Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Катрин Кер
Магия за дракон
 

Пролог
Елдид, 1063


Крави в обора, пиво в купата.
Пороят заля бързотечния брод и направи
пътеките хлъзгави. Измяна: душата кипи…
Хлуарх Предтечата


През целия ден тъмните облаци стояха надвиснали толкова ниско над земята, та човек да се чуди дали ходи в гъста мъгла, или го вали ситен дъждец. Но в свещената дъбрава отвъд градските стени на Аберуин древните дървета сияеха със собствена светлина, потънали в есенното великолепие на своите кървавочервени и златисти листа. Няколко искри от този пламък бяха изпърхали надолу, за да полегнат в калния гроб, подобно златисти дароприношения, наред с подредения вече там погребален инвентар: гърнета с медовина и масло, самуни хляб, чудесен меч в позлатена ножница, глинени статуетки, изобразяващи любимите коне на гуербрета; всичко това — подредено около бойна колесница от плетена тръстика. Още преди хиляда години деверийците бяха престанали да се бият на колесници, но споменът оставаше и великите мъже биваха погребвани в тях, но легнали; не ги подпираха, сякаш се сражават — както правеха предтечите им — пародия на действие, която изглеждаше недостойна за новото съзнание.
Ловиан, тиеринка на Дън Гуербин, регент на гуербретство Аберуин, стоеше край гроба и гледаше как жреци на Бел с бръснати глави газят из калта, полагайки в последен покой тялото на Рийс Мелуейд, най-големия й син. Обредите отдавна бяха приключили и повечето опечалени си бяха отишли, но тя все още се бавеше, неспособна да ридае, и уморена до смърт, гледаше как подреждат върху тялото на покойника великолепна карирана наметка в цветовете на Аберуин — сребърно, синьо и зелено. Реши да си тръгне, когато започнат да запълват гроба. Виждала бе как мократа пръст пада върху лицата на други обични мъже — съпруга й, втория син Ейдри, третия, мъртвороден, който така и не получи име; не искаше отново да види всичко това.
Невин, който стоеше до нея, сложи ръка на рамото й. Беше висок, с гъста бяла коса, пронизващи сини очи, кожа, набръчкана като паднало листо, и ръце, осеяни със старчески петна — но имаше изправена стойка и ходеше енергично като млад воин. Всеки, който го познаваше, смяташе енергията му за някакво чудо, но Ловиан беше сред малцината запознати с истината — той владееше деомера на светлината и беше един от най-великите магьосници, живели в Девери. Едва неотдавна постъпи на служба при нея като съветник, но както самата подозираше, всъщност тя обслужваше конкретните му искания. Обаче това нямаше значение, защото не само му се доверяваше, но и целите им съвпадаха, поне за момента.
— Тук е студено, Ваша светлост — рече той, изпълнен с нежно съчувствие.
— Много добре зная, благодаря. Скоро ще тръгнем.
Жреците прикрепяха към наметката на покойния гуербрет огромна златна брошка с форма на пръстен и я закопчаваха около врата. Двама души бутаха към гроба натоварена на количка плоча. Надгробният надпис вече беше изсечен — стихове, възхваляващи владетеля на Аберуин, загинал при злополука на лов, без, разбира се, да се споменава злият деомер — истинската причина за смъртта му. Тя потрепери, спомняйки си деня, когато излязоха заедно да ловуват със соколите си. Препускаха спокойно в тръс по пътя край реката; внезапно конят на Рийс пощръкля, започна да мята къчове и да се изправя на задните си крака, докато накрая падна, смазвайки под себе си своя ездач. Тогава злополуката й изглеждаше необяснима, но по-късно научи, че майсторите на черния деомер бяха довели животното до това състояние и така бяха убили Рийс. Защо? Никой не знаеше.
Жреците се изкатериха от гроба и дадоха знак на копачите. Ловиан изпрати въздушна целувка на мъртвия си син.
— Спи спокойно, мъничък мой — прошепна тя, сетне се обърна. — Хайде всички да тръгваме. Да се връщаме в дъна.
Невин взе ръката й, малката група пажове и прислужнички ги последваха и те безмълвно стигнаха до края на дъбравата, където я чакаше ескортът. Двайсет и пет воини от бойния отряд на Рийс и петнайсет от нейния собствен бяха застанали, изпънати почтително до конете си. Когато приближи, Кълин от Кермор, нейният капитан, доведе красивата й златиста кобила със сребриста грива и също такава опашка. Изчака я, докато Ловиан възседна и нагласи дългите си поли на дамското седло.
— Благодаря, капитане. — Взе поводите от него и се обърна да се увери, че останалите от свитата са готови да потеглят. — Е, добре. Да си вървим у дома.
По даден от капитана знак шествието потегли. Начело яздеха Ловиан и Невин, следвани непосредствено от жените и пажовете, а зад тях идваха бойците. Когато приближиха високите градски стени, пазачите на портите се изпънаха мирно, но, потопена в скръб, тиеринката едва ги забеляза. Много, прекалено много й се беше събрало. Но в сърцето си знаеше, че ще може да го понесе, че все отнякъде ще намери сили за предстоящите трудни месеци. Много благородни дами имаха живот, който им позволяваше лукса да изпадат в истерия, без от това никой да пострада — с пристъпи на плач, потопени драматично в покоите си, под съчувствието на половината кралство; тя обаче винаги трябваше да потиска скърбите и да се издига над слабостите си. Понякога, както например сега, под смразяващия дъждец, въставаше срещу това, но дори и в своя бунт знаеше, че боговете я бяха дарили с по-добра съдба.
Докато шествието се виеше по хлъзгавия калдъръм на Аберуин, гражданите излизаха от къщите, магазините и работилниците да изразят спонтанно своето уважение към тиеринката, която харесваха още от времето, когато беше съпруга на тогавашния гуербрет Тингир, преди синът й Рийс да наследи рана. С голи на дъжда глави мъжете се кланяха, жените приклякаха, а тук-там по някой се провикваше: «Скърбим за вас, Ваша светлост» или «Скърбим заедно с вас».
Ловиан пък я болеше за тях. Ако двамата с Невин не успееха, войната скоро щеше да опустоши благоденстващите улици на града и тези хора щяха да жалят за много повече от нейната скръб.
Гуербретският ранг представляваше нещо странно в деверийската подредба на нещата. Макар по времето на Ловиан длъжността да минаваше от баща на син, в миналото, по времето на Зората, това са били изборни магистрати, наречени на тогавашния език «вергобретес». Остатък от онова време продължаваше да съществува — наречен Съвет на избирателите. Събираше се да определи новия гуербрет в случаите, когато предишният умреше без наследник. Длъжността носеше много почести, богатство под формата на данъци и недвижима собственост. Затова, ако линията на унаследяване се прекъснеше, всеки голям клан, а и някои оптимистично настроени по-дребни се състезаваха помежду си да бъдат избрани. Най-често, след като подкупите и политиканстването не дадяха резултат, съперничеството се превръщаше в открита война. Веднъж след като членовете на Съвета тръгнеха да се сражават помежду си, кръвопролитието продължаваше с години, защото дори кралят не можеше да го прекрати. Всеки самодържец, който потеглеше с войската си против законите, щеше да си донесе дълги години на недоволство и бунтове. Най-многото, което Негово величество би бил в състояние да направи, бе да използва почетното си място в Съвета и настоява за мир, ако е склонен на това, или да политиканства заедно с всички останали в полза на предпочитания от него кандидат. Обикновено се случваше второто.
Тъй като Рийс умря бездетен, членовете на Съвета вече се боричкаха за изгодна позиция. Ловиан знаеше много добре, че образуват тайни съюзи, приемат подаръци и ласкателства, които си бяха чисти подкупи. Ядосваше се, но някак уморено, защото Рийс наистина нямаше синове, но остави законен наследник, белязан с одобрението на самия крал. Това бе Родри, по-младият брат и най-малък неин син. Ако Родри си бе у дома, в Аберуин нямаше да възникне потребност от заседания на Съвета, прикрити като ходене на гости, но преди няколко години, в чист пристъп на ревност, брат му го прокуди в изгнание. Сега, след като постановлението на краля за връщането му беше оповестено и цял Аберуин чакаше да посрещне наследника, той сякаш потъна в земята, разпиля се като утринна омара на горещото обедно слънце. В своята прокламация отпреди няколко дни Негово величество определи срока, през който да го чакат — година и един ден, така че те разполагаха само с толкова, за да намерят наследника и го върнат у дома. Всъщност вече по-малко, защото Рийс умря преди цяла седмица.
Беше убедена, че Невин знае нещо, но старецът не искаше да й каже. Всеки път, когато го питаше, той отклоняваше отговора си, заявявайки, че някой бил тръгнал на път да върне Родри у дома и нищо повече. Ловиан разбираше прекрасно, че синът й е застрашен от някаква сериозна опасност. Опитвайки да й спести тревоги, Невин я караше още повече да се тревожи, или поне тя смяташе така, защото притесненото й съзнание съчиняваше по-големи опасности. Подозираше, че някои от претендентите за Аберуин са отвлекли младежа, и живееше в ужас, че ще го убият, преди тайнственият спасител на Невин да успее с мисията си. Но ако знаеше истината, щеше да разбере колко мъдро постъпва старецът, като запазва мълчание.


През нощта дъждецът се превърна в истинска зимна буря, която зави продължително от юг и започна да носи бръснещ дъжд. Както Невин добре разбираше, тя беше само първа от многото; зимата обещаваше да е лоша и дълги месеци Южното море щеше да остане непроходимо. В неговите покои, високо горе в главния брох на Дън Аберуин, вятърът дърпаше капаците на прозорците и те тропаха въпреки закопчалките, а фенерите гаснеха от течението. Мангалът беше нагорещен до червено, но старецът бе облякъл тежка вълнена наметка с островърха качулка, за да го пази от пронизващия студ.
Гостенинът му се чувстваше още по-зле. Илейно беше бардекец, висок близо седем стъпки и много масивен. Тъмната му кожа изглеждаше едва ли не синкавочерна, като мастило. Явно би се чувствал далеч по-добре в горещ климат, отколкото тук. Седеше омотан в две наметки и вълнени бриги, ушити специално за него. Дори и при това положение, при всеки порив на вятъра тракаше със зъби.
— Как вие, варварите, оцелявате в този забравен от боговете климат? — каза Илейно и придърпа още малко стола към мангала.
— Всъщност с големи усилия. Но трябва да си доволен, че сме на брега, а не например високо горе, в Кергоней. В Елдид поне рядко вали сняг. Само след месец там ще са заровени в него, ще е стигнал над главите им.
— Знаеш ли, че не съм виждал сняг? И не бих твърдял, че се топя от мъка заради това.
— Аз също няма да се разстроя, ако повече не видя отново това отвратително нещо. Дяволски съм благодарен, че остана да зимуваш тук.
— Не е необходимо непрекъснато да го повтаряш.
— Благодаря, но тези дни се чувствам безкрайно уморен. Колко много зависи от нашия Родри, а той е чак в Бардек, не можем да стигнем дотам преди пролетта и само боговете знаят какво става с него. Когато мисля за най-лошите възможности…
— Не мисли за тях. Просто недей. Сега сме безсилни, затова не се замисляй. Но, трябва да призная, по-лесно е да се каже, отколкото направи.
С въздишка Невин напълни лопатката с дървени въглища и ги пръсна върху мангала, където Дивите на огъня танцуваха и се забавляваха върху розовочервените въглени. Предполагаше, че Родри е отвлечен от кървава бардекска гилдия, една от многото, които непрекъснато решаваха дребни проблеми, като например премахване на съперници за наследство, стига човекът, прибягнал до тях, да има достатъчно пари. Оставаше му само да се надява, че момчето е все още живо и, ако е така, не са го подложили на… той решително отклони мисълта си. Всички знаеха, че кървавите гилдии се забавляват с пленниците си по начини, които направо не бяха поносими за мислене. Отекна далечен гръм и той подскочи като изненадана котка.
— Не съм те виждал така притеснен досега — забеляза Илейно.
— От близо сто години не се е случвало нещо да ме разтревожи така много.
— Все забравям колко дълго си живял.
— Без съмнение, не е лесно човек да помни такова нещо. Понякога забравям и аз. Но ще ти кажа едно от многото неща, до които води дългият живот — след известно време всичко започва да се слива в паметта ти.
— Разбирам — Илейно дълго се колеба дали да зададе глождещия го въпрос. — Знаеш ли, често съм се питал какво ти е дало… искам да кажа защо… Е, това едва ли ми влиза в работата.
— Хъм. Не съм ли ти казвал? Виждаш ли какво имам предвид, като говоря за прастарото си съзнание? Мислех, че знаеш, а всъщност съм забравил, че не съм ти казвал. Преди да изминат всички тези дълги години, когато бях млад, а както и да изглеждам сега, наистина някога бях млад, обичах жена на име Брангуен и двамата се сгодихме. Но сметнах, че обичам изучаването на деомера повече от нея — Невин се надигна от стола си и закрачи край мангала. — Тази история има много подробности, повечето от които съм забравил, но в последна сметка я предадох. Заради мен Брангуен загина, а също така — нейният брат и един невинен мъж, който също я обичаше. Ето тази част никога няма да забравя. На мен се падна да изкопая гроб и да я погреба. В онзи ден ме изпълваше чувство за вина и скръб, направо не бях на себе си от срам. И дадох обет, че няма да намеря мира, докато не поправя нещата. Оттогава, та до днес съм правил всичко, което ми е по силите, за да го изпълня, а от своя страна Брангуен и останалите се прераждаха многократно и пресичаха пътя ми, но всеки път се провалях, затова така и не можах да намеря почивка.
— Да не искаш да кажеш, че Великите са приели такъв обет?
— Приеха го. Е, аз наруших един обет, нали? Предполагам, искали са да разберат дали мога да спазя новия — засмя се, но в смеха му нямаше веселие. — Чудесно ли ти се вижда да живееш повече от четиристотин години?
— Не, особено след като долавям умора в гласа ти.
— Добре. Ще отидеш далеч в деомера, Илейно — Невин отново седна и въздъхна, напълно изтощен. — Но този обет аз ще изпълня. Брангуен принадлежи на деомера и в името на всички богове на небето този път ще я накарам да го разбере или ще загина, опитвайки се — о, пъклите да го вземат, каква тъпа шега успях да съчиня.
— Този път ли?
— Преродила се е в Джил, дъщерята на Кълин от Кермор.
Илейно зяпна.
— Същото момиче, което сега е със смахнатия Саламандър — продължи Невин. — На път за Бардек, по следите на Родри. Съвсем същата, да.


След като валя два безкрайни дни, бурята отмина. Всички се радваха, че са се отървали от принудителното безделие през дългите сънливи часове, прекарани свити край огнищата в голямата зала, и тази сутрин, когато Кълин излезе ей така, за да се поразходи и да подиша измития от дъжда въздух, дворът на дъна кипеше от оживление. Докато крачеше, запътен към главната порта, не за друго, просто за да има някаква цел, спря на половината път, защото му направи впечатление нещо странно, което забеляза, а в първия момент не беше в състояние да определи за какво точно става дума. Някой, с когото се размина при пералнята, някак не беше на мястото си. Обърна се и видя младеж, за когото смътно си спомняше. Казваше се Брик и беше помощник-коняр, но сега носеше наръч дърва за горене и в походката му нещо не беше както трябва — не се тътреше, нито пък вървеше забързан като слуга, а пристъпваше с уверената походка на боец. Кълин се поколеба само за миг, преди да го последва. И наистина Брик пренесе наръча дърва, които не му бяха работа да мъкне покрай пералнята, а след това подмина и кухнята. Вече нямаше друга сграда, закъдето да ги е понесъл.
Кълин проследи момчето, докато то подмина покрай оръжейната, след това се пъхна в нея, изтича до вратата в другия край и я открехна, за да погледне. Интуицията на капитана не го беше подвела. Брик наистина се озърташе да види дали някой не го следи, но така и не забеляза вратата, която беше съвсем леко открехната. Когато тръгна да заобикаля една барака по посока на броховия комплекс, Кълин се измъкна и го последва на значително разстояние, като се придържаше към сенките на сградите. Момчето така и не погледна отново назад, докато стигна до ниската тухлена стена, която отделяше официалната градина на гуербрета от другата част на двора. Кълин се скри до една врата и видя как Брик безцеремонно изсипа наръча си дърва, огледа се предпазливо, сетне прескочи стената. Кълин го последва, а в това време момчето забързано пресече поляната, където на известно разстояние от тях Рода, незаконната дъщеря на Родри, играеше с кожена топка, а бавачката й Тевила седеше и шиеше на малка каменна пейка. Нямаше никаква причина Брик да е в градината.
Кълин изпсува, изтегли меча и се втурна напред. Прескочи оградата тъкмо когато онзи понечи да грабне детето. Тевила изпищя и се хвърли с ножичките си за шев в ръка. Не го засегна, но той трябваше да се наведе и така изгуби ценни мигове. Докато препускаше през поляната, Кълин забеляза, че Брик държи кинжал и замахва с него надолу.
— Бягай, Рода!
Тя се изви и отскочи, а Брик се извъртя, видя Кълин и хукна да бяга. Тевила грабна кожената топка и я хвърли в краката му. Момчето се строполи тъкмо когато капитанът стигна до тях. Сграбчи Брик за ризата, вдигна го и счупи китката му с плоското на меча си. Камата се завъртя във въздуха и падна на тревата. Той я ритна извън обсега на пленника.
— Слава на боговете! — рече Тевила и я грабна. — Кълин, толкова се радвам, че дойде навреме.
— О, не съм убеден. Струва ми се, че се справяше доста добре и сама.
Тевила му отправи малко уморена усмивка, прибра камата в престилката си и вдигна Рода. Детето от своя страна беше странно спокойно, само леко пребледняло. За миг впери поглед в спасителя си, сетне се обърна към хленчещия Брик.
— Вижте му сметката — рече то в празното пространство. — Той е лош.
Момчето изпищя, изви се в ръцете на капитана, сетне се замята ту на една, ту на друга страна и очевидно го болеше, защото продължи да пищи. Напълно сепнат, Кълин го пусна; Брик се просна на земята, започна да се гърчи и още повече да крещи.
— Престанете! — Това беше Невин, който тичаше през поляната. — Веднага престанете всичките! Рода, ти си едно проклето малко зверче!
Разплакан и задъхан, Брик се преобърна на корем и скри лице в свитите си длани. Кълин видя, че ръцете и лицето на момчето бяха издрани и кървят, сякаш върху му се бяха нахвърлили сто котки. Тевила отстъпи ужасена, а Рода се кикотеше, докато Невин не я застави с гневния си поглед да млъкне.
— Никога повече не прави така — каза старецът.
— Но той беше лош, дядо.
— Зная. Видях всичко от прозореца. Но ти изчака да стане безпомощен, а това никак не е почтено. Е, не беше ли така?
Детето наведе засрамено глава.
— Каква сладка малка кукличка ви е поверена, госпожо Тевила — обърна се Невин към бавачката. — Няма съмнение, че е дъщеря на Родри.
— Понякога с нея не е никак лесно, истина ви казвам, но, добри ми господине, нали не искате да кажете, че тя е направила всичко това? — Тевила посочи с палец към кървящия на земята човек.
— Ще трябва да приемете на доверие, че го е направила, а и ти, капитане. Хайде, Рода. Искам да поговорим, а след това ще отидем при баба ти. Кълин, завлечи младото псе в голямата зала.
Невин тръгна и Тевила понечи да го последва, но старецът й махна раздразнено с ръка да не идва. Леко разтреперана, сякаш реагираща едва сега на преживяния шок, тя остана да гледа как Кълин коленичи, хвана Брик за раменете и го преметна като уловена риба. Момчето извика от болка и впери объркан поглед в капитана. Нещо не беше наред с очите на Брик, или поне така помисли Кълин. Не му се бе случвало да види човек, който изглежда толкова смутен, съвършено сащисан и объркан, сякаш самите му очи бяха замъглени до степен, че гледаше, без да вижда.
— Хей, момче, да не ослепя?
— Съвсем не, капитане, но къде се намирам? Китката ми? — стенейки от усилието, той вдигна счупената си ръка и се загледа в течащата от нея кръв. — Паднал ли съм? Кучетата ли ми сториха това? Какво е станало? — гласът му постепенно достигна истеричен писък. — Кажете ми, в името на боговете? Какво правя тук на това дередже?
Кълин го сграбчи отново, но този път спокойно.
— Мълчи, момче. След мъничко ще ти обясня. Трябва да отидем при стария Невин.
— Билкарят ли? О, наистина — той едва шепнеше. — Сякаш бях заспал, а сетне се събудих.
— Така ли? Добре, ела с мен. Сега си в безопасност.
Рече го, без да мисли, но после внезапно изстина, разбирайки, че Брик е бил в опасност не по-малко от детето.
Сепната, Тевила пое дъх.
— Как си, жено? — попита я Кълин.
— Бива ме, капитане. Току-що си спомних нещо.
— И какво беше то?
— Няма да го кажа на друг, освен на Невин, но ми се чини, че трябва веднага да му го съобщя.
Тъй като положението й на регент включваше задължението да раздава правосъдие съгласно законите на гуербретството, Невин убеди Ловиан да устрои закрито заседание в съдебната зала. Сред великолепното помещение присъстваха едва неколцина. На стената висяха знамена с драконите на Аберуин, както и златният меч на правосъдието; масивната дъбова маса и столът на гуербрета с високата си облегалка стояха в средата на залата, постлана с цепен камък, като плочите бяха инкрустирани така, че да образуват сводести очертания. Но Ловиан седеше на ръба на стола, взела Рода в полите си, а Невин накара Брик да седне на самата маса, за да може да превърже китката му, докато останалите даваха своите показания. Тевила седеше на ниска пейка от дясната страна на Ловиан, а Кълин се навърташе зад нея. След като изслуша показанията, тиеринката притисна леко внучката си в прегръдката си и рече:
— О, богове! Изглежда съвсем очевидно, че това момче се е опитало да убие Рода, но нещо ме кара да се съмнявам във вината му.
— Точно така, Ваша светлост — обади се Невин. — Или по-точно неговото тяло е използвано за този опит, но душата и съзнанието му нямат никаква вина. Е, Тева, каква е тази история, която трябва да разкажеш веднага?
— Тази сутрин, милорд, на събуждане имах един много странен сън. Чували ли сте за такива сънища, когато смяташ, че си напълно буден? Нашата стая, малкото легло на Рода, огнището — всичко изглеждаше точно както трябва и през прозореца влизаше светлината на зората, но когато се опитах да мръдна, не можах и тогава разбрах, че все още спя.
— Има такива сънища — Невин свърши да превързва китката на момчето и се обърна да я погледне. — И какво стана после?
— Сънувах, че в стаята при мен има вещица. Мама казваше, че вещицата можела да ти изтегли душата от тялото и да я пъхне в малко гърненце. Тогава се смеех, но тази сутрин усещах точно това, сякаш някой се опитваше да ми открадне душата.
Невин изпита някакво досадно раздразнение, каквото изпитва човек, когато разбере, че са се потвърдили и най-лошите му очаквания.
— Как се пребори с вещицата?
— Не зная — Тева изглеждаше дълбоко смутена. — Не бях в състояние да мръдна, за да направя знака, дето предпазва от магия, а дори и не можех да видя къде точно се намира вещицата. Само разбирах, че е там при мен. — Така че… е, по някакъв начин се стараех да я изтласкам. Призовах Богинята да ме пази и бутах вещицата назад. Разбирате ли нещо от думите ми, милорд?
— Разбирам ви, госпожо Тева. Но ми кажете само едно. По-вероятно е вещицата да е била мъж, а не жена. Видите ли, враговете ни са се опитвали да направят с вас онова, което в последна сметка са направили с Брик. Те са способни, ако даден човек е достатъчно слаб, да завладеят за известно време тялото му и да си служат с него като със свое собствено.
Брик простена, а в очите му бликнаха сълзи.
— Ваша светлост — обърна се към тиеринката, — никога не бих го направил. Никога не бих навредил на момиченцето. Моля ви да ми повярвате.
Ловиан метна изпълнен с въпрос поглед на Невин.
— Аз му вярвам, Ваша светлост. Сега, след като зная какво целят, мога да сложа край на опитите им. Позволявате ли да направя предложения, Ваша светлост?
— Разбира се.
— Две неща. Брик трябва да бъде изпратен някъде — но нали разбирате, не защото е виновен, а за собственото му добро — той се обърна към покрусеното момче. — Сега вече са установили връзка с теб, момко, и нищо чудно да се опитат отново да я използват. Ако успеят, този път ще те убият. Нали разбираш? Ще те използват, а след това ще те захвърлят.
Пребледнял, Брик кимна в знак на съгласие.
— Другото е отсега нататък капитанът да стане телохранител на детето. Винаги, когато излизате навън, госпожо Тевила, ще го вземате със себе си. Не мога да си представя как някой ще успее да завладее съзнанието на Кълин.
— И аз не мога — обади се Кълин. — Съгласен съм с Невин, Ваша светлост. След като не са успели с гадните си номера, те могат да изпратят някого с меч в ръка.
— Така да бъде! — Ловиан кимна решително на двамата поотделно. — Колкото до теб, Рода, отсега нататък ще се подчиняваш на заповедите на капитана.
— Ще слушам, бабо!
Всички се усмихнаха, разнежени от хубавичкото малко момиченце, защото то им донесе желаното облекчение сред мрачните неща, които ги заобикаляха. Само Невин знаеше, че детето е надарено и благодарение на елфическата кръв, която беше наследило от баща си, не само виждаше Дивите, но и можеше да им заповядва. Изподраното и насинено лице на бедния Брик даваше ясно да се разбере, че Рода проявява и голяма склонност към елфическа отмъстителност. Независимо от всичките си притеснения Невин разбра, че трябва да намери мъничко време за нея.
Тази вечер тревогите силно го притискаха. Точно след залез се качи в стаята си и отвори капаците, за да пусне вътре хапливия есенен въздух. Вечерта беше кристално ясна и той виждаше далеч отвъд града, долу до пристанището, където призрачната бяла пяна на вълните отразяваше звездите, които изгряваха на кадифеното тъмно небе. Чу отдалеч да отеква бронзовата камбана в храма на Мананан, която оповестяваше, че хората на гуербрета вдигат желязната верига, за да затворят пристанището за през нощта. В града няколко кучета излаяха в отговор, тук-там отблясъци от светлината на фенер, който подскачаше по улицата, пронизваха тъмнината или я разсичаше светлина, хвърлена от прозорец. При вида на звездите и изгряващата луна умората му се оттече и той остана там още няколко минути, облегнат на перваза, почти без да мисли, докато не го сепна тихо почукване. Илейно промърмори някакво извинение и се пъхна вътре, затваряйки вратата тихо зад себе си. Невин не преставаше да се чуди как огромният бардекец е в състояние да се движи грациозно и безшумно, като същинска котка.
— Току-що надникнах да видя нашия затворник лорд Перин — рече Илейно. — Днес изглежда много по-добре. Дяволски бързо се възстановява. Треската, от която страдаше, би убила обикновен човек… Е, не съм някакъв хирург, разбира се.
— О, съгласен съм напълно с диагнозата ти. Погледна ли аурата му?
— Огледах я и тя определено изглежда доста по-здрава. Не мога да възприема необикновения й цвят, такъв един зеленикав, на странни лилави ивици и петна.
— Истина ти казвам, досега не съм виждал подобно нещо. Хайде да слезем при него! Ако е достатъчно добре, ще се опитаме да поработим. Почакай само да взема някои неща, от които имам нужда.
Въпросният затворник обитаваше малка стая в една от ниските кули, струпани около главния брох. Пред вратата му стоеше пазач, защото до залавянето си лорд Перин от Алобри се бе подвизавал като един от най-умелите конекрадци в кралството — престъпление, което се наказваше с публично обесване след публично бичуване. Беше извършил и още едно, по-тежко престъпление, но Невин го пазеше в тайна по няколко основателни причини. Предишното лято Перин отвлече и изнасили Джил, единствената дъщеря на Кълин от Кермор, но го стори с някакъв объркан деомер, при такива необикновени обстоятелства, че Невин нямаше представа дали е престъпник, или жертва на странна магия. Преди да стигне до някакво заключение, трябваше да проучи по-задълбочено този въпрос, но ако Кълин разбереше, лордът нямаше да живее достатъчно дълго, за да бъде изучен. Всъщност той едва не загина от охтика, защото бе злоупотребявал с инстинктивната си магическа способност.
Тази вечер обаче изглеждаше много възстановен, нещо само по себе си странно. Както каза Илейно, заболяването му беше достатъчно тежко, за да убие всекиго. Невин започваше да подозира, че Перин далеч не е обикновено човешко същество, дори въобще не е такова. Възвисокият Перин беше мършав, безличен млад мъж, с мътночервена коса и сини очи, възплосък нос и прекалено голяма уста. В момента беше смъртно бледен, очите му все още сълзяха. Седна на леглото и се изкашля в стар парцал. Когато двамата майстори на деомера влязоха, той вдигна поглед, изхлипа под нос и се присви назад върху купчината възглавници, на които се бе облегнал.
— Продължава ли да има кръв в храчките ти? — попита Невин.
— Никаква, милорд. Е, ъ-ъ, това добре ли е?
— Всъщност много добър признак. Ще престанеш ли да трепериш и да подсмърчаш като някаква скапана полска мишка? Няма да ти сторя зло.
— Но кога ще дойдат, за да ме… ъ, нали разбирате… да ме бесят?
— Докато не им кажа, няма да дойдат и ако правиш точно онова, което искам от теб, може въобще да не те обесят.
Перин се опита да изпише на лицето си усмивка, но се получи нещо съвършено неубедително.
— Виждам, че добре си хапнал. Какво ще кажеш да станеш и да се облечеш?
— Както искате, милорд.
— Искам да зная как се чувстваш.
— Ами в такъв случай достатъчно добре — Перин отметна завивките, извъртя се и седна на ръба на леглото. В дългата си бяла нощница приличаше на невероятно нескопосан щъркел. — Ъ-ъ, малко ми се вие свят.
— Това може да се очаква. Илейно, бъди така добър да му подадеш дрехите.
След като Перин се облече, Невин го накара да седне на стол до мангала, върху който бяха натрупани пламтящи въглени. Беше донесъл със себе си малка платнена торбичка, пълна с трески от кедър, хвойна и някакво бардекско дърво със сладък, но чист аромат, наречено сандалово. Небрежно пръсна треските над жаравата и те започнаха да димят със смесен аромат.
— Това е само за да прочистим спарените неща от въздуха — излъга безсрамно той. — Охо, имаме хубава жарава. Винаги съм обичал да гледам в огън. Все ми се е струвало, че в него човек може да вижда образи, ти как мислиш?
— Точно така — Перин погледна неволно към трепкащите пламъци, сякаш дворци от злато и рубини сред струпаните клечки и чепове. — Когато бях момче, виждах в огъня да пълзят дракони. Майка ми знаеше много разкази за дракони, елфи и такива разни. Ще ми се да са истина.
— Наистина щеше да е хубаво.
Кимайки леко, Перин впери очи в мангала, а в същото време сладкият дим се стелеше мързеливо из помещението. Когато Невин отвори второто си зрение, забеляза с известна доза професионална гордост, че аурата на младежа се бе издула до нормалните си размери, и си спомни каква спаружена я виждаше преди. Седемте звезди пламтяха ярко, но бяха до една странно оцветени и леко отместени от полагащото им се място. Изпрати лъч светлина от собствената аура към звездата, която се носеше над челото на Перин, и я накара да се завърти, тъй както дете шиба пумпал с камшик. Сетне прошепна:
— Сега виждаш картини в жаравата, нали, момчето ми? Кажи ми какво виждаш. Кажи всичко, което виждаш.
— Просто огън. Буен огън. — Гласът на Перин звучеше така, сякаш беше пиян. — Големи цепеници. Сигурно е зима.
— Кой е наблизо? Кой седи до огнището?
— Мама и татко. Мама изглежда много бледа. Няма да умре, нали?
— На колко си години?
— На четири. Тя наистина ще умре. Чух чичо Беноик да крещи на знахаря снощи. Не искам да живея при него.
— Тогава се върни назад в есента на същата година. Виждаш ли майка си? По-добре ли изглежда?
— По-добре.
— Тогава се върни назад, върни се още по-назад, към пролетта.
— Виждам поляната и сърните. Ловците идват. Трябва да им помогна, да ги предупредя.
— Ловците ли?
— Сръндакът. Той ми е приятел.
Перин потръпваше в транса си, устата му се гърчеше; сякаш се впусна да тича по тази поляна и прогони сърните, преди да са дошли ловците. Невин предположи, че тази негова детинска жалостивост му е струвала и хубав пердах. Поведе го по-назад, към предишната зима и още по-нататък, докато Перин не видя лицето на дойката, когато му поднася гърдата си за първи път. И още по-назад, към болката от раждането, и още по-назад, когато душата му се е втурнала в нероденото тяло. И отново назад, назад, докато той внезапно изкрещя, загърчи се и, полузадавен, заговори на някакъв език, който Невин не беше чувал дотогава.
— В името на всички богове! — изсъска Илейно. — Какъв е този език?
Невин вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Перин продължи да говори, гласът му се задъхваше, докато преживяваше последната си смърт. Чертите на лицето не се бяха променили и на йота, но не приличаше вече на слабичкия младеж отпреди мигове. Сега беше някак по-силен, очите му блестяха с древна омраза, докато направо изплюваше старинните думи. Накрая тялото трепна, надигна се от стола, сетне падна назад, а гласът му пресекна. Невин го хвана за раменете и разтърси, но нежно, като повтаряше името му, докато се събуди.
— Извинете ме — разпелтечи се Перин. — Докато съм гледал в огъня, трябва да съм заспал или съм се унесъл. О, богове, а сънят беше отвратителен.
— Така ли? Я ми разкажи.
— Набучиха ме на едно копие, което мина през тялото ми и ме прикова към земята, а враговете се гавреха с мен. Ужасни, ужасни — приличаха на таласъми или нещо такова — гласът му се сниши до шепот. — Имаха такива едни големи носове и рошави вежди, съвсем черни и настръхнали. Сигурно съм си спомнил някои от нещата, които мама ми е разказвала.
— Най-вероятно, най-вероятно. Виж, момчето ми, навярно съм те поизмъчил. Легни си пак и почивай. Ще опитаме да те вдигнем отново утре.
След като настаниха Перин и пазачът отново застана на вратата, Невин и Илейно се върнаха в стаята на стареца в главния брох. Седнаха на по половиница греяно пиво, за да обсъдят видяното.
— Предполагам, че убийците му се струваха грозни, защото вече е свикнал с човешки същества — обади се Илейно.
— Охо! Приемаш, че това са били неговият вид хора.
— А ти?
— Изкушавам се наистина, но също мисля, че никак няма да е разумно да правим каквито и да е предположения за Перин.
— Е, с това съм повече от съгласен. Ха! Големи носове и рошави черни вежди. Предполагам, че са таласъми или великани човекоядци от най-различни стари приказки, били те от островите, или от вашето кралство. Наистина е странно как нашите народни приказки толкова много си приличат — с магьосници, дракони и всякакви зли същества.
— Само дето това не е приказка, а спомен.
— Вярно е — Илейно отпи замислено от половиницата, която държеше в огромните си длани. — Е, ако не са били неговите хора, тогава ще да е бил от някаква раса, която е живяла близо до нашите приятели с големите носове.
— Ясно е, че е умрял насилствено, обхванат от ярост и омраза. Това е било достатъчно душата му да побегне в момента на смъртта, като се отклони толкова, че да се озове хваната в неподходящ родилен водовъртеж.
— Така изглежда. И е имала лошия късмет, че утробата, в която е попаднала, е била сродена с тиерин Беноик.
— А от всичко, което ни е известно, той е бил последният мъж в кралството, способен да разбере каква необикновена риба е хванала в мрежата си сестрата на жена му — Невин поклати объркано глава. — Добре, когато укрепне, ще опитаме отново с огнените видения, но според мен е добре да почакаме няколко дни.
— Не би могъл да понесе напрежението сега. Как върви другият лов?
— За нашия подбудител към убийство ли? Право да ти кажа, много зле. За известно време мислех, че съм по следите му, но изчезна. Какво гадно нахалство от негова страна, да се опита да нападне детето! Ако ми падне в ръчичките, ще го разкъсам парче по парче. Кълна се!
— Без съмнение — и той го знае. Когато разбере, че го търсиш, вероятно ще избяга да се скрие някъде — Илейно помисли малко. — Е, може би, ако го изплашим както трябва, ще ни остави на мира.
— Винаги си бил изпълнен с надежда и неподправен оптимизъм, нали? Положително за известно време ще се притаи, но след това ще се върне. Такива като него винаги постъпват така. Те са като проклятие на вещица.


След като обслужва краля в продължение на два дълги месеца, едновременно бранейки каузата на братовчед си Родри и вършейки своя работа, Блейн, гуербрет Кум Пекл, отпътува с огромно облекчение за собствения си град Дън Хирейд. След есенната жътва там постъпваха дължимите му данъци и той прекара няколко приятни дни да играе ролята на шлифован провинциален лорд, застанал в двора на дъна си с шамбелана и бирниците; да брои прасетата и пилетата, сиренето и буретата с ябълки, чувалите брашно (от пшеница и ечемик), бъчвите пиво и медовина, както и понякога сухата пара, която трябваше да получи. Той разговаряше поотделно и се шегуваше с всеки човек, дошъл да си предаде данъците, независимо дали ставаше дума за шамбелана на някой лорд, който яздеше начело на няколко натоварени волски каруци, или за местен фермер, понесъл плетена клетка със зайци на гръб и чувал брашно в ръцете си.
Все пак много скоро той остави данъците на своя изключително вещ персонал и реши вместо това да наобиколи васалите си. Много от лордовете не беше виждал от пролетта, когато те се събираха при него за големия празник Белтейн, а обичаше да държи лично под око склонните към кавги и недоволство измежду тях. Освен това имаше наум и да потърси подходящо парче земя, в която да има поне десет ферми, за да го дари на Джилиън, жената на Родри и дъщеря на Кълин от Кермор, заедно с документите, които й даваха благородническа титла. Разбира се, след като половината от владенията му представляваха пустош, нямаше да е никак трудно да намери земя. Съвършено друго беше да подмами свободни селяни, които да я обработват. Но в случая значение имаше само това Джил да разполага със земя и собствена титла, защото след като се оженеше за Родри, а той заемеше мястото си в Аберуин, приходите от нейната собственост нямаха да имат никакво значение.
Тъй като съпругата му Канифа беше бременна, Блейн я остави да управлява дъна и рана вместо него и взе като почетен ескорт само двайсет и пет войскари от бойния си отряд. Първо отидоха на север и се отбиха в Кей Лабрад, дъна на тиерин Ридерк. По случай посещението на гуербрета първата вечер имаше голям гуляй, а на следващия ден ходиха на лов. На третия обаче Блейн заяви на тиерина, че иска просто да поязди из рана му, без да го придружават. Взе за охрана само петима от бойците си и потегли рано сутринта. Вместо обаче да огледа нивите и горите на тиерина, се насочи право към града.
В самите околности на Кей Лабрад, няколко мили по брега на един от притоците на Канавер, имаше пивоварна, известна като най-добрата в цял Кум Пекл. Зад ниска, обрасла с трева пръстена стена се виждаха няколко кръгли къщи, прясно варосани и с добре поддържани сламени покриви — жилището на пивоваря; мястото, където приготвяха малца, сушилнята и самата пивоварна; складовите бараки и встрани от тях кочина и краварник. Когато Блейн свърна от пътя и поведе хората си натам, те до един го приветстваха спонтанно и от сърце.
Над вратата на основната сграда висеше груба метла от брезови клонки, напоена със силно пиво — знак, че посетителите могат да си купят половиница или бъчва, както им е угодно. Докато Блейн и хората му слизаха от конете, навън излезе и приклекна пълна сивокоса жена с дълга бяла престилка върху сините поли.
— О, божке, о, божке, та това е самият гуербрет! Ведин, излизай! Дошли са гуербретът и хората му! О, божке, о, божке! Ваша светлост, това е наистина голяма чест. Трябва на всяка цена да опитате нашето ново тъмно пиво, а има и буре с горчиво, о, майчице, майчице!
— Стига трепери, жено! Богове! Ще подлудиш Негова светлост — Ведин, висок и слаб мъж, с орлов нос и напълно плешив, се приближи, без да бърза и небрежно се поклони. — Поласкан съм, Ваша светлост. Какво ви носи насам?
— Жажда, най-вече жажда, добри ми Ведин. Ще имаш ли достатъчно половиници за мен и моите хора?
— Що за пивоварна ще е тази, която не може да обслужи шестима пътници, Ваша светлост? Само вържете конете и заповядайте вътре.
Блейн даде на своя капитан шепа сребро да плати за бирата, накара хората си да влязат вътре, сетне остана на двора с Тудила, докато Ведин — последва останалите вътре. В момента, когато останаха сами, тя забрави възбудата си.
— Предполагам, че Негова светлост е дошъл да чуе вести, нали?
— Това, а също и да нагледам Камдел, бедното момче. По-добре ли е?
— Всъщност доста по-добре, но след всичко, което са му причинили, никога повече няма да е наред в главата — тя сплете пръсти в знака, предназначен да отклони зла магия. — В момента се валя в краварника, така че, обзалагам се, Негова светлост не иска да…
— О, в името на боговете, за мен няма значение на какво мирише. Хайде да се отбием там, а?
Всъщност намериха Камдел да седи зад краварника на вехт дънер и да обядва парче хляб и резени кашкавал, наредени спретнато върху стара ленена салфетка. Когато видя Блейн, той стана и му се поклони, но изяществото на дворцовия похват никак не отговаряше на мръсната риза и кафявите бриги. В неговите очи за миг трепна нещо, което говореше, че разпознава Блейн, но трябваше да му кажат името на гуербрета. Все пак беше отново физически здрав и някак щастлив, защото се усмихваше, докато говореше за тихия си живот в пивоварната. Блейн остана много доволен. Последния път, когато видя Камдел, той представляваше тресяща се и крещяща развалина, слаб като вейка и съвършено полудял от мъченията на онези, които следваха пътя на тъмния деомер.
А сега, както му бяха казали, любимият братовчед Родри се намираше в ръцете на същите тези зли хора. Обикновено беше в състояние да сдържа мислите си, но когато най-малко очакваше, например докато разговаряше с някой васал, просто вървеше по коридора или надничаше небрежно от прозорец, споменът се надигаше като убиец и го пронизваше. Може би Родри страдаше така, както е страдал и Камдел. При тази мисъл гърлото го стягаше от ярост, а когато поемаше дъх, тя опалваше дробовете му и той отново се кълнеше да отмъсти; ако тези зли магьосници бяха карали братовчед му да страда дори и толкова време, колкото кукурига петел, тогава нищо на този свят, било то крал или деомер, не би го спряло да събере войска и да налетят на Бардек като ято орли, даже ако се наложи да разори рана си и поиска всеки дълг на чест и обещание за съюз, който бе получавал. А тъй като беше дал този обет на боговете, залагайки честта на своя клан, не ставаше дума за празна хвалба.
Би се изненадал, ако разбереше, че Тъмните братства знаеха за неговата ярост, но и доволен да научи, че се бояха от него.


По онова време централното плато и особено планинската част в Югоизточна Суртина, най-големия остров от Бардекския архипелаг, представляваше рядко заселена, просторна вълниста местност, която се спускаше от острия хребет на млада планинска верига. Официално тя попадаше под юрисдикцията на архонтите на Пастедион и Вардет, които отделяха и даряваха, когато им скимне, земя на своите поддръжници, тъй като на ястребите и полските мишки, които я обитаваха, не им минаваше и през ум да спорят по въпроса. Земевладелците на свой ред отдаваха под наем парцели за земеделски или скотовъдни стопанства, а дори в няколко отделни случая — за вили и провинциални имения на богатите. Приходите от даренията бяха мършави, но престижът — огромен. Като допълнителни облаги — архонтите и законите бяха много далеч, така че получилите дарения можеха да живеят в тях както си щат, до голяма степен като деверийски лордове.
Горе, в сърцето на планинската местност, току под надвисналата, тъмна с боровете си планина, беше разположено имение, купено и застроено седемдесет години преди това от пенсиониран държавен служител на име Тондало. Той получаваше наеми от някои свободни животновъди, но собствените му роби отглеждаха достатъчно храна, лен и т.н., така че той в максимална степен задоволяваше сам всичките си потребности. Много рядко по някой от робите се показваше на пазара в местния град Гонджало; още по-рядко пред портите му се появяваше посетител. Тъй като малцината съседи бяха прекалено заети да обработват собствената земя, за да си пъхат носовете в неговите дела, всеки приемаше за дадено, че имението се управлява от трето поколение наследници на Тондало. Щяха да бъдат шокирани, ако разберяха, че самият старец продължава да е жив, но не поради добро здраве.
Всъщност, разбира се, Тондало нямаше как да има наследници, защото беше евнух, кастриран като момче, за да няма семейство и по този начин да сведе интересите си единствено до държавните дела на Бардек. Тъй като обладаваше блестящата способност да обръща внимание на всяка подробност, той се бе издигнал високо и бе взел активно участие в политическите борби в своя град, ставайки достатъчно богат, отначало да откупи свободата си, сетне — внушителна къща в града, и накрая — това самотно имение. Сега, вече на повече от сто и шейсет години (всъщност не си спомняше точно кога е роден), живееше в необходимото уединение. Беше станал не само неимоверно тлъст (по-скоро омразна последица на кастрацията, отколкото от привързаност към удоволствията и доброто похапване) и едва ли можеше да пътува, но освен всичко се нуждаеше от спокойствие за работата си. Толкова отдавна и така дълбоко се бе потопил в изкуството на тъмния деомер, че беше станал водач на Братството, доколкото обреклите се на хаоса можеха да понесат някой да ги води. За тези хора той вече нямаше име. Познаваха го просто като Стария.
Разбира се, в повечето случаи не изпитваше потребност да пътува. Поддържаше връзка с други членове на Тъмния съвет, сканирайки в мастилница, пълна с черна течност. Направо виждаше картини от делата на различните си съюзници и подчинени из цяла Суртина. От време на време по някой куриер пристигаха книги и материали, необходими за различните му магически занимания. (Разбира се, куриерите повече не се връщаха или поне не се връщаха живи.) Когато целият Съвет заседаваше, това ставаше във въображаем храм на астрално равнище, а не из планините или градовете на Бардек. В някои случаи обаче искрено желаеше да има как да пътува по важни задачи, вместо да поверява изпълнението им на по-млади ученици, все още усвояващи тъмното изкуство. Поради самото си естество изучаването на тъмния деомер прави човека напълно недостоен за каквото и да е доверие.
Такъв бе случаят с Родри Мелуейд. Да можеше, Стария би отишъл лично в Девери, за да надзирава как ще стане това ключово отвличане и как ще се постъпи с неговата жертва. Но тъй като, от една страна, трябваше да повери работата на свой ученик, а от друга — на наети убийци, непрестанно се притесняваше, питайки се дали всичко е направено както трябва. Нямаше начин да ги сканира, тъй като всички важни действия се бяха развили в самото Девери или на друг остров, а дори и най-великите деомерски съзнания на света не бяха в състояние да сканират през големи, открити водни пространства. Дъхът на първичната сила, особено над самия океан, направо потулваше образите като в мъгла. Нямаше как да пътува над него в светлинно тяло, защото вълните и блъскането на същата тази сила биха пречупили неговата астрална форма, причинявайки смъртта му.
Затова можеше единствено да седи във вилата си, да чака и тъне в мрачни мисли. Онова, което особено го тревожеше, бе самата сложност на плана. Ако не друго, от дните, прекарани в държавната администрация, бе научил, че колкото по-сложно е дадено начинание, толкова по-голяма е вероятността да не успее, а в този случай то имаше безброй извивки и обрати, досущ плетеница на деверийска украса. Ако разполагаше с няколко години, той би мислил и медитирал, докато не състави план, ясен и прост като острието на меч, но нямаше никакво време, а заплахата беше прекалено голяма, за да си позволи лукса да се бави. През изминалите десетилетия различни следовници на тъмната пътека бяха работили много, за да установят сигурно предмостие в Девери, особено в двора на върховния крал. Тъкмо когато плановете им даваха плодове, Невин ги разкри и за едно отвратително лято съсипа голяма част от постигнатото. Старецът представляваше заплаха за самия тъмен деомер и в много други отношения, да не говорим, че беше и омразен личен враг на Тондало. Докато премисляше всички тези неща предишната зима, Стария реши, че Невин трябва да умре.
Разбира се, лесно е да се реши, а трудно — да се осъществи. Преди всичко не можеше да се довери на никого за помощ. Онези от членовете на Тъмното братство, които бяха хвърлили око на мястото и престижа му, бяха повече от способни да го предадат в последния момент на Невин просто за да се отърват от него. Ако искаше надеждни съюзници, трябваше да плати суха пара и да запази в тайна действителното си намерение. По островите имаше изключително добре подготвени убийци, които бяха на разположение, стига човек да знае къде да ги потърси. Предишното лято нае една от гилдиите — така наречените Ястреби на Братството, която да осъществи част — но само част — от плановете му.
Тъй като да изпратиш обикновен убиец срещу човек с мощта на Невин би било направо смешно, Стария измисли план да го подмами на островите. Тук той нямаше да разполага със силата, която му даваха деверийските душа и земя, а и би бил далеч от мирската помощ на такива като гуербрет Блейн. По законите на магията в Бардек Стария щеше да нанася удари от силна позиция, така да се каже, от командна височина, особено като се имаше предвид, че Невин сякаш работеше сам и най-вероятно щеше да дойде лично.
Докато се оглеждаше да намери примамка за капана си, той се спря на Родри, който беше важен за бъдещето на варварското кралство, както и личен приятел на Невин. Отначало смяташе, след като го използва за фалшива следа, просто да убие момъка, но разбираше, че Невин би могъл да работи на най-високо равнище и да разбере, че Родри е мъртъв. Крайно трудно би могъл да си представи, че Господаря на ефира ще се втурне през океана, за да му осигури достойно погребение или нещо подобно. От друга страна, когато Невин дойдеше да души по следата на примамката, би било също опасно да държи затворника във вилата си. Стария не изпитваше желание да хукне да се спасява като подплашен язовец от дупката си.
Не, изглежда бе най-добре Родри да бъде доведен в Бардек, да се изтрие паметта му, така че да не е в състояние да отиде направо при някой от спазващите законите архонти и да съобщи кой е всъщност. Сетне да го пусне, скрит пред очите на всички, като роб, който се носи накъдето го повлече съдбата. Рано или късно Невин щеше да дойде. И тогава Стария щеше да го чака…


Част първа
Бардек
Есен, 1063



Ясно небе, морски птици крещят;
дълга вълна напоява брега.
Едно сърце се свива от хирейд.
Хлуарх Предтечата



Повечето деверийци смятаха, че Бардек е едно цяло, като тяхната страна, но всъщност той представляваше архипелаг и само най-малките острови бяха под единно управление. По-големите, като Бардекина и Суртина, се деляха на множество градове държави. Някои от тях се състояха само от град и толкова обработваеми земи, колкото едва-едва да го изхранят; други упражняваха контрол над стотици квадратни мили територия, а и градове, които бяха техни колонии, или подчинени държави. По времето, за което говорим, Милетон, който се намираше на Бардекина, представляваше един от най-големите градове държави, като освен това управляваше град Валант и около половината от острова. Беше красив, кацнал високо на една крайбрежна канара, надвиснала над тясно пристанище. Минеше ли през портите в чисто белите градски стени, човек сякаш се озоваваше в гора.
Навсякъде дървета очертаваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони; край всяка жилищна или друга сграда растяха нагъсто палми както от високия тип, който дава фурми, така и от ниските декоративни видове, евкалипти с ароматни листа, джакаранди с лилави цветове; също — един храстовиден вариант, известен само в Бардек и наречен бенато — с мънички червени цветчета, сякаш посипали с прах листата. Около дърветата се виеха и цъфтяха пълзящи растения, като заплашваха да задушат всевъзможните дървени и мраморни статуи, пръснати из малките площади и по кръстовищата. Сред зеленината се издигаха правоъгълни къщи с извити като преобърнат корпус на кораб покриви, някои пазени от високи статуи, изобразяващи предтечите на техните обитатели, други — от чифт весла, предназначени сякаш за великан.
По улиците хората ходеха, без да бързат, или отиваха от къща в къща — непрекъснат поток от мъже и жени, до един облечени в туники и обути в сандали. Мъжете обаче имаха на бузите си нарисувани в ярки цветове фигури, докато жените носеха украшения, закачени в грижливо накъдрените и вдигнати високо коси; неща, които показваха към коя «къща» или клан принадлежи съответният човек. По онова време животът беше толкова спокоен, че децата тичаха необезпокоявани по улиците, или пък бяха погълнати от сложни игри сред площади и градини, без да е необходимо някой да ги наглежда; никой не им се караше или причиняваше и за момент някакво притеснение.
Разбира се, цялото това великолепие се плащаше скъпо: Милетон беше център на търговията с роби на северните острови. Стига да имаше достатъчно пари и малко търпение, купувачът щеше да намери роби с всякаква подготовка: писари, акушерки или черноработници, а също така и по някой варварин от Девери, макар те да представляваха рядкост. По този въпрос законите бяха изключително строги — деверийците можеха да се продават в робство само за определен, ограничен брой простъпки срещу държавата, например за големи дългове, разрушаване на обществена собственост в голям мащаб или за хладнокръвно, предумишлено убийство. Архонтите на различните градове държави не желаеха да видят бойната флота на кръвожадните варвари, поела към земите им под претекст да спаси някой несправедливо третиран сънародник.
Следователно беше добре подобни екзотични покупки да не се правят на обществените пазари и край пристанището, където военнопленниците, престъпниците и децата на робите, собственост на държавата, се продаваха на търг съгласно установен ред за наддаване — а в по-малки, частни заведения, пръснати около Милетон. Такова имаше недалеч от пристанището, от другата страна на Правителствения площад, там, където между стените на задни дворове се виеше тясна, лишена от дървета уличка. Колкото повече я следваше човек, толкова по-ниски ставаха зидовете, докато напълно изчезнеха, а къщите — по-малки и по-бедни, докато не се превърнеха в лабиринт от колиби и зеленчукови градини, тук-таме с по някоя кочина, обитавана от дребни сиви прасета.
След едно последно кривване уличката излизаше на открит площад, по който между нарядко поставения калдъръм избуяваха бурени и се почесваха кокошки, като от време на време кудкудякаха на играещите дечица. От другата страна имаше висока стена, която очевидно обграждаше някакъв комплекс. В средата се открояваше обкована с желязо врата. Върху мекото й дърво не беше издълбан никакъв знак, нито пък име, обаче запознатите с тези неща хора знаеха, че това е пазарът на Бриндемо. А онези, които не знаеха, щяха да направят добре да стоят настрана от него.
И все пак вътре в комплекса обстановката не беше мрачна и зловеща като в къща на ужасите. Дворът бе обрасъл с мършава трева и запуснати цветни лехи, сред които през деня робите можеха да стоят на слънце; имаше спретнати спални помещения, където единствените ценни предмети представляваха леглата, чисти, макар и овехтели; имаше и баня, в която можеха да се къпят, когато поискат. Храната в никакъв случай не бе от такова качество, че да присъства на богатска трапеза, но робите ядяха до насита, а домакинът и семейството му се хранеха наравно със стоката. В известни кръгове Бриндемо беше известен с това, че купува роби, които други търговци биха отказали — такива, чиито договори за продажба не са съвсем наред, или идваха при него упоени и неспособни да протестират, че са поставени в такова положение — ето такива неща, може би законни, но най-вероятно — не. От време на време някое просяче без семейство, влязло при Бриндемо за парче хляб, повече не се е виждало.
За строгостта на законите, които регулираха продажбата на варвари, може да се съди по това, че когато при него се появи такъв, чийто договор не беше напълно в ред, Бриндемо се поколеба дали да го продава. Обикновено веднага би предложил такава ценна стока на някоя от големите къщи в Милетон и би поискал за нея много висока цена. Варваринът беше малко над двайсет години, изключително красив, с гарвановочерна коса и сини като метличина очи; държеше се с аристократично изящество и, най-хубавото, вече знаеше доста бардекски, като допълваше познанията си със скорост, подсказваща рядка способност за научаване на езици. Тоест щеше да е великолепен лакей, с възможност след време да се издигне с работа до домоуправител, ценен член на домакинството, който един хубав ден щеше да получи свободата си и да бъде осиновен в клана.
За нещастие съществуваха договорът за продажба и изключително неудобният факт, че робът дори не помнеше името си. Предишните му собственици го бяха нарекли Талиейсин, но той без колебание признаваше, че това име не означава нищо за него. Не си спомняше нищо — семейство, роден град, — нищо за живота преди деня, в който е бил продаден. Тъй като, за да го държат в подчинение, предишните собственици му бяха давали опиум, Бриндемо се погрижи той да получава изобилна и добра храна и да спи, колкото си ще. За съжаление доброто отношение не даваше ефект; младежът не беше в състояние да си спомня повече от преди.
— Ти ме изваждаш от търпение, Талиейсин от Пирдон — каза една вечер на деверийски Бриндемо. — Но пък не се съмнявам, че и себе си изкарваш от търпение.
— Разбира се — робът се усмихна със странната си, пленителна усмивка. — Кой не би искал да знае истината за себе си?
— Ами! Има много хора, които я крият дълбоко в сърцето си, за да не се изправят никога пред нея. Може да си един от тях. Дали не заради нещо така ужасно, че за да го забравиш, си изтрил напълно паметта си?
— Кой знае? На такъв ли ти приличам?
— Не, макар че според мен, въпреки твоя чар, си опасен човек. Не бих ти дал меч или кинжал.
Талиейсин отклони бързо поглед, очите му се замъглиха, сякаш мислите му бяха направили странен обрат.
— Кинжал — прошепна Бриндемо. — Означава ли тази дума нещо?
— Донякъде — говореше бавно, почти насила. — Не мога да открия спомена. Думата само някак подръпна паметта ми.
Бриндемо въздъхна с пресилен драматизъм.
— Двайсет и пет зотара! Спокойно мога да те продам за двайсет и пет златни зотара, стига да успеем да открием истината. Знаеш ли колко струва един зотар?
— Право да си кажа, не.
— С тях мога да купя десет прасета, а дори пет от тях ще са заплодени… ай!
— Кръв капе от сърцето ми за теб.
— О, сарказъм значи, но бих ли могъл да ти се сърдя? Това е добър признак. Съзнанието ти се връща за живот. Но ще ти кажа, че чакам гостенин тази вечер. Той би могъл да те познае или да пришпори с нещо съзнанието ти. Нямам сили повече да понасям това. Двайсет и пет зотара, а ти стоиш тук и не мога да те продам. Както казват в твоята родина, сърцето ме боли.
Докато чакаха Ариано, Бриндемо учеше роба как трябва да налива вино и да сервира чаши от поднос. Талиейсин се учеше сериозно и с интерес, който не беше лишен от известен чар — до голяма степен като умно дете, което е решило да върши нещо, макар и да му се струва смешно, за да направи удоволствие на родителите си. Но Бриндемо винаги съзнаваше, че робът е покорен само защото си е изгубил паметта. Талиейсин се движеше като състезател в бой с ножове (професионалните бойци на арената бяха единственото нещо, с което Бриндемо можеше да свърже тази особена походка, сякаш плъзгане по земята и привидно отпуснатата стойка, докато всъщност човекът беше непрестанно нащрек), до положение, че изпитваше неудобство, като го гледаше как се върти около сребърния поднос — досущ лъв с каишка около шията, който ходи след господарката си като домашна котка. Не биваше да го купувам, мислеше злощастно той; трябваше да кажа «не» на Барума. Но по този начин мъката му само се задълбочи, защото знаеше повече от добре, че не е в състояние да откаже каквото и да е на Барума.
Ариано дойде точно когато камбаните на храма отбелязваха часа на залеза. Бриндемо го посрещна лично на вратата, след което го въведе в главната зала — дълго помещение с бели и сини плочки на пода и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, по който около месингова масичка се търкаляха разхвърляни шарени възглавници. След като се настаниха на нея, Талиейсин им поднесе чашите с вино, сетне приседна почтително на ръба на подиума. Ариано беше сбръчкан дребен мъж, който криеше плешивостта си под бяла ленена шапчица. Той го огледа с лека, но не враждебна усмивка.
— Така значи, Талиейсин — заговори той. — Бриндемо казва, че произхождаш от Пирдон.
— Така ми казаха, господарю.
Една от рошавите вежди на Ариано подскочи нагоре.
— Говори ми на деверийски. За какво… а, сетих се. Опиши стаята.
Докато, малко озадачен, Талиейсин покорно изреждаше мебелите и описваше цветовете в стаята, Ариано слушаше с наведена на една страна глава. Сетне прекъсна изброяването с рязко махане на ръка.
— Пирдон ли? Друг път! Ти си от Елдид, момче. Готов съм да се обзаложа на много; при това от брега на Елдид — обърна се към Бриндемо и заговори на бардекски. — Там имат ясно изразен начин на говорене. Както би могло да се очаква, Барума те е лъгал като скорпион.
— Дано нозете на боговете го смажат! — Бриндемо усети как по гърба му се стича пот. — Едва ли познаваш този предполагаем роб.
— За да ти кажа как всъщност се казва ли? Не, не го познавам. От начина, по който се движи, и всички останали неща, по-скоро смятам, че принадлежи към тяхната аристокрация.
— Какво? Аз пък мислех, че е състезател с нож, боксьор или някакъв вид изпълнител от този род.
— Мили мой стари приятелю, ти забравяш, че в Девери всички аристократи са бойци. Започват да ги обучават за това още като малки деца.
Бриндемо простена, но хлипането не му донесе облекчение. Талиейсин слушаше с добре разбираемо напрежение.
— Благородник значи, а? — проговори робът най-накрая. — Но онзи Барума каза, че съм бил син на търговец.
— Барума лъже със същата тази лекота, с каквато пада дъждът — отвърна Ариано. — На твое място бих престанал да бърборя за зотари и бих се отървал от този човек колкото се може по-скоро, но с добър господар, нали ме разбираш? Ако роднините му се появят тук с кръв във варварското си съзнание…
— Зная, зная — Бриндемо едва говореше, смазан от алчност поради осуетената си печалба. — Все пак двайсет и пет зотара! Ай!
— Дали всичкото злато на този свят ще е в състояние да ти зашие главата обратно на врата, ако…
— О, я престани! Разбира се, че си прав. Барума искаше да го продам в мините или на галерите, но за това не може да става и дума, щом човекът е аристократ.
— Така смятам и аз! Дано сфинктерът на Барума зяпне, а мъжкото му да се откачи!
— И дано един ден болни маймуни да му ядат сърцето. Добре тогава. Ще го продам, щом намеря подходящ купувач. Ако чуеш за някого, кажи ми — разбира се, срещу комисионна.
— Разбира се — Ариано протегна ръка. — Още вино, Талиейсин.
Робът поднесе виното точно както го бяха учили, със съответните жестове, но свирепият, мрачен поглед в очите му накара Бриндемо да се чувства изключително разтревожен. «Най-добре е, заради самия себе си, да го махна по-скоро оттук — помисли той — и все пак… Ай! Двайсет и пет зотара!»


Бяха дали на Талиейсин малка стаичка, защото Бриндемо се страхуваше да го остави на приказка с останалите роби. Ако Барума се върнеше, не биваше да разбере, че са се опитвали да разкрият тайната.
Стаичката едва побираше един сламеник, а в стената имаше мъничка ниша за лампа. След като го заключиха за през нощта, Талиейсин седя дълго на сламеника, премисляйки чутото от Ариано. Маслото в лампата се беше свършило, но той виждаше съвършено ясно на лунната светлина, която струеше през прозорчето. Дойде му наум, че е наистина странно да вижда в тъмното. Преди това го приемаше за дадено.
Появиха се Диви, по няколко наведнъж; група гномчета, до едно шарени — на сини, сиви и лилави пръски, различни от онези в Девери, поне доколкото си спомняше. В момента не беше особено склонен да вярва в каквото и да е за себе си. Кой би могъл да знае, че това е истина, или някоя от лъжите на Барума? Но имаше ясен спомен за плътно оцветени гномчета, а най-вече за едно сиво, което беше някакъв приятел. Очевидно от много време е бил в състояние да вижда тези същества.
От онова, което знаеше за деверийските аристократи, способността да се сприятеляват с духове им беше дотолкова неприсъща, че известно време предъвква този необикновен факт. Не си спомняше много за себе си, но общото му познание за света сякаш оставаше непокътнато. Със сигурност знаеше, че един обикновен лорд няма да се занимава с Дивите. Но тук имаше едно особено смело гномче, мърлявозелено и сивкаволилаво на цвят, със смайващ брой брадавици, които се спускаха по гръбнака му. То се покатери в скута му и го потупа по ръката с мъничката си ноктеста лапичка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Е, добър вечер, малки братко!
Гномчето се ухили, разкривайки ярки лилави зъби, сетне се намести в скута му като коте. Докато небрежно го галеше и почесваше от време на време зад ушите, Талиейсин усети нещо да боде съзнанието му, досущ тресчица, която се стреми да излезе навън от пръста, в който се е забила. Дивите и самият израз «малки братко» означаваха нещо много важно, което би му дало важен ключ да разбере кой е, стига да успее да намери ключалката! Това беше тайна, много дълбоко заровена тайна, може би скрита дори и от Барума.
— Ще ми се да можехте да говорите, момчета. Знаете ли кой съм аз?
Всички едновременно закимаха утвърдително.
— А дали знаете името ми?
Този път отговорът беше отрицателен.
— Но по някакъв начин ме познавате, така ли?
Още един утвърдителен отговор. Замисли се дали някога е бил обърнат навътре към себе си човек, но най-вероятно не, след като напомня воин или състезател с нож. Частиците истина, които откриваше, бяха лишени от смисъл повече от всички лъжи. Значи благородник или състезател, но и в двата случая виждаше Дивите, а те го смятаха за приятел. И отново това придърпване на съзнанието. Приятел или един от тях? Космите на врата му настръхнаха, когато го изрече на глас.
— Или един от тях! Трябва да зная какво означава това, всички дяволи чак до третия ад да го вземат!
Но не успяваше да си спомни. Изведнъж се вбеси, вбеси се на съзнанието си, на Барума, на изкривената съдба, която му беше отнела собственото аз и го бе пуснала тук — парче човешки боклук от пазара на Бриндемо. Удари с все сила по стената. Болката и яростта се сляха и внесоха кратко прояснение в осакатеното му съзнание. Западняците, Елкион Лакар, елфите. Те виждаха Дивите, те ги наричаха «малки братя». Някога беше познавал елфите, нали? Не беше ли ходил да воюва с някои от тях като свои съюзници? Някога, много отдавна.
— Или един от тях — прошепна той, изпускайки дъх.
Изстина до мозъка на костите си в топлата нощ. В края на краищата никак не е лесно за един човек да осъзнае, че не е напълно човек.
Талиейсин остана за продан още два дни, прекарани в сънлива досада. Правеше всичко възможно, за да проникне в съзнанието си, но тази работа вървеше много трудно, което потвърждаваше собственото му становище, че никога не е обръщал особено внимание на себе си.
И все пак си спомни една дреболия: ставаше дума за някакво украшение. Не можеше да възстанови точно какво, но оставаше съвършено сигурен, че Барума му е откраднал ценна сребърна скъпоценност, някаква реликва, дадена му от член на неговия клан, или човек, на когото се е възхищавал — не беше сигурен кое от двете. Но знаеше, че да загубиш това украшение, е нещо срамно и ще бъде завинаги опозорен, ако не намери Барума и не си го върне. Срамът подхранваше омразата, докато не започна в продължение на часове да си представя как го убива по един или друг страховит начин.
Сутринта на третия ден вече преваляше, а той седеше на тревистия двор, когато Бриндемо доведе клиент да го види. Беше висок мъж, съвсем тъмен, с ниско остригана къдрава черна коса и два зелени диаманта, нарисувани върху лявата буза. Изправената стойка подсказваше, че в някакъв момент от живота си сигурно е бил воин, а проницателните тъмни очи често хвърляха по някой изпълнен с презрително недоверие поглед към търговеца, докато онзи неспирно дърдореше, възхвалявайки достойнствата на Талиейсин и едновременно с това изграждайки негова невярна биография.
— Много изискани маниери, господине, син на търговец, говори много добре, но за съжаление проявил ужасна страст към комара, попаднал в Мангорио на лоша компания и…
— Умееш ли да се оправяш с коне? — прекъсна го клиентът, говорейки направо на Талиейсин. — Повечето деверийци ги бива за това.
— Умея, сър. Цял живот съм яздил — казвайки го, той си спомни друга частица от предишния живот — изящното черно пони, което обичаше много като дете. Споменът беше толкова ясен, толкова ценен, че докато търсеше опипом и се бореше да си спомни как се казваше дребното животно, пропусна следващите думи на клиента.
Изведнъж човекът замахна към него, ударът му беше насочен право към лицето на Талиейсин. Без да се замисли, той парира с лявата си китка и понечи да отвърне. Ужасеният писък на Бриндемо го накара да дойде на себе си. Можеха да го бият до кръв, задето е замахнал срещу свободен човек, но клиентът само се засмя и приятелски го плесна по рамото.
— Смятам, че ставаш. Ще водя керван в планините. Един от мулетарите ми се разболя, а нямам време да наема свободен човек на негово място.
— Какво, почитаеми господине? — Увисналите бузи на Бриндемо се тресяха от възмущение. — Такъв ценен варварин да бъде използван като мулетар!
— Само за известно време. Убеден съм, че ще мога да го продам по-късно с печалба. Ариано ми каза, че трябвало да изчезне заради теб, както и заради самия него — а аз мога да свърша тази работа.
— Какво ти бил казал? — гласът на търговеца се извиси в отчаян писък.
— Можеш да ми се довериш. Осем зотара.
— Намислил си да ме ограбиш! Искаш да ме разориш!
Пазарлъкът започна съвсем на сериозно. Дълго време те обсъждаха мотивите и прадедите си, колкото им глас държи, докато накрая се споразумяха на шестнайсет зотара. Появи се първоначалният договор за продажба, който новият господар на Талиейсин прегледа набързо с горчиво изкривена уста, сякаш остана смаян от нескопосаната фалшификация.
— Разбира се, ще направя нов договор — рече Бриндемо.
— Разбира се. Името ми е Зандар от Данмара.
Когато Бриндемо се потътри в къщата, за да напише новия договор, Зандар скръсти ръце на гърдите си и огледа Талиейсин внимателно и хладно.
— Ако си честен към мен, момчето ми, аз също ще съм честен с теб. Когато роднините ти ни настигнат, ще те продам за малко повече от платеното, стига да работиш упорито и да не създаваш неприятности. Споразумяхме ли се?
— Да. Сигурно свободните хора тук не стискат ръката на роб, иначе бих я подал.
— Тук никой не си стиска ръцете, както у вас, затова не го приемай като обида. На мен винаги ми се е струвало лошо от гледна точка на хигиената да пипаш дланта на някого, когото едва познаваш. Ще получиш тояга, както останалите ми хора. Готов ли си да се закълнеш, че няма да я обърнеш срещу мен?
— В боговете на моя народ.
— Добре. Повече няма да говорим за това.
Въпреки всичко Талиейсин изпита неволно уважение към този мъж. Щеше да го харесва, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Зандар продължи бавно да оглежда придобивката си.
— Сребърен кинжал — рече внезапно той. — Това говори ли ти нещо, момче?
Талиейсин усети как отмята глава като стреснат елен.
— Помислих, че това може да ти говори. Имаш такъв вид. Това би съвпаднало с малкото, което зная за странните обстоятелства около теб.
— Наистина ми говори. О, в името на всички богове! — той се извъртя на пета и започна да крачи напред-назад, обхванат от възбуда, докато спомените се струпаха на ръба на съзнанието му. Усещаше тежестта на кинжала в ръката си, идеалното му равновесие, виждаше дръжката с трите сребърни възела, знака, гравиран на острието — нападащ сокол. Изведнъж в очите му бликнаха сълзи, защото в съзнанието си видя друга картина — мрачното и осеяно с белези лице на мъж с прошарена руса коса и студени като лед очи; студен мъж, корав като стомана, но този човек го бе обичал. — Струва ми се, спомних си баща ми, и пъклите да го вземат, той не беше търговец.
— Всички бяхме сигурни в това, момче. Как се казваше той? Помисли! — гласът му стихна до шепот. — Опитай се да си спомниш името му.
— Не мога — усети как стомахът му се сви болезнено, защото загуби надежда. — Е, ако съм бил сребърен кинжал, няма защо да смяташ, че роднините ми ще дойдат да ме откупят. Без съмнение ще се радват, че завинаги са се отървали от мен.
— Трябва да знаеш, че мнозина са успели с труд да се освободят от робство. Необходими са само малко проницателност и готовност да поемаш допълнителна работа, след като свършиш онази, която са ти възложили.
Талиейсин кимна в знак на съгласие, но всъщност едва го чу. Спомни си отново за кинжала и вече знаеше какво му е откраднал Барума, знаеше, че трябва да си го върне, дори това да му струва живота. Никога нямаше да навреди на Зандар, но не се беше заклел да не избяга при първия случай, който му се удаде. Можеха да го късат на парчета като избягал роб, но първо щеше да отмъсти и да умре, знаейки, че си е възвърнал мъжкото достойнство.
От другата страна на Милетон, далеч от пристанището, градът продължаваше покрай широка, но плитка река. До водата беше разположена плетеница от тесни улички, порутени складове и дървени пристани, край които стояха вързани и се подмятаха на течението ярко боядисани плоскодънни лодки. Отвъд този неподреден квартал се простираха пасища, където стануваха търговските кервани с товарни животни. Керванът на Зандар го чакаше, разположен на лагер около две кръгли, оградени с камъни огнища и настанени между въжета животни. Беше голям — трийсет товарни мулета и дванайсет ездитни коне, за които се грижеха девет свободни мъже и, разбира се, един роб.
Допълвайки с жестове и пантомима познанията на Талиейсин по езика, мъжете го въведоха в новия живот. Конете бяха негово задължение, както и всичката работа, недостойна за свободните хора: да сече дърва за огъня, да носи вода, да нарежда багажа и да сервира храната. Всички се отнасяха добре с него, но никой не го заговаряше, освен когато му даваше заповед. Бидейки роб, той оставаше почти невидим, също като инструмент или съд за готвене, окачен настрани, когато не се използва.
На вечеря Талиейсин получи последен храна и седна на почетно разстояние зад останалите. След това, докато те се търкаляха около огъня, той изжули съдовете за готвене и изми паниците. Няколкото дни, прекарани при Бриндемо, му бяха помогнали донякъде да се възстанови, но продължаваше да е много отпаднал поради дългата си одисея на кораба, така че към края на вечерта му се виеше свят от изтощение. На заспиване осъзна, че ще мине известно време, преди сериозно да помисли за бягство.
На следващата сутрин вдигнаха лагера и керванът се насочи на югоизток, следвайки извивките на реката. След като изминаха няколко мили, Талиейсин разбра защо Зандар не изглежда разтревожен от възможността новият му роб да избяга. Минаваха през абсолютно равна, абсолютно безлична местност, миля след миля монотонността нарушаваха единствено дребни ферми, само с по няколко дървета за сянка. Преди пладне завиха встрани от реката, отправяйки се право на юг, скоро оставиха зад себе си фермите и започнаха да следват тесен кервански път през саваната. Избягалият роб не би имал къде да се скрие, нямаше да намери храна, нямаше да има път, който да следва. Е, в името на боговете на моя народ, мислеше си Талиейсин, значи ще трябва да почакам и да видя какви възможности ще ми дадат планините.


По това време на годината, когато из Девери вече виеше зимата, Южното море така бушуваше, че малката платноходка беше принудена да проправя мъчително пътя си до Бардек. Случваше се сутрин, понесена от силен западен вятър, да се отклони на мили от правия курс и се върне с труд към него следобеда, при друга посока на вятъра. Навсякъде наоколо океанът се простираше зимносин и самотен — безкрайно развълнувано пространство чак до обвития със сива мъгла хоризонт. Като се има предвид сезонът, едва ли съществуваше съмнение, че това е единственият кораб в открито море. Парцаливият екипаж от петнайсет моряци мърмореше срещу решението на своя капитан да направи това пътуване, но пък, от друга страна, те вечно мърмореха за едно или друго. Ходеха въоръжени с мечове и като самите ветрове непрекъснато се спречкваха помежду си, но се държаха с уважение към двамата пасажери. Винаги, когато гертдин Саламандър и личната му охрана, млад сребърен кинжал с предполагаемото име Гилин, излизаха да подишат морския въздух или пък стояха сутрин до перилата на кораба, пиратите се кланяха учтиво, напускаха палубата, за да ги оставят насаме, и в същото време правеха знака, който предпазва от магия. Ако можеха да видят малкото сиво гномче, което подскачаше между двамата, направо щяха да побегнат.
— О, зовът на морето — отбеляза една мразовита сутрин Саламандър. — Безкрайното, гонено от ветровете море, а сетне, далеч пред нас, една екзотична страна с необикновен климат. — Облегнат на перилото, той се загледа във водата, разпенена от носа на кораба. — Ободряващ солен въздух, скърцането на въжетата и платната — о, наистина колко чудесно е това.
— Дяволски се радвам, че смяташ така — озъби се Джил. — Мен да питаш, винаги бих предпочела да имам под себе си кон.
— Говориш като истински сребърен кинжал, мила ми гургулице, но пренебрегваш голямото преимущество, което дава животът на кораба — свободното време. Време да планираме, да кроим, да тънем в мрачни мисли как да отмъстим за злините, сторени на нашия Родри; но най-хубавото от всичко — време да учиш бардекски.
— Трудно ли е да се научи?
— О, съвсем не! Първия път, когато бях там, го научих за две седмици.
Но Саламандър забравяше, че е не само наполовина елф, с естествена склонност към езиците, но освен това човек с изключително подготвено и дисциплинирано съзнание. За Джил ученето беше влудяващо. Тя се подчиняваше на безкрайните упражнения със Саламандър, но след часове, прекарани в задушната кабина, упорството й започна да го дразни. Само след два дни неговото търпение се изчерпи.
— Виж какво, малка глупачке! — изръмжа една сутрин той. — Трябва да слагаш прилагателните преди съществителните! Ако речеш «орно маното», все едно казваш «кучета десет». Десет кучета са «маното орно».
— Защо тези идиоти не могат да говорят, както си му е редът? Ако Кралят не възразява да слага онези, как им рече, при-работи след името, би трябвало и те да не възразяват.
Саламандър въздъхна пресилено дълбоко и рече:
— Може пък да имаме нужда от малко почивка. И без това исках да видя колко от щедрата подкрепа на гуербрет Блейн ни е останала. Тези пирати са същински животни, отвратителни при това, но никак не са евтини.
Джил залости вратата, двамата събраха парите си и ги преброиха. С трептящо носле гномчето приклекна, вперило очи в скъпоценното злато. Когато Саламандър отдели втората част от парите за наетия кораб, купчинката, която остана, изглеждаше наистина доста невзрачна.
— Дори веднага да намерим Родри, ще трябва да останем в Бардек цяла зима — обади се Джил. — Там скъпо ли е?
— Скъпичко е, но където и да живеят, хората обичат да слушат хубави разкази. Ще въртя скромния си занаят, макар и на изисканите острови да изглежда прекалено скромен. Богатите не дават пари за разказвач, защото го смятат подходящ единствено за селяни и роби.
— Е, не е нужно да живеем в лукс, стига да имаме какво да ядем.
— Може би ти нямаш нужда да живееш в лукс — Саламандър въздъхна с дълбока печал и монетите започнаха да изчезват в скрити джобове по дрехите му. — Освен това, ако не съм богат, как бих могъл да купя един екзотичен роб варварин?
— Какво? Кой ще купува роби?
— Ние, гургулице моя, ние ще купуваме Родри. Какво мислиш да направим? Да си го поискаме със сила, да го откраднем с меч в ръка? Това е цивилизована страна. Не можеш току-така да отнемаш чуждата собственост.
— В името на всеки мазен косъм от черния задник на Адовия властелин, тръгнала съм да търся отплата, а не да се пазаря на мегдана.
— Искаш ли да те арестуват за въоръжен грабеж? Джил, моля те, в името на всеки бог и на двата наши народа, когато стигнем там, изпълнявай заповедите ми. Ако създадем някакви неприятности, ще има да гнием с години в затвора, а това няма да помогне ни най-малко на нашия Родри.
След като скри монетите, Саламандър се отпусна върху тясната койка и започна разсеяно да гали одеялото с дългите си нервни пръсти, премисляйки нещо. Изведнъж се засмя и сивите му очи се разтвориха широко от удоволствие:
— Сетих се, сладка моя, орле мое! Ще бъда магьосник, а не гертдин — махна театрално с ръка и от пръстите му затанцува и заискри син огън. — Крисело, варварският магьосник от Далечния север! — Щракна отново с пръсти и от тях изхвърчаха ярки червени искри. — Елате всички, елате до един да видите чудесата на северните страни! Доведете децата, доведете престарелите си баби и вижте дали това се прави с помощта на огледала и прахове, или пък варварският магьосник е наистина онова, което твърди, че е — Саламандър размаха и двете си ръце, през кабината премина лилав пламък на златни ивици и се разпръсна, без да повреди стената. — Пъклите да го вземат, ще ни замерят с шепи монети.
— Не се съмнявам, тъй като ще виждат истински деомер. Но какво ще каже за това Невин?
— Става ли за подметка кожата на елф? Нека дълбоко се надяваме Невин никога да не разбере за това представление, или въпросът ми ще получи отговор. Но не разбираш ли колко съвършено ще бъде това, Джил? Враговете ни няма да подозират нищо, защото и за момент няма да им мине през ума, че някой ще представя истински деомер насред мегдана — потри весело ръце, предизвиквайки малък фонтан от сребърни пламъци. — Да видим сега… аха, може да си моята красива варварска асистентка. Елате да видите красивата Джилиана, дивата принцеса от далечно Девери! Вижте я как носи меч като мъж! Ще ги привлечеш със своята хубост.
— Покорно благодаря. Струва ми се, ще е по-добре да съм известна като твоето любимо момче.
Саламандър изтри усмивката от лицето си и я изгледа за момент.
— Извинявай, Джил. Зная, че сърцето ти се къса от тревога. Задачата ни е много трудна, но ще спасим Родри. Опитай да не се потапяш в мрачни мисли.
— Да не се потапям в мрачни мисли ли? О, богове, как само бих могла, като зная, че той е в ръцете на Ястребите?
— Може и да не е. Пиратът Снилин съвсем ясно каза, че щели да го оставят жив, а сетне да го продадат.
— Така са казали на Снилин.
— Вярно е, права си.
Между тях се спусна хладен страх, сякаш от морето повя вятър. Саламандър се отърси като куче и се откъсна от приближаващото се отчаяние.
— Сега ще те позабавлявам, гургулице моя. Великият Крисело ще направи добре да упражнява своя смайващ репертоар от чудеса.
Оказа се, че с помощта на Дивите на огъня и ефира Саламандър бе в състояние да постави смайващо представление от истинска магия, предрешена като лъжлива. Правеше танцуващи топки от син и завеси от червен пламък, водопади от ярки искри и ослепителни мълнии. След като отрепетира визуалните ефекти, той добави пукот, гърмежи, грохот и цвъртене, прибягвайки до услугите на въздушните Диви. Накрая изхвърли златен огнен водопад над главата си и докато го спускаше надолу, предизвика миниатюрен тътен на гръмотевица. Когато грохотът стихна, на вратата кротко се почука. Джил я отвори и намери пред нея пребледнял пират.
— Ами такова — рече той, облизвайки нервно устните си. — Тук всичко наред ли е?
— Наред е. Защо?
— Чухме едни такива звуци…
— Просто моят господар се занимаваше с тъмното си изкуство. Смееш ли да му попречиш?
Пиратът изпищя, обърна се и побягна. Джил затвори вратата и Саламандър избухна в див смях.
— Точно така — изхълца той между два пристъпа. — Смятам, че военната ни хитрост ще успее.


Търговецът Барума стоеше облегнат върху перваза на прозореца в хана и гледаше навън, към осветения от залеза Валант. Далеч надолу по склона последните лъчи на слънцето искряха по широката река; светлината на фенери разцъфваше по прозорците на къщите, пълзеше от дърветата на градините. От далечните улици до него достигаха звуците на магарешки звънци.
В тази чудесна вечер Барума беше доволен и в добро настроение. Не само приключи успешно задачата, поставена му от Стария, но и неговите дела се развиваха добре. В подгъва на туниката му бяха пришити диаманти, далеч по-лесно преносими от злато. Той търгуваше със стоки, които не можеше да продава на всеки пазар, нито в салона на който и да е еснаф. Но те носеха висока печалба за човек, който знаеше къде да ги предложи, а и отровите на Барума бяха все от най-високо качество. За да е сигурен в тях, лично ги изпробваше върху роби. Докато премисляше кого от подбраната група клиенти да посети, се чешеше по косматия корем, търсейки разсеяно мъничките черни бълхи, които бяха една от бедите, свързани с пътуванията из островите. Дошло бе време да напусне Бардекина и да премине на Суртина; крайната му цел се намираше на онзи остров, далеч горе в планината, където живееше Стария.
Когато вечерта напредна и навън захладя, Барума затвори капаците и се обърна към стаята — луксозна, с бели стени и покрит със сини и зелени плочки под, по който бяха пръснати възглавници и мънички маслени лампи. В единия ъгъл стоеше струпан багажът му и двете завити в зебло бали, които никога не изпускаше от погледа си. Всеки митнически чиновник, който претърсеше стоките му, щеше да намери богато бродирани ленени покривки за маса и салфетки, декоративни ленти за туники и други красиви неща, изработени от варварите в Девери, за да бъдат продавани на богатите дами в Бардек. Онези, които ги произвеждаха, не знаеха обаче, че щом тяхната стока пристигне в Бардек, претърпява недоловима за погледа промяна. Вместо етикети Барума използваше различните традиционни мотиви, за да означи с тях името на отровата, в която е била потопена тъканта. Сложеше ли я човек във вода или вино, тя отново се превръщаше в отрова, неподозирана от служителите на архонта.
В една от дисагите си търговецът носеше сребърния кинжал на Родри. Задържа го без специална причина, по-скоро като сувенир от онези донесли му изключително удоволствие часове, в които пречупи съзнанието и волята на пленника. От друга страна, кинжалът улесняваше сканирането. Барума го извади преди всичко от скука, сетне седна на огромна възглавница и съсредоточи мисълта си, загледан в пламъка на една лампа. Тъй като това беше полумагичен предмет от голямо значение за Родри, образът бързо се изгради. На жълтата светлина Барума видя младежа, седнал близо до лагерен огън, да яде яхния от дървена купа. Изглеждаше уморен, но далеч не изтощен, освен това не носеше вериги нито на ръцете, нито на краката, очевидно добре третиран участник в нещо, което приличаше на голям керван. Пламналата ярост пропъди образа. Глупакът Бриндемо! Защо не е продал Родри в мините или на галерите, както му заповяда? Почти без да съзнава какво прави, Барума заби кинжала във възглавницата.
Фактът, че изпусна контрол над себе си, го принуди да се изправи. Прибра кинжала и помисли, че Бриндемо ще трябва да плати за провала си. Братството щеше да покаже на тлъстия търговец на роби какво се случва с онези, които застават срещу тъмните сили. Колкото до самия Родри, тъй като Стария не беше казал нищо за това къде трябва да се продаде, Барума предполагаше, че си е свършил добре работата. (Агонията в мините или на галерите беше негово хрумване.) Сетне си спомни сребърния кинжал, застанал върху палубата на кораба, студената омраза в очите му и неговия глас, който казваше, че някой ден ще го убие. Просто глупаво перчене: тук, в Бардек, робите никога не бягат. И все пак усети как студеният страх се спуска по гърба му. Родри беше точно от онзи тип отчаяни мъже, които са способни да рискуват всичко заради отмъщението, просто защото хич не ги е еня дали ще живеят, или ще умрат след това.
За миг се поколеба дали да не проследи Родри лично, но Стария изрично му беше забранил да убива варварина. Щом Барума искаше варваринът да умре, трябваше да се погрижи никой да не разбере, че самият той има дял в това. Сигурно би могъл чисто и просто да откупи обратно роба от новия му господар и лично да го продаде в мините, но опасностите бяха прекалено очевидни, имайки предвид законите.
Най-голямата заплаха обаче беше Стария. Той щеше да се освободи от бившия си ученик, започнеше ли да го смята за безразсъден и следователно ненадежден. По начин, спрямо който продължителните, бавни методи на екзекуция, практикувани от архонтите, щяха да изглеждат милост небесна. Барума предпочиташе да се справя със скъсалия каишката си и добре въоръжен Родри, отколкото присъдата на учителя си. Оставаше нахалството на сребърния кинжал. Щеше да изпита известно удовлетворение, ако го видеше подходящо наказан.
Долу във Валант, близо до реката, в глуха тясна уличка се издигаше порутена от времето къща. Декоративната мазилка на външната стена беше напукана и изронена, а дворът — дотолкова обрасъл заради запустялата градина, че статуите на предтечите въобще не се виждаха. Самата постройка беше загубила много от дървените си покривни плочки, а на места външните стени бяха пропукани. Живеещите наблизо граждани смятаха, че принадлежи на стар търговец, загубил богатство и единствен син, жертва на пирати. Поради последвалата лудост стопанинът не се виждаше с когото и да е извън двамата си роби, древни като самия него.
Барума знаеше друго. Късно същата вечер той отиде там и почука на разнебитената врата по начин, известен на малцина. След няколко мига портата се открехна предпазливо. Престарял роб се вгледа в него с фенер в ръка.
— Искам да говоря с господаря ти. Кажи му, че е дошъл Барума от Аделион. Идва от Девери.
Робът кимна.
— Вътре ли е? Ще ме приеме ли?
Старецът сви рамене, сякаш за да каже, че не знае.
— Отговори ми, невъзпитан глупак такъв!
Отвори си устата и показа покрит с белези остатък от език, отрязан много отдавна. Барума махна с ръка:
— Е, добре, трябваше да се сетя. Позволено ли ти е да ме поканиш?
Робът кимна и го пусна в задушаващата се от бурени градина. Минаха предпазливо по пътека, чиито плочи бяха напукани и коварно разкривени, влязоха в къщата и тръгнаха по плесенясал коридор с потънали в паяжини статуи — всичко това беше декор за съседите и търговците, които биха могли да проникнат дотам. Действителните покои на Майстора бяха във вътрешността. Робът махна с ръка на Барума да влезе в стая с висок таван, ярко осветена от лампи, обзаведена с тапицирани мебели и червено-златисти килими, постлани върху покрития с плочки под. На една стена имаше фреска, която представяше пони и варварка, погълнати от странно занимание; заплеснат в изучаването й, Барума внезапно осъзна, че вече не е сам. Побърза да се обърне и откри, че Майстора е надвиснал над него. Събра всичката си воля да не изпищи от страх. Като видя това, Ястребът се засмя. Беше висок мъж със синкавочерна кожа, облечен в проста бяла туника, с глава, скрита под качулка от възможно най-изящната червена коприна. Около китката му беше татуиран спускащ се за удар ястреб.
— Ако беше някой друг, щеше да си мъртъв, Барума. Да предлагаш стока ли си дошъл? Много се интересувам да я видя.
— Поласкан съм от това. Тогава може би ще сключим сделка. Видите ли, един дребен плъх, от онези, които щъкат, където ние пожелаем, не ме е послушал. Не мога да се върна в Милетон, за да се погрижа лично за него, но трябва да бъде наказан. Не става въпрос да бъде убит — нека получи болезнен урок.
— Това може да се уреди повече от лесно — Майстора се поколеба за миг. — Значи този глупак е в Милетон?
— Търговецът на роби Бриндемо.
На трепкащата светлина Барума не можеше да види друго от лицето на Майстора на Ястребите, освен най-общото му очертание, но остана с впечатление, че го изучават. При тази мисъл космите на врата му настръхнаха от напълно основателен страх.
— Един от моите хора те придружи във варварското кралство — рече накрая Майстора. — Според мен се наричаше Гуин.
— Да. Не съм знаел, че е свързан с точно тази гилдия.
— Не му е било работа да ти казва — в гласа на домакина се долавяше някакъв хумор. — Разбира се, той направи пълен доклад за онова, което е станало.
Страхът на Барума се засили. До болка му беше ясно, че никой на този свят не знае къде се намира в момента и че може да изчезне завинаги, ако така реши Майстора.
— Родри от Аберуин ме интересува много — рече Ястреба, като сплете върховете на пръстите си и сякаш се зае да ги изучава. — Гуин и Мерик са убедени, че е благородник, но ние знаем малко за него. Питам се защо Стария го е сметнал за толкова важен.
— И аз се питам същото.
Нямаше начин да разбере дали онзи му е повярвал или не. След мъчителна пауза от няколко минути домакинът отново заговори:
— Ти скоро ще завършиш третия кръг от подготовката си, нали? — Тонът му беше съвсем обикновен, което, макар и странно, плашеше много повече, отколкото, да кажем, зловещ шепот или нещо подобно. — Човек като тебе ще има полза от подкрепа в Братството.
— Положително — Барума подбираше внимателно думите си, като се чудеше дали онзи не го проверява доколко е устойчив. — Когато човек тръгне по пътеката на властта, трябва да знае кой върви зад него.
Майстора се засмя студено и остро.
— Харесва ми начинът, по който се изразяваш, приятелю, а и казваш самата истина. Какво ще речеш, ако предложа себе си за твой поддръжник?
— Разбира се, ще съм поласкан повече, отколкото бих могъл да мечтая, но такава подкрепа е прекалено ценна, за да я получа безплатно.
— Точно така — червената коприна прошумя, защото Майстора кимна. — Някои от нас в различните гилдии се питаме какво е намислил Стария. Много се питаме. Той е страшно стар, приятелю, най-малкото далеч над стоте, а може би и над двестате. Човек няма как да разбере. Питаме се как годините са се отразили на мозъка му. Виждал ли си го скоро?
Нямаше смисъл да лъже.
— О, да, наскоро. Изглеждаше остър и гладък като добре наточен бръснач. Разбира се, физически е много муден. Но съзнанието му ми се стори… как да кажа? Страховито.
— Аха. Наистина добре подбрани думи. Нека бъде ясно едно — не искам да направя каквото и да е на Стария. Ако кръвните гилдии искаха да се отърват от него, нямаше да рискуваме да ти се доверим. Разбрано ли е?
— Съвършено. И все пак нещо ви притеснява, а?
— О, да. Защо е искал Родри от Аберуин да бъде отвлечен, сетне да бъде пуснат без посока из островите?
— Честно казано, не зная.
— Боях се, че не ти е казал. Той наистина работи върху нещо много усукано и странно — Майстора рязко се изправи. — Подушвам опасност — започна да крачи напред-назад на фона на стенописа. — А никой не достига моето положение в някоя кръвна гилдия, ако не разпознава опасността, когато я подуши. Единственото, което искам от теб, е да продължиш към вилата на Стария, точно както имаше намерение да направиш и да се опиташ да разбереш нещо за тази тайнствена работа. Това е всичкото засега — просто информация. По-късно, кой знае? Но ти обещавам следното, ако някой ще се изправи срещу Стария — това съм аз, не ти.
— Много добре, защото знаете прекрасно, че не мога да му се опълча.
— Точно така — начинът, по който се размърда качулката, остави впечатлението, че Майстора се усмихва. — А в замяна на това ще те предложим на Вътрешния кръг. Нашата поддръжка има голяма тежест, нали разбираш?
— О, да и, както казвам, съм поласкан повече, отколкото съм мечтал — по ребрата на Барума се стече тъничка струйка студена пот, но той се насили да се усмихне. — И предполагам, че някой ще тръгне по следите на този тайнствен Родри, нали?
— Разбира се. Всъщност човекът, който ти е познат като Гуин. Той е логичният избор. Нали знае как изглежда робът и въобще.
Барума се поколеба, чудейки се дали Гуин е наистина достоен за доверие, когато става дума за Родри, но да спори с Майстора на Ястребите беше много далеч в списъка на приятните забавления.
— Чудесно. Имам основания да вярвам, че Родри е много по-опасен, отколкото съзнава Стария.
— Нима? Защото се е заклел да те убие ли?
Насмешката в тона на Майстора накара Барума да побеснее, но той се застави да говори равно и спокойно.
— Трябваше да се сетя, че Гуин ще спомене този дребен инцидент. Е, да, отчасти и заради това. Вините ли ме? Знаете също като мен, че варварите са повече от готови да загинат, ако по този начин ще спасят скъпоценната си чест. Никой разумен, цивилизован човек не би се опитал да избяга от своя собственик, но Родри от Аберуин не е цивилизован, нито пък разумен.
— В онова, което казваш, има смисъл, нали? Може би ще е по-безопасно ние да държим Родри в ръцете си, отколкото да броди из островите с този търговец на подправки.
Сърцето на Барума прескочи един удар. Майстора на Ястребите вече знаеше далеч повече, отколкото си беше представял.
— Съгласен съм, разбира се — рече той. — Предполагам, че за вашите хора ще е съвсем лесно да го хванат жив. Стария беше непоколебим — трябваше да го оставим жив.
— Охо, така ли? Това е интересна вест. Много добре, тогава ще го отвлечем. Още утре сутринта ще пусна по следите му Гуин и някои от хората ми. Вероятно ще научим много неща просто като зададем на Родри подходящите въпроси. Може би няма да е готов да отговори, но пък в такива случаи ние знаем как да се справяме с упоритите.
— Наистина е така, да — Барума вече беше обхванат изцяло от страха, но знаеше, че трябва да каже истината сега, а не да остави Майстора да я открива по собствени пътища по-късно. — Но той не може да ви каже нищо, Стария ми нареди да унищожа съзнанието му.
Майстора се извъртя и впери поглед право в него. Светлината на лампата падаше под ъгъл на качулката, като по този начин даваше възможност на Барума да получи впечатление за присвити очи и извити подигравателно устни. Да прояви страх или да започне да угодничи щеше да е фатално.
— Разбира се, изпълних каквото беше заповядано. Ще ми се да бяхте направили предложението си преди това.
— И на мен — тонът на Майстора беше по-скоро ироничен, отколкото гневен и Барума започна да диша по-спокойно. — Предполагам, няма начин да се възстанови паметта му.
— Никакъв. Нито едно човешко същество не би могло да развали магията, която му направих. Колкото и дълго да живее, никога няма да си спомни дори истинското си име.
— Жалко, но ще трябва да се оправим въпреки това.
— Чакайте да си помисля. Мъжът, който се наричаше Мерик, е все още в Елдид, нали?
— Да, и работи много добре, ако се съди по последното му писмо.
— И ние знаем поне това, че Родри произхожда от Аберуин.
— Знаеш ли, приятелю, двамата с теб бихме могли да работим много добре заедно. Разсъждаваш и това ми харесва. Проклето да е това зимно време! Отсега нататък в продължение на месеци корабите спират, а това означава, че няма да имаме новини от Мерик до пролетта. И все пак, какво мислиш за сделката ни?
Тъй като би било подозрително да отговори твърде бързо, Барума се престори, че разсъждава. В края на краищата подкрепата на Стария съществуваше само хипотетично, докато предложението от Майстора на Ястребите беше съвсем реално — за добро или зло.
— Смятам, че това е ключов обрат в съдбата ми и ще съм глупак, ако откажа! — А също и мъртвец, добави наум. — Как ще го подпечатаме?
— Тъй както се подпечатват тези неща, приятелю — с кръв.
— Много добре — той се смръзна, но успя да придаде, на гласа си увереност. — Кога ще пожелаете да започнем?


Керванът на Зандар си проправяше път през планинската местност в посока югозапад, следвайки гръбнака на острова. И от двете страни на прашния път в долините се гушеха градина след градина с тъмнозелени зеленчуци, пресечени в различни посоки от мънички напоителни вади, в които искреше вода. Когато керванът минаваше, селяните, превели гръб, вдигаха глави, протягаха се и вперваха поглед в дългата верига от товарни мулета и коне. Талиейсин, който яздеше най-отзад в обвитата в прах редица, ги гледаше и им завиждаше — макар и селяни, те бяха свободни хора.
Към пладне керванът стигна до една река или по-скоро до широка равнина, из която бяха пръснати камъни и храстчета, докато водата течеше в средата като малък мътен поток. Там, на мястото, където имаше все пак някакво течение, се издигаше огромно водно колело, по ръба на което бяха накачени кофи. Потейки се на слънцето, двама роби въртяха ръчката, подканяни от бича на надзирателя, а кофите се потапяха, изваждаха скъпоценната вода и я изпразваха в дървен улей, който се спускаше, подпрян на греди, към главния напоителен канал. Като видя белезите по гърбовете на робите, Талиейсин си помисли, че има късмет.
Когато Криблано, свободният мъж, който работеше като охрана на кервана, изостана да язди до него, Талиейсин го попита за името на реката.
— Ен-гидал. Сега е пресъхнала наистина, но скоро ще започнат дъждовете, а с тях — и пороите. За наш късмет обаче дотогава ще сме си у дома.


Тази нощ керванът разположи лагера си в подножието на спретнато село, наречено Деблис, с петдесетина квадратни варосани къщи, всяка с ниска дървена ограда около зеленчукова градинка отпред и кокошарник отзад. На залез Зандар взе Талиейсин и Криблано със себе си за вечерния пазар. Сред разцъфналите като цветя светлини на маслените светилници дребни търговци и местни занаятчии клечаха на земята, наредили спретнато стоката пред себе си върху тръстикови рогозки, но жителите на селото по-скоро стояха наоколо и бъбреха, отколкото да купуват.
Стоките на Зандар обаче бяха нещо различно. След като Талиейсин ги разопакова и разстла, селските жени надойдоха и започнаха да се пазарят за малките гърненца и пакетчета от пресована кора, които съдържаха скъпоценните подправки.
След около час, когато работата понамаля, Зандар изпрати Талиейсин и Криблано да му купят вино и бидейки щедър господар, даде на последния пари да купи по чаша за себе си и роба. След известно лутане из селото откриха мъничка кръчма. Тя представляваше осветено от димящи маслени светилници помещение, част от жилище с наредени до стената ред по ред жълти стомни. Повечето посетители се бяха изсипали на уличката. Докато отпиваха от плоските чаши сладкото червено вино, Криблано започна разговор с двама местни жители, но Талиейсин стоеше малко зад него и не говореше с никого.
Докато се връщаха към пазарния площад, Криблано спря за миг и се пъхна в една странична уличка да се облекчи в тъмнината. Понесъл стомната с вино за своя господар, Талиейсин чакаше на улицата, която беше почти също толкова тъмна, и предъвкваше вечния си тревожен проблем: кой съм аз в края на краищата? Зад гърба му проскърца сандал, той се обърна и видя двама души да се приближават. Ходеха толкова целенасочено и при все това толкова тихо, че застана нащрек. Сетне зърна в ръката на единия мъничък кинжал; другият носеше тънко копринено въже. Когато стоманата проблесна към него, Талиейсин отскочи и ритна човека, но усети как острието одра ръката му. Хвърли стомната с вино в лицето на нападателя и сграбчи за ръката втория, който носеше въжето, като го накара да се обърне. Когато онзи направи лъжливо движение, Талиейсин нададе боен вик и блъсна пленника си, който опитваше да се освободи, право срещу острието. Мъжът в ръцете му изкрещя, свлече се и от него бликна кръв. Вторият се обърна и побягна, а в това време Криблано притича, викайки колкото му глас държи, докато уличката се изпълни със селяни, привлечени от крясъците. Те хукнаха да се справят с бягащия убиец, а Криблано дойде до Талиейсин и сграбчи кървящата му ръка, за да огледа раната.
Всички говореха толкова бързо, че Талиейсин трудно хващаше по някоя и друга дума, но изведнъж осъзна, че раната му гори и че повече не може да фокусира очите си. На светлината на маслените светилници, която просветваше и трептеше като огромни капки пламък, видя Зандар да си проправя път през тълпата, придружен от пълен сивокос мъж. Внезапно му стана много трудно да долавя гласовете наоколо. Чу как Криблано крещи уплашен, последва мъглива сива тишина и накрая пълен мрак.
В тъмнината гореше светлина. Отначало му се стори, че е слънцето, но когато приближи, разбра, че гори с червен пламък, като лагерен огън. Наистина виждаше огън, но някак странен, защото насред пламъците беше приклекнал мъничък червен дракон. Около огъня стояха черен мъж, който държеше ръката на бяла жена, и застанала сама черна жена. Когато го видяха, се засмяха и му замахаха. Инстинктивно разбра, че трябва да се присъедини към кръга и да съедини участниците. Направи го и всички започнаха да танцуват — въртяха се в кръг, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в прилив на сребърна светлина, а драконът се изду, израсна огромен и застрашителен сред ревящите пламъци и го завика, завика го по име…
— Родри.
Изрече името на глас и се събуди. Лежеше на одеяло под сянката на едно дърво в края на лагера. Съдейки по положението на слънцето, разбра, че е близо пладне. В пресъхналата си уста усещаше езика, залепен за небцето, а одраскването от предишната нощ все още пареше. Но се почувства добре, съвсем не като човек, който е получил отровна рана, пък и главата му не се маеше. Когато произнесе отново името, Зандар забеляза, че е буден, и дойде, носейки мях с вода.
— Значи си жив, така ли? Добре.
— Спомних си истинското име — макар и устата му да беше съвършено суха, схващаше, че новината е толкова важна, та чак го болеше. — То е Родри.
— Ами! Слава на боговете и малките им прасенца! Добре, добре за теб. Ето. Пий първо, после ще говорим.
Талиейсин пи колкото успя да погълне, изчака няколко мига, сетне установи, че може още да пие. Зандар клечеше до него и го гледаше със същата съпричастност, която търговецът изпитва към стоката си.
— На това острие е имало някаква отрова — рече той, — но едва ли ще да е била много силна — знахарката на селото беше сигурна.
— Не смятам, че е било отрова. Не мислиш ли, че е било просто упойка — да ме зашемети и превърне в лесна плячка?
— Ако е било така, много лошо са се провалили. Мъжът, когото държеше в ръцете си, беше мъртъв.
Изведнъж Родри се вцепени, защото си спомни, че е роб.
— И трябва ли да умра заради това?
— Не. Той те е нападнал, а освен това главатарят на селото ми е приятел. Онова, което всички искаме да знаем, е защо те е нападнал? — Зандар му се усмихна мрачно. — Или, позволи ми да направя догадка, ти не си спомняш дали имаше врагове, които искат да ти отнемат живота, така ли?
— Не мога да си спомня, господарю. Съжалявам. Ще ми се да можех.
— Разбира се. Е, главатарят ще нареди другият разбойник да бъде екзекутиран и с това ще се свърши. Смяташ ли, че можеш да яздиш днес?
— О, да. Чувствам се чудесно. Затова мисля, че е било упойка, а не отрова.
— Аха — Зандар помисли за момент, сетне сви рамене. — В такъв случай да се махаме от това място и да тръгваме на път. Така твоите тайнствени врагове може да изгубят следите ти. Платил съм за теб твърде много и няма да оставя да те заколят пред очите ми — и все пак поспря за момент, опитвайки се да произнесе някакви срички. — Родри, значи, а? — Името му прозвуча по някакъв странен начин, без придихание и почти без търкалящо се «р». — Кажи на останалите, ако обичаш. Поне е по-кратко.


Пет дни по-късно Великия Крисело и красивата му варварска прислужница се озоваха в един от най-скъпите ханове в Милетон. Тъй като ханджията имаше богат опит с пътуващи изпълнители, поиска да му се плати предварително, но когато Саламандър извади щедра шепа сребърни монети, изведнъж започна да сервилничи, въведе ги лично в апартамента, кланяше се непрекъснато и мърмореше нещо, което Джил си преведе като: «Надявам се, че скромните ми помещения са подходящи за вас», както и поредица други любезности. Момчето на ханджията качи багажа им и го нареди върху нисък сандък, сетне се оттегли, поглеждайки, преизпълнено със страхопочитание, към светлите коси и очи на гостите, които бяха такава рядкост в Бардек, че сами по себе си представляваха цяло представление. Саламандър заяви, че е доволен, особено от купищата възглавници и лилавия диван, но Джил реши, че квадратната форма на стаята я притеснява, а ечащият, покрит с плочки под и чисто белите стени усилват неприятно всеки произведен от тях звук. Близо под тавана минаваше фриз с цветя и плодове, нарисувани изключително реалистично. Би могла да се закълне, че ако посегне, ще откъсне някое цвете или плод от стената. Гномчето се появи и подуши из ъглите като куче.
— Слушай какво, Джил — рече Саламандър. — Днес, когато отидем на пазара, ще трябва да вържеш меча си по някакъв миролюбив начин с каишка или хората на архонта ще го конфискуват.
— Какво? Ама че нахалство! Що за място е това? Ами ако ни нападне крадец?
— Тук нямат такива крадци благодарение на същите тези хора на архонта. Видиш ли, ако някой ти измъкне нещо от джоба, подаваш жалба, хората на архонта издирват крадеца вместо теб и го арестуват.
— Излишно пилеене на държавни средства, след като съм напълно в състояние да прережа гърлото на крадливото копеле.
— Боя се, че Бардек ще се окаже голямо изпитание за теб… както и ти за Бардек.
— Така да бъде. Смяташ ли, че Родри е тук, в Милетон?
— Как ми се ще животът да ни се усмихне толкова топло, орленце мое мъничко. Все пак съм готов да се обзаложа, че е минал оттук, защото градът е център на търговията с роби. Всеки, който разполага със скъпа стока като нашия Родри, ще трябва да е побъркан, ако я продаде другаде. Само се надявам, че е станало чрез наддаване пред хора. Те записват всяка продажба и за няколко медни монети ще можем… Искам да кажа, ще ми бъде разрешено да прочета регистрите им.
— В някой от тези дни сигурно ще трябва да науча буквите. Струва ми се толкова скучно човек да ги разпознава.
— Но не и след като веднъж се научиш, а ти наистина би трябвало да го направиш… Сега, след като вече сме отново на твърда земя, ще се опитам да открия следите на Родри.
В ъгъла на стаята, поставен върху солидна на вид бронзова поставка, стоеше правоъгълен мангал от ковано желязо с наредени върху него боровина и дървени въглища. Саламандър махна с ръка и го запали, сетне впери очи в мъничките бледи пламъчета. Джил се разтрепери от страх. Не можеха да знаят дали Родри въобще е бил продаден, или продължава да страда в ръцете на Ястребите от Братството. Когато гертдинът простена театрално, тя скочи на крака, мислейки, че е видял Родри мъртъв или осакатен.
— Продаден е наистина на някакъв керванджия — каза Саламандър. — И определено изглежда, че с него се отнасят добре.
— О, богове, бърборлив елф такъв! — Тя усети очите си замъглени от сълзи и потърси спасение в гнева. — Защо тогава трябваше да издаваш такива печални звуци?
— Защото се движат през саваната, упътени към безличните, с нищо неотличаващи се и досадно безинтересни планини, които заемат половината от острова, както и голямо парче от следващия. Нямам никаква представа къде се намират.
Джил промърмори под нос поредица от мръсотии, а Саламандър продължи:
— За наш късмет ще имаме възможност да прибегнем и до други средства извън деомера. Например — гореспоменатите държавни регистри, а също така можем да разпитаме частните търговци. Скъп варварин като Родри сигурно ще се помни.
— Добре. Да тръгваме.
— Няма да е зле, о, Джилиън с горещата кръв. Освен това трябва да отидем на пазара да купим туй-онуй и да вземем разрешение. Тази вечер даваме първото си представление.
Въпреки непрестанната тревога, която заливаше съзнанието й, тъй както вълните — пристанището под тях, Джил намери Милетон великолепен с продълговатите си къщи, изрисувани стени на градините, цъфтящите дървета. Когато стигнаха на пазара, тя остана двойно по-впечатлена. Огромният площад беше покрит с море от ярко оцветени сенници, които се ветрееха над стотиците щандове, пръснати около фонтаните. Тук-там имаше малки сцени, където изпълнители се бореха да привлекат вниманието на тълпата. Саламандър й каза, че по пладне пазарът ще бъде затворен и всички ще отидат да спят през горещия следобед; сетне, на смрачаване, отново ще го отворят. Тръгнаха да скитат между щандовете, хапвайки сладкиши, които полепваха по ръцете, тъй като бяха покрити с някакъв сладък бял прашец, като едновременно с това оглеждаха купищата ковано сребро и бронз, лампи, коприни, парфюми, скъпоценности, ножове с необикновена форма и декоративни изделия от кожа. Саламандър се разрови сред най-ярко оцветената стока и направи своите покупки; накрая се натовариха с два бронзови мангала, пакети дървени въглища и разни видове благовония, много червен плат, дълга сърмена туника, станала корава от богато избродираните върху нея цветни мотиви за Джил, и многоцветна роба от брокат, която могъщият магьосник щеше да носи на сцената. Докато пазаруваше, той не спираше да бърбори, но на Джил й направи впечатление, че по този начин успява да измъкне много информация, като се започне от това къде могат да се купят най-добрите коне, до текущите политически настроения в града и, което беше най-съществено, имената на няколко частни търговци на роби заедно с новината, че на последното публично наддаване не е бил предлаган за продажба варварин.
Първият търговец, когото посетиха, ги осведоми тъжно, че не е виждал варварин от година, но ги насочи към мъж на име Бриндемо, който говорел езика на варварите и поради тази причина него го предпочитали хората, разполагащи с варварин за продаване. Отбиха се набързо в хана да се разтоварят и, следвайки сложните обяснения, накрая успяха да открият с нищо непредразполагащия комплекс. Когато почукаха, вратата им отвори слаб момък, който беше прекалено млад, за да пусне брада. Докато ги поздравяваше, очите му щъкаха насам-натам. Саламандър му се поклони и заговори на деверийски.
— Къде е Бриндемо?
— Много е болен, милорд. Аз съм синът му. Ще ви услужа вместо него.
— Болен ли? Да няма треска във вашия комплекс?
— Няма, няма — момчето поспря и прокара език по устните си. — Много странно. Може би развалена храна.
Саламандър гледаше изпитателно момчето, а то се гърчеше и очите му се въртяха навсякъде, само не и към гертдина.
— Добре — рече най-сетне Саламандър. — Предай моите смирени извинения на многоуважавания си баща, но настоявам да го видя. Зная много странни неща, разбираш ли. Може би ще съм в състояние да му препоръчам лек — направи пауза за ефект. — Аз съм Великият Крисело, Варварският магьосник от Севера.
Младежът започна да стене и се гърчи още повече, но отвори широко вратата и ги пусна в затревения двор. Там, близо до кладенеца, седяха отпуснати една до друга две млади жени с потъмнели от отчаяние очи. Джил осъзна, че вижда хора, които са стока за продаване, сърцето й се сви и тя извърна поглед.
— Ще видя дали баща ми е буден.
— Ще дойдем с теб и ние да видим.
Момчето издаде изпълнен с искрен страх стон и ги поведе край продълговата къща към странична врата, която, както се оказа, водеше право в спалнята на родителите му. Бриндемо, който лежеше сред купчина възглавници на ивици върху нисък диван, вдигна като пиян глава и ги загледа с мътни очи. Тъмната му кожа беше придобила пепеляв цвят от страх и треска. Дебелата му жена седеше вцепенена в ъгъла със свити върху устата ръце. Бриндемо я погледна и лавна една-единствена дума; тя побягна от стаята. Саламандър се приближи гордо до леглото.
— Виж светлата ми коса. Знаеш, че съм от Девери. Имал си варварин за продаване, така ли е?
— Вярно е — гласът на търговеца излизаше като дрезгав шепот от изгореното от отрова гърло. — Казах вече на вашите хора. Продадох го. На търговеца на подправки Зандар от Данмара. — Поспря и се изкашля по ужасяващ начин. — Да не сте дошли да ме убиете?
— Нищо подобно. Подушвам отрова в потта ти и зная каква е. Гълтай с лъжици мед, размесен с прясно масло или някакъв друг вид мазнина. Това ще облекчи болките и ще попие отровата. Тъй като растението бен-мароно убива бързо, а ти си жив, можем да заключим, че са ти дали по-малка от фаталната доза.
— Благодаря. Ай! Барума е един от вашите северни демони, кълна се.
— Най-малкото е син на един от тях.
С голямо усилие Бриндемо вдигна глава и впери поглед в очите на Саламандър.
— Ти! — просъска търговецът. — Ти не си един от тях, нали?
— Един от кои?
Бриндемо се отпусна назад, задъхан от усилието си, и погледна встрани. Саламандър нежно се усмихна.
— Няма да измъквам истини от теб, приятелю. Ако имаш предвид онова, което подозирам, положително ще те убият. Но в замяна няма да ти кажа и думичка за себе си, за да не са в състояние да я измъкнат от теб.
— Сделката е добра — за момент Бриндемо остана да лежи неподвижен, събирайки сили отново да заговори. — Ако можеш, задоволи любопитството на един болен човек, добри човече. Варварчето, онзи, когото наричаха Талиейсин, кой е всъщност той?
— Не ти ли каза?
— Не знаеше. Паметта му си беше отишла, напълно отишла.
Джил промърмори неволно мръсна псувня.
— Разбирам — Саламандър стана мрачен. — Е, добре, приятелю, ти си имал честта да храниш много важен човек. Той е Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин, отвлечен и продаден от враговете си.
Бриндемо издаде дълбок, хъркащ звук, задави се и се закашля. Докато се гърчеше в спазми, от порите му бликна пот.
— Успокой се — рече му Саламандър. — Не ти е била известна истината и затова няма да те сполети по-голяма беда. Приемам, че знаеш къде е Аберуин.
— Не зная — Бриндемо едва успя, давейки се, да изрече думите си. — Няма значение. Зная какво е гуербрет. Ай, ай, ай.
— Този Барума — обърна се Джил към сина на Бриндемо. — Кажи ми как изглежда. Баща ти не може да говори вече. Трябва да си почине.
— Той е дебел мъж, според мен на вашия език бихте казали пълен човек. Много, много странна кожа, много гладка, а черната му коса и брада винаги лъщят и са намазани с мазнина. Освен това носи сребърна щипка за брада, а очите му са като на змия, много тесни, лъскави и зли.
— Какво си спомняш за роба на име Талиейсин? — обърна се Саламандър към момчето. — Казвай всичко, което знаеш.
— Не зная много, сър. Смятахме, че е благородник, защото се движеше като боец с нож, а всички ваши лордове са воини. Спомни си, че е бил нещо, наречено сребърен кинжал, но нищо друго за себе си — той погледна към баща си, който прошепна името на Зандар. — О, точно така, керванът. Отиваше на юг. Беше преди десет дни. Зандар обикаля всички села и местности до южния бряг. Продава подправки на готвачите — замисли се за момент, очевидно борейки се с недотам познатия му език. — Името на наркотика на вашия език е… хъм, точно така, опиум! Барума му беше давал опиум. Освен това Талиейсин беше много отслабнал, когато го купихме.
— Барума ще плати за всичко това — рече тихо Джил. — Ще плаща и плаща, и плаща, докато започне да скимти, да пищи и да ме моли да го убия, за да сложа край на мъките му.
— Джил! — Саламандър ахна искрено шокиран.
Бриндемо се засмя и смехът му прозвуча като мъчителен шепот.
— Имаш моята благословия, момиче — прошепна той. — Най-смирената ми и честна благословия.
Саламандър тръгна към вратата, сетне се обърна и погледна отново Бриндемо.
— И един последен въпрос. Защо ти причини това Барума?
— Не му се подчиних. Каза ми да продам Талиейсин в мините или на галерите. Вместо това го продадох на добър господар.
— Разбирам. Е, добре, това милостиво дело ти е струвало скъпо, но аз ти благодаря за него.
През целия път на връщане към хана Джил пламтеше от ярост и това се предаде на нейното зрение, докато наистина започна да й се струва, че по улиците пред тях танцуват колони от пламък. Саламандър не каза нищо, докато не се върнаха в стаята си и не залостиха здраво вратата зад себе си, но непрекъснато й хвърляше тревожни погледи. Веднъж озовали се вътре, я сграбчи за раменете и разтърси.
— Стига вече! Дори не зная какво правиш, но веднага го прекрати! Усещам как от теб се излива мощ.
— Аз просто… ами отново виждах разни неща. Не зная как да го спра.
Разтърсването и съвсем действителният му страх вече бяха върнали внезапно съзнанието й към по-нормално състояние. Всичко в стаята продължаваше да сияе със сребриста енергия, но пламъците ги нямаше.
— Тогава въобще не започвай! — Саламандър я пусна. — Джил, прекалено много си потънала в тежки размисли и трябва да имаш предвид, че наистина не те виня за това. Но… е, как да ти обясня? Така привличаш сила, защото, колкото и да го отричаш, имаш деомерско съзнание. Повечето хора в подобно състояние виждат картини или чуват гласа, който смятат за своето аз, но това си остава там, където му е мястото, в съзнанието. Когато тази сурова сила се излее в теб, ти започваш да виждаш картини и всичко останало извън съзнанието си, нали?
— Така е — тя направи признанието с неудоволствие. — Видях по улицата пред нас да тече огън.
— Е, добре, това е дяволски опасно. Ние, деомерците, също виждаме образи и работим с тях, но сме се научили да ги контролираме. Ако продължаваш да се луташ така слепешката, можеш да полудееш напълно и окончателно. Около теб по собствена воля ще идват и ще си отиват образи и няма да си в състояние да ги спреш.
При мисълта за такава възможност Джил се смрази, тъй като и сега едва ги контролираше. Саламандър въздъхна драматично и се просна на тапицирания диван.
— Храна — рече внезапно той. — Когато човек яде, това обикновено помага. Ужасно трудно е да правиш какъвто и да е деомер на пълен стомах. Пиенето също притъпява съзнанието. Но се съмнявам дали ще е достатъчно. Нямам право да се занимавам с подобни работи, но ще трябва да те науча на някои чирашки номера в областта на възвишеното изкуство.
— А какво те кара да смяташ, че искам да ги науча?
— Твоето елементарно желание да останеш със здравия си разум и жива, ето какво. Не ставай глупава, Джил! Ти приличаш на ранен човек, който се страхува и не позволява на хирурга да спре кървенето му, защото от притискането на раната може да го заболи — замлъкна и започна да разглежда въздуха около нея. — Добре, сега си прекалено напрегната, за да се опитвам да ти преподавам урок. А какво всъщност ще кажеш да хапнем? Великият Крисело умира от глад. Ако нямаш нищо против да приемеш образа на красива варварска прислужничка, слез долу и поръчай на ханджията да изпрати поднос с меса и плодове. А също и шише с вино.
— И аз съм гладна — рече Джил и се насили да се усмихне. — О, могъщи майсторе на тайнственото изкуство!
Саламандър наистина се оказа прав за въздействието на храната върху нейното състояние. Още щом хапна няколко парченца месо и препечен хляб, почувства определена промяна — едно притъпяване, както го нарече той, от което имаше такава голяма необходимост. Цветовете в стаята продължаваха да й се струват необикновено ярки, но постоянното трептене изчезна. Две чаши сладко бяло вино окончателно ликвидираха неволното й състояние на деомер.
— Кога тръгваме на път? — попита тя. — Нямам нищо против да потеглим сутринта, да речем, когато отварят градските порти на разсъмване.
— Зная, че пламтиш от нетърпение, Джил, гургулице моя, но трябва да помислим какво ще направи по-нататък Зандар, принцът на търговията с подправки. Може да се е насочил към дома си в Данмара, а може и да пътува нагоре-надолу из страната, отървавайки се от стоките си с помощта на настроената за покупки общественост. Ако е така, бихме могли да вървим в една посока, когато той е тръгнал в друга. Ако отидем в Данмара и го изчакаме, нищо чудно да висим там със седмици. От друга страна, не можем да седим тук, без да правим нещо, докато зли магьосници кроят пъклени планове, вършат злини или просто манипулират. Накъдето и да тръгнем, ще трябва да пътуваме бавно, да спираме често за представления, както подобава на изпълнители, за каквито минаваме.
— Е, прав си. Трябва все пак да посъберем малко пари, преди да отидем където и да е. Не мога да си представя колко много си похарчил.
— Добрите коне не са евтини в тази изключителна и изискана страна.
— А ние все още ги нямаме, нещастни прахоснико. Хубаво ще е представлението ни тази вечер да мине добре или съвсем сме загазили.
От неколцина жонгльори Саламандър беше научил, че всеки изпълнител е свободен да дава представление на обществените площади, стига да предаде на хората на архонта една четвърт от полученото. Когато се стъмни, те помъкнаха новопридобития си сценичен реквизит на пазара, който току-що започваше отново да се оживява в хладовината. Сред ярките чадъри и знамена проблясваха фенери и хвърляха цветни сенки върху белите сгради, докато търговците и клиентите им стояха на малки групички, говореха, шегуваха се, отпиваха вино от чашите си и похапваха закуски, които представляваха подправени зеленчуци, завити в прясно изпечени тънки питки. След като поразпитаха насам-натам, Джил и Саламандър се настаниха на една тераса пред обществена сграда, до която се стигаше по стълбище. Джил сложи дървени въглища в мангалите и ги поръси с благовония, а в това време Саламандър просна шарения килим, сетне взе сърмената драперия и започна да прави номера с нея, като я караше да пърха във въздуха и да улавя светлината или пък внезапно да се вкоравява и да се издува като платно на вятъра. Под тях започнаха да се събират хора.
— Аз съм Крисело, Варварският магьосник от Далечния север. Гледайте чудесата, които правя, и се смайвайте! — той подхвърли драперията за последен път, сетне я остави да падне върху стъпалата. — Двамата с Джилиана, моята прекрасна варварска асистентка, сме дошли отдалеч, от другата страна на моретата, от чудното кралство Девери, за да ви забавляваме и объркваме с магия, каквато вашият иначе прекрасен град не е виждал.
В основата на стълбището вече се бяха насъбрали петдесетина души. Саламандър вдигна бавно ръка и посочи към първия мангал. Пламъкът избухна в ароматна кула, сетне се сниши и остави въглищата да горят червени, а благовонните смоли да пушат. Тълпата зяпна откровено изненадана, притичаха и други хора. Саламандър изчака публиката да се умири и едва тогава запали втория мангал.
— Да продължавам ли със скромното си представление, о, добри жители на Милетон?
Публиката се разсмя, хората бръкнаха в кесиите си и хвърлиха дъжд от медни монети. Джил ги събра и зае място встрани. Сивото гномче изпълни възбудено някаква джига, сетне скочи на рамото й и се приготви да гледа. В същото време всевъзможни Диви заприиждаха на импровизираната сцена и се трупаха около Саламандър.
Саламандър извади дълъг копринен шарф от въздуха (или поне така изглеждаше) и започна да върши обикновени номера, които бяха по силите на всеки илюзионист. Шарфът изчезна и се появи от косите на Джил; сетне заприлича на птица, която кацна на рамото му; раздели го на три, развъртя парчетата около главата си, после ги показа, но по някакъв тайнствен начин се бяха навързали в едно. През цялото време пееше откъси от различни плачливи елфически бойни напеви, деверийски балади и откъси на някакъв гърлен език, който според Джил би могъл да е джуджешки. След няколко минути премина към фокуси със сребърни монети. И отново това бяха обикновени панаирджийски номера. Искаше да внуши на публиката, че е само изпълнител и нищо повече, да посее в съзнанието им представата, че за всичко, което виждат, трябва да има някакво рационално обяснение.
Накрая, когато зрителите започнаха да стават нетърпеливи, Саламандър разпери ръце и от въздуха се посипаха многоцветни искри. Докато падаха, образуваха две дъги; публиката закрещя и се струпа по-близо. На трептящата светлина зрителите приличаха на море от потни лица. Надавайки вик на елфическо задоволство, Саламандър накара през сцената да се понесат големи червено-зелени вълни на сребърни и златни петна, които бяха последвани от миниатюрни светкавици и гръмотевици. Представлението продължаваше ли, продължаваше: взривяваха се цветя от многоцветна светлина, сипеха се лилави каскади, а публиката въздишаше и си поемаше рязко дъх, докато Саламандър редуваше песните с шеги. Когато съобщи, че вече се е поизморил, зрителите хвърлиха друг дъжд от монети, като повечето от тях бяха сребърни, а тук-там имаше и златни. След като изпълни няколко жонгльорски номера с кокоши яйца, той поднесе на публиката още една поредица действителни магии, сетне оповести, че този път наистина се е уморил и представлението свършва. И отново към тях полетяха много монети.
Публиката започна бавно да се разотива и зрителите продължаваха да обсъждат видяното, а един от хората на архонта — на бузата му беше нарисуван гербът на града — дойде да прибере полагаемата се на бюджета част. Докато Джил навиваше килима и сгъваше сърмата, Саламандър седна с чиновника близо до единия от мангалите, за да преброят събраното.
— Това беше най-доброто представление, което съм виждал от година, магьоснико. Кажи ми как го правиш? Някакъв барут ли има в тези мангали?
— О, съвсем не. Всичко е истинска магия, на каквато ни учат във варварските кралства.
— Е, не е честно от моя страна да си пъхам носа в тайните ти. Ако знаех как правиш номерата си, нямаше да се забавлявам така. И все пак се обзалагам, че тази твоя асистентка пръсва най-различни химикали, докато всички те гледат как жонглираш. Виждам, че по робата ти има хубави дълбоки джобове.
Саламандър просто се усмихна, но Дивите се начумериха и изплезиха езичета, сякаш се питаха как човек може да е толкова сляп.
Събраха толкова много пари, че Саламандър злорадстваше през целия път към хана. Когато се прибраха в покоите си, започна да танцува елфически танци, тананикайки елфически мелодии с отхвърлена назад глава и вдигнати неподвижно на височината на раменете ръце; поклащаше се и потропваше сред купищата сценичен реквизит по пода. Джил не можа да не се посмее заедно с него.
— Това ти доставя удоволствие — рече тя. — Всички тези изпълнени с обожание женски очи, вдигнати към теб.
— Разбира се — той спря, леко задъхан. — Слушай, какво ще кажеш, о, прекрасна варварска прислужнице, дали да не грабнеш шепа от тези монети и да не отидеш да купиш кана с вино? Великият Крисело гори от жажда, а трябва и да отпразнуваме успеха на нашата военна хитрост.
И все пак, когато виното беше донесено и налято, тя установи, че отново мисли за Родри, питайки се дали е в безопасност, дали някога ще й прости, дори да успеят и го спасят.
— Отново потъна в мрачни мисли — обади се внезапно Саламандър. — Това не носи никаква полза на никого.
— О, зная го, но нямам капчица елфическа кръв и никак не мога да съм безсърдечна.
— Какъв лош език! Я слушай! Ако наистина бях безсърдечен, щях ли да тичам из цял Бардек да търся Родри?
— Нямаше. О, прости ми, наистина съжалявам. Просто съм разнебитена.
— Разбира се — той взе каната и намръщен се загледа в нея. — Почти е празна. След малко ще отида да купя още, но първо ще изпием каквото е останало. По този начин поне ще сме се насладили на последната чаша, ако магазинът е затворен или си счупя врата по несигурните стъпала на нашия ханджия. Така правят елфите, Джил, и нима смяташ, че е безсърдечно да се радваш днес, след като никой не знае какво зло може да му донесе утрешният ден?
— Не е. Би трябвало да съм благодарна, че двамата с Родри сме прекарали толкова хубави мигове, дори ако ме засипе с презрение, когато се срещнем.
— Няма да те презре! Хъм, съдейки по мрачния ти поглед, ако продължа да приказвам, ще ме удушиш, което ще попречи много на нашите планове. Великият Крисело ще направи върховна саможертва и ще си държи езика зад зъбите.


Тъй като спираше във всеки град и село, на кервана му бяха необходими няколко седмици, за да стигне до Дарадион, град под южния връх на Бардекина. Оттам, както научи Родри, щяха да вземат един от специалните шлепове за кервани (които напомняха повече кораби за добитък, отколкото платноходи), за да стигнат до остров Мартина и техния роден Данмара. Пристигнаха в пристанищния град тъкмо преди залез и затова устроиха лагер извън северните порти, на общественото място за стануване. Докато връзваха животните, към тях се присъедини малък керван, в състава на който имаше младеж, облечен в скъпа бяла туника на златни и пурпурни райета, с тока от чисто златна корона. Водеше със себе си момче, което приличаше на личен роб, и три мулета, натоварени, както се оказа, с личен багаж. Зандар приветства младежа — Помейо — като стар приятел и го покани край огъня на вечеря.
След като се нахраниха, Зандар накара Родри да донесе кана с вино и да налее на всички. Докато работеше, той забеляза, че Помейо го наблюдава, и разбра защо след няколко минути, когато онзи се обърна към Зандар.
— Деверийският роб? Колко ще искаш за него?
— Всъщност мислех да го задържа. Той разбира от коне.
— Скъпи ми стари приятелю, никога не си бил човек с нюх, нали? Наистина ли ще държиш такова ефектно нещенце в обора? Мога да си представя безкрайно по-подходящи начини да бъде използван. Ще ти дам трийсет зотара.
— Не ми е за продаване.
— Тогава петдесет.
— Не се пазаря. Истина ти казвам.
За момент Помейо се поколеба дали да не се разсърди, нацупен като дете, на което никога не са отказвани дреболии или играчки. След това бръкна в туниката си, измъкна кесия, в която дрънкаше много злато, и извади отвътре огромна монета — един от приказните бардекски зиали, който струваше номинално сто зотара, но тъй като беше изключителна рядкост, вървеше малко по-скъпо при сделки. Останалите свободни хора сдържаха дъха си, но Зандар просто сви рамене. Помейо се намръщи още повече.
— Да се славят крилете на Бащата на вълните! — Зандар му се усмихна. Усмивката трябваше да мине за знак на помирение, но се получи изпълнена с подозрение. — Всъщност за какво ти е притрябвал, че да си готов да платиш толкова много?
И Родри се питаше същото.
— Като подарък за една много важна приятелка. Убеден съм, че ще изпадне във възторг от това, че на входната й врата ще стои екзотичен варварин.
— Охо — Зандар изведнъж се засмя. — Значи продължаваш да ухажваш вдовицата Алейна, така ли?
— Не разбирам защо ти е толкова смешно, но отговорът е да, всъщност отивам да я посетя.
— А за да хванеш в капана богата жена, ти трябва богат подарък, така ли?
Помейо отвърна с бардекска фраза, която Родри не знаеше, макар и да се досети за общото й звучене по това, че останалите едновременно трепнаха и се закискаха. Ухилен, Зандар стана, даде знак на Родри да го последва и се отдалечи на няколко крачки.
— Наистина ми е странно, че трябва да се оправдавам пред роб, но започнах да те харесвам, момчето ми. Ще приема предложението, защото според мен по този начин ще си в по-голяма безопасност. Всеки може да открие, че живея в Данмара. Откъде да зная дали хората, които искаха да те спипат, не стоят и не чакат да им влезеш в капана. По този начин много ще ги объркаме. Освен това в къщата на вдовицата Алейна ще живееш добре и ще имаш много възможности да печелиш бакшиши. Не пропилявай парите на комар и за пиене и рано или късно ще можеш да се откупиш — той плесна Родри приятелски по рамото. — Пожелавам ти късмет.
Заради Зандар Родри се насили да се усмихне, но вътрешно кипеше при мисълта, че ще послужи за подарък на жена. Ако положението му позволяваше да го направи, щеше да псува много дълго време.
Към сделката Зандар добави коня, язден от Родри; дрехите и одеялата, които беше използвал. Докато му помагаше да премести багажа в лагера на новия си господар, младото момче роб Мико не спираше да говори, при това бързо, така че Родри успя да разбере само половината от казаното. Схвана обаче, че Помейо бил труден човек, склонен да бие робите си, ако не правели нещата точно така, както е наредил. Осъзна, че ако иска да се озове в домакинството на вдовицата, ще трябва здраво да се сдържа; отвърнеше ли на удара, щеше да изпита бичовете на архонта. Не можеше да си спомни конкретно защо, но знаеше, че никога преди не се е сдържал и нямаше да му е лесно.
По-късно същата вечер Помейо напусна лагера на Зандар и се върна при собствения си огън. Докато Мико решеше косата на господаря си и му сваляше боите за през нощта, Помейо изнесе на Родри кратка лекция на забележително добър деверийски. Оказа се, че е пътувал няколко пъти до Девери по търговия с чичовците си.
— И така, елдидец значи и продаден като роб на островите? Зандар ми каза, че ставало въпрос за дългове на комар, но се съмнявам. Разбира се, това не чини и свинска пръдня, стига отсега нататък да се държиш добре.
— А имам ли някакъв избор?
— Никакъв, разбира се. Сега слушай какво. Ще отидеш на чудесно място, в сравнение с което вашите варварски дънове приличат на кочини. Ще имаш точно определени задължения и други роби, които ще имат грижата да ги изпълняваш правилно. Ако науча, че създаваш и най-малките неприятности на госпожа Алейна, лично ще те бия с бич. Разбираш ли ме?
— Разбирам, господарю.
Родри кимаше, изпълнен с уважение, докато в същото време мислеше как да удуши Помейо и да остави тялото му край пътя. Глезеното попикано подобие на истински мъж! На лов за богати вдовици! Да се надяваме, че бедната старица ще има достатъчно ум в главата си да го разбере що за змия е!


— Знаеш ли каква е цялата тайна на деомера? — попита внезапно Саламандър. — Да създаваш картини в съзнанието си. Само това и почти нищо друго — да създаваш каквито трябва картини и да казваш съответните думи, които вървят с тях. Как ти се струва?
Сепната, Джил вдигна поглед от закуската си.
— Сигурен ли си, че не се шегуваш с мен?
— Не се шегувам, макар и нищо чудно да ти звучи така. Има една книга, която всички изучаваме — в края на краищата ще трябва да се научиш да четеш, гълъбчето ми, — която е известна като «Тайната книга на Кадуалон Друида», макар да са ми казвали, че била кратки пасажи и афоризми, нахвърляни от различни майстори на деомера в течение на годините. Но както и да е, в момента от нея ми идва наум едно нещо: «Можеш да отидеш на пазара и, също като гертдин, на висок глас да проповядваш тайните на деомера и никой няма ни най-малко да помъдрее.» Знаеш ли защо? Защото е толкова просто, че всички ще се присмеят. Или за да съм точен: просто за описване, дяволски трудно за правене.
— Ще призная, че се боря с порива да ти се присмея, ако говориш само за поредица от картини.
— Аха, разпознавам предизвикателството, когато ми бъде хвърлено. Много добре — той вдигна своя пищно украсен със скъпоценни камъни нож за маса. — Погледни това за момент. Сетне си затвори очите. Опитай се да го видиш също така ясно, както би го видяла с отворени очи, нещо като запомнена картина.
Джил впери продължително очи в кинжала, но го направи с празен поглед, сякаш можеше да го попие, тъй както парцалът попива разлято пиво. Щом затвори очи, образът изчезна и колкото и да се бореше с паметта си, не успя да възстанови ясна картина. Изруга, погледна отново и този път активно се опита да си спомни подробностите, но можа да запази само най-общо впечатление, не виждаше кинжала, а по-скоро подобна на кинжал форма.
— По-трудно е, отколкото звучи, нали? — Саламандър се смееше на нейния неуспех.
— Така е.
— Когато свършиш чирашката си работа, ще си в състояние да влезеш в една стая, която преди не си виждала, да останеш там само няколко минути и въпреки това ще можеш да извикаш картината на стаята съвсем ясно и ще си готова да се закълнеш, че се намираш в нея. Освен това, преди да си свършила работата, ще я проклинаш, защото да се научиш да боравиш с образи, е най-скучното нещо на този свят. Гледай на него като на изпитание, мъничка ми чинке. Бардовете разказват, че за да постигне деомерско майсторство, човек трябва да понесе тайнствени изпитания както сурови, така и наситени, но готова ли си да ти стане досадно до смърт? Това е истинското изпитание за всеки чирак.
— Когато баща ми ме учеше да въртя меча, стигаше дотам, че накрая ми се щеше да се разплача. Хвърлял ли си се отново и отново срещу бала сено на горещото слънце? Имаше дни, когато го правех по сто пъти, а той стоеше и критикуваше стойката ми, положението на ръката и какво ли още не.
— Богове, съмнявам се, че в мое лице ще намериш суров учител, какъвто е бил Кълин от Кермор. Да видим сега. Някак си е по-лесно да се започне с картина, отколкото с твърд предмет. Можем да потърсим на пазара изрисуван свитък.
— О, я стига, да не очакваш на пазара в Милетон да намерим случайно някоя книга за деомер, а?
— Разбира се, че не очаквам, но пък и няма да търся подобна рядкост. Имаме нужда от нещо такова, което жената на търговец би сложила в приемната си, за да забавлява гостенки — малък свитък с четири-пет оцветени рисунки на него, може би картини на прочути храмове или крайбрежни изгледи — такива едни най-обикновени работи. Обучени роби ги копират със стотици, затова едва ли ще ни е трудно да открием някоя подходяща. Необходима е достатъчно сложна картинка, за да държи съзнанието ти будно, докато правиш гадните упражнения.
— Както кажеш. А какво идва, след като се научиш да задържаш картини в съзнанието си?
— О, продължаваме с основната работа. Може би ще започнем с промяна на някои подробности в картината, която мислено виждаш: добавяш облаци на небето или, да речем, дърво. След това, чакай сега… Ами, ъ-ъ… в последна сметка трябва да си представиш, че се намираш в самата картина и оглеждаш различните и части… Зная, че правехме това — думите му увиснаха във въздуха.
— Всъщност не си спомняш всичко, нали?
— Ако желаеш, можеш да ме наречеш загубен и съвсем лекомислен елф, тъй като за съжаление, за зла беда и така нататък говориш истината. Но си спомням началния ритуал на прокуждане, а това е наистина важно за човек в твоето душевно състояние.
— Е, добре тогава. Какъв е той?
— Нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Ако ще купуваме коне, трябва да отидем на пазара, преди да е затворил по пладне, затова да почакаме, докато тръгнем на път. Но ми напомни да ти го покажа!
На Джил й дойде на ума, че обучението по деомер при Саламандър щеше да има свои забавни страни.
Преди да отидат на пазара, Саламандър извърши обикновеното си утринно сканиране. С присвити очи и напълно съсредоточено лице, наведен над нажежените въглени в мангала, той се загледа в необикновените образи, които се движеха сред тях. Изведнъж се усмихна и зашепна.
— Най-сетне! Той се приближава към град, гургулице моя, така че можем — чакай, чакай, какво е това? Ледовете на ада и всички гадни телесни течности! Родри е бил отново продаден! Проклятие! Виждам го да язди зад нов господар — замълча продължително. — Аха, най-сетне! Влизат в портите на града, виждам герба, о, радост, о, възторг, великолепния градски герб! Дарадион, долу на южния бряг. Ох, о, богове! Проклети да са, проклет да съм и аз, шарка да ни тръшне и па`рите на миазмата да ни обвият всичките! Отиват на пристанището. О, мили, мили мои богове, не на кораб! — Издаде някакъв прегракнал звук с гърлото си, сетне продължи да гледа мълчаливо още дълго. — Нека топките на Адовия властелин атрофират и да му паднат! Този скапан глупак се пазари със собственик на кораб за някакво пътуване! — Отметна глава, вдигна очи и изтри видението. — Поне успях да прочета името на кораба. То е «Сивият керкенез», така че ще можем да попитаме началника на пристанището закъде е заминал.
— Когато стигнем там. О, богове, на какво разстояние е това място?
— Повече от две седмици езда за съжаление. Имаме прекрасния избор да пътуваме направо и бавно през планините или по околен път, но по-бързо покрай брега. Няма да мога да сканирам, докато те пътуват, поради…
— Проклетите първични… какво беше там… воали от астрална сила?
— Това откъде го знаеш?
— Самият ти ми го каза, глупчо.
— Не бъди толкова проклета. Виж какво, поне ще знаем, че сме на вярна следа. Можехме да бродим и въобще да се мотаем безцелно насам-натам.
— Прав си и ме извини, задето ти се озъбих. Просто защото този негов нов собственик може да го заведе боговете знаят къде.
Чертите на Саламандър се отпуснаха в отчаяние, подобно омекнал восък.
— За съжаление си право, орленце мое мъничко. За щастие през защитеното Вътрешно море цяла година пътуват кораби, така че ще можем да ги последваме, където и да отидат. Достатъчно сме се бавили. Хайде да си събираме багажа и да насочим стъпките си към великолепния Дарадион, който има платна вместо крила и т.н. Милетон достатъчно дълго се е наслаждавал на удоволствието от нашето присъствие.


По време на бавното плаване по Вътрешното море до остров Суртина Родри беше настанен в трюма, при конете и мулетата, но му позволяваха да се качва на борда за храна. Той нямаше нищо против, защото така можеше да мисли далеч от Помейо с неговия злобен характер. Или поне се опитваше; повечето време спеше, дремеше в топлата слама, а около него Дивите се трупаха като глутница кучета. Хрумна му, че вероятно е бил воин, защото тялото използваше всяка възможност да натрупа сън. Но колкото и да се стараеше, прозрението не му дойде отново.
Слязоха от кораба в Рахатон и още два дни яздиха на северозапад към планинския град Вилинт, където живееше вдовицата Алейна. Помейо беше толкова нагъл и претенциозен, че когато най-сетне стигнаха там, Родри беше дошъл до заключението, че срамът да бъде поднесен в дар на жена ще му се стори нещо дребно в сравнение с удоволствието да се отърве от него.
Вилинт с чистите си бели мазилки на стените и цъфнали дървета беше разхвърлян по група възвишения и обкръжен със стени от розов камък. Помейо плати таксата при градските врати и поведе миниатюрния си керван към дълъг нисък хан в центъра на града, където нае апартамент. Основната стая беше постлана със сини и зелени плочки, а в центъра й мързеливо плискаше водоскок. Двама роби изнесоха планините от багаж, сетне Помейо даде на Мико поредица от заповеди, докато Родри разгъна върху леглото неговите бродирани одеяла на мястото на обикновените завивки на ханджията.
— Отивам на пазара — рече господарят. — Родри, прави каквото ти каже момчето.
Заповедите на Мико бяха съвсем добре дошли. Очевидно господарят му се готвеше да го подари още същата вечер и желаеше той да има представителен вид. Родри беше повече от готов да слезе в ъгъла на банята, отделен за робите, и за първи път от седмици да се изкъпе както трябва. Дори позволи на момчето да му подстриже косата с минимум мърморене. Помейо се върна от пазара скоро след това, а когато няколко минути по-късно пристигна един роб с товар от покупки, Родри забеляза с известен интерес, че господарят наистина даде две медни монети бакшиш на човека. Той порови из пакетите, сетне подхвърли единия на Родри.
— Облечи това. Няма да си голям подарък с твоите дрехи, целите напоени с конска пот.
Вътре имаше обикновена на вид, но висококачествена бяла туника и нов чифт сандали, гребен за косата и, за голяма изненада на Родри, хубав бронзов бръснач в обикновен калъф.
— Е, ще трябва да се бръснеш всеки ден — рече господарят, очевидно забелязал изненадата на Родри, тъй като не му минаваше през ума, че дава на един роб потенциално оръжие. — Като домашен роб от теб ще се иска да се поддържаш чист, а не да се валяш като варварин сред животните. По всяко време говори смирено и изпълнявай точно онова, което ти казва шамбеланът. Ако аз не съм там да те набия с бич, ще го направи деверът й. И се опитай да оправиш това деверийско поведение на масата, чу ли? Другите й роби са цивилизовани хора и трябва да се хранят заедно с теб.
Напуснаха хана веднага след залез. Понесъл фенер, Мико вървеше няколко крачки напред по широки прави улици, обточени с палмови и жасминови дървета. Минаха през пазарния площад, където започваха да палят светилници, които премигваха като вечерни звезди, сетне изкачиха една стръмнина и стигнаха до друг квартал. Там, зад измазани с бяла мазилка стени, сред просторни дворове, се издигаха огромни къщи. Трудно можеше да види ясно на светлината на фенера, но успя да различи сложни стенописи, нарисувани върху всяка от тях. Накрая стигнаха до стена с изрисувана върху нея селска сцена, която имаше за фон къщичка с истински дървен под. Помейо подвикна, отвори възрастен роб и ги въведе вътре.
В предния двор сред сплетен жасмин и прецъфтели рози струеше и плискаше водоскок. Самата къща, правоъгълна, с чифт кръстосани весла отпред, се издигаше в дъното. При постлания с плочки главен вход им се поклони ниско робиня, която ги отведе през фоайето в голяма, проветрива стая с под в синьо и бяло. По стените изкусно бяха изрисувани клони, листа и птици с ярки пера, сякаш помещението се намираше в гора, при това високо по дърветата. Дузини маслени светилници сияеха в ниши и върху полици, хвърляйки отблясъци по сребърни дреболии и стъклени вази с цветя. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с кадифени възглавници. На тях се беше отпуснала една от най-красивите жени, които Родри бе виждал в живота си.
Не беше много висока, но стройна. Кожата й с цвят на мед изпъкваше върху фона на черната коса, която се къдреше плътно около лице с безукорен овал. Огромните й тъмни очи наблюдаваха Помейо с точно необходимата доза подигравателно презрение, докато дългите тънки пръсти си играеха с копринен шарф. На светлината на лампите приличаше на момиче, но съдейки по движенията и израза на очите, Родри реши, че трябва отдавна да е надхвърлила трийсетте. Помейо удари Родри с юмрук, за да го накара да коленичи пред подиума, сетне започна дълга и цветиста реч, която всъщност се свеждаше до това, че скромният му дар бил недостоен за голямата й красота. През ума на Родри мина мисълта: «Значи това е бедната стара вдовица, така ли?» Той намери сили у себе си отчасти да прости на временния си господар. Тихичко смеейки се, Алейна хвърли шарфа настрана и стана да огледа Родри.
— О, колко мило! За мен ли е той? Не трябваше да го правите!
Помейо приседна на края на подиума и арогантните му черти се разтвориха в обезумяла от любов глуповата усмивка. Алейна потупа Родри по главата като куче, изкиска се, когато вдигна нежната си кафява ръка, за да я сравни с цвета на неговата кожа, сетне подвикна на слугинята да донесе светилник. Двете впериха поглед в очите му.
— Виж, Дисна! — рече господарката. — Те са сини.
Когато Дисна се изкиска на свой ред и му хвърли кос поглед, Родри осъзна, първо, че робинята беше почти толкова красива, колкото господарката, и второ, че може би ще намери някакво утешение в робството си. Алейна се обърна към Помейо и му поднесе ръка да я целуне. Очевидно подаръкът пожъна голям успех.
Мико остана да налива вино на господарите, а Родри последва Дисна в огромната кухня, покрита с кафяви и червени плочки. В единия й край имаше кирпичено огнище, където три жени работеха усилено, за да приготвят вечерята, а в другия — куп гърнета и дървени бурета. Между тях бе разположена ниска маса, която, макар и леко надрана, не отстъпваше на много маси в залите на деверийски лордове. До нея седяха изпълнен с достойнство мъж на около шейсет и момче на около дванайсет години. Заливайки се в кикот, който предизвика остра забележка от възрастния човек, Дисна обясни кой е Родри. Мъжът стана и му се усмихна сдържано, мило.
— Казвам се Порто и в Девери, струва ми се, бихте ме нарекли шамбелан. Тук ме наричат вареко. Не го забравяй!
— Да, господине — Родри познаваше властта, когато тя прозвучеше в гласа на човека. — Казвам се Родри.
— Хубаво. Не ми създавай неприятности и ти самият няма да имаш неприятности. Разбра ли ме?
— Да, господине.
— Много добре. Е, и без това имаме нужда от още един мъж. Ела с мен.
Качиха се по тясна, извита стълба на най-горния етаж, под покрива, където жегата от деня продължаваше да се усеща: задушно и спарено. От едната страна на коридора беше стаята на жените, от другата — на мъжете, с четири тесни одъра, разположени в ниши. Само на два имаше одеяла, но Порто се разрови в дървен сандък, извади още две и ги подхвърли върху едното от празните легла. Жестовете му бяха по някакъв странен начин толкова познати, че Родри се опита да си спомни нещо, без съмнение място — или не, поредица от места, до голяма степен едни и същи. Накрая тръсна глава и се отказа. Порто го гледаше внимателно.
— Не се ли чувстваш добре?
— Извинявайте. Просто от горещината. Все още не съм свикнал с нея.
— Горещина ли? — Старецът направи пауза и се усмихна. — Почти е зима, момче. Ако искаш горещина, почакай да дойде лятото.
Родри прекара остатъка от вечерта в кухнята. След като сервираха вечерята първо на Алейна и Помейо, сетне на робите, той извади вода от кладенеца вън и помогна да измият съдовете за готвене под внимателното наблюдение на готвачката. Веднага осъзна, че Винсима е втори център на власт сред робите. Жена на петдесет години, с толкова тъмна кожа, че лъщеше в кафяво-черно, тя беше висока, с широки бедра, мускулести като на воин ръце и съответните рефлекси. Веднъж, когато младото момче каза нещо нахално, тя го цапна толкова силно по главата с дървена лъжица, че то извика от болка. Погледът, който хвърли на Родри, говореше, че ако не внимава, следващият ще е той.
След като свършиха работата, всички насядаха около масата, за да обсъдят събитията от деня. От време на време прозвънтяваше малко звънче, с което господарката викаше Дисна да донесе още вино или поднос със сладкиши. Когато се върнеше, тя докладваше какво става в другото помещение. Очевидно никой от робите не искаше Алейна да се ожени за Помейо; след като в продължение на няколко дни бе търпял този човек, Родри нямаше как да не се съгласи. Постепенно научи имената на всички и започна да установява йерархията в домакинството. На върха стояха Порто и Винсима, макар че Дисна, която се радваше на лично благоволение, имаше известна независимост. Най-долу в стълбицата бяха носачите, четирима млади мъже, които живееха зад къщата и ги хранеха навън като кучета. Родри изпита пълен шок по повод на момчето, което се казваше Сион и се оказа личен роб на Порто. Купен с парите от бакшиши, той вършеше работата, която не беше по вкуса на Порто, като например да лъска огромната колекция от сребърни фигурки на животни на господарката. Родри просто не проумяваше как един роб може да притежава друг, но от разговора му стана ясно, че тази, както й казваха, служба е нещо съвсем обикновено.
На няколко пъти Родри улавя Порто, че го изучава, защото беше нов и следователно неизвестна величина в тази сложна йерархична система. Домоуправителят положително се питаше дали ще се окаже добър работник или размирник. В това проучване имаше нещо толкова познато, че докато се опитваше да спи на новото си, тясно и на буци легло, Родри се чудеше откъде го помни. Изведнъж на повърхността на съзнанието му изплава парче памет и му донесе поток от информация. По същия начин го оглеждаха капитаните на бойните отряди, когато беше сребърен кинжал в Девери. Спомни си няколко лица, няколко имена, дори и няколко дъна, в които беше престоявал за кратко време. Информацията толкова го развълнува, че остана буден половината от нощта, за да я предъвква.
За нещастие Порто го събуди точно на зазоряване. Прозявайки се и препъвайки се, Родри слезе в кухнята, където намери Винсима да меси огромен куп тесто на мраморна плоча.
— Дърва за горене, момче. Къси, дебели колкото ръката ти и много — за печенето. Бараката с дървата е вляво от вратата — тя посочи към една полица на стената. — Там е брадвата.
За своя изненада Родри видя тежка дърварска брадва с хубаво стоманено острие, опасно оръжие в ръцете на човек, който знае как да борави с нея. Взе я и излезе, намери лесно бараката за дърва и се залови за работа, а докато цепеше на ситно подпалките, се запита защо са оставили подобно оръжие там, където могат да го вземат робите. След няколко минути се появи, без да бърза, Порто и застана да гледа, отпивайки от изпускаща пара чаша с горещо мляко. Накрая даде знак на Родри да почине за малко.
— Виждам, че си свикнал здравата да работиш. Да ти там един съвет, момче. Бъди мил с приятелките на господарката. Усмихвай се непрекъснато и прави онова, което поискат от теб. Повечето от тях са по-възрастни от нея, всъщност куп дърти квачки, които ще изпитват удоволствие да подхвърлят по някоя и друга монета на един хубав млад мъж.
— Разбирам. А вашата… искам, да кажа, нашата господарка много ли гости има?
— О, да, а освен това ще бъдеш неин лакей. Тя има нужда от придружител, когато излиза, а аз съм затрупан с прекалено много неща, за които трябва да се грижа тук.
— Ще правя всичко, стига да ми обяснявате за какво става дума. Не разбирам всички обичаи в тази страна.
— Отскоро си тук, така ли?
— Да, господине — Родри се сети, че трябва да предложи някаква удобна история. — Дойдох тук като телохранител на богат търговец и затънах до уши в дългове на комар. Беше само преди няколко месеца.
— Твоят търговец не откупи задълженията ти, така ли?
— Не, господине. За него аз нямах никакво значение, само един наемен воин, наречен сребърен кинжал. Чувал ли си за тях?
— Не, но доколкото разбирам, те не се радват на някакво положение. Е, лоша работа — той спря, загледан с проницателен поглед към брадвата. — Нека ти кажа нещо, момче. Знаеш ли какво се случва на един роб, ако убие господаря си?
— Издирват го и измъчват до смърт.
— О, да, но освен това те избиват всички останали роби от домакинството, независимо дали имат нещо общо с убийството или не.
— Какво?!
— Измъкват ги навън и им прерязват гърлата, като оставят неколцина и ги измъчват, та да дадат показания пред съда. — Гласът на Порто стана монотонен и мек. — Веднъж видях как става това в една къща от другата страна на улицата, на която съм роден. Господарят беше звяр, садистично животно и всички го знаеха, но когато един от робите му го уби, хората на архонта изклаха цялото домакинство, извлякоха ги пищящи на площада и избиха всички до един, дори бебето на готвачката. Все още го виждам в кошмарите си, макар и да стана преди петдесет години — той се отърси като мокро куче. — Не мога да си представя как човек може да вдигне ръка срещу нашата господарка Алейна, но щом приеме Помейо, той ще стане лорд и господар тук. Предупреждавам те: ако някога ми се стори, че дори ти минава през ума да прибегнеш до насилие, ще те предам лично на архонта. Разбра ли ме?
— Да, господине, но както казваме в моята родина, не си го туряй на сърце. Никога не бих направил нещо, което да ви изложи на риск.
— Смятам, че го казваш от сърце, и трябва да знаеш, Родри, че според мен си поначало добро момче. Много лошо е това с комара, истина ти казвам. Чувал съм, че вие, варварите, сте прекалено привързани към заровете.
— Варвари ли? Варвари казваш, така ли? О, богове, ако съдя по онова, което ми каза току-що, вашите закони ми се струват доста диви.
— Диви ли? Не, просто практични. На островите робите много рядко убиват господарите си — и въпреки това извърна поглед, защото в очите му се надигна голяма печал.
Сутринта преваляше, когато Родри опита за първи път новите си задължения, защото Алейна реши да отиде на гости, преди Помейо да се върне в къщата й. Порто му даде жезъл от абаносово дърво с тежка сребърна топка на върха и малък кожен бич. Бичът беше предназначен за робите носачи, а жезълът — за просяците и всякаква друга паплач, която би могла да препречи пътя на дамата. Когато носилката се появи на двора, той най-сетне видя онези животински отрепки на робството — четири момчета, на не повече от петнайсет години, които се свиха при вида на камшика. По-светли от повечето бардекци, те имаха странни жълти очи с необикновена форма и гледаха втренчено. Стреснат, Родри се запита дали нямат в жилите си елфическа кръв. Сякаш дочули това, се появиха няколко Диви и очите на момчетата ги последваха, докато те се разхождаха нагоре-надолу.
— Те произлизат от Анмурдио — обясни Порто, като, разбира се, имаше предвид не Дивите, а робите. — Било отвратително и първобитно място, купища малки островчета, до едно покосени от болести. Казват, че тамошните хора били канибали — той сви рамене, отминавайки както островната група, така и нейните обитатели. — Ето ти парцал. Вземи го и обери праха по носилката. Господарката е почти готова.
Носилката беше красива, изработена, също както и жезълът, от абаносово дърво, изрисувана с цветни гирлянди на тъмносин фон. Кабината, в която се возеха двамата пътници, беше украсена с лят бронзов обков във формата на маймуни, чиито лапи и опашки се събираха, за да оформят пръстена, в който бяха нанизани прътовете. Вътре имаше още от лилавите кадифени възглавници, каквито дамата сякаш предпочиташе. Тъкмо Родри върна парцала на Порто, когато се появи Алейна, облечена в дълга до коленете туника от брокат, с множество смарагди на врата и шарф от зелен копринен газ, завит около главата, та слънцето да не грее лицето й. На силната светлина тя определено изглеждаше някъде около трийсет и пет, но въпреки това си оставаше красива. Когато Родри й помогна да влезе в носилката, тя лекичко го потупа по бузата. Последва я веднага Дисна, която носеше украсено с резба, квадратно дървено сандъче с дълги близо две стъпки стени, но дълбоко едва два инча. Когато и на нея помогна да влезе, сякаш бе истинска дама, тя го награди с блестяща усмивка.
Порто изкаканижи дълга поредица от упътвания, но Родри щеше да се загуби, ако не бяха момчетата, които носеха носилката — те очевидно бяха следвали този маршрут много пъти. Той вървеше напето и се мръщеше на минувачите, а най-близкият от носачите му подвикваше с треперещ от страх глас, когато трябваше да завиват. На Родри му хрумна, че благодарение на строгата йерархия сред робите, ако се загубеха, щяха да бият с бич момчетата, а не него. Реши, че ще се опита да им осигури допълнително ядене тази вечер; не можа да си представи каква друга награда би имала смисъл в ужасния им живот.
Целта, към която се бяха упътили, се намираше на не повече от миля разстояние и представляваше друго великолепно имение, по чиито външни стени бяха нарисувани подводни сцени — риби сред коралови рифове. Родри остави носилката и носачите на грижите на вратаря, но придружи господарката си и Дисна вътре, понесъл дървеното сандъче. Престаряла прислужница им се усмихна широко с беззъбата си уста, поклони се и ги въведе в къща, която беше по-луксозна от тази на Алейна.
В централното помещение, където стените бяха нарисувани с пълзящи рози, а сред бродираните възглавници се гонеха четири котета, на ниска маса чакаха три жени. Макар и да не ги беше виждал преди, Родри разбра веднага, че са майка и две пораснали дъщери, защото момичетата имаха същите красиво оформени кафяви очи и пълни устни, както и определен начин да си накланят главите и да се усмихват. Те станаха да приветстват Алейна с поток от бърборене, който Родри трудно следваше, тъй като по-голямата част от него сякаш бе свързана със съседи и приятели, за които нищо не знаеше. Сетне една от дъщерите забеляза Родри и издаде лек, подобаващ на дама, писък.
— Варварин, Лейн! Откъде го намери?
— Всъщност от скучния Помейо. Ужасно е досаден, когато говори непрекъснато за себе си, но наистина знае как да купува подаръци — тя му даде знак да се приближи. — Вижте му очите. Сини са.
Дъщерите зяпаха и се кикотеха, докато майката просто се усмихна с обич и Родри се изчерви — реакция, която ги накара още повече да се кискат. Накрая, след като задоволиха любопитството си, всички коленичиха на възглавници около масата. Алейна взе от Родри дървената кутия и извади от нея комплект малки плочки от слонова кост, нарисувани с цветя, птици и неща от този род. Жените започнаха да ги обръщат с лицето надолу и да ги смесват, произвеждайки тропот, който наподобяваше гръмотевица. Сякаш по предварително уговорен сигнал се появиха двама слуги с бронзови подноси, отрупани със сладкиши, и ги сложиха в ъглите на масата. Когато понечиха да напуснат, Алейна даде знак на Дисна да ги последва, но с властен жест накара Родри да остане до подиума.
— Можеш да седнеш зад мен.
— Благодаря, господарке — той определено остана с впечатление, че не се е наситила на подаръка си, досущ малко момиченце, което не желае дори за миг да остави новопридобитата си кукла.
Плочките очевидно бяха вече разбъркани както трябва, защото останалите три жени спряха да стържат по масата с тях и вдигнаха очаквателно поглед към Алейна. По няколко наведнъж, наоколо се струпа малка тълпа от Диви, вперили също поглед в масичката, но поне доколкото можа да прецени, друг освен него не ги виждаше, дори когато едно синьо гномче се престраши да сложи мършав пръст върху една от плочките.
— Искаш ли да си първа, Малина?
— Да дадем път на възрастта пред красотата ли? — каза, без да се притеснява, майката. — Моята е винаги най-скучна, затова нека свършим първо с нея.
Другите се засмяха, а Малина започна да взема една по една плочки, като ги нареждаше, все още с лицето надолу във формата на звезда. Родри се досети, че онова, което смяташе за игра, всъщност се оказа средство за предсказване на бъдещето. Изпита известно леко презрение, всъщност снизхождение, защото не можеше да си представи как тези глупави жени могат да вярват в подобни щуротии, когато навсякъде около тях имаше истински деомер? Внезапно изстина. Какво имаше предвид под истински деомер? Как знаеше, че такова нещо съществува, как можеше да е по-сигурен в това, отколкото в собственото си име? Почувства се като човек, който се е блъснал право в стената, докато е говорил през рамо със спътника си — едновременно объркан и някак глупаво. Единственото, което можеше да послужи като доказателство, бяха Дивите, насядали по пода и незаетите възглавници, за да гледат как Алейна се привежда напред и обръща с лицето нагоре първите три плочки — показа се меч между две цветя.
— Любовник значи, а? Тъй, тъй, тъй — какво имаше предвид, като каза, че твоята била винаги скучна?!
На това се засмяха и четирите, издавайки остри кратки викове, подобно на птици в птичарник, а Дивите запляскаха с ръце и започнаха да се хилят. Алейна си взе един сладкиш, който представляваше нещо правоъгълно и желирано, покрито с матовобял прах. Докато изучаваше плочките, тя замислено отхапа от него, сетне се обърна, даде на Родри знак и му поднесе сладкиша като на куче. Той отвори уста, за да откаже любезно, а тя подхвърли парчето вътре и го потупа по бузата. Родри нямаше избор и трябваше да го сдъвче, но беше толкова сладко, че едва не се задави. За щастие Алейна така и не забеляза, тъй като насочи вниманието си отново към своите плочки. Всички ледове в пъклите да го вземат, помисли си той, колкото по-скоро избягам и започна да издирвам Барума, толкова по-добре! Бих предпочел да умра, отколкото да съм галено кученце, дори и на хубава жена като нея. Сетне се зае с трудната задача да не заспи, докато дългата сънлива утрин се точеше ли, точеше.


Когато напуснаха Милетон, Джил и Саламандър избраха да тръгнат напряко, право на юг от града, макар оттам да беше по-трудно, и вече в продължение на седмица пътят им се виеше през планинска местност. Тъй като пътуваха бавно и скучно, а упражненията с образите й помагаха да не мисли за Родри, Джил се отдаде на работата, бързо напредна и Саламандър трябваше да признае, че е впечатлен. На тръгване наистина намериха свитък с картини за уроците й. Висок около стъпка и дълъг пет, той се отваряше от дясно на ляво, съвсем наопаки от гледна точка на Саламандър. За Джил посоката не беше от особено значение, тъй като никога не беше чела деверийска книга или свитък. Тя хареса доста самите рисунки — три сцени от историята на Милетон, които показваха как първите колонизатори основават новия град, прочутата приливна вълна, дошла около сто години по-късно, и накрая избора на архонта, известен като Манатаро Добрия. Всяка от тях беше претъпкана с дребни, сръчно подредени подробности и й се струваше, че пред себе си има обемно изображение.
И въпреки това, след като дни наред непрекъснато гледаше прочутата историческа приливна вълна и работеше да я види като нещо истинско в съзнанието си, направо започна да й се повдига от свитъка и упражненията. Саламандър безмилостно я караше да работи, но все пак ритуалът за прокуждане й се струваше по-поносим, защото виждаше пряката полза от него — контрол над пороя от образи, които заплашваха да я залеят, когато се ядосаше. Първо, трябваше да ги изгражда в съзнанието си, сякаш бяха практически уроци, а след това да ги пропъжда със знака на пламтящата петолъчка. Понякога не й се удаваше и огньовете на яростта продължаваха да се вихрят неовладени около нея, но всеки път, когато успяваше да го направи, усещаше как става все по-изкусна и с течение на дните неконтролируемите образи започнаха все по-рядко да я посещават.
Всичко сякаш се обърка в онзи следобед, в който стигнаха до средата на острова. Първо се препъваше с думите на ритуала и предизвикваше присмеха на гертдина. После, когато се опита да запомни нова картинка от свитъка, успя да получи само най-общо очертание на архонт Манатаро и започна да й се струва сякаш всичките й усилия са отишли напразно. Когато се оплака на Саламандър, той се усмихна по своя най-вбесяващ начин.
— Нали не искаш да се откажеш, а? Или пък ти се ще да започнеш бавно, но неизбежно да полудяваш?
— Разбира се, че не искам! Изпълнявам каквото кажеш, тъй както изпълнявах каквото казваше тате, когато ме обучаваше в изкуството на меча. Само не мога да разбера защо тези скапани картини са толкова важни. Искам да кажа, че с тате винаги можех да го проумея — едно упражнение укрепва ръцете ти, друго прави стойката ти по-добра, но всичко това сега е много особено.
— Аха. Е, онова, което правиш сега, е също както упражненията на татко ти; просто укрепваш умствените си мускули. Виж какво, когато бардовете пеят за деомера, те винаги говорят за странни способности, нали? Откъде според теб са дошли тези способности? От боговете ли?
— Определено не от боговете. Аз смятам, че човек просто ги има. Това е деомер, нали? Ето какво го прави магичен — опъна се тя, но внезапно проумя, че думите й звучат глупаво. — Искам да кажа, магичните неща просто се случват.
— Всъщност не се случват, макар и всички така да мислят. Могъщите сили и необикновени магии идват до една от съзнанието, човешко или елфическо, каквото и да е. Деомерът е въпрос на умствени способности. Знаеш ли кои са те?
— Не.
— Когато се научиш да четеш, а започвам да си мисля, че ще е най-добре да започнем уроци и по това, ще ти намеря една книга, написана от Мейл Мъдреца, един славен предтеча на Родри, която се казва «За рационалните категории». В нея той дава определение за нормалните способности на хората. Повечето от тях, като зрението, слуха и всички други физически сетива, а също и логическото мислене, интуицията и още много други, включително — самата способност за категоризиране и обобщение, на което умение не бива никак да се гледа с лекота или да се приема за дадено, важат и за елфите, папагалче мъничко. Това са, както той ги нарича, рационалните способности, установени и добре известни сред елфи и хора, макар че елфите имат няколко в повече от хората, като например да виждат Дивите. Следват заровените, скрити или окултни способности, които съществуват в съзнанието като пилета в току-що снесеното яйце. Всеки елф и всеки човек имат потенциално най-различни от тях, много малко са родени с вече развити способности. Ако желаеш, можеш да ги наричаш «сили», макар това да звучи прекалено възвишено за най-обикновени естествени явления. Разбираш ли идеята за категорията «естествени»? Противоположната на «свръхестествени»?
— Ъ, какво? Ами, ъ…
— Виждам, че книгата на Мелуейд се превръща в необходимост.
— Добре де, но какво общо имат гадните картинни упражнения с всички тези великолепно звучащи неща?
— Охо! Вярно е, че наистина малко се отклоних. Ами ако искаш да събудиш тези спящи сили, използваш най-вече картини, както и имена, а понякога и музика, която да ги съпровожда. Веднъж събудиш ли ги, после си в състояние да ги използваш многократно. Размисли — нали след като си се научила да мислиш логично, можеш да призовеш тази способност винаги, когато имаш да решаваш някакъв проблем, съгласна ли си? Разбира се. По същия начин, когато развиеш способността, да речем, да сканираш, можеш всеки път, когато пожелаеш, да я извикваш с помощта на подходящи образи и думи. Ако е въпрос, голям майстор като Невин вече не се нуждае от имена и образи. При него окултните способности са се проявили…
Кратката му лекция беше толкова трудна за разбиране, че Джил се почувства пълна глупачка (когато ставаше дума за логически способности, тези на Саламандър едва ли бяха най-добрите в Анун), но всичко онова, което той каза, резонира в душата й като нещо повече от намек — едно обещание, че в това се крие ключ, способен да отвори ракла със съкровища.
— Но ще ти кажа нещо, червеношийке сладкогласна моя, сега вече ако желаеш, можеш да опиташ ново упражнение. Вместо да използваш свитъка, изгради свой образ и се опитай да го постигнеш ясно в съзнанието си. Нямам предвид да го нарисуваш или нещо подобно, и без това не разполагаш с мастило — само си науми нещо простичко и се опитай да го видиш, като например хан, в който си отсядала, или коня ти Изгрев, онзи, дето сега хапва от изобилния овес на краля, нещо от този род.
— Е, добре, ще го направя. Стига да е редно да подскачам така насам и натам.
— О, богове! Чирачеството всъщност не е същински деомер. Просто се научаваш да използваш някои полезни средства. Не мога да си представя как от това може да произлезе нещо лошо.


Последната вечер преди заминаването на Помейо от Вилинт двамата с Алейна се скараха. Тъй като прислужваше на масата, Родри чу всичко; изглежда обръщаха толкова внимание на присъствието му, колкото и на останалата част от мебелировката. Веднага след като сервира вечерята и наля виното, той се оттегли в кухнята, където откри Дисна и Винсима да се ослушват при вратата за далечния звук на гласовете с повишен тон.
— Нещата вървят на добре — изтърси Родри. — Тя отказва да му даде каквото и да е обещание, а той я обвинява, че има други кандидати. Има ли?
— Само един и той е на повече от седемдесет години — рече Дисна. — Така че наистина изглежда върви много на добре.
— Все още не мога да се успокоя — рече Винсима. — Ами ако уредят нещата с куп целувчици? Е, трябва да се сервира десертът, момче, така че имаш прилично извинение отново да влезеш.
Когато Родри внесе позлатената чиния с малки, напоени със сироп сладкиши, те се оказаха единственото сладко нещо в стаята. Седнали изпънати на възглавниците си, Алейна и Помейо се гледаха гневно през малката масичка.
— Махни тези сладкиши! — отсече Алейна.
— Да, господарке.
— Само че това са любимите ми сладкиши — рече Помейо с леден глас. — Донеси ги.
Родри се поколеба.
— Казах да си вървиш!
— Да, господарке.
Той побърза да излезе тъкмо когато Алейна осведомяваше своя гостенин, че не му е работа да дава заповеди на когото и да е от нейните роби. Само половин час по-късно вратарят се втурна в кухнята да съобщи, че Помейо си е тръгнал вбесен. Но на следващата сутрин се появи Мико с дълго писмо от господаря си, което, според думите на Дисна, било пълно с мазни извинения. Господарката го чела на глас, докато слугинята й решела косата. За голямо отвращение на Дисна, в отговор Алейна написала примирителна бележка.
— А сега трябва да отида бързо до скапания му хан и да я предам, преди да тръгне. Е, поне няма да го има цяла зима. Не е от онези, които пътуват в дъжд.
— Значи нашата господарка може да чете и пише, така ли? — попита Родри, искрено изненадан.
— Разбира се, че може — Дисна набръчка нослето си. — Твоето варварско кралство трябва да е много първобитно, повече няма да кажа. Изненадваш се от най-обикновени неща.
— Е, да, изненадвам се. Надявам се, че това не те кара да мислиш лошо за мен.
В отговор Дисна му се усмихна — много бавно, намеквайки за много неща, сетне побърза да тръгне, за да изпълни възложената й работа.
Същия следобед Алейна привика Родри до себе си. Когато влезе, тя седеше, кръстосала крака на една възглавница до ниската масичка, облечена в проста бяла туника и гледаше намръщено към своите гадателски плочки. Веднага там се материализираха две обсипани в брадавици кафяви гномчета и му се ухилиха.
— Ето те и теб. Сега, след като разполагам с време, ще започнем да се обучаваме — тя помете от масичката плочките и вдигна очи да го огледа. — Не си много зле, когато сервираш храна, но трябва да се научиш как се носи ветрилото ми и други подобни неща. Освен това се налага да оправим начина, по който говориш. Акцентът ти е ужасен и ще трябва да отделим известно време да го подобрим.
Родри се надяваше, че Алейна ще се умори да го учи на съмнителни умения от рода на това как се сгъват шарфове и се подреждат възглавници, но тя гледаше на всяка подробност много сериозно и той скоро осъзна, че господарката му чисто и просто скучае. Благодарение на наследеното богатство не й се налагаше да работи или да чака за каквото и да било, а макар и да разбираше чудесно финансовите въпроси, и то в подробности, един от многобройните й девери вършеше цялата действителна работа, свързана с управлението на имотите, които й принадлежаха. Два пъти седмично този Динварбало идваше на обяд. По време на продължителното угощение, включващо много изтънчени блюда, те обсъждаха капиталовложенията й в земя и търговски предприятия; тя задаваше проницателни въпроси и правеше още по-проницателни предложения, докато той записваше желанията й върху покрита с восък дървена плочка. Щом си отидеше, бодрият дух отново напускаше Алейна и тя привикваше Родри за поредния му урок. Освен това обикновено ставаше и много раздразнителна, като го пляскаше по лицето и за най-дребната грешка и дори го отпращаше с порой от обиди. Но следващия път, когато го повикаше, макар и строга, беше мила.
Порто и Дисна му разказаха донякъде нейната история. Родила се второ дете от общо десет в семейството на беден продавач на зехтин в Ронатон; живеели в такава нищета, че едва не я продали за робиня, за да нахранят останалите. Но красотата я спасила, защото й хвърлил око богат търговец, който, вместо да я купи, се оженил най-почтено за нея. Но той бил на петдесет и две години, а тя — на четиринайсет, и бракът им далеч не бил щастлив, макар поради страданията в детството да имала желание да бъде идеална съпруга. Нямали деца по-скоро защото той не бил в състояние, отколкото поради някакви други причини. Умрял на седемдесет и четири години след продължителна съсипваща болест, по време на която тя се грижела лично за него. Сега, макар далеч да не била изпълнена с желание да се обвърже с друг съпруг, тя съзнавала също така, че красотата й няма как да не повехне, по-вероятно рано, отколкото късно. Затова утрините й бяха изпълнени с козметични занимания, по време на които вземаше вани с билки. Често изпращаше Родри на пазара рано, за да купи листенца от цвета на рози, прясна сметана и пчелен восък, а след това двете с Дисна се затваряха като алхимички в помещението за къпане.
За голяма своя изненада Родри установи, че започва да я съжалява. Искаше да я мрази за това, че държи свободата му заключена върху късче хартия в ковчежето си за украшения, но просто сърце не му даваше. Освен това дойде време, когато осъзна една горчива истина за себе си. Веднъж сутрин, когато въздухът беше свеж и хладен и се усещаше миризмата на задаващия се дъжд, а последните летни цветове на дърветата се издигаха ярки над изрисуваните огради, той тичаше от пазара към къщи с козметични средства и подправки. Усети се, че пее. Изпаднал в шок, осъзна, че в момента се чувства щастлив, че е започнал да приема новия си живот. През целия ден забелязваше и други неща: колко доволен остана, когато Порто го похвали, как се смееше на шегите в кухнята, как се усмихна, когато Алейна му даде сребърна монета в знак на благосклонност. Помисли, че ако някой ден заеме мястото на Порто на доверен вареко, ще се радва на сигурно положение, независимо за кого ще се ожени господарката.
Преди се питаше защо робите не се вдигат на открит бунт, а сега започна да разбира. Ако бяха в неговото положение, животът им не беше толкова жесток, че да рискуват. Онези, които работеха, да речем, в калаените мини, можеха да бъдат доведени до отчаяни постъпки, но те бяха дамгосани, оковани и полугладни, а животът им — прекалено кратък за дългосрочни планове. Всеки роб като него, който имаше твърда търговска цена, разполагаше с всички необходими за живота неща, някои удобства дори, както и възможността, макар и под въпрос, някой ден да си спечели свободата. Реши, че ако си спомняше предишния живот, би се чувствал различно, без съмнение изпълнен с копнеж по свободата, с хирейд, подобаващ на човек, роден свободен, но на практика за него Девери представляваше място, изпълнено със сенки и откъслечни спомени. Единствено беше сигурен, че е бил сребърен кинжал, презрян парий, без клан или дом, опозорен човек без чест, осъден да се бие безкрай в различни дребни вражди между лордове, докато не го сполети ранна смърт. Много пъти му се струваше, че да бъде лакей на Алейна, е по-добър житейски зар.
Но имаше едно нещо, което пречеше задоволството да го хване в капана си. Барума. Всеки следобед, когато цялото домакинство, роби и господарка, спяха или поне почиваха на леглата си, Родри си напомняше, че дължи на Барума кървава смърт, макар и това да коства собствения му живот. Какво е направила тази свиня с моя сребърен кинжал? Въпросът се превърна в мания, сякаш самото оръжие, тези няколко унции джуджешко сребро съдържаха самата му чест така, както тялото съдържа душата. От време на време сънуваше да убива Барума и си връща кинжала, а след такъв сън оставаше цяла сутрин мълчалив, погълнат от себе си и забелязваше, че всички останали, включително и господарката, го избягват.
После, един следобед, възстанови друг спомен от изгубения си живот, който прониза сърцето му. След една сива утрин най-сетне заваля — мразовит ситен дъждец, който накара всички да мърморят. Тъй като нямаше как да работи навън, Родри отиде да прислужва на господарката си, която, както обикновено, беше вперила поглед в гадателските си плочки. Известно време Родри просто седеше до нея и й подаваше парченца сушени кайсии и захаросани бадеми, когато тя поднесеше нетърпеливо ръка. Дъждът продължаваше да барабани, кандилата премигваха, а Алейна нареждаше плочка след плочка, но след това ги помиташе сприхаво настрана и започваше отначало. Когато накрая му проговори, той почти беше заспал.
— Това ми омръзна и престани да се прозяваш.
— Смирено се извинявам. Да ги прибера ли, господарке?
Алейна сви рамене, нацупи се и поднесе ръка. Родри й подаде сушена кайсия и тя започна да отхапва по малко от нея, докато размисляше.
— Сетих се — изведнъж тя се усмихна. — Ще гледам на теб. Седни от другата страна и започни да размесваш плочките.
Толкова пъти беше гледал тази игра на гадаене, че знаеше какво трябва да прави. След като ги разбърка, избра на посоки 21 от 76-те и ги нареди във формата на звезда. Алейна си взе един бадем и го яде, докато оглеждаше фигурата.
— Тук, разбира се, става дума само за миналото, защото преди не ти е гледано на плочки. Понякога, преди нещата да тръгнат напред, се получават няколко прочита назад. Не зная защо. В свитъка, който придружаваше комплекта, нищо не се казваше — направи пауза, за да помисли. — Славен да е подгъвът на дрехата на Богинята! Не съм знаела, че си бил воин. Виждам много битки в миналото ти.
— Това е съвсем вярно, господарке — Родри се примъкна по-близо, внезапно изпитал интерес към тази игра. Ами ако откриеше други неща за него, такива, които той не знаеше?
— Сражавал си се на много различни места — тя посочи плочка с две кръстосани копия. — Това показва, че си бил наемник, а не гражданин доброволец.
— Наистина съм бил такъв.
— Всъщност това е много странно, защото, както изглежда, си роден във високопоставено семейство — тя допря с лакирания си нокът плочката с асо злато. — Много високопоставено. Но, о, да, ето го — имал си неприятности със закона и си бил прокуден или просто си избягал. Истина ти казвам, Родри, много лошо от твоя страна! Пак ли е било поради комар?
Тъй като не можеше да си спомни, той само се усмихна, жест, който тя прие за потвърждение.
— Едно обаче е сигурно — че никога не си знаел какво да правиш с парите си. Изтегли още две плочки.
Когато й ги подаде, тя ги обърна с лицето нагоре и ги постави до двойката злато.
— Никак не си ги ценял — засмя се тя. — Виждам те как раздаваш богати дарове на всеки, който пожелае.
— Така постъпват деверийските лордове, господарке. Трябва да са щедри или ще се обезчестят в очите на всички останали.
— Значи наистина си благородник. Склонна бях да го мисля, но Помейо рече, че това било глупава идея и да я забравя. Честно ти казвам, Родри, сигурно е страшно да паднеш толкова ниско само защото не можеш да устоиш на заровете — загледа се отново в плочките, сетне се усмихна дяволито. — Имало е и други неща, на които не си можел да устоиш. Виж как Принцът на мечовете има по една Принцеса на цветята от двете си страни. Имал си много любовни похождения.
Родри реши, че е изключително несправедливо това, че не си спомня за нито една.
— О, я гледай тук! Ти имаш и дете в родината си.
— Така ли? — Шокът, който изпита, го накара да забрави робската си маска.
— Не си знаел, значи? Как си постъпил? По всяка вероятност си потеглил с войската си, преди да е разбрала, че е бременна — Алейна избухна в смях. — Е, по някои основни неща мъжете в Девери наистина си приличат с мъжете в Бардек, нали? Боя се, че плочките не са в състояние да ми кажат дали е момче или момиче — все така усмихната, тя взе още една кайсия и я изяде бавно, докато размишляваше. — Чудя се каква е тази дама с мечове отгоре. Там като че ли не й е мястото. Изтегли още две.
Те се оказаха асо копия и гарван.
— Я виж ти! — Алейна се задави в искрен шок. — Колко тъжно! Тя е била единствената ти истинска любов, но всичко е свършило трагично. Какво се случи? Както изглежда и нея са я продали в нещо като робство или е била оженена против волята си за друг мъж.
Внезапно Родри си спомни Джил, спомни си името, което принадлежеше на красивата руса жена, която понякога го навестяваше в паметта и сънищата, спомняйки си в прилив на чувства как я е загубил някъде по дългия път. Смътно си спомни, че е започнал да я търси из тъмните гори…
— Родри, ти плачеш.
— Извинете ме, господарке — той преглътна сълзите си и обърса лице с ръкава на туниката. — Простете ми. Обичах я много и тя наистина беше принудена да тръгне с друг мъж.
Вдигна поглед и я видя да го наблюдава с израз на изненада, сякаш току-що се бе материализирал като някой от Дивите.
— Не, ти ме извини. Забравих, че не винаги си бил роб — тя погледна надолу към плочките, сетне прокара ръка през фигурата. — Само бъди така добър да вземеш тези плодове. Прави каквото искаш до вечеря.
Тъй като нямаше другаде къде да остане насаме, Родри се качи в помещението за мъжете и легна на своя одър, сложи ръце под главата, впери поглед в тавана и се заслуша в дъжда. Постепенно сглоби част от спомените си, но само част. Знаеше, че е обичал, че продължава да обича с ожесточение, което го стресна, жената на име Джил, но коя беше тя, къде я бе срещнал, защо му е била отнета — това все така си оставаше мистерия. Отново заплака, но само за малко и тези няколко сълзи бяха по-скоро от безпомощност, отколкото от сърдечна болка.
Алейна не спомена повече за инцидента, но от този следобед нататък Родри усети някаква промяна в отношението й към него. Понякога я улавяше как го наблюдава леко смръщена от учудване, сякаш за нея той представляваше задача за решаване. На пръв поглед нищо не се беше променило; прекарваше следобедите си с нея, както и преди, изучаваше протоколните поздрави и обявяване на гостите от различен ранг. И като че ли, с изключение на Дисна, никой нищо не забелязваше. Внезапно Родри установи, че прислужницата се държи студено с него; винаги, когато й правеше комплимент, го поглеждаше с едва доловима усмивка или направо го стрелваше лошо. Когато се опитваше да обърне всичко на шега и да я закачи, не пожелаваше да отговори, а отминаваше бързо с вирнат нос, карайки го да се пита дали не е било съдено всички тези любовни похождения, появили се на плочките, да си останат само в миналото.
След няколко дни дъждът спря и Алейна излезе на пазар. Тъй като, както си личеше, всички в града бяха там, за да наваксат с покупките и клюките, оставиха носилката в странична улица, дадоха пари на един продавач в магазин да я наблюдава и отидоха пеша до самия пазар. Понесъл своя абаносов жезъл, Родри следваше на няколко крачки господарката си, докато тя минаваше от сергия на сергия и се заглеждаше преди всичко в бижутерията и коприните, а търговците й угодничеха. Накрая му даде знак да се приближи и посочи няколко сребърни брошки, украсени с полускъпоценни камъни.
— Искам да купя подарък на Дисна. Смяташ ли, че ще хареса онази с големия тюркоаз?
— Нямам никаква представа, господарке. Нищо не разбирам от бижута.
— Трябва да се научиш. Помага да прецениш хората, когато ги срещаш за първи път, искам да кажа, какъв вкус имат, а не само колко пари могат да похарчат. Но не смятам, че тези ще свършат работа — продължи нататък, давайки му знак да върви до нея. — Разбира се, у дома имам купища неща, които Помейо ми е давал, и някои от тях са съвсем хубави, но… — внезапно тя се усмихна по своя дяволит начин. — Не, тях ще използвам за нещо друго. Ела насам. Там виждам още един бижутер.
Въпросният бижутер беше тлъст мъж, който напомни на Родри за Бриндемо. На двете си ръце носеше смайваща колекция от пищни пръстени, а в допълнение беше накачил на врата си поне дузина различни колиета. Сред предлаганата стока имаше игла, която изглеждаше толкова различна от останалите, че сякаш се обади на Родри. Представляваше мъничка роза, изработена от фино сребро, не по-голяма от един инч, но изключително жива, сякаш листенцата й потрепваха от лекия ветрец. Алейна я взе в ръка.
— Какво странно нещо — рече на търговеца тя. — Що за сплав е тази? Прекалено е корава, за да е чисто сребро.
— Не зная, о, възвишен и красив модел на женственост. Всъщност я спечелих на зарове от един човек, който ми каза, че произхождала от варварското кралство.
— Така ли? И колко искаш за нея?
— За такава хубава жена ще струва само два зотара.
— Разбойник! Ще ти дам десет сребърника.
Пазарлъкът започна на сериозно. Накрая Алейна придоби иглата за двайсет сребърника, което представляваше около една шеста от първоначално поисканата цена. Тя не пожела човекът да я увие, а се обърна и я забоде върху туниката на Родри, близо до яката.
— Варварска дреболия за един варварин — рече усмихната тя. — Получава се нещо, което доста ми харесва.
— Благодаря ви, господарке. — Родри беше научил, че такива подаръци си оставаха за него и дори някой ден, стига да реши, може да ги обърне в пари. — Поласкан съм, че мислите така добре за мен.
— Знаеш ли от какъв метал е това нещо?
— Ами да. Някога имах кинжал от такова нещо. В деверийските планини има малки човечета, наречени джуджета, които живеят в тунели и правят скъпоценни предмети от метали като този вид сребро. Някои от техните украшения са свързани с магия. Може би казаното се отнася и до това, но няма да разберем, ако то само не пожелае да ни се покаже.
— Колко очарователен си, когато пожелаеш — тя се засмя и вдигна ръка да го потупа по бузата. — Каква сладка история! Сега да отидем да намерим нещо за Дисна.
Накрая Алейна откри чифт дълги златни обеци, оформени като мънички весла, и ги обяви за подходящи. Родри взе пакета и понечи да я последва, докато излизаше от пазара, но тя отново го накара да върви до нея.
— Всичко това беше забавно, но сега отново ми стана досадно — тя тихо въздъхна. — Според теб трябва ли да се омъжа за Помейо?
Въпросът толкова го стресна, че той не можа да намери подходящо подбрани думи, за да отговори. Направо зяпна срещу нея, а тя на свой ред се засмя.
— Е, според мен ще е зъл по отношение на теб и прекалено много ще се интересува от Дисна — рече накрая тя. — Затова може би няма да се омъжа за него. Освен всичко друго, когато си науми, той е в състояние да бъде възможно най-досадното нещо на този свят.
Когато се върнаха у дома, Алейна се затвори в спалнята си с Дисна, а Родри отиде в кухнята да донесе нацепени дърва за вечерята. След около половин час Дисна се втурна вътре. Увиснали на ушите й, обеците блестяха и образуваха изключително привлекателна рамка за нейното лице.
— Познайте какво стана? В края на краищата господарката няма да се жени за онзи ужасен Помейо. Вместо това ще помоли госпожа Малина да й намери други възможни кандидати.
Персоналът нададе сдържани приветствени викове.
— Благодаря на свещения Зейос, на всички Богини на многозвездното небе и на Бащата на вълните — рече Винсима. — Който и да е от семейството на госпожа Малина ще бъде справедлив и щедър мъж.
— Според мен можем да пием допълнително вино на вечеря — обади се Порто. — Ако не за друго, то за да вдигнем тост за боговете, че ни се усмихнаха по този начин. Момиче, иска ли нещо господарката?
— Да — Дисна погледна към Родри и по някакъв странен начин усмивката й внезапно изчезна. — Иска да свършиш нещо. В момента се намира в спалнята си.
Родри сметна, че ще трябва да отнесе бележка до Малина, но когато влезе в помещението, намери господарката да седи на пода пред ковчежето със скъпоценности, безгрижна като момиче. Когато, несигурен, застана пред нея, тя му даде знак да седне, като посочи пода с мъничката си ръка. До нея на една възглавница бяха натрупани без ред смарагдови огърлици и две тежки златни гривни.
— Подарявал ми ги е Помейо. Искам да ги отнесеш в храма на Селента като дар за жриците. Те поддържат сиропиталище и могат да ги продават една по една, когато имат нужда от пари.
— Много добре, господарке. И мен ли ще ме дадеш?
Алейна избухна в смях, като по този начин даде музикален израз на забавлението си.
— Не, всъщност нямам такова намерение — тя се пресегна и допря длани от двете страни на лицето му. — Ами ела насам. Целуни ме.
По-скоро сащисан, отколкото с удоволствие, Родри я целуна по устата.
— Правиш го много по-добре от Помейо. Да, смятам, че определено харесвам повече роба, отколкото глупавия господар — хвърли поглед на скъпоценностите до себе си. — О, това може да почака!
Нямаше съмнение какво искаше да каже, но Родри се поколеба, почти изпаднал в паника. Цялата му интуиция изкрещя, че и за двамата ще бъде много лошо, че един роб не бива да има любовна връзка с господарката си, независимо колко обикновено нещо е мъжете да спят с робини. «И без съмнение ще е по-лошо за роба — помисли той. — Нямам желание да ме бият с бич на площада или нещо от този род.»
— Как можеш да изглеждаш толкова смутен? — Тя му се усмихваше широко, по своя дяволит начин. — Ами всички онези жени, които видях в плочките ти?
— Те не са стояли толкова над мен, както вие. Вие ме притежавате телом и духом.
— Тогава ще е най-добре да правиш каквото искам, нали?
Този път тя посегна и го целуна. Жадните й устни, меката топлина на тялото й, начинът, по който се притисна до него — всичко се съчета, за да го накара да забрави, че някога е сметнал идеята за опасна.
От тази вечер нататък Алейна често го викаше в спалнята си под един или друг предлог, или му нареждаше да се измъква от леглото нощем и да ходи при нея. Но през по-голямата част от времето се отнасяше с него точно както преди — като към екзотичен слуга, който често се нуждаеше от як шамар за поука. Родри се радваше на половото задоволяване, което му осигуряваше, но честно желаеше тази връзка никога да не бе започвала. От една страна усещаше, че неговото любене е просто още едно от задълженията на добре обучения лакей, докато, от друга, знаеше, че то застрашава сигурното му място в домакинството. Ами ако се умореше от него и решеше да се отърве от нещо, което й създава неудобство? Алейна съзнаваше нежеланието му, но то по-скоро я забавляваше, отколкото да я дразни. Харесваше й да му заповяда да легне при нея, а веднъж озовал се там, той повече не можеше да й откаже.
Тъй като нощем се измъкваше от помещението, в което спяха заедно с Порто, Родри не се съмняваше, че той знае точно какво се случва в спалнята на господарката му, също както и Дисна, макар нито един от двамата да не го издаваше с нищо, дори с една дума или изкискване. Един-два пъти дочу как Порто прави остра забележка на някого от останалите роби с очевидното намерение да задържи скандала в строго ограничени рамки. Накрая Родри се почувства достатъчно отвратен от чувството на срам, което изпитваше, за да извади въпроса наяве. Един ден, докато пренареждаше дървата в бараката, Порто дойде да му съобщи, че за вечеря ще има гости.
— Свършил си добра работа тук, момче, а се боя, че тази барака имаше нужда от такова нещо. Вече съм прекалено стар за това. Ти се справяш добре с всичката си работа.
— Благодаря. Убеден съм, че е така. С всичката.
Порто замръзна и започна да премигва.
— О, в името на Зейос и всичките ви богове! — избухна Родри. — Да не смяташ, че ми допадат тези иди ми-дойди ми? Умирам от страх.
— Разумен си, момчето ми. По-разумен от бедната ни мъничка господарка.
— Бъди така добър да ми кажеш нещо. Какви неприятности могат да се случат по този повод? Не искам да ме бият до смърт на пазарния площад просто за да дам добър пример на всеки роб от проклетите ви острови!
— Чакай, чакай, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Алейна е толкова богата, че никой няма да се намеси, дори и онзи неин девер. Без комисионната, която му плаща, не би живял много богато. Но ако хората разберат, ще тръгнат лоши приказки, а такива неща винаги излизат по един или друг начин наяве, нали? — Порто въздъхна и поклати глава. — Ще направиш добре да се молиш на всички Свещени звезди да не чуе Помейо. Разбира се, един хитър човек е в състояние да помогне на богините да отвърнат на молитвите му.
— Като си държи устата затворена и винаги внимава какво върши.
— Точно така. И като прави така, че другите много да го харесват. Ако някоя от приятелките на господарката ти даде бакшиш, би могъл да похарчиш част от него за Винсима.
— Добре тогава. А Дисна няма никога да носи тежък товар нагоре по стълбите, поне не докато аз съм наоколо.


В един лепкав от хладния дъждец ден Джил и Саламандър пристигнаха в пристанищния град Дарадион. Беше прекалено късно да питат началника на пристанището за «Сивия керкенез», затова наеха стая в някакъв хан, а още веднага след като дъждът престана, излязоха на вечерния пазар. Джил намираше дъждовното време за много приятна промяна, затова остана изненадана да чуе как гражданите горчиво се оплакват от студа и влагата. Пазарът беше почти пуст, половината от сергиите стояха празни и само шепа клиенти бързаха да свършат енергично работата си.
— По всичко личи, че тази вечер няма да има голяма полза да устройваме представление, какво ще кажеш? — забеляза Саламандър с известна тъга. — Бях забравил как хората в Бардек се оплакват от времето.
— Правичката да ти кажа, човек би помислил, че е завила снежна буря — тя направи пауза, за да сграбчи гномчето си, което плискаше в някаква гадна и отвратителна канавка. — Как сме с парите?
— Имаме достатъчно да си платим пътуването до Суртина, но не и за първа класа.
— Това едва ли е от значение.
— От значение е, разбира се. Проклет да съм, ако прекарам дни наред, натъпкан в трюма заедно с разни ми ти търговци и всевъзможна друга паплач.
— Тогава ще трябва да помислиш за представление на дневна светлина, как смяташ?
— Ето това, красива моя асистентко, е великолепна идея. Хъм. Ще свършат работа оцветени пушеци. И ще накарам някоя и друга силфида да разнася шарф из въздуха — ще изглежда, сякаш лети по своя собствена воля. А какво ще кажеш за тайнствена музика, която идва от неизвестни източници? Има възможности, наистина виждам възможности.
През останалата част от вечерта Саламандър премисляше новото си представление. От време на време издаваше тревожни звуци или изпълваше стаята с огромни червени и зелени пушеци, но преди всичко остави Джил да си върши работата.
Тя вече контролираше със забележителна лекота образите — достатъчно добре, за да бъде принудена да признае естествената си дарба. Веднъж след като заковеше по памет някакъв предмет в съзнанието си, беше в състояние да го обръща, оглежда от всички страни и мести така, сякаш го гледа първо отгоре, сетне — отдолу. Тази вечер тя се натъкна, без да иска, на особено интересен номер. Визуализираше малката кожена кесия, в която Саламандър държеше парите им, и мислено я сложи отворена на масата, за да надникне в нея. Изведнъж се почувства само няколко инча висока и, застанала на масата, надникна в зейналата й паст като в пещера. Изненада се и тутакси изгуби образа, но станалото й се стори достатъчно важно, за да наруши спокойствието на Саламандър, който създаваше ефект на облачен залез върху тавана. Той остави илюзията да се разпръсне и внимателно я изслуша.
— Отбелязала си истински напредък, гургулице моя. Започваш да стигаш до важната част от работата, затова не губи кураж.
— О, хич не се безпокой. В живота си не съм правила нещо по-интересно.
Той остави челюстта си да увисне от искрена изненада.
— Значи го смяташ за интересно, така ли? О, богове, ти действително си белязана за деомера!
— Абе не самите упражнения. Разбирам как направо са те карали да полудяваш от досада. Всъщност имам предвид всичко онова, което ми се случи това лято. Започвам да разбирам къде… Толкова дяволски трудно е да го облека в думи! Но където и да ме заведе работата, която върша със съзнанието си, то е… ами то е същото, както когато татко ми дойде и ме взе от село. Пред мен, надолу по пътя, се простираше цял един свят, а аз въобще не го разбирах.
На другата сутрин Джил и Саламандър слязоха на пристанището, което изглеждаше така, сякаш някакъв великан беше отхапал полукръгла хапка от брега. Скалите се спускаха право надолу към тясна ивица бял плаж, а дъжда и облаците вече ги нямаше.
Покрай ръба на пропастта бяха безразборно струпани сергии и щандове, сякаш нароени от огромна дървена къща със статуи, която обрамчваше пазара.
— Това храм ли е? — попита Джил, сочейки продълговатата постройка.
— Точно така, храм на Далей-о-Контремо, бог на морето. Всъщност той е бог на най-различни други неща, включително и, по някаква необяснима причина, на несправедливо третираните роби.
— Значи в законите се предвижда подобно нещо, така ли?
— Разбира се. Нима крепостните селяни в Девери нямат права, които техният лорд не може да пренебрегва?
— Така е, но пък крепостните не са роби.
— О, я стига! — Саламандър изсумтя презрително. — Вярно е наистина, че не могат да бъдат продавани и отделяни от земята и семействата им, но пък нима са свободни? Ти сигурно се шегуваш, гургулице моя. Разбира се, в Девери вече не са останали много крепостни, затова без съмнение никога не си се замисляла за тях.
— Да, това, което казваш, е истина. Я слушай, някога те много ли са били?
— Имало ги е във всяко владение на лорд, или поне така са ми казвали. Сега, общо взето, само кралят държи крепостни. Не зная защо са се променили нещата, но дяволски се радвам, че е станало така. Знаеш ли защо робството е толкова лошо, гургулице моя?
— Ами то е дяволски несправедливо.
— Нещо повече от това. То кара хората да свикват на жестокост и да намират оправдание за нея. Този път води неизбежно към злото.
Каза го толкова тихо и спокойно, без привичните си шеги или преструвки, че Джил беше принудена да си спомни действителната мощ, която се крие зад неговите закачки и суетност.
Лесно установиха, че кораб на име «Сивия керкенез», собственост на някой си Галейтрано, се е върнал току-що от пътуване до Ронатон, на Суртина, тъй като излизането и завръщането на всеки кораб се обявяваше публично пред помещенията на пристанищния началник. След известно търсене откриха самия Галейтрано — огромен мъж с бронзов цвят и права черна коса. Той седеше с някои членове на своя екипаж в една винарна в края на пазарния площад. Връщал се утре в Ронатон, имал достатъчно място за още двама пасажери и два коня, особено след като бяха готови да платят за първа класа. Саламандър поръча вино за всички, разказа две от не особено деликатните си историйки и успя да предизвика разговор за живота въобще и за този на корабите. Едва ли не съвсем случайно, или поне така изглеждаше, самият капитан започна да им разказва за някой си Помейо, един от редовните му пасажери, който при последното си пътуване водел със себе си рядък роб варварин.
— Каза ми също, че е платил двойно на онова, което струвал този човек, само и само да може да го подари на някаква жена. Доколкото мога да преценя, дамата, която иска да спечели, е наследила голямо богатство.
— О, затова е тръгнал толкова далеч — само и само да намери съпруга — рече Саламандър небрежно. — Тя сигурно живее тъкмо в Ронатон, а?
— Ами не — капитанът внезапно се разсмя. — Знаеш ли какво? Той така и не ни каза къде живее тя. Току-що го осъзнах. Голям хитрец се оказа. Ако познаваш богата вдовица, трябва да я пазиш за себе си.
— Не го виня за това, разбира се, но пък не е никак хубаво — Саламандър погледна съвсем безразлично към Джил. — Бихме могли да използваме още един варварин в представлението си. Ще изглежда добре на сцената, особено ако е също рус.
— О, робът имаше черна коса — рече Галейтрано. — Но разбирам какво искаш да кажеш, защото ще е наистина ефектно. Знаеш ли, че е наистина много странно. Ти си вторият човек, който ме пита за роби варвари напоследък.
— Така ли?
— Беше преди последното ми пътуване до Ронатон, обаче този другият беше от островите. Чакай да помисля, но според мен въобще не спомена името си, което е наистина малко странно. Във всеки случай се интересуваше само за да го купи и препродаде. Беше от Тондио. Така, струва ми се, каза. Във всеки случай не тръгна с моя кораб, затова и не съм се замислял повече за него.
След като поръчаха още вино за всички, този път за сметка на капитана, Саламандър обяви, че двамата с прислужницата му ще трябва да се приготвят за вечерното представление, покани всички да дойдат да го видят и си тръгна при всеобщо добро настроение. Джил успя да остане усмихната, докато стигнаха улицата, но не повече от това.
— Дано този Помейо мръзне в третото пъкло!
— Ще призная, че съм смутен, раздразнен и въобще ядосан на нашия ухажор. Но другата вест, която ни съобщи капитанът, е дори по-неприятна.
— Онзи така наречен търговец на роби, който разпитвал за варвари ли?
— Хареса ми твоето «така наречен», гургулице моя. Излиза, че знаеш как да слушаш какво се говори. Вестта хич не ми допада. Разбира се, може и да е някакво съвпадение.
— Също както беше съвпадение, че са отровили Бриндемо в деня, преди да пристигнем в Милетон?
— За съжаление това, което казваш, е съвършено вярно. Знаеш ли, че няма да е зле, ако като се върнем в хана, се поогледам.
— Защо? Че щом искаш да се поогледаш в града, защо ще се връщаш в хана?
— Понякога има по-добри начини за придвижване, отколкото да ходиш с краката си, скъпо мое бекасче. Виждала ли си Невин да изпада в транс?
— Да, виждала съм. Искаш да кажеш, че и ти можеш да изпадаш в транс, така ли?
— Мога, а скоро без съмнение и ти ще се научиш да го правиш. Това е един от основните способи в нашия занаят.
Джил изстина до мозъка на костите си, отчасти уплашена, но пък и от възбуда. Беше смятала, че способността на Невин да работи в състояние на транс е достояние само на високопоставен майстор, а не на обикновен калфа.
Трансът на Саламандър със сигурност не беше много интересен за гледане. Той легна на дивана в ханската им стая и кръстоса ръце на гърдите си. От едната му страна беше коленичила Джил, а от другата се бяха струпали куп любопитни Диви. След миг изглеждаше дълбоко заспал, със затворени очи, дишаше бавно и тихо, с леко отворена уста. Джил го гледа известно време, след което вниманието й се отклони дотолкова, че нададе изненадан писък, когато той внезапно стана и заговори.
— Джил, това не ми харесва. Въобще не ми харесва.
— Какво стана?
— Нищо. Но имаше… ох, как да ги опиша? Всъщност наистина не мога. Да ги наречем следи и белези — това ще трябва да е достатъчно. И видях един-единствен конкретен дух, който можеше да е свързан само с тъмен господар, жалко разкривено нещо — лицето му потъмня от ярост. — Исках да му помогна, но горкият беше толкова изплашен, че не успях да го доближа. Очевидно свързва човешките и получовешките души с нещо повече от болка. О, богове, как мразя тези свине! — Той отметна глава и стана, протегна се, сетне се усмихна, скривайки се отново зад маската на идиот със слънчев характер. — Има ли вино, о, прислужнице прекрасна? Магьосникът е завъдил неутолима жажда.
— Ще отида да взема, но нима искаш да кажеш, че тъмните майстори са тук, в Дарадион?
— Нищо подобно, гугутке. Само една-две от по-ситните слузести гадинки са преминали оттук преди няколко дни. Но въпреки това си мисля, че отсега нататък ще трябва да сме от хитри, по-хитри.
Дълго след като си легнаха, Джил не успя да потъне в сън и съзнанието й се намираше в състояние непосредствено преди заспиване. Случайно си спомни за Тъмното слънце, елфическата богиня, която двамата със Саламандър призоваха за свидетелка на клетвата им да отмъстят за Родри. Сякаш бяха минали години, а не само месеци, откакто дадоха смъртен обет с чашки медовина. Богинята разполагала с вълци на смъртта, или поне така й каза тогава Саламандър, и клетвата призоваваше тези зверове да тичат пред тях в кървавия им лов. Харесваше клетвата, харесваше образа, който тя събуждаше в представата й — за висока богиня, застанала с дълъг елфически лък в ръце, с колчан на бедрото, а в нозете й — свити два вълка.
В тази въображаема сцена един от вълците обърна глава и погледна право към нея. С лек писък тя се събуди напълно, раздразнена на себе си, че е позволила на собственото съзнание да й погажда номера. И все пак си спомняше идеално картината, а когато дойде време да прави упражненията с мислено изграждане на образи, тя избра вълка, но за съжаление без да каже на Саламандър какво има намерение да прави. Образът имаше древно ядро от мощ на астрално равнище и се изграждаше със забележителна бързина. Тъй като с него лесно се работеше, тя реши за известно време да продължи да го използва в упражненията си.
Тъкмо след зазоряване в един мразовит дъждовен ден «Сивият керкенез» напусна кея в Дарадион и потегли бавно. Имаха благоприятен вятър, така че само след час и нещо сушата вече не се виждаше от бавно поклащащия се фериботен шлеп, но пък ги налегна скуката — поне що се отнася до Джил. Тя прекарваше по-голямата част от спокойното им плаване, работейки със своя образ на вълк, докато Саламандър угощаваше екипажа и другите пасажери със своите истории, песни и жонгльорство.
Накрая, през последната вечер на борда, за миг Джил остана с чувството, че огромният вълк лежи до нея върху койката и че едва ли не го вижда. Когато направи обикновените жестове за пропъждане в края на упражнението си, той си отиде сякаш с нежелание.
Стигнаха Ронатон посред слънчева утрин и веднага поеха на югозапад покрай брега. Яздиха в продължение на около два часа, докато тъкмо по пладне стигнаха до група дървета и поток, чието корито беше направено по-дълбоко; а след това, по нареждане на архонтите на града — облицовано с камък, за да го ползват пътниците. Разположиха се на лагер там, за да починат конете и мулето, които бяха все още изнервени и уморени от непрекъснатото стоене в обора на кораба. Джил разтовари добитъка и го остави да се поотъркаля, а в това време Саламандър мръдна на няколко ярда встрани и застана, загледан в морето. Когато се върна, поклати неудовлетворено глава.
— Е, сканирах Родри, макар че това няма да ни свърши някаква особена работа. Намираше се в нещо като зимник и нареждаше до стената големи пръстени гърнета, които ми се сториха пълни с осолена храна, и още по-големи амфори с вино. С него имаше и един по-възрастен мъж, който сякаш ръководеше работата. О, богове, надявам се, да не останат там цял ден!
Двамата вече бяха свикнали с бардекския обичай да дремват следобед, затова проснаха завивките и легнаха да починат някой и друг час. Саламандър направо заспа. Както често ставаше, Джил помисли за Родри и избухна в плач, повече от безсилие, отколкото от мъка; една спъната ярост, предизвикана от всички тъмни и магични събития, които ги бяха разделили.
След като пристъпът на плач отзвуча, тя започна да изгражда мислено образа на вълка. Успя бързо и си представи как рунтавото животно лежи в краката й. Както я бе учил Саламандър, при изграждането на образа да използва всичките си сетива: представи си, че може да го помирише, да почувства тежестта и топлината през тънкото одеяло. Изведнъж усети как нещо щракна и се намести в съзнанието й. Вълкът се появи там, където си го представяше, малко мъгляв и слаб наистина, но сякаш действително беше там и съществуваше независимо от волята й. Положи усилия да го постави на фокус, направи го по-плътен, отдели внимание на лъскавата му козина и тя стана по-гъста, представи си зъбите и изплезения език. Забеляза, че носи златна яка с елфическа украса, и внезапно се изплаши, защото не беше създавала такова нещо. Голямата глава се обърна към нея и тъмните очи я огледаха. Едва тогава осъзна, че някаква тънка, мъглява нишка свързва нейния слънчев сплит с вълка; но колкото пъти се опитваше да погледне направо към нея, тя избледняваше.
Животното стана и се протегна като същинско куче. Опита се веднага да започне ритуала по пропъждането, но думите и жестовете не носеха никаква сила, защото макар и изплашена, оставаше очарована от своето създание. Във всеки случай вълкът не обърна внимание на обреда, а само подуши Саламандър и одеялата му със смайващо истински влажен нос.
— Наистина жалко, че не си действителен. Можех да те изпратя по следите на Барума.
Вълкът обърна глава и я погледна. Джил установи, че разговаря с него, изля объркано цялата си омраза към Барума, всички частици познание за това как изглежда, но по някакъв начин разбираше, че физическият вид няма каквото и да е значение за звяра. Той отметна глава, прескочи я, препусна към дърветата и изчезна…
В този момент тя се събуди или поне така й се стори. Внезапно изпита усещането, че е паднала право по гръб от няколко инча височина. Очите й бяха отворени за слънчевата светлина, която изпълваше лагера. «О, в името на боговете и съпругите им! — помисли си тя. — Значи това е било сън, така ли? Може и да е за хубаво.» Надигна се и докато ровеше за храна в дисагите, забрави за станалото. Беше напълно изтощена и изпитваше усещането, че кръвта й е изтекла от жилите, но го отдаде на дългите месеци напрежение.
Саламандър се събуди след няколко минути с унесен поглед и започна да се прозява, после се приближи, олюлявайки се, до потока. Коленичи там, потопи глава в студената вода, изпръхтя, закашля се и се разпсува, сетне, усмихнат, вдигна поглед; от косата му потече вода и намокри ризата.
— Много по-добре — съобщи той. — Ще се опитам отново да сканирам Родри. Рано или късно трябва да напусне глупавия зимник. Ела да го направим заедно, да видиш каквото можеш.
Водата се надигаше безшумно и се бръчкаше, плискайки леко о стените на басейнчето, а след това изтичаше от преливната тръба. Когато Саламандър посегна и я притегли в приятна близост, тя усети не неговото физическо докосване, а аурата му и първичната сила, бликаща от самото му същество, тъй както водата извира от земята.
— Съсредоточи се върху вълничките и направи така, че очите ти да са леко не на фокус. Сетне помисли за Родри.
Дълго време не виждаше нищо, освен подобната на стъкло, надигаща се към камъка вода. После внезапно различи неясна разпокъсана картина върху набръчканата повърхност: Родри, който вървеше из нещо, което приличаше на пазар. В несъвършеното й видение сергиите и продавачите се поклащаха и потрепваха подобно веещи се знамена, но неговият образ беше солиден и не мърдаше. Отначало, докато той вървеше с широки крачки, дори усмихнат и поздравяваше от време на време някого, когото изглежда познаваше, й се стори съвсем добре, загорял и в добро телесно здраве. Продължи да го гледа с жадно любопитство и изпита усещането, че се приближава, докато имаше чувството, че се носи до него. В един момент той обърна глава, погледна, сякаш тя действително беше там и тогава забеляза промяната. Беше наистина трудно доловима — леко отпусната уста, известно объркване в погледа. Като че ли дори когато се усмихваше, нещо липсваше. Къде беше животът, който гореше в очите му, широката му усмивка, която беше в състояние да накара мъжете, изпълнили цяло помещение, да се засмеят в отговор? Или — лекото отмятане на главата, гордо изпънатите му рамене, които говореха, че е воин, опасен мъж, но човек на честта, роден да командва? Изпита физическа болка в стомаха си, когато осъзна, че психическата му травма е също така ясна и доловима като рана в тялото.
— Знам къде е това — прошепна Саламандър. — Всички тези измазани и нарисувани стени, розовият пясъчник и изгледът на планините от пазарния площад, това е… Вилинт, слава на боговете!
Победният му грак прекъсна видението. Той я пусна, приседна на пети и я погледна с широка усмивка, която изведнъж замръзна, като видя израза на лицето й.
— Саламандър, нали ще се оправи? Можем да направим нещо за него, нали? Можем да го излекуваме. Нали можем?
Той остана безмълвен дълго време и устните му бяха също така безизразни, както и тези на брат му.
— Саламандър!
— Не зная, гургулице моя. Наистина не зная. Ако не друго, можем да го отведем у дома при Невин, а там е и Адерин, който съм убеден, че ще дойде в Елдид да помогне — и отново настъпи мрачно мълчание. — Но не съм сигурен.
Джил зарови лице в дланите си и заплака. Когато потеглиха, на седлото с нея яздеше и желанието за отмъщение.
Вилинт беше само на около шейсет мили разстояние, около три дни път с кон, но Саламандър реши, че ще е най-добре, ако стигнат до него по обиколен път. Първия следобед вървяха право на запад, следвайки реката до малкия градец Андира, който можеше да се похвали само с два хана, за ужас на Саламандър и облекчение на Джил, с умерена цена и качество. Обаче представлението им постигна голям успех, тъй като през Андира рядко минаваха пътуващи изпълнители. Лично главата на местния търговски еснаф ги покани да се срещнат в къщата му с някои от видните хора в града, където беше поднесена пищна вечеря, а това предостави на Саламандър прекрасна възможност да задава небрежно въпроси за наличието на екзотични роби варвари. Домакинът не знаеше да има такива, но спомена, че предишната седмица съвсем същия въпрос му задал някакъв търговец на роби, който минавал на път за Тондио.
Още щом се прибраха в стаята си в хана, Джил попита Саламандър дали според него тайнственият търговец е същият човек, на чиято следа се бяха натъкнали в Дарадион.
— Готов съм да се обзаложа на добра сума пари, повярвай ми. Но всичко е много странно! Щом задава въпроси на търговци, той не знае да сканира. Освен ако, разбира се, никога не е виждал Родри преди, но защо Тъмното братство ще изпрати човек като него?
— А може да е просто търговец. Може и да не е от Тъмното братство.
— Тогава откъде се е взел бедният малък дух, който видях в Дарадион? Не зная, Джил! О, богове, имам чувството, че съм селянка, която прибира кокошките си в курника и на мястото на всяка вкарана вътре две изскачат навън!


Първия път, когато видя вълка, Барума не му обърна внимание, защото беше отседнал в хан, чийто собственик държеше няколко ловни кучета. По това време той пътуваше през планините на Северна Суртина, приближавайки се все повече към изолираното имение на Стария. Не бързаше, за да даде възможност на кървавата гилдия да залови отново Родри. Беше спрял да прекара нощта в малък градец на няколко мили източно от Вардет. Тъкмо по свечеряване пресичаше двора, упътен към стаята си, когато видя в далечния край на комплекса голямо черно куче, което стоеше, вперило поглед в него. Събитие без каквото и да е значение или поне така сметна тогава. По-късно същата вечер чу за малко по вратата му да драска лапа и кучешко скимтене, но не му обърна внимание. И наистина след няколко минути чу по коридора да се задават човешки стъпки и при приближаването им драскането престана, сякаш кучето си бе отишло със своя господар.
Но следващия път осъзна истината. Беше стигнал във Вардет и отседнал в скъп хан в центъра, близо до Правителствения площад, заведение, където кучетата далеч не са добре дошли. И отново на свечеряване пресичаше оградената със стени градина, когато видя черното същество да пие от покрития с плочки фонтан. Този път видя ясно, че не е куче, а огромен вълк. Когато звярът вдигна глава и го погледна, от челюстите му не капеше вода. Веднага Барума вдигна ръка и очерта сигла за прокуждане, но вълкът не й обърна внимание. Той отхвърли глава, сякаш нададе беззвучен вой, след което дотича при него, тракна с челюсти и изчезна също така тихо, както беше дошъл. Леко разтреперан, Барума побърза да се върне в апартамента си. Тъкмо залостваше вратата зад себе си, когато се огледа и видя вълка да се търкаля на дивана.
— Вън!
Тук, останал сам в стаята си, той имаше възможността да извърши пълен ритуал за пропъждане и този път вълкът наистина изчезна при последната му заповед, но се върна с настъпването на зората. Когато отвори очи, го намери, застанал на неговите гърди, да ръмжи беззвучно в лицето му. С едва сподавен писък стана и започна да прави знаците на обреда. Докато го отхвърляше от себе си, усети, че вълкът е много тежък, и разбра, че е дело на истински майстор в тъмните изкуства, защото в мисловната форма имаше вложен голям магнетизъм. Беше убеден, че е изпратен от някой враг в кръговете на посветените или кандидатите за посвещение, които се навъртаха около тъмния деомер като мухи около тор; в края на краищата съперниците му искаха да го отстранят от състезанието, тъй както той — да излезе по-силен от тях. Съсредоточи се за пълно прокуждане, а когато свърши, наложи над себе си астрални печати.
Въпреки това на свечеряване вълкът се върна. През следващите няколко дни го преследваше, където и да отидеше, без да обръща внимание на страховитите му проклятия с Тъмните имена и заплахите с демони и унищожение. Не се опитваше да му нанесе телесна вреда, но въпреки това го плашеше, показвайки се едва ли не иззад всеки ъгъл, или пък пристъпвайки безшумно по тъмните улици. Понякога навестяваше сънищата му; друг път деомерските му действия. Накрая му хрумна, че вълкът може да е шпионин, изпратен от друга фракция на вечно намиращото се в състояние на кавга Тъмно братство. След като Майстора на Ястребите искаше да знае какво е намислил Стария, същото биха могли да желаят и други. Тази нощ извади гърненцето с осветено черно мастило, наля го в специално предназначената за това сребърна мастилница, по която бяха изрисувани нечестиви сигли, и се залови да влезе във връзка със Стария и да му разкаже за нежелания си спътник.
Барума все още не беше станал член на Вътрешния кръг, но не беше и някакъв окаян начинаещ, затова установи почти веднага връзка. На повърхността на мастилницата се разстла лицето на Стария, леко потрепващо от парализата, която го нападаше в студено време. Докато Барума му разказваше своята история, Стария слушаше с полузатворени очи.
— Правилно постъпваш, че ми докладваш за това — рече накрая той. — От известно време подозирам, че някой друг върви по следите на Родри и това го потвърждава.
— Така ли? — Барума леко изстина, защото би трябвало да знае, че дори и един Майстор на Ястребите не би могъл да скрие предателството си от Стария. — Ами тогава е логично същите да са изпратили вълка.
— Той може да е вълк, но те самите са кучета — дори кутрета — стори му се, че Стария се изсмя. — Погрешно са ме преценили, приятелю, защото изглеждам като тлъст гол охлюв върху лист в градината и смятат, че прекарвам дните си, пълзейки из тинята. Ха. В тази гнусна обвивка продължава да живее могъщ човек, както без съмнение рано или късно ще разберат.
— Ъ, господарю? Как смятате, може ли този вълк да идва от нашия стар враг, онзи «никой», а?
— Не, не и не, глупако! Идиотите, които следват префърцунения деомер на светлината, не биха направили подобно нещо — от съзнанието му се процеди презрение. — Те с техните дребнички правила, подходящи за жени и роби, и за никого другиго! Но достатъчно! Щом имаме врагове, ще е добре да не рискуваме да ни подслушат. Ела бързо при мен, но се погрижи никой да не те проследи. Предпочитам да изчакам, отколкото по петите ти да дойдат онези, които не трябва.
— Разбира се. Ще бъда много, много дискретен.
Барума прекъсна видението и си позволи да се усмихне. Да бъде предпазлив, така ли? Стария сам му даде основателна причина да забави отиването си във вилата. Почувства приказно самодоволство — до момента, когато се обърна и видя вълка, който гризеше една от пътните му торби. Барума подскочи като подплашено агне и изпищя.


Джил и Саламандър пристигнаха във Вилинт късно на следващия следобед и едва имаха време преди залез да наемат апартамент в най-добрия хан, който предлагаше селището. Същата вечер, когато отидоха да уговарят представление с хората на архонта, Джил непрекъснато се оглеждаше за Родри. Тя искаше да тръгне от врата на врата във всяка къща, но Саламандър настоя за търпение.
— Имам план, гургулице моя, съвършено тънък, потаен и, поне аз така се надявам, безукорен.
— Слушай, елф такъв! Имам известен опит с твоите скапани планове и те винаги са се размотавали безкрайно дълго, докато стигнат края си.
— Не безкрайно. Просто един достатъчен период от време. Джил, довери ми се още веднъж, моля ти се. Ако прибързаме, можем всичко да съсипем. Досега не сме имали и най-малката причина да смятаме, че тъмният деомер знае за присъствието ни в този достопочтен архипелаг, докато ние от своя страна сме предупредени за тяхното. Колкото по-дълго положението остане такова, толкова по-щастливи и в по-добро здраве ще се запазим.
— Е, казаното е вярно. Но ако не го намерим до една седмица, ще започна да разпитвам за него.
— Справедливо казано. Да бъде седмица.


Поне два пъти седмично някоя от приятелките на Алейна я канеше да й гадае. Всички жени от нейната компания се занимаваха с астрология, но само тя имаше дарбата да чете по плочките и да използва други форми на ясновидство. Жените приемаха сеансите съвършено сериозно, макар че им предсказваше само дребни събития, като например писмо от стар приятел и посещение на роднина. Надяваха се да види възможност за романтично преживяване, защото в Бардек богатите съпруги често имаха сантиментални любовни истории и никой не ги винеше за това, стига да не зарязваха децата и да не навираха любовниците си в лицата на своите съпрузи. Тъй като това беше основното им забавление, те клечаха в продължение на часове над плочките, докато Алейна ги изучаваше и търсеше в тях предзнаменования за любовни романи.
Сега, след като обядваха с Малина и Елдани, матрона на същата възраст, Алейна избра плочките си, за да й гледат. Малина се мръщи дълго време над тях, сетне изрече няколко очевидно наизустени фрази:
— Вале птици е добър късмет, но точно до него е тройка спатии, който пречат това да се сбъдне. Съжалявам, Алейна, нямам твоята дарба.
— Необходима е практика, а освен това е добре да съчиниш и разказ. Можеш да включиш в него неща, които знаеш за мен, нали разбираш, просто за да му придадеш пълнота.
Малина отново се намръщи, загледана в плочките, произнесе още няколко колебливи клишета, сетне въздъхна:
— Просто не мога да измисля никакъв разказ. Чувствам се толкова себична. Ти винаги ни гадаеш, а на теб никой. Или пък можеш да си гадаеш сама, а?
— Не много добре.
— Може би този магьосник от пазара гадае — намеси се Елдани. — Чували ли сте дали го прави?
— Аз дори не знаех за него — рече Алейна.
— Доколкото разбирам, представлението му е много забавно. Съпругът ми го е гледал снощи, на път за заседанието на гилдията. Бил някакъв смешен мъж в дълга червена одежда, но можел да върши всевъзможни слисващи номера.
— Чух за това — рече Малина. — Готвачката беше много развълнувана, когато се прибра от покупки. Магьосникът можел да направи така, че от ръцете му да изскача огън — рече тя — и светлини във всевъзможни цветове. Очевидно било, че го прави с някакъв вид прахове и химикали, но според нея ефектът бил много приятен.
— Вечер положително ще е така — рече Алейна. — Може да отида.
— Алейна! — Малина беше скандализирана. — Не можеш да отидеш там вечер, сред тълпата простаци!
— А защо не? — усмивката на Елдани стана прекалено прозрачна. — Нашата Лейн обича предизвикателствата.
— Защо не? Прекалено съм млада, за да седя и да рисувам като теб рогозки по цял ден и цяла нощ, миличка.
Малина се приведе напред и размаха ръце:
— Да отидем всички с придружители и тогава няма да е предизвикателно.
— Вероятно — рече Елдани. — Алейна ще вземе да доведе своя лакей?
Родри изпита чувството, че са го ритнали в корема. Малина придоби толкова свирепо изражение, че Елдани се сви уплашена.
— Ако не друго — продължи темата Малина, — това ще ни предложи нещо ново, за което да мислим.
— Да, разбира се — Елдани си наложи да се усмихне нормално. — Или ето какво ми хрумна — да устроим прием и наемем магьосника с представлението?
— Чудесна идея! — Малина се хвана за тази възможност да промени темата. — Ако не вали, той може да направи представлението вън, в градината, и ще стане просто прекрасно. Сигурна съм, че ако му предложа добра сума, ще дойде.
— Това положително ще накара Танилан да се изяде — рече Алейна. — Помниш ли онези ужасни акробати, които нае за последния си прием?
— Поне си спомням колко се надуваше след това.
Забравили плочките, трите жени се приведоха напред над масата и започнаха да кроят планове.


— Направо ме е подлудил, казвам ви! — макар и да се опитваше да си придава вид, че е спокоен и овладян, Барума знаеше, че има озъбен вид. — Където и да се обърна, виждам този създаден от демони вълк да ръмжи насреща ми.
— Може ли да ти навреди? — помисли в отговор Стария.
— Не зная. Не се поддава на нито един от опитите ми да го прокудя.
Образът на Стария, който се носеше върху тъмното мастило, придоби замислен вид.
— Значи го е изпратил могъщ човек, а не някой твой конкурент калфа. Боях се от това. Някои от съперниците ми в Братството знаят, че съм се заловил с важна работа, и очевидно се опитват да ми попречат. Е, когато се върнеш, ще направим магия и ще проследим вълка до бърлогата му. Вероятно ще бъде много интересно да открием кой живее наблизо. Междувременно гледай на това като изпитание на смелостта ти.
Стария махна с ръка и прекъсна връзката; както и да се опитваше, Барума не можа да я възстанови.


От няколко дни в къщата на Алейна пристигаха бележки от Малина. Да, магьосникът ще даде представление; да, той наистина гадае бъдещето, между другото Малина ще носи синя рокля, така че ще е много мило от страна на Алейна да облече нещо в друг цвят. В деня преди приема господарката изпрати Родри на пазара да напълни шишенце с обичайния й парфюм. Докато вървеше между сергиите, той чу да се говори много за Великия Крисело и приказното му представление.
— Да пукна, ако мога да разбера как го прави — рече парфюмеристът. — Но има асистентка, която ми прилича по-скоро на съдружник, както и два големи мангала, бълващи благовония. Сигурно използва химикали.
— Сигурен съм, че е така — обади се продавачът на плодове от съседната сергия. — Казват, че ако отидеш на големите пазари по брега, ще намериш странни стоки. И все пак не можеш да не се слисаш, като го гледаш как изстрелва сини пламъци от върховете на пръстите си. Мен ако питаш, това е доста рисковано.
— Нямам нищо против да видя това нещо — рече Родри. — Трябва добре да припечелва.
— О, да се слави брадата на Господаря на вълните! Дали припечелва добре ли? Той и неговото варварско девойче са отседнали в хана «Седемте лампи», ето колко печели.
Тъй като внушението беше съвсем ясно, Родри подсвирна тихичко, сетне случайно погледна надолу и видя на няколко крачки от себе си сиво гномче. Дребното същество беше вперило очи в него, а когато той си тръгна оттам, отначало се поколеба, сетне го последва, докато накрая се втурна, сграбчи го за подгъва на туниката и започна да подскача възбудено. Родри се огледа, видя, че никой не гледа към него, сетне приклекна привидно да намести каишките на сандала си.
— Изглеждаш ми познат, истина ти казвам, малък братко. Дали не съм те виждал за последен път в Девери? Сигурно е така, но не си спомням къде.
Гномчето се хвана злочесто за главата, сетне изчезна.
На залез-слънце в деня, когато щеше да се състои приемът, Родри придружи носилката на своята господарка до имението на Малина. Там вече имаше пет носилки, а носачите им клечаха до тях под бдителния поглед на портиера и един от лакеите. Родри би предпочел да остане при тях, далеч от любопитните погледи на дамите от обществото, но Алейна му заповяда да влезе вътре с нея. Малина беше надминала себе си. Навсякъде из пищната й градина блестяха мънички кандила, а към последните цветя за сезона бяха добавени снопове от преплетени панделки. Хората се разхождаха, разговаряха и се смееха или вече бяха насядали на малките пейки близо до импровизираната, накичена с червено-златисти знамена сцена, на която вече стояха приготвени два бронзови мангала. Родри забеляза, че не един или двама от гостите внимателно го оглеждат, и страшно се притесни, защото се боеше, че господарката му ще настои да я придружи като свободен човек. Докато минаваха покрай групичка любопитни, тя се погрижи да му каже ясно и високо, че трябва да отиде да помогне на готвачката за вечерята. Преди да е сварила да му даде друга, противоречаща на тази заповед, той побърза да отиде право в помещенията на робите и се скри там.
Кухнята беше същинска лудница, из която се носеха на талази приказни аромати. В един ъгъл двама роби панически месеха кръгли питки и ги стоварваха с плясък върху нагрятата до крайна степен плоча за печене. На огнището къкреха огромни тенджери с подправени зеленчуци и докато тичаше напред-назад да ги разбърква, като опитваше от една тенджера, добавяше нещо в друга, готвачката неспирно крещеше заповеди през рамо. Други роби режеха на ситно плодове и пълнеха с тях съдове, ръсеха малки сладки със захар и подреждаха на подноси ядки и бонбони. Непосредствено отвън видя двама души да пекат цяло прасе на открит огън. Готвачката погледна към Родри, махна мократа си от пот коса от челото и посочи към една висока четири стъпки амфора близо до вратата.
— Изнеси виното при масата за сервиране. Чашите вече са там. Черпаците са на малката полица.
С помощта на едно момче роб той помъкна амфората навън и заби острото й дъно в лехата близо до масата. Веднага се появиха гости, подавайки нетърпеливо ръце. През следващия час беше прекалено зает да сервира вино, за да го е грижа за приличието. Но успя да забележи, че около него се е струпала цяла орда от Диви. Те бяха в пълна истерия по някакъв повод, подскачаха непрекъснато, дърпаха го за туниката, тичаха насам-натам под масата и дори от време на време пощипваха някого от гостите. След като вечерята беше наредена и всички обслужени, той напълни сребърен черпак с вино и тръгна да долива чашите. Намери Алейна да разговаря с девера си и неговата съпруга. Докато им наливаше, тя му поднесе широката си чаша автоматично, почти без да го погледне. Той отмина заедно с Дивите, които танцуваха около него.
Изведнъж отекна гонг. На сцената пристъпи с лека усмивка съпругът на Малина и оповести, че Великият магьосник Крисело от Далечния север е вече готов да започне. Гостите насядаха по пейките със смях и суетня. Родри се върна на масата за сервиране, близо до сцената, макар и встрани. Наля си чаша вино, сетне приседна в ъгъла на масата сред тълпа Диви тъкмо когато червено-златистите завеси се дръпнаха и се появи строен мъж в дълга червена дреха. Косата му беше светла като лунен лъч, а очите — опушеносиви. Като го видя, Родри изпсува високо и прошепна на деверийски:
— Слава на боговете! Та той е поне наполовина елф.
Дивите закимаха в знак на съгласие и се струпаха още по-близо, а в същото време на сцената се материализираха още куп от тях, толкова внезапно и драматично, че Родри се огледа, сякаш очакваше, че са ги видели и всички останали.
— Аз, Крисело, макар и велик магьосник, съм смирен просяк в сравнение на издигнатото и високопоставено положение на събраните тук — изпълнителят се поклони дълбоко. — Поласкан съм повече, отколкото някога съм се надявал, че ще склоните и ми разрешите да представя пред вас малките си чудеса — изправи се и махна с ръка към първия мангал. Над него избухнаха червени пламъци, извисиха се, а после се снишиха и се превърнаха в розово сияние. Една жена простена и потисна писъка си. — Не се страхувайте, възвишена госпожо. Вие виждате просто представянето на дребни варварски магии от далечния, далечен север — той махна отново с ръка и от втория мангал лумна златист пламък. — А сега, позволете ми да ви представя моята красива варварска асистентка, принцеса Джилиана.
Чуха се ръкопляскания, червената завеса се разтвори и навън пристъпи руса жена, облечена в обточена със златна сърма туника от брокат, прихваната през кръста с колан, от който висяха истински меч и сребърен кинжал. Когато последният проблесна на светлината, Родри разпозна дръжката. Когато се насили да погледне към лицето на Джил, дъхът му секна, главата странно натежа. Веднага разбра, че по някакъв начин през цялото време е очаквал на сцената да застане Джил. Тя също търсеше отчаяно с проницателните си сини очи, с празна усмивка. Все така се усмихваше ли, усмихваше при кратките реплики на магьосника, докато той караше шарфове да се носят насам-натам, но сега се обърна и погледна право към него; и за момент усмивката й замръзна и тя на свой ред мъчително се опита да поеме дъх, преди, все така усмихната, да отклони погледа си.
Родри започна да трепери. Можеше да спре да се тресе също толкова успешно, колкото да обясни коя е тази жена и защо, независимо дали си спомня коя е, я обича. С тръпките дойде и студената пот, която вече се стичаше по гърба му. Свлече се от ръба на масата, отиде, олюлявайки се, до стената на градината и приседна на земята, където никой нямаше да го види как трепери, а Дивите се струпаха наоколо, потупваха го, галеха го със загрижено зяпнали разкривени личица. Тъкмо започна да се взема в ръце, когато на сцената лумна светлина и го накара да вдигне поглед. Крисело танцуваше и се виеше по подиума с вдигнати над главата ръце, а над него струяха, трещяха, изливаха като водопад цветни светлини — червена, златиста, виолетова, небесносиня, изпъстрени до една със сребърни искри и ослепително бели стрелички. Зрителите си поемаха рязко дъх и въздишаха като деца, докато Дивите подскачаха по сцената в такт с музиката на магьосника, с неговите пискливи, плачливи напеви от елфически бойни песни.
Родри започна отново да се тресе, но беше хипнотизиран, усещаше как се е вкаменил, а очите му са принудени да стоят заковани върху мъничката сцена, където елфическият деомер кипеше и заливаше света с изкуствени звезди и огромни дъждовни дъги, носеха се на талази мъгли с чисти цветове, просветваха и трещяха мълнии. Чу как в съзнанието му високо крещеше някакъв глас: това е действително, всичко това е истински деомер! Не разбираха ли тези глупаци какво виждат? Очевидно не, защото публиката се смееше и ръкопляскаше, подвикваше думи за възхвала и се кискаше, а магьосникът танцуваше и тъчеше магиите си, превърнал сцената в пламтящ ад от червени и златисти пламъци. Сред всичко това Джил стоеше, без да мръдне, скръстила ръце на гърди, вече без да се усмихва, със сковани в едва сдържана ярост устни, вперила поглед отвъд градината, сякаш виждаше нещо там. По едно време видя около нея да се навърта гигантски вълк; сетне звярът изчезна във вълна от тюркоазен пушек. Родри не можеше повече да гледа. Сведе глава на коленете си и остана да трепери така, докато представлението най-сетне свърши с оглушителен смях и ръкопляскания.
Когато аплодисментите спряха, той чу раздразнени гласове, които искаха вино, но той можеше единствено да стиска ръце около коленете. В своя ужас си спомни една друга нощ, когато се бе свил и треперил по същия начин. Знаеше, че едва не е загинал заради Джил, че по някакъв начин, докато я е бранел от оскърбление, едва не е бил обесен, но подробностите съвсем не му идваха наум. Сетне чу женски глас, изпълнен със загриженост.
— Алейна, ела тук! — Над него се беше надвесила Малина. — На лакея ти му е прилошало. Чуй ме, момче, кажи ми какво те боли. Коремът ли?
Самата идея, че може да го боли корем, беше толкова абсурдна, че развали магията. Усещайки как бузите и вратът му са облени в студена пот, Родри успя да вдигне глава и да я погледне.
— Не съм болен, господарке Малина — от гърлото му излезе по-скоро хрип, отколкото глас. — Не разбирате ли? Това беше истинска магия. Всичко беше истинско.
— О, да са славни пръстите на краката на Баки! — се чу неясен мъжки глас и човекът се изсмя. — Бедното момче се е вцепенило от страх! Мисли си, че някой от техните варварски магове е правил магии на сцената. Не се бой, момче. Няма да му позволим да те замеря с огън.
Всички се разсмяха и Родри опита да се изправи на крака, но Малина го натисна надолу с изненадваща сила.
— Не се подигравай на момчето, Тралино! Той няма да се оправи, ако му се присмиваш. А, хубаво, ето я Прина! Ей, Прина, чуваш ли ме? Ела тук и наливай вино, момиче. Гостите чакат. Хайде, Родри, няма такова нещо като истинска магия, ти си в пълна безопасност.
— Да, глупчо! — това вече беше Алейна, която му се усмихваше, свела поглед с чаша вино в ръка. — Почини малко. Във всеки случай скоро ще си ходим у дома. Няма никаква опасност.
— Мои скъпи гости, вървете да ви налеят вино и да хапнете десерт! — гласът на Малина изплющя като команда. След като хората се пръснаха, прошепна на Алейна: — Бедното момче! Чудя се каква е причината за станалото? Имал ли е някакви пристъпи на епилепсия?
— Не. Аз…
С дъх на тамян и парфюм и шумолене на дълга копринена дреха в техния кръг се озова магьосникът Крисело. Светлата му коса лъщеше, прилепнала от пот.
— Скъпи мои дами! — той неспирно се усмихваше и кланяше. — Изглеждате притеснени! Какво се е случило? Аха, виждам девериец; и бедничкият изглежда ужасе`н! Той разбира какво е това истинска магия, когато я види.
— О, в името на богините! — озъби се Малина. — Бъдете така добър и не го карайте отново да започне. Моля ви се, кажете му, че сте правили само номера!
— Мадам, ще сторя нещо по-добро.
Когато магьосникът коленичи до него, Родри го погледна право в лицето и заговори на деверийски.
— Ти ли си мъжът, който ми е отнел Джил?
— Така — отговори другият на същия език. — Значи си спомняш нещичко? Не съм. Кълна ти се в боговете на своя народ, че съм само приятел на Джил и нищо повече. Сега ти ще забравиш известно време за нея. Ще забравиш, докато не видиш слънцето утре сутринта. Тогава ще си спомниш всичко. Всичко.
С чиста усмивка Крисело постави една длан с дълги пръсти върху челото на Родри. Последният почувства топлина — осезаема, гъста топлина, която сякаш се просмука в съзнанието му през пространството между очите, протече надолу по врата, гръбнака и встрани, към раменете. Престана да трепери и се усмихна, питайки се какво ли е станало, та така се е притеснил. С доволно кимане Крисело вдигна дланта си.
— Прости ми, господарке — запелтечи Родри. — Не зная какво ме прихвана.
— Ужас, момче, ужас и суеверие — Малина му се усмихна майчински. — Ако достатъчно дълго и много вярваш в нещо, за теб то става действителност. Сигурно твоята майка ти е пълнила главата с приказки за вещици и магьосници, а във вашата първобитна страна те са изглеждали напълно приемливи. Алейна, наистина трябва да отида, за да съм сигурна, че десертът е сервиран както трябва.
И бързо се отдалечи, сякаш да избяга от въпроса как точно един уж-магьосник е могъл да успокои роба по такъв магичен начин. Но Алейна остана, стискайки здраво чашата вино с две ръце, загледана в Крисело. Той й се поклони и коприната по него прошумя.
— Госпожо, уведомен бях, че сте изпълнена с желание да ви бъде разгадано бъдещето. Дали бих могъл да ви посетя утре сутринта?
— Да — гласът й отново беше нормален и в него се долавяше сдържано весело настроение, което влизаше в противоречие със сащисания поглед в очите. — Два часа преди пладне ще бъде чудесно, стига да ви е удобно.
— Госпожо, моето определение за удобно е да задоволя и най-дребната прищявка на жена като вас! — той отново направи поклон, сетне се обърна и изчезна сред публиката.
За момент Алейна остана да гледа подире му, сетне се обърна към Родри:
— Можеш ли вече да ходиш?
— Така смятам, господарке. Наистина се извинявам за…
— Не е необходимо да ми се извиняваш — гласът й загуби отракания си тон. — И аз се изплаших. Вярвам ти, Родри. Според мен това беше истинска магия. Само говорех така пред Малина.
Изненадан, той се изправи на крака. И осъзна, че лечението на магьосника е свършило чудесна работа — не се чувстваше ни най-малко уморен от продължителния си пристъп на ужас и повече от всякога се изпълни с убеждението, че магията на този човек е истинска.
— Ти определено си необикновен кораб, появил се на хоризонта — продължи Алейна. — Кораб, който води след себе си всевъзможни, дори още по-странни неща — тя се огледа, видя хората в другия край на градината, както става при увеселенията, и се вдигна на пръсти да го целуне. — Искам да се прибирам.
Когато го целуна за втори път, жадната й страст беше както плашеща, така и възбуждаща.
— Както искаш, господарке, разбира се. Да отида ли да приготвя носилката?
— Да. А когато се приберем, не чакай прекалено дълго, за да дойдеш в стаята ми.
— Моля те, не говори такива неща тук!
— Не бъди досаден — тя го зашлеви през лицето. — Приготви носилката. Ще се видим при портите.
Когато стигнаха у дома, там на крак беше само сънливият вратар, който ги чакаше. Родри го изпрати да си легне, заключи носачите за през нощта, прибра абаносовия жезъл и камшика в кухненския шкаф. За момент остана така в тъмното помещение, загледан в мътното сияние на оградения с пепел огън, радвайки се за малко на мир, преди да отиде, бавно и неохотно, в спалнята на господарката си.
При вида й част от неохотата му си отиде. Тя беше приседнала на ръба на леглото и решеше къдриците си с гребен от слонова кост, облечена само по една долна риза от лека прозрачна тъкан. На светлината на кандилата медночервената й кожа сияеше като същински огън. Когато той затвори вратата, Алейна вдигна поглед, усмихна се и хвърли гребена на пода.
— Мислиш ли, че съм хубава, Родри?
— Разбира се, че мисля — почувства се като участник в обред; всеки път, когато се любеха, тя го питаше същото. — Не съм виждал красива като теб жена.
Седна до нея, хвана лицето й с двете си длани и я целуна по устата. Тя сплете ръце зад врата му, целуна го бавно и пресметливо, сетне изведнъж се дръпна, за да разгледа лицето му. Би могъл да се закълне, че се изплаши от нещо, което видя там.
— Какво не е наред, господарке?
— Нищо, о, нищо. — И все пак тя се поколеба, поглеждайки ту насам, ту натам, преди да заговори, и изсипа поток от задъхани думи. — Родри, такава нужда имам от теб. Толкова самотна бях. Тревожа се какво би могло да ни се случи, но изпитвам голяма нужда от теб.
Тогава той осъзна, че най-сетне вижда не внимателно подредената повърхност, а самата нея.
— Ами ето ме — този път я целуна с всичкото си желание. В ръцете му тя се превърна в алчно животинче, което го дразнеше, уж се противопоставяше, а той се смееше, целуваше, прегръщаше я.
Събуди се тъкмо когато маслениците догаряха и разбра, че има само час, час и нещо до разсъмване. Всички в къщата знаеха за връзката им, но нямаше никакво желание, когато Дисна влезе там сутринта, да го намери в леглото на господарката. Предпазливо и бавно се освободи от отпуснатата й прегръдка, измъкна се от леглото, грабна дрехите си и се облече в коридора.
Вече беше напълно буден и обхванат от някакво тревожно чувство, което нямаше нищо общо с опасната му любовна връзка. Пристъпвайки тихо на боси крака, отиде в кухнята, взе тежкия жезъл и се измъкна навън да обиколи комплекса от сгради. На сивата светлина в градината нищо не помръдваше, освен листата на сребристите евкалипти, които трептяха на хладния ветрец; от улицата или от спящия квартал не идваше никакъв звук. Но когато стигна до портата, Дивите се появиха, задърпаха полите на туниката му и го загледаха с тревожни очи.
— Нещо опасно ли има отвън?
Те кимнаха утвърдително и тогава той подхвърли жезъла на плоския покрив върху павилиона на вратаря, стъпи на сандъчето с цветя и се покатери горе. Къщичката беше висока, колкото да се облегне със скръстени ръце върху дебелата външна стена. От другата страна на улицата, в сенките на две дървета, стоеше, завит в лека наметка, мъж и наблюдаваше къщата. Родри се чувстваше вече дотолкова сигурен в своето положение в домакинството, че без да се замисли особено, викна:
— Ей, ти! Какво правиш там?
Човекът се обърна, драсна по улицата, шмугна се в една странична пресечка и изчезна. Първият порив на Родри беше да се развика и да вдигне тревога, която би довела хората на архонта, но реши първо да събуди Порто и да поиска съвета му. Освен това осъзна, че у човека, когото видя, имаше нещо познато… Гуин? Гуин, в името на боговете! Той изстина до мозъка на костите си, благодарейки на своя късмет, че направо не е отворил портите и не е хукнал след него. Сетне скочи долу и изтича в къщата да събуди Порто и му каже какво се е случило, но по някаква причина, която не можеше да формулира с думи, не спомена името на Гуин.
— Е, който и да е бил, най-вероятно вече е далеч оттук — каза накрая Порто. — А освен това хората на архонта тъкмо приключват дежурството си. По-късно ще отида в участъка, за да кажа на началника им, и утре вечер ще направят така, че техен патрул да минава на редовни интервали покрай нас. Да видим какво има да се прави тази сутрин. Някакви посетители?
— Магьосникът от пазарния площад ще идва да гадае бъдещето на господарката около два часа преди пладне. Снощи на приема го покани.
Порто простена отвратен.
— Парите са си нейни, но защо не вземе направо да ги хвърли в калта, след като иска да ги пропилее? Когато дойде, ще отида при архонта. Не мога да търпя такива глупости. Ти стой наблизо, докато е тук, момче. Не искам да установя, че нещо от среброто ни е изчезнало, докато е бил у нас.
— Ще стоя до вратата и няма да го изпускам от очи.
— Добре. Зората се разпука. Ти отиди да нацепиш дърва за Винсима, а аз ще събудя останалите.
Родри излезе навън през кухнята. Още щом пристъпи през вратата, изгряващото слънце хвърли светлина върху лицето му. Той примига и изруга, обърна гръб и си спомни. Джил. Беше я видял, тя беше там, на приема, жената, която обичаше, жената, която по някакъв начин беше загубил отдавна в Девери — в Кергоней. Заради лорд Перин, онази попикана претенция за благородна свиня, когато и двамата се сражаваха в кръвната вражда на някакъв лорд. Тогава беше сребърен кинжал и се озова в обсада. Първо дойде Джил с войска и победиха; сетне се оказаха разделени. Как? Защо я бе оставил в дъна на тиерин Греймин? Защото идваше кралският хералд! Тръгна да приветстват пратеника с човека, който го беше наел — лорд Нед, а когато се върнаха, Джил я нямаше, открадната, или поне те така казаха, от проклетия грозен братовчед на Нед. Той отметна глава, засмя се високо и там, при бараката за дърва, изигра няколко стъпки от джига. Спомни си как намери Перин и изтънченото удоволствие, което изпита, когато го преби до безсъзнание. После той… после… — мъглата отново се вдигна и закри всички спомени за онова, което се бе случило, след като остави Перин окървавен до стената на обора. Не помнеше също каквото и да било преди онзи слънчев ден, когато двамата с Джил пристигнаха в рушащата се къща на лорд Нед — колко отдавна? Нямаше представа.
— Родри! — крясъкът на Винсима го извади от мрачните му мисли. — Къде са подпалките? Какво ти става, не се ли чувстваш добре?
— Хиляди извинения! Ето, идвам.
Докато работеше, продължи да предъвква онова, което си беше спомнил. Имаше нещо особено важно, свързано с кралския хералд, но колкото и да опитваше, не можеше да го възстанови и в края на краищата се отказа, смятайки усилията си за безнадеждни. Прекарваше непрекъснато през съзнанието си останалите скъпи нови спомени, за да ги запечата в него, когато му хрумна да се запита какво ги е върнало. Едва тогава си спомни как магьосникът Крисело оповестява, че ще си спомни «всичко», когато види отново слънцето.
— О, богове, така и стана.
По няколко наведнъж, Дивите се материализираха около него, две кафяви и виолетови гномчета, изящно бледо спрайтче с остри като игли зъбки и сивото гномче, което беше видял там, на пазара.
— Гномчето на Джил!
Мъничкото същество скочи високо, изигра няколко стъпки от победен танц, сетне изчезна заедно със събратята си. Родри се разтрепери. Изведнъж подуши свобода, а сега, след като беше видял Джил, тя отново придоби смисъл. Осъзна, че по някакъв начин заедно със спомените беше умряла цяла една личност и че онова, което наричаме човешки характер, е нещо повече от сбора от спомените му. Мисълта го накара да изтръпне и да изпита чувство, близко до паника. Отскочи встрани, подобно на кон, който вижда усойница на пътя.


Мъжът, който използваше името Пирало, беше нисък, бледен и тлъст, с дебел врат и пълни бузи. С годините те щяха да се надуят, да увиснат, докато заприлича на жаба. Лицето му беше покрито с младежки пъпки, които, също с времето, щяха да се превърнат в белези и осеят цялата кожа като петна на крастава жаба. Мъжът, известен като Гуин, установи с изненада колко дълбоко го мрази. В края на краищата през своите трийсет и две години беше видял много по-гнусни неща от него, но може би сега се чувстваше по този начин, защото разбираше, че Пирало е колкото партньор, толкова и шпионин. Съзнанието, че някой наблюдава всеки техен ход и използва магия, за да докладва на Майстора на Ястребите, би хвърлило в ужас повечето хора в гилдията; но Гуин по-скоро се дразнеше, защото не даваше и пукната пара за това дали ще живее, или ще умре. Другото нещо, което го изненадваше през тези дни, бе фактът, че всъщност толкова малко го е еня. Можеше да се самоубие по всяко време, но да го направи, му се струваше прекалено голямо усилие, без да е сигурен, че смъртта ще е награда — също както съмнителната радост, че продължава да е жив, бе твърде малко поощрение, та да угодничи пред човек, изпратен да преценява доколко е достоен за доверие. Дори беше готов да направи може би фаталното признание, че направо се е провалил в задачата си в село Деблис, вместо да скимти и да измисля извинения, както биха постъпили повечето Ястреби. Стига да беше в състояние да го направи пред самия Майстор, вместо пред крастава жаба като Пирало. Беше въпрос на гордост, онази мъничка гордост, която бе единственото нещо, останало му в този живот.
След като зърна Родри, Гуин напусна града и се отправи на север. Около три часа след зазоряване се присъедини към спътниците си, но когато пристигна краставата жаба, все още спеше. Бяха се разположили на около дванайсет мили извън Вилинт заедно с малък керван за прикритие, с което да обикалят островите. В някои случаи Пирало твърдеше, че е търговец на роби, но да водят със себе си роби беше прекалено опасно, защото те имаха очи да виждат и уста да дрънкат; вместо това се движеха с двайсет и няколко коня за продан и двама души да се грижат за тях, които всъщност бяха дребни, посветени в гилдията. Самият Гуин минаваше за собственост на Пирало просто защото, притежавайки един роб варварин, краставата жаба имаше причина да търси да купи друг и това прикритие неспирно го глождеше, защото където и да отидеше дамгата, че е роден роб, му личеше, дори сред следващите тъмни пътища. До предишното лято се изправяше срещу й и понякога побеждаваше, а когато не успяваше, извличаше някакво извратено удовлетворение. Краткото пътуване из Девери обаче преобърна нагоре с главата възгледите му за живота и за самия него. Прекара много време в мисли за тази промяна у себе си и я прие като следствие на живота му сред свободни хора, но всъщност много по-силно, отколкото съзнаваше, му въздействаха неща от по-дълбоките равнища на душата и паметта. Гуин не беше истински варварин — с баща бардекец и майка деверийско момиче, — но по някакъв странен начин гледаше на Девери като на своя родина и без да го съзнава, живееше с чувството, че цял живот са го държали в изгнание далеч от нея и че, разбира се, това негово изгнание ще продължава все така, без каквато и да е друга надежда.
Едно от утешенията му през тези дни беше усещането, че другите двама Ястреби ненавиждаха Пирало не по-малко от него. В края на краищата, ако тяхната крастава жаба шпионин настроеше Майстора срещу тях, Бриноно и Вандар щяха също да умрат. Онази сутрин тримата седяха край изстиналия огън и хапваха баят хляб и зеленчуци от предишната вечер, докато Пирало хъркаше в палатката си в другия край на лагера. Дори Вандар изрече на глас онова, което и тримата мислеха — дали все пак тлъстият глупак няма да свърши някаква дивотия и да направи така, че да го убият или арестуват, когато стигнат във Вилинт.
— За нещастие не е много вероятно — рече Гуин. — Той наистина си знае работата.
— Нали не мислиш, че сега ни сканира, а? — подскочи Бриноно. — И слуша какво говорим?
— Много се съмнявам — Гуин си позволи да се усмихне, но се получи нещо криво. — Знаете ли къде е голямата му слабост? Толкова обича себе си, че и през ум не му минава как могат другите да го мразят.
— Във всеки случай готов съм да се обзаложа, че той не обладава способност за сканиране — вметна Вандар. — Вечно се перчи, да, но защо се скитаме навсякъде из островите и разиграваме тази сложна игра, ако наистина може да сканира Родри? Зная, че не е виждал варварина, но ти си го виждал, а един истински майстор може да работи през очите на друг човек.
— Само ако този човек е готов да го остави да смаже собствената му воля — Гуин усети как гласът му стана монотонен. — В името на Козокраките, ако се опита да сложи жабешката си лапа на врата ми, ще го ударя така, че ще стигне наполовина път до пъклото и според мен той го разбира — след това се засмя, иронизирайки сам себе си. — Но не защото го е страх от мен и това го кара да се въздържа. Не, когато пристигна, той рече, че имал нови заповеди от Майстора. Имал причина да смята, че би било прекалено опасно да сканира твърде често или дори да използва много деомер. Не ми съобщи защо.
— Може Майстора да не му е казал — обади се Бриноно.
— Може и да не е — Вандар се изправи и се протегна. — Но най-вероятно ситният скотоложец е излъгал. Е, ще отида да напоя добитъка. По всичко личи, че след като дъждът отмина, денят ще бъде топъл.
Двамата се отдалечиха заедно, а Гуин остана до огъня да мисли за тях. Със сигурност щяха да кажат на Майстора всичко, което са чули, особено ако трябва да спасяват собствените си кожи, но беше убеден, че няма да изпуснат нищо пред Пирало. Гуин умееше добре да преценява мъжете, затова познаваше искрената омраза, когато се натъкнеше на нея.


— Саламандър — попита Джил, — можеш ли да гадаеш?
— Мога, но не бих използвал истински деомер за такава тъпа игра.
— Просто се чудех.
— За плочките, с които се забавляват жените в Бардек ли? Всъщност онова, което те постигат, е да съсредоточат интуицията си. Ще измисля някакви пищни, гъделичкащи и доставящи удоволствия брътвежи за господарката Алейна, които повече или по-малко съвпадат с доловеното от мен по интуиция, а в тази ароматна яхния ще вплета всички късчета информация, събрани на приема.
— Да вплетеш неща в яхния ли?
— Права си, че това не беше най-блестящата ми формулировка — Саламандър отхвърли несполучливата си езикова фигура с небрежно махване с ръка. — Въобще не бих гадал, само дето това е идеален начин да проникна в къщата й. Би било невероятно просташко от моя страна да почукам на вратата и да я попитам дали ще ми продаде екзотичния си роб. Първо ще спечеля доверието й; сетне, много лукаво, преливащ от коварство, ще завъртя разговора така, че да стане дума колко много ми трябва още един варварин за нашето представление.
— Нека да е така. Досега се оказа прав, поне в повечето случаи.
— Аз винаги съм прав — отпуснат на възглавниците, Саламандър я поздрави с пълната си чаша вино. — Но какво точно от моята правота те кара да ме възхваляваш?
— Че намери Родри, разбира се. Дължа ти извинение. Смятах, че да стоиш в най-добрия хан и се докарваш пред богати жени са чисти глупости, но всъщност през цялото време си бил прав.
— Аха. А кой би могъл да си позволи такъв роб, освен някое богато домакинство?
— Така е, сега разбирам.
Саламандър се усмихна, сетне посочи пищната закуска от студено месо и подправени зеленчуци.
— Ще ядем, гургулице моя.
— Не мога.
— Опитай. Тревогата е като червеите — вирее най-добре на празни черва.
Без да ще, Джил се засмя. Тя си взе резен свинско с подправки, зави го в питка и насила преглътна няколко хапки.
— Не бой се, ще измисля нещо. След около час отиваме в нейния палат, но преди това ще се изкъпем и облечем в най-пищните си и скъпи одежди. В края на краищата трябва да се грижим за своята варварска репутация.
Когато Джил и Саламандър се представиха пред вратаря на Алейна, облечени в червено-златиста коприна и брокат, старецът изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото впечатлен, но веднага ги пусна в градината, където една хубава слугиня чакаше, за да ги заведе в приемната. Джил обикновено не харесваше бардекския стил в изкуството, но остана очарована, когато видя изобразените дървета и ярко оцветени птици. Освен това стенописите й се сториха познати и тя внезапно си спомни за рисуваните палатки в Елкион Лакар. Но преди да успее да попита Саламандър за приликата, от една странична врата при тях влезе Алейна.
Облечена в туника от прост бял лен, на чийто фон изпъкваше една-единствена огърлица във формата на верига, която изглеждаше от чисто злато, домакинята ги приветства много любезно и покани да седнат с нея на подиума. След като се настаниха върху кадифените възглавници около ниската масичка, прислужницата внесе плата със сушени плодове, бонбони и сладко вино.
— И кутията с плочките, Дисна — нареди Алейна.
— Да, господарке — момичето отиде до един шкаф от абаносово дърво. — Те са тук, където обикновено ги оставя Родри.
Като чу името на лакея, господарката придоби странно напрегнато изражение и преди да се усмихне с безразличие, погледна едва ли не потайно към Саламандър. Дисна донесе кутията, сложи я и махна капака.
— Сега можеш да си вървиш — заповяда Алейна. — Кажи на готвачката да направи оранжада. Това вино е твърде силно да се пие сутрин.
— Възвишената красавица е прекалено мила с един скромен магьосник — обади се Саламандър.
— Скромният магьосник беше така мил да дойде по нейно искане. Дисна, казах ти да вървиш.
Когато момичето, което се навърташе, тръпнещо от любопитство, побърза да се измъкне, Алейна изсипа плочките от кутията и започна да ги размесва с грохот, който говореше за голям опит.
«Има прекрасни ръце» — помисли Джил. И наистина — те бяха тънки и грациозни, с дълги нокти, изискано боядисани в оранжево-червено с помощта на семена от анато, полирани до съвършенство; това накара Джил да скрие в полите си своите мазолести пръсти с изпохапани нокти. Тя забеляза как, докато дамата подреждаше избраните от нея плочки във фигура с формата на звезда, Саламандър я наблюдаваше с топла оценка, която показваше, че одобрява не само ръцете й.
— Аха — рече той и се приведе над масата. — Виждам много неща: тъмни, скрити, неясни, време на болка, последвано от ликуване; смях, следван от сълзи; слънчеви лъчи, които пробиват през облаци; бури, следвани от мир.
Алейна потрепери очарована и впери поглед в плочките.
— Виждам, че стоите на кръстопът в живота, о, любимке на Звездните девици. Вижте как сред копията цъфтят цветя. Гарванът грачи, но ще бъде накаран да замълчи. Преди всичко — той направи пауза и сложи пръст на десетката цветя — имате много верни приятели, които се грижат за вашето благо. Те са разтревожени за вас — разтревожени, като ви гледат как се ядете отвътре, изгубили живец, докато, без съмнение, се питате дали да се омъжите повторно, или да изчакате каквото донесат вълните на живота върху вашия бряг. Винаги се съмнявате дали ви обичат заради самата вас. Заобиколена сте от ухажори, които по-скоро искат да се оженят за вашите капиталовложения, заради връзките ви с големите търговски къщи.
— Това е съвършено вярно! — в задъхания й глас се четеше нотка на детска възбуда. — Някои от тях са толкова безочливи в това отношение, добри ми човече, че направо да не повярваш доколко са лишени от такт.
— За жалост се боя, че прекрасно ви разбирам, тъй като познавам много добре сърцата на хората — той се намръщи в продължение на дълъг драматичен момент. — Тук виждам млад мъж от друг остров, той е хубав, но пък е много арогантен.
— Ами да!
— Младостта, както и неговата мъжественост са били съблазнителни, защото голямата мъка на живота ви е, че така и сте останали без деца.
— Да — гласът на Алейна потрепери от истинска болка. — Това също е вярно. Но той имаше други слабости.
— Виждам ги съвсем ясно. Не се бойте — взели сте правилното решение. Но сега за жалост вашата мисъл се лута ту в една, ту в друга посока и се чудите дали животът ви няма просто да се изниже, тъй както потокът потъва в пустинята, погълнат от пясъка. Но като се има предвид вашето богатство, малцина ще ви пожалят.
— Трудно ми е да съжаля сама себе си, добри магьоснико. Била съм много бедна и точно зная колко голям късмет имам сега.
— И въпреки това нещо ви яде, някаква празнота. Хъм, виждам, че тя ви кара понякога да се отчайвате. Я да видим какво е това? Виждам голяма опасност от скандал, но не мога да определя причината за него.
Точно в този момент влезе Родри с поднос стъклени чашки и стъклена кана с оранжада. Погледна към Джил, сетне към Алейна с някаква мъчителна безнадеждност, после пламна червен.
— Ужасен, ужасен скандал — говореше Саламандър. — Виждате ли Кралицата на магическите пръчици? Сигурно сте като нея, изпълнена с чувство за собствена правота, че никой не може да оспори онова, което правите, тъй като сте много силна и можете да отстраните враговете само с едно перване на пръстчето си.
Родри остави подноса, отстъпи безшумно назад и побягна от стаята. Алейна така и не показа с нищо, че е забелязала присъствието му, но Джил беше сигурна, че само желязното самообладание на домакинята й попречи да се изчерви. Вдигна поглед и махна неопределено с ръка към каната:
— Джилиана, ще бъдеш ли така добра да налееш в чашите? Просто не мога да се откъсна от гадаенето на Крисело.
— Разбира се, милейди — Джил би предпочела да й пререже гърлото, но се усмихна, а когато поднесе чашите, отново се усмихна.
— После, след като отмине неприятността — а тя ще отмине, обещавам, о, видение на женственото съвършенство, — виждам да идват щастливи времена. Има хора, които ви обичат заради самата вас. Виждам мъж, срамежлив, изпълнен със смирение, който се въздържа да проговори, единствено защото е изпълнен с убеждението, че не е достоен за вас. Чакайте! Виждам двама такива — единия почти не познавате; другият е стар приятел. Приятелят пътува през зимата, както изглежда надалеч, макар и плочките да не могат да ми кажат къде. Новият познат се навърта много по-наблизо, отколкото бихте си помислили.
— О, слава на звездите! Питам се кой ли… — Алейна прехапа долната си устна и дълбоко се замисли. — Продължавай, добри магьоснико.
Саламандър успя да разточи гадаенето с внимателен подбор от празни приказки и приумици. Алейна зададе няколко въпроса, после насочи разговора към пътешествията му из страната. Както обикновено, Саламандър се опияни от възможността да разкаже една дълга и сложна история, бродерия от истина и чисти лъжи, особено след като тя слушаше с ласкаещо напрежение.
— Но нямаш ли си собствен дом? — рече накрая тя. — Там, във варварското кралство?
— Не, о, връх на очарователността и грацията. Всички пътища и развълнуваното море са мой дом. Придружава ме Джилиана, която весели самотните ми часове и работи редом с мен.
— Разбирам — Алейна й се усмихна съвършено приятелски. — Трудно ли ти е?
— О, не. Обичам да скитам.
— Това е хубаво — господарката насочи отново вниманието си към магьосника. — Но в известен смисъл сигурно е тъжно непрекъснато да си събираш нещата и да вървиш по-нататък.
— Всъщност всичко това е свързано с много тежък труд. Мислел съм си, дали след като кариерата ми напредва така добре, да не си купя роб, яко момче, което да товари конете и така нататък. Разбира се, онова, от което имам нужда, е някой варварин като нас.
— Моя няма да го получиш! — гласът й приличаше на детско озъбване; сетне придоби покрусен вид. — О, прости ми! Толкова съжалявам, че бях груба! Само дето всички непрекъснато се опитват да купят моя лакей, а аз просто не го продавам — успя да се усмихне. Наистина става толкова досадно, след като всички питат за него.
— Сигурно е така и, да си призная, бих предпочел да чуя вашите резки думи, отколкото милите приказки на други жени. Във всеки случай се питам откъде ли сте го купили. Този търговец би могъл да има и други.
— Родри ми беше подарен от арогантния млад мъж, когото видя в плочките ми, но не зная откъде го е намерил. Човек не пита, когато му правят подаръци — тя вдигна каната със съвършено спокойна ръка. — Още оранжада?
Побъбриха известно време, преди Саламандър да заяви, че трябва да си вървят, защото, след като хапнат по пладне и дремнат следобеда, са канени в други къщи — не една изискана дама искала да й гадаят бъдещето. Когато си тръгнаха, доста по-богати благодарение на Алейнината щедрост, Джил се питаше как да направи така, че да не заспива, докато седи из парфюмирани стаи и слуша брътвежи. Каза му го направо, след като се върнаха и останаха насаме в «Седемте лампи».
— Брътвежи били! — Саламандър изглеждаше сериозно наранен. — Според мен тази сутрин дадох едно от най-добрите си представления.
— Е, тя наистина остана много доволна. Всичко това снощи на приема ли го научи?
— Точно така, вярно е. Странно е като си помислиш, нали? Хората, които плащат, за да им гадаеш, сякаш никога не съзнават колко е лесно да научиш предварително всичко за тях. Но този скандал? Той дойде право от плочките! Е, предположих, че всяка жена, стига да е красива като нея, положително ще преживее поне един скандал.
— Без съмнение, кучката запенена!
— Джил!
— О, богове, ти сляп ли си? Разбира се, че е затънала до ушите в скандал! Или изисканото общество на островите почита жените, които лягат с робите си?
Саламандър изобрази спазъм на учудване, премина към откровен шок и накрая — някаква лукава радост:
— Тя мачка чаршафите си с моя мил брат? По-хубаво от това не би могло и да бъде!
Джил грабна кана с вино и я запокити по главата му. Той нададе вик и едва успя да се наведе, а сребърният съд пукна една плочка на стената и падна подвит на пода.
— Хиляди извинения, о, свирепа орлице планинска. Трябва да съм забравил как ли изглежда от твоя гледна точка, разбира се — гласът му леко трепереше. — Моля те да приемеш извинението ми. Нали повече няма да хвърляш съдове по мен?
— О, разбира се, но съжалявам, че не те уцелих, безсърдечно диване такова!
— Тук не става въпрос за някакво безсърдечие, а че помирисвам победа. Не разбираш ли? Точно това е лостът, от който имаме нужда, за да отскубнем Родри. Брей, брей, брей — наистина скандал и също така голямо облекчение за чувствителната ми етика. Като измъквам екзотичния варварин от нейната къща, всъщност й правя услуга — махам го от града, преди същият този град да се изпълни с приказки за хубавата вдовица и нейния лакей!
— Това, което казваш, е вярно, но я ми обясни как ще я убедиш?
— Въпросът ти е добър, мъничка моя гълъбице. Наистина много добър. Какво ще кажеш, докато размишлявам, предъвквам и медитирам по този въпрос, да вземеш и донесеш обяда ни? Никога не съм бил в състояние да мисля добре на празен стомах.
Няколко часа преди залез те се представиха пред портите на Малина. Тъй като следобедът беше топъл и не духаше вятър, господарката на дома и двете й дъщери ги приеха в градината, на една маса, в сянката на пълзящи растения с бледорозови цветчета. Докато Саламандър предричаше, че дъщерите ще се оженят великолепно, и намекна за възможни кандидати, Джил почти дремеше над чашата вино. После Малина отпрати момичетата, за да може да й гадае насаме. След няколко общи приказки Саламандър нанесе своя удар:
— Мила моя госпожо, трябва да ви кажа, че това тук не ми харесва! Четворка мечове е прекалено близо до двойка цветя. Страшно се боя, че някаква ваша приятелка… о, не, нещо повече — някаква много близка и ценена от вас жена ще бъде засегната от мъчителен скандал.
Джил напълно се събуди. Малина беше леко пребледняла около устата.
— Плочките казват също така, че се притеснявате от нещо много неприятно. Бих ли могъл да допусна, че двете неща са свързани помежду си?
— Да, проницателно предположение. Хъм, предполагам, че не би казал на никого какво си видял в чужди плочки?
— Обикновено не бих, но дълбоко съжалявам за Алейна.
Малина трепна.
— Толкова е уязвима, нали? — продължи мисълта му дамата. — А градът е пълен със завистливи клюкари, които с удоволствие говорят ужасни неща за нея. Животът й щеше да е различен, ако имаше деца. Нейният съпруг беше много по-възрастен, разбирате ли? О, в името на Огнената планина! Да бяхте я видели, когато Нинелдар я доведе у дома! Беше само на четиринайсет години, слаба като вейка, дете, което би трябвало да си играе с кукли. Като гледах това красиво лице над мършаво телце, направо ми идваше да се разплача. Приличаше на цвете върху стеблото си. Нинелдар не беше лош човек, само прекалено самотен; съжалил я искрено, като разбрал, че се предлага за продан. Доведе детето и ме помоли да го обуча за съпруга.
— Без съмнение този брак е бил далеч не… задоволителен, така ли?
Малина удари с двете си длани по масата.
— За какво точно намекваш, гадателю?
— Не е време за шикалкавене, нали? Чух тревожни слухове и ги отхвърлих, наистина — те просто бяха слухове. Но когато видях в плочките й един ужасен скандал, започнах да се питам дали не са плод на нещо повече от завист и волни езици.
— Слухове за какво?
— За онова красиво варварче.
Малина се разплака — две тънки струйки, които тя почти незабавно овладя.
— Нинелдар я разглези, опитвайки се да компенсира нещата. Тя е свикнала да получава всичко, което пожелае, дори забраненото.
Саламандър я изгледа право в лицето с едно толкова искрено изражение, че даже Джил едва не му повярва.
— Опитах се да откупя от нея момчето за моето представление. Не пожела да ми го продаде. Това ме накара да се запитам дали слуховете не са верни.
Малина отвърна поглед, с леко отпуснати устни, отдадена на собствените си мисли.
— Ще отида да й говоря — рече накрая. — И ще разговарям с нея дълго и твърдо. Има още няколко други неща, до които дори не сме се докоснали, нали, мили ми магьоснико?
— Боя се, че не ви разбирам.
— Ето точно това просто не го вярвам. Но нека бъде твоето; не те виня за това, че искаш да скриеш в почтено мълчание собствения си скандал. Ще изпратя един от моите роби в хана и ще ти съобщя какво точно е станало. Сега можеш да си вървиш. Колкото по-скоро говоря с нея, толкова по-добре.


Цяла сутрин след като магьосникът си отиде, Алейна крачеше из градината. От време на време викаше Родри и го оглеждаше напрегнато, сякаш да запамети лицето му; сетне го целуваше или пляскаше по лицето. Накрая, когато всички се оттеглиха за следобеден сън, тя го накара да остане.
— Господарке, но това наистина е опасно — тук и посред бял ден.
— Ти за кого се мислиш, че спориш с мен?
— Само се опитвам да ти спестя неприятностите. Онзи магьосник видя в плочките скандал, нали така?
Този път тя го зашлеви достатъчно силно:
— Ти и твоят скапан магьосник!
Сетне избухна в сълзи. Тъй като не успя да измисли нещо друго, Родри я отнесе, ритаща и протестираща, в спалнята й. След като я люби, заспа в ръцете му толкова дълбоко, че той можа да се измъкне и отиде в собственото си легло в помещенията на робите. Порто се направи, че хърка силно, макар и да беше ясно, че е чакал да види дали Родри ще се прибере. Но младежът вече беше толкова изтощен, че заспа веднага.
Много по-късно го събуди Дисна, която го друсаше и повтаряше, че господарката иска да отиде при нея. Той седна и разтри лицето си със звук, който беше нещо средно между прозявка и стенание.
— Иска да наливаш вино в приемната. Родри, нещо не е наред. Малина е тук.
— Че Малина е тук всеки ден.
— О, зная, но този път е друго. Тревожа се за теб.
Изведнъж той беше напълно буден и на крака, без всъщност да си е дал сметка. Дисна го гледаше със сълзи в очите.
— Само се надявам, че няма да те бият.
— Мислех, че не можеш да ме понасяш.
— Мъже! Мъже от островите, мъже варвари — всички сте слепи!
Тя побягна от стаята, изтрополи надолу по стълбището.
Обхванат от студена паника, Родри се втурна в кухнята да вземе подноса с чаши и виното. Когато влезе в приемната, намери Алейна и Малина да седят до ниската масичка — една срещу друга и леко пребледнели. Той сложи подноса и понечи да се оттегли заднишком, но Малина посочи с властен жест към една възглавница.
— Седни, момче. Това те засяга.
Погледна към господарката си, но тя не му обърна внимание и той седна.
— Много добре — Малина се обърна към Алейна. — Виждаш ли какво имам предвид, мила? Всичко излиза извън контрол, ако някакъв пътуващ изпълнител чува всичко, което има да се чуе, не другаде, а на пазарния площад.
— Откъде знаеш, може да лъже.
— А защо ще лъже?
Алейна се поколеба, извръщайки се да погледне Родри, сетне отново се обърна към Малина, чиито очи проблеснаха като на кадвридок, когато отдава жестоки заповеди.
— Разбираш го, нали? Е, ще направиш ли нещо почтено — да го продадеш обратно на семейството му или не? Неговият брат наистина е дошъл много отдалеч да го търси.
— Не ме интересува. Робът е мой и никой не може да ме накара да го продам.
— Говоря за морал, а не за законност.
Родри се вцепени от изненада. Неговият брат ли? В този момент той смътно си спомни, че в онзи свой предишен живот е имал няколко братя. Трябва да е бил един от тях, но не можеше да си спомни достатъчно. Малина се обърна към него.
— Е, момче, нали ти е брат?
— Да, господарке.
— Сега слушай, Алейна, скъпа моя, просто няма какво друго да правиш, освен да го продадеш. Освен всичко кой почтен мъж би се оженил за теб, ако клюките тръгнат навсякъде?
— Не ме интересува! Тогава въобще няма да се омъжвам. Във всеки случай харесвам роба си повече, отколкото глупавите островни мъже.
— Достатъчно ли го харесваш, за да имаш дете от него? Колко ужасно би било! Бедното същество по всяка вероятност ще има сини очи и това ще бъде достатъчно доказателство за всекиго. Искаш ли да видиш Родри, бичуван до смърт на пазарния площад, а детето му продадено?
— Тогава ще го направя свободен. Ако е свободен човек, никой нищо не би могъл да ни направи, а щом гадните, проклети, злобни хора искат да приказват зад гърба ми, нека!
— Това е чудесно, само дето приемаш за дадено, че той ще пожелае да остане.
Алейна се извърна и го погледна с ясен въпрос в очите и полуотворените устни. Родри онемя. Каквото и да кажеше, щеше да е погрешно. Мълчанието обаче беше повече от ясно — то каза всичко. Алейна зарови лице в ръцете си и захлипа.
— Не смятам така — гласът на Малина беше непоколебим и леден. — Бременна ли си вече?
— Съмнявам се — вече по-скоро подсмърчаше, отколкото да хлипа. — Ще зная със сигурност след два-три дни.
— Е, ако си, то има разумен начин да се оправи проблемът и ти ще го направиш.
Алейна кимна безмълвно.
— И ще продадеш Родри обратно на брат му, ще го направиш още тази вечер.
— Не искам да го продавам. Ще го подаря на проклетия му брат. Не искам и един глупав зотар за него.
— Много добре. Родри, извикай Порто и му кажи да донесе хартия и мастило. Ще напиша документа за дарението веднага и ще накарам господарката ти да го подпише.
Родри побягна от стаята, а сърцето му блъскаше възбудено, но не толкова пред перспективата да бъде свободен. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. И тогава изведнъж изпита страх, питайки се каква ли може да е тази истина.


— Вече почти се стъмни — обади се Джил. — Скапаното съобщение би трябвало скоро да дойде.
— Не бих нарекъл залеза «почти се стъмни», о, чапло моя неспокойна, но наистина мога да разбера защо в теб кипи нетърпение — охо! Чувам как по коридора разцъфтяват стъпки.
Работата се състоеше в това, че сега Джил се почувства парализирана. Придвижвайки се по-бързо, отколкото някога го беше виждала, Саламандър скочи от дивана, втурна се към вратата и я разтвори тъкмо когато някой почука на нея. Там стоеше Родри, преметнал омотаните си завивки през рамо, с кутия за писма в ръка. От своето място, приседнала върху перваза на прозореца, Джил го гледаше, едва ли не алчно, едва ли не изплашена, че е извикала образа му на упражнение по визуализация. Родри погледна към нея, сетне се озърна из стаята с объркан от нервно изтощение поглед.
— Значи тя е готова да те продаде? — попита Саламандър.
— Не е, но ме подарява — Родри подаде писмата. — Странно нещо е да си собственост на собствения брат.
— О, богове! Значи ти знаеш?
— Жените са го забелязали, а когато се погледнах в огледалото, им повярвах. — Родри се усмихна с болезнена самоирония. — Не мога да лъжа, че те помня, но в живота си не съм бил по-щастлив да видя роднини. Така поне предполагам. Не мога и в това да се закълна, дори ако ще ми струва живота. Слушай, знаеш ли какво се е случило с мен?
— Може би по-добре от теб, братко мой. О, богове, колко съм щастлив да те видя свободен!
Когато, едва ли не разплакан, Саламандър го сграбчи за ръката и го дръпна силом в стаята, Родри хвърли завивките на пода, сетне изведнъж вдигна поглед и се усмихна на Джил. Усмихваше се, сякаш призрак на някогашното му аз, но, макар и само сянка, тя беше хвърлена от познато слънце.
— А не се ли предполага, че трябва да се втурнем в прегръдките си и да заговорим един през друг, като в разказите на гертдин, любов моя? Струва ми се дяволски скучно да влезна ей така и да подам документа за свобода!
Тя се засмя и почувства как в съзнанието й се пречупи някаква мъничка грозна магия. Изсули се от перваза и влетя в отворените обятия на Родри. Прегръдката му беше толкова позната — как я притисна, а ръцете му започнаха да се движат по гърба й. Понечи да крещи и вие от смях, като истерично дете. Вместо това го целуна и усети неговите устни като докосване до стар приятел, когото отдавна не беше виждала. Сетне усети нещо мокро по лицето си, вдигна поглед и видя неговите сълзи.
— Помня те, Джил. Нито за момент не съм те забравял напълно, дори в най-тежките си мигове — искам да го знаеш. Е, добре, помня повече, отколкото каквото и да е друго, но в името на всички богове и техните коне, не си спомням всичко — той направи пауза, подсмръкна като дете и я остави да избърше лицето му с ръкава на туниката. — Дори не си спомням как сме се срещнали.
— Помниш ли как се разделихме?
— Донякъде само. Кажи ми едно — искаше ли да тръгнеш с Перин?
— В никакъв случай! Кълна се в боговете на нашия народ!
— Това е най-хубавото нещо, което някога съм чувал!
Той я сграбчи и отново я целуна, и този път се смееше, смееше се със стария си налудничав кикот под нос, сякаш целувката беше достатъчно магична, за да му върне миналото. После изведнъж я пусна, тази частица от старото му аз изчезна досущ като парче лед, който се стопява в локва.
— Какъв беше Перин? — той погледна към Саламандър. — Някакъв магьосник като теб ли?
— Нещо като магьосник, така е, но не като мен — ни най-малко, благодаря! Ела седни, братко. Имаме да обсъждаме много сериозни неща и не на последно място кой всъщност си ти.
За един кратък миг Джил се ядоса, чувствайки се повече от пренебрегната и унизена. Внезапно й стана ясно, че в продължение на месеци е репетирала наум тази сцена, тънейки във вина и кроейки различни планове как да измоли от Родри да й прости. А сега установи, че вече е простил, само трябва да му каже простата истина и той ще приключи с въпроса веднъж завинаги. Без бесни упреци, без сцени на опрощаване. Почувства изключително облекчение и в това чувство откри първата си надежда, че един ден той ще бъде излекуван. Колкото и да се бе напъвал, Барума не беше успял да прекърши честта в душата на своята жертва.
Когато насядаха около ниската маса, а Саламандър започна да налива вино, премисляйки какво да каже, Джил осъзна още нещо — че всъщност имаха далеч по-важни въпроси за обсъждане от нейната история в Девери или дори неговата в Бардек. Усети как по гърба й пробяга студена тръпка, деомерско предупреждение. След като откри Родри, сърцето и съзнанието й дотолкова бяха изпълнени, че не виждаше опасността. Намираха се на стотици мили от дома, в чужда страна, изправени пред врагове, които бяха както напълно покварени, така и изцяло безскрупулни. Много се съмняваше, че те просто ще останат настрана, махайки за сбогом, докато двамата отвеждат Родри отново вкъщи. Очевидно същата мисъл стоеше и в съзнанието на Саламандър:
— Не ми е приятно да прекъсвам вълнуващото събиране, но остава досаден тъжният факт, че сме замесени във възможно най-лоши опасности, беди, примки, капани и така нататък, пред каквито всеки от нас е бил изправен, а Тъмното слънце знае, че имаме склонност и вкус към ужасни неприятности. Нежните чувства трябва да почакат…
— И дърдоренето също — промърмори Джил.
— И дърдоренето наистина, за жалост. Виж какво, по-млади братко. Имаме един и същи баща, но не една и съща майка. Помниш ли твоята?
— Не я помня, не помня нищичко за нашия клан или моя дом — нищо. Какво сме ние? Две копелета, създадени от някакъв могъщ човек ли?
— Ами как да ти кажа — Саламандър замълча и потри брадичката си. — В известен смисъл е така. Когато става въпрос да се признае дете в клана на нашия баща, никой не си дава зор да устройва някаква скучна церемония.
— Аха. Той значи е елфът, не майка ми.
— О, богове! Както излиза, ти си изровил голям куп тайни, а? Наистина скандално! Е, той е точно такъв и е великолепен бард сред Елкион Лакар. Работата е там, млади мой братко, че никой освен него, майка ти и ние тримата не знае, че той е действителният ти баща. В същото време съществуват някои съвършено настоятелни и нетърпящи отлагане причини това да си остане тайна.
— Съпругът й е още жив, така ли?
— Не, мъртъв е и сега ти си неговият законен наследник. Най-вероятно — единственият — той погледна към Джил. — Освен това се съмнявам дали Рийс е още жив. Той пострада много жестоко тази есен.
Родри леко се намръщи, когато чу името.
— Спомняш ли си го, любов моя? — попита Джил.
— Не, но името ми прозвуча някак познато. Той друг брат ли е?
— Да, той ти е брат, син на майка ти от мъжа, който всички смятат за твой баща.
— О, пъклите да го вземат! — Родри се изсмя и смехът му прозвуча като остро излайване. — На какво прилича това? Имам чувството, че съм се озовал в лабиринти от жив плет, дето ги има в парка на Върховния крал… Или чакай, бил ли съм в кралския дворец? Сякаш си спомням доста за него.
— Би трябвало, защото си бил там доста често — отвърна Саламандър. — Знаеш ли кой е съпругът на майка ти, мъжът, когото трябва да наследиш? Тингир, гуербрет на Аберуин. Спомняш ли си какво е гуербрет?
Точно в този момент Аберуин едва не загуби последния си наследник. Родри се задави с глътка вино, едва не я изплю през масата, успя в последния момент да я преглътне, сетне отново се задави, стана яркочервен, закашля се, а Саламандър започна да го удря по гърба, сериозно разтревожен. Накрая овладя кашлицата си и постепенно възвърна нормалния си цвят.
— Да не искаш да кажеш, че съм Аберуин?
— Точно това искам да ти кажа.
Все така с виното в ръка, той се изправи, остана там замаян за миг, сетне отиде при прозореца, остави чашата на перваза и се облегна с две ръце. Джил понечи да тръгне след него, но Саламандър я спря с ръка.
— Аберуин има страшна нужда от теб — проговори гертдинът. — По всички повели на честта ти не си истинският му наследник, но пък си единственият, с когото разполага. Ако абдикираш, по полета и улици ще рукне кръв.
— Зная какво става, когато няма наследник за богат ран — той замълча. — И все пак лъжата си е лъжа.
— Родри! — възкликнаха едновременно Джил и Саламандър.
Той сви рамене и се обърна облегнат. Усмивката му беше мъчителна гледка, защото бе изпълнена с подигравка и умора.
— Да ме чуе човек, все още проклет роб, как говоря за чест. О, богове, не разбирате ли? Можете да ми пълните главата с всички хубави думи на света, а аз все още не зная кой съм всъщност.
— Не ни ли вярваш? — попита Джил.
— Разбира се, че ви вярвам! Но това са само думи. Истината е, че не си спомням и едно-единствено проклето нещо. Не чувствам кой съм! О, богове, опитай се да ме разбереш!
— Ще се опитам, любов моя. И те моля да ме извиниш.
Той отметна глава и се върна да седне, протегна ръка, хвана нейната и я стисна.
— Знаеш ли, Джил, спомням си изгнание и позор, как пътувам гладен и лежа ранен, а сега ми казвате, че съм гуербрет — та пъклите да го вземат, дори не някакъв беден провинциален лорд или придворен без земя, а гуербрет!
— Хъм, така е — Саламандър отново потри брадичката си. — Наистина мога да разбера с какво ще трябва да свикваш. Но се опитай, братко мой. О, в името на всички богове, опитай се и вземи проклетия ран, защото ако не го направиш, Смъртта ще акостира в пристанището на Аберуин и ще потегли по неговите пътища.
— Това е вярно — внезапно Родри едва не се разплака. — И най-зле ще пострадат обикновените хора, нали така? Когато лордовете вземат синовете им за войници, когато обсадят градовете и смачкат посевите, те ще започнат да гладуват и мизерстват. Да, наистина ще страдат. О, пъклите да го вземат! Може да съм незаконнороден и роб, но проклет да съм и дважди по-проклет, ако допусна това да стане.
Джил направо зяпна. Никога преди не беше чувала него или друг благороден лорд да говори така. Въпреки прословутото си чувство за чест Родри не бе показвал с нищо, че дава и пукната пара за стоящите по-долу от него. Разбира се, винаги беше щедър с просяците, но нали от един благороден лорд се очаква да е щедър; уважаваше бойците си, но пък те бяха воини и като такива ги смяташе за равни. Селяните, занаятчиите, търговците, дори жреците — за него те едва ли означаваха повече, отколкото конете — същества, за които да се погрижи, когато може, и използва, когато му потрябват.
— Нещо да не е наред? — попита Родри.
— Няма нищо. Само дето напоследък пътищата, по които вървим, са доста необикновени.
— Точно така, колко вярно — той се обърна към Саламандър. — Е, по-стари братко, тъй като изглежда знаеш твърде много, кажи ми как в края на краищата съм се озовал на тези проклети острови? Помня само, че се събудих в трюма на един кораб в бардекско пристанище. Там имаше мъж на име Гуин, който сякаш ми беше приятел, и друг на име Барума, който беше враг, сякаш заченат от демони в третия ад. Плавахме малко, а сетне ме продадоха в Милетон на човек с име Бриндемо.
— Вече се срещнахме с този грозен и ерудиран търговец на роби. Накарахме го да ни каже, каквото знае, за печалната ти история — Саламандър замълча и се намръщи, загледан в чашата си. — За Гуин не зная нищо, но Барума — а, Барума! Джил научи за него за първи път в «Керморското Дъно», където очевидно са те заловили. Спомняш ли си нещо оттам?
— Нищо не помня.
— След това са те натоварили на кораб и отвели в Слайт, тайно пиратско убежище в Аудглин. И това се съмнявам да помниш.
— Всичкият лед в пъклите да го вземе, дори не си спомням, че съм бил в Кермор или защо съм отишъл там.
— Дяволски неприятно, защото любопитството ме гризе отдавна. Във всеки случай в Слайт ти и ужасните хора, които са те пленили, сте се качили на друг кораб и сте отплавали за Бардек. Някъде по пътя Барума — защото подозирам, че онзи от гаден, по-гаден Барума е отговорен за това — те е омагьосал и надробил паметта ти на малки късчета.
— Донякъде си спомням — Родри се изправи, потрепери конвулсивно. — Не беше приятно.
— Без съмнение — гласът на Саламандър стана нежен. — Без никакво съмнение.
Родри поклати глава и приближи до прозореца. Джил искаше да отиде при него, но се съмняваше дали ще понесе нейното съчувствие. Потънала в мрачни мисли за болката, която Барума му е причинил, тя позволи на яростта да се надигне и разгори като треска в кръвта й.
— О, богове! — просъска Саламандър. — Това пък какво е?
В ъгъла стоеше вълкът, доста плътен на вид, макар че просветваше, и махаше леко с опашка, а езикът му висеше от муцуната, досущ куче, което очаква заповедите на господаря си. Но Джил се изненада най-много от това, че и Родри го виждаше. Той се дръпна, сетне сви рамене и поднесе ръката си. Вълкът я подуши, продължавайки да маха с опашка, сетне погледна отново към Джил.
— Ами — рече тя, — всъщност той е мой. Аз, ъ, такова, го изградих една нощ по време на упражненията си.
— И както гледам, добре си го изградила — очевидно Саламандър беше бесен. — С какво го нахрани, с омраза и ярост ли?
— А защо да не го направя след всичко, което се случи на Родри? Мислех за отмъщение, за вълците на смъртта от Тъмното слънце и…
— Това го виждам, идиотка такава! Какво стана после?
— Ами, той сякаш… такова… си отиде сам.
— Наистина ли сам си отиде? — В гласа на Саламандър се долавяше студена стомана.
— Абе, как да кажа, аз, такова, го изпратих подир Барума.
Когато чу името, вълкът скочи и изчезна през прозореца. В продължение на една дълга минута Саламандър руга на няколко различни езика.
— Извинявай, гълъбице, защото когато чиракът направи някаква наистина ужасна грешка, вината е на учителя. О, в името на боговете и всичките им цицки!
— Какво толкова е станало?
Саламандър я изгледа, понечи на няколко пъти да заговори, сетне просто поклати глава.
— В тези неща, гълъбице, има някаква етика и ти просто си отишла против всички нейни повели, щом си пуснала такова нещо по света. Не си знаела, така че обвинявам себе си и поемам всичката вина, която друг би пожелал да хвърли върху ми. И все пак си сторила злина. Освен всичко — опасна, защото Барума разполага с дяволски повече мощ от теб и ако реши да последва вълка при притежателя му — е, тогава ще ни намери съвсем сигурно.
Като чу това, Джил изтръпна до мозъка на костите си. «Етика» беше нова и непозната за нея дума, но от опасност разбираше. Изведнъж Родри се разсмя и за миг напомни предишния си вид — с разцъфтяла по устните усмивка на берсеркер.
— Да заповяда — рече той. — Нека ни проследи, ако смее. Когато Барума се готвеше да ме продаде, аз дадох обет, че някой ден ще му прережа гърлото. Слушай, Джил, можеш ли да ми простиш? В копелето е моят сребърен кинжал. Той ми го отне и нищо не можех да направя.
— Да ти простя ли? Няма за какво да ти прощавам, но ме заболя сърцето. Спомняш ли си човека, който ти го даде? Кълин от Кермор? Моят баща?
— Не си го спомням, или чакай — смятам, че си спомням лицето му и че съм го уважавал повече от всеки друг мъж, когото съм срещал. И в името на топките на Адовия властелин! В такъв случай повече от всякога си искам обратно кинжала — гласът на Родри беше съвършено спокоен, сякаш ставаше дума за заем от две медни монети, но прословутата усмивка се открои, изрязана още по-дълбоко върху лицето му. — Наистина имам много голяма нужда от него, затова нека дойде подире ни, ако ще. Ще го чакам.
Когато Джил се разсмя с отмъстителен грак, Саламандър погледна ту единия, ту другия, а очите му се изпълниха с притеснение и лек страх.
— Трябва да ви кажа, че двамата сте чудесна двойка — рече гертдинът най-накрая. — И определено не бих желал който и да е от вас да връхлети някой нещастник. Боговете са били предвидливи, когато са ви събрали.
Всички се разсмяха, опитвайки се отчаяно да обърнат на шега мрачните неща, които бяха обсъждали, но Джил се почувства странно хладна и уморена при тази шега. Разбира се, че принадлежим един на друг, си каза тя. Никога няма отново да напусна моя Родри, никога! И все пак дълбоко в сърцето си тя се питаше къде ли ще я отведе пътят на деомера. Сега, когато беше прекалено късно за връщане назад.
Известно време, докато вечерният мрак се сгъстяваше и изпълваше помещението със сенки, те разговаряха, опитвайки да сглобят случилото се в Девери. Няколкото месеца оттогава им се струваха цял век. Стана все по-трудно и по-трудно да следват нишката, неизменно стигаха до ужасни неща, до болка и мъчения; до самия тъмен деомер. Защото някои хора бяха превърнали деомера на светлината в най-голямото възможно извращение, в мрак и смърт. Накрая всички се смълчаха, загледани безцелно някъде из стаята. Излизаше, че бяха готови да гледат към всичко останало, освен един към друг. Джил стана, запали една борина в мангала, сетне запали кандилата, за да има какво да прави, но сълзите й напираха, защото усещаше, че Родри никога не е бил по-далеч от нея. След няколко мига лепкаво мълчание Саламандър прояви такт, какъвто Джил не беше и подозирала, че притежава. Той се изправи, протегна се мързеливо и оповести, че слиза долу в кръчмата.
— И както си мисля, ще посетя не една кръчма тази вечер. Не ми харесват всички тези мрачни и кисели предупреждения за злия деомер, който е навсякъде около нас, но не смея и да сканирам. А за да събираме вести, слухове, намеци за странни хора и зловещи дела, ще трябва да виждаме и чуваме онова, което виждат очите ни и чуват ушите ни без помощта на могъщи магии.
— Безопасно ли е това? — попита Родри.
— Да, защото не забравяй, че съм добре известен, а също така и популярен — прочутият забавен магьосник, забавлявал града не една и две щастливи вечери. Смяташ ли, че тези добри люде ще стоят настрана и ще гледат как ме колят или похищават? Където и да отида, ще събирам около себе си куп хора, а това ще бъде щит, който нито един въоръжен мъж няма да е в състояние да преодолее.
— Наистина си прав — обади се Джил. — Докога няма да те има?
— О, часове наред. Ако не се върна на разсъмване, тръгнете да ме търсите, но дотогава не се притеснявайте. Ние, варварските вещери и магьосници, сме известни с това, че се веселим по цяла нощ.
Саламандър грабна червената си наметка, подплатена със сатен в цвета на злато, който съответстваше на одеждите му от брокат, и излезе, покланяйки се изискано и на двамата. Джил затвори вратата зад него, сетне се обърна и видя как Родри стои при прозореца, стиснал перваза с две ръце, вперил празен поглед навън. За миг се изпълни със състрадание към него, сякаш беше болник, при това от много дълго време, та вече не може да се каже дали ще се възстанови въобще. Накрая той въздъхна и се обърна към нея. Мълчанието течеше край тях като вода, дълбока и заплашителна.
— Не зная какво да кажа — изтърси накрая Джил.
— Нито пък аз. О, пъклите да го вземат, във всеки случай достатъчно съм слушал смрадливи думи за една вечер.
Когато обгърна раменете й и я целуна, тя усети как пропастта между тях се затваря. Каквото и да бе станало с неговото съзнание, тялото му я помнеше, а и нейното го разпознаваше, независимо от промяната. Докато беше в прегръдките му, опитваше да се прави, че нищо не се е обърквало, а от отчаяния начин, по който я любеше, разбираше, че при него е същото.
На сутринта се събудиха от шума, който вдигаше Саламандър, докато се щураше насам-натам и хвърляше разни неща в конски дисаги и денкове за муле. Докато работеше, пееше под нос, но фалшиво и някак изнервено. Когато излязоха от стаята си, той ги посрещна с властно движение на ръката и оповести:
— Ще хапнем по пътя. Сега искам да се махаме от града, преди на нашата хубава Алейна да е дошъл друг акъл или пък враговете ни да предизвикат някакви неприятности.
— Ще бъдем ли в безопасност по пътя? — попита го Джил.
— Разбира се, че не, но пък и тук едва ли е по-сигурно, затова по-добре да видим нещо повече от тези великолепни острови. Не ме замеряй с лампата, Джил, гълъбице моя! Просто се пошегувах, това е всичко. Всъщност имам наум един съвършено коварен и притворен план. Ще трябва рано или късно да направим Родри свободен, а това не е просто нещо: клетвени заявления пред жреци, декларации, които да бъдат записани от градски писар, и т.н., и т.н. На пъпа на този остров има високо плато, насред него се издига град — красивият и прославен Пастедион, а пък посред него се намира особено великолепен храм на Далей-о-Контремо, Бащата на вълните, същият, който защитава несправедливо третираните роби. Отиваме там, искаме убежище и официално завеждаме съдебен иск срещу нашия Барума — за това, че е продал свободен варварин с лъжливи документи. Архонтите са длъжни да направят разследване и докато вършат своите мудни дела, ние сме в относителна безопасност. Кой знае? Ако успеят да намерят Барума, биха могли дори да го замъкнат в съда.
— Охо, наистина ли? — рече Джил. — Значи тези архонти все пак стават за нещо, така ли?
— Ще видиш, яребичке дребна, преимуществата на цивилизования начин на живот. Имаме силни доказателства, защото разполагам с първоначалния договор за продажба, който изглежда подправен, поне за моите очи на елф. Помниш ли как посетихме прекрасния Бриндемо в личните му покои? Зърнах документа в ъгъла на писалището и го отмъкнах, докато ти разговаряше със сина му — искам да кажа, договора за продажба, а не писалището, което е твърде голямо, за да го скрие дори изпечен магьосник като мен.
— Ама че цивилизован начин на живот!
— Има една дреболия — намеси се Родри, без да се усмихва. — Заклел съм се да му прережа гърлото и ще спазя този обет, дори да ми струва живота. Разбираш ли? Гуербрет или не, няма да напусна Бардек, докато не го видя да умира, дори после хората на архонта да ме мъчат до смърт. Ей Богу, това е цена, която съм се заклел да платя.
В стаята настана дълбока тишина. Накрая Саламандър въздъхна.
— Знаеш ли, любими мой братко, може спокойно да ти се удаде възможността да го убиеш, преди да сме стигнали Пастедион, ако гадният ни скапан късмет е същият и враговете ни настигнат по пътя. Ако не, ще се постараем първо да стигнем на сигурно място, а сетне да убиваме Барума. Съгласен ли си?
Родри се усмихна, устните му се извиха горчиво и грозно, но нищо не рече. Джил реши, че няма смисъл да спори с него, поне за момента.
— Ще направим най-добре да отидем дотам по обиколен път — обади се тя. — Колкото по-дълго се правим на пътуващи магьосници, толкова по-добре.
— Права си, бухалчето ми. Първо ще тръгнем обратно към брега и ще показваме чудесата си из пристанищните градове на север. Знаеш ли, сякаш започвам да свиквам със занаята на магьосника. Идват ми всевъзможни нови идеи за представление.


Великият магьосник и прясно набъбналият му екип имаха вече един ден път зад гърба си, когато вестта най-накрая стигна до пазара на Вилинт: при една от внезапните си прищевки вдовицата Алейна продала красивия си роб варварин на Крисело за бъдещите му представления. Естествено, трябва да й е предложил огромна сума пари, значи — както всички подозираха — изпълнителят е богат като архонт. Местните клюкарки бяха възмутени, защото виждаха как вкусният им скандал съвсем се е провалил; положително Алейна не би го продала, ако, както се говореше, има интимна връзка с момчето. Гуин и Пирало бяха не по-малко раздразнени, когато научиха тази новина, разбира се, по свои собствени съображения.
— Колко лошо стана, че не побърза — рече Гуин с далеч не мила усмивка. — Ако беше направил своя ход още щом го намерих, можехме да сме го купили ние.
— Дръж си гадния език! Ще ги настигнем по пътя, а ако този глупав жонгльор не го продаде миром, ще умре.
— Охо? И сигурно ще ми посочиш накъде са тръгнали, така ли?
Пирало понечи да каже нещо, сетне се изправи с целия си ръст.
— Разбира се! Но имам нужда от спокойствие, за да работя. Ти и останалите да не сте се мярнали около мен, докато свърша.
Гуин го гледаше как гордо се отдалечава и бе убеден, че Пирало ще ги поведе в грешна посока. И откри с изненада, че се радва на това.


Част втора
Девери/Бардек
Зима, 1063



Сняг покрива планинските върхове;
стърчат голи мачти по застиналите кораби;
плете ли, плете страхливецът заговори.
Хлуарх Предтечата



Извън голямата зала на гуербрет Блейн валеше и снегът се спускаше от тъмното небе, досущ дебели въжета, които вятърът поклащаше. Светлината на хиляда свещи проблясваше върху сребърните чаши за медовина и обсипаните със скъпоценни камъни ножове за маса. Огньовете в двете големи огнища пламтяха буйно; в надпревара с вятъра отвън из огромното помещение отекваха приказки и смях. Стотина благородници пируваха на дълги маси, а встрани воините от техните ескорти и собственият боен отряд на Блейн хапваха същата изискана храна. В най-краткия ден на годината, който всъщност не беше истински празник, като например Самейн или Белтейн, лорд Блейн винаги даваше голямо пиршество в чест на слънцето просто защото така бе правил преди него баща му. От своя страна последният бе възприел идеята от съпругата си Грейка, сестра на Ловиан; като момичета двете бяха живели на елдидската граница, където възприели поредица странни обичаи от онези, които наричаха Западняците.
От време на време Блейн поглеждаше надясно, където съпругата му стоеше начело на своята маса. Безпокоеше се за нея, тъй като бременността на Канифа ясно се забелязваше. Но тя бъбреше с гостенките и се смееше като момиче, съвсем отпусната и очевидно изненадана колко добре върви всичко, сякаш не бе прекарала безумни дни в планиране на подробностите за пиршеството с шамбелана, управителя и главната готвачка. Освен това, за да е сигурна, че пиенето ще е също така добро, както и печеното, Канифа нае временен персонал в лицето на пивоварката Тудила. За голяма изненада на всички, два дни преди празненството снегът внезапно спря, така че Тудила и съпругът й триумфално докараха в града натоварената с бурета каруца.
В момента майсторката надзираваше няколко от тези, вече добре настанени в извивката на стената бурета, отгребваше половиница след половиница и ги даваше да се разнасят. Блейн псуваше наум изящно изтъканата мрежа от благороднически привилегии, които го караха да седи в своя край на залата; много му се искаше да поговори с нея, но колкото и да кипеше, нямаше какво друго да направи, освен да изчака.
След като сервираха меденките и последните ябълки за годината, бардът засвири, представяйки новосъздадена декламация в чест на Блейн. Гостите седяха, все още смълчани от преяждане, после се разбъбриха и той премина към добре известния разказ как крал Бран основава Свещения град, а накрая, когато шумът съвсем нарасна, се отказа напълно от поезията, махна с ръка и при него дойдоха свирач на арфа, друг — на рог, и чирак с мъничък мек барабан. Когато засвириха, слуги и благородници се втурнаха да преместят масите до стените и отвориха място за танците.
В бъркотията Блейн най-сетне успя да се измъкне от гостите и намери майсторката на бирата. Тя надзираваше група пажове, които караха с количка следващото буре.
— Не го тръскайте толкова много, момчета — нареждаше Тудила. — Та то едва е имало време да се умири след пътуването дотук. Внимавайте, внимавайте!
Наложи се Блейн да изчака, докато пълното буре не застана до празните си събратя. Ведин го отвори и зае за известно време поста на съпругата си. Гуербретът и майсторката на деомера тръгнаха заедно по задния коридор, който обикаляше голямата зала, и се прикътаха в една уединена, макар и хладна от теченията, ниша. На тръгване Тудила беше грабнала охлузената си стара наметка, но Блейн трепереше и се опитваше с воля да не обръща внимание на студа.
— Има ли някакви вести, добра жено?
— От Бардек никакви и няма да има до пролетта, Ваша светлост. Но Невин казва, че в Елдид е неспокойно.
— Не се и съмнявам. О, Богове, как искам да зная, че Родри е жив!
— Ваша светлост, с цялото си сърце вярвам, че ако Родри беше мъртъв, Невин щеше да разбере. Същото смята и самият той — тя му се усмихна окуражително с почти беззъбата си уста. — Въпросът е какво ще стане, когато нашата Джил го доведе у дома? Ние може да сме убедени, че Родри е жив, но повечето хора в Елдид вече са го погребали. Мъжете, които желаят да получат неговия ран, харчат много пари, за да осъществят кроежите си. Как ли ще приемат истинския наследник, когато той изведнъж пристигне да вземе онова, което си е негово?
— Без съмнение зле, плъховете му гадни! Какво трябва да направя, дали да тръгна с войската си за Елдид, щом се оправи времето?
— Може би така ще е най-добре, Ваша светлост, но пък и може да е прекалено рано. Кой знае кога ще се върнат през Южното море? Не ми е удобно да ви моля да зарежете своите дела заради делата на братовчед си.
— Е, ако залогът беше само наследството на Родри, може би щях да мърморя, но не е така. Виж какво, ако в Елдид се стигне до открита война, Върховният крал ще бъде принуден да се намеси. А какво ще стане, ако Негово величество бъде убит, ранен или нещо такова? Или какво ще стане, ако войната се проточи с години и започне да обезкървява кралството? Аз съм първо и преди всичко човек на краля, добра жено. Затова нека се поставя на ваше разположение.
— Всички ще сме благодарни, ако го направите, Ваша светлост — тя приклекна с изненадваща грация. — Освен това лорд Мадок ще се радва, ако се отбиете и побъбрите с него, след като Дън Девери ви е повече или по-малко на път.
— Не ми е чак толкова на път, но той ще ме види, още щом пътищата станат проходими — Блейн замълча, осенен от внезапна мисъл. — Надявах се да съм тук, когато дойде време съпругата ми да ражда.
— О, ще си бъдете, Ваша светлост. Синът, който носи, ще дойде две седмици по-рано, но въпреки това — напълно здрав; тя ще го роди лесно, защото няма да е много едър.
— Е, чудесно. Аз… я слушай, откъде знаеш… да не се шегуваш с мен?
— Ни най-малко, Ваша светлост. Аз самата се притесних за лейди Канифа, затова попитах Дивите. Те знаят за тези неща — не ми е известно как, но ги знаят. Повярвайте ми.
Колкото и да не му се щеше, Блейн трябваше да признае, че наистина й вярва.


По същото време на другия край на кралството, в Елдид, при това чак на северната граница на гуербретството, имаше съвсем различна сбирка. Тиерин Дарил от Тренрид, владение на могъщия Мечи клан, седеше на масата с двама верни приятели, Гуарик от Дън Гамил, по-малък брат на гуербрет Савил от Каминуейн, и Талид от Белглейд. С тях беше и човек от Бардек, който твърдеше, че името му било Алянтано, но желаел да е известен в Девери като Алян, за да им е лесно да го произнасят. Толкова важен беше разговорът на тази вечеря, че Ама, съпругата на Дарил, приемаше жените отделно. Тъй като жената на Талид бе останала у дома, а Алян твърдеше, че няма своя, Ама домакинстваше на много интимна вечеря, защото в нея участваха само тя, слугините и Вода, съпругата на Гуарик и нейна по-голяма сестра. Вода беше загладена блондинка, една от онези жени със заспал поглед и чувствена притъпеност, зад които се крие будно, даже кипящо съзнание. Тя бе един от основните организатори на кликата, която подтикваше съпруга й към завладяване на Аберуин, но, за да бъдем справедливи, мотивите й отиваха далеч отвъд дребното желание да харчи събраните данъци за бардекска коприна. Майка им Линед беше живяла отвратителен живот, пълзейки из коридорите и стаите на Дън Аберуин, като често пренебрегваната любовница на гуербрет Тингир и далеч по-немощна съперница на лейди Ловиан. Линед беше мъртва (безмилостните клюкари се шегуваха, че е умряла, за да се отърве колкото от лорда, толкова и от съпругата му), но сестрите си спомняха много добре дните, прекарани от тях в двора.
— Ловиан винаги беше толкова мила — отбеляза Вода, когато сервираха печения глигански бут. — Според мен по-лошо от нейната милост нямаше.
— Особено след като мама умря — Ама взе нож с дълго острие и го подметна рязко с върха нагоре. — Да режа ли?
Когато остатъкът от глигана се появи върху масата на мъжете, шамбеланът го наряза, напълни и поднесе едно плато на гостите, след което седна начело на масата за служители благородници, недалеч от почетната. Мъжете около лорд Дарил се хранеха мрачно, почти без да усетят вкуса на храната, и продължаваха да разговарят.
— Работата е там — рече Дарил, — че не можем да съберем достатъчно войска, за да завземем Аберуин. Тук, на север, няма достатъчно мъже и коне.
— Ако се стигне до война — подхвърли Талид и сам се чу колко нервно звучи.
— Е, разбира се, ако се стигне — Дарил му се ухили и избърса мустаци с опакото на ръката си. — Нещо не е наред ли, Тал? Ти беше човекът, който вдигна дивеча от бърлогата. Сега какво, взел си да се притесняваш посред лов ли?
— Никога не съм си представял, че ще въоръжаваме тълпа скапани селяни да се бият вместо нас — Талид хвърли убийствен поглед към Алян, но в отговор очите на бардекеца останаха безизразни и невъзмутими. — Това не ми харесва.
— Милорди — Алян се изправи и надвисна над тях. Кожата му лъщеше, синкавочерна на светлината на огъня. — Аз не съм благородник, а само един от служителите на Мечия клан. Позволете ми да ви оставя, за да обсъждате проблемите си насаме.
Дарил се поколеба, сетне даде знак на един слуга да пренесе тарелката и чашката на бардекеца на масата на шамбелана.
— Доволен ли си, Талид? — рече Гуарик и леко подсмъркна. Беше много настинал, затова неясните му сиви очи и дългият като на див заек нос бяха доста влажни.
— Даро, не съм имал намерение да оскърбявам твоя човек, но не се отказвам от онова, което казах. Не ми харесва идеята да въоръжавам глутница голтаци с дълги копия и да ги уча да се бият като проклети островитяни.
— Добре де, в противен случай каква друга надежда имаме? Нямаш голям успех в усилията си да привлечеш съюзници от юг.
— Това е така, но все още е рано, много рано. Ако наесен в Аберуин няма гуербрет, ще видиш как ставаме повече.
— Може и да е така — Гуарик подсмъркна. — Но виж, Тал, не придобивай толкова опечален вид. Ако съм единственият сериозен кандидат, много е вероятно Съветът на избирателите да уреди въпроса спокойно и миролюбиво.
— Съветът има пълното право да те отхвърли и призове други кандидати.
— В такъв случай би ли приел гласуването на Съвета? — сопна се Дарил. — Ами ако той е срещу нас?
— Ще го приема, а те съветвам, приятелю, и ти да го направиш. Не зная какво означава за теб придобиването на тази територия, но…
— Гуербретите я държат без право! — Дарил тропна с юмрук по масата и половиниците подскочиха.
— И това продължава вече стотици години — отвърна Талид. — Така че честта на клана ти няма да се срине, ако я подържат още някоя и друга.
— Така ли? Не чувам да говориш толкова спокойно, когато става дума за Дън Брудлин.
Талид усети как лицето му пламна от яд, но успя да се овладее:
— Имам намерение да се придържам към резултата от гласуването на избирателите, дори и да ми струва онова, което по право би трябвало да ми принадлежи.
— И то само заради моите копиеносци, така ли?
Вместо да отговори, Талид шумно въздъхна и отпи дълга глътка от половиницата, за да си успокои нервите. Гуарик издуха носа си силно в някакво парче плат.
— Онова, което не мога да разбера — обади се кандидатът за гуербрет, — е защо се караме по този начин помежду си. Сякаш съвсем изведнъж ни прихвана, като този проклет катар.
— Прав си — рече Талид. — Извини ме, Даро. Напоследък съм нервен като котка край огън от смолисти дърва.
— Аз също — Дарил се замисли над проблема, леко намръщен. — И аз ти се извинявам, Тал.
— Няма смисъл да се караме за това кой жокей да наемем, преди да има надбягване с коне — продължи Гуарик. — Зная, че и двамата много ви се иска да ме видите на гуербретския стол, а тези дни жена ми почти не приказва за друго, но аз не съм убеден, че Родри Мелуейд е мъртъв.
— Съвсем сигурно е мъртъв — Дарил говореше със спокойна убеденост, а очите му се отклониха към другата маса, където Алян се шегуваше с барда. — Преди да тръгне от Бардек, Алян е чул за това. Родри е засегнал някакъв могъщ човек на островите, а там имат начини да отстраняват хората, които са ги засегнали. Имало някаква платена гилдия или поне така аз разбрах.
— Скапани варвари — промърмори Талид.
— Може и да е така, но понякога върши работа — отвърна Дарил. — Във всеки случай Алян дойде тук преди всичко защото Родри Мелуейд е мъртъв. Когато враговете го прокудили, бардекецът дошъл в Аберуин, защото предположил, че ще има някой и друг лорд, който да се нуждае от услугите на истински военен. Имал стари връзки и един от търговците го изпрати на мен, нещо като услуга и за двама ни.
— Да, бе, истински военен! Паплач — да набучва благородници на шиш като прасета — това ли наричаш истински военен?
— Дръжте си езиците! — Гласът на Гуарик изплющя заповеднически. — Във всеки случай нищо няма да стане в продължение на месеци. Независимо дали Родри е жив, или мъртъв, в кралската прокламация се казва, че има година и един ден да се върне за наследството си, а дотогава Съветът няма дори да се събере.
— Ама наистина, той има нахалството, имам предвид краля, да се бърка в делата на Съвета! — очите на Дарил потъмняха. — От стотици години съществува споразумение, в което се казва, че кралят ще направи добре да не се пъха с алчните си лапи, където не му е работа! Ха, как няма да се дразниш? И колко закони досега бяха изкривени заради проклетите Мелуейдовци? Кралят винаги ги е фаворизирал.
Талид не можа да си спомни такива случаи повече от деветдесет и девет години, но нищо не каза. С Дарил не можеше да се разговаря смислено, започнеше ли веднъж да предъвква древните несправедливости по отношение на неговия клан. Тази вечер, докато пиеха мълчаливо, Талид усети как в съзнанието му започва да изплува една грозна истина. Че когато тръгна да снове насам-натам, за да опипва недоволството срещу Мелуейдовци само и само защото не можа да понесе това, че за собственик на Дън Брудлин определиха другиго, е вдигнал далеч повече пушилка, отколкото бе имал намерение, и че тя е достатъчно гъста, за да ги задуши всички.
Освен това установи, че наблюдава Алян с неговите изискани маниери, лекотата, с която се шегуваше, пълното отсъствие на преструвки, и се запита защо този човек така силно го дразни. В собствената си страна бардекецът беше командвал полкове, но разбираше, че сега е само нищо повече от нает инструктор. Той зависеше, както и мнозина други, прокудени преди него, от милостта на някой благороден лорд, склонен да го използва за нещо. Талид трябваше да признае пред себе си, че дори когато става дума за подготовка на копиеносци, Дарил едва ли е първият отчаян лорд, увеличавал броя на бойците по този начин, не разполагайки с достатъчно конници да защити каузата си. Веднъж отминали извънредните обстоятелства, копиеносците обикновено се разпускаха и благородниците се връщаха към традиционния почтен начин да решават свадите си, възседнали коне и застанали лице срещу лице.
Въпреки всички тези разумни доводи дълбоко в сърцето си Талид презираше Алян. Сега му хрумна и нещо друго. Може би Алян наистина да е чул за смъртта на Родри по някакъв обикновен канал, тъй като са били по едно и също време в Бардек. Но откъде може да е знаел, толкова далеч оттук и толкова късно в сезона за корабоплаване, че Рийс, братът на Родри, е умрял без наследник?
Заради честта си Талид не разви по-нататък тази мисъл. Защото, както се изрази Дарил, той първи погна елена от укритието му и даде дума пред приятелите, че ще ги поддържа, докато тече ловът, а що се отнася до него, с това въпросът приключваше.


Като регент на Аберуин и господар на собствените си големи владения, тиеринката Ловиан имаше да се занимава с много други неща, освен да се тревожи за изчезналия си син. На Тевила й се струваше, че когато вижда тук-там за по някоя и друга минута своята господарка, кичурите сиви коси са станали по-големи, а бръчките около очите — по-дълбоки. Въпреки притесненията Ловиан все намираше по някоя мила дума за бавачката и неизменно отделяше време за внучката си. Всъщност тогава Рода вдъхваше сякаш нови сили на тиеринката, която не смяташе за унизително да седне на пода и поиграе на кубчета или на кукли с детето, докато някой обезумял служител не дотича да съобщи за нова криза.
Тъй като у дома в Дън Гуербин прекарваше по няколко часа на ден с любимата си баба, Рода естествено ненавиждаше новото положение на нещата. Винаги, когато нещо измъкваше Ловиан от играта, Рода започваше да крещи и беснее в продължение на час, независимо какво правеше Тевила, за да я успокои. Бавачката започна да се пита дали всичко е наред с детето. Не че беше глупаво или ненормално, далеч не. Макар и само на три години, говореше гладко и знаеше толкова думи, колкото обикновено дете на шест или седем; всъщност проявяваше неутолим апетит за думи и вечно досаждаше на бардове и писари да й кажат какво означава някоя от тях и как би трябвало да я употребява. Но наред с този ранен интелект от време на време изпадаше в пристъпи на ярост и, което беше още по-странно, меланхолично цупене. Дори се случваше да си разкъса дрехите. Тогава хлипаше жалостиво и казваше, че иска да отиде да живее в горите при Дивите.
Такива пристъпи подлудяваха Тевила, но тя откри неочакван съюзник в лицето на Невин. Той не само й даваше добри съвети, но и започна да извежда детето на разходка поне веднъж на ден, както казваше, да си поговорят. Тъй като Рода обичаше да отива с него, Тевила предаваше повереното трудно дете и с чиста съвест оставаше около час насаме.
— Трябва да призная, че съм изненадана, милорд — рече му една сутрин. — Смятах, че учен съветник като вас ще стои над тези неща.
— О, детето има великолепен ум. Компанията ми е много приятна, особено след като съм прекарал часове с благородни лордове.
След шегата лицето му придоби такъв хитър израз, че Тевила не можа да не се изкиска.
— Днес ще видим гномчетата — оповести Рода.
— Така ли, мила? Колко интересно — Тевила реши, че детето и старецът играеха някаква сложна игра. — Е, аз пък през това време ще отида при готвачката да поклюкарстваме.
За да стигне до кухненската барака, Тевила пресече голямата зала и докато минаваше покрай масата на капитана, едно младо момче, което се беше отпуснало в края на пейката, я хвана за ръката с влажна от бирата длан.
— Хубава жена си, нали? Защо все се криеш в залата за жените?
Преди Тевила да реагира, Кълин скочи на крака и със светкавично движение така зашлеви войскаря през лицето, че в очите на момчето бликнаха сълзи.
— Дръж си езика, Лук! — гласът на капитана беше нисък и абсолютно равен. — Говориш на вдовица и майка на син.
Лук се сви като бито куче назад, притисна длан върху подуващата се буза, а очите му виновно поглеждаха към лицето на Тевила. Кълин й се поклони.
— Извинявайте. Повече няма да чуете лоша дума от моите палета, повярвайте ми.
— Не се съмнявам — Тевила приклекна в отговор. — Благодаря, капитане.
Докато се отдалечаваше, забързана към вратата, видя как две от слугините при буретата с бира гледат Кълин с нескрит копнеж. Тъй като хубавичката руса Нона и Дегуа, момиче с остри черти, можеха да й бъдат дъщери, тя спря и ги сгълча:
— Ако бях на ваше място, нямаше да зяпам по бойния отряд. Щях да си гледам работата, преди някой да каже на готвачката, че сте тръгнали на лов за опасен дивеч.
— О, много ви моля, госпожо Тева, не й казвайте. — Нона си придаде най-привлекателния израз, на който беше способна. — Трябва да признаете, че е наистина великолепен. Вижте как ви защити.
— Честно да си кажа, направо ме е страх от него, а освен това е прекалено стар за теб. Сега вървете обратно в кухненската барака.
Когато стигна в кухнята, тя веднага каза на готвачката за момичетата. Бейна също беше забелязала тяхното увлечение по капитана.
— Говорила съм за това с малките пачаври. Но по-добре той, отколкото някой от младите му безделници. Кълин е почтен по отношение на жените, ако беше някой друг, вече щяха да са надули корема.
— Смяташ ли капитана за почтен човек?
— Да. А ти не го ли смяташ?
— Не съм сигурна. Ето че от месеци насам едва ли не всеки ден прекарвам известно време с него, а имам чувството, че почти не го познавам. В слънчеви дни, когато излизаме с Рода, той идва с нас и трябва да знаеш, че рядко казва две свързани думи, освен ако няма да ми съобщи нещо за сина ми. Или пък се случва, като напуснем женските покои, той просто да изниква отнякъде, да се увери дали всичко е наред. Движи се толкова тихо за едър човек като него, че наистина може да ти изкара ума, когато не го очакваш.
— Съвсем добре те разбирам. А детето как го приема?
— Твърде добре. Трябва да ти кажа, че не си разиграва коня, когато капитанът е наоколо. Започне ли да става неспокойна, той й хвърля един от мрачните си погледи и тя отново се превръща в кротко агънце. А въпреки това никога няма нещо против той да идва с нас.
— Е, та той е отгледал собствена дъщеря, нали. Жена му е умряла много млада, или поне така съм чувала.
— Така ли? Направо ме изненадваш! Не бих помислила, че може да е такъв човек. Сега момичето му женено ли е?
— Онази, която пътува с младия Родри.
— О! Не съм знаела.
— И не си представям как бедното момиче е в състояние да обикаля с него по този начин.
— Наистина ужасно! Но се надявам, че скоро ще намерят момчето. Бедната ни лейди Ловиан се съсипва от тревоги по него.
— Да, така е. Мен ако питаш, Родри винаги е бил разглезено зверче. Виж как първо е прелъстил майката на Рода, а сетне бедната Джил! Но правичката да ти кажа, предпочитам на гуербретския стол да седне той, вместо някой натрапник, който дори не е Мелуейд. Майка ми беше главна готвачка тук преди мен, и нейната майка преди нея, така че ние винаги сме служили на Мелуейдовци. Не бих искала друг клан вместо тях. Ами ако са стиснати или с лош характер? Човек никога не знае какъв може да е един благородник.
Около час по-късно Невин се появи на вратата на кухнята, а Рода и капитанът го следваха.
— Трябва да отида да помогна на тиеринката, Тева — съобщи старецът. — Но Рода далеч не е готова за следобедния си сън.
— Значи ще трябва да се поразходим. Виждам, че с вас е нашият телохранител.
Кълин й се усмихна кисело. Тя много се изненада, като осъзна колко различно гледа на него сега, след онова, което й разказа готвачката. По някакъв начин, като знаеше, че капитанът има дъщеря, той се превърна в човешко същество. «А за какво съм го смятала преди? — запита се с известно раздразнение. — За някой демон от ада ли?»
Поведоха със себе си и четиригодишния син на главния коняр, взеха кожена топка и две криви пръчки, които вършеха работа за нещо като игра на хокей. Докато децата тичаха насам-натам и удряха по топката, Тевила и Кълин приседнаха на ниската каменна стена и ги загледаха. По това време на годината ливадата беше все още зелена, но имаше печален и измършавял вид, а западният ветрец караше Тевила да потръпва под вълнената си наметка. Когато погледна на юг, видя как на хоризонта се събират облаци, готови да атакуват дъна.
— Градинарят ми каза, че според него тази вечер ще имаме неприятна слана или дори малко снежец. Казва, че признаците са налице.
— Така ли? Това ще е дяволски неприятно — изведнъж той се разсмя. — Да ме чуе човек само. Размекнал съм се и разглезил, откакто живея отново на брега. Няколкото превалявания от сняг, които имаме тук, са нищо в сравнение, да речем, с Кергоней.
— Така съм чувала. Вие наистина сте пътували из цялата страна, преди да постъпите на служба при тиеринката, нали?
— О, доста при това.
Внезапно той отново се смълча, загледан разсеяно към поляната с очи, които сякаш виждаха съвършено друга гледка.
— Обидих ли ви? Извинявайте.
— Какво? — той се обърна и устните му потръпнаха в нещо, което при него минаваше за усмивка. — Съвсем не. Само си спомних за дългия път и дяволски се зарадвах, че вече не вървя по него.
— Разбирам. Сега сигурно се тревожите за Джил.
— Не съм спрял да се тревожа от онзи злощастен ден, когато тръгна с нашия млад господар, но какво можех да направя? Тя винаги е била прекалено своенравна и не успявах да се справя с нея — този път той истински й се усмихна. — Знаете ли какво казваше жена ми? Когато пожелаела, Джил била инат като мен и два пъти по-проклета.
Двамата се засмяха, но Тевила изпита тъга, тъй като помисли за съпруга си, починал преди много години. В подобни моменти й се струваше повече странно, отколкото мъчително, че на нейните трийсет години повечето жени мислят за кого да омъжат най-големите си дъщери, докато тя има само един син и той вече е в мъжкия свят на бойния отряд. Едно време, когато беше хубавата дъщеря на мелничаря, животът сякаш й предлагаше много повече от оскъдни остатъци, които накрая й подхвърли.
— Нещо не е ли наред? — попита внезапно Кълин.
— О, сетих се за мъжа си.
— Всъщност от какво умря той? Стига да не възразявате, че питам.
— Треска в кръвта. Стъпи на гвоздей в оборите и дори Невин не успя да го спаси.
— И моята жена умря от треска. Аз воювах на много мили и тогава не бях при нея.
Старата болка в гласа приличаше на белега върху лицето му, зараснала, но съвсем не забравена рана. Тя неволно сложи ръка върху неговата.
— Много съжалявам.
— И аз.
Тъкмо тогава момчето на коняря падна по лице и се разплака, както можеше да се очаква от него. Докато успее да го успокои, беше станало достатъчно студено. И макар така и да не заваля сняг, дъждът се проточи и в продължение на няколко дни не можеха да излизат с капитана.


По-скоро обичайно, отколкото по необходимост в Дън Аберуин поставяха постове всяка нощ — четири смени от по двама души на всяка от портите и още четири по дванайсет на бойниците. Но тези верни бойци щяха бая да се изненадат, ако знаеха, че в същото време имаше друга охрана, странна при това, която се осъществяваше в апартамента на кулата от Невин и Илейно.
При всеки залез, когато приливът на водния елемент потичаше на астралното равнище, в полунощ, щом отстъпеше на земното, и на разсъмване, когато се надигаше ефирът, двамата майстори на деомера изграждаха навсякъде около дъна магическа сфера от синя светлина и я затваряха с печати във формата на пламтящи петолъчни звезди. През деня можеха да почиват, защото приливите на огъня и въздуха са дотолкова враждебни на тъмния деомер, че дори и най-големите негови майстори рядко са в състояние да ги преодолеят. Правеха своето бдение цяла есен, но дори и сега, когато зимата беше встъпила изцяло в правата си, Невин не виждаше причина да отслаби наблюдението.
— Не мога да повярвам, че нашите врагове просто са побягнали от бойното поле след една нищо и никаква битка — забеляза той една вечер.
— Нито пък аз — присъедини се Илейно. — По-скоро се опитват да приспят бдителността ни. Някой беше омагьосал конярчето и пратил срещу дъщерята на Родри, а това съвсем не е обърнат в бягство дух.
— Точно така. Но търсих навсякъде из проклетото астрално равнище, а зная, че и ти си го правил, но нито един от нас не намери дори следа от деомерски заклинания.
— Те чисто и просто са се притаили. Когато решат, че сме се отказали да търсим, ще се нахвърлят.
— Но нали междувременно те все някъде трябва да живеят, проклети да са! Накарах регентката да изпрати съобщения на своите верни хора и ги помоли да са нащрек за подозрителни чужденци. Но враговете няма просто да пристигнат в града и оповестят, че отварят работилница за тъмен деомер.
Илейно все пак успя да се засмее на шегата.
— Продаваме проклятия! — подвикна той, подражавайки на уличен продавач. — Елате да купите от нашите чудесни горещи любовни настойки! Продават се проклятия! Но всъщност местните лордове нямат необходимото зрение, за да измъкнат нашите гадни приятелчета от бърлогите им. Трябва да кажа, че у нас тези неща сме ги уредили по-добре. О, това ми напомни нещо. Смятам утре да посетя гилдията на корабните капитани. Може да знаят дали някой мой сънародник се е настанил напоследък в Аберуин.
— Няма причина да смятаме, че нашите врагове са непременно бардекци.
— Разбирам, че е така, но нали все отнякъде трябва да започнем?
По това не можеше да има спор. На сутринта, след като приливът на огъня протичаше достатъчно чист и силен, за да се противопостави на който и да е майстор на тъмния деомер, Илейно напусна дъна. Докато го чакаше, Невин отиде в кулата да види своя пациент затворник.
По това време Перин се беше повъзстановил, макар и далеч да не се чувстваше добре. В онези дни лечението на охтиката беше тънка работа. Невин го караше да прекарва по цял ден в леглото, а по-голямата част от нощта — опитвайки да укрепи дробовете му — завит в кожи на покрива, за да диша мразовития въздух. Макар и лечението да протичаше великолепно отчасти благодарение на неестествено голямата жизненост на Перин, все пак Невин го следеше отблизо. Освен това твърде много се боеше от неблагоприятни обрати, за да рискува повече магични опити да открие същинската природа на този човек. Точно в този следобед, когато влезе в стаята му, първото нещо, от което се оплака Перин, беше, че се чувства неспокоен.
— Просто не мога вече да спя, милорд. Това е, защото съм непрекъснато вътре. Започвам да полудявам, истина ви казвам.
— По-добре луд, отколкото мъртъв. Имал съм случаи, когато охтиката пламва отново, след като е изглеждала излекувана от седмици вече.
Перин въздъхна и се тръшна обратно върху купчината възглавници, загледан в тавана.
— Ъ, а, ами такова, искам да ви кажа, че се чудя нещо. Защо се стараете толкова упорито да ме спасите, ако така и така ще увисна на въжето? Или трябва да се оправя само за да може Кълин от Кермор да ме накълца на парченца? Него няма да успея да победя, независимо дали съм здрав или болен, затова би могъл да си свърши кълцането тук и сега.
— О, я стига, не бъди толкова мрачен.
— Мрачен ли? Та нали вие бяхте онзи, който нареди да ме заловят и заключат тук.
— Да, аз го направих. Но колкото повече те изучавам, толкова повече се убеждавам, че не си престъпник — поне що се отнася до Джил. От друга страна, наистина е трябвало да помислиш, преди да откраднеш всички тези коне. Да крадеш е нещо лошо.
— Точно същото ми казваше и Джил — Перин придоби напълно объркан вид. — Обаче ъ, да де, тя така и не можа да обясни защо.
— Така ли? Има много причини, но помисли само за една от тях, момче. Когато откраднеш нечий кон, може да отнемеш на човека нещо, от което той наистина да има нужда един ден.
— Но аз съм ги вземал само от лордове, които имаха по много.
— Точно така, но откъде можеш да знаеш какво биха могли да им донесат бъдещето и техният Уирд? Възможно е да дойде ден, когато конят, който си отнел, да е последното останало нещо и той да загине в битка, защото не разполага с него, а от тази смърт да произтекат огромни и неподдаващи се на ничий контрол последици. Трябва обаче да призная, че всичко това сигурно звучи прекалено теоретично, но човек никога не знае. В това се състои ключът — че човек никога не знае.
Перин не остана убеден.
— Ще дам един пример, който трябва да ти е достатъчно близък. Помисли за Джил и Родри. Когато си му я отнел, дори не си знаел, че той е наследникът на Аберуин, нали? Ако не беше преследвал през всичкото това време из дивотията на Кергоней вас двамата с Джил, неговите врагове трудно щяха да го отвлекат. Сещаш ли се, че може би Джил щеше да ги спре? Тя е дарена с деомер, а освен това Дивите можеха да я предупредят или тя сама щеше да усети опасността. Във всеки случай би могла да помоли за помощ — мен или Саламандър, или просто чичо ти, а и някой друг местен лорд.
Перин скочи и се изпъна на леглото, а лицето му пребледня.
— Милорд, чух пазачите да си приказват. Казаха, че щяло да има война, защото Родри го няма.
— Съвършено са прави.
— Но благородниците в тази част на кралството се бият на коне. Ако има война, ще бъдат избити цели табуни коне.
— А и хора, бих могъл да добавя.
Но Перин остана глух за допълнението на Невин. Той се загледа в пространството, а очите му се изпълниха със сълзи.
— Всички тези коне — прошепна той. — О, богове, съжалявам!
— Така ли? Тогава ти предлагам да помислиш за онова, което ти казах.
Илейно се върна доста късно след обяда от посещението си в гилдията на морските капитани. Когато го посрещна на стълбите, Невин току-що бе върнал Рода в женската зала след всекидневната им разходка. Лицето на бардекеца беше наистина мрачно.
— Трябва да поговорим насаме.
— Носиш някакви вести, така ли?
— Е, би могло да се каже.
Отидоха в стаята на Невин, той се настани в тапициран стол, но Илейно остана да крачи неспокойно напред-назад, докато говореше.
— Човек, който се наричал Алянтано и твърдял, че произхожда от Ористина, минал през Аберуин и гилдията преди няколко месеца. Зададох редица въпроси и накрая разбрах за кого става дума. Наистина той никога не е бил свързан с тъмния деомер в пълния смисъл на думата, но въпреки това е прогнил като заседнал корабен корпус. Произлиза от град Наралион, истинското му име е Лерано и е известен като Касапина от Прохода на лешоядите.
— Определено чудна титла. Как се е сдобил с нея?
— Ами командвал два полка, които излезли на обикновени учения — преди колко… ами според мен преди около година. Тъй като само най-общо знам клюката, не съм сигурен в подробностите. Всъщност заповядал на сто мобилизирани граждани да минат по въжен мост, за който бил предупреден, че не е сигурен. Мостът се откъснал, всички мъже загинали и той бил — чакай да видя, вие в Девери нямате такива думи, но бил съден на специален маловер от други офицери и намерен за виновен по всевъзможни престъпления. Някои от съдиите настоявали за смъртна присъда, но работата свършила с това, че го прокудили.
— И сега той е тук, така ли?
— Тук е, а когато пристигнал в Аберуин, имал ужасно много суха пара за един изгнаник. Питам се дали някой не му я е дал, да речем, да свърши определена работа. Сега бил на служба при някой си лорд Дарил.
— Да не искаш да кажеш Дарил от Тренрид?
— Този същият.
— А за какво му е на него прокуден бардекски генерал?
— Ами неколцина души от гилдията смятаха, че имал намерение да подготви войска от въоръжени с копия селяни, в случай че се стигне до война. В това има някакъв смисъл.
— Грозна работа. Питам се доколко такава войска би била резултатна срещу обикновените бойни отряди.
Илейно сви рамене и вдигна безпомощно ръце.
— Въпросът беше риторичен, приятелю — каза Невин, широко усмихнат. — Не зная много повече за военните похвати от теб. Според мен ще трябва да разговарям с Кълин.
Когато Невин му зададе въпроса, капитанът имаше готов отговор.
— О, копиеносците ще бъдат съвсем резултатни, ако са добре подготвени. Виж, милорд, аз никога не съм ходил в Бардек, но от онова, което съм чувал, техните копиеносци се упражняват в продължение на месеци преди битката. Носят, разбираш ли, такива едни големи, извити щитове, с формата на страничната част на кожена бутилка, по-дълги, отколкото широки, и вървят в стегнати редици, така че образуват нещо като стена на бойното поле. Докато удържат позицията си, за кавалерията е дяволски трудно да атакува, а точно в това се състоят упражненията. Обикновеният деверийски гражданин ще се обърне и побегне, когато конете започнат да се приближават, но не и бардекците.
— Разбирам. А какво ще стане, щом полетят метателните копия?
— И за това съм чувал. В Бардек не използват метателни копия, но имат стрелци с лъкове, а понякога и стрелци с прашки. Затова когато тези неща започнат да валят, бойците от втората редица вдигат и накланят своите щитове, за да прикрият част от себе си и момчетата отпред, и така до края на строя. По този начин стената от щитове си остава здрава, стига бойците да имат силата да удържат прикритието и тогава ще е доста трудно да бъдат разбити. Наричали това «костенурка».
— Аха. Предполагам, че стрелците с лък на елфите ще могат да се справят с тях.
— Съмнявам се, милорд. Съмнявам се много, дори и с дългите си лъкове.
Подобно на внезапно паднал сняг, по гърба на Невин пробяга деомерско предупреждение. Стресна го така, че той пропусна напълно следващите думи на Кълин и трябваше да се извини.
— Би ли повторил това, което каза?
— Казах само, че ако ще използваш копиеносци, трябва да ги снабдиш с добри оръжия. Евтините щитове от сурова кожа няма да спрат стоманени остриета. Питам се дали Дарил от Тренрид има достатъчно пари или занаятчии да въоръжи за бардекски стил на бой толкова копиеносци, че да наклони везните.
— Не зная. Но имам злощастното чувство, че има намерение да провери на практика идеята си, ако Родри не се върне скоро.
— Това е така — очите на Кълин станаха странно безизразни, сякаш темата му стана досадна, но Невин го познаваше достатъчно, за да знае, че прикрива някакво дълбоко свое чувство. — Сигурно няма никакви вести от Бардек?
— Боя се, че няма. Дори деомерът има граници на възможностите си, приятелю мой, а ние няма да научим нищо от Бардек до пролетта. Само се моли Джил и Родри да не пострадат.
— Това и правя. През всичкото време, милорд, през всичкото време.
След като остави капитана, Невин помисли за странното предупреждение, което получи. Отникъде, би казал, стига да не знаеше добре една малка подробност — деомерските предупреждения никога не идват ей така, отникъде. Тъй като точно в този момент стана дума за елфите и елфическия начин на бой, то Невин можеше да е до голяма степен сигурен, че предупреждението беше свързано с делата на чуждата раса. По какъв начин? Далеч от възможностите му бе да разбере, тъй като Уирдът на Елкион Лакар беше извън неговата територия. Още същата вечер се свърза чрез огъня със стария си ученик Адерин и предаде проблема в негови ръце.
— Не съм сигурен какво точно означава — образът на Адерин имаше съвсем мрачен израз, докато се носеше над пламъците. — Но имам някаква идея. Идвам в Елдид.
— Много добре тогава. Кога ще пристигнеш?
— Боя се, че ще минат седмици, преди да стигна до вас. В момента се намираме много далеч на запад, но ще тръгна утре със зората.


В продължение на няколко седмици Великият Крисело, Кралят на загадъчното, и неговата умосащисваща трупа невероятни варвари пътуваха по североизточния бряг на Суртина, като даваха отделни представления в селата и по някоя и друга вечер в градовете, докато най-накрая стигнаха Пардидион — град, разположен в тясната ивица равнина между океана и планините. Тъй като това беше една от най-богатите търговски държавици от източната страна на острова, те изнесоха чудесна поредица от три представления на пазарния площад, както и едно на частно увеселение, дадено лично от архонта.
— Но всички великолепия ще трябва да помръкнат и всички слънца да потънат на запад, за голяма жалост и още по-голямо съжаление — обяви Саламандър. — Смятам, че достатъчно се правихме на шутове. Време е да обърнем лицата си към прекрасния Пастедион.
— Според мен ще е дяволски повече от навреме — сопна се Джил. — Как ще стигнем дотам?
— Работата е в това, че съществува кервански път, заради който най-вече дойдохме тук. Трябва да знаеш, че преди години колонисти от Пардидион са населили Пастедион и двата града непрекъснато търгуват. По пътя има и някои по-малки селища, които биха могли да послужат добре за подслоняване на магьосници.
На следната сутрин, още щом се отвориха градските врати, те потеглиха, насочвайки се най-общо на северозапад към град Албара. Бардекските предпланини се оказаха истинска изненада за Джил, тъй като беше свикнала с напояваните низини. Покрити с диви треви, те бяха мъртвешкокафяви, толкова изсъхнали и избелени, че на ярка слънчева светлина приличаха на хълмове от ковано злато. В долините, където през цялата година течаха подземни води растяха зелени дъбове и кожестите им листа бяха толкова тъмнозелени, че наподобяваха черни мехури, попаднали в златистите клисури. В някои каньони и урви, чак до равния път, се изсипваше гъста плетеница от храсти и всевъзможни бодливи растения, но останалата част оставаше напълно лишена от дървета. Освен това там беше горещо, една суха и безветрена горещина, която караше пътищата да блещукат, а въздухът да танцува над огромните пясъчни канари, подали върховете си през тънката почва.
Спряха да обядват в една долчинка, по средата на чието каменисто корито протичаше мъничко водица, достатъчно чиста за конете. Човеците пиха разредено вино от Пардидион.
— Според мен ще направим добре да подминем обикновената следобедна дрямка — забеляза Саламандър. — Не мога да се отърва от чувството, че някой върви по петите ни.
— Нито пък аз — съгласи се с него Джил. — И не желая да ни хванат тук, когато няма никого наоколо.
— Това е така. Е, в Албара ще сме на сигурно място. Ако имаме много късмет, бихме могли дори да намерим някой последен керван, тръгнал на север, и да се присъединим към него, но се съмнявам. Прекалено близо е сезонът на пороищата, които човек трудно може да си представи.
— По тези острови има ли сребърни кинжали? — поиска да знае Джил. — Искам да кажа, нещо подобно, хора, които могат да се наемат за телохранители.
— Не съм чувал за съжаление. Може би ще трябва да… Я чакай! Сребърен кинжал. Защо тези думи сякаш искат да ми кажат нещо… о, богове, почти съм забравил за скапания пръстен!
— Какво?
— Един сребърен пръстен, подарък за теб, по-млади братко, от нашия многоуважаван баща — Саламандър извади кожената кесийка, която държеше скрита в туниката си, разсипвайки шепа дребни монети и кремък в полите си. — Ето го.
Той подаде на Родри плосък сребърен пръстен, с ширина около половин инч, върху който имаше гравирано нещо.
— Рози — Родри го вдигна. — Ето ти странна поличба. Какво е това вътре?
— Елфическо писмо. Ако озвучиш буквите в него, се получава «ар-сос-а сот-и лор ес-о-аз». Какво би могло да означава това, никой не знае, дори майсторът на елфическата наука, дори майсторката на деомера, нито пък бардовете, още по-малко жреците на Ум — сигурен съм в това, защото ги питах.
Родри сви рамене и сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка, където той идеално се лепна.
— Защо розите да са странна поличба? — попита Джил.
— Ами моята господарка Алейна ми подари едно дребно украшение. Чакай да видя дали го нося със себе си — Родри взе дисагите, които лежаха до него на земята, и започна да рови из тях, докато не намери сребърна игла с формата на една-едничка роза. — Направена е от джуджешко сребро, точно както този пръстен и сребърните кинжали. Появи се на пазара във Вилинт.
— Става все по-странно и по-странно — обади се Саламандър. — Може да са направени от една и съща ръка или най-малкото в една и съща работилница. Във всеки случай преди много години някакъв тайнствен непознат е дал на нашия баща този пръстен и му е казал, че е за единия от синовете му. Най-различни гадания са го определили за теб. Тъкмо се опитвах да те намеря, за да ти го предам, когато взеха, че те отвлякоха.
Родри седеше вторачен в пръстена, изпаднал в пълно объркване.
— Имаме ли и други братя? — поиска да знае той накрая.
— Един, той е чистокръвен елф, а освен това имаме сестра, която също е чист елф. Много неприятно, че ни е роднина, защото е най-красивата жена, която някога съм виждал, разбира се, с изключение на присъстващата.
— Ласкателствата са излишни — каза усмихната Джил. — Никога не бих могла да си представя, че мога да съм толкова красива, колкото жена елф.
— О, определено си толкова красива, колкото повечето от тях, но те до една завиждат на нашата Меларио. А ти, по-млади братко, си имал трима братя по женска линия. Двама са за съжаление съвсем сигурно мъртви, а третият, по-голям от теб, най-вероятно вече е преминал през портите на Отвъдното, защото последното, което чух за него, е, че паднал много лошо от коня си. Ако правилно си спомням, бедното животно се е претърколило върху него.
— Е, това ме натъжава — Родри придоби разстроен вид. — Ако доживея да стигна Аберуин, ще осигуря вдовицата му, разбира се.
— Хубаво ще е от твоя страна, любов моя — намеси се Джил. — Но трябва да знаеш, че всъщност мразеше брат си Рийс. А е съвсем сигурно, че и той те мразеше. Всъщност Рийс беше човекът, който те прокуди.
— Така ли? А, да бъде славен черният космат задник на Адовия властелин! Не можете да си представите как дяволски странно е да чуваш частици и откъси от живота си, сякаш са клюки за друг човек. Слушай, по-стари ми братко. Ти си магьосник, при това дяволски добър. Не можеш ли да направиш нещо, за да излекуваш съзнанието ми?
— Не мога, макар и нищо да не ме е наскърбявало така, както моята некомпетентност, неспособност и чиста липса на познания в този момент — Саламандър се опита да се усмихне весело. — Но не се бой! В края на краищата ще те заведем при невероятно изкусен лечител, с огромна слава в Елдид, майстор на деомера, който прави моите номера да изглеждат… глупави, каквито всъщност са си. Той съвсем сигурно ще те излекува.
— Лъжеш — тонът на Родри беше съвсем спокоен. — Нищо не може да се направи. Такава е истината, нали?
Саламандър понечи да каже нещо, сетне само погледна настрана с продължителна въздишка.
— Да потегляме. Щом и двамата сте толкова сигурни, че имаме зад себе си врагове, аз например не бих желал да седя тук и бърборя, докато дойдат. Дано знам как да си служа с новия меч, който ми купи. Проклет да съм, ако оставя Джил да се сражава заради всички ни.
Джил затаи дъх и леко изръмжа.
— Какво има? — попита я Родри.
— Току-що си спомних меча, твоя меч. Върху предпазителя на дръжката имаше изкован дракон и ти беше подарък от съпруга на майка ти, който те смяташе за свой син.
— Е, тогава по-добре, че се е загубил. По-стари братко, ще ти платя стойността на новия, когато стигнем в Аберуин.
— Няма да имаш тази възможност, защото ти го подарявам. Никога преди не съм разбирал толкова ясно, че два меча са по-добре от един.


Когато Гуин и хората му напуснаха Вилинт, в продължение на няколко дни Пирало ги водил на юг по фалшива следа. Не срещнаха човек, който да е виждал или чувал за магьосника, но краставата жаба продължи да настоява, че е прав. Накрая Гуин му каза, че или ще се върнат обратно, или ще го изпрати право в ада да се срещне с Козоногите още същата вечер. Пирало проклинаше и се ежеше, но в последна сметка даде заповед да потеглят на север. Все пак, тъй като Крисело не пропускаше да дава представления в различните градове по пътя, малкият керван на бардекците догони неговия, стигайки в Албара само няколко часа след варварите.
Когато устроиха лагера си на обществената земя, отделена за пазар, нямаше и следа от магьосника. Всъщност разполагаха почти с целия терен, а търговците, дошли от града да продават стоките си, не само бяха чували за Крисело, но знаеха, че се е настанил в единствения класен хан в града. Докато купуваше припаси, Гуин разбра, че магьосникът е обявил представление същата тази вечер.
— Истинско чудо или поне така съм чувал — забеляза продавачът на плодове. — Прави го с различни благовония и прахове, но е много убедително.
— О, ще дойдем в града да погледаме — каза усмихнат Гуин. — За нищо на света не бих го пропуснал.
Когато отидоха в града да видят представлението, Гуин носеше чифт високи ботуши за езда, които се връзваха с връзки отпред — стил, повлиян, но не и копиран от варварите, скроени широко, така че в тях оставаше достатъчно място за много тънък и тесен стоманен кинжал. Носеше по един във всеки ботуш. Нощта бе хладна и кристално ясна, звездите блестяха, без да трепкат, луната приличаше на сърп от лед. Пазарът беше наполовина пуст, но имаше голямо множество, струпано под терасата, където се очакваше магьосникът Крисело да изпълнява номерата си. Дори вече бяха поставени мангалите му за благовония и червено-златистите драперии. Докато си намерят място, Гуин и Пирало чуха хората възбудено да шептят за представлението. Някои местни търговци, гледали варварите в Пардидион или Ронатон, бяха донесли със себе си описание на «магиите». Един от тях, тлъст мъж в червена наметка, стоеше вляво от Гуин, а многобройните пръстени по ръцете му святкаха, докато жестикулираше и крещеше на мършава жена, облечена в много пластове богата коприна.
Пирало сръга спътника си в ребрата по начин, който го вбеси, и прошепна на ористински диалект, който хората тук, в Албара, трудно биха разбрали:
— Може би няма да успеем да се доближим до тях в множеството.
— Не би трябвало и да се опитваме тази първа нощ — отговори Гуин по същия начин. — Искам само да ги проследя до хана им, за да видя къде са се настанили.
— Това вероятно е добра идея.
— Само вероятно ли?
— Запомни, че сега аз съм онзи, който взема окончателните решения. Ти си много добър в твоята област, но след случилото се в Деблис…
Пирало дори се усмихна. На Гуин му се стори невероятно, че краставата жаба е толкова глупава да дразни един от най-добрите убийци на острова. Хрумна му, че Майстора на Ястребите изпитва способностите на Пирало, а не само на останалите. Намери мисълта за интригуваща, но не остана време да я доразвие, защото магьосникът и другите двама варвари излязоха на терасата. Когато навалицата се скупчи по-близо и започна да ръкопляска в очакване, Крисело се поклони с предвзет жест, момичето приклекна с усмивката на изпечен изпълнител, а Родри просто стоеше отзад и се мръщеше, сякаш намираше всичко това за унизително. Сърцето на Гуин се скъса, като го видя отново.
— Добре дошли на моето скромно, недостойно представяне на варварски чудеса. Добре дошли, о, вий възвишени жители на Бардек — Крисело се поклони отново, преди да продължи. — Нека кажа първо, че чух някои дебелашки и достойни за презрение клюки, до една клевети, че правя своите магии с химикали, черни жици, прахове, скрито намазани с лепило места и други видове долнопробни и вулгарни трикове, недостойни за вашите великолепни очи. Не, не, не, сто пъти не! Всичко, което ще видите тази вечер, е истинска магия, варварска вещерска магия, учена в дивите планини на Девери.
Когато тълпата се разкиска, Крисело се поклони, усмихвайки се.
— От него струи искреност, нали? — промърмори Пирало. — Този човек е великолепен изпълнител.
Гуин само сви рамене; площадните забавления не означаваха нищо за него. Но когато Крисело посочи със замах към единия мангал, който избухна в кула от златен пламък, Гуин пое дълбоко дъх, не по-малко шумно от останалата публика.
— Сяра — каза дебелият търговец на съпругата си. — Познава се по цвета.
Пирало кимна самодоволно в знак на съгласие, когато другият мангал кипна в жълт дим и червени пламъци. Внезапно магьосникът започна да пее необикновена плачлива песен на някакъв език, който Гуин не можа да познае (предполагаше, че са чисти безсмислици), жонглирайки с вързани копринени шарфове, които се втвърдяваха във въздуха и пляскаха като птичи крила над главата му, преди да се върнат в ръцете му. Този път тлъстият мъж забърбори за споменатите преди това черни жици. Когато песента свърши, шарфовете изчезнаха и Крисело вдигна със замах двете си ръце над главата, така че да сочат към небето.
— Гледайте чудесата на Далечния север!
На десет стъпки над него избухна огромно огненосиньо цвете и за малко остана така, преди да се разпръсне. Зрителите възкликнаха със страхопочитание и се притиснаха един към друг. Гуин усещаше лакътя на тлъстака да го мушка в ребрата и едва овладя желанието да го удари. Магьосникът отново размаха ръце; избухнаха огромни облаци от златисточервен огън. Обаче тълпата не можеше да види как докато сред пламъците разцъфваше цвете след цвете, извираха Диви: силфиди тичаха насам-натам, гномчета танцуваха и се хилеха по цялата сцена, саламандри скачаха сред огньовете и дъждовните дъги, които се виеха около магьосника.
Проблесна светкавица, отекна гръм; тълпата ахкаше и крещеше, а Крисело пееше и скачаше по сцената, играеше с Дивите, докато изпълняваше чудесата си. Когато Гуин срещна погледа на Пирало, краставата жаба изричаше някакви думи; не беше възможно да чуе какви са те, но предполагаше какво казва. Истинска магия. Това не можеше да бъде нищо друго, освен истинска магия. Сред запотената, притискаща се публика той усети как изстива като буца лед. Бяха следили този изпълнител в продължение на седмици и нито веднъж не се бяха запитали кой би могъл да е той. Пред очите им бяха силите на Светлината, който танцуваха, пееха и се правеха на пълни глупаци.
Ярки светлини оцветяваха хорските лица, а Гуин отчаяно се мъчеше да разработи план и съзнанието му препускаше насам-натам подобно плетеницата от златни ветрове из въздуха. Както можеше да се очаква от една презряна крастава жаба, Пирало се тресеше до него.
Внезапно на сцената всичко се смълча, Крисело направи уморен поклон и оповести, че е прекалено изтощен, за да продължава. Със смях и подвиквания множеството забърка в кесии и джобове, за да изпрати дъжд от сребърни монети, които затропаха по сцената. Докато варварското момиче ги събираше, магьосникът стоеше настрана, бършеше си лицето в парче плат и пиеше вода от мях.
— Разбираш ли какво означава това? — изсъска Пирало.
— За какъв ме мислиш, че съм сляп като вонящото стадо около нас ли? Мога да виждам духове не по-зле от теб. Пред този човек трябва да забравиш за своите дребни, жалки магийки. Остави го на мен и хладната стомана.
— Не оскърбявай моята мощ, куче, родено в робство! Впрочем няма да правим нищо, докато не вляза във връзка с Майстора. Още щом се върнем в лагера, ще му се обадя чрез черното огледало и ще докладвам. Може би ще пожелае да дойде лично.
Гуин не каза нищо, но си помисли, че страхливата крастава жаба е може би права.
Виейки от смях, Крисело се върна наперено в средата на сцената и разпери ръце, изпращайки от тях дъжд от сребърни искри. С кратки радостни викове публиката го подканяше, а той изпълни въздуха с оранжеви и сини пушеци като пера, които сияеха отвътре. Гуин се огледа и видя как Родри стои близо до червените завеси в дъното на терасата. Променящата се цветна светлина пречеше да се разгадае изразът му, но той като че ли се усмихваше леко на варварското момиче. Изведнъж Гуин проумя коя трябва да е тя — жена му от Девери, доколкото си спомняше името й, Джил. Тя бе пропътувала всичкото това разстояние, за да намери своя мъж, но щеше да загине, когато Ястребите отново потърсеха жертвата си.
Той наистина не желаеше да мисли за онова, което щеше да се случи с Родри, щом попаднеше в ръцете на Майстора. Не можеше да не си представи, независимо дали щеше да му го предаде сам, или оня щеше лично да го хване. Във всеки случай Гуин също трябваше да участва в мъченията само за да се докаже пред Майстора и гилдията. За един много кратък миг се вцепени от отвращение, сетне внезапно се раздвижи. Изпита чувството, че е застанал до себе си и гледа как собственият му крак се вдига съвсем леко, ръката му съвсем незабелязано посяга и дългата кама се озовава в пръстите му. На сцената Крисело направи тройна дъга, която внезапно се превърна във фигура на дракон. Докато всички наоколо въздишаха и гледаха със зяпнали усти, Гуин вдигна камата и я заби между ребрата на Пирало, направо в сърцето. Измъкна и я прибра в ножницата още преди тънката струйка кръв да се е процедила през туниката на жертвата му.
В скупченото множество Пирало остана прав, с леко отпусната назад глава, сякаш вторачен в дракона, който се гънеше из небето. Гуин отстъпи; тлъстият човек автоматично мръдна встрани да заеме мястото му и, съвършено несъзнателно, да подпре един труп. Убиецът си проправи път назад през зрителите, мърморейки извинения и кимайки угоднически, докато накрая се озова на почти опустелия пазарен площад. Отначало вървеше нехайно; после, когато се озова отново в тъмните улици, се затича, но не прекалено бързо, а така, сякаш бе роб, изпратен да свърши някаква работа. Главният път до обществения терен за лагеруване вървеше все нагоре, така че, когато мина през портите, погледна назад и можа да види далеч зад себе си сияйните цветя на огньовете, подпалени от Крисело.
Веднъж стигнал до пътя, той спря да тича. Вървеше бързо, без да мисли за нищо, докато видя пред себе си лагерния огън на лъжливия им керван. Едва тогава истински осъзна какво е направил. Защо — за него си оставаше по-голяма загадка, отколкото всеки деомер, — но знаеше, че трябва бързо да измисли някаква история.
— Ето те и теб — подвикна Вандар. — Къде е Пирало?
— Мъртъв е. Убих го.
— Какво си направил? — викна Бриноно и скочи на крака.
— Убих го. Всъщност го прободох с кама — Гуин замълча, изпусна продължителна въздишка и разтри лицето си с две ръце. — Кучето лочеше вино на представлението и езикът му се развърза. Вонящите копита на Козоногите да го вземат! Навсякъде из пазара имаше хора на архонта! Ами ако го бяха чули да се хили и хвали, че след като си свършим работата, ще минем под ножа му? Имал намерение да докладва тази вечер на Майстора, а аз знаех, че няма да съобщи нещо хубаво за нас, затова го наръгах.
Те го зяпаха с широко разтворени очи продължително време.
— Вземам един кон и тръгвам сам. Искате ли да ме спрете, или ще посмеете да ме проследите? Да ме догоните, предадете и спечелите някаква слава в гилдията — ако успеете?
— Не говори като малоумен! — сопна се Вандар. — И заспал да си, можеш да убиеш и двама ни.
— Въпросът е защо все още сме живи — обади се Бриноно. — Носиш две ками.
Гуин се засмя, но остана нащрек.
— Ако искате да се присъедините към моя план, бих могъл да се възползвам от помощта ви. Тримата можем да пленим Родри по пътя и да сключим истинска сделка.
— Как? — попита Вандар. — Не виждам как Майстора ще се унизи да разговаря с предатели.
— Кой говори за него? В Братството няма само една фракция, нали така?
— Разбира се, че има не една, а са много — Бриноно се разсмя, а смехът му прозвуча като острия лай на подплашена лисица. — Добре, тръгвам с теб.
— И аз — съгласи се Вандар. — А ти знаеш защо можеш да ни имаш доверие. Защото нямаме никакъв друг избор, нали? Ако не намерим някой, който да ни приеме, каквото и да правим, ще умрем бавно в ръцете на гилдията.
— Съвършено си прав — Гуин усети, че се усмихва, почувства се замаян, сякаш беше пиян. — И да се молим на всички демони в Ада, че ще успея да измисля някакъв хитър начин да влезем във връзка с враговете на Майстора на Ястребите, или Козоногите скоро ще похапват с душите ни за вечеря.
Работейки колкото се може по-бързо, те събраха багажа, навързаха заедно добитъка и още същата нощ се насочиха на север от Албара, преди хората на архонта да са разпознали трупа на Пирало и потърсили така наречените му слуги.
Тъй като единственият път през града вървеше от изток на запад, а Крисело беше дошъл от изток, Гуин се досещаше какъв маршрут ще избере магьосникът. Беше за първи път в тази част на острова, но не се съмняваше, че рано или късно ще намери добро място за засада. Разбира се, като знаеше вече, че Крисело е точно онова, за което претендираше — истински магьосник, — трябваше да роди някакъв хитър план. Не можеше просто да изскочи насред пътя и изкрещи срещу един майстор на деомера: «Да не сте мръднали! Предайте се!»
Колкото до това какво ще прави, след като веднъж е хванал Родри, е, щеше да измисли някаква сделка, която да защити не само тях, но и пленника им. Хрумна му също така, че може да не се наложи да търсят други фракции в Тъмното братство. Защото най-вероятно те вече ги търсеха.


Далеч на север, горе в планината, Стария разгада, че се е появил някакъв произволен фактор. Тази нощ работеше на дванайсетия етаж в неговия Храм на времето — изучаваше най-новите символи, които бе създал, за да отразява плановете по унищожаването на Невин. Храмът представляваше нещо много странно: с годините статуите бяха придобили известен деомер, в основата си той беше само умствен градеж, наподобяващ дворците на спомена, използвани от търговците и чиновниците навсякъде из островите. В съзнанието си бе построил висока квадратна кула от бял камък на въображаем връх. Едната й страна се осветяваше напълно от слънцето, за да представя известното минало и настояще; другата — от лунната светлина — за далеч по-малко известното бъдеще. След години работа символите бяха така развити, че трябваше само да помисли за кулата, за да я види цяла и непроменена; след също толкова дълги години практика на умствена концентрация можеше да влезе и да я оглежда, като да бе истинска сграда.
Кулата имаше четири входа, а в центъра й се виеше стълбище от петдесет и две стъпала, което водеше до дванайсет нива, а на всяко от тях се отваряха по седем прозореца. На дванайсетия етаж беше поставил статуи и предмети, които показваха как ветровете на Съдбата и Бъдещето въздействат върху сложните му кроежи, тъй както ветропоказателят върху покрива на селската плевня сочи посоката на вятъра и по този начин понякога и промените във времето. Бе си поставил дългосрочната цел да унищожи елфите като раса и затова около стълбището имаше наредени четири статуи на елфи — двама мъже и две жени. Надяваше се да види как започват да стареят или заболяват, но до момента те си оставаха упорито здрави и млади. Понякога даже ги улавяше да му се присмиват.
Близо до елфите стояха други статуи, едната от тях трябваше да символизира Джил, макар че, разбира се, Стария нямаше представа как изглежда тя, а другата — на Родри, съблечен гол и в окови. Съвсем наблизо се намираше статуята на Невин, когото познаваше прекалено добре, и която не му даваше мира. Щом Невин стъпеше на Суртина, статуята щеше да оживее и претърпи малки промени, по които Стария да разбере плановете на Господаря на ефира.
Сред тези основни образи бяха пръснати различни други, по-малки — статуи на Диви, дълъг елфически лък и различни предмети, които имаха известно емоционално значение. През последните няколко месеца те се бяха променили, тъй както се бе надявал. Точно преди Барума за първи път да влезе в контакт с него например, се появи каменен вълк, който лежеше в един ъгъл и наблюдаваше стълбището. След разговора с Барума разбра, че това означава шпионин и враг. От време на време виждаше друга статуя — нещо неясно, но очевидно мъж и елф, която стоеше близо до тази на Джил, но досега не бе успял да я изучи; винаги, когато се опитваше да го направи, тя изчезваше.
Сега, щом влезе в помещението, откри промени, които страшно го разтревожиха. Оковите на Родри ги нямаше. Каменният вълк беше станал на крака, космите на врата му бяха настръхнали, зъбите — оголени. В ръцете си Джил държеше гургулица и сякаш я бранеше от котка или някакъв подобен хищник. От всички възможни птици тази най не си е на мястото, помисли той. И какво може да означава това? Но не обърна особено внимание на фигурата, защото в края на краищата ставаше дума само за една жена. Сви въображаемите си рамене и отиде до единия прозорец откъм осветената от лунната светлина страна. Необходима беше голяма смелост, за да погледне човек навън, през него. Понякога там се появяваха необикновени същества и още по-необикновени видения, защото, макар и кулата да бе започнала живота си като обикновен мисловен трик, по някакъв начин бе привлякла астралното ниво, прехвърлила бе мост към него — каквато метафора бихте пожелали да употребите за такава странна връзка. Макар че вливаше сила в деомерските занимания, които се вършеха там, тя носеше и опасност.
Стария погледна и отначало не видя нищо, освен гъста и влажна мъгла, която се кълбеше около кулата. Изчака, загледан навън, намръщен от усилието да се съсредоточи, докато най-сетне нещо сякаш се раздвижи, приближи, издигна се като гмуркач от морето. Мъглата се стичаше по него като вода, то придобиваше позната донякъде човешка форма, но лицето се издуваше и свиваше като огнени пламъци. Наоколо, досущ покарали филизи в плътна почва или дълги мъхове, се виеше зеленикавокафява коса. Когато заговори, Стария усети как покрай него се изви силен повей студен въздух, независимо че думите прозвучаха само в съзнанието му:
— Подпали повече зло, отколкото можеш да си представиш, и някой ден ще тлееш в пламъците му.
После, преди да успее да отговори, видението изчезна. Стария отскочи от прозореца и се втурна към стълбището. Докато препускаше надолу, чуваше музика, някакви необикновени дисхармонични ноти, сякаш не друг, а самият вятър дърпаше струните на арфа.
Същата вечер, докато премисляше видението, настанен удобно в частния си кабинет, той стигна до заключението, че някой е призовал силите на Първичните крале срещу него. Логично бе да предположи, че този някой ще е Невин. Колкото до статуята на Родри, очевидно Невин е много близо до освобождаването му. По-точно щеше да е очевидно, ако образът на стареца се беше променил или поне проявил някакъв признак на живот. Тъй като нямаше такова нещо, значи друг майстор на деомера е призовал Кралете. Например — един от многобройните му съперници за върховенство в гилдията, може би същият онзи, който е изпратил вълка подир Барума. Стария познаваше собствените си сили и своята магия: когато пристигнеше Невин, статуята щеше да разкрие идването му също така сигурно, както тъмните облаци предизвестяват, че се задава дъжд. Беше положителен. Всъщност — просто не желаеше да повярва в друга възможност. Разбира се, за себе си оставаше съвършено прав.
След време щеше да осъзнае колко скъпо му е струвала тази ограниченост, но тогава щеше да бъде късно да поправи грешката си. За момента съсредоточи всичките си усилия да разработи сложен метод на сканиране, опитвайки да подплаши своя враг в гилдията и да го накара да излезе от бърлогата си.


След като напуснаха Албара, Великия Крисело и двамата му прислужници варвари тръгнаха на север към планините. Пътят минаваше по ръба на пресъхнало плитко дере, широко двайсет и дълбоко дванайсет стъпки, по средата на което протичаше тънка струйка застояла вода. Но когато на втория ден се събудиха, установиха, че реката тече бистра, а небето е застрашително сиво. Докато потеглят, върховете на планината изчезнаха, обвити в гъстата сива пелена на зимния облак.
Валя цял ден, но това беше просто някакъв ситен мрачен дъждец. Те оставаха относително сухи, като от време на време отърсваха водата от намазаните с мазнина вълнени наметки. Но реката се надигаше, със скоростта на ходещ кон напълни дерето от край до край, сетне стана по-дълбока, докато към пладне водата вече се носеше, запенена от спускането си надолу по склоновете на далечната планина. Към средата на следобеда Джил видя как покрай нея бързо преминаха цял дървесен ствол и нещо, което приличаше на част от тараба. Посочи ги на Саламандър, който придоби угрижен вид.
— Според мен тази вечер ще направим добре да се разположим на лагер много встрани от пътя. Зимните порои са в пълен ход, гургулице моя, и нямам никакво намерение да се събудя, плувайки.
— Ако се събудиш достатъчно навреме — обади се Родри. — Слушал съм доста за тези проклети порои и трябва да ви кажа, че не ми се харесва идеята да пътувам с тях.
— На мен още по-малко, скъпи братко. За съжаление обаче нямаме друг избор. Единствено ни остава утешението, че в продължение на две седмици, докато нещата донякъде се уравновесят, пътищата ще са на наше разположение — Саламандър изглеждаше направо съсипан. — Дотогава ще пътуваме мокри, мръсни, измръзнали и, общо взето, по-зле само ако наистина се разболеем. За беда и за съжаление, за зла врага и т.н.
— Сигурно можем да се подслоним за няколко дни в някой град — рече Джил.
— От тук до централното плато няма повече градове, поне не достатъчно големи, за да разполагат с хан. Пък и трябва да се движим. Нещо не е наред, усещам го в проклетата си кръв.
— А откъде знаеш, че не вървим право към някаква неприятност, която ни очаква?
— В това отношение наистина имаш много право. Когато устроим лагер, ще трябва да поставим охрана. И без това едва ли ще сме в състояние да спим много в скапаната кал.
Тъкмо преди залез ситният дъждец се сгъсти и образува подобие на вертикална мъгла, докато облаците летяха сякаш на една ръка разстояние над пътя. Оставяйки назад кафявата река, тримата поведоха животните нагоре към студения и ветровит склон.
— Това няма да го бъде — простена Саламандър. — Ще вземем всички да измрем от пневмония за радост на враговете.
— Ей там има някакви скали и храсти — посочи Джил. — Нека спънем конете в тревата и опитаме да намерим по-сухо място между скалите.
— Да, бе, да опитаме. Харесва ми подборът на думите ти.
Макар и да беше сребърен кинжал, закален по пътищата, тази нощ Джил се чувстваше не много по-добре от Саламандър. Канарите — огромни бледи грамади пясъчник — се подаваха от склона, струпани върху малка естествена тераса, на около трийсет стъпки от билото. Те наистина осигуряваха прикритие от вятъра сред бодливите храсталаци и високите бурени, но свободните пространства между и около тях бяха тесни, а почвата — толкова мокра, че влагата проникваше през одеялата. Накрая решиха, че единственият начин бе да спят седнали, завити с одеяла и наметки. Джил искаше да поеме своята част от бдението, но Родри изтъкна, че докато той и Саламандър виждат в тъмното, в такава безлунна нощ тя ще е сляпа като къртица.
— Почивай, колкото можеш, любима моя — рече той. — Ще те събудя точно преди зазоряване. Тръгваме много рано. Ако не друго, то поне като се движим, ще ни стане по-топло.
Когато последните лъчи на залеза избледняха, Джил осъзна, че наистина да стои на пост би било чиста загуба на време. В дъжда-мъгла, който се носеше, едва различаваше хоризонта, още по-малко — нещо от пресечената местност наоколо. По всяка вероятност, стига да има късмет и гледа право нататък, би могла да види голямо животно или човек, който се приближава, стига да е светло на цвят и при това — шумно. Завита в две одеяла и наметка, с меча в ножницата до нея, тя се намести под две леко надвиснали скали и се запита дали някога ще заспи. На няколко стъпки встрани виждаше как Родри (сива форма, която мърда из тъмното) рови наоколо и търси друго сухо местенце.
— Саламандър ли е на пост? — попита тя.
— Да, близо до билото, за да може да държи и конете под око.
Ако се съди по стържещия звук, който произвеждаше, Родри сякаш разчистваше дребни камъни и клечки от избраното място. Накрая се настани, облегнат на една скала, и остана толкова неподвижен, че тя едва можеше да различи къде се намира. Подслонена и завита, Джил започна постепенно да се стопля, успя да забрави тежестта в краката и се унесе. По едно време почти се събуди и установи, че Родри се отдалечава, пълзейки тихо нагоре по склона, за да поеме дежурството; някак отдалеч чу нещо, което би могло да е Саламандър, който му шепне. Освен това разбра, че дъждецът е отслабнал. Размести се малко по-удобно и отново заспа.
… За да се събуди от подръпване на косата и усещане за малка лапичка, която я тупа по лицето. По гърба на Джил се спусна студената тръпка на опасността. Тя отхвърли одеялата и в същото време разпозна смътната форма на сивото гномче да се очертава като силует в нощта.
— Нещо не е наред, така ли? — прошепна тя.
Стори й се, че дребното същество кима утвърдително. Джил застана на колене, опипвайки наоколо за меча си. Пръстите й тъкмо се свиваха около дръжката му, когато някъде под себе си чу шум и провличане на крак. Гномчето за последен път я дръпна за косата и изчезна. Тя стисна дръжката с една ръка, ножницата с другата и измъкна наполовина острието. Внезапно горе на билото на склона запръхтя и зацвили уплашен кон.
— Родри! Пази се!
С крясък Джил скочи на крака с готовия меч. Докато опитваше да се измъкне от скалите, с крайчеца на окото зърна едва доловимо движение и се обърна рязко натам. Смътно, на фона на тъмното небе, успя да различи някакво петно, сетне ново раздвижване. Горе на склона конете цвилеха и се мятаха. Покрай лицето й просъска нещо подобно на разгневено насекомо. Тя пристъпи напред с вдигнат меч, нещото я убоде по бузата, не по-болезнено от ухапването на пчела. Тя се приведе, вдигна свободната си ръка да отпъди дразнителя и усети, че краката й се подкосяват. С бързо съскане тъмният свят наоколо потъна в мътно сиво мълчание.


Седмиците, прекарани в удобната къща, бяха размекнали Родри достатъчно, за да направят спането му, заклещен между студени скали, невъзможно. На няколко пъти се унесе, но накрая реши, че няма да може, и се отказа. Напусна убежището сред скалите, за да се присъедини към Саламандър при билото на възвишението. Нощта беше толкова тъмна, че елфическото му зрение вече не можеше да вижда цветове или подробности, но беше в състояние да различава достатъчно добре очертания и форми. Намери брат си, седнал с кръстосани крака, да киха в тревата, наблюдавайки конете и мулето, които стояха скупчени на влагата и дъжда, с наведени глави и уморени.
— Можеш да отидеш и се опиташ да заспиш, ако желаеш — рече Родри. — Аз съм съвършено буден.
— И аз също. Буден и окаян. И още безнадежден, смазан, жалък, отчаян, с натежало сърце. Ах, как копнея за палатката на нашия баща, за топлия огън, меките възглавници и преди всичко водоустойчивия покрив и стени! Като си помисля, не бих възразил да бъда заобиколен от няколко хиляди елфи с лъкове и стрели.
— Нито пък аз. Смяташ ли, че трябва да се върнем в Албара на сутринта?
— Право да ти кажа, изкушавам се да го направим. Питам се дали… я чакай, какво е това?
Те се смълчаха, седнали съвършено неподвижни, тъй както могат само елфите. Недалеч от тях Родри чу много лек звук, прекалено неясен поради вятъра и дъждеца, за да го различи. Внезапно конете отметнаха глави и зацвилиха. Двамата скочиха на крака, а Родри държеше изтеглен новия си меч, без да е осъзнал, че е посегнал за него.
— Родри! Пази се!
Това беше гласът на Джил, който идваше откъм скалите. Ругаейки под нос, той се понесе към нея тъкмо когато конете и мулето пощръкляха; изведнъж се замятаха, задърпаха въжетата, на които бяха вързани, и заритаха във въздуха с предните копита. Във вид на смътни сенки, Родри виждаше същото, което и конете — към тях се хвърляха отвратителни, разкривени Диви с огромни зъби и червени пламтящи очи.
— Пази се! — изкрещя Саламандър.
Конете скъсаха въжетата и се понесоха право към тях. Родри изкрещя на свой ред, блъсна Саламандър на земята и едва свари да се претърколи с него встрани по склона. Край него проблеснаха подкови, усети пръски кал по лицето. Препускащите коне се разделиха над тях, а после се втурнаха обратно към пътя.
— Нека Адовия властелин им изяде червата и топките наведнъж — ахна Саламандър, почти изгубил дъх. — Не конете имам предвид. А който направи това.
Родри можеше само да предположи кой може да е бил този някой и опасността, която представляваше.
— Джил!
Той се вдигна на крака и хукна към канарите, следван от псуващия и ругаещ Саламандър. Нещо го хвана за глезена — предположи, че ще е някой от злите Диви — падна, претърколи се и скочи с плавно движение.
— Джил!
Не получи отговор, всъщност не чу никакъв звук, ако не се смятат далечното съскане и кикот на придошлата река. Очевидно дори и конете бяха толкова далеч, че не се чуваха. Леко задъхан, Саламандър се присъедини към него на ръба на терасата с канарите, където нищо не мърдаше.
— Смяташ ли, че е вероятно да водят със себе си стрелец с лък или нещо подобно? — прошепна Саламандър. — Мога да запаля светлина, ако няма да ни превърне в мишени.
— Светлина в тази мокротия? Да не си откачил? Никой не би могъл… о, разбира се, извини ме. Е, ако са искали да ни набучат като прасета за печене, досега да са го направили. — Родри отметна глава и изкрещя колкото му глас държи. — Джил!
Във въздуха над тях разцъфтя светложълта светлина и разкри блясъка на метал до купчина струпани одеяла. Родри се втурна натам, препъвайки се от време на време, и вдигна меча й, гравиран с нападащия сокол, но по него сега течеше само вода, а не кръв. От очите му рукнаха горещи сълзи.
— Отвлекли са я — едва можеше да говори. — Не зная защо, но копелдаците му мръсни са я отвлекли.
— И аз се питам защо, по-млади ми братко, но нека да не се отчайваме. Забравяш, че имаме под наша команда огромна, макар и не могъща армия.
— Какво? Да не си откачил?
Саламандър подсвирна тихичко и щракна с пръсти. Навсякъде около тях на бледата светлина изникваха Диви, гномчета, спрайтчета и силфиди — всички те наистина бяха мънички, но пък наброяваха стотици. Струпани около тях: сиви и кафяви, шарени и моравочерни, устничките им бяха разтеглени и разкриваха остри като игли зъбки, очите им, жълти, червени и зелени, искряха от ярост и възмущение, а ръчичките, стиснати в ноктести юмручета, стояха вдигнати във въздуха. Бяха призрачно тихи, но от реката долу Родри чу гласове, които ги зовяха.


Джил се събуди внезапно и видя, че е светло и лежи на твърд под. Бузата й пламтеше като огън, болеше я всеки мускул на тялото, което трепереше, свито в ъгъла върху някакви пресовани кирпичени плочки. Опита да се протегне и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба, а глезените — пристегнати един към друг. Движейки се много внимателно и съвсем бавно, успя да седне и се подпре в ъгъла на мъничката гола стая. Стените бяха варосани и там, където едната от тях се съединяваше с тавана, имаше тесен прозорец. През него се виждаше не само небе, но и земя, затова реши, че сигурно се намира в нещо като мазе, а съдейки по миризмата и по чувалите от зебло, пръснати наоколо, предположи, че в тях държаха някакви корени. Шептейки тихичко, по-скоро мислейки, отколкото изричайки думите, тя призова своето гномче. То се появи веднага, водейки със себе си двама едри, черно-морави събратя с остри зъбки и големи уши.
— Можете ли да развържете ръцете ми?
По-големите гномчета поклатиха печално глави в знак на отрицание, сетне се заеха да прегризат въжето. Щом се освободи и започна да разтрива с изтръпнали ръце болезнените си китки, нейното гномче и приятелите му отново изчезнаха, като я оставиха да си развърже сама краката. Дълго време работи върху това и накрая успя да стане, ругаейки и тъпчейки на място, докато кръвообращението се възстанови, пробождайки я с хиляди иглички. Пред прозореца се чу стържене и суркане. Вдигна очи и видя как куп моравочервени гномчета избутват през отвора малко пакетче, после нещо падна и тупна на пода. Тя скочи да го вземе — беше сребърният й кинжал в кожената си ножница.
— Благодаря ви, приятели. Нека вашите богове или онези, на които служите, да ви благословят за това.
Внезапно отвън долетяха гласове и тя пъхна кинжала в ризата си, така че да не се вижда. Разнесе се силен звук от нещо метално, долетя някоя и друга ругатня (някакъв мъж се бореше с ключалката), после вратата се отвори и влязоха двамина, единият от които носеше дисаги, а другият — изваден меч. Тъй като онзи с готовия меч беше типичен бардекец, висок повече от шест стъпки и с огромни ръце, а другият също носеше меч на колана си, Джил просто се отдръпна до срещуположната стена. Човекът, който с бледия си тен и правата черна коса приличаше на девериец, я гледаше с отворена уста. Когато най-сетне успя да проговори, думите му бяха на бардекски.
— Развързана си!
— Разбира се, че съм. Не си ли виждал номера, при които изпълнителят връзва някого, бута го в чувал или сандък, но само минутки по-късно човекът изскача отвътре и маха на публиката?
И двамата се разсмяха, но това беше по-скоро мрачно подсмиване.
— Този път ни изиграха, Гуин — рече бардекецът.
— Признавам. Отсега нататък ще трябва да държим повече под око нашата малка пътуваща изпълнителка — той вдигна нагоре дисагите. — Ето тук има хартия и мастило. Ще трябва да напишеш писмо, точно както ти кажа аз, а след това ще получиш храна и вода. Ако не го напишеш, няма нищо да получиш.
— В такъв случай скоро ще умра от жажда. Не зная да чета и пиша. Аз идвам от Девери, не си ли спомняш?
Гуин изпсува на някакъв неразбираем за нея език.
— Най-вероятно говори истината. Трябваше да се сетя. Може ли Родри да чете?
— Кой?
— Не ми се прави на глупава. — Гласът му беше много тих и нежен и от него по гърба й пробягаха тръпки. — Няма да е разумно, момиченце. Знаеш ли кой съм аз?
— Очевидно Ястреб на Братството — необходима беше цялата воля, която имаше, за да остане гласът й спокоен. — И да, зная какво правите със затворниците си.
Той се усмихна, но съвсем за малко, очевидно имайки намерение да я изплаши, но тя се застави да го погледне право в лицето и да му се усмихне в отговор, улови погледа му и го задържа, решена да го накара първи да погледне встрани и по този начин да спечели една малка победа — единствената без съмнение, която щеше да постигне. За миг той на свой ред впери поглед в нея, с извити подигравателно устни. Внезапно лицето му сякаш омекна, замъгли се, очите промениха цвета си, черните ириси засияха, сетне отново станаха леденосини, като зимно море. Стори й се, че се е озовала в друго помещение — тя почти беше видяла зад гърба му светлината на огън, почти си спомни истинското му име, можеше да си спомни също така защо му е завиждала за нещо много по-важно от собствения й живот.
— На бардовете не се разрешава да четат и пишат — рече тя. — Знаеш го.
Той откъсна с мъка очи от нея и отметна глава настрана. Вече вместо тя трепереше той; лицето му стана пепелявосиво, очите — отново черни; и те се мятаха ту в една, ту в друга посока. Бардекецът с меча пристъпи напред.
— Какво става тук?
— Нищо — Гуин отново отметна глава, преглътна мъчително и с усилие заговори спокойно, но все още леко пребледнял. — Нашата заложница е много по-ценна, отколкото сме смятали, нищо повече — произнесе го така кротко, че Джил не заподозря какво й се готви, а той се извъртя и я зашлеви, така че от силния му шамар тя отхвръкна към стената. — Какво искаш да ми кажеш, че Родри е бард ли?
— Съвсем нямах това предвид — установи, че мисли за шамарите на баща си, когато изпадаше в пристъпите си на ярост, и се застави да остане също така неподвижна, както и тогава. Само едното й око я издаваше, защото започна да отича и сълзи. — Колкото до онова, което съм казала, ти също като мен можеш да го прозреш.
Гуин вдигна ръка, но се поколеба, Джил знаеше, че той се страхува, и по някакъв неясен начин дълбоко в душата си разбра, че го е обърнала в бягство и може да продължи натиска, стига да подбира верните думи. Без съмнение беше докарала човека близо до срив. Около нея се материализираха Диви — едно неспокойно ято, което гледаше яростно хората, които я бяха отвлекли, размахваше мънички юмручета и разтягаше устни в беззвучно ръмжене. Когато Гуин кресна поредица от думи на някакъв непознат език, част от Дивите изчезнаха, други се присвиха до нея изплашени, но някои храбро заръмжаха срещу него.
— Няма да ти се подчинят — каза Джил. — Но ще ги отпратя, за да не се наранят — вдигна ръка и ги разпръсна повече с мисъл, отколкото с жест. Сивото й гномче остана последно, зъбейки се като куче, докато тя не го пропъди, тропайки с крак.
— Коя си ти? — този път се обади бардекецът, който шептеше тихо, а тъмното му лице беше посивяло.
— Знаеш коя съм.
Това беше тържествен блъф и нищо повече, но Гуин отстъпи рязко назад. Не от страх — тя внезапно осъзна, че устните му мърдат с искрено усилие, сякаш отчаяно се опитва да си спомни, че е близо до сълзи. Като че беше добавила шок към някаква лична мъка, чиято тежест повече не можеше да понася. Бардекецът местеше поглед от единия към другия с присвити очи.
— Гуин, какво означава всичко това? — озъби се той, леко повдигна меча си с напрегнати рамене. — Започвам да се питам дали си ни казал истината, или…
Мечът му беше изваден, но внезапно Гуин се раздвижи, проблесна стомана, чу се стон и бликна кръв. Бардекецът се олюля, направи крачка, изпусна меча и падна по лице на пода. С дълга, изцапана с кръв кама в ръка, Гуин се извъртя на пета и улови погледа й. Вдигна рязко оръжието и я изгледа яростно над върха му. Джил се вкамени и видя насреща си чиста лудост.
— Бих могъл да те убия, без да се напъвам — прошепна той.
— Сигурно — дори още по-лесно.
Той се усмихна и наведе камата, но само с няколко инча. Тя усети как между гърдите й се спуска тънка струйка студена пот, а друга се стича по гърба й. Зад него се материализираха нейното сиво гномче и два моравозелени негови събратя, и тримата бяха широко усмихнати и танцуваха, сочейки към света извън прозореца. С огромно усилие на волята тя гледаше само в лицето на Гуин, но този път той не допусна да надникне в очите му.
— Красива си за вещица — отбеляза той и тонът му беше толкова обикновен, че вдъхваше страх. — Но аз зная един-два номера срещу женски магии. Няма отново да ме омагьосаш.
През прозореца до нея стигна някакъв шум, може би от ботуш. Тя побърза да заговори, за да отвлече вниманието му:
— Въобще не съм те омагьосвала. Дори не зная какво се случи, когато надникнах в очите ти, истина ти казвам.
— Охо, след като те победих, ще започнеш да скимтиш и се измъкваш, така ли? — усмивката му беше ужасяваща, студена и скована, като че принадлежеше на труп, но той така и не отпусна камата, държейки я без никакво напрежение на равнището на кръста си.
— Казвам ти простата истина. Зная само, че отнякъде по някакъв начин си ми познат.
Той отметна глава като подплашен кон, налудничавата усмивка изчезна:
— Помислих същото за Родри, когато за първи път го видях. Знаеш ли къде беше това? В Кермор, в една воняща кръчма, наречена «Дъното», където Мерик и Барума го бяха приклещили, както ловци елен, с половин дузина негодници около него — и той се разсмя. Един човек с меч срещу шестима и той се разсмя, сякаш участваше в най-хубавата шега на този свят — гласът на Гуин стана нежен. — Това по някакъв начин накара сърцето ми да се скъса. Тъкмо както каза и ти: отнякъде, по някакъв начин — похитителят се отърси, камата проблесна и той отново се ухили, пристъпвайки две крачки към нея. — Да не мислиш, че не съм ги чул и аз да идват? Да не ме смяташ за глупак, момиче? Ти ще бъдеш моят щит.
Със свободната си ръка посегна към рамото й, без съмнение с намерението да я стисне пред себе си с нож на гърлото. Джил я отбягна, приведе се, изви се, докато ставаше, и го ритна с все сили в корема. Отново се приведе, сграбчи свободната му китка и го преметна през рамо така, че той отхвръкна и се блъсна много силно в стената. Камата изхвърча извън неговия досег. Тя извади кинжала от ризата, измъкна го от ножницата му и зае бойна поза, докато той се надигна с мъка, с изваден въздух, но ни най-малкото объркан от удари, които биха оставили обикновен човек обезсилен и задъхан на пода. За да прикрие внезапния си страх, Джил се засмя.
— Не съм вещица, Гуин, но и аз съм била наемен убиец като теб.
В отговор той също се разсмя, един налудничав тих кикот, който й напомни по някакъв ужасен начин Родри.
— Наистина може да си била такава и вероятно заслужавам да загина затуй, че съм те подценил. Да видим кой от двама ни ще излезе победител, какво ще кажеш?
Когато той зае също бойна поза, с широко разтворени колене, с идеално уравновесена тежест между тях, от начина, по който се усмихваше, докато кръжеше около нея, Джил осъзна, че е добър боец, при това много по-опасен — нищо, че тя имаше кинжал. Тогава чуха Родри да крещи името й, стъпки, които се приближаваха с тропот към тях, но нито един от двамата не проговори, само се въртяха в кръг, като Гуин водеше все по-близо и по-близо до своята кама. Тя усещаше как сърцето й блъска с все сила, докато чакаше за онази частица от секундата, с която щеше да разполага — тогава, когато той се наведеше да грабне оръжието си. Все по-близо и по-близо, а навън Родри крещеше като обезумял. И ето че Гуин се препъна, изруга и падна, изричайки ужасяващи клетви, притиснат от вълнуващ се куп Диви. С триумфален вой Джил скочи, възседна го изотзад, докато Дивите се пръснаха, и с едната си ръка го сграбчи за косата, за да му дръпне главата назад. Сега нейният кинжал беше опрян до гърлото му.
— Джил, недей! — Родри се втурна в помещението, а вратата се блъсна зад него. В ръката си държеше окървавен меч. — Не го убивай!
Едва тогава тя осъзна, че се готвеше да направи тъкмо това. Застина, вперила поглед в Родри. Той не я молеше, той й заповядваше, очите му хвърляха мълнии, докато пристъпваше в стаята. Тя пусна Гуин и се изправи, отстъпвайки от него.
— Разбира се, както заповяда Негова светлост.
Долавяйки ръмженето в тона й, Родри се обърна към нея смутен.
— О, пъклите да го вземат, любов моя, не съм имал намерение да те командвам. Само дето беше наполовина обезумяла и исках да съм сигурен, че си ме разбрала. Ти знаеш, че думите нямат някакво особено значение за обезумелите, нали?
— Е, това е вярно.
Гуин продължаваше да лежи проснат на пода. Много бавно той се претърколи и седна, предпазливо оглеждайки се за Дивите, които се тълпяха наоколо или се носеха над него във въздуха.
— Защо не я остави да ме убие, Родри? — Този път той заговори на деверийски.
— Защото ти дължа достатъчно много, та ако трябва да умреш, ще те убия лично аз, защото така ще е честно.
Гуин го гледаше вторачено, устните му бяха леко разтворени, очите му се изпълваха със сълзи и беше нещо ужасяващо да гледаш такава мъка в един толкова студен и корав мъж като него.
— Такава чест мога да разбера — прошепна той. — Благодаря ти, Ваша светлост. Значи тази възвишена титла ти принадлежи, така ли? Кой си ти? Така и не съм го знаел.
— Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин — това го каза Саламандър, който се присъедини към тях в помещението, трепвайки при вида на присвития труп. — Знаеш ли какво означава да вдигнеш ръка срещу гуербрет?
— О, лайната на Козоногите да го вземат! Че как да не зная, в името на всички прокълнати от боговете демони от трите пъкъла! Съвсем както може да се очаква от Стария, дето смуче гадости, нали, да ни наеме да рискуваме скапания си живот и дори да не ни каже колко е голям гадният му риск! Свинеебецът му със свинеебец! Аз него… — Гуин замълча, устните му се разтегнаха в присъщата му подигравателна усмивка. — Е, всъщност няма да мога нищо да му направя, освен ако не се върна като призрак или нещо подобно — изправи се на крака бавно, държейки ръцете си встрани, където всички можеха да ги виждат. — Ако някога съм ти направил някаква услуга, Ваша светлост, когато беше на вонящия кораб, моля те да ме убиеш бързо и леко. Това е всичко.
Застави се да застане гордо усмихнат, с отметната като на истински воин глава, но очевидно не можеше да направи нищо, с което да се овладее и спре да трепери от главата до петите. Джил осъзна, че не беше от страх; погледът му вече беше прекалено мъртъв, за да изпитва страх от смъртта. Родри постави острието на меча си до гърлото на Гуин така, че само с отмятане на китката си би могъл за един миг да убие Ястреба, но Гуин просто го погледна право в лицето — и продължи да се тресе.
Джил, която само преди минути беше готова лично да го убие, пристъпи напред:
— Кажи ми нещо! Какво предпочиташ, да умреш или да живееш?
— Не зная — Гуин се усмихна отново, изпълнен с веселие, което накара сърцето й да изстине. — Наистина не зная, а вече от дни наред си задавам този въпрос. Предпочитам да умра, вместо да живея като Ястреб — поне така предполагам. Всъщност и в това не съм съвсем сигурен.
— Време е да решиш. Ако си останеш Ястреб, съвсем сигурно ще умреш. Ела на наша страна и дай дума за това, а аз ще помоля гуербрета да ти пощади живота.
Гуин се разтрепери толкова силно, че острието одраска кожата му. Родри отмести леко меча, сетне я изгледа с поглед, който показваше, че може би я разбира по-добре, отколкото тя самата себе си. Саламандър нищо не каза, но по напрежението, което излъчваше позата му — едва ли не като на боец, — тя проумя, че тук залогът е много по-голям. Даде си сметка, че ако не друго, то ставаше въпрос за душата на един човек и при тази мисъл потръпна.
Изведнъж Родри свали меча, погледна старата кръв върху него и се наведе да изтрие острието върху туниката на мъртвеца. Прибра го и произведеният при това звук отекна като шамар в стаилото дъх помещение. Застанал там в калните си дрехи, небръснат и мокър, загубил половината от паметта си и с пречупен живот, тя го видя внезапно като гуербрет, владетелят, който щеше да бъде — не, какъвто вече беше въпреки всичко. Тогава разбра съвсем сигурно, че Рийс е мъртъв и че Уирдът е взел заровете, за да ги хвърли отново.
— Няма да те убия, Гуин — каза той. — Можеш да дойдеш с нас като пленник или като мой човек. Какво избираш?
Гуин потрепери конвулсивно за последен път.
— Родри — можа да каже само това, защото ридаеше.
Саламандър сграбчи Джил за ръката, но не беше необходимо да я издърпа; тя бързаше не по-малко от него да се измъкне от помещението и да ги остави сами. Първите няколко крачки ги изведоха в кален, гол селски двор, между продълговата варосана къща и квадратна сграда, която би могла да е плевня или хамбар. Близо до кладенеца лежеше още един мъртвец, а на ливадата бяха вързани на въженца двайсет и пет коня — сред тях и техните. Небето беше надвиснало, студено и сиво, раздвижвано от вятър.
— Това, което направи там вътре, беше нещо чудесно — каза Саламандър.
— Дали? Ако ни е излъгал, съм поставила всички ни в опасност.
— Гуин ли? Фъшкии на куп, той в никакъв случай не лъжеше. Ти може да не си виждала преди мъж, смазан, превърнат в нищо, но аз съм виждал. О, той ще следва Родри и ще умре за него, това ще направи, защото след всичко станало го боготвори.
Вятърът се засили, Джил потръпна и за първи път се огледа с наистина виждащи очи.
— Къде се намираме?
— Чифлик в планината. По време на пороите наемателите, които държат такива изолирани земи, се приютяват при земевладелците в големите вили. Когато Гуин и неговите бивши, съвсем неожалени приятели са имали нужда от място да се скрият, е трябвало само да дойдат тук и да се настанят като у дома си.
Джил кимна, но почти не го слушаше. Спомняше си очите на Гуин, които ставаха ту черни, ту сини, и светлината на огъня, която сякаш гореше зад него в нейното видение. Малки влажни пръстчета докоснаха бузата й — дъжд, първите тлъсти капки на задаващия се порой.
— О, Богове! — изръмжа Саламандър. — Бягай да се скрием!
Втурнаха се през двора и се вмъкнаха в отворената врата на селската къща само миг преди да се излее страхотен дъжд.
— Когато в тази благословена страна вали, наистина вали! — рече Саламандър, отмятайки глава и пръскайки капки вода от косата си. — Това ще превърне пътуването в нещо съвършено неприятно, мъничка моя водоплаваща птичке. Бихме могли да останем тук за някой и друг ден. Гуин и наскоро повалените му другари са изкъртили вратата направо от пантите, затова ще трябва да оставим на добрия фермер някоя и друга монета за нанесените вреди. Няма да е зле и още няколко като наем.
— Смятам, че трябва да потеглим и използваме дъжда в своя полза.
— Полза ли? Каква полза? Може би виждаш полза в това да яздим мокри, наквасени, влажни, накиснати и подгизнали, да не говорим за това колко ще ни е студено, мразовито, вледеняващо, ледовито или…
— А какво ще кажеш за това да пътуваме невидими?
Саламандър спря своя лексикографски рецитал насред дума и замига насреща й.
— Нямам предвид невидими за обикновения взор. Ти си онзи, който непрекъснато говори как астралните вибрации на водата пречат при сканиране — Джил махна с ръка към леещия се навън дъжд. — Е, а това какво е?
— Наистина може да свърши работа. Ако не друго, те ще бъдат страшно затруднени да получат ясни образи с дребни подробности, като например къде се намираме и кой е с нас.
— Точно това имах предвид. Ще бъде трудно за конете, но не е необходимо да се придвижваме бързо. Ако успеем да напуснем този път и потънем в планините, преди да ни сканират, те всъщност няма да знаят къде се намираме. Помниш ли как, когато се опитваше да откриеш Родри, саваната навсякъде изглеждаше една и съща?
— Всъщност планините не са много по-разнообразни, дървета и канари, канари и дървета, тук-там очарователна малка урвичка, пълна със змии. Като си помисли човек, те са особено вкусни по това време на годината, затова могат да са съвършено добре дошли за нас.
— Какво? Да ядем не друго, а змии?
— Какво? Да пътуваме мокри ли? — той се ухили насреща й. — На всички ни предстои неприятно време, мъничко мое конопарче, но ти обещавам — далеч по-приятно, нещо повече, ще бъде все едно сме из чудните зали на Бел от Отвъдното, в сравнение с това да лежим по масите за изтезания на Ястребите.
— Странно — рече Джил, — през главата ми минаваха мисли, които доста приличаха на твоите. На какво разстояние от Пастедион се намираме сега?
— Хм, ами, ако отидем право там, около четири нощи или може би пет, като се има предвид, че ще газим в кал. Ако се придържаме към планината, ще бъдем в по-голяма безопасност, но пък ще ни отнеме повече време.
— Да се придържаме към по-безопасното, какво ще кажеш?
— Изцяло съм съгласен с теб. Много добре тогава, да речем, около седмица, в зависимост от времето и разни други неща. Хайде да викаме Родри и Гуин. Колкото по-скоро приложим плана ти в действие, толкова по-добре.


Същата вечер Барума се опита да ги сканира. През изминалите няколко седмици минаваше за юридически пратеник, за да може да пътува със съответния керван. Тъкмо когато започнаха зимните дъждове, стигна Индила, не много далеч от крайната цел. Отседна в удобен хан, чудейки се дали вече не е време да се присъедини към Стария. Страх го беше да отиде, но не по-малко — да стои настрана. Ами ако Стария започне да подозира, че служи на двама господари? Знаеше съвършено добре, че обикновено повече никой не вижда онези, които отиваха там. Подозираше, че Стария не би направил нещо толкова елементарно, като например просто да убие бедните нещастници. От друга страна, ако се отклони от задължението да шпионира за Майстора на Ястребите, положението би станало дори по-опасно. Опитвайки да събере полезна информация, Барума извади сребърната мастилница с черно мастило, разви сребърния кинжал на Родри, за да го използва като фокус, и се настани на масата да сканира. При положение, че Майстора на Ястребите вече бе отвлякъл варварския пленник, спокойно можеше да е прекалено зает, за да се занимава с делата на Барума.
Видението дойде веднага, но беше неясно, изкривено; премигваше и подскачаше, сякаш вятър браздеше повърхността на мастилото. Благодарение на болезнената зла връзка помежду им виждаше съвършено ясно Родри и успя да различи коне — много коне или поне така му се стори от образите, които получаваше много кратко. Опита да разшири видението, за да включи мястото, където се намира Родри, но не видя повече от канари и огромен поток сребриста, бързо протичаща ефирна сила — някаква река или изпълнена с порой клисура. В мъглата различи няколко човешки фигури, които се движеха насам-натам. Извън това не можа да разбере нищо.
Видението изчезна. Дълго време Барума седя на масата и гледа как ръцете му треперят, докато си мислеше за съдбата, която сполетява житното зърно, попаднало между два воденични камъка.
Накрая се успокои достатъчно, за да изсипе черното мастило обратно в специалното шишенце. Въздъхна още веднъж дълбоко, сетне стана и видя вълка, който се бе отпуснал на леглото и ближеше лапите си. В пристъп на безпомощна ярост грабна шишенцето с мастилото и го изпрати право срещу главата на видението. Образът изчезна, но беше забравил да сложи тапата. Изричайки всички гадни ругатни, които знаеше, грабна един парцал и започна да попива мръсотията, после реши да извика ханджията. Отвори със замах вратата, която водеше към външната стая на апартамента, и установи, че там го чакат трима мъже; единият — с червена копринена качулка.
— Никак не внимаваш, Барума.
— Не съм знаел, че трябва да внимавам — той успя да се усмихне. — Бихте могли да почукате.
Майстора на Ястребите се подсмихна под нос, а двамата мъже се усмихнаха, оголвайки зъби като животни.
— Можех, но не го направих. Защо не си отишъл все още при Стария?
— Подозира предателство. Разсъждавах дали да отида при него, или не.
— Така ли? О, така ли? И не си ми казал и думичка за това досега?
Барума се смръзна до болка от страх, но опита да говори със спокоен тон, независимо че стомахът му се свиваше и ръцете трепереха:
— Как бих могъл да се свържа с теб? Би ли ти харесало да се обадя, когато всеки може да чуе? Трябваше ли да изпратя официален куриер с писмо?
— Е, ще трябва да призная, че е така. Освен това не би могъл да знаеш, че той ни е нанесъл удар.
— Какво е направил? — Барума усети как гласът му изтъня, но по това време вече се тресеше прекалено силно, за да е в състояние да го овладее.
— Изпратил е свои хора срещу моите. Няма кой друг да стои зад това, трябва да е той. Никой друг не би посмял да ме предизвика.
Сякаш по някакъв предварително уговорен знак двамата други Ястреби пристъпиха напред. Единият му изви ръцете зад гърба; другият сложи длан на устата му.
— Ти ли предупреди Стария, мъничък мой Барума? — попита Майстора. — Един от хората ми е мъртъв. Не мога да вляза във връзка с останалите. Това по твоя вина ли е станало, прасенце такова?
Тъй като човекът го държеше прекалено здраво, за да направи нещо друго, Барума се опита да поклати глава в знак на отрицание. По гърба му се стичаха струйки, на челото избиха едри капки пот.
— Не зная дали да ти вярвам, гадино такава. Опитваше да тъчеш на два стана, нали така? Да не си се смятал достатъчно хитър, за да заблудиш едновременно както Стария, така и мен?
Барума издаде някакъв сподавен хрип, който трябваше да мине за отрицание.
— Ще те вземем с нас, прасенце. Ще те накараме да отговориш на въпросите ми. Чувал съм, че си майстор да причиняваш болка. Питам се, колко добре си в състояние да я понесеш?
Майстора на Ястребите протегна ръка и хвана лакътя на Барума между палец и показалец, пръстите му се заровиха надолу, разделяйки мускулите, а сетне притиснаха много силно оголения нерв върху костта. Писъкът на Барума се събра в гърлото му и проби път към запушената уста, подобен на хъркаща, гъста кашлица, която го накара да се сгърчи.
— Разбира се, освен ако не ми кажеш истината. Остави го да говори, Карало. Той разбира, че ако крещи за помощ, ще умре на място.
Когато Ястребът си махна ръката, Барума овладя гласа си с влажни хлипания.
— Не съм те предал. Не съм могъл. Аз престъпих заповедите на Стария, когато те въвлякох в това, не е ли така? Той изрично каза да продам Родри и да оставя Съдбата да се погрижи за него. Аз исках той да умре или да стане твой пленник. Нали така? Нали така?
Вместо отговор Майстора вдигна ръка и свали копринената си качулка. С известен шок Барума осъзна, че мъжът беше красив; кожата му беше лъскава, синьо-черна като на хората от Ористина, устните бяха меки и пълни, черните очи — широко поставени и с хубава форма. Винаги си бе представял, че Майстора трябва да е някакво покрито с белези грозилище.
— Вече си видял лицето ми, мъничък Барума. Знаеш ли какво означава това? Единственият начин, по който можеш да ме напуснеш отсега нататък, е като умреш. Разбираш ли ме? О, ти имаш тебеширения цвят на развалено сирене, така че според мен разбираш. Единствената причина, поради която оставаш жив, е, че мога да те използвам. Ти си, виждал този тайнствен Родри, а това означава, че мога да сканирам през твоите очи. Бил си във вилата на Стария, значи можеш да ме заведеш там. Ще овладея волята ти, ако и да е див кон, и ще те яздя като животното, което представляваш. Докато си полезен, ще живееш. Само да си ми причинил и най-малката неприятност — болките ти ще продължават не с часове, а със седмици, преди Козоногите да ти изядат душата.
Барума усети как по краката му потече гореща урина. Майстора се разсмя, сетне го сграбчи за рамото и запрати в същата изгаряща агония, както преди. Този път пленникът не смееше да издаде какъвто и да е звук, който би могъл да привлече вниманието на другите хора в хана, защото разбираше, че викът за помощ щеше да е повече от напразен; че Ястребите ще го отмъкнат далеч, преди някой да се е притекъл на помощ, и ще започнат да го изтезават бавно още същата нощ, вместо в някакво неопределено бъдеще. Докато болката отминаваше, Майстора заби поглед в очите му и Барума усети как загубва волята си, а това беше най-силната от всички болки. Обхващаше съзнанието му, досущ коренчетата на отровно растение, които ровеха дълбоко във всяка пукнатина на паметта и разсъдъка, а през това време пареха и хапеха, и въпреки всичко не можеше да отмести поглед встрани.
— Подчинявай ми се и след време ще престанеш да си животно, а ще започнеш да се превръщаш в слуга. Това е едничката надежда, която имаш. За един храбър мъж никога не би била достатъчна, но за страхливец като теб ще стигне да те държи послушен; пълзящ в краката ми, но жив.
Барума усети някакво замайване — из това тренирано и дисциплинирано съзнание, с което толкова се гордееше и перчеше, с което властваше над обикновените хора. Сега то се въртеше и олюляваше, както и самият той, защото Ястребите го бяха пуснали. Направи няколко стъпки, политна напред и падна на колене в краката на Майстора.
— Съберете му багажа — нареди той на останалите. — Ще го прегледаме на някое по-безопасно място. Ставай, прасенце такова. Ти ще носиш този товар, за да спестиш сили на истинските мъже.
Барума стана послушно, олюлявайки се, все още замаян. Хвана ръба на масата да си възвърне равновесието и замайването мина. Около него Ястребите отново разговаряха; думите им идваха и си отиваха от съзнанието му като почти неразбираема песен.
— Кинжал, направен от сребро — нещо ритуално, предполагам… Не, деверийско… Това сега няма значение — имаме работа да вършим. Малка изненада за хората на Стария!
Когато думите избледняха като повей на вятър, Барума осъзна едновременно, че е бил омагьосан и че Майстора му е запазил достатъчно съзнание, за да знае колко малко всъщност му е оставил. Макар и дълбоко заровена, тази последна частица съзнание да кипеше от ярост, той знаеше, че страхът от смъртта и мъките, с които ще бъде съпроводена тя, ще го накарат да се подчинява. Благодарение на което щеше да се мъкне подир господаря си така, както пумпал пред дете, което го шиба с камшик.


Долу в Аберуин, недалеч от пристанището, имаше кръчма, която съществуваше на самия ръб на почтеността. Ако нейната собственичка вдовицата Сама не работеше така упорито, «Трите лебеда» отдавна, още преди години, щяха да са се плъзнали надолу по склона. Тя ставаше, преди да се пукне зората, подклаждаше огъня и изтриваше масите; беше на крак по цял ден, готвеше солидна храна за почтени хора и сервираше хубава бира на добра цена, а късно нощем пред гаснещия огън и евтината лоена свещ метеше пода и слагаше овесената каша да се задушава за следващата сутрин. Целият този изтощителен труд й бе дал възможност да спестява шепа монети, които отделяше, по няколко наведнъж, като зестра за три от четирите си хубави дъщери, така че сега вече те бяха почтени омъжени жени, вместо да висят из кръчмата и печелят пари с нещо друго. Всички в махалата, включително и неженените млади докери, уважаваха вдовицата за нейната добродетелност и дори в моменти на най-голямо пиянство не им минаваше през ума да направят кавга в нейната кръчма, където можеха да счупят скъпоценна чаша или да обърнат скъпо струваща маса и по този начин да направят трудната съдба на вдовицата още по-тежка.
Най-младата и най-хубавата дъщеря обаче все още живееше с майка си. Сама й бе дала името Хелед, но я наричаха Гломер, тъй като била твърда като буца въглища до мозъка на костите си, както твърдяха всички, а защо Богинята е сметнала за подходящо да дари така дете на добра жена като нея — те знаеха, че никога няма да проумеят.
Гломер беше вече на шестнайсет години, а трябваше още преди две да се е задомила, но бе отхвърлила двама почтени кандидати, заявявайки, че момчето на кожаря прекалено воняло, а това на бояджията имало страшно много брадавици по ръцете си. Онова, за което Гломер копнееше от сърце, бе да работи в дъна на гуербрета. В онези дни да си слуга на щедър клан като Мелуейдовци представляваше добро положение за едно бедно момиче; то щеше да яде и пие до насита, да получава нова рокля всяка година, да спи на топло и наблюдава вълнуващи събития. Освен това, когато споделяш труда си с безброй слуги, наети просто заради самия статут на дъна, действителната работа става много по-лека, отколкото да сервираш по масите и да жулиш тенджери в някаква кръчма.
За беда, за да получиш място в дъна, трябваше да познаваш някого, който вече е работил там. А единственият човек, когото Гломер познаваше, беше слугинята Нона, която два пъти в месеца слизаше с кръшна походка да посети родителите си грънчари. Те живееха малко по-надолу, от другата страна на улицата, до медникарите. Облечена в най-новата си рокля, Нона носеше на близките си остатъци от някакъв префърцунен гуербретски сладкиш, сетне сядаше до огнището като изискана дама и гощаваше съседите с всички последни клюки и новини. Всеки път, когато Гломер се опитваше да я помоли да каже някоя дума за нея, Нона вирваше нос и правеше хапливи забележки, преди всичко за предполагаемия й мързел. Идеше й да я проследи и удуши в някоя тъмна уличка, докато се връща в дъна.
Напоследък разказите, които носеше Нона у дома, бяха наистина вълнуващи. Рано през есента от Кермор пристигнал някакъв тайнствен затворник, благородник, и слугинята беше дочула двама от войниците да казват, че доколкото можело да се разбере, той съвсем не бил човек, а демон в човешка форма. Те се позоваваха на нещо, което старият Невин, за когото казваха, че бил вълшебник, бе споменал една вечер, когато излизал от охраняваната стая. А сега пък всички твърдели, че огромният бардекски капитан също бил вълшебник, защото заловил затворника и го довел. Във всеки случай скоро след това Кълин от Кермор, капитанът на регентката, попречил на конярчето Брик да убие единствения наследник на лорд Родри. Всички (включително и самият Брик, преди да се върне във фермата на баща си) казвали, че момчето било омагьосано. Нона никак не се съмняваше, че за това е виновен затворникът от Кермор.
— Сигурно Невин не иска да убие червенокос демон, защото може да използва способностите му. Искам да кажа, че може, защото се обзалагам, че старецът е много по-могъщ от някакъв скапан демон. Трябва да го видите и да надникнете в очите му. Ох, те са като лед и се обзалагам, че може да омагьоса всекиго само като щракне с пръсти или нещо подобно. Всички се страхуват от него, с изключение, разбира се, на Кълин от Кермор. Обзалагам се, че той не се бои от никого.
Слушателите в кухнята на грънчаря закимаха мъдро в знак на съгласие.
Може би подобни истории караха Гломер да се отнася с огромно подозрение към амбулантния търговец Мерик. На пръв поглед беше съвсем обикновен — мъж на около трийсет и пет години с тъмна коса и орехова кожа, която говореше за бардекска кръв в жилите му. Държеше се любезно и беше винаги готов да пусне някаква шега — неща, присъщи на един пътуващ търговец, които му помагат да преживее, като продава панделки и конци за бродерия, парчета дантела и мъниста. Майка й определено му повярва, когато каза, че има нужда от място, където да преживее няколко месеца, докато отмине най-тежката зима, и може отново да тръгне на път. Разбира се, тя винаги изпитваше голяма нужда от клиенти, така че преценката й бе позамъглена от хубавите медни монети, които той даваше всяка седмица за стаята и храната. Само дето според Гломер у него имаше нещо, което съвсем не беше наред — мазната му усмивчица може би или начинът, по който гледаше дупето й, докато минаваше край него. Освен това се случваше да чуе от стаята му необикновени звуци, сякаш даваше заповеди на големи плъхове, които припкаха да ги изпълняват.
— Ще ми се да го отпратиш, мамо, наистина много ми се ще — забеляза Гломер един следобед, когато техният наемател беше излязъл на разходка. — Убедена съм, че е тук, за да причини някакво зло.
— О, я се чуй какво говориш! И какво зло — да ни открадне чудесния комплект сребърни съдове или всичките великолепни скъпоценности?
— Нямам предвид зло на нас. Аз, такова… О, без съмнение си права, просто си въобразявам разни неща.
Сама се обърка от това, че дъщеря й наистина се съгласи с нея. Мърморейки под нос и клатейки глава, тя излезе в задния двор да нахрани кокошките. Но Гломер остана в кръчмата да трие масите, докато Мерик не се върна и помоли любезно за половиница червено. Тя му я подаде и за мъничко се забави.
— И как мина разходката ти из града?
— Беше малко влажничко, но пък приятно.
— Ходи ли горе до дъна?
— Не. Такива като мен нямат работа там.
Но отговорът му й се стори прекалено готов, тонът му — твърде мазен, също като усмивката.
В дървена колиба след завоя на улицата, току до медникаря, живееше вдовицата Дакра. Всички твърдяха, че била вещица, но тя си изкарваше прехраната, като продаваше най-обикновени билки и понякога — като прилагаше съчетание от горещи бани, медовина и кора от бряст, за да предизвика аборт на някоя от местните проститутки. На следващата сутрин, вече с наченките на план в главата си, Гломер напълни кожена манерка със смесено пиво и отиде при нея. Намери Дакра, хубава сивокоса жена, да рови по масата си из сушен пчелинок, докато в същото време на огъня къкреше гърне с мед и вода.
— Тази година има много кашлица — забеляза тя. — Момчето на ковача е зле, майка му заръча отвара.
— Дойдох да те помоля за една услуга — Гломер сложи манерката с пиво на масата.
— Така ли? Намерила си някое момче да ти запретне полите, а после да те остави?
— Не съм непразна! Това няма да ми се случи, много благодаря, поне няма да ми се случи, докато не се оженя.
— Аха. Обикновено такива, дето са много придирчиви като теб, малка ми Гломер, накрая се търкалят с всякакъв боклук. Помисли за това, а? Преди да станеш на двайсет години и започнеш да пъшкаш, че не си намерила мъж.
Ако Гломер нямаше нужда от съвет, би запратила манерката право по главата й. Но се насили да се усмихне.
— Наистина ще помисля. Сега исках само да те попитам нещо. Да речем, че някой е зъл магьосник? Как човек би могъл да разбере? Искам да кажа, дали имат демонски белег на дланта, или нещо от този род?
— Какво? В никакъв случай няма да е толкова лесно и бързо, момиченцето ми хубаво. Защо искаш да знаеш?
— О, просто ме гризе любопитство.
— Нима? Едва ли щеше да крадеш от бирата на майка си само за да задоволиш любопитството си?
— Не съм я откраднала! Просто се тревожа и заради нея.
Дакра я погледна замислено за момент с проницателните си сиви очи.
— Е, виждам, че наистина си разтревожена. Да не е този ваш наемател?
— Точно той. Откъде знаеш?
— Че кой друг е идвал от много месеци насам?
— Вярно. Но има нещо у него, което не си уйдисва.
Дакра хвърли голяма шепа начупени листа от пчелинок в гърнето с мед и вода, сетне разбърка бавно и внимателно сместа с дървена лъжица.
— Е, права си — обади се накрал билкарката. — Въпреки че не зная що за човек е. По-скоро убиец, отколкото вещер, но можеш ли да знаеш? — тя свали гърнето от огъня и го сложи да изстива върху каменната плоча в единия край на масата. — Когато дойде да се настани, сигурно е донесъл торби и пакети със себе си.
— Точно така. Донесе раница на амбулантен търговец, а още и дисаги.
— Дисаги за човек, който ходи пеша, за да си изкара прехраната ли? Наистина много странно — Дакра разбърка за последен път гърнето, сетне отиде до един шкаф и започна да рови из него. Извади оттам мъничко квадратче пергамент. — Преди време една старица ми даде това като амулет за късмет. Виждаш ли? На него има петолъчна звезда, а отвън е този кръг от някакви думи. Е, старата жена ми каза винаги да държа този пергамент така, че звездата да има само един лъч отгоре. Два лъча носели нещастие, а освен всичко това били знак за зла магия. Ако добре си спомням, тя ми каза, че всеки вещер ще притежава магически неща, белязани със знак за зло.
— Мерик непрекъснато излиза да прави продължителни разходки.
— Така ли? Но бъди внимателна, ама много внимателна, малка ми Гломер. Не ми се ще да те видя превърната в камък или пък душата ти — затворена в бутилка.
Гломер го искаше още по-малко. Тя изчака до следобед, когато Мерик излезе на обикновената си дълга разходка преди вечеря, тогава взе голяма кошница с плетени капани за плъхове и шепа стари парченца кожа от сланина. Сложи няколко капана в помещението, което делеше с майка си, и още два в коридора, преди да влезе в стаята му. Последната представляваше малко помещение, отрязано от кръглата къща точно до извивката на стената, с прозорец, който гледаше към улицата. Близо до вратата, там, където не духаше, имаше тясно легло и паянтов дървен скрин, който някога беше служил да събира зестрите на сестрите й. Гломер сложи един капан между него и плетената стена, но не си даде труд да го отваря. Сигурна беше, че магьосникът вероятно е прекалено хитър да скрива злите си магии в такова явно място.
Оказа се, разбира се, че е съвършено права. Тя така добре познаваше къщата на майка си, че веднага откри скривалището. Таванът представляваше свързани помежду си плетени панели, наклепани е евтина мазилка и варосани, а точно на мястото, където се съединяваше със стената, един от тях беше провиснал. Като дете криеше между увисналото и сламата на покрива медни монети и други съкровища, намерени на улицата; там откри дисагите на Мерик. Дълго време не смееше да ги докосне. Врътна се, заложи втори капан, напъха и в двата кожа от сланина за примамка, като непрекъснато поглеждаше през прозореца да не би да се върне наемателят, докато най-сетне събра кураж. Наистина би било глупаво, реши тя, след като си е дала целия този труд, да не погледне.
Но когато се опита да измъкне двойката кожени торби от укритието им, те се запънаха. Имаше чувството, че някой стои от другата страна и ги дърпа назад. Тя писна, но потисна желанието да се разкрещи, като запуши устата си с две ръце и едва не побягна от стаята, казвайки си, че в края на краищата се беше убедила в най-лошото. И все пак бяха необходими по-убедителни доказателства за магьосничеството на Мерик от някакво предполагаемо заклинание, което спокойно би могло да се окаже крив пирон, закачен в един от шевовете. Този път тя внимателно пъхна ръката си покрай дисагите, намери кокалената закопчалка, която държеше капака затворен, и разви ремъчето, без да се опитва въобще да отваря дисагите. Хитрината й успя; момичето си пъхна ръката до дъното на торбата. Погледна нервно за последен път през прозореца, сетне започна да вади едно по едно нещата на Мерик.
Отначало намери съвършено обикновени вещи — чорапи, шило за поправка на кожени неща, от каквото всеки амбулантен търговец би могъл да има нужда, кесия с дребни монети, — сетне пръстите й се натъкнаха на метален диск, мазен като олово на пипане. Самото докосване до него я накара да се почувства неспокойна; когато го извади, едва не изпищя отново. Той висеше от кожено ремъче, така че беше повече от ясно кое е горе и кое — долу, а върху него имаше гравирана, обърната наопаки, петолъчна звезда. Звездата на злото. Тя бутна всичко обратно на мястото му, сетне побягна от стаята, изтрополи надолу по дървеното стълбище и се понесе навън, тичайки с все сили към обществения кладенец, за да си измие ръцете в отвореното корито, и продължи да се търка, въпреки че водата беше студена, а не разполагаше със сапун.
Вече се стъмваше, когато Гломер се почувства достатъчно чиста. Тя побърза да се върне в кръчмата на светло и на топлината на огъня, запален от майка й.
— Къде беше? — попита я Сама.
— Залагах капани за плъхове, мамо.
— Е, благодаря ти, сладка моя. От дни насам ги чувам как шумолят.
Гломер се опита да се усмихне и приклекна до огнището да сложи камъни за печене върху жаравата. Мерик се върна след не повече от пет минути и мина през кръчмата на път към стълбището.
— О, Мерик? — викна го Сама. — Трябваше да заложим капани за плъховете горе. Внимавай да не попаднеш на тях.
— Ще внимавам. Зимното време сякаш ги гони вътре.
— Точно така е, наистина точно така.
Дори и при това положение Гломер прекара цялата вечер силно разтревожена, питайки се дали той няма да забележи, че някой му е пипал скритите дисаги, но Мерик не каза нищо.
На сутринта се изправи пред най-трудната част от своя план. В момента, в който видя гърба на майка си, грабна от горния етаж старата си кърпена наметка и се измъкна в задната уличка, без някой да я забележи. Още щом стигна до главната улица, престана да бърза и тръгна спокойно нагоре по възвишението към гуербретския дън. Когато стигна, се поколеба за последен път, защото там стояха на пост войници и крачеха напред-назад пред отворената порта.
— Ей, момиче! — обади се единият от тях. — Какво желаеш?
Много й се дощя да драсне назад, но се принуди да отиде при него и да приклекне.
— Моля ви се, господине, аз съм приятелка на Нона, която работи в кухнята; нейната майка ме помоли да предам важно съобщение.
— О, тогава добре. Минавай. Виждаш ли главния брох? Кухненската колиба е съвсем отзад, до кладенеца.
Докато пристъпваше в двора, сърцето на Гломер блъскаше като галопиращ кон. Много пъти бе идвала при портите, за да наднича вътре, но никога преди не й бяха позволявали да влезе. И въпреки това в известен смисъл дънът я разочарова, защото със струпаните в него колиби и навеси, забързаните слуги, кокошките в курниците и прасетата в кочините не представляваше нещо повече от продължение на града. С труд намери кухнята, но питайки за Нона, най-накрая се озова при задната врата на голямата зала, където, застанала в извивката на стената, приятелката й лъскаше с един парцал половиници. Голямата зала с постланите с цепен камък подове, огромни огнища и маси с резба по тях отговори малко повече на нейните очаквания и за момент тя просто зяпна към всичкото това великолепие. Когато я видя, Нона побърза да дойде при нея.
— Какво правиш тук? Нещо случило ли се у дома?
— Не, не е, но, Нона, моля те да ми помогнеш. Помниш ли амбулантния търговец, който се е настанил у нас? Той е зъл магьосник. Видях доказателства. Мисля, че онзи човек на име Невин, за когото винаги говориш, би…
— О, той няма да има време за такива като теб!
— Добре, тогава не може ли да говоря с капитана?
— Няма да му губя времето с твоите невероятни истории.
— Но ако ме заведеш при Кълин, ще имаш възможност и ти да говориш с него, нали?
На това изкушение Нона нямаше как да устои. Тя се изкиска, огледа се из залата и пъхна ръка под тази на Гломер.
— Хайде ела. Той седи на масата.
Видът на Кълин, висок и свиреп, с разцепено от белег лице, се оказа едва ли не достатъчен, за да се върже езикът на Гломер в устата й, но тя успя да приклекне прилично пред него, докато Нона му я представяше като приятелка от града. Кълин се обърна на стола си и се намръщи.
— Казвай, момиче. Какво те води при мен?
— Мама има кръчма, сър, и при нас има на квартира един мъж. Казва, че е амбулантен търговец, но всъщност е магьосник. Докато залагах капани за плъхове, намерих в дисагите му украшение с гравирана на него звезда на злото.
Изтърси всичко това и се почувства като последна глупачка, дрънкаща за магьосници пред такъв важен човек, но Кълин тихичко подсвирна.
— Аха, така значи? Ела с мен, момиче. Най-добре ще е да отидем право при Невин. Нона, благодаря ти. Върви си гледай работата!
Изчервена и изпълнена със завист, Нона направи точно това, а Гломер последва капитана, който излезе от голямата зала и отиде в една странична кула. Докато се качваха по виещата се желязна стълба, момичето зяпаше по висящите от стените гоблени и великолепно отлетите сребърни дръжки за факли, защото никога преди не беше виждала толкова чудесни неща на едно място. Най-сетне стигнаха до една площадка и дървена врата. Кълин почука и я отвори старец, чиито пронизващи очи със син цвят на лед и щръкнали вежди, застинали в ядна гримаса, накараха капитана да се превърне в кротко и нежно агънце.
— Сега пък какво има? — озъби се той. — О, извинявай, Кълин. Мислех, че е някой от пажовете. Вече цялата проклета сутрин прекъсват работата ми. Какво ми водиш?
— Девойче, което има да каже нещо интересно, милорд. Мисля си, че ще направите добре да го изслушате — Невин ги въведе в приемната си и настоя Гломер да седне на тапицирания стол до прозореца, докато той взе обикновен, а Кълин остана прав до вратата. Тъй като никога не се бе качвала толкова високо в живота си, гледката навън и долу към пристанището я накара да се почувства замаяна; затова след един бърз поглед тя категорично не желаеше повече да поглежда натам. Започна с пристигането на Мерик, разказа им за сигурния признак за лоша магия, който й беше казала вдовицата Дакра, и завърши с това как е открила оловния диск в багажа му.
— Зная, че не беше редно да ровя из нещата му, милорди, но бях много изплашена. Не мога да обясня с какво толкова много ме разтревожи, но просто така стана, а ние с мама сме съвсем сами и въобще…
— О, постъпила си правилно, девойче — успокои я Невин. — В това няма никакво съмнение. Капитане, върви вземи, моля ти се, две от твоите момчета и ще се срещнем долу при предната порта. Според мен ще направим най-добре да арестуваме Мерик.
— Той наистина е зъл магьосник, така ли? — попита с изтънял гласец Гломер.
— Такъв е. Ти какво? — усмихна й се Невин. — Досега не можеше да го повярваш, така ли?
Тя поклати отрицателно глава и осъзна, че е останала съвсем без сили и се чувства някак странно. Невин наля от каната на масата в една чашка медовина и настоя момичето да я преглътне. Парещата течност я накара да се задави. След като престана да кашля, се почувства много по-добре.
— Хубаво, девойче. Заведи ни с капитана в кръчмата на майка ти и остави другото на нас. Ще се погрижа също така да получиш награда за твоята бдителност.
— О, моля ви, милорд — ето в това се състоеше разковничето на плана и Гломер се постара да се усмихне смирено. — Единственото, което наистина бих желала за награда, е да получа работа тук, в дъна. Бива ме да сервирам на маси, да мия съдове и неща от този род.
— Така ли? Е, добре, убеден съм, че ще получиш такава работа. А сега да вървим да сложим този пор, дето минава за магьосник, в клетката.


На излизане Кълин се отби в оръжейната и взе два здрави кожени ремъка, сетне отиде в голямата зала и поведе със себе си Амир и Прейд, които играеха на зарове, като залагаха сламки и отпиваха от сутрешните си половиници с пиво. Заведе ги при главните порти, където вече чакаха Невин и момичето от града.
— Искаме всичко да мине някак по-тихичко, нали така? — рече старецът. — Във всеки случай би било хубаво, стига да може, капитане.
— О, смятам, че ще успеем да го измамим, милорд. Амбулантен търговец, така ли? Всеки знае, че ако нещо бъде откраднато, тях първи ги подозират. — Кълин се обърна към момичето. — Смяташ ли, че ще е там, когато стигнем?
— Би трябвало да е там. Мама винаги сервира ядене то това време.
Щом стигнаха до улицата, където се намираше кръчмата «Трите лебеда», Кълин остави момичето с Невин при обществения кладенец, изпрати Прейд, който беше доста як и едър, на задната врата, а двамата с Амир минаха отпред. В задимената стая имаше доста посетители: пълна маса с моряци, които пиеха до вратата, двама докери, хранещи се с хляб и бекон до огнището заедно със сивокоса жена, която един час преди пладне вече изглеждаше изпита и бледа от изтощение. На една маса седеше сам мъж, който отговаряше на описанието, получено от Гломер. Още щом видя през вратата да влизат двамата войскари на регентката, той стана и тръгна към задната врата, но я намери изпълнена от Прейд, който стовари двете си масивни лапи върху раменете му и го задържа така, докато капитанът дойде при тях. Докерите се изсмяха, а моряците до един се приведоха напред да виждат по-добре.
— Тръгвай с нас, момче — рече Кълин. — Един търговец от улицата на златарите казва, че някой отмъкнал някаква дреболия.
— Е, не съм бил аз — озъби се Мерик. — Зная, че чужденците винаги ги обвиняват за всичко, но от никого нищо не съм вземал.
— Само ще ти задам няколко въпроса. Ела послушно и тихо и ще се върнеш за вечеря.
Мерик се остави да бъде избутан през задната врата. Той се зъбеше и ругаеше, докато Кълин връзваше ръцете му зад гърба, но остана само с шумотевицата, поне отначало.
— Добре, Амир. Върви доведи Невин, а сетне отиди горе със стареца да вземеш багажа на този човек.
Мерик нададе вълчи вой и се хвърли на една страна, отчаяно опитвайки да се отскубне от ръцете на Прейд. Гърчеше се и скрибуцаше като плъх в челюстите на териер, докато Кълин измъкна меча си, обърна го и удари с дръжката мъжа силно по главата. Прейд положи загубилия свяст човек на земята и коленичи да му върже глезените.
— Когато свършиш, върви питай докерите дали искат да спечелят две медни монети — нареди капитанът. — Проклет да съм, ако понеса това копеленце нагоре до дъна.
Докерите се оказаха готови, така че след като Невин и Амир взеха нещата на арестувания, се отправиха вкупом да отведат вещера при правосъдието. Тъй като по пътя си събраха любопитни деца и някой друг възрастен безделник, Мерик беше въведен в гуербретския дън и стоварен в здрава килия в затвора на гърба на броха — едва ли не от тържествено шествие. Невин плати на докерите, отпрати децата с тях, сетне коленичи на мръсната слама до плячката им.
— Надявам се, че не съм го цапнал прекалено силно — обади се Кълин.
— О, ще доживее до съдебния процес. Донесете, моля ви, кофа вода от кладенеца.
В момента, в който водата плисна върху лицето му, арестантът започна да стене и да се мята насам-натам, но когато отвори очи и видя, че над него се е привел Невин, се вцепени, загледан в стареца като пословичното зайче в змията.
— Според мен знаеш кой съм — рече старецът с мрачна усмивка. — Хубаво. Можеш да сключиш сделка с мен, момчето ми. Всичко, което знаеш, в замяна на живота ти.
Мерик се усмихна за момент, отвърна поглед и се загледа към тавана.
— Аз съм верен на думата си, момче.
— Зная го и без съмнение си готов да ме пожалиш — за да гния в гуербретския дранголник, докато не дойдат от собствената ми гилдия да ме очистят. Дори да ме пуснеш, те рано или късно ще ме намерят. Винаги да бягам и чакам ножа — що за живот е това? А друго не можеш да ми предложиш.
— Тогава, ако те накараме да се разприказваш?
— О, и да не очакваш от мен да ти повярвам, че ще ме опариш даже с едно-единствено нагорещено желязо? Ти префърцуненият, мекушав Властелин на ефира? Нямаш смелост за това и го знаеш, старче.
Кълин изпсува на глас, като чу към Невин да се обръщат без каквото и да е уважение, но старецът леко изкриви устни в тъжна усмивка и каза:
— Това е вярно — после приседна на петите си и се загледа замислено към вързания човек. — Но е наистина жалко, че не можеш да разбереш защо.
— Гилдия ли рече той? — намеси се Кълин. — Не разбирам за какво говори.
— Убийци. Хайде де, докато си бил сребърен кинжал, трябва да си чувал за Ястребите от Бардек.
— Ами така е. Тогава той е съвсем прав, милорд. Ще има толкова шанс, колкото запалена свещ в трите пъкъла.
— О, съгласен съм. Само ми е тъжно, това е — старецът се изправи, изтупа коленете на бригите. — Ще отида да говоря с тиеринката. Остави, ако обичаш, Прейд и Амир да пазят.
— Ще го направя. Имахте ли досега възможност да прегледате багажа му?
— Просто надникнах — но това е достатъчно да го обесим.
Преди да напуснат килията, Кълин развърза Мерик и го остави седнал в единия ъгъл, с глава на коленете като непослушно дете. Невин не се задоволи просто да залости вратата отвън; той настоя пазачът да донесе един от редките си скъпоценни катинари и верига, за да се привърже резето към скобите. Сетне дръпна Прейд и Амир настрана.
— Правете каквото правите, но не го поглеждайте в лицето, момчета. Ще се опита да ви накара да го направите. Отначало ще ви предизвиква, сетне може би ще се престори, че му е лошо или умира, но не му обръщайте внимание. Ако по някаква странна случайност вземе да умре, то тогава просто ще ни спести усилието да го бесим и, бих казал, още по-добре. Когато дойде време да му давате храна и вода, ме повикайте, преди да отворите килията. Всъщност ще ви се наложи — аз отмъкнах ключа, когато надзирателят не ме гледаше.
— Милорд? — поиска да знае Амир. — Какво ще стане, ако го погледнем?
— Ще се опита да ви омагьоса, разбира се.
Устните на Амир се отвориха, сякаш за да изрече «о», но звук не се чу.
Докато Невин отиде в броха да намери регентката, Кълин изпъди последните безделници от двора и отпрати слугите да си гледат работата, но позволи на Гломер да чака в кухненската колиба с Нона. Колко лошо, помисли той, че Нона няма и половината от здравия смисъл на приятелката си, и четвъртинка от ума й, за да остави мъж като мене на мира. Не беше сляп и разбираше, че момичето флиртува с него, колкото сили има. Реши по-късно да поговори с готвачката и тръгна обратно към голямата зала.
— Кълин, Кълин! — това беше Тевила, която тичаше през двора, вдигнала поли като селско момиче. — Рода е потънала някъде!
— О, богове! Кога?
— Току-що. Играеше с баба си, когато влезе Невин, и бедното дете толкова се ядоса, че нашата господарка тръгна с него, че се втурна навън, преди въобще да съм разбрала какво става. Накарах всички пажове и слугини в дъна да я търсят из броха, но съм готова да се обзаложа, че излезе навън. Когато нещо се притесни, винаги тича на открито.
— Това е така. Конюшните са добро място — тя обича конете.
Но докато бързаха през двора, на Кълин му хрумна, че Рода веднъж вече е станала обект на тъмния деомер и че в дъна има точно такъв майстор.
— Хайде! Ела насам!
Той се затича леко, а тя хукна, за да върви редом с него. Двамата заобикаляха множеството навеси и бараки в двора на дъна. Тъкмо когато стигнаха оръжейната, която се намираше близо до затвора, видяха Амир, който се втурна към тях.
— Капитане, трябва да извикаме Невин. Става нещо наистина странно.
— Невин е в съдебната зала с тиеринката — рече Тевила, задъхана леко от тичането. — Побързай, момче!
Килията на Мерик се намираше в края на един тесен коридор. Докато тичаше по него, Кълин видя как Прейд псува и се гърчи, нанасяйки удари във въздуха, сякаш го бяха нападнали огромни и невидими оси. Катинарът и веригата дрънчаха бясно, мърдаха ту на една, ту на друга страна върху лоста, но естествено той не се освобождаваше, затворен от скобите.
— Старият Невин е далновиден човек — забеляза Кълин. Едва ли не против волята си, той си спомни времето, когато Джил беше малко момиче и бърбореше за това, че вижда Дивите. Ако не друго, поне си струваше да опита.
— Спокойно, Прейд. Тук съм. Дръж се още малко.
Той сложи ръце на кръста си и впери яростен поглед във въздуха до главата на момчето:
— Всички до един престанете веднага или Невин страшно ще се ядоса, а също и аз.
Прейд издаде един последен стон и се отпусна, облегнат на стената.
— Вече го няма, капитане. Каквото и да беше, вече го няма. Ей сега спря.
— Добре. Сега се махни от вратата. Повече нямаш какво да направиш. Излез отвън и чакай там стареца.
Той се притисна до стената, за да даде възможност на Прейд да се промъкне покрай него, сетне отиде до края на коридора. От килията чу яростен вой и на мъничкия, преграден с решетка, отвор се появи лицето на Мерик. Помнейки какво беше казал Невин, Кълин впери поглед в носа на затворника и не го мръдна оттам. Миг по-късно Мерик изръмжа като куче.
— Няма да ме омагьосаш, момче — рече капитанът спокойно. — А сега кажи къде е детето! Кажи ми или ще ти изпотроша лично костите на колелото, една по една. Нямам скрупулите на Невин.
— Какво те кара да смяташ, че зная къде се намира то?
— Кажи ми или смъртта ще те сполети малко по малко и толкова бавно, колкото ми е по силите.
— В бараката, която се намира точно отзад. Пълна е с чували ряпа. Това е всичко, което мога да видя през очите й, но зная, че е наблизо.
Тевила издаде звук, нещо между възклицание и стон, после се втурна по коридора и навън, където едва не връхлетя върху Невин, ако се съди от поредицата бързи набързо изречени извинения. Докато старецът идваше по коридора, Кълин се обърна бавно и внимателно с гръб към Мерик. Чу как майсторът на злия деомер ръмжи отново от безсилна ярост, но Невин се усмихваше широко.
— Пъклите да го вземат, капитане. Като съдя по онова, което ми разказа Прейд, излиза, че Кълин от Кермор всява страх дори у Дивите на въздуха.
— Не е така, милорд. Заплаших ги с вас.
Старецът се засмя и звукът, който издаде, беше някакво ръждиво хихикане, напомнящо скърцането на стара порта, сетне подаде големия железен ключ, така че Кълин да отключи катинара и да махне веригата. Когато отвориха вратата, видяха Мерик, свит в ъгъла, скрил лице в дланите си. Кълин го дръпна рязко напред за китките, обърна го и му изви ръцете зад гърба, а в това време затворникът крещеше и кълнеше на бардекски. Тогава Невин пристъпи и го погледна в очите, преди онзи да успее да ги затвори. Кълин наблюдаваше втрещен как старецът впери поглед, просто впери поглед в очите на Мерик, сигурно като нагорещено желязо за затворника, който забърбори и се загърчи, извивайки се в ръцете на капитана като пиле, което вижда върху пъна сатъра на готвачката. После внезапно се вцепени, стана неподвижен и тих.
— Готово — рече небрежно Невин. — Сега можеш да ми го предадеш. Ако нямаш нищо против, ще използвам Амир и Прейд да заведат пленника в съдебната зала. Нека Тевила и детето дойдат при нас.
— Слушам, милорд. Надявам се, че Тева вече е намерила момиченцето.
Тя наистина го беше намерила и чакаше отвън с ужасеното дете в ръце. Рода вече тежеше прекалено много за бавачката, затова Кълин я взе и остави да хлипа на рамото му, докато вървяха бавно към броха. Зададе й един-два въпроса, но тя успя само да каже, на пресекулки между две хлипания, че лошият човек имал дълги, дълги ръце, които щипели. Невин обясни нещата много по-ясно в съдебната зала.
— Мерик е направил с нея онова, което направи с Брик миналата есен. Хванал я е с помощта на Дивите. Искал е чрез нея да използва и тях, нали разбирате… всъщност вероятно не разбирате, но във всеки случай това е станало. Затова и заключих вратата. Дивите могат да вдигнат лост от скобите му, но не могат да отворят катинар без ключ.
— Аха — тиеринка Ловиан имаше много странен израз, сякаш искаше да й се позволи лукса да изпадне в истерия. — Е, каквото кажеш, ще ти повярвам, Невин. О, Богиньо мила, толкова се надявах, че Рода ще бъде… е, хъм, сега това няма значение. Какво ще правим с този?
Мерик беше коленичил на пода между смръщения Амир и Прейд, който изглеждаше напълно готов да го убие. Раздуващите се белези по лицето на войника правеха казаното от Невин за Дивите много по-разбираемо. Докато старецът обясняваше, Мерик въобще не поглеждаше нагоре, но сега бавно вдигна глава и отправи поглед към тиеринката.
— Ще молиш ли за милост? — попита го тя.
— Не бива, а освен това не мога да отрека онова, което каза старият.
— Много добре. Ще изпратя за жрец на Бел, след това можем да изслушаме страните. Невин, необходимо ли е детето да остава?
— Не, нито госпожа Тевила. Кълин?
Капитанът кимна и изнесе детето от съдебната зала. Докато вървяха по дългия коридор към стълбището, Тевила се обърна към него:
— Благодаря ти, капитане.
— Винаги можеш да разчиташ на помощта ми, но бъди така добра да се обръщаш към мен на име. Ти не си войскар от бойния отряд.
— Е, и това е вярно — смущението направи усмивката, която му дари, още по-очарователна. — До утре тогава.
След като видя жената и детето да влизат през вратата, Кълин отиде на двора. Рано отиващият си ден хвърляше дълги сенки от множеството кули на Дън Аберуин.
Докато капитанът вървеше към казармата, всички го поздравяваха с уважение. Благородниците кимаха, слугите и слугините се покланяха или приклякаха, войскарите от двата бойни отряда — този на гуербрет Рийс и другия, доведен от Ловиан — изричаха «сър» и се изпъваха. Хрумна му, че ако някой не направи жеста, който се очаква от него, ще се почувства оскърбен — не друг, а той, който в продължение на толкова години немил-недраг яздеше по дългия път. Бе окончателно приел, че има уважавано място в живота, че като капитан на Ловиан очаква не само легло, на което да спи, и място на масата, но и съответното признание на важна личност в тиеринството. Същата тази вечер му дойде и друго наум, и то за първи път — че нещо му липсва в новия живот. Когато мислеше за майката на Джил, мъртва вече от толкова години, той почти не си спомняше лицето й. Пъклите да го вземат, каза си, наистина щеше да е хубаво отново да имам и аз съпруга.


Жрецът на Бел, пълен мъж с обръсната глава и тежка зимна наметка върху ленената туника, пристигна скоро след като Кълин отведе Тевила и Рода. Невин се питаше как ли ще приеме приказките за деомер, но Ловиан заобиколи проблема.
— Прейд, Амир, накарайте тази невестулка да застане както трябва! Може да прояви известно уважение към жреца. Е, Ваша святост! Това е човекът, който се опита да убие тази есен внучката ми. Невин доказа пред мен всичко, но вие трябва да ме посъветвате за закона.
Невин се обърна към жреца.
— Ваша святост, какво е обикновеното наказание за такова престъпление?
— Обесване, разбира се. Нищо, че детето е незаконно. В него тече същата кръв и следователно всяко посегателство е не само опит за убийство, но и направо държавна измяна — жрецът сви вежди, ровейки из паметта си. — «Едикти на крал Кинан» съдържа най-прясното постановяване на този принцип, но има и по-ранни прецеденти, като може би най-ясния от тях ще намерите в законите на Марин Първи от девети век.
— Много добре, Ваша святост — постанови Ловиан. — Утре сутринта ще свикам официално маловер. Да речем, два часа преди пладне. Дали ще ви бъде удобно?
— Напълно, Ваше сиятелство. До това време ще съм изготвил пълно изложение на прецедентите — възрастният човек насочи проницателните си тъмни очи към Мерик, който стоеше скован между пазачите си. — Желаеш ли да говориш с мен, синко, или с някой друг жрец от нашия храм? Време е да подготвиш душата си за съдебната зала на Великия Бел.
Мерик бегло се усмихна, сетне плю на пода. Докато мъкнеха престъпника навън, Прейд го шамароса.
Невин и Ловиан се качиха в приемната на нейния апартамент. Вятърът виеше и блъскаше по стъклата на прозорците и от време на време изплюваше дим от огнището. Треперейки в карираната си наметка, Ловиан застана до огъня и започна да трие ръце.
— Така е по-добре — обяви накрая. — В заседателната зала е много студено по това време на годината. О, в името на Богинята, Невин, усещам се толкова стара и уморена! Досега не съм осъждала човек на обесване, а освен това, предполагам, че ще трябва да присъствам и на самото бесене — тя потрепери отново. — Е, никой няма основание да се тревожи, че бих пожелала да присвоя рана, както са го правили много регенти, вместо да го запазя за истинския му наследник — шегата не прозвуча особено весело, защото очите й бяха хлътнали от тревога. — Може би трябваше да добавя — ако това време наистина дойде.
— Ще дойде, Ваша светлост. Ще дойде.
Но той долови умората и колебанието и в собствения си глас.
След вечеря Невин се върна в покоите си, придружен от Илейно. Застана на прозореца и се загледа навън, надолу към далечното пристанище, където разпенени вълни се плискаха монотонно и караха съдовете около кейовете да подскачат. Задава се буря, реши той, но дори и без силен вятър, морето щеше да си остане неспокойно през цялата зима. Копнееше да иде в Бардек, но трябваше да изчака пролетта.
— Е, вероятно нищо друго не може да се направи — забеляза той. — Или може би си чувал някога кораб да е пресякъл морето през зимата от тук, да речем, до Суртина?
— Никой не е успявал — Илейно се замисли върху проблема и добави: — Правичката да ти кажа, не съм чувал някой дори да се е опитвал.
— Би било глупаво, дори чиста лудост, а?
— Точно така. Даже и да не налети на голяма буря, а това «даже» е под много голям въпрос, вълните ще направят кораба на парчета или ще го отвее толкова встрани от курса, че екипажът ще измре от глад, преди да е стигнал до суша. У нас имаме стара поговорка: Вятъра не може да го командва ни човек, ни демон.
— И е съвършено права — изведнъж Невин беше осенен от една мисъл. — Но да го помолиш за услуга, би било нещо съвършено различно.
По-късно същата нощ, когато дънът заспа, той се зави в две наметки и излезе. Докато вървеше през поляните, тревата скърцаше под краката му; лунната светлина проблясваше върху заскрежените тъмни купчини на завитите със слама розови храсти и фонтаните с дракони. Когато намери завет в едно ъгълче, което не се виждаше от броха, изгради мисловно огромна петолъчна звезда от синя светлина; после си я представи така ясно, че тя сякаш заплава във въздуха пред него. Много тихо, но в същото време толкова напрегнато, че цялото му тяло сякаш вибрираше със звука, изрече гласно имената на Кралете на въздуха. Само миг преди призива нощта беше съвършено тиха, но сега от центъра на звездата вятърът влетя с рязък порив и го задуха така, че наметката заплющя около тялото му. (Погледна наоколо и видя, че нищо друго в парка не помръдва.) Тържествено сияещи, яхнали вятъра, се появиха Кралете. Разбира се, те говореха само с картини и чувства, но след известно време Невин успя и ги накара да разберат какво иска от тях — за кратко време да преведат един кораб до островите. Изпускайки снизходително дъх, те се съгласиха и отлетяха, като го оставиха, треперещ от студ, в притихналата градина; правеха му компания само една-две силфиди. Побърза да прибере звездата в себе си — искаше да се върне край огнището и изпие половиница греяно пиво.
Остатъка от нощта прекара, седнал там, премисляйки своите планове и борейки се със страховете си, докато накрая, когато се зазори, успя да поспи два часа и се събуди тъкмо навреме за маловера на регентката. Въпреки опасенията си от предишната вечер, когато дойде време да произнесе присъдата за обесване, гласът на Ловиан беше непоколебим. Бардекецът остана потънал в себе си, толкова погълнат от собствените си мисли благодарение на някаква мрачна дисциплина, че понякога приличаше повече на свое скулптурно изображение, сякаш вече бе напуснал настоящия момент, за да застане в градината на някакъв свой хипотетичен потомък, сред статуите на техните общи предтечи. Невин предположи, че, както му беше казал Саркин навремето си, действителната смърт щеше да се стори само един незадоволителен завършек на Мерик.
— Ето едно от нещата, които може би най-много мразя в тъмния деомер — сподели по-късно с Илейно той. — Това как взема наистина надарени и духовни хора, пречупва ги и ги разкривява, за да служат на гнусните му цели. Срещал съм не един и двама от тези чираци — всички до един са били разкривени и грозни като жалките Диви, които се навъртат около тях.
— Бих казал, че хората са много по-зле. Далеч по-лесно е да се излекуват бедните Диви.
— Съвършено си прав. Според мен е дошло време за мъничко разплата от наша страна. Като намерим Джил и Саламандър и — да се надяваме — Родри, ще се погрижим Тъмното братство да плати за престъпленията си.
— Добре. Ще съм щастлив веднъж да дойде пролетта, повярвай ми.
— Пролетта ли? О, разбира се, все още не съм имал възможност да ти кажа! Тръгваме веднага за Бардек. Помолих вятъра и той се съгласи да ни заведе право там, без опасност от разни ми ти бури и други подобни.
Илейно понечи да каже нещо, въздържа се, затвори си устата, помисли малко, после издаде някакъв сподавен звук дълбоко в гърлото си.
— Нещо не е наред ли? — попита го Невин.
— Нищо. Че какво може да не е наред? Щом вятърът се съгласява, кой съм аз да споря с него? Просто ще издиря първия си помощник и ще му кажа да събере екипажа. Приемам, че регентката ще ни осигури необходимото, нали?
— Без съмнение. Хъм, все още не съм разговарял с нея, така че ще е най-добре веднага да го направя. Колко време ще ти отнеме да подготвиш кораба?
— Два-три дни, в зависимост от това колко хора ще отдели Нейна светлост да ни помагат.
— Ще се погрижа да имаш всичко, което ти е необходимо, можеш да разчиташ.
Разбира се, Невин каза на Ловиан истинската им цел, но тя се съгласи, че трябва да се спретне мъничка заблуда. Оставиха двора да смята, че Илейно ще отплава за Кермор, за да подготви отрано търговията през следващата година. Едно доста опасно пътуване, но възможно, стига корабът да се придържа близо до брега. Самият Невин щял да пътува с него, за да разговаря с гуербрет Кермор за сложната политическа ситуация в Елдид. Ладоик от Кермор беше сродник на Родри откъм страната на Мелуейдовци и, макар не много близък роднина, все пак оставаше възможен съюзник в тази необявена война за рана.
— Ще вземеш със себе си нови дрехи — рече Ловиан. — И един от второстепенните пръстени печати на Аберуин, както и пари, колкото успея да събера. Най-добре е, Невин, да отидеш като мой съветник, а не просто приятел. Знайно е, че бардекските архонти започват кариерата си като търговци и, готова съм да се обзаложа, те разбират колко важна е търговията с Аберуин. Освен това са изпълнени с желание за добри отношения с тукашния владетел.
— Точно така. Смятате ли, че сред хората на Родри ще има желаещи да дойдат с мен? Мога да ги представя като почетна стража, а се боя, че ще ми трябва някой и друг добър меч, преди да свършим с тази битка. Бих взел Кълин, но вие имате по-голяма нужда от него. Обесването на Мерик не означава, че Рода е в безопасност. Готов съм да се обзаложа, че той не е единственият плъх в хамбара.
— За съжаление трябва да се съглася с теб. Що се отнася до бойците, наистина се съмнявам, че ще има недостиг на доброволци. Най-добре е да вземеш само десет, повече от това ще е подозрително.
— Тогава ще накарам Кълин да ги подбере.
— Хубаво. И си измисли ново име, ако обичаш, тъй като ще ти дам да носиш официални писма и т.н. «Никой» просто няма да върши работа. Не прибягна ли до друго име, когато дойде кралският хералд? То истинското ли беше? Имах странното чувство, че е така.
— Съвършено сте права. Макар че по-късно изпълненият ми със злоба баща реши да го промени, майка ми ме е нарекла Галрион.
— Колко древно звучи!
— Значи идеално ми подхожда, защото ако някога някой човек е бил жива реликва, това съм аз. Много добре, Ваша светлост. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви върнем Родри.
— Не на мен, лорд Галрион. На Елдид.
Този следобед, докато Илейно и първият му помощник работеха по кораба, Невин отиде на кулата за последно посещение при Перин, или поне с такова намерение. Затворникът беше вече физически здрав, но продължаваше да прекарва дълги часове в леглото, загледан в тавана, или пък седнал до прозореца, вперил поглед в небето. Намери го да гледа как от югоизток се задават намръщени облаци.
— Как е дишането ти днес?
— О, ъ, а, е, струва ми се — съвсем чисто.
— Добре, добре. Оттук нататък непрекъснато ще се възстановяваш.
Перин кимна и отново се загледа в облаците.
— Хайде, момче — Невин възприе най-веселото, но твърдо отношение към пациента, на което беше способен. — Трябва да знаеш, че няма да те бесят или нещо подобно. Време е да се замислиш какво ще правиш оттук нататък с живота си.
— Но, хъм. Искам да кажа, ъ, а, е, все още продължавам да мисля за Джил.
— Съжалявам, но тя е завинаги недостъпна за теб.
— Зная го. Разбирате ли, не това исках да кажа. Аз, такова, ъ, е, мислех си за онова, дето го рекохте преди няколко седмици. Как не трябвало да се крадат разни неща, защото по този начин, а, как да кажа, не се знае какво ще се случи в резултат на това. Спомняте ли си?
— Спомням си и, трябва да призная, се радвам, че мислиш по този въпрос.
— Истина ви казвам, че си го мисля и ме боли, като виждам колко съм бил глупав за, ъ, е, знаете нали, хъм, е, за Родри, искам да кажа. Мразех го, защото Джил го обичаше, а ето как се оказа, че той е бил доста, ъ… важен.
— Боя се, че е малко късно да се тревожиш за това сега.
— Точно затова ме боли. Искам да се отплатя по някакъв начин, но нямам нищо, затова не знам… Някой и друг гологан, един кон — е, ъ, предполагам, че всъщност той не е мой — но седлото и разните му там неща са си мои. Не се събира дяволски много, нали?
— Прав си, че не се събира. Може би ще можеш да се отплатиш на Аберуин с някаква услуга, макар да не те виждам как ще се сражаваш във война, ако се стигне дотам.
— Мога да стана коняр или да се подготвя за налбантин. Ще го направя с удоволствие, стига с това да помогна.
— Е, добре. Ще говорим за това, когато се върна.
— Чух слугите да казват, че тръгвате за Кермор. Мога ли да дойда с вас? Сърцето ми се свива от страх, като помисля какво ще направи с мен Кълин, ако не сте тук да ме покровителствате.
— Той дори не знае какво си направил.
— Може да открие.
— Чакай, чакай, аз… — Невин се поколеба, напъвайки се да се сети нещо, което Перин му бе споменал веднъж за себе си. — Виж какво, момче, след като се срещна с Родри, ти отново тръгна по следите на Джил. Как знаеше накъде е поела?
— Ами просто това е нещо, което мога да правя. Също като, ъ, да омагьосвам коне. Просто го мога.
— Много добре, но какво всъщност правиш?
— Избирам нещо, което обичам, например дом, братовчед си или Джил. Това е едно такова усещане. Когато вървя в правилната посока, се чувствам чудесно, а когато тръгна не натам, накъдето трябва, започвам да се чувствам отвратително до дъното на сърцето си.
— Я виж ти? Знаеш ли, че това може много да ни послужи. Ще ти кажа какво, момче, в последна сметка ще те взема на плаването със себе си.
— Плаване ли? — гласът на Перин се извиси в писък. — На кораб ли? Чак до Кермор? Ще се чувствам зле през целия скапан път. Бих предпочел да застана срещу Кълин, отколкото отново да ме тръшне морската болест, истина ви казвам!
— Много лошо. Ти беше онзи, който говореше преди малко за компенсации, нали? След време ще свикнеш с движението на кораба.
От чисто съжаление Невин пропусна да му каже закъде всъщност тръгват. Бардек беше отдалечен на много повече дни плаване от Кермор.


Зората ги завари в пълно безветрие. Тъй като Невин нямаше желание да призове вятъра близо до брега, където щеше да го гледа цял Аберуин, Илейно не остави на мира началника на пристанището, докато не осигури необходимите докери, разкрещя се на началника на гуербретския флот и накрая взе две галери за влекачи. Отнякъде изтормозените чиновници намериха достатъчно въжета, дебели колкото човешка ръка, и също такива прътове. След като осигуриха необходимото, първият помощник показа как да вържат търговския кораб за галерите. Илейно и Невин се отстраниха и застанаха на задната палуба на кораба, който носеше името «Харбан датзолайн» или, преведено най-общо, «Гарантирана печалба».
— Не мога да си представя защо толкова се опъват — забеляза Илейно. — Всяко пристанище в Бардек разполага с влекачи и всичко необходимо за дни като този. Макар и да е мъртвешки тихо в пристанището, човек все може да хване мъничко ветрец в открито море.
— Така ли? Е, боя се, че зная твърде малко за кораби и корабоплаване.
— Не ти е и необходимо. Ти ми осигури вятъра, аз ще те отведа в Суртина. Между другото, вързал съм Перин долу в трюма. Веднъж да излезем от пристанището, ще го освободя, но не ми се щеше да скочи през борда в последния момент.
Проблеснаха гребла, импровизираните влекачи потеглиха, въжетата простенаха и тежкият търговски кораб се раздвижи с помощта на докерите, които го изблъскаха с прътове от кея. Невин се настани върху няколко сандъка на кърмата и вдигна поглед към върха на мачтата, където синьо-сребристият флаг с дракона на аберуинските гуербрети висеше отпуснат в мразовитото безветрие. Докато отдаваше заповеди на първия си помощник, сякаш съвършено случайно Илейно застана пред стареца, закривайки го резултатно с огромното си туловище. Невин изключи от вниманието си гласовете им, отпусна се в близко до транс състояние и се съсредоточи, призовавайки мислено Кралете на въздуха. Флагът горе на мачтата се размърда и заплющя. Илейно вдигна поглед и кресна на моряците да са готови за изхвърляне на въжетата далеч от кораба. Невин си представи пламтящата петолъчка и я разположи в края на кърмата. А сега, помисли той, нека идва вятърът!
С рев и писък шквалът се втурна — един канал от вятър, широк не повече от трийсет фута, който се понесе над морето и набразди водата по пътя си. Платната изплющяха, изпънаха се, а корабът подскочи напред като ритнато куче.
— Хвърлете въжетата! — изрева Илейно. — Хвърлете ги далеч встрани или ще влачим проклетите галери със себе си до Бардек.
Мъжете се напънаха и изхвърлиха въжетата тъкмо когато корабът се втурна бързо между двете галери и изскочи извън пристанището. Всички на борда, освен Илейно, се вцепениха безмълвни. Стояха, вперили очи в правата като стрела следа, оставена от кораба, или се озъртаха потайно наоколо. Илейно ги накара да се размърдат, като ревеше заповеди, придружени от поток гнусни псувни. Едни се втурнаха нагоре по мачтите да нагласят платната, други — долу, за да разместят баласта и товара. След като направи някои корекции в посоката и скоростта на вятъра, Невин стана и се протегна. Далеч назад Елдид вече се превръщаше в някакво размазано петно на хоризонта.
— В името на Свещените звезди — прошепна първият помощник. — В живота си не съм виждал такъв вятър.
— Наслади му се — рече Илейно. — Бъди сигурен, че друг път няма да го видиш.


От дни вече буреносните облаци стояха надвиснали като стригани руна над предпланините на Суртина. Дори когато не валеше, гъста мъгла закриваше гледката и се полепваше по мокрите наметки на Великия, макар и Безнадеждно Опечален Крисело и кихащата му група варвари, а вятърът не спираше да духа, толкова мразовит, че според Джил високо в планините валеше сняг. Единственото му хубаво бе, че я караше да се чувства ужасно злощастна и не й позволяваше да си мисли за Ястребите. Сякаш целият свят се бе съсредоточил в непрекъснатия напън да продължава да върви напред в мокротията и студа. Тъй като минаваха встрани от пътя, теренът беше почти невъзможен за придвижване — там, където ги имаше, пътеките представляваха всъщност дълбока кал, а затревените склонове бяха дотолкова подгизнали, че чимовете се пукаха под копитата като презрели плодове. От време на време по някой от конете падаше и паниката се разпространяваше по цялата редица животни. За да ги успокоят, прахосваха скъпоценно време — дотам, че Джил с радост би натирила цялото стадо да се оправя както може. Колкото и странно да й се стори, не друг, а Саламандър винаги настояваше да запазят всички коне колкото се може по-дълго.
През нощта лагерите не носеха същинска почивка. Отново трябваше да се трепят, за да намерят прилична паша за конете и да запазят оскъдните си провизии сухи. И въпрос не можеше да става да палят огън, защото, въпреки деомера на Саламандър, светлината щеше да оповести на възможните врагове къде се намират, да не говорим, че чисто и просто нямаше сухи дърва. Нощем никой не можеше да спи както трябва в мокрите одеяла; не съществуваше естествен подслон, ако не се смятат сплетеният и бодлив храсталак или по някоя група канари. До един започнаха да говорят все по-малко и по-малко, тъй като всяка дума се превръщаше в озъбване, сопване, а от това произлизаха кавги.
През цялото време Джил не изпускаше от поглед Гуин, макар предаността му към Родри до такава степен да наподобяваше кучешка, че направо й се повдигаше. Един късен следобед, докато двамата със Саламандър привързваха конете на колчета и останалите не можеха да ги чуят, Джил сподели подозренията си:
— Дори и да не ни предаде, как мога да зная дали Ястребите не продължават да го използват? Не могат ли да установят връзка със съзнанието му и да го следват като маяк?
— Биха могли, но не са, гълъбице подозрителна моя. Изследвах го съвсем издълбоко и нищо не открих.
— Сигурен ли си?
— Сигурен ли? Сигурен, положителен, убеден и съвсем, ама съвсем непоколебим — той спря да работи и я огледа с проницателен поглед. — Ревнуваш, а?
— Какво искаш да кажеш, елф скапан?
— Само онова, което чу. Където и да мръдне наш Родри, там е и Гуин, който го гледа с обич, вслушва се във всяка негова дума и се усмихва като любовник. А пък самият Родри, независимо дали е поласкан или не, не му казва да престане.
За миг Джил изпита желание да го удари, чисто и просто затова, че й сочеше онова, което се опитваше да не види.
— На твое място и аз бих ревнувал — продължи Саламандър, малко забързано. — Трябва да имаш предвид, че не те подценявам. Но искам да ти предложа, врабченце прозорливо мое, да помислиш върху следното. Гуин не е влюбен в Родри, а в собственото си спасение. О, богове, помисли как ли се чувства той! За първи път в живота си има надежда, има бъдеще, има чест… и, разбира се, ще е очарован. Но не може да го разбере, защото в края на краищата Ястребите не са обучени да преценяват тънкостите на мисленето. Затова смята, че дължи всичко на Родри и го обожава.
— Да, бе, разбирам какво искаш да ми кажеш. Но…
— Във всеки случай това те измъчва по някакъв начин, нали? Моля ти се, не хвърляй по мен колчето, защото ще остави много грозен белег.
На шестото зазоряване слънцето най-сетне проби през облаците. Докато мъглата отстъпваше назад, успяха да видят, че пътеката, която следват, се превръща в клисура, а освен това пътят на архонта се намира само на половин миля надолу по склона и на запад от лагера им. След кратък спор Джил се съгласи, че ще е по-добре да излязат на пътя и развият малко по-голяма скорост. Тъкмо по пладне небето взе да се разчиства, защото вятърът, който духаше в южна посока, подгони облаците. Заедно с това полека-лека се разведри и настроението им. Джил, както всички останали, се радваше на перспективата да се изсуши, но се притесняваше за водния щит около тях. Когато избърза с коня си напред при Саламандър, тя установи, че на свой ред и той е разтревожен.
— Надявах се, че ще успеем да се скрием в дъжда, докато стигнем Пастедион, гургулице моя, но за съжаление случаят не е такъв.
— На какво разстояние от нас са враговете ни според теб?
Вместо отговор той просто сви рамене. От лявата им страна склоновете се издигаха стръмно нагоре, но тук пътят се виеше равен по ръба на каньона, който оставаше отдясно. На около петдесет ярда под тях, през дърветата, се виждаше разпенената до бяло вода.
— Утре ще се озовем в Пастедион — рече Саламандър внезапно. — Разбира се, ако стигнем дотам. Усещам опасността като гъста воня около нас.
— И аз. Мислех дали не можем да работим с Гуин, може би ще успеем да сканираме враговете си.
— Хареса ми множественото ти число, мое най-магично свраче. Е, може би бихме могли, но право да ти кажа, доста голям страх изпитвам пред самата идея за това. Да установя връзка с очарователното съзнанийце на Гуин, едва ли ще се окаже възможно най-приятното преживяване.
— А нима да умрем в ръцете на Ястребите ще се окаже по-приятно?
— Хъм, такова, и ти си права. Колко ясно и сбито си в състояние да излагаш нещата! Ще видим дали ще успеем да го убедим.
— Добре тогава. Скоро ще трябва да спрем за обяд и да оставим конете да починат. Бедните животни на свой ред бяха подложени на страхотно изпитание през тази седмица и нещо.
— Съвършено си права, но искам да изминем още около миля, преди да спрем. — Саламандър придоби изключително дяволит вид. — Там има нещо, което ми се ще да видиш.
В момента яздеха през огромна долина с формата на буквата V, която свършваше на равен терен, там, където реката се плискаше в долната точка на V-то, а пътят се придържаше към лявата страна, някъде по средата на склона. След няколко минути Джил дочу необикновен звук, като бръмченето на огромен рояк пчели, все по-силен и по-силен, колкото повече се приближаваха, докато накрая прерасна в рева на водопад. Пътят направи последна извивка и те внезапно се озоваха извън клисурата, върху равно пространство земя на върха на скала, а някъде по-долу, от дясната им страна, каньонът просто свършваше изведнъж, сякаш исполин бе отсякъл канарата. Обвит в дантела от дъждовни дъги, водопадът ревеше и трещеше, хвърляйки се право надолу, където на хиляди стъпки под тях се простираше дълга, открита долина. Джил изкрещя, едновременно стресната и очарована, и вдигна ръка да спрат. С пръхтене и суетня изтощените животни застанаха на едно място, а когато най-сетне се умириха достатъчно, Родри и Гуин приближиха. Тя се обърна и видя, че половината от купола на склона зад нея беше разрязан от ножа на същия онзи хипотетичен исполин. От другата страна на долината, скрита отчасти в мъгли, се издигаше още една отвесна канара, разсечена също така майсторски. Отвъд виждаше планините, които се извисяваха надалеч с искрящите си бели върхове.
— Кой е направил тази долина? — изкрещя тя на Саламандър. — Деомер ли?
— Не зная — изкрещя в отговор той. — Дивите казват, че причината е лед, много лед преди много години, но това не е възможно.
Крещейки, за да надвикат гръмовния шум на водата, те слязоха от конете и разпределиха последното зърно на яздитните и товарните животни, докато конете, които бяха в повече, трябваше да се задоволят с мършавата трева. Колкото и да се боеше от преследвачи, Джил реши, че няма как да не дадат почивка на добитъка, защото единственият път надолу по канарата представляваше зигзагообразна пътека, изсечена грубо в самата скала, широка не повече от четири стъпки. Не й се мислеше за държавните роби, принудени да свършат тази работа; без съмнение през това време доста от тях са загинали.
Дъвчейки парче суха питка, тя отиде до водопада и се загледа в пелената от мъгла, която по-скоро се носеше из въздуха, отколкото да пада надолу. Реката, която следваха, течеше от север на юг и се вливаше в друга, виеща се в западна посока. Долината се простираше с мили покрай втората река, чиито краища не се виждаха. По бреговете имаше струпани дървета, останалото бе обикновена бардекска степ. По това време тревата позеленяваше от корените нагоре, подобно на златист воал, положен върху зелена коприна, а дърветата, измити от дъжда, лъщяха на слънчевата светлина като малахитени мъниста. След малко Саламандър дойде при нея. Той посочи надолу към пътеката и широко се усмихна:
— Надявам се, че не се плашиш от височините!
Тя поклати отрицателно глава.
— Ела с мен — продължи той — да ти покажа още нещо.
Назад, където пътят излизаше от планината, наклонът беше по-лек и им даваше възможност да се покатерят донякъде. Скоро получиха изглед към долината, като едновременно с това се скриха от водопадите достатъчно, за да се чуват.
— Всъщност исках да поговорим насаме — каза Саламандър.
— Така реших и аз. Гуин сигурно се опъва и не желае да работи с нас, така ли?
— Боя се, че е така. Очевидно възприема това да отстъпи волята си, дори за най-краткия възможен миг, като тежко поражение и оскърбление. Трябва да имаш предвид, че не ни обвинява, защото с разума си разбира, че би трябвало да помогне, но намира идеята прекалено отблъскваща и се съмнявам, че ще е в състояние да го направи.
— Е, значи това е краят! Ще трябва да разчитаме на Дивите. Досега те свършиха добра работа, като ни предупреждаваха.
— Да разчитаме на Дивите, яребичке моя малка, е един от най-сигурните начини да преживеем горчиво разочарование.
— О, прав си, но пък нямаме какво друго да правим.
— Е, за съжаление има и още един начин, казвам за съжаление, защото е невероятно опасен — Саламандър леко се бе задъхал от катеренето. — Искам да кажа за мен, човекът, който ще го направи, ако въобще решим да го правим.
— Да сканираш в транс ли?
— Дори по-лошо. Да полетя. Като Адерин.
— Не съм знаела, че можеш да го правиш.
— Та аз едва съм го научил. И затова е много опасно.
— Без теб останалите сме осъдени. Това не е времето за излишни геройства.
— Точно това се надявах да кажеш.
Двамата се усмихнаха и умълчаха, за да запазят силите си за катеренето. Накрая стигнаха до билото, на около петстотин стъпки над ръба на канарата, и получиха възможност да погледнат към дългата долина в западна посока. Джил изруга високо, виждайки още едно чудо — скътано езеро, около миля дълго и широко; до болка синьо, сякаш приклещено между дърветата късче небе. Освен това беше кръгло, толкова правилно кръгло, че тя отново си помисли за държавните роби. Саламандър махна с ръка към него и заговори с тържествен магьоснически глас:
— Вижте Пъпа на света!
— О, богове. Така ли го наричат бардекците? Защо са си дали толкова зор да изкопаят такова езеро?
— Не са си давали никакъв зор. То си е било тук открай време, или поне така ми казаха жреците. Дивите твърдят, че е образувано от грамаден камък, който паднал от небето, след като ледът издълбал долината. Това имам предвид, гургулице моя, когато обсъждахме дали човек може да вярва на Дивите и въобще на духовете. Те са добронамерени, но нямат разсъдък. Ако не знаят истината за нещо, измислят някаква фантастична история само защото страшно много искат да помогнат на приятелите си.
— Разбирам. Е, и кучетата нямат разум, но лаят достатъчно силно, когато някой се покаже пред портите.
— Така е и това носи някаква надежда. А, както рече ти, нямаме какво друго да правим. Когато тази вечер устроим лагер, двамата с теб ще помолим мъничките си приятелчета да бдят вместо нас.
— Ако доживеем да стигнем до дъното на долината. Тази пътека ме плаши.
— Всъщност и преди съм се спускал по нея. Трябва да се доверим на конете. На тях им се живее не по-малко, отколкото на нас, и те са онези, които ще стъпват сигурно.
— Щом така казваш. А къде се намира Пастедион?
— От другата страна на езерото, не се вижда от мъглата. Тоест не се намираме много далеч от нашето убежище. Ако не искаме нашите коне да окуцеят и изпочупят краката си, ще трябва, щом стигнем дъното на долината, да им дадем почивка до края на деня като същински лордове.
Не след дълго потеглиха, като Джил яздеше начело, следвана от Родри, после — от Гуин; най-отзад щеше да диша праха Саламандър, но пък той познаваше пътеката. Джил трябваше да подканя коня си надолу, но веднъж потеглил, той повече не се опъваше, сякаш по свой собствен несъзнателен път бе стигнал до заключението, че е най-добре да се свърши с тази мъка. Другите коне го следваха неотклонно. Пътеката се оказа едва три стъпки широка, освен на местата, където сменяше посоката. Там тя се разширяваше подобно разлива при завоите на река и достигаше ширина от осем стъпки, колкото беше необходимо на един умен кон да се обърне. От време на време скалата се издуваше и Джил трябваше да поляга върху врата на животното, защото наклон встрани и навън щеше да е много опасна маневра. И все пак се оказа, че слизането е много по-лесно, отколкото беше очаквала, стига човек да не поглежда надолу през ръба.
На дъното, където пътеката се разширяваше до истински път, насочен успоредно на реката, имаше висока каменна плоча, покрита с бардекски думи. Джил отмина няколко ярда, сетне спря и се обърна на седлото да наблюдава останалите, един разбираем порив, който се оказа донякъде погрешен. Направо й прилоша, когато видя как Родри слиза и конят му пълзи като муха по стената. Стисна до болка рога на седлото, питайки се какво я е прихванало, за да тръгне по такъв път. Повече не погледна натам, докато и тримата не бяха вече в безопасност. Родри дойде при нея.
— Не можех да те гледам как слизаш надолу, любов моя — рече той. — Но при мен не беше толкова зле.
— Трябва да ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин. Саламандър иска да останем тук на лагер до довечера.
— Добре. О, богове, това слънце направо е чудесно.
Усмихнат широко и мързеливо, той се протегна на седлото и обърна лице към небето, радвайки се с истинска наслада на простото усещане за топлина. Жестът беше чисто елфически и тя още повече осъзна настъпилата промяна — загубвайки паметта си, той бе лишен от самата му представа за себе си като идеален воин и лорд — по същия начин, по който захвърляше доспехите след битка. «Но какво ще прави, когато отново трябва да тръгне на война като кадвридок?» — запита се тя и при самата мисъл за това я стегна смразяващ страх, защото вече не беше сигурна дали той е все още мъжът, необходим на Аберуин. Когато Гуин дойде при тях, Джил едва ли не изпита облекчение от появата му.
— Край реката ли ще лагеруваме? — Гуин гледаше само към Родри. — Тук няма разливи.
— В такъв случай може би ще е по-добре така — Родри погледна към нея. — Какво ще кажеш, любов моя?
— Звучи чудесно.
Тя погледна Гуин, очите им се срещнаха и той побърза да се усмихне, но не достатъчно навреме, за да прикрие израза на лицето си, който би могла да определи единствено като на човек, готов да убие.
«Всъщност не аз съм изпълнената с ревност, нали? — помисли си тя. — Ще бъде добре да го кажа на Саламандър.»


Същата вечер, тъкмо след залез, в хан на около петдесет мили от Пастедион, надолу по реката, в апартамент с изписани стени Майстора на Ястребите похапваше свинско печено с подправени зеленчуци и пийваше великолепно бяло вино. Свит в краката му, Барума лапаше парчетата, които господарят подхвърляше от време на време. Когато до него падна резен свинско, той го грабна, но се озова лице срещу лице с ръмжащия вълк. Очите на звяра представляваха две сияещи сфери червеникава светлина.
— Махай се! — озъби се човекът. Беше толкова гладен, че не би се спрял да се пребори за това парче свинско дори с някой демон от Третия ад. — Това е за мен.
Вълкът оголи бели зъби, изтегли уши назад.
— Какво? — Майстора се обърна на стола си. — Какво е това нещо?
— Вълк, господарю. Той ме мрази. Следва ме, където и да отида.
— Това не е действително животно, глупако. Кой го е изпратил подире ти?
— Не зная — Барума се замисли, насилвайки замъгленото си съзнание до краен предел. — Някакъв враг.
— Да не би според теб да съм си помислил, че е приятелски дар? — Майстора го ритна леко в корема. — Преди колко време се появи?
— Преди седмици. След като те посетих във Валант. Спомням си, че се питах дали не си го изпратил ти.
— Не, не съм. Това е наистина интересно. Стария да е направил шпионин?
— Казва, че не е. Може и да ме е лъгал.
— Точно така. Смятам, че ще открием откъде идва. Яж храната, но бавно. Задръж вниманието му. Изглежда, че онзи, който му е вдъхнал душа, го е направил да изглежда като истинско животно. Да видим доколко е така.
Когато Майстора на Ястребите се изправи, вълкът обърна глава и го загледа, но без някакъв особен интерес. Барума използва случая и задъвка месото. Вълкът го гледаше втренчено, оголил зъби, от устата му течеше малко лига, но изчезваше, преди да е докоснала пода. Чуваше Майстора да нарежда и скоро пред отнесения му поглед се появи кръг от бледосиня светлина, която се завъртя обратно на часовниковата стрелка около него и вълка. Тъкмо когато пръстенът се затвори, вълкът се озъби и скочи. Прекалено късно — блъсна се в невидима стена, която излизаше от пламъците подобно прозрачен като стъкло пушек; нададе вой, скочи отново и отново срещу стената, докато накрая падна, задъхан в центъра на кръга. С отдръпнати назад уши, настръхнал, сниши главата си и оголи бели, влажни и лъщящи зъби, пристъпвайки с изпънати крака. Барума изпищя.
— Глупак такъв! — изсъска Майстора. — Към мен е тръгнал — аз се намирам точно зад тебе.
Туниката му прошумя, когато коленичи зад Барума и положи масивна длан върху врата му. Ръката го стисна и сякаш проникна в мозъка му, насилвайки съзнанието да танцува и се олюлява, докато светът се сви и останаха само червените очи на вълка.
— Протегни ръка — нареди господарят му. — Докосни го.
— Не, о, моля те, не.
През врата — сякаш нагорещен шиш — нахлу болка и го накара да изпъшка. Когато протегна трепереща ръка към вълка, съществото го захапа и заби зъби в пръстите му. Той хленчеше, но без болка — само някаква студенина, която тръгна нагоре и започна да го сковава. Достигна врата, пропълзя по лицето и накрая премина през очите. Стаята се промени — стана цялата размазана и синя, а той заплава над безсъзнателното си тяло сред кълбо от сребърна светлина. Огромен, вълкът се издигаше над него. От пъпа му се простираше сребърна нишка, която пробиваше кълбото и отиваше някъде много далеч. Когато господарят заговори, гласът сякаш идваше през вода.
— Възседни вълка!
Барума се настани върху гърба на съществото. Сграбчи шепа козина от извития врат и осъзна, че ръката му е синя и прозрачна. Въпреки това пръстите сякаш докоснаха нещо твърдо и се впиха в него, когато сребърната сфера избледня. С ръмжене вълкът скочи, проби стените на стаята и се озова навън. Нощта изглеждаше гротескна заради звездите — огромни, застрашителни, сребърни, те бяха надвиснали ниско над земята. Стори му се, че може да ги докосне с ръка, но техните лъчи се забиваха като късчета счупено стъкло в очите му. Проплака, а сетне, когато погледна надолу и видя призрачно синята панорама под себе си, продължи да хленчи, без да спре. Вълкът не му обърна внимание; носеше се със скокове по небето, следвайки сребристата нишка, която го водеше все по-напред и по-напред.
Накрая спря, вдигна глава, сякаш душеше вятъра, сетне се спусна надолу в дълга долина, изсечена в огромни сребърни стени от трептяща мъгла. Сега вече Барума беше прекалено изтощен, за да хленчи; той чуваше собствения си глас как бърбори — описва всичко, което вижда, — когато стигнаха до земята, близо до една стена от сребриста мъгла, подобна на пушек. Тук всичко беше ярко ръждивочервено, дърветата приличаха на колони от пламък, тревата сияеше и пулсираше с растителна сила. Вълкът тичаше, а съзнанието на човека виждаше рояци размазани червени и жълти като пчели точки, а недалеч от тях — две яйцевидни форми от сияйна светлина, едната златиста, другата червена с черни петна — и два огромни сребърни пламъка. Те все повече и повече приближаваха, докато Барума най-накрая осъзна, че вижда аурите на стадо коне, две човешки същества и две… какво? Очертанията в сребърните пламъци бяха човекоподобни, но нито един мъж или жена нямаше аура, подобна на онези, които виждаше.
Внезапно срещу него като стрели налетяха Диви — армия от гномчета и спрайтчета, — струпаха се наоколо, щипеха го, блъскаха, хапеха, докато той отново не изпищя; пищеше и ридаеше, молейки за милост, но вълкът продължи да се носи със скокове напред, без да обръща внимание на нападението. Видя как единият от сребърните пламъци скочи и запрати огромно копие от светлина право към него. Сетне небето сякаш се взриви. Тях вече ги нямаше — Диви, вълк, аури, пламъци, — всичко си бе отишло и той падаше, падаше дълго надолу, докато не се събуди с действителен писък и внезапна болка, която прониза цялото му тяло. Загърчи се и застена, отвори очи и видя, че лежи, проснат на пода в ханската стая, а над него е наведен Майстора на Ястребите.
— Жив си значи, така ли? Хубаво. Ти се оказа наистина много полезен, мъничък Барума — господарят приседна на петите си, сетне посегна нагоре и взе чаша с вино от масата. — Пий това.
Барума седна и изгълта сладкото вино; колкото и да беше странно, вместо да замъгли, то проясни главата му.
— Сребърните пламъци бяха елфически аури — рече Майстора.
— Но единият от тях беше Родри!
— Охо, нима? — Майстора стана и взе чашата. — Заради тази информация ще ти дам още да пиеш. Позна ли някой друг?
— Гуин. Гуин беше там.
— Мислех си дали не са го взели в плен. Щях да зная, ако са го убили. Кои бяха другите? Те обладават магия, страшно силна магия и би трябвало да ги познаеш. Сигурно са членове на Вътрешния кръг.
— Жената на Родри. Нея познах. Тя също беше там. А другият елф използва срещу мен деомер. Той изпрати копието от светлина.
Майстора на Ястребите продължи да пълни чашата, лицето му не трепна, но през връзката, която го приковаваше към господаря, Барума усети неговия страх.
— Това е деомерът на светлината, нали, господарю? — прошепна той. — Те съвсем не са от гилдията. Те служат на деомера на светлината, нали?
— Млъквай! — Майстора запрати чашата с вино право в лицето му.
Барума започна да се смее. С последната частица здрава мисъл, скътана в някакво ъгълче на съзнанието му, той се питаше дали се смее, защото някой щеше да отмъсти заради него или от чиста истерия. Давеше се, виеше и се гърчеше на пода, докато ритниците на господаря му не го накараха смирено да млъкне.
— Е, добре тогава — рече Майстора на Ястребите и гласът му беше съвършено спокоен. — Сега поне зная кои са враговете ни. Тях положително не ги е изпратил Стария, нали? По-късно ще видя дали мога да уредя преговори с него, но сега да дадем на онези, дето са пленили Гуин, материал за размисъл. Тази вечер вълкът ще се върне окончателно у дома.


Родри току-що се бе прибрал в студения лагер, след като нагледа конете, когато видя как роякът Диви се вдигат и понасят на запад подобно подгонени от вятъра мъртви листа. Изведнъж Джил писна от изненада и скочи на крака; Саламандър кресна още по-силно и също скочи, размаха ръце във въздуха и занарежда на някакъв странен език. Над лагера разцъфтя сребърна топка от светлина и онова, което Родри успя да види, беше как цяла орда Диви се нахвърлиха върху нещо, напомнящо мъглява и недобре очертана фигура на вълк, и едно, дори още по-неясно очертание, което яздеше върху гърба му. Сетне видението изчезна, а Саламандър стоеше прав и псуваше като пират. Всичко стана толкова бързо и беше толкова тайнствено, че Родри се усети да стои с глупаво отворена уста, досущ селянин, зяпнал изложен на панаир подправен череп на еднорог. Искрено се изненада, като видя, че Гуин е побелял и целият трепери.
— Хайде — рече автоматично той. — Вече няма опасност.
— Да, бе — сопна се Гуин. — Не ми е ясно какво точно се случи, но зад него стои Майстора на Ястребите. Трябваше да зная, че няма да се отърва от него, поне не задълго.
— Е де, е де, не се безпокой вече — намеси се Саламандър. — В последна сметка ще се отървеш, дори и ако за това ни се наложи да го убием, което, като си помисля, май се налага. Каквото и да е, питам се дали е търсил конкретно теб, или просто разузнава. Разбира се, ако наистина е бил той, в което се съмнявам, защото нашият ездач на вълци изглеждаше безкрайно нещастен — всъщност направо си беше напълнил бригите, а се съмнявам, че човек може да стане Майстор, като се поддава на страха.
— Ох — лицето на Гуин възстанови цвета си. — Но може би е изпратил… Козоногите да го вземат, положително е изпратил друг да шпионира вместо него. Той стои над такива дреболии.
— Та откога сканирането на ефирно равнище е дреболия? — попита Саламандър. — Е, предполагам, че един Ястреб ще гледа на него по този начин.
— В името на всички богове — озъби се Родри. — Вие двамата ще ми кажете ли какво става?
— Извини ме, по-млади ми братко. Двамата с Джил погледнахме нагоре и видяхме някаква фигура, наподобяваща човек, яхнал вълк, която множество Диви се опитваха да избутат. Не е необходимо да ви казвам, че според нас видяното беше тревожно, нали, гургулице моя… О, богове! Джил!
Родри се обърна рязко и я видя да стои на около пет стъпки от него. Съвършено неподвижна, скована, вдигнала ръка пред себе си, сякаш за да се предпази от удар — тя беше вперила поглед в един вълк, свит пред нея; устните му бяха разтеглени в беззвучно ръмжене, погледът — втренчен в нейните очи. За миг помисли, че е действителен, после осъзна, че вижда през него. Благодарение на светлината, хвърляна от Саламандровия деомерски фенер, Родри успя да различи също сребърната нишка, която водеше от пъпа на вълка към нейния, и странните вълни от сила, протичащи като вода назад и напред между тях. Втурна се напред, но Саламандър го сграбчи и дръпна:
— Тя трябва да свърши сама тази работа. Джил! Чуй ме — помъчи се да го прибереш. Съсредоточи волята си върху нишката! Изсмучи живота на това нещо през нишката!
Тя кимна едва доловимо с глава и продължи да стои, втренчена в очите на вълка. Не помръдваше, но той внезапно скочи на четири крака и опъна назад уши, а устата му се отвори в безмълвен вой. Когато тръгна рязко към нея, Джил бързо вдигна ръка с дланта навън и го закова на място. За миг се гледаха яростно, вълкът, показал всичките си зъби и свел глава, готов за нападение, тя — мрачно съсредоточена и безмилостна. Внезапно опашката му започна съвсем плахо да маха, той заскимтя, вдигна лапа, загледан нагоре към нея, умоляващ, сетне се просна и се претърколи по гръб, скимтейки като кутре. Родри видя как енергията протича по сребърната нишка в нейна посока, изсмуквайки живота на съществото, докато то молеше и отчаяно се подмилкваше в краката й, все повече отслабвайки — стана по-малко, сетне избледня и остави след себе си спомен за скимтене.
Джил зарови лице в ръцете си и се разрида. Този път, когато понечи да тръгне към нея, Саламандър му позволи. Родри я прегърна, притисна към себе си, остави я да надава болезнени викове — между риданията, породени от искрена мъка. Не се беше чувствал толкова объркан от деня, когато се събуди в трюма на кораба и видя Барума да злорадства над него. Внезапно Джил се отдръпна и го изгледа, лицето й беше мокро и подпухнало от сълзите.
— Аз го обичах — прошепна тя. — Той беше част от мен.
Сетне припадна, толкова внезапно, че ако не я държеше, щеше да се свлече на място. Докато коленичеше и полагаше Джил на земята, чу брат си да псува. Саламандър приклекна до него и положи дългите си пръсти върху лицето й.
— Ах, всички вонящи демони във всички вонящи пъкли да го вземат, тя е изстинала като лед! Гуин, донеси одеяло. Извини ме, Родо, но тя трябваше сама да го убие. Не можех нищо да направя.
— Дано казваш истината, защото иначе ще ти одера кожата и ще си направя от нея дисаги.
— Боях се, че ще го приемеш по този начин. Благодаря ти, Гуин. Махни се, ако обичаш, по-млади братко, остави я на мен и свежия вечерен въздух.
Кипящ от нежелание, Родри стана и отстъпи назад, докато Саламандър я завиваше с одеялото. Тълпа разтревожени Диви, които се носеха из въздуха, наобиколиха Джил; катереха Саламандър, стрелкаха се покрай главата на Родри, а две спрайтчета дори кацнаха замалко на раменете му. Когато обаче Гуин приближи зад него, изчезнаха със съскане.
— Той ще я оправи — каза той. — В живота си не съм виждал човек с деомера на брат ти или като на жена ти.
Едва тогава Родри осъзна, че е станал свидетел на магия и тя е била извършена именно от Джил. Почувства се така, сякаш вече разнебитеният му свят отново се е преобърнал, като го е оставил да си стъпи на краката. Както изглежда, Гуин разбра погрешно мълчанието му.
— Слушай, Саламандър знае какво прави. Той излива в нея достатъчно магнетизъм, за да оздрави слон, при това от собствената си аура.
— Това според теб добре ли е?
— Разбира се, че е добре! Хайде, не е необходимо да ревнуваш от собствения си брат!
Последните думи прозвучаха на Родри толкова безсмислено, че той поклати глава, сякаш да ги пропъди като бръмчаща муха. По-късно, когато Джил седна, мъртвешки бледа, но все пак способна да се усмихне, и тревогата му се уталожи до положение, че можеше да разсъждава ясно, той си спомни странната забележка, но този път тя го прободе право в сърцето. Джил и Саламандър бяха пътували в продължение на седмици из цял Бардек, за да го търсят. Установи, че ги наблюдава отблизо, докато седяха под магическата сребърна светлина, събрали глави, шептейки неща, които той не разбира — и се запита защо преди така и не е забелязал колко интимни изглеждат.


Може би ако Джил беше в нормалното си състояние, щеше да забележи веднага, че с Родри става нещо, но прибирането на вълка я изтощи, а чувството за опасност й пречеше да се отпусне и почине. Цяла нощ спа на пресекулки, будеше се често, за да премисля необикновените сънища, които сънуваше: хилещи се магьосници с горящи тъмни очи; огромни вълци, който идваха от въздуха и посягаха да прехапят гърлото й. Накрая, около час преди разсъмване, когато небето избледня и стана светлосиво, тя се предаде, измъкна се от одеялата си, оставяйки Родри, здраво заспал и хъркащ, с ръка, преметната през лицето. На около двеста ярда от лагера, кацнал върху жълтеникавокафява скала, Саламандър стоеше на пост. Препъвайки се и прозявайки се, тя отиде при него.
— Би трябвало да спиш — отбеляза той.
— Не мога. Чувствам се така, сякаш Адовият властелин ме е влачил в продължение на двайсет мили зад колесницата си, но не мога да спя.
— По-точно как се чувстваш? Обезсилена, може би зле, слаба, немощна или направо болна?
— Само уморена, благодаря. Или е… — тя се поколеба, мислейки. — Нещо не е наред, но не мога да установя какво. Не е главоболие или нещо подобно, а… нещо липсва.
— Липсва ли?
— Липсва. Сякаш заедно с вълка е умряла и част от мен. Продължавам да мразя тъмния деомер и всичко, което той представлява, но не го мразя вече по същия начин. Сега всичко е изстинало. Разбираш ли нещо от това, което говоря?
— Разбирам, а освен това е за добро. Помисли непредубедено, бухалчето ми. Да предположим, че някой отиде при хирург с тумор, който се е издул под мишницата му, и в омразата си към заболяването хирургът започне да крещи, да псува и боде с ножа злощастното образувание. Това ще бъде ли добре за пациента?
— Естествено, че няма да е добре. Виждам какво имаш предвид — да преследваме злото хладнокръвно, да режем, внимателно, но дълбоко.
— Точно така. Точно така.
Саламандър щеше да каже още нещо, но Джил се прозя така силно, че потрепери. Той сложи разтревожен ръка на рамото й и впери поглед в очите й.
— Уморена си наистина, гургулице моя. Погледни натам и виж как зората прогонва с розови пръстчета гарваните на нощта, като ги обстрелва с бойните си стрели от слънчеви лъчи, така че според мен е време да се върнем в лагера и събудим останалите. Колкото по-бързо тръгнем на път, толкова по-скоро ще хапнем истинска храна.
Докато се връщаха заедно, Родри излезе да ги посрещне. Начинът, по който я огледа — със студени очи и свити устни, — я накара да се почувства неудобно, затова го попита:
— Какво има, любов моя?
— А има ли нещо да не е наред? — той се обърна към Саламандър. — Всъщност, какво правихте там?
— Аз пазех, както се бяхме уговорили.
Родри понечи да каже нещо, но само сви рамене и тръгна заедно с тях. Ще поговоря с него по-късно, помисли тя, сега съм прекалено уморена. В лагера намериха Гуин да събира багажа за тръгване. Родри отиде да му помага без дума повече.
— Ще започна да оседлавам конете — рече Саламандър.
— Ще ти помогна.
— Недей. Бъди така добра малко да си починеш.
Джил покорно последва Родри в лагера и седна на земята до дисагите си. Той спря да работи и я изгледа за момент с хладен и оценяващ поглед.
— Вече съм добре, наистина съм добре. Само малко съм уморена.
— Колко дълго прекара там с брат ми?
— Какво? Не много дълго.
— Добре — той внезапно отклони погледа си. — Ти имаш нужда от почивка, нали знаеш.
— Зная — едва потисна прозявката си тя. — Днес стигаме в Пастедион. Само Богинята знае колко ми се ще гореща баня и меко легло.
— Във всеки случай се надявам да стигнем дотам — рече Гуин, който бавно приближи до тях. — Щом Ястребите знаят къде се намираме, а след изминалата нощ изглежда, че знаят, едва ли ще ни пожелаят добър път.
— В Пастедион има ли гилдия? — попита Родри.
— Не зная, но пък, от друга страна, и да има, никой не би ми казал, нали? — той се усмихна, устните му помръднаха горчиво. — Те никога не казват на товарните коне повече, отколкото трябва да знаят.
Джил притвори очи и помисли върху проблема. Усети как наоколо й се струпаха Диви, почувства тяхната буйна енергия и някакъв хладен вятър над нея, около нея…
Вдигна я внезапно и тя полетя високо, сред облак от преизпълнени с радост Диви — красиви, кристални форми, блестящи със светлина и цвят. Сивото гномче дойде при нея като трептящ възел от маслинени и лимонови кристални ивици, обсипани с кафяво-червени искри, които се издуваха и спадаха, докато летяха заедно високо над ръждивочервената земя. В сребристия фонтан от сила, която се изливаше нагоре от кръглото езеро, приветствено танцуваха и се носеха като почетен караул бляскави сини същества.
Далеч под тях Джил видя нещо, което приличаше на купчина едри дървени въглища или чугунени отливки, струпани по ръба на водата. Край тях пълзяха мънички точки светлина, общо взето, с яйцевидна форма, в множество различни цветове. По-надолу видя очертанията на прави улици и осъзна, че това е Пастедион с къщите му от дърво и камък.
Обхваната от внезапно отвращение, се понесе отново нагоре, обратно към долината, а гномчето я следваше отблизо. Долу под тях пътят на архонтите вървеше прав — грозен черен белег сред червеникавата аура на тревата, която пулсираше с нов живот след летните дъждове. Никога в живота си не се бе чувствала толкова свободна, толкова щастлива, както сега, докато се спускаше надолу и пърхаше през обхванатото от светлината на зората небе.
Изведнъж Дивите трепнаха предупредително и изчезнаха. Право към нея се носеше, издуваше и извисяваше сребърен пламък. Обхваната по инстинкт, тя падна право надолу и тогава до съзнанието й достигна Саламандър:
— Скапано дебелоглаво женско муле! Какво правиш тук? Не съзнаваш ли колко си уязвима? Върни се! Веднага се връщай!
Тя усети подръпване в корема и като погледна, видя сребърната нишка, която се опъна, сви, притегляйки я към тялото й. В мига, когато си спомни, че имаше тяло, усети притеглянето му като неустоима похот, то я грабна, дръпна я от небето надолу, надолу и със звук, който напомняше пляскането с ръка по дърво, Джил се събуди. Лежеше на земята и цялото тяло я болеше, сякаш по него имаше хиляда натъртвания. Опита да седне и простена. До нея беше коленичил Саламандър, а през рамото му видя изпънатото от страх лице на Родри.
— Много се извинявам — промърмори тя. — Никога преди не съм имала навика да припадам като дворцова дама. Сигурно се дължи на лошите приятели, с които съм се събрала.
— Без съмнение е така — рече Саламандър с продължителна въздишка на облекчение. — И аз ти дължа извинения, защото за известно време ще те боли, като че си била дъвкана и изплюта. Трябваше да те върна в тялото ти, при това бързо.
Джил изстина; приседна бавно, гледайки изпитателно магьосника с надеждата, че се шегува, но като никога той беше сериозен.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
— Знаеш какво искам да кажа. Ще говорим за това по-късно. Съжалявам, яребичке моя, но трябва да тръгваме. Можеш да ме кълнеш, докато яздиш.
И наистина го кълнеше, защото се оказа, че натъртванията й не са въображаеми, а действителен резултат от прибързаното трясване във физическото тяло. Беше изключително болезнено да се държи върху гърба на коня. След няколко мили нямаше повече сили за нищо, освен да размества тежестта си на седлото, напразно опитвайки да облекчи болезнените мускули и стави, особено при сътресенията, когато конят стъпеше особено рязко или леко се препънеше. Саламандър и Родри се опитваха да разговарят с нея, но тя им се зъбеше по един и същи начин, докато накрая престанаха да я закачат. Гледката наоколо изобщо не стигаше до нея — само с част от съзнанието си забеляза, че минават през обработени земеделски земи — сигурен признак, че наблизо има град.
Минаха, както й се стори, седмици на агония, когато в един след пладне стигнаха Пастедион. За обикновеното й зрение градът беше приятен, изграден преди всичко от светъл жълто-кафяв камък и осеян с пищни градини. Докато водеха конете по павираните улици, чуха звънка симфония, която отекваше нежно в топлия, изпълнен с мирис на цветя въздух; глухо ехтящи храмови камбани; сопранов звън от накачените с пискюли такъми на малките сиви магаренца, които мнозина от минувачите водеха след себе си.
— Трябва да си купим едно от тези — оповести Саламандър.
— Защо, в името на всички богове, ни е притрябвало скапано магаре? — озъби се Джил. — Само това ми липсва — още една проклета четирикрака тревога, която да върви след мен.
— Мила ми гургулице! Колко зла си станала! Ако не беше тръгнала, противно на желанията на учителя си, да се рееш из пространството, нямаше да си така натъртена.
— Учителят ми може и да доживее лятото, ако престане да дърдори толкова много.
Докато вървяха, около тях започнаха да се трупат хора без работа, деца, жени с пазарски кошници. От време на време някой подвикваше по най-приятелския възможен начин, за да им каже, че със седмици са закъснели за големия пазар на коне. В центъра на града откриха голям площад с калдъръм и два фонтана. От едната страна беше резиденцията на архонта, или поне така каза Саламандър, а от другата — храмът на Далей-о-Контремо. Зад измазаните стени, изписани с богове, плаващи на кораби по нощното небе, се издигаха извитите покриви на група продълговати сгради и върхове на статуи, изобразяващи видни предтечи. Насред стената имаше дървена врата с чифт кръстосани весла над трегера. Саламандър заблъска с все сила по нея.
— Да се надяваме, че ще ни пуснат — промърмори Родри. — Наистина приличаме на най-долни отрепки.
Ако не ги пуснеха в храма, нямаше друго сигурно място за тях. Джил внезапно осъзна колко са мръсни и изпоцапани от пътуването, Родри и Гуин не бяха бръснати и стояха начумерени като крайпътни разбойници, но на Саламандър сякаш никога не му никнеше брада, нито пък се случваше да изпадне в лошо настроение. Конете, натоварени с окалян багаж, бяха мършави и опръскани с кал, краката им се подвиваха, а главите висяха от изтощение.
Вратата се отвори и показа млад, висок и строен жрец, в безукорно чиста тъмносиня одежда и пристегната с катарама от чисто злато гъста къдрава коса.
— Брей, брей, колко странни неща изхвърля приливът на брега! — рече той по бардекски на Саламандър, усмихвайки се като на отдавна чакан роднина. — Каква приятна изненада! Влизайте, влизайте! Негова святост ще се радва да ви види. — После се поколеба, надничайки зад него. — Но не съм сигурен, че имаме място за всичките тези коне.
— По-късно ще ги заведем в обществени конюшни или ще измислим нещо — рече Саламандър, също на бардекски. — Но ни пусни веднага, брат Мерано, защото инак ще ни убият на улицата.
Като чу това, жрецът нададе вик и други млади мъже в сини одежди изтичаха да въведат конете в комплекса, като едновременно ги държаха настрана от оградените с цветни лехи апетитни поляни. Саламандър и Родри се хвърлиха сред бъркотията, сграбчиха поводи и завикаха на дърпащите се животни, а Джил застана в рамките на вратите, за да не пречи. Беше толкова уморена, че усещаше мускулите си като водна каша, която се плиска из кожата й. Прозя се, облегната на стената, за да не падне. Всъщност докато не видя Гуин. Той въвеждаше последните няколко коня или по-скоро се опитваше, защото всеки път, когато приближеше към прага, внезапно спираше разколебан, сетне отстъпваше и отново се опитваше. Съдейки по израза на лицето му, всеки момент щеше да се разплаче, досущ мъничко детенце, което, мобилизирайки цялата си воля, напира да се преметне презглава, както по-големият брат, но всеки път пада.
— Какво става? — подвикна Джил.
— Не зная. О, фъшкии, всъщност зная. Те са издигнали преграда за такива като моя милост. Щеше да е по-добре да ми беше прерязала гърлото в проклетата ферма, където ме намерихте.
— Какво искаш да кажеш? — тя се отлепи от стената, получила нов прилив на енергия. — Някой чака ли те вътре?
— О, не това. Хората, от които се страхувам, нямат достъп до такова място. Работата е там, че то не е достъпно и за мен самия.
Тя побърза да излезе от портите и тогава се появи сивото й гномче, което сочеше с мършаво пръстче към въздуха над външната стена. Джил вдигна очи и отначало не видя нищо, но когато ги присви, успя да забележи едно блещукащо изкривяване, сякаш гледаше през стъкло. С увиснала челюст Гуин бе втренчил поглед в същото празно място. Джил внезапно осъзна, че би могла да използва това като извинение и да го изпрати с конете в някакъв хан или конюшня, където… Където какво? Където той най-вероятно щеше да стане лесна плячка на старата си гилдия.
— Саламандър! — кресна тя. — Нещо не е наред!
Придружен от купчина жреци, Саламандър дойде бегом навън, видя Гуин, погледна нагоре и изпсува под нос по възможно най-нерелигиозен начин. Брат Мерано очевидно оцени по същия начин проблема, макар и да не споделяше подобни езикови вкусове.
— Да се славят веслата на Бащата на вълните! Питам се, какво предизвиква тази неприятност? Той роб ли ти е?
— Не, освободен човек. Белязан е от… е, да речем, лоши другари в младостта си, или поне така предполагам — Саламандър изгледа Мерано с многозначителен поглед. — Той се е поправил. Ще ти се закълна на олтара, ако трябва.
— Това няма да е необходимо. Въпросът е как ще го вкараме вътре.
Гуин рязко се обърна и макар изражението му да не издаваше нищо, Джил предположи, че се бори със сълзите си.
— Едва ли бихме могли да извършим церемония тук, насред улицата — продължи Мерано.
— А защо да не можем? — Саламандър изведнъж се усмихна широко. — Ще се откажем от кълбетата благовонен пушек, литаниите, прекрасните ленени одежди, ехтящите гонгове и все пак ще извършим церемония — ела тук, гургулице моя, и хвани лявата ми ръка. Добре. Сега сложи твоята лява ръка на рамото на Гуин, ей така, небрежно, сякаш искаш да му кажеш нещо насаме. Сега ще сложа другата си ръка на другото му рамо по същия начин и ето че сме готови!
Още щом Саламандър затвори кръга, докосвайки Гуин, Джил усети как през тримата започна да се носи сила. Космите на ръцете и врата й настръхнаха; рояк Диви се гмурнаха в протичащата сила като плувци в река; Гуин отметна глава и дъхът му шумно секна. Този път, когато вдигна поглед, Джил видя преградата — сияйна сфера от сила, която похлупваше комплекса, цялата изпъстрена със странни сигли и пламтящи петолъчни звезди.
— Аха, ето къде е бедата — промърмори Саламандър. — Копелетата скапани са му белязали аурата.
Джил погледна Гуин отново и видя във въздуха над главата му да се носи обърната петолъчка. В този черноват, мъжделив белег имаше нещо толкова гадно и изкривено, че — би могла да се закълне — замириса на развалено. Изведнъж той пламна и изгоря, сбръчка се и се превърна в сгърчена пепел и малко вонящ дим.
— Това е — обяви Саламандър. — Хубаво, Гуин. Гледай сега какво става.
В мига, когато Джил пусна ръката му и отстъпи назад, преградата изчезна от зрението й, а Дивите се пръснаха, изпълнени с разочарование. Гуин взе поводите на конете, тръгна към вратата, пое дълбоко дъх и премина през нея. Брат Мерано си позволи да възликува. За миг Гуин едва не се разплака, изтри енергично очи с опакото на ръката.
— Благодаря ти — обърна се той към Саламандър. — Твой съм до края на живота си.
— Всъщност бих предпочел да си не мой, а свой, но винаги мога да поискам услуга от теб. А сега, след като всички сме тук, може би ще направим добре да затворим портите, брате Мерано. Имам да разкажа на твоя ръководител една съвършено странна, екзотична, призрачна и въобще — необикновена история.
— Разказите ти са все такива, зная — рече Мерано, усмихнат широко. — Затова всички толкова се радваме да те видим.


Още щом влезе в храмовия комплекс, Родри усети как мрачното настроение се разнесе също така осезаемо, като че някой беше свалил влажна наметка от раменете му. Дори когато погледна назад и видя как Джил държи ръката на Саламандър и разговаря интимно с Гуин, не му мина нищо друго през ума, освен че се опитваха да решат какво да правят с повече от двайсетте допълнителни коне, защото те се превръщаха в досадна неприятност, и ако зависеше от него, би се лишил с удоволствие от тях. Когато кръгът се разпадна, той подвикна на Саламандър:
— Всички вече са вързани на колчета. Засега това стига.
Саламандър му махна с ръка и влезе бавно вътре, разговаряйки с Гуин, а Джил ги следваше. Родри се уплаши, като видя колко уморена изглежда, с тъмни кръгове под очите и олюляваща се походка. Младият жрец, който се представи като брат Куитано, също беше забелязал състоянието й.
— Жената с вас? Тя болна ли е?
— Само много уморена. Яздихме ужасно дълго през планините, докато стигнем до вас.
— Тогава нека я отведем да поспи в къщата за гости, където ще бъдете настанени всички. Еван може да говори достатъчно за всички и вероятно ще го направи.
На Родри му трябваше малко време да осъзнае, че казвайки Еван, жрецът има предвид Саламандър. Освен това си помисли с известно раздразнение, че би трябвало веднага да се сети за действителното име на брат си още преди това.
Джил се опита да твърди, че се чувства прекрасно и не е ни най-малко уморена, но не продължи да настоява дълго, Родри я подхвана с една ръка, за да я крепи, докато следваха жреца през лабиринта от сгради и колиби в огромния комплекс. Къщата за гости се оказа приятна дървена постройка, варосана отвътре и отвън, с три стаи и много легла. В централното помещение имаше дори рафт с около десет свитъка, а край тях стоеше стойка за четене.
— По това време на годината ще бъдете съвсем сами — рече Куитано. — През лятото идват много гости, повечето от тях по правни проблеми. — Той отиде до един скрин и започна да рови из него. — Да, тук има достатъчно чисти одеяла. Вземете каквото ви е нужно. След това всички можете да посетите нашата баня, ако желаете.
— Искам от дъното на сърцето си — отвърна Родри. — Джил, ти ще направиш по-добре първо да се наспиш.
— Няма да споря с теб, любов моя — тя приседна на края на леглото и се прозя, разтърквайки лицето си с ръце. — Едно одеяло ще е съвсем достатъчно, благодаря.
Куитано заведе Родри до една от големите продълговати постройки, които беше видял от улицата, и го въведе в типична бардекска приемна зала, по чиито стени имаше изписани сцени, представящи богоподобни същества, които основават градове и раздават свитъци със закони на угоднически кланящи се човеци. Горе, на покрития с червени и сини плочки подиум, седяха, кръстосали крака, Саламандър и Гуин. Саламандър говореше с един възрастен мъж, облечен в дълга червена одежда. Изглеждаше много стар, тъмното му лице, изпъстрено с бръчки и торбички, беше заобиколено от чисто бяла къдрава коса, но седеше изправен и черните му очи излъчваха властна сила.
— Негова святост Такитон — прошепна Куитано. — Поклони му се, като приближиш.
С най-голямо удоволствие Родри направи пред върховния жрец възможно най-ниския поклон и бе възнаграден с усмивка и махване на една сбръчкана ръка, с която старецът му нареждаше да се качи на подиума. Настани се малко зад Саламандър и до Гуин, който седеше стиснал устни като човек, решен да не издава своя ужас.
— А, Родри — рече Такитон, — брат ти ми разказа за теб.
— Наистина ли, Ваша святост? — тъй като двамата със Саламандър бяха обсъдили какво трябва да се говори по време на пътуването, той знаеше какво се очаква от него да каже. — Смирено се надявам, че ще намерите добротата да ми простите за нарушаването на свещените закони на вашите острови.
— Добре казано, но ти не си първият и без съмнение няма да си последният младеж, който е изгубил свободата си на комар. Онова, което ме безпокои, е този подправен договор за продажба — Такитон вдигна вече много смачкания лист хартия от дървена кора на светлината, която падаше през високите прозорци. — Еван, двамата с теб ще обсъдим това насаме по-късно. Но още този следобед можем да започнем законната процедура по освобождаването на брат ти.
— Благодаря, Ваша святост — отвърна Саламандър. — Според вас колко време ще отнеме?
— О, най-вероятно немалко. Архонтът има свой начин да върши нещата, а предстоят и няколко официални празника, които ще трябва подходящо да се отбележат.
Родри погледна към Саламандър и видя, че той кима с невъзмутима усмивка в знак на съгласие, но Гуин още повече се напрегна. Той стисна ръцете си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха в скута. Самият Родри усети как го пробожда остър страх — враговете им бяха съвсем наблизо, а ето че щяха да са принудени да седят в този храм и да чакат, докато бъдат догонени.


Ден след ден, нощ след нощ деомерският вятър не спираше да духа. Съпроводен от симфония на скърцащи въжета и пъшкащи платна, «Гарантирана печалба» се носеше право и сигурно, като банкер, тръгнал по следите на длъжник. След като няколко дни се шегуваха с късмета си, както моряците, така и войскарите, които беше взел Невин от Аберуин, станаха неестествено спокойни, вършеха си работата, без да казват повече от най-необходимото на началниците си, но шепнеха помежду си, когато сметнеха, че никой няма да ги види. От време на време Невин виждаше погледи на страхопочитание и чист ужас, но се усмихваше кротко и не обръщаше внимание на знаците против магия, които правеха всеки път, когато ги срещаше лице в лице. Тъй като корабът беше малък и тесен, ръцете сигурно ги боляха от непрекъснатото преплитане. Колкото до Перин, той така и не забелязваше странния вятър, а само лежеше в трюма и стенеше между кратките промеждутъци сън.
Една сутрин, към края на втората седмица, когато стана от сън, Невин видя, че над кораба кръжат и крещят чайки, а покрай борда се носят водорасли. Горе на кърмата Илейно и първият помощник гледаха втренчено напред и обсъждаха какво да правят, когато приближат пристанището. Щом видя Невин, помощникът се изпъна мирно и леко побледня.
— Предполагам, че вятърът е прекалено силен, за да влезем и да пристанем — рече Невин.
— Така е — отвърна Илейно. — Без съмнение обаче той ще отслабне, когато трябва. Ще видим земя след около половин дежурство, а до пристанището ще стигнем, да речем, след още половин.
— Тогава ще се погрижа за каквото трябва.
Първият помощник промърмори някакво извинение и побягна.
— Ще успееш ли отново да събереш екипаж? — заинтересува се Невин. — Искам да кажа, когато тази история се разнесе.
— Въпросът ти е добър. Виж, плащам добри пари и винаги са ме смятали за справедлив човек, така че има на какво да разчитам. Слушай, сигурен ли си, че трябва да слезем в Сурат? Това е едно от най-оживените пристанища на островите и съществува голяма вероятност враговете ни да го наблюдават.
— Може да го наблюдават, а може и да не го наблюдават. Ако бяха на мое място, биха се промъкнали на брега в някое отдалечено място, затова нищо чудно да ги заблудим, като се появим направо тук. Но трябва да знаеш, че няма никакво значение. Каквото и да правя, те много скоро ще разберат, че съм пристигнал.
Към пладне Невин вече видя белите скали на Суртина, които се издигаха рязко и ясно на блестящата светлина. Той седна върху един сандък на кърмата, представи си пламтяща петолъчка и призова Кралете на въздуха. С един порив на вятъра те дойдоха, излъчващи достолепие. Стига да желае, и друг път би могъл да върже вятъра и го използва, за да върне Дракона на Аберуин у дома при своите. Невин им благодари искрено и от дъното на сърцето си, тъй както става между принцове. След няколко мига вятърът отслабна и тъмната ивица, която оставяха след себе си, изчезна. Завиха около един нос, насочиха се навътре към сушата и той се превърна в обикновен морски бриз; стана приятно свеж и задуха точно така, както биха желали, но си оставаше най-обикновен бриз. Разпрострян зад широкия и плитък залив, град Сурат приличаше на смарагд върху златистия плаж. Когато го зърнаха, моряците се развикаха, изпитвайки искрено облекчение.
Невин стана и отиде към средата на кораба, където намери Амир да го чака. Младият воин се усмихваше широко, сякаш от веселие лицето му се бе разцепило.
— Изглежда се радваш, че ще слезеш на брега, момко — забеляза Невин.
— Всички сме така, милорд, и съм готов да го повторя. Освен това сме си приготвили вече багажа. Исках да ви попитам, искате ли да изведем затворника от трюма?
— Кого да изведете? О, Перин! Наистина искам, благодаря. Виж и дали не можеш да му намериш една чиста риза. Отивам и аз да се преоблека. Не забравяй — сега съм лорд Галрион, а ти и момчетата сте почетна стража на един много важен човек. За да измъкнем гуербрет Родри от тази скапана каша, ще трябва всички да се научим да лъжем като разбойници.
— Готово, лорд Галрион — Амир му направи един доста приличен поклон. — Да изпратя ли някого от вашите смирени слуги да се погрижи за багажа ви?
— Точно така, момко! А като си помисля, малко помощ няма да е зле. Регентката ме натовари с най-различни дрънкулки.
В тези дрънкулки влизаха красиво изработени дрехи и знаци за положение в двора — риза, бродирана с драконите на Аберуин, чифт бриги с карето на рана, нова солидна наметка със закопчалка, украсена със скъпоценни камъни във формата на пръстен. В две гравирани сребърни тръби за послания лежаха писма от регентката, а освен това в подплатена с кадифе кесия се намираха всичките пари, които Ловиан можа да събере за този кратък срок. Две дървени сандъчета съдържаха вторите по значение сребърни чашки на клана Аберуин, както и абсолютно най-хубавия, изработен от сребро и позлатен супник, превърнати набързо в подаръци за архонти. Невин облече дрехите, окачи кесията с монетите около врата си и предаде останалото заедно с дрехите, които обикновено носеше, и денковете за муле, пълни с билки и лекарства, на човека, определен от Амир за тази работа.


Върна се на палубата, където Илейно разигра голяма сцена, правейки се, че не може да го познае, а всички моряци останаха с отворени уста, като видяха как капитанът смее да се задява с човек, способен да командва вятъра.
— О, значи вие сте лорд Галрион? — каза Илейно и се поклони. — Е, милорд, почти стигнахме до сушата. Вашата почетна стража и опитоменият ви язовец чакат, събрани на кърмата.
— Благодаря, капитане — Невин се усмихна широко. — Къде ще минем през митницата? Отдавна не съм бил в Сурат.
— Е, всъщност митничарите вече идват при нас. Вижте — онова там не е ли служебен кораб?
И наистина към тях се носеше стройна малка галера с прибрани платна и гребци на веслата. На носа седеше сивокос мъж. Кожата му имаше цвят на мед, а върху бузата му бяха изрисувани двата триъгълника на Сурат, което означаваше, че е държавен чиновник. Когато се изравниха с тях, хората на Илейно хвърлиха въжета и след няколко изпълнени с напрежение мигове галерата беше безопасно привързана към борда на търговския кораб. Въпреки посивялата си коса чиновникът беше сръчен мъж; той прецени на какво разстояние се намира и скочи от едната на другата палуба с грацията на човек, който цял живот е прекарал по корабите. Илейно се поклони; Невин се поклони; чиновникът се поклони и на двамата.
— По флага ви съдя, че идвате от Аберуин, добри ми господа. Как в името на Свещените звезди сте успели да преминете през морето?
— С късмет — отвърна Илейно. — И поради спешна необходимост в служба на гуербрета. Можем ли да акостираме?
— Разбира се — чиновникът погледна с присвити очи нагоре към върха на мачтата, където на бриза се вееше флагът с дракон в сребърно и синьо. — Право да ви река, когато видях герба, реших, че очите са започнали да ми изменят. Е, капитане, ще можете да изкарате цяла зима без пари по кръчмите, разказвайки тази история.
Докато привържат кораба за кея и платят пристанищните такси, стана прекалено късно за официално посещение при архонта, затова Невин, Перин и почетната стража прекараха нощта във великолепен хан като официални гости на град Сурат. Още щом мина, олюлявайки се, по прехвърлената към кея дъска и стъпи на сушата, Перин започна да се възстановява, а докато стигнаха хана и ги настаниха в огромен апартамент, вече беше повече от весел. По собствена инициатива той прие ролята на Невинов лакей, грабна багажа от готовите да му го връчат войскари и последва ханджията, който с френетични жестове и сипейки най-много двайсетина научени деверийски думи, му показа спалнята и скриновете за дрехи.
— Бедният ви слуга изглежда е понесъл много тежко плаването — забеляза ханджията на бардекски пред Невин.
— Много. По това време на годината е направо ужасно в открито море.
— Да. Наистина е така — човекът се поколеба, направо гърчещ се от любопитство, но беше прекалено опитен в своята професия, за да разпитва. — Ще ви изпратя кани с вино, лорд Галрион. Аха, за вашата охрана? Има ли опасност виното да ги хване?
— Ще се погрижа вашата собственост да бъде в безопасност във всякакъв възможен смисъл, добри човече.
Ханджията се поклони толкова дълбоко, че едва не допря с чело пръстите на краката си, сетне побърза да се измъкне.
На вечеря останалите гости в трапезарията се струпаха около чужденците с любезни, но и настойчиви въпроси за чудотворното преминаване на океана, а някои от местните търговци дойдоха специално за целта. В град, който живееше от морската търговия, това пътуване имаше привкус на легенда, подвиг на герой от времето на Зората. За щастие Невин можеше да разчита на искреното си невежество по морските дела, за да ги отклони.
— Когато наехме този капитан, ни казаха, че бил най-добрият на Ористина, и очевидно е така. Имаше моменти, когато наистина смятах, че сме осъдени, но той неизменно ни измъкваше. Него би трябвало да черпите, господа, а и да му задавате въпросите си.
Не изпитваше каквото и да е съмнение, че на сутринта, когато Илейно слезеше на сушата, те ще направят точно това. Също така непоколебимо вярваше, че корабният капитан е способен да лъже достатъчно добре, за да ги убеди, че пътуването е било толкова нормално, колкото може да бъде едно ужасяващо преминаване на океана.
Когато се върна в стаята си, Невин намери Перин, седнал на подиума в приемната. Осветена от кандилата, червената коса на лорда блестеше, прясно измита и с цвят на мед.
— Тук имат великолепни бани, Невин. Един слуга ми показа къде е нашата и се почувствах чудесно, когато смъкнах вонята на онзи проклет кораб — той се вгледа с укор в стареца. — Но, ъ, бихте могли да ми кажете, че ще изминем целия този гаден път до Бардек.
— Забравил ли съм? Е, сигурно така трябва да е станало. Напоследък много ми се струпа на главата.
— Е, поне Кълин не може да ме докопа тук и това е най-важното за мен — Перин въздъхна и се загледа с празен поглед във фонтана със синьо-белите плочки, който бълбукаше в средата на помещението. — Джил се намира на североизток оттук.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Това е нещо като… е, ъ, а, като сърбеж всъщност — той се изправи и бавно се завъртя като парче магнетит, който се обръща, за да посочи юг. — Когато застана така, имам чувството, че чеша сърбежа, а Амир ми каза, че посоката, към която гледам, е североизток.
— Така да е. Чудесно, момчето ми. Докато бяхме в Аберуин, говореше за обезщетение и наистина това е един великолепен начин да го изплатиш. Ако намерим Джил, при това без сканиране, това страшно ще обърка враговете ни.
— Врагове ли?
— О, я виж, сигурно съм забравил да ти кажа и това. Нещо като че ли започвам да остарявам. Трябва да знаеш, че хора, които владеят злата магия, се опитват да открият Джил и Родри преди нас. Трябва да ги спрем, защото са злокобни убийци.
Перин го погледна, понечи да каже нещо, сетне направо се срина в безсъзнание. Невин въздъхна и си каза, че отсега нататък трябва да внимава какво говори. Повика Амир и двамата пренесоха Перин в леглото.


Няколко часа след полунощ, когато промяната в астралните приливи се уталожи, Стария отиде в Храма на Времето и установи онова, което отдавна чакаше — статуята на Невин беше оживяла. Когато влезе в помещението, студеният сив камък се бе превърнал в жива плът и пронизващите сини очи сякаш гледаха към него.
— Много добре, враг мой — рече в мислите си Стария. — Скоро ще се сражаваме за последен път — ти и аз!
Но преди това трябваше да се погрижи за нещо друго. През последните няколко дни той прибягна до различни обреди и методи за сканиране, като се започне от гледане на шепа пръст и се свърши с действително астрално пътуване, опитвайки се да открие кои точно могат да са враговете му в Тъмния съвет. Нищо не откри. Тъй като беше далеч по-опитен в изтръгването на сведения, отколкото всеки отделен член на Братството — в укриването им, оставаше само да предположи, че неколцина са обединили силите си срещу него. Освен това беше изгубил Барума; всеки път, когато се опитваше да влезе във връзка с ученика си, получаваше само най-смътна представа от съзнанието му, хванато в капан и вързано от мощна магия. Вероятно би могъл да пробие защитата, но предпочиташе първо да разбере кой е врагът.
В най-тъмната нощ, когато астралните сили се оттичат и умиряват под председателството на Земята, Стария реши да извърши ритуал в тайното помещение, в сърцето на вилата. Събуди един от домашните роби и накара изплашеното момче да донесе от клетките в конюшнята два тлъсти заека, вързани, но все още живи, сетне го отпрати да спи. Понесъл зайците в една ръка, а фенера — в друга, той се потътри и запуфтя по малкото стълбище, задвижи механизма на тайната врата и влезе в тъмната като катран стая. Стените, таванът, подът — всичко беше боядисано в черно, както и олтарът, който се намираше на северната страна, под един гоблен с обърната петолъчна звезда.
Стовари зайците на олтара, където те започнаха да се борят и да пищят, доведени до пълен ужас от самата атмосфера на помещението, но той взе обредния нож с дългото острие и ги заудря по главите с тежката, обсипана със скъпоценни камъни, дръжка, докато не се отпуснаха неподвижни. По-късно щяха да умрат, сега имаше нужда от тишина, за да се съсредоточи. Докато обикаляше стаята по посока, обратна на часовниковата стрелка, за да запали черните свещи в поставките, закачени на стената, започна да нарежда под нос зла песен, по-стара от времето на Зората — остатък от едно изкуство, познато и презирано още далеч преди предтечите на бардекците и деверийците да напуснат тайнствените си родни страни.
Макар че смесеният произход на името отдавна беше забравен, Стария призова Рогатия Сет да отвори портите на отвъдните земи и освободи духа, с когото желаеше да говори. Използването на това име с подобна цел беше само по себе си светотатство.
След като запали свещите, Стария духна фенера. Димът се смеси, пушекът скоро се сгъсти и превърна в лека мъгла. Макар че покрай вратата влизаше по малко чист въздух, всъщност стаята нямаше прозорци. Все така пеейки, Стария отново приближи олтара, взе ножа и започна да призовава сто зли неща, сили и символи в прокълнатото помещение. Накрая млъкна, вдигна високо ножа и то спусна надолу. Преряза гърлата на зайците, разпори коремите им и остави кръвта да се излива по олтара и капе на пода. С подготвеното си съзнание видя как кръвта освобождава черния магнетизъм, как се надига и блика мъгла от чиста жизнена сила.
Подклаждано от дима и излъчванията, чистото ефирно вещество започна да се стича и сгъстява над олтара. Привлечени от него като гладни кучета на месо, се появиха всевъзможни духове, трупаха се наоколо, налитаха на храната, скимтяха и мяукаха, когато Стария ги разгонваше с осветения нож и могъщи проклятия. Най-накрая над мъглявината се оформи слабо лице с тесни очи, които искряха под надвисналите вежди и жестоки, изкривени в озъбена гримаса устни.
— Позволи ми да пия, Тондало — прошепна то.
— О, с удоволствие, майсторе — Стария се ухили, една пародия на сервилно подмазване. — Не се ли радваш, че ме научи така добре на Тъмното изкуство?
Духът оголи зъби и се стрелна към мъглявината, но бе отпъден от острието на ножа:
— Обещай да отговориш на въпросите ми и след това ще пиеш!
— Обещавам, неблагодарно изчадие адово.
Стария отдръпна ножа и остави духа да се засища с жизнена сила. Мъглявината избледняваше, а формата на съществото се сгъсти, докато накрая се превърна в стария учител по нечисти дела, застанал на олтара, бършейки уста с опакото на ръката си.
— Хайде — рече Стария. — Имам враг.
— Нима? Каква изненада!
— Някой работи срещу мен. Спомняш ли си въпроса, по който се посъветвах с теб? За смъртта на Господаря на ефира.
— Не помня нищо, освен болка.
— Това няма значение. Някой работи срещу мен. Някой осуетява всичките ми опити да го сканирам. Той трябва да извлича сили от местата, където живееш ти. Кой е той?
— Никой не работи срещу теб в Тъмнината на Тъмнината, поне не и в жалкия вонящ ъгъл, където си ме заврял.
— Лъжеш!
— Не мога да излъжа.
Това, разбира се, беше вярно, донякъде все пак.
— Наистина е така, но би могъл да изкривиш истината. Видял си някой да работи някъде другаде, нали? Кой е той и къде се намира?
Духът разтегли устни, сякаш изръмжа, но звук не се чу.
— Не го познавам — рече накрая той. — Трябва да е придобил сили, след като напуснах земята. Начинът, по който действа, ме кара да го смятам за Майстор от Ястребите, но нямам как да зная от коя гилдия. Колкото до това къде работи, защо не потърсиш на обикновените места вместо по пътя на майсторството? От време на време продължаваш да си толкова глупав, като търсиш с прекалено изтънчени средства, Тондало.
— Мой скъпи майсторе! Трябва да призная, че заслужавам упрека. Сега да те няма.
Когато разпери ръце, за да направи ритуалния жест, и размаха ножа, духът побягна, хленчейки и кълнейки, обратно към капана на мъченията в Тъмнината на Тъмнината, която се разполага под злокобните места по света.
Стария пропъди различните сили и освободи духовете, хванати, без той да иска, от заклинанията му, сетне взе мъртвите зайци и ги изхвърли от помещението, за да се занимае с тях по-късно някой роб. Докато гасеше свещите, му хрумна, че най-вероятно може да се сети кой е този коварен Майстор от Ястребите. Единственият наемник (за такива смяташе Ястребите), който можеше да знае, че се занимава с някаква важна работа, беше онзи, когото нае преди година от валантската гилдия. Сега, след като знаеше, че неговият враг не е нещо по-страшно от ръководител на гилдия от убийци, щеше да е относително просто да сканира по обикновения начин и да види дали предположението му е вярно. След като помисли, реши, че най-вероятно той държи Барума. Оставаше въпросът дали си струваше да спасява незначителния глупак.


На сутринта, когато дойде време да посети архонта, Невин взе четирима войскари за почетна стража, както и Перин в ролята на слуга, за да носи сандъчето с вторите по хубост чаши на Аберуин. Градският дворец беше построен на една от най-високите точки в местността — плоско възвишение, където бяха настанени също съдът, храмовите центрове и полигонът за подготовка на милицията, както и резиденцията на гражданския ръководител.
Архонтът Клемико ги посрещна в ехтяща зала, постлана със сини и светлозелени плочки. В единия край се издигаше подиумът, по който бяха пръснати достатъчно възглавници за двайсет души, а в другия плискаха водите си четири фонтана с лилави плочки. На стената зад тях беше изобразен Далей-о-Контремо в образа на албатрос. Като непрекъснат поток се точеха роби с храна и вино, докато Невин и архонтът бъбреха на бардекски за невероятното пътуване по море. Накрая, когато донесоха, а после и прибраха купичките с разтворен във вода лимонов сок и пешкирите, Клемико плесна с ръце и освободи робите.
— Е, лорд Галрион, сигурно имате някаква невероятно важна задача, за да поемете такъв риск.
— Да, боя се, че е много по-важна, отколкото ми се иска да си мисля. Известно ми е, че между вашия и нашия град съществуват отдавна сключени договори и съюзи, но въпреки това съм задължен да ви кажа колко високо оценявам гостоприемството, което проявявате по отношение на такива внезапни и досадни посетители.
— Всяка услуга, която мога да направя на вашия гуербрет, за мен ще представлява само удоволствие.
— Ще ми се да е така, Ваше превъзходителство, но се боя, че тя е свързана със значителни неприятности. Трябва да ви съобщя, че гуербрет Рийс умря внезапно през есента.
— Сърцето ми е прободено с копие при вестта за смъртта на вашия владетел. На два пъти съм се срещал с лорд Рийс и той винаги е бил олицетворение на любезност и снизходителност.
Амир и останалите войскари размениха невярващи погледи, но за щастие Клемико не ги видя.
— За нас това беше ужасно сътресение — рече любезно Невин. — А което е още по-лошо, линията на унаследяване, която остави зад себе си, е в най-добрия случай объркана, а в най-лошия — неясна. Той нямаше синове, нали ме разбирате.
— Аха — Клемико сбърчи чело, сякаш се опитваше да си спомни странните за него обичаи, свързани с унаследяваните длъжности. — О, разбира се, а дъщерите няма да свършат работа, нали? Има ли братя, или пък чичо, струва ми се, това върши работа?
— Не, чичо няма, но има по-млад брат, който наистина трябва да наследи неговите имоти. За нещастие този брат е изчезнал. За последен път са го видели тук, на островите.
— Ето, това вече е много странно! — Клемико си позволи да се усмихне. — Да не би по-младият брат да се е заловил с търговия, за да подобри положението си? Много рядко може да се очаква от някой ваш лорд да бъде дотолкова просветен.
— Как ми се ще да е бил толкова разумен! Боя се, че не знам с какво всъщност се е занимавал, но се обзалагам, че едва ли ще да е било нещо достойно. Бих допуснал, че става дума за момичета и комар.
— Разбирам, вашите младежи не са чак толкова различни от нашите — Клемико отклони погледа си, а тъмните му очи изразиха болка. — Един от синовете ми изпитва задълбочен интерес към танците или поне така твърди. Според мен той се свежда преди всичко до младите жени, които ги изпълняват, отколкото до самото благородно изкуство. Наистина съм в състояние да ви съчувствам — той въздъхна и се върна на конкретния въпрос. — Смятате ли, че се намира в Сурат?
— Нямам представа, но едва ли ще имам такъв голям късмет. Онова, от което имам нужда, Ваше превъзходителство, е някакъв документ, който ще ми позволи да пътувам с почетната си стража. Зная, че на островите имате строги закони, които забраняват човек да пътува, открито въоръжен, но моите хора, всъщност трябва да съм точен — хората на новия гуербрет, — няма да харесат това.
— Вероятно няма наистина. Забелязал съм, че всеки мъж във вашата страна много се обижда, ако някой дори само му предложи, от чиста любезност, да се разоръжи. Е, това определено може да се уреди. Тъй като новият гуербрет е военен владетел, се разбира от само себе си, че почетният му ескорт също ще бъде въоръжен. Мога да ви дам поредица от документи и вие ще ги използвате, тъй както намерите за добре. А вероятно също ще имате нужда от коне?
— Да, тези хора са кавалеристи.
— Аха. Е, ще ви подарим няколко от конюшните на градската милиция.
— Ваше превъзходителство, вашата щедрост е смайваща.
— Това е нищо между приятели, чиста дреболия. — Клемико си позволи да се усмихне. — Разбира се, ако споменете името на нашия град пред новия гуербрет, когато го намерите.
— Можете да не се съмнявате в това, Ваше превъзходителство, ще го спомена, при това не веднъж.
Когато се върнаха в хана си, Невин намери Илейно да го чака, крачейки напред-назад с чаша вино в ръка.
— Как мина?
— Великолепно. Клемико определено иска да се радва на благоволението на новия гуербрет. Сякаш всички знаят, че върховният крал е дал на Аберуин по-големия дял от търговията с Бардек, и имах чувството, че зад всеки негов комплимент отеква думата «монопол». Между другото, не му казах истината. Измислих някаква история, че Родри е прекалено привързан към комара, жените и въобще към буйния живот.
— Добре. Никой архонт от островите не би желал в негово присъствие дори да се спомене за Ястребите. Това би могло да означава, че ще трябва да предприеме нещо срещу тях.
— Наистина ли Братството има такава голяма власт?
— Не бих я нарекъл точно власт — те не са в състояние да прокарват в своя полза закони и официални държавни договори. От време на време един или друг от архонтите ги наема, но това, разбира се, не се обявява пред обикновените гласоподаватели. Доста влиятелни хора, които прибягват до услугите им, не биха искали Ястребите да бъдат отстранени от съществуващата подредба на нещата. Но онова, което всъщност ги брани, е простият страх. Ако човек обяви война на гилдия, пълна с убийци, едва ли ще доживее да се наслади на победата, нали?
— Все пак рано или късно някой ще трябва да го направи, иначе островите няма още дълго да са цивилизовани.
— Наистина е така. Благодаря на всички богове, че гилдиите така и не са стъпили на Ористина.
— Как е станало това?
— Нашите ръководители биха предпочели да загинат, но не и да бъдат сплашвани — Илейно се усмихна напрегнато. — И гадните копеленца го знаят.


Като корабен капитан Илейно притежаваше голяма колекция от карти на различните острови, както и добри познания по навигация. Той беше онзи, който се сети, че може да използва още по-добре необикновената способност на Перин. Първо накара Перин да застане в двора на хана и посочи точното направление, в което се намира Джил; изведе го извън северната порта на града, на около две мили от хана, и отново го накара да направи същото. Сетне се върнаха и излязоха от източната порта за последен опит. Тъй като Илейно така и не си даде труд да му обясни какво става, Перин беше объркан, смятайки, че по някакъв начин първите два пъти не е помогнал, но по-късно, когато се върнаха обратно в хана при Невин, всичко стана ясно. Илейно просна картата, начертана върху хартия от кора, и използва тъпия край на една лъжица и ръба на кинжала си, за да начертае прави линии, всяка от които тръгваше от мястото, където бяха отчели показанията на вътрешния му компас. Като по магия, или поне така се стори на Перин, линиите се събраха в централното плато на Суртина.
— А Джил трябва да се намира някъде тук — Илейно заби пръста си в една точка. — Най-близкият град до мястото, отбелязано от мен, е Пастедион.
— Много добре — рече Невин. — А сега ти, Перин, ми кажи: можеш ли да разбереш дали днес Джил е по-близо или по-далеч, отколкото когато за първи път слязохме на брега?
— Ъ, ами, а, бих казал, че въобще не е мръднала оттам.
— Така ли? Това е интересно. Надявам се, това означава, че се намират на безопасно място, а не че са пленени.
— О, я стига, не бъди така мрачен — намеси се Илейно. — Ти щеше да знаеш, ако момичето се намира в някаква гнусна опасност.
— Без съмнение щях или поне се надявам, че щях. Във всеки случай тръгваме тази вечер. Какво мислиш, Илейно? Да отплаваме до Индила, а оттам да тръгнем по суша, а?
Перин се застави да задуши стенанието си.
— Колко кирливи коне ти даде архонтът? Дванайсет, а също и товарните мулета? — Илейно помисли, потривайки брадичката си. — Е, предполагам, че ще мога да събера няколко в трюма, а останалите ще вържем на палубата — ако хората ти пазят. Корабът ми е търговски, а не някакъв вонящ шлеп за добитък.
— Е, ами, хъм, милорд? Не можем ли да тръгнем по суша и да не цапаме кораба на капитана?
— Много си ми ясен, Перин — отвърна Невин. — Ако отплаваме за Индила, можем да спестим най-малко една нощ, а трябва колкото може повече да бързаме. Боя се, че ще тръгнем отново по море, но този път няма да е за дълго.
Когато започна да събира багажа на Невин, Перин си помисли, че отплащането се оказа много по-мъчително, отколкото предполагаше, докато се намираше на сигурно място в приятния затвор в Елдид. За първи път също му хрумна да се запита какво ли ще каже или ще му направи Джил, когато отново се срещнат. Хванат в капан от ужас и желание, започна да трепери толкова силно, че трябваше за миг да приседне и поеме дълбоко дъх.


Предвиждането на върховния жрец, че архонтът ще забави някой и друг ден случая с Родри, се оказа прекалено оптимистично. Дни наред Джил и приятелите й оставаха в храмовия комплекс, чезнеха там, както предпочиташе да си мисли тя, докато Саламандър и брат Мерано притичваха между храма и двореца на архонта, за да подкупват най-различни държавни чиновници, да уреждат срещи с този или онзи чиновник. През останалото време чакаха да се върнат съобщения, че този и този е приел смирения им дар, или че е възможно еди-кой си писар да се намира в своя кабинет в определено време. За Джил единственото добро в цялото това туткане беше, че разполага с предостатъчно време, за да работи върху упражненията си по деомер.
Следобеда, когато Невин напусна Сурат на път към Индила, Саламандър се довлече в къщата за гости, притиснал театрално едната си ръка към челото.
— Чудотворящият вещер от далеч-далечния Север има главоболие, от каквото заслужава да страда най-големият демон в най-дълбокото пъкло — оповести той. — Моля те, о, прекрасна варварска прислужнице, бъди така добра да ми налееш вино от онова шише.
С тези думи се просна по гръб върху леглото си и запъшка, докато тя не му наля, но пък намери сили да седне и вземе чашата. Раздразнени, Гуин и Родри гледаха представлението, но Джил разпозна симптомите на Саламандър.
— Какво не е наред? — сопна се тя.
— Всъщност не съм сигурен дали има нещо, което да не е наред. Само е невероятно досадно — направи пауза, за да отпие наведнъж половината от виното. — Най-накрая разполагаме с адвокат и брат Мерано ме уверява, че бил най-добрият, който можем да намерим.
— Какво сме имали? — поиска да знае Родри.
— Юридически съветник. Човек, който познава законите и може да говори вместо теб в маловера на архонта.
— Защо да не говоря самият аз? Или това е така, защото продължавам да съм роб?
— Тук, в маловерите, никой не говори сам за себе си, о, братко мой.
— А защо?
— Защото така! Такъв е обичаят. Наемаш човек, така както, ако искаш да промениш цвета на някакъв плат, го отнасяш в гилдията на бояджиите. Като се стигне до процес, адвокатите знаят всички номера в занаята и убеждават хората да гласуват за техния клиент. Ако арестуват Барума, той ще има също адвокат. Трябва да знаеш, че архонтът произнася окончателната присъда по дадено дело, но всъщност не той го гледа. Избират с жребий сто свободни граждани, които влизат в състава на нещо, наречено жури, и след като се свърши с приказките, точно те с гласуване решават достойнствата на едната или другата страна.
— Какво? — Родри беше изключително вбесен. — В живота си не съм чувал нещо по-глупаво и недостойно! Защо трябва да приемам отсъждането на куп хора от простолюдието за закон?
— Защото нямаш друг избор, безумецо! — Саламандър свърши с виното и протегна чашата си. — Моля те, асистентко моя, до ръба. Някак си знаех, че ще е много трудно.
— Щом нямам друг избор — тогава нямам — продължи Родри. — Но не съм длъжен да ми харесва.
— Точно така. Моля те само едно — когато разговаряш с адвоката, дръж своето благородническо възмущение здравата сграбчено в най-дълбоката част на сърцето си. Той ще дойде тук след вечеря да чуе нашия разказ, което означава, че ти и аз ще направим добре да се затворим и да репетираме нещо убедително. Помни, че не бива да споменаваш и дума за тъмен деомер, Ястреби и прочее, и прочее. Такива неприятни истини са най-нежеланите посетители за ушите на нашите многоуважавани островитяни.
Когато адвокатът пристигна, Джил реши да не присъства на разговора, но вместо да седи сама с Гуин в къщата за гости, се разходи из парка. Току-що беше стигнала до цветната градина при външните порти, когато се появи нейното сиво гномче, което махаше възбудено ръце, танцуваше и подскачаше.
— Случило ли се е нещо?
То кимна утвърдително и посочи на югозапад.
— Не разбирам.
То се хвана за глава и затропа раздразнено. Джил коленичи на калдъръма, а то изтича на няколко крачки, сетне започна бавно и тържествено да върви към нея, като едновременно с това сочеше на запад.
— Някой идва към града покрай реката ли?
То кимна утвърдително, с очевидно облекчение, сетне сгърчи личице, опитвайки се да мисли.
— Лоши хора ли идват?
Очевидно не, ако се съдеше по отговора му, после то продължи да мисли.
— Приятели тогава?
Този път получи ново потвърждение. Но Джил не можеше да си представи и един-единствен човек от островите, който да отговаря на такова определение.
— Я слушай — рече най-накрая тя. — Можеш ли да изиграеш по някакъв начин името на този човек?
Опечалено, гномчето поклати отрицателно глава.
— Там е бедата, така ли? Той няма някакво лесно име, като Блейн или Родри, което да е свързано с определено значение.
Точно така, ако се съди по начина, по който поклати глава, нямаше.
— Бардечка ли е или бардекец?
Не беше.
— Някой от Девери?
Гномчето кимна утвърдително, но тя просто не можеше да повярва.
— Как биха могли да дойдат тук през зимата? Че никой не би могъл… о, разбира се! Да не искаш да кажеш, че идва Невин, а?
Усмихнато, гномчето заподскача високо и запляска с ръце, кимайки утвърдително. Джил се разплака, преизпълнена с облекчение, а в същото време съществото се покатери в скута й и започна да я потупва по бузата.
Когато Саламандър научи вестта, след като адвокатът си отиде, реакцията му се оказа не по-малко силна. Гертдинът седеше и подсмърчаше, а Джил за първи път осъзна как се е страхувал и колко упорито се е старал да поддържа маската си на бърборещ глупак. Най-накрая той избърса очи, изсекна се в копринена носна кърпичка и изписа на лицето си една от своите типични глупави усмивки:
— В такъв случай много хубаво, мое най-магично свраче. Както излиза, може би ще доживеем да помъчим боговете още малко. Каза ли гномчето на какво разстояние се намира старецът?
— Разстоянията не значат нищо за Дивите.
— Точно така. Надявам се да е наблизо, защото се съмнявам, че сканирането ще бъде безопасно. По-добре да изчакаме тук той да ни намери, както съм убеден, че ще направи — надявам се, по-рано, отколкото късно, или пък прекалено късно. О, най-възторжена радост! Както излиза, бил съм прав да приложа моята най-последна, съвършено хитра и потайна военна хитрост.
Джил простена.
— О, Адовият властелин да го вземе! Какви пак си ги забъркал, а?
— Нищо ново. Искам да кажа — наех адвоката и настоях да се отправят официални обвинения срещу Барума. Сега имаме основание да останем на сигурно място в храма, колкото си искаме. Джил, гургулице моя, от мен да знаеш — няма по-добър начин да пропилееш много време, от това да започнеш съдебно дело.


Хората на архонта нямаше откъде да знаят, че човекът, когото търсеха да му връчат призовка, се намира само на десет мили от Пастедион, макар че Барума не беше, честно казано, на себе си по смисъла на закона.
Високо в планините на изток от града Майстора на Ястребите и двамата му калфи се бяха подслонили от непрестанните дъждове в обществен кервансарай, осигурен от архонтите на Пастедион. Тъй като през лятото често валеше, това място за почивка можеше да се похвали с дълъг навес, издигнат върху каменни колони вместо стени, а отдолу имаше плочник, който се спускаше от средата към краищата, така че дъждовната вода изтичаше веднага обратно. Докато стояха на високото, оставаха относително сухи. Ястребите бяха свикнали на физически несгоди, така че за тях навесът представляваше лукс, но всички мускули на Барума бяха сгърчени; той се намираше в окаяно състояние, напълно изтощен. Съзнанието му обаче беше започнало борба срещу това да стои омагьосан.
Нямаше собствена воля в истинския смисъл на думата, но притежаваше ядро от омраза, скътано в някакво тайно кътче. Самите физически мъки я подхранваха и поддържаха жива — ужасът от Майстора на Ястребите я пазеше скрита. Често господарят го изпращаше в ефира да шпионира над Пастедион и защитения храм, за да търси следи от групата варвари. От време на време Барума виждаше сребърната пламтяща аура на магьосника елф, придружена от една или две обикновени, яйцевидни човешки аури, но така и не видя Родри, жената или Гуин. Майстора на Ястребите особено се притесняваше за последния, но не от някаква благородна грижа за своя човек, разбира се, а чисто и просто от страх да не би да издаде гилдията, като избърбори всичките й тайни по време на мъчения. В прикътаното си местенце скритата омраза на Барума се надяваше да стане точно така.
Една нощ, когато избледняващата луна се издигна само за няколко часа преди разсъмване, Майстора на Ястребите изпрати Барума по-далеч от обикновено и го накара да хвърчи във все по-разширяваща се спирала, която имаше за свой център Пастедион. Тук, в тази рядко населена местност, той не виждаше нещо повече от диви чукари, които се разстилаха в ръждивочервеникавото сияние на избуяващата трева до планинските върхове, сребристосини и мрачни, обвити във вечен сняг. Тогава почувства как волята на неговия господар заговори в съзнанието му и го накара да върви на юг покрай реката. Отначало Барума хленчеше и се съпротивяваше, понесен нагоре, сякаш с пороищата, които надигаха физическата река. От водата бликаше сребърен воал от първична сила — действителна опасност за слаба душа, водена по чужда воля. Но шепотът на Майстора обещаваше изтезания и в последна сметка Барума полетя на юг.
Там, където успяваше, той се дърпаше встрани от застрашителната пелена с нейните пипала от мъгла, които сякаш съзнателно се пресягаха да го впримчат и дръпнат към сигурна гибел. Затова оставаше дотолкова погълнат от реката, че мина известно време, преди да осъзнае, че има призрачен спътник. С ъгълчето на окото, тъкмо зад него и отляво, зърна мъглява форма, която го следваше. Винаги, когато обръщаше глава да види по-добре, фигурата се отклоняваше и изчезваше. Страхът започна да се надига също като пелената на водната сила и той чу собствения си глас да докладва на господаря.
— В такъв случай ще направиш добре да се върнеш — никога преди това омразният глас не му се бе сторил толкова добре дошъл.
Барума направи завой встрани от реката и започна да описва кръг назад, но се озова срещу огромна тъмна фигура: раздиплена черна дреха със сияещи по нея червени сигли, привързана с низ отрязани глави, а лицето почти не се виждаше под надвисналата качулка. Когато нададе уплашен вик, фигурата вдигна призрачната си ръка, отметна назад качулката и откри мрачните очи на Стария.
— И така, значи намерих своето врабче?
Барума беше в състояние само да издърдори объркан поток от мисли. Чу гласа на Майстора на Ястребите, в който се долавяше страх и сякаш идваше много, много отдалеч.
Симулираната фигура на Стария вдигна двете си ръце и между тях се появи тясна ивица от сивкава светлина. Той ги замаха напред-назад, ивицата се удвои, сетне се изви като змията на хвърлено въже и ги обгърна. Веднъж стабилизирана, тя нарасна, избуя нагоре и се смъкна надолу, докато накрая се превърна в стена, която ги обгради отвсякъде — трескава, с пламтящи на мръсния фон петна.
— Онзи, в чиито ръце си попаднал, няма да успее да проникне през това — Стария истински се забавляваше. — Разбира се, щом се върнеш в тялото си, той ще те разпита. Кажи му истината. Искам да му кажеш точно пред какво е изправен. Надявам се, че кучето мръсно ще има защо да се погърчи.
— Господарю, моля те да ме спасиш!
— По-нататък. Може би. Сега си ми полезен там, където се намираш. Къде те залови?
— В Индила. Бях на път към теб.
— Какво иска?
— Родри.
— Така ли?! Какво иска, идиотът му с идиот, да прави с Родри Мелуейд?
Някак смътно Барума разбираше, че пълното име на Родри беше важно, но в ужаса и омагьосаното си състояние можеше само да гледа като безумец.
— Не зная, господарю — рече най-накрая. — Или чакай! Иска да знае какво правиш. Нещо такова, не разбирам.
— Без съмнение не е споделил дълбоките си замисли с теб, о, не! — изведнъж лицето на фигурата се усмихна; усмивката представляваше призрачна гримаса, едно разтегляне на безкръвни устни и отваряне на куха пещера от тъмнина вместо лице. — Много добре, мъничък Барума. Кажи му всичко, което знаеш, а също му кажи, че Господаря на ефира е тук, в Бардек. Нека пръснем всички остри тръни сред неговите завивки и му пожелаем приятни сънища!
Проблесна ослепителносиньо сияние и Стария изчезна. Стената от мръсна светлина вися неподвижна още миг, сетне се разтвори в нищото. Там стоеше и чакаше огромният симулиран образ на Господаря на Ястребите. По неговото лице беше изписана ярост, която сякаш издуваше кървавочервената му одежда.
— Това беше Стария, господарю.
В кътчето, където бе скътал потайно своята омраза, Барума се разсмя, защото видя как Майстора на Ястребите се сви на ефирно равнище. От страх. Сетне фигурата се изду и стана по-голяма от обикновено, надвисна над него и го принуди да коленичи.
— Така значи! — гласът на Майстора отекна гръмовно в синята светлина. — Война ли ми е обявил?
— Не, господарю, не. Каза ми да ти кажа истината. За Родри Мелуейд, за всичко. И за Господаря на ефира.
Образът на Майстора увисна вцепенен и чуплив, като да беше направен от порцелан.
— Господаря на ефира ли?
— Такъв беше планът — да го примамим тук и го убием. Той вече е дошъл, така че планът се изпълнява. Сега ми заповяда да ти кажа всичко, господарю, всичко. Не ме изтезавай! Моля ти се, не ми причинявай болка.
— Няма, прасенце такова. Тръгвай обратно с мен да поговорим, дълго и сериозно.


Със съдействието на Кралете на въздуха «Гарантирана печалба» стигна до Индила за смайващо кратко време, за голямо облекчение на конете, а и на Перин. Докато надзираваше разтоварването на животните, Невин забеляза доброволния си слуга потайно да коленичи и целува твърдата почва под краката си, галейки камъка като любимо куче. Както се случваше от време на време, въпросът за истинската природа на Перин се събуди отново, защото не беше виждал човек с такава инстинктивна антипатия към стихията на водата. Но той отстрани категорично проблема от съзнанието си. Лукс като този да търси познание, трябваше да остане за времето, когато се върне в Девери.
— Това беше последното от бедните животни — рече Илейно, който бавно се приближи. — Ще трябва да купим кон за мен от пазарния площад.
— Всъщност си мислех, че ще е най-добре да останеш тук.
— Какво?! И да изпусна битката ли?
— Може да се окаже, че не е така. Слушай, щом измъкна Джил и останалите от бедата, в която са изпаднали, имам намерение да се оттегля колкото мога по-бързо. Трябва първо да приберем Родри у дома, а сетне да смажем нашите гадни врагове. Не ми се иска, като се върна тук, да открия, че корабът ти е изгорял или съсипан по някакъв друг начин, а никой от капитаните в пристанището по някаква тайнствена причина не желае да ни вземе.
— Разбирам какво имаш предвид — Илейно сложи огромната си ръка върху дръжката на меча. — Ние с момчетата сме се сражавали и преди с пирати. Ще бъдем готови да го направим отново, ако се налага.
— Добре. Може и да се наложи. Освен това не пропускай да слагаш астрални печати. Ако не друго, това поне ще вбесява враговете, защото няма да знаят какво става.
Тъй като бяха пристигнали скоро след разсъмване, Невин реши да поведе още същия ден малкия си боен отряд. Отидоха до пазара и купиха припаси, но той пропусна да направи официалното и отнемащо много време посещение при архонта на Индила, така че излязоха от северната порта тъкмо около пладне. Дотогава Перин се бе възстановил достатъчно и можа с абсолютна сигурност да установи, че Джил продължава да се намира повече на север, отколкото на юг от Индила.
— Този път ще ни отведе право в Пастедион, но той върви покрай реката — рече Невин. — Пречи ли ти това, че ще пътуваме толкова близо до вода?
— Не, милорд. Ъ, хъм, защо да ми пречи?
— Така е при деомера.
— Но аз нямам в себе си деомер.
— Знаеш ли, започвам да мисля, че си съвършено прав. А точно с какво разполагаш, е най-голямата загадка, пред която съм се изправял от много години насам.
Вместо отговор Перин придоби нещастен вид, сякаш се обвиняваше заради странната си умствена нагласа. Невин прие това като наследство от чичо му Беноик и затова не продължи да обсъжда болезнения въпрос.


Когато прецени, че Майстора на Ястребите е премислял достатъчно дълго горчивите истини, пред които е изправен, Стария се свърза с Барума, вместо да срещне врага си на ефирно равнище, където съществуваше възможност за някаква засада. Установи, че съзнанието на бившия му ученик е дотолкова замъглено, че нямаше проблем да го превземе просто през огледалото за сканиране, проглеждайки през очите му. Доколкото можеше да прецени, Барума стоеше коленичил върху купчина одеяла, от онези, които се слагат под седлата, и подхранваше с вейки малък огън. Наблизо двама мъже — Стария ги сметна за Ястреби — играеха на кости за тресчици, докато третият, Майстора на Ястребите, когото бе наел предишната година, седеше, кръстосал крака под себе си с гръб към останалите, и гледаше с празен поглед към измития от дъжда склон отвъд грубия каменен навес. Може би медитираше или изпълняваше някакво умствено упражнение, но каквото и да правеше, беше грубо стреснат.
Стария накара главата на Барума да се обърне натам-насам и се огледа, но не видя нищо интересно извън каменните колони и дъжда. Бавно и предпазливо, той застави тялото на бившия си ученик да се изправи; то се олюляваше известно време, докато придоби пълен контрол върху него. При това движение и двамата Ястреби вдигнаха инстинктивно поглед, сетне се върнаха към играта си. Майстора така и не помръдна, дори не трепна, но Стария бе готов да се обзаложи, че съвършено добре знае какво е станало. Понесъл тялото на Барума като доспехи, той се отправи бавно към края на навеса и се върна няколко крачки, за да бъде сигурен, че контролира заетото физическо средство. С част от съзнанието си усещаше Барума, който хленчеше и се свиваше ужасен, задето е бил принуден така внезапно да излезе на ефирно равнище, но намесата му беше прекалено слаба и можеше да не й обръща внимание.
Когато се почувства готов, той се върна уверено при огъня и с проклятие, изтъкано от зли имена, принуди саламандрите да се вдигнат, образувайки колона от пламък. И тримата Ястреби скочиха на крака, обърнати рязко към него, а в ръцете им внезапно се появиха оръжия.
— Аз съм Стария, не Барума. Ако умъртвите това тяло, ще умре той, а не аз.
Майстора на Ястребите махна с ръка; оръжията на неговите съучастници изчезнаха в гънките на дрехите им. Бавно, с внушително пренебрежение той пъхна своето в скритата ножница.
— И преди съм чувал, че се правят такива неща. За какво си дошъл тук?
— Да поговорим. И сключим сделка може би. Господаря на ефира ще бъде труден за ликвидиране. Може би имам някакъв интерес отново да те наема.
— Разбирам — Майстора на Ястребите си позволи за малко да се развесели — засмя се кратко, сякаш излая. — Във всеки случай, разбира се, ако пожелая да взема проклетите ти пари. Благодарение на твоето хубаво планче загубих трима от най-добрите си хора, а един е заловен.
— Моето планче ли? Да не съм искал от теб да измъкнеш примамката от капана ми? Ти преследваше варварското момче по свои собствени съображения. Не се опитвай да ми казваш друго. Не обвинявай мен, ако са се провалили собствените ти планове.
— Тогава много добре, няма да ти казвам. Но за теб е също толкова опасно, колкото и за мен.
— Ако не беше така, щях ли да съм тук да се пазаря с теб? В тази работа е замесен и друг майстор на деомера, нали?
— Точно така — онзи, който всъщност измъкна Родри. И съм съгласен, че ще е по-добре заедно да работим. Ако ще убивам Господаря на ефира, ми трябва всичката информация, с която разполагаш.
— Да убиеш? — за първи път от години Стария се разсмя, разсмя се дълбоко, чак от корема и заетото от него тяло се разтресе така, че едва запази контрола си над него. — Ти, безкрайно нагъл идиот такъв! Да убиеш ти Господаря на ефира по пътя, сякаш си обикновен бандит, а той — амбулантен търговец? Смаян съм. Зашеметен съм. Това надминава всичко, което човек може да си представи.
Лицето на Майстора на Ястребите придоби зловещ оттенък в лилаво.
— Ако мога да убия архонт насред двореца му, когато всички врати и прозорци, дори всяка пукнатина в тавана гъмжат от охрана, аз мога също така дяволски добре…
— Ти не можеш да направиш нищо на Господаря на ефира. Него остави на мен. Ела във вилата ми; Барума Знае къде се намира. Там ще устроим капан.
Постепенно Майстора на Ястребите възстанови цвета на лицето си и се усмихна.
— О, наистина ще дойда. Но ще донеса със себе си главата на Невин. Знам и аз как се залагат капани.
— Глупак!
Стария се измъкна от тялото на Барума и позволи душата на собственика да се втурне обратно в него тъкмо когато Майстора на Ястребите пристъпи напред и го зашлеви през лицето. Хленчейки и умилквайки се, Барума падна на колене, а Стария се върна с помощта на огледалото в собственото си тяло, отпуснато на стола в удобния му кабинет.
Щом се събуди напълно, той отново се засмя. Майстора на Ястребите б