Българска търсачка и начална страница

 

Надалече се разнасял вик: "Победа! Победа!" Плашливите елени бягали от страх встрани, птиците излитали на облаци от крайбрежните храсти.
Шотландските воини се радвали на победата. В жестока битка те разбили на пух и прах англичаните, които искали да покорят свободната Шотландия. Но смелите шотландци не дали своя любим край. В сгъстен строй, рамо до рамо, те
тръгнали срещу врага. Англичаните не издържали и побягнали...
Начело със своя вожд лорд Дъглас шотландската дружина почивала на брега на славната река Лидер. Шатрата му била опъната сред зелената поляна пред замъка Ерсулдин. Но сега, в ранната вечер, шатрата била празна. Победителите пирували в прочутия замък Ерсулдин.
В залата за пиршества се били събрали много доблестни воини. Още не били зараснали раните им, но всяка от тях увеличавала честта на воина. Само раната в гърба е позорна.
Владетелят на замъка Томас Лермонт радушно и ласкаво черпел гостите. От всички в Шотландия той най-добре можел да съчинява песни в рими, най-хубаво от всички пеел под звуците на арфа. Затова хората го наричали "Томас
Стихотвореца". Имал още и прозвището "Томас Правдивия". Хубаво име за певец!
- Пийте и се веселете, скъпи гости - повтарял Томас Лермонт. - Хубавият пир увеличава победата.
Той се усмихвал на гостите си, но очите му били тъжни. Говорело се, че усмивката никога не слизала от устните му, а очите му били винаги тъжни и гледали в далечината пред хората.
Шумно и весело било в залата. Сребърните чаши били пълни с вино, червено като кръв. В дървените халби се пенела и надигала като бяла шапка силна бира.
Красавиците просто сияели от радост. Днес техните бащи, братя и любими се били покрили с безсмъртна слава.
Певците свирели на арфи и прославяли подвизите на героите.
В разгара на пиршеството доблестният лорд Дъглас възкликнал:
- Защо не ни попееш, сър Томас? Тогава твоето вино ще ни се стори сто пъти по-сладко. Кажи ми, вярно ли е, че самата кралица на феите ти е подарила тази арфа? Или това са само празни приказки?
- Сър Томас е поет, а кой може по-добре от поета да измисли красива приказка? - засмяла се една от девойките.
- Тази мълва не е лъжлива - отговорил Томас Лермонт. - Получих златната арфа като награда в състезанието на певците в кралството на феите. Повелителката на феите омагьоса устата ми. Не мога да кажа нито една лъжлива дума, дори да поискам да изкривя душата си. Подай ми арфата - заповядал той на своя паж.
Пажът донесъл златната арфа. В залата били запалени много светилници и факли, но всички сякаш веднага помръкнали - така ярко сияела арфата. И изведнъж струните й сами зазвънтели като планински извори. Заехтели като далечни водопади.
Когато арфата замлъкнала, лорд Дъглас дошъл на себе си от изумлението и помолил:
- Добри ни стопанино, разкажи ни как попадна в кралството на феите? А след това ни изпей една песен. И ако ме попиташ коя да бъде, ще ти отговоря - изпей ни песента, която ти донесе като награда чудесната арфа.
- Добре, скъпи гости - отговорил Томас Лермонт. - Ще ви разкажа как попаднах в кралството на феите. Правдив ще бъде разказът ми, но по-чуден от най-невероятната измислица.
В залата станало тихо. Воините се опрели на мечовете си и се приготвили да слушат.
- От тогава минаха вече два пъти по седем години - започнал своя разказ Томас Лермонт. - В едно весело майско утро аз седях на брега на река Хантли под високия Елдонски дъб. Могъщ и стар е този дъб. Може би е на хиляда години, а може би и на повече.
Пред дъба се разстилаше зелена полянка, а в тревата се виждаха кръгове, сякаш ги бяха утъпкали нечии леки нозе. Старите хора казват, че на тази поляна феите нощем играят хоро.
Седя си аз под сянката на Елдонския дъб, гледам и слушам. Реката се плиска на слънцето, сякаш играе пъстърва. Крещят и пеят сойки и дроздове. Изведнъж някъде далеч се чу тропот на копита. Отначало си помислих, че чукат кълвачи... Гледам, прекрасна ловджийка язди на бял кон. Белоснежната грива на коня беше разделена на малки кичури. Всеки кичур беше преплетен с пъстър шнур, на всеки шнур имаше петдесет и още девет сребърни звънчета. Конят на прекрасната ловджийка беше богато нагизден: брокатеното покривало беше украсено с голям бисер, стремената му бяха от прозрачен кристал.
А пък тя... хиляда езика да имах, не бих могъл да опиша красотата й. Лицето й бяло-бяло като лебедово крило. Черните й коси падаха чак до земята. Роклята ѝ зелена като млада трева, мантията ѝ подплатена с хермелин. Тя държеше за ремъците три двойки хрътки, а други шест тичаха след коня й. На шията й висеше ловджийски рог, от пояса стърчеше връзка остри стрели.
Прекрасната ловджийка се приближи до мен и спря коня си. Аз паднах на колене пред нея.
- Коя си ти? От небето ли слезе на земята?
- О не, о не, Томас Лермонт. Аз не съм повелителка на небесното царство, званието ми е по-скромно. Аз съм само кралица на феите. В добър час дойде ти тук на поляната, където ние, феите, танцуваме нощем, а си сложил и наметало с нашия любим зелен цвят... Отдавна исках да се срещна с тебе.
- Какво искаш от мене, кралице на феите?
- Казват, Томас, че си най-добрият певец на земята. Никой не можел да се сравни с тебе в изкуството да свири с арфа. Ето че ми се прииска да те послушам. Последвай ме - ще ти покажа всички чудеса на моето кралство.
- О, прекрасна господарке! - казах аз. - Позволи ми да те целуна само веднъж и ще дойда с теб, където поискаш, ако щеш в рая, ако щеш, в ада.
- О, не, Томас, не искай това - отговори кралицата на феите. - Ако ме целуне смъртен, красотата ми ще изчезне, а ти ще бъдеш вечно в моя власт.
- Не ме плаши такава съдба. Позволи ми веднъж да те целуна, пък каквото ще да става.
Под Елдонския дъб аз целунах кралицата на феите по розовите устни.
- Сега ти си наш! - възкликна кралицата на феите. - Но уви, погледни какво стана с мен.
Аз я погледнах... О, мъка, каква страшна промяна! Черните коси на кралицата побеляха като посипано със сняг гарваново крило. Бялото лице стана сиво като олово. Помръкнаха черните ресници и зеници. Паяжина от бръчки покри челото и бузите. Богатите накити изчезнаха, роклята избеля като суха есенна трева.
Конят се превърна в стара измъчена кранта. Всичките й ребра изхвръкнали навън, опашката и гривата й се клатят като кичурчета кълчища.
А вместо благородните кучета и хрътки с тънко обоняние, гледам, около кралицата на феите се върти вълча глутница - с настръхнала козина, озъбени... Вълците имаха такъв вид, сякаш цяла зима не им е падала плячка.
- Виждаш ли каква станах, Томас? Искаш ли и сега да ме последваш? Ако съм ти страшна и противна, бягай - аз ще те пусна на свобода.
- О, нещастие! - завиках аз. - Изчезна твоята красота, повелителко на феите. Но все едно, аз ще дойда с теб, както обещах, ако ще в рая, ако ще в ада.
- Тогава прости се, Томас, с ясното слънце, прости се със зелената трева, с всеки храст и с всяко дърво. Дълго, дълго няма да видиш нито земята, нито небето.
При тези думи сърцето ми се сви от болка и тъга. Огледах се наоколо... Прощавайте, ливади, гори и дъбрави; прощавайте, птици и облаци, и ти, весел май, и вие, шумни реки!
Неведнъж бях чувал, че кралството на феите се крие някъде дълбоко под земята. Но никой смъртен не знае пътя за него.
Кралицата на феите седна на своя кон, а мен настани отзад зад себе си. И ето ти чудо: старата кранта полетя напред като вятър, а след нас с вой се понесе вълчата глутница. Хората, които срещахме, падаха на земята от страх.
И ето че всичко живо остана назад. Пред нас се стелеше пуста равнина. Не се виждаше нито звяр на земята, нито птица в небето, нито мъгла в далечината.
- Слез от коня, мой верни Томас - каза кралицата на феите. - Сложи глава на коленете ми и си почини малко. Аз ще ти покажа три чудеса. Виждаш ли тези три пътя?
- Виждам ги, кралице. Ето, там се вие тясна пътечка. Не носи радост тя на пътника: цялата е обрасла с бодливи тръни и шипки. И ми се струва, че на всеки трън има капка кръв.
- Това е Пътя на истината, мой верни Томас. Само смели хора с честни сърца го избират. Трудно е да се върви по Пътя на истината, но на края му има светлина, радост и слава.
- А къде води този широк път, кралице? От двете му страни цъфтят лилии и целият е покрит с мек жълт пясък като морски бряг. Колко е хубаво, колко е приятно да се върви по такъв път!
- Това е Пътя на лъжата, мой верни Томас - отговори кралицата. - Мнозина го наричат път към небето, но на края на този път има само мрак, безславие и мъка.
- Разбрах те, кралице, и никога няма да тръгна по пътя на лъжата. Но кажи ми, накъде води третият път? Той се вие като дълга змия и се губи далеч в гъстите папрати. Ту се появява пред очите, ту изчезва от погледа, сякаш го крие ивица мъгла.
- Това е пътят за моето кралство, Томас. Но на мнозина смъртни се е удало да минат по него. Седни зад мен - и да вървим!
Седнах аз зад кралицата на коня и ние се понесохме по пустинната равнина, само вятърът свистеше в ушите ни.
- Запомни, Томас: щом като пристигнем с теб в моето кралство, с никого нито дума! Който и да те заговори, каквото и да видиш, мълчи като ням. Дори на краля, моя мъж, не отговаряй. Ако кажеш макар и една едничка дума в кралството на феите, никога няма да се върнеш на земята. Само с мен можеш да говориш, когато никой не ни чува.
Мъжът ми крал Оберон ще попита защо все мълчиш, а аз ще му кажа, че съм отнесла речта ти на края на света, отвъд далечни морета...
Така говореше кралицата на феите, а през това време старата кранта се носеше напред и все напред, а отзад тичаше вълчата глутница.
И ето че над нас като плътна завеса се спусна тъмнина. Не се виждаше нито слънце, нито луна. Някъде наблизо се чуваше шум и плясък на вълни, сякаш прибоят се блъскаше в крайбрежните скали.
Но ето, конят тръгна тихо и внимателно. И аз почувствувах, че ботушът ми докосва вода. Газехме през река.
А после на пътя ни се изпречи втора река, по-дълбока и по-широка от първата. В третата река конят ни започна да плува; връхлитаха ни топли, лепкави вълни.
Тогава кралицата на феите ми каза:
- Знаеш ли какво тече в тези реки, Томас? Не вода, а кръв, пролята в битките. Когато на земята има мир, тези реки стават по-плитки. А когато прииждат като при пролетно пълноводие, в кралството на феите знаят, че някъде на земята над нас има война. Конят ми не може да достигне с крака до речното дъно - няма сега мир на земята, Томас.
- Права си, господарке. Крале и барони се бият помежду си. Не щадят понякога ни младо, ни старо - отговарям й аз, а мен такива силни тръпки ме побиха, сякаш ме задуха леден вятър. Ето колко страшен е пътят към кралството
на феите!
Пътувахме много дълго. Най-сетне в далечината зааленя светлина. сякаш пред нас беше изход на дълбока пещера. Започнах да различавам тъмни сенки на земята: вълците бягаха с щръкнали уши. Белнаха се посребрелите коси на кралицата на феите.
Наоколо ставаше все по-ясно и аз видях над себе си ниското бледо небе. Отнякъде струеше светлина, нито мъждива, нито ярка, сякаш от само себе си, защото на небето нямаше нито луна, нито слънце. В кралството на феите никога не е по-светло, сякаш цял ден там е ранен здрач. Не връхлитат бури, не се леят дъждове, само сутрин пада гъста роса.
И аз видях гладка и равна зелена долина. Сред нея се издигаше кралският замък. Няма подобен на него на земята!
Този замък има сто кули и всяка от тях е със златен връх. Заобиколен е с висока стена от прозрачен кристал. Отдалече се вижда всичко, което става в двора на замъка.
През нощта този замък осветява цялата долина. Има и още едно чудо: той може да се обръща във всички посоки - откъдето и да се приближиш до замъка, вратата е винаги пред теб.
- И така, не забравяй, мой верни Томас - мълвеше ми кралицата. - Отговаряй с вежлив поклон на приветствията, но никому нито дума! И не се бой от нищо - аз съм ти сигурна защита.
Кралицата затръби с ловджийския си рог. Подемният мост се спусна и тежките златни врати широко се разтвориха.
Погледнах кралицата и не повярвах на очите си! Тя отново беше млада и прекрасна. Косите й бяха черни като гарваново крило, а устните й по-ярки от цвят на шипка. Дори тогава, когато кралицата на феите приличаше на грозна старица, аз продължавах да я обичам, но сега я обикнах още по-силно...
- Как си могъл да напуснеш кралицата на феите, Томас Лермонт? - възкликнали при тези думи рицарите и дамите.
- Почакайте, почакайте, драги гости, не ме съдете прибързано; разказът ми още не е свършил... Кралицата на феите, както ви казах, стана отново млада и прекрасна. Старата кранта се превърна в млад кон, а вълчата глутница - в ловджийски кучета. Конят играеше на място, сякаш не знаеше що е умора, а само минута преди това от хълбоците му се стичаше пяна. Весело лаеха и лудуваха и ловджийските кучета.
Влязохме в двора на замъка, който беше настлан със сини и червени плочи. Млади феи-прислужници излязоха да посрещнат кралицата. Не ви го казвам като укор, красавици, но те бяха толкова хубави, че нито една земна девойка не може да се сравни с тях. Феите стъпват леко, сякаш птици летят или вълни се плъзгат.
После ме заведоха в залата за пиршества. Стените на тази зала могат да се отместват по желание. В нея винаги е просторно. Там не горяха опушени светилници и факли. По високия таван се движеха слънце, луна и звезди по своя установен ред. Насред залата имаше разноцветни фонтани от най-сладко вино. Невидими ръце поднасяха блюда с такива ястия, каквито на земята и на кралете не се е случвало да опитват. Изкусни менестрели свиреха на арфи и виоли. Шотландският напев се сменяше с френски, френският - със сарацински. Под звуците на музиката танцуваха рицари и дами. По дамите блестяха повече скъпоценни елмази, отколкото капчици роса по тревата в есенно утро. И в това
няма нищо чудно: нали феите владеят всички съкровища на речните води и земните дълбини.
Към мен се приближиха рицари и приветливо ме заговориха:
- Кой си ти, непознати човече, назови своя род и име. Откъде си? Вярно ли е, че някаква фея те е отвлякла със себе си? И ние така попаднахме тук. Кажи ни как се казва.
Но аз мълчах.
Тогава един от рицарите каза:
- Правилно, че не искаш пръв да кажеш името си. Аз ще ти дам пример. Наричат ме Гюон. Някога името ми беше прочуто на земята.
- А аз съм Ланвал - каза друг рицар. - Тук ме доведе прекрасната фея Сида, за да ме спаси от сигурна гибел.
- А аз съм рицар на Кръглата маса - въздъхна трети. - Тук ми заповядаха да забравя името си, за да не чувам как в битка рицарите ме зоват на помощ. Кажи ми: жив ли е доблестният крал Артур?
Исках да отговоря на рицаря, че вече много векове няма вести за крал Артур, но си спомних заръката на кралицата и навреме се опомних.
- Оставете го - промълви един от рицарите, - той сигурно е дал обет да мълчи.
Тогава рицарите замълчаха и само ме гледаха. Един или двама от тях ми се сториха познати. Но как се бяха изменили! Лицата им бяха станали по-бели от сняг, очите им блестяха като лед на слънце. А от устните им не слизаше усмивката.
Рицарите, попаднали в кралството на феите, не познават ни болести, ни смърт. Вековете бягат край тях неброени, както никой не брои морските вълни. Феите дават на пленените рицари питието на забравата и рицарите забравят
предишните си приятели и родния си край. Иначе как биха могли така безгрижно да се веселят?
Рицарите ме заведоха към висок подиум, постлан с пъстри килими. В средата на подиума имаше златен трон под брокатов балдахин. Страничните облегалки бяха във вид на лъвски глави. Като ме видяха, лъвовете раззинаха устите си и страшно зареваха.
На трона седяха крал Оберон и кралицата на феите. Оберон ми извика с глас, приличащ на шума на морски вятър:
- Кой си ти, човече? Как се казваш?
Но аз мълчах и само се наведох в нисък поклон. Очите на Оберон засвяткаха като мълнии. Лъвовете зареваха още по-страшно.
Тогава кралицата се засмя и каза:
- Не го питай, съпруже мой. Този рицар се казва Томас Лермонт. Аз му отнех речта и я отнесох отвъд далечни морета. Но той може да пее, когато аз заповядам. Оставих му дарбата да пее: нали той е най-добрият певец на земята, а може би и тук.
- Тук? В моето кралство? Не мога да повярвам, че той пее по-добре от моите менестрели! - гневно отговори Оберон. - Заповядвам утре да се устрои състезание на певците. Най-добрият певец ще получи за награда златна арфа. Тя сама говори и пее. Готви се за състезанието, рицарю Лишен от реч.
Така заповяда крал Оберон.
С това пирът завърши. Феите ме отведоха в спалнята. Едва легнах на меките пухени дюшеци и креватът започна да ме приспива с песни и да ме люлее като люлка.
А на сутринта възглавницата ме събуди. Ласкаво ми зашепна в ухото:
- Ставай, Томас, ставай! Иди се разходи в градината на кралството на феите.
Бих искал да ви покажа тази градина, скъпи гости! В нея по всяко време на годината цъфтят цветя. А в средата на градината вместо рози растат прекрасни девойки. Люлеят се девите-рози на дълги стебла като на люлки. Там срещнах кралицата на феите.
- Ела с мен, Томас, ще ти покажа чудесата на моя замък!
- На драго сърце, кралице! Но се боя, че ще посрамя днес и тебе, и себе си на поетичния турнир.
Не се бой, Томас, не се бой! Когато пееш, помни, че никога не побеждава този, който мисли само за награда... Пей така, сякаш искаш всички хора на земята да чуят песента ти. Да я чуят техните внуци и правнуци.
Разговаряйки, ние пристигнахме в замъка. Кралицата започна да ми показва неговите чудеса.
В една от залите имаше портрети на прославени вълшебници. Там видях белобрадия Мерлин и коварната фея Моргана, и магьосницата Вивиана, и прекрасната дева-змия Мелюзина... Всички те кимаха с глави и ни приветстваха.
Другата зала беше украсена с тъкани килими. На един от тях беше изобразен лов със соколи. Започнах да се любувам на прекрасния килим. Изведнъж соколът литна, падна като камък върху фазана и донесе убитата птица в краката на кралицата. Тогава ловджията вдигна ръката си, която беше с ръкавица, соколът кацна на нея, а ловчията надяна на главата му качулка. И всичко пак замря. Дълго още гледах килима, но виждах само цветни нишки...
В третата зала влизаш като в подводно царство. Навсякъде блестяха златни и седефени раковини. И ето че те започнаха да се отварят една след друга. От тях
излязоха феите на дълбоките води и започнаха да пеят и да танцуват.
Веселието в кралството на феите не стихва.
Те и на земята с удоволствие се забавляват. Носят се из облаците, люлеят се на слънчев или лунен лъч, извиват хор'а на зелените поляни. Ако поискат, феите могат да станат по-малки от водно конче, по-дребни от малка пеперуда. Тогава се крият в черупката на орех или спят в чашката на някое цвете. Феите обичат веселите лудории. Вмъкват се в ухото на някой спящ човек и на него му
се присънват небивали чудеса. И сега, скъпи гости, ако на сън ви се случат необикновени приключения, да знаете, че феите са ви ги нашепнали. Те надничат и в хорските къщи. Добрите стопанки награждават, а нехайните наказват. Тези и много други неща научих от кралицата на феите, но не ми е позволено да разказвам за всичко.
Крал Оберон заповяда да сложат златната арфа сред поляната. Погледнете я - тя сега е пред вас!...
Томас Лермонт показал с ръка арфата. А тя в отговор зазвъняла тихо и радостно.
- И певците започнаха да пеят един след друг под звуците на струните - продължил разказа си Томас Правдивия.- Пее някой певец и току поглежда към златната арфа.
Много чудни истории чух този ден. Но ето че херолдът затръби с тръбата и извика моето име. Кралицата на феите ми даде знак: "Не бой се, Томас!"
Тогава си спомних нейния съвет. Нито веднъж не погледнах златната арфа, нито веднъж не помислих за желаната награда. Така свирех на своята арфа, така пеех, сякаш ме слушаха всички хора на земята. А когато свърших, рицарите и прекрасните феи, дори и самият крал Оберон възкликнаха в хор:
- Ето кой пя най-хубаво от всички! Дайте златната арфа на рицаря Лишен от реч!
Томас Лермонт замълчал, а златната арфа сама звънко запяла.
- Защо напусна кралството на феите, Томас Правдиви - попитал лорд Дъглас. - Защо престана да служиш на кралицата на феите? За земята ли ти домъчня, да си върнеш загубения дар слово ли поиска или нещо друго се случи с теб?
- Не по мое желание напуснах аз своята повелителка, скъпи гости. Слушайте! На третия ден излязох в градината - и не можах да я позная. Ручеите бяха престанали да ромонят, девите-рози бяха потънали в земята, а веселите феи, като ме видяха, избягаха като изплашени лопатари. От лицата на рицарите беше изчезнала вечната усмивка. Те тежко въздишаха и ме гледаха с печален поглед.
А аз за нищо не можех да попитам.
Но ето че при мен дойде млада фея, загърната с черно наметало. Поведе ме при своята кралица. Когато преминавахме през портретната зала, аз видях, че коварната кралица Моргана злорадо се усмихва, а феята Мелюзина лее сълзи като в деня, когато е трябвало навеки да напусне своя смъртен мъж. Белобрадият мъдрец Мерлин вдигна пръст към устните си, сякаш ми каза: "По-внимателно, пази се!" В ловната зала жално завиха кучета, забухаха сови...
А когато влязох в залата на дълбоките води, всички раковини една след друга се затвориха и се посипа дъжд от бисери като сълзи.
Печално ме посрещна кралицата на феите:
- Стягай се за път, мой верни Томас! Аз ще те отведа при Елдонския дъб, там, където се срещнахме с теб.
При тази неочаквана вест сърцето ми замря. Започнах да моля кралицата на феите:
- Добра господарке, позволи ми да остана тук още малко... Не съм погостувал и три дни в твоя замък, и половината от чудесата не съм видял...
- Три дни ли, Томас? Седем години прекара ти тук. В нашето кралство времето не тече така, както на земята. Но повече не можеш да останеш. Знай, че демоните на ада поискаха от крал Оберон данък - един от рицарите. Ако не го даде, заплашват да изгорят цялото наше кралство с адски огън. Боя се, че кралят ще избере именно теб. Но аз и за всички съкровища на света няма да те дам, Томас, мой верни рицарю. Тръгвай с мен по обратния път.
Кралицата седна на своя кон раванлия и ме настани зад себе си. Колко кратък ми се стори сега пътят! Сякаш мина само един миг - и ето аз отново бях под Елдонския дъб.
Преди това не си спомнях за земята, а тогава сякаш се събудих от дълбок сън. Пак беше зелен май и на всяко дърво пееха птици. Чух техните гласове и мъката ми малко утихна. Но ми беше трудно да се разделя с кралицата на феите.
- Прощавай, прощавай, Томас, аз трябва да те напусна.
- О, добра господарке, подари ми нещо на прощаване за спомен от нашата среща! Нека хората да ми повярват, че съм ти гостувал.
- Добре, верни мой Томас! Ще ти оставя прощален подарък. Отсега устата ти ще говори само истината.
- О, моя господарке, вземи си обратно своя страшен подарък! Иначе няма да мога нито да купувам, нито да продавам, нито да говоря с краля или с княза на църквата. Знатните хора ще ме намразят, а приятелите ще започнат да се боят от мен.
- Не ме моли, Томас. Както казах, така и ще бъде. Давам ти още дарбата да четеш в хорските сърца. Те ще бъдат пред теб по-прозрачни от кристал и ти ще четеш в тях миналото и бъдещето на всеки човек. Ето какво е най-нужно на певеца, Томас!
- Сбогом, кралице на феите! Но нима никога повече няма да те видя!
- Прощавай, Томас. Ще настъпи ден, когато аз ще те повикам и ние вече никога няма да се разделим.
При тези думи на мен ми стана и страшно, и радостно...
Кралицата на феите шибна своя кон и сякаш се стопи в мъглата.
Изведнъж чух тежък тропот на копита. Беше рицарят Коспатрик, който се връщаше от разбойническо нападение заедно със своите приятели и оръженосци. Коспатрик повдигна забралото на шлема си и аз видях, че лицето му гори като огън, но не от чаша хубаво вино, а от злобно тържествуване.
- Здравей, Томас Лермонт! Къде се губи толкова дълго? Цели седем години и половина. За твой късмет в замъка ти няма големи съкровища... Къде беше през цялото това време?
- Здравей, Коспатрик! Гостувах в замъка на кралицата на феите и през цялото това време не съм пролял ничия невинна кръв.
- Ха-ха, Томас, бива те да измисляш. Я измисли нещо по-добро. При кралицата на феите ли, казваш? А с какво те надари тя? Похвали ни се!
- Тя ме дари с това, което е най-нужно на певеца: правдив език. Дари ме и с умението да чета в сърцата на хората. Черна е душата ти, Коспатрик. Ти страхливо си отмъстил на своя враг, когато го е нямало. Изгорил си дома му, избил си семейството му, даже малките деца не си пожалил. Ето защо лицето ти е така радостно! Но преди още да стигнеш до онзи хълм, ти ще се разделиш с живота си, Коспатрик, макар че ничия ръка няма да те докосне.
При тези думи Коспатрик издърпа тежкия си боен меч от ножницата и замахна към мен.
- Аз ще накарам зловещия ти език да млъкне. Проклет бухал!
Но другарите му го спряха:
- Остави го, Коспатрик, остави го. Знаеш ли? Ами ако е вярно това, което казва? Кралицата на феите жестоко ще отмъсти за него. Пък и време нямаме. Да си разделим сега заграбеното богатство по равно, а после ще се веселим.
Тогава Коспатрик заби шпори в хълбоците на коня си и препусна напред. Но изведнъж изпод самите копита на коня му с вик и биене на крила изхвръкна голям фазан. Конят се подплаши и се вдигна на задните си крака. Коспатрик излетя от седлото и тежко рухна на земята, като удари тила си в един камък. И тук дойде неговият край. Аз казах истината, така, както ми заповяда кралицата на феите.
На пиршества, в съвети или в бой никой не чува от мен лъжлива дума. Кралят повече не ме вика в своя замък, много барони и епископи ме ненавиждат, защото думите ми са правдиви. Но аз винаги съм готов да прославя красотата и доблестта.
- Така казва мълвата! - извикал лорд Дъглас. - Досега аз мислех, че певецът трябва само да развлича на пиршествата, но ти не си такъв, Томас Правдиви!
Разказът ти наистина е необикновен. А сега те моля: изпей, както обеща, същата тази песен, която си пял на състезанието на певците в кралството на феите.
Томас Лермонт взел в ръце златната арфа и запял за вярната любов на Тристан и Изолда. Неговата песен сякаш излизала от сърцето му. Навярно си е спомнил за кралицата на феите, когато описвал красотата на Изолда. Сигурно е мислел за себе си, когато възпявал любовта на Тристан.
До късна нощ слушали гостите. Дамите плачели и даже рицарите не се срамували да бършат сълзите си.
Най-сетне гостите се разотишли.
Когато на изток започнало да просветлява, лорд Дъглас още спял дълбок сън в своята шатра. Изведнъж той трепнал и се събудил.
- Къде е верният ми паж? Ей, Ричард! Кой посмя да вдига шум край моята шатра? Кой ме събуди тъкмо на разсъмване?
- О, господарю, излез от шатрата си и ще видиш чудо невиждано!
Лорд Дъглас излязъл от шатрата си и какво да види: по пътя към замъка Ерсилдун вървели бял като сняг елен с клонести рога и белоснежен лопатар. Следвала го тълпа любопитни. Хората сочели с пръст и викали: "Гледайте!
Гледайте! Бели елени!"
А еленът и лопатарът спокойно вървели по пътя и не се бояли...
Тогава сър Дъглас казал на своя паж:
- Бягай, момчето ми, с всички сили в замъка Ерсилдун и събуди Томас Лермонт. Струва ми се, че тези животни са изпратени за него.
Пажът побягнал в замъка Ерсилдун с неочакваната вест. Завели го в спалнята при Томас Лермонт. Томас скочил от постелята. Като чул думите на вестителя, побледнял.
- Няма съмнение! Кралицата на феите ми дава знак. Трябва да се стягам за път.
Томас Лермонт окачил на шията си златната арфа и тя жално-жално застенала като човек в дълбока скръб.
Тогава Томас се простил с близките си, излязъл от вратата на замъка си и за последен път се обърнал към него.
- Прощавай, мой бащин дом - замък Ерсилдун! В развалини ще лежиш. Зайка със зайчетата си ще живее в твоето огнище. Прощавай, сребриста река Лидер, никога повече няма да те видя! Но и в кралството на феите ще си спомням за теб. Печална моя съдба! На земята тъгувах по кралицата на феите, а в нейната страна вечно ще тъгувам по теб, мой роден край! Никога няма да забравя твоите зелени планини, езера и реки! Прощавай, Шотландия, и помни думата ми: никога няма да се свършат на твоята земя смелите воини и правдивите певци.
Тогава до Томас Лермонт се приближили белият елен и белоснежният лопатар. Заедно с тях той прегазил река Лидер и изчезнал в далечината.
Лорд Дъглас скочил на седлото и се понесъл с всички сили след Томас Лермонт. Бързо преминал през реката и отново препуснал с коня си в галоп по долината. Но Томас Лермонт вече не се виждал никъде. Изчезнал неизвестно къде. Някой казал, че отишъл към хълма, друг уж бил видял как Томас Лермонт изчезнал в горския гъсталак, но повече никой никога не го е виждал между живите.
Сбъднали се думите на Томас Правдиви.
Старият замък Ерсилдун лежи в развалини, зайка със зайчетата си живее в неговото огнище. Но в Шотландия никога няма да се свършат смелите воини и правдивите певци.