-назад в търсене на плячка.
Той продължаваше да чака. Безочливо. Шелби прочисти гърлото си:
— Върнах се по няколко причини — започна нервно тя и го изгледа с присвити очи. Сега или никога. — Едната е свързана с теб. Когато намериш свободна минута, можем да поговорим.
— Само толкова ли ще отнеме? Минута? — Той я гледаше през проклетите очила и на Шелби й се прииска да ги махне от лицето му.
— Десет… най-много двадесет.
— Сега?
Гърлото й се стегна. Толкова нощи се беше питала дали ще събере кураж отново да го види, да му разкрие тайната, която бе носила в сърцето си почти десет години. Но никога не намираше отговор. Досега. Може би защото бе имала избор. Е, така или иначе вече беше започнала. Най-добре бе да свали това бреме от себе си.
— Добре. Защо да не е сега? — кимна тя и сведе поглед към горещия асфалт.
— Ще ти взема нещо за пиене.
— Добре.
Той кимна с глава към «Уайт хорс салуун» и тръгна натам, а Шелби повика на помощ цялата си смелост, за да му каже истината. Невада задържа вратата, която изскърца със старчески глас, за да мине дамата, и Шелби влезе в мрачно, наподобяващо гробница помещение, с потъмнели от годините и цигарения дим стени и остаряла климатична инсталация, която бръмчеше шумно, сякаш оповестяваше, че губи битката си с топлината. Имаше и няколко мързеливи вентилатора, които раздвижваха топлия въздух, а от скритите някъде тонколони долиташе тиха музика. Застоял мирис на алкохол и цигари изпълни ноздрите на Шелби. Когато мина покрай бара, тя усети, че доста изпълнени с интерес погледи се обръщат след нея.
— Бира? — попита Невада, след като Шелби седна.
— Добре.
Нямаше никакво значение. Докато тя прибираше слънчевите си очила в страничния джоб на чантата си, Невада отиде до бара и направи знак на келнерката — слаба, крехка женица с изгоряла от слънцето руса коса, силно очертани вежди и почти изядено червило.
— Две, Люси.
— Имаш ги.
Той седна срещу Шелби и хвърли слънчевите си очила на масата. На смътната светлина тя забеляза, че очите на Невада са станали малко по-различни, едната зеница беше по-голяма от другата — в резултат на някогашната схватка с Рос Маккалъм, спомни си Шелби:
— Хайде, изплюй камъчето — рече й късо. И додаде: — Какво има, Шелби? Кое е това важно нещо, което те накара да се върнеш?
Притеснена, тя хвърли един поглед през рамо, като си повтаряше, че рано или късно този ден щеше да настъпи. Беше по-добре да приключи с това сега:
— Има нещо, което трябваше да ти кажа преди много време — започна тя и видя как жилите на врата му се напрягат. — Нещо важно.
— Какво?
Люси дойде и сложи по една картонена поставка с картата на Тексас пред всеки от двамата, после им остави чаши и бирите в бутилки с дълго гърло. Изведнъж, сякаш се бе сетила за нещо, тя се протегна през бара, взе малка купичка с фъстъци и я плъзна по захабената повърхност на масата:
— Нещо друго? — попита Люси.
— Не, няма — отвърна Невада.
— Направете ми знак, ако промените решението си.
— Добре. — Невада напълни чашата си, докато момичето се отдалечаваше, а после очите му срещнаха погледа на Шелби. — Продължавай.
Тя усети как гръбначният й стълб омеква, а гласът й се снишава почти до шепот.
— Ти и аз. Ние… ние имахме бебе — призна Шелби.
Той тъкмо се протягаше към фъстъците, но ръката му спря неподвижна при тези думи. Всеки мускул по тялото му замръзна. Очите му се присвиха, като че се прицелваше.
— Какво? — попита Невада с предрезгавял глас.
— Вярно е. — О, господи! — Беше… момиченце.
За секунда между двамата се възцари тишина. Оглушителна, обвиняваща тишина. Очите му изпиваха нейните, търсейки евентуални следи от лъжа.
— И ти не си ми казала? — прошепна той накрая, кожата на лицето му се беше изопнала до крайност, а около зениците му започнаха да се събират буреносни облаци.
— Не.
— Къде е тя? — Устните му едва се движеха.
— Не знам.
— Не знаеш? — Фъстъците и питието бяха забравени. Изглеждаше така, като че се канеше да прескочи масата и да разтърси Шелби. — Какво искаш да кажеш?
— Аз… аз мислех, че е била мъртвородена — заекна Шелби, полагайки усилия да запази спокойствие.
— Какво? Ти си мислела! Нима не си била там? — попита той озадачен и безмълвно я обвини, че лъже.
Всичко звучеше толкова объркано:
— Така ми казаха всички… но сега си мисля, че са ме излъгали и че тя е жива, обаче не знам къде е. Може би е била осиновена посредством черния пазар.
— Чакай, чакай! — Той й направи знак с ръка да замълчи. После хвърли поглед към бара и Шелби осъзна, че Люси, под предлог, че лъска плота, се беше приближила към двамата.
Невада безмълвно я предупреждава, схвана Шелби. Той бръкна в джоба си, извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата:
— Хайде — нареди на Шелби и докато с едната ръка си слагаше слънчевите очила, с другата направо издърпа дамата от мястото й. — Задръж рестото — извика на Люси и поведе Шелби към задния изход. Отвори вратата с рамо.
Навън беше горещо като в пещ, светлината на слънцето заслепяваше. Мухи и пчели се виеха около контейнера с боклук зад сградата. Редица бавнодвижещи се коли и камиони се нижеха по алеята.
Силни, решителни пръсти обхванаха лакътя на Шелби и Невада я поведе през паркинга.
— Къде отиваме? — Тя се опита да издърпа ръката си, но Смит я стисна още по-здраво.
— У нас.
— Къде е това?
Шелби осъзна, че я води към камиона си.
— На няколко мили извън града.
— Не мога.
— Може би предпочиташ да говорим тук? — изсъска той и спря на тротоара, където две деца се возеха на велосипеди, а около половин дузина коли или паркираха, или обратното — освобождаваха местата. Няколко любопитни погледа вече бяха отправени в тяхната посока.
Непознат мъж с авиаторски очила и каска с неприкрит интерес ги наблюдаваше през прозореца на камион цистерна.
Изведнъж Шелби се почувства ужасно не на мястото си заради външния си вид.
— Знаеш, че хората те разпознават — предупреди я Невада.
— Да, знам. — Тя се поколеба за минута. — Добре, но ще взема колата си.
Невада пусна лакътя й:
— Следвай ме.
Тя не се нуждаеше от повече уговорки. Когато мъжът с цистерната изплю струйка тютюнев сок върху тротоара, Шелби забърза към наетия кадилак и отключи вратата. Седалките пареха. Тя включи климатика на максимум, отвори прозореца, направи обратен завой и потегли след камиона на Невада.
Ругаейки под носа си, Шелби отново нахлузи слънчевите очила. Това е лудост, каза си тя. Какво си мислиш, че правиш — отиваш в дома на Невада, за да си изплачеш болката?
Със стиснати зъби го последва през града, а после и по пътя към хълмовете. Климатикът най-сетне започна да си върши работата.
Зоната, откъдето започваха имотите, беше оградена с бодлива тел, край която имаше смрадликови и дъбови дървета. Стада кози, овце и рогат добитък чоплеха оскъдната трева. Милите се нижеха. Минаха през тясно дере, останало от пресъхнал поток. Невада зави към гъсталак от дъбови дървета, между които посипана с чакъл пътечка водеше към ранчото му.
Кадилакът заподскача по бурените и бе изподраскан от долната страна.
— Страхотно — измърмори Шелби през зъби и стисна кормилото.
Значи дотук беше стигнал Невада. Миниатюрно ранчо с колиба, която би могла да дефинира думата селски, и неколкостотин оградени акра изсъхнала земя, по които се шляеха никому ненужни броненосци и няколко коня, чиято паша постоянно бе прекъсвана от нахални конски мухи.
Е, не беше точно земният рай.
Шелби паркира колата пред къщата. Още преди прахът, който бяха вдигнали гумите, да се слегне, а решимостта й да се изпари, грабна чантичката с документи и слезе от кадилака.
Невада я чакаше.
А също и кучето. То започна да лае с пълен глас. Без да сваля очилата си, Невада обърна очи към животното:
— Крокет, шшт. Всичко е наред. — Кучето стоеше с разтворени лапи, козината му беше настръхнала, а оголените му зъби блестяха на светлината, докато лаят преминаваше в гърлено ръмжене. — Достатъчно!
Животното млъкна, но тъмните му, изпълнени с подозрение очи така и не се отделиха от Шелби. Всички мускули под черно-бялата му козина останаха напрегнати — готови за скок при евентуална команда.
— Чу ли какво ти казах? — Невада се наведе и погали животното между ушите. — Влизай — каза на Шелби и отвори вратата. Боята по нея беше започнала да се лющи.
Шелби влезе в къщата, където не беше по-хладно, отколкото навън. Мебелите бяха стари и подредени безразборно около раздърпан килим, постлан върху балатума на пода. Изобщо не се съчетаваха. Всичко беше купено от магазините за втора употреба. Ако Невада Смит имаше някакви пари, те определено не бяха инвестирани в създаването на домашен уют. Няколко списания бяха разпръснати по масичка за кафе, която явно бе виждала и по-добри времена, но не притежаваше достатъчно стил, за да бъде определена като ретро.
Смит преведе гостенката си през импровизирана кухня, а после — през някаква задна врата. Излязоха на терасата — сенчеста, заградена и — за щастие — поне с десет градуса по-студена. За вратата беше прикрепен старинен термометър, който показваше деветдесет и три градуса по Фаренхайт.
— Сядай — покани я Невада и се отпусна върху един пластмасов стол до малката маса. — Чай с лед?
— Имаш ли? — Тя се изненада. Наистина не очакваше гостоприемство от него, но гърлото й бе пресъхнало, а и беше ужасно нервна.
— Мога да направя. Момент само.
— Добре.
Той изчезна някъде и Шелби се зае с разглеждането на задния двор. Островчета изсъхнала трева заобикаляха започнало да се руши каменно барбекю. От единия ъгъл на къщата до някакъв самотен кол в двора беше протегнато въже — простор. Зад оградата два коня пиеха вода. Вратата изскърца, старото куче размаха опашка и Невада се появи откъм кухнята. Носеше две различни чаши, пълни с лед и мътна кехлибарена течност, която едва ли би могла да бъде определена като чай.
Подаде едната чаша на Шелби:
— Е, разказваше ми за бебето си. — С изражение, което подсказваше, че няма намерение да прощава, Невада се отпусна върху един стол и вдигна крака си върху сложената до вратата бъчва. — За нашата дъщеря.
Раменете на Шелби потрепериха. Не, не биваше да се стряска и да се проваля:
— Да, Невада. Мислех, че е мъртва.
— Нима не си била там, когато са извадили детето?
— Бях… бях, но под упойка.
— По дяволите! — Той й хвърли красноречив поглед, после бързо й направи знак с ръка да продължи.
Шелби се изкашля:
— Имам копия от акта за раждане и смъртния акт.
— Кой ти ги даде?
— И двете са подписани от доктор Пичърд.
— Той е мошеник.
— Не мога да го открия — промълви Шелби, после отпи от чая си.
— Той напусна града малко след теб.
— Има резон. — Тя бръкна в чантичката с документи и извади оттам кафявия плик, който беше променил живота й. — Виж това. — И докато му подаваше документите, се зачуди дали не прави грешка, като му показва писмото и снимката на Елизабет Жасмин Коул — с това име бе нарекла дъщеря си.
— Значи никога не си виждала бебето? — Гласът му беше безизразен, само мускулът, който играеше под челюстта му, подсказваше за емоциите.
— Никога.
— Защо?
— Казах ти, бях под упойка и в безсъзнание, когато са извадили бебето. — Сълзи на болка заблестяха на миглите й, но тя стисна зъби. Нямаше време за самосъжаление. Не сега.
Невада присви очи:
— Искаш да кажеш, че е имало някакъв заговор срещу теб, така ли? Че доктор Пичърд ти е сипал нещо упояващо?
— Не… не мисля така. Искам да кажа… — Не искаше да се впуска в подробности, затова замълча и направи физиономия. — Добре де, бях глупава, разбираш ли? Качих се да яздя кон в осмия месец и детето реши да се роди по-рано. — Тя извърна поглед по посока на ниските хълмове, над които се събираше мъгла, и самотния ястреб, кръжащ в търсене на плячка. Нямаше нужда да му обяснява за болката, страха, кръвоизлива, който я бе изплашил до смърт. Не беше необходимо да знае за линейката, която побърза да извика баща й, нито пък че доктор Пичърд миришеше на алкохол, нито пък простата истина, че десет години тя бе измъчвана от угризения, че е виновна за смъртта на детето си. — Когато дойдох в съзнание, всички ми казваха, че детето се е родило мъртво и че баща ми, който още бе мой настойник, защото аз бях непълнолетна, е поръчал аутопсия и кремиране.
— И ти не се усъмни в думите им?
— Бях седемнадесетгодишна. — Тя се обърна и го прониза с гневния си поглед. — Не можех да допусна, че би ме излъгал за подобно нещо.
— Това е била първата ти грешка.
— Не първата. — Тонът й беше леден и Шелби забеляза как жилата на врата на Невада запулсира. — Мисля, че преди това вече бях направила доста.
— Нима не грешим всички?
Сърцето й подскочи, но тя го озапти. Беше дошла само да му каже истината и да приключи с него, а не бе останало много за казване.
Невада внимателно изучаваше лъскавата снимка в ръцете си — сякаш търсеше някакво доказателство, че детето е негово:
— Говори ли със съдията?
— Можеш да бъдеш сигурен.
— И?
— Той отрича всичко.
— Но ти не му вярваш?
— Нито за миг.
— Явно си понаучила някои неща от живота.
— Надявам се. — Шелби допи чая си на една глътка и остави празната чаша на масата. — Пораснах доста, откакто това се случи. — Тя се изправи и се протегна за снимката и документите.
— Кой ти изпрати всичко това? — Невада за последен път се вгледа в усмихнатото момиче на снимката, след което я пъхна, заедно с книжата, обратно в кафявия плик.
— Точно за това съм тук. За да разбера.
Свъсил вежди, Невада обърна плика и погледна печата върху марката:
— Сан Антонио.
— Да. Недалеч оттук.
Той пъхна плика в протегнатата й ръка.
— Не мога да спра да се чудя дали е някъде край Бед Лак… дали случайно Елизабет е израснала тук или в някой от съседните градове, или в някое близко ранчо, или нарочно е залепена такава марка само за да ме накарат да се върна, а всъщност детето да е в Калифорния или Мексико, или Куебек, или бог знае къде…
Познатата болезнена буца отново заседна в гърлото й, изпита същата мъка, която я терзаеше през годините, когато си мислеше за момиченцето, което бе изгубила. Но мрачните мисли в момента не можеха да й помогнат. Шелби пъхна плика в страничния джоб на чантичката с документи.
— Смяташ ли да се обърнеш към полицията? — Той я наблюдаваше, небрежно отпуснат в стола си, но Шелби се досети, че въпреки привидното му външно спокойствие, Невада трескаво разсъждава над това, което му бе казала.
— Към полицията? Не знам — изрече колебливо Шелби. — Получих плика едва вчера. Към кого бих могла да се обърна? Полицията в Сан Антонио? Към шерифа? Към охранителите? — Главата й запулсира от болка, докато мислеше за това. — Не… мисля, че трябва да се справя с това сама, поне на този етап. Не искам никаква публичност, докато не проверя някои неща. Казах само на теб, защото така или иначе се срещнахме.
— Изненадан съм, че го направи.
— Защо?
Той арогантно повдигна едната си вежда:
— Не мислех, че имаш толкова кураж.
— В такъв случай излиза, че не ме познаваш добре, нали така?
Невада скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стола. Погледът му обходи Шелби. Надолу. Нагоре. Надолу и пак нагоре, докато не спря там, откъдето бе тръгнал — върху очите на Шелби:
— Познавам те достатъчно добре.
— В миналото, Смит. В миналото. Но тогава аз бях още дете.
— Много красиво дете, доколкото си спомням.
— Бях ужасно наивна — отрони Шелби, без да се остави да бъде подведена от думите му — и може би глупава.
Той се изправи и разтърка брадичката си:
— Не си си губила времето, докато те нямаше. Колко години изминаха?
— Девет. Не са малко. — Тя взе чантичката с документи и се приготви да си тръгва.
— При баща си ли ще живееш?
Тя се поколеба:
— Не знам още.
— Обади ми се, когато решиш.
Тялото й се скова и Шелби се втренчи в Невада през тъмните стъкла на очилата си:
— Защо?
— Искам да поддържаме връзка.
— Не мисля, че това е особено добра идея. Наистина.
— Е, аз пък не виждам начин да го избегнем.
— Градът е малък.
— Нямам предвид това и ти го знаеш. Изведнъж се появяваш в Бед Лак и хвърляш бомба в краката ми — казваш ми, че имам дете. Ако това е истина…
— Истина е — прекъсна го разпалено Шелби и почувства как бузите й пламват.
— Ако това е истина, излиза, че аз също имам някакво участие в цялата история. — Очите му безмилостно се втренчиха в Шелби. — Ще искам да се срещна с дъщеря си.
— Първо трябва да я намеря.
— Корекция: ние трябва да я намерим.
— Но…
— И ще я намерим — приключи той с тон, нетърпящ противоречия. — Искам копия от всички документи, които имаш.
Побиха я тръпки на ужас. Не искаше отново да влиза в капана на Невада Смит. Нямаше начин. Не сега. Невада все още беше секси — не можеше да не му го признае, но тя вече не искаше да си има работа с него. А ето че той стоеше пред нея, неподвижен като скала, изградена от мъжество, мускули и решителност:
— Ще видя какво мога да направя.
— Не, Шелби. Ти просто ще го направиш.
Тя стисна зъби. Невада ставаше нахален. Но всъщност кога е било иначе?
— Нека си изясним нещо, Невада. Нямаш право да ми заповядваш.
Едно от ъгълчетата на устата му се повдигна — като че се наслаждаваше на предизвикателство:
— Не бих се осмелил дори да си мечтая за това — изрече провлачено. — Бих ли могъл да получа копия от всички документи? — Пауза. — Моля те!
Безсрамно я подиграваше. Усмихна се с онази огромна тексаска усмивка, която я беше направила негова жертва преди толкова години. В очите му изведнъж заиграха весели пламъчета.
— Ще си помисля.
— Направи го.
Тя протегна ръка към дръжката на вратата, но се поколеба. Между двама им все още имаше един неизяснен въпрос. Потръпвайки вътрешно, Шелби подхвърли:
— Баща ми спомена, че Рос Маккалъм скоро ще излезе от затвора.
— Много скоро. — Ноздрите на Невада се разшириха. — Явно старият Калеб Суогърт е променил показанията си и е признал, че въпреки всичко Рос не е убил Рамон Естебан.
— Тогава кой го е направил?
— Това, бейби, е мултимилионният въпрос.
— Един от мултимилионните въпроси.
— Права си. Ето още един, който ме тревожи: Защо ти получаваш информация за детето, което си мислела за мъртво, точно в същата седмица, в която Маккалъм излиза от затвора?
— Не знам — призна Шелби.
— Може би ще успеем да разберем.
— Ние? — Тя веднага застана нащрек.
— О, да. — Той сложи ръката си на вратата и я затвори. Шелби вече нямаше шанс да си тръгне.
Въпреки че беше толкова близо, че тя усещаше аромата му — смесица от пот, сапун и прах — Невада се приближи още повече. Колкото и глупаво да беше, сърцето й ускори ритъма си, а Шелби забеляза косъмчетата по ръцете на Смит и неправилната форма на зеницата на сляпото му око. Дъхът му беше топъл. Няколко струйки пот се спуснаха по гърба й. Да дойде тук, да остане насаме с него беше грешка.
Шелби преглътна с усилие и се опита да не гледа устните му, когато продължи да говори:
— Ако момичето от снимката е моя дъщеря, много добре разбираш, че не мога да стоя настрани от всичко това.
— Не си длъжен да…
— Не става дума за задължение, Шелби — отряза категорично Невада и погледите им се кръстосаха. — Тук говори кръвта.
Глава трета
Шеп Марсън паркира камиона си в сянката на огромен дъб и изтри потта от челото си. Малката къща, която наричаше свой дом през последните десет години — тристайна постройка с баня, изглеждаше занемарена под безпощадните лъчи на слънцето. Светлозелената боя до входната врата бе започнала да избледнява и да се лющи, телевизионната антена стоеше наклонена, а покривът беше поправян многократно. Но напоследък парите не бяха много, не и когато се налага да храниш шест гърла. И това не беше най-лошото. Заплатата му все пак стигаше за покриване на разходите — нали беше купил къщата, имаше обаче други тайни нужди, които източваха парите на Шеп.
Чувстваше се като проклет глупак — по дяволите, такъв беше, но може би щеше да намери начин да се измъкне от този капан. Трябваше да го направи. Преди да се изтощи до смърт. Беше се надявал родителите на жена му да им помагат финансово, но старият загуби почти всичко, когато пазарът на добитък се сви.
Разтривайки врата си, Шеп тръгна към задния двор, където ловджийското му куче, опънало веригата си докрай, лаеше като лудо.
— Шшт — извика му Шеп и в следващия момент забеляза котката на съседите да минава под оградата. Разхлаби възела на вратовръзката си и откопча първите две копчета на ризата си.
Ароматът на канела и индийско орехче го посрещна на вратата. Тъкмо когато бе закачил шапката си и се канеше да влезе в кухнята, до него долетяха думите:
— Обувките пред вратата! Шеп, чуваш ли ме? — Пеги Сю крещеше отвътре. Сигурно беше в хола, защото се опитваше да надвиха телевизора и бърборенето на децата. Две от тях се втурнаха към него, босите им крака шляпаха по балатума.
— Тате, тате! — развика се Кендис, а русите й опашки се мятаха над ушите й. По-малкото й братче тичаше зад нея.
— Ела тук, сладурче — каза Шеп и прегърна шестгодишното хлапе, а междувременно Дони насочи към момичето водния си пистолет и натисна спусъка. Струйка вода тръгна да се стича по униформата на Шеп. — Да не съм видял такива неща в къщата — скастри сина си рязко.
Съпругата му — Пеги Сю — облечена в изтъркани дънки и риза, завързана под гърдите, се появи от хола. На лицето й, някога красиво, сега беше изписана тъга. Косата на Пеги беше сресана назад и откриваше скули, за каквито повечето жени казваха, че биха умрели. По чипото й носле бяха пръснати няколко лунички. Някога Шеп ги намираше за много чаровни.
— Какво ти казах за обувките? — сопна се тя и отиде до печката.
Косата й беше вдигната на конска опашка, в която се виждаха първите сиви нишки, прошарили кафявите къдрици. Пеги се наведе и отвори фурната. Изпълваше дънките си повече, отколкото бе необходимо, повече, отколкото някога. Шеп мразеше мисълта, че неговата съпруга — Пеги Сю Колинс Марсън, някога една от най-популярните красавици в областта и най-хубавото гадже, което бе возил на задната седалка на стария си камион, започваше да изглежда демоде.
Свали Кендис на земята и взе пистолета на Дони, после събу едната си обувка с върха на другата:
— Къде са Тими и Роби?
С две поизгорели ръкохватки Пеги Сю извади тава с горещ прасковен пай и я сложи върху печката:
— Мисля, че Тими отиде да провери дали ще го вземат на работа в Сейфуей и мелницата на Коул — тя свали фолиото от тавата, — а Роби измърмори нещо, че отива да поплува с Били Рей и Питър Доубър.
— Не искам да се влачи с момчетата на Доубър. Те винаги се набъркват в неприятности. — Шеп отвори хладилника и извади кутия студена бира. — Може би дори пушат…
— Оп, оп, оп — предупреди го Пеги Сю и хвърли многозначителен поглед към децата. — Ще поговорим за това по-късно.
— Би следвало да си потърси работа за лятото.
— Миналия месец коси сено.
— Щеше да продължи да го прави, ако не се беше изпокарал със стария Крамър. — Настроението му се влоши още повече.
Шеп отвори кутията с бира и се усмихна при звука на познатото съскане на газираната течност.
— Искам пай! — обяви Дони.
— След вечеря. Сега иди си събери конструктора. И ти, Кендис, помогни му. — Пеги се обърна към съпруга си. — Защо не им напълниш басейна?
— След минутка.
Шеп искаше да се отпусне на фотьойла и да изслуша новините, но жена му го стрелна с поглед, който би стреснал и гърмяща змия. Марсън не искаше да воюват, не точно сега. Предпочиташе да отложи битките за по-късно — за леглото.
Когато поискаше, Пеги Сю беше като дива котка — от нея можеше да получи най-доброто чукане в окръга. А беше и негова жена. Шеп се гордееше с това, че в събота вечерта тя стенеше и се извиваше като разгонена кобила в леглото само за да стане рано в неделя сутринта, да облече децата и да отиде в църковния хор с невинността на ангел. Мина покрай нея и игриво я шляпна по задника. Тя рязко се обърна:
— Спри с това и иди да напълниш басейна. Веднага! — Клатейки глава, Пеги Сю отвори шкафа за съдове.
— Добре — обеща Шеп, след което обгърна кръста на жена си с ръце и успя леко да докосне гърдите й. Прокара устни по врата й и притисна винаги готовия си член към така обичаната извивка от задната страна на дънките й.
— Спри, Шеп! Нямам време за това! — Тя се обърна с лице към него. Устните й, по които личеше слабо червило, бяха здраво стиснати.
— Добре, добре. По дяволите, мислех си, че жените обичат да им обръщат внимание от време на време.
Тя измърмори нещо под носа си, докато Марсън търсеше старите си маратонки. Неандерталец? Това ли беше казала? Без да си прави труда да завързва връзките, той излезе от къщата и се намръщи.
Скип опъна веригата си и се разлая.
— Млъквай! — изръмжа Шеп, ала ретрийвърът се притисна към него с надеждата да му обърне малко внимание. Получил угризения на съвестта, Марсън въздъхна и тръгна по прашната пътечка към къщичката на кучето, за да го погали по главата. — Ще отидем заедно да половуваме, старче, двамата — ти и аз. Скоро — обеща той. После изтегли маркуча.
Водата в басейна не беше сменяна от седмица и на повърхността й плуваха треви, клонки и мъртви буболечки. Шеп го изпразни, после го напълни наново и прецени, че би трябвало да си е извоювал награда за през нощта.
Дони и Кендис дотичаха в градината и надавайки радостни писъци, се хвърлиха в чистата вода. Кендис беше красавица — точно като майка си, но Дони… Той бе кокалест, с вечно течащ нос и воднисти очи. В интерес на истината Шеп никак не харесваше най-малкия си син и се чувстваше виновен за това, но, уви, трябваше да приеме фактите. Дони бе ревльо, непрекъснато се оплакваше, а Пеги Сю го глезеше и не даваше на Шеп да го удари, дори когато това беше повече от необходимо.
Марсън затвори крана и се изправи. Хвърли поглед към улицата, където преминаваше стар автомобил. Зад волана с развята черна коса и цигара между влажните червени устни седеше Бианка Естебан — дъщерята на човека, когото, както смятаха всички, беше убил Рос Маккалъм. Огромни слънчеви очила закриваха очите обикновено блестящи като горящи въглени. Беглият поглед, който хвърли Шеп, бе достатъчен, за да забележи част от гърдите на младата жена, подаващи се изпод дълбокото деколте на бялата й блуза.
Марсън се обърна към къщата, проклетият му член отново бе напомнил за себе си. Стисна зъби.
В кухнята Пеги Сю режеше лук, докато парчета бекон цвърчаха в един тиган.
— Хубаво мирише.
Тя не му отговори. Напоследък е раздразнителна, каза си Шеп и отвори хладилника, за да си вземе още една бира. Пеги Сю му хвърли бърз сърдит поглед, но не каза нищо. Шеп се загледа в жена си, докато готвеше, и почувства как членът му се втвърдява. Колко време не бяха го правили? Седмица? Две? Не беше малко. Той се бе опитвал да я гушка, но всеки път Пеги Сю му казваше, че не е в настроение, завиваше се и се преместваше в другия край на спалнята. Единствената плът, която му оставяше да докосва, бе студеното й, голо рамо.
— Ще се кандидатираш ли за шериф? — попита тя най-сетне, хвърляйки шепа лук в тигана.
— Да.
— Подаде ли си документите?
— Не.
— Не мислиш ли, че би трябвало да го направиш?
— Ще го направя.
— Какво те спираше досега? — Без дори да го погледне, Пеги Сю донаряза останалия лук и изми дъската.
— Имах работа. — Нямаше нужда да навлиза в подробности. И без това не я интересуваха.
— Свързана с излизането на Рос Маккалъм от затвора, нали? — попита Пеги Сю и Шеп бе изненадан, че е разбрала.
— Мисля, че съдията иска да преразгледа делото, защото го притискат местните власти.
Марсън се облегна на шкафа и впери поглед в жена си. Тя никога не се стараеше да го забавлява. Понякога беше безмълвна като камък, друг път — невероятно умна. Това си качество се опитваше да крие почти тридесет години:
— Вече говорих със Смит.
— Невада? — Раменете й леко потрепериха, но тя веднага се стегна. Смит й беше тръпка. По дяволите, харесваха го половината жени в окръга.
Шеп така и не ги разбра. Защо привидно разумни жени хлътваха по някакъв си бедняк, с лоша репутация, който на всичкото отгоре според Марсън знаеше ужасно много за убийството на Естебан?
— Да. Смит беше този, който тикна Маккалъм зад решетките.
— Искаш да кажеш, че е използвал фалшиво обвинение, за да се отърве от него?
— Той имаше шанс да се реабилитира. Не го използва. Някои хора мислят, че Смит знае за смъртта на Рамон Естебан доста повече, отколкото казва.
— Така ли?
— Мислех си, че ако го попритисна малко, може и да проговори.
— Няма.
По дяволите, беше толкова сигурна, когато го каза. С върха на ножа Пеги Сю разбърка лука в тигана.
— Шелби Коул се е върнала.
Този път тя се обърна към Шеп — лицето й бе станало бяло като стария мерцедес на Ета Парсънз:
— Сигурен ли си?
— Да. Вчера я видях в града и, как мислиш, кой беше първият човек, при когото бе отишла? — Шеп прочете по очите й, че е разбрала. — Точно така. Самият Невада Смит. Двамата са седнали за малко в Уайт хорс.
— Кой ти каза?
— Люси. Но още половин дузина хора са ги видели да влизат заедно и след това да си тръгват през задния изход, без да отпият и глътка дори. Доколкото разбрах, Баджър Колинс е изпил цели две бири, преди Люси да ги откъсне един от друг. — Той се изкикоти, но Пеги Сю дори не се усмихна.
— По дяволите. — Тя спря да готви, обърна се и измери Шеп с унищожителен поглед.
— Тревожи ли те нещо?
— Може и така да се каже. — Пеги Сю сви рамене.
— Какво?
— Отново съм бременна, Шеп. — Тя примигна и изхлипа.
— По дяволите! — Думите заседнаха в гърлото му. Как би могъл да храни още едно гърло? Парите и без това не достигаха. Той допи бирата си, хвърли празната кутия в кошчето и тръгна към Пеги Сю. Тя обаче сложи ножа пред себе си и го насочи към Марсън. Острието проблесна.
— Не ме доближавай, чуваш ли?
— Но…
— Говоря сериозно. Отиваш в клиниката и си уреждаш вазектомия, а дотогава изобщо не си помисляй да ме докосваш. — Тя не се шегуваше. — И двамата знаем, че не можем да си позволим още едно дете.
— Не сме длъжни — изрече Шеп бавно.
— О, да, длъжни сме. Много добре знаеш мнението ми по въпроса.
Така беше. Обсъждаха възможността за аборт преди раждането на Кендис, а после и когато забременя с Дони. Пеги Сю беше непоколебима. Шеп й обеща да си направи вазектомия. Два пъти. На практика не предприе нищо. Никой хирург никога нямаше да размаха скалпел около топките му. По дяволите, така можеше да свърши и като сопран в църковния хор, който с такава гордост посещаваше Пеги Сю.
— Ще намерим начин.
— Искаш да кажеш, че ти ще намериш начин. — Тя протегна ръка и ножът се опря в гърдите му. — Оперирай се, Шеп, и си размърдай задника за шерифското място, уморих се да мизерствам. Повярвай ми, няма да спя с теб, докато не направиш това.
— Виж, скъпа…
— Спри! — Устните й се извиха в ядна гримаса. — Дори не си помисляй да ме докосваш. Схващаш ли? Няма да си променя решението. Освен ако не искаш да прекараш остатъка от живота си като рогоносец, иди и си направи вазектомия.
В този момент се чу рев, достатъчно силен, за да събуди и мъртвец, и Кендис с почервеняло лице, диви викове и Дони по петите си се втурна в къщата.
— Опари я коприва — осведоми задъхано момчето и Шеп забеляза два червени кръга на ръката на дъщеря си.
Кендис пищеше и плачеше, а Дони, с неговите воднисти очи, се завря в ъгъла. Пеги Сю вдигна на ръце дъщеря си и гневно изгледа Марсън:
— Направи го, Шеп — изсъска през зъби, а беконът започваше да загаря, изпълвайки къщата с дим, изтъкан от тихи обвинения и умиращи мечти.
Шеп взе шапката си.
В какво, за бога, се забъркваше?
Невада замъкна чувала с храна до конюшнята и го стовари на земята. Надигна се облак прах, а откъм сеното се дочу шумолене, което подсказваше, че местните представители на популацията на мишките бързаха да се приберат в скривалищата си.
Невада подсвирна на конете, разряза с джобното си ножче канапа, с който беше завързан чувалът, със стара, празна, метална кутия от кафе започна да сипва храна в яслите. Появиха се две кобили — най-хубавите му — единствените две, които струваха нещо. С наострени уши, потръпващи ноздри и очи, изпълнени с очакване, те се втурнаха в полутъмния интериор. Отвън се чуваше пръхтене и тропот на нетърпеливи копита — останалите коне също идваха.
Невада беше напрегнат. Нетърпелив. Пълен с енергия. Така се чувстваше винаги, когато Шелби Коул беше наблизо. Устните му се изкривиха в гримаса при спомена за това колко нощи беше прекарал в камиона си, паркиран на пътя към къщата на съдията, с препускащо в бесен ритъм сърце, потни длани, стискащи кормилото с втвърден от мислите за Шелби член.
Сега гърлото му отново се стегна при спомена за това как правеха любов.
Тя имаше малки гърди, с розови зърна и бяла кожа, а къдриците в нишата между стройните й крака бяха толкова нежни. Господи, искаше я! Искаше я, въпреки че се опитваше да го отрече.
— По дяволите! — Вече беше твърд — само при мисълта за любенето с нея късно нощем. Преди всичко да се обърка.
Приключи с пълненето на яслите, провери дали животните имат вода и следван от Крокет се върна в къщата. Не биваше да мисли за Шелби сега. Не и по този начин. Имаше прекалено много работа. Свали дрехите си и взе бърз душ, ако така би могла да се нарече тънката струйка, която излизаше от крана.
Двадесет минути по-късно вече се беше избърсал, парфюмирал с малко дезодорант и одеколон, облякъл бе чиста риза и чифт дънки и вървеше към пикапа си. Образът на Шелби Коул все още не бе напуснал съзнанието му, така както въздухът в колибата още пазеше уханието на нейния парфюм. Въпреки това Смит беше твърдо решен да не се вглъбява в размисли за нея, не точно сега. Предстоеше му да се занимае с по-сериозни неща. Независимо дали Шелби го искаше или не, той трябваше сам да проучи някои въпроси, свързани с раждането на дъщеря му — да разбере дали момичето е живо и дали е негово.
Невада отвори вратата на камиона и се качи в сгорещеното от слънцето купе. А и онзи слух за Рос Маккалъм… Просто не можеше да остави нещата така.
Цялата работа смърдеше.
Не ставай глупачка, каза си Шелби, докато вкарваше наетата кола в паркинга на Уел, кам ин. Панелната сграда с развалената си неонова реклама, обещаваща цветен телевизор и добри цени, изобщо не я смущаваше, не я притесняваше дори фактът, че някога «Уел кам ин» е била прокълната. Глождеше я простата истина, че ако искаше да изкара наяве всички лъжи, трябваше да поживее с баща си и да измъкне признания от него.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — измърмори тя, даде на заден ход и завъртя кормилото. Двуетажната сграда остана зад гърба й. Слънцето бе започнало да се скрива зад хълмовете. Все още беше горещо, но скоро, с настъпването на мрака, температурите щяха да паднат, щеше да излезе вятър, а насекомите щяха да подхванат приспивната си песен в нощта. Поради някаква причина, макар и да не разбираше каква, тази мисъл й подейства успокояващо.
Караше, без да гледа пътя — знаеше го наизуст. Напомни си, че това все пак не е най-неприятното нещо, което е вършила през живота си — поне щеше да хапне пай.
Кадилакът спря пред тухления гараж и Шелби влезе под сянката на дъбовите дървета. Гаражът беше отворен, а мерцедесът на баща й го нямаше. Е, поне за малко нямаше да й се налага да се съобразява с него.
Тя взе компютъра, чантичката с документи, портмонето си и една чанта. Качи се по стълбите и влезе, без да позвъни. Щом отвори вратата, чу Лидия тихо да си пее на испански. Макар и нежелано, чувството на радост, че се прибира вкъщи, обхвана Шелби и тя се порица за глупостта си. Тази студена къща никога не бе била неин дом — поне откакто майка й реши, че не може да живее с тиранин като Джером Коул.
— Скъпа? Ти ли си? — провикна се икономката.
— Да, Лидия. Върнах се. Блудната дъщеря.
— Знаех си. — Лидия се появи откъм кухнята. На лицето й бе изписана широка усмивка, очите й блестяха.
— Добре, добре, ти спечели. Признавам го — избъбри Шелби и поклати глава. — Би следвало да знам, че няма смисъл да споря с теб.
— Така е. А сега, хайде, влизай. Съдията ще се върне след около час и ще вечеряте.
— Чудесно — рече Шелби, без да може да скрие сарказма си.
— Така е. Fabuloso! А сега върви. Иди да се поосвежиш. Аз имам работа. — Лидия й намигна и посочи стълбите.
Когато се качи на втория етаж, Шелби бе обзета от спомени за нощите, в които си лягаше, без да затваря френските прозорци, и чакаше. Слухът й се напрягаше от опитите да чуе тихи стъпки — стъпките на Невада, който прониква в къщата по същия този коридор, където портретите на поколения Коул гледаха от стените, а вази с прясно набрани цветя красяха масите. Това обаче така и не се случи.
Шелби отвори вратата на спалнята си в очакване да мирише на прах, но Лидия вече беше оправила леглото, почистила бе бюрото, тоалетката и другите мебели с полирол, беше вдигнала щорите и отворила малкото прозорче. През копринените пердета проникваше слаб бриз и помагаше на бавно въртящия се вентилатор над леглото. Шелби остави багажа си и отиде до прозореца, който гледаше към басейна. Водата приканващо блестеше и отразяваше последните лъчи на слънцето. Докато се взираше в сините дълбини, мислите й се върнаха към причината, поради която се бе върнала в Бед Лак, и въпросите, на които все още не бе намерила отговор.
«Кой беше изпратил снимката на Елизабет?» — почуди се тя за милионен път. Кой знаеше истината и каква точно беше тя? Шелби прехапа устни и се намръщи, когато най-болезненият въпрос изплува в съзнанието й. Ами ако всичко това се окажеше лъжа? Ако излезеше просто дебелашка шега? Имаше много врагове в този град — хора, които завиждаха на богатството и положението й в обществото. Що се отнасяше до баща й — списъкът на онези, които го мразят, беше безкраен. От съдийската скамейка Джером беше тъпкал както враговете, така и приятелите си. Откакто бе облякъл мантията, бе изпратил стотици мъже и жени на топло.
«Старият Джъдж Коул
имаше злобен характер
и противна душа…»
Стихотворението я накара вътрешно да потрепери, но Шелби успя да го изхвърли от съзнанието си. Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе как да намери Елизабет.
Ами Невада? Съзнанието й беше склонно, но самата тя нямаше никакво намерения отново да стане жертва на старите си чувства. Невада беше човек, с когото имаше само работа — той беше баща на детето й. Нищо повече. И докато не намереше дъщеря си, нищо друго нямаше значение. Нищо.
Калеб Суогърт беше почти заспал, когато Невада влезе в болничната стая. Някогашният як мъж сега приличаше на скелет, бузестото лице се беше стопило, кожата му бе пепелява, а косата му почти я нямаше. Стаята беше осветена с луминесцентни лампи, монтирани от двете страни на леглото. На нощното шкафче имаше букет увехнали цветя, кутия със салфетки, библия и чаша вода с пластмасова сламка. Стерилно. Тихо. Стая, в която някои попадат, за да оздравеят, а други, за да умрат.
— Смит — изхриптя възрастният мъж и бързо запримига.
— Здрасти, Калеб — каза Невада, забелязвайки системата, която изтичаше в ръката на стареца.
— Какво искаш? — Думите му бяха заваляни — дали поради действието на лекарствата, дали защото беше без протези.
— Чух, че си променил показанията си. — Невада стоеше на крачка от леглото му, с ръце скръстени пред гърдите. Погледът му търсеше някакъв знак, че старецът лъже.
— Така е правилно.
— Ти ми каза, че Рос Маккалъм е бил в магазина, когато е станало убийството на Рамон.
— Казах ти, че ми се стори, че го виждам. Объркал съм се. — Гласът на Калеб се беше повишил с една октава.
— Излъга ли ме?
Калеб отвори уста, пак я затвори и накрая стисна устни. Някога изключително горд, той не можеше да събере сили да признае, че не е бил прав:
— Да.
— Защо?
— Защото ти ме притискаше — каза старецът и обърна очи към прозореца. — А аз бях грешник, но сега приех Исус в сърцето си и…
— Нима можа? — Невада направи крачка към леглото, но изпита отвращение. — Отец Уитейкър може и да ти вярва, но аз не. Познавам те прекалено добре, Суогърт. Видях какво направи с първата си жена.
— Аз… аз бях грешник, но се промених, Смит, кълна се в бога… искам да кажа… аз открих сърцето си за господ.
— Глупости.
— Да приемеш Исус в сърцето си не боли, Смит. Той може да пречисти и твоята грешна душа.
— Ще го имам предвид — изръмжа Невада, без да може да скрие цинизма си.
— За да ме измъчваш ли дойде?
— Не, за да науча истината. — Той замислено и отри брадичката си. — Нали знаеш какво казват хората, Калеб — истината освобождава.
— Е, аз правя точно това, не мислиш ли? Най-сетне казвам истината. Дори ако Рос Маккалъм е бил в магазина на Естебан в нощта, когато стана убийството, аз не съм го видял.
Невада се доближи до леглото:
— Но ти излъга и помогна да го пратят в затвора преди години. Защо?
Жилата под слепоочието на Калеб запулсира. Той бързо примигна.
— Защо?
Очите на стареца бяха успели да възвърнат спокойното си изражение, а устните му отново се присвиха в грозна гримаса:
— Защото той е подъл кучи син и дори и да не беше убил Рамон, заслужаваше да отиде в затвора.
— И затова ти излъга?
— Днес не бих го направил.
Невада поклати бавно глава:
— Знаеш ли, Калеб, единствената причина, поради която човек би излъгал за нещо подобно и би обвинил някого в престъпление, което не е извършил, е необходимостта да спаси собствената си кожа…
— Не съм убивал Рамон и ти го знаеш! — Калеб изведнъж се разпали, лицето му почервеня.
— … или това, че са му платили, за да излъже. — Невада впери поглед в стареца. — Чух някои слухове, Калеб. Слухове, че продаваш историята си на някаква репортерка.
Лицето на стареца помръкна.
— Чудех се дали смяташ да й наговориш купчина лъжи, само и само да изкараш малко пари.
— Ти си жалко чудовище — измънка Калеб.
— Без съмнение.
— Махай се, Смит — изсъска старецът. — Аз съм болен, умирам и реших да пречистя съвестта си, преди да срещна Създателя. Това е всичко. А сега си тръгвай, преди да съм повикал сестрата, за да те изхвърли оттук.
Нямаше какво повече да си кажат. Калеб Суогърт бе решил да отнесе тайните си в гроба.
— Ако паметта ти случайно се опресни, обади ми се.
— Изчезвай.
Невада тръгна към вратата.
— И… Смит?
Той се обърна и видя крива усмивка да играе на устните на Калеб:
— Нека бог те пази.
Глава четвърта
Тряс!
Вратите на затвора се захлопнаха зад гърба му. Рос Маккалъм вече беше свободен човек. Колко време мина…
Десет години от живота му — всъщност девет от тях, седя зад решетките, но целият този дълъг кошмар започна преди десет години, които никога нямаше да върне. Част от него копнееше да отиде в най-близкия бар и да намери темпераментна жена. Малко пиене и евтин мотел и тя щеше да е негова цяла нощ. Друга част обаче крещеше за отмъщение.
Дълбоко си пое въздух. Господи, колко добре се чувстваше! Хвърли един поглед през рамо и показа среден пръст на дежурния в кулата, после прати по дяволите всеки един от съкилийниците си, по дяволите всички от охраната и по дяволите шефа на затвора, който управляваше това място, като че беше крал.
— Спри с това — изръмжа той под носа си и се изплю на асфалта. Вече беше свободен. Само това имаше значение. Никога повече нямаше да се върне тук. Беше си обещавал това всяка сутрин, когато се събуждаше в килията, втренчваше се в тавана и усещаше отвратителния мирис наоколо.
Не! По-скоро би умрял.
Метна на гръб мръсната торба с оскъдното си имущество и тръгна към очуканата камионетка, спряна в сянката край оградата на затвора. Зад волана с цигара в уста и надула някаква плачлива кънтри песен седеше Мери Бет Луни — два пъти развежданата му по-малка сестра, единственият човек, на когото Рос би могъл да разчита. С пръстите на едната си ръка барабанеше по кормилото в такт с музиката, а в другата държеше цигарата. Нямаше халка. Това може би бе добра новина, предвид вкуса й към мъжете.
— Най-сетне — каза тя през отворения прозорец.
Косата й беше боядисана в сламенорусо, и то добре — отникъде не се подаваха тъмни краища. Подстригана на пластове, тя го гледаше изпод бретона си.
— Хей, властите не обичат да бързат. Как си, Мери Бет?
— Уморена.
— Изглеждаш добре.
Сянка на усмивка премина по устните с прасковено червило, докато дърпаше от цигарата си:
— Иска ми се да можех да кажа същото за теб.
Той хвърли раницата си на задната седалка, която беше отрупана с празни опаковки от «Макдоналдс» и «Тако Бел» — няколко пакета от кетчуп и картофки.
— Къде са децата? — попита Рос, докато сядаше отпред до сестра си.
— При бащите си.
— Мислех, че бившите ти съпрузи не се появяват много често.
— Така е. — Тя запали камионетката. — Мисля, че този път просто извадих късмет.
През ауспуха излезе кълбо дим и те потънаха в него.
Рос отвори прозореца си, почувства полъха на вятъра и заедно с него — желанието за отмъщение, което в продължение на десет години изгаряше вените му. Той подклаждаше омразата си всеки ден, кълнеше се да си го върне и ето че неговият час бе настъпил. В съзнанието му се въртяха имена — имената на тези, с които трябваше да се разплати: Руби Дий, Калеб Суогърт, Шелби Коул, съдията, Невада Смит. Особено Смит.
Рос стисна юмруци и се загледа през прозореца — наблюдаваше провинциалния тексаски пейзаж с нови очи.
Смрадликовите храсти и дивите круши, които някога бе възприемал като даденост и не бе забелязвал, сега му се видяха особено красиви. Не можеше, както някога, да остави без внимание хълмовете, покрити с изгоряла трева, от която си хапваха овце и кози, нито небето — господи, това безбрежно небе! Гърлото му се стегна и Рос стисна зъби. Нямаше причина да се разнежва и да гука от удоволствие като бебе. Беше свободен човек и никога повече нямаше да живее зад тъмни стени и прозорци с решетки, охраняван от безмълвни, намръщени мъже със защитни очила и пушки.
Не, никога!
— Накъде? — попита Мери Бет, когато навлязоха между хълмовете и подминаха река Гуаделупа.
— Бед Лак.
Мери Бет го изгледа с крайчеца на окото си:
— Не мислиш ли, че трябва да започнеш отнякъде другаде?
— Не.
— Къде ще живееш?
— В дома на родителите ни.
Тя поклати глава, а пръстите й стиснаха кормилото толкова силно, сякаш се страхуваха, че ще избяга:
— По дяволите, Рос, знаеш ли какво е там? Старата колиба на дядо е на път да се срути. Всичко е изгнило и пълно с термити.
— Ами караваната?
Мери Бет въздъхна:
— Все още е там. Изгоних наемателите, както ми каза, но вътре е ужасна кочина, повярвай ми.
— Не може да е по-лошо оттам, откъдето идвам.
Рос обаче погледна към задната седалка. Стандартите на сестра му за чистота не бяха никак високи. Всъщност, ако това, което пишеше в библията за чистотата, бе вярно, Мери Бет едва ли щеше да мине през чистилището, когато бог я извика при себе си. Не че на Рос му пукаше.
— Все трябва да започна отнякъде — промърмори той и изтръска цигарата си в пепелника, препълнен с фасове с отпечатъци от червило.
— Предполагам. Но в Бед Лак има прекалено много измет. — Тя пусна косата си напред, за да не забележи Рос, че наблюдава реакцията му. — Шелби Коул се върна.
Рос не можа да потисне усмивката на задоволство, която изгря на лицето му. Шелби? В Бед Лак? Е, нещата се нареждаха повече от добре:
— Наистина ли?
— Не мисля, че имаш работа с нея.
— Не забравяй откъде идвам.
— Виж, най-добре стой настрани от нея — предупреди го Мери Бет, после усили звука на радиото — бяха пуснали някаква кънтри балада, изпълнявана от жена с хубав глас, която Рос не беше чувал никога преди. Мери Бет започна да й приглася и то не много зле, може би съвсем малко фалшиво, но Рос не го беше грижа.
Всъщност не го беше грижа за почти нищо — освен за отмъщението.
Облегна се на седалката и докато прекосяваха хълмовете, потъна в мълчание. В съзнанието му изплуваха образи от миналото — особено ясно беше лицето на Шелби Коул. Огромни, невинни сини очи, малко чипо носле и няколко лунички върху идеален овал. Шелби беше готина. Той трябваше да я намери. Имаха да довършват някои неща.
Мери Бет намали скоростта едва след като бяха минали през половин дузина малки градчета на пътя към Бед Лак. Да, нещата щяха да се оправят.
Мери Бет извади още една цигара от кутията, сложена между двамата, и щракна запалката. Той също си взе една от нейните «Марлборо лайтс»:
— И така, къде смяташ да си търсиш работа?
Рос обърна към себе си огледалото за обратно виждане и потри наболата по лицето му брада. Някога беше красив мъж, но годините зад решетките не бяха особено благосклонни към външността му. Дълбоки бръчки се виждаха в ъгълчетата на очите и по челото му. Имаше белези от юмручни боеве, рана от нож на дясното си бедро, а когато движеше дясната си ръка, все още чувстваше лека болка, останала от времето, когато Невада Смит при последния им сблъсък беше счупил ребрата му.
Рос си дръпна от цигарата. Дим и никотин изпълниха дробовете му:
— Предполагам, че нямаш нищо за пиене, нали? — попита той. — По дяволите, от толкова време не съм близвал уиски или текила, дори и бира.
— Стой надалеч от алкохола, Рос. — Мери Бет обърна огледалото, за да може да вижда какво става на пътя. — И не смъркай, нямам намерение да правя кариера на шофьор, който прибира Маккалъм от затвора.
— Няма да ти се наложи — каза той разпалено, но в следващия момент се почувства малко потиснат — тъкмо минаваха над реката, която по това време на годината приличаше на малко поточе, и се насочваха към източните гробища. Каменни блокове, някои от които започнали да се рушат, стояха под сенките на няколко дървета. Рос се почуди колко ли още души са си отишли, откакто старият Рамон Естебан срещна Създателя. Не си направи труда да попита.
Бед Лак беше зад следващия баир. Дърпайки си за последен път от цигарата, Мери Бет погледна в огледалото за обратно виждане:
— По дяволите!
— Какво?
— Май вече си привлякъл внимание. Ченгетата.
— По дяволите! — Той се обърна и забеляза полицейска кола с включена сирена. — Няма да се върна там, Мери Бет. Каквото и да е станало, аз няма да се върна в затвора. Предпочитам да ме убият!
Адреналинът подпали кръвта му. Сърцето на Рос лудо заби.
— Дръж се! — Тя рязко изви волана и спря от едната страна на улицата, а проклетата полицейска кола ги последва.
— Какво си направила, по дяволите?
— Нищо. Нищо лошо — смотолеви Мери Бет. — О, боже, та това е Шеп Марсън.
Стомахът на Рос се сви. Той се обърна да погледне през прозореца и зърна едно от лицата, запечатани дълбоко в паметта му. Чертите на Шеп се виждаха смътно — закриваше ги периферията на шапката му.
— Какво иска?
— Скоро ще разберем.
Тя изгаси фаса си и го хвърли в пепелника, после нервно се опита да пооправи косата си с пръсти. Подаде глава през прозореца и се провикна:
— Какво има, Шеп?
Рос чу звука от стъпки на ботуши по чакъла. Усети студена пот да облива челото, а после гърба му и се помоли на господ да му прати пушка на задната седалка. Щеше да изпрати Марсън в ада.
По дяволите, не! Не биваше да разсъждава така. Главата му започна да бучи. Почувства как дланите му се изпотяват. Стегни се! Направи се на спокоен! Макар и през стиснати зъби, той успя да си дръпне от цигарата.
По лицето на Мери Бет премина сянка, а Рос се опита да надзърне през прозореца от нейната страна. Всичко, което успя да види, беше униформа и една износена риза.
— Знаеш ли, че талонът на колата ти е изтекъл? — попита Шеп и думите му достигнаха до Рос на фона на бученето в ушите му.
Марсън се наведе напред и периферията на шапката му се опря в лицето на Мери Бет.
— Не… искам да кажа, че не съм се отбивала да… — Мери Бет вдигна рамене, а на Рос му се прииска да я удуши. За какво мислеше? По дяволите, луда ли беше да дойде да го вземе с кола с изтекъл талон?
— Е, този път само те предупреждавам — каза Шеп и впери очи в спътника на Мери Бет. Рос едва успя да понесе погледа му, скрит зад проклетите тъмни слънчеви очила. Едва. — Я виж ти, кой бил с теб! — С приветливо кимване той продължи: — Бих ти казал, че се радвам да те видя отново, Рос, но и двамата знаем, че това би било лъжа.
Рос не отговори.
— Не искам да създаваш неприятности — додаде Шеп. — Предупреждението ми не се отнася само за сестра ти, нали ме разбираш? — От изкуствената усмивка на лицето му кожата на Марсън изглеждаше опъната като тъпан. — Ти, Маккалъм, искам да се държиш прилично. Това тук е моя територия.
— Спомням си — процеди Рос.
— Добре. Това е добре. И не го забравяй. — Шеп обърна периферията на шапката си към сестрата на Рос.
— А ти, Мери Бет, ти се погрижи за талона.
— Добре — отговори тя сладко, докато Марсън се отдалечаваше.
Запали двигателя и изчака някакъв камион, пълен с мексиканци, да премине. Докато натискаше газта, се обърна към брат си:
— Вече се започва, Рос. — Лицето й беше пребледняло въпреки тена, а устните й бяха изкривени в неодобрителна гримаса. — По дяволите, вече се започна!
Да, каза си Рос и изхвърли останалия от цигарата фас през прозореца.
А той не можеше да чака.
Шелби затвори портативния компютър и се сгуши на люлеещия се стол между леглото и прозореца в стаята й. Беше в мрежата от часове, търсеше сайтове, които се занимаваха с издирване на изчезнали хора, изпращаше им съобщения и се опитваше да намери начин да открие доктор Пичърд. Гърбът я болеше, врата — също, а главата й бучеше. Гневът и притеснението много бързо бяха станали нейни постоянни спътници.
На всичкото отгоре не можеше да забрави Невада. Образът му непрекъснато витаеше в съзнанието й, досаждаше й, подобно на нахално насекомо. Най-лошото бе, че тя все още го намираше привлекателен — по някакъв особен, много земен, тексаски начин. Така беше, въпреки че отново и отново си повтаряше, че вече е време да се установи, че няма да е вечно млада и че се нуждае от стабилен мъж, който работи от девет до пет, а дори и повече, от бизнесмен, с мека усмивка, но решително сърце, от човек, който иска деца и семейство и къща в предградията на Сиатъл… и че най-определено не й трябва някакъв изпаднал каубой, който не отдава особено значение на забраната да се пристъпват границите на закона само защото са били любовници, имат дете… и той е по-секси от всички останали, взети заедно.
— Престани — процеди тя през зъби и вдигна краката си на дивана. Имаше си работа. Нямаше време да се разсейва. Никой нямаше правото да я разсейва. Дори и проклетият, безумно сексапилен баща на Елизабет.
Проблемът бе, че този следобед тя беше не по-близо до намирането на дъщеря си, отколкото два дни по-рано, когато бе получила писмото.
— Стегни се, нормално е всичко това да отнеме време — обърна се тя към бледото си отражение в прозореца на спалнята. Въпреки всичко не можа да се отърси от неприятното чувство, че времето лети. Вече беше пропуснала девет години от живота на дъщеря си, колко още би могла да пожертва?
Мислеше да наеме частен детектив, но не знаеше кой от всичките, чиито адреси намери в компютъра, е добър. Благодарение на собствените си усилия бе успяла да открие няколко доктори с името Пичърд, пръснати по всички щати, но нито един от тях не беше търсеният Нед Пичърд — човекът, който беше израждал нейното бебе.
Би могъл да се скрие навсякъде. В Европа. В Южна Америка. Можеше дори да е мъртъв.
Не мисли такива неща…
Тя погледна към задния двор — към лъскавата водна повърхност на басейна. Подканваща. Хладна. Не си беше взела бански, но може би щеше да намери нещо подходящо, ако се поровеше в старите си дрехи.
Беше се запътила към гардероба, когато чу колата на баща си. Погледна часовника — минаваше три. Съдията беше зает човек. Миналия ден се беше прибрал късно през нощта и макар да не бе чукал на вратата, Шелби го чу. Още с пукването на зората беше излязъл отново.
Шелби изпита облекчение, че не се наложи да разговаря с него, но не можеше да отлага това вечно, нито пък искаше. Беше дошла в Бед Лак с определена цел, а баща й криеше тайни от нея.
Тя обу чифт сандали, върза косата си на опашка с гумено ластиче и се отправи към кухнята.
— Скъпа! — Лидия, твърдо решена да й помогне да качи някой килограм, нареждаше поднос с плодове и солени бисквити. — Тъкмо наливам едно питие за баща ти. — Тя широко се усмихна и предният златен зъб проблесна между устните й. — Ти какво ще искаш?
— Чаша студен чай — каза Шелби и сандалите й зашляпаха по теракота към хладилника.
— Чакай да ти отрежа лимон…
— Благодаря ти, Лидия. Оценявам загрижеността ти, но мога да направя това и сама.
Шелби много обичаше жената, която я беше отгледала след смъртта на майка й, но също толкова ненавиждаше навика й да се отнася с нея като с безпомощно дете, или дори нещо по-лошо: галена принцеса — дъщеря на богат татко. От дълго време беше независима, живееше сама и се бе научила да се грижи за себе си. Без да обръща внимание на обидата в очите на икономката, тя хвърли няколко кубчета лед във висока чаша, наля си чай и отряза парче лимон. После тръгна след Лидия към задната тераса, където баща й вече пиеше мартини.
— Значи реши да останеш — каза той, видимо доволен, докато Шелби сядаше на стола срещу него зад покритата със стъкло маса.
— Реших, че така ще ми е по-лесно да поговоря с теб. — Тя разклати питието си.
Лидия се засуети около саксиите с цветя, вдигна няколко опадали листенца и побърза да се върне в кухнята.
— Мислех, че не желаеш да разговаряш с мен.
— Така беше. — Тя отпи глътка от питието си. Беше доста по-силно и по-прозрачно от мътната течност, която й беше предложил Невада предния ден. — Промених си решението. — Шелби изгледа съдията и отпи още една ободряваща глътка. Въпреки че не беше срамежливо дете, пред баща си винаги се смущаваше. Някои неща не се бяха променили с годините. — Надявам се, че ще можеш да ми помогнеш.
— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Той извади една от пластмасовите бъркалки в чашата си и изяде забодената на нея маслина.
— Добре. В такъв случай ще трябва да ми разкажеш за Елизабет. — Този следобед тя беше по-спокойна, макар и не по-малко решителна.
— Не знам нищо за детето ти.
— Не ме лъжи, татко. Иначе ще трябва да се обърна към полицията.
Той сдъвка маслината, после преглътна.
— С какви доказателства? Снимка на дете, което прилича на теб? Анонимно писмо?
— Да.
— Това е все едно да отвориш консерва с червеи.
— Тя вече е отворена.
Той поклати глава.
— Ще ти зададат доста въпроси. Много от тях няма да ти харесат.
— Това не ме притеснява. Разбери го. Вече не съм малкото, уплашено, седемнадесетгодишно момиченце, което се срамува от това, че е бременно, без да е омъжено. Не съм!
— Бед Лак е малък.
— Амин.
— Не е като големите градове, където можеш да скриеш всичко.
— Аз не крия нищо, а искам истината. Ти знаеш какво се е случило в нощта, когато се роди бебето. Ти си организирал всичко. Никой, включително доктор Пичърд, не би имал куража да извърши подобно нещо сам. Ти или си ги подкупил, или си намерил някакъв друг начин да ги принудиш.
— Подкуп и изнудване — констатира съдията. — Сериозни обвинения.
Тя не се смути от сарказма му.
— Виж, или ще ми кажеш каквото знаеш по въпроса и ще спестиш на двама ни доста време, или аз ще продължа търсенето сама и всяка кирлива риза, която излезе от биографията на семейство Коул, ще бъде извадена на показ.
— Помисли още веднъж, преди да го направиш.
— Вече го направих — дори три, четири, стотици пъти.
Той лапна още една маслина.
— Чух, че вчера си се видяла с Невада Смит.
— Сблъсках се с него на улицата.
Посивяващите гъсти вежди се повдигнаха скептично:
— Странно е, че първият човек, когото си срещнала, е този, когото би трябвало да избягваш.
— Той е баща на детето ми.
— Може би.
Шелби почувства как бузите й пламват, докато погледът й следи полета на пчелите и пеперудите от цвят на цвят.
— В това е уловката, момичето ми. Ами ако детето не е на Смит? Достатъчно лошо е да е от Невада, но би могло да бъде и още по-зле.
Тя бавно се наведе през масата. Нямаше да позволи на баща си да я унижава:
— Важното е, че детето е мое. Това е единственото, което има значение. Затова се върнах тук. Що се отнася до теб — в момента имаш избор — или ще ми помогнеш, или няма. Но и в двата случая аз смятам да намеря дъщеря си.
— И после? — Третата маслина бавно изчезна в устата му, а той не отделяше поглед от Шелби, така, както правеше с хилядите хора на подсъдимата скамейка.
— Ако момичето е живо, ако е твое и ако го намериш, тогава какво? Ще го вземеш от тези, които е смятало за свои родители в продължение на девет години? Ще я откъснеш от майка й, баща й, близките, които обича, за да ти олекне? Това ли мислиш, че е най-добро за нея? — Той отпи голяма глътка от мартинито, а Шелби почувства, че започва да й се повдига. Същите неща, които той току-що бе произнесъл на глас, тревожеха съзнанието й, откакто бе получила плика от Сан Антонио.
— Доим кравата, преди да сме я купили — каза Шелби, твърдо решена да не се смути от строгия му поглед.
— Първо трябва да я намеря.
— Играеш си с огъня, Шелби.
— Ти винаги си го правил. — Тя се насили да запази спокойствие. — Е, ще ми помогнеш ли, или да се занимая с това сама? Повярвай ми, няма да се откажа. — Шелби допи чая си и остави чашата настрана. — Кой ми изпрати снимката?
— Не знам.
Очите му не се отделяха от нейните. Косата му беше гладко сресана. Костюмът, ризата и вратовръзката на съдията изглеждаха безупречни — като че току-що се бе облякъл. В същото време Шелби — само по шорти и фланелка — се обливаше в пот. Бастунът му лежеше както винаги в скута на съдията, но приличаше повече на скъпо удоволствие, отколкото на нещо, предназначено да служи на болен човек.
— Добре, в такъв случай кой осинови бебето ми? — Тя нямаше намерения да се отказва.
— Също не знам.
— Как можеш да си седиш и да ме лъжеш в лицето? Трябва да знаеш.
Съвсем бавно, буква по буква, съдията каза:
— Не знам какво е станало с бебето. Не съм питал.
— Но си знаел, че тя е жива.
— Не. Знаех, че е мъртвородена и не виждах никаква причина да задавам повече въпроси.
— Но тя е твоя внучка! — Макар да очакваше истината, Шелби изпита болка, когато я чу.
— А ти си моя дъщеря. Винаги съм правил това, което съм смятал за най-добро за теб.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Почуди се защо ли изобщо се опитва да намери общ език с него. Баща й винаги бе бил човек, който играе по свои собствени правила и изкривява закона, така че да служи на собствените му цели и желания.
— О, господи, не мога да повярвам на ушите си! — Тя рязко се облегна на стола си. — Ти си луд!
— Практичен.
— Манипулатор. О, господи. — Шелби сграбчи чашата си и притисна студеното стъкло с топящ се лед към потното си чело. Как бе възможно този мъж, този самовлюбен човек да е неин баща?
— Какво стана със Смит? Каза ли му за бебето?
— Нямах избор.
— Човек винаги има избор.
— Не и когато някой, на когото вярваш, се опитва да те манипулира.
Тя остави чашата си на масата.
Чертите на съдията омекнаха. Неочаквана тъга заблестя в очите му, докато гледаше как ято скорци се вдига от високия кипарис до басейна.
— О, Шелби — въздъхна той и прокара своите големи, костеливи ръце през косата си. Бръчките, минаващи през челото и край устата му, се задълбочиха и изведнъж съдията заприлича на старец. — Нямаш никаква представа какво точно си направила.
— Напротив — отвърна тя категорично. — Направих точно това, което трябваше.
— Откри ли нещо днес?
— Не достатъчно. Но ще открия.
След тези думи тя отмести стола си и изведнъж, сякаш получила просветление, Шелби разбра откъде трябва да започне.
Глава пета
Невада беляза ухото на последното теле и го изпрати при стадото. Свали ръкавиците си, впери поглед в залязващото слънце и се зачуди какво прави тук, защо се опитва да живее по начин, който дори в тези тежки времена хората определяха като мизерстваме.
Не че му пукаше. Не го притесняваше това, че майка му бе наполовина индианка чероки, не — болеше го, защото тя го беше изоставила, когато беше тригодишен, и оттогава не се бе опитвала да го намери. Той така и не разбра какво се е случило с нея; но и не искаше.
Реши да остане да живее в предградията на Бед Лак. Не че това му харесваше, но не му беше и особено неприятно. Някаква част от съзнанието му винаги бе знаела, че един ден нещата ще се обърнат към по-добро.
Освен това, тук беше неговият дом. Независимо какъв. Невада извърна поглед към северния дял на ранчото. Тази земя беше купил преди две години. С нея удвои площта на имота си и се сдоби с каменоломна кариера и овощна градина с прасковени дървета. Беше изминало доста време наистина, но малко по малко парите, които бе вложил, започваха да се възвръщат.
Невада отиде до чешмата и отви крана и пъхна глава под още топлата от тръбите вода. Когато струята стана по-студена, той обля врата и раменете си, а после отпи голяма глътка. Да, това място, такова, каквото беше, бе негов дом.
Разтърси глава, за да се подсуши леко косата му, и тръгна към помещението, в което държеше трактора. Машината беше четири години по-стара от самия него, гумите й бяха напукани, а фаровете — мръсни. Боята по кабината отдавна бе изгубила блясъка си в дългите часове на работа под безпощадното тексаско слънце.
Но моторът още работеше. Невада погледна дали резервоарът е пълен, знаеше, че ще пази този трактор, докато машината съвсем откаже някъде из полето. Потри ръце при мисълта, че вече — ако можеше да се вярва на Шелби Коул — е баща. Никога не си беше дори помислял за деца. Може би защото така и не бе срещнал жена, с която би желал да прекара остатъка от живота си, а не би искал да стане причина някое дете да израсне полусираче като самия него.
Но ето че изведнъж разбра, че има дъщеря — от Шелби. Цял ден се опитваше да свикне с новината, дори се беше обадил на един стар приятел, който сега работеше като частен детектив в Хюстън.
Опитваше се да не мисли за Шелби. Тя беше неприятност, изчакваща сгоден момент да се прояви. Винаги бе било така. Но навремето той не странеше от неприятностите; дори имаше период, през който ги търсеше.
Преди много години.
Мислеше си, че вече я е забравил, че е преодолял чувствата си.
Но някои неща никога не се променяха.
Само един поглед към нея и Невада почувства същата топлина в слабините си, а старата болка се обади в душата му. Той стисна зъби и тръгна обратно към къщата. Никоя жена, дори и сексапилната дъщеря на съдията Коул, нямаше да го накара да хлътне отново, така, както бе направила Шелби преди десет години.
Свирна на Крокет и отиде на терасата. Изрита обувките си, свали полумократа си риза и я използва като кърпа. После пресуши една бира. Тъкмо се беше запътил да си вземе душ, когато чу шума на автомобилен двигател и видя облак прах през прозореца.
Нещо бяло проблесна между дъбовете на пътя и той разпозна кадилака на Шелби. Колата бавно мина покрай дърветата.
— По дяволите — измърмори Невада, дишането му се учести.
Няколко секунди по-късно той вече стоеше пред вратата.
Когато автомобилът спря, слънцето тъкмо се скриваше зад хълмовете. Крокет залая ожесточено, но само с един строг поглед Невада го накара да млъкне.
Шелби слезе от колата.
Смит стисна зъби.
Облечена в шорти и бяла блуза без ръкав, с вдигната на опашка червеникаворуса коса, тя изглеждаше не по-малко ослепителна от най-издокараните мадами. Имаше дълги, загорели крака, тънка талия, гърди, достатъчно големи да запълнят две мъжки ръце, и трябваше да използва цялата си воля, за да задържи мислите си там, където би следвало да бъдат.
Облегна се на колоната пред къщата и я изчака да влезе в двора.
— Значи дойде отново? — изрече провлачено вместо поздрав.
— Трябва да говоря с теб. — Тя не си направи труда да се усмихне, устните й бяха стиснати в решителна гримаса. Вдигна очилата си и синьо-зелените й очи блеснаха.
— Аз пък си помислих, че просто обикаляш бедните квартали с благотворителна цел.
— Нямам време за шегички — махна с ръка Шелби, изкачи се по стълбите и лицето й се озова съвсем близо до неговото. Очите й бяха почти с цвета на тюркоаз, който отразява последните лъчи на слънцето.
— Казвай тогава.
— Имам нужда от помощта ти.
Той повдигна подозрително едната си вежда и не каза нищо, изчака я да продължи.
— Трябва да намерим Елизабет.
— Така ли? — попита Невада, опитвайки се да не обръща внимание на V-образното деколте и прелъстителната извивка на гърдите й.
— Да.
— Интересно. И ти искаш моята помощ.
— Не е интересно.
— Права си — каза Невада, тонът му бе започнал да омеква.
— В такъв случай можем да седнем да поговорим сериозно и…
— Защо не ми каза, че си бременна?
Въпросът му я завари неподготвена. Тя примигна. Бузите, вратът и дори частта от кожата, която се подаваше над деколтето й, се покриха с червенина.
— Моля?
— Говоря ти за тогава. Можеше да ми кажеш.
Тя се изкашля и Невада забеляза колебанието в очите й. Лъжите — беше заради лъжите, които бе държала в себе си толкова години.
— Нямаше причина да го правя. Искам да кажа… не виждах смисъл да те притеснявам…
— Да ме притесняваш? Мислиш ли, че новината, че ще имаме дете, би ме притеснила? — Как можеше да си стои и да го гледа толкова безочливо? — Ако наистина аз съм бил бащата…
— Ти беше. Ти си.
Невада презрително изсумтя.
— Какво криеш, Шелби?
— Нищо — поклати глава тя. — Вече няма нищо за криене. Освен това, не съм дошла тук, за да споря с теб.
— Просто искам да знам защо не си ми казала. — Не можеше да я остави да се измъкне. Не и толкова лесно. Та те говореха за неговото дете.
— Мислех, че бебето е мъртво.
— Само че поне седем-осем месеца преди това би трябвало да знаеш, че ще имаш дете.
— Бях уплашена — призна му тихо, но вирна брадичка и изпъна рамене. Няколко кичура от вързаната на опашка коса се измъкнаха и затанцуваха, разлюлени от горещия вятър.
— Уплашена от какво? — настоя Невада.
Шелби се поколеба и за пръв път маската на самоувереност на лицето й се пропука.
— Не си спомням да си била особено плашлива. Беше богата и разглезена и имаше остър език, който не се страхуваше да използваш.
— Нямах предвид това.
Той наклони глава на една страна. Чакаше. Шелби се бореше със себе си. Бузите й все още пламтяха.
— Хайде, Шелби, изплюй камъчето.
— По дяволите! — По очите й Невада разбра, че е взела някакво решение. — Не дойдох тук, за да обсъждаме това.
— Кое? — Невада не се отказваше.
— По дяволите! Добре де… Страхувах се от теб, от баща ми, от това какво ще си помислят хората.
— Защо?
— Защото бях твърде млада.
— И?
Тя извърна глава за миг и Невада забеляза, че по челото й са избили капки пот.
— Добре де, страхувах се от теб, защото… — Очите й се втренчиха в неговите. — Защото те обичах, Невада — призна Шелби. Тесни линии набраздиха челото й, а Смит съжали, че я е принудил да го изрече, не искаше да чува признание отпреди десет години. — Прав си. Било е глупаво. Идиотско. Детинско. Но аз те обичах. О, господи — толкова те обичах. Повече, отколкото всяка разумна жена би могла, но… по дяволите, аз не можех да разчитам на теб, нали? Аз всъщност никога не съм знаела какво място заемам в живота ти и изведнъж… изведнъж забременях и… и… — Гласът й затрепери и Шелби прехапа устни, опитвайки се да намери сили в себе си да продължи. Потри ръце, като че замръзваше, макар навън да беше повече от горещо. — И после — прошепна тя, извличайки сили от някакви невидими дълбини, — преди да успея да се обърна, всичко се обърка и аз наистина се уплаших. Боях се от всичко.
Нямаше какво повече да добави; Невада го разбра по очите й.
— Веднъж дори се опитах да говоря с теб — призна Шелби и Смит видя как раменете й се изправят, а устните й се стягат. — Но когато спрях пред къщата ти… ти… ти беше с Бианка Естебан.
— Току-що бяха убили баща й.
— Аз… аз знам, но…
— Тя беше просто приятелка.
— Беше много повече от това; и двамата го знаем. — Шелби го изгледа с поглед, който би могъл да смрази дори огъня в ада. — Не се опитвай да ми говориш разни врели-некипели, става ли? Ти и Бианка бяхте любовници.
— Някога — съгласи се Невада.
— А аз бях само временно увлечение.
Търпението му се изчерпа. Преди да осъзнае какво прави, той я хвана през кръста и я притисна към стената. Крокет излая възмутено.
— Права си, Шелби. Ти беше увлечение, дошло от ада. А какво бях аз за теб? Начин да се противопоставиш на баща си? Някой, когото съжаляваш? Едно от онези лоши момчета, които нямат задръжки?
— Не.
— Лъжкиня!
— Ти… ти беше заместник-шериф.
— Но не за дълго. — Той се опита да не обръща внимание на усещането за нежната й кожа в ръцете му. — Освен това имах лоша репутация — опитвах се да се реабилитирам. Ти беше с мен само за да се противопоставиш на съдията.
— Не! Искам да кажа…
— О, по дяволите!
Шелби рязко си пое дъх, а той направи едно от най-глупавите неща в живота си. Целуна я. Страстно. Устните му лесно надвиха нейните, а тялото му се притисна силно към Шелби. Прашните дънки на Невада се сплетоха с голите бедра на Шелби, а твърдостта му срещна венериния й хълм. Той усети топлината на кожата й под блузата и се прокле за слабостта си.
Когато езикът му раздели устните й, Невада почувства, че Шелби е напрегната. Въпреки това тя не го спря.
Пот изби по гърба му и се спусна надолу по гръбначния стълб на Смит. Желание изпълни кръвта и заигра във вените му. Членът му се напрегна, но единственото, което Невада можеше да направи, бе да отдели устните си от Шелби и да се взре в аквамариновите очи, които го гледаха, без да мигнат.
— Недей — рече полугласно тя, а гласът й беше топъл, колкото сибирска зима. — Каквото и да се опитваше да направиш, смятай, че не се е случвало.
— Това е ад. — Той хвана лицето й с двете си ръце, но Шелби го отблъсна.
— Номерата на неандерталец не вървят при мен, Невада, нито пък тези на кроманьонец, така че зарежи това.
Той почти й повярва. Шелби изглеждаше толкова студена и равнодушна. Повярва й, но не съвсем — една жила на врата й бясно пулсираше, а ръцете й, хванали талпите, бяха силно стиснати. Невада погледна към извивката на врата й и си спомни как реагираше тя навремето, когато я целуваше там.
— Дори не си помисляй за това — предупреди го Шелби. — Вече ми показа достатъчно ясно идеята си, но аз нямам време за… за глупости като…
— Като какво?
— Като това да се забърквам по какъвто и да било начин с теб.
— Така ли? — Той скръсти ръце пред голите си гърди, а едното ъгълче на устата му се повдигна в иронична полуусмивка.
— Да. — Шелби беше категорична. — Дойдох, защото мислех, че може би ще искаш да ми помогнеш. — Гърдите й бързо се движеха нагоре и надолу, но Невада отстъпи крачка назад. — Сега слушай — продължи тя, още по-задъхана отпреди. — Или ми помагаш, или не. Достатъчно ясна ли съм? Смятам да намеря Елизабет, независимо на каква цена. Със или без теб. Аз… аз си мислех, че трябва да го знаеш. Е, какво ще кажеш?
Смит я измери с поглед. Беше станала по-зряла през годините, но въпреки това си оставаше твърдоглава както някога. Точно като баща си.
— Вече те изпреварих, Шелби.
— Съмнявам се.
— Обадих се на един частен детектив.
— Без да ме попиташ?
И тя имаше наглостта да изглежда засегната!
— Да.
— Не помисли ли, че бих искала да знам… — Думите й заглъхнаха, тя се изкашля и обърна поглед към залязващото слънце — златисторозово на цвят — очертаващо силуетите на западните хълмове. — О, разбирам…
— И аз така си помислих. Не е приятно да те изхвърлят от играта, нали? Виж — той отстъпи няколко крачки, — нека си изясним нещо. Ще я търсим заедно, значи трябва да си помагаме, а също да споделяме един с друг информацията, до която сме се добрали. Сам в полето не е воин.
Тя се поколеба.
— Прав си.
— Добре. И така, къде си отседнала? В къщата на баща си ли живееш?
— Засега.
Това малко го притесни, но не каза нищо.
— Опитай се да изкопчиш каквото можеш от съдията.
— Вече го направих, повярвай ми. — Шелби застана на вратата и насочи поглед към полето, където пасяха трите най-хубави кобили на Невада, а гривите им лъщяха на слънцето.
— И?
— Нищо.
— Значи трябва да опитаме нещо друго.
— Аз съм авантюрист.
Невада бавно извърна поглед към нея.
— Спомням си.
Сърцето на Шелби заби неистово. Какво, по дяволите, правеше той — флиртуваше с нея, целуваше я?
— В такъв случай да започваме — каза тя, преструвайки се, че не забелязва красивите мускули на раменете му, загорелите гърди и стегнатия корем, нито пък линията от тъмни косми, която тръгваше от пъпа и изчезваше в дънките, закопчани прекалено ниско на бедрата му. — И си облечи нещо.
— Притеснявам ли те? — попита Невада, а белите му зъби проблеснаха в усмивка.
— Само в сънищата ти, Смит.
— Значи доста често.
О, господи! Погледът му срещна нейния. Денят си отиваше. Мрак се спускаше между дърветата. Щурците вече бяха подхванали песента си. В очите на Невада играеше желание — силно, истинско и грубо.
— Няма нужда да ходим на терасата — каза Шелби. Искаше й се гласът й да не бе прозвучал толкова дрезгаво, а гърлото й да не е така сухо — като горещия тексаски вятър.
Устните му се извиха, докато я наблюдаваше. За момент Шелби си помисли, че ще я целуне отново. Дъхът й секна. Дробовете й изведнъж отказаха да приемат кислород.
Невада прекоси терасата и отвори вратата. Тя изскърца в знак на протест:
— Влизай, Шелби. Ще отида да купя бира и ще обсъдим въпроса.
— Ще мина и без бира. Нека просто измислим план как да намерим дъщеря ни.
— Както кажеш.
Съмняваше се, че ще стане точно така. Невада никога не бе бил човек, който се подчинява на заповеди, и точно това го правеше толкова привлекателен. Шелби влезе в къщата, а Крокет с изплезен език я последва. Последен вървеше Невада.
— Имам «Блек Велвет» и «Джак Даниелс» — предложи Смит, докато отваряше старинното барче до вратата.
— Забрави.
Невада извади наполовина празна бутилка уиски.
— «Перие»? «Шардоне»?
— Много смешно. Нека просто седнем да обсъдим въпроса.
— Добре. — Той прибра бутилката и се огледа из малката стая. Беше чиста, но се нуждаеше от ремонт. Мебелите бяха от осемдесета поне, а някои дори по-стари, масичката за кафе бе отрупана със списания за отглеждане на кучета и вестници. Смит се беше запътил към избелялата кафява кушетка под прозореца, когато телефонът иззвъня.
Невада отиде в кухнята, вдигна слушалката, преди третото позвъняване, и обяви кратко:
— Смит.
Шелби бавно седна на дивана. Наблюдаваше Невада. Всеки мускул по тялото му се напрегна.
— Кой остров? — попита той, а погледът му потърси нейния и спря неподвижен.
Побиха я тръпки.
— И вече не практикува, така ли? — продължаваше разговора Невада.
Сърцето й запрепуска. Нима говореше за доктор Пичърд? Шелби скочи на крака и отиде в кухнята. Имаше хиляди въпроси.
— Сигурен ли си? Да? Аха. — Гласът му стана по-тих, а на лицето на Невада се изписа раздразнение. — Разбрах. Благодаря ти.
— Какво има? — попита Шелби, след като той остави слушалката.
— Добри и лоши новини.
— Кажи първо добрите.
— Беше приятелят ми, частният детектив. Както вече ти казах, аз му звъннах с молба да направи някои проучвания. Според него докторът, който е израждал бебето ти, е някъде на Карибските острови.
— Но не е сигурен, така ли?
— Все още проучва въпроса.
— Откъде е разбрал?
— Не питай. Просто го е разбрал.
— Виж, Невада, просто искам да съм сигурна, че е сериозен.
— Зависи.
— От какво?
— Представата ти за значението на сериозен.
— Интересува ме дали е легитимен.
— Нима това има значение?
— Да!
— Защо?
— Не мога да повярвам, че спорим за това. Когато намерим Елизабет, не искам да има нищо скрито-покрито, нищо… нищо незаконно, което би ми попречило да я видя.
— Не се притеснявай. Той ми е приятел от казармата. Известно време работеше за ЦРУ, сега работи самостоятелно. Ако някой може да открие Пичърд или Елизабет, това е той. Нали такава е целта ти?
— Да, но…
— В такъв случай не задавай въпроси.
— Кой е той? Предполагам, че си има име.
Големите, грапави длани на Невада обгърнаха голите й рамене:
— Не искаш ли да научиш лошата новина? — Изведнъж той стана много сериозен, а всеки мускул по лицето му се напрегна.
— Кажи?
— Рос Маккалъм е излязъл от затвора. — Тя замръзна. Почувства как започва да й се гади. — Вече е в Бед Лак.
Сърцето й сякаш спря. Ако не бяха подкрепящите ръце на раменете й, Шелби сигурно щеше да започне да трепери. Насили се да запази самоконтрол. Маккалъм не можеше да я нарани. Нямаше да посмее.
— Приятелят ти и това ли знае?
— Не, това го разбрах сам тази сутрин. Шеп Марсън бе достатъчно любезен да ми го каже.
— Шеп Марсън никога не е любезен — каза Шелби, треперейки вътрешно. Марсън и Маккалъм — лошите новини бяха две. Тя се освободи от ръцете на Невада, не искаше да усеща докосването на нито една част от анатомията му върху себе си.
— Права си. Говори се, че смята да се кандидатира за шериф.
— Страхотно! — Шелби направи няколко крачки напред и отново седна на дивана. — Мисля, че променях решението си, бих пийнала нещо.
Значи това беше Бед Лак, Тексас!
Катрин Неделески натисна спирачките на форда Ескорт, който караше, и си помисли, че едва ли съществува друг град с толкова подходящо име. Малък, провинциален, безличен — това беше Бед Лак, а и нямаше никакви изгледи да се промени.
Две или три главни улици, една бензиностанция, шепа таверни и още толкова малки църкви, които изглеждаха остарели и изморени от слънцето. Бед Лак не беше просто на неколкостотин мили от Далас, намираше се на светлинни години разстояние.
Катрин се почувства така, сякаш се бе върнала половин век назад във времето.
— Не обръщай внимание на това — промърмори тя, докато, използвайки миниатюрно огледалце, се опитваше да изстиска малко полуразтопено червило от тубичката си. Климатикът в ескорта беше включен на най-силната степен и вече съскаше от напрежение, но тя не му обърна внимание. Щеше да използва малката кола само още няколко месеца и после мислеше да я замени с порше, БМВ или дори нещо от класа, нещо, което би означавало: «Хора, гледайте, пристига Катрин Неделески!».
Бед Лак, Тексас, щеше да бъде билетът й към успеха. Тази малка точица на картата, забулила в мистерия датиращо отпреди десет години убийство, щеше да й донесе заслужената слава, да й помогне да излезе от дълговете си, както и да оправи някои стари сметки. И всичко това с един удар.
За съжаление не можеше да стане достатъчно бързо.
Дрехите й не приличаха на нищо — бяха омачкани и мокри заради жегата — и Катрин се молеше да намери мотел някъде наблизо. Гърлото й беше пресъхнало, а самата тя се чувстваше като парцал след продължителното шофиране. Пооправи косата си и слезе от колата. Навън вече се смрачаваше, няколко улични лампи привличаха рояци всевъзможни насекоми и обливаха булеварда с бледа светлина.
Със същия успех можеше да ги няма изобщо. Бед Лак се нуждаеше от много повече от слабо осветление, имаше крещяща необходимост от цялостна реконструкция. За градчето се говореше, че ако пътуваш с кола към него и случайно примигнеш, можеш да го пропуснеш и в това имаше повече истина, отколкото местните жители бяха склонни да признаят.
Точно зад ъгъла, до аптеката, Катрин забеляза кол за връзване на животни. Господи! Тук не бяха ли чували за милениум?
Тя прекоси улицата по посока на малък магазин за хранителни стоки и чу как две деца на велосипеди изругаха след някакъв камион с праскови. Трима тийнейджъри с лошо възпитание се мотаеха под прозорците и пушеха. Стар вентилатор се опитваше да се пребори с горещия въздух. Под звуците на испанска музика няколко купувачи оглеждаха рафтовете с храна и стоки за бита.
До една от стените стоеше старинен хладилник, пълен с дузина соди и бири в кутии. Катрина измъкна едно от нискоалкохолните питиета. Обля я мощна вълна студен въздух — може би настроението й все пак щеше да се оправи.
Продавачката беше испанка, както и всички клиенти в магазина. Изведнъж Катрин проумя. Как не го беше забелязала по-рано? Какъв късмет! Тя плати бирата си и пакетче бонбони и тръгна покрай стелажа с перилни препарати към изхода. Щом излезе се обърна да види табелката — «Магазин на Естебан».
Като Рамон Естебан.
Като името на мъжа, който е бил убит и чийто убиец е бил освободен от отговорност.
— Благодаря ти, господи! — прошепна Катрин и реши, че поне в близките ден-два ще остане безучастна. Отвори бирата и отпи голяма глътка. Никой не знаеше коя е, нито пък каква е мисията й. За известно време това щеше да си остане тайна. Като че бе забравила нещо, тя се върна в магазина и отиде до касата.
Без да обръща внимание на вестниците от Далас и Сан Антонио, тя взе някакво списание, като се престори, че го разглежда, докато подслушваше разговора на продавачката. Някакъв дебеловрат мъж с прошарена коса, вързана на конска опашка, и само с няколко зъба си купуваше цигари и шест бири. Не каза кой знае колко, но назова момичето зад щанда — Бианка.
Катрин потисна усмивката си. Бинго! Бианка Естебан — единствената дъщеря на Рамон. С лъскава черна коса, изразителни очи, пълни устни и страхотни скули Бианка се смееше и се закачаше с клиентите, докато връщаше рестото и гледаше в огледалото за крадци.
А къде беше съпругата — майката на Бианка? Как й беше името? Елоиз — да, така се казваше. Тук нямаше по-възрастна жена, която да се разхожда между стелажите или да шумоли в задното помещение. Сигурно беше в местната католическа църква или пък се криеше у дома си. Носеше се слух, че Елоиз е станала много затворена след смъртта на мъжа си. Но не и Бианка. Умна и темпераментна, тя явно движеше семейния бизнес. Но не трябваше ли да има и още някой? Катрин се замисли. Тя нямаше ли брат? Точно така — Роберто! Но защо не беше в магазина?
Неделески прелисти един брой на «Космополитен» от предния месец, докато се ослушваше за местните клюки, разнасяни от влизащите и излизащи клиенти. Повечето диалози се водеха на испански и тя прокле сеньор Уолтърс — учителя си по език от гимназията, защото не можеше да разбере почти нищо. Не че бе пропуснала кой знае какво. Доколкото схвана, някой от града беше родил близнаци, риболовът не вървеше, а нечия къща бе изгоряла в пожар почти до основи. Голям удар, няма що.
Тъкмо смяташе да си тръгва, когато най-сетне чу нещо, което я заинтригува. По-голямата част от разговора беше на испански, но името Рос Маккалъм прозвуча на най-чист английски. Катрин хвърли един поглед през рамо и видя реакцията, която очакваше. Очите на Бианка заблестяха, а ноздрите й се разшириха.
Неделески напрегна слух, но не можа да разбере всички думи. Характерът на емоциите обаче бе повече от ясен. Бианка никак не се зарадва, това беше очевидно. Сянка премина по красивото й лице, а останалите посетители на магазина промърмориха съчувствени думи.
Е, помисли си Катрин, вървейки към касата с няколко списания, които изобщо не й трябваха, засега диалогът свърши, но щеше да се наложи да дойде още веднъж в това жалко градче и да си поговори с някои хора. И не само заради работата й. Не. Поръчката на списание «Лоун стар» бе само една от причините да е тук.
Катрин имаше и собствени мотиви да се интересува от престъплението.
Лични мотиви.
Глава шеста
— Проклет да си, Невада Смит. — Шелби се измъкна от леглото и изстена. Главата я болеше. Беше се въртяла между чаршафите цяла нощ, а в съзнанието й танцуваха образите на Невада, баща й, бебето, което бе загубила толкова отдавна. Имаше и други, по-мрачни картини — калейдоскоп от ужасни, грозни спомени, които се бе опитвала да забрави в продължение на години.
Тялото й беше напрегнато до болка. Докато сваляше един стар халат от закачалката на вратата на гардероба, Шелби разтри врата си. Разбираемо бе, че се притеснява за дъщеря си, но чувствата, които изпитваше към Невада, бяха неочаквани и най-определено нежелани.
Но нали беше влюбена в него преди десет години… И какво от това?
Тогава беше дете, изминало бе много време. Тя пъхна ръце в ръкавите на пеньоара, затегна колана му около кръста си, обу чифт чехли и отиде до прозореца.
Образът на Невада продължаваше да я преследва — бронзова кожа, силни мускули и изпълнен с подозрение поглед.
Забрави го! Тя насочи поглед към басейна. Слънчевата светлина, филтрирана от клоните на ореховите дървета, танцуваше по повърхността на водата.
Шелби си спомни как се бяха любили под дъжда и твърдото, мъжко тяло на Невада се сливаше с нейното. Във въздуха се носеше миризмата на буря, а Шелби бе обладана от първична, дива страст, подхранвана от наивността на младостта. Тогава не знаеше докъде ще я доведе любовната нощ с него, а и не й пукаше.
— Ти си глупачка. Тъпо дете идиотче! — Шелби се втренчи в образа си в огледалото над тоалетката и забеляза, че бузите й са зачервени, а зениците — разширени. — Забрави за това — изсъска тя на собственото си отражение и застрашително размаха четката си за коса. — То никога повече няма да се повтори. Никога.
Последното нещо, най-последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се забърка с някой местен, още повече пък — с някакъв си изпаднал каубой. Нямаше начин. Никакъв начин. Тя знаеше какво иска от живота, от какъв мъж се нуждае и той съвсем не беше парцалив бивш каубой с прашни дънки и избеляла фланелка. За нея Невада беше минало.
Когато се омъжеше и ако го направеше, то щеше да е за преуспяващ бизнесмен, който носи костюм, когато отива в офиса си, а шорти или дънки, и то чисти, облича вкъщи. Той трябваше да има собствен бизнес, да е чаровен, изискан и образован.
Тя ожесточено започна да реше косата си. Защо изобщо разсъждаваше върху това? Беше имала лоша нощ, какво толкова? Той я беше целунал, е и? За другите жени това беше ежедневие. Трябваше да го забрави. Шелби отново се загледа през прозореца.
Имаше нужда да се разсее. Навремето, още докато живееше с баща си, плуването и язденето винаги й бяха помагали в подобни случаи. В Сиатъл пък се заемаше с джогинг — тичаше в ранните сутрешни часове, независимо дали валеше, или духаше силен вятър, а след това, за да се възнагради за положените усилия, сядаше в кварталното кафене и изпиваше по едно еспресо, преди да отиде в офиса.
В Бед Лак, при тази ужасна жега, тичането напълно се изключваше, но затова пък хладният басейн я привличаше неудържимо.
Точно така!
Шелби поразрови дрехите в гардероба си и намери стар бански, който все още й ставаше. Измъкна се от пеньоара и пижамата, облече целия бански, върза косата си на опашка и накрая нахлузи халата за баня. Взе си една хавлия и забърза надолу по стълбите. Беше посрещната от приятния аромат на прясно кафе и тракането на чинии.
— Скъпа! — Лидия я поздрави с широка усмивка.
— Ще плуваш ли?
— Да. Помислих си, че е добра идея да го направя. — Шелби си наля чашка кафе от кафеника на масата.
— Ами закуска? Има гофрети със сладко от праскови и ягоди. Баща ти отиде в офиса си, но каза, че ще се върне да хапне.
— Обикновено сутрин пия само кафе — каза Шелби и поклати глава. После, забелязала разочарованието в очите на икономката, тя въздъхна и добави: — Добре де, защо не, но наистина по принцип сутрин пия само кафе. Това е нещо типично за Сиатъл.
— Сега си си у дома.
— Да, за известно време. — Шелби взе кафето си и излезе — сутрешната горещина я обля с пълна сила. Сложи чашката си върху масата, свали халата и хавлията и ги остави край басейна, после се гмурна.
Студената вода я прие в прегръдките си. Шелби заплува с плавни движения, усети как кръвта й се раздвижва, а главоболието започва да отминава. Небето над главата й бе брилянтно синьо, слънцето — ярко. Щеше да се обади на Невада, да разбере името на частния детектив, а после може би щяха да открият доктор Пичърд — предателя. Със сигурност щеше да му бъде отнето разрешението да практикува, ако все още го имаше. Все пак мотивът й да търси лекаря не бе отмъщението, а желанието да изкопчи информация.
Значи ще се наложи да се срещне с Невада отново. Е, това беше неизбежно. Та той бе баща на детето й…
Или не беше!
Не, не биваше да мисли така. Това бе невъзможно. Мах, мах, поемане на въздух.
Но все пак съществуваше възможността бащата на Елизабет да е Рос Маккалъм.
Ритъмът й се наруши. Стомахът на Шелби се преобърна и започна да й се повдига. Не! Това беше невъзможно. Не можеше да е така.
Трябва да бъдеш честна, Шелби, нали това очакваш от всички останали?
Мах, мах. Трябваше да се концентрира върху плуването.
Рос Маккалъм би могъл…
— По дяволите, не! — изкрещя тя. Беше стигнала до плитката част. Разклати глава, за да се отцеди косата й, и застана до стената на басейна.
— Не какво? — стресна я гласът на Невада, докато Шелби махаше ластика от косата си.
За част от секундата тя си помисли, че й се привижда, но не, той наистина беше там, стоеше до покритата със стъкло маса, а до нейната чашка с кафе димеше втора. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Обул бе чифт чисти дънки и риза с навити до лактите ръкави. Беше се избръснал, а косата му бе отметната назад така, че да открива лицето му, макар Шелби да се съмняваше, че ще остане задълго в това положение. Още от едно време предните му кичури имаха навика да падат над челото на Невада в момчешки безпорядък.
— Какво правиш тук?
— Ти си тръгна твърде внезапно вчера.
Това беше истина. След като чу, че Рос Маккалъм се е върнал в Бед Лак, Шелби промърмори някакво извинение, качи се в наетия кадилак и изчезна в кълбо дим и отчаяние. Едно беше да си има работа с Невада, съвсем друго — да застане лице в лице срещу Рос Маккалъм. Макар да й бе известно, че той ще бъде освободен от затвора, новината, че Рос вече е в града, я потресе.
— Притесних се — каза Шелби, подпря ръце на ръба и измъкна красивото си тяло от басейна. Изстиска косата си, после сграбчи хавлията и с присвити очи се втренчи в Невада. — Не отговори на въпроса ми. Какво правиш тук!
— Мислех, че сме партньори.
— Партньори? — За момент тя стана подозрителна; но после схвана какво е имал предвид. Докато бършеше тялото си, чувстваше погледа му върху себе си. — А, да.
— В търсенето на нашето дете.
Нашето дете.
— Идеята беше твоя.
— Знам. — Шелби изтри лицето си и реши повече да не коментира въпроса. Протегна се за късия си халат. — Имаш ли новини? И кой е частният детектив? Предполагам, че си има име.
— Бил Левинсън, и не, нямам други новини. Но ти си тръгна вчера, без да сме разработили план за действие.
Докато пъхаше ръце в ръкавите на халата, Шелби зашляпа с боси крака към масата. Невада беше почти цяла глава по-висок от нея и тя се опита да не обръща внимание на дългите му крака, широките рамене и тънкия кръст. Спомни си как я беше сграбчил предишния ден и я бе притиснал към себе си, как усети твърдостта му… Самата мисъл за това накара дъха й да секне. Миналата нощ съзнанието й бе отделило прекалено много време на тази умопомрачаваща целувка. Шелби се изкашля:
— Ти имаш ли? Имам предвид план.
— Така мисля.
Вратата се отвори и се появи Лидия.
— Донесох закуска — обяви тя с широка усмивка. — За двама.
Невада се канеше да възрази; Шелби го усети:
— Изобщо не се опитвай да се измъкнеш. Личното призвание на Лидия е да следи всеки, който се намира в радиус от десет мили, да си получава дневната дажба калории и мазнини.
— Но…
— Вярно е — потвърди Лидия и гордо се усмихна.
— Ще трябва да се примириш — отбеляза Шелби и помогна на икономката да сложи нещата от подноса на масата.
Две минути по-късно върху стъклото имаше две чинии с гофрети със сладко, плодове и бекон, портокалов сок, вода и кана с кафе.
— Лидия, изглежда чудесно — възкликна Шелби, докато икономката слагаше сребърни прибори и бродирани салфетки край чиниите. В средата на масата възрастната жена постави ваза с една жълта роза.
Невада кимна:
— Наистина изглежда страхотно.
— Gracias. — С грейнало лице Лидия се насочи към кухнята, но забеляза градинаря, който подрязваше живия плет, без да обръща внимание на увехналите клематиси. — 'Звинете ме — промърмори икономката и тръгна към градинаря, без съмнение, за да порицае бедния човек.
— По-безопасно е да не се спори с нея по отношение на храната — обясни Шелби, докато режеше гофретата си, покрита с плодове, сиропирана и ароматизирана с канела. — Нали знаеш защо се изненадах, като те видях тук? — Тя вдигна поглед към Невада. — Заради баща ми.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че не съм добре дошъл?
— Нима това ще разбие сърцето ти? — влезе в играта Шелби.
Невада се поколеба.
— Нямам такова. — За момент погледите им се сплетоха. — Или поне така ми казаха някои. — Той се наведе към нея, а Шелби си спомни техния ожесточен спор и гневните думи, които бе изрекла. — Не че има голямо значение. Ние с Джъдж наистина не се разбираме особено добре, но аз дойдох, за да обсъдя някои неща с теб, не с него.
— И какви по-точно? — Изведнъж Шелби се почувства ужасно гладна.
— Да предположим, че намерим Елизабет…
— Ще я намерим. Аз ще я намеря.
— И после? Какво смяташ да правиш? — попита Невада, присвил очи.
— Да се срещна с нея.
— Искаш да кажеш — с родителите й.
— С тези, които са я осиновили — поясни Шелби и лапна парче от гофретата.
— И после? — попита Невада и забоде парче праскова с вилицата си. — Ами ако те не искат да се срещат с теб? Ами ако решат да заведат дело, за да не можеш да се виждаш с нея? Ами ако твоето присъствие по някакъв начин травматизира Елизабет или семейството й? Мислила ли си изобщо за това? — Невада си отхапа от плода.
Гофретата заседна в гърлото на Шелби. Тя се насили да я преглътне, но стомахът й се разбунтува. Та Смит бе изказал на глас собствените й страхове и съмнения:
— Разбира се.
— И въпреки това смяташ да го направиш?
— Да. — Тя остави вилицата си. — Но ти не си длъжен да участваш, Невада. Никой не те насилва.
— Нямах това предвид. Просто исках да обмислиш всичко.
— Вече съм го направила. Много пъти. Повярвай ми. Дори не мога да спя нощем. Но това е нещо, което трябва да извърша. — Шелби посочи с пръст към сърцето си и осъзна, че халатът й се е разтворил и голите й гърди се виждат. Господи! Нима не беше глупаво да закусва полугола с бившия си любовник и да разговаря за дъщеря си, която бе смятала за мъртва. Шелби се загърна по-плътно в хавлията. — Време е истината да излезе наяве и аз… аз трябва поне да я видя. — Гласът й стана по-тих, емоции заседнаха в гърлото й. — Поне да видя очите й.
— А да я прегърнеш? — попита Невада и Шелби потрепери вътрешно.
О, господи, да, искам да прегърна детето си. Да го прегърна и никога повече да не му позволя да се отдели от мен.
— Ако… ако е възможно.
Една от веждите му се повдигна над рамките на слънчевите очила, но Невада не каза нищо. Шелби се опита да хапне още малко, обаче апетитът й бе изчезнал безвъзвратно. Ще не ще, щеше да й се наложи да изтърпи справедливата критика на Лидия.
— Какво каза баща ти? — попита Невада след няколко дълги минути тишина, нарушавана само от птиците, пърхащи измежду ореховите дървета, и тракането на вилиците.
— Почти нищо. Отначало започна да отрича всичко, твърдеше, че не знае нищо за случая. Сега избягва темата.
— Искаш ли аз да поговоря с него?
— Не! — възкликна тя разпалено и в следващия момент, забелязала как жилите на врата му се напрягат, прехапа езика си. — Аз… аз мисля, че е по-добре да се справя с това сама.
— Така да бъде, но ако не успееш, ще се намеся.
— Благодаря. — Шелби се опита да симулира ентусиазъм, но беше сигурна, че що се отнася до баща й, тя щеше да постигне повече, отколкото Невада Смит — човека, когото съдията винаги бе смятал за окаян нехранимайко. Мъжът, който като тийнейджър бе работил за Коул — пасеше овцете и косеше сеното, преди да бъде уволнен, защото се е сбил с отговорника за прислугата, същият, който бе седял пред баща й на подсъдимата скамейка. — Аз ще се оправя с татко.
— Кажи ми, ако си промениш решението. — Невада се изправи, огледа се, после пъхна палеца си зад колана на дънките. — И не забравяй да ме осведомиш, ако откриеш нещо.
— Добре. Същото важи и за теб. — Шелби обу джапанките си и го поведе към вратата. Не можеше да си спомни дори кога за последен път Невада е идвал тук. А дали изобщо бе влизал в дома на съдията?
Смит се спря пред къщата, където бе паркирал пикапа си — жалко олицетворение на имущественото му състояние.
— И, Шелби — добави той, обърна се и протегна ръка, като че искаше да я докосне. Преди обаче дланта му да се допре до кожата на госпожица Коул, той я отпусна. — Ако Рос Маккалъм се опита да се свърже с теб или те притеснява…
— Няма! — прекъсна го Шелби разпалено.
— Може би, но ако го направи, обади ми се. — Невада изведнъж стисна зъби, устата му се превърна в тясна права линия.
— Мога да се справя с Рос.
— Така ли? — Очите му, скрити зад слънчевите очила, намериха нейните и Шелби усети как нежелана червенина покрива тялото й. — Преди не можеше.
— Много неща се промениха през изминалите десет години, Невада. Ти и аз — също.
— Да. Но Маккалъм ги прекара в затвора. Предполагам, че това не му е помогнало особено да усъвършенства характера си. Ако не друго, със сигурност е станал още по-злобен.
— Така ли мислиш? — промърмори Шелби, като се насили да се усмихне, а гласът й да прозвучи закачливо, макар вътрешно да беше ужасно притеснена. — Е, тогава трябва да ти съобщя една потресаваща новина, Невада: аз също съм по-злобна.
Смит се изхили и се качи в камиона си.
— О, да — добави саркастично. Запали двигателя и се показа през прозореца. — Ти си като мечка гризли, чиито деца току-що са били откраднати.
Усмивката на Шелби помръкна.
— Точно така. — Невада бе много близо до истината. Беше разделена от Елизабет близо девет години, а за нейните разбирания това бе много време.
— Нямах предвид…
— Забрави.
Шелби долови шума от двигателя на мерцедеса на баща й, едва когато колата се показа в края на улицата. Стомахът й се сви, а Невада, забелязал изражението на лицето й, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. При вида на автомобила на съдията устните му се извиха в гримаса.
— Точно него се надявах да видя.
Смит изключи двигателя.
— Не!
Шелби поклати глава. Точно сега не беше най-подходящото време за словесен дуел между Невада и баща й, но каубоят отвори вратата на колата си и скочи на земята, точно когато Ред Коул намали скоростта и свали прозореца си.
— Джъдж. — Невада кимна леко и скръсти ръце пред гърдите си.
— При мен ли си дошъл? — Ред Коул задъвка края на пурата си. Познатият мирис на тютюн се смеси с аромата на рози от градината.
Шелби забеляза как на лицето на баща й заиграва най-снизходителната му усмивка.
Невада стоеше съвсем близо до нея, тялото му почти докосваше нейното.
— Всъщност дойдох да видя Шелби, но мисля, че бих могъл да поговоря и с теб.
— Нима? — Съдията хвърли поглед към дъщеря си и усмивката му леко помръкна, когато забеляза, че тя е полуоблечена. — Струва ми се, че не ми говориш от десет години, на нея — също, а сега си се отбил за кратък разговор, така ли?
— Изборът беше мой — бързо се намеси Шелби. Очите на баща й обаче бяха втренчени в Невада, пурата все още бе в устата му и той говореше през зъби:
— Нямам какво да си кажа с теб, Смит. Никога не съм имал. Единственото, за което съжалявам, е, че бях толкова мек с теб, когато беше на подсъдимата скамейка. Тогава, когато беше още нахакано хлапе, трябваше да те пратя зад решетките, вместо да те помилвам, предвид неприятностите, които бе причинил. А да не говорим, че те взех на работа в собственото ми ранчо.
— Сигурно съм забравил да ти благодаря — отбеляза Невада провлачено и лицето на съдията пламна.
— Точно така. Ако имаше досие, никога нямаше да станеш заместник-шериф, нямаше да се опозориш и да изхвърчиш от работа и нямаше да се забъркаш с Шелби! — Той прониза дъщеря си с унищожителен поглед. — И нямаше да я има сегашната бъркотия.
— Може би нямаше да я има и ако ти беше казал истината на Шелби. Ти си излъгал, Джъдж. За внучката си. — Лицето на Невада се беше изопнало. — Чудя се само защо.
— Направих това, което сметнах за най-добро.
— Струва ми се, че ако това се разчуе, ще имаш големи неприятности. Не само що се отнася до репутацията, но и до професионалната ти етика. Има закони за фалшифицирането на документи като актове за раждане и смъртни актове.
— Вече не съм съдия и не се занимавам с право — отговори Коул, без да мигне.
— Но можеш да свършиш в затвора — върна му го Невада. — Дочух, че има празна килия, нали освободиха Рос Маккалъм.
— Ти така и не се вразуми, Смит. В толкова неприятности си се забърквал и така и не се научи кога трябва да държиш жалката си уста затворена, кога да…
— Спрете! — намеси се Шелби. — Невада се отби тази сутрин само защото… защото ще ми помага в търсенето на Елизабет.
Ноздрите на баща й се разшириха, като че бе усетил отвратителен мирис. Той премести пурата от единия край на устата си в другия:
— И двамата правите огромна грешка.
Невада кимна:
— Възможно е. Но аз мисля, че е по-добре да опитаме. Бих искал да знам, ако наистина имам дъщеря някъде.
Очите на съдията срещнаха погледа на Шелби и тя едва преглътна, борейки се със страховете, които я разкъсваха отвътре. Безмълвно се молеше съдията да не повдигне въпроса за бащата на Елизабет. Не тук. Не сега.
— Значи не си му казала, така ли? — попита Джъдж. После част от неговата самоувереност се стопи и на нейно място в очите му се появи тъга. — Какъв пропуск…
Шелби изтръпна. Не беше човек, който бяга от трудностите, но тази битка беше жестока. Много жестока.
— Какво е трябвало да ми кажеш? — попита Невада.
— Но, за бога, ти работиш само с половината информация, Смит! — Бащата на Шелби извади пурата от устата си. — Нещо повече — имаш неблагонадеждни информатори.
— Явно говориш за Калеб Суогърт.
— Дяволски прав си.
— Той е излъгал.
— И сега, когато твърди, че е приел Исус в сърцето си, казва истината или някаква нейна вариация. Разбра ли, че е продал историята си на пресата?
— За какво, по дяволите, говорите? — намеси се Шелби.
— Старият Калеб е дал интервю или някаква подобна глупост за списание «Лоун стар», поне това дочух в кафенето тази сутрин.
— Защо ще го прави? — попита Невада.
— За пари.
— Той умира. — Смит присви очи.
— Няма значение. Все още не е мъртъв, а купчината лъжи, с които прати Маккалъм в затвора, е на път да се превърне в злато. — Коул се намръщи. — Това е още един от пропуските ти, Смит.
— Моите пропуски?
— Ти помогна да заключат Маккалъм и сега ще трябва да си платиш за това. Така става, когато си избираш предатели и проститутки за свидетели. Учудващо е, че изобщо признаха Рос Маккалъм за виновен, имайки предвид, че оръжието на убийството изобщо не беше намерено, а той караше твоя камион онази нощ.
— Пикапът беше откраднат — прекъсна го Невада.
— Така каза ти.
— Но аз бях съобщил за това предварително, беше съставен протокол с показанията ми.
— Това не е кой знае колко трудно да се направи, когато си служител на закона.
Устните на Невада се изкривиха заплашително:
— Значи мислиш, че Рос Маккалъм е невинен? — Мускулите под ризата на Смит се напрегнаха.
— Невинен? За бога, не! Той е виновен колкото грешник, но това вече няма значение, защото старият Калеб пее нова песен и се надява да мине през вратите на рая. При това, освен ако не съм забравил законите, човек не може да бъде наказван за едно и също престъпление два пъти. Така че Рос Маккалъм е свободен, дори и да не е невинен. Дяволска работа.
След тези думи той затвори прозореца и запали двигателя. Сребристата кола бавно зави, вратите на гаража изщракаха и полека започнаха да се отварят.
Невада не каза нищо, но лицето му придоби такова изражение, сякаш искаше да заскърца със зъби след мерцедеса:
— Какво имаше предвид, когато каза, че не знам цялата история? — обърна се той към Шелби.
— Просто е бесен, че Рос Маккалъм е излязъл от затвора — опита да се измъкне тя.
— Не ме баламосвай.
— Не бих си и помислила да го правя.
— Баща ти каза, че си ми спестила нещо.
— Баща ми може да каже много неща.
Невада изглеждаше решен да спори, но погледна часовника си и се намръщи още повече. Гняв изкриви чертите му.
— Ще поговорим по-късно. Междувременно помисли добре и направи списък на хората, които според теб биха могли да ти пратят писмото със снимката на Елизабет.
— Вече работя над това — кимна Шелби. Всъщност, докато пътуваше в самолета, бе мислила само за това, чудеше се кой се бе свързал с нея и защо го бе направил след толкова години и точно през седмицата, когато Рос Маккалъм трябваше да излезе от затвора. — Бих искала да поговоря с приятеля ти — частния детектив.
— Ще му кажа да ти се обади.
Шелби прогони с ръка някаква жълта буболечка, която жужеше край главата й.
— Мисля, че е по-добре аз да му звънна — настоя тя.
Невада се поколеба:
— Вече ти казах, че той ще ти се обади.
— Значи ми нямаш доверие. — Тази мисъл потресе Шелби.
— Права си, нямам ти. Освен това не мога да се сетя за нито една разумна причина, поради която бих могъл да ти вярвам. Казах ти, че ще го помоля да ти се обади, и ще го направя.
— Но…
— Както казваш ти, забрави за това.
Тя поклати глава:
— Ти наистина си чудовище, не мислиш ли?
— Да.
— И може би най-досадния мъж в целия щат.
— Може би. — Невада се качи в пикапа и запали двигателя. — Но ако това ще те успокои, бяха ми необходими доста години практика, за да стана такъв.
— Върви в ада!
— Вече съм бил там. — Той й се усмихна цинично. — И неведнъж.
След тези думи Невада натисна газта.
Шелби проследи с поглед отдалечаващия се стар форд, после със стиснати от безсилие юмруци се обърна към къщата. Той не може да те обсеби, Шелби, не и ако ти не му позволиш — крещеше съзнанието й, докато вървеше към кабинета на баща си — светилището, където преди много време бе научена да не стъпва. Е, старите правила вече не важаха.
Джъдж Ред Коул беше седнал зад бюрото си, единият му крак бе качен върху плота, а в ръката си държеше телефонната слушалка и разговаряше с някого.
— Е, не ме интересува какво трябва да направиш, просто изпрати останалите жребчета, иначе… — Той вдигна очи и видя Шелби, която беше вперила поглед в него. — Виж, ще ти се обадя по-късно. — Затвори и посочи на дъщеря си едно от кожените кресла срещу бюрото. — Седни. — Скръсти ръце пред гърдите си и запита: — Какво си намислила?
— Виж, осъзнавам, че това е нещо като да си удрям главата в стената, но реших да ти дам още един шанс. И на двама ни ще е много по-лесно, ако ми разкажеш каквото знаеш за Елизабет.
— Вече го направих.
— Къде е доктор Пичърд?
— Престана да практикува. За последно чух, че се е преместил някъде във Флорида. Раят на тропиците беше негова фикс идея.
— И той никога не ти е казвал кой е осиновил дъщеря ми?
— Не. — Съдията беше категоричен.
— Но ти и не си го питал, нали?
— Струва ми се, че вече говорихме за това — отряза я Джъдж. — Трябва да забравиш тази история и да продължиш да живееш. Току-що ме чу да говоря с управителя на ранчото за продажбата на част от стадото. Имам причина да направя това. Говорих с адвокатите си за завещанието ми и тъй като така или иначе си тук, мислех си, че може би ще искаш да знаеш какво съдържа то.
— Моля? Не. Искам да кажа… ти ще живееш още дълго време и аз дори не искам да мисля за това какво ще се случи, ако умреш.
— За съжаление, миличка, трябва да го направиш — настоя съдията, — защото няма да живея вечно. — Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото, а Шелби скочи на крака. — Тук някъде имах копие от завещанието.
— Не искам да го виждам.
— По дяволите, къде ли се е запиляло? Може би наистина няма голямо значение. Както знаеш, има няколко души, за които бих желал да се погрижа — някои са работили за мен, други са ми помогнали да бъда избран, едно-две дарения за благотворителните дружества, в които участваше майка ти… по дяволите, къде е това проклето нещо? — Той въздъхна и стисна зъби, преди да затвори чекмеджето. — Добре де, общо взето, ти наследяваш всичко. Знам, че като мое единствено дете си очаквала това, но има едно условие.
— Не ме интересува.
— Просто ме изслушай. — Той отново започваше да се ядосва и по лицето му изби червенина. — Не искам да продаваш къщата или каквото и да било друго от имотите и… — той сведе поглед към нея — очаквам да живееш тук.
— Какво? О, татко, защо повдигаш този въпрос точно сега? — запита Шелби и видя как лицето на съдията грейна — за пръв път от десет години тя го наричаше татко.
— Защото трябва да си наясно с него.
— Но аз живея в Сиатъл…
— Имаш ли съпруг?
— Не.
— Приятел?
— Не… вече не. — Беше излизала с мъже, разбира се, имаше дори няколко сериозни връзки, но мъжът, с когото се бе срещала последно, се беше преместил в Сан Франциско.
— Нямаш ли поне домашен любимец?
— Не, но работата ми, приятелите ми…
— Би могла да работиш и тук, ако искаш, не че ще ти се налага. Освен това в Бед Лак също имаш приятели, а можеш да завържеш и нови познанства. Може би не точно тук, но в Сан Антонио или Остин. Всъщност имам покани за няколко предстоящи мероприятия — благотворителен обяд и някакво събиране в Галвестън. Искам да дойдеш с мен, за да те представя. Ще има много мъже на твоята възраст. Всичките изглеждат добре, а някои са и богати.
— Няма да остана дълго в Бед Лак — каза Шелби и почувства как устата й се изпълва с горчилка. — Тръгвам си веднага, след като открия Елизабет.
Лицето на съдията помръкна. Той опря ръце на бюрото и се наведе напред:
— Не говори така, момичето ми. Знам, че съм правил грешки, докато те отглеждах, но ти ми липсваш, скъпа. Господи, колко ми липсваш! — Той се изкашля, после, усетил, че очите му се навлажняват, извърна поглед. — Толкова приличаш на майка си… По дяволите, тя също ми липсва. Знам, че не бях най-добрият съпруг, нито най-добрият баща на света, но бог ми е свидетел, обичах майка ти както никой друг. А ти… независимо дали ми вярваш, винаги си била моята радост, дори когато ми беше обявила война.
Шелби усети как в гърлото й засяда буца, но си припомни всички лъжи, изпълвали къщата им в продължение на години, всички тайни и недомлъвки, които се шепнеха из града. Наведе се през бюрото и обгърна ръката на баща си със своята:
— Върнах се, за да намеря дъщеря си. Това е всичко. Надявах се, че ще ми помогнеш.
След тези думи Шелби стана и излезе от кабинета. Докато вървеше към коридора, осъзна, че диша на пресекулки. А когато мина край огледалото, видя, че очите й са зачервени и пълни със сълзи.
По дяволите! Бършейки глупавите сълзи, тя тихо се закле, че няма да позволи на баща си да я разчувства. Не биваше да го прави. Имаше прекалено много неща за вършене. Заизкачва се по стълбите към стаята си с намерението да се обади в офиса в Сиатъл, за да провери кои от клиентите й са я търсили и какви ангажименти й предстоят, а после да потърси в Интернет координатите на частния детектив на Невада. Когато стигна до площадката на втория етаж обаче и мина покрай семейния портрет, изработен само няколко месеца преди смъртта на майка й, когато Шелби беше само на четири, привидната й решителност се стопи. Тя почти не помнеше жената, която й бе дала живот.
Не, повечето от спомените й бяха от съвсем друга възраст. Същите образи, които толкова усилено опитваше да забрави, сега отново я обсебиха — ясни, ярки, болезнени.
Неспособна да ги прогони, Шелби влезе в спалнята и легна на леглото си — леглото, където в продължение на четири месеца бе тъгувала за Жасмин след смъртта й; леглото, в което бе мечтала да се люби с каубоя, обсебил душата и сърцето й; същото легло, в което лежеше съвсем сама и тихо плачеше от яд, болка и страх, когато на седемнадесетгодишна възраст изпадна в най-голямата беда в живота си.
Не прави това, нареди тя на съзнанието си, но вече беше прекалено късно. Спомени, от дълго време скрити някъде дълбоко, изплуваха в мислите й. Шелби видя себе си такава каквато беше тогава — жизнерадостна и дръзка, неподозираща колко жесток може да бъде животът.
Облегна се на ръчно бродираната възглавница и се вглъби в ужасните, далечни спомени. Наистина ли бяха минали толкова години? Нима бе изтекло цяло десетилетие от живота й?
От една страна, й се струваше, че всичко това е било преди цяла вечност, но, от друга — сякаш се бе случило вчера…
Глава седма
Десет години по-рано
— Чуй ме, Шелби, на него не може да му се вярва. Невада Смит носи само неприятности. Израснал е като дивак и все още е такъв, макар ти да не мислиш така. — Баща й хвърли сакото си върху дивана в гостната, отиде до барчето, отвори го и извади бутилка уиски. — Освен това, той е прекалено стар за теб.
— Аз съм на седемнадесет, не съм бебе — възрази Шелби, събу ботушите си за езда и примижа, докато сваляше ластика, с който бе вързала косата си. Зърна отражението си в огледалото в барчето — рошава коса, зачервени бузи и никакъв грим. Нищо чудно, че баща й я третираше като малко дете — та тя изглеждаше точно така.
— А той на колко е? На двадесет и четири?
— Ти си бил дванадесет години по-голям от мама.
— Нашият случай беше друг. — Той бръкна с ръце в купата с лед, взе няколко кубчета и ги пусна в чашата си. — Виж, както знаеш, Невада Смит работеше за мен и аз имах добро отношение към него, нали? Дори след като мина през подсъдимата скамейка. Беше в съда, защото той и няколко негови приятели се напили и за да се повеселят, откраднали ключовете на една катафалка. После се отправили на обиколка из града. Бях мек с тях — момчетата са си момчета — явно са искали да се направят на мъже. След известно време Смит и Маккалъм-младши бяха хванати да стрелят — отново направих компромис, но вече му нямам доверие.
Съдията отвори бутилката и си наля три пръста от питието.
— Сега обаче Невада работи за шерифа.
— Чух. — Баща й се намръщи, потри брадичката си, затвори уискито и го прибра в барчето. — Няма да е за дълго.
— Ти не знаеш, че…
— О, напротив! — Съдията кимна, като че водеше диалог сам със себе си, и за пръв път в живота си Шелби се усъмни, че баща й може да не е толкова почтен и честен, за колкото го мислеше. Всъщност той може би манипулираше другите по начина, по който го правеше със самата нея.
— Той беше в казармата. Уволни се и…
— Да, чух и за това, но човек не се променя толкова лесно, миличка, колкото и да ти се иска да вярваш в обратното. Всичко е въпрос на възпитание, а това на Невада не е блестящо. Всъщност грешката не е негова, просто така е израснал. — Съдията разклати питието си и ледът в чашата затрака.
От една страна, на Шелби й се искаше да се застъпи за Невада, но, от друга, предпочиташе да замълчи — познаваше баща си достатъчно добре, за да знае кога да си държи езика зад зъбите. Нямаше смисъл да спори. Когато ставаше въпрос за момчетата, с които се срещаше дъщеря му, Коул се превръщаше в тиранин.
— Е, уточнихме ли се? — попита съдията и се отпусна на любимия си стол. Сложен близо до камината, облицован с кафява кожа, вече протрита на места. Според Коул това беше единственият удобен стол в цялата къща.
Джъдж обичаше стаята си. От прозорците се откриваше великолепна гледка към басейна и градините. Само на няколко крачки имаше друга стая, зад чиято тъмна стъклена врата имаше билярдна маса със синьо покривало. Веднъж седмично най-близките приятели на Коул се събираха там, за да поиграят карти и билярд. В такива дни Шелби биваше пропъждана в стаята си. Там, тайно от всички, тя се приближаваше до отдушника и слушаше страховитите истории на възрастните.
— Шелби? — Гласът на баща й я върна в реалността. Той стана от стола и се втренчи в дъщеря си. — Разбрахме ли се? Повече няма да се виждаш с Невада.
— Когато стана на осемнадесет…
— Ще говорим отново, а дотогава стой надалеч от него. — Съдията застана пред камината и еленовите рога, закачени над нея, започнаха да изглеждат така, сякаш изникваха от главата му. — Не бих искал да те заключвам вкъщи, нито пък да ти взимам колата. Би било срамота.
— Няма да ти се наложи — излъга Шелби. Обичаше колата си — лимоненожълт кабриолет — но не толкова, колкото обичаше Невада. Чувствата, които хранеше към него, не можеха да бъдат описани.
Макар част от нея да знаеше, че не е правилно да се противопоставя на баща си и че Невада с неговия буен нрав съвсем не е подходящ за нея, Шелби не можеше да накара себе си да изпълни желанията на съдията. Дори и тайно, тя щеше да продължи да се среща с Невада Смит. Беше й писнало да я смятат за принцесата — разглезената дъщеря на Джъдж Коул.
Освен това, напоследък се бе държала много кротко. Невада Смит, освен че беше обект на размишление за баща й, бе известен и като нарушаващ закона местен гражданин. Макар вече почти година да работеше за шерифа, той непрекъснато беше на крачка от престъпния свят. Със стиснати юмруци Шелби се заизкачва по стълбите към стаята си.
Спря пред семейния портрет и впери поглед в образа на майка си — Жасмин Алисия Фалконър Коул. С патрициански черти, пепеляворуса коса и очи с цвят между зелено и златисто Жасмин бе умопомрачително красива жена — дъщеря на петролен магнат. Тя бе сложила край на живота си само няколко дни след двадесет и осмия си рожден ден.
— Нещата нямаше да са такива, ако ти беше тук, мамо — прошепна Шелби и тръгна към стаята си. Искаше й се да може да каже, че се мрази за това, което ще направи зад гърба на баща й, но не можеше — думите й биха били плоска лъжа. Тази вечер имаше среща с Невада Смит и дори ако трябваше да преобърне света, щеше да отиде да го види, независимо от волята на баща си.
Нощта беше гореща, въздухът трептеше от напрежение. Със свален гюрук и поглед прикован в часовника на ръката й Шелби подкара поршето си по улиците на Бед Лак. Движеше се като светкавица.
— Гледай пътя, Шелби, ще изпуснеш завоя! — изкрещя Лили от задната седалка, където се бе разположила с приятеля си Тод. Лили Ингълс — най-обикновено момиче — бе най-добрата приятелка на Шелби и единствения човек в целия клас, на когото можеше да се довери.
— Ей, ето го!
Шелби рязко извъртя кормилото, гумите на кабриолета изсвириха страховито и колата спря по средата на улицата, където живееше Лили.
— Господи, Шелби, да ни убиеш ли се опитваш? — изръмжа Тод и се наведе напред. Миришеше на евтино вино, цигари и марихуана. Вятърът бе разрошил косата му и тя стърчеше във всички посоки.
— Не. Самият ти полагаш достатъчно усилия, за да идеш на оня свят.
Лили се изкикоти и двамата с Тод смеейки се слязоха от колата. Той се опита да я прегърне, но тя му се изплъзна и момчето се блъсна в оградата. Лили отиде при Шелби:
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш у нас? — попита. Бялата й рокля изглеждаше синя на светлината на лампата, а косата й, сресана настрана, красиво блестеше.
— Не. — Шелби беше категорична. — Вече ти казах, имам други планове.
— Но…
— Шшт. Прибирай се, преди да си събудила съседите.
Тод, който вече се беше изправил на крака, се приближи и увисна на раменете на Лили. Тя едва не се огъна под тежестта му. Шелби погледна часовника си. Единадесет и тридесет и пет.
— Ако си сигурна…
— Тръгвайте — настоя Шелби.
— Добре, добре…
Тод беше опрял нос във врата на Лили и както изглежда я целуваше, докато двамата се отдалечаваха по посока на задния вход. Щом изчезнаха от погледа й, Шелби се постара да не губи повече време. Свали късата си пола и я смени с чифт дънки, които бе скрила под седалката, после, на мястото на сандалите, обу любимите си износени ботуши.
Натисна газта и потегли, тъкмо когато лампите в дома на Лили светнаха.
Превключи скоростта и подкара кабриолета по пътя, по който се излизаше от града. Пренебрегна гласчето на съвестта, което я караше да си мисли, че прави огромна грешка — поредната в упорито нарастващия списък от такива. Вече бе излъгала баща си, роднините на Лили и Невада. Прехапа устните си при спомена за това колко резервиран беше Смит, когато й предложи да се видят насаме — определено имаше задни мисли и свое виждане за отношенията си с дъщерята на Джъдж Коул.
Но вече беше прекалено късно.
И двамата се бяха хванали на хорото. А Шелби беше хлътнала, отчаяно копнееше да го види, през целия ден бе очаквала мига, в който ще се хвърли в прегръдките му и ще го целуне страстно.
Невада беше малко по-внимателен, не му харесваше, че се срещаха зад гърба на баща й. Това правеше нещата още по-лоши, защото за момента просто нямаше друг начин да се виждат.
Шелби пусна радиото, но не чу и дума от песните, които се лееха, докато градът изчезваше зад гърба й.
Двете с Лили бяха ходили на училищна забава и преживяването можеше да бъде определено като скука с главно С. Местните музиканти можеха да изпълняват само пет песни в стил «кънтри» и «уестърн» и непрекъснато ги въртяха, играейки по и без това изопнатите нерви на Шелби. Наистина бе опитала да се адаптира към обстановката, но уви — не можа да намери нищо романтично, нито пък вълнуващо в гимнастическия салон, вечно пропит с миризма на пот. Момчетата бяха абсолютни хлапаци, музиката бе тъпа, а атмосферата — ако изобщо можеше да се нарече така — странна смесица от прекомерно въодушевление и потиснатост.
На Шелби й беше писнало до смърт от гимназията, уморена бе от приятелите си, не я интересуваха клюките, които бяха жизненоважни за останалите. Същото се отнасяше за интригите и състезанията по надплюване след дъвкане на тютюн.
По-рано същата сутрин, докато баща й си стягаше багажа за пътуване до Далас, тя му съобщи, че смята да пренощува у Лили, а Лили излъга техните, които също щяха да отсъстват от града, че ще спи у Шелби. Планът им беше съвършен. Лили щеше да остане насаме с Тод, а Шелби получаваше възможността да се види с Невада.
Тя се усмихна и превключи светлините. Двамата с Невада се срещаха тайно вече няколко месеца. Беше го познавала през целия си живот, но още докато бе твърде малка, както казваше баща й, проклетникът отиде в казармата, благодаря ти, господи! Това е добра новина за нашия град, но твърде лоша за чичо Сам. Не й запука особено. Чувала бе, че Невада е много буен и неконтролируем, чудовище, имало късмета да се роди твърде красиво. Невада напусна града, а животът на Шелби продължи да тече в обичайното си русло.
И изведнъж той се върна. Дойде време за бунт.
Една вечер, твърде окъсняла, Шелби караше към къщи със скоростта на светлината и бе спряна за превишена скорост. От Невада Смит. Тогава го видя за пръв път, откакто се беше върнал. Абсолютно сериозен, той й поиска документите и след като внимателно ги разгледа, насочи светлината на фенерчето си право към лицето й. Шелби стисна очи.
— Ей, махни това!
— Не е ли това някаква сладка ирония на съдбата? — изрече бавно Невада. — Вие сте дъщерята на Джъдж Коул.
— И какво от това?
Едното ъгълче на устата му се повдигна в усмивка.
— Ами да кажем, че той ми е приятел.
— Едва ли.
— Какво ви кара да мислите така?
— Съдията няма приятели.
Усмивката му стана по-широка и Шелби забеляза колко добре изглежда всъщност, колко мъжествен и красив е човекът срещу нея, въпреки че беше ченге.
— Е, този път ще те пусна — каза той, — но намали малко скоростта, става ли? Иначе ще си навлечеш неприятности, Шелби.
Тогава тя видя значката с името му и осъзна кой всъщност стои срещу нея. Невада Смит. Човекът, когото баща й като че ли мразеше.
— Дочух, че си особено компетентен по отношение на неприятностите.
— Така беше.
— И при все това си станал ченге?
— Да. — Той се засмя, а в гърления му смях прозвуча онази ирония, за която бе споменал по-рано. — Кой би могъл да предположи?
— Във всеки случай не и баща ми.
— Хей, дори аз самият не бих могъл. — Невада прокара пръсти по капака на колата. — А сега, намали малко скоростта и стой настрана от неприятностите.
Никога, каза си Шелби и го проследи с поглед, докато Смит се отдалечаваше по посока на полицейската кола, паркирана от другата страна на пътя. Сърцето й заби учестено, а самата тя се почувства странно напрегната, когато продължи пътя си.
От този момент Шелби безнадеждно се влюби в Невада, а това, че непрекъснато се натъкваше на него в кафето до фонтаните или в аптеката, никак не улесняваше нещата. През деня си мечтаеше за него по цели часове. Повтаряше си, че е идиотка, но момчетата от гимназията бяха толкова незрели… и Шелби непрекъснато си намираше поводи да се мотае на местата, където знаеше, че може да срещне Невада. Беше пролет, Шелби се чувстваше неуморима, а Невада Смит — някогашното лошо момче, й въздействаше така, както никой друг. Може би причината бе, че баща й все още го мразеше, или пък това, че Невада не беше момче или може би просто Смит бе най-сексапилният мъж, когото беше срещала през живота си. Каквато и да бе причината, Шелби непрекъснато мислеше за него. Стигна се дотам, че дори издълба инициалите му върху стълба за връзване на животни пред аптеката, а когато една вечер, след като бе ходила на кино с приятели, го срещна в кафето в Купърсвил, Шелби реши, че трябва да го има.
— Здрасти — каза му, когато го видя да сяда сам на една маса с бира в ръка, облечен в протрити дънки и прилепнала чиста фланелка.
Невада вдигна глава:
— И това ако не е съвпадение! Как е баща ти?
— Както винаги. — Шелби усети, че се изчервява. Той флиртуваше с нея. Изкушаваше я. Чувството беше приятно.
— Така значи. — Смит отпи голяма глътка от бирата си и бавно я измери с поглед — тръгна от връхчетата на пръстите, които се подаваха от сандалите й, през отрязаните й на панталонки дънки, до късата блузка. — Разбирам, че все още използва ранчото си като дом за момчета ренегати, които предпочитат да работят като роби, отколкото да си губят времето.
— Е, не върви толкова добре, откакто ти замина.
Невада се засмя и усмивката му накара дъха на Шелби да секне, а сърцето й да забие лудо.
— Сигурно е така. — Той допи бирата и погледна часовника си. — И какво правиш, когато се измъкнеш от зоркото око на баща си?
Тя прикова очи в неговите.
— Всичко, което си поискам.
— Значи си палава, така ли?
Сега беше неин ред да се усмихне:
— Така казват.
Невада повдигна вежди:
— Трябва да бъдеш по-внимателна, Шелби. Подобни приказки могат да те вкарат в беля.
— Може да искам точно това — отвърна момичето и едва повярва на ушите си. Нима го бе изрекла? Та тя флиртуваше с Невада.
— В такъв случай ще си го получиш, гарантирам ти.
— Добре.
Погледът му се спря върху нея за частица от секундата и Шелби прочете в него желание — горещо, мъжко, първично. Само след миг вече го нямаше, но Шелби го бе забелязала и това беше достатъчно, за да започне главата й да пулсира.
— Внимавай какво си пожелаваш, скъпа, може и да го получиш. — Невада отмести стола си, стана и излезе, като я остави сама, обзета от чувството, че е пълна глупачка.
Никак не й помогна това, че като погледна през прозореца, забеляза Бианка Естебан да слиза от камиона, който караше брат й, и да тича към Невада. Прегърна го и го целуна звучно точно там, на средата на паркинга, пред целия свят и пред Шелби.
Смит не отговори на целувката й, само помогна на Бианка да се качи в пикапа му и потегли, оставяйки Шелби да нарича себе си с всички синоними на идиот. И въпреки всичко не й пукаше. Тя искаше Невада — силно до болка, и щеше да го преследва.
Не беше чак толкова трудно. Невада явно се интересуваше от нея не по-малко, отколкото тя от него. След като една вечер се натъкна на нея в сградата на местния закрит басейн, Смит я покани на среща, а после започнаха да се виждат тайно, зад гърба на съдията. Невада обяви, че е скъсал с Бианка, а из града се разнесе слух, че Бианка е много ядосана, а баща й — за разлика от нея — зарадван. Рамон никога не бе одобрявал връзката на дъщеря си с мъж, чиято кръв не беше испанска, който бе имал лоша репутация, а впоследствие бе станал ченге, мъж, който просто я използваше. Не биваше да се забравя обаче и това, че според клюките, Рамон по принцип не обичаше дъщеря му да се среща с когото и да било.
Що се отнасяше до Шелби, тя се влюби. Не беше трудно. Напротив. Цялото това вълнение, срещите зад гърба на баща й, тичането в тъмнината през леката пролетна мъгла, мечтите за Невада нощем, мислите за него денем направиха нещата твърде лесни.
И така, една нощ, когато бяха сами край реката, а луната ги гледаше от високо, той най-сетне я целуна. Силната му ръка обгърна раменете й, качи я върху коленете си, а устните му обладаха нейните толкова жадно, че Шелби едва успя да си поеме дъх.
Непозната топлина прониза тялото й, всички предразсъдъци изчезнаха и момичето разбра, че точно в този момент иска да се люби с него.
Но не, не стана така. Невада започна да разкопчава блузата й, без да спира да целува онова толкова чувствително местенце зад ухото й, и изведнъж спря:
— Не мога да го направя — изрече дрезгаво.
— З-защо? — Тя все още седеше в скута на Невада, опиянена от целувките му, а под себе си усещаше неговата твърдост, от която я деляха само няколко сантиметра дънки «Ливайс» и която яростно противоречеше на думите му.
— Шелби, ти си прекалено млада, непрекъснато се крием от хората, не е правилно. О, по дяволите, има хиляди причини. Ти си още девствена, нали?
Шелби се озадачи:
— Какво значение има това?
— Отговори ми?
— Не. Аз… аз…
— Лъжкиня.
— И защо? На лицето ми ли го пише или нещо от сорта?
Той се изхили:
— Да. Нещо от сорта. Виж… — Той решително я свали от коленете си и впери поглед в тъмната повърхност на водата. — Може би някой ден, но… о, господи, не, няма да стане. Трябва да спрем да се виждаме.
— Защо?
— Има милион причини.
— Ако те притеснява баща ми…
— Той е една от основните. — Невада се изправи и изтупа дънките си.
— Той не управлява живота ми!
— Напротив. Джъдж управлява живота на всички ни.
— Няма да позволя…
— Нямаш избор. Наистина. — Невада й подаде ръка, за да се изправи, но Шелби предпочете да го направи сама, след което вирна брадичка:
— Напротив. Имам избор, както и ти.
— О, Шелби…
— Откога ти пука за мнението на съдията?
— Откакто започна да ми пука за теб. — Усмивката му беше изчезнала, а очите му се изпълниха с тъга. — Хайде, ще те закарам у вас.
— Не. — Тя обгърна врата му с ръце и го целуна страстно. — Аз… аз не мога да тръгна.
— Така е по-добре. — Невада я прегърна, привлече я плътно до себе си и я целуна по главата.
Очите на Шелби се напълниха със сълзи, но тя не се предаде, нямаше да се откаже. Невада Смит не беше приключил с нея.
И така, същата вечер тя го видя отново. Моли се, настоява и накрая той се съгласи, въпреки колебанието, което Шелби долови в гласа му. Щеше да промени мнението си по въпроса. Тя можеше да го накара. Все пак бе дъщеря на Джъдж Коул. Може би някаква част от решителността й се криеше именно в гените й.
Шелби зави прекалено бързо и гумите изсвириха.
Дежурството на Невада свършваше в полунощ. Беше й обещал да се срещнат в ранчото на баща й в един.
Тя трябваше да го чака там, освен ако нещо не се объркаше.
Шелби маневрираше с малката кола на завоите по пътя към ранчото. Вятърът рошеше косата й и охлаждаше кожата й, но въпреки това ръцете на момичето се потяха. Намали скоростта, а сърцето й запрепуска. Тук беше опасното място — можеха да я разкрият всеки момент.
Шелби бавно зави по алеята, като се молеше на бога насреща й да не се появи кола. Имаше късмет. Не срещна никого.
Луната беше високо, духаше хладен и лек априлски бриз. Шелби паркира кабриолета си зад някакви храсти на алеята, която водеше към сърцето на бащиното й ранчо. Някъде в далечината виеше койот. Побиха я тръпки, но тя потисна чувството, че нещо не е съвсем наред, и прибра ключовете в джоба си.
Естествено беше да се превърне в кълбо от нерви, предвид това, че се среща с Невада, и то зад гърба на баща си. Това трябваше да е причината.
Няколко тънки облака закриха луната, докато Шелби бързаше да изкачи хълма. Тревата миришеше свежо.
Някъде в далечината тракаше влак, а в небето над главата й проблеснаха светлините на самолет. Конете на пасбището, които не бяха прибрани в конюшните за през нощта, изцвилиха и вдигнаха глави, когато изтича покрай тях. Шелби се спусна надолу по хълма, мина по моста над потока, прескочи оградата и се приземи върху тревата. Когато стигна до помещенията на работниците, вече бе останала без дъх.
Сърцето й препускаше, главата й бучеше, пулсът й беше учестен. Тя се долепи до стената и напрегна слух.
Едно от кучетата започна да лае и Шелби прехапа устни.
Чу се скърцане на врата.
— Кой е там? — запита дълбок мъжки глас. Момичето имаше чувството, че ще умре. Глупавото куче залая още по-силно и злобно. Шелби не смееше дори да диша.
— Млъкни! — заповяда мъжкият глас. — Страхливо псе.
— Нещо не е наред ли? — долетя друг глас — писклив и изпълнен с нетърпение.
— Доколкото виждам, не.
— Проклет дог.
— Има нужда от разгонена кучка — обади се трети глас, премина в кикот, а миг по-късно — в кашлица. — Но нима това не се отнася за всички ни?
Шелби разпозна гласа и стомахът й се преобърна. Рос Маккалъм. Напоследък имаше нещо странно в него. Познаваше го от години, но отскоро бе започнал да я гледа с очи, в които се четеше жестокост.
— Хайде, Джеб. Играем. Участваш ли или не?
— Идвам, Маккалъм. Казах ти, че ще участвам. — Гласът на Джеб беше дълбок и приятен.
— Тогава влизай, по дяволите. Няма да те чакаме цяла нощ. — Маккалъм беше изнервен.
— Задръж малко…
— Влизай или се махай изобщо.
— По дяволите, Маккалъм, да нямаш таралеж в гащите? — не остана по-назад Джеб.
— Да, може и така да се каже.
— Ти си по-подъл и от змия. — Вратата шумно се затръшна. — Дали нервността ти няма нещо общо с това, че Невада Смит ще става шериф?
Шелби се смрази. Сърцето й почти спря да бие. Каква връзка имаше Рос Маккалъм с Невада?
— На Смит май му провървя — намеси се пискливият глас. — Намери си сериозна работа, има малко спестени пари — от времето, докато работеше за Чичо Сам — на всичкото отгоре се увърта около сладката дъщеря на Джъдж. Виждал ли си някога по-хубав задник от нейния, брато?
— Млъкни, Франк — изръмжа Маккалъм.
Шелби пламна. Гняв накара кръвта й да кипне. За какви се мислеха тези — тези окаяни каубои, за какви се мислеха, та се осмеляваха да говорят за нея по този начин?
— Май Руби Дий не ти дава това, от което се нуждаеш. — Това вече беше Джеб.
— Не е твоя работа.
Разнесе се силен кикот:
— Не мога да те обвинявам за това, че ти се иска от дъщерята на Джъдж. — Пискливият глас — Франк — се изхили — дяволски звук. — Човече, бих дал дясната си ръка, само и само да опитам вкуса на това сладко тяло.
— Аз също — съгласи се Джеб.
На Шелби й се прииска да побегне.
— Само че тя се бръсне за Смит — изсумтя Франк — кльощав, пъпчив каубой, когото бе виждала само няколко пъти. — При това съдията не знае.
— Достатъчно! — Гласът на Маккалъм беше твърд. — Хайде да играем.
— Добре, добре. — Франк все още се кикотеше. Напълно те разбирам, но не се опитвай да отричаш, че имаш нещо твърдо като желязо, което пазиш за принцеса Коул.
Бум! Нещо тежко се стовари върху масата. Може би юмрук.
— Затваряй си устата, Франк, или ще ти забия един в зъбите, и то толкова силен, че ще минат през гърлото и ще излетят през задника ти. Схвана ли?
— Хей, Маккалъм, той просто се шегуваше. Хайде, наистина да продължаваме играта? — Джеб влезе в ролята на арбитър. — Имаме достатъчно «Джак Даниелс» за още един-два рунда, а после, който спечели, ще закара останалите в «Уайт хорс», съгласни ли сте?
Възцари се напрегната тишина. Никой не продумваше. Шелби отново затаи дъх. Дланите й се изпотиха.
— Добре — каза Маккалъм с дълбокия си глас.
Изпълнена със съжаление, че не избра някакво друго място за среща, Шелби вътрешно потрепери. Отвратителният разговор още отекваше в ушите й. Ако имаше поне малко мозък, след всичко това щеше да се обърне, да се качи в колата си и да потегли към къщи. Съвсем беше забравила за петъчната игра на покер, която бе традиция за повечето от работниците в ранчото. Събираха се, пиеха, играеха карти, а после, понякога, слизаха в града.
Ако си тръгнеш сега, няма да видиш Невада.
В никакъв случай!
Тя решително изпъна рамене и бавно тръгна напред. Прокрадвайки се през сенките, избягвайки синкавата светлина на лампите, Шелби си проправяше път към конюшните, където беше кобилата. Трябваше да види Невада тази вечер. Трябваше.
Кучето тихо изръмжа и Шелби замръзна на място. Ушите й бучаха, сърцето лудо препускаше, а нервите й бяха изпънати като струни. Тя хвърли изпълнен с притеснение поглед към постройката на работниците, но вратата не се отвори повече, а кучето — о, по дяволите, къде беше кучето? Тя присви очи в стремежа си да го види, но не можа, може би заради тъмнината. Би могло да е навсякъде, готово да започне да лае и да ръмжи… а, ето къде беше — до оградата между паркираните камиони и джипове. Беше протегнало шия, а очите му, жълти на светлината, блестяха зловещо. Следеше всяко нейно движение, без да издава никакъв звук. Гърлото й се стегна от страх.
Продължавай напред, хайде! Върви, Шелби! Не бъди страхливка. Измина толкова път, не можеш да се откажеш точно сега. Невада те чака.
Прехапало устни, момичето отвори с рамо вратата на конюшнята. Потрепери, когато тя изскърца, а кучето страховито изръмжа. Сърцето на Шелби не спираше да препуска, докато влизаше в помещението, прилепила тяло плътно към стената. Не можеше да рискува да светне лампата, но тя и не й трябваше особено — добре знаеше къде е окачено седлото. Опипом го намери, свали го, после тръгна към последния бокс, където я очакваше кобилата й.
— Спокойно, миличка — прошепна Шелби, докато отваряше вратата и влизаше при животното. Мирисът на коне, сено и прах изпълниха ноздрите й. Вече беше свикнала с тъмнината, така че лесно успя да оседлае кобилата.
Дилайла — буйна по природа — изпръхтя и отметна глава назад. Дори в тъмнината обрамчените й с бяло очи се виждаха ясно.
— Шшт… Аз съм. — Шелби я потупа по врата, докато оправяше юздите. — Хайде. — Внимателно изведе коня от бокса и тръгна към задната врата. Звукът на копитата се чуваше при всяка стъпка, но въпреки това засега нито кучето, нито мъжете подаваха признаци на тревога. Когато мина покрай прозореца, Шелби видя светлината в постройката на работниците.
Май всичко щеше да се нареди.
Отвори вратата, колкото се можеше по-безшумно и яхна кобилата.
Ноздрите на Дилайла се разшириха, когато Шелби я поведе към тъмното поле. Нощта обещаваше дъжд. Пръхтейки и олюлявайки се, кобилата вървеше напред с несигурни стъпки. Като че ли също усещаше напрежението във въздуха.
— Не се притеснявай, момичето ми — прошепна Шелби, докато, придържайки се за оградата, се качваше върху широкия гръб на Дилайла.
Леко я пришпори с колене:
— Да вървим.
Дилайла се затича. Отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато премина в галоп. Шелби ликуваше.
Кучето и Рос Маккалъм останаха далеч зад гърба й.
Отпред я чакаше Невада.
Адреналинът раздвижи кръвта й при тази мисъл. Вятърът рошеше косата й. Над хълмовете се разнесе гръмотевичен гръм. Нощта сякаш бе прозряла какво ще се случи. Облаците около луната се сгъстиха, закриха повечето звезди.
Шелби се наведе напред:
— Хайде, давай! — Пришпори кобилата. Не искаше да губи нито секунда. Скоро отново щеше да бъде с Невада, да го прегръща, да го докосва… о, господи, гърлото й пресъхна при мисълта за предстоящите часове.
Ако той дойдеше…
Но, разбира се, щеше да го направи. Защо да не дойде?
Макар да твърдеше, че не трябва да се виждат повече, Шелби не вярваше, че ще се откаже от нея.
Надяваше се вече да я чака. Невада беше нейната първа — и единствена — любов. Беше се срещала с няколко момчета от гимназията, но това не бе сериозно, свеждаше се само до излизане от време на време. С Невада беше различно, още от самото начало. При завръщането му в града клюкарите подлудяха. Този нехранимайко не само че бе имал наглостта да се върне в Бед Лак, но дори беше успял да стане пълномощник на шерифа. Невада вече имаше връзки с няколко жени в града, включително с Бианка Естебан, чиято репутация бе не по-малко развалена от старата каравана на Калеб Суогърт.
Но всичко това е минало, каза си Шелби. Сега тя и единствено тя бе жената в живота на Невада.
Момичето докосна с глава Дилайла и кобилата й отговори като се затича с все сила, по-бързо и по-бързо.
Галопираше волно през полетата по билото, а Шелби се бе притиснала към нея като втора кожа. Усещаше движенията на Дилайла с краката си, а буйната грива на животното галеше лицето й. Нова гръмотевица отекна над хълмовете.
Кобилата подскочи. Шелби дръпна юздите и притесненото животно започна да забавя своя бяг, докато премина в бавен ход. Бяха стигнали до потока в северния край на ранчото. Червеникавата козина на Дилайла лъщеше от пот. Наоколо шумно прелитаха прилепи. Ароматът на диви цветя във въздуха се преплиташе с мириса на прах.
Дъбове ограждаха поточето, а короните им — големи и гъсти, хвърляха зловещи сенки. Шелби присви очи, търсейки Невада в тъмнината, скръсти ръце в безмълвна молитва той да е там:
— Моля те — прошепна тя и тогава го видя — червеното пламъче от цигара — искрица светлинка в сенките на дърветата.
— Значи успя да дойдеш. — Гласът на Смит винаги разнежваше сърцето й.
— Разбира се. — Тя скочи от коня. — Казах ти, че ще го направя.
Той си дръпна за последен път от цигарата, хвърли я на земята и стъпка фаса:
— Идеята не беше добра.
— Така мислиш ти. — Шелби оправи юздите и тръгна към Невада. Дори в тъмнината различи острите му черти и надменно изражение. В избелелите си дънки и фланелка той беше не по-достъпен, отколкото когато носеше униформа. — Смятам, че грешиш.
— Сигурна ли си?
— Ммм. Какво лошо може да има в това? — запита Шелби. Стоеше плътно до него, а с ръцете си бе обгърнала врата му.
— Може да доведе до неприятности.
— Аз може и да искам неприятности — избъбри тя изкусително и бе шокирана от собствените си думи.
— Не, не искаш. Повярвай ми. — Но ръцете на Невада обгърнаха кръста й и тя със задоволство почувства силата на мускулите му.
— Ти не можеш да знаеш какво искам аз.
— Сигурна ли си?
— Ъхъ.
Поточето ромонеше, а седлото на гърба на Дилайла поскърцваше леко. Жужаха насекоми, а вятърът се усили и подгони нови облаци към луната.
— Искаш това, което искат всички жени, принцесо — отрони Невада, свеждайки глава така, че Шелби почувства дъха му в косата си, а думите му сякаш погалиха ухото й. Тя потрепери вътрешно. — Искаш мъж, който да те издържа, да се грижи за теб и да те дари с много, много бебета.
— Не и аз — отвърна Шелби и поклати глава.
— Защо да си различна?
— Ти кажи. — Тя отметна глава и се взря в очите му.
Зъбите му проблеснаха в цинична усмивка:
— Е, добре. Първо, ти си ужасно богата.
— Не, имах предвид…
— Второ си дъщеря на Джъдж Ред Коул.
— Но…
— И на всичкото отгоре си глезена, умна и сладка като сметана.
Шелби не знаеше дали да се чувства оскърбена или поласкана:
— Чакай малко…
— Ти издържаш всичките си тестове в училище, флиртуваш безмилостно с момчета, с които нямаш никакво намерение да излизаш, караш проклетия си жълт кабриолет като луда и учиш твърде усилено. Понякога се държиш като глезено дете, друг път си мъдра и зряла. — Силните му пръсти се раздвижиха в косата й и извъртяха главата й към лицето му. — Каза ми, че искаш да говориш с мен за нещо много важно и затова трябва да се срещнем. Знаех, че това е лъжа. И двамата го знаехме.
— Важно е да сме заедно. Не мислиш ли?
— Просто се опитвам да бъда разумен, що се отнася до това.
— А нима не си?
— Не. Истината е, че не знам какво да правя с теб, Шелби Коул — призна той и за пръв път, откакто се познаваха, тя долови нотка на отчаяние в гласа му.
— Лъжец. — Шелби се закачаше.
— Говоря сериозно.
О, само ако беше така! Люби ме, Невада, моля те, просто ме люби! Беше готова да му го каже в лицето, но се сдържа:
— Аз също говоря сериозно — беше всичко, което изрече на глас.
— Това ме плаши до смърт.
— Защо?
— Защото не мога да имам връзка с теб, Шелби.
— Ти вече имаш.
Някъде над главите им прелетя нощна птица, а вятърът зашумоля в листата на дъбовете. Невада я целуна по челото и Шелби усети, че той трепери:
— Ти и аз…
— Не го казвай. — Тя сложи пръст на устните му. — Не казвай, че сме от различни светове и други… други подобни клишета — прошепна Шелби. — Знам го. Това няма значение.
— Напротив, има. — Устните му докосваха пръста й, докато се движеха, езикът на Невада галеше кожата й.
Шелби потрепери. Проследи извивката на устните му и Невада изстена. С върха на пръста си девойката бавно проникна в устата му, езикът на Невада обгърна пръста й и нежно го засмука.
Шелби потръпна, кръвта й се раздвижи — буйна и гореща — превърна се в огнена течност. Копнееше да го целуне, да го докосне, да познае тайнството на любовта.
Невада се отдръпна:
— Недей — предупреди я той.
— Защо не?
— Няма нужда да обсъждаме това отново. — Той я пусна, тихо изруга и отстъпи назад.
— Невада…
Смит гневно прокара пръсти през косата си:
— Не знаеш в какво се забъркваш — изрече с равен глас. После тръгна към поточето и Шелби забеляза напрежението в стойката му.
— Разбира се, че знам.
— Откъде?
— Аз… аз знам какво се случва между мъжа и жената.
— Нима? — В гласа му прозвуча недоверчива нотка.
— Да! На практика израснах в това ранчо. Аз… аз наблюдавах биковете и кравите, и жребците, които водеха за кобилите. Аз… аз не биваше да го правя — призна Шелби, докато, вървейки зад него, обгърна с ръце кръста му, — но го правех.
Той потрепери:
— Е, при хората е малко по-различно.
Шелби притисна глава към гърба му, прегърна го, усети дишането му. Мили боже, неговото сърце ли биеше толкова бързо или нейното? Миришеше на цигарен дим и мускус, а мускулите му се напрегнаха при допира на тялото й.
— В какъв смисъл по-различно?
— Не се прави на глупачка, Шелби. Не е в стила ти.
— Невада… не ме ли искаш?
Той тихо изстена, после хвана ръката й и я премести надолу към члена си. Тя понечи да се отдръпне, но Невада беше по-силен и успя да притисне дланта й към издутината в дънките си.
— Ти как мислиш? — попита той, след което пусна Шелби.
Тя обаче не се отдръпна:
— Това… това е естествено.
— Не си играй с мен, принцесо — изръмжа глухо Невада. — Опасно е.
— Невада, мисля, че те обичам. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди Шелби да успее да ги задържи.
— О, не, по дяволите! Ти не знаеш нищо за любовта. — Той отново се обърна към нея и този път Шелби видя в лицето му много повече от гняв. В очите му се беше появило ново чувство — груба болка, която й беше непонятна.
— Знам какво изпитваш.
— Ти си дете.
— Догодина ставам на осемнадесет.
— Както вече казах, още си дете. — Той опря челото си в нейното. — По-добре тръгвай.
— Не. — Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по устата. Усетила съпротивата му, го целуна отново, този път по-бавно. Устните му се разтвориха, езикът на Невада срещна този на Шелби, а ръцете му силно я прегърнаха. Момичето изгуби представа за света, когато Смит я целуна — дълго и страстно. Краката й омекнаха, кръвта й закипя и Шелби тихо изстена щом Невада сведе глава, за да проследи с устни извивката на врата й. Езикът му стигна до ключицата й и тя потрепери — искаше още, о, господи, още много.
Прегръщайки я силно, той се притисна съм нея. Твърдостта му срещна най-чувствителното й място и през панталонките си Шелби го почувства — горещ, твърд, копнеещ.
Без да се отделя от нея, Невада бавно я отмести назад, докато гърбът й се долепи до ствола на едно от дърветата. Зацелува я, ръцете му затанцуваха в косата й, устата му магически се движеше по всеки сантиметър от голата й кожа.
— Това ли искаш, Шелби? — попита той.
— Да.
Невада отново я целуна, езикът му се плъзна в устата й, дишането му стана накъсано. Гърбът й бе притиснат към дървото, краката й като че бяха залепени за неговите, а цялото й тяло затрепери от страст, когато Невада повдигна блузата й, погали корема на Шелби и придвижи ръката си нагоре. Пръстите му се промушиха в сутиена й, за да докоснат гърдите й, да намерят зърната й:
— Сигурна ли си?
— Да. — О, господи, да! Бедрата й неволно се разтвориха и тя изстена. Невада разкопча блузата й, свали презрамките на сутиена и бавно, мъчително бавно, започна да гали зърното й с език.
Дълбоко в себе си Шелби усети болка. Пулсация. Желание, граничещо с безумна нужда, каквото не беше изпитвала никога преди. Чувстваше се толкова добре, докато го прегръщаше, целуваше и правеше неща, каквито не бе опитвала никога преди. Част от нея разбираше, че е на път да влезе през врата, която завинаги ще се затвори зад гърба й. Въпреки това Шелби не можеше да устои на изкушението.
Огъна се и още по-силно притисна бедрата си към неговите, усещаше твърдостта му, копнееше да почувства гладката му кожа.
А той целуваше и смучеше. Шелби хвана главата му и го придърпа към себе си. Изпитваше удоволствие и болка, докато зъбите му нежно драскаха кожата й. Гърдите й набъбнаха болезнено, копнеещи за още ласки.
— Това е лудост — изстена той, но не спря.
Шелби отметна глава назад, докато двамата, притиснати един към друг, се свлякоха на земята. Когато гърбът й опря в тревата, Невада вдигна глава и страстно я целуна по устните. Свали блузата на Шелби, протегна се и откопча сутиена, оставяйки голите й гърди пред погледа на нощта. Устните и ръцете му бяха навсякъде — докосваха, целуваха, изследваха и я караха да трепери от желание.
Пулсът на сърцето й отекваше в ушите на Шелби. Пръстите й се бяха вкопчили в гърба му и когато Невада поспря за миг, измъкнаха фланелката му през главата и я захвърлиха настрани.
Мускулите на Смит се напрегнаха, той повдигна момичето и го сложи върху себе си. Голата кожа на Невада погали Шелбината. Опипом, тя намери зърната, скрити под космите на гърдите му. Те се втвърдиха от докосването й. Бърз като светкавица, Невада сграбчи китката на момичето:
— Пази се.
— От какво?
— От мен.
— Трябва ли да се чувствам изплашена?
— О, да!
В отговор Шелби свали ръката си по-надолу и докосна горното копче на дънките му. Дишането на Невада стана накъсано и тя почувства твърдостта му.
— Мили боже! — прошепна Смит, когато момичето дръпна ципа и износените дънки бавно се разкопчаха. Шелби се опита да ги свали и Невада стисна ръцете й. Пръстите му сякаш бяха от стомана:
— Виж, Шелби, идва момент, в който никой мъж, наистина никой мъж не е в състояние да спре.
Едва преглъщайки, тя впери поглед в замъглените му сиви очи и бавно протегна ръка напред. Дъхът на Невада секна, когато пръстите й обгърнаха члена му. Той притвори очи, а Шелби бавно започна да движи ръката си.
— Шелби, недей — предупреди я Невада. — Аз не знам… о, господи…
Смит бързо изрита ботушите и дънките си и хвана ципа на Шелбините панталонки. Съскането му сякаш отекна из хълмовете и шортите на момичето паднаха. Невада с лекота свали бикините и ботушите на Шелби и преди да успее да си поеме дъх, тя вече лежеше гола до него, с настръхнала от хладния дъх на вятъра кожа. Потокът ромонеше, в далечината се разнесоха гръмотевици.
Голата плът срещна друга гола плът. Устните се сляха с други устни. Шелби целуваше и беше целувана. Пръстите й стискаха гърба на Невада. Няма връщане назад, предупреди я съзнанието й, но Шелби не му обърна внимание, не й пукаше.
— Господи, колко си красива! — простена Невада, докато, свел очи към нея, внимателно разтваряше краката й. — Толкова невероятно красива!
Копнеж и безумно желание заиграха във вените й. Въздухът замириса на секс.
— Обичам те, Невада — прошепна Шелби пламенно.
Той затвори очи, поколеба се.
Не можеше да спре. Вече не.
Шелби го придърпа към себе си и с предрезгавял глас прошепна:
— Искам те, Невада, моля те… Люби… ме…
Ръцете му я обгърнаха, той се надигна и с един тласък проникна дълбоко в нея, разчупвайки крехката бариера на девствеността й. Притисна я към себе си, когато Шелби изплака.
Нещата никога вече нямаше да бъдат същите.
Глава осма
— Издълбах инициалите ти върху стълба за връзване на животни пред аптеката — прошепна Шелби, сгушена в прегръдките на Невада. Беше вдигнала глава към небето и през клоните на дърветата гледаше как звездите бързо изчезват. Прииждаха облаци, гръмотевиците, които доскоро се чуваха толкова отдалеч, вече бяха съвсем близо, а светкавици прорязваха небето над хълмовете.
— Не си.
— Ммм. — Тя бе заровила нос в тялото му, леко въздъхна и се заслуша в звука на дишането му. Значи това беше да правиш любов с мъж, да го чувстваш до себе си, да искаш тялото му да се слее с твоето.
Да се люби с Невада бе и страшно, и възбуждащо. Отначало болезнено, после — невероятно хубаво.
— За стълба в центъра на града ли говориш?
— Да, точно за него.
— Някой да ти е разрешил да го правиш?
Тя сви рамене. Изведнъж се почувства малка и глупава:
— Тогава идеята ми се стори добра.
— В такъв случай дори не ми се мисли какво според теб е лоша идея.
Шелби се изкикоти. Чувстваше, че се влюбва безнадеждно.
Невада я целуна по главата:
— Знаеш ли, мисля, че това, което си направила, е истинско престъпление. Нанасяне на ущърб на обществена собственост, вандализъм или…
Шелби се извърна и го накара да млъкне с целувки. Въпреки че най-съкровеното място от тялото й я болеше след първото любене, тя продължаваше да иска да бъде близо до него, да го чувства до себе си. Ръцете му я обгърнаха и Невада поклати глава докато Шелби лягаше върху него.
— Ти си нещо… — Той докосна с устни връхчетата на гърдите й.
— Какво?
— Не знам. Не мога да определя.
— Опитай.
— Вече го направих, повярвай ми — отговори Невада, а после отново се наведе, за да целуне устните й. Този път по-силно. Настойчиво. Шелби разтвори уста и въздъхна. Ръцете му разтриваха гърба й, кръжаха около бедрата й — загрубелите от работа длани на Невада леко драскаха нежната кожа на момичето. И ето че пръстите му потънаха в нея. Вятърът и мирисът на дъжд се сплетоха и затанцуваха по голата кожа и в косите на Шелби. Някъде избуха бухал.
Тялото й пламтеше. Невада целуна гърдите й, езикът му заигра около зърната.
Плътта на Шелби се превърна в огън, докато той смучеше — все по-настойчиво и по-настойчиво. Тя затвори очи. Под нея мъжествеността му се напрегна.
— Отново? — прошепна момичето невярващо и преди да успее да запита още нещо, той се размърда и застана така, че да може да я обладае. Шелби изстена, когато Невада изви гръб и изтласка таза си напред. Почувства как ръцете му я хващат здраво, започна да се движи в неговия ритъм и потъна в магията на нощта.
Съзнанието й се изпълни с еротични образи. Желанието я караше да се разтапя. В момента той беше всичко за нея. Шелби затвори очи, отдадена на копнежа, който пулсираше дълбоко в нея и който премина в болка, а после в облекчение.
— Невада — изплака тя с дрезгав глас. — О, господи… Невада…
Той започна да се движи по-бързо. Дишането на Шелби стана накъсано, по кожата й изби пот, сърцето й заби неудържимо, а съзнанието й излезе извън контрол.
Обичам те.
Тя ли го каза? Или той?
От небето закана дъжд.
— Невада, о, господи… — Ноктите й се забиха в раменете му. Той изстена. Ръцете му я сграбчиха силно и Невада още повече ускори ритъма.
— Ето го, ето го, о, Шелби…
Спазъм на екстаз прониза тялото й. Разтърси я. Момичето изплака. С някакъв първичен вопъл той свърши. В нея. Огън и лед, странна топлина в тялото й, и студ, покрил кожата й заедно с дъждовните капки.
Шелби потрепери и изтощена се притисна към него.
Усещаше ударите на сърцето му до ухото си. Той бе задъхан. Дишаше така, като че му е за последно. Небето се разтвори.
Студени струи се застичаха по голия й гръб. Ръцете на Невада заиграха в косата й.
— Ще се удавиш — пошегува се той все още задъхан.
— Не ме е грижа.
— Въпреки това.
— Няма. — Тя лежеше върху него и се смееше, докато капките дъжд се стичаха по носа й.
Силните му ръце отново я прегърнаха и Невада я целуна по врата.
— О, да, принцесо, повярвай ми. Няма да ти се размине.
— Не ме познаваш.
— Дотолкова те познавам — отговори Невада и леко я шляпна по дупето. — Мисля, че е по-добре да си вземем дрехите и да изтичаме до камиона ми. Паркирах от другата страна на оградата, на около половин миля оттук.
— Половин миля?
— Не исках да ни засекат заедно.
Тя се засмя на предпазливостта му.
— Хайде, ще те закарам, където пожелаеш.
Звучеше невероятно, но Шелби не можеше да си позволи да рискува. Беше започнала да се притеснява. Баща й вече можеше да е позвънил у Лили, да е разбрал, че единствената му дъщеря го е излъгала. Доколкото го познаваше, би могъл да се обади и в полицията или — което беше дори по-лошо — на собствените си копои.
Присвила очи, за да не й капе в очите, Шелби вдигна глава към небето и потрепери. О, само да можеше да тръгне с Невада сега и да остане с него завинаги.
— Трябва да върна Дилайла в ранчото — промълви горестно Шелби.
Дъждът се усили и премина в порой.
— Ще се чувствам по-добре, ако дойдеш с мен — каза Невада. Ръката му изкусително се плъзна по влажното й бедро.
— Не мога. Наистина. — Насили си да се отдръпне от него, сграбчи бикините и панталонките си и бързо ги облече. Чувстваше се по-различно. Вече беше жена. Затърси ботушите си из тревата.
— Шелби…
— Наистина. Трябва да се връщам в ранчото.
Той не каза нищо, просто й помогна да намери старинните си каубойски ботуши. Докато Шелби ги обуваше, Невада й подаде сутиена и блузата:
— Това не ми харесва.
— Ще се оправя — увери го момичето, макар че вече бе измокрена до кости.
Невада взе дънките си и се изправи. С едната си ръка я хвана за лакътя:
— По-добре да дойда с теб.
— Не ставай глупав — възпротиви се Шелби, но сърцето й се сгря при мисълта, че той иска да бъде с нея, да бъде сигурен, че тя е в безопасност — сърце на джентълмен в тялото на каубой.
— Ще се прибера сама, не се притеснявай.
Невада изобщо не изглеждаше убеден:
— Ще е по-добре…
— Ако никой не разбере, че сме били заедно — довърши тя вместо него, без да обръща внимание на тревогата в гласа му. Сложи си сутиена, после, треперейки, напъха ръце в ръкавите на памучната блуза. — Нали така?
Невада се поколеба, тихо изруга, а после я сграбчи и устните му се сляха с нейните в последна страстна целувка. Дъждът не спираше да се лее, а бризът охлаждаше тялото й.
— Обади ми се, когато се прибереш у вас или там, където смяташ да нощуваш — нареди той. Стоеше гол в нощта, а по кожата му се стичаха струйки дъжд. — Искам да бъда сигурен, че си добре.
— Ще бъда — отвърна Шелби, трогната от загрижеността му.
Невада обу дънките си.
Докато закопчаваше блузата, Шелби премигна и усети, че очите й са влажни. Не, това беше от дъжда, не бе възможно да се е разплакала. Капките се стичаха по носа и брадичката й. Пръстите на момичето изведнъж станаха сковани и непохватни.
— Дай на мен. — Невада, с още разкопчани дънки и боси, започнали да се покриват с кал крака, отмахна ръцете й и внимателно закопча блузата. — Готово.
— Благодаря.
— Удоволствието беше мое. — Той се усмихна и белите му зъби заблестяха в нощта. — Бъди внимателна, Шелби — додаде Невада с дрезгав глас, после хвана лицето й с ръце и силно я целуна.
Когато вдигна глава, тя кимна безмълвно, трогната от нежността му. Невада й помогна да се качи на коня и докато Шелби се отдалечаваше, не отдели поглед от нея — с разкрачени крака и скръстени пред гърдите ръце стоеше под дъжда. Дилайла нямаше нужда да бъде пришпорвана. Бързо се затича към хълма, нетърпелива да се прибере в конюшнята.
Шелби хвърли последен поглед през рамо, преди образът на Невада да изчезне зад дъждовната завеса. Беше време да се прибира.
— Хайде! — И пришпори кобилата.
Бурята не я пощади. Вятър и дъжд се сипеха отгоре й. Страховити светкавици прорязваха небето. Отекна гръм и ехото му се разнесе над хълмовете.
Присвила очи, Шелби се наведе и смушка Дилайла. Кобилата припна, дългите й крака разравяха калната земя. Непознато парене между бедрата напомни на Шелби за скорошното любене с Невада и въпреки дъжда и вятъра, тя се усмихна. Какво като беше мокра до кости, какво като можеха да я разкрият, какво като щеше да има разправия с баща си, какво като мократа козина на кобилата драскаше кожата й? Струваше си. Вече беше истинска жена. Благодарение на Невада Смит.
Дилайла тичаше през хълмовете, по-бързо и по-бързо. Шелби едва виждаше, изтри очи с едната си ръка, докато с другата здраво стискаше юздите. Нощта беше тъмна, безлунна, полетата приличаха на пустош. Шелби яздеше водена от собствената си интуиция и от инстинкта на кобилата.
Колко ли беше часът? Дали бе звънял баща й? Какво ли я очакваше в ранчото? Ами ако някой — например Рос Маккалъм — беше открил колата й? Притесненията, потискани до момента, нахлуха в съзнанието й с пълна сила. Какво би могла да каже? Дали Джъдж щеше да й повярва, ако го излъжеше? Но истината би го съсипала.
Трепереше. Зъбите й тракаха. Блузата бе залепнала за тялото й, а мократа коса на Шелби се развяваше от бриза, който изведнъж бе станал пронизващ и студен.
— По-бързо, Дилайла — изкомандва момичето. — Галоп!
Животното запрепуска с все сила.
Огромна светкавица блесна в небето. Дилайла изцвили и се изправи на задни крака. Шелби се притисна плътно към тялото на кобилата, хвана се за гривата й и някак си съумя да не падне. Сърцето й заби лудо, вдигна глава и видя сините светлини на ранчото — блещукаха едва-едва през дъждовната завеса.
— Господи, помогни ми — прошепна тя. Постройката на работниците беше тъмна, светеха само лампите пред входа. За щастие, в конюшните цареше пълен мрак. Значи никой не бе забелязал липсата на Дилайла.
Въпреки това Шелби беше много внимателна. Накара кобилата да забави ход и скочи от седлото много преди да навлезе в пространството, осветено от уличните лампи. Ботушите й се опръскаха с кал. Напрегна слух, опитвайки се да различи шумовете — не бяха нито от човек, нито от куче. Шелби тихо въведе Дилайла в топлата конюшня. Свали седлото и заключи кобилата в бокса. Единственото, което искаше в момента, бе да избяга колкото се може по-бързо, да потъне в тъмнината, преди да бъде разкрита, но първо трябваше да изтрие и успокои Дилайла. Надяваше се никой от конярите да не забележи промяната във външността й, когато в ранните часове минат да проверят животните.
Окачи седлото на мястото му, като се молеше никой да не обърне внимание, че е мокро.
После отвори вратата и се измъкна навън. Повечето от камионите, които бяха паркирани на идване, сега липсваха. Кучето също го нямаше, но Шелби усети нещо — някого — наблюдаваха я!
Внушаваш си, каза си тя и хукна през полето. Не можа обаче да се отърси от усещането, че нечии скрити очи следят всяко нейно движение. Прехапа устни и отправи безмълвна молитва да намери кабриолета си там, където го бе оставила. Заради притесненията на Невада беше започнала да нервничи. Бурята никак не й помагаше да се успокои. Нямаше търпение да се махне от ранчото на баща си. Мина покрай потока и дока го изкачваше брега, се подхлъзна на мократа, кална земя. С прегърбени рамене изтича до стената от дървета, зад които беше паркирала колата си. Малкият жълт кабриолет си стоеше на мястото — така, както го бе оставила — със спуснат гюрук и мокри от дъжда седалки. Не й пукаше — щяха да изсъхнат.
— Благодаря ти — прошепна момичето, в случай че бог я слушаше отнякъде.
Седна зад волана. Изтри дъждовните капки от очите си и погледна в огледалото за обратно виждане. Устните й бяха подути, зениците — огромни, косата — влажна и на клечки. Но тя се усмихна на отражението си. Щеше да се прибере, да се промуши тайно в къщата, да се изкъпе и преоблече и да сънува Невада през остатъка от нощта. Всичко беше наред.
Запали двигателя и включи на скорост. Не можа да потегли. Поршето се наклони на една страна.
— Хайде, хайде — промърмори момичето и отпусна съединителя, после го натисна отново. Гумите пак се завъртяха, но колата не тръгна. Шелби натисна газта, двигателят изръмжа, но изгасна.
— Не ми причинявай това. Моля те! Не сега. — Тя опитва отново и отново, докато стъклата не се запотиха.
По челото й изби пот. Когато отвори вратата и се измъкна от колата, ботушите й потънаха дълбоко в калта.
Страхотно, помисли си саркастично. По дяволите, страхотно! Проправи си път през клоните на дърветата към полянката, където воден поток се стичаше по вече разкаляната земя. Нещата определено щяха да се влошат, преди да се оправят. Върна се при колата и коленичи до задната гума. Беше заседнала дълбоко в калта, нещо повече — цялата кола бе затънала почти до ауспуха.
Никога нямаше да се измъкне без бутане.
— И сега какво? — зачуди се Шелби и погледна към ранчото, което беше почти на четвърт миля разстояние. Знаеше как да влезе вътре, знаеше къде са резервните ключове за пикапа «Шевролет» на баща й. Би могла да сложи твърда връзка и с доста усилия да изтегли колата си от калта. Може би…
Ако всички работници бяха отишли в града.
Но едва ли беше така. Плащаше им се един от тях — обикновено главният — да остава в ранчото. Все пак в петък това правило май не се спазваше. Но Шелби можеше само да се надява.
Беше твърде рисковано в най-добрия случай и цяло бедствие в най-лошия, но нима имаше друг избор?
— Просто го направи — каза си Шелби и хукна към къщата. Беше мокра до кости и мръсна като прасе, но това нямаше кой знае какво значение предвид задачата, която й предстоеше. Едва дишайки, на границата на силите си, поддържана само от адреналина, тя се затича през полето и забави ход едва когато стигна до обора — на няколко крачки от постройката на работниците. Готова всеки момент да се натъкне на кучето пазач или на някой не по-малко злобен ранчер, тя се движеше безшумно, благодарна на силния дъжд и вятъра, които заглушаваха стъпките й.
Кучето все още не се виждаше и Шелби се отправи директно към къщата. Остави калните си ботуши пред входа и влезе в кухнята. Прехапа устни и протегна ръка. Пръстите й напипаха ключовете, окачени на стената. При допира на ръката й те шумно издрънчаха. Някъде навън кучето излая. Стомахът й се сви от страх. Нямаше време за губене. Свали всички ключове, пъхна ги в джоба на шортите си, някак успя да обуе ботушите и тихо затвори вратата. Дотук добре.
Изчезна от къщата за секунди. Тръгна към осветената част от двора, където беше камионът. Хвърли поглед през рамо. Не забеляза никого — нито човек, нито животно. Отвори вратата на пикапа.
Лампите в колата светнаха и Шелби побърза да седне зад волана и да я затвори. Отново се възцари тъмнина, но момичето трепереше, имаше чувството, че са я разкрили. Сърцето й биеше лудо. Тя опита първия ключ. Нямаше късмет. Стисна зъби. Пробва втория. Същото. Пръстите й се бяха сковали, нервите й бяха изпънати до крайност, когато и третият ключ не свърши работа. Ами ако беше оставила правилната връзка в къщата? Ами ако никой от ключовете в ръката й не станеше? Ами ако…
— Кой, по дяволите, си ти? — разнесе се нечий глас.
Тя подскочи. Беше разкрита! Понечи да се скрие зад волана. Клаксонът изсвири — бе го натиснала неволно. Кучето ожесточено залая, а вратата на камиона се отвори.
Лампите отново светнаха. Момичето се озова очи в очи със суровия Рос Маккалъм. Влажната му коса бе полепнала по челото. Очите му приличаха на цепнатини, изражението на работника бе странна смесица от изненада и задоволство. В едната му ръка проблесна пистолет.
Шелби едва не се напишка.
— Я виж ти! Да не повярва човек! Това тук е малката дъщеричка на Джъдж.
Киселият мирис на уиски изпълни кабината. Стомахът на Шелби се сви.
— К'во пра'иш, Шелби? Крадеш пикапа на баща си, а?
— Не, само го взимам назаем — насили се да каже момичето, макар да беше уплашено до смърт. Опита се да го заблуди. Трябваше да го направи.
— И защо?
— Не е твоя работа! — Този мъж беше само наемник на баща й, нищо повече, напомни си Шелби. В главата й обаче закръжаха откъслеци от вулгарния разговор между работниците, който бе чула по-рано същата вечер.
Вътре в нея всичко изтръпна. Беше по-уплашена откогато и да било в живота си.
— Искаш да направиш нещо с колата, която си скрила в горичката ли? — Той кимна с глава по посока на кабриолета, а сърцето на момичето се смрази, докато очите му пробягаха по тялото й, което съвсем не беше в приличен вид — влажна коса, почти прозрачна блуза, отрязани съвсем къси дънки.
Някъде иззад гърба му кучето изръмжа.
— Видях я, когато се връщах от града, нали боята й отразява светлината. — Веждите на Рос се повдигнаха въпросително, като че очакваше Шелби да потвърди думите му. — Спрях, разбрах, че няма да може да се измъкне от калта в тази буря, и реших, че рано или късно и ти трябва да се появиш.
Шелби потръпна. Значи той я е чакал. Наблюдавал я е. Може дори да се е подсмихвал наум. Рос потри брадичката си.
— Е, какво правиш тук? Не, не ми казвай. Нека позная. Дошла си да се видиш със старото ми приятелче — заместник-шерифа Невада Смит.
— Дойдох само да взема колата — излъга Шелби, като се насили гласът й да прозвучи самоуверено. — Освен това, не съм длъжна да ти давам обяснения.
Ноздрите му се разшириха. Лицето на наемника бе небръснато и зачервено.
— Тъй е. — Рос изглеждаше така, сякаш размишлява над думите й и в сърцето на Шелби проблесна искрица надежда. — Гле'й сега, знам, че си тук, че колата ти е заседнала и че се опитваш да отмъкнеш камиона на баща си. Но мога да ти помогна, да те извадя от тази каша и да си държа устата затворена, ако искаш.
Шелби не му повярва. Не можеше да го направи. Притеснена, впери поглед в пистолета, който Рос все още държеше в ръката си.
— Наистина! — Той се качи в камиона.
— Нямам нужда от помощта ти.
— Напротив, имаш, скъпа — отговори Рос и дебелият му пръст докосна брадичката й.
— Махай се!
— Не мога ли да нравя това?
— Разкарай се, Маккалъм.
— О, така ли? А ти какво ще правиш? — Той се наведе към нея и Шелби рязко се отдръпна, протегна ръка да отвори вратата на камиона, но уви. Беше прекалено късно. Огромна ръка сграбчи врата й, задърпа я и привлече главата на Шелби към Рос.
О, господи, той вонеше ужасно!
Мъжът я целуна и Шелби едва не повърна от отвращение:
— Остави ме на мира!
— О, не, захарче, няма да го направя. Не и сега.
Кръвта й се смрази от страх. Той я целуна отново. Шелби се извърна, за да го удари, но Маккалъм хвана ръката й и я изви. Изсмя се зловещо, като че се наслаждаваше на безполезните й опити да се измъкне.
Шелби замахна отново, този път успя да го шамароса:
— Разкарай се, Рос, кълна се…
— Няма да ти се наложи да правиш кой знае какво, само ще ми дадеш това, което си дала на онова лайно — изръмжа Маккалъм. В следващия момент се озова върху нея. Тя се бореше, крещеше, дереше лицето му и въпреки това той се хилеше и я притискаше към седалката.
Бум! Темето й се удари в стъклото. През главата й премина болка, зави й се свят и изведнъж всичко потъна в мрак. Рос се опита да я целуне и Шелби го одра по лицето.
— По дяволите! Знаех си, че ще си като дива котка — изгрухтя Маккалъм и я напъха под себе си. Хвана китките й с едната си ръка и ги изви. — Това ми харесва. Обичам борбени жени.
Шелби се изплю в лицето му. За неин най-голям ужас той облиза плюнката и премлясна с устни. Свободната му ръка грубо сграбчи гърдите й.
Започна да й се повдига. Усещаше тежестта на тялото му върху себе си, почувства твърдостта на члена му през дънките, чу страховития звук от разкопчаване на колан и сваляне на цип. О, господи, той щеше да я изнасили!
И тя не можеше да направи нищо.
Нищо.
— Недей — изплака Шелби, отвратена от умолителните нотки в гласа си. — Не го прави. Моля те, Рос… о, не! — Опита се да го ритне, но не можа. Той бе прекалено тежък, прекалено изпълнен с решимост. Нещо вътре в нея започна да умира. Сълзи се затъркаляха по лицето й и Шелби започна да издава ужасни звуци — полуписъци, полухлипания. — Не, не, не!
— Ще ти хареса — изръмжа през зъби Рос. — На всички курви им харесва.
Шелби пак се опита да го изблъска, но той бе прекалено бърз. Повдигна се. Разтвори краката й. Силно я притисна към седалката.
— Хайде, бебче, отпусни се малко. Ти и аз ще си прекараме чудесно тук, в камиона на татко ти.
Рос смърдеше на уиски, брадата му дращеше лицето й. Ръцете на Маккалъм бяха груби, дишането — неравномерно.
— Знаеш ли, бебче, цял живот съм чакал този миг.
Следващата седмица Шелби живя като в мъгла.
Грозните събития от онази нощ преминаваха през мислите й отново и отново. Взе си душ, после вана, опита се да изтърка спомена от себе си, но той винаги беше там, под кожата й, в най-тъмните ъгълчета на съзнанието й. Чувстваше се безжизнена, криеше тайната си от всички. Избягваше да слиза в града, не ходеше на училище заради главоболие, а нощем, щом останеше сама, се свиваше на топка в леглото си, въртеше се и хапеше език, а възглавницата попиваше сълзите й.
Лидия се притесняваше и се опитваше да я изкуши с храна, а точно сега последното, което искаше Шелби, бе да яде. Баща й отдаде промените в психичното й състояние на възрастта.
— О, Шелби ще се оправи — чу го тя да казва на икономката. — Притеснява се как ще завърши гимназията. Всички момичета минават през това.
— Но…
— Недей, Лидия, не се притеснявай. Ще се оправи. В крайна сметка не си й майка, нали? Ти си само моята икономка. Оценявам тревогата ти за Шелби, но е излишна. Всичко ще бъде наред, просто й трябва малко време.
Диалозите на двамата винаги завършваха така, макар очите на Лидия да си оставаха изпълнени с тревога.
Невада звъня по телефона няколко пъти, но Шелби не пожела да разговаря с него. Не искаше да го вижда, нито пък да чува гласа му. Избягваше го, като слизаше в града. Натъкна се на него един-единствен път — няколко седмици след нощната среща в ранчото.
Връщаше се с колата от училище и се бе замислила за деня, когато видя Невада за последно. Смит, който все още работеше за шерифа, я спря. Приближи се до кабриолета и запита Шелби за неща, на които тя не можеше да даде отговор:
— Какво става?
Беше застанал до прозореца на колата. Момичето бе паркирало на улица с три платна, недалеч от дома. О, господи, какво би могла да му каже?
Изгледа го с присвити очи, но не намери думи.
Невада отвори вратата и я издърпа от автомобила. Втренчи се в нея. На Шелби й се стори, че може да се разтопи под погледа му. После бавно, като че говореше на умствено изостанал, повтори:
— Какво, по дяволите, става, Шелби?
— Нищо — насили се да отговори тя.
— Кажи ми!
— Остави това, Невада. — О, господи, как й се искаше да му каже истината, но не можеше. Той никога не би я разбрал. Никой не би могъл да го направи. Никой.
— Трябваше да ми се обадиш онази нощ. Побърках се от притеснение.
— Забравих. — Тя се изкашля.
— Забравила си? Знаеш ли, мисля, че съм чувал достатъчно лъжи през живота си, за да мога да ги различа от истината.
— Смяташ ли да ме глобяваш? Ако да, просто го направи, иначе си тръгвам — сопна се Шелби, като полагаше неимоверни усилия да запази гласа си равен, лишен от емоции.
— Ти направо ме разби.
Шелби не отговори. Впери поглед в минаващата покрай тях кола, пълна с любопитни момчета, кикотещи се под звуците на хеви метал музика.
— Звънях ти.
— Бях заета. — Дори в собствените й уши това извинение звучеше неправдоподобно.
— Проблеми с баща ти ли имаш?
Тя не отговори.
Силните му пръсти стиснаха раменете й:
— Ако искаш да приключим връзката си, добре — каза Невада и на Шелби й се прииска да потъне в земята, — но ми дължиш поне обяснение.
— Не ти дължа нищо — отговори момичето с безизразен глас, макар че за пръв път след инцидента с Рос почувства нещо — някаква страст вътре в себе си.
Невада стисна зъби.
— В такъв случай, за какво беше всичко това — ти и аз сами край реката преди около месец?
— Трябва ли да има конкретна причина? — Шелби сведе поглед към земята. Втренчи се в някаква смачкана капачка от бутилка. Едва преглъщаше.
— Шелби? — О, господи, не беше ли това в гласа му нотка на отчаяние?
Част от нея копнееше да изкрещи, че го обича, че съжалява, че знае, че е глупаво и патетично да се срамува от нещо, което не би могла да контролира, но ако го направеше, трябваше да му каже истината, а тя не можеше. Никога нямаше да може.
— Дали трябва да има конкретна причина? Да, Шелби, трябва.
— Аз… аз не мога да ти обясня.
— Опитай! — Отчаянието бе заместено с гняв.
Шелби дълбоко си пое дъх, но не намери думи. Черна врана размаха криле и кацна върху телефонната жица, която минаваше през клоните на близкия дъб.
— Погледни ме.
Събрала всичките си сили, Шелби вдигна очи, накара себе си да срещне въпроса в погледа му.
— Нима те нараних толкова силно?
Прииска й се да умре. Истината кънтеше в ушите й. Срамът я връщаше обратно в душата й.
— Не.
— Тогава?
Какво можеше да му каже? Нищо. И тя не го направи.
Ноздрите на Невада потръпнаха. Устните му се превърнаха в сурова линия. Буреносни облаци се скупчиха в сивите му очи.
— Това не е истина и ти го знаеш — каза Невада и Шелби отново долови отчаянието в гласа му.
Тя примигна:
— Кое?
— Че отново се виждам с Бианка.
Нова болка прониза сърцето й:
— Аз… не разбирам.
— Това са само клюки, Шелби — промълви глухо Невада, бръчките около устата му се задълбочиха.
Радиостанцията в колата му изпращя.
— Няма значение.
— Има! — Той я придърпа към себе си, силно я прегърна и я целуна толкова страстно, че Шелби едва успя да си поеме дъх, дори изгуби способността си да мисли. Когато Невада вдигна глава, момичето го изгледа през сълзи. — Притеснявам се за теб, Шелби. Моите чувства да вървят по дяволите. Искам ти да си добре.
Момичето изхлипа. Радиостанцията изпращя отново — чуха се някакви нареждания, номера на Невада и после:
— Офицер се нуждае от подкрепа…
— По дяволите! — Той я пусна, свали шапката си и прокара ръце през косата си. — Ти не ми вярваш.
— Не знам на какво да вярвам — отговори Шелби, опитвайки се да преодолее чувството си за вина.
— Не знам какво става с теб, но знам, че ти си жената на моя живот. — Очите му срещнаха нейните, изпълнени с жар и искреност. — Ти си жената на моя живот. — Невада се затича съм колата си, качи се зад волана, каза нещо по микрофона, включи фаровете и сирената и потегли.
— Трябва да преодолееш това — каза си Шелби. Знаеше, че трябва да му вярва, да намери начин да се върне към онзи рай, в който бе попаднала, докато я държеше в ръцете си, трябваше да преоткрие себе си, своята жизненост. — Не позволявай на Рос Маккалъм да ти причини това — говореше на глас, а по лицето й се стичаха сълзи и оставяха черни следи от грим. — Не можеш да го оставиш да спечели.
Паркира до гаража, излезе от колата и заобиколи къщата, за да влезе през задния вход. С всяко стъпало, което изкачваше, я изпълваше все по-голяма решителност. Гордостта й беше наранена, травмирана, но не разбита. Невада я обичаше — точно толкова, колкото казваше. Това, което се бе случило в нощта преди шест седмици, вече беше минало. Нямаше да се повтори повече. Никога никой мъж, включително и онова животно Рос Маккалъм, нямаше да я тормози отново.
Докато изкачи стълбите, почувства лек световъртеж. Тъкмо влизаше в стаята си, когато получи първия пристъп на гадене. Едва успя да изтича до банята и да се наведе над тоалетната, когато повръщането започна.
Всичко, което бе изяла, а то не беше много, напусна стомаха й. Облегна се на студената стена, после намери нещо, за което да се хване, и се изправи. Какво й имаше? Но тя знаеше. От няколко седмици част от нея се притесняваше до смърт:
— О, не…
Отново й прималя. За частица от секундата светът около нея се преобърна. Колкото и да се опитваше, не можеше да отрече истината.
— О, господи, не! — Изтича в спалнята, взе календара си и се втренчи в датите невярващо. — Моля те, не — прошепна момичето. — Не това.
Закъсняваше й.
И то не с един месец, не — почти шестдесет дни бяха изминали от последната й менструация.
— Господи, помогни ми — прошепна Шелби и за милионен път съжали, че майка й не е между живите.
Може би бе станала някаква грешка. Може би не й идваше, защото наближаваше краят на годината и тя се притесняваше за завършването си. Беше уморена, разтревожена и депресирана след изнасилването и… и…
Преглътна и се втренчи в отражението си в огледалото. Извиненията, които си измисляше през последните няколко седмици, се превърнаха в пух и прах, докато гледаше посивялото си, изпито лице.
Нямаше никакво съмнение: Шелби Коул беше бременна.
Глава девета
Настоящето
И сега, десет години по-късно, Рос Маккалъм се бе върнал в града. Беше свободен.
Шелби потрепери. Легнала в леглото, загледана във вентилатора на тавана, си припомни, че вече не се страхува. Откакто бе видяла Маккалъм за последно, беше успяла да избяга от контрола на баща си, прекарала бе безбройни часове в кабинетите на психиатри и терапевти, беше възвърнала самоуважението си и дори успя да завърши колеж в Калифорния. В крайна сметка се установи в Сиатъл, където работеше като брокер на недвижими имоти, докато караше магистратура. Така и не завърши дисертацията си, но въпреки това се чувстваше доволна, преуспяваща, а и бе в разцвета на младостта си.
Стана от леглото и включи компютъра. Реши да проведе собствено малко разследване. Щеше да започне с приятеля на Невада — частния детектив. Бил Левинсън. Не че това щеше да й донесе кой знае какви резултати, но поне беше някакъв старт. Уморена бе от чакане някой друг да свърши това, което тя смяташе за своя работа. Не беше спряла да издирва Пичърд и всички, които можеха да имат връзка с него — роднини, други лекари, медицински сестри. Освен това, къде беше адвокатът на баща й? Как ли се казваше?
Орин някакъв си. Орин… Филкинс или Филмър, или… Спомни си как Джъдж рови из чекмеджето си по-рано същата сутрин, търсейки завещанието. Захвърли всичко и като стрела се втурна надолу по стълбите. Влезе в кабинета на съдията, където мирисът на изпушени преди доста време пури все още витаеше във въздуха. Джъдж не се виждаше наоколо. Не че й пукаше особено. Дори да я завареше да рови из нещата му, много важно! Та той се опитваше да си играе с живота й! С живота на дъщеря й. Нека я завари в кабинета си! Щеше да му се отрази добре.
Без никакви скрупули тя започна да отваря чекмеджетата на бюрото му. Не намери никакви документи и заоглежда стаята за ежедневник, тефтер с телефони или нещо от сорта. Отиде до бюфета, но той беше заключен. Сигурно там имаше нещо — писма, визитни картички… Шелби отново обходи с очи стаята и забеляза връзка ключове в една кристална купа до кутията с пури. Взе ги. Опита три от тях, преди да намери ключа, който й трябваше. Шкафът беше пълен с папки, много от които на нейната възраст. Шелби успя да потисне гласа на съвестта си и бързо започна да ги преглежда. През тракането на чинии в кухнята различи гласа на Лидия — тананикаше си същата песничка, която й пееше като дете. С крайчеца на окото си забеляза как нещо под прозореца се раздвижи — Пабло Рамирез, градинарят, прекопаваше цветята. Засега Джъдж не се виждаше никъде. Сърцето на Шелби запрепуска. По челото й изби пот.
— Трябва да е някъде тук — прошепна тя и изведнъж замръзна на място.
Дъхът й секна. Беше намерила папка с името на майка си върху нея.
— По дяволите… — Устата й пресъхна, когато осъзна, че в чекмеджето имаше папки за всеки, който някога бе работил за Джъдж, за роднините му и дори…
Коул, Елизабет
Бебето й!
Коул, Жасмин Дий, Руби Естебан, Рамон Харт, Нел Маккалъм, Рос Рамирез, Мария Рамирез, Пабло Пичърд, Нед Смит, Невада Васкез, Педро…
Побиха я тръпки. Изведнъж се почувства като че се намира в блато и всяка погрешна стъпка би я повлякла към неизвестни и опасни дълбини. Тогава видя собственото си име. Баща й имаше папка и за нея?
— О, татко… — прошепна отчаяна и невярваща.
В този момент чу скърцането на врата и гласа на баща си, който тихо заговори на Лидия. Шелби замръзна, разпознала почукването на бастуна му. Прехапа устни и бързо извади няколко папки — толкова, че липсата им да не бъде забелязана веднага. Тихо затвори и заключи чекмеджето, остави ключовете на мястото им и безшумно се измъкна от кабинета. Макар да бе готова да бъде заварена от баща си, докато рови из нещата му, нямаше нужда да рискува излишно, не беше необходимо да му дава да разбере, че смята да преобърне цялата къща, само и само да узнае какво е станало с детето й.
Стъпките му звучаха все по-близо. По дяволите…
Пъхна папките под мишница, остави вратата леко открехната и за да избегне срещата с него, мина през килера, после през трапезарията, всекидневната, фоайето и стигна до стълбите. Беше на площадката към нейния етаж, когато отново чу гласа на Джъдж. Спря. Дъхът й секна. Вдигна поглед към прозорците в горната част на двойната врата. Навън светът изглеждаше същият — полянката зеленееше, дори в горещината, електрическата пръскалка продължаваше да се върти, а в къщата, където бе отрасла, животът на Шелби се бе преобърнал рязко.
— Е, знаеш, че се притеснявам за нея — каза Джъдж. — Точно сега Шелби си е внушила, че всичко и всеки са срещу нея.
— А нима не е така? — попита Лидия.
— Разбира се, че не е — изсумтя Ред Коул. — Просто я наглеждай, докато ме няма.
— Тя е зряла жена.
— Знам, знам, но Рос Маккалъм се е върнал в града.
— Dios — въздъхна Лидия. — Този мъж… той е… el diablo.
— Така е. Сатанинско изчадие. — Джъдж замълча за миг и Шелби напрегна слух, за да чуе останалите му думи. — Дъщеря ми избра ужасно неподходящ момент да се появи в Бед Лак.
— Сигурно е за добро — отрони Лидия тихо. — А вие, господин съдия, трябва да й кажете истината.
— Мислиш ли?
Шелби здраво стисна папките. Какво криеха Джъдж и Лидия от нея? Сърцето й заби толкова силно, че й се стори, че ще заглуши разговора. Момичето се наведе през перилата и зърна връхчетата на бащините си обувки.
— Si. Така ще бъде справедливо. В това семейство има прекалено много тайни.
Амин, каза си Шелби. Трябваше да поговори с Лидия.
— Говоря сериозно. Шелби има право да знае — настоя икономката.
Значи Лидия, която за Шелби беше като майка, знаеше за семейството им много повече, отколкото самата госпожица Коул. Неприятното чувство, че е предадена, я бодна в сърцето. Винаги бе подозирала баща си, че се опитва да манипулира живота й, но не и Лидия — не и жената, която я бе държала в прегръдките си, когато беше уплашена, която превързваше разкървавените й колене и й даваше нежелани наставления за приятелите, училището и живота, като че Шелби й бе дъщеря. А сега излизаше, че не може да й има доверие. Тогава на кого би могла да вярва? Нито на баща си. Нито на Лидия. Образът на Невада изплува в съзнанието й.
О, Шелби, нима си толкова глупава, та си мислиш, че можеш да му вярваш?
— Виж, Лидия, правя всичко, което е по силите ми, за да осигуря добър живот на дъщеря си. Толкова по въпроса. — Гласът на Ред Коул бе замислен. В следващия момент, явно в отговор на повдигнатите в знак на недоверие вежди на икономката, съдията добави: — Наистина! По дяволите, знам, че е време да си изясним някои неща, но не е толкова лесно да отвориш чекмеджето на шкафа си, знаейки, че оттам ще излязат танцуващи скелети. Да, ще го направя, но когато дойде часът. Моят час.
Лидия изсумтя недоверчиво.
Какви скелети?
— Ще бъда в ранчото този следобед, така че не ме чакай за обяд.
— Там ли ще ядете? — В гласа й имаше лек упрек.
— Ще си взема нещо.
— Но докторът каза…
Докторът? Какъв доктор? Определено не Пичърд. Болен ли беше Джъдж? Винаги бе смятала баща си за много здрав и твърдоглав.
— Не се притеснявай, Лидия — тросна се съдията. — И без това не ми остава много.
О, господи, какво означаваше това? От какво беше болен? Стъпките му се приближиха и Шелби, изплашена да не бъде хваната с инкриминиращите папки, безшумно се втурна по стълбите към стаята си. Щом стигна, затвори вратата, пъхна папките под матрака си, легна отгоре и се престори на заспала, в случай че баща й решеше да дойде да я види.
Той не го направи.
С ускорен пулс и хиляди въпроси, кръжащи из главата й, Шелби слушаше как стъпките на Джъдж се отдалечават. Изпусна облекчена въздишка, нетърпеливо се втренчи в тавана, където някаква муха жужеше край перките на вентилатора. Изчакваше да чуе затварянето на вратата на стаята му.
Щом се убеди, че съдията няма намерения отново да излиза, извади папките и се разположи на любимия си стол — същия, от който майка й й бе чела детски стихчета.
Точно сега обаче нямаше да мисли за Жасмин Коул, нито пък за начина, по който бе умряла. Имаше достатъчно време за спомени, всеки друг път можеше да извика от паметта си избледнелия образ на жената, която я бе родила и която едва познаваше.
Концентрира се върху папките в ръцете си и отвори първата — надписана с името на дъщеря й. Беше разочароващо тънка. В нея намери само акта за раждане и смъртния акт.
Разочарование премина през тялото й. От очите на Шелби бликнаха сълзи. Беше виждала копия от тези документи много повече пъти, отколкото би искала.
«А ти какво очакваше?», заопява някакво вътрешно гласче. Снимки? Имената на осиновителите на Елизабет? Отзиви от училището, което посещава? Първите й рисунки? Какво?
Шелби прехапа устни и се насили да продължи нататък. Това бе само малко препятствие в първите й опити да разбере истината и ако импровизираният обир на бащиното й чекмедже не успееше, щеше да опита нещо друго.
Отвори втората папка — на Невада Смит. Вътре имаше няколко листа и докато ги разглеждаше, Шелби се почувства сякаш е влязла в чужда собственост. Невада Евънс Смит — акт за раждане, медицинско, документи от училището, което бе завършил, и от казармата, автобиография, доклад на частен детектив за семейството му — баща пияница и избягала от него майка.
Шелби изпита страх, докато разглеждаше папката. Хвърли поглед през рамо като че ли очакваше Невада да се появи на вратата и да я хване, че се рови в личния му живот. Но това бе глупаво. Беше сама в стаята. Само огромните перки на вентилатора се въртяха над главата й, а мухата се блъскаше в стъклото. Шелби отново се облегна на стола и продължи да чете за мъжа, в когото някога беше влюбена, без дори да го познава добре, същия, когото смяташе за баща на детето си.
Подсъзнателно опря ръка върху близката маса и почука на дърво. Макар да не беше сигурна, че Елизабет е рожба на Невада, бе приела, че е така. Дори не допускаше другата възможност.
Третата папка — тази с нейното име, Шелби бе оставила последна.
Калеб Суогърт изглежда като мъртвец, помисли си Катрин, докато стоеше пред вратата на стаята му. Стакатото, изпълнявано от токчетата й, спря да ечи по коридорите на болница «Our Lady of Sorrows Hospital». Подминавайки хората от персонала, тя влезе в стаята на стареца, все едно че беше пациентка.
Слаб като скелет, с посивяла, увиснала кожа и само няколко сплъстени кичура коса Калеб лежеше на болничното легло и само мониторът над главата му показваше, че е още в съзнание. Очите му — толкова кафяви, че изглеждаха почти черни — бяха дълбоко хлътнали. Без да мигат, те се бяха втренчили в телевизионния екран, от който някакъв евангелист разпалено обясняваше нещо за тежестта на греховете. Тръбичките и жичките по тялото на стареца издаваха, че е на крачка от гроба. Но лошото му здравословно състояние не беше кой знае колко изненадващо. Катрин го очакваше. Това, което я накара да спре, бяха иконите, осеяли цялата стая. Три нови библии бяха сложени върху масичката до леглото. Дузина изображения на Исус и Дева Мария се виждаха по стените. Статуетки на Христос бяха натрупани на перваза, а на нощното шкафче, освен гребена, кутия Клинекс, чаша вода, електрическа самобръсначка и хирургически ръкавици, имаше миниатюрна коледна икона, макар до празника да оставаше почти половин година.
Дяволът със сигурност не би могъл да влезе тук. Що се отнася до Суогърт, той беше пред прага на смъртта, така че ако искаше интервю, а тя бе дошла точно за това, трябваше да побърза, преди гробарят да е дошъл да го интервюира вместо нея.
— Мистър Суогърт? — каза Катрин и го стресна.
Старецът трепна. Мониторът над главата му полудя за секунда. Той обърна посивялото си лице към нея. — Аз съм Катрин Неделески — придвижи се към леглото му едва-едва, като че приближаваше необязден жребец. Изглежда този ще хвърли топа. Някак си успя да се усмихне. Надяваше се, че изглежда доста по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Спомняте ли си? От списание «Лоун стар мегъзин».
За секунда плешивото му теме се покри с бръчки. После старецът проумя.
— Получихте ли договора, който ви изпратих? — запита жената и се приближи до леглото. Опита се да не покаже, че при вида на костеливото му тяло изпитва истинска погнуса. Не очакваше от стареца да си спомни кой знае колко — беше прекалено болен, но се надяваше все пак да й каже защо и как е бил убит Рамон Естебан.
— Вие ли сте репортерката? — запита Калеб с глас, наподобяващ скърцане.
— Да. — Тя кимна и малко се обнадежди по отношение на паметта му. — Казахте, че искате да споделите нещо, свързано с показанията ви по случая Рос Маккалъм.
— Помня. — В очите му проблесна разбиране. — Сключихме нещо като сделка, нали?
— Точно така.
— Парите, след като си отида, ще получи дъщеря ми. Селест. Селест Хернандес. Изпратих ви адреса й.
— Да. Да. Вече говорихме за това. — Милион пъти. — Пазя името и адреса на Селест в папка — увери го Катрин, макар съвестта да я смъмри. Каквото и да бе правил този стар чудак през живота си, поне му беше останала някаква родителска любов.
Някои хора, включително и тя, не бяха такива късметлии.
— Не бях добър баща. Разделихме се с майка й точно след раждането на детето.
Значи това беше някакъв опит за покаяние. Част от уважението на Катрин към стареца се изпари. Все пак тя сметна, че някакъв бащински интерес е за предпочитане пред никакъв и късната любов към детето е по-добра от пълната липса на такава.
— Искам половината пари да бъдат дадени на църквата, а другата половина на Селест — продължи Калеб през някакъв хриплив кикот. — След като платите за гроба, в който ще ме сложат.
— Всичко е уредено. Всъщност донесох и документ за това — каза Катрин, отвори куфарчето си и извади от него плик. — Вашето копие. Ще го оставя тук. — Сложи го на нощното шкафче до миниатюрата, изобразяваща раждането на Исус, но Калеб поклати глава.
— Приберете го в шкафчето. Оттук може да го откраднат.
— Кой?
— Човек никога не знае — изсумтя старецът. — Аз не вярвам на никого, освен на бог и сина му Исус Христос.
— Може би идеята е добра. — Опита се гласът й да не звучи саркастично. Пъхна плика в шкафчето при един парцалив халат и чифт скъсани чехли. — Донесох малък касетофон — добави. — Е, да започваме.
— Да започваме какво! — разнесе се нечий глас.
Набита медицинска сестра с дебели очила и къса сива коса влезе в стаята. На значката с името й пишеше: «Линда Рафкин». Изглеждаше като булдог и Катрин заподозря, че обича да дава заповеди.
— Трябва да поговоря с тази жена — обади се Калеб.
Рафкин се приближи до леглото, провери апаратите и системите и пъхна термометър в ухото на стареца.
— Аз съм Катрин Неделески. С господин Суогърт имаме уговорка за интервю…
— Не можете да го направите в болницата.
— Всичко е наред — намеси се Калеб. — Позволете й да остане.
— Няма да досаждам — Катрин не смяташе да се предава.
Сестрата се намръщи:
— Господин Суогърт се нуждае от почивка.
Старецът хрипливо се изсмя, а после се закашля:
— Мисля, че ще имам достатъчно време за почивка.
Сестрата извади термометъра, провери пулса на Суогърт и се канеше да мери кръвното му.
— Аз умирам — констатира Калеб. — Нищо и никой не може да промени този тъжен факт. Така че побързайте. — Той махна с ръка към вратата. — С младата дама имаме разговор.
Рафкин се спря, изгледа Катрин през дебелите си очила и се намръщи:
— Тридесет минути — отсече най-сетне и посочи с дебелия си пръст циферблата на тимекса на ръката си. — Ще засичам. — И напусна стаята.
— Не й обръщайте внимание — каза Калеб на Катрин, когато останаха сами, ако не се броят образите на Бог Отец и Христос разбира се. — И бих искал да затворите вратата. Никой не трябва да чува това, което ще кажа. — Изнемощелите му пръсти натиснаха бутона за изключване на телевизора.
Катрин не възрази. Отиде до вратата, огледа коридора с обигран поглед, не видя никого и плътно затвори вратата. Зарадвана, че най-сетне са сами, тя взе единствения и твърде неудобен стол в стаята и го сложи до леглото. Седна, натисна бутона на касетофона и внимателно го остави между две малки статуетки на коленичили богомолци.
— Имам доста въпроси — каза на стареца, — най-вече за нощта, в която е починал Рамон Естебан.
— Това не е ли всичко?
— Не. Онази нощ, разбира се, е много важна. Бих искала да разбера кога отидохте в магазина и за какво, кого видяхте, какво чухте, но освен това ми трябва и малко странична информация. — Жената извади бележник и химикалка, за да може да отразява личните си впечатления, докато касетофонът прави записа.
— Например? — Той беше станал подозрителен.
— Ами преди всичко трябва да придобия представа за града, така че ще се наложи да ми кажете какво знаете за Бед Лак, Джъдж Коул и дъщеря му Шелби.
Калеб бързо примигна:
— Джъдж Коул? Защо? Не той водеше делото по убийството. А що се отнася до дъщеря му, мисля, че Шелби не беше в града, когато това се случи.
— Може и да е така, но все пак се съобразете с мен. Аз ще пиша историята и след като ви питам, значи е необходимо да знам. Повярвайте ми. Съдията е бил женен, нали?
— По онова време вече не. Беше женен много отдавна. За Жасмин Фалконър. Тя беше много красива.
— Починала е в началото на брака им, нали?
— Не просто почина. Самоуби се — кимна Калеб. — Прерязала вените си, докато се къпела във ваната на Джъдж.
Катрин потръпна при мисълта за случилото се. Не че хранеше някакви особени симпатии към близките на съдията, но описаната от стареца картина беше прекалено ужасна. Тя прочисти гърлото си и продължи:
— И защо е посегнала на живота си?
Калеб се поколеба. Намръщи се:
— Виждали ли сте някога Джъдж Коул?
— Не, не съм имала това удоволствие — отговори Катрин.
— Е, когато го видите, ще разберете. — Старецът подсмръкна. — Жасмин беше уникална жена, не че Коул оценяваше това.
— А вие?
Калеб повдигна костеливите си рамене.
— Разкажете ми за децата им — предложи Катрин и се насили да се усмихне.
— Само едно, момиче — Шелби. Сега е на около тридесет, ако не ме лъже паметта. Защо питате за нея?
— Както вече ви казах, това е допълнителна информация. Доколкото знам, Шелби Коул е излизала с Невада Смит — човека, който е водил разследването по случая Маккалъм. Всички, които съм интервюирала до момента, твърдят, че двамата — Смит и Маккалъм — враждуват от години, дори са се сбили малко преди смъртта на Естебан.
Калеб се замисли, потри брадичката си и каза:
— Напълно бях забравил за това. Но вие сте права. Невада си загуби окото, а Рос беше с потрошени ребра и счупена ръка, нещо такова. В крайна сметка и двамата лежаха в болницата. Доколкото си спомням, проблемът бе, че Маккалъм непрекъснато се домогваше до Шелби Коул.
— А тя е била момичето на Невада.
— По онова време, предполагам, да. — Калеб сви рамене, а зад вратата на стаята се чу шумът от преминаваща болнична количка. — Говореше се, че излиза със Смит. Помня това само защото Шелби е дъщеря на Коул, а навремето всичко, свързано със съдията, беше грандиозна новина.
Катрин не се и съмняваше в това:
— Значи, ако информацията ми е вярна, след това Рос Маккалъм катастрофира източно от града и се разминава на косъм със смъртта. Блъска се с камиона на Невада Смит. Така ли е?
— Да. Предполагаше се, че Рос е откраднал камиона на Невада в нощта на убийството на Рамон Естебан. Така и не се разбра защо. Смит съобщи, че камионът липсва, което не му е било особено трудно, предвид това, че работеше за шерифа. Няколко часа по-късно намериха возилото потрошено източно от града. Рос Маккалъм беше пиян и в безсъзнание, но бе имал късмета да остане жив.
— А Рамон Естебан вече е бил мъртъв — застрелян с тридесет и осми калибър?
— Така беше. — Калеб отново потри брадичката си и Катрин забеляза две иглички, забодени в тялото му — едната бе свързана чрез тръбичка с монитора, а другата — с банка кръв.
Катрин кръстоса крака и започна да драска нещо в тефтера си, докато касетофонът продължаваше да записва.
— Но у Рос не е бил намерен пистолет?
— Не, само старата ловна пушка Уинчестър на Невада Смит.
Жената подсмръкна. Беше пропуснала тази малка подробност.
— Но не и оръжието на убийството?
— Не. Както казахте, куршумът, убил Рамон Естебан, беше тридесет и осми калибър.
Катрин си отбеляза нещо, после погледна часовника и смени посоката на разговора. Онова чудовище сестрата трябваше да дойде скоро, ако държеше на думата си, а Катрин подозираше, че Линда Рафкин никога не нарушава обещанията си.
— Да поговорим за показанията ви.
Калеб стисна зъби:
— Добре.
— Излъгали сте от свидетелската ложа.
Той се поколеба, после рязко кимна:
— Да.
— По телефона ми казахте, че са ви платили, за да свидетелствате, че Рос Маккалъм е бил в магазина на Естебан онази нощ, нали така?
— Да, но не знам кой го направи, така че не си правете труда да ме питате. Просто получих пет хилядарки, за да кажа, че съм видял Маккалъм с пикапа на Невада Смит пред магазина онази нощ.
— А всъщност не сте го виждали?
— Не.
— Кой ви плати?
— Вече ви казах да не питате, 'щот не знам. Парите бяха оставени в кафява чанта в една канавка зад бар Уайт хорс. Взех ги, преброих ги и дадох показанията, за които ми беше платено. Това е.
— Но вие сте лъжесвидетелствали. Това е престъпление.
— Знам, но вече няма значение — отсече старецът и тя не би могла да оспори твърдението му. Колелата на правосъдната машина се движеха прекалено бавно, за да бъде осъден старецът, преди да умре.
Калеб се прозя и клепачите му се затвориха. Нямаше да остане буден още дълго. Катрин запита:
— Как мислите, кой е убил Рамон Естебан?
— Не знам. Всеки би могъл да го направи. Той беше гаден кучи син, подло животно. Напиваше се и започваше да троши. На няколко пъти счупи стъклата на собствения си магазин. На хората не им допадаше фактът, че бакалията върви добре при такъв противен собственик.
— Испанският му произход ли беше причината за лошото отношение на съгражданите към него?
— Ако така наричат вече мексиканците. Освен т'ва, той беше подлец и мръсник.
— Имаше ли врагове?
— В Бед Лак всеки има врагове.
— Възможно ли е някой от тях да го е убил? — настоя Катрин.
— Един от всичките със сигурност — каза Калеб и на нея й се прииска да го хване и да го разтърси.
— Кой?
— Дино.
— Защо? — попита Катрин, полагайки усилия да не издава раздразнението си.
— Всичко е в ръкописите. — Той отново се прозя, а вратата се отвори и влезе сестра Рафкин. Веждите й бяха повдигнати и излизаха над рамките на очилата.
— Благодаря — каза Катрин и изключи касетофона. — Утре ще дойда отново.
— Заповядайте — измърмори Калеб и докато прибираше касетофона в куфара си, Катрин усети погледа му върху задника си. Като че можеше да направи нещо. Беше толкова болен. Тя не можа да преодолее изкушението да се наведе и да му даде да надзърне под полата й. Защо да не дари стария перверзник с последна тръпка, преди да си отиде от този свят? Беше в безопасност. В състоянието, в което се намираше, Калеб не би могъл да й стори нищо.
Бум!
Невада заби последния гвоздей в оградата. Добре. Малко по малко щеше да стегне това място. Попи потта от челото си и се загледа в кобилата шампион, която тичаше из ливадата. Червеникавокафява, с бяло като чорапи на двата крака, животното струваше повече от всичките му коне взети заедно. И се държеше така, сякаш го знаеше. С гордо движение на главата красавицата отметна гривата си.
Зад ливадата се простираха още сто и шестдесет акра, които Невада бе купил предната година. Останалите коне пасяха там. Те бяха съвсем обикновени, с изключение на два, които превъзхождаха стадото, но дори и те не бяха от ранга на кобилата.
Невада остави чука и огледа оградата за друго счупено място.
Извади късмет със сто и шестдесетте акра на Адамс. Старецът не би ги продал на никой друг. Бяха добри приятели с баща му преди години. Адамс бе за Невада като чичо. Когато дойде време да се оттегли от ранчерството и да се премести да живее в града, той предложи на Смит сделка, която беше повече от честна, дори прекалено изгодна, за да бъде отказана.
— Ако не я купиш, ще ми се наложи да я обявя за продан на пазара и да плащам комисиона на някой брокер, за да пробута земята ми на непознат. Нямам собствени деца, така че много бих искал ти да получиш моите сто и шестдесет акра.
Невада се съгласи. Така към собствеността му бяха присъединени пасбище, кедрова гора, езеро, което напоследък пресъхна, малка овощна градина и кариера. Старото ранчо не беше в особено добро състояние, защото Оскар Адамс бе спрял да се грижи за него след смъртта на жена си, но според Невада в двуетажната къща имаше потенциал. Доста повече, отколкото в собствената му барака. Планираше да се премести да живее там, след като я ремонтира.
Когато му дойде времето, напомни си сам, както правеше винаги, когато го обземаше нетърпение, всяко нещо с времето си.
Подсвирна на Крокет и тръгна към къщата с намерението отново да се обади на Левинсън. До момента частният детектив не бе открил момичето.
Три дни бяха изминали, откакто за пръв път се натъкна на Шелби, и седемдесет и два часа, откакто бе разбрал, че е баща. Въпреки това все още нямаше никаква информация за детето. Живееха във века на техниката, а за толкова време дори не стана ясно дали дъщеря му е жива. Всичко, с което разполагаше, бяха уверенията на Шелби, че снимката, която бе получила, е истинска, че Елизабет е негово дете и че намирането й е само въпрос на време.
Роден скептик, Невада осъзнаваше, че писмото и фотографията можеха да се окажат проява на нечие болно въображение — груба шега, начин Шелби да бъде накарана да се върне в Бед Лак.
Но защо? И кой стоеше зад всичко това?
Ако се окажеше, че писмото и снимките са фалшиви, това би убило Шелби.
Тя беше твърдо решена да намери момичето. Той — също.
Невада изтупа ръцете си, изкачи стълбите и влезе в къщата. Макар вътре да беше по-сенчесто, температурата бе също толкова висока, колкото и навън. Смит отвори прозореца. Уви, бриз нямаше.
Беше говорил с Шелби по телефона на няколко пъти, проведе собствено разследване и непрекъснато звънеше на частния детектив. Засега обаче резултатът беше никакъв.
Който и да бе изпратил снимките на Шелби, повече не се опита да контактува с нея. Кой, по дяволите, го беше направил и защо бе избрал точно този момент? Защо сега! Какво през последните няколко месеца бе подтикнало въпросния човек да се свърже с Шелби и да я накара да се върне в Бед Лак? Какво се беше случило? Какво се бе променило?
Само едно нещо — Рос Маккалъм излезе от затвора!
Невада не виждаше никаква друга смислена причина.
Но каква връзка имаше Рос с всичко това? Крайно време беше да разбере. Смит тъкмо се накани за пореден път да избере Левинсън, когато телефонът иззвъня.
Вдигна още след първото позвъняване.
— Смит.
Последва пауза, колебливо мълчание в другия край на линията.
— Ало?
Никакъв отговор, през слушалката долиташе само някаква музика.
— Чувате ли ме?
Нищо. Въпреки че бе заобиколен от дневна светлина, Невада почувства нечие тъмно като нощта присъствие.
— Кой се обажда? — запита по-настоятелно и чу как отсреща му затвориха. В следващите секунди не отдели поглед от слушалката. Може би е било грешка. Някой беше набрал неправилен номер. Не биваше да прибързва с изводите — непрекъснато ставаха грешки.
Въпреки това Невада не можа да се отърси от обзелото го неприятно чувство.
Взе ключовете и излезе от къщата. Слънчевата светлина го заслепи. Той примигна и болка прониза сляпото му око — болка, която го спохождаше от десет години, болка, причинена от Рос Маккалъм.
Точно днес тя му се стори като предзнаменование.
Папките не й донесоха нищо друго, освен бегла представа за начина, по който разсъждаваше Джъдж. Шелби бе прочела всичко ред по ред, но научи само имената на родителите на Невада, това че е бил слаб студент, но особено изявен кадър в казармата. Беше имал проблеми със закона в детските си години. Джъдж грижливо ги бе отразил в папката. Имаше и изрезки от вестник — статии, свързани с напускането му от работа при шерифа. Шелби не можа точно да разбере мотивите на Невада, но й стана ясно, че има връзка между напускането му и ареста на Рос Маккалъм. Беше имало някакъв скандал във връзка с откраднатия камион и сбиването на Смит с Маккалъм. Невада не беше обвинен в нищо, но се бе отказал да работи за шерифа — явно не по собствено желание, а и баща й бе споменал нещо, че е бил изритан.
Шелби отвори своята папка. Вътре нямаше нищо особено — акт за раждане, документи от училището, в което бе учила, медицинския й картон и няколко грамоти. Събрани бяха също копия от формулярите, с които бе кандидатствала в различни колежи, но нищо свързано с бременността или бебето й. В картона й бе отразено боледуването от шарка на тригодишна възраст и счупването на прешлен, когато бе на седем, но бременността на Шелби изобщо не се споменаваше. Джъдж като че отричаше този период от живота й.
— О, татко — прошепна момичето разочаровано.
— Все пак сред всички документи успя да открие името на адвоката на баща й — подписът на Орин Финдли фигурираше върху няколко документа. Шелби си записа телефона и адреса му и реши да го посети в Сан Антонио.
Не смяташе да се записва предварително. Не биваше да му оставя шанса да се обади на баща й за наставления. Облече си памучна рокля, обу сандали, взе си дрехи за смяна в малка спортна чанта и слезе по стълбите. Джъдж вече беше излязъл и тя без проблем върна папките на мястото им. Тъкмо се канеше да затвори бюрото, когато видя папка с надпис Болница «Our Lady of Sorrows». Болницата, в която беше родена!
Без много да му мисли, Шелби издърпа тънката папка и откри в нея две писма — едното от управителя, а другото от борда на директорите. Съдържаха благодарност за дарението, което Джъдж беше направил в памет на съпругата си. Сумата не беше упомената, но датата издаваше, че парите са преведени два месеца след раждането на Елизабет.
Момичето се втренчи невярващо в писмата. Възможно ли бе това да е някакъв вид заплащане за подправяне на документите? Определено не. И въпреки това… Побиха я тръпки. Тя извади листчето с името на адвоката и си записа на него и името на управителя на болницата.
Нима баща й бе прибягнал до такива крайни мерки, за да е сигурен, че Шелби никога няма да открие Елизабет? Или пък беше просто съвпадение? Може би Джъдж само е искал да си осигури данъчни облекчения или… Не, невъзможно! Явно всичко беше част от старателно планирана интрига. Шелби пъхна листчето с имената в портмонето си и опита да потисне болката, която запулсира в главата й.
Възможно най-тихо затвори чекмеджето, заключи го и извади ключа.
Смутена от откритията си, тръгна към кухнята. Завари Лидия да говори по телефона. От скритите тонколони се лееше тиха испанска музика.
В неведение за присъствието на Шелби, икономката бе издърпала кабела на телефона, така че да стигне до прозореца, и наблюдаваше градинаря, който подравняваше тревата. Говореше много бързо и почти неразбираемо на испански. Позата, която бе заела, както и тонът на Лидия издаваха, че е ядосана. Шелби не можа да разбере целия разговор, но схвана, че поради някаква причина икономката се чувстваше като подмамена в капан. Тъй като не искаше да подслушва, момичето се изкашля и тръгна към масата, за да си вземе грозде.
Лидия рязко се обърна. Лицето й издаваше, че е много засегната и едва сдържа сълзите си. Беше се изчервила, очите й бяха влажни, а обикновено усмихнатите й устни бяха здраво стиснати.
— Скъпа — каза икономката стресната. — Dios, изплаши ме! О… извини ме… — Тя отново се заслуша в репликите на човека, с когото говореше, после каза кратко: «Esta noche»! — И бързо затвори слушалката, като че ли притеснена, че са я хванали да води личен разговор в работно време. Силно почука на прозореца, за да привлече вниманието на градинаря, и страховито размаха пръст пред лицето му. — Този мъж не знае какво прави. Извини ме за минутка.
Бързо изтича навън и се захвана да мъмри градинаря, който извади кутия цигари от джоба си и запали една, докато я чакаше да приключи с конското на испански. Секунди по-късно Лидия вече бе възвърнала самообладанието си, но Шелби усети, че нещо не е наред. Не можеше обаче да разбере какво точно. Икономката, която по принцип беше много уравновесен човек, бе изкарана извън нерви и изля яда си върху градинаря. Странно. А може би Шелби просто правеше от мухата слон под влияние на истините, които бе разкрило бащиното й чекмедже?
— Хора! — промърмори Лидия и изразително завъртя очи.
— Не мога да живея с тях, но не мога и да ги убия — каза Шелби, опитвайки се да разведри обстановката.
Икономката се засмя и напрежението като че бе забравено за момент.
— Si, si. Ще го запомня.
Шелби преметна дръжката на чантата си през рамо:
— Нещо не е наред ли? — запита, макар да мразеше да се бърка в чужди работи. Просто не знаеше какво друго да каже. — Изглеждаше ми разтревожена.
— Разтревожена? — Лидия поклати глава и отвори хладилника, за да извади покрита с фолио чиния.
— Да, докато говореше по телефона.
— О, семейни проблеми. Касае се за племенницата ми Мария и дъщеря й. Нищо сериозно — смотолеви икономката, докато слагаше тигана на котлона и развиваше фолиото. Острият пикантен аромат на марината изпълни кухнята и Лидия няколко пъти обърна месото в чинията.
— Сигурна ли си?
— Si. — Лидия избягваше погледа й и Шелби реши да не я притиска. Понякога икономката беше много открита, друг път — точно обратното. Явно случаят беше от вторите и младата жена реши да не се бърка. — Излизаш ли? — Посочи с вилицата чантата на Шелби Лидия.
— Отивам в Сан Антонио. Не знам дали ще се прибера тази вечер.
— По работа ли? — запита икономката.
— Не — Шелби все още се шегуваше, — на среща с гадже.
— Със Senor Смит ли?
Усмивката на Шелби леко помръкна:
— Е, хвана ме. Само се шегувах. Не отивам на среща. Искам да пообиколя магазините. — Тя лапна зърно грозде. — И, просто за информация, не се срещам със Senor Смит.
Лидия недоверчиво повдигна вежди. Познаваше момичето прекалено добре:
— Значи ще посветиш деня си на пазаруване?
— Да. Не съм си взела много дрехи, а в Бед Лак не е препълнено с бутици.
Лидия се усмихна.
— Така че ако някой от офиса в Сиатъл ме търси, му кажи, че ще се обадя утре. Ако звънне господин Левинсън, помоли го да си остави телефона. Аз ще се обадя по някое време да ми предадеш, ако имам съобщения. Ако ти се наложи да излезеш, просто ми запиши информацията на секретаря, става ли?
— Ще опитам — кимна Лидия, докато прибираше остатъка от месото обратно в хладилника. Извади бучка сирене и изми ръцете си. — Баща ти обаче няма да повярва на тази история. Ти се върна в Бед Лак, за да намериш дъщеря си, нали?
— Да.
— Беше много… especifico…
— Особена — помогна й Шелби.
— Да. Особена. — Икономката затвори кранчето и изтри ръцете си. — Не мисля, че ще повярва, че изведнъж си се заинтересувала силно от чифт нови обувки или хубава гривна.
Шелби лапна още едно зърно грозде:
— Всъщност това няма значение, Лидия. Да мисли каквото си иска. — Тъкмо се беше наканила да тръгва, когато изведнъж промени решението си. Нима моментът не бе подходящ за разговор с Лидия? — Онзи ден ви чух да си говорите с баща ми.
— Si, si. — Икономката вадеше рендето от шкафа.
— Всъщност говорехте за мен и някакви семейни тайни. Бях на стълбите и чух всичко.
Лидия се стъписа за секунда, после се съвзе и започна да развива целофана от сиренето.
— Si — отговори най-сетне. Явно беше, че нервничи.
— За какво ставаше дума? За какви тайни!
Икономката започна да стърже сиренето.
— Много са.
— Например?
— Не ме питай, скъпа. Не мога да ти кажа. — Тя вдигна глава и Шелби прочете в кафявите й очи тъга, която не разбираше. — Това са неща, които трябва да обсъдиш с баща си.
— Но те касаят и мен!
— Вече ти казах, питай него. — Икономката извърна поглед.
— Лидия!
— Казах достатъчно. Говори с Джъдж. — Икономката погледна часовника. — Той ще се върне скоро.
— Но баща ми няма… — Шелби замълча, видяла решително стиснатите устни на Лидия. Лоялността на тази жена към Джъдж бе непоклатима, макар Шелби да не разбираше защо. Да, наистина, съдията плащаше добре, а и беше дал на икономката доста големи пълномощия, но едва ли само заради това си струваше да е вярна на толкова подъл човек като Джъдж Коул.
«Старият Джъдж Коул
имаше злобен характер
и противна душа.»
Още като дете Шелби подозираше, че баща й е лъжец и голям манипулатор, но не искаше да го повярва. Сега обаче разбра, че влиянието му е много по-голямо, отколкото си бе мислила.
— Виж, Лидия, аз също имам права — настоя Шелби, посочвайки гърдите си с пръст. — Ако имаш някаква представа къде е дъщеря ми…
Телефонът иззвъня и Лидия сграбчи слушалката:
— Ало? — Повдигна вежди, стисна устни. — Чувате ли ме? Ало? — затвори слушалката.
— Dios mio!
— Какво?
— За втори път ми мълчат.
— Може да е грешка — предположи Шелби.
— Да бяха казали. Idiota!
Шелби не смяташе да се остави да я отклонят от темата:
— Виж, Лидия…
Но икономката вече гледаше през прозореца и чукаше по рамката:
— Ах, този Пабло! Абсолютен мързеливец е. Какво толкова намира в него сестра ми? Той ми е cunado, не го отричам, но не умее да работи. — Тя усилено започна да прави жестове на мъжа, който подравняваше тревата.
— Пабло Рамирез ти е девер? — уточни Шелби. Това беше новина за нея.
— Si, si. Нали знаеш, съпруг е на Карла. — Лидия зацъка с език. — Още се чудя как така Джъдж не го е разстрелял.
— Чакай малко, Лидия — прекъсна я Шелби, — имам чувството, че се опитваш да смениш темата. Говорехме за дъщеря ми.
— Скъпа, моля те, не знам нищо. Тайните, за които говорех, касаят майка ти, лека й пръст. — Тя бързо се прекръсти. — И трябва да говориш за тях с баща ти.
Момичето нямаше намерение да се отказва, но засега щеше да остави Лидия на мира, най-вече защото чу шума на автомобилен двигател. Може би баща й се връщаше. Е, ако беше така, смяташе да му каже какво мисли за него. Отиде до прозореца. Сребристият мерцедес на Джъдж не се виждаше, но за сметка на това зеленият пикап на Невада стоеше пред къщата.
— Добре, Лидия — кимна Шелби, — засега се измъкна. Няма да споря с теб, но ако баща ми не ми каже истината, особено що се отнася до дъщеря ми, ще се надявам ти да го направиш. — Решителният й поглед прониза икономката. — Не мислиш ли, че така ще бъде справедливо?
— Понякога, скъпа, светът не е справедлив.
— Но би трябвало да е такъв, Лидия. Дори и в Бед Лак.
С тези думи Шелби излезе от къщата тъкмо навреме, за да посрещне Невада. Започна да си повтаря, че не иска да го вижда. Не сега. Имаше прекалено много неща за вършене.
Смит слезе от камиона си и глупавото й сърце се разтуптя. Защо не можеше да преодолее това? Какво като между двамата прехвърчаха искри? Какво като усещаше животинския му магнетизъм — груб и чувствен? Голяма работа! Нима първичният инстинкт бе най-важен за нея?
Сега имаше значение само фактът, че Смит е баща на дъщеря й. Нищо друго. Връзката им бе приключила преди десет години. Беше минало. Макар и да бе имала глупостта да отвърне на целувката му, това беше просто реакция на тялото й, нищо повече. И въпреки това…
Той затръшна вратата на пикапа и се обърна. Изглеждаше, като че би могъл да убие някого. Изражението му бе сурово, очите — безпощадни, устните — здраво стиснати. Износени дънки. Широк колан. Прашни ботуши. Синя фланелка, която бе виждала и по-добри дни. Истински каубой в двадесет и първи век — див и първичен.
Шелби си повтаряше, че й е безразличен, макар че това си беше лъжа. Чиста лъжа. Простата и грозна истина беше, че никога не бе преставала да го обича.
Дори по-лошо — страхуваше се, че няма да престане.
Глава десета
— Заминаваш ли за някъде? — запита Невада и кимна с глава към малката пътна чанта на рамото й.
Шелби предчувстваше, че им предстои нова конфронтация.
— За Сан Антонио. Писна ми да си седя тук и да чакам твоя приятел Левинсън да намери информация за Пичърд. Реших да отида при адвоката на баща ми и да видя какво ще каже той. Вероятно знае нещо за случая.
— Ще дойда с теб.
Шелби се стъписа.
— Не мисля, че е необходимо.
— Може би искам да го направя. — Думите му увиснаха във въздуха, отекнаха в съзнанието й, докато ножиците на градинаря щракаха някъде зад гърба й.
— Не си ли зает?
Той сви рамене и Шелби видя решимостта в очите му.
— Случи се нещо — каза Невада и сърцето й подскочи.
Може би беше открил Елизабет! Не, не, ако беше така, щеше да й каже веднага.
Шелби забеляза как нещо от дясната й страна се раздвижи и осъзна, че са само на една крачка от градинаря. Невада разбра реакцията й, хвана я под ръка и я поведе към пейката край басейна. Над главата им прелетя колибри и се насочи към цъфтящите яркорозови и пурпурни петунии.
— Какво има? — попита Шелби, когато седнаха. Облеченото му в дънки бедро допря нейното и топлината на неговото тяло я погали.
— Може би нищо. Преди да дойда, получих обаждане. Вдигнах телефона, но човекът отсреща отказа да разговаря с мен. Чуваше се само някаква музика и нито дума. — Устата му се изви в умислена гримаса.
— На Лидия също са й мълчали на няколко пъти — рече Шелби притеснена.
Невада рязко вдигна глава.
— Кога?
— За последно преди малко. Не знам кога са звънели за пръв път.
— По дяволите! — Жилите на врата му се изпънаха. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.
— Нито пък на мен — призна Шелби. — Как мислиш, кой може да е?
— Маккалъм. — Невада буквално излая името.
— И защо ще мълчи?
— Не знам, а и не съм сигурен, че е Маккалъм — добави той. — Това беше първото, което ми дойде наум. А и най-смисленото. — Смит впери поглед в гладката водна повърхност. Очите му гневно се присвиха. — Явно не се различавам от останалите в града.
— Какво имаш предвид?
— Всички говорят, че щом Маккалъм се е върнал, значи ще има неприятности.
— Това не е нещо необичайно.
— Но след като е звънял и на теб…
— Ей, чакай малко, някой звъня в къщата. Не на мен. А и не се знае дали е бил Маккалъм.
Невада стисна зъби:
— Има и още нещо.
— Какво? — запита Шелби.
— Някаква репортерка обикаля из града и задава въпроси. Казва се Катрин Неделески. Работи в списание «Лоун стар» и се носи слух, че смята да пише поредица от статии за убийството на Естебан и освобождаването на Маккалъм.
— Значи отново се отваря старата рана.
— Не само. — Жилата на врата му отново затрептя. — Все още имам приятел, който работи за шерифа. Каза ми, че смятат да преразглеждат случая «Естебан».
— За да намерят истинския убиец?
Бръчките около устата на Невада се изостриха, а едната му ръка се сви в юмрук.
— Намерихме истинския убиец още преди десет години, Шелби. Проблемът е, че сега той е на свобода.
— Помисли пак. Ако Калеб Суогърт е излъгал, значи е възможно Рос да не е убил Рамон Естебан.
Лицето на Невада се превърна в гранит:
— Маккалъм го е направил, Шелби. Мога да заложа живота си, че е така.
Той рязко се изправи и отиде до басейна. Дънките му бяха протрити на задника, който Шелби си спомняше прекалено добре. Фланелката очертаваше широките рамене и гърба му — същия, който пръстите й галеха, докато се любеше с него. По тялото й се разля неочаквана топлина и Шелби отмести погледа си. Безмълвно се порица. Глупаво беше да мечтае за това, още повече пък сега, когато трябваше да посветят всичките си усилия на намирането на Елизабет.
— Някакви новини от Левинсън? — попита Шелби и прочисти гърлото си.
— Не.
Младата жена се страхуваше точно от това. Изправи се и отиде при Невада. Листата на дърветата зашумоляха над главите им. Катеричка се мерна между клоните.
— А какво знаеш за другите, намесени в тази история? — Невада размишляваше на глас. — Адвокатът? Как е името му?
— Финдли. Орин Финдли.
— Това все пак е някакъв старт. Би трябвало обаче да има и други, които са знаели за бебето. Кои са те?
Самата Шелби се питаше същото:
— През по-голямата част от бременността бях в Остин — при лелята на баща ми. Всички мислеха, че съм заминала да уча, но аз всъщност усъвършенствах уменията си да водя кореспонденция, като се борех с баща ми с писма. Той искаше да дам детето за осиновяване, но аз бях твърдо решена да го оставя при себе си. С други думи, онази леля беше наясно с нещата, но тя почина преди три години.
Невада се намръщи:
— Някой друг?
— Разбира се. Всички, които работеха в къщата, биха могли да чуят пререканията ми с Джъдж. Лидия също знаеше, но тя знае всичко.
Повече, отколкото самата ти, докачи я съзнанието й.
— Някой от приятелите ти?
Шелби поклати глава:
— Доколкото ми е известно, не. Не съм казвала на никого, а и напуснах града, преди да започне да ми личи. Не мисля, че някой е подозирал. Всички смятаха, че просто ще почвам училище по-рано. Впоследствие може да са разбрали от слуховете, но аз не бих могла да знам това. — Шелби следеше емоциите, изписани на лицето му, и изведнъж се засрами от това, че не му се бе доверила и не му бе казала, че ще става баща. И всичко това заради гордостта и ревността й от Бианка. И изнасилването, разбира се. Не би могла да му признае и това.
— Виж, съжалявам, че не ти казах нищо.
Устните му се изкривиха в гримаса, той пъхна ръце в задните джобове на дънките си:
— След дъжд качулка.
— Но аз трябваше…
— Да, трябваше. Но вече е прекалено късно за извинения, Шелби.
Той се обърна и впери в нея изпепеляващите си очи:
— Да се върнем на въпроса. Не можем ли да намерим хората, които са работили с Пичърд — сестрите от болницата или някой, който е присъствал на раждането?
— Звънях в болницата. Попитах дали има нещо в регистрите, но откриха само акта за раждане и смъртния акт.
— Не може никой друг да не е присъствал на раждането. Най-малкото анестезиологът ти, някоя сестра или акушерка трябва да са били там.
— Знам, но засега не мога да открия никого.
— Коя е болницата?
Шелби очакваше този въпрос.
— «Our Lady of Sorrows» в Купърсвил.
— Същата, в която е Калеб Суогърт? — попита Невада и Шелби разбра по изражението му, че се опитва да намери някаква логика в нещата.
— Да. Но преди девет години тя беше по-малка. Много по-малка. Имам предвид, преди баща ми да направи дарение в памет на майка.
Невада вдигна глава:
— Кога е било това?
— Веднага след като родих — призна Шелби. — Разбрах това този следобед — прерових част от книжата му.
Хвърли поглед към къщата и видя, че Лидия ги наблюдава през отворения прозорец на кухнята. После осъзна, че Пабло също е наблизо и ожесточено прекопава цветната леха на отсрещната страна на басейна. Дали от стратегическото си място Лидия наблюдаваше тях двамата, или просто наглеждаше девера си?
— Каква е била сумата на дарението?
— Не знам. Намерих само благодарствени писма от борда на директорите и управителя. Засега не съм говорила за това с баща ми.
Невада разтвори юмрук, после отново го стисна:
— И ти мислиш, че това може да е вид разплащане за участието на болницата в цялата история?
— Да. — Мисълта я отвращаваше, но най-вероятно беше истина.
— По дяволите! — Невада нервно прокара пръсти през косата си. — Защо баща ти е бил толкова против да задържиш бебето?
— Смяташе, че е позорно — въздъхна Шелби. — Беше на мнение, че съм на път да съсипя живота си.
— А така ли беше?
Тя впери поглед в очите, които някога обичаше толкова силно, в мъжа, заради когото навремето бе готова да мине през ада:
— Може би. Кой знае? Бях още дете. Но според мен той е този, който съсипа живота ми.
— И живота на дъщеря ни. — В гласа му прозвуча обвинителна нотка.
— Нека си изясним нещо, Невада — натърти Шелби. — Никога не бих направила нещо, което да нарани детето ми.
— Само дето не си казала на бащата за съществуването му.
Шелби се почувства така, сякаш я бе ударил:
— Мислех… мислех, че сме приключили с този въпрос, но явно не сме.
За нея разговорът бе свършил. Тя тръгна към колата, а Невада хукна след нея. Хвана я за китката и я завъртя към себе си толкова рязко, че Шелби направо се блъсна в него.
— Добре де! Това беше удар под кръста, но искам да съм сигурен, че оттук нататък ще бъдеш искрена с мен и ще ми казваш всичко, което трябва да знам, става ли?
— Да.
Като изключим изнасилването. Не можеш да му кажеш за изнасилването, Шелби.
— Добре. — Известно време той не каза нищо, но Шелби усети топлината на пръстите му върху китката си. Пулсът й се ускори и докато гледаше лицето на Невада, й се прииска да е където и да било другаде, само не тук — до него. Присъствието му прекалено силно въздействаше на нервите, на чувствата й. Беше толкова изкусително!
— Трябва да тръгвам.
— И аз.
Въпреки думите си, той не помръдна и макар да си даваше сметка за присъствието на градинаря и чуруликането на птичките, докато го гледаше, Шелби изведнъж се почувства отново на седемнадесет, отново млада, невинна и непокорна. Беше толкова отдавна — преди цяла вечност! Тя едва успя да преглътне и очите му пробягаха по шията й.
— Бъди внимателна.
— Добре.
— Ако последват още телефонни обаждания или се случи някоя неприятност… По дяволите, по-добре да дойда с теб.
— Не се притеснявай. Погрижи се за нещата тук. Говори с Левинсън. Намери Пичърд.
— Шелби…
О, господи, нима щеше да я целуне отново? Тя измъкна ръката си.
— Говоря сериозно, не предприемай нищо рисковано.
Да се забъркам с теб бе най-рискованото, което съм правила през живота си.
— Казах ти вече, че ще внимавам. Ти също се пази, Невада.
След тези думи тя тръгна към колата. Не се сбогува, нито пък се обърна. Щом се качи в кадилака, намести огледалото за обратно виждане и забеляза, че бузите й са зачервени, а погледът — блестящ.
— О, да, ти си глупачка — упрекна себе си. — Абсолютна глупачка…
Трябваше да се стегне. Не можеше, нямаше да си позволи да се влюби в Невада Смит отново!
Шеп Марсън не можеше да се отърси от гадното чувство, което го измъчваше през последните няколко дни — откакто беше спрял Мери Бет Луни и Рос Маккалъм. Преследваше го като лоша миризма и сега, когато паркираше пред къщата на Естебан, отново беше с него. Шеп изключи двигателя.
Официално не беше на работа, но все още не му се прибираше вкъщи — Пеги със сигурност щеше да побеснее, че е закъснял, но какво от това? Нека чака. Това беше важно.
Къщата на Естебан — тухлено бунгало — бе добре поддържана, а дворът — спретнат. На площадката пред вратата имаше наредени саксии с петунии и невен. На перваза на прозореца се беше изтегнала котка, но щом видя Шеп, скочи и се скри зад ъгъла.
Докато се качваше по стълбите, Марсън чу женски глас, пеещ на фона на течаща вода. Пикантният аромат на нещо, приготвено с чили, долиташе през вратата. Стомахът му къркореше, той извади пакетче дъвки от джоба си и лапна една, после почука.
Пеенето секна. Водата продължи да тече. Шеп надникна през прозореца. Телевизорът в единия ъгъл на стаята работеше, но звукът му беше намален. Бианка, с увита около главата кърпа и капки, стичащи се по раменете й, премина през стаята:
— Кой е — запита тя, долепила око до шпионката. Нямаше нужда от много обяснения, бяха се срещали и преди.
Шеп свали фуражката си:
— Отбих се да видя как сте с майка ти — каза той, а после добави: — Това не е официална визита, минавам като приятел. Загрижен съм, нали знаете, че Рос Маккалъм излезе от затвора.
— Cabron! — избухна тя и очите й заблестяха от яд. Шеп не каза нищо. Повечето хора в Бед Лак смятаха Рос за чудовище, че дори и по-лошо.
Бианка се намръщи, излезе и посочи пластмасовите столове, наредени пред вратата:
— Madre не го прие никак добре.
— Представям си — Шеп се отпусна на един прашен стол до Бианка и започна да си играе с козирката на фуражката. Обикновено беше доста самоуверен, но Бианка бе от хората, които можеха да го притеснят. Притежаваше вроден сексапил — някаква невинност прозираше зад перверзната й външност. Беше дяволски привлекателна. Говореше се, че е леко момиче, и Шеп осъзна, че му се иска слухът да е верен.
— Madre не е добре.
Марсън кимна. Беше дочул, че след убийството на съпруга й Елоиз Естебан се е умопобъркала. Ходела на литургия по два пъти дневно. В къщата, където живееше с дъщеря си и внука си, направила нещо като олтар в памет на мъжа си, дори водела диалози с покойния, като че е жив.
Бианка кръстоса стройните си крака и Шеп се опита да не гледа красивите й бедра, едва закрити от белите шорти на момичето. Почуди се дали има бикини отдолу и какъв цвят са. Мисълта го накара да задъвче ожесточено и той се насили да вдигне очи и да срещне погледа на Бианка.
— Съжалявам. Знам, че й беше трудно да го понесе, а също, че няма да й стане по-леко в следващите няколко седмици. Съдът ще преразглежда делото по смъртта на Рамон, така че най-вероятно ще си имате работа със следователите и може би с пресата.
— Мъртъв! Баща ми е мъртъв, Senor, ъ… заместник-шериф Марсън. Проклятие. Никой не може да го върне. И, si, добре би било чудовището, което го уби, да бъде наказано от правосъдието, но… — Тя вдигна рамене и кърпата на главата й леко се изхлузи. Бианка впери черните си като нощта и горещи като въглен очи в Шеп. — Е, това няма да го върне сред живите.
— Такава ни е работата — смънка Марсън. — Реших, че би било добре да знаеш тези неща.
Бианка нацупи устни и Шеп осъзна, че се чуди какво би било усещането, ако я целуне или дори нещо повече. Не по-малко темпераментна от самия него, тя щеше да е като дива котка в леглото. Господи, изглеждаше страхотно! Започваше да се възбужда само като я гледаше. Бианка оправи кърпата, а погледът й проследи един камион надолу по улицата. Докато вдигаше ръце, за да увие хавлията, деколтето й се смъкна и Шеп успя да зърне част от гърдите й — топла, медена плът над червен копринен сутиен. Червен — почти ален. Не беше виждал такъв от години. Напоследък Пеги Сю носеше бяло, спортно бельо, което беше станало сивкаво след няколко изпирания. А това… Не можа да се сдържи и впери поглед в Бианка. Гърлото му пресъхна.
— Gracias. — Гласът й беше студен, рязък.
Шеп бързо вдигна глава и видя, че тя го гледа. Строго. С онези нейни пронизващи черни очи.
Срещна погледа й. Нямаше нужда да крие, че я намира много секси. Бианка не се смути.
Шеп се изкашля:
— Знам, че си била в магазина в нощта, когато баща ти беше убит.
— Si.
— И си видяла Рос Маккалъм.
Мълчаливо кимване.
— Кого още?
— Повтаряла съм това хиляди пъти — отговори Бианка. — На следователите.
Някъде надолу по улицата се разлая куче.
— Знам, но те моля да опресниш паметта ми.
Тя се поколеба. Бръчки набраздиха челото й:
— Сестра му също беше там — Мери Бет. И проститутката, разбира се.
— Руби Дий.
— Si. — Устните й се извиха в презрителна гримаса. — Руби и Джо Хоук, но той намина по-рано, заедно с… Невада Смит.
Тя извърна поглед.
Бинго! Шеп подозираше, че Невада и братовчед му са били там, но не беше сигурен. Смяташе да прегледа показанията по случая Маккалъм.
— Баджър Колинз, Ета Парсънз… Селест — дъщерята на пияницата Калеб… — Бианка забарабани с пръсти, опитвайки да си спомни второто й име.
— Суогърт — помогна й Шеп. — Сега — Хернандес.
— Да, тя също беше там. И Мани Доубър, и Люси… — жената, която сега работи в «Уайт хорс». — Бианка си зашепна нещо на испански, опитвайки да опресни паметта си.
— Люси Прайд — отново я подсети Шеп. Тя имаше досие в полицията и беше сменила няколко различни имена. Напоследък обаче бе започнала да спазва закона.
— Si. Прайд — съгласи се Бианка. Прехапала долната си устна, тя се опитваше да възстанови миналото. — Много бяха. Мария Рамирез и Джоан Падила, дори жена ви.
Шеп стисна зъби. Срамно беше името на Пеги Сю да се споменава във връзка с това.
— Просто е купувала тиленол за едно от децата — вметна Марсън бързо, обзет от чувството, че е длъжен да се застъпи за жената, която бе избрал за своя булка преди толкова много години. — Тими го болеше главата. Мисля, че беше настинал.
Бианка му направи знак да престане с обясненията. По дяволите, беше права! Половината град се бе изсипал в магазина в онази нощ, а предвид това, че не беше известен мотивът на убийството, нито пък бе намерено оръжието, разследването най-вероятно нямаше да доведе доникъде.
Името, което непрекъснато се въртеше в главата на Шеп, беше Невада Смит. Той бе работил неуморно по случая Естебан навремето и настояваше, че Рос Маккалъм е очистил Рамон, защото е бил пиян, а двамата са спорили за изплащането на някакъв дълг. Тази версия изглеждаше много правдоподобна, особено при наличието на свидетели, които бяха видели Рамон и Рос да се карат на паркинга пред магазина за две хиляди долара. Невада положи твърде много усилия, за да бъде признат Маккалъм за виновен. Безспорно, причината за това бе личната им вражда. Може би в това се криеше загадката — трябваше да разбере защо Смит и Маккалъм се мразят толкова.
Подозираше, че беше заради жена — заради принцесата. Шелби Коул бе в основата на всичко, би могъл да заложи златото на дядо си, че е така.
— Бианка — изплака писклив гласец. Някъде в къщата хлопна врата. Нечии стъпки заситниха към коридора. Бианка скочи на крака. Вратата се отвори и момченце на около четири години излезе от къщата.
— Tia, Tia — изплака то и се втурна към Бианка.
Тя го вдигна на ръце и го завъртя във въздуха. Детето се засмя щастливо. Кърпата се смъкна от главата й и буйните черни къдрици обгърнаха раменете на Бианка.
— Ей, Рамон, ти си малко дяволче — каза тя, целуна го по бузките, а после вдигна хавлията от земята и я преметна върху стола, на който седеше допреди малко. — Ти си моето малко, скъпо diablo. — Обърна се към Шеп и обясни: — Това е синът на брат ми Роберто — светлината на моя живот.
Бианка го погъделичка и малкият Рамон избухна в смях.
В същия момент вратата се отвори отново и се появи Елоиз Естебан — прегърбена жена с посивяла коса. Погледът й беше бездушен, налудничав. Някога прекрасната й кожа сега бе набръчкана и състарена. Потрепвайки с бастуна си, тя тръгна към Шеп, но не можа да го познае. Вероятно дори не го помнеше. Бианка й каза нещо, но уви, Елоиз не й обърна внимание и продължи да си мърмори нещо. Щастливото изражение на дъщеря й бързо се смени с отчаяние:
— Не, Madre, той не е тук. Не помниш ли? Padre… той… той замина.
Обърна се и многозначително изгледа Шеп.
— Време е да си тръгвам — каза шерифът, изведнъж обзет от желанието да пийне една бира.
Елоиз продължи да говори, лицето й остана безизразно, а погледът й бе втренчен в някакъв свят, който само тя можеше да види. Котката отново дотича отнякъде и малкият Рамон се втурна да я преследва.
Шеп си сложи фуражката:
— Някой друг ден ще дойда да си поговорим.
— Si — кимна Бианка.
Изпрати го със срамежлива усмивка, която го следваше до дома му и до студеното легло.
Пътуването на Шелби до Сан Антонио се оказа напълно безполезно. Не успя да говори с Орин Финдли. Прекара два дни в опити да си уреди среща с него, но така и не можа да се пребори с добермана, който си бе наел за секретарка. И сега, докато седеше в едно кафене на открито и гледаше как яхта, пълна с туристи, плава надолу по реката в Сан Антонио, през главата й преминаваха извиненията, които бе изслушала:
— Господин Финдли не е в града.
— Господин Финдли е в съда.
— Господин Финдли не е в офиса.
— Господин Финдли има среща.
Истината беше, че господин Финдли я мотаеше. И сега, облегната на стола, тя пиеше лимонада и се опитваше да възвърне изчерпаното си търпение. Дори елементът на изненада не й помогна, явно Финдли бе подготвен за всякакви ситуации.
Все пак, междувременно, Шелби не бе бездействала. Обади се в офиса в Сиатъл, за да се убеди, че клиентите й не са били ощетени. Колегата, когото беше помолила да я замества, се справяше чудесно, а и бе доста отзивчив.
— Върши си работата и не се притеснявай. Тук всичко е под контрол — бяха думите му към Шелби, а тя му имаше доверие.
Позвъни на Лидия. Бен Левинсън най-сетне беше телефонирал, но когато набра номера му, й отговори телефонен секретар. Ядосана, Шелби изрецитира координатите си в хотела и отиде в библиотеката. Прерови вестниците, търсейки статии за Рос Маккалъм. Поради някаква причина си мислеше, че между освобождаването му от затвора и полученото от нея анонимно писмо има връзка. Кой ли й бе изпратил снимката на Елизабет? И защо? И къде, за бога, беше детето? Стомахът й се сви, както всеки път, когато мислеше за дъщеря си и за това, че не е стигнала доникъде в търсенето й.
В отчаянието си дори бе позвънила на Невада. Надяваше се, че е успял да се свърже с Левинсън и е научил нещо, но уви — той също беше излязъл. Не му остави съобщение, защото планираше скоро да се връща в Бед Лак. Тогава щеше направо да го посети.
Реши да прибегне до недотам честни средства, за да се види с адвоката на баща си. Беше чула секретарката да му прави резервация за обяд в един ресторант на улица «Ривър уолк», съвсем близо до кафенето, в което седеше сега. Твърдо решена да се срещне с Финдли, бе заела такова място, че да вижда входа на ресторанта. Адвокатът трябваше вече да обядва с клиента си. Докато чакаше, Шелби изпи три лимонади.
Срещата на Финдли беше в един часа. Вече минаваше три. Тя отново погледна часовника си. Разклати чашата си и пак се взря във вратата на ресторанта. Изминаха още десет минути. Имаше чувството, че ще полудее. На съседната маса се настани влюбена двойка — съдейки по това, че се държаха за ръце и се настъпваха под масата. Няколко гълъба и гарвани се разхождаха под масите, търсейки трохи.
Хайде, хайде, повтаряше си Шелби наум. Огледа се. Надяваше се никой да не я е разпознал. Откакто Невада й бе споменал за странните телефонни обаждания, беше станала още по-нервна и напрегната.
Най-сетне го видя — човекът, чиято снимка красеше приемната в офиса му, излезе от ресторанта. Висок, с прошарена коса, мургав тен и тънки бели мустаци, облечен в модерен костюм, с раирана вратовръзка. Той и клиентът му, все още погълнати от разговора си, минаха покрай реката и продължиха към главната улица. Шелби остави чашата си и няколко долара на масата и ги последва, като се стараеше да не привлича внимание. Двамата се разделиха до лъскавия, черен ягуар на съдията.
Шелби реши да не губи повече време:
— Господин Финдли?
Той се обърна и на лицето му грейна широка усмивка:
— Мога ли да направя нещо за вас, госпожице?
— Надявам се. Аз съм…
— Шелби Коул — изпревари я той и усмивката му помръкна, щом се сети коя е. — Бих ви познал навсякъде. Изглеждате точно като Жасмин.
— Избягвате ме — обвини го момичето и той поне имаше достойнството да не го отрече. — Трябва да говоря с вас за бебето ми.
— Не знам нищо.
— Напротив, знаете. Първо, вие сте адвокатът на баща ми, и второ — фирмите ви се занимават с осиновяване.
— Законно осиновяване.
— Е, какво стана с бебето ми?
— Не знам. Дори не знаех, че сте имала дете.
— Със сигурност сте знаел, господин Финдли — настоя Шелби. — Убедена съм, че баща ми е споделил с вас.
— Дори и да е така, това е поверителна информация и не смятам да обсъждам въпроса нито с вас, нито с когото и да било друг.
— Но детето е мое, а на мен ми казаха, че е мъртвородено. — Шелби се облегна на вратата на ягуара, твърдо решена да не се предава. Не забелязваше нито пешеходците, нито колите, минаващи покрай тях. Очите й зад тъмните очила не се отделяха от хитрия адвокат, чиято усмивка бе по-змийска дори от кожата на скъпите му обувки. — Аз също имам права. Права, които навремето са били забравени или просто пренебрегнати.
Финдли бързо се огледа, след което процеди през зъби:
— Нека ви кажа нещо, госпожице Коул. Не говоря за бизнес на средата на улицата.
— Но вие не искахте да разговаряте с мен в офиса си!
— Защото нямам какво да ви кажа. — Адвокатът многозначително повдигна вежди. — Нищо. — Искаше му се тя най-сетне да млъкне, да запази благоприличие, но Шелби явно не смяташе да отстъпи нито пред авторитета, нито пред чара му.
— Мисля, че имате. Знаете за бебето, знаете и за дарението, което баща ми е направил на болница «Our Lady of Sorrows». Може би дори ви е известно защо Джъдж си мисли, че има право да управлява живота ми.
— Не. Това, което знам, е, че трябва да прекратите разследването си. Ако сте имала бебе, то сега е дете, живее с родители, които го обичат…
— И откъде знаете това? — запита Шелби и скръсти ръце пред гърдите си.
— Моля?
— Ако не знаете къде е Елизабет, как можете да твърдите, че живее с двама родители, които се грижат за нея и щастието й? Освен ако не сте запознат с историята на дъщеря ми — къде е сега и кой я е осиновил — всичко, което казвате, са само предположения. Мисля, че съм права, не, дяволски сигурна съм, че имам моралното, законно и етично право да разбера дали дъщеря ми е жива, дали е в безопасност и дали е щастлива!
Очите на адвоката станаха ледени:
— В такъв случай, госпожице Коул, говорете с баща си — процеди той с намерението да й покаже, че разговорът е приключен.
— Опитах. Не се получи. Явно единственият начин да разбера истината е аз да си наема адвокат и да поставя въпроса в съда. Тогава ще получите призовка.
Лицето на Финдли беше каменно:
— Трудничко ще го постигнете, госпожице Коул. Доколкото разбрах, бебето ви е починало още при раждането. Мисля, че дори съм виждал смъртния акт сред документите на баща ви. Приятен ден!
Той лъжеше. Шелби би могла да заложи живота си, че е така. Но беше твърде обигран в изкуството на измамата. Докато гледаше как крачи към шофьорското място и отключва вратата, Шелби се почувства ядосана и безпомощна.
Да, каза си тя, докато луксозната кола потегляше, цялото това пътешествие беше напразно губене на време.
— Сигурна ли си — попита Рос, вперил подозрителния си поглед в русата барманка.
Беше следобед и шепа добри стари момчета — постоянни посетители, ако се съди по външния им вид, се бяха изсипали в «Уайт хорс» след работа. Трябваше да обърнат по една-две бирички, преди да се върнат при уморените си, мърморещи жени, сополиви деца и жалко съществуване. Докато надигаше бутилка «Будуайзър» Рос си мислеше, че не би могъл да завиди на никого от тях. Според него всеки от тези мъже живееше в свой собствен затвор.
Люси отви капачката на бутилка бира с дълго гърло и огледа отражението си в огледалото над бара. Махна черната точица спирала от ъгълчето на окото си, преди да му подаде втората бутилка:
— Със собствените си уши чух Шелби да го каза на Невада. Преди няколко дни. Двамата бяха седнали ето там… — Тя кимна към едно сепаре, където две жени с дълги руси коси, големи обеци и тесни дънки пушеха цигари и се оглеждаха. И тя му каза съвсем ясно, че имат дете. — Люси се подпря с лакти на бара и се наведе към Рос. — Да, и после Невада бързо я помъкна към задната врата. Не чух нищо повече. — Тя бутна купичка с пуканки към Рос.
— Е, това ли е всичко?
— Мислех, че би искал да знаеш. — Люси започна да трие барплота с мокра кърпа.
Рос наистина искаше да знае. Искаше да знае всичко, свързано с Шелби Коул и копелето Невада Смит. Люси беше единственият човек в града, на когото можеше да разчита. Всички останали се отнасяха с него като с чумав или дори по-лошо.
Рос допи бирата си на екс, остави на Люси мизерен бакшиш и напусна бара. Беше напрегнат — готов за борба, или по-добре — за жена като за начало. Всяка би свършила работа, но мисълта да е Шелби Коул му доставяше особено удоволствие. Беше спал с нея само веднъж, и то, защото я изнасили, но с радост би го направил отново.
По дяволите, моментът, когато я обладаваше, беше най-хубавият в живота му. Дори когато заби джобното си ножче в окото на Смит, не изпита удоволствието, заляло го, докато чукаше Шелби. Никога не се бе чувствал толкова мъжествен, както когато я притисна към седалката на камиона и влезе в нея — в принцесата, в дъщерята на Джъдж. Беше уплашен до смърт, но рискът си струваше. Усещането за първична сила не го напусна цели четири месеца след това. Дори когато Невада Смит дойде да се бие с него, Рос не се разкая. Ни най-малко. Да. В крайна сметка попадна в болницата — Невада го победи, но и той внесе своята лепта — зрението на Смит вече никога нямаше да е същото.
Рос се качи в камиона на дядо си. Двигателят на старинния додж страховито изръмжа. Спирачките изскърцаха, гумите бяха меки, предното стъкло — счупено, но Маккалъм нямаше кой знае какъв избор, що се отнася до транспорта. Само този жалък пикап беше в движение.
Рос погледна часовника си. Според един от местните Руби Дий свършваше работа в осем. Беше питал няколко от мъжете, които ползваха услугите й от години. Казаха му, че е започнала работа в един магазин в съседния град, и Маккалъм инвестира тридесет и пет цента, за да се обади в бакалията и да провери коя смяна е Руби.
А сега имаше предостатъчно време да отиде до Купърсвил — град пет пъти по-голям от Бед Лак, който се намираше на двадесет и пет мили разстояние.
Запали цигара. Провери в огледалото за обратно виждане дали не го следва представител на закона или някой друг и излезе от града. Не превиши скоростта нито веднъж. Нямаше смисъл да привлича вниманието.
След по-малко от час вече беше паркирал пред магазина, където работеше Руби Дий, и чакаше. Купувачи и доставчици щъкаха напред-назад, а откакто бе спрял, паркираха още половин дузина коли. Врани кръжаха в търсене на плячка, а някакво бездомно куче, след като доста време се лута между автомобилите, най-сетне вдигна крак до гумата на хубава спортна кола.
Добър избор.
Пушеше трета цигара «Марлборо», когато забеляза Руби Дий. Тя се готвеше да си тръгва. Говореше с няколко от другите касиери, докато развързваше престилката си. После махна с ръка на нещастниците, които оставаха да работят, и излезе.
Рос бавно се усмихна. Хвърли фаса си на земята.
Руби все още бе хубава, а и страхотна в леглото. Поне навремето, когато Рос я чукаше, беше така. Спомняше си много добре. Тя бе същински огън. Зачуди се дали все още е толкова добра. Само при мисълта за това членът му започна да се втвърдява.
Беше отрязала косата си и сега тя се спускаше на вълнисти махагонови пластове около сладкото личице с огромни кафяви очи. Някои я оприличаваха на Одри Хепбърн, но Руби Дий беше доста по-едра.
Ерекцията му го накара да потръпне. От години не беше пипвал жена. От години. Непрекъснато потискаше желанието си, докато беше в затвора. Откакто излезе, всяка жена му изглеждаше страхотно парче. Толкова се беше разгонил, че му се струваше, че ще полудее.
Изчака докато Руби извади връзка ключове от портмонето си и започна да отключва ескорта, който караше. Бързо скочи от камиона. От момичето го деляха само няколко колички със стока и стара зелена кола с надпис: «Продава се».
— Руби — подвикна й Рос и тя трепна.
Обърна се. Държеше ключовете пред себе си, като че те можеха да й осигурят някаква защита.
Промърмори нещо под носа си. Нещо, което много приличаше на:
— Господи, помогни ми! — Малко по-високо додаде: — Рос. Чух, че си излязъл.
Изглеждаше като животно, хванато в капан.
— Във всеки случай, не благодарение на теб.
— Аз… аз не разбирам какво искаш да кажеш.
Но огромните й очи бяха изпълнени със страх.
Рос се облегна на вратата на ескорта, за да е сигурен, че тя няма да може да я отключи:
— Напротив, скъпа. Много добре разбираш. Твоите показания ме изпратиха в затвора.
— Не, Рос, не е така. Аз, ъъъ, аз просто казах в съда какво съм видяла. Това е всичко.
— Сигурна ли си? — Рос знаеше, че погледът му е заплашителен. Протегна се и хвана една от къдриците й. Уви я около пръста си.
Руби се дръпна като опарена:
— Да, господине, сигурна съм. Бяхте в пикапа на Невада Смит. Пиян като прасе. Видях ви, когато излязох от «Уайт хорс». Тъкмо влизахте на паркинга пред магазина на Естебан. — Тя изведнъж млъкна. — Виж, Рос, не искам неприятности. Не виждам причина да обсъждаме този въпрос. Вече не си в затвора. Какво ти пука?
— Какво ти пука? — повтори Маккалъм. — Какво ми пука? — Гняв заигра във вените му. — Изгубих десет години от живота си, защото ти излъга, Руби. Десет години! Две в следственото и осем в затвора. Имаш ли някаква представа колко време е това? Имаш ли? — Тя не отговори и Рос я изгледа свирепо. — Затова ми пука.
— Аз… аз не съм лъгала.
— Може да си видяла камиона на Смит онази нощ, но не аз съм бил зад волана. Според мен Естебан се е скарал със Смит и ще ти кажа защо — защото Невада трампи Бианка с Шелби Коул. Рамон имаше лош нрав, всички го знаят. Най-вероятно се е нахвърлил върху Смит с нож или пушка, или каквото му е било подръка и Невада го е очистил.
— Ти си луд! — ахна Руби. — Невада не е убивал никого.
— Нито пък аз, но аз си платих, нали? — Рос присви очи и се втренчи в младата жена. Тя потрепери.
Маккалъм усети прилив на сила. Хареса му, че Руби пребледня още като го видя. Протегна ръка към нея, но тя се дръпна:
— Не ме докосвай, Рос, или ще извикам полицията. Това че Калеб отрече показанията си и сега прави пари, продавайки историята на онази журналистка, не означава нищо. Аз казах истината за онази нощ.
Рос напълно игнорира тази проява на находчивост. Сграбчи я за китката. Пръстите му обгърнаха костта, която беше толкова малка, че му се стори, че би могъл да я счупи само ако я извие.
— Каква журналистка? За какво говориш?
— Репортерката от «Лоун стар» — Катрин Еди-каква-си. Тя е сключила сделка с Калеб.
— Този лъжлив кучи син смята да прави пари от моята история? Това вече надминава всякакви граници. Първо ме праща в затвора, а после забогатява за моя сметка. И за какво? Той умира, нали?
— Не… не знам. — Руби сви рамене, но Рос не смяташе да я пуска.
— Това наистина ме вбеси. — Той я разтърси и младата жена изплака.
— Ще извикам ченгетата, кълна се — предупреди тя.
— Нима? — присмя й се Рос и се приближи на един дъх разстояние от бузата на Руби. Усещаше страха й и той му действаше като афродизиак. Мъжествеността му стана твърда като скала. — Струва ми се, че ще е по-добре да си извикаш адвокат. Ти излъга в съда, Руби.
— Не съм. Казах, че съм те видяла да караш камиона на Невада, и наистина беше така.
Със сила, на каквато Рос не предполагаше, че е способна, Руби издърпа ръката си от неговата. После пъхна ключа и се опита да отвори вратата на колата. Не се получи. Рос не помръдна. Вместо това отново сграбчи ръката й.
Тя едва успя да преглътне.
— Разкарай се от пътя ми, Рос — изсъска в лицето му, — и никога повече не ме притеснявай!
— Това ли правя? Притеснявам ли те?
Мисълта му се понрави и той се усмихна вътрешно, забелязал пребледнялото й лице. Въпреки смелите си думи тя беше на път да си умре от страх и това бе чудесно. Опияняващо. На Рос му харесваше. Може би трябваше да метне Руби в каросерията на камиона си, да я притисне и…
Полицейска кола премина по улицата и Рос пусна младата жена — толкова рязко, че тя едва не падна. Не, не му беше нито времето, нито мястото. Трябваше да се поуспокои, да прояви търпение. Не биваше да си създава неприятности с ченгетата. Още не. Руби можеше да почака.
Освен това Рос имаше по-едра риба за пържене.
Глава единадесета
— Открих доктора — гласът на Левинсън звучеше като че бе в съседната стая, а не на хиляди мили разстояние.
— Къде? — запита Невада и спря да дъвче клечката за зъби, с която си играеше преди позвъняването.
— На шест фута под земята.
По дяволите…
— Как е станало?
— Както изглежда, е умрял от препиване. Живял е в Ямайка и е бил влюбен в рома. Отишъл си е преди две години.
Още една смърт.
— Сигурен ли си, че става въпрос за същия човек?
— Да, два пъти проверих данните. Ако искаш, мога да ги сканирам и да ти ги пратя по факса.
Невада не се съмняваше в думите му. Левинсън неведнъж в миналото бе доказвал, че може да му се вярва. Все пак би било добре да има данните:
— Изпрати ги — каза Смит. — Благодаря ти.
— Съжалявам, че новините не са добри.
— Аз също.
— Между другото, опитах да се свържа с Шелби Коул, но не можах.
— Тя не е в града — обясни Невада, а после помоли Левинсън да провери още някого — Рос Маккалъм.
— О, стария ти приятел — пошегува се детективът. — Ще видя какво мога да разбера, но предполагам, че за последните седем-осем години е чист.
— Може и да са десет — вметна Невада. — Но потърси нещо отпреди.
— Мислех, че навремето си изровил всичко.
— Направих го, но бях обвинен, че не съм обективен. А… като стана дума, има и още нещо…
— Нека позная: Джъдж Джером Коул.
— Точно така.
— Въпросът ти се урежда — усмихна се Левинсън.
Невада затвори слушалката. Обзе го неприятно чувство. Отиде в спалнята, където държеше лаптопа и принтера си. Десет минути по-късно вече имаше рапорта, а също и смъртния акт на доктор Нед Чарлз Пичърд, подписан от местния лекар. Според него Пичърд бе починал от естествена смърт на седемдесет и една години. Левинсън беше изпратил и сметката.
— Страхотно — измърмори Невада и в същия момент чу шума на автомобил.
Крокет излая.
— Тихо — нареди Смит и затвори компютъра. Надяваше се да е Шелби. Беше нервен, откакто тя замина за Сан Антонио; дори мислеше да тръгне след нея, но се отказа — не знаеше къде е отседнала. Дали му харесваше или не, истината бе, че се тревожи. Макар цели десет години, докато не бе живяла в Бед Лак, да не се беше притеснявал за нея, сега го правеше. Обаче и нещата се бяха променили. Появиха се анонимни писма, странни телефонни обаждания, Маккалъм излезе от затвора. Откакто преди около седмица дойде да говори с него, Шелби непрекъснато бе в съзнанието на Невада. Той наистина се тревожеше за нея.
Не само защото беше майка на детето му. Не. Чувствата му бяха много по-дълбоки. Всъщност — прекалено дълбоки. Не искаше да мисли за това, че Шелби е обсебила съзнанието му.
С надеждата да я види да слиза от наетия кадилак той излезе от къщата. Отпред обаче забеляза малка кола. Зад волана седеше жена, но не Шелби.
Крокет настръхна, оголи зъби и изръмжа.
— Тихо, момчето ми смъмри го Невада, докато стоеше на площадката пред къщата и наблюдаваше непознатата.
Тя слезе от колата и измъкна някакво куфарче. Едно от мускулчетата на шията му заигра. Не обичаше неканени гости, а напоследък те бяха станали прекалено много. Посетителката — дребничка, интелигентна на вид жена, с червена коса и доста зрял за годините й поглед, преметна презрамката на куфарчето през рамо и тръгна към къщата. На главата й имаше чифт слънчеви очила. Щом изкачи стъпалата, тя ги свали и ги прибра в страничния джоб на куфарчето.
— Господин Смит? — запита непознатата и му отправи двадесет и четири каратова усмивка, ярка като заснежено планинско било на зазоряване и също толкова студена.
Невада веднага застана нащрек. При него не идваха посетители, нито дори мисионери, които да се опитват да му наложат религията си. Тогава коя, по дяволите, беше тази?
И изведнъж разбра.
— Да.
Тя му протегна ръка:
— Катрин Неделески. Аз съм журналистка от списание «Лоун стар».
Ръкостискането й беше силно. Уверено. Въпреки това в погледа й имаше нещо странно, нещо, което инстинктивно караше Невада да не й вярва. Жената самоуверено бръкна в джоба на куфара си и извади една визитка. Сложи я в ръката му:
— В случай че не ми вярвате.
— Вярвам ви. — Но въпреки думите си, Невада разгледа визитната картичка. — Какво мога да направя за вас? — Той се облегна на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и премести клечката за зъби в другия край на устата си.
— Искам да ви задам няколко въпроса за нощта на убийството на Рамон Естебан.
Значи това било. Невада не се изненада.
— Вижте, аз писах рапорт. Свидетелствах в съда. Всичко е документирано.
— Знам, знам, но не бих ли могла да вляза и да си поговорим… наистина бих искала да чуя вашата версия за убийството.
— Моята версия?
— Добре де, вашата интерпретация. Все пак сте били там.
Никога не бе харесвал журналистите — бяха готови на всичко, за да открият сензация и да си спечелят слава. Тази изглежда имаше не повече скрупули от всички останали. Освен това нещо в погледа й, в настойчивия й поглед, го накара да се замисли. Дали не я бе срещал преди? Не, едва ли. Беше доста добър физиономист, щеше да я запомни. И въпреки това му изглеждаше позната.
Невада посочи пластмасовите столчета пред къщата. Щом седнаха, Крокет тихо изръмжа и легна на любимото си място на стълбите. Стадо дългокраки жребчета тичаха из близкото поле, а козината им лъщеше на светлината на залязващото слънце.
Невада се облегна, кръстоса крака и зачака. Репортерката седна на крайчеца на един от столовете, като че се страхуваше да не изцапа черната си пола.
— Нося си касетофон. — Тя отвори куфарчето.
— Без касетофони.
— Но…
— Вижте, не мисля, че имам какво да ви кажа. Разбрах, че сте интервюирала Калеб Суогърт — всъщност той не спира да се хвали с това и с парите, които ще получи от изгодната сделка с вас. Не мисля, че мога да добавя нещо към това, което той ви е казал.
— Вие сте бил в центъра на разследването — противопостави се Катрин и ароматът на парфюма й го погали. Не беше евтин, а и дрехите й бяха по-скоро от «Ниймън Маркус», отколкото от «К. Март». Би заложил любимата си кобила, че полата, обувките и плетената блуза, по дяволите, дори парфюмът й бяха на някоя известна марка. Въпреки че колата й далеч не беше нова и бе виждала и по-добри дни, Катрин не се страхуваше да харчи пари за външния си вид — значи журналистката се правеше на дама. Каква двойственост! Не, Невада не й вярваше ни най-малко.
— Двамата с Рос сте били заклети врагове — продължи тя със същата о-намирам-ви-невероятно-привлекателен усмивка. — Вие сте обявил, че той е откраднал пикапа ви в онази нощ.
— Съобщих, че някой го е направил. После се оказа, че е Рос.
— И едва не е умрял. Блъснал се е в дърво, нали така?
— Всичко е записано в рапорта ми — отговори Невада сухо. Тази жена не му харесваше. Беше прекалено лъскава, прекалено самоуверена.
— Но вие сте били приятели в гимназията.
— Не сме. Просто играехме в един футболен отбор.
Журналистката започваше да го нервира. Невада я изгледа сурово. Тя само примигна.
— Доколкото разбрах, двамата сте харесвали едно и също момиче? — Въпросът й не беше случаен. Тя се опитваше да насочи разговора към това. — Шелби Коул — дъщерята на Джъдж Джером — тук май го наричате Ред… — както и да е, дъщерята на Джъдж Коул.
Невада, вече леко ядосан, й се тросна:
— Излизах с Шелби известно време.
— А Рос? — попита журналистката.
— Трябва да питате него. — Невада се усмихна. — Но не мисля, че това е особено добра идея. Рос има лоша репутация, госпожо… — той погледна визитката, която все още държеше в ръцете си — … Неделески. И доста неприятен характер. Така че, ако бях на ваше място, нямаше да насилвам нещата.
Тя малко се обезкуражи, но въпреки това продължи разговора:
— Има ли нещо, което би трябвало да зная за взаимоотношенията ви с Рос Маккалъм?
Невада изсумтя:
— Не мисля, че съм имал взаимоотношения с Маккалъм.
— Вие сте се мразели. Целият град го знае. Още като тийнейджъри сте се сбивали на няколко пъти, а и седмица преди убийството на Рамон Естебан между двама ви е имало доста сериозна схватка. След нея и вие, и той сте лежали в болница. Вие сте изгубил едното си око, а Маккалъм е бил със счупени ребра и извадено рамо. За какво се сбихте?
— Имахме спор. Доста задълбахме, а Маккалъм, както вече ви казах, има лош характер.
— А вие защо участвахте в схватката?
— Защитавах позициите си. Вижте, мисля, че говорихме достатъчно. Както вече ви казах, всичко, което трябва да знаете, е в съдебните записки. — Невада се изправи, за да й покаже, че интервюто е приключило.
Тя не схвана намека.
— А вие къде бяхте по времето, когато Рамон е бил убит?
— Написано е в рапорта ми — на обиколка.
— Сам ли? — Тя дори не се постара да скрие подозрителните нотки в гласа си.
— Тогава нямах партньор.
Катрин повдигна вежди, явно информацията й се стори особено важна:
— Оръжието на убийството така и не бе намерено, нали?
— Доколкото ми е известно.
— Но вие сте имал пистолет същия калибър като този, с който е бил убит Рамон, и той е изчезнал, нали?
— Така беше. — Невада запристъпва от крак на крак.
— Вие така и не намерихте пушката си?
— Пистолета. Не, не го намерих.
— Но ловната ви пушка е била в камиона при Рос Маккалъм?
— Убийството не е било извършено с нея.
Катрин игнорира тази забележка:
— След разследването са ви помолили да напуснете работа. Защо?
Жилите на врата му се напрегнаха:
— Подадох оставка, госпожо Неделески, по лични причини.
— Какви?
Смрачаваше се, но Невада не светна лампата. Журналистката не показваше с нищо, че смята да си тръгва, така че Смит реши да й го напомни:
— Интервюто приключи.
— Вярно ли е, че вие сте вкарали Рос Маккалъм в затвора?
— Имаше дело и го признаха за виновен.
— Но дали на свидетелите е можело да се вярва? Те са били ваши хора, нали?
— Казах ви, че интервюто приключи.
Тя колебливо се изправи на крака и взе куфарчето си:
— Знаете ли, господин Смит, в тази история има доста неясни неща.
— Нима?
— О, да. — Тя кимна, като че се съгласяваше сама със себе си. После преметна презрамката на куфара и се зае да търси ключовете от колата. — И аз смятам да ги изясня.
— Направете го — изръмжа Невада.
Тя за последен път отправи към него ледената си усмивка и тръгна към колата. Поклащаше бедрата си с такова старание, като че бяха нещо изключително. Невада обаче не се впечатли. Та тя беше не по-безопасна от отровна змия!
Когато седна зад волана, слънцето вече залязваше. Дълги пурпурни сенки прошариха полетата и първите звезди заблестяха в небето. Някъде в далечината зави койот. С разтворени крака и скръстени пред гърдите ръце Невада проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Каза си, че не бива да позволява инсинуациите на Катрин да го притесняват. Тя беше просто една опортюнистка, нищо повече. При все това Смит усети, че Неделески има някакъв личен интерес Рос Маккалъм да остане на свобода.
Какъв ли? Габаритните светлини на ескорта изчезнаха между дърветата. Смит присви очи. Забрави я. Няма да може да открие нищо, което би ти навредило. Въпреки това Невада беше притеснен. Влезе в къщата и вдигна телефона. Набра номера на Шелби — беше го запомнил наизуст. Зачака, но се включи телефонният секретар.
Не си направи труда да остави съобщение.
Обзе го неприятно чувство — отчасти заради журналистката, отчасти защото се притесняваше за Шелби. Освен това беше разочарован, че Пичърд е починал и е отнесъл цялата информация за Елизабет със себе си в гроба. Не че смъртта му бе особено изненадваща, просто тя означаваше, че шансът да открият дъщеря си е станал още по-малък. Неговото дете! Детето на Шелби! Колкото и странно да беше, Невада твърде бързо свикна с факта, че е баща.
И сега, откакто разбра за Елизабет — и я прие — Смит не знаеше какво да прави. За пръв път в живота си нямаше план. Това го притесняваше. Много го притесняваше.
Милион звезди бяха обсипали тъмното небе, а полумесецът надничаше иззад хълмовете.
Когато излезе на пътя към Бед Лак, Шелби спусна гюрука. Прозорците бяха отворени и горещият тексаски вятър рошеше косата й, галеше бузите й. Шелби се чувстваше уморена, ядосана и изтощена от горещината, когато пред нея заблещукаха светлините на града. Настъпи газта и здраво стисна волана. Не чуваше музиката, която пускаха по радиото, не забелязваше нищо друго, освен асфалтовата ивица пред себе си. Два дни в Сан Антонио и какво?
Нищо.
Nada.
Ziilch.
По дяволите! Сега знаеше за Елизабет не повече, отколкото в деня, когато се върна в Бед Лак, изпълнена със справедливо възмущение и майчинска решителност. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто получи писмото и снимката, а всъщност това стана само преди седмица. Тогава защо всеки изминал ден й се струваше пропилян — двадесет и четири изгубени часа, които би могла да прекара с дъщеря си?
— Къде си? — запита тя детето, което никога не беше виждала. Но не, не биваше да позволява на отчаянието да обсебва душата й. Щеше да намери Елизабет. Трябваше да го направи. Нямаше да се успокои, докато не го направи.
Светлините на Бед Лак вече бяха съвсем близо.
Стомахът й закъркори, когато видя табелката на гостилница. «Уел кам ин».
Беше планирала да се прибере, да поплува, за да се отморят мускулите й в хладната вода и да се освободи от главоболието, което я мъчеше. Преди да влезе в града обаче, Шелби отби на запад по тясна уличка, която водеше към ранчото на Невада. Може би той беше разбрал нещо през последните дни.
Това ли е причината, или просто искаш да го видиш отново? При тази мисъл пръстите й още по-здраво стигнаха кормилото и Шелби погледна в огледалото за обратно виждане. Откакто бе излязла от Сан Антон правеше това на всеки десет-двадесет минути. Трепереше и нервничеше, подсъзнателно очакваше някой да я следи, макар че това беше лудост. Някой се бе обадил в хотелската й стая малко преди да си тръгне и бе мълчал на телефона, но това не беше причина да умира от страх. Било е просто съвпадение, нищо повече. Никой не я преследваше.
Съвсем скоро щеше да види Невада отново. Така и трябваше. Та те двамата бяха родители на Елизабет!
Да, Шелби, така е, но нищо повече и ти го знаеш.
Тя потисна досадното гласче на съзнанието си, което я връщаше към реалността, и натисна газта до дупка. Кара така, докато не стигна до завоя преди ранчото на Невада. Сухи клони дращеха колата. Буболечки се блъскаха в стъклото. Сърцето й препускаше, гонено от страх и очакване. За частица от секундата й се прииска да не бе правила това малко отклонение от пътя. Ръцете й се изпотиха от нерви. Погледна се в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че червилото й не се е изтрило.
— Глупачка — смъмри се сама, а кадилакът уцели дупка. Вече не беше гимназистка, която се притеснява за първата си среща. Сега бе много по-различно.
Ето че се показаха и светлините на лампите в къщата на Невада. Вратата беше отворена. Устата й пресъхна. Паркира и скочи от колата още преди прахът от гумите да се е слегнал. Крокет се разлая и Невада излезе да види кой идва. Застана на вратата, раменете му докоснаха двете страни на рамката.
Защо ли всеки път забелязваше колко е мъжествен, небрежен, див и първичен? Като сухите, обрулени от вятъра хълмове. Беше земен, необуздан, истински тексасец.
И от типа мъже, от които трябва да се пазиш като от гърмяща змия.
— О, Шелби! — провлече той и устата му бавно се разтегна в усмивка. — Каква изненада! — Зъбите му изглеждаха снежнобели на фона на мургавата кожа. Очите на Смит безжалостно се впиха в Шелби. — Липсвах ли ти?
— Толкова много, че не можех да спя нощем — пошегува се тя.
— Аз също. — В очите му се появиха игриви пламъчета и част от притеснението й се стопи. Невада повдигна едната си вежда и я изгледа изпитателно. На бузите му се появиха трапчинки. — Честно казано, не очаквах да си признаеш.
Той се заяждаше и макар да се бе зарекла да не му се връзва, Шелби не можа да се сдържи:
— Опитай се да се вземеш в ръце, Невада. Аз го направих.
— По дяволите — измърмори Смит и докато тя се опитваше да мине покрай него, силните му ръце я обгърнаха. Преди да е успяла да каже каквото и да било, Невада я придърпа към широките си гърди. Взря се в Шелби над чупения-си-повече-от-веднъж нос. Очите му изглеждаха сребристи на лунната светлина. — Вие сте най-лошият лъжец, когото някога съм срещал, госпожице Коул, а това е много показателно, имайки предвид, че познавам доста добри измамници.
— Сигурна съм в това. — Шелби вирна брадичка. Нямаше намерение да се признава за победена, но не можа да се абстрахира от топлината на пръстите му, които галеха гърба й. — И какво смяташ да направиш по въпроса? — пошегува се тя.
Невероятната му усмивка се появи отново:
— Искаш ли да разбереш?
Не!
— Може би.
Господи! Защо си играеше с него? Едва дишаше и бе толкова близо до Невада, че устните му можеха да й донесат големи неприятности.
Смит повдигна вежди:
— Гледай тогава.
Целеустремено прокара загрубелия си от работа пръст по извивките на врата й.
О, господи! Шелби имаше чувството, че ще се разтопи. Кръвта й закипя, но тялото й трепереше. Сърцето й запрепуска лудо.
Невада сложи едната си ръка на рамото й, палецът на другата бе върху трапчинката на гърлото й. Ако искаше, би могъл да й извие врата, но Шелби му вярваше. Глупавото й сърце не се съмняваше в него.
Невада долепи топлите си устни до нейните и тя изстена.
Спри, Шелби, той те прелъстява, а ти се поддаваш. Спри сега, докато още си в състояние да го направиш.
Невада вдигна глава и впери поглед в нея. Пръстът му започна да описва чувствени кръгове около врата й.
Искам те!
Той ли го каза?
Или тя?
Въглените на отдавна загаснал огън се разгоряха отново. Шелби знаеше, че е лудост да остава насаме с него, да го докосва, да позволява на аромата му да възбужда сетивата й, но не можеше да спре. В момента просто не можеше да мисли.
Невада я облегна на стената и сведе глава. Макар да знаеше, че да го целуне е лудост, Шелби не можа да му устои. Устните на Смит докоснаха нейните и тя потрепери. Голите му ръце — силни, но ласкави, я прегърнаха и коленете на Шелби заплашиха да се подкосят. Когато устата му срещна нейната, Невада прошепна:
— Ти си най-твърдоглавата и най-сексапилната жена, която някога съм срещал.
— А ти си най-лошият ми кошмар.
— Знам.
О, господи! Шелби едва можеше да мисли, а камо ли да води разговор. Желание обсеби съзнанието й. Едва се въздържаше да не го сграбчи и да го помоли да остане с нея завинаги.
И тогава той я целуна. Страстно. С цялото си тяло като че имаше намерения никога да не спре да го прави. Устата му изследваше нейната, тялото на Невада бе плътно прилепено към тялото на Шелби. Безумни мисли се надигнаха в съзнанието й — жарки като източния тексаски вятър и дори по-буйни от него. Небивал копнеж изпълни душата й. Едва дишаше. Едва издържаше.
Тя изстена и нетърпеливият му език облада устата й. Шелби затвори очи. Спомени от миналото се надигнаха в съзнанието й. О, господи, колко го обичаше тогава! И все още го искаше.
Езикът му си играеше с нейния, галеше устата й. Беше навсякъде. Ръцете на Невада силно я притискаха, дишането му бе накъсано като нейното.
Не прави това, Шелби, опасно е!
Спомни си как се любиха в пролетната буря, как красивото му тяло се сля с нейното, а голите й бедра с радост го приеха. Спомни си мириса му, вкуса му — същите като сега.
Невада вдигна глава и Шелби се притисна към него:
— Липсвах ли ти? — Пак се закачаше. Пръстите му си играеха с косата й. Дори я оскубаха, за да отвори очи и да го погледне.
— Не. Нито за секунда.
Той се разсмя:
— Естествено е толкова лош лъжец като теб, Шелби Коул, да не знае кога да признае истината.
— Какво? — попита тя задъхана. — И да разваля това удоволствие?
— Предизвикваш ме, скъпа, може да стане опасно.
— Нима — засмя се Шелби. — Не виждам защо.
— Както ти казах по-рано, само гледай. — Той я целуна отново, този път по-настойчиво. Страстните му, уверени устни срещнаха нейните. Пръстите му намериха копчетата на роклята й. Стигнаха до гърдите й. Ето че зърната й се втвърдиха, очертаха се през черната коприна на сутиена й.
Вътрешно Шелби се разтапяше.
Невада зарови лице между гърдите й, дъхът му — топъл и влажен, ги погали. Шелби си спомни удоволствието, което й доставяше някога. Господи! Колко време беше минало, откакто се бяха любили за последен път и въпреки това тя още го искаше.
— Толкова си красива — изрече тихо Невада и целуна гърдата й, после спусна език към зърното.
Шелби се извиваше в ръцете му, пръстите й пробягаха през косата му. Със стон, който отекна дълбоко в душата й, Смит захапа гърдата й, засмука я — отново и отново.
Желание пулсираше в ушите й, изпълваше съзнанието на Шелби:
— Невада — изплака тя. Не можа да познае гласа си.
— Какво, скъпа? — попита той и дъхът му погали кожата й.
— Аз… аз…
— Знам. — Вдигна я на ръце и я понесе към малката си тъмна спалня. — Аз също.
Отпуснаха се върху дюшека и той хлътна под тежестта им. Зацелуваха се трескаво и огънят се разля по цялото й тяло, запулсира във вените й. Шелби знаеше, че трябва да спре тази лудост, че ако прави любов с него, това ще е най-голямата грешка в живота й, но онази дива, непокорна част от нея, която Невада бе събудил преди десет години, заговори в тялото й. И сега, когато беше сама с него, далеч от зорките очи на баща си и от притесненията за детето — тяхното дете — Шелби се остави на страстта.
Невада свали роклята й до кръста и хвърли сутиена на пода. Шелби разкопча ризата му и отхвърли всички съмнения, които крещяха в съзнанието й. От толкова време, толкова отдавна не се беше любила с него. Устните му бяха навсякъде, топлина се разля по цялото й тяло, желание изпълни вените й, запулсира в съзнанието й.
Невада разкопча и останалите копчета. Махна роклята и Шелби остана само по бикини. Дъхът му правеше магии по корема й. Тя усещаше пръстите, които я галеха — грапави, загрубели. Дълбока гърлена въздишка се отрони от устните й, когато езикът на Невада докосна пъпа й, а пръстите му се плъзнаха под задника й и го повдигнаха.
Той я целуна нежно. Езикът му се плъзна още по-надолу. Съзнанието й се завихри в чувствени кръгове и Шелби започна да изследва извивките на раменете и ръцете му. Невада изрита ботушите и смъкна дънките си.
Не, не, не! Не прави това!
Пръстите му се плъзнаха към бедрата й.
— Кажи ми да спра!
Да, кажи му.
— Не… не мога.
— Шелби, опасно е — прошепна тези думи съвсем близо до триъгълника й.
Трепереща, тръпнеща от желание, Шелби не можа да намери думи, за да го спре, а и не искаше. Тази нощ беше тяхна. Шелби не искаше да мисли нито за вчерашния, нито за утрешния ден. Усети топлите му, влажни устни върху вътрешната страна на бедрата си.
Изстена.
Тялото й крещеше от желание. Устните му се приближиха още.
Сърцето й препускаше, съзнанието й се замъгли. Невада целуна най-съкровеното й място и тя се отвори към него — гореща, изпълнена с желание и копнеж.
Искаше го, винаги го бе искала. Невада беше единственият мъж, на когото бе вярвала с цялото си сърце, и единственият, на когото беше позволила да го разбие.
Пръстите му се потопиха в нея. Шелби започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Кръвта й кипеше, тялото й пулсираше. Не! Вече не издържаше! Нещо в нея се пречупи — диво, необуздано. Съзнанието й се освободи, полетя. Шелби извика — с все сила, а само преди секунди гласът й беше толкова слаб.
— Невада!
— Тук съм, скъпа — промълви той и я придърпа към себе си. Дишането му бе накъсано, брадата му драскаше бузата й. Целуна я по устните, а коленете му разтвориха краката й.
И ето че чудото се случи. Тя го усети в себе си.
— О, господи, Шелби, липсваше ми — изрече задавено Невада и влезе още по-дълбоко в нея.
Шелби затвори очи, отдаде се на усещането от близостта му, тялото й се движеше в синхрон с неговото. Нагоди се към ритъма му невероятно бързо — като че бяха любовници от години.
— Шелби… колко си красива, Шелби — прошепна той.
Гласът му беше дрезгав, тялото — мокро от пот. По-бързо и по-бързо, подобно на излязъл от контрол галопиращ кон, Невада се движеше. Дишаше тежко, притискаше я към себе си. Шелби не можеше да мисли, едва дишаше.
Обичам те, Невада, помисли си отчаяно и дори се опита да го изрече, но гласът й секна. В съзнанието й проблесна светкавица. Тялото й изпадна в конвулсии.
— Не мога да спра, не мога… — Той замръзна на място, мускулите му се напрегнаха, изви гръб и свърши в нея. Задъхан се отпусна върху тялото й. Дишането му бе накъсано, хрипливо.
— Господи! — прошепна, прилепил устни до шията й.
Шелби се притисна към него и изведнъж избухна в неочаквани, нежелани, горещи сълзи:
— Аз… аз съжалявам… Не исках…
— Шшшт. Всичко е наред. — Силните му ръце я обгърнаха, притиснаха я към тялото му, погалиха я по главата.
Шелби се заслуша в учестения, неравномерен ритъм на сърцето му. Изхлипа. Не искаше да плаче, но просто не можа да се сдържи. Невада я целуна по челото и Шелби потисна желанието да си поплаче на рамото му.
— Притеснявах се за теб — призна той, докато лежаха в тъмнината на стаята. През леко отворения прозорец долитаха звуците на нощта — мучене на крави и бръмчене на автомобилни двигатели.
— Защо?
— Не знам. Напоследък се случват неща, които ме тревожат.
Матракът изскърца под тежестта му, когато се завъртя, протегна ръка и светна лампата. На светлината Шелби за пръв път видя спалнята му. Беше малка, компактна и изненадващо чиста. Старинен шкаф, тоалетка с огледало до леглото и малка масичка с компютър и принтер в ъгъла — това бяха мебелите. На стените нямаше тапети. Прозорецът беше само един. Над вратата бе окачена подкова, а в леко отворения гардероб се виждаха дрехите му, грижливо наредени на закачалки. Върху дървения под имаше няколко малки килимчета.
— Нервен си, защото Рос Маккалъм излезе от затвора. Това притеснява всички.
— А теб?
Тя се поколеба. Едва ли моментът бе подходящ да му каже за изнасилването, за това, че всъщност може да не е баща на Елизабет.
Шелби се изкашля и облиза пресъхналите си устни:
— Най-много мен — призна тя. Почувства, че я облива пот. Как би могла да му обясни? Какво ли щеше да си помисли за нея, ако узнаеше истината? Болката от миналото, чувството, че е била използвана, и срамът от това предизвикаха нови сълзи. — Но се опитвам да не се притеснявам.
Невада подсмръкна, настойчиво се вгледа в очите й, докосна с ръка бузата й:
— Знам какво се е случило — каза тихо.
О, не, Невада, не знаеш! Не би могъл. В гърлото й заседна буца. Тя се засмя тъжно и звукът самотно отекна между стените:
— Не мисля, че знаеш.
Очите му срещнаха нейните и в този миг Шелби разбра, че той е посветен в най-съкровената й тайна.
— Маккалъм те е изнасилил, Шелби. Това бе причината да заминеш, нали?
О, господи!
Сърцето й болезнено се сви. Очите на Шелби отново се напълниха със сълзи.
— Това, което Джъдж си мислеше, че не разбирам — рече тихо Невада и ръцете му накараха Шелби да го погледне, — когато говорихме онзи ден и той намекна, че работя само с половината факти, е, че Маккалъм може да е бащата на Елизабет.
— Не! — Шелби стисна юмруци. Съдбата не можеше да е толкова жестока. Очите й се напълниха със сълзи. — Искам да кажа… Искам да кажа… това… просто не може да е така.
— Това няма значение, Шелби.
— Разбира се, че има! — Нямаше, не можеше да повярва, че детето й, нейното скъпо бебе е било заченато с гняв и насилие.
Стомахът й се сви. Пот изби по челото й и Шелби отново затрепери.
— Ела. — Невада я прегърна и я целуна по челото. — Не си сигурна дали детето е от него или от мен и това те измъчва.
— Не — възпротиви се тя.
Невада хвана брадичката й и я повдигна, за да срещне очите на Шелби:
— Ти не си виновна.
— Но…
— Чуваш ли ме? — попита той, без да пуска лицето й, за да не може Шелби да извърне поглед. — Ти не си виновна.
Този път тя не можа да спре сълзите си. Неудържими, горещи и изпълнени със срам те се затъркаляха от очите й:
— Аз… аз…
— Шшшт. — Той пак я притисна към себе си и този път Шелби изплака на рамото му сълзите, които бе сдържала цели десет години. Беше споделила тайната си само с Джъдж, и то, защото той я накара против волята й няколко седмици след ужасната нощ.
Притисна се към Невада и почувства силата на тялото му. Той докосна с устни челото й, ръцете му галеха гърба й, докато плачеше:
— Всичко е наред, Шелби. Ще бъде наред.
Само ако можеше да му вярва! Да му се довери! Да живее с тези скъпоценни думи! Някъде дълбоко, в най-отдалечените кътчета на душата й Шелби успя да открие силата си. Трябваше да се стегне. Ако не за друго, то поне заради Елизабет.
Стисна зъби и не се поддаде на страха и агонията. Рос Маккалъм я беше изнасилил веднъж. Никой и никога нямаше да го направи пак. По-скоро би умряла, отколкото да преживее това отново.
Постепенно тя се успокои и когато и последното хлипане заглъхна, Шелби събра куража да попита:
— Как разбра?
— За Маккалъм ли? — процеди Невада. — От Баджър Колинс.
През замъглените си от сълзи очи Шелби забеляза здраво стиснатата му челюст, изтънелите като бръснач устни, разширените ноздри — като че бе усетил лош мирис.
— Маккалъм не си е държал устата затворена. Изфукал се е на Колинс и той ми каза.
Шелби изтръпна. Оказа се по-лошо, отколкото си бе мислила. Малката й грозна тайна, тайната, която беше споделила само с баща си, и то, защото я накара да го направи, явно се знаеше в целия град. Била е коментирана по задните улички, баровете, дори в църквата в Бед Лак. Може да е стигнало до Купърсвил, Остин и Сан Антонио. Джъдж най-сетне бе заподозрял, че депресията на дъщеря му не се дължи само на завършването и на бременността й и една вечер Шелби му се довери, умолявайки го всичко да си остане между тях — не искаше никой друг да знае за опозоряването й. Съдията, предвид гордостта и репутацията му, пребледня като платно, но остана край леглото й, за да я успокои. Не можа обаче да направи нищо повече, освен да я гали по главата и да й обещае, че ще запази тайната.
Но явно не е имало смисъл от това. Дори Невада знаеше. През всичките тези години той бе подозирал, че е била изнасилена, а тя се беше надявала Смит никога да не разбере.
Този път, макар да й се искаше да извърне поглед, Шелби успя да срещне очите му.
— Не бях сигурен, че е истина, и лично попитах Маккалъм — продължи Невада, без да я пуска от прегръдките си. — Никога не би ми признал, но изглеждаше толкова самодоволен, че веднага ми стана ясно.
— Тогава ли се сбихте?
— Да.
— Само няколко седмици преди убийството на Рамон Естебан?
— Да. — Очите му се взряха в нейните, като че ли очаквайки следващ въпрос.
— Тогава… тогава се носеше слух, че направо си се вкопчил в разследването, че не си допуснал никой друг да се заеме с него. Че… че ти…
— Съм искал да вкарам Маккалъм в затвора? Да пратя невинен човек зад решетките? — В гласа му нямаше нито капка съжаление, нито следа от разкаяние. — Може и да не съм събрал достатъчно доказателства, за да му дадат доживотна присъда, но, повярвай ми, Маккалъм заслужава да си стои зад решетките. — Невада се поколеба, като че искаше да каже още нещо, но се отказа. Шелби изтри сълзите си и се измъкна от прегръдките му. Пружините на леглото изскърцаха.
Разсъдъкът й бавно се върна и тя си даде сметка, че лежи гола в леглото на Невада, като че бяха отдавнашни любовници — мъж и жена, които се грижат един за друг, които си вярват. Да, но всъщност не беше така. Просто бяха двама души, хванати в един капан. Любиха се заради миналото, не заради бъдещето. Просто потискаха настоящите тревоги със секс. И макар Шелби да мечтаеше да го обича, истината бе, че двамата бяха от различни светове — бивши любовници, тръгнали по една следа, нищо повече.
Тя протегна ръка към дрехите си, но Невада бързо се обърна и я прикова към леглото:
— Чакай малко.
— Не. Мисля, че трябва да тръгвам. Не дойдох тук с намерение да… да… Ти знаеш.
— Да се възползваш от мен?
Тя се разсмя въпреки всичко, въпреки болката, пронизваща душата й:
— Ами да, всъщност планът ми не беше такъв.
— Това значи ли, че съм бил прекалено неустоим?
— Бинго! — Шелби изтри и последните сълзи от очите си. — Прав си, Смит, просто не мога да мисля, когато съм край теб.
— Господи! Благодаря ти за този дар!
Шелби се изкикоти. Какво у него я караше в един момент да й се иска да го шамароса, а в следващия да копнее да се люби с него, а само след секунди да се смее на думите му? Това беше абсурдно. Шелби започна да се облича, а Невада — изтегнат полугол на леглото — я наблюдаваше.
— Какво ти каза Финдли? — попита той и Шелби, която тъкмо обуваше бикините си, се изчерви.
— Не ми каза. — Тя веднага пъхна ръце в презрамките на сутиена. Изведнъж се разбърза да се облече. — Орин Финдли смята да си носи в гроба всичко, което знае. А при теб как е?
— Също няма добри новини. — Невада се протегна да вземе листите от принтера и ги подаде на Шелби. — Пичърд е мъртъв.
— Какво? — Тя тъкмо закопчаваше роклята си, но пръстите й се вкочаниха.
— Левинсън се обади преди няколко часа. Открил е доктор с име Нед Чарлз Пичърд в Ямайка, но човекът просто се е напивал до смърт. Починал е от препиване.
Шелби вече четеше документите. С всяка следваща страница надеждата й намаляваше:
— Преди две години… — Раменете й се отпуснаха. — Знам, че е минала само една седмица, но се надявах скоро да… — Гласът й затрепери и Шелби потисна желанието отново да избухне в сълзи. Не, нямаше да се разплаче. Трябваше да бъде силна. Заради Елизабет.
— Ще я намерим. — Невада звучеше толкова уверено. Силните му ръце я обгърнаха и я притеглиха към гърдите му. Миг по-късно Шелби отново лежеше, притиснала глава към рамото на Смит.
— Сигурно ще мине известно време, но ще я намерим — обеща Невада и целуна косата й.
Защо, по дяволите, се чувстваше толкова добре в ръцете на мъжа, когото се бе зарекла да избягва до края на живота си?
— Някъде наблизо си имаме съюзник… или поне човек, който иска да знаем, че Елизабет е жива.
— Но кой е той? И защо направо не ми каже — не ни каже — къде е тя?
— Хубав въпрос. — Невада се намръщи и Шелби интуитивно разбра, че си мисли същото, което и тя — че целият този сценарий може да излезе жестока шега, че някой — неизвестен враг, й е изпратил писмото и дори сега може да си седи и да се надсмива над фалшивите надежди и агонията им, знаейки, че никога няма да намерят детето. Снимката на Елизабет можеше да е просто монтаж — тялото на друго момиче и лицето на Шелби, сканирано отнякъде с помощта на компютърна графика. Не беше кой знае колко трудно да се направи.
Но Шелби не можеше да приеме това! Не и докато не се убеди лично, че Елизабет не съществува.
Телефонът иззвъня силно, прекъсвайки размишленията й. Невада сграбчи слушалката:
— Смит — каза той и Шелби почувства как тялото му се напряга, а изражението на лицето му заприлича на буреносен облак. — Кога? — попита. — Как? — Продължи да слуша още няколко минути, а после каза. — Ще бъда тук.
Затвори и се обърна към Шелби:
— Беше Шеп Марсън. Идва насам.
— Защо — попита Шелби и усети как я побиват тръпки.
— Калеб Суогърт е починал днес. — Невада седна на леглото и взе ризата си.
Шелби не помръдна:
— Толкова внезапно?
— Да. Това е проблемът. — Облече ризата и прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че някой не е могъл да изчака няколко седмици, докато бог сам си го прибере.
— Не…
— Така е, Шелби — каза Невада мрачно. — Полицията подозира, че Калеб Суогърт е бил убит.
Глава дванадесета
— Убит? Но… искам да кажа… нали беше в болницата и умираше и… това не води ли до някои заключения? — заекна Шелби.
Позвъняването й беше подействало като студен душ, а при това тя лежеше почти гола в леглото на Невада и се бе любила с него, макар че си беше обещала да не го прави.
— Не знам. — Смит се протегна за дънките си и ги обу. — Но явно е важно, след като Шеп смята да дойде дотук.
Това изобщо не й хареса. С Шеп бяха далечни роднини, по линия на някаква братовчедка. Винаги го бе намирала за груб и прекалено недодялан.
— Да видим какво ще каже. — Тя закопча роклята си и погледна в огледалото. Опита да приглади с ръка косата си. Не се получи. Грабна някаква четка от бюрото и се среса.
— Ако искаш, можеш да си тръгнеш.
— Защо? — попита тя. Погледът й срещна неговия в огледалото. — Не виждам причина да бягам.
— Може да стане деликатно. — Изражението му беше мрачно.
— За кого? За теб ли? — попита тя.
— За всички.
— Това не ме притеснява. — Шелби се обърна и опря четката в гърдите му. — Има ли нещо, което криеш от мен, Невада? — запита и пристъпи към леглото. — Защото ако е така, подбрал си най-подходящия момент да ми го кажеш.
— Просто не искам да се забъркваш в нещо, за което не си подготвена.
— Увърташ. Ако не си спомняш, Смит, току-що правихме любов тук. — Тя посочи с четката към леглото. — И освен това двамата заедно търсим дъщеря си. На едно мнение сме, че едва ли е просто съвпадение освобождаването на Маккалъм да съвпадне по време с новината, че детето ми — нашето дете — е живо. Нима не си съгласен, че имам право да искам да бъда част от всичко това? По някакъв начин освобождаването на Маккалъм, убийството на Рамон Естебан и снимката на Елизабет са свързани. А сега човекът, който промени показанията си, този, който стана причина за освобождаването на Маккалъм, е мъртъв — вероятно убит. И ти ме питаш дали съм подготвена да се забъркам в това. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и игличките на четката я убодоха. — Как мислиш?
Усмивката му беше не по-ярка от светлината на изгаряща двадесет и петватова крушка:
— Достатъчно, Шелби. Оставаш.
— Благодаря ти — изсумтя тя иронично. Остави четката на бюрото и пооправи роклята си с надеждата Невада да не усети, че част от нея — страхливата част, която винаги се беше опитвала да потиска — копнее да избяга. Никога не бе харесвала Шеп Марсън. Не желаеше да го вижда и сега, но ако искаше да намери детето си, трябваше да го направи. А Елизабет беше над всичко. Шелби бе твърдо решена да я открие.
Десет минути по-късно между дърветата проблеснаха фарове. Крокет започна да лае, но Невада бързо го усмири. Двамата с Шелби излязоха пред къщата.
Шеп слезе от пикапа си и Шелби въздъхна облекчена — поне не бе дошъл с полицейската кола. Дори не беше с униформа. Когато обаче лампите осветиха лицето му, младата жена забеляза, че изражението на шерифа е сурово, а очите му — дълбоко хлътнали. Беше си пуснал мустаци. Когато погледът му срещна очите на Шелби, ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха в подобие на напрегната усмивка.
— Добър вечер — произнесе той провлачено и козирува. Дъвчеше тютюн. — Шелби, чух, че си се върнала. Колко време стана вече? Около седмица? — Очите му пробягаха по тялото и измачканата й рокля. Невада дори не бе запасал ризата си, а беше и бос. Беше обаче твърдо решен да не коментира въпроса и Шеп би следвало да го е прочел по лицето му.
— Още няма седмица — изрече Шелби напрегнато. Никога не бе имала доверие на Шеп и това едва ли щеше да се промени таза вечер.
— Разбрах, че си отседнала при баща си.
— Да.
— Какво е станало с Калеб? — намеси се Невада. Стоеше до Шелби, ръката му почти докосваше нейната. Беше напрегнат като куче боксер, готово да защитава територията си.
— Намерен е мъртъв от старшата сестра. Само половин час преди това е пиел сок и обяснявал на една от сестрите, че ще си отиде от този свят богат. И изведнъж умира. Много вероятно е някой да му е помогнал да отиде при Всевишния, когото напоследък толкова почиташе.
— Но той и без това беше на смъртно легло — отбеляза Невада. — Защо ще му е на някого да го убива?
— Хубав въпрос. Работя върху отговора му. Калеб имаше много повече врагове, отколкото приятели.
— Защо мислите, че не е умрял от естествена смърт? — попита Шелби.
— Заради докторите. Те не са очаквали такъв обрат на нещата. Давали са му поне още няколко седмици. Но ще видим. Може и да няма за какво да се суетим. Може би Калеб просто е предал богу дух. Ще бъдем сигурни обаче едва след като бъде направена аутопсията. Ще проверим и болничните записи, за да видим кой го е посещавал същия следобед. Но нали знаете как е в Купърсвил, охраната на болницата май липсва през повечето време.
Шеп изплю струйка сдъвкан тютюн върху някакъв изсъхнал храст и леко повдигна панталоните си.
— Какъв може да е мотивът? — попита Невада.
— Кой знае! Може би на някого не му се е понравило, че Калеб се е раздрънкал. — Шеп се втренчи в Невада. Беше абсолютно сериозен. — Може би на някого не му е харесало, че се е разпял като птичка пред онази журналистка.
— На кого?
— Е, надявах се ти да можеш да ми кажеш. Маккалъм вече е свободен, но само защото Калеб се отказа от показанията си. Не ми се вижда вероятно при това положение той да е убил стареца. Калеб няма други роднини, освен дъщеря си, а Селест не е напускала Ел Пасо повече от месец. Вече проверихме. — Той се наведе и погали Крокет между ушите. После се изправи и продължи: — И така, в момента проверявам всички, които са посещавали Суогърт в последните две седмици. Ти си един от тях. — Очите му безкомпромисно се втренчиха в Невада.
— Наистина ходих в болницата.
— Защо?
— Просто ми беше интересно да разбера защо е променил показанията си — отговори Невада. Тялото му бе напрегнато до последния мускул. — Явно го е сторил за пари. Не е искал да умре, без да остави наследство на дъщеря си. — Той се вгледа в лицето на Шеп. — Посещението ти служебно ли е?
— По дяволите, не. Исках просто да поговорим като стари приятели, които са работили заедно. — Лъжите се сипеха с лекота измежду стиснатите му зъби.
Шелби не повярва на нито една негова дума.
— Просто се чудя кой би могъл да убие стареца?
— Все още съм на мнение, че е Маккалъм.
— В такъв случай ти трябва да си следващият, нали? — Шеп отново се изплю, после замислено прехапа долната си устна. — Както вече казах, според мен Рос би трябвало да целува земята под краката на Калеб. Ако старият не бе решил да става набожен и да пречиства душата си, Маккалъм щеше да си излежи присъдата и още да е в затвора.
— Да, но ако не бяха показанията на Суогърт, Маккалъм изобщо нямаше да стигне до затвора.
— Да не забравяме и твоето усърдие. — Очите на Шеп заблестяха, приличаха на дяволски пламъчета на огромното му лице. — Е, ако се сетиш за нещо, обади ми се. — Той козирува в посока на Шелби. — Радвам се, че се видяхме, Шелби. Поздрави Джъдж.
И си тръгна.
Качи се в пикапа и запали двигателя. Мирисът на прах и изгорели газове изпълни въздуха. Някъде изцвили кон.
— Той мисли, че ти си убил Калеб — промълви Шелби.
— И защо ми е да го правя?
— Не знам, но Шеп изглежда абсолютно сигурен, че ти си го направил.
— Удавникът се хваща и за сламка. — Невада се обърна към къщата. — Влизай, ще ти сипя нещо за пиене.
— Мисля, че е по-добре да си вървя — каза Шелби и поклати глава. Нощта бе достатъчно наситена с емоции и тя имаше нужда да се отдели от Невада, трябваше й малко време, за да подреди мислите си.
— Можеш да останеш.
Думите му увиснаха във въздуха, сякаш бяха окачени на невидими нишки.
— Не… не мисля. — О, господи! Изкушаваше се да го направи. Да полежи в силните му прегръдки, да се люби с него отново, да се събуди до Невада и да гледа как ранните слънчеви лъчи играят по лицето и голата му кожа.
Гърлото й пресъхна.
— Аз не хапя.
— Сигурен ли си? — пошегува се Шелби и многозначително повдигна вежди. — Имам други спомени.
— Много си злопаметна, скъпа.
— Така ли?
Толкова бързо, че Шелби не успя да се отдръпне, Невада я сграбчи с неимоверно силните си ръце и я притисна към себе си:
— Определено. — Пръстите му обхванаха раменете й, а устните на Невада покриха Шелбините. Страстни. Горещи. Обещаващи. Тя затвори очи за момент. Имаше чувството, че ще се разтопи. — Съвсем определено — повтори Невада и вдигна глава.
Очите му бяха тъмни като нощта, а на устните му играеше онази негова насмешлива усмивка, която Шелби помнеше от юношеските си години.
И изведнъж той я пусна. Младата жена дори залитна — толкова неочаквано беше. Някак успя да вземе нещата си и да изтича до кадилака. Запали двигателя и потегли. Очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане, от Невада, който стоеше на вратата с широко разтворени крака. Краищата на ризата му се развяваха от лекия вятър, а профилът му бе мъжествен, както винаги.
Господи! В какво се забъркваше? Губеше самоконтрол, позволяваше си отново да се влюби в него — не! Пръстите й се вкопчиха в кормилото с все сила. Влюбваше се. Глупости! Просто се бе поддала на усещанията на мига. Емоциите бяха надделели над разума и тя се озова в леглото с Невада. Това, което правиха, едва ли би могло да се нарече любов. Е, беше я довел до оргазъм. Беше й доставил удоволствие. Успокои я. Каза й, че всичко ще бъде наред. И какво от това? Такива неща се случваха всеки ден.
Да, но на теб ти се случва за пръв път!
Шелби стисна зъби. Припомни си, че това не трябва да се повтаря, не биваше да се поддава на чара му отново. Тя имаше една-единствена цел — да намери детето си.
Докато караше към Бед Лак, продължаваше да поглежда в огледалото за обратно виждане. И ето че зад нея се появиха светлините на кола. Нещо повече, би се заклела, че ако намали скоростта или дори спре, фаровете на втория автомобил ще си останат на същото разстояние.
Внушаваш си, каза си Шелби и опита да си припомни кога точно забеляза, че я следят. Дали беше веднага, след като излезе на шосето от ранчото на Невада, или натрапникът я бе причаквал в някоя от отбивките?
— Няма нищо подобно — произнесе тя на глас, но очите й не се отделиха от огледалото.
Когато намали скоростта, преди да влезе в Бед Лак, очакваше колата зад нея да приближи. Но не! Преди да успее да различи модела или номера, преследвачът зави — може би просто пътят му дотук съвпадаше с нейния.
Престани, заповяда си Шелби. Обикновено не беше толкова страхлива и не обръщаше внимание на подобни глупости. Сега просто се бе притеснила от срещата с Невада, новината за смъртта на Калеб и безплодните усилия да открият Елизабет. Трябваше да си изработят нов план за действие, да намерят друга следа, по която да тръгнат.
Ето че навлезе в Бед Лак — прашното малко градче, в което беше израснала, градчето пълно с лъжи и тайни, малко приятели и много врагове. Мина покрай аптеката и бакалията. Зави надясно и забеляза, че магазинът на Естебан още е отворен. Тиха испанска музика се лееше през вратата. Ето че се показа и Бианка. Излезе и си запали цигара. После проследи с поглед колата на Шелби. Магазинът на Естебан не се беше променил кой знае колко и Шелби опита да си представи какво се беше случило преди десет години.
Доколкото бе разбрала, Рамон беше останал да работи сам онази нощ. Синът му Роберто е трябвало да дойде да го смени по-късно. Бианка бе работила с Естебан по-рано същата вечер, после се прибрала да види майка си, но пак се върнала в магазина малко преди да пристигне Роберто. Говорила с баща си и Рамон излязъл да изпуши една цигара. Цели три часа след това никой не го е виждал. Намерили тялото му на четвърт миля разстояние, в една канавка зад магазина за части на Уолт Сойър. Куршум тридесет и осми калибър бил пронизал главата му. Оръжието на убийството така и не бе намерено. Според Джъдж, който разказа на Шелби какво се е случило, десетки заподозрени и свидетели били разпитани. Рамон, макар да бе виден и проспериращ испанец, далеч не беше обичан. Напротив, говореше се, че е ужасно стиснат, че враговете му са не по-малко от приятелите и че има отвратителен характер. Малко хора биха дръзнали да излязат на глава с него. Англоезичните в града смятаха, че не е стока. Не им се нравеше, че Рамон и семейството му, които работеха по цял ден, просперираха, докато самите те — не толкова трудолюбиви като Естебанови — западаха. Испанецът имаше много завистници.
Рос Маккалъм не криеше неприязънта си към сополивия паралия. Баджър Колинс беше счупил един от прозорците на магазина преди години, а Нел Харт — сервитьорка в местния ресторант — беше избягала от града, защото се виждаше с Рамон. Не че й пукаше от жена му, причината бе, че Естебан е мексиканец.
Какъв позор! Пълен срам за едно бяло момиче.
Хората в Бед Лак бяха изпълнени с предразсъдъци. Дори бащата на Шелби — съдията, човекът, който би следвало да бъде справедлив към всички, независимо от цвета, расата или религията, не одобряваше поведението на Нел.
Това, разбира се, беше много отдавна. Шелби още бе малка, а майка й беше жива. Оттогава разбиранията малко се бяха променили. Дори и днес обаче, скрити зад фасадата на лицемерна доброжелателност, старите предразсъдъци и нетолерантност още живееха в малкия градец.
На следващия знак стоп Шелби зави надясно, подмина офиса на електротехниците и намали газта щом стигна до гигантска двуетажна постройка на улица «Либърти стрийт». В тази стара колкото самия Бед Лак сграда се намираха офисите на баща й. Шелби паркира и докато изключваше двигателя, се зачуди какви ли тайни пази древната постройка. Подозирайки, че няма да й се удаде да влезе, Шелби слезе и се опита да отвори вратите на главния и задния вход. Безуспешно. И двете бяха заключени. На прозорците имаше малки лепенки, предупреждаващи, че обектът се охранява. Щеше да се наложи да почака. Въпреки това не смяташе да се предава. Не още. Шелби отново се качи в кадилака и се върна в магазина на Естебан — всичко останало бе затворено. Поиска чаша кафе. На касата беше Бианка.
— Нещо друго? — попита тя без особен ентусиазъм.
Алените й устни бяха здраво стиснати, а ако погледът й можеше да убива, Шелби вече щеше да е в ковчег. Бианка подаде на госпожица Коул празна пластмасова чашка — магазинът работеше на самообслужване.
— Благодаря… Не, почакай… — Не беше яла от часове, но съзнанието й бе обсебено от толкова събития, че съвсем беше забравила за глада. Сега обаче стомахът й се обади и тя не можа да се сдържи да не си купи нещо сладичко. Взе пакетче шоколадови бонбони с лешници от стелажа и каза: — И това също.
— Si. — Пръстите с перфектен маникюр бавно пробягаха по клавишите на касата. Изразителните очи на Бианка избягваха Шелбините. — Един и осемдесет и девет — каза Естебан.
Шелби подаде петдоларова банкнота и отиде до барплота, където бяха сложени три кафеника. Пред всеки имаше бележка с марката на кафето. Шелби избра един и напълни чашата си. Добави и пакетче сметана на прах.
Вратата се отвори, но Шелби, която разбъркваше кафето си, не забеляза кой влиза. Доближи чашката до устните си и докато отпиваше от горещата течност, се замисли как би могла да влезе в офиса на баща си. Можеше да опита с взлом или да открадне ключовете, или просто да посети Джъдж, а после да се скрие в чакалнята и…
— Вие сте Шелби Коул!
Тя трепна при звука на женския глас, произнесъл името й. Кафето се разля и изгори пръстите й. Шелби вдигна глава и се озова очи в очи с дребничка, симпатична млада жена, която не познаваше.
— Катрин Неделески. — Жената протегна ръка.
— Журналистката.
— Точно така. От списание «Лоун стар». — Непознатата бързо хвана ръката на Шелби с малките си силни пръсти и я стисна по навик. — Бих искала да поговорим.
Шелби вдигна поглед към кривите огледала на тавана. Забеляза, че Бианка ги наблюдава:
— За какво?
— За много неща. Може би сте чула, че подготвях материал с Калеб Суогърт, но той почина тази сутрин.
Шелби се взря в сините очи на журналистката. Макар да не я бе виждала никога преди, в нея имаше нещо познато, нещо, скрито в тайните ъгълчета на паметта й, което се опитваше да изплува, но също като образа й в огледалото засега беше безформено и неясно.
Когато Катрин най-сетне схвана, че мястото не е подходящо да се обсъжда смъртта на Естебан, тя каза:
— Ще ви се обадя. Вие живеете при баща си, нали?
— Засега.
— А докога?
— Всъщност не знам. — Шелби отпи от кафето си и усети как по челото й избива пот.
— В такъв случай ще ви се обадя.
Вратата се отвори и влезе Роберто — братът на Бианка. Заговори на испански толкова бързо, че Шелби успя да разбере само няколко думи. Лицето му бе почервеняло, а ръцете му трепереха, докато нервно ги прокарваше през косата си. Най-често повтаряше Madre. Шелби не схвана смисъла на целия разговор, но имената Суогърт и Маккалъм не можеха да бъдат сбъркани. Роберто каза нещо за cabron, но Бианка го прекъсна и многозначително погледна по посока на Шелби. Роберто не схвана намека и продължи да сипе ругатни на испански, между които споменаваше имената Маккалъм, Суогърт, Смит.
Бианка пребледня. Заговори гневно, преметна презрамката на кожената си чанта през рамо и излетя навън. Роберто продължи да си мърмори ядосано на испански.
Катрин наблюдаваше всичко това с повдигнати вежди:
— Чудя се какво ли е станало — каза тя, а в погледа й се четеше интерес.
През прозореца Шелби видя госпожица Естебан да се качва в колата си и да потегля:
— Нямам представа.
— Аз обаче мога да предположа.
Майка й не беше ли… е, меко казано, мръднала?
— Не на себе си.
— Точно така.
— Никога не съм я виждала.
— Е, аз говорих с няколко души в Бед Лак. Казват, че Елоиз — нали така се казваше? Майката?
— Мисля, че да.
— Че е смахната.
— Както вече казах, не познавам семейство Естебан — отговори Шелби и Катрин втренчи настойчивите си сини очи в нея.
— Какво ще кажете за утре? — попита Катрин. — Бихме могли да се видим в ранния следобед.
— Наистина мисля, че нямам какво да ви кажа.
Катрин се усмихна.
— Може аз да ви изненадам — възрази тя, а очите й сякаш искаха да кажат: Аз знам нещо, което ти не знаеш. Нещо много важно. — Е, ще се видим ли?
— Обадете ми се.
— О, задължително. — Катрин се обърна и тръгна към касата, а Шелби остана с чувството, че журналистката ще й донесе лоши новини.
В къщата на семейство Естебан цареше суматоха. Отпред бяха паркирани линейка и полицейска кола. Светлините им прорязваха нощта. Единият офицер стоеше на улицата и говореше по радиостанцията. Партньорът му най-вероятно беше в къщата.
Чуваха се детски плач и безразборни крясъци. Шеп паркира пикапа си. Бяха изминали няколко часа от почивния му ден. Беше седнал в «Уайт хорс», отпиваше от питието си и слушаше как Люси флиртува с един от постоянните клиенти. Откъм бара долиташе кънтри музика. Заместник-шерифът продължи да си измисля извинения, за да не се прибере вкъщи — при раздразнителната си бременна жена. Пеги Сю наистина си го изкарваше на него. Непрекъснато му опяваше да си направи вазектомия и да кандидатства за шериф. На всичкото отгоре имаше хиляда и един довода защо не бива да я докосва.
— Не и докато не си направиш вазектомия — настояваше тя през зъби. — И като стана дума за това, вземи и Скип със себе си. Побърква ме като лае и се опитва да избяга 'щот кучката на Фентънови пак се е разгонила.
Колкото и да мърмореше, Пеги Сю все не беше доволна. Беше бременна по вина на Шеп и заради това всички мъже — включително мъжките кучета — трябваше да бъдат кастрирани. Е, никой не можеше да накара Шепърд Белмънт Марсън да пее сопран. Поне засега.
Тъкмо си запроправя път през тълпата събрали се пред къщата съседи, и Бианка се появи на стълбите с малкия Рамон на ръце. От красивите й очи се стичаха сълзи. Опитваше се да успокои плачещото дете, макар самата тя да изглеждаше така, сякаш е на път да припадне.
— Какво става? — запита Шеп.
Докато пътуваше към дома си, чу по радиостанцията, че на този адрес е изпратена линейка. Тъй като много добре знаеше чий е адресът, веднага обърна посоката.
— Madre, oh poor, poor, Madre. Тя е… — Бианка избухна в сълзи, тъкмо когато двама санитари излязоха от къщата с носилка.
В нея беше Елоиз Естебан. Лицето й бе бяло като тебешир. В костеливите си пръсти държеше молитвена броеница, а устните й се движеха, мълвейки тиха молитва. Бианка хукна след санитарите.
Сърцето на Шеп се късаше заради нея. Притискайки детето към себе си, тя опита да хване ръката на майка си, докато санитарите пъхаха носилката в линейката. Зяпачите шепнеха помежду си.
— Madre, oh, Dios… Madre.
Вратите на линейката се затвориха. Санитарите се качиха вътре. Сирената зави и червено-бялата кола потегли.
— Ще те закарам — каза Шеп на Бианка и прегърна слабите й рамене, за да я успокои. Господи, какво приятно усещане! Кожата й беше толкова гладка. — Има ли кой да се грижи за детето?
— Не…
— Аз ще го гледам — обади се една по-възрастна жена по халат и чехли. — Живея през три къщи и…
— Не! — прекъсна я Бианка. Изражението на лицето й стана каменно. — Рамон остава с мен.
— Това може да се проточи — каза Шеп.
— Роберто ще дойде да го вземе. — Бианка беше категорична. — Ще затвори магазина и ще дойде в болницата.
— Но…
— Ние сме семейство. Нима не разбирате?
Малкият Рамон се беше вкопчил в леля си. Опрял глава в извивката на врата й, той стискаше Бианка с пухкавите си пръстчета.
— Достатъчно — каза Шеп, осъзнал, че Бианка няма да отстъпи.
Обърна се към зяпачите и вдигна ръце, за да привлече вниманието им:
— Можете да тръгвате, всичко е под контрол.
Без да изчака да се разотидат, поведе Бианка към камиона си и й помогна да се качи. Тя седна и намести малкия Рамон до себе си. Шеп изпита чувство на вина.
Би трябвало да си е вкъщи, при семейството. Пеги Сю със сигурност се беше изморила след цял ден тичане край Дони и Кендис. Винаги се изтощаваше и ставаше раздразнителна по време на бременност, а сега, освен че носеше петото им дете, трябваше да се грижи и за другите четири.
Тими и Роби бяха истински хулигани. Тими вечно се забъркваше в неприятности; Шеп го беше хванал да пуши опиум с приятели вече на два пъти, но макар да бе опердашил хлапаците, не каза на Пеги Сю. Роби пък винаги се влачеше с проклетниците на Доубър. Според Шеп на Роби нещо не му беше наред по рождение. Не че би го признал пред някой друг. Кендис беше сладурана, а Дони — ревльо. А сега на път беше още едно. По дяволите! Не можеше да мисли за децата си точно сега. Не искаше.
Парфюмът на Бианка изпълни купето и Шеп я погледна с крайчеца на окото си. По бузата й бавно се стичаше сълза. Как му се искаше да я изтрие с целувка:
— Как стана? — попита Марсън, докато превключваше скоростта и заобикаляше няколко от разотиващите се съседи.
— Madre, тя… тя е изпила прекалено много хапчета.
— Хапчета?
— Si. Приспивателни.
— Умишлено ли? — попита Шеп.
— Не. — Красивите устни на Бианка се нацупиха. — Тя… тя просто се е объркала. Понякога, когато не съм вкъщи, тя забравя да си вземе лекарствата… а сега… е изпила повече. Този път… — Гласът й затрепери и Бианка се прекръсти.
Шеп се опита да не гледа към гърдите й. Нямаше смисъл. В този момент дори твърдостта в панталоните не би му помогнала. Не. Трябваше да пренасочи мислите си. Знаеше го, но въпреки това през целия път до Купърсвил не спря да се чуди какво ли носи Бианка под черната си фланелка и дънките.
Дали пак е с онзи червен сутиен?
Или може би черен?
По дяволите, старият му член се изправи! Шеп се втренчи в светлините на идващата насреща кола. После почти двадесет мили кара с превишена скорост, като не спираше да си повтаря, че е женен.
Дали му харесваше или не, но Пеги Сю — някога най-доброто парче в целия окръг Бланко — беше негова съпруга.
Глава тринадесета
— Мисля, че трябва да поговорим — каза Шелби и изтича надолу по стълбите.
Баща й стоеше до вратата и тъкмо обличаше сакото си, докато самата тя беше още рошава и по пижама.
Джъдж тъжно се подсмихна:
— И откога имаш какво да ми кажеш?
Мускулите на врата й се напрегнаха:
— Откакто нямам други възможности.
— Разговорът не може ли да почака? — Съдията погледна часовника си и се намръщи. — Трябва да отскоча до офиса, после до ранчото, а за закуска имам среща в Купърсвил с едни инвеститори.
— Мисля, че ти знаеш къде е Елизабет.
Джъдж закопча сакото си и се протегна за бастуна от слонова кост, подпрян на портмантото до вратата:
— Вече говорихме за това.
— Знам, но мисля, че лъжеш. Тя е жива и на теб ти е известно къде е.
— Остави това, Шелби.
— Не мога! — Тя го хвана за ръкава. Пръстите й се впиха във фината материя на сакото. — Не разбираш ли, татко? Това е важно. Най-важното нещо в живота ми. Трябва да намеря Елизабет и ще направя всичко — абсолютно всичко, за да я намеря. Моля те, помогни ми! — Шелби беше на ръба на отчаянието. Джъдж бе единствената й връзка с детето. — Моля те… — Гласът й секна. — Моля те, татко.
Той въздъхна:
— Нищо не мога да направя, Шелби. — Раменете му се отпуснаха и изведнъж съдията придоби изморен, старчески вид. — Успокой се. Ти си млада. Ще се омъжиш за някой подходящ човек и ще си имате деца. Казах ти, че искам да те запозная с няколко мъже. Единият е адвокат в Сан Антонио. Неженен. Изглежда добре и е много умен. Според мен той ще се захване с политика и…
— Не! — Тя пусна ръкава му и отстъпи крачка назад. Гърбът й се опря в перилата на стълбите. — Ти не разбираш, нали? — Шелби се втренчи в баща си, като че виждаше непознат. — Не проумяваш какво е да знаеш, че детето ти е някъде, и да не можеше да го намериш.
— Знам обаче какво е да имаш дете и да го обичаш толкова, че да искаш само най-доброто за него.
— Дори ако неговите желания не съвпадат с твоите?
— Дори ако ме мрази заради това. — Джъдж взе куфарчето си и отвори вратата. — Когато дойде Лидия, кажи й, че няма да се върна за обяд. Не знам кога ще се прибера. Сигурно късно.
Той излезе, а Шелби го проследи с поглед, убедена, че никога няма да й помогне. Трябваше сама да открие дъщеря си.
Не съвсем сама. Имаш Невада Смит. Той е на твоя страна.
Дали? Можеше ли наистина да му вярва?
Започна да я боли главата. Беше спала съвсем малко. Многобройните грижи не й даваха мира цяла нощ. Защо си позволи да флиртува с Невада? Какво я накара да го целуне? И, о, господи, защо прави любов с него? Всичко между тях беше свършило много отдавна. И двамата го знаеха. Въпреки това не успя да се сдържи.
Отиде в кухнята и си наля чаша портокалов сок. Да, Невада изглежда наистина искаше да й помогне да намери дъщеря си. А после какво? Какво ако я откриеха?
Нали самият той бе казал, че може да е по-добре за Елизабет да остане да живее при осиновителите си!
Стомахът й се сви. Всъщност не беше мислила за това. Първо трябваше да намери дъщеря си, после щеше да мисли какво да прави.
Телефонът силно иззвъня. Шелби сграбчи слушалката:
— Ало?
— О, скъпа — прозвуча гласът на Лидия. — Мислех, че баща ти ще вдигне.
— Той вече излезе. Отида на среща. Каза, че сигурно няма да се прибере за обяд.
— Работи прекалено много. Преуморява си. Ако не внимава… — Гласът й заглъхна и тя се закашля. — Обаждам се да кажа, че ще закъснея тази сутрин. Елоиз е в болницата.
— Елоиз Естебан? — попита Шелби изненадана. Беше мислила, че само бог е в състояние да откъсне Лидия от задълженията й, при това с доста усилия.
— Si. Si.
— Добре ли е?
— Не знам. Изпила е прекалено много хапчета.
— Какви хапчета?
— И това не знам, но Бианка ми се обади и ме помоли да гледам малкия Рамон няколко часа, докато тя и Роберто са в болницата, за да поговорят с докторите, а…
— Добре. — Шелби отпи от сока си.
— Ако имате нужда от мен, ще дойда. Ще взема и детето.
— О, не… тук всичко е наред — прекъсна я Шелби и издърпа кабела на телефона, за да отиде до прозореца. Огледа басейна. Водната повърхност беше като стъклена, отразяваше утринната синева. — Върши си работата. — Шелби затвори. Тъй като беше сама в къщата, съблече пижамата и скочи в басейна.
Студената вода я обгърна.
Тласък с крака и Шелби се показа на повърхността. Пое си въздух и заплува към другия край. Докато се бореше с водата, не мислеше за плуването, а за живота си, за това колко се бе променил. Дъщеря й беше жива, беше някъде. Но къде? Наблизо? Или далеч? Или може би всичко това беше само шега? О, господи, кой би могъл да бъде толкова жесток и защо?
Стигна до края на басейна, направи кълбо под водата и заплува обратно. По-бързо и по-бързо. Беше се разсънила съвсем и разсъждаваше трезво. Снимката на Елизабет, единствената, която бе виждала, изпълни съзнанието й. В края на дължината на нейно място се появи образът на Невада и Шелби си припомни с каква лекота му се бе отдала миналата нощ. Това й изглеждаше толкова естествено, толкова правилно… О, не, не биваше да си спомня как се любиха. Не сега. Имаше по-важни въпроси за разрешаване.
Мисли, Шелби, мисли! Ти си умна жена. Как ще намериш детето си? Не може да няма начин. Трябва само да разбереш какъв е.
Отново беше до стената. Обърна се и започна да плува по гръб. Загледа се в небето. Няма съмнение, че Джъдж знае къде е дъщеря ти.
«Старият Джъдж Коул
имаше злобен характер
и противна душа.
Винаги носеше ласо,
винаги ходеше с пушка,
винаги го заобикаляха
трима верни подлизурковци.»
Телефонът иззвъня и Шелби пропусна едно загребване. Дали не беше някой с новини за Елизабет?
Бързо излезе от басейна и без да се изтрие, затича към кухнята. Вдигна слушалката:
— Ало?
Чу се изщракване.
— Ало? — повтори отново, макар да знаеше, че който и да бе звънял, вече беше затворил. — Ало!
Притесни се. Мълчаливите обаждания бяха станали прекалено много. При все това отново прие, че е станала грешка. Абонатът в другия край на линията би следвало да се извини, но…
— По дяволите! — промърмори тя и тръгна към стаята си.
За петнадесет минути си взе душ. Облече шорти и фланелка, сложи си малко червило и спирала и отново слезе в кухнята. Изтри водата от пода — нали бе изтичала да вдигне телефона мокра — а после, съобразила, че няма да е сама задълго, включи кафеварката и отиде в кабинета на баща си. Днес щеше да прегледа всичките му папки и ако в къщата имаше нещо свързано с дъщеря й, щеше да го намери.
— Идиот! — Ако можеше, Невада би си дръпнал един бой. Мислеше ли изобщо? Да се люби с Шелби Коул! — Глупак! Получи точно това, което заслужаваш.
Хвърли една вила сено в яслите и се загледа в кобилите, които се хранеха. Защо не можеше да устои на Шелби Коул? Преди години си внушаваше, че е така, защото тя бе единствената дъщеря на Джъдж — забранен плод, табу.
Но сега?
— По дяволите! — измърмори под носа си.
Свирна на Крокет и излезе на двора. Господи, колко бе горещо! Въздухът трептеше от мараня. Край главата му жужаха конски мухи. Беше твърде прашно и въпреки това Невада обичаше това място. Беше чувал от много хора, че роденият в Тексас винаги си остава тексасец. Явно, че това правило важеше и за него, макар Смит да не разбираше защо. Цяла сутрин го преследваха мислите за Шелби, за целувките, тялото, кожата й — мека и блестяща от пот, когато я докосваше. Не можа да се сдържи да прави любов с нея снощи и — по дяволите — съмняваше се, че някога ще може.
С една от работните ръкавици, които носеше, изтри потта от челото си и отиде в гаража. Като че ли там горещината не се усещаше чак толкова. Чуваше се жуженето на оси, а миризмата на машинно масло се опитваше да надделее над вечния мирис на прах. Отвън някаква кобила изцвили тихо. Невада клекна и огледа спадналата гума на ремаркето си. Намери гаечния ключ и започна да отвива болтовете.
Мислите му продължаваха да се въртят около Шелби и дъщеря им. Или може би дъщерята на Рос Маккалъм? Стомахът му се сви. Получи киселини и започна да върти гаечния ключ с такова ожесточение, че кокалчетата на ръката му побеляха. Маккалъм никога не трябваше да излиза от затвора. Никога!
Извади един от болтовете и го задържа в лявата си ръка. Премести гаечния ключ върху следващия. В Бед Лак ставаше нещо. Маккалъм излезе от затвора. Шелби се върна, и то за да търси детето си, което бе смятала за мъртво. Калеб също беше мъртъв — евентуално убит, а Елоиз влезе в болница — заради прекалено голяма доза хапчета — поне така му бяха казали в магазина за машинни части по-рано същата сутрин. Между тези събития трябваше да има някаква връзка. За градче като Бед Лак, където почти нищо не се случваше, те бяха прекалено много. Невъзможно бе да не са свързани.
Невада свали гумата, отиде до пикапа и я хвърли в каросерията.
Кой беше изпратил на Шелби снимката? Кой?
Този въпрос продължи да го измъчва, докато вървеше към къщата, за да вземе портфейла и ключовете си. Само ако можеше да разбере това, всичко щеше да си дойде на мястото. Беше сигурен.
Влезе в кухнята, изми си ръцете, после мина през спалнята, за да вземе каквото търсеше от бюрото си. Хвърли поглед към леглото — вече оправено — и усети как мъжествеността му се втвърдява. По дяволите!
Образът на Шелби изплува в съзнанието му — гола, тя лежеше до него, кожата й бе бяла и чиста, очите — сини като небето над Тексас, косата — рошава, а нощта — изпълнена с обещания.
Дънките му отесняха, а ароматът на Шелбиния парфюм изведнъж изпълни стаята.
Не можеше да се отърси от чувството, че тя е в опасност, че снимката на Елизабет е била някаква примамка. Но каква?
Мислите му веднага се насочиха към Рос Маккалъм. Той ли стоеше зад всичко това? Бившият затворник, който я изнасили; човекът, чието място беше в затвора?
Невада си облече чиста риза и прибра портфейла в задния джоб на дънките си. Излезе от къщата, като си повтаряше, че отива в града, за да оправи спуканата гума. Имаше обаче и други причини. Причини, свързани с Шелби Коул — дъщерята на Джъдж, принцесата, майката на детето му.
Фургонът наистина приличаше на кочина. Рос изгаси цигарата си и се огледа. Следобедната топлина изпълни дома му.
Живееше в тази консервена кутия откакто излезе от затвора. Опита се да я пооправи малко, след като добрата му сестричка Мери Бет отказа да го приюти. Може би си търсеше друг толкова добър като нея за нов съпруг. Рос изчисти, каквото можа, но въпреки това фургонът беше не по-хубаво жилище от килията му в затвора. Ламперията по стените се лющеше, килимът бе съвсем стар, а кранчетата на чешмите — ръждясали. По прозорците висяха паяжини с умрели насекоми в тях. Мебелите бяха стари, изпочупени и подбрани безразборно. Някак си успя да оправи електричеството, но с водопровода имаше проблеми — водата бе по-гореща и от най-жарките часове на деня, а и доста често спираше. Излезе от затвора, но това беше само билетът му към щастието. Трябваше да оправи много неща в живота си.
Калеб Суогърт беше мъртъв и вече нямаше кой да обяснява на репортерката какво се бе случило в нощта на убийството на Рамон. Тя би могла да получи информация само от първоизточника — човека, който бе осъден и пратен в затвора за убийството.
Е, щеше да се обади на тази журналистка. Той беше, който има право да сключи сделка с нея и да получи парите.
А имаше и някои стари дългове за плащане. Трябваше да си разчисти сметките с Невада. Този ден наближаваше, и то бързо. Като експресен влак.
Все още не бе звънял на Шелби Коул, но моментът не беше подходящ. Малко по-нататък щеше да направи и това.
Рос се усмихна и излезе от фургона.
Някой беше разсипал кофата с боклук миналата нощ и Маккалъм реши, че е крайно време да се снабди с пушка и да се погрижи за койотите или каквото върлуваше край дома му нощем.
Освен това щеше да се чувства добре с оръжие в ръка. Мъж без пушка не е мъж. Рос обходи с поглед пейзажа — няколко изсъхнали дървета, изгоряла трева, суха почва. Как, по дяволите, прадядо му бе съумял да обработва това ранчо, и то така, че да издържа себе си, жената и петте си деца?
Трябваше да се сдобие с пушка, и то скоро. Не би било зле да си вземе и куче — питбул или ротвайлер. Трябваше му пазач. Напоследък в Бед Лак се случваха доста странни неща.
Рос се почеса по врата, долови жуженето на пчела и я смачка. Със сърдито бръмчене насекомото падна на стълбите. Маккалъм беше бърз. Затисна го с ботуша си и го смачка. Изпита задоволство.
Да, каза си той, странни неща ставаха в Бед Лак и освен ако не беше изгубил интуицията си, те не бяха свършили. Щеше да има и още.
Шелби прибра последната папка в чекмеджето и мислено се порица. Беше прочела всичките. Взимаше по няколко наведнъж и ги носеше в стаята си. За съжаление, така и не намери нищо, което би могло да й бъде от полза. Тайните на Джъдж, каквито и да бяха, си оставаха неразкрити.
Лидия пристигна в ранния следобед. Предложи на Шелби да направи обяд, обясни й, че Елоиз е взела твърде много хапчета, но нищо повече. Очите й бяха зачервени, обикновено приветливото й лице сега бе замислено и на Шелби й се стори, че икономката дори тихо хлипа.
С една дума, сутринта се оказа безплодна и потискаща. Беше почти два и половина, когато Шелби заключи шкафа в кабинета на Джъдж и прибра връзката ключове в джоба си. Със сигурност един от всичките щеше да е от офиса в града. Може би там би могла да открие нещо, което да й помогне да намери Елизабет. Щеше да отиде до Купърсвил, да се възползва от услугите на някой ключар, който няма да я разпознае, и после щеше да върне ключовете обратно във вазичката.
С надеждата чувството за вина да не е изписано по лицето й Шелби влезе в кухнята. Ключовете тихо дрънчаха в джоба й. Лидия отново плачеше, триеше очи с ъгълчето на престилката си и тихо говореше на испански, докато вървеше към всекидневната с кофа и парцал в ръка.
— Нещо не е наред ли, Лидия? — попита Шелби и си наля чашка кафе.
— Какво? О, скъпа, не. — Икономката се изкашля и изчезна в съседната стая.
Шелби я последва:
— Но ти плачеш! Виж, не че любопитствам, но не съм нито сляпа, нито глуха. Нещо те притеснява, Лидия, нещо сериозно.
Икономката леко се усмихна и остави кофата на земята. Цветята, сложени на масата миналата седмица, бяха започнали да вехнат:
— Просто се разстроих заради Елоиз. Тя е… ами моя приятелка и роднина.
Това вече беше новина!
— Роднини ли сте със семейство Естебан?
— Si, не по линия на Рамон. — Устните й се изкривиха в гримаса като че бе изяла нещо кисело. — Той… той беше… tirano. — Икономката бързо се прекръсти.
— Тиранин?
— Si. Дори по-лошо. Смяташе се за господар. Винаги искаше да става, каквото той каже. Иначе Рамон… reventar като вулкан, крещеше и беснееше. — Тя сплете ръце, като че се молеше. — Рамон не беше добър човек, но… — Лидия наклони глава и слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, заиграха в косата й. — Е, той бе съпруг на Елоиз, а тя е братовчедка на Пабло — девера ми.
— Пабло градинаря ли? — запита Шелби и отпи от кафето си. Как така беше пропуснала този детайл? Защо не му бе обърнала внимание?
— Si. — Лидия махна вазата с увехналите цветя.
Обмисляйки думите й, Шелби реши, че най-вероятно лоялността на Лидия към баща й се дължи не толкова на любов, колкото на признателност.
— Елоиз и аз израснахме в едно село в Мексико, недалеч от Мазетлан — чувала си за този курорт. Край морето е.
— Да.
— Впоследствие всички семейства се преместиха по-близо до границата — продължи Лидия. — Но това беше много отдавна. И двете бяхме деца.
— А после и двете сте дошли в Бед Лак, така ли?
Докато оправяше вазата, Лидия кимна, но в ъгълчетата на устните й видимо пролича напрежение:
— Si. Семействата ни се преместиха. — Тя сипа лимоново масло върху масата и ожесточено се зае да я трие.
— А Пабло е баща на Мария, нали!
Защо не бе знаела това като дете?
Лидия отново кимна. Този път раменете й се напрегнаха, а очите й избягваха погледа на Шелби:
— Тя е единствената му дъщеря, но Пабло има и трима сина — Енрике, Хуан и Диего.
— Лидия, какво става? Онзи ден беше разтревожена заради проблемите на Мария с дъщеря й. Днес плачеш, защото Елоиз Естебан едва не се е самоубила, а аз дори не знам, че сте роднини. — Преди икономката да успее да й отговори, Шелби добави: — Не съм забравила и разговора ви с Джъдж. Онзи за тайните, които би следвало да знам.
Лидия продължи да избягва очите на Шелби:
— Вече ти казах да говориш за това с баща си.
— Опитах се. Няколко пъти. — Шелби остави чашката си. — Той няма да ми каже нищо.
— Ще го направи. Когато му дойде времето.
— Аз нямам време.
— Никой от нас няма — призна икономката и примигна.
Шелби реши, че най-сетне е успяла да стигне до сърцето на жената, която я бе отгледала. Нежно докосна рамото й:
— Виж, Лидия, трябва да ми кажеш какво крие баща ми. Тайните в тази къща засягат всички ни.
— О, скъпа — прошепна Лидия и тъмните й очи се напълниха със сълзи. — Моля те, не ме питай за това. Не мога да ти кажа нищо.
— По-точно не искаш.
— Това е едно и също. — Лидия отново се зае да лъска масата с такова усърдие, като че животът й зависеше от това. По челото й изби пот.
— Баща ми няма да ми каже нищо. — Шелби беше толкова ядосана, че й се искаше да хване икономката и да я разтърси. Когато видя болката в тъмните очи на Лидия обаче — не, беше повече от болка, беше нещо като страх — само каза: — Ако знаеш нещо за Елизабет, моля те, кажи ми. Ти си майка, Лидия. Знаеш колко е важно за една майка да бъде с детето си.
— Si, но не мога.
— За бога, Лидия! Та тя е моя дъщеря! Единственото ми дете. Моля те…
На вратата се позвъни.
— Извини ме — стресна се икономката и остави парцала. Изтри ръце в престилката си и забърза към фоайето.
— Разговорът ни не е приключил — настоя Шелби и тръгна след нея като куче, надушило следата на избягал престъпник.
Когато икономката отвори вратата, Шелби помръкна. На прага, точно както беше обещала, стоеше Катрин Неделески. На лицето й грееше дежурната усмивка. Журналистката махна слънчевите си очила.
Когато сините й очи се спряха върху икономката, Лидия ахна и лицето й пребледня:
— Свети дух! — Тя се прекръсти.
Шелби попита:
— Какво има? — Но изобщо не беше сигурна, че иска да разбере. Усети напрежението във въздуха. Видя страха в очите на Лидия. — Познавате ли се?
— Не. — Икономката дълбоко си пое въздух и прокара пръсти през косата си. — Не!
Журналистката присви очи, а усмивката й стана по-изкуствена от всякога:
— Аз съм Катрин Неделески — представи се тя и протегна ръка. — И наистина не сме се срещали преди.
— Това е Лидия Васкез. Мислех, че ще се обадите, преди да дойдете.
— А, да. — Катрин направи физиономия. — Забравила съм.
Шелби изобщо не й повярва. Можеше да се обзаложи, че Катрин не забравя често.
Лидия промърмори нещо като:
— Приятно ми е…
Стисна ръката на журналистката и тутакси я пусна, като че се бе опарила.
Катрин насочи ослепителната си усмивка към Шелби.
— Знаете ли, откакто се преместих да живея в тази част на Тексас, всички ми казват, че им напомням за някого.
— Така ли? — изгледа я Шелби. — И кого по-точно?
— Не — обади се Лидия. — Глупости…
Но Катрин впери невероятно сините си очи в Шелби:
— Не можете ли да познаете?
Шелби усети как я побиват тръпки. Интуицията й подсказваше, че това, което ще каже Катрин, няма да й хареса.
— Наистина ли не се сещаш? — Катрин изразително завъртя очи и театрално въздъхна. — Е, аз ненавиждам цялата тази мелодрама, така че смятам да я приключа. Аз съм ти сестра, Шелби. Всъщност — полусестра. Джъдж е и мой баща.
Глава четиринадесета
— Мисля, че е по-добре да влезеш и да ми обясниш за какво точно става въпрос — каза Шелби, без да крие подозрението в гласа си.
Шокирана, тя стоеше и се взираше в жената пред вратата. Опитваше се да намери някаква прилика с Джъдж. И двамата бяха синеоки, но хората със сини очи бяха милиони. Катрин бе червенокоса като съдията, но каква бе гаранцията, че косата й не е боядисана? Едно нещо обаче беше сигурно — Шелби не й вярваше. Ни най-малко.
— Приличам на майка си — каза Катрин, като че ли прочела мислите на госпожица Коул.
— Много убедително.
— Истина е. — На лицето й отново се появи онази дразнеща усмивка, която бе започнала да играе по нервите на Шелби.
— Защо не знам нищо за теб?
— Защото винаги съм била тъмната тайна на Джъдж.
Шелби почти бе забравила за Лидия, но икономката още стоеше до вратата, втренчена в Неделески, като че тя беше призрак. Това бе особено показателно, много повече, отколкото думите на слабата, самоуверена жена, чакаща да влезе.
— И защо се появяваш едва сега?
— Всяко нещо с времето си, Шелби. Всяко нещо.
— И сега е настъпил твоят час, така ли?
— Бинго!
Е, нищо нямаше да й стане, ако изслуша историята на Катрин. Само малко щеше да й се наруши програмата за деня. Усещаше как през джоба й ключовете от офиса на съдията се докосват до бедрото й. Трябваше да отиде до Купърсвил, да направи дубликати и да върне оригиналните ключове, преди липсата им да бъде забелязана.
— Влез — покани тя журналистката и отвори вратата.
Беше настроена скептично. Макар да знаеше, че баща й винаги бе смятан от жените за привлекателен и че едва ли се е обрекъл на целомъдрие през изминалите двадесет и няколко години, беше сигурна, че е бил дискретен, внимателен и достатъчно предпазлив, за да няма извънбрачни деца. Най-малкото заради репутацията си. Думите на Катрин сигурно бяха само блъф, публична сензация, още повече че тя бе по-възрастна от двадесет и една-две години. Предвид професията й, не беше чудно, че е опортюнистка. Поне в това си приличаха с Джъдж Джером Коул.
— Можем да поговорим във всекидневната.
— Добре.
След като Катрин влезе, Лидия, с пребледняло лице и трепереща, насилена усмивка измърмори, че отива да приготви нещо разхладително и се оттегли в задната част на къщата.
— Хубаво място — отбеляза журналистката. Самоуверено пробяга с поглед по блестящите подове, шкафовете и картините на стената. Накрая очите й се спряха на масата от палисандрово дърво, покрита със снимки на Шелби и баща й. — Да, много хубаво — повтори тя и докосна сребърната рамка на огледалото. Очите й срещнаха Шелбините. Цял калейдоскоп от емоции — завист, гняв и отчаяние — премина през тези сини дълбини, преди Катрин да успее да прикрие чувствата си.
Иска й се да е на мое място, каза си Шелби и от тази мисъл я заболя. Като че някой я бе ударил с юмрук в корема. Възможно ли бе? Нима казваше истината? Нима наистина й беше полусестра?
— Оттук. — Шелби я поведе към всекидневната, а в огледалото останаха образите на две жени с различни оттенъци червена коса и сини очи. Отвори двойната врата и влезе в стаята. Прозорците бяха с изглед към розовата градина, а мебелите — прасковен цвят, сиво и тъмнозелено, бяха подредени около облицована с мрамор камина.
Щом Катрин влезе, Шелби затвори вратата. После се обърна и се взря в очите на младата жена:
— Нека първо си изясним нещо — каза. — Нищо от това, което обсъждаме, няма да се записва. Ако се осмелиш да публикуваш и дума от разговора ни без мое съгласие, ще те осъдя. И теб, и списанието ти.
Катрин не се смути:
— Виж, Шелби, това, от което се интересува списанието, е смъртта на Рамон Естебан, показанията на Калеб Суогърт, както и причината, поради която ги е променил, от евентуалния убиец на Рамон, а и на Калеб, ако се окаже, че е бил убит.
— Не мога да ти помогна в това. Не знам нищо за убийството на Естебан.
Катрин разглеждаше бялото пиано в ъгъла.
— Не за това съм тук.
— Значи става интересно. — Шелби отиде до дивана и седна на страничната облегалка. — Ще ми кажеш ли в такъв случай какво искаш?
Катрин, загледана в розовите храсти под прозореца, отговори:
— Да. Работата е там, че не съм само журналистка — призна тя, обърна се и седна на един от столовете. — Пиша книга.
Сърцето на Шелби трепна. Трябваше да предвиди това:
— За?
— Мистерията Естебан, разбира се. Това е основният сюжет, но има и нещо друго — искам да се получи история за Бед Лак и неговите тайни. — Очите й заблестяха.
— Включително и това… че си дъщеря на баща ми?
— Да.
— Може би е добре да ми обясниш точно това.
Искаше й се да повярва, че тази жена е само комедиантка, нищо повече; че просто иска да злепостави Джъдж, но не можеше. Самият факт, че стомахът й се е свил на топка, а в съзнанието й се прескачат милион въпроси й подсказваше, че нещата са по-сложни.
— Какво те кара да мислиш, че Джъдж ти е баща? — С крайчеца на окото си Шелби мерна нещо сребристо през прозореца — мерцедесът на съдията се движеше по алеята към гаража и отразяваше слънчевите лъчи. — Чакай. Мисля, че ще имаш шанса да обясниш това лично на Джъдж. Явно си е променил плановете и е решил да се прибере. — Ключовете в джоба изведнъж опариха бедрото й през плата на панталоните. Дали не трябваше да ги остави във вазата, преди баща й да е забелязал, че липсват?
Усмивката на Катрин дори не трепна:
— Чудесно. Това само ще улесни нещата.
Шелби се съмняваше. Откакто се бе върнала в Бед Лак, нещата изобщо не се бяха улеснили. Напротив. Ставаха все по-сложни и по-сложни.
— Ще кажа на Лидия да го уведоми, че сме тук — каза тя и излезе от стаята — тъкмо навреме, за да чуе стъпките на икономката във фоайето.
Със сребърен поднос с кристални чаши лимонада и студен чай в ръце Лидия вървеше към всекидневната, когато също забеляза мерцедеса на съдията пред гаража.
— Dios — прошепна тя развълнувана. Подносът се разклати.
Шелби бързо тръгна към икономката, опита се да хване подноса от единия край, но уви — беше прекалено късно. Чаят и лимонадите се разляха. Чашите се строшиха. Кубчета лед се разпръснаха по мраморния под. Резенчета лимон се търкаляха между тях. По лицето и по блузата на Шелби също имаше чай.
Входната врата се отвори. Джъдж Ред Коул, потраквайки с бастуна, влезе във фоайето:
— Какво, по дяволите, става с вас двете? — попита той. По челото му се стичаше пот.
— О, Джъдж, съжалявам — измърмори Лидия, докато се опитваше да събере разпръснатите кубчета лед. — Толкова съжалявам! Не очаквах да се върнете по това време.
— Срещата ми в Сан Антонио се отложи.
— Ще отида да взема парцал.
— Какво става тук? — попита Ред Коул.
— Има един човек, с когото май трябва да се срещнеш — каза Шелби, сложи подноса в треперещите ръце на Лидия и избърса чая от лицето си.
— Кой по-точно? — Погледът му се премести от Шелби към стъклените двойни врати, зад които стоеше Катрин.
— Господи! — прошепна съдията. Челюстта му изведнъж увисна, раменете му се прегърбиха.
И Шелби разбра, че Катрин е казала истината. Журналистката от Далас й беше полусестра. Гърлото й пресъхна. Мисълта, че почти двадесет и пет години е живяла с лъжи, обсеби съзнанието й:
— Мисля, че трябва да поговорим, татко — насили се да изрече. — И този път съвсем откровено.
Джъдж не откъсваше поглед от по-младата жена във всекидневната.
— Права си, момичето ми — кимна обречено. Изражението му беше трагично, очите му не се отделяха от Катрин. — Трябва да поговорим. И то сега.
Значи Калеб Суогърт е бил убит, разсъждаваше Шеп, докато с присвити очи се взираше през стъклото на пикапа Додж. Някой е искал старецът да умре, някой, който не е имал търпение да дочака естествената му смърт.
Кой?
Съсредоточен върху този въпрос, той вкара автомобила в двора и забеляза, че сателитната антена на покрива отново се е наклонила. Трябваше да я закрепи и да сложи нови цигли. Да, тези две неща бяха в началото на списъка с негови задължения, който Пеги Сю бе прикрепила с магнит за хладилника. И да, те щяха да почакат. Точно сега нямаше време за това — не и когато трябваше да разследва поредното престъпление. Шерифът щеше да му иска отчет. Сега беше шансът му да си създаде име.
Лекарите, лекували Калеб Суогърт, бяха категорични, че старецът е бил убит. Аутопсията беше само формалност. Драскотините по кокалестия врат на Суогърт доказваха, че някой го е удушил. По всяка вероятност с възглавница. Но кой? Кой е рискувал да извърши престъпление, при положение че само след седмица или две бог сам е щял да си прибере стареца.
Шеп спря пред гаража и слезе от камиона. Горещината го притисна. Пот изби по гърба и ръцете му. Струваше му се, че с всяка година летата в Тексас стават все по-горещи и по-горещи. Колата на Пеги Сю беше в гаража. Значи децата си бяха вкъщи. Защо ли фактът, че семейството му го очаква, го депресираше? Не можеше да си обясни, но за съжаление такава бе истината.
Нито прането на простора, нито оклюмалите домати в градината можеха да оправят настроението му. Нищо в тази къща, която в продължение на почти двадесет години Шеп наричаше свой дом, не му бе скъпо. Всъщност това мръсно място с олющена мазилка приличаше по-скоро на капан, отколкото на убежище. Фразата «моят дом е моята крепост» никога не му бе звучала по-фалшиво.
Докато вадеше пакет тютюн от задния си джоб, Шеп се замисли за Бианка Естебан. Образът й го преследваше през целия ден. По дяволите! В нея имаше женственост, каквато Пеги Сю никога не бе притежавала. Освен това би могъл да се обзаложи, че е като дива котка в леглото. Взе си малко тютюн и задъвка. Преди да стигне до къщата, спря да погали кучето, защото Скип заподскача от радост, че го вижда.
— Седни, момчето ми, седни — избъбри Шеп, обзет от чувство за вина, че хрътката трябва да бъде кастрирана. Не смяташе, че е правилно кучето да бъде лишено от мъжествеността си само защото е ровило в земята под оградата и е искало да обслужи кучката на съседа. Какво лошо има? Това бе естествено.
Шеп напълно му влизаше в положението. Беше прекарал около час с Бианка в болницата и сега се чувстваше като разгонен бик. Докато бяха заедно миналата нощ, Бианка бе плакала на рамото му. Той усещаше през ризата си как устните й треперят, чувстваше стегнатите й гърди притиснати към тялото му. Можеше да помирише парфюма в косата й. Едва се сдържаше да не я прегърне, да не я целуне, да не й обещае, че всичко ще бъде наред. Не го направи. Стоически запази външното си спокойствие, като се молеше втвърденият му член да остане незабелязан от останалите скърбящи в чакалнята. Що се отнася до старата Елоиз, тя бе приета в психиатричното отделение, но се говореше, че заради възрастта й искат да я прехвърлят в психиатрията в Остин. Бианка обаче отказа. Когато докторът предложи да я преместят в старчески дом, госпожица Естебан едва не му се изплю в лицето.
— Не и Madre — изсъска тя и обясни, че иска майка й да се прибере у дома, колкото се може по-скоро.
Роберто най-сетне пристигна и Шеп си намери извинение да си тръгне. Бианка го изгледа с красивите си, огромни кафяви очи и каза сладко:
— Gracias, господин Марсън. Задължена съм ви.
Той настоя да го нарича Шеп, мина по коридора и излезе от болницата.
— Шеп!
Мечтите му бяха прекъснати и той трепна при звука на резкия глас на Пеги Сю. Стисна зъби, а Скип опъна веригата си.
Когато се обърна, Шеп видя жена си да стои на вратата и да го гледа с присвити очи:
— Купи ли месо и лук, както ти казах?
По дяволите!
— Забравих — призна той и забеляза как устните й се изкривяват в гримаса така-си-и-знаех. Малки бръчици набраздиха челото й. — Но сега ще изтичам да купя.
— Добре ще е да го направиш, защото аз за съжаление не мога да гледам децата, да готвя и да бъда в магазина едновременно.
Тя изглеждаше уморена и нещастна. Обезкуражена. Толкова отвратена от съдбата си, колкото и самият той.
— Връщам се след минутка.
Сам се изненада от охотата, нетърпението си да се махне от къщи. Някога единственото, за което си мечтаеше, бе да се прибере, да прочете вестника, да изслуша новините и да си поиграе с децата, докато Пеги Сю тракаше с чиниите в кухнята, готвеше за семейството и си тананикаше с онова нейно сладко гласче. Докато вървеше към камиона, се замисли от колко време не я беше чувал да пее. От година? Две? Десет? По дяволите, не можеше да си спомни.
Качи се в пикапа тъкмо когато Дони и Кендис изскочиха от къщата. Прах се вдигаше изпод краката им, докато тичаха покрай кучешката колибка. Скип нададе неистов лай.
— И аз идвам! — изплака Дони.
— Не, аз! — Кендис изблъска братчето си от пътя.
Шеп се изпълни с гордост, че малкото му момиченце е толкова смело. Ревливото му синче започна да плаче и да подсмърча. Господи, това дете си беше истинска беля. Големите му синове не бяха такива мухльовци.
Шеп се протегна и им отвори вратата. Хлапетата се качиха в камиона.
— Искам да бъдете послушни — каза Марсън строго, но децата не му обърнаха никакво внимание и се наложи да им напомни да си сложат коланите.
Малчуганите хлипаха през целия път до магазина на Естебан и Шеп обеща да им купи по един сладолед, ако останат в пикапа, докато напазарува. Надяваше се да види Бианка, разбира се, но нея я нямаше.
Продаваше около двадесетгодишно момченце — мексиканче, с дръпнати очи. Сигурно е незаконородено, каза си Шеп. Не че го интересуваше. Забелязало униформата на Марсън, мексиканчето започна да нервничи и му върна рестото, без да изрече и дума.
— Бианка тук ли е? — попита Шеп, докато взимаше пакета си.
Момчето поклати глава.
— Не? Знаеш ли кога ще се върне?
Последва ново, безмълвно поклащане на глава. Мексиканчето вдигна рамене.
— Още ли е в болницата?
Момчето кимна:
— Si. Болницата — избъбри то.
— Как ти е името?
Момчето се смрази:
— Енрике.
Значи това било. Шеп си спомни. Енрике беше едно от децата на Рамирез. Роднина на Естебанови по някаква линия.
— Благодаря, Енрике. — Марсън знаеше, че е глупаво, но въпреки това изпита разочарование, че не можа да види Бианка. В последните дни тя бе обсебила съзнанието му и той не пропускаше нито една възможност да я срещне.
Дали беше заради горещината? Или от възрастта му? Или просто имаше прилив на енергия? Не знаеше точно. Никога не бе допускал, че ще поиска да изневери на Пеги Сю, но, по дяволите, той беше мъж, а всеки мъж си има потребности.
Върна се в нагрятия от слънцето камион при крехките си деца и връчи на всяко по един сладолед, като изрично ги предупреди да не окапят колата. Каза им, че трябва да си изядат всичко, преди да са се прибрали.
— И не казвайте на мама, че сте яли сладолед преди обяд, иначе няма да ви купувам повече. Освен това си изяжте обяда, защото иначе тя ще заподозре нещо. Познавате майка си. Кълна се, понякога си мисля, че има очи и на гърба.
— Ще го изядем целия — тържествено обеща Дони, а Кендис го измери с поглед, който трябваше да означава: подлизурко.
Шеп превключи на първа, за да мине край дълбока локва, после продължи да кара надолу по улицата. Мина покрай «Уайт хорс» и забеляза Рос Маккалъм да излиза от бара. Космите на ръцете му настръхнаха:
— Кучи син — измърмори Шеп.
— Мама не обича да ругаеш. — Кендис облиза устните си, изцапани с шоколад.
— Не й казвай. — Шеп нямаше време за предразсъдъците на дъщеря си. Поне не сега.
— Но…
— Казах ти, дръж си устата затворена и си яж проклетия сладолед.
— Не! — обади се Дони и на Шеп му се прииска да го шамароса. Вместо това намали скоростта и впери поглед в огледалото за обратно виждане.
Рос запали цигара и се качи в раздрънкания си пикап.
— Този носи само неприятности — промърмори Марсън под носа си. — По дяволите, само неприятности.
— Пак ругаеш. — Кендис наклони глава на една страна и го изгледа, имитирайки майка си.
Шеп не отговори, продължи да наблюдава Рос в огледалото. Маккалъм тръгна на запад и излезе от града. Ако децата не бяха с него и продуктите не се пържеха на слънцето, Шеп сигурно щеше да последва това чудовище.
Зави зад ъгъла и спря на светофара. Защо се бе върнал Маккалъм? Защо не се преместеше в някой друг град, където никой да не знае за лошата му слава — където хората не подозират, че е способен да извърши престъпление? Какво го задържаше в Бед Лак?
Барабанейки с пръсти по волана, Шеп мина в другото платно и забеляза Невада Смит. Караше към центъра. Седеше зад волана, а на мястото до него се беше разположило кучето му. Бе изплезило език и подало глава през прозореца. Пушката на Невада се виждаше отзад. Тъмни очила го предпазваха от слънцето. На лицето му беше изписана решителност, като че се готвеше за битка.
Да, Невада Смит изглеждаше като човек, тръгнал да изпълнява определена мисия, и сякаш воден от инстинкта си, зави покрай «Уайт хорс» и последва Рос.
Шеп отново впери поглед в огледалото за обратно виждане, като си повтаряше, че е просто съвпадение в градче с размерите на Бед Лак да види двама върли врагове да тръгват в една и съща посока в рамките на няколко минути. Въпреки това нямаше да забрави този факт.
Маккалъм и Смит винаги ставаха опасни, когато бяха заедно. През целия път до дома си Шеп не спря да разсъждава защо ли Невада е последвал Маккалъм. Едва забеляза, че децата се сбиха, докато той бършеше лицата им от сладоледа с носната си кърпа. За да не се стигне и до миене, още щом баща им спря, хлапетата бързо изскочиха от пикапа и хукнаха към къщата. Шеп слезе от доджа, прибра кърпата в задния си джоб и без да обърне внимание на Скип, който лаеше за поздрав, влезе в дома си.
Вътре беше задушно. Вентилаторите само разнасяха горещия въздух, без да охлаждат.
— Тъкмо навреме — каза Пеги Сю, когато Шеп се появи в кухнята. Тиганът вече беше на котлона, върху дъската за рязане доматите и марулите чакаха да бъдат направени на салата, царевични питки се отцеждаха на гевгира от олиото, оставаше само да бъдат напълнени. — И следващия път не купувай на децата сладолед — добави Пеги Сю. — Знаеш, че така си развалят обяда.
Откъде знаеше, че е черпил хлапетата? Не му се гадаеше. Пеги Сю имаше шесто чувство за тези неща.
— Ще го запомня — каза Шеп сухо и жена му го прониза с поглед, в който нямаше възхищение от сарказма му.
Марсън й подаде чантата с продуктите и Пеги Сю се зае с тях. Наряза месото на малки парченца и го пусна в тигана. После изчисти и добави лука. Шеп си взе една бира от хладилника и се зачуди какво толкова бе харесвал у Пеги Сю преди години.
Но тогава, когато децата още ги нямаше, тя беше различна. Не толкова придирчива.
Отвори бутилката Корс и отиде във всекидневната, където Тими и Роби се бяха съсредоточили върху някаква видеоигра. Двамата тийнейджъри прекарваха времето си или като малки деца — над електронните игрички, или пък разглеждаха «Плейбой» и «Пентхауз», които криеха на най-горния рафт в шкафа си, под някакви стари кутии. Напоследък се държаха така, като че самите те не знаеха дали са на осем или на осемнадесет.
— Сега ще гледаме новините — обяви намръщено Шеп, обърнат към Тими, който седеше на неговото място.
— След като убия този…
— Сега! Изключи това проклето нещо.
Телефонът силно иззвъня и Пеги Сю се провикна:
— Ще вдигнеш ли? Някой звъни и ми затваря цял следобед.
Тъй като никое от момчетата не помръдна, Шеп сграбчи слушалката:
— Марсън — изрече късо.
Последва мълчание. Роби нададе радостен възглас — явно беше повалил някой от враговете си на екрана.
— Чуваме ли се? — попита Шеп.
Неясен глас се обади:
— Пистолетът, с който е убит Рамон Естебан, е в каменната кариера в старото ранчо на Адамс. В пещерата.
Побиха го тръпки:
— Какво? — успя да попита. Сърцето му запрепуска. — Кой се обажда?
Щрак!
— Ало?
Връзката се разпадна.
— Ало? По дяволите! — Той се взира в слушалката в продължение на минута, след което затвори. Ръцете му бяха потни, сърцето му биеше силно като тъпан. Бързо отиде в килера и взе любимия си фенер — големия. — Излизам — каза на Пеги Сю, която тъкмо махаше тигана от котлона.
— Но вече е почти време за обяд! — Тя присви очи и остави тигана, докато Шеп включваше и изключваше фенерчето, за да се увери в изправността на батериите. — Кой звъня и какво смяташ да правиш с това чудо?
— Получих анонимна информация.
— За? — Тя изведнъж се заинтересува.
— Още не съм сигурен — отговори Шеп. Не искаше да казва на никого, дори на Пеги Сю. Не и докато не се убеди, че е истина. — Може и да не е вярно.
— Но ти не мислиш, че е така?
— Не знам. Ще се върна по-късно — избъбри през рамо и излезе. Вратата се затръшна зад гърба му, а адреналинът раздвижи кръвта на Шеп. Имаше доста време до залез-слънце и той смяташе да се възползва от тях. Щеше да се превърне в детектор на метал и да открие пистолета. Нямаше да му е трудно да получи разрешение за обиск. Можеше да го вземе и след като свърши работата. Познаваше достатъчно съдии в окръг Бланко, които можеха да му помогнат. После щеше да занесе доказателството в лабораторията. Ако го намереше. Но случаят беше негов. Само негов.
По дяволите, само негов!
Шеп Марсън вървеше по-бързо, отколкото бе вървял през последните десет години. Или го бяха пратили за зелен хайвер, или бе на път да разкрие престъпление отпреди десет години и да си спечели заслужена слава.
Може би все пак щеше да стане шериф.
Шериф Шепърд Белмънт Марсън.
Прекрасно звучеше. Наистина прекрасно!
— Истина е — каза Джъдж, застанал пред камината, опрян на бастуна си. — Катрин е моя дъщеря.
Шелби се почувства така, сякаш устоите на живота й се рушат — един по един — и тя остава без почва под краката си. Като че притеглена от гравитацията, тя бавно се отпусна върху един стол:
— Но защо не си ми казал?
— Мислех да го направя — осведоми сухо Джъдж, но Шелби изобщо не бе сигурна, че му вярва. — Времето обаче лети много бързо. Отначало ти беше твърде малка. После не можех да намеря подходящ момент, а накрая започнах да се страхувам, че това може да те настрои срещу мен, да обърка живота ти… — Той сви рамене. — Това е.
— Ами аз? — попита Катрин. Отново беше седнала на дивана, но самоувереността й бе изчезнала. Сега, след като се срещна с Джъдж, тя изглеждаше по-малка и уязвима. Изкашля се. — Възнамерявахте ли да ме оставите да си мисля, че баща ми е бил някакъв скитник — каубой, който е дошъл в града, помогнал е на майка ми да забременее и я е зарязал?
— Да. Смятах, че така ще е по-добре.
— За кого? — прошепна Катрин.
— За всички ни.
— Значи затова през първите шестнадесет години от живота си аз не знаех истината?
— А тя е? — попита Шелби. — Коя е майка ти?
Катрин повдигна вежди и впери поглед в Джъдж — сякаш безмълвно го насърчаваше да каже истината.
— Мили боже! — Той дълбоко си пое дъх и изпъна рамене. — Нел Харт — призна явно с мъка.
Имаше папка за Нел Харт. Шелби я беше прочела. Забеляза, че нещо се движи зад стъклената врата, и осъзна, че е Лидия — триеше пода пред стаята.
— Мислех си, всъщност бях чула, че тя е имала връзка с Рамон Естебан и заради това е напуснала града.
— Дори не предполагах, че знаеш коя е.
— Градът е малък, Джъдж.
— И въпреки това. Тогава ти беше още съвсем дете. — По лицето му се изписа вина и за пръв път Шелби успя да го разбере.
— Майка ми жива ли беше още — прошепна тя. Главата й започна да бучи.
— Да, а аз още работех като адвокат.
Шелби примигна и обърна невярващия си поглед към Катрин, която седеше на дивана на Жасмин Коул:
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че… Майка ми е разбрала и се е…
Тя преглътна. Сърцето й крещеше, че това не е вярно.
— Майка ти се ядоса — каза той, бавно кимна и подсмръкна, като че щеше да се разплаче. — Тя… ами… искаше развод. Аз отказах. Казах й, че това би съсипало живота и кариерата ми. Тогава тя поиска да платя на Нел, за да се махне от града, и да спра да се срещам с нея.
— Но Нел вече е била бременна — довърши Катрин горчиво. — Смених си името на Неделески преди няколко години, когато се омъжих. Впоследствие се разведох, но въпреки това запазих тази фамилия.
— Майка ти не можа да понесе факта, че Нел е бременна — продължи Джъдж. — Не стига, че й бях изневерил, ами и имах друго дете. Трябваше да го предвидя, да я изпратя при психотерапевт или… по дяволите, да й дам развод. Вместо това тя…
— Се самоуби — довърши Шелби. Вътрешно трепереше. Започна да й се гади, когато си спомни слуховете, съпътствали детството й. — Ти каза, че е било злополука, и доктор Пичърд го потвърди. — Тя стана и се приближи към баща си. — На мен ми обяснихте, че мама е пила прекалено много на някакво парти, почувствала се е зле и е объркала лекарствата — взела е приспивателни, вместо обезболяващи — цяла шепа. Въпросът дали го е направила случайно или преднамерено, обаче си остана.
— Не беше преднамерено — простена Джъдж. — Майка ти не се самоуби, поне не умишлено. Тя не остави бележка, не каза сбогом. Просто е станала грешка.
Джъдж изпъна рамене, изправи се в цял ръст и пред очите на Шелби се превърна от слаб, съсипан от вина старец в силния, способен да манипулира кучи син, който я бе заченал.
— Тя не е била първата, която е направила грешка, нали? — каза Шелби. Изведнъж се почувства обезнадеждена. Самотна. Като сираче. — И защо изобщо трябва да ти вярвам? През целия ми живот ти си ме лъгал в очите. — Усещаше присъствието на Катрин, знаеше, че трябва да си мери приказките, но не можеше да спре да говори. — Е, това ли е всичко? Изяснихме ли тайните? Или може би пропускаш нещо? Нещо, което касае мен?
— Сега не му е времето — предупреди я Джъдж и отправи многозначителен поглед към Неделески.
— Стига извинения. Искам да намеря Елизабет, татко! И ще го направя. Ако се наложи, дори ще пусна обява в «Купърсвил газет» или — тя кимна с глава към Катрин — в следващия брой на списание «Лоун стар».
— Коя е Елизабет? — попита Катрин.
— Елизабет Жасмин Коул. Дъщеря ми. Мислех, че е мъртва, всъщност казаха ми, че е мъртвородена, но излиза, че е жива.
— По дяволите! — Катрин зяпна.
Шелби заобиколи масичката за кафе и впери поглед в по-младата жена — натрапницата, която се оказа нейна полусестра. Катрин сведе очи.
— А ти запомни: няма да публикуваш това, нито дума от разговора ни, без мое разрешение. Така се уговорихме.
— Но…
— Нито дума! Иначе ще те осъдя толкова бързо, че свят ще ти се завие. — Тя отново се обърна към баща си. — Помисли върху това, татко. Или ще ми кажеш къде е Елизабет, или ще уведомя пресата и тайните на семейство Коул ще станат публично достояние.
С тези думи Шелби излезе от стаята и едва не се блъсна в Лидия, която бършеше пода:
— О, извини ме — тръсна й механично.
— Не, грешката не е твоя. — Лидия виновно взе кофата и парцала и бързо излезе от фоайето.
Шелби я проследи с поглед, осъзнала, че икономката бе подслушвала. Но защо? От любопитство? Или може би тя също беше замесена в семейните тайни?
Докато стоеше с ръка върху дръжката на вратата, забеляза, че баща й я наблюдава от всекидневната. Що за човек беше той? Адвокат? Съдия — безпристрастен за пред хората и в същото време безцеремонен в живота? Не зачиташе ничии чувства. Беше изоставил детето си и очакваше от нея да направи същото.
Никога!
— Трябва да се махна оттук.
— Къде отиваш? — попита Лидия.
— Няма значение. Където и да е. Само да не съм тук.
Шелби отвори вратата. Въпреки силните си, решителни думи, тя се почувства предадена и объркана, докато вървеше през поляната. Знаеше, че баща й я лъже, изкривява закона в своя полза, играе по свои собствени правила. Никога обаче не бе допускала, че може да стигне чак дотам — да изостави детето си, да се отрече от собствената си плът и кръв, дори неволно да предизвика смъртта на жена си. И всичко това само и само за да съхрани вече опетнената си репутация.
Е, това беше минало.
Сърцето й препускаше, мускулите й бяха напрегнати, стомахът й — свит. Трябваше да се усамоти, да помисли, да подреди в съзнанието си нещата, които току-що бе научила. Качи се в кадилака, завъртя ключа и докато двигателят загряваше, спусна гюрука. Би могла да отиде при Невада, да се сгуши в ръцете му, да излее душата си, да се остави да я гали и да я успокоява, че ще намерят дъщеря й.
Но не го направи.
Тази битка беше нейна. Тя нямаше намерение да се прави на жертва, на безпомощна женичка, която търси утеха в ръцете на мъж. Ето защо се отправи към ранчото, към гробницата на семейство Коул. Някога ранчото беше убежище за нея, после стана място, което в продължение на десет години избягваше да посещава. Само заради Рос Маккалъм и изнасилването.
Но сега всичко е различно, каза си тя и си сложи слънчевите очила. Здраво стисна волана на кадилака, а високото слънце я погали с горещите си лъчи.
Шелби Коул нямаше да позволи на никой мъж — дори и на баща си, а да не говорим за онази змия Маккалъм — да я манипулира или наранява. По-скоро би умряла.
Глава петнадесета
Подобно на буреносните облаци, скупчващи се над хълмовете, в съзнанието на Невада се надигаше чувството, че нещо не е наред. Мускулите на гърба и раменете му се напрегнаха. Караше към бившето ранчо на стария Адамс, което сега беше негова собственост, и си повтаряше, че не бива да предизвиква неприятностите. Да, обаче фактът, че видя Рос Маккалъм и Шеп Марсън в Бед Лак в рамките на минута, не вещаеше нищо добро.
Тесният запуснат път криволичеше. Невада хвърли поглед към каменната кариера и му се стори, че забелязва облак прах. Внушаваш си, каза си. Беше уморен, умираше от жега, а и цял ден се бе борил с желанието да се обади на Шелби Коул. Спря пикапа край конюшнята, под старо дърво бял симил и свирна на Крокет, докато излизаше от купето. Слънцето залязваше и Невада започна да сваля чувалите със зърно от каросерията. Пренасяше торбите от зебло в конюшнята, докато кучето душеше край оградата, търсейки зайци, катерички или някаква друга плячка. Кълвач чукаше някъде из дъбовите дървета край конюшнята, а към покрива полетя врана.
Невада отвори вратата, натрупа чувалите един върху друг и опита да се отърси от чувството, че нещата ще се влошат, преди да се оправят. И то доста. Няколко коня дойдоха да си получат порциите и Смит им отмери зърно.
Сипа им вода и доволен, че се е погрижил за животните, тръгна към къщата. Отключи. Лъхна го задушен въздух. Влезе в приемната — не по-голяма от напръстник, облепена с розови тапети, най-вероятно отпреди Втората световна война. Покрай една от стените минаваше стълбището. Къс коридор водеше към кухнята — най-голямата стая в къщата, облицована с дърво. В нея имаше старовремска пещ, а ръждясалата чешма бе на принципа на ръчна помпа. Дървена преграда отделяше банята.
Оскар не беше ремонтирал къщата, но Невада планираше да го направи. Някой ден щеше да реконструира кухнята, да направи още една баня на втория етаж между двете спални и да се нанесе да живее тук.
Но всяко нещо с времето си. Преди всичко трябваше да открие Елизабет.
А после какво? Той се намръщи и отвори няколко прозореца, канейки лекия бриз да посети празните стаи. Какво ще стане с Елизабет? Какво смяташ да правиш с дъщеря си? И какво, по дяволите, ще правиш с Шелби? В мислите си той ги виждаше тук — Шелби и детето му живеят с него и старото куче и… Невада се сепна. Какви бяха тези фантазии? Шелби и той бяха от различни светове — съвсем противоположни — и от ден на ден ставащи все по-далечни. Тя бе израснала в добри условия, с привилегии. Когато нещата тръгнаха зле, Шелби напусна града и започна нов живот.
А той… той дори не познаваше майка си. Беше отгледан от баща пияница и беше доста слаб студент. Ако не бе военната служба, можеше и да не излезе човек от него. Да, двамата с Шелби бяха от различни светове. Винаги е било така и винаги щеше да бъде. Може и да имаха дъщеря, но със сигурност нямаха общо бъдеще. Такава бе простата истина.
Невада излезе от къщата. Забеляза, че буреносните облаци се сгъстяват, и отново усети напрежението във въздуха. Взе кучето и подкара към дома си. Потисна желанието да позвъни на Шелби и си отвори бутилка бира. Съблече се и влезе в банята. Докато студеният душ разпускаше напрегнатите му мускули и разхлаждаше лицето му, Невада допи бирата си. Спря водата, остави празната бутилка на мивката и гол тръгна към спалнята.
Тъкмо обуваше дънките си, когато телефонът иззвъня. Закопчавайки ципа си, той отиде в кухнята и вдигна слушалката. Задържа я с брадичка и измърмори:
— Ало?
Нищо.
— Кой се обажда?
Щрак.
— По дяволите! — Невада затръшна телефона и за пореден път почувства как го побиват тръпки. Някой му късаше нервите с тези обаждания. Но защо? Шега ли беше всичко това — може би някой с извратено чувство за хумор се надсмиваше над него и Шелби — или нещо повече? Нещо по-опасно, дори зловещо.
Рос Маккалъм отново беше в града.
Някой умишлено бе заставил Шелби да се върне.
Загледан през прозореца в наближаващата буря, Невада стисна зъби до болка. Нещо ставаше. Нещо злокобно и той го усещаше. Чувството беше същото, което човек изпитва, срещайки студените очи на убиец.
Отново се загледа в наближаващата буря.
С ясното съзнание, че може би попада в нарочно поставен капан, той вдигна телефона и набра номера на Джъдж по памет. След третото позвъняване се обади Лидия Васкез:
— Домът на Коул — каза тя. Акцентът й все още беше силен.
— Обажда се Невада Смит. — Нямаше смисъл да крие самоличността си. — Търся Шелби.
— О, Senor Смит, съжалявам, но Шелби… тя излезе.
— Къде отиде?
— Аз… аз не знам. Излезе преди около час или повече. Каза, че… — Лидия сниши глас — … че е много разстроена.
— Защо?
Лидия се поколеба:
— Не знам.
— Със сигурност знаеш, Лидия. — Той не смяташе да се отказва толкова лесно.
Икономката се изкашля и на Невада му се прииска да се протегне и да я разтърси.
— Къде е Шелби?
Лидия измърмори нещо на испански. После додаде:
— Наистина нямам представа. Каза, че просто иска да се махне. Аз… тревожа се за нея.
Аз също, каза си Невада, докато затваряше. Ужасно се тревожа.
— По дяволите! — Той затръшна слушалката с такава сила, че Крокет се стресна и яростно залая. — Шшшт.
Невада излезе от къщата и застана на прага. Няколко от кобилите бяха вдигнали глави и душеха въздуха. Мърдаха уши, като че усещаха опасност.
Неприятното чувство, което цял ден преследваше Невада, се усили. Смрачаваше се. Слънцето се скри зад сребристите облаци, а мирисът на буря изпълни въздуха.
Не ми се вярва да намеря оръжието на убийството. Би било прекалено лесно, каза си Шеп, докато лъчът на фенера му осветяваше пода на пещерата. Защо ще му е на някого да се обажда с тази информация десет години след като Рамон бе изпратен при Създателя? Нямаше никакъв смисъл. Кой би искал да му даде тези сведения? Да, в тази работа имаше нещо гнило.
Едва не се спъна в купчина останки от някогашен лагерен огън — камъни, подредени в кръг около изстинали въглени. Изруга. Сложи ръка върху пистолета си. Окото на фенера му обходи пещерата. Навън започна да се стъмва и неуморните по това време на деня прилепи затанцуваха над главата му. Настръхна. Пещерата беше изкуствена — изкопана от дядото на Оскар Адамс — запален златотърсач, който продавал камъни и чакъл, но се надявал да открие злато или сребро, или бог знае какъв друг благороден метал из хълмовете в ранчото си. Освен изпражнения на прилепи и кости, донесени и оглозгани от койотите, по земята нямаше нищо друго.
Явно са ме пратили за зелен хайвер. Бог знае колко хора в Бед Лак биха искали да видят Шеп да се лута в тази пещера, подобно на глупаво куче, което се опитва да хване опашката си.
Насочи фенера към стената, по която бяха накацали прилепи, и тогава го видя.
На една издатина на скалата бе окачена найлонова торбичка. Дъхът му секна. Извади носната си кърпа и внимателно свали пакета. В него наистина имаше пистолет тридесет и осми калибър. На лицето му бавно изгря усмивка. Без съмнение, в ръцете му беше изчезналото оръжие на Невада Смит и вероятно същото, с което е бил убит Рамон Естебан.
Кой го бе донесъл тук? Кой му се беше обадил — цели десет години след извършването на престъплението? За какво, по дяволите, бе всичко това? Дузина въпроси се запрескачаха в съзнанието му, но над тях доминираше една мисъл — мисълта, че е на път да разреши случая Естебан.
Нима имаше значение кой се бе обадил, за да му даде информацията? Важното беше, че оръжието е тук.
Шеп го остави там, където го бе намерил, и отиде до камиона си. По клетъчния телефон се обади да поиска разрешение за обиск. Съдията, който бе чичо на Пеги Сю, тъкмо вечеряше и се съгласи без много въпроси. Шеп се ухили. Позвъни на партньора си и поръча екип от следователи да дойде в старата кариера. Той също не се задълбочи във въпроси и след като затвори, Марсън се почувства толкова добре, колкото не се бе чувствал, откакто за последен път видя Бианка. В зависимост от балистичните тестове и отпечатъците скоро щеше да разбере кой е убиецът на Рамон Естебан.
Ранчото на баща й беше почти непроменено. Основната сграда се бе поизносила от времето, така че бяха сложени нови капаци на прозорците. Покривът също беше подновен. Останалите постройки си бяха същите — точно такива, каквито ги помнеше.
Докато слизаше от колата, усети как всички мускули на тялото й се напрягат. Когато излезе от къщата на Джъдж, Шелби отиде до Купърсвил, намери някакъв ключар, който й направи дубликати, без да изважда от устата си една саморъчно свита цигара. Плати му в брой и с надеждата да не я е разпознал се качи в колата и потегли към ранчото.
Сега, присвила очи, сложила ръка на челото си, за да не й блести слънцето, Шелби обхождаше с поглед конюшните. В гърдите й заседна буца, гърлото й пресъхна, когато си спомни далечната нощ на изнасилването. Беше преди толкова време и въпреки това…
Нямаше смисъл да се опитва да смекчава този жесток акт. Стомахът й се сви при спомена за горещото, потно тяло на Маккалъм, притиснало я към седалката на бащиния й камион.
— Чудовище — измърмори тя, докато вървеше през паркинга.
Този път нямаше куче, което да залае и да оповести пристигането й, а между сградите се виждаха само няколко автомобила. Сенките по асфалта бяха започнали да се удължават, небето беше мрачно, облаци закриваха слънцето. Из близките полета пасяха коне и говеда. Шелби отиде в конюшнята, намери седло и юзди и яхна първия попаднал й жребец. Не си направи труда да потърси коняря и да попита дали може да поязди. Нямаше смисъл. Всичко в това ранчо принадлежеше на баща й — земята, сградите, машините и инструментите, до известна степен дори хората, които работеха тук. Стомахът й отново се сви.
Бяха изминали години, откакто беше яздила за последен път, но въпреки това се качи на коня без колебание. Препускаше с надеждата да освободи съзнанието си, да се отърве от чувството, че е предадена, което я преследваше, откакто научи, че има сестра и че баща й се е отрекъл от детето си. Какво ли още й предстоеше да разбере?
Конят тичаше нетърпеливо, премина в галоп. Изпод копитата му се вдигаше прах, а пеперудите и скакалците му правеха път. С периферното си зрение Шелби забеляза, че минават покрай няколко работници, които се суетяха около стадо телета. Те проследиха с погледи жребеца и ездачката му, после продължиха работата си. Шелби се насочи директно към гробището — мястото, където почиваха поколения нейни предци. Гробовете, оградени със започнала да ръждясва ограда от ковано желязо, бяха занемарени. Някои надгробни плочи бяха изкривени, други — полуразрушени.
Шелби слезе от коня, завърза юздите за оградата и отвори вратата към гробището. Тя изскърца. Висока, суха трева погали краката на младата жена, а по шортите й се налепиха бодли.
В по-новата част на парцела се намираше гробът на майка й — един от малкото поддържани. Плочата му не беше обрасла с бурени. На нея бяха изписани датите на раждането и смъртта на Жасмин Коул. Под тях имаше гравиран букет цветя с панделка, а най-отдолу Шелби прочете: «Прекрасна съпруга и майка».
— Съжалявам — прошепна тя. В гърлото й заседна буца при мисълта за болката, която майка й бе понесла. Бракът с Джером Коул би сломил всяка жена. Да го обичаш беше проклятие. Шелби нямаше цветя, не бе взела нищо за раздаване и изведнъж почувства болезнена вина, че не беше идвала на гроба толкова години. Истината обаче беше, че едва помнеше майка си. Образът на жената, която я бе родила, беше твърде неясен в паметта й. За Шелби майка й бе по-скоро жената от снимките вкъщи, тази от разказите на Лидия и баща й.
Заслуша се в песента на пойна птичка, скрита в клоните на дърветата. Гледаше в земята със сухи очи:
— Иска ми се да те бях познавала — призна младата жена. — О, мамо, ти сигурно щеше да ми помогнеш.
Бебето й нямаше гроб, Шелби бе разпръснала прахта му — или нещо друго — из хълмовете. Нямаше паметна плоча, защото Джъдж се срамуваше от незаконородената си внучка. Поне така си мислеше Шелби навремето. Сега разбра, че причината е друга — Елизабет просто не беше мъртва. Благодаря ти, господи!
— Ще те намеря, дъще — закле се Шелби. — Ще го направя.
Отметна разрешената си коса от лицето и изпъна рамене. На тръгване от гробището забеляза, че буреносните облаци са се сгъстили още повече.
Отвърза коня, яхна го и препусна между хълмовете, изпълнена с още по-голяма решимост да намери детето си. Направляваше жребеца по интуиция. Знаеше, че трябва да посети още едно място, преди да си тръгне.
Сърцето й заби лудо, докато минаваше покрай старата хижа — толкова разрушена, че Шелби едва я разпозна. Много от дъските се бяха разковали, покривът беше хлътнал, коминът — наклонен. Младата жена слезе от коня и го поведе към потока, край който двамата с Невада се бяха любили за пръв път.
Едва преглътна при спомена за докосването на ръцете и устните му, за хладните ласки на вятъра. Тогава му беше казала, че го обича, и никога повече и към никой друг мъж не изпита същото чувство.
Как бе вярвала, о, господи, колко се беше молила детето, което зачена в онази нощ, да е негово, да е доказателство за любовта им, а не дъщеря на Рос Маккалъм.
Но нима това имаше значение? Докато търсеше детето си, въпросът чие всъщност е то избледня. Шелби погали коня и забеляза, че кожата му е покрита с тъмни петна от пот:
— Добро момче — прошепна тя и го погали по врата. Съзнанието й бе обсебено от мисли за Невада, в сърцето й пулсираше любовта отпреди десет години.
— Глупачка — промърмори младата жена, седна на една скала и се загледа в коритото на пресъхналия поток.
Над главата й кръжеше ястреб, а между дърветата се шмугна огромен заек. Шелби бръкна в джоба си и докосна ключовете. Извади връзката с дубликатите. Какво ли щеше да намери в офиса на баща си? Стомахът й се сви. Други грозни тайни?
Дали най-сетне щеше да успее да открие дъщеря си?
Или пък щеше да се натъкне на доказателства за още нарушени морални и етични права? Ами Лидия? Какво криеше икономката? И защо й съобщиха за Елизабет точно когато Рос Маккалъм излезе от затвора?
Беше в Бед Лак повече от седмица и какво? През цялото време преследваше духове. Сега знаеше за дъщеря си не повече, отколкото в деня на пристигането си в града. Пъхна ключовете в джоба си и по-скоро усети, отколкото видя, че някой се приближава. Наивното й сърце подскочи, когато го видя, и Шелби си повтори за пореден път, че е от най-лошия тип глупаци — умна жена, влюбена в неподходящ мъж.
— Теб търся — рече Невада, щом се приближи. Устните му бяха здраво стиснати, изражението — свирепо, а по лицето му беше набола брада. Едно мускулче до слепоочието му трептеше. С една дума, изглеждаше така, като че би убил мечка гризли с голи ръце.
— Пеша ли?
— Паркирах малко по-нататък. — Той кимна с глава в същата посока, където бе оставил колата си преди десет години.
— Значи си очаквал да ме намериш тук?
— Не, мислех, че си си у вас, или някъде в центъра, или дори извън града и правиш невъзможното, за да намериш Елизабет. Обиколих всички места, за които се сетих, накрая се предадох и дойдох тук.
— През задния вход?
— Не исках да рискувам да се натъкна на Джъдж и той да ме изхвърли. — Стисна раменете й със силните си, ядосани ръце и я привлече към себе си. — Когато се обадих у вас, Лидия ми каза, че си излязла разстроена и си споменала, че искаш да се махнеш от къщата. Спомних си, че навремето, когато се опитваше да разрешиш някой проблем, ти обикновено плуваше или яздеше. След като не те намерих в къщата, реших, че си в ранчото. — Очите му се взряха в нейните. — А ако яздиш през хълмовете, няма как да не минеш оттук. — Невада сви рамене. — Явно съм познал. — Като че ли част от напрежението му отлетя и той опря чело в нейното. — По дяволите, Шелби. Надявах се да те намеря тук.
— Наистина ли? — Лошото й настроение отмина, докато се взираше в сивите му очи. Едната зеница на Невада — наранената от Рос Маккалъм — беше малко по-голяма от другата. — И защо? — Поради някаква причина, която сама не разбираше, тя се заяждаше.
— Не ме предизвиквай.
— Не бих си и помислила.
— По дяволите! — Пръстите му отново я стиснаха. — Напротив, използваш всеки удобен случай да го направиш.
— Ей, никога ли не се уморяваш да носиш огромното си его?
— Продължаваш — предупреди я Невада.
— Съжалявам. — Шелби повдигна вежди, опита се да не реагира на топлината на тялото му, на странния пламък в очите му. — Просто не мога да се контролирам.
— Нито пък аз — призна Невада и устните му покриха нейните толкова бързо, че Шелби дори не успя да си поеме дъх. Брадата му леко драскаше кожата й, езикът му се сплете с нейния, ръцете му я обгърнаха и тя се отдаде на ласките му, както бе правила винаги и както винаги щеше да прави. Невада Смит беше в кръвта й. Сега и завинаги той бе благословията и проклятието й.
Затворила очи, Шелби го целуна със същата дива страст, която ги свързваше преди десет години. Кръвта й кипеше, тялото й копнееше за нещо повече. Невада бавно я положи на килима от суха трева и диви цветя.
Пръстите й докоснаха ръцете му, намериха силните мускули на раменете му. Той изстена, когато Шелби разкъса фланелката му.
Вдигна глава и тя целуна гърдите му, ръцете й спуснаха по гърба му. Езикът й докосна зърната му и той отново изстена. Привлече я към себе си, за да могат очите му да срещнат нейните.
— Какво толкова има в теб? — попита той, а вятърът рошеше косата му. — Защо не мога да спра?
— А аз?
— Говоря сериозно, Шелби. Това е безумие.
— Абсолютно.
— Емоционално самоубийство.
— Да.
Той я пусна:
— Но теб това не те притеснява.
— Тук бъркаш — изрече с въздишка Шелби.
Листата над главите им шумоляха и заглушаваха туптенето на сърцето й.
— Притеснява ме, Невада — призна тя. — И то прекалено много. Това е проблемът.
— Аз го имам същия.
Тя не смееше да му повярва. Не искаше отново да попада в някогашната пропаст от съжаление и болка. Въпреки това не можеше да спре да го обича.
Без да откъсва очи от нейните, Невада я целуна. Страстно. Докато грапавите му пръсти сваляха фланелката и панталонките й, Шелби усети как по бедрата й се разлива топлина.
През съзнанието й преминаха хиляди причини да се отдръпне от него, но Шелби ги пренебрегна и се отдаде на усещането за докосването на красивото му, мъжествено тяло. Ръцете и езикът на Невада бяха навсякъде, докосваха я, галеха я, предизвикваха тръпки на очакване и горещо желание вътре в нея. Той някак успя да събуе обувките си, докато Шелби разкопчаваше ципа на дънките му.
— Просиш си неприятности — предупреди я Невада.
— Така ли? А ще ги получа ли?
Той се засмя гърлено. Събу дънките, разкривайки пред очите и твърдото си като стомана тяло, мускулите, изградени в часовете на тежък физически труд.
— О, да, Шелби, ще си ги получиш.
Телата им отново се сплетоха.
После времето сякаш спря. И когато, както й се стори, след часове, усетиха хладния ветрец по изпотените си тела, тя се засмя щастливо.
— Е, каубой, за нещо специално ли ме търсеше — попита го, потискайки усмивката си, — или просто се надяваше да откриеш една отчаяна жена, която не може да ти устои?
— Точно така — изсумтя той и по лицето му бавно се разля усмивка.
— Така си и знаех.
Невада я прегърна силно, изпусна дълга въздишка и я целуна:
— Мислех си за теб — призна й.
— Охо, значи вече имаме проблем.
Той се изхили:
— Искаш да кажеш нов проблем.
— Да, точно това имам предвид. — Тя докосна с пръст върха на носа му и Невада бързо сграбчи китката й.
— Говоря сериозно. Бих искал да дойдеш да живееш при мен.
— Моля? — Тя срещна очите му, затърси някаква следа от любов, сърцето й заби в очакване. — Защо?
— За по-сигурно. Докато всичко това приключи. Докато намерим Елизабет, докато нещата се подредят.
Болното й от любов сърце падна върху студените, твърди камъни на реалността:
— За по-сигурно!
— Днес отново имах позвъняване. Мълчаха ми. Видях и Маккалъм. Просто имам чувството, че трябва да бъдем внимателни.
— Искаш да кажеш, че аз трябва да съм внимателна — поправи го Шелби ядосана, докато се протягаше за дрехите си. — И защо? Защото си мислиш, че съм просто една безпомощна жена, неспособна да се грижи за себе си?
Невада отново я сграбчи за ръката и я притисна към тялото си. Вперил поглед в очите й, той бавно каза:
— Шелби, той те изнасили. Не искам това да се повтори отново.
— Няма — увери го тя. — Но не благодарение на теб, Смит. Не очаквам никакви прояви на благородство от теб. Не съм дама в опасност и определено не се нуждая от бял, нито пък от черен рицар, който да ме спасява.
— А от какво се нуждаеш, Шелби? — попита Невада. Погледът му бе по-сериозен от всякога.
— Да намеря дъщеря си. За друго не знам — сопна се тя и вдигна поглед към него. — По-интересно е от какво се нуждаеш ти, Невада?
— Бих искал да знам.
— И аз. — Тя измъкна ръката си от неговата и започна да се облича.
Къде й беше умът? Как можа да се люби с него отново? Нима беше от онези глупави жени, които си губеха разсъдъка, щом ги целуне мистър Подходящ, или както бе в нейния случай, мистър Ужасно Неподходящ.
Ядосана, Шелби навлече фланелката и шортите си.
С тих звън двете връзки ключове паднаха от джобовете й.
— Изгуби си…
Тя вдигна проклетите ключове и ги прибра. Невада я наблюдаваше с подозрителен поглед.
— Не бих си позволила да ги изгубя и да заседна в това ранчо — изрече сухо Шелби.
— Шелби… — Той отново протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.
— Виж, имах тежък ден. Не искам повече притеснения, разбираш ли ме?
Тя тръгна към коня си. Колкото по-скоро се махнеше от Невада, толкова по-скоро щеше да започне да разсъждава нормално.
— Какво се е случило?
Той бързо обу дънките си, догони Шелби, хвана я за ръката и я обърна към себе си. На лицето му бе изписана загриженост и ако наистина беше от глупавите жени, за който си бе мислила преди малко, Шелби би трябвало да приеме, че Невада я обича. Не, определено не беше така. Наистина се тревожеше за нея, това бе очевидно, а и той сам го беше признал, но да я обича… Невъзможно. Не и Невада Смит. Никога Невада Смит.
— Разбрах, че журналистката, която обикаля града и разпитва всички…
— Катрин Неделески?
— Да. Оказва се, че тя не е просто репортер за списание «Лоун стар». Нито пък само жена, която смята да пише книга за Бед Лак.
— Какво?
— Не — продължи Шелби. — Освен това тя ми е наполовина сестра. Дъщеря на Нел Харт — сервитьорката, с която Джъдж е имал връзка, а после й е платил, за да напусне града преди раждането на детето им.
— Чакай малко…
— И това не е най-лошото, Невада. Става все по-зле и по-зле. — Шелби говореше толкова бързо, като че бе изгубила контрол над себе си. — Бебето на Нел Харт — Катрин, е причината за самоубийството на майка ми. Да, това е истината. Тя не е взела приспивателни, защото е била пияна и е объркала лекарствата. Не. Била е толкова депресирана, че е решила да сложи край на живота си. Затова е изпила хапчетата. И тогава… тогава баща ми… проклетият съдия решил да потули евентуалния скандал, като се откаже от детето си и скрие факта, че майка ми се е самоубила заради душевната си болка.
— О, скъпа…
— Недей! — възпротиви се Шелби, когато той понечи да я прегърне. — Не ме докосвай и не ми казвай, че всичко ще се оправи и никога… никога не ми казвай какво да правя.
Въпреки протестите й, Невада я прегърна, притисна я към себе си и не я пусна, докато първите сълзи не бликнаха от очите й. Пръстите й се вкопчиха в космите на гърдите му. Шелби изгуби контрол над чувствата си:
— О, господи! — изплака тя. — Не исках да избухвам в ридания като някаква патетична, слаба жена. По дяволите, Невада, защо винаги става така?
— Не знам. — Той силно я прегърна и се засмя. — Но, повярвай ми, Шелби, мислил съм много за теб, но определението патетична, слаба жена никога не ми е минавало през ума.
— Това е добре. — Тя изтри нос с ръка и разтърси глава, като че за да събере мислите си. Наоколо се беше възцарил мрак. Някъде в далечината виеше койот.
— Но ако продължа с подобни изблици, ще се наложи да си промениш мнението.
— Съмнявам се. — Със сплетени на гърба й ръце, Невада се наведе и се вгледа в очите на Шелби. — Обаче се притеснявам заради Маккалъм.
— Недей.
— Шелби…
— Всичко ще бъде наред — обеща тя и леко го потупа по бузата. — Трябва да е пълен глупак, за да се опита да го направи отново.
— Е, ами доколкото ми е известно, напоследък не е печелил награди за интелигентност, а и не е особено разумен.
— Ще внимавам. — Тя се измъкна от прегръдките му и хвана юздите на коня.
Усмивката на Невада помръкна:
— Не е необходимо да се правиш на силна.
— Напротив. Необходимо е. — Тя се качи на седлото и в продължение на минута не отдели очи от Смит. — И двамата трябва да сме силни. Заради Елизабет.
Катрин разтри врата си и огледа малката стая в странноприемница «Уел, кам ин». Мръсни стени, пожълтели, някога бежови пердета, легло, разположено в средата на помещението, напомнящо спънат впрегатен кон.
Беше включила телевизора в ъгъла, но бе намалила звука. Местната, непозната за нея телевизия, излъчваше реклами на всеки пет минути. Полулегнала, с лаптопа на колене, Катрин се опитваше да подреди записките си. На нощното шкафче я очакваше чаша текила. Беше изпила само една глътка. Алкохолът беше отвратителен и изгори гърлото й.
Уморена, чувстваща се като боклук след срещата с тиранина, който й беше баща, Катрин реши да си помогне със старите, изпитани методи и да пуши джойнт. Дори в такова малко градче като Бед Лак трябваше да има дилър, който да й продаде няколко унции марихуана или кокаин.
— Дори не си помисляй за това — смъмри се сама. Беше изхвърлила наркотиците от живота си заедно с бившия си съпруг. И нищо не можеше да я върне към тях отново. Дори всемогъщият Джъдж.
Отпи още една глътка от вече топлата текила. Каза си, че определено има по-добър начин бавно да се самоунищожи, отколкото да публикува стихотворението, което беше чула по-рано същия ден в «Уайт хорс». Беше пародия на детско куплетче. Навремето й се струваше смешно, но сега жегна сърцето й. Как ли започваше? А да:
«Старият Джъдж Коул
имаше злобен характер
и противна душа.
Винаги носеше ласо,
винаги ходеше с пушка,
винаги го заобикаляха
трима верни подлизурковци.»
Така беше. Тя започна да печата. Пръстите й летяха. От съседната мотелска стая се чу трясък, последван от гневни викове. Някаква жена крещеше на испански, а мъжки глас й отговаряше троснато. Страхотно, каза си Катрин и се зачуди дали може да стане неволна жертва на заблуден куршум, изстрелян при семеен скандал.
По телевизията започна някаква реклама на препарат за намаляване на теглото и Катрин, макар концентрацията й да бе сведена до минимум, продължи да работи. Беше обещала на списанието тази история, но засега не я предаваше, като се оправдаваше ту със смъртта на Калеб Суогърт, ту с това, че иска да редактира статията, да прибави и възможността някой да се е отървал от стареца, за да му затвори устата.
Това бе много вероятно.
Калеб Суогърт определено не беше Карен Силкууд. Всъщност би могъл да лъже, за да напълни джобовете на дъщеря си, но по-вероятно беше да е знаел твърде много, да е застрашавал нечии интереси и за това да са го очистили. Ако случаят беше такъв обаче, значи самата тя може би също беше в опасност.
Чудесно!
Мисълта, че има вероятност някой да й е вдигнал мерника, я съпътстваше през последните няколко дни и докато обхождаше с поглед осемнадесета стая, Катрин вътрешно потрепери. Без риск няма и успех, напомни си тя. Всички добри репортери рискуваха живота си. Например тези, които работеха във воюващи държави, или онези, които се качваха в горящи самолети, или пък интервюираха разни деспоти в името на славата.
И въпреки това… тя не беше толкова глупава, че да рискува живота си заради тази история. Славата бе важно нещо, парите — още повече, но не дотолкова, че да си струва да умреш заради тях. Макар да нямаше нищо, което би искала повече от това да изобличи Ред Коул в истинската му същност на кучи син, дори задоволството от развенчаването на Джъдж не струваше колкото живота й. Затова си купи оръжие — малък сребърен пистолет, който се събираше в шепата й.
Бог щеше да й помага, ако някога се наложеше да го използва.
Отново съсредоточи вниманието си върху екрана. Скандалът в съседната стая бе прекратен. На телевизионния екран се разиграваше нощна драма, но Катрин мислеше за друго. За Шелби Коул — Принцесата. Нейната полусестра. Неомъжената майка. Това вече беше интересно. Съдията, верен на противната си, егоистична натура, не само че не беше признал Катрин за своя дъщеря, но бе направил същото и с внучката си — детето на Шелби.
Кой ли беше бащата на изгубеното бебе, почуди се Катрин. Шелби изглеждаше готова на всичко, за да намери детето. Би било комично, ако Катрин го откриеше преди нея. Все пак бяха роднини. Тя се усмихна в себе си.
В същия момент на вратата се почука и журналистката почти подскочи:
— Кой е? — попита тя. Остави лаптопа и се изправи. Пистолетът беше в портмонето й.
— Вие ли сте журналистката? — запита непознат мъжки глас иззад вратата.
— Да. — Тя взе дамската си чанта.
— Добре. Аз съм Рос Маккалъм.
Сърцето й замря.
— Чувате ли ме?
— Д-да. — О, господи! Това или беше шансът на живота й, или най-лошият й кошмар. Сърцето й лудо заби, докато отваряше портмонето си. — Какво мога да направя за вас?
— Защо не отворите вратата, за да поговорим?
Без риск нищо не се постига, напомни си тя отново. С портмонето в ръка Катрин превъртя ключа, махна веригата и отвори вратата.
Тогава го видя. Осветен от синкавите лъчи на уличните лампи, точно толкова отвратителен на вид, колкото всички негови снимки, които беше виждала, Маккалъм стоеше пред вратата й.
— Господин Маккалъм — поде Катрин хладнокръвно, макар да усещаше, че всеки момент може да изгуби самообладание. Този човек олицетворяваше злото, имаше такова излъчване. — Нима това не е съвпадение? Тъкмо мислех да ви се обадя, за да се срещнем.
Той недоверчиво изсумтя. Студените му, сериозни очи я пронизаха — сякаш безмълвно я обвиняваха в лъжа:
— Ами тогава да започваме — каза. Погледът му мина край Катрин, обиколи малката стая и се спря върху бутилката с текила на масата. — Реших, че след като Калеб Суогърт е мъртъв, може би ще пожелаете да сключите сделка с мен.
Значи това било!
— Има такава възможност.
— Какво? — Той отново я измери със студените си очи. — Вижте, очаквам същата сделка, каквато бяхте сключили със Суогърт. В замяна ще ви дам моята версия на историята.
— Но вашите показания са записани в съда, а господин Суогърт промени своите. Не мога да ви предложа същата сума, докато не се уверя, че имате да добавите нещо, нещо различно. Тогава ще поставя въпроса пред ръководството на списанието.
— Ей, аз си отнесох моето. Излежах осем години заради престъпление, което не съм извършил, така че не си играйте с мен.
— Тогава вие също не си играйте с мен — върна му го Катрин. — Кажете ми каквото имате, без да го записвам. Ако преценя, че си струва да бъде публикувано и заплатено, ще се обадя в редакцията.
Тя се взря в очите му и усети, че всеки момент ще се разтрепери.
Маккалъм изненадан повдигна вежди. Устните му се изкривиха:
— Добре, скъпа…
— Катрин — уточни журналистката. — Или госпожица Неделески. Както предпочитате.
— Тогава Катрин. Защо не ме черпите едно питие?
Той кимна към почти пълната бутилка.
— Прав сте. — Тя излезе от стаята и заключи вратата. — Да отидем в «Уайт хорс».
Колкото и да й се искаше да чуе историята му, тя нямаше намерение да остане насаме с него в мотелската стая. Барът беше на отсрещната страна на улицата, а там щеше да има достатъчно свидетели, в случай че Рос станеше агресивен, брутален или пък започнеше да я заплашва.
— Някой може да ни чуе.
— Да опитаме. — Тя преметна дръжката на чантата си през рамо и двамата поеха към кафенето. Маккалъм дори й отвори вратата, щом стигнаха пред «Уайт хорс».
Посрещнаха ги кънтри музика, шум от разговори и цигарен дим.
С опънати нерви, предвид това, че може би й предстоеше интервюто на живота й, Катрин влезе в заведението и се зачуди дали не сяда на по едно питие с убиец.
Забеляза няколко от постоянните посетители. Мани Доубър и Баджър Колинс играеха комар в един ъгъл. Група испанци седяха на бара и гледаха бейзболен мач по телевизията. Имаше и около половин дузина жени — смееха се, пушеха и се оглеждаха. Една от тях беше Руби Дий. Щом Катрин и Рос минаха покрай нея, тя рязко извърна глава и се загледа през прозореца. Люси Прайд бършеше барплота и хвърляше по едно око към входната врата. Не пропускаше никой от влизащите. Смигна на Маккалъм, когато той и журналистката се разположиха на една маса недалеч от комарджиите.
Доста любопитни погледи се насочиха към тях. На Катрин й се стори, че поток от напрежение ги проследи, докато се движеха из бара.
— Какво да ви донеса? — Люси се появи веднага щом Катрин остави чантата си до себе си.
— Обичайното — поръча Рос.
— Само кола — каза Катрин.
— Веднага. — Люси изчезна.
— Безалкохолно, а? — отбеляза Рос, облегна се и се втренчи в Катрин.
— Това е бизнес.
— Може да прерасне в нещо повече.
— Не мисля. — Тя се наведе напред. — Е, ще ми кажете ли защо смятате, че вашата интерпретация на случая би ме заинтересувала?
Той се ухили зловещо:
— Защото знам кой е убил Рамон Естебан.
— И при все това сте лежали осем години в затвора?
— Натопиха ме. Само Калеб Суогърт каза достатъчно. Нима не са му платили, за да го направи?
Люси се появи отново с питиетата и Рос каза:
— Донеси сметката. Дамата плаща.
— Да — кимна Катрин. Рос беше възбудил интереса й, макар тя да бе на мнение, че се изхвърля.
— Веднага.
Когато през тонколоните зазвуча стар хит на Патси Клайн, Рос отпи от чашата си, а Люси, загледана в новопристигащите посетители, забърза към бара.
— Е, да започваме — напомни Катрин и разклати колата си. — Кой уби Рамон Естебан?
Рос не се поколеба:
— Невада Смит.
— Чакайте, чакайте… По онова време той е работел за шерифа. С неговия пикап сте били вие. А и какъв мотив би могъл да има?
— Той мразеше Естебан. Старецът беше с гаден характер. Всички в града го знаят.
Катрин отпи от колата си. Изчакваше.
— Значи, Смит, преди да се залюби с Шелби Коул, се увърташе около дъщерята на Рамон.
— Бианка?
— Да.
— И…? — вметна Катрин.
Патси отзвуча, а цигареният дим като че се сгъсти.
— На Рамон никак не му допадна, че е трампил дъщеря му с Шелби Коул.
Рос отпи голяма глътка от бирата си и се намръщи.
— Естебан беше много избухлив. Ако не ми вярвате, питайте хората от града.
Катрин вече знаеше, че е така. Калеб Суогърт бе нарекъл Рамон Естебан твърдоглав мексиканец, а и останалите, които беше интервюирала, явно бяха на същото мнение, макар да не го изразяваха гласно.
— Значи Невада Смит и Шелби Коул са били любовници по времето, когато Рамон е бил убит?
Рос присви очи:
— Да.
Катрин бързо направи връзката и разбра, че Невада Смит е бащата на детето на Шелби. Нима това не беше интересно? Същият мъж, когото Рос се опитваше да изкара убиец, този, който беше разследвал случая Естебан, се оказа и баща на дъщерята на Шелби.
— Става все по-любопитно и по-любопитно — промърмори тя и отпи от колата си. — Имате ли някакви доказателства?
— Не повече, отколкото имаше той, когато ме изпрати в затвора.
— Чакайте малко — пратил ви е в затвора? Да не би да искате да кажете, че ви е натопил?
— Тълкувайте го, както искате. — Рос допи бирата си и кимна на Люси да му донесе още една. — Е, ще сключим ли сделка или не? — Наведе се напред. Лактите му бяха върху масата. — Няма да си кажа майчиното мляко, без да съм сигурен, че ще ми платите. Поне толкова, колкото бяхте обещали на Калеб Суогърт.
Маккалъм примигна, а Катрин си помисли, че той всъщност не изглежда никак зле. Наистина бе облечен като скитник — износена фланела, стари дънки и скъсани обувки, но не това беше, което го правеше отблъскващ. Не. Нещото, което му пречеше да е красив, не бяха и чертите му, а неговото странно, зловещо излъчване.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Катрин. — Какъв е телефонният ви номер? Ще ви се обадя.
Рос се усмихна — бавно, зловещо:
— Нямам телефон, но не се притеснявай, скъпа. Аз ще те потърся отново. — Той й намигна и Катрин усети как я побиват тръпки.
— Добре — кимна тя, извади портмонето си и остави двадесетдоларова банкнота на масата. Пръстите й докоснаха малкия пистолет и журналистката се почуди дали би имала куража да го използва. — В такъв случай, доскоро.
Опита се да му се усмихне, но когато излизаше от бара, чувстваше краката си омекнали.
Беше абсолютно уверена, че Маккалъм е трябвало да си остане зад решетките.
Глава шестнадесета
— Не ме интересува какво трябва да направиш, Левинсън, само ми помогни да намеря детето си — изръмжа Невада в телефонната слушалка.
Беше уморен, ядосан и изтощен от жега. Две от кобилите му отказваха да ядат, тракторът се развали, а на всичкото отгоре му се стори, че видя камиона на Шеп Марсън предния ден следобед да излиза от някогашното ранчо на Адамс, сега негово. Все пак не беше сигурен. Слънцето бе много коварно. Ниско, силно заслепяващо. Докато обърна стария си камион, пикапът вече беше точица в далечината.
Невада бе обзет от предчувствието, че ще се случи нещо лошо. Нещо повече — притесняваше се до смърт за Шелби. Тя сто процента щеше да се забърка в неприятности. Дори докато говореше с Лидия, тази мисъл не спря да го тормози.
— Трябва да има начин да я намерим.
— Правя всичко, което е по силите ми — отговори детективът с равен глас. Звучеше доста уклончиво.
— Аз също.
Невада беше ходил до болницата, където бе родена Елизабет. Накара служителката от администрацията да провери кой е бил на смяна в родилното през онази седмица. Разговаря с всички лекари, сестри и акушерки, които бяха в болницата, но никой от тях не беше от дежурните в нощта на раждането на дъщеря му. Или поне не си признаваха.
— Ще продължа да работя по случая.
— Добре. И провери тези хора. — Невада изброи имената на служителите от болницата, които не успя да открие — същите, които може би бяха на работа в нощта на раждането на Елизабет.
— Добре.
— И не забравяй Рос Маккалъм.
— О, няма — каза Левинсън. По гласа му личеше, че се усмихва. — Имам намерение да изровя всичко, каквото мога за него.
— Добре.
Последва пауза. После частният детектив подхвърли:
— Между другото, мога да се опитам да открия и майка ти.
Невада стисна зъби:
— Не си прави труда.
— Просто си помислих, че след като търсиш дъщеря си, може би моментът е подходящ за…
— Остави това. — Смит беше категоричен.
Жената, която го бе родила, беше напуснала живота му още когато той бе бил толкова малък, че дори не я помнеше. При все това Невада знаеше, че поради някаква причина тя не го е искала. Като дете се беше опитвал да разбере мотивите й да го изостави.
Подсъзнанието му го убеждаваше, че не е бил достатъчно добър, макар разумът му да знаеше, че тя е имала далеч по-основателни причини да го напусне. Била е млада. Омъжена за пияница. Просто е търсела начин да оцелее. И го беше изоставила!
Доколкото знаеше, впоследствие така и не си бе направила труда да го потърси. Може би вече беше мъртва. Или пък се мъчеше в някой старчески дом. Може би живееше в богата вила в Средиземноморието. Всъщност какво значение имаше? Тя не беше част от живота му, но пък бе една от основните причини Невада да иска да открие детето си и да се срещне с него, ако, разбира се, самата Елизабет и родителите й му позволяха да го стори.
И ако изобщо я откриеше. Невада сви в юмрук едната си ръка, а с другата още по-здраво се вкопчи в слушалката.
— Обади ми се, ако промениш решението си.
— Няма.
Невада затвори. Чувстваше се неспокоен — като жребец, усетил присъствието на хищник наблизо. Прокара пръсти през косата си, каза си, че си внушава, но въпреки това не можа да се отърси от предчувствието, че ще се случи нещо лошо. И че не може да направи нищо, за да го предотврати.
— По дяволите — измърмори ядно той. Прииска му се цигара «Марлборо», макар да ги беше спрял отдавна.
Имаше нужда от нещо, което да го успокои. Това че Шелби бе в града — близо до него, притеснението за нея, фактът, че Маккалъм излезе от затвора и това че не можеше да намери дъщеря си затормозяваха съзнанието му.
Телефонът иззвъня и Невада се напрегна. Сигурно пак беше онзи с анонимните обаждания. Вдигна слушалката и изръмжа:
— Ало?
— Смит?
Разпозна гласа и напрежението му се засили. Съсредоточи цялото си внимание върху телефонния разговор:
— Джъдж Коул?
— Мисля, че трябва да се срещнем — каза бащата на Шелби без предисловия.
— За какво?
— Ще разбереш, когато дойдеш.
— Къде?
Последва секунда мълчание и Невада се зачуди какво ли си бе наумил Ред Коул. Загледа се през прозореца към задния двор, където на окъсаното чердже с наострени уши лежеше Крокет.
— В офиса ми в центъра — взе решение Джъдж. — В десет часа тази вечер.
Невада погледна часовника си. Беше осем без малко.
— Защо просто не ми кажеш какво искаш по телефона?
— Не задавай въпроси. Просто ела.
— Не виждам защо да го правя.
— Има връзка с Шелби и Рос Маккалъм.
Невада настръхна, но после си спомни с кого си има работа. Нямаше да позволи на Ред Коул да го накара да отиде в офиса му с тези мелодраматични приказки.
— И не можем да обсъдим това по телефона?
— Не.
— Виж, Джъдж, не смятам да се ровя из боклука на миналото, така че ако ще ми казваш нещо, просто го направи.
— Ще го сторя. В десет.
Чу се изщракване и връзката прекъсна.
Невада затвори и погледна часовника си. Трябваше да уплътни с нещо двата часа, които му оставаха до срещата с дявола.
— Трябва да говоря с теб. — Гласът на Бианка бе твърд.
Макар че беше в управлението, Шеп се изчерви до уши, убеден, че всички наоколо чуват с кого говори. Нервно огледа стаята с някога зелени стени. Навремето тя представляваше широко помещение с много писалища. Сега бе разделена на кабинки със звукоизолаторни стени.
— Става дума за… за убийството на баща ми — додаде Бианка и Марсън долови колебанието й.
— Идвам веднага.
Само звукът на гласа й беше достатъчен, за да повдигне настроението му. Докладът, върху който работеше, тутакси бе забравен.
— Не! Още съм в болницата. Елате по-късно. Вкъщи.
Колкото и глупаво да беше, пулсът му се ускори.
— След малко трябва да ида да поработя в магазина, после да се погрижа за Madre. Днес я изписват.
Поласканото му его оклюма. Значи старата дама щеше да си е вкъщи. Нямаше да може да остане с Бианка насаме.
Въпреки това обаждането й го поддържаше ведро настроен през целия ден. Не напусна съзнанието му дори когато Шеп отиде в лабораторията, нито докато преглеждаше папките със записки по случая Естебан.
И ето че паркираше на тротоара срещу бунгалото на Естебанови. Вътрешно се усмихна. Май щеше да му излезе късметът — по един или друг начин. Усещаше го във въздуха.
Намери време да се обръсне, дори си изми зъбите и облече чиста риза, преди, борейки се със съвестта си, да потегли към дома на Бианка. Отиваше там по работа. Така беше! Дори ако Бианка не се бе обадила, той трябваше да разпита всички членове на семейство Естебан отново. Причината обаче обувките му да блестят, дъхът му да е свеж и дори да е напръскан с парфюм не беше работата му. Не! Шеп просто искаше Бианка да забележи какъв страхотен мъж е.
Хвърли поглед към отражението си в огледалото за обратно виждане и приглади мустаците си. Намръщи се, когато забеляза колко много е станало сивото по тях. По дяволите! Гонеше петдесетте, шкембето му висеше над панталоните, косата му оредяваше, а освен това никога през живота си не беше изневерявал на Пеги Сю. Дори не бе допускал, че ще го направи — та тя беше толкова красива и… всичко останало. Но ето че сега отново се чувстваше като ученик. Заради Бианка.
Ако трябваше да бъде честен, Пеги Сю се беше променила. Изгубила бе интерес към него. Винаги беше прекалено изморена за едно бързо в сеното и през петнадесетте години съвместен живот бе забравила какво е смях.
Шеп въздъхна и се почуди дали не е на път да обърка живота си. В работата му се носеше славата на подъл кучи син и в интерес на истината беше напълно заслужена. Някога дори се гордееше с това. Беше спукал достатъчно глави, разпрал достатъчно кореми и счупил немалко престъпни гръбнаци. Нещо повече, създаваше улики, когато трябваше да бъде обвинен определен човек, и унищожаваше такива, ако се случеше негов приятел да наруши закона.
Имаше си собствени правила, и то доста гъвкави. Срещу добра цена, разбира се. Не намираше нищо лошо в това да направи услуга на приятел срещу заплащане. По дяволите, ако не беше оправил онзи случай с хлапето на Джонсън, което препило и блъснало бика — шампиона на стария Коуън, то щеше да отиде в затвора и сигурно никога нямаше да завърши колеж. Шеп го смъмри, даже го понаби, обясни му, че е абсолютно лайно и толкова. После си получи благодарностите от баща му. В крайна сметка всичко свърши добре. Бикът на Коуън беше застрахован. Хлапето на Джонсън стана счетоводител, дори се ожени за момиче — методистка, и сега имаха близнаци. А пък на най-големия син на Шеп — Тими, му сложиха шините, от които имаше нужда.
Номерът с Джонсън мина. Не беше ли това подкуп? На кого му пукаше? Според Шеп справедливостта бе въдворена, не беше ощетил данъкоплатците, а и Коуън си получи пая.
Шеп не беше нечестен. Не! Просто практичен. Гледаше на нещата рационално.
Никога обаче не беше изневерявал на Пеги Сю. Не че не бе имал възможност. Много жени се интересуваха от него. Много. Но той не искаше да рискува да загуби жената и децата си.
Досега.
Докато не се появи Бианка.
Забарабани с пръсти по волана и проследи с очи някакво бездомно куче, което бързаше надолу по улицата с подвита опашка. Отвори вратата и слезе от камиона. Настроението му беше приповдигнато, но не само заради Бианка. Не. Сутринта бе звънял в лабораторията да провери резултатите от балистичните тестове. Оказа се, че пистолетът наистина е този, с който е бил убит Рамон Естебан. Както и очакваше, оръжието тридесет и осми калибър бе регистрирано на името на Невада и единствените отпечатъци по него бяха на Смит. Нямаше дори петънце от пръстите на друг човек.
Бяха изследвали и найлоновия плик, в който бе намерено оръжието, но не откриха нито отпечатъци, нито косми, нито пък нещо друго, което би могло да послужи за следа. Предстоеше им да разберат от колко време пистолетът е бил в кариерата, но не беше сигурно, че ще успеят. Засега Невада Смит беше най-вероятният заподозрян по случая. И това притесняваше Шеп. През главата му бяха минавали доста лоши неща за Смит. Дори подозираше, че е подкупил Калеб Суогърт и Руби Дий да свидетелстват срещу Рос Маккалъм. Та нали между двамата съществуваше смъртна вражда! Но убийство? Не. По-скоро работата беше нагласена. По свой собствен начин Шеп харесваше Невада.
Да, но се оказа, че навремето е сбъркал, а сега, когато подозираше, че Смит е замесен, излезе прав.
Изкачи стълбите, обсебен от мисълта, че още някой е знаел за пистолета — анонимното обаждане си имаше автор. Дали Невада се беше раздрънкал? За да се изфука? Или просто е бил пиян и се е изпуснал къде е оръжието? Не, това беше малко вероятно.
Щом Марсън стигна до вратата, котката скочи от обичайното си място на перваза и се скри зад саксия цъфтяща бугенвилия.
Шеп почука на вратата и надникна през прозореца. Телевизорът беше включен на някаква испанска програма.
— Momento — провикна се Бианка и само при звука на гласа й сърцето му лудо заби.
Младата жена се показа на вратата. Очите й бяха влажни:
— Благодаря, че дойдохте.
— Няма проблеми. — Той се опита да свали фуражката си и започна да мачка козирката й с потните си пръсти.
— Чакайте, дайте на мен. — Докато махаше шапката, пръстите на Бианка докоснаха неговите и през тялото на Шеп премина тръпка. Мирисът на подправки и цигарен дим от къщата се смесваше с аромата на парфюма й.
— Искате ли нещо за пиене? Сода или кафе, или…
— Не, благодаря — излъга Шеп, макар устните му да бяха пресъхнали. Косата на Бианка беше тъмна и лъскава. Тежки къдрици обрамчваха сърцевидното й лице. Блестящи очи, прав, малък нос и най-пълните устни, които някога бе виждал — това беше Бианка. Носеше прилепнали бели дънки, широк черен колан със сребърна катарама и розова блуза, която очертаваше гърдите й. — Каза, че имаш информация, свързана със смъртта на баща ти.
— Да. Само за минутка. Трябва да видя как е Madre. Моля ви, седнете. — И му посочи с ръка към дивана в стаята, където беше телевизорът.
Смутен, чувстващ се стар и грозен, той мина покрай импровизиран олтар между антрето и всекидневната. Спря се пред картина с изображението на Исус. Сърцето на божия син се виждаше. Пред иконата имаше малка масичка, покрита с копринено парче плат. Върху нея бяха наредени запалени свещи и няколко снимки в рамки на стария Рамон Естебан. Шеп го побиха тръпки. Беше роден и отгледан като методист, не вярваше на католиците… е, не приемаше също лутеранското, нито мормонското течение. Нямаше добро мнение и за баптистите, но за това си траеше, защото роднините на Пеги Сю изповядваха тъкмо това учение.
Седна на дивана, който беше виждал далеч по-добри дни, и проследи с поглед Бианка. Дънките му отесняха и той си представи как я обладава или поне прокарва езика си по сексапилната извивка на задника й.
Тя влезе в малка спалня и Шеп успя да зърне единия крак на двойно легло, застлано с ръчно изплетено покривало, под което се очертаваха петите на Елоиз. Явно старата дама си почиваше.
Бианка се върна само след няколко секунди. Докато безшумно затваряше вратата зад гърба си, съвсем леко се усмихна на Шеп:
— Ами… — започна неуверено тя и седна до него. Сплете ръце между коленете си. — Има нещо, което трябва да ви кажа. — Усмивката й помръкна, а матовата й кожа леко пребледня.
— Какво?
— Отнася се за Невада Смит.
Шеп застана нащрек. Някога Невада и Бианка бяха гаджета. Тя така и не успя да преодолее болката, че той я заряза заради Шелби Коул.
Бианка си пое въздух:
— Навремето излъгах заради него. Не исках да го забърквам в неприятности. О, Dios! — Тя нервно облиза устни и Шеп изпита чувството, че ще полудее. Членът му стана твърд като скала. — Видях го онази нощ. Когато беше убит баща ми. В магазина.
— Да, ти спомена това в показанията си. Той е минал по-рано. С братовчед си — Джо Хоук.
— Обаче по-късно Невада се върна. Сам. — Гласът й стана толкова тих, че едва се чуваше. Неимоверно красивите й устни нашепваха нещо, а очите й се напълниха със сълзи. — Аз, ъъъ… бях влюбена в него. Не исках нищо да му се случи. Не можех да повярвам… — Гласът й затрепери и тя закри устни с малката си ръка.
— Нищо. Нищо. Кажи ми какво си видяла.
— Бяхме сами в магазина. Ние тримата. Padre, аз и Невада. Започна спор. Баща ми… той не харесваше Невада. Те… те си размениха много обидни думи и Невада си тръгна.
— Искаш да кажеш, че е излязъл от магазина.
— Si. — Тя се протегна за кутията с цигари на масата и си взе една. Пръстите й трепереха, докато боравеше със запалката.
Шеп изпита желание да й помогне, но не го направи. Изчака я да се поуспокои, докато си дърпа от цигарата.
— Той с камиона си ли беше?
— Не видях. Бях прекалено притеснена. — Тя потри ръце, като че изведнъж й беше станало студено, и бързо запримига, за да сдържи сълзите си.
— Какво стана после?
Тя преглътна и извърна поглед. Очите й се спряха на образа на Исус, а ръцете на Бианка оставиха цигарата върху пепелника.
— Малко по-късно баща ми излезе от магазина и повече никога не се върна.
Гласът й изтъня и тя заплака. Шеп не можа да се сдържи. Обгърна раменете й с ръка с намерението само да я успокои, но когато повдигна глава, предлагайки му сластните си, червени устни, той я целуна — отначало съвсем леко, колкото да изрази съпричастието си. Но щом тя отвърна на целувката му, щом устните й се разтвориха за него, а езикът на Бианка нетърпеливо се плъзна между зъбите му, гърдите й — о, господи, невероятните й гърди — се притиснаха към него, той не можа да се сдържи. Бианка миришеше божествено. Такава беше и на вкус.
Езикът му намери нейния. Затанцува, заигра. Тя тихо изстена, страстно го целуна и не се възпротиви, когато Шеп повдигна блузата й, а нервните му пръсти се изкачиха по ребрата й. Дишането й се учести, когато Марсън докосна сутиена й, и за момент той си помисли, че Бианка ще го отблъсне. Вместо това тя сложи малката си ръка върху ципа на панталона му.
По дяволите! Шеп имаше чувството, че ще полудее:
— А… ами майка ти? — изграчи той, докато Бианка сваляше ципа на панталона му.
— Тя спи.
— Може да се събуди.
Беше възбуден. Искаше я повече от всяка друга жена в живота си, но това бе опасно. Старата дама можеше всеки момент да влезе при тях.
— Не. Няма. — Бианка вдигна глава и задържа погледа си върху него. В очите й Шеп прочете желание и още нещо, някаква пресметливост, която обаче изчезна толкова бързо, че той реши, че му се е сторило. — Приспивателни — поясни Бианка, откопча панталоните му и сложи ръка в слиповете на Шеп.
Той изстена при докосването й, макар за част от секундата да си помисли, че трябва да спре тази лудост. Тогава обаче тя се наведе и го целуна. Сладострастните й, влажни устни погалиха члена му.
Бианка започна да прави вълшебства с езика си и заместник-шерифът Марсън се отказа от съпротивата си. Пръстите му потънаха в косата й и той леко задържа главата на Бианка, защото не искаше този невероятен момент да свършва. Усещаше, че е на път да пресече бариера, за която дори не си бе помислял. Нещо повече, не само щеше да изневери на Пеги Сю, оттук нататък смяташе да го прави толкова често и дотогава, докато можеше.
Шелби изцеди косата си, излезе от басейна и се загърна с хавлията. Луната тъкмо изгряваше.
Няколко часа по-рано Лидия си беше тръгнала, като й каза, че Джъдж щял да се прибере много късно или чак сутринта, защото имал среща в Сан Антонио. Градинарят също си бе заминал, но Шелби реши да изчака спускането на нощта, преди да отиде в офиса на баща си. Изтри лицето си, качи се по стълбите в спалнята и докато затваряше вратата, вече бе свалила презрамките на банския си. Бързо го съблече, закачи го в банята и си сложи сутиен и бикини. Върза косата си с ластик на конска опашка, обу любимите си черни дънки и подходяща фланелка и си сложи маратонките. Взе комплекта ключове, който бе направила в Купърсвил, часовника си и малък фенер. Заедно с портмонето ги пъхна в малък плик и слезе по стълбите.
Беше обхваната от необяснимо нетърпение. Сякаш възможността, която имаше сега, никога повече нямаше да се повтори. Излезе през задната врата и отиде до кадилака. Две минути по-късно вече беше в колата и караше към центъра.
Изминалите няколко дни бяха истинско мъчение. Непрекъснато се чудеше кога ли ще й се удаде възможност да използва ключовете, какво да прави с новооткритата си сестра, на която нямаше нито капчица доверие, и как да преодолее това, че отново се влюбва в Невада Смит.
— Ти си идиот — измърмори тя под носа си и пусна радиото.
Гласът на Лайл Лавит изпълни купето: «Точно така, ти не си от Тексас, точно така, ти не си от Тексас…».
— Прав си, Лайл. Вече не съм.
Все още обаче част от нея отричаше този ужасен факт. Тя беше от Тексас, винаги щеше да бъде. Макар да се бе преселила на северозапад, тук имаше наследство, което не би могла да пренебрегне.
Ядосана, Шелби изключи радиото. Беше прекалено нервна, за да слуша каквато и да било музика точно сега — особено пък лирична, и то такава, която сякаш се надсмива над толкова трудно извоюваната й независимост.
През изминалите четиридесет и осем часа Шелби имаше чувството, че бавно полудява. Ядосана, изморена, изнурена от жегата и ужасена от мисълта, че въпреки всичките си усилия не знае за Елизабет повече, отколкото в деня на пристигането си в Бед Лак, Шелби беше готова да реализира заплахата си към Джъдж и Катрин. Ако не научеше нищо в близките дни, щеше да се обърне към вестниците, радиото и телевизията, към дузина частни детективи, към всеки и навсякъде. Без значение на каква цена, тя трябваше да намери Елизабет и то скоро.
Натисна бутона за отваряне на стъклото. Топлият нощен вятър изпълни купето тъкмо когато се появиха синкавите светлини на централната част на града.
Докато чакаше баща й да напусне града за няколко дни, Шелби се бе обадила в Сиатъл, изпрати няколко факса на агента, който бе поел работата й, и отново опита да се свърже с Финдли.
И ето че най-сетне Джъдж замина. Напоследък бе започнал да прекарва все повече и повече време в офиса си. Веднъж дори забеляза мерцедеса му на паркинга през нощта. Друг път, минавайки с колата покрай офиса, го видя да стои пред сградата, облегнат на бастуна си. Говореше със същите двама мъже, с които го бе заварила, когато пристигна в града.
Молеше се да не я е видял, но уви, Джъдж беше забелязал кадилака. Попита я по-късно какво е правила в града и Шелби излъга, че е търсила Катрин. Не беше сигурна, че съдията й повярва, но поне не направи никакъв коментар.
Сега, когато стигна до търговската част на града, стомахът й се сви. Покрай нея минаха няколко коли, но нито един от шофьорите не й беше познат. Нито пък тя на тях. От «Уайт хорс» долиташе музика, а към вратата вървеше Рос Маккалъм.
Не…
Кръвта й се смрази.
Той спря да си запали цигара, като с месестата си ръка предпазваше пламъка от вятъра. Докато минаваше покрай него, Шелби извърна глава. Може би не я бе видял, може би не беше разпознал колата… Ала когато погледна в огледалото за обратно виждане, той стоеше втренчен в кадилака. На лицето му се появи изражение, което я накара да потрепери. Целият ужас, болка и унижение от миналото отново се надигнаха в душата й. Обля я студена пот.
Не му позволявай да ти причинява това, каза си тя. Нямаше да му се остави да я победи, нито пък да я отклони от задачата й. Рос нямаше да го направи отново. Никога! Беше сигурна.
Тръгна в посока към края на града, като че смяташе да напуска Бед Лак — в случай че му дойдеше идиотската идея да я последва. Когато обаче светлините зад гърба й изчезнаха, тя зави по една странична улица и отново се върна в центъра.
Ръцете й здраво стискаха кормилото, докато се движеше по малките задни улички. Ето че в крайна сметка стигна до офиса, в който баща й прекарваше по-голямата част от времето си.
Паркингът беше празен. Нямаше следа от Ета Парсънз — секретарката на съдията, нито от колата й — ако все още беше същата. Не се виждаше и мерцедесът на Джъдж. В офиса беше тъмно. Тихо.
Чудесно.
По задните улички Шелби заобиколи сградата още веднъж. Не, нямаше никой.
— Направи го — измърмори тя.
След като се убеди, че е съвсем сама, паркира през четири сгради в една странична уличка зад химическото чистене, съвсем близо до бившата клиника на Пичърд. За съжаление рискът някой да види колата й и да спомене това на вечеря, в магазина или дори в «Уайт хорс» на следващия ден си оставаше. Клюките в това малко градче се разпространяваха за два дни. Имаше вероятност цял Бед Лак да разбере, че е била в центъра през нощта, но нямаше как, трябваше да рискува.
Тя бързо заключи колата и се затича в задушната нощ. Въздухът беше тежък и сякаш я притискаше — изобщо не приличаше на свежия климат в Сиатъл. Струваше й се, че бяха изминали години, откакто дойде в Бед Лак, а всъщност бяха само две седмици.
Времето лети, когато се забавляваш, помисли си тя, докато се прокрадваше по задните улички, за да не се натъкне на познати и да не привлече нечие внимание. Никога през живота си не бе нарушавала закона по собствено желание. Имаш право да го сториш, каза си сега.
Колко хора без толкова основателни причини като нейните проникваха насилствено в чужди офиси и къщи всяка нощ!
Когато се озова точно зад офиса на баща си, Шелби се поколеба, огледа се. През изминалите десет минути никой не беше спрял на паркинга, нито пък се бе появил около сградата. Сега или никога!
Избягвайки светлините на уличните лампи, тя бързо изтича към задния вход на сградата. Усети, че пръстите й са потни, докато пробваше два ключа, които не станаха. Третият влезе лесно.
Щрак.
Превъртя го. Със следващия отвори горната ключалка. Открехна вратата.
За част от секундата алармата се включи и напомни на Шелби, че трябва възможно най-бързо да я спре, иначе проклетото нещо щеше да завие с пълна сила и да събуди дори мъртвите. Или пък нещо по-лошо — безшумно да извести полицията и куп коли с виещи сирени да се наредят пред сградата.
О, господи, къде е копчето? Тя направи две крачки, блъсна се в някакво бюро и тихо изруга.
Бийп! Бийп! Бийп!
Обляна в пот, Шелби включи фенера си и лъчът заигра по стените, попадна върху календара, копчето за лампата и най-сетне освети контролния панел, закрепен до шкафа. Мълвейки тиха молитва, Шелби мина край бюрото на Ета, за да спре алармата.
Какъв беше кодът? Рождената дата на баща й? Тя набра числата и натисна enter.
Бийп. Бийп. Бийп.
По дяволите! Ами сега?
Шелби трескаво опита с рождената дата на майка си. Все пак Джъдж се грижеше винаги да има цветя на масата и на гроба й.
Бийп… бийп…
О, по дяволите! Тя трескаво запрехвърля вероятните възможности в главата си. Отчаяна, набра числата на собствената си рождена дата и алармата изведнъж спря.
Сърцето й препускаше. Благодаря ти, господи! Пулсът й стана по-равномерен, но потта продължи да се стича по носа й, а коленете й бяха омекнали. Като си повтаряше, че трябва да се вземе в ръце, Шелби бързо се отправи към кабинета на баща си и отвори вратата. Стаята леко миришеше на пури. Шелби бързо спусна щорите. В единия ъгъл имаше поставка за шапки. На една от дървените закачалки висеше черен Стетсън, а на друга кукичка бе окачен забравен пуловер за голф. Бюрото му беше функционално, с метално покритие. В единия му край имаше табакера с пури, пепелник и телефон. В другия Шелби видя снимки — сватбата на Джъдж и Жасмин, Шелби на осем години и Шелби на абитуриентския й бал.
Може би баща й все пак я обичаше — дори използваше рождената й дата като код на алармата. Никога не би предположила, че е така. Взира се в снимките в продължение на няколко секунди, после си напомни, че не може, не трябва да се отдава на безполезна носталгия. Изхвърли нежеланите емоции от съзнанието си и се захвана с работа.
Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но тя откри на връзката малък ключ, с който ги отвори. Химикали, кламери, кибритени клечки, нож за отваряне на писма и други подобни — това беше съдържанието на първото чекмедже. Страхотно попадение! Във второто шкафче намери скорошен доклад за ранчото и сметна, че не представлява интерес. В третото имаше отворена бутилка «Джак Даниелс» и друга кутия с пури. Вече бяха изминали десет минути, а тя не бе открила нищо. Изтри потта от челото си и отиде до бюфета. Отвори се лесно. Тук, както и в къщата, всичко беше акуратно подредено и, което не я изненада, някои от имената, чийто папки вече бе разгледала у дома си, се повтаряха.
Бинго!
Откри папка с надпис «Доктор Нед Пичърд» и я отвори нетърпеливо. Беше тънка. Вътре имаше само няколко листа, нищо важно, освен последния адрес на лекаря, който вече й бе известен, и датата на смъртта му. Значи Джъдж знаеше, че Пичърд е мъртъв, и въпреки това я бе оставил да си губи времето, като го търси.
— О, татко, ти си змия — промърмори Шелби, макар да знаеше, че е била наивна.
Баща й беше и винаги щеше да си остане голям манипулатор. По някакви свои причини той не искаше Шелби да намери Елизабет и щеше да направи всичко възможно, за да й попречи. Човекът, който се бе отрекъл от своето незаконно дете, щеше да направи същото с внучката си.
— По дяволите, татко! — прошепна Шелби и продължи да търси.
Следващата папка беше на Невада.
Шелби я отвори и бързо я запрелиства. Имаше много документи, свързани с буйната младост на Смит. Няколко листа съдържаха коментари, направени от самия Джъдж за хулигана, който бил ад на колела като малък и въпреки това съдията го взел на работа. На едно място Шелби прочете, че Коул подозира, че дъщеря му е бременна и че кучият син Смит най-вероятно е баща на детето й.
— Е, кой е чудовището в случая? — изрече на глас тя.
Затвори папката и се протегна за своята. Погледна часовника си. Девет и четиридесет и пет. Беше тук вече двадесет минути и с всяка следваща ставаше все по-нервна. Върху шкафа тиктакаше часовник. Колите по улицата бавно се движеха. В тъмния офис беше толкова тихо, че я побиваха тръпки. Колко ли още нечестни сделки бяха сключени в таза стая? И колко живота бяха променени завинаги?
Потискайки напрежението си, Шелби отвори дебелата папка със своето име. Вътре беше целият й живот. Копия от акта за раждане, медицинският й картон, документите, свързани с образованието й — същите, които вече бе видяла у дома си. Тук обаче имаше и още нещо. В края на папката Шелби откри писан на ръка дневник — бяха изброени най-важните събития в живота й, като баща й бе писал свои забележки за всяко от тях. Едва преглъщаше, докато четеше. Дневникът започваше с раждането й, началното училище, гимназията, смъртта на майка й, бременността й и не само това! Изнасилването също беше отразено, вмъкнато на отделен лист, тъй като Джъдж беше научил за него по-късно, след като вече знаеше за бременността й.
Очите на Шелби се напълниха със сълзи, но тя се сдържа, не се разплака и продължи нататък. Слепнаха записки за обучението и работата й. Най-интересна беше една забележка, която гласеше: виж папката на Лидия Васкез. Защо?
Защото Лидия й беше като майка? Защото тя я бе научила да шие, готви, аранжира цветя и й беше донесла библията си? Защото превързваше коленете й, когато ги одереше, даваше й съвети, които Шелби никога не слушаше и предизвикваше смях в къщата, разказвайки комични истории за семейството й?
Да, двете наистина бяха свързани, но Шелби подозираше, че зад забележката на баща й се крие нещо повече. Трябваше да разбере какво. Може би нищо. Но по-нататък отново…
Шелби остави своята папка на бюрото и потърси досието на Лидия. Намери я и без да губи време да я изважда от чекмеджето, направо я отвори.
Беше доста дебела — та Лидия работеше за баща й от години. Личните й документи бяха преснимани и закрепени с кламер. Имаше също данни за роднините й, включително за Карла и Пабло Рамирез и децата им. Информацията за децата беше особено подробна. Споменаваше се дори семейство Естебан, които бяха далечни сродници на икономката.
Шелби се замисли. Защо баща й бе събрал толкова подробности за тези хора? Някъде в съзнанието й бавно започна да се оформя прозрение. Тук имаше нещо… нещо грозно.
Тя отново прочете имената на децата — Енрике, Хуан, Диего и Мария — общо четири. Три момчета и едно момиче. Шелби ги познаваше всичките. Мария беше най-голяма, след нея идваха момчетата. Израснаха заедно, но на Шелби не й позволяваха да играе с дъщерята на Рамирез. Джъдж нямаше нищо против Лидия да отгледа детето му, но що се отнасяше до приятелството на Шелби с децата на испанците, той бе наложил категорична забрана. Не че Шелби я спазваше…
Спомняше си Мария — лъчезарно, красиво момиче, което прекъсна училище. Шелби не си спомняше защо. Тъкмо смяташе да обръща страницата, когато се спря и още веднъж погледна името на Мария. Не беше ли споменала Лидия, че дъщеря й й създава неприятности? Деветгодишната й дъщеря! Сърцето на Шелби сякаш спря. Нима Лидия не плачеше по телефона, докато говореше с Мария? И какво от това? Не си прави прибързани заключения, каза си Шелби. Сигурно е просто съвпадение.
Въпреки това бързо се обърна, взе фенера и започна да рови из чекмеджето, докато не намери папката на Мария. Беше по-дебела от тези на братята й.
Със затаен дъх Шелби я извади. Отвори я и светлината на фенера падна върху цветна снимка на дете — според Шелби правена за документи за записване в училище.
— Елизабет! — възкликна Шелби и очите й се напълниха със сълзи, докато гледаше момичето с прекалено големи за малкото му личице зъби, синя панделка, вплетена в къдравата кафява коса, трапчинки, загоряла кожа и тюркоазни очи. Сърцето я заболя заради всичките години, през които бяха разделени, но въпреки това Шелби успя да се усмихне. — Мили боже! — прошепна тя и облекчено изхлипа. След десет години лъжи и измами най-сетне бе успяла да намери дъщеря си.
Глава седемнадесета
Шелби отмести стола си, пъхна папката под мишница и в същия момент чу шум на автомобил, спиращ на паркинга пред офиса.
Страхотно, каза си тя. Още някой, който би могъл да разпознае колата й. Много важно! Освен ако не беше Рос Маккалъм.
Сърцето й почти спря.
Не се паникьосвай, Шелби. Рос няма работа тук. Просто си прекалено напрегната и мислиш глупости. По-добре се размърдай. Иди у Лидия. Накарай я да ти каже истината.
Пъхна папката с името си обратно в чекмеджето, изключи фенера и заключи бюрото. Не искаше баща й да узнае, че е разбрала истината. Още не. Не и докато не видеше детето, докато не поговореше с него и не решеше какво да прави. Ако Джъдж прозреше, че Шелби е на път да открие Елизабет, можеше отново да саботира усилията й.
— Чудовище — избъбри тя, докато заобикаляше бюрото на баща си. Отиде до прозореца и изчака очите й да свикнат с тъмнината.
Не можеше да рискува да бъде разкрита. Още не. Навън хлопна врата.
— По дяволите! — прошепна Шелби. Адреналинът я подтикна да напусне офиса на баща си и тя изтича към задната врата, през която беше влязла. На паркинга светнаха фарове.
Сърцето й спря, щом осъзна, че пътят й за бягство е отрязан. Шелби надникна през щорите и разпозна мерцедеса на съдията. Не. Какво правеше той тук? Нали Лидия бе казала, че няма да е в града през цялата нощ. Изплашена, Шелби осъзна, че или трябва да излезе през главния вход, или да се сблъска с баща си. В същия момент обаче на отсрещната врата се почука.
Значи Джъдж не бе дошъл да вземе нещо, да се обади на някого или просто да поработи на спокойствие. Той имаше среща.
Трябваше да се скрие!
Без много-много да мисли, Шелби се пъхна в килера до стаята на секретарката и притисна скъпоценната папка към гърдите си. Вътре беше тясно. Рафтове с книжа и канцеларски материали притискаха раменете й, а температурата беше поне хиляда градуса. По челото й изби пот.
Ето че задната врата се отвори.
— Какво, по дяволите, става тук? — разнесе се гласът на Джъдж. Тежките стъпки на баща й, съпроводени с тракането на бастуна, прекосиха стаята.
Шелби чу превъртането на ключ и думите на съдията:
— Значи дойде?
— Чаках те.
Невада! О, господи! Невада имаше среща с баща й!
Шелби не можеше да повярва. Не искаше.
— За какво искаше да говориш с мен? — попита Невада.
— Нали не си влизал тук, преди да ти отворя?
Последва пауза.
— Вратата беше заключена, Джъдж. Ти току-що я отключи.
В продължение на секунда и двамата мълчаха.
— Да си видял някой да влиза или да излиза оттук?
— Току-що пристигам.
Шелби изтръпна. Баща й някак си бе разбрал, че е влизала.
— Да върви по дяволите Ета! — изръмжа Джъдж. — Не й стига умът да заключи задната врата и да пусне алармата. Какъв е смисълът от устройството, ако не е включено?
Сърцето на Шелби лудо заби. Дланите й бяха мокри от пот. Баща й всеки момент можеше да отвори килера, да светне лампата и да я открие. И какво от това? Влизането в чужд офис беше нищо в сравнение с фалшифицирането на документи, измамите, отвличането на дете и всичко останало.
— За какво искаше да говориш с мен? — повтори Невада. — Каза, че е свързано с Шелби и Маккалъм.
О, господи! Шелби стисна зъби с такава сила, че челюстта я заболя.
— Ела в кабинета ми.
Не! Шелби нямаше да чуе нито дума, ако отидеха в стаята на баща й, но по звука на стъпките им стана ясно, че ще направят точно това.
Сега беше шансът й да избяга. Тя изчака няколко секунди, после отвори вратата на килера. Лампата в стаята на Ета светеше. Бюрото на секретарката бе отрупано като коледна елхичка със снимки на внуците й. Имаше и ваза с маргарити. Шелби надникна иззад вратата и видя гърба и раменете на Невада. Срещу него, зад бюрото в кабинета си, седеше самият Джъдж и виждаше цялата стая на Ета.
Шелби не би могла да излезе, без да я забележи.
— Знам, че натопи Маккалъм, за да влезе в затвора. — Гласът на Джъдж се чуваше изненадващо ясно.
Сърцето на Шелби спря.
— Имах доказателства.
— Нима? Е, всъщност това няма значение, нали? И двамата знаем, че Рос получи каквото заслужаваше.
— Той уби Естебан.
— Наистина ли? — Последва дълга пауза. Шелби се къпеше в пот. Видя как една жила на врата на Невада започна да пулсира. — Не знам дали е така, но и на двама ни е известно, че той изнасили Шелби и си получи заслуженото.
За какво ли беше всичко това? Пръстите на Шелби започнаха да мачкат папката.
— Затова натопи Маккалъм, нали? Разбра за изнасилването и се сби с него. И двамата свършихте в болницата, а ти загуби окото си. Но това не беше всичко. Някак си ти успя да направиш така, че да намерят Рос в твоя камион, за който беше съобщил, че е откраднат. Пистолетът ти изчезна, а Естебан бе убит с оръжие от същия калибър.
— И ти мислиш, че аз съм го направил?
— Може би.
— Защо?
— Случайно. За да натопиш Рос Маккалъм. Или пък просто защото Естебан беше подъл, безжалостен тип, ужасно груб с жена си и дъщеря си. А да не забравяме, че по едно време ти ходеше с Бианка.
Стомахът на Шелби се сви. Нима бе възможно? Наистина ли Невада изкривяваше закона също като баща й? Наистина ли бе направил това само заради изнасилването?
— Това са глупости.
— Предположения.
— Истината е, че Рос Маккалъм уби Естебан — каза Невада. — Аз не си играя със закона, Джъдж. Това е твой патент, не мой.
— Е, ще разберем дали е така, не мислиш ли? Случаят се преразглежда и доколкото разбрах, вече са намерили оръжието на убийството.
Невада дори не трепна:
— Тридесет и осми калибър?
— Твоят тридесет и осми калибър. Открили са го в кариерата в ранчото на стария Адамс, твоето, понастоящем.
— Чакай малко! Пистолетът е бил в кариерата, така ли? — Невада беше изненадан.
— Да. В пещера или мина. — Джъдж се наведе напред и сърцето на Шелби заби като барабан. — Става дума за твоя пистолет, намерен в твоята земя, с твоите отпечатъци, а вече е доказано, че това е оръжието, с което е убит Рамон Естебан.
— Така ли?
— Да. Шерифът настоява за арест, а ти нямаш алиби.
— Нито пък мотив. — Невада се изправи. — Както вече казах, Джъдж, не съм убил Рамон Естебан. Според мен Маккалъм го е направил и е излязъл от затвора само защото някой е платил на Калеб Суогърт да го оневини.
Баща й? Дали баща й беше подкупил свидетел? Мозъкът на Шелби работеше.
— Само че преди това някой друг беше платил на стария Калеб пет хиляди долара, за да натопи Рос. Предполагам, че си бил ти.
— Можеш да предполагаш колкото си искаш.
— А и съдията, който призна Маккалъм за виновен, беше твой стар партньор в голфа, нали?
Невада се наведе през бюрото. Дънките се опънаха на задника му:
— Имаш толкова много марионетки в този град, Джъдж, че не можеш да ги управляваш всичките. Ти си като жалък кукловод, който не успява да дърпа конците на всичките си кукли. — Опря пръст в гърдите на по-възрастния мъж и процеди: — Не съм убивал Рамон Естебан и ти, и аз, и двамата го знаем.
— Някой го е направил.
— Може би ти — зашлеви го с обвинението Невада. — А сега да минем на въпроса. Какво толкова важно имаш да ми казваш?
— Искам да оставиш дъщеря ми на мира.
Невада трепна. Кръвта му закипя от гняв:
— Защо?
— Само й усложняваш живота.
— Чакай малко — промърмори Невада и се облегна на стола си, сякаш да събере сили. — Никога не си ме харесвал, Джъдж. Отначало го обясняваше с това, че като дете си имах неприятности със закона, но според мен това не е всичко. Имаш и друга причина, която премълчаваш.
— Просто искам най-доброто за дъщеря си.
— Най-доброто според теб! — Невада кръстоса крака.
Джъдж извърна глава.
— Защо, Джъдж? За какво ме мразиш толкова? — попита Невада и въздухът натежа от напрежение. Нервите на Шелби бяха опънати като струни на китара. — Защо имам подозрението, че неприязънта ти към мен има нещо общо с майка ми!
Съдията пребледня. Шелби усети как коленете й омекват. Едва стоеше.
— Не ми казвай, че си имал връзка с нея.
— Не! — Джъдж удари с юмрук по масата.
Шелби подскочи.
Невада дори не трепна.
— Тогава какво, по дяволите?
Една дълга минута Джъдж не отдели поглед от юмрука си. После бавно вдигна очи към Невада:
— Ще ти кажа, но трябва да ми обещаеш, че ще оставиш дъщеря ми на мира.
— Не мога.
— Със сигурност можеш, защото, независимо какво е моето мнение за теб, знам, че искаш най-доброто за Шелби, а това определено не си ти. Ти си само проклетото чедо на индианска курва и пияница, който не може да стои настрана от жените, дори от тези, които не са му в категорията.
Шелби не помръдна. Не можеше.
— Тоест?
— От жена ми, чудовище такова! — каза Джъдж.
— Защо, по дяволите, си мислиш, че почина? Защото имах връзка с Нел Харт? Защото бях баща на незаконно дете? По дяволите, не. Тя ми го върна тъпкано. С баща ти.
Ушите на Шелби започнаха да бучат. Зави й се свят. Краката й се подкосиха. Тя опита да свърже информацията. Нима Джъдж казваше, че Невада й е наполовина брат? Че… о, господи… тя е била зачената от… Стомахът й се преобърна. Едва се сдържа да не повърне.
— След като… след като Жасмин осъзна какво е направила, тя почина.
— Искаш да кажеш, самоуби се — уточни Невада. Джъдж не му отговори. — Ти си едно гадно чудовище! — Невада се изправи и застана пред съдията. Гледаше го с очи, изпълнени със злоба, с омраза. Понечи да хване по-възрастния мъж за гърлото, но отпусна ръце. — Лъжеш!
— Де да беше така… — Изведнъж Джъдж се прегърби, отмести стола си и извади от чекмеджето на бюрото бутилката «Джак Даниелс». — Но аз не те извиках, за да коментираме това. Просто исках да ти кажа да си покриеш задника, защото ще те обвинят в убийството на Рамон Естебан.
— И на теб ти пука? — озъби му се Невада.
— Не, Смит. Не давам и пет пари за това какво ще стане с теб, просто искам да намеря начин да върна Маккалъм в затвора, където му е мястото.
— И смяташ, че аз ще ти помогна? — присмя му се Невада.
— Той изнасили Шелби веднъж. Какво му пречи да го направи отново?
— Аз — изръмжа Невада, докато Джъдж отвиваше капачката на уискито. — Само ако я погледне, ще го убия.
— Не мислиш ли, че това ще те вкара в затвора?
Невада бавно се наведе към врага си:
— Дори и така да е. Единствената причина да се срещна с теб днес е това, че искам да намеря детето си.
— Твоето или на Маккалъм?
— Това няма значение. Къде е тя, Джъдж? Ти знаеш. Платил си на доктор Пичърд да напусне града, някак си си се споразумял и с всички, които са били на работа в нощта на раждането. На всичкото отгоре си направил огромно дарение на болница «Our Lady of Sorrows», за да си сигурен, че никой няма да посмее да издаде тайната ти. Но сега е време за истината, Джъдж. Къде е детето?
— Не знам.
— Лъжеш — измърмори Невада. Мускулите на тялото му се напрегнаха до един.
— Аз я намерих! — извика Шелби и излезе от килера. Само три стъпки и отново беше в кабинета на баща си.
— Какво… по дяволите, правиш тук? — изръмжа Джъдж.
— Търся истината.
Лицето на баща й пребледня.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — повтори Невада.
— Събирам информация. — Тя държеше папката на Мария Рамирез пред гърдите си като щит. Остави я на бюрото до бутилката с уиски и впери поглед в Невада: — Елизабет е при Мария Рамирез.
Джъдж изведнъж се сви. Раменете му се отпуснаха.
— Тя е роднина на Лидия.
— Помня я — промърмори Невада.
— Остави нещата така, Шелби — помоли Джъдж.
— Не мога. — Тя взе телефонната слушалка и я задържа пред лицето на баща си. — Ти ли ще се обадиш, или аз да го направя?
— Правиш грешка.
— Не мисля.
Тя решително набра добре познатия домашен телефон на Лидия:
— Смятам да изясня въпроса още сега. Звъня на Лидия и отивам при детето си. Няма да губя нито секунда повече. А що се отнася до тази каша с майка ми и баща ти — тя се обърна към Невада, — ще изясним това по-късно. И двамата вече са мъртви и колкото и да е болезнена, тяхната история е приключена. Що се отнася до Рос Маккалъм, повярвай ми, мога да се оправя с него.
— Влязла си в офиса ми — обвини я баща й, докато телефонът даваше свободно.
— Абсолютно прав си, Джъдж. И ако трябва, ще го направя отново. Дори да се наложи да мина през ада, ще намеря дъщеря си.
— Рамон, не! Dios, недей! О, Свети боже… — Шеп скочи. Протегна се за оръжието си и се зачуди къде, по дяволите, се намира. Огледа се и осъзна, че е чисто гол.
— Недей, не, не, не, Рамон! — крещеше Елоиз от съседната стая, а той… по дяволите, той беше сам и чисто гол в леглото на Бианка. Явно бе заспал. Спалнята още миришеше на цигарен дим, пот и секс.
Щом съзнанието му се проясни, Шеп сграбчи дрехите си и си дръпна наум едно конско. Часовникът на нощното шкафче показваше един и четиридесет и пет. Тиха испанска музика се лееше през тонколоните на радиото, а двойното легло беше празно, като се изключи самият Шеп, разбира се. Как можа да му хрумне да остане при Бианка? Пеги Сю сигурно се бе притеснила до смърт.
Как щеше да й обясни… О, по дяволите! Докато обличаше дрехите си, чу приятния, кадифен глас на Бианка. Тя се опитваше да успокои майка си, но старата жена не искаше да я чуе. Беше притеснена и непрекъснато повтаряше името на съпруга си в несвързани молитви и диалози.
Намъкнал боксерките и чорапите, Шеп започна да търси ризата си. Измачкана, тя бе захвърлена на бюрото. Къде му беше мозъкът? Камионът му бе паркиран пред къщата, а самият той се чукаше като обезумял, докато Пеги Сю сигурно се въртеше в леглото, станала още в зори, цял ден в грижи за децата, потискайки гаденето от бременността. Беше абсолютен глупак. Искаше да го изберат за шериф, разрешението на случая «Естебан» му беше в кърпа вързано, можеше да бъде герой и какво правеше — рискуваше всичко това заради едно чукане.
Тъкмо бе закопчал ризата си, когато риданията секнаха и Бианка, облечена в червена роба и нищо друго, влезе в стаята.
Спря се, щом го видя облечен:
— Тръгваш ли?
— Трябва.
— Но още е рано!
— Не, Бианка, късно е.
Устните й, които сега не бяха блестящи, се нацупиха, а очите й — с черни кръгове от размазаната спирала — се взряха в него с обвинението, че я е използвал:
— Искам да ме прегърнеш — каза тя и Шеп въздъхна.
— Само за малко. — Разтвори ръце и я придърпа към себе си.
Въздъхна отново. Колко би искал нещата да са различни. Ако беше с двадесет години по-млад, ако нямаше цяла купчина деца и още едно на път, ако не беше женен за добра жена, която му има доверие, ако вече беше шериф…
Той я целуна по челото.
— Трябва да тръгвам.
— Ще се върнеш ли?
Той се поколеба, но видя сълзите, които напълниха очите й:
— Разбира се — чу се да казва, но Бианка не се усмихна, а черните й очи сякаш пронизваха душата му.
С обувките в ръка той излезе от къщата. Навън беше горещо, задушно. Чу как Бианка заключва зад гърба му. За момента трябваше да забрави всички мисли за нея. Показанията, че е видяла Невада сам в магазина в нощта на убийството, както и в болницата, в деня, когато Калеб Суогърт е умрял, бяха точно това, от което се нуждаеше, за да обвини Смит.
Трябваше да добави някои подробности, да напише рапорт, да говори лично с шерифа и после, ако нещата вървяха по план, да арестува Невада.
Докато пресичаше улицата, го налегна чувство за вина. Всичко стана прекалено лесно. И защо нещата си дойдоха по местата с такава лекота едва след толкова време?
Отключи камиона си и се качи в купето. Смит беше прекалено самоуверен и арогантен за син на курва и пияница. Но Шеп не мислеше, че е убиец. Все по-странни неща се случват, каза си Марсън, докато палеше доджа. Имаше доста работа и щеше да я свърши добре. Ако Невада бе невинен, щеше да му даде възможност да го докаже.
Шеп не вярваше особено в сентенцията невинен до доказване на противното. Това беше просто лозунг на жалките либерали, които не умееха да се борят с лошите момчета. Много по-лесно беше на виновния да се даде възможност да докаже невинността си.
Шеп извади кутията с тютюн, взе си една щипка и потегли. Хвърли един последен поглед към къщата на Естебанови и се усмихна. Бианка стоеше на прозореца и го наблюдаваше. Като че нямаше търпение да го види отново.
За момент Шеп се изпълни с гордост. Чувството за вина заради Пеги Сю и децата бе забравено. Беше яздил Бианка като жребец. Разбира се, че ще иска още.
Катрин потри очи. Беше изморена. Гърбът я болеше, вратът също, а и не знаеше кога ще й се удаде отново да поспи. Не че непрестанните шумове в това подобие на мотел й позволяваха да си почине, а да не говорим, че така нареченото магическо легло, което трябваше да я масажира, едва ли някога бе изпълнявало подобна функция. Гореше от нетърпение да се махне от това място.
Често си мислеше за къщата на Джъдж, на баща й — с поддържани градини, подове с теракота, басейн, скъпи мебели и произведения на изкуството. Ама че шега! Докато сестра й беше расла в охолство и привилегии, Катрин бе отгледана в двустайно бунгало в малко градче до границата с Оклахома. Имаха достатъчно пари, за да живеят що-годе нормално, но тяхното съществуване нямаше нищо, нищо общо с лукса, заобикалящ Шелби Коул.
Катрин беше проучила въпроса. Шелби бе доста глезена. Проклетият й кон — андалуска кобила — струваше повече от шевролета на майката на Катрин. Малката й кола не беше друго, а «Порше».
— По дяволите!
Журналистката се изправи и се протегна. Надникна през щорите и се намръщи, докато гледаше как първите слънчеви лъчи озаряват небето. Животът изобщо не беше справедлив, но щеше да се промени. Скоро. Щяха да настъпят добри времена.
Историята за «Лоун стар» беше само началото. Катрин имаше намерение да напише книга — експозе за Джъдж Коул, която всеки от Тексас би искал да прочете. Старият съдия криеше толкова скелети в бюрото си, че историята просто нямаше как да не бъде пикантна.
Тя се махна от прозореца?
Беше интервюирала Калеб Суогърт, а сега я потърси самият Рос Маккалъм, който се кълнеше, че е бил натопен, за да влезе в затвора — най-вероятно от Джъдж.
— Тц, тц, тц, тате — измърмори тя. Започна да прави кръгове с глава, като се чудеше дали не би могла да подремне двадесет минути и после отново да продължи да работи.
Държеше се на няколко часа сън и огромно количество кофеин. С всеки изминал ден хората в Бед Лак свикваха с нея и тя научаваше все повече за града. За съжаление отново бе придобила ужасния навик да провлачва думите, с който толкова усилено се беше борила в колежа. В Бед Лак обаче той беше повече от подходящ.
Почуди се кога ли Маккалъм щеше да я потърси отново. Той беше като змия — с остри зъби, силна отрова и гъвкаво тяло, готова за нападение. Въпреки това Катрин имаше нужда от него. Той беше ключът към мистерията Естебан. Беше сигурна в това. Ако Рос не се обадеше скоро, щеше да се наложи да вземе малкия си пистолет и сама да тръгне да го търси.
При тази мисъл я побиха тръпки. Истината бе, че на Катрин всъщност никак не й се нравеше да се разправя с Маккалъм. Той беше олицетворение на злото и тя едва успяваше да потиска страха си.
Обърна се и седна пред лаптопа. Беше го сложила на масичката в стаята. Тъкмо започваше да подрежда идеите си в история за тексаски съдия — егоманиак, който се опитва да съсипе живота на незаконно родената си дъщеря. Що се отнася до Шелби, може би тя нямаше вина, че е била глезената принцеса. Така или иначе, госпожица Коул беше глупачка. Как е могла да се остави да я излъжат, че детето й е мъртвородено? Идиотка! Шелби беше жена, която би могла да сложи света в краката си, но не го знаеше. Беше се преместила да живее в друг град. Господи, защо? При положение че всичко, което би могла да иска, всичко беше в Бед Лак. Не само щеше да наследи огромно богатство, но имаше и баща, който безумно я обича.
Катрин едва преглътна и бързо запримига. Нямаше да заплаче, по дяволите! Взе чашата си и допи останалото уиски. Джером Коул беше чудовище — изобщо не се интересуваше от второто си дете, нещо повече — беше скрил внучката си от майка й. Този човек си заслужаваше всичко, което щеше да получи.
Катрин само се надяваше тя да е човекът, който ще му го даде.
Рос остави празната чаша на бара. Тълпата в «Уайт хорс» определено намаля — останаха само няколко стари пияници. От главата му не излизаше последната клюка, която беше чул — че Катрин е незаконно дете на Джъдж и че е дошла в града да си разчисти сметките с него.
Тя не му бе споменала за това, когато се срещнаха онази вечер. Може би беше време да я посети. Но първо трябваше да свърши нещо друго — играеше малка игра. Бързо кимна на Люси и тя леко му се усмихна. По дяволите! Барманката винаги го бе харесвала. Тази вечер изглеждаше скапана — червилото й почти го нямаше, гримът й отдавна бе изтрит. Бършеше барплота, когато Рос й подаде двадесетачка за четирите бири, които бе изпил. Люси бързо му върна рестото и той й остави малък бакшиш.
— Поздрави сестра си, когато я видиш.
Рос обеща да го направи, но това бе лъжа. И двамата го знаеха. Той не обичаше особено Мери Бет, нито пък тя него. Бяха живели заедно само защото като деца си нямаха никой друг. Работеха земята на дядо си, който ги налагаше с колан с такава лекота, с каквато продаваше копия на библията. Хлапетата се подкрепяха взаимно, докато един ден Рос не забеляза, че на Мери Бет са й пораснали гърдите. Докато не я целуна и не пъхна ръка в гащичките й. Тогава беше на дванадесет години. Мери Бет започна да крещи сякаш я колеха. Дядото се оказа съвсем наблизо. Сграбчи Рос, замъкна го до водосточния канал и едва не го удави пред очите на домашното куче.
Пъхна главата на Рос под водата и я държа там, докато детето не започна да се задушава. Тогава го пусна само за да го натопи миг по-късно отново.
— Махай се, сатана — крещеше дядото. — Стой настрана от внука ми!
Момчето гълташе топлата, застояла вода, плюеше и кашляше, докато старецът не го извади за няколко секунди. Само след миг пак пъхна главата му в канала. И така отново и отново, докато Рос не изгуби съзнание. Събуди се в леглото си. Целият гореше. До него седеше баба му — намръщена, тя се грижеше за него, без да каже и дума.
— Ще оставиш сестра си на мира или ще те пусна в някое гнездо на скорпиони — предупреди го дядото малко по-късно, докато мажеше с масло филийка домашен хляб. Отгоре си сложи мед. С очила без рамки, гола глава и няколко липсващи зъба, Джералд Маккалъм беше внушителен мъж. Нито жена му, нито децата или внуците смееха да му повишат тон. Думата му беше закон. — Не се шегувам.
Рос му повярва.
Никога повече не посегна на Мери Бет. Оттогава стана по-внимателен и пренасочи своите сексуални фантазии от сестра си към други девойки. За пръв път спа с момиче, когато беше на петнадесет, но не усети никаква тръпка. Партньорката му — седемнадесетгодишна и грозновата — не беше предизвикателство за него. Веднага склони да си легнат. Рос не обичаше така. Колкото повече се дърпаше жената, толкова повече се възбуждаше той. Използвайки тялото си на футболист и обещания, които нямаше намерение да изпълнява, Маккалъм обикновено получаваше каквото иска. Докато не се появи Шелби.
Тя беше единствената жена, на която трябваше насилствено да наложи мисленето си. И, както реши Рос впоследствие, това й бе харесало. В противен случай щеше да каже на баща си и Джъдж щеше да му вгорчи живота. Затова Маккалъм реши, че Шелби си пада по грубото чукане.
Рос отвори вратата на бара. Въздухът навън беше тежък, нощта — непрогледна. Отново си помисли за Шелби. Би дал и последния си цент, за да остане насаме с нея. Помнеше изнасилването съвсем ясно. То непрекъснато изплуваше в съзнанието му, докато лежа в затвора. Маккалъм си повтаряше, че тя наистина го е желала, че се е съпротивлявала само защото е имала задръжки по отношение на секса. Следващия път сама щеше да го умолява да й го сложи.
Той тръгна към подобието на камион, което караше. Качи се в кабината и се намръщи. След като получеше парите от списанието, щеше да си купи нов камион и пушка — можеше да я вземе и на черно. Не беше сигурен дали законът позволява на бившите затворници да имат оръжие. Не че той наистина беше престъпник. Просто го бяха натопили. Е, за по-сигурно щеше да се снабди с пушка по нелегалните канали. Така щеше да си купи и куче. Колата обаче — не. Планираше да си вземе най-луксозното возило, за което му стигнат парите.
Освен това, по един или друг начин отново щеше да има Шелби Коул. Това бе предопределено от звездите. Запали двигателя и пусна радиото.
Нищо.
— По дяволите! — Удари го с юмрук няколко пъти, докато своенравните тонколони не проработиха. После потегли. Пееше Джон Когар Мелънкамп: «Роден съм в малък град».
— Аз също, приятелю.
Рос мина покрай аптеката и бакалията.
— Едва ли твоят град е бил по-малък от моя.
Надул музиката, Маккалъм отвори прозореца и се изплю. Караше към края на града, към една телефонна кабинка, която още не беше използвал. Намираше се зад закрит магазин за авточасти. Беше доста отдалечена за очите на клюкарите, така че в нея Рос се чувстваше в безопасност. Джон запя за живота, вярата в Исус и смъртта в малкия град и Рос изключи радиото.
Нима на Калеб не му се беше случило точно това? Повярва в Исус и умря. Но според Рос старият кучи син едва ли бе отишъл в рая. Не. Може би сега се пържеше в ада и това беше чудесно. Идеално. Заслужаваше го, задето бе излъгал и бе изпратил Рос в затвора.
Беше толкова лесно да го убие. Само влезе в стаята му, докато спеше, покри лицето на стареца с възглавницата и проследи с поглед конвулсиите на костеливите му ръце, докато Калеб се бореше да си поеме въздух. Дъртият трябваше да му е благодарен. Рос смяташе, че му е спестил доста болка и страдания. Никаква химиотерапия, нито операция не биха могли да спасят живота му. И Рос му помогна да умре. След това се почувства добре. Много добре.
Щеше да му стане още по-хубаво, ако можеше да направи същото с Невада Смит и Руби Дий. И двамата заслужаваха да умрат, задето го бяха накиснали.
Подсвирквайки си припева на «Малък град», Рос мина през отворената порта и паркира зад празната сграда на магазина. Слезе от камиона. Беше доста тъмно. Влезе в телефонната кабинка и бръкна в джоба си за монета. Бързо набра номера и се обърна с гръб към улицата. Зачака сигнал. По лицето му бавно се разля усмивка. Харесваше му да всява смут в дома на Невада Смит.
Свободен сигнал. Втори.
Трети.
По дяволите! Заспал ли беше или умрял? Или може би чукаше Шелби?
Усмивката на Рос помръкна. Вече беше спрял да брои сигналите, когато отговори секретарят. Не го изслуша, просто затвори слушалката и съжали, че е изгубил тридесет и пет цента. Обхванаха го черни мисли. Представи си Смит и Шелби Коул заедно. Стомахът му се сви. Крайно време беше да спре да си играе на анонимни обаждания.
Време бе отново да види Шелби.
Той беше този, който диктува условията.
Глава осемнадесета
— Ти си ми изпратила снимката — каза Шелби. Вече гледаше на икономката с други очи.
Тя, Лидия и Джъдж седяха на масата до басейна. Невада се беше облегнал на външната стена на къщата и сурово гледаше съдията.
— Si, скъпа — бавно кимна икономката и си дръпна от цигарата, която бе оставила в пепелника. Зазоряваше се. Птичките вече пееха сутрешните си песни, а първите слънчеви лъчи танцуваха по гладката повърхност на басейна. — Аз я изпратих. Si. И те излъгах. — Тя сведе поглед за момент, после вдигна очи, като че искаше да се оправдае. Срещна взора на Джъдж и прочете безмълвния укор в него. — И ако се наложеше, бих го направила отново. Не беше правилно да крием от Шелби за Изабела… Елизабет. Тя е нейна дъщеря.
— Защо не ми каза по-рано? — попита Шелби, все още озадачена от лъжите и измамите, обрасли като испански мъх къщата, която някога бе наричала свой дом.
— Аз я помолих — призна Джъдж. След това, провокиран от гневния поглед на Лидия, се поправи: — Всъщност я заплаших.
— Заплашил си я? — повтори Шелби и видя как Лидия бързо запримига.
— С изгнаничество ли? — намеси се Невада. Икономката се намръщи. За последен път си дръпна от цигарата и изгаси фаса.
— Аз… аз не се притеснявах за себе си, но Карла и Пабло, децата и… — Тя сви рамене. — … и Изабела. Те щяха да страдат.
— Ти би обрекъл на изгнаничество собственото си внуче? — Стомахът на Шелби се сви. Това вече беше прекалено. Вътрешно трепереше. Отмести стола си и извърна глава. Не искаше да среща погледа на Джъдж. — Що за чудовище си ти? — промълви.
— Болно. — Лидия, най-сетне събрала сили, се изправи, тръгна с пепелника към кухнята. — Кажете й? — извика през рамо. — Тя има право да знае. Тя е вашата hija, вашата дъщеря. Заслужава да й кажете истината. Стига тайни. Стига. Аз… аз не мога да понеса повече.
— За какво говори Лидия? — попита Шелби, но започваше да разбира. Съдията изглеждаше стар, изморен. А и преди икономката бе споменавала нещо за здравето на баща й. Да, май Шелби ги беше чула да си говорят за това.
— О, по дяволите. Имам рак, Шелби. Не като на Калеб Суогърт, локален. — Преди тя да попита какъв, Джъдж продължи: — На простатата. Не че това има значение. — Облегна се на стола. Сенките под очите му бяха огромни. — Докторите ми дават година… може би две, не повече.
Прониза я болка:
— Не… не вярвам. Вече има толкова много лекарства. — Тя погледна Невада, сякаш очакваше потвърждение на думите си, но той само сви рамене. Баща й умираше? Знаеше, че един ден и това ще стане, но никога не си бе представяла живота без човека, който я контролираше и манипулираше, откакто се помнеше.
— Трябва да приемеш това, Шелби — каза Джером бавно. — Аз го направих. Ако Лидия не те беше накарала да се върнеш, аз щях да ти се обадя след време. Ще наследиш всичко, което имам. Ранчото, парите, къщата и…
— Не! — прекъсна го Шелби. Гласът й беше дрезгав, изпълнен с емоции. — Не искам да слушам всичко това. Не сега. Не в деня, когато най-сетне ще видя детето, което мислех за мъртво, дъщеря си, която ти скри от мен. Чуваш ли? Не мога да понеса факта, че когато най-сетне намерих Елизабет, може би… може би ще изгубя теб.
Сърцето й лудо заби. Сълзи на гняв изгаряха очите й.
— Ще ти се наложи да понесеш още много неща — изрече глухо Джъдж и бавно се изправи. По лицето му беше набола брада. Тежко се облегна на бастуна си и изнуреният му поглед се спря върху Невада. — Ти също, Смит. Например това, че ще бъдеш арестуван за убийството на Рамон Естебан. Или поне така чух. Шерифът подготвя доста сериозни обвинения. Така чух… — Той присви очи. — Готов ли си за това?
— Вече ти казах. Нямам нищо общо с убийството.
— Е, може би. Но може и да лъжеш. — Джъдж се намръщи и с върха на бастуна си смачка една глупава мравка, която се беше осмелила да се качи на верандата. — И в двата случая трябва да си добре подготвен. Така че си намери добър адвокат. В Сан Антонио има една жена, позната е на Орин Финдли. Името й е Стаханчик. Едра е — почти два метра висока — с много остър език. Изобщо не си мери приказките и не се страхува от нищо. Вади душата на шерифа. Тя и партньорът й… о, по дяволите… как му беше името? — Съдията поклати глава. — Джо или Джон Крауфорд. Не мога да си спомня кое от двете. Обратното на нея, той е много дребен и винаги се усмихва. Двамата са страхотен екип. Бих могъл да им кажа добра дума за теб.
Изражението на Невада не се промени:
— Не си прави труда.
— Стаханчик и Крауфорд. Те са най-добрите.
— Забрави за това. Единственото, което искам, е да видя дъщеря си.
— Хм… — Съдията тръгна към къщата. — Искаш да кажеш, нечия дъщеря. — Без да изчака реакцията на Невада, Джъдж отвори вратата и влезе в кухнята. — Какво трябва да направи човек, за да получи чаша прясно кафе в тази къща? — попита той, докато сърцето на Шелби се късаше.
Джъдж, Джером Ред Коул на практика беше предложил спасение на Невада, като му каза за адвокатите. Не че Смит се нуждаеше от него. Шелби нито за секунда не повярва, че той е извършил убийството.
Вратата се затвори зад гърба на Джъдж. Мили боже, нима беше намерила дъщеря си само за да изгуби баща си — човека, когото бе презирала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че той иска само най-доброто за нея; лъжеца, измамника, великия манипулатор?
Потисна съжалението към мъжа, който я бе заченал. Та той беше посветил толкова години на старанията да съсипе живота й!
— Да се махаме оттук — каза тя на Невада и тръгна през градината. Самолетът с Елизабет трябваше да кацне в ранчото след около час. — Аз ще карам.
Невада не възрази, просто я последва. Качи се в кадилака и си сложи слънчевите очила. Шелби потегли. Колата се движеше в облак прах с огромна скорост. Взимаше завоите доста по-бързо от позволеното.
— Все още караш като луда — отбеляза Смит след един остър завой в края на града.
— Страх ли те е? — попита тя и му хвърли бърз поглед.
— От скоростта ли? — Едното ъгълче на устата му се повдигна в лека усмивка.
— От историята с Естебан?
— Не за себе си. — Той наклони глава и я изгледа над очилата.
— Какво? За мен ли се притесняваш? — попита Шелби наперено. — Е, недей. Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си.
Невада не каза нищо, просто се обърна и се загледа през прозореца. Минаха покрай огради, поляни с треви, дъбови и борови гори. Съмваше се. Коне и добитък пасяха из ливадите, напоявани с пръскалки. Стомахът на Шелби се сви. Мозъкът й работеше, докато завиваше по алеята за ранчото. Ами ако Елизабет я намразеше от пръв поглед? Ами ако Мария я изгонеше? Ами ако… По дяволите! Какво значение имаше? Щеше да намери пътя към дъщеря си.
Но какво да прави с Невада? Това вече беше друг въпрос. Може би не той беше биологичния баща на Елизабет. Шелби трябваше да приеме това. Възможно бе деветгодишното й дете да е от Рос Маккалъм. Пръстите й се вкопчиха в кормилото. Не, не можеше да е така! Бог не би могъл да й изиграе толкова лоша шега. Не сега. Не и след като постигна толкова много.
Тя намали скоростта и бавно мина покрай основната сграда и постройките на работниците, край които Рос Маккалъм я беше изнасилил преди десет години.
— Значи през цялото това време тя е била в Галвестън, така ли?
— Да — кимна Шелби и отпусна газта. — Поне така каза Лидия.
— А мълчанието на икономката е било купено от баща ти — продължи Невада — срещу правото да останат в страната и да работят за Джъдж — Лидия и роднините й, които са знаели за бебето, но са се престрували, че Елизабет е мъртва.
— Така излиза.
— Баща ти е хубав човек.
— Винаги е бил — процеди Шелби, докато паркираше и изключваше двигателя.
Слезе от колата и тръгна по асфалтовата пътека към къщата, откъдето преди толкова години беше откраднала ключовете за пикапа на баща си. Сутрешният бриз духаше над каньоните, а главният ранчер Джеб Уилкинс излезе да ги посрещне. Шелби никога не го бе харесвала. Помнеше времената, когато беше обикновен работник и заедно с Рос Маккалъм се присмиваше на принцесата зад гърба й. В нощта на изнасилването той също беше в ранчото. Играеше карти с Рос. Шелби стисна зъби.
Тази сутрин с Джеб имаше само делови отношения.
— Добро утро, Шелби — поздрави той и се усмихна, показвайки пожълтелите си зъби. — Ако искаш, мога да те придружа до летището.
— Няма нужда — отговори Шелби, докато взимаше от ръката му връзка ключове.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Просто исках да помогна.
— Дамата ще се справи и сама — намеси се Невада и прониза ранчера със силния си поглед.
Джеб кимна:
— Чудесно. В такъв случай ще отворя вратата.
Шелби отиде до огромен камион и седна зад волана. Смит се настани до нея и се загледа през прозореца, без да сваля слънчевите си очила. Джеб, верен на думата си, отвори вратата на паркинга.
— Не бива да се чувстваш разочарована, ако тя не те хареса — каза Невада, когато ранчото остана зад гърба им.
— Няма.
— Сигурен съм, че ще се разочароваш. — Той не откъсваше поглед от пейзажа. Високо в небето кръжеше ястреб.
— Знам, че ще й трябва време. — Минаха през дупка и камионът подскочи.
— Няма да е лесно.
— Благодаря ти за психологическите съвети — тросна му се Шелби. Нервите й не издържаха.
— Винаги на твое разположение, скъпа — изрече провлачено Невада и на лицето му заигра обичайната сексапилна усмивка. Пренасочи вниманието си към изкаляните телета, които се въртяха около майките си, докато кравите пасяха.
— Знаеш ли — каза Шелби и подхвана болната тема — за човек, на когото му предстои да бъде обвинен в убийство, изглеждаш твърде спокоен.
— Достатъчно притеснен съм.
— Но…
— Не съм го направил, чуваш ли! — Той се обърна към нея. Устните му бяха здраво стиснати. — Не знам как пистолетът е попаднал в ранчото ми. Маккалъм открадна камиона ми онази нощ. Оръжието беше в жабката. Когато открихме Маккалъм, то липсваше. Или някой го е взел преди Рос да излезе от пътя и да се блъсне в дървото, или след това. Така или иначе, аз не съм го взимал, нито пък съм убил Рамон Естебан.
— Знам — кимна Шелби. В гърлото й сякаш бе заседнала буца.
— Добре. Ще мислим за това по-късно. Сега трябва да се срещнем с дъщеря ти.
— И твоята — вметна Шелби, докато намаляваше скоростта. Бяха стигнали до летището.
— Може би. — Очите му срещнаха нейните за няколко дълги, спиращи дъха секунди. — Трябва да приемеш фактите, Шелби. Във вените на Елизабет може би тече кръвта на Маккалъм. Това обаче не я прави по-малко твоя дъщеря.
— Знам — призна Шелби. Сърцето й се вледени, очите й срещнаха сивотата на неговите. Все още стискаше волана. О, господи, колко искаше детето й да е от Невада. — Аз… просто не мога да повярвам в това.
— Така или иначе, детето няма вина. — Той хвана ръката й. Големите му, загрубели пръсти се сплетоха с нейните и Шелби усети силата му, осъзна, че Невада не говори само за Елизабет, а и за себе си. Той, полусиракът, беше изстрадал болката от отхвърлянето, срама, причинен от независещи от него обстоятелства. — Нали ме разбираш, Шелби? — попита той и погледна през шибидаха към небето. — Е, време е. Дъщеря ти е тук.
Шелби също вдигна очи и видя самолета — малка точица в небето. Стомахът й се сви. Хиляди съмнения се надигнаха в душата й. Ами ако Елизабет я отхвърли, ами ако двете не се харесат, ами ако…
Невада я прегърна през раменете и преди Шелби да реагира, я привлече към себе си и я целуна. Страстно. По устните. Всичките й съмнения се разсеяха.
— За късмет — произнесе той с дрезгав глас. — Ще се справиш с това, Шелби. Сигурен съм. Ти ще си най-добрата майка на света.
— Надявам се — избъбри тя, все още озадачена от страстта, която премина от неговото тяло в нейното. Очите й се напълниха със сълзи. — О, господи, за пръв път през живота си се надявам да си прав.
— Нима винаги не съм бил прав?
— Не. Никога. — Тя нервно се засмя и слезе от камиона, чула шума на самолетния двигател. Закрила очи с ръка, за да не й блести слънцето, Шелби, с Невада до себе си, проследи кацането.
Детето й беше тук. Най-сетне щяха да се срещнат. Сърцето й се сви. Тя прехапа долната си устна. Преглътна сълзите си.
— Елизабет — прошепна, когато самолетът спря. Само след минута се появиха трима души. Пилотът помогна на Мария и дългокрако момиче в дънкови шорти и елек да слязат. Очите на Шелби се напълниха със сълзи. Сутрешният вятър, миришещ на прах и трева, погали лицето й и разроши дългата до раменете коса на момичето.
Шелби не възрази, когато Невада я прегърна и безмълвно й даде подкрепата си. Каза си, че няма да заплаче. Нямаше да се поддаде на сълзите. Елизабет се притискаше към Мария. Лицето й беше бледо, очите — огромни, овални, стъпките — несигурни.
О, господи, нямаше да е лесно!
— Здравейте — насили се да изрече Шелби и Мария, обгърнала с ръка детето, което бе отгледала, колебливо се усмихна.
— Шелби — каза тя, — помня те. — Очите й се насочиха към Невада. — Теб също.
— Всичко наред ли е? — попита пилотът, който донесе багажа. Висок и строен, със слънчеви очила, които не можеха да прикрият нетърпението му, той погледна часовника си. — Това е всичкият багаж. Кажете ми, ако има още нещо. Ако не, ще тръгвам.
— Ще се оправим — махна с ръка Невада. — Благодаря.
Стисна ръката на пилота, но очите му не се отделиха от момичето — деветгодишното дете, което може би беше негова дъщеря.
— Изабела — каза Мария на Елизабет, — това е Senora Коул — жената, за която ти разказах.
Елизабет изглеждаше изплашена до смърт. Притисна се към Мария и поклати глава:
— Не — прошепна.
Сърцето на Шелби се късаше.
— Но ти винаги си искала да видиш майка си.
На лицето на Елизабет се изписа отчаяние, тя започна да хлипа и бързо заговори на испански.
— Не, не, тя ти е майка, но не е… — продължиха да обсъждат нещо на испански. Мария се наведе и още по-силно прегърна Елизабет. Сърцето на Шелби се разпадна на хиляди парченца и ако не беше прегръдката на Невада, краката й щяха да се подкосят.
— Шшт… шшт… — опитваше се да успокои детето Мария.
Шелби най-сетне събра сили да се откъсне от Невада.
— Знам, че ти е трудно — каза тя на момичето. — Коленичи до него и го погледна в очите. — Много е трудно. За всички ни. Но, повярвай ми, няма да направя нещо, с което да те нараня или засегна. Обичам те, Елизабет, и…
— Изабела — изплака момичето.
— Да, да, Изабела… — Бавно, за да не го изплаши, Шелби взе детето в прегръдките си. Елизабет цялата се беше сковала. — Ще те наричам, както пожелаеш. Аз… — В гърлото й заседна буца. Тя едва си пое дъх и продължи: — Просто искам да знаеш, че много ми липсваше, че те обичам и се радвам, че вече си тук. Ако знаех къде си, щях да дойда по-рано да те взема, много по-рано. Сега ще… — Искаше да каже, че ще я заведе вкъщи, но си спомни, че бяха в Бед Лак, Тексас, а нейният дом вече не беше тук; още по-малко пък този на Елизабет.
— Хайде — окуражи детето Мария. — Винаги си казвала, че искаш да видиш майка си. — Изтри сълзите от лицето на момичето и се изправи. — Изабела знаеше, че е… осиновена.
— Ами баща ми? — попита момичето и премести погледа си от Мария към Невада. — Къде е той?
О, господи, ами сега?
— Скоро ще го видиш — кимна Невада. — Засега аз ще го замествам. — Той протегна голямата си длан, стисна малката ръчичка на Елизабет и я дари с една от покоряващите си усмивки. — Ще се видим с баща ти по-късно.
— Точно така — каза Шелби. Усещаше ръцете си празни, откакто беше пуснала Елизабет. Толкова й се искаше да прегърне дъщеря си, да я притисне към себе си и да остане с нея завинаги. Не биваше обаче да насилва нещата. Трябваше да й даде време, за да свикне с мисълта, че има нова майка. — Хайде, да се върнем в ранчото. Ще сменим колите и ще отидем в града. — Насили се да се усмихне, докато Невада качваше багажа в камиона. — Сега ще отидем при дядо ти.
— Abuelo — съгласи се Мария. — Дядо ти.
Елизабет не се усмихна, но Шелби не можеше да я вини за това. Добре че поне не знаеше, че дядо й не е искал да има нищо общо с нея, дори е излъгал, че е мъртва. А ето че сега самият той бе на път към смъртта. Огромна буца заседна в гърлото й, но Шелби успя да се вземе в ръце. Такъв беше животът — низ от предизвикателства и проблеми, с които човек трябва да се справя. Поне бе намерила детето си.
Най-сетне.
Двамата с Невада изчакаха Мария и Елизабет да се разположат на задната седалка. Момичето беше нервно и избягваше да гледа Шелби и Невада. Не се тревожи, ще свикне. Трябва да го направи, повтаряше си Шелби. Насилваше се да се усмихва и да не издава, че всъщност сърцето й се къса. Щом всички се качиха в камиона, тя запали двигателя и потегли към ранчото. Невада почти не говореше. Опрял лакът на отворения прозорец, той следеше пътя. Челюстта му беше здраво стисната, а около присвитите му очи се забелязваха ситни бръчици.
Един господ знае какво му минаваше през главата. Например, негова дъщеря ли беше Елизабет? Или на Рос Маккалъм?
В гърлото на Шелби се надигна жлъч.
Не бързай, каза си тя. Не насилвай нещата. Времето е пред теб. То ще покаже. Недей сама да си създаваш тревоги. Времето лекува всичко. Всичко.
Това обаче бяха само думи. Голи думи, които биха могли да послужат за лечение на човек с психично разстройство, но не и на Шелби в реалния живот. Вече бе изгубила достатъчно време, време, което никой не можеше да върне, и всяка минута, в която Елизабет я отхвърляше, за Шелби беше още една пропиляна минута.
Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, тя забеляза, че сините очи на Елизабет я гледат с подозрение. Като че беше вещица. Страхотно! По дяволите, страхотно! Господи, дай ми сила, помоли се наум Шелби.
На седалката до нея Невада се размърда. Постройките в ранчото вече се виждаха. Той тихо изруга. Погледът му бе зареян в далечината.
Шелби тъкмо се канеше да го попита какво има, когато очите й проследиха неговите и стомахът й се сви.
Край конюшните бе паркирана полицейска кола, а на нея се беше облегнал заместник-шерифът Шеп Марсън и наблюдаваше приближаващия камион.
Шелби се опита да преглътне. Устата й изведнъж пресъхна.
За част от секундата й се прииска да смени посоката и да натисне газта до дупка. По челото й изби пот, но кръвта й сякаш бе замръзнала. И тя, и Невада мълчаха.
Шелби с ужас осъзна, че Смит ще бъде арестуван по обвинение в убийството на Рамон Естебан.
Глава деветнадесета
— Това е безумие! — възкликна Шелби и сърдито изгледа баща си. Двамата бяха в стаята за билярд в дома им. — Видях как Шеп слага белезници на Невада и го отвежда!
Сърцето й препускаше, кръвта й кипеше. Все още й се искаше да ритне Шеп Марсън в огромния му корем. На мазното му лице бе изписано задоволство, докато слагаше белезниците на Невада и го блъскаше към задната врата на патрулната кола.
— Смит никога не е бил стока, Шелби — промърмори Джъдж. — Трябва да приемеш това.
— Не можеш ли да направиш нещо?
Джъдж тъжно се засмя:
— Значи искаш от мен да му помогна, така ли?
— Да! — каза тя и сниши глас. Дъщеря й и Мария бяха на горния етаж, почиваха си след хладното, формално посрещане на Джъдж.
— Вече предложих да се обадя на Стаханчик.
— Но Невада не е убил Рамон Естебан! И ти, и аз го знаем.
— Такива са доказателствата. Всички улики сочат него.
— Ами свидетелите? Никой не го е виждал с Рамон онази нощ.
— Бианка е променила показанията си.
— Значи е долна лъжкиня! Ами Руби Дий? Нали е видяла Маккалъм и Рамон заедно в нощта на убийството?
Обърна се и забеляза Лидия, която включваше чайника. Икономката бе не по-малко уморена от самата Шелби, но въпреки това беше успяла да се преоблече в обичайната си униформа — чиста черна рокля и снежнобяла престилка. Беше вдигнала косата си и тихо си тананикаше, докато приготвяше пържолите за първия семеен обяд.
— Не мога да понеса това! — възкликна Шелби.
Също толкова отчаяно, колкото искаше да намери дъщеря си, сега копнееше да помогне на Невада; независимо дали беше или не биологичният баща на Елизабет, Шелби го обичаше! С цялото си наивно сърце! Обичаше го!
— Не мога да стоя със скръстени ръце, докато Невада лежи в затвора заради престъпление, което не е извършил. — Тя излезе от стаята и когато мина през кухнята, каза на Лидия: — Моля те, виж дали Мария и Елизабет са добре. Аз ще се върна скоро.
— Не се притеснявай — отговори икономката с усмивка.
— Опасявам се, че това е единственото, което съм в състояние да правя — измърмори Шелби. — А ти — извика тя на баща си — защо не опиташ да опознаеш внучката си? — После сграбчи портмонето си и излезе.
Катрин изключи телевизора в мръсната мотелска стая. Надушваше сензация. Много по-голяма от освобождаването на Маккалъм. В новините бяха съобщили, че Невада Смит е арестуван по обвинение в убийството на Рамон Естебан.
Катрин нямаше намерения да плаща на Маккалъм. Е, беше й подхвърлил една идея, но какво от това? Тя сама се докопа до информацията, че оръжието на убийството е било намерено в земите на Смит, и то благодарение на анонимно обаждане, а не на усърдието на местната полиция. Всичко изглеждаше, миришеше, звучеше като нагласено и според Катрин си беше нагласено. Но от кого? И защо?
Кой би имал най-голяма изгода от арестуването на Невада? Кой би получил пари, удовлетворение или отмъщение? Кой е искал Смит да си плати за нещо или да поеме чужда вина?
Лежеше на леглото само по черни памучни бикини и сутиен. Прелистваше записките си и барабанеше с пръст по нощното шкафче. Прехвърляше имената на хората, свързани с убийството — първо Естебанови, разбира се. Елоиз, Роберто, Бианка, а също и съпругата на Роберто. Рос Маккалъм, който вече бе осъждан, макар да се кълнеше, че не е извършил престъплението. Невада Смит — той е ходил с Бианка, но госпожица Естебан е излизала и с други мъже. Роберто — синът, който не се разбирал с баща си. Джъдж Коул — скъпото татенце — също не харесваше жалкия мексиканец. И не само той. Повечето англоезични жители на града са завиждали на Рамон заради парите му.
Но кой от всички го е мразел достатъчно или би получил толкова голяма изгода от смъртта му, че да се реши на убийство. Кой би отнел живота му, а после, десет години по-късно, би се обадил на заместник-шерифа, за да каже къде е оръжието? А може би дори собственоръчно го е занесъл там?
Катрин все още не знаеше, но възнамеряваше да разбере. Стана. Облече фланелка и къси панталонки. Протегна се и си обу сандалите. После си сложи малко гел, намокри ръце и ги прокара през косата си. Получиха се красиви, модерни кичури. Не че някой в Бед Лак щеше да ги оцени. Господи, колко беше горещо! Намокри врата и челото си и остави водата да изсъхне, вместо да я изтрие. Взе портмонето си и тръгна към вратата. Изведнъж се спря, отвори чантичката си и надникна вътре.
Пистолетът си беше на мястото. Добре.
Закопча чантата и излезе. Смрачаваше се. Въздухът беше тежък, горещ. Колите по улицата се движеха бавно, като че жегата мъчеше и тях. По небето плуваха буреносни облаци, а заедно с тях идваше тъмнината — по-рано от обикновено. Катрин заключи вратата. Надяваше се дъждът да донесе малко прохлада.
Обречена бе на разочарование.
Първите дъждовни капки зачаткаха по прозореца на кадилака и размиха праха. Шелби пусна чистачките, но те само още повече зацапаха стъклото. Не се виждаше нищо. Шелби включи климатика и отвори прозореца. Потеше се непрекъснато, беше бясна заради арестуването на Невада, а сърцето й се разкъсваше между нуждата да бъде с дъщеря си и желанието да намери доказателства за невинността на Смит.
Караше през града. Имаше чувството, че някой я следи, но си каза, че отново я гони параноята — типична за цялото семейство Коул черта.
Уморена, стресирана, разтревожена за Невада и Елизабет, сигурно си внушаваше, че вижда светлините на фарове зад кадилака. И въпреки това… продължи да поглежда в страничните огледала и огледалото за обратно виждане.
През последните два часа бе търсила Шеп и Невада, опитвайки се да спре колелата на правосъдието. Не биваше да прегазят невинен човек. Беше проверила в затвора, в полицейския участък, дори позвъни в дома на Марсън. Не ги намери. Отиде и у Руби Дий, за да я попита.
— Аз също не вярвам, че Невада го е убил — каза нервно Руби Дий, застанала на вратата на апартамента си в Купърсвил. — Но с нищо не мога да го докажа. — Тя сложи ръка върху рамото на Шелби. — Само бъди внимателна. Рос Маккалъм е в града и… — Тя се вгледа в очите на Шелби. Излъчваше страх. — Ако трябва да съм честна, изкара ми акъла. С него шега не бива. Стой надалеч от Маккалъм.
— Така и смятам да направя — избъбри Шелби, но ако искаше да докаже невинността на Невада, трябваше да се срещне с Маккалъм.
Част от нея потрепери, по гърба й пробягаха тръпки, но въпреки това нямаше да се откаже. Не можеше. Пръстите й стиснаха волана с все сила. Кокалчетата на ръцете й побеляха.
Обичаше Невада. Такава бе простата истина. Инициалите, които беше издълбала някога на стълба пред аптеката, днес бяха не по-малко актуални, отколкото преди десет години.
Стигна до магазина на Естебан и видя брата на Мария — Енрике. Разтоварваше стока. Мина покрай Уайт хорс, откъдето се носеше силна музика, после край офиса на баща си, в който преди по-малко от двадесет и четири часа бе научила истината за Елизабет.
— Този не престава — каза тя на глас, когато отново видя фаровете в огледалото за обратно виждане. Зави и камионът я последва. Стисна зъби, сама не знаеше дали от яд или от страх. Отби в една странична уличка и преследвачът й изчезна. Глупачка, каза си тя и пусна радиото. Заслуша се в кънтри балада, докато обикаляше из града.
Но ето че някой отново се появи зад нея. Шелби не му обърна никакво внимание. Караше с една ръка. Другата бе опряла на прозореца и дъждовните капки падаха направо върху голата й кожа.
Подмина няколко къщи и се озова пред бунгалото на Естебанови. Вътре светеше. Макар с Бианка да не се обичаха, Шелби беше толкова отчаяна, че реши да поговори с нея. Може би дъщерята на Рамон щеше да знае нещо повече за убийството. Паркира пред къщата и слезе от колата. Някъде надолу по улицата залая куче, а щом се качи по стълбите, от нищото изскочи котка и се стрелна покрай нея. Дъждовни капки се стичаха по покрива.
Шелби почука на вратата и тя се отвори почти веднага. От Бианка:
— Да? — попита тя с нацупени от раздразнение устни.
— Бих искала да поговоря с теб. За Невада.
— Арестували са го. Нямам какво повече да ти кажа.
— Напротив — възрази Шелби, докато Бианка, която беше по-ниска от нея, се надигна на пръсти и надникна над рамото й. Присви очи и проследи с поглед бавно преминаващ камион.
— Довела си и дявола със себе си — измърмори испанката с недоволство.
Шелби се обърна и кръвта й замръзна. Старият пикап на Рос Маккалъм спря до тротоара.
— О, господи, не…
— Влизай. — Бианка широко отвори вратата и Шелби не чака втора покана.
Чу как Рос Маккалъм изключи двигателя на камиона си.
— Dios! — Бианка затвори вратата, както и мрежата пред нея и превъртя ключа. Обърна се към Шелби, която стоеше в средата на стаята. — За какво е всичко това? — попита тя, след което ядосано заговори на испански.
Майката на Бианка лежеше на един диван, а краката й бяха завити с губер:
— Недей да ругаеш — промълви Елоиз. — И не споменавай името божие без причина.
— Не го правя, Madre.
Колкото неочаквано се намеси, толкова неочаквано старата Естебан изгуби интерес и впери поглед в телевизионния екран.
— Какво искаш? — попита Бианка и отново се обърна към Шелби.
— Помощта ти.
— Моята помощ? — Бианка отиде до масичката за кафе и си взе една цигара.
— Невада не е убил баща ти.
Бам! Бам! Бам! Рос Маккалъм блъскаше по входната врата.
Бианка остави цигарата си:
— Какво иска този?
— Не знам. Не съм забелязала, че ме следи.
— Тръгвай си — провикна се Бианка през вратата.
— Ей, слушай, искам да говоря с Шелби. Ние сме стари приятели — изкрещя в отговор Рос.
Шелби се приближи до вратата:
— Остави ме на мира, Маккалъм. Нямам какво да ти кажа. — Тя затвори съзнанието си за всички картини от нощта на изнасилването, които се опитваха да го обсебят.
— Ще извикам полицията — предупреди Бианка.
— Давай. Но запомни, че не съм убил твоя старец.
— Рамон? — запита Елоиз, обърна се и се втренчи в малката масичка със снимки на съпруга й, пет или шест свещи и изображение на Исус Христос.
Бианка все пак успя да запали цигарата си:
— Трябва да си тръгваш, Шелби. Madre е болна, а аз не мога да ти помогна…
— Само ми кажи каквото си спомняш за нощта на убийството.
— Нищо. Не помня нищо. Беше много отдавна.
— Рамон? — Елоиз обърна тъмните си, обезумели очи към Шелби. — Рамон? — повтори отново.
— Той не е тук, Madre. Не си ли спомняш? — Бианка нервно си дръпна от цигарата, после изпусна облак дим. — Понякога е много объркана.
— Излез, Шелби — провикна се Рос и заудря по вратата. — Хей, не можем ли да бъдем приятели?
— Той е пиян — процеди Бианка, след което извика: — Не се шегувам. Ще извикам полицията, ако не се махнеш. Веднага.
— Няма начин, Джоузи — каза Рос и сам се захили на шегата си.
Бианка изруга на испански, докато Шелби разглеждаше малката къща.
— Ей, какво имаш против мен, Бианка! Не съм го направил, не разбра ли? Вече съм свободен човек.
— Свободен човек, който влиза в чужда собственост. О, господи! — Бианка отиде до вратата и я отвори. През мрежата Шелби видя изкривените от яд, груби черти на мъжа, който я беше изнасилил.
— Махай се, Рос — изсъска тя и направи крачка напред. — Не искам да те виждам. Нито днес, нито когато и да било.
— И защо не? Знаеш ли, Шелби, чаках те цели десет години.
Стомахът й се сви. Вътрешно трепереше, но някак успя да запази гласа си спокоен:
— Тръгвай си и не безпокой повече нито мен, нито тези хора.
— Тези хора! Да не би да мислиш, че са ти приятели? — Той зловещо се разсмя. — Не знаеш ли, че те не признават никой друг, освен себе си? А ти, Бианка, трябва да ми обясниш някои неща. Видях те онази нощ. Бях пиян. Наистина откраднах камиона на онова чудовище, но и ти беше там… — Рос присви очи, а Бианка изведнъж пребледня. — Бях забравил за това — продължи Маккалъм. Изражението на лицето му стана свирепо. — Ти беше в камиона. По дяволите! Може би ти си убила твоя старец? Така ли е? Писнало ти е от грубото му държание, нали?
— Достатъчно!
— Ти няма да извикаш полицията — изръмжа Рос. Вече не крещеше. — Защото мога да им кажа някои неща, които ще те компрометират. Този път натопихте Невада… Ти, кучко, ти си го направила!
— Вярно ли е? — попита Шелби шокирана. Зави й се свят, а във всекидневната Елоиз отново започна да бълнува — монолог на испански, в който най-често повтаряше името на съпруга си.
— Това са глупости. Лъжи — сопна се Бианка.
Рос се приближи към мрежата на вратата:
— Нима? Не мисля така. А ти, Шелби? Ти на кого вярваш? Ти също ли ме чакаше?
— Върви в ада, Маккалъм!
Въздухът натежа от напрежение:
— Може и да отида — провлече Рос и се усмихна. — Но помисли! Нима вече не съм бил там? Сега обаче дойде ред на друг. Невада най-сетне ще си получи неговото.
— Защото ти си го накиснал, нали? — върна му го Шелби.
Изведнъж спря да се страхува от този мъж. Приближи се още повече към вратата. От мъжа, който я бе изнасилил, я делеше само паянтовата мрежа против комари.
— Не ми пука, че не можеш да бъдеш осъждан два пъти за едно и също престъпление. Ако си натопил Невада, кълна се, че ще те преследвам, докато не си получиш каквото заслужаваш.
— Е, давай, момичето ми — ухили се Маккалъм.
— Хайде да те видим! Доколкото си спомням, ти беше най-страхотното парче, което някога съм имал. А дъщеря ти… дали не съществува възможност тя да е мое дете?
— Не я намесвай в това! — Страх, какъвто не бе изпитвала никога преди, премина през тялото й.
Най-сетне схванала смисъла на разговора, Бианка бързо се прекръсти. Лицето й все още беше смъртнобледо.
Елоиз отново започна да бълнува на испански.
— Хайде, Шелби, какво чакаш? Още ли тъгуваш за Невада? Позволи ми да те докосна, момичето ми, той няма да се върне.
— Махай се! — кресна Бианка.
Телевизорът присвяткаше. Дъждът барабанеше по покрива. Елоиз повтаряше името на мъртвия си съпруг.
— Няма да се върне, скъпа. Ще си плати за това, че е пратил куршум в главата на стария Рамон.
— Той не го е направил!
— Е, някой със сигурност го е направил, иначе Елоиз нямаше да е вдовица, а Бианка още щеше да има баща, да я пребива всеки ден и да я нарича блудница, каквато впрочем си е.
— Не! — изплака старата дама. — Не! Не! Рамон, недей!
— Млъкни! — подвикна Бианка на майка си, не на Маккалъм.
Но какво ставаше тук? Нима Бианка наистина е имала възможност да вземе пистолета, с който е бил убит Рамон?
— Не си ли правим шоуто, а? — измуча Рос.
— Ти си чудовище — избъбри с отвращение Шелби. С крайчеца на окото си забеляза, че Елоиз е станала от леглото. — Заслужаваш си до един дните, прекарани в затвора.
— Madre, не!
— Рамон! — изкрещя Елоиз, като че виждаше съпруга си да прави нещо жестоко. — О, Dios, не, Рамон, не! Недей!
— Шшшт! Madre, моля те… — Бианка вдигна телефона, като че смяташе да изпълни заплахите си.
— Децата! Не наранявай децата! — хлипаше Елоиз и говореше на испански.
Бианка остави телефона и изтича към майка си:
— Не говори. Стига вече. Стига!
За част от секундата Шелби погледна към старата жена. Рос използва момента и разкъса мрежата.
Тряс!
Вратата се отвори. Бианка изпищя.
— Разкарай се! — кресна Шелби.
Уви, прекалено късно. Той вече беше в стаята.
— Разкарай се оттук, Маккалъм — повтори Шелби.
— Вземи ме, Шелби. Просто ме вземи. — Вонящ на алкохол, той тръгна към нея. Шелби се отдръпна, но Рос хвана китката й и я завъртя към себе си.
— Пусни ме.
— Няма начин, скъпа. Чаках този момент толкова дълго! А ти… — Той прониза Бианка със студените си очи — … не прави глупости, иначе и ти, и майка ти ще свършите в затвора заради убийството на Рамон.
— Спри веднага — изпищя Шелби и се опита да измъкне китката си.
Напразно.
Понечи да го удари със свободната си ръка, но Маккалъм само се облиза и хвана и втората й китка:
— Това беше грешка.
— Не прави това! — изплака Бианка. — Остави ни на мира, por favor!
— Ти ще почакаш, блуднице — изръмжа Рос. — И твоят ред ще дойде. Всички, които ме натопихте, ще си платите за това.
Шелби се бореше, но Маккалъм бе по-силен. Придърпа я към себе си. Тя го ритна. Силно. В слабините. Рос се преви, но не я пусна.
— Проклета кучка!
Някъде навън зави сирена, но беше прекалено късно. Силните ръце на Рос стиснаха Шелби. Тя риташе, дращеше, хапеше, но той не я пусна.
Елоиз се строполи на земята. Бианка коленичи до нея. Плачеше и хлипаше истерично:
— Madre, о, Madre!
— Не можеш да направиш това, Маккалъм — изхърка задавено Шелби. — Веднага ще те върнат в затвора. Имам свидетели.
— Заради това си струва да отида в пандиза. А и ти не би пратила бащата на детето си в затвора.
— Ти не си баща на Елизабет. — Шелби го ритна и се олюля. Удари се в стената. Болка прониза рамото й. Свещите паднаха. Восък се разля върху покривката и платът бавно започна да гори.
Шелби се строполи. Рос силно удари главата й в земята. През тъмната завеса, която се спусна пред очите й, Шелби чу как Елоиз започна да се моли и да плаче, пълзейки към съборения иконостас. Бианка, също през сълзи, се опитваше да я измъкне от къщата.
— Tia? — изплака уплашено гласче и Шелби, която се бореше да се измъкне изпод тежкото туловище на Рос, видя малко бузесто момченце в коридора.
— Рамон, бягай оттук. О, мили боже! — Бианка говореше истерично. Скочи на крака и взе детето на ръце. Пламъците вече бяха стигнали до пердетата. Гладният огън бързо се изкачваше към тавана.
— Хайде, Шелби — каза Рос и я изправи на крака. Тя се обърна и се опита да го удари, но не уцели.
Дим изпълни носа и дробовете й. Започна да кашля. Въпреки това не спря да се дърпа. Рос я вдигна на гръб:
— Ти и аз трябва да се махнем оттук и да си намерим по-закътано местенце.
— Не! — изкрещя Шелби. В същия миг силна болка прониза тила й и тя изгуби съзнание.
— По дяволите! — Шеп чу рапорта по радиостанцията, обърна колата и настъпи газта.
Невада, вързан с белезници на задната седалка, се търкаляше от единия ъгъл на купето към другия.
— Малка промяна в плановете — осведоми го Шеп. Светлините на Бед Лак вече се виждаха.
Невада беше благодарен за това. Бяха го регистрирали, разпитали и Марсън тъкмо го караше към областния затвор, когато по радиостанцията дойде съобщение за пожар и заместник-шерифът обърна посоката.
Чуваше се воят и на други сирени — пожарната, една линейка и полицейска кола се движеха към мястото на произшествието.
Стомахът на Невада се разбунтува, защото Шеп караше по разбитите задни улички, без да намалява скоростта на многобройните завои. Въздухът се изпълни с дим. Пламъци се издигаха към небето от някаква къща в източната част на Бед Лак.
Силният дъжд почти не влияеше на пожара. Стомахът на Невада се сви. Той изведнъж разбра къде отиват, досети се чия е горящата къща.
— Какво е станало? — попита.
— Дявол да ме вземе, ако знам — призна Шеп, — но твоят приятел Маккалъм е бил забелязан наоколо.
Марсън направи последен завой и спря.
Невада се втренчи в ужасната сцена. В градината, притиснала към себе си малко дете, стоеше Бианка. Двама санитари водеха Елоиз — майка й — към линейката. Изражението на лицето на старата дама беше спокойно. Тя сякаш не осъзнаваше какво става.
Пожарникарите се опитваха да потушат пламъците, докато група полицаи с кучета разгонваха тълпата. Всичко изглеждаше като нощен кошмар. И тогава Невада видя кадилака — бялата кола, взета под наем от Шелби. Беше паркиран до тротоара, недалеч от раздрънкания пикап на Маккалъм.
Стомахът му се преобърна:
— Пусни ме да изляза — каза той на Шеп, който слизаше от патрулната кола.
— Няма начин.
— Говоря сериозно, Шеп. Шелби е някъде тук. Маккалъм също.
Обзе го притеснение. Макар и с белезници, той се опита да отвори вратата. Безуспешно.
Шеп поклати глава:
— Дори не си помисляй за това.
Обезумял от притеснение, Невада с ужас гледаше какво става. Пожарникарите бяха протегнали гигантските си маркучи през улицата. Гейзери от вода се изливаха в нощта и се бореха с пламъците.
Невада присви очи и на светлината на огъня започна да оглежда близките къщи и улици. Беше се събрала огромна тълпа. Полицаите контролираха зяпачите да не приближават горящата къща. Санитарите се грижеха за Елоиз Естебан.
Но къде, по дяволите, беше Шелби? О, господи, нима бе с Маккалъм? В гърлото му заседна буца. Беше на път да експлодира:
— Пусни ме да изляза, Марсън.
— Забрави за това, синко.
Шеп тръгна да затваря вратата си.
— Ще получиш признания.
Заместник-шерифът спря:
— Какво?
— Пусни ме да изляза, махни белезниците и ще получиш, каквото искаш.
Невада беше отчаян, не му пукаше за последиците.
Шеп се замисли, погледна към Бианка, която, прегърнала племенника си, го гледаше с изпълнени с притеснение обезумели очи. Мъжете наоколо викаха. Жените пищяха.
— Направи го, Марсън.
— Добре. Ще те пусна. Но с белезници. И ако ме измамиш, Смит, кълна се, първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. Съгласен ли си?
— Да. — Невада не спори. Не му пукаше за нищо. Искаше само да намери Шелби.
Шеп му отвори вратата и Смит скочи от колата. Затича се през тълпата. Не му пукаше, че хората сами се отдръпваха и го зяпаха. Прескачаше маркучите, кръвта му кипеше, главата му бучеше. Изтича покрай оградата към задния двор, без да обръща внимание на крещящите мъже, които се опитваха да го спрат. В сенките пред себе си забеляза някакво движение. Гонен от страха за Шелби, той хукна натам. Беше сигурен, че му се е мярнал силуетът на Рос Маккалъм. Врагът му си проправяше път между дърветата, метнал на гръб тялото на някаква жена.
Шелби.
О, скъпа, не може да си мъртва. Не може! Обичам те, Шелби, и не мога, няма да те загубя отново.
Шелби отвори очи и веднага почувства, че й се гади. Някакъв мъж я носеше на гръб и се опитваше да прескочи нечия ограда. Валеше. Закашля се. Усети, че мирише на дим. Беше замаяна, но въпреки това започна да крещи, когато пламъците на пожара осветиха нощта и видя, че е в ръцете на Рос Маккалъм.
— Млъкни! — Той дишаше тежко, а Шелби риташе и хапеше, докато Рос прескачаше оградата, без да пуска двете й китки. Тя ожесточено се извиваше. Адреналинът разпалваше кръвта й:
— Ще те убия — изкрещя Шелби, докато Маккалъм се катереше по оградата.
Главата й се удари в някакъв клон. Отново й се зави свят, но тя не смяташе да се предава. Не и без бой. Имаше прекалено много неща, заради които си струва да живее, прекалено много неща трябваше да направи. За Елизабет и Невада… О, господи, тя трябваше да помогне на Невада!
Шелби започна да се бори с всички сили.
— Божичко! — Рос все пак успя да се прехвърли през оградата. И двамата паднаха на земята. Той я притисна с тялото си. — А сега ме слушай внимателно. Ако искаш да живееш и дъщеря ти да порасне и да стане жена, ще правиш, каквото ти кажа.
— Не намесвай Елизабет в това!
— Само ако ме слушаш, Шелби. Иначе ще я нараня — процеди Рос и Шелби знаеше, че говори сериозно. Изпотен, с очи отразяващи страховитите светлини на пожара, той я стисна за гърлото с едната си ръка. — Нали не искаш да й причиня това, нали? Нали не искаш да й сторя това, което направих с теб някога?
Шелби потисна парализиращия страх, който се надигна в гърлото й. После процеди през зъби:
— Виж, Маккалъм, кълна се, че ако падне и косъм от главата й, ще те убия с голи ръце.
— Опитай, Шелби — присмя й се той. В ъгълчетата на устата му се беше събрала слюнка. — Просто опитай.
Тя вдигна глава към лицето му и прочете в очите на Маккалъм, че се забавлява. Видя обаче и нещо друго — точно зад него, върху оградата имаше някакъв мъж. Сърцето й радостно трепна. Невада!
Той скочи върху Маккалъм. Издрънчаха вериги.
Опа!
— Какво, по дяволите… — изруга Рос.
Шелби успя да се измъкне изпод тялото му. Невада вдигна ръце и с веригата на белезниците затисна гърлото на Рос.
— Разкарай се от мен! — изкрещя Маккалъм.
— Никога. — Невада го придърпа към себе си. Веригата се стегна още повече около врата му.
Маккалъм изквича от болка и ужас.
Лицето на Невада се превърна в маска от напрежение. Той отново дръпна рязко.
Рос обърна очи. Вкопчи се във веригата, която му спираше въздуха. Слюнките му се разхвърчаха на всички страни.
Шелби скочи на крака тъкмо когато двамата мъже, вкопчени един в друг, се изтърколиха на тревата под дърветата. О, господи, Невада, бъди внимателен, мислено се помоли тя. Чу жалостивите стенания на Рос и се огледа за оръжие.
— Умри, кучи сине — извика нечий глас с тексаски акцент. Над оградата се показа Шеп Марсън и насочи оръжието си към двамата мъже.
— Не! — изкрещя Шелби, сигурна, че ще застреля Невада.
Бум!
Пистолетът гръмна.
Борещите се останаха неподвижни на земята. Онемяла, обезумяла, Шелби изпищя и се втурна към двете сплетени тела. В средата на челото на Маккалъм зееше дупка. Очите му бяха мъртви. До него лежеше Невада. Той обаче се надигна, прехвърли ръце над главата на мъртвия, за да освободи врата му, и веригите издрънчаха. Шелби се отпусна в прегръдките му и заплака. Не можеше да спре. Беше точно като някаква си слаба женица.
— Шшшт, скъпа — прошепна Невада и внимателно я издърпа по-далеч от безжизненото тяло на Маккалъм. — Всичко свърши. Най-сетне.
— Обещаваш ли? — попита тя, а Шеп се обърна с гръб, за да не ги притеснява.
— О, да. Обещавам.
— Ти си лъжец, Невада Смит — изхлипа Шелби и се притисна към него. — Най-лошият. И… и… и, по дяволите, аз те обичам.
— Още ли? — осведоми се той провлачено. — Колко странно — докосна драскотината на главата й, — аз тъкмо си мислех, че те обичам, и се чудех какво бих могъл да направя по въпроса.
Тя не можа да се сдържи и се усмихна:
— Аз имам няколко идеи, каубой.
— Бас държа, че е така — отговори Невада, прегърна я и звучно я целуна. — И след като изясня някои подробности, смятам много сериозно да разгледам всяка от тях.
— Аз ще чакам — обеща Шелби.
— Знам. — Очите му станаха сериозни. — О, скъпа, знам.
Епилог
Лъчите на късното лятно слънце се отразяваха от гладката повърхност на басейна. Шелби седеше на ръба. Потопи един от пръстите на краката си във водата и вдигна поглед към небето.
— Птиченце ли видя? — обади се дъщеря й от другия край на басейна и Шелби широко се усмихна.
Как изобщо бе могла да си помисли, че Елизабет е дете на Рос Маккалъм, при положение че от ден на ден тя все повече заприличваше на Невада Смит? Тестовете потвърдиха бащинството му, разбира се, но сега те й изглеждаха толкова безсмислени.
— Идвай, Шелби! — Момичето, облечено в яркооранжев бански, я викаше от другия край на басейна.
Вече би следвало да й казва мамо, но не го правеше. Всичко с времето си, повтаряше си Шелби, но вече се чудеше дали ще й стигне търпението.
— Е, добре. — Тя свали връхната си дреха и се плъзна във водата.
Кой би предположил, че нещата ще се наредят така добре? Шелби и Невада се ожениха и се преместиха в дома на съдията, докато самият той замина на околосветско пътешествие — последното в живота му, както се кълнеше, макар Шелби да вярваше, че ще има достатъчно време, за да погребат старата вражда и да станат семейство, преди Джъдж да реши да напусне този свят.
Невада беше оневинен, след като Бианка направи пълни признания. Беше запазил земите си и искаше да построи там по-скромна къща, в която да отгледат децата си и да живеят спокойно.
Шелби не беше сигурна, че това е възможно. Макар да не съжаляваше, че се е преместила от Сиатъл, ежедневието й все още беше като въртележка, която не може да спре. Дъщеря й и Мария живееха с тях в къщата и Елизабет, която постепенно се бе съгласила да я наричат Лиз, вече свикваше с новия си дом. Бог да благослови Мария за търпението й, защото тя се канеше да се омъжва за човек от Галвестън, но и двамата се съгласиха да изчакат, докато Елизабет приеме новото си семейство. Мария, както и Лидия, Пабло и Карла завинаги щяха да си останат част от живота на Елизабет.
Под водата Шелби хвана Лиз за пръстите на краката, детето радостно изписка и заплува към плитката част на басейна. Младата жена се втурна след дъщеря си. Догони я край стълбата. Двете се заливаха от смях, когато облечен с дънки и риза с дълъг ръкав Невада излезе от кухнята. Въпреки че бяха изминали толкова години, сърцето на Шелби трепна, щом го видя.
— Знаеш ли новината? — попита той. — Шеп се кандидатира за шериф и предвид факта, че разреши случая «Естебан», най-вероятно ще бъде избран.
— Предполагам, че не е по-лош от останалите кандидати.
Шелби се загледа в съпруга си. Беше благодарна за признанието на Бианка. Госпожица Естебан каза пред съда, че е взела назаем пистолета на Невада в нощта, когато Рос го е откраднал заедно с камиона. Баща й започнал да я бие заради грешка, която направила при връщането на ресто, и тя изтичала след него в склада. Заплашила го с пистолета, без да има намерение да го използва. Опряла дулото в главата му и притиснала Естебан към стената, за да го стресне. Майка й ги видяла как се борят и решила да се намеси. Рамон се опитал да обърне дулото към Бианка. Елоиз се изплашила, изтичала към мъжа и дъщеря си и натиснала спусъка. От шока госпожа Естебан изгубила разсъдъка си. Бианка скрила пистолета в запустелия магазин в края на града, а впоследствие го занесла в пещерата и се обадила на Шеп анонимно с надеждата Невада да бъде обвинен за престъплението, защото се страхувала да не признаят майка й за убиец, при положение че тя просто, по думите на Лидия, е защитавала дъщеря си.
На Бианка не й пукаше кой ще плаща за смъртта на баща й — Рос или Невада, стига Елоиз да остане на свобода.
— Не знам. Шеп има склонност да си играе със закона — изрече замислено Невада, наведе се и разроши мократа коса на дъщеря си. Елизабет се изкикоти. Обожаваше баща си. — Освен това си има и лични проблеми. Пеги Сю го е изгонила от къщи.
— Знам, но дочух, че отново се срещат.
Невада изсумтя скептично:
— Да, ще видим дали тя ще прости и ще забрави.
— Поне вече не се вижда с Бианка.
Госпожица Естебан беше напуснала града преди два месеца, както и Катрин Неделески. Журналистката бе започнала да пише книгата си. Според Шелби отношенията между сестра й и Джъдж биха могли да се оправят, но засега нито един от двамата не проявяваше желание за това.
— Влизай — подкани Лиз баща си. — Поплувай с нас, Невада.
— Да — започна да се закача и Шелби. — Ела при нас. — Тя не можа да се сдържи и го опръска с вода. Тъмно петно се появи върху единия крачол на дънките му.
— Просиш си неприятности, скъпа — предупреди Смит и едното ъгълче на устата му леко се повдигна.
— Разбира се. Чудя се само дали ти стиска да ми ги създадеш — продължи да се шегува Шелби.
Невада зловещо се усмихна:
— Знаеш ли какво — изрече провлачено, — сега ще разбереш!
— Добре — съгласи се Шелби.
Бърз като котка, Невада скочи в басейна и я сграбчи за краката. Шелби изпищя, а Смит я натопи под водата. Тя успя да се покаже на повърхността и избухна в смях. В другия край на басейна Лиз също се кискаше. Ето че заплува към родителите си и по гладката водна повърхност заиграха вълнички.
— Ще ти го върна — предупреди Шелби съпруга си.
Невада гърлено се разсмя:
— По-добре недей — отговори. Както си беше с мокри дрехи я привлече към себе си и звучно я целуна. — По-добре недей, скъпа.
— Или какво?
— Или ще се наложи да ти дам урок.
— Още един ли?
— Още толкова, колкото са ти необходими — отговори Смит.
— Ами… аз не знам колко точно. — Тя наклони глава настрани. — Може би ще отнемат доста време.
— Е — каза Невада провлачено. — За съжаление аз имам време само до края на живота си. Ако то не е достатъчно, ще ти се наложи да си намериш друг учител.
— Никога! — възкликна Шелби. — След всичко, през което преминах с теб, никога няма да погледна друг мъж.
Този път говореше сериозно. Невада отново я целуна.
И двамата знаеха, че любовта им ще е вечна.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
