Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Греъм Мастерсън
Милионерът

 
1900
 
Чудесно градинско увеселение
Триста и петдесет долара, събрани за болни деца
От нашия кореспондент за светската хроника
«Миналата събота господин Франк Едмундс от Бротън устрои в дома си градинско увеселение за 250 души — знаменитости и други гости. Бяха събрани 350,23 долара за деца от Бротън и околността.
Забележителен нов гост в светските кръгове на Бротън беше господин Й. Корнелиус от Ню Йорк, пристигнал наскоро тук, с цел да осъществи бизнес инвестиции.»
«Бротън сентинъл», 14 август 1900 г.
 
Беше един от онези дни, когато горещината идва на душни вълни и само ако излезеш и изминеш няколко ярда надолу по главната улица до магазина за домашни потреби на Скули, за да си купиш малко фасул или прах за пране, или решиш да отидеш за риба до магазинчето на ъгъла на Галвстън стрийт, дрехите ти ще се сгорещят, ще ти залепнат и ще ти бъдат неудобни, а обувките ще те стягат. Тогава веднага ще ти се прииска да си пийнеш шейк със сода или лимонада на една от сенчестите маси в млечния бар на Хауърд.
Нямаше такъв човек на име Хауърд и никога не бе имало. Млечният бар се стопанисваше от дребната, прилична на птица вдовица госпожа Грей. Тя ходеше нагоре-надолу зад високия, покрит с мрамор бар, в бяла колосана престилка. Поднасяше сладоледи «Сънли» и млечни шейкове, а заедно с това, щеш не щеш, предлагаше и съвет. Госпожа Грей смяташе, че безплатното раздаване на житейска мъдрост е неразделна част от продаването на лакомства.
Когато Джанет прекоси измития дървен под в този августов следобед, заведението беше пълно и разговорът се точеше мързеливо в прохладата на шарената сянка. Госпожа Грей заглаждаше последния пласт на седеметажния ягодов сладолед и се обръщаше към един доста сгорещен мъж в износена синя дреха и закърпени панталони:
— Ако искате моето мнение, млади човече — казваше тя, като поставяше последната череша на върха, — заминете на север и ще си намерите работа във фабрика. Там винаги има работа, а чувам, че надниците са по-добри от всякога. Тук нещата вървят бавно, така е било, така и ще бъде.
Мъжът сякаш не слушаше. С грубите си пръсти на работник чертаеше невидими фигури по студения мрамор.
— В тези времена — продължавате госпожа Грей — трябва да знаеш какво търсиш, ако искаш да направиш нещо от себе си. Мина времето, когато кирка, лопата и здрав гръб бяха достатъчни. Но сега, ако не знаеш какво търсиш, ще свършиш живота си толкова беден, колкото си го започнал, а човек не може да бъде по-беден от това.
Календарът, закачен на покритата с дърво стена, проблясваше, разклащан от топлия ветрец, който подухваше през отворената врата. Беше тринадесети август хиляда и деветстотната година.
— Джанет — каза госпожа Грей с дрезгавия си старчески глас, — мисля, че си дошла да се почерпиш отново и пак на разноски на господарката си.
Това си беше стара закачка между двете, но едрият запотен мъж на бара не можа да я разбере и се изправи, за да погледне към Джанет, както се гледа към палаво кученце. Госпожа Грей сложи ръка на рамото му.
— Горещо е — обясни тя, — а заведението се намира между магазините и къщите и не е чудно, че изкушава домашните прислужнички.
— Наистина е горещо, госпожа Грей. Смятам, че един сладолед от касис със сироп и черешка отгоре ще ми дойде добре. Кълна се, мислих си, че ще плувна във вода, преди да стигна дотук — усмихна се Джанет.
— Млади момичета като теб не трябва да чувстват жегата — каза госпожа Грей и загреба от студения сироп. Разнесе се приятен сладникав мирис на касисови листа. — Носи повечко долни дрехи! Това ти го казвам всеки път.
Докато тя бърбореше, едрият чужденец се обърна и хвърли продължителен поглед към Джанет. Тя добре осъзнаваше, че той я наблюдава, защото леко почервеня и сведе очи, но не погледна към него. Освен всичко останало той беше обикновен работник, а госпожа Мълинър й говореше много строго за това, което тя наричаше «да обръща внимание» на чираците, месарите и изобщо на разните грубияни. На Джанет й се струваше, че с това я оприличава на някакъв нечист пакет, който чака да бъде изпратен където и да е.
Джанет беше осемнадесетгодишна прислужница на господин и госпожа Мълинър от Бомонт стрийт, където къщите бяха бели, отделени една от друга и построени сред палми, акациеви дървета и сенчести храсти. В долната част на града, при железопътните релси, наричаха този квартал «Трасето за надбягвания» поради белите му огради и хубаво подрязаната трева. Там младите момичета се разхождаха с хубавите си дрехи. Госпожа Мълинър беше също една от добре известните посетителки, макар че беше омъжена. Два или три пъти в годината ходеше до Хюстън и при всяко пътуване си купуваше модни дрехи за по няколкостотин долара. Джанет беше чула, че през миналия сезон само за една рокля тя беше заплатила почти двадесет долара. Изглежда, обаче, че господин Мълинър нямаше нищо против екстравагантността на съпругата си; той беше десетина години по-възрастен от нея, с червеникави бакенбарди и вероятно мислеше, че красивата му съпруга заслужава значителна част от неговия доход. Той имаше участие в уважавана и преуспяваща адвокатска фирма на Пета улица, в търговската част, и се смяташе за богат човек.
Джанет беше доволна, че работи за семейство Мълинър, и това й личеше. Тя беше висока само пет фута и четири инча, обута с военни ботуши, хубавичка и топчеста, нещо, което винаги караше гостите на господарите й закачливо да я пощипват, особено след като конякът биваше поднесен за трети път. Имаше лунички по лицето и фината й кафява коса хвърчеше изпод широкополата й сламена шапка в необуздани къдрици. Устните й бяха червени и предизвикателни, а големите й тъмносиви очи правеха да изглежда винаги учудена. Носеше кремава памучна пола и розова ленена блуза, която подчертаваше заоблените й гърди и караше бояджиите по къщите да подсвиркват, когато минаваше край тях наперено, а старите пенсионирани джентълмени повдигаха очилата си, за да й хвърлят по-продължителен и по-изпитателен поглед.
Едрият мъж в млечния бар на Хауърд показваше повече от одобрение. Той гледаше открито и упорито към Джанет с бледите си изпъкнали очи по начин, който я караше да мисли, че блузата й е разкопчана или че е изцапала носа си. Той имаше червено холандско лице с открояващи се уши, които приличаха на парчета шунка, и жилави устни. Косата му беше жълта и изтъняла на темето, но въпреки цялата му животинска грубост излъчваше сила и мъжественост. Имаше вид на човек, който ще ти помогне при затруднение и дори ще извади кабриолета ти от калта със силата на широкия си гръб.
Той не каза нито дума, когато госпожа Грей поля сладоледа на Джанет със сироп, постави му черешка и й го поднесе с лъжичка на бара. Джанет, все още поруменяла, отвори чантичката си и сложи пет цента на мраморната повърхност. Госпожа Грей пусна парите в касата и й върна два цента.
— А сега изконсумирай бързо това, госпожице Джанет, защото ще ти се карат, като се върнеш. Аз благодаря на Бога, че не си моя прислужница, щях да те подгоня с дръжката на метлата.
Джанет й се усмихна с присвити устни и отнесе сладоледа си до една от масите. Избра я, защото имаше едно-единствено свободно място, а тя не искаше онзи едър работник да седне до нея и да се държи глупаво. Сведе глава над сладоледа и започна да яде колкото се може по-бързо. Изведнъж като че ли цялото удоволствие се беше изпарило и тя не смееше дори да погледне нагоре, да не би онзи човек още да я наблюдава.
На масата й имаше двама млади чиновници. Познаваше ги от магазина на едро на Окрам, който се намираше на Осма улица. Отначало говореха за лов на риба надолу в заливчето Харнес, но след малко направо започнаха да говорят за нея, като че ли тя не беше там. Обикновено тя приемаше добре тези закачки и дори флиртуваше по малко, но днес не можа да ги понесе и почти се ядоса.
— Едно нещо трябва да признаеш — каза единият от чиновниците, червенокосо момче в тесен кафяв костюм. — Тя се облича шик, макар че работи в кухнята.
— Шик? — каза другият, който имаше тъмна къдрава коса и много пърхот. — Тя е просто картинка, каквато мъжете обичат.
Джанет остави сладоледа си недоизяден, нещо, което тя мислеше, че подобава на възрастните. Само малките деца и кучетата облизваха купичките си. Отблъсна стола и взе пазарската си чанта. Не се обърна да се сбогува дори с госпожа Грей, за да не би работникът с червеното лице да гледа, но си каза, че госпожата вероятно е много заета със сипването на сладолед, за да я забележи. Навън, на тротоара, в жегата и слънчевата жар, тя сякаш се озова в огромна пещ.
«Добре, мислеше си тя, радвам се, че работя за почтени хора. Така, както се държат, мъжете приличат на диви кучета, които преследват само едно нещо. Как могат да бъдат толкова груби? Само да помиришат хубаво момиче, и се превръщат в жестоки, отвратителни животни. Отнасят се към жената като към парче сурово месо.»
Тя прекоси главната улица на ъгъла с Десета улица и продължи в сянката на дървените сгради, токчетата й чаткаха по тротоара, а дългата й пола шумолеше. Едно момче — куриер на колело — й подсвирна, когато мина покрай нея, но тя вирна брадичка и не му обърна внимание. Реши, че от сега нататък няма да има нищо общо с мъжете. Те можеха да я гледат и да й се подмазват колкото си искат. Не можеше да ги спре. Със сигурност обаче нямаше да ги окуражава. Както вървеше, се погледна във витрината на магазина и видя хубаво малко момиче със сламена шапка и шумяща розова блуза. Изправи гърба си, за да изглежда по-висока, и изпъчи гърди. Тази година големите гърди бяха на мода и тя се гордееше със своите. Почака на ъгъла на Девета улица, докато един кабриолет бързо изтрополи край нея, и след това стъпи на пътя. Беше изминала само няколко крачки, когато силна ръка я потупа по лявото рамо. Извърна изненадано глава и извика: «Ооо!». Беше едрият мъж с червено лице. Този грубиянин имаше наглостта да я проследи надолу по улицата! Джанет се дръпна.
— Махни си ръката от мен, грубиян такъв!
Мъжът обаче се изсмя.
— Хайде, хайде. — Той подаде ръка. — Нека първо пресечем улицата. Нямам желание да бъда прострян от някой местен селяндур на колело!
Джанет вирна носле, повдигна полата си и важно премина по улицата, без да погледне наляво, нито надясно. Когато стигна отсрещния тротоар, се канеше да продължи, но мъжът отново грабна ръката й и я завъртя.
— Не ме докосвай! — кресна тя и блъсна ръката му. — Ако не ме оставиш на мира и не престанеш да ме тормозиш, ще извикам за помощ!
— Слушай — каза спокойно мъжът, като й препречи пътя. — Не се опитвам да ти се натрапвам. Познавам те отнякъде, това е всичко, и когато те видях там, в бара на Хауърд, исках да си спомня къде съм те виждал.
Джанет се помъчи да изглежда обидена. Всъщност беше доста заинтригувана къде този мистериозен чужденец можеше да я е виждал.
— Ще бъда благодарна — каза тя с леко разтреперан глас, — ако ме оставите на мира.
— Аз не ви задържам — каза той и се отдръпна от пътя й.
Джанет се намръщи. Той се усмихна със закачливи огънчета в очите.
— Е — каза тя с неудобство, — благодаря.
— За мен беше удоволствие — добави чужденецът.
Тя спусна полата си надолу и нагласи пазарската си чанта. «Този човек е много досаден! Първо се държа като грубиян, без да се въздържа, а сега, когато вече не прилича на грубиян, се въздържа твърде много.»
— Предполагам, че няма да ми кажете — каза тя с най-културния акцент, на който беше способна.
— Няма да ви измъчвам — лукаво се усмихна той.
— Но няма и да ми кажете?
— Не, освен ако искате да чуете.
— Добре — отстъпи тя, — не мога да си спомня да съм ви виждала преди.
— Нека да ви разкажа, докато се разхождаме. — Мъжът хвана нежно ръката й. — Зная, че имате да вършите работа.
Джанет беше доста смутена да се разхожда по главната улица с този червендалест мъж, но се опита да изглежда колкото се може по-спокойна. Тя беше виждала госпожа Мълинър да отива на вечеря с изветрели старци, а щом като госпожа Мълинър можеше с достойнство да придружава неподходящо изглеждащи хора, то и тя можеше.
— Вие работите за Беатрис Мълинър, нали? — попита мъжът. — Аз ви видях на градинското увеселение у Франк Едмундс в събота следобед, но кажете ми, ако не съм прав.
Джанет се изчерви без причина. Може би така чужденците наричат госпожа Мълинър, когато говорят за нея — Беатрис.
— Вярно е — отговори тя. — Аз съм прислужница на семейство Мълинър, но не мога да кажа, че съм ви видяла на градинското увеселение.
— Не, предполагам, че не сте. — Мъжът се усмихна. — Поне не в този вид. Когато отивам на градински увеселения, не съм с работни дрехи.
— Вие казвате… че сте били там като гост? — Тя го погледна учудено.
Той се спря и се поклони леко.
— Ако трябва да кажа истината, всъщност отидох неканен. Мисля, че храната беше добра, но разговорът — доста глупав. Но ще трябва да привикна с това, ако искам да се приспособя към местното общество. Този стар джентълмен с бакенбардите наистина ли е съпругът на госпожа Мълинър?
Джанет сдържа усмивката си.
— Господин Мълинър е по-възрастен от госпожата с доста години. Той има адвокатска кантора на Пета улица. Много приятен човек.
— О, сигурен съм — замислено каза чужденецът. — Не казвам, че не е.
Джанет го погледна внимателно. В целия си живот досега не беше срещала такъв особен мъж. Тя знаеше, че трябва да си върви, иначе ще закъснее с прането, но някак си не й се тръгваше, поне докато разгадае нещо за самоличността и странното му държание. Защо човек, който отива неканен на светско събиране, се разхожда по главната улица облечен като обикновен работник? Той беше грозен, но очарователен по един странен начин и тя чувстваше, че има някаква своя собствена власт. Това не беше просто физическа сила, беше някаква мощ, някаква съвсем ясно определена цел, от която никога нямаше да се отклони или да изостави. Човекът прекара ръка през оредяващата си жълтеникава коса и погледна Джанет с приятелска усмивка.
— Джанет — каза той, — чудя се дали би могла да направиш нещо дребно, за да ми помогнеш.
— Зависи какво.
— Ами… вече четири-пет дни съм в този град, оглеждам се и виждам, че е чудесно място за бизнес, това ми се иска да започна.
— Няма кой да ви спре — намръщи се Джанет.
Мъжът направи място на едно момче, натоварено с чувал картофи.
— Зная — каза той. — Но за да започнеш бизнес, се иска повече от това хората да те понасят. Те трябва да ти помагат. Трябва ми да знам какво става в града с бизнеса и със светския живот, защото искам бързо и със сигурност да напредна. Ето тук ми е нужна твоята услуга.
— Каква е тя? Не мога да направя много. Аз съм само една прислужница.
— Може да пуснеш малък слух, това е, което можеш. Кажи на господарката си, че току-що е дошъл важен човек от Ню Йорк, който иска да започне бизнес тук, и името му е Йохан Корнелиус. Само това трябва да кажеш. След малко всеки в града ще иска да знае кой съм и къде може да ме намери.
— Това всичко ли е? Само да кажа, че господин Корнелиус е пристигнал в града и иска да започне бизнес?
— Това е всичко, което трябва да направиш — поклати глава чужденецът.
Настъпи неудобна пауза. За момент Джанет се почуди дали господин Корнелиус няма да й даде малко пари, но той продължи да се усмихва, без да посегне към джобовете си. Беше ясно, че очаква тази услуга гратис.
— Не мислете, че съм нелюбезна, но безплатни услуги човек прави на приятелите си — каза тя бавно.
— Не си ли ми приятелка? — усмихна се той.
— Познавам ви само от пет минути. Приятелството е като голямо подслоняващо дърво, господин Корнелиус, а вие не можете да се подслоните дори под половин клон.
Той се замисли за момент и каза:
— Добре, хайде да станем приятели. Ако имаш свободен ден тази седмица, ще те заведа на карнавала.
— Господин Корнелиус… — Тя отвори широко сивите си очи. — Трябва да ми дадете време да помисля. Аз имам… е, добре, друг обожател.
Той пое ръката й и я целуна. Все едно че беше целуната от червения гумен кръг на бурканите за консерви. Тя нервно се огледа по улицата да види дали някой е забелязал.
— Джанет — каза той, — всички мъже, като те видят, стават твои обожатели. Остави бележка у Хауърд, когато решиш. А междувременно аз имам да върша работа, а и ти също. Беше голямо и приятно удоволствие да се запозная с теб и с нетърпение очаквам отново да те видя.
Усмихна се набързо и закрачи надолу по тротоара към ъгъла на Осма улица. Джанет остана да гледа след него почти цяла минута и с несигурни стъпки се отправи към магазина за домашни потреби на Скули.
— Нещо си загрижена? — обади се Скули от дъното на тъмния, миришещ на сапун магазин.
— Не съм сигурна, господин Скули — поклати глава Джанет. — Мисля, че току-що срещнах един много странен човек. Или е такъв, или е негодник, а може би и двете. Надявам се никога да не разбера кое от двете е.
 

По обяд, сгорещен и гладен, Йохан Корнелиус отиде в гостилницата на Парсън на Втора улица, по охлузената и бедна търговска част. Седна на дървената маса и си поръча порция говеждо с кнедли за осем цента.
Гостилницата на Парсън се посещаваше от работници и беше тиха, защото там се хранеха изтощени и изгладнели хора, които гребяха с евтини лъжици плътната хранителна супа и чупеха черния хляб с грубите си ръце. А ресторантите от средна категория гъмжаха от разговори по време на обяд, сякаш там се събираше ято птици.
Той вече знаеше житейския факт, че като започва отначало в нов свят, няма да бъде нито романтично, нито вълнуващо. Напротив, беше самотно и мъчително, и толкова обезкуражаващо, колкото може да бъде едно човешко състояние. На днешния ден — тринадесети август хиляда и деветстотната година, Йохан Корнелиус ставаше на двадесет и седем години, но фамилните тържества, които трябваше да донесат радост на рождения му ден, липсваха и съвсем старателно той се мъчеше да мисли за този ден като за съвсем обикновен, без каквото и да е особено значение. Това, че остаряваше, не беше толкова важно, колкото необходимостта да преживее, тъй като продължителността на живота му и без това беше известна и определена от Бога и каквото и да направеше, нищо не можеше да промени. Единствената му задача сега беше да започне бизнес и да спечели пари. Господ помага на тези, които си помагат сами.
Йохан беше в Америка малко повече от две години. Вече почти не мислеше за семейството си, освен понякога, и то със спомени като странни непредсказуеми романтични фрагменти. Като момче Йохан винаги бе имал страст към механиката и към всички машини, сложни и движещи се, както и към математиката. Винаги се бе виждал с цилиндър, свеж, красиво усмихнат, отхвърлил бедността завинаги. Баща му, помощник в мандра в Холандия, в Амерсфорт, беше работил години наред да го издържа в училището, за да стане велик инженер. В годината на завършването му, съвсем без видима причина, баща му получи удар, докато пресичаше полето, за да прибере кравите си, и се парализира. Йохан пожертва инженерската си кариера, за да работи вкъщи и да се грижи за майка си, за инвалидизирания си баща и шестте по-малки братя и сестри.
Никой не знаеше как се чувства. Никой не знаеше, че през всички тези години той се виждаше елегантен млад богаташ, а се потеше и трудеше в мандрата с ужасно отчаяние и горчивина и оплакваше загубените си шансове, които приличаха на красиво опакована кутия, в която имаше само чифт лошо изплетени ръкавици. Един ден през хиляда осемстотин деветдесет и седма година той взе от майка си обяда от сирене и черен хляб, тръгна надолу по калната пътека и като пое надясно вместо наляво, никога вече не се върна у дома си. Още сънуваше уморена си майка с обикновеното лице и своя клюмащ и мърморещ парализиран баща, но през деня отхвърляше тези видения на вина и ги заменяше със светли и пъстри картини от Холандия, с павирани с червени камъни улици, черно-бели крави и красиво небе — синьо като коприна, отрупано с пухкави бели облаци.
Беше си изпросил превоза от един фургон за сирене, който пътуваше за Гравенхаге, и оттам вървя пеш до Шевенинген. После похарчи последните си гулдени за пътя си до Англия. Знаеше две английски думи — да и толеранс. Толеранс нямаше нищо общо с религиозна толерантност, заради която повечето холандци напускаха своята страна. Беше дума от механиката. Намери си работа в Балам, предградие на Лондон, като монтьор и механик, а вечер се връщаше във влажната стая, която миришеше на газ и мръсно спално бельо. Спомняше си Лондон заради сгушените му покриви, силно наклонени, жълтото опушено небе и отчаяното чувство, че животът му ще мине така.
През един дъждовен ноемврийски ден на хиляда осемстотин деветдесет и седма година на Гарат Лейн в Балам той видя във витрината на обущарски магазин реклама за пътувания до Ню Йорк. Параходите тръгваха от Ливърпул всяка сряда и билетът струваше четири лири. Вечерта той отвори кутията с парите и видя, че няма достатъчно.
През декември, януари, февруари — студена зима със сняг до колене и оловносиво небе — Йохан отгладува парите за билета. Коледа на хиляда осемстотин деветдесет и седма година той прекара сам в студена стая с ечемичена супа, но през февруари хиляда осемстотин деветдесет и осма той добави последните пенита, които му липсваха, и отиде да си купи билет.
Йохан трябваше да се свива под мокрите одеяла до машините на кораба с нещастни болни деца и при непрестанния шум на моторите, които безжалостно отнасяха пътниците към неизвестната им съдба. Той се чувстваше изтощен и самотен и прекарваше нощите в молитви.
Корабът бе натъпкан със стотици емигранти за Елис Айланд. През целия първи ден в Ню Йорк валя от разсъмване до вечерта и той бе мокър до кости. След доста време и след като беше извървял много мили, най-сетне намери работа в работилницата на Натаниел — малка корпорация, която правеше спирачни системи за локомотиви. Старият Натаниел, емигрант от Германия, със стоманеносиви коси и слабост към жълти жилетки, обикна Йохан и го научи на някои неща за бизнеса, особено за този, свързан с механиката.
Йохан все по-често се виждаше с жилетка на точки, с цилиндър, засмян срещу съдбата.
— Няма значение колко си способен, може да си гений — казваше му той, като палеше лулата си. — Това, което е най-важното, е да накараш хората да повярват, че не могат без теб. Нека да мислят, че си незаменим. Щом започнат да мислят така, ти ще преуспееш. Освен това завързвай много приятелства. Няма значение дали можеш да ги понасяш или не. В тази страна хората подават ръка за помощ като на приятел, преди да ти покажат юмрук като на чужденец, защото, моето момче, това е страна, пълна с чужденци.
Йохан мълчеше, кимаше с глава и учеше. Късно следобед, когато старият Натаниел си отиваше вкъщи, той изваждаше счетоводните книги на корпорацията и с часове ги разглеждаше, докато научи финансовата й структура. Научи цената на труда и на стоманата, на пружините, бурмите, болтовете и резервните части.
Всяка вечер в девет часа ходеше във вечерно училище, за да учи английски при една стара дебела холандска мома, която се обличаше в черни вълнени рокли и носеше черни шапки с воалетки. През свободните си дни той взимаше пакет с черен хляб и салам, обикаляше улиците на Ню Йорк и слушаше с наострени уши. Веднъж дори видя самия Джон Д. Рокфелер, облечен с тъмен, добре скроен жакет. Това, което го учуди най-много, беше, че Рокфелер, макар и невероятно богат, беше висок колкото него, дори по-нисък.
През месеците, прекарани в Ню Йорк, Йохан се опитваше да потисне носталгията по Холандия колкото се може по-дълбоко и все пак една лятна нощ, седнал във Ван Кортланд парк, той усети сълзи да се стичат по страните му. Посети холандските гробища в Стейтън Айланд без никаква причина — само със затаен дъх да прочете надписите по тях.
Беше безнадеждно самотен, но чувстваше, че самотата е съществена част от съдбата му. Това му даваше възможност да работи два пъти по-усилено и с двойно усърдие и постоянство. Сприятели се с двама души от работата — един млад ирландец на име Дани О'Съливан и едно момче, еврейче, на име Айра Грийнбаум. Понякога излизаха заедно и обядваха долу при доковете. Излезе два пъти и с една дебела италианка, която беше срещнал във вечерното училище. Първия път отидоха на вариететен концерт на Бродуей, а втория път тя го заведе в дома си да се запознае с нейните родители. Нахраниха го добре, напоиха го и накрая му честитиха предстоящата сватба с дъщеря им. Той не ходи във вечерното училище почти две седмици, а когато след това се реши, тя беше вече изчезнала.
В ранното лято на 1900 година изкарваше по шест долара и тридесет и пет цента на седмица. И една юнска сутрин старият Натаниел му намекна за повишаване. Тази неделя той се разходи по Пето авеню към Петдесета улица и целия следобед скита между скъпи коли с кочияши, жени в кожи, пера и диаманти, мъже с колосани ризи и ръчно изработени обувки. Седна на една от каменните пейки на Четиридесет и втора улица пред Библиотеката. Гълъбите се разхождаха между краката му, а той дъвчеше сухите си бисквити. И точно тогава реши, че ще стане богат.
Йохан беше спечелил достатъчно за две важни неща. За билет до Галвстън, Тексас, и за костюм и риза на старо, които купи от една количка. Приготви стария си изтъркан куфар и без предупреждение, без да се сбогува с когото и да било, напусна Ню Йорк.
И сега, на рождения си ден, седеше в гостилницата на Парсън в Бротън, Тексас, беден както преди, но с ясно определени амбиции. И не само определени, но и знаеше как да ги постигне. Известна му беше бариерата, която съществуваше между бедни и богати. Нямаше много общи неща с усилената работа и почти нищо общо с късмета. За да бъдеш богат, трябва да започнеш като богат. Никога не могат да се спечелят пари без пари. Богатството може да се създаде чрез умно използване на самите пари, а голямото богатство може да се създаде, като се използва по-малкото богатство. Като събереш веднъж долари, които не са ти нужни за покрив, дрехи и храна, ти ще имаш средства да се издигнеш над нямането и да стигнеш до имането. В света на финансите парите са ти нужни като инструмент, както на дърводелеца му е нужен чук.
Проблемът на Йохан беше в липсата на пари. Имаше всичко на всичко единадесет долара, които беше спестил от работата си в Ню Йорк. И те трябваше да осигурят живота му поне за един месец. Но той си беше наумил, че при липсата на долари работа ще му свършат и въображаеми долари. Той ще се държи като средно богат и ще се надява, че илюзията ще му бъде достатъчна да привлече истински пари. И затова беше отишъл без покана на светското увеселение в събота, облечен безупречно в грижливо изгладения си костюм и риза, и правеше всичко възможно да се запознае с всеки, който представляваше нещо в Бротън. Семейство Мълинър бяха добро начало.
Мъжът до него, железопътен работник с мазно лице, гледаше завистливо парчето му хляб. Той се надяваше, че Йохан има достатъчно и ще остави нещо и за него. Йохан го погледна, бузите му бяха хлътнали, а ръцете — мазолести. Нарочно ядеше хляба си бавно, а работникът броеше залъците му и се надяваше, че Йохан може все пак да реши да остави нещичко. Чак когато изяде и последния залък, работникът сведе очи и продължи да яде разводнената зелева чорба.
Йохан си беше изработил здраво правило. Долари не могат да се натрупат от тези, които раздават пенита. От четенето на книги той беше научил, че ако най-богатият американец даде само по една пържола на всички хора в страната, той ще банкрутира за една нощ. В края на краищата да печелиш пари и да използваш пари беше много по-благотворително дело. Макар работникът да го гледаше враждебно, Йохан знаеше, че Господ ще го разбере и ще бъде на негова страна.
На следната заран той излезе от пансиона в най-хубавия си костюм. Къщата беше чиста, но стара, облицована с дъски, на ъгъла на Лубок стрийт, с изглед към кланицата. Всъщност Бротън беше възникнал благодарение на продажбите и транспортирането на говеда, макар в тези дни вече да се гордееше с производството на кухненски печки и с компанията за производство на пушки «Пуси». Йохан вече беше посетил двете фабрики, поскита в работното си облекло около тях и вече си беше съставил мнение за производството, капацитета и нуждите им. Беше нервен и без да иска, се изпотяваше. На Шеста улица извади скъсаната си бяла носна кърпа и избърса ръцете си. После на ъгъла на Пета улица се обърна и се отправи към Националната банка на Бротън — солидна, представителна тухлена сграда на северната част на улицата. Премина през летящата махагонова врата в мраморния хол и стигна до гишето.
— Да? — попита чиновникът с очила.
— Имам среща с господин Грийвс — отвърна рязко Йохан. — Казвам се Корнелиус.
— Да, сър. — Чиновникът отиде да почука на вратата на мениджъра.
Господин Грийвс беше висок, слаб, неспокоен човек с навика да сваля и слага очилата си всяка минута, както и да вади часовника от джоба на жилетката си и да вдига капака му. Той въведе Йохан в кабинета си, предложи му да седне и сам той седна зад покритото с кожа писалище.
— Да, господин Корнелиус, вече чух за вас — каза господин Грийвс, като се клатеше в стола си.
Йохан повдигна очи. В малък град като Бротън новините се разнасяха бързо. После скромно сведе поглед и каза:
— Надявам се, че сте чули добри неща, господин Грийвс?
Господин Грийвс се усмихна.
— Достатъчно добри, господине, достатъчно добри.
Йохан отвърна на усмивката му. Съзнаваше, че е седнал много вдървено на стола и здраво държеше шапката си в ръце, но знаеше също така добре, че това интервю ще реши съдбата му — беден или богат. Години по-късно той казваше на едно от децата си: «Беше съдбовен момент, когато целият ти живот зависи от него и нищо друго не можеш да правиш, освен да се бориш за оцеляване».
— Аз съм инженер. — Йохан се опита да се отпусне.
Господин Грийвс се усмихна търпеливо.
— Да, чух, че сте инженер.
— Мисля да започна бизнес в Бротън. Идвам от Ню Йорк, където бях съдружник в компания за локомотивни спирачки и чух, че в Тексас липсват инженери.
— Разбирам — каза господин Грийвс по начин, от който личеше, че не разбира.
— Чух, че Тексас е процъфтяващ щат. Има добитък, петрол и голяма нужда от добър транспорт.
— Така е — каза господин Грийвс. Той кръстоса крака, после реши да ги пусне и погледна Йохан със странен нетърпелив поглед, сякаш искаше по-скоро да свърши това, което има да казва, и да го остави на спокойствие.
— Аз… така да се каже… мисля…
Йохан не можеше да намери думи. Господин Грийвс се въртеше на стола и мърдаше все повече и повече, колкото по-трудно беше на Йохан да говори. Изведнъж му стана ясно колко е невъзможно това, което иска, и беше почти готов да се извини и да се сбогува, докато беше време.
— Ами… аз… смятам, че Бротън се нуждае доста от една сервизна работилница…
Господин Грийвс вдигна очи.
— Сервизна работилница?
— Да… имам предвид всички тези машини, локомотиви, стругове, парни машини и прочие. Мисля, че доста често се повреждат и имат нужда от поддържане, и точно тук съм нужен аз.
Йохан спря. Той се чувстваше смутен и несигурен. Опитваше се да измъкне повече пари, отколкото беше виждал през живота си и не можеше да намери думи да каже една обикновена фраза. Целият гореше и се потеше, а кантората на господин Грийвс му се струваше задушна и неприветлива като клетка.
Господин Грийвс отвори сребърна табакера и я поднесе към него.
— Пушите ли?
Йохан поклати отрицателно глава.
— Да, господин Корнелиус? — каза господин Грийвс и като запали цигара, издуха дима.
Миризмата накара Йохан още повече да се сгорещи и вече имаше силно желание да си отиде, въобще да зареже банката и да отиде на улицата да подиша чист въздух.
«Съвземи се и кажи какво искаш. Ако сега не успееш, никога няма да успееш», мислеше си той и втренчено гледаше шапката си.
— Сигурен съм, че в Бротън има нужда от такава работилница — каза бавно Йохан. — И точно затова искам да започна. Вече няколко дни съм тук, разгледах фабриките и говорих с няколко предприемачи. Стигнах до заключението, че тази работа е възможна, и не само възможна, но и потенциално доходна.
Изговори абстрактните думи, които беше научил във вечерното училище, съвсем безупречно. Господин Грийвс се облегна на стола си и продължи да пуши. Дори когато си почиваше, не можеше да стои спокойно и прехвърляше цигарата от едната в другата ръка, въртеше я и я смучеше механично. Йохан седеше неподвижно, с изправен гръб и прилично прибрани крака. Излъсканите му обувки бяха една до друга, сякаш се намираха още в кутията.
— Е, добре — подсмръкна господин Грийвс. — Какъв заем ви трябва?
Йохан облиза устни. За момент му се струваше, че може да получи това, което искаше. По магически начин, без трудности. Но си напомни, че даването на заеми е работа на банковия мениджър. Това, че питаше колко иска да вземе на заем, още не означаваше, че одобрява идеите на Йохан и смята платежоспособността му добра и подходяща.
— Около десет хиляди долара.
— Около десет хиляди долара?! Нито повече, нито по-малко?
— Точна така.
Банковият мениджър се изсмя и скоро смехът го задави.
— Извинете ме — каза той, като изтри устата си с носна кърпа. — Не трябва да пуша.
— Чувал съм, че е лошо за сърцето — каза Йохан с мъка.
— Всичко, свързано с банката, е лошо за сърцето. Моят лекар ме посъветва да си почивам шест месеца в годината, да не пия бренди, да не пуша пури и да тичам всяка вечер по поляната. Ако правя, каквото ми казва лекарят, за три дена ще съм мъртъв. Вземам си лекарствата, както ми е казал, и пак се чувствам болен като куче.
Йохан се усмихна учтиво.
— Ами… тези десет хиляди долара…
Господин Грийвс отново кръстоса крака и сериозно се замисли, за да покаже, че ще разговарят за бизнес.
— Ами десет хиляди долара е голяма сума. Предполагам, че имате някакви проспекти за тази сервизна работилница. Финансов профил, разходи за работа и материали, работна ръка — такива неща.
Йохан бръкна в джоба си. Извади чисто изписаните листове от белия плик, купен вчера за тази цел. Статистиката беше направена още в Ню Йорк по примера на работилницата на Натаниел. Подаде ги през писалището и господин Грийвс ги прегледа, като от време на време мръщеше вежди.
Йохан се поотпусна малко и разгледа стаята. В единия ъгъл забеляза голяма желязна каса и снимка на съпругата, на госпожа Грийвс. В другия ъгъл имаше голям шкаф за документи и под папките бяха написани имената на местните бизнесмени. Като ти напишат името там, попадаш в листата на уважаваните. Имаш пари и си тръгнал по пътя към собственото си забогатяване. Като седеше сега пред господин Грийвс, той се чувстваше като дрипав бедняк, емигрант без пукната пара, без никаква собственост, освен дрехите на гърба си. Още не разбираше добре значението на истинското богатство, но много добре знаеше какво означава беднотия. За момент затвори очи, събра ръцете си и безмълвно се помоли на Господ да го напътства. Отново се видя забързан напред, с цилиндър, засмян.
Зашумолиха книжа.
— Господин Корнелиус — каза Грийвс и Йохан смутено отвори очи. — Тези финансови изчисления ми изглеждат чудесни. Не съм виждал по-разумни изчисления от години. Обикновено ми дават няколко цифри, надраскани на опаката страна на плик за захар, и очакват да им дам заем въз основа на това.
И двамата се усмихнаха.
— Казвате, че сте говорили с предприемачи? — попита Грийвс.
— Има един празен магазин долу на Четвърта улица, който ми изглежда доста подходящ. — Йохан отново кимна. — Вчера бях там, искат ми три долара и деветнадесет цента на седмица.
Господин Грийвс дръпна от цигарата си.
— Разбира се, вие винаги можете да им смъкнете малко. Четвърта улица не е точно улицата на милионерите.
— Така е. Но е близо до железницата и до фабриките, а това е важно.
Сега господин Грийвс кимна.
— Разбира се, а гаранции?
Това беше съдбовният миг. Сърцето на Йохан затуптя бързо и така се задъха, че не можеше да измисли нищо разумно.
— Надявам се, че не става дума за заем без гаранции. — Грийвс се усмихна, сякаш такъв заем е най-смешното нещо на света.
Йохан също опита да се усмихне и каза сдържано:
— Господин Грийвс, съзнавам, че ви моля да поемете голям риск, но истината е, че ви моля за десет хиляди долара без гаранции.
Настъпи мълчание. Господин Грийвс го изгледа за момент и поклати отрицателно глава.
— Господин Корнелиус, съжалявам.
— Моля ви, не ми казвайте, че съжалявате, изслушайте как съм подработил всичко.
— Да, разбира се, ще ви изслушам. Но вие добре съзнавате, господин Корнелиус, че ние не можем да даваме заеми без някаква гаранция, че парите неминуемо ще ни се върнат. Ние поемаме рискове; но ако аз ви дам десет хиляди долара само защото искате, то тогава всеки ще постъпи така и какво ще стане с мен? Ще имам празна банка.
— Господин Грийвс, аз не съм «всеки»! — каза Йохан.
Господин Грийвс се усмихна.
— Зная, че във вашите очи не сте, и ви уверявам, че и в моите не сте. Но в очите на управителния съвет на банката, съжалявам, ще бъдете. Вие дори нямате сметка тук.
Йохан постави на писалището своите смачкани десет долара.
— Ако това е възражението ви, ето, ще си открия сметка.
Грийвс поклати глава.
— Не е това, господин Грийвс. Чух добри неща за вас от няколко души в града. Сигурен съм, че сте солиден човек, но десет долара…
Йохан постави ръка на писалището.
— Господин Грийвс, ако ми заемете десет хиляди долара, ще направите нещо, за което никога няма да съжалявате през целия си живот.
— Моите уважения, но ако ви заема десет хиляди долара и директорите на банката научат, може и да не доживея да не съжалявам за това.
— Ще ви донеса бележка — каза Йохан упорито.
— Каква бележка?
— Бележка от всички бизнесмени в Бротън, всички, които ще искат да ползват услугите на моята сервизна работилница. Така те ще гарантират вашите десет хиляди долара.
Грийвс се облегна на стола си и зачупи пръсти.
— Мисля, че подценявате бизнесмените в Бротън, те са много изпечени.
 

Една седмица по-късно Йохан вървеше по Бомонт стрийт с наведена глава, като че ли погребваше майка си. Времето беше по-хладно, свеж ветрец подухваше откъм залива и цветчетата трепереха. Беше облечен в същия тъмен костюм, със същата шапка и черни излъскани обувки.
Стигна номер петнадесет и спря. Закътана елегантна къща, заградена с дървета и бяла ограда, с дървени колони и сенчеста тераса. Въздухът ухаеше на цветя и от вътрешността се носеше негърска песен. Йохан се приближи до вратата, погледна пътеката и внушителната входна врата. Не за първи път го обзе страх. Отвори вратата и тръгна по пътеката. Извади от джоба си бяла визитна картичка и дръпна месинговия звънец. Въртейки картичката в ръце, той чакаше някой да му отвори вратата. Изведнъж черната лъскава врата се открехна съвсем малко и бялото лице на прислужничката се показа.
— Да?
— Ами, дойдох да направя посещение на господин и госпожа Мълинър.
Прислужничката отвори вратата. Тя беше слабо, малко момиче с дантелена престилка и зачервени уши.
— Господин Мълинър не е вкъщи, а госпожа Мълинър си почива.
— Дойдох само да оставя това — изкашля се Йохан.
Подаде визитката си. Беше отпечатал петдесет с надежда, че ще му придадат повече авторитет. На тях пишеше: «Йохан Корнелиус, джентълмен, инженер».
— Много добре, сър. Ще се погрижа господин Мълинър да я получи. Довиждане, сър.
Йохан каза довиждане, вратата се затвори и той остана сам на верандата. Изкашля се и се обърна, тръгна по пътеката с наведена глава и смръщено чело. Беше започнал да добива вид на човек, който въпреки годините на надежда беше започнал да разбира, че времето минава и златните възможности може никога да не дойдат. За две години работа в Ню Йорк си беше купил шанса да започне отначало и да изгради основите на някакво богатство. Но сега, с три долара и седемдесет цента в джоба, той тръгваше надолу по пътя към ежедневната работа, за да се изхранва и преживява. Ако това беше Божията воля, той трябваше да я понесе.
Не беше лесно да разбереш що за човек е Йохан, тъй като и самият той не се разбираше. Беше и срамежлив, и упорит; и амбициозен и предпазлив; и агресивен и пасивен. Вярваше в собствената си сила и решителност, но можеше да приеме и случайната намеса на Бога в неговите дела. Не се страхуваше от неудобствата, но не одобряваше неудобството у другите. В същото време беше изцяло погълнат от виденията на големи богатства, на цилиндъра, пъстрата жилетка със златния часовник и привилегиите, които те можеха да му донесат. Той дори не се замисляше дали ще му достави удоволствие да се вози в двуколка или да пие отлежали маркови вина и да се наслаждава на специални ястия. Не разбираше от изкуство и музика и съвсем малко знаеше за историята и културата. Харесваше хубавите мелодии, знаеше, че трябва да има чиста яка, и толкова, но когато някой разговаряше с Йохан Корнелиус, той добиваше твърдото убеждение, че има дълбока вяра, и се питаше в какво?
Стоеше на ъгъла на Бомонт стрийт, сенчеста и добре поддържана алея на знатните граждани на Бротън, и се мъчеше да реши какво да прави. Истината беше, че загуби четири дни да си прави срещи с директори на фабрики и всички го отклоняваха. Не че не се интересуваха от идеята за сервизна работилница, но пари за инвестиране нямаше много и по-скоро биха рискували капиталите си за собствения си бизнес, отколкото за неговия. Томас Ф. Пуси, фабрикантът на пушки, беше погалил бакенбардите си, бе поклатил глава и казал:
— Ако имах десет хиляди долара за рискуване, бих тръгнал да пътувам по Мисисипи и бих ги проиграл на комар.
Сега, като последно усилие, Йохан бе решил да се запознае с висшето общество на Бротън с безумната надежда, че някой може да гарантира неговия заем. Той се канеше да прекоси пътя, когато силен глас го повика. Обърна се и видя прислужницата от номер петнадесет, тя тичаше към него, повдигнала полите си, и размахваше картичката му.
— Господин Корнелиус, господин Корнелиус!
Настигна го зачервена и запъхтяна.
— Господин Корнелиус, дадох картичката ви на госпожа Мълинър и тя попита дали не бихте пили кафе с нея.
Йохан повдигна очи.
— Кафе, сега?
— Да, сър. Тя каза, че ще бъде много обидена, ако не дойдете.
— Добре, не бива да я обиждам — каза бавно Йохан. — Аз разбрах, че тя си почива.
— Да, сър, но когато чу кой е дошъл на посещение, реши да ви покани.
— Поласкан съм, наистина съм поласкан — каза Йохан и тръгна обратно с прислужницата към къщата.
Къщата беше тъмна, разкошна, в късен викториански стил. В хола имаше масивен дъбов шкаф с месингови дръжки във формата на миди, закачалка за чадъри от слонова кост и стол. По стените висяха гравюри, изобразяващи канадски гори, и картина, рисувана с маслени бои, изобразяваща елен. Йохан бе въведен в стаята и момичето го помоли да почака, докато госпожата се облече. Стаята беше натруфена с тежки виненочервени завеси и бродирани дантелени пердета, които пропускаха мека слънчева светлина. На перваза на камината бяха наредени безброй керамични фигурки, часовници и различни дреболии. Мебелите бяха от гравирано дъбово дърво, тапицирани с пурпурен велур и неудобни за сядане, стените — покрити с пъстри тапети и отрупани с различни гравюри, картини и бродирани силуети. Беше ясно, че госпожа Мълинър, освен талант за обзавеждане притежаваше и сръчност в бродериите. Безброй саксии с различни растения, масички и шкафчета правеха стаята задушна и Йохан започна да се сгорещява. Изминаха пет минути, докато Беатрис Мълинър се появи.
— Господин Корнелиус — с въздишка поздрави тя, както се поздравява стар приятел, и вдигна ръката си, за да бъде целуната. — Колко мило, че дойдохте на посещение.
Йохан докосна с устни диамантите, като се опита да се поклони.
— Удоволствието е изцяло мое, госпожо Мълинър. Просто минавах оттук и си спомних за вас и вашия съпруг от градинското увеселение у Едмъндс. Бяхте очарователна и исках да ви поднеса моите почитания.
— Почитания? — каза Беатрис Мълинър, примигвайки. — Какъв чудесен човек сте. Моля, седнете. Вече толкова много чувам за вас и съм нетърпелива да науча още нещо.
Йохан седна съвсем изправен на канапето, а Беатрис Мълинър — на едно кресло до него.
— Обичате ли орехова торта, аз просто я обожавам и мога да я ям, докато експлодирам, но трябва да внимавам за фигурата си и не бива да прекалявам — заяви госпожа Мълинър с дрезгав предизвикателен глас.
Йохан забеляза, че тя има чудесна фигура. Беше брюнетка, средно висока, с фино красиво лице. Очите й бяха големи и с дълги мигли. Устата й беше малка, но шията й дълга и бяла, със седемредна огърлица. Носеше кашмирена утринна роба в китайскосиньо с огромна дантелена яка и ръкави с дантела по края. Пръстите на краката й се показваха изпод долния край на робата. У Беатрис Мълинър имаше нещо, което още от пръв поглед привличаше и смущаваше Йохан. Тя беше почтена, уважавана дама от средното буржоазно общество на Бротън. И все пак беше магнетично привлекателна, чувствена и съблазнителна. Последната жена, която можеше да се очаква да бъде в този южен тексаски град, омъжена за дядката с червените бакенбарди. Нямаше никакво съмнение, че Беатрис Мълинър беше загадка, но дали тази загадка можеше да бъде разгадана по благочестив начин, беше друг въпрос.
Прислужницата донесе кафе и орехова торта върху украсен с рози поднос; постави ги на масичка и госпожата я освободи. Тя настоя сама да сервира кафето, нещо, което Йохан не очакваше от такава високопоставена дама. И малко се обезпокои.
— Имате чудесен дом тук, мадам — каза сдържано той.
Дамата се усмихна и Йохан забеляза, че зъбите й са редки.
— Не ме наричайте госпожа Мълинър. Това звучи много сложно. Казвайте ми Беатрис или Бий, ако искате. Някои хора ме наричат Бий, ако съм им симпатична.
— О! — каза Йохан, взе чинията с тортата и я постави на коленете си. Имаше нещо у Беатрис Мълинър, което го караше да се чувства много неуютно и недодялано.
— Ако искате да знаете — въздъхна Беатрис, — на моя небосклон никога няма много обич. Йохан, вярвате ли, че хората могат да жадуват за любов точно колкото и за орехова торта?
Устата на Йохан беше пълна и когато се опита да отговори, няколко трохи паднаха на коленете му и той се изчерви.
— Не зная — каза и набързо преглътна.
Беатрис въздъхна.
— Мисля, че любовта е храна, Йохан. Нали нямате нищо против да ви наричам Йохан?
— Съжалявам, но не разбирам много.
Беатрис поклати глава, вдигнатата й нагоре коса блесна на меката слънчева светлина, която се процеждаше през бродираните пердета.
— Няма значение. Това е едно от онези неща без особени последици. Лиди не обича да се говори за любов и аз се справям както мога.
— Лиди?
— О, това е моят съпруг. Наричам го Лиди, но истинското му име е Лидмър. Не е ли странно? Представете си, родителите му са ирландци, а ирландците са способни на всичко. Знаете ли, че пее в съня си?
Йохан пиеше кафето си.
— Не, не знаех.
— Той се увлича по популярни песни — въздъхна Беатрис. — Миналата нощ, след като се върнахме от семейство Грийвс, си легна и започна да пее: «Аз съм стар, но страшно здрав». И можете ли да повярвате, беше дълбоко заспал, а когато на сутринта му казах, не помнеше нищо.
Йохан остави чашката с кафе.
— Госпожо Мълинър… Беатрис… Чудя се дали не ме поднасяте.
Беатрис се усмихна.
— Малко може би. Но е толкова приятно да съм в компанията на мъж, имам предвид истински мъж. Мисля, че малко прекалих.
— Не познавам добре дамите и техните интереси. Винаги е трябвало да давам преднина на други неща.
Беатрис погледна с интерес.
— Наистина ли? Но, за бога, какво може да ви блазни повече от това?
Йохан сведе очи. Не отговори. Беатрис изведнъж се наведе над него и докосна ръката му.
— Джанет, моята прислужница, каза, че сте я проследили по улицата. Били сте облечен като работник. Беше ужасена. Особено когато не сте й дали никакви пари, за да разнесе слуха за вас.
— Тя ви каза всичко това?
— Разбира се. Джанет понякога е глуповата и винаги се бави, но иначе се разбираме добре, като се има предвид, че сме прислужница и господарка. Джанет дори не разбира колко добре ме информира за всичко. А аз искам да знам какво става, нали разбирате.
— И до какво заключение стигнахте, след като Джанет ви каза това?
— Никакво заключение не си направих, освен че каквото се говореше за вас, беше убедително. Знаете ли, наблюдавам ви още от градинското увеселение у Едмундс, когато дойдохте без покана. Вие сте хитрец, ако нямате нищо против.
Йохан се усмихна.
— Мисля, че сте едно от двете неща — продължи Беатрис, като все още докосваше ръката му.
— Така ли? А кое?
— Или сте много богат и сте дошли в Бротън да ни пометете, или…
Беатрис спря, в очите й се четеше съжаление.
— Или друго какво? — попита Йохан с пресипнал глас.
— Или сте съвсем беден — каза спокойно Беатрис.
Настъпи дълго мълчание. Беатрис го гледаше, а той гледаше парчето неизядена торта. Трите часовника на камината започнаха да отброяват единадесет часа. Най-сетне Йохан промълви:
— Беатрис, съпругът ви е богат човек.
— Да, защо? Това е почти всичко.
— Всичко?
Беатрис въртеше пръстена на ръката си.
— Бедният Лиди — само пари и нищо повече.
Йохан се изкашля.
— Не бих желал да…
— Зная, че не бихте желали да… — прекъсна го Беатрис. — Никой не би желал да… Лиди е мил, уважаван джентълмен, стожер на обществото в Бротън и в Деня на благодарността ние се молим за него. Никой не би казал нещо против Лиди, защото той е светец.
— Говорите с горчивина. Защо?
Беатрис се усмихна.
— Материалните богатства, скъпи Йохан, не са утеха за бедността на чувствата. Погледнете стаята. Чудесна е, нали? Голям лукс, най-доброто, което може да се купи с парите на Лиди. Има всичко, и за ваше сведение ще си купим кола без коне. Това, което липсва тук, е любов.
— Беатрис, не мисля, че… — започна Йохан.
— Знам, отново говоря за любов — въздъхна тя. — Вие мислите, че съм ужасно отегчителна. Искате да говорим за пари, нали. Парите са толкова по-вълнуващи от любовта!
— Просто исках да разбера дали Лиди, вашият съпруг, би се интересувал от една инвестиция.
— Инвестиция?! — учуди се Беатрис.
— Да, точно така. Искам да открия сервизна работилница в Бротън и търся инвеститори.
— Още малко кафе?
— Какво?
— Малко кафе, има много.
Йохан подаде чашата си.
— Благодаря, да. Мисля си дали съпругът ви…
Беатрис поклати отрицателно глава.
— Лиди не се интересува от инвестиции. Всъщност той не се интересува от нищо. Може да се опитате да го убедите, но няма да стигнете далеч. Ще заведете ли Джанет на карнавала?
Йохан внимателно наблюдаваше Беатрис, докато тя сипваше кафе. Той започна да се съмнява в мотивите, които са я накарали да го покани. Тя просто играеше някаква игра, но той нямаше достатъчно опит с жените, за да разбере дяволските им номера. Разбърка кафето си със сребърната лъжичка и замлъкна.
— Джанет каза, че сте й обещали да я заведете като награда за слуховете, които разпространява за вашата репутация.
Йохан отвори уста, но Беатрис го прекъсна.
— Защо искате да се говори за вас, Йохан. Искате да ни накарате да повярваме в нещо, което е вярно, или да повярваме в нещо, което не е вярно? Хайде, кажете ми, умирам от любопитство да узная.
Йохан се изкашля и сведе глава. Отново се почувства като аматьор. Той знаеше какво иска от живота си и се надяваше, че знае как да го получи. Но имаше още много да учи за техниката на бизнеса и за сложните социални маневри. Беатрис сигурно знаеше накъде води този разговор, но Йохан нямаше понятие и се препъваше, изпълнен с подозрения, като се надяваше да открие засадата, преди да е устроена.
— Аз съм бизнесмен — каза той направо. — Всеки бизнесмен иска да се знае за него. Нали знаете поговорката: «Рано ставай, работи и си прави реклама».
Беатрис се изсмя. След това погледна Йохан сериозно с полегатите си големи очи. Тя знаеше, че така изглежда най-добре, и Йохан почувства неудържимо влечение към нея. Нямаше съмнение, че Беатрис Мълинър беше смущаваща жена — и за гледане, и за познаване.
— Йохан — каза тя с гърлен глас, — вярвате ли в светостта на брака?
— Не разбирам — намръщи се той.
Тя се облегна по-близо до него.
— Мислите ли, че е правилно омъжените жени понякога да правят компания на своите почитатели?
— Мисля, че зависи.
— В живота ми няма любов, Йохан. Лиди е верен и честен човек. Грижи се добре за мен. При всеки случай, освен…
— Госпожо Мълинър, мисля, че разговорът получава опасен развой.
Тя погледна с разширени очи.
— Опасен? Аз съвсем не съм опасна, Йохан. Нищо опасно не се случва в тази къща. Този дом е сигурен и почтен.
Йохан не отговори. Колкото повече говореше с Беатрис и тя флиртуваше с него, толкова по-несигурен се чувстваше. Имаше желание да я целуне и дори нещо повече. Но тя беше изкушение, което Господ съвсем съзнателно беше поставил на пътя му, и той знаеше, че ако се поддаде на повика на плътта, ще бъде загубен завинаги.
Беатрис стана и отиде до прозореца, слънцето играеше по страните й.
— Ще бъда съвсем откровена с вас, Йохан. Аз съм самотна жена, която жадува за обич. Още щом като ви видях за първи път, почувствах, че сте силен и сърдечен мъж. Пиехте си шампанското, когато бяхте на градинското увеселение у Едмундс, застанал в сянката на едно дърво на края на поляната. Дървото беше силно и вие бяхте силен. Аз ви сравнявах с него и мисля, че още тогава се влюбих във вас. Вие не сте красив, нали?
Едва забележимо той поклати глава.
— Нямам време за красиви мъже. Харесвам ги, когато мъжествеността им лъха от всяка тяхна черта. Груби, амбициозни, властни мъже. Мъже с големи ръце, силни гърди и яки бедра. Такива мъже харесвам.
Йохан пиеше кафето си.
— А Лиди?
— Лиди? — каза Беатрис, като постави ръка на стола, обърна се и тъжно погледна Йохан. — Лиди е богат, внимателен, добре образован, но е само една уважавана торба с кокали. Омъжих се за него, когато бях на седемнадесет. Родителите ми бяха в Галвстън, а Лиди беше там за някакво сложно дело. Видя ме на улицата, научи адреса ми и ме посети. Майка ми и баща ми бяха очаровани, защото и без това бях проблемно момиче и непрекъснато ме заплашваха, че ще свърша зле. Не разбираха нищо от страст. Бяха дребнави и празни хора и животът ми с тях не бе нищо друго, освен конфликти и отчаяние. Тогава колкото аз самата бях доволна да се махна от тях, толкова и те се радваха да се освободят от мен. Никога не съм обичала Лиди. Но той беше богат, обсипваше ме с подаръци и аз се чувствах като жена. Оженихме се и след три месеца ме доведе тук, в Бротън. От тогава съм все тук, най-красивата жена във висшето общество, както и една от най-богатите. Млада съм, добре облечена, твърде разглезена и нещастна. Можете ли да си представите, Йохан, колко отегчена и самотна съм? Тук съм вече от почти десет години и нищо не се е случило. Цяла декада!
— Нямате ли деца? — повита Йохан с неудобство.
Беатрис притвори очи и продължи да говори така, сякаш рецитираше добре научен псалм.
— Още през нощта след нашата сватба Лиди ми каза, че не вярва в удоволствието от плътта и се надява, че съм съгласна с него. Нямало по-голяма добродетел за една жена от това да се върне на небето така неомърсена, както го е напуснала. Аз никога не съм «познала» съпруга си, Йохан. Разбирате ли? Щастието, което съм изпитала, е идвало от обожатели. Или ако предпочитате думата, използвана от местните клюкари, от «любовници».
Йохан знаеше какво ще последва. Гърдите му се стегнаха и той се опита да остане колкото е възможно по-спокоен. Но тази сластна жена с гърлен глас, в китайскосинята си роба и с възбуждащ парфюм, събуждаше у него усещания, каквито никога не бе изпитвал.
— Беатрис… Беатрис, чувствам, че трябва да си тръгвам.
Тя се усмихна.
— Можете да си отидете, ако искате, но зная, че ще се върнете.
— Мисля, че зная за какво намеквате, а то не може да стане. Трябва… трябва да ви благодаря за кафето.
Беатрис се изправи на пътя му с ръце на кръста.
— За какво намеквам? — попита тя с гърления си глас. — Какво? Какво е това, за което сте толкова сигурен, че намеквам? Не бихте могли да си отидете, без да ми обясните.
Йохан се обърна.
— Беатрис, госпожо Мълинър, мисля, че нещата излязоха извън контрол. Наистина е по-добре, ако…
Изшумоляха поли, той се завъртя и спря насред изречението. Устата му остана отворена.
Беатрис Мълинър стоеше до масичката за кафе с пола вдигната до кръста. Отдолу нямаше нищо. Краката й бяха стройни и добре оформени и между тях се чернееше триъгълник. Това беше всичко, което Йохан видя, и закри очите си с ръце.
— Госпожо Мълинър, моля, пуснете си полата.
Тя не се помръдна, приближи се на няколко инча от него. Той чувстваше парфюма й, топлината на тялото й и нямаше представа какво ще направи.
— Йохан — каза тихо тя. — Погледни ме. Приличам ли на жена, която трябва да живее така?
Той не отговори. Затвори очи и съсредоточено започна да се моли на Господ да заличи образа на голотата на госпожа Мълинър, който плуваше пред очите му.
— Йохан, харесах те още от първия момент, в който те видях. Знаех, че ти си мъж за мен. Йохан, моля те, кажи, че ме харесваш. Това е всичко.
— Госпожо Мълинър, моля ви.
Настъпи моментно мълчание. Тя пусна полите си.
— Добре, но не си мисли, че си се отървал.
Когато се увери, че тя е облечена, той се обърна.
— Не разбирам какво искате да кажете. Госпожо Мълинър, това не е редно, толкова е необикновено.
Тя седна. Йохан се учуди, че може да изглежда така безстрастна, след като показа най-интимните си части. Сипа си още едно кафе и дори си отряза ново парче торта.
— Разбира се, че е необикновено, проблемът на Бротън е, че всичко е обикновено. Лиди е обикновен, къщата му е обикновена, животът му е обикновен. А изглежда, че и ти си обикновен. Имал ли си някога любовна връзка?
Йохан поклати глава отрицателно.
— А трябва. Ако има някаква страст у теб, трябваше да ме хвърлиш на килима и да ме обладаеш. Шокира ли те, като ти говоря така?
— Да — кимна Йохан, — винаги съм се опитвал да бъда човек с християнски принципи.
Тя вдигна рамене.
— Добре, шокира те, не знам какво трябва да направя да те склоня. Но трябва да знаеш, Йохан, че щастието е върховно нещо, Господ не ни е създал да водим отчаян и безсмислен живот.
— Беатрис, вашият живот не е безсмислен. Помислете си какво означавате за Лиди.
— Знам какво означавам за Лиди. — Тя се изсмя. — Той е алчен до болезненост. За Лиди аз съм чистата полска сълза, негова собственост, мечтата на неговия живот. Без мен той ще умре.
— Лиди знае ли? Имам предвид… за вашите обожатели?
Тя поклати глава.
— Ако се съмнява, до сега да е умрял със съкрушено сърце.
Йохан замълча за момент.
— Беатрис, мисля, че вие сте красива и забележителна жена. Вие ме шокирахте и смутихте, но не искам да мислите, че аз ще си променя мнението заради това, което се случи днес. Зная каква болка изпитвате и се надявам, че Господ ще ви даде сили да я преодолеете.
Беатрис не отговори.
— Вие сте чудесна жена, Беатрис — каза нежно Йохан.
Тя го погледна с усмивка на лицето, но не показваше доверие или вяра.
— Много мъже са ми го казвали.
— Да, предполагам, но искам да знаете, че не съм обиден, и се надявам, че можем да продължим да се срещаме.
— От разстояние?
— Мисля, че е по-добре.
— Йохан — каза тя, — колко пари ти трябват?
— Какво имате предвид?
— Снощи бяхме на вечеря у Грийвс. Споменах му за теб и той ми каза, че си искал да започнеш някакъв бизнес — сервизна работилница. Струва ми се, че си му искал пари.
— Е, и?
— Е… нахално ли е да попитам колко ти трябват?
Йохан седна.
— Мисля, че сте ме разбрали. Аз не съм богат човек, дори съм много беден. Причината, поради която накарах Джанет да разпространи слухове за мен, беше, че ми е останала малка надежда да забогатея и да стана уважаван човек. Произхождам от бедно холандско семейство и това е всичко. Опитах се да взема десет хиляди долара на заем от господин Грийвс, за да започна бизнес, но досега не съм намерил никой, който да гарантира заема, и изглежда, никога няма да получа пари.
Беатрис го погледна замислено.
— Знаех, че не си богат. Дори това е част от твоята привлекателност. Други хора може би не биха забелязали, но не и аз. Богатите не носят яки и маншети по седем цента и не ядат сметанова торта с ръце. Наблюдавах те на забавата, имай предвид. Това — каза тя, като я взе от масичката, — е виличка за торта.
Йохан погледна виличката и се почувства още по-зле.
— Разбирам — каза глупаво той.
— Бих желала да оставиш Лиди на мен, особено що се отнася до инвестиции. Ако си добър с мен, Йохан, ще мога да го убедя да ти помогне.
— Добре.
— Да, добре. Още ли смяташ да водиш Джанет на карнавала?
— По-добре да си вървя. — Йохан стана. — Наистина е по-добре да си вървя.
Беатрис продължи да се усмихва.
— Помни какво ти казах. Един добър жест иска друг подобен — каза тя с гърления си глас.
Йохан поиска шапката си. Беатрис стана от стола с лека усмивка. Той се опитваше да забрави, че тя е абсолютно гола под сутрешната си роба. Когато донесоха шапката му, той каза «приятен ден», а Беатрис Мълинър мълчаливо подаде ръката си за целувка.
Джанет, с рокля на волани и шапчица, го чакаше пред външната врата. Той свали шапката си и се усмихна широко.
— Утре имам свободен ден — каза весело тя. — И вие обещахте да ме заведете на карнавала.
Той си помисли за останалите му три долара и седем цента. После пак се усмихна и каза:
— Добре, ще се срещнем на ливадата в три часа. Облечи си най-красивата рокля. Трябва да празнуваме.
— Какво да празнуваме? — наклони глава Джанет.
— Или началото, или края — сложи шапката си Йохан.
 

Канцелариите на Беливо, Джексън, Стрич и Мълинър на Пета улица бяха величествени и представителни. Фирмата им беше изписана на погребално черен фон с класически златни букви и висеше над портал с махагонова летяща врата с лъскави месингови дръжки. Йохан влезе и летящата врата тихо се затвори зад него. Беше рано следобед и целият Бротън спеше притихнал под лъчите на горещото слънце. Млад чиновник със зелени очила дремеше на рецепцията. Книжата бяха натрупани пред него и мухите кръжаха наоколо.
Йохан натисна звънеца и изтри потното си чело.
— Бих желал да видя господин Мълинър, ако е свободен.
Чиновникът стана и оправи модната си жилетка.
— Мисля, че още е на обяд, сър. Можете обаче да го намерите в ресторанта на Кейд, ако е бързо.
— Благодаря, бързо е.
Отново се озова под горещото слънце. Бротън винаги беше сънен по това време на деня и по улиците нищо не се движеше, освен сънливите кучета и някоя четириколка. Йохан тръгна наляво към Шеста улица и намери ресторанта.
Ресторантът на Кейд беше един от известните в града. Фасадата му беше боядисана скоро в зелено и златно, а на прозорците имаше тежки зелени завеси. Тук редовно се срещаха адвокати, джентълмени и богати търговци, собственици на едър добитък. Когато Йохан влезе, повечето маси бяха заети. Мъже с бакенбарди довършваха пурите и кафето си. Миришеше силно на бифтеци и пържени картофи. Плешив келнер го попита:
— Маса ли търсите? Има едно място в дъното.
— Търся господин Мълинър, от кантората ми казаха, че е тук.
— Разбира се, ето го там с господин Крокстън. Да ви донеса ли нещо?
Йохан поклати отрицателно глава. С парите, които имаше, дори нямаше право да влиза тук. Проправи си път през масите, изправи се пред господин Мълинър и се изкашля.
Господин Мълинър беше висок, кльощав, с гъсти сиви бакенбарди, дълъг гърбав нос и оредяваща коса. Разговаряше оживено с Крокстън. Йохан разгледа господин Мълинър, неговото увехнало тяло и пронизващи очи и се учуди как може Беатрис да се омъжи за него, само за да избяга от родителите си. Беше четиридесетгодишен, но изглеждаше десет години по-стар. Спокойно можеше да бъде баща на Беатрис. Йохан се опита да не си представя Лиди и Беатрис в леглото и почти благодари на Господ за неговия сексуален пуританизъм. Той вярваше в Бога и в институцията на брака, но смяташе, че бракът е за хора физически и психически подходящи един за друг или иначе нищо добро не можеше да излезе от него. Бракът на Беатрис и Лиди беше очевиден пример.
Господин Мълинър оживено говореше с господин Крокстън — весел пълен тексасец — и му обясняваше, че ще съди някого до край. Тексасецът кимаше одобрително с глава.
Йохан се изкашля отново и по-учтиво. Господин Мълинър се обърна. Изразът му беше суров, професионален и неумолим. Не направи нищо да облекчи неудобството на Йохан.
— Искате ли нещо, сър, или кашляте от праха?
А господин Крокстън се усмихна.
— Ментолови капки и доза чисто уиски не е добре за кашлицата, но ме прави щастлив.
— Нямах намерение да прекъсвам обяда ви, господин Мълинър, но имам нещо важно, за което искам да поговорим.
— Толкова ли е важно? Обещал съм този обяд на господина.
— Ще ви отнема само няколко минути, но мисля, че трябва да узнаете колкото се може по-скоро — каза Йохан.
Мълинър потръпна.
— Да узная какво? Да няма нещо лошо вкъщи?
— О, не, нищо подобно. Но мисля, че е най-добре за всички.
— Лидмър, ако искаш да поговориш няколко минути насаме с този джентълмен, ще отида на другата маса — каза господин Крокстън.
— Много любезно от ваша страна, сър — благодари Йохан.
— Добре, щом е за няколко минути, изплюйте камъчето — каза Мълинър.
Йохан пак се изкашля, седна на масата и скръсти ръце.
— Може да си спомняте за мен от градинското увеселение у Едмундс. Казвам се Йохан Корнелиус и съм инженер. Дойдох в Бротън, за да помогна на някои от фабриките тук. Искам да открия сервизна работилница, тъй като това е моята област. Мога да поправям машини, да изпробвам нови оборудвания, да изработвам специални части. В момента Пуси и Уелуърд, а дори и локомотивният завод изпращат машините си или частите им до Остин или чак до Хюстън. Мога да извършвам цялата тази работа тук и да им пестя и време, и пари.
Господин Мълинър поглади бакенбардите си.
— Какво общо има това с мен?
— Много е деликатно, сър. — Йохан прехапа устни. — Отбих се у вас тази заран да оставя визитната си картичка с надежда да ви посетя и може би да поговорим за инвестиции в този бизнес.
— Да? — повдигна вежди Мълинър.
— Ами аз нямам капитал и помислих, че някои от местните хора, включително и вие, бихте решили да вложите пари, за да започна.
— Не разбирам накъде биете.
— Търся инвестиции, сър — каза Йохан отчаяно. — Търся хора, които биха ми помогнали да започна. Хора с пари.
Един келнер мина с поднос ястия и стомахът на Йохан се сви от глад. Не беше ял от закуска и явно нямаше да може и да вечеря.
— Пари, колко пари? — попита Мълинър.
— Ами… десет хиляди долара, почти толкова.
Господин Мълинър въздъхна.
— Десет хиляди?! Това са много пари. Няма да намерите много хора тук, които имат свободни средства. Повечето вече са инвестирали.
— Банката има десет хиляди долара — каза Йохан.
— Разбира се, че има. Ако можете да предложите подходящи гаранции, можете да вземете заем, ако искате.
— Това е проблемът ми.
— Какъв проблем?
— Нямам гаранции и търся някой от местните хора да ми подпише.
— Затова ли дойдохте при мен? Искате гаранция за десет хиляди долара?
— Не е точно така. Вашата съпруга…
— Моята съпруга? Какво общо има тя с това?
Йохан знаеше, че се изчервява. Но по-добре да изпревари някои трудности, отколкото да остави Беатрис Мълинър да го впримчи в нейната прелъстителна засада. Гърлото му пресъхна.
— Вашата съпруга… ме покани тази сутрин… предложи ми кафе. Пих кафе с нея и й разказах за моите планове.
— Да — каза Мълинър напрегнато.
— Мисля, че тя се ентусиазира и може да се опита да ви убеди да вложите пари за моята идея.
Мълинър облиза устни.
— Разбирам.
— Искам да кажа, че не съм направил нищо, за да я поощря. Не искам да си помислите нещо друго, погрешно. — Йохан изтри потта от челото си.
Мълинър си играеше с ножа и вилицата, после подреди солниците и постави бутилката със сос между тях. През цялото това време не сваляше очи от Йохан, който седеше изпънат на стола и се мъчеше да не се върти.
— Моята съпруга, господин Корнелиус, е жена с изблици на ентусиазъм — каза най-сетне господин Мълинър. — Като си науми нещо, бърбори за него по цели дни и после изведнъж забравя. Тя е още млада и мисълта й е непостоянна. Същото прави и с хората. Харесва някого и за известно време той ангажира цялата й енергия. Но също така изведнъж го изоставя заради някой друг.
Той погали бакенбардите си, сякаш галеше извънредно неприятна котка.
— Искам да ме разберете, господин Корнелиус, че колкото и да оценявам загрижеността ви за ентусиазма на съпругата ми, тя не е нужна. Освен това трябва да ви кажа, че не се интересувам от спекулации и нямам никакво намерение да ви подписвам гаранции за заем, какъвто и да е ентусиазмът на жена ми.
— Разбирам — преглътна тихо Йохан, — но аз съм сигурен, че трябваше да ви обърна внимание върху този случай.
Господин Мълинър кимна. На Йохан му се струваше, че у адвоката има нещо много изкуствено и приличаше на препарирана коза във витрина. Плешивият келнер дойде и донесе ястията и той трябваше да си тръгне.
— Въпреки всичко — каза господин Мълинър, докато Йохан си слагаше шапката, — искам да знаете, че ви пожелавам всичко най-добро за в бъдеще.
— Надявам се, че не съм смутил обяда ви. — Йохан си проправи път към вратата и излезе на улицата, преди миризмата на вкусни ястия да му дойде много.
 

През нощта, в тясното си желязно легло под наклонения таван, Йохан слушаше задавените локомотиви, скърцащи и кихащи, докато прикачваха товарните вагони. Отражения от железницата си играеха по стената и той се чувстваше изтощен и изчерпан. Всеки мъж мечтае за богатство, но за Йохан това беше от съществено значение за живота му. Както си лежеше, той се помоли на Бога за помощ и напътствие и се надяваше, че не е много нахален.
Макар и на ръба на бедността, Йохан сега беше по-обнадежден за бъдещия си успех. Може би кризисното състояние бе нужно, за да го подтикне към дръзки и отчаяни действия. Той заспа за малко и сънува, че му дават акции и бонове на огромна стойност, за да разбере след малко, че това са били някакви брошури за лекарства.
Събуди се и лежа около час. Мислеше за Беатрис Мълинър. Тя го смущаваше. Представяше си я с Лидмър в леглото — нея, богинята на тази препарирана коза.
 

На другия ден беше мрачно и дъждовно и прахът се бе превърнал в кал. Всички бяха с чадъри и Йохан се чудеше дали да си купи за десет цента един. В това време колите минаваха край него. Държеше шапката си с ръка да не я отвее вятърът и крачеше към ливадата, където втора седмица продължаваше карнавалът. Когато пристигна, нямаше почти никой. Някои представления продължаваха, но на места събираха плакатите и гасяха лампите. Небето бе стоманеносиво.
Йохан вървеше през тревата и търсеше Джанет. Тя беше обещала да го чака в три часа, а вече минаваше пет по часовника на общината. Носеше се миризма на кренвирши и лук, което напомни на Йохан, че не беше ял от вчера вечерта. Няколко двойки се навъртаха около щандовете. Беше много ветровито и нямаше много хора. Обиколи почти целия карнавал и не можа да намери Джанет. Може би лошото време я беше задържало, а може и господарката й да не я бе пуснала. Йохан се примири с още един мъчителен следобед и тръгна към изхода.
Вратата на една голяма палатка беше отворена и оттам излезе жена. Йохан я погледна и спря. Тя беше облечена в хубаво кадифено палто до бедрата и дълга пола. На главата си имаше тюрбан с пера. Беше Беатрис Мълинър. Тя му се усмихна и махна с ръка.
Йохан остана на място, докато тя се приближаваше. Така облечена беше още по-привлекателна от вчера сутринта. Страните й бяха леко начервени, но общо лицето й беше бяло. Походката й бе грациозна, а полата й се носеше от вятъра.
— Йохан — извика тя и подаде ръката си за целувка. — Какво необикновено съвпадение.
— Да — каза Йохан, като свали шапка. — Ще дойде ли Джанет, или вие дойдохте вместо нея?
Беатрис се усмихна.
— Джанет е неразположена и изпраща своите съжаления. Мислех си, че ще е много нелюбезно да те оставим сам на карнавала. Прости ми, че те накарах да чакаш, но трябваше да отида да ми погадаят бъдещето. Тази хиромантка е забележителна.
Тя хвана Йохан и те тръгнаха ръка за ръка към пътя. Йохан се мъчеше да изглежда колкото се може по-сдържан и държеше ръката на Беатрис Мълинър, сякаш държи франзела.
— Знаете ли какво каза?
— Кой?
— Хиромантката, скъпи! Каза, че днес ще бъде щастлив ден за мен и всички, които са ми скъпи, ще се облагодетелстват от моята обич.
— Разбирам.
Беатрис спря и намръщено погледна Йохан.
— Йохан… имам определено впечатление, че на теб не ти е приятно.
Йохан се изкашля.
— Да, Беатрис, не ми е приятно.
— Не се ли радваш на компанията ми? Не е ли същата като на Джанет?
— Разбира се.
— Тогава какво? Да не се плашиш от дъжд? Само един чифт чорапи ли имаш? Да не са ти спаднали акциите?
Йохан сведе глава.
— Имам два чифта чорапи и нямам никакви акции — каза той тихо. — Плаша се, че ще ме използвате за собственото си удоволствие.
Беатрис отвори широко котешките си очи.
— Йохан, не разбирам как можеш да кажеш такова нещо!
— Вчера се срещнах със съпруга ви.
— Да, зная. Да не мислиш, че Лиди не ме подлага на кръстосан разпит за всеки мъж, към когото съм проявила и най-малък интерес? Той беше много ядосан и каза, че нямам право да каня мъж на кафе, без да имам компаньонка.
Йохан не отговори. Стигнаха до края на ливадата и тръгнаха към града. Нещо изсвири ненадейно и въртележката с шарените кончета се завъртя само с едно сериозно момченце в моряшко костюмче. Бавачката му също така сериозно го наблюдаваше, а Йохан си мислеше защо ли чуждото удоволствие е толкова мъчително за другите. И наистина удоволствието на Беатрис беше сериозна работа в истинския смисъл на думата.
— Знаеш ли — каза Беатрис, като повдигна бялата си пола, за да не се изцапа, — ти си първият мъж, чието благосъстояние не ме интересува. И това мога да заявя съвсем искрено.
— А обикновено има ли значение?
Беатрис се изсмя.
— Разбира се, че има, скъпи! Бедните, освен че не се интересуват от тоалети, не са и добри любовници като богатите. Бедният човек се връща вечер уморен от работа и ако въобще има нужда от любов, той я задоволява колкото се може по-бързо. Богатият обаче не бърза, играе си известно време и това го прави по-компетентен ухажор.
— За жена, която едва познавам, вие сте твърде откровена, Беатрис.
Тя се изсмя.
— Нужно ли е да познаваш някого, за да го обичаш?
— Мисля, че е нужно — каза Йохан. — Да побързаме — започва да вали.
— Зная, че се плашиш от дъжда.
— Не се плаша от дъжда, а от това какво ще си помислят хората. Какво каза съпругът ви вчера?
— Каза да бъда по-дискретна, защото хората ще помислят, че не съм достатъчно скромна. Той е като превзета стара жена и не трябва да му обръщаш внимание. Нито пък на това, което мислят хората. Това е първият урок, ако искаш да успееш, а ти искаш, нали?
— Да, искам, но зависи от цената.
— За успелите успехът не струва нищо. Успех се постига от неуспеха на другите — каза Беатрис.
Завиха към Мейн стрийт и Йохан определено започна да се чувства нервен да не би случайно да бъдат забелязани от някой приятел на Мълинър или дори от самия Мълинър. Ако искаше да се сдобие с тези десет хиляди долара, не трябваше да допусне и най-малката клюка. Малки градчета като Бротън знаят как да направят живота непоносим и невъзможен за нежелани чужденци.
— Беатрис — каза той, — ще ви заведа до дома ви и след това мисля, че е по-разумно да не се виждаме повече насаме.
— Йохан — каза тя, като се престори на обидена, — днес си толкова жесток с мен. — Усмихна се любезно на минаваща позната, която сякаш не забеляза Йохан. — Здравейте, госпожо Уестмор!
— Много неприятно — пошепна Йохан. — Ами ако научи съпругът ви?
— Не се тревожи за Лиди. Зная как да се справя с него, даже когато наистина е ядосан. Трябва да имаш повече смелост, скъпи, ако искаш да създадеш състояние. Вдигни малко шум, това е моят съвет.
Йохан не каза нищо и не знаеше какво да каже. Когато минаха по Седма улица ръка за ръка, той се чувстваше толкова грешен и виновен, както никога в живота си. Надяваше се, че Господ ще му прости непристойното поведение, и дори се опита да се помоли.
— Йохан — каза Беатрис. — Ти наистина не слушаш.
— Разбира се, че слушам… аз съм просто загрижен.
— Загрижен или уплашен? Плаша ли те? Не си много внимателен с дамите, знаеш ли?
— Не претендирам за това.
— Ти трепериш, аз наистина те плаша. Но правя ли нещо друго, става ли ти хубаво? Правя ли те да се чувстваш като лъв, дързък и дори жесток?
Йохан се беше изпотил.
— Не мога да кажа, мисля, че не бива да говорим така.
— Не обичаш да говориш за страстите си, нали, Йохан? Но трябва! Чувствам как страстта кипи в теб. Защо не се отпуснеш. Осъзнай я, тя иска да я освободиш.
— Беатрис — каза тихо Йохан, — моля ви, не ме мъчете.
Стигнаха до ъгъла на Бомонт стрийт. Беше спокойно. Небето беше мрачно и капки дъжд започваха да тропат по листата на дърветата. Йохан измъкна ръката си.
— Тук трябва да ви оставя, иначе може да стане лошо.
Тя беше толкова красива с тъмните си полегати очи, хубавото кафяво палто и чудесна фигура, че Йохан едва успя да произнесе тези думи. Не беше свикнал с вълнуващи ситуации и затова собствените му чувства се стовариха върху него неочаквано като камъни, без да може да се справи с тях. Сълзи бликнаха в очите му съвсем необяснимо защо.
— Ще си мисля за теб като за една от онези странни възможности, които никога не се осъществиха. Може ли да ти кажа нещо?
— Разбира се.
— Ти си мъж, който не осъзнава дори половината от мъжествеността си. Бориш се за десет хиляди долара, а трябва да мислиш за милиони. Имаш силата, но ти липсва смелостта. Имаш решителност, но не си разбрал още на какво си решен. Цялата ти енергия се хаби, защото се стремиш да живееш по стандартите на други хора. Зная какво говоря, Йохан, защото същото се случи с мен. Аз, както и ти, съм в същия капан, тук в този град, с неговите ограничени хора.
Йохан поклати глава.
— Беатрис…
— Зная — каза малко тъжно тя. — Нямаш пари, а трябва някак си да започнеш. Ти и аз имаме много повече общи неща, отколкото тези тъпи и почтени хора могат да разберат. За бога, мразя това място. Мога да го срина със земята и да се смея в същото време.
— По-добре да се сбогуваме.
— Трябва ли? — попита Беатрис. После прибра ръцете си и каза: — Зная, че трябва.
Тя спря, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. Ухаеше на цвете и нейната буза беше толкова нежна, че той си я спомняше дълго след това.
— Ще ти направя услуга — каза тя.
— Услуга? Не разбирам.
— Като всички услуги — продължи нежно тя, — към нея ще има условие. Трябва най-после да научиш, че никой никога не прави нещо за нищо.
Йохан свали шапка. Вятърът развяваше тънките му коси.
— Каква е услугата?
Тя се усмихна леко.
— Няма да разбереш сега, а по-късно. Но условието е: като отплата никога не ме отблъсквай.
— Какво?
— Това е условието. Ако те потърся по каквото и да е време, където и да е, никога не ме отблъсквай.
Йохан се закова на място. Чувстваше се онемял.
— Добре — каза той с дрезгав глас, без да разбира нещо.
Беатрис го погледна топло и със съжаление. После се обърна и тръгна по Бомонт стрийт. Йохан я видя, като влизаше в номер петнадесет. Тя не се огледа, не му махна. Той се сети, че дори не си бяха казали довиждане.
Остана така още няколко минути, сложи шапката си и тръгна към пансиона, където живееше. Тази вечер имаше пари само за чиния свински пай в ресторанта на Парсън. Яде много бавно, за да му държи ситост по-дълго, и обираше всяка троха от вилицата и ножа.
 

Момчето весело почука на вратата му и влезе. Йохан прибираше официалната си бяла риза и яката в стария куфар и не беше доволен, че го прекъсват. Когато сгъваше дрехи, той го правеше несръчно и трудно, когато ги изваждаше от куфара, те сякаш бяха носени от стотици хора.
— Известие за господин Корнелиус — каза момчето.
— Аз съм — отговори Йохан и момчето му подаде дълъг чист плик, запечатан с червен восък.
— От кого е?
— Не знам, дадоха ми двадесет и пет цента да го донеса.
Йохан погледна. Момчето стоеше облегнато на вратата и очевидно очакваше същото финансово възнаграждение от него.
— Съжалявам, но нямам нито цент. Като си тръгна от тук, ще трябва да живея в някоя дупка.
Момчето смръщи нос от отвращение.
— Не вярваш ли в частния бизнес? — попита то с нахален глас.
— Разбира се, и точно затова няма да ти платя.
— О, чудесно — каза момчето и тресна вратата така силно, че вар попада по пода.
Йохан отиде на светло до прозореца и махна червения печат. Отвори официалната бланка на «Беливо, Джексън, Стрич и Мълинър — адвокати». Писмото беше написано на ръка, с остър почерк и човекът, който го бе писал, често бе топил перодръжката си в мастилото.
 
«Сър, беше ми обърнато внимание, че ухажвате съпругата ми по начин, смятан за неподходящ в уважаваното общество. Разговарях с нея по въпроса и изглежда, че сте я насърчили към някакви чувства към вас. Смятам, че е важно за доброто име на жена ми, бизнеса и семейството ми веднага да напуснете град Бротън. За да ви дам възможност да направите това с минимален шум, вече говорих с господин Грийвс от Националната банка в Бротън и го информирах, че съм готов да гарантирам вашия заем от десет хиляди долара при условията, изисквани от щатския и федералния закон. Излишно е да споменавам, че изпълнявам това под значителен личен натиск като по-малката от двете злини, и мисля, че вие се държите като грубиян и авантюрист. Моята съпруга желае да ви съобщя, че няма никакви чувства към вас, освен отвращение и съжаление, и се надява никога повече да не ви види.»
Писмото бе подписано: Лидмър Мълинър, с гневна ръка, почти счупила перото.
Йохан прочете писмото още веднъж и го постави внимателно на тоалетката. Навън, в слабата слънчева светлина, минаваше някакъв влак, локомотивът пухтеше и колелетата му тракаха. Към небето се издигаха пара и пушек.
Йохан стоя дълго мълчалив и неподвижен. После се върна към куфара и още по-грижливо и внимателно започна да сгъва официалната си риза. По нея оставаха следи от сълзите, които се ронеха от очите му, но докато хлипаше, той си обеща, че вече никога и за нищо няма да плаче.
 

1902
 
Хотел «Екселсиор»
«В него отсядат само големци; предлага най-изискани удобства: чисти легла, топла вода, модерни тоалетни и нашата специална закуска — бифтек с две яйца.»
 
Слънцето току-що се беше показало над безбрежната, брулена от ветровете прерия, когато колата се насочи по вдлъбнатите следи, които минаваха през пасището на Грант, и продължи бавно на запад към водната помпа и мексиканските навеси, цялата обвита в прахоляк. Беше шест часът на една мартенска утрин и макар лекият бриз да беше сух и топъл, мъжът в колата беше облечен в дълго палто, с плетен шал и очила, а на ръцете му, държащи кормилото, имаше огромни кожени ръкавици. Беше тръгнал от Едгар, Тексас, още по тъмно и искаше да стигне в Амареро навреме за закуска, което означаваше, че беше изминал петнадесет мили в хладината преди изгрев.
Колата му скърцаше и тракаше, но вървеше добре. Беше модел «Ню Орлиънс» (1901) и я беше купил преди два месеца в Галвстън за сто долара от директора на фалирала британска корабна компания. Старателно беше прегледал едноцилиндровия 704-кубиков двигател, подновил бе двата месингови фара, както и боята на капака; беше почистил кожените седалки със специална политура и бе балансирал джантите с техните тесни бели гуми. Това бе първото му дълго пътуване с нея и макар амортисьорите да не бяха особено благосклонни към гърба му, той се чувстваше великолепно като моторизирана Немезида по конския път, който скоро щеше да бъде отнесен от науката.
Като минаваше през пасището на Грант, стадо добитък го изгледа тъжно. Пуфтенето на мотора ехтеше из прерията и ято птици изкрещя и се разпръсна уплашено.
Двама мексиканци в работни костюми се тътреха към къщата на госпожа Грант, за да разкопаят зеленчуковата й леха. Те изведнъж паднаха на колене пред това неземно механично чудо, появило се на ъгъла, което като профуча покрай тях и ги заслепи с облак прах. Останаха коленичили близо пет минути, с поглед към хоризонта, където колата бе изчезнала, сякаш Христос бе минал край тях на път за второто си завръщане и бе забравил да каже добър ден.
Автомобилистът обаче се чувстваше щастлив в собствения си прахоляк. Напоследък той обичаше да изненадва хората. Всъщност вече си бе спечелил и такова име. Изненада цял Едгар, в който хората бяха грубовати и трудно можеха да бъдат изненадани. Когато се засели там преди две години, дошъл неизвестно откъде, той отвори най-добре оборудвания магазин за поддържане на машини в околността. Така изненада и главния си конкурент «Перо» — компания за снабдяване с горива, като закупи четиридесет процента от тяхната наличност и четиридесет и три процента от облигациите им. По този начин ги принуди да му продадат всичко. Изненада старата си хазайка, възрастната госпожа Хърман, като закупи срутения й дървен пансион за хиляда и петстотин долара, пребоядиса го в червено, смени инсталациите и постави модерни тоалетни. После започна да го дава под наем на пет пъти по-високи цени от нейните. И изненада почти всички, като започна да ходи на черква не само в неделя, а три пъти седмично и се молеше тихо и задълбочено, не пиеше уиски и не ухажваше местните момичета, макар някои от тях да бяха много красиви и разочаровани от него. В Едгар казваха, че е предопределен за нещо, макар и да не можеха да разберат точно за какво. Не им идваше на ум, разбира се, че се бе посветил на печеленето на пари по научен начин; вярваше не в късмета и шанса, а в метода и решимостта. Той бе сигурен, че ако прилага метода с достатъчна решимост, ще забогатее неизбежно, както всеки млад мъж, който посещава къщата за удоволствия на Нели Джоунс, намираща се на Амарило стрийт, и неизбежно ще хване въшки в голямо количество.
Макар да имаше на служба двама специалисти инженери — Сам Чивърс и Джек Бийк, трима механици и един черен на име Уинстън, който смазваше струговете и метеше, изглежда, нямаше никакви приятели. В компания беше сдържан и особен. Канеха го навсякъде, защото беше един от най-преуспяващите хора в града. Но на разните сбирки и празненства, на църковни чайове и мъжки вечери той бе тих и самотен, сякаш мисълта му бе някъде другаде. И ако не се оказваше най-бързият и най-ефективният снабдител с части за бормашини, вентили, динама, специални лампи и компаси, и ако не можеше да поправя петролните сонди най-добре от всички в целия щат на «Самотната звезда», те вероятно нямаше да го канят никъде.
В тази топла мартенска утрин той прекосяваше прерията, която се простираше под цялото небе до безкрайния хоризонт, и се чувстваше богоизбран и самотен. И като пътуваше в продължение на часове, подскачайки в праха и сред мухите, той си пееше с дълбок прегракнал глас, който никой дотогава не беше чувал. Пееше си «Там, където цъфтят магнолиите». И докато пееше, на хоризонта израстваха огромни замъци от купчини прах, един върху друг, с високи кули и тераси. Очите му бяха зачервени и ръцете го боляха от кормилото, което бе държал толкова дълго, но той чувстваше някаква вдъхновяваща го сила и пееше все по-високо и по-високо.
Изминаха четири часа в подскачане и скърцане сред прахоляците, докато най-после се появи Амареро — извехтели къщи от дърво, магазини и хотели, заобиколени от всички страни с петролни съоръжения. В далечината петролните съоръжения приличаха на мачтите на някаква странна флотилия от кораби, пуснали котва в прериите. Черен дим оставяше мръсни следи по небето и като спря колата си на изронен нисък хребет, Йохан разбра, че отново е попаднал на некултивирано място.
Избърса лепкавото си лице с кърпа и си спомни, че още миналата година, когато за първи път посети града, петролните операции в Амареро го бяха пленили. Тогава в конската си товарна кола той влачеше огромна ремонтирана петролна помпа. В града се живееше трудно, населен бе със специалисти по петрола, проститутки и продавачи, както и лекар пияница и пастор, който, изглежда, се мислеше за светец. До есента на 1901 година Амареро не беше нищо друго, освен сборен пункт за западнотексаския добитък, а локомотивите идваха по четири-пет пъти в годината от Бротън или от Залива. Нямаше нищо друго, освен малка стая за наддаване, пансион, гостилница, която предлагаше само свинско с боб или наденица с боб (пържените картофи бяха специална поръчка), и депо с няколко разбрицани вагона за добитък и два ръждясали буфера. Тогава един грубоват изследовател на средна възраст, Кайл Ленъкс, пристигна в града — човек с големи бакенбарди, с брокатена жилетка и с неприятната репутация на скандалджия, който си сваля зъбите, когато играе покер. Пускаше сонди вече четири-пет месеца, всяка вечер беше мъртвопиян и имаше непостоянна и много шумна връзка с вдовицата на предпоследния акционер. Тя живееше сама в северозападния край на Мейн стрийт, която всъщност беше и единствената улица. Една сутрин през октомври сондата на Кайл Ленъкс откри първия петролен кладенец в Амареро, средно голям, изкарващ горе-долу тридесет и пет хиляди варела на ден. Единственият проблем бе, че земята, където беше сондата на Ленъкс, принадлежеше на вдовицата и той трябваше в най-големия пек да извърви цялата Мейн стрийт, да нахълта в къщата й, да падне на колене и да й предложи да се ожени за нея. Тя му се скара, че е изцапал килима й, но когато той обеща да купи десет такива килима, тя прие предложението му.
Кайл Ленъкс и жената, която той продължаваше да нарича вдовицата, продадоха първия петролен кладенец в Амареро на един млад бизнесмен, Джими Мейкпийс, който заедно с инвеститорска група от Ню Йорк веднага основа «Амареро ойл» (Петролната компания «Амареро»). Като възнаграждение на Ленъкс бяха гарантирани дивиденти, една сума и беше назначен за президент на компанията, от което не нарасна престижът му, но го задържаше в Амареро, далеч от Мейкпийс.
От своето удобно място на ниския хребет Йохан можеше да види триетажната готическа къща на Ленъкс, разположена на четвърт миля северно извън града. Покривът й блестеше на утринното слънце.
Откриването на петрол бе променило Амареро за една нощ. Йохан пристигна на Мейн стрийт с колата си, очилата му бяха покрити с прах. Паркира срещу «Екселсиор», натисна спирачката и загаси мотора. Цареше абсолютна тишина, нарушавана само от неговата изстиваща кола, а вятърът люлееше надписа «Хотел «Екселсиор» — хубаво ядене и чисти легла». Той свали ръкавиците и очилата и разкопча дрехата си.
Възрастен мъж с бели тюленови мустаци и прашни бричове се приближи на тротоара до него и спря. Пушеше лула, прилична на орлов нокът, и носеше овехтяла шапка за конни състезания. Попита го как е, без да извади лулата от устата си.
— Добре съм. — Йохан се усмихна.
Имаше хубав загорял цвят на лицето и здрав вид, макар бузите му да се лющеха от слънцето. Тънката му руса коса беше скрита под панамена шапка. Под палтото си носеше светъл ленен костюм със зелена връзка и съвсем чиста памучна риза.
Старецът разгледа колата на Йохан и попита:
— Да не би да търсиш Джон Къмър?
Йохан не отговори. Извади чантата си от задната седалка на колата.
Старецът продължи:
— Ти не си първият, разбира се. Цял куп кредитори го търсеха за всичко.
Йохан се обърна и погледна хотела — дървено чудовище, боядисано в зелено и златно. На балкона на първия етаж, скрита от утринното слънце под един чадър, седеше млада проститутка с червена къдрава коса и стегнато елече, което подчертаваше гърдите й. Тя махна с ръка на Йохан, но той се извърна и попита:
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
Старецът се изкашля.
— Ще ти кажа нещо — отговори той. — Някога бях разузнавач за Роберт Е. Лий.
Йохан се премести на сянка.
— Ти и всеки втори всезнайко от тази страна на Брейзъс, при петролните постройки ли е, или е слязъл в града?
Старецът свали шапката си и я оформи.
— Няма да е лошо да си пийна — каза той недружелюбно.
— Ще ти дам пет цента за пиене, ако кажеш къде е, но първо трябва да ми кажеш.
Старият се замисли. Той не бързаше особено много.
Къмър беше един от новите необуздани хора, които не преуспяха особено много в «Амареро» и дължеше на Йохан 732 долара и осем цента за поддръжка на съоръжения, петролни машини и резервни части. Йохан беше дошъл специално, за да си събере парите, и възнамеряваше да го стори.
— Няма пиене, преди да ми кажеш къде е — повтори Йохан.
— Не беше така едно време. Само трябваше да кажеш, че си видял Роберт Е. Лий, а аз дори му пипах края на мундира и му казах: «Бог да те благослови, генерале», и той ме погледна с усмивка на брадатото си лице. Това беше в Пенсилвания и знаеш ли какво ми каза?
— Не, не знам — каза уморено Йохан.
— Лий ми каза: «Махни проклетите си мръсни пръсти от мундира ми!», и това беше всичко. Оттогава не си падам много по големите герои, защото никога не държат приятни речи, както би трябвало да правят.
Йохан сложи ръка на рамото на стария човек.
— Хайде, кажи ми къде е Джон Къмър.
— Можеш да провериш при петролните постройки.
— И ако не е там, както подозирам?
— Можеш да опиташ в черквата. Може би се моли на Господа да прати дъжд от пари.
Йохан поклати глава.
Старият въздъхна.
— Би могъл, ако си решил, да опиташ стая 26 в «Екселсиор», където можеш да намериш някой вече опаковал багажа си и готов да напусне града заедно с любимата си — бивша проститутка на име Доли Джервис от Абилин.
Йохан приятелски потупа стареца, извади от джоба си пет цента и му ги подаде. После оправи връзката си, взе чантата и прекоси улицата до входа на хотел «Екселсиор». До хотела се намираше пожарната и главният пожарникар лъскаше помпата, а от лицето му струеше пот, защото помпата беше свързана с бойлера в мазето. Йохан спря да го погледа. Миришеше на коне, на политура, на нажежени въглища и пара и пожарната приличаше на преддверието на ада. След малко пожарникарят дойде, като изтриваше потното си лице с някакъв парцал.
— Здравей — каза той, като се възхищаваше на работата си, и едва хвърли поглед към Йохан.
— Как си? — кимна Йохан. — Изглежда горещичко.
— Ами, какво си мислиш?
Йохан обиколи с почитание блестящата помпа, навсякъде се отразяваше лицето му — разкривено и грозно.
— Сам ли лъскаш това нещо?
— Разбира се.
— Доста непроизводителна работа. Ако правят помпи с по-малко месинг и повече стомана, може би няма да има нужда от тази работа. Пък и шлемът ти. Няма защо да е от месинг. В Ню Йорк шлемовете са от черна кожа.
Пожарникарят сложи ръце на кръста си и погледна Йохан като човек, поел глътка студено кафе и който се чуди къде да го изплюе.
— Господине — каза той, — пожарникарска помпа без месинг просто не е това, което трябва да бъде. А що се отнася до времето, то е, за да се използва, за да бъда зает между пожарите. Животът на пожарникаря не е само да тича, да гаси и да разлива вода. Не, сър! Задължението на пожарникаря е да поддържа пожарната, това е важното, така са ни учили едно време.
Йохан беше ужасно смутен, че се показва така неосведомен по въпросите на пожарникарската етика, и каза:
— Съжалявам, не съм експерт и не разбирам много от пожари.
Пожарникарят закачи парцала. Той беше мършав, но с шкембе като на стара жилава пуйка.
— Добре, приятелю, ако се навърташ насам, ще научиш доста за пожарите. Всички тези къщи тук са гнезда на пожари. Трябва само някой пияница да заспи с лулата си и ето ти цяло семейство изгоряло, преди да можеш да си поемеш дъх.
— Звучи опасно.
— Ами, разбира се, затова съм тук. Освен лъскането има и друго. А тоя хотел тук е игрището на дявола. Тази година вече имаше три пожара, единият от които много голям. Един от Амареро беше вътре с една дама, кракът й бутнал газената лампа край леглото, газта се изляла върху гърба му и той се запалил като факла. Дни наред стаята миришеше на щавени свински кожи.
Йохан изтри потта от челото си с опакото на ръката.
— Ако съм вътре и искам бързо да изляза поради пожар или нещо такова, откъде трябва да мина?
Пожарникарят излезе напред и му посочи балкона на втория етаж.
— Оттук е най-лесно. Този балкон продължава до задната част на сградата, а там има желязна стълба — за пожари, купена от стария хотел «Магнифисънт», когато го събориха или той сам се срина, не си спомням.
Йохан благодари и пожела на пожарникаря успех при пожарите.
— Няма ли да дойдеш да си пийнем?
— Благодаря, имам работа — каза внимателно Йохан.
Мина покрай пожарната на хотел «Екселсиор». Махагоновата врата с гравирани стъкла беше полуотворена, за да става течение. В мрачния хол имаше цветя в саксии, канапета в червен плюш и двама-трима добре облечени господа, които пушеха пури и си приказваха. Зад дълго, покрито с мрамор писалище в дясната страна стоеше чиновник в сива униформа, обшита със златни ширити, който се занимаваше с носа си. Йохан влезе и с отмерени стъпки прекоси покрития с черни и бели плочки хол. Чиновникът въобще не го погледна и Йохан натисна звънеца.
— Когато спрете да търсите петрол в носа си, може би ще ми обърнете малко внимание — каза високо той.
Чиновникът се обърна, изгледа го от горе до долу и каза:
— Окей, мистър. Не се нервирайте. Какво има?
— Какво предлагате?
Чиновникът сви рамене.
— Зависи дали ще престоите или само минавате, дали искате закуска с бекон и сметана в кафето, и откога не сте били с дама. Откъде идете?
— От Едгар.
— А как дойдохте?
— С автомобил.
— В такъв случай значи не сте загорели толкова за жена както някои, които идват на кон чак от Абилин.
Йохан се облегна на писалището и се приближи до чиновника. Когато беше съвсем до него, каза:
— Един долар ще ти подскаже, че търся Джон Къмър.
Чиновникът го изгледа, без да му отговори, после пошепна:
— Банкнота от пет долара каза вече, че не е тук.
Йохан помисли малко, изправи се и кимна.
— Добре. Гледай обаче да разбере, че Йохан Корнелиус го е търсил и няма да позволи да бъде разиграван повече за парите си.
— Няма ли да пуснете още малко?
— Ще го хвана рано или късно. Точно за това съм дошъл.
Чиновникът погледна мускулестите рамене на Йохан и решителното му лице с дебели устни.
— Да, предполагам, че ще го намерите. Не знам дали се интересувате от нашата последна придобивка? — Чиновникът неумело направи кръг с палеца и показалеца и целуна въздуха. — Истинска праскова, ако искате да знаете. Една млада квартеронка от Пиедрас Неграс. Дванадесетгодишна, готова да учи всичко, което й покажете. Чиста, непокътната, така да се каже.
Йохан го изгледа, но не каза нищо. Някакъв мъничък нерв помръдна под лявото му око, но иначе остана неподвижен.
— Ето я — каза чиновникът, като се облегна на писалището и посочи в далечния край на хола.
Йохан се обърна. Тя седеше на плюшеното канапе в сумрака, който се промъкваше през гравираните стъкла. Сянка падаше на мургавото й лице. Квартеронката седеше сама и гледаше пода, сякаш чакаше някакъв влак, който бе закъснял вече с четири часа. Беше извънредно красива, с дълги черни мигли, добре оформени свежи устни и елегантна дантелена рокля. Тя не вдигна погледа си, когато Йохан я погледна, но като забеляза, че той продължава да я наблюдава, повдигна коприненото си ветрило и му хвърли срамежлив поглед. Йохан се обърна отново към чиновника.
— Момичето там? Тя…?
Чиновникът поглади мустаците си.
— Разбира се, дванадесетгодишна и много чиста. Готова е на всичко, ако искате да знаете.
Йохан почувства нещо в стомаха си, което не бе чувствал досега. Беше се задъхал. Отново погледна момичето — очарован и ужасен в същото време. Беше толкова красиво и толкова младо, и толкова невинно, че тръпки го побиха, като си помисли, че е проститутка и че е на разположение на всеки миризлив и мазен петролотърсач, който заплати за нея на този чиновник. Как можеше да си позволи да прави такова нещо? Изглеждаше толкова деликатна и почтена, тя трябваше да е още на училище и да учи уроците си или да се занимава с някоя бродерия. Дали й правеше удоволствие, или само така можеше да си изкарва прехраната? Имаше такъв чар, сякаш произхождаше от благородна фамилия, и това правеше всичко още по-лошо.
— Е? — каза чиновникът, като барабанеше с пръсти по писалището. — Какво ще бъде? Два долара и половина за половин час, осем долара за цяла нощ.
— Не съм дошъл за това — каза Йохан с прегракнал глас. — Търся Джон Къмър. Кажи му само, че съм тук, в града, и ако иска, ще го чакам навън в автомобила си.
— Автомобил, ехе, много модерно! И на мен ми се ще да имам да събирам дългове.
Йохан не му обърна внимание, премина през хола и се озова на улицата. Когато стигна до вратата обаче, не можа да устои и хвърли още един поглед към квартеронката, която продължаваше да седи там безпомощна и красива в промъкващата се слънчева светлина. Тя разбра, че я гледа, и този път не прикри лицето си, а направо го погледна.
Той стъпи на тротоара и си пое дъх. После оправи панамената си шапка и тръгна бавно покрай хотела към алеята, където бяха кухните и където прането висеше на дълги въжета. Кухненската врата бе отворена и Йохан чуваше тракането на тенджерите върху печката и песента на някаква черна прислужница. Погледна джобния си часовник. Наближаваше десет. Като намери Джон Къмър, ще трябва да закуси и може би ако има късмет, той ще плати сметката. Зави към задната страна на хотела и видя желязната стълба, която се спускаше от втория етаж към двора.
Къмър се оказа по-лесен, отколкото Йохан се надяваше. В моменти като този той знаеше, че неговият обикновен, прост подход към нещата прави милионерите такива, каквито са. Докато обикновените смъртни се мъчеха да се впримчат в колкото се може повече усложнения, Йохан Корнелиус отказваше да вижда нещата по сложен начин. Справяше се с всичко просто и направо, може би понякога грубо, но винаги завършваше добре. Знаеше, че сложните неща бяха за тези, които можеха да си позволят да останат бедни. Точно затова застана в задния двор на хотела под жаркото слънце и изчака, докато Джон Къмър тичаше надолу по желязната стълба, облечен в евтиния си летен костюм, и мъкнеше голям вързоп. Зад него слизаше момиче с голям нос, полата й се развяваше и носеше протрита кадифена торба с всичките й принадлежности. Йохан се досети, че това трябва да е проститутката Доли Джервис.
Джон Къмър слизаше по дрънчащата стълба, а Доли Джервис след него. Те си проправиха път между въжетата с бельо и стигнаха до алеята ръка за ръка, като се оглеждаха наоколо да не би Йохан Корнелиус да е разбрал, че вече не са в стаята си. Йохан стоеше там с ръце в джобовете и Джон Къмър почти се блъсна в него.
— Здравей, Джон! Много мило, че слезе толкова бързо — каза Йохан.
Къмър беше човек с изпъкнали очи, тъжни мустаци и огромни уши. Той толкова се стресна, че замръзна в пълен шок, сякаш играеше на статуи, а Доли Джервис го гледаше с удивление.
— Мислех си да закуся — каза Йохан спокойно. — Тази сутрин пристигнах от Едгар с колата си и още не съм хапвал нищо от снощи. Ще ми правиш ли компания?
Къмър облиза устни. Имаше силен акцент на човек от Минесота и това го правеше още по-неприятен, отколкото беше всъщност.
— Много мило от ваша страна, господин Корнелиус, но влакът от Бротън ще пристигне скоро и трябва да го хвана.
Йохан извади часовника си.
— Не бих искал да те задържам — каза той, — но влакът от Бротън няма да пристигне преди три часа следобед, смятам, че обикновено пет часа са достатъчни за закуска, как мислиш?
— Джон — намеси се Доли Джервис, — това да не е онзи Корнелиус? Той ли е? Кажи му да върви по дяволите!
Джон Къмър я стисна за ръката с неудобство и й намигна.
— Няма нищо, Доли. Господин Корнелиус е чудесен човек.
— Известен съм с добрия си характер. — Йохан се усмихна на Доли и й кимна.
— В такъв случай защо ни държите тук? Искаме да хванем влака и имаме ужасно много работа преди това, така че, ако нямате нищо важно да ни казвате, махнете се от пътя ни и ни оставете!
Йохан намести шапката си.
— Джон — каза спокойно той, — ще те пусна, но първо парите.
— Парите? — каза Джон Къмър.
— Седемстотин тридесет и два долара и осем цента. Парите, които ми дължиш за сервиз, за две двутактови бензинови машини и за всичко, което набута в този мъртъв петролен кладенец и още не си ми платил.
Джон Къмър се усмихна, но изведнъж стана сериозен.
— Много ще се радвам да уредим сметките си, преди да се качиш на влака — каза Йохан. — Бротън е доста далеч, а Мексико е още по-далеч.
— Какво знаете вие за Мексико? — извика Доли Джервис с остър глас. — Кой е казал, че отиваме там?
— Госпожо — отговори Йохан, като свали шапка, — съвсем естествено е за някой, който дължи седемстотин тридесет и два долара и осем цента и не може да ги плати, да отиде там.
— Добре, Корнелиус, достатъчно — каза ненадейно Джон Къмър. — Махай се от пътя ни.
— Не преди да си ми дал парите, Джон — предупреди го Йохан.
— Със или без пари, ще ти платя другия месец. Просто се махни от пътя ни, това е всичко.
Съществуват някакви правила, когато се породи спор, но Йохан не ги следваше. Вместо да чака Джон Къмър да го предизвика, той се приближи на една стъпка и го удари в устата с всичка сила. Усети зъбите на Къмър върху юмрука си. Къмър падна назад в прахта и остана да лежи там като пребито куче. Доли Джервис вдигна ръце уплашена и изненадана и всичко, което успя да каже, беше:
— Ох, вие го убихте!
Йохан погледна кървящия си юмрук.
— О, не, не съм.
Джон Къмър седна. Изплю три зъба с кръв. Измърмори:
— По дяволите.
Йохан приседна край него и с настоятелен тон каза:
— Джон, поканих те на закуска и ти препоръчвам да дойдеш. Ако нямаш пари да ми платиш, ще направим някакво споразумение, което да задоволи и двама ни, особено мен. И без това ти трябва ледена вода за устата.
— О, боже — извика Доли Джервис. — О, боже, вие сте такъв грубиян. Чувате ли? Вие сте грубиян!
Йохан се обърна и я изгледа.
— Може да съм грубиян, госпожо, но вие сте проститутка; и като става дума за мен, по-добре е да си припечелвам парите с честна бруталност, отколкото с фалшива любов.
— Джон! — изкрещя Доли Джервис, като посочваше с мръсната си бяла ръкавица Йохан. — Удари го!
Джон Къмър избърса устата си и мъчително се изправи на крака.
— Удари го! Хайде!
Джон Къмър поклати глава.
— Хайде, Доли, да бъдем разумни, а? Ако се опитам да го ударя, той ще ми строши главата, а аз не съм готов за това удоволствие.
— Какво си ти? Някакъв страхливец? — продължаваше Доли.
— Мисля, че има право да бъде такъв, госпожице Джервис — каза Йохан. — Ще си взема парите от него, дори ако трябва да го сваря и да го продам като сапун за пране. Освен това в автомобила си имам револвер «Айвър Джонсън» и ако е нужно, ще го застрелям. Собствеността и парите на човек може да не са нещо много в Минесота, но тук, в Тексас, те са закон и каквото и да мислят хората за мен, те са ме приели като тексасец.
— Ти си достатъчно грамаден и достатъчно глупав — каза Доли саркастично.
Отидоха в гостилница «Амареро» без повече препирни. Тя бе на две или три къщи разстояние от автомобила на Йохан, инспектиран от половин дузина мръсни малчугани и един мъж с карирана риза и черни панталони на тексаски стражар, който приличаше на идиота от Амареро.
По това време в гостилницата беше тихо. Тя бе малка, боядисана в бяло и някога бе служила за плевня. Имаше висок бар с витрина, където бяха изложени различни пасти и соленки от едната страна и много кутии с меласа от другата страна. Щом седнаха на масата, жена с дебели ръце се появи и постави чаша с ледена вода пред всеки един. В другия край на ресторанта седеше слаб човек с шапка за дерби и пиеше кафето си. Джон Къмър съвсем не беше гладен, а Доли Джервис си поръча накълцано говеждо с боб, защото опитът я беше научил винаги да приема безплатното ядене, иначе може да се случи да плати. Йохан си поръча палачинки, бекон, пържени яйца, мляно месо, сироп и сметана. Вкусът му към храната бе също така непретенциозен, както и начинът, по който въртеше бизнеса си, но това не му пречеше да има добър апетит.
Къмър беше блед и подпухнал. Пиеше си ледената вода и клюмаше, а Доли Джервис въздъхна, кръстоса крака и се извърна, сякаш искаше да каже, че трябваше поне веднъж да удари Йохан Корнелиус, дори и да не го улучи. Докато чакаха ястията, Йохан отвори чантата си и я постави на масата.
— Джон — каза сериозно той, — ще ти направя предложение. Може и да не приемаш, но тогава ще се озовеш направо при шерифа и ще искам да те хвърлят в затвора за присвояване на пари чрез измама.
Джон Къмър се усмихна така, сякаш имаше морска болест.
— Радвам се, че ми даваш право на избор — каза тихо той, а Доли Джервис въздъхна драматично и се размърда.
— Ти имаш сто и шест акра земя в Суитуотър, която притежаваш законно, макар че чух, че някога е била индианска земя и, така да се каже, не си им платил нищо за нея.
Джон Къмър поклати глава.
— Платил съм по два долара за акър честно и почтено. Те взеха парите и след като са ги взели, проблемът е техен, а не мой.
Йохан повдигна рамене.
— Твоята любов към ближния не ме интересува. Интересува ме обаче как ще ми върнеш парите. Мисля, че ще бъде честно и почтено да ми дадеш тези сто и шест акра. Пресмятам по шест долара и двадесет цента за акър без съоръженията, оборудването и машините, на което ставам собственик и без това. И ако пресметнеш, ще разбереш, че фактически печелиш по четири долара и деветдесет цента на акър, което прави петстотин и деветнадесет долара и четиридесет цента.
Джон Къмър сложи на масата чашата с вода малко объркан.
— Ти ми казваш, че печеля петстотин и деветнадесет долара? А как става така, че оставам без земя, без машини и без пари на ръка? Ако печеля петстотин и деветнадесет долара, къде са? А? Нямам никакви петстотин и деветнадесет долара.
— И четиридесет цента — добави Йохан.
Доли Джервис запротестира ожесточено и прегракнало:
— Що за сметки са това? Вие сте първокласен бандит и това е цялата истина с една дума.
Йохан дори не я погледна. Когато жената с мускулестите ръце донесе храната им, хляб, салата и домати, той взе ножа и вилицата и със съвсем спокоен и равен глас каза на Джон Къмър:
— Това е то, Джон. Дай ми земята и заминавай за Амареро като свободен човек или иначе стигаш до затвора, щом свършиш закуската си.
Джон Къмър погледна жално.
— Ами другите ми кредитори? Какво ще кажат? Може да се разплатя с теб, господин Корнелиус, но аз дължа за храна, съоръжения и още много други работи.
Йохан напълни устата си с палачинка и наденица.
— Няма значение — каза той. — Няма защо да се тревожиш. Просто отиди при хората, на които си длъжник, и им кажи да дойдат при мен, аз ще им изплатя всичко.
Доли Джервис, която ожесточено ровеше из мляното месо, като че търсеше диамантена огърлица, спря за момент и погледна Йохан подозрително.
— Ще му изплатите всички дългове?
— Точно това казах.
— Колко са ти дълговете, Джон?
— О, не знам. Четиристотин-петстотин долара.
Доли Джервис изтри устата си с ръка и остро погледна Йохан. Той й се усмихна глуповато.
— Ти си хитрец и половина — каза меко тя.
Йохан продължаваше да се усмихва.
— Ти си най-долният хитрец, който се е появявал на света — продължи тя.
Джон Къмър се намръщи.
— Хайде, Доли, господин Корнелиус ни направи предложение, което ще ни спаси от неприятности. Нека не увеличаваме напрежението, моля те!
Доли блъсна полупразната си чиния.
— Толкова ли си глупав, Джон, че не разбираш каква игра ти играе този тук? — каза тя. — Не разбираш ли какво прави той и какви грешки правиш ти?
Джон Къмър почеса главата си. Доли отчаяно го погледна и пак се обърна към Йохан.
— Ти знаеш нещо, което Джон не знае, нали, господин Корнелиус? Ти знаеш, че там, в Суитуотър, има петрол и че ако Джон не го е открил, това не означава, че няма. В минутата, в която се качим на влака за Бротън, ти ще бъдеш там с кирка и лопата и ще изкараш толкова пари, че четиристотин-петстотин долара няма да представляват нищо.
Йохан обърна жълтъка от чинията си.
— Трябвало е да се занимавате с бизнес, госпожице Джервис.
— Вие забравяте, че се занимавам.
— Искаш да кажеш, че се занимаваше — обади се Джон Къмър, — ти обеща да се откажеш.
Доли се обърна и каза рязко:
— Как мога да се откажа, щом съм тръгнала с глупак без нито един цент.
Йохан свърши с храненето и си поръча кафе.
— Можете да крещите и викате колкото си искате, госпожице Джервис, но и да задържите тази земя, никога няма да откриете петрол, дори да знаете къде да го търсите. Да не ме мислите за толкова прост, че да ви кажа какво да правите? Искам нещата да са прости, честни и открити и казвам, че взимам тази земя в замяна на дълговете, но ако дългът не бъде платен, ще направя всичко нашият общ приятел тук да прекара остатъка от живота си, като чука камъни за държавата.
— Безнадеждно е, Доли — каза Джон Къмър. — Ще трябва да му я дам. Слушай, господин Корнелиус. Тук са книжата. В другия блок има адвокат, той ще уреди всичко.
— Ти си червей — каза Доли Джервис.
Къмър тропна с юмрук по масата.
— Не ме наричай червей, ти, боядисана уличнице! Правя това, защото нямам друг избор. Като си толкова куражлийка, защо не се върнеш в Абилин и не се предадеш на поръчителите си?
— Стига глупости!
Йохан Корнелиус стана, блъсна стола назад и взе шапката си от закачалката.
— Благодаря за закуската, Доли, ти си щедра жена.
Доли погледна към празните чинии, после към Йохан и избухна:
— Какво имаш предвид? Мислех, че ти черпиш, а не аз!
— Нека кажем, че понякога е по-просто да отвориш кесията си, за да платиш една закуска, отколкото да намериш някой на врата си, който ти иска десет процента от парите.
Доли отвори портмонето си, взе банкнота от един долар, постави я на масата и каза спокойно:
— Когато ходех в неделното училище и ме намираха в храстите със смъкнати гащи, а край мен малките момченца надничаха, ми казваха, че съм без морал. Преди да те срещна, Йохан Корнелиус, аз им вярвах. Но сега видях човек, който няма повече морал от тази маса, и това ме плаши.
Йохан не отговори веднага, но вдигна шапка към жената зад бара и изтика Доли Джервис и Джон Къмър на улицата. Застана навън и присви очи, за да се предпази от блестящото слънце.
— Ще ти кажа нещо за морала, госпожице Джервис. Той е нещо като божествената справедливост на земята с надеждата, че когато дойде второто пришествие, нашите сърца и нашите дела ще бъдат в някакъв ред. Живея живота си с много повече морал от вас, защото имам да изпълнявам много по-голяма мисия, и един ден с голямо удоволствие ще си спомните, че сте ме почерпили една закуска.
Доли Джервис гледаше Йохан с безизразни очи, като че ли се мъчеше да запечата този момент на фотографска плака.
— Хайде да свършим с това. Колкото по-скоро изпратим пастора Корнелиус по пътя му, толкова по-доволна ще бъда.
— Адвокатът е насам — каза Джон Къмър.
— Щом като толкова бързате да се отървете от мен, да вървим — кимна Йохан.
Доли Джервис зачатка с токчета по улицата, хваната под ръка с Джон Къмър, и със злъчна усмивка каза:
— Съвсем не бързам да се отърва от теб. Надявам се просто, че един ден Господ ще ми достави удоволствието да ми дойдеш като клиент, и тогава, кълна се, ще те захапя там, където най-много боли.
 

В три часа Йохан изпрати Доли Джервис и Джон Къмър на влака, който пътуваше на юг. Застанал с палци в колана си, изчака локомотивът и трите вагона да изчезнат от погледа му. После тръгна към колата си, извади манивелата, завъртя я и потегли към новопридобитата си собственост.
Нужни му бяха двадесет минути, за да стигне до Суитуотър, остатък от старо пасище за добитък, което беше донесло състояния на своите собственици, преди да бъде напълнено с петролни машини и други съоръжения. Йохан спря колата си на един кален хълм, който се издигаше от прерията, и остана там десетина минути, като наблюдаваше стоте акра от кал и прах с табелка, съобщаваща оптимистично, че това е «Къмър номер едно». Беше горещ следобед само с няколко облака на хоризонта и едва усещащ се полъх на вятър, който подухваше от време на време. Йохан свали панамената си шапка и избърса челото си.
На около шестстотин ярда на запад се намираше сондата на Джон Къмър, затихнала и изоставена. Имаше малка колиба с комин, вагон със счупено колело, разхвърляни въжета и инструменти. Нямаше никаква сянка, само гущерите лениво се припичаха на слънцето, като гледаха Йохан с изпъкналите си очи. Днес трябваше да се свърши само една работа. Той слезе от колата и отиде до табелката «Къмър номер едно». Раздруса я напред-назад и тя падна на земята с неестествено дрънчене. После се върна при автомобила си и извади черно-бял надпис, готов още отпреди три дни. Намери сред изоставените инструменти чук и заби новия надпис в земята само на няколко фута от сондата. На табелата пишеше: «Петролен кладенец Корнелиус». Изтри челото си с опакото на ръката и изхвърли чука към петролното поле. С глух тропот той удари колибата. Знаеше, че тук има петрол. И че ще му трябва известно време да проучи къде е най-подходящо да започне пробива, но беше правил достатъчно наблюдения около Суитуотър и Амареро, за да се убеди, че тук има повече черно злато, отколкото Кайл Ленъкс и всички други случайни петролотърсачи можеха да си помислят. Йохан вярваше в науката, а не в случайността, която доведе до «Амареро номер едно» и до повечето случайни кладенци в тази част на прерията. Точно затова при всяко посещение в Амареро той беше прекарвал по няколко часа със сеизмограф, като поставяше малки количества динамит тук и там и си отбелязваше показанията съвсем грижливо в бележник — същия, в който някога бе записвал анализите си на «Натаниел инженеринг» в Ню Йорк. Нямаше смисъл да купува нов, преди да свърши този, а той струваше два цента.
Две години откакто бе пристигнал в Едгар, Йохан бе проучвал търсенето на петрол. Нощ след нощ изучаваше дебелите геоложки книги, внесени от Европа. На светлината на нощната си лампа той ги беше изчел и бе научил, че присъствието на петрол се открива по солните възвишения. Американското мнение бе, че тези солни възвишения са продължение от солни кристали, водещи началото си от дълбоки вулканични източници. Европейската теория беше, че поради тежестта солта се стича на скали. Йохан четеше все повече и повече и разбра какви геоложки белези да търси и как да използва сеизмографа, торзионните везни и гравиметъра, за да намери подземните пластове. Самата пръст можеше да покаже къде има вероятност да има петрол и Йохан бе решил систематично и акуратно да го търси и намери.
Още преди пет месеца, по време на последното си пътуване до Амареро, той се насочи недалеч от Суитуотър. Подозираше, че Джон Къмър има финансови затруднения и освен академичните си интереси към петрола във владението Къмър Йохан се опитваше да си осигури и парите, които последният му дължеше. Той още не беше сигурен колко богат кладенец има там и съвсем не знаеше къде да пусне сондата. Но там имаше нещо и той се смяташе щастлив, че има повече от четири милиона квадратни фута и че Къмър бе избрал все погрешни места за сондите си.
Постоя малко там с ръце на хълбоците, като оглеждаше наоколо прашната земя. Това бе неговото начало. Бе дошъл тук с шанса да направи истински пари. Ритна земята, сякаш искаше да разбере дали е достатъчно солидна. Чувстваше се доволен, но и някак си спокоен и неангажиран. Не късметът му даде земята на Джон Къмър. Това бе кулминацията на всички тези години на планиране, учене и усилена работа плюс десетте хиляди долара, които Лидмър Мълинър му бе дал, за да напусне Бротън и никога да не се върне там. После се върна при автомобила си и го подкара, спря се за малко да погледне още веднъж със задоволство новата табелка и потегли на север, вдигайки облаци прах.
Нямаше намерение да се връща в Амареро. Имаше пряк път на две или три мили от града, по който можеше да потегли на изток към Едгар. Щеше да спести цели две мили, но въпреки това той пое на север, а в главата му се въртеше: «Какво правиш? Какво правиш?». Като подскачаше в автомобила си към Амареро, той се опитваше да се убеди, че трябва да напълни резервния си бидон с бензин. Бе сигурен, че има достатъчно, за да се прибере, но нали са възможни изненади по всяко време, а той нямаше намерение да нощува посред прерията с празен резервоар.
Едва когато пое надолу по Мейн стрийт, той започна да си признава какво всъщност правеше. Но и тогава се чувстваше съвсем безпомощен, не бе в състояние да промени курса на събитията, като обърне кормилото и тръгне към дома си. Обикновено чувстваше, че е господар на съдбата си, но когато ставаше дума за жени, той не удържаше и беше понасян от течението, подобно на плувец в бързеите на река Колорадо, който изпуска спасителното въже.
Паркира точно пред хотел «Екселсиор» и остави мотора да работи. Влезе през остъклените врати, свали шапката си и отиде до писалището, където чиновникът четеше «Бротън сентинъл» и още по-старателно от преди си чистеше носа. Изоставена пура още димеше в ониксовия пепелник и синкавият дим се виеше нагоре, осветяван от късното следобедно слънце. Йохан натисна звънеца, чиновникът го погледна.
— Охо, вие се върнахте.
Йохан се обля в студена пот, без да знае какво да каже. Чиновникът очакваше търпеливо неговото желание и приглаждаше мустака си.
— Помислих си — каза Йохан, — че може би ще се интересувате от някои финансови сделки.
Чиновникът повдигна вежди.
— Работата се състои в това, че бих искал да ви направя едно предложение, разбира се, само ако икономически е изгодно за вас и романтично подходящо за въпросното лице.
— Романтично? — попита чиновникът.
— Това е единственият начин, по който мога да се изразя. — Йохан кимна.
— Разбирам.
Йохан нервно въртеше шапката си в ръце.
— Може би това е невъзможно, не съм чест посетител на този вид заведения и не познавам добре протокола. Много вероятно е такова нещо да е изключено.
— Разбира се, вие сте съвсем прав.
— От друга страна, лицето може да намери това за приемливо и даже да го приеме като задоволителен начин за уреждане на проблема. — Йохан преглътна.
— Струва ми се, че имате предвид някого.
— Да, една дама… младата квартеронка, която беше тук сутринта.
Чиновникът се завъртя на стола си и погледна часовника зад себе си.
— Закъснели сте.
— Закъснял съм, искате да кажете, че тя вече…
— Отиде да вечеря. Скоро ще се върне.
— Слушайте — каза Йохан, — искам да я купя.
— За колко време?
Йохан се приближи до писалището.
— Вие не разбирате, не я искам само за половин час.
— Добре, за цяла нощ се плащат осем долара.
— Не — каза Йохан, — нямам предвид това.
Чиновникът погледна уморено.
— Добре, ще ви я дам за седем и петдесет и нито цент по-малко.
— Вие просто не разбирате. Не я искам само за една нощ. Искам я завинаги. Искам изцяло да я купя от вас.
Чиновникът остави перодръжката на писалището.
— С други думи, искате да я ангажирате за всяка нощ? Триста и шестдесет нощи в годината. Господине, това ще ви струва много. Не съм толкова сигурен, че тя си плаща парите. Тя е само на дванадесет години и няма толкова опит. Пък и не е много силна.
— Е, добре — усмихна се смутено Йохан. — Надявам се да понапълнее с времето. Но вие още не разбирате какво имам предвид. Искам да я купя за себе си, да я отведа и да заживее при мен.
При тези думи чиновникът погледна Йохан, сякаш е луд. Всъщност и самият Йохан мислеше за себе си, че може и да е. Но той знаеше, че това е импулсивно желание, което трябваше да изпълни. Квартеронката го беше разчувствала толкова дълбоко, че той трябваше да я има. Не знаеше дали иска да я спаси от съдбата й, или да задоволява своите плътски желания. Това щеше да реши по-късно. В момента единственото нещо, което го интересуваше, бе да я отведе.
— Господине — каза чиновникът уклончиво, — това момиче принадлежи на Кайл Ленъкс, както и самият хотел и всичко друго в града. Не вярвам господин Ленъкс да приеме много любезно продажбата на момичето, не вярвам това въобще да стане.
— С други думи, вие не искате да поемете отговорността?
— Не, сър, съвсем не съм сигурен, че искам.
— В такъв случай ще отида да говоря с господин Ленъкс. Знаете ли дали е в града?
Чиновникът кимна и затвори книгата за посетители.
— Господин Ленъкс винаги е в града. Но ви казвам, че няма да приеме любезно предложението за продажба на момичето.
— Оставете тази работа на мен. Кажете на момичето да чака и да не отива с никакви клиенти. Ще се върна след половин час.
— Добре, ваша работа.
Йохан излезе и се качи в автомобила си. Захлаждаше се и слънцето осветяваше фирмата отсреща. По прашната улица танцуваха сенки и някой от горните етажи свиреше на тромпет. Някакъв кабриолет изтрополи край него. Във въздуха се носеше силният аромат на прерията, примесен с миризма на ястия. Йохан даде заден ход и автомобилът запърпори нагоре по улицата, покрай конюшните и магазините, очертаващи северната част на града. После продължи по коловоза направо към къщата на Кайл Ленъкс. Беше грозно оформена триетажна къща в готически стил. Ленъкс бе поръчал да му я построят по една изрезка от списание. Дърводелците от Амареро се бяха постарали, но те сглобяваха петролни съоръжения по-добре от къщи и затова видът й беше доста нескопосан. Нито един прозорец като че ли не беше на мястото си, нито една врата не беше достатъчно широка, а дърворезбата и другите украшения правеха впечатление, че са изрязани с джобно ножче. Първият двор бе със зелена ограда, но там не растеше нищо, освен някакви упорити храсти.
Йохан загаси мотора, излезе от колата и тръгна към пътната врата. Спря се за малко и помисли за риска, който поема. Той беше добре известен и почитан в този край. Не че се интересуваше кой какво мисли за него, но от сега нататък щеше да зависи твърде много от местното одобрение и от помощи в начинанията му за печелене на пари. Ако този разговор тръгне из града, а такъв риск винаги съществуваше, не бе сигурен дали ще се радва на същото влияние в Едгар или където и да е. Когато намери петрол, хората от Едгар нека си глътнат езиците, не го интересуваше, но тази вечер се нуждаеше от дискретност.
Той примижа срещу залязващото слънце. Работата бе там, че дори не чувстваше да има някакъв избор. Още когато за първи път видя момичето, знаеше, че го желае. И сега въобще не стоеше въпросът да се откаже.
Извървя пътеката, качи се по двете стъпала и почука на тясната врата. Чу се кучешки лай и шум от стъпки. Самият Кайл Ленъкс отвори вратата. Йохан бе виждал негови снимки в «Амареро ситизън», но никога не го бе срещал лично. Изглеждаше по-стар и по-мазен отколкото на снимка. Дебел, разпуснат мъж в лилава копринена дреха, с широко потно лице и гъсти мустаци. Пушеше пура и имаше кристална чаша с уиски в ръка. Стоеше и гледаше Йохан, сякаш го очакваше и не бе сигурен дали наистина е той.
— Господин Корнелиус — каза с флегматичен глас, — колко великодушно от ваша страна да ме посетите.
— От хотела ли ви телефонираха, видях жиците и си помислих… — Йохан свали шапка.
— Да, наистина, обадиха ми се — измърмори Кайл Ленъкс. — Но щях да ви позная при всички случаи. Името Корнелиус е известно в околността, не знаете ли?
— Мога ли да вляза?
Кайл Ленъкс отвори широко вратата и Йохан влезе. От Ленъкс лъхаше на алкохол и аншоа и като се наведе, поздрави малко подигравателно. Йохан забеляза, че си боядисва косата и корените й бяха сиви.
Холът беше задушен и тъмен, сякаш прозорците не се отваряха никога. Беше окичен с викториански картини на жени с огромни бедра и гърди, а мебелите, макар и малко, бяха тъмни и грамадни. На килима имаше изображение на германски овчар с нарязано ухо, в ъгъла — стойка за чадъри. Макар че в Амареро валеше рядко, на стойката имаше доста чадъри със златни и сребърни дръжки. Ленъкс беше видял тези стойки в светските списания и ги смяташе за задължителна мебелировка на хората от висшето общество.
— Вдовицата си почива, съжалявам — обясни Ленъкс и тръгна след Йохан с несигурни стъпки. — Напоследък има пристъпи, тъй като вече не е млада й според нея единственият начин за облекчение е да лежи в леглото при спуснати завеси и с намазано с крем лице.
— Съжалявам — каза Йохан, като се огледа наоколо.
— Аз не съжалявам — заяви Ленъкс. — Така имам възможност да си чета френските списания. Искате ли напитка?
— Не, благодаря.
— Пура? Хубави са. Един стар комарджия ми ги доставя от Хавана.
— Не, не, аз не пуша.
Кайл Ленъкс седна в голямо плюшено люлеещо се кресло с облегалки за ръцете, изобразяващи лебедова шия. Цялата стая бе мебелирана с дъбово дърво, огромна кушетка като гондола и столове с различна големина. По стените имаше картини и гравюри, но те бяха така ужасно подредени, че се добиваше впечатление на претрупаност. Килимът бе тъмен, с цветя и замъци по него.
— Добре — каза Ленъкс, като кръстоса крака. — Не пиете, не пушите. Предполагам, че сте редовен посетител на черквата.
Йохан седна на края на канапето с шапка на коляното и не отговори. Кайл Ленъкс го наблюдаваше и изпускаше дим в задушната стая.
— Ако сте толкова добродетелен — каза той, — с какво се забавлявате?
Йохан се изкашля.
— Ако са ви се обадили по телефона, са ви казали за какво съм тук. Искам да свърша тази работа колкото се може по-бързо и по-скромно.
— Сигурен съм в това.
— Вие имате една млада квартеронка в хотела. Бих искал да я взема при мен на постоянна работа като домакиня и компаньонка. Това ще стане, ако тя е съгласна, разбира се, и на цената, която вие предложите.
Кайл Ленъкс разглеждаше Йохан с весела усмивка.
— Искам да знаете, че ще се грижа добре за нея. Ще се храни и ще продължи образованието си.
— Аха — каза Ленъкс.
— Мога да платя добре и се надявам двамата да постигнем задоволително споразумение. Джентълменско споразумение, което ще бъде добро за всички.
Кайл Ленъкс отпи малко уиски и се облегна на стола, като започна да се люлее. Идеята, че Йохан Корнелиус иска да купи едно от неговите момичета, изглежда, доста го гъделичкаше.
— Господин Корнелиус — каза той, — като че ли не разбирате добре с какво се занимава момичето. Както се казва, проституцията е най-древният занаят на света. Имаш нещо, продаваш го, но продължаваш да го имаш и пак го продаваш. Карина не е кухненски сапун, нито пакет сирене. Тя ще печели пари за мен в следващите двадесет или тридесет години, докато косата й побелее и зъбите й изпадат. Тя ще трябва да блудства до края на дните си с всеки, който я пожелае, за да се изхранва. Това е така и така ще бъде.
— Колко смятате, че ще спечели, докато е жива и работи? — попита Йохан.
Кайл Ленъкс забеляза напрежението в гласа му и вече не така весело добави:
— Двадесет долара на вечер по триста шестдесет и пет дни прави седем хиляди и триста долара на година. Като ги умножите по двадесет се равняват на сто четиридесет и шест хиляди долара. Както виждате, момичето е малка златна мина.
— Да не би да искате сто четиридесет и шест хиляди долара?
— Като приятел можете да я имате и за сто и четиридесет хиляди долара.
— И дума да не става.
— Погледнете истината в очите, господин Корнелиус, просто не можете да си я позволите.
— Мога да ви я изплащам на вноски.
— В такъв случай и аз ще ви я давам на вноски — по няколко минути всяка седмица през цялото време, докато я изплатите. Така е честно, господин Корнелиус.
Йохан потърка брадата си замислено и стана.
— Смятам, че няма да стане сделка, господин Ленъкс. Извинете за загубеното време.
— Щом като не можете да приемете цената, много жалко.
— Ще ми покажете ли пътя за навън?
Кайл Ленъкс не отговори, но изпусна дим от пурата си и се намръщи, сякаш има да пресмята нещо много сложно.
— Ще ме придружите ли навън? — повтори Йохан.
— Чакайте малко — каза Ленъкс, като махна с ръка. — А ако се споразумеем така — да ми давате по десет процента от това, което намерите в земята на Къмър, съгласен ли сте?
— И тогава ще ми дадете момичето?
— Разбира се, без уговорки.
Йохан го изгледа отблизо. Имаше нещо неприятно, жабешко в него и все пак го привличаше. Ако характерът на някого бе изписан на лицето му, това беше на петролния магнат на Амареро. Нищо скрито не оставаше в Тексас и ако Ленъкс ще върши бизнес по този начин, то по-добре е, че прилича на жаба и действа като такава.
— Вие мислите, че там има петрол?
— Без съмнение, ако нямаше, защо я взехте?
Йохан сведе очи към пода.
— Може би искам да отглеждам крави.
— В Суитуотър? Не ме карайте да се смея. Какво ще ядат? Изпражнения от гущери с кактусов сок за десерт?
Йохан все още не вдигаше поглед.
— Може би искам да открия още една механична работилница?
— Разбира се — призна Ленъкс. — Само че човек не търси място за работилница със сеизмограф и динамит. Когато се ходи със сеизмограф и динамит, търси се петрол по последните френски модни начини.
Йохан, замислен, се върна обратно към прозореца на всекидневната. Тази страна гледаше на запад и ослепителното слънце, оранжево и голямо, се спускаше зад хоризонта в синкав здрач. Почти като силует се открояваше негърът, който работеше в градината. Йохан погледна масичката до себе си и видя отворен броя на «Ла ви паризиен» с рисунка в два цвята на красиво момиче, приятно изненадано от две пеперуди, които сучеха от гърдите му.
— Осем процента — каза Йохан с нисък решителен глас.
Кайл Ленъкс не се обърна.
— Девет — отговори той.
Йохан се отдалечи от прозореца и отново седна на канапето. Гледаше Ленъкс право в очите.
— Господин Ленъкс, вие се интересувате от парите много повече, отколкото от доброто на момичето. Убеден сте също така, че в Суитуотър има петрол, и много добре знаете, че осем процента са повече от щедра цена.
— Осем и половина?
Йохан протегна ръка.
— Да си стиснем ръцете, господин Ленъкс, и искам да кажа още нещо.
— Какво е то? — подскочи Ленъкс. — Седем и половина процента?
— Не. Споразумели сме се за цената. Искам само да ви кажа, че това е частна сделка между двама джентълмени. Само ако пошушнете за това на някого, ще се озова при вас, и то с нещо, което мога да нарека лошо настроение.
— Добре се изразявате, господин Корнелиус — каза Кайл Ленъкс. — Бихте ли желали една напитка?
— Не, благодаря. Бъдете така добър да се обадите в «Екселсиор», за да кажат на момичето да бъде готово. Ще я взема на път за Едгар.
Кайл Ленъкс постави чашата си на масата и отиде в хола, където на стената висеше изящен телефон с махагонова украса. Той даде инструкциите си на чиновника в «Екселсиор» с тих глас, за да не го чуе вдовицата горе. Йохан можа само да чуе: «Точно така, сандък, чанти за шапки и всичко. До десет минути».
После Ленъкс се върна усмихнат във всекидневната и с пура в ръка застана пред Йохан, сякаш не можеше да разбере що за човек е този Корнелиус.
— Тогава тръгвам — каза Йохан и сложи панамената си шапка.
Кайл Ленъкс продължаваше да се усмихва.
— Бих желал да знам какво ще правите с нашата млада Карина. Човек като вас. Не ми се струва нормално. Старият пастор Панкхърст, и той е имал своите странни моменти, може би дългото въздържане!?
— Господин Ленъкс, какво ще правя с Карина, не е ваша работа. Сделката е сключена.
— Окей — отговори Ленъкс. — Разбирам намека. Вземете си момиченцето и знайте, че каквото и да поискате от нея, тя ще го направи. Даже ако искате да си отвори красивата уста, и това ще направи.
— Казах вече, че не е ваша работа! — рязко отговори Йохан.
— Окей, окей, не исках да ви обидя — каза Ленъкс помирително и вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Извинете, не ми се искаше да изпусна нервите си.
Двамата минаха през хола към вратата. Докато Йохан излизаше на улицата, Ленъкс вдъхна дълбоко аромата на прах и бурени.
— Не мога да кажа, че се интересувам много от кислород, чувал съм, че поврежда мозъка!
Йохан продължи по пътеката и отвори пътната врата.
— Тогава довиждане.
Ленъкс му махна с ръка.
— Довиждане, господин Корнелиус, за мен беше удоволствие да преговарям с вас. Надавам се, че сте доволни от стоката, и зная, че ще бъда доволен от моите осем процента.
— Да — каза Йохан и тръгна към автомобила си.
Като заемаше мястото си зад кормилото, нещо го накара да погледне нагоре, където дантеленото перде бе леко отдръпнато и бледо грозно лице надничаше зад стъклото. Той погледна към Кайл Ленъкс, който още му се усмихваше и му махаше, но се почувства страшно разтревожен. Щом като Ленъкс се бе осъдил да живее в тази гротескна къща в прерията с тази изнурена жена и нейното намазано с крем лице, значи неговата порочност и алчност за пари надминаваха всичко, което Йохан можеше да си представи. Той се надяваше по свой начин, че не е един бъдещ Кайл Ленъкс. Често най-грозният образ е този, който се явява в огледалото. Той не махна в отговор, а обърна автомобила и се запъти обратно към центъра на Амареро, докато слънцето огряваше дясната му страна, а лявата чувстваше прохладата на вечерта.
 

Той паркира колата точно пред магазина за железария и излезе. Собственикът, висок тъжен млад човек с престилка и гъсти мустаци, излезе на тротоара, като изтриваше ръцете си. Погледна Йохан и не каза нищо. Бледото вечерно небе се оглеждаше във витрината зад него, цената на една мотика се развяваше на вятъра.
— Имате ли бензин? — попита Йохан.
Младият мъж кимна утвърдително.
— Разбира се, че имаме, искате ли? Имаме също хубаво сирене, което идва от крайбрежието.
— Само бензин, благодаря.
— Вие сте господарят — каза младият човек и отиде зад къщата, за да донесе бензин.
Докато чакаше, Йохан крачеше наоколо и отново погледна часовника си. Ако се беше сетил, щеше да купи и една вила за люцерна за шестдесет и девет цента.
Собственикът на магазина се върна с туба, боядисана в червено, и месингова фуния. Йохан отвинти капачката на резервоара и той започна да налива.
— Добра ли е, мисля, че малко подскача от тези пътища?
Йохан не слушаше и попита:
— Какво?
— Доста подскача — повтори младият човек.
Йохан се намръщи, отметна кичур коса и отговори:
— Да, знам какво мислите, но не е лоша.
Собственикът на магазина отметна глава.
— Едно от момчетата на стария Джек Хълтън има същата. Не знам каква марка е, но още първия път се обърна в една канавка и му счупи врата. Не го уби, но сега го возят в количка и го хранят с каши.
Йохан се усмихна безразлично. Бензинът гъргореше в резервоара и изпаренията трептяха в здрача.
— Един човек беше убит в Бротън, премазан от собствената си кола.
— Слушай какво, още колко ще те чакам, имам среща — каза Йохан нетърпеливо.
— Искате да я напълня, нали. Трябва да наливам бавно, защото не е гъвкав.
— Не, не е гъвкав, а е запалителен — поправи го Йохан.
Най-после младият мъж напълни резервоара и завъртя капачката със замах.
— Готово, сър. Пълна догоре. Само внимавайте да не направите като този от Бротън. Беше смачкан като дървеница.
Йохан плати и се качи в колата, а продавачът мърмореше:
— Върви, за да покаже, че Господ може да те улучи, без оглед на това какъв си — продавач, мошеник или адвокат.
Йохан подаде глава.
— Адвокат? Защо го спомена?
Продавачът примига, сякаш не можеше да си спомни.
— Ами човекът от Бротън, който беше смазан, беше адвокат, така пишеше в «Сентинъл».
— Имаш ли този брой?
— Ами да… вътре е.
— Ще ми го дадеш ли?
Озадаченият продавач изчезна вътре и се върна с един брой на «Бротън сентинъл», върху който някой беше лъскал ботушите си. Той посочи долу на първа страница и се отдръпна с любопитство, докато Йохан четеше.
До едно време единственият шум на улицата идваше от шумоленето на вестника. Заглавието беше: «Трагичен случай убива адвокат от Бротън, премазан смъртоносно от собствения си автомобил. Сърцераздирателна сцена на Бомонт стрийт». Загиналият човек беше Лидмър Мълинър. Вестникът с цветущи мелодраматични изрази описваше как той извел съпругата си Беатрис Мълинър за първи път с новата си кола «Пийрс Ероу», която току-що бил получил. Към края на улицата автомобилът спрял и господин Мълинър излязъл да го подкара. Точно когато запалил мотора, спирачката се откачила, колата тръгнала напред и свалила господин Мълинър на земята, като с предните колела прегазила гръдния му кош. Трима минувачи успели да вдигнат колата и да освободят премазания, който издъхнал, без да продума и да може дори да каже шифъра за касата си.
Йохан остави вестника, лицето му беше развълнувано, но вътре в него ставаше нещо странно, сякаш страниците на календара се смениха, сякаш слънцето отново изгря и залезе и земята под краката му се размърда.
Върна вестника на продавача. По-надолу в сянката на улицата вратата на хотела се отвори и една дребна фигура излезе на тротоара.
— Благодаря за любезността — промълви той с чужд глас.
Продавачът не каза нищо, но остана дълго навън да наблюдава, преди да влезе в магазина и да запали лампите.
Тя го очакваше на стъпалата на хотела. Беше в същата кафява копринена рокля, само че сега имаше наметало на раменете си, украсено с кафяви ширити и кафява шапка с панделки. В краката й имаше две кутии за шапки и малък дървен сандък. Вечерният здрач я правеше да изглежда още по-млада и слаба, отколкото Йохан си я спомняше. Когато натисна спирачката и спря до нея, тя обърна към него тъмното си красиво детско лице, а неговият дъх отново спря на гърлото му.
Слезе от колата — голям и тежък, а тя даже с ботушите си беше малко над пет фута. Протегна голямата си ръка и каза колкото се може по-нежно:
— Карина? Аз съм Йохан Корнелиус.
Тя кимна, без да отговори.
— Това ли са твоите кутии, твоят сандък?
Тя отново кимна.
— Добре тогава — каза той с неудобство, взе багажа и го сложи наред със своята чанта в багажника на колата. После се обърна и й помогна да се качи до него, където тя седна с ръце, скромно свити в полата й.
Той също се качи, освободи спирачките.
— Не си уплашена, нали? Това нещо е ужасно шумно и ако не си привикнала, може да те поразтресе, но няма да те заболи.
Карина го погледна и едва забележимо поклати глава, за да покаже, че го разбира.
— Добре, тогава да тръгваме.
Той бе готов да потегли, когато чиновникът от хотела се появи на вратата, като размахваше лист хартия. Йохан отново натисна спирачката и се обърна. Чиновникът се приближи с особено обидена усмивка на лицето.
— Какво е това? — попита Йохан, когато чиновникът му подаде листа.
— От само себе си се разбира — отговори чиновникът и после каза. — Довиждане, Карина, забавлявай се добре!
Йохан свали една от ръкавиците си и разтвори листа. Беше обикновена сметка за хотел «Екселсиор», чудесна храна и телефон, Мейн стрийт номер 27, Амареро, където отсядат големците, и пишеше: «За едно момиче осем процента от правата за петрол в Суитуотър, получени с благодарност».
Като прочете това, за първи път Йохан почувства, че е извършил нещо срещу Божията воля. Прибра сметката и потегли.
 

Пътуваха часове през прерията. Луната още не бе изгряла и пътят им се очертаваше само от слабите фарове на колата, която подскачаше и ги подхвърляше по издълбаните от добитъка следи и понякога почти се задушаваха от прахоляк. Карина бе свалила шапката и бе завила главата си с дантелен шал; от хотела до тук тя не бе промълвила нито дума.
От време на време се появяваха светлини на чифлици и ферми, които блестяха в далечината като корабни светлини в морето, а небето бе покрито със звезди. Появяваше се тих, но прохладен вятър и кучешкият лай се разнасяше далеч из прерията. Йохан се изкашля и каза:
— Човек се чувства самотен нощем тук, нали?
Карина не отговори. Очите й блестяха от отражението на светлините и той разбра, че не спи, но тя дори не обърна глава към него, сякаш не бе казал нищо. Той продължи да кара и малко по-късно каза:
— Днес разбрах, че е починал един човек, човек, чиято смърт можеше да означава много за мен, ако беше малко по-рано. Мислех си за смъртта и за това колко е самотен човек, като че ли остава нощем сам в прерията. Мислех си…
Той спря. Тя като че ли въобще не го слушаше, но въпреки това той продължи:
— Човек не трябва да изпуска шанса си, където и когато и да е. Имам предвид шанса да не бъдеш сам.
Той не знаеше повече какво да каже и затова замълча. Когато луната се показа, над прерията просветна бяла силна светлина.
 

Малко преди да се покажат светлините на Едгар, Карина неочаквано посегна и го улови за бедрото. Това не беше чувствено докосване, а повече желание за сигурност и компания. Йохан се обърна и видя, че в очите й блестят сълзи. Тя се бе свила в дантеления си шал, лицето й едва се виждаше, но той почувства, че продължителното й мълчание не беше израз на враждебност или замисленост. Тя бе дванадесетгодишно момиче, изпратено без предупреждение с един грамаден двадесет и девет годишен инженер, и макар да беше проститутка и готова да прави всичко с когото и да било, Йохан се чудеше дали това се дължи на непознаването на живота или на липсата на приятели.
— Беше ли някой, когото обичаше? — попита тя с лек мексикански акцент.
Той нежно стисна ръката й.
— Всъщност не. Срещал съм го само веднъж и не го познавах добре. Няма защо да се тревожиш. Това беше просто шок.
— Мислех си… — и после спря.
— Какво мислеше?
— Когато отиде у Кайл Ленъкс и ме откупи, мислех си, че не обичаш никого. Но ти обичаш, нали?
Йохан караше през издатини и буци.
— Какво знаеш за любовта? — попита той.
— Не зная много — каза тя и поклати глава.
Продължиха да пътуват в мълчание.
— Изненадана ли беше, когато разбра какво съм направил?
— Малко. Бях уплашена, защото някои мъже са много странни.
— Ти си познавала много мъже…
Тя се съгласи. Въпреки неприятното чувство, предизвикано от нейното кимване, Йохан се опита да се усмихне.
— Ами да — каза той, колкото може по-весело, — това ти е била работата.
— Ти не я харесваш?
— Не казах това. Казах само, че това ти е била работата.
Тя свали шала от главата си и вятърът развя косите й.
— Но все пак си ревнив, нали? Искаш всичко да бъде твое собствено, да ти принадлежи. Не искаш да мислиш, че съм била с много мъже.
— И това не съм казал.
— Няма нужда да го казваш, аз разбирам.
— Сега вече няма значение. Всичко е в миналото, забравено.
— Аз не мога да забравя всички тези мъже, с които съм била, не мога да забравя — продължаваше Карина.
— Добре, но ще трябва да се опиташ.
— Защо, защото си ме купил? Ти си купил тялото ми. Това е всичко, но не си купил това, което е вътре — и тя посочи главата си.
Той я погледна съсредоточено.
— То е за твое собствено добро, по дяволите. Колкото по-скоро… изтриеш тези неща от паметта си…
— Толкова повече ще ти харесвам!
Той отново я погледна и разбра, че тя го дразни нарочно. Започна да се смее и след малко и двамата се разсмяха толкова силно, че той закара колата почти в едни храсталаци и трябваше да завърти силно кормилото, за да се върне отново на пътя.
— Трябва да престанеш да ревнуваш — каза тя, като хвана ръката му, — ако искаш да живея с теб, трябва да престанеш. Вече не мога да променя това, което се е случило. Всички тези мъже, които са били с мен, това не може да се промени.
— Много ли бяха? Петдесет или сто? — попита Йохан.
Карина го погали по бедрото.
— Има ли значение? Защо сто да е по-лошо от петдесет?
— Аз просто…
Тя вдигна ръка и запуши устата му. После се облегна на него и каза:
— Не се тревожи. Щом си ме купил, ще се науча как да те обичам. Ти ще ми покажеш.
Йохан продължи да кара и след това се обърна и с нарастващо учудване загледа нежния й профил, меките й раздалечени устни и сълзите, които блестяха в очите й. Страхуваше се ужасно много, сякаш е прескочил правия път, по който Господ го е пратил да върви, и се е впуснал по собствените си желания, без да се замисля за чувствата на другите. Той знаеше, че е извършил грях с купуването на Карина, макар и да не беше сигурен какъв точно грях е това. Той нямаше желание за нея, не искаше дори да я докосне. Просто искаше да я притежава, защото беше нещо красиво. Знаеше, че ще трябва да плати за днешното си прегрешение, и все пак желанието му да има Карина беше толкова силно, че въобще не му идваше наум да се върне в Амареро и да я предаде заедно със сандъка и кутиите за шапки, да я остави в хотел «Екселсиор» и да забрави, че някога я е виждал.
— Не зная — каза той — дали мога да те науча на любов. Самият аз съм изпитал много малко любов. Мога да те науча на приятелство.
Тя докосна ръката му.
— Може би ще се учим заедно. Двама души, които не знаят и се опитват да се научат.
— Ти си толкова млада!
— Млада! — възкликна тя. — Другата седмица ставам на тринадесет години.
Той я изгледа с неудобство.
— Но това е толкова малко, ти не си нищо друго, освен едно дете.
Тя седеше увита с наметалата и шала, изправена като дама.
— Някога бях млада. Бях млада, когато започнах. Бях на десет години, когато започнах. На десетия си рожден ден. Сега обаче знам повече. Зная кои мъже са синове на уличници и кои не са.
Йохан продължи пътя си.
— Мисля, че в живота има по-значителни неща от това.
— Така ли мислиш? Не съм сигурна. Зная, че от пръв поглед можеш да познаеш сина на уличницата и това е всичко, което ти е нужно да знаеш.
— Какво мислиш за мен? Син на уличница ли съм?
Карина наклони глава и леко се усмихна.
— Да — каза тя. — Ти си най-големият син на уличница от всичките, които съм виждала.
— Защо казваш това?
— Защото ти винаги ще получаваш това, което искаш, и винаги ще го получаваш евтино. А най-често без пари.
— Аз не те взех без пари.
— Какво плати, мога ли да попитам?
— Разбира се, че можеш. Дадох на Кайл Ленъкс осем процента от правата си за петрол от стоте акра земя, която притежавам в Суитуотър.
— И колко прави това?
— Зависи. Може да го направи много богат, а може и да не го направи. Докато не издълбаем кладенеца, нямаме представа колко петрол има въобще.
— И това беше сделката? — наведе глава тя. — Не знаех, че струвам цяло състояние.
Йохан се смути.
— Не се самообвинявай — продължи той, — отначало той искаше десет процента и аз го смъкнах на осем.
— Ами да, ти си такъв, ще видиш накрая, че ще ме имаш без пари. Но аз нямам нищо против. Ти си си такъв. Мисля, че един ден ще станеш богат, много богат.
— Да се надяваме. Погледни! Ето светлините на Едгар. Сега ще видим какво мислиш за живота на един начинаещ богаташ.
Карина се доближи до него и остана така, докато караше, а той се радваше, че улиците на града бяха пусти и доброто му име нямаше да пострада. Дори някой да надничаше иззад пердетата, нямаше да може да различи кои са тези двамата и какво, за бога, правят по това време на нощта.
Той спря на Грейндж стрийт пред оградата на голямата червена къща с бели капаци и бръкна в джоба на жилетката си за ключа. Когато стигнаха до вратата, Карина се обърна и щастливо му се усмихна, развълнувана от новия си живот, а това го накара да се почувства още по-виновен. Тъй като Йохан беше собственик, разполагаше с най-големия апартамент в къщата. Заемаше целия трети етаж — всекидневна, столова, която обикновено използваше за кабинет, кухня, баня, голяма спалня и малка спалня, която гледаше към готическата кула в северозападната част на къщата. Карина първа се качи по стълбите с кутиите за шапки, а след нея Йохан носеше дървения й сандък и своята чанта. Вратата се отваряше направо към препълнения, боядисан с евтина боя хол с грозна закачалка. Той остави всичко там и пусна Карина във всекидневната, запали лампите и отвори широко двата големи прозореца. Тази вечер той дръпна и двете червени завеси, сякаш не беше свикнал да го прави. Какво върши един инженер пуритан, какво би разбрал любопитният минувач? Подовете бяха от тъмно дъбово дърво, покрити с червено-кафяви килими. Тапетите във всекидневната бяха на зелени цветя. Имаше много картини от Холандия. Мебелировката бе солидна, функционална и купена на разпродажба. Кафяви кожени кресла, едно от друго по-грозни, бяха наредени около огромно дъбово писалище с месингови дръжки, канапе в кафяв плюш и други различни и неудобни подробности, които подхождаха повече за някоя канцелария, отколкото за частен дом.
Като се оглеждаше, Карина можа да види през коридора малката столова. На масата бяха натупани технически книги, част от мазно парно бутало лежеше на бюфета върху нагънати вестници.
— Първото нещо, което трябва да направиш, е да влезеш във ваната и да се измиеш от прахта. Няма парфюмиран сапун, но ще ти извадя чиста кърпа и можеш да облечеш хавлията, която виси на вратата.
Докато Йохан палеше цилиндричния бензинов бойлер, Карина разопакова багажа си. Имаше месингов креват, фурнирован гардероб, който миришеше на нафталин, и на пода парцалив килим. Картина на Лох Ломънд висеше над кревата. Карина закачи шестте си копринени рокли и прибра обувките си. Имаше чорапи и фусти, но нямаше бельо, защото не употребяваше. На перваза на прозореца постави четката си за коса, гребена и една смачкана избледняла снимка на мексиканка, примижала от силната слънчева светлина.
Йохан почука на вратата и каза:
— Водата е гореща, Карина.
След като Карина влезе във водата и малко смутено остави вратата открехната, Йохан отиде в кухнята и сложи на печката царевични кочани, приготвени за вечеря. Той беше ерген готвач, но можеше да приготвя бекон с яйца, хляб с масло от хладилника и за него това беше най-богатата вечеря след такъв труден път от Амареро. Царевицата се печеше, когато звънецът иззвъня. Като изтри ръцете си, отиде да отвори вратата.
— Да?
Една жена стоеше пред вратата с черна наметка и с шапка, украсена с пера. Йохан се взря в скритото в сянката на шапката лице.
— Да? — попита отново той.
Жената не помръдна. Остана в черния мрак като гарван, с черни ръкавици и черни мъниста, прилична на пришълец от някой гроб.
— Не ви познавам, апартамент ли търсите? — попита Йохан.
Жената леко поклати глава.
— Никога, никога и за нищо на света не бих искала друг апартамент. Не ме ли познаваш, Йохан? Аз съм Беатрис!
Без да продума друго, тя влезе вътре, тържествена и мрачна се озова във всекидневната. Йохан затвори вратата и веднага влезе след нея.
Тя стоеше под меката светлина на лампата, свалила вече траурната си шапка и черните ръкавици. Обърна се към него и макар да изглеждаше малко състарена и уморена, беше същата стройна брюнетка, с красивите полегати очи и чувствени устни. Той дори вдъхна същия парфюм, който помнеше от последния път, от карнавала в Бротън — хелиотроп, деликатен и носталгичен. Йохан стоеше, без да проговори. В гърдите му бушуваше буря като в парен котел и не можеше да си поеме дъх.
— Йохан — каза Беатрис, като му подаваше ръка, — толкова се радвам да те видя. Изглеждаш много добре.
— Беатрис — промълви дрезгаво той.
Тя се приближи, хвана ръцете му и го целуна по бузата. Устните й бяха топли и влажни, но неговите сякаш бяха парализирани, сякаш ги бе държал цяла нощ в лед, а очите му гледаха втренчено.
— Живея при стара приятелка на Лиди, три улици по-нататък, тук, в Едгар. Познаваш ли госпожа Елвира Ръсел? Тя беше толкова мила с мен. Вчера се пренесох. Госпожа Елвира Ръсел може да почака, а аз трябваше да те видя. Изглеждаш така преуспяващ!
— Да — каза тихо той. — Времената са по-добри.
— Мислех си, че ще е добре да съм близо до теб, докато съм в траур. Имам нужда от твоята сила, Йохан, както ти някога се нуждаеше от моята. И когато мине годината и сваля траура…
Вратата на всекидневната скръцна. Йохан се обърна и погледна към нея. Вратата скръцна отново и се отвори. Беатрис също погледна. Беше Карина, и то съвсем гола. Тялото й бе слабо, с малки гърди, тесен ханш и няколко къдри между бедрата. Косата й висеше мокра и падаше по раменете на кичури.
— Сър? — каза тя, явно смутена от Беатрис. — Сър, мисля, че имам гниди.
 

1903
 

Корнелиус (инженеринг)
Едгар, Тексас
«Специалисти по доставка и сервиз на оборудване за търсене на петрол и оглеждане на площи, както и общи механици за фермерски и железопътни машини.
Собственик: Й. Корнелиус»
 

Той мина по Мейн стрийт с нервни сдържани стъпки на човек, който е тръгнал много рано за определена среща и трябва нетърпеливо да отброява всяка минута. Спря се при дрогерията на ъгъла и през засенчения хол стигна до щанда за бонбони, където имаше домашно захаросани ябълки и захарни пръчки, купи си виолетови бонбони за два цента и ги засмука, като излезе на улицата.
Продължи по прашната улица до Кърни стрийт, облечен необикновено елегантно дори за такова посещение. Носеше светлосив костюм и гълъбовосива шапка. Ухаеше на одеколон и държеше бастун. Няколко души от местните жители го поздравиха с: «Как сте, господин Корнелиус?», но повечето от тях мънкаха под носа си. Всички се обръщаха, като го отминат, за да го погледнат. В края на краищата той беше най-богатият човек, който въобще познаваха.
На ъгъла на Кърни стрийт той вдигна шапка, за да поздрави госпожица Бекинсейл от градското училище в Едгар. Тя бе млада, бледа жена, обличаше се с карирани поли и носеше широки обикновени шапки.
— Изглеждате по-добре от всякога, господин Корнелиус — каза тя със слабия си глас. — Като че ли животът тук ви понася.
— Бих желал и любовта да ми понася както животът — усмихна се той.
Госпожица Бекинсейл въздъхна.
— Вие знаете какво е писал лорд Байрон, господин Корнелиус: «Любовта на мъжа е нещо различно от живота му, но тя е всичко в живота на жената».
Йохан се усмихна неловко.
— Може би трябва да запомня това — каза той и отново свали шапка.
Госпожица Бекинсейл, обикновена като закачалка, на която някой е нарисувал лице, го изгледа и въздъхна още по-силно, когато си тръгна.
Като вървеше по пътя си, Йохан се почувства приятно смутен. Той реши, че нарастващото му богатство и опит в отношенията с хората и в бизнеса му придаваха нещо, което го правеше по-интересен и по-привлекателен, въпреки продължаващата тенденция първо да нанася удар, а после да задава въпроси и въпреки че беше повече жестоко мъжествен, отколкото красив. Конска двуколка с царевица изтрополи край него. Той налапа още един лилав бонбон и го сдъвка.
Беатрис беше планирала разходката си до секунда и го очакваше на ъгъла на улиците «Кърни» и «Мепъл». Беше облечена в черно, както винаги, макар че пазеше сивото си лице от слънцето със сив чадър. Тя му се усмихна, като го видя, и закачливо вдигна деликатната си ръка, за да може той да целуне черната й ръкавица. Те вървяха ръка за ръка обратно по Кърни стрийт към Мейн стрийт, където щяха да влязат в салона на единствения хотел в Едгар «Сюпириър», за да пият чай. Това беше ритуал, който спазваха два пъти в седмицата през дългите месеци, когато Беатрис беше в траур. Може в сексуално отношение Беатрис да е била бясна според представите на много от гражданите на Западен Тексас, но никога това не е било явно. Дори и по време на най-страстните й любовни авантюри, докато беше омъжена за Лидмър, тя пазеше външния си вид на жена, коректна във всяко отношение. Сега, когато живееше в Едгар, един много по-малък град от Бротън, тя правеше всичко възможно държанието й да е по стандартите на християнската етика. Това означаваше да поддържа приятелството си с Йохан в предписаните граници, поне докато измине необходимият период от време. Йохан не смяташе за необходимо да отлага ухажванията си толкова дълго време, но той забравяше, че Беатрис не е дебелокожа като него и освен това тя като жена държеше да заеме водещо място в социалните кръгове на Едгар. И макар да беше дала да се разбере, че е стара приятелка на Йохан и в Едгар е под негова закрила, тя продължи да живее в къщата на вдовицата Елвира Ръсел, намираща се на Кърни стрийт. Тази дама бе приятелка от детинство на Лидмър, още от седемдесетте години, и притежаваше множество албуми с негови младежки снимки.
Когато минаха през площада към дървената фасада с колони на хотел «Сюпириър», всички, които ги срещнаха, ги поздравиха. Йохан отвори летящата врата на хотела и те влязоха.
«Сюпириър» в Едгар приличаше съвсем на «Екселсиор» в Амареро. Имаше скърцащ, покрит с килим под, множество зелени растения в саксии, високо махагоново писалище и вентилаторни перки на тавана, които неуморно и безопасно се въртяха. Всичко миришеше на антисептичен сапун и Йохан често се оплакваше, че дори и чаят мирише на него. През стъклените врати влязоха в хола на хотела, където вече се бяха настанили някои от известните дами на Едгар и хрускаха захарни сладкиши. Келнерката, в дълга черна пола, ги придружи до обичайната им маса, намираща се до северния прозорец, далеч от слънцето.
— Е? — попита Беатрис, като постави чантичката си на земята до краката си. — Как мина денят ти днес?
— След няколко дни ще се срещна с Фил Маккеог. Той изчислява акциите и цената на целия ми бизнес. Петрол, механична работа — всичко. Каза, че свободните ми авоари вече са доста над половин милион долара.
— Боже — зарадва се Беатрис. — Означава ли това, че може да станеш милионер?
— Предполагам, че е възможно. — Йохан махна салфетката си.
— Не изглеждаш много развълнуван.
— Защо трябва да се вълнувам? Към това започнах да се стремя.
— Скъпи милионере, това е чудесно! — Беатрис посегна през масата и хвана ръката му.
— Предполагам, че е — сведе очи той.
— О, миличък мой — каза тя, колкото се може по-тихо, за да не достигне до наострения слух на госпожа Дънфи. — Толкова се радвам за теб, толкова се радвам. Винаги съм знаела, че го имаш в себе си.
Той я погледна. Изражението й беше много меко и нежно, но някак си не можа да разбере защо тя му изглеждаше като че ли чужда.
— Милионерите трябва да получават това, което искат.
Тя се замисли, знаеше какво следва. Хората от съседните маси забелязаха паузата и госпожа Уайтхед се обърна нахално, за да разбере какво става. Йохан я изгледа и й направи кисела гримаса. Тя отмести погледа си.
— Трябва да призная, че ти беше много търпелив — продължи Беатрис. — Възхищавам ти се за това.
— Мина вече повече от година — настоя Йохан. — А ти сама си ми казвала, че Лидмър не е бил кой знае какъв съпруг.
— Зная — кимна тя мълчаливо.
— Добре, знаеш — продължи Йохан. — Защо тогава не свалиш траура? Обичам те, Беатрис. Добре ти е известно, а мисля, че и ти ме обичаш. Дойде тук, за да бъдеш близо до мен, нали? В момента, в който кажеш, можем да сключим брак и да дойдеш да живееш при мен.
Тя го погледна. Някаква кола с дрънчащи юзди мина край прозореца. Йохан видя келнерката с табличката да се приближава до масата им. Той се изкашля.
— Само да кажеш, и ще купя нова къща за нас. Истинска голяма къща. Или ще поръчам да ми построят. Ти само трябва да кажеш.
Келнерката постави чашите с чай, подноса със сладкиша и тънките филийки, намазани с масло. Беатрис сипа чая със спокойна ръка и внимателно постави чайника върху подложката.
— Не ми се иска да изглежда, че бързам — каза тя, без да погледне Йохан. — В края на краищата аз съм председателка на Женската лига по изкуствата.
— Какво общо има изкуството с брака?
— Моля те, скъпи, не така високо, не ми се слушат клюки. — Тя постави пръст на устните си.
— Какво общо има лигата по изкуствата с нас? — пошушна Йохан. — Не искам да се женя за проклетата лига по изкуствата. Искам да се оженя за теб.
— Не съм сигурна. — Тя потърка една от извитите си вежди с върха на пръстите, сякаш имаше главоболие.
— Ти ме обичаш, нали? Още ме обичаш?
— Мисля, че просто се страхувам. — Тя го погледна и се усмихна нежно.
— Страхуваш се? Страхуваш се от мен, от какво?
— Страхувам се да се омъжа отново. Да бъда поставена в клетка. Малкото черно птиче в люлеещата се клетка.
Йохан разбърка чая си и чукна с лъжичката по ръба на чашата.
— Не можеш винаги да бъдеш в траур — каза той с гърлен глас.
— Знам това, но не искам да бързам. И моля те, не искам да ме насилваш!
— Не те насилвам. Чакам вече повече от година.
Беатрис обърна глава. Йохан я наблюдаваше. Бледата светлина, проникваща от северния прозорец, докосваше широкото й извито чело и съвършените й устни. На шията й имаше черна кадифена панделка с брошка от черна слонова кост в сребърна поставка.
— Обичам те — каза той.
Тя не се обърна. Вместо това сведе глава и той забеляза, че очите й бяха влажни.
— Ти плачеш, Беатрис. Ти плачеш.
— Няма нищо, това е от праха. — Тя посегна към чантичката си и извади бяла кърпичка с черни краища.
— Сигурно има нещо.
— Не знам — прошепна тя. — Просто ставам смешна.
— Ти никога не ставаш смешна.
— О, да. — Тя изтри очите си. — Всички човешки същества понякога са смешни.
— Не и ти.
— Имам нужда от време и това е всичко. — Беатрис го погледна с влажни очи. На лицето й играеше тъжна усмивка.
— Време за какво? За по-дълъг траур?
— Не, вече не съм в траур, не съм в истински траур. Но още не съм сигурна в себе си. Когато Лиди почина, мислех, че всичките ми проблеми са свършили; само след няколко месеца обаче разбрах, че те едва започват. Има проблеми, които не могат да се разрешат, като се опиташ да премахнеш причината за тях. Всички ние сме женени за проблемите си, Йохан, дотогава, докато не ги преодолеем посредством нашата собствена вътрешна логика и сила. Лиди почина, но ето те сега теб. Това е една от причините, заради които се бавя. Не мога да понеса мисълта, че ти ще се превърнеш изцяло в Лиди.
Лицето на Йохан се изпъна и постепенно се отпусна. Той постави ръцете си на края на масата, сякаш иска да я отблъсне, и каза:
— Искаш да ти покажа?
— Да ми покажеш какво?
— Да ти покажа, че не съм Лиди.
— Не знам какво имаш предвид.
— Разбира се, че знаеш. Спомняш ли си деня, когато ме покани във всекидневната си.
Тя попипа челото си.
— Тогава беше различно — каза бързо тя.
— Защо да беше различно? Да не мислиш, че мога да забравя тази гледка. Тя се е запечатала в мен завинаги. И ако ме погледнеш в очите, ще разбереш.
— Йохан — каза тя с тих глас, — прилошава ми.
Той грабна ръката й. Този страстен жест не убягна от очите на госпожа Уайтхед. Едва мърдайки устните си, той пошепна:
— Обожавам те, Беатрис. Имам нужда от теб. Не разбираш ли колко много искам да те притежавам?
Беатрис примижа. Тя приличаше на човек, току-що спасен от удавяне.
— Мисля, че ти си ми твърде много, Йохан. Може би това е истината. Ти имаш толкова много… енергия. Толкова много сила. И ето, ти я слагаш в краката ми, сякаш това няма никакво значение. Не съм сигурна дали мога да я контролирам. Всички мои любовници преди теб бяха такива момчета.
Йохан пусна ръката й.
— Аз не съм ти любовник — каза дръзко той. — Аз само бих желал да бъда.
Беатрис взе една сладка от подноса и я сложи в чинията си, поне направи опит да я изяде. Салонът в хотела беше много тих и Йохан си мислеше, че говорят много високо. На една от стените имаше отпечатък на локомотива на Уайнън от 1844 година и това го натъжи по странен начин; той изпита носталгия по дните, прекарани в Ню Йорк. Вътрешно кипеше, обожаваше Беатрис и мисълта, че тя може да не го обича, че може би му се изплъзва, отдалечава се от него с всеки изминат месец, правеше безсмислено неговото богатство.
 

Две вечери по-късно, след като беше затворил вратата на работилницата си, Йохан отиде в дрогерията на ъгъла и прав изпи чаша ледена лимонада. После, вместо да тръгне надясно към Грейндж стрийт, където се намираше къщата му, той продължи да върви направо по Маунтолив стрийт, където къщите бяха по-малки, но по-спретнати и с бели огради.
След като мина покрай няколко къщи, той спря и се огледа нагоре и надолу по улицата. После отвори вратата на чиста едноетажна дървена къща и стигна до входа в сянката на верандата. Извади ключ от джоба си и влезе вътре.
Карина го очакваше в малката стая със смарагдовозелени тапети на цветя, украсена с различни дреболии, събрани, докато беше под покровителството на Йохан. Пеперуди в стъкленици, препарирани птички и тъжни пейзажи от Португалия, както и грозни чинии с назъбени краища. Всичко, което изглеждаше екзотично и пъстро, беше истинско съкровище за Карина и Йохан често недоволстваше, че къщичката й прилича повече на стая за разпродажби, отколкото на момински дом.
Тя бе седнала грациозно на стола с вдигната нагоре коса и бе облечена в розова тафтена рокля. Лицето й бе овално и мистично красиво както винаги, а очите й бяха отправени към Йохан с такава омайна влага, че той просто застана на вратата и се усмихна. Порцеланов часовник, отрупан с плодове и херувимчета, тракаше на перваза на камината.
— Очаквах те в седем часа — каза тя с младежка срамежливост.
— Да — каза той и постави шапката си на една странична масичка близо до колекция от миди, залепени във форма на жаби и коне. — Получих една късна поръчка за петролните съоръжения в Амареро. Трябва да замина другата седмица, имам предвид за Амареро.
Тя стана от стола, фустите й шумоляха и го целуна по страните. Той трябваше да се наведе, за да може тя да го достигне.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита я той. — Донесох бутилка порто.
— Добре — усмихна се тя.
Настъпи приятно мълчание, докато той вадеше две кристални чаши от бюфета. Отвори бутилката и ги напълни до половината, после се доближи до нея и седна до тухлената камина.
— За какво ще пием? — попита тя.
— Не знам, може би за приятелите — той вдигна рамене усмихнат.
— А защо не за бизнеса, ти си влюбен в бизнеса си.
— Бизнесът сам се грижи за себе си, дори и в настоящия момент. А освен това обичам и теб!
— Не съвсем достатъчно — погледна жадно тя.
— Разбира се, че достатъчно.
Тя погледна пръстените по деликатните си пръсти.
— Не както подобава на съпруг — каза тихо тя.
Той се облегна и оправи панталоните си, за да не се измачкат. Пиеше виното си и я гледаше с израз на нежност и загриженост, които биха объркали и учудили повечето от неговите бизнес колеги. За Карина това беше обикновена, некомплицирана обич.
Като въртеше чашата между грубите си пръсти, той каза:
— Обичам да си мисля, че те спасих. Как бих могъл да се отнасям към теб по същия начин като тези, от които те спасих?
— Никога ли не си помислял за любов с мен?
Той погледна настрани.
— Любов… любов с теб… Не трябва да е винаги болезнено — каза тя с толкова спокоен, тъжен глас, че отначало той не разбра какво иска да каже.
Той се изкашля.
— Зная. Но без оглед на това какво мислят друга хора, един мъж може да получи от младо момиче и други неща, освен любов. Аз те купих, Карина, но в деня, когато те доведох тук, аз те подарих на самата теб. Ти не си моя собственост. Искам да бъда само твой приятел.
— Ти си ми добър приятел — каза тя и нежно докосна ръката му.
Той помълча известно време, после стана, разходи се из стаята, вдигайки и слагайки различни картички и дреболии, които Карина беше подредила по полиците.
— А може би те мамя, а може би мамя и себе си — каза той с дрезгав глас. — Може би когато те купих, исках да докажа на себе си, че всичко може да се купи. Петролен кладенец, автомобил, дори и момиче. Не мога да претендирам, че парите нямат значение за мен и че не искам власт и лукс — всичко, което може да се купи с пари. Знаеш ли, че когато за първи път дойдох в Тексас, отидох в една банка, поисках десет хиляди долара и те ми отказаха. Миналата седмица същият банков мениджър ме попита дали не искам да внеса някои от влоговете си там.
— А ти какво каза, нещо неприятно?
— Всъщност не. Просто му казах, че, изглежда, е забравил собствения си урок — нито взимай, нито давай пари на заем. И след това случайно, а може би и неслучайно го настъпих по крака.
— Караш ме да се чувствам толкова защитена. — Карина се засмя.
— Никой от нас не е истински защитен. Но парите могат да ни защитят от някои неща. Например от глад и унижение. — Той поклати глава.
Карина потръпна. Стъмваше се и кожата й се сливаше с мрака в претрупаната стая. Йохан имаше твърде странното чувство, че ще помни този ден, този момент и ще си мисли за него с непоносима тъга в продължение на много години.
— Толкова ли те е страх от Беатрис?
— Не зная, може би не от Беатрис въобще. Може би моите чувства ме правят загрижен. Когато сме заедно, не мога да се държа като нормален.
Карина постави чашата си и се обърна така, че да може да го гледа с онази мека, нежна топлина, която той така много ценеше. Тя беше още много млада, което я правеше откровена и наивна. Но годините, в които се бе продавала на груби, нескопосни старци, й бяха дали една острота и усет за човешката абсурдност, от които често самият Йохан се учеше, без да се срамува. Вечер, когато дневната жега паднеше, тя минаваше със своята двуколка, вдигнала високо глава, с неповторимия си профил, винаги спокойна, самоуверена и се радваше на всяка прошепната дума, на всяка обърната към нея глава и на всяко мръщене на пастора. Те всички знаеха, че има нещо общо с Йохан, но не можеха да разберат точно какво. Понякога спираше пред дрогерията да си купи ментови бонбони, което, изглежда, правеше нещата да изглеждат още по-лоши в очите на хората. Винаги когато срещаше Йохан след работа, тя му разказваше всичко, което е било забавно, и така шеговито описваше най-здравомислещите граждани на Едгар, че той се смееше до задушаване. Той обичаше компанията на Карина по начин, по който някои хора обичат приятелите си от колежа; дори повече от това. Тя му беше като малка сестра. Беше му скъпа и все пак достъпна. Успяваше да изтръгне от него чувства на топлота и привързаност, които едва ли притежаваше. Той нямаше желание да се ожени за нея или да я люби. Това би разрушило обречеността на нейната магия. И той знаеше, че ако я загуби, ще загуби вероятно най-скъпия човек, когото някога е имал. По друг начин не би могъл да се изрази.
Макар че Едгар беше малък град, където клюките се разнасяха като пера от вятъра, постоянните посещения на Йохан на улица «Маунтолив» за щастие бяха убягнали от вниманието на Беатрис. Разбира се, тя знаеше за Карина, но само като за осиротялата дъщеря на мексикански петролотърсач, комуто Йохан бил обещал, докато онзи лежал премазан от петролните съоръжения, че ще бъде защитник и настойник на Карина. Така бе обяснил на Беатрис онази вечер, когато тя пристигна: «Бедното дете, беше затънало в мръсотия». И това бяха обясненията, които продължаваше да дава с известни подробности понякога. Не бе изненадващо, че Беатрис не бе дочула клюките, които следваха Карина, когато минаваше с двуколката си. Дамите на Едгар се стремяха да запазят доброто си държание, както и самата тя, а освен това се страхуваха какво би направил Йохан, ако кажеха истината на Беатрис. Йохан притежаваше този вид натрапваща се мъжественост, която ги караше да потръпват и да желаят (в най-смелите си мечти) да не бяха вече омъжени.
— Не мога да разбера защо Беатрис те плаши. Ти не се плашиш от никой друг. Всички други се плашат от теб — каза Карина.
Йохан отпи от чашата си и застана със смирен израз.
— Тя е красива жена, но никога не те прави щастлив, нали? И никога няма да те направи, защото тя всъщност не те обича. Не те обича, както аз те обичам.
— Така ли мислиш, не знам? — попита Йохан, като се обърна към нея.
— Ако аз бях на нейното място и те обичах, както тя твърди, още тази вечер щях да сложа край на траура. Щях да ти покажа всички трикове, които съм научила от мъжете, и щях да те направя по-щастлив, отколкото можеш дори да мечтаеш. Чувал ли си за номера, наречен «Мохоук клоо»?
— Карина! — заплаши я Йохан.
— Ами това е истина — настояваше тя. — Щом като тя не прекъсва траура си, значи не те обича.
— Страхува се, това е всичко. Не може да се реши.
— А как може да те обича, щом се отнася така с теб?
— Тя не се отнася лошо с мен, просто е объркана.
— Не те обича, Йохан, един ден ще трябва да го признаеш! — Карина се усмихна и поклати глава.
Йохан погледна настрани. Той подозираше, че това, което Карина казва, е истина. Въпреки упорития отказ да се предаде, който е характерен за тези, които обичат, но не са обичани, той се досещаше, че Беатрис се плашеше или просто не беше уверена в себе си, а може би дори смъртта на Лиди я беше засегнала повече, отколкото тя признаваше.
— Карина — каза той с дрезгав глас.
Тя дойде и го хвана за ръката. Той притисна ръцете до челото си и трябваше да преглътне, преди да проговори.
— Някога тя ме накара да се разплача. Надявам се, че няма да е нужно да плача отново.
— Йохан — пошепна Карина, — ти не си човек от дърво и желязо. Ти си от плът и кръв като всички останали. Не трябва да се докарваш до там.
Той я погледна, след това нежно я целуна по сплетената коса.
— За да бъда богат, трябва да съм направен от дърво и желязо. Хората от плът и кръв си остават бедни.
— Ще останеш ли тази нощ? — Тя го погали по страните му.
В мрака на стаята той забеляза една сълза на бузата й, блестяща като отражението на единствената звезда на някой тъмен морски бряг. Тя го целуна, допря меките си устни до изпънатото му гладко избръснато лице. Постави празната си чаша и каза «не» толкова тихо, че тя дори не беше сигурна дали е отговорил.
 

Рано на другата сутрин той облече син вълнен костюм, сложи шапка за дерби и отиде в бръснарницата на Тейтъм. Това бе единствената екстравагантност и разточителство, които си позволяваше. Той седеше на големия бръснарски стол, докато Джек Тейтъм сапунисваше русата му бодлива брада и го бръснеше с оригинален бръснач «Джорджо Уостенхолм». По-късно, след години, Йохан често и неочаквано си припомняше бръснарницата на Тейтъм; острата миризма на медицински спирт, в който Тейтъм вечер натопяваше зъбите си, тракането на ножиците, аромата на бръснарски сапун и начина, по който ранното утринно слънце падаше върху календара на Браун & Бигелоу «Колет»; причината за този спомен бе, че бръсненето му при бръснар беше първата му открита демонстрация на богатство. След Джек Тейтъм нищо, за което харчеше пари, нямаше същия дъх на успех. Освежен, той тръгваше надолу по Конгрес стрийт към работилницата. Тя бе на ъгъла, със зелено боядисани рамки на прозорците и красив златен надпис «Корнелиус (инженеринг)». Когато отваряше вратата, звънчето звънтеше и Сам Чивърс излизаше в своята мазна престилка, плешив, но с бакенбарди и половинки очила на върха на червения му нос, приличащ на Дядо Коледа, който в последната минута поправя шейната си.
— Здравей, Сам — каза тихо Йохан.
Затвори вратата, премина по изтърканите дъски на магазина към щанда и свали палтото си. Сам повдигна преградата и той влезе във вътрешната част, от която се отиваше към складовете и работилниците. Чуковете кънтяха по метала и Йохан забеляза, че най-новите му петролни съоръжения бяха в доста напреднал стадий на изработка.
Фил Маккеог, неговият счетоводител, го очакваше. Той беше млад, много слаб човек, с коса, блестяща от брилянтин, и бели копринени чорапи. Държеше чантата си върху коленете като кученце.
— Рано си дошъл. Мислех, че счетоводителите спят до залез-слънце — каза Йохан.
Маккеог се изкикоти.
— Днес ще се радвате, че не съм се успал. Снощи привърших изчисленията ви.
Сам трябваше да е в работилницата, но знаеше колко важни са тези изчисления и чакаше там с ключ в ръка и с поглед, отправен към Йохан. Той седна. На писалището му имаше попивателна, месингов календар с вчерашна дата, бележник и чаша с моливи. Скръсти големите си ръце и зачака. Маккеог се усмихна, отвори чантата и му подаде сметките.
— Честито — каза той, — вие сте милионер.
Йохан пое книжата и ги прегледа. Не се чувстваше горд, защото този момент се предвиждаше отдавна, от толкова дълго време, през толкова месеци на усилена работа и несполуки, които невинаги бе очаквал. Това, което почувства, беше някаква реабилитация, чувството, че бе прав, че и Господ знаеше, че е прав.
— Добре е, че сте копали на източния край на площадката, това е решаващото — обясни Маккеог. — Дало е повече суров нефт за два месеца, отколкото всички останали за шест. И тези нови резервоари много ще помогнат.
— Е, Сам, това е то. Постигнахме го. — Йохан не можа да сдържи усмивката си.
— Радвам се за вас. Това ще ви донесе каквото желаете. — Сам подаде ръка.
— Хайде да се почерпим — предложи Йохан.
— Без мен — каза Маккеог. — Тази сутрин трябва да прегледам книгите на Шарп и ще ви кажа направо, че те се нуждаят от вниманието на Херкулес.
Те се ръкуваха и след това Фил Маккеог си тръгна. Йохан отиде до секретарката си за папки, извади три чаши и бутилка бренди и сипа във всяка по една глътка.
— Хайде да повикаме Джек, мисля, че това е ден, който трябва да отпразнуваме.
— Щастлив ли сте? — Сам изтри ръце в престилката си.
— Защо да не съм? — погледна учудено Йохан.
— Не знам. Напоследък сте доста мрачен. Хората започват да се питат още колко време вашата вдовица ще седи в обвивките си.
— Значи това било. — Йохан вдигна вежди.
Сам погледна смутено.
— Не искам да съм любопитен. Вие знаете. Но работим от доста дълго време заедно и понякога се чудя. Може би ще ви бъде хубаво, ако се разтоварите. Добре е да имаш приятел, с когото да разговаряш.
Настъпи неудобно мълчание и после Йохан каза:
— Да, Сам, зная.
Сам седна на ръба на писалището, взе една от чашите с бренди, но не отпи.
— Сега ти си богат човек, Йохан. Можеш да пътуваш, където си искаш, да се срещаш, с която жена си поискаш. Няма голяма полза да се прехласваш по една вдовица като тази.
— Сам, аз я обичам.
— Може би, но тя обича ли те? Това питат хората — подсмръкна Сам.
Йохан стана и отиде до прозореца, който гледаше към работилницата. Той виждаше Джек Бийк, тънък и сух, с дълги бакенбарди, как чука по метална греда и каза:
— Някъде дълбоко в сърцето й има любов. Знам, че има. Но тази жена е богиня.
— Никоя жена не е богиня, Йохан.
— Тази е. — Йохан поклати глава. — Тя има силата и мозъка на мъж и все пак е красива жена. Не зная дали я мразя, или боготворя. Но тя ме е хванала точно тук, за сърцето и за мисълта, и не мога да направя нищо.
— Не е моя работа, Йохан. Искам само да ти кажа как ми изглежда на мен. И освен това ми се струва, че гониш някаква сянка, която въобще не съществува. — Сам остави чашата с бренди.
— Може, може и така да е.
Сам извади лулата от джоба си, напълни я с тютюн, драсна клечка кибрит на прозореца и я запали.
— Спал ли си с нея? — попита бавно той.
— Тя не е опасна, докато не мине траурът й.
— Добре, не ти ли е идвало на ум да опиташ?
Очите на Йохан се разшириха, но той не отговори.
— Зная, че звучи грубо, но един мой братовчед от Ню Йорк преследваше една дама, вдовица, почти по същия начин. Една вечер се напи и я вкара в леглото си, за да разбере, че тя се страхува от физическата страна на нещата, тъй като отдавна не е опитвала.
— Аз не съм пияница, една чаша бренди ми е достатъчна.
— Просто се опитвам да ти помогна, Йохан. Понякога ние, старите хора, гледаме на нещата по-направо. Има си време за обноски, има си време и да отидеш и да си вземеш каквото искаш.
— Сам, ти просто не познаваш Беатрис. Не я познаваш.
— Всички жени си приличат. Само лунатиците любовници ги смятат за различни.
— Сам, за бога.
Сам вдигна рамене и захапа лулата си, после я извади и каза:
— Слушай, още една дума ще ти кажа по въпроса. Ако искаш да отидеш в къщата на госпожа Мълинър и ако искаш да бъдеш там няколко часа, без да те прекъсва някой, ще поканя госпожа Елвира Ръсел да дойде с мен на цигулковия концерт. Знам, че винаги ми хвърля по едно око, и това е най-доброто, което мога да направя.
— Това се нарича приятелство, Сам. Мисля, че не бих излязъл с госпожа Елвира Ръсел, както не бих излязъл с някой плешив орел. — Йохан вдигна чаша.
— Искаш ли да го направя?
Настъпи дълго мълчание.
— Не зная, Сам, мисля, че не искам. И във всеки случай сега не се интересувам от това. Време е да замина за Ню Йорк.
— Ню Йорк, ами работата тук?
— Слободиън може да надзирава работата около петрола.
— Ами тук?
Йохан се намръщи, огледа работилницата и каза:
— Ти можеш да се оправяш сам няколко месеца, нали? Ти и Джек? Винаги можете да повикате Фил Маккеог, ако имате проблеми със счетоводството.
— Не разбирам защо заминаваш сега, когато си толкова добре?
— Много просто. Имам един милион долара и трябва да направя нещо с тях. Ако стоиш на едно място, ръждясваш. Искам да напредвам, да правя повече. Искам да вляза в застрахователния бизнес, в корабоплаването, да купя ценни книжа от железниците. Искам да разбера какво става с Уолстрийт. Не искам да съм богаташ, който потрива ръце, а да бъда бизнесмен! — Йохан се изправи.
— А Беатрис?
— Не знам — замисли се Йохан, — може би ще иска да дойде, може би ще си остане тук. Няколко месеца без мен може да й помогнат да вземе решение.
— Наистина ли мислиш така?
— Не зная какво мисля. Но ще трябва да разбера, нали? Не мога да продължавам да танцувам около нейните траурни рокли и панделки.
Сам се приближи.
— Слушай, Йохан, нека поканя Елвира Ръсел да излезе с мен. Нека го направя веднъж и тогава, като останеш насаме с Беатрис, използвай момента. Направи го, преди да заминеш за Ню Йорк.
— Сам…
— Знам какво мислиш. Мислиш си, че не разбирам колко е свята тази дама за теб, че аз въобще нищо не разбирам. Но, рано или късно, ти трябва да направиш нещо. Не може да прекараш живота си, като се въртиш около нея.
Йохан прехвърляше книжата, които му доказваха, че е милионер. После каза:
— По-добре повикай Джек. Хайде да празнуваме, преди да сме ги похарчили.
 

Късно на следващата вечер той все още беше на писалището си. Последното нещо за деня бе да напише на ръка писмо до главното представителство на «Амареро ойл» в Ню Йорк. Още когато намери земно масло в Суитуотър, връзките на Йохан с «Амареро ойл» бяха сърдечни и конструктивни. Той им бе заемал на няколко пъти съоръжения и бе в добри отношения с техните работници и майстори. Имаше малко работа с тях. Всичкото земно масло продаваше на «Колтън ойл» за рафиниране, просто защото техните цени бяха изгодни. Но предвидливостта му на бизнесмен беше такава, че гледаше далеч напред в бъдещето, когато може би някой ден щеше да стане нужда да закупи съоръжения като тези на «Амареро ойл» и щеше да му бъде от полза те да са предварително приятелски настроени.
Писмото се отнасяше за Кайл Ленъкс. Бе приятелско писмо, което всъщност прикриваше истината за това, което Йохан възнамеряваше да направи. Сега, когато имаше повече от един милион долара и когато Джери Слободиън бе казал, че осмият кладенец от Суитуотър дава на ден по двадесет и пет варела, осемте процента на Кайл Ленъкс бързо се превръщаха в цяло състояние. Не че Йохан съжаляваше за цената на Карина, но достатъчното си е достатъчно, особено когато се отнася за човек като Кайл Ленъкс, и след пресмятанията на Фил Маккеог Йохан бе решил да отстрани Ленъкс от пътя си. Във всяко изречение той хвалеше способностите на Кайл Ленъкс като мениджър, макар да знаеше, че «Амареро ойл» не му се доверяваха и го смятаха за неприятел. Той окачестви Ленъкс като «изключителен и разсъдлив» човек, който «си заслужава хляба». После между другото попита дали «Амареро ойл» не би желала да прехвърли договора му с Ленъкс върху «Корнелиус ойл» и по този начин да признае заради заслугите му Йохан за «истински ветеран на полето на петрола».
Той запечата писмото, адресира го, облече палтото си и заключи работилницата за през нощта. Знаеше, че «Амареро ойл» непременно ще приеме неговото предложение, и дори си тананикаше, след като угаси лампите над писалището си. Като сложи веднъж договора с Ленъкс в собствената си каса, нещата ще изглеждат съвсем различно. Осемте процента на Ленъкс ще бъдат спрени веднага, дори и ако Ленъкс се оплаче, защото местните съдилища нямат високо мнение за служещите, които притискат работодателите си, особено когато работодателите са толкова богати и влиятелни като Йохан.
Той излезе от офиса и заключи вратата зад себе си. На улицата бе тъмно и хладен вечерен бриз подухваше, а някъде в далечината се чуваше лай на диви кучета. Чу стъпки по тротоара и като се обърна, видя Сам Чивърс облегнат на стълба, с лула в уста.
— Сам, не те видях.
— Не съм от дълго тук.
— Защо не влезе? Имаше още много бренди от вчера.
Сам се приближи и светлината от някакъв прозорец падаше върху велурената му шапка и синия костюм, който Йохан не беше виждал. Миришеше силно на лавандула.
— Да ти кажа право, малко се смутих.
Йохан се усмихна неудобно.
— Изгледаш облечен като за испанско погребение.
— Е, не съвсем. Но аз съм се облякъл, за да изведа госпожа Елвира Ръсел на разходка тази вечер.
— Мислех, че ще я водиш на цигулков концерт.
Сам оправи лулата си. В мрака на улицата някакъв кон неспокойно дърпаше юздите си.
— Цигулковият концерт е чак в другата сряда, а аз си мислех, че ти се нуждаеш от помощ малко по-рано.
— Сам — каза Йохан, — няма да отида там. Ти можеш да си разхождаш госпожа Ръсел, докато ти отмалеят краката. Аз обаче не мога да отида при Беатрис с каквото и да е лично предложение, докато тя е в траур, това е всичко.
— Йохан — въздъхна Сам, — ти си доста глупав за един милионер. Главата ти не може ли да побере, че Беатрис седи, хапе устните си и просто чака да отидеш и да я измъкнеш от тези траурни одежди. Тя иска ти да го направиш, Йохан. Тя има нужда ти да го направиш. Иначе няма да има чувството, че си я гонил и хванал. Една жена трябва да бъде хваната и това е една от азбучните истини в живота.
— Занасям това писмо до офиса на «Уелс Фигаро» и после отивам да вечерям. След това се връщам вкъщи и си лягам. Ще анализирам нефтените обработки, докато заспя. — Йохан пое дълбоко въздух.
Сам го хвана за ръката. Старият специалист си помисли за минута какви думи са му нужни, за да придума Йохан да опита шанса си при Беатрис, но след това сухо добави:
— Колко годишен си, Йохан?
— Тридесет, защо?
— Питам, така. Струва ми се, че тридесет години са доста, за да не бъдеш още женен. Какво ще стане с всички тези пари, които имаш, ако умреш и нямаш наследник?
— Не планирам още да умирам.
— Никой никога не планира.
— Е, добре, дори и да умра. Няма да се тревожа много за парите си, нали ще бъда мъртъв?
— Трябва много да бъдеш убеждаван — въздъхна Сам.
— Няма да отида при Беатрис тази вечер, Сам, и това е последната ми дума.
— И ще ме оставиш да страдам цяла вечер с Елвира Ръсел за нищо? Обещал съм й и не мога да откажа.
— Сам, няма да отида.
— Страхуваш се.
— Може би.
— Е, добре — Сам бутна шапката си назад, — ще дойдеш ли с мен до вратата на госпожа Елвира Ръсел. Страх ме е да се изправя сам пред тази стара гарга.
Йохан го изгледа и после кимна.
— Добре, но следващия път, преди да каниш стари дами на разходка, първо ме питай.
Те прекосиха улицата под хладната светлина на луната. В мрака се носеха миризми на наденици, подправки и прах. Някой дрънкаше на пиано, а друг спореше на висок глас.
— Мислех си — каза Сам, като вървяха един до друг надолу по Кърни стрийт. — Този град е твърде малък за теб сега, ти си прав, като мислиш за Ню Йорк.
Йохан гледаше напред към осветената веранда на двуетажната дървена къща на госпожа Елвира Ръсел.
— Не толкова за Ню Йорк, Сам, а за целия свят.
Стигнаха до предната врата и Сам позвъни.
— Мислех си да заведа госпожа Ръсел до черквата. Чух, че тази вечер ще има хорово изпълнение.
Те чуха стъпки и след това госпожа Ръсел се появи на вратата. Тя бе много висока жена с широки рамене, от които върху тялото й без бюст се спускаха набраните рокли като платнище върху старо оръдие. Лицето й бе голямо като на бивол и косата й бе замотана в една бърканица от стоманеносиви плитки. Тя облиза устните си готова за флирт.
— Сам Чивърс! Ами ти си дошъл рано. И вие също, господин Корнелиус. Не знаех, че и вие ще дойдете.
— Не идвам, просто се разходих със Сам. — Йохан се изкашля. — Сега ще ви кажа лека нощ.
— Ще си взема наметката — разбърза се госпожа Ръсел. — Ще влезеш ли, Сам Чивърс. Няма да се бавя повече от минутка.
— Лека нощ, Сам. Лека нощ, госпожа Ръсел — каза Йохан и се готвеше да тръгне, когато чу Беатрис да вика:
— Йохан, ти ли си?
Йохан се обърна и изгледа Сам кисело. Сам се забави за момент и после каза:
— Точно така, госпожа Мълинър, той си отива.
Беатрис мина по осветения коридор и се спря на входната врата. Тя бе облечена в дълга обикновена рокля от тъмнокафяв памучен плат, което напомни на Йохан за роклята, която Карина носеше през първия ден, когато я видя. На светлината на газената лампа Беатрис приличаше на богиня повече от всякога и изглеждаше още по-красива.
— Не си отивай — каза тя. — Защо не останеш за едно шери?
Госпожа Елвира Ръсел оправяше бързо ресните на наметката си и забождаше шапката си.
— Ако господин Корнелиус остане, Беатрис, ще трябва да остана и аз, а аз не съм склонна. През целия ден с нетърпение очаквах тази разходка с господин Чивърс.
— Той може да остане за пет минути, лельо Елвира, достатъчно голяма съм.
— Братовчедка ти Корийн обичаше също да казва това, а беше изнасилена от продавача на риба.
— Поне на триста мили оттук няма продавачи на риба. — Беатрис се усмихна с мистичната си усмивка.
— Много добре! Но само за пет минути. Не искам къщата ми да дава повод за приказки.
Йохан, с шапка в ръка, се почувства неспокоен и неудобно.
— Трябва да довършвам доста работа и трябва да наваксам.
— Можеш да отделиш пет минути — настояваше Беатрис. — Влез и ми подай шапката си.
Като минаваше край него, Сам го стисна за лакътя. Несигурен, той спря на средата, но после тръгна след Беатрис и влезе в старомодната всекидневна. Прозорците са били затворени през целия ден и стаята бе неприятно задушна.
Беатрис седна на единия край на коженото канапе и каза:
— Шерито е от лявата ти страна. За мен по-малко.
Йохан отвори бюфета, взе две чаши и сипа.
— Днес мислех за теб — продължи Беатрис.
— Така ли? — огледа се той.
— Мислех си как навлезе в живота ми, като се нуждаеше от моята помощ, и как аз навлязох в твоя живот, като се нуждаех от твоята помощ. Това показва, че в живота има някакъв комичен баланс, не мислиш ли така?
Йохан подаде чашата на Беатрис. Зад него вратата се затвори и Сам Чивърс и Елвира Ръсел тръгнаха на разходка. Йохан се чудеше колко ли ще се бавят. Той се изкашля и се настани на другия край на канапето.
— Хайде за твоя милион — каза Беатрис и вдигна чашата.
— И за теб — отговори Йохан много по-спокойно.
Те пиха и си размениха смутени усмивки.
— Странно е, че сме сами — забеляза Беатрис. — Така съм свикнала леля Елвира да е край мен. Тя е много особена, знаеш ли? Чудя се какво би си помислила за всички мои лудории.
— Кафявата рокля означава ли, че вече не си в траур?
Беатрис погледна и поклати глава.
— Не, тя означава, че всичките ми черни рокли са за пране.
— Защо не помислиш… — Йохан погледна чашата си.
— Да помисля, за какво?
— Знаеш какво имам предвид. Да прекъснеш траура.
— Но аз ти казах. Просто още не съм готова.
— Трябва да замина за Ню Йорк, знаеш ли?
— Ню Йорк? — Тя го погледна косо.
— Не мога да остана завинаги в Едгар. Бизнесът е нещо повече от изпомпване на петрол и поправяне на счупени компресори.
— Добре — каза Беатрис малко объркано. — Сигурно трябва.
Йохан не отговори. Беатрис остави чашата си и стана, отиде до камината и се погледна в огледалото над перваза. Погледна се със собствените си очи в огледалото и видя една жена доста приятна, поне за живота, който водеше. И като си помисли, че е тук, в тази овехтяла стая, с този несръчен богаташ, стана й жал за самата нея. Погледна надолу как върти сватбената си халка почти с неудържима нервност.
— Добре, надявам се да свикна.
— Да свикнеш с какво?
На лицето й имаше сдържана усмивка.
— Ще свикна да живея живота си в този забравен град в Западен Тексас, да пия чая си сама и да се чудя дали животът някога е имал нещо друго да ми предложи.
— Беатрис, животът има на склад куп неща за теб.
Тя вдигна ръце, сякаш всичко е безнадеждно.
— Ти си мъж — каза тя. — Мъжът е свободен, той може да отиде, където му харесва, може да ходи в заведения и да пие. Може да кара автомобил и да псува на глас. Може да гласува. А какво може да прави една жена, даже и да има желание? Тя трябва да зависи за всичко от съпруга си. Трябва да зависи от него, дори да му създаде възможност да й изневери.
Йохан потри брадата си. Не знаеше какво да каже.
Беатрис отиде при него и му подаде ръцете си. Този път тя каза по-нежно:
— Нямам намерение да те оскърбявам, Йохан. Ти знаеш, нали? Но вече не съм сигурна в чувствата си. Твоята работа и твоите пари като че ли означават твърде много за теб. Когато съм с теб, имам чувството, че мисълта ти е другаде, винаги мислиш за бизнес, винаги мислиш как да правиш повече пари. Ако ще трябва да живеем някак си заедно, ако аз трябва да имам някакъв живот с теб, трябва да зная, че няма да ме затвориш в някоя къща сама, трептяща за любов, когато ти си далеч — в Ню Йорк, Вашингтон или Сан Франциско, гонещ доларите и забравил съпругата си. Така стана с Лидмър. Той ме оставяше в затвор, когато отиваше на работа. Не виждаш ли, че една жена е свободна, само когато съпругът й е до нея?
— Ти смяташ, че не мога да те направя щастлива? — Йохан се изкашля.
— Йохан… нуждая се от сигурност. Трябва да знам, че няма да се отнасяш с мен като Лиди. Трябва да съм сигурна, че каквото и да се случи, твоите чувства ще бъдат на първо място и преди бизнеса. Винаги, без уговорки!
Той я погледна объркан. Въобще не можеше да я разбере. Беше дошла да живее в Едгар, за да бъдат заедно по време на нейния траур и евентуално да се оженят. Всъщност така си мислеше той, че стоят нещата. А тя продължи траура си неопределено време и като минаваха месеците, той започна да си мисли, че е най-добре да се занимава с печелене на все повече и повече пари и така да изчаква времето. А сега, като отиваше в Ню Йорк, изглеждаше, че тя въобще си е променила намерението и поставя условия, за да се омъжи за него.
Това, което не знаеше, беше, че Беатрис ужасно се страхуваше. Непрекъснато отлагаше деня на прекъсването на траура. Не защото се страхуваше от женитбата изобщо, а защото се страхуваше от женитбата с Йохан. Сега той бе различен от онзи млад надежден Йохан, с когото кокетно бе флиртувала в своя дом. От тогава насам той си спечели свои собствени пари, научи се да ги управлява, стана по-рязък, по-бърз и по-мъдър. Едно време тя можеше да го управлява, да го върти на пръста си, а сега той можеше да прави това с нея и би го правил, ако съзнаваше колко малко влияние има тя над него. Той все още я обожаваше, още я обичаше, но тя знаеше, че веднъж влязъл в истинско общество и придобил истинско богатство, тя вероятно ще го загуби завинаги.
Алтернативата я държеше будна нощем. Ако Йохан я остави в Едгар, тя ще заседне в това душно общество без средства, освен тези, които й остави Лиди, и няма да има компания. Но ако се омъжи за него и тръгне с него, тя познаваше своите светски умения и колкото и грандиозни да се струваха те на дамите от Едгар, тя щеше да изглежда безнадеждно недодялана в сравнение с прекрасния протокол на домакините от големите градове. Само Беатрис си знаеше колко голям беше нейният страх от обществено унижение. Той бе почти по-голям от страха й да остане самотна.
— Имам нужда да бъда закриляна и галена, както се полага на всяка жена. Имам нужда от сигурността на моя собствен дом, както и да зная, че няма да ме изоставяш, когато пътуваш по бизнес. Не желая да бъда вдовица на петролен кладенец или на компресор, а дори и на Уолстрийт. Ако ние се оженим, искам да бъдеш тук при мен като мой внимателен съпруг.
— Не съм ли бил внимателен до сега? — Йохан посегна към ръката й.
— Но ти си внимателен и към бизнеса си.
— Разбира се, кой мъж не е?
Беатрис се усмихна тъжно.
— Когато те срещах за първи път, ти казах, че съм жадна за обич. Аз съм жена с обич в себе си. Но жената не може да търси обич по честен път както мъжа и затова искам да знам, че ще ми построиш къща и в тази къща ти ще бъдеш постоянно и по-внимателен към мен, отколкото към каквото и да е друго или който и да е друг в живота ти. Ти искаш да ти бъда вярна, нали?
— Разбира се.
— Разбира се! Но това означава, че и аз искам ти да ми бъдеш верен!
— Ще ти бъда, заклевам се!
Тя седна до него, взе ръцете му и го целуна леко по края на носа.
— Тогава няма да отидеш в Ню Йорк?
— Трябва да отида. — Той я изгледа отблизо.
— Даже и да означава, че ние не можем да се оженим?
— Беатрис, не разбирам!
— Йохан, така трябва да бъде. Цял живот съм била пренебрегвана в любовта! Никога не узнах какво означава да живея горда и обичана от мъжа, когото желая. Имам нужда да бъда обичана, Йохан, през всички часове и минути и секунди от живота си. Ако искаш да се ожениш за мен, ако искаш да хвърля траура си, трябва да ми обещаеш любов завинаги и всякога!
Йохан мълчеше. Той чуваше ударите на сърцето си, смутени и бавни. Месинговият часовник над камината замърка бавно и започна да звъни по един сложен начин почти цяла минута.
— Може да ме целунеш, ако желаеш — пошепна Беатрис.
Той я погледна.
— Искаш ли доказателства от мен? Да не си загрижен, че от теб ще се иска любов, без да ти се отвръща?
— Не зная — каза с несигурен глас той. — Ти сякаш не си на себе си. Преди малко не можеше човек да те накара да говориш за женитба, а сега настояваш.
— Може би съзнавам какво се изплъзва от ръцете ми. Може би съм решила.
— Решила си какво?
— Че ти си наистина човекът, от когото се нуждая.
— Не разбирам какво така изведнъж те накара…
Тя се усмихна малко странно.
— Има ли значение. Има ли нещо друго значение, освен нас?
— Да… понякога има.
Тя се премести още по-близо до него и той почувства как сърцето му се сви още повече. Нейният парфюм, който удряше направо в главата, сякаш помътняваше мисълта му. През леката памучна рокля нейното тяло бе много топло и примамливо и той съвсем неочаквано почувства някаква страст към нея.
— Няма да отидеш, нали? — пошепна тя.
— Беатрис, ти не можеш да спреш естественото течение на реката. Щом трябва да отида в Ню Йорк, значи трябва да отида. Това е животът ми, това съм аз.
Тя обви с ръце шията му. Той се задъхваше.
— Не ме ли обичаш? — подмамваше го тя. — Ти казваше, че ме обожаваш.
— Боже господи, да.
— Тогава кажи, че няма да заминеш. Така ще се ожениш за мен и ще останеш винаги при мен. Обещай ми това.
— Беатрис, това е всичко.
— Няма ли да ми дадеш всичко? Не ме ли обожаваш?
— Разбира се. Повече от живота си, не ми ли вярваш?
Тя го целуна първо по страните й после по устните. Устните й бяха непоносимо меки и сладки като чуден плод, който той искаше да отхапе и изяде. Чувстваше гърдите й до себе си, тежки и здрави. Дълбоко в себе си той усещаше горещина и напрегнатост, които можеха да го надвият.
Той я отблъсна. Косата му бе разчорлена и имаше чувството, че се опитва да отхвърли тежък товар.
— Траурът ти, какво става с него?
— Свърши се. Трябва само да кажеш и да се ожениш за мен. Кажи, че ще останеш с мен, обещай ми, обещай ми и няма да има траур вече.
Ръката й докосна мястото между бедрата му и той потръпна.
— Скъпи мой Йохан — пошепна тя и се притисна още по-плътно към него, — трябва само да обещаеш.
— Беатрис, това е…
Главата му клюмна и той притвори очи. Разкъсваше се от страх и от страст толкова много, че едва можеше да мисли.
— Обещай — казваше тихо тя. — Моля те, обещай.
— Ти искаш всичко. — Той отвори очи и каза с прегракнал глас: — Аз те обичам. Въобще не можеш да разбереш колко много те обичам. Но ти искаш всичко.
— Обещай — молеше тя, сгушена в него. Ръката й го галеше по бедрото и китката й докосваше най-чувствителното му място.
Той дълбоко въздъхна и вдигна глава.
— Погледни — каза тя и извади кожения му портфейл от дрехата. Тя му го беше подарила за миналата Коледа и му бе пожелала да го напълни до пръсване. Отвори го и извади парите — петстотин-шестстотин долара по един, по пет, по десет, по двадесет. Стана и смачка парите в ръката си. — Това ли искаш вместо мен? Още повече от това? Не ти ли стигат вече? Ти си милионер! Имаш петролни кладенци. Ако останеш тук, в Едгар, ако се ожениш за мен, ще имаш и двете — и мен, и пари!
Със светнали очи тя хвърли парите нагоре, във въздуха, и стаята се напълни с хвърчащи банкноти. И когато те се разпръснаха по килима, тя повдигна роклята си и седна сред тях, един прелъстителен реверанс сред купчина банкноти.
Йохан я гледаше в екстаз. Дългите й добре оформени крака блестяха в черните копринени чорапи. Той виждаше черните й жартиери и края на черния корсет. Не носеше долни гащи и той можа да забележи черни къдри.
— О, Йохан — усмихна му се тя. — Не се променяй. Нека да бъдем такива, каквито бяхме в първия ден, когато ти дойде на чай. Имахме орехова торта, спомняш ли си?
Той се изправи. Главата му бучеше. Свали палтото си, след това още по-бързо разкопча жилетката си, разхлаби маншетите си. Докато правеше всичко това, Беатрис лежеше на земята сред разхвърляните пари и протягаше ръце към него, примамвайки го. Мускулите му трепереха в предчувствие, а гърдите му се надигаха. Той чувстваше, че сякаш е изгубил контрол над себе си и действа като вдървена подскачаща кукла от куклен театър. Облечен само с прилепналите по него долни дрехи, отворени отпред, той приклекна върху шумящите долари, сграбчи с двете си големи мускулести ръце блестящите й бедра и ги разтвори.
— Вземи ме — примамваше го тя. — Имала съм много, но нито един като теб, Йохан, обладай ме.
Той се облегна над нея, задъхващ се от напрежение и страст, и зарови червеникавата си глава в нейните влажни черни къдрици. Тя притегли лицето му към себе си и го целуна жестоко, жадно, сякаш искаше да откъсне ушите му или да одере кожата от лицето му.
— Обещай — дишаше тежко тя, когато той се канеше да я обладае за първи път. — Обещай, че ще останеш. Обещай, че ще ме обичаш и ще ме пазиш, обещай, че никога няма да ме напуснеш. Обещай, че няма да отидеш в Ню Йорк.
Очите на Йохан бяха здраво затворени. Чувстваше, че е толкова близо до Беатрис, колкото не можеше да си представи, и все пак хиляди и хиляди мили далеч. Той я обичаше толкова много, че едва можеше да си поеме дъх и почувства влагата и топлината й като целувка на сирена.
— Обещай — настояваше тя.
Той издаде звук, който и на него самия му заприлича на хълцане.
— Обещавам — каза той и тя се отвори за него и го пое.
Беше кратко, алчно, шумно и така всеобземащо, че и двамата крещяха един на друг в своята сласт. Доларовите банкноти, по пет, по десет и по двадесет шумоляха край тях, докато те се любеха с всичката си страст и жажда, и Йохан влагаше всичко, което се беше трупало през цялото време, толкова дълго, и беше толкова голямо, че заплашваше да се срути върху него. После Беатрис изкрещя като койот и заби ноктите си в гърба му, което предизвика безкрайно сладостно освобождаване и когато и последните тръпки преминаха, той чувстваше, че се е отделил от света, напуснал е Тексас и лети в простора сред звездите.
В следващия миг Беатрис лежеше до него, целуваше го и му шепнеше.
— Ти обеща. О, ти си чудесен. Ти обеща.
Йохан се чувстваше зашеметен, освободен, понесен от вълните на любовта, и като че ли не можеше да повярва. Държеше я в обятията си, галеше чудно мекото й лице и уши. Целуваше я с голяма нежност и едва прошепна с дрезгав глас:
— Обичам те, Беатрис, боже господи, обичам те повече, отколкото мога да ти кажа.
Клепачите на Беатрис бяха влажни от сълзи. Тя го целуваше леко като пеперуда — едва докосваше устните му. На челото й имаше следи от страх, но тя бе обзета от възбудата на тяхната любов и страховете за бъдещето нямаха значение за нея, сега тя знаеше, че никога няма да може да обясни на Йохан какво означаваше за нея да не е била толкова дълго с мъж.
— Сега е по-добре да се облечем, леля Елвира скоро ще се върне — каза тя нежно.
Йохан я целуна отново и притисна главата й към гърдите си.
— Бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи.
Беатрис седеше на пода, докато той събираше дрехите си.
Когато оправяше връзката си пред огледалото, тя каза:
— Утре ще обявя, че траурът ми свършва и че сме сгодени. После може да потърсим място за нашата нова къща.
Той прибираше връзката си и се обърна към нея. Тъкмо се канеше да й каже нещо, и на вратата се почука.
— Това трябва да е леля Елвира, забравила е ключа си. Бързо, Йохан, отвори й, докато си закопчая роклята. Погледни, на пода си оставил пари.
Йохан отвори вратата. Там в бледата светлина стоеше момче от телеграфната станция «Уестърн юнион». То беше с очила и разрошена руса коса. Подаде несръчно един плик и каза:
— Телеграма, сър, от Нови Орлеан, адресирана до госпожа Мълинър.
Йохан сви вежди и бръкна в джобчето на жилетката си за монета. Не знаеше, че Беатрис има познати в Нови Орлеан, да не говорим за това, че някой може да й изпрати телеграма.
— Сестра й е починала — каза услужливо момчето. — Умряла е от туберкулоза. Изпращат племенника й да живее в Едгар.
Беатрис, като прибираше косата си, влезе в хола и попита:
— Кой е, Йохан? Какво е станало?
Йохан се обърна и й подаде телеграмата със студено неодобрение.
— Преди да я отвориш, искам да знаеш, че те обичам.
 

Момчето стоеше на перона на железопътната станция в Бротън, облечено в двуреден английски костюм с еластични бричове, лъснати обувки и чиста бяла кърпичка в горния джоб на дрехата. Край него имаше картонен куфар с евтини закопчалки и прикачен плик, какъвто имаше и в ръката. Влакът отдавна беше изчезнал зад завоя, момчето чакаше вече два часа. Небето се бе променило от светлосиньо в тъмноиндигово.
Началникът на гарата, приятен човек с червеникава коса и с остра шапка и часовник, който събираше таксите за билетите и чистеше наоколо, излезе и се приближи до момчето с ръце в джобовете. Тананикаше си някаква песничка.
— Твоите хора още ли не идват да те вземат? Струва ми се, че чакаш от доста време.
Момчето погледна. То беше бледо и сериозно, на около девет години. Докосна шапката си, преди да отговори, което показа, че е добре възпитано. Имаше много светли сини очи, изглеждаше уморено и жадно.
— Един приятел ще дойде да ме вземе, сър. Новият господин на леля ми ще дойде с автомобил.
Началникът на гарата се клатушкаше на пети и пръсти и каза:
— Така значи. Обзалагам се, че нещо се е случило. Винаги съм казвал, че автомобилите не могат да издържат. Аз самият съм железничар и не бих пътувал без релси. Баща ми е бил железничар по линията Тексас-Пасифика и той казваше, че ако хората искат да пътуват когато и където си искат, Господ трябва да постави релси и тук, и там, на всички места.
— Името на новия приятел на леля ми е господин Корнелиус, сър — каза момчето.
— Влез вътре. — Железничарят се обърна и го погледна.
Той взе куфара му, за да не би някому да се хареса, което не бе много вероятно, тъй като съдържаше само чисто бельо и една книга за известни герои на Запада, подарена от баща му, когато е бил шестгодишен. После го въведе в канцеларията си, задушна и с множество закачени разписания на влакове. Имаше и един часовник, който така трудно отмерваше времето, че момчето очакваше той да спре всяка минута, но това все не ставаше.
— Седни.
Имаше дървена щайга с мазни резервни части, където момчето седна. Железничарят отвори и затвори почти всички чекмеджета, докато накрая намери кутия с остарели фъстъкови бонбони и му предложи, но то отказа, а той самият задъвка един бонбон.
— Предполагам, че леля ти е Беатрис Мълинър, вдовицата?
— Да — прошепна момчето.
Железничарят се наведе и прочете бележката на момчето: «Даниел Форстър, за госпожа Беатрис Мълинър, Кърни стрийт, Едгар, Тексас. Да бъде прибран».
— Станало ли е нещо — попита момчето. — Да не се е объркало нещо?
— Не съвсем, Даниел Форстър. — Железничарят се облегна на въртящия се стол. — Но аз мисля, че си достатъчно голям, за да знаеш какво мислят хората тук за господин Корнелиус, новия господин на леля ти, и аз те съветвам да го запомниш.
Момчето си спомни за майка си и макар да слушаше червенокосия господин, буца застана на гърлото му и то бе готово да се разплаче. След два часа на гарата вече му липсваше редовният чай с мляко, чувстваше мъчителен копнеж по тихата къща и благородния квартал в покрайнините на Нови Орлеан с овощните и цветните градини и като притвори очи, почти видя синята покривка на масата, където обикновено пиеше млякото си, преди да излезе да играе.
— Не трябва да мислиш, че съм лош — продължи началникът на гарата, — но те харесвам. Ти си добро момче и мисля, че предупреден значи въоръжен. Повярвай ми, Йохан Корнелиус е твърд човек, твърд като скала. Богат е адски много, но според това, което чувам, забогатял е повече с измама, отколкото с усилена работа и всеки, който се изпречи на пътя му, бива отблъснат и захвърлен. Чувал съм странни неща за неговите номера, казвам ти, и ще бъде добре и за теб, и за госпожа Мълинър, ако се поослушате малко.
— Нищо не се е объркало, нали? — попита страхливо момчето.
— Не съвсем, но ти сам ще видиш. — Железничарят се опита да извади бонбона измежду зъбите си. — Предупредил съм те и нищо не бива да те изненадва. Ако някога имаш нужда, изпрати бележка на Джек Бийк, той е стар познат железничар от Санта Фе и ще направи всичко бележката да стигне до мен.
— Не съм сигурен за какво ме предупреждавате. — Момчето хапеше устните си. — Мисля, че не разбирам добре.
Началник-гарата сложи ръка на рамото му.
— Даниел Форстър, има още много да растеш, преди да мога да ти кажа всичко. Но ти се ослушвай и ще бъдеш готов, когато влакът пристигне.
Почти в същия момент се чу остро изсвирване на автомобил.
— Това трябва да е той. Готов ли си? — попита железничарят.
— Малко ме е страх — отговори момчето.
— Не, не е той. Ето, вземи това. Пази го и при нужда го надуй.
Той подаде на Даниел истинска метална железничарска свирка с месингова халка и зелен шнур. Даниел я пое колебливо, но после бързо я прибра в джоба си.
— Благодаря — каза той учтиво. — Ще оценя вашата щедрост.
— Тръгвай сега, ето ти чантата и ако се почувстваш нещастен, помни твоя стар приятел и ела насам да се видим пак. Името ми е К. Джоунс, началник-гара.
Даниел почтително се ръкува, взе куфара си и излезе навън. Автомобилът на Йохан чакаше на двора, а самият Йохан седеше зад кормилото с бяло късо палто и очи, скрити зад тъмните очила. Особено след предупреждението на К. Джоунс новият господин на леля му му се стори като фантастичен човекоядец и впечатлението му не се промени, защото Йохан седеше мълчалив и неподвижен, докато той се мъчеше да вкара куфара в колата. Качи се отпред и зачака нещо да стане. А там, на вратата, началник-гарата стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше, подсвирквайки любимата си мелодия.
— Знаеш ли кой съм? — попита Йохан.
— Да, сър — отговори Даниел много тихо.
— Какво каза? — попита Йохан по-високо.
— Казах да, сър.
— Добре, щом като знаеш кой съм, защо не си свали шапката? — Йохан погледна момчето иззад очилата си.
— Съжалявам, сър — почервеня момчето.
— Няма защо да съжаляваш. — Неочаквано Йохан се засмя и го погледна. — Когато бях малък, ме учеха да правя същото и ако не го правех, ме пляскаха. За едно момче маниерите са много важно нещо. Те ти помагат да оцелееш в един живот, създаден само за възрастни.
Даниел беше съвсем объркан. Нямаше време да се замисли върху странните думи, защото Йохан му каза:
— Дръж се здраво!
Освободи спирачката, включи скоростите и подкара с три силни гърмежа. Йохан караше така, сякаш имаше само две възможности — или да спре, или да кара направо през грапавини и издатини по втвърдените от слънцето пътища на Бротън. Даниел подскачаше нагоре-надолу върху седалката, той не бе пътувал с автомобил и бе много уплашен от праха, шума и скоростта. Йохан бе надвесен над кормилото, сякаш от тази поза зависеше скоростта на колата.
— Най-бързата машина в околността! — извика Йохан, когато се изкачваха по главната улица на Бротън. — Какво мислиш, а?
Даниел, с пребледняло лице, не можа да отговори, само опита да се усмихне.
Минаха през чистата представителна част на центъра, покрай млечния бар на Хауърд, покрай къщи, магазини и обори и се отправиха на север, в равнината, под надвисналото лилаво небе. Вятърът и прахът брулеха лицата им. Даниел трябваше здраво да затвори очи и да държи носната си кърпа пред носа, за да се предпази от праха.
— Нищо не развлича така, както возенето с автомобил. Нямаш време да бъдеш мрачен като във влака — каза Йохан.
Даниел не знаеше какво да отговори и дали въобще трябва да отговаря. Каквото и да бе му наговорил К. Джоунс за новия господин на леля му, Йохан Корнелиус изглеждаше доста енергичен и приятен. Дали наистина беше твърд като скала, бе друг въпрос, но Даниел бе достатъчно голям да предположи, че един мъж може да бъде твърд като скала с партньорите си в бизнеса, а иначе да се държи учтиво и мило с приятелите си.
— Мисля, че в Тексас е още доста диво — осмели се да каже той. — Има ли още разбойници?
Даниел почака Йохан, за да продължи или да обясни какво има предвид, но изглежда, той нямаше намерение да говори. Пътуваха мълчаливо още две-три минути през ветровито плато с някаква виолетова следа на хоризонта, която подсказваше къде би могло да се намират планини или облаци. После Йохан извади от джоба си пакет в пергамент и го подаде на Даниел.
— Сандвичи от студено говеждо. Беатрис ги приготви за теб.
Даниел ги пое с благодарност и попита учтиво:
— Бихте ли желали един, сър?
Макар Йохан да говореше малко и което казваше, да беше пълно със загадки, на Даниел започваше да му харесва. Той бе мъжествен. Караше с голяма скорост и у него имаше нещо героично и по-голямо от самия живот.
— Много благодаря — отговори Йохан, взе един сандвич и го смачка в устата си, докато караше.
— Това място ще бъде добро за теб, знаеш ли? — каза той с пълна уста. — То е диво и на теб точно това ти трябва. Започваш да живееш нов живот и оставяш миналото зад себе си. Аз ще ти помогна. Забрави тъжните неща, които са ти се случили, и започни наново.
Преди да отговори, Даниел преглътна така, както майка му го беше научила. Изглеждаше му странно, че Йохан настояваше да сваля шапка, а сега му говореше с пълна уста.
— Началник-гарата ми каза, че вие сте твърд като скала.
— Той ли каза това? — Йохан се обърна и го погледна през очилата си. — Точно това ли са неговите думи?
— Да, сър. «Твърд като скала», каза той и освен това, че мамите хората.
— Мамя хората? Какво има предвид?
Даниел се намръщи. Не беше сигурен дали трябваше да издава К. Джоунс. Но в същото време Йохан беше господинът на Беатрис! И щом Беатрис го обича, а Даниел чувстваше, че и той е приятелски настроен, тогава какво лошо има в това? Може би К. Джоунс се е спречкал с Йохан Корнелиус и го беше яд. С началниците на гарата никога не можеш да бъдеш сигурен.
— Не знам — каза той неуверено. — Всъщност той не обясни.
Йохан погледна Даниел за момент и след това насочи вниманието си към кормилото. Последните палещи лъчи на слънцето се отразяваха в очилата му и пламтяха така, сякаш очите му бяха божествени огнени ланцети.
— Добре — каза той най-сетне. — Предполагам, че казаното е вярно.
Даниел отхапа пак от сандвича, след това бързо го остави и се хвана здраво за седалката. Пътят беше набразден от копита на добитък, най-напред разкалян, а после така изпечен, че автомобилът се клатеше и тракаше.
— Това е земя на сурови хора — каза Йохан. — Дошли са, когато тук не е имало нищо, освен прерия и прах. Гордеят се със своята твърдост и ако искаш да ги направиш по-добри, трябва да бъдеш още по-твърд. Опитвам се да направя богатството си тук, Даниел, и затова се държа така.
Замълча за малко и после продължи.
— Когато дойдох в Америка, нямах нищо и никого. Бях по-зле от теб, защото нямах лели или приятели. А когато си сам, трябва да се отделиш от нищото, научаваш се да държиш всичко в себе си и да не показваш на никого, че си засегнат, разочарован или ядосан и дори, че си щастлив, ако въобще си щастлив. Ако само веднъж им покажеш нещо, те обръщат твоите слабости срещу теб и преди да разбереш какво става, отново ще бъдеш най-долу.
Даниел си мислеше, че разбира. Искаше му се да чуе повече, но изглежда, Йохан нямаше какво повече да казва. Продължиха да пътуват в мълчание.
— Леля Беатрис добре ли е, сър? — попита най-сетне Даниел.
Йохан го погледна. Той се бе замислил за Карина.
— Тъжна е поради смъртта на майка ти, но иначе е добре.
Йохан извади носната си кърпа и шумно изчисти носа си от праха.
— Щяхме да се женим — добави той.
— Щяхте? Значи ли, че няма да се жените?
— Не съм сигурен. Досега не се оженихме поради траура за вуйчо ти Лидмър. Сега тя е в траур за твоята майка и това отлага нещата за дълго време. Предполагам, че накрая ще се оженим. Твоята леля е много привлекателна и упорита дама.
— Не познавам леля Беатрис, сър. Идвала е да ни види само веднъж, а тогава бях малък.
Йохан кимна.
— Сега ще я опознаеш. Тя е дама от начало до край, бъди сигурен.
— Вие като че ли я харесвате? — Даниел погледна сериозно.
Йохан не се обърна. Остана наведен над кормилото. Очите му бяха втренчени в смрачаващата се далечина.
Беше притъмняло, когато пристигнаха в Едгар. Даниел мислеше, че е доста разнебитен и занемарен. Той бе свикнал на пищните тропически градини и елегантно изкованото желязо на Нови Орлеан. Няколко души в старомодни костюми приказваха на ъгъла на улицата и когато Йохан в своя бял костюм и с очила мина край тях, те се извъртяха на петите си и го изгледаха. Даниел се обърна да ги види и се учуди, че не изглеждат много приятелски настроени. Може би Йохан се бе отнасял с тях сурово и не го обичаха. Завиха на главния площад и затракаха по Кърни стрийт. На Даниел тя му се стори запустяла улица с дървени къщи и трябваше да преглътне, за да не се разплаче.
— Ето ни — каза Йохан. — Тази отляво, с осветената порта.
Като наближиха, видяха друга кола, паркирана край къщата. Беше «Даймлер Бенц», покрита с прах, като че ли е карана дълго и много бързо. Йохан слезе от своя «Ню Орлиънс», свали си очилата и я погледна замислено. Входната врата се отвори и Беатрис се появи с госпожа Елвира Ръсел.
— Даниел, бедно мое момче! — извика Беатрис и с разтворени обятия слезе по стълбите на терасата.
Беатрис носеше черна вечерна копринена рокля, а раменете й бяха покрити с дантела. Меката й тъмна коса бе вдигната нагоре както обикновено. Когато Даниел стигна до нея и го лъхна парфюмът, който, изглежда, беше като на майка му, той избухна в плач и се вкопчи в нея, като се опитваше да прикрие сълзите си.
Йохан стоеше малко настрана, държеше евтиния куфар на Даниел и сериозно наблюдаваше колата «Даймлер Бенц».
— Имаш гост, господин Корнелиус — извика госпожа Ръсел. — Търсил те е вкъщи, но ти си бил още на работа и един от твоите наематели го изпратил тук.
Йохан изтупа праха от палтото си, като минаваше през портата. Беатрис се усмихна и леко го целуна по страната.
— Господин Ленъкс от Амареро е тук. Не зная какво иска. Каза, че трябвало да ти каже нещо много важно.
— Да — каза Йохан и ядосано остави куфара в хола.
Кайл Ленъкс чакаше във всекидневната с чаша шери в ръка. Беше потен и почервенял, като че ли е пил. Йохан влезе в стаята и застана мълчаливо пред него, а Ленъкс го гледаше с неудобство.
— Какво искате? — каза Йохан, като сваляше палтото си.
Кайл Ленъкс се усмихна и седна. Беше още по-раздърпан, отколкото си го спомняше, и с напомадена коса.
— Трудно пътуване, господин Корнелиус, чак от Амареро. Много прах, много мухи. Това е път, който се изминава само ако се налага.
— Да — каза Йохан предпазливо.
Кайл Ленъкс вдигна чашата с шери и я изпи наведнъж, след което изтри устата си с ръкав.
— Хубаво шери. Вдовиците винаги държат хубаво шери; казвам го от собствен опит.
Йохан стоеше мълчаливо на мястото си, без да продума. Само гледаше лъсналото от пот лице на Ленъкс. А той подсмръкна. После сплете пръстите си с дълги черни нокти и каза:
— Истината е, че нещо е тръгнало накриво. Знаеш какво имам предвид?
Почти незабележимо Йохан поклати глава.
— Имам предвид не толкова накриво, колкото в неправилна посока. — Ленъкс извади пура и продължи: — В случая не става дума за крава или момиче, а за плащания. Плащания от осем процента, както се бяхме уговорили и които досега постъпваха редовно по моята сметка.
— Идваш чак от Амареро, за да ми кажеш това? — Йохан повдигна вежди.
— Не бих дошъл, но дочух слухове. — Ленъкс почеса ушите си.
— Винаги съм казвал, че хората, които обръщат внимание на слухове, чуват това, което заслужават — каза Йохан студено.
Кайл Ленъкс вдигна рамене.
— Може би си прав — Кайл Ленъкс вдигна рамене, — но сигурно заслужавах да знам, че ти променяш договора, преди това да стане слух, сигурно заслужавах да чуя, че си решил да задигнеш парите от нашата сделка.
В този момент Беатрис влезе и попита:
— Искате ли още една напитка, господин Ленъкс? Йохан, а ти?
— Даниел добре ли е? — попита Йохан.
— Мисля, че да. Доста е уморен и изтощен. Леля Елвира му приготвя шунка и яйца. Горкото малко дете. Толкова бяха привързани със Сали. Просто ми се плаче за него.
— Господин Ленъкс си тръгва, така че няма нужда от напитка — каза Йохан напрегнато.
— Напротив с удоволствие бих пил още една! — Кайл Ленъкс вдигна празната си чаша. — Нямах намерение да си тръгвам веднага.
— Какво имаш намерение да правиш и какво ще направиш, са две съвсем различни неща — допълни Йохан.
— Да не би да има нещо? Да не би вие двамата да сте се скарали? — Беатрис го погледна страхливо.
Йохан поклати глава.
— Господин Ленъкс си тръгва, това е всичко. И то веднага.
Усмивката на Кайл Ленъкс беше малко изкуствена, но той не се помръдна от канапето.
— Първо трябва да разрешим един проблем от осем процента. Преди това няма да си тръгна. Няма да си тръгна и без твоя подпис за неустойка. Знам какво си направил с моя договор, господин Корнелиус, но в щата на Самотната звезда има закон, който казва, че човек трябва да получи това, което му се полага.
Йохан не отговори. Беатрис не бе го виждала така разярен и тя самата бе изплашена от него. Кайл Ленъкс обаче не изглеждаше впечатлен. Той седеше и си чистеше зъбите, като гледаше Йохан, както жаба може да гледа лъв.
— Ти можеш да ме изядеш, но, по дяволите, няма да ти хареса на вкус.
— Разбира се, осем процента не е чак толкова много — опита се тя да каже помирително.
Кайл Ленъкс хвърли презрителен поглед към нея.
— Осем процента от един милион долара са осемдесет хиляди долара — каза той със сух глас. — И ако това ви се струва не толкова голяма сума, тогава може би ми дължите повече, отколкото признавате?
Беатрис се обърна към Йохан зачервена и смутена, но той не сваляше погледа си от Ленъкс, макар че хвана ръката й, за да я успокои.
— Господин Ленъкс е прав. Осемдесет хиляди долара, дали ги признаваме, че са толкова, или не, са осемдесет хиляди долара и те са повече, отколкото той ще получи — каза тихо той.
Ленъкс захапа пурата си, извади клечка кибрит и я драсна в подметката си. Докато палеше, той гледаше Йохан студено през облака от дим. За момент тримата застанаха неподвижно и Йохан почувства това странно усещане на съдбовност, сякаш историята на неговия живот се стоварваше върху тях и той знаеше, че това, което щеше да се случи, е така неизбежно, както беше покупката на Карина. И по необясними за него причини това бе решителен момент в кариерата му.
— Ти се самозабравяш! Забравяш за какво дължиш тези осемдесет хиляди долара.
— Предлагам да излезеш, преди да си ни обидил още повече.
— Обидил? Ти ми говориш за обида? Знае ли дамата каква услуга съм ти направил, услуга, която си струва всичките тези пари?
Йохан чувстваше как сърцето му бие бавно, със задушаващи удари. Знаеше, че обича Беатрис повече, отколкото си мислеше, че е възможно, и не му оставаше друго, освен да погледне надолу към килима, където я беше обладал за първи и единствен път. Той я държеше за ръката така здраво, че й причиняваше болка, и когато тя разтвори пръстите му, за да се освободи, той имаше смътното и страшно предчувствие, че я беше докоснал за последен път.
— Услуга? Каква услуга? За какво говорите? Каква услуга е можел да иска от вас господин Корнелиус? — попита тя Ленъкс.
Кайл Ленъкс се изправи. Едва сега те забелязаха колко е пиян. Той се приближи до Беатрис и отхвърли мазната си коса с отрупаните си с пръстени ръце.
— Попитайте господин Корнелиус. Той е вашият кавалер, мадам, освен ако клюките не са верни. Разбира се, един кавалер не трябва да има тайни от своята дама.
— Йохан, каква е тази услуга? Какво има предвид той? — Беатрис погледна Йохан с неудобство.
— Беше малко частна работа, за която господин Ленъкс бе решил да не говори.
— Йохан — настояваше Беатрис, — искам да знам. Разбира се, че не трябва да крием нищо един от друг. Не, ако ще се…
— Въпрос без значение — рязко отвърна Йохан. — А сега, Ленъкс, можеш да си отиваш, и то веднага.
— О, не — Ленъкс се засмя и се задави. — Няма да се отървеш от мен така лесно. Искам подписана от теб бележка точно сега или няма да направя нито крачка.
— Сега ти си мой служещ. Не забравяй. И тръгвай, преди да съм те изхвърлил.
Ленъкс взе шишето с шери и си сипа с треперещи ръце, а Беатрис се уплаши да не счупи чашата и кристалното шише. После нахално вдигна чаша, погледна презрително към Йохан и я изпи на един дъх.
— Не ми даваш възможност за голям избор, господин Корнелиус. Въобще за никакъв избор. Опитах се да играя честно, по правилата, но ти не държиш на сделката, значи не остава нищо друго.
— Това е абсурд! За каква сделка става дума? — попита Беатрис.
— Изглежда, че като не ни е платено да си държим езика зад зъбите, можем… Услугата, ако може да се нарече услуга… — Кайл Ленъкс се изкашля, подсмръкна и се усмихна.
— Ленъкс! — Йохан пое дълбоко дъх и го заплаши.
Но Кайл Ленъкс беше твърде пиян от уиски и шери и от замайващото желание да се подиграе с най-богатия човек в околностите на Бротън.
— Услугата — каза той с лигава усмивка — беше едно момиче.
Беатрис се намръщи и примигна.
— Тя бе квартеронка от Пиедрас Неграс — продължаваше Ленъкс. — Беше изпратена на работа в хотела ми като обикновена проститутка. Като храна за животните, ако разбирате какво искам да кажа, за най-елементарните вкусове на петролотърсачите на Амареро.
Мълчанието бе дълбоко.
— Казваха, че момичето е на тринадесет години — продължи Кайл Ленъкс, — но бегълците не знаят да броят. Аз сам я видях и не беше повече от единадесет-дванадесетгодишна.
Ленъкс погледна към Йохан и подсмръкна. Беше отчасти от удоволствие, отчасти от страх. Лицето на Йохан бе замръзнало от потисната ярост и Ленъкс знаеше, че ще го удари.
Атмосферата обаче учудващо се смени. Ленъкс погледна към вратата, Йохан се обърна и видя Даниел, застанал там с бледо лице.
Даниел погледна последователно Ленъкс, Йохан и Беатрис и каза:
— Леля Елвира ме изпрати да кажа лека нощ.
— Лека нощ, Даниел. Ще дойда след малко да те завия. Трябва само да… — каза Беатрис.
Пияният Ленъкс вдигна пръст.
— И макар че беше само на единадесет-дванадесет години… — продължаваше той със заекващ глас.
— Ленъкс! — изкрещя Йохан. Посегна да го хване за яката, но Ленъкс беше толкова пиян, че падна върху канапето и постепенно се свлече на пода.
Беатрис дръпна Даниел и изкрещя:
— Йохан, не!
Но Йохан не можа да достигне Ленъкс навреме. Той се изправи с мъка на колене и извика:
— Той я купи! Купи я за осем процента от своя петрол. Това беше услугата! Купи момичето и го устрои тук, в Едгар. Даде й къща и хубави дрехи. А и още нещо, използва я всяка нощ така, както тя е свикнала!
Йохан изрева като бясно куче. Направи една крачка към Ленъкс, хвана го за зелената жилетка и го хвърли към камината. Ленъкс пак се изправи, но Йохан го удари така силно в устата, че зъби и кръв бликнаха от юмрука му. Ленъкс изгъргори и падна отново на пода, но Йохан, обезумял от яд, не го остави. Вдигна го и го удари в лицето така, че размести челюстта му, после го хвърли срещу стъклената витрина и сред дъжд от изпочупени чаши зарита Ленъкс в слабините, докато той не закрещя като родилка.
— Не! Не! Йохан, не! — викаше Беатрис, а Даниел плачеше от страх.
Йохан беше пламнал от яд, вина и мъка, не чуваше нищо и не спираше. Бе застанал над Кайл Ленъкс, който беше наполовина под един стол, и с цялата си тежест стъпи върху носа му. Чу се трошене на кости и черна кръв бликна и потече по лицето на Ленъкс. Йохан се обърна. Беатрис бе вдигнала ръце от ужас, а Даниел се държеше за полата й.
— Виждаш ли го този? — крещеше Йохан. — Виждаш ли този парцал в краката ми?
— Боже господи, сигурна съм, че си го убил. О, боже! — извика Беатрис.
— Убил съм го… И какво, ако съм го убил?
— Той каза… че си купил това момиче…
— Искаш да знаеш дали съм те измамил? Не вярваш в моята чест? Така ли?
— Йохан, не!
Йохан се отдалечи, все още дишайки тежко. Погледна посипания със стъкла под и след това подутите си юмруци.
— Вярно е — каза той с нисък спокоен глас. — Името й е Карина и я купих от Ленъкс срещу осем процента от петрола, получен в Суитуотър. Тя не е дъщеря на мексикански петролен работник, както ти казах. Това беше, за да те накарам да разбереш по-лесно.
Настъпи тягостно мълчание и след това Беатрис попита:
— И използваш ли я, както каза господин Ленъкс.
Кайл Ленъкс гъргореше и пъшкаше на пода.
— Мисля, че я купих — каза Йохан, — защото се нуждаех от обич и любов. Купих я още, защото е много красива и не можех да понеса мисълта, че ще прекара живота си в този мръсен хотел, където петролните работници ще я използват нощ след нощ и където ще остарее много преди да й е дошло времето. Купих я, защото…
Той спря, търсейки начин да обясни на Беатрис това мистично усещане, което Карина му даваше. Но можа само да каже:
— Купих я, защото исках да я имам като собственост.
— Значи тя ти е любовница?
Йохан безмълвно отрече.
— Значи тя не ти е любовница?
— Кълна ти се, никога не съм я докоснал! — Той я погледна предпазливо и уморено.
Беатрис стоеше с лице бяло като алабастър.
— Боже мой — пошепна тя, като вдигна ръка към челото си, и се строполи на земята като купчина черна коприна, примирайки грациозно на грозния килим.
Даниел, разтревожен, падна на колене до нея и започна да гали страните й с надежда да я свести.
Йохан въздъхна няколко пъти, отиде до Беатрис и побутна нежно Даниел.
— Тя е мъртва — плачеше Даниел. — Тя е мъртва!
— Не, не е, мисля, че не можеше да понесе повече. Тя припадна — каза Йохан.
Съвсем неочаквано Даниел извади желязната си свирка и я наду пронизително. Йохан го изгледа учуден.
— Защо правиш това?
— Това е спешен случай — каза Даниел. — Началникът на гарата ми каза да изсвиря, когато имам нужда.
Йохан се наведе над Беатрис.
— Мисля, че всички свирки на света не биха могли да помогнат на този случай — каза той така тихо, че Даниел едва можа да го чуе.
В този момент госпожа Ръсел се появи с навити на книжки коси. Изгледа разбитата стая, погледна Беатрис и Ленъкс и пошепна:
— Господи, какво е станало?
Йохан стана.
— Нищо не е станало, мадам, нищо повече от това, което едно земетресение може да причини. По-добре повикайте лекаря.
Той крачеше нагоре-надолу, докато дойде лекарят. После застана до Ленъкс. Лекарят каза, че носът му е счупен, а в това време госпожа Елвира Ръсел нервно се качваше и слизаше по стълбите, докато донесе амоняк за Беатрис. Най-сетне, в десет часа госпожа Елвира Ръсел каза, че отдавна е надминал благоприличния престой, и той си взе шапката и си тръгна.
Качи се в колата, стигна до къщичката на Карина и паркира отстрани. Всички светлини бяха загасени, значи Карина спеше. Той отчаяно се нуждаеше от някого да си поговори, но не искаше да я буди. И така остана в безмълвния си автомобил в студената тексаска нощ, вслушвайки се във вятъра от прерията и желаейки звездите някак си да паднат от небето. Металният капак на колата пукаше и пращеше, докато се охлаждаше. Той знаеше какво е причинил на Беатрис. За него най-голямата изненада бе, че тя научи едва сега. Макар че нямаше никакво значение, защото никой в Едгар не се бе осмелил да говори открито за това. На него му бе безпределно ясно, че Беатрис би сметнала за непоносимо да живее със съжалението и подигравката, които би усещала зад всяка усмивка. Той не се разплака. Бе си обещал никога вече да не плаче, но бе толкова нещастен, че всеки минувач би доловил дори едно-единствено сдържано изхълцване и би разбрал, че Йохан Корнелиус е натъжен.
 

На следващия ден посети къщата на госпожа Елвира Ръсел точно след обяд. Бе облечен в обикновен син костюм и синя шапка, носеше кутия със захаросани плодове, завързана с жълта панделка. С учудване забеляза, че белият «Даймлер Бенц» не бе вече паркиран отпред, но предположи, че неговият враг се бе върнал в Амареро при съпругата си.
Госпожа Елвира Ръсел не го посрещна весело. Застана на вратата и попита:
— Да?
— Ако е възможно, бих желал да посетя Беатрис. Мисля, че трябва да й се извиня, а също и на вас. — Йохан се изкашля.
— Тя не е вкъщи.
— Сигурна ли сте? За мен е много важно. Мисля, че снощи имаше доста недоразумения.
— Да, но тя не е вкъщи.
— Бихте ли й дали тези бонбони? — Йохан подаде кутията.
Госпожа Ръсел не се помръдна да ги вземе.
— Моля ви.
— Това няма да оправи нещата. Тя напусна завинаги.
— Завинаги? Какво искате да кажете?
— Замина с господин Ленъкс тази сутрин. Каза да ви съобщя, че това е всичко, което може да направи. Няма да остане тук, за да й се надсмиват. Ще остане известно време с господин и госпожа Ленъкс в Амареро, после ще заведе Даниел на залива и вече няма нито да ги видите, нито да ги чуете.
— Тръгна с Ленъкс? — Йохан гледаше ужасен.
— Точно така. Господин Ленъкс бе любезен и й предложи да я заведе в къщата си и да се грижи за Даниел.
— Кога тръгнаха?
— Преди един час. Няма да можете да ги настигнете.
Йохан стоеше на вратата като втрещен. Как можеше да го остави без писмо или някакво съобщение? Той погледна кутията с бонбони с горчивина. Тя дори не му даде възможност да й обясни.
— Нека да ви платя за счупения бюфет — каза той.
— Няма защо да се тревожите — госпожа Елвира Ръсел поклати глава.
— Но там има повреди за десет долара.
— Всичко е наред. Намерих двадесет долара под канапето преди време и разбрах чии са и как са попаднали там. Те ще ме оправят.
Йохан прехапа устни. А зад него денят беше ясен и светъл, с безкрайно синьо небе, такова каквото е в Америка. Обърна се и без да продума, тръгна към автомобила си.
 

Петък следобед беше лош ден за пътуване към Амареро. Това е денят, когато компанията «Амареро ойл» и компанията «Корнелиус ойл» плащаха на работниците си. И тези, които не се напиваха до смърт в кръчмата «Уондърфул елк», отиваха в хотел «Екселсиор» за бързо сексуално изживяване. Петък вечер изобилстваше със сбивания, пожари и какви ли не нещастни случаи. Така например един петролотърсач от Оклахома бе скочил от прозореца на втория етаж на железарията «Ред стар», за да поздрави някакъв свой познат, който минавал по улицата, и бе починал забит на четките за миене, изправени на тротоара.
Беатрис бе решителна, както само дълбоко унижените могат да бъдат. Кайл Ленъкс въпреки смешната си превръзка на носа седеше зад кормилото, а тя на задната седалка с Даниел до нея. Така пропътуваха доста през прашната прерия между Едгар и Амареро, а слънцето обикаляше над тях, блестящо и горещо.
Беше горещ ден, пълно бе с мухи и прах. Ядоха пиле, приготвено от госпожа Елвира Ръсел, и пиха хладка лимонада от каменно шише, а Кайл Ленъкс имаше голяма бутилка уиски в торбата си и честичко си попийваше. Когато стигнаха Амареро, Ленъкс вече пееше, а белият «Даймлер Бенц» подскачаше и тракаше по неравния път. На няколко пъти Беатрис се опита да го разтърси и вразуми, но когато слънцето вече залязваше, той едва можеше да кара и моторът на няколко пъти спираше. Само на половин миля от полусъборените колиби и обори, които опасваха града, колата зави и попадна в каменно дере, където изведнъж спря пред обърнал се камион. Ленъкс се стовари върху кормилото и започна шумно да хърка, дълга нишка кръв и слюнка протече от отворената му уста. Беатрис стана, вечерният вятър развяваше панделката на шапката й, а Даниел, с куфар при краката, стоеше изправен до нея и гледаше тревожно.
— Ще трябва да го оставим тук — каза Беатрис. — Жал ми е за горкия човек, но той сам си го направи. Може да изпратим някой да го докара.
— Къде ще отидем? — попита Даниел.
Беатрис слезе от автомобила, като придържаше полата си, за да не се закачи.
— Подай куфара — каза тя. — Ще отидем до железопътната гара и ще потърсим подходящо място за нощуване.
Нощта вече падаше, а Беатрис и Даниел, ръка за ръка, бързаха по прашния път за Амареро. Тя се обърна няколко пъти, но не забеляза зад тях бялата кола на Ленъкс, което означаваше, че той не се е помръднал. Далеч пред тях, в тъжната нощ, те видяха светлините на «Екселсиор» и на «Уондърфул елк» и вече чуваха викове и крясъци, а от време на време и някой пистолетен изстрел. Това бе обикновена петъчна вечер в Амареро, но Беатрис почувства спазъм на стомаха, защото, макар и обикновена, тя винаги беше буйна. Хвана здраво ръката на Даниел и се опита да не мисли за своите страхове, дори когато чу писъците на жена в далечината при старите индиански колиби.
— Може ли да вървим по-бавно? Краката ми са доста изморени — каза Даниел.
За известно време забави крачка, но страхът я обзе отново и тя забърза като преди. За да достигнат Мейн стрийт, трябваше да минат край тъмни сенчести колиби и съборетини, там, където Амареро и прерията се срещаха в истинска нечистотия. Стари разнебитени врати и прозорци скърцаха и се блъскаха от вятъра, а избелели пътни знаци стърчаха като кости на скелети. Беатрис така силно стисна ръката на Даниел, че той извика от болка, а тя зави шала около врата си, сякаш това можеше да я запази от зли духове — човешки или свръхестествени. По-късно се сещаше колко бе уплашена и се чудеше дали не излъчва някаква миризма, която мъжете биха могли да подушат, или дали не блести някак си в тъмнината. Неизбежността на това, което се бе случило — прекъсването на нейната връзка с Йохан, бе много по-силно отколкото страха й. Тя си спомняше малко. Мъже в карирани ризи и работни панталони, събрани на ъгъла на улицата при стария обор, си подаваха бутилка от ръка на ръка, като се смееха и блъскаха един друг. Тя реши да мине край тях, без да ги погледне и без да продума. Бяха най-малко десет или единадесет и изглеждаха доста печени. Бяха пияни и един от тях пееше груба и нецензурна песен. Вятърът разнасяше миризмата на остър тютюн.
Когато Беатрис и Даниел минаха бързо край тях, един извика:
— Хей!
Беатрис не се обърна, но задърпа Даниел.
— Хей, лейди! — извика мъжът отново.
Беатрис започна да тича. Вдигна копринената си пола и забърза по прашния път. Даниел също тичаше запъхтян. Тя си помисли, че се е отървала, но мъжете, макар и пияни, бяха по-бързи. Чу ги да тичат след нея и малко преди да достигне ромбоидните отражения на кръчмата, я хванаха за полата и тя падна, викайки и удряйки с юмруци в праха. Любопитни зачервени лица с бакенбарди се появиха по прозорците на кръчмата, но никой не излезе да й помогне.
— Оставете ме, за бога! — крещеше тя.
Но двама потни и мазни работници я вдигнаха и я отнесоха в тъмнината, а тя риташе и крещеше. Само Даниел плачеше и тичаше наоколо безпомощен, и отчаян удряше работниците по краката, докато отнасяха леля му. Един от тях, с черна брада, се върна и сграбчи Даниел за ръката.
— Пуснете я! — плачеше Даниел. — Пуснете я, тя не е ваша!
— Никога не сме казвали, че е наша, момче! Всичко, което искаме от нея, е да я вземем малко на заем! — Чернобрадият мъж го погледна.
Даниел ритна мъжа по крака, а той така силно му издърпа ушите, че момчето падна в праха. Главата му издрънча и панталоните му се скъсаха от някаква тел. Като пееха и се смееха, мъжете отнесоха плячката си в тъмнината над схлупените колиби и се смееха още повече, когато тя крещеше за милост в името на всички светии. Мръсен и разплакан, Даниел тръгна към сградата, където мислеше, че са я завели. Макар мъжете да вдигаха голям шум, той вървеше колкото се може по-тихо, за да не го чуят. Зави по тясната пътека, обрасла с груба трева. Нещо съмнително мърдаше в сянката, плъх или разбуден гущер, а момчето продължаваше да върви смразено от страх. Но в светлината на фенер той чуваше мъжете да се кикотят, а Беатрис се молеше все по-упорито за милост. Той се опита да преодолее страха си от неизвестното животно и долепи окото си до една дупка на бараката.
На романтичната светлина на фенера Даниел видя сцена, която беше толкова ясна, че той замръзна. Цветовете запомни за дълги години след това, сякаш гледаше богата картина на Рембранд, урок по анатомия, нарисуван в мрачната нощ на тексаски петролен град от 1900 година. Той не разпозна това, което видя, защото бе невинно момче, каквито бяха момчетата по онова време, и знаеше уроците си по катехизис по-добре, отколкото какво правеха зайците, когато си въртяха опашките. Но бе съвсем наясно с грубото светотатство, което се вършеше пред него, макар и да остана неподвижен и безчувствен, докато разбра, че е загубен завинаги. Той видя краката на Беатрис вдигнати и разделени. Видя малко снопче тъмни косми и нещо, което му се стори, че е рана. Черната й рокля бе увита около кръста й, така че не се виждаше лицето й. Изглежда, че работниците я бяха завързали за една маса. Бяха се скупчили край нея с потните си брадясали лица, изпълнени с любопитство. Един след друг, като си подаваха бутилката, те си разкопчаваха панталоните и ги спускаха до коленете си. После заставаха между краката на Беатрис и от своята малка дупка той ги виждаше как движат хълбоците си напред-назад. Отначало Беатрис се молеше с тих глас, но след четвъртия или петия мъж тя остана мълчалива и издаваше само по някой вопъл.
Това продължи два или три часа и мъжете въобще не се тревожеха. Отваряха все повече бутилки уиски и пееха все по-силно, а един дори засвири на хармоника. От време на време някой отиваше и заставаше между краката на Беатрис, но след време упражненията им ставаха все по-редки и те пухтяха и се надсмиваха над себе си. Няколко пъти чу Беатрис да казва:
— Моля ви, аз съм вдовица.
Но те се хилеха и отговаряха:
— Няма значение, госпожа, значи мъжът ви няма да се сърди, нали?
Към полунощ работниците така се напиха, че няколко от тях паднаха на земята и започнаха да хъркат. Друг започна да повръща и затова решиха да се върнат в «Екселсиор» и тъй като първото удоволствие им беше безплатно, имаха още достатъчно пари за разврат; Даниел ги чу да се препъват и излизат и когато се увери, че всички са си отишли, той се махна от наблюдателницата си. Не беше момче, което мрази хората или не ги харесва. Макар да беше само на девет години, имаше преждевременно развито чувство за съжаление и опрощение, което може би идваше от поста, бавното и безнадеждно боледуване на майка му. Той не винеше толкоз работниците за това, което се бе случило, а повече Йохан, че беше допуснал тази беззащитна вдовица и малкото момче да тръгнат на път в ден, когато се получават заплати. Смяташе, че Йохан е отговорен за всичко лошо, което се бе случило. Чу Беатрис да въздиша продължително. Дръпна една от дъските и тя изхвръкна с ръждивите си пирони. След това се промъкна в обора и мълчаливо се приближи до Беатрис, като не поглеждаше вдигнатите й поли и окървавените й крака.
— Беатрис, аз съм Даниел. — Той я хвана за ръка.
Тя се обърна и го изгледа. Само луната излъчваше бледа светлина и тя не бе сигурна дали наистина е той или не.
— Даниел? — изрече тя.
Той задърпа въжетата, с които бе завързана, и постепенно ги разхлаби, за да може да я освободи. Тя се облегна тежко на рамото му, като се повдигаше мъчително и болезнено от масата, и застана в мрака на обора, дишайки тежко и неравномерно. Цялата мръсотия от изнасилването се стичаше по краката й, тя чувстваше, че ще повърне, но вдигна високо главата си и с несигурен, прегракнал глас каза на Даниел:
— Трябва да намериш шерифа!
 

В Ню Йорк, в богата стая за пушене на каменна къща, обърната към Ийст Ривър, двама мъже, наведени над маса, си приказваха тихо, внимателно, почти шепнешком. Стаята бе огромна, изпълнена с кафявата следобедна светлина. На едната стена бяха наредени книги със зелени и червени подвързии, надписани със златни букви. Имаше голям географски глобус, обхванат с махагонови халки. Странното бе, че двамата мъже стояха един до друг, а в стаята нямаше никой, освен тях и никой не можеше да ги подслуша и да разбере какво си говорят. Мъжът с ръчно моделираната от морска пяна лула и с кръглото, замъглено от бренди лице бе самият Пърси Ф. Колтън, петролният милионер, а мъжът с бледосивия костюм и старомодните мустаци бе Арни Стайвърс, който миналия месец бе оправдан за убийството на полската актриса Ирена Уомак. Стайвърс бе известен сред приятелите си като Дупката заради начина, по който говореше, без да си движи устните.
Те рядко се срещаха. Не беше в интерес на Пърси Колтън да се знае, че е приятел на Стайвърс, а и двамата имаха достатъчно слуги, за да поддържат почти ежедневен диалог. Като говореха, Стайвърс наблюдаваше дългите си чисти нокти. Той почти не вдигаше главата си.
— Днес говорих с Джими Мейкпийс — каза Пърси Колтън тихо.
— Аха, и?
— При всички случаи «Амареро» върви чудесно.
Стайвърс сплете пръсти, после започна да ги лъска в реверите си. Той не отговори. Знаеше, че Пърси Колтън има още какво да каже.
— Единственият проблем, изглежда, е «Корнелиус ойл». Чувал ли си за «Корнелиус ойл»?
— Не.
Пърси Колтън взе лулата си от покритата с кожа маса и я постави между зъбите си. Не беше решил още дали ще я запали или не.
— «Корнелиус ойл» — каза той — произвежда двадесет и пет хиляди варела на ден, а може би и повече. Помпат петрол от същото място, откъдето и «Амареро номер едно». Пъргаво малко съоръжение, така чувам.
— Кой е собственик?
— Йохан Корнелиус. Един от вашите дебелоглави емигранти. Със силен характер, общо взето. Изглежда, неговата специалност е да купува земя там, където други петролотърсачи не са успели. Използва главата си, много различни инструменти и вади петрол от там, където другите намират само подземни галерии.
— Тревожиш ли се?
— Не, всъщност не се тревожа. — Колтън поклати глава. — Той няма рафинерия. Всичкото земно масло продава на нас. Ако стане много важен или много късметлия, просто ще му кажем, че съжаляваме. Но по-добре малко да го отпусна — нека копае кладенци, докато щастието му се усмихва. И когато потъне до уши в земно масло, ще откажем да го изкупуваме.
— Звучи разумно.
Колтън извади лулата от устата си и се облегна назад.
— Това е планиране на бъдещето, така ми казват.
— Какво искаш от мен — кимна леко Стайвърс.
Колтън извади малко златно ножче от джоба на жилетката си и започна да рови в лулата.
— За момента нищо — каза той. — В това се състои същината на предварителното планиране.
— Говориш така, сякаш готвиш нещо.
— Толкова лошо ли е?
— Достатъчно лошо.
Стайвърс чакаше Колтън да му каже. Той бе търпелив човек. Параход изсвири откъм сребърната река.
— Познаваш Кайл Ленъкс, нали? — попита Пърси Колтън развеселено.
— Разбира се. Големи бакенбарди, лош вкус към жилетките. Преди години започна на Хестър стрийт. После отиде на запад и заложи на речните лодки. Той е мениджърът на Джими там, в Амареро, нали?
— Точно така. И това прави нещата смешни.
— Продължавай — каза Стайвърс, без да си мърда устните.
Пърси Колтън се наведе заговорнически напред.
— Кайл Ленъкс е продал на Йохан Корнелиус едно дванадесетгодишно момиче.
Очите на Стайвърс блеснаха, но не изглеждаше особено изненадан. Не беше от мъжете в Ню Йорк, които лесно се шокират.
Колтън се облегна назад.
— Корнелиус по някакъв начин се запленил от това дванадесетгодишно момиче от бордея на Ленъкс и направил сделка с него — Корнелиус да вземе момичето, а Ленъкс да получава осем процента от общата му печалба.
Стайвърс погледна.
— Осем процента от двадесет и пет хиляди варела дневно? За едно дванадесетгодишно момиче?
— Нашата работа — каза Колтън — е не да размишляваме защо, а да се възползваме от това. Изглежда, Корнелиус е имал някакво пламтящо желание за тази млада дама — ако това не е твърде учтиво описание за нея — и това е била цената, която той е бил готов да заплати. За известно време, все пак. Когато петролът наистина започва да блика, той иска да излезе от сделката. Неговите счетоводители тук в Ню Йорк ни писаха много сериозно и смирено писмо, в което обясняват колко много «Корнелиус ойл» иска да ни освободи от Ленъкс и да използва таланта му като експерт в Амареро. Това, разбира се, беше, преди да разкрием сделката с момичето.
— Бедният Кайл. И ти го остави на Корнелиус?
— Разбира се! Напоследък Ленъкс не е нищо друго, освен пияница.
Стайвърс заразглежда ноктите си с още по-голямо удоволствие.
— Но това не е всичко, нали?
— О, не, не е всичко — измърмори Колтън. — Ленъкс чул какво е направил Корнелиус и го посетил, като съвсем основателно протестирал, а Корнелиус съвсем разбираемо му счупил носа и четири ребра.
— Чувам, че били много некултурни там, на Запад — каза Стайвърс.
— Чакай! — извика Колтън с нарастващо удоволствие. — Това, което се случило по-късно, е дори по-интересно. Годеницата на Корнелиус е била с него, както и младият й племенник — едно момче на осем-девет години, и те така се скандализирали от неговото поведение, че решили да напуснат Едгар и да отпътуват за Амареро с Ленъкс. По пътя обаче били нападнати от банда грубияни и можеш ли да повярваш, годеницата била изнасилена. Не само веднъж, а двадесет пъти и момчето гледало. Така поне ме информира Джими, не мислиш ли, че това е интересно?
Стайвърс не изглеждаше особено разтревожен.
— Разбира се, че е интересно — каза той. — Къде да изпратя цветя?
Колтън поклати глава.
— Трябва да си помислиш, Арни. Помисли! И да знаеш, че сега Йохан Корнелиус е в много интересно положение. Той си е харесал още три места, едното иска да вземе под наем, другото да купи. И ако намери петрол, ще има тридесет или четиридесет варела земно масло на ден за рафиниране.
— А това е повече, отколкото можеш да рафинираш ти?
— Мога или искам.
— А какво означава това?
Колтън отвори чекмеджето на писалището си и извади съд със специален тютюн.
— Това означава, че всичко, което не може да рафинира, трябва да складира. Петролът трябва да се транспортира от кладенеца до танкера, а това е скъпо, нали? През цялото време, когато складираш земно масло, ти не печелиш пари, а е все едно, че то си е в земята и така на теб ти се свършват свободните пари и банкрутираш.
Стайвърс се замисли. После каза:
— Окей, но Корнелиус също трябва да е добре запознат с това. Как ще излезе от тази ситуация?
Колтън беше доволен от себе си и не можеше да не се усмихне.
— Може да направи едно от малкото неща, Арни. Може да си продаде бизнеса на нас на разумна цена и да спечели нещо от това, което е по-добре от нищо. Или може да складира петрола със слабата надежда, че ще променим решението си или че Шел или някой друг ще се съгласи да го рафинира. Или може да направи това, което прави сега, а то е да се опита да заинтересува рафинериите «Хюстън Уест» и да станат партньори. Сега в момента е на път за Ню Йорк, така ми каза Джими, за да говори с главните им притежатели на дялове.
— «Хюстън Уест»? Кои са те?
— Беше клон от «Шметенс ойл». Шметенс фалираха, но фабриката «Хюстън Уест» бе откупена от малка група притежатели на дялове, които искаха да инвестират в петролни продукти.
— Загубих нишката — каза Стайвърс. — Какво общо има всичко това със счупения нос на Ленъкс и с изнасилването на годеницата на Корнелиус?
Колтън се вдигна от мястото си като диригент, който довежда оркестъра си до последната част на Седма симфония на Бетховен.
— Много нещо, особено ако знаеш, че малката група, която откупи «Хюстън Уест», са квакери и ако някога открият, че правят бизнес с някой, който си има работа с дванадесетгодишно момиче или с едно чудовище, което може да остави невинната жена в ръцете на пияни грубияни и изнасилвачи, то те ще преразгледат доста строго своята сделка. Когато Корнелиус пристигне, аз дискретно ще го информирам, че знаем всичко за неговите отклонения и че най-разумното нещо е да забрави «Хюстън Уест» и да сключи някакво приятелско споразумение с нас.
Пръстите на Стайвърс проследяваха някакви шарки по писалището.
— Приятелско, а?
— Разбира се! Ти да не мислиш, че ще разоря такъв талантлив откривател на петрол? Ще бъда щастлив, ако той продължи да върши това, което върши като чиновник на «Колтън ойл», и ще му плащам по петстотин долара на месец.
— Това е добра сума — каза Стайвърс. — Освен ако сам притежаваш кладенците. Смяташ ли, че той ще се съгласи?
— Ето за това ще имаш ти задача — каза Колтън. — Корнелиус има явна слабост към своето дванадесетгодишно момиче. Когато пристигнат в Ню Йорк, искам да я отвлечеш за толкова време, колкото е нужно да убедим Корнелиус да промени намеренията си.
— Ако не го направи?
— Трябва.
— Но ако не иска?
— Тогава Ийст Ривър е дълбока и широка.
Стайвърс замълча за момент, после стана и деликатно блъсна стола си обратно под масата. Беше слаб човек, с постоянно уморен вид, сякаш до късно през нощта работи над счетоводни книги. Той управляваше петнадесет игрални казина само в Ню Йорк. Често вечеряше с кмета, а понякога ходеше на риба с полицейския началник. Имаше няколко случая на застрелване и удавяне, за които се говореше, че били «работа на Стайвърс», но съдиите винаги бяха снизходителни към човека, който е направил толкова много за търговията в Ню Йорк и чиито нокти бяха винаги безупречно чисти.
— Дръж връзка за времето — продължи Стайвърс. — Кога очакват да пристигне Корнелиус и прочие. Останалото остави на мен.
— Ще пийна още едно от това хубаво бренди, ако нямаш нищо против — добави Колтън.
Стайвърс поклати глава.
— Запази го за себе си, Пърси. Най-хитрият подлец заслужава най-добрата напитка.
 

Те пристигнаха във фоайето на хотел «Плаза» на Петдесет и девета улица сред махагон и месинг и стояха с багажа в краката си, строги и тихи, не си говореха, защото всеки беше потънал в собствени мисли. Бяха им запазени две отделни стаи една до друга и бяха записани като господин Корнелиус и дъщеря му. На тях не им харесваше това баща и дъщеря, но още по-малко приличаха на мъж и любовница.
Йохан бе облечен в леко есенно палто с черни кадифени ревери и светлосива шапка. Носеше черен бастун, а острите му обувки бяха сиви с черно. Карина носеше шапка като тюрбан с черен воал пред лицето и бе надменна и дискретна в семплото си черно палто. Държаха главите си вдигнати като близки приятели, които чакат във фоайе на чужд хотел.
По-късно вечеряха миди и печени яребици в модния ресторант «Едуардс», който Йохан познаваше още от времето, когато бе работил в «Натаниел инженеринг». Келнерите бяха с колосани бели нагръдници и отрупваха масата им със сосове и зеленчуци, сякаш бяха разглезени деца. Карина говореше малко и изяде сладкиша с боровинки в изящно мълчание. Побелял цигулар внимателно свиреше Моцарт. На съседната маса червенокос мъж с висока бяла яка твърдеше, че «Хети Грийн е най-долната жена, която съществува. Долна. Тя има повече пари от Джон Пиърпън Морган, така казват, а ходи като някакъв парцал и се пазари за шестнадесет цента, когато си купува обувки».
На неговата маса седеше добре облечена млада дама с много голям нос. Сложи бялата си ръка върху неговия ръкав и каза:
— Да, скъпи. Но не е ли чудесно да можеш да си позволиш толкова голямо падение?
Йохан слушаше и наблюдаваше. По лицето му играеха скрити бързи усмивки. Той отново бе в Ню Йорк, но сега седеше откъм платежоспособната страна на прозореца и искаше да научи имена, връзки и цени. Искаше да разбере кой има власт и кой няма. Искаше да знае на кого може да подложи рамо и кой бе силен. Беше му напълно ясно, че в този град на Каботс, Колтън, Рокфелер и Вандербилтс неговият един милион бе неизмеримо хилав. Хети Грийн се оценяваше съвсем консервативно за сто милиона долара въпреки нейната стиснатост и старата черна рокля, която носеше всеки ден вече години наред. И макар богатството на Дж. П. Морган да бе по-малко, с неговата страст към яхти и европейски произведения на изкуството имаше най-малко шестдесет и осем милиона. Йохан осъзнаваше своята груба амбиция и почти религиозното си усърдие да стане богат. Но същевременно осъзнаваше, че богатството на четиристотинте от Ню Йорк доминира навсякъде и във всяко индустриално начинание, където се говори за политика и влияние, добре знаеше също, че се нуждае не само от страст, за да превземе крепостта на тръстовете, монополите и фиксираните цени.
Навън трополяха файтони, които изглеждаха пламтящи в отражението на едно фламбе от съседната маса. Носеха се аромати от пури, от печени на скара раци и от «Бенедиктин», които Йохан вдишваше, сякаш това можеше да увеличи неговото богатство.
— Обичам Ню Йорк — каза Карина. — Прави ме много щастлива.
Йохан нямаше никакво особено усещане за щастие. Но чувстваше в себе си нови сили. В Тексас имаше много дни, когато той беше почти готов да се отчая. Дни, когато прашният вятър духаше и той нямаше нито пари, нито работа. Сега обаче чувстваше истинското богатство почти осезателно. Имаше действащи петролни кладенци и голяма пачка пари и другата седмица, когато щеше да сключи първата си голяма сделка с «Хюстън Уест», щеше да бъде в състояние да се сдобие с още земя и петрол и ще бъде отрупан с долари като борещите се със снега златотърсачи в Юкон. Той бе неестествено възбуден и зачервен.
Хвана слабата ръка на Карина през колосаната покривка на масата и каза:
— Радвам се, че си щастлива. Понякога изглеждаш малко тъжна.
— Да — каза простичко тя.
Той не питаше защо понякога е тъжна, защото знаеше. Вдигна чашата си с минерална вода и бавно я изпи, като наблюдаваше лицето й на светлината на лампата, но очите му не издаваха нищо.
— Дали някога ще бъдем така елегантни като тези хора наоколо? — попита тя.
Той се усмихна. Беше усмивка, пълна с пожелание, каквато тя почти не бе виждала.
— Ще се опиташ да ме обичаш, нали? — попита страхливо тя. — Поне да знам, че ще се опиташ.
Той избърса потта от челото си със салфетката и поклати глава. Поиска сметката. За мидите, яребиците, сладкиша, минералната вода и кафето плати всичко дванадесет долара и шест цента. Това беше повече, отколкото Карина получаваше, когато се отдаваше на някой пиян петролотърсач. Те станаха и с достойнство минаха край масите със смеещи се и бърборещи хора. Часът беше осем и половина и Карина бе изненадана, че толкова много хора стояха до толкова късно. Келнерът дойде бързо при тях и каза:
— Господине, бакшиша.
— Какво? — Йохан се намръщи.
— Бакшишът, господине. Вие не оставихте нищо.
Йохан погледна надолу към сребърния поднос. Някои от хората на съседните маси разбраха какво става и ги гледаха с интерес.
Йохан бръкна в джоба си и извади една пачка. Отвърза я внимателно и отдели един долар. Държеше го между пръстите си и го размаха под носа на келнера.
— Този долар не е спечелен от просия и няма да бъде изхарчен за просяци.
След това сложи банкнотата в портмонето си, хвана Карина за ръка и излезе от ресторанта, за да вземе палтото и шапката си. След него се чу мърморене и смях, но той не обърна внимание. В този живот никой не заслужавала получи каквото и да било даром. Веднъж той отказа да даде хляб на един железопътен работник и в никакъв случай нямаше намерение да измени на себе си или на работника, като раздава пари за нищо. Управителят на ресторанта, нисък арменец с блестящо голо теме, го хвана за ръката, когато си проправяше път към вратата.
— Сър, извинете ме…
Йохан се обърна. От безкомпромисния израз на лицето му управителят разбра, че е по-добре да го пусне.
— Сър, съжалявам, но повече няма да сте желан тук — каза той на висок глас.
Йохан изгледа човека продължително, с търпелив и жесток поглед и после каза:
— Как се нарича заведението?
— «Едуардс», сър — каза управителят.
— Много добре — кимна Йохан. — Ще се постарая непременно в близко бъдеще да изкупя този ресторант и да ви изхвърля от тук.
Управителят се изсмя високо и презрително.
— Празните заплахи не ни плашат, сър. Ние очакваме джентълмените да се държат като джентълмени. А сега, моля, вървете си.
Йохан изведе Карина, повика такси и се върнаха в горната част на града по слабо осветените улици. По пътя Карина попита:
— Какво ще правиш с ресторанта?
— Наистина ли повярва, че ще го купя? — Йохан я погледна.
— Да.
— Ти си права. Може би ще го купя. — Йохан стисна ръката й и се засмя.
Тя го целуна по страната. Той не се замисли за тази целувка, освен че беше приятна и изпълнена с обич, но подобно на много случки, за които не се замисляме, беше последна. Тя никога вече нямаше да го целува, нито той нея. Той я видя да се усмихва на себе си. Навън започваше да вали. Бе третият петък на месец октомври 1903 година.
 

Отвлякоха я професионално. В сутрешния здрач на вратата на Йохан се почука и един хоп влезе със запечатан плик на поднос. Йохан, разрошен и в лошо настроение, взе плика и го отвори. Четеше писмото бавно, докато момчето чакаше за бакшиш, после отхвърли завивките си и скочи по дългата си нощница към вратата между неговата стая и тази на Карина. Зачука силно.
— Трябва да си вървя, сър — каза момчето.
Йохан не му обърна внимание. Отново почука на вратата и грубо извика:
— Карина!
Не получи отговор. Ядосано се върна назад и отвори гардероба си. Момчето се въртеше нервно в дъното на стаята, нетърпеливо и несвикнало да не му се дават пари. То се изкашля, макар да не му се кашляше.
— Махай се, по дяволите! — обърна се към него Йохан.
Момчето беше почти благодарно. Излезе и тихо затвори вратата, докато Йохан събличаше нощницата и обуваше панталона си. Бе ядосан и уплашен, но лицето му показваше напрегната решителност. Като се облече, отиде в банята да се обръсне. Това може да е особен случай, но той нямаше да се яви пред някой изнудвач брадясал и с мръсна яка. Направи пяна и я размаза по лицето си.
Писмото бе написано на хубава хартия, на пишеща машина, и гласеше:
C
«Вашата дама е на сигурно място при нас. Трябва веднага да дойдете в хотел «Уолдорф», където ще се срещнете с нашите представители, с които ще преговаряте за нейното освобождаване. Елате в осем часа. Не съобщавайте на полицията.»
 
Той погледна зачервеното си лице в замъгленото огледало и си каза на глас:
— Запази спокойствие.
Но това беше невъзможно. Най-многото, което можеше да направи, бе да потисне страха си и да задържи ръцете си спокойни, докато се бръсне. В края на краищата те искаха парите му и със сигурност нямаше да получат нищо, ако я наранят. Но тя му бе скъпа и бе толкова негова, че той имаше чувството, че сякаш целият му духовен живот бе ограбен, преровен и най-скъпите му тайни бяха разбити.
Карина и обичта, с която тя така щедро го даряваше, бе всичко, което имаше на този свят, в който хората се харесваха и обичаха. Без нея сега, когато Беатрис го бе напуснала, той беше сам, единствено с чувството за историческата си мисия, което трябваше да го поддържа. А дори и за един финансов полубог съществуваха много самотни часове, когато чувството за историческа мисия беше доста хладен заместител на една вечеря в компанията на човешко същество, макар че Йохан трудно би го признал.
Докато бръсначът минаваше по лицето му в бързи геометрични линии, той мислеше и за Беатрис. Може би трябваше да овладее яда си или да намери начин някак си да се измъкне. Знаеше, че още я обожава, но сега не знаеше дали би се оженил за нея. Бе жена със странна, изтормозваща сила. Може би биха били щастливи заедно, ако тя започнеше да го обича отново; а може би щяха да се карат и бият, докато се разведат или докато решат да живеят в ледена изолация. Той се питаше къде ли е тя сега и какво прави. Бе тръгнал от Едгар в събота рано сутринта, бе взел Карина със себе си и бе карал до Бротън за обедния влак в източна посока. Не знаеше нищо за изнасилването й и въобще не знаеше, че новините за неговия частен живот бяха пристигнали в Ню Йорк преди него.
Свърши с обличането, прибра писмото в джоба си и излезе от стаята.
Пристигна в «Уолдорф» малко преди осем часа. Влезе предпазливо и много изправен. Макар да бе рано, фоайето бе пълно. Имаше около петдесет джентълмени в официални облекла. Събрани без явна причина, те говореха с почти смущаваща сериозност. Йохан се движеше далеч от тълпата и обикаляше бавно. Очите му святкаха наоколо и търсеха мистериозния представител. Когато някой го хвана за ръката, той разбра, че човекът е дошъл. Не се обърна веднага, но каза със спокоен глас:
— Рискувате главата си. Надявам се, че ви е известно.
Със също така спокоен и сигурен глас му отвърнаха:
— Надявам се, че никой не рискува главата си — нито вие, нито вашето момиче. Това е нещо, което можем да уредим много бързо.
— Искате да говорите тук? — попита Йохан.
— Това е най-доброто място — отговори гласът. — Това е събрание на нумизматици. Правят го всяка година. Никой не ще забележи, че измежду всички тези ентусиасти само ние двамата обсъждаме монети от друг вид.
— Това изнудване ли е? — попита Йохан.
— Разбира се, че не е. Освен ако вие смятате, че бизнесът е някакъв вид изнудване. — Гласът се изкикоти.
Най-сетне Йохан се обърна. Мъжът, когото видя, беше Арни Стайвърс — Дупката, в провиснал костюм. Без да продума нито дума, той приличаше на истински гангстер.
— Искате да обсъждаме или да постъпите героично? Всъщност зависи от вас — каза Стайвърс.
— Какво предпочитате? — попита Йохан с дрезгав глас.
Стайвърс се усмихна. Още не бе размърдал устните си и Йохан помисли, че има развалени зъби. На връзката му имаше диамантена игла, която струваше осем или девет хиляди долара. А може би и повече. Поради болнавата му физика всичко, което Стайвърс носеше, изглеждаше евтино.
— Да седнем — предложи Стайвърс, посочи два тапицирани стола до една палма в саксия. Самият той седна и изчака и Йохан.
— Искам да знам къде е момичето — каза Йохан.
Стайвърс разгледа ноктите си.
— Разбира се, че искате. Точно за това мълча. Ако се споразумеем в сделката, ще ви върна момичето невредимо. Ако не, ще трябва да помислим за друг начин. Разбирате, нали? Не се прави бизнес, ако не се вържат краищата.
— Ще я убиете?
— Не казвам това.
— Зная, но това имахте предвид, нали?
Стайвърс погледна почти срамежливо.
— Добре — каза Йохан. — Кажете ми, каквото сте дошли да кажете.
— Искам първо да седнете — каза Стайвърс.
Йохан седна сърдито. После Стайвърс добави:
— Става въпрос за финансово сътрудничество. Много разумен план, ако решите да го разгледате, и няма причина да не приемете. Всичко, което искам, е да го одобрите.
— Какъв е планът?
— Ето какъв. Мой приятел е чул, че сте дошли в Ню Йорк да говорите с някакви хора, наречени «Хюстън Уест». Изглежда, че намирате петрол навсякъде, където си паркирате колата, и търсите възможности за рафиниране.
— И какво от това, ако е така?
Стайвърс болезнено се сви.
— Опитвам се да ви кажа, че е много лесно. В «Хюстън Уест» повечето са квакери и както чувам, не обичат да сключват сделки с хора, които имат неморален или скандален живот. Ако се опитате да сключите сделка с тях, съществува възможност да разберат за момичето и за изнасилването.
— Изнасилване? За какво говорите? Какво изнасилване? — Йохан го погледна накриво.
— Вие знаете какво изнасилване — каза жлъчно Стайвърс и се усмихна.
— Слушайте, каквото и да казвате за момичето, никога не е имало изнасилване — каза разгорещено Йохан, като стана.
Двама очилати нумизматици се обърнаха и го изгледаха.
— Слушайте, господине — продължи Йохан, — по-добре кажете каквото имате да казвате по-бързо или ще ви откъсна главата още сега.
Стайвърс започна да си чисти ухото с пръст.
— Не ви съветвам. Не всички тук са колекционери на монети. Един-двама от тях работят за мен и когато трябва, стрелят веднага, и то в целта.
Йохан се огледа разярено. Не бе възможно да се разбере дали Стайвърс казва истината или не, но по начина, по който бе организирал всичко, беше вероятно да говори истината. Човек, който успя да отвлече момиче тихо и под носа му, сигурно имаше и телохранител. Той пое дълбоко въздух и седна отново.
Стайвърс разглеждаше пръстите си.
— Може би информацията ми не е вярна — каза направо той. — Но чух, че сте отрязали Кайл Ленъкс и вашата дама е била изнасилена двадесет пъти от група петролни работници навън, на улицата.
— Беатрис? — промълви той и лицето му посивя.
— Не зная — отговори Стайвърс незаинтересовано. — Обаче двадесет пъти — така говорят. Точно след като сте се разправили с Ленъкс.
— Не знаех — прошепна Йохан, като погледна надолу вцепенен.
Стайвърс започна да чисти другото си ухо.
— Ами това е много лошо. Но дали знаете, или не знаете, «Хюстън Уест» няма да го харесат.
— Вие ли ще им кажете?
— Ако трябва.
— А каква е алтернативата?
Стайвърс се ухили.
— Алтернативата всъщност е много привлекателна. А именно да продадете всичко на «Колтън ойл» на благоприятна цена и да предадете всичките си грижи и неволи на добрия стар Пърси Ф. Колтън.
— Разбирам. Значи това е Пърси Колтън. — Йохан бръкна в джобовете си с дълга въздишка.
— Той се опитва само да ви услужи, защото знае, че сте складирали повече земно масло, отколкото можете да обработите, и знае, че търсите някой, който да ви освободи от него.
— Колко време имам? — Йохан кимна.
— Какво имате предвид?
— Ами Колтън не може да очаква да реша веднага, нали? Трябват ми няколко часа да помисля.
Стайвърс извади джобния си часовник.
— Момичето е при нас, нали знаете? — припомни той на Йохан. — Ако се бавите, ще се превърне в препарирана гъска.
— Само няколко часа.
Стайвърс помисли.
— Добре — каза той след няколко минути. — Обадете се на този телефонен номер точно в единадесет часа и ми дайте отговора си. Ако е положителен, тогава получавате момичето веднага. Ако не, тя става препарирана гъска.
Йохан стана от мястото си, без да погледне към Стайвърс, излезе от събранието на нумизматиците с изправена стойка и с израз на човек, който е пред страхотна криза, от която може би няма да може да излезе. Навън духаше неприятен вятър и един вестникар се опитваше да задържи плаката и шапката си едновременно. Йохан не обърна внимание на портиера на «Уолдорф», който искаше да му извика такси, и тръгна нагоре към парка с ръце в джобовете.
 

В тези подарени му три часа той свърши няколко неща. Изпрати телеграма на адреса на госпожа Елвира Ръсел в Едгар, в която молеше Беатрис да потвърди незабавно, че е добре. Телеграфира също на Сам Чивърс да разбере как стоят нещата. Извади от куфара си револвера «Айвър Джонсън», зареди го и го постави в чекмеджето на нощната масичка в хотелската стая. Телефонира в най-близкия участък, че осиновената му дъщеря е закъсняла от разходка в парка и е разтревожен. Дежурният му каза да не се отчайва и да се обади, ако до обяд още не се е върнала. После отиде до холандската черква на Четиридесет и четвърта улица и остана там около десет минути в мълчалива молитва. Точно в единадесет часа той се обади на дадения му от Арни Стайвърс телефон и каза, че му е нужно още време. Успокояващ глас от другата страна му даде още два часа за размисъл, но го предупреди, че това е последно. Настъпи дълго мълчание и след това телефонът се затвори.
 

Той никога не можа да разбере всъщност какво се бе случило, макар че вече три години плащаше на частни детективи да проучат случая. Оставаха му още само три минути, за да се обади и да се предаде на Стайвърс, когато телефонът иззвъня и един полицай му съобщи, че неговата дъщеря може би е намерена. За нещастие съобщенията не бяха добри. Гърлото му пресъхна и седна на леглото си като човек, който току-що се е събудил от лош сън и е открил, че действителността е още по-лоша. Неговата осиновена дъщеря, ако това беше тя, изглежда, е паднала или е скочила от прозорец на шестия етаж на Петдесет и пета улица, близо до хотел «Готам», откъдето един млад мъж на име Джон Уорд ще скочи от седемнадесетия етаж през 1938 година. Осиновената му дъщеря си е счупила ребрата, които са пробили белите й дробове, и тя е починала на път за болницата. Полицаят изказа съжаленията си. Един евреин — детски лекар, който й е дал първа помощ, още докато е лежала на тротоара, съобщил, че тя е казала само две неща — първо, че е избягала от тях (които и да са те); и, второ, че е трябвало да си остане там, където е била. Йохан изслуша тези думи с такава болка, че се преви на две, докато полицаят говореше.
Трябваше му доста време, за да се съвземе от този шок. Стоя на прозореца на хотелската стая почти цял час, без да се помръдне. После погледна часовника си и разбра, че е време да тръгва. Отиде до вратата, но краката му бяха схванати и едва когато тръгна по дългия, постлан с килим коридор, започна да разбира от какво го е спасила Карина, без да знае дали е умряла случайно или нарочно се е пожертвала. Без Карина Колтън няма доказателства за непристойно държание; а дори новината за Беатрис да е вярна, едва ли би била достатъчно доказателство срещу него. Той слезе с асансьора и тихо помоли портиера да му повика такси.
 

Както и очакваше, никой не бе говорил с управителния съвет на «Хюстън Уест». Канцеларията им бе в тъмна облицовка и старческите им лица едва се виждаха в мрака на октомврийската утрин. Зад тях продълговат стенен часовник отброяваше всеки половин час, дискусията им трябваше да спира всеки път, докато замре биенето на часовника. Йохан бе седнал на най-отдалечения край на голяма дъбова директорска маса с книжата и плановете пред себе си. След три часа внимателно преглеждане на плановете и подробната програма управителният съвет се съгласи без формалности на работно сътрудничество при рафинирането на земното масло от Суитуотър, «Емет Хайтс» и кладенците на западен Амареро. Те се ръкуваха с него. Ръцете им бяха стари и сухи.
 

Моргата бе ледена и облицована с масленозелени плочки. Той не се бави много. Един немски студент с бяла престилка повдигна завивката на Карина и Йохан веднага я идентифицира. Тя изглеждаше доста спокойна и той забеляза това. Студентът му отговори, че падането от височина е доста щастлива смърт, сравнена с малтретирането или горенето. Тя бе толкова тежко контузена, че едва ли е усетила някаква болка. Йохан си спомни как седеше до него в колата и как красивото й лице го очароваше. Тук, в моргата, вече не бе така красива, но дали животът й с Йохан я бе променил или падането от прозореца на Петдесет и пета улица, той не можеше да каже.
Навън, в неприятния хлад, един полицай го разпита. Той можа да каже точно къде и кога е бил по време на смъртта на Карина и показа сметките си от хотел «Плаза» за доказателство. Полицаят подробно си взе бележки и го остави. Той се върна направо в «Плаза».
Коленичи пред кревата си и каза кратка молитва за Карина. Каза й, че много я обича и предава душата й на Господ. Помоли се и за Беатрис, като се надяваше, че тя е на сигурно място, ще го разбере и ще му прости. Преди да излезе, разгледа внимателно стаята, да не би да е забравил нещо. На поличката в банята лежеше едно от украшенията на Карина с формата на пеперуда. Той го взе и го постави в джоба си, но после реши да го върне обратно. Може би някое друго младо момиче ще го намери и ще го носи — неосъзнат спомен за някого, който го беше накарал да разбере, че любовта е нещо много по-омайващо, отколкото хората могат да понесат.
 

1909
 

#«Корнелиус ойл» заплаща три милиона за химическите заводи «Ийст Индиана»
#«Сделка на сметка»
#Деветдесет нови работни места за местни мъже и жени
От 17. К. Ломас, репортер
«Корнелиус ойл», богатият и разрастващ се концерн от Тексас, заплати почти два милиона долара в ценни книжа и бонове за химическата корпорация «Ийст Индиана» и има планове веднага да разшири продукцията на завода с нитрати и фосфати.
Господин Йохан Корнелиус, милионерът собственик на «Корнелиус ойл», изрази мнение пред този кореспондент, че цената, заплатена за «Ийст Индиана», може да се смята за добра.
«Индианаполис стар & ситизън», февруари 1909 година
 

Те вървяха между дърветата почти цял следобед и най-сетне, когато слънцето отслабна, при поляните с макове завиха обратно към къщата и през скърцащата желязна врата влязоха в заградената градина откъм кухнята. Ръка за ръка се движеха по размекнатия път и си говореха тихо и с обич, а в това време юнският вятър пееше в листата на зреещата царевица и летните тикви, а пеперудите танцуваха край боба, картофите и розмарина, мащерка и естрагон се полюшваха в лехите си като ентусиазирани посетители на опера в частните си ложи. Когато стигнаха до навеса на оранжерията, където бледите полски домати наедряваха зад замъгленото стъкло, тя разпери полата си и седна на ниската стена, а той стоеше изправен край нея, сякаш я пазеше. Извади лула от предния джоб на дрехата си и започна да я пълни с тютюн.
— Ти ме направи така щастлива, Джек — каза тя. — Не мога да повярвам, че е истина.
— Ели — усмихна се той.
Нямаше нужда да казва нищо повече, защото тя със сигурност знаеше, че и той чувства същото. Само преди три часа той бе коленичил на мъха в горите, които заобикаляха бащината й къща, а зелените петна на панталоните му бяха свидетелство за това; той бе взел ръката й, бе я целунал и я бе помолил да му стане годеница. Оттогава те вървяха и говореха за любов, за пари и къде ще живеят, а денят разстилаше сенките си край тях като любящ родител, който искаше да ги вземе в обятията си. Сега, в градината край кухнята, само на няколкостотин ярда от бялата къща в плантацията, където тя бе живяла през целия си живот, те бяха огрени от червенееща се вечерна светлина, така чудновата в Уилямсбърг в Южна Каролина, а птички чуруликаха, пчели бръмчаха и щастието им бе така пълно, че говореха със сълзи в очите си, понякога със смях, а веднъж даже танцуваха надолу по хълма, който се спускаше към съседното имение. Това бе импровизиран валс, който ги завъртя, докато паднаха в люлеещата се трева изнемощели и без дъх, луди от щастие.
Той извади кибрит и запали лулата си. След три кибритени клечки богатият дъх на балкански тютюн се смеси с аромата на виещите се рози и след няколко изпълнени със задоволство вдъхвания той се отпусна на колене и лакти, извади лулата от устата си и погледна нежно годеницата си.
— Да те направя щастлива, ето затова съм тук — каза той. — А освен това, като те правя щастлива, и аз съм по-щастлив, май излиза, че съм егоист.
— О, хайде, ти никога не си бил егоист.
Той се наведе напред и я целуна по челото. Това бе деликатна целувка, която едва я докосна.
— Сигурен съм в моята любов към теб, Ели, и така ще бъде. Защото, ако мислех, че любовта ни ще се помрачи както тяхната, ако мислех, че през цялото това време ще скърпваме отношенията си и ще си дращим очите един на друг, щях да си взема шапката веднага, да се завъртя на пети и да отида на триста мили от тук, още преди да е свършила седмицата.
— Джек — пошепна тя, — никой не може да ни възпре да се обичаме, освен самия дявол.
Той продължи да се усмихва доволен и щастлив. Ели изглеждаше прекрасно, сладка и тъжна, в своя кариран джемпър, с меднорусата си коса, сресана назад и вързана. Само когато докосваше нежните й страни, той можеше да се увери, че тя наистина съществува. Бе най-красивата от четирите дъщери на Ърл Джексън и най-младата, а това означаваше, че през целия си живот е била глезена. Но това не я бе разглезило и както баща й обичаше да казва, но с тих глас, за да не го чуе: «Тя дава повече, отколкото й се дава». Тя бе дребно момиче с кръгло, почти детско лице, а очите й бяха големи, сиви и замечтани. Маниерите й бяха уверени и грациозни, гласът й трептеше и думите й понякога предизвикваха скептично вдигане на вежди, така че когато мъж говореше с Ели Джексън, той знаеше, че говори с жена. Може би бе предпазлива за деветнадесетте си години. Може би не въртеше достатъчно кестенявата си грива. Може би френският й, научен от гувернантката, бе твърде цветист. Но семейство Джексън притежаваше и благородство, и деликатност, а богатството им бе отдавнашно, създадено в Южна Каролина, така че нямаха нужда от грубост. Може би не бяха толкова богати, колкото бяха преди Гражданската война, когато дядото на Ърл Джексън бе видял хълмовете край «Фортуна» така нагъсто изпълнени с негри, че някой би помислил, че отглеждат черна вълна, а не бял памук. И може би животът на Юга беше загубил част от своята елегантност през новия век и автомобилите вече бяха тръгнали по полята. Но през лятото на тази 1909 година дните все още бяха ароматни, роклите се развяваха по добре ожънатите ниви, все още имаше тържества с чадъри и игри край езерото и Ели Джексън беше красива, мила и най-вече щастлива.
— По-добре да тръгваме — каза Джек, като си погледна часовника. — Майка ти искаше да се върнем вкъщи за чая.
— Чай и сватбени сладкиши?
— И това ще дойде с времето. И тогава ще станеш госпожа Джек Фийлд и ще си правиш собствени чайове. — Той я целуна.
— Чайове? Ще правя тържества с шампанско всеки ден. Само за да покажа на хората колко съм щастлива.
— Няма да стане само с моята заплата. Няма да може, докато татко не ме направи съдружник.
— Е, време е — отговори Ели. — Ти вършиш много важна работа сега.
— Защита на заселник, обвинен в кражба на двеста зелки, не е работа за Върховния съд.
— Да, но ще отидеш в Роуд Айлънд да подадеш жалба за Хюсмън и Уелч.
— Бих желал да не ходя. Ще ми липсваш.
— И на мен ще ми липсваш. Но един ден ще станеш голям и известен адвокат и тогава не ще съжаляваме за това. — Очите й се навлажниха.
Той взе ръката й и те преминаха през тревата към задната веранда. Къщата «Фортуна» бе засенчена от брястове, но залязващото слънце осветяваше майката, бащата и сестрите на Ели, докато те се възхищаваха на градината, и в белите си дрехи и широки шапки приличаха на хора от висшето общество, намиращи се в яхта. Ели махна и баща й отговори.
Ърл Джексън отначало бе доста сдържан към Джек. Момчето изглеждаше решително и енергично, но склонно към прибързани действия. Наистина бе красив: висок, с къдрава кестенява коса, хубав прав нос и тъмните му очи сякаш никога не губеха настроението си. Баща му го бе изпратил в Харвард и той се бе върнал на Юг с добра диплома и с репутация на здрав веселяк. Това обаче, което смути консервативния господин Джексън, когато Джек и Ели за първи път си размениха погледи по време на един бал за представянето в обществото на сестрата на Ели — Анет, бе изказаното от Джек желание да упражнява адвокатската си професия на Запад — в Тексас или Оклахома, където са големите петролни компании. Той бе казал на господин Джексън с голяма убедителност, че ако бъдещият бизнес ще зависи изцяло от петрола, то и бъдещите бизнес адвокати ще трябва да бъдат там.
Господин Джексън не отрече това, което младият Джек Фийлд каза. Ели обаче бе така захласната по момчето, че вероятно той щеше да й поиска ръката. А господин Джексън знаеше, че не е в състояние да отказва на своята любима Ели каквото и да е. От друга страна, не можеше да си представи Ели в някакъв тексаски град, пълен с добитък, или в някоя от тези колиби на петролотърсачи по червените корита на Оклахома. Още по-малко госпожа Джексън можеше да приеме тази мисъл, макар и да съчувстваше на трепетите и желанията на истинската любов, но тя също знаеше колко е важно за нейната дъщеря да заеме мястото си в обществото на Южна Каролина.
Така че зад днешните предложения за брак имаше и малко приятелски маневри. Господин Джексън бе поканил бащата на Джек — Дънкан Фийлд, уважавания адвокат от Кингстри. Те обядваха в клуба и там, на масата с покривка от дамаска, докато си хапваха специалитет от сьомга, господин Джексън бе казал, че ако Джек има намерение да се ожени за Ели, то по-добре би било да остане за известно време в Южна Каролина, особено ако част от зестрата на Ели ще трябва да включи преминаването на всички правни сделки на господин Джексън през адвокатското бюро «Фийлд, Фийлд и Собърс» от Кингстри.
Господин Фийлд не искаше да продаде сина си, даже и на цената на десет или дванадесет хиляди доларов нов бизнес. Но добави, че би било разумно Джек да изкара няколко години като адвокат в Каролина, за да добие опит, преди да се захване с буйните правни сделки на петролните полета. А имаше и нещо друго, за което той не говореше често, а това бе мъчителният му и болезнен брак с майката на Джек, която бе починала, когато той бе десетгодишен. Искаше Джек да бъде щастлив повече от всичко друго на света и знаеше, че Ели ще го направи щастлив.
Когато Джек и Ели наближиха, господин Джексън стана от мястото си и вдигна чаша с шампанско.
— Пия за вашето бъдеще и голямо щастие — каза той. — Така прави и вашата майка, но тя смята, че вече е пила достатъчно.
Госпожа Джексън, спокойна, стройна жена в бяла рокля и малка шапка с рози, се изсмя звънливо. Тя одобряваше Джек, от една страна, защото бе приятен за гледане, отпуснат и би спечелил значително количество пари, и, от друга, защото пушеше лула, което тя винаги бе смятала за страшно мъжествено.
— Седнете, седнете — подкани ги госпожа Джексън. — Има маслени топчета, ако сте много претенциозни, и курабийки, ако не сте толкова претенциозни.
Масата на верандата бе покрита с бяла дантелена покривка и на нея елегантно бяха подредени чинии със сладкиши, сребърен сервиз за чай от Джорджия и запотена бутилка шампанско в голяма сребърна кофа с лед. Анет и Естер, най-големите от четирите сестри, бяха тук, а двегодишният й син — Кристофър, подпрян на три възглавници, бе с голяма бяла салфетка на врата, за да се запази от трохи белият му руски гащеризон. Всички бяха възбудени, пиеха шампанско и Джек бе понесен от смеха и възхищението, примесено с лек флирт на госпожа Джексън и нейните дъщери, и непринуденото приятелство на нейния съпруг.
— Когато Ърл дойде при баща ми да поиска ръката ми — каза госпожа Джексън с цивилизован южняшки акцент, — баща ми каза: «Не можеш ли да вземеш сестра й Александра вместо нея, а? Тя е, която ходи по нервите ми».
Всички се засмяха, а Ели наля чая и под хладния покрив на верандата, заобиколени от шептящите листа на цъфналия клематис, те прекараха следобеда в семейно празненство. Такова семейство бе нещо съвсем ново за Джек. И макар да се включи предпазливо и резервирано, скоро се вля в емоционалната атмосфера на семейство Джексън и започна да се чувства така, сякаш ги е познавал през целия си живот.
Ърл Джексън се изправи. Той не бе висок, само около пет фута и девет инча. Разроши косата на внука си, който ядеше шоколадов кейк, и заговори с нисък, изпълнен с радост глас.
— Искам да пия за нас, защото наистина сме доволни от годежа на Ели и Джек. Зная, че на Джек му се иска да отиде на Запад и да се осъществи в петролните полета, но мисля, че той разбира, че като остане тук, в Южна Каролина, ще се подготви по-добре за бъдещите предизвикателства. Според мен една от най-добрите подготовки — разбира се, аз съм много пристрастен — е фактът, че се жени за Ели. Ели, също като нейните сестри — Анет, Естер и Каролайн, е възпитана да живее пълноценен живот и да отдава цялото си сърце за това, което върши. Много съм доволен, че тя най-сетне отдаде сърцето си на един млад човек, с когото ще се гордеем и ние всички им желаем щастие.
Джек, малко замаян и изчервен от шампанското, стана.
— Искам да ви благодаря за думите, сър. Ще направя всичко възможно да ги оправдая, защото сте мили към мен и най-много, защото, както всички очакват, обичам Ели и ще направя всичко възможно да бъде щастлива. И мисля, че като бъде щастлива тя, и вие ще бъдете щастливи.
Той седна, Ели го целуна и всички се смяха и ръкопляскаха. Може би за първи път в живота си Джек доби някаква представа какво всъщност означава щастието.
— Е, добре — каза Маргарет Джексън, — трябва да определим датата. През пролетта, разбира се.
— И гостите — намеси се Анет. — Боже господи, те ще бъдат стотици!
— А сватбената торта? — попита Естер. — На колко етажа ще бъде?
— Ние въобще не сме мислили за деца. Джек каза, че щом са здрави и имат всички пръсти на краката си, той ще бъде доволен. — Ели почервеня.
Останаха на верандата, докато захладня, и след това дамите се прибраха вътре, за да се преоблекат за вечеря, а Ърл Джексън заведе Джек в стаята за пушене, където застанаха при прозореца с изглед към дърветата и поляните на плантацията, и поведоха разговор за правото и парите.
— Ти тръгваш за Род Айлънд утре, нали? — каза Джексън.
— Вярно, сър. Специално заседание. Един от нашите най-стари клиенти се е забъркал в някаква заповед за възбрана върху земята. Ще бъде доста трудно впрочем, особено за мен.
Ърл Джексън се изкашля.
— Това е добре. Обичам да гледам работлив млад човек как напредва. Всъщност си мислех дали не мога да те използвам, докато си там. Имам ценни вещи, скъпоценности, картини и тям подобни, които съм наследил, когато майка ми почина. Имах намерение да ги занеса в Ню Йорк на разпродажба, но не ми се отдаде случай и както изглежда, няма скоро да мога да отида. Не ми достигат работници, особено по полето. Като свършиш в Род Айлънд, ако можеш, отбий се в Ню Йорк за няколко дни и ги занеси вместо мен до къщата за разпродажби. Разбира се, всички разноски се заплащат.
Джек бе малко смутен. Той още не бе се ангажирал за остатъка от лятната ваканция, но освен да прекарва времето си с Ели колкото се може по-често, бе запланувал да отиде за риба на езерото Марион с един приятел от колежа, който работеше този сезон в Колумбия.
— Добре, сър — каза той, — но не съм сигурен, че ще мога.
Ърл Джексън повдигна рамене.
— Ако не можеш, значи нямам късмет. Но щеше да ми помогне. Само няколко дни да изчакаш да се продадат бижутата, може да отседнеш при едни мои стари приятели в «Риц Карлтън» на Четиридесет и шеста улица. Семейство Форбъс, ще ги харесаш.
Пътуването бе доста съблазнително. Джек беше ходил само два пъти в Ню Йорк — веднъж като малко момче и веднъж от Харвард — и възможността да бъде в «Риц Карлтън» и да разгледа града, като му се заплатят всички разноски, бе доста по-привлекателна, отколкото риболова с Оливър Талмедж, който беше добра компания, когато няма нищо по-интересно от това да седиш в лодка и да чакаш пъстървата да клъвне; той наистина можеше да издава звуци като птички и като мишка и да имитира президента Тафт, но при тази по-интересна възможност Оливър Талмедж се превръщаше в нещо като напаст, тъй като не разбираше кога е нежелан. Разбира се, Ели ще му липсва, но Ърл Джексън бе толкова щедър и любезен, че бе доста невъзпитано да му откаже.
— Ще трябва да направя няколко размествания в програмата си — каза Джек. — Но това звучи като приятно занимание и бих желал да го направя.
— Доволен съм — усмихна се Ърл Джексън. — Не бих желал да поверя тези бижута на пощата или на железниците, а все пак имам нужда някой да ги занесе на Паркс Бърнет лично. И тъй като тук има една красива заложница, която те чака, аз съм съвсем сигурен, че няма да избягаш с тях.
Джек се усмихна.
— Денят, в който избягам от Ели, ще бъде ден, в който съм изгубил ума си.
Гравиран месингов часовник на перваза на камината удари седем със звънтене.
— Да пийнем по едно уиски, преди да се преоблечем за вечеря — каза Ърл Джексън. — Имам специално, купено от Кентъки, и ако нещо може да изправи косите ти, то е това.
Вечерта, след една богата вечеря със супа от костенурки, мус с шунка, млада пуйка, портокалов сироп и след много смях и шампанско, Джек и Ели си пиха кафето на верандата, а господин и госпожа Джексън седяха на дискретно разстояние от тях, наблюдаваха как танцуват светулките в тъмнината и слушаха тъжното шумолене на дърветата и далечната мелодия на цигулка, която идваше от къщата на слугите, отсреща при оборите.
Ели, във вечерна рокля от дантела и синя коприна, стоеше изправена до майка си, а Джек се беше отпуснал с лулата си и я наблюдаваше с тайното удоволствие на човек, който е влюбен отскоро. Тогава му се струваше, че тя е просто съвършена. Тези широко отворени очи, наклонът на носа и леко разделените устни. Светлината на верандата се отразяваше в годежния й пръстен с диаманти и сапфири — искра от син огън върху малката й ръка, която бе отпусната в скута.
— Някога чувстваш ли страх? — попита тя.
— Страх от какво?
— Страх от това да пораснеш. Страх да се грижиш за себе си. — Тя се обърна и го погледна.
— Не, мисля, че не. Аз се грижа за себе си вече от доста време.
— Страхувам се да стана жена.
— Мисля, че няма за какво да се тревожиш. Във всеки случай ще имаш съпруг, който ще се грижи за теб.
— Не бих искала да се грижиш за мен твърде много — усмихна се тя. — Това е нещо, от което се страхувам. Струва ми се, че жените трябва да бъдат по-независими сега. Ние не сме восъчни кукли да ни завиват в мека хартия и да ни държат вкъщи. Мисля, че жените трябва да направят всичко, за да подхождат на съпрузите си.
Джек дръпна от лулата замислено.
— Нямаш предвид работа, нали? Не очаквам моята съпруга да работи.
— Разбира се, че не, но съм сигурна, че бих могла да намеря почтени и полезни неща, които да върша. Доста съм образована, нали знаеш. Мога да отглеждам коне, да се грижа за цветя и дори да карам лодка.
— Остава да кажеш, че искаш да гласуваш.
— Не трябва да се изненадваш, че и това би могло да стане. Обзалагам се, че знам повече за политиката, отколкото повечето от мъжете. Интересувам се, Джек, и искам да бъда жена, с която можеш да разговаряш и да уважаваш, както и да обичаш.
— Ще те обичам дори ако не можеш да кажеш нито една дума. — Той натъпка тютюна в лулата си.
Тя се присегна и докосна лицето му, сякаш докосва нещо много рядко, ценно и нежно, и нави един кичур коса около пръста си.
— Но нали няма да имаш нищо против, ако имам собствено мнение? Това никога няма да означава, че те обичам по-малко или че няма да те слушам, както се казва в сватбената клетва. Но мама и татко винаги са ни възпитавали да имаме собствено мнение и вкус и да мислим самостоятелно.
Джек я хвана за ръката, наведе се и я целуна нежно по устните.
— Дали ти харесва или не — каза той, — нищо не би могло да попречи да бъдеш моята собствена скъпа Ели. Искам да се оженя за теб заради самата теб, а дали имаш мнение за нещо, било то за американската външна политика в Карибия или за цвета на бебешките пеленки, каквото и да кажеш, ще намери добър прием в нашия дом, както и самата ти.
Той се облегна назад на високия стол и я погледна топло.
— Всъщност доста си мислех какво ще правиш по цял ден, като се оженим и когато съм на работа. Бях свикнал да виждам майка ми в домашната си роба да седи, да чете книга и да яде бонбони по цял ден, отегчена и неспокойна като мишка в капан; и когато баща ми се връщаше, тя избухваше с цялата натрупана скука и неспокойствие просто защото бе много мързелива да стане и да свърши нещо, което й е интересно. — Той спря и погледна настрани. Нямаше намерение да обижда майка си, но бе толкова трудно да обясни какъв е той и какво мисли по тези въпроси, без да разкаже някои интимни неща. — Обичам те, Ели — каза тихо той. — Ако искаш да отглеждаш коне и цветя или да се катериш по планините, ще ти помагам. Искам да знам, че си щастлива и че вършиш каквото искаш да вършиш. Не мога да обещая, че никога няма да те ревнувам или че няма да се чувствам твой защитник. Но обещавам, че няма да те затворя в клетка и да те карам да живееш живот, какъвто ненавиждаш.
Тя го целуна и тайно погледна през рамото си дали майка й и баща й гледат. После пошепна:
— А какво би направил, ако съм много непослушна и не се държа както искаш?
— Независимите момичета не би трябвало да са непослушни.
— О, понякога са. Само защото имам собствено мнение, това още не означава, че понякога няма да искам да се отнасяш с мен като с беззащитна жена.
Той се усмихна и после каза:
— Ами… ако си непослушна… тогава ще трябва да те смъмря.
— Ами ако ти ме смъмриш и аз пак съм непослушна? — Тя се засмя.
Той се направи, че мисли дълбоко. После я целуна по върха на носа и каза:
— В такъв случай ще трябва да те напердаша.
— Тогава ще трябва доста често да бъда непослушна, нали? След като сме разговаряли за твоята работа, за политическото положение и за завивките на бебето. — Тя кокетно сведе очи.
Те се гледаха продължително, мълчаливо и смутено. После избухнаха в смях така силно, че сълзи потекоха от очите им, а господин Джексън дойде на верандата и весело се наведе над тях, без да може да разбере техния изблик, но доволен от радостта им, толкова доволен, че се обърна и се усмихна на съпругата си, като че искаше да й каже: «Погледни това щастие, което създадохме двамата».
 

Йохан Корнелиус излезе на палубата точно след като параходът мина покрай Шътс Фоли Айлънд в пристанището на Чарлстън и започна да си проправя път навътре в морето. Той стоя известно време хванат за боядисания парапет, а хладният атлантически бриз разрошваше косата му, докато наблюдаваше как следобедното слънце проблясва по водата, а обраслият с дървета бряг на Джеймс Айлънд пълзи край него. Малък буксир с лъскав месингов пръстен около комина подскачаше по вълните от дясната страна на кораба и свиреше, изпускайки бяла пара, която скриваше сушата от погледа. Чайките кръжаха край тях. Той извади зелена носна кърпа и издуха носа си. Макар влакът да беше по-бърз, Йохан все още предпочиташе да пътува от Тексас по море. Имаше две първокласни кабини с удобно легло, писалище и благодарение на телеграфа можеше да поддържа връзка с всяка част от континента. И което беше по-важно, с изключение на едно спиране за товарене на въглища в Чарлстън, параходът «Галвстън Бей» оставаше през цялото време в морето и човек можеше да се изолира от всякакви натрапници, паразити и заядливи съперници. На спътниците си приличаше на мрачен ексцентричен богаташ, който губи времето си на крайбрежен параход, и когато го питаха защо прекарва толкова дълго сам в кабината си, отговаряше просто:
— Канаста.
Сякаш това даваше отговор на всичко. Всъщност, когато пътуваше за Ню Йорк, кабините му се превръщаха в седалището на «Корнелиус ойл» и от огромното си махагоново писалище, на което имаше снимката на жена с тъжен поглед, той дърпаше денем и нощем юздите на своите петролни владения в Тексас, Оклахома и Калифорния, на застрахователните си интереси в Ню Йорк, на химическите заводи в Индиана и Илинойс и на политическите си пристрастия във Вашингтон. Имаше много сенатори и членове на Конгреса, републиканци, които започваха да забелязват с интерес финансовото му израстване, макар семейство Рокфелер никак да не го обичаше, а Д. П. Морган веднъж каза:
— Ако трябва да избирам дали да съществува Йохан Корнелиус на земята, или да не съществува, ще трябва няколко часа да обмислям, за да се примиря с първото, и след това, проклет да съм, ако се съглася.
Йохан живееше в голяма бяла къща в хубавия край на Уошингтън авеню в Хюстън и в апартамент на седмия етаж в новия хотел «Плаза» в Ню Йорк, откъдето искаше да се измести, от една страна, защото струваше сто долара на ден, а от друга, защото госпожа Клара Бел Уелш, вдовицата на краля на пишещи машини Юлиус Уелш, живееше в същия коридор и имаше разнородна колекция от кучета, които лаеха, когато той се опитваше да работи. Ходил бе няколко пъти из щата Ню Йорк, за да разгледа някои големи стари къщи и бе харесал една, намираща се на Линууд Айлънд до реката Хъдзън.
В годините преди Първата световна война той изглеждаше на познатите си все по-отчужден. Само двама души му бяха близки — неговият петролен мениджър Джери Слободиън, професионалист по петролните кладенци, с тънко издялано лице, който имаше слабост към пръстени с рубини и носеше съвсем тънки вратовръзки, и неговият прислужник, швед, който прекарваше свободното си време седнал на палубата, като четеше на глас бавно и тържествено някаква книга.
Самотният живот на Йохан бе предмет на доста коментари на Уолстрийт. Едни казваха, че е бизнес гений, който може би ще се извиси над Морган, Рокфелер и Вандербилт. Други твърдяха, че е ексцентрик, който закусва с глухарчета, спи във вечерно облекло и от него няма да излезе нищо. Най-близо до истината беше Д. Пол Гети. Той казваше, че Йохан Корнелиус няма време за светски живот с всичките свои петролни кладенци, от които излизаха милиони варели на ден — Суитуотър, Маскоги, Сийл Бийч и Чекота; със заводите за азотна киселина в Гери, Пеориа и Нормал, произвеждащи милиони тонове тор и експлозиви, и със застраховките в Ню Йорк и Балтимор, носещи премии от хиляди долари на ден; и цялото това лудешко разрастване, инвестиране и сложно управляване.
Справянето с един мултимилионен бизнес беше изтощително, особено като се има предвид вроденото нежелание на Йохан да се доверява на когото и да било. Той седеше приведен над писалището си по осемнадесет часа на ден и винаги му оставаше недовършена работа, неподписани книжа и непрочетени договори. Лягаше си на разсъмване и четеше бизнес документи, докато заспи, и всяка сутрин от огледалото го преследваше неговото уморено, набръчкано лице със зачервени очи. Скоро щеше да навърши тридесет и шест години, но изглеждаше на петдесет. Може би имаше нещо друго, което го държеше така самотен. Той никога не говореше за това, но келнерите от «Галвстън Бей», когато влизаха в кабината му, го намираха облегнат на кожения стол, замислено хапещ нокътя на палеца си и загледан в снимката на писалището. Един от келнерите веднъж събра кураж (след пет чаши чисто уиски и облог от шест долара) и попита Йохан коя е дамата. Но Йохан само погледна през него, сякаш е прозрачен, и каза:
— Попитай Ленъкс.
Тъй като келнерът нямаше никаква представа кой бе Ленъкс, личността на красивата замислена жена остана неизвестна.
Йохан обичаше да излиза по един-два пъти на палубата за чист въздух, особено когато още се вижда сушата. Това му даваше възможност да види своите спътници. Той рядко се заговаряше с тях, но обичаше да ги наблюдава: спаружени бъдещи политически авантюристи се завръщаха на Север, след като не бяха се отличили в бързо индустриализиращия се Юг, вдовици, които бяха погребали съпрузите си в непознатата земя на Юга се връщаха под закрилата на своите семейства със сухи като хартия лица; хора с всякаква професия, безработни моряци, загрижени за здравето си, в безформени дрехи, които по причини, известни само на тях, смятаха, че едно пътуване край брега ще бъде здравословно. Този ден, както си стоеше облегнат на перилата, Йохан забеляза млад мъж, който съвсем не приличаше на безработен моряк или на човек с неясна професия. Младежът бе висок и изглеждаше много добре, сякаш животът още не го беше наранил, нито му се бе случвало нещо лошо. Имаше кестенява къдрава коса и моден костюм в сиво на едва забележими карета. В профил лицето му изглеждаше свежо и изострено, като че ли се бръснеше повече от два пъти седмично, а бръсначите, които използваше, явно бяха по-добри от обикновените. Имаше нещо у него, което събуди интереса на Йохан. Известно време остана да го наблюдава с ръце в джобовете и очи, овлажнели от вятъра.
След време младежът се обърна и премина по палубата през пушека, в който стоеше Йохан. Когато минаваше край него, Йохан промълви:
— Ако не се безпокоях, нямаше да е чак толкова лошо.
Младият човек леко се изчерви и вдигна шапка за поздрав.
— Пътувал съм по море и друг път, сър — каза учтиво той. — Не вярвам няколко вълни да ми се отразят зле.
— Значи не се страхувате от морето? — Йохан го изгледа.
— Не, сър.
— Извинете, че се смея — каза Йохан, — но имате вид на човек, оставил нещо твърде важно зад себе си.
— Така ли?
— Да. По начина, по който стояхте. Тези неща ги разпознавам.
Младежът заглади косата си назад.
— Изглежда, сте много чувствителен човек.
— Има много хора, които не биха се съгласили с вас. — Йохан повдигна рамене.
Младият мъж се обърна и погледна към Чарлстън.
— Всъщност оставих годеницата си. Само за няколко дена, докато отида до Нова Англия и после до Ню Йорк.
— По-бързо щяхте да се върнете с влак.
— Да, сър. Но бъдещият ми тъст смята, че за такъв път човек не трябва да се доверява на влаковете.
— Вашият бъдещ тъст вероятно е прав. Общо взето, на влаковете не може да се вярва. Веднъж един влак дойде, а друг си замина и първият донесе състояние, а вторият — само отчаяние.
Очевидно младият мъж не разбра нито дума от това и учтиво се усмихна.
— Извинете, ако обичате — каза той. — Отивам в кабината си.
— Има много време за това. Елате да пийнем. Щом като сте сгоден и ще се жените, може би трябва да отпразнуваме. — Йохан докосна ръката му.
— Съжалявам, сър, но аз нямам представа кой сте. — Младият мъж го изгледа смутено.
— Така може би е по-добре. Но все пак казвам се Йохан Корнелиус и съм малко в петролния бизнес.
Младият човек протегна ръка. Ръкуването му бе здраво и жизнено като самия него.
— Смятам, че съм чувал за вас, сър, и съм щастлив да се запознаем. Казвам се Джек Фийлд и съм адвокат.
— Благодаря ви. Господ защитава тези, които се защитават сами. Елате, барът е наблизо. Ще видите, че Ерол може да приготвя най-добрия новоорлеански «Сазерак». Не че съм пияч. Просто са ми казвали, че е така. — Йохан повдигна вежди.
Джек се усмихна недоверчиво, а мъжът в зимно палто, който приличаше на холандец, го поведе към бара. Той беше малък — шест фута, от полиран червен мрамор, с по една лампа отстрани. Зад него стоеше Ерол с кисела физиономия, в колосана барманска бяла дреха и мустаци, завъртени нагоре. Ерол беше гордостта на малкия параход, макар това да се дължеше на един инцидент.
Джек Фийлд и Йохан седнаха на високите, тапицирани с кожа столове, Ерол моментално сипа малко бренди на Йохан и го подаде през бара. После каза на Джек:
— Вие, сър, ако не греша, сте човек на бърбъна.
Джек изгледа Йохан, но неговото лице остана безизразно.
— Добре, да — каза той. — Ще изпия един коктейл «Олд фешънд».
Ерол разбърка напитката така бързо, сякаш имаше осем чифта ръце. Постави я на бара и каза, без да мръдне мускул на лицето му:
— Това е най-добрият «Олд фешънд», който някога сте опитвали, включително и в клуба «Пенденис» в Луисвил, Кентъки, където са го измислили. Ако някога пожелаете такъв коктейл, елате тук, никъде другаде няма да го намерите.
— Всеки барман на света се смята за най-добрия, единственото различно нещо при Ерол е, че това е самата истина. — Йохан направи гримаса.
Джек се изкушаваше да попита защо тогава е тук, но знаеше, че повечето пасажери и работещите на парахода имаха минало, което искаха да забравят, и настояще, което не биха искали да знаят, и затова се задоволи с вдигане на чашата си за наздравица.
— За плавно пътуване — каза той.
— Би трябвало да почувстваме опашката на ураган. — Ерол лъскаше шейкъра.
Йохан също вдигна чаша.
— В такъв случай наистина трябва да пием за плавно пътуване.
Известно време мълчаха и после Джек каза:
— Извинете за любопитството, но ми изглежда, че вие често пътувате.
— За съжаление твърде често — изръмжа Йохан. — Два или три пъти в годината. Ако не трябва да надзиравам лично бизнеса си в Тексас и в Ню Йорк, не бих се доближил до тази черупка и пари да ми дават.
— Нито пък аз — измърмори Ерол, но когато се обърнаха да го погледнат, той наливаше усърдно леден лимонов сок в бутилка и дори не повдигна главата си.
— Напоследък сте толкова известен в петролния бизнес! — каза Джек.
— Да — отговори Йохан. — Петрол и химикали.
— Аз самият се опитвах да навляза в петролния бизнес — обясни Джек. — Разбира се, в правната страна на петролния бизнес. Струва ми се, че точно сега е широко открита тази възможност и един добър, разумен адвокат би могъл да направи много пари.
Йохан го погледна с бледи, безизразни очи. Джек почувства, че го наблюдават и измерват като чувал със захар.
— Имате ли много адвокати, които работят за вас, господин Корнелиус?
— Повече, отколкото бих желал — отговори Йохан. — Досега редовно използвам известните фирми. «Макероу и Джонсън» в Тексас и «Орис и Нусбаум» в Ню Йорк.
— Чувал съм за «Орис и Нусбаум». Доста впечатляваща е.
— Върши каквото може най-добре — забеляза Йохан. Той изчакваше да чуе какво ще каже младият човек. Имаше странното чувство, че Джек е нещо особено и че се е качил на парахода, защото съдбата на Йохан е предопределила така. Йохан нито за момент не се съмняваше, че съдбата подрежда живота на другите хора около неговия живот. И точно по тази причина беше заговорил Джек Фийлд на палубата и се бе представил. Обикновено нямаше склонност да говори на когото и да било по време на пътуванията си и почти никога не влизаше в бара. Но днешният ден, изглежда, бе различен, а такъв беше и Джек Фийлд.
— Лично аз смятам, че индустрията има нужда от прависти, които да са подходящи за бизнеса й — продължи Джек.
— Охо!
— Ако аз представях някоя петролна компания, бих отишъл при петролните кладенци и бих изучил бизнеса основно. Бих прегледал всички наемни договори и по този начин щях да разбера какви са проблемите на сондажните пробиви, на изпомпването, складирането и рафинирането, така че когато се изправя в съда, да знам за какво говоря. Има твърде много адвокати, които представляват своите клиенти, без да имат и най-малката представа от техния бизнес. Петролът е груба, сложна, техническа работа и не се нуждае от такива адвокати.
— Изглежда, имате много определени виждания по тези въпроси — отбеляза Йохан, като пиеше бавно напитката си.
— Такъв трябва да бъде един адвокат.
Ерол постави на бара чиния със сусамени коктейлни бисквити, Йохан взе една и я захапа. През цялото време не сваляше поглед от Джек.
— Щом като сте толкова убеден и знаете какъв трябва да бъде адвокатът, който се занимава с петролен бизнес, какво правите по въпроса? Говорили ли сте с някого? С «Шел»? Със «Стандарт ойл»? А защо не говорите с мен?
— Това е дълга история и има много общо с моя годеж. — Джек се усмихна.
— Разкажете ми.
Отначало Джек не искаше да казва нищо за Ели, нито за уговорката с господин Джексън, че ако иска да се ожени за нея, трябва да остане в Южна Каролина. Стори му се, че ще заприлича на мекушав човек, ако обясни нещо такова на мъж, врял, кипял и самотен като Йохан Корнелиус. Но щом като вече бе решил, решението му трябваше да може да се защити и вероятно Йохан ще разбере неговия избор.
— Мисля, че проблемът се състои в това, че съм влюбен — каза той. — Не просто влюбен и романтично отнесен, а истински влюбен. Чувствата ми са така силни, че бих могъл да ги дестилирам, да ги сложа в бутилка и после на рафта. Според мен това е любов, която се случва веднъж в живота, докато петрол винаги ще има.
Йохан го изслуша, после прекара ръка по оредяващата си коса.
— Още едно бренди, сър? — попита Ерол, но Йохан поклати глава.
— Господин Фийлд — каза той, — взели сте погрешно решение.
— Не смятам, че да се оженя за Ели, ще се окаже нещо погрешно, сър. Тя е красиво и интелигентно момиче. И е независима, което е рядкост. — Джек се изчерви.
— Нямах предвид това — каза Йохан. — Разбира се, че е красива и интелигентна, иначе вие не бихте се влюбили. Но аз критикувам вашето решение. Нито една жена, колкото и да е изключителна, не може да ви върне възможностите за бизнес, които така лекомислено отхвърляте.
Джек постави чашата си на бара. Ерол, без да попита, смеси още една напитка.
— Не съм сигурен дали ми харесва начина, по който казвате това, господин Корнелиус — продължи Джек. — Вие едва ме познавате.
— Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, момчето ми, защото познавам себе си. Също така познавам и петрола и вие грешите по този въпрос. Невинаги ще има петрол. Или по-скоро същите възможности да влезете в петролния бизнес няма да съществуват винаги. Това е груба работа, която големите ще си я превземат в разстояние на две или три години. В това число съм и аз. Ако искате да работите за петролния бизнес, трябва да започнете веднага, защото ако не го направите, през целия живот ще си останете адвокат в Южна Каролина.
Джек глътна бърбъна.
— Може би сте прав — каза той, — но най-малкото ще бъда щастлив.
— Хайде де — каза нетърпеливо Йохан, — вие знаете, че аз съм прав, и също така знаете, че няма да бъдете щастлив за дълго. Нейното семейство може да ви е насилило и да ви е накарало да повярвате, че животът в Кингстри, Южна Каролина, е приятен и изфинен, но къде е предизвикателството? Къде са парите? Това, което току-що ми казахте за петролните адвокати, е абсолютно правилно. Щом като сам сте дошли до такова заключение, значи мислите правилно и виждате възможностите там, където са. Сериозно ли мислите, че ще се задоволите през целия си живот да ходите нагоре-надолу по тротоарите на Кингстри, да вдигате шапка, за да поздравите някоя възрастна дама, и да говорите как прахът от лимоновите дървета вреди на кадифените ви яки?
— Знаете ли какво означава да обичате някого както аз обичам Ели? — каза Джек разгорещено.
Настъпи мълчание. После Йохан поклати глава.
— Може би не знам — каза меко той. — Но вие знаете ли какво означава да бъдете богат?
— Зная какво означава да живееш удобно, да.
— Не да живееш удобно, да бъдеш богат. Когато си богат, ти никога не живееш удобно… ти…
Йохан вдигна дясната си ръка, с пръсти свити така, сякаш държи пачка банкноти. Почти не можеше да изрази какво чувства по отношение на богатството, особено пред някой, който току-що се е отказал от възможността за богатство в полза на брака. Той виждаше как Джек го наблюдава в очакване, но знаеше, че ако му обясни своята жажда за пари такава, каквато бе наистина, момчето не само нямаше да може да разбере, но вероятно щеше да бъде шокирано. Един ден Джек може би би разбрал какво искаше той да му каже, но не и сега.
— Вие сте опиянен — завърши той бързо.
Джек го гледаше известно време. Йохан не можеше да реши дали момчето се страхува от него или не. Но когато проговори, Йохан разбра, че не се страхува. Това му хареса. Момчето беше младо и не се срамуваше да си признае. Ако имаше нещо, което Йохан не понасяше, това бяха младите нафукани хора.
— Все пак не съм опиянен — продължи Джек. — Не напълно.
— Не съществува такова нещо като полуопиянен, господин Фийлд. Не и когато става дума за пари.
— О, господин Корнелиус, мисля, че съществува. Може би мнозина от нас ще извървят половината път до парите, но не и целия.
Йохан изпи последната глътка бренди.
— Какво наричате целия път, господин Фийлд?
— Да се откажа от Ели. Това за мен би означавало целия път. Освен това отказването от религията заради парите, това също би било изминаване на целия път. Или да убиеш заради пари.
— Според вас значи е погрешно да се убива за пари?
— Не само по мое мнение, господин Корнелиус. Мисля, че е така по мнението на повечето цивилизовани хора. — Джек се намръщи.
— Наистина.
— Не разбирам — каза Джек — как може да оправдаете убийството за пари?
— Съвсем ли не може да разберете? — Йохан потърка челото си.
— Не, сър, не мога.
— Добре, нека се изразя така. Да предположим, че аз съм извършил убийство за пари. Как бихте ме защитили в съда?
— Много е трудно да се каже, като не се знаят обстоятелствата. — Джек вдигна рамене.
— Добре, да речем, че в гонитбата за пари допуснах една жена да умре, като съзнателно я изоставих. Какъв подход бихте възприели пред съдебните заседатели? Какви философски въпроси бихте повдигнали, за да ги убедите, че това, което съм направил, е било в интерес на Америка?
Джек извади лулата от джоба на дрехата си и разсеяно започна да я върти в ръце.
— Лично аз не бих повдигал никакви философски въпроси. Смятам, че съдът не е точно мястото, където трябва да се разискват абстрактни идеи за голямото добро или за интересите. Знаете ли, това, което има значение, е да се спечелят симпатиите на съдебните заседатели, а голяма част от адвокатите все още не разбират, че съдебните заседатели са обикновени хора с много ограничени възможности да схванат това, което става в съда.
— Продължавайте — каза Йохан, а очите му се присвиха.
Джек Фийлд повдигна рамене малко смутено.
— Разбира се, аз съм все още млад адвокат. Още дори не съм партньор във фирмата. Но на мен така ми се струва. Присъствал съм на случаи, когато известен адвокат държи историческа реч, като използва закона по най-превъзходен начин. Дава най-превъзходен пример и доказателства, а съдебните заседатели си седят със зяпнали усти като стадо в обор и съвсем очевидно не разбират абсолютно нищо.
— А вие какво бихте направили? — попита Йохан.
Джек Фийлд захапа лулата си, докато търсеше тютюна. После я извади и каза:
— Бих апелирал към съдебните заседатели за неща, които биха разбрали. Бих довел стари ветерани, за да свидетелстват, че сте дали пари за тяхната болница. Бих довел кмета, за да каже, че сте правили добри дела за общината и хората. Бих довел почтени работници, за да кажат колко добър шеф сте и как сте им давали пари на заем, когато са били в затруднение. И, разбира се, ще доведа една вдовица, чийто съпруг е умрял на служба при вас, за да каже как й помагате. Тогава и само тогава ще поискам някой от вашата компания да обясни защо сте изоставили тази жена и сте предпочели парите.
— Звучи доста цинично за младостта ви. — Йохан леко се усмихна.
— Въобще не съм циничен — каза Джек, като поклати глава. — Няма да се опитвам да заблудя съдебните заседатели или да защитя едно действие, което не може да бъде защитено. Ще се опитам да покажа на съдебните заседатели защо сте постъпили така, както сте постъпили, но ще го покажа повече в светлината на истинския живот, отколкото в рамките на закона. Вярвам в ясните изказвания, господин Корнелиус, това е всичко.
— Добре. А какво ще бъде вашето собствено виждане за подобно деяние? Можете ли убедено да мислите, че да оставиш някого да умре, може да бъде оправдано в интерес на индустрията?
Като извади торбичката тютюн, Джек погледна смутено.
— Имате предвид дали бих повярвал, че печеленето на пари за доброто на нацията е смекчаващо вината обстоятелство за пренебрегване на човека с фатални последици за него?
— Да, точно това имам предвид.
Джек помисли малко върху този проблем. Той се мъчеше да спечели време, като пушеше бавно лулата си, защото имаше странното чувство, че от неговия отговор зависи много повече, отколкото от изхода на неговите хипотетични доказателства.
Той бе чувствителен към личното излъчване, а Йохан Корнелиус имаше такова силно въздействие, че привличаше към себе си неизбежно и безжалостно такива малки частици като Джек и Ерол и всеки друг, който не беше здраво закован за земята.
Корабът се люшкаше към Атлантика, а от ресторанта се чуваше тракането на вилици и ножове, докато двамата черни келнери слагаха масите за обяд. Под краката им пулсираха машините на парахода и Джек Фийлд гледаше Йохан Корнелиус и се чудеше какво трябва да отговори. Във въздуха се носеше миризма на грахова супа.
— Мисля, че трябва да ви познавам по-добре, за да ви отговоря искрено — каза той най-после.
— Но не може да нямате мнение?
— Какво бих могъл да кажа. Вие може да сте светец, господин Корнелиус, а въпросният човек може да е виновен за смъртта й. От друга страна, моля да извините моето нахалство, вие може да сте ужасен мръсник и да сте я закарали твърде рано в гроба с вашата грубост.
За момент Джек си помисли, че е нервирал домакина си. Но Йохан кимна, обърна се към Ерол и каза:
— Приготви ми още едно бренди, Ерол. Може би ще има нещо, което да отпразнувам.
Джек усети лека промяна в отношението на Йохан. Изглежда, че разпитът бе минал, и Йохан се кани да направи някои забележки по държанието на Джек. Това, което каза Йохан, накара Джек да настръхне и да почувства бялата си колосана яка твърде неудобна.
— Мисля, че нашата среща днес не беше само щастлив случай — каза Йохан. — Всъщност мисля, че беше намеса на съдбата, която тласка живота напред по свой начин. Вие и аз, господин Фийлд, ще извършим велики дела заедно.
— Моля?
— Вие дойдохте на борда и празнувахте годеж. А аз мисля, че ще слезете в Ню Йорк с много по-голям повод за празнуване. Искам вие да работите за мен в Тексас и Оклахома в петролните полета. — Йохан сложи голямата си ръка на рамото му.
— Страхувам се, че не ви разбирам — каза Джек с тих, прегракнал глас и погледна изненадано.
Йохан взе своето бренди от бара.
— Имам нужда от млад адвокат, който е способен да се потопи в петролния бизнес и да се превърне в най-добрия адвокат по петрола, който някога е съществувал. Нужен ми е човек, който познава нефта и обработката му, солните кубета и пясъчните залежи и в същото време искам да държи на своето в съда. С други думи, господин Фийлд, искам вас.
— Господин Корнелиус, страхувам се, че и дума не може да става.
— Не е ли това, което искате?
— Да, но ако отида в Тексас, тогава няма да мога да се оженя за Ели. Всъщност това е причината да остана в Южна Каролина.
Йохан изгледа Джек над очилата си. Параходът се издигаше и потъваше в Атлантическия океан. Вратите срещу бара се отвориха и един-двама души от пасажерите дойдоха за обяд.
— Агнешки котлети, нали? — каза единият. — Или говежди стек?
— Време е да научите, господин Фийлд, че в живота няма нищо, което не може да бъде уредено — каза Йохан.
— Какво говорите? Че може да уредите да се оженя за Ели и да работя в Тексас?
— Защо не?
— Защото господин Джексън изрично го забранява, ето защо. Той не желае Ели да започне съпружеския си живот в един петролен град и това е.
Йохан сведе глава и погледна месинговия парапет на бара и блестящия меден плювалник.
— Вие съгласен ли сте с господин Джексън?
— Предполагам, че да — каза предпазливо Джек и изгледа втренчено Йохан.
— Съгласен ли сте или не? По въпросите на правото имате доста определено мнение. Мислите ли, че този господин Джексън има право да се бърка във вашата кариера и в бъдещия ви успех или не?
— Вие трябва да разберете, че аз обичам Ели, а също така уважавам семейството й. Няма нищо погрешно от страна на господин Джексън, уверявам ви. Ние вече сме приятели.
— Приятели? Кой приятел би ви забранил да си проправите път в живота, само защото не иска дъщеря му да помирише някои грубияни? Петролните градове са мъчни, господин Фийлд, но вие няма да прекарвате цялото си време в тях; повечето време ще си седите в кабинета и разбирането на господин Джексън ще ви се стори неправилно.
Джек стана от стола си. Знаеше, че Йохан нарочно го провокира, но в същото време не можеше да попречи на това. Той каза с цялата сдържаност, на която беше способен:
— Сър, това е моят бъдещ сват, говорите за него.
Йохан се усмихна.
— Зная. И се удивлявам на начина, по който го защитавате. Но той не е прав, нали, макар че е внимателен? Щом като е готов да ви разреши да се ожените за неговата дъщеря, той трябва да приеме факта, че вие ще бъдете неин съпруг и господар, и ако искате да я заведете в Тексас или Оклахома, или дори на Луната, то това е ваше право и привилегия и няма нищо общо с него.
— Господин Корнелиус, не искам да се карам с родителите на съпругата ми, това е всичко, което мога да ви кажа. Вече съм дал дума на господин Джексън.
Йохан повдигна вежди, сякаш искаше да каже: «Е, добре, не може да се помогне!», и изпи остатъка от бренди. В този момент дойде Джери Слободиън в блестящ сив жакет с кадифена яка и тясна вратовръзка, защипана с диамантена игла. Черната му коса бе доста дълга за 1909 година и бе сресана назад на лъскави вълни.
— Това е моят бизнес мениджър господин Слободиън — каза Йохан. — Може би ще обядвате с нас и ще можем да поговорим още?
Джек се подвоуми. Чувстваше нерешителност в себе си. Ако не беше за Ели, той би приел предложението на Йохан Корнелиус веднага. Но вярваше в честта и щом като вече беше дал честната си дума да остане в Южна Каролина, то той щеше да остане в Южна Каролина.
— Ще обядвам с вас, господин Корнелиус, но искам да ви предупредя, че няма да променя решението си.
— Много добре. Хората, които лесно променят решенията си, бързо се отказват от тях, а аз ценя твърдостта.
Отидоха в столовата на кораба, бледокремав салон с дванадесет кръгли маси, покрити с бели покривки, където някои от техните спътници вече ядяха шумно граховата супа. Навън през прозорците се виждаше да се вълнува сивият океан и последните забързани чайки. Един от черните стюарди дойде и им поднесе столовете. Те седнаха един срещу друг със замръзнали усмивки, а вторият стюард подаде на всеки по един лист с меню. Имаше грахова супа, агнешки котлет и пай със сливи.
— Обикновено обядвам в кабинета си — обясни Йохан. — Готвачът е китаец, но понякога може да бъде подкупен и да приготви заек по уелски.
— Аз няма да взема супа — забеляза Джери Слободиън, като погледна към обядващите на другите маси. — Като че ли се консумира много шумно.
Един от пасажерите, човек с очила и зелен костюм от туид, изтри устата си и изгледа злобно Джери Слободиън. Но петролният мениджър му отвърна с гримаса и човекът продължи да яде супата.
— Господин Корнелиус — каза Слободиън, като бръкна в джоба си и извади смачкана хартия. — Току-що получихме телеграма от «Орис и Нусбаум». Изглежда, че законът ни ограничава да търсим в Сапулпа Блъфс.
— Ограничава? Защо? От кого?
— Господин Спизак още не знае. Разбрал е, когато е уреждал последните подробности по договора. Някаква група, която действа от името на друга, е убедила окръжния съд да задържи изкопните работи, докато се получи нотариалният акт на договора.
— Това е смешно. Ние наехме правата върху петрола и минералите съвсем честно от баптистката черква. — Йохан сви нервно устни.
— Не и според мистериозната група, която се занимава с тази ограничителна заповед. Тази група, изглежда, смята, че всички права върху земята в Сапулпа Блъф все още са притежание на индианците семиноли и даже са намерили някакъв вожд Уеуока от Оклахома, чиито права ние нарушаваме.
Келнерът дойде с бележник и молив и попита:
— Какво ще желаете, джентълмени? Котлетите са самият екстаз.
— Самият екстаз? Откъде научи това? — попита Слободиън.
— От господин Ейбрахам Руф, сър. Той веднъж пътува на този кораб. Чудесен човек, но е евреин.
— Ти самият не си съвсем бял, Дъдли. Донеси просто каквото има и ние ще го изядем. И от червеното вино, което пие капитанът, и три чаши.
— Две чаши — каза Йохан. — Пих достатъчно за днес.
Джек, който седеше мълчалив и слушаше, разгъна салфетката си и каза:
— Мисля, че има заобиколен път, знаете ли?
— Заобиколен път за какво? Имате предвид тази пречка в Сапулпа Блъф? — Йохан живо погледна.
— Да, точно така. Един от предметите ми на дейност в Харвард беше регистрация на земя и нотариални актове. Не съм съвсем сигурен, трябва все пак да проверя в правните книги. Но това, което си спомням, е, че индианците семиноли са подписали с правителството на САЩ съглашение през 1867 година, в което оттеглят всичките си права върху минералите в Оклахома. — Джек се изчерви.
Йохан погледна Джери Слободиън и многозначително повдигна вежди.
— Не бих желал само да гадая проблемите, без да знам фактите, но ми се струва, че този вожд Уеуока е измамник и някой е получил заповедта за измама, само за да забави вашите изкопни работи.
Йохан се замисли и кимна.
— Това е вероятно. Колтън и Мофат също се интересуваха от Сапулпа. Но какво можем да направим? Тази заповед е издадена в окръжен съд.
— Това няма значение — каза Джек. — Дори и вождът Уеуока да е истински, не е възможно да има претенции върху вашите права над петрола. Тази ограничителна заповед може да се премахне до довечера.
Йохан се бе облегнал на стола и се усмихваше.
— Знаете ли, господин Фийлд, вие просто ще се погубите в Южна Каролина. Ще се погубите. Вие просто сте роден петролен адвокат, ако въобще някога съм срещал такъв. Ти, Джери, какво мислиш?
Джери Слободиън палеше една черна пура.
— Това, което казвате, господин Корнелиус, ми звучи като добра новина.
— Трябва да проверя фактите — каза Джек замислено. — Говоря просто по памет. Може би съглашението с индианците е отменено вече.
— Няма такъв шанс — каза Йохан усмихнат. — Денят, в който върнем нещо на индианците, ще бъде тогава, когато сме изгребали изцяло всички запаси. Не се съмнявайте в правния си талант, господин Фийлд. Вие имате точно този борчески дух, който аз харесвам.
Джек си играеше с ножа.
— Много съм поласкан от вашите забележки, господин Корнелиус. Наистина. Но аз вече ви обясних в какво положение се намирам и че нищо не мога да направя или може би не искам да направя, за да го променя.
Йохан приглади оредялата си коса.
— Вие мислите, че се опитвам да ви съблазня?
— Не, сър. Знам, че вашето предложение е честно, и съм убеден, че мога да стана добър петролен адвокат и вероятно ще стана, когато му дойде времето. Но обстоятелствата не могат да бъдат променени. Дал съм дума и Ели има много по-голямо значение за мен, отколкото някаква кариера.
— Добре — каза Йохан, — вашата любов към бъдещата ви съпруга е за възхищение. Ако и любовта ви към работата беше толкова силна…
— Ели е най-красивото създание на тази земя, господин Корнелиус.
— По ваше мнение.
— Любовта е винаги въпрос на лично мнение, господин Корнелиус, както и честта.
Черният келнер Дъдли пристигна с граховата супа. Йохан взе лъжицата и веднага започна да яде. Джек го изгледа с изненада, а Джери Слободиън още пушеше пурата си и наблюдаваше Джек.
Джек облиза устните си, скръсти ръце, затвори очи и тихо произнесе:
— Благодарим ти, Боже, за храната и напитките, които ще получим! Амин!
Той отвори очи. Йохан беше спрял да яде. Параходът скърцаше и плаваше, машините вибрираха, ножовете стържеха и скърцаха по чиниите, докато хранещите се на съседната маса се опитваха да нарежат котлетите, които бяха самият екстаз.
— Сега готов ли сте да се храните? — попита Йохан и в гласа му имаше остра нотка.
— Да, благодаря, сър — отговори Джек.
Йохан постави лъжицата в чинията си и изтри устата си със салфетката.
— Не трябва да мислите, че не съм религиозен, господин Фийлд, но едно нещо, което не мога да свикна да правя, е да благодаря на някакъв по-висш авторитет от мен за това, което ям. Всичката храна, която влиза в устата ми, е там благодарение на моите собствени усилия, без оглед на това колко милостив е Бог.
Джек не отговори. За него бе почти невъзможно да разбере що за човек е Йохан Корнелиус и това чувство го дразнеше. Не само палубата се вдигаше и снишаваше под краката му, но и собствената му самоувереност.
— Мисля, че вие и аз ще се разбираме отлично. Не мислиш ли така, Джери?
Джери Слободиън угаси пурата си и махна на едно спретнато младо момиче, което току-що беше дошло на палубата. Тя приличаше на някоя гувернантка на път за дома си в Ню Йорк.
— О, ще се разбирате чудесно — каза Джери Слободиън. — Това е само въпрос на условия, нали така, господин Фийлд? Условия.
В този момент Джек се чувстваше по-неудобно, отколкото когато и да било в целия си живот до сега.
— Бих искал това да е така — каза спокойно той и не можа да разбере защо Йохан Корнелиус и Джери Слободиън размениха самодоволни погледи.
 

На следващата утрин, малко преди зората, параходът «Галвстън Бей» започна да навлиза в бурно море. Предишната вечер, в Южна Каролина, точно преди да заспи, Ели бе чула почукването на дъжда по прозорците на спалнята си, но тук, на шест мили от Кейп Хетерас, дъждът дойде с биеща като камшик опашка на ураган. Беше вече преминал през Южна Флорида, превиващ и изкореняващ палмите и вдигащ покривите на къщите, подхвърляйки рибарските лодки така, че те се въртяха около котвите си като бесни кучета. А сега, луд и злонравен, той се виеше на изток през Атлантическия океан, захлупен от мътното небе, и беше все още достатъчно яростен, за да вдигне в океана тридесетфутови вълни. Той подхвърли парахода и го пусна люлеещ се в облаци пръски, машините пищяха, боботеха и се напъваха, а преградите пъшкаха като старци, които имаха лоши сънища.
По време на бурята Йохан Корнелиус остана на писалището си, осветено от слаба зелена лампа. Надвесен бе над дълъг доклад за геоложкото състояние на новодоговорените земи в Калифорния. Джери Слободиън остана известно време с него, но после отиде в салона, за да изпуши една пура и да се позабавлява с неприятните усещания на другите пасажери. По-голямата част от ранното утринно кафе и херингите бяха изхвърлени зад борда и сега гостите на «Галвстън Бей» седяха със завити крака и с пребледнели като хартия лица произнасяха мълчаливо молитви към боговете на стомашното равновесие, ако имаше такива, за да спрат стомашния дискомфорт и ги върнат към нормалното им състояние.
Джек Фийлд, който бе ял много малко на закуска, изглеждаше малко по-добре. Той наблюдаваше вълнението през прозореца на щирборда и пушеше лула. Джери Слободиън отиде при него и се облегна, като от време на време изпускаше дим от пурата си.
— Доста силен вятър — каза Джек.
— Задната част на урагана. Няма място за безпокойство. Имали сме и по-лоши от този. — Джери Слободиън кимна.
— Радвам се, че се отказах от бекона.
Джери Слободиън се засмя.
Параходът се издигаше и снишаваше, дъждът плющеше по прозорците, вятърът виеше в мачтите. От дъното на парахода идваше друг шум, приличащ на товарене на трупи.
— Господин Корнелиус съжалява много, че не си променихте становището — забеляза Джери Слободиън.
— А аз си мислех, че той само се шегува.
Джери Слободиън поклати глава.
— Господин Корнелиус никога не се шегува по този начин. Познавам го вече от пет-шест години и никога не съм го чул да си прави такива шеги. Хуморът му не е такъв.
Джек се хвана здраво за парапета, за да се задържи върху наклонената палуба. Започна да съжалява, че е запалил лулата си, но да я изпразни сега пред Джери Слободиън и всички други болни от морската болест пътници, щеше да бъде самопризнание, че е лош мореплавател. В устата му се надигна нещо, което миришеше на кафе и балкански тютюн, но той продължи да се усмихва.
— Господин Корнелиус има ли чувство за хумор? — попита той.
— Разбира се. Но не такъв, който лесно се разбира от хората. Той се забавлява от това… Как се казва?
— Не зная.
— Поетическо, как се казва, правосъдие.
Джек закрепи лулата си между парапета и прозореца.
— Имате предвид, че обича да знае, че хората са си получили заслуженото?
— Точно така.
— Помислил ли си е някога, че и той самият може да си получи заслуженото?
— Джек. — Джери Слободиън се усмихна дяволито. — Аз те харесвам, но ще ти кажа нещо. Ако Йохан Корнелиус някога си получи заслуженото, ще бъде равно на това да се свършат хората, които могат да бъдат купени.
— Но това няма да стане никога. Повечето хора си имат цена.
— В такъв случай той няма да си получи заслуженото. — Джери Слободиън повдигна рамене.
Джек почти разбра какво се опитва да му каже Слободиън. Но не беше сигурен дали се опитва да го провокира, за да си промени решението и да работи за Йохан Корнелиус, или иска да го предпази изцяло.
Параходът потрепери като локомотив, който се опитва да се задържи на релсите.
— Преди да бях срещнал Ели — продължи Джек, — да работя за господин Корнелиус за мен щеше да бъде голяма привилегия. Но страхувам се, че сега не мога да бъда разколебан. Уважавам господин Корнелиус, но също така уважавам и бъдещия си тъст.
— Добре — каза Джери Слободиън, — това е вашето погребение.
Но точно когато каза погребение, машините на парахода спряха и подът на салона така се наклони, че шишетата и чашите от бара изпопадаха на земята и се изпочупиха. Някои от пасажерите изпуснаха одеялата си и завикаха:
— Какво става? Стюард, какво става?
Параходът се издигаше, плъзгаше, въргаляше така, че и за няколко мига човек не можеше да се задържи на пода. Джек усети как беше захвърлен към прозореца с трясък, а после обратно. Лулата му се търкаляше надалеч по килима. Навън високите вълни прехвърляха палубата и това, което се виждаше, беше някаква зеленикава разпенена планина под черното небе. Зазвъня алармен звънец.
— Потъваме — каза Джек. — Боже мой, мислите ли, че потъваме?
Джери Слободиън смачка пурата с крака си.
— Ако питате мен, няма да имаме такъв късмет. Опитват се да ни уплашат, за да платим двойна такса за пътуването.
Аларменият звънец продължаваше да звъни. Вълните подхвърляха безцелно парахода и момичето с кадифеното боне повърна на цветния килим.
— Тя ще бъде изключена от списъка — каза Джери Слободиън. — Не бих взел жена, която не може да задържа закуската в стомаха си.
— За бога! — каза Джек. — Трябва да отидем при спасителните лодки!
— Мислиш си, че една спасителна лодка е по-добра от това буре?
— По дяволите, господин Слободиън, параходът е безпомощен!
В този момент един от офицерите на парахода, пълен, приличащ на испанец мъж, със златни ширити по шапката и панталоните, и с вълнена фланелка, изтича по наклонения под с рог в ръка. Хвана се за един от махагоновите стълбове и извика с ненужно висок глас:
— Дами и господа! Капитанът съжалява, но товарът на парахода се е изместил! Поради това се накланяме! Сериозно! Ето защо трябва да побързаме да отидем към спасителните лодки! Първо дамите!
— Ами багажа ми? Всичките ми книжа? — извика един мъж.
— Съжалявам, сър, няма време!
— Но долу имам тринадесет хиляди долара. Това е възнаграждението ми за пет години!
— Съжалявам, сър. Капитанът каза да се бърза! Каргото се премества бързо. Може да се обърне и целият параход!
— Къде е Карл? — каза Джери Слободиън. — Трябва да предупредим господин Корнелиус.
— Вие намерете Карл. Аз ще потърся господин Корнелиус. И без това трябва да сляза долу. В кабината ми има една кутия, която не мога да оставя. — Джек го хвана за рамото.
— Не чу ли какво казаха! — рязко отвърна Джери Слободиън. — Няма време! Само предупреди господин Корнелиус и се качвай тук!
Параходът «Галвстън Бей» скърцаше и потъваше застрашително, лампите примигваха в едно съмнително оранжево. През потъналия в сол прозорец Джек видя една сива лъскава скала, която се движеше към тях сякаш е на летни кънки, и той почувства как параходът спря между две вълни, готов да посрещне тонове морска вода, които се надигаха над него. Проправи си път по смешно изкривения салон към главните стълби. Гравюрите по стените блажено му се усмихваха. Хванат здраво за парапета, той се придвижваше стъпка по стъпка. Изведнъж видя вода да се разлива по цветния килим на пода. Зад себе си чу Джери Слободиън да вика:
— Карл! Карл! Трябва да се махаме от тук!
Параходът се наклони и Джек, хвърлен на стълбите, започна да се търкаля, като удряше гърба си в стъпалата и накрая се приземи на четири крака в кипящия водопад, който се спускаше по килима. Надигна се, кашляйки, и с болки се заизкачва към коридора, където беше първокласната кабина на Йохан Корнелиус. От двете му ноздри течеше кръв, която се смесваше по лицето му с морска вода, и на челото имаше подутина от удара в месинговата помпа. Но той знаеше, че не може да остави Йохан Корнелиус долу, нито да загуби бижутата на семейство Джексън. Успя да измине десет-дванадесет фута надолу по коридора, а корабът се въртеше и го подхвърляше. В този момент «Галвстън Бей» се завъртя косо на вълните и ревящата сила на урагана го наклони толкова много, че Джек се плъзна по махагоновите панели на стените на коридора. Той се хвана за дръжка на врата, докато корабът трепереше и се клатеше, и хиляди галони морска вода се втурваха през врати и пролуки край него.
Параходът отново се плъзна и Джек видя една врата да се отваря на няколко ярда от него. Тя се заблъска и огромната фигура на Йохан Корнелиус се появи като човек, който възкръсва от ковчега си. На лакти и колене Йохан се отправи към Джек. Параходът се надигаше така отчаяно, че нямаше възможност да останеш прав, независимо от това колко си богат.
— Господин Корнелиус! — изкрещя Джек. — Параходът се обръща! Трябва да се придвижим към спасителните лодки!
— Добре, тръгвай! Аз идвам!
— Трябва да отида преди това до кабината си!
— Не бъди толкова глупав! Този проклет параход след миг ще се разпадне!
— Но не мога да оставя бижутата! Всички наследствени семейни бижута на годеницата ми са там!
Йохан настигна Джек. Холандецът бе мокър до кости и лицето му бе порязано от падащ абажур, но бе замръзнало в решителност. Успя да се вдигне на крака, докато параходът потъваше, наведе се и подаде ръка.
— Хайде, идвай, заедно ще излезем от тук!
— А бижутата! — протестираше Джек френетично. — Те ми ги повериха! Не мога да ги оставя!
Йохан грубо изправи Джек и той се хвана за перилата, за да се задържи.
После Йохан го бутна грубо по стълбите.
— Върви, не спори! Ако се тревожиш за проклетите семейни бижута, ще ти ги платя! Ще ти дам толкова, колкото струват. Сега хайде да вървим, дявол да го вземе, преди да сме се удавили!
Двама от екипажа на парахода пълзяха надолу по стълбата, за да ги търсят, ту се плъзгаха и падаха, ту излизаха от водата, която нахлуваше, а Йохан буташе Джек пред себе си и подаваше ръце на моряците.
— Горе на палубата, вляво! — заповяда един от моряците. — И ако обичате по-бързо!
Джек се поколеба за момент и се обърна, но Йохан го бутна и каза отново:
— Ще платя! А сега се качвай по стълбите!
Навън на палубата, под плющящия дъжд и виещия вятър, спасителните лодки ги спускаха по въжетата. Бледите изплашени лица на пасажерите и на екипажа, който се състоеше от двадесет и трима души, се люшкаха напред-назад в лодката и приличаха на галерия от безцветни портрети. Помогнаха на Джек и Йохан да се придвижат по хлъзгавия под, да се качат и заемат места в лодката на Карл, прислужника на Йохан, който държеше един мокър комикс и изглеждаше объркан и изплашен. Зеленото море край тях бе толкова огромно, че Джек въобще не вярваше, че ще се задържат на повърхността му. Лодката бе спусната по ръждивата наклонена страна на парахода и насочена към океана. По едно време вълните я заудряха по кила, подхванаха я, отделиха я от «Галвстън Бей» и я заблъскаха о кораба. Джек се държеше за тясната седалка със затворени очи и се надяваше никога да не кажат на Ели, че се е удавил.
Последните членове на екипажа прибраха въжетата и се качиха в лодката. После я избутаха с гребла надалеч от парахода и бяха понесени в каньоните от зелено и сиво твърде уплашени за живота си, за да викат, само се държаха за седалките колкото се може по-здраво и се молеха на Бога да отмине ураганът.
Последното нещо, което Джек видя от парахода, бе боядисаната в черно кърма, тук-там ръждясала, с безброй налепени морски рачета, месинговия пропелер, насочен към тъмното небе, и параходът потъна в Атлантика. Нямаше нищо друго, освен море, вятър и сиви облаци, които се носеха над главите им в източна посока.
 

Те седяха в тъмната всекидневна на хотела под напуканата картина, изобразяваща фрегатата «Меримек», преди да бъде превърната в броненосец. През градината, където бяха подредени платанови дървета, се виждаше широк блестящ къс от Хемптън роудс и развяващите се знамена в далечината. Бяха си поръчали бренди и пиеха с голямо удоволствие като мъже, които знаеха, че този свят е мъжки и че животът ще си остане все така стабилен и уютен, дори и когато картината над главите им стане на двойно повече години. Бе ветровит следобед и всички прозорци бяха затворени, така че вътре, където бяха двамата мъже, бе тихо и спокойно.
— Не мога да остана твърде дълго — каза Ърл Джексън. — Ще взема влака за Чарлстън в три часа.
Йохан, облечен в сив, лошо ушит костюм, взет на заем, отговори:
— Много добре. Аз тръгвам за Ню Йорк с пощенския влак в четири часа. Как е Джек?
— Лекарят каза, че е голям късмет, че не си е счупил черепа. Но тази сутрин е по-весел. Благодаря на Бога, че всички сте спасени. Да бяхте видели лицето на дъщеря ми, когато новината дойде до нас.
— Джек е чудесен млад човек — каза Йохан. — Много опитен за възрастта си, но и много приятен. Вашата дъщеря е щастливо момиче.
Ърл Джексън се усмихна леко, но не коментира.
— Мисля, че тази случка ще ме откаже от параходите въобще и завинаги — каза Йохан. — Моят мениджър цяла сутрин ме убеждава да купя железопътен вагон. Не мога да кажа, че съм напълно против тази идея.
Ърл Джексън кимна. Настъпи неудобно мълчание. През прозореца се виждаха закотвени морски съдове и множество яхти, накланяни от вятъра.
— Всъщност дойдох тук да ви благодаря — каза Ърл Джексън.
— Да ми благодарите? За какво? — погледна го Йохан.
— За това, че спасихте Джек. Той каза, че вие сте го спасили. Тръгнал бил да спасява семейните бижута, но вие сте го избутали на палубата.
— Всеки друг на мое място би направил същото — изкашля се Йохан. — И между другото, обещах да заплатя тези бижута или въобще каквото и да било. Трябва да ми дадете идея колко струват.
— Не, не искам и да чуя за това — поклати глава Ърл Джексън. — Животът на Джек струва много повече за моето семейство, отколкото тези бижута или картини. Ели така се успокои, че се просълзих.
— Ели е вашата дъщеря, тази, която ще се омъжи за Джек?
— Той ви е казал?
— О, разбира се. На парахода разговаряхме доста дълго, преди Господ да се намеси и да ни потопи. Но, слушайте, обещах на Джек, че ще заплатя тези бижута, наистина. Ако кажете цена, ще накарам банката да ви изпрати чек.
Ърл Джексън погледна към килима и каза тихо:
— Предпочитам да не изпращате. Това бяха бижута, които принадлежаха на моята майка.
— Бяха ли застраховани?
— Разбира се. За по-малко от стойността им предполагам, но все пак достатъчно.
— Добре — каза Йохан, — от вас зависи. Ако искате да бъдете обезщетен, обещах и съм съгласен да удържа на думата си.
— Това, което имах предвид — каза Ърл Джексън, — е нещо различно. Исках да ви предложа нещо. Като благодарност за това, че сте спасили щастието на дъщеря ми.
Йохан го изгледа със светлите си очи. Той не можеше да разбере защо Ърл Джексън е някак неспокоен, нехарактерно за човек, който е поискал среща, за да благодари, че е спасил бъдещия му зет. Йохан бе заинтригуван от неспокойствието на Ърл Джексън, но в същото време бе готов да се възползва от него. Припомни си как преди няколко години бе принудил калифорнийски притежател на земя да сключи наемен договор на твърде ниска цена, само защото по някакви лични причини собственикът дълбоко се страхуваше.
— Мислех да ви предложа кон — каза Ърл Джексън. — Моята плантация «Фортуна» е една от най-добрите ферми за коне в Южна Каролина. Има един специален кафяв едногодишен и за него си мислех. Нарича се Светкавицата Чарлстън.
Йохан пиеше бренди, без да сваля очи от Ърл Джексън. После стана и отиде до камината, където известно време разглеждаше картината. Най-сетне се обърна и с изключителна любезност каза:
— Много съм поласкан от вашето предложение, господин Джексън, и много благодарен, но мисля, че всъщност нямам никаква нужда от коне. Имам много малко време за себе си и когато си почивам, гледам да си наваксам съня. Аз съм бизнесмен. Хартия, мастило, сметки, пари. Не бих могъл да знам какво да правя с един кон.
— О, мислех си, че вие може би ще се съгласите — каза Ърл Джексън малко смутен.
— Бих се съгласил, разбира се, не ме разбирайте неправилно — усмихна се Йохан. — Но мисля, че е по-добре да задържите коня си, да го използвате и после да ми го дадете. Не бих желал да му отлепват краката, поради това че не го ползвам.
— Е — каза Ърл Джексън, като си пое дъх. — Мисля, че няма какво друго да ви предложа. Няма смисъл да ви предлагам пари.
— Не — отговори Йохан, като продължаваше да се усмихва.
Настъпи още една неудобна пауза. Йохан продължаваше да стои наведен над главата на Ърл Джексън, като че ли имаше намерение да го благослови или да го произведе в рицар. Ърл Джексън вдигна чашата с бренди и изпи последната глътка.
— Има още нещо — каза Йохан. — Не бих желал да ме разберете обаче неправилно. Не се опитвам да се намесвам в живота ви или в начина, по който управлявате семейството си. Но точно сега имате последната дума за нещо, по-точно за някого, чиито услуги биха били от полза за мен.
Ърл Джексън го погледна с неудобство.
Йохан отново седна и продължи да се усмихва.
— Това, което казвам, е, че според мен младият Джек притежава качества за адвокат по въпросите на петрола, какъвто ми е необходим. Освен това има много радикални възгледи за петрола и петролната индустрия и дори някои много интересни идеи за петрола, правото и за морала в бизнеса. Още е млад. Неопитен. Но петролът е сериозен бизнес и един млад човек бързо може да се научи.
— Джек трябва да завърши специализацията си — каза тихо Ърл Джексън. — Той все още е помощник във фирмата на баща си в Кингстри.
— Това пречка ли е? — Йохан погледна с безизразно лице.
— О, не, но бащата на Джек мисли, че… е и аз съм съгласен с него, че Джек трябва да остане известно време в родния си щат.
— А какво мисли Джек?
— Предполагам, че Джек е съгласен. Никой не го насилва да остане в Каролина.
— А Ели?
При всеки въпрос Йохан наблюдаваше Ърл Джексън отблизо и когато попита за Ели, а на него му беше ясно, че тя е слабостта му, той трепна така, сякаш Йохан на шега го е ударил по страната. Устните му се свиха и той не можеше да се усмихне даже и за сто долара.
— Мястото на Ели е в обществото на Южна Каролина — каза баща й спокойно, — да расте елегантно покрай майка си и мен. Зная, че вие сте забогатели от петрола, господин Корнелиус, и не бих искал да ви обидя, но за Ели няма място в многолюден град в западната част на страната, сред петролотърсачи и тям подобни.
— Изглеждате необикновено привързан към вашата Ели — отбеляза Йохан. — Повечето родители днес биха дали кафяв жребец и храната му за една година, само и само да видят гърба на дъщеря си.
Ърл Джексън погледна настрана и каза спокойно:
— Да, господин Корнелиус. Аз съм необикновено привързан към Ели. Но за мен Ели е необикновена дъщеря. Тя… е добра, напомня ми за майка й, когато беше млада.
— Мисля обаче, че нямате причина да се страхувате — усмихна се Йохан. — Шумните развиващи се градове не са само кал и уиски, а петролотърсачите могат да бъдат съвсем тихи човешки същества, ако ги опознаете. Чувал съм, че някои дори се поздравяват.
— Разбирам това и не исках да ви обиждам. Но трябва да подчертая, че ако Джек и Ели се оженят, Джек трябва да остане в Южна Каролина и да завърши обучението, за да стане партньор във фирмата на баща си.
— И така, или кафяв жребец, или нищо — повдигна вежди Йохан.
— Съжалявам, но е така. Все пак ако решите, не е късно.
Йохан помълча малко. После остави чашата си и скръсти ръце.
— Имаше време, когато аз също исках да притежавам някого.
— Не ви разбирам.
— Това бе едно момиче — обясни Йохан. — По-млада от Ели, много красива. И точно като вас исках да имам тази красота и фактически я имах само за себе си. Купих това момиче, защото по онова време това все още беше възможно. Държах я затворена като особена пеперуда или птица. Обичах я по начин, който не вярвам някой някога да разбере. Но мисля, че вие разбирате, господин Джексън, защото ми се струва, че вие обичате вашата Ели по абсолютно същия начин. Не неблагочестиво, но собственически.
Ърл Джексън се опита да изглежда разярен.
— Не се опитвате да намекнете, че…
— Нищо не се опитвам да намекна, господин Джексън. Само ви казвам, че красиви млади момичета могат да накарат един мъж да действа неразумно и ревниво, а може би не трябва. Дори и дъщерите. Може би особено дъщерите. — Йохан вдигна ръка, а после сведе поглед. — За съжаление от собствения си опит знам, че красотата е безкрайно крехка и че не може да бъде поставена в кафез и да бъде отглеждана. Може да въздишате по нея, да боледувате, но не може да я притежавате, не може да я притежавате завинаги. Аз се опитах и завърших, като я покосих.
— Какво означава покосих я?
Йохан повдигна рамене. Едва можеше да повярва, но даже и сега, след толкова години, още чувстваше буца в гърдите си заради Карина.
— Тя умря заради мен — каза той с глас по-тъжен, отколкото искаше. — Дори не бях там, когато се случи.
Ърл Джексън примигна, после се съвзе и след малко каза:
— Съжалявам, но мисля, че това няма нищо общо с мен. Взех решението си главно за да закрилям Ели, а също и Джек.
— Да ги закриляте срещу какво? — попита Йохан. — Да ги закриляте срещу опита? Да ги закриляте от едра шарка или лоша храна или от разписанието на «Южния Пасифик»? Да ги закриляте срещу живота? Не можете да закриляте хората срещу собствения им талант, господин Джексън.
— Не се и опитвам. Просто смятам, че това е по-разумно, ако Джек се съгласи с мен.
Йохан решително поклати глава.
— Тогава грешите. Джек е точно във възрастта на точните таланти и е страшно заинтересуван да се отдаде на точна професия. Ако разрешите да назнача Джек Фийлд за мой адвокат по петрола в Тексас, без това да попречи на неговия щастлив брак с вашата дъщеря, вие ще направите услуга на Джек и Ели едновременно. Джек ще стане богат човек, ако точно сега започне с петрола, за това няма два пътя. Ако ли пък не, през целия си живот той ще остане в Южна Каролина само един придатък, а Ели ще бъде съпругата на този придатък.
Ърл Джексън се чувстваше изключително неуютно, сякаш бе обул тесни панталони.
— Всъщност — каза той смутено — не искам да споря за това, господин Корнелиус. Дойдох тук да ви благодаря и смятам, че го направих. Ако мислите, че можете да приемете моя кон, нещата остават така. Не мога да ви предложа нищо друго.
— Много добре — отговори Йохан. — Нека ви помоля обаче да помислите за това, което ви казах, поне един-два дни. И направете още нещо. Попитайте самия Джек какво мисли, а също и Ели. И след това сам си помислете. Колко време мислите, че може да задържите Ели похлупена в ръцете ви, господин Джексън? Някой ден ще трябва да я пуснете. Тя не е птица, нито пеперуда. Тя е млада жена с право над бъдещето си.
За момент Йохан си помисли, че Ърл Джексън ще изтърве нервите си и ще му каже да спре да се бърка, но за съвестта на Ърл Джексън имаше по-силен натиск от този на Йохан Корнелиус — този на самата Ели. Той се вдигна тежко от стола си.
— Много добре, господин Корнелиус — каза с тънък глас той. — Съгласен съм да си помисля. Когато реша, един от моите приятели в Ню Йорк ще ви посети и ще ви даде моя отговор. Честно ли е това?
— Честно е.
Навън, в градината на хотела, Йохан видя Джек и Ели да се разхождат ръка за ръка; Ели с чадър, а Джек с кафяв костюм, скроен лошо, също като този на Йохан. На борда на «Галвстън Бей» Джек бе казал на Йохан, че няма да може да разбере колко много обича Ели; но това беше тогава, а «Галвстън Бей», както и «Меримек» почиваха на дъното на Атлантическия океан заедно с дузини други параходи; а декларациите в любов, за разлика от параходите, много рядко се увековечават с маслени бои, за да се закачат над камините като спомени.
Йохан се усмихна и посочи щастливата двойка. Ърл Джексън можа само да се обърне, да остави празната си чаша и да затвори вратата зад себе си.
 

Момичето го чакаше във фоайето на «Плаза», когато той се връщаше от едно трудно заседание с «Дюпон». Неочакван летен дъжд бе направил тротоарите хлъзгави и хотелът бе пълен с мокри чадъри и бъбрещи хора, които очакваха такси. Йохан мина по килима към боядисаните в златно врати на асансьора и почака търпеливо, докато помагаха на една възрастна дама, облечена в кожи, да излезе.
Момичето седеше в един от двата елегантни фотьойла във фоайето, на десет фута от мястото на Йохан, и не направи опит да стане. Само каза ясно:
— Господин Корнелиус?
Йохан се обърна. Тя се усмихна.
— Вие ли ме повикахте?
— Вие сте господин Корнелиус?
— Точно така.
Тя вдигна ръка. Беше малка и красива, облечена в скъпо лятно манто от бежова вълна. Не можеше да има повече от осемнадесет или деветнадесет години. Йохан се досети, че чака той да отиде при нея и да поеме ръката й.
Доближи се бавно. Взе ръката й с ръкавица в телесен цвят и я целуна.
— Да? — каза той с хладна усмивка.
— Имам съобщение за вас — каза му тя. — Казвам се Хестер Форбъс и баща ми е приятел на господин Ърл Джексън от Южна Каролина.
— Разбирам.
— Всъщност не разбирате. Баща ми щеше да донесе известието лично, но трябваше да отиде на лекар. Излизах из града и казах, че ще го занеса. Съобщението е: «Решението е Тексас». Разбирате ли го?
— Мисля, че да — кимна Йохан.
— Радвам се, защото за мен е непонятно. Искате ли да ме поканите на чай, докато съм тук?
— Бих желал, госпожице Форбъс. Но имам среща след петнадесет минути.
Тя направи гримаса.
— Е, добре, баща ми каза, че сте направили парите си с голям труд. Беше ми приятно да ви видя все пак. Не сте евреин, нали?
— Аз съм свободомислещ холандец, защо?
Хестер извади малък бележник със седефена подвързия и написа няколко думи в него.
— Обработвам един свой стандарт.
— Надявам се, че не е стандарт за възможността за женитба?
— Как познахте? — Тя го погледна и се изчерви.
Той пое ръката й и я стисна.
— Госпожице Форбъс, вие сте момиче за женене и всяко такова момиче в САЩ си търси подходящ съпруг милионер.
— Нямах намерение да ви правя предложение — каза тя. — Миналата година беше високосна.
Йохан задържа ръката й за момент и после я пусна. После вдигна шапка за поздрав.
— Благодарете на Бога за милостта му.
 

Вероятно е бил сезон, когато колела се въртят, врати се отварят и затварят. На следващата сутрин, когато Йохан отиде на рецепцията, заедно с обичайната поща му подадоха един дълъг бял плик с марка от Бостън, Масачузетс и надпис: «Строго лично». Пусна писмата във вътрешния си джоб, а това писмо, без да го отвори, когато седна на обичайната си маса до прозореца, с изглед към парка, го закрепи за солницата.
Не познаваше никого в Бостън и нямаше никакъв бизнес там. Почеркът му бе непознат. Писмото остана неотворено, докато му донесоха кафето и той поръча яйца на очи, бекон и препечен хляб.
Най-после взе писмото и го отвори с ножа. Две страници, изписани със същия равен почерк. Той пиеше кафе и четеше.
След първите няколко реда постави чашата в чинийката, а писмото — на масата, приглади го, сякаш искаше да изтрие това, което беше написано. Келнерът му донесе още кафе, но той не му обърна внимание.
В писмото се казваше:
«Уважаеми господин Корнелиус,
Изминаха шест години, откакто се видяхме за последен път, макар че аз следях вашия прогрес от вестниците. Съжалявам, че трябва да ви съобщя неприятна и тъжна новина. Надявам се, че когато я научите, вашата мъка ще бъде само една малка частица от мъката, която сте причинили с вашите жестоки действия.
В последния ден на месец април госпожа Беатрис Мълинър бе намерена мъртва в банята на апартамента си в Розленд, Луизиана. Тя се бе оттеглила в Розленд със срама и безчестието, причинени й в Едгар, Тексас, като се надяваше да започне живота си отначало и да съживи прекършените си надежди и самоуважение, но очевидно това не е било по силите й. Сама се е лишила от живот, като е прерязала с бръснач китките и гърлото си. Умряла е от кръвоизлив за няколко минути.
Пиша ви единствено по причина на това, което госпожа Мълинър е помолила в оставената от нея бележка. Там обяснява, че се лишава от живот поради обидата, нанесена й от работници от петролната индустрия на вашата собствена корпорация, и това й е донесло по-голяма мъка и омърсяване, отколкото душата й е можела да понесе, още повече че тя ви е обичала, но вие не сте могли да я разберете. Впоследствие се е опитала да се свърже с един практикуващ в Розленд окултист, който й предложил брак, но отвращението към собственото й минало било твърде голямо, за да го понесе, и тя не могла да приеме предложението. Тогава, отчаяна от бъдещето си, тя решила да сложи край на живота си.
Тя има една идея, сър, която, надявам се, няма да възприемете като нахалство, а като последна воля на една дама, която ви е обичала и която е умряла заради тази любов. Тя моли в нейна памет и заради мъката, която сте й причинили, да ми плащате издръжка и да ми дадете препоръчителни писма до ръководствата на железниците, които биха ми помогнали да продължа моята бъдеща кариера в тях.
Тя смята, че тази моя молба не бива да прозвучава като заплаха, но е добре вие да си дадете сметка за личното си познанство с членове на правителството, обществото и хора на бизнеса и най-внимателно да помислите, преди да решите каквото и да е, тъй като притежавам оригинал на писмото, което подробно описва всичко, свързано с вашето държание в Едгар и на други места, заедно с имената на ваши съучастници и свидетели.
Можете да ме намерите по всяко време на горния адрес. Надявам се Господ да ви помогне да намерите спокойствие за душата си и отсрочка за изкупление на вината си.
Ваш Даниел Форстър»
 
Когато постави писмото на масата, Йохан трепереше. Чувстваше хлад и погнуса и не можеше да се вдигне от стола. През всички тези години той бе живял с надежда, че Беатрис го обича още, че тя е още жива и е на сигурно място. Десетки бяха сънищата му как я среща в непознати места, в красиви градини и по различни железопътни гари. Можеше да почувства тялото й в ръцете си дори сега. Почти можеше да посегне и да докосне косата й. Почти можеше да я прегърне.
Келнерът, с бяла кърпа през ръка, донесе яйцата и бекона и застана до Йохан в очакване той да махне листовете от масата.
Йохан го погледна. Бе много блед.
— Добре ли сте, сър? — попита келнерът. — Да ви донеса закуската по-късно?
Йохан успя да намери сили, за да се изправи на стола и да се усмихне пресилено.
— Не, не — каза той. — Няма нищо. Просто разбрах, че човек трябва да плаща за грешките от миналото си.
— Вярно е, сър — кимна келнерът. — Искате ли черен пипер?
 

1921
 
«Америка сега се нуждае
не от дитирамби, а от оздравяване;
не от разковничета, а от нормалност;
не от революция, а от реставрация;
не от операция, а от спокойствие.»
Уорън Хардинг, Бостън, 1921
 
За Джек Фийлд това бе първият свободен съботен ден от девет седмици; той заведе Ренди в парка «Ривърсайд», където ритаха топка в продължение на двадесет минути, после седнаха на една пейка, облечени с палтата си, ядоха топли кестени и наблюдаваха как товарният влак за Ню Йорк се клатушка и върви напред-назад, като пуска къдрави облаци дим. Джим се радваше на шума и движението. Повечето от пристигащите влакове приличаха на пътуващи фермерски дворове — крякане, мучене и всякакви звуци се чуваха от животните, докарвани от Запада за кланиците на Манхатън. Към този шум се прибавяше и свиренето на клаксоните на колите «Додж», «Максуел» и «Бриско», които се събираха по Ривърсайд драйв; и шумът от ферибота на кея на Сто двадесет и девета улица. Беше светъл, оживен ноемврийски ден на 1921 година — годината, в която Джек Демпси повали Джордж Карпантие в Джърси, годината, в която Бейб Рут повиши рекорда си по бейзбол, годината, в която една къпеща се дама скандализира публиката на плажа на Потомак във Вашингтон, като смъкна чорапите под коленете си, а най-важното за Джек Фийлд беше, че Уорън Гамалиел Хардинг встъпи в длъжност като президент.
След няколко дни, на 19 ноември, щяха да се навършат дванадесет години, откакто Джек Фийлд работеше за «Корнелиус ойл». Притежаваше апартамент с пет спални на Сентръл парк саут, мебелиран с вкус в златно и кафяво от Андре Манш, а по стените имаше картини от Сисле и Дега; притежаваше колониална къща със седем спални и около двеста акра гори и пасища. За Джек и Ели парите донесоха кожи, прислуга и автомобили, но също така и спокойствие и задоволство, защото и двамата се радваха на малкото си семейство. Свободното време и парите им дадоха възможност да се отдадат на своето щастие. Ели все още обичаше да пече бисквити и да приготвя вечери (пуйката, която готвеше, бе чудесна), а много често Джек водеше Ренди по езерата на Ню Хемпшир в ранната есен, когато листата падаха и тихите води отразяваха далечните върхове на Белите планини, когато ловяха риба, приказваха и дъвчеха студено пиле и плодови сладкиши на открито и на чистия въздух, и през целия ден не си спомняха за Йохан Корнелиус, нито за петрола и химикалите. Тези дни бяха много чести особено сега, след рязкото спадане на цените на петрола и встъпването в длъжност на Хардинг през месец март. В близостта между Джек и Ренди нямаше напрежение; Джек можеше сега да си седи на пейката в парка Ривърсайд и да наблюдава деветгодишния си син с бащинска топлота и любов, което показваше, че е човек дори и след девет седмици изморителни правни преговори в опушени хотели и канцеларии.
В дванадесетте изминали години Джек не бе се променил много. Беше само по-едър и изглеждаше по-охранен, но все още имаше този остър профил на Маунт Рашмор и тази кестенява вълниста коса, която още от началото бе привлякла Ели. Облечен бе в добре скроено палто от камилска вълна с колан и в тъмнокафяв костюм от «Савил Роу» в Лондон, но бе забравил да остави вечерта обувките си да бъдат почистени и никога не можеше да завърже сам вратовръзката си. Ренди бе наследил вълнистата му коса, но в лицето на момчето имаше известна мекота, която винаги напомняше за Ели, и понякога Джек хващаше момчето за ръцете и се възхищаваше на полуелегантния, полунепохватния израз на детето. Той не знаеше какво ще стане с Ренди, когато порасне, и точно сега не се интересуваше особено от този въпрос. Но можеше да се обърне и да види собствената си черна туристическа кола, паркирана на ъгъла от О'Хара, шофьора в черна униформа, който бе наведен над калника, за да изчисти гюрука, и само се молеше Ренди никога да не се забърква в неговия бизнес.
Един ферибот, окичен с флагове, премина като надуваше сирената си. Това смути Джек, защото му напомни за един ден през 1909 година на «Галвстън Бей», когато параходът бавно се отдалечи от пристанището в Чарлстън.
Ренди, който белеше кестен с палеца си, попита:
— Да не заспиш, сър?
Джек погледна момчето и каза усмихнат:
— Не, не, не дремех, просто мислех.
Момчето изтръска кестеновите обелки от моряшкото си палто. Беше обуто в сиви три четвърти чорапи и носеше сива шапка. То се намръщи и каза:
— Да не би да мислиш нещо ужасно?
— Какво те кара да смяташ така?
— Ами имаш ужасен израз, сър.
— Наистина ли? Значи съм работил твърде много.
Ренди дъвчеше меката вътрешност на кестена. Натоварен с въглища влак изтрака край тях.
— Винаги ли ще работиш така усилено? — попита Ренди. — Не сме ходили от седмици по езерата.
— Нещата се промениха — каза уморено Джек и разтри лицето си с ръце. — Тези дни се разработва петролният бизнес, а когато стане това, аз също ще трябва да работя. Показвал ли съм ти някога петролен договор? Той е дебел колкото речника Уебстър и разликата е само в това, че там не се обяснява какво искат да кажат.
— Мама смята, че трябва да си вземеш отпуска, сър — каза Ренди послушно.
Джек се усмихна и поправи шапката на момчето.
— Зная, че казва. И аз мисля така. Щом като нещата се поуспокоят, ще направим обиколка из планините и ще покараме ски. А сега какво ще кажеш за малко чай?
— О, да, моля — каза Ренди. Но после се намръщи и попита: — Президентът ли беше?
— Какъв президент?
— Ами чух те да говориш с господин Корнелиус по телефона. Нямах намерение да подслушвам, но нямаше как. Ти каза, че президентите са толкова глупави.
Джек погледна сина си с изненада. Едва можеше да повярва, че само преди няколко години това малко момче със сериозно лице лежеше в люлката си в тяхната къща в Тулса, смучеше гумено зайче и наблюдаваше развените от вятъра пердета на стаята.
— Кога съм казал това? — попита той.
— Не зная точно. Миналата седмица. Президентът глупав ли е?
Джек се облегна на пейката. Дълъг товарен влак на «Пасифик Фрут» с товарни вагони от Чикаго, с вагони на старата железница Чесапийк и Охайо със символа им котка, с вагони на Ири Лакауана минаваше с тракане по релсите.
— Президентът не е точно глупав — каза той, когато влакът отмина. — Беше достатъчно умен, за да бъде избран, и знае как да накара хората да го харесват. Има хубава външност, общителен е и говори ясен английски.
— Но е глупав.
Джек се усмихна.
— Нека да кажем така. Когато господин Корнелиус и аз отидохме във Вашингтон да говорим за петролните резерви на морския флот, бяхме поканени в Белия дом, за да се срещнем с президента Хардинг, и имахме наистина приятен разговор. Говорихме за театър, за спорт и всичко за кучето Леди Бой на господин Хардинг. Той каза няколко шеги и всъщност не ни остана нищо друго, освен да го харесаме.
— Ами какво има тогава?
— Може би е много весел човек, но не е твърде подходящ за президент. Президентът трябва да може да върши нещо повече от това само да изглежда добре и да прави хората щастливи. Струва ми се, че не разбира нищо от много неща, и когато свършат всички шеги, разбираш, че е човек, който няма собствена мисъл. По мое мнение, всичко, което се обсъжда във Вашингтон тези дни, се върши от старите другари на президента от Марион, Охайо, а те са умни, това мога да ти кажа. Господин Корнелиус казва, че са умни като тирбушони и два пъти по-навити от тях.
— Това означава ли, че те лъжат? — попита той баща си.
Джек поклати глава.
— Не съвсем. Но те винаги са готови за това, което наричат «една малка сделка» или «едно бизнес предложение», а това обикновено означава, че парите, които трябва да влязат в джоба на някой друг, влизат в техния джоб.
— Тогава те са крадци! Крадци ли са?
Джек извади кутията с пури. След всичките години, през които работи като адвокат на «Корнелиус ойл», след всички конференции и комитети, преговори и съглашения, след всички професионални усилия от негова страна да използва всякакви отсенки на езика, които да направят «натиска» да прилича на «убеждение» и «отклонението на суми» да прилича на «законни разноски», това беше първият път, когато някой хладнокръвно и направо нарече това с думите, които той вътрешно чувстваше, че са правилни. Той работеше, нямаше защо да си прави други илюзии, в убежището на острозъби тигри. Подряза пурата и потърси запалката в джоба си. Все още предпочиташе лулата, но когато се работи така интензивно, както работеше той, няма време за това спокойно пълнене, запалване и повторно припалване.
— Не можеш да ги наричаш точно крадци, Ренди — каза той. — Но мисля, че можеш да ги наречеш опортюнисти. Използват всеки случай, който им падне, докато могат, и веднъж като захапят нещо, не го пускат. Светът е груб и това е всичко, което мога да ти кажа за него.
Ренди го погледна. Той чувстваше отчаяна симпатия към баща си, но не знаеше как да я изрази и попита:
— Сър? Тъжен ли си?
— Тъжен? Какво искаш да кажеш?
Ренди се замисли, но не можа да измисли нищо и само каза:
— Не знам, просто изглеждаш тъжен.
— А аз мисля, че повече от всичко съм уморен. Прекарах повече от девет седмици в сериозни разговори за петролния бизнес с правителството, и повярвай ми, това може да те направи тъжен.
Ренди размаха безцелно краката си, после посочи към реката Хъдзън и каза:
— Погледни ферибота. Има знамена и балони!
Въпреки студения вятър фериботът беше претъпкан с хора и до тях достигаха откъси от песен, която сякаш се носеше по водата. Коминът на ферибота изпускаше тъмен пушек, а на палубата танцуваха, пееха и се веселяха. Джек не би бил изненадан, ако се продаваше и бира на борда, но полицейската канонерка, която минаваше, се задоволи само да поздрави с изсвирване.
— Изглежда весело, нали? — забеляза Джек. — Може би някой път трябва да вземем ферибота и да хапнем бекон на плажа.
Ренди кимна, без да отговори. Той замлъкна, защото почувства, че част от доверието помежду им сякаш премина незабелязано. «Неговият син бе достатъчно чувствителен — мислеше си Джек, — за да разбере, че е тъжен, а той само беше измамил момчето със същата крокодилска усмивка и безсмислени думи, които използваше с хората по време на работа.»
Джек погледна сина си и каза:
— Ренди, ако ти кажа нещо, можеш ли да ми обещаеш, че ще го запазиш за себе си? То е нещо важно, има нещо общо с това, заради което съм тъжен. Но трябва да бъде тайна, честна дума, нали?
Ренди го погледна. Когато видя лицето на сина си, Джек се учуди как е имал дързостта да иска от него да мълчи. «Това е твоят син, напомни си той язвително. Това не е Уорън Хардинг или Йохан Корнелиус или Алберт Б. Фол. Това е твоят собствен син Ренди Фийлд.»
— Честна дума, сър — каза Ренди.
— Отнася се за тези хора, които работят за правителството — изкашля се Джек. — Ти каза, че те са крадци. През последните девет месеца аз работих над една от тези техни «малки сделки» за господин Корнелиус, и повярвай ми, това е едно от най-трудните неща, за които можеш да чуеш. Мое задължение беше да намеря правните основания за това, че всичко, което вършим, е законно или най-малкото изглежда така.
Фериботът изсвири високо и стотици балони се издигнаха от палубата и бяха понесени от следобедния вятър. Радостните възгласи се примесиха с далечния шум от трафика.
— Когато завършим тази сделка, много хора ще спечелят големи пари, от тях съм и аз — продължи Джек. — Може да се върна у дома с шестдесет или седемдесет хиляди долара. Но това, което трябва да се запитам, е дали наистина заслужавам тези пари и дали те ги заслужават? Или ние си ги присвояваме от някой друг?
Ренди не проговори, но погледна баща си и разбра, че не е щастлив. Досега нещастието за него беше да ти падне колелото на велосипеда или да не ти разрешат още сладкиш за вечеря, или когато майка му плака, защото дядо си беше стегнал багажа и бе отишъл при дядо Господ. Но това, което днес Ренди видя у баща си, бе съвсем друг вид нещастие. Това беше (ако можеше, разбира се, да го познае) мъката на човек, който след повече от десет години тежък труд разбира, че е избрал неподходяща кариера и че е трябвало всичките тези месеци и години, всичката пот през летните жеги и тежките зими да посвети на съвсем друг вид работа, на нещо, което щеше да го доведе до средната възраст като човек. Джек Фийлд точно сега разбираше, че неговата лоялност, неговата честност са били вложени неправилно и че последният човек, с когото е трябвало да се свърже, да не става и дума да му се посвети, е бил Йохан Корнелиус.
Джек повдигна брадичката на сина си и нежно погледна светлите му очи и вирнатото носле, зачервено от студа. По улицата вятърът развяваше някакво знаме и една кола нетърпеливо натискаше клаксона заради конската каруца, която пресичаше.
— Ренди — каза той, — ти си само на девет години, но искам да разбереш това, което ще ти кажа, защото ще дойде време в твоя живот, когато ще се срещнеш с подобни проблеми. Време, когато ще трябва да решаваш дали да вършиш честна или лесна работа. Време, когато ще трябва да си кажеш, че искаш да бъдеш по-богат, но не искаш да правиш това, което е нужно, за да станеш богат.
Ренди кима. Джек не беше сигурен дали той е разбрал точно това, което иска да му каже, но продължи. Освен Ели нямаше на кого друг да каже, а сега тя беше достатъчно разтревожена за Маргарет, нейната майка, която бе в болницата в Чарлстън поради хроничен ишиас.
— Преди години, преди да се родиш, когато току-що започвах да работя в «Корнелиус ойл», господин Корнелиус ме накара да откупя петролните права над парче земя в Оклахома. Беше чудна земя — гори и полета, точно при една река. Господин Корнелиус бе правил проучвания и смяташе, че на шест хиляди фута има залежи от петрол. И аз откупих правата.
Дръпна няколко пъти от пурата, за да не загасне, и продължи:
— Трудността се появи, когато отидохме да инсталираме сондите. Администрацията на окръга се яви със заповед и не ни позволиха да пуснем сондите. Казаха, че искат земята за парк и за природен резерват, и когато ние апелирахме във върховния съд на щата, той ги подкрепи. Казаха — и аз мисля, че отчасти са прави — че петролен град в средата на едно красиво място ще бъде като трън в очите на всички. Петролните съоръжения, големите танкери за складиране и дървените бараки не са най-красивата гледка, която можеш да си представиш.
— И какво стана? — попита Ренди.
Джек разбираше, че синът му чувства доверието на баща си като голяма чест, особено по такъв важен въпрос.
— Преди президентът Хардинг да даде клетва, нищо не се случи — каза Джек. — Почти всяка година се опитвах да отменя заповедта за забрана, но властите продължаваха да отказват, а освен тях по време на администрацията на Удроу Уилсън във Вашингтон имаше достатъчно хора, които не обичаха господин Корнелиус, и те правеха всичко възможно да ни блокират. Всичко се промени, когато дойде господин Хардинг. Господин Уилсън беше винаги толкова самотен. Срещал съм го няколко пъти, но той бе болен и уморен и все още си представяше, че можем да живеем в мирен и идеален свят, само ако работим усилено. Поради това винаги се месеше в бизнеса и по този начин го правеше по-труден, отколкото бе необходимо. Но Уорън Хардинг — той въобще е различен — каза, че иска да помогне на американските бизнесмени да си вършат работата, изведнъж всичко се промени и фактически правителството започна да преговаря с нас.
Ренди свали шапката си и се почеса по късата къдрава коса.
— Не е ли добре така? — попита той баща си. — Не искате ли да преговаряте?
— Някои от нас искат, но както казах и преди, зависи какви са преговорите и какво ще ни струват, когато става дума да се извърши нещо правилно. Някои казват, че президентът Хардинг е лесен за работа, но според мен това е така, защото той винаги се обръща към теб, без да взема предвид откъде идваш. През последните девет месеца говорих с някои от неговите хора и нямаше нищо гладко и лесно.
Бръкна с ръце в джобовете си и си припомни веселия вид на Алберт Б. Фол, секретар по вътрешните работи, облегнат на маса от дъб, излъскана, така че лицето му се оглеждаше в нея обърнато наопаки като маските, изобразяващи комедия и трагедия.
— Скоро след като се срещнах през май с господин Хардинг — продължи с дрезгав глас той, — секретарят по вътрешните работи ме извика и ми даде да разбера, че трябва да подновим разговорите за земята в Оклахома. Ето, това са разговорите, които водя през последните девет седмици.
— Ще ти разрешат ли да пуснеш сонди там? — попита Ренди.
— Да, но само ако направим нещо за тях.
— И това ли те прави тъжен?
— В известен смисъл. За разрешението да пуснем сонди ще трябва да платим на господин Фол или да му дадем назаем много голяма сума пари.
Ренди отново сложи шапката си и каза:
— Това не е ли правилно? Да му дадете пари на заем?
— Председателят на правителството би трябвало да се грижи за интересите на народа, а ако взема пари, за да се грижи за интересите на един човек в ущърб на останалите, то това е погрешно. Можеш ли да разбереш?
— Даже ако е за теб?
— Да, особено ако е за мен. И това е, защото трябва да знам нещата такива, каквито са.
— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — каза Ренди.
— Не е важно дали разбираш или не — прегърна го Джек. — Един ден ще си спомниш това и ще си спомниш какъв е бил моят избор.
Една сирена от близките строежи изсвири и Джек изведнъж усети колко е студено. Слънцето вече залязваше в бледолилавите облаци и реката Хъдзън ставаше сивочервеникава, студена и неспокойна. Джек стана и подаде ръка.
— Хайде да отидем да пием чай. Представям си стафидените кифлички.
Ръка за ръка, баща и син преминаха през тревата и отидоха при колата. Шофьорът О'Хара ги видя, лъсна още веднъж капака и се изправи. Зад него изчезващата слънчева светлина превръщаше гробницата на Грант в бледа гръцка сцена в тоналността на бадемовото драже.
— Отиваме в «Клермонт» да пием чай — каза Джек. — И после ще продължим за вкъщи.
О'Хара имаше червена като морков коса, разрошена от вятъра. Отвори вратата, те се качиха и той отбеляза:
— Поносимо свежо е, сър.
Покри коленете им с одеяло, после затвори вратата, седна зад кормилото и потеглиха. Имаха си семейна шега, че О'Хара никога не казва дума, означаваща нещо, ако може да употреби дума, която не казва нищо. Веднъж Джек си умря от смях, когато той описа един проливен дъжд като «влага» и дори най-смешната комедия или песен за него беше само «развлекателна».
До «Клермонт» имаше само няколко ярда, но Ренди наскоро бе прекарал грип и Джек знаеше колко неприятности ще има с Ели, ако върне момчето вкъщи с течащ нос. Когато седнаха в колата, Джек започна да си мисли какво би представлявал животът им без автомобил, без централно отопление в апартаментите, без кожи и хубава храна. Веднъж като си купувал бижута от Картие или Ван Клийф, като си се хранил в най-хубавите ресторанти, като си бил в компанията на хората с най-блестящи имена в нюйоркското общество, как ще се задоволиш да купуваш от съседните пазари или да търсиш някое евтино палто от Мейси или да пътуваш с тролейбус като всички останали?
— Ще ти липсва ли това, ако не живеем по този начин? Да имаш кой да те кара където трябва, да имаш храната, която можеш да си пожелаеш, и винаги да си на топло?
Ренди вдигна глава и го погледна. Момчето бе наистина объркано. То не отговори, но просто поклати глава и чак тогава Джек разбра, че за него въпросът бе безсмислен. Въпреки че Ренди разсъждаваше като голям и беше сериозен, той просто не можеше да разбере, че животът може да се живее и без лукс и че момчетата, които играеха по улиците и около Бродуей, са истински момчета, момчета, които са живи, както и той. О'Хара, изпънат като струна, караше гладко и внимателно. Джек се облегна на седалката и си помисли колко опасен е животът му, тъй като вече започваше да играе своите пантомими много явно, за да може някой да се усъмни. Рано или късно Корнелиус щеше да се обърне с неговата мълчалива усмивка и да постави под съмнение неговата лоялност. И той знаеше какво ще му каже. А ако Алберт Б. Фол продължи да го натиска за мястото, сигурно събитията щяха да се развият по-скоро. За 17 ноември бе насрочено решаващото събрание в хотел «Вандербилт», а това бе само след няколко дни. Фол беше обещал, че на това събрание «всичко ще се разкрие» и Джек Фийлд ще трябва да реши дали може или не може да го преглътне.
Пред «Клермонт» О'Хара отвори вратата на колата. Влязоха вътре и една келнерка им посочи маса при прозореца, от който можеше да се наблюдава реката, потънала в здрач и осеяна с множество светлини от страната на Джърси. Един ферибот премина в тъмнината, като остави диря във формата «V», а фаровете на колите по Ривърсайд драйв святкаха като пламтящи мъниста.
Джек си поръча млечен шейк, кана с чай и две топли стафидени кифлички. После седна и се усмихна на сина си, който седеше срещу него с толкова сериозно и тъжно лице, че на него му се искаше да може да му каже колко много го обича, без да бъде сантиментален.
— Може да се наложи да напуснем Ню Йорк — каза той вместо това. — Зависи какво ще стане с този петролен въпрос.
— Ще трябва ли да напусна училище? — попита Ренди.
— Страхувам се, че ще трябва, ако загубя работата си.
— Винаги можеш да си намериш друга работа.
— Разбира се.
— Ами можеш ли да караш влак?
— Да предположим, че бих могъл. — Джек се облегна назад и се усмихна.
Келнерката пристигна с чая и препечените кифлички. Намазаха ги с масло и известно време мълчаха, докато ядяха. После Джек каза:
— През следващата седмица ще трябва да реша ще остана ли на работата си в «Корнелиус ойл», или ще се придържам към това, което е справедливо. И мога да ти кажа, че това няма да е лесен избор, защото аз обичам теб и майка ти и винаги съм искал да ви дам най-доброто.
— Ти го правиш — каза Ренди с пълна уста. — Винаги ни даваш най-доброто. Както днес. Това беше най-хубавият ми ден от години.
Джек погледна сина си и не знаеше какво да му отговори. Вместо това си намаза една кифличка и я изяде със заседнала на гърлото буца. Спомни си какво му беше казал веднъж Д. Пол Гети, когато бяха в Оклахома и когато един от кладенците му пресъхна преждевременно. Тогава Гети си беше сипал напитка, изпи я, погледна и каза:
— Ако има нещо, за което не трябва да се тревожите, то е бедността. Тя е хубаво нещо от време на време. Лорд Байрон беше казал веднъж, че бедствието е първата пътека към истината, а истината, Джек Фийлд, е много по-добра гледка от петролното поле.
Джек протегна ръка и я сложи върху рамото на Ренди.
— Искаш ли утре да отидем за риба? — каза бавно той. — Само ти и аз.
Начинът, по който Ренди го погледна, го принуди да извади кърпата си и да си изтрие очите, като измисли, че намазаната кифличка е минала накриво през гърлото му.
Ели седеше с вдигнати крака и четеше «От тази страна на рая», когато външната врата се отвори и Джек и Ренди шумно влязоха в хола, смеейки се и задъхани от задължителното им надбягване надолу по коридора, което от отдавна страдащата госпожа Вандерстеен от отсрещния апартамент се наричаше «олимпийското състезание на слоновете».
Ели остави книгата на масата и отиде да ги посрещне. Джек се опитваше да хвърли шапката си право на закачалката, а Ренди подскачаше с шал върху лицето си, като се правеше на маскиран бандит. Ели се облегна на вратата и ги загледа с търпелива усмивка.
— Здравей, скъпа, прекарахме чудесно, наистина чудесно — извика Джек.
— Как може вие двамата да превърнете нещо толкова просто като закачването на шапките в истински цирк. Никога няма да разбера — поклати глава Ели.
Тя се наведе и целуна Джек, после помогна на Ренди да си развърже обувките си.
— Искаш ли коктейл, Джек? А ти, мое замръзнало момче, какво ще кажеш за един топъл шоколад?
— Етел отиде ли си? — попита Джек.
— Пуснах я да си отиде рано. Пътят до Бронкс е дълъг.
— Добре, тогава — каза Джек, потривайки ръцете си, за да ги стопли. — Тогава аз ще направя шоколада. Правя най-вкусния шоколад от тази страна на Скалистите планини, нали, приятелю?
— Йес, сър! — съгласи се Ренди и се наведе да си събуе чорапите.
— А аз искам един «Олд фешънд» — каза Джек, като целуна ръка на Ели, после я целуна продължително по устните и се засмя.
Апартаментът им беше на деветия етаж с изглед към Петдесет и девета улица. През отдръпнатите завеси се виждаха блещукащите светлини на коли, а дърветата в Сентръл парк стояха изправени, с накъдрени ръждиви листа. Апартаментът бе топъл, с меки килими и чудесна средновикторианска антична мебелировка, тапицирана с кафяво кадифе. Имаше блестящ полилей и кадифени завеси в меден цвят, а на стените, освен френски импресионисти, които тук така много обичаха, имаше и скици с молив и туш от Кандински и Модилиани. В ъгъла, с изглед към Пето авеню, стоеше роялът на Ели, донесен от Южна Каролина още когато се преместиха за първи път в Ню Йорк.
Джек отиде през коридора към кухнята и извади млякото от хладилника. Кухнята бе в модерна комбинация от кремаво и зелено и имаше електрическа пералня, която тяхната прислужничка Етел обожаваше, сякаш бе божество от Южните морета.
— Алберт Фол се обади пак — каза Ели, докато Джек сипваше млякото в тенджерката.
— Каза ли какво иска?
— Каза, че не е бързо. Искаше да знае дали ще можеш да бъдеш готов за понеделник. Мисля, че иска отново да прегледа договора за земята.
— Отново? Та ние прекарахме два месеца в преглеждане.
— Обади му се, ако искаш.
Джек запали газовата печка.
— Не искам. Дал съм си почивка до края на седмицата и самият Йохан Корнелиус не би могъл да ме накара да оставя семейството си. Къде е захарта?
— Където е винаги. Говориш за Йохан, сякаш ти е Бог и господар.
— Трябва да признаеш, че инициалите му са страхотни. Каква е книгата ти?
А Ренди влезе с механичния локомотив и каза:
— Извинявай, но пружината на влака ми е счупена.
Джек клекна, за да погледне светлосинята машина. Нави я няколко пъти с ключа, но всеки път тя издаваше звънтящ шум и колелата не се движеха.
— Джек, млякото кипи! — извика Ели.
Джек вдигна тенджерката и я занесе при миксера.
— Не се безпокой, Ренди, ако не можем да поправим стария локомотив, ще ти купя нов.
— Ще можем ли да си позволим, как мислите? — запита сериозно той, като погледна майка си и после отново Джек.
— Да си го позволим? — Ели погледна изненадано Джек. — Едно влакче за два долара, разбира се?
— Не искам, ако не можем да си го позволим — каза Ренди. — Винаги мога да бутам вагоните.
Ели разроши косата му.
— Няма да буташ вагоните, скъпи. Ще ти купим ново влакче, щом отворят магазина утре. А сега гледай, ето ти шоколада. Занеси го в стаята си и го пий там. Етел ти е оставила вечерята във фурната и след половин час ще бъде готова.
Джек загаси печката и лампата в кухнята и се върна във всекидневната. Ели му приготви коктейла, докато той се отпускаше в едно удобно кресло и посягаше към кибрита и лулата си.
— Какво значи всичко това? Дали можем да си го позволим? — попита Ели. — С какви мисли тъпчеш главата на Ренди?
— Нищо — повдигна рамене Джек.
— Трябва да е нещо. Обикновено не се тревожи за домашния ни бюджет.
— Всичко, което направих, беше, че му казах да не взема богатството като дадено.
Ели донесе напитката.
— Защо? Той няма никога да яде мухлясал хляб и пръжки, нали? Има някои неща, които трябва да приемаш като дадени.
— Нямах предвид това. Но работата с Фол става доста опасна.
— Опасна? Какво искаш да кажеш?
Джек се опита да се усмихне.
— Всъщност няма нищо тревожно.
— Джек? — каза Ели и се намръщи.
Тя коленичи до него и той разбра, че е крил страховете си като брадат козел под леглото. Лицето й бе нежно както винаги, с тези медни къдрици и сиви очи. Тя го гледаше загрижено и предпазливо, което означаваше, че е усетила неговото съпружеско желание да прикрие нещо неприятно. Той винаги се смущаваше, когато трябваше да скрие нещо от нея, и усилията му бяха неудачни, като се мъчеше да напълни лулата си с тютюн. Ели бе винаги открита и свежа и се опитваше да бъде независима, без оглед на това как се усмихваха мъжете на техните познати или какво не одобряваха приятелките й. И когато се опитваше да я предпази както днес, той имаше чувството, че я унижава, вместо да изпълни един добродетелен съпружески дълг. Сега, когато той минаваше тридесетте и когато от една година вече жените имаха право да гласуват, Ели стана самоуверена до такава степен, че можеше да спори с Йохан Корнелиус, докато той се закашля, почервенее и измисли някое извинение, за да си отиде по-рано. Веднъж бе казала на Гровър Уейлън, този спретнат млад мъж, който устройваше повечето от екстравагантните посрещания на знаменитости в Ню Йорк, че да бъдеш посрещнат по неговия начин, означава да бъдеш приет в преддверието на хаоса. Въпреки своята агресивност Ели все още беше грациозна и хубава и седнала до него в свободната си къса домашна рокля, тя все още вълнуваше Джек със своята женственост и сила.
— Твърде рано е, за да може да се каже нещо — призна си той. — Но имам чувството, че те ме поставиха в едно непоносимо положение. Тази седмица Фол ще повдигне капака на последната каша, която е забъркал, и ще очаква и аз да греба наравно с другите.
— Не разбирам — каза тя.
— Много е просто — вдигна очи той. — Алберт Фол ще пробута разрешението «Корнелиус ойл» да започне пускането на сонди в Киамичи, Оклахома, ако самият господин Фол бъде възнаграден за това.
— Значи иска подкуп?
— Всъщност да. Но положението е по-сложно. Той не иска да му се заплати от парите на компанията. Иска ние да съберем пари по една много умела система, която сам е изработил и за която ще ни каже тази седмица в хотел «Вандербилт». Иска също да направим нещо, което ще му даде възможност да си «изпере» парите от всякакъв намек за конспирация или съучастие, като ги платим направо на него.
Ели го изслуша и после го погали по челото така, сякаш докосва нещо много скъпо и крехко.
— Ти ме познаваш — каза Джек. — Знаеш, че не съм против стимулите. Когато си в бизнеса, винаги трябва да пуснеш някой и друг долар тук и там, ако искаш хората да ти правят услуги. Но това е по-лошо от подкуп. Това започва да ми прилича на съзнателно и системно мошеничество.
Ели отхвърли назад медните си къдрици и погледна тревожно. До годежния й пръстен с диамант и сапфири стоеше брачната халка с гравирани букви «Д & Е».
— А какво ще се случи, ако кажеш не? Какво ще стане, ако не му дадеш подкуп? — каза тя.
— Тогава ще изгубим правата над Киамичи, а аз ще изгубя работата си.
— Не вярвам Йохан да те уволни. След всички тези години.
Джек натъпка тютюна с палец в лулата си.
— Йохан уволни Джери Слободиън, спомняш ли си? А Джери работи с него доста по-дълго време, отколкото аз.
— Джери беше пиян през цялото време.
— Йохан не го уволни заради това. Уволни го, тъй като Джери спря продукцията в Суитуотър, за да спаси едно хванато в капан магаре и загуби осем хиляди варела петрол. Йохан не дава пет пари за морала и скрупулите на хората, може да имаш, може да нямаш, той не се интересува, но ако някой започне да губи негови пари, това е краят. Човекът е вън.
Ели хвана Джек за ръката и го погледна тревожно.
— Това ли ще стане с теб?
Джек сложи питието си на масата.
— Не знам. Зависи какво ще иска Фол от нас.
— Но преди това ти си се ангажирал в доста мазни неща, нали? Мислех си, че те са неразделна част от петролния бизнес. Във Вашингтон ти уреди ужасния бизнес на Синклер с пълномощното, нали? Какво по-различно има сега?
Джек направи гримаса.
— Не знам. Мисля, че това, което наистина ме шокира, е колко лесно правителството окуражава всеки, който иска бързо да направи пари, и начинът, по който прави така, че тези пари да влязат в неговия джоб. Не съм идеалист. Ти знаеш. А не съм и девствен. Извъртял съм няколко правни сделки, които биха изправили косата на баща ми, особено когато имахме всички тези неприятности с Удроу Уилсън. Но все някога трябва да се сложи край и освен това смятам, че едно правителство трябва да бъде честно най-малкото в границите на разумното. — За момент млъкна и после тихо добави: — Мисля, че доста често съм правил компромиси, но идва време, когато всички долари на света не могат да ти заплатят изгубената почтеност.
Ели стана. Тя все още беше неговата дребничка красива Ели; макар по кожата й да се забелязваше вече това отпускане, което се наблюдаваше след тридесетте и което му напомняше за Маргарет Джексън, нейната майка.
— Не исках да ти казвам, докато не се изяснят нещата. Фол работеше през тези две седмици… и съм съвсем сигурен, че е забъркал нещо.
— Джек — каза нежно тя, — можеше да ми кажеш.
Той потърка очите си.
— Можех и трябваше. Но нали майка ти…
— Майка ми си е майка ми. Никой не може да я замести, но ти си ми съпруг.
— Как е тя?
— Чувства се много по-добре. Днес ми се обади доктор Шура.
— Това е добра новина. Поне едно нещо да е наред.
— Няма да е нужно да напускаме този апартамент, нали?
Той вдигна рамене.
— Не зная. Не веднага, но ако напусна «Корнелиус ойл» и трябва да започна да работя самостоятелно, ще ми трябва доста голям капитал; ще трябва да съкратим колата с шофьора и да намалим броя на големите приеми. Аз съм богат човек, Ели. Мисля, че съм по-богат от Йохан Корнелиус по времето, когато го срещнах, но мога да остана богат само ако парите ми влязат в действие, а това означава много повече инвестиции и много по-голям финансов риск. Банковият баланс ще бъде сериозно ударен без тези двеста хиляди долара годишно, които идват като по часовник.
Ели си помисли за локомотива на Ренди.
— Часовниковият механизъм понякога засича, Джек, но железницата продължава да върви.
Джек се усмихна.
— Ренди каза, че винаги мога да си намеря работа като инженер по железниците.
— Може би това не е чак толкова лоша идея: срещнах младия Даниел Форстър преди няколко седмици. Изгряващата звезда на железниците «П & П». Той ми каза, че търсели добри правни ръководители и мениджъри.
— Чувствам се вече като безработен скитник — въздъхна Джек.
— Винаги може да минеш на частна практика както искаше, когато бе по-млад.
— Още е много рано да мислим за това — каза той уморено. — Ако има начин да заобиколя този проблем, вместо да се сблъскам с него, ще го направя.
— Обаче не вярваш, че ще можеш, нали, скъпи?
Той втренчи поглед напред, хвана се здраво за стола си като човек в ракета, пътуваща за Луната, както пътуват за Кони Айланд, и каза:
— Не мисля, че няма да мога.
Тя се усмихна, но не много весело.
— Добре — каза тя задъхано, — изглежда, ще трябва да започнем с икономии.
— Много ли ще ти липсва Ню Йорк? — попита той.
— Много съм щастлива тук, Джек — кимна тя. — Мисля, че това е мястото, където една жена може да прави нещо и да бъде нещо както никъде другаде. И освен това всички приеми и танци, и вечери. Ще ми липсват и театрите.
Той погледна коленете си, сякаш бяха чужди, и се чудеше дали ще има сили да върви.
— Винаги мога да отговоря утвърдително на Алберт Фол — каза той с гърлен глас.
— И да се върнеш вкъщи без собствената си чест? Само заради приемите и танците. Няма да те оставя да го направиш! — Тя се обърна.
После дойде, седна леко на коленете му и го целуна три пъти по челото. Погледна го право в очите и каза:
— Омъжих се за теб, защото си откровен като Ейбрахам Линкълн и си красив като Рудолф Валентино, а си по-добър адвокат от Артър Гарфийлд Хейс и Кларънс Дероу, взети заедно. Не ме разочаровай, като се съгласиш с един политически авантюрист като Фол, освен ако наистина вършиш нещо честно.
— Бижутата също ще ти липсват, нали? И новите кожени палта всяка есен. — Той сведе очи.
— Обичам те — прошепна тя, като постави пръст на устата му. — Само това е важно.
Той почувства сълзи в очите си, макар че не искаше да покаже колко е разтревожен. Тя ги изтри и силно го притисна.
— Никога не се притеснявай за пари, скъпи. Ако трябва, ще живея и в колиба и ще готвя всяка вечер боб, освен в неделя, когато ще има печено мечешко месо — само ти и Ренди да сте с мен. Тогава ще съм щастлива. Може да се науча да готвя и на светкавици.
Той не можа да не се засмее през сълзи.
— Моята жена — контрабандистката.
Тя го погали по челото, целуна го и после каза:
— Не трябва да ме подценяваш. Аз те обичам и мисля, че мога да споделям грижите ти, както и благополучието ти. Ако завършим само с това на гърба си, много лошо, но поне хората ще знаят, че сме честни.
— Не зная. Започвам да се чудя какво е честно и какво не е.
Тя поклати глава.
— Ти знаеш какво е честно. Ти си честен. Винаги се мъчиш да направиш най-доброто и най-справедливото и ако съм те видяла да хитруваш, то е било само когато не е имало кого да засегнеш. О, и при кръстословиците. Винаги хитруваш, когато ги решаваш.
— Ако никога досега не бях хитрувал, това можеше да бъде големият ми шанс, нали? — Той взе кибрит.
— Не я пали сега. Хайде да си лягаме. — Тя извади лулата от устата му.
— Какво? Ами Ренди? — каза той.
— Ренди си играе с укреплението. Това ще продължи часове. — Тя се усмихна и го дръпна за ръката.
— Ели, идвам си у дома и ти казвам, че цялата ми кариера е на косъм, а ти ме караш да си лягаме?
— Не бъди толкова официален. Не смяташ ли, че това е най-добрият тоник?
— Разбира се, но…
— Тогава хайде — издърпа го Ели.
Хванати за ръце, те минаха по коридора и надникнаха в стаята на Ренди. Той бе коленичил на пода, шоколадът му бе започнал да хваща каймак, а той подреждаше дузини войничета в редици по четири. Джек хвана Ели през кръста и й пошушна:
— Това ще трае още най-малко половин час. Не му достигат янките.
Мълчаливо, с това бавно бързане, познато само на влюбените, те отидоха в спалнята си при голямото двойно легло. Килимите бяха дебели, бели и меки, а край тях — огледала в златни рамки, в които се оглеждаха лицата им като в галерия от хубави портрети. Отвън долиташе шумът от профучаващите таксита, които чакаха пътници пред «Савой Плаза», и бавното потрепване на файтоните. От съседния апартамент се носеха звуците на «Винаги гоня дъгата», а Джек и Ели бяха потънали в своята любов и за момент спряха да се целунат в полусянката на нощните лампи подобно на младоженци, попаднали в някой грандхотел на Европа.
Джек целуна Ели по челото, очите, устните, прегърна я силно и почувства топлата й кожа през копринената рокля, очите му се наведоха и той виждаше само влажните й розови устни.
— Как става така, сякаш винаги е за първи път? — попита той.
Тя го побутна много леко и много нежно с челото си.
— Защото винаги е така и всеки път е най-хубаво.
— Ти си мислиш, че съм луд, нали?
— Защо?
— Не знам. За първи път имаме правителство, което е готово да се преклони и да ни помогне. И всичко, което мога да направя, е да се хвърля от края на една скала, защото съм обременен с проклетите си принципи.
Тя прекара пръст по края на устните му. Сивите й очи гледаха в бъдещето или може би в миналото.
— Ще бъдеш ли щастлив, ако се съгласиш с Фол? — попита тя.
Той поклати глава.
За момент тя го погледна отстрани, усмихна се и каза:
— В такъв случай защо, по дяволите, си толкова разтревожен?
Музикалният маниак в другия апартамент смени плочата, Джек хвана Ели и я поведе да танцуват из стаята, като си тананикаше. Той я завъртя около леглото и след това се сгромоляса върху брокатената покривка, като я повлече след себе си. Те се боричкаха и смяха, после той легна по гръб и тя го покри с целувки.
— Фройд казва, че всичко, което правим, има своите корени в секса — забеляза Ели с усмивка. — Може би затова така честно и праволинейно работиш в службата, защото си такъв и вкъщи.
Те се погледнаха сериозно за минута и после отново избухнаха в смях. Той обви ръце около нея и започнаха да се целуват с настойчивост, която ставаше все по-страстна и по-страстна. Той чувстваше влагата в устата й. Посегна надолу към бедрата й, роклята й се беше повдигнала и той постепенно я обхващаше цялата, а тя се притисна силно към него. Те дори не се съблякоха. Любиха се с еротична елегантност, която бе необичайна дори за тях. В елегантната спалня, на слабата светлина, те приличаха на фантастични герои — тя извита над него, а той с изпънати мускули и изражение на човек, който докосва нещо толкова скъпо и съвършено, че не може да го понесе. Понякога, когато се любеха, те си шепнеха или викаха, но тази вечер бяха мълчаливи — чувствата им един към друг в този сюблимен момент нямаха нужда от думи. Това, което той каза тази вечер, не я уплаши, напротив, даде й нова сила заради това, че той бе мъж с голяма самодисциплина и твърде честен — качества, които може би щяха да му се изплъзнат, както тя забелязваше, ако работеше за «Корнелиус ойл». И сега го чувстваше като мъж, който може да действа като мъж, и го обичаше още повече за това. Като наближаваха кулминацията на тяхната любов, те се вкопчиха още по-здраво един в друг и тя искаше да се слее с него, да станат едно, притискаше се към него, докато изпита онази болезнена и чудна сладост от близостта. Те бяха така вкопчени един в друг, че Ели се чудеше къде свършва нейното тяло и къде започва неговото и можеше да прекара целия си останал живот в това блаженство — той в нея и тя в него завинаги. Мина доста време, докато отворят очи, и когато ги отвориха, имаха чувството, че сякаш са се върнали в този апартамент след тримесечно отсъствие. Лежаха един до друг, целуваха се, галеха се и си приказваха тихо. Говореха за Ренди, за зимна ваканция във Флорида и за Йохан Корнелиус. Както си лежеше, Ели попита:
— Мислиш ли, че Йохан обича Хестер? Винаги имам чувството, че са много отдалечени един от друг. По-отдалечени отколкото ние.
Джек навиваше къдриците й на пръста си.
— Не може да се каже. И освен това не е моя работа.
— А ти знаеш какво мисли семейство Кубчек, нали? — Ели се облегна на възглавницата.
— Не, не знам какво мислят Кубчек.
— Госпожа Кубчек поне е сигурна, че Йохан има и друга жена. Тайна любовница, скрита някъде.
— Не е възможно. Той просто няма време. И освен това аз мисля, че той не обича никого и нищо, освен себе си и парите. — Джек поклати глава.
— Може би е имал някоя страстна любов, когато е бил по-млад.
— Сигурно. И може би можеш да караш кола с фъстъчено масло.
Ели грабна една възглавница и шеговито го удари.
— Никога не приемаш нещата сериозно — каза тя.
Той я прегърна и целуна.
— Много сериозно приемам Йохан Корнелиус, защото, ако не го правя, ще стана повече от безработен и повече от разорен.
— Какво искаш да кажеш с това повече от безработен?
— Трудно е да се обясни, но Йохан е един от тези хора, които изваждат наяве най-доброто от човека, както и най-лошото. Той те кара да чувстваш, че можеш да направиш всичко, да спечелиш независимо какво количество пари, да победиш света за пет минути, но в същото време имаш усещането, че трябва да се продадеш целия, за да го извършиш. Мисля, че знае какво е морал, макар много хора да са на мнение, че не знае. Но изглежда вярва, че ако забогатееш, трябва да промениш разбиранията си за морала, така че да съответстват на финансовите ти амбиции, не знам дали разбираш какво искам да ти кажа.
Ели седна. Джек заби погледа си в извивката между гърдите й, очертана от страничната лампа.
— Йохан те кара да проумееш, че нищо не е свято и нищо не е сигурно, когато искаш да станеш богат — каза той. — Може би си права и той наистина е имал страстна любов на младини. Но ако е имал, той я е погребал, затрупал с десет тона цимент и не се издава. Привързан е към Хестер, сигурно. Но винаги съм имал чувството, че се е оженил за нея, за да му роди наследници, да му гледа къщата и да ходи с нея под ръка по официалните вечери, за нищо друго.
— А как мога аз да знам, че ти не се ожени за мен за същото?
Навън, в кабинета и във всекидневната, телефоните зазвъняха в хор. Джек я целуна и каза:
— Много просто, ако съм се оженил за това, ще скоча от кревата и ще грабна телефона, а както виждаш…
Той нежно я бутна на възглавницата и се повдигна над нея, дишайки тежко.
— Ели…
 

Сутринта на 17 ноември 1921 година Джек взе такси и се спусна по Уолстрийт, за да говори с Йохан Корнелиус. Малко по-късно трябваше да посети хотел «Вандербилт», за да се срещне с Алберт Фол по въпроса за петрола, което според него бе важно и решително. Облечен бе с кафяво палто и носеше кафява шапка с широка панделка. Все още бе красив, но блед, сякаш се нуждаеше от няколкоседмична ваканция на слънце.
Йохан седеше зад писалището си в облицованата с дъб стая и не бе в добро настроение. Бе се опитал да направи сделка със сградата на Морган, но финансистите се оказаха придирчиви относно условията и нужната цялостна капитализация. Той поздрави Джек с думите: «Колко часът е според теб сега?», и разхвърля книжата край себе си, сякаш е уморен от всичко.
— Часът е само осем — каза Джек. — Да не си ме очаквал по-рано?
Йохан не отговори. Облечен бе в черен костюм, а яката му бе бяла. Зад него имаше снимка на тексаския град Амареро, сега един от най-индустриализираните петролни центрове в целия щат с петролните си оборудвания и складове за петрол и съвсем нов завод. На прозореца се увиваше зелено растение.
— Сигурен съм, че Фол ще се яви днес с голямата си идея — забеляза Джек. — Приготвил съм всички документи за Киамичи, ако искаш да ги видиш.
Йохан барабанеше с молива по зелената кожена тапицерия на писалището си.
— По-добре тези болшевики да бяха вдигнали във въздуха цялото проклето здание — каза ядосано той.
— Имаш предвид сградата на Морган? — попита Джек. — Да не ти създават неприятности по въпроса за Сийл Бийч?
— Кажи ми нещо, за което не са ми създали неприятности.
Джек седна в удобно кресло срещу него. Той никога не можа да разбере защо Йохан не оставяше на него преговорите за ценните си книжа, облигациите и останалата част от правните и финансовите проблеми. Освен че Джек имаше няколко близки приятели при Морган, той бе в добри отношения с Уилям Х. Ремик — председателя на фондовата борса, и би могъл да се справи с въпроса за Сийл Бийч с много повече дипломатичност, отколкото Йохан. Раздвижването на седемнадесет милиона долара за една бърза експанзионистична програма на Корнелиус беше сложна хитрост и тя се нуждаеше от правилен избор на време и изтънчено умение. Може би единствената истинска разлика е, че въпреки финансовата грубост Йохан вероятно ще извърши по-добро инвестиране от който и да било от неговите служители, но както казва Натан Франк, младият заместник на Джек: «Да бъдеш помолен от Йохан Корнелиус да купиш облигации, е все едно да те помоли твоят равин да купиш билети за танци на еврейската организация «Бнай Брит». Просто не можеш да кажеш не».
— Ще се съгласят — каза Джек. — Те просто искат да почувстваш, че са великодушни.
— Струва ми се, че има твърде много великодушие край нас и недостатъчно инвестиции. Ще направя друг опит с банката «Уестърн», докато Морган изчаква.
Джек повдигна рамене.
— Зависи от теб. При всички случаи срещата във «Вандербилт» е по-бърза.
— Кой ще бъде там?
— Хери Синклер — със сигурност, Джеймс О'Нийл. Те са все с Фол още от едно време.
— Някой от «Стандарт»?
— Вероятно Боб Стюарт.
Йохан разтри очите си с ръце.
— Сякаш Алберт организира някакво общество за взаимна изгода. На теб как ти се струва? На цялата стара банда, която миналата година бръкна дълбоко в джобовете си за Хардинг, й се върна с лихвата.
— Мисля, че е малко повече от това. Фол показва доста неестествен интерес към петрола.
Джек взе лист хартия.
— Зависи за кой петрол и каква форма ще придобие твоят интерес. Да предположим, че говорим за петрол, който се държи като резерв за флота на САЩ.
— Да предположим? Има три места за резерви на флота, нали? Буена Виста, Калифорния, Елк Хилс, Калифорния и Типот Дом, Уайоминг. Какво?
Джек погледна обувките си и съжали, че е забравил да ги даде да ги излъскат.
— Добре, нека се изразя така. Под каква юрисдикция очакваш, че са те?
— На игри ли играеш?
— Съвсем не. Ти смяташ, че са под юрисдикцията на секретаря, който отговаря за флота, нали така?
Йохан не отговори нищо. Твърдият му предпазлив израз беше достатъчен. Той означаваше, че това, което ще каже Джек Фийлд, трябва да е добро или иначе… Йохан беше на четиридесет и осем години и бе по-напорист, готов за съревнование и притежаваше суровата зрелост на гранит. Като всички други в «Корнелиус ойл» и свързаните с него индустрии, Джек често си бе сблъсквал ръцете с този гранит и знаеше, че той не прави никакви компромиси.
— През месец май — продължи Джек — президентът Хардинг прехвърли опеката над тези петролни полета от секретаря на флота върху секретаря на вътрешните работи. Не бе посочена никаква състоятелна причина.
Йохан повдигна вежди.
— Значи петролът сега е на разположение на Алберт Фол — приятеля на всички хора, които се занимават с петрол?
Джек изостри вниманието си.
— Приятел на някои хора, занимаващи се с петрол. Не толкова много наш. Аз мисля, че още помни твоя принос в кампанията и мнението за Хюс, че е овца в овче облекло.
— Искам да съм аполитичен — каза Йохан, като произнесе думата «аполитичен» с особено удоволствие. — Не желая моят бизнес да има приливи и отливи поради политиката. Това е всичко.
— Каквото и да е чувствал Алберт Фол към теб в миналото, той вероятно ще ти прости сега. От всичките ни разговори относно Киамичи става ясно, че е готов да бъде мил с нас, ако ние сме готови да бъдем мили с него. Точно колко мили и какво трябва да направим в замяна, остава да се разбере.
Йохан стана от стола си и отиде до прозореца. През влажното стъкло той можеше да види ъгъла на сградата на Морган и коринтските колони на Фондовата борса. Сградата на Морган още носеше следите от миналогодишните експлозии, предизвикани от анархисти.
— Алберт играе някаква игра — каза той. — Ти какво мислиш?
Джек взе един гъсто изписан на пишеща машина доклад.
— Накарах моите хора да ми дадат справка за тези резерви на флота. Това са заделените през 1909 година резерви, за да осигурят на флота защитено снабдяване с гориво в случай на война. Затрудненията обаче се явиха, когато няколко петролни компании, включително и ние, наеха земи съвсем на границата на правителствените полета, особено в Елк Хилс, и ние изтегляме петрол, който е много вероятно да идва изпод земята, отредена за морския флот.
Йохан се обърна. Ръцете му бяха скръстени на гърба.
— Какъв е проблемът? Те можеха да сложат предпазни кладенци по границата на техните земи и да неутрализират изчерпването. Ние правим така.
— Те също направиха подобно нещо. Но се появи друг проблем. Военните са станали много нервни на тема война с Япония и не искат петролът да бъде само защитен, а го искат изваден от земята, за да могат да го имат на разположение. Това означава, че Фол ще търси съревнование между частници при наддаването за изваждането на петрола, като задържи една част от него като възнаграждение, за да отговори на нуждите на морския флот.
Йохан помисли малко по това и след това добави:
— Значи Алберт има най-малко три от най-добрите договори в свои ръце?
— Точно така.
— И се опитва да създаде удобно нему общество от петролни собственици с вероятната награда Елк Хилс, Типот Дом или Буена Виста според това кой му е най-изгоден.
— Аз го виждам така.
Йохан зачука с молива по зъбите си.
— Добре — каза най-сетне той. — Какъв подход ще възприемеш, когато Алберт ти направи това предложение?
Джек извади носната си кърпа и изтри челото си. Струваше му се ужасно горещо в офиса на Йохан и с удоволствие би си свалил палтото.
— Затова дойдох при теб — каза той с известна несигурност. — Трябва да знам ти какъв подход искаш да възприема.
Йохан го погледна.
— Ти си моят съветник по правните въпроси — изтъкна той, — ти ще ми кажеш.
— Не мога, не мога, преди да чуя каква ще бъде идеята на Фол. Исках само да зная доколко си готов да се съгласиш с него.
— Имаш предвид дали бих предпочел договора за Типот Дом или за Елк Хилс?
— Ами да.
Йохан кимна.
— Разбира се, че бих го искал. Те са отлична земя, която дава петрол.
— Дори и ако трябва да се ангажираме с нещо не съвсем коректно от правна гледна точка?
— Не съвсем. Той непрекъснато говори за «общи интереси», но още не е уточнил какво точно означава това.
— Значи не е?
— Не.
— В такъв случай — каза Йохан — мога само да предполагам, че не ще предложи нещо незаконно и този път. Но зависи от теб. Ти си бизнес адвокат и това е една специфична област. Аз се прекланям пред твоята преценка. Върви днес там и се справи сам. Само гледай каквото и да решиш, да бъде в най-добрите интереси на «Корнелиус ойл».
— Да предположим, че иска отговор веднага?
— Тогава му го дай, но когато си сигурен, че това е правилният отговор.
Джек пое дъх със затруднение.
— Точно това исках да знам — каза той тъжно. — Кой отговор е правилният?
Йохан се облегна и погледна Джек с премрежен поглед.
— Правилният отговор — каза сухо той — е този, който можеш да ми съобщиш, като се върнеш, и за който ще получиш повишение.
— А погрешният отговор?
Йохан поклати глава и слабо се усмихна.
— По правило не заплашвам хората — забеляза той. — Заплашването подчертава положението ми, а това пречи на тяхната работа.
Джек погледна купчината документи на коленете си. Бавно и замислено той започна да ги сравнява и да ги подрежда.
— Добре — каза той. — Да се обадя ли, когато свърши?
Йохан погледна часовника над вратата.
— Не, следобед няма да бъда в офиса, ще говоря с Фишман. Да се срещнем в Готам точно в пет.
Джек стана. Той имаше чувството, че са го изпратили с копие от навит «Уолстрийт джърнал» на борба с митични чудовища. Изкашля се, сякаш искаше да каже вещо, обърна се и излезе от офиса с наведена глава. Секретарката на Йохан извика след него:
— Шапката ви, господин Фийлд, шапката ви!
Този следобед проникваше бледо слънце през офиса на Йохан; той сложи молива си на писалището и отиде до прозореца. По някаква необяснима причина напоследък се чувстваше неспокоен и без настроение. Не беше поради това, че бизнесът минаваше през труден период. Причината беше в него, в чувството, че не е решил нещо, което е засягало живота му.
Вече почти десет години бе женен за Хестер Форбъс Корнелиус и годишнината им наближаваше. Мислеше си, че може да й купи десет изключителни диаманта, за да отбележи този случай. Доволен бе от брака си, гордееше се с трите си деца и все пак чувстваше, че връщането след работа вкъщи при Хестер, вечерята с нея, разговорите с нея, дори спането с нея бяха странно маловажно нещо в живота му. Тя съществуваше, за да го утешава и да знае, че са посетили приема, който трябва, и са се видели с хората, с които трябва. Тя познаваше френските импресионисти, Моцарт и знаеше как да се справя с цилиндъра. Мебелирала бе къщата разкошно, скъпо и с вкус, който събуди интереса и възхищението на «Лейдис хоум джърнал». Познаваше дипломати, светски хора и знаменитости, говореше с еднаква увереност за Х. Д. Уелс и неговата книга «Очерк по история», за бестселъра на годината, разбираше от изкуство, образование и бизнес. Но за Йохан този негов брак бе като театър на сенките; нещо, което му беше удобно и го забелязваше, и все пак нещо, което сякаш не преживяваше. Когато говореше за себе си и за Хестер, струваше му се, че говори за друга двойка, която по една случайност познава много добре. Това не бе, защото не обичаше Хестер. Тя бе хубава и самоуверена и знаеше как да го накара да се чувства мъжествен, сравнително културен и по-малко безскрупулен крал на крадците. В нейната компания се чувстваше по-уверен в себе си и по-благонравен, отколкото по което и да било друго време. И все пак подозираше, че истинският живот намери своя мрачен край в 1903 година, когато Карина падна от шестия етаж на Петдесет и пета улица и Беатрис го напусна; и че всеки ден след това ролята му се изпълнява от неговия дубльор, който е добре платен, прилича на Йохан, говори точно като него и продължава показния му живот, докато истинският Йохан Корнелиус все още седи в празната чакалня от 1903 година, списанията остаряват и стават все по-прашни там, на масата, а той се надява, че времето и съдбата не ще се окажат нещо повече от мечти или грешки в календара, че вратата ще се отвори и Беатрис ще застане там. Той никога не можа да обясни, дори само на себе си, колко силно обожаваше Беатрис. Бе готов да признае обаче, че това, което е обичал, което още обичаше, беше мъглява, романтична представа за Беатрис, каквато тя въобще никога не е била. Но ако беше го направила щастлив, какво значение имаше това? И като наблюдаваше тъжно през прозореца слънцето зад сивите ноемврийски облаци, той се чудеше дали неговият безмилостен апетит към пари и власт бяха наистина причина за това, което се случи с Беатрис и Карина. Телефонът на писалището му иззвъня и той го вдигна.
— Господин Корнелиус, вашата съпруга е тук — каза неговата секретарка. — Иска да знае дали имате пет свободни минути.
Той погледна към писалището си. Имаше купища писма за подписване и трябваше да прегледа две дебели папки за оценка на акции, но каза:
— Добре, нека влезе.
Хестер влезе облечена с палто от камилска вълна и малка шапка. Тя се наведе и го целуна, ухаеше на «Шанел». Остави на един стол чантата си от змийска кожа.
— Бях на пазар — каза тя. — И си помислих, че е добре да се отбия и да те попитам какво искаш за вечеря. Семейство Доерти няма да дойдат преди девет часа.
— Каквото искаш ти. Спомням си, че Мал обича раци.
Хестер си отбеляза в малък бележник.
— Раци, вярно. И може би бифтек. Изглеждаш ми замислен.
Хестер го изгледа насмешливо и седна на края на писалището му. Физически Хестер и Йохан не бяха подходяща двойка. Докато той беше едър и солиден, тя бе малка, деликатна и много хубава. Лицето й имаше формата на сърце, бе с дълъг грациозен врат и косата й бе подстригана «бубикопф». Очите издаваха характера й, защото бяха кръгли, кафяви и огромни и гостите я гледаха в тях като омагьосани, докато тя не си отстранеше погледа, а след това се чудеха за какво, по дяволите, са говорили. Тя бе по-голямата дъщеря на господин и госпожа Джеймс Форбъс, поначало от Уейкфийлд, Масачузетс, и на времето беше една от най-привлекателните дами в Ню Йорк. Баща й, весел и пълен с идеи човек от шотландски произход, бе натрупал значително богатство от своите патенти за машини за цветен печат и макар да живееше в Манхатън, още се занимаваше с фермерство в Уейкфийлд като доходно хоби. Бе достатъчно заможен и можа да изпрати Хестер в частен колеж, както и в Цюрих, за да се усъвършенства в продължение на година.
Нейната втора (и в романтично отношение решаваща) среща с Йохан беше съвсем случайна. Съвсем против волята му Йохан бе заведен от Латем Т. Джоли, милиардер от Минесота, на един прием в «тайната» му резиденция в Норуолк, Кънектикът. Ако от това не зависеше подписването на договор за осемнадесет милиона долара, Йохан не би си и помислил да отиде. Но се случи така, че той прекара събота и неделя, като крачеше по коридорите и приемния салон на мрачната къща на Джоли, убеждаваше себе си, че изпълнява задължение и пи много бренди.
Бе срещнал Хестер в библиотеката, заспала в едно кожено кресло. Следобедът беше горещ, годината бе 1910. Случайността го заинтригува толкова много, че седна срещу нея, гледаше я как спи и си мислеше колко е красива в розовата си рокля, с коса здраво сплетена и забодена нагоре. Слънчевата светлина навлезе в стаята, тя постепенно се събуди, видя го на стола, а неговите бледи сини очи я наблюдаваха упорито през ръката, която беше поставил пред лицето си. Той дори си спомняше нейните първи думи тогава: «О — каза тя, — това сте вие. Не знаете ли, че само женените могат да се наблюдават, когато спят?».
Тя беше деветнадесетгодишна, а той беше богат. Не приличаше на младите хора от Ню Йорк. Беше рязък и непреклонен в бизнеса и знаеше какво иска, макар че притежаваше някаква объркваща неуловимост, която я заинтригува. Никога не говореше за образованието си, нито за минали любовни истории, но тя чувстваше, че всичко ще измъкне с времето. Може би се влюбиха. Така изглеждаше. Започнаха посещения на концерти, където Хестер седеше с блестящи очи, а Йохан бе край нея така неподвижен, сякаш е реклама за колосани предмети. Прекарваха заедно края на седмицата в Уейкфийлд, а впоследствие Хестер показваше албуми със снимки — Йохан по риза кара лодка или Йохан седнал с кръстосани крака на тревата примигва срещу слънцето, докато яде сандвич. Така мина тяхното ухажване и сватбата им изглеждаше неизбежна. Нямаше много страст, но беше съвсем правилно културата да се омъжи за пари, тъй като в техния случай и двете неща щяха да се обогатят. Сватбата им беше с бюфет, облаци от конфети и органист, който смяташе, че силата е в същността на музиката. След това бяха откарани с карета. Йохан целуна Хестер и й каза: «Ти ще ми бъдеш добра съпруга», и тя наистина беше. Когато се върнаха в дома си, тя стана домакиня на всичките му къщи, особено на тази на остров Линууд, с изключително чувство на реализъм, неприсъщо за толкова младо момиче. Тя смяташе, че е щастлива, тъй като беше богата, и че Йохан я обичаше, макар и да не беше тигър. Сексуалният им живот бе нормален и елегантен и включваше повдигането на нощниците. За 1911 година той не бе нетипичен и беше достатъчен, за да бъдат създадени Родерик, после Джон и накрая Хоуп. Родерик беше в частно подготвително училище, седемгодишен, с тромави крака и непохватен в игрите. Джон беше на четири години, сериозен, а Хоуп беше двегодишно, своеволно малко момиченце във волани и кордели.
— Може да закъснея тази вечер — каза Йохан. — Имам среща с Фишман.
— Затова ли си замислен?
— Не съвсем. Мислех си за нас.
— За нас? — попита Хестер и повдигна вежди. — Какво имаш предвид под «за нас»?
— За теб и мен.
Хестер извади друг бележник и се опита да реши какви вина да поръча за тази вечер.
— Надявам се, че е нещо ласкателно — каза тя, като си отбеляза «Пуи Фюсе».
Йохан вдигна рамене.
— Не беше кой знае какво. Опитвах се да преценя дали имаме хубав брак или не.
Хестер остави бележника. Тя се изсмя малко неуверено.
— Не зная какво искаш да кажеш — отбеляза тя, — разбира се, че бракът ни беше хубав и още е.
Той се приближи до нея и попита:
— А ти щастлива ли си? Не мислиш ли, че не съм те обичал достатъчно?
— Разбира се, че не — каза тихо тя. — Какво, за бога, ти дойде на ума?
— Не знам. Започвам да се чудя дали не те пренебрегвам.
— Разбира се, че не. Коя жена може да има дори половината от това, което имам аз?
Той седна.
— Нямам предвид този начин на пренебрегване. Мисля си за любовта. Понякога не ти обръщам внимание. Не получаваш това внимание, което е нужно.
— Скъпи, ако говориш за леглото…
— О, не, не, нямам предвид в леглото. Но смяташ ли, че понякога между нас има нещо като прозорец или като спуснат транспарант… и това, което виждам, са само силуети?
Хестер изглеждаше объркана. Йохан не говореше често за своите чувства и проблемът беше, че когато говореше, тя не разбираше нито дума от това, което казваше. Тя сви устните си в странна лека усмивка и каза:
— Хм.
Йохан облегна глава на ръката й.
— Предполагам, че ти си права. Може би съм затворен твърде много в този офис и просто полудявам.
— Можеш да си вземеш ваканция.
— Къде? Не обичам да бъде пътуване по море. Последният път параходът потъна под мен. Параходът «Галвстън Бей».
Хестер го изгледа дяволито.
— Може да летиш.
— Да летя? Ти се шегуваш.
— Не, не се шегувам. Мисля, че е време да си имаш собствен самолет.
— Моля? — Йохан повдигна глава.
— Казах, че е време да имаш собствен самолет.
— За какво ми е самолет? Какво им е на влаковете?
— Те са бавни. И въобще един самолет ще ти подхожда, ще ни подхожда. Ще можеш да долиташ на остров Линууд само за половин час след работа.
— Хестер…
Тя се усмихна и закова големите си кафяви очи в него.
— Ти знаеш, че има смисъл, Йохан. Може да обикаляш за една десета от времето, за което се придвижваш сега.
— Добре, но аз не съм сигурен. Чувам, че на хората им прилошава доста често. — Йохан направи гримаса.
Тя поклати глава.
— Не съм ли била винаги права?
— Да, разбира се, но…
— Не бях ли права да вземеш предприятието «Хейман Дръгс» след скандала? И не бях ли права да купиш «Кронпринц» от морския флот и да вземеш застрахователното дружество «Кнут»?
— Много добре, имам съпруга, която винаги е права. Може би трябва да се оттегля и да оставя съпругата ми да поеме бизнеса. — Йохан не можеше да не се усмихне.
Хестер го изгледа и той не знаеше дали е сериозна или не.
— Нямам твоята сила — каза просто тя. — Нямам и твоята решителност.
— Хестер… — прекъсна я той.
Хестер го щипна по врата, постави чантата на рамото си и излезе. Но преди това каза:
— Йохан… Нали няма нищо нередно.
— Не мисля, че ми е нужен отдих — поклати глава той.
— Добре. Ще започна проучвания за твоя самолет. Това ще ти даде възможност да очакваш нещо. Може би Къртис или Форд, или някой от този род. Може да си го подариш по случай годишнината.
— Окей — каза той и тя тръгна, като махна на секретарката.
Взе асансьора надолу, а на улицата я чакаше дългата лимузина на Йохан, обслужвана от търпеливия шофьор Карл, същия този Карл с бялото лице, който се бе спасил заедно с Йохан и Джек Фийлд от корабокрушението на «Галвстън Бей». Чак когато Карл затвори вратата след нея и зави на ъгъла, тя си позволи да въздъхне и да погледне през прозореца към претъпканите с хора тротоари на Ню Йорк с израз на лицето, който може би означаваше болка.
 

Джек Фийлд отиде пеш от хотел «Вандербилт» до хотел «Готам» въпреки студа. Вече беше късно и той вдигна яката на палтото си, за да се предпази от вятъра. Градът край него гъмжеше от трафика и тротоарите бяха претъпкани с хора, млади стенографки, излизащи от канторите, повечето от тях модно облечени с къси поли и палта, с вълнени дрехи и шалове. Продавачи на печени кестени потропваха по тротоарите. Носеше се остра миризма на зима.
Джек стигна Петдесет и пета улица и се качи по стълбите на «Готам». Само на двадесет фута оттук през 1903 година Карина лежеше умираща на тротоара, Карина, която завинаги щеше да си остане четиринадесетгодишна. Джек влезе през стъклената врата, премина през хола и попита на рецепцията:
— Господин Корнелиус тук ли е? Кажете му, че го чака Джек Фийлд.
Чиновникът позвъни в апартамента. После каза:
— Добре, сър, можете да се качите.
В асансьора Джек погледна лицето си в мътното огледало. Бе решил вече какво ще направи, но бе любопитно да се наблюдава как ще го направи. В огледалото се отразяваше лицето на човек, който вероятно преди години бе решил, че бизнесът не беше онази божествена мисия, която предсказваше доктор Кедман, и че бизнесмените нямат право да се смятат за избрани от Бога оръдия, колкото и нови длъжности и работни места да създаваха, колкото и помощи допълнително да раздаваха и колкото и бебета да целуваха. Джек никога не е бил червен и никога не би могъл да бъде. Но това, което чу днес в хотел «Вандербилт», беше повече от достатъчно да го убеди, че ако такава корупция трябва да съществува, то по-добре е той да не е част от нея. А ако това означава да си подаде оставката, той можеше да печели достатъчно и като адвокат по наказателни или бракоразводни дела или въобще като какъвто и да е. Но дори и да няма друг начин да си изкарва хляба, освен да приеме предложението на Алберт Фол, което той трябваше да направи на днешната среща, Джек би предпочел да проси на Боуъри, отколкото да се съгласи.
Асансьорът спря, Джек излезе и тръгна по преотопления коридор към апартамента на Йохан. Натисна звънеца.
Йохан сам отвори вратата, беше в зелена хавлия, с боси крака и миришеше на сапун.
— Надявам се, че не те безпокоя? — каза Джек.
Йохан затвори вратата и отговори:
— Съвсем не. Току-що свърших срещата с Фишман и почувствах нужда от баня. Искаш ли напитка? Изглеждаш полузамръзнал.
— Един коктейл ще ми дойде добре.
— Заповядай, барът е там, приготви си.
Йохан седна на кадифеното канапе, докато Джек сваляше палтото и шала си и оставяше чантата си на един стол встрани. Апартаментът бе слабо осветен и тих, с дебели килими и полуспуснати завеси. В пепелника имаше две угарки от пури.
— Е — каза Йохан, докато Джек си приготвяше коктейла. — Как мина?
Джек приготви коктейла и го разбърка. Той виждаше част от лицето си в огледалото пред него, както и белите крака на Йохан с русите косми.
— Мисля, че ще ме накараш да се оттегля.
Настъпи кратко мълчание. Йохан стана и посегна към своето бренди.
— Не карам хората да напускат, освен ако има достатъчно причини. Ти знаеш това.
— А Джери Слободиън? — попита Джек, като съзнаваше, че въпросът е дързък.
Йохан го изгледа с остър поглед.
— Джери беше особен случай. Той ме мамеше години наред. И освен това не взимаше нещата присърце.
— Добре, както и да е. — Джек се обърна.
— Защо направо не ми кажеш какво си направил, кое те кара да смяташ, че ще те уволня? — Йохан го наблюдаваше.
Джек седна в един от големите удобни фотьойли и разхлаби връзката си.
— Не, не ми казвай — изпревари го Йохан. — Ти си отговорил отрицателно на Алберт. Той е предложил нещо и ти си го отхвърлил. Той ти е предложил Типот Дом и ти си го отхвърлил.
— Не точно — каза Джек, — но почти.
— По-добре ми кажи в такъв случай. — Йохан отпи малко бренди.
Джек кимна.
— Почти бях отгатнал какво ще се случи. Проблемът бе, че Фол никога не ни е вярвал, както вярва на Синклер, О'Нийл и всички други. Ние сме били… много аполитични.
Йохан се усмихна, когато Джек каза това, но не го прекъсна.
— Доколкото мога да разбера, нещата ще се развият така. От своето петролно поле Мексиа Хъмфрис се е съгласил да продаде тридесет и три милиона и триста и тридесет хиляди варела петрол по един долар и петдесет цента варела.
— Какво му е лошото? — Йохан се намръщи.
— Нищо. Само дето не ги продава на «Синклер консолидейтид» или на «Прери», а ги продава на «Континентал трейдинг къмпани» от Канада.
— На какво?
— Точно това питах аз. Но чакай. Компанията «Континентал трейдинг къмпани» от Канада препродава след това петрола на «Синклер консолидейтид» и на «Прери ойл», но за долар и седемдесет и пет цента варел.
Лицето на Йохан стана неподвижно.
— Двадесет и пет цента, умножено по тридесет и три милиона, какво прави?
— Алберт Фол вече го е изчислил вместо нас. Осем милиона долара и нещо. Това е след комисиони и разноски.
Йохан бавно кимаше.
— Осем милиона долара, разбирам. И смятам, че няма да разбера кои може да са акционерите на компанията «Континентал трейдинг» от Канада.
Джек се изкашля. Той чувстваше, че може да се е простудил на идване от «Вандербилт».
— Ти си напълно прав. Боб Стюарт, Хери Блекмер, Хери Синклер и Джими О'Нийл. И ние, ако се уловим. Те са готови да разделят парите на пет, ако искаме, и това са пари в брой до стотинка, за които не се дава отчет на директорите и на акционерите. Джобни пари. Или джобни акции всъщност. Парите ще бъдат изплатени в акции «Либерти».
— Какво печели Фол от това?
Джек извади носната кърпа и изтри носа си.
— Това е най-хитрата част. Ако някой от нас е достатъчно щедър да се раздели с акции в полза на господин Фол, той може да бъде благосклонен към нас, когато стане дума за определяне на частни договори за Типот Дом и Елк Хийлс. Той би погледнал към нас още по-благосклонно, ако подарим няколко акции на Уил Хейс. Изглежда, че по време на кампанията за Хардинг и Кокс Националният републикански комитет е направил дълг, който не може да се ликвидира.
— Те ще заплатят дълга с акции «Либерти»? С тези акции «Либерти»?
Джек поклати глава.
— Разбира се, че не. Те ще склонят няколко от техните по-богати приятели да подпомогнат фонда на компанията и в замяна ще им пробутат акциите «Либерти» на Синклер. И така, набързо, мръсните акции стават чисти.
— А какво става с Киамичи? — попита Йохан смръщено.
— В Киамичи ще можем свободно да пускаме сонди, ако изберем «Континентал трейдинг». Иначе не.
— И ти вече се отказа от наше име?
Джек не отговори. Той се сгорещи, сякаш имаше температура. Долу по улицата се чуваше полицейска сирена.
Йохан помълча известно време. Играеше си с чашата бренди, като я въртеше в ръцете си. Джек го наблюдаваше, пиеше си коктейла и се потеше.
По едно време Йохан каза:
— Искаш да напуснеш «Корнелиус ойл», така ли?
— Разбира се, че не. — Джек погледна озадачен.
— Кажи ми истината.
Джек помълча, после кимна.
— Ами ако искаш да знаеш истината, от доста дълго време се тревожа.
— Знам това.
— Знаеш?
Йохан го погледна втренчено.
— Разбира се, че знам. Ти си един от висшите ми служители и аз не обичам да упълномощавам други. Да не мислиш, че се движа със затворени очи? Аз трябва да имам кожа като на бик и да хапя като крокодил, но ти не разбираш каква част от това е блъф? Аз съм Бог в този офис, Джек, и точно като Бог трябва да зная всичко и за всеки, а така също кой как се чувства.
— Ако си знаел, тогава… — каза Джек.
Йохан го накара да млъкне.
— Ти си един от най-добрите хора, които въобще съм имал. Ти си талантлив адвокат, добър бизнесмен и приятен човек. Исках да бъда с теб по възможност повече години и затова не съм ти задавал този въпрос по-рано. Знаех, че не си щастлив, но имах нужда от твоето умение. Това, което се нарича интелигентно използване на дадените източници. — Той остави питието си и добави: — Щом като разбрах, че не си доволен, аз ти увеличих заплатата, спомняш ли си? Това не беше подкуп, за да те задържа, Джек, но аз се надявах, че е малка компенсация за това, че вършиш работа, която всъщност не ти доставя удоволствие.
Джек вдигна ръце, че се предава.
— Звучи ми като че ли се опитваш да ме уволниш.
Йохан го погледна с половин усмивка на уста.
— Ще те уволня, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.
— Отговорих отрицателно на Фол и Синклер. Казах им, че няма възможност «Корнелиус ойл» да се забърква в това — достатъчна причина да ме изхвърлиш през вратата, нали?
Йохан стана. Джек почти не виждаше лицето му в сянката на лампата.
— Смяташ ли, че това е правилният отговор? — попита Йохан.
— Да, смятам. Не бих казал друго.
— Защо смяташ, че е правилно?
— Защото в перспектива печалбата не се реализира. Една пета от осем милиона долара представлява само един милион и шестстотин хиляди, и то при положение, че сделката се осъществи. Освен това, ако ние трябва да дадем това на Хейс и Фол в очакване на договори за Типот Дом и Киамичи, тогава математиката въобще не излиза. Не за нас във всеки случай. Ние можем да изкараме пари за подкупи и за други подобни с много по-малък риск. Тази администрация е пълна с търговци, тарикати и техни добри приятели от преди. Тя се тресе от корупция, не след дълго това ще се разкрие и ако то се случи, последното място, където искам да видя «Корнелиус ойл», е в тази бъркотия.
Йохан го изслуша и бавно кимна.
— Мисля, че Диоген може да спре тук, ако добре разбирам джобния си речник — каза той толкова меко, както Джек не бе го чувал през цялото време, откакто работи в «Корнелиус ойл».
Джек не каза нищо.
— Ти си взел правилно решение въз основа на правилни причини — продължи Йохан. — Днес следобед се страхувах, че може да се покажеш мекушав, защото си мислеше, че аз искам Типот Дом и Елк Хилс на всяка цена, но не го направи. Ти постъпи правилно. Цялото това правителство много скоро ще попадне в дълбока и сериозна мръсотия и това ще бъде в наша полза пред Сената, ако запазим ръцете си чисти. Освен това загубените каузи никога не са изцяло загубени.
— Какво имаш предвид? — попита Джек.
Йохан изръмжа.
— Внимавай сега — и той взе телефона. Настъпи дълго мълчание и после каза. — Мойра? Дай ми Алберт Фол на телефона. Той вероятно е в Мелонс.
Почти пет минути никой не проговори, а Йохан чакаше неговата служителка да го свърже със секретаря по вътрешните работи.
— Алберт? — най-сетне каза той. — На телефона е Йохан. Знаех, че ще те намеря там.
Джек чуваше един тих металически глас от другата страна на линията. После Йохан каза:
— Тъкмо говоря с Джек Фийлд. Да. Да, вярно. Да, зная, че си разочарован, но нещата понякога се развиват така. Не, аз уважавам неговото решение. Добре, съжалявам.
Йохан изписваше фигури с пръсти по масичката на телефона, докато Фол му отговаряше и после каза:
— Притеснявам се истински за Киамичи. Да, точно. Виждаш ли, Алберт, на мен ми се иска хората ми да започнат работа там. Да, знам всичко за това да дадеш и да вземеш, Алберт, и затова ти се обаждам. Знам, че ние не участваме, но работата е там, че това, което правите с компанията «Континентал трейдинг», ами това е вид тайна операция, нали? Голяма тайна?
Йохан погледна към Джек и му намигна. После каза:
— Както виждам работата, Алберт, ние можем да си държим устата затворена заради теб, но само ако направиш нещо за това. Например да разчистиш проблемите около Киамичи. Не, Алберт, не говори така. Какво имаш предвид? Не, съвсем не е така. Това е проста и чиста сделка. Ще направим всичко «Континентал трейдинг» да остане тайна между нас, а ти ще ни помогнеш малко в Оклахома. Какво толкова лошо има в това? Окей. Да, зная. Но сенаторът Уолш може да прояви интерес, нали? Знам, че точно сега се е запалил много по тези работи. Да. Добре, това е всичко, което искам. Да. Обади ми се утре. Точно така. Но, Алберт, направи всичко така, че отговорът да е утвърдителен. Добре. Лека нощ.
Йохан остави слушалката. Той явно беше развеселен. Приближи се до Джек с ръце на гърба и се усмихна.
— Не ти липсва смелост — каза Джек.
— Единственият начин да напредваш — кимна Йохан.
— Добре — каза Джек, — а какво да правя от сега нататък. Дойдох тук в очакване да бъда уволнен, а сега изглежда, че не съм.
Йохан потри брадата си.
— Не, не си уволнен, но може би това е най-подходящото време за теб да се измъкнеш от този бизнес. Ако не си щастлив, няма смисъл да се въртиш тук през целия си живот.
Джек се изкашля. Не знаеше какво да каже. Йохан седна на края на масата до него и постави голямата си ръка на рамото му.
— Това, което направи днес, беше добра работа, а аз ценя добрата работа. И нека да кажем, че ти плащам за тази работа и че ти давам малък подарък за раздялата, за да ти помогна да започнеш адвокатска практика, каквато ти харесва.
Той стана и отиде до писалището, покрито с писма, книжа и разни доклади за борсата. Отвори чековата си книжка и написа един чек. След това го размаха, за да изсъхне мастилото, и го подаде на Джек. Джек не мислеше дори да погледне на каква стойност е, не пред Йохан, но не можа да се въздържи и наведе очи към него.
— Десет хиляди долара не е състояние, но е същата сума, която едно време ми дадоха, за да започна. Не можех да те оставя да напуснеш с по-малко от това. Както и с повече.
— Благодаря — каза топло Джек. — Десет хиляди са много. Щом като ти можа да направиш един милион от тях, може би и аз ще мога.
— Ще ми липсваш. Искам да останем приятели — каза Йохан.
Джек кимна.
— И аз искам. Мисля, че не беше лесно да се разбираме напоследък, както вървяха работите.
— Нека да говорим за това друг път — каза Йохан. — А сега аз предлагам да се върнеш вкъщи при Ели. Изглеждаш ми така, сякаш се разболяваш.
Джек стана, взе палтото и чантата си. Още чувстваше, че трябва да каже нещо, дори само довиждане. Отиде при Йохан, подаде му ръка и той я пое.
— Няма да забравя нищо — каза той. Гласът му се задави, но може би беше от настинката.
Йохан изръмжа.
— Добре ще бъде, защото, ако някога кажеш на някого какво се случи тук тази вечер, ще завъртя въжето и ще те ударя там, където най-много боли.
 

По пътя за вкъщи Джек спря на две места. Отиде до един гръцки магазин на Трето авеню, който беше единственият все още отворен магазин, и купи едно червено тенекиено влакче. След това спря на следващия ъгъл и си купи топъл сладкиш, който яде по пътя до Сентръл парк саут. Беше ледена ноемврийска нощ на 1921 година и студът караше очите му да сълзят.
 

1927
 

«Когато си отидат гостите ви — съжалявате ли, че сте ги поканили? Освободете се от всякакво смущение! Известната книга «Как да се държим в обществото» ще ви посъветва какво да правите, какво да говорите, как да пишете и как да се обличате при всеки случай!»
Реклама от 1927 година
 

Пролетта, изглежда, винаги пристигаше рано в този тих кът на Пенсилвания. Може да сте дошли от Джонстаун или Алтуна и дърветата там да са били още голи, но тук, в долината на Робинстаун, пъпките вече са влажни и свежи, облаците кротко плуват по небето и обещават лято, докато навсякъде другаде все още сякаш плащат дан на зимата.
През този ден на месец март 1927 година беше валяло малко призори, но сега слънцето грееше и локвичките по улиците отразяваха небето като малки късчета счупен син порцелан. Във въздуха се носеше свеж мирис на мокра трева и росата се люшкаше по паяжините на натежалите дървета. Сенките на купестите облаци плуваха лениво по закръглените хълмове, които пазеха Робинстаун от североизточните ветрове и го криеха от странници и нахални търговски пътници.
Долу, в селския магазин, магазинерът Мартин Левон разтоваряше чували с боб и червени картофи от своя пикап. Кафеникав раздрънкан автомобил пухтеше по Мейн стрийт и тесните му гуми пляскаха в локвите и калта. Той паркира до пикапа и изпухтя при спирането.
— Добро утро, Мартин — каза шофьорът.
Мартин не се обърна, а подпря чувала на дървената стена на магазина.
— Добро утро и на теб, Гровър.
Шофьорът Гровър Бийн слезе внимателно от колата и закуцука по тротоара. Той беше един от най-важните хора в града, тъй като притежаваше повечето пасища на север от реката Съскуехана и всички права върху минералите, а стадата му от млекодаен добитък от 1922 година насам непрекъснато печелеха награди. Беше слаб и висок, с широкопола шапка и издължено тъжно лице като на хрътка.
Мартин свърши разтоварването на пикапа и закачи капака. Гровър седна на един от старите кухненски столове пред магазина и запали тънка пура. Сутрешният бриз отвяваше дима през рамото му.
— Ще имаме чудесен пролетен ден — каза Гровър, като се облегна назад. — Няма да ни дойде зле такъв ден.
Мартин изтри носа си с ръкава на ризата.
— Мисля, че е така, но аз предпочитам да е влажен, отколкото сух. През дъждовните дни хората се навъртат край магазина по-дълго, и общо взето, купуват повече.
Двамата мъже поседяха няколко минути, като пушеха и се наслаждаваха на деня. В Робинстаун не се смяташе за учтиво веднага да кажеш по каква работа си дошъл. Населението (общо 350 души) бе много малко за това. Първо разговаряш за семейството, покашляш, помънкаш и накрая започваш да говориш за това, което си намислил…
— Снощи четох, че напоследък могат да изпращат филмови картини по въздушните вълни като радиото — каза Гровър. — Изглежда, че скоро ще направят проби, може би тази година… Наричат го телевизия. Това звучи интересно, нали?
Мартин подсмръкна.
— Не виждам каква е ползата от това. Не намирам разлика дали ще чуеш някой да свири на банджо или ще го видиш, не е ли така?
— О, нещата са по-сложни — каза Гровър. — Те смятат, че могат да ти показват спортни събития в самия ти дом, и то точно когато стават. Можеш да видиш президента, като говори, ясно като посред бял ден, когато той е във Вашингтон, а ти си си вкъщи.
Мартин почеса главата си.
— Сега вече съм сигурен, че няма полза от това. Достатъчно лошо е, че в Белия дом е Кулидж и без да го виждам в къщата си, не, благодаря, не съм доволен.
Гровър, който твърдо вярваше в «нормалността» на републиканците и веднъж беше поканен на благотворителен банкет във Филаделфия, където трябваше да присъства и Калвин Кулидж (а той не дойде, защото имал грип), започна да се смее.
— Не може да ти се завърти главата, Мартин. Нито с радио, нито с телевизия, нито с някакви невероятни измислици или нещо подобно. Ти си добър човек!
Мартин запали отново угасващата си цигара и духна кибритената клечка. Той погледна сериозно към Гровър, сякаш чувстваше, че има нещо важно да каже.
— Не си много щедър на комплименти, Гровър.
Лицето на Гровър веднага прие сериозно изражение.
— Не съм — съгласи се той. — Но, както знаеш, нямаме често възможност да направим нещо от себе си.
Мартин не отговори. Той чакаше Гровър да продължи. Имаше целия ден на разположение и утре, и всички следващи дни, затова нямаше смисъл да го притеснява. Гровър Бийн искаше да каже нещо важно и понеже е джентълмен, ще го каже по джентълменски.
— Миналия месец получих писмо — каза Гровър. — Беше от Питсбърг, от заводите «Крайпър дай». Съвсем официално, на бланка и прочие. Изглежда, че планират да създадат фабрика тук, в Робинстаун, и искат да използват реката Съскуехана за бояджийския процес. Ще направят и железопътно разклонение из цялото селище така, както не можеш да си представиш.
Мартин го загледа втренчено.
— Искат да построят фабрика? Тук… в Робинстаун?
— Точно така. Те са направили предложение за Слоуп Медоу и за Саут Хийл, както и за две или три други пасища, които вече не използваме, и казват, че ще създадат работа, ще донесат пари и ще направят Робинстаун процъфтяващ град.
Мартин се намръщи.
— Звучи доста добре. А какво ще стане с тукашните фермери? Какво ще направят с тях. Те са моите редовни клиенти, Гровър, и дори да се сдобия с повече клиенти, не искам да видя старите си приятели продадени за някаква река или фабрика за боядисване, или, по дяволите, кой знае какво друго.
Гровър поклати глава.
— Ти не разбираш. Погледни нататък, където завива реката, там ще бъде фабриката. Работническите жилища ще бъдат зад гората и ти даже няма да ги виждаш. Всичко върху моя земя и по-голямата част от тази земя вече не я използвам, и гората, и върха на билото Ребит. А това било е толкова стръмно, че добитъкът не може да го изкачи, освен ако не го носиш на гърба си. Вече не ми е от полза.
Мартин стана и отиде до края. Той закри очите си с ръце от слънцето и погледна към долината на Съскуехана, меката сочна долина с цъфтящи дървета и малката купчина боядисани дървени къщички.
— Мисля, че що се отнася до бизнеса, нещата ще се съживят — каза Мартин бавно. — Като си помисли човек за хората, които ще живеят тук и ще идват да купуват от магазина редовно, ден след ден.
— Тази стара каса няма да спира — каза Гровър ентусиазирано. — Можеш да станеш богат човек, Мартин, ако работиш усилено и играеш правилно.
— Дали ще имат магазин на компанията?
— Мога да поставя условие да обещаят, че няма да имат. Още не съм подписал никакви документи. Искам първо да разбера какво ще каже градът.
Мартин се обърна и каза натъртено:
— Накарай ги да обещаят. Никакъв магазин на компанията и тогава могат да дойдат и да си построят сто фабрики за боя. Даже двеста, ако така са решили!
Гровър се засмя.
— Радвам се, че идеята ти харесва, Мартин.
— Ще се намерят мнозина, които да я харесат. — Мартин се усмихна. — Във всяко селище има старомодни хора, но според мен въпреки това трябва да се отпразнува случаят. Имам няколко бутилки специално уиски, ако искаш, влез вътре.
Гровър поклати глава, но се усмихна.
— Предпочитам главата ми да е на мястото си по това време на деня. А може би хората на «Крайпър» ще дойдат днес да уговорим продажбата и аз не искам да си помислят, че не съм трезвен, нали?
— Мисля, че си прав — кимна Мартин. Той се изкашля и размърда краката си, а после каза: — Надявам се, че ще ти дадат добра цена.
Гровър вдигна рамене.
— Това е нещо, което всички в околността ще искат да знаят. Колко даде «Крайпър» на стария Бийн за земята? Е, добре. Веднага ще кажа, за да няма слухове и преувеличения. Това, което искат, са няколко места, както вече казах, и плащат двеста и петдесет хиляди долара.
Мартин подсвирна.
— Това е четвърт милион! Ще ти платят четвърт милион за билото Ребит и за Слоуп Медоу и още малко шубраци? Трябва да не са с ума си!
— Чакай — каза Гровър, като вдигна ръка. — Всичко това е хубава земя, богата, а там, където няма да строят, могат да използват мястото за пасище или за нещо друго.
— Ти сам току-що каза, че билото Ребит не било добро за пасище, ако не си готов да изкачиш кравата на гърба си. А ти мислиш, че те ще го правят?
Гровър се намръщи.
— Откъде да знам? Те искат тези земи, може да имат и начин да ги използват.
— Четвърт милион — каза Мартин с прегракнал глас и трябваше да седне на чувала с боб. — Това са повече пари, отколкото някога съм виждал. Знаеш ли, Гровър, винаги съм казвал, че ти си джентълмен, и съм бил съвсем прав. Ако не изпиеш една малка чаша сега с мен, даже може и голяма!
Гровър Бийн, доволен от новината и от предстоящото богатство, най-сетне се съгласи. Мартин влезе вътре да извади бутилката от продълговатата кутия на часовника на стената и извика на жена си Кетрин да донесе чаши, защото сега е време за празнуване независимо дали е десет часът сутринта или не. Те ще имат повече клиенти в магазина, отколкото бълхи по кучето и всички наоколо ще забогатеят.
Сутринта напредваше и времето се затопляше, те седяха край чувала, Мартин им наливаше чисто, домашно приготвено уиски, смееха се и пушеха, а новината се разказваше на всеки, който минеше. Както бе предрекъл Гровър, не всеки от селището Робинстаун бе доволен, че къщите им ще бъдат засенчени от фабриката за бои, но повечето признаваха, че ще им донесе финансова сигурност в едно време, когато финансовата закрила съвсем изтъняваше.
Беше малко след единадесет, когато видяха три големи черни коли да проблясват на слънцето, като наближаваха неравния път на Съскуехана през ясеновата горичка надолу към долината. Съвсем тихо колите стигнаха до тях и спряха край магазина.
— Прилича ми на погребение — каза Мартин и се изсмя високо.
Гровър Бийн погледна по-сериозно.
— Може хората от «Крайпър» да идват да говорят за фабриката.
Завесите на прозорците на стария Джоунсън бяха дръпнати и Джордж Първис, телефонен оператор и мениджър на банката, пристигна бавно по риза и тиранти.
Лимузините бяха със затъмнени прозорци, така че не можеше да се види кой беше вътре. За момент те останаха неподвижни и тихи като мрачни видения от друга планета. После вратите се отвориха и трима шофьори излязоха да отворят задните врати.
От първата врата излезе млад мъж с очила. Имаше вид на преуспяващ адвокат с чанта. Той стъпи първо в калта и това подсказа на Мартин, че сигурно има достатъчно пари и притежава повече от един чифт обувки. Приближи се до магазина, вдигна шапка, като че за поздрав на всички хора по света и можеше дори да изпее една песен, както по-късно се изрази Мартин.
— Господин Гровър Бийн — може би е някой от вас?
Гровър стана бързо и едва не разсипа напитката си. Лицето му се зачерви повече от обикновено и преди да се ръкува, изтри ръката си в панталоните.
— Това съм аз, сър. Аз съм Гровър Бийн. Имам честта да се запозная с вас.
— Здравейте — отговори младият мъж в сиво. Имаше особена, кисела усмивка. — Аз съм Осуалд Стоун и представлявам заводите «Крайпър дай». Предполагам, че сте получили писмото с резултата от окончателните преговори за продажбата на притежаваната от вас земя?
— Да, благодаря — каза Гровър с такъв сигурен тон, че Мартин се обезпокои, тъй като той никога не беше толкова положителен след две чаши уиски.
— По-късно можем да уточним подробностите. А това е Мартин Левон, собственик на магазина тук, а това е Джордж Първис, нашият правист и мениджър на спестовната банка на Съскуехана.
Мъжете от Робинстаун поздравиха, но не направиха опит да се ръкуват.
Осуалд Стоун стъпи на тротоара и изстърга калта от обувките си. Забеляза полупразните чаши до чувала, но не направи никаква забележка. Вместо това се обърна и хвърли поглед към града и долината, сякаш имаше намерение да превърне всичко във ваканционно селище.
— Хубаво градче имате, наистина хубаво — каза рязко той.
Джордж Първис наклони глава и отговори:
— Така си го харесваме.
Стоун се усмихна.
— Разбира се. И ние имаме намерение да ви помогнем. Това, което планираме, е да направим някои подобрения. Ще се съживи всичко и ще добие по-висок тонус.
— Ами ако ние не искаме да добие по-висок тонус? — каза Първис. — Ако искаме нещата да си останат така както са?
— Ами — усмихна се Стоун — това е нещо, което вие и господин Бийн ще трябва да решите. Господин Бийн ни предложи земята съвсем законно и никой не може да му отправя упреци за това.
Първис погледна Осуалд Стоун за момент, после се обърна и по същия начин изгледа Гровър Бийн. Гровър се смути и не можа да издържи погледа на Джордж Първис за повече от няколко секунди.
— Струва ми се, че продажбата на земята си е работа на собственика, но също така, ако тази земя ще бъде използвана за нещо, което ще се отрази на целия град, както в случая, мисля, че това е работа и на града.
— Всичко е добре засега, Джордж — каза внимателно Мартин Левон, — но трябва да помислиш и за търговията. Никой от Робинстаун не се е замогнал след войната и както цените на млечните продукти спадат с всеки изминал ден, може би трябва да уредим нещо. Бъдещето не е във фермерството и това е съвсем сигурно.
— Това са празни приказки, ти знаеш добре — добави Джордж Първис. — Докато има хора, които се нуждаят от храна, ще има и фермери. Има излишък от жито, има излишък от масло и има повече месо, отколкото Калвин Кулидж може да побере в устата си наведнъж. Но аз чувам, че в Конгреса е внесен закон за продажба на излишъка в чужбина, и тогава ще се разбере дали бъдещето е във фермерството или не. А ти ще си седиш тук, в Робинстаун, ще задушаваш добитъка си, ще тровиш реката с боя и ще се чудиш и маеш защо си направил това, което правиш днес.
Осуалд Стоун ни най-малко не бе смутен от тази реч, но кимна на един от шофьорите, които седяха до лимузината, и когато той дойде, му пошепна нещо на ухото.
Шофьорът кимна и отиде до втората кола, като се стараеше да не стъпва в локвите с лъскавите си кафяви ботуши.
— Тук има един човек, с когото искам да се запознаете — каза Осуалд Стоун на Джордж Първис. — Може би като поговорите с него, ще промените мнението си.
Джордж Първис поклати глава.
— Само едно нещо може да ме накара да променя решението си, и то е краят на света. Когато дойде този ден, можете да издигате фабрики за бои, докато се разорите.
Шофьорът отвори задната врата на втората лимузина и от там бавно излезе мъж. Като се изправи в целия си ръст, Мартин Левон почти веднага разбра кой е. Мъжът бе широкоплещест, тежък, възрастен, с доста червено лице. Той се приближи до тях, вдигна глава едва когато стъпи на тротоара и изгледа всички подред. Никой не проговори и никой не знаеше какво да каже.
Мъжът свали сивата си кожена ръкавица и подаде ръка. Пръв се ръкува Джордж Първис и малко се намръщи, защото мъжът стискаше здраво ръката му, а имаше и три гравирани златни пръстена.
— Аз съм Йохан Корнелиус — каза мъжът, като ги изгледа един по един. — Аз съм, така да се каже, собственикът на заводите «Крайпър Дай».
Осуалд Стоун приглади косата си.
— Господин Корнелиус с удоволствие ще отговори на въпросите ви. Вие имате въпроси, господин Първис, нали?
Джордж Първис изглеждаше малък и опърпан до Йохан. Ризата му бе избеляла и кърпена в сравнение с безупречно бялата риза и връзката на Йохан, а и ръцете му бяха груби и издраскани.
Все пак той се съвзе, погледна предизвикателно и каза:
— Нямам въпроси, господин Корнелиус, никакви въпроси. Това, което имам, са възражения. Както виждам, вие сте подмамили Гровър Бийн с пари и сега той е готов да ви продаде земя за цел, която няма да е изгодна за града. Така виждам аз нещата.
Йохан кимна.
— Какво ви кара да мислите, че завод за бои не е подходящ за този град, господин Първис?
Джордж Първис се изкашля.
— Не съм богат човек, господин Корнелиус, не съм като вас, но прекарвам в този град по-голямата част от живота си и зная какво е подходящо за него и какво не. Когато този закон за продажба на излишъка в чужбина бъде одобрен от Конгреса, това място ще се съживи отново и затова не искам никакви фабрики да ни тровят реките и да ни изблъскват от нашата собствена земя.
Лицето на Йохан беше безизразно.
— Смятате ли наистина, че Конгресът ще одобри този закон през главата на президента?
— Защо не, той няма друг избор? — Джордж погледна разярено.
Йохан остана спокоен.
— Има, сигурен съм, и се обзалагам с вас на петстотин долара, че той ще упражни своето вето.
— О, хайде… — каза Джордж. — Той няма друг избор.
Йохан се обърна към него.
— Не, приятелю, ти си този, който няма друг избор. Ти ще бъдеш повлечен за ушите в бъдещето на тази нация, независимо от това дали ти харесва или не. Ти ще бъдеш част от онова, което прави Америка велика, а то няма нищо общо с ядосани фермери, закони срещу тръстове, мекушавци и мекушави мелиоратори.
Той хвана Джордж Първис за рамото. Показа му долината на фона на далечната гора и мъглявите извивки на билото Ребит.
— Какво виждаш там? — попита високо той. — Когато погледнеш към тази долина, какво виждаш?
Джордж се чувстваше неудобно, но нямаше нахалството да отблъсне хватката на Йохан Корнелиус.
— Виждам дървета — каза смутено той. — Дървета… и пасища.
— И още какво?
Джордж хвърли бегъл поглед.
— Не знам… облаци?
Йохан го пусна.
— Виждаш дървета, пасища и облаци?
— Така ми се струва — каза Джордж, като разтриваше рамото си.
Йохан поклати глава като добър чичо, който се чуди на незнанието на някое глупаво племенниче.
— И аз виждам тези неща, господин Първис, но освен това виждам и нещо друго. Виждам реката и винаги когато видя река, виждам енергия и вода за работа на някоя фабрика. Енергията е безплатна и водата също, а това значи икономия и печалби. Освен това виждам още нещо, но то е тайна, защото ще прави града богат и все по-богат. Хайде, господин Първис, това е Америка. Това е земята на възможностите. Никога ли не ви е идвало на ума да забогатеете?
Джордж Първис отвори уста, но после пак я затвори. Мартин Левон го наблюдаваше, също и адвокатът Осаулд Стоун и той просто не знаеше какво да каже. Разбира се, че бе мечтал за богатства и да си купи автомобил. Но това бяха просто глупости и с годините тези мечти се стопяваха. Той знаеше, че големите пари не са за него, и беше свикнал да бъде доволен от малката си мрачна канцелария, черната цилиндрична печка със синия чайник с тихо врящо кафе.
— Хайде — каза Йохан Корнелиус с усмивка. — Време е да уредим спогодбата за земята завинаги. Искате ли да се качите в колата, господин Бийн? Ще поговорим за подробностите и ще завършим цялото това шоу по пътя.
Гровър Бийн изпъна дрехата си и кимна в знак на съгласие, но като вървеше към дългата черна лимузина на Корнелиус, той се обърна към Джордж Първис, втренчил се в тротоара с учуден, безнадежден поглед на пастор, който се съмнява дали вярата му не се е оплела в егоистични желания и светски бъркотии, и чувстваше, че иска да каже на Джордж нещо, каквото и да е, дори само «съжалявам».
Лимузината миришеше на кожа и бренди. Тъмните стъкла я правеха мрачна като пътуващ ковчег и трудно можеха да се различат лицата на хората, които седяха вътре. Някой отвори чанта и се разшумоляха книжа. Вратата бе затворена и външният свят и тихият ветрец бяха отстранени.
— Седнете — даде инструкции Йохан Корнелиус, като издърпа една от допълнителните седалки. — Чувствайте се като у дома си.
Гровър седна, като хапеше устните си нервно и съсредоточено. Йохан набързо прегледа книжата, за да си припомни сделката. После погледна и каза:
— Надявам се, че няма нищо, срещу което да възразявате, господин Бийн?
Гровър се изкашля.
— Да, сър, освен въпроса за оградата от юг, плюс това ме помолиха да включа някои подробности от името на гражданите.
— Какви са те?
— Искам да се подчертае, че всички работещи във фабриката за боя ще купуват от местния магазин и няма да се открива магазин на компанията за конкуренция; искам да стане ясно, че реката няма да бъде отровена от боите, тъй като две стада добитък пасат и пият вода от нея долу, при ясеновата горичка.
Йохан заразгръща страниците на договора, докато намери съответното място. Той прочете внимателно и отново погледна Гровър.
— Това са вашите предложения, нали?
— Да, сър, това са.
Йохан въздъхна и потърка чело. Осуалд Стоун, който седеше до него, разпозна белезите на нетърпението и се усмихна с една от своите малко горчиви усмивки.
— Господин Бийн — каза Йохан с уморен глас. — Предлагам ви двеста и петдесет хиляди долара за земята. Това достатъчно ли ви е или не?
Гровър погледна Осуалд Стоун и след това някакъв друг помощник на Корнелиус, който седеше в най-тъмния ъгъл.
— Достатъчно са — каза той. — Вече сме постигнали съгласие за сумата.
— Добре, тогава — каза Йохан, — щом като е достатъчна сумата, вземете я. Не се опитвайте да налагате смешни условия, защото, когато аз правя договор, го правя ясен, прост и към него няма никакви украшения и изключения, както и странни клаузи, които да го правят като храна за свине. Или ми продавате земята, или не, това зависи от вас.
Гровър преглътна. Не му бе идвало още на ум, че Йохан може да постави въпроса така. Истина беше, че той отчаяно се нуждаеше от парите, защото фермата му прекара три лоши години и той имаше сериозни дългове. Да позволи на банката да обяви просрочка на дълговете му, бе невъзможно, особено за него — такъв джентълмен, за какъвто се смяташе, а единственият начин да събере пари, беше да продаде.
— Добре… — каза Гровър неуверено.
— Добре какво? — попита Йохан. — Продавате ли земята или не?
Гровър вдигна глава.
— Да, сър, ще я продам — каза ясно той.
— Това исках да чуя — каза Йохан. — Осуалд, подайте на господин Бийн писалка и нека сложи своя подпис на съответното място.
Договорът бе разгърнат на малка орехова масичка в задната част на лимузината. Осуалд Стоун подаде на Гровър писалка, той я взе, подържа я малко, уж че чете договора още веднъж, макар да не виждаше думите. Мъжете в колата търпеливо чакаха и когато подписа със синьо-черното мастило, никой не побърза да прибере договора. Щом мастилото изсъхна, Осуалд посегна и попита:
— Доволен ли сте?
Гровър кимна, без да погледне.
— Да, сър, доволен съм.
— Тогава ето ви чека за двеста и петдесет хиляди долара, както сме се уговорили.
Гровър пое чека, отново без да погледне. Сложи го в джоба на дрехата си и промърмори:
— Благодаря.
Той се канеше да отвори вратата на лимузината, когато Йохан Корнелиус го задържа.
— Господин Бийн — каза той. — Бих желал да проверите чека.
— Аз ви вярвам, няма нужда — отговори господин Бийн.
— Не, не трябва — настояваше Йохан. — Не бих желал да мислите, че сте излъган. Просто погледнете дали е истински.
Гровър извади чека и го погледна отблизо.
— Изглежда ми чудесен, благодаря.
— Много добре — каза Йохан. — Искам да ви благодаря за вашата помощ, искам да ме помните с добро, независимо от това какво ще се случи. Напоследък няма много поводи за радост.
— Не — каза Гровър несигурен и загрижен, като излизаше от колата. — Мисля, че наистина няма.
 

Лимузините откараха Йохан обратно през Пенсилвания до Алтуна, където го чакаше неговият тримоторен самолет «Форд»; беше приземен на една поляна, обрасла с маргаритки.
Часът беше четири следобед. Машините забумтяха, задавиха се и разпръснаха ято птички. Осуалд Стоун се качи в последната минута, за да информира за детайлите на сделката в Робинстаун.
Вътрешността на сребристия самолет беше обзаведена като офис, с тапициран стол за Йохан и за още четири пасажери. Вътрешността на корпуса бе облицована с орехов фурнир и имаше малък бар с гравирани стъклени врати. Писалището бе спретнато и на него нямаше почти нищо — всичко: писалки, мастило, хартия — можеше да се прибере на място с месингови щипки. По време на този полет до остров Линууд той работеше над едно сложно прехвърляне на преференциални акции и книжата му бяха представени вече от секретаря Хенри Кийт, високомерен млад мъж, който го придружаваше винаги и носеше лошо огладени ленени костюми.
Хенри Кийт седеше отпред и говореше с пилота, докато камериерът приготвяше на Йохан лека салата, като отваряше кошници и кутии, за да поднесе червена сьомга със студени аспержи, китайска салата, кайсии и бяло вино.
Осуалд Стоун погледна часовника си и каза:
— Има само още едно затруднение.
— И какво е то? — попита Йохан. — Мислех, че ти вече каза, че всичко било готово, само остава да тръгне.
— Това не е ново затруднение, това е железопътната линия.
Йохан не погледна, но извади златен молив от палтото си.
— Мисля, че ти казах да уредиш този въпрос — каза той, без да се вслушва.
— Опитах се. Вчера прекарах цял ден с Макферлейн, но все още има задръжки. Не разбрах защо и се опитвах да разбера. Но съветът на директорите винаги е извънредно враждебен и все още не ни дава гаранциите, които искаме.
— Няма да мръдна една кофа пръст, докато не получим тези гаранции, разбра ли?
— Да, сър, разбирам. Но точно сега не мога да кажа, че ще бъде лесно.
Йохан бе съсредоточил вниманието си върху цифрите пред него. Шумът от моторите беше толкова силен, че Осуалд трябваше да говори много високо, за да бъде чут.
— Сър — каза той. — Имам чувството, че железниците няма да загубят съня си, ако не започнем нашата операция.
Йохан смръкна и отбеляза нещо на един списък с петролни акции.
— Какво те кара да мислиш така? Защо няма да загубят съня си? И защо не можеш да се справиш с една проста операция като тази с железниците «П & П», а хленчиш и се извиняваш?
— Съжалявам, сър — каза Осуалд смутено. — Но на мен ми се струва, че те имат законен интерес да държат нашата операция в Робинстаун под палеца си. От месеци вече се пазарят за разноските на каргото и неговото количество и все още не сме в състояние да разработим икономическа система за превоза.
— Защо не говориш на английски език? — попита грубо Йохан. — Имаш предвид, че искат много пари за превозването на нашето производство.
— Точно така. И не свалят цената. Все още говорят за тридесет долара на тон от 907 килограма.
— Това е невъзможно. Защо мислят, че ние сме благотворително дружество за железниците?
— Попитах ги, сър, но те не казаха нито дума, освен че искат тридесет долара и това е последната цена.
Йохан замислено постави на писалището докладите за акциите. Косата му бе оредяла и разделена на път по средата.
— Тридесет долара? Защо искат толкова много?
— Не зная, сър — каза Осуалд. — Струва ми се, че в момента опитват пазара.
— Да, така е. Но защо? Единствената причина за това е, че някой не иска да си свърши работа или иска да я свърши при много специални условия. Защо железниците «П & П» няма да искат да пренасят нашите стоки от Робинстаун?
— Може би въобще не искат ние да започваме бизнес в Робинстаун.
— Защо не, аз мислех, че вече сме се разбрали с всички по този въпрос.
Осуалд стана. Когато изпращаше хора на самолета, винаги се страхуваше, че по невнимание може да отлети на някое място, където въобще не иска да отиде. Неговата съпруга Джанина приготовляваше за вечеря любимото му ядене.
— Мислех си, сър, че ако не мога да склоня «П & П» да намалят таксите…
— Да намалят? Искам ги наполовина! И при същите гаранции, да се знае!
— Да, сър, добре, но все пак те не ги свалят. Мислех си дали не би трябвало дискретно да наемем няколко частни детективи. Уж всички са откровени, но някой задържа работата. Трябва да намерим кой е.
Йохан се облегна назад.
— Обикновено не се интересувам от това. Колко от капитала на «П & П» държим?
— Малко по-малко от девет процента, сър.
— Кой е най-големият акционер?
— Би трябвало да е едно акционерно дружество в Ню Джърси, наречено… а ето… «Транс механик».
Йохан си записа името и каза:
— Окей, остави тази част от работата на мен. Междувременно ги натискай. Дай им двадесет и четири часа да решат и ако дотогава не намалят таксите наполовина, повикай един добър детектив и го накарай да подуши малко в полза на управителния съвет. Няма да разреша на някакви си холандци да ме правят на маймуна и това трябва да е ясно. Има нещо друго. Намери един човек да наблюдава този Първис в Робинстаун. Разбери дали не може малко да се смекчи отношението. Ако това се постигне, последното нещо, което ми трябва, е пресата. Няма да позволя никакви усложнения.
— Сър, аз не мисля, че наистина…
— Направи каквото ти казвам, чу ли, Осуалд. Гледай да го смекчиш. Ще имаме достатъчно проблеми, когато разберат, че фабриката за бои въобще не е фабрика за бои, даже и без болшевики като него да ме затрудняват.
— Добре, сър, както кажете. Ще се опитам да ви телеграфирам на острова, ако науча нещо преди края на седмицата.
Хенри Кийт от пилотската кабина съобщи, че са готови за излитане. Осуалд се помъчи да измисли някакви думи за раздяла и да го накара да почувства, че върши голяма работа тук в Пенсилвания, но не можа да измисли. Грабна книжата и чантата си, слезе надолу по малката стълба и стъпи на тревата с шапка в ръка.
Вратата на самолета бе затворена и той тръгна срещу вятъра. Бледото следобедно слънце превръщаше моторите в кълба от светлина. Докато самолетът набираше скорост, Осуалд остана да маха, макар да бе сигурен, че Йохан не му маха. Той бе такъв кисел, практичен твърдоглавец, че не си заслужаваше човек да си хаби енергията да му маха. Беше първият богаташ, за когото Осуалд работеше и макар че бе поласкан от този престиж и бе много по-добре материално, отколкото преди, понякога изпадаше в такива състояния на сервилност и унижение от критиките и изискванията на Йохан, че се прибираше у дома си, плачеше и търсеше опора в съпругата си Джанина.
Самолетът набра скорост и опашката му се вдигна от земята. След това със страхотен шум зави във въздуха, за да поеме посока на запад, подобно на нескопосна гъска, която се опитва да върви по леда. Няколко мига Осуалд погледа, докато шумът заглъхна, и после се върна към своята лимузина.
На две хиляди и петстотин фута височина Йохан пиеше скъпо бяло вино и режеше една риба на тънки филийки. Срещу него Хенри Кийт се задоволяваше със сандвич — не защото Йохан имаше нещо против и той да яде от рибата, но защото самият той се чувстваше неудобно да седи на една маса с мълчаливия работодател. Напоследък, ако Йохан въобще говореше, говореше само за бизнес и нямаше никакво намерение да създава добро настроение у хората. Много от неговите вечери и приеми бяха бързи и преминаваха в мъчително мълчание. Веднъж Хестер го попита защо не се опитва да разговаря, той отговори, че единствената дума, която заслужава да се произнася, е тази, която прави долари.
Хенри знаеше, че Йохан не е чак толкова безчувствен, както изглеждаше от тази забележка. За човек с толкова много служещи и в толкова много сделки той беше необикновено задълбочен. Джон Д. Рокфелер-младши веднъж го бе нарекъл «човекът с твърдото сърце и меката глава» и първия път, когато го срещна през 1925 година на един прием, даден от секретаря по търговските въпроси Хърбърт Хувър, Андрю Мелън беше поразен от начина, по който Йохан се разхождаше, сякаш е жертва на автомобилно произшествие и е в нервен шок. През 1927 година Йохан беше богат колкото Ирене Дюпон и бе силна политическа фигура. Притежаваше банки и химически заводи и неговото мнение се появяваше редовно в три вестника на южните щати, които контролираше. Той започваше да купува акции и от авиацията и положението му като председател на Федералната комисия за забрана на търговията с чужбина му даваше уникалната възможност да упражнява влияние върху чуждестранните пазари, особено върху германския в полза на собствените му корпорации. И все пак — като същество с чувства — имаше нещо у Йохан Корнелиус, което правеше неспокоен всеки, който го срещаше. Някакво сгъстено напрежение съществуваше, сякаш сдържаше някаква болка или страх, или може би яд, от които никога не се освобождаваше.
Когато тримоторният самолет премина границата на щата Ню Йорк, Йохан спря да работи и погледна през прозорчето, за да наблюдава как слънцето потъва във вечерните облаци. Той обичаше да лети, защото така виждаше какво притежава и възможностите, които има. Можеше да наблюдава безкрайните полета и аутобаните на Америка, които замират в сумрака на далечината, и да почувства ледения полъх на вечерния вятър в крилете на самолета.
Като го видя как гледа през прозореца, Хенри Кийт реши също да погледне. Той се изкашля и каза:
— Величествена гледка, нали, господин Корнелиус?
Йохан отначало не отговори, но после се облегна назад, погледна към бледия млад човек с омачкания костюм, лъскавата кестенява коса и дългия нос и каза:
— Да, величествена гледка.
Хенри също се облегна назад.
— Свършихте ли с книжата за петролните акции, господин Корнелиус? Защото, ако сте свършили, ще ги сравня с цифрите на Дейлонг.
— Почти — каза Йохан.
Той въртеше златния си молив така, сякаш мислеше нещо. Хенри Кийт никога не го бе виждал така зает.
— Господин Корнелиус, да не би нещо да не е наред?
— Не съм сигурен. Просто мислех за положението в Робинстаун. — Йохан продължи да върти молива.
— Имате предвид железницата «П & П»? Сигурен съм, че Осуалд ще се справи. Зная, че още е малко зелен, но той знае какво искате.
— Не е това. Искам да знам защо, по дяволите, са толкова неприятни. Някой по някакъв начин иска да спъне работата и ужасно много ми се иска да зная кой е той. — Йохан поклати глава.
— «Транс механик»?
— Възможно е. А ние знаем ли кой е «Транс механик»?
— Чувал съм за тях — каза Хенри. — Те са акционерно дружество за инженерни и железопътни интереси, но трябва да поработя по-надълбоко, за да разбера кои са «преподобните старци».
Йохан кимна с глава. Те летяха в някакъв разкъсан облак и той трябваше да хване чашата си с вино.
— Хенри — каза той след малко, — какво мислиш за Робинстаун?
Хенри, който подреждаше и закачаше книжата, беше изненадан. Йохан почти никога не търсеше неговото мнение, дори когато сам го предлагаше, той го игнорираше. Може би виното, а може би Йохан бе уморен и сякаш бе в някакво мрачно, тягостно настроение. Хенри се облегна на стола си и се помъчи да намери някакъв смислен, разумен отговор.
— Мисля, че… Има смисъл. Настъпваме в нова област, започваме ново начинание… и това е вълнуващо начало… за всички нас… и общо взето, е много интересно.
Йохан потърка очите си.
— Зная, че е вълнуващо, Хенри — каза търпеливо той. — Печалбата по дефиниция е вълнуваща. Но това, което искам да знам, е ти какво мислиш по въпроса, какво ти подсказва вътрешният глас. Безвкусно ли е, неморално ли е, помисли си за това?
Хенри Кийт потръпна. Беше малко късоглед, но очилата според него го правеха да прилича на Дуайт Мороу и затова предпочиташе да седи близо и да примигва.
— Ти се мръщиш — каза Йохан критично. — Не знаеш ли какво е «неморално»?
— Разбира се, зная — каза Хенри. Той си загърна омачканата дреха и погледна с нещастен вид. — Аз просто наистина не разбирам как «неморалното» има място в сделката с Робинстаун?
Йохан го гледа цяла минута и после каза:
— Хенри, ти си доста добър секретар. Подостряш моливите ми, пълниш мастилниците, поддържаш всичко чисто и спретнато. Знаеш как да предаваш инструкции и не правиш грешки.
— Благодаря, сър — каза Хенри не много уверено.
Йохан наведе глава.
— Твоят проблем, Хенри, е, че ти никога не ще разбереш какво значи власт и като не разбереш това, никога няма да разбереш какво означават парите. Двете са напълно и безвъзвратно преплетени. Ако имаш пари, но не обръщаш внимание на властта, която ти дават, тогава ще изгубиш парите си, както дърветата губят листата си през месец септември. Упражняването на власт е единствената закрила срещу кражбата, измамата, инфлацията и икономическото разпадане.
— Господин Корнелиус — каза Хенри, — не знаех, че намирате работата ми за незадоволителна.
— Не твоята работа е незадоволителна, а душата ти. Може би си още млад и не си разбрал, че имаш душа. Може това да е причината. Но време е вече, защото си между големите, а там няма място за хора, чиято душа е незадоволителна.
— Сър? — каза Хенри. Сега той беше объркан повече откогато и да било. Започваше да се изпотява въпреки ледения въздух, който се раздвижваше из самолета, и за миг сериозно се замисли дали Йохан всъщност не го уволнява.
Йохан допи виното, изтри устата си с ленена кърпа и даде знак на Лестер да прибере чиниите.
— Хенри — каза бавно той, — не можеш да отречеш, че повечето хора ме мислят за тиранин.
— О, сър, не бих казал…
Йохан махна с ръка.
— Хайде, Хенри, не бъди такъв проклет подмазвач. Всички на този свят ме смятат за тиранин, включително и съпругата ми, и така трябва да бъде. Но това, което не знаят, което никога не ще отгатнат, е, че съм само наполовина тиранин, само половината от това, което бих могъл да бъда. Причината за това е, че властта, освен ако не се отнасяш към нея с голямо внимание и отговорност, е такова средство, което може да изхвръкне от ръката ти и да те удари право в окото. Никой с голяма власт не използва цялата власт, която има на разположение. Ти мислиш, че Младши я използва? Властта е ефикасна само тогава, когато се използва пестеливо и съобразно морала и принципите; и колкото по-пестеливо я използваш, и колкото повече се съобразяваш с морала и принципите, ставаш все по-властен. Ако аз използвам цялата си власт срещу теб — лично срещу теб — тогава мога да те пречупя. Но каква е ползата от това? Много по-полезно е да използвам само част от моята власт и да те задържа на работа при мен.
Хенри се почеса по главата.
— Съжалявам, сър, но аз все още не виждам как това касае Робинстаун. Съжалявам.
Йохан го поглади по челото като чичо, който се опитва да обясни просто географско понятие на незнаещия си племенник.
— Хенри — каза той, — ние заблудихме господин Бийн и го накарахме да повярва, че ни е продал земята си за фабрика за бои. Фабриката за бои няма да бъде приета много добре в Робинстаун, но поне е на границата на това, което могат да приемат. Въпросът, който ти задавам, е морално ли е да купим земя за фабрика за бои, да използваме взети за целта на заем федерални пари, когато нашите намерения са да оголим цялата местност и да добиваме въглища. Ти знаеш добре, както и аз, че ако оголим хълмовете и пасищата, земята ще ерозира и след пет години няма да може да нахрани дори един колорадски бръмбар, да не говорим за крава.
Хенри преглътна.
— Разбирам — каза той най-сетне. — Разбирам.
— Ти разбираш, Хенри, но какво мислиш?
Хенри погледна надолу. Там бяха натрупани книжа и той ги гледаше, сякаш бяха паднали от небето.
— Мисля, сър, че въпросът за моралността въобще не влиза в тази сделка. Имам предвид, че моралът е едно нещо, но това, което правите, е за доброто на повечето хора, а това е морал, съвсем сигурно! Ще има въглища, работа за стотици мъже и сега, когато спадат цените на селскостопанските продукти, една мина ще е много по-полезна отколкото земеделската земя. Освен това, сър, вие трябва да изведете тези хора в бъдещето на Америка, даже ако трябва да ги държите за ушите.
Йохан слушаше със затворени очи. Започваше да се чувства на петдесет и четири години. Сърцето му сякаш биеше по-дълбоко и по-бавно като на плувец, който си проправя пътя през вълните на прилива. Кръвта му сякаш течеше по-умерено и главата почти непрекъснато го болеше от напрежението да помни обема и размера на своите инвестиции и имоти.
Хенри изтри носа си с кърпа. Самолетът вибрираше и подскачаше сред облаците и той нервно гледаше през прозореца, за да разбере какво става и къде се намираха.
— Имам… имам един въпрос, ако ми разрешите да го задам.
— Разбира се.
— Добре, сър, мога ли да попитам какво мислите вие за Робинстаун? Смятате ли го за морално? Съжалявам, ако това звучи малко нахално, но вие казахте, че…
Йохан се изсмя силно. Лицето му обаче не беше весело.
— Хенри — каза той, — не си разбрал нито дума.
— Сър?
— Слушай, Хенри, аз съм роден във ферма, син съм на фермер, който отглеждаше млекодайни животни, точно като тези хора там в Робинстаун. Баща ми умря от удар поради тежка работа. Фермерството е трудно, мизерно, лошо платено съществуване, особено напоследък, и на всичкото отгоре — неблагодарно. А погледни миньорската професия. Миньорите може да са платени по-добре, но миньорската работа е също тежка и мизерна и миньорите умират млади от праха в дробовете им, срутвания в шахтите, от наводнения. Те почти не виждат слънцето, а само дълбаят и дълбаят.
— Вие описахте и едното, и другото като еднакво тежки и лоши — каза Хенри.
— И те са, Хенри, тук е дяволският въпрос! Единственото нещо, което не е толкова лошо, е да седиш тук удобно и да си богат, да казваш на всички тези нещастници какво да правят и дори това може да бъде ад. Животът е един нещастен случай, Хенри. Една катастрофа. Сериозна катастрофа, в която хората наистина умират. Единственият морал в сделката с Робинстаун е, че катастрофата не е чак толкова страшна, колкото би могла да бъде. И в това е същността.
Двамата мъже се гледаха в тъмнината на кабината. След това светлините заблещукаха — две бронзови лампи във формата на олимпийски факли — и пилотът извика от кабината си:
— Задава се лошо време, сър! Препоръчвам ви да останете по местата си!
Йохан се облегна назад и погледна през прозореца. Небето навън беше в този странен черно-зелен цвят на пълнителите на пушките, когато са били натъркани с въглен. Дъжд чукаше по стъклата, а моторите сякаш пъшкаха и стържеха по пътя си сред начупени стъкла и зърна.
Тримоторният самолет се люшкаше и пропадна с петдесет или шестдесет фута. Много писалки се търкулнаха от писалището на Йохан и се разпръснаха по земята. Моторите се напрягаха и самолетът бе шибан от едната и от другата страна от разярения вятър.
— Лестер! — Йохан се хвана здраво за облегалката на стола си.
Черният слуга се появи откъм задната част на самолета. Той очевидно бе уплашен, но правеше всичко възможно да не го показва. Пред Йохан никой не показваше чувствата си, дори децата му.
— Да, сър?
— Лестер, спусни перденцата, точно сега не искам да гледам през прозорците, нито господин Кийт иска!
— Веднага, сър.
Той тръгна из люшкащата се кабина, като се държеше за месинговите дръжки, и започна да дърпа кафявите кадифени перденца. Ако не бяха блъскането, люшкането и стържещият шум на моторите, те сякаш седяха в някой малък офис.
Нужни им бяха двадесет минути да се преборят с бурята и преминаха през последния облак чак когато слизаха на остров Линууд. Хенри Кийт беше съвсем блед и през цялото време не пророни нито дума. За него бе потискащо да пътува със спуснати завески на прозорците; сякаш му бяха завързани очите и той трябваше да минава през някакъв непознат град в проливен дъжд. А Йохан се бе навел над писалището си и продължаваше да проверява цифрите колонка след колонка, докато реши, че преговорите за акциите бяха вече подготвени.
Тримоторният самолет с блещукащите светлини пухтеше в нощното небе, покрито с бледи облаци, към река Хъдзън. Близо до западния й бряг, обрасъл с гъсти гори, се намираше тъмният силует на остров Линууд и докато го заобикаляха, Хенри Кийт забеляза квадратната къща и орнаменталните градини.
Долу на земята бяха запалени безцветни светлини, за да показват на пилота къде да се приземи и той отново се обърна срещу вятъра, за да сниши самолета. Удариха се в тревата няколко пъти и преминаха бързо край дългата градина към дърветата. Моторът избръмча един-два пъти и спря.
Йохан стана вдървено от мястото си и изправи гърба си, докато Лестер му носеше шапката и палтото. Хенри Кийт бързо събираше книжата.
— Хенри — каза Йохан, когато секретарят му мина, за да отиде при пилота, — Хенри, никога не трябва да бъркаш морала със съдбата. Едното няма нищо общо с другото и ако разбереш това, тогава може би няма да те е страх, когато летиш.
Хенри примига. След това, за да се сложи край на цялата дискусия, той каза:
— Да, сър. Разбирам. Ще запомня това — и мина зад завесите, за да провери колко гориво са изразходвали по пътя за вкъщи.
Добре, че мина бързо и не забеляза усмивката на Йохан Корнелиус.
 

Хестер бе чула самолета, като обикаляше наоколо край острова. Тя вдигна глава за момент, за да разбере дали е Йохан или някой от пощенските самолети на път за Покантико, но веднага продължи да бродира с усмивката на богата протестантска съпруга, която е сигурна, че съпругът й е по работа, както трябва да бъде, и че домашното равновесие не е нарушено. Тя не се интересуваше особено от бродерия, но именно поради това бродирането на гоблени се превръщаше в някакъв вид декоративно самоналожено наказание. В момента шиеше сложен модел от рози, листа и незабравки. Тя прекарваше малко време сама, освен този час за бродиране, когато седеше в бялата овална стая за шев и чувстваше по някакъв начин, че е важно да върши някаква работа, която е и трудна, и неприятна. Може би самата й възраст имаше нещо общо с това. Тя ставаше на тридесет и шест години през август и бе омъжена за Йохан вече шестнадесет години, които не бяха много спокойни.
Когато чу тримоторния самолет да се приземява, тя остави бродерията си и звънна с малко сребърно звънче. Влезе личната й прислужница Мариз, тиха и доста изтънчена французойка с коса, събрана в кок, с устни, които Йохан винаги наричаше «възглавничките на Купидон». Беше облечена в сиво както повечето от прислужниците, с бяла дантелена якичка и маншети.
— Ти си пушила — забеляза Хестер.
— Извинете, мадам!
— Ти много добре чу, Мариз. Пушила си и аз още от тук го чувствам. Колко пъти трябва да казвам, че младите дами не трябва да пушат и че аз забранявам?
Мариз се завъртя из стаята да помогне на господарката си да прибере коприните и иглите.
— Извинявам се, мадам.
— Нужно е нещо повече от извинение. Ти ще обещаеш под клетва никога вече да не пушиш.
Мариз затвори кошничката с позлатената закопчалка и я прибра.
— Да, мадам, обещавам под клетва.
Хестер стана. Тъй като беше само пет фута и два инча, тя изглеждаше дребна пред Мариз, като кукла на някоя кутия за бижута. Бе облечена в бледолимонова следобедна рокля и с няколко реда прекрасни индонезийски перли.
— Вероятно си чула самолета? — попита тя. — Ще посрещна господин Корнелиус в стаята за закуска и след това ще се преоблека за вечеря. Ще си сложа роклята в миден цвят и брошката като паун, както и диамантените гривни, които бях сложила миналия месец в Нюпорт.
— Много добре, мадам, ще ги приготвя.
— Добре. Стейнър някъде тук ли е?
— Мисля, че отиде да донесе бренди за господин Корнелиус.
— Добре, като свърши, кажи му да сложи вечерята в зимната градина.
— Добре, мадам.
Хестер излезе от стаята и мина през централния хол, а жълтите й обувки потропваха по мозайката. Стаята за закуска бе с висок таван, правоъгълна, с изглед към градината и чак до Хъдзън. През нощта богатите жълтеникави завеси биваха спускани, а в студено време както сега се палеше камината във викториански стил. Стените бяха с цвят на пролетни иглики, а паркетът, като рибена кост, бе полиран и застлан с индийски килими. По стените имаше американски картини от ранния период — индиански селища и пуритански села — както и две картини на Джордж Брак в стил «кубизъм».
Хестер седна в малкия салон край камината. Стейнър бе поставил сребърния поднос с бренди «Наполеон» за Йохан, както и лед и сода.
След няколко минути се чуха гласове в хола и вратата се отвори. Йохан влезе, шегувайки се с бурята, през която бяха преминали, и занасяйки Хенри Кийт за страха му; самият Хенри беше след него; беше блед и готов за леглото.
— Как си, скъпа? — попита Йохан. Доближи се и я целуна. — Попаднахме в буря и бедният Хенри се бе приготвил да посрещне Създателя си!
Хестер вдигна вежди.
— Мисля, че всички трябва да сме готови да срещнем Създателя си по всяко време.
— Хенри не е готов! — смееше се Йохан. — Той има още много неща да изповяда, преди да се изправи пред вратата на рая!
— Йохан — предупреди Хестер, — не забравяй, че Хенри е твой секретар.
Йохан седна. Изведнъж смехът и ентусиазмът му го напуснаха и за известно време не проговори. Хенри, смутен, седна в най-неудобния стол на стаята и се усмихна бегло на Хестер. Тя вече бе свикнала. Тъй като бе много красива и много по-млада от Йохан, мъжете, които работеха за империята Корнелиус често се обръщаха към нея за симпатия или помощ. Чак когато разтваряха сърцата си пред нея, както често се случваше, разбираха, че е точно толкова твърда, но по свой начин, както и Йохан. Тя никога не злоупотребяваше с тяхното доверие, но и с това на съпруга си.
Йохан разхлаби черните си оксфордски обувки. Това бе навик, който Хестер осъждаше, но му позволяваше да го прави, когато беше работил особено усилено. Стейнър, икономът, бе тъжен англичанин, със сребърни бакенбарди и червени бузи. Дойде със скърцащите си вечерни пантофи да налее питието му.
— Пропуснах да ви кажа, сър, че някой си господин Линдберг се обади по телефона и помоли да му звъннете.
— Какво искаше?
— Останах с впечатлението, че набира суми за някакъв проект в авиацията, но повече не бих могъл да ви кажа.
Йохан взе напитката и започна да отпива.
— Като че ли съм чувал за Линдберг — каза той. — Но, по дяволите, не мога да си спомня в каква връзка.
— Искате ли да му се обадя, сър — попита Хенри.
Йохан поклати глава.
— Точно сега искам да оправя сделката с Робинстаун. Тя ме безпокои.
— Мислех, че Робинстаун е съвсем уреден — каза Хестер.
— Предполагаше се, че е — отговори Йохан, като се облегна на големия тапициран с кадифе стол. — Целият необходим натиск беше оказан над хората, които имат влияние. Бяха намазани ръцете на когото трябваше. Но имам чувството, че те са смутени по техни собствени причини.
— Лесно можем да открием кой е. Трябва само да проверим чрез Гроссмит. — Хенри повдигна рамене.
— Не искам да правя това, ако няма нужда — каза Йохан. — Искам само да знам цялата истина около «Транс механик».
— Веднага мога да разбера, сър. Ще трябва само да се обадя в офиса.
Йохан помисли и след това кимна одобрително.
— Добре, Хенри, идеята не е лоша. Кажи им да проследят всеки пълномощник назад в миналото, докъдето могат. Не искам да предприемам никакви действия, докато не разбера срещу кого се боря.
Изглежда Хенри бе доволен от възможността да се измъкне и да остави Йохан и Хестер сами.
— Казах ли ти, че Джон е вкъщи? — попита Хестер.
— Вкъщи? — изненада се Йохан. — Да не е избягал от училище?
— Имало испански грип. Едно момче от по-долния клас е починало и те са разпуснали останалите до края на срока.
Йохан отпи малко от брендито.
— А какво ще прави? Не може да скита тук цели шест месеца. Не трябва ли да му вземем частни преподаватели?
— Мислех си — каза Хестер спокойно, — че ти може да се справиш с това.
— Да се справя с какво?
— С малко частно обучение. Вземай го със себе си, покажи му как работиш. Някой ден трябва да те види как действаш. Защо не сега? Това е чудесна възможност.
— Мисля, че училището трябва да бъде дадено под съд.
Хестер стана и отиде до прозореца. Тя дръпна пердетата и погледна към градината и блестящата в далечината Хъдзън. Нейното бледо отражение се открои в нощта като дух, който иска да бъде приет в реалността.
— Той ще бъде възхитен, знаеш ли — каза тя убедително.
Йохан отпи бренди и направи гримаса.
— Нямаш представа колко много те уважава — добави тя. — Той те защитава до смърт, даже и когато го дразнят в училище.
— Защо го дразнят в училище?
— Разбира се, че го дразнят. Той е Джон Корнелиус, нали? Той е богат и известен, а баща му е добре известен като финансов тиранин.
Йохан подсмръкна. Хестер седна до него на облегалката на стола. Тя видя колко остарял и уморен изглежда той, но от друга страна искаше да разбере истината.
— Не можеш да бъдеш завършен човек, Йо, ако не отделиш малко време и за децата си. И бизнесът ти няма да бъде пълноценен, защото, когато пораснат, и те ще влязат в «Корнелиус ойл» и ще ти помагат. Ако сега нямаш време за тях, ако не ги научиш и не им покажеш тънкостите, ще трябва да загубиш три пъти повече време след това.
Йохан я погледна втренчено.
— Те са мои синове — каза той. — Те имат моя мозък и моята сила. Успях да създам цяло състояние без никаква помощ от моя баща. Защо трябва да ги глезя?
— О, Йохан, времената се промениха, не казвам да ги глезиш. Никой не може да забогатее сега по начина, по който ти забогатя. Няма я земята, няма петрол, освен това няма и същите правни възможности. Ти добре знаеш.
Йохан се загледа в огъня.
— Спомни си какво се случи в годината, когато се оженихме. Върховният съд разтури «Стандарт ойл Ню Джърси», но не си спомням някой да е казал тогава или въобще някога, че да печелиш пари е незаконно. Джон и Родерик ще печелят, не се тревожи за това и няма да имат нужда баща им да ги държи за ръцете.
— Грешиш, Йохан — каза Хестер. — Говорил ли си с тях напоследък?
— Разбира се, че не съм. Те бяха в училището.
— Тогава е време да поговориш. И аз съм сериозна, Йохан. Ти си въобразяваш разни неща за тях, без въобще да знаеш какви са.
— Но те са като мен! — Йохан примига изненадан.
Хестер поклати отрицателно глава.
— Не са точно като теб. Не толкова, колкото си мислиш, че са. Родерик например няма и половината от твоята сила и никога в живота си няма да бъде безмилостен. Джон има малко повече енергия от Родерик, но той не е бизнес фанатик. Обича да плува, да язди и други подобни, обича също книгите. Що се отнася до Хоуп — тя е съкровище, не мога да си представя какво ще стане като порасне.
— Хестер — попита Йохан, — защо ми казваш всичко това? Ще минат години, докато тези деца станат готови за бизнес.
Хестер въртеше перлите си, но не каза нищо.
— Връщам се вкъщи и изведнъж всички ме обвиняват, че съм лош баща — продължи Йохан. — Искам да знам защо?
— Защото някой път това трябва да се каже и защото днес следобед говорих с Джон. На теб не ти е ясно, нали? Той иска да познава баща си, иска да те разбира, иска да бъде близък с теб. Ти си така отдалечен от него, Йохан. Като един мистериозен чужденец, който понякога го пита как вървят уроците му и това е всичко.
Йохан се замисли за момент. Часовникът над камината удари седем.
— Върви и приказвай с него, Йохан — каза Хестер. — Сега, преди вечеря. Дай му възможност да разбере, че се интересуваш от него.
— Добре — каза тихо Йохан. — Щом като мислиш, че е необходимо. — Той изпи брендито и постави чашата на подноса, след това мълчаливо и замислено завърза връзките си.
 

Джон беше в детската библиотека на горния етаж и четеше книга за известни автомобилни състезания. Той бе ниско малко момче, десетгодишно, с късо подстригана коса. Когато Йохан влезе, той моментално скочи и каза:
— О, добър вечер, сър!
— Здравей, Джон — отговори Йохан и направи няколко крачки из стаята, като се вглеждаше в книгите по рафтовете.
Джон стоеше мирно, облизваше устните си смутено, а Йохан взе книгата, която той току-що четеше.
— Автомобили, а? Обичаш ли автомобили?
— Да, сър, обичам.
— Хм. Така значи.
Йохан направи още няколко крачки и след това седна на старото писалище на Хоуп.
— Седни, Джон!
Джон седна малко несигурно.
Йохан се изкашля и се загледа в малкото странно момче и в същото време се чудеше какво, за бога, да му каже. А най-чудното беше, че Хестер го увери, че това момче, неговият собствен син, даже не приличаше на него, а бе съвсем нова различна индивидуалност. По един смешен начин това му се стори като неблагодарност и липса на респект от страна на Джон.
— Майка ти и аз решихме, че трябва малко да поговорим — ти и аз — каза Йохан. Гласът му секна и той трябваше отново да се изкашля. — Майка ти казва, че искаш да ме опознаеш малко повече и да разбереш какво работя, за да изкарвам прехраната си.
— Да, сър — каза Джон тихо.
— Какво казваш? — попита Йохан.
— Да, сър. Бих желал да зная.
Йохан посегна и го погали несръчно по косата.
— Обичаш ли да ходиш на училище?
— Да, сър.
— А кой е любимият ти предмет?
— Пеене, сър.
Йохан кимна и след това се намръщи.
— Пеене?
— Да, сър. Аз съм най-добрият.
— Ти си пръв по пеене?
Йохан силно въздъхна и дъхът му миришеше на бренди.
— Добре, Джо, мисля, че това е нещо. Но кажи ми каква според теб е ползата от пеенето?
Джо сведе поглед. Два полумесеца от тъмни клепки над бледите бузи.
— Не зная, сър.
— Не знаеш? Направил си усилие да бъдеш пръв в нещо и не знаеш каква е ползата от него?
— Да, сър.
Йохан стана и отново се заразхожда из стаята. Не беше влизал в тази стая две или три години и се чувстваше неудобно, сякаш е нарушил границите, но тази работа с децата, както каза Хестер, го нервира. Той почувства, че трябва да играе ролята на баща, но не знаеше каква точно е тя и изглеждаше, че тя го дразни. Той се почеса по главата.
— Джон — каза той с възможно най-мек глас, — светът е голям и суров.
Джон прехапа устни, кимна и погледна през прозореца на стаята, сякаш очакваше да види истински бой по поляните.
— Светът е голям и суров и ти трябва да бъдеш подготвен за него. Трябва да бъдеш силен. Трябва да знаеш какво искаш. Само така можеш да оцелееш. Разбираш ли ме, трябва да бъдеш силен!
— Да, сър.
Йохан се вгледа и после попита:
— Как си с математиката? Добре ли си?
Джон отново сведе поглед.
— Доста добре, сър.
— Колко добре е това «доста добре»? Кой по ред си в класа?
— Десети, сър.
— А колко са децата в класа?
— Десет, сър.
Йохан не отговори веднага, а започна да тропа с крак по пода. Защо това момче беше толкова глупаво. Има умна майка, баща му е финансов гений, а то защо постъпва така глупаво. Йохан разбра, че започва да се нервира, и трябваше да положи усилия, за да разсее гнева си поне за момента.
— Десет от десет не е доста добре, Джон — каза спокойно той. — Просто е катастрофално. Не мислиш ли така?
— Да, сър.
— Добре, щом не си добър по математика, по какво си добър, освен по пеене? Все трябва да има някакъв талант в този малък дебел череп, нали?
— По съчинения, сър.
— Имаш предвид писане. Ти си добър по писане?
— Да, сър. Излязох втори, когато правихме съчинения, и получих две златни звезди.
— Добре, това вече е нещо. Какви неща пишеш?
— Писах съчинение «Моят баща», сър. Всички писахме това.
За първи път Йохан наведе глава към момчето.
— Ти писа съчинение за мен?
— Всички писахме, сър. Темата беше за моя баща.
— Мога ли да го видя.
Джон го погледна.
— Моля ти се, Джон, може ли да го видя?
Без да каже дума, Джон отиде до кожения куфар и го отвори. Подаде на баща си лист хартия, застана мирно и загледа как очите на баща му зашариха по няколкото реда, написани с молив.
Там пишеше:
C
«Моят баща е много богат и е милиардер, собственик на «Корнелиус ойл». Той е много стар и няма коса. Обичам, когато не е вкъщи, защото майка ми ни позволява да вечеряме в стаята с градината. Баща ми е много стриктен и трябва да правим това, което казва. Бих искал за рождения ден да му купя хубава перука, защото, макар да е стриктен, ми е баща. Той има самолет — тримоторен «Форд».»
 
Йохан прочете съчинението два пъти. После внимателно го сложи на писалището и го гледа няколко минути. Джон стоеше с ръце зад гърба, като очакваше коментара на баща си. Като че ли времето беше спряло и Йохан не можеше да се помръдне.
Йохан преглътна и каза строго:
— Наистина ли мислиш така?
Джон не го разбра много добре, но кимна с глава.
Йохан се обърна. Не можеше да разбере защо съчинението го беше смутило така. Извади носната си кърпа, изтри носа си и за първи път от години почувства, че му се иска да заплаче.
— Харесва ли ви, сър? — попита Джон. — Когато писах за малкото коса, не мислех…
Йохан поклати глава и каза с дрезгав глас:
— Харесвам го. Когато имаш време, искам да напишеш повече. Стани първи в класа!
Той разроши косата на сина си, обърна се, без да продума, и затвори вратата на библиотеката зад себе си.
 

Хенри Кийт го чакаше в хола.
— Господин Корнелиус, беше по-лесно, отколкото си мислех.
Йохан, зает още с мислите си за съчинението на Джон, го изгледа, сякаш се връщаше от далечен път и изведнъж попада в друго време.
— Какво? Какво беше по-лесно?
— Да проследя собствениците на акциите, сър. Веднага се обадих в офиса и имах късмет.
Хенри разглеждаше дълъг списък с имена.
— Много от акционерите са от «Транс механик», частни малки концерни, ползващи се с голямо доверие. Но контролният пакет от акции и следователно контролното влияние върху железниците «П & П» има една корпорация от Делауер, наречена «БМ индъстрис».
— Аха, да?
— «БМ индъстрис» е под личен контрол на един човек, наречен Даниел Форстър.
Йохан спря на средата с ръка, протегната да отвори вратата на стаята за закуска, а устата му застина полуотворена, сякаш искаше да каже нещо. Това беше като магия: Даниел Форстър — магия, която можеше да парализира човек и да го закове на място.
Йохан се обърна. Гласът му бе прегракнал.
— Сигурен ли си?
— Да, сър, разбира се. Ние проверихме петнадесет различни… — Хенри погледна разтревожено.
Йохан сведе очите си към мозайката на пода. Очевидно не чуваше нито дума.
— Господин Корнелиус, да няма нещо…?
— Не — каза грубо той. — Няма нищо. Защо не отидеш да си хапнеш. Искам да поговоря със съпругата си.
 

Три дни по-късно, в Робинстаун, Гровър Бийн излезе веднага след закуска от червено боядисаната си къща и реши да отиде до ливадата, която се спускаше към реката Съскуехана, за да погледне младия си жребец. Времето беше малко по-студено и той беше с дебело палто и плетен шал. Слънцето току-що се бе показало над билото Ребит и лъчите му се провираха през дърветата, а дъхът му се виждаше на светлината.
Край къщата му минаваше кален път, водещ над Робинстаун. Когато стигна на най-високото място, Гровър можа да види по-голямата част от града чак долу до реката. Птичките подскачаха и чуруликаха в клоните на дърветата, а високо над главата му разпокъсаните облаци мързеливо влачеха побелелите си коси по небето. Както си ходеше, Гровър си подсвиркваше фалшиво една песничка, а ехото я носеше над брезовата горичка.
Съвсем случайно видя колата на Джордж Първис. Беше започнал вече да се спуска надолу и можеше въобще да не я види, ако един заек не бе изскочил от тревата и Гровър Бийн не бе се изкачил отново на по-високо място, за да разбере откъде изскочи заекът. Издигащото се слънце се отразяваше в стъклото на колата и Гровър се спусна към мястото, където много необичайно бе паркирал Джордж Първис, а вратата му бе отворена. Изтича, колкото можеше по-бързо по измачканата трева. Не виждаше нищо в колата, защото слънцето блестеше в стъклото, но когато се приближи, разбра, че Първис още беше на кормилото. Той спря и каза:
— Джордж?
Сутринта беше много тиха и спокойна. Под краката му хрущеше сгурията, която бе посипал за зимата, за да може неговата таратайка да се движи през калта. Когато стигна до вратата на колата, той видя по напуканите кожени седалки кръв, която се стичаше навън от колата и образуваше петно на пътя.
Той не искаше да погледне Джордж Първис дори в смъртта. Бързо и някак вдървено слезе до магазина на Мартин Левон, откъдето телефонира на шерифа на областта Съскуехана. Мартин Левон стоеше до него, докато се обаждаше, изтриваше брашнените си ръце в един парцал и гледаше Гровър Бийн с мълчаливо изумление.
Най-сетне Гровър закачи телефонната слушалка.
— Тек ли ще дойде? — попита Мартин със страхопочитание. — Питам за шерифа?
— Налага се — каза Гровър. — Каза, че ще му трябва цял час, а ние нищо да не пипаме през това време.
— Нямах и намерение — каза Мартин. — Не мога да понасям вида на човешката кръв.
— И аз не мога.
Гровър излезе на тротоара и вдъхна дълбоко студения утринен въздух. Мартин вървеше след него и още бършеше ръцете си.
— Кой, мислиш, че го е направил? — попита Мартин. — Не мислиш, че са онези хора от завода за бои, нали? Само защото не се съгласи да каже, че му харесва?
Гровър се опря на парапета на тротоара и се загледа надолу по калната улица.
— Не зная, Мартин. Започвам да съжалявам, че продадох тази земя. Изглежда, че това донесе повече неприятности, отколкото струва.
Мартин подсмръкна.
— Ами може и така да се каже — каза той. — А неприятното в неприятността е, че създава повече неприятности, както казваше моят стар дядо.
Гровър го погледна странно.
— Аз си спомням дядо ти — каза той, сякаш беше нещо много важно.
 

Даниел Форстър си миеше ръцете в мъжката тоалетна на Харвард клуб на Четиридесет и четвърта улица в Ню Йорк, когато Уолтър Гроссмит от випуск 1907 година влезе. Той се настани на съседния умивалник, закачи палтото си и махна копчетата на ръкавелите си. Образите им се гледаха в огледалата над крановете — две гладко избръснати лица на преуспели мъже, които наближаваха средната възраст с увереността на високите си доходи и приятелите от обществото.
Гроссмит напълни умивалника и започна да мие ръцете си. Докато ги насапунисваше, от време на време поглеждаше към Форстър така, сякаш го познаваше. После каза:
— Извинете, сър, не ви ли познавам?
Форстър изтриваше лицето си с кърпа. Той спря и погледна Гроссмит предпазливо, като човек със стотици приятели и познати, който наблюдава лицата на хората, за които не си спомня.
— Знам — каза Гроссмит, сякаш божествена светлина осени паметта му. — Вие сте Дан Форстър от железниците! Поправете ме, ако не съм прав!
— Да — каза Форстър все още малко учуден. — Вие сте напълно прав.
— Аз съм Уолтър Гроссмит — каза Гроссмит. — Напоследък работя в Департамента за търговия. Извинете, че не се ръкувам.
— Радвам се да се запозная — каза Даниел Форстър.
— Знаете ли — продължаваше разговора Гроссмит, — никога не съм предполагал дори какво означава пътуване с «Юниън Пасифик» и тогава бях много удивен. Видях цялата организация — бойлерите почистени, разписанията изработени. Наистина беше интересно.
— Да — каза Форстър, докато прислужникът му помагаше да си облече палтото. — Много е интересно, нали?
— Извинете — продължаваше Гроссмит, — смятах, че при вашата работа не виждате всички тези неща? Мислех, че повечето време сте зад писалището, така ли е?
Форстър приглади косата си с четка и я постави на място.
— Вярно е, имам и други интереси.
— Дядо ми работеше в железниците още през седемдесетте години. Той обичаше да ме поставя на коленете си и ми разказваше за времето, когато трябвало да карат съвсем бавно, защото по релсите било задръстено от бизони.
Форстър беше готов да тръгва и нетърпеливо погледна джобния си часовник.
— Какво ли е станало със старите частни железопътни вагони, които са съществували през деветдесетте години? — говореше Гроссмит, като сапунисваше пръстите си.
Форстър повдигна рамене.
— Намират се един-два от тях. Винаги може да се наеме частен вагон от Пулман.
— Много интересно колко ли струва едно такова нещо?
— Трудно е да се каже — каза нервно Форстър. — Трябва да се заплати наемът плюс осемнадесет първокласни билета. Зависи на какво разстояние ще пътувате. А сега, ако ме извините… — Даниел Форстър погледна часовника си отново. — Да, съвсем възможно, но аз наистина трябва да вървя.
Уолтър Гроссмит се обърна да го погледне. Форстър отново се спря. Имаше нещо у Гроссмит, което привличаше вниманието му; нещо странно неестествено, сякаш Гроссмит говореше и действаше по някакъв предварително обмислен план. Дан Форстър винаги е имал нюх за заобикалящата го атмосфера и това неведнъж му е помагало. Така стана и когато отиде на събрание на управителния съвет на железниците — той инстинктивно знаеше, че се води тежка борба за власт. Това беше инстинкт, изострен от непрекъснатото съзнание, че Йохан Корнелиус е някъде зад него и че винаги може да си вземе това, което някога му бе дал, и то с лихвите.
Форстър беше на тридесет и три години, висок, строен, културен и със затвърдени окончания на южняшкия си акцент. Лицето му бе кръгло, интелигентно, със сини очи.
— Господин Гроссмит — каза той, — с удоволствие се запознах с вас, но имам обяд с хора от бизнеса и трябва да тръгвам. Може би ще поговорим за железниците някой друг път, ако редовно идвате тук.
Уолтър Гроссмит изтриваше ръцете си. Той беше нисък, около четиридесетгодишен, със светложълти тиранти, с голям нос и особено лице.
— Добре — каза той, — но ще ми направите ли една услуга? Ще ми кажете ли просто какво мислите за отстъпките при транспорта на въглища?
Даниел Форстър погледна объркано.
— Транспорт на въглища? Имате ли предвид някои специални въглища за транспортиране? Отстъпките са възможни, когато се използват тежкотоварни влакове. Такава е постоянната ни сделка със «Стандарт ойл» и с другите корпорации от години наред, но вие трябва да говорите по този въпрос с някой от нашите мениджъри по тежкия товар.
Уолтър Гроссмит облече палтото си и излезе от тоалетната под ръка с Даниел Форстър като със стар приятел. Форстър беше твърде учтив, за да се отдръпне, но смутено погледна около себе си, особено когато видя двама-трима от своите приятели, които влизаха.
— Мен ме интересува самият принцип — каза Гроссмит. — Защо на някои се плащат преференциални такси, а други се изключват?
— Не зная, особено без да имам пред себе си подробностите — каза Форстър ядосано. — Слушайте, вие наистина трябва…
— О, виж кой бил тук! — каза Гроссмит весело, когато нисък мъж с раиран костюм и подстригани мустаци влезе. — Ако това не е моят стар приятел…
Уолтър пусна ръката на Форстър и подаде ръка на дребния мъж, който, примижавайки, каза:
— Здравей, Уолтър — и се ръкува.
— Това е Дан Форстър, ти го знаеш, човекът от железниците — каза Уолтър и дребният мъж се ръкува с Дан Форстър.
В момента, когато Дан Форстър хвана ръката на дребния мъж и когато за секунда усмивката му бе най-широка и доброжелателна, един мъж, който стоеше в най-тъмната част на залата, сякаш очакваше някакъв приятел, извади изпод палтото си фотоапарат «Истман» и със светкавица направи снимка. След това бързо излезе от клуба и изчезна на улицата.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика рязко Дан Форстър. — Какво става тук, за бога?
Уолтър Гроссмит пристъпи напред. Дребният мъж сякаш по магически начин беше изчезнал, както и фотографът. Той хвана Форстър за ръката и тихо каза:
— Съжалявам много за случилото се, но изглежда, че вие допуснахте доста глупава грешка.
— Грешка? Каква грешка? Какво значи всичко това?
— Успокойте се, господин Форстър. Няма смисъл да се ядосвате.
— Но за какво говорите, боже мой? Не може да идвате тук и да правите снимки без позволение! Ще искам да ви изхвърлят оттук и да ви отлъчат от клуба!
Уолтър Гроссмит го успокояваше.
— Господин Форстър, моля ви, не съм направил аз снимката, нали? Успокойте се.
Даниел Форстър го сграбчи за ревера и го приближи до себе си. Няколко от членовете на клуба се обърнаха да гледат, а в дъното се зашушука.
— Ако не ми кажете какво става тук — прошепна Форстър, — ще ви откъсна главата. И то наистина. Хайде, говорете.
Гроссмит дори не го погледна.
— Много просто, господин Форстър. Допуснахте досадна грешка. Спомняте ли си стария скандал с «Кредит мобилиер» в «Юнион пасифик»? Е, това е точно толкова лошо, колкото и тогава. Бих казал, дори два пъти по-лошо.
Лицето на Форстър беше яркочервено от яд и объркване.
— Кой беше този. Този ваш приятел? Кой беше?
— Мой приятел? — каза Гроссмит. — Не зная за какво говорите. Никога не съм виждал този човек през живота си, освен по вестниците.
— Вие се ръкувахте с него! Затова се ръкувах и аз!
Гроссмит внимателно махна ръката му от ревера си.
— Не, господин Форстър, мисля, че грешите. Аз не се ръкувах с него. Защо ще се ръкувам с такъв човек? Аз съм влиятелен мъж. Трябва да мисля за името си. Не мога да си позволя да ме видят, че се ръкувам с такива хора, особено на това място. Какво ще си кажат хората?
Форстър пое дълбоко въздух. После каза:
— Да, всичко започва да си идва на мястото. Просто ми кажете кой беше този, за да знам какво ми предстои.
Гроссмит хвана ръката му и го поведе към стаята на клуба. Група приятели минаха и поздравиха Дан и той трябваше да им се усмихне пресилено и да кимне.
— Това може да мине съвсем безболезнено, ако го приемете добре и спокойно и погледнете на нещата разумно — каза Уолтър Гроссмит.
— Слушам — отговори му Даниел Форстър кратко.
— Добре. Изглежда, че усложнявате нещата с железниците «П & П» по въпроса с «Крайпър дай» в Робинстаун, Пенсилвания.
Форстър спря и втренчи в Гроссмит наситеносините си очи. Той знаеше какво ще последва; това беше съвсем очевидно, все едно че се намираш пред локомотив «П & П», който прави завой в Пенсилвания, и нищо не може да се направи, за да се махнеш от пътя му.
— Ще бъде оценено от някои кръгове, ако поговорите кротко с хората по транспорта на «П & П» и им кажете да помислят за отстъпка при превоза на продуктите на Крайпър. В края на краищата не искаме да пречим на търговията на Съединените щати, нали? И не искаме да се изпречим на пътя на прогреса? — каза Уолтър.
— Това ли е всичко? — каза Форстър.
Гроссмит се усмихна благосклонно.
— Би било много приятно, ако беше всичко, нали? За съжаление обаче има още нещо. Изведнъж вие решавате да се освободите от една част от акциите на «Транс механик» само защото понастоящем е разумно да предоставите съответните акции на съответния тръст и на вас ви се иска да ги продадете.
— А какво ще стане, ако не искам?
Гроссмит се подсмихна.
— Господин Форстър, вие сте уязвим човек! Нюйоркските вестници ще се забавляват доста с тази ваша снимка, особено, ако прочетат какво пише под нея.
— Какво?
— Там ще пише: «Собственик на Пенсилванската железница в съучастие с мафиот».
Форстър дръпна стола и седна.
Келнер се приближи и попита:
— Искате ли да направите поръчка, сър?
— Искам двуколка — отговори Форстър. — Този джентълмен си отива.
— Разбира се, че оставам — Гроссмит махна с ръка.
— Добре, Гроссмит — каза след малко Форстър. — Какъв мафиот?
Уолтър Гроссмит се облегна назад и извади цигарите от джоба си. Той доста се забави с паленето на цигарата, преди да отговори.
— Този мъничък човек, с когото, изглежда, сте големи приятели, беше Джеки Морело, който сам не е особен мафиот, но е познат на всички и особено на нюйоркската полиция като близък съдружник на Франк Гизи. Гизи — както добре знаете — за съжаление беше замесен в аферата за пренасяне на нелегални напитки през щатската граница от транспортната корпорация «Боу-Меномини».
Форстър гледаше глупаво надолу и каза:
— Продължавайте.
Гроссмит изтърси пепелта от цигарата си в пепелника.
— Няма какво повече да се казва, нали? Господин Корнелиус признава, че ви е задължен отдавна, но той също смята, че ви е дал всичко, което сте поискали от него, и всякакви по-нататъшни опити от ваша страна да се месите в живота или в бизнеса му не ще бъдат приети любезно. Моят личен съвет към вас е да се занимавате с вашата работа, забравете, че това се е случило, и живейте дълго и щастливо. Женен ли сте?
— Да, имам две деца.
— Много хубаво. Винаги се радвам да работя със семейни хора, защото са приятни.
— Това заплаха ли е? — попита Форстър. — За бога, ако вие ме заплашвате…
Уолтър Гроссмит успокояващо потупа Форстър по рамото.
— Платено ви е, господин Форстър. Не мислете, че може да получите повече, защото няма да стане. Всеки си има граници на търпението и когато започнахте да правите номера с железниците «П & П», тогава господин Корнелиус достигна своята граница. А сега, моля. Нека да поговорим само за железниците и да забравим тази неприятност, хайде?
Даниел Форстър стана. Дръпна жилетката си и изгледа Уолтър Гроссмит, сякаш е самият дявол или най-малкото някакъв познат демон.
— Да бъда проклет, ако някога проговоря една дума с вас, Гроссмит. Да бъда проклет, ако не се погрижа да получите каквото заслужавате един ден, когато и да е, по какъвто и да е начин.
Гроссмит се усмихна.
— Ако не друго, заслужавам поне медал.
 

1934
 

Дейвид Букбайндър се прехвърля в «Корнелиус ойл» след гнева на Колтън
«Господин Дейвид Букбайндър, юрисконсулт на фирмата «Колтън ойл» до преди скандала на събранието на акционерите, състояло се преди две седмици, пренесе своите услуги в «Корнелиус ойл». Казват, че господин Йохан Корнелиус е повече от щастлив с новия си помощник. Осведомени източници съобщават, че Дейвид Букбайндър, 47-годишен, някогашен правен орел на фирмата «Кълингсмейдмент спаркс», притежава значителна част от акциите на «Корнелиус ойл».»
«Ню Йорк дейли поуст», 17 август 1934 г.
 

Дач Шулц, който от 25 януари 1933 година се криеше от правосъдието, трябваше по-късно да се предаде на комисаря на САЩ Т. Хубард в Олбани. В публичните изявления не трябваше да се казва, че е докаран в Олбани от остров Линууд в ролс-ройса, собственост на Йохан Корнелиус; нито се разкриваше къде се бе крил Шулц така успешно почти две години.
Беше залезът на сухия режим и на всички гангстери и мошеници, които преуспяваха по това време. За по-малко от година федерални агенти бяха застреляли Джон Дилинджър, Прити Бой Флойд, Хомър ван Митър и половин дузина по-малки врагове на обществото; а в деня, когато Шулц се предаде, Лестер М. Гилис (по-известен като Бейби Фейс Нелсън) беше намерен мъртъв в една канавка в Нилс сентър, Чикаго, с рани от седемнадесет куршума от предишната нощ, което вестниците нарекоха «кървава разплата».
Променящото се настроение най-добре се илюстрираше от комисаря Хубард, който не позна Шулц, когато влезе, за да се предаде, и неговият адвокат трябваше да му припомни случая Шулц. Хиляда деветстотин тридесета и трета година бе отминала; това бе повече от година; това бе цяла епоха. Сега беше 1934 година. Това бе година, която започна с филма на Мей Уест «Аз не съм ангел» и на Катрин Хепбърн «Малки жени». В тази година тролейбусите отстъпиха на автобусите на девет нюйоркски линии, включително Медисън, Четвърто и Лексингтън. Госпожа Анна Антонио, двадесет и осем годишна и майка на три деца, която бе убила съпруга си заради застраховката му от пет хиляди долара, бе екзекутирана на електрическия стол в затвора «Синг синг». Тя каза: «Не ме е страх да умра». Същата тази година в Ню Йорк започна жестока зима, а по-късно в Оклахома температурите се покачиха до 117 градуса по Фаренхайт; хиляди хора останаха бездомни и отчаяни от пясъчните бури, които пометоха Запада. Джон Астор се ожени за Елен Френч, петдесет стачници бяха ранени от полицейски куршуми в Минеаполис, а президентът Рузвелт замина за Хаваи да лови риба меч. В Луизиана Хюи Лонг се шегуваше, като казваше, че си е купил копринена риза с толкова висока яка, че трябвало да стъпи на някой пън, за да може да плюе. В сряда на 23 май, в един топъл и светъл ден, в същия този цъфтящ щат тексаски щурмоваци и заместници на шерифа нападнаха Клайд Бероу и Бони Паркър извън Гибсленд и според очевидци ги превърнаха в «червени петна и мокри парцали».
В същия този ден, на четиридесет или петдесет мили западно, в Шривпорт, Йохан Корнелиус стоеше сред изгорелите развалини на първата бензиностанция на «Корнелиус ойл», която се намираше на Джуела роуд. Пепелта изцапа обувките му и маншетите на ленените му панталони, но той не мърдаше от там. С ръце в джобовете изглеждаше неподвижен, а очите му се взираха в овъглените греди и извити метални части. Недалеч от там, на почернелия тротоар, Хенри Кийт разговаряше с шефа на пожарната. И двамата приемаха страданието на Йохан като лично и не се приближаваха до него, докато не ги повика.
Небето бе почти безоблачно и макар да бе само единадесет и половина сутринта, всеки разбираше, че денят ще бъде жестоко горещ. Страниците на обгорял бележник се разпиляваха по улицата.
— Хенри — извика след време Йохан.
Той повика тихо, но Хенри веднага го чу. Премина на пръсти през саждите и пепелта и застана до своя работодател, като повдигаше края на панталоните си, за да не се допират до земята.
— Намокри ли се? — попита Йохан.
— Не, сър — изчерви се Хенри Кийт.
— Тогава не стой така, сякаш си се измокрил. Ако имаш нужда от двадесет и пет цента, за да дадеш панталоните си на химическо чистене, ще ти дам на заем.
— Благодаря, сър. — Хенри Кийт пусна панталоните си.
Йохан направи няколко крачки из развалините.
— Е, Хенри, кой, мислиш, го е направил?
— Кой? Не разбирам, сър?
— Кой подпали факлата или хвърли бомбата, или каквото и да било, което изравни всичко със земята? — Йохан нетърпеливо махна с ръка.
— Вие мислите, че е палеж, сър?
— А ти не мислиш ли?
— Не съм сигурен, сър. — Хенри Кийт се огледа с неудобство.
Йохан бавно поклати глава. По бузата му имаше следи от сажди.
— Тази бензиностанция изгоря, защото някой е пожелал да изгори, Хенри. Тя изгоря, защото тук има някой, който иска да притисне продажбата на бензин на дребно. Някой, който иска да запази пазара на бензин за себе си.
— Наистина ли мислите така, сър?
— Не бих казал това, ако не го мисля. За бога, Хенри, ако аз бях в тяхното положение, вероятно щях да направя същото.
Хенри Кийт изтръска пепелта от краката си и погледна нещастно.
— Винаги мога да намеря детективи да проучат, сър.
— Детективите няма да ни помогнат. Имаме нужда от някой умен човек. Някой, който познава пазара на бензиностанциите по-добре от нас. Чувствам се съвсем като невежа в случая.
— Не бих казал това, сър.
— Това е, защото си склонен да се поддаваш на глупост, ето защо. Единственият начин да стигнеш върха, е да си признаеш това, което не знаеш, а аз не познавам работата с бензиностанциите.
В този момент началникът на градската пожарна се приближи към тях. Лицето му беше пообгоряло.
— Господин Корнелиус, сър?
Йохан кимна.
— Пресяхме повечето от развалините, сър. Няма доказателства за палеж, но няма доказателства и против него. Вие смятате, че това е било направено нарочно?
Йохан разрови черните развалини с крак.
— В момента, когато чух какво се е случило, знаех, че е направено нарочно. Единственият въпрос за мен е кой го е направил.
Шефът на пожарната свали каската и изтри челото си с опакото на ръката си.
— Знаете ли някой, който не ви обича особено много? — попита той, като се опитваше да помогне.
— Стотици — каза Йохан с весел глас.
Началникът на пожарната постоя малко и после се върна към колата «Плимут де лукс» с лъскава месингова камбана. Йохан и Хенри Кийт намръщено минаха през пепелта и стъпиха на тротоара.
— Искам да разпространиш един слух — каза Йохан.
Хенри Кийт дръпна смачканото си палто и се опита да помисли.
— Слух, сър?
— Точно така. Пусни слух, че всеки, който би ни помогнал за бензиностанцията, може да очаква доживотна пенсия за услугата.
Хенри Кийт си записа.
Йохан го потупа по гърба малко по-силно от обикновено.
— Да направим така, че да хванем този мръсник, който и да е той, и да му дадем да се разбере завинаги.
 

Към осем часа вечерта Йохан вечеряше в апартамента си в хотела, когато телефонът иззвъня. Хенри Кийт пое слушалката, а Йохан седеше с пълна уста и дъвчеше. Хотелската стая бе най-добрата, която можаха да намерят в Шривпорт, украсена с увехнали жълти цветя и картини по стената.
— Да? — каза Хенри Кийт, а Йохан преглътна залъка си с глътка вино. Той не обичаше вино със сладка жилка, но това бе най-доброто и най-сухото, което хотелът предлагаше.
По телефона Хенри Кийт каза:
— Вие се шегувате, наистина се шегувате. — А после попита: — Кога стана това?
— Кой се шегува? — каза Йохан рязко. — Какво става, по дяволите?
Хенри слуша още известно време и после сложи ръка на телефона.
— Нашият офис в Остин, сър. Те току-що получили съобщения от тексаските щурмоваци на местната полиция, че три от нашите бензиностанции са експлодирали следобед. В Тайлър, Уоко и Темпъл, сър.
Йохан бутна масичката и се втурна към телефона, като изтриваше устата си със салфетка. Той го издърпа от ръцете на Хенри и каза високо:
— Кой е там?
— Казвам се Ървинг, сър — каза нервен глас.
— Добре, Ървинг, какво става там, по дяволите?
— Току-що получих новината, сър. Три бензиностанции са били изгорени и един от нашите служители е убит. Други двама са получили тежки обгаряния, докато са се опитвали да потушат пламъците. Хората от пожарната казват, че със сигурност това е палеж, сър.
— Господи, Ървинг, това са четири палежа за два дни!
Гласът на Ървинг не прозвуча весело.
— Да, сър, точно така. Страхувам се, че това е така.
— Ървинг — каза Йохан мрачно, — искам пазачи на всяка бензиностанция, която сме открили. Искам ги въоръжени и веднага. Ако някой, въобще някой, се опитва да прави нещо неясно, те имат изричната заповед от мен да стрелят. Разбираш ли?
— Да, сър. Веднага, сър!
Йохан постави слушалката. За момент потърка очите си и после каза на Хенри Кийт:
— Намери ми папката за бензиностанциите.
Той отстрани вечерята си и разпростря карти и списъци. Със златната си перодръжка «Ларкуд» отбеляза и четирите пострадали бензиностанции и след това се облегна назад.
— Намирате ли нещо еднакво, сър? — попита Хенри Кийт.
Йохан поклати глава.
— Който има смелост да поставя бомби в бензиностанции, не би се старал да търси някаква система. Аз обаче искам да знам кой е той?
— Пуснах слуха, сър. Може да получим информация.
Йохан се облегна напред и ядосано се загледа в картите.
— Не разчитай на това — каза меко той, почти замислено. — Който е замесен в това, е доста сигурен в себе си и в нас.
— Смятате ли, че ще нападнат още бензиностанции? Или искат само да предупредят?
Йохан повдигна очи към Хенри и в тях нямаше нищо добро. Тази година ставаше на шестдесет и една и точно на такава възраст изглеждаше. Бръчките около очите му бяха дълбоки, а тънката му коса беше жълтеникавосива. Бе се утвърдил като един от най-жестоките и автократични петролни магнати в страната и все още разпростираше пипалата си върху химикали от петрола, корабостроенето и всякакъв друг бизнес, до който можеше да се докосне. Той и неговите непрекъснато усложняващи се корпорации плетяха все по-гъсти и по-гъсти мрежи на влияние в американския живот. Възползваха се от предимствата на затруднената икономика и отчаянието, настъпило по време на депресията, и инвестираха навсякъде и на най-изгодни цени. Преди 1929 година и големия крах той бе събрал достатъчно свободни средства, за да спаси «Корнелиус ойл» от най-лошото. Това се дължеше отчасти на финансов наивитет, отчасти на вярата му в самия себе си, която бе по-голяма, отколкото вярата му в другите. Каквото и да станеше, той си бе богат, макар и малко по-малко богат, но другите бяха разорени. Сега посягаше да се сдобие с верига от заведения за хранене и бензиностанции, както и хотели и фабрики. Беше основал двадесет и четири бензиностанции из Тексас, Луизиана, Алабама и Мисисипи за двадесет и два месеца. Сега обаче някой се досети и забеляза и който и да беше той, не му хареса това, което забеляза.
Йохан ставаше по-мек с възрастта. Нямаше съмнение, че не беше същият магнат с жесток израз, който се опълчваше срещу финансовите затруднения и неудържимия натиск, за да изгради «Корнелиус ойл» от нищото. Той дори не беше вече самоконтролиращият се и философски настроен човек, който бе откупил Робинстаун от наивни, но алчни хора, за да разработи земята за въглища. Все още се чувстваше енергичен и настроен за експанзия, но бе започнал вече да пресмята цената, която плащаше за бизнеса си за сметка на личния си живот. Понякога седеше на писалището си с часове, гледаше как дъждът се стича по прозорците на кабинета му, клатеше глава и размишляваше почти невярващ как всичко, било то петрол, било любов или омраза, имаше своята точна цена. Сега, когато беше почти на шестдесет и една година, започваше постепенно да разбира какво беше направило неговото самопотискане. Превърнало го бе в човек почти неспособен да обича някого, дори и самата Хестер. И чак сега, за първи път от времето в Амареро, той чувстваше нужда от любов. Представяше си себе си като мраморна статуя, в чиито крака се поставяха венци и дарове и чиито ледени устни често получаваха целувки. Но той не можеше да отвърне на тази преданост и оставаше безчувствен и студен. Дори четиристотинте милиона долара може би бяха твърде висока цена, която бе заплатил.
— Обезпокоен ли сте? — попита Хенри Кийт.
Йохан се изкашля и поклати отрицателно глава.
— В момента не, но ако това продължи, тогава може би. И така днес са бензиностанции, а утре какво ще бъде? Ако мислят, че могат да ни прогонят от бизнеса на дребно, кога ще опитат да ни прогонят от пазара на едро? И кога ще почнат да вдигат във въздуха петролните ни съоръжения?
Хенри Кийт се опита да си даде колкото може по-печален вид.
— Защо изглеждаш чак толкова нещастен? — попита Йохан.
— Мисля, че положението ни дава основание за това, сър.
— Положението никога не дава основания по такъв начин. А какво, по дяволите, правим ние, за да открием кой върши тези неща?
Изведнъж телефонът иззвъня. Хенри примижа и тръгна, а Йохан му даде знак да отговори веднага. Хенри вдигна слушалката и каза:
— Да?
Настъпи дълга пауза. Хенри знаеше, че има някой на другия край, който не искаше да отговори веднага.
— Вие не сте Йохан Корнелиус, нали? — каза гласът.
— Тук е неговият секретар — каза Хенри Кийт. — Господин Корнелиус е зает сега.
Отново настъпи тишина. После гласът пак се обади:
— С какво е толкова зает? Да не би да излива кофи с вода върху бензиностанциите си?
Хенри Кийт се намръщи.
— Слушайте — каза рязко той. — Кой се обажда?
Гласът звучеше спокойно.
— Ще разберете. Искате ли да разберете? Има слух, че искате.
— Слушайте, който и да сте — продължи Хенри ядосано. — Ако имате някаква информация относно бензиностанциите, по-добре е да я кажете.
Гласът не бе разтревожен.
— Ами ако не го направя?
Хенри Кийт не знаеше как да отговори на това. Той закри телефона и пошушна на Йохан:
— Някакъв човек, който знае нещо за експлозиите в бензиностанциите.
Йохан повдигна вежди.
— Добре, попитай какво знае. За какво мислиш, че се обажда?
Хенри Кийт махна ръката си от телефона.
— Каква е вашата цена, господине?
Настъпи друга дълга пауза. После гласът се обади:
— За цената можем да преговаряме. Попитай господин Корнелиус, ако е там, дали си спомня една картина от езерото Лох Ломънд.
— Какво? — каза Хенри Кийт. — За какво говорите? Не мога да го попитам такова нещо.
— Попитайте го.
Хенри постави телефона на масата и каза:
— Съжалявам, сър, но той каза да ви попитам дали си спомняте картина на езерото Лох Ломънд.
Йохан изчисляваше какво ще му струват четири нови бензиностанции.
— Как мога да знам?
Хенри Кийт се върна при телефона.
— Съжалявам, господине, но той не знае. А защо просто не кажете името си и телефонния си номер и аз ще…
— Попитайте го дали си спомня една железничарска свирка. Едно момче и една железничарска свирка.
— Сър, той е луд — каза Хенри Кийт. — Иска да знае дали си спомняте една железничарска свирка. Да му кажа ли да…
Лицето на Йохан заприлича на сива дреха, излязла от перална машина.
— Железничарска свирка? — попита той.
Хенри Кийт не знаеше какво да прави. Той кимна глупаво.
Йохан стана и взе телефона от ръцете на Хенри.
— Да?
Гласът от другия край, изглежда, веднага го позна и с особено задоволство попита:
— Аха, значи наистина си спомняте!
— Какво от това? — каза Йохан.
— Не е голяма работа, но достатъчно, за да си заслужава да се срещнем. Ще ви кажа къде.
— Тук е подходящо. Апартамент 501, «Шривпорт ин».
— Там не е подходящо според мен. Тези хора, които ви създават толкова неприятности, знаят, че сте там. Те знаят с кого се срещате и къде ходите. Днес бяхте на Джуела роуд, за да видите изгорялата бензиностанция.
— Разбира се, че бях — каза Йохан. — Всеки човек, дори и с агнешки мозък, може да се досети.
— Няма значение — отговори гласът. — Не искам да се срещаме в «Шривпорт ин». Но ще ви чакам там в десет без петнадесет утре сутринта и искам да дойдете сам.
— Как да ви позная? — каза Йохан, като потри челото си.
Гласът почти се разсмя.
— О, ще ме познаете. Има една латвийска поговорка, която гласи: «Приятелството сближава, бракът сближава още повече, а споделената тайна е смесване на кръв».
Телефонът от другата страна се затвори. Йохан подържа още известно време слушалката и после бавно я остави.
 

Хестер беше останала на остров Линууд. Бе петнадесетият рожден ден на Хоуп и петдесет или шестдесет от нейните приятели от училище щяха да дойдат, за да отпразнуват случая с пунш и танци. Родерик беше в колежа, но Джон си бе взел една седмица ваканция от училище и икономът Стейнър го бе докарал с колата на прислугата.
Джон бе на седемнадесет години и на върха на атлетическите си постижения. Сега беше по-добре в училище, отколкото като по-малък, бе най-добър в щафетното бягане и хвърлянето на копие. Когато се връщаше в Линууд, прекарваше с часове в гребане и в деня, когато Йохан инспектираше опожарената бензиностанция в Шривпорт, Джон гребеше нагоре и надолу по реката, а Хестер и Хоуп го наблюдаваха. Бялата украса, поставена на пристана за рождения ден на Хоуп, се развяваше на вятъра, а Хестер трябваше да държи сламената си шапка с ръка. Другата й ръка бе на рамото на Хоуп.
— Нали гребе добре? — каза Хестер.
Тези дни, когато беше вече на четиридесет и две години, красотата й започваше да увяхва като изсушено цвете между страниците на библия, но все още притежаваше стила и самообладанието, в които на времето се бе влюбил Йохан. Дъщеря й нямаше и половината от нейната красота. Но на петнадесет години тя бе набъбнала в бедрата и гърдите, имаше още малко бебешки тлъстини, а косата й бе права и висеше на челото, колкото и често да я миеше.
— Надявам се, че приятелите му от училище не го мислят за фукльо — каза Хоуп.
Хестер махна на Джон, когато мина край тях. Повърхността на реката блестеше като стъкло и загребванията на Джон си проправяха път сред отразяващата се светлина. Разбира се, той не можеше да им махне, но се усмихна.
— Момчетата трябва да се фукат, такава им е природата — отговори Хестер.
— Татко още го няма.
— Той е мъж, скъпа, не е момче. И във всеки случай няма нужда да се фука.
— Ще се върне ли за рождения ми ден?
— Не зная — каза Хестер. — Той имаше доста затруднения на юг. Тази сутрин ми телефонира и съобщи, че бензиностанцията в Шривпорт е напълно изгоряла.
— Дано да си дойде. Имам подарък за него. Сама го направих.
Джон почти не се виждаше вече зад надвисналите дървета, които се спускаха от брега над реката. Изглеждаше, че ще гребе до кея за лодките и там ще излезе на брега, така че Хестер нежно поведе Хоуп от пристана към градината и къщата. Като се отдалечиха от реката, стана по-топло, старите дървета шумоляха и танцуваха от късния пролетен вятър.
— Хоуп, обичаш ли баща си — попита Хестер.
Хоуп спря и изгледа изненадано майка си.
— Разбира се, той ми е баща. Направила съм му терлици да ги обува в самолета си. Може да обуе едновременно и двата крака и са от кече. Извезала съм и инициалите му върху тях.
Хестер погледна замислено и продължи:
— Той никога не е използвал нещата, които си му направила. Защо уши това?
— Не знам. Продължавам да мисля, че един ден ще започне да ги носи. — Хоуп махна косата от челото си.
— Той не е сантиментален човек, Хоуп. Даже и със семейството си не е. Много хора не могат да разберат това.
— Но той, разбира се, ни обича?
— Да, разбира се, така предполагам — усмихна се Хестер.
Те продължиха по пътеката. Когато се качваха нагоре, можаха да видят зад кея за лодките как Джон влачи лодката си към дъсчената настилка.
— Понякога си мисля, че татко е разтревожен за нещо — каза Хоуп.
Отначало Хестер не отговори. Тя не можеше да каже на дъщеря си, че още същата вечер, когато се бе омъжила за Йохан, тя си помисли такова нещо и след двадесет и три години брачен живот все още не бе се приближила до отговора.
— Сигурна съм, че не е, скъпа — каза тя и махна на Джон да побърза.
Джон беше задъхан, когато ги настигна. Имаше капки пот по челото и лицето си и трябваше да ги избърше.
— Ти бе чудесен, Джон! — отбеляза Хестер. — Никога не съм те виждала да гребеш така добре!
— Надявам се да спечеля този сезон. — Джон изглеждаше доволен. — Те са твърде придирчиви. Даже Лоурънс не можа да спечели, а ти знаеш колко е добър.
— Знам колко пари печели баща му, ако това е някакъв критерий.
Джон влезе след майка си и сестра си в квадратния централен хол, постлан с имитация на римска мозайка. Спортните му обувки скърцаха, като ходеше.
— Татко връща ли се тази вечер?
— След няколко дни. Може би в края на седмицата, ако може да се отскубне.
Джон замислено потри врата си с кърпа.
— Добре, в такъв случай мислиш ли, че можеш да ми отделиш половин час довечера? Има нещо, което трябва да обсъдим.
Хоуп погледна майка си, но лицето й показваше само майчино спокойствие. Напоследък Джон рядко се доверяваше на родителите си. От време на време споменаваше, че иска да следва право или че ще се опита да влезе в шесторката по плуване на училището. Останалото време обаче се държеше сякаш единствените неща, за които мислеше, бяха спортът, джазът и състезателните коли. Отдавна Хестер подозираше, че най-близките му приятели са съучениците му и че само с тях споделя най-интимните си мисли. Тя знаеше и защо е така. Още от най-ранните си години той бе научен от баща си да вярва, че единственият начин да оцелее в този свят, е да пази от хората най-чувствителната част от себе си. Винаги когато се бе опитвал да бъде любвеобилен към баща си, бе посрещан само с отчуждени, хладни усмивки. Затова той мислеше, че това е единственият начин, по който трябва да се държи със семейството си.
— Още сега имам свободно време. Защо не дойдеш в стаята за шиене? Хоуп, ще се видим по-късно. Довечера ще ходиш ли на Линууд да се видиш със Сали? Или си оставаш вкъщи? За вечеря има сьомга.
— Чудесно. Ще остана.
Тя отиде да се преоблече, а Хестер хвана мускулестите ръце на сина си и двамата тръгнаха към стаята за шиене, затвори вратата след себе си и посочи на сина си един удобен стол.
— Доста съм потен — каза Джон. — По-добре да остана прав.
— Както искаш — каза Хестер и седна на любимия си стол. До нея беше гергефът с бродерията, която бе почти завършена.
Джон не започна веднага. Отиде до прозореца и погледна към задната част на къщата. Пауните замитаха ливадата с опашките си, а градинарят разкопаваше растенията.
— Доста трудно е да обясня — каза той. — Всъщност трудно ми е да намеря подходящи думи.
— Опитай се.
— Добре. Мисля, че това е нещо, което обикновено се споделя с баща. Бих говорил с татко за това, но него често го няма и все пак той не е точно човекът… ами, не искам да изглежда, че го обиждам…
Хестер сведе очи. Тя взе някакъв конец от бродерията си.
— Джон — каза тя, — зная точно какво искаш да кажеш.
За момент Джон се смути и обърка.
— Да, добре, ако знаеш какво имам предвид, добре…
— Има ли нещо общо със секс? — попита Хестер.
Джон силно се изчерви. Не му се вярваше, че майка му може да употреби думата «секс», че въобще тази дума може да излезе от устата й. Той замрънка, заекна и най-сетне каза:
— Общо взето, да.
— Джон, ела — протегна ръка Хестер.
Отначало Джон не искаше, но после неохотно се приближи и подаде младата си, потна ръка на нейната суха възрастна длан. По пръстите й имаше смарагди и брилянти, които, ако бъдат продадени, биха купили половин блок от някой имот в Манхатън.
— Джон — продължи тя, — аз обичам баща ти по свой начин, а той е такъв, че никой не може да го разбере. Никога не бих ти казала, че той е студен човек или че не е грижовен, или че е жесток. Той е вършил такива неща, ти сам знаеш, но аз съм омъжена за него от достатъчно дълго време, за да зная, че вътре в него има и нещо друго, затворено, и че той може никога да не го разкрие. Той е способен на любов и щастие точно колкото нас, но поради някакви причини, може би поради множество причини, той не е позволил на любовта и щастието да заемат голяма част от живота му.
Джон дръпна един стол и седна. Той закачи кърпата си на облегалката му и погледна майка си с такава сериозност, каквато може да изрази само един седемнадесетгодишен младеж със сексуален проблем.
— Предполагам, че ти го обичаш доста силно, нали?
— Да, наистина го обичам, но аз обичам Хейзъл също доста силно.
Настъпи кратко мълчание, а в това време порцелановият часовник на ореховата странична масичка почукваше с деликатно търпение.
— Хейзъл? — отбеляза внимателно Хестер. — Ти като че ли не си споменавал за Хейзъл досега?
Джон смутено се усмихна.
— Не, не съм, наистина. Всъщност аз я срещнах в Пафкипси. Аз и Джими Уолак бяхме на кино една вечер и там я срещнах като че ли.
— Там я срещна като че ли! Какво означава това?
— След филма отидохме в един млечен бар, а тя работи там.
Хестер гледаше сина си, сякаш не можеше да повярва какво й говори.
Джон размърда краката си и каза:
— Тя е наистина хубава, мамо. И е от добро семейство. Баща й прави осигуровки. Мисля, че е правил осигуровки и на татко, повечето хора, които се занимават с осигуровки, са му правили и на него.
— Дали те разбирам правилно? — попита Хестер. — Ти се опитваш да ми кажеш, че си се влюбил в някаква продавачка на газирани напитки?
— Хей, майко, тя не е точно продавачка на сода — запротестира Джон. — Не можеш да я наричаш така.
— А как иначе можеш да я наречеш? И, за бога, престани да употребяваш този ужасен език. Аз не съм «майко» и никога няма да бъда.
— Съжалявам, мамо, но Хейзъл е наистина мило момиче. Излизахме вече няколко пъти в събота и неделя и, повярвай ми, тя е умна и интелигентна. Работи само за да си изкара допълнително пари за училище.
Хестер стана от стола, сякаш повдигната от някаква мистична сила. После отиде до витрините с книги, като че ли искаше да се посъветва с някакъв оракул. Джон виждаше лицето й отразено в стъклата и тя някак си изглеждаше като младо момиче. Думите, които изговори обаче, съвсем не бяха на младо момиче.
— Знам какво си мислиш за нас понякога, за баща си и за мен. Знам, че ти реши да се доверяваш на другиго, а не на нас, но не си ли мислиш, че за това си толкова виновен ти, колкото и ние?
Хестер се обърна към него.
Той разбра, че я е ядосал много.
— Баща ти постигна всичко, като започна от нищо, и изгради една от най-големите бизнес империи, каквито някога тази страна е познавала. Няма човек в целите Съединени щати, който да не знае името на баща ти и какво представлява. Моето собствено семейство също е много достойно и с добро потекло и заедно, баща ти и аз, се опитахме да предадем на децата си най-прекрасните качества на аристократизъм и трудолюбие. Вие, децата, и тримата — Родерик, Хоуп и ти, Джон — трябва да бъдете елитът на Америка.
— Майко, цялата същност на Америка се състои в това, че ние всички сме равни. Ето така татко е успял и така ще успея и аз. Хейзъл и аз сме равни, а освен това тя е равна и с теб.
Хестер направи крачка напред и удари плесница на сина си.
— Как смееш! — каза задъхано тя. — Как смееш да говориш на майка си по начина, по който говориш на работничката!
Джон не отговори. Плесницата не беше силна, но го изненада. Той никога не бе виждал майка си така разярена и не знаеше какво да каже или как да обясни чувствата си.
Хестер се извърна и застана при бродерията си, сякаш бе амвон, от който ще проповядва.
— Мислех, че сме те възпитали добре. Ти знаеш, че имаше затруднения с баща си, но въпреки това мисля, че те възпитахме добре. Мислехме си, че ти си умният, този, който ще бъде мъдър, чувствителен и приятен. А изглежда, че ти не си разбрал нищичко от твоето положение, от твоите отговорности или от това, което ще трябва да правиш, когато завършиш. Равни! Как можа да изговориш подобно нещо? Наистина ли вярваш, че градинарят навън е равен на теб или че някога ще направи нещо повече от това да копае земята за теб?
— Но, майко…
Хестер поклати глава, за да покаже, че не е готова да слуша.
— Ние всички сме равни пред Бога — каза тя, — но не сме равни в очите на обществото. Боже господи, Джон, все едно да ходиш с негърка!
Джон избърса потта от горната си устна и каза тихо:
— Да, така е, майко, аз ходя.
Тишината беше като напукан лед.
— Какво? — каза Хестер.
Джон се изкашля.
— Хейзъл е с цветна кожа, майко. Тя е черно момиче.
Настъпи смразяващо напрежение, а после Хестер отметна глава и се разсмя. Джон виждаше златните й мостове и обърна глава.
— Джон, глупак такъв! — продължи Хестер, като се смееше. — Ти и твоите тривиални смешки! Трябваше да се сетя, когато каза за заведението. О, съжалявам, че си изпуснах нервите. За какъв идиот ме смяташ! И цялата тази идея!
Джон, смутен от смеха на майка си, не можа да не се усмихне и Хестер реши, че това е показател, че той се шегува с нея.
— Но помни — каза тя, като се отдалечаваше от бродерията си и вадеше кутията с коприни, готова да шие, — с мен можеш да си правиш шеги, но баща ти би си помислил нещо съвсем друго. Той няма същото чувство за хумор.
— Мамо, всичко това е вярно — каза Джон с пресъхнало гърло.
Хестер седна и започна да вдява иглата си със сини и зелени коприни.
— Да, скъпи, сигурна съм, че е вярно. Оставаш ли за вечеря тук? Знаеш ли, ти така ме разгневи за момент… — Тя се усмихна, остави долу бродерията си и сложи ръка на рамото на Джон. — Ти си смешно момче. Винаги си бил. Спомняш ли си, когато постави червеи в гуменките на Хоуп…
На Джон му беше невъзможно да говори. Гърлото му бе пресъхнало и знаеше, че ако не се овладее добре, ще се разплаче.
— Мамо — каза той почти разплакан, — трябва да разбереш, че е вярно. Хейзъл е черна, тя е истинско момиче и това не е никаква шега. Ние се обичаме.
Хестер продължаваше да се усмихва, но веселостта се изпаряваше от усмивката й.
— На теб ти е ясно какво казваш, нали? — попита остро тя. — Ако това наистина не е шега, ти трябва да знаеш какво казваш?
— Мамо. Нищо не мога да направя. Обичам я.
— Ти не можеш да обичаш цветнокожи. Това е смешно. Никой не го прави.
— Мамо, аз я обичам. Искаме да се оженим!
Хестер въздъхна.
— Джон, ти си на седемнадесет години и си син на Йохан Корнелиус. Не само, че си твърде млад въобще да се жениш за когото и да било, ти със сигурност никога няма да се ожениш за негърка, която работи в млечен бар! Трябва да й кажеш, че е свършено всичко между вас, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Аз не го приемам… Самата тази идея…
Очите на Джон се напълниха със сълзи. Чувстваше се така, сякаш разкъсват вътрешностите му като хартиени тапети.
— Мамо, ти не можеш да ме спреш — каза той. — Вече сме решили!
— Какво искаш да кажеш с това, че не мога да ви спра. Разбира се, че мога! Ти си твърде млад за женене и това е всичко по въпроса. И още нещо, отказвам да имам черна снаха. Помисли си за унижението!
Джон ритна бродерията на майка си и тя се оплете в конци и коприни.
— Ще престанеш ли да я наричаш черна! — изкрещя той.
Хестер стана. Очите й бяха разширени от гняв.
— Ти, сантиментално момче! — каза остро тя. — Глупаво и безразсъдно! Какво, за бога, си въобразяваш, че ще направиш?
Джон коленичи и събра коприните. Постави бродерията на място, но не погледна майка си и не отговори на въпроса й. Вместо това каза:
— Съжалявам. Не смятах, че ще се ядосаш толкова много.
— Не смяташе, че ще се ядосам толкова много? А какво трябваше да направя. Да благодаря на Бога, че синът ми се среща с цветнокожо момиче? Не знам как можеш да я целунеш! Предполагам, че сте се целували?
— Да.
— Помисли си малко! Това ме кара да потреперя! Веднага трябва да й кажеш, че се разделяте, разбираш ли ме?
— Не мога, мамо.
— Можеш и ще го направиш.
— Не е чак толкова лесно.
— Ооо? А защо не, моля?
— Тя носи моето дете. Тя е бременна.
Този път Хестер му повярва. Погледна го колко е млад, облечен в потната си спортна риза и протрити бели гуменки, вдигна ръката си и нежно разроши косата му. Джон не можеше точно да разбере защо е толкова нежна и за момент помисли, че ще се съгласи и ще му разреши да се ожени за Хейзъл и да си отгледат заедно децата.
— Майко? — пошепна той.
Майка му бавно, много бавно поклати глава.
— Моето бедно младо момче — каза тя толкова тихо, че той едва я чу. След това се обърна, отиде до телефона и вдигна слушалката. — Стейнър? Ще ми избереш ли доктор Неш?
Джон се намръщи.
— Доктор Неш? Какво общо има доктор Неш с това?
— Седни, Джон — каза Хестер и той седна. После тя приближи стола си до него и също седна. — Джон — каза му тя, — трябва да ми кажеш къде е Хейзъл и какъв е адресът й. В Пафкипси ли живее или някъде наблизо?
— Живее в Пафкипси, но…
— Няма смисъл, Джон. Каквото и да кажеш, най-доброто нещо ще трябва да бъде направено. По-добре за… Хейзъл, както и за теб. Страхувам се, че това не може да се избегне.
— Но Хейзъл е тук, майко — каза Джон, — имам предвид, че тя е в Линууд и е отседнала в хотел «Лейкшор». Казах й да дойде тук, така че когато обясня на теб или на татко какво е станало, тогава тя да може…
— Да може какво?
Той размаза сълзите си с ръце.
— Ами тя да може да се срещне с теб, нали?
Хестер се усмихна неодобрително.
— Не, скъпи ми. Не знам как можа да си го помислиш? Наистина, Джон, мислех те за по-умен.
— Тя е там, мамо — каза Джон. — Тя чака. Тя носи моето дете.
Хестер вдигна ръце.
— Съвсем изключено е. Тя няма да роди твоето дете и точно затова телефонирах на доктор Неш. Знаеш ли номера на стаята й?
Джон загледа майка си с невярващи очи.
— Мамо — каза той, — това е моето дете! То е човек! Това е човек, създаден от мен и от Хейзъл!
— Ти говориш на жена, която е родила три деца — отговори Хестер. — Бебето не е човек, преди да се роди, и дори тогава може да е по-малко от Божи дар. Твоята цветнокожа приятелка просто е бременна и това е всичко, което трябва да се каже. Доктор Неш ще направи това, което е необходимо, за да прекъсне бременността колкото може по-безболезнено. Ето! Вземи телефона! Това трябва да е доктор Неш.
— Мамо… ти не можеш! — извика Джон извън себе си.
Хестер отиде и вдигна слушалката.
— Мога — каза твърдо тя — и със сигурност ще го направя.
Джон слушаше в мълчаливо отчаяние.
— Доктор Неш? Госпожа Корнелиус е. Искам да ви помоля за една услуга, която се нуждае от най-голяма дискретност.
Започна да обяснява какво се е случило, но Джон не остана да слуша до края на разговора. Той излезе от стаята и отиде на предните стъпала, където, седнал до каменния лъв, слушаше шумоленето на майския бриз и гледаше блещукащите вълни на непрестанно движещата се река. Вече не плачеше. Просто седеше там с подпряна глава, а следобедът отминаваше и никой, съгласно изричните заповеди на Хестер, не го безпокоеше.
Тя знаеше, че ще му премине.
 

На следващата сутрин, в десет часа в Шривпорт, Йохан Корнелиус и Хенри Кийт седяха един до друг на зелената скамейка на южната страна на главния вход на Куебърс парк. Йохан бе облечен в летен костюм и с шапка. Хенри Кийт, както обикновено, изглеждаше, сякаш е прекарал нощта на задната седалка на някоя кола. Небето беше облачно, но на запад облаците се разкъсваха. Йохан ставаше все по-раздразнителен и нетърпелив.
— Той каза десет без петнадесет, нали?
— Така ми казаха, сър.
— Щом като каза без петнадесет, защо не може да дойде навреме? Какво си мисли той, че имам пари за хвърляне на вятъра?
Почакаха още десет минути и когато Йохан бе почти готов да се откаже от срещата и да се върне в хотела, вратите на парка изскърцаха и пълничък мъж на средна възраст, в тъмен костюм и с шапка, тръгна към тях. Когато наближи, Йохан забеляза, че той е чист и приличен, с розово безизразно лице и