Българска търсачка и начална страница

Рейчъл Форд
Любовно пробуждане

Първа глава

— Много си пребледняла, Селина. Добре ли си?
Ян се пресегна през пътеката в самолета, стисна леко ръката й, а тя се насили да се усмихне успокоително.
— Да, добре съм… Само малко съм уморена, това е. Ще се радвам да пристигнем по-скоро.
— И ние всички… Особено след това отклонение. Но ще бъдем там след…
Той погледна часовника си и в този момент високоговорителят се включи и гръцката стюардеса съобщи, че след десет минути ще се приземят в Миконос. Селина и Ян се спогледаха усмихнати, после тя леко освободи ръката си и недоловимо въздъхна. Може би това пътуване щеше да се окаже по-уморително, отколкото бе предполагала. Случайно събраната група младежи вече бе започнала да се оформя по двойки още преди да завърши полетът. Колкото до Ян, неговото приятелско отношение бързо бе започнало да прераства в близост — а това тя не можеше да допусне.
В каква ли невероятно глупава история се заплиташе пак, запита се тя за стотен път, откакто бе минала през залата за отпътуващи в Гетуик. Какъв ли безразсъден глас бе й нашепнал изкусително в ухото, че ще може спокойно да се върне отново в Гърция? И все пак, наистина ли беше чак такава глупост? Положително нямаше никаква опасност за нея, дори с тази смяна на летището в последния момент.
След онази сигурност на голямата стара къща в северен Оксфорд, Гърция й изглеждаше достатъчно голяма и опасна страна, макар да се надяваше да изкара незабелязана няколко седмици тук в разгара на лятното туристическо нашествие. Потънала сред безликите тълпи, тя просто щеше да бъде една от многото руси, облечени в джинси, обикалящи островите, почитателки на слънцето… Или поне така се бе самоуспокоявала.
Но сега, когато от лекото накланяне на самолета разбра, че пилотът вече започва спускането, последните останки от престорен кураж внезапно се изпариха и Гърция започна да й се струва някак по-малка, а тя самата — изложена на чуждите погледи… А и не бе могла да предвиди стачката на летище Хераклион на остров Крит, която ги принуди да се приземят в Миконос, много по` на север и по-близо до него.
Ако баща й не бе заминал в Щатите да чете лекции, тя никога нямаше да предприеме това пътуване. Но изправена пред изгледите за едно дълго затъпяващо лято в Оксфорд — изкарала вече наполовина следването си по икономика — бе се хванала на въдицата. Ян, един от студентите на баща й, бе предложил да заеме мястото на някакво момиче, което в последния момент бе отпаднало от групата за Крит, за да се хване през ваканцията на неочаквано добре платена работа във Флоренция.
Бе писала на баща си, като го поставяше пред свършен факт, и за да успокои съвестта си, позвъни на леля си в Кумбрия, която за щастие, бе достатъчно далеч. Леля й Грейс първо се ужаси, после й се скара, накрая се предаде.
— Не знам какво ще каже Едуин, но изглежда не мога да те спра. На деветнадесет години би трябвало да знаеш какво вършиш — макар че шумното й подсмърчане говореше за друго. — Сигурно разбираш, че поемаш ужасен риск, като се връщаш там. Знам, че са минали три години, но въпреки това.
Селина се насили да се усмихне.
— Говориш така, сякаш се каня да се пъхна в устата на лъва.
— Ами не е ли така? — Гласът на леля Грейс беше сух.
— Все някога трябва да се върна там. — Безполезно беше да се опитва да обясни на своята праволинейна земна леля този странен дълбок копнеж, който напоследък се бе появил и не й даваше покой, затова само каза: — В края на краищата, аз съм наполовина гъркиня.
Този път подсмърчането дори се засили.
— Може и така да е. Но за щастие, не ти личи толкова. Хмм… — Селина почти долови по жицата как леля й се намръщи. — Добре, явно твърдо си решила да заминеш, затова, за Бога, внимавай! Носи тъмни очила и покрий с шарф или с нещо друго тази своя светла коса. Нямам доверие на никого от тях.
Селина изви устни в горчива усмивка. Тях — така баща й и леля й споменаваха всички гърци в редките случаи, когато бяха принудени да говорят за тях — и особено за членовете на семейството на покойната й майка.
— И най-вече не вярвам на Алекс — додаде леля й. — Не знам каква игра играе, но твърде дълго се спотайва. Баща ти мисли, че нещата трябва да се оставят да се оправят от само себе си… — Както повечето мъже, беше неизреченият намек. — Но все пак…
Все пак, помисли си без настроение Селина, докато следваше Ян и останалите по стълбичката на самолета, озовали се в ослепителната следобедна жега, да можеше да ме видиш сега, лельо Грейс…
Първият шок беше, че се оказаха принудени да кацнат в Миконос. Тя упорито си бе внушавала, че остров Крит на практика се намира точно в противоположната посока от опасната зона, но вместо това се бе оказало, че ще вземат ферибота за Крит от тук — само на няколко морски мили от Тинос — родния остров на Алекс… Тя внезапно приведе рамене, когато й се стори, че едни тъмносини пронизващи очи се впиха в нея, придърпа напред шарфа си, така че да не се подава нито кичур от нейната светла коса с цвят на сладолед с карамел, и снишила се зад едрите фигури на двама от нейната група, се промъкна в сградата на летището.
Салонът за пристигащи гъмжеше от хора и Селина облекчено се смеси с тях. И все пак — това тревожно пронизващо чувство, че леденостудени пръсти пролазват по гърба й — не изчезваше.
По изтръпването на пръстите си усещам, че нещо злокобно се задава, потръпна тя.
За Бога, стегни се, ядосано си каза. Разтрепери се само при спомена за онова, другото, скъсващо нервите й време, което бе преживяла на същото това летище в очакване всеки момент да прозвучи гневен вик и нечия ръка да я спре, преди да проумее, че наистина се бе измъкнала и вече се препъваше нагоре по стъпалата към убежището на залата за заминаващи с полета за Лондон.
Абсолютно невъзможно бе някой да знае, че тя пристига. И потърсила потвърждение, че наистина е в безопасност, Селина се зарадва, че Ян я държи за ръка, докато си проправяха път през навалицата.
Половин час по-късно всички вече бяха получили багажа си и Селина с растящо нетърпение очакваше най-сетне да се махне оттук и с облекчение да вземе автобуса, който щеше да ги откара до ферибота.
— Вижте, вие по-добре тръгвайте — чу тя Ян да казва на останалите. Гласът му едва прикриваше раздразнението му. — Кажете на шофьора да изчака, докато се опитам да уредя нещата тук. — Той се обърна към нея: — Ще се върна до митническото гише. Може би са объркали багажа ти от онзи полет на КЛМ, който пристигна няколко минути след нашия.
Селина се чувстваше уморена, горещо й беше и й се струваше, че всичките й нерви, чак до връхчетата на пръстите, са изопнати до скъсване. А сега и този проблем. Отчаяна, проследи с поглед как Ян си проправя път обратно през навалицата, после се облегна на една колона и притиснала ръце до гърдите си, се втренчи в плочите на пода.
Когато една ръка леко докосна рамото й, тя подскочи, но после се извърна, грейнала от облекчение.
— Ян!
Беше някакъв служител от летището — високопоставен изглежда, ако се съди по количеството златни нашивки на униформата му.
— Госпожица Селина Кеъри?
— Да? — Тя се усмихна в очакване. — Намерили сте багажа ми? Но защо…
— Бихте ли ме последвали, теспинис. — Тонът му беше служебно любезен и безизразен. Имаше нещо…
— Какво… не е наред?
Но той не отвърна и през нея премина тревожна тръпка, мигновено превръщайки се в пълна паника, когато с присвито сърце тя си помисли: «О, не, загубили са го! Това трябва да е. В същия момент багажът ми заминава за Атина или за Австралия, а аз оставам само с джинсите и мърлявата фланелка, които са на мен.»
Служителят отвори една врата и я покани да влезе.
— Бихте ли изчакали тук един момент, госпожице Кеъри? — Вратата безшумно се затвори след него. Помещението беше малко, имаше само шкаф за папки, два стола и писалище, на което беше нейният куфар и пътната й чанта. Селина ги докосна, просто за да се увери, че не сънува, после се отпусна на стола. Коленете й трепереха от преживяното напрежение.
Но облекчението трая твърде кратко. Щом багажът й не беше се загубил, тогава защо я бяха довели тук? Дали нямаше някакъв проблем с паспорта й? Той още беше у нея и тя го отвори. Свали тъмните си очила, за да го разгледа по-внимателно. Валиден беше още три години. Лицето й с детските си бузки и невинност я гледаше втренчено с оголената уязвимост на всички паспортни снимки.
Селина Джейн; Място на раждане — Оксфорд; Дата на раждане — преди деветнадесет години.
Тя го затвори и го пусна в пътната си чанта, после неспокойно закрачи из клаустрофобично малката стая. Багажът й не беше се загубил, паспортът й беше наред. Тогава… В ума й светнаха тревожни лампички — възможно ли е някой от групата й да я беше използвал като нищо неподозиращ съучастник за пренасяне на наркотици през митницата?
С несигурни ръце тя отвори първо куфара си, после пътната чанта, но и двете с положителност си бяха точно така, както ги бе подредила предишната вечер. Опита се да потисне слепия страх, който бързо я завладяваше, но дълбоко изпод напълно разбираемата паника един още по-дълбок ужас я сграбчи и вцепени ума й.
Ян! Единствената й свързана мисъл беше, че трябва да се измъкне от тази стая и да се върне при него и закрилящата сигурност на групата. Не го ли стореше, щеше да се случи нещо ужасно.
Тя скочи към вратата, напълно забравила багажа си. Дръжката се превъртя, но вратата не се отвори. Беше заключена! Тя неволно сложи ръка на устата си, втренчена в дръжката, която в този момент някой завъртя отвън. Селина отстъпи назад с широко отворени очи, притиснала юмруци до устните си.
В стаята влезе мъж.
Той затвори вратата след себе си, после се облегна на нея, скръстил ръце, сякаш за да предотврати всякакъв опит за измъкване.
Беше по-красив, отколкото си го спомняше. Нощ след нощ го бе виждала в кошмарите си — и в сънищата си — но всички тези мъгляви видения, които се бяха въртели из съзнанието й като частици от детски калейдоскоп, никога не бяха се събирали така, че да покажат целия му образ.
Стройно силно тяло, широки рамене и мускулести бедра под небрежния бежов ленен костюм… Гъста, къдрава, непокорна черна коса, силно загоряло лице, смекчавано единствено от чувствената извивка на устата, съвършен орлов гръцки нос под фината линия на черните вежди. А очите му — почти огледално отражение на нейните, но не съвсем, защото докато нейните бяха сини като спокойно море, огряно от слънцето, неговите бяха тъмносини като океански дълбини, потайни и загадъчни…
Тези очи, засенчени от гъсти черни мигли, сега я пронизваха хладно, но въпреки това, под мълчаливия оглед сърцето й се разтуптя; мускулите на стомаха й се свиха. Красотата, острият ум, арогантността — характерни за всеки от неговата фамилия, една от най-богатите в Гърция — се уравновесяваха от ослепителния му чар и язвителното тънко като бръснач остроумие. За едно плахо, още не навлязло в светския живот, шестнадесетгодишно английско момиче, всички тези качества се бяха смесили в убийствена, смазваща комбинация. А сега…
— Калимера, Селина.
— Алекс!
Тя произнесе името му със сподавен шепот, едва познавайки гласа, излязъл от собственото й гърло. Намираше се на гръцка земя едва от час, а вече пред нея беше мъжът, когото най-много се бе страхувала да срещне. Невъзможно беше, абсолютно невъзможно! Тя не можеше да повярва на очите си и въпреки че челюстта й бе увиснала от недоумение, тази мисъл с ужасна яснота проникна в съзнанието й. Естествено през цялото време съм знаела, че това ще се случи. И все пак, всичките тези дни Алекс да е идвал да дебне на летище Миконос? Как беше онази фраза на баща й? «Боговете се смеят…» Е, да, в момента сигурно са паднали от смях.
Тя се бе втренчила в призрака, все така облегнат на вратата. По него не трепваше дори мускул, но въпреки това заплахата, която излъчваше, сякаш висеше в задушния въздух и, усетила писалището зад себе си, тя го заобиколи, докато се оказа помежду им. Допирът на хладните й влажни ръце до полираното дърво, колкото и тясна преграда да беше, й внушаваше с масивността си лека илюзия за сигурност.
— Д-добре, Алекс, нямам нужда от твоята помощ. Багажът ми се намери.
На устните му за миг се изписа много неприятна усмивчица.
— Изглежда ще трябва от самото начало да те извадя от заблуждението, Селина. Именно аз уредих багажът ти да изчезне, макар и за малко, а и по мое нареждане ти беше доведена тук.
— По твое нареждане? Но това е невъзможно.
Още докато го произнасяше обаче, тя си каза: «Глупости говориш! Достатъчно добре познаваш Алекс, за да си дадеш сметка, че той познава в тази страна най-подходящите хора, за да станат нещата точно както ги иска. И все пак, дори ако…»
— Т-ти не може да си уредил това отклонение до Миконос, нали?
Той отметна глава назад и се засмя.
— Надценяваш ме, агапи му. Дори аз не мога да си играя с търговските самолети. Не, аз предварително бях подготвил нужното за посрещането ти в Хераклион. — Той разпери ръце в изразителен жест. — Но пристигането ти тук само опрости плановете ми.
Плановете му… Но какви точно бяха неговите планове? Жестоки, подли като самия него, запита се тя уплашено.
— Чуваш ли ме?
Той говореше нещо, но тя не бе чула нито дума. Беше застинала в недоумение, но когато постепенно осъзна положението си, усети как кръвта се оттегли от лицето й, краката й се подкосиха и тя се отпусна безсилно на стола:
— Ти… — Тя навлажни с език пресъхналите си устни, макар и той да бе станал като тебешир. — През цялото време си знаел, че пристигам, така ли?
— Разбира се. — Той сви рамене, приближи се и се облегна на писалището, като я измери с поглед. — Горкичката ми Селина, ти наистина ли смяташе, че баща ти ще може да те скрие от мен? Знаех къде се намираш — всеки ден.
Всеки ден? Потрепери при мисълта какво означаваха думите му: тя — забързана за пансиона, подтиквана от сърдития си, но все пак загрижен баща, отегчителната монотонност на уроците, зимните следобеди, вечерните подготвителни курсове, параклиса… После отново в Оксфорд, следването и препускането през парка, вечно закъсняваща за компютърните курсове, привидно безгрижна и свободна, както студентите около нея. А през цялото време… Не, това беше немислимо!
— Не ти вярвам. Ако знаеше, ти щеше да… — Тя млъкна.
— Да дойда да те намеря? — Той отново й отправи лека животински коварна усмивка. — Не. Предпочетох да изчакам, докато паднеш в ръцете ми като… узряла праскова. — Жестът му — това извиване на дългите тънки пръсти около въображаемия плод й беше противен до крайност. — Напълно сигурен бях, че един ден ти ще се върнеш. Обаче… — И този път тя долови едва забележима отсянка на мрачна усмивка. — … ти почти изчерпа търпението ми. Наложи се да направя толкова маневри. Момичето, което се оттегли от групата и освободи мястото за теб, понеже получи предложение за онази работа — мечта във Флоренция… Графът и съпругата му са стари мои приятели. Да продължавам ли?
— Не, не си давай труда — каза унило тя. Права се оказа леля й Грейс, чиито съвети нетърпеливо бе подминавала. Но сега сама се бе оказала глупачка — муха, която се мята в паяжината на интригите му. Сигурно, ако се бори достатъчно, ще се освободи? В края на краищата, тя вече не беше онова плахо покорно шестнадесетгодишно момиче, а и не беше сама.
Точно в този миг се появи Ян, отваряйки със замах вратата. Лицето му беше червено почти колкото фланелката му. Той ядосано се мъчеше да се отърве от двама служители на летището. Но Алекс издаде отсечена властна заповед, която ги накара да го пуснат и да се оттеглят. Осъзнала това, Селина усети сърцето си отново лудо да се разтуптява.
Ян погледна намръщено Алекс, после се запъти към нея.
— Какво, по дяволите, става, Селина? — Тонът му бе войнствен.
— Моля те, Ян — започна тя, но млъкна. «Внимавай», искаше да му каже, но не посмя да изрече думата. — Виж — започна тя, — всичко е наред. — На всяка цена трябваше да избегне стълкновението между двамата мъже.
— Не ме заблуждавай! Довличат тук багажа ти, без дума да ти кажат. Ако не се размърдаме веднага, ще изпуснем ферибота. И кой, по дяволите, е този тук?
Той посочи с палец назад към Алекс, който се бе облегнал лениво на стената, макар погледът на присвитите му очи да пронизваше и двамата.
— Чуй, Ян — рече тя припряно, — би ли ме изчакал отвън?
— Да те изчакам отвън? — Той хвърли кос поглед към Алекс. — Не мърдам от тази стая без теб! — Той обгърна раменете й. — Хайде, скъпа, да се разкараме от този тип.
Селина не беше сигурна дали това, че Ян беше сложил ръка на раменете й, дали това «скъпа», или пък «този тип» предизвикаха реакцията на Алекс, но тъмните му вежди мигновено се събраха в гневна бръчка, преди да се обърне с вбесяващо спокоен глас към Ян:
— М-м-м… Паракало, кири…
Вдигане на вежди.
— Боро на сас воитиссо?
— О, недей, Ян! — възкликна тя, призлявайки й от жестоката игра, която Алекс явно се канеше да подхване. — Той говори чудесно английски.
Ян бавно премести поглед от нея към Алекс и едва тогава сякаш долови напрежението, изпълнило малката стая.
— Искаш да кажеш, че го познаваш ли? — запита я. — Кой е той, за Бога?
Тя не можа да стори нищо друго, освен да премести поглед от единия към другия — от честното открито лице на Ян, смръщено в недоумение, към потъмнялото от гняв изражение на Алекс. Най-после тя успя да продума:
— Той… Той ми е братовчед… Втори братовчед — добави и отправи умолителен поглед към Алекс, но той само изви вежда и цъкна с език в насмешлив укор.
— Каква небрежност от твоя страна, Селина. Ти просто не си осведомила този младеж за истинското си положение. — Алекс се обърна студено към Ян. — Позволете ми да се представя. Аз съм Алексис Петридис. Втори… братовчед на Селина. — Изговори го с леко подигравателно наблягане. — И неин съпруг.


Втора глава

— Съпруг?!
При други обстоятелства, помисли Селина с безразличие, породено от шока, изражението на Ян би изглеждало почти комично…
Той поглеждаше слисано ту него, ту нея, накрая запита:
— Вярно ли е, Селина?
Тя кимна леко, неспособна да се довери на гласа си.
— Но… от колко време? — На Ян също му беше трудно да говори.
— От три години — отвърна тя почти шепнешком.
— От три години? Но ти си била едва на шестнадесет години тогава! Още дете.
Той се обърна с обвинително изражение към Алекс, който през това време се бе облегнал на стената, по устните му играеше подигравателна усмивка. Но когато отговори, тонът му бе хладен:
— Бракът беше напълно законен, ако намеквате за нещо друго. Не беше… Как се казва? Отвличане от люлката.
— Но… — Ян разтърси глава, сякаш за да прогони смайването си. — Но ти през цялото това време живееше в Англия — в пансиона, после в Оксфорд с професор Кеъри. Баща ти… Той знае ли, или това е някакъв таен брак?
— О, знае — намеси се мрачно Алекс.
Тя улови косия му поглед и бързо сведе очи към дланите в скута си, толкова силно стиснати, че кокалчетата им бяха побелели.
— Разбирам — рече бавно Ян. — Е, щом е така, тогава…
Той се поколеба за миг, после се обърна към вратата, а Селина в това време несръчно отмести стола си назад.
— Къде отиваш?
— Да хвана ферибота, не помниш ли?
В гласа му се долови неовладян гняв, от който тя потрепери. О, Господи, каква глупачка е била, каква сляпа глупачка.
— Моля те, опитай се да разбереш, Ян…
— Какво да се опитам да разбера? Как през цялото това време си ме заблуждавала, че не си омъжена?
— Да съм те заблуждавала? Това не е вярно, Ян, знаеш, че не е така. — Тя изпита отчаяно чувство на вина, но трябваше да се защити пред този чужд човек със суров поглед, в който се бе превърнал внезапно, а и осъзна с ужас какво би могъл да направи Алекс, който в момента мълчаливо поглъщаше всяка дума от унизителния им диалог. — Знаеш, че не е вярно — повтори тя тихо.
Обаче той я погледна презрително, после се обърна пак към Алекс:
— Ако тя е ваша, по-добре се погрижете за в бъдеще да й личи.
Той хвана дръжката на вратата, а Селина скочи права, умоляващо протегнала ръка към него:
— Ян!
Не биваше да го остави да си отиде просто така, без никакво обяснение. Но какво можеше да каже? Как изобщо можеше да обясни всичко, да се върне двадесет години назад, когато са били посети семената на катастрофата — почти като в древногръцка трагедия, в която ръката на миналото протяга безпощадните си пръсти, за да сграбчи настоящето.
Баща й, обеднял университетски преподавател по класическа литература, вече на възраст, отдаден маниакално на мъртвите езици — единствената любов в живота му… Майка й, София Петридис, от заможно гръцко семейство, красива, галено дете, на което е била задоволявана всяка прищявка… С изключение само на едно нещо, което обаче бе желала повече от всичко. Когато била на шестнадесет години, братовчедът й, когото обожавала (бащата на Алекс) се оженил в предварително уговорен брак за друга — дъщеря на корабостроителен магнат от Атина.
Години наред тя упорито отказвала да се омъжи, за когото и да било от гърците, които й били представяни, докато накрая, по време на екскурзия до Тинос, срещнала един твърде неподходящ англичанин и се омъжила за него. Едва ли не като че ли е искала да отмъсти на цялата фамилия, помисли си неволно Селина, защото трудно можело човек да си представи мъж, по-далече стоящ от мъжете във фамилията Петридис.
Обаче тази искра на предизвикателство, пламнала между тях, от една страна, и — какво ли всъщност може да е било — търсене на неизпитана младежка страст? — от друга страна, се оказва продължила едва колкото да бъде заченато единственото им дете. След три години в отшелническата, отегчителна, напълно чужда й атмосфера в Оксфордския колеж, София един ден просто изчезнала от живота на дъщеря си.
Баща й никога повече не бе споменавал името й, не позволяваше това и на Селина, а когато пристигаха колетчетата с екзотични марки, съдържащи страхотно скъпи подаръци за Коледа и за рождения й ден, той убиваше вълнението й с такъв поглед, изпълнен със студено неодобрение, че тя изпитваше чувство на вина, просто защото й се е искало да ги отвори. И когато получи писмо от Кирия Петридис, баба си, с което официално канеше дванадесетгодишната Селина да прекара лятната ваканция в семейната вила на Тинос, първата реакция и на двамата беше направо да откажат.
Но за нейна изненада тъкмо леля й Грейс успя да се наложи. Селина бе дочула откъслечно един техен разговор: «Но ти трябва да я пуснеш, Едуин. В края на краищата, дали ти харесва, или не, но те са нейни роднини и това, че София се е държала толкова безчестно, не променя факта, че й е майка.» Селина не успя да чуе тихия отговор на баща си, но после леля й се разсмя и каза: «Няма за какво да се безпокоиш… Твърде чувствителна е за това…»
И така, поверена на грижите на стюардесата на Олимпик Еъруейз, Селина бе отлетяла към Егейско море, към екзотичните живи багри, горещина и шум и бе се срещнала с «другото» си семейство — тъмнооката жена, която почти не си спомняше като своя майка и всичките си темпераментни, шумни братовчеди. И Алекс…
Тихото, сдържано, пълничко английско момиче беше напълно неподготвено за абсолютно смайващите последици от всичко това и лятото се бе оказало катастрофа, и все пак не чак такава катастрофа, като второто й посещение, четири години по-късно…
— Е? — Ян я гледаше студено.
Но тя уморено сви рамене, отпуснала безжизнено ръце покрай тялото си.
— О, всичко е толкова сложно…
Той кимна, после без повече да я погледне, отвори вратата:
— Довиждане, Селина.
Тя неволно понечи да го последва, но Алекс, бърз като пантера, и препречи пътя, плъзна ръка на кръста й и я задържа на място.
В момента, когато вратата се затвори обаче, тя се освободи от хватката му и се обърна да погледне през мръсния прозорец. След малко видя долу Ян, забързан към чакащия автобус. Двама младежи от тяхната компания висяха на стъпалата и с внезапно опразнено от всякакви емоции съзнание, тя видя, че той им каза нещо. Единият изглежда възрази, посочвайки с жест сградата на летището, но после и тримата се качиха и автобусът потегли.
Тя го гледаше, докато изчезна от полезрението й, после си помисли равнодушно: «Аз не съм истински тук. Всичко това е лош сън и трябва само силно да стисна очи, ей така, и да си пожелая всичко да изчезне.»
— Готова ли си вече, Селина?
— Но… къде отиваме?
— У дома, естествено.
— У дома? — тихо повтори тя.
— На Тинос.
Тинос. Вече три години бяха изминали, но само споменаването на това име извика образи от миналото… Вилата «Ариадна» — голяма розова къща във венециански стил, заобиколена от кипариси и хълмистите сиво-зелени маслинени горички, всичко това изпълнено със смеха и жизнеността на това завладяващо, шумно гръцко семейство.
Тя нервно навлажни устни.
— Те… нали няма да са всички там?
— Как така? — Алекс разтвори ръце извинително, но тя не пропусна блясъка на хладно недоумение в очите му. — Къде другаде да бъдат по това време на годината? Баба ти държи да бъдем всички заедно. — Той замълча, после добави сухо: — Какво има, Селина? Много си пребледняла?
Съвсем същите думи, които Ян беше казал в самолета, макар че тя почти не можа да усети иронията. Баба й… Всички останали… Как ли щяха да я приемат след всичко, което тя бе сторила?
— А-аз няма да дойда с теб — каза тя с тънък писклив гласец. Той я наблюдаваше през писалището, тъмните му очи леко се присвиха.
— Нямаш никакъв избор. — Тя долови стоманена нишка в гласа му. — Този път ще ми се подчиняваш — във всичко! И ако ме принудиш да те изнеса оттук, много ще съжаляваш… после.
В нея като лумващ огън се надигна страх, който не можа да преодолее, но трябваше да прикрие някак. Събирайки кураж, какъвто не бе подозирала, че притежава, тя вдигна предизвикателно брадичка.
— Това е смешно, Алекс, и ти го знаеш! Ако реша да си взема нещата и да си тръгна оттук още в този момент, нищо не можеш да направиш нито ти, нито който и да било от твоите чиновници — троснато каза тя.
— О, но съм сигурен, че не би била толкова… глупава да опиташ.
Тя смутено го погледна, после решително взе куфара си.
Той мигновено хвана ръката й и я изви, за да го пусне и тя, извиквайки от болка, рязко я дръпна. Преценила разстоянието до вратата, реши, че е нужна друга тактика.
— Ти все пак не смяташ да ме отведеш на Тинос против волята ми — да ме похитиш? — Смехът й обаче прозвуча пресилено дори за нейния слух и тя го погледна умолително в отчаян опит да пробуди онази обич, която някога много отдавна, той бе изпитвал към нея.
Но после, тъй като не отвърна, тя каза рязко:
— И колко време възнамеряваш да ме държиш там?
— О, докато… — Той я погледна с тънка усмивка. — … Докато реша да те пусна.
— Това няма как да го постигнеш, Алекс. Никога. Баща ми ще…
— Баща ти! — прекъсна я грубо той. — Баща ти, агапи му, вече изобщо не е в състояние да се меси в моите работи. Да не би случайно да си забравила, че той в момента е в Калифорния? — Значи наистина ги бе следил отблизо. Тя пребледня още повече, но преди да успее да проговори, той продължи: — Ти май още не си схванала положението. Аз можех да те върна тук по всяко време през тези три години, ако бях решил, а баща ти — каквото и да ти е казвал — едва ли щеше да е в състояние да ме спре. А сега, когато ти прояви… безразсъдството да се върнеш, той е още по-безсилен. — Гъркът замълча за миг. — Аз съм твоят съпруг и ти си длъжна да се подчиняваш на моите желания.
Въпреки объркването си, тя се насили да посрещне погледа му предизвикателно:
— Твоите желания ли? О, не, моля те, аз…
— И какво искаше да каже този очарователен младеж с това, че си го заблудила?
— Аз… — започна тя, но млъкна. Една част от нея й казваше, че изобщо не е нужно да се оправдава за постъпките си — колкото и невинни да бяха — пред тези човек. Но друга, по-предпазлива част, я подтикваше да изясни този въпрос. — Не, Алекс, каквото и да е казал Ян, кълна се, че не съм го насърчавала да… — Гласът й за миг заглъхна, като си спомни ядосаното изражение на Ян. — Заклевам се, никога не съм забравяла, че съм твоя с-съпруга.
— О, моля те, кукла му, ти положително се опитваше да забравиш този дребен въпрос още откакто мина сватбеното тържество. Забрави ли?
Тя прехапа устни.
— Не, не съм. Но можеш ли наистина да ме обвиняваш затова как съм се държала? Всички ме бяхте притиснали, баща ми беше заминал за летните курсове в Канада. Бях само на шестнадесет години, ако си спомняш — продължи тя ядосано. — Или си забравил?
— Не — отвърна той, като я гледаше мрачно. — Не съм забравил.
— Баба ми, майка ми, практически на смъртно легло, ти… Всички вие толкова ме молихте да…
— О, не, Селина — прекъсна я студено той. — Трябва да знаеш, че не е в природата ми да моля… И аз не съм, те молил, всъщност да станеш моя съпруга.
— Но можеше да ги спреш. Ти не беше дете. На двадесет и шест години беше — глава на семейството. — Той равнодушно сви рамене, но тя продължи: — И стана именно — заради твоето прекрасно семейство, защото майка ми и баба ми го искаха.
В смръщения му поглед тя долови искрицата дързост на мъжете от рода Петридис.
— Никога не съм правил нищо — а най-малко от всичко да се оженя — просто за да доставя удоволствие на другите.
— Но… защо аз?
Тя го погледна безпомощно, припомняйки си всички онези бляскави светски млади жени, които бе виждала през онова съдбовно лято — едни изтънчени, други нагли, но всички домогващи се до Алекс. Караха я да се чувства като недодялана хлапачка.
Той не отвърна, но се усмихна странно, после взе ръката й, обърна я и леко докосна дланта й с най-нежна целувка. Това пеперудено докосване сякаш изгори кожата й и когато тя се опита да измъкне ръка, той я стисна по-здраво.
Загледан в тънките й пръсти, Алекс каза замислено:
— Да, струва ми се, че онзи младеж поне в едно беше прав — отсега нататък ще трябва да оставя своя знак на теб.
С чувство за безсилие пред съдбата, достойно за самата пророчица Касандра, тя видя как той изважда малка кутийка от джоба на сакото си. Натисна я с палец и тя с щракване се отвори — вътре беше нейната брачна халка. Докато гледаше като заек, хипнотизиран от змия, той я извади.
— Подай си ръката. — Гласът му беше лишен от всякакви емоции, но когато тя инстинктивно скри ръце зад гърба си, той ядосано отсече: — Не си играй, Селина!
Без дума да каже, протегна ръка, но когато той понечи да сложи халката на пръста й, тя изпадна в паника и се дръпна. Едва сдържал се да не изругае, Алекс стисна китката й и със сила сложи халката на пръста й. Този път влезе много по-лесно, неволно си помисли тя, защото тогава ръцете й още бяха по детински пухкави.
Тя погледна надолу и в един миг видя не много широката халка от тежко старо злато — изработена, както всички брачни халки на фамилията Петридис, от големия къс самородно злато, който Христос Петридис намерил в Клондайк през 1849 и донесъл на Тинос, като се върнал да си търси годеница и който сега се съхраняваше в трезор на банката на площад Синтагма в Атина. Видя онзи ден, когато Алекс с не съвсем уверена ръка бе сложил халката на пръста й. Ден, който бе останал в съзнанието й като толкова странен, сюрреалистичен момент от живота й…
Семейството — баба й, с нейната усмивка на безмълвен триумф; майка й, вече белязана от смъртта, в твърде тежко състояние, за да участва в церемонията, но с блеснали очи на посивялото си лице; малкият белосан параклис в имението, възвишената прекрасна литургия, която накрая стихваше напълно някъде отвъд кръга от малки златни пламъчета на свещите; ароматът на цветя; блестящите одежди на свещеника; позлатените икони, загледани в нея с мекия блясък на очите си… Накрая и това се стопи и останаха само двамата: тя, подобно на покорна кукла и тъкмо такава всъщност беше тогава в прословутата копринена сватбена рокля на баба си с корсаж, обшит с бисери — и Алекс…
Алекс! Тя рязко вдигна глава, но той се бе загледал смръщено в халката. Отново лице в лице с него, тя за милионен път бе принудена да се запита боязливо как бе успял той да понесе удара. Мъж с толкова силна гордост, а и нали гърците държаха за образа си пред обществото? Въпреки че семейството сигурно мигновено бе се сплотило около несполуките с брака и нейното заминаване явно бе държано в тайна — той неминуемо й е бил много, много ядосан — а и досега изпитваше гняв, който го глождеше от три години насам…
Тя конвулсивно преглътна и той вдигна поглед. Лицата им бяха толкова близо, че усещаше топлия му дъх.
Селина го погледна неуверено и той най-после я пусна, но когато тя отстъпи крачка назад, вдигна ръка и плъзгайки пръст към възела на шала й, сръчно го развърза и цялата й грижливо прибрана коса се разпусна по раменете в светъл бляскав водопад.
Тя чу как дъхът му изсвистя и после, тъй като се бе насилила да стои покорно, той пое няколко кичура, вдигна ги нагоре и ги пусна да изтекат между пръстите му като пясък.
— Забравил бях — каза тихо той, сякаш на себе си, — какъв… особен нюанс има косата ти. — Той премести поглед от косата й и за миг очите им се срещнаха, после тя отклони своите. — На какво ти бях казал веднъж, че прилича?
— На сладолед с карамел — каза тя едва доловимо и го чу да се засмива леко.
— Мислех, че е било нещо много по-романтично, но да, ти си права — сега си спомням. — Той се обърна рязко и взе багажа й от писалището. — Хайде.
Тя се поколеба за последен път, после взе пътната си чанта и го последва през вратата, вдигнала високо глава, но с усещането, че стомахът й трепери и чак коленете й се подкосяват.
Вместо да се върнат обратно към салона за пристигащи обаче, той я поведе през страничния изход и излязоха в изгарящата жега, където точно отпред ги чакаше черен мерцедес, с вече отворен багажник, а на волана седеше млад мъж. Той излезе, пое куфара и го хвърли в багажника, а в това време Алекс я подтикна — и тя усети пръстите му да стискат като менгеме лакътя й — към задната седалка, после се вмъкна до нея.
През целия път към пристанището двамата мъже разговаряха оживено, но Селина, като не можеше да проследи нито дума, а и усещаше, че е под непрестанно наблюдение в огледалото на колата, се бе свила в ъгъла по-далеч от Алекс и гледаше през прозореца с каменно лице.
Автомобилът спря на кея. Младият мъж разтовари багажа й, стисна ръка на Алекс, каза нещо, от което й двамата се разсмяха и което тя беше сигурна, че е свързано с нея, кимна с едно учтиво «Херете» към нея и потегли с автомобила.
На кея беше изтеглена мощна на вид моторница. Алекс взе куфарите й, спусна ги на палубата, после леко скочи на борда. В този момент силно изсвистяване от комина на параход я накара да се обърне и тя видя един голям бял съд да се отделя от кея. Сред многото пътници, облегнати на перилата, стреснато зърна една руса коса и червена фланелка. Ян! Това трябваше да е фериботът за Хераклион. В един безумен миг тя помисли да се затича по кея и да се хвърли през бавно растящото разстояние от кея, но беше късно, а и Алекс нямаше да й позволи да избяга за втори път.
Той вдигна очи към нея, задържа за миг погледа й, сякаш прочел мислите й, после й подаде ръка, но тя не я пое, а скочи сама на борда. Още преди да е седнала на тясната пейка, той вече беше запалил мотора и започна да маневрира през пристанището, пълно със скъпи яхти от всякакви размери и модели, отправяйки се към открито море.
Селина се стовари на пейката, облегна лакът на перилото и се загледа към градчето Миконос, напълно равнодушна към красотата на грейналите му бели къщи, обсипали хълма сякаш като от панелчета на огромен детски строител. Постепенно водната диря зад моторницата стана по-широка и по-дълбока, обсипа се като с бели дантели и, вгледана надолу като хипнотизирана, Селина отново си представи своето предишно пътуване през същото това място…
В малкото дни между нейния годеж — след като най-сетне бе отстъпила на все по-настойчивите молби на майка си — и брачната церемония, Алекс се бе държал много коректно към нея. Беше я целунал само веднъж — учтива целувка на братовчед, като хладните му устни едва бяха докоснали страната й.
С изключение на онзи случай… Дишането й се учести при спомена. През целия ден тя беше нервна и едва се владееше, накрая се оказа, че е слязла твърде рано за вечеря, затова излезе в безлюдната градина. В сумрака видя Алекс да се задава към нея и преди да успее да се измъкне, той вече я бе уловил за ръка и я поведе по алеята между кипарисите зад вилата.
Зад учтивия разговор, тя бе доловила едно вътрешно напрежение, което се предаде от неговата ръка на нейната и оттам по цялото й тяло, докато накрая тя просто имаше чувството, че трепти от напрежение, подобно на котка преди буря. Алеята се стесни и тя не можеше да се отдалечи от него, затова продължи да върви напред, докато удари гонгът за вечеря. С въздишка на облекчение тя се обърна… и силно се блъсна в него. В следващия миг ръцете му я обгърнаха и той я притегли към себе.
— Селина! — Гласът му беше дрезгав и тя се почувства като в капан, притисната до това силно тяло. Той наведе глава към нейната.
— Не! — Задъхана и с тръпка на отвращение тя се освободи от прегръдката му, втурна се назад, като се блъсна в него и забърза към сигурността на светлините и хората на терасата.
Когато Алекс се появи, доста пребледнял и стиснал устни, вечерята беше наполовина минала. След този случай тя го бе виждала съвсем рядко и почти се бе убедила, че той я избягва.
Но после, на сватбеното тържество, седнала до него на огромната трапеза на терасата, засенчена от лоза, тя забелязваше — както в параклиса — единствено него. Всичко друго — смехът, оживените разговори, звънът на чашите, слугите, които минаваха да сервират още блюда — всичко това се бе стопило в мъгла. После, в един миг той се бе навел да каже нещо на някого от другата й страна и ръката му неочаквано докосна нейната, а бедрото му, силно и мускулесто, допря крака й.
Двамата едновременно се обърнаха един към друг и тя забеляза в тези прекрасни тъмносини очи същата мигновено пламнала искра. Той веднага отклони поглед и придоби предишното хладно безлично изражение, а тя остана неподвижна, сплела ръце в скута си под бялата покривка, пръстите й се впиваха във влажните длани, докато се бореше да се овладее. Имаше чувство, че всички бяха обърнали със смях лицата си към нея, занасяйки я, а познатото мрачно лице внезапно се бе превърнало в заплашителното лице на сатир.
Тогава тя стана, измърморвайки някакво несвързано извинение и бързо влезе в къщата. Дори когато отваряше вратата на спалнята си, още нямаше представа какво смята да прави, затова влезе в банята да наплиска лицето си със студена вода, като внимателно избягваше този чужд образ с широко отворени очи в огледалото.
Върна се в стаята и за няколко минути застина неподвижно. После, най-неочаквано започна да разкопчава припряно копринената рокля и я захвърли на пода в бързането си. Навлече една пола и блуза, измъкна от гардероба куфара си и започна да дърпа дрехите си от закачалките и да ги хвърля в куфара както падне. Докато се ровеше в пътната си чанта да провери дали портмонето, паспортът и билетът за връщане — билет, който само преди няколко минути бе смятала, че никога няма да използва — са на мястото си, откъм терасата долу избухна смях и тя се вкамени. Но в самата къща беше тихо.
Тъкмо открехваше вратата, когато зърна брачната си халка. Загледа я, усетила странни чувства да се борят в нея, после със сила я извади от пръста си и я постави с абсолютна точност в самия център на тоалетната масичка.
Притиснала куфара до себе си, бе се спуснала по задното стълбище, очаквайки всеки момент да усети как някаква ръка грубо я хваща за рамото. Тя се бе принудила да мине на пръсти, със затаен дъх, покрай шумната кухня, от която долиташе дрънчене на тенджери, после като стрела премина през маслиновата горичка и излезе на шосето за град Тинос. Дори когато стигна там, тя не беше в състояние да престане да тича и когато един туристически микробус, пълен с млади германци, спря край нея, тя едва не изкрещя от ужас.
Бяха я оставили на пристанището, обаче фериботът за Миконос току-що беше потеглил. Стоеше, втренчена в него, и нещо от безумната й тревога трябва да беше достигнало до една английска двойка на средна възраст на яхтата пред нея, защото те й извикаха, че тъкмо заминават за Миконос и ако желае, може да се качи при тях…


Внезапен полъх от солена пяна я ослепи за миг. Тя отдръпна брадичка от перилата и се огледа за Алекс. Той бе свалил сакото си и тя видя мускулите на силните му ръце и рамене, напрегнати от въртенето на руля, който ги насочваше към бързо наближаващата суша. Черната му коса, малко по-дълга от нормалното, точно както тя си я спомняше, стигаше на вълни до яката на бялата му памучна риза.
Алекс… Защо тогава не беше тръгнал да я преследва? Тя си бе задавала този въпрос толкова пъти, но дори тук не беше се доближила до отговора. Той можеше да я хване толкова лесно — или по време на онова убийствено бавно плаване към Миконос, или на летището. И ако не там, защо не беше я последвал в Англия? Тя постоянно бе очаквала да го стори, живяла бе в страха от неминуемия бурен скандал между него и баща й.
Но страхът постепенно бе стихнал. Баща й естествено в началото се вбеси — колкото от нея, толкова и от «онзи клан Петридис» — и гневно говореше за незабавно анулиране на брака. Но после се обади вродената му предпазливост, неизменната му вяра, че ако достатъчно дълго не се обръща внимание на даден проблем, той сам ще отпадне. Той не стори нищо, а само й каза, че ще има достатъчно време в бъдеще, за да се оправят нещата.
Така че всичко остана в тайна, споделена единствено с леля Грейс, а тя самата се върна на училище, все така под името Селина Кеъри. В еднообразието на училищния живот целият този епизод се превърна почти в изплъзващ се ефирен сън, едва ли нещо повече от версия на преувеличените истории, които разказваха приятелките й за романсите си през ваканцията.
Неотменимата действителност заговори за себе си само веднъж, няколко седмици след началото на срока, когато кратко писмо до баща й съобщаваше, че София Кеъри, по баща Петридис, е починала. След принудителната сватба на Селина и бягството й естествено не можеше и дума да става тя — или баща й — да отидат на погребението, но въпреки това седмици наред тя плачеше вечер в леглото си, нещастна от загубената връзка с майка си — контакт, който можеше да се получи, но вече никога нямаше да има тази възможност…
Тя усети, че моторът е спрял и, вдигайки поглед от фигурките на лакираните дъски, които бе гледала невиждащо поне десет минути, видя, че са пристигнали. Пред тях се простираше малкото, обрасло в борове, скалисто заливче, което си спомняше толкова добре. Само тясна ивица светъл златист пясък разделяше водата от зелената сянка на дърветата, а през гъсто обраслия хълм нагоре се съзираше розов силует сред дългите пръсти на кипарисите.
Алекс остави моторницата на дрейф, докато се докосна меко до дървения кей, а Селина стоеше неподвижно, само пръстите й неспирно мачкаха дръжката на чантата.
— Да вървим.
Той се бе надвесил над нея и тя без дума да каже, стана непохватно, но й се зави свят, олюля се и попадна в обятията му. Той хвана ръката й, изви лицето й към себе си и стисна устни, забелязал, че е пребледняла.
— Недей да изглеждаш така, кукла му.
— К-как?
Той сухо се усмихна.
— Като че ли ще те дават за храна на лъвовете.
— Да влезеш в зъбите на лъва… — От неуловимото ехо на собствените й недоизречени думи тялото й потрепери, а той седна на пейката и я притегли към себе си.
— Селина. — Тъмните му очи бяха сериозни. — Престани, изглеждаш като безпомощно ранено животно. Никой няма и дума да ти каже за… това, което се случи, обещавам ти. Всичко е забравено.
— Естествено, че не е — избухна тя. — Как може да се забрави?
Тя се опита да освободи ръката си, но той здраво я държеше.
— Добре… Може би не е забравено, но никой нищо няма да ти каже. — За миг тя долови онази деспотична увереност на глава на фамилията Петридис. — Но ако ти — рече той, присвил очи — продължиш да се държиш така мелодраматично, ще започна да си мисля, че изпитваш чувство на вина от всичко това.
— Наистина е така — отвърна тя рязко, с опънати до скъсване нерви. — Чувствам се виновна, дори защото допуснах да ме оплетат в тази глупава шарада. — Тя потрепна от изражението му, но продължи: — И за твое сведение, н-ненавиждам се оттогава насам, че бях толкова слаба. Затова, ако смяташ, че аз…
— Замълчи!
Той го каза много тихо, но тя веднага се смути, после каза:
— Не, няма. Искам да те попитам нещо. Веднъж вече те напуснах. Защо си толкова сигурен, че няма да сторя абсолютна същото — да изчезна, искам да кажа — в момента, в който ми се удаде случай?
Той грубо стисна с пръсти ръката й, като че ли искаше да я разтърси, но каза единствено:
— Знаеш, мила моя, че като дванадесетгодишна си била вбесяваща, а ми се струва, че сега си дори още по-опасна. — Той я погледна замислено. — Ще трябва просто да взема мерки, за да не ти се удаде случай да… изчезнеш отново. — Въпреки жегата, тя внезапно се вледени от тънката заплашителна нотка в гласа му. — Да вървим сега. — И той я изправи на крака.


Трета глава

Вървяха нагоре през боровата гора, без да говорят. Чуваше се единствено песента на щурците и шумоленето на стъпките им по нападалите борови иглички. Селина знаеше много добре, че Алекс умишлено се бе обвил в мълчание и това я изнервяше. И всеки път, когато го погледнеше бегло, намръщеният му профил беше толкова неприветлив, че я обезсърчаваше да подхване какъвто и да било разговор. А и освен това пътеката беше толкова стръмна, че макар той да носеше багажа й, тя постепенно започна да изостава, задъхана и разгорещена.
Накрая боровете оредяха и навлязоха в маслинова горичка. Първият път, когато дойде на Тинос още като дете, това място я бе омагьосало. Обикнала бе чепатите сиви стволове, извитите нагоре клони. В горещите следобеди се бе измъквала тук с някоя книга, благодарна за усамотението и тишината.
Имаше си едно свое дърво — много старо — то й беше станало толкова любимо, че фамилията на шега го нарече Дървото на Селина. Един ден Алекс я бе заварил тук и й бе казал, че според хората от местността то било на хиляда години. Тя често седеше под него, облегната на грубия му ствол или излегната на постеля, загледана как слънчевата светлина се процежда през подвижната дантелена плетеница на сребристосивите му листа и дребнички плодове.
— Какво има? — Той бе спрял и я изчакваше да го настигне.
— О, просто търсех онова старо дърво. Помниш ли го — онова дърво, което толкова обичах? Точно тук някъде беше, нали?
— То изсъхна преди две години — отвърна кратко той.
— О, колко жалко! — изрече тя дрезгаво и обхваната от страх, усети как очите й се наливат със сълзи. Долови пронизващия му поглед и се извърна настрани, ядосана на себе си. Господи, да плаче за едно дърво!
— Обаче извадихме издънката около него й я засадихме на неговото място. Виж, ето я. — Той посочи към една малка жилава фиданка, после добави неочаквано: — Жалко беше да оставим Дървото на Селина да умре.
— О! — Заварена съвсем неподготвена, тя можа единствено да се втренчи в него през пътеката, но лицето му беше непроницаемо в гъстата сянка и след миг той тръгна отново, като я остави зад себе си.
Маслинената горичка стигаше до поляната около къщата, полюшвайки се като сиво-зелено море, а отвъд плетеницата разцъфтели храсти се дочуваха викове и пляскане. Плувният басейн — всички трябва да са там. Почти несъзнателно тя се приближи по-плътно до Алекс, сърцето й лудо се разтуптя. Той не каза нищо, но хвана здраво ръката й и я поведе бързо през огряната от слънцето трева към сенчестата тераса.
За щастие, в двора и преддверието нямаше никой, макар че се забелязваха чифт малки мокри стъпки, направили пътечка през алените като мушкато плочи към коридора. Тя го последва нагоре по стъпалата и после неволно се насочи към малката стая, която бе заемала в предишните си гостувания.
Алекс обаче продължи по коридора към вътрешността на старата къща, където в далечния край се виждаше отворен прозорец, през който нахлуваше хладен въздух от възвишенията зад къщата. Той отвори вратата и я подкани с жест да влезе. Кепенците на прозорците бяха затворени и стаята приличаше на прохладна сумрачна пещера, но той открехна едното крило. Тя се огледа бързо и като забеляза чифт мъжки джинси, преметнати на един стол, а до него захвърлени черни еспадрили, устата й пресъхна и отстъпи назад, като се блъсна в един стол.
— Това е твоята стая, нали?
Той кимна:
— Точно така.
Разбира се. Колко наивна е била — къде другаде да я доведе? Погледът й крадешком се плъзна по голямото двойно легло, застлано с бродирана в кафяво и кремаво покривка, после смутено се отклони.
Тя го погледна предизвикателно:
— Слушай, изобщо не смятам да…
Устните му леко се извиха, но той каза единствено:
— Не съм си и представял, че би. Или поне… — Той направи достатъчно дълга пауза, за да предизвика нужния ефект. — … не веднага. — Многозначителният му поглед я накара да се изчерви, когато продължи: — Обаче ще бъдеш в моето крило от къщата. Там съм ти приготвил друга стая.
Врата от спалнята му водеше към просторна старомодна баня. Тя го последва и той отвори вратата на отсрещната страна и се озоваха в друга ъглова стая на къщата. Беше малка, с високи прозорци с капаци от двете страни. Беше семпло, но уютно обзаведена с единично легло, чамов скрин, тоалетна масичка и гардероб.
Той стовари куфара й на вълнения килим в ярки багри.
— Това е твоята стая. Или поне докато…
Остави изречението недовършено, а тя се обърна, преструвайки се на заета с пътната си чанта, която постави на тоалетната масичка.
— Между другото — продължи той, — може да си пропуснала да забележиш, но се опасявам, че ще трябва да използваш моята баня. Но бихме могли да се споразумеем.
Погледът й литна към вратата и тя с ужас забеляза, че нямаше нито ключ, нито райбер дори.
— И може да не си забелязала също, че единственият път за влизане и излизане от тази стая е през моята баня.
Стиснала устни, тя го погледна гневно. Значи беше негова пленница, а Алекс — нейният тъмничар и тя нищо не можеше да направи. Обхвана я чувство на безсилие, което парализираше съзнанието й и я довеждаше до безволево състояние. Този път нямаше измъкване, осъзна тя.
Той изчака още малко реакцията й, после леко кимна, сякаш удовлетворен от очевидния ефект на думите си.
— Баба ти искаше да те види още щом пристигнеш, но ми се струва, че може би са ти нужни няколко минути да се приготвиш.
Когато той затвори вратата зад себе си, тя се запъти към леглото, все така заковала поглед в стената, сякаш очакваше Алекс да се материализира през нея, после се отпусна на него, миг преди краката й да се подкосят.
Сигурно сънуваше — така трябваше да е. Просто това беше поредният от онези кошмари, които бе сънувала месеци след бягството си, но сега, когато яростно хапеше устни, болката беше съвсем истинска. Какво щеше да прави? Въпросът удряше като чук в мозъка й, но после тя си каза с ненадейно спокойствие: «Измий си лицето и се среши. Ако Алекс се върне и ти не си готова, сигурно ще се ядоса.»
Виждала го беше истински ядосан един-единствен път, когато Никос, по-малкият му брат, вече под възбрана за безразсъдно шофиране, бе «взел на заем» новия му спортен автомобил и му беше видял сметката в една тухлена стена. И макар случката да беше от преди седем години, при спомена за гнева на Алекс и досега й пресъхваше устата…
Тя наплиска лицето и ръцете си със студена вода. Отчаяно имаше нужда от хладен душ, но вече бе забелязала, че и вратата на банята не се заключва и макар да не дочуваше никакъв звук от стаята на Алекс, не посмя да се съблече.
Смяташе да не се преоблича, като малък знак на предизвикателство, но размисли, защото мърлявата фланелка и джинсите щяха да дадат преимущество на тях, затова като се върна в стаята си, отвори куфара и извади първото, което й попадна — семпла тъмна памучна рокля с къси ръкави — и я навлече.
Тя се хвърли на стола пред тоалетната масичка, с изтръпнали пръсти взе четката и започна да разресва дългата си копринена коса — отначало припряно, но малко по малко чувствената наслада от ресането я успокои като котка. Накрая остави четката; стана, приглади роклята си и внимателно огледа фигурата си в полумрака. Дълги крака, хубава линия на бедрата, висок закръглен бюст… Едва ли можеше да бъде причислена към редовете на изящните блондинки, но поне вече не беше така закръглена като в детските си години, за което бе проляла реки от сълзи.
А и бе положила доста грижи, помисли си безстрастно. Всичките ония старомодни упражнения за стойката с дебела книга на главата и виковете на учителката: «Главата нагоре, Селина, гръдният кош изправен, ханшът прибран…»
Лицето й я разглеждаше от огледалото, бледо колкото косата й, дребните му деликатни черти — изопнати от неспокойни предчувствия, големите сини очи — потъмнели почти, колкото очите на Алекс.
С ъгълчето на очите си тя долови леко движение и го видя в отражението зад себе си да я гледа. Тя се извърна.
— Трябваше да почукаш.
— Почуках, но ти беше твърде вглъбена да се възхищаваш от себе си. — Гласът му беше спокоен, овладян, но зад него изострените й сетива доловиха някаква промяна. Гняв ли беше? Не, не беше това, помисли си тя с паника… А и изражението на очите му, което бегло долови, засили чувството й на уязвимост и изолираност.
Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее и каза просто:
— Готова съм.
Тръгнаха обратно по коридора, без да проговорят, чуваше се единствено проскърцването на старите дъски, спуснаха се по друго стълбище и накрая Алекс почука на една врата.
— Перасте.
В миг Селина изпита безразсъдното желание да избяга, но Алекс вече я беше хванал за ръката и я стисна — дали като предупреждение, или за да й вдъхне кураж, не беше сигурна — и я въведе в стаята.
— Селина идва да те види, лельо Елени.
И докато тя присви очи, за да се приспособи към полумрака от спуснатите кепенци, той беше излязъл…


Селина методично прекарваше четката през копринените си коси. Е, всъщност не беше чак толкова лошо. По-скоро нещо като ужаса, преди да отиде на зъболекар, когато се бе оказвало, че страхът й е бил напразен, защото не е ставало нужда да й правят пломба.
Баба й беше изключително мила. Тя сърдечно разцелува по двете страни блудната си внучка, като я обви в уханен облак от «Баленсиага». Настоя да си вземе няколко от розовите захаросани бадеми от кутийката, която винаги държеше край себе си за всичките по-млади членове на семейството. Настани я да седне в един нисък фотьойл, за да я разгледа. Накрая потупа страната й с ръката си, обсипана с пръстени, и й каза, че е станала по-красива от последния път, когато я е виждала.
И това беше всичко. Единствено последното леко наподобяваше някакво обвинение или упрек. Всъщност зашеметената Селина бе останала с едно усещане, което смътно й напомняше за Алиса в страната на чудесата — оня момент, когато Заека се измъква от дупката. Алекс се оказа прав. Беше й казал, че няма нищо да споменават и това явно беше вярно. Те е трябвало да пренебрегнат всичките й ужасни провинения — бягството и още по-лошо — това, че бе останала в Англия — които трябва да са потресли до дъното на гордата им душа цялата фамилия Петридис, и са решили да сложат кръст на всичко, все едно, че никога не се е случвало.
Почукване я извади от унеса й — почукване, което сякаш казваше: «Аз чукам, но само защото така съм решил и във всеки случай не ме карай да чакам.»
В стаята влезе Алекс. Беше се преоблякъл, но не официално, а в кремави джинси и светложълта памучна риза. Разбира се, беше забравила, че след като по-голямата част от годината трябваше да се обличат официално, тук на вилата, младите членове на фамилията ходеха винаги непретенциозно облечени, така че в последна сметка щеше да бъде съвсем подходяща нейната семпла, изрязана около врата рокля от светлозелено памучно трико, която си бе взела за онези забавни вечери с компанията й в някоя кръчма на Крит.
Тя не се обърна, а спряла четката над косата си, го проследи в огледалото как прекоси стаята и застана точно зад гърба й, свел поглед. С чувството, че е друг човек, видя как очите му бавно обхождат нейното отражение, следвайки извивките на гърдите и ханша в прелестния сутиен и бикини от бяла памучна дантела, после видя как цялото й тяло се облива в изгаряща руменина.
Искаше й се да скочи и да грабне синята си роба, която толкова непредвидливо бе метнала на стола преди няколко минути, за да се загърне. Обаче се сви при мисълта каква подигравателна усмивка щеше да предизвика у него, затова се сдържа и само се приведе напред, за да не се докосва бедрото му до голия й гръб, гъделичкайки нежната й златиста кожа.
Откакто Алекс я бе заловил на летището, досега тя се бе чувствала точно сякаш се носи по вода, с отчаяни усилия задържайки се на повърхността. Но сега, срещайки този двусмислен поглед в огледалото, тя внезапно усети как я теглят безпощадни невидими течения, заплашвайки да я завлекат надолу и да я унищожат. Не можеше да се обърне и да срещне направо погледа му, защото дори отражението на Алекс вече й беше премного. Затова насочи вниманието си към четката за коса, прокара бавно пръст по нея, така че всяко косъмче отлиташе назад изпод нокътя й.
— Готова ли си? — рязко попита той. — Вечерята ще бъде сервирана след няколко минути.
— Д-да, съвсем малко още. Ще дойда в стаята ти, ако бъдеш така добър да ме изчакаш там.
Но той седна на леглото, като небрежно отбеляза:
— Благодаря, но предпочитам да остана.
Тя остави четката, скочи и посегна да вземе роклята си, разстлана на леглото току до него. Но дрехата бе затисната — нарочно или не — под бедрото му.
— Извинявай — каза тя през зъби и я издърпа със сила.
Обърната с гръб към него, с рязко движение я нахлузи през главата и раменете си, после рязко се извърна, усетила лекото докосване на пръстите му по гърба си, докато закопчаваха дългия цип. Наложи си да не се съпротивлява, когато той бавно извърна лицето й към себе си. Тя се втренчи в третото копче на ризата му и внезапно застина, когато измъкна косата й от роклята и я разпусна по раменете в блестяща завеса от светла коприна.
После той повдигна с палец брадичката й и един дълъг миг оглежда лицето й безстрастно. Накрая проговори тихо, почти на себе си:
— На шестнадесет години обещаваше да станеш голяма красавица, Селина, и сега това обещание е повече от изпълнено.
Тя го погледна и сините й очи се разшириха. Той се усмихна някак странно, сякаш насила.
— На дванадесет години беше доста противна дебелана, а тази чудесна коса беше смачкана в две грозни миши опашки, със скоба на зъбите, а пък дрехите ти…
Той изразително завъртя очи и тя огорчена си спомни онези бели памучни блузи на квадратчета, бежовите шорти, ужасните кафяви сандали, които й беше купила икономката на баща й.
Дразнена непоносимо от новите й екзотични братовчеди, и особено от една — Клио, с гарвановочерната коса — един ден тя бе потърсила убежище в маслиновата горичка и обгърнала с ръце коленете си, безмълвно хлипаше, когато я откри Алекс. Той се връщаше от плажа с последната си приятелка — красиво изтънчено създание, което бе изглеждало като богиня в очите на Селина, мокри от сълзи. Обаче той властно бе отпратил нацупилата се богиня и седна до Селина, обгърна с ръка раменете й и настоя да му разкаже защо е разстроена.
Тя, естествено, не беше в състояние да изрази всичко смислено, но той все пак схвана, че една малка част от проблема е нейният гардероб. Шеговито й заповяда да си избърше очите, после я отведе с яхтата си — само нея — до Миконос и влязоха в най-шикозния бутик в града. Когато се върнаха до пристанището на Тинос, тя — с очи грейнали като звезди, стискаше в ръка носна кърпичка и пакет, завързан със златен конец, който съдържаше нова фланелка и къси панталони в прасковенорозов цвят и най-хубавото — красива яркорозова плажна рокля. Той я вдигна на ръце и я пренесе на кея, като топло й се усмихна.
— Сега по-добре ли е?
Тя само кимна, неспособна да се довери на гласа си и внезапно преодоляла своята стеснителност, спонтанно го прегърна в прилив на признателност и възхищение, като си казваше, че ще обича за цял живот своя покровител и втори братовчед…
Някъде от долу удар на гонг отекна леко из къщата.
— Вечерята — каза Алекс.
Стана, подаде й ръка и тя се остави да я поведе.


Четвърта глава

Дългата трапеза бе сложена — точно както си я спомняше Селина — на терасата, засенчена от виеща се асма. Повечето членове на семейството вече бяха там и докато прекрачваше колебливо прага, Селина се сепна от шума на оживените разговори. В същия миг Алекс сложи ръка на кръста й, подтиквайки плахите й нозе да продължават напред, а приказките стихнаха и във внезапно възцарилата се тишина тя беше абсолютно сигурна, че цялото семейство чува как сърцето й бие.
Сред пъстрото множество от втори, та дори и трети братовчеди, които бяха вперили погледи в нея от всички страни, тя разпозна някои лица. На баба си, разбира се, която седеше на почетното място, блестяща в черната си копринена дреха и перлите… На Соня — смекчен вариант на по-малкия си брат Алекс, която беше със съпруга си Деметриос… А онези трябва да бяха двамата им сина, вече юноши, много по-големи, отколкото си ги спомняше… А там, седнала спокойно между майка си и баща си, Попи, любимката на семейството, която беше бебе при последното идване на Селина, а сега бе станала красиво тъмнооко момиченце в бяла рокличка… Леля Катрин, чийто годеник бил убит в гражданската война и тя така и не се омъжила и все още — вече четиридесет години — носеше траур…
Майката на Алекс, естествено, я нямаше. Когато баща му починал, тя скъсала всякакви връзки с фамилията и сега прекарваше лятото на една яхта, закотвена в Кот д'Азур. Не беше дошла дори за сватбата на сина си…
Онзи на отсрещния край на масата трябва да беше чичо Стефанос, по-големият брат на майка й, с елегантната си съпруга Калиопа и дъщеря им Клио. Да, тя си спомняше Клио, главната й мъчителка, докато не се бе намесил Алекс. Колко ли голяма трябваше да е сега? Сигурно на около двадесет и пет години — малко по-млада от Алекс — и беше се разхубавила още повече, с гарвановочерната си коса, великолепния загар, очарователна в семплата си — измамно семпла, отбеляза Селина — бяла рокля, тежки златни бижута, които проблясваха на шията и тънките й китки. Селина срещна черните очи на Клио и мигновено се почувства като непохватна дванадесетгодишна ученичка…
Алекс изглежда бе усетил тръпките, преминали по тялото й, защото стисна ръката й и я изведе пред себе си. Тя отново усети това излъчване на властност — несъмнено придобита, след като се бе наложило твърде рано да стане глава на семейството, поради преждевременната смърт на баща му. Тя почти долавяше вълните на мълчаливата заповед, която той отправяше към останалите: «Само една неуместна дума и ще си изпатите!».
Като в отговор на тази неизречена заплаха, се разнесе любезен хор от «Калимера, Алекс, калимера, Селина…» и после, когато тя се отпусна на стола, който Алекс отмести и й предложи, благодарна за топлата, явно искрена усмивка за добре дошла по лицето на сестра му до нея, те бързо подновиха разговорите си.
Алекс се настани на стола до нея, кракът му леко я докосна и тя незабележимо се отмести настрани. Той заговори оживено със зет си. Класическият старогръцки, който бе учила в колежа и усъвършенствала с баща си бе достатъчно близък до съвременния, за да схваща същността на разговорите, които се водеха около нея, а когато някой се обърнеше към нея, тя се стараеше да използва техния безупречен английски.
Обаче повечето време Селина седеше с поглед, забит в чинията, почти неспособна да разговоря. Нервите й бяха изопнати до крайност като пренавити струни на цигулка и ужасена усещаше потайните, макар и внимателно прикривани погледи, които често отправяха към нея.
Някак си тя успя да сдъвче и дори да преглътне вкусното суфле от сирене в чинията пред себе си, макар чудесния му вкус да се превръщаше в тебеширен прах в гърлото й.
— Ористе на всички! — Млад мъж в излинели къси панталони и черна фланелка се изкачваше по стъпалата към терасата зад тях. — Селина, скъпа!
Преди тя да успее да се отдръпне, той я сграбчи, изправи я на крака и звучно я целуна по устните. Зад себе си дочу строгия глас на баба си.
— Много закъсняваш, Никос.
Никос, Ник, по-малкият брат на Алекс, беше по-шумен и отпреди. Той най-сетне я пусна и се ухили без каквото и да било разкаяние към леля си:
— Извинявай, лельо Елени. — И се стовари на единствения празен стол, точно срещу Селина.
Тя се отпусна отново на стола и се насили да изяде още една хапка от суфлето, в този момент Ник отсреща на масата весело попита:
— Какво е менюто тази вечер? Предполагам, че печен вол.
Този път Селина схвана намека по-бързо от Алекс. Тя му хвърли бърз поглед изпод клепките си и го видя как се намръщва на брат си, а баба й попита с леден тон:
— Какво искаш да кажеш, Никос?
— Ами, сигурно трябва да сте заклали цял вол за празненството по случай завръщането на красивата ми блудна снаха?
От шока всички на трапезата сякаш едновременно застинаха, но Никос изглежда не го забеляза. Селина беше сигурна, че в забележката му нямаше нищо злонамерено, точно обратното — той само се опитваше по своя неподражаем начин да каже: «Добре дошла» и в същото време да разтовари напрежението, надвиснало над цялата тераса. Но въпреки това ръцете й се вкопчиха във вилицата и ножа.
— И какво да очакваме след това? — продължи Ник невъзмутимо. — Кокошка за прошка?
Селина, изчервила се от притеснение, дочу тихо изкискване — сигурно бе Клио, помисли си тя.
— Достатъчно, Ник! — Алекс не беше повишил глас, но тя долови ледени нотки под повърхността му.
— Или пък много съм закъснял? Вече минахте ли го този момент, Селина?
— Никос! — По лицето на Алекс още не бе трепнал дори мускул, но Селина, свила се на стола си, долови едва овладяния гняв в тона му, а Ник, след като размени продължителен поглед с брат си, се поколеба и затвори уста, премълчавайки по-нататъшната нетактична фраза, която се канеше да произнесе.
Вместо това започна оживено да описва една спешна операция на апендикс, на която бе присъствал предишната седмица в Медицинската академия в Атина, където следваше. Макар че кървавото описание явно можеше да накара останалите да оставят настрани вкусния си пилаф със скариди и ароматни подправки, сервиран на масата в две големи купи, Селина долови, че се радваха, дори бяха благодарни да го оставят да обсеби целия разговор, щом повече не засягаше забранената тема за нейното завръщане.
Останалата част от вечерята минаваше отчайващо бавно, но по времето, когато най-после сервираха десерта — въздушно крехка баклава в меден сироп и плънка от орехи — тя бе успяла с помощта на чаша леко гръцко бяло вино да събере достатъчно привидно спокойствие, за да размени няколко банални фрази със Соня. Но съзнаваше, че изобщо няма да е способна да остане на безкрайната церемония с кафето и другите питиета, затова непохватно се изправи.
Без да се осмели да погледне Алекс, тя изрече:
— Бихте ли ме извинили всички, но много съм уморена: — И докато те в хор измърмориха: «Калиникта, Селина», тя отмести назад стола си и се измъкна.
Отново върнала се в прохладния сумрак на стаята си, седна на ръба на леглото, като дълбоко вдишваше и издишваше в безуспешно усилие да се успокои.
Цялата фамилия явно добре си беше научила урока, подчинявайки се безпрекословно на строгите заповеди на Алекс — с изключение на неукротимия Ник, естествено — но въпреки това тя просто не можеше да остане с тях. Щеше да бъде направо катастрофа да остане. Тя ще замине още утре! Ще каже, разбира се, на Алекс. Този път няма да избяга така страхливо и потайно, ще си отиде, а той ще я разбере. Колкото и да се разсърди, гордостта му положително нямаше да му позволи да я задържи насила.
Селина гледаше напрегнато през прозореца. С изострени от мрака сетива очакваше всеки миг да чуе как се отваря вратата на неговата спалня, а после на нейната. Но дълго време чуваше единствено силното туптене на сърцето си, далечното жужене на насекоми откъм маслиновата горичка и на техния фон — прозвънтяването на чаши откъм терасата, слабо долавящи се разговори, сред които безпогрешно различаващия се, дълбок тембър на Алекс.
Той явно бе решил, че тя наистина е преуморена, очевидно не се опасяваше, че би предприела нов опит да изчезне и бе проявил достатъчно тактичност да я остави сама тази нощ. Предпочиташе да му каже всичко още сега, докато решимостта й беше силна, но трябваше да почака до сутринта.
През това време в съзнанието и тялото й на сиви вълни започна да нахлува апатията от умората и тя едва седеше на леглото. Изми се набързо, притеснена да не се забави дълго в общата баня, после навлече розовата си нощница на цветчета и рухна на леглото.
Маслиновите дръвчета нежно прошумоляваха в топлия бриз, а отвъд тях морето се плискаше по камъните на брега. Долу, откъм терасата, спокойните приливи и отливи на разговора започнаха странно да я унасят…


Селина се събуди стресната, с пресъхнала уста и остана да лежи, взряна в мрака. Къщата тънеше в безмълвие, но явно нещо я бе обезпокоило; може би бухал, дебнещ в маслиновата горичка, или… Алекс най-после се бе качил горе.
Тя дълго се взираше в общата врата и знаеше, че няма да се успокои, докато не се увери, че си е останал в стаята. Стана от леглото и сърцето й спираше при всяко проскърцване на пода, докато отиде на пръсти до вратата и крадешком я открехна. Нямаше никаква светлина, нито звук, макар че във въздуха се носеше едва доловимо ароматът на сандалово дърво от неговия одеколон. Беше почти сигурна, че долавя лекото му равномерно дишане.
Тя въздъхна с облекчение, затвори вратата, легна си и се обърна, издърпвайки завивката около раменете си… И в този миг се смрази.
Тъмна сянка седеше пред тоалетната й масичка — едрият силует се очертаваше пред бледия полукръг на огледалото.
— К-какво правиш тук? — Тя се надигна и седна, притискайки завивката към себе си.
— Нямах намерение да те безпокоя.
— Тогава защо си дошъл? — В гласа й прозвучаха остри нотки от недоверие и страх.
В мрака меко проблеснаха белите му зъби.
— Трябва ли един съпруг да има специален повод, за да дойде при съпругата си?
— Н-не, не, разбира се. Но поне… — Тя се смути и млъкна, чула как той тихичко се засмя.
— Не се притеснявай, кукла му, ще те оставя да си спиш спокойно само след секунди.
Той стана, прекоси стаята и преди тя да успее да се плъзне обратно под завивката, седна до нея. Обгърна с длани раменете й и тя усети през тънкия памук топлото им докосване. Той бавно я притегли към себе си.
Устните му се докоснаха топли до нейните, целувката му беше нежна и ненастойчива върху затворената й уста. Постепенно обаче, усетила чувствения допир на кожата му, доловила неговия мирис, стиснатите й устни неволно се отпуснаха и при тази предателска мигновена слабост, той плъзна език между устните й, дълбоко в топлата влага на устата й, като с ласките си я предизвикваше да се предаде, нежно настоявайки за отклик, който тя отчаяно му отказваше.
Но безуспешно — усещаше го с всяка частица от себе си и се улови да простенва леко. Усети едната му ръка на тила си, пръстите му се вплетоха в дългите й копринени коси, а другата я хвана под брадичката, пръстите му галеха нежната й плът и тя усети как пулсът й се учестява.
И точно този издайнически пулс я спаси — внезапното осъзнаване, че Алекс не е толкова студен и невъзмутим, както го бе смятала. Дори точно обратното — сега тя усещаше искрата на желанието, пламнала у него и рязко отдръпна глава назад, като го блъсна в гърдите. Никога досега не бе я целувал така и усетила се отново повлечена от водовъртежа на това чувство, тя изпадна в паника.
— Не, не, Алекс, недей!
Но той я задържа в прегръдките си — притисна я толкова силно, че тя долови неравномерното туптене на сърцето му в продължение на минути, преди най-после да я пусне.
— Добре, кукла му.
Той сякаш успокояваше превъзбудено дете, събудило се от кошмар, но под овладяния му глас тя долавяше неравномерното му дишане и прескачащия пулс, които я ужасяваха. Алекс взе ръката й, вдигна я до устните си, много нежно целуна дланта й и я пусна.
— Лека нощ, Селина.
Тя усети, колко е напрегнат.
— Не, не си тръгвай още, Алекс.
— Не?
— Аз… трябва да говоря с теб — добави тя бързо, опасявайки се, че я е разбрал погрешно. Всъщност отчаяно искаше да бъде сама, но по-добре беше да говори с него сега, отколкото да чака до сутринта. След всичко тя нямаше да заспи повече тази нощ — беше сигурна. — Не мога да остана тук, Алекс! Утре си заминавам. — Той не каза нищо, затова тя продължи несвързано: — Всичко това е ужасна грешка! Трябва да го разбереш. Беше грешка миналия път и сега продължава да е така. — Той все още не отвръщаше и тя добави с умолителна нотка в гласа: — Моля те, опитай се да разбереш! Аз просто бях много млада.
— Да, права си — прозвуча в тъмното мрачният му глас. — Поне в това сме преценили погрешно — ти на шестнадесет години съвсем не беше като шестнадесетгодишно гръцко момиче. И съм съгласен, че беше подложена на нечестен натиск — или емоционално изнудване, както биха се изразили някои, за да изпълниш волята на умиращата си майка.
— Но защо — запъна се тя, — защо тя така отчаяно искаше от мен да…
— Да се омъжиш за мен ли? — В гласа му се долови лека ирония. — Може да ти се стори трудно за вярване — продължи той с още по-явна ирония, — но тя искрено вярваше, че е за твое добро. Тя знаеше, естествено, че е на смъртно легло и ми се струва, че искаше да те повери на моите грижи.
— На твоите грижи? Но за мен се грижеше баща ми. И винаги се е грижел, не забравяй, откакто… тя ни изостави.
— Да. — Той говореше съвсем тихо. — Но ти трябва да научиш какво изпитваше тя към него. Много силно искаше да те освободи от неговото влияние. — Селина настръхна от гняв, но преди да успее да отговори, той продължи: — Когато преди три години ти дойде тук, ние всички забелязахме, че се промени. Беше едно потиснато, затворено в себе си дете и беше станала скована млада жена, която се страхува от красотата си, от тялото си, от своите естествени чувства. Разбрахме, че има опасност характерът ти да се изкриви за цял живот, да се превърнеш в безкръвно копие на баща си.
— Моят баща! Ти не го познаваш, тъй че…
— Не, но майка ти го познаваше. — Тя трепна от студеното презрение в гласа му. — Така че, когато толкова щастливо й разказа какви са плановете му за твоето бъдеще, как вече ти бил уредил да работиш в библиотеката на неговия колеж…
— Но аз не работя там. Не исках. — Всъщност това, че напусна и се зае да следва икономика беше първата проява на независимост, която бе проявила през целия си живот.
— Ние не го знаехме. А на мен ми се струваше отвратително, че едно младо красиво момиче трябва да бъде погребано сред лавици прашни стари книги, като принцесата, сложена да заспи завинаги в стъкления ковчег, точно когато вече разцъфва като жена. — Той замълча за миг. — Майка ти изглежда смяташе, че твоето спасение ще бъде да се омъжиш за мен. — Тя долови нотката на неодобрение, но не беше в състояние да реагира и той продължи бързо: — Селина, тя наистина се безпокоеше за теб и толкова те обичаше.
— О, да… — Тя не можа да сдържи горчивината си. — Толкова много, че ме е изоставила, когато съм била на две години.
— А замисляла ли си се колко угризения и чувство на вина е изпитвала до края на живота си, заради избора, който е направила — между теб и любовника, който отказал да бъде обременен с едно малко дете? — Селина го погледна, премаляла от ужас, а той продължи тихо: — Да, истина е. Твоят баща просто те е предпазвал от цялата истина, но сега, след като не си вече дете, време е да научиш всичко. Трябва да разбереш, че нейната собствена трагедия е започнала, когато и тя е била на шестнадесет години и когато са й попречили да се омъжи за единствения човек, когото някога е обичала. И ми се струва, че тя е искала ние с теб да се оженим с надеждата, че ти ще ме обичаш така, както тя е обичала моя баща, както той я е обичал… — Той замълча, но тя не беше в състояние да отвърне, впила конвулсивно пръсти в завивката. — Ти трябва да разбереш, Селина, че тя го е обичала толкова дълбоко, че в нашата женитба най-сетне е намерила изцеление за ужасната рана в себе си.
Тя не искаше, не можеше да мисли за това, не си позволяваше да види тази нова перспектива. А и всъщност как можеше Алекс да говори за любов при техния брак по договор? Затова тя упорито повтаряше:
— Въпреки това тя е сбъркала. Не е трябвало да го прави… А ти не биваше да се съгласяваш. Аз бях едва на шестнадесет години.
— Но сега не си на шестнадесет години. — Зад гнева си тя долови лек прилив на чувственост и пръстите й инстинктивно се вкопчиха в завивката. — И след като си по-голяма, ти положително можеш сама да премислиш и ако пожелаеш, да се противопоставиш. Освен това ти обещавам, че този път няма да има никакъв натиск от страна на семейството.
Обаче не беше ли самият Алекс «семейството» — и то двойно? Веднъж като втори братовчед и веднъж като съпруг. И със сигурност щеше да има непреодолим натиск — дали явен, или по-прикрит — от негова страна…
— Да, аз премислих и затова заминавам утре. Аз… не те обичам и…
— Обич? — прекъсна я той рязко. — Какво общо има тук любовта? Знаеш, че твоята майка не е обичала баща ти. Мислиш ли, че и баба ти е обичала мъжа, който я е избрал, или че моята майка е обичала баща ми?
— Не, но…
— И къде точно възнамеряваш да отидеш? Да се присъединиш към приятелчетата си на Крит?
— Не, ще се върна в Лондон. Ще отида при татковия… При моя адвокат, за да започнем процеса на анулиране…
— На какви основания?
Тя беше благодарна, че е тъмно, защото усети как цялото й тяло се облива в гореща червена вълна.
— Поради неконсумираност на брака. Б-баща ми каза, че бракът може да се анулира…
— И кога точно ти го каза? — Гласът му сега беше студен, в него имаше и още нещо, което още повече я разтревожи.
— Още като се върнах първия път.
— А оттогава насам казвал ли го е пак? — Наистина имаше нещо в гласа му.
— Не, всъщност — призна тя неохотно. — Но във всеки случай… — В гласа й прозвуча предизвикателство. — … Аз вече съм достатъчно възрастна, за да се грижа за собствените си дела. Така че…
— И предполагам, че възнамеряваш, освен това да възстановиш зестрата?
Тя рязко вдигна глава.
— Зестра ли? Каква зестра?
— О, нима баща ти е забравил да спомене за нея? Каква небрежност от негова страна.
— Но няма никаква зестра — каза тя озадачена. — Как може изобщо да има? Дори в Гърция зестрата — ако въобще я има — се дава от годеницата, а не на нея. Дори аз знам това — продължи тя по-уверено. Ако той се опитваше да я обърка, не беше успял.
Но Алекс не обърна внимание на думите й.
— Аз, естествено, не исках да бъде със зестра — наглостта в гласа му я накара да стисне зъби, — обаче майка ти и баба ти държаха всичко да бъде направено коректно, според обичаите. Така че те двете уговориха зестрата за теб.
Тя се намръщи. Нищо от това не й беше казано в дните преди сватбата. Но тя, в края на краищата, тогава беше само една кукла.
— В такъв случай не се притеснявай — каза тя студено, — няма да стане нужда да ми я плащаш, а и баба няма да го поиска от теб, щом приеме, че е най-добре да се разделим.
— Ти абсолютно изпускаш същността, сладурче. — Тя по-скоро усети, отколкото видя неприятната му усмивка. — Аз вече съм я платил. Два дни след като ти така припряно замина, аз я изпратих.
Объркването й сега стана пълно.
— Не те разбирам. Трябва да има някаква грешка.
— Няма никаква грешка, уверявам те — отвърна мрачно той. — Парите бяха преведени на банковата сметка на баща ти в Оксфорд четиридесет и осем часа след заминаването ти.
Селина се взираше в него през мрака с разширени очи. Тя не се съмняваше, че той казва истината. Но защо го бе направил? Колко глупав въпрос. Познавайки Алекс, тя беше сигурна, че е направил този жест от пълно презрение към нея и баща й. И все пак, защо баща й никога не беше й казал за това? Сигурна, че той се наслаждава на слисването й, тя се опита да се овладее.
— В такъв случай ние… Аз ще ти върна сумата, която ти дължим — каза решително, макар че при мисълта за отънялата си банкова сметка, почти потръпна.
— Така ли мислиш?
— Разбира се.
— Наистина ли смяташ, че си в състояние да ми ги върнеш? — Гласът му сега беше съвсем мек.
— К-колко са?
— Един милион лири.
— Един милион… Но това е невъзможно. — Думите й излязоха на пресекулки.
— Честна дума.
— Не ти вярвам!
— Ти се съмняваш в думата ми?
Тя беше принудена, иначе…
— На един милион лири оцени майка ти твоята стойност. Все пак не забравяй, че независимо дали ти харесва, или не, ти си все пак една Петридис.
Надменността в гласа му беше достатъчно доказателство.
— Добре де, тези пари сигурно си стоят непокътнати. Не би трябвало да са харчени.
— Сигурна ли си в това, Селина?
— Разбира се, че съм сигурна! — каза с негодувание тя. — Ти за какви ни смяташ? Крадци ли? Може и да сме бедни в сравнение с вас, обаче…
Тя внезапно млъкна, почти задавяйки се от гняв, не само към себе си, но и към баща си. Но после възмущението, справедливият гняв, който я обзе, внезапно избухна. Ужасно подозрение затъмни ума й, превръщайки се мигновено в ужасна увереност.
Преместването, само седмици след завръщането й, от общежитието на колежа в красивата стилна къща с градина… Античната мебелировка… Книгите… Ценната мраморна глава на гръцка девойка, която украсяваше кабинета на баща й…
Когато го бе попитала за тези неща, той й бе отвърнал след известно колебание, което тя бе приписала на вродената му стеснителност, че нейната майка й е оставила наследство в завещанието си и тя бе приела това обяснение зарадвана, с мисълта, че майка й се е опитала от смъртта си да хвърли мост към него, който е бил невъзможен, докато е била жива. Повече не беше ставало дума за анулиране на брака. Баща й беше казал да остави за момента всичко на него. И тя така бе направила…
Сърцето й прималя от отчаяние. Как е могъл да го стори? И как изобщо някога ще върнат тази сума на Алекс?
Да, като начало ще трябва просто да продадат къщата. А колкото до онази гръцка глава… Поне цените на имотите и антиките бяха скочили доста в последните години… Тя стисна нежните си устни в тънка линия на стоманена решителност.
Сякаш прочел мислите й, Алекс каза небрежно:
— Не се притеснявай. Парите нямат никакво значение.
— За теб може да е така, но за мен не е. — През отчаянието й започна да се надига гняв, който се превръщаше в жлъч. — Аз съм била връчена, продадена с вързани ръце като животно на пазара. — Но тогава отново се надигна вълната от отчаяние, помитайки гнева й. — Един милион лири… Как изобщо ще мога да ти ги върна някога?
— О, има много начини, уверявам те. — В гласа му отново се бе върнала онази дрезгава нотка и тя усети как той нежно повдига с пръст един копринен кичур от косата й. — В края на краищата, Селина, ти си жена, която всеки мъж би се гордял да има за съпруга.
Но аз не желая да бъда твоя съпруга, искаше й се да изкрещи, но вместо това само промълви сковано:
— Това не променя нищо. Аз все пак си заминавам утре.
Пръстите му мигновено стегнаха косата й, докато тя сподавено извика от болка.
— Ти не заминаваш утре. — Тя долови, че той успява да овладее гласа си с огромни усилия. — Нито утре, нито в който и да било друг ден, докато аз не реша. И не те съветвам да опитваш. Ние също си взехме поука от предишното ти глупаво бягство… И трябва да те предупредя, че съм наредил да те наблюдават. Във всяка секунда, всеки ден. Колкото до нощите… Е, ще видим.


Пета глава

Да, Селина се бе оказала права поне в едно — прекарала беше безсънна нощ, като бе успяла да подремне едва когато дневната светлина започна да се процежда през затворените капаци на прозорците.
Тя се пресегна към масичката и взе един портокал от ракитовата фруктиера, обели го, раздели го точно на четири и замислено засмука сладкия сок. Благодарна беше единствено за това, че е сама на терасата. Семейството, ако въобще закусваше на вилата, се събираше късно, но и така да беше, те явно отдавна бяха привършили, оставяйки празни чашки от кафе и недоядени кифлички.
Взе си малка чепка от бялото тукашно грозде без семки, облегна се назад, но после, доловила с крайчеца на окото си леко движение в градината долу, стисна устни. Градинарят — пак на същото място, все така прекопаваше същото мушкато с алени цветове само на един хвърлей от нея… И пак, когато най-после излезе от банята пред стаята на Алекс, тя завари прислужничката коленичила да лъска и без това блестящите плочи на пода.
«Наредил съм да те наблюдават всяка секунда, всеки ден.» Това тихо изречено предупреждение — стомана, обвита в кадифе — отекна в ушите й. Този път нямаше да има успех бягство в стил Худини и тя трябваше да се примири с това. А ако случайно успееше да се измъкне и да се върне в Англия, там неминуемо я очакваше конфликт с баща й.
Как бе могъл да го стори, за стотен път си зададе тя въпроса. И за стотен път се сви от срам при мисълта какво презрение трябва да е изпитвал Алекс към тях през тези три дълги години. Баща й наистина беше слаб. Тя не си спомняше колко голяма е била, когато осъзна, че идолът на детството й беше с глинени нозе. Но тя самата не беше слаба — поне сега.
По един или друг начин, колкото и време да й бъде нужно, тя щеше да им върне парите — до стотинка! Защото дотогава те щяха да останат прокълнати пари, цената за нейната глава, брънка във веригата, която я свързваше против волята й с Алекс. Изведнъж Селина усети, че през цялото време бе въртяла конвулсивно златната халка на пръста си, която той й бе сложил насила предишния ден, и разтърси ръка.
Беше абсолютно сама в това кошмарно положение. Нейният баща я бе предал, а фамилията Петридис от своя страна до един бяха влезли в съзаклятие срещу нея… Улови се, че прави гримаса на обречена. О, хайде, моля те, започваш да звучиш като последно действие от трагедия на Софокъл — или най-малкото си на път да развиеш параноя, каза си тя.
Но наистина ли беше така? Вярно, че бе предадена и манипулирана от всички страни. Но това бе станало преди три години. Сега тя бе друг човек, различна дори от онова момиче, което бе долетяло в Гърция само преди двадесет и четири часа. Сега бе на деветнадесет години и оттук нататък щеше да вземе живота си в свои ръце. Никой повече нямаше да я манипулира, дори Алекс — да, той най-малко от всички!
— Желаете ли още кафе, кирия Петридис?
Тя трепна, когато момичето внимателно постави каничката с кафе до лакътя й.
— И когато бъдете готова, кириос Алекс каза да слезете долу на брега.
О, така ли е казал? Селина усмихнато благодари на момичето и моментално реши да прекара целия ден в маслиновата горичка или още по-добре — затворена в стаята си. Загледа се след прислужницата, докато се отдалечаваше по терасата, и разсеяно докосна ножа до ръба на чинията си. Кирия Петридис… Новото обръщение предизвика у нея особено, по-скоро неприятно чувство. Сякаш Селина Кеъри започваше неумолимо да се изплъзва, личността й се разтваря в тази на Алекс, за да се превърне в едно от неговите притежания — собственост на Петридис, добави тихо тя.
Явно беше, че няма да може да си отиде — най-малкото докато Алекс не реши да я пусне. Но той не беше търпелив човек и каквото търпение му беше останало, рано или късно щеше да се изчерпи и може би накрая той щеше да се съгласи да я пусне? А най-сигурния начин да постигне това беше, като поддържа тази илюзия, която представляваше бракът им, и да не допуска той да й се налага.
Но тогава, най-неочаквано тя усети отново докосването на ръцете му около раменете си, устните му, впили се в нейните, езикът му, навлизащ в топлата влага на устата й. Помисляла ли си какво би било да си наистина в обятията на Алекс, галена от тези дълги пръсти, да бъдеш любена от него…
Тази коварна мисъл изпълзя от дълбините на подсъзнанието й и тя гневно я отхвърли. Не бъди такава слаба безгръбначна глупачка, каза си вбесена тя. Допуснеш ли го веднъж, позволиш ли му да превърне брака в действителност, ти си загубена. Оттук нататък ти сама взимаш решенията, забрави ли? А това включва също и да си избереш сама своя съпруг. Измъкни се колкото можеш по-скоро от черупката на този брак и тогава, когато наистина се омъжиш — ти трябва да обичаш мъжа, когото сама си избрала и той също трябва да те обича.
Тя изпи последната чашка силно ароматно кафе, стана, после се спря, подпряна на масичката, и прехапа устни при новото си хрумване. Може би все пак трябваше да слезе на брега. Ако седи тук целия ден, Алекс и останалите ще разберат, че тя се крие, точно както бе правила като дванадесетгодишна. Ще започнат пак да я съжаляват и презират, от което тя винаги се бе опасявала, но досега не беше си давала сметка за това. Ще се изправи лице в лице с тях и ще започне още от този момент играта си на изчакване с Алекс, пък ще видят на кого първи ще му писне.
Тя се затича леко нагоре по стълбите, за да се преоблече, когато една мисъл премина като светкавица през нея и спря вцепенена, с пресъхнала уста, вкопчила се в перилата. Алекс не можеше да я вземе насила, нали? Положително гордостта му повече от всичко ще му попречи да се унижи толкова пред нея? И все пак, какво беше казал снощи, като си тръгна? «Колкото до нощите… Е, ще видим…»
През дървените перила тя зърна очите на прислужницата, която сега усърдно търкаше плочките на хола, и в доста помръкнало настроение продължи нагоре към стаята си.


Още преди да стигне до края на извиващата се пътека, дочу виковете и когато излезе от приветливата синкавозелена сянка на боровете в ослепителната жега, видя, че на мекия кремав пясък бяха забити два високи стълба със завързана на тях мрежа. Течеше бурна игра на волейбол. Двамата племенника на Алекс, още хлапаци, играеха срещу него и… Клио, отбеляза тя в пристъп на някакво чувство, което не можеше да определи. Момчетата радостно й замахаха с ръце, Клио се направи, че не я забелязва, но Алекс хвърли топката на пясъка, прекъсвайки за малко играта, и бавно се запъти към нея. Докато той приближаваше, тя се обърна, остави чантата си, извади черно-бялата си плажна хавлия, после коленичи и умишлено бавно се зае да я постила на пясъка.
Тя не се извърна, макар че чуваше стъпките му как леко скриптят, по пясъка. Едва когато долови с крайчеца на окото точно до себе си голите му, почернели от слънцето крака и единият докосна бедрото й, тя бавно се изправи.
Против волята й очите й запримигваха, докато оглеждаха стегнатите изсечени очертания на тялото му, тъй ясно видими под старата фланелка и късите отрязани джинсови панталони, прилепнали до стройните му бедра и плоския стомах.
— Калимера. — Поздравът й излезе неприветлив. Тя не можа да си наложи да посрещне погледа му и се ядоса на себе си.
— Доста се забави.
Небрежният му тон сякаш предизвика късо съединение с обтегнатите й нерви. Тя намести слънчевите очила на носа си и намръщено го погледна право в тъмните очи.
— На теб, естествено, изобщо не ти е хрумвало, че не съм длъжна да скачам моментално, за да изпълня всяка твоя заповед, нали? Че…
Той безгрижно вдигна рамене.
— Разбира се, че не. Защо? Трябваше ли?
— Че може би съм предпочитала да правя нещо друго тази сутрин.
— Като например да се криеш в маслиновата горичка, искаш да кажеш? — Тонът му беше неприятен. — Е, това поне доста би напомняло на старите времена, не е ли така? — Той я изгледа студено. — Канех се да те попитам дали си спала добре, но явно е, че не си.
— Разбира се, че не можах — рязко отговори тя. — Най-малкото ти направи каквото можа за това, преди да си отидеш.
Той сви вежди почти в невинно смущение.
— Извинявай. Нещо съм ти казал ли?
Тя стисна устни, но преди да измисли язвителен отговор, си даде сметка за присъствието на двете момчета, проснали се на пясъка, загледани с неприкрито любопитство в дребнавата съпружеска престрелка, а Клио стоеше права и нетърпеливо прехвърляше топката от една ръка в друга.
— Твоята партньорка те чака, струва ми се. Нека не ти прекъсвам играта.
И като видя, че Алекс гневно стисва устни, тя се просна на хавлията и почна да се рови из чантата си, сякаш вече си бе отишъл. Чу го да промърморва нещо и после да се обръща на пети, разпръсквайки пясък. Запъти се към другите, като съблече в движение фланелката си и я захвърли на земята.
Когато подновиха играта обаче, Селина остави плажното масло, което стискаше в ръка, надигна се и седна, опряла брадичка на коленете си — един спонтанен, макар и неохотен зрител. Алекс беше близо до мрежата, издълженото му стройно тяло се изопна докрай, като вдигна високо над главата си ръце към топката, мускулите обтегнати и гъвкави под гладката загоряла кожа. С победен възглас той я пое във въздуха и със забиване я запрати в пясъка, далеч от другата страна.
Дори от разстояние се долавяше излъчването на един чисто животински магнетизъм от несъзнателната му атлетическа грация и докато го поглеждаше крадешком, тя усети как собственото й дишане се учести, а главата й забуча от нахлулата в нея кръв.
— Алекс!
Силният шок да чуе собствения си глас как произнася името му я върна към действителността. Тя рязко разтърси глава, сякаш някой я бе ударил и докато дишането й бавно се успокояваше, извърна очи от него и се загледа в останалите играчи, които за няколко мига бяха престанали да съществуват.
Забеляза, че Клио е захвърлила изумруденозелената си плажна роба и е останала по най-оскъдните бикини, които Селина бе виждала някога — две миниатюрни зелени парцалчета. Положително баба й не беше слизала изобщо на плажа, помисли си саркастично Селина. Как ли би възприела почти голия бюст — пък и всичко останало на Клио, почти не можеше да си представи. Колко смешно — винаги си бе представяла, че гръцките момичета не излагат толкова свободно на показ прелестите си, но явно великолепната Клио не следваше установените обичаи.
Тя погледа още малко момичето, после внезапно скочи, разкопча тюркоазната си плажна хавлия и я хвърли върху чантата. После огледа прилепналия си бански, с блясък като че ли е мокър, който бе купила, в припряната обиколка за покупки в последния момент в Оксфорд. Малко се бе притеснявала, че е твърде разкриващ — но пък не бяха ли такива всички бански тази година? — пък и беше предназначен за Крит. Сега тя внезапно изпита известна стеснителност при мисълта за цялата тази разголена плът, изложена пред тъмносините очи на Алекс.
От друга страна обаче, като се огледа за пръв път след изпробването му в магазина, видя, че й стои добре — горнището без подплънки и раздалечените на раменете презрамки подчертаваха чудесно високия й закръглен бюст, докато тънката талия и издължената грациозна женствена извивка на ханша и бедрата й се подчертаваха деликатно от високо изрязаните на бедрата бикини.
Трябваше й само хубав тен. Тя внимателно се намаза с плажното масло, което бе донесла да предпазва нежната си кожа поне за първите няколко дни, свали слънчевите очила и отново се просна на пясъка. Слънцето и върховете на боровете, които се олюляваха леко на горещия бриз, оставяха ослепителни златни плетеници по затворените й клепачи. Усети как горещината прониква през кожата й и навлиза дълбоко в тялото, като стига до всички възелчета на напрежение и ги разтопява, докато най-сетне се почувства напълно отпусната и унесена, блажено забравила всичко, дори волейбола на няколко крачки от нея.
Дъжд от ситни студени капчици поръси кожата й, тя се надигна, сдържала възмутеното си възклицание и видя Ник по бански да отърсва водата от себе си като куче.
— О, Ник, махни се! — възкликна тя раздразнено.
— Извинявай, Селина.
Той й се ухили широко и се просна до нея. В този миг чуха победния вик на Клио:
— Победихме, Алекс, скъпи!
Неспособна да отклони поглед, Селина видя как момичето се хвърли на шията му. Е, поне той не се опита да й върне целувките — но пък не правеше някакви усилия да се освободи от прегръдката й, помисли си тя кисело.
Тя погледна Ник и видя, че внимателно я наблюдава, но после, когато двете момчета се втурнаха към брега и се хвърлиха във водата, той нетърпеливо скочи на крака и я затегли след себе си.
— Ела, Селина, ще им покажем на тях!
— О, не, Ник, моля те… — започна тя, но той вече решително я влачеше по горещия пясък.
Алекс най-сетне се освободи от обятията на Клио и ги загледа като идваха. Като го наближи, Селина забеляза, че очите му следяха единствено нея. Изражението му беше неразгадаемо, но внезапно съжали, макар и твърде късно, че си беше съблякла плажната хавлия.
— Ние със Селина ти отправяме предизвикателство за следващия мач! — извика Ник. — Нали? — добави той, обръщайки се към нея.
— Ами… — поколеба се тя.
— Може би Селина не играе волейбол. — Клио бе спряла поглед на нея, студено преценявайки ситуацията. — Може би трябваше първо да я попиташ, Ник.
— Играеш, нали? — обърна се той към нея.
Тя разбра как би трябвало да се чувства мишка, притисната в ъгъла. Погледът й премина бавно от черните нагли очи на Клио към студените непроницаеми морскосини очи на Алекс и в нея се надигна предишната паника. Никога не беше играла волейбол, а този мач едва ли беше подходящият момент, за да се учи тепърва.
Тя неволно понечи да се извърне, но долови победоносното злорадство в тези черни очи и се чу да казва:
— Не съм играла много, но защо не. Особено ако ти поемеш по-голямата част от работата, Ник.
Тя му се усмихна топло и макар че не поглеждаше Алекс, усети, че той изпита облекчение.
От началото беше кошмар. Тя изпускаше почти всеки пас, така че Ник трябваше да шари по цялото поле, за да я покрива и тя губеше точка след точка за тях, понеже ръцете и краката й упорито отказваха да реагират на командите от напрегнатия й ум. Дори лесните пасове, които тя не се съмняваше, че Алекс умишлено й подава, завършваха или в мрежата, или далеч извън очертанията на игрището.
И после, докато вдигаше ръце да върне един фалцов удар от Клио, тя се препъна и се просна по очи на пясъка. Докато ставаше бавно, внезапно си помисли: «Но това е смешно! Вярно, че никога през живота си не съм играла тази глупава игра, но нали бях капитан на отбора по баскетбол и шампион по тенис за девойки младша възраст?»
Всъщност, като се върна на училище преди три години, тя се хвърли яростно да спортува за първи път и откри за свое учудване, че има природна дарба за игрите с топка. Въпреки това сега позволяваше на онова притеснение и скованост на някогашната дванадесетгодишна хлапачка отново да я превърнат в непохватно момиче. Тя отърси пясъка от себе си и си пое дълбоко дъх.
— Готова съм.
Клио й подаде висок сервис, но тя го достигна и запрати топката през мрежата в нозете на противничката си.
— О, чудесен удар, Селина!
Тя грейна от удоволствие от възгласа на Алекс, точно както бе реагирала винаги като дете при едничка насърчителна дума от негова страна, но после помръкна. В края на краищата, защо си позволяваше да бъде така унизително благодарна за най-дребното поздравление от него?
Стиснала решително зъби, тя му подаде сервис и после отби яростно паса му, така че той не можа да го достигне. Внезапно срещата промени характера си — вече не беше безгрижна плажна игра, а нещо много повече — напрегнато състезание, като всяка страна мълчаливо се бореше за победа. Алекс и Ник бяха добри, много добри играчи, но Клио, както разбра Селина, бе твърде заета да прави грациозни подавания и скокове, предназначени много повече да покажат извивките на тялото й, отколкото да задържа топката в игра.
Постепенно разликата в точките се стапяше и Клио, започнала да си дава сметка за провала, взе да играе много повече срещу противничката си, отколкото заради самия волейбол. На няколко пъти силният удар идваше направо при Селина, а не при Ник, и накрая много лошо я удари по рамото. Добре тогава, помисли си тя мрачно, докато разтриваше нежното място. Щом Клио иска да играе по този начин…
При следващия пас при изравнени точки, като всяка от страните имаше нужда само от две точки, за да победи, Селина за първи път използва мощния удар с две ръце, усъвършенстван след дългите часове упражнения на корта за жизненоважния тенис турнир на колежа, и той сега се оказа напълно сполучлив, забил топката право към Клио. Обаче някак си Алекс успя да я пресрещне и върне, но със следващия си удар Селина, ядосана и на двамата, успя да улучи Клио в диафрагмата.
— О, това е болезнено — изкикоти се Ник, докато Клио я гледаше навъсено изпод мрежата. — Това е против правилата и ти дяволски добре го знаеш.
— О, съжалявам, Клио. — Гласът на Селина беше направо меден. — Аз просто правех каквото правят останалите.
А Клио, с изчервено лице, което се забеляза дори под тена й, хвърли убийствен поглед и зае мястото си.
Решителната точка. Селина се приготви да бие сервис към Алекс и долови в очите му блясък на тайно удивление. И внезапно цялото й насъбрано унижение и гняв — към самата себе си и към него — избухнаха в мозъка й и преляха в сервиса, който запрати към него. Със светкавичните си рефлекси той успя да достигне топката и върна удара, но Селина се хвърли напред и го посрещна.
Другите двама избледняха — бяха станали само смътни фигури в периферията — докато те се бореха за надмощие. Усети за първи път, че и Алекс е със същия хъс за победа като нея и това засили решимостта й да не загуби. С пасовете си той я отдалечаваше все по-назад от мрежата — сега или никога. Тя вдигна двете си ръце и с цялата сила на тялото си придаде фалцово въртене на топката, от което тя се заби в пясъка до краката му.
— Тавма, Селина!
С победен вик Ник връхлетя върху нея, вдигна я във въздуха и като се завъртя, я целуна победоносно. Селина, усещайки собственото си ликуване да кипи във вените й като мехурчета шампанско, се разсмя и също го целуна.
Но после, докато той я вдигна над глава си, смехът на устните й внезапно секна, като улови погледа на Алекс — собствената му усмивка на поздравление се бе стопила и той стоеше неподвижен на пясъка, сложил ръце на ханша си, като ги наблюдаваше с буреносен гняв.
Извивайки се, тя се измъкна от ръцете на Ник и стъпи на земята, тъкмо когато Алекс се провря под мрежата и се запъти към тях.
— Добра игра — каза той доста непринудено, но погледът му беше леден.
— Да, смятам, че от нас става доста добър тим — обади се Ник. — Не мислиш ли, Клио?
Момичето се обърна, рязко разтърсвайки коса, грабна плажната си роба и горделиво пое нагоре по пътеката към вилата.
Те я проследиха мълчаливо с поглед, после Ник каза:
— Скъпа, в какво настроение сме днес! Аз между другото завирам от жега. Да пийнем нещо. — Той посочи хладилната чанта в сянката под боровете.
— Не точно сега, Ник — с равен глас отвърна Алекс.
— Тогава ти, Селина?
— Не. — Алекс бе произнесъл думата съвсем меко, но нещо в гласа му я смрази. — Напитките могат да почакат. — Той протегна ръка към нея. — Ела да поплуваме.
Но на нея не й се плуваше — искаше едно голямо ледено питие. Беше на опасния ръб на откритото предизвикателство, когато долови предупреждението в очите му.
— Един момент, тогава. Почакай да си прибера косата.
Алекс тръгна мълчаливо до нея, като остави Ник да отиде към боровете. Тя се разрови в чантата си и най-сетне измъкна синя пластмасова шнола и закопча на върха на главата си плитката, в която, за да й бъде по-хладно, бе сплела тежката си коса, преди да слезе на плажа. През цялото време Алекс я наблюдаваше, а мълчанието му ставаше все по-потискащо.
Тя бавно се изправи, но понеже още се колебаеше, той я хвана за китката и я поведе към брега, свирепо впил пръсти в нежната й плът.
— Пусни ме, Алекс. П-причиняваш ми болка. — Гласът й потрепваше, не толкова от болка, колкото от внезапния страх от този чужденец със суров поглед. Какво му беше станало? Защо беше толкова ядосан? Беше достатъчно голям мъж, за да се цупи като Клио от загубата. Тогава от какво ли беше? Инстинктивно усети, че сигурно се дължи на някаква простъпка, която тя неволно бе извършила, но каква?
— Не се дърпай или ще ти причиня дяволски повече болка — произнесе той през зъби и после, понеже тя продължи да се дърпа, силно я стисна над лакътя и без да обръща внимание на сподавения й вик, насила я тласна към топлата коприненомека вода.
Двете момчета бяха на далечния край на брега, хвърляха се във водата от пристана, където още бе привързана лодката, която вчера — осъзна шокирана тя, защото й се струваше, че бе преди един век — Алекс бе използвал, за да докара пленницата си. Стоеше намръщен, като я държеше плътно до себе си и когато едното момче извика към тях, той възкликна нетърпеливо и посочи към една извивка на брега с невисоки тъмни скали.
— Ела да отидем там.
Той я пусна, събу късите си панталони и останал с черни прилепнали бански, се хвърли във водата, заобикаляйки скалите с бърз кроул. Селина постоя неподвижно за миг, водата се плискаше до коленете й. Дори в момента се изкушаваше от идеята предизвикателно да се върне обратно по брега, но като не можеше да отхвърли представата за потъмнялото му сурово лице, нагази в бистрите зелени плитчини и заплува към тъмносините по-дълбоки води.
Прохладата обгръщаше нежно разгорещеното й тяло, но тя почти не я усещаше, защото мрачно се засили да го настигне. Той не спря, докато не заобиколиха носа, където вече не ги забелязваха откъм брега, после изчака, докато тя го настигне.
— Добре. Да излезем там горе.
Той се изтегли на равна скала, която се спускаше полегато към морето, после се обърна към нея и й подаде ръце, но тя не се хвана.
— Мога да се справя, благодаря.
Селина се измъкна от водата и бавно се изправи, с неудобство осъзнавайки колко близко е неговото почти голо тяло. Забелязваше дори капчиците вода, искрящи между тъмните косъмчета по гърдите му и тънките струи вода, които се стичаха по силните му мускулести бедра.
Тя рязко отклони поглед и се зае усърдно да разглежда стръмния склон на хълма, сух и безплоден към билото, преливащ в зелени тераси с лозя и смокини по-надолу, а след това — още по-тъмнозеления пояс на боровете и евкалиптите.
Още беше ядосана на себе си, че така покорно му се бе подчинила, но пък и неохотно си призна, че нямаше друг избор — трябваше много да внимава с него в сегашното му настроение, за да дръзне да се държи другояче. Тя се излегна на скалата и започна усърдно да изстисква дебелата си плитка, от която се стичаха ручейчета вода. Но внезапно ръцете й застинаха.
— Какво каза?
— Казах — повтори мрачно Алекс, — че май има опасност да си забравила за кого от братята Петридис си омъжена.


Шеста глава

Отначало сините очи на Селина потъмняха почти до цвета на неговите и тя изумено се втренчи в него, но после гневно възкликна:
— О, не ставай смешен!
Веждите му се свиха гневно, но тя издържа погледа му, след това се разсмя невярващо:
— Ти… да не би да ревнуваш от Ник?
— Като го видях да те целува по този начин… Да, ревнувам. Както бих ревнувал от който и да било мъж, когото целунеш. Ти си моя съпруга! — процеди той разярено. — И ми принадлежиш.
— Аз не принадлежа на никого! — избухна тя, забравила цялата си предпазливост. — Но, в случай, че това те вълнува, мога да те уверя — няма вероятност дори за миг да забравя, че ти принадлежа — макар ти да направи каквото можа през последните три години, за да забравиш, че си женен за мен.
— И какво по-точно имаш предвид, Селина? — Гласът му беше пронизващ.
— Ами, имам п-предвид, че… — Тя се запъна, обладана от справедлив гняв. — … Че всеки път, като взема някое лъскаво списание, ти винаги си вътре с някоя от п-последните си… Как им казвате? О, да, компаньонки, които непрекъснато се умилкват около теб, а ти…
— Млъкни! — Яростта в гласа му я накара да замълчи. — Снимките и всички тези клюкарски истории — не разбираш ли, всичко това бяха просто залъгалки, които пусках заради теб?
— Заради мен? О, да, аз съм…
— Да. За да ти спестя унижението твоята патетична история да се появи по първите страници на жълтата преса в Европа.
— И предполагам, не те е интересувало особено собственото ти… унижение?
— Разбира се, че ме интересуваше. Кой мъж би желал светът да узнае, че младата му съпруга само след два часа го е изоставила?
Въпреки че собственият й гняв още кипеше, Селина внезапно се смути… Или това беше чувство за вина? А той продължи:
— Цяло щастие е, че церемонията беше в частния ни параклис и всички — свещеници, прислугата и семейството, разбира се — се заклеха да потулят тайната… — Значи тя се оказа права — едно съзаклятие за мълчание бе покрило нейното изчезване. — … Но ако на другия ден Алекс Петридис бе престанал да ухажва красиви жени… — Устните му се извиха в цинична усмивка — … тогава хората щяха да започнат да задават въпроси. Клюкарите, ами-и-и — сви рамене той, — трябваше да им доставям наслада… И да ги държа далеч от теб.
Тя го гледаше с празен поглед и той продължи нетърпеливо:
— Нима ти или твоята директорка щяхте да се радвате, ако в училището за тъй изключителни девойки, нахлуеха плъховете на жълтата преса, за да търсят «избягалата дете-невяста» на Алексис Петридис? Затова всичко беше, кълна ти се, само за залъгване.
— Ти наистина ли очакваш от мен да ти повярвам? — избухна тя. — На мен пък ми изглеждаше, че се наслаждаваш на всяка минута. Всички тези снимки от миналогодишния филмов фестивал в Кан, с теб и…
Селина внезапно замлъкна, неволно припомнила си с болка как през последната ваканция в училище случайно се бе натъкнала на снимките в едно старо списание. Беше се свила на леглото си, усещайки в себе си стегнат възел от мъка, който накрая избухна в буря от сълзи. Беше слязла за вечеря много потисната и със зачервени очи, но за щастие баща й бе толкова ядосан от двете печатни грешки, които бе открил в поредната си статия, че не забеляза нищо.
Тя успя някак си да се овладее и неубедително добави:
— Така че не се опитвай да ми кажеш, че не си си прекарвал чудесно.
— И какво, ако е така? Просто защото ти си предпочела да се затвориш като монахиня за три години… — Тя потрепна от язвителността в гласа му. — Защо трябва да имаш нещо против, че аз не съм искал да водя монашески живот?
Знаеше, че би трябвало да не я интересува, но по някаква неясна причина имаше нещо против — и то доста силно. Алекс изглежда бе видял изражението й, защото стисна устни.
— Не, кукла му, не беше това — не е, каквото си мислиш, кълна се.
Той взе ръката й, която беше по-близо до него и плъзна палец по влажната й длан. Напред-назад — имаше нещо хипнотично в това чувствено бавно движение на дългите му чувствителни пръсти. Толкова красота имаше в тези пръсти, такава сила…
Тя смътно долови, че той въздъхна.
— О, Селина. Защо винаги изваждаш на повърхността най-лошото от мен?
Вдигна поглед и той й се усмихна — някогашният Алекс, само за един кратък миг — и тя си помисли: О, защо всичко трябваше да бъде така? Защо всичко трябваше да се промени толкова ужасно? Отношенията им винаги бяха били толкова добри, толкова естествени: простото обожание, светналите й от възторг очи към героя, от едната страна — тя се усмихна с лека усмивка на съжаление — и нежният, стремящ се да задоволи всяко нейно желание, втори братовчед, от другата. Ако можеше всичко да продължава така завинаги…
Събуди се, каза си тя сурово. Разбира се, че не можеше. Алекс й беше съпруг и всичко беше различно. Сега всеки път, когато се окажеха достатъчно близо за разговор — или по-скоро за ръмжене — около тях се увиваше напрежението и ги стягаше и двамата в хватката си. Нима не можеха да бъдат приятели? Сигурно това не беше толкова невъзможно?
Тя му се усмихна с лек трепет.
— Съжалявам, Алекс, ако ти е изглеждало така. — Той вдигна въпросително тъмните си вежди и тя продължи: — С Ник, искам да кажа. Той просто, ами, просто много ми допада. Той… е толкова забавен. Прилича ми на по-големия брат, който винаги съм мечтала да имам като дете. Но ти… Ти си толкова по…
Гласът й съвсем изтъня.
— Е, продължавай. — Той леко разтърси ръката й и тя прехапа устни.
— Т-толкова по… — Беше на път да каже «заплашителен», но млъкна, надявайки се да намери друга, не тъй провокираща дума и накрая каза: — … взискателен. — Но надеждата й беше напразна.
— Взискателен ли? Наистина ли съм бил толкова взискателен, Селина? — Хвана и другата й ръка, принуждавайки я да се обърне и тя се ужаси от неприкрития гняв пламтящ в очите му. — Може би не съм бил достатъчно взискателен, а ти позволих да се държиш като глупаво разглезено момиченце, каквото явно още си. Може би трябваше да те последвам до Англия и да настоя да се върнеш с мен. Може би, вместо да се отнасям към теб като към крехък порцелан, аз трябваше да употребя сила — да упражня правата си над тялото ти. Това ли щеше да предпочетеш, Селина?
Гласът му звънеше остро в ушите й и тя инстинктивно дръпна ръце да се освободи, но беше късно. Без да обръща внимание, че тя буйно се съпротивлява, той я притегли към себе си. Тя усети солта по устните му, когато се впиха в нейните, после езикът му си отвори път в устата й. Леко простена с молба да я пусне, но единственият му отговор бе да я притисне още повече към себе си, сякаш за да слее телата им в едно.
Едната му ръка пропълзя нагоре да свали горнището на банския й, извивайки мократа прилепнала материя с яростни движения, после пръстите му обвиха голите й гърди. Ръката му спря за миг, извивайки се да се наслади на зрялата им закръгленост и после леко докосна нежните им върхове. В този момент тя усети как плътта там се сбръчква оживяла, после зърната се изопнаха и изправиха под докосването му.
Устните му се отделиха от нейните и се придвижиха надолу по линията на брадичката й, а тя отметна глава назад, затворила очи при усещането от докосването на устните му, което просто изгаряше кожата й. Накрая, стигнали до зърното, устните и зъбите му го засмукаха.
Тя потъна във водовъртежа на странно ужасяващо чувство, сякаш цялото й същество се бе съсредоточило в гърдите й, превръщайки ги в самото й ядро и докато нетърпеливите му ръце обхождаха тялото й — ханша, корема — тези чувства започнаха да протичат по всеки канал в нея, създавайки едно ново, още по-силно усещане.
Но после тя усети пръстите му да доближават долнището на бикините й и в миг се смрази, надавайки сподавен стон. Обзета от паника, силно вкопчи пръсти в ръцете му, очите й бяха разширени и втренчени в него. Останал без дъх, той рязко се отдръпна назад и тя видя как лицето му пламна. Очите му, тъмни и блестящи, се спряха над стиснатата й уста, после изви устни и я отблъсна от себе си толкова рязко, че тя — и без това вече със замаяна глава — трябваше да се опре с ръце на скалата, за да не падне.
В следващия миг той скочи и се гмурна с главата надолу в сините дълбини, загорялото му тяло пореше водата като стрела. Излезе на повърхността на няколко метра, отърси водата от черната си коса и без дори да погледне назад към нея, заплува отново, сякаш решен да стигне брега на Северна Африка.
Тя остана дълго време свита на кълбо, върху скалата, загледана невиждащо, дълго след като главата му се загуби от погледа й. Накрая стана, гмурна се леко във водата и заплува бавно към заливчето.


Алекс не се появи целия ден. Всъщност едва когато тя се обличаше за вечеря, дочу движения откъм неговата стая и после, от другата страна на стената към банята — шум на пуснат душ.
Тя застина, облякла наполовина бялата си рокля, втренчена във вратата, но когато чу течащата вода, си навлече роклята, несръчно завърза презрамките на раменете и се облегна на отсрещната стена в напрегнато очакване на неминуемото му идване.
Обаче след няколко минути тя дочу гласа му откъм терасата, увлечен в разговор със сестра му и съпруга й. Селина осъзна, че стои като пуснала корени в пода и най-после си позволи да прекоси стаята, седна пред тоалетната масичка да се приготви и вдигна косата си в стегнат кок на тила.
Гонгът за вечеря удари, но тя все още се маеше и когато слезе на терасата, почти цялото семейство вече беше на масата. Чувстваше се много неловко и погледът й упорито избягваше тази страна, на която инстинктът й подсказваше, че е седнал Алекс.
Тя целуна баба си и леля Катрин и като се изправи, наложи си да вдигне очи и да срещне неговия поглед. Но той не гледаше към нея. Беше се навел над Попи, настанила се в скута му. Пухкавите й ръчички бяха пълни с красиви мидени черупки, които му показваше. Две тъмнокоси глави, сведени близо една до друга в привидно съсредоточено внимание, и докато Селина ги гледаше, в гърдите й се надигна странно, мъчително чувство…
Някой — Соня — я заговори и тя вдигна глава, усмихна й се и седна в празния стол до нея, с облекчение забелязала, че е прикрита от Алекс.
Не че това бе имало някакво значение, помисли си тъжно тя два часа по-късно. По време на цялото мъчение, което бе представлявала вечерята за нея, той едва отправяше по някоя дума към нея, а когато я погледнеше през главите и раменете помежду им, това беше просто бегъл поглед, очите им се срещаха и после се плъзгаха встрани. За щастие, всички останали бяха в шумното си, приказливо, типично гръцко настроение, така че фактът, че двама от семейството ядяха вечерята си в пълно мълчание, отмина незабелязан.
Когато вечерята свърши, Селина изпита желание да се измъкне бързо както предишната вечер, но гордостта й — при мисълта за реакцията на Алекс — я принуди да се присъедини към останалите, когато се преместиха на предната веранда на къщата, където се поднасяше кафето. Но Алекс не ги последва веднага. Хвърляйки крадешком поглед изпод клепките си, тя го видя да става от масата и после влезе вътре със Соня, понесъл заспалата Попи на ръце.
Селина се оттегли в далечния край на верандата и седна на едно старо ракитово канапе. Прислужницата й подаде чаша кафе и тя я взе в скута си, облегна глава на възглавницата и се заслуша разсеяно в общия шум на разговора, сега поутихнал, и в прозвънтяването на чашите. Едва доловимо, откъм хола, дочуваше гласа на Алекс. Разговорът беше едностранен — явно по телефона.
Тя притвори очи. Отвън, над верандата, луната грееше ярко, но тук редиците лампи по стената бяха включени и меката им жълта светлина се процеждаше през плетениците на асмата над главата й. Тя се унесе.
— Искаш ли едно питие?
Гласът рязко я извади от унеса й и тя видя Алекс, надвесен над нея, светлината, преминаваща през листата, играеше в подвижни сенки по лицето му, така че тя едва различи чертите му.
— О, не, благодаря.
Той ловко отмести с крак ракитовата масичка и постави върху нея чаша кафе и тумбесто шише коняк, после седна до нея. Облегна се назад, изпънал дългите си нозе пред себе си, втренчен във върховете на платнените си моряшки обувки, небрежно прехвърлил ръка на облегалката на канапето.
Като се пресегна да вземе чашата си, пръстите му докоснаха леко голото й рамо. Всичките сетива на Селина сякаш застанаха нащрек, тя вдигна очи, точно когато той обръщаше глава и за първи път тази вечер погледите им се срещнаха. В следващия миг с лека гримаса, която само тя можеше да долови, той издърпа ръката си, сякаш допирът до голата й плът го бе опарил и я отпусна на ничията земя върху канапето помежду им.
Един до друг, заедно, те се усмихваха оттук на останалите, включиха се в бурния кикот на един от ужасните вицове за студентите медици, който разказваше Ник, но през цялото време присъствието на Алекс се просмукваше в цялото й съзнание. Каква ли съвършена картина на брачна двойка представляваха? Мисълта я изпълни с горчивина и после, усетила се, че гризе нокътя на палеца си, тя сплете ръце в скута си.
Съзнанието за неговото присъствие, близостта му се разрастваше у нея, докато започна да изпитва задушаващо чувство, което бързо се разви в остра клаустрофобия. Тя се огледа крадешком, точно когато той отпиваше от коняка си. Алекс улови погледа й и изглежда усетил нейното притеснение, я попита тихо:
— Добре ли си?
— Д-да. — Гласът й беше толкова слаб, че той трябваше да се наведе към нея, за да я чуе. — Но, дали да не пийна малко коняк, как мислиш?
— Ще ти налея — измърмори той.
— Не. — Тя отбягваше да привлича вниманието му към себе си, усещайки, че лицето й е побеляло от напрежение. — Може ли да отпия глътка от твоя?
Той сви рамене и й поднесе чашата си. Тя я пое, усещайки, че още беше топла от пръстите му, и вдъхна силния аромат. Преглътна и течният огън премина от устата през гърлото й, като ги разпали и тя едва не се задави, после си пое дълбоко дъх и решително отпи няколко глътки.
Алекс взе чашата от ръцете й, но тези няколко глътки чист златен огън свършиха работа. Те потиснаха цялата паника, която буйно пърхаше из нея, така че тя намери кураж да стане, да измърмори нещо от рода колко е изморена и преди Алекс да успее да помръдне, тя бе отправила една ослепителна усмивка към всички и си бе отишла.
Изкачвайки стълбите обаче, Селина не можеше да се успокои. Умът й диво препускаше. Трябва да беше от това гръцко кафе, толкова силно, че почти можеш да задържиш лъжичката права в него. Тя измъкна нощницата си изпод възглавницата, но после, вместо да се съблече, седна на перваза на ниския прозорец и се загледа навън.
Пълната луна висеше тежко в синьо-черното небе, посребрявайки върховете на маслиновата горичка и придавайки бледо сияние на морето отвъд нея, където — тя просто чуваше през разговора долу — вълните меко се разбиваха в дребните камъчета, очертаващи линията на прилива.
Гласът на Алекс се надигаше и заглъхваше заедно с другите. Явно не бързаше да се качи горе — и все пак, рано или късно, щеше да дойде. Тя усети как вкопчва ръце една в друга, дланите й бяха хладни и влажни, въпреки топлата лятна нощ. Когато дойде, той сигурно щеше да продължи това, което бе започнал сутринта? Фактът, че се бе държал невъзмутимо цялата вечер, означаваше само, че си е възвърнал равновесието, преодолял е пристъпа на гняв, който временно я бе спасил.
И все пак тази привидна невъзмутимост можеше да е маска над вътрешния смут, който той, както и тя, изпитваха. В последна сметка поне гордостта му, ако не друго, ще го накара да поиска да се увери, че дори и най-близкия член на неговото — тяхното — семейство не е усетил колко обтегнати са отношенията помежду им.
Там долу, седнала до него на канапето, тя внезапно бе изпитала чувство, сякаш напрежението се изопва като стоманена жица, обтегната до крайност. Каквото и да било — движение, дума — можеше всеки момент да я скъса на две и да запрати свистящия й край в лицата им.
Той сигурно щеше да дойде при нея тази нощ, готов да разреши нещата без повече бавене? Този път едва ли щеше да бъде в състояние да го спре. Тя облиза устни с връхчето на езика си, още усещайки буйното впиване на неговата уста.
Загледа се във вратата на банята, сякаш очаквайки всеки момент да види как с трясък се отваря, после, дочула някъде из къщата да проскърцват дъски на пода, скочи на крака, опипом отвори вратата и мина през стаята на Алекс, където лунната светлина хвърляше сребристи ивици по празното легло.
Тя се затича на пръсти по коридора и после надолу по стълбите, дробовете й просто щяха да се пръснат от растящото напрежение. Страхуваше се, че в хола можеше да е някой от прислужниците, но той беше пуст. Явно бяха освободили охраната й за през нощта, прехвърляйки това задължение на семейството… или на Алекс.
През отворената входна врата дочу разговор, по-високо отколкото от нейната стая, но тя самата беше прикрита в ъгъла. Долавяше се смях, проскърцване на стол, после една сянка, черна, и ъгловата на жълтата светлина, когато някой — може би Алекс — се изправи и се запъти към нея.
На три скока тя прекоси терасата и се скри в огряната от лунна светлина градина. Тичаше слепешком, без да има представа накъде, но краката й някак си я носеха към маслиновата горичка, някогашното й детско убежище.
Дърветата бяха напълно неподвижни без и най-лек полъх на вятъра да раздвижва сивите им клони. Изглеждаха сякаш отлети от филигранно сребро. Тя се луташе по тесните пътеки, широките поли на бялата й рокля меко бръсваха високата трева. Накрая седна и се облегна до грапавото стъбло на едно дърво. Покоят на това място подействаха на изопнатите й нерви като облекчаващ балсам и най-сетне лудо разтуптяното й сърце започна да се успокоява…
— Кой знае защо си помислих, че ще те открия тук.
Тя отвори очи и видя мержелеещия се силует на Алекс над себе си и докато го гледаше като обезумяла, той продължи:
— Не знаеше ли, че е опасно да се спи в маслинова гора при пълнолуние? Ще ти похити душата.
Той се усмихна криво и когато приклекна до нея, тя забеляза, че очите му бяха тъжни.
— А-аз не можах да заспя. — Пръстите й надипляха и без това вече смачканата й рокля. — Трябва да е от кафето. Н-не съм свикнала с него.
— Сигурно.
Той се отпусна на земята и тя усети да слага длан на ръцете й. Успя да се сдържи да не го отблъсне, но той трябва да бе усетил потръпването й, защото съвсем лекичко я потупа, сякаш успокояваше заловено диво животно. После пръстите му спряха неподвижно. Погледна надолу и макар изражението му да беше непроницаемо, тя усети, че се е втренчил в широката й златна брачна халка.
— Трябваше да те намеря — каза тихо той. — Не можех да те оставя да си отидеш тази вечер без… — Но като видя лицето й, замълча и сухо се усмихна. — Не биваше да се притесняваш, агапи му. Бях решил да те оставя сама тази нощ. Но исках да ти дам това.
Той извади малка кутийка от джоба си и й я поднесе. Учудена я отвори и видя в гнездо от бяла коприна златен пръстен с голям камък, който сияеше с млечен блясък на лунната светлина. Тя премести поглед от красивата вещ към непроницаемото лице на Алекс.
— Красив е — промълви тя. — Какъв е?
— Това е лунен камък.
Тя извади пръстена от кутийката и го вдигна нагоре така, че засия със студен прозирен бял пламък. Без да погледне Алекс, изрече:
— Това… не е ли годежен пръстен?
— Да, може би. Мисля, че според обичайния ред… — Гласът му стана сух. — … годежният пръстен предхожда брачния. В нашия случай обстоятелствата бяха малко извънредни и сега… Ами, приеми го, както пожелаеш. Но съм го купил за теб и никоя друга жена никога няма да го получи.
— О!
Все още неспособна да срещне погледа му, тя постави пръстена обратно в кутийката.
— Носи го заради мен, Селина…
Той замълча, а тя, внезапно затрогната от нещо неопределимо в неговия глас, му подаде кутийката, а после покорно му поднесе лявата си ръка. Алекс стана, вдигайки я със себе си и докато й слагаше пръстена, каза:
— Лунният камък някак си е много подходящ. Камъкът на луната за богинята на луната. Селина, богинята на луната. — И отново онази едва забележима усмивчица. — Твоите родители са направили по-мъдър избор, отколкото са подозирали, като са те кръстили на нея. Може би са предусетили това далечно въздушно качество у теб. И тази нощ особено…
Очите му се спуснаха по бялата й рокля, излъчваща меко сребристо сияние, също като кожата й, после съвсем бавно той се наведе към нея и тя усети топлия му дъх по лицето си. Лунната светлина влияеше странно на чувствата — накара пулса й отново лудо да се разтупти. Алекс щеше да я целуне, този път тя не понечи да се възпротиви.
Притвори очи, за да получи целувката му, но той само нежно освободи косата й и я остави да се разпусне по раменете, като я пускаше да се разсее през пръстите му като ленти светла коприна.
Тя долови как дъхът му спря в гърлото.
— Колко си красива, но освен това, агапи му… — Тя отново долови сянка от тъжната му усмивка. — … ти ми напомняш за едно младо момиче от фризовете на Акропола. Тя е застанала, обърната към мрака, но едната й ръка е вдигната и главата й е извърната назад, сякаш се страхува да напусне сигурността на светлината. И така и е останала — пленена в мрамора, застинала завинаги.
Алекс вдигна ръка и проследи очертанието на нежната й уста, а тя се усети как почти неуловимо се олюлява към него…
Тежки стъпки изтрополяха близо до тях и те се отдръпнаха един от друг. Двете момчета с хавлии в ръце се втурнаха между дърветата само на няколко крачки, но щом ги забелязаха, свиха встрани и продължиха да тичат към брега.
Останаха неподвижни, чак докато заглъхна всякакъв шум, после Алекс взе ръцете й, вдигна ги до устните си и ги целуна. Тя се загледа в наведената му глава и в нея забушува странно чувство, от което просто отмаля и загуби воля.
— Алекс… — прошепна дрезгаво, но той вече бе отстъпил назад.
— Връщай се във вилата. Още сега. — Тя не помръдваше. — Аз ще остана тук още малко — май и аз като теб няма да спя тази нощ. — Той неуловимо й се усмихна. — Права си, трябва да е от кафето. И не се притеснявай, няма да те безпокоя. — И той се обърна.
Жестът му означаваше грубо отхвърляне, но Селина, все още усещайки ръцете си пламнали от докосването на топлите му устни, стоеше и го гледаше. Накрая тръгна бавно обратно към вилата, в ума й бушуваше същински тайфун, който блокираше всякакви разумни мисли. Тя се обърна назад само веднъж и го видя облегнат на същото дърво. Беше скръстил ръце, загледан в земята.


Седма глава

Селина отвори очи на дневна светлина и първата й съзнателна мисъл беше, че противно на очакванията си, тя беше спала. И наистина, когато се върна в стаята си, почти веднага след като се бе съблякла, трябва да бе потънала в дълбокия черен кладенец на съня.
Тя полежа няколко минути, напрягайки слух да долови някакво движение откъм Алекс, но не се чу нито, бързо си взе душ и се облече. Открехна колебливо вратата на стаята му и надникна, очаквайки да види чернокосата му глава на възглавницата, но леглото беше празно. Завивките бяха разхвърляни — значи все пак си беше идвал, а не бе прекарал цялата нощ в маслиновата горичка, както се бе опасявала. Може би бе слязъл до басейна да поплува преди закуска. Дали да не се присъедини към него, като първи опит да намали напрежението помежду им.
Но Алекс не беше в басейна. Беше седнал сам на масата да закусва и когато я видя, усмихна й се с любезното «Калимера, Селина» и веднага се върна към книжата, които преглеждаше.
Тя седна на отсрещния стол, наля си кафе и крадешком го погледна над ръба на чашката, търсейки тъмносините му очи. Огледа всяка от познатите черти, докато в един момент, усетил погледа й, той вдигна очи. Погледите им се срещнаха, после той набързо допи кафето си, отмести стола си назад и стана.
— Трябва да отида до Атина тази сутрин.
— О!
Селина остави чашката си, като едва не я изпусна в чинийката и забеляза, че той за пръв път не беше в обичайните си плажни дрехи, а с бяла официална риза, макар горните две копчета да не бяха закопчани, и с гълъбовосиви панталони от лека материя.
— А-аз не знаех.
— Е, да, но възникна нещо спешно и имат нужда от мен.
— Колко време няма да си тук?
Той небрежно сви рамене.
— Сигурно няколко дни. — Вдигна купчината книжа, бързо ги подравни, после заобиколи масата и поспря, заглеждайки се в нея. — Още си много бледа. Забавлявай се, докато ме няма, не забравяй, че си във ваканция.
Тя бързо го погледна, но изглежда в думите му нямаше и най-лека ирония! И после той тръгна — без целувка, без довиждане, без да се обърне да я погледне — почти като че ли беше доволен да замине, помисли си тя с внезапно съжаление.
Седеше, заслушана как стъпките му се отдалечават, после взе едно меко хлебче и започна съсредоточено да маже от светлото гръцко масло, но после, с внезапен импулс, бутна чинията настрани и скочи.
Откри го в голямата стая в задната част на къщата, която с компютър, факс и принтер служеше като летен център на всеобхватната бизнес империя на Петридис. Той стоеше до писалището с гръб към нея и прибираше в черното си дипломатическо куфарче някакви папки.
Макар да не бе издала и звук, той изглежда я усети и се обърна. Само за миг в очите му премина нещо, но изчезна толкова бързо, че май само й се беше сторило.
— Да? — Хладната му любезност я смрази до костите и понеже не можа да отговори, той добави нетърпеливо: — Искаше ли нещо, Селина?
Внезапно тя проумя какво бе искала. Искаше й се той да я бе поканил да отиде с него в Атина. Тя, естествено, нямаше да отиде, но все пак…
— Алекс — започна, но когато пристъпи към него, по коридора зад нея се чуха забързани стъпки.
— Добро утро, Селина. Боже, колко рано си станала — да го изпратиш ли? — Ник й се ухили, минавайки покрай нея, но после, като огледа и двамата, добави: — Да те оставя ли, Алекс…
— Не. — Гласът на брат му беше рязък. — Готов съм напълно. — Той погледна Селина. — Ник ще ме закара до Тинос да взема ферибота до Миконос и самолета за Атина. Няма нужда да идваш с нас.
Тя отстъпи назад и се загледа след тях, докато се отдалечаваха по коридора. Едрите им фигури се очертаваха в слънчевата светлина през отворената врата. После бавно се върна на терасата.


Отмина първият дълъг ден, после вторият се сля с третия. Явно кризата, каквато и да беше, имаше нужда от време — Алекс просто не бързаше да се върне. Във всеки случай тя не се решаваше да попита някого от семейството — дори Ник.
Прекарваше часове наред, излежавайки се до басейна или на плажа, като внимателно пазеше деликатната си кожа, така че вместо да стане червена като рак, което обикновено й се случваше, този път постепенно придобиваше лек златист тен. Би трябвало да се чувства самотна след внезапното заминаване на Алекс — Клио беше в още по-лошо настроение, а Ник явно бе преценил, че изпитът му по патология, на който се бе провалил през юни, е съвсем близо на хоризонта и се затвори в стаята си, заобиколен от купища страховити на вид медицински книги. Обаче тук беше Попи — малкото момиченце изглежда много я бе харесало. Селина започна да му дава уроци по плуване в басейна всяка сутрин и неговата простичка непринудена компания и неправилен гръцки действаха много успокояващо на обтегнатите й нерви.
Един следобед, както седеше пред тоалетната масичка, ръката й посегна към горното чекмедже. Тя се поколеба, после го извади. Носни кърпи, няколко копринени вратовръзки и… Тя се взря, потръпнала от особено чувство, после бавно вдигна една фотография в рамка. Толкова добре си спомняше кога бе направена — само няколко дни след пристигането й втория път, когато Алекс все още й беше само втори братовчед.
Кой ли беше снимал? Тя сви вежди, сякаш беше много важно да си спомни. Да, точно така — Соня. Двамата с Ник седяха един до друг на ръба на басейна, потопили нозе в синята вода. Той й се усмихваше, но Селина гледаше през рамото му към някого, който не се виждаше на снимката. Точно в този момент се бе появил Алекс по бански, с хавлия на рамо и тя се бе загледала в него с полуотворени устни и странно напрегнато изражение на лицето, копнеж… почти жажда. Но това беше невъзможно… Напълно невъзможно.
Погледа още малко снимката, после с рязко движение я пъхна в чекмеджето и стана. Вратата на гардероба се открехна леко и тя отиде да я затвори, но се поколеба и я отвори широко. Ръцете й бавно минаха по неговите ризи, панталони, спортни якета, все още пазещи лекия аромат на сандалово дърво от тялото му.
Тук нямаше зимни дрехи, а долу бяха подредени само еспадрили и плажни чехли. Вилата беше лятна и когато дойдеше кратката гръцка зима с внезапните си бури над сивото море, той щеше да се върне отново в Атина… А тя — къде ли щеше да бъде? Затвори вратата на гардероба, върна се в своята стая и си легна в напразен опит да прекара следобеда в сън.
На петата сутрин, след като Селина бе дала на Попи урока по плуване, Ник я помоли да му помогне в преговора и заедно започнаха да минават страниците по патология — гръцкия език започна да й се струва все по-недостъпен — докато накрая главата й се зашемети. Изведнъж той затвори нетърпеливо книгата и я запрати на тревата.
— Толкова! Не издържам повече. Ела, хайде да отидем до града.
Когато пристигнаха — по-точно връхлетяха в Тинос с алената кола на Ник — се поразходиха из тесните, гъмжащи от хора улички, като надничаха през отворените витрини на магазинчета, подобни на сергии на базар — с дантелените им покривки, вълнени пуловери, кожени чанти, съдини от кована мед, всичко изкушаващо преливащо почти на тротоара.
— Искаш ли нещо? — попита Ник.
— Не, поне днес не, благодаря.
И все пак имаше нещо, което трябваше да направи — нещо, което не можеше да отлага повече. Ник беше отминал надолу по улицата, оставил я в магазинче за сувенири. Тя се отби вътре, купи две пощенски марки, извади от чантата си две еднакви картички и ги надписа с напълно еднакви изречения:

«Промених плановете си. На Тинос съм. С Алекс.»

Втренчи се в сухите думи, съзнавайки, че би трябвало да напише още нещо, но не беше в състояние да измисли нищо повече, затова надписа адресите на баща си и леля си Грейс. Спря се, пъхнала наполовина картичките в пощенската кутия и помисли, че веднъж изпратени, те ще наберат собствена инерция, която би довела до… какво ли? Но като видя, че Ник се връща за нея, тя бързо ги пусна.
— Какво ще кажеш да пийнем? Аз лично бих взел нещо. — Той й проправяше път през навалицата, докато стигнаха едно кафене на тротоара срещу пристанището. — Какъв народ! Подготовката за Панийтри започва раничко тази година.
— Панийтри ли? — попита Селина.
— Да, нали знаеш, поклонението пред иконата на Света Богородица.
Да, разбира се. Сега си спомни, че й бяха разказали при предишното й идване как на всеки 15-ти август половината население на Гърция, или поне така изглеждаше, идваше на Тинос на поклонение при изнасянето на чудотворната икона — великолепна, инкрустирана със скъпоценни камъни — която и тя бе съзерцавала като омагьосана, когато при първото й идване баба й я бе завела в бялата мраморна църква «Панагия Евангелистрия».
— Миналата година се махнахме — много пренаселено става, затова отидохме на острова на баба ти за няколко дни. Там е доста примитивно, естествено, но и тази година се каним да отидем — след ден-два, всъщност. — Той замълча, за да отпие от леденостудената си бира, после продължи: — Така че Алекс ще се върне дотогава.
— О, да, аз… така очаквах.
Тя се загледа в изстудения си портокалов сок, пръстите й обвиха чашата до ръба, а в това време той каза:
— Ние всички толкова се радваме, че се върна при нас, Селина. Знаеш го, нали?
Внезапно смутена, тя видя, че очите му, обикновено искрящи закачливо, сега бяха сериозни. Отклони поглед към широкия залив, където безброй бели лодки с всякакви размери се закотвяха на кея.
— Да, разбира се — отвърна най-сетне тя, но после се чу да добавя: — Е, почти всички, може би…
— Имаш предвид братовчедката Клио ли? — Когато тя, неохотно кимна, той продължи: — Е, да, де, но както ти сама видя оня ден, тя никога не е умеела да губи достойно.
Селина се поколеба, но реши, че трябва да попита:
— Имаш предвид… Алекс ли?
Ник не отговори веднага, но я погледна, свил устни, сякаш се канеше да вземе решение като лекар. После каза:
— Тя години наред беше луда по Алекс. Пък и родителите й бяха изцяло за това.
— За какво?
— За това да се оженят. О, това беше преди пет или шест години. Страхотна обсада беше, естествено — в типичен стил Петридис. — Той се усмихна при спомена, но после, доловил изражението й, добави бързо: — Но Алекс я беше преценил много преди това и въпреки всичко… — Едрата му загоряла ръка потупа успокоително нейните. — … той се ожени за теб, нали?
— Да, но само защото майка ми и баба ми са поискали… — Тя замълча.
— Поискали са от него да се ожени за теб, искаш да кажеш? Да, вярно беше. Но, скъпа моя Селина — изразително завъртя очи той, — не познаваш ли брат ми достатъчно, за да разбереш, че не се е родил човекът, който може да накара Алекс Петридис да направи нещо — каквото и да било — което той не иска да направи? Освен, естествено — и многозначително й се усмихна, — ако този човек не си ти.
Преди тя да успее да реагира, Ник стана и извади монети от джоба на джинсите си.
— Трябва да телефонирам по работа. Патологията ме зове.


— Хайде, Попи, ела насам.
Селина протегна ръце и докато малкото момиченце пляскаше във водата, улови китките му и нежно привлече Попи към себе си.
— Успях, нали, С'лина?
— Успя, мъничката ми. Чудесно го направи.
Тя вдигна Попи на ръце, целуна я по чипото носле, а детето обви шията й с ръце и се притисна към нея.
— Още един път, С'лина.
— Не. — Тя твърдо поклати глава. — Уморена си. — Но като видя, че личицето й посърна, добави: — Е, следобед пак ще дойдем.
Попи й се усмихна, и поглеждайки през рамото й, възкликна без всякакво предупреждение:
— О, чичо Алекс! Чичо Алекс!
Селина се обърна. Той се бе облегнал на стълба под площадката за скокове в другия край на басейна, но сега се изправи и тръгна към тях. Явно бе пристигнал току-що — още беше в елегантния сив костюм, преметнал сакото през рамо — и докато го гледаше как приближава, най-неочаквано я обля вълна от бурна радост, толкова силна, че трябваше да се хване за миг за перилата на басейна.
— Чичо Алекс, С'лина ме учи да плувам. Виж!
Попи неудържимо запляска във водата към него, а той остави сакото си на един шезлонг, после приклекна до ръба на басейна.
— Много добре. Продължавай така и ще се включиш в отбора за следващата олимпиада. — Той се наведе и без да обръща внимание на протестите й, я извади от басейна. — Не чух ли Селина да казва, че вече си уморена?
Той загърна детето в розова плажна хавлия и след една последна ангелска усмивка към двамата, то се запъти към вилата.
Последните й останки радост се стопиха. Селина се измъкна непохватно от водата и понеже той не помръдна, тя бавно се запъти към него.
— З-здравей, Алекс. — Понечи да вдигне ръка, но понеже той не реагира, тя я отпусна надолу. Нямаше никаква топлина, никаква радост от завръщането, нищо в тези отчуждени морскосини очи. — Добре ли… — Нещо стисна гърлото й. — Добре ли пътува? — Този път гласът й излезе нисък и дрезгав.
— Да, благодаря. — Но гласът му беше резервиран. — Свърших това, за което ходих.
— О, много хубаво — каза тя неуверено и като не разбра какво имаше предвид той, а и не беше в състояние да срещне повече погледа му, се втренчи, примигвайки, надолу, бавно проследявайки с крак релефната фигура на тюркоазните плочки.
— Дойдох да ти кажа да се приготвиш. Заминаваме.
— Заминаваме ли? — Какво ли беше намислил? Дали не беше — сърцето й подскочи за миг — дали не беше му омръзнала играта, признал се бе за победен и я пускаше да си отиде? Но не — той каза «заминаваме», нали? Внезапно тя осъзна, че е продължил да говори.
— Ще отскочим до острова на баба ти за няколко дни.
Светна й пред очите.
— О, искаш да кажеш за Панийтри?
В нея се надигна странно чувство. Разочарованието, чувството за провал, последвало огромната й надежда от преди миг, че в края на краищата, той няма да я пусне да си замине, сега бяха погълнати от друго чувство, което тя не можеше да определи.
За да прикрие смущението си, припряно заговори:
— Ник ми каза, че възнамерявате да ходите там. Но аз не знаех, че баба притежава цял остров.
Той се усмихна.
— Съвсем малко островче, както ще видиш… Прекалено малко, за да бъде отбелязано дори с точица на повечето карти. Но мисля, че ще ти хареса. — Той я погледна, очите му бяха все така мрачни. — Така че, ако смяташ да идваш, върви си вземи някои неща.
Тя припряно навлече хавлията си и каза:
— Добре, отивам.
— Е, ще се видим след малко. — И като взе сакото си, той се обърна и я остави да си събере нещата в плажната чанта.
Като влезе във вилата, Селина не видя никого наоколо. Явно хвърлени в смут от внезапното решение на Алекс да тръгнат веднага за острова, без дори да обядват, всички трябва да бяха по стаите, припряно приготвяйки багажа си.
Докато се мъчеше, останала без дъх, да затвори ципа на куфара си, тя дочу отдолу повишени гласове. О, не, стига вече с тази гръцка приповдигнатост, помисли си с лека усмивка.
Тъкмо се бе запътила към прозореца, когато дочу Алекс през вратата. Тя преброи до сто, после почука.
— Перасте.
Той вече се беше преоблякъл в къси панталони и фланелка. На леглото стоеше отворен куфарът му и той пъхаше в него чифт джинси.
— Да?
— Готова съм.
— Добре. — Но той почти не я погледна.
— Мисля си… Дали не мога да ти помогна за багажа?
Той се усмихна леко иронично.
— Щом желаеш. — Посочи сивия си костюм, преметнат на стола. — Можеш да прибереш това… и това. — Взе от леглото един кремав копринен костюм, хвърли й го и се обърна да натъпче останалите дрехи в куфара.
Тя закачи сивия костюм, после сложи и кремавия на закачалката със специална подплънка. Изглади с ръка гънките на фината коприна. Колко ли красив изглежда в този костюм — но тя никога нямаше да го види… Ако беше истинска съпруга, щеше да прави това всеки път, когато той заминаваше по работа… Тя срещна очите му в огледалото и моментално се престори на много заета с костюма му, опитвайки се да скрие пламналото си лице.
Като се върна в своята стая зърна малката кутийка на тоалетната масичка, където бе останала недокосната от онази нощ в маслиновата горичка. Тя се загледа продължително в нея, после дръпна ципа на куфара си и я мушна вътре.
Алекс чакаше на терасата, пръстите му нетърпеливо барабаняха по дървените перила на стълбището.
— Е, да тръгваме. — Той взе куфара й. — Обадих се за довиждане на баба ти и леля Катрин от твое име.
— Защо? Те няма ли да дойдат?
— Не, няма — отвърна кратко той. — Е, да вървим.
Едва когато наближиха кея, той малко забави ход и Селина най-после успя да го настигне. Горната й устна се бе обсипала със ситни капчици пот и тя я избърса с опакото на ръката си. Погледна го измъчено.
— Много бързаш.
Но вместо да й отвърне, той продължи по кея и метна двата куфара в лодката. Обърна се, но тя стоеше неподвижно, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.
Нещо се бе въртяло в главата й през цялото време, докато прекосяваха маслиновата горичка и тя се огледа озадачена:
— Къде са останалите?
Като тръгваха, цялата вила беше потънала в тишина. Сините й очи се спряха на Алекс.
— Заминаваме сами.


Осма глава

— Заминаваме сами? — единствено успя да повтори смутено думите на Алекс, отново обхваната от луда паника. — Аз… Не искам никъде да заминаваме.
Но понеже той още държеше ръката си протегната към нея, тя сърдито стисна устни, отстъпи няколко крачки и скри ръка зад гърба си. Откакто се бе върнал, Алекс изглеждаше различен. Не точно безопасен… Мъж като Алекс никога не може да е безопасен, помисли си мрачно тя. Дори още по-раздразнителен и нетърпелив, но по някакъв странен неопределим начин бе станал по-малко заплашителен. Сега обаче заплахата от това, което би се случило, щом щяха да бъдат съвсем сами, се надигна от дълбините на съзнанието й като митично морско чудовище.
— Няма да дойда! — повтори тя предизвикателно, но после, уплашена от гнева, който пламна в очите му, се обърна и побягна.
Алекс я настигна на два скока и я извърна така рязко, че Селина се блъсна в гърдите му, а свободната й ръка така се удари в твърдите му мускули, че едва не я изкълчи.
— Идваш, Селина! — каза сурово той. — Ако не за друго, то поне защото няма да ти позволя да ме правиш на глупак.
Той я извъртя към себе си и като я побутна, успя да я вкара в лодката. Тя се строполи на тясната пейка, а Алекс развърза въжето, скочи до нея и в следващия момент мощният двигател забуботи. Той изви лодката така бързо, че едва не закачи подпорите на кея и включвайки на най-голяма скорост, се насочи към открито море.


Островът действително беше мъничък. Бяха стигнали до него, почти преди тя да го забележи, и сега отблизо, всичко изглеждаше миниатюрно: малко заливче, очертано от два ниски скалисти носа и полукръг от светъл пясък, в дъното, на който се издигаха стръмно склонове, стигащи до едничък връх, обрасъл с борове.
Алекс изключи двигателя и остави лодката да доплава до дебелите талпи с куки, които служеха за кей. През цялото пътуване той изобщо не бе я погледнал, насочил цялото си внимание в морето пред тях. Нещо в гневно превитите му рамене и решителната извивка на силната му челюст породи тръпки на мрачни предчувствия у нея. Но този път, закле се тя яростно, щеше твърдо да крие страха си.
Той внезапно се обърна, долавяйки гневния поглед, който тя бе забила в гърба му и черните му вежди се свиха сърдито в отговор. Слезе от лодката и се наведе над нея с такъв поглед, сякаш тя бе някакво слузесто същество, току-що изпълзяло от свърталището си в тинята около талпите на кея.
— Как става така — проговори най-после той, — че ти винаги изваждаш на повърхността най-лошото от мен, дори когато полагам огромни усилия да се овладея?
— О, така ли? Не бях забелязала. — Тя трепна вътрешно от изражението му, но спомнила си новото си желязно решение да не му се поддава за нищо на света, добави нахално: — Може би това е, защото в теб има толкова много от най-лошото?
Тя забеляза как ръцете му, точно на нивото на очите й, се свиват в юмруци, после той ги пъха в джобовете на панталоните си.
— Внимавай, Селина! Аз вече съм получил от теб много повече, отколкото от когото и да било другиго, прекосил пътя ми. Ти си едно крайно предизвикателно дете и пръстите ми изтръпват от желание да те сложа на коленете си и да те напляскам както заслужаваш. — Той дълбоко си пое дъх. — Обаче няма повече да ти позволя да ме провокираш — поне този път. А сега идвай!


Сред боровете се гушеше малка бяла къща със спретната градинка. Те минаха по тясна пътека между лехи с домати от едната страна и високи слънчогледи от другата. Алекс остави куфарите между саксиите с мушкато на чардака и на отворената врата се появи пълна възрастна жена в черни дрехи.
Като ги видя, тя сключи ръце и изписка от радост като птица и докато Селина се оглеждаше в безмълвно недоумение, тя сграбчи Алекс, притисна високата му фигура до пищната си гръд и изреди приветствията си в такова стакато на гръцки, че Селина се отказа от усилията да ги разбере още след първите няколко думи.
Най-сетне той се отдръпна от обятията й, целуна я по двете страни и тогава обгърна собственически с ръка талията на Селина, преди тя да е успяла да се отдръпне, и твърдо я насочи напред.
— Селина, това е Лефкия. Тя ми беше гувернантка. Не… — Той сви вежди, търсейки точната дума на английски. — … Моята бавачка, когато бях малък.
В следващия момент жената взе Селина в обятията си и също силно я притисна до себе си. Селина настръхна и понечи леко да се отдръпне — в края на краищата, тя беше възпитавана да не показва никога силни чувства и особено привързаност. Но, обвита в тези любящи ръце, изпита чувството, че измръзнала и уморена се е гмурнала в топла отпускаща вана и сама обгърна с ръце пълната й талия и отвърна на прегръдката й.
Най-сетне Лефкия отстъпи назад и огледа изучаващо лицето й, после, сякаш останала доволна от видяното, кимна и каза нещо неразбираемо на Алекс. Той бегло се усмихна и се обърна към Селина.
— Лефкия ме осведоми, че кирия Петридис е много красива млада дама.
Селина се усмихна колебливо на жената, а тя, все още държейки я за ръка, огледа смущаващо тялото й, после потупа извивката на ханша и равния стомах с явно одобрение, засмя се и каза още нещо на Алекс.
Той отново се усмихна, но Селина, която следеше всяка негова реакция, забеляза, че усмивката изобщо не стига до очите му, а и този път той не й преведе.
Лефкия им посочи двата стари стола и изчезна вътре в къщата. Те седнаха — Селина в стеснително мълчание, а Алекс втренчен меланхолично в най-близкия слънчоглед, докато Лефкия не дойде с един поднос и се засуети с двете чашки кафе, две чаши вода и чинийка с розови турски сладкиши. Селина мразеше тези лепкави десерти и понечи да й откаже учтиво, но Алекс предупредително я побутна с крак, така че тя й благодари с усмивка и някак си успя да преглътне едно парченце, докато той омете останалите с огромно наслаждение.
Последваха още прегръдки и целувки, после той взе куфарите и двамата поеха по тясната калдъръмена пътека, която минаваше между боровете.
— Трябваше да те доведа първо тук — обясни Алекс. — Лефкия никога нямаше да ми прости, ако не й бях представил веднага младата си невяста.
Тя го погледна остро, стиснала устни при ироничното изражение на лицето му. Той небрежно добави:
— Надявам се, че нямаше нищо против?
А тя троснато му отвърна:
— И да имах нещо против, какво от това?
— Нищо, наистина. Докато си с мен, ще показваш добри обноски, особено към хората с по-ниско положение от теб самата. — После продължи с по-мек тон, сякаш решил поне засега да не подновява стълкновенията помежду им. — Винаги съм бил много привързан към нея. Когато Янис, мъжът й, пострада при злополука и остана без работа, аз им предложих къщата тук и да се грижат за острова.
Селина обходи с поглед хълма, склоновете обрасли с евкалипти, пропълзялата навсякъде дива мащерка, изпълваща въздуха с тънкия си аромат, под тях, отвъд боровете, плясъка на тъмносиньото море, а далеч в маранята — безплътния силует на Тинос.
— Сигурно доста хора се опитват да стъпят тук?
Той кратко се усмихна:
— Всъщност не толкова много. Сигурно това има нещо общо с пушката на Янис, с която той никога не се разделя, и с двата свирепи мастифа.
Тя преглътна казаното без коментар, после каза:
— Не знаех, че си имал бавачка.
— О, да. Майка ми никога нямаше време за нас, когато бяхме малки. Може би само за Соня — в края на краищата, тя беше момиче и с нея можеше да си играе — да я облича като кукличка. Но Ник и аз… — Тя улови изражение, като че ли беше докоснала стара рана. — … Бяхме доста като баща ни.
— О, извинявай, Алекс.
Затрогната от горчивината в тона му, тя инстинктивно протегна ръка към него, но усетила неговата да се отдръпва, бързо я отпусна покрай себе си.
Наближиха до къщата, която се оказа доста семпла — дълга и ниска, стените с потъмняла гипсова мазилка, засенчени от високи кипариси. Нямаше истинска градина, просто естествена поляна, обградена от бадемови и няколко портокалови дървета с плодове, вече почти узрели сред тъмнозелените листа, и черница с широко разпрострени клони.
Но подчертано простите линии на къщата и околностите й, забеляза тя, като застана на дървената веранда, бяха най-съвършеният фон за гледката, която се простираше зад върховете на боровете. Като че ли цялото Средиземно море се простираше пред тях чак до една сребриста безкрайност. Стоеше неподвижна, дъхът й просто спря от безметежната красота на това девствено място…
Внезапно усетила погледа на Алекс, тя бързо скри захласа от лицето си.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— О, не, благодаря. Но дали няма нещо студено за пиене?
— Разбира се, всички съвременни удобства, включително хладилник с ток от електрически генератор. Почакай. — Той я покани с жест да седне на дървения стол-люлка и влезе в къщата. — Леден лимонов сок, добре ли е?
— Ммм, прекрасно!
Алекс остави каната със запотени стени, наля две чаши и й подаде едната.
— Но се страхувам, че няма турски лакомства.
Той неочаквано й се усмихна и преди да се усети, тя му се засмя в отговор, но после бързо отклони поглед и отпи дълга глътка от сока. Като оставяше чашата, внезапно си спомни нещо.
— Какво ти каза… Лефкия, точно преди да си тръгне?
За частица от секундата той се поколеба, после, без да я погледне, отговори:
— Професионално, тя те прецени и ме осведоми, че с този ханш ще ми дариш множество прекрасни здрави деца.
— О! — Лимоновият сок се разля по ръката й. Тя извади носна кърпичка от джоба си и го избърса, а в това време страните й пламнаха.
— Трябва да я извиниш. — Гласът му беше безизразен. — Понеже цял живот се е грижила за бебета, представям си как и сега… — Той замълча и тя усети погледа му върху себе си. — Но при всяко положение, кукла му, няма от какво да се страхуваш. Този проблем няма да възникне.
— З-защо няма?
— Защото те освобождавам.
— Освобождаваш ме? — Тя го погледна с разширени очи, но той се бе загледал към морето в малката рибарска лодка далеч на хоризонта.
— Да, пускам те да си отидеш. Да се върнеш в Англия, където можеш да започнеш делото за развода.
— О! — Тя беше абсолютно неспособна да каже нещо повече в отговор.
— Нали това искаше, Селина?
— Ами, да, разбира се — запъна се тя, едва успявайки да проговори.
— В края на краищата, нищо не се е променило в твоята позиция. — За миг през спокойния му глас премина истинско огорчение, което я накара да трепне. — Основанията ти за анулиране на брака остават непроменени. Докато бях в Атина се консултирах със семейния ни адвокат.
Тя го погледна — значи нещата вече са били задвижени. Толкова бързо! Алекс изглежда изтълкува погрешно изражението й, защото бързо добави:
— Няма за какво да се тревожиш. Теодор е много дискретен. Е, все нещо от историята ще излезе наяве — това е неизбежно — но ще направим всичко възможно да те предпазим от публични коментари.
— Но… не разбирам… — Мозъкът й почти бе престанал да съобразява.
— Много е просто, Селина. — Той печално се усмихна. — Ако искаш ме смятай за арогантен грък, но аз наистина вярвах, че трябва само да те върна тук и ти ще паднеш в обятията ми с викове на благодарност. Но после, когато дойде отново, много скоро ми доказа, че съм грешал и трябваше да призная, че си права и наистина всичко е една ужасна грешка. — Той замълча и обърна глава да я погледне: — Е, опитай се да изглеждаш малко по-доволна. В края на краищата, ти давам това, което искаше, не е ли така?
— Какво? — попита тя разсеяно, после добави припряно: — О, да, разбира се. — И все пак, защо не изпита по-голямо облекчение от неговото решение? Тя не беше… ни най-малко облекчена. Но се отърси от тези смущаващи мисли.
— Затова ходих до Атина. Имах нужда да обмисля нещата, далеч от семейството ми… и от теб. Вече бях осъзнал, че повече няма да се повтори онази сутрин, на скалите, когато едва не те насилих. — Гласът му беше дрезгав от самопрезрение. — Бях те чакал три години, но се заклех, че никога повече няма да се опитвам да те завладея, освен ако ти не дойдеш при мен по своя воля. Бих могъл дори и сега да имам тялото ти, но по този начин няма никога да имам твоя дух, съзнанието ти, душата ти. Така че, Селина — каза той със странната си усмивка, — връщам ти свободата.
Връща й свободата? Наистина ли беше готов да го стори заради самата нея? Тя го погледна, чудейки се дали е така, но после от мъглата, забулила мозъка й, изскочи една мисъл.
— А зестрата? — промълви тя. — Какво ще стане с нея?
— Вече ти казах, че зестрата няма значение. Ужасно съжалявам, че изобщо ти казах — просто се опитах да окажа по-силен натиск над теб. Но изхвърли завинаги тази мисъл от главата си. Повече не говори на тази тема.
— Добре, няма. — Но все едно дали той щеше да се съгласи, или не, тя все някак щеше да му я възстанови. После внезапно я връхлетя друга мисъл: — Щом ме пускаш да си отида, защо ме доведе тук?
Той изразително разтвори ръце:
— Ние, гърците, сме известни с нашето гостоприемство към… чужденците.
Дали включваше и нея сред «чужденците»? Лекото подчертаване на тази дума я караше да мисли, че е така и в нея пропълзя едно особено чувство — не на тъга, а по-скоро на съжаление. Той й затваряше вратата и я оставяше извън Гърция, извън семейството, извън себе си.
— Ти дойде тук през ваканцията. Много добре, уверявам те, че ще имаш своята ваканция. Но беше нужно да те отделя от останалите. Колкото и да ги обичам — направи той гримаса, — те просто вечно са наоколо. Знаят цялата ни история и затова, въпреки заповедите ми, продължават да оказват натиск над теб. Така че, Селина — стана той и я подкрепи да се изправи, — няма защо да се страхуваш. За няколко дни аз ще бъда отново твоят втори братовчед, за когото, струва ми се, ти все още тъгуваш. И нищо повече.


Девета глава

Прилив на благодарност се надигна у Селина, сливайки се с такова смайване и облекчение, че тя не бе в състояние да проговори. Но пък и Алекс нямаше вид да очаква отговор.
Той се обърна, взе двата куфара и я поведе през дневната, семпло обзаведена с тръстикови мебели, после тръгнаха през тъмен коридор, минаващ по цялата дължина на къщата.
— Лефкия каза, че ни е приготвила всичко — отбеляза той и бутна с рамо близката врата. Влезе, отвори капаците на прозорците и застина на място с онзи особен израз едва ли не на отвращение, който тя вече доста добре познаваше.
— Това е моята стая. Забравил бях, че Лефкия естествено е решила, че ще я споделяме двамата. — Той сухо се усмихна. — Когато съм сам, тя не се хвърля да прави подобни икебани от цветя. Предполагам, че това е нейният начин да приветства моята съпруга.
Селина се огледа и видя, че по всяка свободна повърхност имаше вази и гърнета, препълнени с цветя — високи копия на гладиоли, цели снопове алени карамфили и огромни бели и жълти маргарити.
— О, колко мило от нейна страна! — възкликна тя. — Сигурно й е отнело часове.
После, когато видя на нощното шкафче до леглото купа, препълнена с латинки и стръкчета лавандула, очите й внезапно се замъглиха и цветята затанцуваха пред погледа й. Тя се извърна.
Алекс остави куфара й на леглото.
— Предоставям тази стая на теб. Ще видиш, че е най-прохладната. — Той отиде в единия ъгъл и отвори някаква врата. — Банята. — Заприлича й на хотелиер, който развежда новопристигнал гост. — Много е малка за съжаление, а и снабдяването с вода е от местен водоизточник. Идва от един водоем на хълма.
— О, всичко е чудесно, благодаря ти, но нали това е твоята стая. Не е ли по-добре аз…
— Е, значи всичко е наред. — Алекс вдигна своя куфар, кимна и изчезна, без да каже повече и дума.
Тя се бе загледала през прозореца, когато чу гласа му зад себе си.
— Забравих да те попитам — искаш ли да хапнеш сега или предпочиташ да поплуваш?
— О, да поплуваме. Тоест, ако ти… — Но той отново беше излязъл.


Алекс я поведе по пътека, която се спускаше стръмно между боровете. Като стигнаха до плажа, оставиха нещата си в хладната синя сянка на дърветата и се затичаха към морето. Един до друг се гмурнаха във водата и като по мълчалива уговорка се насочиха към дълбоките води извън заливчето.
Селина се умори първа и се върна. Седна на хавлията си под дърветата и се загледа към него, но когато той пое обратно към брега, тя се обърна и легна по корем. Чу стъпките му по пясъка почти до ухото си и ситни капчици вода напръскаха горещата й кожа, когато той се хвърли на пясъка до нея.
Като се върнаха в къщата, Селина настоя да му помогне за яденето, така че го приготвиха заедно в кухнята, обзаведена с чамови мебели, и излязоха на верандата, където ядоха в дружелюбно мълчание. Храната беше проста — тарама салата, приготвена от гръцко козе сирене и огромни месести домати, зелена салата, ръчен хляб, едри сочни смокини, напращели под тъмночервената си кора и купа праскови, които Алекс сам бе набрал от старото дърво до къщата. Той пи рецина, силно бяло вино, но за нея отвори бутилка леко младо арециното.
Докато се хранеха, дойде Янис с полюшваща се на рамото му пушка със смъртоносен вид. Той имаше фигура на борец и врат като на бик, набръчкано, белязано от времето лице, ала вдигна ръката на Селина до устните си галантно като придворен, разтърси мъжки ръка на Алекс — изобщо не като прислужник на господар — и след като си размениха няколко думи, подсвирна на двете едри черни кучета, които едно след друго бяха подушили подозрително Селина, а на Алекс му се бяха умилквали, и тръгнаха надолу по пътеката.
Накрая Алекс й показа как да приготвя гръцко кафе: две малки чашки се пълнеха почти до половината със смляно кафе, в малко джезве се кипваше вода и се наливаше в чашките.
— А сега го изпий веднага, докато е достатъчно горещо, за да те стопли отвътре!
Той й се усмихна — този нов, напълно дружелюбен, неизискващ Алекс — или по-скоро, помисли си тя, някогашният Алекс.
Отидоха отново да поплуват и след още едно леко хапване останаха навън в топлия здрач, заслушани в звуците на невидими насекоми и загледани в пътеката лунна светлина по водата долу, посребряваща малките вълнички.
После Алекс запали осветлението на терасата и се зачете в някаква книга, а тя отвори сандъчето с красива дърворезба, което той й беше донесъл, и заразглежда различните му отделения с възхитителна колекция раковини, камъчета и изсушени водорасли, които баба й беше събирала като момиче, както й каза той.
Едва когато вече си беше в леглото, загледана в сенките от лунната светлина, които се движеха по стената, Селина осъзна, че целия ден почти не бе мислила над думите на Алекс. Като че ли и двамата бяха много по-щастливи и спокойни, след като той бе взел решението си и досегашното напрежение се бе стопило, отваряйки път на простичката свобода, от някогашните им отношения.
«Аз те освобождавам…» В нея отново се надигна чувството на благодарност. Той я пускаше, при това без борба. Селина се усмихна и щастливо потъна в сън.


Събуди се сепната от кошмар, който изобщо не можа да си спомни. Цялата беше вир-вода. Някакво тъпо, тежко усещане я стягаше в гърлото. О, не, дано не се разболяваше. Тя докосна чело с опакото на ръката си — беше топло, но не повече от нормалното, така че трябва да беше от лошия сън. Отметна завивките и отиде в мъничката баня да си вземе душ.
Денят отмина почти както предишния — с плуване, слънчеви бани и ядене. Вечерта Алекс й донесе друга от колекциите на баба й — този път голям албум с хербарии, а самият той седна с книгата си.
Но някак си тази вечер не й беше интересно и тя просто прелисти бегло страниците и после рязко затвори албума. Алекс я погледна въпросително и тя припряно отвърна, че е уморена и си ляга. Мина й мисълта, че той би я разубедил да остане още, но Алекс само се усмихна и небрежно отбеляза:
— Да, сигурно е от плуването. — И се върна към книгата си.
На сутринта като влезе в кухнята, Алекс беше с риза с къси ръкави и къси панталони, явно току-що си бе взел душ — влажните краища на черната му къдрава коса се виеха на тила му. Той опаковаше храна в една плетена кошница, вече наполовина пълна, и както наместваше една бутилка вино, той вдигна поглед към нея.
— Добро утро, Селина.
— Добро утро. — Гърлото й още бе стегнато от тежкия сън сутринта и думите й прозвучаха някак насилено, но той изглежда не забеляза.
— Хапни нещо, докато привърша с това. Лефкия ни е донесла топли кифлички и кисело мляко. Днес отиваме на пикник — време е да ти покажа острова.
След закуската той пое нагоре по хълма зад къщата и след половин час ходене стигнаха до друго скалисто заливче.
— Да поплуваме малко, преди да продължим нататък.
Той събу късите панталони и остана по бански, разкриващи стегнатия му ханш и силни бедра. Между ластика им и загорелия му корем имаше тясна ивица по-бяла кожа и Селина внезапно осъзна, че се е втренчила в нея и смутено отклони поглед, като се зае да съблича блузата си.
Тя го последва към брега и застана, загледана в силуета му, очертан на ослепително синия фон, но когато той се обърна да й каже нещо, очите им се срещнаха. Само за миг Алекс застина на място, полуобърнат към нея, после бързо се завъртя и се хвърли с главата надолу във водата.
През цялото време докато плуваше, той не се приближи до нея — виждаше само тъмната му глава да се отдалечава извън заливчето, а когато пое обратно към брега, тя отново лежеше по гръб, опряла лице на ръката си. Когато дойде на брега, той изтърси хавлията си и прекалено внимателно я разстла — този път на няколко крачки от нея.
Макар че и двамата не проговаряха, Селина усети, че спокойната непринудена атмосфера помежду им се бе изпарила. Чувстваше нервите си изопнати до скъсване, а и Алекс изглеждаше напрегнат. Може би той си мислеше, че е сбъркал, като я доведе на острова — и че би било по-добре, ако я бе оставил да си отиде направо от Тинос. И може би е прав, помисли си тъжно тя.
Селина неспокойно вдигна глава и отвори клепачи, за да открие, че погледът й попадна право в неговите замислени тъмносини очи. Сърцето й болезнено подскочи и тя бързо изви глава, а той скочи на крака и си взе дрехите.
— Хайде, да тръгваме.
Той навлече дрехите си, вдигна кошницата и забърза по брега, като я остави да подтичва след него.
Заливчето свършваше в стръмна скала и Селина тъкмо си помисли, че няма да успее да се изкачи до върха, когато пътеката започна да се спуска. Тук земята се стесняваше до нещо като нос, образуван от заливчето, откъдето идваха, и начупената линия на брега. Мястото бе обрасло с трева и мащерка, а няколко метра по-нататък започваше гора от многолетни дъбове, посред които… Селина ахна от удивление и се обърна към Алекс.
— Да, точно така. Това е храм — или поне е било.
Прехласната, тя тръгна към руините на неголямата постройка и внимателно пристъпи на пропуканата кръгла каменна площадка. Останали бяха само две бели мраморни колони от едната страна, които крепяха къс от фронтон. Останалата част от него лежеше на купчина от изпотрошени отломки под дърветата.
— Това е… Това е чудесно — промълви бавно тя и се огледа за него. Той внимателно я наблюдаваше.
— Да — каза той, после се обърна и със зает вид заизважда храната за пикника, като че ли не искаше да има нищо общо с магията на този миг. Селина задържа поглед, изпитвайки почти гъдел от пристъпа на въодушевление, после бавно отиде да му помогне.
Докато се хранеха в сянката на дървета, облегнати на възлестите стволове, тя не можеше да откъсне поглед от руините на храма.
— Виждала съм Делфи само на снимки — каза тя, — но това напомня миниатюрен вариант на онзи храм… как се казваше? Толос.
Той леко се усмихна.
— Обичаме да повтаряме, че е проектиран от същия архитект, макар че за този храм се предполага, че е посветен на Дионисий — нали знаеш, Бакхус, богът на виното. Ако погледнеш там, горе, на върха на онази колона, ще забележиш контурите на лозови листа, а това е негов символ. Има едно предание, че той и войнството му от жени са се отбивали тук и са правели вакханалии точно на това място. — Той продължаваше да я гледа, но лицето му стана съвсем непроницаемо, като продължи: — Така че, както виждаш, твоята баба притежава не просто остров, а и руините на свой собствен храм.
— Да, чудесно е. — Тя го погледна с грейнали очи. — Изобщо не знаех. Моят… Никой никога не ми беше казвал всичко това.
— И, естествено, той един ден ще бъде твой.
Гласът му беше напълно безизразен.
— О, аз… Аз не съм и помисляла за това.
— Не е нужно. Поне засега, но един ден…
— Да, предполагам.
— Ще има доста добра цена. Не всеки ден на пазара се предлагат гръцки острови.
Тя го погледна поразена.
— О, но аз никога не бих искала да го продам.
Той небрежно сви рамене.
— Това си е твоя работа, естествено, но Лефкия и Янис няма вечно да са тук, а ти едва ли би могла да контролираш това място от две хиляди мили разстояние. Искаш ли още салата?
Той й поднесе пластмасовата купа, явно без да усеща бурните емоции, които породиха у нея небрежните му думи.
— Не, благодаря.
Алекс отвори отново бутилката сладко искрящо вино и тя подаде празната си чаша.
— Може ли още малко?
— Ами-и, сигурна ли си? — поколеба се той. — Вече изпи две чаши, а то е по-силно, отколкото изглежда.
— Съвсем сигурна съм — твърдо каза тя. — В края на краищата, ако не мога в храма на Дионисий да пия вино…
Той сви рамене, напълни чашата й и тя се облегна на дървото, като отпиваше от виното и си взимаше грозде. Притворила очи срещу блясъка на следобедното слънце, виждаше през миглите си дърветата, белите мраморни колони, морето. Тайнственият мощен дух на това място: багрите, жегата, ароматът на мащерка, пропил се в телата им… И Алекс, близостта му, загорялата му ръка, отпусната на тревата до нея. Всичко това пламтеше в сетивата й и я изпълваше, сякаш бе чаша с вино. Много дълбоко в себе си тя усети нещо особено… Дали чувството за гръцкото у себе си, което се раздвижваше и потрепваше, излизайки наяве, смутено се запита тя.
Косата й, вързана на конска опашка, се бе заплела в грапавия дънер и я скубеше. Без да съзнава какво прави, тя разкопча шнолата и нетърпеливо разпускайки платиненорусата си коса на раменете, скочи права. Както Алекс я гледаше, вдигнал вежди, тя отиде на площадката все още с чашата в ръка и без изобщо да се замисля какво прави, започна да рецитира встъпителните слова от «Вакханки» на Еврипид.
Тя почти привършваше, когато забеляза, че Алекс бе оставил чашата си и опрял брадичката дланта си, я наблюдаваше, без да се усмихва, толкова внимателно, че тя се запъна.
— Защо ме обърка! — каза ядосано. — Знам го докрай.
— Сигурен съм, че го знаеш — каза той с помирителен тон. — Поразен съм колко добре владееш старогръцкия. Аз отдавна съм забравил моя.
Поласкана, тя му се усмихна.
— Е, моят… — Тя беше на път да каже «баща», но съобрази навреме и рече: — … учител добре ме е учил.
Тя вдигна чашата на височината на рамото си и като я наведе, останките от виното потекоха на тънка златиста струя върху мрамора.
— А сега какво правиш?
— Правя въ-възлияние на боговете — отвърна тя, леко запъвайки се.
— Хм, и по-специално на Бакхус, предполагам. Не забравяй да си пожелаеш нещо в замяна — когато се прави жертвоприношение с вино, положително ще се сбъдне желанието на сърцето ти — стига да си напълно сигурна какво е то.
Тя го погледна остро, но лицето му беше непроницаемо. Слезе от мраморната площадка, а той стана.
— Отивам пак да плувам. — Почти не я погледна и дори не я попита дали иска да отиде с него.
— Да, добре. Аз оставам тук.
Гласът й беше изтънял и когато той потегли надолу по пътеката, тя неочаквано за себе си усети сълзи да парят очите й. Прехапа устни, за да ги възпре и се втренчи в двете мраморни колони, които се олюляваха пред замъгления й поглед.
Накрая стана и прибра нещата в кошницата, но едва когато започнаха да се спускат привечерните сенки, дочу изскриптяването на камъчета под неговите стъпки.
Той я изгледа мълчаливо, после кратко попита:
— Готова ли си да тръгваме?
— Разбира се.
Тя избегна протегнатата му ръка, скочи, взе кошницата и изтича по стръмния склон. Чуваше стъпките му зад себе си и ускори ход, препъвайки се по каменистата пътека.
Внезапно той извика:
— Внимавай!
Тя се полуизвърна да го погледне и в следващия миг левият й крак се подхлъзна по един голям камък, който се откърти, а тя със сподавен стон падна и се затъркаля безпомощно надолу, докато се натъкна на едни храсталаци.
Ядосана на себе си, остана за миг неподвижна, а в това време Алекс скочи до нея и я вдигна на ръце.
— Добре ли си? — Гласът му беше напрегнат от тревога.
— Да. — Като видя колко е пребледняло лицето му, тя успя слабо да се усмихне. — Май само леко си навехнах крака. О, Боже, изпуснах кошницата! Това е…
— По дяволите кошницата! Сигурна ли си, че си добре.
Тя се освободи от прегръдката му и го чу да възкликва. Огледа тялото си и забеляза кръв по белите си къси панталони. Той много внимателно ги запретна и двамата видяха дълбоки драскотини по цялото й ляво бедро, от убождането течеше кръв.
Той полугласно изруга, а тя, притеснена от пребледнялото му лице, каза:
— Не ме боли, Алекс, честно.
— Ще видиш след малко — мрачно каза той. — Трябва да те прибера у дома. Можеш ли да станеш?
Тя припряно се опита да се изправи, но прехапа устни от болката, преминала като светкавица от бедрото до глезена. Алекс изглежда долови сподавения й стон, обви я с ръце, поемайки тежестта й върху себе си.
Тя се огледа и простена:
— О, Алекс, кошницата! Сигурно се е търколила чак на брега. Трябва да…
Той измърмори нещо на гръцки, което прозвуча ужасно, после й каза:
— Престани с тази кошница! — И след това съвсем внимателно я подкрепяше, докато се спускаха по пътеката.
Селина се крепеше на краката си само от инат, но когато съзря къщата, тя се спря да избърше капчиците пот от челото си.
— О, Алекс, толкова съжалявам! Провалих деня. — Устните й потрепваха. — Ти беше прав — аз наистина още съм едно глупаво б-бебе.
Той я взе на ръце и останалата част от пътя я носеше, а тя се беше отпуснала, усещайки се уютно от докосването на топлата му кожа през тънката блуза.
Отвори с рамо вратата на стаята й и внимателно я положи на леглото, после отиде до кухнята и донесе кана топла вода и памук. При усещането как ръката му дръпна ципа на късите й панталони, цялото й тяло се напрегна.
— О, за Бога, Селина! — Забеляза, че мекотата от лицето, му бе изчезнала. Сега около устата му имаше сурови бръчки, които я уплашиха и тя се облегна назад, като покорно го остави да й събуе панталоните.
Ръцете му бяха нежни като на милосърдна сестра. Тя потрепна само два-три пъти и когато пръстите му се плъзнаха да проверят глезените й, тя неволно простена, а той веднага спря.
— Заболя ли те?
— Н-не.
— Лъжкиня. — Мрачното му лице се озари от едва доловима усмивка и той леко стисна ръката й. — За щастие, не е навехнат, само си стъпила накриво. Ще го превържа стегнато и ще ти мине за няколко дни.
— Благодаря ти. Явно Ник не е единственият лекар в семейство Петридис.
По лицето му отново пробяга усмивка, после той се зае с превръзката. Пръстите му, толкова силни и същевременно тъй чувствителни, облекчаваха болката й и в същото време сякаш предизвикваха искрици из цялото й наелектризирано тяло…
Тя остана в леглото, докато Алекс приготви яденето и после хапна седнала, докато той се беше привел неудобно в един бамбуков стол. С изненада установи, че всичко е много вкусно. Въпреки болката в крака, беше й някак много приятно да седи така, без много да говорят, защото макар и Алекс да беше с отдалечен вид, на нея й бе уютно да е до нея, двамата облени в кръга светлина от нощната лампа.
Той отнесе съдовете и се върна с кана вода и чаша.
— Ако ожаднееш през нощта. — Огледа я преценяващо за миг. — Май вече трябва да си лягаш.
Наведе се и започна да разкопчава блузата й. Този път тя не се съпротивлява и го остави да я съблече. Той измъкна розовата й нощница изпод възглавницата и нареди:
— Вдигни си ръцете. — И я навлече на голото й тяло.
Цялото действие беше някак… Също като че ли слагаше, малко дете да си легне — Попи, например.
— О, само още едно нещо.
Взе от нощното шкафче едно пакетче, което бе донесъл, и й го подаде. Тя разви хартията и извади малко стъклено делфинче, извито сякаш в радостен скок над вълните, и го вдигна така, че светлината от нощната лампа озари синьо-зеленото стъкло. Тя се вгледа в делфинчето и у нея се надигна странна болка.
— Много е красиво, Алекс — успя да му се усмихне, но той не й отвърна със същото.
— Смятах да ти го дам като прощален подарък… — Гласът и очите му бяха напълно безизразни. — Но реших, че може да те зарадва тази вечер.
— О, да, благодаря ти. Наистина ме зарадва.
Но в действителност думите му изобщо не я зарадваха, а дълбоко я потиснаха. Но тя не искаше Алекс да долови настроението й, затова наведе глава над делфинчето, прокарвайки пръст по хладните му гладки извивки и накрая го остави на шкафчето.
— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо. — Той я погледна с разсеяно изражение, сякаш не я виждаше, после леко докосна челото й. — Лека нощ, Селина.
— Лека нощ.
Угаси нощната лампа и след миг затвори тихо вратата зад себе си. Селина остана да лежи с отворени очи, втренчена в мрака, който отразяваше тъмнината вътре в нея.


Десета глава

Пак същият сън. Същата позната тъпа болка, когато Селина се събуди на следващата сутрин. Тя отметна завивките и внимателно опипа бедрото си, където грозните драскотини вече бяха хванали коричка, после изви глезена си — изглеждаше по-добре, само движенията й бяха леко затруднени. Наистина бе имала голям късмет — сега можеше да бъде с два счупени крака.
После се обърна в леглото, погледът й попадна на делфинчето и спокойствието й се изпари.
Прощален подарък…
Алекс го нямаше в кухнята. Може би още спеше, но докато се чудеше, тя дочу шум отвън и когато заобиколи къщата, го откри отзад с гаечен ключ в ръка, коленичил пред големия стар генератор, който захранваше с електричество къщата.
Изглеждаше доста недружелюбен. Лошото настроение се излъчваше от него почти осезателно. Тя се поколеба на вратата, но когато той се обърна намръщено, се осмели да попита:
— Повредил ли се е?
Невинният й въпрос изглежда още повече го ядоса.
— Забележителна схватливост проявяваш тази сутрин. Разбира се, че това тъпо нещо се е повредило! Защо иначе щях да се омажа до лактите с машинно масло? — Той яростно завъртя ключа и без да я погледне, изръмжа: — О, върви да закусваш. И, за Бога, затвори вратата.
— Искаш ли да отида да извикам Янис? — попита го тя нерешително.
— Какво? Не, чудесно мога да се справя и сам. Благодаря.
Селина го погледна, усещайки как се разпалва гневът й, но после, забранявайки си да се стряска от лошото му настроение, се приближи и застана зад него.
— Подай ми онзи ключ.
Той посочи с глава и тя скочи да му помогне. Като изваждаше ръката си от черната паст на генератора, Алекс се удари лошо в металния ръб и Селина запремигва от вулкана ругатни на гръцки. Без да се обръща, той нетърпеливо протегна ръка за ключа и тя му го подаде. Алекс понечи да го използва, но рязко отдръпна ръка и яростно го захвърли. Ключът просветна в искри по каменната настилка.
— О… Не правиш ли разлика между гаечен и винтов ключ? — Той пак се намръщи. — Глупав въпрос. Естествено, че няма откъде да знаеш. Можеш да знаеш древногръцки, но…
— Престани! — изкрещя Селина. Грабна друг инструмент и му го хвърли толкова силно, че той отскочи, като едва не го удари по коляното. — Този ли е?
За миг срещнаха гневни погледи, после той промърмори:
— Да, този е. — Взе го и се обърна към генератора.
Селина се облегна на стената и скръстила ръце, се загледа в него, внимателно изучавайки този мъж, който й беше съпруг… Силните, загорели от слънцето, крака с тъмни косъмчета… Голият му гръб, стегнат и силен.
Очите й бавно продължиха нагоре — до тъмната коса, която по разнежващ начин се виеше в къдрици на тила му…
Тя се загледа продължително в профила му, сякаш за да го запечати завинаги в паметта си, защото след тези няколко дни повече никога нямаше да го види. Дали той щеше да се ожени отново? Тази неочаквана мисъл я смути, но тя си заповяда да мисли безпристрастно — в края на краищата, това не би трябвало да има значение за нея.
Разбира се, че щеше да се ожени. Мъж като Алекс ще иска да има съпруга до себе си. И може би когато се уталожеха вълненията след развода, той щеше да се събере с Клио? Щяха да бъдат най-подходящата двойка — тя бе красива и богата. Неуравновесена и заядлива, наистина, но Алекс положително беше единственият мъж на света, който можеше да се справи с нея.
— Сега ми дай онзи ключ. — Алекс властно протегна ръка и тя автоматично взе ключа от мястото, където го беше захвърлил, и му го подаде. Той промърмори нещо, което би трябвало да бъде «благодаря» и продължи да работи.
Клио и Алекс… Тя вече затваряше очи пред тази представа, когато я прободе остра болка, сякаш някой й заби нож. Тя не искаше Алекс да се жени за Клио… Не искаше той да се жени за никоя. Нито Клио, нито която и да било друга трябваше да притежава Алекс. Не можеше да понесе тази мисъл.
И в този миг най-после си спомни онзи повтарящ се сън, който се връщаше всяка нощ, но на сутринта тя не можеше да си го спомни! Всеки път търсеше Алекс, всеки път все по-отчаяно. Накрая го съзираше далеч пред себе си в края на тъмен тунел, но той се извръщаше само веднъж да я погледне, после си тръгваше… Тя потиснато се усмихна. Подсъзнанието й бе знаело през цялото време това, което съзнанието й отказваше да признае.
Истината най-после я осени и просто й спря дъха. Тя обичаше Алекс — не, тя беше луда по него, потръпваше при мисълта да я вземе в обятията си и да се любят. Но беше прекалено късно. Твърде дълго се бе вкопчвала като уплашено дете в старите сигурни отношения. Ако не беше толкова сляпа — толкова страхлива, щеше да забележи, че те вече не бяха достатъчни и че тя всъщност желаеше тези нови отношения, които той й бе предложил, понеже вече не беше дете, а млада жена, неговата съпруга…
Алекс завъртя ключа, генераторът изкашля и после с равномерно бръмчене заработи. Той й се усмихна, явно забравил яда си, и започна да събира инструментите.
— Извинявай за лошото ми настроение. Как е кракът ти?
— О, много по-добре, благодаря. — Гласът сякаш не беше нейният.
Той коленичи и го огледа.
— Да, добре зараства. — Той леко докосна глезена й. По крака й пробягаха познатите искри, а той изглежда усети потрепването й и се отдръпна. — Извинявай. Заболя ли те?
— О, не, никак. Това беше… — Тя млъкна смутено, после добави едва чуто: — Имаш машинно масло по лицето.
Той стана и вдигна изцапаните си ръце.
— Махни го. В джоба ми има чиста кърпичка.
Селина я извади и започна да изтрива бузата му усърдно, избягвайки погледа му всеки път, когато очите им се срещнеха. Сигурно бе забелязал учестеното й дишане и как се изчерви. Едва не захвърли кърпичката и не избяга.
— Остави на мен. Иначе ще седим тук цял ден. — Той взе кърпичката и силно затърка бузата си, после каза: — Ще отида да се измия.
Когато той тръгна, тя се облегна на стената, почувствала се направо нещастна. Разбира се, че той не я обичаше — знаеше го, но тя си беше виновна — след като го бе отблъснала втория път, толкова бе уязвила гордостта му, че сега не можеше да понася дори докосването й. Колко ли я мразеше?


Когато Алекс влезе в кухнята с измито лице, тя беше приготвила закуската и двамата седнаха един срещу друг. Погледна го бегло, но той беше зает да бели една праскова. Наистина ли беше прекалено късно? Не можеше ли просто да му каже: «Виж, Алекс, знам, че бях най-голямата глупачка, но…». Не, разбира се, че не можеше. Той беше станал толкова отчужден, повечето време дори не я забелязваше, и опиташе ли се да му обясни нещо, щеше да бъде все едно да говори на стената.
Може би с действия… В нея припламна искрицата на едно хрумване и тя наведе глава, за да прикрие с косата си издайническото изчервяване…


Беше успяла да намери свещите в бюфета и тъкмо се бе навела над масата да ги пали, когато дочу стъпките на Алекс на верандата. Тя беше закрита от лозата и той не я видя веднага.
— Извинявай, че закъснях, но не можех да се измъкна. Янис не…
Той внезапно млъкна, забелязал в светлината на свещите красивата украса от бели цветя и след това, някак неохотно, очите му се насочиха към Селина, застанала на отсрещния край на масата. Косата й, току-що измита, грееше над нежните рамене, черната дълга рокля очертаваше меко женствените линии на тялото й. Очите им се срещнаха и във въздуха между тях нещо затрептя и тя усети как пулсът й се ускорява от вълнение. Но след миг той каза почти с нормалния си глас:
— Янис не се среща често с хора, за да може да си поговори.
— Всичко е наред. Аз току-що привърших.
— Не знаех, че това е вечеря в официално облекло. — Отново бе овладял гласа си. — Ще отида да се преоблека.
Но очите му се задържаха още на нея и той не помръдна. Тя приглади надолу роклята по бедрата си в почти несъзнателно предизвикателство и после, усетила дланите й да овлажняват, си каза: «Не проваляй момента! Тази вечер или никога.» Но всъщност не знаеше каква трябва да е следващата й стъпка; може би трябваше просто да се отпусне и да остави нещата на женския си инстинкт…
— Аз тъкмо палех последната свещ — каза тя и се обърна с гръб, за да се види дълбокото до кръста деколте на роклята й. Тя дочу едва доловимото му възклицание и взе кибрита. Драсна клечката, привидно затруднявайки се да я запали и дочу точно зад себе си гласа му.
— Почакай. Дай на мен!
Алекс се пресегна над нея и голата му ръка я докосна, докато поемаше кибрита, после запали свещта. Той духна клечката, после взе ръката й я вдигна към себе си. Пръстенът меко проблесна на светлината на свещта.
— Лунен камък — тихо произнесе той. — Селина, богинята на луната.
— Точно така. — Тя го погледна право в очите и срещна уверено погледа му.
За миг стисна пръстите й, после каза:
— Отивам да се преоблека.
Когато Алекс се върна, беше се преоблякъл в бяла риза с дълги ръкави, разкопчана на врата, и черни панталони. Наля си чаша, отпусна се на стола до нея и се облегна назад, изпънал дългите си нозе, загледан в масата.
— Доста труд си си дала, докато ме нямаше.
— Ами-и, нали е нашата последна вечер. — Думите й се изплъзнаха, преди да се усети и добави: — Помислих, че ако масата изглежда добре, сигурно ще ти отклони вниманието от готвенето.
— О, сигурен съм, че ще бъде много вкусно. Но, във всеки случай, не само масата изглежда красива, Селина.
Въпреки шеговития му тон, в очите му се забелязваше напрежение, което дори сега, когато беше вече почти прекалено късно, предизвика за миг у нея желанието да отстъпи назад.
Но после тя му се усмихна скромно:
— Благодаря ти. Е, може би да хапнем. Надявам се, че обичаш фондю. — Тя поднесе блюдото, заедно с кубчета хляб и две шишчета. — Това май е единственото нещо, което мога да приготвям. Правехме го в училище, когато някой имаше рожден ден. Спомням си как веднъж…
— Шшт! — Алекс нежно сложи пръст на устните й, за да спре нервното й бърборене, а тя издърпа стола до него и седна, притеснена дали не долавя как лудо бие сърцето й.
— По-добре да седна тук и да сложим блюдото помежду ни.
Силната му, загоряла от слънцето ръка се отпусна на масата, само на сантиметри от нейната, а тя едва устоя на желанието да я сграбчи.
Обаче той взе ръката й и тя беше сигурна, че той усети пулса й, после съвсем бавно отмести стола си назад и стана, като я вдигна със себе си.
— Селина?
Гласът му прозвуча дрезгаво, нещо, което само преди един ден щеше да я хвърли в паника. Но сега това надигна ликуващо вълнение из цялото й тяло.
— Алекс? — Тя му се усмихна, поглеждайки го изпод дългите си мигли, после бавно вдигна ръка и докосна топлите му устни. Той се засмя и я притисна в обятията си.
— Ами какво ще правим с това ястие? — прошепна тя закачливо до ризата му.
— То може да почака — каза той дрезгаво. — О, Селина, моя красива, неопитомена богиньо.
Той нежно повдигна лицето й, а тя притвори очи. Устата й закопня за сладкия вкус на неговите устни. Притисна се към него, а ноктите й се впиха в гърба му през фината риза. Той простена:
— Не, сладка моя, не тук.
След това я вдигна в обятията си и тръгна през верандата, после през коридора към неговата спалня. Там я отпусна да се плъзне по тялото му, докато стъпи на земята — бавно, толкова бавно, че тя усещаше неговата мъжественост с всяка клетка на тялото си. Той коленичи до нея, свличайки роклята й надолу покрай талията, покрай бедрата и леко я изтегли изпод краката й, после с безкрайна нежност плъзна надолу белите й бикини, като внимаваше да не засегне зарастващите драскотини по бедрото й.
Мургавото му лице изглеждаше някак далечно, почти сурово и за миг у нея се надигна предишния страх. Той изглежда усети потреперването й, защото се вгледа в лицето й, бързо се изправи, пое ръцете й, обърна ги и нежно целуна дланите им.
— Имай доверие в мен, агапи му. Нищо няма да сторя, докато ти не си готова, обещавам ти. — После пак я взе на ръце и нежно я положи на леглото.
В стаята беше съвсем тъмно и той запали нощната лампа, но когато видя бледата си голота върху постелята, тя тихо прошепна нещо в протест. Но той нежно притисна устните й, за да я накара да замълчи, след това се съблече и отиде в леглото.
Толкова често тя го беше виждала почти в този вид — гол, с изключение на съвсем къси панталони или бански. Той се излегна до нея, без да я докосва и остави погледа й да проследи тази дълга, изопната като стрела линия. Краката — глезените, коленете, чак до твърдите очертания на бедрата му…
— Не се страхувай, мъничката ми — прошепна Алекс. Тя вдигна към него широко отворените си очи, а той унесено й се усмихна: — Виждаш ли каква власт имаш над мен?
Той отново я притисна в обятията си и най-неочаквано целият й страх се изпари, изтласкан от буйния прилив на страстна любов. Тя разбра, че повече никога няма да се бои от него.
Нещо в нея избухна неукротимо — ослепително бял изгарящ пламък, който я изпепеляваше до кости, поглъщайки я в своята мощ и после сякаш отново я моделира така, че да откликва на неговата воля.
Тя беззвучно възкликна: «Алекс! Алекс!», и дочу ехото на името му, а в това време той притискаше разтрепераното й тяло, спазъм след спазъм. Тази изключителна болка-наслада го разтърсваше, докато накрая и двамата рухнаха напълно изнемогнали в обятията си.


Когато най-сетне тя се раздвижи, нощната лампа още светеше. Видя, че Алекс, облегнал глава на ръцете си, я наблюдава. При изражението на очите му и мисълта за любовния екстаз тя цялата се изчерви, но той поклати глава:
— Не… моля ви, никакви съжаления, госпожо Петридис.
Тя му се усмихна:
— Никакви съжаления, господин Петридис.
Той взе двете й ръце в своите и много нежно целуна връхчетата на десетте й пръста, впил тъмносините си очи в нейните над свода на дланите им.


Вече почти разсъмваше, когато тя се събуди и още в просъница се обърна в леглото и се притисна до Алекс. Той също се раздвижи и тя усети как ръцете му я обвиват, притегляйки я към себе си.
— Ммм… — сънено измърка тя, — искам да остана тук завинаги.
Усети усмивката му до лицето си.
— Ще видим, мъничката ми, ще видим. Но ако ти останеш, може и аз да остана.
— Ти сериозно ли го мислеше, като ми каза, че мога да си отида, че ме освобождаваш?
— Да, наистина го мислех. — Гласът му беше станал съвсем сериозен. — Щях да те пусна да си отидеш, ако наистина това искаше. Макар че, ако трябва да бъда напълно откровен… — В гласа му, отново се появи закачлива нотка. — Имах една съвсем слабичка надежда, че този остров ще подейства със специалната си магия и над теб… Там, където собственият ми чар така бездарно се провали.
— Специалната си магия ли? О, вакханалиите?
— Нещо такова. Макар че изглежда бях забравил какво всъщност правят тези ужасни млади девойки с телата на нещастните си любовници щом свършат вакханалиите.
— Разкъсват ги в пиянската си оргия, това ли имаш предвид? Но не се притеснявай — прошепна тя, усещайки как в нея се надига ликуващо чувство, докато пръстите й очертаваха изкусителни фигури надолу по гърба му. — Намислила съм доста различни неща за твоето тяло, кирие му…


Стаята беше обляна в слънчева светлина, когато усети, че Алекс става от леглото.
— Остани тук — нареди й той. — Ще донеса нещо за закуска. Така и не довършихме онова ястие и аз умирам от глад, не знам ти как си.
Тя се прозя, протегна се и усети как отново потъва в сън…
Събуди я звукът на гласове, не можеше да прецени колко по-късно. Мъжки гласове. Дали беше Янис? Да, май. Но секунда по-късно осъзна, че беше гласът на Ник. Ник и Алекс. Ник говореше припряно, Алекс го прекъсваше, а после вратата на кухнята към коридора за спалнята тихо се затвори. Без да знае защо, тя изтръпна от тази предпазливост. Изтича на пръсти до своята стая, навлече панталоните си и една фланелка, после отвори вратата на кухнята.
Алекс и Ник с мрачни лица стояха в далечния край на кухнята и припряно разговаряха. Отначало не я видяха, после Ник я забеляза, като се облягаше на вратата и направи жест на Алекс да млъкне. Тя продължи напред с чувството, че не се движи със собствените си крака.
— Н-нещо се е случило ли? Нещо с баба ли? — попита тя.
Алекс се приближи до нея и я приюти в прегръдките си, полюшвайки я също като че ли тя бе някогашното дете.
— Не, не с баба ти. Ник дойде да ни каже. Обаждала се е по телефона леля ти от Англия.
— Татко? Той да не е… — Думите се запънаха в гърлото й.
— Не, милата ми. Но е в болница в Оксфорд. Получил е сърдечна криза.
Онази пощенска картичка с безцеремонното съобщение: «С Алекс съм». Селина стоеше неподвижна, изпълнена с чувство на вина и угризения, после много внимателно се освободи от обятията му.
— Трябва да тръгна… Още днес. Отивам да си събера багажа. — Тя отправи измъчена усмивка към Ник: — Благодаря ти, че дойде да ми съобщиш.
Почти привършваше с багажа, когато Алекс влезе.
— Селина… — Той обгърна раменете й и се взря с мрачен поглед в нея. — Не можеш да заминеш сама. Ще дойда с теб в Англия.
— Не, Алекс! Леля Грейс ще бъде там, така че няма да съм сама, а мисля, че ще е по-добре точно сега да не идваш. Разбираш ме, нали?
Тя се вгледа изпитателно в него и гласът й потрепна, но преодоля слабостта, от която й идваше да избухне в неудържими ридания. Той я пусна от прегръдката си.
— Добре. Но, естествено, ще дойда с теб до летището. Ник остава тук да затвори къщата за зимата.
— Да — отвърна тя с едва доловима усмивка, — лятото свърши.


Когато се върна в кухнята, Ник също я прегърна.
— Не се тревожи, братовчедке. Днес правят всякакви чудеса. Може и да съм се провалил на изпита по патология три пъти, но дори аз го знам.
Тя се усмихна унило на шегата, както се очакваше от нея, а в това време Алекс се появи с куфара й в ръка. Тя си взе пътната чанта и двамата потеглиха надолу към малкия кей, където ги очакваше моторницата.


Единадесета глава

В Атина беше настъпваше есента. Докато Селина прекосяваше малкия площад в изисканото предградие, мъртвите листа от чинарите кръжаха около нозете й в малки вихрушки.
Обаче Алекс не си беше у дома. Сивокосата икономка я заведе в просторния апартамент на горния етаж, поднесе й чай в големия хол и се засуети около нея, доста притеснена от внезапното пристигане на кирия Петридис, докато най-сетне я остави сама.
Селина започна да съжалява за импулса, който я бе накарал да дойде без предизвестие на вратата на Алекс и като остави чая недокоснат, закрачи неспокойно из хола, като взимаше в ръце красивите украшения и после ги оставяше, след това се опита да разчете заглавията на стотиците томове, струпани по високите лавици от двете страни на камината.
Зърна отражението си в огледалото с тежка позлатена рамка и неволно направи гримаса. Когато потегли от Оксфорд, беше вече доста бледа, загубила летния си загар, но сега, в момента, когато прекрачи прага на Алекс, и последната руменина се бе изцедила от лицето й. Единствено синевата на очите й го оцветяваха.
Опитвайки се да отпусне обтегнатите си нерви, тя седна на колене върху мекия кожен диван под прозореца и облегнала брадичка на ръцете си, се загледа надолу към движението на колите по улицата и забързаните хора.
Остана дълго така с надеждата да види как Алекс прекосява площада, но вече почти се свечеряваше, когато без никакво предупреждение чу да се отваря входната врата на апартамента. Вратата на хола беше открехната и Селина успя да го види. Дъхът й секна, сякаш някаква ръка бе стиснала гърлото й. Продължи да го гледа как, без да усети присъствието й в неосветената стая, съблече лекото си палто, закачи го и се спря, леко намръщен. Колко напрегнат изглеждаше. Раменете му бяха някак уморено приведени — нещо, което никога досега не бе долавяла у него. Повече от всичко на света й се прииска да изтича през стаята, да отвори широко вратата и да го прегърне. Но нещо в него — някаква отчужденост — точно в последния момент я задържа на мястото й. Той взе дипломатическото си куфарче и тръгна по коридора. Почти не съзнавайки какво прави, тя го последва след малко. Забеляза светлина изпод една врата — отвори я и застана на прага.
Алекс седеше на писалището с вече отворено куфарче пред себе си и разпилени книжа. Беше преметнал сакото си на стола и работеше по риза, жилетка и вратовръзка.
Това беше един различен Алекс — Алексис Петридис, влиятелният могъщ шеф на огромна бизнес империя. Тя внезапно изпита парализираща стеснителност. Ръката й неволно се вдигна към гърлото и златната верижка, която носеше, тихо прозвънтя. Той долови лекото движение и звука, извърна се, видя я и застина.
— Селина…
Тя се насили да направи няколко крачки по дебелия килим.
— З-здравей, Алекс.
Но той изобщо не понечи да стане. Без да сваля очи от нея, само попита:
— За колко време си тук?
Зимният студ в гласа и очите му я смразиха до кости, но тя насили схванатите си устни да уподобят нещо като усмивка.
— Колко време искаш да остана?
— Имам ли изобщо дума по този въпрос?
Той продължаваше да я гледа втренчено, очите му бяха безизразни, прикриващи огорчението му. И все пак точно така се бе опасявала тя, че ще бъде. Пропастта между тях, която се бе разраснала за тези няколко седмици раздяла все още съществуваше, въпреки нейното завръщане. Тя инстинктивно разбра, че този път трябва да направи първата стъпка. Пое си дълбоко дъх, прекоси стаята и застана до него.
— Дойдох за толкова дълго, колкото ти пожелаеш, Алекс. Но, ако не… — Щеше да каже «Не ме обичаш», но се сети, че в края на краищата, той никога не й беше казвал, че я обича, така че вместо това продължи: — … искаш да остана, винаги мога да си тръгна. — Той още не помръдваше, просто седеше и я гледаше, като въртеше в едната си ръка писалка. У нея се надигна отчаяние. Как изобщо да достигне до него? Но още преди този въпрос да изплува в съзнанието й, тя се чу да произнася дрезгаво: — Когато бяхме на острова, ти ми каза, че искаш моя дух, моя ум, моята душа… Е, добре — леко вдигна ръце тя в красноречив жест, — ето ме.
Понечи да му отправи треперлива усмивка, но в този момент Алекс скочи и разпиля книжата във всички посоки.
— О, мое скъпо момиче! Толкова се страхувах, че… — Това беше всичко, което успя да каже, после я притисна към себе си, заровил лице в косата й, и двамата останаха така, заключени в прегръдките си, безкрайно дълго време.
След вечерята Алекс донесе поднос с кафе в хола и Селина седна на пухкавия вълнен килим пред камината, облегнала се удобно на коленете му. Той вдигаше кичури от косата й и наблюдаваше как отблясъците от огъня ги озаряват в златисточервено.
— О, Селина… — промълви. — Почти бях започнал да мисля, че никога няма да се върнеш.
— Затова ли беше толкова… хладен по телефона, а след това все те нямаше?
— Е, доста време обикалях по разни места да уреждам бизнес въпроси. Но пък изглежда се опитвах да свикна да живея без теб. Разбираш ли, толкова се опасявах, че точно както майка ти бе те накарала да действаш против волята си, да не би и баща ти да те е разубедил да се върнеш при мен.
— Но сега е различно, Алекс. — Тя се извърна и го погледна. — Тогава бях дете… А сега вече не съм, нали?
— Не, не си. — Очите му изглеждаха антрацитеночерни в отблясъка на огъня. — Ти си много красива, много привлекателна млада жена. Но когато замина, наистина започнах да мисля, че може би над теб е подействала магията на острова и щом вече си извън обсега й…
Той наистина имаше нужда да му вдъхне увереност и Селина някак си трябваше да разсее мрачното настроение, което отново го бе обзело. Тя докосна с пръст бръчката между веждите му и каза тихичко:
— Ако е било магия, Алекс, тя все още действа…
Ръцете му бавно се спуснаха по косата й, за да погалят лицето й, а тя съвсем бавно започна да развързва възела на вратовръзката му. Но после пръстите й спряха за миг и тя леко въздъхна:
— Алекс, никога не си ми казвал дали ме обичаш…
— Никога не съм ти казвал?! Ти, малка мошеничка, какво, по дяволите, мислиш… Нима всяка моя дума, всяко мое действие не ти казваха, че съм луд по теб?
Той се наведе и целуна клепачите й, после произнесе току пред устните й:
— Селина му, с'агапо, обичам те.
— И аз с'агапо — прошепна тя.
Усети как той направи гримаса:
— Умопомрачителна граматика, но ми се струва, че схванах смисъла.
И той се отпусна на килима до нея…


Огънят бе отслабнал. Алекс хвърли още дърва и тя отново се излегна до него с коса, разпиляна като коприна по гърдите му. Наблюдаваше как светлината на пламъците и сенките очертаваха различни фигури по телата им.
— Знаеш ли, кукла му — вдигна той ръката й и я целуна, — че те обичам от много отдавна. Избрах те за себе си, когато беше на шестнадесет години и твърдо бях решил, че никой друг няма да те притежава. И макар че майка ти безкрайно се зарадва при мисълта, че ще се оженим, идеята за това не беше нейна, а моя. Аз поисках от нея ръката ти, но и двамата се съгласихме, че е по-добре за теб да смяташ, че това е желание само на майка ти и на баба ти. Макар вече тялото ти да беше на жена, ти още беше дете, и аз ужасно се страхувах да не те изплаша. — Той печално се усмихна. — Което все пак направих. Струва ми се, че ти гледаше на мен не като на свой закрилник, а като на най-голямата заплаха.
— Но сега аз се върнах и повече никога няма да заминавам, обещавам ти. — Тя дълбоко въздъхна.
— Какво има?
— О, просто си мислех да те обичам, да живея с теб години, и години напред… Да виждам как остаряваш.
— Много ти благодаря — сухо каза той.
— Знаеш какво искам да кажа. — Тя го погали по лицето с връхчетата на пръстите си. — О, Алекс, имаш посивели коси. Стой мирно. Виж! — Тя му показа един бял косъм. — Не, чисто бял е.
Той поклати глава.
— Скъпа моя, да те познава човек толкова отдавна, колкото мен… Просто се изненадвам, че изобщо ми е останала коса на главата, все едно дали бяла, или каквато и да било. — Той я целуна по носа, после се изправи: — Остани тук.
Когато се върна, беше в хавлиен халат и носеше огромен фин вълнен шал, с който я загърна.
— Ела. Искам да ти покажа гледката.
Той разтвори тежките завеси в отсрещния край на стаята и я изведе на терасата. В нозете им се разстилаше килим от светлинки, цяла Атина чак до Пирея, а някъде далече тъмнееше морето. Дъхът на Селина секна, когато откри Акропола. Ярко осветен, той сякаш се носеше в тъмновиолетовото небе като скелет на озарен от слънцето античен кораб.
— Алекс, толкова с красиво!
Тя се извърна в прегръдката му, за да срещне устните му и усети отново как в нея пламва желанието, устремено да посрещне неговия порив. Те се притиснаха един към друг и устните им се сляха в безкрайно нежна целувка. И двамата се оставиха на бурята от чувства да ги понесе и издигне до висините…
Неочаквано се надигна студен вятър. Селина потръпна и Алекс я притисна силно, прикривайки я с тялото си. Тя се усмихна в мрака.
Златното вълшебно лято на нейното детство бе свършило, но тя вече можеше да си спомня за него без съжаления и угризения. Щеше да има толкова много други лета.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.