Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Сюзън Луис
Мания



В очите й се таеше свят от греховност, а в тялото й — вселена от наслади. Бледите устни вещаеха несънувани сладострастия; кожата й блестеше с трепетно сияние, от което в дълбините на душата му лумна висок пламък.
Докато се гледаха през лъскавата, окичена с дрънкулки тълпа, усети мощната й чувственост, която сякаш се увиваше лениво около нажеженото ядро на похотта му. Стори му се, че тази дива безнравственост го засмуква, че в ясните й очи се надига ураган от необуздани желания, а в усмивката на изящните й устни свети неописуема поквара.
Изведнъж го достраша; сред хаоса в съзнанието му изплуваха гротескни образи от миналото; в сърцето му нахлу ужас и той дочу собствените си писъци в несвършващия кошмар на детството.
— Миличко, добре ли си?
Той се обърна, сякаш в транс, и видя познатото загрижено лице на жената, която го обожаваше. С тридесет години по-стара от него, тя можеше да му бъде майка. Искаше му се наистина да бе така, да го избави от страха, който се надигаше от най-съкровените му дълбини. Мили боже, да можеше да го спаси, защото истинската му майка така и не успя.
— Ужасно си блед, миличък. Какво има?
Обичаше гласа й. Обичаше нейната доброта и самоотверженост. Беше му скъпа.
— Само за теб говорят — изкикоти се тя.
Тя не разбираше, никога нямаше да разбере. Всичко, което виждаше в него, бе едно осемнадесетгодишно момче, една играчка, жребец, украшение за месестата й ръка. А той имаше нужда да бъде обичан, не боготворен заради красотата, нито пък обожаван заради способностите на младото си тяло. Имаше нужда добротата й да му протегне съчувствено ръка, но вместо това тя го купуваше с богатства, които надминаваха всичките му представи. Беше го приютила, нахранила, възпитала и образовала. Беше му показала един свят, който без нея може би никога нямаше да познае; един бляскав свят, който изглеждаше така чужд на болката и на страданието. Затова винаги щеше да й бъде благодарен.
Тръгнаха заедно през множеството. Той се усмихваше на момичешката й дяволитост, макар вътрешно да се отвращаваше. Смееше се на кокетствата й, но сърцето му се свиваше от жалост. Той беше тук, за да впечатли приятелите й, да им вдъхне ревността, която щеше да възстанови положението й в обществото. Съмненията й в себе си, страхът й от старостта и жалката й загуба на достойнство го покъртваха. Всичко, което й беше останало, бе съмнителната власт над миналите триумфи на един покоен съпруг… и той. Не можеше да стои сама в този пашкул от изнежени непознати, дори и богатството вече не я спасяваше. Той бе единствената й надежда, без него щеше да се сгромоляса; щеше да залезе в бездната на позора и безличието, от които толкова се боеше.
Почувства как се вкопчва в него, сякаш бе стиснала сърцето му в дланите си; усещаше задушаващото й отчаяние, като че ли тя дишаше с неговите дробове. И въпреки това изпитваше към нея нежност, която надделяваше над всичко останало.
Обсипаните й с бижута пръсти се изплъзнаха от неговите и някой я отведе. Той остана сам. Очите на дяволската жена продължаваха да го наблюдават. Тръпката на спомените го разтърси още веднъж, ала погледът й го притегляше неудържимо и той усети, че се обръща. После, когато очите му се спряха на нея, реагира с всяка частица от тялото си, сякаш усети въздействието на красотата й като удар. Великолепните й коси с цвят на бяло злато блестяха и искряха като неясната светлина на ореол. Струваше му се, че погледът й го пронизва, че стига до най-скритите дълбини на сърцето му. Усети съпричастността й като лековити пръсти, които се протягаха, за да изцерят болката му. Тя знаеше, тя разбираше и погледът й преди малко трябваше да му го покаже. Когато осъзна какво става, той се олюля от изумление. Тя бе дошла под маската на демон, за да му позволи да види в очите й, в устните й, в кожата й отражението на своите страдания, а сега, като ангел божи, му показваше спасението.
Изчака я да се приближи до него, а в това време всяка фибра на тялото му тръпнеше от предчувствието за нейната божествена чувственост. Парфюмът й стигна до него — едно ефирно ухание, което го доведе до неизпитван шемет. Пръстите й се плъзнаха между телата им и го погалиха с дискретна, изгаряща нежност.
Тя улови ръката му и го поведе под полилеите към широкото стълбище. На последното му стъпало се обърна и с някакво божествено високомерие изгледа греховния свят на изобилието. Той я наблюдаваше и във всеки удар на сърцето му пулсираше пречистваща любов. Желанието му бе мъчително, страхът — огромен.
Банята сякаш бе правена за някоя римска богиня. Мрамор, злато и оникс. Когато затвори вратата и се обърна, светлината падна върху нея; приличаше на неземно видение, което го изпълваше с блаженство. Прииска му се да падне благоговейно в краката й, но тя го изпревари, а след това легна по гръб пред него.
— Твоя съм — прошепна. — Прави каквото искаш.
Облада я и това бе върховното удовлетворение, което можеше да получи. Беше се молил Бог да му изпрати спасение и сега Той отговаряше на молитвите му.
Минаха три седмици. Всеки един ден в светлината на деня сливаха ритуално телата и душите си. Не знаеше нищо за нея, освен че красотата й е величествена, а тялото й — божествено. Беше негова господарка, изпиваше силите му докрай и после му показваше благоговението си. Накрая той реши, че вече е достатъчно силен, за да го направи. Най-сетне можеше да й се изповяда и тя, като личен пратеник на Бог, щеше да му даде опрощение.
Изслуша го, навела състрадателно прекрасното си лице. Историята бе дълга, еднакво болезнена за слушане и разказване. Едва когато свърши, когато смяташе да заличи завинаги всички изтезания и мерзости от своя живот, тя вдигна поглед. И в момента, в който очите им се срещнаха, му стана ясно, че тя изобщо не е неговото спасение; че тя е неговото проклятие.


Първа глава

— Какво? Кажи, че се шегуваш! — извика Кори, обърна гръб на огъня и размаха дългата вилица за препичане на хляб с димящата филийка, набучена в края.
— Не разбирам защо. Всъщност идеята ми се струва добра, а на теб, Едуина? — рече Пола и се обърна за подкрепа към майката на Кори.
Прозрачнокафявите очи на Едуина искряха развеселено. Бузите й бяха порозовели от огъня.
— Ако се съгласиш с нея… — започна предупредително Кори.
— Защо просто не изплюеш камъчето? — каза Пола и трепна болезнено, докато се опитваше да се намести по-удобно. — Искам да кажа, какво толкова можеш да изгубиш? Със сигурност не и своята девственост.
Кори я изгледа заплашително и Едуина се засмя с глас. И трите знаеха, че Кори е загубила девствеността си с Дейв, съпруга на Пола. Разбира се, по онова време Пола и Дейв не бяха женени, но излизаха заедно. И вината донякъде беше на Пола, защото, ако не бе започнала да го разиграва, това никога нямаше да се случи. Но Дейв, в усилията си да предизвика нейната ревност, бе насочил интереса си към Кори. И понеже Пола продължи упорито да твърди, че пет пари не дава, Кори, която по онова време беше на двадесет и една и умираше да се раздели със своята заплашваща да се превърне в доживотна присъда девственост, взе, че прелъсти техния стар приятел от училище, понастоящем в амплоато на местния автомонтьор. Не би могло да се каже, че беше някакво паметно събитие, тъй като и двамата бяха твърде пияни, за да си спомнят кой знае какво. В главата на Кори заседна смътното усещане, че след това не се бе чувствала особено доволна от себе си, най-вече тогава, когато Дейв си науми, че е длъжен да каже на Пола какво се е случило. Не беше ли съвсем по мъжки да отиде и да си признае? Ако го беше премълчал, Пола може би никога нямаше да научи, но той не премълча и Кори и Пола, които през целия си живот бяха близки като сестри, а може би дори и по-близки, не си говориха цели три месеца. Сега, пет години по-късно, всички те, включително и Едуина, се смееха, като се сетеха за това.
— Трябва само да отговориш на някоя обява — рече Пола, като постави чинията върху наедрелия си от бременността корем и захапа една дебела препечена филийка. — Никой не те кара ти да пускаш обявата. Е, всъщност не би и могла. Искам да кажа, ако започнат да се обаждат тук, Едуина може да я арестуват за сводничество.
Както си седеше на пода, Кори отправи един изпитателен поглед към майка си, която се надигна, все още смеейки се, и отиде да досипе въглища в огъня. Когато им обърна гръб, двете се спогледаха. Пола й намигна и Кори се усмихна в отговор.
— Всъщност — рече Пола, като се прозина, размекната от топлината на малката дневна — може би е по-добре сама да пуснеш обява. Така ще можеш да посочиш изискванията си. Като начало някой с хубав, голям… — Тя млъкна, когато Кори я замери с една възглавничка. — Какво толкова? — попита тя и прекрасните й сини очи се окръглиха от пресилено смущение. — Мога да те уверя, че това е едно от най-важните…
— Ти си просто ужасна! — засмя се Кори. — Освен това не искам мъж, пък бил той с голям, малък или никакъв такъв.
— Хм! — изсумтя Пола.
— Тогава ни кажи какво искаш, бръмбарче — рече Едуина. Все още стоеше пред огъня с гръб към стаята, но Кори виждаше в огледалото отражението на пламналото й, макар и уморено лице.
— Нищо — отговори й, може би съвсем малко по-оживено, отколкото трябваше. — Не искам нищо. Напълно ме задоволява да живея тук, в Амбърсайд, с теб и…
— Да бе! — вметна Пола. — Пробвай нещо друго. Всички знаем, че нямаш търпение да се махнеш от цялата тази…
Кори й метна предупредителен поглед. Пола млъкна по средата на изречението и лицето й пламна сконфузено.
Едуина се обърна усмихнато и ги огледа. Толкова различни по външност и амбиции и все пак тъй еднакви по природа. Бяха си предани една на друга. И на нея също.
Очите й се спряха на Пола. Всичко в Пола, с изключение на издутия от бременността корем, бе дребно. Рядко се случваше това миниатюрно личице с дяволити сини очи да не успее да я разсмее. А пухкавите, руси до бяло къдрици почти не се бяха променили от детството насам. Разбира се, сега нейната красота се дължеше повече на постигнатото вътрешно удовлетворение, отколкото на ангелските й черти. Едуина знаеше, че Кори далеч не изпитва такова удовлетворение.
— Светът очаква Кори — рече Едуина, — от нея се иска само да отиде и да му се представи.
— Светът или поне аз — отвърна Кори — съм си съвсем добре и тук, в Амбърсайд.
Едуина повдигна недоверчиво вежди.
— Да си живееш в една малка къщичка, в едно малко селце и да въртиш малко магазинче за дрехи? Това за някои може да е достатъчно, но не и за теб.
— Кой го казва? И ако смяташ, че така можеш да ме предизвикаш да пусна обява, за да си намеря мъж, който да промени живота ми, само дълбоко се заблуждаваш. С никого не искам да се запознавам по този начин. Всъщност не знам дали изобщо искам да се запознавам с когото и да било. — Навън нещо шумно издрънча и тя обърна рязко глава. — Какво е това, за бога?
— Ако си мислиш, че господин Бъдещ Съпруг идва през площада на бял кон в тази студена зимна нощ, може здравата да се разочароваш — подхвърли Пола, докато Кори отиваше към прозореца.
— Гюмът на съседите е, вятърът го е прекатурил — рече Кори и пусна края на пердето. — Хайде стига сме умували как да си намеря съпруг. Кажи ни нещо за бебето.
— Какво да ти кажа, дали ме е шубе как ще изкарам такава голяма глава през такава малка дупка ли? Вече сънувам кошмари. По-добре да сменим темата. Смяташ ли да се запишеш в часовете по аеробика, дето ще ги провеждат всеки вторник в кметството? Добре ще се посмеем ако не за друго, поне за това, че ще ги води Ди Робинсън, а знаеш на какво прилича, когато се напъха в трико. Таксата е само две лири. Кажи, че ще се запишеш, Кори, защото хич не ми се ходи сама с онези дъртофелници, ама когато бебето се роди, ще трябва да направя нещо, за да вляза във форма.
— О, боже — изстена Кори, — налага ли се? Само като си представя как подскачам в оная стара зала, където винаги става течение, с такива като госпожа Уилис, а оная подла стара крава Линда Морис да ми мери с очи обиколката на бедрата…
Едуина и Пола се спогледаха.
— Добре де, знам какво си мислите — рече Кори. — Всъщност да, добре би ми се отразило да поотслабна.
— Ох, ето пак! — въздъхна Пола. — И срещу коя точно част от твоята анатомия е насочена омразата ти сега?
— Какво искаш да кажеш?
— По теб няма и грам излишно месо.
— Какво? Я ме погледни! Едва ли би могла да ме наречеш стройна, нали?
— Не, не това е думата, която ми хрумва в първия момент — съгласи се Пола. — По-скоро си…
— Ако кажеш «пищна», веднага ще се погрижа бебето да започне да излиза през онази малка дупка.
Пола погледна умолително към Едуина.
— Кажи й!
— Опитвала съм се — рече Едуина. — Кори, миличка, ти просто имаш едра структура. Но си достатъчно висока и ти отива. Ако беше малко по-слаба, щеше да бъдеш кльощава, върлинеста. Изобщо нямаше да изглеждаш добре като сега.
— А не е ли по-вероятно като моя майка просто да си малко пристрастна? — отвърна Кори. — Аз съм дебела.
— Закръглена — поправи я Пола. — И трябва да позволиш на Хариет по-често да се занимава с косата ти. Беше ти направила страхотна прическа за сватбата на Кейти и Стив, само не се опитвай да отричаш.
— Леля Хариет е истинска магьосница и това го знаят всички — рече дръзко Кори, — но трябва да призная, че тогава действително изглеждах доста добре.
Тя погледна майка си, от която бе наследила лъскавата кестенява коса. Внезапно я прониза остра болка и следващите думи заседнаха в гърлото й.
— Значи аеробика — рече Пола, която отлично бе схванала положението. — Ще отидем до кметството и ще се запишем веднага щом изляза от болницата, което едва ли ще е след повече от две седмици.
Едуина се засмя и каза:
— Не мисля, че ще бъдеш готова за аеробика толкова скоро, Пола.
— Няма — въздъхна Пола с внезапно навъсено лице. — Предполагам, че си права. И никакъв секс. Умирам да го правим, но Дейв не иска. Казва, че го е страх да не извади окото на бебето. И понеже говорим за Дейв, мисля, че състезанието по мятане на стрелички трябва вече да е свършило, така че по-добре да си вървя, нали знаете как не обича да остава сам с мама и татко. Но ще трябва да се справи, когато вляза в болницата. Благодаря — рече тя, когато Кори я хвана за ръцете и й помогна да се надигне от мекото канапе. — И да не забравите, утре аз ще приготвям салатата за обяд. Ще почистя зеленчуците у дома и ще ги донеса. Става ли? В колко часа?
— Ще сложа пилето около дванайсет — отвърна Кори, — така че ела тогава. След това можем заедно да отидем до кръчмата за по едно питие.
— Идеята ми допада — рече Пола и се обърна към Едуина. — Приятни сънища — каза, като я целуна по бузата. — До утре.
Кети изведе Пола в коридора и затвори вратата зад гърба си.
— Извинявай — рече Пола още преди Кори да е отворила уста. — Просто не съобразих.
— Няма значение — успокои я Кори. — На нея и без това й е ясно колко ми се иска да се махна оттук и да постигна нещо в живота си. Ще ми се изобщо да не го желаех.
— Да, ама го искаш и само влошаваш положението, като се опитваш да отричаш. Все пак не съм имала намерение да повдигам въпроса пред Едуина.
— Колко ли щеше да е по-лесен животът, ако можех да срещна някого и да бъда щастлива като теб.
Пола поклати глава.
— Нямаше да се получи. Ти не би се задоволила с това да останеш в Амбърсайд и го знаеш. Никога няма да стане.
— Ще се наложи — рече Кори и се усмихна, когато видя загрижеността в очите на Пола. Тази усмивка почти разхубави неособено привлекателното й лице; лице, което би могло да мине за красиво, но можеше да изглежда далеч по-интересно, ако Кори си направеше труда.
— Какво, мятане на стрелички в събота вечер, печено пиле в неделя и аеробика във вторник? — каза Пола. — Не мисля, че би могла да понесеш толкова много вълнения, Кори. — После изражението й стана сериозно. — Но ти ще срещнеш някого, сигурна съм. И той ще бъде наистина изключителен; ще видиш, че съм права. И кариера ще направиш. Накрая всичко ще си дойде на мястото.
Кори поклати глава и каза:
— Ако можех да сключа сделка с Бог, щях да живея до края на дните си с мисълта за своите неосъществени планове, само и само…
Пола улови ръката й и я стисна.
— Знам — прошепна тя и вдигна поглед към лицето й.
Кори остана на входната врата, докато Пола, преборвайки се с пристъпите на вятъра, стигна до края на улицата и се прибра в дома на родителите си — последната къща, преди да се излезе на селския площад.
Когато се върна в дневната, завари Едуина седнала на канапето. През ресните на лампата, зад удобното кресло до камината, се процеждаше мека светлина, която образуваше кехлибарен кръг пред краката й, върху протрития шарен килим и по претъпканите лавици зад нея. За момент пробяга странна сянка, когато вятърът навън нададе вой, образува течение между завесите и свирна през комина в малката чугунена камина. Огънят потрепна и отново се успокои.
— Ела тук — каза Едуина и потупа възглавничката до себе си.
Кори вдигна изненадано поглед и когато видя изражението й, се усмихна за миг.
— Зная какво ти се върти в главата, бръмбарче — рече Едуина. — Така че хайде да поговорим.
Кори поклати глава. Никога нищо не бе крила от Едуина, а и нямаше защо. Бяха в прекрасни отношения — колкото майка и дъщеря, толкова и приятелки, но не искаше да говорят за това. И преди бяха водили този разговор без особен успех. Колкото и неудовлетворена и объркана да се чувстваше, много по-различна от хората, сред които бе израснала, нищо на света не можеше да убеди Кори да напусне майка си и да се махне от малкото селце Амбърсайд, за да открие живота, за който почти непрестанно мечтаеше. А знаеше, че майка й се кани да подхване именно тази тема. Кори на свой ред щеше да й пробута извинението, че ако излезе навън със своите амбиции и се опита да се прави на такава, каквато не е, накрая със сигурност ще стане за смях.
Тази вечер не й се разиграваше този фарс, нито пък, както се досещаше, на Едуина. Но като виждаше колко е загрижена майка й, сърцето й се късаше, защото и двете знаеха, че чувствата на Кори нямат нищо общо с причината, поради която не желаеше да напусне това сиво селце с непоносимо монотонното му ежедневие и безлични обитатели.
Тя хвана протегнатата ръка на Едуина и се наведе да целуне някога красивото, но сега подпухнало и бледо лице. Очите й, очи на млада жена, вече бяха загубили блясъка си, но не и нежността, която бе съпътствала Кори през целия й двадесет и шест годишен живот.
— Изглеждаш уморена — каза тя.
Едуина стисна ръката й. Дълбоко в себе си копнееше да й каже да замине, да не пропилява своята младост заради една умираща майка, която иначе можеше да доживее и до петдесет. А тогава Кори щеше да е минала тридесетте. Но Едуина знаеше, че с нищо не може да убеди дъщеря си да я напусне. Бяха си страшно предани. Как само мразеше болестта, която съсипваше живота и на двете!
Поговориха малко за Пола, чиято жизненост сега, след като си беше отишла, им липсваше. След това, усещайки, че майка й отново се опитва да подхване темата за болестта си и за това как Кори не трябва да носи нейното бреме, а да продължи да живее своя живот, тя отиде в малката кухничка в задната част на къщата, за да приготви нещо топло за пиене преди лягане.
Напълни една касерола с мляко, избърса скарата за сушене на съдове и извади двете глинени чаши. Скоро щеше да изважда само по една и тя не знаеше как ще го преживее. Бяха изминали пет години от деня, в който Едуина бе открила, че има рак. Пет ужасни години, през които махнаха тумора от гърдата й и известно време вярваха, че се е излекувала. Последваха две години на радостно облекчение. Две години, в които Едуина изглеждаше по-млада и по-жизнена отвсякога. Какви планове правеха само! Но сега се бе появил вторичен рак. Такъв, който до пет дни, пет месеца или може би пет години щеше да я прибере завинаги.
Докато сновеше из кухнята, Кори усети, че размишлява, както често правеше през последните няколко години, колко по-различно би било всичко, не само за нея, но и за Едуина, ако можеше да харесва същите неща като Пола. Съпруг, бебе, почасова работа в местния клон на бреговата охрана и живот колкото безопасен и сигурен, толкова и предсказуем. Знаеше колко щастлива би била Едуина да я види омъжена, да знае, че когато умре, дъщеря й няма да остане сама. Но нищо не беше толкова просто и макар Кори да изпитваше истинска привързаност към някои от съучениците си, сега мъже, не можеше дори да си се представи омъжена за някого от тях. Даже Боб, единственото й истинско гадже досега, който вече бе женен за Морийн Денис и в когото бе смятала, че е влюбена, преди да открие, че й изневерява с Морийн, не бе успял и за миг да потисне онзи неин изгарящ копнеж по другия живот, който дори не смееше да си представи. Все пак известно време бе мислила за Боб като за свой спасител, за човек, който най-сетне ще укроти неспокойния й дух. И щеше да се омъжи за него, ако я беше помолил и ако не беше срещнал и направил бебе на Морийн.
Но сега не съжаляваше за това, понеже знаеше, че ако положението с Едуина бе по-различно, щеше да смята, че Морийн Денис й е направила услуга. Мъж, израснал в Амбърсайд, чиито представи за забавление се изчерпваха с мятане на стрелички в събота вечер и периодични пътувания до Ипсуич, когато футболният отбор играеше на свой терен, просто не беше за нея. Не беше за нея и да върти цял живот майчиното си магазинче за дрехи на селския площад и от време на време да я опипват по коленете в залата за бинго. На този етап се задоволяваше с мечти, оставяше ги да я понесат, докато се видеше увлечена в забързания, бляскав и напрегнат живот на отдадена на кариерата си жена, също като онези, за които беше чела по списанията. Почти всяка кариера я устройваше, но ако можеше да работи в телевизията, да ходи навсякъде из страната и света, за да снима драми, документални филми или дори новини, е, това щеше да бъде върхът. Понякога си представяше и свободните си часове, които сигурно щяха да бъдат малко, имайки предвид изискванията на професията й. Щеше да ги прекарва като синовете и дъщерите на семействата, които живееха във внушителни имения в околностите на града и идваха през летните уикенди, за да организират купони, докато родителите им бяха заминали някъде на почивка. Цялото предишно лято ги наблюдава през витрината на магазинчето, като объркваше илиците на копчетата, докато обличаше манекените, и често откриваше, че се усмихва през сълзи на завист, като ги виждаше как се забавляват, докато профучаваха през селцето с откритите си коли, с надута до дупка музика и развети от вятъра коси. Нямаше представа как се казват, хората от големите къщи нямаха почти нищо общо със селцето, освен в редките случаи, когато идваха в кръчмата или се отбиваха набързо до бакалницата. Никой от тях не беше влизал в магазинчето за дрехи. Сигурно не бяха го и забелязали. Изложените дрехи бяха твърде скучни, а стилът им прекалено сухарски в сравнение с великолепните маркови творения, които носеха. Представяше си как в неделя вечер се връщат в Лондон, за да продължат бляскавия си нощен живот, а през деня са погълнати от своите обвързани с власт, но и изключително отговорни професии; как само копнееше да ги последва, да бъде една от тях.
— Между другото — рече Едуина, докато поемаше чашата с горещ шоколад от ръката й — зная, че вие двете с Пола обичате да ме поднасяте, но нали не мислиш сериозно да си потърсиш мъж чрез обява?
Кори, която в момента сипваше въглища в огъня, се обърна бавно и я погледна, преструвайки се на изненадана и объркана.
— Е, мислех да сложа на вестникарската будка на Норман бележка, че давам уроци по френски. Защо, смяташ, че не бива ли?
— Не съвсем, миличка, дори и да оставим настрана това, че не говориш френски.
— Не мисля, че наистина е необходимо да го говориш — отвърна още по-невинно Кори.
— В Амбърсайд биха очаквали точно това — засмя се Едуина. — А сега пусни телевизора. Хайде да се изтегнем на канапето и да се посветим на късния филм.
— Оооох! — потрепери развълнувано Кори. — Чакай само да си взема пантофите.


Втора глава

Две седмици по-късно, когато се роди момиченцето на Пола, Кори и майка й хванаха автобуса за Ипсуич. Няколко минути след като пристигнаха в болницата с цветята, шампанското и бебешките джунджурии, Дейв, който беше излязъл да закара родителите си у дома, връхлетя в отделението. Кори и Едуина трябваше да отстъпят настрана. Той вдигна бебето на ръце и се взря в очите му с толкова благоговение и преданост, че ги трогна до сълзи; точно тогава обаче Кори зърна изражението на Пола и двете избухнаха в смях.
Дейв понесе закачките им незлобиво, но не пожела да се раздели с дъщеря си, дори когато тя започна да проплаква.
— Гладна е, идиот такъв — рече Пола.
Дейв погледна Кори и Едуина и се ухили така широко, че със сигурност го заболя лицето.
— Не е за вярване! Тя знае кога е гладна!
Подаде бебето на Пола, на чието лице се изписа огромно облекчение, но после взе да гледа като омагьосан как малката Бет започва да суче.
— Страхотна е, нали? — извика победоносно. — Вижте, дори може да…
— Дейв! Млъкни най-сетне! — рече Пола. После се обърна към Едуина и Кори. — Трябваше да го видите, докато раждах. Ако главичката на бебето не беше тръгнала да се показва, сигурно щеше да пъхне там своята, за да види какво става. Пречеше на всички, дори и на себе си. А после, когато положението стана наистина напечено, знаете ли какво направи? Започна да се майтапи! Кажи им какво каза на акушерката. Хайде.
Лицето на Дейв бе самата невинност.
— Ами представете си само — рече Пола, — държа го здраво за ръката, скъсвам се да крещя и ми се струва, че раждам маса, а той, той не може да изтърпи болката. «Ама че яко стискаш», ми вика. А после се обръща към акушерката: «Мислите ли, че някога ще мога отново да свиря на пиано?». Тя му отговаря: «О, сигурна съм, че ще можете». «Странно, вика той, защото преди не умеех».
Лицето на Дейв изразяваше такова глуповато задоволство, че макар да се разсмя, Кори едва прикри вълнението от силната любов, която Пола и Дейв изпитваха един към друг. И понеже и нейните родители се бяха обичали така, тя се запита дали в момента Едуина не мисли за това и не си спомня как тя и съпругът й са свеждали поглед към новороденото бебе, както Дейв и Пола сега.
Но размишленията й траяха само един миг. Пола дразнеше толкова безмилостно сияещия от гордост Дейв, че Кори не можа да се стърпи и се включи. Двамата с Дейв постоянно се заяждаха един с друг, но днес, при опияняващата комбинация от шампанско и еуфория, просто надминаха себе си. В крайна сметка успяха така да развеселят всички в отделението, че около леглото се събра цяла тълпа.
Накрая Едуина и Кори се сбогуваха. Когато излязоха на улицата, Кори все още бе толкова възбудена, че по пътя към спирката не спря да дърдори за бебето, докато — бум, тряс — не се удари в един стълб. От очите й изскочиха искри.
Едуина я хвана за ръката, но колкото и да бе зашеметена, Кори успя да забележи, че едва сдържа смеха си.
— О, боже! Гледаше ли ни някой? — ахна Кори. — Моля те, кажи ми, че никой не е видял!
— Никой не видя — увери я Едуина и се засмя, когато продавачът на вестници, ухилен до уши, извърна глава.
— Не трябваше да ми позволяваш да излизам! — проплака Кори.
— Все ще ми се случи нещо такова. И, ох, как боли само!
— Хайде, ще те заведа някъде да почерпя по един чай — изкикоти се Едуина.
Нямаше никаква причина да бързат да се прибират, понеже леля Хариет с удоволствие заместваше Кори в магазина, и тя вече се канеше да се съгласи, когато зърна лицето на Едуина — дори само два часа навън й се отразяваха зле. Но Едуина не искаше и да чуе за прибиране.
— Приятно е да се поразходиш в най-голямата градска блъсканица — каза весело тя и се огледа. — Толкова отдавна не съм виждала улици, пълни с коли, високи сгради и тълпи от хора. — Внезапно изписка и вдигна бързо ръце към главата си, когато един порив на вятъра едва не я отвя от земята. — Перуката ми! — извика тя. — Едва не си загубих перуката!
Кори я оправи, като се смееше, после свали шалчето от врата на Едуина и й го върза като забрадка. Майка й често се шегуваше със своята перука, но с изключение на лекарите и Кори, никой не я беше виждал без нея.
— Каква двойка сме само — засмя се Кори, докато завързваше шалчето под брадичката на Едуина. — О, боже, не!… — извика тя, когато един автобус прегази локвата близо до тях и ги оплиска чак до коленете. — Е, това решава всичко, сега вече трябва да си вървим. Няма да ти позволя да се разхождаш с мокри крака, да не вземеш да ми умреш пък от настинка.
През цялото време, докато пътуваха с автобуса, Кори разсмиваше Едуина, като се окайваше, че съдбата, изглежда, е твърдо решена да й спретне един живот, пълен с гафове и приземявания по дупе, когато тя правела всичко възможно да изглежда зряла и изтънчена.
— Ако някога реша да пиша мемоари — каза тя, когато слязоха на селския площад, — сигурно ще трябва да нарека книгата «Изповедите на една вечно сконфузена жена».
Тук и двете жени избухнаха в смях, защото Кори случайно бе уцелила копчето на чадъра си и той ефектно цъфна в ръцете й.
Пет минути по-късно вече бяха в полуздрачното антре у дома и си сваляха палтата.
— Виж какво — рече Кори и отново навлече своето, — смятам да се върна до площада и да купя две… — Но когато се обърна и погледна майка си, думите й заседнаха в гърлото. — Мамо! — извика тя.
— Мамо! Какво става? Мамо, добре ли си?
— Да — рече отпаднало Едуина, като се подпираше на парапета на стълбището. — Да, само съм малко замаяна, това е всичко.
Кори си погледна часовника.
— О, мамо! Трябваше да си изпиеш лекарството още преди половин час! Хайде, ела да седнеш, аз ще ти го донеса.
Заведе Едуина в дневната и се качи тичешком в банята. Сърцето й биеше лудо, заля я вълна от страх. Застана над мивката и стисна здраво ръба й. После си пое дълбоко дъх няколко пъти, издиша бавно и зачака, но когато страхът поспадна, на негово място дойде гневът. Дълбока, буйна ярост, която я разтрепери цялата. Тази коварна болест! Винаги ги дебнеше, готова да развали и малкото хубави моменти, които имаха. Подобно на дете-чудовище, тя не допускаше да я лишават от внимание. Кори сведе поглед към хапчетата, които държеше в шепа, и едва се сдържа да не изкрещи. Прииска й се да ги метне към прозореца, да строши стъклото, да счупи шишенцата. Да рита и наранява… Но какво или кого? Нищо не можеше да направи. Неясно защо, но през съзнанието й премина образът на Дейв с малката Бет в прегръдката му и тя стисна здраво очи, за да пропъди вълнението, което споменът предизвика. Но не можеше да го отрече. Искаше й се сега баща й да е тук. Искаше го по-скоро заради себе си, защото се чувстваше страшно самотна и безпомощна. Искаше го и заради Едуина, защото той бе единственият мъж, когото някога бе обичала… Колко се нуждаеха от него сега…
«Престани! — каза си яростно тя. — Просто престани!» После се откъсна от ненаситните обятия на самосъжалението и се спусна тичешком по стълбите с хапчетата на майка си в ръка.
По-късно вечерта, след като подремна, а Кори бе ходила да се обади на леличка Хати в магазина, Едуина влезе в кухнята и завари дъщеря си да седи на тъмно и да гледа дъжда навън.
— Бръмбарче? — обади се тихо тя.
Кори се обърна. Известно време само се гледаха и сърцето й се късаше от болка. Майка й изглеждаше толкова нежна, така крехка и безплътна. След това Едуина вдигна ръце. Кори се приближи до нея и склони глава на рамото й.
— Хайде, хайде — рече утешително Едуина, когато по бузите на дъщеря й потекоха сълзи. — Поплачи си.
— О, мамо, това просто е ужасно! — изхълца Кори. — Ужасно несправедливо. Ти си толкова млада и аз толкова много те обичам!
— И аз също те обичам, детето ми.
Дълго стояха здраво прегърнати. Накрая Кори каза:
— Без да искам, все си мисля за Дейв, нали се сещаш, как държеше бебето. Чудя се как ли си се чувствала ти… искам да кажа, когато съм се родила.
— А, да — въздъхна Едуина, усмихна се и погали Кори по косата.
— На мен пък ми се струваше, че като го гледаш, си мислиш за баща си.
— Ще ми разкажеш ли за него? — подсмръкна Кори. — Тоест знам, че си ми го разправяла и преди, но…
— Разбира се, миличко. Ела сега, тук е студено, да идем да седнем пред камината.
Кори кимна, насили се да се усмихне, докато късаше парче кухненска салфетка от ролката, и каза:
— Държа се като бебе, нали? Извинявай.
— Ти винаги си била моето бебе — рече Едуина и я помилва по бузата.
— Ой-йе! — възкликна Кори, но се засмя с глас и отново прегърна майка си.
— И така — каза Едуина няколко минути по-късно. — Искаш ли да започна с това как се запознахме?
Кори кимна.
— Чак толкова отдавна, ммм? Добре. Е, бях на деветнайсет и работех в един от по-добрите магазини за дрехи в Брайтън. Собственичката на магазина ми беше дала под наем една стаичка на горния етаж и имах велосипед, с който се разхождах из града в почивните си дни. Разбира се, все се надявах да срещна някого, да си намеря приятели, но бях твърде стеснителна, за да ходя сама по кафенетата. И един ден, съвсем неочаквано, вратата на магазина се отвори и в живота ми се появи Филип.
— Пропусна онова за прабаба — възрази Кори.
— Вярно. Е, предната седмица беше идвала в магазина да си купи нова рокля, но роклята имаше нужда от поправки. Тя беше доста страховита жена, плашеше ме почти до смърт. Госпожа Браун — рече Едуина и гласът й придоби дълбок резонанс. — Госпожа Корнилия Браун. Господи, тя беше ужасна, надменна и с остър език, но се оказа, че има най-доброто сърце, което може да си представи човек. Както и да е, трябваше да се върне пак, за да си вземе роклята, и когато това стана, с нея дойде и внукът й. — Едуина наблюдаваше внимателно лицето на Кори. След това се усмихна, знаейки, че следва оная част, която дъщеря й най-много обичаше да слуша през юношеските си години, и каза: — Камбанката на вратата звънна, вдигнах поглед и той стоеше там. Беше любов от пръв поглед.
Кори направи гримаса, имитирайки свирене на цигулка.
— Разбира се, никой от нас не си го призна веднага — изкикоти се Едуина. — На Филип му отне цяла седмица, докато събере куража да дойде и да ми каже, и тогава аз, разбира се, му отговорих, че изпитвам същите чувства. След това прекарвахме цялото си свободно време заедно, най-често в стаята ми, като си говорехме и слушахме музика. Доколкото си спомням, една от любимите ни песни беше «Посветен на онази, която обичам» на «Мамас енд Папас». Това бе първата плоча, която някога съм си купувала. Пеехме я колкото ни глас държи. — Тя помълча усмихната и след миг продължи: — Страшно се забавлявахме тогава, през онези първи няколко седмици, но, е, беше ни и трудно. Нали разбираш, той искаше да се люби с мен, аз също, но не се решаваше, защото бях девствена.
Кори вдигна поглед.
— Досега не си ми казвала това.
— Досега не си била на двайсет и шест.
— И направихте ли го? Накрая?
Едуина поклати глава.
— Не. Не и преди да се оженим. Но, както знаеш, ние се оженихме три месеца след като се запознахме. Първо отидохме да видим Корнилия. Тъй като аз нямах семейство, а Филип имаше само баба си… Е, той беше наистина много привързан към старата дама и трябваше да поиска благословията й. Тя беше ужасена. Даде мнението си, без да остави никакво съмнение. Продавачка в магазин да стане съпруга на скъпоценния й внук, университетски възпитаник! Немислимо! Но веднага щом каза каквото имаше да казва, в очите й се появиха весели искрици и ние се оженихме на другата седмица.
Заминахме на сватбено пътешествие в Испания. Никога преди не се бях качвала в самолет. Беше страшно вълнуващо преживяване. Отседнахме в един ужасен хотел, от всички страни около него се извършваха строителни работи, но така или иначе не забелязахме нищо. Баща ти. Филип, той беше толкова нежен, държеше се с мен… — Тя се засмя. — … сякаш се страхуваше да не се счупя. Казвам ти, беше направо поразен, когато аз, девственицата, започнах да проявявам вкус към експериментите. Подтиквах го към неща, каквито сигурно никога не беше правил. Но беше страшно забавно да ги откриваме заедно. А когато разбра, че няма опасност да ми причини болка… Е, ще ти спестя подробностите; да кажем само, че почти не излизахме от стаята.
Както и да е, само седмица след като се бяхме върнали от медения си месец, Кормилия почина. И за двама ни беше голям удар, но естествено на Филип му бе много по-тежко. Още по-шокирани бяхме, когато научихме каква сума му е завещала. С нея си купихме малък апартамент точно на Кингс Роуд в Лондон. Тогава, през втората половина на шестдесетте, това бе най-модното място и може би все още е. После, два месеца след като се нанесохме там, открих, че съм бременна. Ужасих се. Филип беше във възторг. Вече бе назначен на работа в една банка в Сити и печелеше добри пари, затова настояваше, че можем да си позволим да имаме деца. Когато разбрах колко е щастлив, аз се почувствах по същия начин. И осем месеца по-късно настъпи най-тържественият момент в живота му, когато акушерката му подаде неговото бебе.
Кори направи гримаса.
— Десет дни по-късно Филип ни взе, теб и мен, от болницата и за мое удивление, когато се върнахме в апартамента, отвън стоеше табелка «Продава се». «Да — каза Филип, — местим се. Ще купим палат за нашата принцеса!»
Кори се наведе и хвана ръката на Едуина, а тя преглътна мъчително и сведе поглед към носната кърпичка, която усукваше в скута си.
— Всичко е наред, ако искаш, недей да продължаваш — каза нежно Кори.
Едуина поклати глава.
— Както знаеш — продължи тя, — така и никога не купихме «палата». Една вечер, докато се връщал от работа, Филип бил блъснат от кола и починал на място. Ти беше на три месеца.
Кори погледна към майка си, отчаяно съжалявайки, че я е върнала към миналото. Дори и сега, почти четвърт век по-късно, болката на Едуина бе запазила доста от първоначалната си сила.
— Оттам нататък нещата пое адвокатът на Филип — продължи дрезгаво Едуина. — Той продаде апартамента — не можех да живея там без него, нали разбираш, спомените…
Да, Кори разбираше. Едуина си беше оставила само сватбената снимка, която стоеше до леглото й. От нея Кори знаеше, че много повече прилича на баща си, отколкото на майка си.
— И така двете с теб дойдохме да живеем в Амбърсайд — рече Едуина, — но макар да бях щастлива тук, често се питам дали за теб нямаше да е по-добре, ако бяхме останали в Лондон.
— И аз бях щастлива тук — увери я Кори.
— Но вече не си, скъпа. А аз искам да те видя щастлива, толкова щастлива и влюбена, колкото бяхме ние с баща ти.


Късно същата вечер, след като Едуина си легна, Кори се обади на Кевин Формън, сина на местния месар. Кевин си падаше по нея още от ученическите години и макар че не беше успял да предизвика тръпка у нея, Кори го намираше за симпатичен. Беше излизала с него няколко пъти и той наистина можеше да бъде добра компания, а сега, ако поработеше върху това, чувствата й може би щяха да прехвърлят границата на обикновената симпатия.
— Има ли нещо конкретно, което да ти се иска? — попита я той, когато разбра защо му се обажда.
Кори се замисли за момент, като се опитваше да не се дразни от това, че както винаги тя трябва да взема решенията. Ах, как й се искаше да бъде понесена вихрено в нощта, гощавана разточително, канена на танци и обожавана, прелъстявана в прегръдките на нечувани страсти и удоволствия.
— Какво ще кажеш за кино? — предложи тя, като си спомни за Кристъс Бенати, холивудския филмов режисьор, когото бе гледала миналата седмица в предаването «Саут Банк». Двете с Пола следяха жадно клюките в шоубизнеса и Кори нямаше нищо против да огледа по-отблизо жената, за която се предполагаше, че е любовница на Бенати. — Можем да гледаме онзи нов филм, в който играе Анджелик Уорн — рече тя.
— Стига само да не е сълзлив.
— Това е филм на Бенати — каза строго тя.
— А, режисьорът на «Непознатият»? Хубав филм беше. Ами да, да идем да видим и новия тогава. Ще те взема утре вечер около шест и половина.
Веднага й направи впечатление, че Кевин е чувал за Бенати, но после почувства, че така му прави лоша услуга, понеже името и репутацията на Бенати бяха не по-малко известни от тези на Скорсезе и Копола.
На следващата вечер, докато Кевин я возеше към града с волвото на баща си, Кори постоянно му хвърляше коси погледи с крайчеца на окото си. Беше изненадана и същевременно впечатлена от усилията, които очевидно бе положил, за да изглежда добре за срещата. Не беше го виждала с това кожено яке преди и си помисли, че то доста хитро разширява мършавите му рамене. А и широките панталони прикриваха добре кльощавите му крака. Беше висок около метър и деветдесет и се извисяваше над Кори, а това бе едно от нещата, които най-много харесваше у него, понеже със своите метър и седемдесет стърчеше над повечето си съученици. Жалко наистина, че Кевин не изглеждаше по-добре, макар че тази вечер на слабото му, обикновено бледно лице имаше повече руменина, а и очевидно, преди да излезе, беше наплескал повечко «О Соваж» на украсената си с трапчинка брадичка. Кори се усмихна вътрешно и се запита колко ли време е стоял пред огледалото, за да реше безупречната светлокафява коса, с която толкова се гордееше, преди да обяви, че е «готов за атака».
Кори от своя страна също се бе постарала — беше сплела гъстата си коса, която обикновено носеше пусната, на плитка «рибена кост» и очертала очите си с молив. Няколкото мацвания с пудра скриваха луничките по носа й, но червилото беше изтрила още преди да тръгнат. Не си падаше много по тези неща, а и вероятно не можеше да улучва подходящите тонове. Тъмносините, дълги до коленете бермуди и плътните чорапогащници изглеждаха малко семпли и строги, но пък бяха модни, мислеше си тя, макар да съжаляваше, че не е облякла пуловер над ризата на тъмночервени и тъмносини райета, тъй като беше «адски студено», както отбеляза, докато слизаха от колата.
— Да бе, супер гадно време — рече той, пъхна в джоба си ключовете, заобиколи колата и застана до нея.
Кори вдигна поглед и изчака секунда-две за някоя по-уместна реплика, а може би дори комплимент, но когато такъв не последва, му се усмихна бегло, дръпна шала си така, че да й закрива ушите, и двамата тръгнаха към киното. Кевин бръщолевеше за някакъв весел инцидент в кланицата, станал през седмицата, и Кори се преструваше, че го слуша с интерес, но беше оставила ума си да блуждае. Това, че някой бил забутал някъде свинските черва, не допринасяше ни най-малко за романтичната атмосфера на срещата им и макар още да не беше решила какво точно ще се случи между нея и Кевин след края на филма, не искаше надеждите й за нещо вълнуващо да бъдат провалени от касапските му брътвежи. Неочаквано по тялото й се разля приятно очакване, което я затопли, и Кори стисна ръката му.
— Пуканки? — попита той, след като купи билетите и се поколеба дали да вземе парите й.
Кори сви рамене.
— Защо не?
Той й купи една голяма картонена кутия, а на себе си шоколадов сладолед, след което се настаниха на местата си и загледаха филма.
Още от самото начало Кори се отплесна и не можа да се съсредоточи почти до края. Беше гледала Анджелик Уорн в други два филма и смяташе, че прекалено я превъзнасят. Но тази вечер, когато я видя там горе, на екрана, в страхотния цветен филм, тя единствено мислеше за това колко ли прекрасно би било да изглежда като нея, да има любовник като Кристъс Бенати и да живее в къща в Бел Еър — където предполагаше, че живее Анджелик Уорн. «Какво ли е да си на върха, публиката да те обожава и на всичко отгоре да имаш мъж като Кристъс Бенати», си мислеше Кори, когато Кевин плъзна ръка около раменете й и започна да си търка носа в ухото й. Тя отметна глава назад, затвори очи и се опита да си представи, че до нея седи Бенати, Де Ниро или Редфорд. След малко така се беше отдала на фантазиите си, че здравата се стресна, когато Кевин извади носната си кърпа и издаде звук като от тромпет.
Кори се извърна и завъртя отегчено очи, но неочакваното връщане в реалността извика една усмивка на устните й. После Кевин пъхна кърпата обратно в джоба си, прегърна я отново с една ръка и понечи отново да продължи. Кори обаче се поизправи и му прошепна да гледа филма.
Докато пътуваха към къщи, Кевин, вече превъзмогнал първоначалната си обида от това, че го беше отрязала в киното, стана неочаквано щедър на комплименти. Не знаеше ли Кори, че е по-секси дори от Анджелик Уорн?
— Циците й са толкова малки, че сигурно ще е същото като да опипвам себе си — каза той. — Знаеш ли, твоето тяло бие нейното по всички параграфи.
— Да, но е адски досадно, дето постоянно трябва да отблъсквам мъжете — оплака се надуто Кори, прокара пръст по веждите си и нацупи устни. Но вътрешно се смееше. Много добре знаеше накъде бие Кевин — смяташе, че по този начин може да предизвика у нея подходящото настроение.
След малко той млъкна. Кори го погледна, видя мрачното му лице и веднага се разкая. Беше усетил, че комплиментите му не действат, и сега се чувстваше обиден и засрамен от шегите й. Кори съжаляваше и искаше по някакъв начин да изглади грешката си. А още повече й се искаше да се влюби в него, да открие, че той притежава всичко, което търсеше у един мъж и в живота.
Няколко минути по-късно той спря волвото на същото усамотено място, където се отбиваха винаги след кино, и започна ритуалните нежности и опипвания.
Въпреки студа нощта беше ясна и когато зърна лицето му, Кори си каза, че не би могло луната да е тъй немилостива към нея, както към Кевин, придавайки му тази призрачна бледност. Но следващите му думи, предсказуеми като останалите досега, й подсказаха, че той изобщо не гледа лицето й.
— Имаш най-фантастичните цици, Кори, наистина — каза той, като измъкна с мъка лявата й гърда от чашката номер «Д» на стабилния, укрепен с банели сутиен. Не бяха за нея онези нищожни дантелени нещица, беше твърде надарена за подобни префинености.
Кори го остави да я гали и се размисли дали да не замени някои от пролетните дрехи в магазина с по-зимни, след като отново бе стегнал студ, но неочаквано, за своя изненада, издаде стон на искрено удоволствие, когато Кевин сведе устни към едното й зърно. «Опитай се да се съсредоточиш», укори се тя. Не й бе трудно, не и сега, когато Кевин предизвикваше у нея такива приятни усещания. Не след дълго, изненадана от себе си, тя сама освободи другата си гърда. И когато усети ръката на Кевин, у нея плъзна парливата топлина на страстта.
— О, Кори! — изстена пламенно той. Гласът му звучеше приглушено някъде от деколтето й. — Кори, направо са фантастични. Толкова са големи и нежни, и… Мамка му! Мога да свърша само като ги гледам. Позволи ми да си го извадя — каза той и притисна ръката й към слабините си. — Само за няколко минути!
Кори усети ерекцията му под панталоните и натисна силно с длан.
Кевин се задави.
— Мамка му! — извика той. — Позволи ми да го извадя, Кори! Моля те! — Вече бърникаше ципа на панталоните си. — О, Кори, какви цици, какви страхотни големи цици имаш… Човек може да… Оооох! — изстена той, докато си изваждаше пениса. След това хвана бързо ръката на Кори и когато тя уви пръсти около него, сякаш полудя. — О, да! — изстена той, като движеше ръката си нагоре-надолу заедно с нейната. — Да, да, да! Стисни го, Кори, давай, стисни го по-силно! Направи ми една чекия! О, да! — После пусна ръката й, захлупи гърдите и пъхна език дълбоко в устата й. — Дай да ти го вкарам! — замоли й се. — Само мъничко! Само за минутка!
Всеки път й се молеше така и Кори винаги отказваше. Ала сега, без да си даде време да помисли, тя каза:
— Имаш ли кондоми?
Кевин се отдръпна назад и се ококори изненадано.
— Да не би да имаш предвид… — ахна той. — Да не искаш да кажеш… — След това се разтрепери. — Ох, мамка му, Кори, направо не мога да повярвам! Да, имам достатъчно гуми. Тук са.
Той се надигна рязко, за да бръкне в задния джоб, и изруга яростни, когато си удари пениса във волана.
Кори всмука бузите си навътре, за да не прихне. Все още не беше сигурна, че го иска, но… какво пък толкова? Откога не беше правила секс, а и това можеше да постави началото на нова ера в отношенията им. Нали затова беше излязла с него тази вечер все пак?
— Да минем ли отзад? — попита той, докато се мъчеше с опаковката на кондомите.
— Мисля, че ще е по-добре.
Излязоха едновременно в резливия нощен студ. Наоколо се стелеше ниска мъгла и вятърът свиреше унило в близката гора.
— Божке, ама че е студено! — потрепери Кевин, докато си смъкваше панталоните до коленете. След това отвори задната врата, пльосна се по голо дупе на седалката и взе да си нахлузва кондома, като тракаше със зъби.
Кори направи гримаса и се настани на задната седалка. Кевин прибра с едно движение краката си в колата и затръшна вратата.
— Сваляй гащите — рече той.
Секунда-две Кори го гледа като гръмната, но след това сви рамене и започна да си разкопчава бермудите.
— Не! Не!
— Какво има? — погледна го объркано Кори.
— Искам аз да ги сваля — рече той толкова задъхан, че едва говореше. — Дай на мен.
Кори разтвори ръце, сякаш искаше да каже «заповядай», и леко повдигна ханш, когато той започна да дърпа панталоните надолу.
Беше истински фарс. Палецът му се заплете в ластика на бермудите й, той се изхлузи от седалката и коляното му се удари в пода, а след това не можа да стане, защото панталоните му пречеха. Ръката на Кори беше болезнено притисната във вратата и тя наистина не знаеше дали да се смее, или да плаче.
Накрая той успя да се качи някак на седалката и Кори забеляза с изненада, че ерекцията му не е загубила нищо от своята жар. Вече беше останала само по дъждобран и блуза, и двете разтворени, а сутиенът й бе вдигнат и я притискаше силно над гърдите.
— Легни — каза той и се надигна, за да й направи място.
Кори се провря под него и го обгърна с бедра, като придържаше с две ръце дъждобрана си.
— Точно така — каза той, след като успя да застане на колене между краката й. — Готова ли си?
— Да, предполагам — смотолеви Кори.
Той се наведе напред и се опря на длани от двете страни на главата й. След това приближи ханш до тялото й и започна да нанася безцелни удари.
— Това ми е пъпът — каза Кори.
— Знам, че е проклетият ти пъп — рече ядно той, — ще трябва да се преместиш малко по-нагоре.
— Не мога. Няма къде.
— О, боже! Е, тогава просто се налага да отворя вратата.
— Да не си луд? Навън е адски студ.
— Ами така не мога да го вкарам, нали? — рече грубо той, посегна зад гърба си и отвори вратата.
Това със сигурност се случваше на някой друг; просто не можеше да повярва, че лежи на задната седалка на едно волво, талази от студен въздух заливат най-интимните й места и е с мъж с наполовина смъкнати панталони, чиято техника по отношение на любовната игра…
— Оооох! — изръмжа тя, когато Кевин се стовари отгоре й.
— Извинявай — смотолеви той.
Изведнъж Кори усети, че е на ръба на истерията. Всичко това просто бе твърде нелепо, за да е истина. Но още по-нелепо изглеждаха краката на Кевин, които сега стърчаха извън колата и панталоните висяха от глезените му. Всъщност и нейните не изглеждаха кой знае колко достойно — единият преметнат над предната седалка, а другият — притиснат до облегалката на задната.
След това Кевин се придвижи напред и изведнъж й причерня пред очите. Гърдите му покриваха лицето й и докато той пъхаше ръка между телата им, Кори се опита да си вземе въздух.
— Ще трябва да си го вкараш сама — промърмори Кевин.
— Не мога да дишам! — извика тя.
— Какво? А, извинявай — отвърна той и се привдигна на ръце.
С още малко шавърникане, наместване и порядъчно количество ругатни Кори най-сетне успя да вкара пениса му.
— Фоооу! Ей го, че влезе! — буквално пропя той, когато проникна докрай. След това започна да се движи рязко напред-назад. — Ох, че е хубаво! Хууубаво е!
Кори вдигна поглед към него, но бързо извърна очи, когато при един особено енергичен тласък той си удари главата в прозореца. Не след дълго обаче успяха да се нагодят в някакъв ритъм и докато Кевин пухтеше и пръхтеше върху нея, Кори, макар да умираше от студ, започна да проявява повече старание и да издава всички звуци, които бе чула от Анджелик Уорн във филма.
— Скъпа, ти си страхотна! — извика Кевин и вдигна с една ръка ризата и пуловера си. — Трябва да ти усещам циците — каза той и отново легна върху нея. После възкликна: — О, да, да, да! — и започна отново да я блъска, като ръмжеше, стенеше и търкаше гърди в нейните. След това, за ужас на Кори, започна да квичи и да се гърчи така диво, сякаш някакво животно бе изскочило от тъмнината и се бе нахвърлило върху задника му.
— Свършвам! Свършвам! — изхъхри той, после изруга ожесточено през зъби, направи серия от резки тласъци и падна задъхан върху нея.
Минаха цели пет минути, докато отново започна да диша нормално, а през това време Кори едва не се задуши. Накрая се изтърколи от нея и седна тромаво напряко през краката й. Последва гадната работа със свалянето на кондома, която Кори, притисната неподвижно към седалката, бе принудена да наблюдава.
Стигнаха до дома й в абсолютно мълчание. Кори изобщо не можеше да опише състоянието си. Беше напълно слисана, това поне беше сигурно, а навярно и леко шокирана. Въпреки всичко нямаше търпение да разкаже на Пола. Пола направо щеше да си умре от смях, както и самата тя, впрочем, още в този момент. Всъщност трябваше да признае пред себе си, че времето, в което бяха постигнали някакъв ритъм, не беше толкова зле. А на легло сигурно щеше да бъде още по-добре. Може би трябваше да опитат пак.
Когато пристигнаха в селото, Кевин спря пред дома й, но — Кори веднага забеляза това — не загаси двигателя.
— Беше страхотна вечер — каза той и се обърна да я погледне. — Трябва някой път пак да го направим.
— Искаш ли да влезеш за чаша кафе? — предложи му Кори.
— Не. По-добре не. Нали майка ти е болна и други такива работи.
— Не е заразно.
Кевин издаде звук, който смътно напомняше на смях.
— Е, звънкай, ако ти се прище пак — рече той. — Другия път ще дойда с микробуса. Шегичка де! — прибави, когато зърна физиономията на Кори.
Необяснимо защо, но този път езикът му й се стори противно сух и Кори се отдръпна.
— Сигурно няма да ми дадеш да пипна онези страстни цици, преди да се прибереш, а? — рече той и посегна да ги сграбчи.
— Прав си — отвърна Кори, загърна се в дрехата си и отвори вратата.
— Както искаш — сви рамене Кевин, докато тя слизаше. След това извика след нея: — Не забравяй, само ми звънни, ако ти се прище пак да го направим. По всяко време.
Вратата се затръшна на последната му дума и преди още Кори да стигне до портата, той се придвижваше на заден ход към площада.
Кори въздъхна дълбоко, извади ключа си и го пъхна в ключалката. Само че вместо да го завърти, опря глава на вратата.
— Каква глупачка — промърмори на себе си. — Каква страхотна глупачка съм!
— Да, и аз съм на същото мнение — каза майка й около десет минути по-късно, когато Кори й разказа какво се е случило. Едуина вече си беше легнала и дъщеря й седеше на леглото, прегърнала здраво коленете си. — Какво, за бога, те е прихванало? — продължи Едуина. — До утре вечер цялото село ще знае. Не съм те отгледала, за да се държиш така, моето момиче, и… Не, върни се, още не съм свършила с теб. Кори! Върни се веднага!
Кори се обърна и погледна майка си.
— Надявам се да си взела предпазни мерки — каза троснато Едуина.
Кори трепна, когато си спомни как се хилеше Кевин, докато провесваше употребявания кондом на един храст.
— Да, взехме предпазни мерки — въздъхна тя. После: — О, мамо, казах ти само защото мислех, че това ще те разсмее! А ти ми се нахвърли. Можеш да бъдеш сигурна, че по-зле от това няма да се почувствам. — Кори потрепери. — Господи, колко е противен! «Ей го, че влезе!» — изимитира го тя.
Дълбоко в очите на Едуина проблесна някаква искрица и Кори понечи да се ухили.
— Не се смея! — рече Едуина, но нещо в гласа й я издаде.
— Да, смееш се.
Едуина хапеше устни.
— Наистина съм ти сърдита, млада госпожице!
— Обичам те, мамо.
— Не се опитвай да извърташ. — Едуина шляпна с длан по леглото. — Кевин Формън! От всички недодялани… Не е за теб и ти го знаеш. Така че какво, за бога, си се опитвала да докажеш?
Кори само я погледна.
— Да, мисля, че знам отговора — въздъхна Едуина. — О, Кори! Ами твоето самоуважение? Как можа да паднеш дотам?
— Както вече каза, знаеш отговора — рече ядно Кори.
— Не ми говори с този тон — каза Едуина. — Държала си се като най-обикновена малка курва…
— И така да е. Какво искаш от мен, да остана сам-сама в това забравено от бога място, никой да не ме обича и аз никого да не обичам?…
— Това, което си направила, не решава нещата — прекъсна я Едуина. — И няма да търпя изблици на самосъжаление. Сто пъти съм ти казвала да се махнеш оттук и да си живееш живота. Прави каквото искаш да правиш…
— И да те оставя тук да си умираш сама. Защо изобщо го казваш?… И да не си посмяла повече да ме наричаш курва, защото вината е изцяло твоя. Твоя! Заради теб нямам собствен живот и ти го знаеш. С вързани ръце съм. Заседнала съм тук с такива като Кевин Формън и се опитвам да направя нещо. Опитвам се да успея с нищожните възможности, с които разполагам. Исках да ме видиш задомена и щастлива. Мислех си, че така ще направя щастлива и теб. А ти имаш нахалството да ме наричаш курветина. Е, може и да си права, но ти си ме направила такава. Как мислиш, че се чувствах, докато се подлагах на онази свиня?
Едуина скочи от леглото и протегна ръка към дъщеря си.
— Не! Не ме докосвай! — извика Кори. — Не искам да се доближаваш до мен. Искам просто да умреш. И да се свърши всичко веднъж завинаги, защото не издържам повече!
Тя изхвръкна, ридаейки, в коридора и Едуина, пребледняла и разтреперана, остана в средата на стаята, без да знае какво да направи. Накрая, макар ужасно да й се искаше да отиде при Кори, да я прегърне и прогони болката й, реши да я остави на мира. Нямаше смисъл да прави опити сега.


Късно на другата сутрин Тед Брейтуейт, адвокатът, който живееше в една от големите къщи в селото, мина с припряна крачка в дъжда покрай магазинчето на Едуина и паметника на загиналите във войната, изстъпен в средата на площада, и се заспуска по малката уличка към дома на Едуина. Тя го чакаше на вратата и на лицето й бе изписано всичкото страдание, което беше усетил в гласа й по телефона. Но когато го зърна, напрегнатото й изражение се смени с облекчение и за миг му напомни за някогашното младо момиче.
— Добре, Еди — рече Тед. Само той я наричаше така. — Какво има?
— Влез — каза тя, взе му палтото и го прегърна сърдечно. — Водата в чайника току-що завря и имам от любимия ти бадемов сладкиш. Кори е в магазина, така че никой няма да ни безпокои.
Всъщност Кори беше излязла рано тази сутрин, преди още Едуина да стане. Едуина знаеше, че тя се чувства ужасно заради думите, които наговори предишната вечер, и само гордостта и страхът, че майка й може отново да рухне, са я накарали да избегне срещата им. Едуина възнамеряваше по-късно да отиде до магазина и да оправи тази работа. Но първо трябваше да поговори с Тед.
Тед наближаваше седемдесетте. Беше представителен мъж с оскъдна сива коса и най-милите сини очи, които Едуина някога бе виждала. Именно очите му я бяха привлекли в началото, преди толкова много години, когато бе дошла да живее в Амбърсайд; точно те й бяха дали смелостта да му повери тайните си — макар че той, разбира се, знаеше най-важните от тях.
Тед все още поддържаше адвокатската си практика в Ипсуич, макар че сега ходеше там не по-често от три пъти седмично и предоставяше на по-младите си съдружници все повече възможности за изява. «Трябва да се опитам да гледам по-леко на живота», често го чуваха да казва, докато се разтакаваше из градината си или възможно най-често обсипваше с грижи Едуина и Кори. Той и съпругата му Хати гледаха на Едуина като на дъщерята, която така и не бяха имали, и мисълта, че ще умре толкова млада, ги измъчваше почти колкото и Кори. Но Тед рядко показваше чувствата си, поне не пред Едуина; стигаше й, дето се мъчеше да облекчи товара, който носеха двете с Кори.
Сега, облегнат назад в удобното кресло, той пиеше чай и слушаше мълчаливо Едуина. Навън дъждът се усили, чу се тътен на гръмотевица. В стаята се беше здрачило и огънят пропукваше тихо в камината. От време на време, когато Едуина спираше, той усещаше присъствието на големия часовник, който тиктакаше шумно в ъгъла. Сладкишът пред него така и остана недокоснат, защото мъката бе заседнала на буца в гърлото му.
Едуина свърши чак по пладне и когато вдигна поглед, съзря сълзите в очите на Тед. Тя се усмихна.
— Е — каза Тед, покашля се и се приведе да остави чашата си на масичката. — Не бих казал, че съм изненадан. С Хати винаги сме си мислили, че един ден може да поискаш това от мен. Но трябва да ти кажа, Еди, надявах се, че…
— Знам — прекъсна го Едуина. — Знам какво се каниш да кажеш, но не мога да го направя, Тед. Не мога да й кажа. Именно затова моля теб. Но чак след това, разбираш, нали?
— Не съм сигурен — каза той, свали очилата си с тънки метални рамки и разтри очите си. — Не казвам, че няма да го направя, но наистина смятам, че ти трябва да й кажеш.
— Не! — отвърна троснато Едуина.
Тед отдавна не беше усещал толкова силно нейния неспокоен, необикновен дух, който се бе предал и на Кори. Сега се беше върнал и въпреки онова, което Едуина го молеше да направи, той се разведри.
— Зная, че е егоистично от моя страна — продължи тя, — но такова е положението. Кори ще разбере.
— Не съм толкова сигурен — каза Тед, вдигна решетката на камината и сипа още въглища в огъня. — Никога не сте имали тайни една от друга, освен тази де. Би трябвало да й кажеш. Отдавна трябваше да си й казала.
— Може би си прав — рече Едуина. Когато се изправи, очите й все още светеха предизвикателно. — И какво, ако го бях направила? Кажи ми де! Какво щеше да стане, ако й бях казала истината още когато беше дете, какво? Ще ти кажа. Щях да я загубя. Тя е всичко, което имам, Тед. Тя е всичко, което имам, и затова ще разбере.
Тед погледна към бюфета в другия край на стаята, където бяха наредени безброй снимки на Кори в сребърни рамки. Имаше и няколко на Едуина и на Пола. Дори и една с него и Хати. Той знаеше, че единствената й сватбена снимка стои горе, до леглото й.
— Зная, ти мислиш, че съм й съсипала живота — продължи безмилостно Едуина. — Известно ми е какво…
— Нищо подобно не си мисля! — кресна Тед. — Ти беше…
— Бях егоистка. Дойдох да живея в Амбърсайд, а трябваше да си остана в Лондон. Тя щеше да се чувства добре в Лондон. Това е, което винаги е искала, което все още иска. Трябваше да остана там. След като Филип… трябваше да остана. Но не го направих и ти знаеш защо. Можеш да ме съдиш колкото си искаш, Тед, но, за бога, обещай ми, че ще й помогнеш! Когато си отида. Бъди до нея.
— Едуина — започна бавно той. — Не е нужно да ме молиш за това, ние винаги ще бъдем до нея. Знаеш, че бих дал живота си за това момиче. Бих дал живота си и за теб. Господи, само да можех!…
Когато усети нотките на отчаяние в гласа му, Едуина наведе глава.
— Съжалявам! — прошепна тя. — Не исках да се възползвам от чувствата ти и от чувствата на Хати към нас с Кори. Ако смяташ, че не можеш да го направиш, че не бива да й казваш… Е, аз съм й написала писмо. Всичко е там… Просто ми се струваше, че ако дойде от теб, че ако си до нея в този момент…
— Ела тук — каза Тед и й протегна ръка. Едуина се приближи до него и той стисна ръката й между дланите си. — Ще направя каквото ме помоли — каза й тихо. — Но само ми обясни защо да не й кажа, докато си още жива.
— Защото съм страхливка. И защото… — Тя го погледна тъжно в очите. — … защото аз също имам своите мечти. Също като Кори. Искам да си ги запазя, Тед. Кори ще разбере това.
— Сигурен съм, че ще разбере — въздъхна той. — Но така никак не я улесняваш.
Изведнъж Едуина отново се разсърди, но по-скоро на себе си, Тед знаеше това.
— В такава ситуация не може да е леко на никого от нас — повиши глас тя. — Посветих й живота си, Тед. Какво повече можех да направя?
— Нищо.
Тя го гледа секунда-две. Очите й проблясваха предизвикателно и очакваха неговите обвинения. Но той просто отвърна на погледа й и бащинската усмивка обгради с бръчици нежните сини очи. Накрая Едуина се разсмя на себе си, вдигна ръката му и я целуна.
— Искаш ли още чай? — попита тя.
— Да, защо не?
Едуина вдигна подноса и го отнесе в кухнята.
— Бих искал да обсъдя това с Хати — каза той, като я следваше по петите.
Едуина кимна.
— Разбира се.
— Кога искаш да кажа на Кори? Тоест колко време след това?
Едуина отвъртя кранчето и зачака индикаторът на бойлера да светне, за да измие чашите.
— Когато й съобщаваш за парите — каза тя, — тогава ще се наложи да й кажеш и за другото.
Тед се приближи до задната врата и се облегна на нея, за да може да вижда лицето на Едуина.
— Да не би да има нещо, което не си ми казала? — попита предпазливо той.
Тя го погледна изненадано.
— Каза ли ти докторът? Каза ли кога?
Едуина поклати глава.
Тед въздъхна.
— Помислих си, че именно затова ме викаш.
— О, разбирам — засмя се мрачно Едуина. — Не. Не е това. Макар че, бог ми е свидетел, много ми се иска да беше. Толкова по-лесно щеше да бъде, ако можех да умра сега. Това щеше да освободи Кори. И тя най-сетне…
— Не! Никога не казвай това! Никога! Чуваш ли?
Едуина и Тед се извърнаха рязко. Кори стоеше на вратата.
— Кори! — ахна Едуина.
— Да не съм те чула повече да говориш така! — развилня се Кори. — Знаеш, че не мисля нещата, които снощи казах. Обичам те повече от всеки друг. Не можеш да умреш. Няма! Аз няма да ти позволя.
Тя прегърна яростно майка си. Тед стоеше отстрани и ги наблюдаваше. После, когато срещна погледа на Едуина, усети как в гърдите му се надига хлад. Беше твърде късно. Едуина щеше да умре, по очите й личеше.


— Не, няма да се самоубие — каза той на Хати по-късно. — Поне така, както си го помисли. Но сама си налага да умре, любов моя, и това няма да й отнеме много време. Съвсем няма да е много.


Трета глава

До месец времето напълно се промени. Все още беше началото на март, но слънцето грееше толкова силно, че напомняше на подранило лято. Сутринта, докато прекосяваше площада, Кори се заслуша в песента на птиците и усети, както винаги в началото на пролетта, смесица от тъга и щастие при мисълта за отлетялото време. Точно тогава забиха камбаните на църквата и никой от тези, които попита, не знаеше защо, тъй като същия ден нямаше венчавка. Беше забелязала, че само старите дами са с палта, а Пол Смит, синът на местния строителен предприемач, е свалил гюрука на купения си на старо голф. Сега, доста по-късно предобед, оркестърът на Армията на спасението свиреше до паметника на загиналите във войната, а Фред Пинкър беше извадил две маси и столове пред своето кафене бакалница. Пола беше при Кори в магазина. Двете отпиваха от кафето, което Пола беше донесла от Фред, и четяха вестника, разтворен на тезгяха между тях. В момента бяха погълнати от статията за серийния убиец на проститутки в Лондон. Убиецът бе взел четвърта жертва и макар да липсваха подробности какво точно е правил с тях, въображенията на двете момичета с лекота попълваха празнините.
— И ти искаш да живееш в Лондон? — потрепери Пола.
— В Лондон се случват не само такива неща — отвърна дръзко Кори. — Колкото и отчаяно да ми се иска да стана жена с кариера, не точно проституция имах предвид.
— Проблемът е, че не знаеш какво имаш предвид — й каза Пола.
— Знам — рече Кори и обърна страницата, когато Пола вдигна бебето и го сложи на гърдата си.
— Нямам нищо против да работя в кинобизнеса — каза след малко Кори.
Пола се сащиса.
— Искаш да кажеш, като актриса?
— И какво, да свърша като нея? — Кори потрепери. — Не, благодаря.
— Като кого?
— Анджелик Уорн.
— Да не би пак да пишат за нея? — попита Пола и се наведе към вестника.
Историята за самоубийството на Анджелик Уорн вече беше на две седмици, но продължаваше да привлича вниманието на обществото от двете страни на Атлантика, предизвиквайки изобилие от слухове и спекулации почти колкото самоубийството на Монро. В същия вестник имаше и снимки на сенаторите, които беше «познавала», а над снимката на Кристъс Бенати се мъдреше заглавието «Дали е скочила, или е била бутната?».
— Готова съм всеки ден да ми мръзне задникът на задната седалка на някоя кола заради него — въздъхна с копнеж Кори.
— Стига да не те бутне после от прозореца — забеляза Пола.
— Не мислиш, че наистина я е бутнал, нали?
Пола сви рамене.
— Кой знае? — После трепна от болка, когато Бет я ухапа по гърдата. — Значи си решила да работиш в кинобизнеса, така ли?
— Защо не?
— Какво, чак в Америка?
Кори помисли минута и навири нос.
— Не в Америка, не. Там е пълно с психопати и смахнати.
— А какво ще кажеш за Лондон? — прекъсна я Пола, като се смееше. — Току-що прочете какво става там.
— Вярно е. Но в Америка има и от онези ужасни жени. Знаеш, че с техните холивудски крака и силиконови цици не мога да се състезавам. А и от всичко, което съм чела, ми стана ясно, че притежават толкова умения да бъдат истински хора, колкото и Кевин Формън в любовната игра. Така че, не, нямам желание да ходя в Америка. Лондон ме устройва напълно, мерси.
После отново насочи вниманието си към статията за Анджелик Уорн.
— Като говорим за Кевин — рече Пола и се опита да намести малко по-удобно Бет, — преди да дойда при теб, видях в Сейфуей Линда Фароу. Знаеш ли, че тя излиза с него?
Кори поклати глава. Отново се беше загледала в снимката на Бенати.
— Пожелавам й късмет, само това мога да кажа — промърмори тя.
— Каза ми, че другия месец щели да се сгодяват — подхвърли Пола и зачака някаква реакция от страна на Кори.
— Доста бързат, а? — отбеляза Кори, но все още, без да обръща особено внимание.
— Ами те май ходели отдавна, само че досега не са казвали на никого. Не искала Джери да научи, нали го знаеш какъв е. Помниш ли, че той би Кевин веднъж, когато бяхме на дискотека в залата на кметството? И то само защото гледал Линда. Както и да е, изглежда, че сега Джери си е намерил друга, някаква, с която се запознал в Бенидорн миналото лято.
— Почакай малко! — рече Кори, като най-сетне вдигна поглед. — Да не искаш да кажеш, че Кевин Формън вече е ходел с Линда Фароу, когато ние с него…
Пола кимна.
— Копеле! Мръсен, лъжлив измамник… Само като си спомня, че този отблъскващ, настръхнал, жалък мухльо с цялото си безочие ми каза да му се обадя, ако някога ми се прииска пак. Човек може да си помисли, че е супержребецът на века. Пфу! Направо ми се повръща от него! С ония дългурести крака и хлътнали гърди. И през цялото време е шибал Линда Фароу. Ще постоиш ли малко в магазина да ида да му пусна оная работа през месомелачката?
Пола се засмя, подаде й бебето и прибра гърдата си в сутиена.
— Съжалявам, но трябва да вървя — каза тя. — Събота е и «Ипсуич» играят на свой терен.
Кори се ухили, понеже твърде добре знаеше какво означават за Пола съботните следобеди и мачовете на свой терен на «Ипсуич». Докато баща й беше на мач, а майка й излизаше на пазар, Пола и Дейв оставаха сами в къщата.
Когато Пола си отиде, Кори прибра трите възголемички рокли, които госпожа Кънлиф беше оставила в пробната преди това, и отново ги окачи на закачалките им. След това погледна още веднъж снимката на Кристъс Бенати и промърмори на себе си:
— Бас държа, че наистина я е бутнал. Той е мъж. Всички мъже са копелета.
После затвори вестника, хвърли го в кошчето, влезе в офиса в задната част на магазинчето и продължи борбата с новия компютър, който беше купила преди няколко дни, за да води документацията. Подлудяваше я проклетникът, но какъв триумф бе само, когато най-сетне успя да го подчини.
— Ах, тези малки житейски радости — каза весело тя и се засмя на себе си.
След малко чу звънчето на вратата и се върна в магазина. Беше влязла една жена, която, ако се съдеше по външността и чакащия я отвън шофьор, можеше да бъде само от някоя от големите къщи в селото. Кори успя да прикрие изненадата си, но веднага се почувства зле облечена и ограничена в сравнение с елегантната, макар и два пъти по-възрастна от нея посетителка. За свое най-голямо отвращение се чу да заговаря с глас, който я караше да изглежда като пълна идиотка, и неспособна да се сдържи, започва да се отнася с клиентката като с кралска особа.
Жената каза, че е дошла, защото ципът на купената й от Лондон рокля, която искала да облече тази вечер за бала у Денби, се бил счупил. Можела ли Кори да го поправи?
— Разбира се — отвърна Кори, след като изигра отлично ролята на сирачето Ани, което се възхищава на роклята. — Е, всъщност майка ми може. Ако остане на мен, със сигурност ще забравя някъде забодена карфица, а последното нещо, което искаме, е да усетите мушване в дупето. — Тя погледна ужасено жената. Не можеше да повярва, че е изрекла тези думи. — Убождане по дупето — поправи се бързо.
Жената се засмя неловко и каза, че около шест вечерта шофьорът на семейство Денби ще дойде да вземе роклята. Кори я изпрати до вратата, отвори й, едва се въздържа да не се поклони и остана да гледа как шофьорът и помага да влезе в лимузината. Когато отпътуваха, едва се сдържа да не прихне, макар че й идеше да изстене от срам.
Половин час по-късно леличка Хати дойде да поседи в магазина, а Кори тръгна да се прибира за обяд, като взе и роклята. Когато пристигна у дома, доктор Сандс тъкмо си отиваше.
— Как е тя? — попита Кори.
Докторът се усмихна и я потупа по ръката.
— Мисля, че днес е малко по-добре.
Кори си помисли, че просто се опитва да бъде любезен, но след като мина през кухнята да провери каква е тази приятна миризма, която идва от печката, тя излезе навън и намери майка си в градината да подрязва розовите храсти. Веднага се виждаше, че бузите на Едуина са по-румени дори от нейните, и понеже Едуина не я беше чула да идва, я погледа с любопитство няколко секунди. Да, несъмнено изглеждаше по-добре, а усмивката й подейства заразително и на Кори.
— Изглеждаш чудесно — й каза тя.
Едуина вдигна изненадано поглед.
— Благодаря — отговори й.
— Е, и какво се е случило?
— Да се е случило ли? Не, нищо не се е случило. Освен че грее слънце, а аз обичам дъщеря си повече отвсякога.
Кори направи гримаса.
— Господи, колко сантиментална ставаш понякога. Но трябва да ти кажа, облекчена съм, че това е всичко. Докато те гледах, в един момент си помислих, че май сте се позабавлявали в спалнята с доктор Сандс.
Едуина се засмя. Днес наистина изглеждаше щастлива.
Кори й подаде торбата с роклята и влезе да сложи чайника на котлона. Когато отново се показа, Едуина беше оставила градинарските си ръкавици върху масичката, държеше роклята и я гледаше възхитено.
— Тази не е от нашите — каза тя.
Кори обясни чия е, а после, докато се готвеше да влезе в къщата, за да направи чая, прибави:
— Иска я за някакъв бал, който щял да се проведе довечера у семейство Денби. Шофьорът ще дойде да я вземе, представи си. — И тъй като майка й беше застанала съвсем близо до задната врата, Кори продължи да бъбри, докато правеше чая. — Само да ме беше чула как разговарях с тази жена в магазина — рече тя. — Господи, беше отвратително! Първо започнах да раболепнича като Юрая Хийп, а после няма да се сетиш какво казах… — Тя разправи, смеейки се, на майка си за гафа, а после, когато чаят стана готов, го изнесе в градината. Ала в момента, в който зърна лицето на майка си, смехът замря на устните й.
Изтича до нея и я попита какво има. Едуина отговори, че нищо й няма, но Кори продължи да настоява:
— Изведнъж много пребледня.
Едуина я погледна в очите и за момент сякаш понечи да й каже нещо, но после поклати глава и отново насочи вниманието си към роклята.
— Боли ли те, мамо? — попита Кори.
— Сега не, миличко. Премина ми. Хайде, доразкажи ми за дамата в магазина…
В шест часа шофьорът се върна за роклята и Кори, която го чакаше нетърпеливо на вратата, му я подаде и веднага заключи магазина. Прекоси почти тичешком площада, като се мъчеше да заглуши ужасното предчувствие, което заплашваше всеки момент да се превърне в паника. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше чула, че понякога болните от рак изглеждат по-добре в дните, преди да умрат.
Една седмица по-късно Едуина беше в леглото си. Кори и Пола бяха прекарали вечерта в стаята й, но Едуина се почувства изморена и Пола трябваше да си тръгне доста рано. Около десет Кори влезе да пожелае на майка си лека нощ.
Едуина й протегна ръка и дъщеря й я пое.
— Искаш ли да ти почета? — попита Кори.
— Ммм, да. Защо не? — рече Едуина. — Но в случай че заспя, още отсега ти казвам лека нощ, миличко. И Бог да те благослови.
Кори започна да чете, но Едуина заспа твърде скоро. И в ранните часове на сутринта, докато Кори още седеше до леглото й, тя издъхна.


Четвърта глава

Една седмица след погребението на Едуина Тед Брейтуейт помоли Кори да дойде при него. Кори очакваше това и дори беше изненадана, че е чакал толкова дълго. Що се отнася до нея, тя можеше да чака много повече.
След смъртта на Едуина се справяше с всеки ден поотделно. Винаги мислеше само за това, което правеше в момента; не си позволяваше да плаче повече от няколко минути непрекъснато; не се оставяше да бъде погълната от вакуума на всеобхватното вцепенение, което постоянно я дебнеше. Правеше чай за сякаш безкрайния поток от посетители, утешаваше Пола и леличка Хати, понеже знаеше, че нейната затвореност ги натъжава не по-малко от смъртта на Едуина, и слушаше търпеливо, мълчаливо утешителните думи на преподобния Фокс.
Всъщност, макар отдавна да знаеше, че майка й ще умре, сега, когато това най-сетне се случи, тя се чувстваше толкова опустошена, парализирана и сломена от скръб, че не смееше дори да се замисли колко е дълбока загубата й от страх да не се удави в нея.
Все пак никога не отказваше да говори за Едуина, но само с Пола и леличка Хати. Споделяше с тях спомените си и често се смееше, като се сещаше за някоя характерна за майка й дреболия. Разгледа внимателно старите снимки и раздаде много от тях на онези, които обичаха Едуина, но запази най-скъпите за себе си. Нощем лежеше сама и се питаше дали сега майка й е щастлива. Чудеше се и дали Едуина я вижда, дали може да я чуе. Искаше й се да мисли, че е така.
Дрехите на Едуина бяха вече опаковани и скоро щяха да бъдат отнесени в благотворителния магазин; шкафчето й за лекарства беше изпразнено, омразните перуки и подплънки за сутиени — изхвърлени. Кори не отказваше да признае, че Едуина я няма, но изглеждаше прекалено сдържана и се владееше толкова добре, че Хати и Пола се безпокояха.
Но сега предстоеше може би най-трудното изпитание в живота й. Знаеше, че чичо Тед я е повикал, за да й прочете завещанието на Едуина. В съзнанието на Кори то, а не погребението, бе последният контакт с майка й. След това нямаше да има нищо друго. Едуина щеше да си отиде завинаги. И понеже познаваше твърде добре майка си, Кори усещаше, че сигурно й е оставила в завещанието си някакво необичайно съобщение, и не знаеше как щеше да го понесе. Още отсега, докато си обличаше палтото, за да прекоси площада, усещаше как в очите й напират сълзи на отчаяние и самота.
Чичо Тед, който я чакаше на вратата, я издърпа от дъжда и я прегърна топло. Кори остана в обятията му за момент, целуна го по бузата, подаде чадъра си на леличка Хати и тръгна след тях към библиотеката на чичо Тед. Докато момичето се настаняваше на коравия стол пред бюрото му, Тед погледна жена си. Лицето й бе тъжно, също като неговото. Тя знаеше колко труден за съпруга й и още по-тежък за Кори ще бъде този разговор. Нито Тед, нито Хариет имаха представа как ще реагира Кори на онова, което й предстоеше да научи, но и двамата се страхуваха. Хариет видя безжизнения поглед и невинните й, зачервени от вятъра страни и усети такава жал, че едва не скочи да я прегърне.
Чичо Тед извади часовника от джобчето на жилетката си, погледна го нервно и се настани на големия кожен стол зад бюрото. Кори го чакаше мълчаливо да започне, без да сваля очи от лицето му, но в изражението й вече започваше да се появява недоумение. Не беше обичайно чичо Тед да не може да намери думи, а сега очевидно доста се затрудняваше. Той се усмихна неловко, а после отклони очи към оловните стъкла на прозорците и се загледа в мократа от дъжда градина.
Кори се наведе напред и сложи ръце върху неговите.
— Винаги можем да го отложим за друг път — усмихна се тя. — Искам да кажа, предполагам, че мама е оставила всичко на мен, така че всъщност няма нужда…
Тед я погледна и гласът й увисна в топлия въздух. Кори наклони въпросително глава и каза с неуверени шеговити искрици в лешниковите си очи:
— Предполагам, че нямам дългове.
Най-сетне Тед се засмя.
— Не. Не, скъпа моя, определено нямаш дългове.
— Това поне е облекчение.
— Но мисля, че трябва да се подготвиш за малка… изненада.
Шеговитите искрици тутакси изчезнаха.
— Каква изненада?
Тед отвори папката на бюрото си и се втренчи в нея.
— Чичо Тед?
Той вдигна поглед, усмихна й се, а после отново стана сериозен и каза, свеждайки очи:
— Е, скъпа моя, освен магазина и къщата, майка ти ти е оставила и около четвърт милион лири.
Тед вдигна очи и видя точно онова изражение, което очакваше — на изумление и недоумение.
Секунда-две Кори само примигваше. След това се засмя:
— Но магазинчето за дрехи не би могло да прави толкова пари. И не правеше. Сигурна съм, нали аз водя счетоводството.
— Права си — каза й Тед. — Не е правело. Тези пари, с изключение на двадесет хиляди лири, са от баща ти.
— От баща ми? Искаш да кажеш… Но мама никога не ми е споменавала за това. Чичо Тед, сигурен ли си, че си разбрал правилно? Тоест, ако татко след смъртта си е оставил всичките тези пари на мама, тя щеше да ми каже.
Тед поклати глава.
— Не, нямаше да ти каже. Не ти каза. Мисля, че е искала много пъти, но… ами… Кори, истината е, че баща ти не е оставил парите, когато е умрял. Разбираш ли, той не е мъртъв.
Кори отново се вторачи в него. Жестоко прехапаните й устни потреперваха потресено. След това, за негова изненада, започна да се отдръпва назад, сякаш той си правеше с нея някаква жестока и нелепа шега.
— Както вече ти казах — започна Тед, — мисля, че майка ти много е искала да ти каже истината, но…
— За какво говориш? Истината е, че той е мъртъв. Загинал е, когато съм… — Отново млъкна, когато видя, че той поклати глава.
— Баща ти си е съвсем жив, Кори. Нямаш представа колко съжалявам, че трябваше да научиш по този начин…
— Не! Спри, спри! — извика Кори. — Нещо бъркаш. Майка ми щеше да ми каже, ако беше жив. Сигурна съм. Искам да кажа, защо би го скрила от мен?
— Имаше си причини, Кори. Не мисля, че се е гордяла с тях, но е взела това решение още преди да се родиш.
— Не, не вярвам! Не би го скрила… Ние си казвахме всичко!
Тед само я погледна съчувствено с кръглите си сини очи. Кори се извърна, като клатеше механично глава. Неочаквано я вдигна. В очите й се четяха обида и безкраен гняв.
— Значи ме е лъгала! Значи нито една от историите, които ми е разправяла, не е истинска?
Тед пое дълбоко дъх, свали си очилата и прокара длан по брадичката си.
— Истински са — каза той, — поне отчасти, но…
— Защо на теб е казала, а на мен не? — извика Кори. — Просто не мога да повярвам…
— Не ми е казвала, скъпа моя. Поне отначало. Знам всичко от баща ти.
— Искаш да кажеш, че го познаваш?
— Да. Бях негов адвокат… или по-точно адвокат на баща му. Само за провинцията, разбира се, с делата им в Лондон се занимаваше друг, но въпросът с Едуина бе мое задължение.
— Въпросът с Едуина! О, боже, направо не мога да повярвам! Да не се опитваш да ми кажеш, че той я е изоставил, че й е платил да му се махне от главата? Да не искаш да ми кажеш, че го е обичала през всичките тези години, а той… — Кори не успя да продължи. Очите й зашариха из стаята, като че ли търсеха да открият някакъв смисъл. Внезапно се почувства зашеметена, сякаш в безтегловност. Струваше й се, че се носи из заплетените, застрашителни разклонения на някакъв сън, на някакъв кошмар.
Тед я изчака отново да го погледне. Кори се мъчеше да се овладее, да започне отново да вижда и да чува нормално, но пред нея бе само образът на майка й и чуваше само нейните думи. Тя стана, заобиколи стола и отиде да притисне чело в успокояващо хладния прозорец. Загледа се в това село, което познаваше откак се помни и което сега й изглеждаше непоносимо чуждо.
— Каза ли нещо? — попита тя, смътно долавяйки, че Тед й говори.
— Казах, че имам желание да ти кажа какво всъщност се е случило. Но може би трябва да изчакаме…
Кори поклати глава. Очите й бяха приковани в гъстите сиви облаци, надвиснали грозно над селото.
— Не, не искам да чакам — каза безизразно тя. — Кажи ми.
Тед стана и отиде до вратата.
— Хати! — извика той. — Донеси ни чай.
Няколко минути по-късно, когато жена му влезе с подноса, Кори отново седеше на стола. Тя вдигна поглед към разтревоженото лице на леличка Хати.
— Ти знаеше ли? — попита я тихо.
Хати преглътна с мъка и кимна и Кори отново усети онази странна безтегловност.
— И така — каза тя, когато Хати затвори вратата зад гърба си.
— И така — повтори Тед.
Той и подаде чаша чай, взе своята и седна. Секунда-две я гледа с обич, възхищавайки се от вътрешната сила, която светеше в очите й. Последните няколко години не бяха леки за нея, но от две седмици насам сигурно преживяваше същински ад. И ето че сега му се налагаше да притури още към нещастието й, а тя седеше, вече напълно овладяна, с вдигната брадичка, и само леките сенки под очите й издаваха на какво напрежение е подложена. Щеше му се да не беше чак толкова храбра, да даде воля на чувствата си, да си позволи облекчението, от което толкова се нуждаеше. «Но това ще стане по-нататък», каза си той, просто се надяваше това да се случи колкото може по-скоро.
Тед отпи от чая си и отново постави чашата в чинийката.
— Зная за историята, която Едуина ти е разказвала — каза той на един дъх, — и е вярно, че е работила в един магазин за дрехи в Брайтън, когато е срещнала Филип, твоя баща. Също така е вярно, че са се влюбили от пръв поглед. Според думите на баща ти Едуина не приличала на никое от момичетата, които познавал. В нея нямало маниерничене, нямало лукавство, само невинност и, както знаеш, голяма хубост. Тя му имала доверие и го обичала и в пристъп на младежки романтизъм Филип решил, че трябва да се ожени за нея, преди да я лиши от девствеността й. Така и направил.
Не казали на никого, преди да свърши меденият им месец. Именно тогава започнали неприятностите. Когато я завел у тях.
Майката и бащата на Филип побеснели, Филип току-що бил завършил университета и те имали големи планове за бъдещето му, което включвало блестящ брак с Октавия Фарингтън, дъщерята на един близък приятел на семейството.
Изглежда, че Сирина, майката на Филип, още от самото начало е проявила извънредна жестокост към Едуина и доколкото аз познавам Сирина, не ми е трудно да го повярвам. Отнасяла се към майка ти като към същество, лишено от нормална човешка чувствителност. Освен това застанала зад Харолд, твоя дядо, когато заплашил Филип, че ще го лиши от наследство, ако веднага не сложи край на брака си. Единственият човек, който проявявал някаква добронамереност към Едуина, била Корнилия, бабата на Филип. Майка ти те е кръстила на нея — усмихна се той.
Кори не каза нищо.
— Сирина незабавно се заела да убеждава Филип, че Едуина е неспособна да подпомогне напредъка му в кариерата и в обществото — продължи Тед — и ще му е в тежест, ако не и по-лошо. Самият Филип бил объркан и, не трябва да забравяме това, твърде млад. Мисля, че в началото се е опитвал да защитава Едуина, но Сирина бе костелив орех, а и — не може да й се отрече — доста умна жена. Нужни са й били само няколко седмици, за да му докаже колко е неспособна неговата съпруга да се адаптира в техния свят. Разбира се, може би Едуина е щяла да се справи, ако й бяха дали шанс, но Сирина се погрижила това никога да не стане. Общо взето щяло да бъде по-добре, настоявала тя, Филип да оставя Едуина у дома, вместо да я представя в елитния си кръг от приятели. Било за доброто на самата Едуина, понеже толкова очебийно се притеснявала от хората, които я превъзхождали, че щяла да постави в неудобно положение не само себе си, но и него самия. За да запази мира с майка си, Филип приел да й се подчинява безпрекословно. Дали Едуина се е съпротивлявала — не знам. Знам само, че накрая никой не можел да се опълчи срещу Сирина и Едуина решила да си отиде. Все още обичала Филип, въпреки слабостта му, но знаела, че не е щастлив. И разбира се, тя също. Когато Корнилия научила, че Едуина има намерение да си отиде, й предложила да се намеси, но Едуина не й позволила. Не искала заради нея да започват семейни вражди. Така че малко преди смъртта си Корнилия ме извика и ме помоли да се заема с тези неща. Харолд и Филип дойдоха при мен и се споразумяхме на Едуина да бъде прехвърлена една значителна сума, която двамата с нея инвестирахме през годините, за да започне сама съвсем отначало. Скоро след това последва разводът. Едуина реши да се установи в Амбърсайд, понеже семейство Денби — семейството на баща ти — имат имение наблизо.
Тед млъкна, когато очите на Кори потъмняха и в тях проблесна нещо. Почака я да проговори, но тя остана мълчалива.
— Едуина вярваше — продължи той, — че в Амбърсайд винаги ще се чувства близо до Филип, макар да знаеше, че вероятно никога повече няма да го види. И не мисля, че го е виждала оттогава. Освен веднъж. Година след като ти се роди. Беше в деня, в който Филип се ожени за Октавия Фарингтън. Венчаха се тук, в «Сейнт Мери», и Едуина, както и всички останали от селото, отиде да гледа. Взе те със себе си, в количката, и застана в края на тълпата, а когато булката и младоженецът излязоха от църквата, се обърна и си отиде. Не искаше той да я вижда. А мисля, че не искаше да види и теб. Дали Филип е знаел, че Едуина живее тук, в Амбърсайд, не мога да потвърдя със сигурност, по-скоро се съмнявам в това. Той никога не ме попита какво е станало с нея, а и тя не ме е молила да му кажа. Всичко, което знам и което е известно и на самата теб, е, че майка ти така и не престана да го обича. — Искаше му се да добави, че е истинска трагедия, задето Едуина е пропиляла любовта си по човек като Филип Денби, който по негово мнение никога не я бе заслужавал. Но вместо това само си пое дълбоко дъх, издиша бавно и рече: — Съжалявам, че трябваше аз да ти го кажа, Кори, но така пожела Едуина.
Последва дълго мълчание. Кори вече не усещаше странната безтегловност, но се чувстваше предадена и я болеше; в гърдите й се надигна гняв, че родителите й са били толкова слаби, и омраза към Сирина, бабата, която никога не бе познавала.
Накрая, когато се обади, гласът й прозвуча дрезгаво:
— Баща ми знае ли… Знае ли, че съществувам?
Тед поклати глава.
— Разбирам. — Кори вдигна ръка към устата си и започна да си гризе ноктите — нещо, което не бе правила от дете. Но после се опомни, дръпна рязко ръка и отново погледна Тед. — Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Не, мисля, че това е всичко.
Кори кимна.
— Баба ми и дядо ми, жив ли е още някой от тях?
— Не.
— Знаеш ли къде е баща ми сега?
— Да.
— Поддържаш ли връзка с него?
— В известен смисъл — да.
Лицето на Кори остана абсолютно безизразно.
— Разбирам. Е, изглежда, имам да помисля за доста неща, така че, ако не възразяваш, ще си тръгвам.
— С леличка Хати се надявахме да останеш за вечеря.
— Не. Предпочитам да остана сама, ако нямаш нищо против.
— Кори — каза меко Тед, докато й помагаше да си облече палтото, — зная, че си ядосана, но, моля те, не съди твърде сурово майка си. Не й е било леко.
— Да, предполагам, че не е — отговори сковано Кори. — Ще ти се обадя утре — и изтича навън в гаснещия следобед.


— Как е могла да ме заблуди, че всичко е било просто прекрасно, след като се е отнесъл така с нея? — вилнееше по-късно тя пред Пола. — Как може да е бил толкова слаб, толкова безгръбначен, че да я остави да си отиде така лесно? Чичо Тед каза, че в началото са били влюбени, защо тогава не я е защитил? Господи, мразя го! Толкова го мразя, че ми се иска да го убия. И собствената ми майка! Как се е оставила да пропилее живота си по този начин — и то за човек като него!
— О, стига! — рече Пола. — Съдиш двама души, които дори не познаваш.
— Тя ми е майка!
— Да. Но тогава е била младо момиче. Млада булка. Тази личност ти не познаваш. Не знаеш какво й е било, колко страдания е трябвало да изтърпи от майка му.
— Но защо живя с тази лъжа? Защо никога не ми каза истината?
— Вероятно защото не е искала да те нарани.
— Но аз имах право да познавам баща си. Той е имал право да ме познава. Тя ни е лишила от това.
— Откъде знаеш? Може и да му е казала. Може да не го е било грижа. — Пола изстена вътрешно, когато усети колко са нетактични думите й. — Но сега не те лишава от това, нали? Ако не искаше да знаеш за него, никога нямаше да помоли Тед…
— Ами годините, през които растях? Дори и да не ме е искал, пак е трябвало да ми каже.
— Кори, ти какво би направила на нейно място? Имам предвид, ако е казала на баща ти, но него не го е било грижа? Едуина е знаела, че въпреки всичко ще пожелаеш да се срещнеш с него, и дори за миг не мога да си представя, че би позволила да се сблъскаш с неговото безразличие. Или още по-лошо. Ами ако се окажеше, че те иска? Тя никога нямаше да успее да се пребори със семейството му. Щеше да те загуби, а имаше само теб.
— Никога нямаше да я напусна! — извика Кори и ритна решетката на камината. — Тя е трябвало да знае това. Ох, защо сега не е тук, по дяволите!
Пола поседя мълчаливо минута-две, като усещаше, понеже обичаше Кори, част от изписаната на лицето й болка.
— Зная, че не това ти се иска да чуваш сега — каза накрая тя, — но баща ти едва ли е чак толкова лош. Искам да кажа, че ако беше, Едуина нямаше да го обича толкова много и толкова дълго.
— Аз пък искам да го мразя, благодаря! — озъби се Кори. После си погледна часовника. — Не е ли време да нахраниш Бет?
Пола въздъхна примирено и стана.
— Защо не дойдеш на вечеря?
— Не. Не, благодаря — рече кратко Кори.
— Значи смяташ да си седиш самичка и да се самоизмъчваш?
— Да.
Пола я погледна тъжно, но знаеше, че няма никакъв смисъл да я разубеждава.
— Е, знаеш къде съм — каза тя, докато излизаха в коридора, — само трябва да вдигнеш телефона. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.
— Не, не го знам! Вече не знам на кого мога да имам доверие. Искам да кажа, щом собствената ми майка можа да постъпи така с мен… — Гласът й се скъса, но тя бързо се окопити и отвори входната врата. — Да, знам, че винаги ще бъдеш до мен. Благодаря.
Кори застана на вратата и се загледа в отдалечаващата се фигура. Чувстваше се празна и вцепенена. Ала когато вятърът развя тъй познатите й руси къдрици, изведнъж й се прииска да повика Пола обратно. Отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук.
Затвори вратата, седна на най-долното стъпало и положи глава върху скръстените си ръце. В къщата бе настъпила неподвижна, тежка тишина. Дълго седя напрегната, като едва смееше да диша, задушавайки се от всепоглъщащата празнота. Чувствата й се надигаха така диво, така неудържимо, че не смееше да помръдне. Трябваше да се държи, не биваше да се отпуска. Ако го направеше, това щеше да означава, че признава, че най-сетне се е предала… Но нищо, всичко беше наред… Можеше да понесе това, гневът щеше да я подкрепя. Кори вдигна бавно глава. С ъгълчето на окото си мярна познат цвят. Тя се обърна и видя ръкава на майчиното си палто, метнато под нейното в долния край на парапета. Без да се замисли, протегна ръка и го докосна, а след това се примъкна по-близо и скри лице в него. Усещаше миризмата на майка си, сякаш Едуина стоеше тук, до нея.
Внезапно усети как сърцето й набъбва от болка и как болката се заизкачва към гърлото й. Кори извика, тялото й се разтърси от ридания и тя се вкопчи отчаяно в ръкава, сякаш той бе ръката на Едуина.
— О, мамо — изхълца, — защо не ми каза? Нямаше нужда чак толкова да ме пазиш. О, мамо, мамо, какво ще правя без теб? Сега си съвсем сама. Не мога да понеса мисълта, че си съвсем самичка в тъмното. Върни се при мен, моля те!


Една седмица по-късно Кори отново седеше в библиотеката на чичо Тед. Косата й бе прибрана в стегната конска опашка, а луничките по носа изпъкваха ясно на фона на все още бледото й лице. Беше спокойна, но спокойствието й вече не изглеждаше така заплашително. Докато слушаше какво е намислила, Тед за пореден път се изненада от тази нейна вътрешна сила, която не беше наследила нито от баща си, нито от майка си. Каза му, че възнамерява да се премести в Лондон, както си е мечтала някога. Пола и Дейв щели да вземат къщата й под наем, а дали не би искала леличка Хати да поеме магазина? Тук и двамата се усмихнаха, понеже знаеха, че Хати ще подскочи от радост, когато чуе това предложение.
Тед остави ума си да поблуждае. Вече виждаше у новата, макар и крехка Корина самоувереност, с която тя се опитваше да се опълчи срещу съдбата, и това го тревожеше. Много млади хора все още вярваха, че Лондон е градът на златните възможности, но това време отдавна беше отминало — ако изобщо някога бе съществувало. Сега конкуренцията там бе толкова безскрупулна, че плашеше дори и него. Не че не вярваше в способностите й да оцелява, просто се страхуваше какво ще й струва това на Кори. За разлика от нея, мъжете в селото, а сигурно и жените, твърде добре забелязваха достойнствата на нейната външност. Тя се смяташе за прекалено висока, прекалено едра и толкова грозна, че да ти се доплаче. Вярно, не беше красавица, но тялото й бе дар от бога. Закръглено и здраво, то излъчваше чувственост, каквато рядко бе виждал у други жени. В какви ли неприятности щеше да я забърка това? Толкова мъже биха се изкушили от невинността на младата девойка — за тях момиче като Кори щеше да бъде просто манна небесна. «Но тя има пари — утеши се сам Тед, — а и разполага с моята помощ, за да започне. Наследила е нещичко от баба си», мислеше си радостно той. Точно в този момент Кори каза нещо, което го върна рязко в реалността. Беше го очаквал, разбира се, но не толкова скоро.
— Сигурна ли си? — попита я. — Хубаво ли го обмисли?
— Да, така ми се струва — отвърна Кори. — А и какво толкова да му мисля? Имам баща. Естествено, че бих искала да се запозная с него. Доколкото разбрах, живее в Лондон, нали?
Тед кимна.
— Естествено не искам да ходя у тях. След като е женен повторно, това сигурно би предизвикало куп проблеми. Не мога да кажа, че изпитвам някакви топли чувства към него, не и след като съм наясно как се е отнесъл към майка ми. Но съм готова да му дам шанс. Да се надяваме, че и той е готов на същото. — После, когато Тед не каза нищо, продължи: — Пола ме обвиняваше, че осъждам и него, и мама. Права е. Поне доскоро беше така. Сега всичко, което искам, е да се срещна с Филип Денби; заради самата себе си. И така, можеш ли да уредиш това, чичо Тед?
Тед сви замислено устни и се залюля на стола си.
— Да, мога да го уредя — отговори той. — Ако си абсолютно сигурна, че искаш точно това.
— Сигурна съм. Все пак бих предпочела да не знае коя съм. Поне в началото. Предполагам, че това ще усложни задачата ти, нали?
— Малко. Но не е невъзможно. Ще си помисля как да го направя.
— Аз вече измислих — рече Кори, облегна се назад и кръстоса крак върху крак.
В очите на Тед проблеснаха весели искрици.
— И какво искаш да направя? — попита той.
За момент избликът на напористост у Кори сякаш поспадна, но насърчена от обичта в погледа на Тед, тя каза:
— Когато отида в Лондон, ще трябва да си намеря работа, нали? Така че би могъл да помолиш баща ми да помогне. Нямам предвид той самият да ме назначи, а по-скоро да ме свърже с някой подходящ човек. Зная, че нямам кой знае какви умения, освен да въртя магазин, но съм готова да почна от нулата и да се издигна с труд.
Тед се ухили.
— Докъде? До президентски пост?
Кори също се ухили.
— Не го изключвай като възможност.
— И от коя точно област се интересуваш?
Кори го изгледа срамежливо и избута с език бузата си навън.
— От медиите — отговори той вместо нея. — Добре де, знам, че искам луната, звездите и цялата галактика…
— Така е. Особено в днешно време. Толкова малко работни места и толкова много кандидати. Доста по-квалифицирани от теб. Все пак бих могъл да уредя нещо. По-точно баща ти би могъл. Той е банкер, а банкерите познават много хора. А и вероятно ще прояви още по-силно желание да помогне, ако узнае, че си негова дъщеря.
— Наистина възнамерявам да му кажа, но бих искала първо да се запозная с него. Да видя що за човек е.
— Добре. Само ми кажи, когато се приготвиш за тръгване. Помислила ли си за жилище?
— Известно време ще поживея под наем, докато си купя. С четвърт милион лири бих могла да си позволя нещо прилично дори в Лондон, нали?
— О, безспорно. Но какво ще кажеш за идеята да си потърсиш съквартирантка?
— Пола вече ми го предложи, но не съм убедена, че искам да живея с някой друг. Ще си помисля.
— Помисли. Лондон е опасен град. Не мога да бъда спокоен, ако знам, че си сама. А Хати още по-малко.
Кори завъртя очи.
— Виж какво, не искам да се притеснявате за мен. Ще ви се обаждам редовно, ще бъдете в течение на всичко, което ми се случва. А и знаеш, че винаги можете да ми дойдете на гости.
— Всъщност очаквахме, че ще искаш да си починеш — рече Тед.
— Да се презаредиш, преди да тръгнеш да си търсиш късмета.
— Вече съм го намерила — засмя се Кори. — А и ми се иска да се захващам за работа.


Кори прекара следващите две седмици в терзания. Сега, когато бе взела решение да замине, Амбърсайд изведнъж така й домиля, че не виждаше как ще се откъсне от него. Тук се чувстваше спокойна и в безопасност; познаваше всички и всички я познаваха. Осъзна, че едно е да имаш амбициите да излезеш навън, в големия свят, а съвсем друго е да ги осъществиш. А денят на заминаването приближаваше и това започваше да я изнервя до такава степен, че ако не беше обещала на Пола къщата, може би щеше да се откаже. От друга страна, мисълта да остане тук завинаги й се струваше непоносима.
Макар Кори да не даваше израз на чувствата си, Пола усещаше тази вътрешна борба и в последния момент реши да замине с нея за Лондон и да остане няколко дни, за да я подкрепя морално. Разбира се, трябваше да вземе и бебето, но тъй като Тед беше уредил Кори да отседне в апартамента на фирмата му в Риджънтс Парк, Дейв настоя, че няма нищо против, и дори им предложи да ги закара.
Впечатленията от първите няколко дни в Лондон се оказаха доста смущаващи. Дейв остана само за съботната нощ, но чак докато си легна, не спря да се диви на луксозния апартамент със зелени плюшени килими, изискана кожена мебел и цели две бани. Кори и Пола бяха по-впечатлени от гледката към Риджънтс Парк и не по-малко от съдомиялната машина, която нито едната от двете не успя да задейства.
Сега Дейв го нямаше и оставени на самотек, нито Кори, нито Пола знаеха какво да правят и къде да отидат.
Решиха първо да изучат метрото. Макар Кори да беше идвала в Лондон и преди, като ученичка, скоро разбра, че това не е същият град, който бе живял в паметта й през всичките тези години. Какво ли се е случило, чудеше се тя, с онези ярки светлини? Къде е трепетът, вълнението, с което сякаш бе наелектризиран въздухът последния път, когато бяхме тук? И как, за бога, изобщо ще се запозная с някого, след като всички тези лица гледат така безизразно, така равнодушно и всички така ужасно са се забързали за някъде? Воят и писъците на полицейските сирени, на които пригласяше враждебният рев на автомобилни клаксони, създаваха една нестихваща тревожна какофония; гъмжащите от хора улици, наблъсканите една в друга мрачни сгради и бездушната сивота, в която тънеше градът, бяха не по-малко страшни от тлъстите заглавия за ужасяващи престъпления във вестниците.
Кори се мъчеше да не се обезсърчава и наистина се поободри, когато отидоха в Ковънт Гардън и побродиха сред странните, прекрасни сергии, отрупани с ръчно майсторени играчки, възглавнички с богати бродерии и екзотични бижута. Ходиха на концерт в Албърт Хол и през по-голямата част от времето се смяха на бебето, което седеше с разширени от почуда очи в кенгуруто и сякаш потропваше с краче в такт с музиката. Посетиха също Хайд Парк и Бъкингамския дворец, а в последната вечер от престоя на Пола отидоха на кино, където Бет проспа блажено филма на Бенати с участието на Анджелик Уорн.
— Странно, как всичко това ми се струваше недостижимо, когато живеех в Амбърсайд и само си мечтаех за него — каза Кори, когато излязоха на Кързън Стрийт. — А сега, когато се намирам тук, в самия център на събитията, ми се струва, че съм на светлинни години далеч. Правилно ли постъпвам? Или съм напълно откачила?
— И двете — засмя се Пола. — Но трябва да опиташ. А когато си намериш работа, е, тогава сигурно ще имаш повече приятели, отколкото можеш да понесеш. Но ако се почувстваш самотна, можеш винаги да си идваш у дома през почивните дни. С влака не е много път.
— Предполагам, че на вас двамата с Дейв не би ви хрумнало също да се преместите тук, нали? — попита мрачно Кори.
— Не е за мен да вися по каишите в метрото — сбърчи нос Пола.
— Искам да ти кажа, в случай че не си забелязала, аз съм точно толкова висока, колкото носът ми да се намести удобно в съседната подмишница. Някой път сигурно ще се задуша от нечия телесна миризма.
Кори се разсмя и я прегърна.
— Просто бъди благодарна, че не си джудже — каза тя. — О, колко ще ми липсваш! — Но не прибави колко я плаши мисълта, че Пола заминава на следващия ден.
— И ти ще ми липсваш — каза Пола и преглътна буцата в гърлото си. Никога не беше казвала това на Кори, но самата мисъл да живее без нея й се струваше непоносима. Дейв го знаеше и именно по тази причина й бе позволил да дойде в Лондон, но как, за бога, щеше да се сбогува? И още по-лошо, как щеше да остави Кори сама в този ужасен град?
На следващата сутрин, когато се събуди, Кори видя, че Пола говори с Дейв по телефона.
— Току-що го попитах дали мога да остана до края на седмицата — каза тя, когато свърши. — Докато се срещнеш с баща си. Той каза, че няма нищо против, но трябва да се върна за почивните дни.
— О, Пола! — възкликна Кори. — Това е страхотно. Мисълта за заминаването ти наистина ме хвърля в ужас.
— И аз така предполагах — засмя се Пола, взе препечената филийка, която Кори й беше намазала с масло, и седна до лъскавия бял плот на масичката за закуска. Прозорците зад нея бяха запотени и навън пръскаше ситен дъждец. Доскоро Пола смяташе, че в Амбърсайд вали много, но в Лондон, изглежда, дъждът не спираше никога.
— Кори — каза тя след малко, — знаеш ли, не си длъжна да останеш тук. Искам да кажа, никой няма да си помисли лошо за теб, ако си промениш решението.
Кори се обърна, затегна колана на халата си и пъхна ръце в джобовете му.
— Наистина е ужасно, нали? — каза тя. — Толкова мрачно, толкова потискащо.
— Заради рецесията е — рече Пола. — Освен това моментът не е особено подходящ за търсене на работа.
— И аз точно това си мислех. Знаеш ли, деветдесет процента от мен искат да се върна у дома с теб; по-точно деветдесет и пет. Но останалите никога няма да ми простят, ако дори не се опитам, след като така или инак вече съм тук. Все пак нямам намерение да полагам напразни усилия. Ще се обадя на чичо Тед да ми уреди среща с баща ми и после ще решавам.
— Искаш да кажеш, че ако баща ти не ти намери работа, ще се върнеш у дома?
— Вероятно — каза Кори и се разсмя при вида на облекчението, което се изписа по лицето на Пола. — От теб се очаква да ме подкрепяш, а не да се молиш баща ми да не направи нищо. — После направи гримаса. — Чудя се какъв ли човек ще се окаже.
— Смяташ ли да му кажеш коя си?
— Това до голяма степен зависи от него. Ще постъпя така, както ми подскаже инстинктът. — Кори придърпа един стол и седна. — Много мислих за мама през последните няколко дни — каза тя и подпря брадичка на дланите си. — Е, предполагам, че това не те изненадва кой знае колко, но си мислех за живота й; всъщност за живота въобще. Искам да кажа, всъщност всички се стремим към едно, и също, нали? Към някакъв хепиенд. Но има ли такова нещо? За нея поне нямаше, нали? Чудя се дали изобщо за някого има. Но предполагам, че трябва да продължаваме да вярваме, иначе всичко би загубило смисъл.
— Този мрачен град вече започва да ти се отразява зле — потръпна Пола.
— Не, ти само си помисли. Има ли такова нещо като щастлив край? Искам да кажа, в крайна сметка всички умираме, нали? Това ли е то хепиендът, който всички чакаме?
— О, Кори!
Кори се засмя.
— Е, кой знае. Смъртта може да е просто върховното изживяване. И ако е така, всъщност има ли значение какво правим през живота си?
— Накъде биеш?
— Опитвам се да погледна философски на предстоящата среща с баща си — човек, който е провалил поне един хепиенд със сигурност.
— Може би не трябва да се замисляш чак толкова. Не очаквай прекалено много, просто се надявай да не е малодушното мамино синче, какъвто е бил по времето на Едуина.
— Боже опази! — потръпна Кори. — Но ще видим.


Три дни по-късно Кори стоеше на Треднидъл Стрийт заедно с рехавия, но постоянен поток от коли и огромното напрежение между нея и внушителната викторианска фасада на търговската банка, на която баща й понастоящем бе директор. Под палтото си носеше нов зелен костюм от «Некст», бяла блуза и черни обувки с ниски токове. Косата й бе хлабаво завързана с черна кадифена панделка ниско на тила. Не беше сложила нито грим, нито бижута.
За пръв път, откакто беше пристигнала в Лондон, не валеше, макар че въздухът бе усоен, а в канавките се разливаха тъмни локви. Тя си погледна часовника. Беше рано, но реши, че трябва да влезе, преди куражът съвсем да я е напуснал.
Беше тръгнала с оптимизъм, напомняйки си, че дотук преместването й в Лондон е протекло съвсем гладко, главно благодарение на Тед, и може би съдбата се опитва да й покаже, че това е правилната стъпка.
— Ами виж само — говореше тя на Пола тази сутрин, — кой друг има толкова добра приятелка, която идва и му помага да се установи, чичо, който му урежда луксозен апартамент, и баща, който му намира работа?
«Само времето — каза си тя сега — придава такъв мрачен оттенък на нещата, както и това, че с всеки изминал ден мама ми липсва все повече.»
Чичо Тед не й бе казал нищо за разговора си с Филип, така че, докато се изкачваше до четвъртия етаж с асансьор, който днес можеше да се види само във филмите от четиридесетте, Кори изобщо не можеше да си представи, че е такъв невероятен късмет не само да се срещне с баща си толкова скоро, но и изобщо да се срещне с него. Обикновено на човек от ранга на Филип и през ум нямаше да му мине да пропилее петнадесет минути от скъпоценното си време за някакво момиче с уплашени очи, което, подобно на хиляди други, е решило да си опита късмета в Лондон. Всъщност, когато Тед му се обади, Филип Денби отказа, заявявайки, че е твърде зает. Тед обаче настоя, така че Филип му предложи да я прехвърли на един от служителите на своя отдел «Личен състав». Но Тед не го остави да се измъкне — каза му, че двамата с Хати биха сметнали за голяма лична услуга от негова страна, ако се съгласи да приеме лично момичето, Филип все още не се оставяше да бъде убеден и за момент Тед се изненада, но после си спомни за репутацията, която Филип си беше спечелил през годините. Но колкото и безскрупулен и високоуважаван да бе той в деловите среди, Тед — или по-точно Хати — знаеше от възможно най-достоверния източник — съпругата на Филип, че той си е останал емоционално слаб. Използвайки това, Тед най-сетне успя да го склони.
Асансьорът издрънча и спря. Жилестият младеж, който се бе качил с нея, я поведе по централната пътека на един същински рай за компютърни маниаци, където дузина или повече души си гледаха тихо работата и дори не вдигаха поглед да видят кой минава покрай тях. Кори бе въведена в един кабинет в края на залата, където имаше още компютри — по цялата стена и още няколко на колички. «Колко странно изглеждат на фона на тази строга викторианска обстановка», мислеше си Кори, когато една жена в спретнат тъмносин костюм стана от огромното си дъбово бюро и с усмивка, която разхубавяваше иначе грозноватото й лице, й подаде ръка и се представи като Пам, личната секретарка на господин Денби.
До този момент Кори се чувстваше като в транс. Тя дори би предпочела да си остане в това състояние, тъй като вече бе твърде късно за отстъпление, а мисълта, че нейният баща — човекът, който й бе дал живот и чиято кръв течеше във вените й — най-вероятно се намира зад онази зловеща затворена врата вдясно, направо я паникьосваше.
— Оттук — казваше в този момент жената и преди Кори дори да си помисли да хукне към изхода, я въведе в кабинета на баща й, излезе и затвори вратата след себе си.
Кабинетът имаше висок таван, старинни мебели и лампа над бюрото и беше още по-внушителен, отколкото си го бе представяла. Всяка стена представляваше библиотека с подвързани с кожа томове на… Какви книги съдържаше тази библиотека, тя не би могла да каже, макар че хвърли поглед към тях, преди да го прикове в човека, които седеше с наведена глава зад махагоновото бюро и пишеше.
Кори стоеше неловко, притиснала чантата до гърдите си, и се чувстваше отчайващо старомодна в кафявото си палто от туид. Забеляза, че косата му е гъста и лъскава и е със същия цвят като нейната — кафява. Беше очаквала да е посивяла. «Ръцете му са красиви, артистични — мислеше си тя, докато ги гледаше как се движат по страницата — а лицето му…» Сърцето й се преобърна. Беше вдигнал глава и я гледаше — и то със същите лешникови очи като нейните. Усмихваше й се със собствените й устни и дори носът, скулите и брадичката му бяха като нейните. Приликата бе поразителна, не можеше да не я забелязва и той. За момент Кори се почувства изиграна, задето почти мъжките черти, с които бе живяла цял живот и които бе смятала за толкова грозни, стояха така красиво на него.
— Кори? — каза той, стана и протегна ръка. — Кори Браун?
— Точно така — смотолеви тя, пристъпи към бюрото и пое ръката му. Отпуснатото му ръкостискане я накара да се почувства някак странно.
— Моля ви, седнете — каза той и махна към един стол.
— Благодаря.
— Тед ми каза, че си търсите работа — рече той, като също седна и опря ръце на бюрото. — Не съм съвсем сигурен дали бих могъл да ви бъда от полза, но ако ми кажете какво образование имате, бих могъл да се обадя на няколко места…
— Знаете ли коя съм аз? — попита Кори. Беше толкова изненадана от собствените си думи, че едва се сдържа да не погледне зад себе си, за да види кой ги е изрекъл. Но остана така, вперила очи право в баща си, макар сърцето да гореше болезнено в гърдите й. Той отвърна безстрастно на погледа й, ала в един миг, толкова кратък, че не беше сигурна дали го е видяла, в очите му пробяга уплаха.
Точно тогава Кори разбра. Разбира се, че знаеше коя е, но сега, седейки тук, не можеше да проумее как не се е сетила преди. Тед Брейтуейт му се обажда и го моли да се срещне с една млада жена на име Кори Браун. Какъвто и да бе Филип Денби, не беше глупав. Сигурно се беше сетил коя е много преди нейното пристигане. Но възнамеряваше да се преструва, че не знае.
Секундите минаваха и с всяка следваща Кори усещаше как атмосферата се насища с враждебност.
— А трябва ли? — попита накрая той. Пълничките му устни се бяха свили в тънка усмивчица.
Ако беше показал някаква изненада, ако в очите му бе проблеснало поне някакво чувство, отговорът на Кори може би щеше да бъде друг. Но сега каза, като се обливаше ту в гореща, ту в студена пот:
— Мисля, че би трябвало. Всъщност смятам, че знаете.
Очите му се впиха в нея. Кори усети, че решителността й отслабва, но вече нищо на света не можеше да я принуди да отмести поглед.
Филип много пъти беше използвал този поглед в бизнеса, почти винаги успешно, но сега, изправен пред пламенното предизвикателство в очите на Кори и изкривените й в горчиво обвинение устни, той пръв се отказа от битката.
— Вие сте приятелка на Тед и Хати Брейтуейт — каза той, вече гледайки на друга страна.
Кори знаеше, че диша твърде учестено. Гърлото й се беше свило, но тя направи усилие и изрече:
— Нещо повече от това. Аз съм дъщерята на Едуина Браун. И вие го знаете.
В очите му отново се появи онази уплаха и… нима? Да, така беше — отвращение. Сякаш всеки момент щеше да потръпне от погнуса.
Последва най-дългото и мъчително мълчание в живота на Кори — друг от триковете на Филип. Но тя не се помръдна, твърдо решена, че баща й трябва да проговори пръв. Накрая, когато това стана, в гласа му прозвучаха пискливи нотки.
— Тогава защо не преминем веднага на въпроса? — попита той. — Какво точно искаш от мен?
Кори едва не се олюля от цинизма в думите му. Не знаеше какво да каже. Въпросът бе толкова неочакван, че нямаше отговор.
— Искам обяснение — чу се да казва. Далеч не се чувстваше толкова уверена, колкото звучеше, но, слава богу, той нямаше как да го знае.
— За какво? — попита Филип.
— А вие как мислите?
— Ти ми кажи.
— Аз съм ваша дъщеря, а това ви прави мой баща или поне така се води. Затова мисля, че вие трябва да ми кажете.
Филип махна отегчено с ръка и се облегна назад.
— Какво искаш? — повтори той. — Или по-точно колко? Доколкото си спомням, цената на майка ти беше сто хиляди…
— Как смеете! — кипна Кори. — Не съм дошла за пари, а да дам възможност на двама ни да се опознаем. И може би да наваксаме пропуснатите години. Но сега се радвам, че сме ги пропуснали. Що за баща би…
— Майка ти избяга от мен! Тя взе парите на баща ми и си отиде. Що за майка би…
— На ваше място щях да внимавам в приказките — предупреди го Кори и си пое дъх да каже още нещо, но онемя от изненада, когато Филип неочаквано отпусна рамене и се прегърби отчаяно.
— Шантаж! — изстена той. — Дошла си да ме изнудваш. Искаш да ми съсипеш живота, да ме накараш да си платя за онова, което сторих на майка ти. Но няма да ти се размине, чуваш ли? Ще ти платя веднъж, но ако си мислиш…
— Не ви искам парите! — извика Кори, но Филип не я слушаше.
— Винаги съм знаел, че ще стане така — продължаваше той. — Знаех, че един ден ще дойдеш. Мислех си, че си момче. Винаги съм вярвал, че Едуина ме е дарила с момче. Но ти! Ти не си…
— Само за момент! — прекъсна го Кори. — Да не искате да ми кажете, че когато майка ми ви е напускала, вие сте знаели, че е бременна? Че…
— Дори не приличаш на нея — продължи той, сякаш не я бе чул. После прокара длани по лицето си. — Мислех си, че ще се върне при мен. Че ще ми доведе моя син… Но тя ме мразеше, никога не ми прости, а сега те е изпратила да ме измъчваш… Не разбира ли? Защо не й кажеш, че…
— Майка ми е мъртва! — извика Кори.
Лицето на Филип побеля. Той се втренчи в Кори, но беше ясно, че не я вижда.
— Едуина — промълви Филип. — Едуина мъртва? — След това очите му фокусираха Кори. — О, боже, само да знаеше колко ми е тежко!
Кори го изгледа с отвращение. Нито за момент не си бе помислил за нея, собствената му дъщеря, която бе загубила майка си. Нито следа от състрадание, само самосъжаление. Изведнъж усети, че иска да го нарани така дълбоко, както той я беше наранил.
— Как умря? — попита мрачно Филип. — Кога? О, боже, не мога да повярвам. Попита ли за мен? А…
— Не мисля, че имате право на каквито и да било обяснения — отвърна презрително Кори. — Пропилях си времето, като дойдох при вас, и няма да ви притеснявам повече.
— Не! Не, чакай! — извика Филип, когато я видя да тръгва към вратата.
Кори се обърна и в очите й се появи съвсем истински гняв.
— Не виждам какво да чакам — рече ядно тя. — Повече няма да ме видите. За мен вече сте мъртъв.
Секунди след като вратата се затръшна зад гърба й, Филип чу как Пам се промъква тихичко в кабинета му. Той се беше захлупил върху бюрото, заровил глава в ръцете си. Отначало се чувстваше твърде потресен от случилото се, за да вдигне глава. Можеше да мисли единствено за Едуина и за своята вина, добила с течение на годините чудовищни размери. Винаги се беше надявал, молил един ден тя да се върне при него. Да му каже, че му прощава; да му вдъхне смелостта да разкрие на Октавия, че никога не я е обичал, че през целия си живот е обичал една жена, жената, за която Октавия дори не бе чувала — Едуина Браун. Именно това го крепеше през всичките години на мизерния му брак. Но сега Едуина я нямаше. Не можеше да повярва. Не искаше да го повярва. Ако го направеше, нямаше да има на какво повече да се надява. Нямаше да има за какво да мечтае. Щеше да затъне завинаги с Октавия — Октавия, която толкова приличаше на майка му…
Но ето че Кори дойде, седна срещу бюрото му и му каза, че Едуина е мъртва. И в онзи момент в нейно лице виждаше само виновницата за гибелта на мечтите си. В онези кратки мигове бе изпитал омраза към нея. Дори и сега не искаше да повярва, че тя е негова дъщеря. Едуина го бе дарила със син, беше сигурен в това. Синът, за когото винаги бе мечтал. Но не. Беше му дала Кори и той не можеше да прикрие неприязънта си не само защото тя не беше момче, а и защото дори не приличаше на майка си. Кори го беше измамила. Кори бе унищожила мечтите му.
Но след това видя болката в очите й. Внезапно почувства неудържимо състрадание, като си помисли за мъката, която сигурно бе понесла след смъртта на майка си. Заболя го за нея, но вече бе твърде късно. Беше видял, беше усетил презрението в гласа й, когато му каза, че повече няма да я види. И нямаше, Филип знаеше това, и сърцето му вече се късаше при тази мисъл.
— О, Едуина! — проплака безгласно той. — Едуина, прости ми!
Почувства нечия ръка на рамото си, вдигна глава и видя лицето на Пам. Всеотдайната и любяща Пам, която нищо не искаше и никога за нищо не го съдеше, а искаше само да бъде щастлив.
Внезапно по вените му се разля заслепяваща ярост. Той погледна отново Пам и й каза троснато:
— Заключи вратата!
Пам прекоси покорно стаята и врътна ключа. Когато се върна, Филип вече се беше изправил. Панталоните му зееха разкопчани. Тя се усмихна тъжно, с разбиране, повдигна полата си, свали чорапогащника и пликчетата си и се приближи до него. Устните му замачкаха ожесточено нейните, пръстите му се впиха със злоба в заобления й задник. Знаеше, че не бива да постъпва така с Пам, но не можеше да се спре. Той я блъсна върху бюрото и проникна в нея.
Облада я яростно, почти опиянен от властта над жена, от това, че можеше да я подчинява на желанията си. По време на акта ръмжеше и стенеше, а омразата му към Октавия разпалваше всеки негов тласък. Когато беше с Пам, не се чувстваше неудачник. Когато я чукаше, комплексите му изчезваха. Но вината, вината за онова, което бе сторил на Едуина, а сега и на Кори — щеше ли някога да се отърве от нея?
Филип се отдръпна рязко, оправи си дрехите, отиде до прозореца и се втренчи мълчаливо в улицата долу. След малко Пам дойде и застана до него. Той трепна, когато усети ръцете й да докосват лицето му, но й позволи да го обърне към себе си. Дълго стояха и се гледаха, после Пам го прегърна и го пусна едва когато той се наплака.


Кори се върна в апартамента на Риджънтс Парк. Пола я чакаше и само един поглед към лицето на Кори й бе достатъчен, за да разбере какво й бе необходимо.
— Започвам да събирам багажа — каза тя.
— Не!
Пола се обърна.
— Той е точно такова слабохарактерно, малодушно подобие на мъж, от каквото се страхувахме — рече Кори. — Но аз нямам нужда от него. Мога и сама да се справя. Ще постигна целта си, каквато и да е тя. Ще стигна до върха и ще му покажа, че никога не ми е била необходима помощта му.
Пола я наблюдаваше и когато усети цялата болка и заслепяващата мъка на своята приятелка, разтвори ръце. И Кори, с едва чуто ридание, се хвърли в прегръдките й.


— Кори беше — каза Тед, след като затвори телефона.
Хати беше застанала зад него.
— Досетих се — усмихна се тя.
Тед сви рамене, прегърна жена си с една ръка и я поведе към дневната.
— Предполагам, че нещата с Филип не са потръгнали много добре — рече Хати, докато всеки се настаняваше на своето кресло.
— Не. Казала му е коя е.
— Разбирам. Смяташ ли да поговориш с него?
— Не. Тя не иска. Но смята да остане в Лондон.
Хати го погледна изненадано.
— И каза, че не се нуждае от ничия помощ.
— Ха! — възкликна Хати. — Не бива да й обръщаш внимание. Всеки се нуждае от помощ в началото.
— Въпреки това не съм сигурен как би приела в момента една такава намеса — каза неуверено Тед.
— Каза ли й за Аналайз?
— Не. Не смятах, че моментът е подходящ. А и бих искал първо да поговоря с Аналайз.
— Е, ако успееш да го уредиш, Тед Брейтуейт, няма да има по-щастлив човек от Кори. Телевизията е една от областите, в които се прониква най-трудно; няма да успее без твоите връзки. А знаеш, че дълбоко в сърцето си тя иска именно това. Опита с баща си и се провали. Вината за това не е твоя, нито пък нейна, но сега има нужда от истински пробив, затова й дай този шанс.
Тед продължаваше да се колебае.
— Тед, едва ли е кой знае каква намеса, ако проведеш един телефонен разговор. След това всичко ще зависи от Кори.
Тед повдигна вежди.
Без да обръща внимание на иронията му, Хати продължи:
— Върви и се обади на Аналайз Капсакис. Върви, защото ако не го направиш ти, ще го направя аз.


Пета глава

Аналайз Капсакис прекоси наперено работната зала и се стовари на един стол. Останалите продуценти и сътрудниците им бяха твърде заети, за да го забележат, но секретарките, скупчени около компютрите в единия ъгъл, си размениха многозначителни усмивки. Люк Фицпатрик, главният изпълнителен директор на «TW Пръдакшънс» и водещ редактор на единствената програма на TW — «Светът тази седмица», отново беше отхвърлил идеята на красивото галено дете. Програмата представяше коментар по текущите събития и се предаваше всеки вторник по «Ай Ти Ви Нетуърк».
Когато видя, че секретарките я наблюдават, Аналайз тръсна презрително къдравата си руса коса, така че тя покри рамото й, нацупи карамелените си устни, после се обърна и се втренчи през прозореца. Секунда-две по-късно ги погледна срамежливо и се усмихна. Секретарките също се засмяха. Двадесет и четири годишната Аналайз бе доста по-млада от останалите продуценти в TW и безспорно най-популярната.
Тя сви рамене и повика през гюрултията Пипа, своята сътрудничка. Беше направила всичко възможно да убеди Люк, но напразно. Сега двете с Пипа трябваше да измислят нова идея, иначе друг продуцент щеше да заеме полагащото им се за този месец програмно време.
Когато Пипа не се появи, Аналайз отново я повика и започна да рови из планината от папки на бюрото си. Гарет, друг от продуцентите, закри с длан слушалката, която беше вдигнал до ухото си.
— Пипа е в монтажната! — изрева той. — А сега по-тихо, че не мога нищо да чуя.
Аналайз му се изплези и вдигна телефона да се обади в монтажната.
— Търсят те на пета, Аналайз — извика някой от другия край на офиса.
— И още едно обаждане за теб, Аналайз — кресна една секретарка. — На трета.
— Едно по едно! — викна Аналайз. — Кажи на трета, че ще им се обадя по-късно. — След това натисна копчето пред себе си и се свърза с пета линия. — Аналайз Капсакис.
— Аналайз, обажда се Тед Брейтуейт.
— Тед, стари мошенико! — изписка тя. — Как си? Как е Хати?
— Добре сме, скъпа. А ти?
— Бясна съм. Но това за тук си е нещо обикновено. Какво мога да направя за теб? Или просто искаше да ме чуеш?
Тъй като знаеше, че Аналайз е винаги заета, Тед премина направо на въпроса. Аналайз, запушила с пръст другото си ухо, за да заглуши шумотевицата от факсове, телекси, телевизори и други телефонни разговори, които се водеха наоколо, слушаше внимателно, макар че я напушваше смях. За момент се позабавлява с мисълта веднага да го попита дали тази Кори Браун не е някое от извънбрачните му деца, но реши, че би било малко нетактично.
— Знам, че е доста нахално от моя страна — завърши Тед — и е малко вероятно да имате свободни места, но ще ти бъда благодарен, ако се срещнеш с нея. Тя не познава никого в Лондон…
— Всичко е наред, Тед, няма нужда да ми разказваш цялата сълзлива история. Щом ме молиш, ще се срещна с нея. Къде живее?
— На Риджънтс Парк — засега.
— Много шик. — Тя си извади бележника с ангажиментите. — Да, ето. Кажи й, че ще се срещнем в Купола на Кингс Роуд във вторник сутринта. Няма смисъл да идва тук, при нас човек и мислите си не може да чуе. На колко е години между другото?
— На двадесет и шест.
— Образование?
— Не съм сигурен. Май е минала някакви О-нива или както там ги наричат в днешно време. Но е невероятно интелигентна. От онзи тип хора, които не се нуждаят от никакво образование.
Аналайз се ухили, когато усети гордостта в гласа на Тед.
— Добре, готин, ще видя какво мога да направя. А сега трябва да бягам, много работа и така нататък. Поздрави Хати от мен и й кажи, че скоро ще й се обадя — и затвори.


Люк Фицпатрик застана на вратата на кабинета си и огледа хаоса. Тъмнорусата му коса беше щръкнала от тазсутрешните тревоги, вратовръзката му беше разхлабена, а най-горното копче на ризата му — разкопчано. Но лицето му имаше безупречни черти, така че каквото и да бе изражението му, никога не можеше да бъде описан другояче, освен като ослепително красив. Тялото му, в целия си ръст от метър и осемдесет, беше в страхотна форма — нещо, върху което не му се налагаше да работи, но все пак го правеше. През последните две години от основаването на TW той се бе превърнал в един от най-желаните мъже в страната. Това положение му се нравеше. На два пъти беше номиниран за мъж-мечта на интелигентните жени, постоянно го слагаха в списъка на най-добрите партии за женитба в града и всеки ден получаваше чували с писма от свои почитатели.
Знаеше, че гюрултията ще продължи чак до емисията довечера, понеже постоянно пристигаха новини за ужасните събития по улиците на Южен Лондон. Миналата нощ младежки банди бяха започнали метеж, палейки магазини, къщи и коли. Някои от тях имаха револвери, други — оръжия, които далеч надминаваха всичко, попадало досега в ръцете на нарушителите на реда, и досега бяха простреляни четирима полицаи. Седем от нарушителите бяха в моргата, а петдесет и осем — арестувани. Но битката продължаваше да се вихри. TW бяха изпратили четири снимачни екипа на мястото на събитието — три наземни и един с хеликоптер. Преди час бяха ранили един от звукооператорите и се бе наложило да го сменят.
Тук, в офиса, всеки наличен проучвател се беше заел да осигурява събеседници за едночасовото извънредно предаване довечера. Бяха им дали още половин час допълнително време веднага щом сериозността на случилото се през нощта най-сетне бе официално призната. Люк щеше да бъде водещ дебата, по време на който щяха да вмъкват сцени от метежа.
За момента нямаше какво да прави, освен да възлага задачи. Предлагаха му сценарии за одобрение, но събитията се променяха буквално с всяка изминала минута и репортерите, които не бяха изпратени на мястото на събитията, преписваха като обезумели. Лентите пристигаха с куриер на всеки половин час и редакторите полагаха кански усилия да проумеят какво става.
«Предаването ще бъде страхотно» — мислеше си Люк и вече усещаше как адреналинът му се покачва. «Светът тази седмица» бързо се превръщаше в едно от най-гледаните коментарни телевизионни предавания за актуални събития. Дори на Ай Ти Ен бяха отказали петнадесетминутно продължение за «Новините в десет» тази вечер заради извънредното предаване на TW. Компанията, която беше създал кажи-речи сам за по-малко от две години.
Разбира се, нямаше да се справи без Аналайз или по-точно без отвратително богатото й семейство. Баща й беше съдружник на Люк, братовчед й — счетоводител на компанията. Дори и майка й беше в управителния съвет. Но ежедневното управление беше оставено на Люк. Още от самото начало му бе известно, че Аналайз е придумала баща си да събере необходимите за TW средства не само поради амбицията си да стане телевизионен продуцент, а заради чувствата си към него. Колкото до тях… Това бе тема, върху която никога не размишляваше дълго — не можеше, а и не искаше, защото вината от това, което правеше, го безпокоеше толкова силно, че имаше опасност да разклати психическите му устои. Отдавна трябваше да се е отказал от нея, защото последствията от връзката им щяха да бъдат не само вредни, но и пагубни. Но не можеше да събере сили да скъса с нея. Тя беше толкова хубава, толкова сексапилна, че всеки път, когато я погледнеше, оставаше като заслепен, но това, което ставаше със сърцето, а и донякъде в съзнанието му, бе просто мъчително. Може би ако не беше толкова влюбена в него, щеше да бъде по-лесно, но тя беше и всеки път, когато се опиташе да сложи край на връзката им, тя започваше да го моли и Люк просто нямаше сили да го направи.
Усети, че го наблюдава, и задържа погледа й. Тази сутрин, когато пристигна на работа, я завари долу във фоайето и трябваше да влязат заедно в асансьора. Веднага щом вратите се затвориха, хвана ръката му и я пъхна под късата си пола. Отдолу не носеше нищо, освен колана на жартиерите, които придържаха черните й вълнени чорапи. Само след няколко секунди ерекцията задига панталона му. Когато стигнаха до четвъртия етаж, той я отмъкна в близката стаичка за канцеларски материали, ала щом влязоха вътре, Аналайз го отблъсна и му каза, че сега е твърде заета, но по-късно ще гледа да дойде в кабинета му, за да обсъдят една страхотна идея за предаване. Тогава смехът му проехтя сред лавиците с бланки. Аналайз се опитваше да го манипулира, но той нямаше да го допусне. И сега тя разбираше, че няма да стане. Ако идеята й беше наистина добра, той, естествено, щеше да я насърчи, но ако се заемеха с поредната пукнатина в икономическата политика на правителството спрямо Европа, нямаше съмнение, че цялата нация моментално ще изключи телевизорите си.
Той се ухили, когато Аналайз навири нос, стисна очи и му обърна гръб. «Понякога — помисли си той — изглежда така, сякаш няма и четиринадесет.» Но опасността бе не само в очите и устните й на малолетна прелъстителка. Ако можеше, щеше да я уволни просто за да я махне от живота си. Но не можеше — освен дъщеря на шефа, тя беше и добър продуцент. В никакъв случай най-добрият, но работлива и упорита до маниакалност, когато докопаше някоя гореща сензация. А може би по-важна от всичко бе истината, че макар да бе просто едно разглезено богато хлапе, всички я обожаваха. Това допринасяше за добрата атмосфера в колектива, а когато се работеше под такова напрежение, тези неща имаха значение.
— Люк!
Той се обърна и видя секретарката си да става от бюрото.
— Гордън те вика в монтажната — каза тя.
— В коя?
— Във втора.
— Кажи му, че тръгвам.
Люк запретна ръкави, приближи се до бюрото на Аналайз, която в момента говореше по телефона, закри слушалката с длан и каза, че иска да я види след час. Смяташе отново да я заведе в стаичката за канцеларски материали и да довършат започнатото тази сутрин.


Кори пристигна в Купола с половин час по-рано. Беше толкова развълнувана и нервна, че не можеше да свали усмивката от лицето си. Събеседване с телевизионен продуцент! Разбира се, нямаше гаранции, че ще получи работа, но чичо Тед й беше казал, че Аналайз Капсакис е изключителен човек, че е страшно забавна, широко скроена, с добро сърце и може би малко дива на моменти, но дори и да не можела да й предложи работа, щяла да я свърже с подходящите хора.
Докато чакаше, Кори се сгълча безмилостно, казвайки си, че няма защо да е нервна, че Аналайз е човек, също като нея, и… Е, ако не се получеше, просто щеше да опита нещо друго. Важното беше, както й бе казала Пола по телефона тази сутрин, да бъде самата себе си.
Дейв беше дошъл да прибере Пола в края на миналата седмица. Раздялата не бе лека и за двете, но Кори си позволи да се разплаче чак след като Пола бе вече заминала. Не знаеше защо се инати, ами не се прибере у дома, и без това вече не виждаше почти нищо хубаво в Лондон, а откакто Пола си бе заминала, само си стоеше в апартамента, гледаше телевизия и се самосъжаляваше. Вече се канеше да признае поражението си, да си събере багажа и да се върне в Амбърсайд, когато чичо Тед й се обади и й каза, че й е уредил след два дни да се срещне с една телевизионна продуцентка.
И ето че сега стоеше, облечена в дрехите, които предишния ден си бе купила от Оксфорд Стрийт, и чакаше Аналайз Капсакис.
Когато Аналайз влезе, Кори инстинктивно я позна. Макар чичо Тед да не бе споменал колко е красива, Кори се досещаше. Къдравата руса грива, големите сини очи и изящната фигура на Аналайз направо спираха дъха. «И колко е млада — помисли си Кори. — Изглежда на не повече от двадесет, макар Тед да каза, че е на двадесет и четири.» Беше облечена в черно яке с войнишки копчета и подплънки на раменете, което силно се разширяваше надолу от тънката талия. Под него носеше минипола, разкриваща безкрайно дългите й стройни крака, и скандално сексапилни, дълги до бедрата ботуши.
Когато новодошлата се приближи, Кори се усмихна, като се опитваше да не мисли колко старомодна изглежда в простия тъмносин пуловер с остро деколте, бялата риза, тъмносинята пола и черната панделка.
— Здравейте — каза стеснително тя, когато Аналайз понечи да я подмине. — Вие ли сте Аналайз?
Аналайз я погледна отвисоко.
— Кори?
Кори кимна и за момент се изненада, когато лицето на Аналайз сякаш засия.
— Ужасно се радвам да се запознаем! — рече Аналайз и й протегна ръка. — Извинявай, че не те познах, но Тед не ми каза много за теб. Е, сега сме тук, за да поправим това, нали? Здрасти, Джон, за мен капучино, благодаря. Направи го силно. За теб, Кори?
Кори се обърна към Джон.
— За мен същото, моля — каза нехайно тя.
— Какво по-точно? — попита Джон.
Кори погледна Аналайз и направи гримаса.
— А толкова се стараех да се държа изтънчено — каза тя и главата й се замая, когато Аналайз се засмя. После напомни на Джон: — Еспресо, моля.
Аналайз придърпа един стол и седна.
— Значи — каза тя, като я гледаше изпитателно в лицето с лъчезарните си сини очи — искаш да работиш в телевизията.
Кори трепна притеснено и кимна.
— А сега ми кажи, че си мечтая за невъзможното.
— Няма да те лъжа, адски трудно е да се вмъкнеш там.
— Образованието помага ли?
Аналайз сви рамене.
— Предполагам, че зависи къде и за каква длъжност кандидатстваш. Имаш ли някаква идея с какво искаш да се занимаваш в телевизията?
— Всъщност не. Честно казано, дори нямам представа какво се прави там. Но мога да се науча.
Аналайз се засмя.
— Е, на всички ни се налага да се учим. — Тя сбърчи нос. — Особено на мен, според Люк, нашия главен директор.
— Искаш да кажеш Люк Фицпатрик?
— Същият. Страхотен е, нали?
За момент Кори остана като гръмната, но след това се усмихна широко на нейната откровеност.
— Хайде де, признай — подкани я Аналайз. — Не би го изритала от леглото си, нали?
Кори се разсмя.
— Много бих се радвала да имам такава възможност.
Аналайз изглеждаше впечатлена. Очевидно не беше очаквала подобен отговор от момиче с вида на Кори.
— Е, а ти как влезе в телевизията? — попита Кори.
— Аз ли? О, при мен беше лесно. Татко ми купи продуцентско място. Всъщност купи компанията.
Очите на Кори се разшириха.
— Купил ти е компания?
— Аха. TW. Двамата с Люк са нейни собственици. Аз работя за тях. Е, всъщност за Люк, защото татко само даде парите. И Люк даде малко. Но цялата работа беше моя идея. Лошото е, че нито татко, нито Люк ми дават думата. Все ми повтарят, че съм още млада, че имам още да се уча. Но успях да заслужа продуцентското място. И съм дяволски добра в това, макар че само аз го казвам. Е, сигурно понякога излизам от коловоза, късно нощем и така нататък. Но Люк е доста толерантен, а и през повечето време работя много. Зная какво си мислиш — «каква разглезена пикла е само».
Кори все още се смееше.
— Мислех си каква си късметлийка. И как започна всичко? Искам да кажа, кое те тласна към решението да се занимаваш с телевизия?
— Кога съм разбрала, че от това може да се извлече някаква полза? Отговорът е Люк Фицпатрик. Запознахме се преди две години в някакъв нощен клуб. И двамата бяхме адски вкиснати, което, опасявам се, не е нещо необичайно за мен. Както и да е, знаех кой е, защото вече го бях виждала по телевизията. В случай че не ти е известно, той е истински журналист. Искам да кажа, че е доста квалифициран за тази работа, за разлика от мен. Първо работел в някакъв вестник в Ирландия, той е оттам, а след това като репортер в местната телевизия някъде в Северна Англия или може би в Шотландия, кой да ти каже. Както и да е, дошъл в Лондон и си намерил работа в «Теймз Нюз», а после «Теймз» си загубили правата. Така че тъкмо е останал без работа, когато се запознахме. Казвам ти, Кори, може да ти се струва, че изглежда добре на екрана, но ако го видиш… господи! Този мъж е просто умопомрачително красив! Както и да е, представих го на татко, двамата си допаднаха. Et voila! Роди се «TW Пръдакшънс». Офисът ни се намира точно срещу Батърсий Бридж, там проучваме и редактираме материала за предаванията, които след това се излъчват от Юстън Сентър.
— Просто така?
— Аха. Просто така.
— А ти и Люк? — Кори се изчерви. — Извинявай, май съм прекалено любопитна.
— Когато е възможно, се скъсваме от чукане. — За частица от секундата през очите на Аналайз премина сянка, от която Кори правилно заключи, че това може и да не е толкова често, колкото на Аналайз й се иска. Но след това Аналайз отново се усмихна заразително като преди и Кори си помисли, че никога през живота си не се е чувствала толкова непринудено с непознат човек.
— А сега за теб — рече Аналайз. — Можеш ли да пишеш на машина?
Кори направи гримаса.
— Не блестящо.
— Няма значение. Можеш ли да работиш с компютър?
— Почти.
— Стенография?
— Пиша бързо.
Аналайз я погледна замислено.
— Може и да се окаже, че си прекалено квалифицирана — каза накрая тя.
Кори отново се засмя.
— А ти каква квалификация имаш?
— О, избутах някак си две А-нива в «Сейнт Пол».
— Ходила си на училище в Англия?
— Аха. Че къде другаде?
— Просто си помислих… Е, понеже името ти е Капсакис…
— А, да! Капсакис е името ми по мъж.
Кори се слиса.
— Ти си омъжена?
— Нещо такова. Вече три години сме разделени. Напуснах университета, когато бях на двайсет и заминах да се скитам по света. На Родос срещнах Томас — всъщност той ме научи да плувам — и се омъжих за него. По онова време ми се струваше добра идея. — Тя се засмя. — Продължи шест седмици. Поредната каша, от която татко успя да ме измъкне.
— Ами ти и Люк? Мислиш ли, че някога ще се ожените?
— Божичко, надявам се. Това е мъж, за който си заслужава да умреш, Кори. Е, сама ще видиш. Кога можеш да започнеш?
— Да започна? — повтори Кори.
— Аха. Ще поговоря с Люк, макар че не би трябвало да има проблеми. Нуждаем се от помощник-проучвател и мисля, че ставаш за тази работа.
— Помощник-проучвател? — ахна Кори и усети как по лицето й се разлива глуповата усмивка.
— Не се ентусиазирай толкова. Това е просто бомбастичното наименование на длъжността «товарно магаре».
— Стига само да не очакват от мен да рева и да размахвам уши — рече духовито Кори. — И добре, до понеделник ще поработя върху шегите си.
— Тогава до понеделник. Добре дошла на борда, Кори, защото мисля, че ще ми е приятно да си с нас.


Кори излезе от Купола в такова повишено настроение, че се усмихваше на минувачите и едва се сдържаше да не сподели с тях за сполетелия я късмет. Освен това за пръв път от пристигането й в Лондон грееше слънце.
Неспособна да чака повече, тя се пъхна в най-близката телефонна будка и се обади първо на Пола, а след това на чичо Тед. После тръгна да си купува още дрехи, за да запълни времето до срещата с брокера по недвижими имоти, който щеше да й показва едно ателие съвсем близо до Кингс Роуд. Сега, разбира се, бе наясно, че родителите й никога не са живели там, но въпреки това се чувстваше по-близка на Едуина, вярвайки, че осъществява една нейна мечта. «Естествено, ако ателието става за живеене», напомни си тя. Двете с Пола вече бяха разгледали няколко жилища в доста окаяно състояние и фактът, че повечето от тях струваха около двеста хиляди, бе направо потресаващ. Но за това ателие имаше добро предчувствие, а и след като — по думите на Пола — явно вече й бе потръгнало, усещаше, че жилището ще бъде точно такова, каквото търсеше.
И беше.
От момента, в който прекрачи прага, тя разбра, че това е нейният дом. Самата стая беше с подходящи размери, нито твърде малка, нито твърде голяма. Стените можеха да понесат малко боя, лампите трябваше да се сменят, а килимът бе просто обида за очите. Но мъничката мраморна камина, уютната кухничка в нишата и банята в лимоновожълто и зелено изглеждаха просто прелестно. Безспорно гвоздей в програмата все пак бе балконът с огромен оберлихт над него — единствен прозорец в цялото жилище, но достатъчен, за да го осветява напълно. Към балкона водеше проста дървена стълба. Горе, ако не се смятаха петната от боя по покрития с плочки под, нямаше нищо. Помещението можеше да се превърне в прекрасна спалня. И всичко това, заедно с близостта до Батърсий Бридж, беше някак прекалено хубаво, за да е истина. Кори веднага направи оферта, но знаеше, че ако се стигне дотам, е готова да плати мило и драго, за да е сигурна, че ще го има. За частица от секундата омекна към Филип Денби, защото в действителност, ако не беше той, нямаше да може да си позволи жилище, където и да било — не и без да продаде къщата и магазина в Амбърсайд, а за такова нещо не би си и помислила.


В понеделник сутринта се появи в офиса на TW точно в девет и половина — както й бе казала Аналайз. За нещастие отново валеше и понеже не знаеше кой точно автобус да вземе, Кори реши да отиде пеш от спирката на Кингс Роуд. Поради това, когато пристигна, не можеше да се каже, че изглежда особено добре. Все пак, с разтуптяно от вълнение сърце, тя мина през въртящата се врата, влезе в строгата приемна на новата сграда и даде името си на човека от охраната. Той я изпрати на четвъртия етаж, където се намираше офисът на TW, и когато излезе от асансьора, Кори се озова в приемната им.
Секретарката говореше по телефона и когато вратите на асансьора се отвориха, вдигна поглед, но след като я видя, си продължи разговора. Кори трябваше да чака повече от пет минути, като често отстъпваше, когато хората профучаваха покрай нея, преди жената да затвори и неохотно да й обърне внимание.
— Аз съм Кори Браун — рече Кори. — Днес започвам работа тук.
— Да. Аналайз ми каза да те очаквам. Хайде, влизай. Оттам.
Изненадана от липсата на каквато и да било официалност — да не говорим за сърдечност — Кори бутна посочената й врата и се озова в средата на нещо, което можеше да се опише като пълна лудница. Но бързо разбра защо е цялата суматоха. Сутринта беше чула по новините, че ИРА са взривили колата на един депутат някъде в покрайнините на Лондон и, изглежда, вечерното предаване щеше да бъде посветено на тероризма. И естествено, това чудовищно деяние щеше да бъде в центъра на предаването.
Говореха всички, и то един през друг.
— Има ли новини за Джейкъбс?
— Не.
— Е, живо ли е копелето, или е мъртво?
— Не знам! — кресна една жена в отговор. — Не казват.
— Тогава сигурно е жив.
— Мамка му! Не знам!
— Свържете се отново със Скотланд Ярд! Намерихте ли екип?
— Вече тръгнаха.
— Колин е на телефона — викна някой друг, — казва, че току-що са пристигнали в Иран.
— Някой да е виждал карнетката, която оставих на това бюро?
— На кой репортер е?
— На Гейвин.
— Шарън, отиваш в архива и измъкваш всичката възможна информация за Джейкъбс. Направи го веднага, преди някое друго копеле да се е сетило. После изпрати някой с велосипед да я вземе. Пъркин, престани да си чешеш задника, ами сядай на него! Можеш да започваш да пишеш сценария.
— Пречиш тук — каза някаква жена, избута Кори настрана и профуча нататък.
— Боб! Люк те търси на трета линия!
Мъжът, който задаваше най-много въпроси, изчезна в друг офис, но врявата продължи и Кори се заозърта безпомощно, като се чудеше на кого ли трябва да се представи. Точно тогава, за нейно облекчение, Аналайз връхлетя върху нея изотзад.
— О, Кори! — извика тя, когато се сблъскаха. — Ти си дошла. Страхотно! Върви след мен.
Отведе Кори до едно отрупано бюро в ъгъла и извика:
— Хей, всички, това е Кори Браун, новият помощник-проучвател — и веднага изчезна.
— Как каза, че ти е името? — попита я една жена.
— Кори.
— Добре, Кори, направи ми двадесет копия от тези неща, и то бързичко, ако обичаш.
После й подаде купчина бележки и продължи телефонния разговор, който водеше.
Кори затърси ксерокса.
— В приемната е — викна жената.
Кори й поблагодари с махване на ръка и излезе. В момента, в който започна да преснима, някой я избута с извинението, че имал по-спешна работа. Кори го изчака и след това отново започна. След няколко минути друг й каза да се отмести и да не му се пречка, така че тя отново изчака. При следващия опит успя да направи четири копия и ксероксът засече.
— О, не! — изстена тя.
— Не е кой знае какъв проблем, просто нещо е заседнало вътре — каза един мъж зад нея. — Между другото казвам се Алън Фокс, един от репортерите.
— Да, познах ви — усмихна се Кори. — Аз съм Кори Браун — и отстъпи, за да може той да поправи ксерокса.
Мъжът се наведе и ръката му я докосна по коляното. Кори не беше сигурна, че е неволно движение.
Когато машината се оправи, Алън остана да си побъбрят. Искаше й се да я остави на мира, понеже се опитваше да преподреди онова, което вече беше преснимала. Но събеседникът й остана и Кори не беше съвсем сигурна, че харесва погледа му. Когато дойде следващият човек и отново я накараха да направи път, бе успяла да обърка всичко напълно.
Отново отстъпи реда си. Алън я прегърна с една ръка и й каза да не се притеснява, че скоро ще му хване цаката. Кори се отдръпна полекичка, защото пръстите под мишницата й се придвижваха съвсем целенасочено. За щастие, след като успя да се отдръпне, Алън най-сетне си тръгна и Кори реши да изхвърли всички копия, които беше направила досега, и да започне отново. В този момент жената, която я беше изпратила да преснима бележките, се появи.
— О, за бога! — извика тя. — Защо не отидеш да вземеш кафе за всички, аз ще се оправя с това.
Кори се върна унило в офиса. Когато зърна секретарките, отиде при тях да ги пита къде е кафето.
— В машината — отговори една от тях, без дори да вдигне поглед от работата си. Но Кори не пропусна да забележи как четирите момичета се спогледаха набързо.
Тя си пое дълбоко дъх.
— И къде е машината?
Едно от тях посочи надясно и Кори се върна до отрупаното с книжа бюро, откъдето Аналайз я беше представила на останалите, намери писалка и лист и започна да записва поръчките.
През останалата част от предобеда подрежда вестници в папки, после я навикаха, задето е прибрала и ежедневниците, които още са в употреба. Примираше от страх да не я накарат да работи с факса. Аналайз се върна за половин час и успя да й отдели минутка, за да я попита как се справя.
Кори я увери, че всичко е наред, попита я дали може да направи нещо за нея и веднага се озова в монтажната, за да набира някакви кодове, които й диктуваше един от редакторите.
В средата на следобеда, по време на четвъртото й ходене до кафе машината, Алън Фокс отново я намери.
— Помислих си дали да не дойда да ти помогна — каза той.
— Много любезно от ваша страна — усмихна се Кори. — Но наистина мога да се оправя. — После се наведе да вземе поредната чашка от машината и едва не я изпусна, когато Алън най-нахално сложи ръка на задните й части.
Кори стисна зъби, сложи чашката върху подноса и натисна копчето за следващото кафе.
— Значи си нова в Лондон — рече Алън. — Ще видим какво може да се направи, трябва да те въведем, нали?
— Много любезно от ваша страна — повтори Кори, понеже не знаеше какво друго да каже. Следващото кафе вече бе готово и тя отново трябваше да се наведе. Ръката на Алън отново намери задните й части.
«Не мога да повярвам — мислеше си Кори. Не са минали и пет минути, откак съм тук, и вече налетях на щатния обарвач.»
Тя направи крачка встрани, усмихна му се набързо и отново натисна копчето.
— Миналата седмица гледах предаването ви за фронта за спасение на животните — каза тя. — Беше много добро.
— Нима? — попита той и тесните, сиви като косата му очи се плъзнаха по цялото й тяло. — Може някой път да го изгледаме заедно, да ти покажа как е направено. Както ти сама каза, имаш много да учиш.
По погледа му личеше, че съзнателно говори двусмислици. Погледът му шареше настойчиво по лицето й и в един момент дори й се стори, че оставя трайни отпечатъци върху кожата й.
«Господи, ама той няма никакъв срам», мислеше си Кори, едва сдържайки гримасата на отвращение, докато извръщаше очи от влажните му устни.
Следващото кафе беше готово. Този път той не я докосна с ръка, но застана зад нея и направо се отърка в задните й части.
Кори се изправи рязко и той почти загуби равновесие.
— Моля ви, не го правете повече — каза кратко тя.
Ноздрите на Алън се разшириха.
— Какво да не правя?
— Не се отърквайте в мен.
В лицето му нахлу кръв и то придоби морав цвят.
— Ласкаеш се, скъпа — процеди той. — Нека ти кажа, с тази външност би трябвало да си благодарна, ако някой поиска да го направи. — И изхвръкна от стаята, преди Кори да е успяла да си поеме дъх.
За момент й се доплака. «Защо всички се държат толкова враждебно?», запита се тя. След това побърза да се стегне и продължи със сервирането на кафето.
Този ден не видя повече Аналайз. В шест вече се чувстваше изтощена, зашеметена, но и донякъде въодушевена. Започна да си прибира нещата в чантата, отдавайки факта, че цял ден се бяха държали с нея като с прокажена, на всеобщата суматоха.
— Къде отиваш? — попита я някой.
Кори вдигна поглед и видя, че Пъркин я гледа сърдито от другия край на залата.
— Ами, помислих си… — Тя погледна празните бюра на секретарките. — Смятах да си ходя, но ако трябва да остана…
— Искам всичко това да се набере на компютър — каза й Пъркин и й подаде огромна купчина изписани на ръка бележки. — Утре сутринта на Люк ще му трябва едно копие в студиото в момента, в който пристигне.
— Разбира се — отвърна Кори.
В девет вече седеше съвсем сама в осеяната с боклуци зала, а беше дешифрирала едва половината от ръкописните бележки на Пъркин. Просто не можеше да повярва, че един половинчасов коментар заема толкова страници. Но поне вече бе хванала цаката на компютъра. Тя отиде до кафе машината, направи си кафе и се върна, за да продължи.
В един през нощта, когато вече й се струваше, че очите й аха-аха да капнат от лицето, тя свърши. Стана, за да върне бележките на Пъркин на бюрото му, и в този момент токът спря. Дойде само след няколко секунди, но това бе напълно достатъчно. Беше забравила да съхрани записаното в паметта на компютъра и целият текст на дублажа се беше затрил.
Прииска й се да заплаче, да запищи, да закрещи, да изхвърли компютъра през прозореца, да взриви електрическото табло. Но си пое дълбоко дъх и отново седна. Излезе от офиса малко след четири сутринта. Осуалд, нощният пазач долу, й поръча такси до дома.
Върна се в офиса в девет и половина. Пъркин крещеше, понеже една от секретарките не можеше да намери текста на дублажа в компютъра. Стомахът на Кори се сви на топка. Тя изтича до секретарката и й каза, че го е запазила под името «ДУ».
— Какво? — изписка пронизително секретарката. — «ДУ»? Кой ти каза да го съхраниш под името «ДУ»?
— Ами, помислих си, че понеже е дублаж…
— Създала си документ под името «ДУ»?
Кори кимна.
Секретарката се обърна към Пъркин.
— Е, имаш си коментара, Пърк, но тя е взела, че е изтрила…
Кори така и не научи какво е изтрила, понеже в същия момент влезе Люк Фицпатрик и Пъркин кресна на секретарката да започва да го разпечатва. Секретарката изгледа мръсно Кори и се върна на бюрото си.
Вторият й работен ден се оказа още по-тежък от първия, може би защото беше твърде изморена. Но в края на работното време, когато видя, че всички отиват в бара да пийнат набързо по едно, без никой да се сети да я покани, трябваше да си признае, че неприятностите й никак не са малко. Въпреки това се увери сама, че не я е грижа. И без това нямаше да отиде, понеже имаше среща с брокера по недвижими имоти, който щеше да отиде с нея в ателието, за да вземе мерки за транспаранти.
Входната врата на ателието се намираше на върха на желязната стълба, която опасваше едната стена на викторианската сграда.
Когато Кори пристигна, Никълъс, брокерът, вече се качваше по стълбата към вратата на ателието. Кори се зарадва, когато го съзря, понеже при първата им среща се бе държал изключително приятелски, а точно сега толкова й се искаше да зърне нечия дружелюбна физиономия. Ала Никълъс очевидно се ядосваше, че пилее толкова време с нейната ролетка. Кори се опита да поведе разговор, но той й отговаряше едносрично и очевидно умът му бе другаде. Когато излязоха, го покани да пийнат по нещо. Той отказа, като се извини, че трябвало да бърза за някъде, така че Кори остана сама и тръгна към Риджънтс Парк в сякаш безкрайния пиков час. В метрото оглеждаше лицата около себе си и се чудеше къде ли отиват и при кого се прибират. Представяше си уютните им домове, плановете, които може би правеха за вечерта, и усещаше как в сърцето й пропълзява самота.
Когато се прибра, включи телевизора, за да изгледа предаването на TW, а след това се обади на Пола да й разкаже за първите си два работни дни и се постара да ги представи доста по-успешни и вълнуващи, отколкото бяха в действителност. Не искаше Пола да се притеснява, а и гордостта не й позволяваше да признае, че положението все повече й прилича на провал.
Разговаряха на фона на плача на Бет и Пола бе твърде разсеяна, за да забележи унинието в гласа на Кори. Независимо от това попита приятелката си дали вече е говорила с Люк Фицпатрик, но получи отрицателен отговор. Все пак Кори бе в състояние да потвърди, че Аналайз е имала право. На живо Люк Фицпатрик се бе оказал дори още по-красив от телевизионния си образ. Това като че ли удовлетвори Пола донякъде и понеже писъците на Бет станаха непоносими, тя най-сетне си наложи да затвори.
На следващата сутрин имаше оперативка. Кори седеше в ъгъла, слушаше внимателно всичко, което се говореше, и си водеше бележки. Когато срещата свърши, Боб, изпълнителният продуцент, я повика в кабинета си.
Докато ставаше от стола си, Кори не видя, че Алън Фокс е точно зад нея. Тя се блъсна в него, бутна чашката му и горещото кафе го заля целия.
— Кучка занесена! — кипна той.
Кори ахна.
Секретарките се изкикотиха.
Кори се обърна рязко, твърдо решена да не му се извинява, и отиде в кабинета на Боб.
— Тук е обичайна практика, Кори — започна Боб, — екипът от проучвателите да остава в офиса, за да гледа предаването. Снощи отсъствието ти беше забелязано.
Бузите на Кори пламнаха.
— Съжалявам — смотолеви тя. — Не знаех. Няма да се повтори.
— Добре.
— Това ли е всичко? — попита Кори, когато той не продължи.
Боб въздъхна.
— Не. Страхувам се, че не.
Сърцето й се сви. Знаеше, че каквото и да има да й казва Боб, то няма да й хареса.
— Съзнавам, че си тук само от два дни — каза той, — но някои хора вече имат забележки относно твоето поведение. Аз лично смятам, че си вършиш великолепно работата, и знам, че не е лесно човек да се адаптира към колектив, в който всеки високо оценява собственото си его, но се опитай да не забравяш положението си и проявявай малко повече уважение, а?
Кипнала от възмущение, Кори едва успя да каже едно кратко «разбира се» и излезе от кабинета.


Шеста глава

Шест седмици по-късно нещата не се бяха подобрили съществено. Аналайз беше единственият човек, който се отнасяше любезно с Кори, но за съжаление рядко се задържаше в офиса. Или беше излязла да снима, или се уединяваше в монтажната, или си стоеше у дома, за да се възстанови от поредния махмурлук.
Кори вече беше открила причината за враждебното отношение на секретарките към нея. Очевидно смятаха, че мястото на помощник-проучвател е трябвало да бъде предложено на някоя от тях и че Кори явно ги е прецакала. Понякога се изкушаваше да им каже да вземат проклетото й място, но успяваше да си държи езика зад зъбите и да си гледа работата. Колкото до останалите, вече беше открила, че зад тяхната враждебност стои Алън Фокс. Доста по-възрастен от повечето репортери, той беше в играта от много време, изживяваше се като някакъв Ромео и поради това, че в отсъствието на Люк представяше програмата, с него се държаха като с шеф, а и той се вземаше насериозно. Кори не беше сигурна дали е заради старшинството, постиженията или хапливото му остроумие, но очевидно всички — продуценти, сътрудници и репортери — бяха готови винаги да му играят по свирката. Кори забеляза и че когато в края на деня Алън Фокс поканваше някои хора да пийнат по нещо в бара, никой не смееше да му откаже; както и че тя никога не получи такава покана.
Очакваше с нетърпение дните, когато му се налагаше да излиза извън офиса във връзка с някой материал, защото тогава поне можеше да диша. Беше се превърнала в прицел на подигравките му, още по-болезнени, защото ги поднасяше във форма, която тя невинаги проумяваше. Когато Алън отсъстваше, и другите сякаш я оставяха на мира.
Най-зле се чувстваше, когато офисът беше пълен, но всички мълчаха, а тя нямаше какво да прави. Освен в случаите, когато Аналайз беше там, никога не я включваха в разговора, така че нямаше друг избор, освен да седи в ъгъла и да гледа през прозореца на високата сграда съседните покриви или Темза. От време на време се опитваше да облекчи острите пристъпи на стеснителност с четене на вестник, но какъвто и вестник да хванеше, веднага се намираше кой да го поиска. Кори просто се усмихваше и му го подаваше. Нито за момент не си позволи да покаже, че това я обижда и че направо й се гади от мисълта, че на никого от тях не му стиска да се опълчи срещу Алън. Просто приемаше всичко, бе винаги учтива, а след това се връщаше в самотата на апартамента в Риджънтс Парк и плачеше, докато заспи.
Всъщност, когато Аналайз беше в офиса, положението й не се подобряваше кой знае колко, но тогава поне Аналайз, а не Алън Фокс бе център на вниманието. Аналайз бе толкова жизнена, весела и скандална, че очевидно всички я обичаха. И нищо чудно, след като освен палавото чувство за хумор, добротворната честност, съчетани с остър ум, тя притежаваше забележителната способност да се оставя да я дразнят и не по-малко забележителния талант да кара всеки да се чувства специален.
Странното бе, че тя сякаш изобщо не забелязваше нещастието на Кори. Просто се държеше така, сякаш всичко върви по мед и масло, сякаш за Кори е истински купон да работи в TW и животът е просто прекрасен. Всички знаеха за връзката й с Люк — Аналайз не правеше нищо, за да я крие — но какво мислеха за това, Кори не знаеше, не беше посветена в кулоарните клюки. Не можеше обаче да не забележи тъмните кръгове, които се появяваха понякога около очите на Аналайз. Неизменното оправдание на Аналайз беше махмурлук, но Кори невинаги й вярваше, понеже имаше дни, когато обичайната й веселост звучеше доста фалшиво. Кори бе сигурна, че това има нещо общо с Люк, и се чудеше какво ли означава за него тяхната връзка; предполагаше, че не е същото, както за Аналайз.
Все още не беше говорила с Люк Фицпатрик и се съмняваше, че той знае за съществуването й. Кабинетът му, подобно на този на Боб, беше извън главната работна зала, но за разлика от него, нямаше прозорец, през който да наблюдава движението на екипа. Освен това не беше в офиса всеки ден; но когато идваше, беше истинско удоволствие за Кори да гледа как се шегува с всички или променя идеите им така, че в резултат неизменно ставаха по-добри. Инстинктивно го харесваше, главно заради това, че не се надуваше с популярността си сред зрителите. Кори се удиви, когато научи, че някои негови почитателки наистина му изпращат свои голи снимки заедно с потресаващо подробни обяснения какво биха искали да направят с него. Когато обикаляха от ръка на ръка в офиса, тези снимки никога не стигаха до Кори, но тя разбираше от кикота и коментарите на колегите си, че не всички са на жени. Джулия, секретарката на Люк, имаше неблагодарната задача да отговаря на писмата на почитателите му и да пъха снимка с автограф във всеки плик. Пола също искаше една, но Кори нямаше смелостта да поиска.
През повечето време тя мълчеше и наблюдаваше всичко отстрани. Като цяло положението й бе истински ад, но вече бе готова по-скоро да умре, отколкото да се откаже. Смяташе да използва времето си тук, за да се учи. Вече поглъщаше всяка попаднала й информация и внимателно следеше как се правят предаванията, от проучването до излъчването. Водеше си записки по време на оперативките, които се провеждаха в работната зала, и се опитваше да проумее за себе си защо някои неща се получават, а други — не. Започна да си купува вестници, за да попълни познанията си за събитията по света, така че когато настъпеше подходящият момент, щеше да прати TW по дяволите и да си намери работа в друга компания от телевизионния бранш. Място, където най-сетне щяха да й дадат шанс да се изяви. Където тя щеше да се издигне до върха. И където, дай боже, можеше един ден да се окаже, че от нея зависи дали да бъдат назначени или не Алън Фокс и неговите тъпи клакьори. Тогава на свой ред щеше да ги гледа как страдат. Нямаше търпение да дойде този ден.


— Сърцето ти не е чак толкова кораво, че да таи такава злоба — й каза Пола един ден, когато Кори най-сетне й разкри как стоят нещата в TW.
— Недей много да залагаш на това — сопна й се Кори.
— Залагам твърдо. Не забравяй, че те познавам. Колкото и да ти се ще, не си способна на омраза или отмъщение.
— Промених се.
— Не чак толкова. Добре де, може и да си станала малко по-корава, а и кой знае, това може и да е за добро. Но корав не означава безчувствен и злобен. Означава да отстояваш своето и да им показваш, че струваш повече, че си по-добра от тях. Последното, което би искала, е да станеш като тях, да паднеш до тяхното ниво.
— Ама ти не знаеш какво е тук! — възрази Кори.
— Известно ми е, че не знам. Но слушай, Кори, ако бях на твое място, щях да намеря начин да ги обезоръжа. Направи нещо, за да ги накараш да те харесват. Сигурна съм, че можеш да го постигнеш, а и така победата ти ще бъде много по-удовлетворяваща, да не говорим, че ще е повече от полезна — отколкото да се тровиш с мисли как си щяла да ги сдъвчеш и да ги изплюеш. Знам, че ще постигнеш тази победа, ако си наумиш.
— Откога си станала толкова мъдра?
— Откакто пораснах достатъчно голяма, за да разбера съвета, който Едуина ни даваше. Каквото посееш, такова ще жънеш. И ако се чувстваш самотна и изпълнена с горчивина, ако смяташ, че се отнасят зле с теб, и се самосъжаляваш, така и ще свършиш, колкото и да си успяла в професионално отношение. Не им позволявай да ти сторят това, Кори, те не го заслужават — а ти заслужаваш много повече.
Последва дълга пауза. Накрая Кори прошепна неохотно:
— Предполагам, че си права.
Пола веднага усети сълзите в гласа й. Знаеше, че е заради споменаването на Едуина.
— Всички ние те обичаме, Кори — каза меко тя. — И ти стискаме палци. Можеш да го направиш, можеш да го постигнеш. Просто не го забравяй. Сега всичко, за което си мислиш, е материалният успех, «постигането на целта». Но то е нищо, ако не е придружено с личен успех. Такъв успех, без който е невъзможно да бъдеш щастлива. Така че недей да си чак толкова горда, та да не можеш да прощаваш, и не се хвърляй слепешката да отмъщаваш. Първо се запитай кого всъщност ще нараниш. Себе си. Ето кого. Така че не го прави, заради самата себе си.
— Ех, да беше толкова лесно! — подсмръкна Кори.
— Зная, че не е. Просто ми обещай, че няма да се вкисваш заради това, заради тях, и няма да си мислиш колко би искала да им го върнеш, поне докато не си опитала по другия начин.
Пола зачака отговор. Накрая гласът на Кори долетя по жицата.
— Добре, ще опитам — каза тя. — Но отсега ти казвам, ако не се получи, ще…
— Спести си заплахите — прекъсна я Пола. — Не знаеш какво може да те очаква зад ъгъла. А и честно казано, след като положението не би могло да се влоши повече…
— Зная, може само да се подобри. И по-добре да се окажеш права, само това мога да кажа, защото ще ми е страшно неприятно сама да се поставям в неизгодна позиция, за да бъда мила с онези скапаняци.
— Можеш да го направиш — засмя се Пола. — Ти можеш всичко.
— Кой го казва?
— Аз. Че кой друг?
— Майка ми, която, изглежда, продължава да живее в теб — усмихна се Кори. — Ето кой.


Филип Денби наблюдаваше жена си. От мястото пред огледалото, където си оправяше вратовръзката, виждаше само профила й. Тя наклони лице към светлината и го обърна първо на едната, след това на другата страна, преди да захвърли поредния чифт безценни обици, за да го замени със следващия. После вдигна лице и очите му се плъзнаха надолу по дългата, тънка шия до леко загорелите й рамене. Тенът беше безупречен като диамантите на ушите й, а ледено сините й очи — също толкова твърди и прозрачни.
Филип седеше пред своето огледало в своята съблекалня. Вратата зееше отворена, беше я оставил така, след като преди няколко минути тя го бе извикала да си каже мнението за роклята, която бе избрала да облече за коктейла. Както винаги, Октавия имаше безупречен вкус. Роклята от черно кадифе, дълга до коленете, но оставяща раменете открити, бе творение на италиански дизайнер. Октавия бе подбрала за тоалета си подобаващо дълги ръкавици и черни чортови обувки с високи тънки токчета и пришити фалшиви диаманти. По-рано същия ден сребристорусата й коса бе прибрана в кок, придържан от обсипана с полускъпоценни камъни черна дантелена мрежа. На шията й висеше крушовидният диамант, който й бе подарил преди три седмици за годишнината от сватбата им.
Когато го видя, че я наблюдава, Октавия стана и се обърна към него.
— Какво мислиш? — попита го тя и плъзна длани по хълбоците си.
— Много са хубави — отговори Филип, като правилно предположи, че става дума за обиците.
— Нали? — измърка тя, отново се обърна към огледалото и нацупи устни.
Филип продължи да я наблюдава с безизразно лице. Можеше да се каже, че сега, на четиридесет и шест години, Октавия е толкова хубава, колкото и в деня, в който се беше оженил за нея. Така и трябваше, след като пластичните й операции му струваха цяло състояние. «Дали има място по тялото й, което да не е минало под ножа? — запита се той. — Вероятно не.» Всичко, което можеше да се направи по нея — подпъхване, опъване, заменяне или възстановяване, — се правеше, а което трябваше да се премахне, изчезваше. Косата й биваше боядисвана редовно, ходеше веднъж в седмицата на солариум и два пъти седмично на маникюристка, а всяка сутрин тренираше с личния си треньор в гимнастическата зала, която Филип бе направил в мазето на дома им в Челси.
Неволно се запита колко ли пъти тази вечер ще им повторят, че са красива двойка. И приятели, и непознати го отбелязваха така често, че вече звучеше банално. Идеалното семейство, така бяха писали за тях в «Харпърс» преди няколко месеца, и ако се съдеше само по външността и материалното им благосъстояние, не можеше да отрече, че очевидно имат всичко. Дори никога не бяха обсъждали това, което липсваше в живота им — според него, защото предполагаше, че според Октавия такова нещо просто не съществува. Само няколко седмици след сватбата беше открил, че е неспособна да обича, както и да разбере горчивината, която се надигаше у него в случаите, когато го караше да правят любов.
Никога не бе стигала до оргазъм, поне не с него. Филип отдавна вече не правеше опити в тази насока, понеже Октавия му бе казала, че наистина не иска — че за нея това би било нещо унизително.
Когато влезе в съблекалнята й, тя се парфюмираше със скъп парфюм, Филип застана зад нея, сложи ръце на хълбоците й, погледна отражението й в огледалото и промърмори:
— Ммм, мирише хубаво.
— Филип, моля те — каза тя, като се освободи от ръцете му. — Ще ми развалиш прическата.
— Извинявай — смотолеви Филип, без да е сигурен защо изобщо я е докоснал.
— Не трябваше ли вече да си долу, за да провериш дали всичко е наред? — попита тя, остави парфюма на тоалетката и вдигна четчицата за червило.
Филип потисна с мъка желанието си да помете с юмрук всички шишенца от тоалетната масичка и кимна.
— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да тръгна? — попита я. — Нещо да направя за теб?
— Не. Нищо — отвърна тя очевидно почти без да го слуша.
«Защо, о, защо се държа така сервилно с нея? — запита се яростно той, докато прекосяваше стаята. — Защо не намирам сили да й се опълча, да й кажа искрено какво мисля за нея и да се пръждосам от този брак-фарс?»
Докато стигне до вратата, стомахът му завря от напрежение. Цели два часа събираше кураж да й каже, че другата седмица ще замине за няколко дни, и досега не беше успял. Често пътуваше по работа и тя нямаше нищо против, но проблемът бе, че пътуването, което бе планирал за следващата седмица, не беше служебно и ужасно се страхуваше, че тя ще поиска да отиде с него.
Почти беше излязъл, когато думите неочаквано се изтърколиха от устата му.
— О, скъпа, за малко да забравя! Следващата седмица заминавам за два дни в Испания.
— Наистина ли? — каза тя, като оправяше контура на устните си. — Какво има в Испания?
— Голф — усмихна се нехайно той, но ръката му стискаше здраво бравата.
Четчицата за устни замръзна във въздуха и Октавия се обърна бавно към него.
— Голф? — повтори тя и едва не си позволи да сбърчи съвършеното си чело. — Отиваш в Испания, за да играеш голф?
Филип се засмя сконфузено.
— Не е нещо нечувано — каза той. — Много хора го правят, и то постоянно.
— Сигурна съм, че е така — рече Октавия, — но не и ти. Поне досега. Как така изведнъж ти се прииска?
Край. Нямаше да има пътуване до Испания. Тя го подозираше и никога нямаше да го пусне, след като доводите му й се струваха съмнителни. Усети, че го пробожда остро чувство на тъга и яд, задето за кой ли път вече му се налага да разочарова Пам.
— Няколко приятели от банката са решили да ходят — рече унило той — и ме поканиха. Идеята ми се стори добра.
Когато вдигна поглед, за свое удивление видя, че тя се усмихва, и за момент надеждите му се възвърнаха.
— Колко хубаво, че си открил малко свободно време — каза провлечено тя. — Толкова се радвам, Филип!
Не можеше да повярва на ушите си и за миг се изкуши да й благодари, но следващите й думи го спряха.
— Семейство Де Уитни ни поканиха на хижата си в Гщад да покараме ски следващата седмица — рече тя. — Разбира се, аз им казах, че и дума не може да става, понеже си страшно зает. Но сега… Е, веднага ще им се обадя, че ще отидем другия вторник. О, скъпи, това е просто великолепно! Всъщност не ти се играеше голф, нали? Не, разбира се, че не. Такава скучна игра. И виж само колко ловко те избавих от всички онези простаци от средната класа, които щяха да настояват…
— Всъщност — прекъсна я Филип — нямах нужда да бъда спасяван. По-скоро исках да отида.
— О, не ставай глупав, Филип! Ти мразиш голфа.
— Харесвам голфа, Октавия.
— Не, не, не! Ти се отвращаваш от него, а в Гщад все пак ще е забавно, макар карането на ски да е малко отегчително. Но нали знаеш колко са гостоприемни семейство Де Уитни. Човек няма как да не си прекара добре, когато скъпата Рамона е негова домакиня. А ти обожаваш да караш ски, нали, скъпи? Уменията ти в тази област са просто несравними.
Вярно, Филип беше добър скиор и от безбройните им приятели вероятно най-много му се нравеха Рамона и Айвън де Уитни. Но точно сега му се ходеше в Испания.
— Вече направих резервация за билетите до Барселона — възрази неубедително той.
— Билети? — каза Октавия и поклати леко глава, с което искаше да покаже, че нещо не разбира.
Филип се изчерви и тъкмо щеше да направи опит да й обясни, когато лицето на Октавия засия.
— Ах, да! — извика тя. — Имал си намерение да ме вземеш с теб? Колко мило от твоя страна, скъпи. Но не ми е в стила да играя ролята на голф-вдовица, а и така ми се иска да отидем в Гщад. Винаги можеш да отмениш резервациите, нали? Да, разбира се, че можеш. Накарай онази твоя удивително предприемчива малка секретарка да се погрижи за това. Полийн или както там й беше името.
— Знаеш много добре, че името й е Пам — отвърна дръзко Филип.
— Така да бъде. Е, накарай я да се заеме с това. Може едновременно с това да ни резервира и билети за Швейцария. О, Филип, ужасно ме зарадва! Още утре сутринта ще тръгна да напазарувам.
Едновременно с това го наблюдаваше внимателно и Филип знаеше, че очаква да протестира, но нямаше никакъв смисъл. Вече се беше досетила за намерението му да отиде там с Пам; издаваше я предложението й Пам да отмени резервациите. Филип нямаше представа дали семейство Де Уитни наистина са ги поканили, но това едва ли имаше значение, след като така или иначе щяха да отидат в Гщад. Все пак щеше да уреди билетите сам, струваше му се жестоко да накара Пам, а вероятно именно такова бе желанието на Октавия.
— Ще се занимая с това още утре — каза той, обърна се и излезе от стаята.
По природа мразеше насилието, но понякога си представяше как ръцете му се сключват около онази отблъскващо изящна шия и образът бе толкова жив, така властен, че се плашеше до смърт. И както винаги, само мисълта за Пам бе в състояние да му върне равновесието. Колко пъти, откакто я познаваше, бе благодарил на бога за Пам? С нея се чувстваше мъж. Пам му позволяваше да я обича, да я цени, да я обсипва с всичката доброта, която се страхуваше да покаже на жена си, защото Октавия считаше нежността и щедростта за най-досадните от всичките му слабости. А и Пам понякога го насърчаваше да се държи властно с нея, защото знаеше, че му е необходимо да се чувства господар на някоя жена, за да си възвърне мъжествеността, която Октавия почти беше унищожила с безразличието си.
Той не заслужаваше такава преданост, знаеше го, но Пам твърдеше обратното. Тя го познаваше така, както Октавия никога не го бе познавала и никога нямаше да го опознае. Знаеше колко копнее той да обича някоя жена, да усеща, че може да й отдаде цялото си сърце, без да се страхува, че тя ще злоупотреби с него или ще му се подиграе. Само с Пам си позволяваше да се разкрива напълно, да се отдава по начин, който обикновено би го накарал да се срамува.
Той беше до Пам, когато почина съпругът й, подкрепяше я през най-трудните месеци от живота й и най-вече я изслушваше, когато усетеше нуждата й да говори. Тя беше видяла, дори и тогава, в най-мрачните дни на скръбта си, какво удоволствие му доставя да бъде необходим, за пръв път в живота си да почувства, че няма защо да се страхува от някоя жена. С течение на времето бе започнала да го разбира, да милее за него и накрая да го обича — дълбоко и безусловно. А сега, след посещението на Кори, искаше да му помогне.
Филип въздъхна. Нямаше да му е лесно да свикне с мисълта за смъртта на Едуина, не и след като бе носил толкова дълго тежкото бреме на вината — чувство, за което винаги бе вярвал, че един ден ще може да облекчи, като успее да се реваншира по някакъв начин. Едуина бе единствената жена, която бе обичал преди Пам, и Пам неведнъж го беше насърчавала да я намери. Но той така се срамуваше от начина, по който я беше изоставил, че се страхуваше да я погледне в очите. Знаеше, че няма да го понесе, ако Едуина не му прости, но още повече се страхуваше, че тя ще му откаже достъп до тяхното дете. Детето, което през годините бе расло в мечтите му, синът — негов и на Едуина — който, без Октавия да подозира, бе вписан като единствен наследник в завещанието на Филип.
Ала сега всичко се бе променило — синът всъщност не беше никакъв син. Потресът и разочарованието му бяха почти непоносими. Но в дните след обаждането на Тед Брейтуейт, преди Кори да дойде в кабинета му, Филип бе направил всичко възможно, за да потисне своята неприязън и страх, че в живота му се е появила още една жена. Още една жена, която да го преследва и презира. Но не успя: вината му взе връх и той я използва като оръжие, с което да нарани дъщерята на Едуина, всъщност своята собствена дъщеря.
И след като Кори напусна кабинета му, затръшвайки вратата след себе си, Филип се почувства толкова отчаян, че Пам започна да се безпокои за здравето му; тъкмо затова бяха намислили да отидат в Испания, Филип имаше нужда да поговорят, да реши какво ще направи за Кори — дъщерята, която вече знаеше, че ужасно му се иска да познава. Но как, след като в живота му цареше такава бъркотия? Не можеше да позволи Кори да се забърква в кошмара, който го преследваше на всяка крачка, при всяко негово движение. Трябваше, като неин баща, да я предпази от това, както правеше за Пам, без тя да подозира.


Седма глава

— Кори Браун дава купон! — извика Пъркин и размаха поканата си във въздуха.
— О, боже! — ахна една от секретарките и притисна своята до гърдите си. — Да се развихрим с Кори Браун!
Беше ред на мениджъра на продукция:
— Елате у Кори Браун за най-вълнуващите сензации в града! — изрева Били Джоунс, като сви ръцете си на фуния.
Кори седеше на бюрото си и ги наблюдаваше мълчаливо. Сарказмът им бе безсмислено жесток, но тя упорито продължаваше да се усмихва.
— Лудории и подскачане, кунилингус и бисквитки, всичко това у Кори Страхливката!
Всички се разсмяха гръмогласно и Алън Фокс се поклони.
Когато видя това, Кори се обърна на другата страна и очите й се насълзиха от унижение и гняв. Не смееше да каже нищо, защото, ако заговореше, щеше да се разреве, а по-скоро щеше да пукне, отколкото да им покаже, че са я уязвили.
Седнала зад компютъра си, Пру, една от секретарките, наблюдаваше Кори и единствена не се смееше.
В края на предишната седмица Пола и Дейв бяха дошли в Лондон, за да помогнат на Кори да се премести в новото ателие. Идеята да направи купон за освещаване на дома бе дошла от Кори в резултат от съвета на Пола да се опита да спечели колегите си. Пола й беше помогнала да съчини поканите, които сега стояха на всяко бюро, и на Кори ужасно й се искаше приятелката й да е тук, за да види сама реакцията им — може би тогава щеше да разбере колко безплодно е всяко усилие да се сприятели с тези хора. Където и да било другаде по света философията на Пола вероятно щеше да я доведе до успех, но Кори знаеше, че хората в Лондон са по-различни. Не знаеше защо, просто си бяха такива — и тя ги мразеше, всичките. Въпросът сега бе дали да стане една от тях, за да оцелее, или просто да се откаже и да се върне в Амбърсайд. Във всеки случай по всичко личеше, че купон няма да има. И колкото и да я болеше от това, още повече я смайваше фактът, че някой може да отговори по този начин на любезността й.
Тя взе ножиците и започна да изрязва от вестника една статия за предстоящата европейска конференция на най-високо равнище. Очите й така се бяха налели, че едва виждаше буквите. Аналайз я беше помолила да събере всичко, което можеше да намери за тази конференция, защото имаше идея за предаване и се надяваше да убеди Люк да го направят по-късно същия месец. Точно сега Аналайз се намираше близо до шотландския бряг, за да снима една нефтена платформа. Кори бе готова на всичко, за да е сега с нея — или, още по-добре, Аналайз да е тук. В нейно присъствие язвителните забележки, подигравките и грубите шеги стихваха.
Един час по-късно, както правеше обикновено в средата на предобеда, Кори си облече палтото и излезе да вземе сандвичи за всички желаещи. Бяха изминали почти четири месеца от преместването й в Лондон, а приятелите й не бяха повече, отколкото първия ден. Самотата я обгръщаше от всички страни и й се струваше, че не издържа повече. Майка й ужасно й липсваше и именно поради това се страхуваше да се върне в Амбърсайд. Провалът в Лондон, съчетан и със спомените за Едуина в Съфолк щяха чисто и просто да я довършат. Понякога й се струваше, че няма къде да отиде — просто никъде вече нямаше дом.
«Но това не е вярно — помисли си тя, докато даваше поръчката си в закусвалнята. — Имам своето малко ателие в Челси.» За момент, когато се сети за уютно боядисаните стени, дружелюбната атмосфера и начина, по който чудноватите мебели пасваха на обстановката в ателието, настроението й се повиши. Нищо, че колегите й я бяха лишили от удоволствието да се изфука с него, то все още бе нейно и Кори си го обичаше.
Когато се върна, залата бе пуста — с изключение на една от секретарките.
— Всички са в студиото — каза й Пру. — Разглеждат новия декор.
Кори се обърна и погледна изненадано Пру. За пръв път някой й говореше вежливо.
Пру се усмихна.
— Виж на бюрото си — каза тя.
Кори се обърна, очаквайки пак някой жесток номер, но видя само купчина изписани на ръка бележки. Страхувайки се от онова, което можеше да е написано на тях, тя остави сандвичите и вдигна първата. Прочете я, примигна невярващо й пак я прочете. Беше от Пъркин, който приемаше поканата й. Погледна следващата и сърцето й се разтуптя. Беше от Синди Томпсън, една от продуцентките, която също приемаше поканата й.
Кори се отпусна на стола си и прегледа с треперещи ръце останалите бележки. Във всяка имаше положителен отговор. «Страшно ще ми е приятно да дойда…», «Наистина очаквам с нетърпение да дойде петък…», «… Много мило от твоя страна да ме поканиш…», «… Да си носим ли пиене?».
Кори вдигна поглед, но Пру я нямаше. След това чу гласове и се осети, че колегите й се връщат от студиото. Тя грабна бързо чантата си и избяга в тоалетната. Точно сега не искаше да ги вижда. Част от нея негодуваше заради сарказма им преди час, но другата започваше да кипи от радост. Получаваше се! Маслиненото клонче, което им подаваше, бе прието. Нямаше търпение да разкаже на Пола!
В петък излезе по-рано, за да подготви всичко. Тъй като колегите й бяха приели поканата, никой от тях не спомена повече за кутюна, но макар все още да се държаха високомерно с нея, за щастие подигравките и шегите за нейна сметка бяха престанали. Този следобед, преди да излезе, тя съобщи на всички, че няма нужда да си носят пиене, че има достатъчно, и очаква с нетърпение да ги види по-късно.
Първо се отби в «Маркс енд Спенсър», където купи кийш и пастет, франзели и сирене, чипс и ядки, всевъзможни сосове и кълцани зеленчуци, коктейлни наденички, маслини и един сладкиш. Продавачът във винарския магазин на Кингс Роуд й помогна да занесе до ателието чашите, леда и напитките, които беше поръчала, и дори й предложи да помогне в окачването на балоните. В знак на благодарност Кори го покани на купона, но той каза, че имал други планове. Може би следващия път.
— Непременно — усмихна се Кори и когато той каза, че си тръгва, едва се сдържа да не го прегърне. Може би лондончани все пак не бяха толкова лоши.
В седем храната вече беше подредена на старинната дъбова маса, която си беше купила от един неделен търг на Лотс Роуд, а питиетата и чашите стояха в кухнята на възстария уелски бюфет, придобит на същия търг. Мебелировката — удобно канапе в селски стил, старо кресло и масичка за кафе със стъклен плот и два дървени слона вместо крака, както и телевизорът и видеото, бяха избутани до стената заедно със саксиите с цветя и вазите, пълни с наперени папрати и пера. Имаше достатъчно място за танцуване, Кори беше вдигнала ориенталските килимчета от дървения под, за да улесни това, и по-рано същата седмица бе похарчила повече от сто лири за компактдискове с музика. Сега избра един, пусна силно уредбата и отиде да си вземе душ.
Един час по-късно вече беше облечена с нова прилепнала черна рокля с кръгло деколте и набрани волани, които стигаха малко над коленете, високи черни обувки и фин черен чорапогащник. Беше си сложила огромни сребърни обици, а косата й беше прибрана в немного стегнат кок. Когато се видя в огледалото, се ухили и започна да се обръща и върти, за да се види от всички страни. Реши, че изобщо не изглежда зле. Дори очите й изобщо не изглеждаха нелепо, както очакваше, очертани с дебела кафява очна линия. А луничките по носа й почти не се виждаха под плътния слой фондьотен на «Ревлон». Тя нацупи карамелените си устни със същия цвят червило като на Аналайз и се изкикоти. Беше оставила на телефонния секретар на Аналайз съобщение за купона, но още нямаше никаква вест от нея. Все пак Аналайз трябваше да пристигне чак в осем, така че вероятно щеше да дойде малко след това.
Кори метна халата върху леглото, така че да виси артистично от ръба му, вдигна чашата с вино и отиде да се облегне на парапета на балкона, за да огледа стаята долу. Изглеждаше идеално. Завързаните по парапета на стълбите балони се полюшваха, навсякъде бяха поставени купички с чипс и ядки, а двете лампи със странна форма от двете страни на камината хвърляха романтична розова светлина из цялата стая.
Сега от уредбата звучеше песен на Майкъл Джексън и Кори тръгна с танцова стъпка надолу по стълбите, за да си налее още вино, като щракаше с пръсти и пееше с цяло гърло. Почти беше забравила какво е да се чувстваш щастлив.
Тя си погледна часовника. На поканите беше написала осем и половина. Оставаха още десет минути. Тя се обади набързо на Пола, за да запълни времето.
В девет и половина все още седеше сама. Леко й се повдигаше, което отдаваше на изпитите вече четири чаши вино.
— Никой не ходи навреме на купон — се беше опитала да я успокои Пола, когато преди половин час Кори отново й звънна.
Тя излезе навън, застана на площадката на стълбите и огледа улицата в двете посоки. Не се виждаше никой.
В десет спря уредбата и отиде да седне на най-долното стъпало. Докато все още се надяваше, че някой ще пристигне, тя се ослушваше, когато в далечината завиеха полицейски сирени или от време на време някоя кола сякаш забавяше ход пред ателието. В десет и петнадесет си погледна отново часовника и когато угасна и последната й искрица надежда, я обхванаха отчаяние и безнадеждност.
Трябваше да се досети. Трябваше да знае, че ще направят нещо такова. Но защо? Какво печелеха с тази безсмислена жестокост? Защо изпитваха нужда да го правят? Разбира се, знаеше отговора — за да се забавляват. Защото Алън Фокс обичаше да измъчва някой. И този някой бе тя, наивното провинциално момиченце. Не можеше да има друг отговор, понеже никой от колегите й не я познаваше достатъчно добре, за да има други подбуди. Често през изминалите седмици се беше питала как би се почувствал всеки от тях, ако знаеше за болката, която тя се опитваше да прикрива, за болката от загубата на майка си и от това, че баща й я беше отблъснал, а сега и за болката, която те й причиняваха. Но дори и да знаеха, дали щеше да ги е грижа? Разбира се, че не, а и защо трябваше да ги е грижа? За тях тя бе нищо, а и какво щеше да се промени, ако тяхното съжаление се прибавеше към собственото й самосъжаление?
Тя се изправи, прекоси стаята и започна да разчиства масата. «Колко храна отиде на вятъра», мислеше си, когато една самотна едра сълза капна върху опакото на ръката й.
— Как може да са толкова подли? — попита гласно Кори и прехапа устни, за да спре сълзите.
Вдигна кийша и го отнесе в хладилника. Когато се върна в стаята, започна да прибира купичките с ядки и чипс и точно тогава зърна лицето на майка й да й се усмихва от снимката върху масичката за кафе.
— Не! — изхълца тя. — Не, не!
В гърдите й се надигнаха толкова мъка и самота, че й стана трудно да диша. Чувстваше се като заседнала в блато от нещастие. Успя само да вдигне ръце към лицето си. Просто се беше опитвала, толкова много се бе опитвала…
— О, Кори! — извика Аналайз, когато Кори й отвори вратата. — Кори, виж се на какво приличаш. — И я прегърна.
— Щяха да дойдат — рече Аналайз, — кълна се, че щяха. А и беше страхотна идея да проявиш към тях великодушието, което не заслужаваха.
Кори се отдръпна от нея и изтри с пръсти кафявите от грима сълзи.
— Защо тогава не дойдоха? — попита тя, все още разтреперана. Страшно се уплаши, когато Аналайз почука на вратата.
— Защото, изглежда, че след като си излязла от офиса днес следобед, Люк се е обадил и е поканил всички на купон в Ройъл Гардън.
— Разбирам.
Кори не си направи труда да изтъкне, че някой е можел да й се обади и да я уведоми — какво значение имаше сега? И едва ли можеше да обвинява Люк, защото той вероятно дори не знаеше за нейния купон, след като не го бе поканила. Беше й се сторило твърде самонадеяно да покани и шефа, особено при положение, че досега не бе говорила с него.
— А ти защо си тук? — попита тя Аналайз.
— Защото преди половин час, когато направо от летището отидох на другия купон, Пру ми каза за твоя и предположих, че седиш тук сама.
Кори се насили да се усмихне.
— Благодаря ти, беше много мило от твоя страна да дойдеш. Но не е необходимо да оставаш. Предполагам, че искаш да бъдеш с Люк.
— Разбира се. Но защо не дойдеш и ти? Храната няма да се развали или поне по-голямата част от нея, така че ще можеш утре да направиш своя купон. Хайде, ще си хванем такси!
— Честно казано, вече не съм в настроение за купон — рече Кори.
Аналайз огледа стаята.
— Ох, колко труд си си направила! — въздъхна тя. — И това наистина е страшно хубаво жилище, Кори. О, моля те, кажи, че ще дойдеш, не мога да понеса мисълта, че седиш тук съвсем самичка!
— Не, наистина не искам — отвърна Кори. Не добави, че преживяното унижение й стига за тази нощ — а може би и за цял живот. И докато изпращаше Аналайз до вратата, вече съчиняваше молбата си за напускане.


В понеделник сутринта Кори отиде рано в офиса. Алън Фокс вече беше там, а също и Били Джоунс, две от секретарките и Пъркин. Всички вдигнаха поглед, когато Кори влезе, но никой не продума.
Лицето на Кори беше бледо, а устните й — свити в тънка линия. Тя прекоси залата, окачи си палтото и се насочи с маршова стъпка право към Алън Фокс. Той вдигна изненадано поглед, но преди да каже и дума, Кори стовари юмрук в лицето му.
— Ти си един шибан задник! — процеди тя, завъртя се на сто и осемдесет градуса, прекоси отново залата и влезе в тоалетната.
Минаха няколко секунди, докато успее да си поеме дъх, но след като си наплиска лицето със студена вода и го избърса, се ухили. Господи, струваше си, поне заради изражението на лицето му. Никога досега не бе постъпвала така, но чувстваше, че би го направила отново, и то само заради удоволствието, което изпитваше сега. Дори му беше разкървавила носа.
Разбира се, трябваше да се върне там и отново да се изправи срещу тях, но какво от това, по дяволите, и без това днес щеше да си подаде молбата за напускане.
Когато се върна в офиса, още няколко души бяха пристигнали. При влизането и всички престанаха да шушукат и се обърнаха да я зяпат. Без да им обръща внимание, Кори отиде до бюрото си. Върху него имаше голяма купчина с поща. Тя извади ножа за хартия от чекмеджето си и се засили да седне, за да отвори писмата.
В следващия момент се изтърси на пода! Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че е забравила да придърпа стола към себе си.
В другия край на офиса избухна шумен смях и дори нейните устни започнаха да потрепват. От всички моменти в живота й този бе най-неподходящият да се изтърси така!
— Кори! Кори! Кори тук ли е?
Беше секретарката на Люк.
— Да, тук съм — отвърна Кори и подаде глава иззад бюрото. Джуди се намръщи, сви рамене и каза:
— Люк иска да те види. Може ли да дойдеш за малко, ако обичаш?
— Разбира се — смотолеви Кори и се надигна от пода.
Обърна се към чантата си, съзнавайки, че останалите все още я гледат и се смеят. Вече трепереше от уплахата, от едва потискания истеричен смях и от напрежението, което предизвика поканата на Люк Фицпатрик. Очевидно Алън Фокс вече му бе казал какво е направила. Само се надяваше да не подадат срещу нея жалба за нападение.
Тя извади молбата за напускане от чантата си и тръгна към кабинета на Люк. Когато мина покрай Пъркин, той се отдръпна уплашено.
— Не ме удряй! — замоли й се. — Жива да си, не ме удряй!
Другите се засмяха, а Кори продължи нататък.


Люк Фицпатрик затвори вратата след Кори и й направи знак да седне на един стол.
— Мисля, че ти дължа извинение — каза той, докато минаваше от другата страна на бюрото си.
Кори го погледна смаяно, но когато очите им се срещнаха, извърна поглед настрани и се изчерви до корените на косата си. Люк й се усмихваше и внезапният й пристъп на стеснителност се изостряше още повече от усещането за красотата му.
— Аналайз ми каза, че съм ти откраднал всичките гости за купона — каза той. — Не беше нарочно, уверявам те. Освен това — продължи Люк с недвусмислено весели искрици в очите, — ще пренебрегна факта, че не си счела за нужно да ме поканиш. Все пак наистина трябваше да дойдеш с Аналайз в Ройъл Гардън, щеше да си прекараш чудесно.
Кори си наложи да се пренастрои. При вълненията през последните няколко минути напълно беше забравила за случилото се в петък вечерта.
— Ами, ъъъ, вече не бях в настроение за купон — отговори тя и усети, че отвръща на усмивката му.
— Да, предполагам, че е било така — рече той. — И освен ако не греша дълбоко, вероятно си прекарала целия уикенд сама в апартамента си и си се чудила как да кажеш на цялата ни пасмина да върви по дяволите. Или по-лошо?
Кори се ухили.
— По-лошо — отговори тя. Очевидно той още не знаеше, че е ударила Алън Фокс.
Люк се засмя, а след това скръсти ръце върху бюрото и я погледна, вече напълно сериозен.
— Доколкото разбирам — каза той, — от деня на постъпването ти в TW, животът ти не е бил много лесен. — И вдигна ръка, когато Кори понечи да го прекъсне. — Не ми е известно точно какво е ставало, но знам достатъчно. Виж, не мога да им казвам как да се държат във всяка минута от деня, а и предполагам, че не би ти харесало, ако им заповядам да бъдат любезни с теб. Но отдавна можех да предотвратя това с едно подходящо отношение към теб. Не го направих и съжалявам. Но сега ще оправя нещата. През почивните дни говорих с Боб и той ми каза, че работата ти е първокласна, така че ако в ръката си стискаш молба за напускане, мога ли да те помоля да я отложиш с няколко седмици?
Кори го погледна. Не можеше да му отговори, защото в гърлото й внезапно бе заседнала едра буца.
Люк се усмихна и невероятните му сини очи се обградиха с фини бръчици.
— Надявам се това потреперване на устните да означава «да» — каза той.
Кори се засмя и се задави от едно ридание.
— Освен това — продължи той — бих искал да ти се реванширам за петък вечер, като някоя вечер тази седмица те поканя на вечеря. Крайно време е да се опознаем.
Кори бе изумена. Защо, за бога, му трябваше да се опознава с един толкова незначителен човек като нея? И то на вечеря? Помисли си, че е по-добре да му каже, преди някой да я е изпреварил. Когато разбереше, Люк може би щеше да промени решението си.
— Току-що фраснах Алън Фокс по носа — каза безстрастно тя.
Очите на Люк се разшириха. След това, за нейно най-голямо удоволствие, той избухна в смях.
— Сигурен съм, че напълно си го е заслужил — каза й.
— Да, така е — засия Кори, като се чувстваше някак не на себе си. — Просто си помислих, че трябва да ви кажа, защото това вероятно е постъпка, която се наказва с уволнение.
— При определени обстоятелства, да — призна Люк. — Но смея да кажа, не и при тези. През последните седмици те наблюдавах — продължи той. — Боб също. Той много по-отблизо, разбира се. Боб е на мнение, че имаш амбициите да станеш проучвател — а може би и репортер…
— Всъщност продуцент — изтърси Кори.
— Продуцент да бъде — засмя се Люк. — Е, аз се възхищавам от хората с амбиции, както се възхищавам и от куражлиите. Ти очевидно притежаваш и двете. Малко хора биха се справили с онова, което ти преживя от постъпването си тук. Повечето досега щяха да са хукнали обратно при мама. Това ли смяташе да направиш, след като напуснеш?
Кори поклати глава.
— Не. Щях да си потърся работа другаде. — Не му каза, че майка й е починала, че е починала само преди пет месеца; не беше казвала никому — дори и на Аналайз.
Люк очевидно бе впечатлен от отговора, й.
— И пак нямаше да се предадеш, а? Ето това наричам аз упоритост. Е, какво ще кажеш? Ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря?
— Да. Да, би ми било много приятно — отвърна Кори, вече леко зашеметена от възможността да я видят на публично място с Люк Фицпатрик. Само като кажеше на Пола! Господи, колко имаше да й разправя!
Люк я гледаше втренчено и тя усети, че отново започва да се изчервява. Магнетизмът му бе непреодолим.
— Предполагам, че не носиш със себе си бележник, за да провериш ангажиментите си — каза той, докато разгръщаше един календар на бюрото. — Но да видим, утре вечер ми е удобно. Когато видиш дали те устройва, ми кажи.
— О, устройва ме! — буквално бликнаха думите от устата й. — Аз съм напълно свободна. — «О, боже! — изстена вътрешно. — Колко ли идиотски му прозвуча това!»
Люк се засмя, стана и заобиколи бюрото си.
— Тогава ще направя резервация за осем в «Сан Фредиано» на Фулъм Роуд. Знаеш ли го?
Кори поклати глава.
— Италиански е — каза той, докато отваряше вратата. Понечи да каже и още нещо, но забеляза приближаващата се Аналайз.
— Мислех, че днес сутринта се връщаш в Шотландия — каза той.
— Така беше. — Аналайз се усмихна на минаващата покрай нея Кори и отметна разкошната си руса грива. — Но снощи Пипа ми се обади и каза, че щели да ме пуснат на платформата чак утре, така че ще хвана самолета довечера.
Кори я погледна с любопитство. Помисли си, че у нея има нещо странно. Увереността й бе твърде показна, твърде нестабилна, а движенията й изглеждаха сковани.
Люк се отдръпна настрана и Аналайз влезе в кабинета му, а Кори се върна на бюрото си.
Преди да затвори вратата, Люк погледна отново към Кори. Тя се готвеше да вдигне телефона, но точно в този момент вдигна поглед и го хвана, че я наблюдава. Усмихна му се, а Люк се засмя на отново плъзналата по бузите й руменина и изчезна в кабинета си.
— Е? — каза Аналайз, когато той заобиколи бюрото си.
— Извиних й се.
Аналайз махна нетърпеливо с ръка.
— Не говорех за Кори и ти го знаеш. Говоря за събота вечер. Спомняш ли си за събота вечер?
Люк въздъхна дълбоко и се отпусна на стола си. Не беше пропуснал да забележи червените кръгове около очите й.
— Май имам много да се извинявам тази сутрин — промърмори той.
— Чаках те у дома! — каза ядно Аналайз. — Цяла нощ те чаках!
— Извинявай.
Аналайз задържа погледа му, но когато й стана ясно, че той няма да й даде обяснение, изскърца със зъби и поиска такова.
— Не се обадих, защото не бях в Лондон — каза той.
— И къде беше?
Люк присви раздразнено очи и си погледна часовника.
— Аналайз, едва ли времето и мястото са подходящи за този разговор. Казах ти, че съжалявам, така че ако нямаш нищо против, ще…
— Имам против! — рече раздразнено тя.
— Трябва да проведа някои важни телефонни разговори — вразумително каза Люк.
— Но в петък вечерта, когато бях в твоето легло, ти съвсем ясно ми каза — рече гневно тя, макар гласът й да бе натежал от напиращите сълзи, — че ще излизаме в събота вечер. Дори не ми се обади да ми кажеш, че няма да можеш. Дължиш ми обяснение, копеле такова, и не мисля, че ще…
— Аналайз, моля те, напусни веднага този кабинет, преди да сме си казали неща, за които после да съжаляваме. Веднага! — рязко добави той, когато Аналайз понечи отново да възрази.
Аналайз се стресна от острия му тон.
— Защо се държиш така с мен? — извика тя. — В един момент ми казваш, че не ти излизам от ума, а в следващия ме изхвърляш от кабинета си. Просто не знам какво означавам за теб, Люк. Струва ми се, че ще откача.
— Ще поговорим за това, когато се върнеш от Шотландия — отговори той, стана и се отправи към вратата.
— Не! Почакай! — извика Аналайз, преди да е успял да отвори.
Той се обърна към нея и я погледна безизразно.
— О, боже, мразя да ме гледаш така! — каза тя и покри лицето си с ръце. — Люк, моля те, просто ми кажи! Кажи ми какво става между нас. — След това вдигна поглед, пълен с отчаяние. — Знаеш какво изпитвам към теб. Не го пазя в тайна. А може би трябва. Трябва ли? Не зная. Вече нищо не знам! Вчера цял ден се опитвах да се свържа с теб…
Когато по бузите й се затъркаляха сълзи, Люк пусна бравата и я притегли в прегръдките си.
— Не плачи — каза той, като облегна главата й на рамото си. — Моля те, не плачи. — И отново си погледна часовника.
— Тогава ми кажи какво изпитваш към мен! — изхълца тя.
— Знаеш какво. Луд съм по теб, но просто съм убеден, че няма да се получи. Аз…
— Но защо? Кажи ми защо! — Беше вдигнала поглед към лицето му и очите й го умоляваха да изрече думите, за които тя копнееше.
— Знаеш защо. Аз съм с почти двадесет години по-възрастен от теб и съм ти шеф. Освен това баща ти ми е съдружник. Твърде е… Кара ме да се чувствам като в капан.
— Но татко почти никога не идва тук. Той самият ти каза, че ти оставя управлението на компанията. И наистина ти го остави. Колкото до обстоятелството, че си ми шеф, ако това ще промени нещо и ако наистина искаш, ще напусна. Ще си намеря работа другаде. Ако това ще ти помогне…
— Аналайз! — изстена той.
— Ако това ще ти помогне да не се чувстваш като в капан. Ще направя всичко, Люк. Всичко, което поискаш.
— Зная — въздъхна той. — Но това е само половината от проблема.
— Какво искаш да кажеш?
Той поклати глава.
— Нищо. Забрави.
Аналайз дълго търси в очите му отговорите, които той не можеше или не искаше да даде. Накрая каза:
— Люк, нали няма някоя друга, нали? Кажи ми, че няма.
Изрече го толкова съкрушено, че Люк не можа да не се усмихне.
— Винаги ми задаваш този въпрос — каза меко той. — И отговорът си е все същият. Не, няма друга. Само ти си.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Тя направи опит да се усмихне.
— Може ли да поговорим, когато се върна от Шотландия?
— Стига да искаш.
Когато тя си отиде, Люк повика секретарката си по интеркома и й каза никой повече да не го безпокои. След това вдигна телефона и набра един междуградски номер.
— Тук е Люк Фицпатрик — каза той, когато един глас му отговори от другия край на линията.
— А, да. Ще ви свържа веднага, господин Фицпатрик — отвърна гласът.
Разговорът не продължи много, но когато Люк затвори, гънката между веждите му бе станала видимо по-дълбока.
Той стана и отиде до прозореца. Само да имаше на кого да се довери, някой, който да поеме част от непосилния му товар. По устните му пробяга усмивка, когато образът на Кори изникна в съзнанието му. «Все едно че пускам духа от бутилката», помисли си невесело той. Да, вероятно би могъл да й каже. Не че очакваше тя да му подаде верния отговор, но инстинктивно усещаше, че Кори няма да се отнесе с безразличие, че ще се опита да го разбере и ще направи всичко възможно да му помогне. Такава си беше. Да, вероятно можеше да й каже, но, разбира се, никога нямаше да го направи.


Кори прекара следващите двадесет и четири часа в терзания. Чувстваше се нервна и развълнувана, разговаря с часове по телефона с Пола и постоянно изпадаше в паника какво да облече за вечерята с Люк. Копнееше да благодари на Аналайз, защото беше сигурна, че тя му е дала тази идея, но Аналайз се беше върнала в Шотландия.
Струваше й се, че атмосферата в офиса леко се е подобрила, макар че все още се обръщаха към нея само когато им се налагаше. След получения удар по носа Алън Фокс беше престанал с грубите шеги и обидите. Сега само се разхождаше наоколо и й се зъбеше и мръщеше като злодей от филмите на Уолт Дисни. Но какво значение имаше това? Щом Люк Фицпатрик и Боб Чърчил стояха зад гърба й, не можеше да се провали.
През целия ден преди вечерята Кори прехвърляше в ума си различни варианти на поведение. Какъв блестящ разговор можеше да поведе, какво да каже или да направи, за да остане той с добро впечатление? Ако изобщо се осмелеше на това, кои вицове да му разкаже, за да го разсмее?
През обедната почивка тя се измъкна, отиде до «Уолис» на Кингс Роуд и си купи костюм в електрик, а след това, в един безразсъден момент, изтича до «Питър Джоунс» и си подари едно тъмночервено червило от «Диор».
Вечерта, когато най-сетне се приготви за излизане, все още не беше съвсем сигурна, че изглежда добре. От онова, което виждаше в огледалото, май не приличаше много на себе си, може би кожата й бе твърде бледа за това ярко червило, но луничките почти не се виждаха. Най-сетне успя да убеди себе си, че изглежда малко по-изискано от обикновено, макар костюмът да я караше да се чувства някак скована.
Люк беше изпратил такси да я вземе и когато тя пристигна, вече я чакаше в ресторанта. Поръча аперитив и за двамата и известно време говориха за TW. Кори полагаше всички усилия да го слуша, но не можеше да не забелязва как ги гледат всички. Дори две жени станаха и дойдоха да поискат от Люк автографи, а тя седеше до него и всеки момент щеше да се пръсне от гордост. След това пристигнаха менютата. Кори реши да си поръча спагети.
— Не е от най-блестящите ми идеи — засмя се нервно тя, докато бършеше ревера на сакото от костюма си.
Люк се разсмя и й даде да опита от неговото агнешко. Кори на свой ред нави малко спагети на вилицата си и я протегна към него. Това ужасно го развесели и той се наведе напред, за да ги лапне. Само че преди да стигнат до устата му, спагетите се изхлузиха от вилицата, паднаха върху ръба на чинията и оттам се свлякоха в скута му.
— Е, предполагам, че вече искаш да се прибереш у дома — каза Кори. — Аз определено искам.
Люк се смееше толкова неудържимо, че известно време не можа да й отговори. Накрая вдигна чашата си като за тост.
— Хайде, хайде, трябва някак да се справим и с десерта.
— Не. Нямам намерение да изляза от този ресторант и с шоколадов мус, освен със спагети по дрехите — заяви Кори. — Ти си поръчай десерт, а аз ще пийна още малко вино. А когато приключа тук, ще се прибера и ще удавя позора си в алкохола, който остана от миналия петък — благодарение на това, че ми открадна гостите за купона.
Не можеше да повярва, че говори толкова прямо, но като че ли не можеше да се спре. Разбира се, знаеше, че всеки момент може да изтърси нещо, заради което после ще й иде да си напъха главата във фурната, но той очевидно се забавляваше и това бе по-опияняващо от виното, така че Кори просто не бе в състояние да овладее настроението си. Дори го предупреди, че е напълно способна да направи някой скандален гаф, и му даде примера с жената, която бе дошла в магазинчето за дрехи на майка й в Амбърсайд и която щяла да ходи на бал у баща й, но Кори тогава не знаела, че той й е баща, пък и това изобщо нямало връзка с темата.
— Но се чух как казвам на тази жена, че е възможно да усети мушване по дупето. Само да й беше видял лицето! А на мен, разбира се, ми идеше да умра на място.
Люк отново се разсмя, но не това бе признанието, заради което на следващата сутрин толкова я беше срам, че й се искаше да се скрие някъде, а следващото.
— Знаеш ли какво, Люк? — каза тя, като допря чашата до брадичката си. — Струва си човек и да пукне заради теб.
— Мисля, че искаше да кажеш «да умре» — поправи я той — и в момента май говореше на Аналайз. Както и да е, кажи ми нещо повече за мястото, където си израснала. Амбърсайд ли каза? Къде е това?
Унижението все още не я бе достигнало, така че тя продължи да бъбри в щастливо неведение, без нито за момент да си помисли, че може да го отегчава — осъзна това едва по-късно. Много по-късно.
— Както и да е — завърши накрая тя, като най-после се усети, че бръщолеви от часове, — майка ми почина преди малко повече от пет месеца; скоро след това дойдох в Лондон. Ами ти, къде си израснал?
Люк се огледа и едва тогава Кори забеляза, че келнерите вече обръщат столовете върху масите. Тя се обърна към Люк и го погледна ужасено.
— Ела, ще те закарам до вас — изсмя се той, — а ако ме поканиш достатъчно мило, може и да се кача да ти помогна за онова вино, с което така грубо те зарязах миналия петък.
Но докато пътуваха към Кингс Роуд, телефонът в колата му звънна и Люк й каза, че ще трябва да отложат за някой друг път.
Кори преглътна разочарованието си и когато той си отиде, изтича вътре, за да се обади на Пола. Едва когато набра половината номер, се сети колко е часът.
На следващата сутрин, освен махмурлука я измъчваха и угризения почти за всичко, което беше казала или направила предишната вечер.
— Иде ми да се гръмна! — каза тя на Пола. — О, боже, само като се сетя какви му ги наприказвах! Цели часове му разправях за Амбърсайд, а то няма нищо за разправяне. И как само се мъчех да бъда хладнокръвна, като му казах, че е толкова страхотен, че човек може да умре за него, или да пукне, но обърках ги двете понятия и май че му казах да пукне. Ох, Пола, как ще го погледна сега в очите?
— О, сигурна съм, че ще намериш начин! — засмя се Пола.


Но Люк бе този, който намери начина. По-късно, когато Кори отиде в офиса, той помоли Айлийн, една от секретарките, да му резервира кола, която да го закара сутринта до летището, а след това се обърна към Кори и я попита дали е свободна вечерта.
Изчервена като рак, Кори му отговори утвърдително. Срамуваше се не само заради предишната вечер, но и защото ясно съзнаваше, че всички са чули. Едва когато Люк се огледа наоколо, преди да изчезне пак в кабинета си, тя разбра, че точно такова е било намерението му.
Вечерта дойде да я вземе. Кори бе толкова очарована от похвалите му за ателието, че му предложи да останат да пийнат по нещо.
— Имам и страшно много храна — каза нетърпеливо тя. — Но, разбира се, ако искаш, ще излезем.
— Тук ми се струва страхотно — отговори той, настани се на канапето и постави ръката си опъната върху облегалото.
Кори не можеше да прикрие радостта си. Наистина й бе трудно да повярва, че именно Люк Фицпатрик е първият й истински гост.
— Искаш ли ти да избереш музиката? — предложи му тя, като посочи към уредбата. — Аз ще ида набързо да приготвя нещо в кухнята.
— Това там горе спалнята ти ли е? — попита Люк, като посочи с глава балкона.
Кори кимна и се изчерви, когато той повдигна комично вежди.
Пет минути по-късно тя се върна с поднос, на който имаше ядки, маслини, чипс, вино и две чаши. Люк отново седеше на канапето, а от уредбата звучеше песен на Фил Колинс.
Изпиха една бутилка вино и наченаха втора. През това време Кори слушаше с нарастващ ужас и съчувствие разказа за семейството и детството му. Люк й каза, че е израснал в малка ферма в Южна Ирландия и има двама по-големи братя. Между него и средния брат имало разлика от петнадесет години, бил изтърсакът в семейството, и макар никога да не се съмнявал, че майка му го обича, за баща му изобщо не можело да се твърди същото. Откакто се помнел, старецът бил винаги жесток с него. Люк не се впусна в подробности, но Кори можеше да си представи ужаса на малкото момче, тормозено от бащата, на когото прави всичко възможно да угоди.
— И не само мен — въздъхна той. — Той превръщаше в ад и живота на майка ми. Мисля, че това ме караше да страдам повече, отколкото жестокостите му към мен. — Кори му предложи още вино и той протегна чашата си. — Някои жени наистина имат нужда да бъдат защитавани от мъжете, дори от мъжете, които обичат. А може би именно от мъжете, които обичат. Знаеш ли, странното бе, че тя обичаше баща ми. Никога не можах да проумея това. Точно както ти не можеш да проумееш как майка ти е обичала баща ти през всичките тези години. Странно, нали? Може би жените се нуждаят именно от защита. Кой знае?
— Имаше ли приятели като дете? — попита Кори.
— Няколко. Особено един от тях, беше ми много близък, макар и с две години по-малък от мен. Отдавна не поддържаме връзка.
— А къде са сега майка ти, баща ти и братята ти?
— Майка ми почина, баща ми и най-големият ми брат все още живеят в Ирландия и преди да си попитала, ще ти отговоря, че не им ходя на гости. Другият ми брат е женен и живее в Австралия. Посетих го един или два пъти, но едва ли може да се каже, че сме близки. Жалко наистина, защото бих искал да имам семейство, в което да се чувствам свой и близък. — Той се усмихна. — Изглежда, че ще се наложи да си създам свое собствено.
— Женил ли си се досега?
— Не. Предполагам, че все още не съм срещнал подходящата жена.
На върха на езика й бе да го попита за Аналайз, но се спря навреме. Не й влизаше в работата.
Той си погледна часовника.
— Е, предполагам, че трябва да вървя. Утре трябва да тръгна рано.
— Да не би да отиваш в Шотландия при Аналайз? — попита Кори.
— Боже господи, не. Отлитам за Лос Анджелис да прекарам малко време с един мой приятел. Кристъс Бенати. Предполагам, че си чувала за него.
— Да съм чувала! — ахна Кори. — О, чувала съм и още как! Говориш за онзи Кристъс Бенати, нали? Филмовият режисьор?
Люк се засмя.
— Да.
— Но откъде го познаваш?
Люк се намръщи и се замисли.
— Да видим как беше — каза той. — Толкова отдавна се познаваме, че… А, спомних си. Един купон в Южна Франция. По онова време и двамата не сме били на повече от двадесет. Не си спомням много от самия купон, но може да съм пийнал повечко, но два месеца по-късно Кристъс цъфна в Лондон да учи в Националната филмова школа и ми се обади. Оттогава с известни прекъсвания поддържаме връзка. А ако очите ти се разширят още малко, направо ще падна в тях.
— Нямам думи! — каза Кори.
— Той е просто човек — изкикоти се Люк — като всички нас.
— Зная, но… Кристъс Бенати!
— Времето наистина напредва — каза Люк и я погъделичка под брадичката. — Благодаря за страхотната вечер.
Кори се засмя.
— Благодаря ти, че дойде, наистина ми беше приятно.
— На мен също. Пак ще си поговорим, когато се върна.
След като излезе на улицата, Люк пъхна в джоба си ключовете на колата и се запъти към Кингс Роуд, за да хване някое такси. Не искаше да рискува да му вземат книжката, на другата сутрин просто щеше да помоли някой от офиса да вземе колата му. «Това ще им даде много материал за клюки», засмя се вътрешно той, докато махаше на едно такси.
А още повече слухове щеше да предизвика, ако оставеше Аналайз заради Кори. Какви ли неприятности щяха да възникнат? Той се ухили. В момента вероятно бе единственият, който можеше поне да предположи отговора на този въпрос. А отговорът бе, че това със сигурност щеше да е един малък апокалипсис.


Едва по средата на следващия ден Синди Томпсън събра смелост да изтърси в лицето на Кори онова, което се въртеше в главите на всички. Разбира се, Кори ги усещаше, че клюкарстват цяла сутрин. Сам, който изпълняваше различни поръчки в офиса, не скри от никого, че е трябвало да отиде до дома й, за да вземе колата на Люк. Както можеше да се очаква, всички бяха побързали да си направят извода, че тя и Люк са прекарали нощта заедно. Кори не бе в състояние да поправи грешката им, понеже още никой не бе събрал кураж да я обвини публично. Поне до обедната почивка, когато Синди, уж запътена към закачалката да си вземе палтото, се приближи до Кори.
— Кори! — каза тя.
Кори вдигна поглед от бюрото си.
— Ти може и да си забравила, че именно Аналайз те назначи на работа — започна Синди, — но мога да те уверя, че никой от нас не е. И ако това е начинът, по който й се отплащаш, мога само да кажа, че си една коварна, подла, двулична крава.
Кори я гледа мълчаливо секунда-две, но вече бяха отминали дните, когато понасяше безропотно злобните им и дребнави заяждания. Тя се изправи бавно, погледна Синди право в очите и каза:
— Не че на някого от вас му влиза в работата, но съвсем между другото ви казвам, че Люк Фицпатрик не прекара нощта с мен, а само дойде да пийнем по нещо. Това бе жест на приятелство от негова страна, което е адски много в сравнение с това, което някой от вас, лицемерни подлизурковци, е направил.
— О, котката наистина имала нокти! — измяука една от проучвателките.
— Ще й трябва нещо повече от нокти, когато Аналайз научи — подметна Алън Фокс. — Надявам се старият Люк да се е сетил да си сложи кондом, че не се знае какво може да хване човек…
— Млъкни веднага! — изсъска Кори.
— Внимавай, Алън, май се готви пак да те халоса — изхили се Пъркин.
— О, вървете по дяволите всички! — тросна им се Кори и изхвръкна от офиса.
Върна се след обедната почивка, която прекара в скитане из Батърсий Парк, и намери на бюрото си бележка от един от редакторите да отиде в монтажната да му помогне в пускането на някакви записи. Офисът жужеше с последните новини от Източна Европа, които щяха да внесат промени в тазвечерната програма, така че никой не обърна внимание на Кори, когато тя си взе бележника и химикалката и отново излезе.
Докато вървеше надолу по коридора, чу стъпки зад гърба си, а след това някой я повика по име. Тя се обърна.
— Кори — каза тихо Пру, — просто си помислих, че трябва да ти кажа. Докато беше излязла, се обади Аналайз.
— И? — попита Кори.
— Ами Айлийн й каза, че си прекарала нощта с Люк.
— Какво? — ахна Кори. — Но нали им казах… О, боже! И какво каза Аналайз?
— Не зная. Но и двете знаем какви са чувствата й към Люк. Както и да е, просто си помислих, че трябва да те предупредя. Моля те, не казвай на другите, че съм го направила.
Кори поклати глава.
— Няма. Добре. И благодаря, Пру.
В четвъртък вечерта Кори си седеше у дома и гледаше телевизия, когато някой почука на вратата. За нейно изумление беше Аналайз, която, ако се съдеше по сака на площадката, беше дошла направо от летището.
Аналайз остави чантата си навън и мина покрай Кори, без дори да я поздрави.
— Надявам се, че не прекъсвам нещо — каза тя с глас, преливащ от сарказъм.
Кори въздъхна.
— Не, не прекъсваш нищо — отговори тя с прекомерно търпение.
— Не, разбира се, че не, той е в Лос Анджелис, нали? Не го ли помоли да отидеш с него?
На върха на езика й бе да каже на Аналайз да порасне най-сетне, но се възпря не само защото Аналайз беше по-млада от нея. Вместо това рече:
— Разбира се, че не. Защо, за бога, бих го направила?
— Е, само не ми казвай, че не си падаш по него.
— Нищо не казвам. А и няма нищо за казване.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. За бога…
— Спа ли с него?
— Не!
— Лъжеш!
— Аналайз, не съм спала с Люк. Дори не съм се целувала с него. Но ако предпочиташ да не ми вярваш, не забравяй, че нараняваш единствено себе си, и то напълно безпричинно.
— Но си искала да спиш с него!
— За бога! Вечеряхме заедно, изпихме по едно питие и това е всичко.
— Той опита ли се да те вкара в леглото си?
— Не!
— Ти си една лъжлива малка кучка! Познавам Люк Фицпатрик. Никога не може да устои, когато му падне нещо лесно за чукане.
— Думите ти ме обиждат! — сопна й се Кори.
— Обиждай се колкото си искаш. Ти си една неблагодарна малка курва. Дадох ти работа, понеже си копелето на Тед Брейтуейт…
— Какво?
— И в момента, в който си обръщам гърба, навирваш крака пред моя приятел.
— Аналайз, ако нямаш доверие на Люк, това си е твой проблем. Но не ми идвай тук…
— Повръща ми се от такива като вас! — процеди Аналайз. — Каква посредственост! Курветина от работническата класа, която разхожда тъдява огромния си балкон… Предполагам, вече си успяла да научиш, че Люк също е от работническата класа. Много удобно, а? Хайде всички плебеи да се поддържаме, хубаво изолирано клубче за прецакване на управляващите класи…
— Не зная в кой век живееш, Аналайз, но определено не е в този. Е, добре, посредствена съм, щом така предпочиташ да го наричаш. И съм от работническата класа, но поведението и обноските ми далеч надвишават твоите и тези на мухльовците, които наричаш свои колеги и които не биха познали благоприличието, дори то да скочи и да ги ухапе…
— Но знаят какво е лоялност — извика Аналайз, — което изобщо не може да се каже за теб, жалка двулична кучка такава! И стой далеч от Люк Фицпатрик, чуваш ли? Защото иначе ужасно ще съжаляваш, че изобщо си го зърнала.
И с тези думи изхвръкна навън и затръшна вратата зад гърба си.


Осма глава

Люк седеше до басейна в дома на Кристъс Бенати в Бевърли Хилс и пиеше мартини. Всъщност не беше в Бевърли Хилс, напомни си той, а в Холмби Хилс, един от най-първокласните квартали в Лос Анджелис. Все пак вилата в италиански стил на Бенати, построена доста далеч от магистралата, сред три акра палмови дървета, професионално аранжирани градини, плувен басейн и тенис кортове, бе твърде скромна за американските стандарти. Но Бенати никога не се бе проявявал като привърженик на показността. Проста и функционална, ето как би описал къщата Люк, също като пристройката, в която имаше офиси, два щийнбека и прожекционна зала. Към това можеха да се добавят и техническите средства, запазени изключително за него в «Юнивърсъл», но Бенати предпочиташе да работи у дома, когато това бе възможно. От два дни, още от пристигането си от Пенсилвания, се беше затворил в пристройката с тумба сценаристи, което означаваше, че почти не се вижда с Люк; това не го изненадваше, нито обиждаше — винаги бе знаел колко сериозно приема Бенати своето изкуство.
Той тръгна към бара, за да си налее още едно мартини. Пътьом погали лениво едната гърда на чувствената млада звездичка, която му бе правила компания през изминалата седмица. Тя се изкиска, а след това измърка и прокара лъскавия си нокът по вътрешната страна на бедрото му. Люк се запита дали ще събере сили за още един сеанс между чаршафите, но реши, че няма да може, и продължи към бара.
Няколко минути по-късно отново седеше в шезлонга си на сянка до басейна. Чу се шум от двигател на кола и Люк вдигна поглед, досещайки се, че сценаристите си тръгват. Веднага след това чу гласа на Кристъс от къщата и се ухили.
— Ти пък коя си? — изрева Кристъс.
Очевидно се беше натъкнал на другата креватна партньорка на Люк, която седеше в дневната.
— Аз съм с Люк — отвърна момичето и по гласа му пролича, че се усмихва предвзето. — Той каза, че…
— Вън! — рече Кристъс. — Взимай си дрехите и да те няма!
— Е, няма нужда да се държиш така с мен.
— Ти също — каза Люк на звездичката. — Време е да си тръгваш. Повикай си такси.
Тя се нацупи кисело, но когато Кристъс излезе при басейна, изправи рамене и му отправи бляскава усмивка. Макар момичето да беше по монокини, Кристъс отиде да си налее нещо за пиене без видим признак, че го е забелязал.
Не след дълго чуха момичетата да си отиват и се спогледаха.
— Извинявай — рече Люк. — Смятах да се отърва от тях, преди да свършиш. Не забелязах колко е часът.
Кристъс само го погледна и отиде с бавна крачка до басейна. За разлика от Люк, той бе напълно облечен, ако джинсите «Ливайс» и избелялата дънкова риза можеха да се нарекат пълно облекло. Ръкавите бяха навити и разкриваха тъмните косъмчета по ръцете и сребърно-златната верижка на часовника му. Той отмахна с една ръка разрошените гарвановочерни къдрици от челото, като държеше с другата чашата до гърдите си. Загледа се втренчено във водата и красиво изрязаните му черти се изопнаха съсредоточено.
От мястото, където седеше, Люк виждаше гъстите мигли и тъмната сянка на наболата брада по бузите му. При предното му гостуване тук, преди шест месеца, двамата се бяха смели много на едно идиотско списание, което току-що бе обявило Бенати за най-сексапилния мъж на света, физиката му сама по себе си бе в състояние да му спечели това високо отличие, но и двамата знаеха, че репутацията му се е оказала решаващият фактор. Самият Бенати никога не обсъждаше жените, с които ходеше, но те далеч не бяха толкова дискретни. «Изобщо не е без значение, че продължават да говорят екзалтирано за креватните му способности, дори и след като ги е напуснал», помисли си с възхищение Люк.
Той вдигна чашата си, когато Кристъс се обърна и го погледна.
— Добре, да чуем — рече Кристъс. — Какво правиш тук, Фицпатрик? — Той си погледна часовника. — Имаш тридесет минути до следващия ми ангажимент.
От прозореца на кабинета му Джийни Фелдмън, личната секретарка на Кристъс, ги наблюдаваше с нарастващо любопитство. Обикновено кръглото й, щастливо лице сега бе намръщено, а на мястото, където току-що бе почесала главата си, стърчеше кичур къса остра коса. Изобщо не бе сигурна, че онова, което става навън, й се нрави, и ако я притиснеха, щеше да признае за смътното си впечатление, че през последните два дни симпатията на Кристъс към Люк Фицпатрик е започнала да се топи. Макар че не беше в стила на Кристъс да търпи някого около себе си, ако не го харесва. Все пак двамата мъже се знаеха отдавна и тя помнеше, че Люк е приемал Кристъс много пъти в дома си по време на посещенията му в Лондон; възможно бе Кристъс да се чувства задължен. Но и това не бе характерно за него.
Наблюдаваше как Люк се разсмива на някаква реплика, подхвърлена от Кристъс. Кристъс беше с гръб към нея, така че не се виждаше дали той се смее, но незнайно как, Джийни усещаше, че той не се смее. Телефонът звънна и тя се отдръпна от прозореца, за да отговори. Когато се върна, Кристъс и Люк все още стояха до басейна с питиетата си в ръка.
Джийни си помисли, че би изпаднала в голямо затруднение, ако й се наложи да реши кой от тях е по-хубав, но предполагаше, че в крайна сметка би избрала Люк. Не че тя лично си падаше по него; беше изключително щастливо омъжена за приятеля на Кристъс — Ричард Фелдмън, който бе и ръководител на снимачния екип. Но ако трябваше да избира между двамата, вероятно щеше да избере Люк. Люк й харесваше. Беше й приятно да усеща присъствието му, докато Кристъс гостуваше на родителите си в Пенсилвания. Имаше чудесно чувство за хумор и знаеше как да се забавлява, за разлика от повечето британци, и дори Джийни нямаше нищо против, дето понякога я дразнеше за диалекта й. Но когато погледна отново към Кристъс, внезапно я досрамя, задето е толкова нелоялна, и реши, че макар чертите му да не са правилни като на Люк и понякога да се държи доста рязко, имайки предвид смесената му италианско-френска кръв, меланхоличните очи и съкрушителната усмивка, когато решеше да я пусне в ход, тя разбираше защо се вдига толкова шум около него. И беше по-висок от Люк. Тя обичаше високите мъже.
Толкова бе потънала в мислите си, че й дойде като гръм от ясно небе, когато Кристъс метна чашата си на терасата и тя се пръсна на малки парченца. После зърна лицето му; господи, изглеждаше направо бесен. В момента не виждаше лицето на Люк, но той махаше с ръка във въздуха и…
— Ай стига бе! — промърмори Джийни, когато юмрукът на Кристъс се стовари върху челюстта на Люк и Люк падна шумно в басейна.
— Защо, мислиш, става всичко това?
Джийни подскочи уплашено, обърна се и видя съпруга си Ричард да стои зад нея.
— Да пукна, ако знам — отговори тя. — Но определено става нещо. Кристъс беше… Мамка му! Виж! Да не би да се кани пак да го удари?
— Тц — отвърна Ричард. — Виж ги, смеят се.
Джийни направи гримаса.
— Люк се смее…
— Алоо, има ли някой тук?
Двамата се обърнаха и видяха Пейдж Спенсър, актрисата, станала известна с ролята си на Едит Парджитър по телевизията, стоеше на вратата. Срещата на Кристъс в пет часа беше с нея.
Джийни примигна.
— Как влезе?
— Отговорникът по кастинга ме пусна, душичке — отговори Пейдж с тон, сякаш вече бе получила ролята. Ако успееше да я спечели, щеше да бъде голяма късметлийка, защото се целеше в главната роля в следващия филм на Кристъс. Но сега имаха само предварителна среща, преди да започнат пробните снимки, така че още не беше звезда, а Джийни никога не бе имала високо мнение за телевизионните актьори с твърде голямо самочувствие.
Пейдж отиде до прозореца и погледна към мястото, където стояха Кристъс и Люк.
— Божичко, кой би казал, че ще се бият за малката Анджелик Уорн след толкова време?
Джийни погледна изумено Ричард. След това се обърна към — господи, как ли й беше името — и попита разгневено:
— Да не си подслушвала вън?
— Ау, не, душичке. Крещяха, пък аз бях наблизко. Чух само да споменават името на Анджелик, нищо друго.
Внезапно Ричард сграбчи Джийни за ръката и я дръпна от прозореца. Джийни погледна назад през рамо и видя, че Кристъс върви през градината към тях.
— О, божке, не е ли страхотен? — изгледа го похотливо актрисата.
— На твое място не бих го казала в негово присъствие — сопна й се Джийни.
— Ричард! — извика Кристъс, когато влезе в кабинета. — Радвам се, че си тук, в последните редакции има нещо, което искам да погледнеш. Джийни, донеси му ги, ако обичаш.
«Истинско чудо», помисли си Джийни. От намръщената му физиономия нямаше и помен и докато поздравяваше Пейдж Спенсър, никой не можеше да каже, че току-що с един удар е хвърлил някого в басейна. Самият чар. Но за разлика от Джийни, Кристъс страшно уважаваше актьорите, независимо от коя медия бяха. При условие, че имаха талант, естествено. А Пейдж, както Джийни се досещаше, очевидно имаше талант.
Тя изрови редакциите за съпруга си, настани го на един стол, за да ги прочете, и отиде до къщата да намери Люк. Той беше седнал в кухнята, държеше една формичка с лед притисната до лицето си и четеше «Ню Йорк Таймс».
— Добре ли си? — попита тя.
Люк вдигна поглед.
— А, да — отвърна той. — Просто малко недоразумение.
— Заради Анджелик Уорн?
— Ти си ни слушала?
— Долових само името й. Кристъс е много докачлив на тази тема.
— И на мен така ми се стори. Няма да го споменавам повече.
Джийни се усмихна.
— Ще останеш ли за вечеря?
— Не, няма да остане!
Джийни се обърна рязко и видя, че Кристъс стои на вратата.
— Преснимай ми тези неща, Джийни — каза той и й подаде купчина изписани на машина листове, — а след това се свържи с Бъд Уинтърс и му кажи, че ще ида в студиото утре около четири. Кажи му, че искам пак да погледна профила на Дейвид Ийстън. Ще взема директорите по кастинга с мен и би било добре и той да е там.
— След това се обърна към Люк. — Не е ли време да си тръгваш, Фицпатрик?
— Кристъс — запротестира Люк, — ако знаех, че се чувстваш така…
— Искаш да кажеш, ако си знаел, че главният детектив е бил в онази стая с мен — прекъсна го Кристъс.
— Кой? — попита Джийни. — Какво става тук?
— Не ти трябва да знаеш, Джийни, повярвай ми — отговори Кристъс, все още вперил гневно черните си очи в Люк.
— О, хайде, Кристъс — започна Люк, — няма нужда да се…
— Просто се пръждосвай оттук, Фицпатрик! — изрева Кристъс и отново излезе.


Бяха минали две седмици от скарването на Кори и Аналайз. Все още не си говореха и никоя от тях нямаше намерение да отстъпи. Кори беше очаквала, че когато на другия ден отиде на работа, ще я изгонят. Всъщност все още очакваше Боб да я повика в кабинета си и да я уволни, но той не го направи. Дори беше единственият, който говореше с нея, ако можеше така да се каже, понеже той обикновено не разговаряше с хората, а направо им крещеше.
Макар че не предприемаше нищо, за да се сдобри с Аналайз, пропастта между тях я тревожеше повече, отколкото бе очаквала. Не само беше загубила единствения си приятел в TW, но и усещаше у Аналайз някаква уязвимост, която я безпокоеше. Беше го забелязала на няколко пъти, откак бе започнала в TW, но напоследък — и особено вечерта, когато бе връхлетяла в ателието й — Аналайз изглеждаше почти като параноичка. Нямаше почти никакво съмнение, че това е свързано с Люк, и макар Кори никога да не бе изпитала това на свой гръб, достатъчно добре знаеше как несподелената любов може да извади от релси и най-уравновесените хора. Естествено, само предполагаше, че чувствата на Аналайз са несподелени, но като съпоставеше малкото неща, които тя и Люк й бяха казали, Кори се досещаше, че предположението й е доста точно. Разбира се, това изобщо не бе нейна работа, а и дори да беше, не можеше да направи почти нищо. Все пак Аналайз й бе твърде скъпа, за да си позволи да допринася за нещастието й. Чувстваше и вина, защото не можеше да отрече, че ужасно харесва Люк. Не че щеше да направи нещо, ако й се бе удала възможност, това й се струваше абсолютно нелоялно след всичко, което Аналайз бе направила за нея. Не можеше да се отрече, че Аналайз е не по-малко разстроена от скарването си с нея. Правеше всичко възможно, за да го скрие, но точно същата сутрин Кори бе съзряла тъгата в очите й. Понечи да й каже нещо, но Аналайз просто отмина. Освен това насърчаваше всички да бъдат жестоки към нея както преди и дори вече участваше в грубите им шеги, но Кори виждаше, че това наранява Аналайз повече, отколкото нея. Понякога толкова приличаше на дете, че Кори изпитваше желание да протегне ръце и да я прегърне. Но какво щеше да постигне с това? Не можеше да прогони болката и чувството й за несигурност. Само Люк бе в състояние да го направи.
Вече беше вторник сутринта, ден за излъчване на предаването. И както често ставаше, отново пристигаше нова информация, променяща драстично тазвечерната програма, която случайно бе на Аналайз.
Цареше хаос. Трябваше да се направят нови компютърни графики, да се пренапишат сценариите, да се откупят заснети от нещатните кореспонденти материали плюс архивни кадри, а и самият видеоматериал трябваше да бъде монтиран. На всичкото отгоре и двамата видеоредактори бяха болни от грип, а асистентите, които ги заместваха, очевидно не успяваха да се справят.
Денят премина като в мъгла и Кори неведнъж си помисли, че ако всички се поуспокоят, може да свършат работата и без да ги грози опасност от сърдечен удар. Разбира се, пазеше тези мисли за себе си, а междувременно търчеше напред-назад като всички останали и се мъчеше да вкара нещата в релси. Тъй като Люк отсъстваше, Алън Фокс щеше да представя програмата и точно когато всички изчезнаха в студиото, за да запишат началото и края на програмата, Кори прие обаждането от «Бритиш Телеком». В кулата на «Телеком» имаше голяма компютърна авария, а това означаваше, че няма да могат да изпратят програмата на предавателния център същата вечер.
Кори знаеше колко сериозно е това, но тъй като не виждаше причина още отсега да изпада в паника, се обади веднага в «Диспач Райдър», за да занесат лентата в «Юстън». Но компанията, която винаги използваха, в момента не разполагаше със свободни куриери.
— Ще се обадя на някои от резервните компании — изкрещя Айлийн, която вече се досещаше какво е станало. — Ти върви в студиото да кажеш на Аналайз лошата новина.
— Какво? — кресна й Аналайз. — Подиграваш ли се с мен? Това означава, че ще трябва до седем да сме свършили. А тук вече губим четиридесет и пет минути монтажно време.
— Казаха, че ще се свържат веднага с нас, ако ситуацията се промени — й каза Кори. — А междувременно Айлийн опитва с някои от другите куриерски компании.
— Нищо не става — каза Айлийн, когато Кори се върна в залата. — Но продължавам да опитвам. Пъркин питаше къде може да те намери, иска изрезките за онзи депутат от Манчестър.
— Успя ли? — попита Аналайз десет минути по-късно, когато се върна в залата.
Кори погледна Айлийн.
— Нищо — отговори Айлийн.
— Добре, в студиото са готови — рече Аналайз. — Кори, ти върви навън да спреш някое такси.
Половин час по-късно, когато шапките бяха записани и монтирани, Кори бе изпратена да отнесе лентата в предавателния център.
— Не ме интересува как ще я занесеш, просто го направи — кресна Аналайз след нея. Кори я видя как се споглежда с една от проучвателките и веднага разбра, че й нямат доверие.
«Но това е нелепо — каза си тя, докато таксито се провираше бавно през задръстването на Батърсий Бридж. — Ако беше така, никога нямаше да ми дадат лентата.» Само че сега бе възможно най-неподходящият момент за прекосяване на Лондон… Движението на Слоун Скуеър бе толкова натоварено, че тя остави таксито и слезе в спирката на метрото. Минутите минаваха една след друга, спирката бе пълна с народ, а влак така и не идваше.
Накрая дойде. Кори се блъскаше с всички сили, за да се качи, притиснала лентата до гърдите си. Предаването трябваше да се излъчи в осем, а сега бе седем и четиридесет и три и й оставаха още цели четири спирки със смяна по средата. Никога нямаше да успее!
Най-сетне пристигна на Уорън Стрийт, мина по прекия път до Юстън Роуд и влетя в предавателния център, когато вече оставаха само няколко минути. Човекът, който я чакаше в приемната, грабна лентата от ръцете й и хукна надолу по коридора, като й каза да го последва.
Все още задъхана, тя го видя как пъха касетата в машината. На издигнатия монитор пред тях вървяха реклами и едва не й прилоша от облекчение, когато видя да се показва шапката на TW. Мъжът щракна няколко превключвателя, всички монитори около тях потъмняха, после чу как режисьорът на предаването казва на оператора да пуска. Той се подчини.
Кори продължаваше да наблюдава в паника. Нищо не се случи. След това внезапно като светкавица я връхлетя споменът за ужасната история, която веднъж бе чула за някакъв запис, изтрит от магнитните полета в метрото.
Лицето й побеля от ужас и тя погледна уплашено мъжа. Той натискаше като обезумял разни копчета и крещеше по микрофона, че, да, бил пъхнал шибаната касета, но нищо не ставало.
Мъжът се обърна към Кори.
— Дойдох с метрото — каза отчаяно тя. Едва тогава осъзна истинския ужас на положението. Беше осем часът и нямаше време да се направи програма, с която да се запълни празнината, и сега на Независима телевизия й предстоеше половин час празен екран и всичко това заради нея.
Тя погледна мъжа, чу се как смънква, че съжалява и съзнава, че вече е твърде късно, че й се иска да можеше да направи нещо, но няма какво, и след това изхвръкна от сградата.
На улицата зърна едно такси, махна му и се върна в ателието си. Унижението и мъката й бяха абсолютни. Дори не можеше да събере сили да се обади на Пола, за да й каже какво се е случило.
На другата сутрин си наложи да отиде на работа. Грешката беше нейна и тя трябваше да си понесе последствията. Разбира се, щяха да я уволнят, а и вече нямаше никакъв шанс да си намери работа другаде.
Когато пристигна, я посрещна гробно мълчание. Всички я гледаха. Аналайз стана от бюрото си, приближи се и застана пред нея. Кори си наложи да срещне погледа й. Но преди някоя от двете да каже и дума, положението на Кори стана още по-окаяно, защото Люк излезе от кабинета си. Дори не знаеше, че се е върнал.
Той я погледна. Кори се опита да каже нещо, но откри, че не може. След това, преди да разбере какво става, Аналайз я прегърна, като се смееше и повтаряше, че съжалява.
През следващите няколко минути Кори успя някак да разбере какво става. Бяха й погодили номер. Обаждането от «Телеком» било фалшиво, лентата, която Аналайз й бе дала, си била поначало празна и дори хората от предавателния център били посветени в шегата. Истинският запис бил изпратен по линията минути след като Кори бе напуснала офиса.
Известно време се чувстваше твърде зашеметена, за да реагира. Всички около нея се смееха, дори Люк, и макар Кори да се опитваше да види смешната страна на ситуацията, не можеше. Искаше й се да удуши Аналайз за преживяния ад. Накрая просто се обърна и тръгна към вратата.
— Хей! Хайде де! — извика след нея Аналайз. — Къде ти е чувството за хумор?
Кори се обърна рязко.
— Не зная, може би то се е изтрило в метрото вчера. Но онова, което знам, е, че ми дойде до гуша. Всички ми се присмивахте, подигравахте, държахте се ледено, клеветихте ме, а някои дори ме опипваха — прибави тя, като погледна подчертано Алън Фокс — и повече не мога да търпя. Дори да не вярвате, аз също имам чувства и честно казано, с никого не бих се отнесла така, както вие се отнасяхте към мен. — И с тези думи затръшна вратата на офиса.
Аналайз я настигна вън на улицата.
— Кори, моля те, почакай! — извика тя и я хвана за ръката.
— Просто забрави! — тросна й се Кори и си дръпна ръката.
— Кори, не бъди такава, моля те! Съжалявам! Права си, беше много гадно от моя страна. Не биваше да го правя и съжалявам. Наистина съжалявам!
— Твърде късно е — каза Кори.
— Не, не е! Виж, държах се зле… Добре де, отвратително — призна тя, когато Кори я погледна, — но ще ти се реванширам. Все някак ще успея да ти се реванширам. Не си отивай. Моля те. — И когато Кори не отговори нищо, Аналайз я хвана отново за ръката и я принуди да спре на Батърсий Бридж.
Кори въздъхна дълбоко и впери поглед покрай Аналайз към скупчените една в друга къщи отвъд укрепения бряг на Челси.
— Всъщност трябва да те поздравя — рече Аналайз. — Премина бойното кръщение.
— Какво би трябвало да означава това? — попита Кори все още, без да я погледне.
— Мислеше, че сме в извънредна ситуация, но действа хладнокръвно и с отговорност, като се опитваше да оправиш нещата, преди да хвърлиш всички в паника. Не са много хората от колектива, които съумяват да запазят самообладание по време на криза. Предполагам, че си го забелязала. Справи се блестящо.
— Но нали нямаше криза?
— Зная, но не това се опитвам да ти кажа. Наистина се справяш добре в TW.
Кори се запита дали Аналайз има някаква представа колко зле й е било.
— Освен това ти дължа извинение за ужасните неща, които ти наговорих онази вечер у вас — продължи Аналайз. — Не мислех нито едно от тях. Почти бях откачила от ревност. Лошото е, че когато става дума за Люк, просто не мога да се сдържам. Естествено, това не е извинение, но съм си загубила ума по него, знам го. Никога не съм се чувствала така с друг мъж, но и никога не съм полагала толкова усилия да сваля някого.
Кори я погледна и Аналайз се усмихна.
— Върна се от Лос Анджелис по-рано, защото съм му липсвала — продължи тя, — поне така ми каза. Много-много не му вярвам, но ми стана приятно да го чуя. И снощи ми каза всичко за теб и за какво сте си говорили, именно затова снощи не можах да ти се обадя, за да ти кажа, че онази работа със записа беше лъжа. Люк ми звънна от летището и всичко останало ми изхвръкна от ума.
Кори продължаваше да мълчи. Аналайз я погледна в очите и Кори видя нервното напрежение във всеки контур на красивото й лице.
— Кори, не бих понесла, ако си отидеш — каза тихо Аналайз. — Кажи, че ми прощаваш, моля те. Знам, че не го заслужавам, но…
— Добре, прощавам ти — въздъхна Кори. — Поне за номера. Но наистина трябва да направиш нещо по въпроса с ревността, Аналайз.
— Знам. — Неочаквано Аналайз се ухили. — Звучиш толкова майчински, когато казваш такива неща.
— Уф! — рече Кори. — Това е последното нещо, което искам. Мисля да се придържам към нормалното, благодаря.
— О, моля те — изстена Аналайз, — не можем ли да забравим всичко, което казах, и да започнем отначало?
— Да, може би — засмя се Кори.
Аналайз се усмихна, а след това наведе поглед и отиде да се облегне на перилото на моста. Кори я наблюдава секунда-две и отиде при нея. Не можеше да види лицето й, разбърканата маса от руса до бяло коса се спускаше като завеса между тях. Накрая Кори вдигна ръка и я отмахна. Не се изненада, когато видя сълзи по бузите на Аналайз.
— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита меко Кори.
Аналайз поклати глава.
— Не. Не, ще се оправя. — След малко се обърна към Кори. — Радвам се, че си тук — прошепна тя. — Не знам защо, просто се радвам.
Кори се усмихна.
— И аз се радвам, че съм тук.
Когато се върнаха в офиса, всички се държаха така, сякаш избухването сутринта не се е случило. Но в шест часа, когато всички се готвеха да си тръгнат, Алън Фокс подвикна на Кори дали не би искала да дойде с тях да пийнат по нещо в бара.


Девета глава

Филип Денби се наведе напред и каза на шофьора на таксито да спре пред «Дорчестър». Беше три и половина следобед, а срещата му бе в четири.
За тези срещи обикновено пристигаше по-рано и често убиваше оставащото време, като пиеше кафе в «Дорчестър». Обичаше този половин час, в който седеше мълчаливо и наблюдаваше движението на охолния свят покрай него, докато размишляваше върху презряната цел на посещението си. И днес не бе изключение. Той си поръча кафе, извади вестник от куфарчето си, настани се на стола и се престори, че чете.
Идваше само когато положението с Октавия особено се влошеше, а снощи бе станало именно това. Беше решила, както от време на време й хрумваше, че желае да правят любов — ако нещата, които искаше от него, можеха да се нарекат правене на любов. Нейната представа за любовна игра бе да го накара да й лакира ноктите на ръцете и краката — упражнение, за което упорито твърдеше, че я настройва подходящо, но той знаеше, че Октавия се възбужда само когато го унижава. След като я лакираше, трябваше да изсуши сам лака и макар че с някои жени това можеше да се превърне в безсмислица, на която да се посмеят заедно, не можеше да си спомни някога между него и Октавия да се е случвало нещо по-добро.
Най-много го отвращаваше онова, което неизменно следваше след лакирането. Ала той изпитваше погнуса не само от факта, че жена му така безсрамно се отдава на садо-мазохистични упражнения и с някакво извратено удоволствие го принуждава да участва в тях, макар да знае, че той мрази тези неща. Още по-отвратен се чувстваше от самия себе си заради яростната си ерекция, която не успяваше да получи по никакъв друг начин.
Най-често имитираше оргазъм, защото знаеше, че трябва да се махне от нея възможно най-бързо. Опасно бе да продължава твърде дълго, едва се сдържаше да не я хване с две ръце за гърлото и да изцеди живота от това тяло с изкуствена красота. Именно поради тази причина на следващия ден се озоваваше в «Дорчестър», където пиеше кафе, а след това посещаваше някоя проститутка.
В куфарчето си носеше шишенце от парфюма на Октавия. Имаше и нейна снимка — същата, която щеше да гледа, докато ръгаше безпаметно безименната, безлична жена, представяйки си, че тя е неговата съпруга. Въже нямаше нужда да носи, проститутките винаги държаха при себе си такива неща — а и мълчаха, докато ги завързваше за леглото. Разбира се, телата им никога не бяха красиви като на Октавия, но това едва ли имаше значение. Копнееше само да ги бие и да слуша писъците им; писъци, каквито никога не успяваше да изтръгне от Октавия — и без това й бе трудно да прикрива насладата си от безсмислената болка.
Предполагаше, че ако помоли Пам да прави това, тя ще се съгласи. Пам бе готова на всичко за него. Но онова, което имаше с нея, бе чисто. Не искаше да го мърси с омразата си към Октавия затова предпочиташе да се освобождава от противните чувства с насилие над някоя курва.
Той си погледна часовника и видя, че наближава четири. Извика келнера, плати и стана от масата. Когато излезе на яркото следобедно слънце и се отправи към сърцето на лондонския квартал с червените фенери, вече усещаше ерекцията си. Гледаше право напред, без да вижда или поздравява, когото и да било. Смяташе, че постъпва правилно, защото по един извратен начин гледаше на това като на начин да предпази жена си. От един мъж се очакваше да предпазва съпругата си, дори понякога тя да го изпълва с такава убийствена ярост, че да му е почти невъзможно да се овладее. Така нямаше да пострада никой.


От кафене «Вилидж», където пиеше кафе с Боб Чърчил и двама от репортерите на TW, Люк Фицпатрик гледаше как банкерът Филип Денби, мъжът, за когото Кори му бе казала, че е неин баща, звъни на вратата отсреща.
Леко развеселен, той видя през витрината как Денби изчезва в къщата. «Човек с неговото положение трябва да бъде по-внимателен — мислеше си Люк. — Няма да помогне нито на кариерата, нито на репутацията му, ако го видят да влиза в дома на известна проститутка.» Не смяташе, че Кори ще се впечатли, ако научи. Пък и според онова, което бе чул от нея, Денби нямаше да се загрижи особено. Или може би щеше?


Поради прякото излъчване на един футболен мач от европейското първенство тази седмица нямаше да има предаване, така че във вторник сутринта Боб използва възможността, за да свика извънредна оперативка в работната зала. Рейтингът на програмата беше спаднал и Люк му бе наредил да събере всички и да измислят нещо, за да оправят положението.
Това вероятно бе първото събиране на целия колектив от постъпването на Кори насам и тъй като бяха предупредени още от предишния ден, от самото начало заваляха идеи, част от които биваха обсъждани и отхвърляни или пък записвани, за да се реализират по-късно. Получи се полезен дебат с много шеги и замислено намръщени чела, а Кори се почувства доста доволна от себе си, когато откри, че е не по-малко в крак със световните събития от колегите си.
Без съмнение най-сетне я оставяха да се почувства част от колектива. Бяха й направили място и сега седеше между Синди Томпсън и Пъркин и макар че все още нямаше смелост да се обади, слушаше толкова съсредоточено идеите на Ричард Тейлър — един от репортерите — че едва когато една от секретарките извика, че Лорна, момичето от приемната, е казала някой от проучвателите да слезе долу във фоайето, осъзна, че телефонът е звънял. Очевидно Лорна беше долу с Бил, служителя от охраната, и двамата се опитваха да усмирят тумба жени, които настояваха някой да им обърне внимание.
— Казва, че почнали да се разяряват — добави Пру.
Боб веднага погледна към Кори. Кори кимна, обърна бележника си на нова страница и напусна срещата.
Когато слезе долу, не можа да повярва на очите си. За пръв път в живота си виждаше такива жени. Косите им бяха боядисани във всички цветове на дъгата, гримът им бе нанесен плътно, като за сцена, и носеха толкова къси поли, че при някои трябваше да се загледаш, за да ги откриеш. Но още по-лоша бе врявата, която вдигаха.
— Какви са тези? — прошепна Кори на Лорна.
— Проститутки. Не виждаш ли?
Кори ги погледна с разширени от почуда очи.
— Какво искат?
— Да ги заключат на топло, ето какво — рече Бил и тръгна към една от тях, която се беше отправила към асансьора. — Хайде, марш на улицата, където ти е мястото! — изръмжа той и я дръпна за косата.
Жената изпищя и се сби с него. Другите започнаха да я окуражават с мръсни подмятания за известни части от неговата анатомия. Кори се извърна на другата страна, за да не забележи Бил, че я напушва смях.
— Хвани го за ташаците! — извика една от жените.
— Как, като няма?
— Виж му лицето, Шери, прилича на оная ти работа!
Последната реплика бе отправена към една жена, чиято коса бе огненочервена като брадата на Бил.
— Искаме да говорим с някого, задник такъв — озъби му се една амазонка с пурпурна коса — иначе няма да си тръгнем!
— Махайте се! — кресна Бил.
— Ау! Гранясала пишка такава! Извикай веднага някой, иначе така ще ти напъхаме радиостанцията в задника, че после цял месец, като пърдиш, ще се чува сутрешната програма.
Бил се обърна рязко и се хвана за радиостанцията. Една дребничка, мършава харпия се промъкна под ръката му и хукна към асансьора. Бил се втурна след нея като куршум, вдигна я под мишница и я захвърли обратно в тълпата.
Кори наблюдаваше ужасена мелето, но просто не можеше да откъсне очи от тях. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не беше съвсем сигурна какво. Хрумна й да се опита да поговори с някоя от тях, но когато пристъпи напред, Бил я избута обратно.
— Всичко е наред, знам как да се оправя с тая пасмина — каза й той. — И преди са идвали тук. — След това тръгна към пожарогасителя, но жените му преградиха пътя.
Жената с пурпурната коса срещна погледа на Кори и й намигна. Кори понечи да отиде при нея, но в този момент през въртящите се врати влезе Фелисити Бъридж.
Фелисити притежаваше огромна известност. Не само защото беше актриса, но и заради скорошния й развод с една рок звезда, срещу когото бе завела дело за изнасилване. Кори едва успя да се учуди на присъствието й тук, когато Фелисити пое нещата в свои ръце. Както после се разбра, тя бе част от лобито на проститутките.
— Ти проучвателка ли си? — попита я Фелисити и преди Кори да успее да й отговори, я хвана за ръката и я поведе решително към канапетата.
Когато се настаниха, започна да й разправя защо са дошли. Бяха подели кампания за правата на проститутките във връзка с новата серия от садистични убийства в района на Шепърд Маркет.
— По-точно те настояват публичните домове да бъдат узаконени — каза тя. — Аз и много други известни жени решихме да им окажем подкрепа. Знаеш ли, че само преди час откриха още един труп?
— Не — отвърна Кори. — Не знаех.
— Е, откриха. Плувал в Темза, точно както предишните. Няма да описвам как е изглеждал, достатъчно е само да се каже, че навън вилнее някакъв психопат-маниак и тези жени са негови мишени. Трябва да бъде заловен. Нужно е да се упражни и известен натиск върху полицията и обществото, за да признаят, че тези жени не по-малко от останалите имат нужда от защита. Психопатите почти винаги нападат проститутки, а повечето хора предпочитат да не се замислят върху факта, че и те като нас усещат страх и болка. Независимо дали това ни харесва, ролята им в обществото е много важна и не бива част от тях да бъдат накълцвани на парченца от ножа на някой маниак. Тези жени трябва да се чувстват в безопасност. Имат нужда от публични домове. Законни, обезпечени с медицинско обслужване публични домове.
Докато говореше, широкото й, негримирано лице потрепваше от страст. По време на монолога й проститутките мълчаха и макар да слушаше внимателно всяка дума на Фелисити, Кори често обхождаше с поглед ексцентричните лица, които я заобикаляха. Подобно на много други жени преди нея, тя откри, че я изпълва страхопочитание. Въображението й започна да рисува картини от тяхното ежедневие, които я отблъскваха, очароваха, възбуждаха и ужасяваха, но най-вече затрогваха — и то дълбоко. Защото колкото и груби и нахакани да изглеждаха, Кори виждаше страха в очите им. Усещаше тяхната уязвимост, безусловното им доверие към Фелисити и отчаяната им нужда от помощ. От време на време някоя от тях срещаше погледа й и макар повечето да приличаха на деца в желанието си да я спечелят, Кори виждаше, че много от тях я гледат пренебрежително. Не вярваха, че може да им помогне, а и защо трябваше да й вярват, след като никой друг не им бе подал ръка?
Когато Фелисити свърши, Кори си записа телефонния й номер и каза, че съвсем скоро ще й се обади. Не беше съвсем сигурна каква ще е следващата й стъпка, но знаеше, че няма намерение да ги разочарова.
Даде си ден-два да помисли, събра безброй сведения, поговори няколко пъти с Фелисити и Каръл, жената с пурпурната коса, която бе говорителка на проститутките, и отиде при Люк.
— Преди да ги срещна, не се бях замисляла каква важна роля играят в обществото — каза му тя. — Подобно на много други, и аз ги приемах за даденост и никога не съм и опитвала да гледам на тях като на човешки същества. Като на жени, които са същите като мен.
— Не точно като теб, Кори — усмихна се Люк.
— Да, като мен. Различаваме се единствено по професиите си. Но макар и двете да са важни, тяхната е от жизнено значение. Каръл, говорителката им, вчера ми разказа за един от своите клиенти. За неговите фантазии. Виждам, че се усмихваш, Люк, но не, няма да ти разправям разни банални истории, като например за мъжа, който обичал да му изливат одеколон по пресните порязвания върху пениса. Такива като него са ненормални, но безобидни. Това, което ще ти разкажа, ме смрази до мозъка на костите. Една от онези истории, които никой от нас не иска да чува. Въпросният мъж, който я посещавал поне два пъти седмично, идвал, защото можел да стигне до оргазъм само като си представял как души децата си. Носел със себе си и кукли, кукли-бебета в реални размери, и онова, което правел с тях, било толкова ужасяващо, че Каръл вече два пъти го е докладвала в полицията, за да се опита да предпази децата му. Две деца, които дори не познава. Но властите не искат и да чуят и не са направили нищо само заради професията на Каръл.
Люк пребледня и едва тогава Кори си спомни на какво насилие е бил подложен като дете.
— Това не е единствената история, която Каръл ми разказа — продължи тя вече по-меко. — Има и други, не по-малко отблъскващи, също толкова страшни, а някои направо може да ти скъсат сърцето. Като онази за мъжа, който не можел дори да мастурбира, защото нямал ръце. Какво би правил той без такива като Каръл? Но не това е най-важното. Най-важното е, че някои мъже са готови на всичко, ама наистина на всичко, за да стигнат до оргазъм. И ако ги нямаше Каръл и другите като нея, тогава един господ знае кои щяха да бъдат жертвите на тези ужасни перверзни. За бога, тези жени правят за обществото не по-малко от социалните работници, а често и повече! Ние се нуждаем от тях и затова трябва да ги защитаваме. Трябва да направим всичко възможно, за да могат и те да се чувстват в безопасност. В безопасност от вманиачените психопати, на които са станали мишени. Трябва да получат своите законни публични домове… както и постоянна връзка с властите.
— Много си се запалила по това, нали? — каза Люк.
— Да, така е. И ти щеше да се запалиш, ако ги беше чул.
— Смея да кажа, че ако мъжете се вслушваха повече в думите на жените, то обществото ни щеше да стане много по-добро.
Кори се усмихна.
— Радвам се, че мислиш така — каза тя, — защото това съвсем естествено ни отвежда до следващата ми идея.
Люк си погледна часовника.
— Да отидем на обяд да го обсъдим, а?
Кори предпочиташе да останат в офиса, понеже не желаеше до ушите на Аналайз отново да стигат неоснователни подозрения, но това беше важно и искаше да спечели Люк на своя страна.
Отидоха в една винарна на Кингс Роуд и когато той си поръча сандвич с пържола, а Кори — заради поредната си диета, от която така или иначе скоро щеше да се откаже — салата, Люк каза:
— Трябва да ти кажа, че принципно съм за такова предаване в подкрепа на проститутките. Права си, те наистина се нуждаят от помощ, а ние сме в състояние да им я окажем. Но ти ми каза, че има и още.
— Не е пряко свързано с темата — отвърна Кори, като набоде на вилицата си, а след това остави едно увехнало парченце маруля, — свързано е с правата на жените въобще. И с рейтинга на предаването. Мислех си какво ли би било, ако посвещавахме по половин час месечно на жените? Никоя друга агресивна коментарна програма не го прави. Не говоря за нещо като «Часът на жената». Да, наистина, това е добро предаване, но е по Радио 4 и много жени нямат възможност да го слушат. А телевизията разполага с много по-голяма власт. Говоря за истински проблеми. За реални дискусии. Неща, които засягат нацията като цяло, за това как жените са я създали, подвластни са й и са потискани от нея, и колко по-добре би било или не би било, ако имаше повече жени в парламента. Повече жени на ръководни постове в бизнеса. Да дадем на жените глас, да им позволим да крещят с пълно гърло за шовинизма, който им се налага да понасят, и да оставим мъжете да им отговорят, разбира се. Както и да е, възможностите са безкрайни… Подготвила съм някои бележки, които мога да ти дам да прегледаш, но какво мислиш по принцип за това? Такова нещо би привлякло много повече зрителки, а проучванията показват, че те най-често имат власт над дистанционното.
Очите на Люк преливаха от смях.
— Я гледай, май здравата си се потрудила, а? — рече той. — Е, ще се радвам да прочета бележките ти. Не обещавам нищо — предупреди я, когато лицето на Кори засия, — но ако си струва, със сигурност ще поговоря за това с Боб и продуцентите. Ако харесат идеята, или Аналайз, или Синди могат да се заемат с нея. — Той направи пауза и погледна Кори с ъгълчето на окото си. — Въпросът е обаче, ако идеята ти ни се стори сполучлива, кой ще свърши проучвателската работа? Сега, когато Пипа се готви да напусне, ще ни останат само трима проучватели и всичките са мъже. — Той се намръщи. — От друга страна, може да е добра идея да я дадем на някой мъж, за да установим равновесие.
— Ами всъщност — рече Кори, като заби нокти в дланите си — се надявах да ми възложиш аз да я проуча.
Люк кимна замислено.
— Ммм, възможно е — рече той. — Ще си помисля. И отново ще трябва да го обсъдя с другите.
— Мога да се справя! — рече разпалено Кори. — Сигурна съм. Тоест зная, че нямам никакъв опит, но, е, все отнякъде трябва да започна, а и ти винаги можеш да ме изпробваш. Ако не се справя, всъщност не губиш нищо, нали?
— Предполагам, че не — засмя се Люк. — Остави на мен, ще видя какво може да се направи. И стига сме обсъждали програмата. Да си поговорим за новия ти външен вид.
Кори се усмихна стеснително и се извърна на другата страна, за да не забележи изчервяването й. Никой не бе казал нищо за усилията да подобри външността си и тя смяташе, че са останали незабелязани. Но Люк очевидно бе забелязал и Кори изведнъж се почувства глупаво.
— Не казвай нищо — рече тя. — Знам, че е пълен провал. Не ми хареса как ме подстригаха, но поне не са взели много. А тези дрехи са направо смешни, нали? Исках да изглеждам малко по-изтънчено. Нямаше смисъл да опитвам с дрехи по последна мода, каквито носи Аналайз, те просто нямаше да ми отиват, но…
Люк я хвана с два пръста за брадичката и я накара да вдигне очи към него.
— Това, което си постигнала — каза меко той, — е нещо средно…
— Значи ти приличам на клоун?
— Не — засмя се той, — но ако ми позволиш да ти помогна…
— О, не, не, не бих могла да го направя — прекъсна го Кори и веднага си помисли за Аналайз. — Наистина не бих искала да ти отнемам от времето.
— Няма да отнемеш от моето време — каза той и й се усмихна право в очите. — Мислех си да те свържа с една моя позната стилистка.
— О! — Кори не каза нищо повече, понеже се страхуваше гласът й да не се разтрепери от тревожните чувства, които предизвикваше погледът му.
По-късно следобед, тъкмо довършваше поредния си ползотворен разговор с Каръл, Люк я повика в кабинета си.
— Ето — каза й — това е телефонният номер на Джорджина. Стилистката — обясни й той, когато Кори го погледна объркано. — Очаква те да й се обадиш до половин час.
— Половин час! — ахна Кори.
— Защо не? Щом искаш да изглеждаш другояче, върви и го направи. Вземи си няколко дни отпуск и ще видим дали ще те познаем, когато се върнеш.
Кори отвори уста да каже нещо, но спря. Щеше да прозвучи просташко, ако възразеше на такава любезност, но последното нещо, което искаше точно сега, бе да излиза в отпуск. Нямаше търпение да се захване за работа.
Все пак между фризьорския салон, щандовете с козметика, консултантите по имиджа, консултантите по съчетаване на цветовете и моделиерите успя да направи още сума важни бележки и използва възможността да се вижда по-често с Фелисити, която бе започнала да харесва и уважава. Почти нямаше време да се замисля в каква благородна компания е попаднала с приятели като Фелисити Бъридж и Свенгали, като Люк Фицпатрик, макар че Пола постоянно й го напомняше, и почти се пръскаше от гордост, задето печели нови приятелства направо в движение.
— Е, мисля, че си готова — каза Джорджина, стилистката, четири дни след първата им среща. — Какво мислиш?
Намираха се във фризьорския салон, където дългата до раменете коса на Кори току-що бе подстригана, боядисана на кичури и накъдрена. Сега тя стигаше точно под брадичката и обграждаше лицето й с такъв разкошен водопад от медночервени къдри, че когато Джорджина я завъртя пред огледалото, Кори просто ахна. Винаги бе имала гъста коса, но и през ум не й бе минавало, че може да изглежда така небрежна и все пак толкова шик. А лицето й! Чертите й изглеждаха по-дребни, но доста по-ясно очертани. На клепачите й имаше съвсем мъничко кафяви сенки за очи, миглите й бяха удебелени с два слоя спирала, ружът, който едва се виждаше, правеше скулите й да изглеждат по-високи, а устните й бяха покрити с перлено червило в мек кехлибарен цвят.
Кори се усмихна широко, но все още не можеше да каже и дума. Накрая стана да се огледа изцяло. Беше облечена в кремава кашмирена рокля малко над коляното, светъл чорапогащник и черни обувки, всичко бе купено под ръководството на Джорджина.
— Не мога да повярвам — ахна развълнувано тя, като гледаше с подозрение огледалото. — Искам да кажа, аз съм, но… Боже мой! Май наистина било възможно да се направи копринено портмоне от свинско ухо. — После, смеейки се, се обърна към Джорджина. — Разбира се, никога няма да бъда чудна красавица, но… Какво мога да кажа, Джорджи? Ти направи чудо. Дори изглеждам почти слаба.
— Ти не си дебела — засмя се Джорджи. — Просто имаш едър кокал.
— Уф! Звучи, сякаш съм някакъв Рамбо.
— Тогава гледай на това по следния начин. Имаш ясно изразени черти, страхотни глезени, нелоши крака, невероятни гърди, тънка талия… всъщност, скъпа моя, ти си точно тип «пясъчен часовник». И независимо дали ти се вярва, си страшно фотогенична.
— Значи да смятам, че си се обадила да запазят за мен корицата на «Вог»?
— Не съвсем. Но не го изключвай.
— Знам докъде ми се простират възможностите — засмя се Кори. — А сега, колко ти дължа за всичко това?
— Дръж се здраво.
Кори трепна.
— Заради костюма на «Сен Лоран» е, нали?
— И онзи от «Лагерфелд». И работите от «Никол Фархи». Без да споменаваме всички аксесоари и…
— Не, спри, не мога повече! Просто ми кажи и бъди готова с амоняка.
— Добре. Приготви се.
Кори затвори очи.
— Пет кинта.
— Какво?
— Пет кинта. Бакшиш за фризьорката.
— Но…
— Люк плаща останалото.
Кори я погледна със зяпнала уста.
— О, не! — каза накрая тя. — Не, не мога да му позволя да го направи. Имам известни спестявания, Джорджи, и искам да…
— Твърде късно е, той вече плати. Ако имаш нещо против, отнеси се към него. Между другото той чака да му се обадиш. Каза, че можеш да го намериш в офиса.
Кори вече се беше отправила към телефона.
— Може ли? — попита тя момичето в приемната.
То й посочи с ръка телефона. Кори набра номера и зачака, като потропваше с крак и от време на време хвърляше недоверчиви погледи към отражението си в огледалото.
— С Хенри Хигинс ли говоря? — попита тя, когато Люк вдигна.
— На телефона — засмя се той.
— Е, тук е Илайза Дулитъл и наистина съм благодарна, само не мисли, че не съм, но просто не мога да…
— Спести си го, Кори. Просто ела у дома на вечеря. Позволи ми да видя новата Кори. И ако се притесняваш за парите, гледай на тях като на премия за блестящата ти идея.
— Искаш да кажеш, че я приемате? — ахна тя. — Онази за жените?
— Обсъдих я с Боб и продуцентите и всички сме съгласни. Започваме рубриката за проститутките. И те очаквам довечера към осем.
Затвори, преди тя да успее да възрази, но всъщност Кори изпитваше облекчение, че не й се е наложило. Не й се искаше пак да ядоса Аналайз, но Люк бе толкова любезен, че щеше да бъде черна неблагодарност, ако му откажеше.


Когато пристигна в апартамента му на Найтсбрйдж, бе толкова въодушевена, че едва сдържаше усмивката си. Беше се преоблякла със семпла черна рокля с кръгло деколте, къси ръкави и черно-златни копчета, които стигаха до средата на бедрото й. В магазина дължината й се бе сторила малко дръзка, но Джорджи толкова настояваше, че краката й са страхотни и трябва да ги показва, че Кори се поддаде. Сега се радваше, че я е послушала, защото само един поглед в огледалото преди тръгване й бе достатъчен, за да види колко добре изглежда в нея — макар че, откровено казано, не знаеше точно колко добре.
Когато отвори вратата, Люк едва не зяпна.
Кори се ухили.
— Е, преди не изглеждах чак толкова зле, нали? — попита дръзко тя.
— Не — засмя се Люк. — Но трябва да ти призная…
— Не, спести ми го, моля те! Не умея да приемам комплименти.
— Тогава е по-добре да се научиш. Изглеждаш страхотно.
Гледаше я как влиза в апартамента, все още леко стъписан от коренната промяна. Както самата Кори бе отбелязала, никога нямаше да бъде чудна красавица, но определено притежаваше нещо. И за разлика от нея, Люк много добре съзнаваше какво е то. Рядко се бе сблъсквал с такава силна чувственост, с такъв неподправен еротизъм в нечии женски форми. Дали Кори имаше представа какво изпитва един мъж само като наблюдава движенията й? Беше го забелязал и преди, разбира се, всички го бяха забелязали, но… Почти я виждаше как се гърчи под него, как го моли задъхано да я обладае. И тази коса! Направо си я представяше как се разпилява върху възглавницата, покрива в безпорядък очите й, залепва се по устните й. Все пак странното бе, че тя, изглежда, не съзнаваше какъв ефект предизвиква, и Люк се запита дали това не я прави още по-привлекателна.
Остави я да бърбори, докато ядяха приготвената от него вечеря. Смееше се на многобройните й гримаси и комични изрази, но през цялото време си мислеше колко е лесно да се промени външността на човека и колко е хубаво, че никой не може да промени това, което е вътре у него. А то бе наистина уникално в случая с Кори.
Когато приключиха с вечерята, се преместиха на канапето. Кори веднага зърна на масичката за кафе папката с изрезки на статии за убитите проститутки и се зарадва, че той се е ангажирал лично с първото предаване по тази тема.
— Разбира се, че ще се ангажирам — засмя се Люк. — Интересувам се от всяка програма на TW, макар че, да си призная, тази е някак специална. Все пак не мога да позволя на своята Илайза да дерайлира, преди още да е потеглила, нали?
Объркана от покровителствения му тон, Кори усети как пулсът й се ускорява. Той се усмихваше и погледът му, също както във винарната, отново проникваше дълбоко в очите й. Беше се обърнал с лице към нея и едната му ръка почиваше върху облегалото на канапето. Между тях имаше известно разстояние, но ако преместеше ръката си, щеше да докосне врата й. Кори седеше полуобърната към него, роклята й се беше вдигнала малко и обезпокоителните усещания разливаха топлина по тялото й.
— А ти… Успя ли… Е, има ли някакъв шанс аз да я проуча? — изтърси накрая тя.
— Да — каза Люк. — Мисля, че възможността е напълно реална.
— Искаш да кажеш… Обсъди ли го с другите? — Гласът й звучеше задъхано, а и беше сигурна, че той е забелязал учестеното й дишане.
— Говорихме за това, да.
— И?
Той повдигна иронично едната си вежда.
— Решаващият глас е мой.
Кори се усмихна и впери поглед в ръцете си.
— И ти стигна ли до някакво решение? — попита тихо тя.
— Стигнах.
Кори отново вдигна очи към лицето му.
— Моля те, не ме дръж в неизвестност — каза тя. — Ще бъда ли проучвател или не?
— Това ли е, което искаш? — попита той и в гласа му недвусмислено прозвучаха насмешливи нотки.
— О, Люк, знаеш, че искам!
Той я притегли със смях в прегръдките си и я целуна нежно по устните.
— Не си съвсем откровена с мен — каза й. — Истината е, че искаш да продуцираш предаването.
Макар че сърцето й биеше лудо, Кори се ококори невярващо.
— Да не би да имаш предвид… Да не ми казваш, че…
— Това, което казвам — рече той, — е, че искаш да продуцираш предаването, а то не е извън границите на възможното. Прочетох твоите бележки, всички ги прочетохме и сме на мнение, че те очаква голямо бъдеще. Всъщност ти се оказваш една много ценна инвестиция. — И през цялото време, докато говореше, разкопчаваше роклята й.
Кори се чувстваше зашеметена. Всичко ставаше толкова бързо, че едва успяваше да схване значението на думите или действията му. Гледаше го право в очите и макар един неясен, смътен глас да й нашепваше, че трябва да прекрати това, не каза нищо. Чувстваше се като хипнотизирана и когато Люк бутна нежно главата й върху ръката, с която я прегръщаше, и отново я целуна, клепачите й потрепнаха и се затвориха.
Ръката му доближи коляното й и започна да се плъзга бавно нагоре. В същото време езикът му проникна в устата й. Това не биваше да се случва, Кори знаеше, че не бива, трябваше да го накара да престане, но, господи, беше толкова приятно!
Той вдигна глава и я погледна в очите.
Кори се усмихна неловко и хвана ръката му, за да я спре.
— Между другото — каза пресипнало тя — как прекара в Лос Анджелис?
— Страхотно.
— Видя ли се с Кристъс Бенати?
— Мхм. Отседнах у тях.
— О! — Ръката му се пъхна под роклята и се насочи към едната й гърда. — Как стана така… че се върна по-рано?
— Спречкахме се.
— За какво? — промърмори тя, когато ръката му пое тежестта на гърдата й.
— Без да искам, отворих една негова стара рана. Опитах се да се извиня, но той, Кристъс, е много избухлив.
— О, разбирам.
Кори си пое рязко дъх, когато пръстите му обхванаха зърното, и сведе поглед към тях. Люк повдигна брадичката й и отново я целуна.
— Наистина искаш да станеш продуцент, нали? — попита той.
— Да — отвърна задъхано Кори. — Да, искам!
Люк я хвана за ръцете и я изправи. Тя го погледна нерешително. Знаеше какво ще се случи, но бе неспособна да го предотврати. Той смъкна роклята й надолу по раменете и я остави да падне на пода. Кори остана по черно боди и черни чорапи. Стоеше като вцепенена. Никога през живота си не се бе чувствала толкова уязвима, смутена или нервна.
— Колко си хубава! — изстена Люк и плъзна леко пръсти по талията й. Бодито беше толкова високо изрязано, че ръцете му бързо намериха закръглените й задни части. Той я притегли към себе си, наведе се и я целуна по шията. Кори за пръв път усещаше, че тялото й е способно на такова ненаситно желание, но се страхуваше да помръдне, за да не сбърка нещо.
Люк я хвана за ръката и я отведе в полутъмната спалня. Известно време стояха на лунната светлина и само се целуваха. Пръстите му се плъзнаха между краката й и притиснаха силно тънката материя на бодито. После той вдигна пръсти към устните си и ги облиза. Кори го гледаше и се чувстваше толкова тромава, толкова безнадеждно невежа, че й идеше да побегне. Но в същото време не искаше нищо друго, освен това да продължи. Люк я притегли към себе си. Тя усети силната му ерекция и краката й се подкосиха.
Той я бутна да падне по гръб на леглото и започна да смъква презрамките на бодито по раменете, хълбоците и краката й, докато накрая то се озова в ръката му.
Кори вдигна поглед към него с отчаяното желание да се покрие, но когато вдигна ръце, той ги хвана и ги постави обратно върху възглавниците.
— Шшт — каза й, — просто си стой така.
Кори го гледаше как си сваля дрехите. Кожата му блестеше със синкавобял оттенък на лунната светлина и се виждаха силните мускули по краката, ръцете, раменете му…
Люк беше хванал члена си и със странна съсредоточеност наблюдаваше ръката си, която се движеше напред-назад.
— Разкрачи се — прошепна й той.
Кори разтвори покорно крака, като се опитваше да не обръща внимание на внезапно залялото я смущение. Тя вдигна поглед към него, очаквайки, че ще легне върху нея, но Люк продължаваше да се наблюдава.
— Какво искаш сега? — попита меко той.
— Теб — каза дрезгаво Кори.
Видя го как се усмихва.
— Коя част от мен?
Без да е сигурна какво точно се очаква от нея, тя протегна ръка и го докосна по пениса.
— Тази — отговори срамежливо.
— Кажи, че ми искаш пениса.
Кори усети как бузите й пламват, но събра кураж и прошепна:
— Искам пениса ти.
— Къде го искаш?
— Тук — отговори тя и се докосна срамежливо.
Той не погледна.
— Кажи ми, че искаш да ти го ръгна там.
Почувства се ужасно жалка и езикът й се сви отвратено от думите, но си наложи да ги повтори, без да я напуска усещането, че е безкрайно наивна и несръчна. Люк продължаваше да говори, но толкова тихо, че не го чуваше. След това отново наведе глава и продължи да гледа как пръстите се движат по пениса му.
— Помоли ме да ти смуча циците — изстена той.
Кори се подчини, като отчаяно се мъчеше да не забравя, че той е човек с много опит. Разбира се, че с него щеше да е по-различно, вкусовете му бяха далеч по-изтънчени от вкусовете на мъжете, които бе познавала досега, но грубият му език никак не й се нравеше — ставаше й противно. Очите им се срещнаха и тя усети как напрежението й нараства. Гледаше я така, сякаш не я виждаше или пък виждаше някоя друга жена. Очите му бяха изцъклени, а настойчивостта му изглеждаше сдържана, някак твърде лична, сякаш тази странна любовна игра бе нещо, което правеше за себе си и само за себе си.
Когато седна на леглото, от устата му се изля поток от невероятни мръсотии. Пръстите му търсеха гърдата й, но той не ги гледаше, беше вперил очи в другата си ръка. Отново караше Кори да повтаря сквернословията му, но ги изричаше толкова бързо и неясно, че не й даваше възможност.
— Кажи ми, кажи ми, кажи ми — рече задъхано той. — Мамка му, кажи ми!
Кори не знаеше какво да каже, но в един ужасен момент й се прииска да се изкикоти.
— Люк — прошепна колебливо тя, — не мислиш ли, че трябва да… Ами да използваме, нали разбираш, нещо?
Двете му ръце спряха едновременно и той вдигна очи към лицето й. Личеше си, че не е особено сигурен дали я е разбрал.
— Кондом — каза едва чуто тя. — Имаш ли?
Устните му се изкривиха в презрителна усмивка.
— Разбира се, щом настояваш — каза той, наведе се напред и отвори някакво чекмедже до леглото.
— А сега — продължи, докато нахлузваше любовно прозрачния кондом върху пениса си — да чуя как ми казваш колко много искаш моя чеп. Как ще го поемеш в устата си, в цепчицата си… в задника си.
Очите на Кори се разшириха ужасено. Не желаеше да остава повече тук. Не искаше той да я мисли за изостанала или задръстена, но всичките тези приказки определено я караха да се чувства неудобно — дори я плашеха. Така че когато Люк продължи да й разправя с най-малки подробности какво ще й направи, тя каза:
— Люк. Люк, не мисля… Искам да кажа, ами никога в живота си не съм правила такива неща…
— Спокойно, спокойно — рече ласкаво той и легна до нея. — Всичко ще бъде наред. Ммм, колко ме възбуждаш — промърмори, а след това прокара длан по корема й. — Искам те веднага. Искам да вляза тук. — Пръстите му проникнаха в нея, а устните му докоснаха нейните. — Не се страхувай — прошепна той, — няма да направя нищо, което не искаш. Обещавам.
След това се претърколи върху нея и я целуна толкова нежно, че страховете й започнаха да се уталожват. Усети как ръката му се провира между телата им и пенисът му започва да прониква в нея.
— Колко си нежна — каза той, като влизаше и излизаше бавно от нея. — Толкова нежна.
Започна да се движи по-бързо, не грубо, просто по-бързо. В действията му нямаше нищо от цинизма, проличал в думите му, и тя започна да се поотпуска. След това дишането му се учести и Кори разбра с изненада, че той приближава еякулация.
— Мамка му! — възкликна задавено Люк и се притисна силно в нея, докато спермата се изливаше от тялото му. — Продължавай в същия дух — каза й той, когато се изтърколи от нея — и ще те направя нещо повече от продуцент.
— Какво? — рече Кори. Нещо в думите му определено не й харесваше. — Какво искаш да кажеш?
Той се изкикоти тихо, хвана лицето й между дланите си и каза:
— Почакай и ще видиш.
След няколко минути вече спеше дълбоко. Кори дълго лежа в тъмнината и прехвърля през ума си последния половин час. Отначало не можеше да се освободи от усещането, че той гледа на тялото й като на отплата за продуцентския пост, но не, това бяха глупости, тя и без това щеше да спи с него и Люк го знаеше. Обърна се да го погледне и когато видя красивото му лице, толкова нежно и уязвимо в съня, се усмихна. Ама че идиотка беше, да се стряска, задето се е довел с приказки — по-точно е накарал нея да го доведе с приказки — до оргазъм; защото всъщност не се бе случило нищо друго, само приказки. Не й бе причинил болка, точно както й беше обещал, нито пък я бе карал да прави от нещата, за които говореше в началото. Просто мисълта за тях го възбуждаше. Ала след това си спомни думите на Каръл за понякога неудържимата сила на фантазиите и отново започна да се безпокои.
Но Каръл не бе забравила да й обясни и колко важно е въображението в секса. «Много често — бе казала тя — споделената фантазия е най-еротичното нещо на света.» Беше й дала като пример жените, които се възбуждат, като си фантазират как ги изнасилват. С подходящ човек в това няма нищо лошо, но с неподходящ, когато фантазията се превръща в реалност, нещата стоят съвсем другояче. Никоя нормална жена не би искала наистина да бъде изнасилена, нито пък, както Кори се досещаше, Люк желаеше да прави нещата, за които бе говорил. И сега, докато размишляваше, тя повтори наум всичките думи, които я бе накарал да изрече, и усети, че също се възбужда. Осъзна, че все още има много да учи за собственото си тяло, за фантазиите си и за това какво е нужно, за да стигне до оргазъм.
Минаваше един през нощта, когато телефонът иззвъня. Телефонният секретар се включи, но Люк вече се беше събудил. Двамата чуха от леглото гласа на очевидно пияната Аналайз, която казваше на Люк, че знае, че той е там, и че цяла вечер го е чакала да й се обади.
— Ако до пет минути не ми позвъниш — завърши тя, — предупреждавам, че ще изпия всичките тези хапчета… Да видим как ще живееш после с такова нещо на съвестта, копеле мръсно!
Линията изключи и Кори се обърна към Люк.
— Няма ли да й се обадиш? — попита, когато видя, че той не помръдва.
— Не.
— Но нали я чу какво каза?
— Чух. Това й е за трети път този месец.
Гласът му звучеше рязко, дори сърдито, но Кори усети страданието му и не знаеше кого от двамата да съжалява повече. Сигурно бе ужасно да си подложен на такъв шантаж, но не беше ли още по-лошо да си толкова влюбен в някого, че да ти хрумне да се самоубиеш?
— Ами ако не е фалшива тревога? — попита тя.
— Такава е, повярвай ми. И няма да й разреша да ми управлява живота с подобни истерични заплахи.
— Но, Люк…
— Шшт — каза Люк и я прегърна. — Сигурно вече е заспала, но ако това ще те успокои, утре сутринта ще мина да я видя. А сега заспивай — промърмори той, притисна я за момент към себе си и Кори направо не можа да повярва, когато само след няколко минути захърка тихо в ухото й.
Едва в три през нощта, когато се изтърколи от нея и нямаше никакво съмнение, че е заспал дълбоко, тя се измъкна предпазливо от леглото, вдигна бодито си и отиде на пръсти в дневната.
След като се облече, му надраска една бележка, с която му благодареше за прекрасната вечер и му казваше, че ще се видят в понеделник. Не знаеше дали се надява той да й се обади през почивните дни, чувствата й бяха доста объркани. Без да се смята и това, че предателството спрямо Аналайз вече започваше да й тежи на съвестта.


В крайна сметка нямаше значение дали й се е обадил или не, защото тя за пръв път от пристигането си в Лондон събра кураж да отиде в Амбърсайд. Но в събота сутринта, преди да тръгне, си наложи да се обади на Аналайз. Дълго чака на телефона, докато накрая й отговори един почти неузнаваем глас. Очевидно Аналайз се бореше с дълбок, подобен на кома махмурлук, но Кори не съжаляваше, че се е обадила; имаше нужда да се увери, че не е направила някоя глупост. Сега можеше да замине за Амбърсайд с чиста съвест, поне по отношение на тези си страхове. Но що се отнасяше до чувствата й към Люк… Дори и сега, на трезвата светлина на деня, не можеше да каже какво изпитва и именно затова бе решила да се види с Пола.
— Нямам думи! — извика Пола, когато видя новата външност на Кори. — Абсолютна си!
— О, добре! — засмя се Кори. — Само с такъв вид комплименти мога да се оправям.
— Не е ли хубава като картинка? — ухили се гордо чичо Тед, който я беше взел от гарата.
— Изглеждаш страхотно — заяви Дейв, докато я прегръщаше. — Какво е станало? Влюбила ли си се, или нещо друго?
— Или нещо друго — отвърна Кори и го погледна немирно.
— Тогава вечерята ще бъде у дома — каза чичо Тед, докато се качваше в колата си. — Хати няма търпение да те види. Между другото, как е Аналайз? Двете се разбирате добре, нали?
— О, ъъ, да — смънка Кори, неспособна да го погледне в очите. — Да. Направо страхотно.
— Добре. Значи ще те очакваме в седем и половина. И, за бога, не закъснявай, Хати цял ден се подготвя за това.
— Искаш да кажеш, че е зарязала магазина? — ахна Кори с престорен ужас.
— Днес аз бях на линия — отговори Пола и се обърна към Тед. — Кажи на Хати, че по-добре да е подготвила истински банкет, защото останах без крака.
— Сериозно? — извика Кори.
Пола се засмя и поклати глава.
— Все същият постоянен поток. А сега ела да видиш, приготвили сме ти твоята стая.
— Но нали сега е стая на Бет! — възрази Кори и влезе след Пола в къщата, като се опитваше да не обръща внимание на свития си на топка стомах. Тук все още миришеше на Едуина и когато се огледа, усети как в очите й напират сълзи.
— Предполагах, че може да реагираш така — каза Пола и я прегърна. — Но няма нищо, ако си поплачеш. Все пак не е починала чак толкова отдавна.
— В някои отношения ми се струва цяла вечност — подсмръкна Кори. — За нула време се случиха толкова много неща. — Внезапно се ухили през сълзи и Пола я погледна любопитно. — Господи, колко много имам да ти разправям! — рече Кори.
Едва когато се върнаха от Хати и Тед, а Дейв реши да отскочи до кръчмата да изпие една бира, двете с Пола най-сетне останаха сами.
— Боже мой! — извика Пола, когато Кори й се изповяда. — Разкажи ми с най-малки подробности. Не, не. Почакай! Струва ми се, че ще припадна. Люк Фицпатрик! Не мога да повярвам. И как беше?
— Ами… добре.
— Добре? Добре? Лягаш си със страхотен мъж като Люк Фицпатрик… Очаквах най-малкото фойерверки.
— Честно казано, аз също. Но… Е, просто ще кажа, че не беше точно каквото…
— Не, не ми казвай нищо! Искам да чуя цялата история! Отначало.
Докато й разправяше за нощта, която беше прекарала с Люк, приятелката й слушаше толкова възхитено, че Кори едва сдържаше смеха си. Очевидно Пола бе по-изумена и от самата нея. Макар че наистина се понамръщи, когато й разказа за обаждането на Аналайз.
— Вероятно е постъпил правилно — рече Пола. — Искам да кажа, какво друго би могъл да направи? Нямаше да е много любезно да стане и да те остави сама, за да се срещне с друга жена, нали?
— Нямаше да имам нищо против.
— Лъжеш.
— Сериозно, нямаше да имам. Не забравяй, все пак сама станах и си отидох. Както и да е, какво мислиш за всичките онези мръсни приказки?
Пола завъртя възторжено очи.
— Звучи ми като истинско блаженство! — рече похотливо тя. — Все пак, да си призная, и аз останах малко шокирана, че ти ги е казал още първия път. Имам предвид, че това става само когато хората се познават много добре. Но предполагам, че в онези кръгове всичко може. Сигурно си се побъркала от удоволствие.
— Ами да, предполагам, до известна степен, но все пак не можах… Пола, кажи ми честно, мислиш ли, че нещо не ми е наред?
— Какво имаш предвид, за бога?
— Ами, искам да кажа, ти си чела толкова много за секса и за всичко, което би трябвало да се случи, нали разбираш, земята да трепери под краката ти и така нататък, а аз си лягам с човек като него и… Ами, както вече казах, беше хубаво, но… Мисля, че правя нещо не както трябва.
— Защо?
— Ами, изглежда, не съм в състояние да… нали разбираш?
— Да свършиш?
— Аха… Не смяташ, че всички онези жени, които пишат за еуфорични оргазми, си измислят, нали?
Пола поклати глава.
— Очаквах, че така ще ми отговориш — рече унило Кори. — Кажи ми тогава къде греша.
— Никъде. Просто е нужно малко време. Мина цяла вечност, докато Дейв успее да ме докара до оргазъм, и то аз трябваше да му покажа как.
— Какво? — рече ужасена Кори. — Сериозно ли предлагаш да кажа на Люк Фицпатрик как да ме накара да свърша?
— Защо не?
— Защото бих умряла от срам, ето защо!
— Не, няма. Когато се поопознаете, той вероятно и без това ще се досети, че се преструваш, и ще те попита какво те възбужда. Защото ти се престори, че свършваш, нали?
— Бях достойна за «Оскар» — излъга я Кори, понеже не искаше да признае, че не бе имало нужда. — Както и да е, можем вече да оставим този разговор, защото няма да има следващ път.
— Сигурно се майтапиш! Защо?
— Аналайз.
— А, да. Е, знаеш какво казват, че всичко е честно…
— Но аз няма да влизам във война заради това. Така че да сменим темата, защото имам още по-изумителни новини.
— По-изумителни от това, че си спала с Люк Фицпатрик? Дори не мога да си представя!
— Само почакай — засия Кори, — защото наистина няма да повярваш. На мен самата още не ми се вярва. Ще ставам продуцент.
— Какво?
Кори кимна.
— Нали се сещаш за онази идея с гледната точка на жените, за която ти разправях — е, приеха я. Ще направят предаването, а Люк повече или по-малко каза, че ще ми възложи да го продуцирам.
— Права си, не мога да повярвам! — рече недоверчиво Пола. — Мислех, че целта ти е да я проучваш.
— Така беше. Но са прочели бележките ми и… е, смятат, че ми предстои голямо бъдеще. Считат ме за ценност, която не могат да си позволят да загубят, и, позволи ми да добавя, кой би могъл да ги обвини за това?
Тази преувеличена нескромност разсмя Пола.
— Та кога започваш?
— Още не зная. Предполагам, че ще ми кажат в понеделник. Но е удивително, нали — само с един скок от момче за всичко до продуцент.
— Дяволски си права, удивително е. Онези бележки трябва да са били голяма работа, че да ти спечелят такова повишение.
Кори присви очи и я погледна скептично. Дали Пола си мислеше същото като нея, или това бе просто една невинна забележка?
Но каквото и да беше, отново изпитваше неприятното чувство, че се е продала.
— Е, ако си се продала — рече Пола, когато Кори й сподели това, — вече е твърде късно да се направи каквото и да било. Просто се надявай той да не каже на никого. Но съм сигурна, че грешиш. Някои мъже се възбуждат, като се отнасят с жените като с проститутки, възможно е той да е един от тях. Само се чудя какво е имал предвид с думите, че ще те направи нещо повече от продуцент.
— Не знам — отвърна Кори. — И точно сега не съм сигурна, че искам да знам.


Нощта беше влажна. През отворения прозорец на Аналайзиния приземен апартамент подухна лек ветрец. Аналайз лежеше сънена в прегръдките на Люк. Той разстилаше косите й върху раменете, галеше ги, а след това ги вдигаше към устните си и ги целуваше, шепнейки любимите си стихове. В гласа му звучеше мекият, напевен ирландски акцент, който пазеше само за нея, и докато го слушаше, Аналайз усещаше как се унася.
Тази нощ не се бяха любили, но и не желаеха. Тази нощ той искаше само да я държи в обятията си, да я усеща близо до себе си и да я обича. За Аналайз тези моменти бяха особено скъпи и понеже никога не се чувстваше така близка с него, както в тях, понякога й се струваше, че не би имала нищо против изобщо да не се любят. Нежността му я оставяше с усещането, че му е най-скъпото нещо на света, както бе и той за нея. И когато я прегръщаше с толкова любов, тя забравяше за побоищата, прощаваше му за яростта, с която толкова я плашеше, и само това, че я обичаше, имаше значение.
Люк я прегърна още по-здраво, после се претърколи върху нея и се подпря на лакти. Последва само един поглед. Аналайз му се усмихна, като се постара всичката любов, която изпитваше, да проличи в очите й. Люк също й се усмихна и я целуна нежно по устните.
— Защо си още с мен? — промърмори той. — Не разбирам. Как може още да си с мен?
Аналайз вдигна ръце и очерта устните му с показалец.
— С теб съм, защото те обичам — прошепна тя.
Люк наведе глава и зарови лице в шията й.
— И аз те обичам. О, господи, колко те обичам!
Аналайз прокара пръсти през косата му и очите й се наляха, когато усети сълзите му да се стичат по рамото й.
— Защо правиш това за мен? — попита Люк. — Защо просто не ме напуснеш?
— Знаеш, че никога няма да го направя — отвърна тя и го прегърна още по-здраво. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. — Моля те, кажи ми, че не искаш да те напускам!
— Не мога да живея без теб — промълви той. — Знаеш това.
После се надигна на лакти и отново я погледна. Когато видя болката в очите му, Аналайз се опита да го притегли обратно в обятията си, но той не й позволи. Знаеше, че гледа разцепената й устна, и й се искаше да я скрие по някакъв начин.
— Съжалявам! — прошепна Люк. — Не исках…
— Шшт, знам, че не си искал. Стана случайно. А сега ми позволи да те прегърна и да прогоня всичко това.
— Иска ми се да можеше — каза той и отново легна върху нея. — Как ми се иска да можеше, Аналайз!
Аналайз го залюля в прегръдките си и започна да го утешава, целува и гали. Не можеше да направи нищо повече, защото знаеше, че каквато и да е така ревниво пазената му тайна, няма да й я каже. Много пъти в миналото се беше опитвала да я измъкне, но вече знаеше, че с тези настоявания си причинява само болка. Той също изпитваше болка, понеже гневът му от любопитството й почти винаги се изразяваше в насилие. И всеки път, когато я нараняваше, сякаш нараняваше повече себе си. Но докато раните на Аналайз бяха физически, неговите оставаха в съзнанието и изглеждаха незаличими. И колкото по-дълбоки ставаха, толкова повече положението се влошаваше.
Това се случваше всеки път, след като Люк изчезнеше за почивните дни. Къде ходеше, Аналайз нямаше представа, макар нито за момент да не се съмняваше, че е бил с друга жена, защото неведнъж я бе наричал с чуждо име. Но ако му кажеше, щеше да го разгневи до такава степен, че да се нахвърли върху нея, както бе правил и преди. Тя неизменно отстъпваше и го уверяваше, че е сбъркала, но знаеше, че не е. Люк отричаше толкова яростно, че на Аналайз не й оставаше нищо друго, освен да крие болката си от страх да не я удари отново.
Усети, че се надига от леглото, и протегна ръка да го спре. Люк я улови, поднесе я към устните си и я целуна.
— Никъде няма да ходя — усмихна й се. — Просто имам нужда да поседя малко сам.
Аналайз го пусна и остана да лежи, загледана в новата луна, която се виждаше през клоните на дърветата. Копнееше да узнае с какво го държи онази жена, но тъй като той настояваше, че такава жена не съществува, нямаше начин да разбере. И всъщност това така го разстройваше, че Аналайз почти се страхуваше да узнае.
Опита се да се утеши с факта, че когато напусне онази жена, той винаги се връща право при нея, но тази вечер, точно както и всеки друг път, беше усетила, че всъщност не му се иска да е тук. Запита се защо ли изобщо идва при нея, но каквито и да бяха причините, никога нямаше да му каже да си върви. Искаше той да знае, че винаги ще бъде до него, независимо от всичко, че никой друг не би могъл да го обича повече. Пет пари не даваше, че маниакалният й страх, да не би да го загуби вече й се отразява толкова зле, че и другите започват да забелязват. Обичаше го и никога нямаше да се откаже от опитите да го достигне. Искрено си вярваше, че е достатъчно силна, за да му даде нужната подкрепа, макар че хората, които я обичаха — семейството й, нейните приятели, не само дълбоко се съмняваха в това, но и вече показваха сериозна загриженост към начина, по който й се отразяваха отношенията й с Люк.
След малко тръгна да го търси и го намери седнал в полутъмната кухня, подпрял глава на ръцете си. Докато го гледаше, в гърлото й заседна буца. Помисли си, че той може би плаче, и се страхуваше, че ако я види да стои там, яростта му може отново да избухне. Но когато понечи да се обърне и да се отдалечи, Люк каза:
— Не, не си отивай.
После вдигна глава и Аналайз впери поглед в ръцете си.
— Прегърни ме — каза тихо той.
Аналайз се приближи до него, седна в скута му и притегли главата му към рамото си.
— Никога не ме напускай — прошепна Люк.
— Не — каза тя. — Никога няма да те напусна.


В понеделник сутринта, когато отиде на работа, Кори откри, че Люк е дал на Аналайз да продуцира идеята й. Уведоми я за решението си на едно събрание, на което присъстваше и Аналайз.
Въпреки разцепената си устна, за която игриво каза на всеослушание, че е дело на Люк, Аналайз сияеше, но някак твърде пресилено, мислеше си Кори и не бе съвсем сигурна дали не изпитва ревност при мисълта, че настроението й вероятно се дължи на почивните дни, прекарани с Люк.
Но каквито и да бяха чувствата й, държането му я удивляваше; сякаш петък вечерта и неговите полуобещания се бяха изтрили от паметта му.
Изчака събранието да свърши и се промъкна в кабинета му да поговори с него. Знаеше, че няма право на това, че той вероятно ще се вбеси, задето едно обикновено момиче за поръчки смее да го критикува, но се чувстваше използвана и измамена и възнамеряваше да му го каже, независимо от последствията.
Но, както се оказа, Люк изобщо не се ядоса или най-малкото изглеждаше изненадан… и смутен.
— Боже мой, нямах представа, че съм те накарал да се чувстваш така! — каза той, когато Кори свърши. — Какво мога да кажа? Предполагам, че като за първа среща малко съм се престарал. Трябваше да се сетя, че това ще ти дойде множко… Но че ще се почувстваш така… По дяволите, Кори, просто не зная как да ти се извиня! А колкото до това, че съм те подвел да мислиш, че веднага ще те направя продуцент… Господи, каква каша съм забъркал! Но, слава богу, че събра смелост да ми кажеш. Какво ли ти се е въртяло в главата за мен през почивните дни? Не, може би е по-добре да не ми отговаряш, не съм сигурен, че искам да разбера. Ще помогне ли, ако ти кажа, че имам твърдото намерение да те направя продуцент… скоро?
Кори сви рамене. Вече започваше да се чувства малко нелепо.
— Но сигурно разбираш, че не е възможно това да стане веднага? — продължи Люк. — Страхувам се, че и ти, подобно на останалите, ще трябва да си заслужиш нашивките. И то не в леглото ми. — Той се усмихна. — Не по този начин управлявам тук. А ти, млада госпожице, не би трябвало да имаш такова ниско мнение за себе си. Не е нужно да спиш с шефа, за да се издигнеш. И без това можеш, ще го направиш, повярвай ми. — После въздъхна и поклати глава. — Надявах се, че ще се зарадваш, като ти кажа, че смятам да те направя проучвател на Аналайз, но имайки предвид астрономическите ти надежди за продуцентско място, вече мисля, че ще ти се види доста посредствено.
Кори се ухили срамежливо.
— Държах се като истинска глупачка, нали? — попита тя.
Люк се смееше.
— Донякъде — отвърна той. — Но нищо лошо не е станало. Е, ще приемеш ли проучвателското място?
— Разбира се. И… съжалявам…
— Забрави за това. — Той стана от бюрото си и тръгна заедно с нея към вратата. — Но преди да си тръгнеш — каза й, — можеш да направиш нещо за мен. Искам да ми обещаеш, че следващия път, когато прекараме нощта заедно, ще ми кажеш, ако те карам да се чувстваш по този начин.
Бузите на Кори пламнаха смутено. Как, за бога, можеше да му обещае подобно нещо, след като щеше да работи рамо до рамо с Аналайз? Но не можеше и да му откаже, защото точно сега най-голямото й желание бе той да я вземе в обятията си и да я целуне.
За щастие не й се наложи да му отговаря, защото някой почука силно на вратата.
Люк отвори.
— Мамка му! — възкликна Алън Фокс, когато зърна Кори. — Само я погледни! Това някаква метаморфоза ли е, що ли? Изглежда фантастично!
— Овладей се, Фокс — засмя се Люк, — и си дръж шавливите ръце по-далече от нея. Не искаме срещу теб да бъде заведено дело за сексуален тормоз, макар че да пукна, ако мога да разбера как ти се е разминало досега. Както и да е, току-що я уведомих, че става проучвател, така че можеш пръв да й поднесеш поздравления.
— И то какви! — ухили се Фокс. — Заслужи си го, маце, защото работи здравата, изтърпя много гадости тук и оцеля.
Кори се усмихваше. След номера с лентата всички се държаха така, сякаш преди това нищо не се е случило, и макар да подозираше, че никога няма да започне истински да харесва Алън Фокс, вече не виждаше смисъл да таи неприязън към него. Главното бе, че най-сетне я бяха приели. Колегите й говореха, смееха се и се шегуваха с нея, дори я канеха на кино и на купоните, на които ходеха. През последните две седмици животът й така се бе променил, че не виждаше смисъл да мечтае за пировата победа на отмъщението. Сега трябваше да съсредоточи всичките си сили за преодоляването на новите бариери, които се появяваха по пътя й напред — бариери не толкова професионални, колкото емоционални.


Десета глава

Кори и Аналайз обикаляха из цялата страна и вземаха интервюта от проститутки, депутати, полицаи, здравни и социални работници и защитници на женските права. Каръл им беше дала доста имена и вече имаха порядъчно количество заснет материал. Дори ходиха в Амстердам и Хамбург, за да видят какъв ефект имат законите за проституцията и публичните домове там. Не че успяха да разгледат тези градове, просто не се задържаха достатъчно дълго. А и докато бяха там, прекарваха по-голямата част от времето си в някой публичен дом, адвокатска кантора или в хотелската стая. Единственият език, който Кори научи — освен цветистия жаргон на проститутките — бе филмовият и се чувстваше доста горда от лекотата, с която бе започнал да се изплъзва от устата й. Макар че нямаше друг избор, освен да се учи бързо, защото Аналайз започваше да се превръща в проблем.
Идеята Фелисити Бъридж да води интервютата принадлежеше на Кори и всички бяха на мнение, че се получава добре. Но Аналайз взе да ревнува заради зародилото се между Кори и Фелисити приятелство, а и фактът, че Фелисити и останалите от екипа все по-често се обръщаха към Кори за нареждания, все повече я дразнеше. Кори не се осмеляваше да й каже, че ако прояви малко собствена инициатива и се отърси от вцепенението, в което очевидно беше изпаднала, просто няма да има никаква причина да търсят друг вместо самата нея. Аналайз беше продуцентът. Но настроенията й напоследък ставаха все по-непредсказуеми, твърде често страдаше от махмурлук и недоволството, че е принудена да прекарва толкова много време далече от Лондон, бе така явно, че Кори се страхуваше да не се скарат непоправимо, ако й каже и една критична дума. Вместо това настояваше пред всички, и най-вече пред Фелисити, че трябва да се съветват с продуцента, а и когато операторът понечеше да обсъди нещо с нея, се стараеше да го препрати към Аналайз.
Фелисити разбираше проблема и правеше всичко възможно да облекчи положението на Кори, но въпреки това не оставаше съмнение към кого е насочено уважението й, а и на останалите от екипа. Кори ценеше това и донейде се чувстваше поласкана, но се измъчваше от липсата на какъвто и да бил опит в техническо отношение. Със съдържанието можеше да се оправи, знаеше какво послание искат да отправят и как да го постигне, но имаше нужда Аналайз да й каже по какъв начин трябва да стане самото заснемане.
На деветия ден от снимките екипът се бе разположил пред една от по-запуснатите сгради на Бирмингам Стрийт и беше готов да започнат. За кой ли път вече не можеха никъде да открият Аналайз. Кори, сложила слънчеви очила и увита с вълнен шал, преглеждаше бележките, а снимачният екип, Фелисити и две проститутки чакаха.
— Е — каза Кори, след като най-сетне вдигна поглед, — може би ще е добре като за начало да видим момичетата как вървят по улицата към нас — могат да тръгнат някъде по-отгоре, например от кръчмата, ще имам грижата да сведа материала до четиридесет и пет секунди, а Фелисити може да го запълни с глас зад кадър. — Тя погледна Фелисити, която й се усмихна окуражително. — После можем да ги снимаме всяка поотделно за интервюто — прибави Кори и погледна с надежда към оператора. Той кимна. — А след това да направим частта на Фелисити.
Дарън, операторът, поклати глава.
— Така ще се прекъсне линията. Но ако е както в стандартните ви интервюта, можеш да го оставиш на мен.
— Ще се прекъсне линията? — попита Кори Фелисити само с устни.
Фелисити сви рамене.
— А, и още нещо — каза Кори и отново се обърна към Дарън, който нагласяше триножника. — Мисля, че е добре на места в интервюто да вмъкнем кадри от местата, където работят момичетата. — Тя направи пауза. — Това дали ще е от значение за линията?
Дарън се засмя.
— Ще я направи почти излишна — каза й той. — Но не съвсем.
— Добре, Поли и Даниел, моля, заемете местата си — каза тя на проститутките — и да започваме. Само че преди това искам да прегледаме заедно твоите въпроси, Фелисити.
— Би трябвало да получаваш продуцентска заплата за това — забеляза Фелисити, когато Кори я отведе настрана.
Кори направи гримаса и продължи да прелиства бележника си.
— Къде е тя? — попита Фелисити.
Кори вече хвърляше коси погледи към тълпата, която бе започнала да се събира от другата страна на улицата. Надяваше се, когато заработи камерата, да не започнат да реват и крещят, както бе станало в Нюкасъл. Или пък да се скупчат около Фелисити за автографи по средата на някоя сцена.
— Не съм сигурна — отвърна разсеяно тя. — Както и да е, хайде да се залавяме за работа, а когато приключим, можеш да се върнеш в хотела. Няма нужда да стоиш за допълнителните снимки. Чудя се дали биха повлияли по някакъв начин на линията. Трябва да накарам Дарън да ми обясни какво е това. А, между другото, звукорежисьорът преди малко ме попита дали искаме да запише гласа ти без грим. Какво, по дяволите, означава това?
— Мисля, че е имал предвид дали да го направим тук, на място, или да го дублират после, по време на монтажа.
— По време на монтажа ми се струва по-сигурно. Все пак ще трябва да му призная, че не знам. Той е един сръдлив стар противяга, но да се надяваме, че ще ме удостои със съвета си. Както и да е, да видим сега какво ще правим, фактът, че когато две проститутки делят къща или апартамент, това според закона вече е публичен дом, ще бъде казан зад кадър, така че недей да го мислиш много-много. Ето списъка с въпросите, които трябва да зададеш по време на интервюто, и накарай едната от тях, по-добре да е Поли, изглежда, че тя говори по-смислено, да обясни защо двете с Даниел нарушават закона, като делят една къща; нали се сещаш, дето е по-безопасно и така нататък. След това помоли Даниел да ти разправи за онзи път, когато е била пребита и е лежала в болница три седмици и дето по тази причина двете с Поли са решили да работят и живеят заедно… Е, можеш да прочетеш какво съм написала. Прегледай го за минутка и виж дали не искаш да прибавиш нещо.
Един час по-късно, за щастие със съвсем малко прекъсвания от страна на тълпата, екипът бе готов да премести оборудването в къщата, а Фелисити се прибра в хотела с наетата кола, която ползваха двете с Кори. В пет и половина най-сетне приключиха и макар главата й да бръмчеше, Кори изпитваше страхотна нужда да пийне нещо.
— Намерих я — каза Фелисити, когато Кори се появи в бара на хотела заедно с останалите от екипа.
— Къде е? — попита Кори, като се строполи на един стол и свали ципа на якето си.
— Горе в стаята си. Говори с Люк по телефона. Ама че изненада, а?
Кори завъртя очи, но понечи отново да стане, Фелисити я хвана за ръката и я дръпна обратно.
— Не може все да я прикриваш — каза тя. — Тя вече е голямо момиче и трябва да поема своите отговорности, също както правят и другите.
— Знам — въздъхна Кори, — но видя в какви състояния изпада.
— О, да, разбира се, че видях. Както и всички останали. Но тя не е дете, Кори. Не може постоянно да се измъква. Да, знам, че звучи сурово, и при нормални обстоятелства вероятно аз ще съм последният човек, който не би проявил съчувствие, но понякога занаятът изисква да постъпваш като професионалист, каквото и да ти струва това. Чудно ми е как изобщо са я назначили на работа с това поведение.
— Връзки — отвърна Кори. — А и тя само напоследък е така.
Фелисити повдигна вежди, сякаш очакваше някакво обяснение, и Кори изведнъж се почувства неспособна да срещне погледа й. Дали не беше усетила, че донякъде се чувства отговорна за това?
— Тя се е побъркала по него, Флис — рече неловко тя, — знаеш, че е така, и не мога да не я съжалявам.
Фелисити въздъхна ядосано.
— Много меко сърце имаш ти, Кори — каза тя. — И й правиш мечешка услуга, като я глезиш, помни ми думата. Тя никога няма да се съвземе, ако не предприемеш нещо.
— Не зависи от мен, Флис. Не мога да й нареждам какво да прави.
— Глупости! Това момиче те следва като сянка и те гледа в устата… когато не мърмори, че се опитваш да й вземеш работата де. Господи, тя просто не може да живее без теб…
— О, може и още как — усмихна се Кори. — Люк е този, без когото не може да живее.
— Тогава ще трябва да се научи. Искам да кажа, този човек не иска и да знае. И го показа повече от ясно.
— Нима? Аз пък не мисля така. Честно казано, според мен той е не по-малко объркан.
— Не мога да разбера защо. Искам да кажа, че би трябвало да знае какво изпитва тя към него…
— Да, знае. Но има някои пречки. Баща й му е съдружник…
— Аз на това не му викам пречка.
— Аз и ти не, но според Аналайз за Люк е. — Тя въздъхна. — Но трябва да ти призная, че сигурно има и други неща, които Аналайз не ми казва.
Фелисити я погледна многозначително.
— Сега пък да не вземеш да си признаеш, че има други неща, за които ти нищо не казваш?
— Не разбирам за какво говориш — засмя се неловко Кори. — Но както и да е, по-добре да се кача при нея. Ще се видим тук след около час.
Докато пътуваше с асансьора, все още я човъркаше мисълта колко лесно Фелисити бе надушила чувството й за вина. Никога не й беше казвала, че е спала с Люк, но Фелисити знаеше, че по време на пътуванията им, докато Аналайз напразно чакаше до телефона, Люк бе намерил време да й се обади няколко пъти. Нито веднъж не говориха за нещо друго, освен за това как вървят снимките, но Кори бе усетила по тона му, че веднага щом се върне в Лондон, той ще поиска да се видят.
Още в момента, в който Аналайз я пусна в стаята си, надуши, че е пила. За щастие не прекалено, но съдейки по зачервените й очи, сигурно бе плакала доста. Кори беше дошла с намерението възможно най-деликатно да й напомни, че е длъжна — не само заради другите, но и заради себе си — да довърши този филм. Ала предварително знаеше, че думите й ще отидат на вятъра, понеже умът на Аналайз, изглежда, въобще не беше в снимките.
— Той е с нея, знам, че е с нея! — възкликна Аналайз, преди още Кори да успее да затвори вратата.
— С кого?
— С нея! Както и да се казва. Виж! — Аналайз бръкна в чантичката си и извади една картичка от ония, които се изпращаха за рожден ден. — Снощи я намерих на бюрото му…
— На бюрото му! — ахна Кори. — Искаш да кажеш, че снощи си била в Лондон?
— Да. Върнах се с влака. Трябваше да го открия, Кори! Просто трябваше. Моля те, опитай се да ме разбереш! Зная, че оставих цялата работа на теб, но не съм в състояние да мисля за нищо друго.
— Всичко е наред — въздъхна Кори. — Намери ли го?
— Не. Но намерих това, оставено съвсем открито на бюрото му. Взех я, за да не може да я изпрати, но той сигурно ще изпрати друга. — Тя отвори картичката и започна да чете: — _На любимата ми…_ — Неочаквано я хвърли на пода. — Дори не мога да произнеса проклетото име.
Кори вдигна картичката и прочете името Шивоун.
— Произнася се Шивоун — каза тя. — Ирландско е.
— Господи, не мога да го понасям! — извика Аналайз и покри ушите си с длани. — Той ми викаше Шивоун; това е името, с което ме наричаше. Казва го, дори когато се любим. О, боже, докато е с мен, той мисли за нея! Какво да правя, Кори? Кажи ми, за бога, какво да правя?
— Знаеш ли коя е тя? — попита колебливо Кори.
Аналайз поклати глава.
— Не. Но се вижда с нея. Когато изчезне, е с нея. Сигурна съм.
Кори я погледна недоумяващо, но когато видя, че очите й отново се наливат със сълзи, я прегърна.
— Хайде, стига — каза й, — нищо няма да оправиш, ако мислиш само за това. Какво ще кажеш да вземеш един душ, а после да слезеш долу при нас?
— Как ще ги погледна в очите! — изхълца Аналайз. — Изложих се пред всички, зная, и сега те ме обсъждат. Всички ме мразят. Сигурна съм, че и ти ме мразиш, и не те обвинявам.
— Това са пълни глупости! — каза решително Кори. — Никой не те мрази. Най-малко пък аз.
— О, Кори! — извика Аналайз и неочаквано я прегърна толкова силно, че й причини болка. — Какво да правя? Моля те, кажи ми! Не мога да продължавам така. Трябва да го накарам да разбере, че го обичам. Че ще направя всичко за него.
— Мисля, че той вече го знае — каза Кори възможно най-меко.
— Тогава защо не иска да я остави? Защо продължава да се среща с нея? И защо винаги след това идва при мен? Да знаеш само как жестоко се държи тогава… О, Кори, ужасно е! Просто нямаш представа. Той ме удря. Понякога ме удря толкова силно… — Гласът й се скъса и тя зарида.
Тъй като беше виждала синините по лицето й, Кори изобщо не се изненада от чутото, но Аналайз го признаваше за първи път.
— Защо те удря? — попита Кори.
— Не зная. Просто казва, че си го търся. Но това не е вярно. Не искам да ми причинява болка, искам само да ме обича. Той казва, че ме обича, дори ме кара да му обещавам, че никога няма да го напусна. И аз няма да го направя. О, боже, коя е тя, Кори? Какво прави с него, че го променя така?
Кори отново нямаше отговор. Не й оставаше нищо друго, освен да прегръща плачещата на рамото й Аналайз, да я гали по косата и да й шепне, че всичко ще се оправи, че накрая все ще се разберат някак.
— Стой тук, докато си взема душ — изхълца Аналайз. — Не искам да оставам сама.
— Добре — усмихна се Кори и си погледна часовника. Имаше цял списък с хора, на които трябваше да се обади, за да провери дали всичко е уредено за следващия ден, но това очевидно щеше да почака. — Казах на Фелисити, че ще се срещнем с нея в седем, така че имаш половин час.
Когато Аналайз влезе в банята, тя отново вдигна картичката и я отвори.

«На моята любима Шивоун по случай рождения й ден.
С цялата ми любов, Люк.»

Значи имаше друга жена и Кори само можеше да се радва, че не е тя. През последните две седмици чувствата й към Люк се бяха объркали още повече; естествено винаги щеше да му бъде благодарна за повишението, независимо как го бе заслужила — а тя все още не бе сигурна в това — но нямаше как да не се безпокои, като виждаше какво причинява на Аналайз. Страшно противни й бяха мъжете, които биеха жени; в нейните очи това бе нещо непростимо, особено когато жената бе крехка като Аналайз. Люк знаеше колко са дълбоки чувствата й към него и колко лесно е за него да я нарани, физически или духовно, така че защо го правеше? Преди да я люби онази нощ, Кори също бе усетила скритата му склонност към насилие, но въпреки това си бе тръгнала все още силно увлечена по него. Вярно, не смяташе, че след като е видяла колко страда Аналайз, продължава да изпитва същото, но и не можеше да каже, че все още е сигурна в чувствата си.
На следващата вечер, след дългия, изморителен и на моменти истеричен снимачен ден в една стая за «изтезания», Кори отново седеше в стаята на Аналайз и този път слушаше как Люк й крещи по телефона да го остави на мира и да си гледа работата. Аналайз го умоляваше да я изслуша, но Кори го чу как й каза да се държи така, както подобава на проклетата й възраст, и й затвори.


— Ако не я иска — каза Кори на Пола по-късно, когато й се обади, — тогава защо, по дяволите, просто не се раздели с нея? Не проумявам. Само ако можеше да я видиш колко е отслабнала и през по-голямата част от времето е пияна — той наистина й изпива мозъка. Аналайз просто не може да се справи с това и аз не знам какъв съвет да й дам.
— Мисля, че можеш само да я изслушваш — рече Пола. — И се смятай за голяма късметлийка, задето си го разбрала какъв е, преди да си хлътнала по него.
— Да, права си — каза неубедително Кори.
— Не си хлътнала, нали?
— Не, разбира се, че не съм.
— Хм! — изръмжа Пола. — Имаш ли някаква представа коя може да е тази Шивоун?
— Не — отвърна Кори. — Може да е била някоя еднодневка, макар че се съмнявам в това. Аналайз определено не мисли така. Според мен, щом толкова я крие, сигурно е омъжена.
— Възможно е — рече Пола. — О, не! — изстена тя. — Чу ли?
Да, чуваше. Бебето плачеше и разговорът им, както често се случваше напоследък, бе преждевременно прекратен.


На следващия ден екипът замина за Ковънтри, за да заснеме интервю с Джак Уоткинс, депутат от Лейбъристката партия, който се противопоставяше яростно не само на идеята за публични домове, но и на проституцията въобще. Той смяташе, че проститутките нарочно насърчават някои лабилни мъже да се отдават на фантазиите си, като по този начин разстройват още повече душевното им равновесие и ги превръщат в заплаха за обществото. Според него те бяха просто една сган, която трябваше да бъде изметена от улиците, бичувана, хвърлена в затвора или, както процеди Фелисити, изгорена на клада. От предварителния си телефонен разговор с него Кори усещаше, че интервюто в никакъв случай няма да протече гладко, и трябваше да използва всичките си дипломатически умения, за да не допусне той и Фелисити да стигнат до бой. Но когато Уоткинс започна да дава на снимачния екип указания кога да снимат и кога да не снимат и на Кори кои части от думите му да бъдат изрязани, тя му напомни учтиво, но твърдо, че ако иска нещо да не се излъчи, то просто не бива да го казва. TW притежаваше правата върху интервюто, дори той бе подписал стандартния за подобни случаи договор и следователно щяха да предават нещата така, както ги виждаха.
— Тогава не ми оставяте друга възможност, освен да прекратя това интервю — заяви Уоткинс и стана от бюрото.
— Както желаете — отвърна спокойно Кори, понеже знаеше, че вече са получили онова, за което бяха дошли.
Уоткинс също го знаеше и по удълженото му сухо лице с нездрав тен премина нервен тик. Кори побърза да се наведе към бележника си, преди да е видял усмивката й; можеше да е напълно сигурен, че с тази си постъпка не бе направил добра услуга на имиджмейкърите си.
Докато екипът си събираше нещата, го наблюдаваше как се мотае из стаята и нарочно им се пречка. «Има възможно най-странната фигура за мъж — мислеше си тя — с тези тесни, приведени рамене и широк ханш.» Панталоните му бяха лъснали, сандалите — с ожулени носове, а ръцете му, както бе забелязала още в началото, изглеждаха отблъскващо женствени. След това, за свой ужас, усети, че в главата й се въртят сексуални фантазии, в които участваше и той. Бързо извърна поглед. Цялата тази работа започваше да й се отразява зле. Запита се дали някога отново ще може да погледне мъж, без да си го представи как я малтретира.
Докато пътуваха обратно към «Холидей Ин», Кори забеляза с изненада, че Фелисити се е умълчала. Но само час след пристигането им в хотела тя блъскаше по вратата й.
— Току-що говорих с Каръл — заяви Фелисити с победоносна усмивка — и излезе точно както очаквах. Тоя шибан лицемер Уоткинс е не само фанатик, но и редовен клиент познай на кого — на самата Каръл.
— Не може да бъде! — ахна Кори. — Майтапиш се.
— Ако искаш, сама говори с Каръл — отвърна Фелисити и махна с ръка към телефона. — Ето защо ни е дала името му — прибави тя, като се смееше. — Знаела, че в крайна сметка той сам ще се прецака. Каза ми да ти предам, че е готова този път да направи изключение и да разкрие публично, че той е неин клиент. Е, на какво мнение си?
— Мисля, че попаднахме на голяма сензация, ето какво — ухили се Кори. — Това ще помогне на каузата им повече от всичко, което сме направили досега. Господи, не мога да повярвам! Само като си помисля, че има наглостта да седи пред нас и да ни засипва с пуританщините си, а в същото време ходи да си играе игрички с Каръл. Ама че мошеник, а на всичкото отгоре и депутат в нашия многоуважаван парламент! Но въпреки това трябва да се консултирам. Искам да кажа, наистина не знам как се постъпва в подобни ситуации и трябва да се уверя, че няма да имаме никакви проблеми от правно естество. Може и да го поканим да отговори на обвинението на Каръл. Да се надяваме, че ще откаже, защото това още повече ще го закопае. Но както и да е, последната дума е на продуцента.
— Смяташ да питаш Аналайз? — попита слисано Фелисити.
— Длъжна съм. Тя е продуцентът.
— Майка му стара, че какво знае тя? Дори я нямаше днес следобед.
— Въпреки това…
— Глупости на търкалета! — извика Фелисити. — Вдигай телефона и се обаждай в Лондон. Боб Чърчил или Люк Фицпатрик трябва да питаш, не тая заплесната кукличка.
— Аналайз е тази, която трябва да ги попита — напомни й твърдо Кори, — и аз нямам намерение да я прескачам. Все пак ми дай малко време да измисля начин да й го поднеса така, че да не й прозвучи като обвинение за отсъствието й.
Фелисити поклати глава.
— Тя не те заслужава, Кори.
— Зная. Такава съм светица! — ухили се Кори.
— Да, но само внимавай някой да не използва ореола ти, за да те обеси на него — отбеляза сериозно Фелисити.
Един час по-късно, след като си взе душ и се преоблече за вечеря, Кори се приготви да отиде при Аналайз. Ала Аналайз най-неочаквано влетя в стаята й.
— Не мога да повярвам, че си ми причинила това! — заяви тя, когато Кори затвори вратата след нея.
— Какво съм ти причинила? — попита удивено Кори.
Аналайз седна на леглото, закърши ръце и обърна към нея огромните си сини очи. Никога досега не бе изглеждала толкова млада и объркана. Русите до бяло къдрици падаха в безпорядък по лицето й, гримът й беше размазан, а устните й — изпохапани и треперещи. Но най-зле й подейства този изтерзан поглед, който Кори все още не можеше да разгадае.
— Люк ми каза — рече Аналайз с треперещ глас, — че си спала с него.
Кори затвори очи и усети как сърцето й се смръзва.
— О, боже! — прошепна тя.
— Как можа? — извика Аналайз. — Как можа да постъпиш така с мен?
Кори успя само да я погледне. Аналайз се разплака.
— Значи е вярно, наистина си спала с него! Мислех, че ме лъже… Аз ти имах доверие, Кори! — изхълца тя. — Наистина ти имах доверие! Ти беше единствената, която ми изглеждаше загрижена, а през цялото време… О, Кори, защо? Защо го направи?
— Не знам — отвърна Кори и прокара пръсти през косата си. — Просто се случи. Но това нищо не означава. Аналайз, моля те, повярвай ми, че…
— Не, и за Люк не означавало нищо — прекъсна я Аналайз. — Той ми каза, че е прекарал нощта с теб, но това не е означавало нищо, нали разбираш. Просто се страхувах да не е означавало нещо за теб.
— Е, не е така — увери я Кори.
— О, колко се радвам! Нали разбираш, Люк поначало си е добър човек. Съжалил те е, задето всички останали са се държали така лошо с теб. Искал е да те утеши. — После каза през сълзи: — Не е ли шовинист!
Точно сега в главата на Кори се въртяха няколко други определения, но успя да се сдържи.
— Той пристига тук тази вечер — рече Аналайз. — Току-що му се обадих. В колата си е и пътува насам.
— Защо?
— Каза, че съм му липсвала. Но трябваше да се уверя, че не идва да види теб. — Тя протегна ръка и дръпна Кори да седне до нея. — Не искам да мислиш, че те обвинявам, задето си спала с него — каза тя, като я гледаше внимателно. — Тоест много добре знам колко е неустоим, когато пусне в действие чара си. А даже и когато не го е пуснал — прибави Аналайз и се усмихна тъжно. — Все пак… предполагам, че не съм в правото си да ти задавам този въпрос, но не възнамеряваш да го правиш повече, нали?
Кори поклати глава и я увери:
— Не, няма.
Искаше й се да я убеди и тя да приключи връзката си с него, но знаеше, че ако започне да й говори, само ще си загуби времето. Разбира се, не можеше да проумее как така Аналайз й бе простила толкова лесно, но Фелисити й отговори на този въпрос по-късно, когато се срещнаха в бара и Кори й разказа какво се е случило.
— Не може да не ти прости — рече Фелисити, — по същата причина, поради която чувства, че трябва да прости и на Люк. Ако не го направи, ще те загуби. А вече ти казах, че тя не може да живее без теб… добре де, без вас двамата.
Кори погледна втренчено чашата с джин и тоник, която стоеше пред нея, и каза:
— Сигурно се чувства адски самотна и изплашена.
— Да бе, горкото детенце!
Кори вдигна изненадано поглед и Фелисити й се усмихна.
— Зная, че ме смяташ за безсърдечно чудовище — рече Фелисити, — но не съм. И момичето наистина страда. Вярно, не съм възхитена от липсата на професионализъм, но я съжалявам не по-малко от теб. Работата обаче е там, че се обляга изцяло на твоето рамо и ти прехвърля всичката отговорност. Аз те харесвам, Кори, много те харесвам и не ми се иска да видя как затъваш в техните проблеми и накрая се давиш в тях.
Кори знаеше, че Фелисити е права, вече усещаше как затъва в нещо, което дори не можеше да разбере, но самата идея да се откъсне от Аналайз в момент, когато тя имаше такава нужда от приятелско рамо, й се струваше нелоялна, дори егоистична, и знаеше, че не може да постъпи така.
— Та така — каза неочаквано Фелисити. Кори вдигна поглед и я видя, че се смее. — Значи наистина си спала с него. Досещах се.
— Разбрах — отвърна Кори с крива усмивка. — Но, както вече казах, беше само веднъж.
— И копелето трябваше да отиде и да каже на Аналайз. Защо, предполагаш, е направил това?
Кори сви рамене.
— Кажи ми да ти кажа.
— Трябва да призная, че и аз не бих имала нищо против да се потъркалям с него в сеното — ухили се Фелисити. — Той е адски привлекателен мъж. Чудя се дали Аналайз би ми простила толкова бързо?
— Не знам — отвърна Кори, — но със сигурност би простила на Люк. Както и да е, важното сега е, че е тръгнал насам, и си мислех дали няма да е по-добре ти да го попиташ за Джак Уоткинс. Така поне няма да изглежда, че действам зад гърба на Аналайз.
— Значи ще направим така, че аз да съм злодеят в пиесата?
— Ъхъ.
Фелисити стана от бара, като се смееше.
— Добре, ще поговоря с него. Какво ще правиш сега?
— Ще ходя с екипа в един китайски ресторант, но когато се върна, ще ти се обадя да видя какво си направила.
По-късно същата вечер, когато се върна от ресторанта, Кори се отби на рецепцията да види дали Люк се е регистрирал. Беше. Дадоха й номера на стаята му, но тя се качи първо до Фелисити. Там нямаше никой. Никого не намери и в стаята на Аналайз. Кори се върна до асансьора и се качи на етажа на Люк. Вратата на стаята му беше открехната и когато влезе, без да подозира нищо, чу отвътре да долитат приглушени гласове.
Но онова, което съзря, я накара да замръзне. Люк, Фелисити и Аналайз — съвсем голи в леглото.
Потресена, Кори бързо излезе и се върна в стаята си. Нямаше и най-малката представа как се е заформила тази необикновена тройка, но това по някакъв начин бе станало и вече започваше да я гложди странно безпокойство.
Беше видяла само, че са голи, и не бе сигурна, но й се струваше, че един от тримата, май Аналайз, бе вързан за леглото. Мисълта, че Аналайз е била поставена в такова уязвимо положение, също не й харесваше особено, защото намирисваше на насилие, и Кори доста се изкушаваше да се върне и да им каже да я освободят. Но не беше сигурна какво точно е видяла, а и дори да бе вързана, Аналайз определено не викаше за помощ. Кори се усмихна, представяйки си каква ли ще е реакцията им, ако връхлети като някакъв ангел-отмъстител, но усмивката й бързо угасна. Започваше да й се струва, че целият свят е полудял по секса. Секс, похот и извратени фантазии. Започваше да го мрази заради това, в което превръщаше хората. Вече беше научила, че мъжете са готови на какво ли не, за да достигнат върховния оргазъм, и дори самата мисъл за това я караше да се чувства изнасилена. Естествено продължаваше да изпитва съчувствие към проститутките, но я безпокоеше собственото й отношение към секса. Сякаш не беше проява на любов, а на насилие и поквара.
— Е, това едва ли е изненадващо — каза Пола по средата на нощта, когато Кори й се обади. — Светът навън е ужасен, а ти в момента си лице в лице с него.
— Да, но какво ще кажеш за Люк, Фелисити и Аналайз? Трябва да знаеш, Пола, адски гадно ми стана.
— Вероятно защото изпитваш нужда да защитаваш Аналайз. Но тя е голямо момиче, Кори. И както сама каза, тя не е имала нищо против.
— Нямаше да има нищо против срещу каквото и да било, стига Люк да я накара.
— Може и тъй да е, но това си е нейният живот. А твоят проблем е, че си непоправима романтичка. Струва си и да правиш секс заради самия секс, от мен да го знаеш. Двамата с Дейв понякога се преструваме, че не се познаваме, или пък играем разни ролички, които ни възбуждат. Наричаме това «мръсен секс» и направо умираме да го правим!
Кори се засмя.
— Какво бих правила без теб, Пола Джефрис? От твоята уста всичко звучи толкова просто, толкова нормално.
— Е, само не ми казвай, че никога не си си фантазирала това-онова — отбеляза Пола.
— Разбира се, че съм си фантазирала — призна Кори, — но да не си посмяла да ме попиташ какво, защото няма да ти кажа.
— Няма нищо. Просто се погрижи да го кажеш на подходящия мъж, когато го срещнеш. Това ще го изправи на нокти… а и теб също.
— И да се опитам да бъда малко по-толерантна към онова, което правят другите?
— Аха, предполагам. И си задай въпроса не си ли усетила поне зрънце ревност, че не си в леглото с тях?
— Не — увери я Кори. — Идеята в стаята да има друга жена изобщо не ме възбужда. Виж, ако бяха двама мъже…
Пола се засмя.
— Ето че си била истинска лудетина, пък аз да не знам. Както и да е, трябва да затварям, защото съм в коридора и тук е доста студено. Скоро пак ми се обади да ми кажеш как се развиват събитията. Усещаш ли, че живея живота си чрез теб?


На другата сутрин Люк единствен от тримата слезе долу на закуска. Когато влезе в залата и всички започнаха да се обръщат, Кори в първия момент се изненада, но след това си спомни колко е известен. Гледаше го как си проправя път към нея между масите и сърцето й запърха, когато го видя да й се усмихва. Не можеше да отрече, че е красив, нито пък, че й е приятно, задето тази усмивка е насочена към нея. Но все пак се ядосваше на собствената си реакция.
Люк дойде при нея на масата и след като си размениха обичайните поздрави, Кори го попита с възможно най-нехаен тон дали Фелисити е говорила с него предишната вечер.
Люк веднага се ухили и след като си поръча кафе от навъртащата се наблизо келнерка, се обърна и я погледна право в очите.
— Видях те снощи, когато влезе в стаята.
Кори се изчерви и започна да се извинява за нахлуването си.
— Защо са тези притеснения? — сви рамене той. — Освен, разбира се, ако това не те е разстроило.
— Защо трябва да ме е разстроило? — рече Кори, но малко по-предизвикателно, отколкото трябваше.
Люк я гледа изпитателно известно време и каза:
— Всичко стана заради Аналайз. Изпитва удоволствие да я връзват и да участва в тройка. А Фелисити, както открихме, си пада по бисексуалните изпълнения.
— А ти? Не, не ми отговаряй, сама ще позная, ти си просто една безпомощна жертва, попаднала в паяжината на женската похот. — Но съжали още щом изрече тези думи; от тях недвусмислено лъхаше ревност.
Люк се смееше.
— Трябваше да останеш — рече той, — можехме да изкараме страхотна нощ и междувременно да ти помогнем да се отърсиш от някои свои задръжки.
Без нищо да отговори, Кори се загледа в чашата между дланите си. Според нея по-вероятно бе той да си пада по връзвания и тройки, понеже тези неща някак не се вместваха в представата й за Аналайз. Колкото до бисексуалните изпълнения на Фелисити… Е, това определено не й влизаше в работата.
— Но както и да е — рече Люк, — всъщност ти искаше да разбереш дали Фелисити ми е казала за Уоткинс. Отговорът е да, каза ми.
Кори вдигна поглед и се сепна, когато той неочаквано избухна в смях.
— Какво е толкова смешно? — попита неуверено тя.
— Ти. — Люк хвана ръката й и я стисна. — Съжалявам, ако снощи си останала шокирана — продължи меко той. — И се извинявам, ако съм те разстроил, като заговорих за това.
— Не си ме разстроил — възрази Кори.
Той сви рамене.
— Добре, така да бъде. Но ако беше видяла какво облекчение се изписа на лицето ти, когато смених темата…
Кори наведе очи, но Люк я хвана за брадичката и я принуди да го погледне.
— Случилото се снощи няма никакво значение за мен — каза тихо той. — Искам да го знаеш.
Беше й на върха на езика да му напомни, че е казал абсолютно същото и на Аналайз за нощта, която бяха прекарали заедно, но се сдържа. Не искаше да обсъжда това.
— Теб, Кори — каза той и плъзна ръка в косата й, — знаеш това, нали? Само теб желая. И ако се страхуваш, че някога ще поискам от теб да правиш неща, които…
— Моля те, хайде пак да сменим темата — прекъсна го Кори и погледна крадешком към входа, за да види дали не се е появила Аналайз.
— Не, този път не. За мен е важно да разбереш, че никога няма да те накарам да правиш неща, които не искаш. Че ще положа всички усилия да заема в сърцето ти такова място, каквото ти заемаш в моето. Дори, ако поискаш, ще скъсам с Аналайз.
— Не, не! Нищо такова не искам. А и това би й разбило сърцето…
— А моето сърце? Или това няма значение?
Напълно объркана, Кори се опита да извърне поглед, но той не й позволи.
— Ти не ме познаваш — рече неубедително тя, — не знаеш нищо за мен.
— Зная, че никога не съм желал така друга жена. Зная също, че имам нужда от теб.
— Как можеш да говориш така, когато…
— Мога, Кори, защото е истина. — И за нейна изненада я погледна така искрено, че тя едва не му повярва.
— Но Аналайз… Казваш й, че я обичаш; тя вярва, че я обичаш…
Люк извърна за момент очи, но не и преди Кори да види болката, която пробяга по лицето му.
— Кори — започна той почти шепнешком, — Аналайз ми е нещо като пристрастеност. Не зная дали това, което изпитвам към нея, е любов, но понякога означава за мен повече от живота, а друг път ме задушава до полуда. Връзката ни не е нормална и ме плаши… Трябва да се махна от Аналайз, разбери ме. Затова съм толкова жесток с нея. Опитвам се да я отблъсна, но това сякаш още повече разпалва желанието й. И, бог ми е свидетел, не мога да й устоя. Нуждая се от помощта ти, Кори.
— Но аз не мога да направя такова нещо, Люк. Просто не съм…
— Можеш, Кори, можеш, защото това, което изпитвам към теб, ме кара да се чувствам така добре, така… Не знам, не мога да го обясня по друг начин; просто имам усещането, че е правилно. Или може би благотворно. Докато онова, което изпитвам към Аналайз… Е, и него не мога да обясня… — Той се усмихна тъжно и след това сякаш потъна в мислите си. — Извинявай, сигурно те обърквам. Нямах такова намерение. Ако искаш, ще забравим всичко, което съм казал. Няма причина да желаеш да споделиш чувствата ми и беше много самонадеяно от моя страна да се надявам. Е, да поговорим ли за Уоткинс?
Кори го погледна и изпита съчувствие. Усети желание да разбере какво става в сърцето му, кое го прави да изглежда не по-малко объркан и самотен от Аналайз. Но знаеше, че има опасност да каже или направи нещо, за което по-късно ще съжалява, затова рече възможно най-меко:
— Мисля, че така е най-добре.
Той кимна.
— Добре. Е, реших, че не искам TW да се забърква в съдебни дела, което почти неизбежно ще стане, ако разкрием лицемерието на Уоткинс, затова смятам да дам тази сензация на някой от Флийт Стрийт.
Кори се слиса.
— Не мога да повярвам! Сериозно ли смяташ да изпуснеш това?
Той се усмихна на изненадата й.
— Не точно. Ще помоля вестника да пуснат статията в деня след нашето предаване. Със сигурност ще се съгласят, тъй като статията няма да вдигне кой знае какъв шум, ако преди това Уоткинс не е анатемосвал публичните домове и проституцията.
— Но щом така или инак ще комбинираме с вестника, няма ли да е по-добре, ако ги накараме да пуснат статията в деня на самото предаване? Можем да им предоставим цитати от интервюто и с това естествено ще подскажем, че всичко идва от нас, а по този начин ще привлечем още повече зрители.
Люк я наблюдаваше и клатеше глава.
— Наистина ставаш безценна — усмихна се той. — И не мисли, че съм сляп и не виждам как това предаване лежи изцяло на твоите рамене. Аналайз не е във форма, съзнавам го, както и че вината за това е моя. Ужасно ми се иска да ти се отблагодаря, Кори, да ти отдам заслуженото признание за всичко, което си направила. Но от гледна точка на политиката се страхувам, че за момента това е невъзможно. Всичко, което мога да ти предложа, е довечера, след като се върнем в Лондон, да те поканя на вечеря у дома.
— О, не, няма нужда — рече Кори. — Искам да кажа, много любезно от твоя страна, но…
— Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако приемеш — прекъсна я той.
— Страхувам се, че не мога — отвърна Кори. — Обещах на Аналайз, че повече няма да се срещам с теб, и ако тя научи…
— Няма да научи. Тя ще прекара почивните дни с родителите си. Но, разбира се, ако е заради мен…
— Не, не е това. Моля те, не го приемай по този начин — рече бързо Кори.
— Е, радвам се да го чуя — усмихна се Люк и на лицето му се изписа голямо облекчение, когато видя, че Кори също се усмихва.
— И така, ще дойдеш ли? — рече той, като я хвана за брадичката и я притегли към себе си.
И макар че отчаяно й се искаше поне за няколко часа да се дистанцира както от него, така и от Аналайз, Кори се чу да казва, че ще й бъде ужасно приятно да вечеря с него.
После цял ден се измъчва от вероломството си спрямо Аналайз, а фактът, че Люк бе настоял да приготви вечерята сам, в своя апартамент, само влошаваше положението. Беше почти неизбежно в уютна домашна обстановка да не се стигне до интимност и Кори само се надяваше Люк да не реши и този път, че е длъжен да каже на Аналайз.


Рано вечерта, когато най-сетне се върна в ателието си след два ужасни часа снимки на Ml в Лондон, единственото й желание бе да се сгуши в уютния си, сигурен дом и да не излиза никъде. Пола, която се обади почти веднага след влизането й, потвърди доста разгорещено, че точно това трябва да направи.
— Не му дължиш нищо, Кори — рече тя. — Той просто използва твоето съчувствие и ако питаш мен, то определено ти е в повечко.
— Само че не те питам! — й каза троснато Кори.
— Той те манипулира, точно както манипулира и Аналайз — продължи невъзмутимо Пола. — Трябва да се научиш къде да теглиш чертата, Кори. А сега, ако не искаш да отидеш, просто му се обади и му го кажи.
— Не мога! Ако го беше видяла, Пола… О, боже, не зная, не мога да го обясня, но повярвай ми, трябва да отида!
— Тогава ми се струва, че трябва да се запиташ защо, а и се опитай да си отговориш честно.
— И какво би трябвало да означава това?
— Че според мен искаш от тази връзка да излезе нещо, за което не си признаваш. Все още си падаш по него, Кори, и не си прави труда да отричаш, защото говориш с мен, а не с някой друг. Хрумнала ти е откачената идея, че ти си тази, която може да го промени, да реши всичките му проблеми, а той точно това иска. Не може да не виждаш, че те използва…
— Пола…
— Не, няма да те слушам! Не и докато не те чуя да признаваш истината. Искаш пак да спиш с него, нали? Искаш пак да го чуеш как ти казва колко си изключителна. Е, не мога да те обвинявам за това, никой от нас не се уморява да…
— Пола!
— Просто си го признай, Кори! За бога, ако не можеш да бъдеш честна със себе си, ще се забъркаш в още по-голяма каша от сегашната.
— Добре! Добре! Част от мен иска отново да спя с него. Доволна ли си? Той е привлекателен мъж, така че защо не? Но всичко е само на физическа основа. Изобщо не съм обвързана емоционално с него.
— Ти така си мислиш! — рече Пола.
— Сега ще затворя — отвърна Кори, — преди наистина да съм се ядосала, защото, честно казано, ми опъваш нервите, като си мислиш, че знаеш по-добре от мен какво става в собствената ми глава.


В осем Кори пристигна пред сградата, където живееше Люк.
Думите на Пола все още звъняха в ушите й. Ужасно се ядосваше на себе си и не можеше да разбере защо все още изпитва влечение към Люк, след като единствения път, когато бе спала с него, не бе изпитала никакво удоволствие. А и сериозно я безпокояха нещата, които й бе казал за връзката си с Аналайз тази сутрин на закуска. Знаеше, че се забърква в нещо, което изобщо не разбира, но просто не знаеше как да се измъкне.
Тя позвъни за втори път на входната врата и зачака да чуе гласа на Люк по говорителя на домофона. После, учудена от мълчанието, се обърна и огледа площада за колата му. Не я виждаше никъде, но това не бе нещо необичайно за района на Найтсбридж — там човек рядко можеше да намери място за паркиране пред дома си. Тя позвъни още веднъж, но отговор отново не последва и без да е сигурна дали се чувства облекчена или обидена, заслиза по стъпалата.
Точно в този момент колата му се показа иззад ъгъла и спря на жълтата линия точно пред нея. Макар че й се извини няколко пъти, задето не си е бил вкъщи навреме, Кори виждаше, че е развълнуван и дори сам не се чува какво говори. Когато влязоха в апартамента му, той веднага отиде до телефонния секретар да си прослуша съобщенията и Кори с изненада чу гласът на Джон Уоткинс да му казва, че ще се радва да се срещнат на другата сутрин.
Кори не попита нищо, но любопитството й бе толкова очевидно, че Люк каза, като се смееше:
— Помислих си, че ще е честно да го уведомим какво знаем за него, преди да дадем информацията на някой от Флийт Стрийт.
— Но защо? — попита Кори.
Люк сви рамене.
— Защото ми се струва, че е доста гадно името ти да бъде оплескано по този начин във всички вестници.
— Е, не че не го заслужава — отбеляза разгорещено Кори.
— О, хайде, бъди по-милостива към него. Лошото вече е сторено, така че няма значение дали ще разбере сега или по-късно. Просто си помислих, че ще е по-честно да му дадем време да се подготви за канонадата. Всъщност да се уведомява обектът на разобличението е нещо съвсем обичайно. Но както и да е, дай да ти налея нещо за пиене. Какво искаш? — Той отиде до барчето с напитките, обърна се и я погледна. — Между другото, тази вечер изглеждаш страхотно.
— Благодаря — отвърна Кори, като избягваше погледа му.
— Хей — рече той, — май още ми се сърдиш за снощи, а? Казах ти, че не означаваше нищо за мен.
— Както не означаваше нищо и последният път, когато бях тук?
— За какво говориш?
— Така си казал на Аналайз, нали? Че не означава нищо за теб. И след като засегнахме тази тема, защо, за бога, изобщо й каза?
Той въздъхна, хвана я за ръката, отведе я до канапето и я накара да седне.
— Мислех, че днес сутринта съм ти го обяснил достатъчно ясно. Искам да ми се махне от главата, да престане да ме поставя на пиедестал…
— Но да й кажеш за мен! Не си ли помисли как може да се отрази това на приятелството ни?
— Толкова ли много означава за теб приятелството ти с Аналайз?
— Да, всъщност да.
— Повече от мен?
— Не извъртай темата.
Люк се усмихна.
— Не мога да кажа, че ми е неприятно, задето си толкова загрижена за нея. Всъщност се радвам. Тя отчаяно има нужда от приятел и не мога да си представя, че някога би я разочаровала.
— Като оставим настрана това, че съм тук — отбеляза Кори.
— Тя никога няма да разбере. Поне от мен.
Все още държеше ръката й и когато палецът му започна да описва кръгове по дланта й, тя усети как магнетизмът му отново започва да я повлича. Опита се да извърне поглед, все още имаше да му казва толкова много неща, да му иска обяснения, но Люк я притегли към себе си и я целуна нежно.
— Съжалявам — прошепна й, — но просто трябваше да те целуна.
По-късно Кори така и не можа да си спомни как се е озовала с него в леглото. И другото, което никога не успя да проумее, бе как изобщо я е убедил да му позволи да я завърже.
Беше й ужасно неприятно. Разчекнатата й поза бе унизителна, а чувството, че е безпомощна, я плашеше. Но нямаше никакво съмнение, че това подлудява Люк.
Опита се да потърпи, като си казваше, че той скоро ще свърши и всичко ще приключи, но накрая не издържа.
— Люк — прошепна му, докато той лежеше върху нея и я блъскаше яростно. — Люк, моля те, развържи ме веднага!
— Само още две минути — каза задъхано той, вперил нетрепващ поглед в завързаните й китки. — Почти съм готов.
Кори затвори очи и се опита да откъсне съзнанието от тялото си, но изведнъж усети, че той е спрял. Тя вдигна очи и когато видя загрижения му поглед, се усмихна нерешително.
— Наистина не ти харесва, нали? — рече Люк.
Кори поклати глава.
— О, боже, съжалявам! — изстена той. — Трябваше да ми кажеш по-рано.
Развърза я за секунди.
— Казах ти — продължи, докато я люлееше в прегръдките си. — Не искам да ти е неприятно. Моля те, никога вече не се съгласявай да правиш нещо само за да ми доставиш удоволствие; не искам между нас да е така.
Кори зарови лице в шията му.
— Съжалявам — промърмори тя, — не исках да те разочаровам. Опитвах се да ти докажа, че нямам предразсъдъци и съм склонна към авантюри като теб, но предполагам, че просто не съм такава.
— О, Кори — каза той, като намери устните й и ги целуна. — Та аз те желая точно такава, каквато си. Моля те, повярвай ми!
Известно време лежаха мълчаливо. След това Кори вдигна глава и го погледна.
Люк се усмихна.
— Добре ли си? — попита я той и махна един залепнал на устните й кичур коса.
— Ти не свърши — прошепна Кори.
— Не свърших. Но това няма значение.
— За мен има — каза тя. След това преглътна мъчително и го помоли да я люби с думите, които знаеше, че той иска да чуе.
Ерекцията му бе почти мигновена.
— О, скъпа! — изстена той, докато се претърколваше отгоре й. После проникна рязко в нея и продължи: — Просто не знаеш как ми действаш, Кори.


Единадесета глава

Рано една сутрин през следващата седмица, преди останалите да са дошли на работа, Кори вървеше по коридора към монтажната, за да изгледа видеоматериала за убитите проститутки, който им бяха предоставили от полицията. Знаеше, че голяма част от него вероятно е неизползваема, понеже кадрите показваха в детайли подробности какво се бе случило с тях. Всъщност и на самата Кори никак не й се гледаше.
Стиснала програмната папка под мишница, с чаша кафе и нахапана закуска в ръце, тя влезе заднишком в полутъмната монтажна, обърна се и за момент остана като ударена от гръм. Всички монитори бяха включени и показваха ужасните обезобразявания, които проститутките бяха получили преди и след смъртта си.
— О, боже! — промърмори тя, погледна закуската си и я хвърли в кошчето.
Люк стоеше на пулта и преглеждаше кадрите един по един. Не беше изненадана, че го вижда, тъй като от полицията им бяха дали материала по негова лична молба. Когато се приближи до него, той вдигна глава и Кори веднага забеляза мъртвешки пребледнялото му лице.
— Мили боже — промърмори Люк, — направо да ти се обърнат червата. Освен това в по-голямата си част материалът е практически неизползваем.
Кори седна до него, за да гледа, а той продължи да прожектира кадрите. Само след няколко минути обаче спря.
— Гледай ги, ако искаш — каза й. — Аз не мога. Ще бъда в кабинета си.
Кори забеляза, че трепва болезнено, докато се изправя, а когато се обърна към светлината, тя видя тъмния оток под окото му.
— Какво е станало с теб? — попита го.
Той направи гримаса.
— Ако ти кажа, че беше вратата на гардероба, ще ми повярваш ли?
Кори сви рамене.
— Е, това беше. — После се засмя. — Ако бях жена, щеше да си помислиш, че съпругът ми ме бие, нали?
— Вероятно — усмихна се Кори. — Но порязаното изглежда доста дълбоко, може би трябва да се зашие.
— Ще се оправи — отвърна той. Когато стигна до вратата, се обърна. — Между другото за довечера съм поканил няколко души в апартамента си на коктейл. Искаш ли да дойдеш?
Кори се поколеба. Не бяха се срещали от петък, когато бяха прекарали нощта заедно, и все още не бе в състояние да проумее обърканите си чувства към него.
— Аналайз също ще дойде — каза той, — така че няма защо да се чувстваш като предателка.
— Тя знае ли, че смяташ да ме поканиш?
— Разбира се.
— Ами добре тогава, с удоволствие ще приема. Между другото знаеш ли къде е тя? Трябваше да се срещнем тук в седем, за да прегледаме този материал.
— Ако може да се съди по обаждането й тази сутрин, със сигурност лежи в леглото с махмурлук.
Кори въздъхна и се обърна към пулта. Аналайз й се беше обадила около полунощ, за да търси Люк, така че чутото не я изненада.
Следващия час прекара в гледане на полицейски архивни кадри. Знаеше, че няма да ги забрави до края на дните си. Ако не ги беше видяла със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че е възможно едно човешко същество да стори на друго такива неща. Всяка зейнала порезна рана, покрита със засъхнала кръв и тиня от речния бряг, й се зъбеше от екрана като зловеща усмивка. Три от телата бяха рязани до кокал, четвъртото… Можеха да се видят вътрешностите на това тяло, което някога е било жена. Кори не смееше и да си помисли колко ужас и болка са изпитали в минутите, преди да умрат, но следите бяха застинали в изхвръкналите им очи.
Предишния ден детектив-инспектор Радклиф, който ръководеше разследването, й бе споменал след интервюто, че много добре усеща недоверието на проститутките.
— Но мога да ви уверя, че правим всичко възможно — каза той. — И че ще намерим начин да заловим това копеле, защото никой на света не заслужава да умре така.
— Разполагате ли с нещо конкретно? — попита го тя. Фелисити беше задавала същия въпрос и пред камера, така че Кори повече или по-малко знаеше какъв ще е отговорът.
— Не е достатъчно — отвърна той. — Единствената обща черта на тези жени, като изключим професията им, е, че са русокоси. Дори още не знаем къде са станали убийствата. Ако го знаехме… Е, да се надяваме, че вашето предаване ще убеди някого да ни окаже помощ.
Това, което най-много безпокоеше Кори, докато си налагаше да гледа минаващите пред очите й кадри, които в един нормален свят можеха да бъдат заснети само в кланица, бе, че по някакъв начин се отъждествява с жертвите. Беше усетила, макар и за кратко, какво е да си вързан, да се чувстваш толкова безпомощен и уплашен. Само че тогава беше с Люк, който, усещайки страха й, я бе отвързал веднага. Но жените, чиито трупове гледаше сега, бяха имали друга съдба. Кори усети как й се доплаква от тази несправедливост. И тя, и те бяха искали просто да помогнат на един мъж да даде воля на потисканите си сексуални желания.
Накрая избра няколко кадъра с вероятно използвания тип нож, два-три с навити на кравай въжета и един със завързана в ембрионална поза проститутка, снимана в гръб. Нямаше да използва нито един кадър с лицата им, освен ако не получеше изрично нареждане, въпреки че единствено те не бяха кълцани с ножа. Струваше й се непростима наглост да показват ясно запечатания в очите им ужас, а и се страхуваше, че така може да събудят у някого спящия психопат и той да се опита сам да предизвика такова изражение.
Прекара останалата част от деня с монтажиста в работа върху заснетите през последните две седмици интервюта. По обяд се обади на Аналайз, но още докато чакаше на телефона, Аналайз влезе в офиса. В момента между Алън Фокс и Синди Томпсън, които работеха заедно върху едно предаване за очаквания сблъсък между църквата и правителството, вървеше разгорещен спор. Кори почти не им обръщаше внимание, но Аналайз, която Кори отдавна не бе виждала да изглежда толкова добре, веднага се намеси в препирнята и скоро накара всички да се разсмеят.
— Изглеждаш адски доволна от себе си — отбеляза Кори, когато Аналайз дойде при нея и приседна на ръба на бюрото й. Сега, със започването на лятото, Аналайз носеше още по-къси поли, и то без чорапи, и Кори погледна със завист стройните й загорели бедра.
— И защо да не бъда? — попита Аналайз. — Не, не ми казвай, сигурно ми се сърдиш, задето не дойдох тази сутрин. Е, вече съм тук, на твое разположение. Какво искаш да направя?
— Можеш да видиш монтажа, който направихме тази сутрин — отвърна Кори, — и кадрите, които избрах от полицейския материал. Грантс ги е подредил всичките. — И се засмя, когато Аналайз я прегърна и целуна звучно по бузата.
— Благодаря ти — прошепна тя в ухото й.
— За какво? — попита Кори.
Аналайз сви рамене.
— За това, че си такава, каквато си — и прекоси бързо офиса по посока на монтажната. Кори я наблюдаваше намръщено. Не беше пропуснала да усети миризмата на алкохол в дъха й.


Кори и Аналайз бяха дошли в апартамента на Люк в седем — точно според уговорката — но оттогава не се бе появил никой друг. Вече минаваше осем и главата на Кори започваше да се замайва от двете изпити на гладен стомах мартинита.
Всъщност допреди пет минути всичко вървеше нормално. Тогава Кори беше станала да разгледа маслената картина, купена преди два дни от Люк. В същото време Аналайз отиде до тоалетната. Преди Кори да разбере какво става, Люк я прегърна и започна да я целува. Скоро тя усети, че му отвръща, но когато чу вратата на банята да се отключва, буквално отскочи от него. Не знаеше дали Аналайз е забелязала гузната червенина, избила по бузите й, но се съмняваше — ако беше така, със сигурност щеше да каже нещо.
Сега Кори бе сама в дневната, но от мястото, където седеше, виждаше Люк и Аналайз, които стояха заедно в кухнята. Той й шепнеше нещо в ухото и тя постоянно се кикотеше, което караше Кори да се чувства доста неудобно. След малко отново ги погледна, но бързо извърна очи, понеже Люк бе срещнал погледа й, докато пъхаше ръка под полата на Аналайз.
Кори пламна от смущение и яд. Осъзна, че поканата за коктейл е била измама. Той я беше използвал, за да примами и двете в апартамента, а после и в леглото си. Е, ако смяташе, че тя ще участва в извратените му сексуални игрички, дълбоко грешеше, защото Кори смяташе да си тръгне на момента. И наистина щеше да го направи, но на вратата се позвъни, което означаваше, че пристигат още гости.
Люк отиде да им отвори. Аналайз остана в кухнята и когато я видя, че се навежда да вдигне заплелите се около глезените й бикини, Кори затвори дискретно вратата. Вече почти се усмихваше на себе си, главно от облекчение, че е схванала погрешно ситуацията. Ала в момента, в който новодошлите влязоха в стаята, от облекчението й не остана и следа.
Веднага разпозна баща си, а и той нея, ако се съдеше по изписалия се на лицето му ужас. Кори се обърна рязко към Люк, но той вече прегръщаше жената, която беше дошла с Филип. Почти паникьосана, Кори отново погледна баща си и видя, че макар лицето му да е все още бледо, вече се е овладял.
— Кори — рече Люк, като я хвана за ръката, — позволи ми да ти представя Филип и Октавия Денби. Филип и Октавия, това е Кори Браун, най-интелигентният и талантлив проучвател на TW.
В главата на Кори цареше хаос. Люк със сигурност знаеше, че това е баща й. И че изумително красивата жена с него е нейната мащеха. Или пък не знаеше? Със сигурност не издаваше нищо такова, а и Кори просто не можеше да си спомни да му е казвала името на баща си. Люк я гледаше, очевидно слисан от неохотата й да се ръкува с тях, и очите му се усмихваха, сякаш я насърчаваха да не бъде толкова стеснителна.
Кори успя някак да се ръкува с баща си и за малко едва не се погледнаха в очите. По гласа му личеше, че е не по-малко нервен от нея. След това трябваше да стисне ръката на Октавия. Тя се обърна и замръзна при вида на откровената жажда, с която другата гледаше Люк. «Боже мой! — помисли си Кори. — Нима е възможно да чука и нея?» Неспособна да се сдържи, тя погледна баща си, чудейки се дали и той е забелязал това, но Филип вече се обръщаше към барчето с напитките.
— Много ми е приятно да се запознаем, Кори — казваше в този момент Октавия.
Когато усети тънките, нежни пръсти да обгръщат ръката й и погледът й срещна студените сини очи, които й се сториха някак познати, всичко у Кори потръпна от погнуса. Не беше за вярване, че красотата може да бъде толкова неприятна за гледане, но сега го виждаше — защото безупречното алабастрово лице, абсурдно грамадно върху тънката като бастун шия, бе дотолкова лишено от живот и топлина, че можеше да бъде описано единствено като гротескно. Неочаквано Октавия се усмихна — разбира се, така, че да не набръчква кожата си — и минаха секунда-две, преди Кори да разбере, че усмивката не е отправена към нея. Обърна се и в този миг й се стори, че целият свят е полудял.
— Мамо, тате! — извика Аналайз и прекоси стаята да ги прегърне.
Кори отстъпи крачка назад. Всичко пред очите й се въртеше. Прилоша й, прииска й се да седне или още по-добре — да избяга, но не бе в състояние да се помръдне. Обърна се отново към Люк. Нищо в поведението му не подсказваше, че знае какво става, дори не гледаше към нея. Само да можеше да си спомни дали му е казвала името на Филип! Сигурно го беше направила в някой момент, но ако бе така, защо той никога не й бе казвал, че познава Филип?
«Не, това е просто съвпадение — каза си тя. — Ужасно съвпадение…» Но, мили боже, ако Филип бе баща на Аналайз, то това можеше да означава само, че тя, Кори, беше… Не, не можеше да мисли за това сега. Щеше да й дойде твърде много. Тя погледна отново към баща си и едва тогава й хрумна, че той на всичкото отгоре е и неин работодател. Беше съдружник на Люк — мъжът, чието име, както сега осъзнаваше, никога не бе споменавано в нейно присъствие и за което съвсем неблагоразумно никога не бе и питала.
Виждаше като в мъгла как Филип подава на жена си питие и се връща да вземе своето. След това отпи, настани се на стола до стереото и сякаш се вглъби в музиката. Зад нея Аналайз, Октавия и Люк бяха застанали пред маслената картина и обсъждаха достойнствата й, така че, не знаейки какво да прави, Кори седна на канапето.
Успя някак да изтърпи следващия половин час, но това бе може би най-мъчителният половин час в живота й. Едва запазваше самообладание, защото наблюдаваше Филип с ъгълчето на окото си и от резките движения и потта по челото му виждаше, че той е ужасно обезпокоен от присъствието й. Но вместо да се ядоса или отврати от държанието му, тя се натъжи. Краткото запознанство с Октавия й бе достатъчно, за да усети колко непоносим може да е животът му с такава жена; от пристигането им насам Октавия само веднъж бе показала, че забелязва присъствието му, и то с една презрителна усмивка в отговор на въпроса «как е?», зададен от Люк.
Филип му разказа за вчерашната си среща с неговия племенник, счетоводителя на TW, но в момента, в който Люк насочи вниманието си към Октавия, той отново се вглъби в себе си. «Дали знае — запита се Кори, — че Люк спи с жена му?» За нея това бе просто очевидно, но точно сега единствената мисъл на Филип като че ли беше как да избегне всякакво общуване с него. Искаше й се да го увери, че няма да каже на никого коя е, но това, разбира се, бе немислимо. Само да не изглеждаше толкова самотен, така безкрайно изолиран в своя уязвим мъжки свят! «Но той има Аналайз — напомни си Кори — и всеки глупак може да види, че трепери над нея.» Въпреки това след първоначалния поздрав, Филип бе започнал да се държи предпазливо и с нея, сякаш се страхуваше, че тя ще го нарани по някакъв начин, и макар да бе едър мъж, се беше свил на креслото като бито пале. За момент изпита желание да отиде при него и да го разтърси, да му каже да се държи като мъж, но в същото време се питаше на какво ли се дължи този негов страх.
Тя отново насочи вниманието си към останалите и с всеки изминал момент отвращението й към Октавия растеше. Беше хванала ръката на Люк и я мачкаше, докато разпитваше него и Аналайз за предаването за проститутките, и по блясъка в очите й личеше, че вече е доста възбудена. За момент Кори силно се изкуши да й опише с пълни подробности какво е видяла същия ден в материала от полицейския архив, за да й затвори устата, но прецени, че ще е най-добре засега да си замълчи.
«При такива родители — мислеше си Кори — не е чудно, че психиката на Аналайз е толкова лабилна.» Без дори да се прикрива, Октавия се мъчеше да привлече цялото внимание на Люк и докато се гледаха и усмихваха един на друг, нарочно изолирайки Аналайз, Аналайз, очевидно не по-малко наранена, отколкото объркана, храбро се бореше да го накара отново да я забележи. Но всеки път, когато успееше, Октавия излизаше с нещо ново.
— Само си представи — каза провлечено тя, — някой да ти плаща за привилегията да те чука.
Но Кори дори не успя да се слиса от мръсотията, излязла от тази тъй благопристойна на вид уста, защото веднага след това Октавия каза нещо, надминаващо всичките й представи.
— Сигурно е страхотно преживяване да усещаш пениса на някой непознат в себе си и в същото време да виждаш парите, които е оставил на масата.
Кори се обърна рязко към Филип. Той седеше на креслото с вид, сякаш не е чул нищо, но Аналайз реагира съвсем по друг начин.
— Мамо! — заяви тя с пламнало лице. — Това е отвратително! Никога досега не съм те чувала да говориш така.
От погледа, който Октавия и Люк си размениха, беше очевидно, че Люк я е чувал.
— Съжалявам, миличка — каза Октавия и потупа Аналайз по бузата. — Но не бива да забравяш, душичката ми, че майките също са хора. Все пак беше абсолютно непростимо да кажа такова нещо пред теб и се извинявам.
— Мисля, че трябва да се извиниш и на татко — отвърна Аналайз. — А също и на Кори. Постави я в ужасно неудобно положение.
Октавия се обърна към Кори и на лицето й се изписа лека изненада.
— О, но аз съм сигурна, че Кори е чувала всичко това и преди! — отбеляза невъзмутимо тя.
Кори се почувства като в някакъв кошмар. Единственото, което й се искаше в момента, бе да се махне оттук. Очевидно Октавия я уведомяваше, че знае за връзката й с Люк, но защо? Октавия бе просто една отмъстителна кучка, това поне беше сигурно, и начинът, по който се отнасяше с дъщеря си, го доказваше. Ами начинът, по който се отнасяше със съпруга си, жалкия, сгушен в креслото рогоносец? И ако Октавия знаеше толкова много за отношенията й с Люк, известно ли й беше каква връзка има тя самата с Кори? Незнайно защо, Кори не мислеше така. Беше сигурна, че Люк е човекът, който дърпа конците тук. Той спеше и с трите — с Октавия, с Аналайз и с нея. Но какво се опитваше да докаже, като ги събираше на едно място? Изведнъж очите на Кори се разшириха и тя се обърна бавно към баща си. Най-сетне започна да й просветва. Нямаше представа защо Люк иска да го унижи, но несъмнено се опитваше да направи именно това.
Филип стрелна очи към нея, но когато срещна погледа й, побърза да ги извърне. Неочаквано пискливият смях на Октавия се вряза в ушите й. Кори се обърна към нея и усети почти непреодолимо желание да повърне. Октавия се беше притиснала толкова плътно към Люк, че Аналайз не можеше да види как тънката й, обсипана с бижута ръка го гали по задните части. Но Кори можеше. Филип също, ако решеше да погледне. Тази гротескна пантомима бе така непоносима, че й се искаше единствено да излезе навън, далеч от смазващата миризма на Октавиния парфюм, и да напълни дробовете си с чист въздух.
Вече се беше изправила, когато на вратата отново се позвъни. Кори веднага погледна Люк, не смеейки дори да си представи какви още задкулисни интриги й предстои да види. Той обърна гръб на Октавия и Аналайз, завъртя очи към нея и отиде да отвори. Две-три минути по-късно в стаята влязоха няколко души, безупречно облечени като Филип и Октавия, и Филип най-сетне стана. Кори просто не можа да повярва на очите си. Напълно преобразен, той поздравяваше новодошлите и разговаряше с тях с всичката увереност, която можеше да се очаква от един преуспял бизнесмен, съзнаващ положението си в обществото.
Все пак продължи да я избягва като чума, което я разстройваше повече, отколкото й се искаше да признае, защото все по-ясно усещаше през рядката тълпа, че Люк и Октавия я гледат, шушукат си нещо и се смеят. Това ужасно я изнервяше и й се искаше да се обърне за подкрепа към Филип; все пак той бе неин баща. Ала знаеше, че може да я получи толкова, колкото и Аналайз можеше да откъсне майка си от Люк. Кори наблюдаваше Филип и се чувстваше дори още по-разочарована, отколкото при първата им среща. Незнайно защо, изведнъж й се доплака. Той лишаваше и нея, и Аналайз от подкрепа и външно не изглеждаше да го интересува на какво е подложена всяка от тях, но Кори усещаше, че колкото и да се преструва, не му е безразлично. Измъчваше се, но въпреки това не правеше нищо, за да утеши която и да било от дъщерите си. После Кори започна да забелязва скритите погледи, които той постоянно хвърляше към Люк, и за пореден път се убеди, че между тях става нещо далеч по-сериозно от обикновена борба за власт, както й се бе сторило в началото.
— Мислиш ли, че майка ми има връзка с Люк?
Кори се обърна и видя Аналайз да я гледа съкрушено. Сърцето й се сви. «Тя е моя сестра — помисли си. — Моя плът и кръв. А и все още е дете.» Но какво, по дяволите, можеше да направи, за да я успокои? Как можеше да й обясни какво става, след като и тя самата не знаеше? Вероятно Аналайз също бе усетила нещо, нещо извън скандалното поведение на майка си, но едва ли щеше да поиска дори да го изрази с думи. Желаеше единствено малко утеха. Само толкова можеше да понесе с крехката си психика. Но най-трагичното бе, че Кори усещаше много добре отчаяната й нужда.
Аналайз искаше да бъде обичана. Да чувства, че някой я смята за най-важна на света, и, бог да й бе на помощ, за целта беше избрала мъж като Люк.
За момент така й се доплака, че не можа да отговори, но след това видя паниката, която мълчанието й предизвикваше у Аналайз, усмихна се, вдигна ръка към бузата й и излъга:
— Не, не мисля. Но ми се струва, че си истинска параноичка по отношение на Люк.
Точно това бяха думите, които Аналайз искаше да чуе, личеше си дори по изражението на лицето й, но сега Кори трябваше да измисли как да махне този мъж от живота им. И по възможност да открие какво става между него и баща им. Имаше голяма вероятност и да не успее, но искаше поне да опита, защото, колкото и невероятно да звучеше това сега, тя вече хранеше надеждата, че един ден, поне в известен смисъл, тримата — тя, Филип и Аналайз, могат да станат семейство.


На другата сутрин Кори се обади в офиса, за да предупреди, че ще закъснее, и се приготви да проведе един дълъг разговор с Пола. Но точно когато протегна ръка към телефона, той иззвъня. За нейно удивление беше баща й.
— Искам да се срещнем утре вечер — каза й той. — Ще бъда в кръчмата «Човек на Луната» в Уърлдс Енд. Ако можеш, ела там в осем и половина, а ако не, ще те изчакам. — И затвори, преди Кори да е успяла да каже и дума.
Все още малко зашеметена от неочакваното обаждане тя набра номера на Пола. Отне й доста време, докато й разкаже за случилото се предишната вечер, но неочакваното обаждане на баща си реши засега да запази в тайна.
— Не мога да повярвам — каза тихо Пола, след като я изслуша. — Просто не мога да повярвам! Мили боже, сигурно си се шашардисала!
— Шашардисах се — отвърна Кори, — но въпросът сега е как да постъпя.
— Не зная. Искам да кажа, мислиш ли, че Люк знае?
— Не съм сигурна. Ако трябва да бъда откровена, при първото ни излизане пих толкова много, че дори не си спомням какво съм му казала.
— Тогава смятам, че трябва да го попиташ направо.
— Отначало и аз така си помислих. Но ако той не знае, че Филип ми е баща, честно казано, не бих искала да разбере.
— Но мислиш, че между него и Филип става нещо, нали така каза? Това ме навежда на мисълта, че той все пак знае за теб. Тоест виж как ви строи всичките пред Филип… Боже мой, това е направо извратено!
— Нали? Но така или иначе реших, че той сам трябва да ми каже какво знае. Искам да го чуя от неговата уста, само така ще мога да разбера какво се крие зад всичко това. Ако му кажа, че Филип ми е баща, то не знам защо, но ми се струва, че ще се възползва от това, за да ме постави в неизгодно положение. А ако не знае, но го научи от мен, хич не ми се иска той да е човекът, който ще го каже на Аналайз.
В гласа на Пола прозвучаха шеговити нотки:
— Да разбирам ли, че страстта ти към него вече е угаснала?
— О, я стига! — извика Кори. — Той е просто един перверзен тип. — После потрепери. — Само да го беше видяла снощи с Октавия. Едно ще ти кажа, Пола, през последните две седмици видях и чух много гнусотии, но тя ми остави най-гаден вкус в устата. До нея и най-пропадналата курва би изглеждала невинна.
За нейна изненада Пола не каза нищо.
— Какво има? — попита Кори. — Какво мислиш?
— Мислех си за Тед Брейтуейт — отговори спокойно Пола. — Не ти ли е идвало наум, че той е знаел коя е Аналайз, когато те е свързал с нея?
— Да — отвърна Кори, — мина ми през ума. Но съм напълно сигурна, че намеренията му са били добри.
— Мислиш ли да поговориш с него за това?
— Не, едва ли. Поне засега.
— Ами Аналайз? Смяташ ли да й кажеш коя си?
— Не. Нека Филип го направи. А това ме подсеща за разговора, който проведох с него точно преди да ти позвъня.
— Мама му стара! Какво изобщо става? — извика Пола, когато Кори й разказа. — Май надушвам ужасна бъркотия, Кори, и трябва да ти кажа, че това малко ме плаши. Поне Люк ме плаши. Убедена съм, че той знае.
— Може и да си права. Но както вече ти казах, нямам намерение да го питам.
— Не ти ли се иска да избягаш от всичко това? — попита с надежда Пола.
— Дяволски си права, иска ми се — отвърна Кори. — И, повярвай ми, щях да го направя, ако не беше Аналайз. Най-много за нея се страхувам. — Тя отново потрепери. — И просто не проумявам как е възможно собствената й майка да се държи така пред нея. Освен това Филип очевидно не възнамерява да направи нищо по въпроса. Тя си няма никого, освен мен и ако сега се махна, никога няма да спра да се тревожа за нея.
— Виж, тук те разбирам. Но и аз се тревожа за теб. Защо Октавия би искала да разбереш, че знае за теб и Люк?
— Честно казано, според мен го направи просто за удоволствие. Искаше да разбера, че има повече власт над него от мен и Аналайз. Е, със здраве да си го ползва, ако е така. Но не мисля, че е. Според мен Люк дърпа всички конци, а тя е толкова погълната от себе си и отвратителните си фантазии, че дори не забелязва какво става със съпруга й.
— Ето, пак тази дума — рече Пола.
— Коя, «фантазии» ли? — Кори въздъхна. — Вече започва да ми се повдига от нея. Къде отидоха добрите стари романтични мечти? Да срещнеш мъжа на живота си и двамата да поемете заедно към залеза? Напоследък определението ми за фантазия е нещо, което покварява съзнанието, кара те да се държиш… Ами като Октавия. Както и да е, мисля, че не тя е проблемът, а Люк, и умирам от нетърпение да чуя какво ще ми каже за снощи.
Но когато най-сетне отиде на работа, Люк дори не спомена за това. Кори му партнираше в играта на мълчание, твърдо решена да не казва нищо, докато той не заговори. Надяваше се, че баща й ще може да хвърли малко светлина върху положението. Ала на другата сутрин, когато секретарката на Филип й се обади, за да отмени срещата, всичките й надежди за това угаснаха.


Пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и с развявана от топлия калифорнийски ветрец светла памучна риза, Кристъс Бенати крачеше напред-назад по терасата до басейна и слушаше как главните актьори обсъждат ролите си.
Почти не говореше, понеже засега искаше само да ги разбере как виждат образите си в трудноразбираемия сюжет на «Следи от минали животи». Филмът щеше да е труден за снимане — имаше сцени от различни епохи и много специални ефекти и каскади, без да се споменава размерът на актьорския състав — но за Кристъс най-важното бе всеки от изпълнителите на главните роли да има ясна и човешка представа за своя образ. При Пейдж Спенсър това нямаше да е лесно, понеже никога досега не й се бе падала такава сложна роля. Все пак Кристъс беше сигурен, че с малко подходяща помощ ще се получи. Виж, на Дейвид Ийстън можеше изцяло да разчита — той винаги надушваше къде са големите пари. Имаше зад гърба си цял низ от успешни роли и беше не само най-универсалният актьор, когото Кристъс познаваше, но и един от най-трудолюбивите.
Засенил очите си с ръка, Кристъс го наблюдаваше как оживено жестикулира, докато описва в детайли представата си за героинята на Пейдж в прераждането й през осемнадесети век.
Пейдж и останалите го слушаха съсредоточено и макар да бе на друго мнение, Кристъс не можеше да не признае, че Ийстън е открил оригинален подход към образа, който не бе хрумвал на самия него.
Няколко минути по-късно Кристъс се ухили. Както можеше да се очаква, Ийстън отново бе извадил заек от цилиндъра. Ийстън го гледаше, също ухилен, знаейки, че току-що е успял да впечатли своя режисьор.
— Само гледай да не си подмокриш гащите от вълнение, Бенати — забеляза Ийстън, отпусна се назад в шезлонга и надигна бутилката с минерална вода.
— Като нищо, ако знаех, че веднага след това ще направиш нещо, с което да засенчиш моето изпълнение — засмя се Кристъс. — Откъде, по дяволите, ти хрумна тази идея?
Ийстън сви рамене — жестът, който му бе помогнал да придобие световна известност.
— Ами хрумна ми през нощта, нали знаеш как става. Е, какво ще кажеш, Пейдж, миличка? Искаш ли да опиташ по моя начин?
Пейдж погледна Кристъс, който й кимна насърчително, и седна на стъпалата, за да наблюдава как работят по сценария. В сцената участваха и други актьори и Кристъс им кимаше един по един да се включат.
Когато всичко свърши, той избухна в гръмогласен смях и заръкопляска.
— Пейдж — каза той, — ти изглеждаш по англичанка и от кралица Елизабет. Акцентът ти е страхотен, рожбо, просто страхотен!
Пейдж сияеше. Кристъс и Ийстън се спогледаха и Ийстън кимна едва забележимо с глава. В началото не бе особено въодушевен от избора на актриса за главната роля и едва сега даваше знак, че е започнал да променя мнението си.
Кристъс също бе доволен от избора си. Той харесваше Пейдж. С нея се работеше лесно, беше приятно интелигентна, макар срамежливо да твърдеше обратното, и — не по-малко важно — никога не правеше опити да го прелъсти, макар че и той, и Ийстън знаеха, че умира да го направи. Да си играе на прелъстяване с Ийстън си беше жива загуба на време — общоизвестно бе, че има отвратително щастлив брак, а и без това Пейдж бе заявила съвсем ясно, че не си пада по ниски мъже. При тези й думи Ийстън избухна в смях — за най-голямо облекчение на Кристъс, понеже това в никакъв случай не можеше да се нарече дипломатично от страна на Пейдж, а целият свят знаеше колко е чувствителен Ийстън, когато стане дума за ръста му.
— Добре — рече Кристъс, когато всички го зяпнаха в очакване, и потри ръце. — Приключихме за днес, народе. Дейвид, Пейдж, получихте ли книгите по социология и история на Англия, които Джийни трябваше да ви прати? Добре, тогава да се срещнем в петък и да поговорим за това.
— Мисля, че гримьорите искат да завлекат малката при перукерите — рече Ийстън, имитирайки провлечения говор на Пейдж, и заситни към Кристъс. — Целувчица, целувчица — продължи той и проточи устни към него.
— Я се пръждосай! — засмя се Кристъс.
Беше забелязал колко нервно се смее Пейдж и понеже усещаше, че се страхува, да не би да й се присмиват, леко й намигна.
— Ами ти, миличко? — попита я. — Свободна ли си в петък?
Тя изобрази разочарована гримаса.
— Съжалявам, проби за костюмите.
— Добре, значи това е. В понеделник да сте готови за двуседмични снимки. Дотогава ще сте си получили графиците, но ако искате да обсъдите нещо предварително, все някой от офиса ще знае как да се свърже с мен.
— Имаш ли идея кога ще започнат снимките в Кралство Британия? — попита Ийстън. — Госпожата иска да вземем и децата.
— Да. Ще бъдем там от средата на ноември до края на декември. За Коледа ще сме си у дома — ако всичко върви по график. Намери ли си вече нова асистентка, или искаш Джийни да ти потърси къща?
— Намерих си — отговори Ийстън. — Вече я назначих.
— Добре. А ти, Пейдж? Твоята асистентка справя ли се?
— Да, чудесно — отговори тя. — Но може би трябва да поговорим за грима.
— Разбира се.
Кристъс изпрати другите, прие поканата на Ийстън да вечеря у тях и остана пред къщата, докато колите не изчезнаха от погледа му. Ийстън беше със своя «Харлей Дейвидсън» и когато чу рева на мотора да заглъхва надолу по Сънсет, Кристъс се усмихна на себе си. Актьорът заприличваше на едно голямо хлапе, когато възсядаше мощния мотор, макар че на Кристъс му се искаше, също както и на Джейн, съпругата на Ийстън, той да не кара чак толкова бързо. И не само заради филма. Харесваше го; харесваше го заедно с децата и цялата му фамилия, така че никак не би искал да му се случи нещо лошо.
Продължи да мисли за него, докато се разхождаше около басейна. Ийстън не беше най-безспорната кандидатура за ролята, но на малко таланти можеше да се довери така, както на него. Истината беше, че има прекалено избухлив нрав, макар че самият той мислеше за себе си като за перфекционист. По този въпрос Кристъс нямаше какво да възрази, но никак не му допадаше идеята да потушава свади на снимачната площадка, особено при обстоятелството, че за пръв път в неговата кариера му се налагаше стриктно да се придържа към графика. Обикновено успяваше да контролира темперамента на Ийстън, а и, честно казано, той не беше от хората, които правят сцени, без да имат сериозни основания. Но, пази боже, когато избухне — а това почти неизменно се случваше — най-разумно беше всички налични персонажи в радиус от двадесет ярда да се изпокрият дълбоко. Кристъс се ухили. Колко пъти бе чувал да се говори същото и за него? Знаеше, че Пейдж примира от страх някой от двамата да не я превърне в своя мишена, вероятно затова още в началото на седмицата бе устроила сцена на гримьора. Всичко се дължеше единствено на нерви и Кристъс смяташе да я успокои, както постъпи и с пристигналия да му докладва за инцидента Ейдън. Пейдж трябваше да разбере, че за него Ейдън Стар е най-добрият протезист в Холивуд. Разбира се, тя разполагаше със собствен гримьор, но Ейдън беше човекът, който щеше да я преобразява според образа: лицето, ръцете, а в един от епизодите и бюста. Именно от това произлизаше проблемът. Това бе единственият епизод, в който Пейдж се показваше гола до кръста, а тя не искаше зрителите да мислят, че гърдите й са се скапали. Е, поне този проблем можеше да се реши лесно — щяха да я покажат гола до кръста в друга сцена, където играеше млада жена. Не че беше от съществено значение за сюжета, но Кристъс усещаше, че така ще я ощастливи.
Оказа се прав и едва не избухна в смях, когато започна да му благодари възторжено. Беше сигурен, че в гримьорския отдел още дълго ще имат разправии, но в крайна сметка щяха да се справят. Дълбоко в себе си Пейдж бе едно мило момиче, просто май се бе почувствала длъжна да покаже нокти в началото. Съвсем скоро всички щяха да я обожават. Само трябваше да внимава да не се поддаде и самият той. Не можеше да се отрече, че донякъде поддава на изкушението, особено когато го погледнеше с оня свой зноен поглед и тръсваше червената си грива. Първия път, когато го направи пред камера, по време на пробните снимки, той едва не получи ерекция. Оттогава гледаше да се владее, въпреки че все още я харесваше. Много добре знаеше обаче, че ако се поддаде, ще види гърба на Ийстън, и това бе най-надеждната спирачка, която изобщо можеше да го удържи.
Когато Пейдж си тръгна, Кристъс прекоси с бавна крачка терасата, мина под високите бели сводове на арката и влезе в кухнята при Джийни.
— Какво става? — попита я той, като пътьом я шляпна отзад.
— Пейдж Спенсър, ето к'во — ухили се Джийни. — Божке, колко си пада тая дама по теб!
— Защо не вземеш да ми кажеш нещо ново? — рече Кристъс. — Като например как върви търсенето на терени във Великобритания.
Джийни се изкикоти тихо, вдигна бележника си от плота и каза:
— Смятат, че докато пристигнеш, ще са готови, но искат да знаят доколко поправките в сценария имат значение за тях. Казах им, че според мен промени са настъпили само в диалозите, нали?
Кристъс кимна.
— Добре, ще им се обадя. — Тя погледна отново в бележника и започна да отмята съобщенията. — От кастинга са колекционирали цял куп таланти и тям подобни. Фрида в момента подбира британския екип, но иска да й изпратиш списък на хората, които ще водиш със себе си.
— Утре, веднага след като вляза в студиото, ще свърша това с Фреди Бърнсайд — отвърна Кристъс. — Нещо друго?
— Аха — рече Джийни, като клатеше глава. — Току-що са открили, че нашият любим мениджър на екип е ХИВ позитивен.
— И това означава, че не може да работи?
— Страхувам се, че да. От застрахователната компания няма да му позволят. Днес следобед се свързах със Стан Роулинсън, започва от утре.
Тъй като не виждаше смисъл да изразява личното си мнение за шушумигите от застрахователната компания, Кристъс си взе ябълка, отхапа едно парче от нея и каза:
— Продължавай.
— И още за застрахователите — искат отново да обсъдите каскадите! Кън Розенбърг пък иска да се срещнете, щото имал някакви проблеми със специалните ефекти в епизодите с танци. Трябвало и Ричард да е там, за да поговорят за осветлението. Следват превенциите на новото маце, което се занимава с костюмите. Уредих я за петък сутринта, ако нямаш нищо против. А, и не забравяй, че утре имаш среща с Господ в Черната кула.
Кристъс се засмя. Джийни наричаше така Бъд Уинтърс, изпълнителния продуцент, който, подобно на останалите облечени във власт мъже от «Юнивърсъл», имаше кабинет в гигантската сграда близо до булевард Ланкършим.
— Добре, това ли е всичко? — попита Кристъс, вече на път към пристройката, където двамата сценаристи работеха от сутринта.
— Горе-долу — отвърна Джийни. — Освен че се обади Люк Фицпатрик. Чул, че другата седмица ще летиш за Лондон, и иска да се видите.
— Не си прави труда да му се обаждаш — рече Кристъс. — Ако позвъни пак, кажи му, че съм умрял.
Усети озадачената й неприязнена гримаса, докато се прехвърляше през оградата в градината, но не се обърна. Ако Джийни можеше да разбере причината за последното посещение на Фицпатрик, никога не би го укорила за начина, по който се беше отнесъл с проклетото копеле. А може би трябваше да й каже, толкова малко тайни имаше от нея и от Ричард, съпруга й. Пък и нямаше какво толкова да крие. Просто не му се говореше за Анджелик Уорн. Дори и сега, след толкова време, тази тема все още бе прекалено болезнена за него.
Никога през живота си не бе обичал така друга жена. Анджелик изпитваше към него същото или поне така си мислеше тогава. Вече не беше толкова сигурен. Но в началото бе тъй хубаво… Не, беше хубаво през всичките две години. Нещата се бяха влошили едва към края, и то толкова бързо, че дори и сега не можеше да осъзнае какво точно се бе случило.
Знаеше, че Анджелик взема наркотици; по дяволите, и двамата го правеха от време на време. Нищо силно, само за да се поотпуснат, когато имаха нужда. Мислеше си, че Анджелик ги взема само когато е с него, но вечерта, когато тя загина, разбра, че не е било така. Тогава научи и за другия мъж в живота й.
Можеше само да благодари на бога, че Ханк Робъртс, главен детектив от полицейското управление в Лос Анджелис, бе с него, когато Анджелик му се обади от един хотел в Бевърли Хилс. Ханк, когото беше поканил във вилата си, за да се консултира с него за някои сцени от филма, му предложи да го откара до хотела. Когато стигнаха, го попита срамежливо дали не би могъл да го представи на Анджелик и Кристъс го покани да се качи.
Това, което се случи в стаята й, все още му беше като в мъгла, но никога нямаше да забрави нещата, които Анджелик му наговори, преди да се хвърли през прозореца. Причината бе едно интервю в последния брой на «Лос Анджелис Таймс», в което Кристъс бе потвърдил, че Анджелик няма да играе в следващия му филм и че не възнамеряват да се женят. Наистина нямаха такива планове, макар Кристъс да знаеше от месеци, че само той от двамата не го желае. Ако зависеше от Анджелик, отдавна щяха да са се оженили. Но Кристъс просто не искаше. Не желаеше да се превърне в поредния статистически факт от холивудския летопис на разводите, защото това бе единствената закономерна развръзка за браковете в този град. Постоянно й повтаряше, че са си щастливи и така и че не вижда причина да променят положението. Сега вече знаеше, че наркотиците са били причината за обхваналата я параноя, но че нещата ще стигнат дотам… и ще крои планове да го съсипе…
Започна с обвиненията, че я е унижил публично и използва «Ел Ей Таймс», за да скъса с нея. Кристъс, слисан от начина, по който изопачаваше думите му, също избухна. Докато се караха, той напълно забрави за Ханк Робъртс, който — както по-късно научи — беше останал само защото още от вратата бе забелязал изцъкления от наркотиците поглед на Анджелик. Като всяко добро ченге той можеше да надуши кога положението ще стане наистина напечено. Така и стана, и то светкавично бързо.
Единствено благодарение на Ханк нищо не се разчу. И обществото никога нямаше да научи, че когато се е хвърлила от прозореца, Анджелик е била бременна. Самият Кристъс пък никога нямаше да разбере от кого е било бебето, тъй като по време на скандала тя му каза за сенатора. За мъжа, с когото започнала интимна връзка, за да го накара да ревнува. А Кристъс дори не бе подозирал, че в живота й има друг мъж. Но това се оказа вярно, самият сенатор го потвърди по-късно, когато се срещнаха тайно в кабинета на Ханк Робъртс.
Анджелик също не знаеше кой е бащата. И му го каза. «Може да е колкото от единия, толкова и от другия — процеди тогава тя, — пет пари не давам за това. Но целият свят ще мисли, че е било твое, Кристъс. Всички ще разберат какво направи с мене, копеле такова!» И се метна към прозореца с такъв див устрем, че нито Кристъс, нито Робъртс успяха да я докопат, преди да изхвърчи от четиринадесетия етаж.
Робъртс бе този, който намери предсмъртната бележка до леглото й. В нея Анджелик обявяваше пред света, че е бременна от Кристъс. Че е отказал да се ожени за нея, въпреки че носи неговото дете, и затова е взела решение да се самоубие.
Слуховете и спекулациите след смъртта й бяха непоносими. Пресата просто не искаше да се успокои. Едно пиколо от хотела потвърди, че е видяло Кристъс да влиза в стаята на Анджелик точно преди смъртта й, но фактът, че Ханк Робъртс е бил с него, така и не бе споменат никъде. Всичко това се правеше, за да се потули истината и да се спаси доброто име на сенатора. Но в официалното си изявление за пресата полицията бе подчертала недвусмислено, че Кристъс Бенати е невинен.
Може и да нямаше вина, поне за самоубийството, но се терзаеше жестоко и скръбта му стигаше до задушаване. Анджелик страшно му липсваше не само защото я беше обичал, но и заради навика да споделя живота си с нея. Най-много обаче го болеше заради тази ненавист в последните й мигове. Защо, за бога, беше всичко това?
Предполагаше, че никога няма да научи отговора на този въпрос, както и нямаше как да разбере откъде Люк Фицпатрик е извлякъл толкова съществена информация по случая. Но Фицпатрик не знаеше всичко, липсваше му една жизненоважна брънка — че онази вечер Ханк Робъртс също е бил в хотелската стая.
Какво възнамеряваше да прави Фицпатрик със събраната информация, беше загадка, която Кристъс нямаше никакво желание да разреши. Предполагаше, че смята да го изнудва, макар че, като се замислеше, последното гостуване на Фицпатрик му миришеше на нещо много по-сериозно. Отначало подхвърли, че знае за присъствието му в стаята на Анджелик в момента на смъртта й. Това бе всеизвестен факт, но Кристъс не си направи труда да му го каже. След това обаче Фицпатрик продължи с темата за децата и с помощта на лукави забележки и намеци му подсказа, че знае за бебето. Тогава Кристъс го цапардоса толкова силно, че го събори в басейна. Очакваше, че ще последва откровен шантаж, но се излъга. Фицпатрик се опита да наподоби разкаяние, но Кристъс не се оставяше толкова лесно да го заблудят, Фицпатрик сякаш използваше тази информация, за да му покаже у кого от двамата е властта. Но властта над какво?
Кристъс дори не искаше да знае. Смътно бе усещал, че у него се таи нещо извратено, и на няколко пъти през годините се бе опитал да сложи край на взаимоотношенията им. Но той не поддаваше и после винаги изскачаше отнякъде като пословичния черен гологан. Е, това вече щеше да му бъде за последно. Можеше да си намери някой друг нещастник, когото да манипулира, изнудва, съсипва или каквато там гадна игра бе захванал напоследък, защото ако дръзнеше отново да го доближи, Кристъс просто щеше да убие този кучи син.


Дванадесета глава

Филип Денби беше в кабинета си. Люк седеше срещу него от другата страна на махагоновото бюро и отпиваше от кафето, което Пам току-що му бе сервирала. Поради неочакваната жега в края на лятото и двамата бяха по ризи, макар че тази на Филип бе с дълги ръкави, както се полагаше за човек от неговия ранг. Вертикалният прозорец зад него бе отворен, но вместо свеж ветрец, оттам влизаше ревът на уличното движение.
Все още никой от тях не бе проговорил, но в стаята вече се усещаше високо напрежение. Люк не изглеждаше видимо притеснен. Филип обаче, въпреки усилията да изглежда спокоен, се потеше обилно.
Той изчака, докато Люк остави порцелановата чашка върху чинийката, и каза, без да вдига поглед от нея:
— Джак Уоткинс, депутатът от Лейбъристката партия, идва при мен.
— О! — рече Люк с лека изненада.
Филип прокара пръст по яката си.
— Казва, че си… Че си… Е, иска да свалим от предаването обвиненията на проститутките срещу него.
Люк кимна замислено.
— Разбирам. Е, можеш да го успокоиш. Кажи му да го смята за свършено.
Филип отново впери очи в подноса с кафето. Много добре знаеше, че Люк се съгласява с такава готовност само защото предишния ден е получил двадесет хиляди лири за съдействието си. Двадесет хиляди лири, които Филип бе принуден да възстанови на Уоткинс, защото депутатът не би имал какво повече да губи и го беше заплашил, че ще докладва за изнудването в полицията. Филип Денби не можеше да позволи да се случи такова нещо. Естествено, Люк го знаеше, както знаеше и че в крайна сметка Филип ще даде парите. Но и двамата бяха наясно, че не в това е проблемът.
— Между другото — рече нехайно Люк — утре вечер ще излъчим предаването.
Изведнъж лицето на Филип се изопна и пребледня, сякаш го душеше невидима ръка.
Люк сви рамене.
— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш — рече той. — Аналайз и Кори свършиха добра работа. Особено Кори.
Филип очакваше да каже, че знае коя е Кори, но Люк не го направи.
— Разбира се — продължи той, — главната тема е дали публичните домове трябва да бъдат легализирани или не, но има и една доста силна част за убитите проститутки. От полицията се надяват, че след излъчването на предаването някой може да отиде и да им даде информация, която да се окаже важна за разследването. Как мислиш? Дали има такъв човек?
И сякаш изобщо не се изненада, когато Филип се захлупи върху бюрото си и се разрида.
— За бога, Люк — изхълца той, — не съм го направил! Кълна се в бога, нямам нищо общо с това! Казах ти, че съм ги посетил. Правих секс с тях, но не съм ги убивал. Бог ми е свидетел, не съм ги убивал!
Люк поклати глава и си наля още кафе.
— Не си спомням някога да съм казвал такова нещо, Филип — рече той. — А сега се опитай да се вземеш в ръце; браво, добро момче! Все пак съм сигурен, че не искаш Пам да научи за това, нали?
— Няма нищо за научаване! — извика Филип и удари с длани по бюрото.
Люк въздъхна.
— Бих искал да ти вярвам — отговори тъжно той, — наистина бих искал. И се опитвам. Но как, за бога, да си обясним факта, че си бил последният клиент на всяка от тях?
— Не знам. Просто не знам — изпелтечи Филип. — Но не съм ги убивал. Трябва да ми повярваш, Люк, не съм ги убивал!
— Тогава кой го е направил?
— Не знам! Не съм бил там, когато са загинали. Бях с тях преди това, признавам. Платих им, дори… дори ги връзвах, но не съм… О, боже! — Филип стисна с две ръце главата си и започна да се люлее. — Не исках нищо лошо! — извика той. — Исках само… Исках…
— Да? Какво искаше? — подсказа му спокойно Люк.
— За бога, остави ме на мира! — замоли му се Филип.
— Това, което си искал — продължи Люк, сякаш Филип не беше казал нищо, — е да накажеш Октавия, нали? Искал си да я накараш да страда, задето те е лишила от мъжественост, но не ти е стискало да го направиш, нали? — Той се ухили на точния си израз и заключи: — Така че вместо това отиваш при курва.
— Не! Не! — изхълца Филип. — Не беше така.
— Тогава как е било?
— Защо постъпваш така с мен? — извика Филип. — Сто пъти ти казах, бяха живи, когато ги оставих!
— Тогава защо не отидеш в полицията да им го кажеш? И те са хора. Сигурен съм, че ще разберат защо напръскваш всяка курва с любимия парфюм на жена си, преди да я завържеш и изчукаш.
Дъхът на Филип спря и докато гледаше Люк, в очите му започна да пропълзява безумен страх.
Люк просто се усмихна и сви рамене.
— Следователят ми е приятел — обясни той. — Тия дни ми каза, че експертите по съдебна медицина са разпознали парфюма, с който е бил залят всеки от труповете. Разбира се, крият тази подробност от широката общественост, за да могат да отсяват откачените, които продължават да правят признания. Както и да е, изглежда, че става дума за любимия парфюм на Октавия. Кажи ми, това не е ли съвпадение?
Филип трепереше толкова силно, че едва му отговори:
— Не, не! — измънка. — Лъжеш. Измисляш си… — Очите му зашариха трескаво из стаята, сякаш търсеше начин да избяга. Накрая отново погледна Люк и трепна, сякаш той го беше ударил. — Добре — прошепна, — наистина ги пръсках с парфюма. Но не съм ги убивал.
— Добре де, щом казваш, че не си, значи не си. Готов съм да ти повярвам. Но не ти ли е хрумвало, че може, докато си ги кълцал, да си изпадал в някакво състояние, да кажем, временна загуба на съзнание? Това би послужило в твоя защита — подсказа му услужливо Люк. После отново сви рамене. — А може би много добре си знаел какво правиш, но просто не искаш да си признаеш. В състояние съм да те разбера. Искам да кажа, видях какво им се е случило и ако бях на твое място, нямаше да искам хората да разберат какво животно съм.
Филип втренчи ужасен поглед в него.
— Какво смяташ да правиш? — попита накрая той.
— Да правя? — повтори Люк, сякаш изненадан от въпроса. След това наклони глава на една страна, помисли секунда-две и каза, все едно разсъждаваше на глас: — Само си представи каква сензация би било, ако се окаже, че дъщерите на същия онзи мъж, който е бил с проститутките в последния им час, са проучили и продуцирали програмата, която е имала за цел да подпомогне залавянето му. Може дори да се каже, че ще са виновни за прецакването на собствения си баща.
Люк се засмя на тези си думи, очевидно доволен от получилия се каламбур. Филип го гледаше, вцепенен от ужас.
— Люк — каза накрая той. — Ще направя всичко! Всичко, което искаш, но, за бога, не казвай на Аналайз и Кори какво знаеш!
— А, значи най-сетне признаваме, че Кори е наша дъщеря, нали? Добре. Между другото тя не заслужаваше да се отнесеш така с нея при първата ви среща. Разказа ми всичко. Разбира се, тогава не знаеше, че те познавам.
— Просто ги остави на мира, Люк, умолявам те, остави ги на мира! Вземи Октавия, ако искаш, но, моля те, за бога, не прави нищо лошо на дъщерите ми!
— Предполагам, че и бащите на онези курви са изпитвали същото към дъщерите си. Тоест — прибави той, — ако някоя от тях е имала баща. Но хайде пак да се върнем към малкия проблем с Октавия, защото оттам произлиза всичко, нали? Имам предвид, че се чука с всичките ти колеги, но не понася ти да я докосваш. Дори ги кара да я връткат на вашето легло, нали? Често съм се питал откъде идва тази нейна нужда да го прави, но и двамата знаем каква е кучка; вероятно това допълнително я възбужда. Но няма значение, главното е, че за развод и дума не може да става; ако някога се опиташ, тя ще уведоми всички онези нещастни, нищо неподозиращи съпруги къде са прекарвали мъжете им свободните си следобеди. А това в никакъв случай не те поставя в изгодна ситуация, нали? Но въпреки всичко ти искаш да се отървеш от нея и, можеш да ми вярваш, Филип, че напълно те разбирам. Проблемът е, че просто не можеш да събереш кураж и да направиш необходимото, за да я махнеш завинаги от живота си. Все пак, ако й се случи нещо, пръстът на подозрението ще се насочи право към теб, нали? Мислел си, че с една курва — професионална курва де — това ще ти се размине. Така че си изливал неудовлетворението, по-точно казано — омразата си, върху невинни жени.
Филип отново заплака. Сълзите рукнаха по бузите му и той хълцаше така неудържимо, че едва успяваше да си поема въздух.
— Люк, моля те, какво още искаш от мен? Вече спиш с жена ми и с двете ми дъщери, просто ми кажи какво още ти е нужно. Казах ти, ще направя всичко.
Люк помисли за момент и изведнъж лицето му светна, сякаш току-що бе измислил цената.
— Ще ти кажа какво — рече той. — Престани да наемаш разни главорези, които да ме пребиват. Ето това можеш да направиш.
Филип се взря безпомощно в него. Вече знаеше, че това няма да е достатъчно, че цената ще е далеч, далеч по-висока.
— Ще го направя — измънка той.
Люк се изправи.
— Добре. А сега ми остава само да реша дали да изпълня дълга си като един съвестен гражданин и да информирам полицията за всичко, което знам. Може да го направя, но може и да не го направя. Всъщност съм в положение, от което мога да ти сторя голяма услуга, но още не съм решил как да постъпя. — Той отиде до вратата, отвори я, така че Пам да може да чуе всяка негова дума, и се обърна към Филип. — Довиждане, стари приятелю — усмихна се весело Люк, — и ще се опиташ да не кълцаш повече проститутки, нали?


Кори имаше чувството, че ще се пръсне от гняв.
— Какво? — кресна тя на монтажиста. — Какво ти е казал да направиш?
Кийт, монтажистът, не понасяше да му крещят, така че повтори кисело какво му е наредил Люк по телефона предишната вечер:
— Трябва да махна всичко, свързано с депутата Уоткинс.
— Но защо?
— Не ме питай! Аз само изпълнявам каквото ми се каже.
— Не можа ли да кажеш, че това е най-силният ни материал.
— Не е моя работа да го правя — отвърна дръзко Кийт.
— Ами интервюто?
— То също ще трябва да се изреже.
— Не мога да повярвам! — каза вбесено Кори. — Мамка му, просто не мога да повярвам! Съсипва цялото предаване малко преди да го излъчим! С какво, по дяволите, ще запълним дупките? Нямаме нищо, което да пасва! Аналайз знае ли за това?
Кийт сви рамене.
— Вече идва тук и й казах.
— Е, а тя какво ти отговори?
— Да ги отрежа.
— Тогава защо не ми е казала?
— Не знам! — процеди Кийт. — А сега, ако нямаш нищо против, искам да си продължа работата.
— Кори!
Тя се обърна рязко и видя Алън Фокс да стои на вратата.
— Мисля, че е по-добре да дойдеш — рече Фокс, — става нещо, за което трябва да знаеш.
— Дяволски си прав, става! — каза троснато Кори. — Чу ли какво е направил Люк с нашето предаване?
— Каквото и да е направил, вече няма голямо значение — отговори Фокс. — Ела да видиш.
Все още кипейки от яд, Кори тръгна след него към работната зала. Всички се бяха натрупали около телексите, но когато видяха Кори да идва, се отдръпнаха и й направиха път.
— О, боже! — промърмори тя, когато прочете пристигналата новина. След това се наведе да я погледне по-отблизо. — О, боже! — повтори отново. — Това е невероятно! — Изчака съобщението да свърши и откъсна листа от машината. Сърцето й така се беше разтуптяло, че едва дишаше. — Къде е Аналайз? — попита тя, все още, без да откъсва невярващ поглед от страницата.
— Ето ме! — викна Аналайз и влезе с нехайна стъпка в залата.
Кори й подаде съобщението от телекса.
— Хванали са убиеца — рече тя. — Арестували са го!
— Какво? — ахна Аналайз и очите й зашариха бързо по страницата. — По дяволите! Кога пристигна това?
— Току-що — отвърна Кори.
— Е, това променя всичко — а довечера излъчваме!
— Точно. По-добре да запрятаме ръкави.
Двете тръгнаха веднага към телефоните.
— На кого смяташ да се обадиш? — попита Аналайз.
— На полицейското управление в Челси, да видя дали Радклиф ще ни даде интервю.
— Страхотно! Ще се обадя на Фелисити да я повикам.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита друг проучвател.
— Аха — отвърна Кори. — Свържи се с пресцентъра на Скотланд Ярд и виж каква информация ще ти дадат. Опитай се, ако е възможно, да научиш името и адреса на задържания.
— Имаш го — отговори проучвателят.
— Чакам нареждания! — подвикна Пъркин.
— Бъди готов да преправиш целия сценарий! — кресна Аналайз.
— Какво става? — попита Боб Чърчил, който точно в този момент влизаше в офиса.
Алън Фокс го осведоми набързо.
— Добре, захващай се — каза Боб на продуцент-мениджъра. — Осигури им екип, кола и телефон. Някакъв успех с полицейското управление в Челси, Кори? — попита той, когато Кори остави слушалката.
— Аха, в единайсет Радклиф ще ни даде първото си интервю. Но на обяд ще дават пресконференция, така че когато започнем предаването, събитието все още ще тече по новините.
— Няма значение. Какво знаем за арестувания?
— Още нищо. Работим по въпроса. — Тя се обърна към друга проучвателка.
— Всичките линии са заети — й каза Дженифър. — Продължавам да опитвам.
— Как е с Фелисити? — попита тя Аналайз.
— Не си е вкъщи, оставих й съобщение на телефонния секретар.
— По дяволите! — плесна се Кори по челото. — Днес тя има прослушване. Няма начин да я намерим. Както и да е, да се свържем с Каръл, ще имаме нужда от мнението на проститутките. По дяволите! Какво да правим с Фелисити?
— Алън, ще трябва ти да направиш интервюто — рече Боб.
— Не мога! — отвърна Алън. — Днес вече съм ангажиран с друг екип.
— Случаят е спешен.
— Долу ръцете! — кресна Синди, продуцентката на Алън. — Планини обърнах, за да уредя интервюто с Кентърбърийския епископ! Днес е единствената ни възможност.
— Добре — намръщи се Боб. — Къде са другите репортери?
— Всички са навън — отговори директорът на продукция.
Боб отново се обърна към Кори.
— Залавяй се с въпросите — кресна й той, докато Кори приемаше поредното обаждане. — И когато си готова, ги донеси веднага.
— Ало? — каза Кори в слушалката.
Но веднага след това я покри с ръка, защото Аналайз каза:
— Ти ще трябва да проведеш интервюто, Кори.
— Не ставай смешна! Нито веднъж не съм участвала пред камера.
— Няма кой. Ще трябва да го направиш — ухили се Аналайз. — Това е твоят шанс да станеш звезда.
— Не искам да ставам звезда! — каза троснато Кори и махна ръката си от слушалката.
— Кори? Кори, тук е Люк. Току-що чух новината. Какво сте подготвили?
— Полицията в Челси. Работим с проститутките и се опитваме да открием кой е арестуваният. Скотланд Ярд…
— Мога да ти кажа кой е — прекъсна я Люк. — Името му е Боби Макайвър. Имаш ли писалка, да ти продиктувам адреса?
— Давай — рече Кори.
Тя записа адреса, като същевременно направи знак на директора на продукция да дойде и да го прочете през рамото й.
— Почакай за момент, Люк — каза Кори и се обърна към шефа на продукция: — Можем ли да изпратим екип да направят външни снимки на дома му?
— Остави това на мен.
— Люк, там ли си?
— Аха. Идвам.
Кори погледна часовника си и без дори да се замисли, че не е редно да дава нареждания на Люк, каза:
— Не, недей! Чакай ни при полицейското управление в Челси. Трябва ни някой, който да направи интервюто. Не можем да се свържем с Фелисити.
— Готово — рече Люк и затвори.


Люк беше в колата си, само на няколко минути път от полицейското управление в Челси, и се кикотеше тихо на себе си, докато слушаше как Ел Би Ес разтягат няколкото сведения за ареста, с които разполагаха. Той вдигна телефона си, набра един номер и отби встрани от пътя.
— Филип? — каза, когато чу гласа на Филип от другия край на линията. — Чу ли новината?
— Не — отвърна кратко Филип.
Люк се засмя.
— Е, ще я чуеш, и то съвсем скоро — каза той и затвори.


Когато двете с Аналайз пристигнаха в полицейското управление в Челси, Кори веднага започна да инструктира Люк какви въпроси да зададе. Междувременно Аналайз ръководеше разполагането на снимачната техника в кабинета на инспектор Радклиф.
— Така че запомни — каза Кори на Люк, когато Радклиф отиде да се среше, преди да застане пред камерата, — нямаме нужда от никакви встъпления, можеш да започнеш направо с въпросите. А сега искам да те питам нещо.
— За Уоткинс ли? — предположи Люк.
— Да. За Уоткинс. Защо трябваше да махнем…
— По-късно — вдигна ръка Люк. — По-късно ще ти обясня всичко. Мисля, че вече можем да започваме.
Наистина бяха готови, така че Кори се отдръпна настрана. Радклиф се върна от мъжката тоалетна и двамата с Люк седнаха от двете страни на бюрото, докато операторът нагласяше осветлението.
— Готов ли си, Стийв? — попита Аналайз.
Операторът кимна.
— Тогава да започваме.
— Давайте — каза операторът няколко минути по-късно.
Аналайз кимна на Люк, а Люк се покашля и се обърна към Радклиф.
Интервюто продължи не повече от десет минути. Радклиф потвърди, че в ранните сутрешни часове е бил арестуван мъж на име Боби Макайвър. На този етап от полицията не били готови да разкрият повече подробности за миналото му. «Вероятно — помисли си Кори — защото не знаят нищо.» Все пак Радклиф и хората му нямаха никакво съмнение, че той е извършителят.
— Направи пълни признания — рече Радклиф — и ни даде някои подробности за неща, които досега не бяха огласявани пред широката публика. Освен това в дома му, където дори и в момента работи една оперативна група, бяха открити важни доказателства в подкрепа на самопризнанията му.
— Какво изобщо ви накара да заподозрете Макайвър? — попита Люк.
— Сигнал от негов съсед — отговори Радклиф. — Бихме искали този съсед да ни окаже още малко помощ, ако е възможно; естествено анонимността му е гарантирана.
— Какво е отношението ви сега към легализирането на публичните домове, инспектор Радклиф?
— Остава непроменено — каза Радклиф. — Фактът, че заловихме един маниак, не означава, че няма да има и други. Смятам, че в тази страна трябва да има напълно легални публични домове.
Той продължи да разяснява мотивите за становището си. Аналайз погледна Кори. Кори кимна и когато Радклиф довърши мисълта си, Аналайз каза:
— Добре, край.
— Много ви благодаря, инспекторе — каза Кори, като излезе на светлината на прожекторите и подаде на двамата кърпички, за да избършат изпотените си лица.
— Не ни каза много — прошепна Аналайз, когато Люк и Радклиф излязоха в коридора, за да не пречат на екипа да си прибере апаратурата.
— Знам, но мисля, че няма да получим нищо повече — прошепна й в отговор Кори. — Не забравяй, че е арестуван само от няколко часа.
— Ако повече нямате нужда от мен, ще тръгвам към офиса — каза Люк, като изникна зад тях и ги прегърна и двете през раменете.
Аналайз погледна Кори за потвърждение.
— Разбира се — отвърна Кори. — Само ще вземем няколко мнения от проститутките на Шепърд Маркет. Благодаря ти за помощта, Люк.
— Удоволствието беше само мое — ухили се той.
Няколко минути по-късно Кори намери Радклиф, който отново излизаше от мъжката тоалетна. Докато го изчакваше да се приближи, тя се усмихна и му протегна ръка.
— Чудех се — попита го — как се чувства един полицай в ден като този?
Радклиф се засмя.
— Изтощен. И може би въодушевен. Също и облекчен. И още нещо, за което по-добре да не ви казвам.
Кори го погледна любопитно, дори с лек оттенък на кокетство, но усети, че той няма да се поддаде.
— Къде е сега Макайвър? — попита тя.
За нейно учудване, преди да отговори, Радклиф й отправи дълъг, остър поглед.
— На безопасно място — каза накрая той.
— На безопасно място? — повтори Кори с очевидна изненада. — От кого го пазите?
— От пресата, разбира се.
И двамата се усмихнаха, а след това Кори, в малко по-различна форма, повтори въпроса, който Люк му беше задал по време на интервюто:
— Значи все още не знаете нищо за миналото му? Дали има майка, съпруга, изобщо някакво семейство?
Радклиф поклати глава.
— Знам, че е пълна лудост да питам на този етап дали знаете защо го е направил? — осмели се Кори.
Радклиф направи гримаса.
— Разгадаването на мотива може да се окаже много дълъг процес, пък и невинаги успяваме. В случая с Макайвър ще бъде още по-трудно.
— Защо?
Радклиф отново я погледна преценяващо.
— В умствено отношение Макайвър е на нивото на десетгодишно дете — каза внимателно той. — Силен е като бик, разбира се, но умът му е като на дете.
— Защо не казахте тези неща по време на интервюто?
— Защото не искаме да предизвикаме буря от нападки срещу хората с умствени увреждания, които бродят по нашите улици. Повечето от тях са безобидни, но… Правителствени ограничения, госпожице Браун, ако разбирате какво имам предвид.
— Искате да кажете, че имате нареждане отгоре да запазите това в тайна? — попита Кори, която идеално го разбираше, но искаше недвусмислено потвърждение.
Радклиф я погледна.
— Бих предпочел засега това да си остане между нас. В крайна сметка ще излезе на бял свят, но на този етап…
— Добре. Щом така искате. Но кажете ми, готов ли сте вече да кажете какви доказателства премълчавате?
Радклиф поклати глава.
— Все още е твърде рано за това. Но ето какво мога да ви кажа. В този случай има две доста странни обстоятелства, за които може да знае само убиецът. И ние, разбира се. Първото се отнася до един парфюм, за което казах и на господин Фицпатрик преди около седмица-две. Можете да го споменете в предаването си, ако все още не сте го направили.
Кори кимна.
— Но не знаем името на парфюма.
— Да — потвърди Радклиф. — Но Макайвър го знае. Второто, което е правел, ни слиса напълно. Макайвър си го призна, но отказва да посочи причината. — Той вдигна поглед, когато някой го повика по име, а след това се обърна към Кори и каза: — Ще държа връзка с вас, госпожице Браун.
Когато напуснаха полицейското управление, Аналайз и Кори отидоха с екипа на Шепърд Маркет, за да интервюират проститутките, а оттам до апартамента на Макайвър в Камбъруел, където се намираше другият екип. Заснеха каквото можаха отвън, сред блъсканицата от други фотографи и репортери, а след това се върнаха в офиса, за да ремонтират набързо програмата.
Аналайз като никога беше във форма. За Кори това бе голямо облекчение, понеже разговорът с Радклиф не й излизаше от главата. Защо, не преставаше да се пита, й беше разкрил неща, които бе премълчал пред камерата? И защо накрая й бе казал, че ще поддържа връзка с нея? Изглеждаше така, сякаш Радклиф искаше да й внуши нещо друго, но какво? Ами това, дето криеха за умствената недоразвитост на Макайвър? Добре, разбираемо беше, че Радклиф поиска да запази мълчание по този въпрос, но защо го каза пред нея? Все пак не беше ли тя част от медиите, от които той твърдеше, че иска да «опази» Макайвър?
Накрая реши да поговори за това с Люк. Не смяташе, че с това ще наруши дадената на Радклиф дума, след като самият той бе казал на Люк за парфюма. Но когато излезе от монтажната, оставяйки Аналайз сама, една от секретарките я повика на телефона.
За нейно удивление беше баща й, който я питаше дали не може да се срещнат тази вечер. Докато му обясняваше, че ще успее да се освободи най-рано в девет, видя Люк да излиза от работната зала.
— Няма нищо, ще те изчакам — рече Филип. — В «Човек на Луната»? Както преди?
— Добре — отвърна разсеяно Кори. — Ще се видим там.
Докато да затвори, Люк вече беше слязъл с асансьора. Е, сигурно скоро щеше да се върне и тогава можеше да поговори с него, а ако не, просто щеше да изчака до утре. Междувременно трябваше да се погрижи за своето първо предаване, така че си наложи да не мисли повече нито за странните забележки на Радклиф, нито за загадъчните срещи, които Филип й определяше. Кори се завърна в монтажната.
Последва един безумен следобед, в който на всеки няколко минути се правеха промени в схемата на предаването, вместваха нов материал и старите интервюта като по чудо се пренагласяха, така че да звучат на място. В четири часа избухнаха оглушителни аплодисменти. Една от секретарките най-сетне бе успяла да се свърже с Фелисити, която хвана първото такси от Сейнт Джонс Ууд, за да дойде и запише нов глас зад кадър. До шест и половина дублажът беше завършен и предстоеше да влязат в студиото, за да може Люк да направи началото и края на програмата. След това оставаше само да изпратят заснетото до предавателния център. В седем и четиридесет и три получиха зелена улица от «Юстън» и точно когато Кори и Аналайз се готвеха да въздъхнат облекчено, Люк влезе в студиото да ги поздрави.
— Гледах всичко от кабинета си — каза им той, — свършихте чудесна работа. И явно съдбата ни се усмихва, щом успяхме да направим предаване още в деня, в който убиецът е арестуван. Страхотен удар! Какво ще кажете да го отпразнуваме в кабинета ми с малко шампанско?
Аналайз и Кори се спогледаха с бледи и измъчени лица и изведнъж се ухилиха.
— Ами защо не? — рече Аналайз. — Ще пием за Кори, понеже всичко това бе нейна идея. И ако бях един щедър човек, наистина щях да припиша продуцентските си заслуги на нея. Но не го направих. Не защото не съм щедра, нали разбирате, а защото едва сега се сещам за това.
Кори се разсмя и я прегърна.
— Нямаше да се справя без теб — каза тя.
— Точно затова — прибави Люк — смятам, когато предаването свърши, да заведа вас двете — а също и Фелисити — на вечеря.
— А, виж, това ще бъде трудно — рече Кори. — Фелисити вече си замина, трябвало да се срещне с някакво страхотно гадже, а се страхувам, че и аз имам среща.
— Отмени я! — извика Аналайз.
— Не мога.
— Тогава го доведи със себе си — рече Люк.
— Страхувам се, че и това не може да стане. Но вие двамата вървете, и да изпиете няколко чаши заради мен.
— Но нали ще пийнеш с нас, преди да тръгнеш? — настоя Люк. — Всъщност не можеш да си тръгнеш, преди да се излъчи програмата.
— Просто ме заведете дотам — отвърна Кори и им протегна ръце. Внезапно усети, че и без това вече е леко пияна от прилива на адреналин.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас на вечеря? — попита Люк няколко секунди по-късно, докато й наливаше шампанско. Аналайз се беше измъкнала до тоалетната и двамата бяха останали сами в кабинета му.
— Напълно, благодаря — каза тя, вдигна поглед към него и му се усмихна.
Той също се усмихна, но за нейна изненада изглеждаше искрено обиден. Кори понечи да го хване за ръката, но се спря. Ако Аналайз влезеше, жестът щеше да й се стори твърде интимен, а и не искаше той да си помисли, че все още означава нещо за нея.
След дълги размишления бе решила, че на коктейла прекалено много се е стреснала при вида на баща си и затова е реагирала така. Все пак нямаше особено доверие на Люк. Въпреки че сега всичките й подозрения и решението да пази Аналайз от него й се струваха доста пресилени. А и когато една жена полудееше по някой мъж, както Аналайз по Люк, нищо не можеше да се направи. И Кори най-сетне бе стигнала до заключението, че Люк вероятно не знае, че Филип е неин баща, защото, ако знаеше, досега със сигурност щеше да й е споменал нещо. Или поне щеше някак да се издаде. Но единственият му коментар за онази вечер бе колко неприятно му е станало, че Аналайз се е напила пред родителите си.
— Тя подозира, че поддържам връзка с майка й — продължи тогава той, — и едва ли бих могъл да я обвиня за това. Разбира се, ти не познаваш Октавия, но тя се държи така с всеки срещнат мъж. Особено когато той проявява интерес към Аналайз.
Кори имаше желание да каже много неща по този въпрос, но тъй като разговорът се провеждаше в коридора на TW, реши, че ще е по-разумно да си замълчи.
Колкото до тяхната връзка — каквато и да бе тя — Кори можеше само да се надява, че е приключила. От коктейла насам Люк не й се бе обаждал, нито пък я беше канил да излизат, макар от време на време да го улавяше, че я наблюдава със странно изражение.
Сега я гледаше по същия начин и отново й се стори, че той сякаш протяга ръка за помощ. Не се гордееше с това, че извърна лице на другата страна, мразеше да постъпва така с когото и да било, но инстинктът й за самосъхранение взе надмощие. Наистина не желаеше да се забърква в която и да било част от живота му.
— Какво е това, което ме кара да чувствам, че мога да ти имам доверие, Кори? — рече тихо Люк.
— За какво да ми имаш доверие? — попита тя.
Люк поклати глава.
— Не зная. Просто имам такова чувство, когато те погледна. Но ти ми нямаш доверие, нали?
— Не — призна си тя. — Всъщност никога не си ми давал основание за това.
— Дадох ти повишението, което ти бях обещал.
— Да.
— Но не за това говорим в момента, нали?
— Не. Или може би да. Понякога, Люк, оставам с впечатлението, че си играеш с всички ни. Сега ще ми обясниш ли за Уоткинс?
Люк се усмихна, остави чашата, заобиколи бюрото си и извади една жълтеникава папка от чекмеджето.
— Всъщност е съвсем просто — рече той. — Казах на Уоткинс, че ако е готов да заплати двадесет хиляди лири, ще се погрижа името му да не се споменава в предаването. И той плати.
Очите на Кори се разшириха.
— Имаш предвид… Да не би да ми казваш, че си го шантажирал?
Люк кимна.
— Да, шантажирах го. Но едва след като той самият ми го предложи.
— Но, Люк, това е незаконно!
Люк се засмя.
— Мила моя, невинна Кори. Разбира се, че е незаконно. А сега няма ли да ме попиташ какво направих с парите?
Кори с подозрение гледаше как се приближава към нея.
— Не — каза тя, когато той извади два листа от папката и й ги подаде. — Не, не мисля, че искам да знам.
— Добре, тогава ще ти ги прочета сам. — Той вдигна поглед, когато Аналайз влезе, протегна ръка към нея и я прегърна. — Тъкмо се канех да кажа на Кори как сме дали на Каръл чек за двадесет хиляди лири, за да подпомогнем каузата на проститутките — каза й той.
Аналайз се обърна към Кори, но тя все още гледаше Люк и клатеше невярващо глава.
— Това — рече Люк и посочи горния лист — е писмо до Уоткинс, в което го уведомявам какво точно сме направили с парите му. А това тук е писмо от Каръл до редактора на вестник «Сън», в което тя му съобщава за изключително щедрото дарение на Уоткинс.
Аналайз се засмя.
— Не е ли истински гений, Кори? — каза тя и вдигна очи към Люк.
Но Люк все още гледаше Кори.
— Да — промърмори тя, — нали?
После стана и излезе, като се извини, че трябвало да си напудри носа, преди да започне предаването.
Не че напълно отхвърляше постъпката на Люк като неетична, по-скоро не можеше да понася начина, по който я беше погледнал, сякаш търсеше одобрението й. Не искаше да се чувства отговорна за действията му, а още по-малко й харесваше идеята, че той е изиграл този номер на Уоткинс, за да й достави удоволствие. Но Люк точно това й внушаваше.
Тя положи върховно усилие да се отърси от тези мисли — какво вършеше Люк, си бе негова работа; просто не й харесваше, че той я забърква, като й казва тези неща. Може би щеше да обсъди това с баща си, все пак той бе председател на управителния съвет на TW и със сигурност не би одобрил постъпката на Люк. За миг си представи как изгонват Люк от TW и ги назначават двете с Аналайз за директори. Какво чудо щеше да бъде това — тя и нейната полусестра начело на собствена телевизионна компания под ръководството на баща им. Кори едва не се разсмя с глас, припомняйки си блаженото време в Амбърсайд, когато часове наред фантазираше за бъдещето. Никога обаче не й бе хрумвало, че един ден ще се сдобие със сестра и баща. До това все още й предстоеше да измине дълъг път, но тази вечер щеше да направи първата стъпка в тази насока. Вече съзнаваше, че наистина кръвта вода не става, защото независимо от начина, по който Филип се беше отнесъл с нея, повече от всичко на света й се искаше той да я приеме като своя дъщеря и сестра на Аналайз.


Минаваше осем, когато Филип Денби си проправи път от бара на «Човекът на Луната» до една маса в ъгъла на салона. Той постави чашата си с «Гинъс» на кръглата маса и извади пакет цигари. Беше подранил най-малко с един час, но изпитваше нужда да излезе от онази къща не само защото нямаше сили да изгледа предаването, но и за да бъде по-далеч от Октавия. Господи, колко я мразеше! Във всяка нейна вена течеше отрова, която на моменти сякаш се процеждаше през порите на кожата й. Беше толкова покварена, че дори и погледът й го караше да се чувства омърсен. Беше съсипала целия му живот, вече не можеше дори да се нарече мъж. Единственото, което му се искаше в момента, бе поне за малко да потъне в анонимността на заведението, където тълпи от млади хора крещяха, смучеха бира, флиртуваха и гълтаха екстази. Гледаше ги как се изсипват на улицата в Уърлдс Енд и изпита непреодолима тъга, като си помисли колко е пропаднал светът. Децата пиеха, вземаха наркотици и живееха ден за ден под грозящата ги заплаха от СПИН.
Той отпи набързо глътка «Гинъс» и запали цигара. Паниката отново се надигаше и заплашваше да го погълне, но трябваше да си наложи да остане спокоен. Кори скоро щеше да дойде, Кори щеше да оправи всичко. Не беше съвсем сигурен кога е стигнал до този извод, вероятно по някое време предишната седмица, след като я беше видял у Люк. Но дори и сега не бе сигурен, че е бил прав, че наистина е почувствал… Какво? Не знаеше. Съчувствие ли беше усетил у нея? Може би сила. Но каквото и да беше, дълбоко в сърцето си знаеше, че тя е единствената, на която може да се довери. Не на Пам, макар че, бог му бе свидетел, колко искаше и колко пъти се беше опитвал, но просто умираше от страх да не би и тя да се обърне срещу него. Всички жени в живота му рано или късно бяха започвали да го презират и когато разбереше какво е направил, Пам вече нямаше да бъде изключение, колкото и да твърдеше, че го обича. И можеше ли да я обвини за това? Но Кори беше различна, тя щеше да му помогне, беше сигурен в това, щеше да помогне и на Аналайз. Кори щеше да намери начин.
Той отпи още малко «Гинъс» и смачка наполовина изпушената цигара. Ръцете му трепереха.
Представи си Кори и понечи да се усмихне, но изведнъж лицето му се изкриви от вътрешна болка. Наистина ли можеше да й стори това? Той бе неин баща, трябваше да я защитава, а не да я товари с ужасната трагедия на живота си. И защо ли да му помага, след като се беше отнесъл така с нея? Дори не бе събрал кураж да й каже нещо онази вечер у Люк. Но ако тя знаеше цялата истина, може би щеше да разбере.
Филип преглътна едно ридание и притисна силно очите си с пръсти. «За бога — каза си горчиво, — пет проститутки са мъртви и един невинен човек е арестуван! Как би могла да разбере това?» Как щеше да й обясни, без да уличи себе си, че Макайвър е невинен? Наистина ли искаше Кори да научи, че е ходил при курви? Или какво е правел с тях? Искаше ли да види как в очите й се появяват подозрения, след това обвинения и — боже опази — страх? И като й кажеше, после какво? Неочаквано отговорът изникна пред него така брутално ясен, че не можеше да проумее защо продължава да стои там. Но, разбира се — именно затова бе разочаровал Кори. Страхуваше се от онова, което тя можеше да направи, когато й кажеше. Щеше да се почувства длъжна да отиде в полицията. Нямаше да има никакво значение, че той е неин баща; щеше да постъпи така, както смяташе за правилно. А след това щяха да дойдат и да го приберат.
Не се страхуваше заради себе си, по-скоро искаше най-сетне да се свърши с това мъчение, но не можеше да понесе мисълта, че ще лепне такъв срам на Аналайз и Кори. Макар че имаше някаква, макар и съвсем слаба вероятност да спаси Кори. Да, точно това щеше да направи. Щеше да я спаси от срама. За Аналайз бе твърде късно, но не и за Кори. Очите му се напълниха със сълзи. Вероятно това бе единственото нещо, което щеше някога да направи за дъщерята на Едуина, и знаеше, че болката му ще бъде неописуема, но бе твърдо решен да го направи. Трябваше, заради Кори.
Когато Кори най-сетне пристигна, Филип продължаваше да седи на същото място, със същата чаша «Гинъс» пред себе си. Видя как няколко глави се обръщат, когато тя огледа бара, и дори чу как един мъж я попита дали не иска да се включи в неговия купон. Не чу отговора на Кори, но какъвто и да беше, мъжът се засмя. Филип усети как сърцето му се изпълва с гордост, но когато Кори го зърна, той извърна поглед. Не искаше да я вижда как върви към него, не искаше да й показва, че е забелязал как удивително се е разхубавила само за няколко месеца в Лондон, нито пък да прочете изражението в очите й, каквото и да бе то.
— Здравей — рече Кори.
Филип кимна, но не вдигна поглед.
— Да ти донеса ли нещо за пиене? — предложи тя.
— Не. Няма да остана дълго, благодаря — отсече Филип.
Усети как Кори се наежва.
— Тогава какво мога да направя за теб? — каза тя, като седна.
Все още, без да вдига поглед, Филип стисна зъби и изрече:
— Можеш да ми се закълнеш, че никога няма да кажеш на Аналайз коя си. Не искам тя да знае за теб, не искам никой да знае за теб, разбра ли? И каквото и да направиш, каквото и да твърдиш в бъдеще, искам да знаеш — винаги ще отричам, че си моя дъщеря. Достатъчно ясен ли бях? Нямаш никаква връзка с мен, никога не си имала и няма да имаш. И стой настрана от Люк Фицпатрик. Той си има Аналайз, не му трябваш и ти, така че стой настрана от него.
Все още, без да я погледне, той се изправи рязко. Усещаше болката й, но си наложи да се отдалечи. Краката му трепереха толкова силно, че едва успя да излезе от кръчмата и да се довлече до колата. Знаеше, че току-що е унищожил и последната си надежда да може да се довери някому, но това бе за добро. Така Кори никога нямаше да познае унижението да я сочат с пръст, докато върви по улицата, и да си шушукат: «Ето я дъщерята на оня психар. Нали се сещаш, оня, дето накълца курвите». Но, мили боже, точно това очакваше Аналайз и той само можеше да се моли Кори да е до нея, за да я подкрепя. Трябваше да се погрижи за това, по дяволите, трябваше да се погрижи! А вместо това бе оплескал нещата, както и всичко останало в живота си. Но вече бе твърде късно. Не можеше да се върне назад. Единствената му утеха бе споменът за грижливото отношение на Кори към Аналайз онази вечер у Люк. Кори знаеше, че Аналайз е нейна сестра, и нямаше да я изостави, просто нямаше.
И всичко, което му оставаше да направи сега, бе да събере сили, да отиде в полицията и да се предаде.


Тринадесета глава

— Самичка ли си седиш тук?
Кори вдигна поглед от бюрото си и се усмихна, когато видя Люк да влиза в офиса.
— Съвсем сама — потвърди тя.
— Къде са другите?
— Едни обядват, други са на снимки.
Той кимна и докато го гледаше как прекосява офиса, Кори се запита как ли успява да изглежда толкова добре, когато навън е такава непоносима жега. Русата му коса беше съвсем изсветляла от слънцето, носеше избелели дънки, а ръкавите на ризата му на червени и бели райета бяха запретнати и разкриваха загорели ръце и златния ролекс, който никога не сваляше. Изглеждаше в хармония със себе си — нещо, за което Кори можеше само да мечтае.
Но тя по начало не обичаше лятото — поне по отношение на дрехите. Кожата й бе прекалено бледа и не й се нравеше да излага на показ цели участъци от нея, но при високите температури това ставаше неизбежно. Все пак и дума не можеше да става за тениски, понеже гърдите й бяха твърде едри, а и ужасно се притесняваше, защото знаеше, че зърната й винаги се очертават. Но Джорджи й беше помогнала, избирайки меки, красиво падащи памучни и муселинени блузи, под които да носи копринени корсажи; семпли рокли с къси ръкави и яркоцветни блузи на цветя за над джинсите. Точно сега наскоро оформената й коса, която изглеждаше по-гъста и тежка отвсякога, падаше на весели къдрици около врата и раменете й, макар да имаше чувството, че е залепнала за главата й.
Люк се приближи и приседна на ръба на бюрото й. Кори веднага се опита да скрие вестника, който четеше, но не беше достатъчно бърза.
— Значи вече е в града, а? — ухили се Люк и завъртя вестника към себе си, за да види по-добре снимката на току-що пристигналия на летище «Хийтроу» Бенати.
Отне му няколко секунди, докато прочете надписа до снимката, и след това върна вестника на Кори. Но усмивката му бързо угасна, когато зърна зачервените й очи. Кори направи опит да извърне лице, но той я хвана за брадичката и отново я обърна към себе си.
— Добре ли си? — попита я.
— Разбира се — отвърна Кори. — Само съм малко настинала.
Той бе последният човек, на когото можеше да каже, че цялата нощ е лежала будна и е плакала заради думите на баща си.
— Е, и как мина срещата ти снощи? — дръзна да попита Люк.
— О, добре, благодаря. А вие с Аналайз? Къде отидохте после?
— Присъединихме се към едни приятели в артклуба в Челси. Трябваше да дойдеш, прекарахме си страхотно.
Кори се усмихна, но не каза нищо.
— И така — рече той, — решихте ли вече какъв ще е следващият ви проект?
— Транссексуалните — отвърна Кори. — Аналайз отиде на обяд с трима от тях.
Тя самата не отиде, защото нямаше настроение след мрачната и тягостна нощ.
Люк не изглеждаше особено въодушевен от идеята.
— Сигурен съм, че имате разумни доводи — каза той. — Изложихте ли ги на оперативката тази сутрин?
— Да. До десетина дни трябва да излезе доклад, според който през последната година броят на операциите за смяна на пола по света е нараснал със седем процента.
— И Боб хареса идеята?
— Аха.
— Добре тогава. Между другото, видя ли в тазсутрешния брой на «Гардиан» отзивите за снощното ни предаване?
Кори кимна.
— Страхотно, нали?
— Разбира се. Нямам търпение да видя рейтинга.
Люк помълча, наблюдавайки Кори, която гледаше навсякъде другаде, но не и към него.
— Хей — каза накрая той, — нещо те е разстроило. Защо не ми разкажеш?
— Няма нищо. Добре съм — отвърна Кори, като вдигна поглед и се усмихна.
— Така е по-добре — рече той и я погали с пръсти по бузата.
В този момент Кори се почувства толкова уязвима, че за малко пак да се разплаче. Но вместо това преглътна и каза:
— Люк, бих искала да поговоря с теб за Боби Макайвър.
— За Боби ли? — попита любопитно той. — Какво за него?
— Ами вчера детектив-инспектор Радклиф ми подхвърли нещо. Каза, че умът на Боби Макайвър бил като на десетгодишно дете. Беше ли го съобщил и на теб?
Люк поклати глава.
— Не. Но нямах кой знае каква възможност да разговарям с него без камера.
— Не ти ли се струва странно? — отбеляза Кори. — Искам да кажа, един мъж с детски ум да посещава проститутки?
Люк сви рамене.
— Не знам. Предполагам, че има мъжко тяло, а оттам и мъжки апетит.
— Може би, но това не е всичко, нали? Например как, за бога, е успял да измине целия път от Шепърд Маркет до Камбъруел? И как след това е отнасял труповете от Камбъруел до брега на реката в Челси?
Люк сви замислено устни.
— Умът ми не го побира — рече той. — Но няма съмнение, че Радклиф и хората му в крайна сметка ще намерят отговорите — ако не са го направили вече.
— Не мога да проумея защо Радклиф каза на мен за слабоумието на Макайвър. Тази сутрин прегледах всички вестници и никъде не открих да се споменава за това. — Тя помълча малко, после каза: — Люк, може да ти прозвучи откачено, но останах с впечатлението, че Радклиф се опитва да ми каже нещо, имам предвид, нещо друго.
— Като например?
— Не зная. Но преди да си тръгна, ми каза, че ще държим връзка. Какво ли имаше предвид?
Люк поклати объркано глава.
— Знаеш ли къде държат Боби?
— Не. Радклиф ми каза само, че е на сигурно място.
— На сигурно място?
— И аз се учудих. Каза ми, че го пазели от пресата.
— Но нали всеки арестуван е недостъпен за пресата?
— Знам. Мислиш ли, че трябва пак да се свържа с Радклиф?
Люк помисли малко.
— Изчакай няколко дни — каза накрая той. — Да видим дали Радклиф ще ти се обади. Ако не, пак ще си поговорим.
— Добре.
Люк й се усмихна с обич, след това стана, хвана я за ръката и я накара да се изправи. Известно време само я гледаше, шарейки с очи по лицето й, като очевидно доста се забавляваше със стеснителността й. Накрая каза съвсем тихо:
— Бих искал да те целуна, ако може.
— О, не, не, не тук! — каза разтревожено Кори.
Той продължи да я гледа с очакване и накрая, когато срещна очите му, Кори се изненада от дълбокото чувство в тях.
— Добре — каза той. — Но може ли поне да те прегърна за малко?
Тъй като не знаеше как да му откаже, Кори му позволи да я притегли в прегръдките си, като се молеше да не влезе някой. Люк я държа дълго в обятията си, притискайки цялото й тяло към себе си, но за нейно облекчение в това като че ли нямаше нищо сексуално. Започваше отново да усеща онази ужасна тъга у него. Докато беше в обятията му, Кори почувства как и нейното напрежение започва да се стопява; беше толкова хубаво някой да я прегръща така. Люк имаше силни ръце и въпреки всичките й опасения спрямо него, в онези няколко секунди й се искаше единствено да не я пуска.
— Понякога — прошепна Люк — ми се струва, че ти си единственото хубаво нещо, което някога ми се е случвало.
Кори не каза нищо, но когато той я притисна още по-силно към себе си, усети, че му отвръща със същото.
— О, боже — въздъхна той, когато най-сетне я пусна. — Мисля, че започвам да разбирам какво й е на Аналайз.
Кори се намръщи, което го накара да се усмихне.
— Имам предвид да изпитваш към някого нещо, а той да не отговаря на чувствата ти — обясни Люк.
Кори сведе очи и понечи отново да се обърне към бюрото си.
— Няма нищо — рече Люк и прокара пръсти през косата й. — Няма да те карам да говориш за това, ако не искаш.
— Не че не искам да говоря за това — рече Кори, — просто не смятам, че говориш искрено.
— Зная. Но съм искрен. Повярвай ми, така е. Но няма да те принуждавам, Кори. — Той се засмя тихо. — Не мога, дори да искам. Чувствата са си твои и от мен зависи само да се опитам да ги спечеля. Макар че досега май не се справям кой знае колко добре, нали?
— Какво ще кажеш да поговорим за това някой друг път? — попита Кори. — Всеки може да влезе и не мисля, че някой от нас би искал… — И млъкна, понеже не знаеше как да довърши изречението.
— Кога мога да те видя? — попита той.
— Не зная. Времето ми е здраво запълнено до края на седмицата.
— Мен пък няма да ме има през почивните дни.
Преди да успее да се сдържи, Кори се обърна и го погледна. Беше й на върха на езика да го попита за Шивоун; копнееше за това още откакто Аналайз й бе казала за съществуването на тази жена. Но не го беше питала, нито пък смяташе да го направи сега, защото, ако го споменеше, щеше да издаде Аналайз.
— Къде отиваш? — задоволи се да попита тя.
— При един приятел.
— О!
— Не е някой, който може да ти създаде притеснения — засмя се той. — Достатъчно се измъчваш и с Боби Макайвър.
След това се прибра в кабинета си, а Кори, озадачена от последната му забележка, седна и започна да си вее разсеяно с вестника.
Изведнъж, някак необяснимо, й се стори, че Люк знае за Боби Макайвър повече, отколкото признава. Може би защото на два пъти го беше нарекъл просто Боби. Или защото най-неочаквано го бе вмъкнал отново в разговора? Но не, имаше и нещо друго; бе казал нещо, може би не точно днес, може би вчера, но какво? Просто не можеше да се сети. После осъзна, за кой ли път, че изпитва към него недоверие, докато той всъщност не бе проявил нищо друго, освен тъй нужната й привързаност, и отново се зае да рови из книжата.
Ала подозренията продължаваха да не й дават мира. Помисли си дали да не поговори за това с Фелисити на следващата вечер, когато щяха да се срещнат, за да отпразнуват успеха й — Фелисити скоро щеше да пътува за Холивуд, където я бяха одобрили за главната роля в един филм — но после си спомни, че беше обещала на Радклиф да не разкрива истината за състоянието на Макайвър. А и понеже това засягаше убитите проститутки, Фелисити надали щеше да го задържи в тайна. Но все пак разказа на Фелисити как Люк я е прегърнал в офиса и колко е обезпокоена от собствената си реакция.
— Понякога просто не мога да се разбера — каза тя, когато върнаха менютата на келнера. — Искам да кажа, че му нямам доверие; и как бих могла, след като се държи така? Само че — е, това вече ще ти прозвучи доста самонадеяно — понякога оставам с впечатлението, че наистина не съм му безразлична. И дори не мога да кажа, че той ми е безразличен, защото, въпреки всичко, все още може да събужда… е, нали разбираш, някои чувства у мен.
Фелисити сви рамене.
— Той е хубав мъж. Прибави към това малко загадъчност и оттенък на непредсказуемост и се получава унищожителна комбинация. А и да не забравяме, че е ерген. Може ли да има по-голямо предизвикателство от това да си жената, която най-сетне ще му нахлузи брачния хомот?
— Но аз не гледам на него като на предизвикателство, не и по този начин. Честно да си кажа, но само не ми се смей, Фелисити, понякога действително се страхувам от него. Зная, че това звучи малко драматично, длъжна съм да го призная, но след това винаги се чувствам като пълна глупачка, но въпреки това в него има нещо, което определено ме тревожи. И просто не мога да разбера какво е.
— Има ли значение, след като не смяташ да започваш връзка с него? — попита Фелисити, отпи от виното и кимна на келнера да налива.
— Не, предполагам, че не. Имай предвид, че ми е доста трудно да го предотвратя. Но има значение за Аналайз. Спомняш ли си какво ти казах за Шивоун? Благодаря — обърна се тя към келнера.
Фелисити кимна.
— Жената, на която е щял да изпрати картичката?
— Точно така. Макар че всъщност това е името, с което Аналайз твърди, че понякога я нарича. Е, той смята да замине за почивните дни и предполагам, че отива да се срещне с нея.
— И?
— Аналайз казва, че я бие след всяка своя среща с тази Шивоун.
— И имаш някакъв велик план как да предотвратиш това?
— Не, не точно. Знаеш каква е Аналайз, не иска да чуе и дума против него; освен ако не я казва самата тя. Просто си мисля…
— Аз пък си мисля просто да сменим темата — прекъсна я Фелисити. — Когато стане дума за това момиче, започваш да се държиш като квачка. Остави я сама да се грижи за себе си, а ти, мадам, вземи поне веднъж да помислиш и за себе си. Като например какво може да направи за теб Люк Фицпатрик.
— И какво би могъл да направи за мен? — ухили се Кори.
— Кристъс Бенати.
Сърцето на Кори се преобърна.
— Какво за Кристъс Бенати? — попита тя.
— О, стига, той е в града и ти го знаеш!
— Е, и?
— Люк го познава, нали? А той е мечтата на живота ти или поне така ми каза веднъж. Защо не поискаш Люк да ви запознае?
— Не мога да направя такова нещо! — рече Кори, понеже не искаше да си признае, че през последните двадесет и четири часа тази мисъл неведнъж й беше минавала през ума.
— Защо не, за бога? Не са много хората, които имат възможността да бъдат представени на Кристъс Бенати, така че недей да изпускаш случая. Какво толкова можеш да изгубиш? И ако се осмелиш да го направиш, не забравяй, че той е просто един мъж. От плът и кръв, също като останалите, а вероятно и същото копеле като тях. Но би било добре след това да казваш, че се познаваш с него, нали?
Кори се засмя.
— Бих дала живота си за това — призна тя, — но мисля, че с Люк са се спречкали за нещо. Не ме питай за какво, просто си спомням, че Люк веднъж ми спомена.
— И какво от това? Ти попитай. Не се знае, това може да е началото на нещо голямо.
— А ти току-що взе, че го съсипа — нацупи се Кори. — Десет години си по-голяма от мен и да не знаеш, че човек никога не бива да казва на глас мечтите си. Като го направиш, все едно че си се сбогувал с тях.
— Ти не ги произнесе, аз го направих. Но ако действително се надяваш на нещо с Бенати, нещо значително де, на твое място щях още сега да си го избия от главата.
— Зная, че никога не би обърнал внимание на такава като мен и че това са само фантазии.
— За това не знам; знам само, че той е от Холивуд. Което означава, че просто няма да е достатъчно добър за теб. Ти имаш нужда от истински мъж, Кори, не от фалшив, а това е единственото, което произвежда Холивуд — фалшиви хора. Толкова са самовлюбени, че чак да не повярваш. Накарай Люк да те представи на Бенати и ще разбереш какво имам предвид. През първия половин час ще е страхотно, ще можеш да го гледаш и да си фантазираш на воля разни работи, а и същевременно да го слушаш какво приказва. Е, последното просто ще ти се наложи, понеже той няма да спре да говори за себе си. Казвам това, защото всички от Холивуд са едни и същи — аз, аз, аз. Всичко това е толкова фалшиво и тооолкова досадно, че само след пет минути ще си готова на всичко, за да се махнеш оттам.
Кори се смееше.
— Ами ако не стане така? — подразни я тя. — Ами ако се влюбя в него?
— Тогава ще станете двама влюбени в него, нали?
— Какво?
— Ти и Бенати — засмя се Фелисити. — Всъщност, като си помисля, ще станете шест милиона души, влюбени в него. А сега хайде да хапнем, умирам от глад.


Люк стоеше неподвижно пред огромния прозорец и гледаше морето. Слънцето блестеше ослепително и сливаше небето и морето в едно. Люк бе опрял ръка върху облегалката на стола и усещаше топлината на кожата й през тънката блуза. На устните му играеше усмивка, но в очите му имаше тъга, бездънна като страданието в сърцето му. Въпреки това, когато попита дали е получила цветята, които й беше изпратил, гласът му прозвуча спокойно.
След малко се обърна, погледна я и вдигна няколко паднали кичура.
— Днес изглеждаш прекрасно — каза й, а после се наведе и я целуна по главата.
След това придърпа един стол, взе ръцете й и каза:
— Радвам се, че цветята са ти харесали. Ако искаш, другата седмица ще ти изпратя още.
Шивоун гледаше втренчено през прозореца, без да мига, и погледът й потъваше някъде в огромното пространство от искряща светлина. Ръцете й лежаха безжизнено в дланите на Люк.
— Страхувам се, че днес няма да има разходка — засмя се той, — но може пък да излезем с колата. Свалил съм й покрива. Не? Добре, предполагам, че навън е малко горещо. — Той помълча и наклони глава на една страна. — Попита ли ме как са нещата в TW? О, просто прекрасно. Рейтингът ни отново се покачи. Новата проучвателка работи просто чудесно. Казах ти за нея, нали? Името й е Кори. Да, разбира се, че ти казах. — Той се засмя. — Всъщност започнах да хлътвам по нея. Тя е просто изключителна. — И отново млъкна, сякаш я слушаше. — Какво ще стане с Аналайз ли? Е, със сигурност съм хлътнал и по нея. — После въздъхна. — Как ми се иска да можеше да я видиш, Шивоун, страшно би се изненадала. Точно както се изненадах и аз, когато я видях за пръв път. Извинявай, какво каза? А, да, тя е много красива. А Кори? Ами Кори е по-различна. Тя е по… Да видим, как би могла да се опише Кори? Тя е забележителна. Да, забележителна. И е… ами неомърсена от живота. Толкова добре се чувствам, когато съм с нея. — Той отново се изкикоти. — Но когато я гледаш, е лесно да забравиш за невинността й… Има удивително тяло. На пръв поглед изглежда опитна, но сърцето й е почти като на… да, като на дете. — После смръщи чело и изминаха няколко минути, преди да продължи: — Да, права си, скъпа моя, Кори би била подходяща за мен. Но, нали разбираш, нещо у нея ме безпокои. Какво ли? О, много неща. Първо, никога не се поддава на ласкателства, за разлика от повечето жени, а и да можеше да я видиш как работи. С нас е от съвсем скоро, но изглежда така, сякаш винаги е била там. И подозирам, че храни амбиции в съвсем близко бъдеще да поеме управлението на TW. Ако й се даде време, вероятно би успяла, но макар че е амбициозна и е добър професионалист, почти съм сигурен, че колкото и да се перчи и прави на самоуверена, дълбоко у себе си е една малка глупачка. Защо ли? — Люк сви рамене. — Ами защото е романтичка — отговори той, сякаш това обясняваше всичко. — Каквато и да е ситуацията, сърцето й винаги ще взема надмощие, сигурен съм в това. Всъщност на това разчитам. Но разбира се, имаме и Аналайз. Кори вече знае, че тя й е сестра, и с това нейно сантиментално сърце ще прави всичко, за да я предпазва от нещата, които смята за лоши. Такава си е Кори. Много е свястна. А това я превръща в такава глупачка: Чувства се объркана, когато се сблъска с грозната страна на живота. Макар че трябва да й се отдаде дължимото — никога не бяга, въпреки че я мрази. Възхищавам се от смелостта й. — Люк помълча малко и лицето му помръкна. — Бих искал да можех да кажа същото и за баща й — изръмжа той. — Мислех, че вече се е предал, но не е. Не му стиска. Все пак не бих искал аз да го предам, защото бих загубил влиянието си над него. А така, докато той е навън, на свобода, ще го карам да страда за всичко, което е сторил… На теб, на Аналайз… — Той въздъхна и погледът му придоби отнесен израз. — Не искам да наранявам Аналайз, знаеш това, нали, Шивоун? Аз я обичам. Но Кори е жената, от която имам нужда. Тя би могла да промени целия ми живот… Да, права си, голяма дилема, но виждам, че всъщност не ти се слуша за това. Защо не ми кажеш какво прави, откакто идвах последния път?
Лекият ветрец повдигна косата на Шивоун и издуха един кичур върху устните й. Люк се наведе напред и го отмахна. Лицето му бе съвсем близо до нейното и той остана така. Гледаше я и търпеливо чакаше да проговори.
Половин час по-късно стана, целуна я нежно по бузата и си отиде.


— Кори! Кори! Аз съм! Пусни ме да вляза. Моля те, пусни ме да вляза!
Аналайз думкаше като обезумяла по вражата на ателието и когато Кори отвори, буквално се строполи в ръцете й.
— Боже мой, какво е станало? — извика Кори, когато видя лицето й. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
— Видях. Поне той прилича на призрак. О, Кори, трябва да дойдеш! Моля те! Трябва да дойдеш!
— Къде да дойда? — попита Кори, като затвори вратата и погледна крадешком часовника на стената. Беше един и половина през нощта.
— У Люк. О, Кори, трябва да го видиш! Ужасно е! Не зная какво да правя! Опитах се да поговоря с него, да разбера какво е станало, но той не иска да говори. Просто си седи и гледа като зомби. Ужасно е — сякаш… сякаш е мъртъв! Диша и очите му са отворени, но просто не иска да говори. О, Кори, кажи, че ще дойдеш! Моля те! Не знаех към кой друг да се обърна.
— Почакай да се облека — рече Кори. — С кола ли си?
— Да, отвън е. Опитах се да ти се обадя — подвикна Аналайз след нея. Кори вече се качваше по стълбите. — Но телефонът ти дълго време даваше заето.
— Да, бях го изключила — извика Кори през балкона, без да споменава, че го е направила, за да поспи, без никой да я безпокои.
Двадесет минути по-късно Аналайз вече отваряше вратата на апартамента му. Когато видя, че оттам я посреща пълна тъмнина, очевидно се стъписа и докато се промъкваха вътре, Кори почувства някакво безпокойство.
— Да не би да е излязъл? — попита тя шепнешком.
— Не зная. Едва ли. Колата му беше долу. Да светна ли?
— Да, да, разбира се — каза Кори далеч по-смело, отколкото се чувстваше. Сепна се, когато антрето се обля в светлина, и като погледна към Аналайз, видя, че тя е не по-малко нервна от нея. — Къде беше Люк, когато ти излезе?
— В дневната.
Кори надникна през вратата.
— Е, вече не е там — каза тя, след като огледа празната, осветена от луната стая.
— Може би си е легнал? — предположи Аналайз.
— Тогава би трябвало да си вървим.
— Но не е ли по-добре първо да проверим? Имам предвид да се уверим, че е добре.
Кори я погледна втренчено, докато обмисляше как да постъпят. Изведнъж вратата на спалнята изскърца и те инстинктивно се хвърлиха една към друга.
— О, боже! — ахна Кори при вида на зловещата сянка, която се прокрадна през дневната. После вдигна поглед и когато видя силуета на Люк, очертан върху вратата на спалнята, не знаеше чие сърце думка в ушите й — нейното или на Аналайз.
— Люк? — рече нерешително Аналайз. — Люк, ние сме. Добре ли…
Но млъкна, когато Люк светна лампата. Кори усети как сърцето й пада в петите.
— Какви ги вършите, по дяволите? — почти кресна Люк. — Помислих, че се промъкват крадци.
— Люк, добре ли си? — извика Аналайз и се хвърли към него.
Той завърза по-здраво колана на халата си и я прегърна с една ръка.
— Разбира се, че съм добре. Какво да ми има?
Аналайз се обърна безпомощно към Кори, очевидно надявайки се тя да обясни.
Кори я изгледа сърдито, отправи очи към Люк и сви притеснено рамене.
— Е, предполагам, че е най-добре да се прибирам — каза тя. Направо умираше от срам.
— О, не, хич не си го и помисляй — рече Люк. — Очаквам да ми дадете някакво обяснение. Аналайз, иди да сложиш чайника. Или още по-добре, извади брендито. Но не, не за теб, ти трябва да пийнеш чай.
— Но, Люк…
— Чай! Или портокалов сок. Никакъв алкохол повече тази вечер.
Аналайз сведе покорно поглед и отиде в кухнята. Люк се приближи до шкафчето с напитките и извади оттам бутилка от бренди. Когато видя, че е празна, направи гримаса и я върна обратно на рафта.
— В петък, когато заминавах, тази бутилка беше пълна — каза той на Кори, която продължаваше да стои в антрето. — А снощи, като се върнах, Аналайз беше тук и ме чакаше — е, няма нужда да обяснявам в какво състояние беше, празната бутилка говори достатъчно красноречиво. С кола ли дойде до вас?
Кори кимна.
— Господи, някой ден ще се убие. — След това се усмихна. — Можеш да влезеш, знаеш, че не хапя.
— Наистина ли е изпила толкова бренди? — попита Кори, докато сядаше на коравия стол между двата вертикални прозореца.
Люк сви рамене.
— Сигурно. Никой друг не е влизал тук. И какво толкова ти каза, че те накара да хукнеш насам посред нощ?
— Всъщност не много — призна Кори. — Искам да кажа, изглеждаше малко истерична и изобщо не си помислих, че може да е пила. Каза ми, че не искаш да говориш с нея. Че просто си седиш и нищо не казваш.
Люк се засмя.
— Права е, така беше. И тя знае защо, макар че едва ли ти го е казала.
Кори поклати глава.
— Не исках да говоря с нея, защото си е наумила, че имам връзка с друга жена и че през почивните дни, когато ме няма, ходя при нея. Така ме вбесява с тази своя параноя, че едва се сдържам да не я ударя. Всъщност вече съм я удрял. Само така мога да овладея истерията й.
— Люк?
Кори и Люк се обърнаха едновременно и видяха Аналайз на вратата. Люк въздъхна и протегна ръце към нея.
— Ела тук — каза й той.
Аналайз почти изтича към него и когато Люк я прегърна, Кори си помисли колко мъничка изглежда тя в прегръдките му. И нежността му я обгръщаше, сякаш бяха баща и дете.
— Би трябвало да ти се сърдя — каза той, като я галеше нежно по косата. — Сто пъти съм ти казвал да не караш тази кола, когато си пила. Добре че не ти се е случило нищо, в момента само това има значение.
— Направих чай — каза тя и вдигна към него насълзени очи.
— Тогава вземай твоята чаша и право в леглото. След малко ще дойда при теб.
Аналайз отново тръгна да изпълнява нареждането и Люк се обърна към Кори.
— Искаш ли чай?
Кори поклати глава.
— Не, по-добре да се прибирам.
— Чувствай се добре дошла тук. Можеш да легнеш при Аналайз. Аз ще спя на канапето.
— Не, няма нужда. А и мисля, че тя би предпочела тази нощ да спиш при нея.
— Как ще се прибереш? — попита Люк, докато я изпращаше до входната врата.
— Ще взема такси.
— По това време на нощта? — Той се наведе и вдигна чантата, която Аналайз беше оставила на пода. — Ето — каза й, като й подаде връзка ключове. — Вземи колата на Аналайз. Аз ще я закарам на работа утре сутринта.
Докато взимаше ключовете, тя потърси погледа му, но Люк наведе глава, сякаш не искаше да среща очите й. Кори го докосна инстинктивно по ръката, но той просто посегна, отвори вратата и каза:
— Благодаря ти, че я докара.
Докато се движеше предпазливо със спортния мерцедес по пустите улици на Найтсбридж, Кори изведнъж откри, че едва потиска желанието си да изкрещи. Повтаряше си, че би било глупаво, но просто едва се сдържаше. Аналайз не бе направила никакъв опит да отрече, че е пила, и това ужасно разстройваше Кори, защото бе сигурна, че е трезва. Поне не беше изпила цяла бутилка бренди. Доста странно изглеждаха както нежеланието й да се защити, така и ужасната тъга, която Кори отново бе усетила у Люк. «Какво ли става между тях? — чудеше се тя. — Какво ли се е случило, та да накара Аналайз да хукне презглава към мен? И защо в първите няколко секунди, когато двете с Аналайз влязохме в апартамента, усетих такъв неудържим страх?»


Три дни по-късно, в една почивка между снимките, Кори и Аналайз се разхождаха из Ричмънд Парк. Аналайз постоянно се кикотеше, ръгаше Кори в ребрата и се опитваше да я гъделичка.
— Защо не се опиташ да се държиш прилично? — засмя се Кори, хвана ръцете на Аналайз зад гърба й и я задържа на разстояние от себе си.
— Не мога! Не мога! Не мога! — извика Аналайз и размаха ръце във въздуха.
— Хората те гледат — каза Кори.
— О, добре! Искам да ме гледат. Един ден, когато връзката ни с Люк бъде официално оповестена, може би ще си спомнят, че са ме видели как се скитам из Ричмънд Парк и се скъсвам да крещя от радост.
— Хайде де, не се увличай — рече Кори, макар че не й допадаше да замества гласа на разума. — Казал е само, че обмисля дали да не ти предложи да се ожените.
— О, не бъди толкова черногледа! Щом си го мисли, значи ще го направи.
Кори поклати скептично глава, но въпреки това се усмихваше. Фактът, че повече не споменаха за неделната нощ, не й се струваше чак толкова странен, изглежда, беше започнала да свиква с тези удобни премълчавания. А и сега наистина не бе моментът да напомня на Аналайз, че двамата с Люк имат цял куп проблеми, които трябва да разрешат, преди изобщо да си помислят за брак. Един от тях бе Шивоун, която и да беше тя. Кори нямаше представа дали наистина Люк прекарва почивните си дни с нея, макар да подозираше, че е така. Но този път поне на Аналайз й се размина без бой. «И защо да не я оставя да се чувства щастлива, поне за кратко — мислеше си Кори, — и без това един господ знае колко страдания изтърпява от Люк.» Искаше й се да се отърве някак от мрачните си предчувствия — мразеше тя да бъде песимистът, но колкото и да се стараеше, недоверието й към Люк растеше, вместо да намалява.
Отново бяха започнали да я глождят подозренията, свързани с Боби Макайвър. Последните няколко дни, преди да излезе от офиса заедно с екипа, бе забелязала, че Пру, която междувременно бе станала помощник-проучвател, изрязва от вестниците всички статии за Макайвър. В това нямаше нищо необичайно, за всичко се правеха досиета; необичайно бе предчувствието, което я накара да провери дали някой не ги изисква. Точно така се и оказа. Люк се беше разпоредил всички материали, които имат някаква връзка с убийствата на проститутките, да бъдат отделяни и да го чакат сутрин на бюрото му. Освен това Кори си спомни кое я е накарало да заподозре, че Люк знае за Макайвър повече, отколкото твърди — беше й казал името и адреса му от телефона в колата си само няколко минути след излизането на новината. Разбира се, той имаше връзки в полицейските среди, което лесно би обяснило първоначалната му осведоменост, но Кори щеше да бъде далеч по-доволна от това обяснение, ако Люк не бе започнал да нарича Макайвър Боби.
— Ти не ме слушаш! — възкликна Аналайз.
— Защото говориш глупости, ето защо — отвърна Кори, загледана в няколкото сърни, които се скриха уплашено между дърветата.
— Въобще не чу какво казах!
— Е, и какво каза?
— Казах, че снощи ми се обади Фелисити Бъридж.
— О? — рече изненадано Кори.
— Казах й, че ще го направя.
— Кое?
— Видя ли, нали ти казах, че не ме слушаш! Обещах й, че ще накарам Люк да те представи на Кристъс Бенати!
— О, не, Аналайз! Не го прави, ще умра от срам!
— Страхувам се, че е твърде късно. Вече го помолих и той каза, че ще види какво може да направи.
— О, боже — изстена Кори, — не си му казала, че го правиш заради мен, нали?
— Не. Казах му, че ние двете искаме да се запознаем с него. Но се боя, че Люк се досети, че е повече заради теб.
— Ами ще се досети, разбира се. Изглежда, целият свят знае, че си падам по Кристъс Бенати! А сега и той самият ще разбере. О, боже, не смятам, че ще издържа! Да се надяваме, че Люк няма да успее, защото иначе със сигурност ще се изложа като…
Тъкмо в този момент Кори стъпи в една падинка в земята и беше принудена да се затича на куц крак към първата пейка. Когато се обърна назад, Аналайз се превиваше от смях. Кори също се смееше, но след това, когато се озърна да види дали не я е видял още някой, усмивката замръзна на устните й.


Четиринадесета глава

— Беше за трети път тази седмица — рече Кори, пое подадената й от Пола чаша с вино и подви крака под себе си на канапето. — Просто се появява непрекъснато. Отначало си мислех, че иска да види Аналайз, но вече не съм толкова сигурна.
— Защо?
— Ами защото говори предимно с мен и се държи така, като че ли аз съм продуцентът, а Аналайз е просто някакъв придатък. Тя пък се държи така, сякаш вече е освободена от всякаква отговорност и сега единствената й задача е да повтаря като папагал след Люк. Каквото й каже, тя безусловно го приема. Убедена съм, че ако й нареди да напусне работа и да си остане вкъщи, за да се грижи за него, ще му се подчини. Честно казано, това не би било лошо, като се има предвид колко й пука напоследък за програмата. Държи се като влюбена тийнейджърка! Е, предполагам, че винаги е била влюбена в него, но откакто й каза, че обмисля дали да не й предложи брак, е толкова омагьосана, че нищо не вижда. И то до такава степен, че не забелязва как, докато се увърта около него по време на снимките, той почти винаги гледа мен. Това ужасно ме дразни.
— А казва ли ти нещо?
— Не, поне докато сме на работа. Но да видиш какво стана снощи. Бях тръгнала на среща с две от секретарките, щяхме да ходим на кино. Отварям вратата, а той стои отвън! Право да си кажа, изкара ми акъла. Нито звъни, нито нищо, може би току-що беше пристигнал, но аз имах чувството, че просто е стоял пред вратата и ме е чакал да изляза. — Тя неволно потрепери. — Беше ужасно.
— Е, и какво каза?
— Че търси Аналайз. Но Аналайз си беше вкъщи; знаех това, понеже току-що бях говорила с нея по телефона. След това ме попита дали са ми се обадили от полицията във връзка с Боби Макайвър — оня, арестувания. Отговорих му, че не, а той ми предложи да ме откара до киното. Отказах, понеже киното се намира в края на улицата, а той взе, че тръгна с мен. Не преставаше да ме пита какво мисля за това, че щял да се жени за Аналайз, дали имам нещо против или не и дали смятам, че постъпва правилно. Казах му, че според мен това не е моя работа, и това, изглежда, му се стори много смешно. Реакцията му беше толкова странна, само да му беше видяла изражението, докато се смееше… — Тя отново потрепери. — Напоследък наистина ме побиват тръпки, като го видя, Пола. Страшно ми се иска Аналайз да не беше толкова хлътнала по него, тогава може би щях да успея да отърва и нея. Но е хлътнала, така че какво бих могла да направя?
Пола поклати глава, не по-малко съкрушена от самата нея.
— Предполагам, че Фелисити е права — въздъхна накрая тя. — Аналайз е достатъчно голяма, за да се грижи за себе си.
— На години може би, но определено не и по ум. Ами Шивоун? Доколкото схващам, Люк ходи редовно да я вижда през почивните дни, а Аналайз го знае. Това направо я подлудява и макар да е вярно, че никога не съм виждала как се държи Люк след това, едно знам със сигурност — положението изобщо не е нормално.
— Ако може да се вярва на Аналайз.
— Виждала съм й синините. Вярно, може по този начин да се опитва да овладее истерията й, но като се замислиш, какво ли прави, за да я предизвика? Да, зная, че я нарича с името на тази жена. Но защо? Сякаш нарочно я измъчва. Да, зная, сега ще ми напомниш, че Аналайз се е вманиачила, че я преследват разни натрапчиви идеи и може би само си въобразява, но не забравяй, че аз също видях онази картичка. — Кори въздъхна и поклати глава. — Връзката им просто не е нормална, Пола, и както е тръгнало, Аналайз ще свърши в лудницата. И най-много ме притеснява, че Люк знае това.
— Наистина ли?
— Той не е глупав, Пола, щом аз го виждам, не може да не го вижда и той.
— Ами нейният — и твоят — баща? Със сигурност и той го вижда. Искам да кажа, това е очевидно. Защо не направи нещо?
— Той ли? И панталоните не може да си припикае, ако са пламнали — изсумтя Кори. — Но знаеш ли, вече започвам да се питам дали онова, което инстинктът ми подсказа в началото, не е било вярно. Може наистина да става нещо между него и Люк. Люк никога повече не спомена за онази нощ, нали се сещаш, когато всички бяхме в апартамента му. Ами ако наистина е парадирал с нас трите пред Филип, както ми се стори тогава?
— Не зная защо изобщо се отказа от тази мисъл — рече Пола, — защото аз лично съм убедена, че е така. Не че мога да предложа някаква хипотеза за причините, но ми се струва, че е правил именно това — демонстрации пред Филип, че ви чука и трите. Оттук, разбира се, следва, че той знае, дето Филип е твой баща. И пет пари не давам какво ще кажеш, но съм убедена и в това.
— Защо тогава не каза нищо?
— Да пукна, ако знам, но ако съдя по това, което ми каза за него, не бих му имала и капка доверие. Искам да кажа, погледни само историята в офиса, дето искал да те подържи в прегръдките си, а след това ти казал, че си единственото хубаво нещо, което някога му се е случвало. Какви са тези работи, след като се предполага, че е влюбен в Аналайз?
— О, боже, каква бъркотия! — изстена Кори.
— Дяволски си права, така е, а ти с всяка минута затъваш още по-дълбоко. Което, ако питаш мен, е точно каквото иска Люк Фицпатрик, защото, да не забравяме, че ти също си дъщеря на Филип Денби. По мое мнение имаме твърде голямо съвпадение. Да, Люк не те е подчинил напълно, както е направил с Аналайз, но е очевидно, че усилено работи по въпроса. — Тя направи пауза, като наблюдаваше как Кори се озърта разтревожено из стаята. — Мисля, че е крайно време да си зададеш някои доста сериозни въпроси, Кори — рече тихо тя. — Като например как ще свърши всичко това. Знам, че ти не би напуснала TW заради Аналайз, и въпреки че може би драматизирам прекалено нещата, ми се струва, че този човек е опасен. Дори много опасен. Ти сама каза, че Аналайз е на път да откачи… Искаш да се опиташ да го предотвратиш и аз те разбирам, но, за бога, бъди много внимателна! Наистина е доста странно това, че се навърта непрекъснато покрай теб напоследък.
Кори дълго мълча. В главата й се въртяха толкова много мисли, че просто не знаеше дали иска да товари още Пола. Но трябваше. Не можеше повече да ги държи в себе си.
— Мисля — започна колебливо тя, — че Люк знае нещо за онези убити проститутки.
Очите на Пола се разшириха от учудване.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
Кори поклати глава.
— Не съм сигурна. Моля те, Пола, нека това си остане между нас. Инспектор Радклиф ми каза, че умствените способности на Боби Макайвър са като на десетгодишно дете. Според мен това някак не се връзва със случилото се на онези жени.
— Но Макайвър е направил признания, нали? И какво общо би могло да има това с Люк?
Кори впери поглед в обърканите и вече изпълнени със страх очи на Пола и заби нокти в дланите си.
— А сега седни хубаво — каза тя. — Мисля, че Люк познава Боби Макайвър.
— Господи! — извика Пола. — Кори, трябва да се измъкнеш от всичко това! Искам да кажа, ако той познава този човек, ако е замесен по някакъв начин… Исусе Христе, по-лошо е, отколкото си мислех! Имам предвид, какво ще стане, ако всичко това по някакъв начин е свързано с работите, дето стават между него и баща ти? Кори! — ахна тя, когато Кори изведнъж извърна поглед. — Точно това мислиш, нали? Че баща ти е замесен по някакъв начин?
Кори сведе поглед към ръцете си.
— Не знам какво да мисля — рече тя. — Знам само, че Филип е един много изплашен човек. Онази вечер, когато се видях с него, той ми каза да стоя далече от Люк. Каза ми: «Той си има Аналайз, не му трябваш и ти, така че стой далече от него». Тогава си мислих, че ми казва… Е, знаеш какво си помислих, но сега…
— Кори, да не се опитваш да ми кажеш, че Люк Фицпатрик може да е убил онези жени?
— Не, разбира се, че не. Просто искам да кажа, че… че според мен той знае много повече, отколкото казва.
— Споделяла ли си това с някой друг?
Кори поклати глава.
— Тогава трябва! Трябва да кажеш на полицията.
— Радклиф е приятел на Люк.
— Бас държа, че не е съвсем така. Чух какво е казал Радклиф за предаването ви и съм сигурна, че е бил искрен. Трябва да отидеш при него, Кори. Обещай ми, още сега ми обещай, че веднага щом се върнеш в Лондон, ще отидеш при него!


Вече пет минути детектив Радклиф седеше мълчаливо зад бюрото си и слушаше внимателно онова, което му разказваше Кори. Беше му казала само, че според нея Люк Фицпатрик познава Боби Макайвър, но доводите, с които аргументираше твърдението си, не бяха кой знае колко смислени. Всъщност Радклиф бе напълно сигурен, че я тревожи и нещо друго, дори бе готов да се обзаложи какво е. И знаеше, че доста ще го подразни, ако се окаже прав. Прекалено много бяха хората, които идваха да му губят времето, опитвайки се да натопят някого за лично отмъщение.
Когато усети, че Кори започва да се повтаря, Радклиф се наведе рязко и вдигна ръка.
— Какви са отношенията ви с господин Фицпатрик, госпожице Браун? — попита направо той.
— Той е мой шеф — отвърна Кори и усети, че започва да се изчервява.
Радклиф много добре виждаше това, а и двамата знаеха, че не за това я пита. Бузите на Кори почервеняха още повече, когато го видя да се споглежда със седналата до нея полицайка. Ала не видя как детектив Арчър му се усмихва бегло в отговор.
— Мога ли да ви кажа нещо, госпожице Браун? — попита Радклиф, като стана и се облегна на стената.
Кори кимна с разширени очи.
— Ще ви кажа, че сте абсолютно права, като си мислите, че зад тези убийства се крие и някой друг, понеже, разбира се, човек като Боби Макайвър никога не би се справил сам — ако изобщо е способен на такова нещо. Както вече ви казах, сега Макайвър е на безопасно място, където се грижат добре за него. Естествено, надяваме се в някой момент да ни каже името на човека, когото в действителност търсим. Да не се опитвате да ми кажете, че знаете кой е този човек?
— Не! Не — отвърна бързо Кори. — Исках просто да кажа, че според мен Люк Фицпатрик може и да познава Боби Макайвър. — Не прозвуча убедително дори и в собствените й уши и не беше никак чудно, че Радклиф я гледа толкова скептично.
— Защото на два пъти го е нарекъл Боби и ви е дал името и адреса му?
— Да.
Радклиф поклати глава, но когато понечи да каже нещо, Кори го прекъсна:
— Защо не оповестите това? — попита тя. — Искам да кажа, за другия човек?
— Имаме си причини.
— Тогава защо го казахте на мен?
Радклиф отговори, без да сваля поглед от детектив-полицай Арчър:
— И за това си имаме причини. Но сега бих искал да ви благодаря за това, че дойдохте, и ако се наложи отново да поговорим с вас, предполагам, че ще можем да ви потърсим в TW.
— Да, да, разбира се — рече Кори и си взе чантата. — Но ако все пак говорите с Люк Фицпатрик — добави тя, когато двете с детектив-полицай Арчър стигнаха до вратата, — ще ви бъда много задължена, ако изобщо не споменавате нищо за идването ми тук.
— Разбира се — увери я Радклиф и двамата с Арчър отново се спогледаха.


— Да не би да си мислиш същото като мен? — попита Радклиф, след като Арчър накара един полицай да изпрати Кори.
— Че и разяреният дявол е нищо пред отхвърлената жена? — усмихна се Арчър.
Радклиф кимна.
— Странно е, че не ми приличаше на такава първия път, когато я срещнах. Все пак мисля, че може да й се има доверие за информацията, която й дадох. Достатъчно е наивна, за да я запази засега в тайна, и достатъчно добра професионалистка, за да направи каквото трябва, когато му дойде времето.
— Ами Фицпатрик?
Радклиф сви рамене.
— Може и да го извикаме, за да видим какво се крие зад всичко това. Но нека бъде утре, за днес ми стига.


След като изразходи яростта си във фитнес залата на хотела, Кристъс Бенати се качи горе да си вземе душ. Хладната вода му подейства още по-успокояващо, но все още бе по-добре оня задник, мениджърът по терените, днес да не му се мярка пред очите.
Беше в Лондон от четири дни и с всеки следващ ден положението се влошаваше. Не стига, че беше горещо като в ад, но и за капак Ричард, неговият ръководител на снимките, се беше разболял от грип, което означаваше, че Джийни трябваше да разпределя вниманието си между двамата. Е, със снимките можеше да се справи, но да се влачи по разни безнадеждни терени като генерал на разбита армия, това направо му изсмукваше силите. Дизайнерът си скъсваше задника да пригоди всичко, което им бяха показали досега, но въпреки невероятния си талант не бе постигнал нищо. Нито един от шибаните терени не ставаше за снимки, и то благодарение на Джо, помощник-режисьора, и оня нещастник Питър, чиято работа бе точно това. Кристъс така побесня, че преди час ги заряза насред улицата само за да избегне физическата саморазправа. Само като си помислеше, че той и сценаристите бяха прекарали последните две години от живота си в работа, за да приведат сценария във форма, а тези шушумиги дори не го бяха прочели! Поне ако се съдеше от онова, което бяха свършили досега.
Но не по-малко се ядосваше и на себе си. Не биваше да отстъпва, след като веднъж каза на Бъд Уинтърс, че не иска Джо Идеалния за помощник. И нямаше да се поддаде, ако постоянният му помощник-режисьор бе на разположение, но той не беше и Бъд Уинтърс бе използвал възможността, за да му пробута скапания си племенник. А племенникът на свой ред бе успял да вреди любовника си за мениджър по терените.
Кристъс беше свикнал да му натрапват разни роднини и педали и нямаше нищо против, стига да си вършеха добре работата, но още преди два филма беше натирил всички паразити. Внезапно реши, че отново ще го направи, и то още сега. Смяташе да се обади в Ел Ей и да им каже, че ако до двадесет и четири часа мениджърът по терените не бъде сменен, той, Кристъс, ще си тръгне оттук със следващия самолет. «Тоя мухльо ни струва пари, а няма нищо по-приятно от това да цапардосаш някой от шефовете там, където най-много ще го заболи», ухили се жестоко той.
Все още мокър от душа, той прекоси спалнята и си погледна часовника. Уинтърс сигурно още спеше. Е, щеше да се наложи да си вдигне задника от леглото.
— Боже, държиш се така, сякаш имаш люта чушка в задника — забеляза Уинтърс, когато Кристъс спря да му крещи по телефона.
— Опитай се да бъдеш по-толерантен, приятелю…
— Не смятам, че съм се прославил с толерантност — напомни му Кристъс. — Още преди тия скапаняци да хванат самолета за насам, ти казах, че ще имаме нужда от някои англичанин за местните терени. Някой, който ги познава добре. Тия педали в Ъл Ей се справиха прилично, но тук направо се осраха до ушите. Само се мотаят и ми губят шибаното време. Искам да се махнат от филма ми и да се назначи някой, който ще знае какво върши.
— Но какво мога да направя, Кристъс? Ти си там…
— Да кажеш на Джо Идеалния, че веселбата свърши, ето какво — прекъсна го Кристъс, — а аз сам ще си намеря мениджър по терените тук, в Лондон.
— Но ако проблемът е в мениджъра по терените, не виждам защо Джо трябва да си ходи — възрази Уинтърс.
— Щом работят в екип, да си вървят и двамата. А сега ме слушай! — изрева той, когато Уинтърс понечи да го прекъсне. — Не искам да се мотае на снимачната площадка и да ми се цупи, че гаджето му било уволнено. Той е вън от играта, Бъд! Дадох му шанс и той се провали. По-късно Джийни ще помоли Роулънд да намери нов помощник-режисьор. Аз ще свърша останалото.
— Добре, добре, да бъде както искаш — въздъхна Уинтърс, — макар че не знам какво да кажа на сестра ми.
— Аха, не е ли по-добре първо да намислиш какво ще кажеш на племенника си…
— Но…
— Ти го назначи, ти ще го уволниш.
Когато затвори телефона, Кристъс се почувства много по-добре. Човек с неговото положение и с неговите милиони лесно можеше да накара всички онези надути пуяци от Черната кула да играят по свирката му. Дано само това да не му струваше време, защото времето бе единственото, което не можеше да си позволи да пилее. Филмът трябваше да стане за фестивала в Кан или Бъд Уинтърс щеше да получи нещо значително по-ефикасно от люта чушка в задника.
Той отново вдигна телефона, набра номера на Джийни и й каза:
— Идвай тук, миличка, тази вечер имаме много работа.
Тъкмо се накани най-сетне да открие някаква хавлия, когато телефонът иззвъня. Силно се надяваше да не е някой от двамата педали, защото за днес им се бе наслушал.
— Бенати! — изрева той и застина, когато чу гласа от другия край на линията. — Фицпатрик! Мислех, че последния път съм се изразил достатъчно ясно…
— Кристъс, просто ме изслушай, ако обичаш.
— Не можеш да кажеш нищо, което да…
— Кристъс, всичко това бе едно недоразумение. Ти просто ме разбра погрешно. Искаш ли да наминеш към нас да пийнем по едно-две и да поговорим?
— Чу ме какво казах, Фицпатрик. А сега просто се пръждосвай…
— Кристъс, не те моля заради мен, а заради едно момиче, което работи при мен. Умира да се запознае с теб, а и когато я видиш…
Кристъс вече си бе поел дъх, за да каже на Люк да върви на майната си, но неочаквано си припомни, че точно сега има въпиеща нужда от мениджър по терените. Ако и да не ставаше за нищо друго, Фицпатрик можеше да го свърже с подходящите хора.
— Мога да отделя един час утре между седем и осем — каза троснато той и затвори.
Ала в момента, в който остави слушалката, трепна неприязнено. Коктейли, мацка с покорен поглед и Люк Фицпатрик! Ама че страхотно си прекарваше в добрия стар Лондон!
На вратата се почука и той се разкрещя на който и да беше да вземе да се разкара. Вратата се отвори. Той се обърна и когато видя повдигнатите вежди на Джийни, по навъсеното му лице се разля широка усмивка.
— Би могъл да проявиш елементарно приличие и поне да се обърнеш с гръб към мен — измърмори Джийни.
— Не е нещо, което да не си виждала досега, така че престани да се правиш на свенлива — отвърна Кристъс и най-сетне съзря хавлията. — Хайде, влизай. Забрави всичко и да се захващаме за работа — прибави той, когато видя, че Джийни продължава да стои на вратата.
Джийни прекоси плахо стаята, отвори капака на преносимия си компютър и го погледна сериозно.
— Така ли ме искате, господине? — попита тя със силен акцент.
Най-сетне Кристъс се засмя. Слава богу, че имаше Джийни, тя винаги успяваше да го разсмее. И ако не беше Ричард, съпругът й, сигурно щеше да си падне по нея ако не за друго, то поне заради факта, че изглеждаше единствената жена, която не си пада по него.


— А, Кори, ето те и теб — рече Люк, когато забеляза, че най-сетне се е върнала на бюрото си. — Къде беше цял следобед?
— Говорих с майката на един транссексуален — излъга Кори и вдигна оставените на бюрото й съобщения, за да избегне погледа му.
— Добре. Е, сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че току-що говорих с Бенати и той ще бъде у дома утре вечер в седем часа. Предполагам, че си свободна?
— Да, свободна съм — отвърна Кори, въпреки че й се искаше да има смелостта да му каже, че не е. Но колкото и да й беше неудобно, задето е говорила с Радклиф, не можеше да пропусне възможността да се запознае с Кристъс Бенати. Само при мисълта за това стомахът й се събираше на топка, но по редица причини просто й се искаше да не е Люк този, който ще й направи тази невероятна услуга.


На следващата сутрин детектив-полицай Арчър успя да се свърже с Люк още преди да е излязъл от дома си и го помоли да дойде в управлението. Първата мисъл на Люк бе, че Денби се е предал. Ако го беше направил… Но не, ако бяха разпитали Денби, полицаите нямаше да го молят да дойде, а щяха да задумкат по вратата му и да го завлекат насила в полицията. А и на Денби не му стискаше да се предаде, Люк бе готов и живота си да заложи за това.
Когато пристигна в управлението, вместо да го въведат в залата на криминалния отдел, една полицайка го отведе право в стаята за разпити. Това го поуплаши, макар че той не го показа.
— Радвам се да те видя, Люк — рече Радклиф, като стана при влизането му. — Как е?
— Както обикновено — отвърна Люк, здрависа се с него и кимна на Арчър.
Тримата седнаха и след още няколко любезности Радклиф мина направо на въпроса.
— Струва ми се — започна той, — че знаеш истината за състоянието на Боби Макайвър.
Люк повдигна вежди, за да изрази изненада.
— Да, така е — отвърна той.
— Мога ли да попитам откъде си разбрал за това?
— О, хайде, Пол! Откъде мислиш, че знам? Казал си на една от моите проучвателки.
Лицето на Радклиф остана непроницаемо.
— А ти лично как мислиш, Люк, би ли могъл човек като Макайвър да извърши тези убийства?
Люк изглеждаше видимо обезпокоен от въпроса.
— Защо питаш мен? — рече той. — Не знам почти нищо за мозъчните увреждания, нито на каква степен е замръзнало развитието на Макайвър. Както и да е, той направи признания, нали?
— Да, естествено, че призна. Проблемът е, че ние не му вярваме.
— Но аз си мислех, че ви е дал всички подробности… Онези, които пазехте в тайна.
— Вярно е. Но мисля, че някой друг му е казал нещата, които искахме да знаем. Някой, който му е въздействал. Имаш ли някаква представа кой може да бъде?
Отначало очите на Люк се разшириха потресено, но след това започнаха бавно да се присвиват и той изгледа последователно Радклиф и Арчър.
— Доста необичаен въпрос, инспекторе — отбеляза той. — Откъде бих могъл да знам кой е въздействал на Макайвър?
— Знаеш ли?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Виж, това някаква шега ли е, или… — Люк млъкна и се намръщи силно. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат. — Аха, изясни ми се — рече той и неочаквано се усмихна.
Мълчанието на Радклиф бе ясен знак, че очаква обясненията му.
Усмивката на Люк вече бе станала съвсем широка, понеже започваше да схваща какво е станало. По някаква причина Кори — а можеше да бъде само Кори — беше дошла тук да каже на Радклиф, че шефът й познава Боби Макайвър. Не беше сигурен какво точно е направил, за да се издаде, но очевидно в някой момент я бе подценил, защото очевидно не беше чак толкова глупава, за колкото я мислеше. Е, положението не беше непоправимо, в никакъв случай — поне за него. Но при Кори нещата стояха съвсем другояче.
— Случвало ли ти се е да пренебрегнеш някоя жена? — попита той Радклиф.
— От доста години не — рече Радклиф и очите му се стрелнаха за момент към Арчър. Очевидно подозрението им бе на път да се потвърди.
Това споглеждане можеше само да радва Люк.
— Е, за съжаление в моето положение — рече той — доста често ми се налага да отблъсквам жени. Най-вече защото имам приятелка, която значи твърде много за мен. Тя работи в TW, всъщност дори я познавате, Аналайз Капсакис. Но между нас казано, инспекторе, имал съм връзки и с други жени, особено с една от тях… и се опасявам, че след това не постъпих особено тактично. — Той почака, но когато стана очевидно, че Радклиф няма да каже нищо, прибави: — Мисля, че и двамата знаем за кого става дума.
Радклиф се покашля, изправи се и каза:
— Благодаря ти, че се отзова, Люк. Госпожица Арчър ще се погрижи да те изпрати — и след като се ръкува с Люк, излезе.
Когато излезе на улицата пред полицейското управление в Челси, Люк помаха весело на детектив Арчър и тръгна бодро към колата си. Едва когато се обърна с гръб към сградата, си позволи да изкриви лице от едва сдържана досега ярост. При всяка стъпка тялото му трепереше. Забави крачка, но нямаше полза, понеже вцепенението в краката започваше да обхваща и дробовете му. Едва се движеше. Яростта бе толкова силна, че впиваше нокти във всяка част от тялото му.
Почти се строполи в колата си, като кашляше, пръскаше слюнки и се мъчеше да си поеме въздух. Гневът го смазваше, стягаше гърлото му със задушаващите си хлъзгави пипала. Но всичко щеше да се оправи. Щеше да го овладее, можеше да си го наложи. Защо не отидеше при някоя курва? Щеше да й го начука с всичката си злобна ярост, която напираше у него, а през това време щеше да си спомня. Щеше да пусне спомените да нахлуят в ума му. А след това, когато изпомпаше гнусната отрова от вените си, щеше да реши какво да прави с Кори.


Офисът вече беше празен, но малко преди това там се бе състояла редовната «аутопсия» на предаването от предишната вечер. Както обикновено в отсъствието на Люк, събранието водеше Боб, но когато стана време за обяд, а Люк все още не се беше появил, на Кори започна да й прилошава от напрежение.
Предишния следобед бе излязла от кабинета на Радклиф с ясното усещане, че не са я възприели сериозно. Именно тази мисъл не й бе позволила да спи през нощта, тъй като вече се чувстваше толкова виновна, да не кажем смешна, заради стореното, че искаше просто да забрави за него. Но предобедът се точеше мъчително и от Люк все още нямаше ни вест, ни кост. Кори усети, че започва да изпада в паника. Накрая, неспособна да издържи на напрежението, попита Джулия, секретарката на Люк, дали знае къде е той.
— Отиде да се срещне с детектив-инспектор Радклиф — отговори Джулия.
Стомахът на Кори се беше свил на топка. Точно от този отговор се бе страхувала най-много.
— Вече трябваше да се е върнал — рече Джулия и я погледна любопитно. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, не, може да почака — измънка Кори и се върна на бюрото си.
Вероятно Люк вече знаеше, че е ходила вчера в полицията. Вярно, Радклиф й беше обещал да не споменава името й, но какво значение имаше това; Люк щеше да се сети кой му е казал за Макайвър, все пак кой друг можеше да бъде? Опита се да си го представи как ще реагира, когато научи, но нищо от това, което й дойде наум, не й донесе облекчение, само дето в нервното очакване започваше да се прокрадва и страх.
До средата на следобеда вече почти не беше на себе си. Двете с Аналайз преглеждаха някакви снимки от хирургически операции, оставени на бюрото на Аналайз, повечето от които, ако бъдеха излъчени, щяха да накарат цялата нация неволно да кръстоса крака. Все пак Аналайз беше избрала няколко, които можеха да се използват. Но Кори просто не бе в състояние да се съсредоточи. Непрестанно си напомняше, че в отсъствието на Люк няма нищо необичайно, че той не е на фиксирано работно време и понякога с дни не бяха го виждали. Което пък означаваше, че това растящо безпокойство е признак за прогресираща параноя или в най-добрия случай — за гузна съвест, но всеки път, когато си представеше Люк с Радклиф, в гърдите й се надигаха толкова лоши предчувствия, че почти й се повдигаше.
— Виж, ако ти е толкова нервно от това, че довечера ще се запознаеш с Кристъс Бенати — засмя се Аналайз, когато Кори за пети път отвърна на въпроса й с празен поглед, — защо просто не си отидеш у дома и да се понаконтиш? Аз ще довърша тук.
— Не, не, всичко е наред, ще остана — отвърна Кори и се обърна, когато чу вратата да се отваря. Беше директорът на продукцията, който сипеше оплаквания във връзка с някаква болница.
Люк беше напуснал полицейското управление в Челси преди часове, Кори знаеше това, защото се беше обадила на Радклиф, за да попита какво се е случило. Говори с детектив-полицай Арчър, която я увери, че казаното от Люк ги е задоволило и името й не е било споменато нито веднъж.
«Тогава защо — не преставаше да се пита Кори — имам такова предчувствие?» Разбира се, чувстваше се нервна от това, че довечера щеше да се запознае с Бенати, но едва ли затова сърцето й се качваше в гърлото всеки път, когато я извикаха на телефона.
Някъде около пет часа, когато двете с Аналайз излязоха от офиса, Кори най-сетне призна пред самата себе си, че изпитва страх. Ама истински страх. Онзи вид страх, който на пръв поглед изглеждаше абсолютно неоснователен. Това, че Люк не се бе появил в офиса, само по себе си не означаваше нищо особено, но според нея говореше много. По този начин искаше да й покаже, че е бесен, задето е отишла в полицията. Засега просто я оставяше да се пържи в собствен сос, но щеше и да направи нещо, Кори бе сигурна в това. Също толкова сигурна, колкото и че ще го направи още същата вечер — и то точно пред Кристъс Бенати.
Тя веднага отиде до телефона и набра номера на Люк. Още не знаеше какво извинение ще измисли, но каквото и да бе, нямаше намерение да ходи у тях тази вечер. Потропа нетърпеливо с крак, докато чакаше. Ала така и никой не вдигна, не чу дори и телефонния му секретар.
— По дяволите! — викна Кори и тресна слушалката. Добре тогава, щеше да отиде, но по-рано, за да могат да приключат с това още преди пристигането на Бенати.
След това тръгна към душа. Чувстваше се адски нещастна, задето това щеше да развали една от най-вълнуващите вечери в живота й.


Когато пристигна у Люк, Кори вече беше изрепетирала толкова много извинения, обвинения и оправдания, че в главата й не бе останала и една свързана мисъл. Като капак на всичко тормозеше ума си, опитвайки се да измисли някакво блестящо остроумие или дълбокомъдрена мисъл, с която да развесели или очарова Кристъс Бенати. «Но да караме поред», напомни си тя. Първо Люк щеше да й иска някаква страшно основателна причина за отиването й в полицията, така че трябваше бързо да измисли нещо, за да не се разправят за това пред Кристъс.
Беше толкова паникьосана и потънала в мислите си, че не чу кога Люк е натиснал три пъти бутона за отваряне на входната врата.
— Кори! — извика той, когато беше изкачила едва половината стълби. — Слава богу, че дойде по-рано! Току-що осъзнах колко е часът. У дома е пълна неразбория. Ела, моля ти се, да ми помогнеш да почистим.
Това я свари напълно неподготвена и още преди да се усети, вече бе хукнала нагоре по стълбите да му помага. Едва когато стигна до вратата, си спомни, че е облечена в много скъп костюм — след като се бе отказала от най-сексапилните си рокли от страх да не изглежда като пълна глупачка — и мисълта да се залови с домакинска работа изобщо не я изпълваше с възторг.
Когато каза това на Люк, лицето му придоби комично обидено изражение.
— Не можеш ли само този път да се съжалиш над нещастния ерген? — примоли й се той.
Кори го изгледа, отметна гордо глава и влезе покрай него в апартамента.
— Изглеждаш прекрасно — каза той, като затвори вратата.
— Няма нищо, ще ти помогна — рече Кори. Все още не смееше да повярва, че няма да се стигне до разкриване на картите. — Какво прави цял ден, между другото? Мислех, че ще дойдеш в офиса.
— Да разбирам ли, че съм ти липсвал? — ухили се Люк.
Кори сви устни и се обърна на другата страна. Не можеше да повярва! Щеше да й се размине, той нямаше да каже и дума. О, боже, благословен да бе Радклиф, все пак не я беше издал!
— Пушил си — каза тя, като първо подуши, а после видя пълния пепелник на масичката.
— Понякога го правя — призна той, — когато ми се струпат много неща на главата.
Ето. Сега щеше да повдигне въпроса. Но когато се обърна към него, той пъхаше купчина вестници в шкафа на библиотеката, така че Кори просто вдигна пепелника и го отнесе в кухнята.
По целия под бяха разпръснати непрани дрехи. Кори ги срита на една страна и започна да си проправя път към кошчето за боклук. Точно тогава се закова на място — така внезапно, че пепелникът в ръката й подскочи и съдържанието му се разсипа върху ризата, в която се беше втренчила. Сърцето й биеше в неестествено бавен ритъм и всичко заплува пред очите й.
Тя отстъпи крачка назад и очите й зашариха из кухнята, сякаш очакваше да види още неща. Но нямаше нищо, само ризата… Тя тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Преиграваше, всъщност нямаше от какво да се страхува… Това бе само кръв… Добре де, много кръв, но… Сърцето й едва не се пръсна, когато чу вратата зад нея да се затваря. Тя се обърна рязко и видя Люк, който беше застанал близо до нея; толкова близо, че усещаше топлината на тялото му. Погледна лицето му и в този зашеметяващ момент разбра какво е абсолютен страх.
— Какво има? — каза учудено Люк и я хвана за ръцете. — Кори, какво има?
— Нищо. Не, нищо — измънка Кори. — Просто… просто ме стресна като се появи така.
Той я притегли към себе си и я прегърна силно.
Страхът й започна бързо да се уталожва, но се чувстваше страшно объркана. Потта по тялото й започна лека-полека да изстива от нахлуващия през прозореца ветрец. След това усети нещо странно и мина доста време, преди да осъзнае, че необичайните вибрации на тялото й идват от Люк.
Кори отстъпи назад и го видя как се навежда да вземе ризата, без да спира да се смее.
— Заради това беше, нали? — рече той. — Помисли, че е кръв.
Кори вдигна бавно очи към него и го погледна, като полагаше максимални усилия главата й да не затрепери.
Люк захвърли ризата обратно на пода.
— Мислеше, че аз съм го направил, нали? — ухили се самодоволно той. — Мислиш, че аз съм ги убил.
Сърцето на Кори биеше така бясно, че й бе трудно да диша. Имаше чувството, че кожата на лицето й е изопната до скъсване, толкова трудно й бе да помръдне устните си. Не беше казвала нищо, с което да намекне, че го подозира в убийство — нито на него, нито на Радклиф, нито дори на Пола. Даже и на себе си не го бе казвала…
— О, зная всичко, зная за твоето посещенийце в полицията — рече Люк и хвана леденостудените й ръце. — И мислиш, че съм ти сърдит, нали? Е, грешиш. Трябва да призная, че отначало бях, но след това, като поразмислих, си спомних, че хората започват да реагират прекалено остро на всичко, когато си имат работа с убийства — и особено когато за пръв път се сблъскат с тях. — Той наклони глава на една страна и я погледна изпитателно в очите. — Това на ризата ми, Кори, е боя.
— Боя? — повтори като ехо тя, неспособна да отмести очите си от неговите.
— Да, боя. Маслена боя. Никога ли не съм ти казвал за малкото си хоби?
Тя поклати глава.
— Ела с мен — усмихна се той.
Няколко минути по-късно се намираха в малко ателие в задната част на апартамента, за чието съществуване Кори не бе и подозирала. Не искаше да бъде тук, искаше само да се махне, но очите й се плъзнаха бавно по разпръснатите из стаята художнически принадлежности, докато най-сетне се спряха на стола пред един празен триножник. На него имаше палитра, намацана с червена боя.
Знаеше, че Люк я наблюдава и я чака да заговори, но просто не знаеше какво да каже. В главата й плуваше мъгла от образи и от мисли, които отказваха да приемат някаква определена форма.
За нейно облекчение точно в този момент на вратата се позвъни и той я остави сама, за да отвори.
Няколко секунди по-късно, след като затвори тихичко вратата на ателието зад гърба си, Кори застана в тесния каменен коридор, който водеше към апартамента. Мъчеше се да се овладее. Аналайз очевидно беше пристигнала и трябваше да отиде при тях, но не можеше, поне засега. Трябваше да помисли. Трябваше да си зададе въпроса защо, за бога, бе реагирала така на една изцапана със засъхнала боя риза и, още по-важно, защо Люк си бе помислил, че го подозира в убийство? Това не беше вярно, поне досега. Въпреки всичко не го подозираше, нали? Не, разбира се, че не, макар че всъщност, като си помислеше, точно сега, тази вечер, беше убедена, че той знае кой го е направил. Кори стисна силно очи. Някъде в дъното на съзнанието й имаше една мисъл, която разблъскваше неистово останалите, за да си проправи път нагоре. Но сякаш всеки път, когато се добереше до повърхността, другите се сливаха в непроницаема маса и не й позволяваха да се прояви.
Тя чу някакви гласове, вдигна глава и сърцето й подскочи толкова силно, че усети как кръвта се дръпва от лицето й. В ума й остана една-единствена мисъл — че всъщност не е пристигнала Аналайз, защото гласът, който чуваше, онзи с американския акцент, можеше да бъде само на Кристъс Бенати. Всеки момент щеше да се срещне с мъжа, който присъстваше в почти всяка нейна фантазия. В един момент й се прииска да побегне панически оттук. Толкова много неща й се случваха едновременно, че съзнанието й отказваше да ги възприеме отведнъж.
Тя си пое дълбоко дъх, направи опит да се помръдне и откри, че не може.
— За бога, порасни най-сетне! — сгълча се ядно тя.
Юмруците й се свиваха и разпускаха конвулсивно и дишаше на пресекулки. След това изведнъж осъзна цялата абсурдност на поведението си и започна да се усмихва. Ако можеха да видят сега Пола или Фелисити как е заседнала в някакъв каменен коридор и се опитва да събере кураж да се запознае с Бенати, щяха просто да си умрат от смях. Но в момента нервите й бяха твърде изопнати, за да се смее.
Тя постави пръсти на слепоочията си, опитвайки се да забрави за последните няколко минути и да се съсредоточи върху това, което усещаше, че ще се окаже най-важното събитие в живота й.
Когато най-сетне реши, че е готова, отвори вратата и влезе в дневната. Кристъс и Люк стояха близо един до друг до бюрото и Кристъс записваше нещо в бележника си. При влизането й и двамата се обърнаха и Кори, която беше изобразила на лицето си нещо като щастлива усмивка, усети как ъгълчетата на устните й увиснаха и тялото й заплашва да се вцепени.
Беше доста по-мургав от очакванията й… и висок, по-висок дори от Люк. Дългата му гарвановочерна коса беше разбъркана, носеше износени, прокъсани дънки, а бледосинята му памучна риза изглеждаше ужасно. Не само по дрехите, но и по прясно наболата му брада личеше, че не си е направил труда да вземе душ, нито поне да се преоблече, преди да дойде тук. Но най-невероятното нещо у него, което я задържаше като прикована, бяха изумителните му очи. Те изглеждаха… е, бяха толкова магнетични, че за момент сякаш потъна в тях. Опита се да се съвземе, но можеше само да го гледа със зяпнала уста, докато се питаше как е възможно един мъж да е толкова привлекателен.
— Кори! Ела да се запознаеш с Кристъс Бенати — рече Люк.
Кори прекоси стаята с усещането, че всичко това е просто нереално. Знаеше, че Кристъс все още я наблюдава, но вече се чувстваше неспособна да срещне погледа му.
— Кристъс, това е Кори Браун — същата, за която ти казах — изкикоти се Люк. — Умира да се запознае с теб, така че ще те помоля да бъдеш мил с нея.
При тези думи Кори се върна с трясък в реалността.
— Много те бива да поставяш хората в неудобно положение, Люк — рече тя, като го погледна остро. — Много се радвам да се запозная с вас, господин Бенати.
— Кристъс. И аз се радвам да се запозная с теб, Кори.
Бенати се ръкува с нея и тя се опита да не си глътне езика от докосването му.
— Гледала съм всичките ти филми — рече Кори, като се опитваше да говори непринудено, но се получаваше доста банално. — Особено ми хареса онзи с Дейвид Ийстън в… Е, ти си направил два филма с него, нали? Става дума за онзи… Да, казваше се «Никога прекалено далеч». Нали си спомняш, където оперира… Но какво говоря, ти познаваш филмите си. — Защо бог постъпваше така с нея? Защо я лишаваше от способността да владее езика си? — Гледах два пъти последния ти филм — продължи тя. — Беше невероятен. Сигурно е страхотно човек да има талант като твоя. — Леле! Наистина ли бе казала това? И все още не бе свършила. — Ти си най-великият режисьор. Е, разбира се, не само аз мисля така. Имаш толкова много почитатели. Предполагам, че е така, защото си отдаден на професията си. Знам го, тъй като е най-често срещаното изречение в биографията ти.
Кристъс слушаше брътвежите й и й се усмихваше учтиво, но дори и за Кори стана очевидно, че вече е престанал да чува какво му говори, и тя най-сетне успя да сложи юзди на езика си. Кристъс почти веднага насочи вниманието си към Люк.
Кори седна, изчервена като рак. Имаше чувството, че срамът се процежда през порите на кожата й. Мина доста време, докато събере сили отново да го погледне, но все пак смътно го чуваше да разправя на Люк за някакъв нещастен мениджър, който се бил провалил в избора на снимачните терени. Когато срамът й най-сетне започна да се уталожва, я обхвана раздразнение, сякаш Кристъс бе виновен, задето се бе изложила. Но вечерта все още не беше свършила и тя можеше — и щеше — при първа възможност да опита пак. За момента двамата с Люк сякаш бяха забравили за присъствието й.
Тя вдигна глава да го погледне отново, но очите й се спряха на половината път и се вторачиха в издутото място отпред на дънките му. Не можеше да повярва, че го прави. Никога досега не бе гледала мъж така. Ала тялото му й въздействаше така мощно и непосредствено, че просто не бе в състояние да откъсне очи от него. Все пак си наложи да го направи, стана и тръгна с разтреперани крака към шкафчето с напитките.
— Да ви донеса ли нещо за пиене? — извика им тя.
Двамата се обърнаха учудено и Кори стана морава от срам. Очевидно не можеше да контролира дори силата на гласа си.
Стоеше с гръб към тях, но когато Люк й каза какво иска, усети смеха в гласа му.
— А аз ще пия уиски — добави Кристъс.
Докато наливаше питиетата, тя отново смъмри себе си строго, но само няколко минути по-късно, след като им връчи чашите и отново седна на канапето, откри, че оглежда раменете, ръцете и краката на Кристъс. Внезапно осъзна, че в главата й се върти най-еротичната фантазия, която някога й е хрумвала. Беше до такава степен поразена от себе си, че буквално избухна в смях. Люк и Кристъс, които вече бяха седнали, я погледнаха. Кристъс придоби раздразнен вид, сякаш никак не му харесваше, задето е бил принуден да си спомни за присъствието на една кикотеща се ученичка, и смехът на Кори моментално замря. Как смееше да я гледа така! И за какъв изобщо се мислеше? Тя се обърна към Люк и той се засмя с глас, когато видя обидата в очите й.
— Та с какво се занимаваш? — попита Кристъс, когато на вратата се позвъни и Люк стана да отвори.
Кори го изгледа подчертано враждебно.
— Искаш да кажеш, когато главата ми е свободна от сексуални фантазии с теб? — попита високомерно тя. — Всъщност нещо подобно ме накара да се разсмея преди малко.
Той повдигна ъгълчето на устата в синхрон с едната си вежда. След това, без да бърза, я огледа от глава до пети и попита:
— И добър ли бях?
О, боже, какъв отговор можеше да се измисли на въпрос като този?
— Както вече ти казах — рече невъзмутимо тя, — точно това ме разсмя.
— И нищо повече?
— Всъщност точно това ме спаси, защото иначе сигурно щях да раздера дрехите си и да припадна в краката ти, умолявайки те да правиш любов с мен още тук.
Той се ухили и Кори, която просто не можеше да повярва, че това е излязло от нейната уста, омекна.
— В отговор на въпроса ти — каза тя, благодарна, че все още, поне в тази част от разговора, не се е изчервила, — аз съм телевизионен журналист-проучвател. С други думи, откривам и разработвам идеите…
— Зная какво правят проучвателите — прекъсна я той. След това повторно се усмихна и този път, за свой ужас, Кори усети отново как бузите й пламват.
— Намери ли вече някакви терени? — попита тя, като кръстоса крак върху крак и оправи косата си с пръсти.
— Нито един.
— За какво се разказва във филма?
Кристъс вече се канеше да отговори, когато Аналайз и Люк влязоха в стаята.
— Ужасно съжалявам, че закъснях — избъбри Аналайз, докато прекосяваше стаята, за да прегърне Кори. — Татко се отби и просто не можах да се измъкна.
Тя се обърна към Кристъс и когато Люк ги представи един на друг, Кори веднага забеляза, че докато се ръкуваше с Аналайз, в очите му проблясна възхищение. «Е, да — каза си Кори, като преглътна с мъка ревността си, — как можах изобщо да си помисля, че ще впечатля мъж като Бенати!»
Наблюдаваше го съкрушено, докато сяда, а след това, за своя изненада, усети, че я гледа. Но на устните му играеше многозначителна усмивка, сякаш четеше мислите й, и преди да успее да се спре, Кори стисна очи и се обърна на другата страна.
— Питаше ме за какво се разказва във филма — напомни й той.
Кори усети как й прилошава.
— Хмм — изръмжа тя и тръсна глава. — Така беше.
Да предпочетеше Аналайз пред нея, това си бе негов избор, но тя твърдо възнамеряваше да изтрие тази самодоволна усмивка, която се появяваше на лицето му всеки път, когато се обърнеше към нея. Може би му се щеше да мисли, че всяка жена на света би искала панталоните му да изчезват яко дим, но сега щеше да намери една, която не иска!
— Все още ли искаш да знаеш, или вече се отказа от намерението си? — попита той.
— О, не, не — отвърна Кори, макар да й се искаше Аналайз и Люк да не я гледат толкова развеселено. — Бих искала да чуя.
— Е, сюжетът е малко труден за обясняване, но сценарият е по книгата «Следи от минали животи» — рече той. — Предполагам, че не си я чела, понеже още не е публикувана във Великобритания. Но ако те интересува, ще накарам секретарката си да ти изпрати един екземпляр по пощата.
— Много любезно от твоя страна — каза Кори и сама се ужаси от надутия си тон. После, сякаш това не беше достатъчно, прибави: — Ще се опитам да я прочета някой ден, макар че напоследък съм страшно заета и нямам почти никакво време за четене.
Аналайз я погледна със зяпнала от изненада уста и Кори й отвърна с горе-долу същото изражение. Просто не можеше да повярва на ушите си. Никога в живота си не се бе държала толкова грубо, но думите просто се изстрелваха от устата й като някакви своенравни снаряди.
Тя отново се обърна към Кристъс.
— Разбира се — каза му с вдигнати до средата на челото вежди, — за тази книга аз ще положа специални усилия — сега, след като вече се запознах с теб!
Тонът й бе толкова снизходителен, че й идеше да се зашлеви сама. Напуши я смях, когато си представи как биха реагирали, но реши, че единственото, което й остава сега, е да си държи устата здраво затворена. Тя впери поглед в чашата си, като с всяка изминала минута се чувстваше все по-нещастна и ядосана. Страшно й се искаше да му направи впечатление, но както вече виждаше, той бе толкова свикнал с влюбени почитателки като нея, че дори и грубостта й му се струваше нещо банално и посредствено. Сигурно още преди да стигне до входната врата, щеше да забрави за съществуването й.
Минаха десетина минути, преди отново да се обади:
— Това проблем ли ти е? — изтърси неочаквано тя. — Имам предвид това, че изглеждаш толкова добре.
Кристъс се обърна към нея, като очевидно полагаше всички усилия да не се засмее. Люк обаче не можа да постигне такъв успех, защото Кори го чу как се киска в шепа. Тя пламна.
— Какво имаш предвид под «проблем»? — попита Кристъс.
Кори сви рамене.
— Ами просто си мислех, че за жените, които изглеждат добре, е трудно да накарат хората да ги приемат сериозно. Чудех се дали и при мъжете е същото.
— Не е, доколкото съм забелязал — отговори Кристъс.
— Ами сигурно… с твоето положение — рече Кори.
Не след дълго Кристъс каза, че смята да си тръгва. Кори веднага си погледна часовника и заяви, че също трябва да си върви. Ала когато Кристъс я погледна с лека изненада, й се прииска да умре. Той очевидно си мислеше, че нарочно е намислила да излязат оттук заедно, и вероятно вече кроеше как да се отърве от нея. Е, вече бе твърде късно и щеше да стане още по-неудобно, ако се опиташе да се отметне.
Докато слизаха по стълбите, Кори вървеше след него и се молеше да не е чул гръмкия смях, който долетя от апартамента на Люк след затварянето на вратата. Но не можеше да не го е чул. Кори се почувства толкова глупаво, че за момент й се доплака. Но докато завиваха по стълбите и тя наблюдаваше с обожание гърба му, настроението й изведнъж се повиши. Може би щяха да повървят малко заедно. Ако не друго, можеше поне да се появи някакъв шанс да поправи грешката си.
— Ъъ, Кристъс? — рече тя, когато излязоха навън.
— Какво? — попита той, без дори да се обърне към нея.
— Ами, съжалявам, ако тонът ми е бил… Горе, у Люк…
— Забрави за това — каза й Кристъс.
— Виж, обикновено не съм…
— Такси! — кресна той и за нейно най-голямо разочарование едно такси спря до тях.
— Няма нищо — каза надменно тя, когато Кристъс понечи да влезе в таксито, — ще хвана следващото.
— Съжалявам — рече Кристъс. — Мога ли да те откарам донякъде?
— Не. Всичко е наред. Нямам нищо против да почакам.
Той сви рамене.
— Както искаш. — После затръшна вратата и таксито потегли.


Двадесет минути по-късно Кори вече беше в ателието си и говореше с Пола по телефона.
— Беше провал — проплака тя и отпи глътка вино. — Пълен провал!
— Е, и какво се е случило? — попита настоятелно Пола. — Какво направи?
Когато Кори привърши разказа си за краткото време, прекарано в компанията на Кристъс Бенати, Пола вече се заливаше от смях.
— И смяташ, че не си му направила впечатление? — едва успя да попита тя. — Ох, какво не бих дала, за да можех да бъда там!
— Е, като изключим моя позор, не си пропуснала много — каза й Кори. — Имам предвид, че той изобщо не е това, което очаквах. О, хубав е, разбира се, прекалено хубав даже, ако питат мен, и много добре го знае! Но все пак не ме впечатли, искам да кажа, не толкова, колкото си мислех…
— Кори, не забравяй, че говориш с мен.
— Знам с кого говоря! — отвърна дръзко Кори. — И ти казвам, че въпреки всичко въобще не си паднах по него…
— Кори!
— Не си паднах! Е, добре, паднах си, но ме накара да се почувствам като някаква абсолютна тъпанарка… Добре де, аз сама си го направих… Но вината беше негова. Той ме накара да говоря неща, които не мисля…
— И как ли е успял да го направи?
— Просто ме гледаше, ето как!
Пола мълчеше. Кори си пое дълбоко въздух, после го изпусна във вид на дълга, примирена въздишка.
— Пола — рече скръбно тя, — мисля, че се влюбих. Мразя го, ненавиждам го, не искам никога повече да го виждам… Но той е най-сексапилният мъж на света и едва се удържах да не се нахвърля върху него и да разкъсам дрехите му, а след това да му се замоля да прави любов с мен. Лошото е, че той си падна по Аналайз, поне така я гледаше — а мен гледаше, сякаш искаше да се махна оттам. Място не мога да си намеря, Пола! Някога досега не съм срещала мъж, който да ми въздейства така.
— Е, поне го срещна — напомни й Пола.
— Да, поне го срещнах.
— О, хайде, остави този унил тон! Искам да кажа, какво друго очакваше? Че ще падне в краката ти и ще ти се закълне във вечна любов?
— Щеше да бъде добре като за начало.
— Не бива да се целиш толкова високо — засмя се Пола. — Той е прочут филмов режисьор, Кори, вероятно жените го преследват на всяка крачка.
— Зная, не съм нищо особено. Но сега заради него няма да мога да погледна друг мъж. Мислиш ли, че трябва да му пиша, за да му се извиня за държанието си?
— Не.
— Да, предполагам, че си права. Той сигурно и без това няма да прочете бележката ми. О, Пола, защо Бог ме е благословил с вкус към мъже, които не съм в състояние да привлека? Ако искаш, можеш да ми поръчаш надгробен камък със същия надпис, като умра. «Тук почива Кори Браун, старата мома на тази енория. Бог я благослови с вкус към мъже, които не бе в състояние да привлече.»
— О, млъквай, Кори! Вероятно Бенати и бездруго си е копеле. А сега ми кажи за Люк. Разбра ли какво се е случило, когато е отишъл при Радклиф?
— Да. Той не познава Боби Макайвър, всичко е било плод на въображението ми.
— Не го вярваш, нали?
— Да, вярвам го. Добре де, не го вярвам! Но точно сега не мога да мисля за нищо друго, освен за Кристъс Бенати.
— Стига си се разкисвала! Люк знае ли, че ти си ходила при Радклиф?
— Да. И си поговорихме за това, преди да пристигне Кристъс. Каза ми, че отначало е бил бесен, но после ми обясни защо… О, Пола, недей сега да ми досаждаш с това! Нервите ми бяха опънати през целия ден и заради това реагирах така драматично. Сега просто искам да забравя за Люк Фицпатрик.
И тъй като унизителното преживяване с Кристъс Бенати заемаше всичките й мисли, на Кори не й бе трудно да го постигне. Защото, казваше си тя, ако инспектор Радклиф е бил доволен от онова, което му е казал Люк, коя беше тя, че да се съмнява в него? Добре де, понякога Люк се държеше странно, но и нейното въображение бе доста развинтено. Привиждаха й се разни неща, които изобщо не съществуваха, като например боята, която обърка с кръв и едва не пукна от страх. Това, което Люк й бе казал за първото сблъскване с убийствата, звучеше разумно; очевидно то я беше впечатлило до такава степен, че започваше да се вманиачава. «Така че е крайно време — реши тя — всички ние, и особено аз, да оставим това зад гърба си и да престанем да се правим на любители детективи.»


Петнадесета глава

Филип Денби стоеше на верандата на една къщичка в Туикънъм. Вече беше позвънил два пъти, но отговор нямаше. Тя обаче със сигурност бе вътре, просто не искаше да го пусне в дома си.
Филип обърна красивото си, но изопнато и бледо лице и огледа в двете посоки тихата улица с красиви дървета пред къщите. Беше рано вечерта и няколко души наоколо косяха моравите или миеха колите си. През две-три къщи от него група момчета ритаха топка в градината и псуваха като ирландски черноработници. Филип трепна, когато ги чу.
Той се обърна отново към входната врата. Каза си, че трябва да си отиде, да се махне и да я остави на мира. Това искаше тя и сърцето му се късаше при тази мисъл.
Измина няколкото крачки по градинската пътека, отвори портата и бръкна в джобовете си за ключовете на колата. Вече се готвеше да се качи, но хвърли един последен поглед към къщата и сърцето му трепна, като я видя на входната врата. Отначало само стояха и се гледаха. Накрая Пам отстъпи назад и остави вратата широко отворена. Филип изпита такова облекчение, че целият се разтрепери. Тя щеше да го пусне вътре, тя го чакаше… Но не биваше да си вади прибързани заключения, все още не знаеше какво си мисли и какво изпитва.
Докато се връщаше по градинската пътека, я гледаше право в очите. Стори му се, че за последните три дни е остаряла, но когато стигна до нея, тя му се усмихна немощно и Филип осъзна, че умората в очите й всъщност е страдание.
— Чудех се дали ще дойдеш — каза тя.
— Трябваше. Трябваше да разбера… — Той извърна поглед. — Ако предпочиташ, ще си отида…
— Не. Исках да дойдеш. Просто това стана по-рано, отколкото очаквах. Имах нужда от малко време да помисля, разбираш ме, нали?
— Естествено.
— Затова не идвах на работа — прибави тя. — Но сега се радвам, че дойде. — Тя затвори вратата зад гърба му и тръгна към дневната. Филип я последва, мислейки, че винаги бе обичал тази пълна с вещи и уют къща и жената, която живееше в нея. Тук бяха преживели страшно много хубави моменти, но сега той се чувстваше ужасно неловко. Напрежението и страхът му се засилиха дотам, че му бе трудно да се помръдне — просто стоеше насред стаята и чакаше Пам да му налее питието.
Докато поемаше чашата, Филип се взря в дълбоките й лешникови очи, за да й покаже, че много я обича, но че би могъл да я разбере, ако нещата между тях вече не могат да бъдат същите.
— Всичко е наред — каза тихо тя. — Знам, че не си го направил.
За частица от секундата лицето на Филип замръзна, след това дробовете му започнаха да си поемат въздух. Облекчението му бе толкова силно, че едва дишаше.
— О, боже — измърмори той, — само да знаеше какво изпитах, като те чух да казваш това!
— Ела тук — прошепна тя, протегна ръце и го притегли към себе си.
Дълго стояха прегърнати, а когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, по бузите и на двамата имаше сълзи. Филип отново се взря в очите й и осъзна, че сега тази дребничка жена с огромно сърце му е по-скъпа отвсякога.
— Толкова ме беше страх — каза той. — И още се страхувам, но като знам, че ми вярваш… О, Пам, как бих могъл да ти обясня какво означава това за мен?
Пам се усмихна, хвана го за ръката и го отведе до канапето под отворения прозорец.
— Реши ли вече какво ще правиш? — попита го тя.
Филип поклати глава.
— Зная, че трябва да отида в полицията и да им кажа всичко… Смятах да го направя, но… Заради Аналайз и Кори. Заради срама… Не мога да позволя те да страдат, Пам, моля те, опитай се да ме разбереш!
— Но ти не си го направил, Филип.
Той отпусна глава назад.
— О, постоянно си го повтарям, не спирам да си го повтарям! Само да знаеше какво ми беше, как понякога самият аз се чудех дали наистина не съм го направил. Но не съм и не бих могъл…
— Знам, че не би могъл. И точно затова ти вярвам. Но освен това си знаел, че не е нужно да ходиш при проститутка, за да получиш това, което искаш, нали? Можеше да дойдеш при мен.
Той я погледна и сложи длан на бузата й.
— И да те омърся с това, което изпитвам към Октавия? Никога не бих го направил, Пам. И няма да го направя.
Тя се усмихна и докосна с устни дланта му.
— Просто в случай че продължаваш да се питаш — каза тя, — все още те обичам. Това не е променило нищо; освен, разбира се, че сега те обичам повече, задето ми се довери.
— Не те заслужавам! — прошепна той.
Пам се засмя тихо и го целуна нежно по устните.
— Все още мисля, че трябва да отидеш в полицията — каза му тя. — Всъщност дори си длъжен.
Филип поклати глава.
— Не бива да забравяме, Пам, че всички следи водят към мен. Че мога да бъда осъден за това, макар и да не съм го извършил. Такива неща се случват… Лошото е, че са арестували невинен човек.
— Откъде знаеш, че е невинен?
— Защото Фицпатрик стои зад всичко това. Не знам как е успял, защото, ако питат мен, Макайвър е просто един нещастник, когото Люк манипулира, както манипулира мен.
— Филип — рече Пам след кратка пауза, — задавал ли си си някога въпроса откъде знае Люк толкова много за тези убийства?
— От полицията му казват. Инспекторът, който води следствието, е негов приятел.
— Да, но откъде знае, че ти си бил последният човек, който е виждал тези момичета живи?
— Ако са миришели на парфюма на Октавия, значи трябва да съм бил аз.
Пам поклати глава.
— Не. Убиецът е последният човек, който ги е видял живи. Това означава, че или Люк ги е посещавал веднага след теб, което само по себе си е невероятно съвпадение… Добре де, можеше да се случи при една от тях, но при пет! Това е просто невъзможно. Или пък убиецът е използвал същия парфюм. И това е едно съвпадение, което е почти толкова необяснимо, колкото предишното. Знае ли Люк Фицпатрик кога ходиш при тези жени?
— Доколкото ми е известно, не.
— Но би могъл да научи.
Известно време седяха, тихи и замислени, и отпиваха от питиетата си, хванати за ръце. Накрая Пам каза:
— Мисля, че Люк е убил тези жени, Филип.
Филип се изправи рязко и отиде до празната камина. Беше се обърнал с гръб към нея, но не й бе нужно да види лицето му, за да разбере какво го е накарало да скочи така.
— И ти мислиш така, нали? — попита тя.
— Не мога да го докажа.
— Не е нужно. Това е работа на полицията. Ето защо трябва да отидеш при тях. Освен ако не знаят, че Люк те изнудва, манипулира или каквато и да е долната игричка, която играе…
— Не мога да го направя, Пам! Един господ знае какво може да се случи на Аналайз и Кори.
— Но може да ги дебне нещо далеч по-страшно, ако не го направиш. О, Филип, не искам да те плаша, но ако Люк Фицпатрик е убиецът на онези жени, трябва да се погрижиш да бъде арестуван възможно най-бързо — преди да го направи отново.
— Няма да го направи, освен ако не иска да ме натопи мен за това. А аз няма да ходя повече при проститутки…
— Може да не е толкова просто. А и не бива да забравяме, че пет жени вече са мъртви.
Филип се хвана с две ръце за главата.
— Не знам какво да направя, Пам! Просто вече не съм в състояние да разсъждавам трезво. Той е обсебил дъщерите ми, обсебил е жена ми… Господи, защо постъпва така с мен? Какво съм направил, за да го накарам да ме мрази така?
Пам не можеше да му отговори на този въпрос, затова отиде при него и започна да разтрива напрегнатите му рамене.
— Скоро да е идвал при теб? — попита тя.
— Не. Но прекарва все повече време с Аналайз. Напоследък винаги когато я потърся, тя е или в апартамента му, или тръгва за там.
— А Кори?
Пам бе започнала да усеща с пръстите си, че раменете му се отпускат, но при споменаването на Кори отново се стегнаха.
— Не зная — отговори той. — Тя работи за него, разбира се, но дали има нещо повече… Господи, идва ми да го убия заради това, което ни причинява! Накара ме да се отчуждя от собствената си дъщеря, от дъщерята на Едуина. А толкова много дължа на Едуина… Само да можех да го махна от живота им… — Той удари силно с юмрук по стената. — Господи, какво изобщо иска от мен?
— Не да те тикне в затвора — отвърна Пам. — Ако искаше това, досега да се е обадил в полицията.
— Какво иска тогава? Хванал ме е, дето се казва, за топките и не мога да мръдна. Ако някога излезе на бял свят не че съм виновен, ами съм бил някак си замесен с онези проститутки, с мен е свършено. — Той въздъхна. — Пет пари не бих дал, ако не бяха Аналайз и Кори. Просто не мога да ги повлека заедно с мен.
— Филип, за бога, докарал те е до такова състояние, че започваш да говориш така, сякаш ти си го извършил! Добре, посещавал си проститутки, но това само по себе си не може да е престъпление. Нищо няма да се случи нито на теб, нито на Кори и Аналайз, ако дадеш показания…
— Люк ме държи и с други неща — прекъсна я Филип. — Знаеш това.
— Октавия?
Филип кимна.
— Мислиш ли, че Аналайз би искала да разбере каква е майка й всъщност? Ако отида в полицията, всичко ще излезе наяве. А и Фицпатрик ще се постарае в това отношение. Нищо не мога да направя.
— Но ако наистина е убил тези жени, Филип, все нещо трябва да се направи.


Усмивката на Люк бе толкова самодоволна, че на Филип му се повдигаше. Беше в това кафене само от няколко минути, а вече знаеше, че идването му тук е грешка. Пряката атака не бе най-правилното решение; след като нямаше никакви доказателства в подкрепа на това, което дълбоко в себе си знаеше, че е истина. Изчака с нарастващо нетърпение Люк да даде автографи на три жени на средна възраст. Отлично знаеше, че той нарочно му губи времето.
— Просто искам да знам как ще свърши всичко това — повтори Филип, когато жените най-сетне се върнаха на масата си. — Можеш ли да ми отговориш на този въпрос?
— Как ще свърши кое? — рече Люк.
— Знаеш за какво говоря, човече! — сопна му се Филип.
Люк сви рамене.
— Ще свърши веднага щом отидеш да се предадеш.
— За нещо, което не съм извършил?
— Не си ли?
— Много добре знаеш, че не съм!
— Страхувам се, че не знам нищо подобно.
— Тогава защо не кажеш на полицията онова, което знаеш?
— Имам си причини.
Филип го погледна гневно. Толкова силна беше омразата му, че я усещаше като физическа болка в тялото си.
— Съзнаваш, че ако отида в полицията, това незабавно повлича и теб, нали? — рече той. — Именно затова съм решил да отида.
— Ако кажеш такова нещо на полицията — рече Люк, — тогава ще трябва да оглася публично, че съм сводничил на жена ти. О, не го ли знаеше? Е, сводничех й. Вече престана, но известно време й харесваше да се прави на проститутка. Имам и снимки, с Октавия ги правехме от време на време — адски я възбуждат. Ако искаш, ще ти ги дам назаем — може би ще се представиш по-добре в леглото пред нея, ако споделяш фантазиите й.
— Отвращаваш ме! — изръмжа Филип. — Почти толкова, колкото и тя. Но не за Октавия съм дошъл да говорим, а за онези момичета и за това кой ги е убил.
— Доколкото знам, ти — ухили се Люк.
— Тогава кой, по дяволите, е Боби Макайвър?
— Един приятел. Такъв, на когото трябва да бъдеш изключително благодарен, защото, изглежда, той ще понесе наказанието заради теб. А сега трябва да бягам, имам среща с една от дъщерите ти. — Той хвърли шепа монети на масата и се изправи. — А освен това, Филип — каза, докато си вземаше якето, — просто си помислих, че ще искаш да знаеш: веднага след като изчукам Кори следващия път, възнамерявам да помоля Аналайз да се омъжи за мен.
— Стой настрана от тях! — извика Филип. — Просто си дръж мръсните ръце по-далеч от дъщерите ми!
— Но аз правя с тях само онова, което на теб ти се иска — пече любезно Люк.
Филип зяпна ужасено.
— Ти си болен! — ахна накрая той. — Ти си луд!
— Но не съм убиец — ухили се Люк и излезе наперено от кафенето.


Бяха минали повече от три седмици от запознанството й с Кристъс Бенати, но все още не спираше да мисли за него. Това я караше да се чувства толкова нещастна и раздразнителна, че отказваше всякакви покани за излизания, кино, изложби и други такива от страх да не отегчи всички до смърт. Ядосваше се на себе си, задето се държи като разглезена пикла, която се цупи, понеже не е получила каквото иска, но просто не можеше да не се почувства измамена.
— Може би нямаше да е толкова зле — каза тя безброй пъти на Пола, — ако не беше това чувство, че някой ми се надсмива. Сякаш Бог, съдбата или каквото и да е там ми го размаха нарочно пред носа, за да ми покаже какво всъщност искам, а след това си го издърпа обратно. Ха-ха! Не можеш да го имаш!
— Е, ако не си беше поставяла такива високи цели — каза й Пола.
— Не съм виновна аз! — тросна й се Кори. — Тези неща не зависят от мен.
Пола й отговори с ясно доловими нотки на смях в гласа:
— Ако беше някой друг, Кори, щеше да ми бъде по-лесно да ти съчувствам, но ти живееш в облаците. Кристъс Бенати е филмов режисьор с международно признание, един от най-добрите в света.
— Зная!
— Добре, щом чувствата ти към него са толкова силни, просто излез оттам и направи нещо!
— Като например?
— Не питай мен, ти си тази, която има въображение.
— Добре тогава, ще го направя — отвърна дръзко Кори. Въпросът обаче беше какво.


Първото от предаванията за транссексуалните вече беше излъчено и сега двете с Аналайз проучваха статистиката за растящия брой на хомосексуалните двойки и съответно прогресивно увеличаващата се цифра на неомъжените жени. Тази тема й действаше безкрайно потискащо, понеже ден и нощ я преследваше мисълта, че не може да има Кристъс, а ако можеше да се вярва на тази ужасяваща статистика, нямаше и кой знае каква надежда да срещне някой друг.
— Ще се радвам, когато това предаване ми се махне от главата — измърмори тя на Аналайз един съботен следобед, когато се връщаха от серия интервюта в северната част на страната. — Всички тези срещи със самотни жени започват да ми действат на нервите.
— Е, ако нещата се развият така, както аз искам, скоро ще споделяш колата с омъжена жена — каза жизнерадостно Аналайз. — Както и да е, остава ни само монтажът, така че започвай да ровичкаш в главата си за някоя нова гениална идея.
— Недей да мислиш, че не се опитвам — изпъшка Кори.
Наистина полагаше всички усилия, макар че това само по себе си не можеше да обясни раздразнението й. Работата беше там, че се мъчеше, но не успяваше да измисли някоя история, която да ги отведе в Лос Анджелис. Какво се надяваше, че ще постигне там с Кристъс, бе въпрос, засега оставян без отговор; просто преравяше всеки ден вестниците с надеждата, че от някое място в околностите на Холивуд ще изскочи нещо, което просто да плаче за предаване.
Аналайз знаеше съвсем точно какво се върти в главата й; на следващата сутрин, когато се отби при Кори в ателието й и я завари потънала в неделните вестници, тя избухна в смях.
— Не мога да повярвам, че го правя! — проплака Кори. — Сигурно полудявам. И не би могло да бъде другояче, след като си въобразявам, че имам шанс с такъв мъж; особено след онова, което се случи. Но и какво, по дяволите, би могъл да види в мен, дори и да не се бях държала като пълна идиотка?
— Кори! — извика Аналайз. — Мисля, че е крайно време да си отвориш очите и да видиш колко си хубава. И стига си се самоунижавала, ами стани да ми налееш кафе.
— Сама си налей — рече Кори. — Знаеш го къде е.
— Ах, каква си домакиня само!
— Депресирана съм. Би трябвало да проявиш някакво съчувствие.
— Депресирана си, защото порочните ти мечти за Кристъс Бенати не се сбъднаха!
— Не, защото и никой друг не ме иска!
— Кори! — почти кресна този път Аналайз. — Сляпа ли си или какво? Почти на всеки мъж от екипа в Лийдс му течаха лигите по теб. Само като минеш по улицата, и мъжете се обръщат след теб…
— Ако мислиш така, значи нещо си се чалнала — уведоми я Кори. — Освен това не говорим за средния мъж, който можеш да срещнеш на улицата, нали? Говорим за Кристъс Бенати. Мъж, който не би си повдигнал и клепачите, камо ли да се обърне след мен. Което и доказа…
— Ако наистина толкова си вярваш — прекъсна я Аналайз, — защо си правиш труда да търсиш история, която да те изпрати направо пред вратата му?
— Защото и аз съм се чалнала. О, боже, имам нужда от помощ! Искам да кажа, коя съм аз, та да си мисля, че бих могла… Май ми се е завъртяла главата. Работя в телевизия, имам апартамент в Лондон, обличам се като преуспяла жена, изглеждам като съвсем различен човек и изведнъж се оказва, че това нищо не променя. Е, от тази минута се отказвам да търся история в Ел Ей!
— Добре — ухили се Аналайз.
— Сериозно говоря!
— Не ти вярвам. Да ти налея ли кафе?
— Да. Между другото защо дойде? Смятах, че възнамеряваш да прекараш деня с Люк.
— С него ще го прекарам. Но реших първо да дойда да те видя. Нали нямаш нищо против?
— Нямаше да имам, ако не те бях виждала и вчера. Вече започвам да се отегчавам от теб.
Аналайз я замери с една възглавничка и тръгна към кухнята.
— Не си и наполовина толкова отегчена, колкото аз от Кристъс Бенати — подхвърли тя през рамо.
— Не искам повече да чувам това име! — каза надуто Кори. — Всеки път, когато го споменават, започвам да се държа като глупачка. Така че край! Точка!


Десет дни по-късно Аналайз хвърли един плик на бюрото й.
— Е, хитрушо — рече тя, — ако все още кроиш планове как да стигнеш до Холивуд, това е твоят материал!
Кори искаше повече от всичко на света да й хвърли обратно плика, но вече усещаше как тялото й започва да се наелектризира от вълнение. Тя направи кисела гримаса към Аналайз, изпразни плика на бюрото си и вдигна разпилените документи. В тях имаше страшно много юридически термини и й отне доста време, докато ги прочете, но дори и след това не й стана по-ясно. Тя погледна Аналайз, която седеше на бюрото си с лице към нея.
— Да направим предаване за изнасилванията — рече Аналайз.
— Разбира се, защо не — отвърна Кори. — Но какво общо има това с Холивуд?
— А не познаваш ли една доста известна личност в Холивуд, която е била изнасилена от съпруга си? — попита Аналайз.
Очите на Кори се разшириха.
— Точно така. Фелисити! Тя със сигурност ще ни даде интервю, а несъмнено и няколко цветисти мнения, най-вече за това, че се правят постъпки по време на процес самоличността и на мъжа, и на жената да бъде пазена в тайна.
После се замисли.
— А докато сме в Щатите — добави тя, — можем да опитаме да вземем интервю и от Уилиам Кенеди Смит. Нали се сещаш, онзи, дето беше оправдан в процеса за изнасилване на онова момиче в имението на семейството му в Палм Спрингс. Да, точно той ни трябва! Може и да е бил оправдан, но калта си остава; не е лошо да видим какво има да каже той по въпроса. Аналайз, ти си гений! Мислиш ли, че ще успеем да убедим Люк?
— Можем поне да опитаме — отговори Аналайз. — Той си е в кабинета, защо не идем да попитаме?
Кори поклати глава.
— Представи го като своя идея, иначе ще си помисли, че просто хитрувам, за да мога да отида в Холивуд.
— А не е ли така?
Кори сви устни.
— Понякога, Аналайз Капсакис…
Когато Аналайз свърши, Люк вече се смееше.
— Ако си мислиш, че цялата тази работа не ми е съвършено ясна, тогава трябва да… Кори! — извика той, когато я съзря да минава покрай вратата на кабинета му. — Кори, ела за момент, ако обичаш!
Кори влезе в кабинета му очевидно притеснена.
— Аналайз, ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря насаме с нея — каза Люк.
Аналайз сви рамене, намигна на Кори и се върна на бюрото си.
— И така — рече Люк, като стана и мина покрай Кори, за да затвори вратата, — искаш да направиш предаване за изнасилванията и искаш да го направиш в Холивуд. Това случайно да има някаква връзка с Кристъс Бенати?
— Не, разбира се, че не — отрече разпалено Кори. — Просто двете с Аналайз си помислихме, че от предложената поправка в закона може да стане добро предаване. И че Фелисити ще е добър обект за интервю.
Люк кимаше.
— Кенеди Смит — рече той. — Помислила ли си да го включиш?
— Да.
— Успя ли да се свържеш с него?
— Аналайз ми каза това едва преди десет минути.
— Така. Е, това е добра идея и предаването ще стане хубаво със или без Фелисити Бъридж. Така че ако искаш да я включиш с надеждата отново да се видиш с Бенати, ще дам одобрението си… но при едно условие.
Кори чакаше.
— Ако спиш с мен тази нощ.
Външно Кори почти не трепна, но докато го гледаше втренчено, за момент загубила дар слово, изведнъж в гърдите й се надигна неописуем гняв. От вечерта на запознанството й с Кристъс Люк изглеждаше страшно близък с Аналайз, тя едва ли не бе повярвала, че неговото увлечение — или каквото и да бе изпитвал — към нея е приключило. Облекчението й беше огромно, понеже можеше да си позволи да спи по-спокойно нощем, а и това беше оказало огромен ефект върху Аналайз. И ето че сега той я молеше — не, изнудваше я — да си легне с него.
Знаеше, че отвращението й е очевидно, но не й пукаше.
— Фелисити ще бъде добър обект за интервю — процеди тя и го плесна по ръката, когато се опита да я докосне, — но си прав, можем да минем и без нея.
— Но тогава няма да видиш Бенати — напомни й Люк.
Кори го погледна свирепо.
— О? — отбеляза изненадано Люк. — Мислех, че ще имаш какво да кажеш по този въпрос.
Но Кори нямаше никакво намерение да говори. Всъщност не смееше да отиде по-далеч. Все пак той й бе шеф, независимо че се държеше като абсолютно копеле.
— Е — въздъхна той и се върна на стола си, — всъщност мисля, че приносът на Фелисити ще се отрази добре на предаването. И също така смятам, че ще ти е от полза да се видиш отново с Бенати, след като очевидно имаш нужда от потвърждение, че той пет пари не дава за теб. Така че въпреки всичко ще дам одобрението си за предаването.
— Не ми прави никакви услуги — промърмори под нос Кори.
— Можете да наемете тамошен екип — продължи той. — Преди да тръгнете, ще ви кажа с кого да се свържете и можете да вземете Питър Фредерикс за ваш репортер и интервюиращ.
— Защо точно него?
— А защо не?
Кори сви рамене.
— Добре, Питър Фредерикс да бъде.
— А в случай че Фелисити не ви приюти — продължи той, — ще отседнете в «Четирите сезона» в Южен Доъни. Още на летището вземете кола под наем, ще ви е нужна. Гледайте да оправдаете престоя си в Лос Анджелис, като освен Фелисити откриете и други подходящи обекти за интервю, а след това, ако успеете да се свържете с Кенеди Смит, хванете самолета за Флорида или където се намира напоследък. Погрижете се да изискате достатъчно пари; постоянно ще ви се налага да давате бакшиши, особено ако отседнете в хотел. А сега върви да поговориш с Били и го накарай да ви направи резервации за самолета.
— Ще имам нужда от повече време — изтъкна Кори. — Не съм провела и един телефонен разговор.
— Ще го направиш, когато стигнеш там, тук часовата разлика само ще те обърква. Ще ти дам имената на някои хора, които могат да ти бъдат полезни.
— Благодаря — рече безизразно тя. — Това ли е всичко?
Люк кимна.
— А, Кори — каза той, докато тя отваряше вратата. Кори се обърна. — Колкото до другото. — Изражението му не оставяше никакво съмнение за какво става дума. — Да знаеш, че накрая ще дойдеш при мен.
— Не се надявай много! — изсъска тя.
Люк се ухили.
— О, ще дойдеш — рече той. — И да ти кажа ли защо?
Кори просто го изгледа яростно.
— Помоли Аналайз да дойде пак, ако обичаш.
След като предаде съобщението на Аналайз, Кори отиде в тоалетната, за да остане сама. Няколкото минути, прекарани с Люк, я бяха разтревожили силно. За пръв път й бе показал онази своя страна, която винаги бе подозирала, че съществува, въпреки че все още не можеше да повярва, че го е направил толкова открито. И скритата заплаха в думите му, ако беше разбрала правилно, бе насочена не само към нея, но и към Аналайз.


Люк и Шивоун се разхождаха по плажа. Косата на Шивоун беше покрита с шалче и въпреки че печеше слънце, тя беше загърната в палтото си. Люк държеше ръката й и докато вървяха и си приказваха, я полюляваше леко.
— Така че в понеделник Аналайз и Кори тръгват за Ел Ей — казваше той в момента и се намръщи на прокрадналия се в гласа му провлечен ирландски акцент. — Кори иска пак да се срещне с Кристъс Бенати. В крайна сметка пак ще се изложи, както и предишния път, но защо да ме е грижа? Каквото и друго да прави, ще скърпи добро предаване.
Той вдигна ръката на Шивоун към устните си и я целуна нежно, без да сваля втренчения си поглед от морето.
— Не, още не съм й простил за онова, което направи — каза той.
— Както знаеш, много се ядосах. Впрочем баща й идва при мен. Мисли, че аз съм убил курвите. Е, не го каза точно с тия думи, но това е, което си мисли. — Люк се засмя, но наоколо нямаше кой да види как устните му се обръщат нагоре и оголват зъбите му така, че физиономията му подсказва за нуждата от намордник. Въздухът бе душен и лепкав и по лицето му бяха избили капчици пот. — Ние знаем кой ги е убил, нали, Шивоун? — изкиска се той. — О, със сигурност знаем кой ги е убил. Той е убил курвите! Филип Денби, Филип Фицпатрик Денби е убил курвите!
— Всъщност — продължи той, сякаш това внезапно и кратко избухване изобщо не се бе случвало, все пак говорейки ту с английски, ту с ирландски акцент — мисля в най-скоро бреме да направя Кори продуцент… Да, права си, имаме достатъчно продуценти, но все ще измисля нещо. — Той й се усмихна тъжно и я дръпна да спре.
— Това означава отново да причиня болка на Аналайз, а на теб никак не ти е приятно, когато го правя, нали? О, накрая Аналайз ще ми прости, както винаги. Питаш ме дали се тревожа за увлечението на Кори по Бенати? — Той сви рамене. — Разбира се, че се тревожа. — После отново се засмя и между челюстите му злобно завибрира дълбок, резониращ звук. — Да, права си, ще я направя продуцент именно за да видя дали ще успея да я спечеля. Е, не мисля, че може да бъде купена толкова лесно, но имам план. В средата на седмицата ще хвана самолета за Ел Ей и ще отида при тях. — Люк обви лицето на Шивоун с дланите си и се взря с търсещ поглед в безизразните й сини очи. Болката в неговите изглеждаше безкрайна и дълбока като навъсеното сиво море, чиито вълни се разбиваха в брега. — Това означава, че няма да се видим две седмици, любима моя — промърмори той. — Нали нямаш нищо против? Ще мисля за теб през цялото време. Обичам те, Шивоун — прошепна той. — Вярваш ми, нали? Да, сигурен съм, че ми вярваш.
Продължиха да вървят в мълчание. При всяка крачка стъпалата им потъваха в пясъка. Ако не се брояха мъжът и кучето на доста голямо разстояние от тях, плажът бе абсолютно пуст. От време на време Люк прокарваше пръсти през гъстата си руса коса, за да отмахне падналите по лицето си кичури, и сякаш не забелязваше, че прибоят плиска по сандалите на Шивоун, мокри късите й чорапи със солена вода и увива водорасли около глезените й. Лицето му беше обърнато към вятъра, а умът му бродеше из кошмарното минало.
Накрая отново спря и прегърна Шивоун.
— Само ти имаш значение за мен, Шивоун — каза й нежно той, — но трябва да направя това, разбираш ме, нали? Трябва да намеря любов другаде. Вярно е, накрая все пак ще бъде Кори. Тя може да ми помогне, Шивоун, нали именно ти ми отвори очите за това. Но вас двете с Аналайз винаги ще ви обичам. И най-вече теб, Шивоун.


Шестнадесета глава

Облечена в дънки с отрязани крачоли, горнище от бански костюм и с тюрбан от муселинено шалче на главата, Фелисити чакаше Кори и Аналайз, които най-сетне се измъкнаха от колата под наем пред голямата, построена в колониален стил сграда на Алпин Драйв. Струваше шест милиона долара и беше на един неин приятел, който в момента отсъстваше, та Фелисити умираше да се изфука с нея пред някого, особено пред англичани.
— Добре дошли в Слънчевия щат! — извика тя, когато Кори скочи от колата и я прегърна с неудържима и както мрачно забеляза Фелисити, леко отблъскваща след единадесетчасов полет енергичност.
— Струваше ми се, че никога няма да стигнем — промърмори Аналайз, когато слезе от колата и на свой ред прегърна Фелисити.
— Из улиците навън е истинска джунгла.
— О, стига си мърморила! — засмя се Кори и огледа със страхопочитание внушителната фасада от червени тухли. — Мрънка така още откакто слязохме от самолета.
— Е, нали не ти се налагаше да караш — защити се Аналайз. — Толкова е развълнувана — прошепна тя на Фелисити, — че се държи като куче с две опашки.
— Чух! — извика Кори. Беше се изправила в подножието на предните стъпала и оглеждаше, засенчила очи с ръка, йонийските колони, издигащи се от двете страни на портикото чак до покрива. — Ако остана тук достатъчно дълго — рече тя, — ще започна да си въобразявам, че съм Скарлет О'Хара. Удивително! — След това забеляза охранителната камера от едната страна на входната врата, вдигна лице към нея и направи гримаса.
— Не прави така, ще изплашиш прислужницата — й каза Фелисити, докато помагаше на Аналайз да измъкнат багажа от багажника.
— Прислужница! — изквича възторжено Кори. — Имаш прислужница?
— Всички имат, скъпа — каза провлечено Фелисити. — Между другото къде е онова репортерче, за което ми споменахте по телефона?
— Отиде у един свой приятел в Шърман Оукс — отвърна Аналайз с повдигнати вежди. — Мамка му, това тежи. Какво си сложила вътре, Кори? Кори! Ама ела да ми помогнеш с багажа!
Но Кори вече беше влязла в къщата.
— Не мога да повярвам — промърмори тя, когато Фелисити и Аналайз застанаха зад нея. — Това е… Ама това е… — После погледна Аналайз с надеждата тя да намери точните думи, но Аналайз, след като огледа хубаво огромното антре с тапети от копринено кадифе и картини с рамки в стил «рококо», дъбовия под с инкрустации от мрамор и черното лакирано стълбище, накичено с килим в зебров десен, се обърна към Кори с очевидно затруднение.
— Безподобно, нали? — предложи Фелисити.
Кори я погледна предпазливо, но когато видя смеха в очите й, си позволи да се усмихне. Ала антрето бе нищо в сравнение с това, което следваше.
След като ги прекара няколко пъти на зигзаг през антрето, за да посетят кабинета с размери на заседателна зала, пълен с умопомрачителна техника; дневната с огромни бели канапета, дебел килим, в който краката потъваха чак до глезените, и камина от резбована слонова кост и месинг; стаята за гледане на телевизия с четири видеоапарата, телевизор с размери на малък киноекран и цяла видеотека, Фелисити ги въведе в трапезарията. Приличаше по-скоро на банкетна зала и в нея имаше объркваща смесица от съвременни и антични мебели. След това дойде ред на стаята за четене и стаята за закуска, а оттам влязоха в най-голямата кухня, която Кори някога бе виждала. Вътре имаше напълно непознати за нея неща, като фризери с двойни врати и отделно килерче за сервизи и прибори.
— Отговаря и на европейските изисквания — похвали се не без ирония Фелисити, отвори двойната врата, за да им покаже двете съдомиялни машини, и махна с ръка към двойната мивка в острова от уреди по средата на кухнята.
— Ела да видиш това! — извика Аналайз и Кори, ориентирайки се по гласа й, мина през един от няколкото френски прозореца и влезе в оранжерията, която вървеше по цялото протежение на къщата. Вътре преброи не по-малко от осем плетели канапета и пет мраморни масички за кафе, разположени сред гора от растения, плюс бар, голям колкото едноетажен автобус.
— Тук това се нарича солариум, а не оранжерия — им каза Фелисити, като оправи с крак едно от рошавите бели килимчета.
— О! — възкликна Кори и започна да отстъпва от препарираните животински глави, които я гледаха от стената.
Последва снабденият с джакузи бъбрекообразен басейн, разположен на първата тераса на градината. До него имаше съвсем малко павирана площ с маса за дванадесет души и дванадесет тапицирани стола. От едната страна се намираха кабините за преобличане и сауната, а от другата — копие на фонтана Треви в реални размери. В него пък ловяха риба истинска армия от гномове! Цялата градина, с разпръснатите на места съвършени цветни лехи и извисяващи се палми, представляваше великолепие от ярки цветове, което изглеждаше размито по краищата от маранята.
— Усещаш ли миризмата на замърсяването? — попита Аналайз Кори и вдигна лице. — Ъф! Усеща се даже и вкусът му.
На по-долната тераса се намираше тенис кортът. Кори и Аналайз зяпнаха от изумление, когато излязоха на него, понеже от четирите му страни имаше фототапети с публика в реални размери.
— Тая къща е някаква шега, нали? — прошепна Кори на Фелисити. — Не може да е другояче. Искам да кажа, никой, който е с ума си…
— Почакай само да видиш какво става горе — засмя се Фелисити. — Там става още по-зле.
И не се шегуваше. Горе цареше такъв разкош, такъв абсолютен лукс, че направо вдъхваше благоговение. След като прецапаха още килими по пътя към игралната зала с нейните едноръки бандити, билярдна маса, архаичен джубокс, маси за карти и скици от Лирой Нюмън на звездите, дойде ред на спалните. Определената за Кори можеше да побере цялото й ателие и Кори, която вече се беше съвзела от първоначалния шок и започваше да се забавлява, разбра, че ще й бъде страшно приятно да спи в това огромно легло и да натиска всички копчета наоколо, за да разбере за какво служат. Имаше стаи-гардероби — стаи! — които можеха да поберат повече дрехи, отколкото Кори щеше сигурно да притежава през целия си живот, и отделна стая за обувки! Но това, което я довърши, бе банята. Кори просто не можеше да повярва на очите си. Всичко в нея, чак до поставката за тоалетна хартия, бе изработено от мрамор с червени жилки или пиринч, или и двете. Навсякъде имаше огледала и Кори не беше сигурна, че ще й хареса да се гледа от толкова много ъгли. Ваната, както й каза Фелисити, бе направена за четирима души, но душът побираше само един. На стената до ваната имаше дори телефон и портативен телевизор с дистанционно управление.
— Това е нищо — каза Фелисити, когато видя, че Кори не знае да се смее ли, или да повърне. — До моята стая има две бани, наричат ги «неговата» и «нейната» баня. И двете са големи колкото тази, но смея да кажа, че са малко по-изящни.
— Това за предизвикване на оргазъм ли е? — попита Аналайз и се наведе да пусне бидето. Когато оттам се изстреля нагоре фонтанче от вода, тя изписка от удоволствие и извика: — О, ама наистина е такова! Кори, направо ще си умреш от кеф!
— Мога да ти го дам назаем, ако искаш — рече щедро Кори.
— Тя си има свое — каза Фелисити и ги заведе да видят стаята на Аналайз.
— Това е отвратително — ахна Аналайз и се метна на леглото — и страшно ще ми хареса. Между другото на кого е това жилище, Фелисити?
— На един мой приятел — отговори Фелисити. — Той е телевизионен продуцент.
— С извратено чувство за хумор? — прибави Кори.
— Не. Всичко това си е абсолютно реално. Може и да не съвпада с вашите вкусове, но трябва да разберете, че тук е задължително богатството да се демонстрира по всички възможни начини. Носят го по себе си. И го карат. И през цялото време говорят за него. На нас, бедните, сковани британци, всичко това може да ни изглежда някак гротескно, но трябва да признаете, че е адски очарователно. Все пак Лос Анджелис не е цяла Америка. Или ще се влюбите в него, или ще го намразите. Аз лично го обичам — но да идвам на гости. По никой начин не бих могла да живея тук постоянно. Както и да е, ще ви оставя да се освежите и когато се приготвите, ще ви чакам долу. Навън е прекалено горещо, така че ще пийнем по нещо в солариума.
Десет минути по-късно, тъй като не разполагаше с още трима души, които да й помогнат да напълни ваната, Кори стоеше под душа и въртеше плахо копчетата с надеждата да открие как се пуска водата. Когато не успя, натисна бутона над тях и за нейно удивление внезапно оживяха поне пет душа и я запердашиха приятно от всички страни.
«Бих могла да свикна с това», ухили се вътрешно тя, докато се въртеше бавно, наслаждавайки се на обливащата я вода, и започна да фантазира как достига звездни висини като филмова актриса. Но не успя да стигне прекалено далеч, защото в един момент се улови да мисли дали къщата на Кристъс прилича на тази тук. Самата идея, че може и да е така, изтри усмивката от лицето й — трудно й бе дори да си помисли, че освен талант и слава, той има и толкова много пари. Но Кристъс със сигурност струваше милиони и беше доста изненадващо, че за пръв път си дава сметка за това. Стана й ужасно неприятно, защото този факт, може би повече от всичко друго, й внушаваше безнадеждност. Не само заради парите, а и заради това, че той живееше тук, в този ужасен град, че бе част от това общество! Никога досега не й бе хрумвало колко различни са техните светове, но сега го осъзнаваше и за свой ужас усещаше, че само за няколко часа, прекарани в Лос Анджелис, е започнала да се чувства като същество от друга планета.
И понеже се страхуваше, че започва да робува на предразсъдъци, преди да си е дала възможност да опознае града, Кори направи върховно усилие да прогони Кристъс от мислите си и се постара да се приспособи към атмосферата, като изпробва бидето.
«Да — реши тя малко по-късно, — определено трябва да си помисля дали да не си инсталирам едно у дома.» Но няколкото кратки секунди на удоволствие бързо отстъпиха пред мрачната истина, че никога в живота си не е стигала до оргазъм с мъж. След това, както можеше да се очаква, Кристъс се върна в ума й и настроението й още повече се влоши.
Малко по-късно откри Фелисити да седи в солариума и да преглежда сцените, които щеше да снима на другия ден. Почти веднага след това към тях се присъедини и Аналайз.
— Така — рече Аналайз, като потриваше ръце. — Хайде да минем направо на въпроса, Фелисити, успя ли да научиш къде снима Кристъс?
Кори вдигна рязко глава.
— Да не би да сте заговорничили зад гърба ми? — попита ядосано тя.
— Определено — ухили се Фелисити. — И в отговор на въпроса ти, Аналайз, точно тази седмица се премести да снима в града.
— Радвам се за него! — отвърна наперено Кори. — Желая му успех — и на него, и на филма му. А сега, ако позволите, ще се преместя до басейна, за да прочета бележките си за предаването, заради което сме дошли тук. Моля да ме извините, дами.
— Просто я е срам — прошепна Аналайз на Фелисити.
— Не мога да кажа, че съм изненадана — забеляза Фелисити. — Адски голяма риба се опитва да улови. — После поклати глава почти учудено и добави: — Разбираш ли, аз само предложих да я срещнете с него просто за да може да казва, че го познава, но и през ум не ми е минавало, че ще го приеме толкова сериозно.
— Е, страхувам се, че е точно така. Предполагам, че в крайна сметка ще остане разочарована, пък и тя вероятно го знае, но…
— Може би не чак толкова разочарована — прекъсна я усмихнато Фелисити. — Един мой приятел следи за връзките с пресата. Вече му подхвърлих идеята някой ден да отидем да позяпаме и той ми каза, че ще ми се обади.
— Браво — забеляза Аналайз. — Мислиш ли, че ще успее да ни помогне?
Фелисити сви рамене.
— Сега, когато не са в студиото, ще е по-лесно, но поначало всички големи продукции са затворени за външни хора, независимо къде снимат. По-добре е да не казваш това на Кори, но окончателното решение дали ще отидем зависи от самия Кристъс, А! — рече тя, когато се позвъни на вратата. — Това трябва да е Рита, моя стара приятелка. Пише за една от най-гледаните американски сапунки, но да пукна, ако мога да си спомня заглавието й. Както и да е, поканих я да прекара вечерта с нас, надявам се, че нямате нищо против.
Както се оказа, нито Кори, нито Аналайз се възпротивиха, понеже Рита просто си бе сбъркала професията — трябвало е да стане комик. Но все пак, колкото и забавни истории да разказваше за писането на сценарии, Кори и Аналайз изпитаха дълбоко облекчение, че работата за документалната телевизия няма почти нищо общо с кошмара, който според Ритините думи представляваха телевизионните сериали. Всички тези външни намеси и решения, вземани от комитети… а и спонсорството! Беше чудно, че понякога въобще нещо се получаваше.
През следващите няколко дни Кори и Аналайз се заеха да се обаждат на познатите на Люк и да събират екип, а Фелисити през повечето време отсъстваше, за да снима своя филм в «Юнивърсъл». Кори и Аналайз обаче се вживяха и в ролята на туристки — снимаха се пред надписа «Холивуд», участваха в организирана разходка из «Юнивърсъл Студио», направиха обиколка из магазините на Родео Драйв. Именно там, докато се ровеше из скъпите магазини, Кори доби представа какво е искала да каже Фелисити с думите «да носиш богатството на гърба си». В тези магазини не можеше да се намери нищо семпло, дрехите просто преливаха от пайети. Но едва вечерта, когато отидоха в хотел «Четирите сезона», за да се срещнат с други приятели на Фелисити, очите на Кори наистина се отвориха.
«Няма спасение — осъзна съкрушено тя, докато наблюдаваше приливите и отливите на морето от натруфени с бижута и перуки хора — това наистина е градът на абсолютната безсъдържателност.» Наистина съжаляваше, че се чувства по този начин, понеже й се искаше да хареса това място, повече от всичко на света желаеше да го обикне, но просто не се получаваше. «Все едно че гледаш плувен басейн — помисли си тя. — Всичко изглежда прекрасно и сякаш на света няма нищо по-примамливо от него, но всеки път, когато се опиташ да се потопиш във водите му, откриваш, че това не е вода, а стъкло. Не може да се гмурнеш, защото не притежава дълбочина, не притежава реалност, а е само една илюзия.» Струваше й се едновременно трогателно и трагично да наблюдава гротескното драпане към отминалата младост; жени, които просто се излагаха, като носеха миниполи и високи токчета на шестдесет и повече годишна възраст, и изсушени от слънцето старци, които в антуража си разполагаха с най-младите, най-русите и най-дългокраки женски екземпляри в града. Но колкото и потискащо да й се струваше това, Аналайз, която вече беше идвала тук, често успяваше да я разсмее с шеги за абсолютната грозота на всичко около тях. А фактът, че Аналайз се опитва да я разсмее, сам по себе си й доставяше удоволствие, защото се притесняваше да не би сега, когато е толкова далеч от Люк, да започне отново да създава проблеми. За разлика от някога, сега между тях съществуваше особена близост, която безкрайно радваше Кори, а и Аналайз изглеждаше по-щастлива отвсякога.
Скоро обаче разбра на какво се е дължало доброто настроение на Аналайз — в един късен следобед се върнаха от първото си интервю, което бяха снимали в Санта Моника, и завариха Люк да се разполага като у дома си в солариума.
— Реших да намина да ви видя как се справяте — засмя се той, когато Аналайз го прегърна радостно.
Кори стоеше отстрани и го гледаше гневно в очите. Естествено, разбираше, че Аналайз е знаела за предстоящото му пристигане, и безкрайно се подразни, че не й е казала. Раздразнението й нарасна още повече, когато бе принудена цяла вечер да ги гледа как се прегръщат, шушукат си и се кискат като две глупави вълнисти папагалчета.
— Ревнуваш — й каза Фелисити, — не се дразниш, а ревнуваш. Те са влюбени, ти също. Но тяхната любов е споделена, а твоята не е.
— Не е толкова просто — отвърна намусено Кори. — Има някои неща, в чието разискване просто не искам да се впускам, но те правят присъствието му тук… Е, недопустимо.
— Тя е щастлива, мислех, че точно това искаш.
— Разбира се, че го искам. Но…
— Тогава не мислиш ли, че е време да дойде и твоето щастие? Вдругиден имаш свободен ден, нали? Добре. Аз също. Така че какво ще кажеш да отидем на снимачната площадка на «Следи от минали животи»?
Започна да й става ту горещо, ту студено, сякаш бе получила някакъв пристъп.
— Не! Не — рече бързо тя. — Не мога да го направя. Твърде унизително е, няма да дойда.
— О, ще дойдеш и още как! Положих доста усилия, по-точно моят приятел Карл положи доста усилия, така че ще дойдеш, независимо дали ти харесва или не.
— Къде ще ходите? — попита Люк, който точно в този момент влезе в кухнята.
— Никъде — отвърна припряно Кори. — Всъщност се радвам, че дойде, Люк, понеже исках да поговорим за интервюто с Кенеди Смит. Не е съгласен.
— С кого говори? — попита Люк.
— Ще ви оставя да си приказвате — рече Фелисити. — Вечерята е след един час, поръчвам я отвън.
Тя излезе навън и като откри Аналайз да плува в басейна, седна на ръба с чашата в ръка и потопи краката си във водата.
— Уредих го — рече тя, докато Аналайз плуваше към нея.
— За кога?
— За вдругиден. Проблемът е, че Кори не иска да дойде.
— О, ще дойде — рече нехайно Аналайз. — Просто се прави на трудно достъпна.
— Да, добре, но все пак ми се струва, че ще имам нужда от помощта ти, за да я убедя.
— Имаш я — ухили се Аналайз.
Но когато се стигна до това, Аналайз вече я нямаше.


Ако въобще можеше да се каже, че харесва нещо в Лос Анджелис, това бе обслужването. Никога на Кори не й се бе случвало да се сблъска с нещо подобно; да изпратиш някой друг да ти паркира колата вече й се струваше невероятен лукс. Но дори и това бе започнало да й омръзва, когато слязоха двете с Аналайз от колата си пред хотел «Бевърли Хилс» и тя подаде ключовете на момчето от паркинга.
— Ако още някой ми пожелае приятен ден, ще му кажа да върви на майната си — заяви тя.
— О, хайде, недей да се вкисваш — засмя се Аналайз и я хвана за ръката, докато вървяха по червения килим към входа на хотела. — Не си виновна ти, че днешният ден бе пълен провал. Нямаше достатъчно време, за да го подготвиш, нали?
— Не е там работата — сопна й се Кори. — Екипът и Питър Фредерикс са на половината път към Пасадена, а ние сме тук!
— Да, но се връщат, нали? — напомни й Аналайз. — И погледни нещата по този начин, така ще имаш повече време да подготвиш човека, с когото ще имаме интервю.
— Престани да ми се правиш на разумна! — избухна Кори. — Сякаш не ми стига всичката любезност в този град, ами и ти започваш да се държиш така. Действа ми на нервите.
Аналайз се извърна, преди Кори да я забележи, че се смее. Много добре знаеше какво измъчва Кори, но бе по-добре точно в този момент да не споменава Кристъс. А и сега, когато им се отваряше свободно време…
— Мисля — рече тя и погледна Кори с ъгълчето на окото си — да се върна за малко, за да нагледам Люк какво прави.
— Да, моля ти се, защо да не го направиш — каза Кори — и да ме оставиш да се оправям сама с всичко.
— Ще се справиш великолепно — отговори Аналайз и й лепна една шумна целувка на бузата. — Имаш ли нещо против да взема колата?
— Не, вземи и нея. Все пак няма да ходя никъде, нали?
Кори гледаше навъсено как се връща, подскачайки по закритата алея. Знаеше, че дори и да не беше объркала адресите, Аналайз щеше в един момент да се измъкне, защото сутринта, преди да тръгнат, бе чула как Люк я помоли да го направи. И несъмнено още в момента, в който Аналайз се качеше в колата, щеше да вдигне телефона, за да му се обади, че е успяла.
Аналайз направи именно това. Само десет минути по-късно паркира колата на полукръглата алея пред къщата и извади своя комплект ключове. Доколкото си спомняше, днес Фелисити снимаше, така че двамата можеха дълго, разточително и необезпокоявани от никого да се занимават с каквото на Люк му дойдеше на ума. Вече започваше да усеща тръпки на приятно очакване.
Но докато влизаше в антрето, се намръщи. Страшно й се искаше Кори да го харесва малко повече. Всъщност тя никога не бе казвала, че изпитва неприязън към него, но Аналайз просто го усещаше. Дълго време, след като разбра, че Кори е спала с Люк, й се струваше, че тя ревнува, но вече не мислеше така. Не, Кори съвсем определено не го харесваше и това наистина тревожеше Аналайз. Незнайно защо, мнението на Кори имаше значение за нея. Всъщност голямо значение. Аналайз усети как я бодва вина, задето е оставила приятелката си сама в «Бевърли Хилс» в момент, в който тя очевидно се чувстваше безкрайно нещастна заради Кристъс. Някак не й се струваше честно да има всичко, което искаше, а Кори да е толкова сама. «Дори няма родители, но пък — напомни си Аналайз — има толкова много приятели, които наистина милеят за нея.» Все пак й се искаше Кори да преодолее увлечението си по Кристъс, защото това я съсипваше, а Аналайз мразеше да я вижда нещастна. Но кой знае, Кори можеше и да успее накрая. Добре де, като се имаше предвид кой е Кристъс, шансът бе доста малък наистина, но и по-странни неща… Всъщност, ако малко си напрегнеше въображението, Аналайз успяваше да ги види заедно. Неприязънта на Кори към Лос Анджелис можеше да се окаже проблем, но Аналайз се досещаше, че тя е възприела това отношение само като вид самозащита. Ако нещата с Кристъс се получеха, със сигурност щеше да се влюби в този град.
Вече беше обходила целия долен етаж и градината, но Люк не се виждаше никъде. Досети се, че може би е горе и спи, и реши да се качи и да се вмъкне в леглото му. После щеше да се сгуши до него и да остане така, докато я усети.
«Да — помисли си тя, като се опита да не трепне при вида на килима със зебров десен, докато изкачваше стълбите. — Ако можеше да вярва в чудеса, то възможно беше Кори наистина да намери онова, което търси, с Кристъс, а след това да разбере какво е любов. Тогава ще усети колко е прекрасно да знаеш, че някой е прелетял половината свят, за да бъде с теб, както направи Люк, за да ме види.» Вече стоеше пред вратата на спалнята си и изведнъж й хрумна, че ако Люк е буден, ще му поднесе чудесна изненада, ако влезе съвсем гола в стаята му. И понеже нямаше кой знае какво да сваля, Аналайз изхлузи набързо дрехите си и ги хвърли на купчинка в краката си.
После хвана и двете брави и бутна предпазливо крилата на вратата. Нарочно го направи тихо, в случай че Люк е заспал. Реши, че вероятно наистина е заспал, понеже завесите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак. Погледна към леглото и това, което видя, накара кръвта да се дръпне от лицето й.
— Мамка му, какво става! — извика Люк и погледна през рамо.
— О, боже! — извика Фелисити. Стоеше на четири крака, заровила лице във възглавниците.
— Махай се оттук! — кресна Люк. — Разкарай се!
Но Аналайз не можеше да се помръдне. Очите й бяха приковани към мястото, където телата на Люк и Фелисити се съединяваха. За момент в съзнанието й изникна далечният спомен, когато тримата бяха в леглото заедно. Аналайз не го искаше, но Люк бе настоял, а щом Люк желаеше нещо, и тя щеше да участва… Но сега беше различно. Сега я изолираше. Казваше й да се маха — тя не бе част от това.
— Мамка ти, какво си застанала там? — избухна Люк. — Чу ли ме? Махай се!
— Люк! — извика Фелисити. — Люк, за бога, недей така!
— Ти знаеше, че идвам — прошепна Аналайз с толкова тих глас, че едва го чуваше от туптенето в ушите си. — Люк, аз ти се обадих, казах ти, че идвам!
Но Люк не я слушаше.
— Люк! — промърмори Аналайз.
— _Разкарай се оттук!_ — кресна той, без да престава да клати Фелисити.
Аналайз се обърна като вцепенена и вдигна дрехите си. Запрепъва се като в мъгла надолу по стълбите, нахлузвайки пътьом шортите и тениската си. Когато излезе навън, колата си беше още там, където я беше оставила, и незнайно защо, това я изненада.
Тя се качи, запали и потегли бавно към улицата. Каза си, че всичко е наред, че няма нужда да изпада в паника. Скоро щеше да бъде при Кори и Кори щеше да оправи всичко.


— Здрасти — рече Кори, като стовари бележника, хронометъра и тежката си чанта на един стол в антрето. — Къде са другите?
— Люк излезе — отговори Фелисити.
— А Аналайз? — рече Кори и направи гримаса, докато оглеждаше изгорялото си лице в огледалото.
— Мисля, че ще е по-добре да ти донеса нещо за пиене — отвърна Фелисити.
— Господи, чак толкова зле ли изглеждам? — попита сериозно Кори.
Без да отговори, Фелисити се обърна и отиде в кухнята.
Кори я последва и като взе една ябълка от фруктиерата, приседна на ръба на един висок стол.
— Аналайз е излязла с Люк, нали? — попита тя и захапа ябълката.
— Не. Не, не излезе с Люк.
В тона на Фелисити имаше нещо, което принуди Кори да спре да дъвчи.
— Тогава къде е? — попита тя.
— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — рече Фелисити.
Изведнъж Кори присви очи.
— Какво се е случило? — попита тя. — Беше тръгнала за насам. Каза ми, че…
— Дойде — прекъсна я Фелисити. — Беше тук преди около два часа… Мислех си, че може да се е върнала при теб.
Кори вече полагаше неимоверни усилия да овладее паниката си.
— Защо? Защо й е било да се връща при мен?
Фелисити само я погледна.
— За бога, Флис, какво стана?
След това изслуша с ужас разказа на Фелисити за случилото се.
— Съжалявам! — проплака Фелисити. — Не знаех, че ще дойде. Не… Ох, по дяволите! Нямам никакво извинение, изобщо не биваше да съм с него в леглото. Но си помислих…
— Няма значение — прекъсн