Българска търсачка и начална страница

Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива
 

Вторник, 8 октомври

Маги се опита да отвори очи, но това и костваше твърде много усилия. Главата я болеше ужасно. Къде се намираше? Какво се беше случило? Вдигна ръка, но тя спря на сантиметри над тялото и, неспособна да се придвижи по-нагоре.
Инстинктивно натисна преградата над себе си — тя не помръдна. Какво бе това? Изглеждаше меко като сатен, а беше и студено.
Плъзна пръстите си встрани и надолу, повърхността се промени. Сега бе на вълнички. Юрган? В някакъв вид легло ли се намираше?
Премести другата си ръка встрани и дланта и срещна същите студени вълнички. Имаше ги и от двете страни на тясното затворено пространство.
Какво придърпваше пръстена и, когато премести лявата си ръка? Прокара палеца по безименния си пръст и той се докосна до нещо като канап или въже. Но защо?
Тогава внезапно нахлу споменът.
Очите и се отвориха и се втренчиха с ужас в абсолютния мрак.
Умът и трескаво заработи, опитвайки се да схване какво се беше случило. Беше го чула навреме, за да се извърти встрани точно, когато нещо се стовари отзад върху главата й.
Спомни си как той се приведе над нея и прошепна:
— Маги, мисли си за връвта с прикачено към нея звънче.
След това не помнеше нищо.
Все още объркана и ужасена, тя се мъчеше да проумее. После изведнъж всичко и се изясни. Връвта с прикачено към нея звънче! Хората от викторианската епоха така са се страхували да не бъдат погребани живи, че станало традиция да привързват връв към пръстите им, преди да ги погребат. Връвта минавала през една дупка в ковчега и стигала до повърхността на гроба. Връв, към която било прикачено звънче.
В продължение на седем дни пазачът ходел на гроба и се вслушвал дали звънчето не звъни — знак, че погребаният все пак не бил мъртъв.
Но Маги знаеше, че никакъв пазач не се вслушва дали не звъни нейното звънче. Беше съвсем сама. Опита се да изпищи, но не излезе никакъв звук. Отчаяно задърпа връвчицата, напрягаше се, вслушваше се, надявайки се да чуе над себе си слаб, звънлив звук. Но имаше само тишина. Мрак и тишина.
Трябваше да запази спокойствие. Трябваше да се концентрира. Как се беше озовала тук? Не биваше да се оставя да я завладее паниката. Но как?… Как?…
После си спомни. Погребалният музей. Беше се върнала там сама. Беше продължила разследването, разследването, започнато от Нюела. След това бе дошъл той и…
О, Господи! Беше погребана жива! Заудря с юмруци по капака на ковчега, но дори вътре дебелият сатен заглушаваше звука. Накрая запищя. Пищя, докато не прегракна, докато вече не можеше да пищи. Но продължаваше да е сама.
Звънчето. Дръпна връвта… отново… и отново. Сигурно звънеше. Тя не можеше да го чуе, но там горе някой щеше да се вслуша. Трябваше да го чуят!
Купчината свежа, рохка пръст заблещука на светлината на кръглата луна. Единственото движение идваше откъм бронзовото звънче, прикачено към излизащата изпод купчинката тръба; звънчето се движеше напред-назад в аритмичния танц на смъртта. Около него цареше тишина. Езичето му бе махнато.


1

Петък, 20 септември

Мразя коктейлите, помисли си мрачно Маги, като се чудеше защо винаги, когато присъстваше на подобно събиране, се чувстваше не на мястото си. Всъщност, прекалено съм крайна, помисли си тя. Истината е, че мразя коктейлите, където единственият човек, когото познавам, е предполагаемото ми гадже, а то пък ме зарязва в мига, в който прекрачим прага.
Огледа голямата зала и въздъхна. Когато Лаям Мур Пейн я беше поканил на тази среща на клана Мур, би трябвало да се досети, че той ще прояви по-голям интерес към множеството си братовчеди, отколкото към нея. С Лаям се срещаха рядко — само когато идваше в града от Бостън. Обикновено той бе внимателен, но тази вечер демонстрираше безгранична вяра в способността й сама да се грижи за себе си. Е, реши тя, събирането е многолюдно; все ще намеря с кого да разговарям.
Онова, което Лаям й беше разправял за клана Мур, бе подтикът, накарал я да го придружи на събирането, спомни си тя, докато отпиваше от чашата си бяло вино и си пробиваше път през претъпканата грил зала на ресторанта «Дъ Фор Сийзънс» на манхатънската Източна петдесет и втора улица. Основоположникът на рода — или поне основоположникът на богатството му — бе покойният скуайър Дезмънд Мур, в своето време стълб на нюпортското общество. Поводът за таз вечерната тържествена среща бе отбелязването на сто и петдесетия рожден ден на този забележителен мъж. За удобство бяха решили да направят събирането в Ню Йорк, вместо в Нюпорт.
Споделяйки забавни подробности за много от членовете на клана, Лаям бе обяснил, че щели да присъстват над сто потомци, преки и непреки, както и някои от привилегированите пришълци в клана чрез браковете си. Бе я позабавлявал с анекдоти за петдесетгодишния имигрант от Дингъл, който решил, че предпочита да не бъде от потиснатите, копнеещи за свобода, а от сиромасите, жадуващи за богатство. Легендата гласеше, че когато корабът му минал покрай Статуята на свободата, скуайърът обявил пред спътниците си в туристическата класа: «Много скоро ще бъда достатъчно богат да купя това момиче, стига, разбира се, правителството да реши да го продаде». Лаям бе предал изявлението на своя прадядо с прекрасен ирландски акцент.
Сред Мурови, разбира се, вече имаше всякакви, помисли си Маги, оглеждайки залата. Погледа как осемдесетгодишна двойка разговаряше оживено и присви очи, виждайки я мислено през обектива на фотоапарата, който сега й се щеше да бе донесла. Снежнобялата коса на мъжа, кокетната усмивка на лицето на жената, удоволствието, което очевидно изпитваха от факта, че бяха заедно — от това би излязла прекрасна снимка.
— «Дъ фор сийзънс» никога няма да е вече същият, след като Мурови приключат с тържеството — рече Лаям, появявайки се неочаквано зад нея. — Забавляваш ли се? — попита той и без да дочака отговора й я представи на още един братовчед — Ърл Бейтмън, който, както Маги развеселено забеляза, я оглеждаше бавно и с очевиден интерес.
Прецени, че новодошлият, също като Лаям, бе към края на тридесетте си години. Беше с половин глава по-нисък от братовчед си, което означаваше малко под метър и седемдесет. Реши, че тясното му лице и замисленото изражение му придаваха вид на учен, макар бледосините му очи да имаха леко объркан поглед. С пясъчноруса коса и жълтеникав тен, той не притежаваше суровата привлекателност на Лаям. Очите на Лаям бяха по-скоро зелени, отколкото сини, а тъмната му коса бе красиво изпъстрена със сребристи нишки.
Тя изчака, докато той продължаваше да я оглежда. После, след дълга пауза, попита, вдигайки едната си вежда:
— Минавам ли огледа?
Той като че ли се смути.
— Съжалявам. Не ме бива да помня имена и се опитвах да се сетя за вашето. Вие сте от рода, нали?
— Не. Имам ирландски корени отпреди три или четири поколения, но се боя, че не съм роднина на този клан. Така или иначе ми се струва, че нямате нужда от повече братовчеди.
— В това отношение сте абсолютно права. Лошото обаче е, че повечето от тях далеч не са така привлекателни като вас. Прекрасните ви сини очи, бялата ви като слонова кост кожа и дребните кости говорят за келтски произход. Почти черната ви коса ви нарежда сред «Черния ирландски клон» на рода — сред онези членове, които дължат своя природен грим на краткото, но важно присъствие на оцелелите от разбитата испанска армада.
— Лаям! Ърл! О, мили Боже, предполагам, че в края на краищата съм доволен, че дойдох.
Забравяйки за Маги, двамата мъже се обърнаха да поздравят ентусиазирано появилия се иззад гърбовете им червендалест мъж.
Маги сви рамене. Толкова по въпроса, каза си тя, като се оттегли мислено. После си спомни една статия, която бе чела наскоро — в нея съветваха хората, чувстващи се самотни на обществени събирания, да потърсят някой, който изглежда още по-отчаян от тях и да завържат разговор.
Подсмихвайки се тайно, тя реши да пробва тази тактика и ако отново се окажеше, че трябва да разговаря сама със себе си, щеше да се измъкне и да се прибере у дома. В този момент перспективата да се прибере в приятния си апартамент на Петдесет и шеста улица, близо до Ийст ривър, й се струваше много привлекателна. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако не беше излизала тази вечер. Едва преди няколко дни се беше завърнала от снимки в Милано и жадуваше за една спокойна вечер, през която би могла да вдигне крака и да отдъхне.
Огледа се. Струваше й се, че няма нито един наследник на скуайъра Мур, нито пък роднина по брак, който да не се бори да бъде чут.
Напред към изхода, реши тя. После чу някъде наблизо един глас — мелодичен, познат глас, който предизвика внезапни, приятни спомени. Завъртя се кръгом. Гласът принадлежеше на жена, която се изкачваше по късата стълба към балкона на ресторанта и която бе спряла, за да извика на някого долу. Маги зяпна от учудване. Добре ли виждаше? Възможно ли беше това да е Нюела? Всичко бе толкова отдавна и все пак гласът й звучеше точно като на жената, която някога бе нейна мащеха — от петгодишната до десетгодишната й възраст. След развода баща й бе забранил на Маги дори да споменава името на Нюела.
Маги забеляза Лаям, който се бе насочил към друг роднина, и го сграбчи за ръката.
— Лаям, онази жена на стълбите. Познаваш ли я?
Той присви очи.
— О, това е Нюела. Беше омъжена за чичо ми. Искам да кажа, предполагам, че ми се падаше леля, но тя бе втората му жена и затова никога не съм мислил за нея по този начин. Доста е чудата, но е много забавна. Защо?
Маги не му отговори и започна да си пробива път през тълпата Мурови. Когато се добра до стълбите, жената, която търсеше, бъбреше с група хора на балкона. Маги заизкачва стъпалата, но в края им спря да я огледа.
След като Нюела си беше отишла така внезапно, Маги се беше молила тя да й пише. Никога обаче не го беше направила и Маги бе понесла мълчанието особено болезнено. Беше я чувствала толкова близка през петте години на брака с баща й. Собствената й майка бе загинала при автомобилна катастрофа, когато Маги е била още бебе. Едва след смъртта на баща си бе научила от семеен приятел, че баща й унищожавал всички писма и връщал подаръците, изпратени й от Нюела.
Сега Маги се втренчи в дребната жена с живи сини очи и мека, медено руса коса. Забелязваше фините бръчици, които обаче с нищо не загрозяваха прекрасния й тен. И докато я гледаше, сърцето й се изпълни със спомени. Спомени от детството й, може би най-щастливите.
Нюела, която в споровете винаги заставаше на нейна страна, възразявайки на бащата на Маги: «Оуен, за Бога, та тя е само дете. Престани да я поправяш непрекъснато». Нюела, която винаги казваше: «Оуен, всички деца на нейната възраст носят дънки и тениски… Оуен, та какво от това, че е изщракала три филмчета? Тя обича да снима, а я и бива… Оуен, не е вярно, че просто си играе в калта. Не виждаш ли, че се опитва да направи нещо от глината? За Бога, проумей поне творческите заложби на собствената си дъщеря, дори да не харесваш моите картини».
Нюела — винаги толкова хубава, така забавна, неизменно търпелива към въпросите на Маги. Именно от Нюела Маги се беше научила да обича и да разбира изкуството.
Типично в свой стил, тази вечер Нюела беше облечена в светлосин вечерен костюм от сатен и носеше подходящи обувки на висок ток. Спомените на Маги за нея винаги бяха оцветени в пастелни нюанси.
Нюела бе в края на четиридесетте си години, когато се омъжи за татко, помисли си Маги, опитвайки се да пресметне сегашната й възраст. Бе живяла с него пет години. Беше си отишла преди двадесет и две.
Изненадано си даде сметка, че в момента Нюела бе в средата на седемдесетте. Със сигурност не изглеждаше на толкова.
Очите им се срещнаха. Нюела се намръщи и на лицето й се изписа озадачено изражение.
Нюела и беше казала, че името и всъщност е Финюела — била кръстена на легендарния келт, фин Маккуул, който победил великана. Маги си спомни как като малко момиченце изпитваше удоволствие, опитвайки се да произнесе Фин-ю-ела.
— Фин-ю-ела? — рече тя сега с нерешителен глас.
По лицето на по-възрастната жена се изписа пълно изумление. После тя издаде радостен възглас, който прекрати бръмченето на разговорите около тях, и Маги отново се озова в любящата й прегръдка. От Нюела се излъчваше същия лек аромат, който през всичките тези години Маги бе носила в спомените си. На осемнадесетгодишна възраст бе открила, че парфюмът се нарича «Джой». Колко подходящо име за тази вечер, помисли си Маги.
— Нека те погледна — възкликна Нюела, пусна я и отстъпи назад, като продължаваше обаче да държи ръцете на Маги в своите, сякаш се боеше да не я изгуби.
Очите й огледаха изпитателно лицето на Маги.
— Никога не съм вярвала, че ще те видя отново! О, Маги! Как е онзи ужасен човек, баща ти?
— Почина преди три години.
— О, съжалявам, скъпа. Но сигурно е бил все така невъзможен, нали?
— Не беше от лесните — призна Маги.
— Скъпа, аз бях омъжена за него. Помниш ли? Знам какъв беше! Вечно лицемерно благочестив, намусен, кисел, сприхав, свадлив. Е, няма смисъл да продължавам. Горкият човечец е мъртъв, нека почива в мир. Но бе толкова старомоден и закостенял, че би могъл да позира за средновековен стъклопис…
Внезапно давайки си сметка, че останалите неприкрито ги слушат, Нюела плъзна ръце около кръста на Маги и обяви:
— Това е детето ми! Не аз съм я родила, разбира се, но това няма никакво значение.
Маги осъзна също така, че Нюела едва сдържа сълзите си.
Изгарящи от нетърпение да си поговорят далеч от шума на претъпкания ресторант, двете се измъкнаха навън заедно. Маги не успя да открие Лаям, за да се сбогува, но бе абсолютно сигурна, че няма да му липсва.

* * *

Хванати под ръка, Маги и Нюела тръгнаха нагоре по Парк авеню под сгъстяващия се септемврийски сумрак, свиха на запад по Петдесет и шеста улица и влязоха в «Ил Тинело». На бутилка червено вино «Чианти» и тънки резенчета пържени тиквички двете наваксаха пропуснатите години.
За Маги не беше трудно да разкаже живота си:
— Пансион, изпратиха ме там, след като ти си отиде. После колежа «Карнеги — Мелън» и накрая магистърска степен по визуални изкуства от Нюйоркския университет. Сега изкарвам добри пари като фотограф.
— Това е чудесно. Винаги съм смятала, че ще станеш или фотограф, или скулптор.
Маги се усмихна.
— Имаш добра памет. Обичам да правя скулптури, но само като хоби. Да си фотограф е много по-практично и да си призная, смятам, че съм доста добра. Имам някои прекрасни клиенти. Ами ти, Нюела?
— Не. Да свършим с теб — прекъсна я по-възрастната жена. — Живееш в Ню Йорк. Имаш работа, която харесваш. Развила си вродената си дарба. Толкова си хубава, колкото си знаех, че ще бъдеш. На последния си рожден ден си навършила тридесет и две. Кажи нещо за любимия или важния човек, или както там го наричате вие, младите?
Маги усети познатата болка, докато отвръщаше с равен глас:
— Бях омъжена три години. Той се казваше Пол и завърши Военновъздушната академия. Тъкмо го бяха избрали да участва в програма на НАСА, когато загина при изпитателен полет. Това беше преди пет години. Беше шок, който може би никога няма да превъзмогна. Както и да е, все още ми е трудно да говоря за това.
— О, Маги.
В гласа на Нюела звучеше огромно разбиране. Маги си спомни, че мащехата й бе вдовица, когато се омъжи за баща й.
Нюела поклати глава и промърмори:
— Ех, трябва ли да се случват подобни неща? — После продължи с по-ведър тон: — Да поръчаме ли?
Докато вечеряха, наваксаха двадесет и двете години. След развода с бащата на Маги Нюела се беше преместила в Ню Йорк, после при едно посещение в Нюпорт срещнала Тимоти Мур — с когото излизали заедно като тийнейджъри — и се омъжила за него.
— Третият ми и последен съпруг — рече тя, — възхитителна личност. Почина миналата година и толкова ми липсва! Той не беше от богатите Мурови, но имам чудна къщичка в прекрасен квартал на Нюпорт, приличен доход и, разбира се, продължавам да се занимавам с рисуване. Така че съм добре.
Маги обаче видя как по лицето на Нюела пробяга сянка на неувереност и в този момент осъзна, че ако се изключеше веселото, бодро изражение, Нюела изглеждаше точно на годините си.
— Наистина ли си добре, Нюела? — попита тя. — Изглеждаш… разтревожена.
— О, да, добре съм. Просто… Е, нали разбираш, станах на седемдесет и пет миналия месец. Преди много години някой ми спомена, че навършиш ли шестдесет, започваш да казваш сбогом на приятелите си или пък те ти казват сбогом, но когато стигнеш седемдесет, това се случва непрекъснато. Истина е, повярвай ми. Напоследък се простих с много добри приятели, а всяка следваща загуба причинява малко по-силна болка от предишната. Започва да става доста самотно в Нюпорт, но има една прекрасна резиденция — мразя израза «старчески дом» — и мисля скоро да се преместя да живея там. Апартаментът, който искам, тъкмо се освободи.
После, докато сервитьорът им наливаше еспресо, тя рече настоятелно:
— Маги, идвай да ме виждаш, моля те. Само на три часа път с кола е от Ню Йорк.
— С удоволствие — отвърна Маги.
— Наистина ли?
— Наистина. Сега, след като те намерих, няма да позволя да те изгубя отново. Освен това, отдавна се каня да отида в Нюпорт. Чувам, че е рай за фотографите. Всъщност…
Готвеше се да сподели с Нюела, че е разчистила календара с ангажименти за следващата седмица, за да се наслади на дълго очакваната отпуска, когато чу някой да казва:
— Така си и мислех, че ще ви намеря тук.
Маги вдигна поглед изненадана. До тях се бяха изправили Лаям и братовчед му Ърл Бейтмън.
— Избяга от мен — рече обвинително Лаям.
Ърл се наведе да целуне Нюела.
— Лошо ти се пише, дето си отмъкнала гаджето му. Откъде се познавате, вие двете?
— Дълга история. — Нюела се усмихна. — Ърл също живее в Нюпорт — обясни тя на Маги. — Преподава антропология в «Хътчинсън Колидж» в Провидънс.
Права бях за учения вид, помисли си Маги.
Лаям придърпа стол от една маса наблизо и седна.
— Трябва да ни позволите да пийнем по едно питие след вечеря с вас — усмихна се на Ърл. — И не се притеснявайте за Ърл. Странен е, но е безобиден. Неговият клон от фамилията се занимава с погребална дейност повече от сто години. Те заравят хора! Той ги изравя! Вампир е. И дори печели пари, като говори за това.
Маги вдигна вежди, когато останалите се разсмяха.
— Изнасям лекции за погребалните обичаи през вековете — обясни Ърл Бейтмън с лека усмивка. — На някои хора може да им се струва страховито, но на мен ми харесва.


2

Петък, 27 септември

Той крачеше бързо по Клиф Уок с коса, развявана от силния океански бриз, който се беше появил в късния следобед. По пладне слънцето грееше с пълна сила, но сега косите му лъчи не можеха да се преборят със студения вятър. Струваше му се, че движението на въздуха отразяваше собственото му променливо настроение.
Досега планът му се развиваше успешно, но след като Нюела бе решила да направи вечерно парти, до което оставаха само два часа, започнаха да го обземат лоши предчувствия. Нюела бе станала подозрителна и щеше да се довери на доведената си дъщеря. Всичко можеше да се провали.
Туристите все още не бяха напуснали Нюпорт. Всъщност, имаше ги в изобилие — дошли след сезона само за един ден, нетърпеливи да посетят къщите, обявени за културни паметници от Дружеството за охрана на културното наследство, да позяпат реликвите от отминали времена, преди повечето от музеите да бъдат затворени до следващата пролет.
Потънал в мисли, той спря пред «Дъ Брейкърс», този най-прекрасен, най-ефектен скъпоценен камък, този американски палат, този главозамайващ пример на това какво могат да постигнат парите, въображението и несломимата амбиция. Построен в началото на деветдесетте години на миналия век за Корнелиус Вандербилт II и жена му Алис, но обитаван само за кратко от самия Корнелиус. Парализирал се след удар през 1895 година, той починал през 1899.
Постоя още миг пред «Дъ Брейкърс» и се усмихна. Именно историята на Вандербилт му даде идеята.
Но сега се налагаше да действа бързо. Отново закрачи, мина покрай университета «Salve Regina», напоследък известен като «Оукър корт», екстравагантна сграда със сто стаи, която прекрасно се очертаваше на фона на небето с идеално запазените си варосани стени и мансарден покрив. След пет минути стигна до нея — къщата «Латъм Майнър» — величествена сграда, по-достойният и по-стилен съперник на вулгарния «Дъ Брейкърс». Първоначално гордост на ексцентричната фамилия Латъм, тя беше занемарена при последния Латъм. Спасена от разрушаване и реставрирана, така че да отразява до голяма степен своя някогашен блясък, сега тя приютяваше богати пенсионери, които изживяваха последните си години в разкош.
Спря, изпивайки с поглед величествената облицовка от бял мрамор на «Латъм Майнър». Бръкна в дълбокия джоб на шлифера си и извади клетъчен телефон. Набра бързо, после леко се усмихна, когато чу гласа, който се беше надявал да му отговори. Това означаваше, че щеше да има едно нещо по-малко, за което да се тревожи по-късно.
Каза само:
— Не тази вечер.
— Тогава кога? — попита след кратка пауза спокойният, уклончив глас.
— Още не съм сигурен. Трябва да се погрижа за нещо друго. — Гласът му беше рязък. Не търпеше решенията му да бъдат слагани под въпрос.
— Разбира се. Съжалявам.
Прекъсна връзката без по-нататъшен коментар, обърна се и закрачи бързо.
Беше време да се приготви за вечерята у Нюела.


3

Нюела Мур си тананикаше, докато с бързи и уверени движения режеше домати върху дъската в приятно разхвърляната си кухня. Късното следобедно слънце се готвеше да залезе, студеният бриз клатеше стъклата на прозореца над мивката. Вече усещаше хладния повей през зле изолираната задна стена.
Въпреки това знаеше, че кухнята и беше топла и привлекателна с червено-белите си тапети, прокъсания керемиденочервен линолеум и рафтчетата и шкафчетата от борово дърво. Когато приключи с рязането на доматите, се пресегна за лука. Салата от домати и лук, подправена с олио и оцет и щедро поръсена със сушен риган бе идеалната гарнитура за печено агнешко бутче. Молеше се Маги все още да обича агнешко. Като малка това бе едно от любимите й яденета. Може би трябваше да я попитам, помисли си Нюела, но искам да я изненадам. Поне знаеше, че Маги не е вегетарианка — беше си поръчала овче вечерта, когато се видяха в Манхатън.
Картофите вече вряха в голямата тенджера. След като се сваряха, щеше да ги изцеди, но нямаше да ги смачка до последната минута. Поднос с бисквити бе готов да скокне във фурната. Зеленият фасул и морковите бяха приготвени за задушаване минути, преди да настани гостите си.
Нюела надникна в гостната, за да провери отново всичко. Масата беше сложена. Бе я подредила още сутринта. Маги щеше да седи срещу нея в другия домакински стол. Символичен жест, знаеше го. Тази вечер щяха двете да бъдат домакини като майка и дъщеря.
Облегна се на рамката на вратата за миг и се замисли. Щеше да е чудесно да има с кого най-сетне да сподели ужасното си безпокойство. Щеше да изчака ден-два и после да каже: «Маги, трябва да поговоря с теб за нещо важно. Права беше, разтревожена съм. Може да съм луда или просто съм една стара, подозрителна глупачка, но…»
Щеше да е толкова хубаво да изложи подозренията си пред Маги. Дори когато беше малка, тя имаше ясен, аналитичен ум. «фин-ю-ела» — започваше, когато искаше да сподели тайна, нейният начин да ми покаже, че това ще бъде много сериозен разговор, спомни си Нюела.
Трябваше да изчакам до утре вечер за партито, помисли си. Трябваше да дам на Маги възможност поне да си поеме дъх. Е, добре, типично в мой стил — винаги първо действам и после мисля.
Искаше й се обаче да покаже Маги на приятелите си, след като бе говорила за нея толкова много. А също така, когато ги беше поканила на вечеря, смяташе, че Маги ще пристигне ден по-рано.
Но Маги се беше обадила вчера да й каже, че е възникнал проблем с един от ангажиментите й и ще й трябва още ден, за да довърши работата.
— Режисьорът е нервен тип и примира какви ще са снимките — беше й обяснила, — така че не мога да тръгна по-рано от утре по обед. Все пак ще пристигна около четири или четири и половина.
В четири Маги се беше обадила.
— Нюела, опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти даваше заето. Току-що свърших и тръгвам към колата.
— Няма значение, щом тръгваш.
— Само се надявам да пристигна преди гостите ти, за да мога да се преоблека.
— О, не се притеснявай. Карай внимателно, а аз ще ги залъгвам с коктейли, докато пристигнеш.
— Разбрано. Тръгвам.
Мислейки си за разговора, Нюела се усмихна. Щеше да е ужасно, ако Маги се беше забавила с още един ден. Сега сигурно вече беше стигнала Бриджпорт, каза си. Вероятно щеше да попадне в някое задръстване, но поне вече пътуваше насам. Мили Боже, Маги пътува към мен.
Тъй като нямаше какво друго да прави за момента, Нюела реши да седне и да гледа ранните вечерни новини. Така пак щеше да й остане време за една хубава, гореща, отпускаща вана, преди гостите да започнат да пристигат.
Тъкмо се готвеше да излезе от кухнята, когато на задната врата се потропа. Преди да успее да надникне през прозорчето да види кой е, дръжката се завъртя. За миг се стресна, но когато вратата се отвори и посетителят й влезе, тя се усмихна топло.
— Здрасти — рече тя. — Радвам се да те видя, но до партито има още два часа, така че не можеш да останеш дълго.
— Не възнамерявам да стоя дълго — отвърна тихо посетителят й.


4

След като майка му се премести във Флорида, продавайки къщата, която бе сватбеният подарък на стария скуайър за баба му, Лаям Мур Пейн си беше купил апартамент на Уилоу стрийт. Използваше го редовно през лятото, но дори след като прибереше лодката си в края на сезона, той често идваше от Бостън през уикендите, за да избяга от трескаво оживения свят на международните финанси.
Апартаментът — просторен, четиристаен, с високи тавани и тераса с изглед към залива Неръгенсит, бе обзаведен с избрани мебели от семейния дом. Когато се местеше, майка му бе казала: «Тези неща не стават за Флорида, а и така или иначе никога не съм ги харесвала. Вземи ги. Ти си като баща си. Харесваш тези стари, тежки боклуци».
Докато излизаше изпод душа и се пресягаше за хавлията, Лаям си спомни за баща си. Наистина ли толкова приличаше на него? — зачуди се той. Върнеше ли се у дома, след като цял ден бе търгувал на вечно оживения пазар, баща му винаги отиваше право до барчето в кабинета си и си приготвяше много сухо, много студено мартини. Пиеше го бавно, после, видимо отпуснат, се качваше горе да се изкъпе и да се облече за вечерта.
Лаям се избърса енергично, полуусмихнат от мисълта, че с баща си много си приличаха, макар да се различаваха в подробностите. Почти ритуалното къпане на баща му би подлудило Лаям; той предпочиташе бърз освежителен душ. Освен това обичаше мартинито си след баня, а не преди това.
Десет минути по-късно Лаям стоеше пред барчето в кабинета си, като внимателно си сипваше финландска водка в добре охладената и напълнена с лед сребърна чаша, после я разбърка. След това пресипа питието в чаша с тънко столче, добави отгоре капка-две сок от маслини, поколеба се и с одобрителна въздишка отпи първата глътка.
— Амин — каза гласно.
Беше осем без десет. Трябваше да бъде у Нюела след десет минути и макар че дотам имаше поне девет минути път с кола, не се притесняваше особено за точността. Всеки, който познаваше Нюела, знаеше, че сервирането на коктейлите непременно продължаваше поне до девет, а понякога и до по-късно.
Лаям реши да си позволи малко разтакаване. Отпусна се на хубавия, тапициран с тъмнокафяв марокен диван и внимателно вдигна крака върху старинната масичка за кафе, оформена така, че да напомня за тесте стари карти.
Затвори очи. Бе дълга и изпълнена със стресови ситуации седмица, но уикендът обещаваше да бъде интересен.
В мислите му изплува лицето на Маги. Какво забележително съвпадение, че тя имаше връзка с Нюпорт, много здрава връзка, както се оказа. Бе изумен, когато разбра за тях с Нюела.
Спомни си колко се притесни, когато осъзна, че Маги си е тръгнала от партито в «Дъ Фор Сийзънс», без да му се обади. Ядосан на себе си, че така открито я беше пренебрегнал, той нямаше търпение да я открие и да оправи нещата. Когато поразпита и разбра, че Маги е била видяна да си тръгва с Нюела преди вечерята, той интуитивно почувства, че може би са в «Ил Тинело». За млада жена, Маги бе с доста постоянни навици.
Маги. Представи си я за миг: красивото и лице, интелигентността и енергията, които излъчваше.
Лаям допи мартинито и с въздишка се надигна от удобното си място. Време е да тръгвам, помисли си той. Погледна се в огледалото в коридора, отбелязвайки, че вратовръзката «Хермес» в червено и синьо, която майка му беше изпратила за рождения му ден, подхождаше на синия блейзер, макар че може би щеше да е по-добре с традиционния раиран костюм. Сви рамене, като реши да не се тревожи за това; наистина беше време да тръгва.
Взе връзката ключове и след като заключи вратата след себе си, потегли към партито на Нюела.


5

Ърл Бейтмън се беше изтегнал на дивана с чаша вино в ръка. Книгата, която току-що беше дочел, лежеше на масата до него. Знаеше, че е време да се преоблече за вечерята у Нюела, но се наслаждаваше на чувството за отпуснатост и използваше момента, за да обмисли събитията от последната седмица.
Преди да пристигне от Провидънс, бе приключил с преглеждането на курсовите работи на клас 101 по антропология и с удоволствие бе установил, че с малки изключения всички студенти бяха получили отлични и много добри оценки. Семестърът с тях щеше да бъде интересен — а можеше да се окаже и предизвикателство — реши той.
Сега обаче трябваше да се настрои за уикендите в Нюпорт, слава Богу вече без шумните тълпи из ресторантите и без уличните задръствания, така типични за летния сезон.
Ърл живееше в крилото за гости на фамилната къща — «Скуайър Хол» — домът, построен от скуайър Мур за най-малката му дъщеря по случай брака й с Гордън Бейтмън, «вампирът», както го наричал скуайърът, тъй като Бейтмънови се занимавали с погребална дейност от четири поколения.
От всички къщи, които бе подарил на седемте си деца, тази бе най-малката, при това значително по-малка — отражение на факта, че е бил против брака. Нищо лично, но скуайърът се ужасявал от смъртта и дори забранил в негово присъствие да се произнася тази дума. Да приеме в семейното огнище човека, който несъмнено щял да се занимае с ритуалите около собствената му смърт, би било нещо, което непрекъснато щяло да му напомня за забранената дума.
Реакцията на Гордън Бейтмън била да убеди съпругата си да назове дома им «Скуайър Хол» — подигравателно отдаване на почит към тъста му и тънък намек, че нито едно от другите му деца не се е сетило да го възслави.
Ърл винаги бе вярвал, че собственото му име е друга закачка със скуайъра, тъй като старецът непрекъснато се опитвал да създаде впечатлението, че е от онези Мурови, които в графството Дингъл са носили почетната титла «скуайър». Скуайър в Дингъл произлизало от граф.
След като Ърл най-сетне бе убедил баща си, че не възнамерява да стане поредния погребален агент от фамилията Бейтмън, родителите му бяха продали погребалното бюро на една частна фирма, която запази фамилното име и нае човек, който да я управлява.
Сега родителите му прекарваха девет месеца годишно в Южна Калифорния, близо до омъжените му сестри, и бяха настояли Ърл да обитава цялата къща през това време — предложение, което той бе отклонил. Крилото бе обзаведено според вкуса му, а книгите му и произведенията на изкуството бяха затворени в остъклени шкафове, така че да не се повредят от праха. Имаше също така и главозамайваща гледка към Атлантика; морето действаше невероятно успокояващо на Ърл.
Спокойствие. Това може би беше думата, която ценеше най-много.
На шумната среща на наследниците на скуайъра Мур в Ню Йорк, той бе стоял встрани — доколкото му беше възможно — просто, за да наблюдава останалите. Опита се да не бъде прекалено предубеден, но не се присъедини към техните «Можеш ли да си представиш?» дрънканици. Всичките му братовчеди изглеждаха отдадени на фукните за това колко добре се оправят, и също като Лаям, всички те обичаха да разправят изсмукани от пръстите истории за ексцентричния си — и понякога жесток — предшественик.
Ърл знаеше и колко се забавляваха някои от тях с това, че баща му бе четвърто поколение погребален агент. На срещата бе дочул двама да му се подиграват и да си правят гадни шеги относно гробарите и тяхната професия.
Дявол да ги вземе, мислеше си той сега, докато спускаше крака на пода и сядаше. Беше осем без десет, време да тръгва. Не му се ходеше особено на партито у Нюела тази вечер, но от друга страна Маги Холоуей щеше да е там. Тя бе невероятно привлекателна…
Да, нейното присъствие щеше да е достатъчно, за да не бъде вечерта скучна.


6

Д-р Уилям Лейн, директор на резиденцията «Латъм Майнър», погледна часовника си за трети път през последните пет минути. С жена му трябваше да бъдат у Нюела Мур в осем часа; сега беше осем без десет. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн умееше да успокоява пациентите си — бе въплъщение на търпеливостта, нещо, което обаче не успяваше да постигне спрямо тридесет и девет годишната си съпруга.
— Одил — извика той, — побързай, за Бога.
— Ей сега. — Гласът й, гърлен и мелодичен, долетя от горния етаж на дома им — постройка, някога служила за подслон на каретите на «Латъм Майнър». Миг по-късно тя влетя в дневната, като закачваше обецата си.
— Четях на мисис Питърсън — оправда се. — Знаеш как е, Уилям. Тя още не е свикнала с дома и е ядосана, че синът й е продал къщата й, без да я попита.
— Ще свикне — отвърна Лейн пренебрежително. — Всички останали успяха да се почувстват съвсем щастливи тук.
— Знам, но понякога отнема известно време. Все пак ми се струва, че малко тактичност, докато новите гости се приспособяват, не е излишна. — Одил отиде до огледалото над гравираната мраморна камина. — Как изглеждам? — Усмихна се на отражението си: големи очи и руси коси.
— Изглеждаш прекрасно както винаги — отвърна кратко Лейн. — Какво знаеш за тази доведена дъщеря на Нюела?
— Нюела ми разказа всичко за нея, когато посети Грета Шипли миналия месец. Казва се Маги и Нюела била омъжена за баща й преди години. Ще остане тук две седмици. Нюела изглежда много щастлива от това. Не мислиш ли, че е страхотно, задето са се срещнали отново?
Без да отговори, д-р Лейн отвори външната врата, после отстъпи встрани. Много си забавен, помисли си Одил, докато минаваше покрай него и слизаше по стълбите към колата. За миг спря и погледна към «Латъм Майнър», чиято мраморна фасада блестеше на лунната светлина.
Рече колебливо:
— Забравих да ти кажа, че когато минах да видя мисис Хамънд, тя малко трудно дишаше и беше доста бледа. Чудя се дали не трябва да я прегледаш, преди да тръгнем.
— Вече сме закъснели — отвърна нетърпеливо д-р Лейн, като отвари вратата на колата. — Ако се наложи, мога да пристигна за десет минути, но те уверявам, че на мисис Хамънд няма да й се случи нищо тази вечер.


7

Малкълм Нортън не бе особено очарован от предстоящата вечер. Среброкос мъж с изопната военна стойка, той представляваше внушителна гледка. Зад тази внушителна външност обаче се криеше разтревожен ум.
Обаждането на Нюела преди три дни, когато го покани на вечерята днес, за да се запознае с доведената й дъщеря, бе предизвикало у него паника — не поканата за вечеря, а неочакваната новина, че Нюела има доведена дъщеря.
Адвокат с обща практика, който работеше сам, Нортън бе видял как броят на клиентите му драстично намалява през последните години, отчасти поради смъртта им — той бе станал почти експерт в изпълнението на завещанията на починалите, — но също така, уверен бе в това, и заради пристигането на неколцина млади, агресивни адвокати в областта.
Нюела Мур бе от малкото останали му клиенти и той си мислеше, че познава делата й из основи. Но тя нито веднъж не бе споменала за доведена дъщеря.
От известно време Малкълм Нортън внимателно подтикваше Нюела да продаде къщата си и да се премести в «Латъм Майнър». Доскоро тя проявяваше признаци, че смята подобна стъпка за уместна. Бе съгласна, че след смъртта на съпруга й Тим къщата изглежда много празна, а поддръжката й става все по-скъпа и по-скъпа.
— Знам, че е необходим нов покрив, че отоплителната инсталация е остаряла и че онзи, който я купи, ще иска да сложи централен климатик — беше му казала. — Мислиш ли, че ще мога да я продам за двеста хиляди долара?
Беше реагирал внимателно, като бе отвърнал:
— Нюела, пазарът на недвижими имоти тук пада главоломно след Деня на труда. Може би следващото лято ще можем да вземем толкова. Но искам да те видя настанена. Ако си готова да се преместиш в «Латъм» сега, аз ще купя къщата ти на тази цена и ще направя някои основни ремонти. По всяка вероятност ще си получа парите обратно, а ти няма да имаш повече разходи по нея. Със сумата от застраховката на Тим и след като продадеш къщата, ще можеш да си позволиш най-добрия апартамент в «Латъм», а може би дори ще успееш да преустроиш една от стаите на апартамента в ателие.
— Би ми харесало. Ще подам молба — беше казала Нюела тогава и той се беше поздравил. — Винаги си ми бил добър приятел, Малкълм.
— Ще подготвя документите. Взимаш добро решение.
Имаше нещо обаче, което Малкълм не бе казал на Нюела, и което му беше споменал един приятел от Вашингтон. Със сигурност се очаквали промени в Закона за опазване на околната среда, което означаваше, че някои имоти, досега под закрилата на Уетлънд Презървейшън Акт, щяха да бъдат освободени от възбраната за преустройство. Цялата дясна част от имота на Нюела също щеше да попадне под действието на тази промяна. Пресуши езерото, отрежи няколко дървета и ще се открие забележителна гледка към океана, мислеше си Малкълм. Хората с пари искаха подобна гледка. Щяха да платят луди суми за имота, вероятно дори щяха да съборят старата къща и да построят три пъти по-голяма, с лице към океана. Според неговите изчисления, имотът щеше да струва един милион долара. Ако всичко тръгнеше по плана, през следващите година-две щеше да реализира печалба от осемстотин хиляди долара.
После щеше да може да си живее живота. С печалбата от продажбата на имота щеше да има достатъчно пари да си уреди сметките с жена си Джанис и да се премести с Барбара във Флорида.
Как се беше променил животът му, откакто Барбара беше започнала да работи при него като секретарка! Със седем години по-млада, тя бе много красива петдесет и шест годишна вдовица. Децата й бяха големи и се бяха пръснали по света, така че бе приела работата в офиса му, колкото да си намира занимание. Не мина обаче много време и стана ясно, че помежду им съществува взаимно привличане. Тя притежаваше всичката топлина, с която Джанис никога не го беше дарила.
Но Барбара не беше от жените, които биха завързали връзка на работното си място — поне това бе дала да се разбере. Ако я желаеше, трябваше да пристъпи към нея като свободен мъж. А за да стане това, му бяха необходими пари, каза си той. После…
— Е, готов ли си?
Малкълм вдигна поглед. Жената, с която го свързваше тридесет и пет годишен брак, стоеше пред него със скръстени ръце.
— Ако ти си готова — отвърна той.
Беше се върнал със закъснение у дома и бе отишъл направо в спалнята си. Сега за първи път виждаше Джанис от сутринта.
— Как мина денят ти? — попита любезно той.
— Как минават обикновено дните ми? — сопна му се тя. — Като водя счетоводството в старчески дом? Но поне един от нас редовно носи заплата у дома.


8

В 7 50 часа вечерта Нийл Стивънс, изпълнителен директор на «Карсън & Паркър Инвестмънт Корпорейшън» се изправи и се протегна. Единствено той бе останал в офиса на Световния търговски център 2, като се изключеха чистачките — чуваше прахосмукачките им някъде надолу по коридора.
В качеството си на главен изпълнителен директор на фирмата, той разполагаше с голям ъглов кабинет, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към Манхатън — гледка, на която, за съжаление, имаше много малко време да се наслаждава. Най-вече днес това важеше в пълна сила.
През последните няколко дни пазарът бе твърде непредсказуем и някои от акциите в «особено препоръчителния» списък на «К & П» бяха донесли разочароваща печалба. Всички акции бяха солидни, повечето — на доходни предприятия и сегашният спад в цените им не беше кой знае какъв проблем. Проблем обаче беше, че много от по-дребните инвеститори се изплашиха и решиха да продават, така че от него и от служителите му зависеше да ги убедят да изчакат.
Е, достатъчно за днес, помисли си Нийл. Време е да изчезвам оттук. Огледа се за сакото си и го забеляза на един от столовете в «къта за разговори» — групирана мека мебел, която придаваше на стаята онова, което дизайнерът по интериора бе нарекъл «дружелюбна атмосфера за клиента».
Направи гримаса, като видя колко се беше измачкало сакото, разтърси го и мушна ръце в ръкавите. Нийл бе едър мъж, който на тридесет и седем години успяваше да попречи на мускулите си да се превърнат в тлъстини чрез редовни физически упражнения, в които се включваше и игра на тенис две вечери седмично. Резултатите от старанието му бяха очевидни и той бе много привлекателен мъж с проницателни кафяви очи, които излъчваха интелигентност, и приятна усмивка, която внушаваше доверие. Всъщност, доверието бе напълно оправдано, тъй като, както партньорите и приятелите му знаеха, Нийл Стивънс не пропускаше почти нищо.
Приглади ръкавите на сакото си, спомняйки си, че асистентката му, Триш, го беше закачила сутринта, но нарочно го бе забравила, когато след обеда той отново го бе захвърлил небрежно.
— Другите асистенти се вбесяват, когато ти угаждам прекалено много — беше му казала тя. — Освен това достатъчно вървя подир съпруга си да му събирам нещата. Колко може да понесе една жена?
Нийл се усмихна при този спомен, но после усмивката му изчезна, тъй като се сети, че бе забравил да се обади на Маги, за да вземе телефонния й номер в Нюпорт. Тази сутрин бе решил да отиде в Портсмут през следващия уикенд за рождения ден на майка си. Маги му беше казала, че ще остане две седмици при мащехата си. Беше си помислил, че биха могли да се срещнат там.
С Маги се виждаха от време на време от началото на пролетта, когато се бяха запознали в един магазин на Второ авеню, близо до Източна Петдесет и шеста улица, където се намираха жилищата им. Бяха започнали да разговарят, когато се срещнеха там; после една вечер се бяха сблъскали в едно кино. Седнаха заедно и след това отидоха да вечерят в «Ниърис Пъб».
Отначало на Нийл му харесваше, че очевидно Маги също приемаше срещите им несериозно като него. По нищо не личеше, че гледа на тях двамата като на повече от приятели с общ интерес към киното. Изглеждаше така отдадена на работата си, както той на своята.
След като се срещаха несериозно вече шест месеца обаче, фактът, че Маги продължаваше да гледа на него само като на приятен компаньон за кино или за вечеря, започваше да дразни Нийл. Без да съзнава какво става, той бе започнал да очаква срещите им с все по-голямо нетърпение и да желае да научи за нея всичко, което може. Знаеше, че бе овдовяла преди пет години — беше го споменала съвсем делово, а от тона й се подразбираше, че в емоционално отношение вече е надживяла това събитие. Но сега той започваше да се чуди дали тя нямаше сериозен приятел. Чудеше се и се тревожеше.
След като мисли известно време, Нийл реши да провери дали Маги не е оставила номера си в Нюпорт на телефонния си секретар. Върна се до бюрото и изслуша записаното съобщение: «Здравейте, тук е Маги Холоуей. Благодаря, че се обадихте. Ще отсъствам от града до 13 октомври». Автоматът изщрака. Очевидно не желаеше да получава съобщения.
Страхотно, помисли си мрачно, докато оставяше слушалката и отиваше до прозореца. Манхатън се простираше пред него, окъпан в светлини. Гледаше мостовете над Ийст ривър и си спомни как, когато беше казал на Маги, че кабинетът му е на четиридесет и втория етаж на Световния търговски център, тя му беше разправила за първия път, в който отишла на коктейл в «Уиндоус он дъ уърлд» над центъра.
— Тъкмо се смрачаваше. Включиха осветлението на мостовете, а после и всички сгради и улици се окъпаха в светлини. Беше като да наблюдаваш как някоя високопоставена дама от викторианската епоха си слага бижутата — огърлица, гривни, пръстени и дори диадема.
Живият образ се беше запечатал в паметта на Нийл.
Помнеше и друг образ на Маги, но той го тревожеше. Преди три седмици, в събота, той се беше отбил в едно кино, за да гледа класическия френски филм от преди тридесет и една години «Един мъж и една жена». Салонът не беше пълен и някъде по средата на филма той бе забелязал Маги да седи сама няколко реда пред него, четири места встрани. Тъкмо се готвеше да отиде при нея, когато осъзна, че тя плачеше. Мълчаливи сълзи се стичаха по бузите й и тя притискаше устата си с ръка, за да не хлипа, докато гледаше историята на млада вдовица, която не може да приеме смъртта на съпруга си.
Беше побързал да излезе, докато даваха имената на участниците във филма, като не желаеше тя да го види, тъй като според него би се смутила от това, че е станал свидетел на емоционалната й уязвимост.
По-късно същия ден вечеряше с приятели в «Ниърис», когато тя влезе. Беше се отбила да го поздрави и после се бе присъединила към компанията на голямата ъглова маса. Нищо в изражението или в държането й не издаваше, че малко преди това е гледала филм и е съпреживявала със сломената млада вдовица.
По дяволите! — помисли си Нийл, тя замина най-малко за две седмици и аз няма как да се свържа с нея. Нямам и никаква представа как се казва мащехата й.


9

И като се изключеше този проклет режисьор, седмицата беше добра, мислеше си Маги, докато излизаше от магистрала 138 в Нюпорт. И двете снимачни програми през седмицата бяха минали изключително добре, особено тази за «Вог».
Но след прецизността, с която трябваше да следи как улавя фотоапаратът й всяка гънка на астрономично скъпите дрехи, които снимаше, беше истинско щастие да облече дънки и карирана риза. Всъщност, като се изключеха синята копринена блуза и дълга пола, които смяташе да облече довечера за партито на Нюела, всички дрехи, които си беше взела за през ваканцията, бяха съвсем обикновени.
Така ще се забавляваме, мислеше си тя. Две цели седмици в Нюпорт. С Нюела ще можем наистина да си наваксаме за времето, през което не сме били заедно! Усмихна се при тази мисъл.
Изненада се, когато Лаям й се обади да й каже, че и той ще бъде у Нюела довечера — трябваше все пак да се сети, че той прекарва доста време в Нюпорт.
— Не е далеч с кола от Бостън — беше изтъкнал. — Ходя там доста често през уикендите, особено извън сезона.
— Не знаех — беше отвърнала.
— Има много неща, които не знаеш за мен, Маги. Може би ако не отсъстваше толкова често от града…
— И може би, ако ти не живееше в Бостън и не използваше нюйоркския си апартамент толкова рядко…
Маги отново се усмихна. Лаям наистина е забавен, помисли си тя, макар да се приема твърде на сериозно през повечето време. Спря на един червен светофар и отново погледна картата. Нюела живееше точно до знаменитата Оушън Драйв, на Гарисън авеню.
— Дори имам изглед към океана от третия етаж — беше й обяснила. — Почакай само да го видиш, както и ателието ми.
Беше й се обадила три пъти през тази седмица, за да се увери, че не е променила плановете си.
— Нали ще дойдеш, Маги? Няма да ме разочароваш?
— Разбира се, че не — беше я уверила тя. И все пак Маги се беше запитала дали само си въобразяваше или наистина в гласа на Нюела имаше нещо — безпокойството, което бе доловила в изражението й вечерта, когато вечеряха в Манхатън. Тогава тя го беше отдала на факта, че съпругът на Нюела бе починал едва предната година, и че бе започнала да губи приятелите си — една от лошите страни на това да живееш достатъчно дълго, за да остарееш. Съвсем естествено е да започнеш да осъзнаваш смъртността си, бе заключила.
Виждала бе същия израз по лицата на хората в старческите домове, които бе снимала за списание «Лайф» миналата година. Една жена бе казала с тъга: «Понякога ми е много криво, че не е останал никой, който да ме помни като млада».
Маги потръпна, после си даде сметка, че температурата в колата бе спаднала рязко. Изключи климатика, отвори прозореца с няколко сантиметра и вдъхна соления аромат на океана, който изпълваше въздуха. Когато си израснал в Средния запад, помисли си тя, никога не можеш да се наситиш на океана.
Погледна часовника си и видя, че беше осем без десет. Едва щеше да успее да се освежи и да се преоблече, преди да започнат да пристигат останалите гости. Поне се беше обадила на Нюела да я уведоми, че ще тръгне по-късно. Беше й казала, че ще пристигне тъкмо по това време.
Сви по Гарисън авеню и видя пред себе си океана. Намали скоростта, после спря пред очарователна дървена къща с покрив, носещ патината на времето и веранда, опасваща цялата сграда. Това трябва да е домът на Нюела, реши тя, но изглеждаше толкова тъмен. Не бяха включени лампите отвън, а през предните прозорци едва-едва се процеждаше слаба светлинка.
Сви по алеята, излезе от колата и, без да си прави труда да отвори багажника, за да си вземе куфара, изтича нагоре по стълбите. Натисна настоятелно звънеца. Отвътре се разнесе звука на камбанки.
Подуши, докато чакаше. Прозорците към улицата бяха отворени и й се стори, че долавя идваща отвътре остра миризма на изгоряло. Отново натисна звънеца, после повтори, а отвътре долитаха трелите на камбанката.
Все така никой не отваряше, нито пък се чуваха стъпки. Нещо не беше наред, помисли си разтревожено тя. Къде беше Нюела? Маги отиде до най-близкия прозорец, наведе се и се помъчи да различи нещо през дантелената, отчасти дръпната завеса в мрака вътре.
Почувства как устата й пресъхва. Малкото, което можа да види в тъмната стая, говореше, че тя бе в ужасен безпорядък. Съдържанието на едно чекмедже бе изсипано върху изкривения килим, а самото чекмедже бе облегнато на дивана. Камината се намираше срещу прозорците и от двете й страни имаше шкафчета. Всички те бяха отворени.
Единствената слаба светлина идваше от два аплика над камината. Когато очите й свикнаха със сумрака, Маги успя да забележи една обувка на висок ток, обърната настрани пред огнището.
Какво бе това? Присви очи и се приведе още напред, после осъзна, че вижда малък, обут в чорап крак, подаващ се иззад двуместното канапе близо до мястото, където бе паднала обувката. Втурна се обратно към вратата, натисна дръжката, но беше заключено.
Завтече се обезумяла към колата, сграбчи телефона и набра 911. После спря, като си спомни: телефонът й бе настроен на кода на нюйоркската област. Тук беше Род Айлънд, телефонният номер на Нюела започваше с код 401. С треперещи пръсти натисна 401-911.
Когато й отговориха, успя да каже:
— Намирам се на Гарисън авеню N1 в Нюпорт. Не мога да вляза вътре. Виждам обаче някой да лежи на пода. Мисля, че е Нюела.
Говориш несвързани работи, помисли си. Престани. Но когато диспечерът започна да й задава бавно и спокойно въпроси, мозъкът на Маги закрещя с абсолютна увереност три думи: Нюела е мъртва.


10

Шефът на нюпортската полиция Чет Брауър отстъпи встрани, докато полицейският фотограф правеше снимки на местопрестъплението. Освен отвратителния факт, че някой в неговата юрисдикция бе жестоко убит — на Нюела бяха нанесени множество удари по главата — имаше нещо в цялата картина, което го безпокоеше.
От няколко месеца в този район не бяха отбелязвани случаи на влизане с взлом. Тези неща започваха, когато много от къщите биваха затворени за през зимата и така ставаха предпочитани обекти за крадците, търсещи телевизори и други подобни предмети. Учудващо много хора все още нямаха алармени системи, помисли си Брауър. Също така бе учудващо колко много хора не си правеха труда да си заключват вратите.
Шефът пристигна с първата патрулна кола в отговор на обаждането. Когато бяха спрели пред къщата и младата жена, представила се за доведената дъщеря на мисис Мур, бе посочила към предния прозорец, той бе надникнал вътре и бе видял същото, за което им беше съобщила. Преди да насилят външната врата отпред, заедно с детектив Джим Хагърти бяха минали зад къщата. Като внимаваше да докосне дръжката съвсем леко, за да не размаже отпечатъците, той бе открил вратата отключена и бяха влезли вътре оттам.
Котлонът под една тенджера — сега вече изгоряла — все още беше включен. Задушливата миризма на овъглени картофи надделяваше над другия, по-приятен мирис. Печено агне, бе отбелязал мозъкът му.
Автоматично бе изключил печката, преди да мине през трапезарията и да влезе в дневната.
Не бе забелязал, че доведената дъщеря ги беше последвала, докато не стигнаха до тялото и не чуха стона й:
— О, Нюела, Фин-ю-ела — бе казала тя, отпускайки се на колене. Протегна ръка към тялото, но той я хвана.
— Не я докосвайте!
В този момент на вратата се позвъни и той си спомни, че бе забелязал подредена като за гости маса в трапезарията. Приближаващият вой на сирени извести пристигането на още патрулни коли и през следващите няколко минути служителите успяха да отведат доведената дъщеря и другите пристигащи гости в дома на едни съседи. На всички беше казано да не си тръгват, преди шефа да разговаря с тях.
— Шефе.
Брауър вдигна поглед. Еди Сауса, новобранец в полицията, стоеше зад него.
— Някои от хората, които чакат да разговарят с вас, започват да стават нетърпеливи.
Отдавнашният навик на Брауър да се мръщи, независимо дали защото дълбоко се е замислил, или защото е раздразнен, сбръчка кожата на челото му. Този път причината бе раздразнение.
— Кажи им, че ще дойда след десет минути — отвърна сприхаво.
Преди да излезе, още веднъж обиколи къщата. Всичко бе в пълен безпорядък. Дори ателието на третия етаж бе претършувано. По пода се въргаляха художнически материали, сякаш бяха набързо прегледани и захвърлени; чекмеджетата и шкафовете бяха изпразнени. Малцина нападатели, току-що извършили убийство, биха губили време за такова щателно претърсване, реши той. Освен това, от цялостния облик на къщата ставаше ясно, че от доста време за нея не са били харчени пари. Така че какво би могло да се открадне? — чудеше се той.
Трите спални на втория етаж бяха преровени по същия начин. Едната изглеждаше сравнително подредена, като се изключеха отворената врата на гардероба и издърпаните чекмеджета на скрина. Завивките бяха преобърнати и си личеше, че бельото бе съвсем чисто. Брауър предположи, че тази стая е била приготвена за доведената дъщеря.
Съдържанието на голямата спалня бе разхвърлено навсякъде. Розовата кожена кутия за бижута, същата, каквато и той бе подарил веднъж на жена си за Коледа, бе отворена. Малоценните на вид бижута бяха изсипани върху кленовия скрин.
Брауър си науми да попита приятелите на Нюела Мур дали е имала някакви скъпи накити.
Доста време разглежда разтурената спалня на покойната. Онзи, който бе сторил това, не бе обикновен, закоравял крадец, нито пък наркоман, заключи той. Човекът бе търсил нещо. Или пък тя бе търсила нещо, поправи се той. Нюела Мур очевидно си е давала сметка, че животът й е в опасност. По всичко личеше, че е побягнала, опитвайки се да се спаси, когато са я ударили отзад. Всеки би могъл да го направи — мъж или жена. Не се изискваше особена сила.
Брауър отбеляза и още нещо. Мур явно бе приготвяла вечеря, следователно се предполагаше, че се е намирала в кухнята при влизането на нападателя. Беше се опитала да избяга от него през дневната, което означаваше, че нападателят вероятно е блокирал кухненската врата. Той или тя изглежда бе влязъл оттам и тъй като нямаше следи за проникване с взлом, вратата трябва да е била отключена. Освен, разбира се, ако мисис Мур не беше пуснала нападателя сама. Брауър си помисли по-късно да провери дали бравата бе от онези, които остават отключени, щом веднъж езичето бъде освободено.
Сега обаче бе готов да разговаря с гостите за вечерята. Остави детектив Хагърти да чака съдебния лекар.


11

— Не, благодаря — отвърна Маги, притискайки слепоочията си с показалци. Смътно съзнаваше, че не беше яла от обед, преди десет часа, но при мисълта за храна гърлото й се стягаше.
— Дори и чаша чай ли, Маги?
Вдигна поглед. Милото, загрижено лице на Ирма Уудс, съседката на Нюела, се бе надвесило над нея. Беше по-лесно да кимне в знак на съгласие, отколкото да продължава да отказва. И за нейно учудване, чашата стопли замръзналите й пръсти и й стана приятно, докато почти врелият чай слизаше по хранопровода й.
Бяха в дневната на Уудсови, чиято къща бе много по-голяма от тази на Нюела. По масите и над камината имаше наредени семейни снимки — на деца и внуци, предположи тя. Уудсови изглеждаха на възрастта на Нюела.
Въпреки стреса и объркването, Маги смяташе, че си е съставила ясна представа за останалите — онези, които трябваше да бъдат гостите на вечерята. Между тях беше д-р Уилям Лейн, директорът на «Латъм Майнър» — дом за възрастни хора, както бе схванала. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн имаше някакво успокояващо излъчване, докато й изказваше съболезнованията си. Беше се опитал да й даде лек седатив, но Маги му беше отказала. Знаеше, че дори най-безобидните седативи я правеха сънлива дни наред.
Маги забеляза, че всеки път, когато хубавата му съпруга, Одил, понечеше да каже нещо, ръцете й се раздвижваха.
— Нюела идваше да посещава приятелката си, Грета Шипли, в дома почти всеки ден — беше й обяснила, жестикулирайки с пръсти, сякаш приканваше някого да се приближи. После поклати глава и събра длани като за молитва. — Грета ще бъде съкрушена. Съкрушена — повтори убедено.
Одил бе направила същата забележка вече няколко пъти и Маги усети, че й се искаше тя да не го казва отново. Но този път Одил я придружи с още един коментар:
— А и на всички в курса й по изобразително изкуство много ще липсва. Участващите в него така се забавляваха. О, Господи, дори не се бях сетила за това до този момент.
Съвсем в стила на Нюела, помисли си Маги — да споделя таланта си с другите. В главата й изникна яркия спомен как Нюела й подари собствената си палитра за шестия й рожден ден.
— Ще те науча да рисуваш прекрасни картини — бе казала Нюела. Само че не стана така, тъй като не бях много добра, помисли си Маги. Едва когато ми даде глина в ръцете, изкуството придоби реални измерения за мен.
Малкълм Нортън, който се беше представил на Маги като адвоката на Нюела, стоеше до камината. Той бе хубав мъж, но й се струваше, че позира. В него имаше нещо насилено — почти неестествено — помисли си тя. Някак си измъченото му изражение и изявлението му: «Аз бях неин приятел и довереник, а не само неин адвокат», говореше, че той всъщност е човекът, който има нужда от съчувствие.
Но пък защо хората да си мислят, че аз съм тази, на която трябва да поднасят съболезнованията си? — запита се тя. Всички те знаят, че току-що съм срещнала Нюела отново след двадесетгодишна раздяла.
Съпругата на Нортън, Джанис, прекара повечето време, разговаряйки тихо с доктора. Атлетичен тип, тя би била привлекателна, ако ги нямаше спускащите се надолу бръчки край устата й, които й придаваха сурово, дори горчиво изражение.
Като мислеше за това, Маги се зачуди на начина, по който мозъкът й реагираше на смъртта на Нюела. От една страна толкова я болеше; от друга — наблюдаваше тези хора сякаш през обектива на фотоапарата си.
Лаям и братовчед му Ърл седяха един до друг на столовете до камината. Когато Лаям влезе, беше я прегърнал с думите: «Маги, ужасно е за теб», но после сякаш разбрал, че тя има нужда от физически и психически простор, за да проумее случилото се сама, не беше седнал до нея на двуместното канапе.
Двуместно канапе, помисли си Маги. Точно зад двуместно канапе бяха намерили тялото на Нюела.
Ърл Бейтмън се приведе напред — бе сключил длани пред себе си, като че потънал в мисли. Маги го беше срещала само на събирането на Мурови, но си спомняше, че бе антрополог, изнасящ лекции за погребалните обичаи.
Беше ли споменала пред някого Нюела какво погребение иска? — запита се Маги. — Може би Малкълм Нортън, адвокатът, щеше да знае.
Звукът на звънеца накара всички да вдигнат погледи. Шефът на полицията, когото Маги беше последвала в къщата на Нюела, сега влезе в стаята.
— Съжалявам, че ви задържах — рече той. — Няколко от моите хора ще вземат индивидуално показанията ви, така че ще ви пуснем да си вървите възможно най-скоро. Първо обаче имам няколко въпроса, които искам да ви задам, докато сте заедно. Мистър и мисис Уудс, бих желал и вие да останете.
Въпросите на шефа бяха общи, от рода на: «Имаше ли мисис Мур навика да оставя задната си врата незаключена?»
Уудсови му казаха, че винаги я оставяла незаключена и дори се шегувала, че вечно забутвала някъде ключа за предната врата, но така или иначе можела да влезе през задната.
Той попита дали напоследък е изглеждала разтревожена. Единодушно му отговориха, че Нюела била щастлива, развълнувана и с нетърпение очаквала пристигането на Маги.
Маги усети как сълзи опариха очите й. И тогава осъзна: но тя наистина беше разтревожена.
Едва когато шефът на полицията каза: «Сега ви моля да издържите още малко, за да могат хората ми да зададат на всеки от вас по няколко въпроса и ви обещавам, че много скоро ще си бъдете у дома», Ирма Уудс го прекъсна плахо:
— Може би има нещо, което с мъжа ми трябва да ви обясним. Вчера Нюела дойде у нас. Беше написала ново завещание и искаше да бъдем свидетели при полагането на подписа й. Също така ни накара да се обадим на мистър Мартин, нотариуса, за да го узакони. Изглеждаше малко притеснена и спомена, че мистър Нортън сигурно щял да се разочарова, задето се отказва да му продаде къщата си.
Ирма Уудс се обърна към Маги.
— В завещанието си Нюела ви моли да посещавате или да се обаждате по телефона на приятелката й Грета Шипли в «Латъм Майнър» толкова често, колкото ви е възможно. С изключение на някои дребни дарения, тя оставя къщата си и всичко останало на вас.


12

Понеделник, 30 септември

Беше ясно — Маги Холоуей не вярваше в теорията, че случаен нападател е убил Нюела. Забелязал го беше още в дома на покойника. Сега на упокойната молитва я наблюдаваше с присвити очи как клатеше невярващо глава, докато свещеникът говореше за необоснованите престъпления, отнемащи живота на толкова много невинни хора.
Маги беше твърде умна, прекалено наблюдателна. Лесно можеше да се превърне в заплаха.
Но докато излизаха от църквата «Сейнт Мери», той се успокои с мисълта, че сега тя несъмнено щеше да се завърне в Ню Йорк и да обяви къщата на Нюела за продан. А ние знаем кой ще й направи предложение да я купи, преди да си е тръгнала, помисли си той.
С радост забеляза, че Грета Шипли пристигна на церемонията, придружавана от медицинска сестра и й се наложи да си тръгне почти веднага след това. Маги вероятно щеше да я посети от любезност в резиденцията, преди да си замине.
Размърда се неспокойно. Поне литургията бе към края си. Солистът пееше: «Ето ме, Господи» и бяха започнали да придвижват бавно ковчега по пътеката между пейките.
Никак не му се искаше да отива сега на гробищата, макар да знаеше, че няма как да не го направи. По-късно. Щеше да отиде там по-късно… сам. Както и за другите, специалният му дар щеше да бъде частна панихида за нея.
Излезе от църквата с останалите тридесетина души, съпровождащи Нюела към последния й дом. Щяха да я погребат на гробищата, където почиваха повечето от нюпортските по-видни католици. Гробът на Нюела бе до този на последния й съпруг. Надписът върху мраморната плоча скоро щеше да бъде допълнен. До името и датата на раждане и на смъртта на Тимоти Джеймс Мур бяха гравирани и нейното име и дата на раждане. Скоро щяха да добавят и петъчната дата. Вече бе написано «Почивай в мир».
Насили се да си придаде тържествен вид, докато четяха последните молитви… твърде бързо, мислено отбеляза той. От друга страна се виждаше, че от тежките облаци над главите им се готвеше да се изсипе истински порой.
Когато службата свърши, Ирма Уудс покани всички в дома си, за да хапнат.
Реши, че ще е неудобно да откаже, а освен това моментът бе подходящ, за да научи точно кога възнамерява да си тръгне Маги Холоуей. Върви си, Маги, помисли си той. Само ще си навлечеш неприятности тук.


Час по-късно, докато гостите се суетяха и бъбреха с питиета и сандвичи в ръце, той изумено чу Ирма Уудс да казва на Маги, че фирмата за почистване е завършила разтребването на къщата и е отстранила безпорядъка, оставен от полицията при снемането на отпечатъците.
— Така че къщата е готова за теб, Маги — заключи мисис Уудс. — Сигурна ли си обаче, че няма да се чувстваш нервна вътре? Знаеш, че си добре дошла, ако решиш да останеш тук.
Като се опитваше да не привлича вниманието, той се приближи и наостри уши. Беше с гръб към тях, когато Маги отвърна:
— Не, няма да се чувствам нервна в дома на Нюела. Възнамерявах да остана две седмици, така и ще направя. Ще използвам това време, за да сложа ред във всичко, а разбира се, и да посещавам Грета Шипли в «Латъм Майнър», каквото е било желанието на Нюела.
Той изтръпна, когато тя добави:
— Мисис Уудс, бяхте толкова мила. Не знам как да ви благодаря. Има само още едно нещо. Когато Нюела дойде да ви види в петък сутринта с написаното на ръка завещание, не й ли зададохте някакви въпроси? Искам да кажа, не се ли учудихте, че толкова е бързала да бъде подписано от свидетели и нотариално заверено, при това веднага?
Стори му се, че измина цяла вечност, преди мисис Уудс да отговори предпазливо:
— Ами да, наистина се учудих. Отначало си помислих, че го прави импулсивно. Нюела бе много самотна след смъртта на Тим и изпадна в истински екстаз, че отново те е намерила. След смъртта й обаче започнах да си мисля, че е имало нещо повече от това. Като че ли Нюела знаеше, че може да й се случи нещо ужасно.
Той тръгна към камината и се присъедини към насъбралата се там група. Включи се в разговора, но мозъкът му трескаво работеше. Маги щеше да посети Грета Шипли. Колко знаеше Грета? Колко подозираше? Нещо трябваше да се направи. Не можеше да рискува.
Грета. Тя очевидно не беше добре. Всички видяха как й помогнаха днес да излезе от църквата. Всички щяха да повярват, че стресът, предизвикан от смъртта на приятелката й, е допринесъл за фаталния сърдечен удар. Неочакван, разбира се, но не и толкова изненадващ.
Съжалявам, Грета, помисли си той.


13

— Когато все още бе сравнително млада, на шестдесет и осем години, Грета Шипли бе поканена на прием в прясно ремонтираната «Латъм Хауз», току-що прекръстена на резиденция «Латъм Майнър», Новият дом за възрастни хора бе открит и приемаше молби за постъпване.
Хареса й всичко, което видя там. На прекрасния първи етаж на къщата имаше голям салон и трапезария, цялата в мрамор и кристал, а огромната банкетна маса, която помнеше от младостта си, бе заменена с по-малки маси. Хубавата библиотека, с дълбоките кожени столове и веселата камина, привличаше с уюта си, а по-малкият салон, който щеше да служи за зала за развлечения, подсказваше, че в него щеше да се гледа телевизия в дружеска атмосфера.
Грета одобряваше също така и правилника: щяха да отварят големия салон в пет следобед, а вечерята щеше да бъде в шест. Бе доволна, че от гостите щеше да се изисква да се обличат официално за вечерта, сякаш вечеряха в клуб. Грета бе отгледана от строгата си баба, която можеше да смрази с един поглед нещастника, облечен в неподходящи дрехи.
Имаше също така и отделение за продължително лечение, ако такова се наложеше.
Таксата за постъпване, разбира се, бе висока. Започваше от двеста хиляди долара за голяма самостоятелна стая с баня и стигаше до петстотин хиляди за двустаен апартамент, каквито в къщата имаше четири. Резидентът получаваше пълно и изключително право на ползване върху апартамента до края на живота си, но след неговата или нейната смърт, домът отново ставаше собственик, така че стаите можеха да бъдат продавани на следващия желаещ. Гостите също така плащаха за поддръжка по две хиляди долара месечно, макар ремонтите да се поемаха частично и от социалното осигуряване.
Гостите бяха поканени сами да мебелират стаите си, но можеха да донесат избраните от тях вещи само след одобрение от страна на ръководството. Обзаведените за модел стаи и апартаменти бяха невероятно удобни и безупречно изискани.
Наскоро овдовяла и уплашена от перспективата да живее сама, Грета с радост бе продала дома си на Оукър Пойнт, след което се премести в «Латъм Майнър», убедена, че е постъпила правилно. Тъй като бе сред първите обитатели, тя получи една от най-добрите стаи. Голяма, с оформено като дневна кътче, тя бе побрала повечето от любимите й мебели. И което бе най-хубавото — щом затвореше вечер вратата, продължаваше да я изпълва сигурността, че няма да е сама през нощта. В къщата винаги имаше пазач, дежурна медицинска сестра и звънец, за да повикаш за помощ, ако се наложи.
Грета се радваше на компанията на повечето от останалите обитатели и с лекота избягваше онези, които й действаха на нервите. Също така поддържаше и отдавнашната си дружба с Нюела Мур; често излизаха да обядват заедно и по молба на Грета Нюела се беше съгласила два пъти седмично да води курс по изобразително изкуство в дома.
След смъртта на Тимоти Мур Грета бе започнала кампания по убеждаването на Нюела да се премести в резиденцията. Когато Нюела отказа с аргумента, че щяла да се чувства добре и сама и изтъкна, че не би могла да се раздели с ателието си, Грета я накара поне да подаде молба, та когато някой от двустайните апартаменти се освободи, да може евентуално да промени решението си. Нюела накрая се беше съгласила, споменавайки, че адвокатът й я съветвал да направи същото.
Но сега това никога нямаше да се случи, мислеше си тъжно Грета, седнала в креслото си. Подносът с вечерята стоеше почти недокоснат пред нея.
Още се тревожеше за прилошаването си на погребението на Нюела по-рано през деня. Беше се чувствала съвсем добре до тази сутрин. Може би, ако си бе направила труда да закуси както трябва, това нямаше да се случи, реши тя.
Не можеше да си позволи да се разболее в този момент. Точно сега искаше да бъде колкото е възможно по-дееспособна. Единственият начин да превъзмогнеш мъката бе постоянната заетост; животът я беше научил на това. Знаеше също, че нямаше да е лесно, тъй като жизнерадостната Нюела щеше да й липсва твърде много.
Мисълта, че доведената дъщеря на Нюела, Маги Холоуей, щеше да я посети, й действаше ободрително. Вчера в дома на покойника, преди церемонията, Маги й се беше представила и бе казала:
— Мисис Шипли, надявам се да ми позволите да прекарам известно време с вас. Знам, че сте била най-близката приятелка на Нюела. Бих искала да станете и моя приятелка.
На вратата се почука.
На Грета й харесваше фактът, че освен при съмнение за някакъв проблем, персоналът бе инструктиран да влиза в стаите на гостите само след като получи покана. Сестра Марки обаче като че ли не го разбираше: това, че вратата не е заключена, съвсем не означаваше, че може да нахълтва по всяко време. На някои изглежда им харесваха нахалните сестри. При Грета съвсем не беше така.
Както и се очакваше, преди Грета да успее да отговори, сестра Марки влезе с професионална усмивка, която разкривяваше едрите черти на лицето й.
— Как сме тази вечер, мисис Шипли? — попита високо тя, приближи се и седна на възглавничката за крака, а лицето й бе неприятно близко до това на Грета.
— Аз съм съвсем добре, мис Марки. Надявам се и вие също.
Загриженото «сме» винаги дразнеше Грета. Беше го споменала вече няколко пъти, но тази жена очевидно не възнамеряваше да се промени, така че имаше ли смисъл да си хаби думите? — запита се Грета. Изведнъж осъзна, че пулсът й започва да се ускорява.
— Чух, че ни е прилошало в църквата…
Грета притисна длан към гърдите си, сякаш така можеше да спре бясното препускане.
— Мисис Шипли, какво има? Добре ли сте?
Грета усети как сестрата хвана китката й.
Също така внезапно, както бе започнало, сърцебиенето стихна. Успя да каже:
— Изчакайте само миг. Ще се оправя. Почувствах се леко задъхана, това е.
— Искам да се облегнете назад и да затворите очи. Ще се обадя на д-р Лейн. — Сега лицето на сестра Марки бе само на сантиметри от нейното. Грета инстинктивно се обърна настрани.
Десет минути по-късно, подпряна на възглавниците в леглото си, Грета се опитваше да увери доктора, че прилошаването й напълно е преминало. По-късно обаче, докато се унасяше с помощта на слабо приспивателно, не можеше да се освободи от ужасния спомен как само преди две седмици Констанс Райнлендър, която бе живяла в дома съвсем кратко време, съвсем неочаквано бе починала от инфаркт.
Първо Констанс, помисли си тя, после Нюела. Икономът на баба ми често казваше, че смъртните случаи идват по тройки. Господи, нека не бъда третата, помоли се, докато заспиваше.


14

Не, не беше кошмар; наистина се беше случило. Реалността на събитията от последните няколко дни се настани непоклатимо в мозъка на Маги, докато стоеше в кухнята на Нюела, в къщата, която сега, колкото и невероятно да изглеждаше, бе нейна.
В три часа Лаям й беше помогнал да пренесе багажа си тук от стаята за гости на Уудсови. Беше го оставил горе на площадката на стълбите.
— Решила ли си коя спалня ще използваш? — беше я попитал.
— Не.
— Маги, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Сигурна ли си, че искаш да отседнеш тук? Не мисля, че идеята е чудесна.
— Напротив — беше отвърнала след кратка пауза. — Искам да остана тук.
Сега, докато слагаше чайника, Маги с благодарност си помисли — едно от най-хубавите качества на Лаям бе това, че не спореше.
Вместо да продължи да я разубеждава, той просто бе казал:
— Тогава ще те оставя сама. Но наистина се надявам малко да си починеш. Не започвай да си разопаковаш багажа или пък да оправяш нещата на Нюела.
— Разбира се, не и тази вечер.
— Ще ти се обадя утре.
На вратата я беше прегърнал и притиснал приятелски към себе си. След това си бе отишъл.
Изведнъж се беше почувствала изтощена и като се движеше така, сякаш всяка стъпка й костваше неимоверни усилия, Маги бе заключила предната и задната врата и после бе изкачила стълбите. Погледна спалните и моментално забеляза, че онази, която Нюела бе определила за нея, бе втората по големина. Бе обзаведена непретенциозно — кленово двойно легло, тоалетка с огледало, нощно шкафче и люлеещ се стол — не се виждаха никакви лични вещи. Върху тоалетката имаше само старомоден емайлиран тоалетен комплект: гребен, четка, огледало, кука за закопчаване на обувки и пила за нокти.
След като довлече багажа си в тази стая, Маги съблече полата и пуловера, сложи любимата си роба и се мушна под завивките.
Сега, след близо тричасова дрямка, подкрепена и с чаша чай, най-сетне започваше да усеща мозъка си ясен. Чувстваше дори, че бе превъзмогнала и стреса от смъртта на Нюела.
Тъгата обаче е друга история, помисли си тя. Няма толкова лесно да си отиде.
Изведнъж осъзна, че за първи път от четири дена насам беше гладна. Отвори хладилника и видя, че е зареден — имаше яйца, мляко, портокалов сок, малко печено пиле, хляб и купа с домашна пилешка супа. Очевидно мисис Уудс се беше погрижила.
Реши да си приготви пилешки сандвич — наряза и обезкости пилето, като добави съвсем малко майонеза.
Тъкмо се беше настанила удобно на масата, когато я стресна потропване на задната врата. Обърна се и бе вече на крака, когато дръжката се завъртя. Тялото й бе напрегнато, готово да реагира.
Въздъхна с облекчение, когато лицето на Ърл Бейтмън се появи на прозорчето, заемащо по-голямата част от горната половина на вратата.
Шефът на полицията Брауър поддържаше теорията, че Нюела е била изненадана от престъпника в същата тази кухня — престъпник, влязъл през задната врата. Тази мисъл и картината, която тя извикваше, минаха през ума й, докато бързо прекосяваше стаята.
Част от нея се тревожеше дали постъпва правилно, като отваря вратата, но сега по-скоро раздразнена, отколкото обезпокоена за сигурността си, тя отключи и го пусна да влезе.
Разсеяното изражение, което тя бе запомнила у Бейтмън, в момента бе по-очевидно откогато и да било през последните три дни.
— Маги, извинявай — каза той. — Връщам се в Провидънс, където ще остана до петък и, когато се качих в колата, ми хрумна, че може да не си заключила тази врата. Знам, че Нюела имаше навика да я оставя отключена. Говорих с Лаям и той ми спомена, че те е довел тук и според него си се готвела да си легнеш. Не исках да се натрапвам; помислих си само да мина оттук да проверя и да заключа, ако ти не си го направила. Съжалявам, но от предната част на къщата по нищо не личеше, че все още си будна.
— Можеше да се обадиш по телефона.
— Аз съм един от онези изостанали типове, които нямат телефон в колата си. Съжалявам. Никога не ме е бивало особено да се проявявам като скаут. А прекъснах и вечерята ти.
— Няма нищо. Бях си приготвила само сандвич. Искаш ли нещо?
— Не, благодаря. Тръгвам. Маги, като знам какви бяха чувствата на Нюела към теб, мисля, че мога да си представя колко близки са били отношенията помежду ви.
— Да, такива бяха.
— Ако ми позволиш да ти дам малък съвет, той е да се вслушаш в думите на големия изследовател Дуркхайм по повод на смъртта, а именно: «Мъката, също като радостта, нараства и се усилва, когато се предава от един човек на друг».
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тихо Маги.
— Притеснявам те, а това е последното нещо, което бих искал да направя. Иначе се опитвам да ти кажа, че според мен си от хората, които имат навика да задържат мъката вътре в себе си. Ще ти бъде по-лесно, ако си по-отворена в моменти като този. А вероятно се опитвам да ти кажа и че искам да ти бъда приятел.
Отвори вратата.
— Ще се върна в петък следобед. Завърти два пъти ключа, моля те.
Отиде си. Маги пусна резето и се отпусна в стола. Изведнъж кухнята й се стори ужасяващо тиха и тя си даде сметка, че трепери. Как можеше Ърл Бейтмън да си помисли, че ще му бъде благодарна за неочакваното появяване и за опита тайно да отвори вратата?
Стана и с бързи, тихи крачки изтича през трапезарията и влезе в тъмната дневна. Коленичи до прозореца и надникна навън под прикритието на завесата.
Видя Бейтмън да върви по пътечката към улицата.
Стигна до колата си, отвори вратата, после се обърна и дълго стоя, втренчен в къщата. Маги имаше чувството, че макар тъмнината вътре да я скриваше добре, Ърл Бейтмън знаеше или поне долавяше, че го наблюдава.
Фенерът в края на алеята хвърляше сноп светлина близо до него и докато Маги го наблюдаваше, Бейтмън пристъпи в светлото пространство и махна с ръка — прощален жест, очевидно предназначен за нея. Той не може да ме види, помисли си тя, но знае, че съм тук.


15

Вторник, 1 октомври

Когато в осем часа сутринта телефонът иззвъня, Робърт Стивънс посегна да го вдигне с лявата си ръка, докато с дясната продължаваше здраво да държи чашата с кафе.
Неговото «добро утро» бе малко грубовато, забеляза развеселено съпругата му, за която бе женен от четиридесет и три години. Долорес Стивънс знаеше, че мъжът й не обича да му звънят рано сутрин.
«Онова, което може да се каже в осем, спокойно би могло да почака и до девет» — бе неговата максима.
Обикновено по това време му се обаждаше един от възрастните му клиенти, с чиито данъци се занимаваше. С Долорес се бяха преселили в Портсмут преди три години с намерението да прекратят работа, но Робърт реши да поддържа формата си, както се беше изразил, и пое няколко избрани клиенти. В разстояние на шест месеца се беше натоварил в пълния си капацитет.
Лекото раздразнение бързо изчезна от гласа му, докато казваше:
— Нийл, как си?
— Нийл! — възкликна Долорес и в тона й моментално се прокрадна тревога. — О, надявам се да не ни изненада, че няма да може да дойде този уикенд — промърмори тя.
Съпругът й махна да мълчи.
— Времето? Страхотно. Не би могло да е по-хубаво. Още не съм прибрал лодката. Можеш да пристигнеш в четвъртък? Чудесно. Майка ти толкова ще се радва. Дърпа ми слушалката. Знаеш колко е нетърпелива. Добре. Ще се обадя в клуба да запазя игрището за голф за два часа.
Долорес грабна слушалката и чу развеселения глас на единственото си дете.
— Ама че си нетърпелива тази сутрин — рече синът й.
— Знам. Но е толкова хубаво, че ще те видя. Така се радвам, че можеш да дойдеш. И ще останеш до неделя, нали, Нийл?
— Разбира се. И аз нямам нетърпение. Окей, трябва да тръгвам. Кажи на татко, че неговото «Добро утро» звучеше повече като «Върви по дяволите!» Още не си е допил първото кафе, нали?
— Точно така. Довиждане, скъпи.
Родителите на Нийл Стивънс се спогледаха. Долорес въздъхна.
— Единственото нещо, което ми липсва от нюйоркския живот е, че Нийл се отбиваше, когато пожелае — рече тя.
Съпругът й стана, отиде до печката и напълни чашата си.
— Нийл спомена ли, че съм имал раздразнен глас, когато се обадих?
— Каза нещо такова.
Робърт Стивънс се усмихна неохотно.
— Е, знам, че не съм много ведър рано сутрин, но точно в този момент се страхувах, да не би да се обажда Лора Арлингтън. Много е разтревожена. Непрекъснато ми звъни.
Долорес изчака.
— Направи някои сериозни инвестиции, от които нищо не излезе и сега си мисли, че онези шикалкавят.
— Права ли е?
— Мисля, че да. Става дума за едно от онези уж страхотни сведения. Брокерът я убедил да инвестира в малка компания, която щяла да бъде купена от «Майкрософт». Тя взела сто хиляди акции по пет долара едната, уверена, че ще получи голяма печалба.
— Петстотин хиляди долара! Колко струват сега?
— Продажбата на акциите току-що бе спряна. Колкото до вчера, ако е можела да ги продаде, би получила по осемдесет цента за акция. Лора не може да си позволи да загуби толкова пари. Щеше ми се да бе поговорила с мен, преди да се забърка в подобна каша.
— Не мисли ли да се премести в резиденцията «Латъм Майнър»?
— Да, и точно с тези пари смяташе да плати. Те бяха почти всичко, което имаше. Децата й искаха да се настани там, но този брокер я убедил, че с подобна инвестиция не само ще има възможността да живее в «Латъм», но ще може да остави и нещо на децата си.
— Незаконно ли е онова, което е извършил?
— За съжаление не. Може би неетично, но не и незаконно. Както и да е, смятам да поговоря с Нийл по този въпрос. Затова особено се радвам, че ще дойде.
Робърт Стивънс отиде до големия прозорец, който гледаше към залива Неръгенсит Бей. Също както и сина му, той бе широкоплещест, атлетично сложен мъж. Шестдесет и осем годишен, с някога пясъчноруса, а сега побеляла коса.
Водата в залива бе спокойна, неподвижна почти като в езеро. Тревата зад къщата, чийто двор стигаше до водата, започваше да губи кадифената си зеленина. Кленовете вече се обагряха в оранжево, медно и виненочервено.
— Красиво, спокойно — рече той, поклащайки глава. — Трудно е да се повярва, че на три километра оттук една жена бе убита в собствения й дом.
Обърна се и погледна жена си — природно красива, сребристата й коса бе вдигната на висок кок, чертите й все още бяха деликатни и меки.
— Долорес — добави той и тонът му изведнъж стана суров, — когато ме няма, искам непрекъснато да държиш алармената инсталация включена.
— Добре — съгласи се тя кротко. Всъщност не искаше съпругът й да разбере колко дълбоко я беше потресло това убийство, нито пък, че след както бе прочела подробния репортаж за случилото се във вестника, бе проверила предната и задната врата и, както обикновено, ги бе намерила незаключени.


16

Д-р Уилям Лейн не бе особено доволен от молбата на Маги Холоуей да се срещнат. И без друго раздразнен от безсмисленото, непрестанно бъбрене на жена си по време на обеда, закъснял с попълването на все по-нарастващия брой формуляри, които правителството изискаше от него като директор на «Латъм Майнър», мисълта да пропилее още половин час го вбесяваше. Сега съжаляваше, че се бе съгласил. Не можеше да си представи за какво искаше да разговаря с него.
Особено след като Нюела Мур не беше подписала последните документи, задължаващи я да се премести в дома. Бе попълнила всички формуляри за постъпване, той бе поел здравното й обслужване, и когато тя започна да се колебае, бе направил всичко възможно да махне килима и мебелите от втората стая на освободилия се апартамент, за да й покаже колко лесно би могла да сложи в нея стативите си, останалите принадлежности и шкафчетата. Но после тя се бе обадила, за да съобщи, че е решила да остане в къщата си.
Чудеше се защо бе променила решението си така внезапно. Струваше му се идеалната кандидатка. Сигурно не защото си въобразяваше, че доведената й дъщеря ще дойде да живее с нея и искаше да й осигури място?
— Смехотворно! — измърмори Лейн. Можеше ли да се очаква от привлекателна млада жена с успешна кариера да пристигне в Нюпорт, за да живее заедно с мащехата си, която не е виждала от години? Лейн реши, че сега, след като бе получила къщата, Маги Холоуей щеше да се погрижи да я ремонтира и после щеше да я продаде. Междувременно обаче тя щеше да дойде тук да му губи времето — време, което му беше необходимо, за да оправи отново апартамента, така че да е в приличен вид за показване. Управата на «Престиж Резидънс Корпорейшън» бе дала ясно да се разбере, че няма да толерира празна жилищна площ.
И все пак една натрапчива мисъл не му даваше мира: Имаше ли и друга причина, поради която Нюела се беше отказала от уговорката им? И ако имаше, беше ли я доверила на доведената си дъщеря? Каква би могла да е тя? — чудеше се. Може би в края на краищата бе добре, че идваше да се види с него.
Вдигна поглед от работата си, когато вратата на кабинета му се отвори. Одил влезе, както обикновено, без да чука — навик, който го подлудяваше. Навик, който за съжаление имаше и сестра Зелда Марки. Всъщност, щеше да му се наложи да вземе някакви мерки по този въпрос. Мисис Шипли се беше оплакала от навика на сестра Марки да отваря вратата, без да изчака да я поканят.
Както и очакваше, Одил пренебрегна раздразнението му и започна да говори.
— Уилям, мисля, че мисис Шипли не е много добре. Както сам видя, леко й прилоша след погребалната служба вчера и отново снощи. Чудя се дали не трябва да влезе в болничното отделение за няколко дни, така че да е под наблюдение?
— Възнамерявам да следя състоянието на мисис Шипли — отговори рязко д-р Лейн. — Опитай се да не забравяш, скъпа моя, че в нашето семейство аз съм човекът с медицинско образование. Ти не успя да завършиш сестринското училище.
Осъзнаваше, че е глупаво да го казва и моментално съжали, като знаеше какво ще последва.
— О, Уилям, толкова е нечестно — извика тя. — Сестринството е призвание, а аз осъзнах, че не е за мен. Може би щеше да бъде по-добре и за теб — и за други — ако бе направил същия избор. — Устната й затрепери. — А, струва ми се, не бива да забравяш и че управата на «Престиж Резидънс» те назначи на тази длъжност само заради мен.
Един миг се гледаха мълчаливо, после, както обикновено, Одил се разкая.
— О, Уилям, беше грозно от моя страна. Знам колко си привързан към всичките ни гости. Просто искам да ти помогна и се страхувам, че още един нещастен случай ще те съсипе.
Приближи се до бюрото и се приведе над него. Пресегна се за дланта му, вдигна я към лицето си и погали с нея бузата и брадичката си.
Лейн въздъхна. Беше повърхностна — «глупачка», би се сопнала баба му — но наистина беше хубава. Преди осемнадесет години бе толкова щастлив, че бе убедил тази хубава, доста по-млада жена да се омъжи за него. Освен това тя го обичаше, а и той знаеше, че честите й сърдечни посещения при обитателите на дома доставяха удоволствие на повечето от тях. Понякога изглеждаше досадна, но несъмнено бе искрена, а това означаваше много. Малцина от обитателите като Грета Шипли я намираха за глупава и досадна, което, според Лейн, само доказваше интелигентността на мисис Шипли, но не можеше да става и дума, че тук, в «Латъм Майнър», Одил му бе в помощ.
Лейн знаеше какво се очаква от него. Практически без да показва примирението си, той стана, прегърна жена си и каза:
— Какво бих правил без теб?
Почувства облекчение, когато секретарката звънна по интеркома.
— Мис Холоуей е тук — обяви тя.
— По-добре да тръгваш, Одил — прошепна Лейн, предотвратявайки неминуемото й предложение да остане и да участва в срещата.
Както никога, тя не се възпротиви и се измъкна през незабележимата врата в кабинета му, която водеше към главния коридор.


17

Предишната нощ, като се обвиняваше за тричасовата си дрямка, Маги все още бе напълно будна в полунощ. Виждайки, че няма да успее да заспи скоро, тя бе слязла отново долу в малкия кабинет и бе открила книги, някои от които с много илюстрации, за «къщите» в Нюпорт.
Бе ги отнесла в леглото си и, облегната на възглавниците, бе чела почти два часа. В резултат на това, когато бе въведена в «Латъм Майнър» от униформена прислужница, която след това се обади на д-р Лейн да го уведоми за пристигането й, тя бе в състояние да огледа заобикалящата я обстановка с окото на осведомен човек.
Къщата бе построена от Ърнест Латъм през 1900 година като недвусмислен упрек към онова, което по негова преценка бе вулгарна показност при сградата на Вандербилт — «Дъ Брейкърс». Планът на двете къщи бе почти еднакъв, но «Латъм Хауз» имаше подходящи за живеене пропорции, фоайето все така беше с огромни размери, но все пак представляваше само една трета от «Голямото входно фоайе» на «Дъ Брейкърс». Стените бяха покрити с лакирано дърво, а не с варовик, стълбището от богато резбован махагон, покрито с яркочервен килим, заместваше мраморното стълбище, с което се гордееше «Дъ Брейкърс».
Вратите от лявата страна бяха затворени, но Маги знаеше, че там е трапезарията.
Вдясно онова, което някога е било музикален салон, сега изглеждаше много уютно, с удобни столове и еднакви възглавнички — всичко бе тапицирано в плат с цвета на мъх и е растителни мотиви. Възхитителната камина на Луис Кунз в действителност бе дори по-зашеметяваща, отколкото изглеждаше на снимките, които беше видяла. Дърворезбата над камината стигаше до тавана — гръцки фигури, миниатюрни ангелчета, ананаси, лози, а точно в средата бе окачена маслена картина от школата на Рембранд.
Наистина е красиво, помисли си тя, сравнявайки обстановката с невъобразимо бедняшките условия в старческия дом, който тайно бе снимала за списание «Нюзмейкър».
Внезапно осъзна, че прислужницата й беше казала нещо.
— О, съжалявам — извини се. — Просто се опитвах да разгледам всичко.
Прислужницата бе привлекателна млада жена с тъмни очи и матова кожа.
— Красиво е, нали? — рече тя. — Дори да работиш тук е удоволствие. Сега ще ви отведа при д-р Лейн.
Неговият кабинет бе най-големият от поредицата кабинети в задната част на къщата. Махагонова врата отделяше този сектор от останалата част на първия етаж. Докато следваше прислужницата по покрития с килим коридор, Маги надникна през отворената врата на един от кабинетите и забеляза познато лице — Джанис Нортън, съпругата на адвоката на Нюела, седеше зад едно бюро.
Не знаех, че работи тук, помисли си Маги. Но аз така или иначе не знам кой знае колко за никого от тях, нали така?
Очите им се срещнаха и Маги се почувства неудобно. Не бе пропуснала горчивото разочарование, изписало се по лицето на Малкълм Нортън, когато мисис Уудс бе съобщила, че Нюела се е отказала от продажбата на къщата. Но той се беше държал сърдечно на бдението и на погребението вчера и й беше казал, че желае да си поговори с нея относно плановете й за къщата.
Спря, колкото да поздрави мисис Нортън, после продължи по коридора след прислужницата до ъгловия кабинет.
Прислужницата почука, изчака и след като чу поканата да влезе, отвори вратата на Маги и отстъпи встрани, после веднага затвори след нея.
Д-р Лейн се изправи и излезе иззад бюрото си, за да я поздрави. Усмивката му бе любезна, но на Маги й се стори, че очите му я измерват професионално. Поздравът му потвърди това впечатление.
— Мис Холоуей или, ако ми позволите, Маги, радвам се да видя, че изглеждате малко по-отпочинала. Знам, че вчера бе много тежък ден за вас.
— Сигурна съм, че бе тежък за всички, които обичаха Нюела — отвърна тихо Маги. — Но наистина се тревожа за мисис Шипли. Как е тя тази сутрин?
— Снощи отново й прилоша, но преди малко минах да я видя и тя изглеждаше доста добре. Очаква посещението ви с нетърпение.
— Когато й се обадих тази сутрин, тя настоятелно ме помоли да я откарам до гробищата. Мислите ли, че идеята е добра?
Лейн посочи кожения стол пред бюрото си.
— Седнете, моля. — Върна се при собствения си стол. — Щеше ми се да изчака няколко дни, но когато мисис Шипли си науми нещо… е, не може да й се попречи. Смятам, че и двете неразположения вчера се дължат на дълбоката й скръб от смъртта на Нюела. Те наистина бяха много близки. Имаха навика да отиват в стаята на мисис Шипли след курса по изобразително изкуство на Нюела, бъбреха си и пиеха по чаша-две вино. Казах им, че приличат на ученички. И все пак, съвсем честно, мисля, че беше добре и за двете, така че на мисис Шипли ще й липсват тези посещения.
Усмихна се, при тези спомени.
— Нюела веднъж ми спомена, че ако я ударят по главата и после, когато дойде на себе си, я попитат за възрастта й, тя щяла да каже, че е на двадесет и две и то съвсем сериозно. Вътрешно, довери ми тя, наистина се чувствала като на двадесет и две.
След като осъзна значението на думите си, той придоби стреснат вид.
— Съжалявам. Много беше нетактично от моя страна.
Ударена по главата, помисли си Маги. Но изпитвайки съжаление към доктора, който явно силно се притесни, каза:
— Моля ви, не се извинявайте. Прав сте. По дух Нюела никога не е била на повече от двадесет и две. — Поколеба се, после реши да продължи: — Докторе, трябва да ви задам един въпрос. Нюела някога да ви е доверявала, че нещо я тревожи? Имам предвид, някакъв физически проблем, за който може да ви е споменала?
Той поклати глава.
— Не, не физически. Мисля, че на Нюела й беше много трудно да се прости с независимостта си, както го приемаше тя. Наистина смятам, че ако бе останала жива, в края на краищата щеше да реши да дойде тук. Безпокоеше я сравнително високата цена на апартамента с допълнителната спалня, но, както казваше, тя имаше нужда от ателие, където да работи и след като свърши, просто да затвори вратата му. — Направи пауза. — Нюела ми спомена, че по природа била разхвърляна и ателието й винаги било образец на организиран хаос.
— Значи вярвате, че отменянето на продажбата на къщата и прибързано направеното завещание са били само нещо като паника в последния момент?
— Да, така мисля. — Изправи се. — Ще помоля Анджела да ви заведе при мисис Шипли. И ако все пак отидете на гробищата, наблюдавайте я внимателно, моля ви. Ако ви се стори разстроена, незабавно се върнете. В края на краищата семействата на нашите гости са ни поверили грижата за живота им и ние приемаме тази отговорност много сериозно.


18

Малкълм Нортън седеше в офиса си на Темза Стрийт, като гледаше втренчено тефтера с ангажиментите си за останалата част от деня. Но сега такива изобщо нямаше, след отменената среща в два часа. Не беше кой знае какъв случай — някаква млада домакиня, която съдеше съседа си, защото кучето му я беше ухапало. Срещу кучето обаче бе имало и предишно оплакване — друга съседка се бе отървала, отбранявайки се с метла — така че въпросът беше предрешен: застрахователната компания щеше да иска споразумение, особено след като портата бе оставена нехайно отворена, а кучето — отвързано.
Бедата беше, че случаят бе прекалено лесен. Жената се беше обадила да каже, че е доволна от предложението на застрахователната компания. Което означава, помисли си мрачно Нортън, че губя три или четири хиляди долара.
Все още не можеше да преодолее болезнената мисъл, че по-малко от двадесет и четири часа преди смъртта си Нюела Мур тайно се бе отказала да му продаде къщата си. Сега бе вързан с ипотека за двеста хиляди долара, която бе направил на собствената си къща.
Дяволски трудно се бе оказало да убеди Джанис да се подпише, че е съгласна с ипотеката. Накрая й беше казал за предстоящата промяна в «Уетлънд Акт», както и за печалбата, която се надяваше да реализира при препродажбата на имота на Нюела Мур.
— Виж — беше подхванал той, опитвайки се да я убеди, — уморила си се да работиш в старческия дом. Господ ми е свидетел, че слушам това всеки ден. Продажбата е напълно законна. Къщата има нужда от ремонт. Най-лошият възможен вариант е новият закон да не мине, което няма да се случи. Ако все пак стане, ще направим ипотека за ремонтиране на къщата на Нюела, ще я подновим и ще я продадем за триста и петдесет хиляди долара.
— Втора ипотека — беше отвърнала саркастично тя. — Леле-мале, голям търговец си. Значи напускам работа. И какво ще правиш с новопридобитото си богатство, след като приемат промяната в «Уетлънд Акт»?
Това, разбира се, бе въпрос, на който не беше готов да отговори. Не и докато продажбата не станеше факт. И естествено нямаше да го направи сега. Не и докато нещата не се променяха. Все още чуваше гневните думи на Джанис, след като се бяха върнали вкъщи в петък вечерта.
— Значи сега имаме ипотека за двеста хиляди долара плюс разходите, които направихме, за да я получим. Отивай право в банката да я изплатиш. Нямам намерение да загубя дома си.
— Няма да го загубиш — беше й отвърнал, като се молеше да му даде време да уреди всичко. — Вече казах на Маги Холоуей, че искам да се видя с нея. Знае, че е във връзка с къщата. Мислиш ли, че ще реши да живее в дом, където мащехата й е била убита? Мис Холоуей ще си замине от Нюпорт възможно най-скоро и аз ще изтъкна пред нея, че дълги години съм помагал на Нюела и Тим Мур, без да им взимам обичайния за мен хонорар. До следващата седмица ще се е съгласила да ми продаде къщата.
Трябва да се съгласи да ми продаде къщата, каза си мрачно. Това бе единственият начин да се измъкне от тази каша.
Интеркомът иззвъня. Вдигна слушалката.
— Да, Барбара — отвърна той с официален тон. Внимаваше да не позволява интимността да проличава в разговора им, когато тя бе в приемната. Не можеше да бъде сигурен дали не е влязъл някой.
От тона й днес му стана ясно, че беше сама.
— Малкълм, можем ли да поговорим за няколко минути? — бе всичко, което тя каза, но той веднага усети, че нещо не беше наред.
Миг по-късно тя седеше срещу него с прибрани в скута си ръце и извърнати встрани прекрасни кафяви очи.
— Малкълм, не знам как да се изразя, така че най-добре ще е да говоря направо. Не мога да остана тук. Напоследък се чувствам отвратително. — Поколеба се и добави: — Независимо колко те обичам, не мога да отмина факта, че си женен за друга.
— Виждала си ме с Джанис. Знаеш за отношенията ни.
— Но тя все пак ти е съпруга. Така е по-добре, повярвай ми. Ще отида при дъщеря ми във Вейл за няколко месеца. После, след като се върна, ще си намеря друга работа.
— Барбара, не можеш да си отидеш просто така — промърмори той, внезапно обхванат от паника.
Тя се усмихна тъжно.
— Няма да е веднага. Не бих могла да го направя. Давам ти едноседмично предизвестие.
— Дотогава с Джанис ще сме се разделили, обещавам ти. Моля те, остани! Не мога да ти позволя да си отидеш.
Не и след всичко, което направих, за да те задържа! — помисли си отчаяно.


19

След като Маги взе Грета Шипли, те се отбиха в един цветарски магазин да купят цветя. Докато караха към гробищата, Грета разказа на Маги за приятелството си с Нюела.
— Родителите й наемаха къща тук няколко години подред, когато и двете бяхме на около шестнадесет. Тя бе такова хубаво момиче и толкова забавна. Тогава бяхме неразделни и тя имаше много обожатели. Ами да, Тим Мур все се навърташе около нея. После преместиха баща й в Лондон и тя се пресели там и тръгна в тамошно училище. По-късно чух, че се е омъжила. В края на краищата загубихме връзка — нещо, за което винаги съм съжалявала.
Маги караше колата по тихите улици, които водеха до гробищата «Сейнт Мери» в Нюпорт.
— Как се събрахте отново?
— Това стана преди двадесет и една години. Телефонът ми иззвъня един хубав ден. Някой поиска да говори с бившата Грета Карлайл. Знаех, че гласът ми е познат, но в момента не можех да се сетя чий е. Отговорих, че аз съм Грета Карлайл Шипли и Нюела радостно възкликна: «Браво на тебе, Грета. Хванала си Картър Шипли!»
На Маги й се струваше, че чува Нюела да говори чрез устата на всички. Когато мисис Уудс бе споменала за завещанието, когато д-р Лейн й разказа как се чувствала на двадесет и две и сега в спомена на мисис Шипли за същата сърдечна среща, която самата Маги бе преживяла преди по-малко от две седмици.
Въпреки топлината в колата, Маги потръпна. Мислите за Нюела винаги я водеха към един и същи въпрос: била ли е отключена кухненската врата, така че убиецът да влезе или Нюела сама бе я отключила, за да пусне някой, когото е познавала — някой, на когото е вярвала?
Убежище, помисли си Маги. Домовете ни би трябвало да ни предлагат убежище. Беше ли се молила Нюела за живота си? Колко дълго бе усещала сипещите се по главата й удари? Шефът на полицията Брауър бе споделил мнението, че убиецът на Нюела, който и да е бил той, е търсил нещо, и, както изглеждало, не е успял да го намери.
— И така, ние моментално подехме нещата оттам, където ги бяхме оставили, моментално станахме отново най-добри приятелки — продължи Грета. — Нюела ми каза, че овдовяла рано и после отново се омъжила, но вторият й брак бил ужасна грешка, като изключела теб. Бе толкова разочарована от брака и твърдеше, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото отново да пробва, но дотогава Тим беше овдовял и те започнаха да излизат заедно. Една сутрин тя ми позвъни и попита: «Грет, искаш ли да се пързаляш на зимни кънки? Адът току-що замръзна». С Тим се бяха сгодили. Не мисля, че някога съм я виждала по-щастлива.
Пристигнаха при портата на гробищата. Посрещна ги статуя на разперил ръце ангел.
— Гробът е вляво, нагоре по хълма — рече мисис Шипли, — но ти, разбира се, го знаеш. Била си тук вчера.
Вчера, помисли си Маги. Наистина ли бе едва вчера?
Паркираха на върха на хълма, Маги хвана здраво Грета Шипли под ръка и двете тръгнаха по пътеката, водеща към гроба на Нюела. Земята отгоре вече бе изравнена. Гъстата зелена трева придаваше на парцела атмосфера на мир и извън временност. Единственият звук бе шумоленето на вятъра в оцветените в есенни багри листа на близкия клен.
Мисис Шипли успя да се усмихне, докато слагаше цветя на гроба.
— Нюела обичаше това голямо дърво. Казваше, че когато дойде моментът, иска много сянка, така че тенът й да не се развали от силното слънце.
Засмяха се тихо и се обърнаха да си вървят. После Грета се поколеба.
— Много ли ще е нахално, ако помоля да спрем съвсем за мъничко на гробовете на някоя и друга от моите приятелки? Оставих малко цветя и за тях. Два от гробовете са тук, в «Сейнт Мери», другите са в «Тринити». Този път води право там. Гробищата са едно до друго и северната врата между тях винаги е отворена през деня.
Не отне много време да се отбият на петте гроба. На паметника на последния пишеше: «Констанс Ван Сикъл Райнлендър». Маги забеляза, че датата на смъртта е само отпреди две седмици.
— Близка приятелка ли ви беше? — попита тя.
— Далеч не толкова близка като Нюела, но живееше в «Латъм Майнър» и я бях опознала много добре. — Направи пауза. — Неочаквано е, всичко е толкова неочаквано — рече тя, после се обърна към Маги и се усмихна. — По-добре да се връщам. Боя се, че съм малко изморена. Ужасно е трудно да загубиш толкова много хора, които обичаш.
— Знам. — Маги прегърна по-възрастната жена и осъзна колко крехка беше всъщност.
По време на двадесетминутното пътуване обратно към дома Грета Шипли задряма. Когато стигнаха «Латъм Майнър», тя отвори очи и каза извинително:
— Някога бях толкова енергична. Всички от моя род бяха такива. Баба ми все още бе силна на деветдесет. Започвам да си мисля, че прекаляват с обслужването в дома.
Докато Маги я съпровождаше до стаята й, Грета се обади колебливо:
— Маги, надявам се да дойдеш да ме видиш отново, преди да си заминеш. Кога се връщаш в Ню Йорк?
Маги сама се учуди на твърдия си отговор:
— Възнамерявах да остана две седмици и точно това ще направя. Ще ви се обадя преди уикенда и ще си уговорим среща.
Едва когато се върна в къщата на Нюела и сложи чайника на печката, си даде сметка, че нещо я безпокоеше. Нещо, което се отнасяше до Грета Шипли и до посещението им на гробищата. Имаше нещо, което не беше наред. Но какво беше то?


20

Офисът на Лаям Мур Пейн гледаше към Бостън Комън. След като бе напуснал брокерската къща, където работеше, и бе отворил своя собствена инвестиционна фирма, той бе невероятно зает. Престижните клиенти, които бе привлякъл, изискваха и получаваха педантичното му внимание, с което бе заслужил пълното им доверие.
Не искаше да се обажда на Маги твърде рано, но когато все пак позвъни в единадесет сутринта, се разочарова, че я нямаше. След това караше секретарката си да опитва на всеки час, но чак към четири чу приятната новина, че Маги Холоуей е на телефона.
— Маги, най-после — започна той и спря. — Чайникът ли чувам да свири?
— Да, почакай за минутка, Лаям. Точно си правех чай.
Когато тя отново взе слушалката, той каза:
— Страхувах се, да не би да си решила да се върнеш у дома. Не бих те обвинил, ако онази къща те изнервя.
— Внимавам да се заключвам — отвърна Маги и после добави почти без пауза: — Лаям, радвам се, че се обади. Трябва да те питам нещо. Вчера, след като донесе багажа ми тук, говорил ли си с Ърл за мен?
Веждите на Лаям отскочиха нагоре.
— В интерес на истината, не съм. Какво те кара да мислиш обратното?
Тя му разказа за внезапното появяване на Ърл на кухненската врата.
— Искаш да кажеш, че е възнамерявал да провери дали е заключено, дори без да ти се обади? Шегуваш се.
— Не, не се шегувам. Няма да скрия, че наистина ме изплаши. И така бях достатъчно изнервена, че съм сама тук, а той изведнъж ми се появява по този начин… Освен това започна да ми цитира нещо за мъката, която като радостта преминавала от човек на човек. Прозвуча ми зловещо.
— Това е един от любимите му цитати. Мисля, че го вмъква във всяка своя лекция. Но и мен винаги тръпки ме побиват от него. — Лаям направи пауза и после въздъхна. — Маги, Ърл ми е братовчед и аз го обичам, но той наистина е малко странен и няма съмнение, че е обсебен от въпросите на смъртта. Искаш ли да разговарям с него за малкото му посещенийце при теб?
— Не. Не мисля, че трябва. Но ще извикам ключар да сложи резета на вратите.
— Достатъчно голям егоист съм, за да се надявам, че това говори за намерението ти да постоиш още малко в Нюпорт.
— Поне две седмици, както възнамерявах първоначално.
— Ще се върна в петък. Ще вечеряш ли с мен?
— С удоволствие.
— Маги, извикай този ключар още днес, моля те.
— Ще го направя утре сутринта.
Лаям бавно остави слушалката. Колко трябваше да каже на Маги за Ърл, запита се той. Не искаше да прекалява с предупрежденията и все пак…
Очевидно това беше нещо, което трябваше да обмисли.


21

В пет без петнадесет Джанис Нортън заключи бюрото си в «Латъм Майнър Резидънс». По навик дръпна дръжките на всички чекмеджета, за да се увери, че наистина са заключени. Не би било лошо и Уилям Лейн да взима подобни предпазни мерки, помисли си саркастично тя.
Секретарката на Лейн, Илейн Бърнс, работеше само до два часа, след което Джанис бе едновременно счетоводителка и секретарка. Усмихна се на себе си, като си мислеше, че свободният й достъп до кабинета на Лейн се бе оказал невероятно полезен през изминалите години. Сега, след като бе направила копия на информацията от още две папки, имаше чувството, че трябва да спре. Или по-точно предчувствие.
Сви рамене. Е, свършено беше и копията лежаха в куфарчето й, а оригиналите — на мястото си в бюрото на Лейн. Беше смешно да нервничи сега.
Очите й се присвиха със скрито задоволство, докато си мислеше за неприкрития потрес, изписал се по лицето на съпруга й, когато Ирма Уудс им бе съобщила за направеното в последната минута завещание на Нюела Мур. Какво удоволствие бе изпитвала след това, ругаейки го да изплати ипотеката върху собствената им къща.
Знаеше, разбира се, че той няма да направи нищо подобно. Малкълм бе орисан вечно да се движи из поле от разбити мечти. Беше й отнело доста време да разбере за тази му мечта, но работата й в «Латъм» й бе отворила очите. Някои от гостите там може да не бяха от видни родове, но бяха смукали прословутата сребърна лъжица; през живота си не се бяха притеснявали за пари. Други като Малкълм бяха от благородно потекло, което можеха да проследят много преди «Мейфлауър» — до аристокрацията, та даже и до коронованите глави на Европа — и страстно се гордееха, че са пра-пра-племенници или нещо от този род от девето коляно на принца регент на някакво идиотско херцогство.
Аристократите от «Латъм» обаче се различаваха от Малкълм в едно много съществено отношение. Те не бяха почивали на генеалогичните си лаври, а си бяха направили труда да натрупат свое собствено богатство. Или се бяха оженили за пари.
Но не и Малкълм, помисли си тя. О, не, не и красивият, елегантният, изисканият, толкова добре възпитан Малкълм! На сватбата си тя бе обект на завист от страна на приятелките си — като се изключеше Ан Еверет. В онзи ден, в дамската тоалетна на яхтклуба, бе чула Ан да говори пренебрежително за Малкълм, като го бе нарекла «абсолютна кукла Кен».
Тази забележка се беше запечатала в мозъка й, защото дори тогава, в онзи, както се предполагаше, най-щастлив ден в живота й, облечена като принцеса в купища метри сатен, бе осъзнала, че това беше истина. Казано с други думи, тя се беше омъжила за жабока. И после прекара повече от тридесет години, опитвайки се да измами реалността. Каква загуба на време!
Години, през които бе организирала задушевни вечери за клиенти и потенциални клиенти, само за да види как те поверяват доходните си сметки на други адвокати, оставяйки на Малкълм трохите. А сега нямаше даже и трохи.
Ето я накрая и последната обида. Въпреки цялата й лоялност към него през всичкото това време, след като знаеше, че би се справила много по-добре сама и все пак бе пазила упорито малкото гордост, която й беше останала, тя бе осъзнала, че той е лапнал по секретарката си и си прави планове да се отърве от нея.
Де да беше наистина мъжът, за когото вярвах, че съм се омъжила, мислеше си Джанис, докато избутваше стола назад и се изправяше, раздвижвайки схванатите си рамене. Нещо повече, де да беше мъжът, за когото той се смята! Тогава наистина бих имала принца.
Тя приглади полата си, изпитвайки известно удоволствие от усещането за тънката си талия и тесния ханш. В началото на брака им Малкълм я беше сравнил с породиста кобила — стройна, с дълга шия, хубави крака и добре оформени глезени. Красива породиста кобила, бе добавил той.
Като млада наистина бе красива. Е, и какво й бе донесло това, помисли си мрачно.
Поне тялото й все още беше в отлична форма. И то не защото редовно посещаваше минерални бани, нито пък защото прекарваше приятни дни на игрището за голф със заможните си приятелки. Не, тя бе прекарала съзнателната част от живота си в работа и то в усилена работа — първо като агент по недвижими имоти, а после, през последните пет години, като счетоводителка тук.
Спомни си как като агент по недвижими имоти, въздишаше по разни къщи, които се продаваха на безценица, защото хората имаха нужда от пари в брой: «Само да имах парите…»
Е, сега ги имаше. Сега можеше да действа. А Малкълм нямаше и най-малка представа за това.
И никога няма да ми се наложи да престъпя прага, на това място! — помисли си ликуващо. Независимо от килима «Старк» и от брокатните пердета дори в офисите. Може да беше хубаво, но все пак беше старчески дом — чакалнята на Господ — а на петдесет и четири Джанис бързо се приближаваше към възрастта, когато самата тя щеше да стане кандидатка за постъпване. Е, щеше да се измъкне оттук дълго преди това да се е случило.
Телефонът иззвъня. Преди да вдигне слушалката, Джанис огледа стаята, за да провери дали случайно някой не се беше промъкнал на пръсти зад гърба й.
— Джанис Нортън — рече строго, като държеше слушалката близко до устата си.
Оказа се обаждането, на което се беше надявала. Той не си направи труда да я поздрави.
— Е, поне веднъж Малкълм е разбрал нещо както трябва — каза той. — Тази поправка на «Уетлънд Акт» със сигурност ще мине. Имотът ще струва цяло състояние.
Тя се засмя.
— Тогава не е ли време да направим контрапредложение на Маги Холоуей?


22

След обаждането на Лаям Маги седна до кухненската маса и сега отпиваше от чая и хапваше от курабийките, които бе намерила в шкафа.
Кутията бе почти пълна и изглеждаше така, сякаш беше отворена наскоро. Запита се дали само преди няколко вечери Нюела не е седяла също тук на чаша чай с курабийки, като е планирала менюто за вечерното парти. До телефона бе намерила списък за покупки: агнешки бутчета, зелен фасул, моркови, ябълки, грозде, пресни картофи, различни видове бисквити. А после бе надраскана и типичната за Нюела бележка до себе си: «Нещо забравяш. Огледай се из магазина». Очевидно Нюела бе забравила да вземе списъка.
Странно е, помисли си Маги, но по някакъв необясним, и разбира се, неочакван начин, това, че съм в къщата на Нюела, я връща при мен. Чувствам се почти така, сякаш съм живяла тук с нея през всичките тези години.
Малко преди това бе разгледала един албум, който бе открила в дневната, и бе осъзнала, че снимките на Нюела с Тимоти Мур датираха от годината след развода на Нюела с баща й.
Намери и по-малък албум, пълен с нейни снимки, направени през петте години, в които Нюела бе част от живота й. На последните страници бяха залепени всички бележки, които бе писала на Нюела през тези години.
На незалепената снимка в самия край бяха Нюела, баща й и тя на сватбата им. Тя се усмихваше щастливо, че ще има майка. Изражението на Нюелиното лице бе също толкова щастливо. Усмивката на устните на баща й обаче бе резервирана, въпросителна, точно в негов стил.
Не искаше да я допусне до сърцето си, помисли си Маги. Постоянно слушах, че бил луд по майка ми, но тя беше мъртва, а прекрасната Нюела бе там. Той бе загубилият, когато накрая тя си отиде, защото не можеше да издържа мърморенето му.
Загубих и аз, помисли си Маги, докато слагаше чашката и чинийката в миялната машина. Това просто действие извика друг спомен — за раздразнения глас на баща й: «Нюела, толкова ли ти е трудно да слагаш чиниите от масата право в миялната машина, вместо първо да ги трупаш в мивката?»
Известно време Нюела весело се смееше, че разхвърляността й била вродена, но по-късно отвръщаше: «За Бога, Оуен, правя го за първи път от три дена насам».
А понякога, когато избухнеше в сълзи, аз изтичвах след нея и я прегръщах, помисли си тъжно Маги.
Беше четири и половина. Прозорецът над мивката обрамчваше хубавия дъб, който растеше встрани от къщата. Трябва да се подреже, помисли си Маги. При някоя буря тези сухи клони могат да се счупят и да паднат върху дома. Тя избърса ръцете си и се извърна. Но защо да се тревожи за това? Нямаше да живее тук. Щеше да огледа всичко и да подбере подходящи дрехи и мебели за благотворителни цели. Ако започнеше сега, щеше да приключи до времето, когато бе решила да си тръгне. Щеше, разбира се, да запази някои неща за спомен, но от повечето просто щеше да се освободи. Предполагаше, че след легализирането на завещанието щеше да продаде къщата «както си е», но предпочиташе да бъде колкото се може по-празна. Не искаше непознати да оглеждат дома на Нюела, а може би да правят и саркастични забележки.
Започна от ателието на Нюела.
Три часа по-късно, потънала в праха от шкафчетата и по лавиците, наблъскани със засъхнали четки, празни тубички от маслени бои, парцалчета и малки стативи, Маги бе натрупала внушително количество пълни догоре торбички за боклук в единия ъгъл на стаята.
И въпреки, че едва започваше, дори това малко почистване променяше външния вид на помещението към по-добро. За да бъде справедлива си припомни — шефът на полицията Брауър я бе предупредил, че цялата къща е била щателно претърсена. Очевидно от службата за почистване не си бяха направили труда да направят нещо повече от това да набутат колкото може от нещата обратно в шкафчетата, а останалото бе натрупано върху тях. Резултатът бе усещане за хаос, което дразнеше Маги.
Самата стая обаче бе доста внушителна. През високите от пода до тавана прозорци, които изглежда бяха единствената по-значителна промяна, направена в къщата, влизаше прекрасната светлина на Севера, помисли си Маги. Когато Нюела бе настояла да донесе със себе си материалите си за скулптуриране, тя й беше обещала, че дългата маса ще й служи идеално за работно място. Въпреки увереността си, че нямаше да ги използва, за да зарадва Нюела, тя бе донесла двадесеткилограмова туба с мокра глина, няколко арматури — рамките, върху които се изграждаха фигурите, и инструментите си.
Маги спря за миг, размишлявайки. Можеше на тази маса да извае главата на Нюела. Наоколо имаше достатъчно скорошни нейни снимки, които да използва за модел. За какво ли пък са ми потрябвали, помисли си Маги. Струваше й се, че лицето на Нюела ще остане завинаги запечатано в паметта й. Нямаше никакви по-особени планове, освен да посещава Грета и да почисти къщата. Доколкото си спомням, ще бъда тук до другата неделя, така че няма да е зле да имам с какво да се занимавам, каза си тя, а какъв по-добър обект от Нюела?
Посещението в «Латъм Майнър» и времето, прекарано с Грета Шипли, я бяха убедили, че безпокойството, което смяташе, че е доловила в поведението на Нюела, е било просто резултат от тревогата й за последиците от радикалната промяна в живота й, ако продадеше къщата си и се преместеше да живее в резиденцията. Изглежда няма какво друго да я е тормозило, реши тя. Поне аз не виждам такова.
Въздъхна. Е, за жалост няма как да бъда сигурна. Но ако наистина е било случайно нападение, не е ли било рисковано престъпникът да убие Нюела и после да се бави, за да претърсва къщата? Онзи, който е бил тук, не може да не е доловил уханията на храна и да не е видял подредената за гости маса. Логично е убиецът да се е страхувал да не би някой да пристигне, докато той претърсва къщата, каза си тя. Освен ако той вече е знаел, че вечерята е трябвало да започне в осем часа и че аз също ще пристигна горе-долу по това време.
Удобен момент, заключи тя. Без съмнение е бил такъв за някой, който е знаел плановете за вечерта — а може би дори е бил част от тях.
— Нюела не е убита от случаен крадец — промърмори Маги. Мислено си припомни хората, поканени на вечерята.
Какво знаеше за тях? Всъщност — нищо. Като се изключеше Лаям; той бе единственият, когото наистина познаваше. Той беше и причината отново да се срещне с Нюела, а за това щеше да му бъде благодарна до гроб. Радвам се, че и той е на моето мнение за братовчед си Ърл, помисли си тя. От появяването му тук наистина ме побиха тръпки.
Следващият път, когато говореше с Лаям, щеше да го попита за Малкълм и Джанис Нортън. Дори за краткия миг, когато тази сутрин бе поздравила Джанис в «Латъм Майнър», тя бе доловила нещо странно в изражението на тази жена. Може би гняв. Заради провалилата се продажба? — зачуди се Маги. Но сто на сто в Нюпорт можеха да се купят много подобни къщи. Надали беше заради това.
Маги се приближи до дървената маса и седна. Погледна скръстените си ръце и осъзна, че я сърбяха да се захване с глината. Бе открила, че винаги когато се опитваше да разгледа задълбочено някой въпрос, работата с глината й помагаше да намери отговора или поне да стигне до някакво решение.
Днес нещо я беше озадачило — нещо, което беше забелязала подсъзнателно. Мозъкът й го бе регистрирал, но в дадения момент то не й беше направило впечатление. Какво можеше да е? — запита се тя. Миг след миг проследи деня си — ставането, бързия оглед на първия етаж на «Латъм Майнър», срещата й с д-р Лейн и пътуването с Грета Шипли до гробищата.
Гробищата! Маги се изопна в стола си. Това беше! Замисли се. Последният гроб, на който отидоха, този на госпожа Райнлендър, която бе починала преди две седмици. Забелязах нещо там.
Но какво? Колкото и да се опитваше, не можеше да се сети кое бе станало причина за тревогата й.
Утре сутринта ще отида отново на гробищата и ще се огледам, реши тя. Ще си взема фотоапарата и ако не се сетя какво ме разтревожи, ще направя снимки. Може би онова, което не ми дава мира, ще изплува, докато ги проявявам.
Беше изморителен ден. Тя реши да се изкъпе, да си направи бъркани яйца, после да си легне и да почете пак от книгите за Нюпорт.
Докато слизаше на долния етаж, чу телефонът в спалнята на Нюела да звъни. Спусна се да вдигне слушалката, но бе възнаградена само с едно решително изщракване в другия край.
Който и да е бил, вероятно не ме е чул, но няма значение. Не се сещаше за някой, с когото да иска да разговаря точно в този момент.
Вратата на гардероба в спалнята на Нюела беше отворена и на идващата откъм коридора светлина се виждаше синия вечерен костюм от събирането в «Дъ Фор Сийзънс». Беше небрежно метнат върху една закачалка, сякаш набързо прибран.
Костюмът беше скъп. Мисълта, че може да се повреди, ако бъде оставен така, накара Маги да отиде до гардероба и да го закачи, както трябва.
Докато оправяше плата й се стори, че чу леко тупване, сякаш нещо беше паднало на пода. Погледна надолу към плътно наредените едни до други чифтове боти и обувки и реши, че ако нещо наистина бе паднало, щеше да му се наложи да почака.
Затвори вратата на гардероба, излезе от стаята и тръгна да се къпе. Усамотението, което й беше толкова приятно вечер в нюйоркския й апартамент, не й харесваше в тази къща с несигурни ключалки и тъмни ъгълчета, в тази къща, където бе извършено убийство — може би от някой, когото Нюела бе смятала за приятел.


23

Ърл Бейтмън не бе имал намерението да се връща в Нюпорт във вторник вечерта. Докато се подготвяше обаче за лекцията, която щеше да изнася в петък, той си даде сметка, че като илюстративен материал трябваше да използва някои от диапозитивите, които държеше в музея на територията на погребалния дом «Бейтмън». Домът на прапрадядо му — малката викторианска къща и четирите декара земя, на която бе разположена, бяха отделени от главния имот преди десет години.
Практически музеят беше частен и не бе отворен за посещения. Можеше да бъде разглеждан само след писмена молба и Ърл лично придружаваше малкото посетители. На подигравателните закачки, с които братовчедите му го обсипваха винаги, когато заговореха за «Долината на смъртта», както наричаха малкия музей, леденият му и преднамерено сериозен отговор беше, че хората от всички култури и раси са придавали огромно значение на съпровождащите смъртта ритуали.
С течение на годините бе събрал внушително количество материали, свързани със смъртта: диапозитиви и филми, записи на погребални песни; гръцки епически поеми; картини и гравюри като например картината апотеоз на Линкълн, когото приемат на небето; макети на Тадж Махал и пирамидите; местни мавзолеи от украсено с мед дърво; индиански погребални клади; съвременни ковчези; дубликати на тъпани; раковини, чадъри и мечове; статуи на коне без ездачи с обърнати стремена, както и образци на жалейно облекло от всички векове.
«Жалейното облекло» бе темата на лекцията, която трябваше да изнесе пред групата, току-що приключила с обсъждането на книгите върху погребалните ритуали. По този случай искаше да им покаже диапозитиви на костюмите в музея.
Нагледните материали винаги помагат за живостта на лекцията, реши той, докато шофираше по магистрала 138 над Нюпорт Бридж. До миналата година последният диапозитив, който показваше на лекциите си за жалейното облекло бе извадка от «Ръководство по етикет на Ейми Вандербилт», 1952 г., където тя твърдеше, че лачените обувки никак не са подходящи за погребение. Като илюстрация на този текст той бе подготвил снимки на лачени обувки — от детските «Мери Джейнс» до дамските лачени обувки деколте и мъжките бални пантофи — всичко това, според него разведряваше обстановката.
Но сега бе измислил нещо ново за края на лекцията.
«Чудя се какво биха казали бъдещите поколения за нас, когато разгледат снимки на вдовици в червени миниполи, както и на роднини на покойника в дънки и кожени якета. Дали ще видят в това облекло някакви социални и културни обичаи с дълбоко значение, каквито ние самите се опитваме да открием в облеклата от миналото? И ако е така, не бихте ли се зарадвали на възможността да подслушате разговорите им?»
Това му харесваше. Щеше да намали неудобството, което винаги долавяше сред аудиторията, когато обсъждаше факта, че в бюрейското общество обличали вдовицата или вдовеца в дрипи, защото вярвали, че след издъхването си душата на покойника моментално започва да броди и може да прояви враждебност към живите, дори и към онези, които той е обичал приживе. Както изглежда, дрипите отразявали мъката и подобаващата дълбока скръб.
В музея, докато взимаше необходимите му диапозитиви, продължаваше да мисли по този въпрос. Усещаше някакво напрежение между мъртвата Нюела и живата Маги. Имаше някаква враждебност към Маги. Тя трябваше да бъде предупредена.
Знаеше телефонния номер на Нюела наизуст и го набра в полутъмния офис на музея. Тъкмо се готвеше да затвори, когато чу задъханото «Ало?» на Маги в слушалката. Въпреки това затвори.
Тя можеше да сметне предупреждението му за странно, а той не искаше да го мисли за луд.
— Аз не съм луд — каза си той на глас. После се изсмя. — Даже не съм и странен.


24

Четвъртък, 2 октомври

Обикновено Нийл Стивънс умееше да съсредоточава цялото си внимание върху непостоянните приливи и отливи на фондовата борса. Клиентите му — както фирми, така и частни лица, вярваха безрезервно в точността на прогнозите му и в проницателните му предвиждания за очакващите се тенденции. Но през петте дни, в който не бе успял да открие Маги, той бе установил, че е разсеян, след като трябваше да внимава, в резултат на което бе започнал да се държи неоправдано рязко с помощничката си Триш.
Накрая, като си позволи да покаже раздразнението си, тя го сложи на мястото му, вдигайки ръка с жест, който явно означаваше «Престани», и занарежда:
— Има само една причина човек като теб да бъде в лошо настроение. Най-накрая проявяваш интерес към някоя жена, а тя не ти отвръща със същото. Е, предполагам, че трябва да ти кажа: «Добре дошъл в клуба», но истината е, че съжалявам и ще се опитам да бъда търпелива към неоправданото ти мърморене.
След едно вяло и останало без отговор възражение: «Кой е шефът тук?», Нийл се оттегли в кабинета си и отново започна да рови из паметта си за името на мащехата на Маги.
Раздразнението от натрапчивото усещане, че нещо не беше наред, го накара да се държи непривично нервно с двама от отдавнашните си клиенти — Лорънс и Франсис Ван Хилъри, които дойдоха в кабинета му тази сутрин.
Облечена в костюм на «Шанел», който Нийл знаеше, че е от любимите й, Франсис приседна, елегантно изправена в края на кожения стол в «кътчето за разговори с клиенти» и му разказа за съвета да инвестират в една петролна компания, който им бяха дали на някаква вечеря. Очите й светеха, докато му разправяше подробностите.
— Компанията е в Тексас — обясни ентусиазирано. — Но откакто Китай се отвори към Запада, те непрекъснато изпращат висококвалифицирани инженери там.
Китай! — помисли си ужасено. Нийл, но се облегна назад, опитвайки се да си придаде вид, че слуша с необходимото внимание, докато първо Франсис, а после и Лорънс развълнувано говореха за стабилизирането на политическата обстановка в Китай, за тревогите във връзка със замърсяването на околната среда там, за нефтените фонтани, чакащи да бъдат разработени, и разбира се, за парите, които щяха да се спечелят.
Нийл набързо изчисли наум и слисано осъзна, че говореха за инвестирането горе-долу на три четвърти от наличните си авоари.
— Ето го проспекта — завърши Лорънс Ван Хилъри и го побутна към него.
Нийл взе лъскавата книжка и откри, че съдържанието бе точно такова, каквото очакваше. В долната част на страницата, с букви, толкова малки, че почти не се четяха, бе написано предупреждението, че само хора, притежаващи най-малко половин милион долара, без да се смятат жилищата им, ще бъдат допуснати за участие.
Прочисти гърлото си.
— Окей, Франсис и Лорънс, плащате ми за съвети. Вие сте сред най-щедрите хора, с които някога съм работил. Вече дадохте огромни суми на децата и на внуците си, както и за благотворителни цели — в семейната компания, в компанията за недвижими имоти, пари под попечителство за внуците си, а също и за ИРА. Твърдо смятам, че онова, което сте оставили за себе си, не бива да бъде прахосано в такива съмнителни инвестиции. Рискът е прекалено голям и смея да твърдя, че от колата в гаража ви тече повече петрол, отколкото някога ще видите да изригва от тези така наречени нефтени фонтани. Съвестта не би ми позволила да ръководя такава трансакция и ви моля да не прахосвате парите си за нея.
Последва кратка тишина, нарушена от Франсис, която се обърна към съпруга си:
— Скъпи, напомни ми да закарам колата в сервиза.
Лорънс Ван Хилъри поклати глава и въздъхна примирено:
— Благодаря ти, Нийл. Предполагам, че няма по-голям глупак от дъртия глупак.
На вратата тихо се почука и Триш влезе, като носеше поднос с кафе.
— Все още ли се опитва да ви продаде онези акции на «Едзъл», мистър Ван Хилъри?
— Не, спря ме точно когато се готвех да ги купя. Това кафе мирише хубаво.
След като обсъдиха няколко въпроса от инвестиционната им политика, разговорът се насочи към нещо, върху което Ван Хилърови умуваха.
— И двамата сме на седемдесет и осем — каза Лорънс, поглеждайки с обич към съпругата си. — Знам, че изглеждаме доста добре, но е ясно, че не можем да правим неща, които сме правили само допреди няколко години… Никое от децата ни не живее наблизо. Поддръжката на къщата в Гринич струва скъпо, а отгоре на всичко и старият ни иконом току-що се пенсионира. Сериозно обмисляме да се оттеглим в някой дом за възрастни хора някъде в Ню Ингланд. Ще продължим да ходим във Флорида през зимата, но няма да е зле да се отървем от отговорността по поддържането на къщата и на земята около нея.
— Къде по-точно в Ню Ингланд? — попита Нийл.
— Може би на Кейп Код. Или пък в Нюпорт. Бихме искали да сме близо до водата.
— В такъв случай може би ще успея да направя малко проучване през уикенда. — Накратко им разказа как няколко от жените, с чиито доходи се е занимавал баща му, са се преместили в резиденцията «Латъм Майнър» в Нюпорт и се чувстват много щастливи там.
Когато станаха да си вървят, Франсис Ван Хилъри целуна Нийл по бузата.
— Никакъв петрол за китайските лампи, обещавам ти. И се обади да кажеш какво си научил за онзи дом в Нюпорт.
— Разбира се. — Утре, помисли си Нийл, утре ще бъда в Нюпорт и може би ще се натъкна на Маги.
Никакъв шанс! — обади се досаден глас от дъното на мозъка му.
Тогава дойде просветлението. Една вечер, когато вечеряха в «Ниърис», Джими Ниъри и Маги се бяха заговорили за предстоящото й пътуване до Нюпорт. Тя бе казала на Джими името на мащехата си и той бе отвърнал нещо от рода, че било от най-прочутите келтски имена. Джими сигурно щеше да си спомни, каза си той.


В осем часа същата вечер, докато Нийл доволно довършваше задушените миди с картофено пюре, Джими Ниъри пристигна. Като стискаше мислено палци, Нийл го попита дали може да си спомни името на мащехата на Маги.
— Ъхъ — отвърна Джими. — Чакай малко. Прочуто име беше. Да видим. — Съсредоточавайки се, Джими смръщи пълничкото си лице. — Нийв… Сайобан… Мийв… Клойша… не, не тези. Беше… беше… Божичко, сетих се — Финюела! Означава «хубава» на келтски. А Маги каза, че й викали Нюела.
— Това поне е начало. Ще ми се да те целуна, Джими — рече пламенно Нийл.
На лицето на Джими се изписа паника.
— Да не си посмял! — сопна се той.


25

Маги не беше очаквала да спи добре, но увита в пухения юрган и с глава, заровена в напълнените с гъши пух възглавници, тя не се събуди, докато в девет и половина телефонът в голямата спалня не иззвъня.
Чувствайки се свежа и ободрена за първи път от няколко дни насам, тя побърза да вдигне, като забеляза дори ярките слънчеви лъчи, които се процеждаха през процепите на щорите.
Обаждаше се Грета Шипли. Започна почти извинително:
— Маги, исках да ти благодаря за вчера. Това означаваше толкова много за мене. И моля те, не се съгласявай, ако ти самата не го желаеш, но ми спомена, че искаш да прибереш боите, четките и другите неща, които Нюела остави тук, така че… Нали разбираш, разрешено ни е, всеки на свой ред, да кани гости за вечеря. Мислех си, че ако нямаш някакви планове, можеш да вечеряш с мен довечера.
— Нямам абсолютно никакви планове и с удоволствие ще дойда — отвърна искрено Маги. После през ума й внезапно мина една мисъл — нещо като смътна картина. Гробищата. Гробът на мисис Райнлендър. Или пък не? Нещо там бе привлякло вниманието й вчера, но какво? Трябваше отново да отиде. Смяташе, че бе на гроба на мисис Райнлендър, но ако грешеше, щеше да й се наложи да посети отново всички останали гробове.
— Мисис Шипли — рече тя, — докато съм тук, трябва да направя някои снимки из Нюпорт за един проект, по който работя. Може да прозвучи зловещо, но «Сейнт Мери» и «Тринити» излъчват такова спокойствие и притежават такава древна атмосфера, че са идеални за целите ми. Спомням си, че зад някои от гробовете, на които вчера оставихме цветя, се откриваха прекрасни гледки. Бих искала да се върна там. Можете ли да ми кажете кои посетихме?
Надяваше се набързо измисленото извинение да не прозвучи прекалено неправдоподобно. Но аз наистина работя по проект.
Грета Шипли обаче изглежда не прие молбата на Маги като нещо странно.
— О, имат красиво разположение, нали? — съгласи се тя. — Разбира се, мога да ти кажа къде ходихме. Имаш ли лист и химикалка под ръка?
— Имам. — Нюела бе оставила малко тефтерче и химикалка до телефона.
Три минути по-късно Маги бе надраскала не само името и местонахождението на всеки гроб, но имаше сигурни указания как да открие парцелите. Сега й оставаше единствено да знае какво се надяваше да открие.


След като затвори, Маги стана, протегна се и реши да вземе бърз душ, за да приключи с процеса на събуждането. Топла вана вечер, за да те приспи, помисли си тя, и хладен душ, за да се разбудиш. Радвам се, че не съм се родила преди четиристотин години. Спомни си какво бе прочела в книгата за кралица Елизабет I: «Кралицата взима вана веднъж месечно, независимо дали й е необходима или не».
Главичката на душа, очевидно допълнение към красивата вана с животински крака, пускаше остри като иглички и много приятни струйки. Загърната в плюшена роба, с увита в тюрбан все още влажна коса, Маги слезе на долния етаж и си приготви лека закуска, която отнесе в стаята си, за да си хапва, докато се облича.
Печално си даде сметка, че непретенциозните дрехи, които бе взела за ваканцията си при Нюела, нямаше да й бъдат достатъчни за двуседмичния престой тук. Този следобед щеше да й се наложи да потърси някакъв бутик или нещо подобно, за да си купи една-две поли и също толкова блузи или пуловери. Знаеше, че в «Латъм Майнър» се обличаха доста официално за вечеря, а се беше съгласила да вечеря и с Лаям в петък, което вероятно означаваше, че ще трябва да бъде с подходящи дрехи. Винаги, когато излизаха за вечеря в Ню Йорк, Лаям избираше доста скъпи ресторанти.
Вдигна щорите, отвори предния прозорец и почувства топлия, нежен бриз, който потвърждаваше, че след вчерашното студено и влажно време, Нюпорт се радваше на прекрасно циганско лято. Днес нямаше да й е необходимо дебело яке, реши тя. Бяла тениска, дънки, син пуловер и маратонки — такъв беше изборът й.
След като се облече, Маги застана за миг пред окаченото над бюрото огледало и се взря в себе си. В очите й вече нямаше и следа от сълзите, които беше проляла за Нюела. Те отново бяха ясни. Сини. Сини като сапфири. Така беше описал очите й Пол вечерта, когато се запознаха. Като че ли се бе случило преди векове. Тя беше шаферка на сватбата на Кей Койлър, а той шафер.
Подготвителната вечеря беше в «Чеви Чейс Кънтри Клъб» и Мериленд, близо до Вашингтон. Той беше седнал до нея. Разговаряхме цялата нощ, спомни си Маги. После, след сватбата, изтанцувахме всички танци. Когато ме прегърна, почувствах се така, сякаш внезапно бях намерила своя дом.
По онова време и двамата бяха само на по двадесет и три години. Той следваше във Военновъздушната академия, тя тъкмо завършваше Нюйоркския университет.
Всички казваха каква красива двойка сме, спомни си Маги. Пример за хармонията между контрастите. Пол беше толкова светъл, с права руса коса и светлосини очи — бе наследил северняшката външност на своята баба финландка. Аз, тъмнокосата келтка.
Пет години след смъртта му продължаваше да носи косата си така, както я харесваше Пол. Накрая, миналата година, я беше скъсила със седем сантиметра, така че сега едва докосваше яката й, но пък по-късата дължина подчертаваше естествената й чупливост. Освен това й трябваха много по-малко грижи, а за Маги това бе от огромно значение.
Пол също така харесваше факта, че Маги употребяваше само спирала за очи и червило с естествен цвят. Сега, поне за тържествени случаи, тя имаше по-голямо разнообразие от гримове.
Защо мисля за всичко това? — запита се Маги, докато се приготвяше да тръгва. Като че ли го разказваше на Нюела, осъзна тя. Това бе всичко, което й се беше случило през годините на раздялата им и за което тя искаше да поговори с нея. Нюела бе овдовяла млада. Щеше да я разбере.
След една последна мълчалива молитва към Нюела да използва своето влияние пред любимите си светци, така че Маги да разбере защо изпитва непреодолимо желание да отиде на гробищата, тя взе подноса от закуската си и го отнесе долу в кухнята.
Три минути по-късно, след като провери съдържанието на чантата си, превъртя два пъти ключа на външната врата и извади фотоапарата «Никон» и останалите си принадлежности от багажника на колата, тя тръгна към гробищата.


26

Мисис Елеонор Робинсън Чандлър пристигна в «Латъм Майнър Резидънс» точно в десет и тридесет, за колкото бе определена срещата й с д-р Уилям Лейн. Лейн посрещна гостенката си аристократка с чара и любезността, които го правеха идеалният директор и лекуващ лекар на резиденцията. Познаваше историята на мисис Чандлър наизуст, фамилното име бе добре известно из целия Род Айлънд. Бабата на мисис Чандлър бе една от гранд дамите на Нюпортското общество по време на зенита на града през деветдесетте години на деветнадесети век. Тя бе чудесна кандидатка за резиденцията и по всяка вероятност щеше да привлече и други желаещи измежду приятелите си.
Финансовото й положение, макар и внушително, бе малко разочароващо. Очевидно бе успяла да раздаде голяма част от парите си на многочленното си семейство. Седемдесет и шест годишна, тя явно бе внесла своя дял за увеличаване на населението на земята: четири деца, четиринадесет внуци, седем правнуци и несъмнено се очакваха още.
Мисис Чандлър бе облечена в плетен бежов костюм и носеше ниски обувки. Единствените й бижута представляваха перлена огърлица, малки перлени обеци, златна венчална халка и тесен златен часовник, но всяко едно от тези неща бе изумително. Класическите й черти, обрамчени от чисто бяла коса, излъчваха снизходителност и резервираност. Лейн прекрасно осъзна, че той бе човекът, подложен на проверка.
— Вие сигурно разбирате, че това е само предварителна среща — казваше мисис Чандлър. — Изобщо не съм уверена, че желая да се преместя в която и да било резиденция, независимо колко е привлекателна. Не мога да не призная — от онова, което видях досега личи, че тази стара къща е реставрирана с вкус.
Одобрението на сър Хюберт е чест, наистина, помисли си саркастично Лейн. Въпреки това се усмихна доволно:
— Благодаря — отвърна той. Ако Одил беше тук, щеше да започне да се превъзнася, че от устата на мисис Чандлър такава похвала означава много за тях и така нататък и така нататък.
— Най-голямата ми дъщеря живее в Санта Фе и много иска да отида при нея — продължи мисис Чандлър.
Но ти не искаш да отидеш там, нали? — помисли си Лейн и изведнъж се почувства много по-добре.
— Разбира се, след като човек е живял в този край толкова години, е малко трудно да направи такава рязка промяна, струва ми се — забеляза съчувствено той. — Много от гостите ни посещават близките си за седмица-две и после с радост се връщат към тишината и удобствата на «Латъм Майнър».
— Да, сигурна съм. — Тонът на мисис Чандлър бе уклончив. — Разбрах, че имате няколко свободни жилища.
— Всъщност едно от най-привлекателните ни жилища току-що се освободи.
— Кой бе последният му обитател?
— Мисис Констанс Ван Сикъл Райнлендър.
— О, разбира се. Кони е била доста болна, както чух.
— Боя се, че да. — Лейн не спомена за Нюела Мур. Щеше да обясни за стаята, опразнена за ателието й, с това, че апартаментът се ремонтира основно.
Качиха се с асансьора до третия етаж. Мисис Чандлър дълго стоя на обърнатата към океана тераса.
— Прекрасно е — призна тя. — И все пак, предполагам, че този апартамент струва петстотин хиляди долара?
— Точно така.
— Е, не възнамерявам да похарча толкова много. След като видях това, бих искала да видя и останалите ви свободни жилища.
Ще се опита да се пазари с мен, помисли си д-р Лейн и сдържа желанието си да й каже, че опитът е напълно безсмислен. Основно правило на всичките резиденции на «Престиж» бе «абсолютно никакви отстъпки в цените». Иначе биха се получили нежелателни резултати, защото слуховете за специалните договаряния неминуемо стигаха до онези, които не бяха получили подобна привилегия.
Мисис Чандлър моментално се отказа от най-малкото, от средното, а после и от най-голямото едностайно жилище.
— Никое от тях не става. Боя се, че само си губим времето.
Намираха се на втория етаж. Д-р Лейн се обърна и видя Одил да върви към тях, хванала под ръка мисис Причард, която се възстановяваше от операция на крака. Тя им се усмихна, но за голямо облекчение на Лейн не спря. Дори Одил понякога разбира, че не бива да се натрапва, помисли си той.
Сестра Марки седеше зад бюрото си на втория етаж. Погледна ги с приветлива професионална усмивка. Лейн нямаше търпение да се заеме с нея. Тази сутрин мисис Шипли му беше казала, че възнамерява да сложи на вратата си резе, за да си осигури спокойствието.
— Тази жена гледа на затворената врата като на предизвикателство — беше се оплакала тя.
Минаха покрай апартамента на мисис Шипли. Камериерката току-що бе приключила с почистването му и вратата беше широко отворена. Мисис Чандлър надникна и спря.
— О, това е чудесно — искрено се възхити тя, докато гледаше широкото, обзаведено като дневна помещение с ренесансова камина.
— Заповядайте — подкани я д-р Лейн. — Знам, че мисис Шипли няма да има нищо против. Тя е на фризьор.
— Само за малко. Чувствам се като натрапница. — Мисис Чандлър огледа спалнята и прекрасните изгледи към океана от трите страни на жилището. — Мисля, че това е за предпочитане пред най-голямото жилище — каза му тя. — Колко струва подобен апартамент?
— Триста и петдесет хиляди долара.
— Е, толкова бих платила. Има ли свободно подобно жилище? На тази цена, разбира се.
— В момента не — отвърна той и добави: — Но защо не попълните молба за постъпване? — Усмихна й се. — Много бихме искали някой ден да станете една от гостенките ни.


27

Дъглас Хенсън се усмихна предразполагащо на Кора Гебарт, язвителната седемдесетгодишна жена, която очевидно се наслаждаваше на мидите върху задушена цикория, които си беше поръчала за обяд.
Тя бе разговорчива, помисли си той, не като някои от другите, които му се налагаше да обсипва с внимание, преди да успее да измъкне информация от тях. Мисис Гебарт се отваряше пред него като слънчоглед към слънцето и той знаеше, че преди да са им сервирали еспресото, ще е успял да спечели доверието й.
«Любимият племенник на всички» беше го нарекла една от тези жени и той искаше да го приемат точно така: гальовно загриженият тридесетгодишен мъж, предлагащ им всички дребни любезности, на които не се бяха радвали от години.
Задушевни, изпълнени с клюки обяди в ресторанти, които бяха или за чревоугодници като този тук — «Бочардс», или от които човек можеше да се порадва на забележителни гледки, докато си хапва омари. След обеда подаряваше кутия бонбони на онези дами, които си поръчваха нещо сладко за десерт, цветя — на жените, обичащи да си припомнят някогашните си ухажори, та дори разходка под ръка по Оушън Драйв на някоя скорошна вдовица, която замечтано му бе разказала как всеки ден с покойния й съпруг са излизали на дълги разходки. Знаеше точно как да го направи.
Хенсън уважаваше факта, че всички тези жени бяха интелигентни, а някои — дори хитри. Предложенията за инвестиране, които им правеше, бяха такива, че и въздържаният инвеститор не би могъл да отрече перспективността им. Всъщност, от едно от тях наистина беше излязло нещо, което в известен смисъл бе катастрофално за него, но накрая се оказа в негов плюс. Защото сега, за да хване жертвата си на въдицата, той предлагаше на вероятната клиентка да се обади на мисис Алберта Даунинг в Провидънс, за да потвърди качествата му.
— Мисис Даунинг инвестира сто хиляди долара и за една седмица получи печалба от триста хиляди — можеше да каже на бъдещата клиентка. И това бе истина, фактът, че цената на акциите беше изкуствено надута в последната минута и че мисис Даунинг му беше наредила да продава, противно на съвета му, по онова време му се беше сторило истинска катастрофа. Наложи се да извадят пари, за да й изплатят печалбата, но сега поне имаха препоръките на една истинска аристократка.
Кора Гебарт изискано изяде последния залък от яденето си.
— Превъзходно беше — обяви тя, докато отпиваше от шардонето в чашата си. Хенсън искаше да поръча цяла бутилка, но тя му беше отвърнала категорично, че една чаша на обяд е границата й.
Дъглас остави ножа си в чинията и внимателно постави вилицата до него с насочени надолу върхове — европейски стил.
Кора Гебарт въздъхна.
— Точно така оставяше приборите си и съпругът ми. И вие ли сте учили в Европа?
— Първи курс изкарах в Сорбоната — отвърна Хенсън със заучена небрежност.
— Прекрасно! — възкликна мисис Гебарт и моментално премина на безукорен френски, докато Дъглас отчаяно се опитваше да следи мисълта й.
След малко вдигна ръка усмихнато:
— Чета и пиша на френски свободно, но откакто бях там минаха единадесет години и се страхувам, че малко съм го позабравил. Да минем на английски, ако обичате.
Засмяха се заедно, но Хенсън пусна антената си. Проверяваше ли го мисис Гебарт? — зачуди се той. Бе отбелязала хубавото му сако от туид, както и цялостния му забележителен външен вид, казвайки, че е направо необичайно, след като толкова много млади мъже, включително и внукът й, изглеждат така, сякаш се връщат от къмпинг. Дали не му намекваше, че й е ясен? Може би усещаше, че не е завършил «Уилямс», нито пък бизнес школата «Уортън», както твърдеше?
Той знаеше, че стройното му тяло, русата коса и аристократичната му външност правеха впечатление. Те му бяха помогнали да започне работа не къде да е, а в «Мерил Линч» и «Соломон Брадърс», макар че не беше успял да изкара повече от шест месеца и на двете места.
Следващите думи на мисис Гебарт обаче го успокоиха.
— Мисля, че бях прекалено консервативна — оплака се тя. — Сложих голяма част от парите си в попечителски фондове, така че внуците ми да могат да си купуват повече избелели дънки. По тази причина не ми е останало много за самата мен. Смятах да се преместя в една от резиденциите за възрастни хора — дори неотдавна посетих «Латъм Майнър» с това намерение — но би ми се наложило да се настаня в едно от по-малките жилища, а аз съм свикнала с повече пространство. — Направи пауза, после погледна Хенсън право в очите. — Склонна съм да инвестирам триста хиляди долара в акциите, които ми препоръчахте.
Той се опита да не покаже вълнението си, но се оказа доста трудно. Сумата, която тя спомена, бе значително по-голяма от онази, на която се беше надявал.
— Счетоводителят ми, разбира се, е против, но започвам да си мисля, че е старомоден глупак. Познавате ли го? Името му е Робърт Стивънс. Живее в Портсмут.
Хенсън наистина бе чувал името. Робърт Стивънс се грижеше за данъците на мисис Арлингтън, а тя бе изгубила много пари, инвестирайки в една компания, която той й беше препоръчал.
— Само че аз му плащам да се оправя с данъците ми, а не да ръководи живота ми — продължи мисис Гебарт, — така че без да го обсъждам с него, смятам да осребря облигациите си и да ви оставя да донесете печалба и на мен. Сега, след като решението е взето, може би наистина ще пия втора чаша вино.
Докато обедното слънце обливаше ресторанта с горещата си яркост, те вдигнаха тост.


28

Маги прекара почти два часа на гробищата «Сейнт Мери» и «Тринити». На няколко от местата, които искаше да снима, се извършваха погребения, така че тя изчакваше опечалените да си тръгнат, преди да извади фотоапарата си.
Хубавият топъл ден бе в пълен контраст със зловещото й проучване, но тя бе настоятелна и посети отново всички гробове, на които бяха ходили с Грета Шипли, като направи снимки от всевъзможни ъгли.
Владееше я главно чувството, че беше забелязала нещо странно на гроба на мисис Райнлендър — последният, на който бяха спрели. Затова обърна реда, който вчера бяха следвали с мисис Шипли, като започна от гроба на мисис Райнлендър и завърши с този на Нюела.
Именно там малко момиченце на около осем-девет години се появи и застана наблизо, наблюдавайки я внимателно.
Когато изщрака филма, Маги се обърна към момиченцето:
— Здрасти, аз съм Маги — представи се тя. — Ти как се казваш?
— Мериан. Защо ти е притрябвало да снимаш тук?
— Ами, фотографка съм и работя по някои по-особени теми, а тази е една от тях.
— Искаш ли да снимаш гроба на дядо ми? Ето го там. — Тя посочи наляво към мястото, където няколко жени бяха застанали пред висока паметна плоча.
— Не, не днес. Всъщност, вече приключих. Но ти благодаря. И съжалявам за дядо ти.
— Днес е третата му годишнина. Ожени се отново на осемдесет и две. Мама казва, че жена му го е уморила.
Маги се опита да не се усмихне.
— Е, може би понякога става и така.
— Татко твърди, че след петдесет години живот с баба поне се е повеселил две години. Дамата, за която беше женен, сега си има нов приятел. Татко казва, че и на него годинките му са преброени.
Маги се засмя.
— Струва ми се, че татко ти е много забавен.
— Така е. Добре, трябва да вървя. Мама ми маха. Довиждане.
Този разговор би харесал на Нюела, помисли си Маги. Какво всъщност търся аз? — запита се тя, като гледаше втренчено надолу към гроба. Оставените от Грета Шипли цветя бяха започнали да увяхват, но иначе гробът изглеждаше съвсем като останалите. Въпреки това тя изщрака още един филм за всеки случай.


Следобедът мина бързо. След като разгледа картата, сложена на съседната седалка, Маги подкара към центъра на Нюпорт. Като професионален фотограф винаги предпочиташе сама да проявява филмите си и с огромно нежелание ги остави в едно фотоателие. В действителност нямаше друг избор. Не си беше донесла оборудването за проявяване; би било твърде сложно за толкова кратко пътуване. След като й обещаха, че снимките ще са готови за следващия ден, тя хапна един хамбургер с кока-кола в «Блек Ели Пъб», после откри някакъв бутик на Темза Стрийт, където купи два пуловера с качулки — един бял и един черен, две дълги поли и кремаво немачкаемо сако в комплект с панталон. Заедно с дрехите, които си беше взела, тези неща щяха напълно да задоволят нуждите й при всичко, което би изникнало в Нюпорт през следващите десет дни. А освен това наистина й харесваха.
Нюпорт е интересен град, мислеше си тя, докато караше по Оушън Драйв към къщата на Нюела.
Моята къща, поправи сетя, все още учудена от този факт. Както вече знаеше, Малкълм Нортън се беше споразумял с Нюела да я купи. Той спомена, че иска да говори с мен, помисли си. Разбира се, сигурно ще е за къщата. Искам ли да я продам? — запита се тя. До снощи бих отговорила: «Вероятно». Но сега, в този момент, като гледам чудесния океан и този прекрасен, старинен град на този хубав остров, не съм много сигурна.
Не. Ако трябваше да реша сега, заключи тя, не бих я продала.


29

В четири и половина дежурството на сестра Зелда Марки свърши и тя отиде да докладва, според правилника, в кабинета на д-р Уилям Лейн. Знаеше, че ще и чете конско, знаеше също така и защо: Грета Шипли се беше оплакала от нея. Е, сестра Марки бе подготвена за разговора с д-р Лейн.
Я го виж, помисли си презрително тя, когато й се намръщи иззад бюрото си. Хващам се на бас, че не може да направи разлика между морбили и варицела. Или между сърцебиене и сърдечна недостатъчност.
Мръщеше се, но издайническите струйки пот по челото му ясно говореха на сестра Марки колко неудобно се чувства от този разговор. Тя реши да го улесни, защото добре си даваше сметка, че винаги най-добрата отбрана е нападението.
— Докторе — започна тя. — Знам точно какво смятате да ми кажете: мисис Шипли се е оплакала, че влизам при нея, без да чукам. Истината е, че мисис Шипли много спи, много повече, отколкото до преди няколко седмици и аз малко се безпокоя. Вероятно това е само емоционална реакция на смъртта на приятелките й, но ви уверявам, че влизам без покана единствено когато не отговори и на повторното ми почукване.
Видя как в очите на Лейн трепна неувереност, преди да започне.
— Тогава, мис Марки, бих ви посъветвал, ако мисис Шипли не ви отговори до известно време, да отворите леко вратата и да я повикате. Истината е, че е започнала ужасно да се дразни от това и аз бих искал да оправя нещата, преди да са се превърнали в проблем.
— Но, д-р Лейн, ако не бях в стаята й преди две вечери, когато й прилоша, можеше да се случи нещо ужасно.
— Прилошаването й мина бързо и се оказа, че не е нещо сериозно. Оценявам загрижеността ви, но не желая да има оплаквания. Разбрахме ли се, мис Марки?
— Разбира се, докторе.
— Мисис Шипли възнамерява ли да слезе за вечеря довечера?
— О, да, не само ще слезе, но ще има и гостенка, мис Холоуей, доведената дъщеря на мисис Мур. Мисис Лейн бе уведомена за това. Тя каза, че мис Холоуей ще прибере нещата на мисис Мур, като дойде.
— Разбирам. Благодаря ви, мис Марки.
Веднага, след като тя излезе, Лейн вдигна телефона да се обади на съпругата си вкъщи. Когато чу гласа й, той й се сопна:
— Защо не ме предупреди, че Маги Холоуей ще вечеря тук довечера?
— Какво значение има това? — попита озадачено Одил.
— Има значение, защото… — Лейн затвори уста и си пое дълбоко въздух. — Някои неща бе по-добре да не се казват. — Искам да зная за всеки гост, поканен за вечеря — измърмори той. — Най-малкото би трябвало да съм там, за да ги поздравя.
— Знам, скъпи. Уредих с теб да вечеряме в резиденцията довечера. Мисис Шипли отказа доста нелюбезно, когато й предложих с гостенката й да дойдат на нашата маса. Но поне ще можеш да си поговориш с Маги Холоуей преди това.
— Добре. — Направи пауза, сякаш се готвеше да каже още нещо, но бе променил решението си. — Ще се прибера след десет минути.
— Е, хубаво ще е да го направиш, ако искаш да се освежиш. — Звънкият смях на Одил го накара да стисне зъби.
— В края на краищата, скъпи — продължи тя, — ако правилникът изисква гостите да се обличат официално за вечеря, мисля, че директорът и жена му трябва да дават пример. Нали така?


30

Ърл Бейтмън имаше тесен апартамент в общежитията на Хътчинсън. За него малкият колеж за свободни изкуства, разположен в тихата част на Провидънс, бе идеалното място, от което да прави изследвания за лекциите си. Засенчен от останалите институти за висше образование в областта, Хътчинсън все пак предлагаше великолепни условия и курсът на Ърл по антропология се смяташе за голяма атракция там.
— Антропология: науката, която се занимава с първоосновите, с физическото и културното развитие, с расовите характеристики и със социалните обичаи и вярвания на човечеството — започваше Ърл всеки семестър, като караше студентите си да запомнят тези думи. Както обичаше да повтаря, разликата между него и много от колегите му бе, че по негово мнение истинското познаване на всеки народ и на всяка култура започва с изучаването на съпровождащите смъртта ритуали.
Тази тема никога не преставаше да го очарова. Нито пък слушателите му, както личеше от факта, че все повече го търсеха като лектор. Всъщност няколко национални бюра за набиране на лектори му бяха писали, предлагайки му значителни хонорари, за да говори на обед или на вечеря, които щяха да се състоят чак след година и половина.
Тези писма му носеха огромно удовлетворение. «Както разбрахме, професоре, вие представяте темата за смъртта по изключително интересен начин» — обикновено започваха писмата, които постоянно получаваше. Отговорите, които пристигаха, също бяха удовлетворяващи. Сега хонорарът му за подобни ангажименти бе три хиляди долара плюс разходите, а получаваше повече предложения, отколкото можеше да приеме.
В сряда последната лекция на Ърл бе в два следобед, което му позволяваше през останалата част от следобеда да обработи лекцията си за един женски клуб и да отговори на получените писма. Едно от тях го беше заинтригувало до такава степен, че не му излизаше от ума.
От една кабелна станция му бяха писали и го питаха дали смята, че разполага с достатъчно материал за серия от половинчасови, онагледени телевизионни предавания върху културните аспекти на смъртта. Възнаграждението вероятно нямаше да е значително, но те бяха изтъкнали, че подобни предавания са се отразили благоприятно на много от другите гост водещи.
Достатъчно материал? — помисли си саркастично Ърл, като вдигна крака върху масичката за кафе. Разбира се, че имам достатъчно материал. Смъртните маски, например, сети се той. Никога не съм говорил по тази тема. Имало ги е при египтяните и при римляните, флорентинците започват да ги правят в края на четиринадесети век. Много малко хора знаят, че съществува смъртна маска на Джордж Вашингтон, запечатала вечността на спокойното му, дори благородно лице, без дори да загатва за хлопащите дървени зъби, които са разваляли външността му приживе.
Номерът бе винаги да се включва нещо човешко, така че обсъжданите личности да не бъдат приемани като обекти на зловещ интерес, а като будещи съчувствие човешки същества.
Темата на тазвечерната лекция бе насочила Ърл към много други възможности за лекции. Довечера, разбира се, щеше да говори за жалейното облекло през вековете. Но изследването му го бе накарало да осъзнае, че книгите по етикеция бяха богат източник за друг материал.
Някои от препоръките на Ейми Вандербилт, които беше включил, представляваха съветите й отпреди половин век да се заглушава езичето на входния звънец на дома, с което се щадеше скръбта на опечалените, както и избягването на думи като «смърт», «умря» и «убит» в съболезнователните картички.
Езичето! Викторианците изпитвали ужас да не бъдат заровени живи и искали върху гроба им да се сложи звънче с връв или метална жица, която по вентилационна тръба да слиза до ковчега, така че човекът в него да може да позвъни в случай, че той или тя не е мъртъв. Но той не желаеше, не можеше да засегне тази тема отново.
Ърл знаеше, че има или може да намери материал за какъвто и да било брой предавания. Щеше да стане известен, помисли си. Той, Ърл, комуто цялото семейство се подиграваше, щеше да им покаже на тях — на тези свои разпуснати, шумни братовчеди, на тези презрени издънки на един откачен, алчен крадец, натрупал богатство чрез измами и тъмни сделки.
Усети как пулсът му се ускори. Не мисли за тях! — предупреди се той. Съсредоточи се върху лекцията и върху измислянето на теми за предаванията по кабелната телевизия. Имаше още една тема, която обмисляше и за която бе сигурен, че ще бъде приета с огромен интерес.
Но първо… щеше да пийне нещо. Само едно, обеща си той, докато си приготвяше много сухо мартини в помещението, служещо едновременно за кухня и за трапезария. Докато отпиваше първата глътка, се замисли върху факта, че често преди смъртта някой от близките на човека, който скоро щеше да умре, имаше предчувствие, нещо като безпокойство или предупреждение за онова, което предстоеше да се случи.
Когато отново седна, махна очилата си, разтърка очи и се облегна назад в разтегателния диван, който му служеше и за легло.
Някой от близките…
— Като мен — каза си на глас. — Всъщност не съм толкова близък с Маги Холоуей, но усещам, че тя не е близка с никого. Може би затова предчувствието осени мен. Знам, че Маги ще умре много скоро, точно както миналата седмица бях сигурен, че на Нюела й остават броени часове.


Три часа по-късно, под ентусиазираните аплодисменти на аудиторията, той започна лекцията си с лъчезарна и някак си неуместна усмивка.
— Не обичаме да говорим за това, но всички ние ще умрем. Понякога получаваме отсрочка. Всички сме чували за хора, клинически мъртви, които после са се върнали към живота. Но друг път боговете са си казали думата и библейското пророчество: «Прах от праха и пръст от пръстта» е било изпълнено.
Направи пауза, докато аудиторията попиваше всяка негова дума. Лицето на Маги изплува в съзнанието му — онзи облак тъмна коса, обрамчващ дребните, изящни черти, подчертани от прекрасните, изпълнени с болка сини очи…
Поне, утеши се той, много скоро вече нямаше да изпитва никаква болка…


31

Анджела, любезната прислужница, която я беше посрещнала вчера, показа на Маги килерчето, където се пазеха принадлежностите за рисуване на Нюела. Типично за Нюела, помисли си с обич Маги. Нещата бяха натрупани в безпорядък по рафтовете, но с помощта на Анджела не й отне много време да ги сложи в кутии, а общият работник от кухнята й помогна да ги нареди в колата си.
— Мисис Шипли ви очаква в апартамента си — каза й прислужницата. — Сега ще ви заведа при нея.
— Благодаря.
Младата жена се поколеба за миг и огледа голямата зала за занимания.
— Когато мисис Мур провеждаше курсовете си тук, всички така се забавляваха. Нямаше значение, че повечето изобщо не умееха да рисуват. Преди две седмици тя започна с молбата всички да си спомнят по един лозунг от Втората световна война, от онези, дето ги имало по плакатите навсякъде. Дори мисис Шипли се включи, въпреки че толкова се беше разстроила преди това същия ден.
— Защо се беше разстроила?
— Мисис Райнлендър бе починала онзи понеделник. Те бяха добри приятелки. Както и да е, аз помагах при раздаването на материалите, а те се състояха от различни лозунги като: «Нека да се веят», илюстриран от мисис Мур — знаме, развяващо се зад самолет — всички го прерисуваха. Тогава някой предложи: «Недей да бъбриш, друже ти, в устата дъвка «Tone» бутни».
— Имало е такъв лозунг?
— Да. Всички се засмяха, но както обясни мисис Мур, това било сериозно предупреждение към заетите във военната промишленост хора да не казват нищо, което някой шпионин би могъл да чуе. Беше толкова интересно. — Анджела се усмихна, спомняйки си. — Беше последният час, проведен от мисис Мур. На всички ни липсва. Е, май ще е по-добре да ви заведа горе при мисис Шипли — промърмори тя.
Топлата усмивка на Грета Шипли, когато видя Маги, не скри факта, че кожата под очите и около устните й имаше сивкав оттенък. Маги забеляза също така, че когато се изправи, тя трябваше да потърси опората на облегалката на стола. Изглеждаше изморена и със сигурност по-слаба отколкото вчера.
— Маги, прекрасно изглеждаш. И колко мило, че дойде толкова бързо — каза мисис Шипли. — На масата ще бъдем много приятна компания и вярвам, че хората ще ти харесат. Реших да изпием по един аперитив тук, преди да се присъединим към останалите.
— Ще бъде чудесно — съгласи се Маги.
— Надявам се, че обичаш шери. Боя се, че само това имам.
— Наистина обичам шери.
Без да чака да я помолят, Анджела отиде до шкафа, наля кехлибарената течност от каната в две старинни кристални чаши и им ги сервира. После тихо напусна стаята.
— Това момиче е съкровище — рече мисис Шипли. — Толкова много дребни любезности, за които останалите не биха се и сетили. Не, че не са добре обучени — добави бързо тя, — но Анджела е особена. Прибра ли принадлежностите на Нюела?
— Да — отвърна Маги. — Анджела ми помогна и ми разказа за един от часовете на Нюела, на който е присъствала, — когато всички сте рисували плакати.
Грета Шипли се усмихна.
— Нюела беше истински дявол! След като се качихме тук след часа, тя взе рисунката ми — която, разбира се, беше доста лоша — и добави нещо от себе си. Трябва да я видиш. Във второто чекмедже е — рече тя и посочи към масата до дивана.
Маги отвори посоченото чекмедже и извади тежкия лист кадастрон. Погледна и внезапно потрепери. Рисунката на мисис Шипли смътно напомняше за някакъв работник с каска от военната промишленост, който разговаряше с друг във влака или в автобуса. Зад тях се виждаше фигура с черна пелерина и шапка, която очевидно подслушваше.
Над работниците Нюела бе нарисувала своето лице и това на Грета Шипли, а над фигурата на шпионина се рееше образа на медицинска сестра с присвити очи и наострени уши.
— Има ли наистина такава сестра тук? — попита Маги.
— О, да. Онази отвратителна негодница, сестра Марки. Макар тогава да си мислех, че цялото й слухтене наоколо е само шега. Сега обаче, не съм толкова сигурна.
— Защо? — бързо попита Маги.
— Не знам — отвърна тя. — Може би само си въобразявам. Старите жени понякога са такива, нали знаеш. Е, мисля, че наистина трябва да слезем долу.


Маги забеляза, че големият салон бе прекрасно, привлекателно помещение със скъпи украшения и мебели. Въздухът бе изпълнен с бръмченето на добре възпитани гласове, принадлежащи на изискани възрастни хора, насядали край масите из залата. Доколкото виждаше, възрастта им варираше — някои бяха в края на шестдесетте, други в края на осемдесетте си години, макар Грета да й прошепна за една хубава жена в черен кадифен костюм с изправен като бастун гръб и жив поглед, че току-що е навършила деветдесет и четири.
— Това е Летиция Бейнбридж — прошепна тя. — Хората й казваха, че е луда да плати четиристотин хиляди долара за апартамента си, когато дойде тук преди шест години, но тя само отвърна: «Като се има предвид дълголетието в семейството ми, парите ще бъдат добре похарчени». И, разбира се, времето доказа правотата й. Тя ще бъде на нашата маса и ще ти хареса, обещавам ти. Ще забележиш, че персоналът сервира на гостите, без да ги пита какво искат — продължи мисис Шипли. — Докторът е позволил на повечето гости да пият по чаша вино или някакъв коктейл. На онези, на които не им се разрешава, сервират перие или нещо безалкохолно.
Това заведение бе много внимателно планирано, помисли си Маги. Разбирам защо Нюела сериозно е обмисляла да се премести тук. Спомни си думите на д-р Лейн: той бил сигурен, че Нюела би потвърдила молбата си за постъпване, ако бе останала жива.
Огледа се и забеляза, че д-р Лейн и жена му идват към тях. Одил Лейн беше облечена с морскосиня копринена блуза и дълга пола в същия цвят — Маги бе видяла този тоалет в бутика, където бе пазарувала. При другите случаи, когато се бе срещала с мисис Лейн — вечерта, когато Нюела бе починала и на погребението — тя не й беше обърнала особено внимание. Сега осъзна, че Одил бе истински красива жена.
После отбеляза, че въпреки оплешивяването и едрото си телосложение, д-р Лейн също бе привлекателен. Изражението му бе едновременно дружелюбно и любезно. Когато стигна до нея, той взе ръката й и я поднесе към устните си, като спря точно преди да я докосне по европейски маниер.
— Какво огромно удоволствие — промърмори той с потръпващ от искреност глас. — Бих казал също така, че след един-единствен ден изглеждате значително по-отпочинала. Очевидно сте много силна млада жена.
— О, скъпи, трябва ли винаги да се държиш като лекар? — прекъсна го Одил Лейн. — Маги, толкова се радвам. Какво мислите за всичко това? — Тя направи широк жест с ръка, очевидно посочвайки елегантното помещение.
— Мисля, че в сравнение с някои от старческите домове, които съм снимала, това е рай.
— Защо сте снимала старчески домове? — попита д-р Лейн.
— По поръчка на едно списание.
— Ако някога пожелаете да «пощракате» тук — мисля, че така се казва — сигурен съм, че би могло да се уреди — предложи той.
— Непременно ще го имам предвид — отвърна Маги.
— Когато разбрахме, че ще идвате, искрено се надявахме да седнете на нашата маса — рече Одил Лейн и въздъхна, — но мисис Шипли не щеше и да чуе. Каза, че иска да бъдете с нейните приятели на обичайната й маса. — Размаха пръст към Грета Шипли. — Лошо, много лошо — засмя се звънко тя.
Маги видя как устните на мисис Шипли се свиха.
— Маги — рече внезапно тя. — Искам да се запознаеш с някои от другите ми приятели.
След няколко минути тих звън предизвести сервирането на вечерята.
Грета Шипли улови Маги за ръката, докато вървяха по коридора към трапезарията и Маги нямаше как да не забележи, че тя видимо трепереше.
— Мисис Шипли, сигурна ли сте, че не сте болна? — попита Маги.
— Не, не съм болна. Толкова се радвам, че си тук. Сега разбирам защо Нюела беше толкова щастлива и така се вълнуваше, че отново си се появила в живота й.
В трапезарията имаше десет маси, всяка с прибори за осем души.
— О, тази вечер са сложили съдове от лиможски порцелан и белите покривки — каза доволно мисис Шипли. — Някои от другите сервизи са прекалено натруфени за вкуса ми.
Още една красива стая, помисли си Маги. От прочетеното за тази къща знаеше, че около оригиналната банкетна маса в това помещение са можели да седнат шестдесет души.
— Когато ремонтирали и премебелирали къщата, копирали драпериите от онези в трапезарията на Белия дом — каза й мисис Шипли, докато сядаха. — Сега да те запозная с компанията ни за вечеря, Маги.
Маги седеше вдясно от Грета Шипли. Жената до нея се казваше Летиция Бейнбридж и тя сложи начало на разговора, казвайки:
— Толкова сте хубава. От Грета разбрах, че не сте омъжена. Има ли някой привилегирован мъж в живота ви?
— Не — отговори усмихнато Маги, усещайки как я пронизва познатата болка.
— Прекрасно — отбеляза решително мисис Бейнбридж. — Имам един внук, с когото бих искала да ви запозная. Когато беше тийнейджър си мислех, че е малко безцветен. Дълга коса и китара, всички тези неща. Боже мили! Но сега, на тридесет и пет, той е всичко, за което може да се мечтае. Президент е на собствената си компания, която се занимава с компютри.
— Петиция е сватовница — каза някой от останалите и се засмя.
— Срещала съм внука. Откажи се — прошепна Грета Шипли на Маги, а после с нормален тон я представи на останалите — три жени и двама мъже. — Успях да привлека Бъклис и Креншоу на нашата маса — рече тя. — Проблемът на всички подобни домове е, че се превръщат в женско сборище, така че за мъжката компания се води истинска борба.
Компанията на масата се оказа интересна и приятна и Маги непрекъснато си задаваше въпроса защо Нюела внезапно се беше отказала да дойде да живее тук. Едва ли го е направила, защото е смятала, че имам нужда от къщата, реши тя. Знаеше, че татко ми е оставил малко пари и мога да се погрижа за себе си. Тогава защо?
Летиция Бейнбридж бе особено забавна, разказвайки истории за Нюпорт от времето, когато е била млада.
— Тогава съществуваше такава англомания — заяви тя и въздъхна. — Всички майки изгаряха от желание да омъжат дъщерите си за английски благородници. Горката Консуела Вандербилт — майка й заплашваше да се самоубие, ако не се омъжи за херцога на Марлборо. Накрая тя го направи и издържа двадесет години. После се разведе и се омъжи за френския интелектуалец Жак Балсан, та най-сетне позна щастието.
— А и онзи ужасен скуайър Мур. Всички знаеха за жалкия му произход, но като го слушаше човек, той бе пряк наследник на Брайън Бору. Наистина притежаваше известен чар и поне претендираше за титла, така че, разбира се, се ожени добре. Предполагам, че няма голяма разлика между обеднял благородник, който се жени за американска наследница, и обедняла потомка на пришълците от «Мейфлауър», която се омъжва за новоизпечен милионер. Разликата е, че богът на скуайъра бяха парите и той би направил всичко, за да ги умножи. За съжаление тази черта се прояви и у много от потомците му.
По време на десерта Анна Причард, която се възстановяваше от операция на бедрото, се пошегува:
— Грета, познай кого видях, докато се разхождах с мисис Лейн тази сутрин? Елеонор Чандлър. Беше с д-р Лейн. Разбира се, знам, че тя не ме позна, така че не й се обадих. Но тя се възхищаваше на апартамента ти. Камериерката току-що го беше почистила и вратата беше отворена.
— Елеонор Чандлър — рече замислено Летиция Бейнбридж. — Тя беше съученичка на дъщеря ми. Доста напориста личност, ако не греша. Да не би да иска да се премести тук?
— Не знам — отвърна мисис Причард, — но не виждам друга причина да оглежда обстановката. Грета, по-добре си смени бравата. Ако Елеонор иска апартамента ти, няма да се посвени да те изгони.
— Нека се опита — промърмори Грета Шипли и се засмя от сърце.


Когато Маги си тръгна, мисис Шипли настоя да я изпрати до вратата.
— Предпочитам да не го правите — възпротиви се Маги. — Знам, че сте доста изморена.
— Няма значение. Ще поръчам утре да ми носят храната в стаята и ще помързелувам.
— Тогава утре ще ви се обадя и ще е добре да ви заваря да правите точно това.
Маги целуна меката, почти прозрачна буза на възрастната жена.
— До утре — рече тя.


32

Сряда, 3 октомври

През шестте дни, откакто Нюела Мур бе намерена убита в дома си, онова, което инстинктът първоначално бе подсказал на шефа на полицията Чет Брауър, се беше превърнало в увереност, поне в собствения му мозък. Престъплението не бе извършено от случаен крадец, в това беше сигурен. Трябва да беше някой, който е познавал мисис Мур, вероятно човек, на когото е вярвала. Но кой? И какъв беше мотивът? — запита се той.
Брауър имаше навика да обмисля подобни въпроси на глас с детектив Джим Хагърти. В сряда сутринта той извика Хагърти в кабинета си да обсъдят ситуацията.
— Мисис Мур може да е оставила вратата си незаключена, а в този случай всеки би могъл да влезе. От друга страна, съвсем спокойно може да е отворила на някой, когото е познавала. Така или иначе, нямаше признаци за влизане с взлом.
Джим Хагърти работеше с Брауър от петнадесет години. Знаеше, че го използват преди всичко за слушател, затова, въпреки че имаше собствени мнения, предпочиташе да изчака, преди да ги сподели.
Никога не беше забравил описанието, което му бе направил един съсед: «Джим може да прилича повече на бакалин, отколкото на ченге, но той мисли като ченге». Знаеше, че тази забележка бе нещо като комплимент. Знаеше също така, че не е съвсем без основание — миловидното му, очилато лице не отговаряше много на насаждания от холивудските филми образ на суперченгето. Но това несъответствие понякога работеше в негова полза. Благото му изражение караше хората да се отпуснат и да се почувстват спокойни, така че те говореха по-свободно пред него.
— Да приемем варианта, че наистина е бил някой, когото е познавала — продължи Брауър и се намръщи замислено. — Така в списъка на заподозрените биха влезли почти всички граждани на Нюпорт. Мисис Мур бе доста обичана и активна личност. Последната й проява бяха уроците по рисуване в онова място — «Латъм Майнър».
Хагърти знаеше, че шефът му не одобрява нито «Латъм Майнър», нито други подобни места. Не му харесваше идеята възрастните граждани да влагат толкова много невъзстановяеми пари, залагайки на надеждата да живеят достатъчно дълго, за да си е струвало инвестицията. Според него Брауър, чиято тъща вече двадесет години живееше при него, просто завиждаше на всички, които имаха късмета родителите им да могат да си позволят да изживеят последните си години в луксозна резиденция, вместо в гостната на децата си.
— Мисля обаче, че можем да елиминираме повечето нюпортчани, като имаме предвид факта, че онзи, който е убил мисис Мур, и после е претърсил къщата й, не би могъл да не види подготовката, която е правела за вечерното парти — каза Брауър.
— Масата беше подредена… — започна Хагърти, после бързо стисна устни. Беше прекъснал шефа си.
Брауър се намръщи още по-силно.
— Тъкмо щях да стига до това. Значи онзи, който е бил в къщата, не се е притеснявал, че някой би могъл да пристигне всеки миг. Следователно има голяма вероятност убиецът да се окаже един от гостите за вечеря, с които разговаряхме в къщата на съседите в петък вечерта. Или, което е по-малко вероятно, някой, който е знаел кога са били очаквани гостите.
Направи пауза.
— Време е сериозно да се занимаем с всички тях. Изтриваме всичко. Забравяме какво знаем за тях. Започваме от нулата. — Облегна се назад. — Какво мислиш, Джим?
Хагърти започна предпазливо:
— Шефе, имах чувството, че мислите по този начин, а знаете, че обичам да прекарвам времето си сред хора, така че вече направих известни проучвания в тази насока. И ми се струва, че открих някои неща, които може би ще са ви интересни.
Брауър го погледна замислено.
— Давай.
— Е, сигурен съм, че забелязахте изражението на онзи ужасен бърборко Малкълм Нортън, когато мисис Уудс ни съобщи за промяната в завещанието и за отменената продажба.
— Видях го. Бих го описал като шокирано, слисано и допълнено от голяма доза гняв.
— Всички знаят, че адвокатската практика на Нортън се свежда до ухапвания от кучета и разводи, при които съпрузите се хващат гуша за гуша за покъщнината си и купената на старо кола. Така, че ми беше любопитно да открия откъде би намерил достатъчно пари, за да купи къщата на мисис Мур. Изрових също и една клюка за него и секретарката му, която се казва Барбара Хофман.
— Интересно. Е, та откъде е взел парите? — попита Брауър.
— Направил е ипотека върху собствената си къща, която вероятно е най-голямото му притежание. А може би дори единственото. Уговорил е жена си също да подпише.
— Тя знае ли, че той си има приятелка?
— Както научих, тази жена не пропуска нищо.
— Тогава защо ще рискува единствената им обща собственост?
— Това бих искал и аз да узная. Говорих с един човек в кантората за недвижими имоти на Хопкинс и получих мнението им за сделката. Честно казано, учудиха се, като разбраха, че Нортън е бил готов да плати двеста хиляди долара за къщата на Мур. Според тях мястото има нужда от основен ремонт.
— Приятелката на Нортън има ли пари?
— Не. Всичко, което можах да науча, е че Барбара Хофман е приятна жена — вдовица, която е отгледала и изучила децата си сама и притежава скромна банкова сметка. — Хагърти изпревари следващия въпрос. — Братовчедът на жена ми е касиер в банката. Мисис Хофман внася два пъти месечно по петдесет долара по спестовната си сметка.
— Тогава въпросът е защо Нортън е искал къщата? В имота да няма нефт?
— И да има, не може да го пипне. Прилежащата към океана част от имота е под закрила. Разрешената за застрояване част е малка, което пречи дори да се разшири къщата, а хубава гледка се открива само от най-горния етаж.
— Мисля, че ще е по-добре да си поговоря с Нортън — рече Брауър.
— Бих предложил да се разговаря и с жена му, шефе. От онова, което научих, ми стана ясно, че е прекалено умна, за да се съгласи да се ипотекира къщата, без да й е дадена основателна причина и то такава, от която тя да спечели.
— Окей, можем да започнем оттук. — Брауър стана. — Между другото, не знам дали си виждал резултатите от проверката, която направихме на Маги Холоуей. Изглежда е чиста. Баща й явно й е оставил малко пари, а и кариерата й като фотограф е доста успешна, носи и добър доход, така че не виждам мотива «печалба» от нейна страна. Не може да има и съмнение, че ни е казала истината за времето, по което е потеглила от Ню Йорк. Портиерът на блока го потвърди.
— Бих искал да поговоря с нея — предложи Хагърти. — От телефонната сметка на мисис Мур се вижда, че е говорила с Маги Холоуей поне шест пъти през седмицата преди убийството. Може би ще разберем нещо, което мисис Мур й е казала за хората, които е възнамерявала да покани на вечеря, нещо, което може да ни наведе на следа.
Направи пауза и добави:
— Но шефе, онова, което ме подлудява, е че нямам представа какво е търсел убиецът на Нюела Мур, когато е претърсвал къщата. Бих заложил и последния си долар, че това е ключът към престъплението.


33

Маги се събуди рано, но изчака до единадесет часа, за да се обади на Грета Шипли. Безпокоеше я болнавия вид на Грета предишната вечер и се надяваше, че добре е поспала. Никой не вдигна телефона. Може би мисис Шипли се чувства много по-бодра и е слязла долу, каза си тя.
Петнадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Беше д-р Лейн.
— Маги, имам много тъжни новини — рече той. — Мисис Шипли помолила да не я безпокоят тази сутрин, но преди час сестра Марки решила, че ще е по-добре все пак да провери как е. По някое време през нощта е починала мирно в съня си.
Маги дълго седя след обаждането, вцепенена от тъга, но също така и ядосана на себе си, че не бе настояла мисис Шипли да потърси лекарска помощ — външна лекарска помощ, — за да се изясни какво й е. Д-р Лейн бе казал, че всичко сочело за сърдечна недостатъчност. Бе очевидно, че цялата вечер не се чувстваше добре.
Първо Нюела, после Грета Шипли. Две жени, най-добри приятелки, и двете мъртви само в разстояние на една седмица, помисли си Маги. Толкова се беше развълнувала, бе така щастлива отново да срещне Нюела. А сега това…
Маги си спомни времето, когато Нюела за първи път бе сложила в ръцете й парче мокра глина. Въпреки че Маги бе едва шестгодишна, Нюела бе разбрала, че ако тя имаше някакви артистични заложби, те не бяха на художник.
— Не си Рембранд — беше й казала Нюела през смях. — Но като те гледам да си играеш с този шантав пластилин, нещо ми подсказва…
Бе сложила пред нея снимка на миниатюрната й болонка Порджи.
— Опитай се да я изваеш — беше я подканила. Това се оказа началото. Оттогава започна любовното приключение на Маги с глината. Достатъчно рано обаче бе осъзнала, че колкото и задоволителни да бяха постиженията й от художествена гледна точка, скулптурата можеше да бъде за нея само хоби. За щастие проявяваше също така интерес към фотографията — област, в която имаше истински талант, — така че насочи кариерата си натам. Но страстта й към скулптурата никога не я напусна.
Все още помня прекрасното усещане от допира на ръцете ми с мократа глина, помисли си Маги, докато изкачваше със сухи очи стълбите към третия етаж. Бях несръчна, но чувствах, че нещо се случва, че докато държа глината от мозъка към пръстите ми протича някакъв ток.
Сега, след новината за смъртта на Грета Шипли, която още не бе успяла да преодолее, Маги знаеше, че трябва да хване в ръце мократа глина. Щеше да има терапевтичен ефект, а също така щеше да й даде възможност да помисли, да се опита да реши какво да прави.
Зае се с бюста на Нюела, но скоро осъзна, че лицето на Грета изпълваше мислите й.
Бе изглеждала толкова бледа миналата вечер, спомни си Маги. Опря ръка на стола, когато стана, а после ме хвана под ръка, докато отивахме от големия салон към трапезарията, усещах колко беше слаба. Днес възнамеряваше да си остане в леглото. Не искаше да го признае, но се чувстваше зле. В деня, когато отидохме на гробищата, спомена, че прекалено много й прислужвали, сякаш й липсвала енергия.
Така стана и с татко, спомни си Маги. Приятелите му й бяха казали, че трябвало да вечерят заедно, но той отклонил поканата, защото се чувствал уморен и си легнал рано. Никога не се събудил. Сърдечна недостатъчност. Точно каквото се е случило и с Грета, според думите на д-р Лейн.
Чувствам се толкова празна, помисли си тя. Толкова празна. Нямаше смисъл да се опитва да работи сега. Не усещаше вдъхновение. Дори глината й изневеряваше.
Мили Боже, стрелна се в ума й, отново погребение. Грета Шипли нямаше деца, така че на бдението сигурно щяха да присъстват само нейни приятели.
Погребение. Думата раздвижи паметта и. Сети се за снимките, които бе направила на гробищата. Сигурно вече ги бяха проявили. Трябваше да ги вземе и да ги разгледа. Но какво да търси? Поклати глава. Още не знаеше отговора, но бе сигурна, че такъв имаше. Бе оставила филмите в едно магазинче на Темза Стрийт. Докато паркираше колата, си помисли как едва вчера, само на една пресечка оттук, си бе купила тоалет, който да облече на снощната вечеря с Грета. Как само преди седмица бе потеглила за Нюпорт толкова развълнувана от предстоящата ваканция с Нюела. А сега и двете жени бяха мъртви. Имаше ли някаква връзка? — запита сетя.
Дебелият плик снимки я чакаше на фотографския щанд в дъното на магазина.
Продавачът вдигна поглед, като видя сметката.
— Наистина ли бяхте поръчали да ви увеличат всички тези снимки, мис Холоуей?
— Да, точно така.
Устоя на изкушението веднага да отвори пакета. След като се прибереше у дома, щеше да отиде право горе в ателието и внимателно да разгледа снимките.
Когато обаче пристигна пред къщата, видя едно БМВ последен модел да излиза на заден ход от алеята. Шофьорът, мъж на около тридесет години, побърза с маневрата, за да й направи място. След това паркира на улицата, излезе от колата и вече вървеше по алеята към нея, когато Маги отвори своята врата.
Какво ли иска? — зачуди сетя. Беше хубаво облечен, изглеждаше добре, дори първокласно, така че не се изплаши. И все пак агресивността, която излъчваше, я разтревожи.
— Мис Холоуей — започна той. — Надявам се, че не ви стреснах. Името ми е Дъглас Хенсън. Исках да се свържа с вас, но телефонът ви го нямаше в указателя. Така че, тъй като днес имах среща в Нюпорт, реших да намина и да ви оставя бележка. На вратата е.
Бръкна в джоба си и й подаде визитна картичка: Дъглас Хенсън, съветник по инвестициите. Адресът беше в Провидънс.
— Една от клиентките ми спомена за кончината на мисис Мур. Не я познавах много добре, но съм я срещал няколко пъти. Исках да ви изкажа съболезнованията си, но и да ви попитам дали възнамерявате да продадете къщата.
— Благодаря ви, мистър Хенсън, но още не съм взела решение — отвърна тихо Маги.
— Причината за настойчивостта ми да разговарям с вас, преди да обявите имота за продажба в някоя агенция, ако наистина решите да го продадете, е че имам клиентка, която би желала да й посреднича да го купи. Дъщеря й смята да се развежда и търси място, където да се премести, след като съобщи новината на съпруга си. Знам, че има много работа по къщата, но майката може да си позволи ремонта. Вероятно името ще ви бъде познато.
— Едва ли. Не познавам кой знае колко хора тук — отвърна Маги.
— Тогава да кажем, че името е добре известно. Затова ме помолиха да посреднича. Дискретността е много важна.
— А откъде разбрахте, че къщата е моя и мога да я продавам? — попита Маги.
Хенсън се усмихна.
— Мис Холоуей, Нюпорт е малък град. Мисис Мур имаше много приятели. Някои от тях са мои клиенти.
Очаква да го поканя вътре да обсъдим въпроса, помисли си Маги, но аз нямам намерение да го направя. Вместо това отвърна сдържано:
— Както ви съобщих, още не съм взела решение. Но ви благодаря за интереса. Ще запазя визитната ви картичка. — Обърна се и се запъти към къщата.
— Нека добавя, че клиентката ми е готова да плати двеста и петдесет хиляди долара. Струва ми се, че тази сума е значително по-висока от предложението, което мисис Мур е била готова да приеме.
— Изглежда знаете много неща, мистър Хенсън — подхвърли Маги. — Нюпорт трябва да е много малък град. Благодаря ви още веднъж. Ще ви се обадя, ако реша да я продам. — И продължи пътя си.
— Само още нещо, мис Холоуей. Искам да ви помоля да не споменавате за това предложение пред никого. Твърде много хора биха се досетили за самоличността на клиентката ми, а това би могло да се превърне в голям проблем за дъщеря й.
— Няма защо да се безпокоите. Нямам навика да обсъждам делата си с никого. Довиждане, мистър Хенсън. — Този път закрачи бързо по алеята. Но очевидно той бе решил да й досажда докрай.
— Доста дебел плик снимки — отбеляза, като посочи пакета под мишницата й и тя отново погледна назад. — Разбрах, че снимате реклами. Този район трябва да е рай за вас.
Маги не си направи труда да отговори, кимна с досада, обърна се и мина през верандата към вратата.
Бележката, за която Хенсън беше споменал, стърчеше мушната до бравата. Маги я взе, без да я прочете, после пъхна ключа в ключалката. Когато погледна през прозореца на дневната, видя Дъглас Хенсън да потегля. Изведнъж се почувства ужасно глупаво.
Дали не започвам да се плаша от собствената си сянка? — запита се тя. Този мъж трябва да ме е помислил за смахната, задето така побягнах насам. А определено не мога да пренебрегна предложението му. Ако наистина реша да продавам, това са петдесет хиляди долара повече от онова, което Малкълм Нортън е предложил на Нюела. Нищо чудно, че изглеждаше толкова разстроен, когато мисис Уудс ни каза за завещанието.
Маги се качи право горе в ателието и отвори плика със снимките. За душевното й спокойствие не бе никак добре, че първата, на която попадна окото й, бе от гроба на Нюела със започналите вече да увяхват цветя, които Грета Шипли бе оставила в основата на паметника.


34

Докато свиваше по водещата към дома на родителите му алея, Нийл Стивънс се порадва на обграждащите имота дървета, чиито листа сега горяха в златно и кехлибарено, във винено и яркочервено — цветовете на есента.
Спря и се възхити също на есенните насаждения около къщата. Новото хоби на баща му сега беше градинарството и всеки сезон насаждаше нов набор от цветя.
Преди Нийл да успее да излезе от колата, майка му отвори широко страничната врата на къщата и се втурна навън. Щом той стъпи на земята, тя го прегърна и се пресегна да приглади косата му — познат жест, който помнеше от детството си.
— О, Нийл, толкова е хубаво, че те виждам! — възкликна тя.
Баща му се появи зад нея с усмивка, която показваше удоволствието му, че го вижда, макар поздравът му да бе малко по-сдържан.
— Закъсняваш, приятелче. Игрището за голф е запазено за след половин час. Майка ти е приготвила сандвичи.
— Забравих си стиковете — отвърна Нийл, но се смили, като видя ужасеното изражение на баща си. — Извинявай, татко, това беше шега.
— И никак не беше смешна. Наложи се да уговарям Хари Скот да си сменим часовете. Ако искаме да поиграем достатъчно, трябва да сме там преди два часа. Ще обядваме в клуба. — Плесна Нийл по рамото. — Радвам се, че дойде, синко.
Едва когато стигнаха до деветата дупка на игрището, баща му поде въпроса, за който беше споменал по телефона.
— Едно от възрастните момичета, с чиито данъци се занимавам, е на ръба на нервен срив — каза той. — Някакъв млад тип от Провидънс я уговорил да инвестира в ненадеждни акции и сега тя е изгубила парите, на които е разчитала да осигурят старините й. Надяваше се да се премести в онази елегантна резиденция за възрастни хора, за която ти говорих.
Нийл прецени удара и си избра стик от торбата, която кедито държеше. Внимателно потупа топката, завъртя се и кимна доволно, когато тя се издигна във въздуха, прелетя над изкуственото езерце и падна в тревата в близост до следващата дупка.
— По-добър си отпреди — рече баща му одобрително. — Но ще видиш, че моята топка е по-далеч, тъй като използвах железния стик.
Разговаряха, докато вървяха към следващата дупка.
— Татко, непрекъснато чувам за подобни случаи — каза Нийл. — Онзи ден двама съпрузи, с чиито инвестиции се занимавам от десет години, дойдоха пламнали от желание да хвърлят по-голямата част от спестяванията си в един от най-смахнатите и безразсъдни планове, за които някога съм чувал. За щастие успях да ги разубедя. Явно тази жена не се е консултирала с никого, така ли е?
— Със сигурност не и с мен.
— Акциите на някоя от борсите ли са били или е станало чрез посредник?
— На борсата.
— И са имали кратко, бързо покачване, след което са паднали като камък. А сега не струват и колкото хартията, на която са напечатани.
— Горе-долу така е.
— Нали си чувал израза: «Глупаците никога не свършват». По някаква причина това важи в двойна степен за борсата, доста умни хора направо оглупяват, когато някой им подхвърли уж ценен съвет.
— Мисля, че в този случай е бил оказан голям натиск. Както и да е, ще ми се да поговориш с нея. Името й е Лора Арлингтън. Може би ще обсъдите останалите й авоари, за да видите как да увеличи доходите си. Казах й за тебе и тя ме помоли да поговорите.
— С удоволствие, татко. Само се надявам да не е прекалено късно.


В шест и половина, облечени за вечеря, седяха на задната веранда, пиеха коктейли и гледаха залива Неръгенсит Бей.
— Изглеждаш страхотно, мамо — каза с обич Нийл.
— Майка ти винаги е била хубава жена, а цялата нежност и любов, с които я обсипвам през последните четиридесет и три години, само са увеличили красотата й — обади се баща му. Като забеляза развеселените им изражения, добави: — На какво се усмихвате вие двамата?
— Знаеш много добре, че и аз съм ти слугувала неуморно — отвърна Долорес Стивънс.
— Нийл, виждаш ли се още с онова момиче, което доведе тук през август? — попита баща му.
— Коя беше? — учуди се за миг Нийл. — О, Джина. Не, всъщност не се виждаме. — Моментът му се стори подходящ да попита за Маги. — Има едно момиче, с което се срещам и което е на гости на мащехата си в Нюпорт за две седмици. Казва се Маги Холоуей, за съжаление замина от Ню Йорк, преди да успея да взема телефонния й номер.
— Как се казва мащехата й? — попита майка му.
— Не знам фамилията, но малкото й име е необичайно, Финюела. Келтско е, струва ми се.
— Звучи ми познато — каза бавно Долорес Стивънс, като ровеше из паметта си. — А на тебе, Роберт?
— Не мисля. Не, за мен е ново — отвърна й той.
— Не е ли странно. Имам чувството, че скоро съм го чувала — додаде замислено Долорес. — Е, добре, може би ще се сетя.
Телефонът иззвъня. Долорес стана да вдигне.
— Никакви дълги разговори — предупреди жена си Робърт Стивънс. — Трябва да тръгваме след десет минути.
Търсеха обаче него.
— Лора Арлингтън е — съобщи Долорес Стивънс, като му подаде подвижния телефон. — Звучи доста разстроено.
Робърт Стивънс слуша известно време, преди да заговори с утешителен глас.
— Лора, ще се поболееш заради това нещо. Синът ми, Нийл, е в града. Говорих с него за теб и той ще дойде да обсъдите всичко утре сутринта. Сега ми обещай да се успокоиш.


35

Последната лекция на Ърл Бейтмън бе в един този следобед. Той бе останал няколко часа в апартамента си в общежитието да оценява курсови работи. После, тъкмо когато се готвеше да потегли за Нюпорт, телефонът иззвъня.
Беше братовчед му Лаям и го търсеше от Бостън. Учуди се на обаждането на Лаям. Никога не бяха били особено близки. Какво е тази работа? — запита се той.
Отвърна на самоотвержените опити на Лаям да води общ разговор с едносрични отговори. Беше му на върха на езика да му каже за сериите по кабелната телевизия, но знаеше, че това щеше да се превърне просто в още една семейна шега. Вероятно трябваше да покани Лаям на едно питие и да остави последния чек за три хиляди долара от лекторското бюро на такова място, че да не може да не го забележи. Добра идея, реши той.
Но усети как гневът му нараства, когато Лаям постепенно стигна до причината за обаждането си, същината на което бе, че ако Ърл смята да се връща в Нюпорт през уикенда, не бива да се отбива просто ей така у Маги Холоуей. Посещението му онзи ден я разстроило.
— Защо? — изстреля въпросът Ърл с нарастващо раздразнение.
— Виж, Ърл, мислиш си, че умееш да анализираш хората. Е, аз познавам Маги от една година. Тя е страхотно момиче — всъщност, надявам се скоро да я накарам да осъзнае колко неоценима е за мен. Но мога да те уверя, че не е от хората, които биха си поплакали на нечие рамо. Тя е сдържана. Не е от праисторическите ти кретени и не би се самоубила само защото е нещастна.
— Изнасям лекции за племенните обичаи, а не за праисторически кретени — отвърна ядно Ърл. — И се отбих да я видя, тъй като бях искрено загрижен да не би като Нюела да е оставила вратата си незаключена.
Гласът на Лаям стана по-кротък.
— Ърл, явно не се изразявам добре. Опитвам се да ти обясня, че Маги не е пред умиране, както беше с горката Нюела. Не е необходимо да я предупреждаваш, особено когато това звучи по-скоро като заплаха. Виж, защо не се срещнем на по едно питие през уикенда?
— Чудесно. — Щеше да бутне чека под носа на Лаям. — Ела утре към шест вечерта у дома — рече Ърл.
— Не става. Ще вечерям с Маги. Какво ще кажеш за събота?
— Нищо против. Ще се видим тогава.
Значи все пак не е безразличен към Маги Холоуей, помисли си Ърл, затваряйки телефона. Човек никога не би го предположил от начина, по който я изостави на партито в «Дъ фор Сийзънс». Но това бе типично за Лаям Добродушкото, реши той. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: ако той се виждаше с Маги от година, би й обръщал много повече внимание.
Отново го обзе странно усещане, предчувствие, че нещо щеше да се случи, че Маги Холоуей бе в опасност — същото чувство, което имаше миналата седмица относно Нюела.
За първи път бе получил подобно предчувствие, когато бе на шестнадесет години. По онова време се намираше в болница и се възстановяваше след операция на апендикса. Най-добрият му приятел, Тед, се бе отбил да го види, преди да отиде да прекара следобеда на лодката си.
Ърл бе изпитал желанието да помоли Тед да не излиза с лодката, но това би прозвучало глупаво. Спомни си как цял следобед се беше чувствал така, сякаш очакваше гилотината да падне върху врата му.
Два дена по-късно бяха открили лодката на Тед да се носи по течението. Имаше множество теории какво се беше случило, но не откриха отговора.
Ърл, разбира се, никога не спомена за инцидента, нито за това, че не бе предупредил приятеля си. А сега дори не си позволяваше да мисли за останалите случаи, в които предчувствието го беше обладавало.
Пет минути по-късно той пое по шестдесетте и пет километра до Нюпорт. В четири и половина спря пред малък магазин в града да си купи някои продукти и именно там чу за смъртта на Грета Шипли.
— Преди да отиде да живее в «Латъм Майнър», пазаруваше тук — каза натъжено възрастният собственик на магазина, Ърнест Уинтър. — Много симпатична дама.
— Майка ми и баща ми бяха нейни приятели — промърмори Ърл. — Болна ли беше?
— Както чух, не се чувствала добре през последните две седмици. Наскоро починали две от най-близките й приятелки, едната в «Латъм Майнър», а другата, мисис Мур, бе убита. Предполагам, че това я е довършило. Случва се, нали знаете. Странно е, че си го спомням, но преди години мисис Шипли ми каза една поговорка: «Смъртта покосява на тройки». Изглежда е била права. И все пак човек го побиват тръпки.
Ърл взе пакетите си. Друга интересна тема за лекция, помисли си. Възможно ли е тази поговорка да има някакво психологическо основание, както е с много други? Близките и приятелки са починали. Дали нещо в душата на Грета Шипли не им е извикало: «Чакайте! Идвам и аз!»
Ето че само днес бе изнамерил още две нови теми за серията от лекции. Преди това Ърл бе прочел във вестника за един новооткрит супермаркет в Англия, където опечалените можели да си изберат всичко необходимо за погребението — ковчег, тапицерия, дрехи за покойника, цветя, книга за гостите, дори място за гроба, ако е необходимо — и по този начин да се отърват от посредниците и погребалните бюра.
Хубаво стана, че семейството ми излезе от бизнеса навреме, реши Ърл и се сбогува с мистър Уинтър. От друга страна, новите собственици на погребалния дом «Бейтмън» се бяха заели с погребението на мисис Райнлендър, с погребението на Нюела, а сега несъмнено щяха да се заемат и с погребението на Грета Шипли. Така си беше и редно, тъй като баща му бе положил последните грижи за покойния й съпруг.
Бизнесът процъфтява, помисли си мрачно той.


36

Докато следваха Джон, метр д'отела, към трапезарията на яхтклуба, Робърт Стивънс спря и се обърна към жена си:
— Виж, Долорес, ето я Кора Гебарт. Хайде да минем покрай масата й да я поздравим. Боя се, че последният път, когато разговаряхме, бях малко рязък с нея. Говореше, че иска да осребри облигации, за да участва в едно от онези откачени, рисковани предприятия, а аз така се раздразних, че дори не я попитах за какво точно става дума, само й казах да забрави за това.
Вечният дипломат, помисли си Нийл, докато покорно следваше родителите си през ресторанта, макар да забеляза, че баща му не бе уведомил метр д'отела за смяната на посоката и сега той продължаваше бодро да крачи към една маса до прозореца, без да си дава сметка, че семейство Стивънс не го следва.
— Кора, дължа ти извинение — започна сърдечно Робърт Стивънс, — но преди това, мисля, че не си се запознавала със сина ми, Нийл.
— Здравей, Робърт. Как си, Долорес? — Кора Гебарт вдигна поглед към Нийл и в живите й очи се изписаха топлота и интерес. — Баща ви непрекъснато се хвали с вас. Доколкото знам, вие сте шеф на нюйоркския клон на «Карсън & Паркър». Е, за мен е удоволствие да се запознаем.
— Да, шеф съм на клона, и ви благодаря, за мен също е удоволствие да се запозная с вас. Радвам се да чуя, че баща ми се хвали с мен. През по-голямата част от живота ми ме е критикувал.
— Напълно ви разбирам. И мен вечно ме критикува. Е, Робърт, не ми дължиш никакво извинение. Поисках ти мнението и ти ми го даде.
— В такъв случай всичко е наред. Би ми било ужасно неприятно да чуя, че още една от клиентките ми е загубила парите си, инвестирайки в много рискови предприятия.
— Този път не се притеснявай — отвърна Кора Гебарт.
— Робърт, горкият Джон ни чака с менюто на масата ни — подкани го майката на Нийл.
Докато вървяха през салона, Нийл се чудеше дали баща му бе забелязал с какъв тон мисис Гебарт му каза да не се притеснява за нея. Залагам си главата, че не е последвала съвета му, помисли си Нийл.


Бяха приключили с яденето и пиеха бавно кафе, когато семейство Скот спряха до масата им да ги поздравят.
— Нийл, трябва да благодариш на Хари — започна Робърт Стивънс, но всъщност това беше начин да ги запознае. — Той си размени часа за голф с нас днеска.
— Ни най-малко не ме притесни — отвърна Хари Скот. — Лин беше в Бостън през деня, така че и без това щяхме да вечеряме по-късно.
Съпругата му, жена с пълничко приятно лице, се обади:
— Долорес, спомняш ли си Грета Шипли? Запознахте се точно тук на благотворителния обяд в полза на екологичното дружество. Беше преди три или четири години, струва ми се. Седеше на нашата маса.
— Да, много я харесах. Защо?
— Снощи е починала в съня си, както изглежда.
— Много съжалявам.
— Онова, което не ми дава мира — продължи гузно Лин Скот, — е, че бе загубила две близки приятелки, както чух, а аз не намерих време да й се обадя. Едната бе онази нещастна жена, която бе убита в дома си миналия петък. Сигурно си чела за това. Доведената й дъщеря от Ню Йорк открила тялото.
— Доведената дъщеря от Ню Йорк! — възкликна Нийл.
Майка му го прекъсна развълнувано.
— Ето къде прочетох това име. Във вестника. Финюела. Нийл, тя беше убитата жена.


* * *
Когато се прибраха у дома, Робърт Стивънс показа на Нийл спретнатите вързопчета вестници, които чакаха да бъдат предадени за вторични суровини.
— Беше в съботния вестник, на 28-ми — каза баща му. — Сигурен съм, че е в тази купчина.
— Причината да не си спомня веднага името й е, че в статията я наричаха Нюела Мур — въздъхна майка му. — Едва някъде в края споменаваха цялото й име.
Две минути по-късно Нийл с нарастващо изумление четеше разказа за смъртта на Нюела Мур. През цялото това време мислено бе виждал щастието в очите на Маги, когато му съобщи, че отново е открила мащехата си и че възнамерява да я посети.
— Тя ми подари петте най-щастливи години от детството ми — беше му казала.
Маги, Маги, помисли си Нийл. Къде беше тя сега? Дали се беше върнала в Ню Йорк? Бързо се обади в апартамента й, но оставеното на телефонния секретар съобщение бе същото — ще отсъства до 13-ти.
Адресът на Нюела Мур го имаше в статията за убийството, но когато се обади на справки, му отговориха, че телефонният номер не е обявен.
— По дяволите! — възкликна той и тресна слушалката.
— Нийл — обади се нежно майка му. — Единадесет без петнадесет е. Ако тази млада жена все още е в Нюпорт, независимо дали в онази къща или на друго място, не е сега моментът да ходиш да я търсиш. Отиди дотам с колата утре сутринта и ако не я откриеш, тогава попитай в полицията. Провежда се криминално разследване и, тъй като тя е открила тялото, в полицията не може да не знаят къде се намира.
— Слушай майка си, синко — посъветва го баща му. — Е, денят ти беше дълъг. Предлагам да си лягаш.
— Май че е така. Благодаря и на двама ви. — Нийл целуна майка си, докосна ръката на баща си и тръгна обезсърчено по коридора към спалнята си.
Долорес Стивънс изчака синът й да се отдалечи достатъчно и тихо каза на съпруга си:
— Имам чувството, че Нийл най-сетне е срещнал момиче, което наистина да го интересува.


37

Дори болезненият за нея оглед на всяка една от уголемените снимки от гробищата не разкри пред Маги нещо, което би могло толкова много да обезпокои подсъзнанието й.
Всички гробове изглеждаха по един и същи начин: паметни плочи с различно количество засадени около тях цветя; все още кадифено зелена трева в началото на есента, като се изключеше гробът на Нюела, почвата върху който бе малко неравна.
Почвата. По някаква причина тази дума й подсказа нещо. Гробът на мисис Райнлендър също би трябвало да е с рохкава пръст. Тя беше починала едва преди две седмици.
Отново Маги огледа всички снимки от гроба на Констанс Райнлендър, използвайки лупа, за да изследва всеки сантиметър. Единственото нещо, което привлече вниманието й, бе малката дупчица, която се виждаше сред цветята до паметната плоча. Изглеждаше така, сякаш бяха махнали оттам камък или нещо подобно. Този, който го бе взел, не си беше направил труда да изравни земята.
Разгледа отново и най-добрите близки планове от надгробната плоча на гроба на Нюела. Почвата там бе равна до мястото, откъдето започваха цветята, но на една от снимките и се стори, че вижда нещо — камък? — точно зад цветята, които Грета Шипли бе оставила вчера. Дали това — каквото и да беше то — се дължеше на факта, че земята бе небрежно очистена от камъни й буци след заравянето на ковчега или бе някакъв вид знак? Излъчваше странен блясък…
Разгледа пак и снимките от останалите гробове, но не откри на никой от тях нещо, което би могло да е привлякло вниманието й.
Накрая остави фотографиите в ъгъла на масата и се пресегна за арматурата и съдчето с мокра глина.
Използвайки скорошните снимки на Нюела, които бе намерила из къщата, Маги започна да вае. През следващите няколко часа пръстите й представляваха едно цяло с глината и ножа, докато оформяше малкото, хубаво лице на Нюела, загатвайки големите, кръгли очи и гъстите мигли. Маркира знаците на възрастта в линиите около очите, около устата и по врата, както и върху приведените напред рамене.
Виждаше, че когато приключеше, щеше да е успяла да улови онези отличителни черти у Нюела, които толкова обичаше — непобедимия, весел дух зад лице, което у някой друг би било само хубаво.
Като на Одил Лейн, помисли си тя, и се смръщи при спомена за това как тази жена бе размахала пръст към Грета Шипли едва преди двадесет и четири часа.
— Лошо, лошо — беше й казала.
Докато почистваше, Маги си мислеше за хората, с които беше вечеряла предишната вечер. Колко ли са притеснени, запита се. Личеше си, че много харесваха Грета, а сега нея я нямаше. Толкова внезапно.
Маги погледна часовника си, докато слизаше долу. Девет часа: не е чак толкова късно, че да не може да се обади на мисис Бейнбридж, реши тя.
Летиция Бейнбридж вдигна при първото позвъняване.
— О, Маги, всички ужасно страдаме. Грета не се чувстваше добре от няколко седмици, но преди това състоянието й бе отлично. Знам, че вдигаше кръвно и взимаше лекарства за сърцето, но това бе от години и никога не е имала някакви сериозни проблеми.
— Толкова много я харесвах, макар да я познавах съвсем отскоро — рече искрено Маги. — Мога да си представя как се чувствате всички вие. Знаете ли какви са приготовленията за погребението?
— Да. Погребалният дом «Бейтмън» се е заел с това. Предполагам, че всички ние ще свършим там. Заупокойната служба е в събота сутринта в единадесет в епископалната църква «Тринити», след което погребението ще се извърши на гробищата «Тринити». Грета е оставила нареждане да бъде изложена в «Бейтмън» само между девет и десет и половина.
— Ще дойда — обеща Маги. — Имаше ли някакви роднини?
— Няколко братовчеда. Разбрах, че ще пристигнат. Знам, че е оставила ценните си книжа и мебелировката на апартамента си на тях, така че, естествено, са длъжни да й засвидетелстват уважението си. — Летиция Бейнбридж направи пауза и добави: — Маги, знаете ли какво не ми дава мира? Последното нещо, което казах на Грета снощи бе, че ако Елеонор Чандлър е била забелязана да разглежда апартамента й, то трябва да смени бравата.
— А тя само се развесели от тази забележка — възрази Маги. — Моля ви, не бива да позволявате това да ви разстройва.
— О, не това ме разстройва, а фактът, че сега, независимо кой още е в списъка на чакащите, Елеонор Чандлър ще получи апартамента — бих се обзаложила на всичко.


Специализирам се в късните вечери, помисли си Маги, докато слагаше чайника, приготвяше си бъркани яйца и пъхаше филийки в тостера — при това не особено вълнуващи, доуточни. Поне мога да разчитам, че утре вечер Лаям ще ми предложи свястна храна.
Щеше да й е приятно да го види. Винаги бе забавен по някакъв необичаен начин. Запита се дали беше разговарял с Ърл Бейтмън за неочакваното му посещение в понеделник вечерта. Надяваше се да го е направил.
Тъй като не желаеше да остава повече в кухнята, тя сложи всичко върху поднос и го отнесе в дневната. Независимо, че Нюела бе намерила смъртта си тук преди по-малко от седмица, Маги бе осъзнала, че за нея това е била една щастлива, уютна стая.
Задната и страничните стени на камината бяха почернели от сажди. Духалото и машата в огнището свидетелстваха за честа употреба. Маги можеше да си представи буйния огън в студените нюингландски вечери.
Книжните лавици бяха претъпкани с все интересни заглавия, много от тях — познати, а други би искала да прочете. Вече беше прегледала фотоалбумите — десетките снимки на Нюела с Тим Мур показваха двама души, които очевидно се радваха да бъдат заедно.
По-големи, сложени в рамки фотографии на Тим и Нюела — на лодка с приятели, на пикник, на официални вечери, на почивка — бяха окачени по стените.
Удобният, стар дървен стол с възглавничката за краката вероятно е бил негов, реши Маги. Спомняше си, че независимо дали се бе вглъбила в някоя книга, дали бъбреше или гледаше телевизия, Нюела винаги бе обичала да се свие като котенце на дивана, подпряна в ъгъла между задната и страничната облегалка.
Нищо чудно, че перспективата да се премести в «Латъм Майнър» я е уплашила, помисли си Маги. За Нюела би било ужасно мъчително да се раздели с този дом, където очевидно бе живяла щастливо толкова много години.
Но бе ясно, че е обмисляла възможността да се премести там. През онази първа вечер, когато бяха вечеряли заедно, след като се срещнаха на събирането на Мурови, Нюела бе споменала, че току-що се е освободил апартамент, какъвто тя искала, в резиденцията за възрастни хора.
Но какъв точно апартамент? — зачуди се Маги. Това не бяха обсъждали.
Изведнъж Маги осъзна, че ръцете й треперят. Внимателно остави чашката и чинийката. Възможно ли бе освободилият се за Нюела апартамент да е онзи, в който бе живяла приятелката на Грета Шипли Констанс Райнлендър?


38

Онова, което искаше, бе малко спокойствие, но д-р Уилям Лейн знаеше, че това му желание нямаше да бъде удовлетворено. Одил бе превъзбудена като готова да гръмне тапа. Той лежеше в леглото със затворени очи, като се молеше на Бога поне да загаси тази дяволска лампа. Вместо това обаче тя седеше пред тоалетката и решеше косата си, докато устата й бълваше порой от думи.
— Последните дни са истински кошмар, нали? Всички толкова обичаха Грета Шипли, а и тя беше една от най-важните ни гостенки. Загубихме две от най-милите си дами за толкова кратко време. Разбира се, мисис Райнлендър бе на осемдесет и три, но иначе беше съвсем добре — и после изведнъж виждаш как започва да крее. Така става на определена възраст, нали? Животът започва да изтлява. Тялото спуска кепенците.
Одил изглежда не забелязваше, че съпругът й не й отговаря. Нямаше значение, така или иначе тя продължи.
— Разбира се, сестра Марки се тревожеше за прилошаването на мисис Шипли в понеделник вечерта. Тази сутрин ми каза, че вчера отново е говорила за това с теб.
— Прегледах мисис Шипли веднага след прилошаването й — отвърна измъчено д-р Лейн. — Нямаше причини за паника. Сестра Марки повдигна този въпрос само защото се опитваше да оправдае факта, че нахлува в апартамента на мисис Шипли, без да чука.
— Е, разбира се, ти си докторът, скъпи.
Д-р Лейн рязко отвори очи, осъзнавайки смисъла на казаното.
— Одил, не желая да обсъждаш пациентите ми със сестра Марки — рече рязко.
Без да обръща внимание на тона му, Одил продължи:
— Тази нова съдебна лекарка е доста млада, нали? Как се казваше? Лара Хорган? Не знаех, че д-р Джонсън се е пенсионирал.
— Пенсионира се от първи. Това беше вторник.
— Чудя се защо някой би избрал професията на съдебния лекар, особено пък такава привлекателна млада жена? Но наистина изглежда си разбира от работата.
— Съмнявам се, че биха я назначили, ако не си разбираше от работата — отвърна той язвително. — Дойде с полицаите, защото била наблизо и искаше да види обстановката ни. Зададе много компетентни въпроси относно здравето на мисис Шипли. А сега, Одил, ако не възразяваш, наистина трябва малко да поспя.
— О, скъпи, съжалявам. Знам колко си изморен и колко тежък бе този ден. — Одил остави четката и съблече робата си.
Вечната чаровница, мислеше си Уилям Лейн, като наблюдаваше приготовленията на жена си за лягане. През осемнадесетте години брак нито веднъж не я беше виждал с нощница, която да не е прозрачна. Някога го омайваше. Вече не обаче — не и след толкова години.
Онази млада съдебна лекарка беше доста различна от добрия стар д-р Джонсън. Той винаги бе преподписвал смъртните актове с нехайно движение на писалката. Внимавай, предупреди се Лейн. За в бъдеще трябва да си по-предпазлив.


39

Петък, 4 октомври

Когато се събуди в петък сутринта, Маги примижа към часовника и видя, че бе едва шест часът. Знаеше, че вероятно бе спала достатъчно, но още не й се искаше да става, така че отново затвори очи. След около половин час изпадна в неспокойна дрямка, в която идваха и си отиваха някакви неясни, тревожни сънища, докато не изчезнаха напълно, когато отново се събуди в седем и тридесет.
Стана уморена, с главоболие и реши, че една бърза разходка по Оушън Драйв след закуска вероятно щеше да й прочисти главата. Имам нужда от това, помисли си тя, особено след като тази сутрин отново трябва да отида на гробищата.
А утре ще бъдеш на гробищата «Тринити» за погребението на мисис Шипли, напомни й един вътрешен глас. За първи път Маги си даде ясно сметка за думите на мисис Бейнбридж, че Грета Шипли щеше да бъде погребана там. Не че това имаше някакво значение. Днес така или иначе щеше да отиде и на двете гробища. След като толкова дълго бе разглеждала снимките снощи, нямаше търпение да провери какво издаваше онзи странен блясък на гроба на Нюела.
Взе душ, облече пуловер и дънки и изпи набързо портокалов сок и кафе, преди да излезе. Щом се озова навън веднага се зарадва, че бе решила да се поразходи. Ранният есенен ден бе великолепен. Слънцето ярко светеше, като се изкачваше по небето, но духаше студен океански бриз, така че тя се благодари задето си беше взела якето. Въздухът беше изпълнен с величествения грохот на разбиващи се вълни, както и с неповторимия, прекрасен мирис на солено и на морски живот.
Може и да се влюбя в това място, помисли си тя. Нюела е прекарвала летата тук като момиче. Колко ли й е липсвало, когато се е преместила.
След като извървя около два километра, Маги спря и тръгна да се връща. Вдигайки поглед, тя осъзна, че от пътя се виждаше само третия етаж от къщата на Нюела — моята къща, помисли си. Около нея има твърде много дървета забеляза тя. Трябва да се отсекат или поне да се подрежат. Чудя се защо онази част от имота, откъдето би се разкрила зашеметяваща гледка към океана, не е била застроена досега? Дали пък няма забрана да се строи там?
Този въпрос не й даваше мира, докато приключваше с разходката си. Наистина трябва да проверя, реши тя. Нюела ми спомена, че Тим Мур е купил имота най-малкото преди петдесет години. Дали оттогава не са настъпили някакви промени в ограниченията за строеж? — зачуди се.
След като се върна в къщата, остана само колкото да изпие набързо още едно кафе и точно в девет излезе. Искаше да приключи с посещението на гробищата.


40

В девет и четвърт Нийл Стивънс паркира пред пощенската кутия, върху която бе изписано името Мур. Слезе, мина по пътеката, прекоси верандата и позвъни на звънеца. Никой не отвори. Макар да се чувстваше като воайор, той отиде до прозореца. Пердето бе дръпнато само наполовина, така че добре виждаше стаята, която очевидно представляваше дневната.
Без да знае какво точно търси, освен някакъв недвусмислен знак, че Маги Холоуей може да е вътре, той мина отзад и надникна през прозореца на кухненската врата. На печката забеляза кафеварка, а до мивката бяха обърнати чашка и чинийка за кафе, както и чаша за сок, очевидно изплакнати и оставени там да изсъхнат. Но дали стояха така от дни или само от броени минути?
Накрая реши, че нищо няма да изгуби, ако позвъни на съседите и попита дали някой е виждал Маги. В първите две къщи не откри никого. В третата на позвъняването му се озова симпатична съпружеска двойка, някъде в средата на шестдесетте. Докато им обясняваше набързо причината, поради която ги безпокоеше, осъзна, че късметът му бе проработил.
Съпрузите се представиха като Ирма и Джон Уудс и му разказаха за смъртта и за погребението на Нюела Мур, както и за това, че Маги живееше в къщата.
— Трябваше да заминем при дъщеря си миналата събота, но тръгнахме едва след погребението на Нюела — обясни мисис Уудс. — Върнахме се късно снощи. Знам, че Маги е тук. Не съм разговаряла с нея, откакто се прибрахме, но тази сутрин я видях да се разхожда.
— А аз я зърнах да потегля с колата преди около петнадесет минути — включи се в разговора Джон Уудс.
Поканиха го да влезе на кафе и му разказаха за вечерта на убийството.
— Маги е много симпатично момиче — въздъхна Ирма Уудс. — Забелязах колко се разстрои, че е загубила Нюела, но тя не е от хората, които биха го показали. Болката се четеше само в очите й.
Маги, помисли си Нийл. Ще ми се да бях тук, за да те подкрепя.
Уудсови нямаха представа къде можеше да е отишла тя тази сутрин, нито пък колко дълго щеше да отсъства.
Ще й оставя бележка да ми се обади, реши Нийл. Няма какво друго да направя. После му хрумна нещо. Когато пет минути по-късно си тръгна, той не само й беше оставил бележка, но също така на сигурно място в джоба си имаше телефонния й номер.


41

Като си спомни за любопитните въпроси на детето, което искаше да разбере защо снима гроба на Нюела, Маги спря в един цветарски магазин и купи есенни цветя да ги сложи на гробовете, които си бе наумила да огледа.
Както и преди, щом прекрачи входа на «Сейнт Мери», статуята на ангела и старателно поддържаните гробове сякаш й внушиха усещането за покой и безвременност. Сви наляво и подкара по извиващия се нагоре път, който водеше към гроба на Нюела.
Слезе от колата и почувства, че работникът, който почистваше пътеката от бурени, я наблюдава. Беше чувала за хора, ограбени на гробищата, но бързо се отърси от тази мисъл. Наоколо се виждаха и други работници.
Като се вземеше предвид обаче фактът, че толкова наблизо имаше хора, тя се зарадва, задето се беше сетила да купи цветя; предпочиташе да не личи, че оглежда гроба. Коленичи до надгробната плоча, подбра половин дузина от цветята и ги нареди едно по едно в основата на паметника.
Цветята, които Грета Шипли бе сложила там във вторник бяха махнати и Маги бързо погледна снимката, която държеше, за да види точно къде бе забелязала блясъка на някакъв, по всяка вероятност, метален предмет.
Имаше късмет, че беше взела снимката, защото, осъзна тя, предметът, който търсеше, бе потънал по-надълбоко в мократа почва и можеше лесно да остане незабелязан. Но беше там.
Погледна бързо встрани и забеляза, че бе приковала вниманието на работника. Наведе се по-напред, сведе глава и се прекръсти, после плъзна сключените си длани към земята. Все още в молитвена поза, пръстите й докоснаха почвата, тя ги зарови около предмета и го освободи.
Изчака малко. Когато се огледа наоколо, работникът беше с гръб към нея. С едно движение тя измъкна предмета и бързо го скри между съединените си длани.
В същия момент чу приглушено иззвъняване.
Звънче? — помисли си. Защо, за Бога, някой ще заравя звънче на гроба на Нюела? Сигурна, че и работникът бе чул звука, тя се изправи и бързо се върна при колата си.
Положи звънчето върху останалите цветя. Не желаеше да се излага нито миг повече на изпитателния поглед на работника по поддръжката на гробищата, така че бавно подкара по посока на втория гроб, който искаше да посети. Паркира в една задънена алея и се огледа. Наоколо нямаше никого.
Отвори прозореца на колата, внимателно вдигна звънчето и го извади навън. След като изтърси полепналата по него пръст, тя го завъртя в ръка и го огледа, придържайки с пръсти езичето, за да не дрънчи.
Звънчето бе дълго около осем сантиметра и учудващо тежко — не много различно от старомодния, миниатюрен училищен звънец, като се изключеше декоративният гирлянд от цветя в основата му. Езичето също беше тежко, както забеляза. Ако се пуснеше свободно, несъмнено щеше да звъни доста силно.
Маги затвори прозореца на колата, приближи звънчето до пода и го разклати. Из колата се разнесе меланхоличен, но ясен звън.
Камък за Дани Фишър, помисли си тя. Това бе заглавието на една от книгите в библиотеката на баща й. Спомни си, че като дете го беше попитала какво означава и той й беше обяснил, че една от традициите в еврейската религия била всеки, който се отбива на гроба на приятел или роднина, да оставя там камък като знак за посещението си.
Дали този звънец не означаваше нещо подобно? — зачуди се Маги. Със смътното чувство, че е извършила нещо нередно, като е взела звънчето, тя го скри под седалката на колата. После подбра още половин дузина цветя и със следващата снимка в ръка отиде да посети гроба на друга приятелка на Грета Шипли.
Гробът на мисис Райнлендър бе оставила за накрая; на снимката от този гроб като че ли най-ясно се виждаше дупка в пръстта близо до надгробната плоча. Докато подреждаше последните цветя върху влажната трева, пръстите на Маги потърсиха и откриха мястото.

* * *
Маги имаше нужда да помисли и не й се искаше да се върне в къщата, където можеха да й попречат. Вместо това отиде с колата до центъра на града, откри една закусвалня и си поръча топла кифла със сладко от боровинки и кафе.
Наистина бях гладна, призна си тя докато хрупкавата кифла и силното кафе й помагаха да се освободи от огромното безпокойство, което бе изпитала на гробищата.
В мислите й изплува друг спомен за Нюела. Когато Маги беше десетгодишна, Порджи, палавата й, миниатюрна болонка, бе скочила върху задрямалата на дивана Нюела. Тя бе изпищяла, а когато Маги дотича, Нюела бе казала през смях: «Извинявай, мила. Не знам защо съм толкова изнервена. Сигурно някой се разхожда върху гроба ми».
После, тъй като Маги бе на възраст, когато децата искат да знаят всичко, на Нюела й се беше наложило да обясни, че това е стара ирландска поговорка, която означава, че някой се разхожда на мястото, където един ден ще те погребат.
Сигурно съществуваше някакво просто обяснение за онова, което бе открила днес, реши Маги. От шестте посетени гроба четири, включително и този на Нюела, имаха звънчета в основите на паметниците — всички те бяха напълно еднакви по тегло и големина. Изглеждаше също така, че звънчето бе махнато от земята край надгробната плоча на мисис Райнлендър. Явно само на една от приятелките на Грета Шипли не бе отдадена тази странна почит — ако, разбира се, такова бе значението на откритото от нея.
Докато допиваше кафето и поклащаше глава, отказвайки предложението на усмихнатата сервитьорка да й долее, в главата на Маги изплува едно име: мисис Бейнбридж!
И тя като Грета Шипли живееше в «Латъм Майнър» от откриването му. Сигурно също познаваше всички тези жени, осъзна Маги.
След като се върна в колата си, Маги се обади на Летиция Бейнбридж по клетъчния телефон. Тя беше в апартамента си.
— Ела направо тук — каза тя на Маги. — Ще се радвам да те видя. Тази сутрин ме беше обзела някаква меланхолия.
— Тръгвам — отвърна Маги.
След като остави слушалката, тя бръкна под седалката, за да извади звънчето, което бе взела от гроба на Нюела. Сложи го в дамската си чанта.


42

Това беше една от най-дългите седмици в живота на Малкълм Нортън. Шокът от отказа на Нюела Мур да продаде къщата си, последван от съобщението на Барбара, че възнамерява да отиде при дъщеря си във Вейл за неопределено време, му бяха подействали вцепеняващо и опустошително.
Трябваше да получи онази къща! Това, че беше казал на Джанис за предстоящите промени в «Уетлънд Акт» бе ужасна грешка. По-добре да беше рискувал да подправи подписа й върху документите за ипотеката. Толкова беше отчаян.
Ето защо, когато Барбара го свърза с шефа на полицията Брауър в петък сутринта, Малкълм усети как по челото му избива пот. Отне му няколко мига да се съвземе достатъчно, за да се увери, че от тона му ще лъха добро настроение.
— Добро утро, шефе. Как сте? — попита той, като се опитваше да звучи весело.
Чет Брауър явно не бе в настроение за празни приказки.
— Добре съм. Бих искал днес да намина да си поговорим няколко минути.
За какво? — помисли си Малкълм, моментално обхванат от паника, но отвърна сърдечно:
— Чудесно, но ви предупреждавам, че вече си купих билети за бала на полицията. — Дори в собствените му уши този опит да се пошегува прозвуча нелепо.
— Кога сте свободен? — попита рязко Брауър.
Нортън нямаше намерение да казва на Брауър точно колко е свободен.
— Едно заключително дело е отложено от единадесет за един, така че имам пролука.
— Ще се видим в единадесет.
Доста време след като чу изщракването от другата страна на линията, Малкълм гледа нервно слушалката в ръката си. Накрая я остави.
На вратата тихо се почука и Барбара надникна в кабинета му.
— Малкълм, случило ли се е нещо?
— Какво може да се е случило? Иска да говори с мене. Единствената причина, за която се сещам, е убийството миналия петък.
— О, разбира се. Убийството. Обичайна процедура е полицията да разпитва близките приятели дали не са си спомнили нещо, което тогава да им се е сторило маловажно. И разбира се, вие с Джанис сте отишли у мисис Мур за вечерното парти.
Вие с Джанис. Малкълм се намръщи. Дали тази забележка не бе предназначена да му напомни, че все още не беше предприел никакви официални постъпки да се раздели с Джанис? Не, за разлика от съпругата му, Барбара не си играеше на словесни игрички, изпълнени със скрит смисъл. Зет й бе помощник-прокурор в Ню Йорк; вероятно го беше чувала да разказва за случаите си, реши Малкълм. Телевизията и филмите, разбира се, също бяха изпълнени с подробности за полицейските процедури.
Тя понечи да затвори вратата.
— Барбара — промърмори той умолително. — Дай ми само още малко време. Не ме оставяй сега.
Единственият й отговор бе решителното изщракване при затварянето на вратата.

* * *
Брауър пристигна точно в единадесет. Седна изопнато в креслото срещу бюрото на Нортън и премина право на въпроса.
— Мистър Нортън, трябваше да отидете в дома на Нюела Мур в осем часа в деня на убийството?
— Да, със съпругата ми бяхме там може би в осем и десет. Доколкото разбрах, вие току-що сте били пристигнали на местопроизшествието. Както ви е известно, бяхме инструктирани да чакаме в дома на съседите на Нюела, Уудсови.
— В колко часа си тръгнахте от офиса същата вечер? — попита Брауър.
Нортън вдигна вежди. Замисли се за миг.
— По обичайното време… не, всъщност малко по-късно. Някъде в шест без четвърт. Имах среща извън офиса, така че донесох папката тук и проверих за съобщения.
— Оттук направо вкъщи ли се прибрахте?
— Не съвсем. Барбара… мисис Хофман, секретарката ми, този ден си беше останала у дома поради настинка. Предишният ден бе отнесла вкъщи една папка, която трябваше да проуча през уикенда, така че се отбих у тях, за да я взема.
— Колко време ви отне това?
Нортън се замисли за малко.
— Тя живее в Мидълтаун. Туристите бяха натоварили движението и ми отне някъде около двадесет минути във всяка посока.
— Значи сте се прибрал вкъщи около шест и половина.
— Всъщност, може би малко по-късно. По-скоро към седем без нещо, струва ми се.
В действителност се беше върнал у дома в седем и петнадесет. Ясно си спомняше часа. Малкълм мълчаливо се изруга. Джанис му беше казала, че по лицето му можело да се чете като в отворена книга, когато Ирма Уудс им бе съобщила за завещанието на Нюела. «Изглеждаше така, сякаш искаше да убиеш някого — беше промърморила тя с подигравателна усмивка. — Не можеш дори да измамиш някого, без да оплескаш всичко».
Така че тази сутрин бързо си беше подготвил отговорите на въпросите, които предполагаше, че Брауър ще му зададе относно реакцията му на отменената продажба. Нямаше отново да позволи да издаде чувствата си. И се радваше, че беше обмислил добре ситуацията, защото полицаят всъщност му зададе доста въпроси във връзка с очакваната продажба.
— Сигурно сте останал малко разочарован — рече замислено Брауър, — но от друга страна, всеки агент по недвижими имоти в града разполага с къщи като на Нюела Мур, които плачат да бъдат купени.
Което означава, защо съм искал точно тази? — помисли си Нортън.
— Понякога хората желаят определена къща, защото ги е омагьосала. Тя сякаш им говори: «Купи ме, твоя съм» — продължи шефът.
Нортън зачака.
— Вие с мисис Нортън сигурно наистина сте се влюбили в нея — предположи Брауър. — Говори се, че сте ипотекирали собствената си къща, за да я купите.
Сега Брауър се отпусна назад с полузатворени очи и сключени пръсти.
— Всеки, който желае дадена къща толкова много, няма да се зарадва на новината, че ще пристигне някаква си роднина, която може да обърка всичко. Има само един начин да се предотврати. Да бъде спряна роднината или поне да се намери възможност да й се попречи да въздейства върху собственичката на къщата.
Брауър се изправи.
— За мен беше удоволствие да разговарям с вас, мистър Нортън — заключи той. — Сега, преди да си тръгна, имате ли нещо против да поговоря със секретарката ви, мисис Хофман?


Барбара Хофман не обичаше да се преструва. Миналият петък си беше останала вкъщи, оправдавайки се с настинка, но всъщност искаше само да прекара един спокоен ден и да обмисли всичко внимателно. За да успокои съвестта си, бе донесла у дома си купчина папки от офиса с намерението да ги подреди; щеше й се да са в изрядност, ако решеше да каже на Малкълм, че напуска.
Странното бе, че неволно той й бе помогнал да вземе решението си. Почти никога не идваше в дома й, но тогава, в петък вечерта, неочаквано се изтърси да види как е. Той, естествено, не знаеше, че съседката й, Дора Холт, се е отбила у тях. Когато Барбара му отвори, се бе навел да я целуне, но при предупредителния й поглед бе отстъпил назад.
— О, мистър Нортън — бе казала бързо. — Приготвила съм папката за сделката с Мур, която искахте да вземете.
Беше го представила на Дора Холт и после се беше престорила, че рови из папките, като накрая извади една и му я подаде. Разбиращата усмивка и любопитството в очите на другата жена обаче не й бяха убягнали. В този момент осъзна, че ситуацията е нетърпима.
Сега, като седеше срещу шефа на полицията Брауър, Барбара Хофман се чувстваше гузна и много неспокойна, докато му разправяше съшитата с бели конци история за причината работодателят й да я посети в дома й.
— Значи мистър Нортън е останал само за минутка?
Тя малко се отпусна, тук поне можеше да бъде напълно искрена.
— Да, взе папката и веднага си тръгна.
— Коя папка беше това, мисис Хофман?
Налагаше се отново да излъже:
— Аз… аз… всъщност, беше папката по сделката с Мур. — Вътрешно се сви при потиснатото извинение в гласа си.
— Само още нещо. В колко часа мистър Нортън дойде в дома ви?
— Малко след шест, струва ми се — отвърна искрено. Брауър стана и кимна към интеркома на бюрото й.
— Бихте ли съобщили на мистър Нортън, че искам да го видя за минутка?
Когато шефът, на полицията Брауър се върна в кабинета на адвоката, той не хаби думите си.
— Мистър Нортън, разбрах, че папката, която сте взел от мисис Хофман миналия петък, е била за сделката с Мур. Кога трябваше да се осъществи тя?
— В понеделник сутринта в единадесет — каза му Нортън. — Исках да се уверя, че всичко е в ред.
— Вие сте бил купувачът, но мисис Мур не е имала друг адвокат, който да я представлява? Не е ли доста необичайно?
— Съвсем не. Всъщност идеята беше нейна. Нюела смяташе, че изобщо не е необходимо да търсим друг адвокат. Давах й добра цена и щях да й предам парите чрез чек. Тя също така имаше правото да остане в къщата до първо число на следващата година, ако желаеше.
Шефът на полицията Брауър се вгледа мълчаливо в Малкълм Нортън за известно време. Накрая стана да си върви.
— Само още нещо, мистър Нортън — рече той. — Пътуването от къщата на мисис Хофман до дома ви не може да ви е отнело повече от двадесет минути. Така че сте пристигнали вкъщи малко след шест и половина. А твърдите, че е било почти седем. Ходихте ли някъде другаде?
— Не. Може би греша за времето, когато съм се прибрал.
Защо ми задава всички тези въпроси? — зачуди се Нортън. — В какво ме подозира?


43

Когато Нийл Стивънс се върна в Портсмут, майка му веднага разбра по изражението му, че не бе успял да открие младата нюйоркчанка.
— Сутринта изяде само една филийка — напомни му тя. — Нека ти направя закуска. В края на краищата — добави, — вече не ми се удава често да се суетя около теб.
Нийл потъна в един стол до кухненската маса.
— Струва ми се, че се суетиш около татко на пълен работен ден.
— Така е. Но ми харесва.
— Къде е татко?
— В офиса си. Кора Гебарт, жената, на чиято маса спряхме снощи, се обади и попита дали не може да дойде да поговори с него.
— Разбирам — отвърна отнесено Нийл, подрънквайки с приборите, които майка му беше поставила пред него.
Долорес спря приготовленията, обърна се и го погледна.
— Когато започнеш да си играеш така, това означава, че си притеснен — забеляза тя.
— Притеснен съм. Ако миналия петък се бях обадил на Маги, както възнамерявах, щях да взема телефонния й номер, щях да мога да й позвъня и щях да науча за станалото. И щях да бъда тук, за да й помогна. — Направи пауза. — Мамо, ти не знаеш как жадуваше да прекара това време с мащехата си. Никога не би се сетила, като я гледаш, но на Маги никак не й е било лесно.
Докато хапваха палачинки с бекон, той й разказа всичко, което знаеше за Маги. Онова, което премълча, бе колко ядосан е на себе си, че не знаеше повече.
— Струва ми се, че наистина е чудесна — каза Долорес Стивънс. — Нямам търпение да се запозная с нея. Но ме чуй, трябва да престанеш да се самоизмъчваш. Тя е в Нюпорт, оставил си й бележка, а имаш и телефонния й номер. Със сигурност ще се свържеш с нея днес или пък тя ще ти се обади. Така че се успокой.
— Знам. Измъчвам се само от гадното чувство, че е имало случаи, когато се е нуждаела от мен, а аз не съм й помогнал.
— Било те е страх от обвързване, така ли?
Нийл остави вилицата си.
— Просто не е честно.
— Нима? Знаеш ли, Нийл, много от умните, преуспели млади мъже от твоето поколение, които не са се оженили до тридесет години, после решават, че могат да се забавляват до безкрайност. Някои от тях така и ще направят — те наистина не желаят да се обвързват. Но другите, те не знаят кога да пораснат. Чудя се дали тревогата ти не означава, че внезапно си осъзнал колко много те вълнува Маги Холоуей — нещо, което преди не си искал да си признаеш, защото си се страхувал от обвързване.
Нийл се загледа в майка си.
— А аз си мислех, че татко е с труден характер.
Долорес Стивънс скръсти ръце и се усмихна.
— Баба ми все повтаряше една поговорка: «Мъжът е главата на семейството, жената е шията». — Направи пауза. — А шията завърта главата.
Като видя изуменото изражение на Нийл, тя се разсмя.
— Повярвай ми, не съм съвсем съгласна с тази мъдрост. Смятам съпруга и съпругата за равни, а не за някакви играчи. Но понякога, както е в нашия случай, онова, което се вижда отстрани, невинаги е истинското положение. Сумтенето и оплакванията на баща ти са просто неговият начин да изрази тревогата си. Разбрах го още на първата ни среща.
— За вълка говорим, а той в кошарата — рече Нийл, като видя през прозореца баща му да се задава по пътеката от офиса си.
Майка му надникна навън.
— Ах, води Кора. Тя изглежда притеснена.
След няколко минути, когато баща му и Кора Гебарт се присъединиха към тях край кухненската маса, Нийл разбра какво я тревожеше. В сряда тя бе продала облигациите си чрез един борсов посредник, който бил ужасно настоятелен в опитите си да я накара да инвестира в някакви рисковани, препоръчани от него акции, така че дала съгласието си за сделката.
— Снощи не можах да спя — оплака се тя. — Искам да кажа, след онова, което Робърт спомена в клуба — че не желае още една от клиентките му да изгуби и последния си цент… Изпитах неприятното чувство, че говореше за мен и изведнъж усетих, че съм направила ужасна грешка.
— Обадихте ли се на този брокер да анулира покупката на акциите? — попита Нийл.
— Да. Това може да се окаже единственото умно нещо, което съм направила. Или съм се опитала да направя, защото той отговори, че било прекалено късно. — Гласът й изтъня и устните й затрепериха. — А оттогава го няма в офиса му.
— Какви са тези акции? — попита Нийл.
— Аз имам информацията — каза баща му.
Нийл прочете проспекта и извадката с данните. Беше дори по-лошо, отколкото бе очаквал. Обади се в офиса си и нареди на Триш да го свърже с един от старшите брокери.
— Вчера сте купили петдесет хиляди акции по курс девет — обърна се той към мисис Гебарт. — Да видим какво е положението при тях днес.
Осведоми накратко брокера за ситуацията. После отново се обърна към мисис Гебарт.
— Сега курсът е седем. Давам нареждане да продава.
Тя кимна в знак на съгласие.
Нийл каза в слушалката:
— Дръж ме в течение.
След като затвори, обясни: — Преди няколко дни се разнесъл слух, че компанията, чиито акции сте купили, щяла да бъде погълната от «Джонсън & Джонсън». За съжаление обаче съм убеден, че това е наистина само слух, който е целял да вдигне изкуствено цената на акциите. Ужасно съжалявам, мисис Гебарт; поне би трябвало да успеем да спасим по-голямата част от капитала ви. Колегата ми ще се обади веднага, щом осъществи продажбата.
— Онова, което ме вбесява — изръмжа Робърт Стивънс, — е че това е същият брокер, който накара Лора Арлингтън да инвестира в някаква рискована компания и тя загуби спестяванията си.
— Изглеждаше толкова симпатичен — проплака Кора Гебарт. — И говореше с такава вещина за облигациите ми, като обясняваше, че макар да са освободени от данъци, лихвата не си струвала да връзваш толкова пари в тях. А някои дори губели покупателната си способност заради инфлацията.
Думите й привлякоха вниманието на Нийл.
— Значи сте му казали за облигациите си, след като ви се е сторил толкова вещ — рече рязко.
— Не съм. Когато се обади да ме покани на обед, аз му обясних, че не желая да говоря за инвестиции, но тогава той ми изтъкна какви са клиентите му — като мисис Даунинг например. Изтъкна също, че и тя имала облигации от онези, които много от възрастните хора притежават, а той й осигурил цяло състояние. След това заговори точно за облигациите, които аз държа.
— Коя е тази мисис Даунинг? — попита Нийл.
— О, всички я познават. Тя е един от стълбовете на старата гвардия в Провидънс. Наистина й се обадих и тя направо се прехласна, докато говореше за Дъглас Хенсън.
— Разбирам. И все пак, бих искал да го проверя — рече Нийл. — Изглежда ми от онези хора, които злепоставят бизнеса ни.
Телефонът иззвъня.
Маги, помисли си Нийл. Дано да е Маги.
Обаче беше колегата му от инвестиционния фонд. Нийл слуша известно време, после се обърна към Кора Гебарт.
— Продал ги е при курс седем. Смятайте се за късметлийка. Тръгнал е слух, че «Джонсън & Джонсън» ще излязат с изявление, че нямат абсолютно никакъв интерес да купуват компанията. Независимо дали слухът е верен или не, той е достатъчен, за да срине акциите й.
Когато Кора Гебарт си тръгна, Робърт Стивънс погледна сина си с обич.
— Слава Богу, че беше тук, Нийл. Кора е умна и има голямо сърце, но е прекалено доверчива. Би било срамота да остане без пукната пара заради една грешка. Но и при това положение може да й се наложи да се откаже от преместването в «Латъм Майнър». Беше хвърлила око на един от големите апартаменти там, но може би все пак ще е в състояние да плати за някой по-малък.
— «Латъм Майнър» — повтори Нийл. — Радвам се, че го спомена. Трябва да те поразпитам за това място.
— За какво, за Бога, ти е да се интересуваш от «Латъм Майнър»? — обади се майка му.
Нийл им обясни за Ван Хилърови, които търсеха място, където да се оттеглят.
— Обещах им да проуча тази резиденция. Почти бях забравил. Трябва да си уредя среща да я разгледам.
— Ще играем голф чак в един часа — каза Робърт Стивънс, — а «Латъм Майнър» не е много далеч от клуба. Защо не се обадиш да провериш дали не можеш да си уредиш среща сега или поне да вземеш някакви материали за клиентите си.
— Никога не отлагай днешната работа за утре — промърмори Нийл с усмивка. — Освен, разбира се, ако преди това не успея да се свържа с Маги. Сигурно вече се е прибрала.
След като телефонът иззвъня безрезултатно шест пъти, той остави слушалката.
— Още я няма — рече мрачно. — Окей, къде е указателят? Ще се обадя в «Латъм Майнър» да приключа с тази работа.
Д-р Уилям Лейн бе самата любезност.
— Обаждате се в много подходящ момент — каза той. — Един от най-хубавите ни апартаменти е свободен — двустаен, с тераса. Имаме само четири такива жилища и в останалите три живеят очарователни двойки. Елате веднага.


44

Д-р Лара Хорган, новият съдебен лекар на щата Род Айлънд, не можеше да си обясни каква бе причината за безпокойството й. Но всъщност седмицата не беше лека за отдела й: смъртните случаи при произшествия включваха две самоубийства, три удавяния и едно убийство.
От друга страна, по всичко изглеждаше, че смъртта на жената в резиденцията «Латъм Майнър» бе чиста рутина. И все пак нещо в нея я безпокоеше. Медицинската история на починалата жена, Грета Шипли, бе абсолютно ясна. Предишният й лекуващ лекар се беше пенсионирал, но приемникът му потвърждаваше, че от десет години мисис Шипли страдаше от хипертония и бе преживяла поне един инфаркт.
Д-р Уилям Лейн, директор и лекуващ лекар в «Латъм Майнър», изглеждаше компетентен. Персоналът имаше опит, а удобствата бяха първокласни.
Фактът, че на мисис Шипли й беше прилошало на погребалната литургия на приятелката й, Нюела Мур, жертвата на убийството, както и второто прилошаване, бяха красноречиви доказателства за напрежението, на което сигурно е била подложена.
Д-р Хорган бе свидетелка на много случаи, когато възрастен съпруг или съпруга си отиваше часове, дори само минути след смъртта на своя спътник. Човек, ужасен от смъртта на близък приятел, лесно би могъл да преживее същия фатален стрес.
Като щатски съдебен лекар д-р Хорган бе запозната с обстоятелствата около смъртта на Нюела Мур и добре съзнаваше колко биха могли да разстроят някой, толкова близък на жертвата, колкото е била мисис Шипли. Многобройните жестоки удари по тила на мисис Мур се бяха оказали фатални. Примесените с кръвта и косата песъчинки говореха, че нападателят бе намерил оръжието, вероятно камък, някъде на брега и бе влязъл в къщата, носейки го със себе си. Това също така показваше, че нападателят е бил наясно — обитателката на къщата е дребна и крехка, а може би дори бе познавал мисис Мур. Ето я причината, каза си тя. Натрапчивото усещане, че смъртта на Нюела Мур някак си е свързана с тази в «Латъм Майнър», изглежда ми праща тревожни сигнали. Реши да се обади на нюпортската полиция и да попита дали вече са попаднали на някаква следа.
Вестниците от седмицата бяха натрупани на бюрото й. На страницата с некролозите откри кратка справка за живота на мисис Шипли, за обществената й дейност, за членството й в ДАР* и за това, че покойният й съпруг е бил председател на управителния съвет на преуспяваща компания. Като опечалени роднини се посочваха трима братовчеди, жители съответно на Ню Йорк Сити, Вашингтон и Денвър.
И никой наблизо, за да се погрижи за нея, помисли си д-р Хорган, докато оставяше вестника и се обръщаше към планината от документи, които чакаха върху бюрото й.
Тогава й мина една последна, безпокояща мисъл: сестра Марки. Тя бе открила тялото на мисис Шипли в «Латъм Майнър». Имаше нещо в тази жена, което не й харесваше — някаква лукава многозначност. Може би шефът на полицията Брауър трябваше отново да поговори с нея.


45

Като част от издирванията си за серията лекции Ърл Бейтмън бе започнал да прави копия на стари надгробни плочи, получени чрез натъркване върху хартия. Това бе станало предмет на една от беседите му.
— Днес върху надгробните паметници се записва минимална информация — обясняваше той. — Само датите на раждането и на смъртта, ако трябва да бъдем точни. Но в предишните векове на тези паметници е можело да се прочетат чудесни истории. Някой са мъчителни, други — забележителни като случая с морския капитан, погребан заедно с петте си жени — никоя, от които, бих могъл да добавя, не е живяла повече от седем години, след като се била омъжила за него.
В този момент обикновено го възнаграждаваха с вълна от смях.
— Други паметници — продължаваше той, — предизвикват благоговението ни с величието си и с историята, която предават.
Тогава споменаваше за параклиса в Уестминстърското абатство, където кралица Елизабет I бе погребана само на около метър от братовчедка си, която наредила да обезглавят — Мери, кралицата на Шотландия.
— И още нещо интересно — добавяше той, — в Кетчъкън, Аляска, през деветнадесети век на гробището «Тъмстоун» имало запазен парцел за «Опетнените гълъбици», както наричали младите жени, живеещи в бордеите.
Този петък сутринта Ърл подготвяше резюме на лекциите, които предлагаше да изнесе по кабелната телевизия. Когато стигна до темата за отпечатъците от надгробни плочи, си спомни, че имаше намерение да потърси още интересни паметници; после, съзнавайки, че денят бе чудесен, реши да посети най-старите части на гробищата «Сейнт Мери» и «Тринити».
Караше по водещия към гробищата път, когато забеляза едно черно волво комби да излиза от портите и да свива в обратната посока. Маги Холоуей притежаваше кола същия модел и цвят, помисли си той. Дали не бе дошла да посети гроба на Нюела?
Вместо да отиде в старата част, той подкара наляво и сви нагоре по хълма. Пит Браун, гробищен служител, с когото се беше запознал при честите си обикаляния сред старите надгробни паметници, почистваше от бурени пътеката близо до гроба на Нюела.
Ърл спря колата и отвори прозореца.
— Доста е спокойничко тук, Пит — подхвърли той. Това бе стара шега помежду им.
— Наистина е така, професоре.
— Стори ми се, че видях колата на доведената дъщеря на мисис Мур. Гроба ли посети? — Беше сигурен, че всички знаят подробностите около смъртта на Нюела. Нямаше чак толкова много убийства в Нюпорт.
— Хубава дама, слаба, с тъмна коса, млада?
— Прилича ми на Маги.
— Да. И явно познава половината от гостите ни — каза Пит и се засмя. — Един от нашите я видял да ходи от гроб на гроб да слага цветя. Останалите момчета също са я забелязали. Бива си я.
Е, не е ли интересно това? — помисли си Ърл.
— Всичко хубаво, Пит — сбогува се той и му махна, докато потегляше бавно. Като знаеше, че всевиждащите очи на Пит Браун го следят, продължи към старата част на «Тринити» и започна да се разхожда сред гробовете от седемнадесети век.


46

Едностайният апартамент на Летиция Бейнбридж в «Латъм Майнър» представляваше голямо ъглово помещение с великолепна гледка към океана. Тя гордо показа огромната гардеробна и банята.
— Да си сред член основателите си има своите предимства — рече оживено. — Спомням си как с Грета решихме да се запишем още на официалния прием. Труди Никълс се чудеше и се помайваше, а после не можа да ми прости, че съм взела това жилище. В края на краищата плати сто и петдесет хиляди отгоре за един от най-големите апартаменти, а горкото гълъбче живя само две години след това. Сега го обитава семейство Креншоу. Бяха на нашата маса онази вечер.
— Спомням си ги. Много са симпатични. — Никълс, помисли си Маги. Гертруд Никълс. Нейният гроб бе сред онези, на които имаше звънчета.
Мисис Бейнбридж въздъхна.
— Винаги е тежко, когато някой от нас почине, но е още по-тежко, когато е и от нашата маса. А съм сигурна, че Елеонор Чандлър ще получи жилището на Грета. Когато дъщеря ми Сара ме заведе при домашния ни лекар вчера, тя ми разказа за слуховете, че Елеонор се мести тук.
— Не се ли чувствате добре? — попита Маги.
— О, съвсем добре се чувствам. Но на моята възраст всичко може да се случи. Казах на Сара, че д-р Лейн чудесно се справя с измерването на кръвното ми, но тя настояваше да ме види д-р Евънс.
Седнаха една срещу друга на столовете на колелца, поставени до прозореца. Мисис Бейнбридж се пресегна и взе една от многото сложени в рамки снимки на близката маса. Показа я на Маги.
— Моята тайфа — рече гордо. — Трима синове, три дъщери, седемнадесет внука и три на път. — Усмихна се с голямо задоволство. — И най-хубавото е, че много от тях са още в Ню Ингланд. Няма седмица, в която някой да не намине насам.
Маги съзнателно си отбеляза тази информация; нещо, върху което да помисли по-късно, каза си. После забеляза една снимка, направена в големия салон тук, в «Латъм Майнър». Мисис Бейнбридж бе в средата на група от седем души. Взе я.
— По някакъв специален повод ли е? — попита тя.
— Деветдесетият ми рожден ден преди четири години. — Летиция Бейнбридж се наведе напред и посочи двете жени в двата края на групата. — Тази отляво е Констанс Райнлендър. Тя почина само преди две седмици, а Грета, разбира се, я познаваш. Тя е вдясно.
— Мисис Шипли нямаше близки роднини, нали? — поинтересува се Маги.
— Не. Нито пък Констанс, но ние тук бяхме почти роднини.
Време беше да попита за звънчетата, реши Маги. Огледа се, като се чудеше как точно да повдигне въпроса. Стаята очевидно бе обзаведена с личните вещи на мисис Бейнбридж. Голямото легло с дърворезба, старинната английска маса, бомбайският скрин, персийският килим в нежни тонове — всичко говореше, че е от старо семейство.
Тогава го видя: сребърно звънче върху полицата над камината. Стана и отиде до него.
— О, не е ли прекрасно? — Взе го.
Летиция Бейнбридж се усмихна.
— Майка ми го използваше, за да вика прислужницата си. Мама беше поспаланка и Хети търпеливо стоеше на пост пред вратата й всяка сутрин, докато звънчето не я повикаше. Внучките ми го смятат за «майтап», както се изразяват, но звънчето е свързано с много мили спомени за мен. Много от нас, старите момичета, са израснали в подобна среда.
Точно от такова въведение се нуждаеше Маги. Седна отново и бръкна в чантичката си.
— Мисис Бейнбридж, намерих това звънче на гроба на Нюела. Любопитна съм кой го е оставил там. Дали тук няма някакъв обичай да се оставя звънче на гроба на приятел?
Летиция Бейнбридж изглеждаше смаяна.
— Никога не съм чувала за подобно нещо. Искаш да кажеш, че някой нарочно го е оставил там?
— Очевидно — да.
— Много странно. — Тя се извърна настрани.
Със свито сърце Маги си даде сметка, че по някаква причина звънчето бе разстроило мисис Бейнбридж. Реши да не споменава нищо за това, че бе открила звънчета и на другите гробове. Очевидно те не бяха нещо като почит, която приятелите си отдаваха един на друг.
Пусна звънчето обратно в чантичката си.
— Обзалагам се, че знам какво се е случило — импровизира тя. — Онзи ден на гробищата срещнах едно малко момиченце. Приближи се и ме заговори, докато слагах цветя на гроба на Нюела. Открих звънчето, след като то си тръгна.
Летиция Бейнбридж направи искания от Маги извод.
— О, предполагам, че това обяснява всичко — рече тя. — Със сигурност никой възрастен човек не би си помислил да оставя звънче на гроба. — После се намръщи. — Какво е това, което се опитвам да си спомня? О, Господи, нещо просто ми мина през ума и изчезна. От възрастта е, предполагам.
На вратата се почука и мисис Бейнбридж промърмори:
— Това трябва да е подносът с обяда. — След това повиши глас: — Влезте, моля.
Появи се Анджела, младата прислужница, която Маги беше срещала при предишните си посещения. Поздрави я и стана.
— Наистина трябва да тръгвам — каза Маги.
Мисис Бейнбридж също се изправи.
— Толкова се радвам, че се отби, Маги. Ще те видя ли утре?
Маги разбра какво имаше предвид.
— Да, разбира се. Ще дойда в погребалния дом, както и на службата за мисис Шипли.
Когато слезе долу, с радост забеляза, че фоайето беше празно. Сигурно всички са в трапезарията, помисли си тя, докато отваряше външната врата. Бръкна в чантата си, за да извади ключовете за колата и неволно докосна звънчето. Приглушеният звън я накара да хване езичето, за да го накара да млъкне.
Не питай за кого бие камбаната, помисли си Маги, докато слизаше по стъпалата на «Латъм Майнър».


47

Д-р Лейн, Нийл Стивънс и баща му завършиха обиколката си на «Латъм Майнър» при входа на трапезарията. Нийл чу бръмченето на разговорите, видя оживените лица на добре облечените възрастни хора и оцени по достойнство цялостната обстановка в красивото помещение. Сервираха келнери с бели ръкавици и навсякъде се носеше ароматът на прясно изпечен хляб.
Лейн взе едно меню и го подаде на Нийл.
— Днес за основно ястие изборът е между доувърска писия с бели аспержи и пилешка салата — обясни той. — За десерт може да се избере студено кисело мляко или шербет с домашни бисквити. — Усмихна се. — Бих могъл да добавя, че това е типично меню. Готвачът ни е не само майстор в приготвянето на специалитети, но и на диетични ястия.
— Впечатляващо — отвърна Нийл и кимна доволно.
— Нийл, запазили сме игрището за след тридесет минути — напомни на сина си Робърт Стивънс. — Не смяташ ли, че видяхме достатъчно?
— И което е по-важно — добави любезно д-р Лейн, — мислите ли, че бихте могли да препоръчате свободния апартамент на клиентите си? Без да желая да ги насилвам, мога да ви кажа, че няма да остане празен задълго. Семейните двойки предпочитат по-големите ни жилища.
— Ще говоря с клиентите си в понеделник, когато се върна в Ню Йорк — отвърна Нийл. — Мястото е много впечатляващо. Непременно ще им изпратя проспекта и ще ги посъветвам да дойдат и сами да разгледат всичко.
— Прекрасно — зарадва се искрено д-р Лейн, когато Робърт Стивънс нарочно вдигна часовника си, завъртя се и тръгна надолу по коридора към външната врата. Нийл и д-р Лейн го последваха. — Обичаме при нас да се настаняват семейни двойки — продължи д-р Лейн. — Повечето от гостите са вдовици, но това не означава, че не обичат наоколо да има мъже. Всъщност, дори между някои от неженените ни гости са се завързвали романи.


48

По пътя за вкъщи Маги реши да купи продукти. Подкара към малко пазарче, което беше забелязала близо до пристанището. Там взе необходимото за зелена салата и доматено пюре. До гуша ми дойде от бъркани яйца и пилешка супа, помисли си тя. После видя реклама на прясно приготвена нюингландска мидена яхния.
Продавачът бе човек с обветрено лице на около шестдесет години.
— Нова ли сте тук? — попита любезно той, когато му даде поръчката си.
Маги се усмихна.
— Как разбрахте?
— Лесно. Когато жените вземат мидена яхния, всички те купуват поне килограм.
— Тогава по-добре да ми дадете още половин килограм.
— Имате глава на раменете си. Харесвам тази черта у младите хора — отвърна той.
Докато потегляше с колата, Маги се усмихна на себе си. Една от причините да задържи къщата в Нюпорт бе, че при толкова много възрастни хора наоколо, щяха да я смятат за млада още доста дълго.
А освен това, не мога просто да оправя нещата на Нюела, да приема най-доброто предложение за къщата и да си замина, каза си тя. Дори Нюела наистина да е била убита от непознат, остават още толкова много въпроси без отговор.
Звънчетата, например. Кой би ги сложил на тези гробове? Вероятно на някоя от възрастните им приятелки й беше хрумнало и не се беше замислила, че могат да бъдат забелязани, предположи тя. Но откъде да знам, помисли си, че няма звънчета на половината нюпортски гробове? От друга страна, едно от тях липсва. Дали човекът, който ги слагаше, не бе променил решението си?
Сви в алеята пред Нюелината къща, отнесе продуктите до кухненската врата и си отключи. Остави пакетите на масата, върна се и бързо завъртя ключа. Ето още нещо, сети се тя. Смятах да извикам ключар. Довечера Лаям ще ме пита дали съм го направила. Беше толкова разтревожен от внезапното появяване на Ърл.
Една от любимите поговорки на Нюела й мина през ума, докато търсеше телефонния указател: По-добре късно, отколкото никога. Маги си спомни как Нюела го бе казала една неделна сутрин, когато пристигна тичешком до колата, в която Маги и баща й вече я чакаха.
Никак не й беше приятно да си припомни отговора на баща си, толкова типичен за него: «А още по-добре, никога късно, особено след като останалата част от паството успява да се появи навреме».
Откри указателя в едно дълбоко чекмедже в кухнята и се усмихна, като видя залепената за него бележка: «Ксерокопирани рецепти, остатъци от свещи, ръждясали ножици, изрезки от вестници, дребни монети».
Дано не ми се налага да търся нещо в тази къща. Такава бъркотия е. После усети как гърлото й се стяга. Онзи, който е обърнал къщата наопаки, е търсел нещо и има вероятност да не го е открил, прошепна й един вътрешен глас.
След като остави съобщение на телефонния секретар на първия ключар, когото потърси, тя прибра покупките и си стопли купичка от мидената яхния. Когато я вкуси, остана доволна, че бе купила повече, отколкото възнамеряваше. После се качи в ателието. Пръстите й се потопиха неспокойно в гърнето с мокра глина. Искаше да се заеме със започнатия бюст на Нюела, но знаеше, че не беше в състояние. Лицето на Грета Шипли настояваше да бъде пресъздадено — всъщност не толкова лицето, колкото очите: проницателни, искрени и бдителни. Радваше се, че бе взела повече арматури.
Маги остана до работната маса около час, докато глината не започна да наподобява жената, която бе познавала толкова за кратко. Най-сетне силното безпокойство бе преминало и тя можеше да измие ръцете си и да се заеме със задачата, която със сигурност щеше да бъде най-тежката: да подреди картините на Нюела. Трябваше да реши кои да запази и кои да предложи на посредник, като знаеше, че вероятно по-голямата част от тях щяха да свършат на боклука и то изтръгнати от рамките си — рамки, които някои хора щяха да оценят по-високо от изкуството, което някога бяха подчертавали.


В три часа започна да преглежда творбите, които не бяха сложени в рамки. В килера до ателието откри десетки скици, акварели и маслени картини — главозамайващо количество, за което Маги си даде сметка, че не би могла дори да се надява да оцени без професионална помощ.
Повечето от скиците бяха средна работа и само няколко от маслените картини се оказаха интересни, но сред акварелите имаше изключителни неща. И те като Нюела, помисли си тя, бяха топли и ведри и изпълнени с неочаквана дълбочина. Особено й хареса един зимен пейзаж — дърво с натежали от сняг клони бе подслонило необичаен венец от цветя, сред които кученца, рози, теменужки и лилии, орхидеи и хризантеми.
Това занимание така погълна Маги, че вече минаваше пет и половина, когато слезе бързо долу, за да вдигне телефона, който й се бе сторило, че звъни.
Обаждаше се Лаям.
— Ей, за трети път се опитвам да се свържа с теб. Вече бях решил, че ме отбягваш — каза той с облекчение. — А знаеш ли, че единственото друго предложение, което получих за вечерта, е от братовчед ми Ърл?
Маги се засмя.
— Съжалявам. Не съм чула телефона. Бях в ателието. Нюела не е обичала да има навсякъде апарати.
— Ще ти купя един за Коледа. Да те взема ли след около час?
— Добре.
Времето ще ми стигне точно колкото да се топна във ваната, помисли си Маги, докато затваряше. Бе очевидно, че вечерта захладняваше. В къщата като че ли постоянно ставаше течение и Маги имаше странното и неприятно чувство, че все още усеща допира със студената и влажна почва на гробовете.
Когато водата зашуртя във ваната, й се стори, че отново чува телефона и бързо затвори крановете. От стаята на Нюела обаче не долиташе звън. Или ми се е причуло, или изпуснах още едно обаждане, реши тя.
Като се чувстваше освежена след ваната, тя внимателно подбра облеклото си — бяла официална блуза и дълга до средата на прасците черна пола, които бе купила през седмицата, след това реши, че няма да е зле да си сложи и малко грим.
Забавно е, че се контя за Лаям, помисли си тя. Той обаче ми създава самочувствие.
В седем без четвърт вече чакаше в дневната, когато на вратата се позвъни. На прага стоеше Лаям с дузина дългостеблести червени рози в едната ръка и със сгънат лист хартия — в другата. Топлотата в очите му и леката целувка, докоснала за миг устните й, повдигнаха духа на Маги.
— Изглеждаш страхотно — каза й той. — Ще трябва да променя плановете, за вечерта. Очевидно «Макдоналдс» няма да свърши работа.
Маги се засмя.
— О, Божичко! А аз очаквах с такова нетърпение да хапна един «Биг Мак». — Бързо прочете бележката, която й беше донесъл. — Къде намери това? — попита тя.
— На външната ви врата, мадам.
— О, разбира се, че влязох през кухненската врата. — Сгъна листа. Значи Нийл е в Портсмут, помисли си тя, и иска да се срещнем. Не е ли чудесно? Никак не й беше приятно да си признае колко разочарована се почувства, когато той не й се обади миналата седмица, преди тя да замине. После си напомни, че го беше сметнала за още един знак за безразличието му към нея.
— Нещо важно ли е? — попита Лаям между другото.
— Не. Един приятел, който е тук за уикенда, иска да му се обадя. Може би утре ще му звънна. — А може би няма, каза на себе си. — Чудя се как ме е открил.
Качи се горе за чантата си и, докато я взимаше, усети тежестта на звънчето. Дали да го покажа на Лаям? — подвоуми се.
Не, не и тази вечер, реши тя. Не искам да говоря за смърт и гробове, не и сега. Извади звънчето от чантата си. Въпреки че бе стояло там часове наред, то все още бе студено и влажно на пипане и я накара да потръпне.
Не желая това да бъде първото нещо, което ще видя, когато се прибера по-късно, помисли си тя, докато отваряше вратата на килера. Сложи го на един рафт и го избута назад, докато не се скри напълно от погледа й.


Лаям бе направил резервация за «Комъдорс Рум» в «Дъ Блек Пърл», изискан ресторант със забележителна гледка към залива Неръгенсит Бей.
— Апартаментът ми е тук наблизо — обясни той, — но ми липсва голямата къща, в която съм израснал. Скоро обаче ще се бръкна по-надълбоко и ще купя някоя от старите къщи, след което ще я ремонтирам. — Гласът му стана сериозен. — Дотогава ще съм улегнал и, ако съм късметлия, ще имам красива съпруга, която е преуспяващ фотограф.
— Престани, Лаям — скастри го Маги. — Както би казала Нюела, говориш смахнато.
— Но не съм смахнат — отвърна тихо той. — Маги, моля те, започни да гледаш на мен с други очи. От миналата седмица насам непрекъснато мисля за теб. Не ми излиза от ума, че ако се бе натъкнала на онзи наркоман, който е нападнал Нюела, същото можеше да се случи и с теб. Аз съм голям, силен мъж и искам да се грижа за теб. Знам, че подобни чувства са старомодни, но не мога да се преборя с тях. Такъв съм и така чувствам нещата. — Направи пауза. — А сега е крайно време да престана. Виното добро ли е?
Маги го погледна втренчено и се усмихна, доволна, че не беше поискал да му отговори.
— Добро е, но трябва да те попитам нещо, Лаям. Наистина ли мислиш, че някой случаен наркоман е нападнал Нюела?
Лаям изглежда се учуди на въпроса й.
— Ако не е така, то кой? — попита той.
— Който и да го е направил, сигурно е видял, че очаква гости и все пак се е забавил, за да претърси къщата.
— Маги, нападателят вероятно отчаяно се е нуждаел от наркотик и е претърсил къщата, за да намери пари или бижута. Във вестника пишеше, че халката на Нюела е била свалена от пръста й, така че мотивът трябва да е бил обир.
— Да, халката беше свалена — призна Маги.
— Случайно знам, че тя имаше много малко бижута — продължи Лаям. — Не позволи на чичо Тим да й подари годежен пръстен. Каза, че два са й напълно достатъчни за един живот, а освен това и двата били откраднати, докато живеела в Ню Йорк. Спомням си как се оплака на майка ми, че след тази случка не желаела да притежава нищо, освен изкуствени бижута.
— Знаеш повече от мен — забеляза Маги.
— Така че освен парите, които е имала, убиецът й не е взел много, нали? Това поне ми носи известно удовлетворение — промърмори Лаям мрачно. Усмихна се, разсейвайки тежкото настроение, надвиснало над тях. — Сега ми разкажи как прекара седмицата. Надявам се, че Нюпорт започва да ти влиза под кожата? Или по-добре аз да ти разкажа живота си.
Разправи й как като дете броял седмиците в пансиона, докато не станело време да се върне в Нюпорт за лятото, за решението си да бъде борсов посредник, подобно на баща си, после да напусне работата си в «Рендолф енд Маршал» и да открие собствена инвестиционна къща.
— Самолюбието ми бе поласкано от факта, че някои от богатите клиенти решиха да дойдат при мен — заяви той. — Винаги е страшно да започнеш собствен бизнес, но тяхното доверие ме накара да повярвам, че съм взел правилното решение. И си е така.
Докато донесат поръчаното от тях, Маги напълно се беше отпуснала.
— Тази вечер научих за теб повече, отколкото за десетината предишни вечери — каза му тя.
— Може би съм малко по-различен на своя територия — отвърна той. — А може би ми се иска да видиш какъв страхотен човек съм. — Вдигна едната си вежда. — Освен това се опитвам да ти покажа какъв заможен мъж съм. Само за сведение, тук ме смятат за доста добра партия.
— Веднага престани с тези приказки — сряза го Маги, опитвайки се да прозвучи твърдо, но не успя да скрие леката си усмивка.
— Окей. Твой ред е. Сега ми разкажи за седмицата си.
Маги нямаше желание да го прави. Не искаше да разваля почти празничното настроение. Беше невъзможно да говори за седмицата и да премълчи за Грета Шипли, но наблегна на това колко й е била приятна компанията й, а после му разправи и за зараждащото се приятелство между нея и Летиция Бейнбридж.
— Познавах мисис Шипли. Тя беше прекрасна жена — каза Лаям. — А що се отнася до мисис Бейнбридж — е, тя е страхотна — добави ентусиазирано. — Истинска легенда. Разправи ли ти за всички събития от славните времена на Нюпорт?
— Малко.
— Някой път я подкачи за историите на майка й за Мами Фиш. Тази жена наистина е умеела да разтърсва старата гвардия. Има една славна история за вечерния прием, който дала, и как един от гостите я помолил да доведе със себе си принц Де Драго от Корсика. Разбира се, Мами с удоволствие приела, така че можеш да си представиш ужаса й, когато «принцът» се оказал маймуна, изтупана в безупречно вечерно облекло.
Засмяха се заедно.
— Мисис Бейнбридж има толкова грижовни роднини — забеляза Маги. — Вчера например, след като научила за смъртта на мисис Шипли, дъщеря й отишла да я вземе и да я заведе на лекар, защото знаела, че ще се разстрои.
— Тази дъщеря трябва да е Сара — вметна Лаям. После се усмихна. — Мисис Бейнбридж случайно да ти е разказала за номера на откачения ми братовчед Ърл, който направо подлудил Сара?
— Не.
— Този човек няма равен. Ърл изнася лекции за погребалните обичаи. Знаеш го, нали? Кълна се, че този тип е смахнат. Докато всички останали ходят да играят голф или излизат с лодките си, неговата представа за приятно прекарване на времето е да стои с часове на гробищата и да прави отпечатъци от надгробни плочи.
— На гробищата! — възкликна Маги.
— Да, но това не е всичко. Имам предвид историята с онази лекция върху погребалните обичаи, която изнесъл не къде да е, а в «Латъм Майнър». Мисис Бейнбридж не се чувствала добре, но Сара била при нея и отишла на лекцията. Ърл включил в беседата си разказа за викторианските звънчета. Изглежда богатите викторианци толкова се бояли да не ги заровят живи, че искали в капака на ковчега им да бъде пробита дупка, през която една вентилационна тръба да стига до над земята. Към пръста на предполагаемо мъртвия завързвали връв, която минавала през вентилационната тръба и стигала до едно звънче на гроба. След това плащали на някого да наблюдава гроба в продължение на седмица в случай, че погребаният наистина възвърне съзнанието си и се опита да позвъни със звънчето.
— Мили Боже! — възкликна Маги.
— Чакай малко, стигам до най-хубавата част — частта за Ърл. Ако искаш вярвай, но той има тук, близо до погребалния дом, нещо като музей, който е пълен с погребална символика и всякакви джунджурии, та му дошла откачената идея да си направи дузина копия на викториански гробищни звънчета, за да ги използва като илюстративен материал при лекцията си. Без да казва какво представляват, този смахнат човек ги раздал на дванадесет от дамите, всички в шестдесетте, седемдесетте и осемдесетте си години, и ги завързал към безименните им пръсти. После им наредил да държат звънчетата с другата си ръка, да разклатят пръст и да се преструват, че са в ковчег и се опитват да се свържат с наблюдателя на гроба.
— Отвратително! — възмути се Маги.
— Една от стариците припаднала. Дъщерята на мисис Бейнбридж събрала звънчетата на Ърл и била толкова вбесена, че практически изхвърлила и него, и звънчетата му от къщата.
Лаям направи пауза, после добави по-сериозно:
— Най-обезпокоителното обаче е, че според мен Ърл изпитва огромно удоволствие да разказва тази история.


49

Нийл се беше опитал да се свърже с Маги на няколко пъти — първо от съблекалнята на клуба, а после — веднага, щом се прибра вкъщи. Или я няма цял ден, или непрекъснато е влизала и излизала, или не вдига телефона, помисли си той. Но дори непрекъснато да се е връщала и излизала, сигурно бе видяла бележката му.
Нийл придружи родителите си, които отиваха на коктейл у едни съседи, и оттам отново се опита да се свърже с Маги в седем. След това реши да тръгне за вечеря със собствената си кола, така че ако успееше да я открие по-късно, да може да се отбие за едно питие.
На масата в «Кенфийлд Хауз» имаше шест души. Въпреки че омарът «Нюбърг» бе страхотен, а компаньонката му за вечерта, Вики, дъщеря на приятели на родителите му, бе много привлекателна банкова директорка от Бостън, Нийл се чувстваше ужасно неспокоен.
Като знаеше, че би било невъзпитано да пропусне питието след вечеря в бара, той изтърпя с огромно усилие бъбренето и когато най-сетне в десет и половина всички станаха, Нийл съумя да откаже любезно поканата на Вики за партия тенис в неделя сутринта заедно с приятелите й. Накрая с въздишка на облекчение се озова в собствената си кола.
Погледна часовника: беше единадесет без петнадесет. Ако Маги се беше прибрала и си беше легнала рано, той не желаеше да я притеснява. Оправда решението си да мине покрай къщата й с това, че само искаше да види дали колата е на алеята, за да бъде сигурен, че още е в Нюпорт.
Първоначалната радост, когато видя, че колата й наистина беше там, веднага бе помрачена, щом осъзна, че до нея бе паркирана друга — ягуар с масачузетска регистрация. Нийл мина покрай дома със скоростта на охлюв и бе възнаграден, защото забеляза външната врата да се отваря. Мерна висок мъж да стои до Маги и после, усещайки се като воайор, даде газ, сви по Оушън Драйв и подкара обратно към Портсмут със свит от съжаление и ревност стомах.


50

Събота, 5 октомври

Заупокойната служба за Грета Шипли в църквата «Тринити» бе многолюдна. Докато седеше и слушаше познатите молитви, Маги си даде сметка, че присъстваха всички поканени на вечерното парти у Нюела.
Д-р Лейн и съпругата му, Одил, седяха заедно с доста от гостите в резиденцията, сред които бяха всички от масата на мисис Шипли в сряда вечерта, с изключение на мисис Бейнбридж.
Малкълм Нортън и жена му, Джанис, също бяха тук. Той имаше доста мрачно изражение, помисли си Маги. Когато мина покрай нея на влизане, той бе спрял да й каже, че се е опитвал да се свърже с нея и би искал да се видят след погребението.
Ърл Бейтмън се бе приближил да я поздрави преди началото на службата.
— Много се страхувам, че след всичко това, когато си помислите за Нюпорт, ще си спомняте само за погребения и гробища — бе заявил той. Очите му бяха скрити зад леко оцветените кръгли слънчеви очила, с които приличаше на кукумявка.
Не бе изчакал отговора й, а бе продължил към едно празно място на първия ред.
Лаям пристигна по средата на службата и седна до нея.
— Съжалявам — измърмори в ухото й. — Дяволският будилник не иззвъня. — Взе ръката й в своята, но след миг тя я дръпна. Знаеше, че мнозина я наблюдават скришом и не желаеше да се носят клюки за нея и Лаям. Нямаше как да не си признае обаче, че чувството й за изолираност се разсея, щом твърдото му рамо докосна нейното.
Когато бе минала покрай ковчега в погребалния дом, Маги се бе взряла за миг в спокойното, прекрасно лице на жената, която бе познавала съвсем за кратко и все пак толкова много бе харесала. Хрумна й мисълта, че Грета Шипли, Нюела и останалите им добри приятелки вероятно се радваха, че отново са заедно.
Тази мисъл бе донесла със себе си настойчивия въпрос за викторианските звънчета.
Когато мина покрай тримата души, представени като братовчеди на мисис Шипли, лицата им бяха замръзнали в подходящи сериозни маски, но тя не откри в тях нито следа от искрената, пареща болка, която бе забелязала в очите и в израженията на близките приятели на мисис Шипли от «Латъм Майнър».
Трябва да разбера кога и как са починали жените, чиито гробове посетих, и колко от тях имат близки роднини, помисли си Маги. Бе осъзнала важността на тази информация при посещението си при мисис Бейнбридж.
През следващите два часа се чувстваше така, сякаш действаше ръководена от някакъв вид дистанционно управление — наблюдаваше, попиваше събитията, но не усещаше нищо. «Аз съм само един фотоапарат» — бе собствената й реакция на поведението й, докато се отдалечаваше заедно с Лаям от гроба на Грета Шипли след погребението.
Усети как някой хвана ръката й. Беше хубава жена с посребрена коса и забележително изправена стойка.
— Мисис Холоуей — каза тя. — Аз съм Сара Бейнбридж Къшинг. Искам да ви благодаря за посещението при майка ми вчера. Тя ви е толкова признателна.
Сара. Това беше дъщерята, която се бе скарала с Ърл по време на лекцията за викторианските звънчета, помисли си Маги. Щеше й се да успее да поговори с нея насаме.
Със следващите си думи Сара Къшинг й даде тази възможност:
— Не зная колко време ще останете в Нюпорт, но утре сутринта ще водя майка да се почерпим някъде навън и ще ми бъде много приятно, ако дойдете и вие.
Маги се съгласи с готовност.
— Отседнала сте в къщата на Нюела, нали? Ще ви взема в единадесет, ако сте съгласна. — Сара Къшинг кимна, обърна се и изостана, за да се присъедини към групата, с която беше дошла.
— Хайде да отидем да обядваме на някое тихо място — предложи Лаям. — Сигурен съм, че нямаш желание за никакви събирания след погребението.
— Да, така е. Само че искам да се прибера. Трябва да прегледам дрехите на Нюела и да ги сортирам.
— Тогава да вечеряме заедно?
Маги поклати глава.
— Благодаря, но ще се занимавам с подреждането и пакетирането, докато не приключа.
— Е, трябва да те видя, преди да тръгна за Бостън утре вечер — възрази Лаям.
Маги знаеше, че не би й позволил да каже «не».
— Добре, обади ми се — отвърна тя. — Ще измислим нещо.
Разделиха се при колата й. Вече завърташе ключа, когато я стресна потропване по прозореца. Беше Малкълм Нортън.
— Трябва да поговорим — промърмори настоятелно той.
Маги реши да потегли и да не губи нито неговото, нито своето време.
— Мистър Нортън, ако е за купуването на къщата на Нюела, мога да ви кажа само това: засега нямам никакво намерение да я продавам, а съвсем случайно вече получих и доста по-добро предложение от вашето.
След едно неясно «Съжалявам», тя завъртя стартера. Ужасеното изражение на мъжа й причини почти болка.


51

Нийл Стивънс и баща му започнаха да играят голф в седем часа и по пладне вече се бяха върнали в клуба. Този път Нийл чу вдигане на телефона още при второто позвъняване. Когато позна гласа на Маги, той въздъхна с облекчение.
Думите му звучаха несвързано дори в собствените му уши, докато разказваше как й бе телефонирал след заминаването й в петък, как после бе отишъл при Джими Ниъри, за да се опита да узнае името на Нюела, така че да може да я открие тук, как бе научил за смъртта на мащехата й и толкова съжалявал…
— Маги, трябва да те видя. Днес — завърши той. Долови колебанието й, чу я да казва, че трябва да си остане вкъщи и да приключи с подреждането на личните вещи на Нюела.
— Колкото и да си заета, все пак ще трябва да вечеряш — възрази той. — Маги, ако не ми позволиш да те изведа, ще пристигна пред дома ти заедно с вечерята. — После се сети за мъжа с ягуара. — Освен ако няма някой друг, който вече да го прави — добави той.
След отговора й на лицето му грейна усмивка.
— В седем часа? Страхотно. Открих чудесен ресторант за омари.
— Доколкото виждам, се свърза с тази твоя Маги — отбеляза сухо Робърт Стивънс, когато Нийл го настигна на вратата на клуба.
— Да, свързах се. Довечера ще се видим за вечеря.
— Е, добре, ще се радваме да я вземеш с нас. Знаеш, че довечера ще празнуваме рождения ден на майка ти в клуба.
— Рожденият й ден е утре — възрази Нийл.
— Благодаря ти, че ми каза! Ти помоли да го празнуваме днес. Искаше да си заминеш обратно утре следобед.
Нийл стоеше с ръка на устата, сякаш потънал в мисли. После мълчаливо поклати глава. Робърт Стивънс се усмихна.
— Доста хора смятат майка ти и мен за приятна компания.
— Компанията ви наистина е приятна — отбеляза вяло Нийл. — Сигурен съм, че на Маги ще й хареса с вас.
— Не се и съмнявам. Сега да си вървим вкъщи. Една друга моя клиентка, Лора Арлингтън, ще дойде в два. Искам да прегледаш онова, което е останало от акциите й и да видиш дали не можеш да й препоръчаш някакъв начин за увеличаване на дохода й. «Благодарение» на онзи отвратителен брокер положението й наистина е лошо.

* * *
Два часа по-късно Нийл седеше с мисис Арлингтън в кабинета на баща си. Положението й наистина е лошо, помисли си той. Бе притежавала стабилни акции, носещи добри дивиденти, но ги беше продала всичките, за да хвърли парите в едно от многото рисковани предприятия. Преди десет дни убедили мисис Арлингтън да купи сто хиляди акции от някакво съмнително предприятие по пет долара едната. На следващата сутрин акциите се покачили на пет долара и четвърт, но до следобеда започнали да падат стремглаво. Сега струваха по-малко от долар.
Значи петстотин хиляди долара в акции са сведени до около осемдесет хиляди и то при положение, че се намери купувач, помисли си Нийл, като погледна със съжаление през бюрото към пепелявото лице на жената, чиито сплетени пръсти и приведени рамене издаваха тревогата й. Тя е на възрастта на мама, помисли си той, а в момента изглежда с двадесет години по-възрастна.
— Положението е доста лошо, нали? — попита мисис Арлингтън.
— Страхувам се, че е така — отвърна Нийл.
— Разбирате ли, това бяха парите, които смятах да използвам при освобождаването на някой от по-големите апартаменти в «Латъм Майнър». Но винаги съм се чувствала виновна при мисълта да употребя всичките тези пари за себе си. Имам три деца и когато Дъглас Хенсън се оказа толкова убедителен, а мисис Даунинг ми потвърди колко пари е спечелила за по-малко от седмица с негова помощ, си помислих, е, добре, ако удвоя парите, ще мога да оставя нещо на децата, както и да живея в «Латъм Майнър».
Опита се да сдържи сълзите си.
— А после миналата седмица не само загубих парите си, но на следващия ден ми се обадиха, че един от големите апартаменти бил свободен, онзи, който трябвало да вземе Нюела Мур.
— Нюела Мур ли? — бързо повтори Нийл.
— Да, жената, която беше убита миналата седмица. — Мисис Арлингтън попи с кърпичка сълзите, които повече не можеше да сдържа. — Сега изгубих апартамента, а децата не само няма да получат наследство, но на едно от тях може да му се наложи и да ме приюти.
Поклати глава.
— Знам го от седмица, но писменото потвърждение за покупката на акциите, което получих тази сутрин, просто ме довърши. — Попи сълзите си. — Е, стига.
Лора Арлингтън се изправи и се опита да се усмихне.
— Вие наистина сте толкова симпатичен млад мъж, колкото баща ви непрекъснато ни повтаря, че сте. Значи смятате, че просто трябва да задържа онова, което е останало от акциите ми?
— Да — отвърна Нийл. — Съжалявам за случилото се, мисис Арлингтън.
— Е, да си помислим за всички хора по света, които не притежават половин милион долара, за да ги «профукат», както би се изразил внукът ми. — Очите й се разшириха. — Не мога да повярвам, че го казах! Извинете ме.
После на устните й заигра лека усмивка.
— Но знаете ли какво? Чувствам се много по-добре, след като споделих всичко това. Майка ви и баща ви искаха да се отбия при тях. Мисля, че ще е по-умно да си вървя. Благодарете им от мое име, моля.
Когато тя си тръгна, Нийл се върна в къщата. Родителите му бяха на верандата.
— Къде е Лора? — попита разтревожено майка му.
— Знаех, че няма да иска да се отбие тук — отбеляза Робърт Стивънс. — Едва започва да проумява колко много неща са се променили за нея.
— Тя е от голяма класа — каза разпалено Нийл. — Бих искал да удуша онзи мошеник, Дъглас Хенсън. Кълна се обаче, че първото нещо, което ще направя в понеделник, е да изровя всичко за него, за да мога да го притисна и ако има начин да бъде подадено оплакване срещу него в SEC*, повярвайте ми, ще го направя.
— Чудесно! — отвърна ентусиазирано Робърт Стивънс.
— С всеки изминал ден все повече и повече ми заприличваш на баща си — рече сухо Долорес Стивънс.
По-късно, докато Нийл гледаше мача между Янките и Ред Сокс, той усети, че го тормози усещането за нещо пропуснато при преглеждането на акциите на мисис Арлингтън. Нещо не беше наред, нещо извън лошо направената инвестиция. Но какво? — зачуди се той.


52

Детектив Джим Хагърти бе познавал и харесвал Грета Шипли почти през целия си живот. От времето, когато като малко момче носеше вестниците до вратата й, той не си спомняше случай, в който тя да не се беше държала мило и дружелюбно с него. Освен това плащаше редовно и му даваше щедри бакшиши, когато събираше пощата в събота сутринта.
Не беше като някои скръндзи в останалите богаташки къщи, помисли си той, които си откриваха сметка, после плащаха вестниците за шест седмици напред и добавяха бакшиш от десет цента. Особено добре си спомняше един снежен ден, когато мисис Шипли бе настояла той да влезе и да се стопли, да изсуши ръкавиците и плетената си шапка на радиатора, докато пие какаото, което му беше приготвила.
По-рано днес сутринта, докато присъстваше на службата в църквата «Тринити», той бе сигурен, че много от хората там споделяха мисълта, която не му излизаше от главата: смъртта на Грета Шипли бе ускорена от шокиращото убийство на близката й приятелка Нюела Мур.
Ако някой получеше инфаркт, докато се извършва престъпление, извършителят можеше да бъде съден и за второ убийство, помисли си Хагърти, но какво трябваше да се направи в случаите, в които приятел умира в съня си дни след престъплението?
Учуди се, като видя на панихидата за мисис Шипли доведената дъщеря на Нюела Мур, Маги Холоуей, да седи до Лаям Пейн. Лаям винаги беше харесвал хубавите жени, каза си Хагърти, а Бог бе свидетел и че доста от тях му бяха отвръщали със същото през годините. Той се водеше за един от «най-видните» ергени в Нюпорт.
В църквата бе мярнал и Ърл Бейтмън. Е, той пък бе достатъчно образован, за да бъде професор, но все пак не разкриваше пълните си възможности. Музеят му сякаш принадлежеше на семейство Адамс — от него Хагърти го побиваха тръпки. Ърл би трябвало да продължи фамилния бизнес, заключи той. Дори ризите на гърба му бяха платени от някой роднина.


Хагърти се беше измъкнал преди химна в края на службата, но не и преди да си даде сметка, че Маги Холоуей явно се беше сближила много с мисис Шипли, за да отдели време да дойде на панихидата й. Хрумна му, че ако бе посетила мисис Шипли в «Латъм Майнър», може да бе научила от нея нещо, което да им помогне да разберат защо Нюела Мур се беше отказала да продаде къщата си на Малкълм Нортън.
Нортън бе човекът, който според Джим Хагърти знаеше нещо, което не казваше. Именно тази мисъл го отведе неканен на Гарисън Авеню N 1 в три часа същия следобед.
Когато на вратата се позвъни, Маги се намираше в спалнята на Нюела и разпределяше внимателно сгънатите дрехи на купчини: хубави, практични облекла за благотворителната организация «Гудуил»; по-стари, доста износени — за боклука; значително скъпи, елегантни тоалети за оказионния магазин към болницата.
Щеше да запази за себе си синия костюм, с който Нюела беше облечена онази вечер в «Дъ фор Сийзънс», както и една риза, с която бе рисувала. Алеята на спомените, помисли си тя.
В претъпканите гардероби се беше натъкнала на няколко жилетки и сака от туид — дрехи на Тим Мур, сигурна бе в това, които Нюела беше запазила от сантиментални чувства.
С Нюела винаги са си приличали, каза си тя, спомняйки си за кутията в гардеробната на апартамента й. В нея пазеше роклята, с която бе облечена вечерта, когато се запозна с Пол, както и една от униформите му на летец, а също и еднаквите им екипи за джогинг.
Докато сортираше дрехите, мозъкът на Маги непрекъснато търсеше някакво обяснение за присъствието на звънчетата върху гробовете. Сигурно Ърл ги беше оставил там, реши тя. Дали го смяташе за нещо като глупава шега с жените от резиденцията — заради врявата, която раздаването на звънчетата по време на лекцията в «Латъм Майнър» беше предизвикало?
Обяснението беше смислено. Вероятно той познаваше всички тези жени. В края на краищата, повечето от обитателите на резиденцията «Латъм Майнър» бяха от Нюпорт или поне бяха прекарвали пролетните и летните месеци там.
Маги вдигна една роба, реши, че си е изпяла песента и я сложи в торбата за боклука. Но Нюела не живееше в «Латъм», напомни си тя. Дали беше сложил звънче на гроба й като знак за приятелство? Той изглежда искрено я беше харесвал.
И все пак на един от гробовете нямаше звънче. Защо? — зачуди се. Имам имената на всички тези жени, помисли си Маги. Утре ще отида отново на гробищата и ще си препиша от надгробните им плочи датите, на които са починали. Във вестниците сигурно има некролози за всяка от тях. Трябва да прочета какво пише там.
Издрънчаването на звънеца неприятно прекъсна мислите й. Кой ли идва неканен? — учуди се тя, докато слизаше по стълбите. След това се улови, че се молеше да не е отново неочаквано посещение от страна на Ърл Бейтмън; не знаеше дали би могла да го изтърпи този следобед.
Отне й миг да разбере, че мъжът на прага бе един от служителите в нюпортската полиция, отзовали се първоначално на обаждането й на 911 в нощта на убийството на Нюела. Представи се като детектив Джим Хагърти. Щом влезе в къщата, той се настани на един дървен стол с вида на човек, който нямаше друга работа, освен да прави закачливи забележки за деня.
Маги седна срещу него на ръба на дивана. Ако умееше да чете езика на тялото, той щеше да разбере, че й се искаше разговорът им да бъде възможно най-кратък.
Той започна, отговаряйки на въпрос, който не му беше задала.
— Боя се, че все още не сме стигнали до яснота по въпроса за заподозрените. Но това престъпление няма да остане ненаказано. Мога да ви уверя — рече той.
Маги зачака.
Хагърти бутна очилата си, докато те не спряха на върха на носа му. Кръстоса крака и замасажира глезена си.
— Стара ски травма — обясни той. — Сега ми служи като показател за това дали вятърът е студен. До утре вечерта ще завали.
Не си дошъл да говориш за времето, помисли си Маги.
— Мис Холоуей, тук сте от малко повече от седмица и се радвам, че голямата част от гостите ни не преживяват шока, който ви посрещна в нашия град. А ето, че днес отново ви видях в църквата на панихидата на мисис Шипли. Предполагам, че сте се сприятелили след пристигането ви.
— Да, така е. Всъщност, такава беше молбата на Нюела в завещанието й, но истината е, че присъствах там на драго сърце.
— Мисис Шипли беше прекрасна жена. Познавам я, откакто се помня. Жалко, че нямаше деца. Толкова ги обичаше. Мислите ли, че беше щастлива в «Латъм Майнър»?
— Да, така мисля. Вечерях с нея там вечерта, преди да почине и беше ясно, че се радва на приятелите си.
— Тя каза ли ви защо най-добрата й приятелка, мащехата ви, в последната минута е променила решението си да се премести в резиденцията?
— Не смятам, че някой знае причината — отвърна Маги. — Д-р Лейн беше уверен, че в края на краищата Нюела би решила да вземе апартамента. Никой не може да бъде сигурен какво е мислила.
— Надявах се, че мисис Мур може да е споделила пред мисис Шипли причината да отмени резервацията си. Доколкото разбрах, мисис Шипли е била много доволна, че нейната отдавнашна приятелка ще живее под същия покрив.
Маги си спомни за скицираната от Нюела карикатура върху плаката — как сестра Марки подслушва. Дали тя все още беше в апартамента на Грета Шипли? — запита се.
— Не знам дали това има някакво значение — започна тя предпазливо, — но ми се струва, че Нюела и мисис Шипли много са внимавали какво говорят, когато една от сестрите се е навъртала наоколо. Имала е навика да нахлува, без да чука.
Хагърти престана да търка глезена си.
— Коя сестра? — попита той малко нетърпеливо.
— Сестра Марки.
Хагърти стана да си върви.
— Взехте ли някакво решение за къщата, мис Холоуей?
— Е, завещанието все пак трябва да бъде потвърдено, но засега нямам абсолютно никакво намерение да я обявявам за продан. Всъщност, може би никога няма да я продам. Нюпорт е чудесен град и ще ми бъде приятно да се оттеглям тук след напрежението в Манхатън.
— Малкълм Нортън знае ли го?
— От тази сутрин — да. Всъщност, осведомих го, че не само не желая да продавам, но съм получила и много по-добро предложение за имота.
Хагърти вдигна изненадано вежди.
— Е, това е прекрасна стара къща и ще се радвам да разберете, че не я подценявам, като казвам, че вътре трябва да е заровено съкровище. Надявам се да го намерите.
— Ако тук наистина има нещо скрито, възнамерявам да го изровя — отвърна Маги. — Няма да намеря покой, докато някой не плати за случилото се с жената, която толкова обичах.
Когато Хагърти стана да си тръгва, Маги импулсивно попита:
— Знаете ли дали ще мога да потърся известна информация в редакцията на вестника или са в почивка в събота?
— Мисля, че ще трябва да почакате до понеделник. Случайно ми е известно, тъй като гостите на града често искат да преглеждат стари светски клюки. Много им е забавно да четат за изисканите ни партита.
Маги се усмихна без коментар.
Докато се отдалечаваше с колата, Хагърти си отбеляза в понеделник да поговори с чиновника в редакцията и да разбере каква точно информация е търсила мис Холоуей в моргата им.
Маги се върна в стаята на Нюела. Бе твърдо решена да приключи със съдържанието на гардероба и шкафчетата, преди да сложи край за днес. Тази стая трябваше да използвам за сортиране, помисли си тя, докато мъкнеше пълните кашони към малката трета спалня.
Нюела винаги е обичала да има наоколо си неща, напомнящи й за различни важни моменти. Докато събираше мидени черупки от повърхността на шкафчетата, препарирани животни от перваза на прозореца, купчина ресторантски менюта от нощното шкафче и евтини сувенири откъде ли не, красотата на кленовите мебели постепенно стана очевидна. Бих преместила леглото до онази стена. Мястото е по-подходящо, реши тя, и ще изхвърля онзи стар скрин… Бих запазила също всички картини, които Нюела е сложила в рамки, и е закачила. Това е онази част от нея, с която никога няма да се разделя или да изоставя.
В шест часа преглеждаше последната дреха в по-големия гардероб — шлифер в бледозлатисто, който беше паднал на пода. Спомни си, че когато онзи ден бе закачила както трябва синия вечерен тоалет на Нюела, шлиферът висеше хлабаво зад него.
Както и при останалите дрехи, тя бръкна в джобовете, за да се увери, че бяха празни.
Левият джоб на шлифера беше празен. Но когато върховете на пръстите й провериха десния, напипаха песъчинки.
Маги ги улови с пръсти и извади ръка. Дълги сенки изпълваха стаята, докато вървеше към тоалетката, за да светне лампата.
През пръстите й се изрони шепа суха пръст. Нюела едва ли би сложила пръст в джоба си, помисли си Маги. Едва ли се беше занимавала и с градинарство, облечена с този шлифер. Той бе съвсем нов.
Впрочем, каза си Маги, май че имаха същия шлифер в бутика, в който пазарувах онзи ден.
Сложи неуверено дрехата върху леглото. Инстинктът й подсказа да не почиства пръстта от джоба сега.
Оставаше да се направи само още едно нещо, преди тази стая да бъде напълно разтребена. Обувките, ботушите и чехлите, които покриваха пода на по-големия гардероб, трябваше да бъдат разпределени и подредени по групи. Несъмнено щеше да изхвърли повечето, но може би щеше да си струва да даде някои на «Гудуил».
Стига толкова за днес все пак, реши тя. Това е работа за утре.
Беше време за горещата вана, с която бе свикнала в този час на деня. А после щеше да се облече за вечерята с Нийл, нещо, за което не беше мислила много през деня, но което, както осъзна сега, също очакваше с нетърпение.


53

Джанис и Малкълм Нортън бяха отишли с колата заедно на панихидата и погребението на Грета Шипли. И двамата бяха познавали мисис Шипли през целия си живот, макар никога да не бяха станали нещо повече от познати. Когато по време на химна за възхвала бе огледала насъбралите се, Джанис отново с горчивина си бе дала сметка за финансовата пропаст, която зееше между нея и толкова много от присъстващите.
Видя майката на Реджина Кар от едната страна. Реджина сега беше Реджина Кар Уейн. Тя беше съквартирантка на Джанис в «Дана Хол», а после и двете бяха отишли във «Васар». Сега Уес Уейн беше основен акционер и главен изпълнителен директор на «Крейтъс фармасютикълс», така че със сигурност Реджина не работеше като счетоводителка в дом за старци.
Майката на Арлен Рендъл Грийн тихо хлипаше. Арлен беше още едно от нюпортските момичета от «Дана Хол». Боб Грийн, неизвестен сценарист, когато Арлен се омъжи за него, сега беше могъщ холивудски продуцент. Вероятно точно в този момент тя пътешестваше някъде, помисли си Джанис и лицето й се изкриви от завист.
Имаше и други майки на нейни приятелки и познати. Всички те бяха дошли да се сбогуват със скъпата си приятелка Грета Шипли. По-късно, докато си тръгваше заедно с тях от гроба, тя слушаше с люта завист как се хвалеха една през друга, описвайки натоварения обществен живот на «момичетата» и на своите внучки.
Изпита нещо близко до омраза, докато гледаше как Малкълм се втурва напред, за да настигне Маги Холоуей. Моят красив съпруг, помисли си тя с горчивина. Само да не бях изгубила цялото това време да се опитвам да го направя такъв, какъвто никога не би могъл да стане.
А наглед като че ли притежаваше всичко: добрия външен вид, безукорното потекло, прекрасното образование — «Роксбъри Летин», «Уилямс», право в «Кълъмбия» — дори членство в «Менса», където изискването за приемане бе коефициент на интелигентност на гений. Но накрая нито едно от тези неща не бе имало значение; въпреки всичките си преимущества, Малкълм Нортън бе бита карта.
Сега, отгоре на всичко, планира да ме изостави заради друга жена и не възнамерява да раздели с мен нито цент от печалбата, която се надява да осъществи чрез покупката на онази къща. Гневните й размишления бяха прекъснати, когато осъзна, че майката на Реджина говореше за смъртта на Нюела.
— Нюпорт не е като едно време — заяви тя. — И като си помисли човек, че къщата е била преровена. Чудя се какво ли може да е търсил извършителят, който и да е той.
Майката на Арлен Грийн каза:
— Чух, че Нюела Мур променила завещанието си в деня, преди да умре. Може би някой, който би се облагодетелствал от старото завещание, е търсел новото.
Ръката на Джанис Нортън се стрелна към устата й, за да сподави възклицанието. Дали някой е подозирал, че Нюела би могла да реши да направи ново завещание и затова я е убил? Ако Нюела наистина бе починала, преди да напише новото завещание, продажбата на къщата щеше да стане факт, помисли си тя. Имаше подписан договор и Малкълм — изпълнителят на завещанието й — би успял да доведе докрай започнатото. Освен това, прецени Джанис, никой, който не знае за предстоящите промени в «Уетлънд Акт», не би проявил интерес към имота.
Възможно ли бе Малкълм да е достатъчно отчаян, та да убие Нюела, само за да сложи ръка на къщата й? — запита се тя, внезапно озадачена дали съпругът й нямаше и други тайни, които се опитваше да скрие от нея.
В края на алеята хората се сбогуваха и се разпръснаха. Джанис видя малко по-напред Малкълм да върви бавно към колата им. Когато се приближи към него, забеляза изписаната на лицето му мъка и разбра — Маги Холоуей сигурно му бе казала, че няма да му продаде къщата си.
Не разговаряха, след като се качиха в колата. Малкълм остана загледан втренчено пред себе си няколко мига, после се обърна към нея.
— Ще изплатя ипотеката върху къщата ни — промърмори тихо с равен глас. — Холоуей няма да продава сега, а освен това твърди, че така или иначе имала доста по-добро предложение, което означава, че и да промени решението си, за мен няма да има никаква полза.
— За нас няма да има никаква полза — поправи го по навик Джанис, после прехапа устна. Не искаше да го предизвиква, не и сега.
Ако той някога разбереше, че е имала пръст в контрапредложението, направено за къщата на Нюела, би могъл да се вбеси достатъчно, за да я убие, помисли си с нарастващо безпокойство. Племенникът й Дъг бе направил предложението, разбира се, но ако Малкълм узнаеше, със сигурност щеше да се досети, че тя го беше подучила. Дали Маги Холоуей му беше казала нещо, с което да насочи подозренията му към нея? — зачуди се тя.
Сякаш четеше мислите й, съпругът й се обърна към нея.
— Предполагам, че не си споделяла с никого, нали, Джанис? — попита спокойно.


— Имам леко главоболие — бе казал той с отвлечен, но мек тон, след като стигнаха вкъщи. После се беше качил в стаята си. Бяха минали години, откакто вече не спяха в обща спалня.
Не слезе долу почти до седем часа. Джанис гледаше вечерните новини и вдигна поглед, когато той застана на прага на дневната.
— Излизам — заяви. — Приятна вечер, Джанис.
Тя гледаше невиждащо телевизионния екран, докато се вслушваше да чуе захлопването на външна врата след него. Намислил е нещо, рече си тя, но какво? Остави му достатъчно време да се отдалечи, после изключи телевизора и взе чантата и ключовете от колата. По-рано през деня беше казала на Малкълм, че ще вечеря навън. Напоследък толкова се бяха отчуждили един от друг, че той не я питаше с кого се среща, както и тя не проявяваше интерес към неговите планове.
Не че тя би му казала, ако я беше попитал, помисли си мрачно Джанис, докато пътуваше към Провидънс. Там, в малък, закътан ресторант, щеше да я чака племенникът й. И пак там, докато ядяха стекове и пиеха уиски, той щеше да й предаде пълен с пари плик — нейният дял за това, че му беше дала подробна информация за финансовото състояние на Кора Гебарт. Както Дъг щастливо й беше доверил: «Тази се оказа истинска златна мина, лельо Джанис. Намирай ми все такива!»


54

Докато се обличаше за срещата си с Нийл Стивънс, Маги осъзна, че нахлуващия през прозореца на спалнята морски бриз бе по-влажен от обикновено. Къдрици и къдрички, помисли си с примирение. Реши просто да намачка косата си с пръсти, след като я срешеше. В подобна вечер естествените й къдрици щяха неизбежно да се появят.
Мислеше си за Нийл, докато продължаваше да се приготвя. През последните месеци си беше дала сметка, че очаква с все по-голямо нетърпение обажданията му и оставаше много разочарована, когато ги нямаше.
Но явно за Нийл тя беше само случайна връзка и нищо повече. Беше й дал да го разбере. Въпреки това, тя наистина бе очаквала да й се обади, преди да тръгне за Нюпорт и сега бе твърдо решена да не придава особено значение на тази вечер. Знаеше, че порасналите деца — и особено неженените мъже — често си търсеха извинение, за да се измъкнат, когато гостуваха на родителите си.
Освен това съществуваха отношенията й с Лаям, помисли си за миг Маги. Не беше много уверена как да тълкува внезапната му проява на интерес.
О, стига — сви рамене.
Всичко се обърка, помисли си тя, след като си сложи грим, спирала и руж, а после внимателно начерви устните си в мек коралов оттенък.
Преглеждайки тоалетите, за да си избере на кой от тях, тя накрая се спря на онзи, който бе възнамерявала да облече за вечерното парти на Нюела — яркосиня копринена блуза и дълга пола в същия цвят. Тясното златно колие и обеците бяха единствените й бижута, като се изключеше овалният сапфирен пръстен, останал от майка й.
Когато минаваше покрай стаята на Нюела на път към долния етаж, Маги влезе за момент и запали лампата на нощното шкафче. След като се огледа, взе твърдото решение да се премести в тази стая. Щеше да си пренесе багажа утре, щом се върнеше от закуската с мисис Бейнбридж и дъщеря й. Мога да разместя мебелите и сама, реши тя, а единствените неща, които не съм разчистила, са обувките и каквото там има на пода на гардероба, а това няма да ми отнеме много време.
Докато минаваше през дневната, забеляза, че на донесените от Лаям рози трябваше да им се смени водата. Напълни вазата от кухненската мивка, бръкна в чекмеджето за ножици, подряза стеблата и преподреди розите, преди отново да ги отнесе в дневната. После «зашета» из стаята, като се занимаваше с дреболии — да оправи отоманката пред дълбокия стол, да махне някои от многото снимки, подредени върху полицата над камината и по масите, като остави само някои от най-хубавите на Нюела и съпруга й, да бухне възглавниците на дивана.
След няколко минути стаята придоби по-предразполагащ, не толкова делови вид. Маги се огледа, мислено пренареждайки мебелите, като знаеше, че двуместното канапе, зад което бяха намерили трупа на Нюела, трябваше да бъде махнато. От самия му вид я побиваха тръпки.
Сякаш свивам гнездо, каза си тя, грижа се повече, отколкото съм правила на всяко друго място след онова глупаво малко апартаментче, което с Пол имахме в Тексас. При тази мисъл се изненада, но и остана доволна от себе си.
На външната врата се позвъни в седем без десет. Нийл беше подранил. Съзнавайки колко противоречиви бяха чувствата й към предстоящата вечер, тя изчака доста дълго, преди да отиде да отвори. Когато застана на прага, внимаваше гласът и усмивката й да бъдат дружелюбни, но сдържани.
— Нийл, радвам се да те видя.
Нийл не отговори, а просто стоеше и я гледаше, като изучаваше лицето й, без да се усмихва, с неспокойни очи.
Маги отвори вратата по-широко.
— Както често се шегуваше баща ми: «Да не би да ти е отхапала котка езика?» Влез, за Бога.
Той пристъпи вътре и изчака тя да затвори, след това я последва в дневната.
— Изглеждаш чудесно, Маги — промърмори той накрая, докато стояха един срещу друг.
Тя вдигна вежди.
— Изненадан ли си?
— Не, разбира се, че не. Но се поболях, когато разбрах какво се е случило с мащехата ти. Зная с какво нетърпение очакваше да дойдеш при нея.
— Да, така беше — съгласи се Маги. — А сега, къде ще отидем да вечеряме?
Той я попита, заеквайки, дали ще има нещо против да вечерят с родителите му в чест на рождения ден на майка му.
— Защо не отложим излизането за някой друг път? — попита рязко Маги. — Сигурна съм, че на вашите няма да им бъде приятно някаква си абсолютно непозната да се натрапва на семейното тържество.
— Те много искат да се запознаят с теб, Маги. Не ми отказвай — помоли Нийл. — Ще разберат, че заради тях не си дошла.
Маги въздъхна.
— Е, май ще трябва да се съглася.
Остави Нийл да говори, докато пътуваха към ресторанта, като отговаряше на въпросите му възможно най-ясно и кратко. С известно учудване обаче забеляза, че той беше особено внимателен и чаровен и й се наложи да впрегне цялата си воля, за да запази дистанцията.
Бе възнамерявала да продължи да се държи с Нийл сдържано през цялата вечер, но при топлотата, с която я посрещнаха родителите му, и очевидно искреното им съжаление за случилото се с Нюела, беше невъзможно да не се отпусне.
— Скъпа моя, та ти не си познавала никого тук — каза Долорес Стивънс. — Ужасно е, че е трябвало да понесеш всичко това сама.
— Всъщност, има един човек, когото познавам доста добре — този мъж ме заведе на партито в «Дъ фор Сийзънс», където отново срещнах Нюела. — Маги погледна към Нийл. — Може би го знаеш, Нийл. Лаям Пейн. Той също е в инвестиционния бизнес. Има собствена фирма в Бостън, но редовно идва в Ню Йорк.
— Лаям Пейн — рече замислено Нийл. — Да, наистина го познавам, но слабо. Бива го в инвестирането. Беше прекалено кадърен за бившите си шефове в «Рандолф енд Маршал», ако правилно си спомням. Привлече някои от най-добрите им клиенти при себе си, когато започна собствен бизнес.
Маги не можа да не изпита известно задоволство при вида на смръщения Нийл. Нека се чуди дали Лаям е важен за мен, помисли си тя. Вече ми даде да разбера колко маловажна съм аз за него.
И все пак, по време на спокойната вечеря, която включваше омари и шардоне, тя осъзна едно нещо — родителите на Нийл й бяха много приятни и остана поласкана, че Долорес Стивънс познаваше снимките, които бе правила за модни списания.
— Когато прочетох във вестника за смъртта на мащехата ти — каза мисис Стивънс, — а и след това, докато Нийл ни говореше за Маги, не те свързах с работата ти. После, днес следобед, докато преглеждах «Вог», видях името ти под една покривка на «Армани». Преди хиляда години — докато все още не бях омъжена — работех в малка рекламна компания и наш клиент беше Живанши. Това беше, преди да стане известен. Ходех на всички снимки.
— Тогава значи знаете всичко за… — започна Маги и скоро осъзна, че разправя за битките си с темпераментните дизайнери и придирчивите модели, завършвайки с последния си ангажимент преди пристигането си в Нюпорт. Съгласиха се, че за един фотограф няма нищо по-лошо от нервен художествен директор, който не знае какво иска.
След като се отпусна още малко, Маги им каза за намерението си да задържи къщата.
— Много е рано, за да мога да реша, така че, предполагам най-добре ще е известно време да не предприемам нищо. И все пак, след като поживях в къщата тази седмица, започнах да разбирам защо на Нюела не й се е искало да се раздели с нея.
По молба на Нийл им разказа за отменената от Нюела резервация за «Латъм Майнър».
— Тя е била дори за големия апартамент, който Нюела толкова много е искала — обясни. — А разбрах, че бързо се заемат.
— С Нийл ходихме там днес — каза Робърт Стивънс. — Той проучва обстановката заради свои клиенти.
— Струва ми се, че в момента предлагат именно апартамента, който мащехата ти не е взела — забеляза Нийл.
— А точно него е искала и Лора Арлингтън — вметна баща му. — Струва ми се, че за тези жилища се води истинска борба.
— Искала го е и друга жена? — бързо попита Маги. — Отказала ли се е?
— Не. Придумали са я да вложи всичките си пари в рисковани акции, и за съжаление, е изгубила всичко — отвърна Нийл.
Разговорът се разпиля към много други теми, но майката на Нийл постепенно насочи Маги към детството й. Докато Нийл и баща му се бяха впуснали в дискусии за това как Нийл би могъл да помогне при злополучните инвестиции на мисис Арлингтън, Маги осъзна, че разправя на Долорес Стивънс за родната си майка, загинала при злополука, когато тя е била бебе, и колко щастливи са били за нея петте години, прекарани заедно с Нюела.
Накрая, като си даде сметка, че още малко и щеше да се разплаче, тя каза:
— Достатъчно носталгия и достатъчно вино. Разкисвам се.

* * *
Когато изпрати Маги до дома й, Нийл я съпроводи до вратата и взе ключа от ръката й.
— Ще вляза само за минутка — каза той, отключвайки. — Искам да видя нещо. Накъде е кухнята?
— След дневната. — Маги го последва озадачена.
Той моментално отиде до вратата и огледа ключалката.
— Прочетох, че според полицията нападателят или е намерил тази врата отключена, или мащехата ти е отворила на някой, когото е познавала.
— Точно така.
— Предлагам трета възможност: тази брава е толкова паянтова, че всеки би могъл да я отвори с кредитна карта — заяви той и се зае да й го демонстрира.
— Обадих се на ключар — рече Маги. — Предполагам, че ще се свърже с мен в понеделник.
— Не е достатъчно. Татко е вундеркинд по отношение на мъжката работа вкъщи и израснах по принуда като негов малък помощник. Аз, а може би и двамата, утре ще дойдем да сложим резе и да проверим всички прозорци.
Никакво «ако искаш», или «съгласна ли си?», помисли си Маги, усещайки известно раздразнение. Просто «така ще стане».
— Имам среща за късна закуска — каза му тя.
— Тези срещи обикновено продължават до два часа — отвърна Нийл. — Нека се договорим за два или, ако искаш, можеш да ми кажеш къде ще оставиш ключа.
— Не, ще си бъда тук.
Нийл взе един от кухненските столове и залости с него вратата.
— Така поне ще се вдигне шум, ако някой се опита да влезе — рече той. После огледа стаята, преди да се обърне към нея. — Маги, не искам да те плаща, но от всичко, което чух, излиза, че убиецът на мащехата ти е търсил нещо и никой не знае какво е то, нито дали той го е намерил.
— Ако приемем, че е «той» — отвърна Маги. — Но ти си прав. Точно така мисли полицията.
— Не ми харесва, че си тук сама — добави той, докато вървяха към външната врата.
— Наистина не ме е страх, Нийл. От доста време сама се грижа за себе си.
— А ако те е страх, никога не би ми го признала, нали?
Тя вдигна поглед към него, и се взря в сериозното му, изпитателно лице.
— Точно така — отвърна просто.
Той въздъхна, обърна се и отвори вратата.
— Прекарах много приятна вечер, Маги. До утре.


По-късно, докато се въртеше в леглото, Маги осъзна, че не изпитваше задоволство, задето беше наранила Нийл, а очевидно го беше направила. Танто за танто, опита се да си внуши, но мисълта, че си беше върнала, не я успокои особено. Номерата, които противоположните половете си погаждаха, не бяха от любимите й развлечения.
Последните й мисли, преди да се унесе, бяха несвързани, безпочвени, явно плод на подсъзнанието й.
Нюела бе подала молба за апартамент в «Латъм Майнър», после, скоро след като бе оттеглила молбата си, беше починала.
Приятелката на Стивънсови, Лора Арлингтън, бе кандидатствала за същия апартамент, после бе загубила парите си.
Прокълнат ли беше този апартамент и, ако да, защо!


55

Неделя, 6 октомври

По настояване на съпругата си д-р Лейн бе започнал да се присъединява към обитателите на «Латъм Майнър» и техните гости на късната сутрешна закуска в неделя.
Както бе изтъкнала Одил, резиденцията представляваше нещо като семейство, а поканените на късната закуска бяха потенциални кандидати за дома, на които по този начин се даваше възможност да видят «Латъм» в много благоприятна светлина.
— Нямам предвид да прекарваме часове там, скъпи — изчурулика тя, — но ти си толкова мил човек и ако хората знаят, че майките им, лелите или каквито там им се падат, са в такива добри ръце, то когато настъпи моментът да направят в собствения си живот промяна, те биха могли да пожелаят също да се присъединят към нас.
Лейн хиляди пъти си беше мислил, че ако Одил не беше толкова празноглава, той би могъл да заподозре, че е саркастична. Но истината беше, че откакто сложиха началото на официалните закуски в неделя — също по нейно предложение — и после започнаха да присъстват на тях, броят на хората, попълващи формуляри поради «възможен интерес в бъдеще» рязко се беше покачил.
Когато обаче влязоха с Одил в големия салон тази неделя сутринта, д-р Лейн никак не беше доволен да види Маги Холоуей с дъщерята на мисис Бейнбридж, Сара Къшинг.
Одил също ги беше забелязала.
— Маги Холоуей очевидно бързо се сприятелява — измърмори му тя.
Заедно прекосиха стаята, като спираха да побъбрят с обитателите на резиденцията, да поздравят посещаващите ги роднини и да бъдат представени на други.
Маги не ги беше забелязала да приближават. Когато я заговориха, тя се усмихна извинително.
— Сигурно гледате на мен като на вечната досадна гостенка — рече тя. — Мисис Къшинг ме покани да ги придружа с мисис Бейнбридж на късна закуска, но мисис Бейнбридж се чувстваше малко отпаднала тази сутрин, така че реши за по-разумно да не излизаме.
— Винаги сте добре дошла — отвърна галантно д-р Лейн и после се обърна към Сара. — Да ида ли да видя майка ви?
— Не — отвърна решително Сара. — Ще дойде всеки момент. Докторе, вярно ли е, че Елеонор Чандлър е решила да се премести тук?
— Всъщност, да — призна той. — След като чу за кончината на мисис Шипли, тя се обади за апартамента й. Иска нейният декоратор да го поднови, така че вероятно няма да се нанесе до няколко месеца.
— Според мен така е и по-добре — намеси се сериозно Одил. — Дотогава приятелите на мисис Шипли ще имат време да свикнат, нали?
Сара Къшинг пренебрегна въпроса.
— Единствената причина да попитам за мисис Чандлър е, че искам да не я слагате на масата на майка ми. Тя е невъзможна жена. Предлагам ви да я настаните при някои почти глухи гости, ако имате такива. Те, слава Богу, ще пропуснат непоносимите й забележки.
Д-р Лейн нервно се усмихна.
— Ще обърна специално внимание на местата за хранене, мисис Къшинг — отвърна той. — Всъщност, вчера бе направено запитване за големия двустаен апартамент от страна на Ван Хилърови от Кънектикът. Джентълменът ще им препоръча да дойдат да го видят. Може би, ако стане, майка ви ще помисли дали би желала те да седят на нейната маса.
Джентълменът… Той говори за Нийл, мислено отбеляза Маги.
Мисис Къшинг вдигна едната си вежда.
— Разбира се, аз бих искала първо да се запозная с тях, но майка ми наистина обича да има мъже около себе си.
— Естествено, че е така — обади се сухо мисис Бейнбридж. Всички се обърнаха към нея, щом приближи. — Съжалявам, че закъснях, Маги. Струва ми се, че напоследък ми отнема все повече и повече време да правя все по-малко и по-малко неща. Да разбирам ли, че апартаментът на Грета Шипли вече е продаден?
— Да, така е — отговори спокойно д-р Лейн. — Роднините на мисис Шипли ще дойдат днес следобед да приберат личните й вещи и да уредят пренасянето на мебелите. Сега, ще ни извините, но с Одил трябва да обърнем внимание и на останалите гости.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, Летиция Бейнбридж измърмори:
— Сара, когато аз склопя очи, погрижи се никой да не се доближава до апартамента ми до първо число на следващия месец. Таксата за поддръжка би трябвало да осигурява поне толкова. Струва ми се, че тук не те оставят да изстинеш и вече те заместват с друг.
Мекият звън извести сервирането на храната. Веднага, щом седнаха, Маги забеляза, че всички на масата им си бяха сменили местата и се зачуди дали това бе обичайно след нечия смърт.
Днес Сара Къшинг бе най-подходящият човек за тази група, помисли си тя. Също като майка си и тя беше сладкодумна. Докато Маги ядеше яйцата по бенедиктински и отпиваше от кафето си, тя слушаше внимателно как Сара Къшинг умело ръководи разговора така, че всички да участват и да бъдат доволни.
По време на второто кафе обаче разговорът се насочи към Грета Шипли. Рейчъл Креншоу, която седеше заедно със съпруга си срещу Маги, каза:
— Все още не мога да повярвам. Всички знаем, че ще умрем и когато някой се пренесе в отвъдното, разбираш, че е само въпрос на време. Но Грета и Констанс — беше толкова внезапно!
— А миналата години Алис и Джинет поеха по същия път — добави мисис Бейнбридж и после въздъхна.
Алис и Джинет, помисли си Маги. Тези имена бяха написани на два от гробовете, които посетих с мисис Шипли. И на двата имаше звънчета, заровени в основите на надгробните плочи. Жената, на чийто гроб нямаше звънче, се е казвала Уинифред Пиърсон. Като се опитваше думите й да прозвучат нормално, Маги попита:
— Мисис Шипли е имала близка приятелка, Уинифред Пиърсон. И тя ли е живеела тук?
— Не, Уинифред живееше в собствения си дом. Грета редовно й ходеше на гости — отвърна мисис Креншоу.
Маги усети как устата й пресъхва. Веднага разбра какво трябваше да направи и пълното съзнание за това я завладя с такава сила, че едва не скочи от масата потресена. Трябваше да посети гроба на Грета Шипли и да види дали там също бе поставено звънче.
След като си казаха «довиждане», повечето от живеещите в «Латъм» се насочиха към библиотеката, където според следобедната неделна програма трябваше да свири цигулар.
Сара Къшинг остана с майка си, а Маги се запъти към външната врата. После внезапен импулс я накара да се обърне и да тръгне по стълбите към апартамента на Грета Шипли. Дано братовчедите да са там, замоли се пламенно тя.
Вратата на апартамента беше отворена и тя видя познатите признаци на пакетиране и сортиране, с което се занимаваха тримата роднини, които беше срещнала на погребението.
Като знаеше, че няма прост начин да отправи молбата си, тя им изказа съболезнованията си и направо премина към онова, заради което беше дошла.
— Когато посетих мисис Шипли в сряда, тя ми показа една скица, направена от нея заедно с мащехата ми. Ето в онова чекмедже беше. — Маги посочи масата до дивана. — Тя бе едно от последните неща, рисувани от Нюела, и ако мислите да я изхвърлите, бих ви била много благодарна да ми я дадете.
«Разбира се», «Ваша е», «Вземете я» — отговориха й в хор братовчедите.
— Засега все още се занимаваме с бюрото — добави един от тях.
Маги отвори нетърпеливо чекмеджето. Беше празно. Плакатът, към който Нюела бе добавила своето лице, лицето на Грета Шипли и образа на подслушващата сестра Марки, беше изчезнал.
— Тук няма нищо — рече тя.
— Значи Грета или я е преместила, или я е изхвърлила — заяви един от братовчедите, който имаше поразителна прилика с мисис Шипли. — Д-р Лейн ни осведоми, че след смъртта на някой от гостите, апартаментът веднага се заключва до пристигането на роднините, за да вземат личните му вещи. Но все пак обяснете какво представлява скицата в случай, че попаднем на нея.
Маги я описа, даде им телефонния си номер, благодари и си тръгна. Някой е взел скицата, мислеше си тя, докато излизаше от стаята. Но защо?
В коридора едва не се сблъска със сестра Марки.
— О, извинете — промърмори сестрата. — Исках да видя дали не мога да помогна с нещо на роднините на мисис Шипли. Приятен ден, мис Холоуей.


56

Беше станало пладне, когато Ърл Бейтмън пристигна на гробищата «Сейнт Мери». Бавно се движеше по извиващите се алеи, тъй като обичаше да наблюдава хората, които прекарваха част от неделния ден близо до любим човек.
Засега не бяха много, отбеляза той: няколко старци, една двойка на средна възраст, едно голямо семейство, вероятно дошло за годишнина, след което щяха да се отбият за обилна гощавка в ресторанта надолу по пътя. Типичните неделни посетители.
После подкара през старата част на гробищата «Тринити», където паркира и излезе от колата. След като хвърли бърз поглед наоколо, започна да разглежда внимателно надгробните паметници за интересни надписи. Вече няколко години правеше отпечатъци тук, но знаеше, че бе твърде вероятно да е пропуснал нещо.
Гордееше се, че наблюдателността му бе нараснала значително оттогава. Да, помисли си той, надгробните паметници несъмнено щяха да станат тема на някое от предаванията по кабелната телевизия. Щеше да започне с цитат от «Отнесени от вихъра», в който се казваше, че три момченца, всички носещи името Джералд О'Хара Младши били погребани в семейното гробище на Тара. О, надеждите и мечтите, които виждаме гравирани върху камъка, избледняващи, пренебрегвани — послание, което никой вече не чете, но продължава да разказва за не изтляваща любов. Помислете си само — трима малки сина! Така щеше да започне лекцията си.
Разбира се, бързо щеше да изостави трагичния тон и да премине към веселата история за един от надгробните паметници, които бе видял на гробищата в Кейп Код, където не само се обявяваше, че бизнесът на покойния е подхванат от сина му, но се даваше дори новият адрес.
Ърл се огледа и се намръщи. Въпреки че беше топъл и приятен октомврийски ден и въпреки че доходното му хоби му носеше истинска радост, той бе неспокоен и сърдит.
Както се бяха разбрали, миналата вечер Лаям бе дошъл в дома му за питие, а после бяха излезли да хапнат заедно. И макар да беше оставил чека за три хиляди долара на бара точно до бутилката с водка, където просто не можеше да не бъде забелязан, Лаям нарочно се направи, че не го вижда. Вместо това, отново бе подчертал, че би било по-добре Ърл да започне да играе голф, отколкото да продължава да броди като призрак из гробищата.
«Да броди като призрак», хайде де, помисли си Ърл, а лицето му помръкна. Мога да му покажа аз какво значи призраци.
И да бъде проклет, ако позволеше на Лаям отново да го предупреждава да стои настрани от Маги Холоуей. Това просто не му влизаше в работата. Лаям го беше питал дали я е виждал, и когато му отвърна, че след понеделник вечерта я беше виждал само на гробищата, както, разбира се, и на погребението на мисис Шипли, Лаям бе казал:
— Ърл, ти и твоите гробища. Започвам да се тревожа за теб. Сякаш си обзет от някаква мания.
— Той не ми повярва, когато се опитах да му обясня за предчувствията си — промърмори Ърл на глас. — Никога не ме приема сериозно. — Внезапно спря и се огледа. Нямаше никой. Не мисли повече за това, напомни си той, поне не сега.
Тръгна из пътеките в най-старата част на гробището, където някои от едва различимите надписи датираха от шестнадесети век. Коленичи до един полуразрушен паметник и примижа, за да разчете бледия надпис. Очите му светнаха, когато разгада написаното: «Сгодена за Роджър Семюълс, но обречена на Всевишния…» и датите.
Ърл отвори чантата си, за да направи отпечатък от паметника. Друга отправна точка за дискутиране на някоя от лекциите за надгробните паметници щеше да бъде ранната възраст, на която са били покосявани толкова млади хора в миналото. Не е имало пеницилин, за да се лекува пневмонията, чийто път към гърдите и дробовете са пробивали зимните студове…
Коленичи, наслаждавайки се на усещането при допира с меката почва, която излъчваше хладна влага, проникваше през стария му панталон и стигаше до кожата му. Докато внимателно се опитваше да пренесе мъчителните чувства, отразени върху камъка, на почти прозрачната хартия, той се улови, че мисли за младото момиче, което лежеше под него, приютило тяло под вечната пръст.
Тъкмо е била навършила шестнадесет години, изчисли той.
Дали е била красива? Да, била е много красива, реши той. Имала е гъсти черни къдрици и сини като сапфири очи. И дребен кокал.
Пред очите му изплува лицето на Маги Холоуей.


В един и половина, докато караше към входа на гробищата, Ърл мина покрай кола с нюйоркска регистрация, паркирана до бордюра. Изглежда ми позната, помисли си той, после осъзна, че това беше волвото комби на Маги Холоуей. Какво правеше тук днес отново? — зачуди се той. Гробът на Грета Шипли беше наблизо, но Маги, естествено, не беше толкова близка с Грета, за да изпитва необходимостта да го посети още на следващия ден след погребението.
Намали скоростта и се огледа. Когато забеляза в далечината Маги, която вървеше в неговата посока, настъпи газта. Не искаше тя да го види. Явно ставаше нещо. Трябваше да помисли върху това.
Едно решение обаче взе. Тъй като утре нямаше часове, щеше да остане още един ден в Нюпорт. И независимо дали на Лаям му харесваше или не, щеше да посети Маги Холоуей.


57

Маги бързо се отдалечи от гроба на Грета Шипли с мушнати дълбоко в джобовете на якето й ръце и с очи, невиждащи пътеката, по която вървеше.
С всяка фибра на тялото си тя се чувстваше поразена и разтърсена. Беше го открила, заровено толкова надълбоко, че ако не беше опипала с длани всеки сантиметър пръст в основата на паметника, можеше и да не го забележи.
Звънче! Точно като онова, което беше взела от гроба на Нюела. Като звънчетата на гробовете на другите жени. Като звънчетата, които богатите викторианци слагали на гробовете си в случай, че ги погребат, докато още са живи.
Кой беше дошъл тук след погребението и бе сложил това нещо на гроба на мисис Шипли? — зачуди се тя. — И защо!
Лаям й беше казал, че братовчед му Ърл имал дванадесет такива звънчета, предназначени да илюстрират лекциите му. Той също така бе изтъкнал, че Ърл явно изпитвал огромно удоволствие от факта, че бе изплашил жените в «Латъм Майнър», раздавайки им звънчетата по време на беседата си там.
Дали по този начин Ърл не си правеше някаква странна шега? — запита се Маги. — Като слагаше звънчета на гробовете на обитателки на «Латъм Майнър»?
Възможно е, реши тя, като стигна до колата си. Може би по този извратен и откачен начин си отмъщаваше за публичната обида, нанесена му от дъщерята на мисис Бейнбридж. Според Лаям, Сара събрала звънчетата, запокитила ги по Ърл и после направо го изхвърлила от резиденцията.
Отмъщението бе логично, макар и отвратително като обяснение. Радвам се, че махнах звънчето от гроба на Нюела, помисли си Маги. Ще ми се да се върна и да взема и останалите — особено онова от гроба на мисис Шипли.
Но реши да не го прави, поне засега. Искаше да бъде сигурна, че наистина не са нищо повече от един детински, ужасен акт на отмъщение от страна на Ърл.
Ще се дойда някой друг път, реши тя. Освен това, трябва да се прибирам. Нийл каза, че ще пристигне в два.

* * *
Докато караше по улицата си, забеляза, че пред къщата бяха паркирани две коли. Сви по алеята и видя Нийл и баща му да седят на стъпалата на верандата с комплект инструменти помежду им.
Мистър Стивънс махна снизходително на извиненията й.
— Не си закъсняла. Два без една минута е. Ако синът ми не греши, което е напълно възможно, той спомена, че е обещал да бъдем тук в два.
— Очевидно правя много грешки — рече Нийл, като гледаше право в Маги.
Тя пропусна забележката, отказвайки да се хване на уловката в нея.
— Много е мило от страна на двама ви да дойдете — каза искрено тя. Отключи вратата и ги пусна вътре.
Робърт Стивънс огледа външната врата, докато я затваряше.
— Трябва да се уплътни — отбеляза той. — Много скоро този океански въздух ще стане доста студен и вятърът ще бъде леден. Сега бих искал да започна със задната врата, за която ми говореше Нийл, а после ще проверим всички затварящи механизми на прозорците и ще видим дали някой не трябва да бъде сменен. Нося няколко за всеки случай, но ще дойда пак, ако трябват повече.
Нийл стоеше зад Маги. Усещайки близостта му, тя отстъпи встрани, когато той се обади:
— Угоди му, Маги. След Втората световна война дядо ми направил скривалище в случай на атомна бомба. Като деца с приятелите ми се събирахме в него. Дотогава хората бяха осъзнали, че тези скривалища ще са толкова безполезни в случай на атомна война, колкото слънчев чадър при ураган. Моят баща е наследил от своя баща максимата «готви се за най-лошото». Винаги се готви за най-невероятни неща.
— Абсолютно вярно — съгласи се Робърт Стивънс. — И бих добавил, че в тази къща невероятното се случи преди десет дена.
Маги видя как Нийл се намръщи и бързо каза:
— Много съм ви благодарна, че дойдохте.
— Ако искаш да си свършиш някоя работа, няма да ти пречим — предложи й Робърт Стивънс, когато влязоха в кухнята и той отвори чантата с инструменти и ги подреди върху масата.
— Мисля, че трябва да останеш с нас — настоя Нийл. — Може да се наложи да те питаме за нещо. — После бързо добави: — Не изчезвай, Маги.
Като го гледаше, както беше облечен в жълто-кафява риза, маскировъчен панталон и маратонки, на Маги й се прииска фотоапаратът да е в ръцете й. Даде си сметка, че в Нийл имаше нещо, което никога преди не беше забелязвала в Ню Йорк. Днес от него не се излъчва предупреждението: «Не нахлувай в моя свят», помисли си тя. Изглежда така, сякаш наистина се интересува от чувствата на другите хора. Дори от моите чувства.
Челото му бе набраздено от безпокойство и загриженост, а тъмнокафявите му очи гледаха по същия въпросителен начин, който Маги бе забелязала предишната вечер.
После, когато баща му се зае с бравата на старата врата, Нийл промърмори тихо:
— Маги, виждам, че нещо те безпокои. Много бих искал да ми кажеш какво.
— Нийл, дай ми голямата отвертка — нареди баща му.
Маги се настани в един стар сгъваем стол.
— Ще ви погледам. Може да науча нещо полезно.
Близо час баща и син работиха, като минаваха от стая в стая, проверяваха прозорци, затягаха някои затварящи механизми, отбелязваха други за смяна. В ателието Робърт Стивънс помоли да разгледа глинените скулптури на масата. Когато Маги му показа започнатия бюст на Грета Шипли, той рече:
— Чух, че напоследък не се чувствала добре. Последния път, когато я видях, тя бе доста весела, дори в приповдигнато настроение.
— Това Нюела ли е? — попита Нийл, като сочеше другия бюст.
— Има още много работа по него, но това наистина е Нюела. Надявам се пръстите ми да уловят нещо, което самата аз не съзнавам. Тя винаги имаше такова радостно излъчване, а ето че сега не мога да го уловя.
Когато слизаха надолу, Робърт Стивънс посочи стаята на Нюела.
— Надявам се, че възнамеряваш да се преместиш там — каза той. — Двойно по-голяма е от спалнята за гости.
— Всъщност, наистина имам такова намерение — призна Маги.
Мистър Стивънс застана до вратата.
— Това легло трябва да бъде срещу прозорците, а не където е сега.
Маги бе впечатлена.
— Възнамерявам да го сложа там.
— Кой ще ти помогне?
— Мислех си да го избутам. По-силна съм, отколкото изглеждам.
— Шегуваш се! Да не искаш да кажеш, че си смятала да преместиш това масивно кленово легло сама? Хайде, Нийл, ще започнем с леглото. Къде да ти преместим скрина, Маги?
Нийл спря за миг, само колкото да вметне:
— Не го приемай лично. Той е такъв с всички.
— Всички, които са ми симпатични — поправи го баща му.
За по-малко от десет минути мебелите бяха пренаредени. Докато гледаше, Маги мислеше как щеше да поднови стаята. Старите тапети трябваше да се сменят, реши тя. А и подът имаше нужда от изцикляне, след което щеше да намери местни черги, с които да замени износения зелен килим.
Отново вия гнездото, помисли си.
— Окей, това е — обяви Робърт Стивънс.
Маги и Нийл го последваха по стълбите, когато каза:
— Аз тръгвам. Едни приятели ще се отбият на чашка малко по-късно. Нийл, ще дойдеш ли следващия уикенд?
— Разбира се — отвърна Нийл. — Отново ще си дам почивка в петък.
— Маги, ще дойда да дооправя прозорците, но първо ще ти се обадя — рече Робърт Стивънс, докато вървеше към вратата. Озова се в колата си, преди Маги да успее да му благодари.
— Прекрасен е — каза тя, докато гледаше как колата му изчезва от погледа й.
— Колкото и невероятно да звучи, аз също мисля така — отвърна Нийл усмихнато. — Някои хора, разбира се, го намират за нетърпим. — Направи кратка пауза. — Тази сутрин била ли си на гроба на мащехата си, Маги?
— Не, не съм била. Какво те кара да смяташ така?
— Защото коленете на панталона ти са изцапани с кал. Сигурен съм, че не си се занимавала с градинарство в тези дрехи.
Маги осъзна, че след като бе прекарала в компанията на Нийл и баща му известно време, тя се беше отърсила или поне бе потиснала огромното безпокойство, което откритото на гроба на Грета Шипли звънче бе предизвикало. Въпросът на Нийл бързо върна тревогата й.
Не можеше обаче да говори за това сега, не и с Нийл, не и с когото и да било, реши тя — наистина не можеше. Не и преди да измисли някакъв начин да разбере дали Ърл Бейтмън бе отговорен за поставянето на звънчетата.
Като забеляза промяната в изражението й, Нийл настоя:
— Маги, какво, по дяволите, става? — попита той с нисък и напрегнат глас. — Ядосана си ми и не знам защо, освен, че не ти се обадих навреме, за да взема телефонния ти номер, преди да заминеш. Няма да си го простя до края на живота. Ако знаех какво се е случило, щях да бъда тук до теб.
— Така ли? — Маги поклати глава и се извърна настрани. — Нийл, опитвам се да се справя с много неща, неща, които изглеждат лишени от смисъл и може да са продукт на свръхактивното ми въображение. Но това са работи, с които трябва да се преборя сама. Може ли засега да оставим този въпрос?
— Предполагам, че нямам избор — отвърна Нийл. — Виж, трябва да тръгвам. Налага се да се подготвя за срещата на управителния съвет утре сутринта. Но утре ще ти се обадя и ще пристигна тук в четвъртък следобед. Нали ще останеш до следващата неделя?
— Да — промърмори Маги и добави на себе си: «А може би дотогава ще съм отговорила на някои от въпросите си за Ърл Бейтмън и за тези звънчета и…»
Мислите й бяха прекъснати от внезапно появилата се в главата й картина на «Латъм Майнър Резидънс».
— Нийл, снощи спомена, че с баща ти вчера сте ходили в «Латъм Майнър». Разглеждал си двустайния апартамент за клиентите си, нали?
— Да, защо?
— Нюела едва не купи този апартамент. Не каза ли, че и някаква друга жена поискала да го вземе, но не могла, защото загубила парите си в лошо инвестиране?
— Точно така. И същият този човек е подлъгал друга таткова клиентка, която е в списъка на чакащите за «Латъм Майнър» — Кора Гебарт. Това е още нещо, за което смятам да се погрижа тази седмица. Ще разследвам влечугото, накарало двете жени да направят тези инвестиции и ако успея да открия нещо, в което да обвиня Дъг Хенсън, ще го предам на SEC. Маги, какво има?
— Дъг Хенсън! — възкликна Маги.
— Да. Защо? Познаваш ли го?
— Всъщност не, но ми кажи каквото откриеш за него — отвърна тя, спомняйки си, че беше обещала на Хенсън да не говори с никого за предложението му. — Просто съм чувала името му.
— Е, не инвестирай чрез него — рече мрачно Нийл. — Окей, трябва да тръгвам. — Наведе се и я целуна по бузата. — Заключи вратата след мен.
Не чу стъпките му по стъпалата на верандата и чак изщракването на резето й извести, че къщата е в безопасност.
Проследи го с поглед как потегля. Предните прозорци гледаха на изток и късните следобедни сенки вече се прокрадваха през гъстите листа на дърветата.
Изведнъж къщата стана тиха и празна. Маги погледна кремавия си панталон и видя мръсните ивици, за които я беше попитал Нийл.
Ще се преоблека и ще се кача в ателието за малко, реши тя. Утре сутринта ще почистя пода на гардероба и ще преместя нещата си в стаята на Нюела. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе на Нюела. Може би докато дооформяше чертите й с глината, щеше да успее да установи някаква връзка с нея. И може би ще ми се удаде да усетя чрез пръстите си онова, за което не успяхме да поговорим, помисли си тя.
Би й задала въпроси, които трябваше да намерят своите отговори, като например:
— Нюела, имаше ли някаква причина, поради която се страхуваше да отидеш да живееш в «Латъм Майнър»?


58

Понеделник, 1 октомври

В понеделник Малкълм Нортън отвори офиса си по обичайното време, в девет и половина. Мина през приемната, където срещу вратата бе разположено бюрото на Барбара Хофман. Сега обаче то бе разчистено от всички лични вещи на Барбара. Сложените в рамки снимки на трите й деца и семействата им, тясната ваза, в която според сезона слагаше цветя или няколко клончета с листа, подредената купчина с текуща работа — всички тези неща липсваха.
Нортън леко потрепери. Приемната отново бе празна и студена. Представата на Джанис за вътрешно обзавеждане, помисли си мрачно. Студено. Стерилно. Като нея.
И като мен, добави горчиво, докато вървеше към кабинета си. Нямаше клиенти, нямаше срещи — денят се очертаваше пред него дълъг и спокоен. Сети се, че в банката имаше двеста хиляди долара. Защо не вземеше да ги изтегли и да изчезне? — запита се той.
Ако Барбара би се съгласила да тръгне с него, щеше да постъпи точно така, на мига. Нека Джанис си остане с ипотекираната къща. Ако се продадеше добре, тя би струвала поне два пъти повече от сумата на ипотеката. Справедлива подялба, помисли си той, като си спомни за банковото извлечение, което бе открил в куфарчето на съпругата си.
Но Барбара я нямаше. Едва започваше да го осъзнава. В мига, в който шефът на полицията Брауър си беше тръгнал онзи ден, на него му беше станало ясно, че тя ще напусне, фактът, че Брауър ги беше разпитал и двамата, я беше ужасил. Тя беше почувствала враждебността му и това бе решило всичко — трябваше да напусне.
Колко знаеше Барбара? — запита се Нортън. Седна зад бюрото си със скръстени ръце. Всичко беше толкова добре планирано. Ако договорът за покупко-продажба с Нюела беше влязъл в сила, той щеше да й даде двадесетте хиляди, които бе взел от пенсионното си осигуряване. Продажбата нямаше да приключи поне до деветдесет дни, така че щеше да има време да подпише споразумение с Джанис, а после да вземе заем, за да изплати договорената сума.
Само Маги Холоуей да не се беше появила, помисли си горчиво.
Само Нюела да не беше направила ново завещание.
Само да не му се беше налагало да каже на Джанис за промените в уетландските ограничителни закони.
Само…
Тази сутрин Малкълм бе минал с колата покрай дома на Барбара. Имаше пустия вид на къщите, когато дошлите за през лятото собственици ги затвореха за през зимата. Всички прозорци бяха със спуснати капаци; по верандата и по алеята се бяха натрупали непометени листа. Барбара трябва да бе потеглила за Колорадо в събота. Не му се беше обадила. Просто бе заминала.
Малкълм Нортън седеше в тъмния тих кабинет и обмисляше следващата си стъпка. Знаеше какво трябва да направи, единственият въпрос сега бе кога да го направи.


59

В понеделник сутринта Лара Хорган помоли помощничката си в кабинета по съдебна медицина да направи проверка на Зелда Марки, медицинската сестра, която работеше в «Латъм Майнър Резидънс» в Нюпорт и бе открила тялото на мисис Грета Шипли.
Първите сведения се оказаха готови късно сутринта. Работните й характеристики бяха добри. Срещу нея никога не бяха правени оплаквания. През целия си живот бе живяла в Род Айлънд. През двадесетгодишната си практика бе работила в три болници и четири старчески дома, всичките в този щат. В «Латъм Майнър» бе от откриването му.
Като се изключеше «Латъм», доста се беше местила, помисли си д-р Хорган.
— Свържи се с отговарящите за персонала на местата, където е работила — нареди тя на помощничката си. — В тази жена има нещо, което ме безпокои.
После се обади на нюпортската полиция и поиска да говори с Брауър. За краткото време, откакто бе тук съдебен лекар, те бяха успели да се харесат и да започнат да изпитват уважение един към друг.
Попита Брауър за разследването около убийството на Нюела Мур. Той й каза, че нямат никакви важни улики, но са се насочили в няколко посоки и се опитват да разследват престъплението откъм всички възможни ъгли. Докато разговаряха, детектив Джим Хагърти подаде глава в кабинета на шефа си.
— Почакай, Лара — рече Брауър. — Хагърти прави известно проучване на доведената дъщеря на Нюела Мур. Изражението на лицето му ми подсказва, че е открил нещо.
— Може би — промърмори Хагърти. — А може би не. — Извади бележника си. — В 10. 45 тази сутрин доведената дъщеря на Нюела Мур отишла в архива на «Нюпорт Сентинъл» и поискала да види некролозите на пет жени. Тъй като и петте били дългогодишни жителки на Нюпорт, на всяка от тях била посветена обширна статия. Мис Холоуей взела компютърните разпечатки и си тръгнала. Нося копия от тях.
Брауър повтори казаното от Хагърти пред Лара Хорган и добави:
— Мис Холоуей пристигна за първи път тук преди десет дни. Съвсем сигурно е, че не може да е познавала никоя от тези жени, с изключение на Грета Шипли. Ще проучим некролозите и ще видим можем ли да разберем какво в тях е събудило интереса й. Ще ти се обадя пак.
— Шефе, направи ми една услуга — помоли д-р Хорган. — Изпрати ми по факса копия от некролозите, окей?


60

Джанис Нортън отбеляза с нотка на сарказъм, че животът в «Латъм Майнър» въпреки всичко успяваше да надмогне моментните сътресения, причинени от скорошна смърт. В приповдигнато настроение от щедрите похвали на своя племенник за помощта, която му бе оказала да се добере до финансовото състояние на Кора Гебарт, Джанис нямаше търпение отново да бръкне в папката на д-р Лейн с молбите за постъпване в дома, която той държеше в бюрото си.
Трябваше да внимава някой път да не я хванат, че рови в бюрото му. За да не стане това, тя планираше тайните си посещения в кабинета му във време, когато бе сигурна, че той ще е извън резиденцията.
Късно в понеделник следобед случаят бе именно такъв. Семейство Лейн потеглиха с колата за Бостън на някакво медицинско събиране — коктейл или вечеря. Джанис знаеше, че останалите служители щяха да се възползват от отсъствието на д-р Лейн и точно в пет часа щяха да изчезнат.
Моментът щеше да е идеален да отнесе цялата папка в собствения си кабинет и внимателно да я проучи.
Лейн наистина е в прекрасно настроение, помисли си тя, когато той надникна в кабинета й в три и половина, за да обяви, че тръгва. Скоро от самия него разбра причината за въодушевлението му — през уикенда бе дошъл посредник да огледа големия апартамент от името на свои клиенти и после им го бе препоръчал. Ван Хилърови се бяха обадили да съобщят, че ще пристигнат следващата неделя.
— Доколкото разбрах, те са много заможни хора и възнамеряват да използват резиденцията като своя база на североизток — каза д-р Лейн с очевидно задоволство. — Можем да си пожелаем повече такива гости.
Което ще рече по-малко грижи за всичките тези пари, помисли си Джанис. Явно е малко вероятно да бъдат от полза за нас с Дъг. Ако това място им хареса, те вече имат подходящ за тях апартамент. Но дори само да ги запишат в списъка на чакащите, много би било рисковано да измамиш двойка с големи авоари, реши тя. Несъмнено бяха заобиколени от финансови съветници, които бдяха над инвестициите им. Дори чаровният й племенник щеше да се затрудни да ги склони.
— Е, надявам се с Одил да прекарате приятна вечер, докторе — рече Джанис и побърза отново да се обърне към компютъра. Само би събудила подозренията му, ако противно на нрава си се разбъбреше.
Останалата част от следобеда мина ужасно бавно за нея. Знаеше, че не само очакването да се добере до папката, бе причина времето да се влачи, но също така и смътното, измъчващо я подозрение, че някой бе ровил в куфарчето й.
Нелепо е, каза си тя. Кой би могъл да го направи? Малкълм не припарва до стаята ми, да не говорим пък да се превърне в любопитко. После й хрумна нещо, което я накара да се усмихне. Ставам параноичка, защото именно така постъпвам аз с д-р Лейн, реши тя. Освен това, Малкълм няма достатъчно мозък, за да ме шпионира.
От друга страна, тя наистина имаше чувството, че той е намислил нещо. Реши отсега нататък да държи личните си банкови извлечения и копията от папките далеч от всички места, където би могъл да се натъкне на тях.


61

Двете ранни срещи на Нийл в понеделник сутринта го задържаха извън офиса му до единадесет часа. Когато най-сетне пристигна там, той моментално се обади на Маги, но никой не вдигна.
След това позвъни на Ван Хилърови и накратко им разказа какви бяха впечатленията му от «Латъм Майнър», завършвайки с препоръката да отидат и сами да преценят.
Следващото му обаждане бе до един частен детектив, който извършваше поверителни разследвания за «Карсън & Паркър», и поиска от него да му приготви досие на Дъглас Хенсън.
— Поразрови се — инструктира го той. — Знам, че има нещо там. Този тип е първокласен мошеник.
После отново се обади на Маги и се успокои, когато тя вдигна. Гласът й звучеше задъхано.
— Току-що влизам — каза му тя.
Нийл бе сигурен, че тя можеше да долови вълнението и безпокойството в гласа му.
— Маги, случило ли се е нещо? — попита той.
— Не, съвсем не.
Изрече го почти шепнешком, сякаш се страхуваше да не я чуят.
— Има ли някой при теб? — настоя той с нарастващо безпокойство.
— Не, сама съм. Току-що се прибирам.
Не беше в стила на Маги да се повтаря, но Нийл осъзна, че тя отново нямаше да му довери какво я тревожеше. Искаше да я засипе с въпроси като: «Къде си ходила?», «Откри ли някакви отговори на нещата, за които спомена, че те безпокоят?» и «Мога ли да ти помогна?», но не го направи. Знаеше, че не бива.
Вместо това само каза:
— Маги, аз съм тук. Запомни го в случай, че искаш да поговориш с някого.
— Ще го запомня.
И няма да направиш нищо, помисли си той.
— Окей, ще ти се обадя утре.
Остави слушалката и дълго време седя, преди да набере телефонния номер на родителите си.
— Татко, намери ли заключващи механизми за прозорците на Маги?
— Току-що ги взех.
— Добре. Направи ми услугата да й се обадиш и да й кажеш, че искаш да ги поставиш днес следобед. Мисля, че се е случило нещо, което я притеснява.
— Ще се погрижа за това.
Едва ли бе особена утеха, помисли си мрачно Нийл, че Маги може би щеше да има по-голямо желание да се довери на баща му, отколкото на него самия. Но поне баща му щеше да си отваря очите дори за най-малкия знак за някакви проблеми.
Триш влезе в кабинета му в мига, в който той затвори телефона. В ръката си държеше куп съобщения. Докато ги оставяше на бюрото му, посочи най-горното.
— Виждам, че новата ти клиентка те е помолила да продадеш акции, които не притежава — отбеляза строго.
— За какво говориш? — попита стреснато Нийл.
— Нищо особено. От клиринговата къща ни уведомяват, че не им е известно Кора Гебарт да притежава акциите за петдесет хиляди, които си продал от нейно име в петък.


62

След края на разговора си с Нийл Маги затвори и отиде до печката. Без да мисли напълни чайника. Искаше усещането от горещия чай да я стопли. Имаше нужда от нещо, което би й помогнало да разграничи шокиращите с реалността си некролози от тревожните, дори откачени мисли, които се стрелкаха в главата й.
Направи бърз преглед на онова, което беше научила дотук.
Миналата седмица беше завела Грета Шипли на гробищата, бяха оставили цветя на гроба на Нюела и на гробовете на още пет жени.
Някой беше поставил звънчета на три от тези гробове, както и на Нюелиния. Тя самата ги бе открила там.
Имаше също така впечатлението, че близо до надгробната плоча на мисис Райнлендър едно звънче бе потънало дълбоко в земята, но по някаква причина това звънче липсваше.
Грета Шипли беше починала в съня си два дена по-късно и само двадесет и четири часа след погребението и на нейния гроб бе оставено звънче.
Маги сложи разпечатките от некролозите на масата и бързо ги прочете наново. Те потвърждаваха онова, което си беше помислила вчера: Уинифред Пиърсон, единствената жена от групата, на чийто гроб нямаше и следа от звънче, се бе радвала на голямо, любящо семейство. Бе починала в присъствието на личния си лекар.
С изключение на Нюела, която бе убита в собствения й дом, другите жени бяха починали в съня си.
Което означава, помисли си Маги, че никой не е бил до тях, когато ги е настигнала смъртта.
Всички те са били под текущото наблюдение на д-р Уилям Лейн, директор на «Латъм Майнър».
Д-р Лейн. Маги се сети колко бързо Сара Къшинг бе отвела майка си при външен лекар. Дали тя знаеше нещо или само подсъзнателно подозираше, че д-р Лейн не бе достатъчно опитен лекар?
А може би беше прекалено опитен? — обади се заядлив вътрешен глас. Не забравяй, Нюела беше убита.
Недей да мислиш по този начин, напомни си тя. Но независимо как гледаше човек на това, резиденцията «Латъм Майнър» бе донесла нещастие на много хора. Две от клиентките на мистър Стивънс бяха загубили парите си, докато са чакали да се преместят там, а пет жени, всичките обитателки на «Латъм Майнър» — нито чак толкова стари, нито толкова болни — бяха починали в съня си в този дом.
Какво бе накарало Нюела да промени решението си да продаде къщата и да отиде да живее там? — зачуди се отново тя. И какво бе накарало Дъглас Хенсън, който бе продал акции на жените, загубили парите си, да се появи при нея с предложение за закупуване на къщата? Маги поклати глава. Трябва да има връзка, каза си тя, но каква?
Чайникът свиреше. Когато Маги стана да си приготви чая, телефонът иззвъня. Беше бащата на Нийл.
— Маги — рече той, — намерих онези заключващи механизми. Тръгвам към теб. Ако ти се налага да излезеш, само ми кажи къде мога да намеря ключа.
— Не, ще си бъда тук.
Двадесет минути по-късно той вече стоеше на прага й. След едно «Радвам се да те видя, Маги», заяви делово:
— Ще започна от горния етаж.
Докато той сменяше механизмите, тя работеше в кухнята — подреждаше чекмеджетата и изхвърляше най-различни джунджурийки, които откриваше в повечето от тях. Звукът от стъпките му над нея й действаше успокояващо и тя използва, докато разчистваше, да обмисли отново всичко, което знаеше. Подреждайки всички парченца от пъзела, с които разполагаше до този момент, тя стигна до едно заключение: засега нямаше абсолютно никакво право да изразява подозрения към д-р Лейн, но нямаше причини да не говори за Дъглас Хенсън.
Робърт Стивънс се върна в кухнята.
— Окей, готова си. Няма да ти искам пари, но би ли ме почерпила чаша кафе? Може и нес. Лесно е да ми се угоди.
Настани се в един стол и Маги почувства върху себе си изпитателния му поглед. Нийл го е изпратил, помисли си тя. Разбрал е, че съм разтревожена.
— Мистър Стивънс — започна тя, — навярно не знаете кой знае колко за Дъглас Хенсън?
— Достатъчно, за да ми е известно, че е съсипал живота на няколко прекрасни жени, Маги. Вероятно се интересуваш дали съм го срещал? Не. Защо питаш?
— Защото и двете ви познати, които са загубили парите си заради него, са възнамерявали да се преместят в «Латъм Майнър», което означава, че са можели да си позволят значителни суми. Моята мащеха също е планирала да се премести там, но в последния момент е променила решението си. Миналата седмица Хенсън се появи тук и ми предложи с петдесет хиляди долара повече за тази къща от сумата, за която Нюела едва не я е продала, а както разбрах, това е много повече от реалната й цена. Чудех се по какъв начин е успял да се свърже с вашите познати, инвестирали чрез него, чудех се и какво го е накарало да се появи тук. Предполагам, че става дума за нещо повече от съвпадение.


63

Ърл Бейтмън мина два пъти с колата си покрай къщата на Маги. На третия път видя, че колата с родайлънски регистрационни номера бе изчезнала; комбито на Маги обаче все така си стоеше на алеята. Намали и спря, после се пресегна към сложената в рамка снимка, която бе взел със себе си.
Нямаше никакво съмнение, че ако се беше обадил по телефона да й каже, че иска да я види, Маги би му отказала. Но сега нямаше да има избор. Щеше да й се наложи да го покани вътре.
Трябваше да позвъни два пъти, преди тя да отвори вратата. Очевидно бе изненадана да го види. Изненадана и нервирана, помисли си.
Той бързо й поднесе пакета.
— Нося ти подарък — рече ентусиазирано. — Прекрасна снимка на Нюела, направена на партито в «Дъ Фор Сийзънс». Сложих я в рамка заради теб.
— Колко мило от твоя страна — отвърна Маги и се опита да се усмихне, но на лицето й се изписа неувереност. После протегна ръка.
Ърл дръпна пакета назад, като го задържа.
— Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той с леко шеговит тон.
— Разбира се.
Тя се отмести встрани и го пусна да мине, но за негово раздразнение отвори вратата широко и я остави така.
— На твое място бих я затворил — каза той. — Не знам дали си излизала днес, но духа силен вятър. — Отново видя изписаната на лицето й неувереност и се усмихна мрачно. — Независимо какво ти е надрънкал милият ми братовчед, аз не хапя — измърмори той, като най-накрая й подаде пакетчето.
Тръгна пред нея към дневната и седна в големия дървен стол.
— Сякаш виждам Тим, който се приютяваше тук с книгите и вестниците си, и кръжащата около него Нюела. Какви влюбени птички бяха! От време на време ме канеха на вечеря и аз винаги приемах с удоволствие. Нюела не беше особено добра домакиня, но готвеше отлично. Тим ми каза също, че често, докато седели сами и гледали вечерните новини, тя се свивала тук при него. Беше такава дребна дама.
Огледа се.
— Виждам, че вече слагаш отпечатъка си върху този дом — подхвърли той. — Одобрявам. Атмосферата е много по-уютна. От това двуместно канапе не те ли побиват тръпки?
— Ще направя някои промени в мебелировката — отвърна Маги, все още предпазливо.
Бейтмън я наблюдаваше как отваря пакета и се поздрави, че се беше сетил за снимката. Видът на светналото й лице потвърди колко умно беше постъпил.
— О, това е прекрасна снимка на Нюела! — забеляза въодушевено Маги. — Изглеждаше толкова хубава онази вечер. Благодаря ти. Наистина се радвам, че ще я имам. — Сега усмивката й беше искрена.
— Съжалявам, че с Лаям също сме на снимката — каза Бейтмън. — Може би ще успееш да ни изличиш.
— Не бих го направила — отвърна бързо Маги. — И ти благодаря, че си отделил време лично да ми я донесеш.
— Няма защо — отвърна той и се отпусна още по-назад в стола.
Не възнамерява да си тръгва, помисли си отчаяно тя. Изпитателният му поглед я караше да се чувства неудобно — така, сякаш бе осветена с прожектор. Очите на Бейтмън, прекалено големи зад кръглите очила, бяха приковани върху нея и не помръдваха. Въпреки явните си опити да се държи непринудено, той изглеждаше застанал почти нащрек, с напрегнато тяло. Не мога да си го представя уютно свит някъде, не мисля дори, че се чувства удобно в собствената си кожа, стрелна се в ума й.
Като жица е, пренатегнат, готов да се скъса, реши тя накрая.
Нюела беше такава дребна дама…
Не беше особено добра домакиня… готвеше отлично…
Колко често е идвал тук Ърл Бейтмън? — зачуди се Маги. Колко добре познаваше къщата? Може би той знаеше причината за решението на Нюела да не се мести в «Латъм Майнър», заключи тя и се приготви да зададе въпроса, докато не й мина друга мисъл.
А може би е подозирал за причината — и я е убил!
Неволно подскочи, когато телефонът иззвъня. Извини се и отиде в кухнята да вдигне. Обаждаше се шефът на полицията Брауър.
— Мис Холоуей, чудех се дали ще е удобно да се отбия при вас по-късно този следобед — рече той.
— Разбира се. Нещо появило ли се е? Имам предвид за Нюела?
— О, нищо особено. Само исках да говоря с вас. А може и да доведа някого. Имате ли нещо против? Ще се обадя, преди да тръгна.
— Разбира се, че не — отвърна тя. После, подозирайки, че Ърл Бейтмън вероятно се опитваше да подслуша какво казва, леко повиши глас. — Шефе, в момента при мен е Ърл Бейтмън. Донесе прекрасна снимка на Нюела. До скоро виждане.
Когато се върна в дневната, забеляза, че отоманката пред стола на Ърл беше избутана встрани, което говореше, че е ставал. Наистина е подслушвал, помисли си тя. Добре. Подхвана усмихнато:
— Беше шефът на полицията Брауър. — Както вече ти е известно, добави наум. — Ще дойде днес следобед. Казах му, че си при мен.
Бейтмън кимна сериозно.
— Добър шеф е. Уважава хората. Не е като полицаите в някои държави. Знаеш ли какво става, когато почине кралят? По време на траура полицията поема контрола над правителството. Понякога дори убиват семейството на краля. Всъщност, в някои общества това ставало редовно. Мога да ти дам толкова много примери. Нали знаеш, че изнасям лекции върху погребалните обичаи?
Маги седна, странно очарована от този мъж. Забеляза промяната в изражението на Ърл Бейтмън, от който сега се излъчваше почти религиозна унесеност. От живия пример за неловък, завеян професор той се беше превъплътил напълно в сладкогласен месия. Дори начинът, по който седеше, се беше променил. Скованата ученическа стойка бе изчезнала и пред нея седеше мъж, който се чувстваше удобно, уверено и в свои води. Беше се привел към нея с подпрян на страничната облегалка ляв лакът и леко наклонена глава. Вече не гледаше втренчено в нея, вместо това погледът му бе прикован някъде малко вляво.
Маги усети как устата й пресъхва. Несъзнателно беше седнала на двуместното канапе и сега си даде сметка, че той гледаше точно зад нея, втренчен в мястото, където бяха открили изкривеното тяло на Нюела.
— Знаеше ли, че изнасям лекции върху погребалните обичаи? — попита отново той и тя сепнато осъзна, че не беше отговорила на въпроса му.
— О, да — отвърна бързо тя. — Не си ли спомняш? Каза ми го вечерта, когато се запознахме.
— Наистина бих искал да поговоря с теб за това — рече сериозно Бейтмън. — Разбираш ли, една кабелна компания проявява голям интерес и ми предлагат да направя телевизионна серия, при положение, че съм в състояние да осигуря теми поне за тринадесет предавания по тридесет минути. Това не е проблем. Имам предостатъчно материал, но бих искал да включа и някои нагледни неща.
Маги чакаше.
Ърл плесна с ръце. Сега гласът му бе станал придумващ.
— Човек не бива да се бави с отговора на подобно предложение. Много скоро трябва да започна работа по него. Ти си преуспяваща фотографка. Разбираш от нагледни материали. Би ми направила огромна услуга, ако ми позволиш днес да те заведа в музея си. В центъра е, точно до погребалния дом, който семейството ми някога притежаваше. Разбира се, ти знаеш къде се намира той. Би ли ми отделила един час? Ще ти покажа експонатите, ще ти ги обясня и може би ти ще ми помогнеш да реша кои да предложа на продуцентите.
Направи пауза.
— Моля те, Маги.
Лаям й беше споменал за поръчаните от Ърл копия на викторианските звънчета. Би трябвало да има дванадесет от тях. Ами ако са сред експонатите, помисли си тя. Ами ако сега са останали само шест?
Ако беше така, логично би било да се заключи, че е сложил останалите на гробовете.
— С удоволствие ще дойда — съгласи се тя след миг, — но нали очаквам шефът на полицията днес следобед. Ще трябва да му оставя бележка на вратата, ако случайно пристигне по-рано, че съм с теб в музея и ще се върна преди четири часа.
Ърл се усмихна.
— Много умно, Маги. Така ще имаме достатъчно време.


64

В два часа шефът на полицията Брауър нареди да извикат детектив Джим Хагърти в кабинета му, но разбра, че Хагърти е излязъл само преди няколко минути, като предал, че щял скоро да се върне. Когато той накрая се появи, носеше документи, еднакви с натрупаните върху бюрото на Брауър — копия от некролозите, които Маги Холоуей бе търсила в «Нюпорт Сентинъл». Хагърти знаеше, че още един комплект бе изпратен на Лара Хорган в кабинета по съдебна медицина в Провидънс, както ги беше помолила.
— Какво откри, Джим? — запита Брауър.
Хагърти се отпусна в един стол.
— Вероятно същото като тебе, шефе. Пет от шестте починали жени са живеели в богаташкия старчески дом.
— Точно така.
— Нито една от петте не е имала близки роднини.
Брауър го погледна благосклонно.
— Много добре.
— Всички са починали в съня си.
— Ъ-хъ.
— И д-р Лейн, директорът на «Латъм Майнър», е бил лекуващият лекар във всеки един от случаите. Което означава, че той е подписал смъртните актове.
Брауър се усмихна одобрително.
— Наистина бързо схващаш.
— Освен това — продължи Хагърти, — онова, което не го пише в статиите е, че когато умреш в «Латъм Майнър» собствеността върху стаята или апартамента, който си купил, се връща към управата, тоест те могат да бъдат продадени отново и то бързо.
Брауър се намръщи.
— Не бях се замислил за тази страна — призна той. — Току-що говорих със съдебната лекарка. На Лара също й е направило впечатление всичко това. Прави проверка на д-р Уилям Лейн. Вече е проучила миналото на една медицинска сестра там, Зелда Марки. Иска този следобед да дойде с мен да поговорим с Маги Холоуей.
Хагърти като че се замисли.
— Познавах мисис Шипли, жената, починала в «Латъм Майнър» миналата седмица. Много я харесвах. Сетих се, че най-близките й роднини още са в града. Поразпитах и разбрах, че са отседнали в «Харбърсайд Ин», така че наминах натам.
Брауър зачака. Хагърти си бе придал възможно най-безпристрастно изражение, което, както той знаеше, означаваше, че се беше натъкнал на нещо.
— Изказах им съболезнованията си и поговорих малко с тях. Оказа се, че вчера кой мислиш е бил в «Латъм Майнър»? Маги Холоуей, разбира се.
— Защо е ходила там? — запита рязко Брауър.
— Гостувала е на възрастната мисис Бейнбридж и на дъщеря й. След това обаче се качила горе и говорила с роднините на мисис Шипли, които опаковали личните й вещи. — Въздъхна. — Мис Холоуей изказала странна молба. Обяснила, че мащехата й, Нюела Мур, която водела курс по изобразително изкуство в «Латъм», помогнала на мисис Шипли да направи една скица и ги попитала дали ще имат нещо против да я вземе. Любопитното обаче е, че нея я нямало.
— Може би мисис Шипли я е скъсала.
— Малко е вероятно. Както и да е, по-късно някои от обитателите на резиденцията също се отбили да поговорят с роднините на мисис Шипли, така че те ги попитали за скицата. Една от възрастните жени казала, че я е виждала. Трябвало да представлява плакат от Втората световна война, на който шпионин подслушва двама работници от военната промишленост.
— И защо мис Холоуей би искала подобна скица?
— Защото Нюела Мур нарисувала собственото си лице и това на Грета Шипли над тези на работниците от военната промишленост, а на мястото на шпионина познай кого е нарисувала?
Брауър погледна Хагърти с присвити очи.
— Сестра Марки — рече детективът със задоволство. — И още нещо, шефе. По правило, когато някой умре в «Латъм Майнър», веднага след изнасянето на тялото стаята или апартаментът се заключват, докато роднините не дойдат да приберат по-ценните неща. С други думи, никой не е имал работа да влиза там, така че да вземе скицата. — Направи пауза. — И ти се чудиш, нали?


65

Не отмени срещата за обед, която си беше определил и вместо това изяде един сандвич и пи кафе зад бюрото си. Беше инструктирал Триш да отклонява всички обаждания, освен много спешните, и трескаво работеше, за да разчисти ангажиментите си за следващите няколко дни.
В три часа, точно когато Триш влезе с нова купчина документи, той се обади на баща си.
— Татко, пристигам довечера — рече той. — Опитах се да се свържа с този Хенсън по телефона, но непрекъснато ми отговарят, че го няма. Така че ще дойда и сам ще го открия. Около този човек има много по-гнили неща от това, че дава лоши съвети на възрастни жени.
— Точно така каза и Маги и съм сигурен, че е намислила нещо.
— Маги!
— Тя изглежда смята, че има някаква връзка между Хенсън и жените, подали молби в «Латъм Майнър». Говорих с Лора Арлингтън и с Кора Гебарт. Оказва се, че Хенсън им се е обадил съвсем неочаквано.
— Защо не са му затворили? Повечето хора не се забъркват по телефона с борсови посредници, които не познават.
— Очевидно му е помогнал фактът, че е използвал името на Алберта Даунинг. Накарал ги е да й позвънят и да я попитат за него. Но после — и именно тук започва интересното — разправял как някои хора имат инвестиции, които непрекъснато губят търговската си стойност поради инфлацията, и просто случайно давал като пример точно акциите и облигациите, които Кора Гебарт и Лора Арлингтън притежавали.
— Да — рече Нийл. — Спомням си, че мисис Гебарт спомена нещо такова. Трябва да разговарям с тази мисис Даунинг. Тук определено има нещо гнило. И между другото, очаквах да ми се обадиш веднага, след като си се видял с Маги — добави той и си даде сметка, че в момента гласът му звучеше раздразнено. — Тревожех се за нея. Добре ли беше?
— Възнамерявах да се обадя веднага, след като проверя подозренията й спрямо Хенсън — отвърна Робърт Стивънс. — Предположих, че това е по-важно, отколкото да ти докладвам — добави саркастично той.
Нийл завъртя очи.
— Извинявай — промърмори той. — И благодаря, че отиде да я видиш.
— Трябва да знаеш, че отидох веднага. Тази млада дама случайно много ми харесва. И още нещо: Хенсън се е появил при Маги миналата седмица и й е направил предложение за къщата. Говорих с агентите по недвижими имоти, за да поискам мнението им за стойността й. Маги смята, че предложената от него цена е прекалено висока, като се има предвид състоянието на къщата и е права. Така че, докато се занимаваш с тази работа, опитай се да разбереш каква игра играе с нея.
Нийл си спомни изненадата на Маги, когато бе споменал името на Хенсън, и че бе отговорила уклончиво на въпроса му дали го познава.
Все пак се оказах прав за едно: наистина се е отпуснала да говори пред татко. Когато пристигна в Нюпорт, ще отида право в дома й и няма да си тръгна, докато не ми каже в какво точно съм сгрешил.
След като затвори телефона, той погледна към Триш и документите в ръката й.
— Ще трябва ти да се погрижиш за тези неща. Аз си тръгвам.
— Леле, леле — рече Триш със заядлив, но изпълнен с топлота глас. — Значи тя се казва Маги и ти си се поболял от притеснение за нея. Колко поучително за теб. — После се намръщи. — Чакай малко, Нийл. Наистина се тревожиш, нали?
— Можеш да си сигурна в това.
— Тогава какво чакаш? Тръгвай веднага.


66

— Много се гордея с музея — обясняваше Ърл, докато отваряше вратата на Маги, за да излезе от колата си. Тя бе отклонила предложението му да седне при него и си даде сметка, че той се беше подразнил от отказа й.
Докато караше зад сивия му олдсмобил през града и после покрай погребалния дом «Бейтмън», тя разбра защо не беше забелязала музея. Той гледаше към една странична уличка в задната част на големия имот и имаше свой собствен паркинг. Сега мястото беше празно, като се изключеше паркираната в ъгъла блестяща черна катафалка.
Ърл я посочи, докато вървяха към музея.
— На тридесет години е — заяви гордо. — Баща ми възнамеряваше да я продаде, когато постъпвах в колежа, но аз го уговорих да ми я подари. Държа я в гаража тук и я изкарвам само през лятото. Именно тогава каня посетители в музея си, макар и само за по два часа през уикендите. Някак си тя придава атмосфера на мястото, нали?
— Предполагам — отвърна неуверено Маги. През последните десет дни видях достатъчно катафалки за цял живот, помисли си тя. Обърна се да разгледа триетажната викторианска къща с широка веранда и пищна украса. Също като погребалния дом «Бейтмън» и тя бе боядисана в искрящо бяло и имаше черни капаци на прозорците. Тънки черни дипли от креп обточваха външната врата и потрепваха от бриза.
— Къщата е построена през 1850 година от моя прапрадядо — обясни Ърл. — Това бил първият ни погребален дом и тогава семейството живеело на най-горния етаж. Дядо ми построил сегашния погребален дом, а баща ми го разширил. Тази къща известно време била използвана от иконома. Когато продадохме дома преди десет години, отделихме къщата и около четири декара от имота и аз ги получих изцяло. Отворих музея малко след това, макар да събирам експонатите от години.
Ърл улови Маги за лакътя.
— Приготви се да се позабавляваш и не забравяй, че трябва да преценяваш какво да предложа като нагледни материали. Нямам предвид само за отделните лекции, а може би и нещо като символ в началото и края на серията.
Намираха се на верандата. Край парапета бяха наредени саксии с теменужки и диви карамфили, които помагаха човек да се отърси от мрачното погребално настроение. Бейтмън повдигна най-близката саксия и измъкна ключ.
— Виждаш ли колко ти вярвам, Маги? Показвам ти скривалището си. Бравата е стара и ключът е прекалено тежък, за да го нося със себе си.
Спря до вратата и посочи крепа.
— В нашето общество е имало обичай вратата да се драпира по този начин като знак, че домът е в траур.
Господи, как се забавлява с тези неща! — помисли си Маги и леко потрепери. Осъзна, че дланите й бяха влажни и ги мушна в джобовете на дънките си. През главата й мина нелепата мисъл, че не бива да влиза в къща, където има траур, облечена с карирана риза и дънки.
Ключът изскърца в ключалката и Ърл Бейтмън отвори вратата, след което отстъпи встрани.
— Е, какво мислиш? — попита гордо, докато Маги минаваше бавно покрай него.
Фигура в естествена големина на облечен в черна ливрея мъж стоеше на пост във фоайето, сякаш готова да посреща гости.
— В публикуваната през 1922 година книга по етикеция на Емили Поуст, тя пише, че в случай на смърт икономът трябва да дежури до вратата с ежедневните си дрехи, докато не го смени лакей с черна ливрея.
Ърл измъкна нещо от ръкава на манекена, но Маги не можа да види какво.
— Знаеш ли — рече сериозно той, — в стаите на долния етаж са показани жалейните обичаи през този век; помислих си, че облечената в ливрея фигура ще бъде интересна на посетителите, когато влизат тук. Колко хора днес, дори и богатите, биха сложили до вратата облечен в черна ливрея лакей, когато някой от семейството почине?
Мислите на Маги внезапно отскочиха към онзи болезнен ден, когато бе десетгодишна и Нюела й бе казала, че си отива.
— Знаеш ли, Маги — беше й обяснила тя, — дълго време, след като почина първият ми съпруг, носех със себе си тъмни очила. Толкова лесно се разплаквах, че се смущавах. Когато усетех, че сълзите напират, бърках в джоба си, взимах очилата и си мислех: «Време е пак да си сложа жалейната екипировка». Надявах се с баща ти да можем да се обичаме така. Много се старах, но не е възможно. А през останалата част от живота ми, всеки път, когато си помисля за годините, които ще пропусна да прекарам с теб, ще трябва да вадя жалейната си екипировка.
Споменът за този ден винаги изпълваше очите на Маги със сълзи. Иска ми се в момента и аз да имах някаква жалейна екипировка, помисли си тя, докато бършеше навлажнените си бузи.
— О, Маги, ти се трогна — рече Ърл с благоговение. — Колко си състрадателна. Та на този етаж, както ти казах, стаите показват погребалните обичаи на двадесетия век.
Дръпна една тежка завеса.
— В тази стая съм илюстрирал версията на Емили Поуст за много малко погребение. Виждаш ли?
Маги погледна вътре. Фигурата на млада жена, облечена в бледозелена копринена роба, бе положена върху тапициран с брокат диван. Дълги кестеняви къдрици се сипеха върху тясната сатенена възглавница. Ръцете й бяха сключени върху букетче изкуствени момини сълзи.
— Не е ли очарователно? Не изглежда ли така, сякаш е заспала? — прошепна Ърл. — И виж. — Посочи дискретно сложената близо до вратата сребърна поставка за книга. — В днешно време там биха се подписвали гостите. Вместо това ето какво направих аз — преписах една страница от оригиналната книга на Емили Поуст за грижите за опечалените. Нека ти я прочета. Наистина е много интересна.
Гласът му заехтя в твърде тихата стая.
— «Изпитващите мъка трябва да бъдат насърчавани, ако е възможно, да седят в слънчеви стаи и там, където има открит огън. Ако чувстват, че не им е по силите да седнат на масата, трябва да им се носи много малко храна на поднос. Чаша чай, кафе или бульон, тънка препечена филийка, варено яйце, мляко, ако го обичат горещо, или млечна баница. Студеното мляко не е подходящо за онези, които вече са сковани от студ. Готвачът би могъл да предложи нещо, което обикновено е било по вкуса им…»
Спря.
— Не е ли страхотно? Колко хора днес, независимо дали разполагат с пари или не, имат готвач, който да го е грижа какво е по вкуса им? Нали? Струва ми се, че от това ще излезе прекрасно нагледно средство, а на теб? Символите за началото и за края обаче трябва да са по-всеобхватни.
Улови я за ръката.
— Знам, че не разполагаш с много време, но те моля да се качиш горе с мен. Притежавам някои великолепни копия на архаични предмети от погребалните церемонии. Банкетни маси, например. Като че ли хората навсякъде по света подсъзнателно са разбирали, че смъртта трябва да включва банкет или празненство в края на ритуала, защото продължителното страдание е изтощително за индивида и за обществото. Имам на разположение типични примери.
— После следва посветената на самото погребение секция — продължи ентусиазирано той, докато изкачваха стълбите. — Споменавал ли съм ти за обичая на суданците да удушават водача си, когато станел стар или немощен? Нали разбираш, принципът бил, че водачът символизира жизнеността на нацията и никога не бива да умира, иначе и нацията щяла да умре с него. Така че когато водачът очевидно започнел да губи мощта си, тайно го убивали, а после го зазиждали в направена от кал колиба. Обичаят повелявал да се вярва, че не е умрял, а по-скоро е изчезнал. — Засмя се.
Бяха на втория етаж.
— В тази първа стая съм направил копие на изградена от кал колиба. И между нас да си остане, вече съм започнал да работя върху музей на открито, където погребалната секция би могла да изглежда дори още по-реалистично. На около двадесетина километра е оттук. Засега са направени само някои изкопи, главно с булдозери. Сам съм изготвил целия проект. Но когато го завърша, наистина ще бъде чудесно. На едно място ще имам миниатюрно копие на пирамида, част от която ще е прозрачна, така че хората да могат да видят как древните египтяни са погребвали фараоните си със златото им и безценните бижута, за да ги придружат в отвъдното…
Той бърбори откачени неща, помисли си Маги и усети как я обзема ужасно безпокойство. Той е луд! Умът й трескаво работеше, докато Ърл я водеше от стая в стая, във всяка от които пред очите й се разкриваше някаква грижливо подредена сцена. Сега Ърл я държеше за ръката и я дърпаше след себе си, докато сновеше насам-натам, опитвайки се да й покаже всичко, да й обясни всичко.
Намираха се почти в края на дългия коридор и Маги осъзна, че все още не беше видяла нищо, наподобяващо на звънчетата, които бе открила на гробовете.
— Какво има на третия етаж? — попита тя.
— Той още не е готов за посетители — отвърна отнесено Ърл. — Използвам го като склад.
После рязко спря, обърна се към нея и я погледна съсредоточено. Намираха се в самия край на коридора пред някаква тежка врата.
— О, Маги, това е една от най-хубавите ми експозиции!
Ърл завъртя дръжката и с драматичен жест отвори широко вратата.
— Свързах две стаи, за да получа желания ефект. Представлява аристократично погребение в древен Рим. — Дръпна я настрани. — Нека ти обясня. Първо изработват носилка, после слагат дивана върху нея. Върху него се поставят два матрака. Може би от това ще излезе добро начало за серията. Разбира се, в момента факлите светят с обикновени червени крушки, но ние бихме могли наистина да ги запалим. Старецът, който ми изработи тази носилка бе истински майстор. Направи я точно като на картинката, която му дадох. Погледни плодовете и цветята, които е скулптурирал в дървото. Пипни ги.
Сграбчи ръката й и я прокара по носилката.
— А този манекен е цяло съкровище. Облечен е точно както биха облекли мъртъв аристократ. Открих тези странни одежди в един магазин за маскарадни костюми. Какво ли шоу са представлявали тези погребения! Представи си. Глашатаи, музиканти, запалени факли…
Внезапно спря и се намръщи.
— Наистина се увличам, като се захвана с тази тема, Маги. Извини ме.
— Не, очарована съм — отвърна тя, като се опитваше гласът й да прозвучи спокойно и се надяваше той да не забележи, че дланта, която най-сетне освободи, бе влажна.
— О, добре. Е, има само още една стая. Ето я. Стаята с ковчезите. — Отвори последната врата. — Доста интересно е и тук, не мислиш ли?
Маги отстъпи назад. Не желаеше да влиза в тази стая. Само преди десет дни лично бе избрала ковчег за Нюела.
— Всъщност, Ърл, трябва вече да се връщам — промърмори тя.
— О, щеше ми се да ти бях обяснил за тях. Може би ще дойдеш пак. До края на седмицата ще получа най-новия. Оформен е като самун хляб. Бил направен за тялото на фурнаджия. Обичаят в африканските култури е починалият да се погребва в ковчег, който символизира начина на живот на мъртвеца. Включих тази история в лекцията си пред един женски клуб тук, в Нюпорт.
Маги осъзна, че може би така той й даваше повода, който тя търсеше.
— Често ли изнасяш лекции в Нюпорт?
— Вече не. — Ърл затвори бавно вратата на стаята с ковчезите, сякаш не му се искаше да я напуска. — Чувала си да казват, че никой не е пророк в собствената си страна, нали? Първо очакват да им работиш без хонорар, а после те обиждат.
Дали имаше предвид лекцията си в «Латъм Майнър»? — зачуди се Маги. Затворените врати на стаите не пропускаха светлина и коридорът бе изпълнен със сенки, но въпреки това тя видя, че лицето му бе почервеняло.
— Не вярвам някой да те е обидил? — попита тя с овладян и изпълнен със съчувствие глас.
— Случи се веднъж — отвърна мрачно той. — Ужасно се разстроих.
Не посмя да му каже, че Лаям й беше разказал за случката със звънчетата.
— О, чакай малко — рече бавно тя. — При посещението си при мисис Шипли в «Латъм Майнър» май чух за някакъв неприятен инцидент, когато си бил така любезен да изнесеш лекция там. Нещо свързано с дъщерята на мисис Бейнбридж?
— Точно това имах предвид — отвърна остро Ърл. — Тя така ме разстрои, че престанах да изнасям една от най-ефектните си лекции.
След като слязоха по стълбите до първия етаж, минаха покрай облечения в ливрея манекен и стъпиха на широката веранда, където Маги осъзна, че дневната светлина бе някак си неочаквано силна след сумрачния интериор на музея. Бейтмън й разказа за онази вечер в «Латъм Майнър» и й описа как раздал копията на викторианските звънчета.
— Бях ги поръчал специално за случая — рече той с ужасно разгневен глас. — Дванадесет на брой. Може би не беше много умно да ги раздавам на онези хора, но това не им даваше право да се държат с мен така, както се държа онази жена.
Маги внимателно заговори.
— Сигурна съм, че другите хора не реагират по този начин.
— Разстроихме се всички. Зелда беше бясна.
— Зелда? — попита Маги.
— Сестра Марки. Тя знае за проучванията ми и ме е чувала да говоря няколко пъти. Отидох там заради нея. Беше казала на отговорника за развлеченията в «Латъм» колко интересни са лекциите ми.
Сестра Марки, помисли си Маги.
Очите му се присвиха, станаха предпазливи. Тя виждаше, че я изучава.
— Не обичам да говоря за това. Разстройвам се.
— Но на мен ми се струва, че лекцията е била вълнуваща — настоя Маги. — А може би тези звънчета биха станали чудесен символ за началото и за края на серията.
— Не. Забрави го. Всички са прибрани в една кутия горе в склада и там ще си останат.
Остави ключа под саксията.
— Не казвай на никого, че е тук, Маги.
— Няма.
— Но ако ти се прииска да дойдеш пак сама и да снимаш някои от експонатите, които според теб трябва да представя на хората от кабелната телевизия, би било чудесно. Знаеш къде да намериш ключа.
Изпрати я до колата й.
— Трябва да се връщам в Провидънс — рече той. — Ще помислиш ли върху нагледните материали, за да ми дадеш някои идеи? Мога ли да ти се обадя след ден-два?
— Разбира се — отвърна тя, докато се плъзгаше с облекчение зад волана. — И ти благодаря — добави, като знаеше, че в никакъв случай нямаше да използва ключа, нито щеше да дойде отново тук, ако зависеше от нея.
— До скоро, надявам се. Поздрави полицай Брауър от мен.
Тя завъртя стартера.
— Довиждане, Ърл. Много интересно беше.
— Гробищната ми експозиция също ще бъде интересна. О, това ми напомни да прибера катафалката обратно в гаража. Гробища. Катафалка. Странно как работи мозъкът, нали? — рече той и се отдалечи.
Докато излизаше на улицата, Маги видя в огледалото за обратно виждане, че Ърл седеше в катафалката с телефон в ръка. Главата му беше извъртяна в нейна посока.
Усещаше очите му, големи и блестящи, да я наблюдават съсредоточено, докато не излезе от полезрението му.


67

Малко преди пет д-р Уилям Лейн пристигна в хотел «Риц Карлтън» в Бостън, където се даваха коктейл и вечеря в чест на един пенсиониращ се хирург. Съпругата му, Одил, бе пристигнала с колата си по-рано, за да обиколи магазините и да отиде при любимата си фризьорка. Както обикновено при такива ангажименти, тя бе наела стая за следобеда в хотела.
Докато минаваше през Провидънс, първоначалното добро настроение на Лейн постепенно се изпари. Удовлетворението, което беше изпитал, след като Ван Хилърови му се бяха обадили, беше изчезнало, и на негово място в мозъка му зазвуча предупреждение, не много различно от бибипкането на изтощена батерия в пожарен детектор. Нещо не беше наред, но още не беше наясно какво точно.
Сирената в мозъка му се беше включила, точно когато потегляше от резиденцията и Сара Бейнбридж Къшинг му се беше обадила, че пристига отново да посети майка си. Беше го осведомила, че Летиция Бейнбридж й позвънила малко след обеда, за да й каже, че не се чувствала добре и ужасно се била изнервила, тъй като сестра Марки влизала и излизала от стаята й, без да чука.
Вече беше направил забележка на Марки точно по този въпрос след оплакването на Грета Шипли миналата седмица. Какво беше намислила? — ядоса се д-р Лейн. Е, нямаше да я предупреждава отново; не, щеше да се обади в «Престиж» и да ги накара да я уволнят.
Когато пристигна в «Риц», Лейн бе направо вбесен. След като влезе в стаята на жена си, при вида на облечената в ефирна роба Одил, която тъкмо започваше да си слага грим, той още повече побесня. Не може да е пазарувала през цялото това време, помисли си с нарастващ гняв.
— Здравей, скъпи — изчурулика тя с усмивка и го погледна кокетно, когато той затвори вратата и тръгна към нея. — Харесва ли ти косата ми? Позволих на Магда да опита нещо малко по-различно. Измъкналите се къдрички не са прекалено много, надявам се? — Завъртя закачливо глава.
Наистина Одил имаше красива бяло руса коса, но на Лейн му беше омръзнало да го карат да й се възхищава.
— Изглежда добре — отвърна той с явно раздразнение.
— Само добре? — попита тя с широко отворени очи и трепкащи ресници.
— Виж, Одил, имам главоболие. Няма защо да ти напомням, че изкарах няколко тежки седмици в резиденцията.
— Знам, скъпи. Защо не си полегнеш за малко, докато аз приключа с боядисването на лилията?
Това беше друг скромен трик на Одил, който го вбесяваше — да казва «боядисвам лилията», след като повечето хора използваха израза «позлатявам лилията». Много й харесваше, когато някой се опиташе да я поправи. Тогава тя бе щастлива да изтъкне, че изразът често е неправилно цитиран и че Шекспир всъщност е написал: «Да позлатяваш първокласно злато и да боядисваш лилията».
Голямата интелектуалка, помисли си Лейн и едва не скръцна със зъби. Погледна часовника си.
— Виж, Одил, партито започва след десет минути. Не мислиш ли, че ще е по-добре да побързаш?
— О, Уилям, никой не отива на коктейл в определения за начало час — отвърна тя, отново с глезен глас. — Защо си ми толкова ядосан? Знам, че си ужасно разтревожен от нещо и те моля да го споделиш с мен. Ще се опитам да ти помогна. И преди съм го правила, нали?
Тя като че ли бе готова да заплаче.
— Разбира се, че си ми помагала — съгласи се д-р Лейн, вече поомекнал и с по-мил глас. После й направи комплимента, който знаеше, че ще я успокои: — Ти си красива жена, Одил. — Опита се думите да прозвучат пламенно: — Дори без да боядисваш лилията, си красива. Можеш да отидеш на партито и така и да засенчиш всички присъстващи жени.
После, когато тя се усмихна, добави:
— Но си права. Наистина се безпокоя. Този следобед мисис Бейнбридж не се чувстваше добре и щях да съм много по-спокоен, ако бях наблизо, просто в случай, че се наложи. Така че…
— О! — Тя въздъхна, като знаеше какво щеше да последва. — Колко жалко! С такова нетърпение очаквах да видя всички довечера, да се повеселим заедно. Обичам гостите ни, но ми се струва, че им посвещаваме целия си живот.
Именно на такава реакция се беше надявал.
— Няма да позволя да си развалиш вечерта — рече той твърдо. — Ти остани и се повесели. Всъщност, задръж стаята и за през нощта и се върни утре. Не искам да шофираш през нощта, освен ако аз не карам след теб.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Само ще се появя на партито и ще тръгна обратно. Можеш да поздравиш от мен всички, които питат. — Предупредителният сигнал в мозъка му бе завил пронизително като сирена. Искаше му се да се втурне през глава, но спря да я целуне за довиждане.
Тя обгърна лицето му с ръце.
— О, скъпи, надявам се нищо лошо да не се случва на мисис Бейнбридж, поне още дълго време. Тя е много възрастна, разбира се, и не може да се очаква, че ще живее вечно, но е толкова мила. Ако ти се стори, че има някакъв сериозен проблем, моля те, извикай веднага личния й лекар. Не ми се иска да подписваш още един смъртен акт толкова скоро след предишния. Помисли си за всички неприятности при смъртен случай.
Той отстрани дланите й от лицето си и ги стисна. Искаше му се да я удуши.


68

Когато се прибра, Маги дълго стоя на верандата, като си поемаше дълбоко въздух, вдишвайки свежия, чист, солен аромат на океана. Струваше й се, че след посещението в музея миризмата на смърт е заседнала в ноздрите й.
Ърл Бейтмън се забавляваше със смъртта, помисли си тя, и усети как по гърба й пробяга тръпка на отвращение. Харесва му да говори за нея, да я пресъздава.
Лаям й беше споменал, че Ърл истински се наслаждавал, докато разказвал колко изплашени били обитателите на «Латъм», когато ги накарал да вземат в ръце звънчетата. Тя разбираше уплахата им, макар че според версията на Ърл за инцидента той е бил разстроеният и това го е накарало да прибере звънчетата в склада на третия етаж.
Може би и двете неща са верни, помисли си тя. Може да му е било приятно да ги изплаши, но сто на сто се е вбесил, когато са го изхвърлили.
Беше изпълнен с такова желание да й покаже всичко в онзи странен музей. Защо тогава не й беше предложил да й покаже и звънчетата? — зачуди се тя. Сигурно не беше само заради болезнените спомени за случилото се в «Латъм Майнър».
Дали пък причината не беше, че ги слагаше на гробовете на жени от резиденцията — жени, които може да са били сред публиката вечерта на лекцията? Хрумна й друга мисъл. Дали Нюела беше присъствала на тази лекция?
Маги осъзна, че притискаше здраво тялото си с ръце и всъщност трепереше. Когато се обърна да влезе в къщата, взе бележката, която беше оставила за шефа на полицията Брауър. Щом се озова вътре, първото нещо, което видя, бе сложената в рамка снимка, която Ърл й беше донесъл.
Взе я.
— О, Нюела — промърмори тя на глас, — Фин-ю-ела. — Взря се в снимката. Би било възможно да я изреже, така че Нюела да остане сама, а после щеше да я увеличи.
Когато бе започнала скулптурата на Нюела, бе събрала всъщност най-скорошните снимки, които успя да намери из къщата. Никоя обаче не можеше да се сравнява с тази; щеше да й е от голяма полза в последните фази на оформяне на бюста. Сега щеше да я отнесе горе, каза си тя.
Шефът на полицията Брауър беше я предупредил, че ще се отбие този следобед, но вече минаваше пет. Реши да отиде да поработи малко върху скулптурата. Но докато се качваше към ателието, Маги си спомни думите на Брауър, че щял да се обади, преди да тръгне. От ателието нямаше да чуе телефона.
Знам какво ще направя, помисли си Маги, докато минаваше покрай спалнята. Тъкмо сега е моментът да разчистя пода на гардероба. Само ще занеса снимката горе и ще се върна.
В ателието извади снимката от рамката и грижливо я прикачи за дъската, подпряна на масата. После включи подвижната лампа и внимателно огледа снимката.
Фотографът сигурно им е казал да се усмихнат, помисли си тя. Усмивката бе присъща на Нюела. Ако нещо липсва на тази снимката, то е, че не е направена в достатъчно близък план, за да си проличи онова, което забелязах в очите й онази вечер.
Застаналият до Нюела Ърл Бейтмън изглеждаше притеснен, напрегнат, с несъмнено пресилена усмивка. И все пак, помисли си тя, в него нямаше нищо, което да подсказва ужасната му вманиаченост, която се бе разкрила днес следобед.
Спомни си, че веднъж Лаям й беше споменал за някакви случаи на лудост, които от време на време се появявали в семейството. Тогава беше приела думите му като шега, но сега вече не беше сигурна.
Лаям вероятно никога през живота си не е излизал лошо на снимка, помисли си тя, докато продължаваше да оглежда фотографията. Има голяма прилика между братовчедите, най-вече в структурата на лицето. Но онова, което изглежда странно в Ърл, придава чар на Лаям.
Имах такъв късмет, че Лаям ме заведе на онова парти и забелязах там Нюела, размишляваше тя, докато слизаше надолу по стълбите. Спомни си как едва не я беше пропуснала, решавайки да се прибере вкъщи, след като Лаям се бе оказал толкова зает да тича от една група братовчеди към следващата. Наистина се беше почувствала пренебрегната онази вечер.
Със сигурност обаче той промени отношението си, откакто пристигнах тук, заключи тя.
Колко трябва да кажа на полицай Брауър, когато дойде? — запита се. Дори Ърл Бейтмън да е този, който слага звънчетата на гробовете, в това няма нищо незаконно. Но защо ще лъже, че звънчетата са в склада?
Влезе в спалнята и отвори вратата на гардероба. Единствените дрехи, които продължаваха да висят там, бяха синият вечерен костюм, с който беше облечена Нюела вечерта в «Дъ фор Сийзънс» и бледозлатистият шлифер, който бе закачила вътре, когато Нийл и баща му преместваха леглото.
Всеки сантиметър от пода на гардероба обаче бе покрит с обувки и ботуши — повечето безредно нахвърляни.
Маги седна на пода и започна да ги сортира. Някои от обувките бяха доста износени и тя ги мяташе зад себе си, за да ги изхвърли. Други обаче като чифта, който, доколкото си спомняше, Нюела носеше на партито, бяха и нови, и доста скъпи.
Вярно, Нюела не беше подредена, но и никога не би захвърлила нови обувки по този начин, реши Маги. Изведнъж дъхът й секна. Знаеше, че чекмеджетата на бюрото бяха преровени от убиеца на Нюела, но дали не беше отделил време да рови и из обувките й?
Телефонът иззвъня и тя подскочи. Сигурно е полицай Брауър, помисли си тя, и осъзна, че изобщо нямаше да й е неприятно да се види с него.
Вместо Брауър обаче се обаждаше детектив Джим Хагърти, за да я уведоми, че шефът му би искал да отложат срещата за рано утре сутринта.
— Лара Хорган, щатската съдебна лекарка, иска да дойде с него, а в момента и двамата са навън по спешност.
— Всичко е наред — отвърна Маги. — Ще бъда тук утре сутринта. После, като си спомни колко спокойно се беше чувствала с детектив Хагърти, когато той се беше отбил да я види, тя реши да го попита за Ърл Бейтмън.
— Детектив Хагърти — започна тя, — този следобед Ърл Бейтмън ме покани да разгледам музея му. — Внимателно подбра думите си. — Това е много необичайно хоби.
— Бил съм там — отвърна Хагърти. — Доста интересно място. Предполагам, че все пак не е толкова необичайно хоби За Ърл, като се вземе предвид фактът, че е от семейство, което от четири поколения се занимава с погребална дейност. Баща му остана много разочарован, че не пожела да продължи бизнеса. Но може да се каже, че по свой собствен начин той го е направил. — Засмя се.
— Предполагам, че е така. — Маги отново заговори бавно, премервайки думите си. — Знам, че лекциите му имат голям успех, но разбрах, че се е случил един неприятен инцидент в «Латъм Майнър». Чули ли сте за него?
— Дочух нещо и ако бях на възрастта на онези хора, не бих искал да слушам за погребения, а вие?
— Аз също.
— Не съм ходил на нито една от лекциите му — продължи Хагърти, после сниши глас. — Не съм клюкар, но хората тук сметнаха, че идеята за музея е откачена. Напук на всичко, Бейтмънови обаче могат да купят и да продадат повечето Мурови. Ърл може да няма вид на богат, но разполага с доста пари. Наследил ги е по линия на баща си.
— Разбирам.
— Кланът «Мур» го нарича братовчеда куку, но според мен го правят, защото му завиждат.
Маги си помисли за Ърл — такъв, какъвто го беше видяла днес: втренчен зад нея към мястото, където бе лежало тялото на Нюела; френетично мъкнещ я от една експозиция към друга; седнал в катафалката с прикован в нея поглед.
— А може би е, защото го познават прекалено добре — забеляза тя. — Благодаря, че се обадихте, детектив Хагърти.
Затвори, като се благодареше, че беше решила да не говори за звънчетата. Бе сигурна, че Хагърти през смях би приписал призрачното им появяване на гробовете на друга ексцентричност на един богаташ.
Маги се зае отново със задачата да сортира обувките. Този път реши, че най-лесно би било просто да сложи повечето от тях в чували за смет. Износени обувки, при това малки и тесни едва ли щяха да са от полза на когото и да било.
Подплатените с кожа ботуши обаче си струваше да запази. Левият бе паднал, но десният стоеше изправен. Взе левия и го сложи до себе си, после се пресегна за другия.
Вдигна го и чу отвътре приглушен звън.
— О, Господи, не!
Още преди да се насили да бръкне в подплатената с кожа вътрешност, тя знаеше какво щеше да намери. Пръстите й се сключиха над хладен метал и докато издърпваше предмета, тя бе сигурна, че е открила онова, което убиецът на Нюела беше търсил — липсващото звънче.
Нюела го е взела от гроба на мисис Райнлендър, помисли си тя, докато мозъкът й работеше с непоколебимост, която не се влияеше от треперещите й ръце. Погледна го втренчено — бе точно копие на звънчето, което беше взела от гроба на Нюела.
По ръба му имаше засъхнала пръст. Миниатюрни частички мека пръст се изсипаха през пръстите й.
Маги си спомни, че в джоба на златистия шлифер също имаше пръст, а когато закачаше вечерния костюм онзи ден й се беше сторило нещо да пада.
Нюела е била облечена с шлифера, когато е взела това звънче от гроба на мисис Райнлендър, каза си тя. Сигурно се е изплашила. Оставила го е в джоба си нарочно. Дали в деня, когато го е открила, деня, преди да умре, е променила и завещанието си, зачуди се Маги?
Дали то по някакъв начин е потвърдило съмненията, които Нюела вече е имала спрямо резиденцията?
Ърл твърди, че поръчаните от него звънчета са в склада на музея. Ако и дванадесетте все още са там, то може би някой слагаше други върху гробовете, заключи тя.
Маги знаеше, че Ърл се беше върнал в Провидънс. И че ключът за музея се намираше под саксията на верандата. Дори да съобщеше на полицията за звънчетата, те нямаше да имат законно право да влязат в музея и да търсят дванадесетте звънчета, за които Ърл твърдеше, че са там, при положение, че приемеха думите й насериозно, разбира се, което вероятно нямаше да стане.
Но той наистина ми предложи да посещавам музея по всяко време, за да се опитам да измисля нагледни материали за телевизионните му предавания, помисли си Маги. Ще взема фотоапарата си. Това ще ми послужи като извинение, ако случайно някой ме види.
Аз обаче не искам никой да ме види, каза си тя. Ще изчакам да се стъмни, после ще отида с колата дотам. Има само един начин да бъда сигурна. Ще погледна в склада за кутията със звънчетата. Обзалагам се, че няма да намеря повече от шест в нея.
И ако е така, ще знам, че е лъжец. Ще направя снимки, за да мога да ги сравня със звънчетата на гробовете и с двете, които имам.
После утре, когато дойде полицай Брауър, ще му дам лентата, реши тя, и ще му съобщя, че според мен Ърл Бейтмън е намерил начин да си отмъсти на обитателите на «Латъм Майнър». И го прави с помощта на сестра Зелда Марки.
Отмъщение? Маги замръзна, щом си даде сметка за какво по-точно мислеше. Да, оставянето на звънчета върху гробовете на обитателки на резиденцията, участвали в унижаването му, би било форма на отмъщение. Но дали това е било достатъчно за Ърл? Или по някакъв начин бе свързан и със смъртта им? А и онази сестра Зелда Марки — очевидно тя пък бе свързана по някакъв начин с Ърл. Дали би могла да му е съучастничка?


69

Въпреки, че времето, по което обикновено вечеряше, отдавна бе минало, шефът на полицията Брауър все още се намираше в управлението. През изтеклия следобед се бяха случили два нелепи, трагични инцидента. Кола, пълна с тийнейджъри, излезли да се позабавляват, беше блъснала възрастна двойка и сега хората бяха в критично състояние. После някакъв разгневен съпруг бе нарушил забраната да се доближава до бившата си жена и я беше застрелял.
— Поне знаем, че жената ще се оправи — каза Брауър на Хагърти. — И слава Богу! Има три деца.
Хагърти кимна.
— Къде беше? — попита кисело Брауър. — Лара Хорган чака да разбере по кое време Маги Холоуей може да се види с нас утре сутринта.
— Ще си бъде вкъщи цялата сутрин — рече Хагърти. — Но почакай малко, преди да се обадиш на д-р Хорган. Първо искам да ти разкажа за посещението, което направих на Сара Къшинг. Майка й, мисис Бейнбридж, живее в «Латъм Майнър». Като момче бях в една скаутска група със сина на Сара Къшинг. Познавам я наистина добре. Симпатична жена. Доста впечатляваща. Много умна.
Брауър знаеше, че няма полза да притиска Хагърти, когато той започнеше подобни разкази. Освен това, изглеждаше особено доволен от себе си. За да ускори все пак нещата, Брауър зададе очаквания въпрос:
— Е, и какво те накара да отидеш при нея?
— Нещо, което Маги Холоуей ми спомена, когато й се обадих от твое име. Стана дума за Ърл Бейтмън. Казвам ти, шефе, тази млада дама наистина надушва неприятностите. Както и да е, побъбрихме си малко.
Както правиш в момента, помисли си Брауър.
— И останах с твърдото впечатление, че мис Холоуей е много изнервена от Ърл Бейтмън, може би дори се страхува от него.
— От Бейтмън? Та той е безобиден — сопна се Брауър.
— Точно така бих си помислил и аз, но може би Маги Холоуей има набито око, когато трябва да се открие какво дразни хората. Тя е фотограф, както знаеш. Така или иначе, спомена ми за един малък проблем на Бейтмън по време на негова лекция в «Латъм Майнър», малък «инцидент», който се случил не толкова отдавна. Обадих се на мой приятел, чиято братовчедка е камериерка там и от дума на дума тя накрая ми разправи за лекцията, която Бейтмън изнесъл в резиденцията един следобед и на която една от възрастните жени припаднала. Каза ми също така, че Сара Къшинг случайно се намирала там и направила Бейтмън на пух и прах.
Хагърти видя как шефът му присви устни — знак, че беше време да стигне до същността.
— Та затова отидох при мисис Къшинг, а тя ми каза, че изхвърлила Бейтмън, защото разстроил аудиторията с лекцията си за страховете на хората да не бъдат погребани живи, по време на която раздал звънчета, каквито слагали по гробовете през викторианската епоха. Изглежда към звънчето са прикрепяли въженце или тел, а другия край увивали около пръста на починалия. Въжето минавало през вентилационна тръба в ковчега и излизало на повърхността на земята. Така, ако се събудел в ковчега, погребаният можел да разклати пръст и звънчето щяло да зазвъни на гроба, а човекът, на когото се плащало да дежури там, щял да започне да копае. Бейтмън наредил на дамите да мушнат безименните си пръсти в примката в края на въженцето, да се престорят, че са заровени живи и после да започнат да звънят със звънчетата.
— Шегуваш се!
— Не, не се шегувам, шефе. Очевидно тогава започнала и цялата врява. Една осемдесетгодишна жена, страдаща от клаустрофобия, взела да пищи и припаднала. Мисис Къшинг грабнала звънчетата, прекъснала лекцията и изхвърлила Бейтмън през вратата. След това се заела да разбере кой е предложил той да изнесе лекция там.
Хагърти направи малка пауза за по-голям ефект.
— Тази личност се казвала сестра Зелда Марки, дамата, която очевидно има навика да влиза и излиза от чуждите стаи, без да чука. Сара Къшинг разучила, че Марки се грижела за лелята на Бейтмън в един старчески дом преди много години, така че станала много близка със семейството им. Чула също, че Бейтмън много щедро я възнаграждавал за специалните грижи, които полагала за старата леличка.
Той поклати глава.
— Жените умеят да научават разни неща, нали шефе? И сега се поражда съмнението дали пък случайно няма някакъв мъничък проблем с всички тези жени, които умират в съня си в дома? Мисис Къшинг си спомня, че поне някои от тях са присъствали на лекцията, а макар да не е сигурна, смята, че всички починали наскоро, са били там.
Преди Хагърти да успее да довърши, Брауър вече звънеше на Лара Хорган. В края на разговора си с нея той се обърна към детектива.
— Лара ще поиска разрешение за ексхумация на труповете на мисис Шипли и мисис Райнлендър — двете починали най-наскоро в «Латъм Майнър». А това ще е само началото.


70

Нийл погледна часовника си в осем часа. Минаваше през изхода «Мистик Сийпорт» на шосе 95. Още един час и щеше да бъде в Нюпорт, помисли си той. Бе възнамерявал пак да се обади на Маги, но после се бе отказал, тъй като не искаше да й даде възможността да му каже, че не желае да се вижда с него тази вечер. Ако не си е вкъщи, просто ще паркирам пред дома й и ще я чакам да се върне, реши той.
Ядосваше се, че не беше тръгнал по-рано. И като че ли не стигаше натовареният трафик по целия път, ами го беше задържала и остроносата теснолинейка, която блокира шосе 95 — север за повече от час.
И все пак не беше напълно изгубено време. Най-сетне му се беше удала възможността да премисли какво го тормозеше във връзка с разговора му с мисис Арлингтън, клиентката на баща му, загубила парите си, инвестирайки чрез посредничеството на Хенсън. Потвърждението за закупуване: нещо там не беше наред.
Най-накрая осъзна какво е, след като си спомни думите на Лора Арлингтън, че току-що е получила потвърждение за закупуването на акциите. Тези документи се изпращаха веднага след трансакцията, така че би трябвало да ги е получила дни по-рано, каза си Нийл.
После, тази сутрин, бе научил, че няма данни мисис Гебарт да притежава акциите, които Хенсън твърдеше, че й е купил по девет долара едната. Днес тези акции бяха паднали до два долара. Дали играта на Хенсън не беше да кара хората да си мислят, че са купили акции на една цена — акции, за които знаеше, че ще паднат — а после да изчака и да ги закупи, когато цената им е станала много по-ниска? Така Хенсън можеше да си прибере разликата в джоба.
За постигането на тази цел трябваше да фалшифицира потвърждението от клиринговата къща. Не беше лесно, но не беше и невъзможно, помисли си Нийл.
Значи може би разбрах какво върши Хенсън, заключи той, когато най-после мина покрай знака «Добре дошли в Род Айлънд». Но какво, по дяволите, бе накарало този мошеник да наддава за къщата на Маги? Каква връзка имаше това с кражбата на пари от лековерни възрастни жени? Тук сигурно се криеше още нещо.
Бъди си вкъщи, когато пристигна Маги, замоли се мълчаливо Нийл. С много неща си се захванала и аз няма да ти позволя да продължаваш да ги вършиш сама.


71

В осем и половина Маги отиде с колата до музея на Ърл Бейтмън. Преди да тръгне, беше взела откритото от нея в гардероба на Нюела звънче и го беше сравнила с онова, което бе изкопала от гроба й. Сега двете лежаха едно до друго на масата в ателието и светлината на подвижната лампа падаше право върху тях.
Почти в последния момент бе извадила полароидния фотоапарат и бе щракнала два пъти поставените едно до друго звънчета. Не беше изчакала да види снимката, а само я беше извадила от фотоапарата и я беше хвърлила на масата, за да я разгледа, когато се върне.
После с чанта, натежала от двата фотоапарата и всички филми и обективи, които беше взела, потегли. Ужасяваше се от мисълта да се върне на онова място, но като че ли нямаше друг начин да получи отговорите, които й трябваха.
Приключи с това, каза си тя, докато превърташе два пъти ключа на външната врата и се качваше в комбито.
Петнадесет минути по-късно мина покрай погребалния дом «Бейтмън». Очевидно вечерта бе натоварена за собствениците. Поток от коли потегляше от алеята.
Ще има погребение утре… Е, поне не е на някой, свързан с «Латъм Майнър», помисли си мрачно Маги. Вчера всички обитатели бяха живи и здрави.
Сви надясно в тихата уличка, където се намираше музея. Влезе в паркинга, като се благодари, че катафалката я нямаше, но после се сети — Ърл й беше споменал за намерението си да я прибере в гаража.
Докато се приближаваше към старата къща, с учудване забеляза процеждащата се иззад завесите на първия етаж светлина. Вероятно е на таймер и ще се самоизключи по-късно, помисли си тя, но поне ще ми помогне да се ориентирам. Все пак си беше взела фенерче, макар Ърл Бейтмън да й беше предложил да идва, когато пожелае, тя не искаше да известява за присъствието си, като пали лампи.
Ключът си стоеше под саксията, където го беше оставил Ърл. Както и преди той издаде силен, стържещ звук, докато го превърташе в старомодната ключалка. И както при предишното посещение, първото нещо, на което се спря погледът й, бе облеченият в ливрея манекен, макар сега той да я гледаше по-скоро недружелюбно, отколкото загрижено.
Наистина не ми се иска да съм тук, помисли си Маги, докато бързаше към стълбите, опитвайки се да не поглежда към стаята, където фигурата на младата жена лежеше на дивана.
Също така се опита да не мисли за експозициите на втория етаж, докато включваше фенерчето в края на първите стълби. С насочен надолу лъч тя продължи към следващия етаж. И все пак споменът за онова, което бе видяла тук при предишното си посещение, не й даваше мира — онези две големи последни стаи, едната изобразяваща погребение на аристократ в древен Рим и другата — стаята с ковчезите. И двете бяха страховити, но според нея най-неприятна бе гледката на всичките онези ковчези, натрупани в последната стая.
Беше се надявала третият етаж тук да прилича на третия етаж в къщата на Нюела — ателие, обградено от големи шкафове и рафтове. За съжаление и този етаж бе съставен от множество помещения. С отчаяние Маги си спомни думите на Ърл, че първоначално къщата е служила за жилище на пра прадядовото му семейство.
Като се опитваше да запази спокойствие, Маги отвори първата врата. Внимаваше да държи фенерчето насочено надолу и видя, че това бе експозиция, която още не беше напълно готова: дървено, подобно на колиба съоръжение, поставено върху два пръта, се беше килнало на една страна. Един Господ знае какво означава, помисли си тя, потръпвайки, или за какво служи, но поне стаята бе достатъчно празна, за да й стане ясно, че нямаше какво да търси в нея.
Следващите две стаи бяха подобни, и двете като че съдържаха полуготови композиции на погребални сцени.
Последната врата се оказа тази, която търсеше. Водеше към голям склад, чиито стени бяха покрити с претъпкани с кутии рафтове. Два стенда с дрехи, вариращи от пищни роби до истински дрипи, скриваха прозорците. Тежки дървени сандъци, всичките очевидно запечатани, бяха безразборно натрупани един върху друг.
Откъде да започна? — запита се Маги, усещайки как я обзема чувството на безпомощност. Щеше да й отнеме часове да прегледа всичко и макар че бе влязла само преди броени минути, вече изгаряше от нетърпение да си тръгне.
Въздъхна дълбоко и се пребори с желанието си да побегне — смъкна чантата с апаратурата от рамото си и я остави на пода. Затвори неохотно вратата на склада, като се надяваше светлината да не проникне в коридора и да бъде забелязана през закритите с пердета прозорци в дъното му.
Всичките тези дрехи би трябвало да са достатъчна преграда, така че нищо да не може да се види през прозорците в стаята, каза си тя. И все пак усещаше, че трепери, докато вървеше предпазливо през голямата стая. Устата й беше пресъхнала. Всеки нерв в тялото й сякаш вибрираше и я караше да се махне от това място.
Вляво имаше подвижна стълба. Сигурно служеше, за да се стигне до най-горните рафтове, предположи тя. Изглеждаше стара и тежка и би означавало да изгуби още повече време, ако трябваше да я мъкне от място на място. Реши да започне търсенето от рафтовете точно зад стълбата и после да продължи нататък. Когато се изкачи и погледна надолу, видя, че на капаците на всички кутии бяха залепени спретнати етикети. Поне Ърл е надписал всичко, каза си тя, и за първи път изпита искрица надежда, че процесът на търсене нямаше да е толкова труден, колкото се боеше.
Въпреки това, кутиите като че ли не следваха някакъв определен ред. Цяла секция рафтове бе изпълнена с кутии с надписи: «Посмъртни маски»; други бяха с етикети: «Жалейни одежди», «Ливреи», «Барабани», «Свещници», «Медни цимбали», «Ритуални рисунки» и така нататък — но никакви звънчета.
Безнадеждно е, помисли си Маги. Никога няма да ги намеря. Беше преместила стълбата само два пъти, а часовникът й показваше, че беше стояла тук повече от половин час.
Отново премести стълбата, проклинайки стържещия й звук по пода. Започна да се качва, но когато сложи крак на третото стъпало, погледът й попадна върху дълбок кашон, сместен между два други, почти скрит от тях.
Беше надписан: «Звънчета/погребани живи»!
Хвана кашона, започна да го дърпа и най-сетне го измъкна. Едва не загуби равновесие, когато го извади, после слезе от стълбата и го остави на пода. С шеметна бързина коленичи до него и дръпна капака.
Хвърли настрана предпазното пликче и разкри първото метално звънче, загърнато плътно в найлон — покритие, което му придаваше измамен блясък. Пръстите й зашариха нетърпеливо сред пликчетата, докато не се увери, че в кашона нямаше нищо повече.
Намери само шест звънчета, еднакви с откритите от нея.
Етикетът от опаковката беше все още в кашона: «12 викториански звънчета, изработени по поръчка на мистър Ърл Бейтмън» — пишеше на него.
Дванадесет — а сега само шест.
Ще ги снимам, както и етикета, а после мога да се махам оттук, помисли си Маги. Изведнъж почти отчаяно й се прииска да се намира в безопасност далеч от това място, навън, с доказателството, че Ърл Бейтмън несъмнено е лъжец, а може би дори и убиец.
Не беше сигурна какво първо я бе накарало да осъзнае, че вече не е сама.
Дали беше чула тихото отваряне на вратата или бе забелязала тесния лъч на друго фенерче?
Завъртя се в момента, в който той вдигна фенерчето си, чу го да говори, докато то се стоварваше върху главата й.
А после вече нямаше нищо, освен смътното впечатление за гласове и раздвижване и накрая, лишена от сънища забрава, докато не се събуди в ужасяващо тихия мрак на гроба.


72

Нийл пристигна пред къщата на Маги доста след девет часа, значително по-късно, отколкото се беше надявал. Силно разочарован, че комбито й го нямаше на алеята, той изпита малка надежда, като видя, че една от мощните лампи в ателието беше запалена.
Може би колата й беше на ремонт, каза си той. Но когато не получи никакъв отговор на настоятелното си звънене, той се върна в колата си да чака. В полунощ най-сетне се предаде и подкара към къщата на родителите си в Портсмут.
Завари майка си в кухнята да приготвя горещо какао.
— Неизвестно защо не можах да заспя — рече тя.
Нийл знаеше, че го бе очаквала да пристигне часове по-рано и изпита вина, че я беше разтревожил.
— Трябваше да се обадя — каза той. — Но защо ти не ме потърси на телефона в колата?
Долорес Стивънс се усмихна.
— Защото никой тридесет и седем годишен мъж не обича майка му да го проверява, понеже е закъснял. Реших, че сигурно си се отбил при Маги, така че наистина не се разтревожих чак толкова.
Нийл поклати мрачно глава.
— Наистина спрях пред къщата на Маги. Не си беше у дома. Чаках досега.
Долорес Стивънс се вгледа в сина си.
— Вечерял ли си? — запита нежно.
— Не, но не се си прави труда.
Без да му обърне внимание, тя стана и отвори хладилника.
— Може да е имала среща — предположи замислено.
— Излязла е със собствената си кола. Понеделник вечер е — отвърна Нийл и после направи пауза. — Мамо, безпокоя се за нея. Ще звъня през половин час, докато не се уверя, че се е прибрала.
Вместо да упорства, че наистина не е гладен, той изяде дебелия сандвич, който майка му приготви. В един часа позвъни у Маги.
Майка му все още беше с него, когато пробва пак в един и половина, после в два, в два и половина, и отново в три.
В три и половина баща му се присъедини към тях.
— Какво става? — попита той с натежали за сън очи. След като му обясниха, той се сопна: — За Бога, обади се в полицията и питай дали има някакви злополуки?
Дежурният полицай увери Нийл, че нощта е минала спокойно.
— Няма злополуки, сър.
— Дай му описанието на Маги. Кажи му каква кола кара. Остави името си и телефона тук — инструктира го Робърт Стивънс. — Долорес, будувала си през цялото това време. Върви да поспиш. Аз ще остана с Нийл.
— Е… — започна тя.
— Може обяснението да се окаже съвсем просто — рече нежно съпругът й. Когато жена му се отдалечи достатъчно, за да не го чува, добави: — Майка ти много харесва Маги. — Погледна сина си. — Знам, че не се виждаш с Маги кой знае от колко дълго, но защо тя ми се струва безразлична към тебе, понякога дори ледена? Каква е причината?
— Не знам — призна си Нийл. — Тя винаги е била сдържана и предполагам, че аз също, но съм убеден, че между нас има нещо. — Поклати глава. — Отново и отново премислях всичко. Със сигурност причината не е само в това, че не успях да й се обадя навреме, за да взема телефонния й номер, преди да дойде тук. Маги не е толкова тривиална. Но докато пътувах насам, доста разсъждавах по въпроса и стигнах до един извод, който може би обяснява всичко.
Разправи на баща си как бе видял Маги да ридае в едно кино по време на филма.
— Мислех, че не бива да й се натрапвам — рече той. — Тогава реших, че трябва да й дам време. Но сега ми се струва, че тя ме е видяла и може би й е станало неприятно, задето си тръгнах, без да кажа дума. Какво би направил ти?
— Ето какво бих направил — отвърна моментално баща му. — Ако бях видял майка ти в подобна ситуация, веднага бих отишъл при нея и бих я прегърнал. Може би не бих казал нищо, но щях да я накарам да почувства, че съм до нея.
Погледна строго Нийл.
— Бих сторил това независимо дали я обичам или не. От друга страна, ако съм се опитвал да отрека пред себе си, че я обичам, или ако ме е било страх да не се обвържа, тогава може би бих избягал. Има един знаменит библейски случай за измиването на ръцете.
— Хайде де, татко — измърмори Нийл.
— И ако бях на мястото на Маги и бях усетил, че си там, когато може би ми се е искало да се разкрия пред тебе, бих те отписал, след като си избягал — завърши Робърт Стивънс.
Телефонът иззвъня. Нийл изпревари баща си и грабна слушалката.
Беше дежурният полицай.
— Сър, открихме описаната от вас кола. Паркирана е на Марли Роуд. Мястото е усамотено и наоколо няма къщи, така че не разполагаме с никакви свидетели за това кога е била оставена там, нито от кого, дали от мис Холоуей или от друг човек.


73

Вторник, 8 октомври

В осем часа във вторник сутринта Малкълм Нортън излезе от спалнята си, слезе по стълбите и надникна в кухнята. Джанис вече беше там, седеше до масата, четеше вестника и пиеше кафе.
Направи му безпрецедентното предложение да му налее една чашка и попита:
— Препечена филийка?
Той се поколеба и отвърна:
— Защо не? — и седна срещу нея.
— Днес излизаш доста рано, нали? — попита тя. Виждаше, че е нервна. Несъмнено тя усещаше, че е намислил нещо.
— Снощи явно си вечерял късно — продължи тя и сложи изпускащата пара чаша пред него.
— Ъммм — отвърна той, наслаждавайки се на безпокойството й. Беше разбрал, че е будна, когато се беше прибрал към полунощ.
Отпи няколко глътки от кафето, после бутна стола си назад.
— Май ще се откажа от препечената филийка. До виждане, Джанис.

* * *

Когато стигна в офиса, Малкълм Нортън поседя няколко минути зад бюрото на Барбара. Щеше му се да може да й напише няколко реда, за да й напомни какво бе означавала за него, но нямаше да е честно. Не искаше да замесва името й в това.
Влезе в собствения си кабинет и отново погледна направените от него копия на документите, които бе открил в куфарчето на Джанис, както и копието на банковото извлечение.
Много ясно разбираше какво бе намислила. Досети се вечерта, когато видя онзи мошеник, племенникът й, да й връчва плик в ресторанта, до който я беше проследил. Банковото извлечение само потвърждаваше подозренията му.
Тя даваше на Дъг Хенсън поверителна финансова информация за кандидатите за «Латъм Майнър», така че той да пробва след това да измами богатите възрастни жени. Вероятно нямаше да я осъдят за «опит за измама», но със сигурност оттук нататък нямаше да може да си намери място в този град. И разбира се, щеше да загуби работата си.
Добре, помисли си той.
Хенсън бе човекът, направил по-изгодно предложение на Маги Холоуей. Беше убеден в това. А Джанис му беше подшушнала за предстоящата промяна в закона. Вероятно възнамеряваха да вдигат цената, докато Холоуей не се съгласи да продава.
Само Маги Холоуей да не се беше появявала на сцената, за да развали всичко, заключи горчиво той. Ако беше уверен, че ще може да направи убийствен удар с къщата, той би намерил начин да задържи Барбара.
Убийствен удар. Усмихна се мрачно. Това беше страхотно!
Разбира се, сега всичко беше без значение. Никога нямаше да купи къщата. Никога нямаше да върне Барбара в живота си. В действителност за него нямаше вече живот. Всичко бе свършило. Но поне си беше разчистил сметките. Щяха да разберат, че не беше нищожеството, с което Джанис се беше подигравала години наред.
Премести адресирания до шефа на полицията Брауър голям кафяв плик в края на бюрото. Не искаше той да се нацапа.
Посегна към пистолета, който държеше в дъното на най-долното чекмедже. Извади го и го вдигна нагоре за миг, като го гледаше замислено. После набра номера на полицията и поиска да разговаря с шефа Брауър.
— Малкълм Нортън е — рече дружелюбно и в същото време вдигна пистолета с дясната си ръка. Насочи го към главата си. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете тук. Смятам да се самоубия.
Докато дърпаше спусъка, чу последната, единствена дума:
— Недей!


74

Маги усещаше сплъстилата косата й кръв. Отстрани главата й бе чувствителна при допир и продължаваше да я боли.
— Успокой се — непрекъснато си повтаряше тя. — Трябва да се успокоя.
Къде съм погребана? — запита се. Вероятно на някое усамотено място в гората, където никой не би могъл да ме намери. Когато дърпаше завързаната за безименния й пръст връв, усещаше силното съпротивление в другия край.
Предполагам, че е прикачил връвта към едно от викторианските звънчета, каза си тя. Прокара показалеца си по вътрешността на тръбата, през която преминаваше връвта. Изглежда бе от твърд метал и около три сантиметра в диаметър. Би трябвало да й доставя достатъчно въздух за дишане, реши тя, освен ако не се задръсти.
Но защо му беше всичко това? — зачуди се. Бе сигурна, че езичето на звънчето е махнато, иначе би дочула поне някакъв слаб звън. Това означаваше, че никой не можеше да я чуе.
Дали се намираше в истинско гробище? И ако беше така, имаше ли вероятност да дойдат хора за погребение? Щеше ли да е в състояние да чуе дори приглушено шума на коли?
Направи си план! — каза си Маги. Трябва да си направиш план. Щеше да продължава да дърпа връвта, докато пръстът й не се изранеше, докато не останеше без сили. Ако бе погребана на място, откъдето някой би могъл да мине, тогава винаги имаше надежда движещото се звънче да привлече вниманието му.
Също така щеше да се опита да вика за помощ на интервали от около десет минути по нейна преценка. Разбира се нямаше начин да разбере, дали гласът й щеше да се чуе през тръбата, но трябваше да опита. Не биваше обаче да го изтощава за твърде кратко време, така чеда не е в състояние да привлече вниманието, ако наистина доловеше, че горе има някой.
Но дали той щеше да се върне? — зачуди се тя. Той бе луд, беше сигурна в това. Ако я чуеше да вика, можеше да засипе вентилационната тръба и да я остави да се задуши. Трябваше да внимава.
Разбира се, всичко можеше да е напразно, даде си сметка тя. Съществуваше голяма вероятност да е заровена на напълно отдалечено място, така че той да си я представя как дере с нокти капака на ковчега и дърпа връвта — също както според легендата са правили викторианците, след като осъзнаели, че са ги погребали живи. Само че в техния случай някой е бдял, за да чуе сигналите им. Където и да се намираше, тя със сигурност беше съвсем сама.


75

В десет часа Нийл и баща му седяха напрегнато в кабинета на шефа на полицията Брауър и го слушаха, докато сериозно им предаваше съдържанието на предсмъртното писмо на Малкълм Нортън.
— Нортън беше разочарован и мрачен човек — промърмори той. — Според написаното от него, поради промяна в законите за опазване на околната среда, имотът на мис Холоуей ще струва много пари. Когато направил предложението на Нюела Мур да закупи къщата й, очевидно е бил готов да я измами, като скрие истинската цена, така че е твърде възможно да е побеснял, задето тя е променила решението си и да я е убил. Може и да е претърсил къщата, опитвайки се да намери промененото й завещание.
Спря да препрочете един пасаж от обширното писмо.
— Очевидно е, че обвинява Маги Холоуей за целия провал и макар да не го казва, може да й е отмъстил. А освен това е навлякъл на жена си сериозни неприятности.
Не е възможно всичко това да е истина, помисли си Нийл. Усети дланта на баща си на рамото си и му се прииска да я махне оттам. Страхуваше се, че съчувствието щеше да подкопае решимостта му, а той нямаше намерение да позволи това да се случи. Нямаше да се предаде. Маги не беше мъртва. Беше сигурен в това. Не можеше да е мъртва.
— Разговарях с мисис Нортън — продължи Брауър. — Вчера съпругът й се е прибрал по обичайното време, после излязъл и не се върнал до полунощ. Тази сутрин, когато се опитала да разбере къде е бил, той не пожелал да отговори.
— Колко добре е познавала Маги този Нортън? — попита Робърт Стивънс. — Какво би я накарало да се съгласи да се срещне с него? Мислите ли, че би могъл да я принуди със сила да се качи в собствената й кола и после да я е отвел до мястото, където сте намерили колата? А какво е направил с Маги, и след като е оставил колата й там, как се е прибрал вкъщи?
Брауър клатеше глава, докато Стивънс говореше.
— Всичко това е малко вероятно, съгласен съм, но трябва да проследим и тази възможност. Ще доведем кучета, за да се опитат да открият мис Холоуей по миризмата, така че ако е в онзи район, ще я намерим. Все пак е доста далеч от дома на Нортън. Трябва да е действал заедно с друг човек или да е хванал на стоп минаваща кола, а честно казано, и двете версии ми се струват малко вероятни. Тази жена, по която е бил луд, Барбара Хофман, се намира в Колорадо при дъщеря си. Вече я проверихме. Там е от уикенда насам.
Интеркомът иззвъня и Брауър вдигна слушалката.
— Свържи ме — промърмори след миг.
Нийл стисна лице в шепите си. Дано не са открили тялото на Маги, замоли се мълчаливо.
Брауър разговаря само минута. След като затвори, каза:
— Мисля, че в известен смисъл получихме добри новини. Снощи Малкълм Нортън е вечерял в «Дъ Лог Кебин», малък ресторант близо до мястото, където живее Барбара Хофман. Очевидно двамата често са го посещавали. Собственикът твърди, че Нортън е останал там до късно след единадесет, така че трябва да се е прибрал право вкъщи.
Което означава, помисли си Нийл, че той почти със сигурност няма нищо общо с изчезването на Маги.
— Какво ще правите сега? — попита Робърт Стивънс.
— Ще разпитам хората, към които мис Холоуей ни насочи — отвърна Брауър. — Ърл Бейтмън и сестра Зелда Марки.
Интеркомът му отново иззвъня. След като слуша известно време, без да продума нищо, Брауър затвори телефона и стана.
— Не знам какво е намислил Бейтмън, но той току-що се обади да ни уведоми, че снощи от музея му е бил откраднат един ковчег.


76

Д-р Уилям Лейн си даде сметка, че почти нямаше какво да каже на жена си този вторник сутринта. Леденото й мълчание показваше, че дори тя можеше да побеснее.
Само да не се беше върнала снощи у дома, само да не го беше заварила така, помисли си той. Не беше пил от векове, от инцидента на последното място, където беше работил. Лейн знаеше, че дължи тази длъжност на Одил. Тя се беше срещнала със собствениците на «Престиж Резидънс Корпорейшън» на един коктейл и му беше издействала поста на директор в «Латъм» — по това време още правеха ремонта там.
«Латъм Майнър» щеше да е една от резиденциите на «Престиж», взети под аренда, за разлика от онези, които не само изцяло ръководеха, но бяха и тяхна собственост. Те бяха се съгласили да се срещнат с него, а после бяха предложили документите му на арендатора. Забележителното бе, че получи поста.
И всичко това благодарение на Одил, както тя непрекъснато му напомняше, помисли си той горчиво.
Знаеше, че снощната проява на слабост бе знак, че напрежението започваше да му се отразява. Заповедите да прави така, че апартаментите да са пълни; да се продават отново не по-късно от месец, след като са били освободени. Вечната, подразбираща се заплаха да го разкарат, ако не се подчинява. Да го разкарат, помисли си той. И къде ще отиде?
След последния инцидент Одил го беше предупредила, че ако още веднъж го види да пие, ще го напусне.
Колкото и да го привличаше подобна перспектива, не можеше да позволи това да се случи. Истината беше, че имаше нужда от нея.
Защо снощи не беше останала в Бостън? — помисли си той.
Защото е заподозряла, че го е обхванала паника, заключи.
Права беше, разбира се. Намираше се в ужас от момента, в който научи, че Маги Холоуей търси скицата, на която е нарисувано как сестра Марки подслушва.
Трябваше да намери начин да се отърве от тази жена много отдавна, но я бяха изпратили от «Престиж» и в повечето отношения тя беше добра медицинска сестра. Естествено, много от гостите я ценяха. Всъщност, понякога той се чудеше дали тя не беше прекалено добра медицинска сестра. За някои неща като че ли знаеше повече от него.
Е, независимо какво щеше да стане между тях с Одил, д-р Лейн знаеше, че трябва да отиде в резиденцията и да направи сутрешната си обиколка.
Завари жена си да пие кафе в кухнята. Противно на навиците си, тази сутрин не си беше направила труда да сложи поне малко грим. Имаше измъчен и уморен вид.
— Зелда Марки току-що се обади — посрещна го тя с гневни искрици в погледа. — От полицията са я помолили да бъде на разположение за разпит. Не знае защо.
— За разпит? — Лейн усети напрежение да обхваща тялото му, като стягаше всеки мускул. Всичко свърши, помисли си той.
— Също така ми каза, че Сара Къшинг е дала строго нареждане нито тя, нито ти да влизате в стаята на майка й. Изглежда мисис Бейнбридж не е добре и Сара Къшинг прави необходимото за незабавното й преместване в болницата.
Одил го погледна обвинително.
— Струва ми се, че снощи бързаше да се прибереш, за да навестиш мисис Бейнбридж. Не че щяха да ти позволят да припариш до нея, но чух, че не си се мярнал в резиденцията чак до единадесет часа. Какво си правил дотогава?


77

Нийл и Робърт Стивънс отидоха с колата до отдалеченото шосе, където все още беше паркирано комбито на Маги. Сега то беше оградено с полицейски ленти, а когато слязоха от колата си, чуха лая на полицейските кучета в близката гора.
И двамата не бяха проговорили от излизането си от полицейското управление. Нийл използва времето, за да обмисли всичко, което беше научил до този момент. А то беше твърде малко, даде си сметка той, и колкото повече продължаваше неведението му, толкова по-отчаян се чувстваше.
Съзнаваше, че присъствието и проявеното от баща му разбиране бяха от жизненоважно значение за него. Нещо, което не дадох на Маги, каза си с горчивина.
През гъстите дървета и обилната растителност различаваше фигурите на поне дузина мъже. Полицаи или доброволци? — зачуди се той. Знаеше, че засега не бяха открили нищо, така че претърсването бе обхванало по-широк район. Отчаяно си даде сметка, че те очакваха да открият трупа на Маги.
Мушна ръце в джобовете си и сведе глава. Накрая наруши мълчанието.
— Не може да е мъртва — промърмори той. — Бих го почувствал, ако беше така.
— Нийл, да вървим — отвърна тихо баща му. — Дори не знам защо дойдохме тук. Като стоим, с нищо не помагаме на Маги.
— Какво предлагаш да правим? — попита Нийл и в гласа му прозвучаха гняв и отчаяние.
— Според думите на шефа на полицията Брауър, полицаите още не са разговаряли с онзи тип Хенсън, но са разбрали, че трябва да се появи в офиса си в Провидънс към обед. В момента гледат на него като на дребна риба. Ще предадат дадената в писмото на Нортън информация за измамите на областния прокурор. Няма да е зле обаче ние да бъдем в офиса му, когато пристигне там.
— Татко, не можеш да очакваш от мен в момента да се тревожа за някакви си борсови сделки — отвърна сърдито Нийл.
— Не, в момента аз също не се интересувам от това. Но ти даде ход на продажбата на акции за петдесет хиляди, които Кора Гебарт не притежава. Несъмнено имаш правото да отидеш в офиса на Хенсън и да потърсиш отговора на някои въпроси — настоя Робърт Стивънс.
Вгледа се в лицето на сина си.
— Не разбираш ли какво имам предвид? Нещо в Хенсън доста е разтревожило Маги. Не вярвам да е само съвпадение, че той е направил предложението за купуване на къщата й. Можеш да го притиснеш заради акциите. Но истинската причина за желанието ми да се видим с него веднага е да се опитаме да разберем дали не знае нещо за изчезването на Маги.
Когато Нийл продължи да клати глава, Робърт Стивънс посочи към гората.
— Ако вярваш, че трупът на Маги лежи някъде там, тогава присъедини се към търсещите. Аз пък се надявам — вярвам, — че все още е жива и ако е така, обзалагам се, че похитителят й не я е оставил в близост до колата. — Обърна се да си върви. — Намери някого да те върне на стоп. Аз отивам в Провидънс да се видя с Хенсън.
Качи се в колата и тресна вратата. Докато завърташе стартера, Нийл скочи на мястото до него.
— Прав си — призна той. — Не знам къде ще я открием, но няма да е тук.


78

В единадесет и половина Ърл Бейтмън чакаше шефа на полицията Брауър и детектив Хагърти на верандата на музея си.
— Ковчегът беше тук вчера следобед — заобяснява разгорещено Бейтмън. — Знам, защото правихме обиколка из музея и си спомням, че го показах. Не мога да повярвам, че някой би имал наглостта да оскверни такава важна колекция просто на шега. Всеки предмет в музея ми е купен след обстойно проучване.
Наближава Хелоуин — продължи той, като нервно удари десния си юмрук в лявата длан. — Сигурен съм, че някакви дечурлига са ми погодили този номер. И мога да ви кажа веднага, че ако наистина е така, ще заведа дело. Никакви извинения с «детински лудории», разбирате ли ме?
— Професор Бейтмън, защо не влезем вътре да поговорим за това? — предложи Брауър.
— Разбира се. Всъщност в офиса ми може би има снимка на ковчега. Той е доста интересна вещ и възнамерявах да го използвам като основа за една нова експозиция, когато разширя музея. Заповядайте насам.
Двамата полицаи го последваха през фоайето, покрай облечената в черно фигура, към онова, което очевидно някога е било кухнята. Мивка, хладилник и печка все още бяха подредени покрай стената в дъното. Под задните прозорци бяха поставени картотечни шкафове. Огромно старинно бюро бе сложено в средата на стаята, а повърхността му бе покрита с хелио копия и чертежи.
— Разработвам план за изложба на открито — каза им Бейтмън. — Имам един имот наблизо, който ще свърши прекрасна работа. Моля, седнете. Ще се опитам да намеря снимката.
Ужасно е превъзбуден, помисли си Хагърти. Чудя се дали е бил в такова състояние и когато са го изхвърлили от «Латъм Майнър»? Може би не е безобидният чудак, за който го смятах.
— Нека ви зададем няколко въпроса, преди да започнете да търсите снимката — подхвърли Брауър.
— Да, добре. — Бейтмън издърпа стола от бюрото и седна.
Хагърти извади бележника си.
— Липсва ли нещо друго, професор Бейтмън? — попита Брауър.
— Не. Като че ли нищо друго не е пипано. Слава Богу, че не са вандалствали. Трябва да знаете, че може да е извършено и от сам човек, защото катафалката също липсва, а не е било трудно да се изнесе ковчегът, тъй като е на колелца.
— Къде се намираше ковчегът?
— На втория етаж, но имам асансьор за пренасянето на тежки предмети нагоре и надолу. — Телефонът иззвъня. — О, извинете ме. Вероятно е братовчед ми Лаям. Беше на съвещание, когато се обадих да му съобщя за случилото се. Сметнах, че ще се заинтересува.
Бейтмън вдигна слушалката.
— Ало — рече той и се заслуша известно време, като кимна, за да покаже, че беше обаждането, което очакваше.
Брауър и Хагърти наддаваха ухо към откъслечния разговор, докато Бейтмън информираше братовчед си за кражбата.
— Много ценна антика — разправяше той развълнувано. — Викториански ковчег. Платих десет хиляди долара за него и смятам, че го взех на сметка. Имаше оригинална вентилационна тръба и беше…
Внезапно спря, явно прекъснат от братовчед си. После извика потресен:
— Как така Маги Холоуей е изчезнала? Това е невъзможно!
Когато затвори, изглеждаше зашеметен.
— Това е ужасно. Как е могло нещо да се случи на Маги? О, знаех си аз, знаех, че не беше в безопасност! Те са много близки, нали разбирате. Обади се от телефона в колата си. Каза, че току-що чул за Маги по новините и е тръгнал от Бостън за насам. — После Бейтмън се намръщи. — Знаехте ли, че Маги е изчезнала? — попита той обвинително Брауър.
— Да — отвърна кратко Брауър. — Знаем също и че е била тук с вас вчера следобед.
— Ами да. Занесох й снимка на Нюела Мур, направена на едно неотдавнашно семейно събиране и тя много се зарадва. Тъй като е опитен фотограф, я помолих да ми помогне да подбера нагледни материали за телевизионната серия върху погребалните обичаи, която готвя. Затова дойде да види експозициите — обясни им сериозно.
— Разгледа почти всичко — продължи той. — Останах разочарован, че не взе фотоапарата си, така че когато си тръгна, й предложих да дойде някои път отново сама. Показах й къде крия ключа.
— Това е било вчера следобед — забеляза Брауър. — Да не би да е дошла тук снощи?
— Не вярвам. Защо ще идва по тъмно? Повечето жени не биха го направили. — Изглеждаше разстроен. — Надявам се нищо лошо да не се е случило на Маги. Тя е симпатична жена и много привлекателна. Всъщност, доста ми харесваше.
Поклати глава и добави:
— Не, според мен можем да бъдем сигурни, че не тя е откраднала ковчега. Ами да, докато я развеждах из музея вчера, тя дори не пожела да надникне в стаята с ковчезите.
Дали това би трябвало да се възприеме като шега? — зачуди се Хагърти. Този човек като че ли си беше подготвил предварително обяснението, забеляза той. Десет към едно, че вече беше чул за изчезването на Маги Холоуей.
Бейтмън стана.
— Ще ида да потърся снимката.
— Не още — спря го Брауър. — Първо бих искал да поговорим за малкия ви проблем по време на една лекция в «Латъм Майнър». Чух нещо за викториански гробищни звънчета и за това, че са ви помолили да напуснете.
Бейтмън сърдито удари с юмрук по бюрото.
— Не желая да говоря за това! Какво ви става на всички? Вчера пак ми се наложи да разказвам за същото нещо на Маги Холоуей. Тези звънчета са заключени в склада ми и там ще си останат. Няма да говоря за това. Ясно ли е? — Лицето му беше пребледняло от гняв.


79

Времето рязко бе захладняло. Сутрешното слънце бе отстъпило място на облаците и към единадесет небето бе мрачно и сиво.
Нийл и баща му седяха на двата корави дървени стола, които заедно с бюрото и стола на секретарката представляваха оскъдната мебелировка в приемната на Дъглас Хенсън.
Единствената служителка тук бе неразговорчива млада жена на около двадесет години, която вяло ги осведоми, че мистър Хенсън не е идвал в офиса от четвъртък следобед и знаела само това, което й съобщил по телефона: щял да дойде към десет часа днес.
Водещата към вътрешния кабинет врата беше отворена и се виждаше, че той бе също толкова оскъдно мебелиран, колкото и приемната. Бюро, стол, картотечни шкафове и малък компютър представляваха единствените вещи, както изглеждаше.
— Не прилича много на процъфтяваща брокерска фирма — отбеляза Робърт Стивънс. — Всъщност, бих казал, че повече напомня на мошеническо гнездо, нагласено така, че да можеш бързо да излетиш, ако някой надуе свирката.
Нийл направо агонизираше, че трябва да седи и да бездейства. Къде е Маги? — непрекъснато се питаше той.
Тя е жива, жива е, повтаряше си упорито. И аз ще я открия. Опита да се концентрира върху онова, което казваше баща му, и отвърна.
— Съмнявам се, че показва това място на потенциалните си клиенти.
— Не го показва — отговори Робърт Стивънс. — Води ги на скъпи обеди и вечери. От думите на Кора Гебарт и Лора Арлингтън ми стана ясно, че умее да използва чара си, а освен това ги омагьосва със своята компетентност в областта на инвестициите.
— Тогава значи е изкарал някакъв бърз курс. Детективът, който направи справка за него, ми каза, че е бил изгонен от две брокерски къщи поради чиста некадърност.
И двамата мъже рязко обърнаха глави при отварянето на външната врата. Направиха го тъкмо навреме, за да забележат стреснатото изражение на Дъглас Хенсън, когато ги видя.
Мисли ни за ченгета, реши Нийл. Сигурно вече е чул за самоубийството на вуйчо си.
Изправиха се. Робърт Стивънс заговори пръв.
— Представлявам мисис Кора Гебарт и мисис Лора Арлингтън — рече официално. — Като техен счетоводител съм тук, за да обсъдим инвестициите, които твърдите, че сте направили от тяхно име.
— А аз съм тук от името на Маги Холоуей — обади се сърдито Нийл. — Къде бяхте снощи и какво знаете за изчезването й?


80

Маги започна да трепери неконтролируемо. От колко време лежеше тук? — зачуди се тя. Дали беше заспала или бе загубила съзнание? Главата я болеше толкова много. Устата й беше пресъхнала от жажда.
Колко време беше изминало, откакто за последен път извика за помощ? Дали някой я търсеше? Дали някой изобщо знаеше, че е изчезнала?
Нийл. Той каза, че ще се обади тази вечер. Не, миналата вечер, помисли си тя, като се опитваше да се ориентира във времето. Бях в музея в девет часа, спомни си. Знам, че съм тук от часове. Сега е сутрин, а може би дори по-късно?
Нийл щеше да й се обади.
Щеше ли да го направи наистина?
Тя бе отблъснала проявите му на загриженост. Може би нямаше да се обади. Тя се беше държала студено с него. Може би си беше измил ръцете по отношение на нея.
Не, не, замоли се тя. Нийл не би го направил. Нийл щеше да я потърси.
— Намери ме, Нийл, моля те, намери ме — прошепна и преглътна сълзите си.
Лицето му изникна в ума й. Обезпокоено. Загрижено. Разтревожено за нея. Само да му беше казала за звънчетата на гробовете. Само да го беше помолила да дойде с нея в музея.
Музеят, помисли си внезапно тя. Гласът зад гърба й.
Мислено проследи отново случилото се по време на нападението. Обърна се и видя изражението на лицето му, преди да стовари фенерчето върху главата й. Злобно. Лице на убиец.
Каквото сигурно е било, когато е убил Нюела.
Колелца. Не бе напълно в безсъзнание, когато я изкараха.
Женски глас. Беше чула познат женски глас да разговаря с него. Маги изстена, когато се сети чий бе този глас.
Трябва да се измъкна оттук, помисли си тя. Не мога да умра, след като знам това, не бива да умра. Тя отново ще го направи заради него. Знам, че ще го направи.
— Помощ — изкрещя. — Помогнете ми.
Вика отново и отново, докато най-сетне можа да се застави да спре. Не се паникьосвай, предупреди сетя. Най-важното е да не се паникьосваш.
Ще преброя до петстотин много бавно и после ще извикам три пъти, реши. След това ще продължа да правя така.
Чу над главата си ритмичен, приглушен звук и после усети студена капка върху ръката си. Валеше, осъзна тя, и дъждовните капки се стичаха надолу по вентилационната тръба.


81

В единадесет и тридесет шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти влязоха в «Латъм Майнър». Очевидно обитателите там знаеха, че нещо ставаше. Бяха се събрали на малки групички в коридора и библиотеката.
Полицаите усетиха любопитните погледи, които ги проследиха, докато прислужницата ги водеше към крилото с офисите.
Д-р Лейн любезно ги поздрави.
— Влизайте направо. На вашите услуги съм. — Посочи им къде да седнат.
Изглежда ужасно, помисли си Хагърти, като видя кървясалите очи, сивите линии около устата на доктора и избилата по челото му пот.
— Д-р Лейн, засега само ще ви зададем няколко въпроса, нищо повече — започна Брауър.
— Нищо повече от какво? — попита Лейн, като се опитваше се да се усмихне.
— Докторе, преди да заемете този пост, няколко години сте бил безработен. Защо стана така?
Лейн остана безмълвен за миг, после отвърна тихо:
— Подозирам, че вече знаете отговора на този въпрос.
— Предпочитаме да чуем вашата версия — каза му Хагърти.
— Моята версия, както се изразихте, е, че в «Колъни Нърсинг Хоум», където аз бях лекуващ лекар, избухна грипна епидемия. Четири от жените трябваше да бъдат изпратени в болницата. Затова, когато и други получиха грипоподобни симптоми, аз, естествено, предположих, че са хванали същия вирус.
— Но не беше така — вметна тихо Брауър. — Всъщност, в крилото на старческия дом, където те са живеели, нещо с отоплението не е било наред и са се натровили с въглероден окис. Три от тях са починали. Не е ли вярно?
Лейн гледаше настрани. Не отговори.
— Не е ли вярно също, че според сина на една от тези жени загубата на ориентация при майка му едва ли би могла да се обясни с грип и той дори ви е помолил да проверите дали няма въглероден окис?
Лейн отново не отговори.
— Лишили са ви от правоспособност за груба нехайност и все пак сте успял да си осигурите този пост. Как стана това? — попита Брауър.
Устните на Лейн очертаха права линия.
— Защото хората в «Престиж Резидънс Корпорейшън» се оказаха достатъчно справедливи да вземат предвид факта, че съм бил директор на твърде пренаселен дом с прекалено малък бюджет, че съм работил по петнадесет часа дневно и голяма част от гостите са били болни от грип, поради която причина грешно поставената диагноза е обяснима, както и че подалият оплакване мъж непрекъснато намираше недостатъци във всичко — от температурата на топлата вода, до скърцащите врати и неуплътнените прозорци.
Стана.
— Намирам тези въпроси за обидни. Предлагам ви веднага да напуснете сградата. И без това ужасно разстроихте гостите ни. Някой очевидно не се е сдържал да информира всички, че ще дойдете тук.
— Сигурно е била сестра Марки — подхвърли Брауър. — Моля да ми кажете къде мога да я открия.


Зелда Марки се държеше открито предизвикателно, докато седеше срещу Брауър и Хагърти в малката стая на втория етаж, която й служеше за кабинет. Лицето й с остри черти беше почервеняло от гняв, а очите й гледаха студено и злобно.
— Пациентите ми имат нужда от мен — рече тя язвително. — Знаят, че съпругът на Джанис Нортън е извършил самоубийство, чули са и слуха, че е вършила нещо незаконно тук. Те са дори още по-разстроени от обстоятелството, че мис Холоуей е изчезнала. Всички, които се запознаха с нея, много я харесаха.
— Вие харесахте ли я, мис Марки? — попита Брауър.
— Не я познавах достатъчно, за да започна да я харесвам. От няколкото ни разговора ми се стори много приятна.
— Мис Марки, вие сте приятелка на Ърл Бейтмън, нали? — попита Брауър.
— Според мен приятелството включва и близост. Познавам и се възхищавам на професор Бейтмън. Той, както и цялото му семейство, беше много загрижен за леля си, Алиция Бейтмън, която живееше в старческия дом «Сийсайд», където по-рано работех.
— Всъщност, Бейтмънови са били доста щедри към вас, нали така?
— Разбираха, че се грижа прекрасно за Алиция и любезно настояха да ме възнаградят.
— Да-а. Бих искал да знам защо сте решили, че лекция за погребенията би могла да е интересна на живущите в «Латъм Майнър»? Не смятате ли, че и без това много скоро на всички тях именно това им предстои?
— Полицай Брауър, зная, че нашето общество изпитва ужас от думата «смърт». Но старата генерация е с много по-силно развито чувство за реализъм. Поне половината от гостите ни са оставили подробни инструкции как да бъдат погребани и често дори се шегуват по този въпрос.
Поколеба се.
— Ще добавя също, че доколкото бях разбрала, професор Бейтмън възнамеряваше да говори за кралските погребения през вековете, което, естествено, е доста интересна тема. Ако се беше придържал към нея… — Спря за миг, после продължи: — Трябва да призная, че използването на звънчетата разстрои някои хора, но начинът, по който Сара Къшинг се отнесе с професор Бейтмън бе безобразен. Той не искаше да стори нищо лошо, а тя постъпи с него жестоко.
— Мислите ли, че той е бил много ядосан? — попита внимателно Брауър.
— Мисля, че се чувстваше унизен и после може би ядосан, да. Когато не изнася лекции, всъщност е много срамежлив човек.
Хагърти вдигна глава от бележките си. В гласа и изражението на сестрата се бяха появили нежни нотки, които не можеха да бъдат сбъркани. Интересно, помисли си. Беше сигурен, че и Брауър го беше забелязал. Приятелството включва и близост. Струва ми се, че дамата се възмущава твърде много, реши той.
— Сестра Марки, какво знаете за една скица, която мисис Нюела Мур е направила заедно с покойната мисис Грета Шипли?
— Абсолютно нищо — отвърна рязко тя.
— Била е в апартамента на мисис Шипли. Изглежда е изчезнала след смъртта й.
— Това е напълно невъзможно. Стаята или апартаментът се заключват веднага. Всички го знаят.
— Ъ-хъ. — Тонът на Брауър стана поверителен. — Сестра Марки, само между нас, какво мислите за д-р Лейн?
Тя го погледна рязко и мина известно време, преди да отговори.
— Стигнала съм до момента, в който дори с цената да засегна някого, когото много обичам, ще рискувам да загубя отново работата си, като говоря открито. Не бих позволила на д-р Лейн да лекува дори котката ми. Вероятно той е най-глупавият лекар, когото съм срещала, а повярвайте ми, аз съм работила с доста лекари.
Изправи се.
— Имала съм също така честта да работя с превъзходни лекари. Затова не мога да разбера как хората от «Престиж» са избрали д-р Лейн за ръководител на резиденцията. И преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че това е причината толкова често да наглеждам гостите, за които се безпокоя. Не мисля, че е в състояние да им осигури грижите, от които се нуждаят. Знам, че понякога това може да не им е приятно, но го правя само за тяхно собствено добро.


82

Нийл и Робърт Стивънс подкараха право към полицейското управление в Нюпорт.
— Чудесно е, че си издействал това нареждане за запор вчера — каза Робърт на сина си. — Този тип беше готов да офейка. Поне така, както стана и след като банковата му сметка е блокирана, има надежда да получим обратно парите на Кора или поне част от тях.
— Но той не знае какво се е случило с Маги — отвърна горчиво Нийл.
— Да, изглежда не знае. Не е възможно да бъдеш шафер на сватба в пет часа привечер в Ню Йорк, да посочиш имената на десетки хора, които биха могли да потвърдят, че си останал до края на тържеството, и да се намираш тук по същото време.
— Успя да каже много повече за алибито си, отколкото за борсовите си сделки — забеляза Нийл. — Татко, по нищо не личи от офиса на този тип, че се занимава с ценни книжа. Видя ли поне едно финансово извлечение, един проспект или нещо от онова, с което е пълен моят офис?
— Не, не видях.
— Повярвай ми, всъщност той не работи в тази дупка. Транзакциите се извършват от друго място — такова, което се занимава със същите мошеничества. — Нийл направи пауза и погледна мрачно през прозореца на колата. — Господи, времето е отвратително.
Толкова е студено и вали като из ведро. Къде е Маги? — помисли си той. Дали не е някъде навън? Изплашена ли е?
Мъртва ли е?
Нийл отново отхвърли тази мисъл. Не можеше да е мъртва. Като че ли чуваше отправения й към него вик за помощ.
Пристигнаха в полицейското управление, където им съобщиха, че шефът е навън, но детектив Хагърти ще ги приеме.
— Няма нищо успокоително за казване — отвърна той откровено на нетърпеливите им въпроси за Маги. — Никой не си спомня да е виждал това волво комби в града снощи. Свързахме се със съседите на мис Холоуей тук. Когато в седем часа минали покрай къщата й, отивайки на вечеря, колата й била на алеята. Нямало я, когато се върнали в девет и половина, следователно трябва да предположим, че е излязла някъде в интервала от тези два часа и половина.
— Само това ли можете да ни съобщите? — попита Нийл с невярващ глас. — Господи, трябва да има нещо повече от това.
— И аз бих искал същото. Знаем, че е отишла в този погребален музей в понеделник следобед. Разговаряхме с нея, преди да излезе и след като се върна.
— Погребален музей? Това не е в стила на Маги. Какво е правила там?
— По думите на професор Бейтмън, му помагала да подбере нагледни материали за някаква телевизионна серия, която подготвял — отговори Хагърти.
— Казахте «по думите на професор Бейтмън» — забеляза остро Робърт Стивънс.
— Така ли? Е, всъщност нямаме причини да не вярваме на професора. Може да е малко ексцентричен, но е израснал тук, хората го познават и досието му е съвсем чисто. — Поколеба се. — Ще бъда напълно искрен с вас. Мис Холоуей ни довери, че нещо в него я тревожи. И след като проверихме, се оказа, че макар никога да не е имал неприятности с полицията, той е отговорен за един инцидент сред обитателите на дома за възрастни хора «Латъм Майнър». Изглежда накрая са го изхвърлили навън.
Отново «Латъм Майнър»! — помисли си Нийл.
— Бейтмън също така ни каза, че Маги знаела къде крие ключа за музея и я поканил да отиде отново с фотоапарата си, когато пожелае.
— Мислите ли, че наистина е отишла там снощи? Сама? — попита невярващо Нийл.
— Не смятам. Не, истината е, че снощи в музея е имало кражба — ако щете вярвайте, но липсва един ковчег. По този повод разпитваме тийнейджърите от квартала, които и преди са ни създавали неприятности. Предполагаме, че те са виновниците. Смятаме също така, че може да ни дадат някаква информация за мис Холоуей. Ако е отишла в музея и те са видели колата й паркирана там, вероятно са я изчакали да си тръгне, преди да влязат.
Нийл стана да си върви. Трябваше да се махне, трябваше да прави нещо. Освен това, знаеше, че няма какво повече да научи тук. Но можеше да се върне в «Латъм Майнър» и ако имаше късмет, да открие нещо. Извинението му щеше да бъде, че иска да разговаря с директора за възможността Ван Хилърови да подадат молба за постъпване.
— Ще ви се обадя по-късно — каза той на Хагърти. — Отивам в «Латъм Майнър» и ще се опитам да поговоря с някои от хората там. Човек никога не знае кой би могъл да има късче информация, която да се окаже от полза. А разполагам и с добро извинение за посещението си. Бях в дома в петък, за да го огледам от името на една възрастна двойка — мои клиенти — и сега ще спомена, че са се появили още няколко въпроса.
Хагърти вдигна вежди.
— Вероятно ще научите, че току-що сме били там.
— Защо? — попита бързо Робърт Стивънс.
— Говорихме с директора и една от сестрите, някоя си Зелда Марки, която изглежда е близка приятелка на професор Бейтмън. Не мога да кажа повече от това.
— Татко, какъв е телефонният ти номер в колата? — попита Нийл.
Робърт Стивънс извади визитната си картичка и надраска номера на гърба й.
— Ето.
Нийл подаде картичката на Хагърти.
— Ако има някакво развитие, потърсете ни на този номер. А ние ще ви се обаждаме на всеки час.
— Чудесно. Мис Холоуей ви е близка приятелка, нали?
— Нещо повече от това — отвърна рязко Робърт Стивънс. — Смятайте ни за нейно семейство.
— Както желаете — отвърна просто Хагърти. — Наистина ви разбирам. — Погледна Нийл. — Ако жена ми беше изчезнала, бих преживявал същия кошмар. Запознах се с мис Холоуей. Много е умна, и струва ми се, доста изобретателна. Ако има начин да си помогне сама, вярвайте, че ще го направи.
Искреното съчувствие, изписано на лицето на Хагърти, накара Нийл болезнено да осъзнае колко близо бе до възможността да загуби човека, без когото — за свое огромно учудване — сега не можеше да си представи живота. Преглътна внезапно появилата се в гърлото му буца. Тъй като не беше сигурен в гласа си, само кимна и си тръгна.
В колата каза:
— Татко, защо ми се струва, че «Латъм Майнър» е в основата на всичко това?


83

Маги, нали не викаш за помощ? Не е много умно.
О, Господи, не! Той се беше върнал! Гласът му, глух и ехтящ, едва се чуваше през биещия по земята над нея дъжд.
— Сигурно си се измокрила там долу — извика той. — Радвам се. Искам да ти е студено, да си мокра и изплашена. Обзалагам се, че си и гладна. Или може би само жадна?
Не отговаряй, каза си тя. Не го моли. Той точно това иска.
— Ти съсипа всичко за мен, Маги, ти и Нюела. Беше започнала да подозира нещо, така че трябваше да умре. А нещата вървяха толкова добре. «Латъм Майнър» — аз съм собственикът на дома, нали разбираш. Само че ръководството не знае кой съм. Имам холдингова компания. Впрочем ти беше права за звънчетата. Онези жени не бяха погребани живи, може би само малко по-рано, отколкото Бог беше отредил. Трябваше да поживеят още. Затова сложих звънчетата на гробовете. Това бе малката ми шега. Ти си единствената, която наистина е погребана жива.
Когато ексхумират онези жени, ще обвинят д-р Лейн за смъртта им. Ще решат, че вината за объркването на лекарствата е негова. Той така или иначе е некадърен лекар с ужасно досие. И с алкохолен проблем. Затова ги накарах да го наемат. Но твоята глупава намеса наистина означава, че няма да съм в състояние да повикам моя малък ангел на смъртта, за да помогне на малките дами да слязат по-рано в гроба. А това е твърде лошо, искам парите. Знаеш ли каква печалба се реализира от продажбата на тези стаи? Голяма. Голяма.
Маги затвори очи, като се мъчеше да заличи образа му от мислите си. Но той сякаш стоеше пред нея. Той беше луд.
— Предполагам си се сетила, че звънчето на гроба ти е без езиче, нали? Сега се опитай да прецениш следното: колко време ще издържиш, след като вентилационната тръба се задръсти?
Усети да се посипва пръст върху дланта й. Отчаяно започна да се опитва да почисти тръбата с пръста си. Още пръст се изсипа надолу.
— А, и нещо друго, Маги — рече той. Гласът му внезапно бе станал по-глух. — Махнах звънчетата и от останалите гробове. Реших, че идеята е добра. Ще ги сложа пак, когато отново погребат телата. Приятни сънища.
Чу как нещо удари вентилационната тръба, после настъпи тишина. Беше си отишъл. Сигурна беше в това. Тръбата беше запушена. Направи единственото нещо, за което се сети, така че да си помогне. Свиваше и отпускаше лявата си длан, за да може завързаната за левия й безименен пръст връв да не позволи на пръстта около нея да се втвърди. Господи, замоли се тя, нека някой види, че звънчето се движи.
Колко време щеше да мине, преди да свърши кислорода й? — запита се тя. Часове? Ден?
— Нийл, помогни ми, помогни ми — прошепна. — Имам нужда от теб. Обичам те. Не искам да умра.


84

Летиция Бейнбридж категорично се бе възпротивила да постъпи в болница.
— Можеш да откажеш линейката или самата ти да се качиш в нея — рече тя язвително на дъщеря си, — но аз не отивам никъде.
— Майко, ти не си добре — възрази Сара Къшинг, като знаеше прекрасно, че беше безсмислено да се спори с нея. Когато на лицето на майка й се появеше заинатено изражение, нямаше смисъл от по-нататъшни дискусии.
— Кой е добре в девет и половина? — попита мисис Бейнбридж. — Сара, оценявам загрижеността ти, но тук стават разни неща и аз не желая да ги пропусна.
— Ще се съгласиш ли поне да ти носят храната в стаята?
— Не и вечерята. Много добре знаеш, че д-р Евънс ме прегледа само преди няколко дена. Няма ми нищо, което не би се излекувало от само себе си, ако бях на петдесет.
Сара Къшинг неохотно се отказа да спори.
— Чудесно, но ще трябва да ми обещаеш едно нещо. Ако се почувстваш недобре, ще ми позволиш отново да те заведа при д-р Евънс. Не искам да те лекува д-р Лейн.
— Нито пък аз. Колкото и подла да е сестра Марки, тя все пак забеляза промяна в състоянието на Грета Шипли през последната седмица и се опита да накара Лейн да вземе някакви мерки. Той, разбира се, не успя да открие нищо, той сгреши, а тя се оказа права. Някой знае ли защо полицаите са разговаряли с нея?
— Не съм сигурна.
— Е, разбери! — сепна се тя. После с по-мек тон добави: — Ужасно се тревожа за онова прекрасно момиче, Маги Холоуей. Толкова много от младите хора днес са безразлични или раздразнителни с изкопаеми като мен. Не и тя. Всички се молим да я открият.
— Знам, аз също — съгласи се Сара Къшинг.
— Добре, слез долу и разбери какви са новините. Започни от Анджела. Тя не пропуска нищо.


Нийл се беше обадил от телефона в колата да съобщи на д-р Лейн, че би искал да се отбие, за да обсъдят желанието на Ван Хилърови да се нанесат в «Латъм Майнър». Тонът на Лейн му се стори странно безразличен, когато се съгласи да се срещнат.
В «Латъм Майнър» ги въведе същата симпатична млада прислужница, която ги беше посрещнала и преди. Нийл си спомни, че името й бе Анджела. Когато пристигнаха, тя точно разговаряше с хубава жена някъде в средата на шестдесетте.
— Ще уведомя д-р Лейн, че сте тук — рече любезно Анджела. Докато тя прекосяваше коридора към интеркома, по-възрастната жена се приближи към тях.
— Не искам да изглеждам любопитна, но от полицията ли сте? — попита тя.
— Не, не сме — отвърна бързо Робърт Стивънс. — Защо питате? Проблем ли има?
— Не. Или поне така се надявам. Нека ви обясня. Аз съм Сара Къшинг. Майка ми, Летиция Бейнбридж, живее тук. Много се привърза към една млада жена на име Маги Холоуей, която явно е изчезнала. Майка ми е ужасно нетърпелива да научи някакви новини за нея.
— Ние също обичаме много Маги — отвърна Нийл, като отново усети бучката в гърлото си — сега тя заплашваше да разруши самообладанието му. — Чудя се дали ще бъде възможно да поговорим с майка ви, след като разговаряме с д-р Лейн?
Забелязвайки неувереността в очите на Сара, той почувства, че трябва да обясни молбата си.
— Хващаме се за сламката с надеждата, че Маги може да е споменала нещо на някого, което би ни помогнало да я открием.
Прислужницата се беше върнала.
— Д-р Лейн е готов да ви приеме — обяви тя.
За втори път Нийл и Робърт Стивънс тръгнаха след нея към кабинета на Лейн. Нийл си напомни, че за пред доктора бе тук да обсъжда Ван Хилърови. Насили се да си спомни въпросите, които бе възнамерявал да зададе от тяхно име. Дали «Престиж» е собственик на резиденцията или тя е взета под аренда? Щеше да поиска доказателства за достатъчен резервен капитал.
Щяха ли Ван Хилърови да получат някаква отстъпка, ако сами пребоядисат и ремонтират апартамента си?
И двамата мъже останаха стреснати, когато влязоха в кабинета на д-р Лейн. Мъжът зад бюрото бе толкова променен, че сякаш виждаха и разговаряха с друг човек. Учтивият, усмихнат, любезен директор, с когото се бяха срещнали миналата седмица, беше изчезнал.
Лейн изглеждаше болен и съсипан. Кожата му бе пепелява, очите — хлътнали. Покани ги апатично да седнат и после промърмори:
— Разбрах, че имате въпроси. Ще се радвам да ви отговоря. При все това клиентите ви ще бъдат посрещнати от нов директор, когато дойдат през уикенда.
Уволнили са го, помисли си Нийл. Защо? — зачуди се той. Реши да говори направо.
— Вижте, явно не знам какво става тук и не ви карам да обяснявате причините за оттеглянето си. — Направи пауза. — Но съм наясно, че счетоводителката ви е издавала поверителна финансова информация. Това беше една от тревогите ми.
— Да, току-що ни беше обърнато внимание върху този факт. Абсолютно съм сигурен, че това няма да се повтори — отвърна Лейн.
— Мога да ви съчувствам — продължи Нийл. — В инвестиционния бизнес ние, за съжаление, като че ли вечно се изправяме пред проблема за изтичане на информация. — Знаеше, че баща му го гледа с любопитство, но той трябваше да се опита да научи дали това бе причината за уволнението на Лейн. Тайно се съмняваше и подозираше, че отстраняването му е свързано с внезапната смърт на някои от гостите на дома.
— Наясно съм с този проблем — отвърна той. — Жена ми работеше в една брокерска фирма в Бостън — «Рендолф енд Маршал» — преди да заема този пост. Изглежда безчестните хора виреят навсякъде. Е, добре, нека се опитам да отговоря на въпросите ви. «Латъм Майнър» е прекрасна резиденция и мога да ви уверя, че гостите ни са много щастливи тук.
Когато петнадесет минути по-късно си тръгнаха, Робърт Стивънс рече:
— Нийл, този човек е изплашен до смърт.
— Знам. И не е само заради уволнението му. — Губя време, помисли си той. Беше споменал името на Маги и единственият отклик на Лейн бе любезно да изрази загрижеността си за благополучието й.
— Татко, може би трябва да се откажем да продължим да се срещаме с когото и да било тук — каза той, когато стигнаха във фоайето. — Смятам да вляза в къщата на Маги с взлом и да я претърся. Може би там ще намерим нещо, което да ни даде някаква идея къде е отишла снощи.
Сара Къшинг обаче ги чакаше.
— Обадих се в стаята на майка. Тя много иска да се срещне с вас. Нийл бе готов да възрази, но забеляза предупредителния поглед на баща си. Робърт Стивънс се намеси:
— Нийл, защо не се качиш за няколко минути? Аз ще проведа някой и друг разговор от колата. Канех се да ти спомена, че запазих един ключ от новата брава на Маги — в случай, че някога забрави своя. Тя го знае. Ще се обадя на майка ти и ще я помоля да ни чака там с него. Ще звънна и на детектив Хагърти.
На майка му щеше да й бъде необходим половин час, за да стигне до къщата на Маги, изчисли Нийл. После кимна.
— С удоволствие ще се запозная с майка ви, мисис Къшинг.
Докато се качваше към стаята на Летиция Бейнбридж, той реши да я разпита за лекцията, изнесена от Ърл Бейтмън в «Латъм Майнър» — онази, заради която го бяха изхвърлили. Бейтмън е последният човек, който признава, че се е видял с Маги вчера, каза си той. По-късно тя е разговаряла с детектив Хагърти, но никой не е съобщил, че я е виждал след това.
Някой беше ли се сетил за този факт? — запита се Нийл. Дали някой беше проверил достоверността на разказа на Ърл Бейтмън, че е заминал право за Провидънс, след като вчера следобед е излязъл от музея?
— Ето го апартаментът на майка — каза Сара Къшинг. Почука, изчака поканата да влезе, после отвори вратата.
Вече напълно облечена, Летиция Бейнбридж седеше в едно кресло. Направи знак на Нийл да влезе и посочи най-близкия до нея стол.
— Според онова, което ми спомена Сара, вие сте момчето на Маги. Сигурно ужасно се тревожите. С всички ни е така. Как мога да ви помогна?
След като бе преценил, че Сара Къшинг вероятно бе на около седемдесет години, Нийл осъзна, че тази жена с умен поглед и ясен глас трябва да беше на деветдесет или дори на повече. Имаше вид на човек, на когото нищо не му убягва. Дано науча от нея нещо, което да ми помогне, замоли се той.
— Мисис Бейнбридж, надявам се, че няма да ви разстроя, ако бъда напълно искрен с вас. По причини, които още не са ми ясни, Маги бе започнала да изпитва подозрения относно смъртните случаи в резиденцията напоследък. Знаем, че дори вчера сутринта е разглеждала некролозите на шест различни жени, пет от които са живели тук и са починали неотдавна. Тези пет жени са починали в съня си, сами, и нито една от тях няма близки роднини.
— Мили Боже! — Гласът на Сара Къшинг прозвуча потресено.
Летиция Бейнбридж не трепна.
— За нехайство ли говорите или за убийство? — попита тя.
— Не знам — отвърна Нийл. — Знам само, че Маги е започнала свое разследване, което вече е довело до заповед за ексхумация на поне две от починалите жени, и сега тя изчезна. А току-що научих, че д-р Лейн е бил уволнен.
— Току-що го научих и аз, майко — включи се Сара Къшинг. — Но всички смятат, че е заради счетоводителката.
— Ами сестра Марки? — попита мисис Бейнбридж дъщеря си. — Затова ли я разпитва полицията? Имам предвид заради смъртните случаи ли?
— Никой не знае със сигурност, но тя е доста разстроена. А разбира се, същото се отнася и за госпожа Лейн. Чух, че са се затворили в кабинета на Марки.
— О, тези двете вечно си шушукат нещо — забеляза пренебрежително Летиция Бейнбридж. — Не мога да си представя какво имат да си казват. Марки може да е ужасно досадна, но поне има мозък. Другата е невероятно празноглава.
Всичко това с нищо не ми помага, помисли си Нийл.
— Мисис Бейнбридж — рече той, — дошъл съм само за минутка. Има още нещо, което бих искал да ви попитам. Бяхте ли на лекцията, която професор Бейтмън е изнесъл тук? Онази, която, както изглежда, е предизвикала голяма суматоха?
— Не. — Мисис Бейнбридж хвърли поглед към дъщеря си. — И тогава Сара настоя да си почивам, така че пропуснах всичко. Но Сара беше там.
— Мога да те уверя, майко, че никак нямаше да ти хареса да ти дадат едно от онези звънчета и да ти кажат да се преструваш, че си погребана жива — обади се разпалено Сара Къшинг. — Нека ви разкажа точно какво се случи, мистър Стивънс.
Бейтмън сигурно е луд, помисли си Нийл, докато слушаше нейната версия за събитието.
— Бях толкова потресена, че наистина наругах този човек и дори хвърлих кутията с онези отвратителни звънчета след него — продължи Сара Къшинг. — Отначало изглеждаше смутен и разкаян, но после на лицето му се появи такова изражение, което почти ме изплаши. Мисля, че характерът му е ужасен. И разбира се, сестра Марки имаше наглостта да го защитава. По-късно разговарях с нея за това и тя се държа доста дръзко. Заяви ми, че професор Бейтмън толкова се бил разстроил, та споделил с нея, че сега сигурно щял да намрази звънчетата, а очевидно те са му стрували доста пари.
— И все пак съжалявам, че не бях там — рече Летиция Бейнбридж. — Като стана дума за сестра Марки — продължи замислено тя, — за да сме напълно справедливи, трябва да кажем, че много от гостите тук я смятат за прекрасна медицинска сестра. Според мен обаче тя е любопитна, нахална и досадна и бих искала да стои далеч от мен, доколкото е възможно. — Направи пауза и добави: — Мистър Стивънс, може да ви прозвучи нелепо, но смятам, че независимо от грешките и недостатъците си, д-р Лейн е много мил човек, а аз доста добре умея да преценявам характерите.
Половин час по-късно Нийл и баща му пътуваха към къщата на Маги. Долорес Стивънс вече беше там. Тя погледна сина си, приближи до него и обгърна лицето му с ръце.
— Ще я намерим — каза уверено.
Неспособен да отговори, Нийл кимна.
— Къде е ключът, Долорес? — запита Робърт Стивънс.
— Ето го.
Ключът веднага отвори новата брава на задната врата и докато влизаха в кухнята, Нийл си помисли: «Всичко е започнало оттук, от убийството на мащехата на Маги».
Кухнята беше подредена. Нямаше съдове в мивката. Отвори миялната машина; вътре видя няколко чашки и чинийки за чай, както и три малки чинии.
— Чудя се дали снощи е вечеряла навън — промърмори той.
— Или си е направила сандвич — предположи майка му. Бе отворила хладилника и бе видяла разнообразните, нарязани за сандвичи продукти. Посочи няколкото ножа в отделението за прибори на миялната машина.
До телефона няма бележник за записки — отбеляза Робърт Стивънс. — Знаехме, че се тревожеше за нещо — рече ядосано. — Толкова ме е яд на себе си. Ще ми се да я бях уговорил да се премести у дома, когато дойдох тук вчера.
Трапезарията и дневната също бяха подредени. Нийл видя вазата с рози на масичката за кафе и се запита кой ли ги беше изпратил. Вероятно Лаям Пейн, помисли си той. Беше споменала за него на вечерята. Нийл беше срещал Пейн само няколко пъти, но вероятно той беше мъжът, когото бе мярнал да си тръгва от дома на Маги в петък вечерта.
На втория етаж най-малката спалня свидетелстваше, че Маги пакетираше личните вещи на мащехата си: внимателно затворени чували с дрехи, чанти, бельо и обувки чакаха струпани там. Спалнята, която бе обитавала първоначално, бе същата, както я бяха видели, когато оправяха прозорците.
Влязоха в голямата спалня.
— Струва ми се, че Маги е възнамерявала да спи тук снощи — отбеляза Робърт Стивънс, посочвайки приготвеното легло.
Без да отговори, Нийл тръгна нагоре към ателието. Лампата, която беше забелязал предишната вечер, докато чакаше, паркирал отпред, Маги да се върне вкъщи, все още беше запалена и бе насочена към прикачена за таблото снимка. Нийл си спомни, че снимката не беше тук в неделя следобед.
Тръгна през стаята и спря. По тялото му премина студена тръпка.
На масата, под блясъка на светлината, видя две метални звънчета.
Знаеше го със сигурност така, както, че след деня идва нощ — тези две звънчета бяха от онези, които Ърл Бейтмън бе използвал при злополучната си лекция в «Латъм Майнър» — звънчетата, които бяха изхвърлили, за да не бъдат видени никога вече.


85

Ръката я болеше и бе покрита с пръст. Беше продължила да я движи ритмично с надеждата тръбата да не се запуши, но сега като че ли през вентилационния отвор не падаше повече пръст. Водата също бе спряла да се стича.
Не чуваше вече и барабаненето на дъжда. По-студено ли ставаше или просто влагата в ковчега беше така смразяваща? — зачуди се тя.
Всъщност започваше да й става топло, дори твърде топло.
Започва да ме тресе, помисли си сънливо Маги.
Главата й ужасно олекна. Тръбата е запушена, каза си тя. Едва ли е останал много кислород.
— Едно… две… три… четири…
Сега шепнеше цифрите на глас, като се опитваше да надмогне съня, за да започне отново да вика, когато преброи до петстотин.
Какво значение щеше да има, ако той се върнеше и я чуеше? Какво повече от онова, което вече беше сторил, би могъл да направи?
Ръката й продължаваше да се свива и разпуска.
— Свий я в юмрук — промърмори на глас. — Добре, отпусни. — Така й бяха казали сестрите, когато беше малка и й взимаха кръв за изследване. — Това е само за твое добро, Маги. — Така й бяха казали.
След като Нюела дойде да живее с тях, тя бе престанала да се бои от иглите. Нюела успя да превърне всичко в игра.
— Първо ще свършим тази работа и после ще отидем на кино — увещаваше я тя.
Маги се сети за чантата с фотооборудването си. Какво бе направил с нея и фотоапаратите й. Те бяха нейни приятели. Толкова много снимки бе искала да направи с тях. Имаше толкова много идеи, които й се щеше да изпробва, толкова много неща, които желаеше да заснеме.
— Сто и петдесет… сто петдесет и едно…
Беше разбрала, че Нийл седеше зад нея онзи ден в киното. Беше се изкашлял няколко пъти — особена суха кашлица, която бе познала. Знаеше също, че той сигурно я беше видял, беше забелязал мъката й.
Превърнах случая в нещо като тест. Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб — тази мисъл бе искала да му предаде и да го накара да постъпи според нея.
Но когато филмът свърши и лампите светнаха, него го нямаше…
— Ще ти дам още една възможност, Нийл — каза тя сега на глас. — Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб и ще ме откриеш.
— Четиристотин деветдесет и девет, петстотин!
Отново започна да вика за помощ. Този път крещя, докато не я заболя гърлото. Нямаше смисъл да се опитва да запази гласа си, реши тя. Времето изтичаше.
Въпреки това започна пак упорито да брои: свий… отпусни…
С цялото си същество се бореше с желанието да заспи. Знаеше, че ако се предаде на съня, повече нямаше да се събуди.


86

Когато баща му тръгна надолу, за да се обади в полицията, Нийл се поколеба за миг, разглеждайки снимката, която бе намерил прикачена за таблото.
Надписът на гърба й гласеше: «Годишнина от рождението на скуайър Мур. 20 септември. Ърл Мур Бейтмън — Нюела Мур — Лаям Мур Пейн».
Нийл се вгледа в лицето на Бейтмън. Лице на лъжец, помисли си горчиво. Последният човек, видял Маги жива.
Ужасен от страха, че подсъзнанието му казваше онова, което той не желаеше да приеме, пусна снимката до звънчетата и побърза да се присъедини към баща си.
— На телефона е шефът на полицията Брауър — осведоми го Робърт Стивънс. — Иска да разговаря с теб. Казах му за звънчетата.
Брауър премина направо към целта.
— Ако тези две звънчета са от онези, за които Бейтмън твърди, че са заключени в склада на музея му, можем да го доведем тук за разпит. Проблемът е, че е достатъчно осведомен, за да откаже да отговаря на въпросите ни, ще извика адвокат и всичко ще се забави. Най-добре ще е да го притиснем със звънчетата и да се надяваме да каже нещо, с което да се издаде. Когато тази сутрин го разпитахме за тях, той побесня.
— Възнамерявам да присъствам, когато ще го притиснете — рече Нийл.
— Изпратил съм една патрулна кола да наблюдава музея от паркинга на погребалния дом. Ако Бейтмън излезе оттам, ще го последват.
— Тръгваме — отсече Нийл и добави: — Чакайте малко, шефе, знам, че разпитвахте тийнейджъри. Научихте ли нещо от тях?
Долови колебание в гласа на Брауър, преди той да отговори.
— Нещо, на което не съм сигурен, че вярвам. Ще говорим за това, когато се видим.
— Искам да го чуя сега — възрази рязко Нийл.
— Тогава ви моля да разберете, че не вярваме особено на тази история. Едно от момчетата призна, че снощи са били близо до музея или по-точно — срещу него, от другата страна на улицата. Момчето твърди, че около десет часа видели две коли — катафалка, следвана от комби — да напускат паркинга на музея.
— Какво комби? — попита нетърпеливо Нийл.
— Момчето не е сигурно за марката, но се кълне, че било черно.


87

— Успокой се, Ърл — настоя Лаям Пейн за десети път в продължение на един час.
— Не, няма да се успокоя. Знам колко много това семейство се е подигравало с Бейтмънови и особено с мен.
— Никой не се е подигравал с теб, Ърл — рече успокоително Лаям.
Седяха в офиса на музея. Беше почти пет часът и старомодният полилей глобус хвърляше слаба светлина из стаята.
— Виж — добави Лаям, — имаш нужда от питие.
— Искаш да кажеш, че ти имаш нужда от питие.
Без да отговори, Лаям стана, отиде до шкафа над мивката, извади бутилка уиски и две чаши, после взе съда с лед и лимон от хладилника.
— Двойно уиски с лед и малко лимон — ще бъде готово след минутка и за двама ни — промърмори той.
Ърл омекна и го изчака да сложи чашата пред него, после каза:
— Радвам се, че се отби, Лаям.
— Когато се обади, разбрах колко си разстроен. Разбира се, аз пък съм повече от разстроен заради изчезването на Маги. — Направи пауза. — Ърл, през последната година се срещах с нея от време на време. Нали знаеш, обаждах се и излизахме да вечеряме, когато бях в Ню Йорк. Но онази вечер в «Дъ фор Сийзънс», след като осъзнах, че си е тръгнала, без да ми каже и думичка, нещо се случи.
— Случи се това, че я пренебрегваше, за да се здрависваш с кого ли не на партито.
— Не, случи се това, че си дадох сметка какво говедо съм бил и ако ми кажеше да вървя по дяволите, бих залазил натам, само за да й угодя. Но освен, че ме накара да осъзная колко важна бе станала Маги за мен, онази нощ ми дава и надеждата, че тя е добре.
— Какво би трябвало да означава това?
— Просто, че след като се разстрои, тя си тръгна, без да ми каже дума. А Бог е свидетел, че има достатъчно причини Маги да бъде разстроена, откакто пристигна в Нюпорт. Може би е имала нужда да се махне.
— Изглежда забравяш, че колата й бе намерена изоставена.
— Вероятно е заминала със самолет или влак, като е оставила колата си паркирана някъде и някой я е откраднал. Може би хлапета, които са решили да се позабавляват.
— Само не ми приказвай за хлапета — сряза го Ърл. — Моята теория е, че също такива непълнолетни хулигани са извършили и кражбата тук снощи.
Рязкото издрънчаване на звънеца стресна и двамата. Ърл Бейтмън отговори на мълчаливия въпрос на братовчед си:
— Не очаквам никого — заяви той, но после се усмихна лъчезарно. — А може би полицаите идват да ми съобщят, че са открили ковчега.


Нийл и баща му се срещнаха с шефа на полицията Брауър на паркинга на погребалния музей и той предупреди Нийл да сдържа езика си и да остави задаването на въпроси на полицията. Звънчетата от къщата на Маги бяха сложени в кутия от обувки, която детектив Хагърти сега носеше нехайно под мишница.
Когато Ърл ги отведе в офиса на музея, Нийл с изненада забеляза седналия там Лаям Пейн. Внезапно се почувства неудобно в присъствието на съперника си и го поздрави възможно най-сдържано, като все пак донякъде се успокои от факта, че нито Ърл, нито Лаям знаеха за връзката му с Маги. С баща му бяха представени просто като двама нейни загрижени приятели от Ню Йорк.
Бейтмън и Пейн отидоха да донесат за мъжете столове, които взеха от експозицията в първата стая. Раздразнението ясно личеше по лицето на Бейтмън, когато се върнаха. Сопна се на братовчед си:
— Лаям, обувките ти са кални, а онзи килим е много скъп. Сега ще ми се наложи да мина с прахосмукачка цялата стая, преди да си тръгна.
После внезапно смени темата и се обърна към детективите:
— Имате ли някакви новини за ковчега? — попита той.
— Не, нямаме, професор Бейтмън — отвърна Брауър, — но имаме новини за други произведения на изкуството, които струва ни се, са ваша собственост.
— Това е нелепо. Нищо друго, освен катафалката не липсва — отвърна той. — Проверих. Интересува ме ковчегът. Нямате представа какви планове имах за него. Изложбата на открито, за която ви споменах. Ковчегът щеше да бъде част от най-важната експозиция там. Дори съм поръчал изкуствени коне с черни пера, а ми изработват и копие на каретите, които викторианците са използвали при погребенията. Ще бъде зашеметяваща гледка.
— Ърл, успокой се — намеси се внимателно Лаям Пейн. Обърна се към Брауър. — Шефе, има ли нещо ново относно Маги Холоуей?
— Не, за съжаление няма — каза му Брауър.
— Помислихте ли върху предположението ми, че Маги може просто да е искала да избяга от ужасните емоции на изминалите седмица и половина?
Нийл погледна презрително Лаям.
— Вие изобщо не познавате Маги — промърмори той. — Тя не се опитва да избяга от проблемите. Тя тръгва към тях с главата напред.
Брауър пренебрегна и двамата мъже и заговори на Бейтмън.
— Професоре, засега само се опитваме да изясним някои факти. Не сте длъжен да отговаряте на въпросите ни. Разбирате ли ме?
— Защо да не отговарям на въпросите ви? Нямам какво да крия.
— Добре. Доколкото знам, всички звънчета, които сте поръчали за лекцията си за погребенията през викторианската епоха, са прибрани в склада. Така ли е?
Гневът ясно пролича в изражението на Ърл Бейтмън.
— Няма да позволя отново да ме връщате към онзи инцидент в «Латъм Майнър» — отвърна остро той. — Казах ви го.
— Разбрах. Но ще отговорите ли на въпроса ми, ако обичате?
— Да. Прибрах звънчетата в склада. Да.
Брауър кимна на Хагърти и той отвори кутията за обувки.
— Професоре, мистър Стивънс намери тези звънчета в дома на Маги Холоуей. Приличат ли на онези, които вие притежавате?
Бейтмън пребледня. Вдигна едно от звънчетата и го оглежда една минута.
— Тази жена е крадла! — избухна той. — Сигурно снощи се е върнала тук и ги е задигнала.
Скочи, затича по коридора и нагоре по стълбите, а останалите го последваха. На третия етаж отвори със замах вратата на склада и бързо отиде до един рафт на дясната стена. Протегна се нагоре, хвана една кутия, затисната между две други, и я измъкна.
— Твърде е лека. Вече ми е ясно — измърмори той, — че някои от тях липсват. — Зарови из предпазните обвивки, докато не си изясни съдържанието на кашона.
Обърна се към застаналите зад него петима мъже с почервеняло лице и блеснали очи.
— Тук са само пет от тях — проплака той. — Седем липсват! Онази жена трябва да ги е откраднала. Нищо чудно, че вчера непрекъснато ме подпитваше за тях.
Нийл поклати слисано глава. Този човек е луд, заключи наум той. Наистина вярва в онова, което казва.
— Професор Бейтмън, трябва да ви помоля да дойдете с мен в полицейското управление — рече Брауър официално. — Длъжен съм да ви информирам, че сте заподозрян за изчезването на Маги Холоуей. Имате право да не говорите…
— Няма какво да ми четете правата — извика Ърл Бейтмън. — Маги Холоуей се е промъкнала тук, откраднала ми е звънчетата, — а може би дори и ковчега — и вие обвинявате мен! Смехотворно! Мисля, че трябва да търсите човека, който й е помогнал. Не може да го е направила сама.
Нийл сграбчи Бейтмън за реверите.
— Млъкни — изкрещя той. — Знаеш дяволски добре, че Маги никога не е взимала тези неща. Където и да е намерила двете звънчета, те са били от огромно значение за нея. И ми отговори на следното: едни хлапета са видели катафалка, придружена от комбито на Маги да потеглят оттук около десет часа снощи. Кое от двете караше ти?
— Замълчи, Нийл — заповяда му Брауър.
Нийл видя изписалия се по лицето на шефа на полицията гняв и в същия момент Робърт Стивънс го дръпна настрани от Ърл Бейтмън.
Не ми пука, помисли си той. Не е време да се превземам с тоя лъжец.
— Искаш да кажеш моята катафалка? — попита Бейтмън. — Това е невъзможно. Тя е в гаража.
Още по-бързо, отколкото бе изкачил стълбите, Бейтмън се втурна надолу по тях и полетя право към гаража. Дръпна рязко вратата и влезе вътре, следван по петите от останалите мъже.
— Някой наистина я е използвал — възкликна той, надничайки през прозореца й. — Погледнете я. По килима има кал!
Нийл искаше да удуши мъжа, да го бие, докато не каже истината. Как бе принудил Маги да следва катафалката му? Или може би някой друг е карал колата й?
Лаям Пейн хвана братовчед си за ръката.
— Ърл, всичко ще се оправи. Ще дойда с теб в управлението. Ще се обадя на адвокат.
Нийл и баща му отказаха да си тръгнат. Останаха в чакалнята на полицейското управление. От време на време детектив Хагърти идваше при тях.
— Човекът се отказа от адвокат, отговаря на всичките ни въпроси. Твърди, че е бил в Провидънс снощи и може да го докаже с телефонните обаждания, които е направил от апартамента си вчера вечерта. На този етап просто не можем да го задържим.
— Но ние знаем, че е направил нещо на Маги — възрази Нийл. — Трябва да ни помогне да я открием.
Хагърти поклати глава.
— Той се тревожи повече за ковчега и калта в старата си катафалка, отколкото за мис Холоуей. Според него тя е довела някого, за да откраднат ковчега и звънчетата, някой, който е откарал ковчега с катафалката. Ключът е бил закачен на видно място на една кукичка в офиса. След няколко минути братовчед му ще го откара в музея, за да си вземе колата.
— Не можете да му позволите да си тръгне — възпротиви се Нийл.
— Не можем да не го пуснем да си тръгне — отвърна Хагърти.
Детективът се поколеба и после добави:
— Има нещо, което така или иначе ще се разчуе, а предполагам също, че ще ви заинтересува. Знаете, че се занимавахме и с обвиненията за нередности в «Латъм Майнър» във връзка с предсмъртното писмо на онзи адвокат, който се самоуби. Докато бяхме в музея, шефът получи съобщение. Беше решил, че е от първостепенно значение да разбере кой всъщност е собственикът на «Латъм Майнър». Ще познаете ли кой е той? Не някой друг, а братовчедът на Бейтмън, мистър Лаям Мур Пейн.
Хагърти се огледа предпазливо, сякаш се страхуваше Пейн да не се появи зад него.
— Мисля, че той все още е вътре. Настоя да остане с братовчед си по време на разпита. Попитахме го дали е собственик на «Латъм». Веднага призна. Казва, че е солидна инвестиция. Но очевидно не желае да се знае, че той е собственикът. Според него ако хората научели, щели да започнат да му се обаждат с оплаквания или с молби за услуги. Звучи правдоподобно, нали?


Беше почти осем часът, когато Робърт Стивънс се обърна към сина си.
— Хайде, Нийл, по-добре да се прибираме — подкани го той.
Колата им беше паркирана от другата страна на улицата, срещу полицейското управление. В мига, в който Стивънс завъртя стартера, телефонът иззвъня.
Беше Долорес Стивънс. Тя си беше тръгнала за вкъщи, когато те потеглиха към музея.
— Нещо ново за Маги? — попита нетърпеливо тя.
— Не, мамо. Предполагам, че скоро ще се приберем.
— Нийл, току-що ми се обади някоя си мисис Сара Къшинг. Каза, че майка й, мисис Бейнбридж, живее в «Латъм Майнър» и че днес си разговарял с нея.
— Точно така. — Нийл усети как интересът му се събуди.
— Майката на мисис Къшинг си спомнила нещо, което според нея би могло да е важно и се обадила на дъщеря си, тя пък потърсила телефонния ни номер в указателя, опитвайки се да те издири. Мисис Бейнбридж казала, че Маги споменала нещо за някакво звънче, което открила на гроба на мащехата си. Попитала дали слагането на подобно звънче не било някакъв обичай. На мисис Бейнбридж току-що й хрумнало, че Маги може да е говорила за едно от викторианските звънчета на професор Бейтмън. Не съм сигурна какво означава всичко това, но исках веднага да ти го предам — рече тя. — До скоро виждане.
Нийл подробно предаде на баща си съобщеното от Долорес Стивънс.
— Как го тълкуваш? — попита Робърт Стивънс сина си, докато палеше колата.
— Изчакай малко, татко. Не потегляй още — отвърна развълнувано Нийл. — Как го тълкувам? Много ясно. Звънчетата, които намерихме в къщата на Маги, вероятно са взети от гроба на мащехата й и от нечий друг, сигурно на някоя жена от резиденцията. Иначе защо би задала този въпрос? Ако наистина снощи се е върнала в музея, което все още ми е трудно да повярвам, то е било, за да провери дали някои от звънчетата, които според думите на професор Бейтмън е трябвало да бъдат в кутията, не липсват.
— Ето ги и тях — измърмори Робърт Стивънс, когато Бейтмън и Пейн излязоха от полицейското управление. Проследиха как мъжете се качиха в ягуара на Пейн и няколко минути останаха в колата, разговаряйки оживено.
Дъждът беше спрял и пълната месечина озаряваше вече добре осветения район около управлението.
— Пейн трябва да е минал по доста кални пътища, когато е пристигал от Бостън днес — отбеляза Робърт Стивънс. — Погледни колелата и гумите. А и обувките му бяха в доста лошо състояние. Чу как Бейтмън му се развика по този повод. Изненадващо е също така, че той е собственикът на онзи дом за възрастни. Нещо в този човек не ми харесва. Маги сериозно ли се срещаше с него?
— Не мисля — отвърна мрачно Нийл. — Аз също не го харесвам, но явно преуспява. Онази резиденция струва цяло състояние. Проверих и операциите му с инвестиции. Сега притежава собствена фирма, а очевидно е бил достатъчно умен да отведе със себе си и някои от най-добрите клиенти на «Рендолф енд Маршал».
— «Рендолф енд Маршал» — повтори баща му. — Не беше ли работила там и съпругата на д-р Лейн?
— Какво каза? — запита Нийл.
— Чу ме. Казах, че съпругата на Лейн е работила в «Рендолф енд Маршал».
— Ето това не ми даваше мира! — възкликна Нийл. — Не разбираш ли? Лаям Пейн е свързан с всичко. Той притежава резиденцията. Сигурно е имал решаващата дума при назначаването на д-р Лейн. Дъг Хенсън също е работил в «Рендолф енд Маршал», макар и само за кратко. Сега се е уговорил трансакциите му да минават през тяхната клирингова къща. Днес споменах, че Хенсън вероятно действа от друг офис, както и че е твърде глупав, за да е измислил сам плана за ограбването на онези жени. Той е бил само подставено лице. Явно някой друг планира нещата вместо него. Е, може би този някой е Лаям Мур Пейн.
— Нещо не е съвсем наред — възрази Робърт Стивънс. — Ако Пейн е собственикът на резиденцията, той би могъл да получи необходимата му финансова информация, без да намесва нито Хенсън, нито лелята на Хенсън, Джанис Нортън.
— Но е много по-безопасно да остане в сянка — изтъкна Нийл. — Така Хенсън става изкупителната жертва, ако нещо се обърка. Не разбираш ли, татко? Лора Арлингтън и Кора Гебарт са били в списъка на чакащите. Той не само е продавал апартаментите. Той е мамел и чакащите, когато не е имало свободни апартаменти.
— Явно е, че Бейтмън използва Пейн като отдушник на проблемите си — продължи Нийл. — Ако Бейтмън се е разстроил от това, че Маги е питала за инцидента в «Латъм Майнър», не е ли вероятно той да го е споделил с Пейн?
— Може би. Но какво имаш предвид?
— Имам предвид, че този тип Пейн е ключът към всичко. Той тайно притежава «Латъм Майнър». Жените там умират при уж най-обичайни обстоятелства, и все пак, като се замислиш колко са починали в последно време и вземеш предвид сходствата — всички са били доста самотни, без близки роднини, които да ги наглеждат — положението започва да изглежда подозрително. И кой ще спечели от смъртта им? «Латъм Майнър», като продаде отново опразнените от тях апартаменти на следващия в списъка.
— Искаш да кажеш, че Лаям Пейн е убил всички тези жени? — попита Робърт Стивънс с невярващ глас.
— Не знам още — отвърна синът му. — Полицията подозира, че или д-р Лейн, или сестра Марки може да имат вина за смъртните случаи, но когато разговарях с мисис Бейнбридж, тя си направи труда специално да изтъкне, че д-р Лейн е «мил човек», а Марки — добра медицинска сестра. Струва ми се, че тя знае какво говори. Умна е. Не, не знам кой е убил тези жени, но смятам, че Маги е стигнала до същия извод за смъртта им и е била твърде близко до истината, за да остане убиецът спокоен.
— Но каква е ролята на звънчетата във всичко това? А на Бейтмън? Не ми е ясно — възрази Робърт Стивънс.
— Звънчетата? Кой знае? Може би така убиецът следи бройката. Възможно е обаче, ако Маги е намерила тези звънчета на гробовете и след като е прочела некролозите на жените, да е започнала да разбира какво всъщност се е случило. Звънчетата може да са означавали, че тези жени са били убити. — Нийл направи пауза. — Що се отнася до Бейтмън, той ми се струва прекалено голям чудак, за да е в състояние да участва в нещо толкова добре обмислено като това. Не, мисля, че мистър Лаям Мур Пейн е нашият човек. Чу го като направи онова идиотско предположение, за да обясни изчезването на Маги. — Нийл изсумтя презрително. — Обзалагам се, че знае какво се е случило с Маги и просто се опитва да намали усърдието, с което я търсят.
Забелязвайки, че Пейн бе запалил колата си, Робърт Стивънс се обърна към сина си.
— Ще го проследим, нали? — рече той.
— Точно така. Искам да видя къде ще отиде Пейн — отвърна Нийл и започна да се моли мълчаливо: Моля те, моля те, нека ме отведе при Маги.


88

Д-р Уилям Лейн вечеря в «Латъм Майнър» с някои от привилегированите обитатели на резиденцията. Обясни отсъствието на Одил с това, че била съкрушена от мисълта да се раздели със скъпите си приятели. Що се отнасяше до него, макар да съжаляваше, че се налага да се раздели с работа, която му беше толкова приятна, той твърдо вярваше в поговорката «отговорността не може повече да бъде прехвърляна».
— Искам да уверя всички, че подобна недискретност повече няма да се повтори — обеща той, като имаше предвид злоупотребата на Джанис Нортън с поверителна информация.
Летиция Бейнбридж бе приела поканата да вечеря на масата на доктора.
— Да разбирам ли, че сестра Марки, подбудена от етични съображения, е отправила обвинения към вас, че не предприемате нищо и оставяте хората да умрат? — попита тя.
— Така научих. Не е вярно, разбира се.
— Какво мисли съпругата ви по този въпрос? — настоя мисис Бейнбридж.
— Истински наскърбена е. Смяташе сестра Марки за близка приятелка. — Каква глупачка си, Одил, добави мислено той.
Сбогува се любезно и с подходящите думи:
— Понякога е редно да оставиш някой друг да поеме юздите. Винаги съм се опитвал да направя най-доброто, на което съм способен. Ако съм виновен за нещо, то е, че съм вярвал на една крадла, а не че съм проявявал престъпно нехайство.
Докато изминаваше краткото разстояние между резиденцията и бившата сграда за карети, д-р Лейн си мислеше: «Не знам какво ще стане сега, но съм сигурен, че каквато и работа да си намеря, ще си я намеря сам».
Каквото и да се случеше, той бе твърдо решил да не прекарва нито ден повече заедно с Одил.
Когато се изкачи на втория етаж, вратата на спалнята зееше отворена, Одил седеше до телефона и явно крещеше на нечий телефонен секретар.
— Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да ме зарежеш просто ей така! Обади ми се! Трябва да се погрижиш за мен! Ти ми обеща! — Тресна слушалката.
— И на кого говореше, скъпа моя? — попита Лейн от прага. — Може би на моя мистериозен благодетел, който въпреки всичко ме назначи на този пост? Не безпокой повече него или нея или който и да е там заради мен. Каквото и да предприема, няма да имам нужда от твоята помощ.
Одил вдигна подпухналите си от сълзи очи към него.
— Уилям, не може наистина да го мислиш.
— О, напротив, мисля го. — Той се вгледа в лицето й. — Наистина си изплашена, нали? Чудя се защо. Винаги съм подозирал, че зад тази вятърничава външност се крие нещо друго.
— Не че ме интересува — продължи той, докато отваряше гардероба си и вадеше куфара. — Просто леко любопитство. След малката ми криза снощи главата ми беше леко замъглена, но когато мозъкът ми се проясни, се позамислих и направих няколко телефонни обаждания.
Обърна се да погледне жена си.
— Снощи не си останала за вечерята в Бостън, Одил. И където и да си ходила, тези твои обувки доста са се поизкаляли, нали така?


89

Вече не можеше да следи цифрите. Нямаше смисъл.
Не се предавай, окуражи се Маги, опитвайки се да накара мозъка си да остане буден, да не се размъти. Щеше да бъде толкова лесно да заспи, толкова лесно просто да затвори очи и да избяга от онова, което се случваше с нея.
Снимката, която Ърл й беше дал — имаше нещо в изражението на Лаям — изкуствената усмивка, премерената искреност, заучената топлота.
Трябваше да се досети, че имаше нещо преднамерено във внезапно проявеното внимание. Беше повече в негов стил, когато я заряза на партито.
Замисли се за предишната вечер, за гласа. Одил Лейн бе спорила с Лаям. Беше ги чула.
Одил беше изплашена.
— Не мога да го правя повече — бе проплакала. — Ти си луд! Обеща ми, че ще продадеш онова място и ще се махнем. Предупредих те, че Маги Холоуей задаваше твърде много въпроси.
Толкова ясно. За момента толкова ясно.
Вече едва сгъваше ръката си. Беше време отново да извика за помощ.
Но сега от устата й излизаше само шепот. Никой нямаше да я чуе.
Сгъвай… разгъвай… поемай си малки глътки въздух, напомни си тя.
Но умът й непрекъснато се връщаше към едно нещо: първата молитва, която беше научила като дете: «Сега си лягам да спя…»


90

— Можеше поне да ми кажеш, че притежаваш «Латъм Майнър» — укори Ърл Бейтмън братовчед си. — Аз ти доверявам всичко. Защо си толкова потаен?
— Това е само една инвестиция, Ърл — отвърна успокоително Лаям. — Нищо повече. Нямам нищо общо с ежедневното ръководство на резиденцията.
Влезе в паркинга на погребалния музей и спря до колата на Ърл.
— Върви си вкъщи и добре се наспи. Имаш нужда от това.
— Ти къде отиваш?
— Връщам се в Бостън. Защо?
— Да не би да долетя тук само, за да ме видиш? — попита Ърл, все още раздразнен.
— Дойдох, защото ти беше разстроен и защото се притеснявах за Маги Холоуей. Сега, както ти обясних, вече не се тревожа толкова за нея. Сигурен съм, че скоро ще се появи.
Ърл понечи да излезе от колата и после спря.
— Лаям, ти знаеше къде държа ключа за музея, както и ключовете за катафалката, нали? — попита той.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, просто искам да знам дали не си споменал на някого за тях?
— Не, не съм. Хайде, Ърл. Изморен си. Върви си вкъщи, за да мога и аз да тръгвам.
Ърл излезе и тресна вратата.
Лаям Мур Пейн моментално излезе от паркинга и подкара по страничната уличка. Не забеляза колата, която се отдели от бордюра и го последва на дискретно разстояние, когато сви надясно.
Всичко се разплиташе, помисли си мрачно. Знаеха, че е собственик на резиденцията. Ърл вече беше започнал да подозира, че той бе влизал в музея снощи. Телата щяха да бъдат ексхумирани и щяха да открият, че на жените са давани неподходящи лекарства. Ако имаше късмет, щяха да обвинят д-р Лейн, но Одил беше на прага да рухне. Много бързо щяха да измъкнат от нея самопризнания. А Хенсън? Той би направил всичко, за да спаси собствената си кожа.
Така че оставам аз, помисли си Лаям. Цялата тази работа за нищо! Мечтата да бъде втори скуайър Мур, могъщ и богат, се беше изпарила. След всички рискове, на които се беше излагал — да взема назаем от ценните книжа на клиентите си; да купи резиденцията на безценица и да влее пари в нея; да измисля начини, в стила на скуайъра как да измъква пари от хората — след всичко това се бе оказало, че е просто още един провалил се член на фамилията Мур. Всичко се изплъзваше от ръцете му.
А Ърл, този вманиачен глупак, беше богат, наистина богат.
Но какъвто и глупак да беше, Ърл не бе тъп. Скоро щеше да събере две и две, а после щеше да се сети къде да търси ковчега си.
Е, дори и да се сетеше за всичко, нямаше да намери Маги Холоуей жива.
Нейното време бе изтекло, в това беше сигурен.


91

Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти се готвеха вече да си тръгват, когато се обади Ърл Бейтмън.
— Те всички ме мразят — започна той. — Обичат да се подиграват със семейния бизнес на Бейтмънови, да се присмиват и на мен за лекциите ми — но в основата на всичко е, че ни завиждат, защото сме богати. Богати сме от поколения насам, дълго преди скуайър Мур да спечели и първия си мошенически долар!
— Може ли да преминете към същината, професоре? — попита Брауър. — Какво искате?
— Искам да се срещнем на парцела, който съм определил за музея на открито. Имам чувството, че братовчед ми Лаям и Маги Холоуей са се опитали да се подиграят с мен по свой собствен начин. Обзалагам се, на каквото и да е, че са отнесли ковчега ми до един от изкопаните гробове там и са го спуснали вътре. Искам да присъствате, когато го намеря. Тръгвам веднага.
Шефът на полицията грабна една химикалка.
— Къде точно се намира парцелът за музея, професоре?
Когато затвори, Брауър се обърна към Хагърти.
— Мисля, че започва да откача, но също така ми се струва, че ще открием тялото на Маги Холоуей.


92

— Нийл, виж това!
Караха по тесен черен път след ягуара. След като излязоха от магистралата, Нийл бе изгасил фаровете, надявайки се Лаям Пейн да не разбере, че го следват. Сега ягуарът свиваше наляво и фаровете му за миг осветиха една табела, която Робърт Стивънс се опита да разчете.
— Бъдещо място на погребалния музей на открито «Бейтмън» — прочете той. — Сигурно Бейтмън говореше за това, когато каза, че откраднатият ковчег щял да бъде част от важна експозиция. Мислиш ли, че е тук?
Нийл не отговори. Обземаше го ужас, с който мозъкът му не можеше да се пребори. Ковчег. Катафалка. Гробище.
Ако Лаям Пейн издаваше заповеди да бъдат убивани обитатели на «Латъм Майнър» и после слагаше символично звънчета на гробовете им, какво ли би направил с някой, който го застрашаваше?
Ами ако бе отишъл в музея снощи и беше заварил Маги там?
Той и някой друг, помисли си Нийл. Би трябвало да са двама, за да карат колата на Маги и катафалката.
Дали я бяха убили и изнесли в онзи ковчег?
О, Господи, не, не, моля те!
— Нийл, може да ни е забелязал. Завива и се връща обратно.
Нийл бързо взе решение.
— Татко, ти го последвай. Обади се на полицията. Аз оставам тук.
Преди баща му да успее да възрази, Нийл бе изскочил от колата.
Ягуарът прелетя покрай тях.
— Тръгвай — извика Нийл. — Тръгвай!
Робърт Стивънс направи внимателно обратен завой и натисна газта.
Нийл затича. Усещането, че трябва да бърза — толкова настойчиво, че стигаше до всяко нервно окончание в тялото му, го накара да се втурне на строителната площадка.
Луната осветяваше калното, разровено с булдозер пространство. Виждаше се, че бяха изсекли дърветата, почистили храстите, проправили пътеки. И изкопали гробове. Дупките сякаш бяха безразборно разпръснати из парцела, а до някои от тях имаше големи купчини глина.
Почистеното пространство изглеждаше огромно, почти докъдето му стигаха очите. Дали Маги беше някъде тук? Дали Пейн бе достатъчно луд да спусне ковчега с тялото й в някой от изкопаните гробове и после да го засипе с пръст?
Да, очевидно беше достатъчно луд.
Нийл започна да кръстосва мястото, като викаше името на Маги. При един от отворените гробове се подхлъзна, падна в него и загуби скъпоценни минути, опитвайки се да се измъкне оттам. Но дори тогава продължи да вика:
— Маги… Маги… Маги…


Сънуваше ли? Маги се насили да отвори очи. Беше толкова изморена. Усилието й костваше прекалено много. Искаше просто да заспи.
Не можеше да движи ръката си повече. Беше толкова изтръпнала и подпухнала. Не можеше и да вика повече, но това нямаше значение. Нямаше кой да я чуе.
— Маги… Маги… Маги… Стори й се, че чу името си. Приличаше на гласа на Нийл. Но беше твърде късно.
Опита се да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Можеше да опита само едно нещо. С болезнено усилие сграбчи лявата си длан с пръстите на дясната и започна да я дърпа нагоре-надолу, нагоре-надолу…
Усети по придърпването на канапа, че звънчето сигурно се движеше.
— Маги… Маги… Маги…
Отново й се стори, че викат името й, само че този път по-тихо и много, много далеч…


Сега Нийл хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде! Къде се намираше тя? Твърде късно ли беше? Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст, щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.
Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.
— Маги… Маги…
Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.
Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.
Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба Маги!
Препъвайки се покрай рововете, Нийл се затича, стигна до звънчето и видя, че то бе прикрепено към тръба, чийто отвор бе почти запушен с кал.
Започна да рови с ръце в пръстта около нея, да рови, да копае и да хлипа.
Докато го гледаше, звънчето спря да се движи.


Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти бяха в полицейската кола, когато им предадоха за обаждането на Робърт Стивънс.
— Две от нашите момчета поеха преследването на ягуара — рече диспечерът. — Но Стивънс смята, че изчезналата жена може да е заровена в онзи музей на открито.
— Вече сме почти там — отвърна Брауър. — Изпрати линейка и оборудването за екстрени ситуации. Ако имаме късмет, ще ни потрябват. — Приведе се напред. — Включи сирената — заповяда той.
Когато пристигнаха, завариха Нийл да копае с голи ръце мократа глина. Миг по-късно Брауър и Хагърти бяха до него и мощните им длани се присъединиха към неговите — копай, копай, копай!
Под повърхността почвата стана по-рохкава, по-малко отъпкана. Накрая стигнаха до полираното дърво. Нийл скочи в дупката, като изтребваше пръстта от капака на ковчега и я мяташе встрани. Накрая изтръгна задръстената вентилационна тръба и почисти дупката, през която бе вкарана вътре.
Дръпна се встрани в широкия гроб, мушна пръсти под капака на ковчега и с нечовешко усилие донякъде го отвори. Задържа го така с лявото си рамо, бръкна вътре, сграбчи отпуснатото тяло на Маги и го вдигна нагоре към протегнатите в очакване ръце на полицаите.
Когато лицето й докосна неговото, той видя, че устните й се движеха и чу тихия шепот:
— Нийл… Нийл…
— Тук съм, любима — промълви той, — и винаги ще съм до теб.


93

Неделя, 13 октомври

Пет дена по-късно Маги и Нийл отидоха в «Латъм Майнър» да се сбогуват с мисис Бейнбридж.
— Ще дойдем за Деня на благодарността при родителите на Нийл — каза Маги, — но не можех да си тръгна, без да се видя с вас.
Очите на Летиция Бейнбридж светеха.
— О, Маги, не знаеш как се молехме да си добре.
— Мисля, че знам — увери я Маги. — А това, че се погрижихте да съобщите на Нийл за звънчето, което намерих на гроба на Нюела, може би спаси живота ми.
— То доизясни всичко — съгласи се Нийл. — После вече бях сигурен, че Лаям Пейн е замесен. Ако не го бях проследил, щеше да е твърде късно.
С Маги седяха един до друг в апартамента на мисис Бейнбридж. Той сложи ръка върху нейната — не искаше да я изпуска нито за миг, като все още преживяваше кошмара на търсенето й.
— Тук хората успокоиха ли се? — попита Маги.
— О, струва ми се, че да. По-жилави сме, отколкото си мислиш. Разбрах, че от «Престиж» са решили да купят резиденцията.
— Лаям Пейн ще има нужда от повечето от парите, заради които е убивал, за да плати на адвокатите си — забеляза разпалено Нийл. — Любовницата му също, макар че тя ще свърши с обществен защитник. Обективно погледнато не вярвам да се отърват и да не бъдат съдени за множество убийства. Разбрах, че Одил е признала за умишленото разменяне на лекарства по заповед на Лаям.
Маги си помисли за Нюела и за Грета Шипли, както и за жените, които не беше познавала и чийто живот Лаям и Одил бяха прекъснали преждевременно. Поне им попречих да убият отново, успокои се тя.
— Не бива и да им се размине — отсече мисис Бейнбридж. — Джанис Нортън и племенникът й Дъглас замесени ли са в тези убийства?
— Не — отвърна Нийл. — Шефът на полицията Брауър ни каза, че според него Хенсън и мисис Нортън са участвали само в плана на Лаям да обира подалите молби за резиденцията. Дори Одил не е знаела за това. А Джанис Нортън е нямала представа, че племенникът й работи за Лаям Пейн. Те ще бъдат съдени за измама, но не за убийство.
— По думите на Брауър Одил не може да си затвори устата, като се опитва да си извоюва някакво снизхождение — вметна мрачно Маги. — С Лаям са завързали връзка, докато е работила в бившата му брокерска фирма, точно когато е купувал тази къща. Тя разправила на Лаям за случилото се с д-р Лейн в предишния старчески дом и когато Лаям й изложил плана си, с готовност се съгласила. Тъй като д-р Лейн не е добър лекар, той бил идеалният човек за ръководител на резиденцията. Зелда Марки пък е твърде самотен човек. Одил се сприятелила с нея и така се подсигурила да не могат да я свържат със смъртните случаи.
— Вечно си бъбреше със сестра Марки — отвърна Летиция Бейнбридж, кимайки.
— И е измъквала информация. Одил е напуснала сестринското училище, но не защото не е успявала да си взима изпитите. Знаела е точно какви лекарства да комбинира, за да предизвика сърдечна недостатъчност. Очевидно няколко от набелязаните от Лаям жени са се отървали само благодарение на загрижеността на сестра Марки. Одил твърди, че е молила Лаям да не я кара да пипа лекарствата на мисис Райнлендър, но той бил прекалено алчен. По това време Нюела била взела решение да се премести в резиденцията при положение, че може да получи двустаен апартамент.
— Смъртта на Кони Райнлендър ли е предизвикала съмненията на Нюела? — попита тъжно мисис Бейнбридж.
— Да, а после, след като намерила звънчето на гроба й, явно се е уверила, че в резиденцията става нещо ужасно. Сигурно е задала някои твърде недвусмислени въпроси на сестра Марки, която пък невинно ги е споделила с Одил.
— А Одил е предупредила Лаям — каза Маги. О, Финюела, помисли си тя.
Мисис Бейнбридж стисна устни.
— Парите са били богът на скуайър Мур. Спомням си, баща ми разправяше как Мур безочливо се хвалел, че било по-лесно да ги измъкнеш от някого с измама, отколкото да ги спечелиш честно. Очевидно Лаям Пейн е замесен от същото тесто.
— Сигурно е така — съгласи се Нийл. — Лаям беше прекрасен брокер за клиентите, които не мамеше. За щастие и мисис Гебарт, и мисис Арлингтън ще могат да си получат обратно парите, които са му поверили от личните му авоари.
— И още нещо — рече Маги. — Одил е взела скицата, която Нюела и мисис Шипли бяха направили. Една от прислужниците я видяла и се пошегувала. Одил знаела, че тази скица можела да накара някои хора да се позамислят.
— Радвам се, че д-р Лейн не е бил замесен във всичко това. — Летиция Бейнбридж въздъхна. — О, забравих да ви кажа. Новият ни директор пристигна вчера. Изглежда много мил и е с прекрасни препоръки. Не притежава чара на д-р Лейн, но не можем да имаме всичко, нали? Жена му също е приятна промяна в сравнение с Одил, макар смехът й да е доста невъздържан.
Беше време да си тръгват. Щяха да карат един след друг до Ню Йорк.
— Ще се отбием да ви видим, когато дойдем пак през ноември — обеща Маги, докато се навеждаше да целуне Летиция Бейнбридж по бузата.
— Ще ви чакам с нетърпение — отвърна оживено мисис Бейнбридж и въздъхна. — Ти си толкова хубава, Маги, и толкова мила и умна. Ти си всичко, което една баба би могла да желае за внука си. — Погледна към Нийл. — Добре се грижи за нея.
— Той все пак ми спаси живота. — Маги се усмихна. — Заслужава няколко точки за това.
Петнадесет минути по-късно те бяха готови да потеглят за Ню Йорк. Багажът на Маги вече беше натоварен в паркираното на алеята комби. Къщата бе заключена. Тя остана известно време загледана в нея, припомняйки си онази вечер, само от преди две седмици, когато бе пристигнала.
— Ще е хубаво да идваме тук за ваканциите и през почивните дни, нали? — рече тя.
Нийл я прегърна.
— Сигурна ли си, че няма да е свързано с твърде много лоши спомени?
— Сигурна съм. — Вдиша дълбоко. — Не и ако си наоколо, за да ме изровиш, когато имам нужда от помощ.
Засмя се.
— Не прави толкова стресната физиономия. Черният хумор ми е помагал в някои много тежки моменти.
— Отсега нататък това ще ми е работата — отвърна Нийл, като й отвори вратата. — Сега запомни, не карай твърде бързо — предупреди я той. — Ще бъда плътно след теб.
— Говориш като баща ми — каза Маги. И бързо добави: — Но аз нямам нищо против това.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.