Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Катрин Невил
Магическият кръг

 

Пещерата


Те не знаят тайните на бъдещето,
нито разбират какво е било в древността.
Не знаят какво ги очаква
И не ще спасят душите си от неизвестното в бъдеще.
Ръкописи от Мъртво море,
Пророчество на есеите



Настъпила е последната епоха от песента на Куме.
Възроден, духът на вековете — роди нов ред.
Завръща се Девата, връща се и властта на Сатурн.
Ново поколение е изпратено от небесните висини.
Вергилий, Еклоги IV,
Месианско пророчество на Сибила



Куме, Италия:
есента на лето Господне 1870
Високо над Куме, над вулканичното езеро Аверн се спускаше вечерен мрак и благодарение на прозрачната мъгла с метални оттенъци то сякаш плуваше във въздуха. Там, където мъглата не бе много гъста, се виждаше как водната повърхност отразява плътните облаци, устремени към сребристия кръг на луната.
Коминът на кратера бе обрасъл с дъбови издънки, чиито кървавочервени листа изглеждаха в сумрака пурпурни. Разнасяна от лекия вятър, миризмата на сяра откъм езерото създаваше усещане за тайна заплаха. Цялата атмосфера на това древно място бе наситена с очакване за нещо, нещо, предсказано отпреди хиляди години. И то щеше да се случи тази нощ.
Беше тъмно, когато иззад дърветата покрай брега се появи фигура. Следваха я още три. Четиримата странници носеха еднакви панталони от недообработена кожа, прилепнали до тялото кожени елеци и метални шлемове, но отдалеч личеше, че водачът на малката група е жена. На рамото си бе опряла кирка, навито на руло намаслено платнище, намотка въже и всякакви приспособления за катерене. Спътниците й я следваха безмълвно по брега на езерото.
Жената потъна отново в сенките, където група дървета прикриваха надвиснала скала. Наоколо бе пълен мрак, ето защо тя пъхна напосоки ръка в гъсталака от увивни растения и опипом най-сетне откри търсената пукнатина. Нахлузи дебели ръкавици и размести камъните, които старателно бе наредила последния път. Когато отворът стана достатъчно широк, за да може да се провре, тя пристъпи напред развълнувана. Спътниците й я последваха.
Вече вътре, жената бързо разви платнището и с помощта на мъжете запуши цепнатината. Когато дори лъч светлина не можеше да напусне пещерата, тя свали шлема и запали прикрепената към него миньорска лампа. Отметна на гърба си буйната руса коса и огледа тримата си, покрити с прах, спътници, чиито очи просветваха на мъждивата светлина на лампата. Едва тогава се извърна към отвора на пещерата.
Прокопани във вулканичната скала, стените на просторната кухина се издигаха на близо трийсет метра над главите им. Дъхът на жената спря, когато видя, че стоят на ръба на отвесна скала, спускаща се към пълния мрак на дълбока пропаст. Долавяше ромон на вода, която вероятно се стичаше на десетки метри под тях. Това бе пътят, който хората, търсещи отговори на загадки, бяха минавали, за да стигнат до недрата на изгасналия вулкан. Това бе легендарното място, издирвано от стотици хора през вековете — пещерата, приютила най-древния от всички пророци на земята — пророчицата Сибила.
Младата жена насочи лъча на лампата към лъскавите стени. Нямаше съмнение, бяха на точното място. Пещерата беше описана съвсем вярно от тези, които я бяха посещавали — философът Хераклит, писателят Плутарх, географът Павзаний и поетът Вергилий, обезсмъртил тази пещера като мястото, където Еней влиза в подземния свят. Знаеше също така, че най-вероятно тя и спътниците й са може би първите, които посещаваха пещерата от две хиляди години насам.
Първата работа на император Август, когато завзел властта в Рим през 27 г. пр. Хр., била да скрие книгите с нейните пророчества, наречени «Сибилини предсказания». Изгорил всички, които сметнал, че не подкрепят властта му или предвиждат връщане на Републиката. След това наредил пещерата да бъде запечатана. Входът, който тогава се намирал в подножието на вулкана, бил затрупан с голяма купчина камъни и чакъл. И последната следа от съществуването на прочутата пещера изчезнала. До този момент.
Младата жена пусна катераческите приспособления на земята, сложи отново шлема с фенера на главата си и извади от джоба на елека груба карта, която подаде на най-високия от мъжете.
— Асзи — обърна се тя към него на малко име, — идваш с мен. По-големите ти братя нека останат тук да пазят входа. Ако не успеем да намерим изход там долу, тази пролука ще бъде единственият път, през който ще излезем навън. Ще се спусна първа — додаде тя и се извърна към отвесната стена.
Мъжът вече държеше здраво китката й, като се опитваше да срещне погледа й в тъмнината. След миг я привлече в прегръдката си и докосна леко с устни челото й.
— Нека аз бъда пръв, Клио — промълви той. — Знаеш, карита, че съм роден сред тези скали и се движа по тях като дива коза. Картата, която баща ти начерта преди смъртта си, е работа на учен, ровил се цял живот в прашните книги. Толкова много е пътувал, а не успя да открие мястото. На всички ни е известно колко опасни може да са понякога предсказанията. В Делфи отровни питони пазели пещерата на пророчицата. Не знаем какво ни чака там долу.
Тръпка на погнуса пробягна по гърба на Клио. Другите двама мъже поклатиха мълчаливо глави в знак на потвърждение на думите на брат си. Асзи вече палеше миньорската лампа и я закачи на шлема си. След това закрепи края на въжето за скалата, хвана го с голи ръце и с върховете на подкованите обувки се оттласна от стената. След миг ведрата му усмивка изчезна в мрака.
На останалите горе им се стори, че измина цяла вечност, докато усетиха, че въжето вече се люлее свободно, сигурен знак, че младежът е стъпил на дъното. Клио преметна въжето, направи примка около крака си, а братята уловиха края му, за да осигурят допълнително спускането й. След миг зейналата паст погълна и нея.
Останала сама с лице към скалата, Клио изучаваше каменните стени с такова внимание, сякаш очакваше да открие отговор на някаква загадка. Ако стените имаха уши, мислеше си тя, тези тук вероятно бяха чули хилядолетни тайни. Също като Сибила, която виждала не само миналото, но и бъдещето.
Най-древната пророчица в историята, живяла на много места и изпратила десетки поколения, бе родена на планината Ида, същата от която боговете наблюдавали войната за Троя. Петстотин години преди Христа Сибила отишла в Рим, за да предложи на цар Тарквиний да купи книгите й с предсказания, отнасящи се за следващите дванайсет хиляди години. Той отказал и тя изгорила първите три от тях, после още три. Царят купил последните три и поръчал да ги приберат в храма на Юпитер, до момента, в който сградата била изгорена до основи през 83 г. пр. Хр. заедно със скъпоценното му съдържание.
Прозренията на Сибила били невероятно задълбочени и отивали много далеч в бъдещето, ето защо боговете й обещали да изпълнят едно нейно желание. Тя поискала от тях живот от хиляда години, но забравила да поиска и младост. Когато обещаният срок вече изтичал, тя се била смалила дотолкова, че от нея останал само гласът й, с който изричала предсказанията си от съвсем малка стъкленица, поставена в същата тази прастара пещера на тайните. От близо и далеч тук прииждали хора, за да чуят песента й, докато император Август я накарал да замлъкне завинаги, запечатвайки пещерата с неаполитанска глина.
Клио таеше надежда, че информацията, събрана така старателно от баща й, докато бе изучавал древните текстове, и прозрението, осенило го на смъртния му одър, ще се окажат верни. Вярно или не, да следва повелите на последното желание на умиращия, се бе превърнало в център на младия й живот.
Стъпалата й вече опираха в дъното, когато усети силните ръце на Асзи да обхващат кръста й, за да й помогне да стъпи на плъзгавите скали, отстрани на бързата подземна река.
Вървяха близо час през кухините под вулкана, следвайки указанията на баща й върху картата. Най-сетне стигнаха вдлъбнатина високо над главите им, под която последователките на Сибила, момичета от околността, седели на позлатен трон, от който в момента бяха останали само купчина камъни, и препредавали посланията на древната богиня.
Асзи спря до Клио, неочаквано се наведе и целуна устните й.
— Може да се каже, че си почти свободна — усмихна се той.
Без повече обяснения той се покатери по стръмните скали и протегна ръка, за да бръкне в кухината. Известно време опипва вътрешността и най-сетне извади отвътре малък предмет.
Спусна се внимателно надолу и подаде на Клио мускал, не по-голям от дланта й. Клио никога не беше вярвала на приказките, че гласът на Сибила е затворен в стъкленица, но вътре бяха съхранени нейни думи. Нейни пророчества. Според Плутарх били изписани върху малки метални пластини, толкова леки и крехки, че при най-слабия полъх на вятъра политали.
Клио отвори предпазливо мускала и в разтворената й длан се изсипаха миниатюрни листчета с големината на нокът. Тя докосна едно от тях и вдигна очи към младия мъж.
— Какво пише? — попита той.
— На гръцки е: En to pan — отговори тя. — Означава «едно във всичкото».
Сибила предсказала какво ще се случи във всеки повратен момент от историята — и което е по-важно, как този момент се свързва с критично събитие от миналото. Говори се също, че е предвидила настъпването на нова звездна епоха след тази на Рибите, в която самата тя бе живяла и чиято изява щеше да е в появата на родения от дева цар. Сибила виждала загадъчни връзки, които като паяжина се промъквали през годините и свързвали ерата на Рибите с тази на Водолея — водоносеца — която няма да настъпи преди двайсети век. А тя бе на прага.
Клио прибра листчетата в стъкленицата. По обратния път към изхода през дългите коридори и пещери тя с ужас си помисли какво всъщност означаваше този момент. Баща й го беше предвидил. Когато извадиш на бял свят такава стъкленица, съдържаща времето, и дадеш воля на гласа на миналото, ти отваряш врата, която може би е трябвало да остане затворена. Като кутията на Пандора.
За пръв път от две хиляди години насам тази вечер песента на Сибила, чийто глас бе мълчал в мрака на вулкана, щеше да бъде събуден и да бъде чут отново от човешкия род.


Влизане в кръга


И ни каза [Иисус] да се наредим в кръг и да се хванем за ръце, а той застана в средата и рече: «Отговаряйте ми с Амин», сетне запя…

Танцувайте всички…
Танцуващият е човек на всемира.
Който не танцува, не знае какво се случва…

Ако следвате моя танц, вижте себе си в мен.
И когато видите това, което правя, запазете моята тайна.

Подскочих: разбирате ли цялото?
Деяния на Иоан,
Нов завет, Апокриф



Иерусалим:
ранна пролет на лето Господне 32
Понеделник
Понтий Пилат имаше сериозни неприятности и този път наистина не знаеше как ще се справи с тях. Най-голямата ирония бе, че за пръв път от седем години насам, откакто стана римски прокуратор на Юдея, проклетите евреи нямаха вина.
Седеше сам на терасата на двореца, построен високо над Иерусалим от Ирод Велики, с изглед към западната порта Яфа. Долу залязващото слънце караше листата на наровите дървета в царските градини да пламтят, осветяваше златните клетки, наследени от Ирод, пълни с гълъби. Склоновете на хълма Сион бяха гъсто обрасли с разцъфтели акации. Ала Пилат не обръщаше внимание на красотата наоколо. След половин час трябваше да присъства на прегледа на отрядите, изпратени като охрана през седмицата на еврейския празник. В такива дни все нещо се объркваше — градът се изпълваше с поклонници и той се плашеше от неизменните размирици, познати от предишни години. И това не беше най-големият проблем.
За човек на такъв важен в държавата пост, Понтий Пилат беше с изненадващо скромен произход. Както личеше от името му, той бе от коляното на бивш роб, някой от дядовците му е бил удостоен с pileus — шапката, отличаваща свободния човек, който чрез благородни постъпки и личен принос става гражданин на Римската империя. Без образование или привилегии, единствено с интелигентност и усилен труд Понтий Пилат се издигна до ранга на конник на Рим. Звездата му обаче изгря едва когато бе открит от Луций Елий Сеян, чието стремглаво издигане, се отрази и на неговата кариера.
Последните шест години, докато император Тиберий си почиваше на остров Капри (говореше се, че там задоволявал апетитите си с млади момчета и кърмачета, а не рядко и с екзотични животни), Сеян се превърна в най-могъщия и най-мразен човек в Рим, от когото всички се страхуваха. Докато бе консул в Сената заедно с Тиберий, Сеян имаше свободата да прави каквото си иска, арестуваше враговете си по скалъпени обвинения, назначаваше свои приближени — така Понтий Пилат се озова в Юдея. Големият проблем на Пилат всъщност беше новината, че Луций Елий Сеян е мъртъв.
Той не беше просто починал, а екзекутиран по обвинение в държавна измяна, повдигнато от самия Тиберий. Смяташе се, че нарочно е прелъстил снахата на императора, Ливила, помогнала на Луций да отровят съпруга й — единствен син на Тиберий. Когато прочели пред Римския сенат миналата есен заповедта, написана от императора в Капри, иначе хладнокръвният и безмилостен Сеян се оказал напълно неподготвен и буквално се строполил на пода, та се наложило да му помогнат да стане, за да напусне залата. Същата нощ по нареждане на Сената Луций Елий Сеян бил удушен в килията. Изложили голото му тяло на стълбите на Капитолия, и така цели три дни — за посмешище на гражданите на Рим, които не само го заплювали, но и уринирали върху него, забивали ножовете си в мъртвата плът, насъсквали кучетата си, докато най-сетне останките били хвърлени в Тибър за храна на рибите. Историята обаче не свършва с неговата смърт.
На преследване било подложено и цялото семейство на Сеян. Дори малката му дъщеря, която съгласно римските закони не можела да бъде убита, тъй като била девствена, първо била изнасилена от войниците, след което прерязали гърлото й. Ужасена, отритнатата съпруга на Сеян се самоубила, а Ливила била заключена от собственото си семейство в една стая, където я оставили да умре от глад. Половин година след смъртта на Сеян всичките му приближени и приятели, които не бяха екзекутирани, сложиха край на живота си — било чрез отрова, било с помощта на собствените си мечове.
Понтий Пилат трудно можеше да бъде изплашен от подобни действия. Познаваше римляните, нищо, че никога нямаше да е един от тях. Това бе и грешката на Сеян, който искаше да стане благороден римлянин, да се ожени в семейството на императора, да го измести от управлението. Сеян вярваше, че ще успее да освежи кръвта на императорите. Наместо това освежи тинята в реката.
Пилат не хранеше никакви илюзии за положението, в което бе изпаднал. Колкото и подготвен да беше за поста, който заемаше, колкото и отдалечена да бе провинцията Юдея, той беше много уязвим заради връзката си със своя благодетел, а съществуваха и други връзки с него. На действията на Пилат по отношение на евреите можеше да се погледне като на пример, взет от самия Сеян, чиято политическа кариера бе започнала с гоненията на евреите в Рим, приключили с прогонването им от столицата — неотдавна тази заповед бе отменена от самия император, който заяви, че никога не е искал да се проявява нетърпимост към който и да е от неговите поданици и това с евреите било дело единствено на Сеян. Нищо чудно, че Пилат бе изнервен до крайна степен. През изминалите седем години той многократно бе изпадал в самосъжаление, че е длъжен да търпи раздорите между юдеите.
Той така и не разбра защо евреите, за разлика от останалите колонизирани народи, са освободени от задължението да се подчиняват на законите на Рим — не служеха в армията, не плащаха данъци, дори и тези, които плащаха самаряните и римските граждани в провинцията. Според законодателството на Римския сенат пълноправен гражданин на Рим може да получи смъртна присъда само за това, че е престъпил границите на хълма на еврейския Храм.
А когато Пилат трябваше да събере средства, за да завърши водопровода и да влее малко живот в този затънтен край, какво направиха проклетите евреи? Отказаха да платят налога за водопровода, защото римляните били длъжни да осигурят необходимото на онези, които са заробили. (Заробени — колко смешно! Колко бързо забравиха времето, което прекараха в Египет и Вавилон.) Наложи му се да «вземе назаем» пари от десятъка на Храма, завърши водопровода и така сложи край на разправиите. Претенциите на евреите към римляните обаче не спряха. Всичко това, естествено, се случи, докато Сеян беше жив.
Ето че сега се задаваше поредно събитие. Тъкмо то можеше да спаси Пилат или поне да отклони гнева на Тиберий в друга посока, а ръката на императора беше дълга и неумолима, когато ставаше дума за поданик, загубил благоразположението му.
Пилат се изправи и започна да крачи нервно по терасата.
Тези, към които се обръщаше за съвет — група шпиони и информатори, жизнено необходими за всеки управител на колониална провинция, — съобщаваха, че някакъв евреин обикаля провинцията и твърди, че е inunctus — миропомазан. Гърците го наричаха christos, или покрит с миро, а евреите го наричаха «месия», което, доколкото разбираше, значеше едно и също. Бяха му обяснили, че било нещо свързано с историята на тяхната вяра. Някакъв мъж щял да се появи и те вярвали, че той ще ги освободи от обвързаностите, в които те вярват, че са попаднали, и така те ще успеят да превърнат света в управляван от еврейството рай. Желанието да видят възможен цар на своя народ, при това миропомазан, бе стигнало връхната си точка — за Пилат това бе истински късмет. Тъкмо евреите щяха да го спасят!
Синедрионът — съветът на старейшините на евреите — подкрепяше този кандидат, както и мнозинството негови последователи от колонията есеи, когато преди няколко години този луд човек топеше хората във вода. Носеше се слух, че е убит по нареждане на Ирод Антипа, тетрарх на евреите в Галилея, заради това, че нарекъл Иродиада — жената на Антипа — блудница. Доведената дъщеря на Антипа, Саломе, поискала от него да му вземе главата. Нямаше ли да настъпи край на вероломството на този народ? Антипа се боеше от новопоявилия се помазан, вярваше, че в него се е вселил духът на онзи с водата, чиято глава бе наредил да отсекат, и сега той се връща, за да отмъсти на тетрарха.
Имаше и трети участник в събитията, който още повече облекчаваше Пилат — Каиафа, първосвещеник на евреите, поставил се в услуга на Рим, чието влияние в Иерусалим бе по-силно дори от това на Пилат, бе не по-малко заинтересован недоволните да бъдат усмирени, за да не подкопават устоите на Римската империя и на установеното вече управление. И Каиафа, и Антипа мразеха и се бояха от евреина, а синедрионът ги подкрепяше. Нещата се развиваха добре. Прогонят ли го, той ще отведе със себе си смутителите на реда.
Пилат се загледа към равнината, простираща се отвъд западната стена, там, където слънцето вече се спускаше зад хоризонта. Чуваше как новите войници се събират в двора долу, нещо обичайно в навечерието на всеки празник. Щяха да се грижат за реда сред прииждащите поклонници за Празника на пролетното равноденствие, който евреите свързваха с епизод от историята си отпреди хиляди години, когато народът им напуснал земите на Египет.
Пилат се заслуша в командите на офицера, който водеше подготовката на войниците. Чуваше и шума от подметките им по мраморните плочи. Най-сетне се наведе през перилата на терасата, за да огледа отрядите. Огнената топка на залязващото слънце зад него ги заслепяваше и те можеха да видят само смътните очертания на фигурата му. В дни като този той неслучайно избираше да се покаже пред тях точно в този час на деня.
— Воини на Рим — провикна се Пилат, — гответе се за следващата седмица, когато градът ще се изпълни с поклонници. Ще се наложи да се справяте с всякакви случаи, които може да се окажат неприятни за империята. Носят се слухове за метежи, които да превърнат този иначе мирен празник в бунт, в нарушение на закона и реда. Воини на Рим, поведението на всеки от нас през следващата седмица може да се окаже от изключително значение за бъдещето на империята, а може би и за историята. Нека не забравяме, че наше задължение е да предотвратяваме всеки акт срещу държавата или статуквото, продиктуван от религиозен екстаз или стремеж към слава, целящ да промени съдбата на Римската империя и нашата съдба.


Вторник
Беше далеч преди зазоряване, когато, изтощен от пътуването и с подпухнали очи, Иосиф от Ариматея стигна пред Иерусалим. В съзнанието му продължаваха да отекват вълните, които се блъскаха в бордовете на корабите му, чуваше в притъмнялата морска шир плясъка на греблата, на малката лодка, доближила търговската му флотилия, която чакаше да влезе в пристанището на Йопа на зазоряване.
Тежко предчувствие го обзе още преди пратеникът на Никодим да се представи и да се качи на борда. Иосиф никак не се изненада, че бележката, която му носеше, беше написана с тайнопис, в случай че попадне във вражи ръце. За Иосиф тя бе важна най-вече с това, което не казваше. Думите още горяха в съзнанието му.
Побързай. Часът настъпи. Никодим.
Значи наистина бе дошъл очакваният момент. Как ли се бе стигнало до това, мислеше си с болка Иосиф.
Реши да остави преценките за по-късно и пренебрегвайки всяка предпазливост, вдигна заспалия екипаж и нареди да отрежат въжетата, свързващи неговия кораб с останалите — така посред нощ плавателният му съд влезе единствен в пристанището на Йопа.
Хората му се бяха възпротивили разгорещено — убедени, че е загубил ума си. След като акостираха, Иосиф направи още нещо, което затвърди мнението, че е полудял. Остави ценния си товар — нещо нечувано за собственик на толкова голяма търговска флотилия — на грижите на екипажа, наруши постановената от римляните забрана да се движи нощем по улиците и стигна тичешком до конюшните, разбуди слугите, нае коне и потъна в мрака на нощта. Синедрионът — съветът на старейшините на евреите, щеше да се събира призори.
По опасните пътища на провинцията отекваше само чаткането на копитата на запенените животни, откъм горите в далечината се чуваше единствено гласът на цикадите, но в съзнанието на Иосиф кънтеше мисълта:
Какво ли е направил Учителя?
Първите лъчи на изгрева обагряха в кървавочервено небето над Хълма на маслините и очертаваха кривите силуети на старите дървета, когато Иосиф от Ариматея влезе в града и започна да блъска с юмруци вратата на конюшнята. Сънен, конярят излезе и пое юздите на запотените животни, за да се погрижи за тях. Иосиф продължи бързо пеша нагоре по стъпалата към централната част на града, като в бързината от време на време вземаше по две наведнъж.
Във влажния сумрак преди зазоряване забеляза как утринният бриз полюшва клоните на акациевите дървета, натежали от цвят. Всяка пролет градът биваше удавен в тяхното жълто море. Поникнали в пукнатини и арки, тези дървета сякаш запълваха всяка пора на подобния на лабиринт град. Сега, докато се движеше по криволичещите стръмни улички, Иосиф вдишваше с пълни гърди техния силен аромат, който му напомняше на разпален в кадилница тамян, просмукал се в стените на заспалия град и във водоемите в подножието на хълма Сион.
Акацията — свещеното дърво.
— Нека ми издигнат олтар сред тях, за да са винаги наблизо — изрецитира на глас Иосиф.
Неочаквано съзря високата царствена фигура на Никодим и си даде сметка, че е пристигнал пред познатата порта, зад която бяха градината и дворецът на неговия приятел. Един слуга вече заключваше зад господаря си, а той, с развети дълги коси, разперваше ръце, за да посрещне Иосиф, който отвърна на прегръдката.
— Помня, когато бях момче в Ариматея — промълви Иосиф, загледан към морето от посипани със злато клони, — че край брега растяха гъсти chittah, наричани от римляните «акация», заради острите им тръни — това е дървото, от което Яхве ни поръча да изградим неговия първи храм — дървените решетки и олтара, Най-светия от светите, дори свещената арка. Келтоите и гърците почитат дървото като нас и дори го наричат «златния клон».
— Живя прекалено дълго сред езичници, приятелю — поклати глава Никодим. — Дори външният ти вид е богохулен пред очите на Бога.
Трудно е да се възрази на такова нещо, помисли си Иосиф печално. С късата тога и сандали с кръстосани почти до коленете каишки, с тези мускулести, обгорели от слънцето крайници, обръснатото лице — кожата му бе набръчкана и изсъхнала от соления морски въздух, — косата му също не беше подстригана по предписанията, а бе прибрана в плитка на тила, така той приличаше по-скоро на мъжете от север или на хиперборейски келт, отколкото на уважаван юдейски търговец, какъвто всъщност беше, на член на групата на «седемдесетте», както обикновено наричаха синедриона.
— Ти беше този, който подкрепи Учителя още като момче да поеме по странните пътеки, водещи единствено към разрушение — отбеляза Никодим, докато вървяха надолу по склона. — През последните няколко седмици се молих горещо да се прибереш, преди да е станало твърде късно. Мисля си, че ти единствен би могъл да внесеш някакъв ред в бъркотията, която се случи през годината на твоето отсъствие.
Истината бе, че Иосиф бе отгледал Учителя като свое дете, откакто бащата на момчето — дърводелец, който също носеше името Иосиф — почина. Беше го вземал със себе си на кораба при множеството си пътувания, за да научи древните мъдрости на най-различни култури. Въпреки ролята си на родител, Иосиф от Ариматея, който вече бе преминал четирийсет и бе член на синедриона, а бе само седем години по-възрастен от своя така наречен син, не можеше да мисли по друг начин за него освен като за Учителя. Не просто като за равин, което означава «мой наставник или учител», а като за голям духовен водач, какъвто бе станал. Въпреки всичко казаното току-що от Никодим му се стори неясно.
— Какво разбираш под бъркотия? Щом получих съобщението ти, пристигнах възможно най-скоро — рече Иосиф, пропускайки факта, че е изложил на риск не само състоянието си, но и живота си. — Предполагам, че говориш за политическа криза — нещо много спешно — непредвиден инцидент, който може да попречи на плановете ни…
Никодим спря насред улицата и впери в Иосиф тъжните си тъмни очи, зачервени от изтощение или може би от плач. Изведнъж Иосиф си даде сметка колко много се е състарил приятелят му за тази година, докато го нямаше. Сложи длани на раменете му и зачака със сериозно изражение, а в същото време онзи неприятен леден страх пропълзя по кожата му, въпреки че въздухът наоколо бе топъл и хоризонтът от моравосин вече бе добил прасковен цвят в очакване на слънчевия диск. Иосиф не беше сигурен, че иска да чуе отговора.
— Няма политическа криза — обясни Никодим, — поне засега. — Но нещо може би далеч по-лошо се случи. Мисля, че би могло да се нарече криза на вярата. Той самият е кризата. Променил се е до неузнаваемост. Собствената му майка не може да го разбере вече. Да не говорим за най-близките му ученици — онези дванайсет, които той нарича «магическия кръг.»
— Променил се е, казваш. Но как? — попита Иосиф.
Докато Никодим търсеше подходящите думи, Иосиф се загледа към града в краката им, където бризът полюшваше едва-едва клоните на акациите, сякаш бяха пръсти, а те му отвръщаха с нежна въздишка. Иосиф се молеше, молеше се за някаква вяра, за да има сили за онова, което очевидно го очакваше. В мига, в който усети, че все пак има макар и зрънце надежда, слънцето подскочи над Хълма на маслините с взрив от светлина, която се отрази във фасадите на вилите и дворците, издигащи се високо над тях по склоновете на Сион, и проникна дори в лабиринта от тесни, криви улички в ниската част на града. Отвъд тях в далечината се простираха величествените останки на Храма на Соломон, а под него — Залата от дялан камък, където тази сутрин трябваше да се проведе събранието на синедриона. Идеята за храма се бе явила в съня на Давид — баща на Соломон и първи истински цар на Израилевото царство. Построен отново или възстановен след множество катастрофи, украсен и с богатствата на много велики царе, той бе душата на еврейския народ. От просторните дворове се издигаха бели мраморни колони, които, огрени от утринното слънце, приличаха на гора от призрачни дървета. Позлатените покриви — подарък от Ирод Велики — искряха ослепително сутрин и бе трудно да гледаш в тази посока както сега, но по пладне това бе невъзможно, толкова силна беше светлината.
Душата на Иосиф се изпълни с тези лъчи и в същия миг той чу гласа на Никодим да шепне до ухото му:
— Скъпи ми Иосифе, не знам как точно да го определя, но всички ние подозираме, че Учителя… че може би е загубил ума си.


В Залата от дялан камък винаги бе студено и влажно. От стените непрестанно се процеждаше вода и напояваше разноцветните мъхове. Изсечена в самата скала на Храмовия хълм, залата бе с овален свод под самия Двор на свещениците и на олтара, бивш харман от времето на цар Давид. До входа се стигаше по стълба от трийсет и три стъпала, изкопани в скалата. Винаги когато влизаше в тази зала, Иосиф имаше усещането, че извършва ритуал. През летните жеги бе истинско облекчение да влезеш вътре сред прохладата и влагата, които те посрещаха. Ала днес помещението само добави нещо повече към усещането за обреченост, внушено му от думите на Никодим.
Макар обикновено да наричаха синедриона «седемдесетте», всъщност членовете му бяха седемдесет и един, ако се броеше и първосвещеникът, за да бъде спазен броят, постановен още от времето на Моисей.
Едрият първосвещеник Иосиф Каиафа, обгърнат в пурпурния си молитвен шал и с жълта роба, слизаше първи по стълбите. Над главите на придружаващите го се виждаше ананас от чисто злато, символизиращ живота, плодородието и обновлението на хората. Както всички първосвещеници преди него, по силата на религиозния си сан, Каиафа бе официален председател на синедриона, който имаше отговорностите и на съдия, защото законът и Тора са едно.
От най-древни времена свещениците произхождат от коляното на садукеите — синове на Садок, първия първосвещеник на цар Соломон. След римската окупация едно от първите неща, които тяхната марионетка Ирод Велики направил, било да избие наследниците на благородниците и да ги замени в синедриона със свои хора. Тази чистка подобрила значително положението на фарисеите — по-либералната и популистка партия, съставена от учени и писатели. Това беше и партията, към която се числяха Иосиф и Никодим.
Фарисеите имаха мнозинство, ето защо техният водач Гамалиил, внук на легендарния равин Хилел, беше фактически лидер на синедриона и истински трън в очите на Иосиф Каиафа. При всеки повод фарисеите посочваха, че Каиафа няма право да заема този пост нито по рождение — като принадлежащ към аристокрацията на садукеите, — нито по образование — каквито са фарисеите, и той е на него единствено по силата на брака си с дъщеря на nasi — принц.
Има само един човек, когото първосвещеникът мрази повече от фарисеите, мислеше си Иосиф мрачно, докато крачеше до спътника си надолу по каменните стъпала в залата. И това беше Учителя. През последните три години Каиафа не даваше мира на полицията на Храма, на която беше наредено да следи всяка стъпка на Учителя. Опита се да го арестува за подклаждане на бунт при онзи случай с преобръщането на масите в двора на Храма, където няколко поколения от рода на Каиафа въртяха доходна търговия с гълъби. Тъкмо печалбите от жертвени птици и животни преди празниците успяха да платят синекурната длъжност, която сега заемаше Каиафа, и зестрата, която трябваше да даде, за да се ожени за юдейската принцеса.


След като всичките седемдесет и един членове на съвета се спуснаха по стълбите и заеха местата си, първосвещеникът Каиафа ги благослови и отстъпи мястото си на благородния равин Гамалиил. С пуснати коси и развята широка роба, той пристъпи напред и откри събранието.
— Натоварени сме от Всевишния с тежка задача — отекна в каменната зала плътният драматичен глас на Гамалиил. — Каквато и да е мисията ни, каквото и да е желанието ни и какъвто и да е изходът от днешното ни събиране, мисля, че изразявам мнението на всички нас, като заявявам, че никой няма да си тръгне оттук с чувство на пълно удовлетворение, що се отнася до тъжната история на Исус, син на Иосиф от Назарет. И тъй като бремето, което предстои да поемем, е тежко, бих искал да започна с нещо по-ведро. Приветствам с добре дошъл нашия брат Иосиф от Ариматея, който пътува най-много от нас.
Мъжете около масата извърнаха глави към Иосиф, а тези, които го познаваха лично, кимнаха.
— Преди година Иосиф от Ариматея прие да изпълни задача, възложена му лично от тетрарха на Галилея, Ирод Антипа, и от мен — да се опита да занесе тайно послание в Рим от името на потомците на Израел. Тя трябваше да се впише в обикновено търговско пътуване, тъй като корабите му пътуват често до Британия, Иберия и Гърция. И когато бе дадена заповед за изгонването на евреите от Рим, помолихме Иосиф наместо в Рим да отиде направо на Капри.
Щом чуха името на острова, сред присъстващите се разнесе развълнуван шепот.
— Няма да ви държа в неведение — продължи Гамалиил, — защото знам, че повечето от вас се досещат какво имам намерение да кажа. С помощта на Клавдий, племенник на императора, който се познава с Ирод отпреди, Иосиф от Ариматея успя да се срещне с император Тиберий в двореца му на Капри. По време на техния разговор и благодарение на навременната смърт на Луций Сеян, Иосиф от Ариматея успял да убеди императора, че би било мъдро да одобри връщането на евреите в Рим.
Последва радостно и одобрително удряне по масата, няколко от седящите наблизо дори стиснаха ръка на Иосиф, включително и Никодим. Всички членове на синедриона бяха чули за благоприятния римски едикт отпреди няколко месеца, но сега със завръщането на Иосиф и личния му ангажимент в акцията, се почувстваха по-убедени в истинността му.
— Знам, че молбата ми ще ви изненада — продължи Гамалиил, — но предвид голямата услуга, която ни направи Иосиф от Ариматея и заради необичайната му връзка с Исус, син на Иосиф от Назарет, бих искал да попитам Иосиф как би искал да проведем това наше събиране. Може би той единствен не е съвсем наясно с всички обстоятелства, довели до настоящата криза.
Гамалиил се направи, че не забелязва недоволната гримаса, изкривила лицето на свещеник Каиафа при тази негова дързост да промени обичайната процедура. Ала всички останали вече клатеха глави в знак на съгласие, ето защо Иосиф отговори:
— Сърдечно ви благодаря. Пристигнах на зазоряване тази сутрин и в този момент дори корабите ми не са влезли още в пристанището, нямах време да се изкъпя и да сменя дрехите си, да не говорим за сън. Съзнавам напълно колко спешно е решаването на възникналия проблем, но нямах време да науча подробности, знам само, че Исус, или Учителя, на когото, както много от вас добре знаят, гледам като на член на семейството си, е в изключително заплетено положение, в което и ние сме неволни участници.
— В такъв случай се налага да ти разкажем историята — рече Гамалиил — и всеки от нас ще допълни, каквото има да каже, защото повечето имаме дял в събитията. Най-добре да започна аз.


Разказ за Учителя
Той пристигна сам миналата есен в Иерусалим за празника Разпъване на шатри. Това изненада всички, които го познават. Учениците му три пъти го молили да тръгне с тях от Галилея, за да разпространява словото Божие, както го беше правил и на други религиозни празници, и да лекува вярващите. Три пъти им отказал и ги изпратил да вървят без него. За изненада на всички след това тайно се появи във външния двор на Храма. Изглеждаше загадъчен и съвсем не приличаше на себе си, сякаш следваше някакъв свой вътрешен глас.
Празникът Разпъване на шатри в деня на есенното равноденствие е в прослава на първата шатра, направена от акациеви клони, както поръчал Господ Бог при бягството на народа ни от Египет. Миналата есен за празника във всяка градина, двор или частен парк в Иерусалим изникнаха импровизирани шатри от клони, които хората закрепваха с гирлянди от цветя, така че слънцето и вятърът, както и лекият дъжд свободно се сипеха над главите на семействата и гостите ни, докато се веселяхме през всичките седем дни на празника, завършил с четене на глас на последната глава на Тората — смъртта на Моисей. За четенето се събрахме в Храма и така ознаменувахме края на един стар цикъл, такъв край на цикъл е и смъртта на Моисей за нашия народ.
В края на пиршеството на осмата вечер домакинът на всеки дом се изправя пред събраните в двора или градината му гости, за да прочете най-старата молитва в прастарата ни традиция, по-стара дори от този празник. В нея той отправя благодарност към Всевишния за това, че е имал своята шатра през тази една седмица, и се надява, че ще бъде достоен да седи в пещерата на Левиатан. А какво означава пещерата на Левиатан? Настъпването на новата ера, началото на царството на месията, на помазания, който ще се пребори с морското чудовище, ще се подслони в неговото жилище заедно с праведните и ще нагости всички с неговата плът. Ще ни освободи от веригите на робството, ще обедини всички нас в своето царство, ще върне Кивота на завета и ще покрие със слава Храма, така както това сториха Давид и Соломон. Като наследник по право на тези прославени принцове, той ще поведе Избрания народ към слава и ще възстанови златната зора — не просто нова година, а нов еон.
Разбираш, че неслучайно Учителя е решил да дойде сам от Галилея, за да присъства на празника.
Появи се в градината на Никодим вечерта на осмия ден Прослава на Тора. Паркът на Никодим е просторен и с много дървета. Както обикновено в такива дни има много шатри от клони и цветя, факли осветяват богатите трапези и, естествено, портите стоят широко отворени за всеки, който би искал да влезе.
Когато най-сетне Никодим стана, за да даде благословията си и да помоли за честта следващата година по това време да намери място в хралупата на морското чудовище, Учителя се изправи в шатрата, където бе седял до този момент. Широката бяла туника и дългите му коси се вееха, докато прекосяваше разстоянието до изправения Никодим, с един замах свали подносите и чашите от ниската маса и се качи отгоре.
Вдигна с едната си ръка съд с вода, докато с другата се опираше на клоните на шатрата, и започна да пръска наоколо течността — по масата, по земята и гостите, които скочиха стреснато. Всичко го гледаха изумени, защото не разбираха какво означава това. След малко Учителя захвърли празния съд на земята и вдигна нагоре разперените си ръце.
— Аз съм водата! — провикна се той. — Изливам се заради вас и който е жаден, да дойде и да пие от мен! Ако вярвате в мен, животворни реки ще потекат от вас.
Както много от присъстващите после си спомняха, гласът му бе така силен, а думите толкова вдъхновяващи, че на никой не му хрумна дори да тълкува чутото.
След вечеря хората един по един започнаха да стават и да се отправят към портата. Никодим дочул как неколцина фарисеи си говорели помежду си, че се готви тайно събиране по-късно същата вечер в дома на Каиафа в другия край на града. Никодим не бил поканен, но решил въпреки всичко да отиде, защото било ясно, че и най-пламенните привърженици на Учителя били потресени от странните му действия.
Рано на следващата сутрин Никодим се запътил към Храма, за да търси Учителя и да говори с него преди другите. Искал да го предпази, защото много често думите и действията му оставали неразбрани дори от учениците му. Предишната вечер въпреки пламенните възражения на Никодим и много други, сред които били и хора на храмовата полиция, Каиафа настоял да се намери претекст Учителя да бъде арестуван още на следващата сутрин.
Учителя пристигнал след Никодим, облечен в същата дълга бяла дреха от предишната вечер. Още щом влязъл в двора на Храма, около него се събрала тълпа, там били и хора, присъствали на тайното събрание. Били се приготвили за срещата. Подтиквани от Каиафа, водели със себе си и прелюбодейка. Избутали я да застане пред Учителя и го попитали дали според него трябва да я убият с камъни, както повелява законът. Това било капан: известно било, че също като Хилел, който имал либерални възгледи за брака, особено по отношение на жените, Учителя вярвал в опрощението, особено ако е налице разкаяние.
За всеобща изненада Учителя замълчал. Приклекнал и започнал да чертае с пръст фигури в прахта, все едно не бил чул въпроса. Около него вече се били струпали много хора, за да видят какво ще направи, като не спирали да изтикват напред жената, все едно била парче месо.
Времето минавало и най-сетне той се изправил, огледал мълчаливо лицата на хората пред него — взирал се в очите на всеки, сякаш искал да отгатне какво има в душите им.
— Който от вас — промълвил той най-сетне — е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху й.
Сетне отново се навел и продължил да чертае в прахта. Минало доста време, преди да вдигне отново очи. Пред него стояла жената — съвсем сама.
— Върви си и не съгрешавай повече.
Когато чул това, Никодим, който наблюдавал отдалеч, разбрал какво е направил Учителя. Рискувал живота си за жена, която знаел, че е грешна, защото казал «не съгрешавай повече». Така прави той винаги с онези, които се изправят пред него, за да ги съди — оставя ги сами да преценят колко голямо е прегрешението им и какво е направил за тях.
Любопитен да разбере какво е това, което рисува Учителя, Никодим изчакал жената да си отиде и доближил. Видял, че това е някакъв възел. Не се виждало нито начало, нито край.
Учителя усетил присъствието му, изправил се и заличил с крак рисунката. Когато Никодим подхванал темата за рисковете Учителя да дойде от Галилея в града съвсем сам, и то без да ги предупреди, Учителя само се усмихнал и попитал:
— Скъпи приятелю, имам ли вид на сам? Защото не съм. Дойдох тук с моя Отец. Не забравяй, че шофар се чува и в Галилея.
Имал предвид, естествено, Деня на изкуплението предишната седмица, когато Учителя все още бил в Галилея, където, както всяка година по това време, ехти кози рог, отбелязвайки края на изминалата година и началото на следващата, призовавайки хората да се замислят за това как да продължат да живеят, спазвайки законите на Бога. От начина, по който Учителя споменал за този много стар и обичан празник, Никодим усетил, че нещо се е зародило в главата на един толкова почитан от мнозина човек. Какво ли е замислил?
Преди Никодим да успее да разпита както трябва, Учителя се отдалечи с бързи крачки и пое към двора на менителите в района на Храма. Никодим подтичваше зад него, за да го настигне. Там тези, които се присмиваха на Учителя, се скупчиха около него — той сякаш го очакваше и като че ли търсеше, — хората го обвиниха, че е мошеник. В отговор подхвана спор, който стана причина, участниците в него да започнат да си мислят, че е обезумял.
Някой от тълпата заяви, че те са от семето Аврамово и няма нужда Учителя да се опитва да ги поучава, а и те не вярват в претенциите му, че е месията от Давидовото коляно. Тогава Учителя дръзко заяви, че познава лично Аврам. Нещо повече, щом научил за мисията му тук на земята, Аврам много се възрадвал. Присъстващите се усъмниха, че той е толкова стар, че да познава Аврам, починал преди хиляди години. Учителя ги изгледа така, че те замлъкнаха. После им каза, че лично Господ Бог го е запознал с Аврам. Че той, Учителя, е син Божи, плът от плътта на Бога! И това не беше всичко. Каза им, а мнозина от тук присъстващите го чуха с ушите си:
— Аз и моят Отец сме едно. Преди Аврам да е бил… Аз съм!
Той изрече свещеното име, за да опише себе си — богохулство, за което можеха да го бичуват или дори да го убият с камъни.
И това беше само началото. Преди три месеца, много след празника, Учителя бе повикан във Витания в дома на младия Лазар, брат на Мириам и Марта от Магдала — един от най-приближените му ученици. Младежът бил тежко болен и молел да види Учителя, преди да умре. Ала Учителя, по думите и на дванайсетте, неясно защо отказвал да напусне Галилея и да посети семейството, въпреки молбите на двете сестри, които го умолявали да спаси брат им. Когато най-сетне отишъл, момчето било мъртво отпреди три дни. Мириам казала на дошлите, че тялото е започнало да гние и мирише и двете със сестра й не са съгласни Учителя да влезе при тялото в семейната гробница.
Учителя застанал пред вратата и започнал да вика Лазар — починалия младеж, — докато най-сетне той се събудил от смъртта и се показал на входа. Учителя успял да го вдигне на крака, така както тялото му вече било в струпеи и погребалното платно, с което бил увит, също било почерняло. Върнал го към живот.


— Всемогъщи Боже — успя да промълви само Иосиф от Ариматея след края на историята. Обиколи с изцъклен поглед присъстващите, загубил дар слово. Според садукеите смъртта бе просто краят на живота, фарисеите пък настояваха, че за добрия човек, за добре изживения живот следва награда в отвъдното — вечен живот на небето. Но нито едните, нито другите вярваха във възкресението, в това, че е възможно да вдъхнеш живот на разлагащ се труп. Това бе немислим ужас за всички.
Много от хората в каменната зала, забелязали стъписването на Иосиф, се опитаха да избегнат погледа му. Първосвещеникът Каиафа, който бе мълчал през цялото време, докато трая разказът на останалите, реши най-сетне да се обади.
— По всичко личи, че твоят племенник, скъпият на всички ни Исус, син на скромния дърводелец Иосиф от Назарет, страда от мания за величие, скъпи Иосифе — подхвана той с дразнещо мазен глас. — Наместо водач — равин или учител, помазан цар или каквото и да е там, — както нашите сънародници се надяваха, той се е превърнал в малоумник, въобразил си, че е пряк наследник на истинния Бог и следователно може да решава кой да живее и кой да умре. Не разбирам как е възможно подобна идея да се зароди в размътения му мозък. — Той следеше реакцията на Иосиф с насмешлива усмивка.
Иосиф знаеше, че мнозина от присъстващите, макар и да не го изказваха на глас, споделяха мнението на първосвещеника. Бог беше свята тема и до нея не биваше да се докосваш. За него не можеше да се говори като за същество от плът и кръв. Как се бе стигнало до това? — недоумяваше Иосиф. Само за една година всичко се бе обърнало с главата надолу.
Трябваше на всяка цена да се срещне лично с Учителя. Той най-добре от всички го познаваше — убеден бе, че само той знае колко чиста е душата му. Държеше да се види с него преди всички други, докато не е станало твърде късно.


Петък
Доста опустошено от многото посетители, красивото имение на Иосиф с името Гетсиман бе разположено на Хълма на маслините, но в последно време рядко виждаше своя стопанин. Иосиф бе сигурен, че Учителя едва ли ще отведе учениците си или ще отиде сам в него, без да е уведомил за това Иосиф. Следователно имаше само още едно място, където можеше да бъде открит в тази част на хълмистата местност — това беше селището Витания, в дома на Лазар от Магдала и неговите сестри Мириам и Марта.
Самата мисъл за сестрите от Магдала предизвикваше сложни чувства в душата на Иосиф. Мириам от Магдала или Мария, както римляните я наричаха, му напомняше за всичките провали в неговия живот — като евреин и като мъж. Обичаше я — нямаше съмнение в това, — обичаше я така, както мъж обича жена. Близо четирийсетгодишен, той можеше да й бъде баща. Ако беше решил да изпълни желанията си, щеше да осъществи дяволските си отговорности на евреин към Всевишния и да осее земята с плодовете на своето семе — както би се изразил Никодим.
Но Мириам обичаше друг. Единствено Иосиф от Ариматея знаеше със сигурност, нищо, че другите също имаха известни подозрения, че обект на нейните чувства бе Учителя. Иосиф не можеше да я вини за това, защото той самият го обичаше. Тази беше причината и никога да не посмее да разкрие чувствата си пред нея. Нямаше и намерение да го направи, поне докато Учителя беше жив. Изпрати обаче известие във Витания, за да ги уведоми, че ще ги посети за вечеря.
Учителя щеше да пристигне от Галилея в четвъртък и за този ден се готвеше официална вечеря, а за следващата вечер в петък — друга по-лека, когато, според отговора на Марта, Учителя щял да направи важно съобщение. Тъй като при последното си посещение при тях той бе върнал към живот главата на семейството, Иосиф, в пристъп на черен хумор, се попита каква ли ще е следващата му стъпка.
В петък сутринта Иосиф пое към Витания, на няколко километра от Гетсиман. Когато наближи къщата, пред очите му изникна облечена в бяло фигура, която се спускаше надолу по хълма с широко разперени ръце. Беше Учителя, но нещо в него му се видя променено. Както обикновено, беше заобиколен от многолюдна тълпа, предимно жени — всичките бяха с бели одежди и с ръце, пълни с цветя. Пееха необикновена, но завладяваща мелодия.
Иосиф остана безмълвен в каруцата си. Когато Учителя го доближи и се вгледа в очите му, се усмихна. Полите на бялата дреха, която от време на време обвиваше крайниците му като морска вълна, се вееха свободно. Напомни на Иосиф за част от секундата за времето, когато беше малко момче.
— Скъпи ми Иосифе — обърна се младият мъж към него, улови го за ръката и го накара да слезе от каруцата. — Как жадувах да те видя!
Сетне, наместо да го прегърне, прокара длани по ръцете на своя приятел, по раменете, прокара ги дори по лицето му, сякаш се запознаваше с животно или се опитваше да си припомни чертите му, за да го извае по-късно. Иосиф не знаеше какво да мисли. Усети особено затопляне под кожата, та чак до костите. Неволно се отдръпна смутен.
Пеещите, които се трупаха около тях, взеха да дразнят Иосиф, който, като не видя сред тях нито едно познато лице, поиска да се отдели с Учителя, за да поговорят. Сякаш отгатнал мислите му, Учителя попита:
— Ще останеш ли с мен, Иосифе?
— Имаш предвид за вечеря, тази вечер? — поинтересува се Иосиф. — Да, уговорих се вече с Марта. Ще бъда тук колкото искаш, но наистина трябва да поговорим.
— Питах, ще останеш ли с мен? — повтори Учителя, а тонът, с който го изрече, беше непознат на Иосиф.
— Дали ще остана? Ами да, колкото кажеш. Знаеш, че винаги ще бъда с теб. Тъкмо затова искам да…
— Ще останеш ли с мен, Иосифе? — попита отново Учителя, сякаш правеше упражнение за укрепване на паметта. Продължаваше да се усмихва, но сякаш мислите му бяха някъде много далеч. Тръпки полазиха по гърба на Иосиф.
— Нека влезем вътре — предложи той. — Не сме се виждали от толкова време. Трябва да поговорим насаме.
И като разбута множеството, поведе Учителя нагоре по пътеката към къщата. Щеше да изпрати някой да се погрижи за конете. Много скоро стигнаха до портата към просторната, но вече рушаща се каменна сграда.
Иосиф прекрачи прага на засенчения вътрешен двор, в чийто център се виждаше малък басейн, и улови ръката на своя спътник. За миг вниманието му се насочи към прохладната материя на ръкава му — новата бяла дреха, за която Никодим, а и неколцина други бяха споменали. Иосиф отдавна търгуваше с вносни стоки и пръстите бързо и лесно различаваха качеството на платовете. Този тук не бе произведен в Галилея — не беше добрата, но с поносима цена материя, изградила състоянието на неговите приятели от Магдала, а и на много други техни съграждани. Това беше далеч по-скъпо платно от Северен Египет. За някои то бе направо скъпоценно, защото бе известно, че се изработва по таен начин, подобно на този на китайската коприна. Дори в Рим бе забранено одежди от него да се носят от хора, които не принадлежат на императорското семейство. Как ли бе успял Учителя да се сдобие с подобно богатство? И което бе по-странно, защо, след като проповядваше отказване от светските богатства, той го бе задържал, наместо да го продаде и да раздаде парите на бедните — нещо, което той имаше обичай да прави и с далеч по-прости подаръци?
Видяха Марта, по-възрастната от сестрите, покрила сплетената си коса с лек шал, с обсипано с капчици пот лице, да се суети със слугите около пещта.
— Подготвям истинско угощение днес — гордо заяви тя, когато двамата мъже пристъпиха напред да я прегърнат, като внимаваха да не блъснат отрупания с храна поднос на някой от слугите. — Кисната във вино риба — обясняваше тя, — питки, сосове, пиле, печено агне и пресни пролетни зеленчуци с подправки, току-що набрани от градината. Готвя вече няколко дни! Тъй като Учителя, както обикновено, е поканил и последователите си, се наложи да приготвя много повече храна от предвиденото. Макар Пасха да е следващата седмица, пиршеството ще е лептата на благодарност от нашето семейство не само за благополучното ти завръщане, Иосифе, но и за чудото, което Учителя сътвори за нас преди три месеца. Сигурна съм, че си чул за възкресяването на младия Лазар.
Лицето на Марта, както обикновено, грееше от любов към Учителя и тя очевидно не забелязваше нищо необичайно. Изненадан, Иосиф вдигна очи към лицето на своя спътник и видя, че наистина отнесеното изражение отпреди малко беше изчезнало. На негово място бе изписано познатото сърдечно съчувствие, станало причина множеството от последователи да се умножава с всеки изминал ден. Учителя сякаш притежаваше дарбата да надниква в най-тайните кътчета на душата с прошка и милосърдие.
— Иосифе — рече Учителя, усмихвайки се, сякаш се канеше да разкаже позната и на двама им шега, — моля те, не вярвай на тази жена. Вярата — нейната и на сестра й, върна Лазар от света на мъртвите. Аз само посредничех при новото му раждане, бях нещо като акушерка. Единствен Бог е този, който сътворява чудесата на раждане и прераждане, все едно дали е от утроба или от гроб. Но само за тези, които носят истинска вяра в сърцата си.
— Брат ни Лазар сам ще ти разкаже — намеси се Марта. — Ей го там, на терасата е с други гости.
— Ами Мириам? — попита Иосиф.
— Трябва да направиш нещо за нея, Учителю — обади се Марта загрижено. — Цяла сутрин тича напред-назад по хълмовете с останалите, ето и сега е в овощната градина с учениците и семействата им от града. Интересува се единствено от философски разговори, а животът си тече, суровата действителност подскача по гърбовете на нас, товарните животни. Време е да я смъмриш.
Учителя отведе Марта настрани и се вгледа в лицето й. Когато заговори, в гласа му се долавяше напрежение и страст, които изненадаха Иосиф.
— Обичам Мириам — рече той на сестрата по-скоро с гняв, отколкото с обич. — Обичам я повече от майка си и от Иосиф, който ме е отгледал. Повече и от братята си, дори от тези, които са с мен от самото начало. С нея ме свързва възел, който е връзка между нейното разбиране и моето и е толкова здрав, че няма нещо, което да не може да преодолее — дори смъртта. Мислиш ли, че е по-важно Мириам да ти помага в готвенето, отколкото да седи с мен или в краката ми един час повече, докато все още ме имате?
Иосиф се изненада много от тази жестокост към жена, превъзнасяла Учителя до небесата заради това, че е спасил брат й, и която вече трети ден готви от благодарност за него и учениците му, както и за стотината непоканени гости?
Иосиф видя как брадичката на Марта потрепва, лицето й се изкриви, сякаш всеки миг ще заплаче, и тъкмо пристъпи напред, за да се намеси, когато видя, че с Учителя настъпи поредна промяна. Марта се опита да скрие разплаканото си лице с длани, но Учителя улови китките й, наведе глава и целуна дланите й, по които се виждаха следи от тесто и брашно. Сетне я привлече в прегръдките си и я целуна по челото, като в същото време започна да я полюшва утешително, докато тя се успокои и сълзите пресъхнаха. Учителя я отдръпна от себе си и се взря в нея.
— Мириам е избрала правилния път, Марта — промълви той. — Нека всеки от нас дава, каквото има. Не бива никой да търпи наказание за това, че е изпълнил волята на моя Отец.
Сетне, докато разбере какво става, Иосиф усети как Учителя го улавя за ръка и го повежда към терасата.
Долу, в оградената със зид градина, гостите се трупаха около масите, сядаха върху килимите, наредени под покритите с лозници алеи към овощната градина. Тя бе опасана отвън от обветрени каменни стени, върху които, недалеч от тесен поток, за гости, които не бяха специално поканени, но пък бяха добре дошли, щеше да бъде поднесена храна.
Първите филизи на лозата вече се бяха показали и Иосиф забеляза между свежите листа рибари от Галилея. Андрей и брат му Симон, сгушени един в друг, разговаряха тихо, но оживено с Иаков и Иоан, синове Зеведееви, които той наричаше «светкавица и гръмотевица» заради техния вихрен и бурен характер. Наблизо бе и Иоан, наречен Марко, пристигнал за пиршеството от дома на майка си в Иерусалим.


Иосиф се разтревожи от факта, че толкова много от важните ученици и техните семейства са събрани на едно място, и то тук, в Юдея, където бяха под римска юрисдикция и във властта на Каиафа. Ако възнамеряваха да останат по-дълго, щеше да се наложи да ги премести в Гетсиман, където можеше да разчита и на слугите за отбрана.
Отпъдил тревожните мисли, дръпна Учителя в сянката на решетките с увивни растения, за да поговорят, преди останалите да са ги видели.
— Скъпи мой сине — меко подхвана Иосиф, — толкова много си се променил за годината на моето отсъствие, че не мога да те позная.
Учителя обърна очи към Иосиф. Същите тези очи — странна смесица между кафяво, зелено и златно, които се струваха на Иосиф като дошли от друг свят.
— Не аз съм се променил, а светът — с тъжна усмивка заяви Учителя. — В такива времена на промени всички ние трябва да се съсредоточим към едно, което никога не се променя и е нетленно. Задава се ден, предсказан още от пророците Енох, Илия и Иеремия. И както аз помогнах на младия Лазар да излезе от гроба, сега наша задача е да помогнем на света при раждането на новата епоха: затова съм тук. Надявам се всички вие да се присъедините към мен. А ти да си с мен. Не се налага да ме придружиш там, където отивам.
Иосиф не разбра последното, но предпочете да замълчи.
— Тревожим се за теб, Исусе. Моля те да ме изслушаш. Хора от синедриона ми разказаха за идването ти от Галилея по време на празниците миналата есен. Знаеш, че мъжете от синедриона са най-сериозната ти подкрепа. Преди да замина, те ме увериха, че ще те помажат по време на празниците тази есен. Смятаха да те провъзгласят за техен месия — избран от нас цар и духовен водач! Какво стана, та всичко се промени? Защо се опитваш да преобърнеш нещата, планирани отдавна от толкова много мъдри мъже?
Учителя прокара длани по лицето си и подхвана с тежка въздишка:
— Не синедрионът е моята най-голяма подкрепа, Иосифе, а моят Отец горе на небето. Изпълнявам неговите повели. Ако заръките Му не са в съгласие с мнението на синедриона, вината не е моя. Те ще трябва да отговарят пред Него. — Сетне се усмихна уморено и добави: — А що се отнася до това, кое е тленно и кое непроменимо — въпросът е заплетен.
Учителя имаше обичай да поднася идеите си под формата на загадки и Иосиф вече беше забелязал, че той често подхвърля идеята за възела — тъкмо се канеше да попита нещо във връзка с това, когато завесата от лозови листа и филизи около тях се разтвори и с широка, сърдечна, почти чувствена усмивка пред тях застана Мириам. В нейно присъствие Иосиф винаги се разтапяше.
Пищната й гъста коса се спускаше по раменете и създаваше усещане за дива разюзданост, което караше повечето възрастни, а и не малко от по-младите му ученици, да мислят, че нейното присъствие в групата на Учителя е политически опасно. Иосиф си мислеше, че има нещо примитивно в нея, нещо от силата на природата. Така си беше представял Лилит, както най-старите юдейски текстове наричаха първата жена на Адам — зрял плод, който, без каквато и да е задръжка, разпръскваше живот.
— Иосиф от Ариматея! — възкликна тя възторжено и се хвърли в прегръдките му. — Липсваше на всички нас, но най-много на мен. — Тя отстъпи назад и съвсем сериозно продължи, без да сваля от него погледа на засенчените от гъсти мигли големи сиви очи: — Често си говорехме с Учителя, че когато си тук, не се чува нито хленч, нито оплаквания. Винаги успяваш да отстраниш напрежението и всичко изглежда просто и лесно.
— Много бих искал да разбера какво се е променило след моето заминаване, защото очевидно има промяна — отговори Иосиф.
— Без съмнение той ти е казал, че нищо не се е променило, нали? — попита Мириам, вдигайки очи към Учителя привидно ядосано. — «Всичко е наред, благодаря» — така отговаря на всички. Но не е така. Крие се от месеци, избягва дори учениците си. Само и само да може да влезе победоносно в града в деня Пасха следващата неделя, заобиколен от…
— Нали нямаш намерение да отидеш в Иерусалим точно сега? — разтревожен се обърна Иосиф към Учителя. — Струва ми се много неразумно. Синедрионът със сигурност ще откаже да те помаже следващата есен, ако разбуниш духовете сега по време на празника.
Учителя обгърна с едната си ръка раменете на Иосиф, а с другата — Мириам и ги привлече към себе си, сякаш бяха деца.
— Не мога да чакам до есента. Моят час настъпи — простичко заяви той. Сетне доближи устни до ухото на Иосиф и прошепна: — Остани с мен, Иосифе.


При залез слънце тълпите последователи поеха мирно нагоре по хълма, а зад тях градините оставаха покрити с бял килим от цветни листенца.
След падането на нощта Марта запали глинените газеничета на терасата и слугите изнесоха лека вечеря, преди да се приберат и да си легнат. Дванайсетте, с тях и младият Лазар — все още блед и немощен, и няколко по-възрастни жени и двете сестри останаха навън. Майката на Учителя бе изпратила вест, че съжалява, но ще пристигне от Галилея едва в последния ден на Пасха.
Малобройната им група се настани под мъждукащата светлина, Учителя отправи благодарности и насядалите започнаха да чупят питките хляб над купите с гореща супа. Мириам се изправи и взе красива резбована кутия от камък, която бе оставила на масата до себе си. Приближи до Иосиф, който седеше до Учителя, вдигна капака и го помоли да я подържи. Сетне безмълвно бръкна с две длани вътре. Разговорите замлъкнаха и всички насочиха погледи към действията й. Огряна от приглушената светлина, тя наистина приличаше на ангел, изпратен от съдбата или излязъл от пророчество.
Когато извади ръце от кутията, въздухът наоколо — над терасата, градините и лозята — се изпълни със завладяващия аромат на нард. Мирото, както всички знаеха, бе невероятно скъпо. Шепа рубини и злато биха стрували по-малко.
Един по един присъстващите започнаха да осъзнават какво ще се случи. Симон бутна храната пред себе си и скочи, Иаков и Иоан Заведееви понечиха да я спрат. Иуда също стана… Но беше късно.
Иосиф държеше кутията и следеше с изумление как Мириам, чието лице придоби неземна красота на слабата светлина, остави течността да се излее от шепите й върху главата на Учителя, откъдето се спусна по лицето и врата му, а оттам и по дрехата: това беше традиционният ритуал на помазването на цар. Сетне тя коленичи пред Учителя. Поиска с жест от Иосиф да приближи кутията, развърза сандалите на Учителя, взе нови две шепи от скъпоценната течност и поля с нея босите му крака. В знак на пълно покорство и обожание тя преметна отпред сплетените си в две дебели плитки копринени коси и обърса с тях краката на мъжа пред нея.
Иосиф и всички останали седяха вцепенени от изненада пред необикновената и плашеща имитация на вековния и уважаван от всички ритуал на помазването. Само че сега бе проведен пред тях без присъствието на висшия свещеник и на неподходящо обикновена територия. На всичкото отгоре — от жена!
Иуда се съвзе пръв и изрази онова, което всички мислеха в момента:
— Можехме да продадем мирото и да раздадем парите на бедните — възкликна той, потресен от факта на разхищение на такова голямо състояние. Лицето му бе помръкнало от гняв.
Иосиф извърна въпросителен поглед към Учителя.
Очите на Учителя, които просветваха в тъмнозелено, не слизаха от Мириам, а тя бе все още на колене, съвсем близо до краката на Иосиф. Гледаше я така, сякаш я виждаше за последен път и искаше образът й да се запечата в съзнанието му.
— Защо си толкова загрижен за бедните, Иуда? — запита Учителя, без да вдига очи от жената пред него. — Бедни винаги ще има, но мен няма да ме имате.
За кой ли път през този ден студени тръпки полазиха по гърба на Иосиф. Стиснал кутията, той седеше безпомощен. Сякаш прочел мислите му, Учителя се обърна към него.
— Мириам ще ти обясни по-късно онова, което трябва да знаеш — рече той тихичко. Дори устните му едва помръдваха. — Засега искам само да ми намериш някакво ездитно животно, с което да отида до Иерусалим следващата неделя.
— Умолявам те да не продължаваш в тази погрешна посока — разтревожено прошепна в отговор Иосиф. — Опасно е… А и не е само това. Грехота е. Ти оскверни пророчеството. Колкото и да обичам Мириам, трябва да ти кажа, че не знам някой цар на Юдея да е бил помазан на неосветена земя, и то от ръката на жена!
— Не съм тук, за да стана цар на Юдея, обични ми Иосифе. Моето царство е другаде и както правилно забеляза, помазването ми е различно. Ала имам друга молба към теб, приятелю. До края на вечерята на Пасха много хора ще искат да ме намерят. Опасно е да разкриваме къде ще се съберем за вечерята на празника. Ще трябва всички да отидете вечерта в Храма и там, недалеч от пазара, ще видиш човек, който носи делва с вода. Тръгнете след него.
— Само това ли ще поръчаш? Да отидем на някакво място и да последваме някакъв непознат? — попита Иосиф.
— Вървете след човека с делвата — повтори лаконично Учителя — и всичко ще стане така, както трябва да стане.


Събота
Беше малко след полунощ. Каиафа никога нямаше да забрави силното чукане по вратата му, което го събуди, и той се размърда под завивките, чудейки се кой може да бъде в този късен час. Обзе го усещане, което му се стори познато, макар да не можеше да се сети откога. Студени тръпки полазиха по гърба му. Знаеше, че нещо опасно и вълнуващо ще се случи. Без да може да го назове, той го очакваше от много време.
Охраната на Храма, която пазеше двореца на свещеника и лично него, стоеше пред вратата му, за да съобщи, че някакъв мъж стои пред портите на двореца — тук, в охраняваната част на града, посред нощ, много след вечерния час, наложен от римляните, — той иска да се види с него. Мургав, хубав мъж, здрав и силен, с набраздено от бръчки лице, който отказва да говори с когото и да било друг, освен със свещеника Каиафа по много личен и спешен въпрос. Не носеше препоръки, нямаше определена среща, нито обяснение за посещението си. Охраната на Храма знаеше, че е тяхно задължение да арестуват и разпитат човека или да го накарат да си тръгне. Въпреки всичко не се бяха решили да го направят.
Каиафа дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва да зададе допълнителни въпроси. Но тъй като един предател може да разбере друг предател, Каиафа предчувстваше, че по някакъв начин познава този човек.
Прислужникът го загърна с лъскав зелен халат и последван от охраната, той тръгна по застлания с каменни плочи коридор към стаята, където посетителят го чакаше. Каиафа усещаше, че предстои съдбовен момент. Неговият час бе настъпил.
Когато по-късно по време на разпита при римляните, а и в синедриона, го питаха за случилото се тази нощ, той си спомни твърде малко: събудиха го посред нощ, вървя дълго по коридора с усещането за някаква обреченост, което той, естествено, премълча, защото чувствата му си бяха негова работа. Срещата му с непознатия остана съвсем смътно в съзнанието му, все едно бе пил преди това силна напитка.
Пък и защо трябваше да си го спомня, след като се видяха за няколко минути, и то само тогава? Хората от охраната свършиха останалото — платиха му трийсет сребърника за услугата. Защо Каиафа да помни името му дни след това? Човекът май беше от Дар-ес-Кериот, но не беше сигурен и в това. В перспективата на човешката история какво значение имаше? Важен беше единствено моментът.
Две хиляди години по-късно имената и на двамата щяха да бъдат като неизличими петна върху сложната тъкан на човешката история и никой нямаше да помни обстоятелствата.


Неделя
Тиберий Клавдий Нерон Цезар бе надарен да вижда и нощем.
Сега, застанал в непрогледния мрак на нощта, можеше да различи ясните очертания на вените по силните си ръце, опрени в парапета. Големите му тъмни очи се взираха в морето отпред. Различаваше белите гребени на вълните, понесли се към залива на Неапол, чиято брегова линия се губеше в мастиления мрак.
От дете виждаше в тъмното и така успя да помогне на майка си при бягството й — през ливади и планини, през пламъците на горския пожар, опърлил жестоко косата й, — докато се опитваше да се спаси от войниците на Гай Октавиан, изпратени да я заловят, за да може той да я прелъсти. После Октавиан стана Август и първи император на Рим. Майка му се разведе с бащата на Тиберий — квестор и командир на завоювалата толкова важни победи Александрийска флота на Юлий Цезар, и след време стана първата императрица на Рим.
Ливия беше забележителна жена. Важна фигура в подкрепа на pax romana, уважавана от девиците весталки и смятана за истинско съкровище от почти всеки в империята. Ирод Антипа дори построи град, който нарече с нейното име в Галилея, и бяха направени няколко предложения да бъде обожествена, както бе постановил Август.
В крайна сметка Ливия почина, но благодарение на нея Тиберий беше император — за да изпълни амбициите на сина си, тя отрови всички законни наследници, стоящи на пътя му към трона. Както гласяха някои слухове, сред отровените от нея бил дори божественият Август. По-вярно би било да кажем, че амбицията бе нейна. В този час на нощта Тиберий се питаше дали Ливия, където и да беше сега, също виждаше в мрака.
Спомняше си как по това време миналата година стоя почти цяла нощ на същото място в очакване да види запалените по негова заповед огньове на Везувий — знак, че Сеян е убит в Рим.
Лицето му се разтегна в горчива усмивка — в сърцето му цареше безкрайна омраза към онзи, който претендираше да е негов единствен и най-добър приятел. Същият този човек го беше предал, както и всички останали.
Сякаш хиляда години бяха минали от времето, когато бе стоял пред един друг парапет по време на първото си самоналожено изгнание на Родос, където бе избягал от разпасаната си съпруга — Юлия, дъщеря на Август, заради която се разведе със скъпата си Випсания. Същата седмица Август прогони Юлия от дома си и писа на зет си с молба да се върне в Рим, пак тогава се появи и знамение: орел — птица, която никой не беше виждал до този момент на Родос — кацна на покрива на неговия дом. Тогава астрологът Тарсилий съвсем правилно предрече на Тиберий, че пътят му към трона ще бъде успешен.
Тиберий вярваше, че съдбата управлява света, вярваше в знаците, които тя изпраща чрез астрологията, предзнаменованията или традиционните гадания. И тъй като съдбата ни е предварително начертана, загуба на време е да отправяме молби към боговете, да търсим тяхното благоволение чрез жертвоприношения или със строежа на скъпи храмове и паметници.
По същата причина и лечителите бяха излишни. Вече седемдесет и четири годишен, той не беше се лекувал от трийсетгодишната си възраст и бе силен като бик, добре сложен и хубав за мъж, с тургор на кожата като на млад атлет. Можеше с всеки един от пръстите си да пробие ябълка и още се говореше за времето, когато по време на войните в Германия бе убил по този начин един човек. Бе доказал, че е велик войник, а и държавник — поне в началото.
Само дето времето на слава бе отминало. Предзнаменованията се бяха променили и не бяха благоприятни за него. Нямаше да може да се върне в Рим. Близо година преди събитията със Сеян, Тиберий плаваше по Тибър и малката му любима змия, която обикновено носеше в пазвата си и хранеше лично, бе намерена една сутрин на палубата, почти изядена от мравки. Знакът, който съдбата му изпращаше, бе — пази се от тълпата.
Сега стоеше всяка нощ на високата, обрасла с растителност, скала, на която бе построен дворецът му, чиято история се коренеше някъде в античността и в мистериите. Наричаше се Капри — козата. Според някои била наречена на Пан — половин мъж, половин козел, роден от любовта на водна нимфа и бог Хермес. Според други била кръстена на съзвездието Козирог, козел, който излиза като риба от морето. Имаше и такива, които бяха убедени, че името било на император, който имал навика да крие невръстни държанки на остров, където царял разврат. Тиберий не се интересуваше какво говорят. Звездите, които ръководеха съдбата му, бяха същите, които греели на небосклона по време на раждането му. Нямаше промяна.
Тиберий бе войник, разбираше от право, беше добър държавник и император, но също като племенника си Клавдий, дълбоко в сърцето си най-много харесваше историята, и то по-специално историята на боговете, възприемана от неговите съвременници по-скоро като митове. Най-много обичаше разказите на гърците.
И сега сред купчината камъни след толкова години на изгнание, през които чуваше предимно за трагедии и предателства в света извън острова, най-неочаквано в периферията на Римската империя се появи нов мит. Доколкото му бе известно, това не беше нова легенда, а по-скоро най-старият мит в света. Човек можеше да го открие в зората на всяка цивилизация. Това бе митът за «умиращия бог». Богът, който се принася в жертва, а именно става смъртен. Жертва безсмъртието си в името на сриването на стария ред и настъпването на нов световен ред, на нов еон.
Докато стоеше заслушан как тъмните морски вълни се разбиват в скалите долу, той вдигна очи към извисилия се в далечината силует на Везувий, където горещата лава кипеше и бълбукаше от незапомнени времена, макар вулканът да изригваше единствено в края на поредния еон.
Дали пък не навлизаха в нова ера? Може да бяха на прага на новия еон, който астролозите очакваха? Тиберий се питаше дали ще доживее да види как силата на бога на вулкана ще се откъсне от недрата на земята — онова прословуто събитие, бележещо границата между минал и бъдещ еон, всеки от които трае по две хилядолетия или общо четири хиляди години.
В този момент зърна отсреща недалеч от прибоя да проблясва лопата на гребло. Това трябва да бе корабът, който очакваше. Бе стоял повече от половината нощ и сега, когато мракът вече изтъняваше от приближаващата зора, той впи пръсти в каменния парапет. Явно пристигаше неговият очевидец. Човекът, присъствал на смъртта на бога.
Той беше висок и слаб, с мургава кожа, бадемови очи и коса с цвят на гарваново крило — лъскава и права, тя стигаше до раменете му. Носеше бяла памучна туника, преметната веднъж около тялото и пристегната с въжен колан. Ръкавите завършваха, както при повечето хора от Юга, с гривни от бронз. Тиберий седеше срещу него на мраморния си трон, върху подиум, обърнат към морето. Зад мъжа стояха изправени войник от охраната на императора и капитанът на кораба, с който бе пристигнал гостът. Докато прекосяваше терасата, за да коленичи пред Тиберий, човекът видимо се боеше, но пък и видимо се гордееше.
— Името ти е Тамуз, египтянинът — заговори пръв императорът, докато даваше знак на другия да се изправи. — Казват, че си кормчия на търговски кораб, за редовни курсове между Юдея и Рим. — Човекът мълчеше и императорът додаде: — Можеш да говориш.
— Така е, както казахте, ваше превъзходителство… Ваше императорско превъзходителство — поправи се Тамуз. — Господарят ми притежава флотилия от търговски кораби. Аз управлявам кораба, който пренася не само товари, но и пътници.
— Разкажи ми със свои думи какво видя. Не бързай.
— Беше късно вечерта, вече бяхме вечеряли — започна Тамуз египтянинът. — Никой не си беше легнал, повечето пътници разговаряха на палубата, докато допиваха виното си. По това време минавахме покрай бреговете на Римска Гърция, недалеч от островите Ехинади. Вятърът съвсем беше утихнал и корабът се носеше бавно покрай обраслите с гори гърбици на остров Пакси. И в този момент плътен глас се понесе над водата — идваше от Пакси и зовеше моето име.
— Името Тамуз — промърмори императорът под нос, сякаш се опитваше да си спомни отдавна забравена мелодия.
— Да, господарю — отвърна Тамуз. — Внимавах в управлението на кораба и в началото не помислих, че се отнася за мен. Но при следващото повикване се изненадах, защото нямаше човек на този малък остров, който да ме познава, дори хората, които пътуваха с нас, не знаеха името ми. Когато викът се потрети, пътниците започнаха да се споглеждат. Около нас не се виждаше друг плавателен съд. Престраших се и отговорих на невидимия глас.
— И какво стана после? — попита Тиберий, който побърза да скрие лицето си от светлината на настъпващата зора, за да не могат стражите и моряците пред него да прочетат мислите му, когато чу отговора на египтянина.
— Гласът отговори: «Тамуз, когато стигнеш водите на Палодес на материка, предай, че великият Пан е мъртъв!»
Тиберий се изправи рязко и едрата му фигура се извиси над всички.
— Пан ли? — попита той и се взря в очите на египтянина. — За кой Пан говориш?
— Господарю, това не е нито едно от египетските божества, с които съм израснал и в които съм научен да вярвам. И макар че сега вече живея във великата Римска империя, страхувам се, че не познавам в подробности моята нова религия. Знам обаче, че този Пан е полубог, син на бога Хермес, който в Египет наричаме Тот. А и щом е мъртъв, значи Пан е полубог. Надявам се, това, което току-що изрекох, не е сквернословие.
Мъртъв! Повтори на ум Тиберий. Най-великото от всички божества от хиляди години насам. Що за абсурдна история. С безизразно като маска лице той потърка с пръсти брадичката си, сякаш чутото бе в реда на нещата, зае мястото си и даде знак с глава на Тамуз да продължи, макар да усещаше как леки тръпки на лошо предчувствие пролазват по кожата му.
— Пътниците, екипажът бяха също толкова изумени и стъписани като мен — подхвана отново Тамуз. — Обсъдихме помежду си дали трябва да направя исканото от гласа, или да не се оставя да бъда забъркан в такава необикновена история. Най-сетне реших проблема по следния начин: ако, когато минаваме покрай Палодес, имаме попътен вятър, ще отминем, без да правя каквото и да било. Но ако морето е спокойно, няма вятър, ще изрека на висок глас онова, което се искаше от мен. Когато най-сетне стигнахме Палодес, нямаше вятър и морето бе спокойно, ето защо извиках: «Великият Пан е мъртъв!»
— И? — не се сдържа Тиберий, навеждайки се леко напред, впил очи в лицето на кормчията.
— Мигом от брега на материка долетя силен плач — отвърна Тамуз. — Множество гласове — ридаещи, плачещи, виещи, се издигнаха във въздуха. Други възкликваха от изумление и изненада. Сякаш цялото крайбрежие, а и навътре в страната, хората оплакваха огромна семейна трагедия. Чуваха се и викове, че настъпва краят на света, че това е смъртта на свещено животно!
Невъзможно! Едва не извика Тиберий, в чието съзнание проехтяха въображаемите викове и плач. Това беше лудост! Първият гадател бе изрекъл първото пророчество за съдбата на Рим по времето на Ромул и Рем, децата, отгледани от вълчица. От тогава до настоящия момент нищо толкова мрачно не бе изричано от когото и да било. Тиберий почувства, че кожата му е студена и влажна въпреки топлите лъчи на утринното слънце.
Не беше ли тази ера изгряването на Римската империя, току-що създадена от Август? За всички бе ясно, че няма такова нещо като «умиращото божество», защото всъщност боговете са безсмъртни. Измислен беше заместител «нов» бог, за да бъде възстановен и възроден старият мит. Този път щеше да бъде беден овчар, селянин или рибар — някой, който кара рало или и плуг, а не някой от най-старите и могъщи богове на Фригия, Гърция и Рим. Великата цивилизация на Рим, закърмена от гърдите на вълчица, не можеше да бъде срината от някакъв стар, обеднял цар, оттеглил се в отшелничество на остров, с име на коза. Това трябва да е лъжа или номер на някой от множеството му врагове. Дори името на кормчията му намирисваше на мит, защото той носеше името на един от най-старите богове… По-стари дори от Орфей, Адонис или Озирис.
Императорът се отърси от мислите си и даде знак на един от стражите да даде на кормчията кесия със сребърни монети, възнаграждение за усилието да дойде тук, и махна с ръка, с което даде да се разбере, че аудиенцията е свършила. Докато Тамуз прибираше парите, Тиберий се обърна отново към него:
— След като толкова много пътници сте возили на борда, сигурно и други хора са станали свидетели на случилото се, и те биха могли да свидетелстват и да потвърдят тази невероятна история.
— Така е, господарю — потвърди Тамуз. — Много са хората, които могат да кажат същото. — На Тиберий му се стори, че някъде в дълбоките черни очи зърва странно пламъче. — Независимо от това, в което вярвам, знаем, че има само един свидетел, който може да каже дали великият Пан е мъртъв, или жив. Но този свидетел е само един глас. Глас, който говори и се чува над водите…
Тиберий махна нетърпеливо с ръка и пое към самотния си парапет — превърнал се в негов затвор. Проследи с поглед как стражите отвеждат кормчията надолу по хълма към пристанището и осенен от внезапна мисъл, повика роба си, даде му една златна монета и посочи с ръка към египтянина долу на пътеката. Мъжът се спусна бързо по стълбите, настигна моряка и му връчи монетата. Той се извърна и срещна погледа на Тиберий, който стоеше на терасата.
Императорът безмълвно се обърна и влезе в пустите стаи на двореца си. Приближи до амфората пред олтара си, наля ароматно масло и го запали в знак на почит към боговете.
Трябваше да открие този глас — гласът, който плаче в пустошта. Трябва да го открие, преди да умре. Иначе Рим ще бъде разрушен.


Свидетелят



Избягах само за да ти доложа…
Умът ми излаз не намира,
пометен сякаш от вода и вятър…

Винаги ще има някой,
който да им каже, не е ли тъй?
Избраник на случайността —
сепнат от видение,
от миг засечен,
неподготвен, неизвестен,
дори неподозиращ… А то се случва и той съзира…
уловен в заплетената примка
на свидетел, съгледвач…

Това бях аз.
Само аз. Без никой друг. Мигът
ни вплете в зинала насмешка
на ужасяваща недоверчивост.

Само аз. За да ти кажа…
Аз, който нищо не разбирах, не знаех нищо
и отговорите не бях получил.
Арчибалд Маклийш, Джей Би



Бог винаги побеждава
Арчибалд Маклийш, Джей Би


Снейк Ривър, Айдахо:
ранна пролет, 1989
От няколко дни снегът не спираше да вали. Сякаш никога нямаше да спре.
Бях зад волана от рано сутринта. Някъде към полунощ отбих в «Джакпот», Невада — пред единствената неонова светлина в непрогледния мрак в радиус от поне стотина километра, осветила в розово скалистата пустош по моя дълъг път от Калифорния обратно към ядрения център в Айдахо, където работех. В «Джакпот» сред шума на ротативките се настаних до плота, поръчах си един сочен стек на скара с пържени картофи, обърнах един скоч, който после отмих с голяма чаша горещо кафе — многосъставно лечебно средство, препоръчвано от чичо ми Ърнест в случай на стрес и сърдечна болка. След това излязох отново в мрака на нощта и колата ми отново захапа пътя.
Ако не бях спряла спонтанно за няколко спускания по пистите на Сиера с надеждата да утеша за малко душевното си страдание с пресния сняг, толкова подходящ за спускане, нямаше да се пързалям сега по заледения път насред нищото. Добрата новина беше, че това «нищо» ми е добре познато — всеки завой и всяка бобуна между Скалистите планини и Западното крайбрежие. Като експерт по ядрена сигурност бях изминавала разстоянието достатъчно често по работа. Ариел Бен — ядреното момиче, това съм аз. Причината за точно това пътуване бих желала да избегна.
Усетих как тялото ми се отпуска в състояние на автопилот за предстоящия еднообразен дълъг преход. От мрачните дълбини на съзнанието ми едно по едно започнаха да изплуват събитията и ме върнаха въпреки вътрешната ми съпротива на добре познатото ми място. Километрите отлитаха един по един в снежната вихрушка. Задръстените със сняг гуми скрибуцаха по черния лед.
Не можех да прогоня цветната картина на зеления склон в Калифорния, със стройните редици надгробни камъни. Точно там бе тънката граница между живота и смъртта, която ме раздели със Сам… завинаги.


Цветът на тревата бе сигнално зелен — онова потрепващо прекрасно зелено, което човек може да види единствено в Сан Франциско и само по това време на годината. На фона на искрящата зеленина тебеширено белите паметници маршируваха нагоре-надолу по хълма. Тъмните стволове на евкалиптовите дървета, от чиито листа се стичаха капки влага, се извисяваха над гробището. Наблюдавах всичко това през тонираните прозорци на лимузината, която напускаше главната алея и свиваше към «Президио».
Бях минавала стотици пъти оттук, докато живеех в Бей Ейриа. Единственият път от Голдън Гейт Бридж до Сан Франциско Марина минаваше през военното гробище, в което вече навлизахме. Днес, поради ниската скорост можех да наблюдавам мястото по-спокойно и отново ми се видя красиво — истинска наслада за окото.
— На Сам би му харесало тук — обадих се за първи път по време на дългия път.
Джързи, която седеше до мен на седалката, отвърна отривисто:
— Той в крайна сметка ще е тук. Иначе за какво е цялата суетня?
В тясното пространство на купето долових алкохолните изпарения на нейния дъх.
— Какво си пила, мамо? — не се сдържах. — Миришеш на пивоварна.
— «Къти Сарк» — усмихна се тя. — В чест на флота.
— Това е погребение, за бога — ядосах се.
— Аз съм ирландка — посочи тя. — Ние на това му викаме бдение: пием, за да е лек последният път на човека. Мен ако питаш — далеч по-цивилизована традиция…
Долових обичайното й затруднение с трисрични думи. Сърцето ми се сви при мисълта, че възхвалата на въпросната традиция може да продължи пред военните на гроба. Ако зависеше от мен, нямаше да допусна тя да се доближи до когото и да било — особено в това състояние на начално накисване. А Огъстъс и Грейс, изваденият като от кутийка мой баща и втората му съпруга, които по принцип бяха несъгласни с всичко, бяха в колата непосредствено зад нас.
Лимузините минаваха вече през портата от ковано желязо на гробищния парк «Президио», покрай погребалния дом. Не се предвиждаше церемония на закрито, ковчегът беше закован от «съображения за националната сигурност», както вече ни предупредиха. Освен това, дискретно ни беше подсказано, Сам бил неузнаваем. Семействата на жертви на бомбени атентати обикновено нямали желание да станат свидетели на гледката.
Кортежът се движеше по Линкълн Авеню и спря на пътека, засенчена от скръбни евкалипти в дъното на гробището, където вече чакаха няколко коли с добре познатите бели табели на правителството на САЩ. На върха на неголяма могила се чернееше прясно изкопан гроб, около който стояха мъже. Единият бе военен капелан, другият — с дълга, дебела плитка на гърба, очевидно бе шаманът, за когото бях помолила. На Сам би му харесало.
Нашите три лимузини спряха до правителствените коли: Джързи и аз бяхме в колата за семейството, след нас — Огъстъс и Грейс, а в черната лимузина отпред бе Сам в оловен ковчег. Слязохме от колите и последвахме братовчед ми. Огъстъс и Грей стояха мълчаливо настрани, което лично аз високо оцених, защото така нямаше начин да доловят алкохолните изпарения, струящи от Джързи. Стига някой да не запалеше клечка кибрит край нея.
Мъж с тъмни очила и шлифер се отдели от правителствената група и дойде до мен и Джързи да сподели някои неща около ритуала.
Едва сега си дадох сметка, че не сме облечени подходящо за погребение. Бях с единствената черна рокля, която имах — на жълти и червени цветове на хибискус. Джързи пък бе сложила елегантен френски костюм в характерното синьо с цвят на лед, нейна запазена марка от времето, когато беше още на сцената, защото отиваше на очите й. Надявах се никой да не забележи отклонението ни от протокола.
— Госпожо Бен — обърна се мъжът към майка ми, — нали нямате нищо против да почакаме няколко минути? Президентът би искал да присъства на церемонията.
Той нямаше предвид настоящия президент, естествено, а един от предишните, този, когото Джързи наричаше «Фъстъчения» и за когото беше пяла в Белия дом.
— Не, по дяволите — отсече тя. — Щом Сам няма нищо против, коя съм аз да имам.
Последва смях и познатият алкохолен повей ме облъхна. Тъмните очила ми попречиха да видя изражението на очите му, но видях как човекът стисна устни. Отвърнах с каменно мълчание.
Правителственият хеликоптер вече кацаше на специалната площадка наблизо. Две коли с тъмни прозорци вече се движеха натам, за да доведат очаквания гост.
— Госпожо Бен — продължи «маскираният» с приглушен глас като герой от шпионски филм, — натоварен съм да ви предам, че тъй като президентът е тук като представител на настоящата администрация, той определя церемонията. Синът ви беше консултант на военните, но технически не е военен, а загина, така да се каже, при изпълнение на тяхна задача, ето защо правителството смята да му отдаде дължимите почести. Ще свири военен оркестър, след което покойният ще бъде изпратен със седемнайсет салюта. След това президентът ще ви връчи медал «За особени заслуги».
— И защо това? — не се сдържа Джързи. — Не аз съм умряла, сладурче.


Церемонията не мина точно по план.
Когато се прибрахме, Огъстъс и Грейс се оттеглиха в апартамента си на върха на «Марк Хопкинс» на Ноб Хил. Изпратиха ми съобщение, че «ме очакват» там за вечеря. Вече беше почти обяд и заведох Джързи в «Буена Виста», за да изпие тя своя обяд. Намерихме маса до прозореца, откъдето се виждаха пристанището и залива.
— Ариел, много съжалявам за това, което се случи, миличка — рече тя, след като обърна първото си уиски, все едно бе чаша мляко.
— Само извинение не стига — отговорих й аз с реплика от детството ми, която чувах от нея, когато направех беля. — Чака ме вечеря с Огъстъс и Грейс. Какво предлагаш да им обясня?
— Майната им — отсече Джързи и ме погледна с онези свои прословути сини очи, които ми се сториха учудващо бистри предвид диетата й от последните няколко часа. — Кажи им, че съм се стреснала от салютите, което си беше вярно. Акъла ми изкараха топовните гърмежи.
— Чудесно знаеше, че ще има седемнайсет салюта — напомних й. — Бях там, когато човекът те предупреди. Но ти беше пияна като скункс. Затова падна в гроба… Господи, как се изтърси! Пред всичките онези хора!
Джързи ме изгледа с вид на човек, чиято гордост е наранена, но аз изобщо не сведох очи.
Най-неочаквано усетих, че не мога да се сдържа, силен пристъп на смях се надигаше неудържимо в мен. В първия миг на лицето на майка ми се изписа изненада, но много скоро тя също избухна. Смяхме се, докато сълзи потекоха от очите ни и дъх не можехме да си поемем. При мисълта за това как се просна по корем в дупката още преди да успеят да спуснат ковчега, аз отново се разлюлях и вече едва дишах от смях.
— Пред очите на самия Фъстъчен президент и всички останали пуяци — вече подвикваше Джързи и това даде начало на нов взрив.
— Ами Огъстъс и Грейс? — додадох, едва успяла да си поема дъх от истеричния кикот.
Доста време ни отне да се успокоим и болките в корема да утихнат. Облегнах се назад, за да обърша сълзите си със салфетката на масата.
— Жалко, че Сам не видя какво стана — въздъхнах и стиснах пръстите на Джързи. — Беше точно това, което би го развеселило. Щеше да умре от смях.
— Което той всъщност стори — отбеляза делово тя и си поръча още едно питие.


В седем часа лимузината, която Огъстъс бе изпратил за мен, спря пред «Марк». Този човек винаги наемаше кола, където и да отидеше, за да не «изпадне» дотам, че да маха с ръка на някое минаващо такси. Баща ми много си падаше по външните изяви. Поръчах на шофьора да дойде в десет, за да ме върне в малкия викториански хотел от другата страна на моста, където бях отседнала. От опит знаех, че три часа с Огъстъс и Грейс щяха да са предостатъчно.
Луксозният им апартамент, както можеше да се очаква, бе просторен и отрупан с цветя, нещо, на което Грейс винаги много държеше. Огъстъс отвори вратата на моето почукване и ме изгледа строго. Баща ми винаги беше много елегантен — с посребрената коса и добре поддържан тен, с черен кашмирен блейзер и сиви панталони той напълно отговаряше на образа, който поддържаше, откакто се помня — образ на феодален господар.
— Закъсняваш — рече той и погледна златния си часовник. — Трябваше да си тук в шест и половина, за да поговорим насаме преди вечерята.
— Семейното събиране от тази сутрин ми беше достатъчно — отбелязах и мигом съжалих за напомнянето на събитията от началото на деня.
— Още нещо, за което исках да поговорим — майка ти. Какво ще пиеш? — попита баща ми?
— Обядвах с Джързи и не мисля, че сега бих приела нещо по-силно от вода.
Където и да отидеше, Огъстъс държеше барът му да е добре зареден, макар самият той да пиеше съвсем малко. Може би тъкмо оттам бяха започнали проблемите между майка ми и баща ми.
— Ще ти приготвя един шприц с бяло вино, нещо съвсем леко — и той наля сода в чашата с вино от бутилка, облицована със специален калъф, който се предполагаше, че държи съдържанието студено.
— Къде е Грейс? — огледах се, след като отпих от чашата си.
— Почива си. Доста се разстрои от представлението, което майка ти направи тази сутрин, и я разбирам. Беше направо скандално. — Огъстъс предпочиташе да говори за Джързи като за «майка ти», сякаш моя беше отговорността за присъствието й сред нас, а не обратното.
— Всъщност според мен нейното прекатурване внесе известна свежест в доста мрачното настроение на събитието. Не разбирам много защо бяха необходими духов оркестър, топовни салюти и връчване на медал за добра служба на правителството, когато са те оставили да се разлетиш на малки късчета като разпарцалосан дюшек.
— Не си го изкарвай на мен, млада госпожице — укорително ме изгледа баща ми. — Поведението на майка ти беше под всякаква критика. Имахме късмет, че репортери не бяха допуснати.
Огъстъс не използваше думи като «отвратително» или «оскърбително». Изразяваха твърде много лично отношение, а той се интересуваше от обективните неща като външния вид и репутацията.
В това отношение, колкото и да не ми се искаше да призная, приличах доста на него. Въпреки всичко не можех да понеса факта, че той се интересуваше далеч повече от това колко се е изложила майка ми, отколкото от бруталната смърт на Сам.
— Дали хората, които умират от подобна смърт, пищят? — попитах на глас.
Огъстъс се завъртя на пети, за да не мога да видя лицето му. Отправи се към вратата на спалнята.
— Ще събудя Грейс — информира ме той през рамо, — за да има време да се приготви за вечеря.


— Не разбирам как ще можем да разговаряме — рече Грейс, попивайки влагата от подутите си от плач очи, като използва движението и за да отметне с опакото на китката си кичур руса коса от челото си. — Не знам и как ще се храним, ще седнем тук в ресторанта като човешки същества.
Никога до този момент не ми беше хрумвало, че хора като Грейс имат представа за себе си като за обикновени човешки създания.
Огледах стените на ресторанта, покрити с дървени решетки с изкуствени увивни растения. Тук-там по клоните бяха закачени боядисани в червено гущерчета, които очевидно би трябвало да се припичат на въображаемо слънце. Масата ни бе отделена от другите с кашпи с хризантеми — цветето, което според италианската традиция се поднася на гробовете.
Този ден очевидно щях да започна и да завърша в гробищна обстановка. Щеше ми се да вярвам, че където и да е Сам сега, спи и си почива в мир.
— Беше толкова млад — между две изхълцвания отбеляза Грейс и сложи в уста малко парче стек със сос тартар. Понамести диамантената си гривна и добави издайническото: — Нали?
Истина бе, че Грейс никога не беше виждала Сам. Майка ми се беше развела с Огъстъс преди повече от двайсет и пет години, а той беше женен за Грейс от петнайсет. Междувременно, както се казва, доста вода беше изтекла, Сам бе станал мой брат, без да е син на майка ми или баща ми. Връзките в семейството ми са доста усложнени.
Нямах време да мисля сега за това, защото Грейс подхвана любимата си тема — парите. Това тутакси пресуши сълзите и очите й заблестяха развълнувано.
— Чухме се днес следобед с адвокатите на семейството — съобщи тя, обзета от радостна тръпка. — Както знаеш, завещанието ще бъде прочетено утре и мисля, че трябва да чуеш и добрата новина. Не съобщиха подробности, разбира се, но ти си посочена като единствена наследница.
— Браво бе! — възкликнах с горчива ирония. — Няма и седмица от смъртта на Сам и вече започвам да печеля. Разпитахте ли точно колко богата ще стана? Дали ще мога да напусна работа веднага? Или данъчните ще приберат по-голямата част?
— Грейс нямаше това предвид и ти добре го знаеш — рече Огъстъс, който чертаеше фигури с вилицата си в блюдото пред него, а аз гонех зрънцата капари, с които беше подправена моята сьомга по шотландски. Те все ми се изплъзваха. — Двамата с нея сме наистина загрижени за интересите ти — продължи той. — Не познавах Сам… Поне не добре, но съм убеден, че е бил привързан към теб. В крайна сметка вие двамата израснахте почти като брат и сестра, не беше ли така? И като единствен наследник на Ърнест, Сам би трябвало да е в добро финансово състояние.
Чичо ми Ърнест, който беше в бизнеса с полезни изкопаеми и в минната промишленост, беше най-големият брат на баща ми и беше богат като Мидас. На всичкото отгоре остави всички пари, които бе спечелил, защото харченето не го вълнуваше. Сам бе единственото му дете.
Когато родителите ми Огъстъс и Джързи се разведоха, бях твърде малка. Майка ми ме влачеше по света в продължение на години. Беше прочута певица още преди да се омъжи за баща ми и така се бе запознала с Фъстъчения президент и много други известни личности. Мъжете от семейство Бен до един си падаха по скандални жени, но също като баща ми, не им беше лесно да живеят с тях.
Джързи пиеше от години, но всеки очаква една оперна певица да се налива с шампанско. Едва когато Огъстъс обяви годежа си с Грейс — подобие на Джързи, но с двайсет години по-млада от нея — бутилката излезе наяве. Тя ме грабна и почти побягна в Айдахо, за да се консултира с овдовелия ми чичо Ърнест, който живееше като отшелник, относно финансовите си проблеми. Баща ми бе инвестирал целия доход от музикалните й прояви в себе си — друга типична черта на мъжете от семейство Бен. За всеобща изненада Джързи и Ърнест се влюбиха.
И така, аз, която живеех като Елоиза в «Плаза» и се хранех с гъши пастет още преди да мога да изрека името му, най-неочаквано се озовах в центъра на една пустош, която сега, двайсет години по-късно, наричам свой дом.
Ето защо въпросът на баща ми, на пръв поглед неясен, всъщност беше съвсем конкретен. Майка ми, която се бе оженила за двама братя един след друг, спря да пие по време на брака си с Ърнест. Но той я познаваше добре и остави парите си на Сам, с условието да се грижи за нея и за мен по «най-добрия възможен начин». Ето че сега Сам бе мъртъв. От всичко личеше, че неговата смърт ме превърна в мултимилионер.
Преди седем години, когато чичо Ърнест почина, аз бях в колежа и от този момент Сам изчезна напълно от полезрението на всички нас. Двете с Джързи получавахме всеки месец своите чекове. Тя си ги изпиваше, а аз ги прибирах в една сметка. Междувременно направих нещо радикално различно от това, което е в традицията на жените в семейство Бен. Тръгнах на работа.
В първата си работна седмица като служител по сигурността на ядрените съоръжения получих известие от Сам. Обади се в офиса ми, като един господ знае как бе открил телефона ми.
— Здравей, фукличке — рече той. От малък обичаше да ме нарича така. — Какво става? Наруши семейната традиция — няма високи ноти в пеенето, нито високи подскоци на балерини на авансцената.
— Животът на жестоката сцена на живота не е това, което едно момиче очаква — процитирах известна реплика от мюзикъл, с каквито главата ми беше пълна от ранно детство. — Къде беше през всичките тези години, кръвни братко? Едва ли си си търсил доходна работа, след като си семейният благодетел. Благодаря ти за чековете.
— Всъщност — уточни Сам — съм на високо платена работа при различни правителства, които най-добре да останат неназовани. Върша неща, които никой друг не може да свърши… С изключение може би само на онзи, когото лично съм обучил, т.е. един-единствен човек. Може би някой ден ще обмислиш възможността и ти да се включиш.
Закодираният намек за възможно предложение за работа бе единственият ми разговор със Сам, докато не чух обаждането на адвоката, изпълнител на завещанието.


Усетих как гумите на колата ми превъртат по леда и на практика тя се пързаляше и се носеше с все по-голяма скорост към канавката край пътя.
Почувствах огромно количество адреналин да се излива в кръвта ми, стиснах кормилото и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху него в отчаян опит да върна колата отново на пътя. С невероятно усилие успях, но сега вече летях към отсрещния край. Бях загубила контрол над колата си.
Божичко! Всеки миг щях да излетя от платното, встрани от което се виждаше сняг и само сняг. Толкова беше тъмно, а снегът валеше като плътна пелена и изобщо не можех да различа какво лежи встрани от мен. Може да беше и пропаст. Чувах как вътрешният ми глас крещи като от преизподня: «Глупачка! Глупачка!», докато отчаяно се мъчех да си спомня преди колко километра зърнах последната светлина. Преди петдесет? Или може би преди сто?
Междувременно отчаяно се мъчех да овладея колата, която се лашкаше насам-натам по леда, покрит с наскоро паднал сняг. Имах чувството, че съм се борила с нея цяла вечност, когато най-сетне почувствах, че петстотинкилограмовата стоманена конструкция започна да се движи по права линия. Треперех като лист, намалих скоростта на шейсет, а после и на петдесет километра в час и поех дълбоко дъх, защото като всяко момиче, израснало в планините, знаех, че никога не си спрял напълно, докато вали сняг като този.
Напредвах бавно и предпазливо напред, но за всеки случай плеснах няколко пъти лицето си, сетне свалих малко прозореца, за да влезе чист въздух. Остри като игли, снежинките боцкаха кожата ми. Поех дълбоко ледения въздух и го задържах, без да издишвам близо минута. Прокарах опакото на ръкавицата пред очите си и свалих скиорската шапка, за да проветря главата си на снежната вихрушка, изпълнила вече купето и поела листовете хартия, случайно останали вътре. Когато вдигнах обратно прозореца, вече бях на себе си. Какво ми ставаше наистина?
Защо ли се питам? Знаех, разбира се, че причината бе смъртта на Сам и не можех да си представя как ще продължа да живея. Състоянието ми вероятно можеше да се определи като «не на себе си от скръб». Вярно, че през последните седем години не се чувах и виждах с него, но каквото и да правех, той все беше там. За първи път си дадох сметка, че винаги съм водела мислени разговори с него. Сега вече дори на ум нямаше с кого да разговарям.
Въпреки всичко нямах намерение да последвам Сам в щастливите ловни полета, и то от едната глупост. Много скоро някъде в далечината забелязах ивица светлина. Стори ми се достатъчно пространна, така че можеше и да е град. Тъй като в този район човек не срещаше често подобна гледка, най-вероятно това бе моят дом.


Приключението ми обаче очевидно не бе свършило.
Завих по посока на пътя, който минаваше над къщата, към мазето, което наричах свой дом, и се огледах безпомощно. Нямаше и следа от път, очевидно бе скрит под плътната бяла пелена, стигаща до прозорците на първия етаж. Излизаше, че след дълъг и рискован път ще трябва да прекарам няколко часа в риене на сняг, докато се добера до входа на подземния си апартамент. Така е, като живееш в мазе в Айдахо — зарит си, все едно си картоф.
Изключих мотора и постоях така, впила мрачен поглед в стръмнината под мен, докато реша какво да правя. Като всеки планински човек в багажника на колата ми винаги имаше екипировка за спешни случаи — пясък, сол и вода, термодрехи, гумени ботуши, приспособления за палене на огън, въжета и вериги… но не и лопата. И да имах, нямаше да успея да разчистя достатъчно пътя пред колата ми.
Следях с празен поглед как снегът се сипе навън. Сам непременно щеше да се сети да каже нещо смешно или да изскочи навън и да затанцува — танцът на снега например в чест на божието творение — снега…
Тръснах глава. От вътрешността на моето жилище долетя звън на телефон. Всички светлини в сградата бяха загасени, сигурен знак, че моят ексцентричен, но невероятно чаровен хазяин мормон е заминал в планината, за да може да се пусне първи по пресния сняг.
Колкото и да мразех да газя в преспи, си давах сметка, че единственият начин да прекося разстоянието между колата и дома си бе със ски. За щастие и те бяха в багажника отзад. Оставаше само да успея да уцеля пътя. Пред моравата ни имаше няколко достатъчно дълбоки ями, в които хлътнех ли — бях загубена, все едно съм попаднала в движещи се пясъци. Щеше да се наложи да оставя и колата насред пътя, за да бъде най-вероятно пометена от снегорините призори, ако не успеех да я преместя.
Излязох навън и измъкнах ските, както и раницата си, в която нахвърлях някакви неща от първа необходимост. Бях се заровила пред задната седалка, за да измъкна обувките си, когато погледът ми внезапно попадна на малкото флагче, което стърчеше върху пощенската ми кутия — също затрупана от сняг. Едва сега се сетих, че в бързината да тръгна за погребението, бях забравила да предупредя, че ще отсъствам, за да задържат кореспонденцията ми в пощата. Затръшнах вратата на колата и придържайки се с едната ръка за нея, за да не се изтърся, посегнах с другата и свалих натрупания сняг от кутията, за да прибера доста голямата купчина, събрала си по време на едноседмичното ми отсъствие. Не съм вярвала, че имам толкова интензивна кореспонденция. Пуснах дръжката на колата, за да си взема раницата, и вероятно съм стъпила леко встрани.
Мигом потънах до кръста и продължавах да затъвам. Страх стисна гърлото ми, докато се опитвах да спра потъването. Знаех, че излишните движения винаги водят до по-бързо пропадане. Живяла съм в този район достатъчно дълго, за да се наслушам на истории за изчезнали и задушили се в снега хора, които не могат да мръднат, за да се измъкнат. В мига, в който започнах да затъвам, си спомних и друго — бях заминала, без да се обадя почти на никого. Прекият ми шеф знаеше само, че причината за отсъствието ми е смърт в семейството. На хазяина си бях оставила почти шифровано съобщение. Напълно възможно бе дори да открият колата ми, а мен самата да намерят чак напролет, когато снегът започне да се топи!
Запокитих проклетите писма на пътя под колата, за да не потънат с мен. Единият ми лакът докосна твърда повърхност и докато все още имах възможност да се извъртя, посегнах с другата ръка и се вкопчих в ръба на пътя. Имах някаква опора и се залових за този ръб и с другата ръка. Докато се набирах на мускули, имах усещането, че излизам от плувен басейн с тежести от поне двайсетина килограма на всеки крак. Вложих в усилието всичката енергия, която успях да събера в този момент. Разтреперена от изтощение и страх и плувнала в пот, се проснах по корем на пътя. Трябваше да стана час по-скоро, защото много бързо студът щеше да превърне снега по дрехите ми в ледени висулки. Не бях подходящо облечена.
С омекнали колене се изправих и отворих вратата на колата. Измръзнала, мокра, останала без сили, при това бясна на себе си. Не беше ли задължителна за всички деца от планинските региони историята на Джек Лондон «Да запалиш огън»? Там става дума за един мъж, който излиза в тундрата при минусови температури, въпреки предупрежденията. И, естествено, измръзва от студ. Бавно и мъчително. Нямах подобно нещо в плановете си.
Измъкнах дебелите си обувки от багажника, завързах ги със сковани мокри пръсти, стегнах около тях леките като перце ски «Нордик», натъпках пликовете и листовете от моята поща в раницата, преметнах я през рамо и се спуснах към задния вход. Защо ли не започнах с това и да оставя пощата за сутринта?
Телефонът отново иззвъня, докато свалях ските, отварях вратата и почти се претърколих надолу по стълбите към уютната си бърлога, оставяйки след себе си широка бяла следа. Поне ми се струваше уютна преди една седмица.
Включих осветлението и видях, че стъклата са заледени, нещо, което бях виждала във филма «Доктор Живаго». Изругах тихичко хазяина си, който не пропускаше да изключи отоплението към моята част от къщата, щом тръгнех за някъде. Изхлузих с един замах обувките, бързо стъпих на постелката и изтичах през дневната, с покрити с книгите ми стени, и се хвърлих върху възглавниците, под които обикновено стоеше телефонът.
Защо ли се бях разбързала толкова, наистина? Още щом чух гласа отсреща, съжалих. Беше Огъстъс.
— Защо си тръгна? — бе първото, което той попита. — Двамата с Грейс се побъркахме от тревога, докато те открием. Къде беше досега?
— Играех навън на снега — отвърнах и се претърколих по гръб на възглавниците с телефон до ухото. — Мислех, че партито е приключило, да не би да съм пропуснала нещо апетитно? — Разкопчавах с другата ръка мокрите панталони и се опитах да се измъкна от тях, преди да съм развила пневмония в адския студ вътре, или което бе по-вероятно — да мухлясам. Виждах дъха си пред мен.
— Чувството ти за хумор винаги ми се е струвало, меко казано, не намясто — отбеляза Огъстъс. — Почти толкова неподходящо, колкото и изборът ти на време за някои неща. Когато изчезна веднага след прочитане на завещанието, се обадихме в хотела ти и ни казаха, че рано сутринта си освободила стаята. Като оповестиха завещанието, решихме с Грейс да дадем пресконференция.
— Моля? — седнах от изумление. Опитвах се да сваля и пуловера, без да изпускам телефона, но така и не успях и чух само последните му думи:
— …трябва да е и твоя.
— Какво трябва да е мое? — попитах, разтривайки с ръце настръхналата си като на гъска кожа. Изправих се и повлякох жицата на апарата към камината. Бях напъхала няколко парчета подпалка и усукан вестник, когато чух отговора на Огъстъс.
— Ръкописите, естествено. Всеизвестно е, че Сам наследи и тях, а те са извънредно скъпи. Но след смъртта на Ърнест кой можеше да открие Сам? Сякаш потъна вдън земя. Когато по време на вечерята се опитах да обсъдим и тях, ти все отклоняваше въпроса. Вече е ясно, че си не само негов главен наследник, но и единствен, и това, естествено, значително променя нещата…
— Защо да е естествено? — бях започнала да губя вече търпение и след няколко отчаяни опита да запаля кибрита с една ръка, най-сетне успях и с облекчение наблюдавах как огънят пламва. — Нямам представа за какви ръкописи говориш.
Най-странно от всичко бе, че човек като баща ми, който бе извънредно чувствителен на тема лично пространство, е решил да даде пресконференция. Това бе много подозрително.
— Да не искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря? — недоумяваше той. — Как е възможно, при условие че там имаше представители и на «Уошингтън Поуст», на лондонския «Таймс», на «Интърнашънъл Херълд Трибюн»? Естествено, нищо не можем да им кажем, защото ръкописите не са на разположение при изпълнителя на завещанието, а ти се изпари.
— Може би ще си така добър да ме «осветлиш» поне малко по въпроса, преди да съм умряла от студ — успях да сглобя между неудържимото тракане на зъбите си. — Какви са тези ръкописи, които Сам ми е оставил? Не, чакай, нека да позная. Писма на Франсис Бейкън до Бен Джонсън, в които признава, че е написал пиесите на Шекспир, нещо, което отдавна мнозина подозират.
За моя огромна изненада Огъстъс реагира съвсем неочаквано.
— Те са далеч по-скъпи от това — напълно сериозно уточни той. Баща ми е от хората, които много добре знаят какво значи «цена» и «стойност». — В момента, в който чуеш нещо за тях, а съм сигурен, че това ще стане, искам да уведомиш мен или адвокатите. Оставам с впечатлението, че не си даваш сметка за положението, в което се намираш.
Добре, де, помислих си. Да опитам пак. Поех дълбоко дъх и продължих:
— Сигурно си прав. Но не би ли ми казал поне малко от онова, което целият свят знае, а аз не. Какви са тези ръкописи?
— На Пандора — кратко рече Огъстъс. Самото произнасяне на името очевидно му костваше усилие. Сякаш се боеше, че може да го изгори като киселина.
Пандора беше майката на моя баща, изоставила го още като бебе. Никога не бях я виждала, но от всичко, което бях чувала за нея, трябва да е била изключително интересна и буйна личност — най-скандалната от всички жени в семейство Бен. Доколкото знаех, конкуренцията е била сериозна.
— И какво представляват?
— Дневници, писма, кореспонденция с велики и не чак толкова велики личности — подхвърли той някак преднамерено небрежно. — Възможно е да има и спомени.
Не бях в момента лице в лице с баща ми, но го познавах достатъчно добре, за да знам кога се опитва да ме изпързаля. Трябва да е звънял тук всеки петнайсет минути през последните два дни. Преди да успея да вляза в бърлогата си, чух телефонът да звъни поне два пъти. Щом е обзет от панически страх да не ме изпусне и дори е готов да даде пресконференция за тези ръкописи, защо ще се опитва да ме убеди, че не са важни?
— Защо е този малко закъснял интерес? — попитах. — Скъпата ми баба е починала много отдавна, доколкото знам.
— Смяташе се, че Пандора е оставила ръкописите на… На другата част от семейството. — Отношенията в моето семейство наистина бяха доста сложни. — Ърнест ги е държал скрити в продължение на дълги години, защото имаше много предложения, в интерес на истината — продължи баща ми делово. — Възможно е да не си е давал сметка за стойността им, защото се знае, че са писани с някакъв код. И когато братовчед ти Сам…
Всемогъщи боже!
Стоях по долна фланелка пред разгарящите се пламъци, стиснала телефона, от който като фон на нещо друго много по-важно долиташе сухият глас на баща ми. Сам изчезна от света веднага след смъртта на Ърнест. Нито се чу, нито се видя в продължение на седем години, а ето че сега беше мъртъв. Какво съвпадение, наистина? Наследството, което Сам получи, заедно с ръкописите, естествено, и призванието, и професията на Сам. За какво губеше той часове и дни да ме обучава, когато бяхме деца, благодарение на което всъщност ми спечели тази така добре платена работа?
Сам бе експерт по шифрите, един от най-добрите в света. Ако е знаел за съществуването на тези документи, за него би било наистина сериозно изпитание да не надникне в тях, особено ако баща му е искал да знае дали имат някаква стойност. Трябва да ги е виждал и може би ги е дешифрирал много преди смъртта на Ърнест. В това бях абсолютно сигурна. Оставаше въпросът къде бяха те сега?
И което бе дори по-важно предвид сложната ситуация, в която бях изпаднала: какво съдържаха дневниците на моята баба, които технически бях наследила? И какво в тях бе толкова опасно, че Сам бе убит заради него?


Възелът


Александър, като не успя да развърже Гордиевия възел, чиито краища били умело скрити във вътрешността на кълбото, извадил меча си и го разсякъл.
Плутарх



Тайната на Гордиевия възел изглежда е свързана с религията, най-вероятно с името на Дионис, и представлява своеобразен възлопис на тънка кожена ивица…
Александър разсича безцеремонно възела пред крепостта Гордий, чието превземане означавало за него отваряне на пътя към Азия, и така не само слага край на древната религиозна система, но и поставя силата на меча над тази на религиозните тайни.
Робърт Грейвс,
Гръцки митове


Беше близо три през нощта, когато завъртях крановете в банята и мислено се помолих водата в тръбите да не е замръзнала. С огромно облекчение и радост наблюдавах как горещата вода плисна във ваната. Сипах малко соли и течен сапун, съблякох се и влязох вътре. Потопих се до носа и издухах пяната около лицето си. Докато втривах шампоана в изпомачканата си от пътуването коса, вратата се открехна с леко скърцане и Язон пристъпи вътре, без да предупреди по някакъв начин. Това трябваше да означава, че Оливие, моят хазяин, също се е прибрал. Язон ме изгледа внимателно с особените си зелени очи. Обиколи и хвърли презрителен поглед на подгизналото от влагата копринено бельо на пода. Побутна с лапа оттук-оттам, сякаш премисляше дали да не го използва за мека тоалетна, но преди да вземе решение, протегнах ръка и дръпнах нещата изпод него.
— Не, да не си посмял! — категорично отсякох.
Той скочи на дървения парапет на ваната и топна лапа в бухналата пяна. Погледна ме въпросително. Очакваше да дам знак дали може да се влезе вътре. Язон е единственият от известните ми котараци, които обичат вода. За него беше нещо съвсем естествено да завърти крана на някой умивалник и да пие вода, предпочита да използва тоалетната чиния, а не котешката си тоалетна, и е известно как се хвърли в езерото под водопада на Снейк Ривър, за да си прибере любимата червена топка. Виждала съм го да плува толкова добре, колкото и всяко куче.
Тази вечер, или по-точно тази сутрин, бях твърде изморена, за да се занимавам и с неговото изсушаване. Побутнах го да скочи на пода, излязох от водата и нахлузих пухкавата си хавлия, а косата си увих с голяма кърпа. Зашляпах към кухнята, за да стопля вода и да си приготвя чаша горещ ром със сметана. Взех метлата от ъгъла и ударих с дългата дръжка няколко пъти тавана, за да съобщя на Оливие, че съм се прибрала, макар че изоставената насред пътя кола би трябвало да е достатъчен сигнал.
— Скъпа моя — долетя след малко гласът на Оливие от горния етаж с отчетливия акцент на човек, роден в Квебек. — Току-що допълзях със снегоходките си от джипа и с известно притеснение изпратих онзи малък аргонавт, защото нямах представа дали вече спиш. Искаш да ми кажеш нещо ли?
— Защо не слезеш за една бърза чаша горещ ром със сметана, преди да се строполя? — отвърнах. — Тъкмо ще ми разкажеш какво става в службата.
Двамата с Оливие Максфийлд се запознахме преди близо пет години, когато ни включиха в един общ проект. Той е наистина странна птица. Ядрен инженер, опитен кулинар, голям любител на жаргона на янките и каубойските барове и непокаян Джак Мормон. Роден е в семейство на католици от Френска Канада, големи почитатели на френската кухня, и ми беше малко трудно да съвместя способностите на неговия кулинарен гений с ограниченията на Светците от последния ден по отношение и на алкохола, и кафето.
Когато се запознахме, едно от първите неща, които той ми съобщи, бе, че вече знаел, че ще ме срещне, защото наскоро съм му се явила насън като Благословената Дева. Сънят включвал и няколко игри на ротативка с пророк Морони. Към края на първата седмица от съвместната ни работа Оливие получи знак, че трябва да ми предложи квартира срещу нисък наем, а именно приземния етаж в неговата къща. А ротативката, на която аз в ролята на Дева Мария бях победила пророка като по чудо, се бе появила като нова придобивка в каубойски бар на пътя от местоработата ни към неговия дом.
Може би благодарение на нестандартния начин, по който бях отгледана, но присъствието на Оливие на място, където човек срещаше само инженери и физици, повечето от които си носеха обяда от къщи и станеше ли пет часа, бързаха да се приберат, за да могат да изгледат с децата си важните телевизионни предавания, ми действаше страшно ободрително. Дълго време ме канеха на партита, организирани от «местните». През лятото те печаха сандвичи или хот-дог на барбекюто си в задния двор на градината, а през зимата неизменното им меню се състоеше от спагети, салата и печен в печката полуфабрикат на чесново хлебче. Сякаш в този затънтен край на света никой не беше чувал за друга храна или друг начин на хранене.
Докато Оливие бе живял в Монреал и Париж и бе посещавал летни курсове в Южна Франция, бе разбрал какво е кордон бльо. Макар да се държеше като скъперник за някои неща, като например отоплението и почистването на алеята за колите, той имаше много плюсове. Докато режеше, кълцаше и претопяваше масло в огромната си с почти индустриални размери кухня, при приготвянето на дизайнерската вечеря, която поднасяше веднъж седмично за мен и Язон, той ме «почерпваше» и с разкази за някои от великите готвачи в Европа, разнообразени с последните случки от каубойския бар на ъгъла. Той отговаряше напълно на определението «чешит».
— Каква беше тази спешност, наложила внезапното ти заминаване? — Прекрасното усмихнато лице на Оливие с трапчинка на бузата изгря в пролуката на вратата към стълбището. Той прокара пръсти през къдравата кестенява растителност на главата си и ме изгледа внимателно с огромните си кафяви очи. — Къде изчезна? Шушулката ми задаваше този въпрос всеки божи ден, а аз нищо не можех да му отговоря.
«Шушулката» беше кодовото название на нашия началник — директор и главен управител на целия ядрен център, с което го наричахме помежду си. Истинското му име бе Пастор Оуен Дарт и бе всичко друго освен деспотичен, но това не попречи да продължим с названията и скоро той получи прозвището Принц на мрака.
Много ми се искаше да обясня на останалите, че прозвището е напълно неподходящо, но ако трябва да съм напълно честна, от десетте хиляди работещи в това място, както и сред простаците във Вашингтон и важните клечки, с които се срещаше, аз може би бях единствена, на която той никога не беше скръцнал със зъби. Шушулката очевидно много ме харесваше и ме бе избрал за длъжността, която сега заемах, още докато бях в университета. В резултат на това необяснимо привличане, колегите ми не ми вярваха — още една причина тъкмо Оливие, ослепителният квебекски каубой и мормон, любител на изисканата храна, да е един от малкото ми приятели.
— Наистина съжалявам — извиних се, докато наливах горещата вода върху сместа от кафява захар, масло и ром, разпределена в две чаши. — Наложи се да тръгна наистина по спешност. Почина член на семейството ми.
— Божичко! Дано не е някой, когото познавам — възкликна галантно Оливие и се усмихна. И двамата чудесно знаехме, че той не познава никой от семейството ми.
— Става дума за Сам — отбелязах, докато се опитвах да отмия «клечката», заседнала в гърлото ми, с горещата алкохолна напитка.
— Стига бе. Брат ти? — Оливие този път наистина се развълнува и се стовари в креслото до огъня.
— По-скоро братовчед ми — го поправих. — Истината е, че той е мой доведен брат и израснахме като брат и сестра. Чувствам го по-близък и от кръвен брат.
— Знам, че отношенията във вашето семейство са доста сложни — с известна ирония подхвърли Оливие моята собствена реплика, с която отбивах въпросите, свързани със семейството ми. — Сигурна ли си, че изобщо имаш роднинска връзка с него?
— Аз съм единствен наследник на имуществото му — обясних. — Това ми е достатъчно.
— Значи… Много богат, но не твърде близък роднина, правилно ли съм разбрал?
— По малко и от двете. Може би аз бях най-близка с него от всички роднини. — Това не означаваше кой знае колко, но Оливие нямаше как да го знае.
— Доста неприятно от твоя страна! И въпреки това не разбирам. Защо почти нищо не съм чувал за него, освен името му, естествено? Никога не е идвал, нито се е обаждал, доколкото знам, за всичките години, през които работим заедно и споделяме това скромно жилище.
— Хората от нашето семейство общуват духовно — уточних. Вдигнах Язон, който се виеше около краката ми, сякаш плетеше цветни венци за празника на цветята. — Нямаме нужда от сателити или клетъчни телефони…
— Така и така стана дума, да не забравя да ти кажа, че баща ти звъня по телефона — прекъсна ме Оливие. — Не поиска да каже защо те търси. Само поръча да ти предам да му се обадиш веднага, щом се прибереш.
В този момент телефонът издрънча и, изплашен, Язон скочи от ръцете ми на земята.
— Наистина трябва да имат свръхсетива, след като усетиха вибрациите ни в този час. — Докато отивах да вдигна телефона, той допи чашата си и тръгна към вратата. — Ще ти приготвя палачинки за закуска за добре дошла — подхвърли той през рамо и изчезна зад вратата.
— Гаврошче, скъпа — бяха първите думи, които чух в слушалката.
Тези мои роднини наистина трябва да са станали екстрасенси. Това беше чичо ми Лаф. От години не го бях чувала. От край време ме наричаше Гаврош — като бездомното френско момче от улиците на Париж.
— Лаф, къде си? — попитах, защото ми се стори, че е на милиони километри.
— Точно сега съм във Виена — гласеше спокойният му отговор. Това означаваше, че е в просторния си апартамент в сграда от осемнайсети век с изглед към двореца Хофбург, в който двете с Джързи неведнъж бяхме отсядали. Означаваше също, че при него е с осем ча`са по-късно, отколкото при нас, и е единайсет сутринта. Той очевидно не бе изпитвал умората на часовата разлика.
— Много съжалявам за Сам, Гаврошче — рече той. — Искаше ми се да дойда за службата, но знаеш отношенията ми с баща ти…
— Няма нищо — успокоих го, за да не подхващаме неприятната тема. — Ти беше с нас духовно, както и чичо Ърнест, нищо, че вече не е сред живите. Успях да уредя да има и индиански шаман, който извърши кратка церемония, военните почетоха Сам и Джързи падна в отворения гроб.
— Майка ти е паднала в гроба? — възкликна Лаф с ентусиазма на петгодишно момче. — Прекрасно! Според теб нарочно ли го направи?
— Не, просто беше както винаги пияна — отговорих. — Въпреки това беше много смешно. Трябваше да видиш физиономията на Огъстъс.
— Сега наистина съжалявам, че не съм присъствал! — Като слушах смеха, който бълбукаше в гласа на този толкова възрастен човек, направо не вярвах, че е способен на подобно веселие.
Баща ми и чичо ми Лафкадио Бен не питаеха един към друг топли чувства. Вероятно това се дължеше на факта, че Лаф бе доведен син на дядо ми от предишен брак, с когото собствената ми баба Пандора бе избягала веднага след раждането на баща ми.
Това беше нещо, за което в моето семейство никога не се говореше — нито пред хората, нито насаме. Изведнъж ми хрумна, че може би бих могла да спечеля състояние, ако, естествено, не бях наследила богатството на Сам, като съставя съвършено нов модел на теорията на комплексността въз основа единствено на взаимоотношенията в това семейство.
— Чичо Лаф, бих искала да те попитам нещо — обадих се, — знам, че никога не говорим за семейството, но искам да знаеш, че Сам е оставил всичко на мен.
— Не съм очаквал друго от него, Гаврошче. Ти си добро момиче и всичко добро трябва да дойде при теб. Аз съм осигурен, така че не се тревожи за мен.
— Не се тревожа за теб, но искам да те попитам за нещо, което засяга семейството. Нещо, което вероятно само ти знаеш. И което Сам също ми е завещал — не става дума за недвижима собственост или пари.
Чичо ми Лаф мълча толкова дълго, че се усъмних дали е още на линията.
— Гаврошче, нали знаеш, че международните телефонни разговори се записват?
— Така ли? — попитах, чудесно знаейки този факт по силата на служебните си задължения. — Не мисля, че това има нещо общо с разговора ни — додадох.
— Да ти кажа правото, Гаврошче, обаждам ти се точно по този повод — гласът на чичо ми вече звучеше напълно различно от преди малко. — Съжалявам, че не можах да присъствам на погребението, но по една случайност следващата седмица ще бъда много близо до теб. В големия хотел във Вели ъф дъ Сън…
— Значи ще бъдеш в «Сън Вели Лодж» следващата седмица? — попитах. — От Австрия ще пристигнеш там, така ли?
Причината да задам този въпрос бе, че не беше лесно да изминеш разстоянието от Виена до Кечъм, Айдахо, и при най-добри атмосферни условия, а чичо ми бе почти деветдесетгодишен. Посред зима и при бързата смяна на времето бе трудно да стигнеш там и от съседния град. Какво беше замислил той?
— Лаф, чуй ме, колкото и да ми се иска де се срещнем след всичките тези години, струва ми се, че идеята не е много разумна — подхванах отдалеч. — Заради погребението отсъствах от работа близо една седмица. Не мисля, че ще успея да получа отпуск.
— Скъпа моя — отговори Лаф, — въпросът, който искаш да ми зададеш… Мисля, че се досещам за какво става дума. При това знам и отговора, така че, моля те, гледай да си там.


Малко преди да заспя в съзнанието ми изникна споменът за нещо, за което не бях се сещала от години. Спомних си първия път, когато Сивия облак за първи път ме поряза. Ситни капки кръв закапаха като нежна рубинена огърлица върху крака ми, след като той прокара острието на ножа по кожата ми. Бях съвсем малка, но не заплаках. Помня колко красиви ми се видяха капките животворна кръв, които напускаха тялото ми. Не изпитах никакъв страх.
Нямам спомен този сън да ме е спохождал от дете. Сега обаче се яви почти веднага, сякаш бе чакал тъкмо този момент…
Бях сама в някаква гора. Стоях объркана сред тъмни високи дървета. От влажната земя се надигаше прозрачна мъгла, която от време на време се понасяше на малки облаци, пронизвани от последните лъчи светлина. Влажни борови иглички се стелеха под краката ми. Едва осемгодишна. Бях загубила Сам от поглед, след което загубих и пътеката. Беше станало твърде тъмно, за да откривам и следвам следите, както той ме бе учил. Бях съвсем сама и много изплашена. Какво щях да правя?
Реших да чакам до изгрев слънце на следващия ден. В малката си раница носех някои неща — гранола, ябълка и пуловер, ако стане студено.
Не се беше случвало да участвам в истински планински преход и опитът ми се ограничаваше само до прекарване на нощта в палатка в задния двор, ето защо бях толкова развълнувана от хрумването си да последвам тайно Сам в този първи ден на тиуа-титмас.
Сам бе само с четири години по-голям от мен, но бе започнал да прави подобни излети от възрастта, на която аз бях в момента. Вече дванайсетгодишен, за него това щеше да е петото такова пътешествие — досега все не беше успявал. Всички в племето се молеха този път да постигне желания резултат, да получи очакваното видение. В крайна сметка, бащата на Сам (чичо Ърнест) бе бяло лице, дошло отдалеч, и когато Светлия облак, майката на Сам, умряла съвсем млада, бащата дошъл да прибере детето от резервата в Лапуай, за да може да получи подходящото образование на своя народ. Точно тогава бащата направил нещо немислимо: взел за жена една англичанка (Джързи), която пиела твърде много огнена вода. Хората разбрали що за птица е още със самото й пристигане, когато тя дошла с дъщеря си, спряла да пие и настояла в пристъп на благородство двете деца да прекарват всяко лято с дядото и бабата на Сам в резервата. Трудно можеш да измамиш хората с подобни номера.
Тиуа-титмас е изключително важен ритуал в живота на всеки младеж от племето не персе. Този момент се смяташе за неговото или нейното влизане в живота. Сериозни мерки се вземаха, за да успее — горещи бани, парене в колибата от кал, прочистване посредством брезова кора в гърлото… Особено ако видението се окажеше дълго или се наложеше да мине през много изпитания.
Сам беше израснал в тези планини и знаеше как да поздрави всеки поток, скала или дърво, все едно е живо създание, приятел. Нещо повече, беше правил такива походи вече четири пъти и знаеше как да намери подходящо място на тъмно или дори със затворени очи, докато аз, каквато идиотка си бях, не можех да открия дори пътеката.
И ето ме безнадеждно загубена, мокра до кости от внезапно излелия се кратък планински дъжд. Измръзнала и гладна, изморена, с натъртени крака — малка и ужасена от собствената си глупост. Седнах на един камък, за да реша какво да правя.
Слънцето вече бе стигнало билото на отсрещния хълм и почти не се виждаше между дърветата. Щом залезеше, много бързо щеше да се спусне непрогледен мрак. Доколкото можеше да се вярва на моята преценка, бях на петнайсетина километра от мястото, от което бях тръгнала. Нямах спален чувал, непромокаеми дрехи, кибрит или допълнителна храна. И да си бях взела компас, не знаех как да си служа с него. Най-лошото беше, че с настъпването на нощта знаех, че ще наизлязат всякакви пълзящи и летящи гадини, да не говорим за дивите животни. Слънцето най-накрая се спусна зад хълма и прохладната влага проникна бързо през дрехите ми и чак до костите. От очите ми закапаха сълзи, постепенно се разхълцах от безумен страх и отчаяние, примесени с яд на самата себе си.
Единственото умение, на което Сам ме бе научил, бе да изпращам и да получавам сигнали, така както индианците умееха — с дим или огледало срещу слънцето. Сега обаче слънцето бе залязло, така че уменията ми оставаха безполезни. Така ли беше наистина?
Преглътнах един-два пъти, за да заглуша хълцането, и се загледах в светлоотразяващото покритие на презрамките на раницата ми, които бяхме длъжни да носим, когато караме колело. Изтрих очи с длан, обърсах носа си с ръкава на блузата. Коленете ми бяха омекнали, но все пак се изправих и се огледах.
През сплетените клони на дърветата и спускащата се мъгла забелязах, че слънцето не се е скрило напълно зад хоризонта. Скоро обаче и това щеше да се случи. Ако успеех да стигна достатъчно високо, преди и последните лъчи да изгаснат, щях да имам по-широк обхват на погледа. Щях да огледам върховете на хълмовете, за да открия място, подобно на това, на което Сам трябваше да бъде преди залез слънце: магическия кръг. Планът ми беше безумен, но пък и бе единственият начин да изпратя съобщение с последните лъчи в центъра на магическия кръг. Забравила напълно колко съм изморена и изплашена, забравила и всичко, на което Сам ме учеше, че нощем е далеч по-опасно да си на открито, отколкото сред дърветата в гората, тичах с малките си крака нагоре по хълма, към скалите над дърветата.
В съня си чувах удрянето на клоните зад гърба си, докато се катерех трескаво по острите камъни, а вейките и тревите деряха голите ми крака, и чух дори сумтенето на някакво животно зад едно дърво. В съня ми мракът около мен бързо се сгъстяваше, но поне целта — оголеното от растителност пространство, бе вече наблизо. Наложи се да легна по корем, докато приближа ръба на скалата, за да огледам планинските върхове под мен.
На едно от възвишенията отвъд широка пропаст съзрях магическия кръг. В съня ми в центъра седеше Сам. Под него се виждаше еленовата му кожа, косата му се спускаше до раменете, бе сгънал ръцете и краката си в поза за медитация с лице, обърнато към залязващото слънце. Нямаше начин да види моя сигнал.
Изкрещях името му. Отново и отново, с надеждата ехото да стигне до него. Постепенно викът ми се превърна в писък. Той обаче бе прекалено далеч, за да ме чуе…


Усетих, че някой ме бута по рамото. Отворих очи и светлината от високите прозорци на моето жилище плисна в лицето ми. Значи част от снега, който покриваше стъклата през нощта, вече се бе разтопил. Колко ли бе часът? Главата ми туптеше. Защо Оливие раздрусва раменете ми?
— Какво ти е? — попита той смутено, когато видя, че съм будна. — Знаеш ли как пищеше? Чуваше се чак горе. Малкият аргонавт се свря под хладилника ми от страх.
— Виках ли? Сънувах тежък сън. Не ми се беше случвало от години. А и тогава не стана точно така.
— Кое да стане? — съвсем се обърка Оливие.
И изведнъж ме осени мисълта, че Сам наистина е мъртъв и единственият начин да го видя отново е в съня си, въпреки че се разминаваше със случилото се тогава. Мамка му! Почувствах се така, сякаш кармата ми ме бе ритнала в главата!
— Тестото за палачинки е готово — осведоми ме Оливие. — Има млечен шейк и цял литър кафе от цикория, а също така и от онези малки наденички, чието съдържание на холестерол ще подплати кръвоносните ти съдове за цял живот. Да не забравя, сварил съм и няколко яйца… рохки, не преварени…
Имитацията на говора на янки при Оливие винаги ме забавляваше, но точно сега нямах настроение за това.
— Колко е часът, хазяин?
— Часът е напълно подходящ за обядо-закуска. Чакам те, за да те заведа на работа, защото колата ти е безнадеждно затрупана под снега.


След като похапнах добре, реших да прокопая път до колата си, преди да тръгна за работа. След двудневно шофиране изпитвах нужда от физическо натоварване. Често след подобно топене свиваше здрав студ, което щеше да значи, че близо месец ще се боря с обледяването на колата. Щеше ми се и да остана малко сама, за да направя прехода от погребението към трудовата дейност.
Измъкнах портативното си радио, от ония, които човек най-често можеше да срещне в негърско гето, и заобиколена от истински дюни искрящ сняг и сложни дантели ледени висулки, започнах да свалям снега от малката си хонда под ритъма на «Файър Даун Билоу» в изпълнение на Боб Сийгър. Замислих се за различните образи, от които тъчем сънищата си, а и за реалностите, с които се заобикаляме.
Истината бе, че така и не открих Сам в онези гори, а той ме намери. В истинската история, не в сънищата ми, наистина се изкачих до открита територия, където въздухът е толкова разреден, че дървета и животни не оцеляват, а и не остават да преспят. Луната беше пълна и застанах на върха на една канара, окъпана в нейната светлина. Слънцето отдавна бе залязло, небосклонът червенееше и в същото време изгряваха звезди. Отвсякъде ме заобикаляха тъмни гори.
Не си спомням да съм изпитвала ужас като онзи — сам-сама, обляна в млечнобяла светлина, срещу цялата вселена. Толкова бях изплашена, че изобщо не се сещах за болките или глада си. Дори не можех да заплача. Нямах представа колко време съм стояла така, без да смея да помръдна, знаейки, че — каквато и да е опасността за малко животно като мен да стои така на открито — всяко движение, което бих направила, щеше да е по посока на тъмната и непрогледна гора, наситена с нощни звуци, от които според мен току-що се бях спасила.
Тогава той излезе от гората в мрака на нощта, за да ме намери. Първоначално забелязах някакво размърдване в храсталаците и отстъпих от страх. Когато обаче разпознах в тъмнината да просветва бялата еленова кожа на Сам, се спуснах напред през празното пространство и се хвърлих в ръцете му, хълцаща от облекчение.
— Стига, стига, фукличке — рече той и ме отдалечи от себе си, за да ме огледа. На лунната светлина очите му бяха сребристи. — По-късно ще ми разкажеш как ти хрумна безумната идея да тръгнеш след мен. Имаше късмет, че се върнах, за да проверя следите, които съм оставил, и открих твоите. Вярвам, че разбираш, че прекъсна много важната ми среща с духовете на моето племе. И ето те сега тук, на открито над горите, където съм те учил да не излизаш през нощта. Моят дядо Тъмната мечка не ти ли е казал, че нито вълкът, нито дивата котка прекарват нощта на открито?
Поклатих глава, докато преглъщах сълзите си. Той обгърна раменете ми с ръка и вдигна раницата ми от земята. Спуснахме се надолу към гористия пояс. Сам ме улови за ръка и аз започнах да се правя на безстрашна.
— Знаеш, че духовете на племето обитават местата над гората — допълни Сам. Чувах как мокрите нападали листа джвакат под подметките на мокасините му. — Животните усещат, че духовете са там дори когато не ги подушват или виждат. Ето защо, ако искаш да се срещнеш с духовете, трябва да чакаш там, където дори дърветата не пускат корени. Но мястото, закъдето съм се запътил, е под защитата на велика магия. И тъй като е твърде късно, за да те върна обратно, ще се наложи да прекараш нощта с мен. Ще преминем през тиуа-титмас заедно. Ще чакаме там в кръга духовете да влезнат в нас.
Макар да се изпълвах постепенно с облекчение от факта, че съм намерена и съм спасена от Голата планина, не бях много сигурна дали тази работа с духовете ми харесва.
— Защо искаме духовете… точно да влязат в нас? — трудно ми беше дори да го произнеса.
Сам не отговори, но стисна пръстите на ръката ми, за да покаже, че ме е чул. Започна едно безкрайно спускане към дърветата. Там долу бе все така тъмно, но между клоните над главите ни светеше лунният кръг и осветяваше едно оголено празно пространство, което ми напомни за амфитеатъра, в който Джързи пееше на едно от представленията си в Рим.
Ръка за ръка и един до друг, двамата със Сам пристъпихме в осветеното пространство.
Нещо странно ставаше тук. Лунната светлина имаше различно качество — трептеше и искреше като бенгалски огън, сякаш от небето се сипеше ситен сребърен прах. Лек вятър донесе студен полъх. Завладяна от магията на това място, не изпитвах вече страх. Почувствах се като част от това място.
Без да изпуска ръката ми, Сам ме заведе до центъра на кръга и коленичи пред мен. Развърза вързопчето, което висеше на колана му, и извади разни неща, които знаех, че са талисмани — ярки мъниста и носещи късмет пера. Едно по едно ги завърза в косите ми. След това натрупа клони и вейки в центъра на кръга и сръчно запали огън. Когато пламъците се издигнаха и протегнах ръце, за да се стопля, разбрах колко съм измръзнала всъщност. Върховете на пламъците се сливаха от време на време със светлината на звездите. Чувах песента на есенните щурци, а над главите ни успях да различа съзвездията на Голямата и Малката мечка.
Сам, който седеше до мен със скръстени под себе си крака, проследи погледа ми.
— Може да се окаже, че мечката е моят племенен дух… Нищо, че не съм се срещал лице в лице с мечка.
— Защо говориш за мечката в женски род?
— Защото нейният дух е велик женски дух — отговори Сам.
— Също както лъвицата пази малките си… Понякога дори и от баща им… А и тя намира храна.
— Какво става, когато твоят племенен дух влезе в теб? — боязливо попитах. — Прави ли ти нещо?
— Не е много сигурно — усмихна се Сам. — На мен не ми се е случвало. Убеден съм обаче, че ще разберем, ако това стане. Дядо ми Тъмната мечка ми обясни, че племенният дух се приближава безшумно към теб и може да приеме образ на човек или на животно. След това решава дали си готов, започва да ти говори и ти казва какво е твоето свещено име… Име, което никой друг няма как да разбере, освен ако ти сам не решиш да го споделиш. Дядо ми казва, че това име е духовната сила на всеки от нас и в много случаи е по-важно дори от вечния живот на душата ни.
— Защо твоят дух не е влезнал досега в теб и не ти е дал име? — попитах. — От толкова време се стараеш.
Дългата до раменете гарвановочерна коса на Сам скри очите му, когато той се наведе напред, за да разбърка огъня, и вече виждах само тъмните мигли, скулите, правия нос и трапчинката на брадичката. На слабата светлина ми се стори далеч по-възрастен от своите дванайсет години. Вече не беше моят доведен малко по-голям брат. Реших, че вероятно така изглежда един племенен дух. Той извърна лице към мен и се усмихна. Осветени от огъня, очите му бяха чисти и дълбоки като диаманти.
— Знаеш ли защо те наричам «фуклата», Ариел? — попита той и когато поклатих глава, обясни: — Защото макар да си само на осем, годините, на които тръгнах за първото си тиуа-титмас, ти си много по-умна от мен тогава. Може би и сега си по-умна. А и не само това. Ти си и по-смела от мен. Когато за първи път дойдох в тези гори сам, вече познавах всяка клечка и всеки камък по пътя. Днес ти изобщо не се изплаши да тръгнеш съвсем сама, като сляпо вярваше, че нищо лошо не може да ти се случи. На това дядо ми му вика «необходимата вяра».
— Вървях по следите ти — посочих. — А и си мисля, че съм просто глупава.
Сам се разсмя.
— Не, не. Не си глупава. Но може би това, че се загуби в гората и едва не загина, ще се окаже действителен талисман за мен — моето заешко краче. — И той дръпна плитката ми. — А и нищо чудно това, че те намерих, да е най-важното, което се случи днес.
Така и стана. Той получи името Сив облак, нашият племенен дух ни благослови със светлина, а аз станах половин индианка, като си смесихме кръвта. От тази нощ сякаш нещо вътре в мен се закачи и пътеката ми в живота стана права и ясна.
От онази нощ до днешния ден.


Правителството на Съединените щати много пъти е обвинявано, че пилее парите на данъкоплатците, но никога и за това, че създава прекалено големи удобства на работното място на своите служители. Това важи с особена сила за райони, отдалечени от големите градове, където всеки цент, който би могъл да осигури някакво удобство на работното място, се пази старателно или най-добре се връща обратно там, откъдето е дошъл. И в резултат се оказа, че в павирането на паркинга от шест акра за колите на правителствените служители са вложени далеч по-големи суми от тези, които бяха дадени за преустройството, обзавеждането, ремонтирането, почистването и дори отоплението на работните места.
Когато в ранния следобед се опитах да намеря място за колата си, по която все още се виждаха остатъци от вчерашния сняг, забелязах, че единствените свободни места на просторния паркинг са на мястото, определено за големите началници, т.е. пред самия вход или толкова далеч от него, че все едно бяха в съседния щат. Тъй като по това време на годината и след такова топене като сутрешното, обикновено по-късно през деня свиваше силен студ, а заледени камъчета вече чукаха по тенекиите на купето, реших да рискувам да получа мъмрене и да спра колата си пред главния вход на мястото за големите клечки. Забранено бе на редовите служители да оставят там возилата си, още по-малко да влизат през главния вход. Щях да успея да уговоря човека на рецепцията да ме пусне и да се регистрирам в книгата за посетители, за да не се налага да изминавам няколкостотин метра в този студ, докато стигна определения за такива като мен вход.
Мушнах се на едно от свободните места, нахлузих, както си седях, кожуха, увих дългия кашмирен шал около врата си и нахлупих върху ушите си скиорската шапка. Едва тогава изскочих навън, заключих колата и се затичах към стъклената врата на сградата. Докато затварях, усетих как леденият вятър се опитва да изтръгне вратата от пантите. С известно усилие успях да я затръшна, преминах през останалата серия от врати и се озовах във фоайето.
Изтривах с длан пламналите си от вятъра очи и вече размотавах шала, когато го съзрях. Стоеше пред плота на рецепционистката и се разписваше, че напуска. Направо се вцепених.
Почувствах се точно като лиричната героиня в една от ариите, които Джързи обичаше да припява: «…ще видиш непознат…». Беше я записала дори в партньорство с прочутия Дитрих Фишер-Дискау.
Та, значи, срещнах своя непознат. Истината е, че сцената не беше достатъчно романтична — фоайето за посетители на филиала на Института за технически науки, но знаех, и то без никакво съмнение, че това е човешкото същество, създадено за мен. Той бе дарът, който боговете ми изпращаха като утеха за смъртта на Сам. Като си помисля само, че имаше вероятност да вляза през другия вход! Непонятни са пътищата на съдбата и изненадите, които тя ни готви почти на всяка крачка.
Той наистина изглеждаше като бог — поне така си представях аз, че би трябвало да изглежда един бог. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше висок и слаб, с изсечени черти и профил, който човек обикновено приписва на гръцките герои. Меката тъкан на палтото от камилска вълна и дългият бял шал стояха прекрасно върху широките рамене. Елегантните пръсти на едната му ръка държаха скъпи италиански ръкавици. Това нямаше нищо общо с типа каубой инженер, който подсвирква след теб, както би се изразил Оливие.
В осанката му се долавяше нещо царствено и достойно, граничещо с арогантност. А когато обърна гръб на рецепционистката Бела, която го съзерцаваше със зяпнала уста, все едно бе риба на сухо, и се насочи към мен, забелязах, че очите под гъстите тъмни мигли бяха с цвета на най-чистия тъмен тюркоаз и с изумителна дълбочина. Погледът му пробягна по лицето ми и той присви леко очи. Дадох си сметка, че в този вид от мен се излъчваше точно толкова женственост, колкото от полярна мечка.
Движеше се към мен и към изхода с очевидното намерение да напусне сградата. Обзета от паника, поисках да направя нещо — да падна на пода или да разперя ръце като орлица пред стъклената врата. Наместо това само затворих очи и вдишах дълбоко аромата му — смесица от бор, кожа и лимон — напълно достатъчно, за да ми завърти главата.
Възможно да е било плод на въображението ми, но ми се стори, че го чух да прошепва нещо, което ми прозвуча като «изумителна» или «изящна». А най-вероятно е било «извинете», защото спирайки насред пътя, практически бях запушила изхода. Когато отворих очи, него вече го нямаше.
Приближих рецепцията, за да погледна в книгата за посетители, но Бела, която вече беше дошла на себе си, побърза да сложи празен лист хартия върху отворената страница. Вдигнах изненадано очи, но срещнах нейните, в които нямаше и следа от строгостта на разгневен служител на реда, а по-скоро яд на сърдита котка.
— Знаете, че сте длъжни да използвате другия вход, Бен — информира ме тя високомерно. — А присъствената книга е само за посетители.
— Всички, които се записват в нея, могат да видят имената на хората, които идват и си отиват — отбелязах аз. — Защо това да не важи за останалите работещи тук? За първи път чувам за такава разпоредба.
— Отговаряте за ядрената сигурност, а не за сигурността на сградата, затова не я знаете — възрази тя със злобна усмивка, все едно в сравнение с нейните задачи моите са долнопробна работа.
Преди да се усети, изтеглих листа изпод яркочервените й нокти. Тя го дръпна обратно, но беше късно.
Професор доктор Волфганг К. Хаузер: МААЕ, Кремс, Австрия.
Нямах никаква представа къде в Австрия се намира Кремс, но затова пък знаех, че МААЕ е Международната агенция за атомна енергия — организация, която следеше производството на този вид енергия в целия свят. Не че някой им позволяваше да работят много в последно време. Австрия, доколкото знаех, беше зона, свободна от производство на такава енергия, но тя подготвяше и поддържаше някои от най-известните специалисти в света в тази сфера. Много бях любопитна да надникна в биографията на професор доктор Волфганг Хаузер. И това не беше всичко.
Усмихнах се на Бела и надрасках името си в книгата за посетители.
— Имам спешна среща с началника си Пастор Дарт. Поръча да дойда от другата сграда колкото се може по-бързо — съчиних аз на бърза ръка, докато свалях палтото си и закачах нещата си в гардероба за посетители.
— Лъжете ме. Доктор Дарт е все още на обяд с гости от Вашингтон — самодоволно заяви Бела. — Записа се, че напуска сградата с тях преди около един час. Можете сама да проверите…
— Така ли? Защо книгата изведнъж вече не е толкова поверителна? — ухилих се и се отправих към въртящата се врата.
Оливие седеше в кабинета, който деляхме в същата сграда, пред своя компютър. Двамата с него ръководехме проект за откриване, възстановяване и управление на «горещи отпадъци» като гориво на пръти и други трансуранови материали, което ще рече материали, в чийто състав влизат повече атоми, отколкото при урана. Успявахме да ги открием с програми, подготвени по наше задание и доразвити от наши специалисти. По програмиране.
— Кой е професор доктор Волфганг К. Хаузер от МААЕ в Австрия? — попитах, щом Оливие вдигна очи.
— Господи, и ти ли? — въздъхна той, като се оттласна със стола си на колела и разтри очи. — На работа си от няколко минути. Как успя толкова скоро да пипнеш болестта на всички тук? Превърна се в нещо като епидемия. Няма жена, която до този момент да не се е разболяла. Въобразявах си, че ти ще си единствената, която ще устои. Доста пари заложих на теб.
— Той е прекрасен! — възкликнах. — И нещо повече, в него има нещо друго — животински магнетизъм…
— О, не! — провикна се Оливие и се изправи, за да отпусне длани върху раменете ми. — Нещата са далеч по-зле, отколкото предполагах! Може би ще загубя и парите за покупки.
— Да не си заложил и сумите за специалния билков чай? — ухилих се.
Оливие се стовари обратно на стола си със стисната между дланите глава. В този момент си дадох сметка, че доктор Волфганг К. Хаузер е първото нещо, накарало ме да се усмихна от една седмица насам и да забравя за цели десет минути за Сам. Това бе компенсация дори за загубата на Оливие, както и за няколкото кутии прекрасен ароматен чай.
Едва седнал, Оливие подскочи отново при звука на сирената на алармената инсталация, придружен от периодичното съобщение:
Това е пробна тревога. Провеждаме зимната пробна тревога. Съгласувана е с местните противопожарни власти, както и с федералните служби. Моля насочете се бързо към най-близкия авариен изход и изчакайте на паркинга на подходящо разстояние от сградата, докато чуете сигнала за край на пробната тревога.
По дяволите! По време на тренировъчна тревога можеш да използваш единствено аварийните изходи. Запечатват обичайните входове към сградата, включително и този към фоайето, където бях оставила палтото си. Навън температурата бе доста под нулата, когато пристигнах, а сега вероятно бе още по-ниска. Една такава тревога траеше около половин час.
— Хайде — подкани ме Оливие, докато обличаше якето си. — Вземай си нещата и да вървим.
— Палтото ми е във фоайето — съобщих и бързо го последвах към коридора между вече опразнените работни места.
Истинско море от хора се изсипваше през четирите аварийни изхода навън, където свирепо ги посрещаше зимният вятър.
— Ти си ненормална — отбеляза Оливие. — Колко пъти съм ти казвал да не използваш фоайето? Сега ще се превърнеш в леден блок. Естествено, ще те загърна в моето яке, но то не може да побере и двама ни. Може да се редуваме да го обличаме, когато другият посинее.
— Имам яке в колата, а ключовете са в чантата ми — осведомих го. — Ще изтичам до там и ще включа отоплението, ако пробната тревога продължи твърде дълго.
— Добре, ще дойда с теб — съгласи се той. — Щом си влязла пред централния вход, предполагам си паркирала и на забранено място.
Ухилих му се весело, докато изтласкани от тълпата, преминахме през вратите и се затичахме покрай сградата.
Посегнах да отключа и видях, че лостчетата на вратите вече са вдигнати. Странно. Винаги заключвам колата си. Може просто да съм била твърде разстроена днес и да съм забравила. Пролазих вътре и взех якето. После запалих мотора, докато Оливие влезе от другата страна. Моторът малко се давеше и наистина беше късмет, че се наложи да дойда и да го запаля. При тези температури навън много лесно горивото в колата може да се превърне в леден къс.
В този миг забелязах на огледалото ми за обратно виждане връвчицата с възли.
Като деца двамата със Сам си бяхме поставили задачата да научим различни видове възли. Бях станала страшно добра и можех с пръстите само на едната ръка да правя почти всички моряшки възли. Сам твърдеше, че инките в Перу използвали възлите като език: смятали с тях, дори успявали да разкажат цяла една случка. Като дете изпращах съобщения с възли на различни хора и дори на самата себе си, за да видя дали след време ще успея да разгадая какво съм имала предвид — като да увиеш около пръста си конец, за да не забравиш нещо.
Имах дори обичая да оставям парчета връв или въженца на различни места — както това, което висеше сега на огледалото ми за обратно виждане. Ако бях напрегната или имах проблем в работата, машинално започвах да завързвам и развързвам възли и често се случваше да се окажа със сложно макраме в ръцете. И както възлите като по чудо се разплитаха между пръстите ми, така като по чудо намирах решение и за проблема си. Нямах спомен обаче да съм виждала точно това парче връв, докато пътувах към къщи предишния ден или по пътя ми към работа този следобед. Паметта започваше да ми изневерява.
Въздухът в купето взе да се стопля и аз посегнах към връвта. Възлите всъщност бяха два, ако се смяташе и този около пръчката, на която бе закачено огледалото: наричаше се Соломонов възел и значението му бе «жизненоважно решение» и «плъзгава територия». Какво ли съм имала предвид, когато съм го закачила там? Развързах го и започнах да го въртя машинално между пръстите си.
Оливие бе включил радиото и вече бе успял да намери станция с неговите досадни каубойски мелодии. Започнах да съжалявам, че го поканих в колата. Двамата с него прекарвахме под един покрив деветдесет процента от времето си. Точно тогава ми хрумна, че когато се прибирах предишната нощ, по-скоро тази сутрин, не видях нито негови, нито на когото и да било друг следи по снега пред къщата. Колкото и силни да бяха снегът и вятърът, все някаква следа щеше да е останала, макар и затрупана. А и защо не беше прибрал пощата ми, ако си е бил у дома през цялото време? Неяснотите май станаха повече.
— Къде беше ти по време на отсъствието ми? — не издържах.
Той се наведе и ме целуна леко по бузата.
— Трябва да направя едно признание, скъпа моя. Срещнах една каубойка, на която просто не можах да устоя.
— Прекарал си виелицата, затворен с каубойка? — Оливие не беше от типа мъже, които остават при жена през цялата нощ. — Я разкажи. Хубава ли е? И тя ли като теб е последователка на Светците от последния ден. Къде беше моят котарак през това време?
— Оставих голяма купа с храна на малкия аргонавт, той така и така сам си пуска водата. Що се отнася до дамата, за връзката ми с нея може да говорим вече в минало време. Стопи се заедно със снега. И сега е ледена като висулките отвън.
Доста поетично представяне.
— Трябва да отскоча до Сън Вели през почивните дни следващата седмица. Смяташ ли да оставиш отново Язон да зъзне в мазето, или да го взема със себе си?
— На ски ли ще ходиш? — попита Оливие. — Защо не вземеш и двама ни? От няколко дни се чудя къде да отида да покарам на девствен сняг. По склоновете на Сън Вели вече имало близо метър.
Оливие беше чудесен скиор и се носеше като перце по сухия сняг. Аз самата се справях много по-трудно, но обичах да го гледам.
— Добре де — въздъхнах. — Аз лично едва ли ще мога да покарам. Имам там среща с чичо ми. Иска да обсъждаме някакви семейни проблеми.
— Напоследък си засипана с внимание от страна на семейството си — отбеляза Оливие с известна изненада. — Май причината е наследството, което получи. — Той тутакси съжали, че го е споменал.
— Няма нищо — успокоих го. — Преодоляла съм го. Освен това чичо ми е твърде богат. Известен цигулар и диригент е и…
— Да не говориш за Лафкадио Бен? Да не би той да ти е чичо? Често съм се питал при толкова малко хора в света с тази фамилия дали не си роднина с най-известните от тях?
— Вероятно с всичките — свих лице иронично. — Това име е нещо като съдба.
Сигналът за край на тренировката се разнесе точно когато съобщавах на Оливие, че стига да има желание, може да ме придружи. С огромна неохота изключих мотора и напуснах топлото купе, за да изляза отново вън на студа. Докато затварях вратата, си спомних, че наистина бях заключила по пътя към фоайето. Не си въобразявах, някой бе влизал в колата ми.
Надникнах през прозореца на задната врата, където гърбовете на седалките бяха сгънати напред. Видях всичко, което обикновено държах там. Но някой наистина бе ровил вътре. Все пак заключих отново — просто рефлекс. Последвах Оливие покрай сградата към входа за служители и пред вратата се сблъсках с прекия си шеф Пастор Дарт, който също влизаше.
— Бен — възкликна той и по свадливото му лице изгря усмивка. — Върнала си се. Ела в кабинета ми след половин час — дотогава ще се освободя. Ако знаех, че ще си днес тук, щях да разчистя документите. Има да си говорим за много неща.
Бела, която вървеше пред нас, се извърна и се подсмихна иронично през рамо. Обещах на Шушулката, че ще бъда при него, и влезнах в моя кабинет в момента, в който телефонът ми иззвъня.
— Вдигни ти — рече Оливие. — Забравих да ти кажа, че преди да дойдеш днес, те потърси някаква журналистка във връзка с документи, които си била получила в наследство. През цялата сутрин обаче някой не спря да звъни и всеки път, когато вдигнех, затваряше. Трябва да е някой хахо.
Вдигнах слушалката на четвъртото позвъняване.
— Ариел Бен, Управление на отпадъците — небрежно изрекох в микрофона.
— Здравей, фукличке — чух мек познат глас. Глас, който бях убедена, че никога повече нямаше да чуя. — Съжалявам, наистина много съжалявам, че трябваше да стане по този начин… но не съм умрял. Във всеки случай точно това ме чака, ако не ми помогнеш. И то бързо.


Руните


МАРСИАС:
Черно, черно, непоносимо черно!
Движи се, спектър на годините, не спирай!
Възрадвай се, че съм в отвъдното.
Открих тайната връзка на мисълта със мисъл.
През годините, през живота на мнозина и в много сфери,
Доведен до край е мрачният план
На така наречения мой живот.
Познавам тайната си. Всичко, което бях… и което съм.
Руната ще е завършена, когато от мен останат само искри
Като сянка в небето…

ОЛИМПАС:
През живота и смъртта, по суша и море
Ще те следвам аз.
Алистър Кроули,
Ей Ейч Ей



Трябваше да приседна, и то бързо. Докато се стоварвах на стола си, кръвта се свлече от лицето ми като вода през отпушен канал. Наведох глава и докоснах коленете си с чело, за да не припадна.
Беше жив. Сам беше жив.
Дали пък не сънувах? Случват се такива неща насън — струват ти се съвсем реални. Но гласът на Сам беше досущ като неговия и сега шепнеше в ухото ми, нищо, че току-що се бях върнала от погребението му. Май беше време да проверя дали съм с ума си.
— Ариел, тук ли си? — разтревожено попита Сам. — Не чувам да дишаш.
Прав беше. Бях спряла да дишам. Наложих си да си поема дъх, за да възстановя тази по принцип рефлекторна функция на тялото. Преглътнах няколко пъти, стиснах здраво дръжката на стола, изпънах гръб и отговорих:
— Здрасти — от гърлото ми излезе нещо като стържещ писък. Глупаво беше, но какво друго може да каже човек в такъв момент?
— Иска ми се да ти се извиня, защото си представям какво преживяваш, Ариел. — Човек трудно може да си представи по-голямо омаловажаване на нечии чувства. — Моля те, не задавай въпроси, преди да имаме възможност да се видим и да ти обясня. Истината е, че е опасно за теб да казваш каквото и да било, освен ако не си напълно сама.
— Не съм — побързах да изясня този факт. През цялото време се опитвах да овладея хаотичния си мисловен процес и да се опитам да контролирам обърканите си биоритми.
— Вероятно — отбеляза Сам. — От сутринта се опитвам да се свържа с теб, но все се обаждаше някой друг и затварях. Сега, когато те чух, най-важното е да намерим телефонна линия, която не се подслушва, за да мога да ти разкажа всичко.
— Защо не пробваш у дома? — предложих аз, като се стараех да бъда максимално предпазлива в избора на думи. Придърпах стола си колкото се може по-далеч от мястото на Оливие, където той съсредоточено пишеше нещо на компютъра си.
— Телефонът ти там се подслушва — не прие Сам предложението ми, а той разбираше от тези неща. — Линията, по която говорим в момента, е чиста засега, така че ще можем да направим поне първоначален план. И колата ти е под наблюдение — изпревари той следващото ми предложение. — Някой вече я е проверил щателно. Оставих онези възли, за да те предупредя. Надявам се, че нито в колата, нито в къщата си държиш нещо важно. Сигурен съм, че от известно време те следят истински професионалисти.
Какви професионалисти? Какво значи всичко това? Как успях да попадна в сценария на шпионски трилър? Само това ми липсваше да чуя след преживяното през последните двайсет и четири часа. И колкото и да ми се искаше да попитам Сам какво се разбира под «нещо важно», трябваше да се огранича единствено до:
— Не съм забелязала нещо да е… Да не е наред.
С крайчеца на окото си забелязах, че Оливие се изправя и се протяга. Доближих стола си до бюрото и се направих, че записвам важни нареждания, които получавам по телефона. Кръвта пулсираше в главата ми, но знаех, че час по-скоро трябва да прекратя този разговор, и затова попитах:
— Ти какво предлагаш?
— Трябва да се уговорим къде да се чуваме по телефона в определени часове, така че онези, които те следят, да не заподозрат, че криеш нещо от тях. Във всеки случай не и улична телефонна кабина.
Истината е, че това бе първото, което ми хрумна. Значи го зачеркваме.
— А чрез компютъра? — продължавах да пиша аз криволици на листа пред мен. Защо Оливие не отиде да се разходи за малко?
— Не ми се вижда достатъчно безопасно. Всеки идиот може да пробие защитата на един правителствен компютър, особено в служба по сигурността. Ще се наложи да въвеждаме многослоен код за защита, а нямаме време за това. Недалеч от офиса ти видях каубойски бар, на чиято табела пише «Без име». Ще ти звънна там след петнайсетина минути.
— Имам среща с началника си след петнайсет минути — отбелязах. — Ще видя дали ще успя да…
В този момент Шушулката надникна през вратата на офиса ни.
— Бен, срещите ми приключиха малко по-рано. Чакам те в кабинета си, щом свършиш разговора. Трябва да обсъдим нещо много важно.
— Ясно — обади се Сам. — Трябва да вървиш. — Оливие последва Шушулката навън в коридора. — Ще звънна там, да речем, след около час. Ако все още си заета, ще се обаждам на всеки петнайсет минути, докато се свържем. И още нещо… Много съжалявам за всичко. — Линията прекъсна.
Оставих с разтреперани пръсти слушалката и се опитах да се изправя на омекналите си крака.
— Няма да си ни необходим на заседанието. Засега само Бен ще участва — обясняваше Шушулката на Оливие. — Ангажирам я за няколко седмици за един важен проект. Трябва да подадем рамо на Волфганг Хаузер от МААЕ.
След тези думи Шушулката затвори вратата и Оливие се строполи отчаяно на стола си.
— С какво, пророк Морони, заслужих това — простена той и изви нагоре очи, сякаш очакваше да види някъде на тавана своя пророк. След това ме стрелна гневно с очи. — Нали разбираш, че по този начин губя целогодишен бюджет за разноцветната зеленчукова паста от Северна Италия, както и за деликатния винен оцет с билки и подправки?
— Оливие, много съжалявам — потупах го по гърба, докато леко замаяна минавах покрай него.
Дявол да го вземе, денят се очертаваше доста напрегнат.


Институцията, в която работех в Айдахо, бе първата по рода си в света и се занимаваше с изследвания на ядрената безопасност. Изучавахме причините за нещастните случаи и пътищата за предотвратяването им.
Главният проблем, спечелил сериозна популярност напоследък, а именно управление на отпадъците, съвпадаше, по една случайност, с проекта, по който работехме с Оливие от пет години. Двамата отговаряхме за най-голямата база данни за идентифициране и управление на токсичните отпадъци, на опасните и трансурановите съединения, които се складираха или заравяха дълбоко в земята. Като пионери в тази област смятахме, че ни се полага при нас да се събират и всички крилати фрази, родили се в нашата област, като например: «Отпадъчните продукти на хората са нашия хляб.»
Нашата ниша с Оливие бе сравнително малка. Истинският «хляб» на изследователската работа тук, в Айдахо, представляваха всевъзможните тестове на най-различни катастрофи и дефекти, които се случваха с реакторите. И макар да нямаше нищо изненадващо във факта, че Международната агенция за атомна енергия, която контролираше процесите в целия свят, е изпратила свой представител, а именно Волфганг Хаузер, за да сподели някои свои идеи по нашите проблеми, признавам, че онова, което Шушулката ми разказа за бъдещата ми мисия, доста ме изненада.
— Ариел, знаеш проблемите, които възникват в момента в Съветския съюз — бяха първите му думи, когато прекрачих прага на кабинета му.
— Ами… Да, естествено, чувам ги всяка вечер в новините в шест. На Горбачов му се налага да плати скъпо и прескъпо за това, че дава свобода на една държава, в която милиони са били хвърлени в затвора само защото си позволявали да водят разговор на чаша чай.
— От МААЕ се тревожат, че Съветският съюз може да загуби контрола си над някоя от републиките… и то завинаги. Което означава, че на тези места може да се стигне до голямо струпване на ядрено оръжие и материали, да не говорим за реакторите, на които те така държат и които са истински антики, особено системите им за контрол. Когато всичкото това попадне в ръцете на неподготвени провинциалисти, които няма какво да спечелят и нищо не губят, при липсата на контрол на централизирана власт, ще стане доста опасно.
— Така си е — съгласих се. — Какво мога да направя в тази посока?
Той отметна назад глава и се разсмя изненадващо сърдечно. Въпреки заслужената слава, която този човек имаше, трябва да призная, че не можех да не изпитвам към Пастор Оуен Дарт искрени и топли чувства. Жилав, рязък, бивш шампион на армията по бокс и ветеран от Виетнам, на неговото прорязано от бръчки сухо лице бе изписана истинската му природа. Висок почти колкото мен, той умееше да води битки и успяваше да се измъкне от много затруднени положения. За мой късмет, не бях успяла да застана на пътя му, което, за съжаление, бъдещите събития твърде скоро щяха да променят.
— Имаш предвид новата си задача ли? — попита той. — Ще оставя Волф Хаузер да те посвети. Ако знаех, че си се прибрала, щях да го задържа, за да се срещнете, но той замина и няма да е тук до края на седмицата. Съвсем между нас казано, искам да знаеш само, че ще го придружиш в пътуването му в Русия, което ще трае няколко седмици. Вече тече подготовката на вашето заминаване.
Как така в Русия? Не можех да се изнижа точно сега в Русия. Особено когато Сам току-що възкръсна от мъртвите и се чуди как да се измъкне от група мъжаги, появили се бог знае откъде, и се мотае някъде около паркинга на института ни, за да ми остави послания във вид на връвчици. В момента със Сам си мислим, че имаме проблем с комуникацията, а доколкото знам, в Съветския съюз дори нямат навсякъде телефони. Колкото и да ми харесваше идеята да попътувам насаме с привлекателния, миришещ на бор, доктор Волфганг Хаузер, знаех, че трябва да пресека всичко това, докато не е станало късно.
— Благодарна съм за предоставената възможност, сър — подхванах, — но честно казано, не виждам с какво мога да помогна в този проект. Никога не съм била в Русия, не говоря дори езика им. Не съм химик, нито физик, така че няма да разбера какво виждам дори проблемът да ме цапне по главата. Работата ми винаги е била свързана със сигурността — определяне и проследяване на онова, което други хора вече са открили и определили. Освен това казахте на Оливие Максфийлд, че задачата ще трае само няколко седмици и няма да ме отдели за дълго от общия ни проект.
Бях се задъхала от усилието да давам заден ход, но очевидно резултатът не беше постигнат.
— Не се тревожи — увери ме Шушулката твърде неуверено. — Ще измисля какво да кажа на Максфийлд, за да не се чуди прекалено защо не е включен в новата ти задача.
Искаше ми се да попитам каква е причината той да бъде държан настрани, но гласът на Шушулката бе придобил онази характерна интонация на безразличие, която той обикновено използваше за онези, за които вече е приготвил погребалната си реч. Освен това беше се и изправил, с което ми даваше знак, че сме приключили. Мраз полази костите ми при мисълта какво ме очаква.
— Работата е там — добави Шушулката пред самата врата, — че от МААЕ те избраха преди няколко месеца, на базата на досегашните ти резултати и на моята препоръка. Обсъжданията приключиха и решението е взето. И да ти кажа право, според мен не бива да изпускаш тази възможност. Тя е страхотна. И би трябвало ръка да ми целуваш за рамото, което ти дадох, за да я получиш.
Направо се люлеех от ударите, които от обяд този ден се сипеха върху мен. Той вече отваряше вратата пред мен, когато успях да изломотя:
— Дори нямам руска виза.
— Ще се уреди — невъзмутимо отсече Шушулката. — Ще я получиш от руското консулство в Ню Йорк.
Нямаше спасение. Добре че поне научих лошата новина преди тайния телефонен разговор със Сам. Дано той да измисли нещо… освен всичко останало, за което имаше да мисли… та да ме отърве от това пътуване.
— Между другото — добави Шушулката с далеч по-дружелюбен глас, когато вече щях да си вървя. — Разбрах, че причина за отсъствието ти миналата седмица е семейно погребение. Надявам се да не е някой твърде близък.
— По-близък, отколкото мога да изразя в този момент — отвърнах уклончиво и докоснах ръкава на Шушулката. — Благодаря все пак, че попитахте.
Докато се отдалечавах по коридора, хвърлих поглед на часовника си. Питах се дали мястото, от което Сам щеше да се обади, бе някъде наблизо. Влязох в кабинета си, за да си взема връхната дреха и да отида в каубойския бар «Без име».


От дървената ламперия по стените на заведението миришеше на цигари и бира. Музикалният автомат бе пуснат и огласяше помещението с приятна музика. Пристигнах двайсет и пет минути по-рано и се настаних на маса колкото се може по-близо до телефона, поръчах си безалкохолен коктейл «Върджин Мери» и зачаках. Най-сетне очакваният звън проехтя и аз тутакси скочих и грабнах слушалката.
— Ариел — с видимо облекчение въздъхна Сам отсреща, като разбра, че аз се обаждам. — Толкова много исках да се свържа с теб след погребението, за да ти обясня какво става. Преди всичко, кажи ми как си.
— Възстановявам се — отговорих. — Не знам да се смея ли, да плача ли, в истерия съм от щастие, че си жив, в същото време съм бясна от номера, който ни скрои, особено на мен. Защо трябваше да мина през този ад, така и не разбрах. Искам да ми дадеш честната си дума, че е било изключително наложително да се правиш на умрял. Кой друг знае за това освен мен?
— Никой — отвърна Сам. Гласът му ми се стори натегнат като струна. — Разбере ли се в по-широк кръг, сме изложени на огромна опасност.
— Как да разбирам това, бледолики? — опитах се да разведря малко атмосферата, цитирайки герой от любим и на двамата каубойски филм.
— Съвсем сериозно говоря, Ариел. Ти дори си в по-голяма опасност от мен. Толкова се тревожех дали ще се прибереш направо в Айдахо след погребението, дали няма да решиш да се отбиеш някъде и така да не успееш да получиш пакета. Когато открих, че телефонът ти се подслушва, а колата ти е претърсена, продължих да се моля да си била достатъчно разумна и да го прибереш на сигурно място…
До мен сервитьорката прибираше бакшиша си от една маса и повдигайки вежди, поиска да знае дали да повтори поръчката ми.
Поклатих отрицателно глава и продължих към Сам:
— Не те разбрах? — За съжаление добре бях разбрала и когато момичето се отдалечи достатъчно, с дрезгав шепот продължих: — Какъв пакет?
Отсреща настъпи злокобно мълчание. Усетих как там се трупа напрежение.
— Не ми казвай, че не си го получила — с потрепване в гласа попита Сам. — Само това не. Наложи се по спешност да се освободя от него малко преди погребението. Ти си единственият човек, на когото мога да имам пълно доверие. При първа възможност го пуснах по пощата с твоя адрес. Изпратих го с най-обикновена поща с надеждата, че на никой няма да му мине през ума, че ще пътува по възможно най-открития начин. Смятах, че щом пристигнеш, ще бъде в ръцете ти или ще те чака в местната поща. Не разбирам как е възможно… освен ако не си ходила още да си прибереш пощата.
— Мили боже, Сам — продължих да шепна. — Какво ми причиняваш? Какво си ми изпратил по пощата? Да не е моето «наследство»?
— Спомена ли някой за него по време на погребението? — започна и той да шепне, сякаш някой го подслушваше.
— Някой ли?!! — вече негодувах. — Прочетоха високо името ми в твоето завещание. Огъстъс и Грейс дадоха пресконференция! Репортери се опитват да се срещнат с мен по този повод! Чичо Лаф си е резервирал самолетен билет от Австрия. Това достатъчно ли е?
Усетих, че гърлото ме заболя от продължителното и енергично шепнене. Не можех да повярвам какво се случва. Къде отиде моят доскоро добре организиран и почти скучен живот? Разпадаше се на ситни парченца. Не можех да повярвам и че Сам е жив, а изпитвам желание да му извия врата.
— Ариел, моля те! — Сам вече звучеше все едно някой го скубе косъм по косъм. — Взе ли пощата си, или не? Сещаш ли се за някакво логично обяснение, заради което ти все още не си видяла този пакет?
Стомахът ми се сви. Не беше нужно кой знае колко интелигентност, за да се досетя, че вътре е бил ръкописът на Пандора. Ръкописът, към който всички проявяваха такъв голям интерес и заради който някой изпитва желание да ликвидира Сам.
— Забравих да предупредя да спрат пощата ми — обясних и долавяйки възмутената въздишка отсреща, додадох ядосана:
— Колкото и да е странно, бях разстроена от съобщението, че ме викат на погребението на близък човек. Какво толкова? Забравих.
— Ако през цялото време е стоял в пощенската ти кутия — все така шепнешком попита Сам, — къде може да е сега?
Къде, къде? Захвърлен на пода в дневната ми, след като събрах каквото можах от кишата. А и може би е заровен под някоя пряспа. Спомних си как, затъвайки в снега, хвърлих това, което бях извадила от пощенската кутия, под колата си.
— Когато късно снощи се прибрах, метнах пликовете и съобщенията на пода в къщи. Не съм преглеждала полученото и всичко трябва да си е там.
— Ако подслушвателното устройство е закачено на телефона ти преди да се прибереш, най-вероятно и домът ти е бил претърсен вече, и то не веднъж, но с положителност отново, след като си тръгнала за работа тази сутрин. Изобщо не се замислих на каква опасност те излагам, като ти го изпращам.
— Мило, наистина — отвърнах. — Напомня ми на играта с писма, когато не се ли отървеш от писмо, си прокълнат да те порази светкавица и си обречен на вечно проклятие.
— Ти наистина не разбираш — ще бъдем прокълнати. — Никога не бях чувала в гласа на Сам да звучи такова отчаяние. Той мълча няколко секунди, а когато се обади отново, сякаш гласът му идваше от дъното на стометров кладенец. — Ариел, изключително важно е този пакет да не попадне в погрешния човек. По-важно е от самите нас, по-важно от твоя или моя живот.
— Моля? — повиших глас. — Ти какво, съвсем ли изперка? Да не искаш да кажеш, че трябва да рискувам живота си за нещо, което дори не съм виждала? И за което дори не искам и да знам.
— То е част от теб и ти си част от него. — За първи път гласът отсреща звучеше раздразнено. — И колкото и да съжалявам, че те забърках в тази история, Ариел, не можем да върнем нещата назад. Ти единствена можеш да откриеш пакета и ти казвам, че трябва да го направиш. Не успееш ли, не само твоят и моят живот са изложени на риск. Можеш да ми вярваш.
Не знаех какво да правя. Единственото ми желание бе да се отърва от проблема. Да се завра под леглото и да засмуча палец. Въпреки това се постарах да се стегна.
— Добре, да започнем отначало. Как изглежда този твой пакет?
Явно и той се стараеше да си събере мислите, но най-сетне проговори за първи път със сухия глас на очевидно ядосан човек.
— С дебелината на някъде около два топа хартия.
— Доста обемисто. Това не може да влезе в моята пощенска кутия. — Нямаше никакво съмнение, че докато потъвах в дълбоката пряспа, не държах такъв пакет в ръка. — Има още едно обяснение. Пакетът още не е пристигнал.
— Това би ни дало известна отсрочка, но не за дълго — отбеляза мрачно Сам. — Възможно е да пристигне днес, а ти не си си у дома. Онези сигурно не те изпускат от очи.
Изгарях от желание да разбера кои са онези, но първо исках да уточня основните неща.
— Мога да поискам да спрат да ми носят пощата днес… — опитах се да предложа, но Сам не изчака да довърша.
— Прекалено подозрително. Вече са разбрали, че ще пристигне по пощата. И преди споменах, че според мен няма да дръзнат да те докоснат, докато не се уверят, че пакетът е в теб. Или вече са го пипнали, или знаят със сигурност, че всеки миг ще пристигне. Така че засега си в безопасност. Предлагам ти да се прибереш както обикновено и небрежно да си провериш кутията, както правиш това всеки ден, а аз ще се опитам да ти изпратя по някакъв начин съобщение. Но за да се подсигурим, ще ти позвъня на същия този телефон утре по същото време.
— Разбрано. Ако искаш да се свържеш с мен бързо, запомни имейл адреса ми: «абен, маймунско «а», нюксайт». Можещ да шифроваш както искаш, но ми прати шифъра в отделен мейл. Да не забравя. Чичо Лаф лети от Австрия в края на тази седмица и ще се срещна с него в «Сън Вели Лодж». Щял да ми разкаже историята на моето наследство.
— Ще бъде изключително интересно, след като идва от Лаф. Гледай да запомниш всичко. Баща ми винаги са стараеше да държи езика си зад зъбите стане ли дума за семейната история, също като твоят. Ако отседнеш в «Лодж», може да пораздрусаме твоите наблюдатели. Ще се срещнем в планината, която и двамата добре познаваме.
— Прекрасно. Само че съквартирантът ми и котката също ще бъдат с мен — побързах да го предупредя. — Все ще измислим нещо, стига да доживеем дотогава. И знаеш ли… Радвам се, че си налице. — Изпитвах голямо нежелание да прекъсна разговора, макар че сервитьорката отново бе доближила моята маса и очевидно трябваше да прекъсна за малко връзката.
— И аз също, фукличке — рече Сам. — Светло се надявам и двамата да сме налице още дълги години. И отново, скъпа моя… Моля те да ми простиш. Нямах друг изход.
— Времето ще покаже — отговорих.
Искрено се молех да имам достатъчно от това време. Поне толкова, че да се доберем до така гибелните писания на Пандора.


Оливие трябваше да остане до късно, за да навакса отсъствието си през почивните дни, ето защо се отбих да напазарувам нещо за вечеря за мен и за Язон. Беше вече тъмно, когато стигнах дома си, луната надничаше от време на време иззад облаците, а и снегът бе почистен достатъчно, та лесно намирах пътя. Когато излязох навън от колата, посипах още малко сол и пясък и успях да я доближа достатъчно близо до входа. Първото, което направих, след като отворих вратата на къщата, бе да пусна Язон навън, за да пробва снега.
Оставих покупките в кухнята и с колкото се може по-небрежна походка отидох да прибера пощата от кутията навън. Думите на Сам да се държа естествено още ехтяха в съзнанието ми, въпреки че сърцето ми биеше учестено. Разсеяно наблюдавах как Язон подскача по заледената повърхност на преспите на стръмната морава.
Когато бръкнах с длан в кутията, облак закри лунния лик и настъпи почти пълен мрак, но нямах нужда от кой знае каква светлина, за да разбера, че голям плик няма вътре. Сърцето ми се сви. Това означаваше още един изпълнен с напрежение ден и след него още един и още един, когато не само моят, но и животът на Сам щеше да е поставен на карта. Само че нещата щяха да са по-зле отсега, защото до днес следобед живеех в блажено неведение.
В този миг лъч освети съзнанието ми. Стана ми ясно какво се бе случило.
Никой не беше взел прескъпия пакет на Сам. Той просто никога не бе попадал в кутията! Тя бе далеч по-малка и тясна от един пакет хартия. И тъй като снегът бе толкова дълбок, че никой не можеше да стигне до входната врата, в което сама се убедих предишната нощ, това означаваше, че пощальонът не е имал никакъв шанс да се добере до нея, а и защо да го прави, след като пакетът така и така не може да се побере. В такъв случай трябва да е оставил жълто листче — специален формуляр, с който ме уведомява, че за мен има пратка, която трябва да отида да прибера в работното време на пощенската станция.
Които и да бяха «професионалистите» на Сам, не вярвам да са толкова глупави, че да стоят на открития път в провинциален район като този, където всеки познава съседите си, и да чакат сгоден момент да преровят една открита пощенска кутия за жълтото листче на пощенския раздавач, особено при отсъствие на индикация, че пратката е препоръчана.
Дори някой да бе намерил въпросното жълто листче, дали щеше да дръзне да поиска пратката от станцията? При толкова малък град рискът да поискаш чужда поща е прекалено голям, защото не само можеше да повдигнеш твърде много въпроси, но и едва ли щеше да получиш исканото. Ние от Айдахо сме по принцип подозрителни към непознати. Ако наистина жълтото листче бе оставено в кутията, то най-вероятно е някъде сред мократа купчина пликове и рекламни листовки вътре вкъщи, където «професионалистите» са можели да го открият, ако са търсили днес следобед. Дори да не го намерех тази вечер, утре рано сутринта, преди работа, щях да получа пакета, все едно дали нося съобщението, или не.
Запътих се към входа на къщата с днешната поща с намерението да прегледам внимателно всичко, което се бе получило през седмицата на моето отсъствие. Бях все още на пътеката, когато за кратко облаците се разсеяха и обилна лунна светлина обля заснежената морава. Така успях да видя Язон, кацнал на върха на една пряспа, да побутва нещо с лапа. Започнах да го викам да се прибираме за вечеря. Наближих и с изумление забелязах, че листчето, с което си играе, е почти зарито в снега жълто парче хартия.
Виждаше се ясно и категорично, но беше недостижимо за мен. Заледената покривка на снега можеше да издържи едно коте, но мен — здраво момиче от ядрена централа — едва ли. Щях да пропадна и да повторя снощния експеримент с потъването. Нямаше да се получи дори да си сложех ските. Ако някой ме наблюдаваше, подобно действие щеше да е още по-красноречиво какво правя, от шмугването в телефонни будки. Сам нямаше да го одобри.
Имаше само един изход, и то в случай че талантът на Язон да донася предмети не се свежда единствено до червената му гумена топка.
— Язон, донеси — прошепнах и приклякайки на пътеката, протегнах ръка към него.
Котаракът ме изгледа и помръдна дружелюбно с опашка. Облаците покриха отново луната и всичко потъна за пореден път в мрак. Виждах тъмния силует на Язон на фона на белия сняг, но ъгълчето на листа вече се губеше. Молех се в играта си да не го е зарил със сняг, в такъв случай доста щях да поровя, докато го открия. Още по-малко щеше да е «небрежно», както Сам ме бе посъветвал. Идеята щеше да е още по-неподходяща и от варианта със ските.
— Хайде, Язон — по-високо подканих животното, питайки се дали хората, които ме следяха, бяха в гората зад гърба ми.
Изправих се, като се стараех да се държа като обикновена жена, която вика обикновената си котка да се прибира за вечеря, и продължих бавно по пътеката, за да не бия на очи. А и Язон би станал подозрителен, ако започна да се държа прекалено нормално. Свикнал бе на твърде нестандартното поведение на заобикалящите го. И въпреки това той разбра какво се иска от него. Преди да стигна задната врата, усетих как се отрива в ботуша ми, както правеше, когато искаше да го вдигна. Наведох се в непрогледния мрак, свалих ръкавиците си и вдигнах муцунката на Язон с надеждата да усетя с пръсти онова, което не виждах в тъмнината — от устата му стърчеше ъгълче жълта хартия.
Слава богу, помислих си аз. Предпочитах да не мисля какво ще следва от намирането на това съобщение. Сърцето ми тупаше развълнувано, докато измъквах хартията с разтреперени пръсти.
— Добро коте — прошепнах само и погалих Язон по главата, а той измърка в отговор.
В този момент мощна светлина заля пътеката за коли пред къщата и ме заслепи. Замръзнах на място и заприличах на уловен от нощни ловци заек. Изплаших се. Нямах представа чии са силните фарове, които приближават. Все пак за части от секундата съобразих да пъхна жълтото листче в ръкава на кожуха си.
С мощен рев на мотора непознатата кола навлизаше в алеята и не ми даваше никаква възможност за бягство. Само след миг светлините угаснаха и моторът замлъкна. Всичко потъна в мрак и аз отново не виждах нищо. Чу се звук от отваряне на врата последван от затръшване и в ушите ми проехтя гласът на Оливие със сочния квебекски акцент:
— Същински Джемини Крикети сте вие двамата. Не ви ли омръзна да играете в снега?
— Какво е това чудовище? — провикнах се в мрака. — Изкара ми акъла!
— Аз ли? — отвърна Оливие. — Горивото в моята таратайка беше замръзнало, когато напуснах офиса. Явно температурата е паднала повече, отколкото очаквах. Лари от програмистите ми отстъпи пикапа си до утре. Закарах го до тях в града и ето ме тук.
Щеше ми се да го попитам как така не съм чула наближаването на мощната машина по самотния и тих път дотук, но изпитвах такова голямо облекчение, че е той, а не бандата шпиони убийци, които очаквах, че щом доближи достатъчно близо, го прегърнах и двамата се прибрахме вътре.
— Имам обаче само една пържола — обясних на площадката, където стълбите към неговия и моя апартамент се разделяха. — Реших, че ще хапнеш нещо набързо в офиса.
— Не се тревожи — махна той с ръка. — Още съм сит от обилната закуска тази сутрин и не ми се мисли за ядене. Ако ти и твоят аргонавт нямате нищо против да вечеряте без мен, предпочитам да си легна. Предполагам един здрав сън ще направи необходимото чудо.
До нас достигна дрънченето на моя телефон. Оливие само повдигна изненадано вежда. Рядко ме търсеха толкова много.
— Надявам се на този телефон да не му стане навик — отбелязах. — Започвам да се замислям дали да не си взема телефонен секретар.
Разделихме се и изтичах по стълбите надолу. На шестото позвъняване вече бях до апарата.
— Ариел Бен? — извиси въпросително глас жената отсреща с подчертан акцент на човек от източните райони на страната. — Обажда се Хелена Вурхер-Льоблан от «Уошингтън Поуст». — Божичко! Това със сигурност бе псевдоним. Никога не съм харесвала жените журналистки. Струват ми се прекалено нападателни. — Много се надявам, че няма да ми се разсърдите, че ви безпокоя в този момент на скръб, но се опитахме няколко пъти да се свържем с вас и на работното ви място, а от семейството ви ми дадоха този телефон. Увериха ме, че едва ли ще имате нещо против да ми отделите няколко минути. Удобно ли е да говорим сега?
— Толкова удобно, колкото и всеки друг път — въздъхнах тежко.
Усещах, че главата ме боли, вероятно в резултат на честите спирания на сърцето този следобед. Пържолата ми се стопляше, къщата — изстиваше, а в ръкава ми се гушеше жълто парче хартия, което пареше почти колкото нобелий, но с период на полуразпад далеч по-дълъг от този на моя живот, който щеше да приключи много по-рано от този на листчето, ако не се размърдам малко в правилната посока. Сега пък интервю за «Ушингтън Поуст». Какво толкова?
— Какво бихте искали да знаете, госпожице… Льоблан? — опитах се да съм любезна, докато измъквах от ръкава си листчето, което Язон ми бе донесъл. Хвърлих един бегъл поглед и видях на него ясно изписан пощенския код на Сан Франциско. В едно от квадратчетата бе написано: «Пакет, твърде голям за пощенската кутия.»
Приседнах на кожения си диван и свалих палтото, а листчето пъхнах в задния джоб на панталоните си. Залових се да стъквам огъня в камината, където обикновено приготвях вечерята си. Язон скочи на полицата и се опита да ме близне по лицето, но аз го пернах леко по муцуната. Имах време да се попитам дори кой ли лежеше в металния ковчег, който погребахме. Дали пък не бяха сложили вътре просто някакъв камък или парче метал?
— Покойният ви братовчед трябва да е бил много смел човек — долових част от тирадата на журналистката, която очевидно се опитваше да ме подтикне към откровения.
— Точно сега не се чувствам готова да обсъждам братовчед си — прекъснах я и хвърлих една-две цепеници върху изстиналата пепел. — Защо е този интерес към мен и семейството ми? Не си спомням някой да ми го е обяснил досега.
— Госпожице Бен… Ариел… Нали може да се обръщам към вас на малко име? Сигурно си давате сметка, че няколко поколения наред в семейството ви са се раждали личности с много таланти… — и алчност, щеше ми се да добавя, но тя намери по-дипломатична формулировка — …и значително влияние в социалната, икономическата и културната сфера. Въпреки това никой досега не е направил един по-обстоен преглед на това семейство, което…
— Значи ли това, че «Уошингтън Поуст» се готви за проучване на семейството ми? — прекъснах я. Ама че майтап. — Искате да кажете нещо като поредиците в неделните притурки ли?
Веселият й смях звънна в ухото ми. После, досетила се, че съм в «момент на скръб», тя бързо добави:
— Не, разбира се. Ще говоря направо, може ли?
Естествено, и то колкото се може по-скоро. И двете знаехме какво я интересува, затова отговорих простичко:
— Да.
— Искаме да знаем нещо повече за ръкописите, естествено. Вестникът желае да получи ексклузивно право за публикуването им. Разбира се, готови сме да платим сериозна сума за това. Но нямаме намерение да участваме във война на наддаването.
Как го каза само! Война на наддаването!
— За кои ръкописи говорите? — невинно попитах. Нека да се потруди малко.
Докоснах джоба с жълтия пощенски формуляр и затворих очи. Драснах клечка кибрит и си помислих колко прост щеше да стане животът ми, ако изпусна формуляра в пламъците. Въпросът на госпожица Хелена ме върна бързо към реалността.
— За писмата и дневниците на Зоуи Бен. Мислех, че близките ви са говорили с вас.
— Зоуи Бен ли? — не вярвах на ушите си. И в най-мрачните си мисли не бях стигала дотам. — Тя какво общо има с това?
— Не допускам, че не сте наясно с това, какво наследявате, госпожице Бен. — Нападателната й интонация бързо премина в изумление.
— Защо не ми обясните? — предложих.
Постарах се да съсредоточа вниманието си към това, което тя се готвеше да сподели с мен. Много беше изписано за скандалната личност на моята леля Зоуи — полусестра на баща ми, известна като черната овца на семейството. Автор на повечето материали в пресата бе самата тя. Но за първи път чувах, че е писала и писма и дневници. Какво ли можеше да е сътворила още Зоуи като допълнение към и без това достатъчно възмутителните си постъпки, добили популярност в целия свят.
— Бях на пресконференцията в Сан Франциско, госпожице Бен — пое си дълбоко въздух Хелена. — Там чух, че като единствена наследница на покойния ви братовчед Самюъл Бен, получавате имуществото, което той самият е наследил от баба ви — прочутата оперна певица Пандора Бен, и от чичо ви, минният магнат Ърнест Бен. Когато някой от колегите запита за ръкописите, и баща ви, и изпълнителят на завещанието, господин Ейбрахамс, бяха единодушни, че това включва не само кореспонденцията на Пандора Бен със световноизвестни личности и с нейни близки, но и писмата на доведената й дъщеря Зоуи, прочутата… — Проститутка? Думата се въртеше на езика ми, но жената довърши: — …танцьорка.
Както много пъти съм казвала, отношенията в моето семейство са доста объркани.
— По всички личи, Хелена — обадих се, — че след като сте научили толкова много на тази пресконференция, на която аз, за нещастие, нямах възможност да присъствам, трябва и да сте чули къде се намират тези толкова важни ръкописи. — Със сигурност за тях не стана дума при четенето на завещанието.
— Тъкмо за това бързам да ви се обадя. Времето е от огромно значение в такива случаи. Според изпълнителя на завещанието, в случай на смърт на вашия братовчед, цялото му движимо и недвижимо имущество влиза във ваше владение до седмица след отваряне на завещанието.
По дяволите! Животът ми е изложен на риск, чувствах се притисната до стената и всичко това благодарение единствено на моя скъп побратим Сам.


Не беше чак толкова трудно да описвам връзките на членовете на семейството ми с околния свят. Но това винаги е било дяволски неприятна задача. Дядо ми Йероним Бен, холандски емигрант в Южна Африка, се оженил два пъти. Първо за богатата вдовица Ермионе, със смесен произход, известен като африканер, която вече имала един син Лафкадио, когото дядо Йероним осиновил и му дал презимето си. От този брак се родили още две деца — чичо ми Ърнест, роден в Южна Африка, и леля ми Зоуи, която се родила във Виена, където семейството се преместило да живее в началото на века. Следователно тези две деца са брат и сестра по майчина линия.
Историята разказва, че когато Ермионе се разболяла във Виена, а децата били все още малки, тя помолила дядо ми да наеме студентка от Виенската консерватория, която да се грижи за децата и в същото време да им преподава уроци по музика. След смъртта на Ермионе младата жена, на име Пандора, бързо заела нейното място. Така тя станала втората жена на дядо ми, майка на баща ми Огъстъс. Не след дълго тя ги напуска, избягва с чичо ми Лаф и става най-известната оперна певица в тогавашна Виена на постсецесиона.
И сякаш за да се заплетат още повече отношенията, следва историята на черната овца в семейството, леля Зоуи. Тя на практика не познавала болнавата си майка, още по-малко вечно заетия си баща, и била отгледана от Пандора, която пък да вземе да избяга с Лаф и по този начин се стига до прочутия «семеен разкол». Бурният живот на Зоуи, прочула се като най-успялата жена с леко поведение като Кралицата на нощта, поела пътя на Лола Монтес, налага по-подробно описание.
Това, което сега най-много исках да разбера, беше какво знаеше чичо Лаф, превърнал се в ключова фигура в семейната драма, за ръкописите, които бях наследила; чии бяха те всъщност — на Пандора или на Зоуи? И каква беше тяхната роля за цялостната картина? Надявах се малко по малко да събера тази информация в дните в края на седмицата. Стига да доживеех дотогава.
Очевидно е, че Сам също знае много повече от това, което успя да ми каже по телефона. Но защо някакви стари писма и дневници «парят» толкова, че да искаш да се отървеш час по-скоро от тях, защо баща ми подхвърли, че са шифровани, нещо, което никой друг не споменава, и защо Сам ще инсценира собствената си смърт с помощта на правителството на САЩ и ще ме определи за своя единствена наследница, което пък се съобщава на пресконференция. Това, последното, ме изпълваше с безсилен гняв. Засега обаче, тъй като нямаше как да говоря с него до следобеда на следващия ден, когато беше уговорката ни да се чуем по телефона на каубойския бар, трябваше да измисля как да успея да остана жива.
На първо място приключих разговора с Хелена — известна звезда в разследващата журналистика за «Поуст», която успя да ми каже далеч повече неща, отколкото аз на нея, с обещанието тя да е първата, на която ще съобщя, когато получа ръкописите.
Следващата ми стъпка, от критично значение с оглед на събитията през следващите няколко дни, бе да реша дали да оставя ръкописите в пощенския клон още известно време на спокойствие в тяхната анонимност, или да прибера пакета и да се помъча да измисля какво да правя с него, докато го предам обратно на Сам. Той определено заслужаваше да си получи този «горещ картоф». Все едно какво бе съдържанието му, засега нямах никакво желание да разбера. Според мен най-добре бе да си стоя в неведение. Каква глупачка трябва да съм била и да си мисля, че бих могла да се скрия в Айдахо и да си остана зарита под земята като картофите, с които този щат се гордееше.
Преди да си легна, свалих лекото като перце плетено одеяло «ловец на сънища» от мястото над леглото ми и го прибрах в едно от чекмеджетата. Бях решила, че ако заспивайки, мисля за проблемите си, подсъзнанието ми ще ме изведе от лабиринта на кошмарите, в който се бе превърнал животът ми.


Събудих се призори, изплашена и изпотена.
Сънувах, че тичам по някакъв стръмен склон, толкова стръмен, че се наложи да лазя на четири крака сред гъсти, ниски храсталаци. Усещах, че ме гони огромно кръвожадно животно, чийто горещ дъх и потракващи зъби чувствах на гърба си. Между клоните виждах, че много близо пред мен е открита морава, в дъното на която се виждаше зид на стена. Дали щях да съм достатъчно бърза, за да се покатеря върху нея и така да се спася. Направих поредно усилие, пренебрегвайки болката в дробовете. Претичах през тревата и скочих на зида.
В този миг се събудих и седнах в леглото с изпънат гръб. Язон, който не само се бе пъхнал в леглото, но и бе успял да се просне под мен и под топлата възглавница, се бе опънал настрани и лежеше със здраво стиснати очи. Краката му обаче се мърдаха, все едно тича, за да избяга от нещо страшно. Разсмях се от все сърце.
— Събуди се, Язон — изрекох на глас и го раздрусах, докато той отвори очи. Колко объркан трябва да си, за да започнеш да сънуваш съня на котката си?
Поне събуждайки се, знаех, че решението е взето. Ще прибера пакета от пощата. Наистина нямах друг избор. Никога нямаше да си простя, ако отлагайки с един ден, проклетото нещо се загубеше. Друг въпрос бе къде щях да го скрия. Офисът ми не бе достатъчно сигурно място — по цял ден някой влизаше и излизаше. А и докато не видех всъщност колко голям е този пакет, не знаех какво скривалище точно търсех — чекмедже или куфарче, — след като не беше успял да влезе в пощенската кутия.


Когато излязох навън, с облекчение забелязах, че поне огромният пикап, взет от Оливие назаем, не е запречил повече пътя, така че можех да изкарам колата си на заден ход, без да рискувам да пропадна в канавката. Вероятно се бяха разбрали с програмиста Лари да отиде да го вземе много рано тази сутрин.
Паркирах пред пощата десет минути след началото на работния ден. Наблизо не се виждаше никаква друга кола. Кимнах за поздрав на служителя, който посипваше пътеката пред входа с каменна сол. Кръвта в сърцето и главата ми пулсираха с такава мощ, сякаш ехтяха в латиноамерикански ритми тимпани в ушите ми. Защо се тревожех толкова много? Тук никой не можеше да има и най-малка представа какво е съдържанието на пакета, който се канех да взема.
Приближих отвора на гишето и подадох на Джордж — пощенския служител — жълтото листче. Той отиде в склада отзад и се върна с обемист пакет, доста по-голям от обикновен топ хартия, увит в кафява опаковка и пристегнат с връв.
— Съжалявам, че трябваше да дойдете чак дотук, за да си го вземете, госпожице Бен — рече Джордж и раздалечените му зъби се белнаха, докато подаваше пакета. — С радост щях да го предам и на онзи човек, който изпратихте преди малко — почеса се той по главата, — но той каза, че сте си загубила съобщението. Обясних му, че или трябва да дойдете лично, или да изпратите подписана от вас бележка. Виждам обаче, че сте открили съобщението.
Стоях онемяла, сякаш бях попаднала в стъклен буркан. Стисках безмълвно пакета, а Джордж ме гледаше така, сякаш се готвеше да изтича да ми донесе чаша вода или да повее с нещо пред лицето ми, за да дойда на себе си.
— Да, разбирам — успях да промълвя немощно. — И без това минавах насам. — Зареях поглед в помещението, търсейки подходящ начин да задам въпроса, чийто отговор много ме вълнуваше. Тръгнах към изхода и едва пред вратата се сетих. — Между другото, бях помолила няколко души да минат да вземат пратката, ако имат път насам. Кой всъщност дойде, за да кажа на останалите да не си правят труда?
Очаквах човекът да каже «не го познавам» или «отскоро е в града», но онова, което чух, накара кръвта да замръзне във вените ми.
— Ами… Господин Максфийлд, вашият хазяин. На един и същ адрес сте, нали? Затуй ми беше неудобно да му откажа. Но правилата са си правила.
Оливие, значи! Стомахът ми се сви на топка. В съзнанието ми изникнаха високите фарове на снощното чудовище и празната алея тази сутрин. Изкривих лице в нещо като усмивка към Джордж и напуснах помещението. Като на сън стигнах колата си и седнах отпред с пакета върху коленете.
— И за всичко си виновен ти! — промълвих с негодувание.
Знаех колко е глупаво, но трябваше да си го изкарам на нещо, преди да отворя жабката и да измъкна ловджийския нож с кокалена дръжка, който държах там за всеки случай. Срязах с едно движение връвта и разкъсах пакета. Исках да знам поне естеството на отровата, преди да я погълна. Когато видях първата страница, се разсмях.
Видях знаци на език, който не познавах. Дори не приличаха на букви, макар да бях виждала някъде такива. Прелистих останалото като колода карти — близо хиляда страници, изпълнени с един и същи почерк и с едно и също черно мастило знаци от пръчици, кръгчета и тук-там точки, които приличаха на танцуващи фигури, нещо като символите, които индианците рисуват върху вигвамите си. На какво ми приличаха?
Не мина много и се сетих. Бях виждала такива знаци в едно гробище в Ирландия, където Джързи ме бе завела да посетим прадедите й. Това бяха руни: езикът на древните тевтонци, живели някога в Северна Европа. Проклетият ръкопис бе написан на език, мъртъв вече хиляди години.
В момента, в който ме осени прозрението, с крайчеца на окото си забелязах, че някаква тъмна фигура се движи през паркинга към моята кола. Вдигнах очи и забелязах Оливие, който прекосяваше посипаната със ситни камъчета и сол пътека. Пуснах пакета на седалката до мен, където листовете се поразсипаха и няколко се плъзнаха дори долу на пода. Трескаво пъхах ключа за запалване на мотора в отверстието, но ръката ми така трепереше от вълнение, че няколко пъти пропуснах дупката. С лакът блъснах копчето за заключване на всички врати.
Оливие сграбчи дръжката на вратата и очевидно се опитваше да ми каже нещо, защото устните му се движеха енергично. Не му обърнах никакво внимание и бързо включих на скорост. Колата отскочи напред и повлече Оливие, най-сетне той се отказа и пусна дръжката. Преди да изляза на улицата, хвърлих последен поглед към него и видях, че той не откъсваше очи от листовете на седалката до мен.
Сега, когато вече бях на улицата, знаех, че Оливие преследва ръкописите и дори знае, че са в мен и че съм в истерия. Шансовете да скрия всичките тези листове някъде в града бяха нищожни. Имах една-единствена възможност — да напусна града и да търся друго място. Но къде?
Моят хазяин знаеше също, че имам среща с чичо ми в Сън Вели в края на седмицата, затова мястото беше неподходящо — твърде много щеше да бие на очи. Спешно трябваше да реша в каква посока да поема, защото той можеше да отиде да вземе колата си и да ме последва. Най-неподходящо бе да ме спипат с ръкописите в колата.
Нямах много време, а нищо не ми хрумваше. С максимална скорост се носех по пътя към Суон Вели, прохода Тетън и Джаксън Хоул.


Змията


ЗМИЯТА:
Една змия не умира.
Ще видиш някой ден как събличам тази красива кожа, нова змия с нова и по-прекрасна кожа. Това е раждане.

ЕВА:
Виждала съм. И е прекрасно.

ЗМИЯТА:
Щом мога това да правя, какво не мога? Да ти призная много съм ловка.
Чух как си говорехте с Адам и ти питаше: Защо?
Все това «Защо»?
Виждаш нещата и питаш «Защо?», а аз сънувам неща, дето никой не е виждал и питам «Защо не?»
Джордж Бърнард Шоу,
Обратно в Метюсела


При тези тежки зимни условия пътят през Айдахо до границата с Уайоминг щеше да ми отнеме поне два часа, но пък и това беше първата възможност, откакто се върнах от Сан Франциско, да обмисля случващото се. Толкова много събития се събраха от вчера сутринта.
Имах работа, от която отсъствах цяла седмица, началникът ми едва ли беше много щастлив, след като дадох да се разбере, че не горя от желание да замина за Русия. А след това, което правех в момента — да отсъствам, без да съм предупредила, — можеше да остана и без работа. Нека не забравяме и обещанието да съм в «Без име» днес следобед. Пропусна ли да съм там, не знаех как щях да се свържа отново със Сам. Малко преди да стигна края на долината, дойде и последният удар — сетих се, че не мога да оставя котката си под един покрив с един злодей — злодей, на когото дължах и наем за последния месец.
В дъното на долината пътят се спускаше стръмно надолу като тирбушон, следвайки извивките на река, която извираше сякаш от нищото. Знаех наизуст всеки завой и ги вземах като слаломист, добре запознат с трасето си. Ниско долу в два поредни водопада се разбиваха водите на Снейк Ривър.
Поречието на Снейк е едно от най-красивите в Северна Америка. За разлика от широките спокойни реки на Средния Запад, извивките на Снейк напълно отговаряха на името й. По всичко напомняше на тъмно, тайнствено влечуго, което се чувства у дома си единствено в безлюдни труднодостъпни планински клисури. Извива се в продължение на хиляди мили от Йелоустоун през Айдахо, Орегон и щата Вашингтон и най-накрая се влива в пълноводната Колумбия, а оттам в океана. Прозрачната като кристал повърхност криеше и вероломството на всяка змия, която се стрелва бързо и в повечето случаи ударът й е смъртоносен. Теченията са толкова силни, а скритите въртопи така дълбоки, че телата на повечето хора, попаднали във водите й, никога не бяха открити. Цели автомобили потънаха и никога не се появиха. Вероятно това обяснява и слуховете за огромно речно чудовище, което поглъща каквото му попадне или го завлича в някакви тайни места на речното дъно.
Както винаги по това време на годината, долината под мен бе потънала в гъста мъгла, която се образуваше в резултат на изпаренията. Малко преди последното спускане, когато към изминатия път и към този пред теб все още има видимост, местните жители поглеждаха в двете посоки, за да се уверят, че няма наблизо превозни средства, с които човек би могъл да се сблъска в гъстата мъгла. Точно тогава съзрях как в завоя зад мен се скрива сива правителствена кола със стандартните за тези служби бели номера, добре познати ми от паркинга на ядрения ни център, които всеки от десетте хиляди служители можеше да наеме за някое служебно пътуване или посещение. Какво ли правеше такава кола на този път и на това място? Правилата за използването на превозните средства бяха строги и забраняваха такива коли да се използват за разходка или развлечение.
Не беше изключено да е взета по работа, помислих си аз. Сам спомена, че ме следят непрестанно. Ако и Оливие е забъркан в тази каша, мога да си представя още колко други са в нея. Не можех, естествено, да различа лицето на човека зад волана, когато автомобилът се показа зад завоя, но не се съмнявах нито за миг, че е тук, за да ме преследва. Освен мен по пътя нямаше жива душа.
Познавах местността като петте си пръста и бях убедена, че ако искам да се измъкна, единственият ми шанс е именно в гъстата мъгла отпред. Ето защо без никакво колебание след последния завой натиснах педала на газта. Гъстата бяла мъгла ме погълна и докато вземах един след друг завоите, чувах единствено звука на тишината.
Стори ми се, че съм се движила вече часове в белия пух, когато погледнах часовника на таблото и отбелязах, че от момента, в който се гмурнах в млякото на мъглата, са минали само двайсет минути. Това означаваше, че съм наближила прохода и всеки миг ще изляза на светло. Там пътят се разклоняваше. При първия знак за обратен завой, който едва различих в полумрака, се отклоних от пътя, изгасих мотора и свалих малко прозореца, за да чувам по-добре.
Не мина и минута и правителствената кола профуча край мен. Различих едва-едва тъмносивия силует и всичко потъна отново в тишина. Изчаках да минат поне пет минути и едва тогава потеглих отново.
Пътят през прохода бе чист, така че имах възможност да помисля и да се опитам да си обясня защо всички толкова се интересуваха от този ръкопис, съвсем случайно попаднал в ръцете ми, и защо е трябвало да бъде написан с руническо писмо. Очевидно не беше кореспонденция на баба ми Пандора или на греховната ми леля Зоуи. Едва ли бяха и бележки за преживяното от тези две легенди в семейството с други известни личности, с които се бяха срещали през дългия си живот. Макар езикът на келтите да е на поне хиляда години, страниците, които лежаха на седалката до мен, не бяха започнали да пожълтяват. Мастилото ми се стори доста прясно. Знаех, че Сам познава езика на руните, и никак нямаше да се изненадам, ако тук бе записал елементи от оригинала или дори бе отбелязал къде биха могли да се намерят оригиналите, ако нещо се случи с него.
Не проумявах защо му се е наложило да се отърве от истинските страници. Ако е трябвало да инсценира своята смърт, а едва ли имаше човек на планетата, който да не знае, че аз наследявам имуществото му, ако журналистите знаят достатъчно, за да предизвикат пресконференция и дори собственият ми хазяин е по следите ми, това означава, че много скоро нещо ще изскочи — някой, който иска истинския ръкопис, все едно по каква причина. А аз бях стръвта.
Вече ми бе ясно какво да правя: да скрия документа на толкова скришно място, че никой друг освен мен, включително и Сам, да не може да го открие. При това знаех и мястото.
Добре, че си бях взела ските.


При Джаксън Хоул спрях на паркинг, обърнат към Гранд Тетънс или както френските трапери ги бяха нарекли «Големите гърди», защото, обърнати нагоре, върховете удивително приличаха на женски гърди. Натъпках листовете в една от платнените си чанти, които обикновено стояха захвърлени на задната седалка, взех и сребристия скиорски костюм, термочорапите и ръкавиците и влезнах в тоалетната на заслона, за да се направя на Снежната царица. Купих си кафе, развалих няколко банкноти за монети и се запътих към телефона, за да проведа задължителен разговор с прекия си началник и да му обясня защо отсъствам още от първия си цял работен ден. Щеше ми се да смекча малко атмосферата, след като предишния ден не се държах много любезно, а ето че тази сутрин отново не съм налице.
— Бен, къде се губиш? — възкликна той веднага, щом секретарката му ме свърза.
— Снощи се сетих, че е необходимо да събера данни от реактора тук, на запад, откъдето всъщност звъня. — Сочна лъжа.
Петдесет и два ядрени реактора, концентрирани в пустинята край Арки, се намираха на три часа път точно в обратната посока на моето местонахождение. Последвалата забележка на Шушулката напълно обезсмисли моята лъжа.
— Извадих душата на Максфийлд от рано тази сутрин да те намери. Волф Хаузер най-неочаквано се появи днес. Страшно се зарадва, че си приела да се присъединиш към проекта и поиска да се срещнете веднага, тъй като отново заминава. Позвъни у вас, но ти беше излязла рано-рано. Затова накарах Максфийлд да отиде до пощата да те намери.
— Пощата ли? — подхвърлих с надеждата, че гласът ми е прозвучал небрежно, въпреки че за кой ли път в последно време кръвта туптеше в главата ми. Откъде знаеше къде да го прати? Опитах се да извадя всичките си познания по психология, за да разбера какво става: да не би и Шушулката да е забъркан? Разбирах, че губя доверие в почти всички около мен, и бях на крачка от параноята. Той обаче продължи:
— Вчера след работа ме откри журналистка от «Уошингтън Поуст» — обясни. — Издирвала те от известно време заради ценни документи, които се очаква да са у теб и за които чула на някаква пресконференция. От вестника държали спешно да се свържат с теб, за да ги видят и вероятно публикуват. Обещах й, че днес ще си тук, за да говори с теб. После най-неочаквано се появи Хаузер и предположих, че може да си отишла до пощата да си прибереш кореспонденцията — особено когато очакваш важни документи. Та затова изпратих Максфийлд да те търси там, но когато се върна, той ми разказа нещо абсурдно за държането ти.
Знаех какво има предвид — как внезапно потеглих, почти отнасяйки части от тялото на Оливие, а останалите за малко да лежат размазани на земята. Бях изпаднала в доста глупаво положение, да не кажа нещо по-лошо. Макар обстоятелствата да изглеждаха ясни, имаше няколко съмнителни момента. Например кой от двамата — Шушулката или Оливие — се стремеше към пакета? Естествено, нямаше как да го попитам, без да стане ясно, че ръкописът е вече в мен.
— И цялата тази суетня заради внезапната поява на Хаузер — с извинителни нотки в гласа се обадих. — За съжаление, не можем да върнем нещата, защото аз наистина бързах и нямаше как да разбера защо Оливие се е насочил към колата ми. Моля ви, кажете му, че съжалявам, че едва не го прегазих. Двамата с доктор Хаузер се разминахме като два кораба в нощта. Много съжалявам, но съм сигурна, че ще се срещнем много скоро. Снощи се замислих за проекта, за който стана дума вчера. Не мога да не се съглася, че ще е много полезен с оглед на кариерата ми.
Репликата ми не беше продиктувана единствено от желанието да погаля егото на Шушулката. Нищо чудно мозъкът ми така да се разкашка от стреса и истерията, че започнах да подозирам всеки около мен, така че защо да не се оттегля в Съветския съюз, в реалност толкова различна от моята, и да започна да гледам по-обективно на нещата? Време беше за моя «шус», за да «прочистя» микропроцесите си.
Уверих Шушулката, че ще се върна преди края на работния ден, и затворих. Изпитах известно облекчение от това, че Оливие най-вероятно ще отпадне от кръга на заподозрените като член на групата на шпионите, на биячите и, естествено, като на евентуален убиец на невинни котки. Въпреки това нямаше да се откажа да скрия своя пакет така, че никой да не може да го открие… дори самата аз.


Трябваше да чакам близо час, за да се кача на лифта. Когато най-сетне вагонетката пристигна, имаше толкова много кандидати, че се натъпкахме като сардини. Едва тогава натоварената до краен предел кабина се плъзна по въжетата над дълбоките клисури. Притисната от нетърпеливи местни жители и любопитни японски туристи, бях залепила лице в стъклото, така че се наслаждавах на гледката от близо шестстотинметровата височина. Естествено, мина ми през ума с каква скорост ще полетим надолу, ако оранжевата вагонетка се окажеше претоварена. Може би трябваше да се кача на седалковия лифт, но не бях сигурна, че ще успея да намеря въпросното скривалище от последната спирка на неговата въжена линия. Наричах моята цел Сцила и Харибда.
Това бяха любимите ми две скали — гигантски каменни кули, между които не може да не преминеш, защото между тях минава утъпканата пътека, започваща веднага след слизането от кабинката. С товара от близо пет килограма на гърба предпочитах да минавам по познат и утъпкан път.
Пътеката между близо десетметровите каменни кули е тясна и стръмна и почти винаги заледена от множеството ски, които минаваха по нея. Беше като тесен тунел, в който светлина влизаше единствено през малкия процеп над главата. Вътре нямаше място дори да мръднеш ските си, нито да се подпреш, ако залитнеш.
Веднъж в разгара на лятото бях на екскурзия до Сцила и Харибда и се опитах да мина между тях. Беше толкова стръмно, че без въжета бе невъзможно да минеш. Далеч по-лесно е да се спуснеш, когато е навалял сняг, трябва само да имаш здрави нерви. Приклякаш, за да пазиш равновесие, и започваш да се молиш ската ти да не се удари в камък или заледена издатина, докато излизаш вън от теснината.
Напуснах вагонетката заедно с останалите «сардини». Изчаках на за`вет до стената на заслона моите спътници да се изнижат надолу по склона не само защото исках пътят ми да е чист, но и за да съм сигурна, че никой няма да види накъде се отправям.
Знаех, че следващата вагонетка пристига едва след половин час, и се оттласнах с щеките. Преминах успешно теснината между двете скални кули и вече на открито усетих да ме подхваща силен порив на вятъра и за миг се олюлях. Бързо овладях положението и продължих.
Пред мен в далечината се издигаха величествените склонове на Гранд Тетън, но очите ми потърсиха възвишението, от което знаех, че трябва да се спусна, за да открия моята пещера. В този момент до слуха ми достигна свистенето на нечии ски. Видя ми се странно, защото бях сигурна, че съм изчакала всички пътници да минат пред мен и би трябвало да съм сама на склона.
— Зигзагите ви са малко разкривени — сериозно констатира някой зад мен с немски акцент.
Много германци посещават склоновете, казах си аз. Сторило ми се е.
Но се оказа, че греша. Непознатият ме догони и аз спрях, усещайки, че коленете ми леко омекват. Човекът свали очилата си, отри стъклата в ръкава на черното си яке и ми се усмихна с удивителния си тюркоазен поглед.
— Добро утро, хер Хаузер — изломотих. — Какво ви води насам по средата на седмицата? — Бързо се съвзех, защото съвпадението едва ли беше случайно. Следователно ме грозеше опасност. Без много да му мисля продължих спускането.
— Мога да ви задам същия въпрос, мадмоазел Бен — долетя зад мен репликата на моя «случаен» спътник. — Занимавам се с изключително важен проект, а излиза, че вие ме забавяте.
Погледнах го през рамо за част от секундата, колкото да се уверя, за кой ли път, че това е същият зашеметяващ мъж с красивата уста и високите скули…
Погледите ни се откъснаха един от друг в мига, в който щяхме да се ударим в появила се на пътя бобуна. Заобиколихме я и когато отново застанахме един до друг, видях, че доктор Хаузер се усмихва. Носехме се надолу по склона в съвършен синхрон. Внезапно с изненадваща пъргавина и сръчност той вдигна върховете на ските си и прескочи дънера на скрито под снега дърво. Продължи, все едно нищо не се бе случило, с лекотата на изливаща се свободно вода по неравния терен.
Не му е било трудно да ме познае. Шушулката ме беше предупредил, че австриецът е чел внимателно досието ми, което значи, че познаваше не само данните от медицинските ми прегледи, но и снимката ми. Естествено, това не обясняваше присъствието му тук, в планината, на близо двеста километра от града. Сякаш отгатнал мислите ми, с рязък завой и облак сняг изпод ските, той спря пред мен на мястото, където пътеката се разклоняваше.
— За да ви догоня на този планински склон, прекосих границите на два щата. Струва ми се, че е предостатъчно за една сутрин. Какво ще кажете да слезем долу в хижата и да ви почерпя с един хубав горещ обяд. Така ще можем да поговорим и да се запознаем. Освен ако не носите обяда си в раницата на гърба?
— Не, с удоволствие ще ви придружа — малко припряно се съгласих. — Моля да ме извините, ако съм ви се сторила по-рязка, но не предполагах, че ме търсите така настоятелно.
— Приемам всички извинения — кимна леко с глава. — Онзи номер със скриването в мъглата заслужава специално отбелязване. Когато изчезнахте така внезапно, проверих пътищата в три посоки, докато се сетя какво всъщност е станало. Обяснете ми как млада жена като вас се е научила толкова умело да «избягва» от опашката си, както вие американците бихте казали.
— Предполагам това е една от причините да работя в сферата на сигурността — отговорих. — Винаги съм се интересувала от скрити неща, от идеята да издирвам и намирам.
— Аз също — отвърна професор доктор Волфганг Хаузер с многозначителна усмивка.
Към края на обяда в кацналия като птиче гнездо ресторант на хижата, доктор Хаузер ме наричаше Ариел, а аз него — Волфганг. Беше ме научил как да правя от ските си столче със забодените в снега ски и щеки и якето си. Попекохме се на терасата, топихме черен хляб в супата от стриди, пихме топло плодово вино с карамфил и канела.
Докато се спускахме по склона към ресторанта, Волфганг ми даваше съвети за карането. Беше изумителен скиор, по-добър дори от Оливие. От дете карам ски и съм била по много планини в света, така че от пръв поглед можех да различа големия майстор. Малко са онези, които съчетават в себе си силата и спокойната елегантност, които правят да изглежда така, сякаш не полагат никакво усилие.
Бавно и неохотно започнахме да прибираме нещата си и да се готвим за тръгване, когато новият ми колега се обърна към мен с лукав блясък в очите.
— Какво да си поискам като отплата за уроците по ски, които ти дадох тази сутрин?
— Не би трябвало да искаш каквото и да било — отбелязах, докато завързвах ръкавите на якето около кръста върху гащеризона си. — Всеки знае, че в Австрия е напълно естествено даването на приятелски съвети на хората, редом с които се спускаш. Човек не получава възнаграждение за нещо, което прави естествено и спонтанно.
Той само се засмя, според мен, леко сконфузен.
— Сега искам да поставя един сериозен въпрос — подхвана след малко Волфганг. — Когато вчера ти влезе във фоайето, увита и загърната — истински вързоп, аз те познах. Реших да те заговоря, но неясно защо ми се стори неподходящо да го правя пред всички присъстващи.
Той измъкна раницата, която се готвех да метна на гръб, пусна я на земята и сложи длани върху раменете ми. Имах усещането, че раменете ми пламват. Това беше първият човек, от чийто поглед, да не говорим за докосване, чувствах, че омеквам. Това, което последва, ме остави направо бездиханна.
— Ариел, знаеш, че ще работим рамо до рамо по важна задача. Давам си сметка, че при създалите се обстоятелства, онова, което се готвя да кажа, е твърде неразумно, но искам да знаеш, че за мен ще бъде много, много трудно да поддържам чисто служебни отношения — такива, които ще ни позволят да свършим добре работата си. Уверявам те, че не бях планирал подобно развитие на събитията. Не ми се е случвало такова нещо… — Той не довърши изречението, сякаш очакваше от мен аз да го сторя. Бях затаила дъх в очакване «на тупването на втората обувка», когато той допълни:
— Не знам как точно да го кажа, Ариел, но съм силно привлечен от теб. По-силно, отколкото съм очаквал, че е възможно.
От мен ли? По дяволите! Бях нагазила в дълбоки води и това беше ясно. Като нищо можех да се удавя в тези тюркоазени очи, които ме наблюдаваха така напрегнато. Пред мен стоеше наистина опасен човек… достатъчно неприятности имах през последните няколко дни. Само да не беше толкова привлекателен.
Той не беше привлекателен, той беше харизматичен, направо магически. Усещах го не само аз, но и всеки, който се доближеше до него. Само това ми липсваше, и то в този момент. Не и сега. Защо, за бога, Шушулката бе решил да ми даде тази отрова? Трябваше да направя нещо, което да ме върне в реалността, такава, каквато е.
Затворих очи и поех дълбоко въздух. Събирайки всичките си сили, отстъпих назад, така че ръцете му да се отделят от раменете ми и физическата връзка да се скъса.
— Та какъв беше въпросът? — попитах.
— Въпрос ли? — смути се той за миг.
— Само преди минута каза, че искаш да поставиш сериозен въпрос.
Волфганг Хаузер сви раздразнено рамене и доби леко обиден вид. Сякаш на самия него не му бе много ясно какво очаква от мен, нито каква ще е следващата сцена от плана.
— Не ми вярваш — въздъхна той. — И си напълно права… Защо да ми вярваш? Следвам те през мъглата като някакъв идиот, после по планинските склонове, после те завличам на обяд. Дрънкам ти за това, какво изпитвам към теб, нещо, което не би трябвало да споделям. Искам да се извиня за всичко това и да ти кажа, че…
Изобщо не бях подготвена за това, което чух в следващата минута.
— Познавам се лично с чичо ти Лафкадио Бен от Виена — изтърси. — Изпратиха ме в Айдахо, за да те пазя. Още преди да се върнеш от погребението, се явих в Центъра, за да подсигуря участието ти в моя проект — причината бе не само професионалната ти подготовка и умения, но и това, че наследяваш нещо, което не бива да попадне в неправилните хора. Сега разбираш ли?
Пресвета Дево и всички светии! Какви ги говореше този?
— Ариел — продължи той, — уверявам те, че преди да приема задачата, нямах ни най-малка представа, че ще заваря тук… — Замълча, изгледа ме продължително и въздъхна: — По дяволите, съвсем оплетох нещата. — Извърна се, за да вземе ските си. — Да слизаме в града — додаде той.
Този обрат на нещата промени изцяло оформилите се наскоро планове в главата ми. Опитах се да измисля някакво извинение от сорта на това, че заради скръбта или там нещо друго искам да остана сама. Сега обаче, след като двамата с Волфганг така се сближихме над плодовото вино, когато той разкри познанството си с член на семейството, считан за една от черните овце, и даде да се разбере за изгарящата го страст към мен, като прибавим към това и няколкото погледа, които хвърли към раницата ми, реших, че нещата са твърде очевидни и по-скоро приличат на номер. И тъй като нито веднъж не ме попита какво правя на връх планината в този ден и час, разбрах, че единственият ми шанс засега е да се опитвам да печеля време, да се спусна със ските си надолу и да мисля къде бих могла да прибера ръкописа.
Докато се приготвим за тръгване, Волфганг бе успял да се мобилизира достатъчно и да възвърне предишното си очарователно поведение и контрол, за да предложи този път аз да съм тази, която ще следва. Добрите скиори доста рано научават важен урок — няма нищо по-ценно от възможността да караш след някой майстор и да подражаваш на неговите движения — местенето на тежестта, забиването на щеките. Много по-полезно е от подвикванията на някой ски-учител: «Свий коленете! Не влачи щеките.» С най-голяма радост следвах своя спътник до момента, в който той реши да напусне утъпканите пътеки и да се пусне по пресния, недокоснат до този момент, сняг.
Умело като опитен слаломист, Хаузер сви встрани и полетя към горичка трепетликови дървета, избягвайки сблъсък с тях. Чак след минута осъзнах накъде всъщност се е насочил — към огромна пряспа пухкав сняг оттатък горичката — такива преспи привличаха тук стотици скиори всяка година. Винаги, когато посещавам планината със ски, заобикалям панически такива места.
Карането по недокоснат сняг изисква съвършено различен подход от този по утъпкани места. Прехвърляш тежестта върху ханша си, все едно седиш на люлеещ се стол, за да могат върховете на ските да са вирнати нагоре и да не се забият в дълбоките преспи. Потънат ли надолу, спираш и започваш да потъваш неудържимо, от където няма измъкване.
Така и не успях да усвоя този специален ритъм, ето защо избягвах подобни опити. Този ден към затрудненията ми щеше да се прибави и тежката раница на гърба, така че се придържах към утъпканите пътища.
Точно в този момент се случи. Бях се изравнила с ръба на гората, когато усетих, че нещо не е наред. Преди да чуя каквото и да било, усетих, че нещо става зад гърба ми. След това долових шушнене и сякаш земята въздъхна дълго и дълбоко. Пръстите ми, стиснали щеките, разбраха истината, преди съзнанието ми да я възприеме. Щом осъзнах какво се случва, си дадох сметка, че нямам идея какво да правя.
Земята под мен, по-скоро снегът под краката ми, започна да се движи. Планината събличаше покривката си — с един замах захвърляше дълбокото метър и петдесет одеяло от сняг, натрупан от началото на зимата.
С всяка измината секунда шумът от тихо ромолене се превръщаше в грохот. Летях с всички сили напред, чудейки се дали да се шмугна между дърветата в гората, рискувайки по този начин да бъда затисната от паднало дърво, или да продължа напред по пътя на снежната грамада от тежък като цимент сняг. Край мен вече летяха пречупени клони.
Устата ми пресъхна, ръцете ми се схващаха и само се молех да не припадна, всъщност това би било решение, смъртта поне щеше да е безболезнена.
С крайчеца на окото си забелязах черна фигура, която току-що напускаше гората. Волфганг Хаузер? Всеки мускул и всяка става по мен крещяха от болка и напрежение, но нямаше никакво място за колебание — продължавах напред.
— Ариел! — опитваше се надвика грохота Хаузер. — Скачай! Трябва да скочиш!
Огледах се трескаво какво има предвид и най-сетне разбрах. Трудно ми беше да различа в общата белота на мястото, но знаех за какво става дума. Много пъти, заобикаляйки гората от трепетлики, защото избирах утъпканите пътища, спирах пред една козирка, която стърчеше напред и напомняше писта за ски скокове. Вирвайки нагоре върховете на ските си, успявах с летеж да кацна на покритата със сняг скала и оттам да продължа към долината.
Само че при скоростта, с която се движех сега, не можех просто да скоча. Ако се забавех, снегът зад мен щеше да ме помете. Значи трябваше да се опитам да прелетя над козирката, рискувайки да не успея да се приземя както трябва в дъното на зейналите под мен близо трийсет метра. С рязко завъртане на китките освободих каишките на щеките, които захвърлих, за да не се преплетат в краката ми, свалих якето от кръста си, за да съм максимално подвижна при скока, но нямах нито време, нито възможност да махна и раницата, така че нямаше как, тя идваше с мен — щях да приличам на летящия Квазимодо от Нотр Дам.
Приклекнах възможно най-ниско, за да набера още инерция и да съм по-стабилна. Щом се отлепих от ръба, изправих опънатото си тяло, вирнах брадичка и залепих ръце покрай бедрата.
Ските ми бяха във въздуха, носех се надолу към дъното на клисурата и падах. Правех всичко възможно да не се паникьосам, да се концентрирам и да държа върховете на ските нагоре, готови за приземяване. Около мен летяха парчета набит сняг, камъни и клони, а долу под мен все по-ясно се виждаше колко тясна е ивицата сняг, която трябваше да уцеля, и колко масивни са скалите наоколо. Образът на чудовището от реката със зиналата паст изникна в съзнанието ми.
След време, сторило ми се цяла вечност, усетих как ските ми се удрят в снега и в същия миг ръката ми перна скален ръб, който мигновено разпра сребристия ми ръкав. Прорезът тръгваше от рамото и стигаше почти до лакътя. От удара загубих равновесие и политнах настрани. Болката още не беше стигнала до съзнанието ми, но усещах как топлата кръв пълни ръкава. Летях напред и тъй като нямах щеки, с които да намаля скоростта, след малко се преобърнах няколко пъти върху по-високи и по-ниски скални издатини и раницата на практика ме предпази от евентуално счупване на гръбнака. В замяна на това раменете и глезените ми нямаха този късмет и всяка секунда нещо се забиваше в тях. Докато пазех главата си с ръце, си представях как синините цъфват по цялото ми тяло. Едната ска се беше откачила и ме плесна здравата по челото. Кръв обля лицето и очите ми. В крайна сметка висок мегалит спря устремното ми търкаляне.
Бях разкървавена и натъртена, но нямах нито миг, за да дойда на себе си. Грохотът над главата ми ясно даваше да се разбере, че час по-скоро трябва да стана и да продължа. Наоколо летяха камъни, които дори затъмниха слънцето. Прелитаха цели дървета, изтръгнати с корените. Скокът от козирката ми бе дал малка преднина, но трябваше да продължа напред, ако исках наистина да се спася.
Затегнах ските си, които висяха от обувките на резервните приспособления, и се плъзнах напред по леда, стремейки се да заобикалям скалите и храстите.
— Господи, Ариел — задъхано произнесе до мен Волфганг Хаузер, който ме настигаше, — на какво приличаш само.
— Жива съм и нищо по мен не е счупено — извиках в отговор. — А ти как си?
— Добре — изкрещя той. — Добре, че скочи. Зад теб се спускаха две лавини и ти беше точно там, където щяха да се срещнат. Ако не беше скочила, нищо не можеше да те спаси.
— Гадна работа! — погледнах го изпод вежди.
— Напълно съм съгласен.
В дъното на тясното дефиле се виждаше друга висока скала, по чийто заледен склон поехме към билото. Някъде на средата на склона Волфганг се обърна и погледна към онзи край на дефилето, от който идвахме. Сложи ръка на рамото ми и безмълвно ми посочи с глава назад. Вече бях леко замаяна от загубата на кръв, но когато проследих погледа му, почувствах как стомахът ми се надига и бързо приклекнах, обгръщайки колене с ръце.
Долината долу бе изчезнала. Морето от камъни, през което току-що бяхме минали, бе изчезнало, запълнено с мръсен сняг, от който стърчаха клони, дървета, коренища. Единствено познах козирката, която вече стърчеше на не повече от половин метър над повърхностния слой сняг.
Силни тръпки разтърсиха тялото ми. Почувствах ръката на Волфганг върху косите си. Последен облак сняг тупна от ръба на скалата долу, а над козирката се бе оголила дълга, широка лента от планинския склон. Всичко това за не повече от десет минути. Разплаках се. Волфганг ме вдигна и безмълвно ме прегърна. Гали косата ми, докато риданията спрат. После избърса кръвта и сълзите от лицето ми и накрая ме целуна по челото, сякаш утешаваше малко дете.
— Най-добре да вървим да те почистим и закърпим. Такова ценно създание като теб… — усмихна се той нежно. Но следващите слова на нежния и внимателен доктор Хаузер ме ужасиха. — Повече от ценно — допълни. — Ти си направо изумителна, скъпа моя. Да надбягаш лавина, без да загубиш ръкописа в раницата на гърба си! — Съзрял ужасения ми поглед, добави: — Нямаше нужда да поглеждам в нея. Последвах те в планината, за да се убедя, че няма да го скриеш или да го загубиш тук някъде. Ако наистина там вътре е ръкописът с руните, както си мисля, защото той ми принадлежи. Лично аз ти го изпратих по пощата.


Матрицата


Матрица (от латински — утроба) — …нещо, което обгръща или дава живот. Източник, произход или причина. От гръцки = meter, mother.
Сенчъри Дикшънъри



В трагедията митът за трагичното е прероден от матрицата на музиката. Той вдъхновява най-екстравагантни надежди и обещава забрава от най-острата болка.
Фридрих Ницше



Всичко, що разтваря утроба, е Мое.
Изход, 34:19


Човешко е да се греши, но този път аз наистина надминах себе си. И mea culpa, mea culpa, бе заключението, до което стигнах. Сам не бе казал нищо за руните, нито за това, че е ръкопис. Спомена единствено, че пакетът е с обем на около два топа хартия. В рамките само на един ден успях почти да прегазя хазяина си, да прекося напред-назад два щата и едва не загинах, затрупана от лавина, докато флиртувах с привлекателен учен от Австрия. Всичко това заради погрешния пакет. Мислено обещах на боговете да спра да отбивам топките, стига съдбата да спре да ми ги изпраща под гаден ъгъл. Това обаче не можеше да реши новия ми огромен проблем: истинският пакет от Сам липсваше. А сега благодарение на прибързаните ми действия може и Сам да бе изчезнал.
И докато кървяща и насинена, се спусках от планината, Волфганг се опита да ме информира за ръкописа с руни, който твърдеше, че е изпратил. Задачата не беше лесна, тъй като се придвижвахме на ски, при това бързахме да стигнем час по-скоро клиниката в низината, където да ме зашият. Все пак успях да разбера, че при идването си в Айдахо, за да се срещне с мен по повод на проекта, Волфганг възнамерявал при първа възможност да ми връчи пакета, но се оказало, че все още не съм се върнала от погребението на Сам. Тъй като аз все не съм се явявала, а служебните му задължения били извън града, той го изпратил по пощата, за да го получа веднага, щом се върна. Тази сутрин, когато Шушулката изпратил Оливие да ме търси, Волфганг го последвал до пощата. Видял с очите си паническото ми заминаване и решил да тръгне по петите ми.
Вече в долината, попитах Волфганг какво представляват тези руни в раницата ми и какво трябва да правя с тях. Отговорът му гласеше, че били копие на документ, който човек от семейството ми в Европа го помолил да ми донесе, и доколкото разбрал, документът по някакъв начин бил свързан с ръкописите, които току-що съм наследила от братовчед си Сам. Обеща ми веднага, щом получа необходимата медицинска помощ и можем да поговорим спокойно, да ми обясни и останалите подробности.
Прекарахме един час в клиниката на спасителната служба, заобиколени от характерните миризми на медикаменти и от забързаните санитари и сестри, които внасяха и изнасяха носилки, отговаряха на повиквания от пострадали в резултат на лавината. Докато се усетя, ме запратиха на една метална кушетка, биха ми упойка, превързаха главата ми и направиха четиринайсет шева в ръката ми.
Ясно бе, че с Волфганг ще си бъбрим по-късно, когато сме далеч от суетнята на операционната. Това не ми попречи да си мисля междувременно. Знаех, че нашият ядрен проект не би могъл да бъде претекст за скъпоструващото пътуване на Волфганг Хаузер до Айдахо. Той е сред изтъкнатите фигури в МААЕ, иначе нямаше как да получи разрешение да припари до нашия изследователски център, още по-малко да надникне в секретното досие на човек, ползващ се с привилегията да има достъп до материали по сигурността на САЩ. Така че без съмнение не беше самозванец.
Оставаше без отговор въпрос от ключово значение — как стана така, че професор доктор Волфганг К. Хаузер бе пристигнал в Айдахо, докато аз бях още на погребението на Сам в Сан Франциско? Как е можел да знае… и то предварително…, че поради смъртта на Сам онези другите документи ще попаднат в моите ръце?
След упойката, която лекарят ми би, и тъй като ръката ми бе прикрепена за врата със специална препаска, двамата с Волфганг стигнахме до решението, че е най-добре той да ме откара у дома с моята кола, а да изпрати после някой от института в Джаксън Хоул, за да прибере държавната кола.
През по-голяма част от пътуването обратно бях замаяна. Щом действието на хапчето, което лекарят ми даде да глътна, отмина, болката ме връхлетя с цялата си сила. Едва тогава, доста късно бих казала, се сетих, че имам непоносимост към кодеин. Сякаш някой здравата ме бе халосал по главата. Тресеше ме, така че не успях да задам важния си въпрос.
Пристигнахме в града много, след като нощта бе настъпила. Не си спомням да съм давала указания как да стигне до дома ми, но по едно време си дадох сметка, че седя в колата, която е спряла пред къщи, и Волфганг ме пита какво предпочитам — да вземе колата ми, за да отиде с нея до хотела си, или да влезе вътре и да се обади за такси. В главата ми цареше пълен хаос и не знам какво съм отговорила.
Представете си изненадата ми, когато призори на следващата сутрин отворих очи и като се огледах, видях, че лежа в леглото си, раницата ми и дрехите от вчерашния ден заедно с черен скиорски костюм, който сепнато осъзнах, че не е моят, са метнати на стол в стаята. Под завивките бях единствено с ластичния си клин, който не оставя много тайни за анатомията ми.
Седнах разтревожена в леглото и видях, че на земята до мен изпод спалния ми чувал се подаваха чорлавата глава, загорелите от слънцето ръце и мускулестите рамене на професор доктор Волфганг К. Хаузер. Той се размърда в съня си и легна по гръб; на слабата светлина на утрото, проникваща през високо разположения прозорец, успях да различа дори чертите на лицето му: гъстите мигли, които почти хвърляха сянка върху високите скули, тънкия дълъг нос, трапчинката на брадичката, чувствената уста — всичко това удивително напомняше на римска скулптура. Той действително беше най-красивият мъж, когото познавах. Но какво правеше тук полугол в спалния чувал на пода?
Гостът ми се размърда, отвори очи, огледа се и като видя, че съм будна, се извърна настрани, опря лакът в пода и подпря глава на длан. Усмихна се с удивителните си тюркоазени очи, напомнящи за опасни дълбоки водовъртежи. Също като реката.
— Както вече си разбрала, останах да пренощувам тук. Надявам се, не ме мислиш за прекалено дързък. Снощи, докато ти помагах да излезеш от колата, ти загуби съзнание там на пътеката и успях да те хвана, преди да се строполиш в снега. Донесох те тук и свалих, доколкото можах, окървавените и разкъсани дрехи, след което те сложих да си легнеш. Останах, за да видя добре ли си и дали няма да имаш нужда от помощ. Как се чувстваш?
— И аз не знам — отговорих неопределено. Все още имах усещането, че главата ми е пълна с памук, а раната на ръката ми туптеше болезнено. — Много съм ти благодарна, че си останал. Вчера спаси живота ми. Ако не беше ти, сега най-вероятно щях да съм зарита под снега и камъните на дъното на каньона. Продължавам да се чувствам доста несигурна.
— Не си слагала нищо в уста от вчера на обяд — констатира той и седна в спалния чувал, чийто цип смъкна. — За съжаление трябва да тръгвам. Заради вчера изоставам от плана си. Да ти приготвя ли закуска? Знам вече кое къде стои в кухнята ти. Твоят котарак ме упъти снощи. Май очакваше да му приготвя вечеря и аз се подчиних.
— Не е за вярване — разсмях се. — Първо спасяваш живота ми, след което нахранваш и котката ми. Между другото, къде ли се е дянал Язон?
— Вероятно е решил да прояви деликатност — ухили се хитро Волфганг.
Сетне се обърна с гръб, измъкна се от спалния чувал и само по боксерки се отправи да вземе скиорския си гащеризон от стола, който бързо нахлузи. Не пропуснах да забележа колко съвършено бе тялото на доктор Хаузер. В съзнанието ми нахлуха всевъзможни еротични видения, в резултат на което за мой ужас лицето ми пламна. Опитах се да прикрия реакцията си зад една възглавница.
Твърде късно, за съжаление. Чух как босите му крака пошляпват тихо по бетонната настилка. Пружините на леглото ми простенаха и ръката на професора дръпна възглавницата от лицето ми. Изумителните му очи се втренчиха в мен. Почувствах как пръстите на едната му ръка докосват рамото ми, след това го обгърнаха и миг по-късно устните му докоснаха моите.
Не че не бях се целувала досега, но този път бе съвършено различно: нямаше и следа от многозначителни въздишки, захапване на устни, слюнка, театрални жестове или опипване, които познавах от не твърде богатия си опит. В замяна на това се отприщи мощен прилив на енергия, който потече от него към мен, горях от желание, все едно бяхме правили любов и изпитвахме нужда да повторим.
Питах се дали професор доктор Волфганг Хаузер би могъл да бъде събран и скрит в бутилка.
— Толкова си красива, Ариел — промълви, докосвайки косата ми с върховете на пръстите си, а теменужените му очи обхождаха лицето ми. — Дори сега, покрита със синини и шевове — истинска развалина — искам да направя с това върховно тяло неща, които не съм правил с никого досега.
— Ами… Не съм убедена, че… Просто не знам… — заплетох език. Без съмнение бях загубила здравия си разум поради високата доза хормони, изляла се в кръвта ми. Правех безуспешни опити да сглобя някакво изречение, но Волфганг побърза да сложи пръст пред устните ми.
— Нека да довърша. Вчера всичко се обърка, заради това, че прибързах. Не исках да става така. Толкова много те харесвам — толкова си силна и смела… Нали знаеш какво означава името ти? В древността така се е казвал град Йерусалим — светият град на три религии. А в още по-древни времена Ариел е означавало «Лъвица на Бога».
— Лъвица ли? — Бях успяла да възвърна способността си да говоря след целувката. — Ще трябва да свикна с тази репутация и да ориентирам поведението си така, че да отговарям на нея.
— Същото е и с «Волф» — отбеляза той със загадъчна усмивка.
— Разбрах те, и двете животни са ловци — отвърнах на усмивката му. — Но лъвицата действа сама, докато вълкът — в глутница.
Той пусна кичура от косата ми, който въртеше до този момент между пръстите си. И ме изгледа напълно сериозно.
— Не те преследвам, скъпа моя. И макар все още да не ми вярваш, те уверявам, че съм тук, за да те браня и да ти помагам, нищо повече. Чувствата ми към теб са само мой проблем, не твой, и те не бива да пречат на целите или мисията, с която съм изпратен тук.
— Не за първи път чувам, че някакви хора са те изпратили, но така и не ми каза кои са те. Не разбирам защо никой не иска да ме осведоми поне малко — с видимо нетърпение се размърдах. — Вчера твърдеше, че си приятел на чичо ми Лафкадио, но той не спомена твоето име. Вероятно знаеш, че в края на тази седмица ще се срещна с него в Сън Вели. Много скоро ще разбера истината.
— Казах, че е мой познат, а не приятел — уточни Волфганг Хаузер и извърна глава, без мускулите по лицето му да трепнат. След малко се изправи и спокойно попита: — Свърши ли?
— Не съвсем — отговорих и тъй като вече бях подхванала темата, продължих: — Как става така, че всички освен мен знаят, че аз ще получа проклетото наследство… Преди дори Сам да загине?
— Ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да искаш да ме изслушаш — тихо отбеляза Волфганг, — но те предупреждавам, че подобна информация може да се окаже много, много опасна.
— Познанието никога не е опасно. — Усещах как в мен започва да се надига гняв. — Невежеството е опасно. Особено когато не си наясно за нещата, които така или иначе са свързани с живота ти. Писна ми всички да премълчават факти с аргумента, че било за мое добро! Не мога да търпя да бъда държана на тъмно!
Още докато го изричах, осъзнах колко много истина има в думите ми. Точно това бе на дъното на много от проблемите ми. Не се боях от загадъчния пакет, пък макар и да криеше заплаха за живота на някакви хора, а по-скоро от неизвестността. Наложената поради естеството на работата ми секретност, всъщност властваше и в семейството ми — нищо не може да бъде направено открито, на всяка крачка срещаш заговор и съзаклятничество.
Благодарение на Сам бях станала истински майстор в тази игра. Пак благодарение на Сам не вярвах на никого. А и никой от роднините не искаше да ми се довери.
Волфганг ме наблюдаваше със странно изражение. Внезапният ми изблик на страст изненада и самата мен. До този момент не бях си давала сметка, че такива чувства са зарити дълбоко в мен и че те може да изплуват на повърхността неочаквано бързо.
— Ако за да спечеля доверието ти, е необходимо да ти казвам всичко, което те интересува, независимо от опасността, която може да крие това за мен или за теб, аз съм готов — заяви той с неочаквана искреност. — Страшно важно е да ми имаш пълно доверие, дори отговорите да не ти харесват.


— Благословен да си пророк Морони! — възкликна Оливие, когато ме видя. — Изглеждаш така, сякаш аргонавтчето е точило ноктите си върху теб. Какво се случи? Наниза се на някой уличен стълб в устрема да прегазиш още някой пешеходец?
— Нанизах се на лавина в устрема да се простя с живота си — признах, защото, безсъмнено, прибирането на служебната кола на Волфганг щеше да предизвика доста приказки в района на Центъра, особено когато се разбереше, че е карал ски през този ден. — Искам да ти се извиня за случката пред пощата. Наистина не съм на себе си през последните няколко дни.
— И срещна тази лавина по пътя от пощата до Центъра? Много интересно, май наистина трябва да се прехвърлим към територията на приключенията — подхвърли Оливие, докато се изправяше, за да ми помогне да седна на мястото си. Той внимателно постави ранената ми ръка на подлакътника на стола. — Не се появи на работа през деня и когато се прибрах към седем, видях колата ти на алеята, а къщата бе потънала в мрак и тишина. Двамата с Язон вечеряхме сами, питайки се къде би могла да си.
Значи Язон бе успял да забърше две вечери снощи. Една на моя етаж и втора от специалните запаси на Оливие. Този малък конспиратор! Защо не можех да му доверя и някои от проблемите си. Знаех обаче, че Оливие чака отговор. Затворих очи и притиснах пръсти в превръзката, която покриваше туптящата рана на челото.
— Надявам се, не си изтъргувал още бюджета си за «свободно гледани пилета» и екопродукти — подхвърлих, когато най-сетне отворих очи.
Оливие зяпна.
— Не ми го казвай — едва промълви той. — Да не би наистина да…
— Питаш дали съм прекарала нощта с доктор Хаузер ли? Да, прекарах я. Но нищо не се случи.
В малки селища като нашето много скоро всички щяха да знаят.
— Как така нищо не се случи? — почти се провикна Оливие и затръшна вратата, след което се стовари в стола си. — Не те разбирам.
— Човекът спаси живота ми, Оливие — подхванах. — Бях ранена, както виждаш, и той ме доведе до къщи. Загубих съзнание и той остана при мен. — Главата започваше много да ме боли.
— Трябва да се огледам за нова религия — изправи се отново Оливие. — Пророк Морони очевидно не предлага техника за справяне с импулсивните постъпки на жените. Винаги съм харесвал юдаизма заради енергията в характерното «Ой!» Какъв е според теб произходът на възклицанието? Защо на тези хора им е така приятно да се щурат насам-натам и да повтарят «ой»? — Той закрачи из тесния кабинет, повтаряйки: «Ой-ой-ой».
Реших, че е време да сменя темата.
— Идваш ли с мен в Сън Вели през почивните дни?
— Защо мислиш, че стоя вечер до толкова късно?
— Ако Волфганг Хаузер успее да се върне от пътуването си, вероятно ще дойде с нас — предупредих го. — От понеделник ще работим заедно по един проект, а и все пак той спаси живота ми.
— Ой! — завъртя драматично очи към тавана. — Пророк мой, ти наистина си го закъсала.


Много се надявах Оливие да разбере в най-скоро време значението на «ой», защото звученето му ми се струваше доста подходящо за състоянието ми в момента.
Рано същата сутрин установих, че не мога да движа ръката си и Волфганг бе предложил да ме закара до работното ми място. Помолих го да спре за минута пред сградата на пощата. Подписах специален формуляр, според който Джордж, пощенският служител, имаше право да задържа пощата ми, докато започна да си служа с ръката. Обеща да ми позвъни, ако се получи някакъв по-голям пакет, за да не оставя пощальонът жълтите си бележки в кутията ми. На връщане от работа можех да мина да го прибера.
— Надявам се да не те скандализирам прекалено, като те уверя, че леля ти Зоуи е забележителна жена — подхвърли някак между другото Волфганг, докато аз поглъщах омлета с неподсладена сметана и хайвер, който той успя да приготви от онова, което откри в хладилника ми. — Тя много би се радвала да те опознае, а и ти няма да загубиш, ако се срещнете. Жената е изключително чаровна… Дава си ясна сметка защо всички в семейството ви я считат за черната овца.
Нищо чудно, помислих си аз, особено след всичките скандални факти, които сама написа за себе си в издадените от нея книги. В тях например описваше легендарния си талант на една от най-добрите танцьорки в Европа, който я нареждаше до Айседора Дънкан, Жозефин Бейкър и Нижински, описваше и страничните си занимания като една от известните дами с твърде свободно поведение в Европа, които я нареждаха пък до жени като Лола Монтес, като Коко Шанел и известната от литературата «дама с камелиите».
Но тази сутрин чух и за много други факти, като например това, че по време на Втората световна война моята скандална леля Зоуи е участвала във френската съпротива, била е и информатор на Офиса за стратегически служби — първата официална организация в Америка за международно разузнаване.
Питах се само колко от всичко това бе истина. Макар че подобно поведение бе напълно в стила на нашата част от семейството, струваше ми се някак нелепо група като ОСС, която се занимаваше с разбиване на шифри, кодиране на съобщения и действаше в предполагаема секретност, да е поддържала тесни контакти с разглезена клюкарка като леля ми Зоуи, която се е движела в светските кръгове. Ала като се замисли човек, може да се предположи, че тъкмо нейната слава би могла да бъде най-доброто прикритие. Във всеки случай далеч по-добро от това на философски настроената й колежка в танците и нейна предшественичка Мата Хари.
Ако можеше да се вярва на вестниците в момента, Зоуи, вече осемдесет и три годишна, бе жива и здрава и бодро шества по улиците на Париж, наслаждавайки се на шампанското, като съвсем не се бе отказала от непристойния живот, който водеше открай време. Много бях любопитна да разбера как е успяла да се свърже с човек като Волфганг Хаузер, водеща фигура в МААЕ в офиса им във Виена.
Австриецът ми обясни, че през март миналата година по време на тържествата по случай петдесетгодишнината от сключването на мирния договор след Втората световна война, Зоуи се сприятелила с него на събиране в една от типичните австрийски кръчми, където се пие младо вино. По думите на Волфганг, след няколко бутилки Зоуи изпитала такова доверие към него, че отворила дума за ръкописите и не след дълго го помолила за помощ.
Разказала му, че ръкописът с руни попаднал в ръцете й преди няколко десетилетия — така и не уточнила откъде се е сдобила с него. Единствено споменала, че е от епохата на Рихард Вагнер в края на XIX в., когато в Германия и Австрия било на мода да се търсят корените на тевтонската култура в тяхното наследство. Създали се общества, разказваше ми Волфганг, които се пръснали в цяла Европа, за да търсят и преписват, а след това и да дешифрират рунически надписи върху паметници.
Зоуи вярвала, че нейните ръкописи са извънредно ценни и редки и е възможно да са свързани по някакъв начин с ръкописите, които Сам бе наследил от брат й Ърнест, с когото отдавна не поддържала връзка. Подхвърлила дори, че не би се изненадала, ако Сам притежава други такива текстове и че той би могъл да оцени нейния и дори да го дешифрира. След смъртта на Ърнест обаче било невъзможно да се свърже със Сам, камо ли да обсъди с него такава възможност.
Заради позицията на Волфганг в сферата на ядрената енергетика, Зоуи се надявала той да се свърже с мен, а оттам и със Сам, без в това да бъдат ангажирани останалите членове на семейството. Волфганг така и не успял да разбере защо тя бе решила да се довери на напълно непознат човек.
Познавайки репутацията на милата ми леля, за мен мотивите й бяха разбираеми. Тя може да бе на осемдесет и три, но не беше сляпа. Мъжете, с които бе минал животът й, макар и невинаги много богати, неизменно са били изключително красиви и Волфганг положително е можел да се мери с някои от тях. Ако не държах прочутия ръкопис в ръцете си, можех да предположа, че старата вещица като нищо можеше да го използва като стръв, за да добави Волфганг към скъпоценностите в и без това добре отрупаната си корона.
Макар да бе дал съгласие да се свърже с членове на семейството, с които не поддържаше контакти, и да открие Сам и мен, за да ни включи в проекта, Волфганг не беше действал бързо — поне не, докато не бе намерил благовиден предлог да измине целия този път до Айдахо. Нямало е как да знае, че Сам ще бъде мъртъв по това време, нито е можел да предположи каква ще е моята реакция.
Излишно беше да обяснявам на Волфганг, че ако Сам, макар и за кратко, е притежавал такъв документ, той вече го е разчел. Единствената система за кодиране, която не бе разгадана през двайсети век, бе тази, която племето навахо създаде през Втората световна война. Културата на коренните жители на Америка поражда склонност към тези неща и знаех, че Сам живее единствено с шифрирането и дешифрирането.
Но, както се налагаше да си напомням постоянно, аз бях единствена на планетата, която знаеше, че Сам е все още жив. За да се измъкна от бъркотията, в която се бях оплела, час по-скоро трябваше да се свържа със своя кръвен брат.


До края на седмицата времето мина почти без никакви събития. Не че очаквах поредно преследване с коли или нова лавина, за да бъда спасена от скуката. Проблемът бе в това, че пакет от Сам така и не пристигаше, а и не успявах да се свържа с него.
Не пропусках да се отбия в «Без име» и да попитам колкото се може по-небрежно дали някой не ме е търсил. Барманът ме уверяваше, че забелязал по-рано през седмицата телефонът, чието място бе в отсрещния край на заведението, да звъни, но никой от посетителите не го вдигнал.
Всеки ден, още с пристигането си на работа, проверявах електронната си поща — и там нищо.
Двамата с Оливие координирахме ден за ден отиването на работа, защото раната на ръката не ми позволяваше да шофирам, а Волфанг продължаваше да отсъства от града. Така че имаше и добра страна в това, че пакетът не пристигаше, защото предпочитах да бъда сама, когато отивам да го прибера. Междувременно под носа на десет хиляди държавни служители на Съединените щати прибрах ръкописа на място, което никой не можеше да открие — между страниците на Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ.
ИМО са прочутата библия на всички разследващи поделения на федералното правителство — трийсет и пет стабилно подвързани тома, съдържащи правилата и разпоредбите, които трябва да се спазват при всевъзможните дейности от създаването на компютърна система до организирането и построяването на ядрен реактор с лека вода. Съставянето и поддържането с актуална информация на този ключов справочник струва цяло състояние на данъкоплатците. Много екземпляри с тази «библия» имаше в изследователския ни център и един от тях бе прибран във високия шкаф с документи пред вратата на моя кабинет. За петте години, които работех тук, не бях видяла нито един служител да посяга към някой от томовете, камо ли да го отваря. Честно казано, сигурна бях, че ако облепя със страниците му кабинките на тоалетната, никой няма да забележи.
Веднъж се бях опитала да разлистя страниците, за да видя какво мога да ползвам оттам, но ми беше напълно достатъчно. Това, което прочетох, ми се видя далеч по-неразбираемо от разширения вариант на Закона за данъците. Убедена бях, че никой няма да открие моето съкровище там.
И така, в петък, първия ден, в който вече можех да шофирам сама, останах в офиса, докато Оливие си тръгна един от последните, което не беше странно, като се има предвид, че на следващия ден щяхме да тръгнем призори за Сън Вели, което означаваше, че трябваше да приключа всичките си задачи за седмицата. Щом той напусна офиса, за да започне да събира багажа си, започнах да вадя томовете с Инструкциите и да развързвам тънките връзки, които крепяха кориците. На всеки четирийсет-петдесет страници пъхвах по една от ръкописа с руните.
Беше близо десет часът, когато приключих. Имах късмет, че нито един от шевовете на ръката ми не се разтвори или разкървави, докато изваждах и връщах на място тежките томове. Когато най-сетне се стоварих в стола си, за да си поема дъх, неволно закачих с ръка мишката на компютъра си. Неочаквано картината, която се въртеше на екрана на компютъра, изчезна и чист екран с един-единствен символ на него освети потъналото в сумрак помещение.
Не познавах символа, който изпълваше почти целия екран и напомняше на гигантска звезда.
Под него се виждаше ясен въпросителен знак.
Откъде се появи това на моя екран? Никой от колегите ми не би могъл да го направи? Не бях мръднала от кабинета си през целия ден.
Отидох в менюто на икона «Помощ», но от съобщението, което излезе на екрана, стана ясно, че символът е непознат на програмата. Очевидно трябваше да погледна пощата си.
Бях я проверявала само преди няколко часа, но вече се бе появило ново съобщение. Предпазливо зададох командата «Изтегли», сякаш вътре в тръбата имаше скрита ръка, която очаквах всеки момент да дръпне обратно текста. Като омагьосана следях как буквите се редят една след друга. Много преди да видя и последната, знаех кой може да е изпращачът. Единствено Сам.
Пуснах на лазерния принтер до мен да се разпечатат няколко копия от мрежата с буквени знаци и се залових да ги разглеждам.
Добре знаех първото правило на секретността — да изтриеш незабавно от компютъра постъпило зашифровано съобщение, но познавах също така и Сам. Ако той искаше нещо да бъде унищожено веднага, щеше да е програмирал информацията така, че да се самоунищожи веднага след принтирането. Фактът, че още бе на екрана ми, означаваше, че трябва да очаквам и други пояснения освен поредицата букви. Ами ако звездата, сигнализирала ми за наличието на поща, е именно този ключ?
Извадих от бюрото си три химикалки, от ония прозрачните, които човек има в изобилие в чекмеджето си, стегнах ги с гумен ластик и после ги разперих така, че върховете им да заприличат на снежинка или по-скоро на онази звезда от екрана. Прокарах ги по страницата, за да видя дали буквите по пътя на трите оси ще образуват смислени съчетания. Не стана — не бях и очаквала друго. Щеше да е прекалено просто и следователно твърде опасно, за да остане в компютъра ми.
Без да откъсвам очи от листа, се отдалечих малко със стола си, за да имам по-добра перспектива. При разгадаване на непознат шифър голямо предимство е, ако шифровчикът иска да се свърже с теб. А още по-голямо е, ако ти си бил обучен и трениран от него. Какъвто беше случаят със Сам и мен.
Точно сега например бях готова с няколко добри предположения за скритото послание пред мен: Сам никога не би изпратил съобщение по електронна поща, срещу което горещо се бе възпротивил заради това, че е твърде рисковано, и ще прибегне до този способ само ако има да ми предаде нещо спешно и важно. Значи ми съобщаваше нещо, което той знаеше и на всяка цена трябваше да знам, преди да отпътувам за Сън Вели. Въпреки това бе чакал цяла седмица, за да го изпрати почти в последния възможен час на петък вечер. Очевидно не е намерил друг начин да влезе във връзка с мен, за да използва този, на който нямаше доверие. Тази информация за личността на изпращача беше важна за шифъра, който той бе избрал.
Тъй като Сам подозираше, че някой може да се поинтересува от съдържанието на съобщението, то информацията му трябва да е тройно кодирана с отвличащи вниманието подвеждащи отклонения във всяко от нивата, разбиването на които отнема време и усилие за нарушителя.
На второ място, тъй като Сам, притиснат от времето и от спешността на проблема, най-вероятно е бил принуден да предприеме този риск, би трябвало да е съставил сравнително прост код, който да мога бързо и точно да дешифрирам.
Комбинацията от тези две важни условия ми подсказа, че кодът вероятно е в нещо, което само аз мога да видя.
Взех една линийка и започнах да преглеждам страницата ред по ред. Първата следа изскочи веднага — само два знака на ред 12 и 16 не бяха букви, а знакът «&». Той обикновено означава «и», следователно използването му означаваше, че свързва две части на съобщението. Факт, за който всеки може да се досети, но пък и бе мястото, от което трябваше да започна — важни елементи — и истински, и подвеждащи. Убедена бях, че ще открия следа, която ще има значение «единствено за мен» и която ще ми покаже мястото, от което да тръгна по вярната пътека.
Очакванията ми се оправдаха. Знакът «&» на 16-ия ред, свързващ двете думи «Сцила» и «Харибда», ме поведе към останалата част от съобщението: «Джаксън Хоул, в 2. p.m.». Това бе онази част, която служеше за отвличане на вниманието от истинското съобщение. И не само защото аз бях измислила названието на онези две скали, което можеше да е известно и на други, а по-скоро, защото бях казала на Сам, че тази събота и неделя ще бъда в Сън Вели, за да се срещна с чичо ми Лаф, а не при Джаксън Хоул. Но подвеждащ или не, този факт говореше, че посланието, което търсех, е свързано с мястото, където Сам щеше да се опита да се срещне с мен през тези два дни. Слава богу!
Още няколко разхвърляни съобщения изскочиха от страницата като онова на 14-ия ред, което започваше с Гранд Тарги и продължаваше с това, че ще ме очаква при лифт «Три» в 4 p.m.
Според мен обаче бе далеч по-вероятно съобщението да е скрито някъде между посланията, които се разклоняваха от другия знак «&», като и двете бяха свързани с места в Сън Вели.
Този знак «&», който беше на 12-и ред свързваше думите Вели и ден. Право нагоре открих по обяд, след което се загубих. Помислих малко и тръгнах в кръг от десет, започнах да търся в кръг от него. Десет a.m. стая трийсет и седем. Едва ли Сам би си направил целия този труд, за да ми предаде толкова просто съобщение. Вдясно от «&» на 12-и ред започваше привечер и цялото съобщение се образува бързо — то направо танцуваше из страницата: неделя привечер във фоайето на трапезарията в осем p.m. носи жълт шал — сякаш някой трябваше да ме познае. Странно!
Освен това макар близо до Сън Вели да имаше три града, две планински вериги и още много километри открита тундра, която ставаше за каране на ски, бях сигурна, че Сам ще иска да се срещнем на Болди, чиито склонове бяха чудесни за ски спускания и които и двамата познавахме толкова добре. Като се има предвид колко шевове имах по ръката и общото ми разклатено физическо състояние, не изпитвах голямо желание да се качвам на ски отново. Но май нямах кой знае колко голям избор.
Убедена бях, че все още не съм стигнала до истинското съобщение. Смятах, че трябва да е някъде след думата «по обяд». Въпросът бе къде да търся оттам? Открих думата «срещнахме», свързваща два дълги пасажа, съставляващи по-голяма картина, тя не се връзваше по смисъл с никой от тях. Започнах да търся отново. Открих на, до него във и към. Буквите вече играеха пред очите ми, въпреки че държах пръста си върху следата и следвах лабиринта пред мен. Над на открих първата смислена дума Тусен, която завиваше надясно и след това се спускаше надолу. Религиозните ми познания бяха твърде оскъдни и се свеждаха до единственото ми посещение на църква, където Джързи бе поканена да пее. Нямах никаква представа кога е този ден — близо или до Архангелова задушница или Деня на карнавала. Нито един от тези празници не бяха достатъчно близо във времето до неделята, която предстоеше. Всеки склон или писта в Сън Вели носеше някакво име, но такива като «Халоуин» или «Марди Гра» нямаше. Наистина пистите по Болди се казваха «Холидей», «Ийстър», «Крисмас», «Мейдей», но никой от тях не ми вършеше работа.
Присвих очи и отново се загледах в решетката. Наведена, изучавах листа пред мен вече повече от час и кръвта в ръката, която заздравяваше, отново започна да тупти, да не говорим колко силно ме сърбеше. Успявах да свържа Тусен с думи, които бях открила преди като отиди и през, но или ги губех, или не можех да направя връзка. По дяволите, Сам! Стигни до Тусен, мини през… през какво да мина?
Откривах десетки перпендикулярни и диагонални буквосъчетания, които тръгваха от двете думи. Затворих за миг пламналите си от напрежение очи и се опитах да си представя триизмерния релеф на планината. Ако например слезеш от седалковия лифт на Лукаут, откъдето имаш добра видимост към споменатите писти, с изключение на «Мейдей», и се спуснеш надолу със ските зад лифтостанцията, ще поемеш по пътека, от която от птичи поглед ще прилича много на линията, в която са подредени буквите на това съобщение. И ако прокарам линия по думите отзад напред до «Сън Вели», ще се получи ъгълът, под който въжената линия стои спрямо планинския склон.
Усещах, че съм близо до решението, ето защо продължавах да мисля за връзката с планината. Слезеш ли от лифта, много скоро стигаш до не много висока козирка, от която следва просторно поле с бобуни. Отворих очи и потърсих дума, която може да означава бобуна, и много скоро я открих, а веднага след нея и поле в зигзагообразна форма, същата като движението, което скиорите извършват, за да се движат по такова поле. Сърцето ми учести ударите си.
Все пак не бях завършила дешифрирането. Веднага след поле намерих надолу, но знаех, че след полето с бобуни има още пет склона за спускане, но техните имена за нищо на света не можех да си спомня, както и нямаше да се сетя за първите четири, ако не се бе появило Тусен. В спомените ми бяха останали само характеристики на релефа, номера на лифтовете, местата, до които могат да те отведат, и нивата на трудност, изписани на табели до всяко от спусканията: зелено, синьо или черно; кръг, квадрат или ромб. Нищо от това не ми помагаше.
Непрестанно си повтарях, че Сам добре ме познава. Веднага след надолу потърсих буква «ч» и много бързо намерих черен ромб. Буквосъчетанието се спускаше под полето с бобуни и извиваше рязко нагоре. Изминех ли това спускане и изкачване, се озовавах на върха на следващото спускане. Там ме очакваха и следващите думи: после измини следващата пътека през гората. Край на думата при рамката на мрежата означава «край на съобщението» и реших, че няма какво да търся повече. Предполагам, че това бе и мястото, където Сам щеше да ме чака по обяд в неделя.
Трябваше да взема седалковия лифт номер три до Лукаут, да измина със ски склона с бобуни и да свия надясно по пистата, белязана като черен ромб, което би трябвало да означава, с най-висока степен на трудност. Всичко изглеждаше лесно на пръв поглед, като изключим обаче стръмните склонове, които трудно щях да измина с ранената си ръка. В тази част на планината идваха малко туристи, дърветата в гората бяха близо едно до друго, а пътеките — извънредно тесни. Лесно щях да намеря следите, оставени от Сам, така че той можеше да сменя посоката както си иска, ако това му се наложеше.
Чувствах се извънредно горда, че дешифрирах матрицата от 26 на 26 знака, хрумването на Сам да състави съобщението си в релефа на планински маршрут, познат единствено на този, за когото е предназначено, беше наистина гениално.
Канех се да изтрия мрежата, която светеше още на екрана, когато си спомних, че би могло да има и още едно по-дълбоко ниво. Кликнах два пъти с мишката върху звездата — без резултат. Пробвах и върху първата буква на Сън Вели — пак нищо. Опитах и върху последната буква на съобщението: второто а от гората. Матрицата изчезна мигом и се появи съобщение:
Keen gnosis of gnosis. Подписано от Иво Бласк.
Иво Бласк беше анаграма от Сив облак — тайното име на Сам, което той получи след срещата си с духовете, също както Кас Вибол, Бил Совак и всички останали комбинации от буквите на имената ни, които използвахме, докато бяхме деца. Това означаваше, че и първата част от текста е анаграма и съдържаше още някакво съобщение от Сам, което той искаше да прочета.
Очертаваше се дълга нощ.


Но не се оказа толкова дълга. Бях доста добра в разгадаването на анаграми — очевидно Сам разчиташе на това.
Първата дума беше keen, срещу която в речника, който винаги имах под ръка, пишеше: оплакване на починал. Напълно подходящо, като се има предвид, че технически погледнато Сам беше мъртъв. Точно това ми се искаше да правя сега — да го оплаквам, нищо че знаех, че е жив.
Другата дума gnosis знаех, че означава познание — особено когато става дума за тайно, езотерично, скрито познание, от което човек има нужда в период на трансформация. Отново думата бе подходяща за кариерата ми и за положението, в което се намирах в момента — пред компютъра.
Най-лесният и най-бърз начин да разшифроваш една анаграма е да вземеш всички познати букви, да ги сортираш в група, за да видиш какви думи може да съставиш от тях. Така например, ако вземем съобщението на Сам, което се състоеше от 18 знака, се получаваше следният брой гласни и съгласни: e = 2, i = 2, o = 3, f = 1, g = 2, k = 1, n = 3, s = 4. Смислените изречения, които можеш да съставиш от тях, не бяха кой знае колко много. Сам ми бе дал две указания, за да ме улесни keen и gnosis.
Ако keen е оплакване или стон, значи е някакъв звук, вик или дори музика. След като майка ми и баба ми бяха сред известните певици на своето време, бих могла да заложа на «песен».
Сам ми бе дал достатъчно букви за думата song — «песен», и то два пъти. От останалите букви лесно сглобих думата seek — «търси». В крайна сметка получих съобщението: I seek in Song of Songs — Търся в «Песен на песните».
Задачата ми беше ясна.
Оливие държеше в най-горното чекмедже на бюрото си Книга на мормоните, но не и Библия. Добре, че сред колегите ми имаше достатъчно религиозни фанатици, които препрочитаха великата книга в обедната си почивка. Все някъде трябва да беше останал екземпляр. Обиколих няколко офиса, докато открих една.
Не ми беше трудно да се досетя, че Сам не за първи път насочва вниманието ми към Соломон. Първият бе възелът, който беше закачил на огледалото за обратно виждане в колата ми — първият му знак, че е жив. Нямах никакво време да разгадавам истинското значение на поемата от седем страници, вдъхновила толкова много хора през изминалите хилядолетия, но я прегледах набързо и укротих интереса си, поглеждайки само последните редове:
«Тичай, мой мили, и бъди като сърна или като млад елен в благоуханни планини!»
Знаех вече, че не бива да губя време, а час по-скоро трябва да поема към планините.


Въртележката


Горко на Ариил, на град Ариил… Аз ще притисна Ариил и ще има плач и тъгуване…
Книга на пророк Исаия, 29:1



Защото гневът на Господ е върху всички народи и яростта Му върху цялото им войнство. Той ги предаде на заклятие, отдаде ги на клане.
Книга на пророк Исаия, 34:2



Трудно е да се каже какво е по-приятно да наблюдаваш — битка или въртележка, но няма никакво съмнение кое от двете привлича по-многолюдна тълпа.
Джордж Бърнард Шоу


Слънчевите лъчи докосваха вулканичните конуси на Крейтърс ъф Мун Нешънъл Монюмент и караха скалите да приличат на черни диаманти. Лавата бе замръзнала в невероятни извивки по пътя си надолу, които пустото шосе към Сън Вели пресичаше на множество места.
Пътувахме с моята кола, защото тази на Оливие бе все още обледена. Оливие шофираше, а до него Язон, с опрени в таблото лапи, внимателно следеше какво става наоколо. Ръката ми бе вече в достатъчно добро състояние за шофиране, ето защо хазяинът ми доста се изненада, когато му предложих той да кара през целия път от близо двеста километра. Исках да мога спокойно да седя на задната седалка и да чета Библията. Той вероятно реши, че сполетелите ме напоследък беди са ме накарали да потърся утеха във великата книга, но не точно това търсех аз в «Песен на песните», която седеше отворена на коленете ми… не ми приличаше на история, от която можех да черпя успокоение.
Виждаше ми се странно, че Сам е избрал точно Библията, за да ми изпрати съобщението си. Никой от нас нямаше голям опит с религията, а точно тази глава, която всъщност никога не бях чела, беше изпълнена с толкова порнография, колкото можеш да срещнеш във всяка книга, подвързана с първото попаднало ти парче опаковъчна хартия. Пламенният задъхан разказ за романтичната връзка между цар Соломон и Суламита, красива девойка, която работела в лозята, много ми напомняше на текстовете от Кама Сутра. До седма глава той вече беше пил вино от пъпа й. Голям сладострастник, уверявам ви.
Трудно е да си представя как такъв текст се чете от амвона в църквата, особено ако е след библейски текстове като този от Еклисиаст с «пръст при пръстта» и огньовете и серните изпарения на Ада от Книга на пророк Исаия, които прочетох набързо с надеждата да доловя знак за онова, което Сам се опитваше да ми съобщи. Уви, нищо такова не се случи.
Когато стигнахме в Сън Вели, Оливие разтовари багажа и ските ни и се регистрирахме в планинския хотел. След това отнесох Язон в стаята си и позвъних по телефона на Лаф, за да му съобщя, че сме пристигнали. По-рано през седмицата бях оставила съобщение за него, че може би ще ме придружават двама приятели. Чичо ми отговори, че ще ни чака и ще ни заведе на късна закуска. Тъй като Волфганг ми бе изпратил съобщение, че ще се забави в Невада, ясно бе, че щяхме да бъдем чичо ми Лафкадио, Оливие и аз… или поне така си мислех. След като стоварихме останалия багаж в стаите си, двамата с Оливие се отправихме към трапезарията на хотела, за да се срещнем с Лаф.
Масивната каменна камина, покритите с плътна дървена ламперия стени, високите тавани и кристалните полилеи, колосаните покривки, на които вече бяха наредени масивни сребърни прибори, както и димящите кани с кафе, просторните прозорци, от които се откриваше красива гледка към заснежените ливади навън — всичко това говореше за тихата елегантност от времето между двете световни войни, когато курортът Сън Вели бил построен до железопътната линия, за да дава подслон на богатите и прочутите край непознатите до този момент екзотични красоти на Айдахо Рокис.
Метр д'отелът ни придружи до голяма кръгла маса, резервирана за нашата група край един от големите прозорци. Голяма купа с кървавочервени рози в центъра украсяваше масата. Единствено на нея бяха поставени цветя. Неколцината посетители ни изгледаха дискретно, докато сервитьор бързо напълни чашите ни с вода, а друг донесе току-що опечени хлебчета. Метр д'отелът лично отвори бутилката «Дом Периньон», която стоеше в кофичката с лед до масата, и напълни кристалните чаши за шампанско.
— Никога досега не са се отнасяли с мен така на това място — отбеляза Оливие, щом останахме сами. — Обикновено се държат хладно и поднасят студена храна.
— Имаш предвид виното и розите ли? — попитах. — Причината за тях е чичо ми. Много го бива в разхищението и показността. Целта е да се разтопят ледовете.
Точно тогава, в очевидно избран в сценария на чичо ми момент, през летящата врата влезе Лаф. Придружаваха го метр д'отелът, личният му помощник и непозната жена, както и няколко келнери. На няколко крачки от масата той спря, един по един освободи пръстите си от кожените ръкавици и едва тогава пристъпи напред, зад него се гънеше дългата до земята пелерина, негова запазена марка, което, естествено, привлече вниманието на всички посетители. Чичо Лаф никога не се боеше, че ще се загуби в тълпата, нито беше възможно: ползваше се със световна известност, още повече че образът му се мъдреше до почти всички обложки със записи на произведения на Франц Лист.
Докато прекосяваше с широки крачки просторното помещение, Лаф размахваше елегантен бастун с позлатена дръжка, сякаш се пазеше от избуяли бурени. Изправих се, за да го поздравя. Той разпери ръце да ме прегърне и плъзналата се от раменете му пелерина мигом бе подхваната от протегнатия пръст на Волга Драгонов — безупречният, роден в Трансилвания, личен помощник на Лаф, който я размаха с широк жест, след което я преметна през ръка — хореографията на това движение бе изпълнена с такава артистичност и точност, че без съмнение бе репетирана.
Без да обръща внимание на ставащото зад гърба му, Лаф ме прегърна.
— Гаврошче! Каква прекрасна гледка си ти за изстрадалите ми очи! — усмихна се сърдечно и ме отдалечи леко от себе си, за да ме разгледа по-добре.
Келнерите като един се спуснаха към столовете ни и ги държаха отдалечени, докато решим най-сетне да седнем. Това автоматично доведе до стоенето ни прави до масата известно време, защото Лаф не можеше да търпи някой да му диктува какво да прави, най-малко от съсловието на обслужващия персонал. Той отметна бялата си, дълга до раменете, коса и продължи да ме оглежда.
— Станала си по-красива дори от майка си, когато беше млада — отбеляза.
— Благодаря ти, чичо. И ти изглеждаш чудесно. Искам да ти представя моя приятел Оливие Максфийлд.
Преди Оливие да успее да си отвори устата, младата жена, която придружаваше Лаф, пристъпи напред и той прегъна лакът, така че тя промуши дългата си елегантна ръка и я отпусна върху ръкава му. Правеше впечатление, че ръката бе лишена от каквото и да било украшение или лак например. Лицето й изгря в усмивка.
— Много ми е приятно — рече Лаф. — Гаврошче, да ти представя моята спътница Бамби.
Бамби? Всички в помещението вече се бяха уверили, че тя е впечатляващо сексапилна.
Не можех да не призная постижението на Лаф. Жената нямаше нищо общо с обичайните екзотични красавици, които се въртяха около Лаф, след като смъртта бе отнесла Пандора, голямата любов на живота му. Тази тук бе наистина безупречна, една от най-красивите жени, които бях виждала. Лицето й съчетаваше изящни черти с чувственост, меланхолични очи, пълни устни, високи скули и всичко това обрамчено с дълга руса коса. Облечена беше с кремав велурен гащеризон, достатъчно отворен на деколтето, за да даде възможност на съдържанието добре да се види. Съдържанието също си го биваше. Освен чувствената й красота и още нещо привличаше като магнит вниманието върху нея — излъчването. От нея струеше необяснима трептяща светлина. Косите й искряха като водопад при всяко движение на главата, кожата й грееше като на сочен зрял плод. Раздалечените очи просветваха от дълбоките си гнезда със струи от златни искри. Това наистина бе типът жена, за която потъваха кораби, заради която бяха разрушени и прочутите кули на Илиум.
Може да разсъждавам от позицията на «гроздето е кисело», но нещо не беше наред в тая жена.
— Много ми е приятно, фройлайн Бен — рече тя. — Вашият онкел, ми е говорил толкова много за вас. Мечтата на живота ми стана да се запозная с вас.


Гледай ти, мечтата на живота й. Според мен не е кой знае каква цел. И въпреки акцента на човек, овладял «хохдойч», в държането й прозираше плиткоумието на едно не толкова надарено дете. Протегна към мен увисналите си като мокро пране пръсти и очите, които до преди миг ми се бяха сторили неизказано дълбоки, сега ми се видяха неизказано празни. Погледнах Оливие, който само сви печално рамене.
— Надявам се да се сближите като сестри — подхвърли Лаф и потупа ръката на Бамби.
Най-сетне пристъпи напред към масата, следван от келнерите, които стояха все така с леко приведен гръб зад столовете — сигнал за всички останали да го последваме. Прислужникът от Трансилвания Волга Драгонов, който умееше да предугажда всяко желание на Лаф с такава точност, сякаш мозъците им бяха свързани с невидима нишка, си намери място недалеч от вратата в другия край на помещението и се настани там със сгънатата пелерина в скута. Не знаех случай, при който Волга да е сядал на една маса с чичо ми или с когото и да било от семейството, дори в случая, когато прекарали два дни в Тирол, без никаква храна освен някакви жалки остатъци. Когато срещнах погледа му, посочих с пръст челото си и Волга ми кимна безмълвно, без дори да се усмихне. Известно бе, че никой не го е виждал да го прави.
— Бамби е изключително талантлива челистка — сподели Лаф с Оливие, което привлече вниманието ми. — Всеки знае — продължаваше чичо ми, — че сръчните пръсти и умелото огъване на китката са важни качества за големите музиканти. Но малцина са наясно, че когато става дума за чело…
— Най-важно е как придържаш инструмента с бедрата си — довърших вместо него.
Оливие потисна надигналия се в гърлото му смях и посегна към чашата с вода.
— Да, така е — съгласи се Лаф и пое менюто от метр д'отела — Тялото на изпълнителя се превръща в част от инструмента и поглъща в известен смисъл музиката в пламенната си прегръдка.
— Разбирам — успя да промълви Оливие. Очите му не спираха да шарят по тялото на Бамби, което можеше да се равнява единствено с това на богините от Олимп.
— Ще взема oeufs Sardou — съобщи чичо Лаф на мъжа зад него. — Но със сос «беарнез» и много лимон.
Оливие се наведе към мен и прошепна:
— Загубвам ума и дума в добро общество.
— Вие, младежи — обърна се чичо ми към мен, след като поръча и за Бамби, все едно тя бе малко дете, — може би ще искате да покарате ски днес следобед.
Посочих превързаната си ръка и поклатих отрицателно глава.
— В такъв случай ние двамата ще можем да проведем нашия малък разговор, докато другите спортуват. Но докато се храним, мисля, че няма да е зле да ви разкажа една история, която ще бъде интересна на всички…
— Семейна история ли? — попитах, като внимавах тонът ми да не е прекалено ентусиазиран. По телефона чичо ми беше съобщил, че ще ми разкаже нещо поверително.
— Не точно семейна — усмихна се Лаф. — Всъщност това е моята собствена история и съм убеден, че не си я чувала, тъй като и баща ти не я знае, както и другият ми полубрат Ърнест. Дори Бамби не я знае, макар да е от хората, които си мислят, че познават всички мои тъмни тайни.
Малко странна характеристика за кухата наглед красавица Бамби, чието изражение не подсказваше да е способна на какъвто и да е траен интерес към някакъв проблем.
— Въпреки доста интензивния си и дълъг живот, Гаврошче — продължи Лаф, — и до днес си спомням всеки аромат, всеки вкус и образ, минал покрай мен. Някой път трябва да ти разкажа философията си за това — ароматите са ключ за стигане до най-ранните спомени. Но най-трайните впечатления са тези на върховна красота и върховно огорчение. В деня, когато срещнах баба ти Пандора, преживях комбинация и от двете.
До масата ни застана цяла процесия от сервитьори, които оставиха покрити блюда пред всеки и като по даден знак вдигнаха сребърните капаци. Лаф ми се усмихна и продължи:
— За да разбереш как започна всичко, най-добре да ти кажа първо за огорчението… после за красотата.
Роден съм в края на 1900 година в провинция Натал на източния бряг на Южна Африка. Името на мястото е дадено от самия Васко да Гама в чест на Рождество Христово, защото видял земята на този ден. Знамението на звездите е изключително: пет планети минавали едновременно през знака на Стрелеца. Най-важната от тях е Уран, символ на новия ред, очаква се тази планета да е предвестник на настъпването на новата епоха на Водолея, в която всеки момент ще навлезем. Човек би могъл да го нарече новия световен безпорядък, тъй като от древни времена се знае, че епохата на Водолея ще започне с драматично рушене на стария ред, който ще бъде сринат и отмит в морето от мощна вълна. Там в Натал за моето семейство този безпорядък вече бил започнал. Родил съм се в разгара на Англо-бурската война, събитие, белязало този век с огън и кръв.
Две години след моето раждане бушува войната между пристигналите наскоро британски заселници и наследниците на холандците, дошли да живеят тук много преди това и които наричали себе си boers — селяни, немците имат същата дума Bauer, но ние англичаните ги нарекохме «бури»…
— Ние англичаните ли, чичо Лаф? — не се сдържах. — Винаги съм знаела, че произхождаме от африканерите.
— Вероятно моят втори баща — твоят дядо Йероним Бен, е имал право да претендира за принадлежност към бурите — с мрачна усмивка отговори Лаф, — но истинският ми баща е англичанин, а майка ми — холандка. Смесената националност на моя произход и раждането ми в държава, раздирана от война, обяснява до голяма степен ненавистта, която изпитвах към проклетите бури. Войната отключи началото на верига от събития, които скоро щяха да погълнат света и да завъртят семейството в нескончаем водовъртеж и хаос. Достатъчно е само да се сетя за всичко това и жлъч се надига в гърлото ми, както и нестихваща, изгаряща и неизмерима омраза към онези хора.
Божичко! «Нестихваща, изгаряща и неизмерима омраза», какво беше това? Както повечето ми познати и аз до този момент смятах, че чичо Лаф е блестящ цигулар и твърде малко други неща в живота го интересуват, освен, да речем, какво парче да избере да изсвири, докато Рим гори, или какви са нагласите на обществото, та един мъж да не бърза да сваля панталоните си. Промяната в тона, която току-що забелязах, напълно променяше нещата.
Направи ми впечатление, че Бамби и Оливие също като мен не свалят очи от Лаф, напълно забравили храната. Лаф взе от чинията си обвитото във фин плат парче лимон и проби с вилицата си дупки в него, за да изцеди допълнителен сок върху соса «беарнез». Погледът му обаче се рееше някъде далеч навън, към започващия лек сняг.
— Трудно е да се проумее дълбочината и болката на такива чувства, Гаврошче — обади се той, — докато не чуеш необикновената история на държавата, в която съм се родил. Казвам необикновена, защото в началото тя е била по-скоро търговско предприятие — компания. Така е и известна, като «Компанията», и от самото начало създава напълно отделен свой свят на един загадъчен и малко известен континент. Този свят съществува в изолация, така непробиваема, както би било непробиваемо заграждение от трънливите храсти на горчивия бадем, който, между другото, е и символ на бурите и на тяхното желание да останат да живеят далеч от останалия свят…


Жив плет от горчив бадем
Няколкостотин години, откакто холандската Източноиндийска компания за първи път създава гарнизони по крайбрежието на нос Добра надежда, много бури се занимавали със скотовъдство, отглеждали стада овце и говеда, занимание, което ги правело по-мобилни от селяните, които обработвали земя. В момента, в който някое хрумване на компанията, продиктувано от алчността или желанието за власт, не им харесва, те просто се вдигали и се местели на ново място, където пасищата били по-зелени. Такова било поведението им при всеки опит на външна сила да им наложи някакви правила.
Така за по-малко от век преселниците бури постепенно превзели повечето земи, населявани до този момент от хотентотите, заробили ги заедно с децата им и подгонили и бушмените, все едно били диви животни. Щом си изберели място, където смятали, че ще останат по-дълго, тъй като вярвали, че са избрани от Провидението, на бърза ръка вдигали огради и ги укрепвали с живи плетове от горчив бадем, растение, известно с дългите си остри шипове. След време то стана и символ на апартейда — зародил се, за да предпази местното население от набези.
Така и щяло да си продължава, ако през 1795 година англичаните не завзели носа. По искане на оттеглилия се в изгнание принц Орански (по това време Холандия е завладяна от революционното правителство на Франция) Великобритания купува Кейп Колъни от холандците за шест милиона английски лири. Никой не се допитал за това до бурите колонисти, но и едва ли е било обичайна практика. Въпреки това те били вбесени, защото от този момент с тях наистина щели да се отнасят като с колония и никой нямало да се съобразява с досегашния им начин на живот.
Естествено, от Великобритания започнали да прииждат нови заселници, които пристигали с жените и децата си, както и мисионери, които влизали във вътрешността и проповядвали християнската вяра сред коренните жители. Мисионерите били сред първите, които се оплакали в Англия от начина, по който се отнасяли предишните заселници към коренните жители. След по-малко от четирийсет години от управлението на англичаните, през декември на 1834 година бил приет закон за освобождаване от робство, даващ свобода на всички роби в рамките на Британската империя, включително и на тези, заробени от бурите, действие, което бурите категорично не искали да приемат. И така започнало голямото преселение.
Хиляди бури, за да избягат от управлението на англичаните, се включили в този своеобразен поход през река Оранж и провинция Натал по посока на Северен Трансвал, предявявайки претенции към териториите на племената бечуана, като през цялото време водели кръвопролитни битки с племената зулу. Тези Voortrekkers живеели в нещо подобно на военизирани лагери на ръба на анархията, но продължавали да вярват, че са богоизбрани.
Вярата в собственото расово превъзходство на бурите била раздухвана до неимоверни размери от сепаратистката Реформаторска църква, един от най-пламенните привърженици на която бил младият Паулус Крюгер, който по-късно, като президент на Трансвал, бил и сред подстрекателите на Бурската война. Лидерите на тази Калвинистка църква били твърдо решени да осигурят хегемония на бурите: завинаги избрани, завинаги чисти, завинаги бели.
За да запазят чистотата на расата, Църквата организирала отвличане на момичета без семейства и никаква друга перспектива от сиропиталищата в родината Холандия. Кораби, натоварени с девойки едва влезли в своята зрялост, се отправили към нос Добра надежда, за да доставят невести на непознатите бури в дивите земи на континента. В такъв един кораб през 1884 година пътувало младо момиче на име Ермионе, моята майка.


Майка ми току-що била навършила шестнайсет, когато разбрала, че ще бъде изпратена на африканския континент заедно с други момичета, за да бъдат омъжени за мъже, чиито имена дори не знаели. Произходът й бил напълно неизвестен и най-вероятно е била незаконно дете. Израснала в сиропиталище в Амстердам, тя често се молела на Всевишния да й изпрати някакво неочаквано събитие или приключение, което да внесе разнообразие в строгото, лишено от каквито и да било вълнения, всекидневие. Естествено, нямала предвид да бъде запратена на другия край на света и разменена като животно. Обучението й при калвинистите било такова, че не можело да я подготви за брака. Онова, което дочувала да си шепнат останалите момичета, само увеличавало страха и ужаса й.
При пристигането си на пристанището в Натал — не на себе си от дългото и бурно плаване, изгладнели и обезумели от тревога, че се разделят със света, който макар и бегло познавали — девойките били приветствани от тълпа пияни бури, техните евентуални съпрузи, които нямали никакво желание да чакат представителите на Църквата да им подберат подходяща невеста. Били тук, за да грабнат първото женско тяло, което им попадне.
Все още на палубата, Ермионе и останалите се гушели една в друга като уплашени животни и наблюдавали с ужас множеството освирепели лица, които се тълпели пред мостика. Свещениците на борда се развикали към моряците да вдигнат обратно тесния мостик за връзка с брега, но гласовете им потънали сред рева на тълпата. Ермионе затворила очи и започнала да се моли.
Врявата била неистова. Подивели, пияните бури се втурнали на борда. Грабвали пищящите момичета, мятали ги на рамо, все едно са чували с брашно. Впилото се в Ермионе по-малко момиче мълчаливо изчезнало във водовъртежа от тела. Притисната към парапета, Ермионе обмисляла дали да не избере дълбоката вода пред вонящите грубияни наоколо.
Точно в този момент някой притиснал ръцете до тялото й и тя се озовала във въздуха. Ритала и хапела невидимия си нападател, но той бързо пробивал тълпата, затягайки все по-силно хватката си, докато се движел към калните улици на пристанището, и не спирал да говори мръсотии в ухото й. Ермионе била напълно замаяна, когато нещо се ударило в нападателя й, той я изпуснал и тя се озовала на земята. Освободена от желязната му хватка, пролазила на четири крака, успяла да се изправи и побягнала — неясно накъде, когато усетила, че някой я хваща за ръката. Дланта му била хладна и уверена и нямала нищо общо с грубите лапи, която я стискали допреди малко.
Очите на човека били също толкова сини, колкото и нейните, със същите ситни бръчици в ъглите, появили се, когато се навел и се усмихнал. Усмивката му била на собственик. Той отстранил кичура коса, паднал върху лицето й — жест на интимност, който предполага да са сами и да се познават от години.
— Ела с мен — рекъл човекът.
Нищо повече. Тя тръгнала след него, без да зададе какъвто и да е въпрос. Прекрачила с лекота тялото на предишния си нападател. Непознатият я качил на коня, завързан наблизо, и сам се метнал на гърба му зад нея.
— Казвам се Крисчън Алегзандър, лорд Стърлинг — прошепнал той в ухото й. — Очаквах те, скъпа моя. От много, много време.


За неин късмет, Ермионе, моята майка, била изключително красива. Сребристорусата й коса първа правела впечатление и се ползвала с огромен успех в Африка. Баща ми обаче изобщо не бил това, за което се представял, макар малцина, включително и майка ми, да го знаели.
Ясно било, че Крисчън Алегзандър, пети син на дребен земеделец от Хартфордшир, няма да наследи абсолютно нищо. Като съвсем млад заминал със свой приятел от детинство, син на местен свещеник, за Ориел, Оксфорд. Приятелят му заради крехкото си здраве ходел всяка година до Африка и баща ми имал и възможността, и далновидността да го придружава. Най-накрая двамата станали и съдружници в общо предприятие. Името на този приятел било Сесил Джон Роудс.
Сесил Роудс, който от малък боледувал, при второто им пътуване до Африка си дал сметка, че не му остава да живее много. Ала животът там и сухият въздух му се отразили благоприятно и с всяка следваща година той укрепвал. Още по време на първото им посещение на далечния континент, през късната пролет на 1870 година, когато двете момчета били едва седемнайсетгодишни, във фермата «Де Беерс» били открити диаманти. И точно тогава Сесил Роудс получил прозрение.
Подобно на Паул Крюгер, който вярвал, че Божественото провидение бди над бурите, Сесил Роудс вярвал в добрата съдба на англичаните в Африка. Мечтаел диамантените полета да бъдат обединени в една компания, естествено, английска. Обмислял как да се построи британска железопътна линия от нос Добра надежда до Кайро, която да обедини британските владения в Африка. По-късно, когато били открити и големите златни залежи, той обявил британските претенции и над тях. Постепенно Роудс спечелил влияние и власт, а баща ми, благодарение единствено на приятелството им, станал много богат.
Когато през 1884 година шестнайсетгодишната Ермионе пристигнала от Холандия, баща ми, вече на трийсет и две, от десет години бил милионер благодарение на добива на диаманти. При раждането ми в края на 1900 година, майка ми била на трийсет и две, а в резултат на войната с бурите — баща ми бил мъртъв.
Всички вярвали, че вдигането на обсадата при Мафекинг, Лейдисмит и Кимбърли ще сложи край на войната. Областта Трансвал била присъединена към британските територии, а Паул Крюгер избягал в Холандия, всичко това само два месеца преди моето раждане. Много англичани си събрали багажа и се прибрали в родината. Но партизаните в планините продължавали военните действия още цяла година, ето защо англичаните подбрали жените и децата от размирните селища на бурите и ги затворили в ограждения, които може да се считат за предвестници на съвременните концентрационни лагери. Баща ми починал вследствие на усложнение от получена рана край Кимбърли, а Роудс напуснал божия свят две години по-късно — крехкото му здраве не издържало дългите обсади. Крюгер пък срещнал смъртта две години след това в Холандия. Така се сложил край на една епоха.
Но както е известно, всеки край е начало на нещо ново. Сложено било началото на партизанските борби и войните на терористите, на концлагерите и на практиката на геноцида. Зараждането на ярката нова ера дължим до голяма степен на бурите, макар че англичаните бързо ги догониха и не закъсняха да направят своя принос в отвратителните практики.
След смъртта на баща ми Сесил Роудс създал на името на майка ми значителен финансов фонд, към който годишно се добавяли и част от печалбите от общия им бизнес — диамантената концесия «Де Беерс». Друга щедра сума от личното си състояние отделил за моето отглеждане и образование, в знак на благодарност към баща ми за всичко онова, което той свършил като представител на Великобритания в Южна Африка.
Организирайки всичко това в помощ на бедната вдовица Ермионе Алегзандър, господин Роудс не взел предвид няколко много важни обстоятелства: майка ми не била добре образованата, разумна англичанка, което името лейди Стърлинг вероятно подсказвало, а бедно холандско момиче, отгледано в калвинистко сиропиталище. Целият й житейски опит се заключавал в живот в богато имение, ръководено от по-възрастен предан съпруг. Пропуснал също така, че тя била само на трийсет и две години и все още много красива с едно току-що родено бебе (тоест аз). На всичкото отгоре била най-богатата жена в Африка, а може би и в целия свят, което я правело още по-привлекателна.
Господин Роудс пропуснал всичко това, а най-вероятно и тя не е мислила за тези обстоятелства, защото истината бе, че тя не беше нито алчна, нито се интересуваше кой знае колко от материалната страна на живота. Ще се намерят обаче, и то много скоро, хора, които ще се сетят за всичко. Човекът, който действал най-чевръсто, естествено, бил Йероним Бен.
За онези, които познавали Йероним Бен като индустриален магнат и безмилостен търговец, вероятно би било трудно да повярват, че в годината след моето раждане — 1901, той се появил в живота на майка ми като беден калвинистки пастор, изпратен от църквата да й вдъхне утеха в скръбта и да й посочи обратния път към тяхната вяра, към нейния народ.
Очевидно майка ми го последвала без никакво колебание, и то много скоро след първата им обща молитва. Само че го последвала не към вярата, а към прегръдките му. Три месеца след срещата им, бил съм само на шест месеца, те се оженили.
Трябва да се добави, че като оставим настрани религията, интересът на Йероним Бен към скърбящата вдовица бил очевиден. Дагеротипните фотографии от онова време отразяват точно мъжа, когото познавах от детството си. Често сравнявах снимката на покойния си баща с тази на пастрока ми. Баща ми гледаше от снимките със светли, ясни очи, имаше красиви мустаци и все едно дали във военна униформа, или в костюм на джентълмен, около него витаеше романтичната атмосфера на авантюрист. От Йероним Бен, обратно, се излъчваше нахалство и дебелащина. Ние днес бихме го нарекли «говедо». Беше от хората, които веднага разбираш, че погледне ли жена, сякаш я опипва. Не се съмнявам, че чудесно знаеше как да използва ръцете си и вероятно го е правел често най-вече за да пребърква джобовете на хората, и всъщност така бе натрупал състоянието си. Как можех да знам, че вече се е заловил с нашите джобове.
В края на войната, бил съм на две години, майка ми родила Ърнест. Когато той станал на две, а аз на четири, ме изпратили в пансион за малки деца в Австрия, където, ми обяснили, много скоро семейството щяло да се премести. Бях вече на шест, когато получих писмо в Залцбург, където учех, че ми се е родила сестра — Зоуи.
Вече бях навършил дванайсет, когато ми съобщиха, че ще отида до Виена с влака, за да се срещна със семейството си. За първи път от осем години щях да се видя с майка си. Нямаше как да знам, че това ще е и последната ни среща.


Научих, че е на смъртно легло още преди да съм я видял.
Сложиха ме да седна в един голям, тапициран с твърда кожа, стол, пред висока двойна врата в огромно преддверие и ми казаха да чакам. До мен от лявата ми страна седяха две непознати деца — Ърнест и Зоуи, моите брат и сестра. Зоуи се въртеше неспокойно и непрестанно подръпваше от къдравите си коси внимателно завързаните там панделки.
— Мама не иска да нося панделки! — мърмореше тя. — Толкова е болна и те ще я одраскат, когато се наведа да я целуна.
Странно дете беше тя. Едва шестгодишна, тя имаше поведение на пруски офицер. Докато сериозният Ърнест, макар да говореше с характерната носова интонация, която аз също имах, но почти бях загубил след осем години, прекарани в пансиона в Австрия, се държеше с маниера на човек от ранга поне на хунския вожд Атила.
— Сигурен съм, че бавачката ти не иска да ядоса господарката си, като е завързала тези панделки, с които може да я одраскаш — обадих се по едно време аз с надеждата, че ще я успокоя.
Усещах, че «господарка» не е много точно определение за жената, която, както ми казаха, лежи зад тази врата и която аз поне наричах в мислите си «мамо». Дори не знаех какво ще изпитам, когато най-сетне я видя, защото почти не я помнех.
Брат ни Ърнест едва-едва отронваше по някоя дума — просто седеше до Зоуи със скръстени в скута ръце. Той беше бледо, почти безупречно, но по-красиво копие на ъгловатия профил на баща си, облагороден от прекрасните пепеляворуси цветове на майка ни. На мен тогава ми се стори наистина красив като ангел. Такава комбинация в момчешко училище като моето едва ли би намерила подходящо одобрение.
— Тя умира там — съвсем делово ме информира Зоуи и малката й ръка посочи високата затворена врата. — Може никога вече да не я видим, така че най-малкото, което могат да направят, е да ме пуснат, за да ме целуне за сбогом.
— Умира ли? — попитах и чух как думата отекна в сумрака на просторните помещения. Усетих необяснима тежест в гърдите си. Как така моята майка умира? Беше толкова млада, когато я видях за последен път. Млада беше и на снимките, които държах в шкафчето си — и млада, и много красива. Можех да приема, че е болна, но смъртта беше нещо, за което изобщо не бях готов.
— Ужасно е — не млъкваше Зоуи. — Наистина е отвратително. Мозъкът й се излива навън. И не е само мозъкът… нещо гнусно и лепкаво расте вътре в главата й. Трябвало да пробият дупка, за да не се размаже…
— Зоуи, престани — опита се да я спре Ърнест. После обърна тъжно очи към мен — светли, сиви очи с много дълги тъмни мигли.
Бях потресен. Но преди да успея да се съвзема, високата врата се отвори и Йероним Бен излезе в преддверието. Не го бях видял по-рано вечерта, когато дойдоха да ме посрещнат на гарата. Едва го познах с широките рунтави бакембарди, които бяха на мода тогава, но лицето му въпреки тях оставаше добре изваяно, мъжествено и силно, лишено от мекото добродушие, което познавах от общуването ми с хората от по-висшата класа в Австрия. Човекът пред мен се владееше и очевидно не се вълнуваше много от ужасите, които Зоуи току-що разказа.
— Лафкадио, можеш да влезеш да се видиш с майка си — съобщи той.
Стъпих на пода, но усетих, че коленете ми омекват и твърда буца е заседнала в гърлото ми като парче лед.
— И аз идвам — отсече Зоуи, скочи на пода и мушна решително малката си ръка в моята. Тя тръгна напред и ме повлече. Пастрокът ми продължаваше да стои на пътя ни. Свъси едва забележимо вежди и сякаш се готвеше да каже нещо. В този момент Ърнест, който също стана от мястото си, се нареди до нас.
— Всички ние, децата, ще отидем — тихо рече той. — Знам, че татко ще одобри, защото така мама най-малко ще се измори.
— Правилно — отвърна Йероним след кратко мълчание и най-сетне се отстрани от пътя ни към отворената врата.
Това бе първият път, по-късно щеше да се окаже, че не и последният, в който ще стана свидетел на самообладанието на Ърнест пред непреклонната воля на Йероним Бен. Никой друг не бе способен на подобно нещо.
Въпреки богатството на моя баща и разкоша, които помнех от плантацията ни в Африка, както и великолепните сгради, които бях видял в околностите на Залцбург, никога в младия си живот не бях попадал в толкова пищно обзаведена стая. Тя ми се стори като катедрала — с високи тавани, богата мебелировка и украшения, многоцветни осветителни тела по стените и тавана, големи вази от цветно стъкло и много красиви скъпи предмети стил Бидермайер.
Зоуи бе успяла да сподели, докато седяхме и чакахме в преддверието, че подовете на къщата вече са снабдени с новия вид отопление — електрическото, за което бях чувал, че още преди десетина години е инсталирано от самия Томас Алва Едисън в двореца Шьонбрун, тук във Виена. Стаята на майка ми обаче бе огряна от топлата жълта светлина на газови лампи и се отопляваше от огъня в камината, скрит зад ниски стъклени прегради в отсрещния край на помещението.
Надявам се никога да не ми се наложи да виждам гледката, която се разкри тогава пред мен на отпусната в огромното легло жена, с лице по-бяло от дантелите на спалното бельо. Майка ми се бе стопила. Заприлича ми на изсъхнала черупка, която вятърът всеки миг ще откърши и отвее. Шапчицата, с която бе покрита главата й, не можеше да скрие факта, че косата й е била обръсната, но, слава богу, скриваше поне следи от манипулациите, които вероятно бе претърпяла.
Никога нямаше да повярвам, че това е майка ми. В спомените ми на четиригодишно хлапе тя бе красива жена, която ми пееше с хубавия си глас, за да ме приспи. Когато сега извърна към мен прозрачните си воднисти очи, единственото, което ми се поиска, бе да избягам и да заплача. Не искам да мисля за загубеното си детство, за това, че съм бил изоставен, все неща, които нито можеха да бъдат върнати, нито поправени.
Вторият ми баща седеше, опрял гръб на тъмната ламперия до вратата, и не отделяше студени неподвижни очи от леглото. Няколко прислужнички се суетяха около огнището, други плачеха, прегърнати, докато наблюдаваха как ние, трите деца, прекосяваме стаята, за да се приближим до майка си. Нека бог ми прости, но единственото, което ми се искаше в този момент, бе тя да изчезне. Почувствах как малката ръка на Зоуи стиска пръстите ми окуражително и в този момент чух Ърнест да казва:
— Мамо, Лафкадио е тук. Би искал да му дадеш благословията си.
Устните на майка ми се раздвижиха и Ърнест отново се притече на помощ, като повдигна Зоуи, която се покатери до възглавницата и пое чашата вода, която Ърнест наля. Момиченцето започна капка по капка да навлажнява пресъхналите й устни и да предава какво е казала майка ми. Бе странно да чуваш как може би последните слова на умираща жена излизат през розовите устни на шестгодишно момиченце.
— Лафкадио — каза майка ми чрез Зоуи, — благославям те с цялото си сърце. Искам да знаеш колко много ме боли от това, че бяхме разделени толкова дълго време. Пастрокът ти смяташе… ние бяхме убедени, че… че така е най-добре за твоето образование.
Макар и чрез Зоуи, очевидно бе, че й е много трудно да говори и искрено се молех това да свърши вече. През годините си бях представял как ще се срещна отново с мама, но тези картини нямаха нищо общо със случващото се сега: раздяла пред очите на разплакани непознати. Чувствах се ужасно и се молех само да свърши. Бях толкова разстроен, че едва не пропуснах най-важните думи:
— …и вторият ти баща бе така добър да те осинови и да поеме отговорността да се грижи за теб и за образованието ти, все едно си негов собствен син. Надявам се да се обичате и да се грижите един за друг. Днес подписах документите и ти вече се казваш Лафкадио Бен, пълноправен брат на Ърнест и Зоуи.
Осиновен ли? Всемогъщи боже! Как може да съм син на човек, когото дори не познавам? Нямах ли и аз право на глас? Точно този ли ужасяващ сметкаджия, който се бе промъкнал в леглото на майка ми, щеше да контролира оттук нататък моето образование, моя живот и собствеността на семейството? Потресен, си дадох сметка, че след смъртта на майка ми оставах съвсем сам. Обзе ме гняв, отчаян силен гняв, присъщ най-вече на децата, които са напълно безсилни да управляват собствената си съдба.
Готвех се да избягам от стаята, защото плачът се надигаше неудържимо, когато усетих нечия ръка на рамото си. Очаквах това да е пастрокът ми, който до преди миг стоеше до вратата, но когато вдигнах очи, с изненада забелязах непознато изумително създание, което ме наблюдаваше с невероятните си зелени очи, в дъното на които искреше сребрист блясък — това бяха очи на диво животно. Лицето й, обрамчено от гъста буйна коса, ми напомни за рисунки на ондини — митичните същества, които излизат от морските дълбини. Стори ми се направо умопомрачителна. И колкото и да бях млад, бях готов да се поддам на чара й, забравяйки абсолютно всичко за Йероним Бен, за бъдещето ми, за отчаянието… дори за умиращата си майка.
Акцентът на жената бе чуждестранен, а гласът — плътен и звучен, все едно в гърлото й бяха скрити медни звънчета.
— Това значи е нашият млад лорд Стърлинг — усмихна се тя. — Аз съм Пандора, приятелка и компаньонка на майка ти.
Така ми се стори или тя наистина наблегна на думата «майка». Видя ми се прекалено млада за компаньонка, но тя каза и «приятелка». Йероним приближи, за да й каже нещо, но Пандора се дръпна, все едно не беше го забелязала, и пристъпи към леглото.
Вдигна Зоуи, сякаш бе една от възглавниците зад гърба на майка ми, и с лекота я преметна през рамо. Момиченцето ме изгледа от висотата на новото си положение и повдигна многозначително вежда, сякаш споделяше любопитна тайна.
— Фрау Ермионе — прошепна Пандора на ухото на майка ми, — ако бях фея, която ви обещава да изпълни три ваши желания преди края, по едно за всяко от децата ви, какво бихте поискали за тях?
Слугите си зашепнаха развълнувано — бяха изумени, както и аз самият, от решителния начин, по който новодошлата игнорира господаря на дома и се държеше с предстоящата смърт на господарката и последните й желания, все едно играеше някаква салонна игра.
Много по-изненадваща бе промяната, която настъпи у майка ми. Смъртната бледност отстъпи място на розов цвят по бузите. Блажена усмивка озари лицето й, щом погледите на двете се срещнаха. Мога да се закълна, че в първия миг нито една от тях не продума. След доста време мама кимна.
Пандора, на чието рамо все така висеше Зоуи, се извърна към нас двамата.
— Както знаете, деца, изричането на желания на глас носи лош късмет и магията се разваля. Затова ще прошепна на ухото на всеки от вас желанието на майка ви.
Може Пандора наистина да беше фея или магьосница. Тя плъзна Зоуи надолу върху леглото и развърза една по една твърдите панделки.
— Горкото ми момиченце, накичили са те като коледно дърво — бе краткият й коментар. Сетне, все едно бе чула разговора ни в преддверието, тя измъкна едно по едно колосаните парчета плат от къдравите коси, шепнейки в ухото й желанието на нейната майка. — Сега може да отидеш да целунеш майка си — рече на глас — и да й благодариш за заръката.
Зоуи пролази по голямото легло и изпълни всичко, което й бе казано.
Пандора доближи Ърнест, прошепна в ухото му желанието за него и последва същата процедура.
Трудно ми беше да повярвам, че за мен щеше да има някаква майчина заръка, след като, макар и по заобиколен начин, само преди минути ми беше казано, че съм продаден като стока на Йероним Бен, който едва ли щеше да се колебае много, за да разруши всичките ми надежди, както го бе правил досега. Защо да не го направи и с бъдещите ми надежди?
Може и да си въобразявах, но когато Пандора приближи с леко шумолене на копринената си сива рокля до мен, Йероним, който все още бе недалеч от мен, целият се стегна. За пръв път, откакто бе влязла в стаята, тя даде да се разбере, че го е забелязала, но го изгледа спокойно и право в очите, не можах обаче да разбера какво означава изражението й.
Отпусна ръка на рамото ми и наведе глава до лицето ми, така че бузата й почти докосна моята. Долових аромата на кожата й и познатите вече тръпки пробягаха по тялото ми. Думите, които обаче тя прошепна, накараха кръвта да замръзне във вените ми.
— Не бива да показваш каквато и да е реакция за каквото и да било. Прави каквото ти казвам — бързо редеше тя. — Присъствието ти излага всички ни на голяма опасност и най-вече теб. Не мога да ти обясня нищо, докато не те изведа вън от тази къща, пълна с врагове, с лъжи и болка. Ще се опитам да го уредя утре, разбра ли ме?
Опасност ли? Каква е тази опасност? Нищичко не разбирах, но кимнах, за да потвърдя, че няма да реагирам по никакъв начин на нищо. Усетих как пръстите й стисват рамото ми, след което тя се върна при леглото на майка ми и взе отпуснатата й длан в ръка.
— Фрау Бен е щастлива, че най-сетне децата й се събраха при нея — обърна се Пандора към слугите. — Кратката среща обаче изцеди силите й и сега е добре да я оставим да си почине.
Преди слугите да са се изнизали през вратата, тя се обърна към моя пастрок:
— Хер Бен, жена ви също така помоли да се разпоредите фиакърът да е готов за утре сутринта, за да мога да заведа децата на разходка във Виена, преди Лафкадио да се върне в училището си.
Очите на Йероним Бен, който все още стоеше някъде между вратата и леглото, просветнаха особено. Той се поколеба за миг, но в крайна сметка кимна леко с глава.
— С удоволствие — процеди той, макар да не личеше, че изпитва удоволствие. След това се обърна на пета и напусна стаята.
Когато на следващата сутрин излязохме, навън валеше сняг. Мрачното небе и суровото време не можеха да помрачат възбудата на Зоуи, която бе във възторг, че е участник в някаква загадка, особено такава, в която е включен и новият й брат, когото тя можеше да наставлява и тормози. Едва изчака слугите да я подготвят и увият в дебели дрехи и ме повлече към конюшните, където ми показа специалното превозно средство за децата — фиакър с четири коня, вече готов с впрегнати животни по нареждане на господаря на дома и кочияш на капрата. В други отделения се виждаха двуместен екипаж, чулове за конете и лъснатия семеен автомобил.
Цяла нощ се бях мятал в леглото в догадки за това, какво ли означаваше тайнственото послание на Пандора.
Вече на топло в затвореното купе на фиакъра, докато подскачахме по калдъръмените улици на Виена, която за първи път можех да разгледам, ми направи впечатление, че Ърнест поглежда няколко пъти тревожно към тънкото прозорче, което ни отделяше от кочияша. Ето защо реших, че е най-добре да си държа езика зад зъбите и да чакам подходящия момент. Колкото и да се мъчех да измисля, не можех да предположа каква ще е тази опасност, която би заплашвала едно дванайсетгодишно момче в дом като този на Бен, където си заобиколен от прислуга и видимо благополучие.
— Бил ли си някога в увеселителен парк? — прекъсна мислите ми Пандора с усмивка. — Фолкспратер, или народният парк, навремето е бил мястото, където ловувал император Йосиф Втори — брат на Мария Антоанета и покровител на Моцарт. Днес в него има най-различни забавления — въртележка например. Сяда се на дървени коне, монтирани върху един голям кръг, който започва да се върти, и ти имаш чувството, че яздиш. Тук в Пратера освен коне са направили и най-различни други животни — цяла зоологическа градина.
— Папа не ни позволява да ходим в Пратера — обади се Зоуи и по гласа й пролича колко е нещастна от този факт.
— Пълно било с работници от нисшата класа, които пият бира и ядат наденички — обясни Ърнест. — Когато споменах, че може би, щом е толкова студено, те не ходят там, татко каза, че Пратерът е затворен през зимата. Дори голямото колело с люлеещите се седалки не работело.
— Както обикновено баща ви е наполовина прав и наполовина греши — отбеляза Пандора закачливо, нещо, което бе учудващо за момиче в нейната позиция в семейство с вида господар, какъвто беше Йероним. — През зимата може наистина да е затворено, но пък аз имам там познати и те могат да отворят някои от съоръженията въпреки лошото време.
Когато стигнахме пред парка, времето бе станало още по-студено. Мястото изглеждаше голо и пусто и очевидно нищо не работеше. Бариерите пред портите бяха спуснати и нашият фиакър не можеше да премине по-нататък. Зоуи бе съкрушена.
— Не е далеч — съобщи Пандора. — Лафкадио, качи Зоуи на раменете си и я пренеси през онези прегради. Преминем ли оттатък заграждението, вътре е лесно.
Оставихме кочияша с конете под един навес, Пандора запретна полите на дългата си рокля и един по един заобиколихме барикадите. Много скоро се озовахме вътре в парка. Когато стигнахме широката Хаулталее с малък параклис, обиколен със старателно подрязани дървета, където пътеките бяха почистени, свалих Зоуи от раменете си.
— Лафкадио, сега вече можем да ти кажем онова, което нямаше как да ти съобщим снощи — започна Ърнест. — Татко не искаше да идваш във Виена. Имаше много кавги по този въпрос. Ако не беше Пандора, ти изобщо нямаше да си тук.
Кавги заради мен? Обърнах очи към Пандора.
— Доколко познаваш пастрока си? — попита тя.
— На практика изобщо не го познавам. Близо осем години не съм виждал майка си, да не говорим за него. — Макар да ми се повдигаше от мисълта, че сега съм законен син на Йероним Бен, не ми беше удобно да го казвам пред собствените му деца.
— Ние двамата със Зоуи също не го познаваме много — сподели Ърнест, докато подритваше снега наоколо с излъсканите си високи ботуши. — Все е на някакви важни събрания или пътува по работа. Но не оставаме и сами с майка ни: учителя ми, бавачката на Зоуи или някой от слугите винаги е наоколо. Също както беше снощи.
— Майка ти е нещо като затворник в собствената си къща — поясни Пандора. И понеже видя колко съм изумен, тя продължи: — Не искам да кажа, че е била прикована с вериги на някой таван. Но от деня, в който са се преместили във Виена преди осем години, на нея не й е разрешено да остава сама. Освен това цяла орда слуги я следят и четат дори писмата й. Няма нито приятели, нито посетители и никога не е напускала къщата без придружител.
— Вчера ти сама каза, че си нейна приятелка — посочих.
През всичките тези години се бях мъчил да разбера защо майка ми ме е изоставила. Още повече, че при нея бяха останали другите й две деца. Вярвах, или по-скоро ми се искаше да вярвам, че зад всичко това стои пастрокът ми. Дали наистина той беше този зъл демон, или просто си го бях въобразил? Разкритията на Пандора тепърва започваха.
— Когато преди дванайсет години майка ти се омъжила за Йероним Бен — подхвана тя своя разказ, — той преобразувал състоянието на баща ти, включително и интересите на майка ти в мините, в международен индустриален консорциум с толкова широка сфера на дейност, че вече било невъзможно да бъде управляван от далечна Африка, а трябвало да се премести в някоя от световните столици, каквато е Виена. Много скоро вторият ти баща разбрал, че в този град не е достатъчно жена ти да е богата и красива и безропотно да ти позволява да използваш състоянието й. За да те приемат в богатите светски салони, били необходими и други социални умения. Един беден холандски калвинист би могъл много бързо да бъде забравен от обществото на благоденстваща католическа Австрия, ако жена му е необразована и като майка ти произхожда от сиропиталище. Необходимо било, освен богатството си, тя да владее и някои познания в областта на изкуството или музиката поне, нещо, което тя нямало как да покаже.
Точно в това бил и нейният късмет. Макар да била под строго наблюдение вътре в къщата, на Ермионе й било позволено да избере учители, които да образоват нея и децата. Тъкмо тези уроци й дали за първи път възможност да остане сама, макар и за кратко, с някой, който не е под пълен контрол на съпруга й. Така се срещнах аз с майка ти. Преди мен тя бе интервюирала много други кандидати, но след кратък разговор с всеки от тях бързо разбирала дали отговорят на един таен неин критерии.
— Таен критерий ли? — попитах.
Пандора ме гледа известно време с доста странно изражение и едва тогава продължи:
— Нямало да приеме никой, който не е тясно свързан със Залцбург.
— Залцбург! — не се сдържах. — Майка ми е искала да ме намери, но той не й е давал, нали?
Пандора кимна в знак на потвърждение.
— Август Густл, млад виолист, студент в Музикалната консерватория на Виена, който дава уроци по цигулка, за да може да си плаща наема, е от Залцбург и знае, че аз имам семейство там. При разговора си с майка ти той споменал моето име и така станах учителка по музика в дома на семейство Бен.
— Пандора те откри в Залцбург — звънна гласчето на Зоуи, която твърде дълго се бе сдържала да не се обади. — Така мама, Ърнест и аз научихме сума ти неща за теб!
— Но вие никога не сте идвали в Залцбург — заявих.
— Така ли мислиш? — вдигна вежди само Пандора.
Вече бяхме стигнали централната част на парка. Там, на мястото, където се събираха всички алеи, бе инсталирано гигантското колело, за което бе споменал Ърнест, със закачени на него сребристи люлки и толкова високо се издигаше над земята, че направо се губеше в надвисналите облаци. Положително в ясен ден от най-високата му точка можеше да се види цяла Виена. Недалеч от него се виждаше и въртележката, върху която в кръг бяха прикрепени неподвижно фигури на щрауси, жирафи и елени под формата на столчета и в този мрачен зимен ден, с наветите преспи сняг, изглеждаха доста не на място. Огромният диск се движеше напълно необяснимо за мен, защото не виждах някой да го бута. Сякаш въртележката ни бе чакала.
Недалеч оттам, на една каменна пейка с гръб към нас седеше мъж с дебело вълнено палто и плетена шапка. По едно време той се изправи и се обърна към нас.
— Защо пастрокът ми е настоявал да бъда далеч от майка ми през всичките тези години? — дръпнах ръката на Пандора. — Коя майка би допуснала такова нещо? Дори да е била затворена, както ти каза преди малко, положително е можела тайно да ми изпрати някакво писмо за всичкото това време…
— По-тихо — нетърпеливо ме прекъсна Пандора. — И снощи ти казах, че си в опасност. Застрашен си дори тук, на това самотно място, защото някой може да те чуе. Става дума за пари, Лафкадио, за парите на твоя баща Крисчън Алегзандър, петдесет милиона английски лири в златни крюгеранди и ценни акции в мините. За тях се грижи попечителски фонд, за да може майка ти да живее с част от доходите от тези акции до края на живота си, а другата част е предназначена за теб при евентуална нейна смърт. Сам видя, че тя е на смъртно легло. Той иска да сложи ръка на парите и затова я накара да подпише документите за осиновяване, като я заплаши, че ако откаже, ще лиши всички деца от средства. Жената и без това изгаря от тревога какво ще се случи с децата й…
— И Ърнест, и аз искаме да избягаме с теб — довърши Зоуи.
— С мен ли? — стъписах се. Мозъкът ми щеше да се пръсне. — Но аз не се готвя да бягам? Къде бих могъл да отида? А и какво ще правя?
— Мислех, че умееш да пазиш тайна — обърна се Пандора към момиченцето и подръпна една от буклите, подала се изпод кожената й шапка. След това продължи към мен: — Искам да се запознаеш с моя братовчед Дакиан Басаридис, който ще ти обясни нашия план. През зимата той работи тук като охрана в Пратера, а през лятото…
Мозъкът ми бе отказал да функционира. Младият мъж с дългото палто се приближи с усмивка и улови ръката ми между своите, изгледа ме така, сякаш имахме обща тайна! А ние наистина имахме. Бях се вцепенил от изненада. Бавно и постепенно мисловният ми процес се възстанови и парченцата от пъзела започнаха да се нареждат.
С никого до този момент не бях споделял тайната си страст, която пазех само за себе си като спасителен остров през дългите години на самотното си детство. Откакто бях ученик в Залцбург, всеки ден след училище се скривах в малка гора и часове наред свирех на цигулка — малка като играчка. Някой ми я беше подарил. Дори наставниците ми в училище не знаеха за тези мои занимания.
Ала съществуват граници на възможностите, колкото и голямо желание да имаш за един толкова сложен инструмент, да не говорим, че уроците си получавах единствено от стоене пред вратите на «Моцартеум». Всичко това се промени преди около година, когато срещнах в гората мургав млад мъж, който вървеше и свиреше на виолата си. Звуците, които този човек изтръгваше от инструмента си, ми се сториха толкова съвършени, сякаш душата му се сливаше с въздуха в дълга страстна прегръдка. Този човек правеше любов с вятъра.
В този ден непознатият, чието име никога не научих, стана мой учител. И ето го сега стои пред мен и Пандора твърди, че е нейният братовчед Дакиан Басаридис. Срещах се с него няколко пъти в седмицата и той ме учеше. Излизаше, че е бил изпратен от майка ми и Пандора да ме намери.
— Майка ти наистина има последна заръка за теб, Лафкадио — обади се Пандора, докато вдигаше Зоуи на въртящата се платформа на въртележката. — Когато й споменахме за твоята дарба, тя започна да се моли да станеш велик цигулар — най-великият на света. Запазила е таен частен фонд за теб, създаден на твое име от кръстника ти господин Роудс, за този фонд пастрокът ти не знае абсолютно нищо. Сумата не е голяма, но е напълно достатъчна, за да плати музикалното ти образование, когато си готов за това. Дакиан е съгласен да те подготви за влизане в консерваторията. Ако Йероним спре издръжката ти в училището, има къде да те настаним да живееш. Какво мислиш за плана на майка ти, одобряваш ли го?
Дали го одобрявам? В рамките на един-единствен ден светът ми се преобърна няколко пъти: от перспективата да прекарам остатъка на живота си като затворник при втория си баща, до възможността да се потопя в легло от рози и нарциси, където всичките ми мечти можеха да се сбъднат.
Когато се връщах по-късно към този ден в заснежения Пратер, имах чувството, че всичко се е случило за секунди, а всъщност разговорът ни трябва да е траял часове. Дакиан свири на цигулка с вкочанените си от студ пръсти, не можел да пусне топъл въздух за музикалния инструмент, който озвучаваше движението на въртележката. Пандора тананикаше през вълнения си шал, от който се вдигаше пара. Зоуи подскачаше и танцуваше, а ние двамата с Ърнест бяхме яхнали аз — вълк, а той — орел с разперени криле. От време на време децата си шепнеха или шепнеха на мен какво ще стане, когато майка ни вече няма да я има. Не бях свикнал да съм част от група, наречена семейство.
Така и не можех да проумея каква е ролята на Пандора как бе станало така, че точно тя бе поела ролята на вълшебница в тази къща. Възторгът ми от това, че се открива възможност отдавнашната ми мечта да се сбъдне, бе толкова голям, че щяха да минат години, преди да успея да открия отговорите на толкова важни въпроси.
Първата разходка в живота ми с членове на семейството бе нарушена от появата на още едно лице, което се зададе от алеята.
— Божичко, това е Лъки — възкликна Пандора, смъкна шала от устата си и улови ръкава на братовчед си. — Как е разбрал, че сме тук?
За мен появата на този човек, чието присъствие прекъсна мечтите ми, съвсем не беше щастлива. Дали не идваше да ни прибере и заведе у дома? Кацнал на гърба на своя вълк, следях неговото приближаване.
Слаб, с продълговато бледо лице, той бе по-възрастен от Пандора, трябва да беше около двайсетгодишен, а може би и повече. Носеше поизтъркан, но грижливо изгладен костюм, артистично завъртян около врата шал и нямаше шапка на главата си, въпреки студеното време. Копринената кестенява коса бе подстригана в модерния за времето романтичен стил и той отмяташе от време на време кичурите, които падаха над очите му. Потупваше с ръце гръдния си кош, за да се стопли. Когато наближи достатъчно, успях да видя наситено синия цвят на очите му, от които човек трудно откъсваше поглед.
— От толкова време те търся, фройлайн, че заприличах на ледена шушулка — провикна се той към Пандора.
Зоуи тутакси се намеси:
— Лъки, моля те, моля те, ела на въртележката да потанцуваш с мен.
Така разбрах, че човекът се казва Лъки.
— Истинските мъже не танцуват, либхен — намигна й той. — Освен това съм дошъл да покажа нещо много по-интересно на всички ви. Трябва да отидем да го видим днес. Затварят следващата седмица музея Хофбург за ремонт, а проклетите виенчани са толкова gemütlich, много добре знаят кога да го отворят отново. Ще съм заминал много преди това. Взел съм билети за всички ви за Хофбург.
— Много съжалявам, че си минал целия този път в студ като днешния, Лъки — рече Пандора. — Обещах на фрау Бен да покажа на сина й Виена. Всеки момент той трябва да се върне в училището си.
— Значи това е още един представител на семейство Бен… От английския клон, от бурите? — попита Лъки.
Не го поправих относно принадлежността ми към бурите, но така и не разбрах как човек от далечна Виена и от очевидно по-нисша класа, толкова, че дори няма пари за едно палто или поне такова като на Дакиан, може да познава семейството ми.
— Лъки беше известно време съквартирант на Густл, Лафкадио — обясни Пандора. — Густл е музикантът, за когото ти говорих, онзи, който ме запозна с майка ти. Приятели са от гимназията и дори написаха заедно опера.
— От много време не съм се виждал с него — усмихна се широко Лъки. Сетне се залови за пръчките на въртележката и се насочи към вълка, който яздех. Когато ме наближи, ми каза доверително, все едно това беше наша тайна: — Пътищата ни са различни. Густл се стреми по-скоро към светските неща, докато аз — към божествените.
Сега, когато бе така близо до мен, се уверих, че очите му са наистина изключителни. Направо ме хипнотизираха. Изучаваше ме така, все едно от преценката му щеше да зависи цялото ми бъдеще занапред, най-сетне кимна одобрително, от което, неясно и за самия мен, се почувствах неизказано щастлив. После се извърна към Пандора, улови пръстите на ръката й и ги повдигна до устните си. Целуна обаче обратната страна на своята ръка, нещо, което бях виждал да правят австрийците и в Залцбург.
— Отказах се от писане на либрета — продължи той. — Но отново се върнах към рисуването. Акварелите ми завоюваха известен успех. Миналия Архангелов ден ме ангажираха за малка задача в Кунстхисторише музеум и една вечер минавах по улицата срещу Хофбург малко преди да го затворят. Точно тогава забелязах нещо, което събуди интереса ми. Всяка вечер ходя в библиотеката. Ходих дори и до библиотеката на манастира Мелк, нагоре по течението на Кремс. Много интересни ръкописи открих там. Бях и в Залцбург за по-подробни проучвания. — След това се обърна към мен. — Не вярвам в случайните съвпадения, млади човече. Вярвам единствено в съдбата. Така например съм много любопитен да разбера защо всеки от вас е избрал от цялата менажерия на въртележката точно тези животни. На стар хохдойч Earn е орел и наистина Ърнест стои върху орел, докато животното, което ти си избрал, е вълк. Името на братовчеда на Пандора, Дакиан, произхожда от думата «даки» — «хора вълци» на древния език на траките, едни от най-старите племена в Европа. Както виждаш, образованието не само подхранва интелекта ни, но е и път, по който можем да погледнем на себе си и на нашата история от друг ъгъл. Моят прякор «Лъки» ми е даден на шега от приятелите ми. Истинското ми име на стар хохдойч е Athal-wulf, което в превод означава «щастливия вълк». Докато значението на фамилията ми Heideler означава почти същото, което и «бур» — човек на земята, човек, който печели прехраната си, като обработва земя.


— Стига бе! — възкликнах и прекъснах разказа на Лаф с енергичен жест. — Спри се малко. Да не искаш да кажеш, че този човек е бил Адолф Хитлер?
Чичо ми само се усмихна. Обърнах очи към Оливие и Бамби и видях, че по опънатите физиономии и на двамата е изписано изражението на костенурка, разбрала, че във водата, в която плува, кислородът е свършил.
— Гаврошче, почти бях наближил края на историята — рече Лаф.
— За мен тя определено стигна своя край — отсякох и пуснах вилицата в едва наченатия си омлет с  пушена сьомга.
— Къде отиваш? — мило попита Лаф.
Оливие премяташе салфетката от ръка в ръка, чудейки се мой гост ли е на тази маса, или на Лаф. Дадох му знак да си седи на мястото.
— Навън да се разходя — отговорих. — Имам нужда от малко чист въздух, преди да си поискал да преглътна още нещо.
— Единственото, което бих искал да преглътнеш, е още малко шампанско — усмихна се той и потупа здравата ми ръка. — В такъв случай и аз ще изляза да се поразходя с теб… А може и да поплуваме, какво ще кажеш? В това време приятелят ти би могъл да покаже планината на Бамби, ако нямаш нищо против. — Лаф повдигна въпросително вежди по посока на Оливие, който скочи рязко, сякаш само това беше чакал.
След продължителна суетня по разговори с келнерите, палтата, благодарности и прегръдки, Бамби и Оливие напуснаха ресторанта и се отправиха към планинските склонове, а ние с Лаф — към покрития със стъклен купол басейн с топла минерална вода. Волга Драгонов ни чакаше там с бански костюми.
— Чичо Лаф — подхванах, след като останахме сами, отпуснати в минералната вода, над която се вдигаше пара, — как ти хрумна тази абсурдна история, която разказа в ресторанта? Оливие освен мой приятел е и мой колега. След тази сутрин ще реши, че хората от моето семейство са по-откачени, отколкото всъщност сте.
— Защо пък откачени? Не виждам нищо откачено в историята — възрази Лаф. — Всяко нещо е истина.
Той потопи главата си под водата. Когато се показа отгоре, сребристата му коса бе полепнала и пролича превъзходната костна структура на черепа му, изпъкнаха и прекрасните му сини очи. Хрумна ми, че на младини той наистина трябва да е бил изключително хубав мъж. Изобщо не се учудвах, че Пандора се е влюбила в него. Дали това не бе и част от проблема?
— Всичко, което разказа, за мен е мит — рекох, — особено в частта за семейството. За първи път чувам например, че баща ти е англичанин, да не говорим за това, че имал състояние от около стотина милиона долара! А ако Пандора действително е мразела толкова силно дядо ми Йероним, защо тогава още същата година се е омъжила за него?
— Представям си каква е версията на Огъстъс — с голяма доза ирония отбеляза Лаф. — Но сега, когато сме сами, мога да бъда съвсем директен. Много ми е неприятно, че аз съм този, който ще отговори на този напълно основателен въпрос и ще ти съобщи обстоятелствата около брака й с този отвратителен човек.


Когато се прибрахме в онзи ден в къщата във Виена, вече беше следобед и ни казаха, че майка ни е издъхнала по време на нашата разходка. По-малките се разстроиха много и ни изпратиха бързо да си лягаме. На следваща сутрин още призори няколко здравеняци от слугите побързаха да ме качат на влака за Залцбург.
Срещнах Пандора цели пет години по-късно, защото тя бе отведена от Виена заради събитията около Първата световна война. След пет години научих, че в онази нощ пастрокът ми я е изнасилил неколкократно. Принудил я да се омъжи за него под заплахата, че ще разкаже за нея неща, които ще изложат на голям риск не само нея, но и семейството й.
— Ти да не си си загубил ума? — възкликнах.
— Не, но тогава наистина мислех, че това ще се случи — с горчива усмивка ми довери Лаф. Усещах, че говори истината и се питах, дали е споделял с някого всичко това.
— По-добре ми разкажи всичко докрай, чичо — рекох и доплувах до него. — Прости ми за току-що изтърсената грубост. Наистина искам да науча всичко.
— Ще довърша първо с това, което се случи, когато Лъки ни заведе до Хофбург, за да разгледаме изложбата на оръжия, сред които бе открил някакви древни предмети.


Мечът и копието
В продължение на векове австрийските Хабсбурги са разделяли и обединявали просторната си империя посредством серия от блестящи бракове с жени, наследнички на династии в Испания, Унгария и още къде ли не. Сега Хофбург, зимният дворец на Хабсбургите, беше превърнат в музей, в който са изложени кралските бижута, скъпоценности и множеството колекции, събирани през вековете.
Колекцията, така силно заинтригувала Лъки, бе сред най-богатите в света. Беше споменал, че вярва в съдбата и докато пътувахме към музея във фиакъра, той обясни на нас, децата, че съдбата на немскоговорящите народи не би трябвало да включва управлението на тези толкова разнообразни бракове, в резултат на които са се народили различни потомци, а и улиците на столицата се пренаселили с утайката на човешкия род. Това обаче е друга страна от живота на Адолф, която, за нещастие, няма човек, който да не познава.
Лъки бе забелязал в Хофбург две реликви, които му бяха грабнали вниманието. Ставаше дума за меч и копие. Тези предмети, които той беше убеден, че са толкова древни и ценни, бяха поставени, колкото и да е странно, в стъклена витрина в отдалечен ъгъл, сякаш нарочно забутани встрани. Мечът беше дълъг и извит, а дръжката му подсказваше по-скоро за изработка от средните векове, отколкото от древността. Копието бе малко, черно и скромно, с груба медна на цвят защита за ръката и дръжка в същия цвят. Ние, децата, се взирахме известно време в тях, докато Ърнест не помоли Лъки да ни обясни защо са толкова важни.
— Тези предмети — с мечтателен глас подхвана той — са на възраст от поне две хиляди години, ако не и повече. Всеизвестно е, че са от времето на Исус и много вероятно е да са били собственост на някой от неговите ученици. Смята се, че мечът е онзи, който апостол Петър размахал в градината на Гетсиман и в резултат отрязал ухото на един от стражите на храма. Исус му наредил да скрие меча, защото «Онези, които вадят меч, от меч умират». Много по-интересно е копието — продължаваше Лъки. Носил го е римският войник Гай Касий Лонгин, подчинен на Понтий Пилат. Лонгин пробол гърдите на разпънатия Христос със същото това копие, за да се увери, че е мъртъв, и всички видели как от раната потекла течност…
Виждах отражението на бледото издължено лице на Лъки в стъклото на витрината пред нас. Той съзерцаваше унесено предметите. Зениците му бяха разширени и това придаваше на наситено сините му, засенчени от дългите мигли, очи хипнотично въздействие. По едно време Пандора, застанала от другата страна на стъклената витрина, се обади и разруши магията.
— На картичката тук пише, че мечът е принадлежал на Атила, вождът на хуните, а копието — на Фридрих I Барбароса — велика фигура в немската история и в историята на Тевтонския орден. Пише също, че според една легенда когато двете оръжия попаднат в ръцете на един воин, какъвто вероятно е бил случаят с Карл Велики, този воин става предводител на целия цивилизован свят.
— Затова ли Хабсбургите владеят толкова много държави? — попитах, развълнуван от древността на предметите и легендата. — Защото притежават и двете оръжия ли?
Лъки също бе изтрезнял и остро я коригира:
— Казва се, че трябва да ги притежава воин. Хабсбургите отговарят на името си: стойка за кацане на ястреб, но не са самият ястреб. Заспиват, където кацнат, и покриват гнездата си с пера. Това не са ловци, нито водачи на горд и смел народ. А и не е достатъчно само да притежаваш тези два предмета, за да имаш властта, за която говориш. Съществуват множество реликви — древни и покрити с прахта на времето, които ако се съберат в ръцете на един мъж, светът ще се промени. Вярвам, че времето, когато такъв мъж ще се появи, наближава.
Ние, децата, гледахме, изпълнени с ново уважение, двете оръжия зад стъклената преграда. Аз обаче си мислех, че ако и останалите «древни предмети» изглеждат така крехки и очукани, едва ли въпросният мъж ще може да постигне кой знае колко значителни промени.
— Ако времето наистина е близо — произнесе нечий мек глас зад нас, — вероятно знаеш и кои са тези предмети, които търсиш.
Обърнахме се и видяхме, че това е братовчедът на Пандора, Дакиан Басаридис, който бе мълчал през цялото време, откакто напуснахме Пратера, и почти бяхме забравили за него.
Лъки кимна енергично.
— Мисля, че са тринайсет на брой. Съдове за храна, дрехи, сечива и принадлежности за водене на война, един скъпоценен камък, дъска за някаква игра. Издирванията ми показаха как всеки от предметите е бил прикрит през вековете и доколкото знам, за последен път са били събрани заедно по времето на Христос. С други думи, при последната Нова ера. Заради това отидох да правя проучвания в Мелк, а после и в Залцбург, защото тук покрай реката и високо в планините на Залцкамергут са местата, където са живели древните по нашите земи. Сигурен съм, че посланието, което търся, може да бъде открито именно на тези места. Информация за това има в записите с руни…


— Руни ли? — смутено попитах, прекъсвайки разказа на чичо ми. Видях, че той замълча, но мислите му все още бяха далеч от мен.
— Ръкопис с руническо писмо като този, който братовчед ти Сам ти завеща — рече Лаф, очевидно върнал се от света на спомените. — Лъки или Адолф се опитваше да ги събере тогава във Виена в навечерието на Първата световна война. И мисля, че така и не успя. Някой друг обаче се е справил със задачата.
— Не съм получила още това прословуто наследство от Сам. — Едва не се издадох, че Сам е още жив и че съм говорила с него. — Получих един друг документ с рунически знаци, но не съм имала възможност да го разгледам, от човек, който твърди, че е твой приятел…
— Мой приятел ли? — изненада се Лаф. — Какъв приятел?
— Волфганг Хаузер… От Виена.
— За какво говориш? — Въпреки парата, забелязах колко силно пребледня Лаф под приятния слънчев загар. — Волфганг Хаузер не е мой приятел. И от къде може да се е сдобил той с такъв ръкопис?
Нямам представа какво е било моето изражение и колко си е проличало, че ми прилошава, но когато извърна очи към мен, Лаф рече само:
— Гаврошче, какво си направила?
Молех се отговорът да не е от вида на «прецаках работата отвсякъде», но той и без това щеше да прилича на нещо подобно.
— Чичо, искам да ми разкажеш точно кой е Волфганг Хаузер и как се запозна с него — произнесох бавно и отчетливо макар да бях напълно сигурна, че не искам да чуя отговора.
— Не го познавам — започна Лаф. — Срещал съм се с него един или два пъти. Един от красавците на Зоуи, с които тя обича да се заобикаля.
Искрено се поздравих за това, че не се спуснах в онова чувствено описание, което можех да дам на последното си увлечение, а и успях да се въздържа да отбележа, че същото може да се каже за присъствието на Бамби в неговата компания.
— Ала познавам добре леля ти Зоуи и мога да те уверя, че тя изобщо не е кралицата на нощта, за която се опитва да се представи — действителността е много далеч от това. Просто една добра пропагандна кампания, замислена и проведена за Зоуи — най-добрата танцьорка за своето време, от един от най-умните и умели търговци на века. Тя и този неин благодетел дълги години се опитваха да измъкнат ръкописите на Пандора, защото именно тя беше човекът, който ги събираше и пазеше. Вероятно вече си се досетила, че менторът на Зоуи, най-добрият й и доверен приятел през всичките тези двайсет и пет години не беше някой друг, а Адолф Хитлер.
Лаф замълча и ме изгледа. Сърцето ми бе слязло далеч под стомаха и усещах, че на всяка цена трябва да изляза от водата, преди да съм загубила съзнание.
Думите на Лаф ме настигнаха с известно закъснение:
— Няма начин Зоуи или Волфганг Хаузер някога да са се добрали до този ръкопис. Ърнест ревностно го пазеше през целия си живот. — След кратко мълчание чичо ми добави шепнешком: — Много се надявам, че не си се доверила на Хаузер прекалено, да си го оставила дори за малко сам с ръкописа. Ако това се е случило, си изложила на риск всичко, за което и Пандора, и Ърнест рискуваха живота си. Мисля дори, че това бе причината и за смъртта на братовчед ти Сам.


Истината


Вий обстоятелства ми дайте само и аз причината им ще измъкна.
От ядката на земното кълбо!
У. Шекспир,
Хамлет



ИСУС:
Аз за това се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всекой, който е от истината, слуша гласа ми.

ПИЛАТ:
Що е истина?
Евангелие от Иоан 18:37–38



Следователно усилието да стигнеш до Истината и особено до истината за боговете е копнеж по божественото.
Плутарх,
Моралии


Нещо като хоби е за мен: истината.
Кари Грант в ролята на майстора крадец Джон Роби в «Да заловиш крадец»


Първият Апостол

Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първом на Мария Магдалина… но те [учениците] като чуха, че той е жив, и че тя Го видела, не повярваха.
Евангелие от Марко, 16:9–11

Юдея:
пролетта на 33 г. сл. Хр.
— Каква може да е истината? — попита Иоан Заведеев своя по-голям брат Иаков. — Защо Иосиф от Ариматея очаква да помним нещо, което се е случило преди година.
Братята бяха оставили зад гърба си пристанище Йопа и корабът, с който Иаков току-що се бе върнал от едногодишното си пътешествие извън страната до Келтска Иберия. Много скоро двамата поеха по каменистия път извън града.
— По време на пътуването ни до островите на Британия — рече Иаков — Иосиф ме увери, че според него липсва важен елемент от историята за последните дни на Учителя. Знаеш, Учителя винаги е казвал, че неговото наследство са «тайните», които ще сподели с най-верните си ученици. Според Иосиф, когато Учителя решил, че дните му тук на земята са преброени, е предал своите тайни, но тъй като обикновено говори с притчи, никой от нас не успява да схване тайното значение на словата му. Тъкмо затова и бързах да си дойда от Келтска Иберия, за да донеса писмото на Иосиф до Мириам от Магдала, с което я моли да се погрижи за това. Надява се, че ние: ти, Симон Петър и аз, като най-близки негови последователи, ще я подкрепим.
Иаков и неговият брат Иоан Заведеев заедно с техния съдружник Симон Петър и брат му Андрей бяха първите хора, които Учителя спечели за свои последователи. Когато ги срещна край бреговете на Галилейско езеро, им каза да оставят рибарските мрежи и да тръгнат с него: обеща да ги научи как от рибари да станат «ловци на хора». Ето защо братята Заведееви като първоизбрани очакваха по-специално отношение и то беше такова, до последните събития. През тази година се бяха случили твърде много неща, а и брат му бе отсъствал прекалено дълго. Имаше толкова много неща, които трябваше да му разкаже.
— Не може ли да ми обясниш какво общо има Мириам от Магдала с всичко това? — попита той Иаков. — Защо точно тя трябва да е официалният вестител?
— Иосиф открай време поддържа Мириам и претенцията й, че е първа сред апостолите: тя първа видя Учителя след неговата смърт и възкресение в онази сутрин в градината в Гетсиман — опита се да обясни Иаков. — Винаги говори за нея като за «първия вестител» — нарича я «апостол на апостолите». И каквото и да си говорим, Учителя наистина много я почиташе, нещо, което му бе присъщо. Уважението, което й оказва сега, не се отличава много от поведението му през целия му живот.
— Уважение и целувки! — ядосан възкликна Иоан. — Всички знаеха, че аз бях най-любимият му ученик. Държеше се с мен като със свое дете и ме прегръщаше повече, отколкото Мириам. На мен повери да се грижа за майка му след неговата смърт като за собствена майка. Нали аз и ти щяхме да сме първите, които ще отпият от бокала му, когато настъпи Царството Божие — чест също толкова голяма, колкото тези, които отреди на Мириам?
— Лично аз малко се страхувам от този бокал — меко отбеляза Иаков — и те съветвам и ти да внимаваш.
— Толкова неща се промениха, откакто ти напусна Юдея — въздъхна по-малкият брат. — Дори нашият триумвират се разпадна. Петър твърди, че един «камък» е напълно достатъчен за основа на едно градиво и че той е избран от Учителя да върши това. Настъпиха раздори, ревност, ненавист, приятел се изправи срещу приятеля. Ако си беше останал в Иерусалим, може би нямаше да се стигне до всичко това.
— Много ми е мъчно, като те слушам — отговори Иаков. — Сигурно нещата не са се променили толкова много, че да не могат да бъдат спасени. — Той отпусна длани върху раменете на брат си, така както обичаше да прави Учителя.
Мъка сви сърцето на Иоан. Толкова много му липсваше простотата и силата на Учителя!
— Как не разбираш, Иакове — въздъхна Иоан. — Петър за всичко обвинява Мириам. — Тя се уедини със семейството си във Витания през всичките тези месеци и никой не я е виждал. Петър мрази нея повече и от мен, заради това, че беше толкова близка с Учителя. Всичко обърна заради нея — жените вече нямат право да проповядват или да лекуват, не могат да ходят на мисии извън страната, освен ако не ги придружава апостол мъж. Освен това са длъжни да покриват косите си, защото тази откритост и свобода са прекалено изкушение, разрешавано по времето на Учителя, и имало опасност да се превърнат в блудници.
— Да не искаш да кажеш, че той е взел всичките тези решения на своя глава? — прекъсна го Иаков.
— Останалите го подкрепиха, макар че, уверявам те, аз не бях сред тях. Трябва да знаеш, Иакове, че докато ти и Иосиф търсите истината, другите вече са сигурни, че са я постигнали. Разказват се какви ли не неща, за да бъдат обяснени всички слова и деяния на Учителя, и това го правят най-вече хора, които никога не са го разбирали или дори не са го виждали. Историите са противоречиви, объркани и често пъти откровени лъжи! Подсказва се например, че ония «седем бяса», които Учителя прогони от Мириам, не били само грехове като гордост и суета заради нейното образование и красота, а нещо далеч по-лошо — дори користолюбие…
— Как е възможно такова нещо — възкликна възмутен Иаков. — Нима Петър допуска такова нещо? Не се ли бои, че Учителя може да не го пусне до Царството Божие?
— Моля те, не забравяй, че тъкмо Петър държи ключовете за това Царство — усмихна се с горчивина Иоан. — Дадени са му от самия Учител. Както виждаш, братко, прибра се тъкмо навреме.


Бригантиум:
лятото на 34 г. сл. Хр.


Думите

Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство…
…ще се появят лъжехристи и лъжепророци…
…слънцето ще потъмнее и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят…

И у всички народи първом трябва да се проповедва Евангелието.
Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат.
Иисус от Назарет — Евангелие от Марко, 13:8–31

Иосиф от Ариматея бе стъпил върху високите скали над залива на Бригантиум и наблюдаваше как, огрян от последните лъчи на залязващото слънце, корабът, на чийто борд бе Иаков Заведеев, постепенно изчезва в мъглата. Бригантиум, някогашен център на вярата във великата келтска богиня Бригид, бе последното келтско пристанище на континента, съществувало от най-древни времена. Вече няколкостотин години, още от времето на Пуническите войни, полуостров Иберия е в ръцете на римляните, но този отдалечен северозападен район бе завоюван след дълги битки и кръвопролития едва по времето на Август и духът на коренните жители беше още жив.
Дали ще ги нарекат келти, келтои или галтои, галициани, галатиани, гали или гаулси, тези, живеещи на племена, езичници, както римляните ги наричаха, бяха оставили своята следа в цивилизациите оттук, та чак до Фригия, а истината бе, че всъщност те бяха положили основите на много от тези цивилизации. Прекрасни занаятчии, те продължаваха да оказват влияние върху своите събратя от Скандинавия до Мавритания. Безумно смелите келтски воини бяха опустошили континента с хилядите си набези и нападения през годините и за да ги удържат, римляните дори бяха въвели прочутата си система за легионите, контролиращи в днешно време половината свят. На келтските друиди се падна участта да се погрижат за съхраняването на тяхната история и вярвания, на техния свят — жив. Човекът, който стоеше сега до Иосиф на върха на скалата, бе тъкмо един от тези друиди.
Студената лепкава мъгла под тях, неизменно обгръщаща този далечен бряг дори сега, посред лято, поглъщаше постепенно отдалечаващия се кораб. От мястото си обаче Иосиф успяваше да различи пясъчната ивица и вълните, чиито гребени един след друг я заливаха и се отдръпваха. Напомниха му за словата на Учителя. Поръчал им бе никога да не издялват думите му в камък, а да ги пазят в мислите си, дали тези думи вече не са се заличили от съзнанието на хората? Защото сред тях нямаше човек като друида, застанал сега до него, който да е подготвен да ги пази живи в сърцето си.
Ако наистина беше така, спомените за последните дни на Учителя, които Мириам от Магдала бе събрала и записала през последните няколко години и бяха скрити сега в глинени делви, закрепени в рибарска мрежа в краката му, щяха да се окажат единствената следа.
Преди да обсъдят по-нататъшните си планове, а Иосиф не за първи път се обръщаше към своя стар приятел с подобна молба, той и друидът бяха изкачили високата скала, откъдето можеха, несмущавани от гъстата лятна мъгла, да наблюдават отплуването на кораба.
Осветено от косите лъчи на залязващото слънце, ъгловатото и покрито с бръчки лице на друида придобиваше цвят на кована мед. Червеникавата му коса бе сплетена на множество сложни плитки, с вмъкнати тук-там възли, които се спускаха по раменете и могъщите му гърди. Беше облечен със същата келтска туника като Иосиф, а през рамото, прикрепена с широка златна катарама, бе преметнато наметало от съшити кожи на червени лисици — белег за високия ранг на мъжа в йерархията на Лисичия клан. От мускулестия му врат и горната част на ръцете не слизаха плътни гривни от сложни плетеници ковано злато — сигурен знак за статута му на принц и духовник: като друид той бе и двете.
Името му беше Ловерниос, принцът на Лисиците, човекът, на когото се бе доверявал през целия си живот и като се изключи Учителя — най-мъдрият човек, когото познаваше. Иосиф се молеше тази негова мъдрост да им помогне да минат през изпитанията, които очевидно се задаваха.
— Почти всичко свърши, Ловерн — въздъхна Иосиф.
— Може би — отвърна мъжът. — Но всеки край е начало на нещо ново, както спомена веднъж пред мен Есус от Назарет, когато ти го доведе при нас, още като малко момче. Каза също, че по време на странстванията си с теб е разбрал, че всички се съпротивляват на промените. — Ловерниос се усмихна. — Питам се дали разбираш какво имам предвид?
— Според мен искаш да ми кажеш, че и ти като Мириам от Магдала вярваш, че Учителя е още жив, че е преживял трансформацията на смъртта и по някакъв начин е сред нас.
— Спомни си собствените му думи — сви рамене друидът. — Ще бъда винаги с вас, дори до свършека на света.
— Духовно — да. Възможно е — съгласи се Иосиф, — но едва ли ще може да навлича и съблича плътта си като дреха! Не, мъдри ми приятелю, не примитивно суеверие ме води тук. Аз търся истината.
— Онова, което търсиш, приятелю — поклати глава Ловерниос, — няма да откриеш никога в глинените делви в краката ти. Те съдържат само думи.
— Ти сам ми обясняваше за магията, която вие, друидите, влагате в думите. Ти ме учеше, че думите могат да убият, могат и да лекуват. Моля се някои от тези спомени тук да разкрият каква точно е последната заръка на Учителя — да не забравяме думите му.
— Записването не помага на паметта, напротив, разрушава я — отбеляза Ловерниос. — Тъкмо заради това и народът ни спря да използва писмената реч за религиозните ни тайнства: Да браним или освещаваме своите селища, да унищожаваме враговете си, да предизвикаме стихиите, да правим магии. Големите истини не могат да бъдат записани, нито идеите да бъдат изсечени в камък. Когато отвориш своите глинени съдове, приятелю, ще откриеш единствено спомен за спомените и сянка на сенките.
— Още като момче Учителя имаше паметта на друид — отбеляза Иосиф. — Знаеше Тора наизуст и можеше да рецитира текстове от нея часове наред. По време на дългите ни пътувания по море обичах да му чета всякакви истории и той ги запомняше. Любимо четиво му бяха «Питийски оди» от Пиндар. Особено силно впечатление му беше направила фразата «Кайрос и приливът не чакат никого». Две са думите, които гърците използват за «време» — «кронос» и «кайрос». Първата означава движението на слънцето по небосвода, а «кайрос» — «необходимият момент» — критичният миг, в който човек може да улови прилива на спасението, за да не бъде пометен от пороя. Тъкмо на това второ значение Учителя обръщаше най-голямо внимание.
— Последния път, когато се видях с него… Бях отишъл да му съобщя, че съм уредил едно бяло магаре, за което ме бе помолил, за да отиде в Иерусалим на следващата неделя. Тогава той ми каза: «Всичко е наред, Иосифе, ще отида да се срещна със своя «кайрос».» Това бяха последните му думи, преди да умре. — Иосиф примигна няколко пъти, за да прогони бликналите сълзи. — Толкова много ми липсва, Ловерниос — прошепна той.
Келтският принц се извърна към стария си приятел, отпусна длани върху раменете му и го залюля в прегръдката си като малко дете, както това бе правил Учителя, когато думите не стигаха.
— Тогава остава само да се надяваме, че записаните думи, дори да не съдържат цялата истина, поне ще отнемат малко от болката в сърцето ти.
Иосиф погледна приятеля си и кимна. Застана до мрежата и извади амфората, която бе белязана като първа. Счупи печата, измъкна навития ръкопис и зачете на глас:

До: Иосиф от Ариматея в Глъстънбъри Британия
От: Мириам от Магдала във Витания, Юдея
Скъп мой Иосифе,
Много ти благодаря за писмото, което ми изпрати по Иаков Заведеев. Съжалявам, че трябваше да мине цяла година, за да изпълня молбата ти, но както вероятно вече си узнал от Иаков, тук всичко се промени… Всичко.
Да знаеш само колко много ми липсваш! И колко съм ти благодарна, че поиска да свърша това за теб. По всичко личи, че само ти си спомняш колко много разчиташе Учителя на жените. Та нали тъкмо жени намираха пари за неговите пътувания, подслоняваха го, придружаваха го в странстванията му, проповядваха и лекуваха рамо до рамо с него? Изминахме заедно с майка му Мириам пътя до Голгота, стояхме под кръста и плакахме, докато издъхна, намазахме тялото му в гробницата с редки билки и го увихме с най-тънкото платно на Магдала. С две думи, жените бяха тези, които останаха с него от началото до самия край. Дори и след това, докато духът му се възвиси на небето.
Прости ми, Иосифе, че изливам пред теб тревогата си, но когато получих писмото ти, се почувствах като удавник, видял в последния момент своя спасител. Съгласна съм, че много важни неща се случиха в последните дни на Учителя и много съм потисната от това, че не мога да тръгна незабавно за Британия, както искаш. Това закъснение може да се окаже благодатно, защото аз самата може би ще открия неща, които не съм споменала в записките и спомените, които написах за теб. Свързано е с Ефес.
Майката на Учителя, която ми е като рождена майка, е разстроена като всички нас от това, което се случва с наследството на сина й, и то за толкова кратко време. Решила е да отиде да живее в Ефес на Йонийския бряг и ме помоли да я придружа и да остана с нея около година, докато се установи напълно.
Нейният покровител, младият Иоан Заведеев, когото Учителя обичаше да нарича Parthenos или «изчервяващата се девица», вече е голям мъж. Вдигнал е за нас каменна колиба в Ортигия при планината Куейл, край града, който ти вероятно помниш от множеството си пътешествия. Почти съм убедена, че Учителя е посочил на Иоан мястото малко преди смъртта си. То е особено, намира се на хвърлей разстояние от свещения кладенец, край който гърците вярват, че се е родила богинята Артемида (или Диана, както римляните я наричат). Но има и още нещо.
Всяка година на техния празник Еостра — денят на пролетното равноденствие, в който хората вярват, че е родена богинята, тук се стичат хора от цялата страна. Децата обикалят склоновете и търсят легендарните чер вени яйца, символ на късмет и плодородие. Може да е странно, но преди две години, когато Учителя почина, празникът съвпаднал с нашата Пасха. Излиза, че тази езическа богиня е свързана по някакъв странен начин с паметта на Учителя, както и с още нещо, което според мен липсва във всички останали разкази за онзи ден преди две години, когато ти пристигна в дома ни направо от пристанището след едногодишното си плаване по моретата.
«Когато бях малък, разказа ни тогава Учителя сред нацъфтелите ливади, пътувах много и посетих много чужди места и народи. Научих, че сред народите далеч на север хората използват дума «дру» за нещо, което вярват, че е истина, а «трут» за обет. Както в нашата юдейска традиция истината, справедливостта и вярата са едно. Свещениците са също и онези, които раздават правосъдие. Когато някой от техните духовници раздава правосъдие, както и нашите предци правели в древността, заставали зад «дуру», дърво, което ние наричаме «дъб». Ето защо те наричали своите духовници «друи» или «друиди», което означава «даващите истина».
Също като и древните юдеи, северните хора придавали голямо значение на числото тринайсет — броят на месеците в лунния календар. Тринайсетата луна бележи края на годината, това е числото, което ние смятаме, че е знак за промяна, но е и числото на новия цикъл, на прераждането и надеждата. Пак това число стои в основата на истинската история на Иаков, а по-късно наречен «Израил, борил се една нощ с ангела, изпратен от Бог». Същият този Иаков имал тринайсет, а не дванайсет деца, както всички предпочитат да мислят.»
Сетне, сякаш обяснил всичко, което е необходимо, Учителя се затвори в себе си, като се извърна от нас.
«Учителю, провикна се тогава Симон Петър, трябва да има някаква грешка. Признавам, че нищо не зная за тези хора от дъбовете, за които говориш, но сред нашия народ е известно, и то от Тората, че племената на Израил са дванайсет, а не тринайсет, както ти спомена. Никой не го е подлагал на съмнение.»
«Петре, Петре. Бог ти е дал уши. Отблагодари му се за това, като ги използваш!», засмя се тогава Учителя, но личеше, че Петър се натъжи и Учителя добави: «Не казах тринайсет племена, а тринайсет деца. Чуй историята поновому, попитай се защо този факт разкрива ядката на истината, която търся.»
Учителя седна до мен и останалите в кръга, който бяхме направили на тревата, сложи ръка върху косите ми и се усмихна.
«Може един ден Мириам да намери отговора — рече той на Петър. — Винаги съм смятал Мириам за моя тринайсети ученик, но един ден тя ще стане моят първи апостол: тринайсети и първи — така цикълът се затваря. Алфа и омега, първи и последен.» После като че размисли, та продължи: «Детето на Иаков, което всички забравят, е Дина. Тъкмо тя е ядката на истината в историята. Името й като това на брат й Дан означава съдия.»
Тогава Учителя се усмихна и пое надолу по склона, а ние го последвахме.
Добре знаеш, Иосифе, че Учителя никога не използваше притчи или твърдения, които противоречат на общоприетото, за да обърква или дразни тези, които го слушат. Винаги имаше причина за това. Мислеше си, че само ако сами дирим истината и стигнем до нея без чужда помощ, ще я проумеем истински, ще я попием и тя ще стане част от нас.
В онази сутрин Учителя даде да се разбере, че числото тринайсет е свързано с лунния календар на юдеите, следователно е свързано и с промяната на сезоните. Питам се обаче защо не спомена и още нещо, което не може да не е знаел: името Дина отговаря на Диана, което римляните използват. Защо не ни каза тогава и за плановете си, един ден майка му да живее в известната дъбова гора в Ортигия? Къщата й да бъде съградена до кладенец, където богинята на луната Артемида, наричана Диана от ефесци покровителка на изворите и кладенците, чиито ритуали се изпълняват в дъбови гори в света на гърците, е била родена? Не може да е просто съвпадение, че това бе последната история, разказана от него на стадото му в деня, който по-късно стана ясно, че е бил и последният ни заедно. Грешката, че не го разбрах тогава, е само моя.
Иосифе, знам, че това, което ти пиша сега, ще ти даде много храна за ума и ще си го обмислил подробно, преди да се срещнем. Аз пък ще направя всичко възможно да науча повече за мотивите на Учителя, защото съм убедена, че е имало такива, да изпрати майка си в дома на тази прочута Ефеска богиня. Може би двамата заедно ще успеем да открием липсващата брънка, която ще свърже тези на пръв поглед различни и разпокъсани събития от последните дни на Учителя.
Засега, Иосифе, се моля Бог да е с теб и ти изпращам моите очи, уши и сърце, както и благословията си, та да можеш да видиш, чуеш, обичаш и вярваш, както Учителя искаше от нас.
Мириам от Магдала.

Когато Иосиф вдигна очи от писмото, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и лъчите му багреха вълните в кърваво червено. Кълба мъгла се търкаляха над водата и приличаха на серни пари, извиращи от морските дълбини. Загледан замислено в далечината, Ловерниос, мълчеше.
— Има нещо в разказа на Мириам, което тя премълчава — обади се Иосиф. — Макар да е едно от тринайсетте деца на Иаков, Дина не е родена тринайсета. Според Тора поредността на раждане на децата е от голямо значение. Дина е последното му дете от Лиа, по-възрастната му съпруга, но не е последното му родено дете.
— Имал е значи не само една жена, нали? — попита Ловерниос. Полигамията е рядко срещана сред келтойските племена и е неприемлива за елитната класа на друидите.
— Иаков е имал две жени и две наложници — обясни Иосиф. — Бях ти споменал, че Учителя се отличаваше със забележителна памет, особено за събитията, описани в Тората. Всички числа в Тората носят значение, защото и юдейската азбука, както и гръцката, е базирана на числа. Разбирам, че учителя е искал историята на Дина да бъде видяна от много страни.
— По-добре ми разкажи — предложи Ловерниос.
Вечерният мрак се бе спуснал и мъглата напълно обгърна брега под тях. Всеки миг щеше да настъпи непрогледен мрак, ето защо Ловерниос на бърза ръка събра сухи пръчки и клони и след няколко удара с кремъка си запали огън. Двамата седнаха на едно равно място наблизо и Иосиф подхвана обещаната история.


Тринайсетото племе
Историята започва от младостта на нашия прародител Иаков. Два пъти успял да измами своя брат близнак Исав, така че да получи правата, отредени му по рождение. Когато научил, че брат му възнамерява да го убие веднага, щом баща им умре, Иаков побягнал от Ханаан на север и поел към земите, откъдето била майка му. Когато наближил планините край река Ефрат, той видял красива пастирка, повела стадото си с овце на водопой към близкия кладенец, и Иаков се влюбил в нея. Оказало се, че това е братовчедка му Рахил, по-малката дъщеря на Лаван, брат на майка му. Без да се колебае, Иаков я поискал за жена.
Работил седем години при чичо си Лаван, за да заслужи ръката на Рахил, но на сутринта след първата брачна нощ разбрал, че са го измамили. В тъмното наместо Рахил при него изпратили по-голямата й сестра — кривогледата Лия. Такъв бил обичаят на север — да се жени първо по-голямата дъщеря. Лаван предложил на Иаков да му даде Рахил за втора жена, но трябвало да плати зестрата й като обработва нивите му още седем години. Числото седем също е много важно в историята на моя народ. Бог създал света и си починал от свършената работа за седем дни. Седмицата бележи изпълнението и завършването на всички творчески начинания, то е и числото на небесната мъдрост. Ето защо не е без значение фактът, че единствената дъщеря на Иаков, Дина, е седмото му дете.
Бог отказвал на Рахил благословията си да има деца, докато Лия дарила мъжа си с четирима сина. Рахил предложила на съпруга си да влезе при слугинята й Вала, която му родила още двама сина. Тъй като Иаков не посещавал вече леглото на Лия, тя му предложила своята слугиня Зелфа, която също му родила двама сина, докато Рахил си оставала бездетна, но скоро нещата щели да се променят.
Един ден най-големият син Рувим намерил няколко стръка мандрагора в житното поле и ги занесъл на майка си Лия. Смята се, че мандрагората помага за зачеване и че с нея е била изкушена Ева. Рахил помолила Лия да си разделят мандрагората, а Лия казала, че ще го направи, ако Иаков се върне в леглото й. Отчаяна, Рахил се съгласила, след което Лия родила още двама сина. И тогава се случило важно събитие — седмото и последно дете на Лия, което било вече единайсетото дете на Иаков, било момиче, на което дали името Дина.
Раждането на Дина бележи края на безплодието на Рахил и на плодовитостта на Лия. Първородният син на Рахил, Иосиф, станал след време първи министър в Египет, бил дванайсетото дете на Иаков. Последният — Вениамин, при раждането на който Рахил починала, бил дванайсети син и тринайсето дете.
Последователността, в която децата се раждали, начинът, по който Иаков ги благословил преди смъртта си, и дори племената, по-късно благословени от Моисей в пустинята, всичко това е известно в нашата история. Но за Дина не се знае нищо, докато баща й не се завръща от самоналоженото си изгнание на север и прибирането на семейството обратно в Ханаан.
Иаков купил земя от местния владетел Емор и изкопал кладенец, който съществува и днес в подножието на свещената планина Гаризим, и се установил със семейството си в земите на Ханаан. Един ден Дина тръгнала през житните ниви да се срещне с местни момичета, но я видял синът на Емор — Сихем и я пожелал. Там, насред нивите, я похитил. Разбрал също така, че е влюбен в нея, и я завел у дома, където казал на баща си, че иска да се ожени за нея.
Емор отишъл при бащата и братята на момичето и предложил да отстъпи половината от своя имот и имущество срещу разрешението синът му да я вземе за жена. Иаков и синовете му се съгласили, при условие че мъжете от племето на Ханаан се обрежат, както повелявал законът на юдеите. Двама от братята на Дина, Симеон и Левий, обаче били неискрени и когато ханаанските мъже претърпели операцията, те нападнали домовете им, избили мъжете, измъкнали насила Дина от къщата на похитителя й, ограбили къщите и отвлекли жените, децата, добитъка и всичко по-ценно. Семейството на Иаков било принудено да избяга от тези земи от страх, че местните ще им отмъстят за измамата и кръвопролитието.
Известни са още два факта, свързани с тази история.
Недалеч от кладенеца, който Иаков изкопал, растял висок дъб — известен бил като Дъбът на Сихем. Край него Моисей заповядал на юдеите да издигнат първия си олтар при завръщането си от Египет в Обетованата земя. Под това известно дърво Иаков заровил дрехите и скъпоценностите, дори и идолите, принадлежали на жените и наложниците му, както и на жените, които те отвлекли от Ханаан, за да могат всички да облекат нови чисти дрехи и да започнат нов живот, преди да се отправят към земята на дедите му.
Някъде между Ханаан, която останала зад гърба им, и земята Юдея, недалеч от Витлеем, Рахил родила тринайсетото и последно дете, което нарекла Бенони, но после Иаков сменил името му на Вениамин. След това Рахил издъхнала.


— Какво станало с Дина, причина за толкова обрати в съдбата на мнозина? — попита Ловерниос, когато Иосиф завърши разказа си.
— Не знаем как се е почувствала от вероломството на братята си, извършено заради нея. Това е последното споменаване в Тора на нейното име — отвърна Иосиф. — Ала предметите, заровени под дъба, се наричат Наследството на Дина, тъй като това обърнало съдбата на еврейския народ, лишило го от миналото му и самоличността. От този ден преди близо две хиляди години, когато те напуснали Ханаан, днешна Самария, и влезли в Хеброн, днешна Юдея, те са като преродени за нов, съвсем различен живот.
— Мислиш ли, че това е тайното послание на Есус от Назарет, да се освободите от своето минало и да се преродите за нов живот?
— Това се надявам да науча от съдържанието на съдовете тук — отвърна Иосиф.
— От писмото на тази жена, което прочете, мога да се досетя какво е имал предвид Есус от Назарет и защо е разказал тази история на учениците си — рече принцът. — Свързано е с кладенеца на Иаков, за който спомена, и с дървото.
Иосиф се взря в дълбоките сини очи, станали почти черни от светлината на огъня.
— Моят народ също има дъбови дървета, приятелю. Цели гори, а и във всяка можеш да срещнеш кладенец, който се пълни от свещен извор. При всяко от тези места отдаваме почит на една богиня. Името й не е нито Дина, нито Диана, а Дану, моето племе например «Туата де Данаан», означава Хората на Дану, което е доста близо. Дану е великата жена, майка на всички «изворни води» — водите от изворите и кладенците. Името й означава «дар», каквато всъщност е водата. Отдаваме й почитта си, така както и Иаков го е направил, само че ние не заравяме съкровища под дъба, а ги хвърляме в кладенеца до него, откъдето те отиват в протегнатите ръце на богинята.
— Едва ли си мислиш, че последната заръка на Учителя е… — започна Иосиф.
— …свързана с нещо, което може да се нарече езическо ли? — довърши Ловерниос с усмивка. — Боя се, че никой от вас не е успял да разбере този човек, още от детството му. За теб той е велик философ, мъдър пророк и спасител. За мен обаче той е «фили», човек, който вижда под повърхността на нещата — такива каквито са. Един «фили» вижда оголена душата на другия, а духът му е древен като на вашия Есус от Назарет. Но има и още нещо…
— Какво например? — промълви Иосиф със свито сърце.
Принцът на Лисиците не откъсваше очи от огъня и подскачащите искри, които се виеха високо, преди да изчезват в мрака. Иосиф усети как тръпки полазиха по кожата му в очакване на думите на друида.
— Този човек носи бог в себе си — прошепна най-сетне онзи.
— Бог ли каза? — възкликна Иосиф, едва чуто, все едно някой го беше цапардосал с все сила. — Знаеш, че за нашия народ има само един Бог: Цар на царете, Господ Саваот, онзи, чието име не се изрича, чието име не се гравира в камък, чийто дъх създаде света и който се създаде само като каза: «Аз съм.» Да не искаш да кажеш, че той може да се всели в човешко създание?
— Трябва да ти призная, че виждам в него прилика с друг бог — бавно рече принцът. — Защото дори името му съвпада с това на великия келтски бог Есус, господар на света и на богатствата, които извират от земята. Човешката жертва или по-скоро тези, които принасят себе си жертва в името на Есус, висят на дърво, за да постигнат истинската мъдрост и познание за безсмъртието. Вотан, бог от далечния север, висял на едно дърво девет дни, за да постигне тайната на руните — загадка на загадките. Твоят Есус от Назарет престоял девет часа, но идеята е същата. Вярвам, че той е жрец от най-висш ред. Принесъл се е в жертва, за да влезе в магическия кръг, в който можеш да откриеш истината и да постигнеш висшата мъдрост и духовно безсмъртие.
— Принесъл се в жертва? Заради мъдрост? Или заради някакво безсмъртие? — скочи развълнувано Иосиф от Ариматея. Чувал бе римляните да разказват, че сред келтоите има обичай за човешко жертвоприношение, но за първи път чуваше друид да споменава за това. — Не, не. Не е възможно! Исус наистина е Учител, но аз съм го отгледал и мисля за него и като за мое дете. Познавам го по-добре от всеки друг. Никога не би обърнал гръб на човечеството, нито пък би се отказал от мисията си да търси тук, на земята, спасение за братята си със средствата на любовта! Стремеше се винаги към живота и светлината. Не искай от мен да повярвам, че Учителя може да е въвлечен в мрачен варварски ритуал, за да омилостиви някакви кръвожадни богове.
Ловерниос също се изправи. Сложи ръка на рамото на своя приятел и се взря в очите му.
— Но ти мислиш точно за това, приятелю — рече той. Иосиф отстъпи в знак на несъгласие, но Ловерниос продължи — През цялото време се боиш да не е истина. Защо чакаше отпътуването на Иаков Заведеев, за да отвориш глинените съдове? Защо поиска да дойда чак от островите, за да бъда с теб, когато ще прочетеш написаното в тях?
Без да чака отговора на Иосиф, принцът се пресегна и вдигна мрежата с глинените делви.
— Единственият ни въпрос е дали да ги изгорим сега веднага, или да ги прочетем. Вашият Учител е поел път, който ми е добре известен. В обичаите на народа ни е известно, че само избраници на съдбата могат да поемат пътя на друи, или на посланик на боговете. Това е пътека, която те подготвя за саможертва, нещо, което мисля, че вашият Есус отдавна е бил готов да направи в името на човечеството. Такава пътека винаги удостоява онзи, който се готви да я измине, с мъдрост и истини, жизненоважни за осъществяване на една такава цел. Ала има друга пътека — далеч по-опасна, но ако е успешно осъществена, носи много по-обширно познание и власт.
— Каква власт имаш предвид? — попита Иосиф.
— Трябва да разберем какви са били онези предмети — започна Ловерниос сериозно и пусна мрежата с делвите до огъня, — които прадедите ти са заровили под корените на дъба в Самария и където вероятно са и до днес. Дълбоко се съмнявам обаче, че са останали недокоснати през тези две хилядолетия. Подозирам, че историята на Есус от Назарет няма за цел да ни разкаже просто историята за похищението на Дина и отмъщението на близките й. На дъното стои по-скоро една по-голяма трансформация и че вероятно предметите на Иаков са своеобразен ключ към загадката.
— Аз сам ти казах преди малко за тези предмети — възрази Иосиф. — Учителя никога не е говорил за тях. А те били само дрехи, бижута, лични съкровища, божествата на прислугата, при това стоят заровени вече две хиляди години. Не можем по никакъв начин да ги свържем с някаква трансформация, да не говорим за обяснение на действията на Учителя.
— Спомена, че са заровили нещата до свещен кладенец, под свещен дъб, и причината да го направят е да сменят самоличността на племената, потомци на Иаков. Което подсказва, че не става въпрос само за лични вещи, а за талисмани, в които са вложени омайности от всеки член на племето — обясни Ловерниос. — Онзи, който се е нагърбил с тежката задача да измине този път, за който ти говорех, пръв трябва да вземе талисманите. Те трябва да са обединени от силата на общността по време на отдаването му на древните мистерии. Почти съм сигурен, че това е била целта на Учителя ви. И ако той избере да следва този път заради своя народ, би трябвало талисманите на вашите прадеди да са в него. Но независимо от това дали ще се провали, или ще успее в постигането на окончателната си цел — трансформацията, предметите трябва да бъдат върнати след това обратно в земята, за да омилостивят боговете.
— Нещо не разбирам — не се примиряваше Иосиф, — искаш да кажеш, че Учителя е изкопал вещи, останали заровени в земята от хилядолетия… а може и никога да не са съществували… само и само да си спечели някаква загадъчна власт. Учителя, приятелю, бе способен приживе на такива изумителни деяния като възкресяването на Лазар. След собствената си смърт успя да се яви на Мириам, все едно бе жив. Каква ще да е тази по-голяма сила, която ще е по-велика от тази, която вече притежава?
Последните искри на огъня догаряха и като по даден знак двамата мъже се заловиха да изгасят жарта, за да се върнат на кораба на Иосиф. Ловерниос преметна мрежата с глинените съдове на силното си рамо. Иосиф виждаше вече само едрия му силует, когато до ушите му стигна мекият глас на друида.
— Не бях съвсем точен, когато ти казах, че във вашия Учител се е вселил бог. Друидите вярват, че това да си бог, ти се възлага, за да доведеш Нова ера.


Сирийска Антиохия:
есента на 35 г. сл. Хр.


Време за истина

Защо те приемат, че Сатурн е баща на Истината? Дали наистина приемат, че… Сатурн (Кронос) е Време (Хронос) и че Време е онова, което открива истината? Или защото е вероятно легендарната Епоха на Сатурн… епоха на великата справедливост, да има най-голямо участие в истината?
Плутарх,
Римски въпроси

Луций Вителий, новоназначеният легат на императора в Римска Сирия, крачеше неспокойно из стаите на жилището си. Просторните помещения, от които се ръководеше дейността на римските легиони, гледаха към вътрешен двор, връзка с жилищата на офицерите от третия легион. При всяко минаване покрай прозорците Вителий промърморваше по някаква ругатня. Писарят му неизменно вдигаше очи и сетне бързо ги свеждаше, за да не изпусне нещо от диктовката пред него и да не е паднала капка мастило от перото му. Тъкмо триеше старателно едно такова петно, когато при тях влезе главният прислужник.
— Къде, по дяволите, е Марцелий — посрещна го възмутен Вителий. — Изпратих да го повикат преди повече от час! Малко ли грижи имам в този хаос, който заварих тук. Първо проклетите парти, а сега и с евреите.
Човекът коленичи на едно коляно и се опита да обясни:
— Изпрати ме да ви предам, Ваше превъзходителство, че всеки момент ще е тук. Офицерите не го пускат. Спорят с него, защото са против заминаването му за Юдея, ако там ще се проведе нещо повече от изслушване. Не искат да има публичен съдебен процес…
— Те ли не искат публичен процес? — пламна лицето на Вителий. — Бъди така добър да им припомниш кой е римският легат. — Писарят се размърда неспокойно на стола си и хвърли няколко погледа към вратата, сякаш се готвеше за бягство. — Няма значение! — додаде вбесеният Вителий. — Щом се налага, ще освежа паметта на офицерите си и ще им припомня кой отговаря за реда тук. — Той се отправи с енергични крачки към изхода, където едва не се сблъска с Марцелий.
— Много съжалявам за закъснението — извини се мъжът, докато оправяше късата пелерина на рамото си и се покланяше. — Най-вероятно знаете, че откакто Кападокия е присъединена към Рим, офицерските части са натоварени твърде много с това да поддържат реда сред войските, да не говорим за опустошенията, причинени от жителите на Партия по протежение на цялата северна граница. На всичкото отгоре сега се прибавя и тази история с префекта на Юдея Понтий Пилат… — Марцелий прокара пръсти по късо подстриганата си коса и поклати глава. — Ако трябва да съм честен докрай, офицерите се страхуват, че ако Пилат бъде изправен на съд, каквито са плановете, целият южен регион ще бъде разтърсен от вълнения. Този човек се оказа жив въглен от политическа гледна точка. От самото начало провокира с действията си. Заграби, без много да му мисли, големи суми от еврейски храм, оскверни територии на храма и свещенически одежди, прокара акведукт през еврейско гробище. Само преди няколко години нареди да бъде разпънат на кръст известен еврейски проповедник редом до най-обикновени престъпници. Тормози непрестанно евреите, поведение, недопустимо за управител на римска провинция… а сега и касапницата в Самария. Моля ви да разберете, че офицерите имат право да са загрижени. Положението наистина е сложно. Ако съдът обвини Пилат, евреите ще станат много дръзки от факта, че най-накрая Рим се съобразява с тях. Ако пък бъде провъзгласен за невинен за това, че е наредил да бъдат избити онези стотина евреи от Самария, тогава може да се очакват открити метежи.
— Бъди сигурен, че добре съм запознат с фактите, скъпи ми Марцелий — рече легатът и с жест посочи на офицера да седне. — Можеше да спестиш много време и на двама ни, ако беше се явил още при първото ми повикване, защото вече съм взел решение. Малко може да се направи и едва ли е необходимо относно миналите простъпките на Пилат, но за последния случай ще бъде изпратен в Рим и там ще бъде съден.
— Пред Сената? — не повярва на ушите си Марцелий. — Нали Пилат е на твое подчинение — на римския легат? Той е само военен управител.
— Принадлежи и на конницата — добави Вителий. — Така че подлежи на съд пред военен трибунал от равните нему, а после ще получи порицание или присъда от Сената.
Марцелий се усмихна широко на това изключително умно решение на проблем, който до преди миг смяташе за непреодолим. Едва тогава си даде сметка, че писарят и главният прислужник са все още в стаята.
— Свободен си — обърна се Вителий към прислужника, който напусна, без да се бави, а на писаря поръча: — Прочети на офицер Марцелий писмото до остров Капри, което ти диктувах преди малко.
Човекът се изправи, разви рулото и зачете:

До: Тиберий Цезар
Император на Рим
Капри
От: Луций Вителий
Императорски легат на Рим
Сирийска Антиохия
Ваше Превъзходителство,
С настоящето ви уведомявам, че в качеството си на легат на колонията Римска Сирия отстраних Понтий Пилат от поста му префект на Юдея, като го освободих от всички по-нататъшни задължения в източните провинции на империята. Поради тежестта на обвиненията срещу Пилат и високата степен на враждебност към него, му наредих да се върне в Рим, за да бъде изправен пред военния трибунал на конницата и да изслуша преценката на Сената за неговата досегашна дейност. На поста префект назначих старши офицер Марцелий, от години на служба в Трети легион, като се надявам сам да се уверите в безукорността на неговата биография.
Прилагам доклада от едномесечната проверка на регионалната ни военна комисия по постъпилото оплакване от страна на Съвета на самаряните в Сихем, в което Пилат се обвинява в извършване на престъпления срещу гражданите и срещу някои от водачите им. Надявам се докладът да е достатъчно основание за действията, които предприех.
Продължавам да се моля на боговете Ваше Превъзходителство и цялото императорско семейство да е в добро здраве. Позволявам си също волността чрез вас да изпратя сърдечни поздрави на своя син Аулий, за чието здраве ще запаля благовонна мирта и ще се помоля да продължи да бъде предан и верен слуга на Римската империя.
Луций Вителий, императорски легат,
Сирийска Антиохия




Доклад на Трети легион в Антиохия за разследване по обвинения:
Съветът на Сихем, Самария
Срещу префекта на Юдея Понтий Пилат
Писмено оплакване срещу Понтий Пилат, префект на Юдея, постъпи от страна на гражданския съвет на Сихем за това, че миналия месец е заповядал силови действия, в резултат на които са загинали сто двайсет и седем самарянски граждани — мъже, жени и деца по време на религиозно поклонение на повече от четири хиляди души в свещената за евреите планина Гаризим. В оплакването се съдържат и по-нататъшни обвинения за задържане, изтезание и екзекуция на някои от изтъкнатите граждани на Самария, повечето от които са били арестувани преди това по нареждане на префекта.
Самария е важен от политическа гледна точка централен регион на Римска Палестина, разделящ провинция Римска Юдея от тетрахията Галилея, управлявана от Ирод Антипа. Главният град — Сихем, е разположен между два важни религиозни центъра: планината Евал и планината Гаризим. Отдавнашна вражда съществува между юдеите и самаряните. Векове наред самаряните са изповядвали едни и същи вярвания с юдеите и също като тях са имали свещени места на планината Гаризим, това включва боготворене на гълъба и свещеното дъбово дърво. Всички евреи, включително и тези от Юдея, считат планината Гаризим за свое свещено и важно за историята на тяхната религия място. Наричат го Tabbur Ha'ares — абсолютен географски център на Земята, или онова, което ние бихме нарекли Axis Mundi.
Разказва се легенда, според която свещени съдове и други ценни предмети от първия храм на цар Соломон в Юдея са изнесени при разрушаването на храма и са заровени там, така че при завръщането на евреите от робството им в Египет, техният духовен водач Моисей е дал заръки тези свещени реликви, включително известния Кивот на завета и самите шатри, да бъдат заровени на мястото, където евреите за първи път са разпънали шатрите си в пустинята. Различните фракции между евреите са единодушни, че чистата вода на кладенеца недалеч от град Сихем, известен и до днес с лечебната си вода, е изкопан от техния родоначалник Иаков при пристигането му в тази земя, където той е издигнал и първия си олтар.
Открай време евреите вярват също така, че тези реликви ще бъдат извадени в зората на хилядолетието, следващо това на Моисей, което според техния календар наближава. Ето защо миналия месец, след като пророк от Самария предсказа, че предметите ще излязат на бял свят в деня на есенното равноденствие, множество от близо четири хиляди поклонници се събраха и се отправиха към планината.
Като разбрал за този поход, Понтий Пилат събрал войниците от гарнизона, разположен край Цезарея, наредил им да се облекат като поклонници и да отидат на мястото за поклонение. Когато поклонниците тръгнали нагоре по склона на свещената планина, по нареждане на Пилат войниците започнали да убиват тези, които били край тях. Други, особено по-богатите и известните, били взети за заложници и отведени в Цезарея, където били разпитани за причината за поклонението, след което били убити вкупом, отново по заповед на Пилат.
По време на разпита пред трибунала тук Пилат неизменно заявяваше, че целта му била да предотврати размирици, тъй като имал информация, че много от поклонниците щели да носят оръжие. Известно е, че самаряните и много от останалите жители тук носят открай време оръжие, за да се бранят от разбойниците в района, а и много от жертвите били жени и деца, така че обяснението му не е твърде задоволително. На префекта е наредено да остане под домашен арест в Антиохия, до второ нареждане.
Участниците в трибунала, опирайки се на показанията на римските войници, присъствали по време на разпитите на заловените самаряни, са единодушни, че префектът Пилат се интересувал да научи къде точно се очаква да бъдат намерени предметите, за които стана дума. С оглед на това наредихме допълнителен отряд от Трети легион да претърси планината Гаризим. Когато се върнаха, те докладваха, че са открили множество места, където наскоро е било копано. Тъй като поклонниците са били спрени в началото на своето изкачване от войниците, пратени от Пилат, очевидно някой друг е копал. Не бих се учудил, ако това е сторено по нареждане на бившия префект. Древни, свещени предмети не бяха намерени.



Рим:
пролетта на 37 г. сл. Хр.


Пепелянката

Отглеждам пепелянка за народа на Рим, И един истински Фаетон за целия свят.
Тиберий към Гай


Нямам нищо против да ме мразят, стига да се страхуват от мен.
Гай Калигула

— Какви очарователни малки изненади ни поднася животът точно когато най-малко ги очакваме — отбеляза император Гай, обръщайки се с привидна любезност към чичо си Клавдий.
Разхождаха се ръка за ръка през Марсово поле покрай Тибър към мавзолея на Август и недовършения поради смъртта на Тиберий храм на Божествения Август. Докато се усмихваше вътрешно на някаква своя мисъл, Гай вдъхна дълбоко аромата на прясната пролетна трева и продължи:
— И като си помисля, че само преди месец на мен гледаха като на малкия Калигула — ботушчето — «роден в ботуш», отгледан от баща си като част от войнишкия инвентар. На осемнайсет бях в групата на танцуващите момчета, които дядо ми събираше заедно с харема си на онзи ужасен скалист остров Капри. А виж ме сега — на двайсет и четири управлявам цялата Римска империя! Колко ли би се гордяла майка ми! — Внезапно лицето му помръкна. — Ако, естествено, й бяха дали възможност да живее, за да се порадва на този факт.
Запознат добре със семейната история, Клавдий ни най-малко не се изненада от реакцията на своя племенник и само леко го потупа по ръката. Също като младия император до него, когото всички все още наричаха Калигула, Клавдий бе прекарал живота си в непрестанно недоумение кой, като не изключваше себе си, разбира се, ще е следващият убит от семейството и от кого.
Много се говореше например, че преди да седне на трона, Тиберий е организирал убийството на Германик — бащата на Калигула и брат на Клавдий, за да попречи на Германик, като законно осиновен син на Август и негов любимец, да наследи властта. Това обаче беше последната смърт в семейството, причината за която остана само слух. Включително двамата братя на Калигула и майка им Агрипина, на която Тиберий открито нареди да замине в изгнаничество, бяха бити и оставени да умрат от глад.
— Естествено, ще ме подозират в съзаклятничество — добави Калигула, имайки предвид смъртта на дядо си, който го беше осиновил. — Вярно е, че бях там, когато Тиберий спря във вилата в Мисено. Бях там в нощта на внезапната му смърт. Но тя беше в резултат на тридневен гуляй. Признавам, че много приличаше на отравяне, и боговете ми са свидетели, че аз не по-малко от останалите имах основание да ликвидирам стария козел. В края на краищата тъкмо той бе убил почти всеки, с когото бе сядал на една маса.
— Ако наистина е така и всички вярват, че ти си го сторил — намигна Клавдий, — какви дарове са ти приготвили гражданите на Рим и мъжете от Сената? Знаеше ли, че по време на празниците във връзка с церемонията за твоето възкачване на трона тълпите по улиците крещяха: «Към Тибър с Тиберий»? Също като по времето на Сеян — онова, което се е качило нагоре, трябва да слезе долу.
— Не ми го казвай! — провикна се Калигула. Той издърпа ръката си и хвърли на Клавдий див поглед. Миг след това лицето му се разтегна в усмивка, от която по гърба на чичо му полазиха ледени тръпки. — Знаеш ли, че спах със сестра си?
Калвдий загуби ума и дума. Известно бе, че като дете Калигула получаваше припадъци, по време на които падаше на земята и от устата му излизаше пяна — симптоми, много типични за цезарите. Сега обаче, застанал в чудесния пролетен ден под чистото синьо небе на Марсово поле, Клавдий си даде сметка, че става дума за най-обикновена лудост. Знаеше, че трябва да отговори по някакъв начин на племенника си, и то по възможност бързо.
— Божичко! — запелтечи той. — Не, нямах представа! Направо съм изумен. От къде можех да знам такова нещо? Всъщност ти каза «сестра ми», но ти имаш три. И то коя от коя по-хубави.
— Да ти кажа право, чичо, това, което се говори в семейството за теб, ще се окаже истина — хладно отбеляза Калигула. — Ти си истински глупак. Вече съжалявам, че те направих свой първи съконсул, за да управляваш редом с мен. И макар да съм те харесвал най-много от всички свои роднини, май трябваше да избера някой по-проницателен.
— Такова назначение може да се промени всеки момент, макар да съм преизпълнен с щастие и гордост, че избра тъкмо мен — побърза да го увери Клавдий, който нямаше представа какво да прави.
— Нямам предвид сестра ми — процеди през зъби Калигула, макар стражата да бе на такова разстояние от тях, че трябваше да викат с все сила, за да ги чуят. — Наистина ли не разбираш? Имам предвид богинята.
— Аха, богинята значи — закима Клавдий, който правеше неистово усилие да не отклони поглед от горящите като въглени тъмни очи на племенника си.
— Точно така, богинята! — почти изписка Калигула, юмруците му се свиха от яд. — Не може обикновена смъртна да стане моя императрица! Освен това смъртни брат и сестра няма как да встъпят в брак, докато боговете винаги се женят за сестрите си — така се прави! И по това разбираме, че са богове! Защото спят със сестрите си!
— Така е! Така е! — побърза да се съгласи Клавдий и почука с пръст челото си — все едно току-що е получил прозрение. — Ти не спомена, че става дума за богиня, и това ме обърка. Разбрах те. Говориш за Друзила, значи! — Той мислено помоли всички истински богини да е дал правилния отговор.
— Чичо Клавдий — усмихна се Калигула. — Голяма лисица си. Чудесно си го знаеше и преди, но нарочно искаше аз лично да ти го кажа. Сега искам да споделя с теб всичките си идеи за мерките, които съм замислил, за да спася империята.


Идеите на Калигула изненадаха дори Клавдий, комуто страстта на племенника му към скъпи жени и пищни пиянски банкети бе известна. В този час, който двамата прекараха в обикаляне на мавзолея на Август и храма, те обсъждаха как да бъде завършен строежа. Клавдий бързо пресмяташе какво би означавало това в пари.
Калигула вече беше подарил редки скъпи бижута на комедианта Менстер и останалите си любимци. А когато Ирод Агрипа, зет на тетраха на Галилея Ирод Антипа, беше освободен от затвора, където бе хвърлен по заповед на Тиберий и бе прекарал там последните шест месеца, Калигула нареди публично веригите, с които беше окован, да бъдат заменени със златни със същото тегло. Ако съвсем малка част от плановете му се осъществяха, пресмяташе наум Клавдий, то цялото богатство на Тиберий от двайсет и седем милиона златни къса, както и държавната хазна, щяха да отлетят безвъзвратно.
— Тук в Рим ще завърша храма на Август и театъра на Помпей — изреждаше младият император и сгъваше един след друг пръстите на ръката си. — Ще разширя императорския дворец на хълма Капитолия, за да го свържа с храма на Кастор и Полукс, ще добавя и акведукт, за напояване на градините, ще построя нов амфитеатър, където Менстер ще дава своите представления. Ще издигна отново разрушените храмове в Сиракуза. Ще прокопая канал през провлака до Гърция, за да възстановя храма на Поликрат на остров Самос, ще върна статуята на олимпийския Юпитер в Рим, където й е и мястото, освен това съм намислил да построя нов храм на Дидимейонския Аполон в Ефес, чиито планове и строеж смятам лично да надзиравам… — Така продължиха цяла сутрин, докато някъде към обяд се върнаха отново в двореца. Едва тогава Клавдий успя да зададе въпроса, който се въртеше в главата му от сутринта.
— Истински пример за щедрост ще дадеш на римските граждани, скъпи мой Гай! — рече той на своя племенник, който вече се бе настанил на украсения със скъпоценни камъни трон, до който водеха няколко стъпала, ето защо, за да чува добре чичо си, Калигула трябваше да напрегне слух. — Ще бъдат добре възнаградени за обичта си към теб и доверието което ти гласуваха. Сам каза, че възнамеряваш да възстановиш практиката за «хляб и зрелища», както съществуваше по времето преди Тиберий и бе прекратена от него. Някак не те виждам в ролята на владетел, който ще държи на събирането на данъци. Очевидно си измислил някакъв хитър начин да набираш средства.
— Позволяваш си да разговаряш с един бог за това, че трябва да тича след пари? — с погнуса попита Калигула. Беше взел златната светкавица на Юпитер, с която обичаше да се разхожда, когато се занимава с държавни дела, и с върха започна да чисти ноктите си. — Добре де, все пак си мой съконсул и ще ти кажа. Спомняш си, предполагам, Публий Вителий, помощник на баща ми Германик? Беше с него, когато едва трийсет и три годишен баща ми беше на последната си мисия в Сирия.
— Познавам добре Публий — обади се Клавдий. — Беше най-близкият човек на брат ми, дори в смъртта му. Тогава ти беше малко дете и затова вероятно не знаеш, че тъкмо той доведе Писо — агент и приятел на Тиберий, — за да бъде изправен на съд по обвинение, че е отровил баща ти. Тогава и Тиберий можеше да бъде изправен пред съда, ако не беше изгорил тайните инструкции, които бе дал на Писо, когато му ги показаха. Но Тиберий имаше дълга памет за такива предателства и не забрави Вителий. След време Публий беше арестуван и обвинен, че е участвал в заговора на Сеян. Опита се да пререже вените си, но се разболя в затвора. По-късно брат му Квинт, сенаторът, бе публично опозорен по време на една от организираните от Тиберий чистки в Сената.
— Не си ли се запитвал — попита Калигула — защо дядо ми ще унищожи двама братя в нашето семейство… и после, малко преди самият той да умре, ще назначи най-малкия брат за императорски легат в Сирия?
— Луций Вителий ли? — повдигна вежди Клавдий. — Като всеки в Рим за мен това назначение е по-скоро въпрос на… лична услуга. — След това додаде с известно неудобство: — Заради младия Аулий.
— Наистина, кой друг, ако не бащата на човек като Аулий, заслужава такава чест — саркастично подхвърли Калигула. — В края на краищата момчето, едва шестнайсетгодишно, щедро предложи своята девственост на Тиберий. Трябваше да се сетя и сам.
Калигула стана от трона, слезе по стълбите и започна да крачи из стаята, като пошляпваше светкавицата по едната си длан. Сетне седна до масата и вдигна съд с вино, от който наля в една чаша и разклати звънчето наблизо. Слугата, който опитваше храната и напитките му, момче на не повече от девет-десет години, влезе на часа, за да опита напитката, в това време младият император напълни други две чаши почти догоре и даде знак на чичо си да вземе едната. Изчака момчето да напусне стаята с поклон. Сетне за изумление на Клавдий извади от кутия на масата две скъпи на вид перли с размери на човешки палец и ги пусна в чашите с вино.
— Получих всички документи, които е държал Тиберий на Капри — съобщи младият император, след като отпи от виното и попи устните си. — Изчетох всичките, но един от тях ми се стори особено интересен. Писан е от Луций Вителий, след като поел поста в Сирия преди малко повече от година. В него става дума за някакви изключителни предмети, собственост на евреите, заровени някъде по склоновете на свещена планина в Самария — предишното протеже на Сеян, Понтий Пилат, се е опитвал да се добере до тях. Оказва се, че Пилат е избил бая народ, за да стигне до тях. — Клавдий, единственият наистина беден член на императорското семейство, в този момент имаше само една мисъл — как да извади перлата от чашата си, преди да се е разтворила в течността, но така, че племенникът му да не забележи. Все пак реши, че ще отпие малко от подправеното по този начин вино.
— Какво по-точно казва Вителий за тези премети? А какво се е случило с Пилат и с предметите? — попита той.
— Пилат е отстранен, но десет месеца са го държали под стража в Антиохия в очакване на кораб, който ще го върне в Рим. Пристигна в града същата седмица, когато дядо почина, и затова наредих да не го пускат, докато не го разпитат. Ще се окаже излишно, защото успях да събера две и две и да се сетя сам за някои неща. Както знаеш, първото нещо, което направих след короноването ми след погребението, беше да освободя Ирод Агрипа от затвора и да го назнача за тетрарх на Лизания, както и да му дам титлата владетел и на териториите в Сирия, управлявани от покойния му чичо Филип. Съобщиха ми, че когато стигнал там, организирал благодарствено богослужение в моя чест.
Клавдий вече си мислеше, че от виното доста му се проясни главата и вероятно племенникът му не е чак толкова луд, колкото всички мислеха. In vino veritas, рече си той и отпи следваща щедра глътка.
— Не бива да се забравя — продължаваше Калигула, — че цели шест години живях на Капри с дядо си и не цялото това време бе отдадено на разврат. Преди пет години се случи нещо интересно. Може би и ти ще си спомниш, че Тиберий имаше един познат египтянин кормчия, когото доведоха тук, в Рим, но който се появи и на Капри.
— Да не говориш за онзи египтянин, който се яви пред Сената и твърдеше, че е чул, плавайки край Гърция някъде около пролетното равноденствие, че великият бог Пан е мъртъв — вече много заинтересуван попита Клавдий и отново надигна чашата си.
— Същият — потвърди Калигула. — Дядо държеше срещата им в тайна и не говореше за нея, но знам много добре, че той се промени значително, след като чу казаното от египтянина. Разговарях с мъжа на сестра ми Друзила и…
— Богинята имаш предвид, нали? — намеси се Клавдий, изхълцвайки, но Калигула се направи, че не го чува.
— Преди пет години — продължаваше той, — когато зет ми Луций Касий Лонгин беше консул в Рим, неговият брат, офицер на име Гай Касий Лонгин, беше с Трети легион в Сирия. През същата седмица на пролетното равноденствие бил дежурен по заповед на Понтий Пилат по време на публична екзекуция в Иерусалим. Тогава се случило нещо, което според него било необикновено.
— Да не искаш да кажеш, че слуховете по повод смъртта на Пан може да имат нещо общо с онези ценни предмети, които Пилат издирвал? — Мислите на Клавдий вече бяха малко объркани от изпитото вино. — И заради нещо, което си чул за тях от зет си, си освободил Ирод Агрипа от затвора и си го назначил почти за цар, за да може той да ти помогне да решиш загадката, свързана с тях.
— Точно така — възкликна Калигула, грабна златната светкавица и я запрати с все сила нагоре, сякаш искаше да я забие в тавана. — Чичо Клавдий, може и да си пияница, както мнозина мислят, но никак не си глупав — ти си направо гений!
Улови Калвдий за ръка, завлече го до трона и двамата седнаха на стъпалата.
— Както ти казах, преди пет години, в петъка преди равноденствието, Пилат заповядал един размирен еврейски равин да бъде разпънат на кръст заедно с няколко престъпници, като знаел, че телата ще бъдат свалени преди залез слънце, тъй като на следващия ден започвал сабат. За да се ускори смъртта, обикновено чупят краката и човекът умира от задушаване.
Може да е от виното, помисли си Клавдий, но светлината в стаята сякаш намаля и очите на племенника му засвяткаха по особен начин, докато разказваше необикновената история. Чичото отново отпи.
— Гай Касий Лонгин присъствал за първи път на разпъване — продължаваше Калигула, — ето защо, когато дошло време да свалят телата, той ги обиколил с коня си и пробол единия от разпънатите с копие, връчено му вероятно от някой от войниците, защото му направило впечатление, че това не е неговото. Било старо, назъбено тук-там от очевидно дълга употреба, но и от някакъв друг метал. Спомняше си също, че дръжката била привързана за острата част с връв, която му заприличала на сухи лисичи черва. Почти не обърнал внимание на цялата работа, докато преди да замине за Антиохия, Пилат не го попитал къде е копието, което е носел в онзи ден. Споменал, че било някакво официално оръжие и искал да го прибере. Съмнявам се да е имало нещо вярно в това. Едва тогава Гай си дал сметка, че копието е изчезнало.
— Предполагаш, че това е бил един от предметите ли? — попита Клавдий. Очите бяха започнали да го болят, вероятно от изпитото вино или от внезапно спусналия се мрак. — Както го описваш, не ми се вижда много ценно или загадъчно, но интересно откъде се е появило?
— По-интересно е как може да е изчезнало така безследно? А и за неговата стойност можем да съдим по това, че Пилат е искал да го открие няколко години преди клането при свещената планина, което означава и че е вярвал, че някой от предметите вече е излязъл на повърхността. А откъде идват и какво е предназначението им, дядо ми се опитваше да разбере точно когато умря в Мисено на път за Капри. Имах всички основания да вярвам, че почти беше стигнал до отговора.
— Тиберий? — не можеше да повярва Клавдий. Той остави чашата си и се опита да различи племенника си сред спускащия се мрак. — Но той притежаваше двайсет и седем милиона в злато. Защо ще му е да си прави труда да издирва още?
— Когато ти казах, че според мен предметите са ценни — опита се да обясни Калигула, — нямах предвид материалната им стойност, а нещо далеч по-голямо… това не съм го споделял с никого, дори и с Друзила. Не беше случаен фактът, че бях в Мисено, когато Тиберий пристигна там в нощта на своята смърт. Очаквах го там. Знаеш, че почти не напускаше Капри, а този път бе отсъствал няколко месеца и никой не знаеше къде точно се намира. Бях разбрал, че Тиберий е ходил до островите Пакси, от които онзи египтянин бе чул да идва странното съобщение. Много добре знам какво е очаквал да научи там.
На островите Пакси, недалеч от гръцкия бряг, се издига огромен камък като онези на келтските острови. Върху него се виждат надписи на отдавна забравен език, който никой не може да разчете. Тиберий обаче смяташе, че познава такъв човек, който е и заинтересован да го разчете почти толкова, колкото и той, а на всичкото отгоре му беше и много задължен. Ти го познаваш, чичо Клавдий. Ти беше този, който го доведе на остров Капри преди няколко години, за да помоли за тази услуга, и в резултат дядо отмени заповедта на Сеян и разреши на евреите да се върнат в Рим.
— Иосиф от Ариматея! — възкликна Клавдий. — Богатият евреин търговец, приятел на Ирод Агрипа. Какво знае той за всичко това?
— Очевидно достатъчно, за да приеме да се срещне с Тиберий на Пакси и да прекара там последните няколко месеца, разгадавайки надписите върху камъка — отвърна Калигула. — Когато на дядо му прилоша по време на вечерята, аз останах при него през нощта и чух бълнуванията му — по-скоро чух онова, което се отронваше от устните му, докато треската го изгаряше. И записах всичко. До този момент аз бях единственият, който знаеше.
Когато Калигула се усмихна, Клавдий също направи опит да отвърне на усмивката му, но устните му не помръдваха. Вече не хранеше никакви илюзии относно причините за смъртта на Тиберий. Молеше се само виното, което току-що погълна, да не е отровено. Ставаше му все по-зле.
Когато Калигула улови чичо си за ръка, стаята съвсем притъмня пред очите на Клавдий. Единствената светлина, която стигаше до съзнанието му, бе от блясъка в очите на младия император.
— Без съмнение — успя само да промълви Клавдий и мракът го погълна.


Тринайсетте свещени предмета
При всеки еон, когато по време на пролетното равноденствие слънцето започва да се издига над ново съзвездие, на земята слиза един бог, който се ражда като смъртен от плът и кръв. Расте сред хората, докато стане възрастен, след което позволява да бъде пожертван, захвърля плътта, която го държи като затворник, и се връща във вселената. Преди смъртта той предава вселенската мъдрост на едно-единствено човешко създание.
Но за да бъде разпространена божествената мъдрост във времето, така както се отчита то на земята, тя трябва да бъде вплетена във възли, представляващи пресичането на духа и материята във вселената. Само истинският избран, онзи, комуто богът е доверил мъдростта, ще знае как да го направи.
За да се осъществи тази връзка, тринайсет свещени предмета трябва да бъдат събрани на едно място. Всеки от тях има специфична цел в ритуалното раждане на новата епоха, всеки от тях трябва да бъде помазан с божествена течност, преди да бъде използван. Предметите на следващата епоха са:

1.Копие 2.Меч 3.Гвоздей 4.Кокал 5.Камък 6.Кутия 7.Казан 8.Поднос 9.Дреха 10.Весло 11.Сбруя 12.Колело 13.Дъска за игра.

Този, който събере предметите, но не притежава вечната мъдрост, може наместо за космическо единение да стане причина за терор и варварство.
— Виждаш ли? — рече Калигула, когато завърши четенето на филипиката. — Нали помниш какво ти казах за копието и разпъването на кръста в Юдея. Копието е първият предмет в този списък. Разбираш ли? Тиберий е смятал, че Пан е богът, позволил да бъде принесен в жертва, за да настъпи новият еон: богът козел, богът най-често свързван с остров Капри и със самия него.
— Но когато надписът върху този камък на островите Пакси е бил преведен, се оказва, че тъкмо евреите са тези, които са осигурили необходимото тяло за жертвоприношение, за да настъпи тази промяна. Не бяха ли евреите тези, които обикалят света, учат всевъзможни древни езици, за да могат да превеждат загадки и тайни? Не бих се учудил и ако го правят, за да събират предметите на безграничната власт. Помислял ли си дори за миг, че твоят Иосиф от Ариматея не знае какво прави, когато е помолил Тиберий да върне неговия народ в Рим? Мислиш ли, че не е знаел какво прави и когато задига мъртвото тяло на разпънатия евреин от Юдея? Защото той точно това прави. Същевременно успява да прибере и копието, с което Гай Касий Лонгин го промушва.
— О, богове! Гай, престани, моля те! — провикна се Клавдий и главата му увисна безпомощно, защото той не беше повече в състояние да я държи изправена. Стомахът му се бунтуваше неудържимо. И виното, и емоциите му бяха дошли в повече. — Моля те, донеси ми едно перо. Трябва да повърна.
— Не можеш ли да си събереш ума поне за малко? — раздразнено попита племенникът, но все пак стана и донесе празна купа и дълго щраусово перо от връзката наблизо.
Клавдий вдигна глава, размаха перото, за да се освободят власинките, след което отвори уста и погъделичка с върха дъното на гърлото си, докато съдържанието на стомаха му не се изплиска в купата.


Завръщането


Фу / Завръщане
Хексаграм 24
Времето на мрака е отминало. Със зимното слънцестоене настъпва тържество на светлината. Обрат нагоре следва всеки период на упадък. Прогонената доскоро светлина се връща с нова сила. Отново започва движение, но то не е предизвикано отвън… Завръщането е заложено в природата на нещата. Движението става на цикли и колелото се затваря. Всичко се завърта и идва в определения момент.
Рихард Вилхелм,
Ай Чинг



Колкото повече знае човек, толкова повече разбира, че всичко се върти в цикъл.
Йохан Волфганг Гьоте


Повече от час стоях в горещия басейн, но все още бях разстроена. От връзките на хората от семейството ми с националсоциалистите, като добавим дядото бур със склонност на изнасилвач, да не говорим за очарователната беловласа леля Зоуи в Париж, стигнала с танците си до сърцето на Адолф Хитлер… Историята на моето семейство все повече заприличваше на онова, с което се занимавах: закопани в продължение на половин век вещества, които започват да пробиват пътя си навън от затвореното пространство, в което някой смяташе, че добре ги е скрил.
Най-сетне Лаф излезе от басейна за следобедната си дрямка и аз също реших да се прибера в стаята си. Имах нужда да остана известно време сама, за да събера мислите си.
Знаех, че моят братовчед и кръвен брат е инсценирал смъртта си и остави мен като изкупителна жертва, а сега вече излизаше, че го е направил, използвайки ръкописа, ревностно пазен от собствения му баща — Ърнест, и баба ми Пандора, ръкописът, който баща ми и втората ми майка с помощта на журналистите смятаха да задигнат и да публикуват, за да спечелят от това. И макар да нямах представа какво съдържа този документ, безсъмнено страниците, които бях разпръснала в Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ миналата вечер, бяха изпратени от Сам.
Бях изхвърлила опаковката от кафява хартия, така че нямаше начин да разгледам марките или пощенското клеймо, но щом Лаф спомена за документа, в съзнанието ми изникна малкото жълто листче, което Язон ми донесе, и пощенският код на изпращача, започващ с 94, сигурен знак, че пратката е пусната в Сан Франциско. Ето защо твърдението на Волфганг Хаузер, че го е изпратил на моя адрес от Айдахо си беше измислица, както вероятно и всичко, което ми наговори.
Едва се сдържах да не се сритам за глупостта да се оставя да бъда измамена от поредната красива физиономия и се зарекох, че дори да се намеси лавина, втори път няма да се поддам. Вероятно бе прекалено късно, за да поправя щетите от своята слабост. Волфганг бе прекарал насаме с ръкописа цялата нощ, в която аз дълбоко спях, и нямаше начин да разбера дали го е разгледал, или снимал, или направил някакво копие. Излизаше, че независимо от усилията си, бях се озовала в началото на кръга, там, където бях преди седмица — между Сцила и Харибда — на твърда скала.
Щом отворих вратата на хотелската си стая, се сетих за горкия Язон. Седеше в средата на огромното легло с най-гневното изражение, на което бе способен.
— Йои — бе звукът, отронил се от гърлото му, изразяващ целия гняв, на който са способни котките.
Знаех, естествено, каква е причината за възмущението му. Макар да бях оставила предостатъчно храна, бях си позволила да отида до басейн без него. Издайническата миризма на хлор, с който дезинфекцират водата в басейните, очевидно бе достатъчно силна.
— Добре де — поисках да се сдобрим, — какво ще кажеш за една вана.
Наместо да се спусне към вратата на банята, нещо обичайно при звука на думата «вана», той се насочи към краката ми и по пътя вдигна парче розова хартия, която почти бях настъпила — много добър ставаше във вдигането на листчета този котарак. Опря предните си лапи на коляното ми и вирна нагоре муцунка със стиснатото между зъбите розово листче.
Някой очевидно бе пъхнал под вратата съобщение. Прочетох го и сърцето ми се обърна.

«До Ариел Бен
От господин Соломон
Съжалявам, но няма да мога да присъствам на планирания обяд. За да уговорим друго време и място, моля обади се на телефон (214) 178–0217(214) 178–0217

Прекрасно, няма що. Сам променяше плановете за среща по обяд. А и този телефонен номер… Видя ми се напълно фалшив.
За трети път той споменаваше цар Соломон, чийто библейски стихове все още не бях имала време да прегледам внимателно за някакво скрито послание. Тази бележка обаче говореше за промяна в плана в последния момент, а не за план за разшифроване. А Сам с право беше предположил, особено след снощните ми занимания с декодирането, че името, което бе използвал, трябва да ме насочи към нещо, което за страничен човек не бе така очевидно: «телефонният номер» на господин Соломон бе информация, свързана с «Песен на песните».
Отворих с въздишка чантата си, измъкнах Библията, която носех със себе си, и влязох в банята, където запуших ваната и пуснах водата за Язон. Докато чаках, хвърлих поглед върху бележката и отворих томчето на «Песен на песните», където пощенският код 214 можеше да означава Глава 2, стих 14:

Гълъбице моя в скални проломи под каменни заслони! Покажи ми лицето си, дай ми да чуя гласа ти, защото гласът ти е сладък и лицето приятно.

Сам никога нямаше да успее да види «лицето ми приятно», нито да чуе «гласът ми сладък», ако не дадеше малко по-конкретни насоки. Всъщност даваше ми ги: Глава 1, стих 7–8. Там младото момиче, онова с привлекателния пъп, кани своя възлюбен да обядват заедно на следващия ден и той й обяснява как да го намери:

Кажи ми ти, когото обича душата ми: де пасеш? де пладнуваш? Защо да съм като скитница край сградата на твоите другари?

Ако не знаеш това, о, най-хубава между жените то върви си подир овцете и си паси яретата покрай пастирските шатри.

Така, да помисля малко! Не бях чувала за място в тези планини, което да съдържа дума или знак за овчари и овчарки, за кози или други домашни животни. Но има една ливада надолу по пътя, наричана Пасището, където през лятото издигаха увеселителни палатки, свиреше музика, а през зимата там се разхождаха любители на пързаляне по девствен сняг — сравнително равно, широко пространство, напълно достъпно от пътя. Значи това щеше да е новото място за среща.
Доста странно ми се видя, че Сам предлага да отменим предишния толкова сложен сценарий, с място, което се виждаше от всички страни, при това непосредствено до главния път. Изненадата ми трая само до следващото указание, което открих в Глава 2, стих 17:

Докле денят лъха прохлада и бягат сенките, върни се, мой мили, и бъди като сърне, или като млад елен по планински скали.

Докле денят лъха прохлада значи на зазоряване? Можех да разбера защо срещата по обяд му се е видяла рискована, поради това, че за да стигнеш дотам, има опасност да бъдеш видян, и то не еднократно, но не разбирам как щях да изляза от хотела незабелязано преди зори, ще шофирам до Пасището, където ще измъкна ските си от колата и ще започна да се пързалям небрежно в сутрешния мрак? Съмненията ми, че Сам е започнал да губи здравия си разум, ставаха все по-сериозни.
За моя радост всички от компанията ни пожелаха да си легнат рано тази вечер. Оливие, вдъхновен от това, че Бамби е толкова добра скиорка, бе надминал себе си и я бе водил до всички писти в околността, означени с черен ромб. Прибра се напълно изтощен, тъй като това си беше истинска спортна атака, с каквато той не беше свикнал.
Бамби бе прекарала целия ден навън и задължителните два часа упражнения с музикалния инструмент успя да направи едва преди вечеря. Управата на хотела ни допусна в Слънчевата зала, където имаше пиано. Криво-ляво се справих с акомпанимента на малките пиеси от Шуберт и Моцарт, които някога бях свирила и не бях успяла да забравя напълно, в компанията на Волга Драгонов, който старателно обръщаше страниците. Лаф често присвиваше възмутено очи от несръчното ми изпълнение, но свири безупречно както винаги. Най-голяма изненада за мен и Оливие бе виртуозното изпълнение на Бамби. Трябваше да призная, че не ставаше дума само за това колко добре обгръща с бедрата си виолончелото. Попитах се дори дали да не ревизирам първото си впечатление.
Когато всички се отправихме към ресторанта за вечеря, балконът пред залата бе пълен с гости на хотела, които бурно аплодираха изпълнителите, наобиколиха Лаф и го затрупаха с поздравления и молби за автографи, като подаваха каквото имаха подръка — меню от ресторанта, хотелски плик или дори билет за лифт.
— Знаеш ли, Гаврошче — обърна се чичо ми към мен, след като възгласите стихнаха и почитателите му се оттеглиха един по един, — смятам да оставя вас младите и да вечерям в стаята си. Не съм това, което бях, и тялото ми се бунтува срещу дългото пътуване от Виена. Ще се видим утре сутринта на закуска и тогава може да ти разкажа още някои подробности.
— Разбира се, чичо Лаф — отвърнах, като се питах дали ще мога да понеса още нови разкрития. — Само нека да не е прекалено рано. Може отново да го направим като днес — късна закуска. Трябва да свърша някои неща сутринта — като например да се помотая към едно пасище в пет сутринта, довърших наум.
Бамби отклони поканата да се присъедини към мен и Оливие и заедно с Лаф и Волга се отправи към стаята си. За моя огромна изненада Оливие също поиска да се оттегли, след като ми се поклони в знак на извинение.
— Признавам — отбеляза той, — тялото ми определено се бунтува срещу дългото катерене днес следобед. Всичко ме боли. Мисля да се отпусна в топлия басейн и след това да си поръчам гореща супа в леглото.
Хвърлих поглед към часовника си и видях, че наближава десет, ето защо реших и аз да се прибера при Язон.
Към единайсет двамата с него си разделихме порция спагети с морски дарове и чесново хлебче, изслушахме прогнозата за времето на следващия ден, от която разбрахме, че утрото ще настъпи в шест и половина, и вече под завивките се канех да загася лампата, поприспана от донесената с вечерята чаша вино.
Неочаквано Язон наостри уши и се изправи в гнездото, което си беше направил във втората възглавница. Отправи поглед към вратата, сякаш някой се канеше да влезе. Обърна очи към мен, но аз не чух нищо. Котаракът грациозно се изправи, прекоси леглото, скочи долу и преди да тръгне към вратата, обърна глава към мен. Очевидно отвън в коридора имаше някой.
Поех дълбоко въздух и отметнах завивките. Взех халата, оставен на близкия стол, и го последвах. Язон безпогрешно познаваше кога някой се кани да почука или позвъни. А ако някой наистина бе отвън, защо се колебаеше?
Приближих око до малкия отвор във вратата и с изненада зърнах познато лице, което най-малко очаквах да видя. Стиснах дръжката и отворих рязко вратата.
Огряна от меката жълта светлина на лампите в коридора, стоеше русокосата Бамби с огромни наивни сини очи. Носеше дълъг халат от черно кадифе с кройка на сако от смокинг, под който се подаваха дантели и панделки, пристягащи ръкавите на китките и шията. Направи ми впечатление, че едната й ръка е скрита зад гърба.
Внезапно ме връхлетя необяснима паника — дали не носи оръжие! Понечих да отскоча назад и да тръшна вратата под носа й. В същия миг обаче тя извади ръката си и видях, че стиска бутилка «Реми Мартен» и две малки чашки.
— Ще ми направиш ли компания за по един коняк? — попита тя. — Нещо като предложение за примирие.
— Трябва да ставам рано утре сутрин… — подхванах.
— Аз също — побърза да ме увери Бамби, — но предпочитам да не сме в коридора, за да ти кажа това, за което съм дошла. Може ли да вляза?
Отстъпих неохотно и я пуснах вътре.
Въпреки очевидната красота на жената и несъмнените й качества на изпълнител, нещо продължаваше да ме смущава. Не ставаше дума за отнесеното й изражение. Всъщност като имам предвид качествата й, подозирах, че тази отнесеност е по-скоро вид защита за нейната уязвимост, имах вече опит с Джързи и нейното пиянство.
Приближих масата, където Бамби вече пълнеше двете чашки. Взех едната, чукнахме се и отпихме.
— Какво беше това, което не можеше да ми кажеш вън в коридора? — попитах.
— Моля те, нека седнем — тихичко предложи Бамби.
Гласът й звучеше така успокояващо, че едва когато стигнах до стола, си дадох сметка, че ми действа като умело хвърлена примка, на чиято воля не можех да не се подчиня. Следователно трябваше да си отварям очите и да внимавам.
— Бих искала да ме харесваш — увери ме жената. — Наистина се надявам да станем приятелки.
На не твърде яркото осветление в стаята тези бистри очи, напомнящи за напитка с потопени вътре златни люспи, изглеждаха странно засенчени от дългите мигли. За нищо на света не можех да се досетя за какво мисли тя, но ме обзе твърда решимост да го разбера. Чувствах, че прямотата е най-добрият подход.
— Не става дума за това дали те харесвам, истината е, че не разбирам типа хора като теб и не се чувствам спокойно в тяхно присъствие — признах. — Изглеждаш по един начин, говориш по съвсем друг, а се държиш по трети. Имам усещането, че това, което си всъщност, няма нищо общо с вида и държанието ти.
— Мислиш ли, че това не важи и за теб? — отбеляза Бамби и спусна ръка, за да погали главата на Язон с дългите си елегантни пръсти. Направи ми впечатление, че той не замърка, но и не избяга.
— В момента не говорим за мен. Но както сигурно си схванала от разговора тази сутрин, израснала съм в семейство, чиито членове не са много близки. Ако поведението ми е малко загадъчно, най-вероятно е така, защото се старая да се държа настрани от противоречията им. Тъкмо затова и избрах път, диаметрално противоположен на линията в семейството.
— Мислиш ли? — попита тя неочаквано. Но побърза да добави: — Всъщност точно за теб става дума. Мнението ти за мен е важно. Когато казах, че искам да ме харесваш, нямах предвид — като сестри, както подхвърли чичо ти. Но при създадените обстоятелства имам усещането, че ще е доста сложно, ако не успеем да поддържаме поне приятелски отношения.
— Виж какво — подхванах и отпих следваща глътка, конякът беше наистина превъзходен, — не разбирам защо толкова се тревожиш за това дали ще се разбираме, или не. — За първи път от много години насам съм в компанията на чичо Лаф и няма никакви изгледи ние двете с теб да се срещнем отново.
— Точно в това е проблемът — усмихна се тя. — Но преди да обясня, нека ти кажа защо имаш усещане за «дискомфорт» край мен. Стига да нямаш нищо против, естествено.
Взрях се в тези бистри очи, които продължаваха да ми се струват някак неразгадаеми. Това момиче си го биваше, но реших, че щом така иска, нека бъде нейното и ще си получи заслуженото, пък дори и да е шамар.
— Вероятно е наистина много лично, но ти беше тази, която пристигна посред нощ с бутилка коняк и поиска да си побъбрим. Животът на чичо ми едва ли е запечатана книга и трябва да знаеш, че е имал в живота си твърде много жени, коя от коя по-красиви, при това също като и баба ми Пандора много способни. Ти си друг случай, наистина притежаваш голяма дарба. Това, което изсвири тази вечер, беше изумително, от световна класа, по мое мнение. Поради обкръжението си като малка, мога да преценя. Не разбирам защо човек като теб е готов да бъде придатък, нещо като украшение за някой, който очевидно е много прочут и очарователен като чичо ми. Баба ми не би го направила, така че не разбирам защо ти го допускаш. Струва ми се, че това е причината да не те разбирам и да изпитвам «дискомфорт». Според мен зад вашите отношения стои някакъв друг сценарий.
— Ясно. Може и да си права — Бамби сведе очи към ръцете си, отпуснати в скута. Когато ги вдигна отново, тя беше много сериозна. — Чичо ти Лафкадио е извънредно важен човек за мен, фройлайн Бен. Разбираме се прекрасно. Това обаче е съвсем друг разговор. И не заради него дойдох тук сама тази нощ, за да търся приятелски взаимоотношения.
Чаках. Очите със златисти точици следяха всяко мое движение. Съобщението, което последва, ме блъсна с все сила.
— Фройлайн Бен, изплашена съм от прекаления интерес на брат ми към теб. Ако не направиш нещо, и то скоро, този интерес може да застраши сигурността на всички нас.
Седях вцепенена. Това бе последното, което можеше да ми хрумне. Едва сега с ужасяваща сигурност разбрах защо всичко около Бамби ми се струваше толкова познато.
— Брат ти ли? — едва чуто промълвих. Нямаше нужда да си конструктор на ракети, за да се сетиш кой може да е този човек.
— Нека се представя както трябва, фройлайн Бен — започна моята гостенка. — Името ми е Бетина Браунхилд фон Хаузер и Волфганг е моят единствен брат.


По дяволите — нищо друго не ми идваше на ум. Излизаше, че Бамби е просто прякор на Бетина, както беше обръщението на чичо Лаф към мен — Гаврошче. Бях чувала името Бетина фон Хаузер, млада челистка, развълнувала музикалните среди в последно време, но никога не би ми хрумнало, че тъкмо Бамби е тази изпълнителка, още по-малко, че има някаква връзка с доста опасното ми увлечение — Волфганг Хаузер.
Тази твърде неприятна изненада ме изпълни с още по-голямо подозрение към всички и най-вече към чичо ми. Ако Лаф се чувстваше толкова близък с Бамби, той можеше да говори пред нея всичко, както сам посочи, тогава защо изчака тя да излезе, за да спомене случката с Хитлер и руните? И защо, когато споменах името на Волфганг, Лаф индиректно ме предупреди да внимавам, без да намекне дори, че тези двамата са толкова тясно свързани? И ако Лаф бе убеден, че Зоуи е Schutztaffel, съмишленик, толкова близка приятелка на брата на Бамби, защо доведе самата Бамби от оня край на света, за да се срещне с мен?
И ето я сега тук, пристигнала на пръсти посред нощ, с разкошните си дантели и бутилка скъп коняк, за да ми разкрие — зад гърба на Лаф — неща, които може би той не знаеше, но не си бе направил труда да сподели с мен и онова което му беше известно. Тъй като Бамби изрично подчерта, че се разбира с него прекрасно, трябваше да се досетя, че единствено аз от цялото семейство нямам и най-малка представа какво всъщност става. По дяволите всички, щях да науча.
За щастие притежавах тайно оръжие — независимо от младата си възраст, незначително тегло и опит, можех да изпия сериозно количество твърд алкохол, без това да се отрази на походката ми и на спомените ми от прекарването на следващия ден. Така че половин бутилка «Реми Мартен» не представляваше кой знае какво изпитание. Надявах се този мой «талант» да свърши работа за разпита, на който се готвех да подложа Бамби.


Към три след полунощ бутилката бе празна и Бамби си беше отишла. Тя почти загуби съзнание насред изречението и остана на стола с изпънат гръб. Помогнах й да се изправи и я изведох от стаята си. Не можех да рискувам да я оставя при мен, за да се събуди след няколко часа и да види, че ме няма. Но след близо три часа «дружески, почти сестрински» разпит бях научила много повече, отколкото очаквах, включително и важни за мен разкрития.
Волфганг Хаузер не беше австриец — той и сестра му бяха с немски произход, родени в Нюрнберг, но израснали в Швейцария, а по-късно бяха получили образованието си във Виена. Той — в сферата на науката, тя — на музиката. Семейството им, макар и не богато, бе сред най-старите фамилии в Европа. От няколкостотин години дедите им имаха «фон» в името си. Волфганг бе предпочел да не го използва, защото не смятал, че е подходящо за бизнес делата му, както обясни Бамби. Детството и младостта им в сравнение с моите бяха направо идилични… до момента, когато пътищата им се пресекли с този на семейство Бен.
Бамби била протеже на чичо ми Лаф вече повече от десет години. Когато на всички станало ясно колко е талантлива, той не само предложил да плаща на най-добрите учители, но и сам да се занимава с нея, и семейството на момичето се съгласило то да живее в дома на Лаф във Виена. Волфганг често посещавал сестра си там, което значеше, че твърдението на Лаф, че почти не го познава, не беше вярно.
Преди седем години обаче се случило нещо, което променило дори тези ограничени семейни контакти. Волфганг успял да завърши образованието си по-рано от очакваното и заради първата си работа веднага след университета като консултант по проблеми на ядрената енергетика, отсъствал все повече и повече от Виена. И тогава, прибирайки се от едно от своите пътувания, се отбил да види сестра си в апартамента на чичо Лаф с изглед към Хофбург. Младият мъж споделил с Бамби и Лаф, че е приел предложението на Международната агенция по атомна енергия да работи за тях. Искал да ги заведе на обяд в близкия ресторант, за да го отпразнуват.
— Когато приключихме, Волфганг предложи да го придружим в Хофбург. Заведе ни във Вундеркамер, за да разгледаме сбирката от скъпоценности, прочутата колекция от древен Ефес, която гостуваше в момента в музея, и в Шацкамер, за да видим Reichswaffen — кралските оръжия.
— Имаш предвид съкровищницата, където се съхраняват стари оръжия? — попитах аз. Спомних си, че в басейна Лаф ми разказа как преди повече от седемдесет и пет години е бил на същото това място в компанията на Адолф Хитлер.
— Точно така — потвърди младата челистка. — Брат ми ни заведе при някакъв меч и копие и попита Лаф дали той и Пандора са чували за сбирката от свещени предмети. Лафкадио замълча и тогава брат ми разказа как от дълго време се интересува от тях. В Нюрнберг много се говореше за тази сбирка и за това, че Адолф Хитлер е изнесъл значителна част от императорската съкровищница във Виена като например първите знаци на Империята: императорската корона, скиптъра и сферата, императорския меч и още други и как ги е занесъл в замъка в Нюрнберг. Едно от първите неща, направени от Хитлер след прочутия Аншлус.
— Анексирането на Австрия към Германия през хиляда деветстотин трийсет и осма година, нали? — зададох напълно излишен въпрос, защото чудесно знаех отговора.
Дали бе обикновено съвпадение, че през март точно преди една година, в 1988, на тържествата по случай петдесетгодишнината на събитието, моята леля Зоуи, пристигнала във Виена, за да се срещне със съратниците си, се беше запознала с господин професора доктор Волфганг К. Хаузер? Едва ли, помислих си аз, особено след като Бамби ми разказа, че Лаф категорично забранил на Волфганг да посещава жилището му, след като младият мъж настоял, че любимката на Хитлер, Пандора, неслучайно е запазила по време на цялата война скъпия си апартамент срещу Хофбург и продължила да пее във Виенската опера. Убеден бил, че тя е знаела нещо повече за връзката на свещените предмети с Нюрнберг и дори със самия Хитлер.
— Вие с Волфганг сте израснали в Нюрнберг, градът, където нацистите бяха съдени непосредствено след войната. Не спомена ли някой за предметите по време на заседанията?
— Не зная — отговори Бамби и подпря лакът на масата, за по-голяма устойчивост. — Процесите в Нюрнберг, войната, всичко това се е случило преди ние да сме били родени. Но и след тези събития всички в града говореха за реликвите. Пазеха ги в специално помещение в замъка. Хитлер вярвал, че те притежават особена магия и сила, свързани с потомствените ни връзки с древните германци. Той държал един апартамент в Нюрнберг, който ползвал, когато се провеждали събранията на партията. Апартаментът се намираше почти в центъра на града, до сградата на операта, и прозорците му гледаха към замъка, за да може, когато поиска, да вижда мястото с реликвите. Често ги изваждали по време на големите събирания на привържениците на нацистката партия. Върнати били в Австрия едва след войната…
— Естествено — Нюрнберг! — До този момент напълно бях забравила, но изведнъж ми просветна. Надписите под кадрите на документалните филми от нощните паради със знамената и огромните флагове, факелните шествия, хилядите войници, маршируващи в правилни квадрати — всичко това се бе провеждало в Нюрнберг. Естествено, следваше нов въпрос.
Погледнах бутилката и видях, че от питието е останало съвсем малко на дъното, но не исках Бамби да се отреже напълно, преди да съм разбрала всичко, което исках да зная, ето защо налях остатъка в моята чаша.
— Защо точно в Нюрнберг? — попитах. — Той е съвсем обикновен провинциален град, встрани от основните пътища дори. Защо Хитлер е искал свещените реликви да бъдат толкова встрани, защо там провеждаше партийните митинги?
Бамби вдигна огромните си очи, позамъглени от изпития алкохол.
— Нюрнберг е оста — отговори тя. — Не знаеше ли?
— Оста ли? Искаш да кажеш, че представителите на съюзниците са се събирали там по време на войната? Мислех си, че срещите им са се провеждали в Рим и Виена или…
— Не ме разбра. Градът е оста. Оста на света, смята се, че в него се срещат геометричните линии на властта. В древни времена се е наричал Nornenberg — планината на норните. Според нашата история трите норни, богини на съдбата: Урд, Верданди и Скулд — на миналото, настоящето и бъдещето, са живели в тази планина от сътворението на света и държат вретеното на съдбата. Те са тези, които тъкат нашата съдба в платно, изработено изцяло от руни. Тези жени са като съдии и създаденият от тях гоблен е истинската Справедливост на Нюрнберг, защото историята, която те пишат, ще реши съдбата на света до последния ден. Die Gotterdammerung — Залезът на боговете — историята, която ще се случи в края на времето.


Може би бе наивно да си въобразявам, че ще успея да развържа възлите в един толкова сложен и мъчителен за преминаване лабиринт, като просто разплета сложните семейни взаимоотношения, но не можех да не забележа, че най-близките ми роднини сякаш бяха нагазили до врата в митологията на националсоциалистите.
Нищо изненадващо нямаше в това, че един почти непознат човек като Бамби знае прекалено много неприятни и напълно неизвестни за мен неща за близките ми. В крайна сметка през по-голяма част от съзнателния си живот се бях старала да стоя далеч от тях. Сега се оказваше, че съм имала предостатъчно основания да го направя.
Продължавах обаче да недоумявам как, ако всичко това, което Бамби твърдеше, е вярно, Лаф, Пандора и Зоуи се бяха справили така добре след смъртта на Хитлер. В следвоенен Париж обръсвали главите на жени, държали се твърде любезно с Гестапо, и ги карали да маршируват по улиците, за да могат всички да ги обругаят. В много страни след войната публично заклеймявали музиканти, които дори само са участвали в концерти пред нацистите по време на окупацията, и репутацията им била напълно съсипана. А такива като Пандора, стояли твърде близо до властта, получавали дълга присъда — затвор или направо били обесвани. Възникваше много сериозният въпрос: ако Пандора наистина е пребивавала във Виена като една от любимите оперни певици Хитлер по време на войната, както твърдеше Бамби, защо Лаф бе споменал името й като на свой съмишленик, а едва-едва намекна, че и Зоуи е познавала добре Фюрера — наместо да се дистанцира, за да се причисли към хората, стояли настрани от такова познанство?
А имаше и друго — необикновено и почти стряскащо съвпадение в тази вътрешносемейна сага. За него се сетих секунди, преди да затворя очи за откраднати един два-часа сън и да се отправя на среща в Пасището.
Бамби бе споменала, че преди седем години, значи през 1982, се е разразил конфликтът между чичо Лаф и брат й Волфганг във Виена. Точно преди седем години, в 1982, почина чичо ми Ърнест и Сам изчезна напълно от полезрението на всички заедно с наследените ръкописи с руни. До преди няколко дни.


Светлината в предутринния час бе превърнала снега в странна синкавобяла маса, контрастираща на фона на тъмните и злокобни гори. Луната висеше като огромно украшение в обсипаното със звезди пруско-синьо небе. Въздухът миришеше на студ и опасност — нещо обичайно за това време на годината и за този час. Цяла нощ бе валяло и на Пасището не се виждаха никакви следи. Спуснах се до центъра на ливадата и се взрях в мрачните очертания на горите.
Точно тогава снежна топка ме удари по гърба. Запратена беше достатъчно силно, за да събори шапката ми, и след като се разби, част от снега се спусна по голия ми врат. Обърнах се и забелязах как от линията на гората зад мен се отделя силует, за части от секундата мина през осветена от луната ивица и отново изчезна в сенките. По високо вдигнатата ръка схванах, че това е Сам и че трябва да го последвам. Грабнах шапката си, натъпках я в джоба и прекосих ливадата до група елхи, размесени с брези, където ми се стори, че изчезва.
Спрях и се заслушах — глас на бухал долиташе от леко възвишение наблизо и аз се насочих към него до място, където мракът бе направо непрогледен. Спрях, защото вече не знаех накъде да тръгна, и тогава долових тихия му шепот:
— Ариел, вземи това и ме следвай.
Усетих как улавя китката на едната ми ръка, поставя между пръстите й розетката на щека и поема в мрака. Стиснала щеките си в другата ръка, го следвах слепешком. Дълго като на слалом заобикаляхме дървета, докато най-сетне излязохме на открито и видях, че небето е придобило кобалтовосин цвят. Различавах дори силуета на Сам пред мен.
Той спря, извърна се кръгом и промуши ските си между моите, така че заприличаха на преплетени пръсти. След това ме прегърна, така както аз го бях обгърнала онзи път в планината преди осемнайсет години. Долових аромат на кожа и на дим от дърва. Сам зарови лице в косата ми и прошепна:
— Слава богу, Ариел. Жива и здрава си…
— Заслугата не е твоя — промърморих, опряла лице в рамото му.
Той се отдръпна леко назад и се взря в лицето ми — далечната зора настъпваше бавно и в момента единствено лунните лъчи и сиянието на снега едва осветяваха лицата ни.
Не бях виждала Сам повече от седем години. Тогава той бе все още момче. Би трябвало да се сетя, че се е променил. Сега пред мен стоеше висок, широкоплещест, зашеметяващо хубав мъж, с изсечен профил като на баща си и дълга до раменете черна коса, същата като на майка му. Сивите очи бяха запазили загадъчното си сияние, сякаш нещо отвътре ги осветяваше. Признавам, с известно неудобство установих, че пред мен вече не стоеше моят учител от детството ми и мой кръвен брат, а невероятно хубав мъж. Изненадата, с която ме оглеждаше, ми подсказа, че той също бе изумен от промените, настъпили с мен.
— Къде изчезна мършавото момиченце с кокалести колене, което ме следваше като сянка? — попита. — Господи, станала си убийствено хубава.
— Ти беше този, дето едва не ме уби със снежната си топка — отвърнах все по-смутена. Беше ми неудобно да го погледна, поне докато не свикна с мисълта, че и двамата сме вече големи хора.
— Моля те да ме извиниш — рече той, като не сваляше от мен изумен поглед. — Май не знам какво повече мога да кажа Ариел. Наистина много съжалявам за всичко, което се случи. За това, че те забърках във всичко това.
— Само извинение не помага — цитирах любимата фраза на Джързи и му се усмихнах, а той отговори на усмивката ми. Схванах, че трябва веднага да му кажа лошата новина.
— Аз също трябва да ти се извиня за нещо, което направих, и много се надявам, че не съм съсипала всичко, което си градил толкова време, и не съм изложила и двама ни на още по-голям риск с постъпката си. Направих огромна глупост, голяма грешка наистина. Оставих един човек съвсем сам цяла нощ с ръкописа с руните…
Виждах как лицето му с всеки следващ миг се издължава от чувство, което аз в отчаянието и разкаянието си изтълкувах като ужас… докато не чух неговите думи.
— За какъв ръкопис с руни говориш?


От известно време ме преследваше мисълта, че тъй като през последните няколко дни сърцето ми твърде често потъваше до стомаха, рано или късно то съвсем ще спре да тупти и ще остане само да подскача като топче йо-йо. Няколкото мили, които двамата със Сам изминахме със ски, за да прекосим ливадата до хижата, ми подействаха като възстановителен масаж, така че пред вратата аз поне бях възвърнала способността си да говоря.
Междувременно бях научила причината той да смени плана на срещата ни за днешния ден. Решил, че е твърде опасно да отсяда в хотели, така че от момента на мнимата си смърт търсел подслон в хижи, ловни колиби и места за ловна засада, заслони, с които щатът Охайо е осеян, но или са изоставени, или пък никой не използва сега през зимата. Пристигайки в Сън Вели по-рано от мен, Сам установил, че край пистите, където планираше да се срещнем, няма такова място и се наложило бая да обиколи, докато открие тази хижа — на около две мили от главния път. По-голямата част от района обаче била толкова открита, че нямаше начин да пристигна тук, без някой да ме забележи, освен ако не се срещнем преди зазоряване.
Щом стигнахме изоставената хижа, където Сам бе пренощувал, свалихме ските, изтупахме ги от снега и ги прибрахме зад колибата. Едва тогава влязохме вътре, където той разрови жаравата и хвърли в огнището още няколко цепеници. Това бе единственото отопление, нямаше водопровод или канализация, само една водна помпа пред вратата. С няколко удара на дръжката той напълни чайник, който закачи над огъня, за да направи разтворимо кафе, и едва тогава приближи стол за себе си до креслото с изтърбушени пружини, на което вече се бях настанила.
— Знам, че най-вероятно не разбираш много от онова, което правя, Ариел, нито защо го правя — започна той, — но преди да ти обясня, нека се върнем на събитията от последната седмица. Защо не се появи на телефона, както се бяхме уговорили, какво знаеш за липсващия пакет и какво научи от Лаф?
— Добре — с известна неохота се съгласих да изчакам с множеството въпроси, които бях си приготвила. — Но първо ми кажи, ако не си изпратил ти този ръкопис, за който споменах, сега веднага трябва да знам нещо, тъй като срещнах човек, който твърди, че той го е изпратил. Чувал ли си някога за доктор Волфганг К. Хаузер? — лицето на Сам се изкриви в усмивка и само додадох: — Значи го познаваш!
— Не… Не зная… Предполагам причината е в начина, по който произнесе името. — Сам ме гледаше с трудно разгадаемо изражение. — Знаеш ли, винаги съм си те представял като по-малкия ми кръвен брат, като сродна душа — продължи той. — Но сега почувствах, че… Искам да кажа, кой е всъщност този човек? Има ли нещо, което се случва и искаш да го споделиш с мен?
Почувствах как гореща вълна се надигна към лицето ми. Тази проклета ирландска кожа, която бях наследила от Джързи, човек, роден с нея, нищо не можеше да скрие. Обгърнах лицето си с длани. Сам протегна ръце и откри лицето ми. Аз отворих очи.
— Господи, Ариел, да не би да си влюбена в този човек? — Скочи на крака и закрачи нервно напред-назад, като разтриваше чело с върховете на пръстите си, докато седях и мълчах, объркана.
Сам седна отново и се наведе напред напрегнато.
— Да оставим настрани какво евентуално изпитвам аз във връзка с тази история, но моментът едва ли е подходящ за разцъфтяването на романтична връзка! Току-що спомена, че скоро си се запознала с този мъж. Знаеш ли изобщо нещо за него? За произхода му? Имаш ли представа колко опасно може да се окаже и за двама ни тази ненавременна близост?
Толкова се разстроих от гневния му изблик, че ми се поиска да метна нещо върху главата му. Скочих рязко от стола и точно в този момент чайникът завря и Сам се спусна да го отстрани, за да не загаси огъня. Краткото отклонение на вниманието ни даде възможност да се успокоим.
— Не съм казала, че съм влюбена в когото и да било — с възможно най-спокойния глас заявих.
— И нямаше нужда — отвърна Сам с гръб към мен, докато се занимаваше с чайника и чашите. Когато се обърна, лицето му бе вече непроницаемо. Сетне сякаш на себе си той продължи: — Просто осъзнах, че разбирам чувствата ти по-добре от собствените си.
Когато се извърна към мен с двете чаши, на лицето му бе изписана напрегната усмивка. Подаде ми едната и разроши косата ми, както обичаше да го прави в детството ни.
— Много съжалявам, скъпа. Нямам никакво право да ти казвам кого да харесваш, нито да те подлагам на кръстосан разпит. Просто бях изненадан. Достатъчно си умна, за да не се увлечеш по човек, който може да застраши и двама ни. Пък и кой знае? Може би съществува някаква връзка в цялата тази ситуация и ще ни помогне да се оправим в бъркотията, в която забърках и теб. Между другото, този Волфганг К. Хаузер спомена ли какво означава това «К» в името му?
— Не — поклатих глава изненадано. — Защо? Мислиш ли, че е важно?
— Най-вероятно — не. Но следващия път, когато се видите, може да го попиташ. Нека сега чуя разказа ти за последната седмица.
Въздъхнах дълбоко и отново се отпуснах на стола. Разказах подробно събитията… Е, не всички. След реакцията на Сам при споменаването на името на Волфганг, пропуснах детайла, че е прекарал нощта в една стая с мен и ръкописа. Във всичко останало бяха напълно точна.
Когато свърших, самата аз неочаквано за себе си осъзнах колко ключова роля играе Волфганг Хаузер в тази история. Вероятно това се дължеше на факта, че всичко се въртеше около ръкопис, който не беше истинският. Пакетът, изпратен от Сам, продължаваше да липсва. Скоро щях да разбера колко опасен всъщност се оказваше той.
— Не мога да повярвам, че все още не е стигнал до теб — мрачно отбеляза Сам, сякаш прочел мислите ми. — Има още нещо, което не се връзва някак.
Попитах братовчед си какво в този ръкопис е толкова ценно, че целият свят иска да се добере до него — включително и членове на семейството, които не си говореха от години, — а в същото време е така опасен, че се е наложило той да инсценира собствената си смърт.
— Ако знаех отговорите на всички тези въпроси — мрачно се усмихна Сам, — нямаше да се налага да стоим затворени в тази самотна колиба и да си говорим просто така, и то след едноседмична игра на сложни шифрограми.
— Ти си този, който си игра — възразих смутена. — То не бяха мнима смърт, библейски анаграми и тайни срещи! След всичко, което преживях през последната седмица, искам отговори, и то незабавно. Какво има в този пакет, който не е стигнал до мен, и защо го изпрати на моя адрес?
— В него е моето наследство — отвърна той, сякаш е нещо, разбиращо се от само себе си. — Моля те да ме изслушаш, Ариел. Трябва да разбереш всичко, което ще ти кажа. Преди седем години, малко преди да почине, татко за първи път сподели какво точно му е оставила в наследство Пандора. Обясни, че никога до този момент не е споменавал за него, защото условието й било да го държи в тайна. Ето защо след смъртта й го прибрал в касетка в банка в Сан Франциско, където се намират и адвокатите на семейството. Когато татко почина, извадих документите и ги донесох тук, в Айдахо, за да ги разгледам на спокойствие. Видях много стари редки ръкописи, събирани от Пандора през живота й. Пакетът, който ти изпратих, съдържа копия от тези документи…
— Копия ли? — провикнах се невъздържано. — Инсценира смъртта си… Животът и на двама ни е в опасност… И всичко това за някакви дубликати на нещо си?
— Не са обикновени копия — нетърпеливо възрази Сам. — Когато ти казах, че оригиналите са стари, може би трябваше да уточня, че са направо древни. Държани бяха в херметически запечатана кутия, за да не се разпаднат. Преди стотици години хората са пишели върху папируси или плат, или дори върху метал — мед или калай например. Някои от документите бяха писани върху тънка дъска. По моя преценка, съставяни на гръцки, иврит, латински, санскрит, акадски, арамейски и дори на угърски език в най-различни краища на света в различни периоди от историята, те са с несъизмерима с нищо стойност. Усетих също така, както вероятно бе разбрал и баща ми, че по някаква причина са опасни. Много от тях с годините бяха повредени непоправимо и се разпадаха на прах. Не можеше да ги снимаш дори, ако не разполагаш с извънредно скъпи съоръжения и след специална обработка. Ето защо лично направих копия на всеки от тях. Направо ги преписах — труд, който ми коства години, — за да започна да ги превеждам сам. Прибрах копията в банката, а оригиналите скрих така, че според мен трудно някой ще успее да ги открие. Поне докато не приключа с превода им на английски.
— Успя ли да преведеш нещо?
— Съвсем малко — гласеше тъжният му отговор. — Представляват разпокъсани, несвързани едно с друго писма, разкази на очевидци, показания, доклади. Дори административни документи от древния Рим, келтски и тевтонски легенди. Описания на тракийски празници и банкети в Юдея, разкази за езически богове и богини от Северна Гърция, но никаква следа за каквато и да било връзка помежду им. Трябва да е имала сериозна причина да ги събира.
Мислите в главата ми препускаха, но сякаш се въртяха в кръг. Стигах все до изходната позиция — как бе възможно такива документи да бъдат свързани с неонацистка конспирация, което очаквах след разговорите си с Лаф и Бамби? Всички събития, които те описваха, са се случвали през последното столетие, а езици като угърския, доколкото знаех, не се използва от хилядолетия. Мислех си и за норните в тайните им пещери в планините на Нюрнберг, които тъкат съдбата на човечеството и последните му дни. Ами ако никой не може да разтълкува създаденото от тях, когато то бъде завършено?
Докато Сам отпиваше от блудкавата течност, се опитах да си представя тревогата и притеснението на добър шифровчик като него, докато е разгръщал една по една люспите на една лукова глава в очакване да зърне онова, което е в центъра й.
— Ако след толкова години не си успял да откриеш връзката между ръкописите на Пандора — попитах, — защо всички си мислят, че те са толкова ценни и опасни? Възможно ли е да са свързани с предметите в Хофбург — онези, които всички твърдят, че Хитлер се опитвал да събере?
— Мислил съм за това, но далеч по-важно е да реша и да разбера откъде всъщност идват всичките тези документи, как Пандора ги е събирала и най-важното — защо? Остава и въпросът защо от всички е избрала тъкмо баща ми за свой наследник.
— Честно казано, откакто научих за ръкописите, и аз се питам същото — признах. — Ти успя ли да разбереш?
— Мисля, че да — отговори Сам. — Но нека чуя първо какво мислиш ти. До този момент нямаше с кого да обсъдя теорията си. Свързано е със завещанието на Пандора. След смъртта й повикали баща ми като основен наследник в Европа, за да прочетат последната й воля. Бил изненадан. Да не забравяме, че е била за кратко негова втора майка, само докато траел краткият й брак с Йероним. Не се били виждали от момента на семейната схизма. Всъщност, а съм сигурен, че ще се съгласиш с мен, Ариел, историята на чичо Лаф за семейството трябва да мине през филтъра на различна гледна точка — тази на нашите бащи — Ърнест и Огъстъс. Те двамата едва ли са запазили много добри чувства към Пандора, след като тя избягва и ги оставя на грижите на баща им.
Дяволите да го вземат, помислих си аз, изправена за кой ли път пред сложните и вгорчени отношения в моето семейство. Но изведнъж ми хрумна една идея. Възможно ли бе Пандора да е разчитала тъкмо на огорченията и болката в отношенията на това семейство? Споделих го със Сам.
— От известно време и аз си задавам този въпрос — съгласи се той, — но когато чух казаното от теб днес, нещата някак идват по местата си. Имам усещането, че от самото начало всичко е било планирано, имам предвид разделянето на семейството. Нека го погледнем подробно. Първата крачка в тази посока прави Пандора, като избягва с Лаф и Зоуи. Истински удар по нашата част от семейството е фактът, че баща ти е изоставен от самото си раждане. Само така може да се обясни хладнокръвието и егоизма на този човек днес. През целия си останал живот Пандора прави всичко възможно да поддържа разделението. След това завещава на баща ми тези редки древни документи, които ти описах. А ако може да се вярва на твоя приятел Хаузер, Зоуи притежава оригинала на някакъв ръкопис с руни, който в момента е в твои ръце. Няма как да знаем какво е наследил Лаф от Пандора, освен апартамента с изглед към Хофбург, което само по себе си никак не е малко. Сигурни сме обаче, че той знае за съществуването на ръкописа с руните, без да е наясно, че е попаднал в ръцете на Зоуи.
Сам спря и ми се усмихна.
— Както виждаш, момичето ми, всичко ни насочва към един въпрос: ако си човекът, който трябва да скрие нещо и държиш то да остане такова и след смъртта ти, може ли да се сетиш за по-добра осигуровка от тази да го разделиш между четирима братя и сестри като Лафкадио, Ърнест, Огъстъс и Зоуи, чиято взаимна ненавист датира в някои случаи дори до люлката?
Много точно го каза. От момента, в който се разбра, че аз съм единствена наследничка, роднините ми от близо и далеч започнаха не само да се интересуват от мен, но и да изпращат емисари или сами да пристигат чак от Европа, дори да ме търсят настойчиво по телефона посред нощ, за да ме разпитат. Дори Оливие забеляза необичайния интерес на моите роднини. А в семейство като нашето, където съществуваха толкова стари рани и цареше атмосфера на подозрителност и ненавист, нямаше по-добър начин Пандора да раздели съкровището, а и никой не може да знае кой какво е получил.
Мен по-скоро ме тревожеше друго.
— Какво те подтикна да предприемеш такава драстична стъпка и да инсценираш смъртта си? — попитах Сам. — И не само умря, но успя да организираш целия този театър с погребение като на човек със заслуги към държавата, оркестър, високопоставени лица, журналисти — кому беше нужно цялото това представление? Как успя да преметнеш и правителствените служби? На всичкото отгоре застраши и моя живот, като ми изпрати тези документи и позволи всички да разберат, че са в мен?
— Ариел, моля те — рече Сам и улови дланта ми между своите. — Кълна се в живота си, че никога не бих те подложил на такава опасност, ако имах избор. От повече от една година знам, че някой ме следи. Миналия месец в Сан Франциско някой направи открит опит да ме ликвидира. Няма никакво съмнение в това. В колата ми бе скрито взривно устройство…
— Сериозно? — не се сдържах.
В този момент в съзнанието ми изникна отново въпросът, който неведнъж си бях задавала: ако в избухналата кола не е бил Сам, кой ли бе в ковчега, който погребахме в «Президио» в Сан Франциско?
— Господи, да не искаш да кажеш, че някой друг е загинал на твое място? — попитах с потрепващ глас.
— Точно така — отвърна Сам. — Друг човек загина във взетата от мен кола под наем в Чайнатаун.
Очите му бяха странно безизразни, гласът отнесен, сякаш споменът за случилото се минаваше през екран от мъгла.
— Трябва да знаеш — продължи той, — че макар да не съм работил директно за правителствените служби или за военните, през годините, когато бях независим консултант, водих подготовката на много шифровчици и съм бил в помощ на Държавния департамент. Работих по задачи на различните служби, свързани с разшифроване и поверителни задачи, за които знаеха малцина. В резултат познавам много хора и съм наясно с десетки тайни. Човекът, който загина в онази кола, бе мой приятел. Правителствен служител от много високо ниво и дългогодишен колега. Казваше се Терон Вейн. По моя молба преди година Терон поръча на един от сътрудниците си да разбере кой ме следи и защо. Преди един месец Терон настоя да отида в Сан Франциско. Агентът, на когото бе възложил задачата да провери моя случай, бе починал при загадъчни обстоятелства. Агенцията бе запечатала малкия апартамент, който той бе използвал. Обичайна практика в политиката на Агенцията е да разчиства основно такива места и дори направо унищожава всички данни, преди да са попаднали в ръцете на не когото трябва. В този случай обаче Терон бе решил, че каквото и да е останало вътре, вероятно е свързано както с мен, така и със смъртта на агента. Взехме всички предпазни мерки, когато влизахме, унищожихме всичко, включително и информацията в компютъра.
На базата на това, което научихме, решихме, че ще е най-добре аз да си тръгна оттам пеша, а Терон да се качи в колата ми, да направи една обиколка на квартала и да ме вземе от съседен ъгъл. На излизане Терон ме помоли да проверя пощенската кутия, да не би да е останала кореспонденция, която е пристигнала, докато ние бяхме вътре. Изпълних заръката и слизах надолу по стълбите, когато Терон, вече в колата, завърташе ключа на таблото и… експлодира.
Сам замълча, бавно разтри челото и слепоочията си с върховете на пръстите. Не знаех какво да кажа. Не смеех да мръдна, докато не видях, че той сваля ръцете си и ме поглежда.
— Ариел, няма как да опиша какво преживях — с огромна болка в погледа подхвана най-сетне той. — Познавах Терон Вейн повече от десет години. Беше истински приятел. Знаех, че бомбата е била предназначена за мен, а трябваше да го оставя размазан на парчета на паважа, докато дойдат да го съберат в чувал, все едно е смет. Едва ли си представяш какво изпитвах в този момент.
Представях си го и самата аз треперех като лист в този момент. Но за разлика от това, което изпитвах преди две седмици, когато все още вярвах, че Сам е мъртъв, сега ужасът от надвисналата опасност буквално ме задуши. Не ставаше дума вече за инсценирано погребение, нито дори за нещастен случай, а за насилствена смърт, заплашваща Сам. И ако неговият покровител и приятел, човек от службите, вероятно е знаел как да се пази, какво оставаше за мен? Едва сега разбирах, че десетките предпазни мерки, които Сам вземаше в последните дни, изобщо не са прекалени.
— Какво те кара да мислиш, че бомбата е била предназначена за теб? — попитах.
— В компютъра, чиято информация унищожихме, успях да видя номер, който си мислех, че знам единствено аз. Номер на банкова касета, която се намираше само на няколко пресечки от въпросната квартира. Очевидно този, който искаше смъртта ми, вече е знаел, че ръкописите се съхраняват в определена банка в Чайнатаун, и е бил сигурен, че може да ги вземе. При евентуалната ми смърт това щеше да стане още по-лесно. Когато бомбата избухна, се бях запътил точно към банката, за да ги извадя оттам. Съвпадението бе прекалено голямо. Тутакси отидох в банката, накарах да отворят касетата, помолих да ми дадат един голям пощенски плик, взех марки от първия пощенски автомат и тутакси пуснах плика в пощенска кутия на улицата. Изпратих ги на единствения човек, в когото имам безусловно доверие, т.е. на теб. Едва тогава от уличен автомат се обадих на шефа на Терон и му съобщих какво се е случило. Решението, да се разиграе този театър на моята смърт, бе на правителствените служби. Естествено, наруших обещанието, което им дадох, да не се свързвам с никого от семейството, най-вече с теб. — Очите на Сам бяха странно замъглени.
— Семейството ли каза? Какво общо има с това семейството? — За кой ли път почувствах, че не искам да чуя отговора на собствения си въпрос.
— Има само едно нещо, което свързва парченцата от мозайката, и то е в семейството. Според мен то е заложено още в завещанието на Пандора. Тъй като сме единодушни, че тя е разделила на четири части съкровището си, за трима знаем, остава да разберем какво е оставила на своето единствено дете?
Преглътнах мъчително и усетих, как кръвта се смъква от лицето ми.
— На Огъстъс? На баща ми? Защо ще му оставя нещо? Изоставила го е още от самото му раждане, нали?
— Скъпа моя — усмихна се Сам, — като изключим теб и мен, той е единственият член на семейството, когото все още не сме обсъдили, нали? — усмихна се малко иронично Сам. — Бил съм само на четири, а ти дори не си била родена, когато Пандора е починала, ето защо бих искал да поставя няколко проблема в перспектива. Не е ли странно, че баща ми Ърнест, най-голямото дете на Йероним Бен, наследява само участието в мините в Айдахо, докато твоят — най-малкият, получава световна империя от концесии в сферата на полезните изкопаеми и индустрията…
— Да не искаш да кажеш, че според теб баща ми има нещо общо — прекъснах го и дръпнах ръката си. Скочих нетърпеливо на крака, а Сам остана на стола си.
— Мисля, че и сама можеш да потърсиш отговорите на някои въпроси — продължи той. — Защо според теб в мига, когато разбира, че съм мъртъв, Огъстъс се свързва с изпълнителя на завещанието ми, както сама ме информира, за да разбере какво съм оставил на теб? Защо незабавно свиква пресконференция в Сан Франциско, за да обяви публично текста на документа? Защо дни наред ти звъни в Айдахо и когато се свързвате, настоява незабавно да го уведомиш, когато получиш ръкописите? Откъде изобщо Огъстъс знае за моите документи?
— Всички ние знаехме за тях! — възкликнах. — За тях се говори в… — тъкмо щях да кажа «твоето завещание», когато усетих с вледеняващ ужас, че в завещанието не ставаше изобщо дума за каквито и да било документи — само, че аз съм единственият му наследник. Възникна и друг въпрос. В качеството си на какъв присъстваше Огъстъс при адвоката? Защо той свиква пресконференция? И след като баща ми не се бе виждал със Сам от години, нито пък с брат си, и то много преди той да умре, защо Огъстъс бе на погребението на Сам?
Моят братовчед седеше и само кимаше — но вече не се усмихваше.
— Сега разбираш ли защо, на базата на наблюденията ти по време на погребението, а и след това, е от изключително голямо значение всички в семейството, и най-вече баща ти, да са убедени в моята смърт? — Изправи се и се взря в очите ми.
— Ти май си напълно откачил — отбелязах. — Истина е, че Огъстъс е голям досадник и трябва да има някакво обяснение на поведението му, но едва ли си представяш, че ще тръгне да те преследва или ще се опита да те убие заради едни ръкописи, все едно колко скъпоценни може да се окажат. И колкото и да е абсурдно да предположим, че е способен на такава низост, защо тогава не се е размърдал по-рано, за да сложи ръка върху тях? Нали Ърнест ги е наследил преди десетилетия и ги е притежавал близо двайсет години?
— Може Огъстъс да не си е давал сметка, че баща ми ги притежава. Никой и не подозираше, че са в мен, докато не започнаха да ме следят…
Преди около година. Тогава е започнало следенето. По това време Сам се свързва със своя приятел от правителствените служби и може би в резултат на тази среща вече двама души са мъртви. Какво друго беше станало преди една година? Имаше нещо, но какво? Сетих се. Изведнъж още няколко факта се забиха на местата си, като пирони в ковчег.
Точно преди една година, през март на 1988, Волфганг Хаузер се бе запознал със Зоуи във Виена на събирането по случай петдесетгодишнината от Аншлуса. Тогава тя му бе доверила, че притежава ръкопис… Ръкопис с руни!
Излизаше, че Сам е прав поне в едно: ако баща ми бе наследил нещо от Пандора преди двайсет и пет години и след това е научил, че и Зоуи е получила наследство, не беше кой знае колко трудно да се досети, както ние двамата със Сам, между другото, успяхме преди малко, че в пъзела липсва едно парченце. Или пък да стигне до заключението, че чрез завещание от Пандора и други парченца са стигнали по подобен начин до още членове от семейството.
В интерес на истината Огъстъс ми каза, че ръкописите са на Пандора и са написани на някакъв код. Почти веднага след това дойде и обаждането от Хелена Вурхер-Льоблан от «Уошингтън Поуст», получила телефона ми лично от баща ми, която пък твърдеше, че може би ръкописите са на Зоуи. Откъде можех да съм сигурна, че тя работи за «Поуст», а не за баща ми? Всичко това все още не доказваше, че Огъстъс носи вина за събирането на ръкописите, още по-малко, че е някой луд бомбаджия.
— Известно ли ти е кой е бил изпълнител на завещанието на Пандора? — попитах Сам.
— Естествено! И точно там е работата. — Той стисна внезапно ръцете ми. Силна болка пробягна към рамото ми и аз неволно извиках.
— Какво има? — попита сепнато Сам и се дръпна уплашено.
— Четиринайсет шева на едната ми ръка. Опитах се да се сблъскам с лавина — обясних. Този епизод бях спестила в разказа си за събитията от последната седмица. Поех дълбоко въздух и прокарах пръсти по ръкава на ранената ръка.
Със загрижено изражение той погали косите ми.
— Минава ми вече. Добре съм — успокоих го. — Струва ми се, че Пандора с доста лека ръка е раздала в завещанието си документите, които е събирала и пазила цял живот.
— До същото заключение стигнах и аз — съгласи се Сам. — Майка ми, Светлият облак, почина само няколко месеца преди Пандора. И двамата с баща ми бяхме в шок и потънали в скръб, а и аз не бях пътувал на толкова голямо разстояние. Ето защо татко помоли да му изпратят по пощата документите, които трябва да подпише, за да влезе във владение на завещанието. Отговориха му обаче, че това няма да е възможно: съгласно изричната заръка на Пандора, той трябва лично да се яви пред изпълнителя на завещанието. Ето как татко и аз се отправихме към Виена.
— Излиза, че изпълнителят е важна фигура, така ли? — попитах. — Кой беше този човек?
— Човекът, който ти и аз сега научихме, че е бил първият учител на Лаф по цигулка. Загадъчната романтична фигура на братовчеда Дакиан Басаридис, същият, който се срещнал с нея и децата при въртележката в Пратера, след което ги придружил и до Хофбург, за да разгледат оръжията. Когато двамата с баща ми пристигнахме във Виена, аз бях само на четири години, а Дакиан някъде към седемдесет. Никога няма да забравя лицето на този човек. Имаше в него някаква дива красота. Дива, точно както Лаф ти описал красотата на Пандора. Видя ми се интересно, че Лаф споменава епизода с въртележката и това, че Хитлер разказал на децата за значението на техните имена — Earn — орел на старогермански и Daci — вълк. Такива думи ми се струват важни. В малкото ръкописи, които успях да преведа, става дума за семейството на римския император Август. Какво не бих дал да разбера кой е решил да кръсти баща ти със същото име. Нали знаеш какво означава на гръцки моминското име на Пандора — Басаридис?
Поклатих глава отрицателно.
— Кожи от лисица — поясни Сам. — Научих, че коренът на думата е bassara и на езика на берберските либийци означава женска лисица. Съвсем както Лаф ти я е описал — с дива красота, нали?
— «Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали» — изрецитирах аз наизуст стиха от «Песен на песните», който тутакси изникна в съзнанието ми.
Сам ме погледна стъписано, след което лицето му се озари от онази заслепяваща негова усмивка, която добре помнех от детството си и неизменно ме караше да се чувствам неизказано умна.
— Разбрала си значи посланието ми! — отбеляза той. — Сигурен бях, че ще се справиш, но не знаех ще имаш ли достатъчно време да го разчетеш толкова бързо.
— Разшифровах само онова, което беше важно за времето и мястото на срещата ни. — Мислите се гонеха в главата ми. — Нищо повече не съм успяла да разгадая.
— Ти сама го каза току-що. Точно в това е цялата ирония, че малката лисичка Пандора всъщност успява да повреди лозята — поне през последните двайсет и пет години, — като успешно държи ръкописите разделени. Самият аз не го бях проумял, докато не ти пратих онзи пакет. — Усмивката на лицето му постепенно угасна и той продължи съвсем сериозно.
— Ариел, струва ми се и двамата вече знаем какво трябва да направим.
Сърцето ми се сви, но виждах, че е прав. Ако тази тайна бе толкова древна и при това опасна, че всеки иска да се добере до нея, никой от нас няма да е в безопасност, докато не я разплетем.
— В случай че пакетът, който си ми изпратил, не стигне до мен, вероятно ще се наложи да възстановиш загубеното от оригиналите, които си скрил, а руните на Зоуи…
— Това може да почака, тъй като поне знаем, че съществуват оригинали. Но ако някой толкова отчаяно иска да има тези ръкописи, че животът и на двама ни е в опасност, тогава най-важно е да научим защо ръкописът е разделен на четири части и защо Пандора ги е събирала. Затова трябва да се срещна с единствения човек, който би могъл да отговори на този въпрос — братовчеда на Пандора и изпълнител на завещанието й Дакиан Басаридис.
— Какво те кара да мислиш, че той е все още жив? — попитах. — По онова време във Виена те са били на приблизително еднаква възраст, което значи, че в момента той гони стоте. А и как ще го откриеш? Изминали са двайсет и пет години от последната ви среща. Следата ми се вижда доста изстинала.
— Напротив. Дакиан Басаридис е жив и здрав, макар да е на деветдесет и пет, и е добре познат в някои среди. Преди половин век е бил известен цигулар с маниер на свирене, напомнящ много на вихрения стил на Паганини. Наричали го Принца на лисиците. Ако не си чувала за него, то е, защото по неизвестни причини, независимо от това, че свирел на концерти, не желаел да прави записи. До тази сутрин нямах представа, че е бил и един от учителите на Лаф. Що се отнася до това как да го открием, мисля, че твоят приятел Хаузер може да се окаже полезен. Според мен през последните петдесет години, а и дори по време на войната, основна база на Дакиан е Франция и той поддържа близки отношения със Зоуи, която вече е прехвърлила осемдесетте. Ако има някой, който може да организира среща с него, то това е тя.
Знаех колко опасно е Сам да се опита да стигне до Париж, за да търси Дакиан Басаридис. Трябваше да мине през паспортна проверка с фалшив документ за самоличност границите на две държави.
Нали Волфганг Хаузер каза, че иска да ми помогне да «запазя» своето наследство и се надява да се срещна с леля ми Зоуи в Париж, за да науча нещо повече за него? Тъй като Шушулката ни изпращаше в Русия с правителствена задача, може би щяхме да успеем да организираме една кратка спирка в Париж, за да посетим леля Зоуи. Сам не беше във възторг от перспективата да прекарам няколко дни през април в Париж с Волфганг, но пък идеята да се говори с Дакиан Басаридис бе негова. Нямаше по-прост и безболезнен начин това да стане.
Разбрахме се, че докато следващите няколко седмици аз съм на своето френско-руско пътешествие и се опитвам да раздрусам семейното дърво, за да видя дали няма да паднат още няколко гнили ябълки, Сам ще посети дядо си — Тъмната мечка, в резервата на племето не персе в Лапуай. Никой от нас не беше виждал Тъмната мечка от години, но си мислехме, че той може да хвърли малко повече светлина върху живота на Ърнест, бащата на Сам, от времето преди раждането на момчето. Така можехме да разчитаме на повече яснота за поне един от разцепеното семейство.
Давах си сметка, че събитията в семейството ми не са резултат на обикновена ексцентричност и обикновена вражда. Имаше голяма доза загадъчност в същността на нещата и за да бъде разкрита тя, ни бяха необходими повече данни, и то от външен независим източник. Тогава се сетих за Църквата на Светците от последния ден.
Малко са хората извън кръга на мормоните, които знаят, че недалеч от Солт Лейк Сити тяхната църква поддържа подробни генеалогични данни, където можеш да намериш информация за родословия назад чак до Каин и Сет. Оливие ми беше казал, че тези записи се пазят в специални компютри в бетонни бункери дълбоко под склоновете на планината Юта — нещо подобно на гоблените на прочутите норни в Нюрнберг.
Макар да начертахме своята стратегия, оставаше все още нерешен въпросът за начина ни на свързване, след като напуснем колибата и всеки поеме по своя път. Не беше лесно, защото нито Сам, нито аз знаехме със сигурност къде ще сме дори на следващата сутрин. Предложението на Сам бе всеки ден, където и да се намира, да спира в някой копирен център и да изпраща факс до моя служебен компютър под измислено име, но от реално съществуващ номер, на който можех да отговоря с обратен факс. Аз от своя страна трябваше да отида до подобен център и да изпратя шифровано съобщение с информация и номер, на който той можеше да отговори. Този вид връзка трябваше да проработи, макар и за кратко, защото във всеки град по света имаше такива копирни центрове, с изключение може би на Съветска Русия, закъдето се бях запътила.
Сам изгаси огъня и напуснахме колибата, и макар да бяхме останали вътре не повече от час, навън слънцето беше изгряло и лъчите му се отразяваха в снежната покривка, така че направо ни заслепи. Слагах тъмните си очила, когато неочаквано Сам ме прегърна и притисна устни до косата ми. След миг ме отдалечи от себе си.
— Моля те да не забравяш, че те обичам — изрече той много сериозно. — И избягвай лавините, държа да останеш цяла и невредима. Все още се тревожа за решението ти да се отбиеш в Париж…
— И аз те обичам — усмихнах се. Сложих очилата на носа си и улових ръката му. — Междувременно, кръвни мой братко, нека духът на Великата мечка е с теб и в следите на мокасините ти. Искам да ми се закълнеш, че и ти ще се пазиш.
Сам също се усмихна и вдигна ръка с дланта към мен.
— Давам дума на инджун.
Наближавах вече горната страна на Пасището, когато в подножието му, на фона на синкавобелия сняг, зърнах очертанията на нечий силует — атлетична фигура с тъмен скиорски костюм и големи скиорски очила. Разрошените от вятъра коси на човека се подаваха изпод шапката. Нямаше нужда да видя лицето, за да се сетя кой беше това. Малко хора можеха да се движат с такава грация и лекота по снега като Волфганг Хаузер. Очевидно следваше моите следи, които бяха единствени върху просторната ливада след снощния сняг.
По дяволите. Добре, че със Сам тръгнахме в различни посоки. Но със скоростта, с която Волфганг се движеше, той много скоро щеше да е на онова място в гората, където следите от ските на Сам се срещаха с моите. Как щях да обясня с кого съм се видяла в този толкова ранен час, и то на изолирано от света място като това? Естествено, въпросът какво правеше Волфганг тук, след като се предполагаше да е на около осемстотин километра от тук в Невада, щеше да бъде поставен.
Обзета от паника, смених посоката и се спуснах стремително през гората. Не ми мина дори през ум да тръгна по собствените си следи от преди час, защото не можех да съм сигурна, че ще ги открия бързо, още повече че тогава беше тъмно, а и не можех да се ориентирам къде всъщност ние със Сам се срещнахме. Единствената ми мисъл в момента бе да пресрещна Волфганг, преди той да е стигнал въпросното място, и тогава разговорът ни щеше да е далеч-далеч по-труден. Бях развила такава висока скорост, че в устрема си го подминах.
— Ариел — чух го да извиква той и с остър завой спрях. Стана толкова внезапно, че едва не се увих около дървото пред мен.
Бодро и безгрижно се обърнах и тръгнах към него. Волфганг се плъзгаше между стеблата и отстраняваше с ръка отрупаните със сняг клони. Всеки път купчина сняг тупваше с мек звук върху снега долу. Когато най-сетне се срещнахме, забелязах на бледата светлина, че ме гледа строго и въпросително, ето защо реших, че от стратегическа гледна точка е по-добре да започна аз.
— Доктор Хаузер?! Каква изненада? — подхвърлих уж небрежно, стараейки се да изобразя някаква усмивка, защото не успявах да видя следите на Сам и нямаше как да разбера дали Волфганг ги е забелязал. — Трябва да признаете, че се срещаме на все по-странни места. Бях убедена, че в момента сте в Невада.
— Казах ти, че ако успея, ще дойда — с раздразнителни нотки в гласа отговори той. — Шофирал съм през цялата нощ, за да пристигна тук.
— Разбирам, че си решил да разпуснеш от продължителното седене зад волана, като покараш ски на някое пусто и празно място — сухо отбелязах.
— Моля те, Ариел, не ми играй номера. Щом влязох в хотела, отидох в стаята ти — слънцето още не беше изгряло дори. Когато разбрах, че те няма, се разтревожих, че нещо може да ти се е случило. Преди да вдигна всички на крак, проверих дали колата ти е на паркинга и видях, че липсва. Поради навалелия през нощта сняг единствените следи от гуми бяха твоите и водеха в тази посока. Пристигнах и видях колата ти в гората. След това тръгнах по следите на ските. Твой ред е да ми кажеш какво правиш по това време съвсем сама на мили далеч от хотела.
Охо! Щом си мисли, че карам сама, значи не е успял да забележи вторите следи. Това ме освобождаваше от неудобството да започна да лъжа откровено.
— Надявах се физическото усилие да ми помогне да се освободя от алкохолното отравяне, което успяхме да постигнем снощи със сестра ти в резултат на едно сериозно количество коняк. — Не бях далеч от истината.
— Бетина ли? — изумено възкликна той. Оказа се, че съм натиснала правилното копче. — И тя ли е в хотела?
— Попреплетохме езици снощи — додадох аз, но понеже видях, че не ме разбра, преведох: — Напихме се, за да изкопча колкото се може повече информация за теб. Така разбрах защо ми каза, че чичо Лаф е просто твой познат, а не приятел. Все пак можеше по време на подробния ни разговор за моето семейство да споменеш, че сестра ти живее при чичо ми от близо десет години.
— Много съжалявам — разтърси глава Волфганг, сякаш се опитваше да се събуди… Нищо чудно, ако наистина бе шофирал цяла нощ. Изви към мен помръкналите от умора тъмносини очи. — Не съм се виждал с Бетина от доста време. Предполагам, обяснила ти е и това?
— Така е, но бих се радвала да чуя и твоята версия. По-скоро, защо двама души като теб и Бам… сестра ти… се отчуждават само защото драматизират повече от необходимото позьорщината на човек като чичо ми Лаф?
— Истината е, че се чувам със сестра си от време на време — поясни Волфганг, но не отговори на въпроса ми. — Изненадан съм, че Лафкадио я е довел от Виена. Вероятно не е подозирал, че и аз ще бъда тук.
— Е, сега ще разбере — спокойно рекох. — Да отидем да закусим и ще видим дали ще полетят фойерверки.
Волфганг заби щеките си в снега и отпусна длани върху раменете ми.
— Предложението ти е доста смело. Казах ли ти колко много ми липсваше и какво противно място е Невада?
— Мислех си, че всеки немец харесва места с много неонови светлини.
— Немец ли? — повдигна вежди Волфганг и свали ръцете си от мен. — Кой ти каза… Да, Бетина. Изглежда наистина си я напила.
Усмихнах се и свих рамене.
— Моя любима техника на разпит. Закърмена съм с нея с майчиното мляко. И тъй като очевидно ни свързва слабостта на чичо ми към твоята сестра, бих искала да ти задам още няколко лични въпроса, като например какво означава това «К» в името ти?
Все още усмихнат, той повдигна учудено вежда.
— Знак за второто ми име — Каспар. Защо питаш?
— Имаш предвид Каспар духчето ли? — развеселих се.
— По-скоро единият от тримата влъхви — Каспар, Мелхиор и Балтазар, занесли дарове на бебето Исус. Всъщност кой ти подсказа да ми зададеш този въпрос? — додаде той след кратко мълчание.
Ами сега? Може да съм страхотна при разпитването на доста подпийнал човек, но се оказваше, че хич не ме бива, когато някой ми зададе неочакван въпрос. Реших да рискувам.
— Едва ли знаеш, но имам фотографска памет — подхванах отдалеч. — Видях името ти в книгата за регистрация на посетителите в Центъра, редом до «Хер професор доктор» и така нататък, както и сведението, че базата ти е в Кремс, Австрия. Всъщност къде се намира град Кремс? — бърборех с надеждата, че ще успея да се измъкна от зоркия и подозрителен поглед на Волфганг.
— Във вторник ще бъдем там и сама ще видиш — обясни Волфганг.
Усещах, че в резултат на изпития снощи алкохол реакциите ми са позабавени, а и главата ми пулсираше — очевидно физическото усилие от карането на ски не бе успяло да прочисти кръвта ми напълно.
— За този вторник ли става дума? — едва не изписках. Възможно ли бе всичко да започва отначало? Тъкмо бях открила Сам и сега отново трябваше да търсим нови начини за контакт? — Да не искаш да кажеш, че след един ден пътуваме за Австрия?
Той кимна.
— Пастор Дарт ме откри по телефона в Невада. Правил опити да те намери и с огромно облекчение чу, че знам къде си — някак припряно започна разказа си той. — Самолетът ни за Виена излита от Ню Йорк късно вечерта в понеделник — значи утре. За да хванем този полет, ще летим на практика целия ден. Ето защо се наложи да пътувам миналата нощ, за да мина да те взема и да имаме време да си приготвим багажа. Реших, че след като Максфийлд е тук, той ще може да върне колата ти, а ти да тръгнеш веднага с мен. Твърде много неща имаме да обсъдим, преди да напуснем страната. Ще успеем да закусим тук, естествено, но ще трябва и да…
— Чакай, чакай! — рекох и вдигнах скиорската си ръкавица. — Може ли да знам защо така внезапно тръгваме за Виена? Нещо май ми е убягнало.
— Не ти ли казах? — някак отнесено подхвърли той. — Получихме визи за Съветския съюз, които ни чакат в посолството. Виена е първата ни спирка по пътя за Ленинград.


Волфганг ми носеше малък руски разговорник и на път от Сън Вели към дома го прегледах. Потърсих думи, които да отразяват сегашното състояние на духа ми. Намерих «запек», черва. Знаех, че Волфганг борави доста свободно с руския, но не ми беше много удобно да го питам как би превел любимото ми възклицание «holly shit».
Късната ни закуска мина, меко казано, напрегнато. Лаф ококори очи, когато видя как ние с Волфганг връхлетяхме в ресторанта и той прегърна сестра си. Оливие пък щом научи, че: а) че Бамби е сестра на Волфганг, б) че австриецът ще ме закара у дома още днес, а на него — Оливие, се възлага да се върне с колата и котарака ми и в) че двамата с Волфганг се готвим да заминем за Съветския съюз, не сваляше очи от мен.
Духът на Лаф леко се повдигна при вестта, че първата ни спирка ще бъде Виена, където той също смяташе да бъде в понеделник вечер, и тогава щеше да ми доразкаже нещата които не бе успял да сподели. Преди да напусна трапезарията на хотела, дръпнах чичо ми настрани.
— Чуй ме, Лаф — започнах, — знам какво изпитваш към брата на Бамби. Но тъй като двамата ще бъдем по работа във Виена, те моля да направиш изключение и да поканиш и двама ни в дома си. Има ли според теб нещо важно от семейната история, което трябва да науча още сега?
— Гаврошче — въздъхна той, — наследила си очите на майка си — сини с цвят на лед, Джързи винаги много се гордееше с тях. Ала твоите приличат повече на очите на Пандора — очи на неопитомен леопард — те са като зелен лед. Разбирам Волфганг, не знам как един мъж може да устои на такива очи. Аз лично не бих успял. Опитай се да не се поддаваш на неговия чар, поне докато не разбереш със сигурност в какво се забъркваш.
Това бе всичко, което той каза, но бях сигурна, че е напълно откровен с мен и думите му са били продиктувани не от вражда към семейството на Бамби или към някой от моето семейство.
Целунах го, прегърнах Бамби, връчих Язон на Оливие и се ръкувах с Волга Драгонов, който никога не се усмихва. Докато се движехме по отсечката от около двеста километра покрай Снейк Ривър, по посока на квартирата ми почти в мазето на къщата на Оливие, се опитах да си отговоря на въпроса дали наистина знам в какво се забърквам? Питах се как да се свържа със Сам и как да го информирам, че заминавам.
Волфганг ме осведоми накратко за програмата на предстоящото ни пътуване. В последния момент бе уредил да се отбием във Виена на път за Русия, но причината за това не бе тази, която бе съобщил на Шушулката.
Седалището на МААЕ се намираше във Виена, но офисът на Волфганг бе в Кремс — средновековен град на брега на Дунав в началото на Вахау — прочутата в цяла Австрия долина с лозя. Волфганг бе обяснил на Шушулката, че трябва да се отбием там, за да проучим огромната документация, свързана с мисията ни в СССР. Очевидно Шушулката се беше вързал на този сценарий.
Не помня да съм била в Кремс, но когато той спомена Вахау, се сетих, че като дете съм ходила там. В непосредствена близост се намираше и друг район на Дунавската долина — Нибелунгенгау, обитавана преди стотици години от магьосниците на Австрия. Тук се развиваше и част от действието на операта на Вагнер «Пръстенът на Нибелунгите» — цикъл от четири опери, в които баба ми Пандора бе пяла и записите с нея бяха добре известни в музикалния свят. Спомних си също как двете с Джързи се бяхме катерили нагоре по стръмни пътеки в гората с изглед към сиво-сините води на Дунав, за да стигнем до развалините на замъка Дюрнщайн — в него Ричард Лъвското сърце бил държан като затворник в продължение на тринайсет месеца, след като го заловили на връщане от кръстоносните походи.
Причината Волфганг да иска да отидем до Кремс, бе свързана по-скоро с друго важно място на Вахау — манастирът Мелк. Някога цитадела на династията Бабенберг, предшественици на Хабсбургите, а днес бенедиктински манастир, Мелк притежаваше библиотека от близо сто хиляди тома, много от които наистина стари. Според Волфганг, чиято история по този повод малко се разминаваше с казаното от Лаф в басейна, именно в Мелк Адолф Хитлер за първи път е направил своите изследвания в тайната история на руните, като онези в ръкописа на леля Зоуи. Очевидно Зоуи го беше накарала да ме заведе в Мелк.
Прибрахме се в града към пет и Волфганг ме остави пред вратата на моето мазе. Разбрахме се да се срещнем на летището в девет и половина, за да се качим на самолета в десет за Солт Лейк. Опитвах се да се концентрирам върху това, какво е необходимо да си взема за двуседмично пътешествие, по-голямата част от което щеше да бъде в Съветския съюз, който не бях посещавала по това време на годината. През цялото време не ме напускаше усещането, че нещо забравям. Брошурата, която Волфганг ми връчи, препоръчваше да си носим бутилирана вода и достатъчно тоалетна хартия, ето защо това бяха първите неща, които отделих. Малко знаех за Ленинград през пролетта, но пък добре знаех, че Виена през април изобщо не е Париж — от време на време можеше да свие зверски студ, което налагаше да се съобразя със «зимната мода».
От главата не ми излизаше проблемът как ще се свързвам със Сам. Хрумна ми, че може би се е опитал да осъществи контакт според новия ни план и е изпратил съобщение до служебния ми компютър. На път за летището можех да се отбия в Центъра и дори да нямах време да отговоря, поне щях да науча номера на факса, по който да изпратя съобщение от Солт Лейк или от летище «Кенеди», когато стигнем в Ню Йорк. Би било добра идея също да се обадя в офиса, за да се сбогувам с шефа си и да получа от него последни инструкции.
Бях стоварила двете си чанти пред вратата, когато чух стъпките на Оливие на горния етаж, който трополеше с тежките си обувки. Само по домашен халат и подплатени с кожа мокасини се качих горе при него.
— Вероятно от късната ни закуска нищо не си слагала в уста — каза той наместо поздрав. Самата истина. Напълно бях забравила. — Каня се да приготвя пастет от пушена пъстърва с ръжен хляб с копър за нашата вечеря с малкия аргонавт и така да отбележим заминаването ти утре. Предполагах, че ще бъде ергенска вечеря, но така и така си тук, можеш да ни правиш компания.
— С най-голямо удоволствие — отговорих, макар да бях пребита от умора. Дадох си сметка, че на другата сутрин едва ли ще имам време за закуска и единственото, което ще успея да сложа в устата си до обяд, ще бъдат фъстъците на борда на самолета.
— Да забъркам ли някаква топла напитка? — попитах. Щеше ми се да се извиня по някакъв начин на Оливие за провалените почивни дни, но скоро щях да разбера, че той изобщо не го приема по този начин.
— Bien sûr — ухили се моят хазяин и метна ските и щеките на рафтовете в килера си. — Нали ще ми простиш, скъпа моя, моментното раздразнение, особено след като ме запозна с красивата сексапилна Бамбита? Честно да ти кажа, дори си мисля, че съм влюбен, нищо, че изобщо не може да се доближи дори до образа на каубойката, който лелея в сърцето си.
— Останах с впечатлението, че те двамата с чичо ми Лафкадио са двойка — възразих. — Да не говорим, че живеят във Виена, което е достатъчно далеч оттук.
— Няма проблем — успокои ме Оливие. — Дните на чичо ти в ските са приключили, докато тези в музиката очевидно не са. Готов съм до края на живота си да следвам тази жена като роб по пистите само за да мога да наблюдавам как гъне и изправя крайниците си. А и след като си станала толкова близка с брат й, може и тя да започне да ни посещава.
Слязох на моя етаж, за да затопля малко бургундско, в което обикновено потапях пликче с ароматни билки за Греяно вино, от които държах постоянен запас. Докато чаках течността да се стопли, в главата ми изникна нещо, което почти бях забравила.
Прекосих просторната си леденостудена дневна и от стената с книгите свалих тома на Енциклопедия Британика на буквата «X». Признавам, че се изненадах, когато прочетох, че наистина е съществувал човек на име Каспар Хаузер, чиято история бе повече от странна:

«ХАУЗЕР, КАСПАР
Младеж, чийто живот е обгърнат в тайнственост и е низ от трудно обясними факти. Появил се, облечен в селски дрипи, на улиците на Нюрнберг на 26 май 1828 година. Бил объркан и безпомощен…
В джоба му намерили две писма: едното от беден ратай, който твърдял, че момчето му било поверено през октомври 1812 година и според уговорката той трябвало да го научи да пише и да чете и да го посвети в християнската вяра, но същевременно да го държи затворено далеч от хората до определен срок; второто писмо било от майката на момчето, в което се казвало, че то е родено на 30 април 1812 година, че името му е Каспар и баща му — бивш кавалерист от 6-и полк на Нюрнберг, е починал.
Младежът отказвал да приема каквато и да било друга храна, освен хляб и вода, и макар да си личало, че е напълно невеж и див, можел да напише името си Каспар Хаузер.»

По-нататък в статията пишеше, че научните среди се заинтересували от момчето, особено когато се разбрало, че е гледано в клетка и че нито ратаят, който се грижил за него, нито майката можели да бъдат открити. По това време в Германия имало бум на интереса към така наречените «деца на природата», отгледани от диви животни, към сомнамбулизма и други подобни необясними явления. Директорът на училището в Нюрнберг приютил Хаузер, но:

«На 17 октомври 1829 година младежът бил намерен с рана на главата, която по неговите думи била дело на мъж с маска на лицето.»

Британският учен лорд Станхоуп пристигнал, за да види младежа, и тъй като интересът му бил възбуден, той го завел в дома на магистрат от Ансбах, където разполагал с повече удобства за разследването си. Историята била почти забравена, когато на 14 декември 1833 година някакъв непознат спрял Каспар Хаузер и го промушил с нож в лявата страна на гръдния кош. Три или четири дни след това починал.
Много книги били написани през следващите петдесет-сто години с какви ли не предположения: от това, че самият лорд Станхоуп е убиецът му, до това, че Каспар Хаузер е законният наследник на трона на Германия, отвлечен като бебе, и в резултат настъпили размирици в страната. Авторът на статията в Енциклопедията намекваше, че цялата история «е доста скалъпена» и освен датите, нищо друго не звучи много сериозно.
Това, което ме изуми, бе защо Волфганг К. Хаузер, който като своя съименник бе от Нюрнберг, ще дава подвеждащата информация, че второто му име е свързано с библейската фигура на единия от влъхвите, без да спомене за исторически съществувала личност, достатъчно достоверна, та да й бъде отделена цяла страница в Енциклопедия Британика. А и сякаш за да се затвърди връзката му с момчето, отгледано като диво животно, носеше името Волфганг, което означава «бягащия с вълци»?
Раздвижване около багажа пред вратата привлече вниманието ми. Язон се въртеше около чантите и душеше. Очевидно размерът им го бе насочил към вярното заключение, че ще отсъствам не просто за няколко дни. Изплаших се, че ще наръси с ароматната си течност багажа ми, особено ако вече е усетил, че няма да го взема с мен.
— Не, не! — категорично заявих и го грабнах под мишницата на едната си ръка. С другата взех греяното вино от печката и се качих в топлата кухня на Оливие. — Нали ще държиш под око моя съквартирант тук при теб, докато ме няма? Подозирам, че е замислил грозно отмъщение, добре знаеш какво означава това.
— Ще го държа на моя етаж — заяви Оливие и подаде на Язон малко от пастета от пъстърва. — Така ще направим икономии от отоплението. Какво реши за пощата си? Ще имаш ли време да съобщиш в пощенската станция да я прибират, или предпочиташ аз да… Какво ти стана?
По дяволите, по дяволите! Знаех си, че нещо изпускам! Бях захапала парче хляб с мус и вече дъвчех, поради което, за щастие, не можех да отговоря веднага. Налях в две чаши от греяното вино, отпих малко от моята, за да спечеля време и да измисля как да се справя с поредната катастрофа.
— Няма нищо — най-сетне успях да продумам. — Сетих се просто, че съм забравила да сложа нещо важно в багажа си, но утре ще имам време да свърша и това, и да се отбия в пощата, смятам също и да намина през офиса.
За мой огромен късмет пощата отваряше в девет, а аз трябваше да съм на летището в девет и половина. А можеше и да е обратното, тогава щях здравата да съм загазила. Двуседмичната поща е сериозна купчина. Къде ми беше умът, наистина?
Когато се нахранихме, слязох долу и видях, че старателно съм прибрала в багажа си и будилника, и пижамата си. Като се прибави и това, че бях забравила за пощата, което излагаше и Сам, и мен на толкова голям риск, съвсем се вбесих от своята липса на съобразителност. За какво ти е да имаш фотографска памет за прости всекидневни неща, мислех си ядосано, като важните се изплъзват от съзнанието ти?


В осем и половина на следваща сутрин бях в Центъра — пътните чанти и паспортът ми бяха надлежно прибрани в багажника на колата. Този път паркирах на определеното място и се насочих към входа за служители. Нямах намерение да зъзна отново в студа без палто, което бе прибрано за Съветска Русия. Минах през първата серия от врати и поставих служебната си карта на екрана. За моя изненада не последва познатото прещракване, показващо, че охраната при входа в другата част на сградата ме допуска и е отворила следващата серия от врати. Умряла от студ извърнах очи към окото на камерата над главата ми и извиках:
— Има ли някой там?
Проклетите служители от охраната би трябвало да са на пост двайсет и четири часа. До слуха ми стигна пукането на високоговорителя и гласът на Бела с ледена самодоволна интонация:
— Не виждам добре лицето ви. Обърнете се както трябва към обектива на камерата. Знаете правилата.
— За бога, Бела, знаеш коя съм. Тук е зверски студ!
— Обърнете лицето си както се полага и притиснете картата добре за екрана, за да мога да осъществя идентификацията. В противен случай не мога да ви пусна.
Проклета кучка, помислих си, докато се извръщах според правилника. Бела очевидно бе сред тези, които са научили, че съм била на ски при Джаксън Хоул с Волфганг Хаузер миналата седмица, и сега си отмъщаваше, като ме бави. Виждаше ме всеки ден, така че нямаше защо да губи време за пълната идентификационна процедура. Когато чух характерното щракване за отваряне на вратите, протегнах едната си ръка, за да вляза, но в последния момент се извърнах, ухилих се и насочих средния пръст на другата към камерата. Чух как Бела възкликна и занарежда развълнувано, докато вратата се затваряше зад мен. И тя, и аз знаехме, че докато е дежурна, почти нищо не може да направи до 10 сутринта, защото няма право да напуска поста си, а тогава аз отдавна ще съм във въздуха.
Щом стигнах в офиса си, проверих пощата и както се надявах, видях, че Сам ми е изпратил съобщение: «Грейт Беър Ентерпрайзис», последвано от телефонен номер. Кодът на Айдахо подсказваше, че мястото е някъде между Сън Вели и резервата Лапуай. Запомних го и изтрих съобщението от компютъра. Вече се канех да се отбия при Шушулката, за да се сбогувам, когато видях, че той наднича през вратата с доста смутено изражение.
— Бен, току-що ми се обадиха от службата по охрана и поискаха да те заведа незабавно в кабинета на директора. Малко съм изненадан, че те заварвам тук. Не трябваше ли да пътуваш към летището за полета в десет? Директорът на отдела спомена, че става дума за някакво нарушение. Ще ми кажеш ли какво се е случило?
— Ами… да, наистина отивам на летището — леко смутена започнах. — Просто минах, за да се сбогувам.
Проклетата Бела, беше докладвала. Много добре знам какво означава нарушение на режима на охраната в Център за ядрени изследвания. Думата на служител от охраната е закон. Ако обвиненията й бъдат чути, като нищо можеха да ме отстранят от работа. Какво ми ставаше, наистина? Защо просто не го отминах, като забравя за тази кокошка? Защо трябваше да я дразня допълнително?
Шушулката крачеше до мен към кабинета на директора и вече наистина започнах да се тревожа, че няма да успея да стигна навреме за самолета. На всяка цена трябваше да мина и през пощата, за да спра кореспонденцията си. Дали можеше да се изобрети трансплант за коефициент на интелигентност, или някаква хормонална добавка, която да намали малко женската агресия? Добър вариант би било и неочаквано да се просна на земята, все едно съм припаднала.
Петерсън Фланг, директор по сигурността на Центъра, седеше зад бюрото си, когато влязохме в кабинета му. Никога не го бях виждала в друго положение и си помислих дали пък случайно не е инвалид?
— Служител Бен — смръщи той чело срещу мен, — тази сутрин срещу вас постъпи оплакване за сериозно нарушаване на правилника за сигурността.
Шушулката повдигна изумено вежди, очевидно не разбираше как за няколкото минути престой на територията на Центъра съм успяла да направя такова сериозно нарушение. И аз се питах същото.
— Бен трябва да замине тази сутрин във връзка с проект от особено значение — обади се прекият ми началник и погледна часовника си. — Самолетът й отлита след един час. Много се надявам нарушението да не е толкова сериозно.
— Дежурният от охраната, докладвал за нарушението, е освободен и ще бъде тук всеки момент — обяви Фланг.
След миг в стаята връхлетя Бела.
— Размаха ми пръст! — почти изписка тя с вдигнат срещу лицето ми показалец, завършващ с дълъг, лакиран в червено, нокът.
— Единственото, което съм направила, е точно това, което правиш ти в момента, но с друг пръст.
— За какво говори тази жена? — Шушулката посочи Бела и извърна очи към директора пред нас. На лицето му бе изписано изражението «не се заяждай с мен», което винаги водеше до неприятни последици.
Ясно беше, че съм загазила. Може Шушулката да беше шеф на целия Център за ядрени изследвания, но пък служителите от охраната докладваха директно на клона по национална сигурност към ФБР. В някои отношения Фланг имаше по-големи правомощия от Шушулката и ако поискаше, можеше да ми стъжни живота, което неизбежно щеше да доведе до неприятности и за Шушулката — порицания, доклади и какви ли не още глупости. Налагаше се да мисля бързо.
— Служител Бен — обади се Фланг, — дежурният по сигурността твърди, че сте направили по неин адрес неприлични и заплашителни жестове пред камерата на входа, когато тя, изпълнявайки задълженията си, е поискала да изпълните необходимите действия за идентификация.
— Имаме запис, така че не се опитвай да отричаш — ехидно допълни Бела.
Държанието й наистина ме вбеси и с възможно най-невинен тон попитах директора Фланг:
— С какво според дежурния от охраната съм искала да я заплаша?
Човекът ококори изумено очи и скочи на крака. Все пак оказваше се, че не е инвалид.
— Охраната и сигурността са от първостепенна важност на това място, служител Бен! И дума не може да става за безотговорност.
Опитвах се да си представя как точно би се приложила тази квалификация към случката, но Шушулката се намеси и прекъсна вълнуващия ни разговор:
— Какво точно направи, Бен? — попита той.
— Показах й среден пръст пред камерата, когато отказа да ме пусне през вратата. От известно време се държи като задник и започнах да се тревожа, че ако още малко ме забави с нейните номера, ще изпусна самолета си.
— Държала се като какво…?! — не издържаше вече Фланг, който се строполи възмутен отново на стола си.
Пастор Дарт бе отправил към мен изумените си очи и без да се усети, бе прикрил устни с длан. Ако не го познавах достатъчно добре, щях да реша, че се опитва да прикрие усмивка. След кратко мълчание все пак взе нещата в свои ръце.
— Според мен — започна той с най-добрия вариант на интонацията си «не се заяждай с мен, че лошо ти се пише», — служител Бен заслужава устно предупреждение и толкова. А ако говорим неофициално, искам да посоча, че само преди седмица имаше смърт в семейството й и със завръщането си от погребение научи, че трябва да замине в изпълнение на отговорна задача отвъд океана заедно с професор Хаузер, който осъществява връзката ни с МААЕ. Помоли ме да я освободя от задачата, но аз настоях…
Наложи се да замълчи, прекъснат от плонжа на Бела върху бюрото на директора, която почти изпищя в лицето на началника си:
— Трябва да я отстраните! Не може да я пускате да пътува с него!
Патерсън Фланг отправи смутен поглед към Дарт и махна с ръка.
— Ще се заема лично със случая.
Двамата с Шушулката напуснахме кабинета.
— По-късно ще трябва да ми обясниш — отбеляза Шушулката в коридора, — а сега тръгвай за летището, защото закъсняваш. Направо не мога да повярвам какво направи — додаде той и се ухили. — Не го повтаряй, ако обичаш.
Имах само двайсет минути да стигна от Центъра до летището, но да не забравяме, че трябваше да се отбия и в пощата.
Набих спирачки пред вратата на ниската сграда, без дори да си направя труда да паркирам встрани. Изскочих от колата, изтичах в салона и с радост забелязах, че Джордж е на смяна, но няколко души чакаха пред гишето му.
Провикнах се над главите им:
— Джордж, ще попълня онзи формуляр, но за днес вече е късно, нали?
— А, госпожице Бен, много съжалявам — рече човекът, докато премерваше пратката и залепяше марки за клиента пред гишето. — Станала е грешка, но ще я оправя. Изчакайте ме само минута, ей сега свършвам.
Той удари с длан звънеца до себе си и стомахът ми се сви в неприятно предчувствие, че отново нещо се е объркало. Какво ставаше, за бога? Побързах да попълня формуляра и му го подадох.
Помощникът на Джордж, Стюарт, излезе и започна да прибира известията на хората, които бяха дошли да си приберат пратките. Джордж, който бе изчезнал зад служебната врата, се върна с голям пакет. Не приличаше много на онзи, който получих миналата седмица, но пък беше също толкова голям и отговаряше на описанието на Сам.
— Миналата седмица съм ви дал друг пакет — рече Джордж.
— Този тук отговаря на вашия жълт формуляр, просто не съм проверил добре. Онзи пакет пристигна в деня, когато дойдохте, и дори не сме ви пуснали съобщение. В събота преглеждахме неполучените пратки, за да ги върнем на изпращачите като непотърсени, и добре, че бях тук, та забелязах грешката. Много се извинявам, госпожице Бен.
Той ми подаде пакета, поех го и дори зъбите ми изскърцаха от напрежение, докато прочета написаното отгоре. Оставаха ми десет минути да стигна до летището за полета си до Европа с Волфганг Хаузер. Направих усилието да хвърля един поглед върху написаното върху грубата хартия. Пощенското клеймо бе от Сан Франциско, също както и на предишното жълто листче, което извадих от снега. Този път обаче почеркът без съмнение бе на Сам — това бяха неговите разкривени грозни букви.


Подаръкът


Опасността [за даващия и получаващия] никъде не се усеща така добре, както при най-древните германски закони и езици. Това обяснява и двойното значение на думата «дар» във всички тези езици — от една страна «дар», а от друга — «отрова»…
Темата за смъртоносния дар, подарък или предмет, който сменя мястото си, е в основата на германския фолклор. Рейнското злато е гибелно за онзи, който го завладее. Бокалът на Хаген носи смърт на оногова, който пие от него. Хиляди истории и романси от този вид, и германски, и келтски, битуват до ден-днешен в съзнанието ни.
Марсел Маус,
Подаръкът



[Когато Прометей откраднал огъня от боговете] Зевс казал на прочутия майстор ковач Хефест да изработи дар от пръст и вода и да извае жена, красива колкото богините… Сетне Зевс поръчал на Хермес да вложи в нрава й коварство и хитрост… Хермес я нарекъл Пандора: вседарителката.

Епиметей забравил предупреждението на брат си Прометей никога да не приема дар от олимпиеца Зевс и да го върне, защото ще причини само беди на човечеството. Епиметей приел подаръка и едва по-късно разбрал какво е сторил.
Хезиод,
Дела и дни



Timeo Danaos et dona ferentes. (Страхувам се от данайците и когато носят дарове.)
Вергилий,
Енеида


Изтичах навън от пощенската станция, скочих в колата и с натисната до дъно газ полетях към летището. С писък на спирачките спрях на паркинга, грабнах тежките чанти и се затичах с всички сили по заледената настилка към сградата. Трескаво затърсих с поглед изходите за пътници и пред «Изход Б» зърнах високата фигура на Волфганг, който оживено размахваше ръце в разгорещен спор със служител на летището.
— Слава богу! — възкликна той, когато ме забеляза да приближавам, виждах колко е ядосан. — Дано не е прекалено късно — обърна се той отново към служителя.
— Само секунда. — Човекът вдигна слушалката на телефона на стената зад него. Волфганг бе готов да ме изпепели с поглед. Човекът слуша известно време, след което кимна. — Стълбата е още там, но се налага да тичате. Имаме разписания, както знаете.
Багажът ни премина светкавично през скенера, откъснаха отрязъците на билетите ни и се спуснахме към металните стълби. В мига, в който токите на предпазните колани щракнаха, машината потегли.
— Много се надявам, че имаш достатъчно добро обяснение за закъснението си — процеди Волфганг, докато се насочвахме към пистата за излитане. — Знаеше, че следващият полет за Солт Лейк е чак след три часа. Последните трийсет минути не спрях да говоря и да говоря, за да ги убедя да задържат самолета. Можехме да изпуснем всичките си връзки с останалите полети! Какво стана?
От бързането и притеснението сърцето ми биеше в ушите, едва си поемах дъх и почти не бях в състояние да говоря.
— Ами… Имах да свърша една важна работа по пътя.
— Важна работа ли? — не вярваше на ушите си Волфганг. Канеше се да каже още нещо, но точно в този момент форсираха двигателите преди излитане. Виждах как устните му се движат, но не го чувах. Той извърна ядосано глава, измъкна със замах някакви вестници от куфарчето си и започна да ги разлиства, докато набирахме височина. Не си продумахме през всичките четирийсет и пет минути на спокойния, но оглушителен полет до Солт Лейк. Нямах нищо против. Толкова много неща тревожеха в момента съзнанието ми.
Без съмнение пакетът, който бях натъпкала в платнената си чанта и сега се гушеше под седалката, бе безценният дар, завещан от баба ми Пандора на чичо Ърнест, а той от своя страна го бе завещал на Сам — дар, толкова опасен, че коства живота не само на двама от колегите на Сам, но вероятно и на Пандора и Ърнест. Да не говорим, че ако Сам не беше се забавил в онзи апартамент, той също нямаше да е между живите. И ето, сега въпросният дар бе у мен.
Тъй като в момента не изпитвах никакво доверие нито към приятели, нито към колеги, както и на повечето членове на семейството ми, естествено, не исках под погледа на неколцина пощенски служители да го оставя на съхранение в склада на Джордж. В краткото време между пощата и летището не успях да измисля скривалище и ето ме сега пред поредния проблем как да се отърва от смъртоносното си наследство, преди да се кача на самолет за Съветския съюз, където добре знаех, че ще го претърсят щателно, а и почти сигурно ще ми го конфискуват, което ще изложи на още по-голяма опасност всички засегнати. Най-вече мен.
Първата ми мисъл бе да го унищожа. Или с вода, или с огън. Колкото повече наближавахме Солт Лейк, толкова по-сложно ми се струваше това. Доста време щеше да отнеме накъсването и пускането в тоалетната на хиляда страници, още по-малко възможно ми се струваше да запаля огън на територията на кое да е от летищата, през които щяхме да минем през следващите двайсет и четири часа. А и унищожаването му нямаше да ми донесе кой знае какво облекчение, защото така пък се прощавах с шанса да разбера кой търси ръкописа и защо? И как щях да обявя, че предметът, към който толкова хора се стремяха, вече не съществува? Щях да изложа на сериозен риск и Сам, единственият човек, който имаше представа къде са оригиналите.
Решението бе да намеря тайно скривалище, така както бях направила с първия ръкопис.
Известно ми бе, че клетките за багаж на летището в Солт Лейк, за разлика от това, което показваха във филмите, служеха по-скоро за временно съхранение на вещи — за не повече от няколко часа. Дори да имах време да разделя пакета на много малки пакетчета и да ги изпратя на собствения си адрес, рискът да престоят в пощата, при условие че Оливие, Шушулката и кой ли не още душеха наоколо, оставаше. Нищо не ми хрумваше.
На летището в Солт Лейк се извиних за пореден път на все още цупещия се Волфганг. Предадохме багажа си за полета до Виена и отидох до дамската тоалетна, за да хвърля един поглед на пакета от Сам. Странни, непознати за мен знаци, но определено с почерка на Сам. Размесих ги с работните материали в чантата, която носех през рамо, и се постарах да прочистя мозъка си до следващия полет. Преди да изляза от фоайето, спрях пред един от телефоните и пуснах факс с кратко съобщение на номера, който Сам ми бе дал в последния си мейл: «Подаръкът пристигна. Даващият е стократно по-щастлив от получаващия.» Факс, изпратен от летището на Солт Лейк, би трябвало да му подскаже, че пътешествието ми с Волфганг е започнало. Добавих също, че всяко съобщение, изпратено до мен, ще ми бъде предадено.
Както се бяхме разбрали, Волфганг ме чакаше пред вратата на кафенето и държеше две хартиени чаши с димяща течност.
— Взех по един чай. Вътре е претъпкано.
Един поглед ми бе достатъчен, за да се уверя колко е прав — многочислени групи мормони — гладко избръснати, розовобузи млади мъже със снежнобели ризи с черни костюми и връзки отпиваха леденостудена вода в очакване на полетите си. До тях стояха чантите им, пълни с литература, пропагандираща приобщаване към учението им. Ден след ден, година след година, точно оттук — летището в Солт Лейк, те, подобно на перца на глухарчета, се разпиляваха по всички краища на света в изпълнение на мисията на Църквата на Исус Христос и Светците от Последния ден.
— Твърде малко австрийци приемат учението им — отбеляза Волфганг, докато с бавни стъпки се отправихме към преддверието на нашия изход. — В държава, където традицията на римокатолическата църква е така здрава, това не е лесна задача. Гледам колко са много, а ми се виждат напълно странни и не ги разбирам.
— Просто са различни — отбелязах и повдигнах капачето на чашата с намерението да отпия. Чаят бе прекалено горещ. — Запозна се с моя хазяин Оливие. Той е мормон. Не спазва стриктно всички правила. Случва се да пие кафе или алкохол дори, нищо, че са забранени. Не бих казала, че е женкар, но не е и девствен…
— Девствен ли? — изуми се Волфганг. — Държат ли на това?
— Да, доколкото знам, без да съм специалист — засмях се. — Оливие ми е казвал, че е въпрос на избор — целта е да пазиш тялото и духа си чисти. Така се готвят за спасението си, когато настъпи хилядолетието.
— Нещо не разбирам.
— Част от упражнението е — опитах се да обясня. — Католиците имат своя катехизис, нали? Доколкото знам, техният звучи така: Днешният ден бележи началото на края. Това е Последният ден, когато ще настъпи краят на света, такъв, какъвто го познаваме. Само онези, които са се пречистили и изповядват вярата, че Исус Христос е, както казват, Светлината и Пътя ще бъдат спасени, когато той се върне на земята, за да отсъжда и наказва и да възвести Новата ера. Те се подготвят, като се кръщават и пречистват в тези последни дни, за да може всеки да възкресне за нов живот в небесно тяло и за небесен живот. Оттам идва и името Светци от Последния ден.
— От древни времена идеята за Последните дни е широко разпространена — съгласи се Волфганг. — Среща се във вярванията на почти всички народи: есхатология от eschatos — най-далечният, крайният, последният. В католицизма това е доктрината Parousia: «присъствие» или «повторно идване», когато Спасителят идва отново на земята и раздава правосъдие. Ти вярваш ли в това? — най-неочаквано попита Волфганг.
— Имаш предвид в Апокалипсиса ли? — попитах на свой ред. — «Ето ида скоро, и отплатата ми е с Мене» и всичко останало? — Никога не се чувствам добре, когато подхвърлям небрежно текстове от Библията. — Обещанието е дадено преди две хиляди години и все още има хора, които чакат със затаен дъх. Трябва да има нещо по-осезаемо, за да бъда убедена.
— В какво вярваш тогава?
— Не знам точно — признах си честно. — Израснала съм сред индианците от племето не персе. Тяхната мъдрост е най-близо до религиозното образование, което съм получила. Мисля, че вярвам в онова, което правят, когато става дума за нова епоха. — Споделях мислите си, докато крачехме бавно по дългия коридор. — Както в повечето племена, не персе вярват, че местните обитатели на Америка са избрани да осъществят прехода. В края на миналия век е живял пророк на име Вовока от племето паюа в Невада. Заболял и получил видение, в което му се разкрило какво ще се случи в края на дните, който според паютите ще бележи началото на новата епоха. На Вовока му се явил танц, който щял да даде възможност на хората да прекосят границата към света на духовете. Хората щели да се хванат за ръце и всяка година да танцуват в кръг непрестанно в продължение на пет дни. Вовока го назова «Ванаги Ваципи» — Танц на духовете.
Танцьорите призовават за помощ сина на Великия Дух който ще се появи като вихрушка и тогава васичу — белите заселници, синове на европейците с раздвоени езици, които унищожават всичко, до което се докоснат, ще бъдат издухани завинаги. Духовете на прадедите ще се върнат на земята заедно с всички избити от белите бизони. На майката земя отново ще настъпи изобилие и ние ще заживеем в хармония с природата, а това се знае от древни времена.
— Красиво е — отбеляза Волфганг. — Разбирам, че вярваш в хармоничния образ на постигнатия рай.
— По-скоро мисля, че е време някой да започне да вярва в това — уверих го. — Тук, на третата планета, ние наистина доста замърсихме мястото, на което живеем. Неслучайно избрах работата, с която се занимавам. Управлението на отпадъците е начин да осъществя ритуала за собственото си очистване и да помогна нещата да се изчистят.
Спомням си, че веднъж Сам бе споменал, че няма цивилизация, която да е просъществувала дълго и да не се е грижила за водопроводната си система. Рим осъществявал контрол над акведуктите на половината свят — водопровод и канализация. Когато Ганди решил, че е време Индия да се освободи от англичаните, първото, което направил, било да накара всички свои сънародници да коленичат и да изчистят тоалетните си. Споменах го пред Волфганг и той най-сетне се разсмя.
Бяхме стигнали своя изход. Спътникът ми остави куфарчето си на един от столовете, определени за чакащите, и докосна чашата си до моята, сякаш пиехме шампанско.
— Спасяването на света, грижейки се за отпадъците, е идея твърде близка до целта на нашата мисия, с която ни натовари моя работодател МААЕ — усмихна се той. — Дълбоко в своята същност хората по света не се отличават много един от друг. Не виждам точно как прочистването, което мормоните са избрали, или измиването на тоалетните след завоевателите — изборът на Мохандас Ганди… или пък танцът сред тревните равнини, което твоите американски индианци препоръчват, ще промени кой знае колко поведението на човека или ще допринесе за глобалната реформа.
— Не забравяй, че говорим за вяра и убеждения, а не за поведение — посочих. — Не винаги всичко върви според плановете ни, когато нещата трябва да се приземят. Давам ти пример с Танца на духовете, чиято идея ти се стори красива. Нека ти разкажа какво всъщност се случва. Танцът, който включва твърде много елементи от рая, бива възприет от племената арапахо, оглала и шошони и най-вече сред лакота, които в крайна сметка били ликвидирани.
— Какво разбираш под ликвидирани? — смутено попита Волфганг.
— Направо избити — изумих се от факта, че не бе чувал за това. — Един от най-страшните епизоди в историята на коренните жители на Америка, в чиято основа стои вечният конфликт на убежденията. На хората им било забранено да ловуват. Подбрани са и са затворени в резервати, където ги принуждават да се занимават със земеделие. След това в началото на века настъпва големият глад. Хиляди умират, а те танцуват ли, танцуват. Постепенно тези танци стават все по-диви и наситени със стигащ до истерия екстаз. Хората изпадат в транс в отчаянието си да върнат идиличното минало на своята Аркадия, когато земята и децата им са били едно. Вярват, че магическите ризи, които носят, ще отблъснат куршумите на войниците. Белите заселници се изплашват от новата религия. Решават, че това са бойни танци, ето защо обявяват Танца на духовете извън закона. Когато индианците лакота намират друго, по-отдалечено място, за да танцуват, правителствените войски ги откриват и посичат наред — жени, деца, мъже, дори съвсем малки бебета. Не може да не си чувал за клането през 1890-а, когато всички, танцували Танца на духовете при Ундед Ний, били избити?
— Избити ли каза? — ужасено попита Волфганг. — Заради един танц?
— Трудно е да си го представиш — съгласих се, като не спестих и сарказма в тона си, — но обикновено федералното правителство има твърда политика за подобни неща.
Ядосах се на словоохотливостта си по проблеми, привилегия на хора като Сам и коренните жители на тази страна, защото това бе тяхната представа за Холокост и Апокалипсис, събрани в едно.
— Изумителна история, наистина — въздъхна Волфганг. — Излиза, че потомците на цивилизованите европейци са тези които рушат мира навсякъде.
— Дори нямаш идея колко си прав — съгласих се аз. — Попита в какво вярвам и реших, че ще е по-добре да се аргументирам с традиционна племенна мъдрост. Ще ми се да има нещо подобно на Танца на духовете, което да възстанови хармонията между нас и майката земя, както коренните жители я наричат. Естествено, едва ли моят принос ще бъде кой знае колко голям, защото не танцувам много добре.
— Не го вярвам — усмихна се Волфганг, — при условие че леля ти Зоуи е била една от най-великите танцьорки на века. А и ми се струва, че притежаваш доста добри данни. Конструкцията ти е на танцьорка — костната ти система, мускулите, виждал съм как се движиш на ските и например, когато…
— Но се боя да карам в нов дълбок сняг — не пропуснах да напомня за слабостта си. — А обичам да имам контрол върху нещата. Майката на Сам, която не познавам, е била истинска не персе. Със Сам бяхме още малки, когато минахме през ритуала на кръвното побратимяване, и ми се искаше да стана член на племето. Дядо му обаче заяви, че е невъзможно, тъй като отказвах да танцувам. Всеки новопостъпил в племето трябва да извърши това, което хората от племето хопи наричат «хойа», ритуален танц, означаващ «готов да отлети от гнездото» също като малкото птиче.
— Видях те как излиташ от ръба на скала — усмихна се Волфганг. — Нищо, че си въобразяваш, че не можеш да се отпуснеш и да потанцуваш в дълбок сняг. Виждаш ли какво може да направи силната убеденост в нещо?
— Поне знам в какво вярваше дядото на Сам — продължих, правейки се, че не чувам забележката му. — Той искрено се надяваше да отдалечи единствения си внук от моята част от семейството. Прекалено странни сме. Но от гледна точка на Тъмната мечка ние със Сам можехме да се сближим прекалено. Не персе са много строги по отношение на кръвната връзка. Като братовчедка на Сам аз съм забранен плод — бракове между далечни роднини дори са напълно немислими…
— Брак ли? — прекъсна ме Волфганг. — Нали казваше, че сте били още деца?
По дяволите! Усетих как кръвта нахлува в лицето ми и се опитах да се скрия в яката на дрехата си. Волфганг повдигна брадичката ми с пръст.
— Аз пък имам една своя убеденост, скъпа моя. Ако този твой братовчед не беше починал без време, струва ми се, че щях да бъда доста смутен от това твое изчервяване.
За мой късмет в този момент по високоговорителя обявиха, че ни приканват да се качваме на борда на самолета.


По време на дългия полет до Ню Йорк Волфганг попълни пропуските в информацията, която трябваше да имам във връзка с нашата мисия в Съветския съюз от името на Международната агенция за атомна енергия. Когато той подхвана предисторията на МААЕ, признах, че не съм съвсем боса.
Всеки, който като мен се труди на фронта на ядрената енергетика, е известен с прозвището «нюк», обръщението можете да срещнете в какъв ли не контекст, най-вече като хора, които са обект на неприязън. Широко разпространени са изрази като: «Добър «нюк» е само отсъстващият» или «Най-добрият «нюк» е мъртвият» — все мъдрости от училищната философия.
Основната задача на работодателите на Волфганг е управлението на отпадъците от атомната енергетика в мирно време, и то за полезна употреба. Това включва диагностициране и начини на справяне с проблема, отстраняване на токсичните пестициди, натрупани от предишни години, включващо и развиване на ядрената енергетика, благодарение на която в момента дължим седемдесет процента от електричеството в света, като така намалява замърсяването в резултат на използването на твърди горива, спада процентът на минните дейности и на обезлесяването на планетата. Всичко това дава възможност на Агенцията да оказва надзор и над материали за производство на оръжия. Всяка катастрофа в ядрени центрове позволява вратите към тайната информация да се открехнат поне малко.
Шест месеца след нещастния случай в Украйна, от МААЕ започнаха настойчиво да изискват предварителна информация за потенциални инциденти, които биха имали «трансграничен ефект» — какъвто бе случаят с Чернобил. Руснаците се мъчеха да отрекат нещастието до момента, в който радиацията бе установена над цяла Северна Европа. Година по-късно МААЕ създаде програма за консултиране на страните членки по проблемите на опасностите от ядрените отпадъци — това, с което всъщност ние с Оливие се занимавахме всеки ден. Само преди няколко месеца Агенцията издаде нови, още по-строги указания, целящи ограничаването на нелегалния транспорт и безразборното изхвърляне на радиоактивните отпадъци. Макар Чернобил да бе поводът за много от тези промени, повечето от тях не стигнаха до широката публика.
Реакторът в Чернобил, известен в средите на енергетиците като «брийдър», бе от онези, които правителствата на СССР и САЩ от дълго време поддържаха наред с останалите, но от които обществеността някак инстинктивно се страхуваше. И очевидно с основание. Тези реактори произвеждат по-големи количества гориво, отколкото консумират — получава се нещо подобно на техниката на прочутия Планински човек от Скалистите планини, който от къшей мокър хляб си приготвя закваска за нов, технология, която веднъж обяснявах на Оливие. Вземаш малко «ядрена мая» — материал, който се дели като плутоний 239, и добавяш части от нещо обикновено, като например уран 238, който сам по себе си не е подходящо гориво. В крайна сметка се озоваваш с много по-голямо количество от маята — повече плутоний — той може или да бъде преработен за ядрено гориво, или да бъде използван за правене на бомби.
Тъй като тези реактори са твърде жизнеспособни от търговска гледна точка, руснаците ги използват от десетилетия, а и ние също. Къде отива всичкият този плутоний? А що се отнася до САЩ по време на Студената война — излишно е да питаме — произведени били такъв брой бойни глави, че биха стигнали всеки от нас да държи по няколко в гаража си. А що се отнася до руснаците… Надявах се да разберем, когато стигнем във Виена.


Седалището на Международната агенция за атомна енергия се намира на Ваграмерщрасе до Донаупарк, на остров, обгърнат от нови и стари ръкави на Дунав. Отвъд искрящите води на реката се вижда Пратера с прочутото си гигантско Виенско колело — това е същият онзи увеселителен парк, в който в един зимен ден преди седемдесет и пет години моята баба Пандора заедно с чичо Лаф бяха срещнали Адолф Хитлер при въртележката с животните.
В девет сутринта във вторник колегата на Волфганг, Ларс Фениш, ни чакаше на летището, за да ни закара в града заедно с багажа за сутрешната ни работна среща. След дългото и изтощително пътуване, без почти никакъв сън, седях на задната седалка в колата и нямах никакво желание да разговарям. Ето защо, докато двамата мъже говореха оживено на немски, доуточнявайки подробностите на програмата ни за деня, аз гледах през прозореца навън. С приближаването на града ме заля вълна на носталгия и мислено се върнах назад в детството си.
Била съм десетгодишна, когато за последен път бях във Виена, но едва сега си дадох сметка колко много ми е липсвал този град с тържествата по Коледа и празниците, прекарани с Джързи сред колегите й музиканти в дома на чичо Лаф — захаросаните плодове, отварянето на луксозно опаковани подаръци, търсенето на великденски яйца. Моята представа за града бе далеч по-многостранна и богата от сантименталния образ, който по-голяма част от света има за него. Както обичаше да се изразява чичо Лаф, «това е градът на шницела, щрудела и сметаната». Тук човек се потапяше в многообразие от традиции, от ароматите и миризмите на толкова различни култури, че никога не можех да мисля за Виена, без те да нахулят в съзнанието и сетивата ми, което се случи и сега, с добавката от загадъчна история.
От самото начало Виена е културната врата, разделяла и обединявала народите от Изтока, Запада, Севера и Юга — място на обединение и разделяне. Страната, която сега наричаме Австрия — Österreich или Източното царство, в по-стари времена била наричана Ostmark — източния предел, границата, където младият Западен свят свършвал и започвал загадъчният Изток. Но mark означава също и «блата». В този случай имали предвид блатата по бреговете на Дунав.
Със своите 2859 километра от Шварцвалд (Черната гора) до Черно море, Дунав е най-важният морски път, свързващ Западния свят с Източна Европа. Римското й име Ister, утроба, и до днес се използва за означаване на нейната делта разделяща Румъния от СССР. Но каквото и да е името на реката на различните езици през вековете — Донау, Дон, Данувиус, Дунареа, Дунай, Данюб, то е все производно на древното келтско име Дану — «дар».
Дарът на водата е безграничен и тя свободно разнася своята животворна благодат на всички, без изключение. Има и друг дар, който векове наред се събира по бреговете на реката — това е съкровище от тъмно злато, благодарение на което е построен градът и на което дори той е кръстен Vindobona — добро вино.
От прозореца на колата виждах стройните редици на лозята по хълмовете край града, които се редуваха с останалите от миналогодишната реколта стъбла на царевицата — друг дар, този път на богинята Церера. Виното е дар на друг един бог — Дионисий. То облекчава болката, води сънищата при нас и понякога подлудява хората. Дионис е този, който измисля танца и най-ревностните му последователи са и страстни танцьори, най-вече жени. Ето защо за мен град Виена е градът на Дионис — земя на «вино», жени и песни.
Аз самата на съвсем млада възраст имах среща с този бог тук, във Виена, когато Джързи бе поканена да пее в дневното представление на постановката на Виенската опера «Ариадна от Наксос» от Рихард Щраус.
Изоставена на остров Наксос от голямата си любов Тезей, Ариадна замисля самоубийство, докато на сцената не се появява Дионис, който я спасява. Една от репликите на Джързи в онзи следобед, която добре помнех, бе: «Ти си капитан на траурен кораб, поел по своя мрачен път…» Ариадна била убедена, че пред нея се явява богът на смъртта, който идва да я отведе в царството на Хадес. Не разбира, че това е влюбеният в нея бог Дионис, който иска да се ожени за нея. Отвежда я при боговете и хвърля сватбената й тиара сред звездите, където тя се превръща в съзвездие.
Бях толкова малка, че не разбирах какво става на сцената — почти колкото Ариадна. За пръв и последен път в своя живот се впуснах и участвах в представлението. Повярвала, че принцът на мрака (тенорът) ще отвлече майка ми в ада и ще я подложи на мъчения, се втурнах на сцената, за да я спася! В резултат настъпи вълнение и в залата, и на сцената, което едва не събори сградата. С обидно незачитане на чувствата ми бях сграбчена и изнесена от сценичните работници, добре че чичо Лаф също присъстваше, та ме спаси.
Оставихме Джързи да раздава автографи в изпълнената с цветя гримьорна, където веднага, щом сме затворили вратата, тя вероятно се е извинила на своите почитатели за невъздържаното поведение на дъщеря й. Лаф ме заведе да ме утеши със сахер торта със сметана, след което ме разходи по прочутия виенски Ринг. По едно време спрях пред някакъв фонтан и Лаф приседна на каменния бордюр, привлече ме към себе си и каза със странна усмивка.
— Скъпо мое Гаврошче, искам да ти предложа един съвет: не бива да забиваш хубавите си зъби в крака на човек като Бакхус, както направи това днес. И то не само защото точно този тенор може да откаже да излиза повече на сцената с майка ти, а и защото Бакхус, или както е известен с другото си име Дионис, е много велик бог. Макар че — успокоително завърши чичо ми — този певец само се правеше на бог.
— Много съжалявам, че захапах онзи човек, който пееше нещо на мама. — После обаче нещо бе прещракало в главата ми и събуди интереса ми. — Като каза, че той само се прави на бог, значи ли това, че има и истински… Дииийонис? — опитах се да имитирам името. Лаф се засмя и кимна утвърдително, след което вече не можеше да ме спре. — Виждал ли си го? Как изглежда?
— Не всички вярват, че той съществува, Гаврошче — съвсем сериозно заяви той. — Според някои е само герой на приказка. Според баба ти Пандора той е много специален. Мога да ти разкажа в какво вярваше тя: божеството се явява само на онези, които го молят за помощ. Но преди да поискаш помощ, трябва много добре да си помислиш. Той язди животно, с което са си много близки, и то прилича на черна пантера с изумруденозелени очи.
Спомням си колко бях развълнувана тогава. Образът на тенора, чийто глезен бях захапала преди един час, изчезна напълно от съзнанието ми. Сигурна бях, че всеки момент божеството ще се появи на Кертнерщрасе в самото сърце на Виена, яхнало запененото диво животно.
— Ако наистина имам нужда от помощта му и той дойде да ме спаси, чичо Лаф, мислиш ли, че ще ме отведе, както е отвел Ариадна?
— Без съмнение, стига това да е наистина желанието ти. Но преди това има друго, което искам да ти кажа. Дионис бил влюбен в Ариадна, но тъй като тя била смъртна, дошъл на земята за нея. Само че, когато някой от великите богове слезе на земята, започват големи бъркотии. Така че много хубаво трябва да си помислиш, преди да го викаш, и трябва да си съвсем сигурна, че искаш той да дойде. Разбираш ли?
— Да — съгласих се. — А каква бъркотия може да стане? Ами ако той дойде по погрешка? Може ли да стане нещо лошо?
Тогава Лаф улови ръцете ми между своите, взря се в очите ми, сякаш гледаше през векове напред.
— Гаврошче — рече, — с очи като твоите, с цвета на морето, уверявам те, че дори да се объркаш, и най-великият бог ще се поколебае да те обвини. Баба ти вярваше, че времето на Дионис ще настъпи много скоро. А тъй като той е бог на влагата, на изворите, на потоците и реките, ако бъде повикан, той ще освободи водата. Ще валят дъждове като по времето на Ной, реките ще излязат от коритата си.
Неочаквано и за мен самата изпитах страх от това, което може да се случи.
— Да не искаш да кажеш, че светът ще бъде наводнен и може да загине, ако някой поиска помощ, без това да е наистина необходимо? Някой като мен ли?
Лаф мълча известно време.
— Мисля, Гаврошче, че ще знаеш точно кога да се обърнеш за помощ. Също така съм убеден, че и богът ще знае кога да дойде.
Почти не се бях сещала за този епизод през изминалите двайсет години. Но сега, когато прекосявахме разстоянието към острова и доближавахме целта си, за пореден път хвърлих поглед към платнената торба до мен, в която бяха прибрани ръкописите на Пандора.
Минахме през охраната, преди да навлезем на територията на Международната агенция за атомна енергия. Докато, стиснала смъртоносната торба, излизах от колата, в съзнанието ми продължаваха да ехтят думите на чичо Лаф преди толкова години: че на всяка цена ще знам кога да поискам помощ от великото божество. Питах се дали този момент не е настъпил.


Може да не бях убедена, че критичният момент е настъпил, но до обяд на същия ден имах съвсем ясната идея къде е критичното място — то бе в Съветска Русия, в района, известен като Жълтата степ. В атласите той е означен като Централна Азия.
Ако се вярваше на Ларс Фениш — който бе на едно и също мнение с останалите си колеги от МААЕ, присъстващи в залата за конференции за уж кратката ни среща, а траяла дълги часове, — това е един от най-загадъчните и опасни райони.
Този отрязък от света, показан на карта на стената, включваше и съветските републики Туркменистан, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан и Казахстан — група, на чиято територия се простираха някои от най-високите планини, държави с разнообразна култура и религия, с древна история, наситена с битки и вражди.
Имаха и забележителни съседи — например Китай, член на групата Големите пет — държавите, произвеждащи ядрено оръжие, Индия, която твърдеше, че не притежава ядрено оръжие, но заяви преди няколко години, че използва енергията «за мирни цели»; да не говорим за Пакистан, Афганистан и Иран — тройка, която съм убедена, че с радост би се присъединила към групата. С две думи, мястото съвсем не бе подходящо за спокойна разходка.
Най-важният проблем за бъдещето на човечеството бе мисията на МААЕ — да положи всички усилия тези потенциално възможни за създаване на оръжия материали да не се разпространяват безконтролно, към все по-голям брой държави. Не ми беше хрумвало до този наш брифинг, че подобна цел едва ли може да бъде постигната от МААЕ, въпреки подкрепата на САЩ и всички останали съюзници, без съответното сътрудничество и балансираща роля на Съветския съюз. Първата ми изненада дойде, когато чух, че СССР е демонстрирал готовност за сътрудничество през последните няколко десетилетия, а втората бе, че идеята двамата с Волфганг да направим това посещение не е дошла от МААЕ, а самите руснаци са ни поканили.
Истината е, че през последните години, особено в навечерието на нещастието с Чернобил, руснаците бяха демонстрирали смекчаване в поведението си, що се отнася до намесата на организации като МААЕ. Но въпреки т.нар. «гласност» и «перестройка» фактическите връзки с външния свят съвсем не бяха така дружелюбни, както се твърдеше официално. Защо внезапно променяха поведението си, така типично за времето на Студената война, и ни канят смирено на проверка?
Към края на това тежко заседание мисля, че намерих отговори на тези въпроси, както и на редица други, свързани с непознато за мен сдружение, което колегите ми наричаха Група 77, и неговите амбиции да се присъедини към отбора на държавите, имащи право да разполагат с материали за производство на ядрено оръжие.
Беше близо един на обяд, когато двамата с Волфганг успяхме да се измъкнем от заседанието, любезно благодарихме на Ларс и приятелите му за това, че здравата ни изтормозиха през последните три часа, и тръгнахме да търсим място за обяд. Недоспала и с една символична закуска, изпитвах нужда от сериозна храна и малко по-приятна атмосфера. За щастие всяко бистро във Виена предлага храна през целия ден.
Оставихме багажа си на територията на МААЕ, откъдето щяхме да го приберем по-късно, и хванахме такси. Оставиха ни в централната част на града, близо до реката, и се насочихме към «Кафе Централ», където според Волфганг все още пазели резервацията ни за обяд.
Мъкнех с мен тежката си торба и бях безкрайно благодарна, че поне обувките ми бяха удобни, което облекчаваше движението ми по паважа на виенските улици. Не бяхме вървели дълго, когато откъм водата наблизо изпълзя лека мъгла и ни обгърна, което, незнайно защо, ми помогна да събера мислите си.
— Разкажи ми малко повече за тази Група 77 — помолих Волфганг. — Името ми звучи като организация от Третия свят, която се стреми да заграби целия наличен плутоний. От къде са те всъщност?
— Тук във Виена знаем за тях отдавна — обясни той. — Първоначално бяха седемдесет и седем държави, членуващи в ОН, които в началото на 60-те години се обединяват като лобистка група. Днес те продължават да се наричат Групата 77, макар в момента да са близо двойно повече, и постепенно започнаха да гласуват като блок. В резултат влиянието им вече е значително. Много от тези държави членуват и в МААЕ. Агенцията се изолира от такива групи по интереси, защото членовете на борда са предимно хора от държави, където ядрената енергетика е силно развита, и те решават с кого да споделят опита си на ядрени държави.
— Значи мислиш, че Съветите се тревожат да не би Група 77 да разбуни духовете в централноазиатските републики?
— Възможно е — заключи Волфганг. — Има един човек, който може да ни каже много повече, стига да поиска. Познава добре тези хора. Ще се присъедини към нас по време на обяда и дори се надявам, че ни очаква вече. Изключително трудно беше да го уговоря за тази среща — не само е възрастен, но е и много упорит. Отказва да говори по този въпрос с друг, освен с теб. Това беше и причината да се тревожа толкова много да не изпуснем полетите си. Огромно усилие ми коства да го убедя и да координирам тази среща.
— Очевидно. — Не можех да разбера какво точно става. Докато вървяхме по улиците, мъглата около нас се сгъстяваше. Чувах гласа на Волфганг, но думите му заглъхваха и успях да уловя само последните думи.
— …от Париж снощи, докато ние с теб летяхме насам. Той смята, че е жизненоважно да те види лично.
— Кой, казваш, е пристигнал от Париж снощи? — попитах.
— Имаме среща с дядо ти — повтори Волфганг.
— Невъзможно. Йероним Бен е мъртъв от трийсет години.
— Нямам предвид човека, когото ти си мислиш, че е твой дядо — опита се да обясни Волфганг. — Говоря за човек, пристигнал снощи от Париж, за да се срещне с теб. Това е действителният баща на Огъстъс, може би единственият човек, когото Пандора истински е обичала.
Възможно бе причината да е в мъглата или в липсата на сън и храна, но изведнъж усетих, че ми се завива свят. Все едно бяха скочила от въртележка и всичко наоколо продължаваше да се върти. Волфганг ме подхвана, за да ме подкрепи, но не спираше да говори.
— Чудех се колко от всичко това да ти кажа предварително, но това беше и истинската причина да дойда чак в Айдахо, за да те открия. Както ти казах още там, горе в планината, документите, които наследяваш, не бива да попаднат в неподходящи ръце. Човекът, с когото ще се срещнем, знае много неща, свързани с тайната, в която те са обвити. Преди всичко си мислех, че трябва да те подготвя, защото може… Има нещо в него, което е трудно за описване. Прилича на древна личност със свръхестествени възможности, нещо като маг е. Няма да се изненадам, ако вече се досещаш кой е този твой дядо. Името му е Дакиан Басаридис.


Магът


Маг произлиза от Махамая, огледалото, в което — според индийската митология, — откакто свят светува, Брахма с почуда съзерцава себе си и своята власт. Оттук идват и термините «магия», «магическо», «образ», «въображение», които до един насочват към определяне на форма… потенциал на първичната, лишена от структура, жива материя. Следователно Маг е онзи, който превръща в свой обект на изучаване линиите на проявление на вечния живот.
Чарлс Уилям Хекеторн,
Тайните общества



Тъкмо той навярно не е в състояние да се отърси от света на въображаемото — бидейки чувствено, сластно, порочно свързан с него и в същото време съзнаващ, че не по-малка е принадлежността му към духовния свят на идеите също като магьосника, който прави феномена прозрачен, за да се осветли идеята и духът.
Томас Ман



Човекът е по-висш от звездите, стига да обладае властта на висшата мъдрост. Такъв човек — господар на небето и земята по силата на своята воля — е магът. А магията не е магьосничество, а висша мъдрост.
Парацелз



Този удивителен човек крачи по своя магически кръг, увлича и нас в почуда и съпричастие.
Йохан Волфганг Гьоте


Значи Волфганг се опитваше да «ме подготви» да се срещна с Дакиан Басаридис. Но кой можеше да ме подготви за случилото се през изминалите две седмици? А сега и това — разкритието, че моят непоносим арогантен баща е по-скоро плод на незаконната любов на баба ми, а не е незаконен син на Йероним Бен.
Продължавахме да крачим из лабиринта павирани улици по посока на «Кафе Централ», очевидно Волфганг усети, че имам нужда да остана малко насаме с мислите си, и замълча. Беше ми дошло до гуша от изненадите от страна на ужасното ми семейство. Всяко ново разкритие повдигаше нови въпроси. Ако Дакиан Басаридис наистина е мой дядо и Йероним Бен е знаел, защо Йероним е отгледал с такава грижа баща ми Огъстъс и го е предпочитал не само пред доведения си син Лаф, но и пред собствените си законни деца Ърнест и Зоуи?
В по-широк план Дакиан Басаридис бе играл ключова роля във всеки етап от събитията. Ако Пандора е решила да раздели наследството си, както двамата със Сам решихме, между членовете на семейство Бен, без никой от тях да знае кой какво получава, в такъв случай изпълнителят на нейното завещание, Дакиан Басаридис, е единственият жив, който може да каже как тези ръкописи са свързани помежду си.
Спомних си, че докато ми разказваше своята версия на семейната сага, чичо Лаф описа Дакиан като своя първи учител по цигулка и красивия братовчед на Пандора, който им позволил да се качат на въртележката в парка Пратера, след което ги придружил по искане на Лъки в Хофбург, за да разгледат копието на Карл Велики и меча на Атила.
В общи линии това беше историята, като не броим, естествено, някои пропуски. Един от тях например аз лично откривах в разказа на Лаф. Според думите му на човек присъствал на събитията, Дакиан е бил в близки отношения с Лъки, почти толкова, колкото и Пандора. Негова е удачната забележка в музея за това кои са «другите липсващи предмети», а това показва какво е знаел Хитлер за тях — подноси, оръжия и други такива, — след което разкрива намеренията си къде ще ги търси.
Но ако братовчедът на Пандора бе в центъра на целия замисъл, както Сам намекна, нещо, в което и аз започнах да се убеждавам, как тази важна роля се е паднала точно на Дакиан Басаридис.


«Кафе Централ» наскоро бе претърпяло основен ремонт. Някои от строителните работи дори продължаваха, за което свидетелстваха прахта и звукът на трион, който се разнасяше от време на време. Липсваха тъмните ламперии, цветните тапети и опушените свещници по стените, които помнех от последното си посещение тук, и сега мястото изглеждаше по-широко и светло.
Вече бяхме в заведението, когато забелязах, че мъглата навън се вдига и проникващата през високите прозорци слънчева светлина огряваше витрината от стъкло с меден обков, пълна с виенски сладкиши. Малки мраморни масички бяха разпръснати в салона и около тях на твърди столове седяха посетителите, повечето от които разгръщаха вестници, закрепени за лакирани дървени летви. Както и преди години, гипсова фигура на виенчанин на средна възраст пред маса с чаша кафе бе поставена недалеч от входа.
Двамата с Волфганг се отправихме към мястото в дъното, определено за хората, които искаха да обядват, масите в отворените сепарета бяха покрити с искрящо бели покривки, сребърни прибори и красиви купи с току-що набрани цветя. Шефът на салона ни отведе до нашата маса, вдигна табелката с надпис «резервирана» и взе поръчката ни за вино и бутилка вода. Напитките пристигнаха и Волфганг най-сетне проговори:
— Надявах се той да е вече тук.
Няколкото глътки вино ми подействаха успокоително, но виждах, че мислите на моя спътник са някъде другаде. Час по час се оглеждаше, после се облягаше назад и сгъваше и разгъваше салфетката на коленете си.
— Много съжалявам — промърмори той по едно време. — Мислех си, че след като сме закъснели, възможно е той вече да е тук. Ще отида да проверя. Защо не си поръчаш междувременно нещо за антре? Ще изпратя сервитьора. — Стана и се отдалечи от масата.
Отпих още малко от виното, докато разглеждах менюто. Загубих представа за времето, но когато се огледах и започнах да се питам дали да не тръгна сама да търся келнера, забелязах нечия сянка да пада върху масата. Вдигнах очи и видях високата фигура на мъж със зелено зимно палто. Тъй като светлината отвън идваше зад гърба му, сянката на широкополата шапка скриваше голяма част от лицето и не можех да различа чертите му. Кожената му пътна чанта, напомняща много на моята, висеше небрежно преметната през рамо. Той я остави в отдалечения край на сепарето, на мястото, освободено от Волфганг.
— Може ли да седна при вас? — попита тихо той. Без да дочака кимване или съгласие от моя страна, разкопча палтото си и го овеси на близката закачалка. Огледах се неспокойно за Волфганг. Къде се бавеше този човек?
— Видях се с нашия приятел хер Хаузер преди минута в кухнята. Позволих си да го помоля да ни остави за малко насаме.
Понечих да възразя, но той вече се настаняваше в сепарето срещу мен и свали шапката си. За пръв път можах да видя ясно лицето му. Останах изумена.
Никога до този момент не бях срещала такова лице. Въпреки че очевидно дълго време е било излагано на слънце и вятър и приличаше на древен насечен камък, ми напомняше на маска на вечната красота и сила. Тъй като дългата, почти черна коса, в която тук-там се виждаха сребристи нишки, бе дръпната назад, силната челюст и изпъкналите скули се очертаваха съвсем ясно.
Носеше подплатен кожен елек и риза с широки бели ръкави, разкопчана при врата, така че отдолу се виждаше наниз от цветни камъни със сложни гравюри по тях. Елекът бе изпъстрен с бродерии на птици и животни в силни ярки цветове — карминено, минзухарено жълто, тъмновиолетово, лазурносиньо, алено, оранжево, тревисто зелено — все цветове от пролетна гора.
Очите под тежките вежди бяха дълбоки и бих могла да ги сравня единствено с много редки скъпоценни камъни — истински езера от смесени цветове — среднощно червено, смарагдово зелено и абаносово черно, в дъното на които гореше тъмен пламък. От всички описания, които бях чула за този човек, най-доброто беше на Волфганг.
— Начинът, по който ме гледаш, скъпа моя, ме смущава — отбеляза той и без никакво притеснение взе менюто от ръцете ми, след което си присвои чашата ми с вино. — Позволих си още нещо — продължаваше той с екзотичния си акцент. — Донесох няколко бутилки «Кот дю Рон», което се произвежда в моите лозя в Авиньон. Оставих ги преди малко в кухнята, за да… както се изразявате вие… да подишат. Преди да се съгласи да ни остави малко сами, нашият приятел Волфганг ме предупреди, че нищо не си яла днес и трябва да хапнеш. Обичаш ли тафелшпиц?
Съвсем дискретно келнерът сменяше бутилката на масата в този момент, сложи нови чаши, наля и се оттегли.
— Тъй като си единствена наследничка — продължаваше Дакиан, — моите лозя и всички марки вина, които се произвеждат там, един ден ще бъдат твои. Ето защо ще се радвам да се запознаеш с тях, а също и да ги направя твои. Дали да не се представя официално? Аз съм твоят дядо Дакиан Басаридис. Да имам такава прекрасна внучка, е далеч по-голям дар за мен от всички вина на Воклюз.
По дяволите, помислих си, докато чуквахме леко чашите си, само това липсваше, още наследство. Ако всички мои придобивки се окажеха като това последното, едва ли ще доживея да ги видя.
— Аз също се радвам да се запозная с вас — продумах аз най-сетне и бях искрена. — Нека само да отбележа, че научих за нашето роднинство преди няколко минути, ето защо, надявам се, ще разберете моята изненада. Баба ми Пандора е починала, преди да се родя. За нея не се говореше много в семейството ми, затова зная твърде малко за нея, а и за вас. И ако наистина сте мой дядо, както твърдите, питам се защо това е било държано в тайна от мен през всичките тези години. Известен ли е този факт на останалите?
— Естествено е да си изненадана — Дакиан направи лек жест с ръка, чиито дълги пръсти неизбежно напомняха за таланта му на цигулар. — Ще ти обясня всичко, сигурно има неща, които няма да искаш да чуеш, аз лично предпочитам истината, колкото и неприятна да е, пред красивата измислица. По-добре ми разкажи преди това какво знаеш, за да мога да попълня празнините.
— Боя се, че твърде малко ми е известно — отговорих. — Това, което съм чула за тази част от семейството, е, че вие с Пандора сте братовчеди, че тя е била студентка в консерваторията във Виена и е работила като гувернантка и учителка в семейство Бен. Вие сте били учител по цигулка на чичо ми Лафкадио. Той твърди, че въпреки младостта си сте били голям майстор.
— Това си е комплимент… Ето и храната ни пристига — обяви той. — Мога да ти обясня много неща, докато се храним. Няма чак толкова много загадки, колкото изглежда на пръв поглед.
Внимателно следях движенията на сервитьора, който остави пред нас блюда, покрити с метални капаци. Когато вдигна похлупака на моя тафелшпиц — традиционно австрийско блюдо от варено говеждо с гарнитура от ябълково пюре и хрян, с горещи, полети с оцет картофи, пюре от спанак и прясна зелена салата с бял фасул, — храната в чинията ми се видя прекрасна, а и миришеше вълшебно. Онова, което сложиха пред Дакиан, бе напълно непознато и го попитах какво е.
— Няма по-добър начин да разбереш с какъв човек си имаш работа от това да познаваш с какво се храни. В този супник има студена супа от кисели череши. А това, за което ме питаш, е кебапчици — мляно говеждо и агнешко с чесън, лук и червен пипер, пушено над въглени от лозови пръчки, ето защо носи аромата и на грозде. В Далмация ще чуеш, че сърбите са го измислили, но блюдото е по-старо. Всъщност измислили са го даките, откъдето идва и името ми — древно племе, населявало някога земите и на Македония, част от днешна Югославия, известно чак до бреговете на Каспийско море, където ги наричали «даои» — вълците. Нас, вълците, така можеш да ни разпознаеш, обичаме месо. — Той набоде с вилицата едно от продълговатите неща в чинията си и заби в него великолепните си бели зъби.
Едва когато сложих първата хапка тафелшпиц в устата си, разбрах колко съм била гладна. Дакиан подбираше определени неща от блюдото ми и ме насочваше кое след кое да хапна. Исках да погълна всичко, което бе пред мен на масата, но след малко предложих да се върнем на темата, която бяхме прекъснали.
— Значи всъщност произхождате от Балканите, а не от Австрия — подхванах отново разговора.
— Името ми идва от даките, но родът ми всъщност е ромски. А може ли някой да каже откъде идват всъщност те? — сви той рамене.
— Ромите ли? Името им от Рим ли идва? Или всъщност от Румъния?
— Наричат езика ни ромски, сроден със санскрит, макар през годините да са ни наричали как ли не: бохеми, цингари, цигане, житанос, фламенкос, тартари, цигойнен…
Забелязал колко съм изненадана, той додаде:
— В повечето случаи ни наричат с общото название — цигани, защото някога хората вярвали, че произхождаме от Египет, въпреки множество аргументи за друго: Индия, Персия, Централна Азия, периферните райони на Монголия, Южния полюс дори… Да не говорим за всички онези места, които никога не са съществували. Някои учени са на мнение, че сме пратеници на извънземни цивилизации, ето защо най-добре е час по-скоро да ни изстрелят обратно там, откъдето сме дошли.
— Значи вие двамата с Пандора сте цигани?
Признавам, че бях много смутена. Допреди час майка ми беше ирландка, а баща ми отчасти австриец, отчасти холандец. Сега се оказваше, че съм издънка на двама братовчеди цигани, изоставили баща ми след раждането. Колкото и да бях зашеметена от фактите, свързани с моя произход, почти нямаше място за съмнение за този на Дакиан Басаридис, така както той го описа: видът му бе на класически представител на своята раса, поне така както бях чела.
— Подробностите за нашето семейство никога не се споделят с така наречените гаджо — това са хората, различни от нас, от външния свят — съвсем сериозно предупреди Дакиан. — Тъкмо затова отпратих и нашия приятел Хаузер. Що се отнася до твоя въпрос — да, роми сме. И макар Пандора да израсна и да прекара много време сред гаджо, дълбоко в себе си тя е една от нас. Познавам я от дете. Открай време пее превъзходно и притежава всички качества на истинска дива. Може би знаеш, че с тази дума на санскрит означават ангел, докато на персийски — дявол. Пандора беше по малко и от двете.
Що се отнася до произхода на ромите, според нашите легенди сме пристигнали на Земята преди много еони от истинския си дом, който и до днес може да се види в нощното небе — съзвездието Орион, олицетворяващо великия ловец, или ако искаме да сме по-точни — от трите звезди, образуващи колана в центъра — omphalos, пъпната, централна връв на Орион, наречена Тримата царе, защото светят като звездата, която влъхвите следват, за да стигнат до Витлеем. В Египет Орион се отъждествява с Озирис, в Индия с Варуна, в Гърция с Уран, а на Север с Вретеното на времето. Във всички култури той е известен като вестителят, водачът на всяка промяна от една епоха в друга.
Нямах намерение да се оставя да ме засипят с още звезден прах точно когато историята започваше да се насища с информация. А очевидно в разказа на Дакиан щеше да има още много разкази за звезди. Възможно ли бе наистина Пандора и той да са цигани, след като от всичко, което бях чела и чула, нацистите нареждаха циганите на най-ниското стъпало на развитие след католиците, комунистите, хомосексуалистите и евреите?
— Ако вие с Пандора сте цигани — подхванах, — как е възможно тя и по време на Втората световна война да е продължила да води обичайния си начин на живот, и то точно там, заобиколена от предишното си обкръжение?
Дакиан ме съзерцава известно време, като от лицето му не слизаше загадъчна усмивка.
— Как ли е живяла наистина? Виждам, че нищо не знаеш за нея.
— Така е — съгласих се. — Онова, което исках да кажа, е, че и тя, и Лаф са останали в луксозния си апартамент във Виена по време на цялата война — аз съм била в него, така че знам за какво говоря, и са поддържали много висок стандарт. Как са допускали тя да присъства в общество на нацисти? Не говоря за това, че вероятно е успявала да мине за виенчанка от висшата класа, а по-скоро как е търпяла да остане в града, докато собственият й народ преживява… — снижих чувствително глас аз. — Имам предвид как е останала тук в качеството си на любимата оперна певица на Хитлер?
Дакиан наблюдаваше чашите ни за вино, сякаш току-що бе забелязал, че са празни. Пресегна се за бутилката и отново наля вино в тях. Знаейки колко стриктни са сервитьорите във Виена, реших че той положително ги е инструктирал да стоят настрани.
— Това ли ти казаха за нея? — сякаш на себе си рече той. — Интересно, наистина. Любопитно ми е откъде си го чула, защото ми звучи като съчинение на няколко творчески личности. — Той се взря в лицето ми и добави: — Много способни, при това. Напълно подходящо е за теб като потомка на семейство, чиито корени са в съзвездието Орион.
— Сигурен ли си, че нищо от това, което казах, не е истина?
— Единственото, което казвам, е, че всяка полуистина е същевременно и полулъжа — предпазливо изрече той. — Не бъркай онова, в което хората вярват, с действителното. Единствената истина, която си струва да се проучва, е онази, която води до центъра.
— Центъра на кое? — не се сдържах.
— На кръга от истина — отвърна Дакиан.
— Би ли ми помогнал да се освободя от тези полуистини и вярвания, които съм събрала, и би ли хвърлил малко повече светлина върху собствената ми действителност?
— Разбира се, макар да ми е трудно да отговарям както трябва на въпроси, които не са поставени както трябва.
За моя изненада той посегна и покри с длан ръката ми, отпусната встрани на чинията. Сякаш електричество премина по кожата ми, а оттам и по костите ми и изпълни с топлина цялото ми тяло. Преди да успея да отговоря, той даде знак на сервитьора и му каза нещо на немски, което не успях да разбера.
— Поръчах десерт — сподели с мен, — нещо много добро, с много шоколад. Носи името на прочут цигулар циганин от миналия век — Риго Джанци, успял да разбие сърцата на почти всички благородни дами във Виена… И то не само с изпълненията си на Паганини! — Той се засмя и поклати глава. Забелязах, че докато отдръпваше ръката си, внимателно следи реакциите ми.
Безмълвно бръкна във вътрешния джоб на елека си, извади някакъв предмет и го постави в дланта ми. Това беше малък златен медальон — с овална форма и гравирано отгоре създание, нещо средно между птица и животно, много подобно на избродираното върху елека му. От двете страни на медальона се виждаха миниатюрни закопчалки; когато натиснах щифта от едната, ключалката щракна, капачето се отвори и се показа снимка, — много стара, ръчно оцветена снимка върху метал, каквито са били обичайни за началото на века. Но за разлика от епохата, в която беше направена снимката, тази се отличаваше със своята свежест и беше напълно естествена.
Лицето очевидно бе на младия Дакиан Басаридис. Съзерцавах с възхищение излъчващото се очарование, за което всички говореха. От него струеше енергия и естествена сила. Черната коса бе дръпната назад, ризата бе отворена при врата и разкриваше малка част от гърдите и здравата шия. Красивото лице с тесния прав нос, наситените с енергия очи и леко раздалечените устни създаваха усещане, че виждаш човешкия образ на пантера, спътник на някакъв бог — нещо, за което Лаф бе споменал.
Когато натиснах отново щифта и се отвори и другият капак, едва не изпуснах медальона от изненада. Имах чувството, че съм видяла собственото си отражение.
Същата бледа «ирландска» кожа, същата трудно поддаваща се на подреждане черна коса и бледозелени очи. И това не беше всичко, и най-дребният детайл — до трапчинката в брадичката, всичко съвпадаше. Естествено, облеклото бе от друго време и друго място. Вероятно същото изпитва човек, когато си върви по улицата и най-неочаквано среща свой близнак.
Дакиан Басаридис ме наблюдаваше с предишния интерес. Най-сетне се обади:
— Ти си нейно съвършено копие. Волфганг Хаузер ме предупреди, но, признавам, не бях готов за толкова голяма прилика. Наблюдавах те известно време от дъното на ресторанта, докато намеря сили да се прибл